Русия на Путин

Москва, 8 февруари 2003 г. Улица „Дубровская“ 1, позната вече на целия свят като „Дубровка“. В претъпкания театър, чиито снимки само преди три месеца се появиха по всички световни вестници, списания и телевизии, се носи приповдигната празнична атмосфера. Официални костюми, вечерни рокли, целият политически „бо монд“ се е събрал там. Въздишки, целувки, прегръдки, виждат се министри от правителството, депутати, лидери на парламентарни групи и партии, има отрупан с всичко бюфет…

Празнуват окончателната победа над международния тероризъм в нашата столица. Поддържащите Путин политици ни уверяват, че възстановяването на представленията на мюзикъла „Норд-Ост“ означава точно това. Тази вечер той ще се изпълнява за първи път след като на 23 октомври 2002 г. неохраняваният театър заедно с актьорите и публиката беше завзет от няколко десетки терористи от Чечня. Те се надяваха да принудят президента Путин да прекрати Втората чеченска война и да изтегли войските си от тяхната република.

Не успяха. Никой не се изтегли от никъде. Войната си продължава както преди, без съмнение в законността на методите й. Единственото ново нещо беше, че на 26 октомври всичките 800 души в сградата бяха обгазени — както терористите, така и заложниците. Секретното бойно отровно вещество беше избрано лично от президента Путин. Газовата атака беше последвана от нахлуване на специални антитерористични части, които избиха всички терористи и почти 200 заложници. Много хора умряха, без да им бъде оказана медицинска помощ, а газът беше държан в тайна дори от лекарите, които трябваше да спасяват животи. Още същата вечер президентът обяви, без да трепне, че това е победа на Русия над „силите на международния тероризъм“.

На гала-представлението на 8 февруари никой не си спомня за жертвите на смъртоносната спасителна операция. То се превръща в типично модно московско събиране, на което май доста хора забравят за какво вдигат наздравици. Пият и танцуват, ядат, много от тях се напиват и всички говорят весели безсмислици, които изглеждат още по-цинични, защото всичко това се случва на мястото, където са загинали стотици хора, нищо че е ремонтирано за рекордно кратко време. Роднините и близките на загиналите в трагедията „Норд-Ост“ категорично са отказали да дойдат на празненството, тъй като са го сметнали да светотатство. Президентът също няма възможност да присъства, но изпраща поздравление.

Защо изпраща поздравление? Защото никой не може да ни победи. Посланието му е издържано в типичната съветска реторика и изобилства от типични сталинистки ценности: жалко за загиналите, но интересите на обществото стоят на първо място. Продуцентите горещо благодарят на президента за разбирането на комерсиалните им проблеми и обещават на публиката приятни преживявания, ако се върне в залата. Мюзикълът е получил „нов творчески импулс“.

А сега обратната страна на медала, хората, с цената на чийто живот президентът укрепи позициите си в международната антитерористична коалиция. Нека се обърнем към тези, които не получиха „нов творчески импулс“ от събитията, а бяха съсипани. Нека се обърнем към жертвите, които днешната държавна машина се опитва да забрави колкото се може по-бързо, а и да накара нас да направим същото. Нека се обърнем към етническото прочистване, което последва терористичния акт, и новата държавна идеология, обявена от Путин: „Няма да жалим сили и средства. Никой да не се съмнява в това. Дори цената да е прекалено висока.“

Петият

Ярослав Фадеев е момче от Москва. Той вече е първи в окончателния списък с убити по време на акцията „Норд-Ост“. Официалната версия за събитията твърди, че четиримата заложници, умрели от куршуми, са били застреляни от терористите и че специалните части на ФСБ, старата служба на Путин, никога не грешат и не са стреляли по заложници.

Но няма как да избягаме от факта, че през главата на Ярослав е преминал куршум, въпреки че името му го няма сред „четиримата застреляни от терористите“. Ярослав е петият, загинал от куршум. В графата „причина за смъртта“ в официалния му смъртен акт, издаден на майка му Ирина за погребението, не пише нищо.

На 8 ноември 2002 г. десетокласникът от московско училище Ярослав щеше да навърши 16 години. Семейството е планирало голямо празненство. Застанал над ковчега на останалия завинаги на 15 години младеж, дядо му, московски лекар, отбелязва: „Така и не успяхме да се избръснем заедно поне веднъж.“

На мюзикъла отиват четирима — двете сестри Ирина Фадеева и Виктория Кругликова и техните деца Ярослав и Настя. Ирина е майка на Ярослав, а Виктория — на 19-годишната Настя. Ирина, Виктория и Настя оцеляват, но Ярослав загива при обстоятелства, които така и не са разследвани докрай.

След атаката с газ Ирина, Виктория и Настя са изнесени от театъра в безсъзнание и закарани в болница. Ярослав изчезнал без следа. Нямало го в никой от междинните списъци. Липсвала каквато и да е официална информация. Горещата телефонна линия, обявена от властите по радиото и телевизията, не работела. Роднините и близките на заложниците се щурали по цяла Москва, сред тях били и приятели на споменатото семейство. Бродели из града, поделили си моргите и болниците, които да проверят.

Най-накрая в моргата на улица „Холзунов“ намерили тяло № 5714, което отговаряло на описанието на Ярослав, но не могли да потвърдят, че наистина е той. В джоба му намерили паспорт на името на майка му, Ирина Владимирова Фадеева, на страницата за деца пишело: „Син, Ярослав Олегович Фадеев, 18.11.1988 г.“. А истинският Ярослав е роден през 1986 г.

Както обяснява по-късно Ирина: „Сложих паспорта си в джоба на сина ми. Той нямаше никакви документи за самоличност в себе си. Тъй като беше много висок и изглеждаше поне на 18 години, се боях, че ако чеченците започнат да освобождават децата и юношите, Ярослав може и да не бъде включен заради ръста си. Затова както седях в залата, се наведох под седалките и написах данните му в паспорта си, като промених годината му на раждане, за да го изкарам още по-малък.“

Приятелят на Ирина Сергей отишъл при нея в болницата на 27 октомври и й казал, че е намерено тяло № 5714. Казал й за паспорта в джоба на панталоните и приликата на трупа с Ярослав. Въпреки студа Ирина изтичала от болницата и се измъкнала през една дупка в оградата, както си била по нощница.

Оцелелите заложници били откарани в болници, където пак ги държали като заложници. По заповед на специалните служби им било забранено да се прибират у дома. Не им позволявали да звънят по телефона или да бъдат посещавани от семействата си. Сергей успял да влезе, като подкупил всички, които срещнал: сестри, охрана, санитари и полицаи. Тоталната корупция в обществото отваря дори и най-здраво заключените врати.

Ирина побягнала от болницата и се отправила към моргата. Там на екрана на компютър й показали снимка и тя веднага познала Ярослав. Помолила да види тялото, огледала го много внимателно и открила две дупки от куршум в главата — входяща и изходяща. И двете били запълнени с восък. Сергей бил с нея и се изненадал от привидното й спокойствие. Тя се владеела и не показвала никакви емоции.

— Бях наистина доволна, че най-накрая съм го намерила — казва ми Ирина. Докато лежах в болницата, бях премислила всичко. Реших как да се държа, ако синът ми е мъртъв. Когато в моргата се убедих, че това наистина е Ярослав и че животът ми е свършил с неговата смърт, просто направих това, което бях обмислила по-рано. Спокойно помолих всички да напуснат залата, в която бяха донесли тялото му от фризера. Казах, че искам да остана насаме със сина си. Бях помислила предварително, че точно това ще кажа. Виждате ли, преди да умре му обещах нещо. Когато бяхме затворени там, в края на последния ден, няколко часа преди да пуснат газа, той ми каза: „Мамо, сигурно няма да оцелея. Не мога повече. Мамо, ако нещо се случи с мен, как ще изглежда?“ Отвърнах му: „Не се страхувай от нищо. Винаги сме били заедно, ще бъдем заедно и там.“ Той ме попита: „Мамо, а как ще разбера, че си там?“ Отговорих му: „Ръката ти винаги ще бъде в моята, така ще се намерим, хванати за ръце. Няма да се изгубим. Само не ми пускай ръката, стискай я здраво.“ Но вижте какво стана. Чувствах, че съм го измамила. Никога не се бяхме делили, докато беше жив. Никога. Затова бях толкова спокойна: бяхме заедно в живота и в смъртта, в отвъдното също щяхме да сме заедно. Когато останах насаме с него в моргата, му казах: „Ето ме, не се тревожи. Намерих те и идвам, за да съм заедно с теб.“… Никога не съм го мамила… Затова бях толкова спокойна. Излязох през задната врата, за да избегна приятелите, които ме чакаха, и помолих асистентите да ме пуснат през изхода за персонала. Когато излязох навън, спрях една кола, отидох до най-близкия мост и скочих от него. Не се удавих обаче. По реката плаваха парчета лед и аз паднах между тях, не мога да плувам, но не потънах. Усещах, че не потъвам и си мислех: „Е, може поне да ми се схване кракът.“ Но и това не стана. И за зла беда някакви хора ме извадиха. Попитаха ме откъде съм и какво правя вътре. Казах им: „Току-що идвам от моргата, но моля ви, не съобщавайте за мен.“ Дадох им телефонен номер, на който да се обадят, и Сергей дойде да ме вземе. Правя всичко по силите си да се справя с положението си, но отвътре съм мъртва. Не знам как се справя той без мен.

Когато се свестила в болницата на 26 октомври, Ирина открила, че е напълно гола под завивките. Всички останали жени заложнички край нея били с дрехите си. А тя стискала само малка икона в ръката си. Когато можела вече да говори, помолила сестрите да й донесат поне част от дрехите й, но те казали, че всичко, което било на нея, когато я докарали от театъра, било унищожено по заповед на офицерите от специалните служби, защото било пропито с кръв.

Но защо? И чия била тази кръв? Когато загубила съзнание в театъра, Ирина притискала сина си в прегръдките си. Човекът, чиято кръв я е заляла, би трябвало да е прострелян така, че да последва много обилен кръвоизлив. Това не може да е бил никой друг, освен Ярослав.

— Последната вечер започна при голямо напрежение — спомня си Ирина. — Терористите бяха изнервени. Но тогава „Моцарт“, както викахме на лидера им Мовсар Бараев, каза, че можем да се отпуснем и да чакаме 11 часа на другия ден преди обяд. Бил се появил лъч надежда. Чеченците започнаха да ни тормозят. Не ни позволяваха да ставаме от седалките. Ако имаш нужда от нещо, трябваше да вдигнеш ръка и те ти хвърляха сок или вода. Когато започна атаката на специалните служби, видяхме как терористите тичат към сцената, и аз казах на сестра ми: „Покрий Настя със сакото си, а аз ще прегърна здраво Ярослав.“ Не осъзнавах, че пускат газ. Просто видях, че настъпи брожение сред терористите. Ярослав беше по-висок от мен, затова по-скоро той ме прикриваше, когато го прегърнах. И след това изгубих съзнание. В моргата видях входната рана от куршума. Той ме беше предпазил… Спасил ми беше живота, макар че единственото ми желание през всичките тези 57 часа пленничество беше да запазя него жив.

Но чий е бил този куршум? Правена ли е балистична експертиза? Взета ли е проба от кръвта, попила по дрехите й, за да се установи чия е?

Никой от семейството не знае отговорите на тези въпроси. Цялата информация по случая е строго секретна и се държи в тайна дори от майката. В регистъра на моргата като причина за смъртта е записано „рана от куршум“, но това е направено с молив. Регистърът по-късно също е засекретен. „Разбира се, че са го изтрили“ — казва семейството.

— Първо помислих, че е дело на една от чеченките — разказва Ирина. — По време на пленничеството тя седеше през цялото време близо до нас. Виждаше, че всеки път, когато възникнеше някаква опасност или шум, когато някой викаше, аз веднага прегръщах сина си и го притисках здраво към себе си. Моя е вината, че така привлякох вниманието й… Струваше ми се, че през цялото време ни наблюдава. В един момент каза, обръщайки се към Ярослав: „А моят син е там.“ Имаше предвид в Чечня. След това нищо лошо не ни се случи, но на мен ми се струваше, че ни наблюдава през цялото време. Затова може би тя е застреляла Ярослав. Все още не мога да спя. Виждам очите й пред себе си, тясната открита ивица на лицето й.

По-късно приятелите на Ирина й обяснили, че големината на входната рана от куршума в главата на Ярослав показва, че не е стреляно с пистолет, а чеченките имали само пистолети.

Така че остава въпросът чий е бил куршумът.

— Сигурно са нашите хора — казва Ирина. — Бяхме седнали на много лошо място, точно до вратата. Който и да влезе, веднага се озовава пред 11-и ред. Когато терористите нахлуха в залата, ние първи ги видяхме, когато нашите войници са влезли, ние сме били точно пред тях.

Ирина може до безкрайност да анализира какво се е случило. Но това, което тя мисли или предполага, изобщо не интересува властите. Държавната линия е, че са били застреляни четирима души. Петият, Ярослав, изпада от официалната версия за събитията. Той дори не е записан сред жертвите в наказателно дело № 229133, заведено от Московската градска прокуратура.

— Много ме боли… че властите се правят, че такъв човек не е съществувал — казва Ирина.

Още по-лошото е, че веднага щом споделила своите въпроси и разсъждения с журналисти, Ирина била привикана в прокуратурата. Разследващият бил бесен. „Защо вдигаш толкова шум? Не разбираш ли, че е невъзможно да е бил прострелян?“ И изплашил до смърт нещастната майка, която и без това била в нестабилно психическо състояние. „Или веднага ще ми напишеш декларация, че не си казала нищо на журналистите и че те сами са си измислили всичко, заради което ние ще заведем наказателно дело срещу тях за клевета срещу специалните служби, или ще изровим гроба на сина ти без твое разрешение и ще направим нова аутопсия!“10

Ирина не се поддала на жалките му опити за изнудване. След четиричасовото въртене на шиш в прокуратурата си тръгнала и отишла право на гробищата, за да пази гроба на сина си. Било в края на ноември, когато в Москва вече е много студено. Отново приятели я спасили от сигурна смърт. Те тръгнали да я търсят из града, след като същата нощ не се прибрала у дома.

Ярослав бил внимателен и кротък, много ученолюбиво момче. Учел в музикално училище, докато другите деца на неговата възраст тичали по улиците, пиели бира и се упражнявали в ругатни. Много страдал за това, искал да е „силен и здрав“, да бъде по-агресивен, дързък и безстрашен.

Водел си дневник като повечето на неговата възраст. След събитията на „Норд-Ост“ Ирина го прочела. Вътре разсъждавал какво харесва и какво не харесва у себе си. Написал: „Мразя се, че съм такъв страхливец и се плаша от всичко, както и че съм нерешителен.“… „Какви черти искаш да възпиташ в себе си?“ — питал дневникът. „Искам да съм силен.“ Имал приятели в училище, но те не били от момчетата, които другите смятали за силни и които момичетата харесвали. Вкъщи проявявал чувство за хумор, разкривал се, можел да бъде дързък и да се налага. Но навън започвали проблемите.

Ирина е изключително тъжна, че има неща, които така и не успяла да му каже, най-вече че така и не му обяснила колко много му се възхищава.

— За мен например хората си мислят, че съм силна — казва ми Виктория, лелята на Ярослав. — Но когато бях там вътре, се бях разпаднала на парчета. Три жени стояхме до него, той беше най-малкият, но въпреки това ни даваше кураж като голям мъж. Дъщеря ми съвсем си изпусна нервите. Трепереше и плачеше. „Искам да живея, мамо, не искам да умирам, мамо.“ Но той беше спокоен и смел. Даваше сили на Настя, подкрепяше ни, опита се да поеме цялата отговорност, както се полага на един мъж. Например една от чеченките видя, че сме сложили децата между нас, за да ги предпазим… С Ирина си помислихме, че ако започне атака, така ще можем да ги прикрием с телата си. Тогава тази жена се приближи до нас, в ръката й имаше граната. Докосна Настя по крака и аз й казах: „Би ли се махнала?“ А тя погледна към Настя и отвърна: „Не се страхувай. Ако съм точно до вас, няма да усетите нищо. Ще умрете за миг, а тези, които са по-далеч, ще се мъчат повече.“ И се отдалечи, а Настя ми каза: „Мамо, помоли я да се върне при нас, моля те. Каза, че няма да усетим нищо.“ Настя беше съсипана. Аз много добре знаех, че ако чеченката стои до нас, нямаше да имаме никакъв шанс за оцеляване, но тя не го разбираше. Като беше далеч, поне имаше някаква надежда…

Друг път пък терористите ни заплашиха, че ако никой не дойде да преговаря с тях, ще започнат да ни избиват и че първият застрелян ще бъде някой, който служи в полицията или в армията. Естествено, много хора веднага си изхвърлиха военните книжки, но терористите ги намериха и започнаха да четат имената им от сцената. Изведнъж чухме: „Виктория Владимировна, родена през 1960 г.“ Това бях аз. Само че с друга фамилия… Положението беше много лошо. Никой не отговори. Терористите тръгнаха да преглеждат редовете. Дойдоха при мен. Ирина каза: „Заедно ще отидем.“ Терористите искаха военните и полицаите да отидат някъде с тях и всички си мислехме, че ще ги застрелят. Казах на Ирина, че поне една от нас трябва да оцелее, иначе родителите ни остават напълно сами… Намериха Виктория Владимировна, която търсеха, но докато все още не беше ясно какво ще стане, Ярослав дойде и седна до мен. Хвана ме за ръката и каза: „Лельо Вики, не се страхувай. Ако нещо се случи, аз ще дойда с теб. Прости ми за всичко, прости ми.“ А аз му отвърнах: „Не се притеснявай, всичко ще се нареди“… Не знам откъде намери толкова сили. А ние си мислехме, че е дете…

Наистина си беше страшно, оставяха ни да слушаме какво говорят за нас по радиото. Така разбрахме, че президентът мълчи, че Жириновски в типичния си хардлайнерски стил е заявил, че Думата няма защо да си губи времето с терористичен акт. Не си струвало да се обсъжда, защото било фалшива тревога…

След като измина първият ден, ни се стори, че можем да седим така и седмица, докато междувременно властите успеят да измислят някакво решение, различно от атака на театъра. Беше ни тежко. Трудно се запазва спокойствие в такава ситуация. Но Ярослав успяваше — завършва Виктория.

Животът на Ирина се променил напълно. Сега не работи. Няма сили да ходи на работа като преди, когато Ярослав бил жив. Колегите й били много жизнерадостни хора. Всички се познавали добре и празнували всеки успешен изпит на сина й, всяка висока оценка, която изкарвал. Непосилно й е дори да се разхожда из Москва, защото по същите улици е вървяла с момчето си и накъдето и да се обърне, я заливат спомени.

— Виж, това са билетите за нощния влак до Санкт Петербург за 25 и 26 октомври, точно деня, в който е умрял. Щяхме да ходим там на турнир по тенис, само двамата. Отдавна исках да пътуваме някъде заедно с влак, защото имах чувството, че не разговаряме достатъчно, а във влака щяхме да сме само двамата и щяхме да имаме възможност да си поговорим откровено. Но не би.

— Защо смяташ, че не сте говорили достатъчно?

— Не знам… Всъщност доста си говорехме, но на мен все не ми стигаше. Исках непрекъснато да разговарям с него…

Всичките й приятели се опитват да й помогнат и да я подкрепят. Щастлива е, че има любовта на най-близките си, но въпреки това й е трудно. Дори свещеникът, пред когото тя открила душата си, го понесъл тежко. След като чул историята й, той се разплакал. „Простете ми — казал, — прекалено болезнено е.“

— Отидох да попитам свещеника какво да правя. Аз заведох Ярослав на „Норд-Ост“. Идеята беше моя. На него не му се ходеше много — казва Ирина.

На снимките, направени преди да започне пленническото им изпитание, тя е красива, може би малко пълна. А сега се е стопила и лицето й е изпито, в угасналите й очи се чете отчаяние. Изглежда преждевременно състарена, облечена е винаги с черно палто, черна шапка, черни обувки и чорапи, все трепери, не сваля палтото дори вкъщи.

— С Ярослав много ходехме на театър. За същата вечер имахме билети за съвсем друго представление в съвсем друг театър — продължава Ирина. — Вече се бяхме облекли да ходим, Виктория и Настя дойдоха да ни вземат и както си стояхме в коридора, осъзнахме, че билетите са за предния ден. Ярослав се зарадва и искаше да си остане вкъщи, но аз настоях: „Да отидем на «Норд-Ост», близо ни е.“ Аз го замъкнах там и след това не успях да го опазя… Последното нещо, което ми каза, беше: „Мамо, така много ми се иска да те запомня, ако нещо се случи…“

— Говореше ли често по този начин, докато бяхте там?

— Не. Това се оказа последният ни разговор. Когато Ярослав беше жив, понякога се будех сутрин с усещането, че съм най-щастливата жена на света… Сега си мисля, че сигурно на човек не му е позволено да бъде толкова щастлив… Аз предизвиках ужасната смърт на сина си. Подаръкът ми за шестнайсетия му рожден ден беше нова ограда на гроба му.

— Не ти си виновна за това.

— Това е война, тя е виновна за всичко — не спира да повтаря Виктория. — А сега вече и ние сме нейни жертви.

№ 2251: Неидентифициран

Преди да ви разкажа тази история, трябва да ви обясня нещо. Тя е за начина, по който живеем в Русия след събитията от „Норд-Ост“ и за състоянието на руската съдебна система при Путин.

Истина е, че по конституция съдилищата ни никога не са били толкова независими. Само че съдебната система неусетно мутира към състояние на пълна сервилност към изпълнителната власт. „Телефонната диктатура“ в нея е стигнала невиждани размери.

Този термин се използва, когато някой съдия произнася присъда според това, което му е продиктувано по телефона от представителите на изпълнителната власт. „Телефонната диктатура“ е ежедневно явление в Русия.11

А „жертвите от «Норд-Ост»“ наричат хора, които изгубиха близките си по време на атаката, и заложниците, пострадали от обгазяването. Тези жертви подават жалби, за да получат компенсации за нанесените им морални щети, и посочват като ответник московската община. Те твърдят, че общината в желанието си да не противоречи на Путин и ФСБ, не е успяла да организира навременна медицинска помощ за пострадалите. Ищците смятат, че вината на общинското ръководство е по-голяма, тъй като кметът Юрий Лужков е един от хората, които подкрепиха президента при използването на химическо оръжие срещу руски граждани.

Първите жалби са подадени в Тверския районен съд в Москва през ноември 2002 г. До 17 януари 2003 г., когато първите две са гледани от съдия Марина Горбачова, за да определи дали да даде ход на делото, техният брой нараства до 61. Общата сума на всички искани обезщетения се равнява в рубли на еквивалента на 60 милиона долара, като тъжителите твърдят, че такава е цената на държавната лъжа. Най-напред те искат да знаят истината за смъртта на роднините си. Това се оказа невъзможно, защото ФСБ засекрети всичко, свързано с октомврийския терористичен акт. И тъй като е намесена ФСБ на Путин, съдебните заседания протичаха в условия на злостна пропаганда срещу ищците, която се лееше от държавните медии. Обвиняваха ги, че искат да се облагодетелстват от държавната хазна и да се обогатят, използвайки смъртта на близките си. Всички видни московски юристи се уплашиха да се замесят в случая „Норд-Ост“, защото се бояха от гнева на Кремъл. Върху Игор Трунов, който все пак се съгласи да поеме делото, се изляха тонове помия в пресата.

Властите оказаха всякакъв натиск, за да се измъкнат чисти от обвиненията, като използваха и цялата пропагандна машина на тяхно разположение, държаха се сякаш бяха не виновни, а потърпевши.

На 23 януари 2003 г. съдия Горбачова, която можем спокойно да определим като „телефонен съдия“, опирайки се на технически подробности, отхвърли първите три иска. Федералният закон за борба срещу тероризма може да се тълкува по различни начини и между отделните му постановки има противоречия. Едно от възможните тълкувания е, че държавата не е длъжна да компенсира жертвите на терористични актове за загубите, които са претърпели. Всъщност съдията направи нещо повече от отхвърляне на исковете. Тя придружи решението си с поток от обиди, които бяха толкова безсрамни, колкото и пропагандата на властите, а и без съмнение именно те са я накарали да постъпи така. Заседанията се превърнаха в поредица от непростими обиди и унижения, насочени към ищците.

Ето няколко примера от заседанието на 23 януари.

— Карпов, седнете! Казах да седнете!

— Но аз искам да кажа нещо…

Съдия Горбачова прекъсва ищеца Сергей Карпов насред изречението. Той е баща на Александър Карпов, популярен московски певец, поет и преводач, който се е задушил по време на атаката.

— Седнете, Карпов, или ще накарам да ви отстранят. Пропуснахте възможността да представите писмено становището си пред съда.

— Не съм, просто никой не ми е казал.

— Ето, казах ви. Седнете или ще накарам да ви отстранят.

— Искам да представя…

— Нищо не приемам от вас!

Съдията има истеричен вид. Очите й са празни и говори като амбулантна търговка. Докато крещи на ищците си чисти мърсотията под ноктите. Гледката е отвратителна. Продължава да се гаври със Сергей Карпов.

— Карпов, не вдигайте повече ръка.

— Искам да ми бъдат обяснени правата.

— Нищо няма да ви се обяснява.

Съдебната зала не е чистена отдавна. Претъпкана е. На всички журналисти е забранено да правят записи с диктофони. Защо? Какви държавни тайни може да бъдат разкрити? Душите на жертвите се гърчат. На никой не му се говори с тях, защото веднага започват да плачат. С тях са роднини и приятели, дошли да ги подкрепят, ако им прилошее. А руската магистратка продължава да удавя всичко в своята вулгарност.

— Храмцова, В.И., Храмцова, И.Ф., Храмцов, Т.И. Присъстват ли? Не? — Съдията чете имената без капка учтивост.

— Аз съм тук — обажда се висок млад мъж.

— Храмцов! Можете да говорите! — Произнася го с такъв тон, сякаш му казва: „Ето ти една рубла, приятел, хайде, от мен да мине! И после ми се махай от главата.“

Александър Храмцов е загубил баща си, който свирел на тромпет в оркестъра на „Норд-Ост“. Започва да говори, но му е трудно да сдържа сълзите си.

— Баща ми обиколи света с оркестъра, имаше и солови изпълнения. Представляваше страната и града ни навсякъде. Смъртта му е непрежалима загуба. Не ви ли е ясно? Вие пуснахте терористите вътре, вие, московската администрация. Те си влязоха вътре, без никой да ги спре. Разбира се, че не сте отговорни за това, което са извършили, но защо 400 души са откарани в тринайсета болница, където е имало само 50 души дежурни, които не са могли да се погрижат за всички? Хората са умирали преди да им бъде обърнато внимание. Ето така е умрял и баща ми.

Дамата в съдийска тога на катедрата сякаш е на километри от залата. Тя лениво мести книжата пред себе си, сякаш за да убие време. Неспокойна е и от време на време поглежда през прозореца, оправя си яката, оглежда се в стъклата на слънчевите си очила. Една от обеците й нещо я дразни и тя се чеше по ухото.

Синът продължава да говори. Естествено, обръща се към тримата ответници на страничната скамейка. Това са „представителите на Москва“, юристи от общината. В същото време съдията си проверява състоянието на маникюра.

— Защо поне не позволихте на студенти по медицина да помогнат, щом не са ви стигали лекарите? Или пък в автобусите, които откарваха заложниците в болницата? Можеха да се погрижат за пострадалите още по пътя. Хората са се задушавали и са умирали, защото са лежали по гръб.

— Храмцов! — прекъсва го сопнато Горбачова, като забелязва към кого се е обърнал ищецът. — Къде гледате? Трябва да отправяте думите си към мен.

— Добре. — Александър се обръща отново към съдийската катедра. — Те са се задушавали в автобусите. Задушавали са се!

Плаче. Кой би могъл да остане равнодушен?

Точно зад свидетелската банка е седнала Валентина Храмцова, овдовялата му майка, която също лее сълзи. Цялата е облечена в черно. Горбачова няма как да я пропусне. До нея е Олга Миловидова, лицето й скрито в носна кърпичка, а раменете й са приведени, но се опитва да не плаче, за да не разстройва заседанието. Всички ищци знаят, че не бива да ядосват съдията, тъй като тя може да нареди да опразнят залата и тогава ще трябва да чакат няколко часа отвън. Олга е бременна в седмия месец. Четиринайсетгодишната й дъщеря Нина умира сред публиката на „Норд-Ост“. Олга й купила билета.

— Защо не спрете да ни унижавате? — извиква Татяна Карпова, майката на загиналия Александър Карпов и съпруга на Сергей. — С какво сме го заслужили?

Данила Чернецов, московски студент, задушил се е газ, бил на 21 години и печелел по малко вечер като разпоредител на „Норд-Ост“. Майка му Зоя Чернецова става и излиза от съдебната зала. Чува се как нарежда отвън.

— А чаках внуци — плаче тя. Младата бременна вдовица на сина й пометнала девет дни след погребението. — А сега водя дело, на което ме обиждат в лицето.

В нашата страна няма свестни съдебни традиции. Всички знаем какво е положението на съдия Горбачова. Началниците й смятат, че те, а не ние, данъкоплатците, й плащаме заплатата. Могат да я уволнят, да й отнемат привилегиите на поста, които са доста примамливи и правят живота й по-лесен от този на обикновените граждани с ниски доходи. Да предположим, че няма друг избор, освен да отхвърли всички жалби на нещастните жертви.

Но защо трябва да бъде толкова груба? Кому са нужни всичките тези подигравки и обиди? Наистина ли изпитва удоволствие да подритва хора, които и без това са съборени от съдбата? Защо съдия Горбачова така яростно защитава интересите на московската община?

Мислите ли, че някой е писал по този начин за заседанията по случая „Норд-Ост“ в контролираната от правителството преса или телевизия? Надявайте се! Ден след ден медиите информираха гражданите, че правителството подкрепя съдия Горбачова в опита й да защити интересите на държавата, които стоят над личните интереси.

Такава е нашата нова идеология — идеологията на Путин. И не можем да скрием истината, че тя беше първо приложена в Чечня. Точно когато Путин се възкачи на трона в Кремъл, под тътена на бомбардировките от началото на Втората чеченска война, руското общество направи за първи път трагична и напълно неморална грешка заради типичната си неохота да мисли ясно и логично. Обществото ни пренебрегна истината за случващото се в Чечня, факта, че се бомбардират не лагери на терористи, а градове и села, и че се убиват стотици невинни хора. Точно тогава повечето хора, живеещи в Чечня, почувстваха, а и още чувстват, пълната зловеща безнадеждност, в която са изпаднали. Когато отвеждаха незнайно къде и по незнайно какви причини техните деца, бащи и братя, военните и цивилните власти им казваха грубо (и все още го правят): „Стига сте циврили. Просто приемете, че това го изискват висшите интереси на войната срещу тероризма.“

Руското общество запази почти пълно мълчание цели три години. Огромното мнозинство приемаше — без да пророни и дума — това поведение в Чечня и не обръщаше внимание на тези, които им казваха, че то ще се върне като бумеранг върху тях, тъй като едно правителство, позволило си да се държи по този начин в част от страната, няма да спре дотам.

Правата на жертвите от „Норд-Ост“ и на семействата на тези, които загинаха, са погазени по абсолютно същия начин. Стига сте циврили — казват им. — Така е трябвало да се постъпи. Обществените интереси стоят над личните.

Е, може би правителството се държи малко по-добре, с около 50–100 хиляди рубли по-добре с тях, тъй като този път си позволи да се поотпусне малко и поне да плати погребенията.

Ами реакцията на руснаците? Не проявиха особено съчувствие, а съчувствието е политически импулс, който правителството не би могло да си позволи да пренебрегне. Тъкмо обратното. Едно изтерзано общество иска спокойствие за себе си, иска мир и тишина и не се интересува дали това се постига с цената на други човешки животи. Хората се извърнаха от трагедията „Норд-Ост“ и предпочетоха да повярват на промиващата мозъците държавна машина, вместо на истината.

Час след осъдителната реч на Александър Храмцов съдия Горбачова произнася решението си, като отсъжда в полза на общината на Москва. Съдебната зала се опразва и в нея остават само победителите: Юри Булгаков, юрист в данъчния отдел, и Андрей Расторгуев и Марат Гафуров от юридическия отдел на общината.12

— Ще празнувате ли? — не се въздържах да ги попитам.

— Не — отвърнаха тъжно и тримата. — В края на краищата и ние сме хора. Виждаме какво става. Позор за страната ни е да се държи така с хората.

— И защо не спрете да вършите този позор?

Млъкнаха. Излязохме в тъмната московска нощ, някои поеха към топлите си домове, пълни със смеха на семействата им, други към кънтящи апартаменти, останали завинаги празни след 23 октомври. Последен си тръгна приведен побелял мъж с изразителни очи. През цялото заседание седеше с тихо достойнство в ъгъла.

— Как се казвате? — извиках след него.

— Тукай Хазиев.

— Заложник ли бяхте?

— Не. Синът ми загина там.

— Може ли да поговорим?

Тукай Хазиев с неохота ми дава телефонния си номер.

— Не знам какво мисли жена ми по въпроса. Трябва да я разберете, не й се говори за това. Но позвънете след седмица, аз ще поговоря с нея.

Хазиеви са московско семейство и са минали през истински руски ад. Не само че загубили 27-годишния си син Тимур, музикант в оркестъра на „Норд-Ост“, но станали жертва и на същата така несломима идеология, която без преувеличение е истинският убиец на Тимур.

— Толкова ли му беше трудно да Путин на направи поне някакъв компромис с чеченците, с терористите? — не спира да пита Тукай Хазиев. — Кому е нужна тази негова „непобедимост“? На нас не, със сигурност…

Тукай е единственият човек в този дом на Волгоградски проспект, който може да говори за това, без да плаче. Съпругата му Роза, Таня, младата вдовица на Тимур, и 87-годишната баба не могат да овладеят мъката си. Тригодишната дъщеря на Тимур, светлокосата Сонечка, тича около възрастните. Татко й го нямало на третия й рожден ден, защото той бил след „Норд-Ост“.

Седят край масата и Сонечка се катери по столовете. Взима най-голямата чаша.

— Това е на татко. Това е чашата на татко. Не пий от нея! — предупреждава тя с тон, който не търпи възражение.

Баба й Роза й обяснила, че баща й е на небето, също като бащата на самата Роза, и че повече не може да се върне. Но момиченцето е прекалено малко и не разбира защо пък да не може да се върне, когато тя, неговата любима Сонечка, толкова много иска да го види.

— Вярвах на държавата — казва Тукай Хазиев. — Почти до края на обсадата й вярвах. Мислех, че специалните служби ще измислят нещо, ще стигнат до споразумение, ще направят някакви обещания, ще замажат някои неща и всичко ще се оправи. Но не очаквах, че ще постъпят както предложи Жириновски в деня преди атаката. Спомням си го как каза, че трябва да се пусне газ. Всички щели да заспят за няколко часа, после да се събудят и да си тръгнат. Само дето не се събудиха и не си тръгнаха просто така.

Целият живот на Тимур Хазиев се въртял около музиката и Дома на културата на улица „Дубровская“ № 1. Още като дете посещавал музикалното студио там. Там подписал договор с оркестъра на „Норд-Ост“, който наел залата на дома. И там и умрял.

Родителите му Роза и Тукай преди живеели в стая в комунален апартамент близо до Дома на културата. И двамата им синове, Тимур и по-големият Елдар, се научили да свирят на акордеон в тази сграда. Преподавателите посъветвали Тимур да продължи да свири. Бил талантливо момче и когато след десети клас му дошло време да си избере професия, издържал блестящо изпитите за перкусионист след едногодишно обучение от учителя му по акордеон. Влязъл в училището по духови инструменти, което завършил за три вместо за четири години, и след това бил приет в престижната музикална академия „Гнезинс“, за която отдавна мечтаел.

Преподавателят му го наричал „Рафинад“ („Захарна бучка“) заради изтънчения начин, по който държал палките. Бил изискан, интелигентен и талантлив перкусионист.

Тимур съчетавал учението в Академията със свирене на духови инструменти в симфоничния оркестър на Министерството на отбраната. Пътувал до Норвегия с военния оркестър, а след 23 октомври трябвало да замине на турне в Испания.

— Ето, приготвила съм му униформата и сутрешното облекло за концертите — казва Роза твърдо, мъчейки се така да потисне емоцията. Отваря шкафа, за да покаже. — А от Министерството на отбраната никой не идва да си я прибере.

Сонечка минава покрай нас и направо грабва шапката с лъскавата кокарда, слага си я на главата и започва да тича из стаята.

— Шапката на татко! Шапката на татко!

Таня се разплаква и излиза от стаята.

Когато завършил Академията, Тимур бил поканен да свири в оркестъра на „Норд-Ост“. Това била третата му работа, но той я приел. Бил женен и дъщеря му растяла. Таня завършила сценични изкуства и била актриса и режисьор, но работела в детска градина за много ниска заплата.

Не е модерно да се вярва на мистика и предчувствия, но месец преди обсадата на театъра Тимур имал проблеми със съня.

— Събуждах се сутрин и го виждах седнал на леглото — разказва ми Таня. — Питах го какво му е, карах го да си легне пак, но той отвръщаше: „Нещо ме кара да се чувствам напрегнат.“

Семейството му предполага, че Тимур е бил просто много уморен. Денят му започвал рано, когато карал Сонечка и Таня до детската градина. Оттам се връщал веднага в дома на родителите си, където били инструментите му, за да свири. Напоследък работел по усъвършенстване на лявата ръка и бил доволен от резултатите. Казал на Таня, че още няколко години и щял да стане наистина добър перкусионист. Когато приключвал със самостоятелните упражнения, скачал в колата и отивал на репетиции с военния оркестър. Оттам взимал жена си и детето си и ги прибирал вкъщи от детската градина и след това отивал на представление на „Норд-Ост“. Връщал се към полунощ и цикълът се повтарял отново на следващата сутрин. Изглежда сякаш бързал да живее живота си. Защо? Бил само на 27 години. Никой няма отговор на този въпрос, дори не знаят защо на 23 октомври Тимур решил да отиде на представление на „Норд-Ост“.

— Беше сряда — разказва ми Таня. — Имахме си традиция сряда да е нашата свободна вечер, за да се съберем цялото семейство. В сряда свиреше друг перкусионист, но точно тогава помолил Тимур да се сменят, защото приятелката му настоявала да прекара вечерта с нея. Това момиче спасило живота му, но с цената на живота на моя съпруг. Той никога не е можел да отказва и затова и умря.

— Човек не иска вещите на някой близък до сърцето му да се изгубят просто ей така, нали? — пита риторично Роза. — Затова отидохме там [в театъра]. Разбира се, нямаше и следа от мобилния му телефон. Тимур напоследък беше започнал да печели по-добре и си беше купил телефон. Нямаше ги и новите му дрехи.

Роза била съкрушена, когато видяла какво е останало от сина й. На родителите върнали само старото му сако с отпечатък от кубинка на гърба и ризата му. Това било всичко.

През последните няколко години сме станали доста първични, дори малко груби. Това става все по-забележимо, докато войната в Кавказ продължава и нарушените табута се превръщат в познати факти от ежедневието. Убийство? Случва се всеки ден. Грабеж? И какво от това? Мародерство? Напълно законно по време на война. Не само магистратите не осъждат престъпленията, но и обществото си затваря очите за тях. Това, което в миналото предизвикваше възмущение, сега ни се струва напълно приемливо.

В онези ужасни октомврийски дни на кризата със заложниците сякаш цялата страна се беше обединила в пристъп на съчувствие, всеки се чудеше как да помогне, молеше се, надяваше се и чакаше. Но ние нищо не можехме да направим. Специалните служби не пускаха никой да доближи и ни уверяваха, че всичко е под контрол. Но как да се примирим с факта, че измежду малцината, допуснати на това специално място, е имало хора, които са си позволили да мародерстват на дребно? Само новите и лъскави неща. Каквото им хареса. Няма друго обяснение за изчезването на дрехите и вещите на заложниците. Семействата на загиналите никога няма да забравят чувствата, които са изпитали тогава. Ако правителството внезапно реши да им даде на всички компенсации по един милион, тези спомени пак ще останат.

Ако се съди по ризата, която им върнали, Тимур е лежал навън на открито. Роза не успяла да изпере от нея прочутата ни московска мърсотия, смесица от нафта и бензин.

Когато Тимур отишъл на работа за последен път, в джоба му имало десетина различни карти и легитимации с негови снимки, с които доказвал, че е музикант в оркестъра Норд-Ост и в оркестъра на Министерството на отбраната. С него били и паспортът му, шофьорската книжка и тефтерче с телефони и адреси на приятели и роднини.

Но на 28 октомври върнали на семейството му тялото с табелка, вързана с ластик на китката му, на която пишело: „№ 2551, Хамиев, неидентифициран“.

— Как е могло да се случи това? — пита Роза.

— Защо Хамиев, а не Хазиев? [На руски името звучи обидно, защото се свързва с „хам“. Ако наречеш някого така, все едно му казваш „плъх“.] И дори да са го объркали за Хамиев, какво значи „неидентифициран“? И защо трябваше да го търсим толкова? Само е трябвало да отворят тефтерчето му с телефони, да наберат кой да е номер от него и да попитат този, който вдигне, дали познава Тимур Хазиев. Веднага щяха да им дадат нашия телефон.

Майката на Тимур говори за датата след атаката, дългия ден на 26 октомври, който семейство Хазиеви никога няма да забравят.

— От сутринта до четири следобед името му го нямаше никъде. Нямаше го и в списъка със заложниците, предоставен от властите — разказва Тукай Хазиев. — Когато вече бяхме обиколили всички морги и болници, изведнъж се появи. Имаше кратък списък, само на двайсет души, и Тимур беше в него. Според него той беше жив и се намираше в седма болница. Обадих се на жена ми и й казах, че всичко е наред. Плакахме от радост. Приятелите ни поздравяваха. С Таня веднага отидохме до болницата.

На входа обаче имало гард, който не пускал никого. Казвал, че от прокуратурата му наредили. Таня се разплакала, гардът я съжалил и прошепнал на Тукай, че ако „техният човек“ е тук, това никак не е добре. Означавало, че няма надежда. Таня чула всичко и започнала да се моли да я пуснат. И гардът отворил вратата.

Болничните коридори изглеждали пусти, но изведнъж по тях се появил полицай и тръгнал към тях. Бил притиснал автомат към гърдите си.

— Беше напълно безсърдечен човек. Никакво предупреждение. Няма „Подгответе се за лоша новина“. Само каза право в лицето ми: „Мъртъв е. Махайте се.“ Разбира се, изпаднах в истерия за двайсетина минути и виковете ми доведоха лекарите. „Кой ви пусна вътре?“ — питаха те.

Таня се съвзела малко и поискала да види трупа на Тимур преди аутопсията, но й отказали. Тя се молела и молела, но полицаят й отвърнал: „Иди искай разрешение от Путин.“ Появили се и трима представители на прокуратурата. „Какво сте се разбързали?“ — попитали те. — „Тъкмо ще имате време да му сковете ковчег.“ После попитали: „Фамилия? Хазиев? Чеченец ли е?“

Това се оказал грехът на Тимур Хазиев. Нашите правоохранителни органи взели татарското му име за чеченско и всичко случило се след това било точно според властващата идеология.

Сега семейството е убедено, че това е била и причината за смъртта на Тимур — взели са го за чеченец и нарочно са му отказали медицинска помощ. Когато мъжете от семейство Хазиеви отишли да приберат трупа му от моргата, на гърдите му било написано с големи цифри „9.30“, времето на смъртта, настъпила в 7-ма болница. По тялото му нямало следи от системи, инжекции или изкуствено дишане. Отгоре била получена инструкция всички чеченци да бъдат убити или оставени да умрат и тъй като взели Тимур за един от тях, той нямал право на реанимация. Четири часа след атаката той просто лежал и умирал. Тимур бил убит от идеологията.

— Нямаме права в собствената си страна. Ние сме боклук. Затова се случи всичко това с моя Тимурка — казва ми Таня на раздяла.

Когато на 26 октомври Таня и Тукай стояли пред болничния вход, около 20 души се опитали да влязат в апартамента, в който живеели семейство Хазиеви. Някои били униформени, други цивилни. Съседите им се намесили и успели да ги отпратят. Таня научила, че действали по информация от болницата, че на този адрес живее чеченец.

Какво да направят сега семейство Хазиеви? Да приемат унижението и да се опитат да се съвземат?

— Когато ни извикаха в съда, за да дадем показания като ищци — спомня си Тукай, — Горбачова ни гледаше така, сякаш не разбира какво й говорим. Тя беше сигурна, че всички без изключение са получили медицинска помощ.

Семейство Хазиеви, естествено, имат смъртен акт, но в него не е спомената причината за смъртта. Оставено е празно място. Нито намек за терористичен акт. Не стига, че идеологията убила Тимур, ами срещу родителите му се изправила система, която избягва да дава документални доказателства.

— Предполагам, че сте попитали в прокуратурата защо в графата „причина за смъртта“ не е написано нищо.

— Разбира се, още на 28 октомври. Те ни увериха, че това е просто формалност и можем да се заемем с подготовката на погребението. Казаха ни, че когато излязат резултатите от аутопсията, ще впишат всичко надлежно.

— И направиха ли го?

— Не, разбира се, че не.

Това е много осветляващ отговор. Никой не очаква честна игра от правителството. Властите в най-добрия случай са източник на неприятности въпреки официално обявения висок рейтинг. Наскоро към президентството беше създаден специален отдел, който да грижи за образа на страната и на президента в чужбина. Идеята е да се намали разпространяването на негативна информация и да се направи всичко възможно Русия да изглежда по-лицеприятна в очите на чужденците. Няма да е лошо, ако правителството създаде още един отдел, който да се грижи за подобряване на имиджа на страната и президента в очите на самите руснаци.

— Наистина ли Путин не е могъл да отстъпи? Наистина ли не можеше просто да каже „Спирам войната“? Нашите близки щяха днес да са живи — не спира да повтаря Тукай. — Искам само да знам кой носи отговорността за тази трагедия? Нищо повече.

Наскоро Таня купи костенурката Кирюша и котката Фрося, за да си има компания вкъщи. Сонечка е все още много малка, за да разбере какво се е случило с татко й, но не й харесва, че когато се върне вкъщи от детската градина, него го няма. Наскоро на семейството се обадили продуцентите на възобновения мюзикъл „Норд-Ост“ и им предложили безплатни билети. Отказали, но им продуцентите ги уверили, че когато искат… Май наистина сме изгубили всякакво чувство за приличие.

Сиражди, Яха и техните приятели

Само луд би могъл да завижда на живеещите днес в Русия чеченци. През изминалите години положението им беше незавидно, но след „Норд-Ост“ расистката машина на държавното възмездие се задвижи с пълна сила. Расистките атаки и прочиствания, надзиравани от полицията, стават все по-чести. Човешки животи се съсипват за един миг, хората губят домовете, работата и общественото си положение, и то само по една причина — че са чеченци. Животът им в Москва и другите големи градове е нетърпим: подхвърлят им наркотици и оръжия и веднага ги хвърлят за няколко години в затвора. Съвсем открито ги превръщат в парии. И те се оказват в задънена улица, от която не знаят как да се измъкнат. Никой не е пощаден, без значение от възрастта му.

— Когато започнаха да говорят на чеченски и прекъснаха второто действие, осъзнах, че положението е сериозно и че ще стане още по-лошо, Някак си ми стана ясно веднага. — Яха Несерхаева е 43-годишна московчанка, икономист по професия. Тя е чеченка, родена е в Грозни, но се преселила отдавна в столицата. На 23 октомври отишла да гледа „Норд-Ост“. Приятелката й Галя, с която се познават от години, е от северния руски град Ухта. Тя купила билетите за 13 ред. Яха не обичала много мюзикълите, но Галя я убедила да дойде.

— Каза ли им, че си чеченка?

— Не. Бях изплашена. Не знаех дали е по-добре да им кажа, или да си премълча. Можеха да ме застрелят, защото съм чеченка, а ходя на мюзикъл.

Яха не видяла газа, въпреки че много от заложниците забелязали белите облаци във въздуха. От мястото, където седяла, само чула викове „Пуснаха газ!“ и няколко секунди по-късно загубила съзнание.

Свестила се в 13-а болница, в която били закарани много от жертвите, включително и Ирина Фадеева, майката на Ярослав, застреляното момче. На Яха й било зле. Нямала никаква представа какво се случва. Скоро при нея се появил следовател.

— Попита ме за името и фамилията, къде живея, къде съм родена и какво съм правила на „Норд-Ост“. После дойдоха две жени, взеха ми отпечатъци от пръстите и ми прибраха дрехите са изследвания. Вечерта следователят се върна и ми каза: „Имам лоши новини за вас.“ Първото нещо, което си помислих, беше, че приятелката ми, с която бях отишла на мюзикъла, е починала, но той каза: „Арестувам ви като съучастник на терористите.“ Бях в шок, но станах и тръгнах след следователя, както си бях болничните чехли и нощницата. Първо останах два дни в 20-а болница (охранявана със специален режим), където никой не ме попита нищо и не ме лекуваха. Всъщност през цялото време никой не ми оказа медицинска помощ. В края на втория ден следователят пак дойде. Снимаха ме и записаха гласа ми. След няколко минути ми донесоха палто и чифт мъжки боти, сложиха ми белезници и ми казаха: „Имате нужда от лечение в друга болница.“ Качиха ме в полицейска кола, закараха ме в прокуратурата, където останах около десет минути, а след това ме отведоха в затвора Мариино (женски строго охраняван затвор в Москва). И ето ме — с три номера по-големи боти, обути на босо, в мръсно мъжко палто, немита и несресана от седмица. Затвориха ме в килия и всички жени надзирателки се обръщаха към мен с „Ей, чумо!“.

— Често ли те разпитваха, докато беше в ареста?

— Изобщо не ме разпитваха. Само седях вътре и не спирах да моля надзирателката за среща със следователя.

Яха говори тихо, бавно и без емоция. Присъствието й едва се усеща. Има изражение на мъртвец, зениците й са разширени, а погледът — втренчен, мускулите й са като сковани. От снимката в паспорта й ме гледа съвсем друг човек, красива и горда жена.

Яха понякога се опитва да се усмихне, но сякаш за двете седмици, прекарани в затвора, е забравила как се прави това. Мислила си, че с нея е свършено и нещо не може да я спаси. Положението било възможно най-лошо. Само полицаите, който я транспортирали от 20-а болница, й казали нещо за бъдещето й. Те я информирали, че „ще отговаря за всички“, тъй като останалите терористи са унищожени и тя е единствената оцеляла.

Но както обикновено става в мюзикълите, историята на Яха имала щастлив край.

Приятелите й се обединили и бързо наели адвокат, който по чудо успял да проникне през привидно непробиваемата стена, заобикаляща Яха Несерхаева. След десет дни я пуснали от затвора. Изненадващо, но въпреки расисткото време, разследващите прокурори, работещи по случая „Норд-Ост“, след като не открили нищо, което да уличава Яха, постъпили почтено. Не се опитали да я натопят. Не скалъпили обвинение, не подхвърлили улики, не я унижавали. Не се опитали да си отмъстят на една чеченска жена само заради произхода й. Това в днешни дни е голямо събитие.

Отишли дори по-далеч. Когато казали на Яха, че е свободна и може да си ходи, се извинили и я откарали у дома й. За това трябва да благодари на главния разследващ, заслужилия юрист В. Прихожников. Задължена е и на служителите на управлението на вътрешните работи в Богородское. Издали на сестрата на Яха, Малика, която веднага пристигнала от Грозни, за да се опита да помогне, специално разрешение да остане в столицата, тъй като близък роднина се нуждае от постоянните й грижи — знаели, че без него днес в Москва чеченец не може да излезе през вратата, тъй като веднага ще го арестуват.

Аелита Шидаева е на 31 години. Тя също е чеченка. От началото на настоящата война живее с родителите си и дъщеря си Хадижат в Москва. Аелита е арестувана в кафенето, където работи, близо до метростанция Мариино. Разказва ми историята си спокойно и овладяно, без сълзи и истерия, учтиво усмихната. Ще речеш, че не й се е случило нищо необикновено. Но само ако не знаеш, че когато най-накрая я освобождават от полицейското управление в Мариино след няколко часа безмилостен разпит, тя припаднала.

— Всичко беше много странно. Първо единият от полицаите вечеря в нашето заведение. Нищо необичайно, често ядат при нас. Полицейското управление е на сто метра. Никога не съм крила от тях, че съм чеченка, избягала от Грозни, за да се спаси от войната. Та полицаят приключи с вечерята си и излезе, после изведнъж се втурнаха други негови колеги. Бяха около петнайсет, водени от кварталния Василиев. Той ме познава много добре. Изправиха всички до стената, претърсиха ни и ме отведоха.

— Какво те питаха?

— Какви са връзките ми с терористите. Казах им: „Виждате ме коя съм. Всеки ден по дванайсет часа съм ви пред очите, от единайсет сутринта до единайсет вечерта.“

— И те какво ти отговориха?

— Питаха ме с кого от терористите съм ходила на ресторант. Никога, откакто съм в Москва, не съм ходила на ресторант. Казаха, че ако не призная за връзките си с терористите, ще ми подхвърлят наркотици и оръжие. Разпитваха ме на смени. През цялото време наоколо минаваха заплашително изглеждащи мъже в униформи и се взираха в мен. Следователят каза, че ако не си призная за връзките с терористите, ще ме остави в ръцете на тези мъже и те щели да ме „изядат жива“. Че нямали търпение да ме докопат и че можели да накарат всекиго да говори.

В полицейския участък информирали Аелита, че е уволнена от работа. Следователят казал, че той наредил на собственика на кафенето да го направи, ако не искал да му затворят заведението. Пуснали Аелита само защото майка й Макка, учителка по руски, показала способности на истински защитник на гражданските права. Според полицаите от Мариино тя „разтръбила случая из цяла Москва“. Макка се обадила в радио „Ехото на Москва“, мобилизирала адвоката Абдула Хамзаев и много други. Макар полицаите непрекъснато да повтаряли, че Аелита не е при тях, най-накрая успяла да ги принуди да я пуснат.

Аелита се е излекувала от шока. Напълно разбира положението и казва, че само иска да се махне от Москва.

— И да се върнеш в Чечня?

— Не, в чужбина.

Макка е против тази идея. Не че не е съгласна дъщеря й да отведе внучката й някъде другаде: Хадижат трябва да ходи на училище въпреки това, което направиха Мовсар Бараев и неговите хора в театъра на „Дубровка“ и въпреки засиления интерес на московската полиция към младите чеченки. Но на Макка не й се ходи никъде. Не може да си представи да живее извън Русия, но също така не може да разбере какво иска Русия от Аелита, от нея и от Хадижат. Едната е възрастна жена, прекарала по-голямата част от живота си в СССР. Другата е млада жена, която никога не е живяла нормално, все бяга от някъде, от една война — та на друга. А третата е малка, само внимателно гледа и слуша какво става около нея и засега не казва нищо.

Скоро учителката на Хадижат се обадила на Аелита много засрамена и й казала, че трябва да донесе документ, с който да потвърди положението й на самотна майка. Кой издава такива удостоверения? Всичките й други документи са в ред, но ако не донесе и такъв, учителката „просто не знаела какво да прави“. Искат да изгонят Хадижат от училище. След 26 октомври 2002 г. в 931-во училище в Москва вече няма място в пети клас за едно чеченско момиченце, доведено от семейството си да се образова.

— Не мога да разбера как това, че съм самотна майка, влияе на положението на Хадижат — пита се Аелита. — На кого да имаш вече доверие?13

Абубакар Бакриев някога заемал дребна техническа служба в Първа републиканска банка. Но сега вече е освободен от всякакви такива задължения. Всичко станало много тихо и кротко. Абубакар бил извикан от заместник-директора по сигурността, който му казал: „Не ме разбирай грешно, но ще си имаме проблеми заради теб. Подай молба за напускане по собствено желание.“

Отначало Абубакар не можел да повярва на ушите си, но след това заместник-директорът добавил, че „те“ искали да молбата му да е със задна дата, например 16 октомври, така че всичко да изглежда нормално и никой да не може да ги обвини, че уволнението му е част от античеченските настроения след случая „Норд-Ост“.

Ето как става: екзекуторите те осъждат на смърт (а за много чеченци днес уволнението е абсолютен край, няма да начин да си намерят друга работа), но се надяват, че ще разбереш в какво затруднено положение са изпаднали. Типично е в днешно време убиецът да каже на жертвата: „Ще те убия не защото съм лош човек, а защото нямам друг избор. Но ще те помоля да направиш така, че да изглежда все едно не съм те убил.“

Същия ден и един дагестанец бил „доброволно уволнен“ от същата банка и неговото „лично решение“ също било със задна дата. Той заемал скромен пост, но също станал жертва на етническото прочистване, за да се избегнат неприятните въпроси за работещите в банката хора с кавказки произход.

— Първа републиканска банка беше прочистена — казва Абубакар. — Сега вече служителите по сигурността могат да спят спокойно. Аз съм на 54 години. Не знам къде да отида. Полицията идва три пъти в дома ми да види как живея с трите ми деца. Превръщате ни във врагове. Трябва да разберете, че вече нямаме друг избор, освен да искаме независимост, защото наистина имаме нужда от място, където да живеем в мир. Дайте ни земя където пожелаете и ние ще отидем да живеем там.

Исита Чиргизова и Наташа Уматгариева са чеченки, живеещи във временен център за настаняване на бежанци в село Серебряники в Тверска област. С тях се запознах в 14-о полицейско управление в Москва. Исита си бършеше мастилото от пръстите, след като й бяха взели отпечатъци. Наташа плачеше неутешимо. Току-що ги бяха освободили, истинско чудо в днешно време. Полицаите се бяха смилили над тях.

Сутринта на 13 ноември 2002 г. жените били подложени на обичайните процедури. Дошли в Москва с ранния влак, за да получат помощ от организация за защита на човешките права. Били арестувани на гарата, на няколко метра от входа на организацията, тъй като Наташа куцала. Има открита рана на крака вследствие на диабет, а те я заподозрели, че е ранена партизанка. Исита е бременна в седмия месец, което означава, че има голяма подутина под палтото си, точно там, където камикадзетата си връзват коланите с експлозиви. Така поне майор Любезнов, дежурният в 14 управление, обясни причините за ареста им. Въпреки името си майорът никак не беше любезен. За да предпази Русия от терористична заплаха, той се почувствал задължен лично да опипа подутината на корема на Исита, за да се увери, че е причинена от бременност.

Всичко завършило добре за Исита и Наташа. Майорът само ги предупредил: „Ако ни убивате, и ние ще ви убиваме.“ Нямал време да се излага повече, освен това се оказа, че е напълно възможно да се правят някои полезни неща в такива случаи. Първо, успях да засека жените в полицейското управление още преди да ги откарат в някой строго охраняван арест или изолирана стая за разпит. Второ, успях да убедя Владимир Машкин, началника на полицейското управление (а той се поддаваше на убеждение), че хората понякога наистина идват да си вземат хуманитарната помощ просто защото са бедни и не могат да си намерят работа и квартира.

Зара работела като продавачка на зеленчуци край метростанция „Речна“. Собственикът на малкия магазин дошъл при нея и й казал: „Утре не идвай на работа, защото си чеченка.“ Зара е единственият източник на доходи за семейството си, което се състои от трите й деца и болния й от туберкулоза съпруг. Защо им е на полицаите да се замесват в такива случаи?

По време на Първата чеченска война Аслан Курбанов живеел в охраняван лагер за бежанци в Ингушетия. През лятото го напуснал и постъпил в институт в Саратов, после се преместил в Москва при леля си Зура Мовсарова, докторант в Московския автотехнически институт. Намерил си работа и бил официално регистриран с право да пребивава в столицата.

На 28 октомври 2002 г. в дома му дошли служители на криминалната полиция от 172-ро районно полицейско управление. Предния ден по молба на местната полиция взели на Зура отпечатъци от пръсти, затова когато казали на Аслан, че искат само да дойде с тях, за да му вземат и на него, никой не заподозрял нищо. Аслан си облякъл палтото и влязъл в полицейската кола.

Три часа по-късно Зура се притеснила. Племенникът й още не се бил върнал и тя отишла до полицейското управление. Там й казали, че Аслан е арестуван за притежание на наркотици. Що за измишльотина? Значи той станал, облякъл си палтото, сложил си в джоба наркотици и така отишъл в полицията? Аслан успял да извика на Зура, че го завели в една стая, където изпод масата извадили канабис и му казали: „Това трябва да е твое. Няма да позволим на чеченците да си правят каквото си искат. Ще ви смачкаме всичките така.“

Аслан дори не пуши. Прекарал двайсет и втория си рожден ден на 30 октомври в затвора „Матроская тишина“.

Сутринта на 25 октомври 2002 г. в дома на живеещото в Москва чеченско семейство Гелагоеви нахлула полиция. Алихан, собственикът на апартамента, бил окован в белезници и отведен. Съпругата му Марек се втурнала да търси помощ в полицейското управление в Ростокино, но й казали, че от него не е излизал и един полицай в този ден. Обадила се на радио „Свобода“, което съобщило за отвличането на Алихан Гелагоев и до вечерта го пуснали. Била натиснала точния бутон.

Алихан ми каза, че като го качили в колата, полицаите му сложили качулка на главата и го били по целия път до „Петровка“ — улицата, на която се намира московското Централно полицейско управление. Крещели: „Вие ни мразите и ние ви мразим. Вие ни избивате и ние ще ви избиваме.“

Когато пристигнали на „Петровка“ обаче, спрели да го бият и часове наред се опитвали да го убедят да подпише самопризнания, че е идеологическият организатор на терористичната атака на „Норд-Ост“. Точно такива неща са се случвали по времето на Сталин. „Самопризнанията“ дори се пишели предварително, същото става и сега. От Алихан се искало само да се подпише отдолу.

Той отказал, но за да го пуснат, нямал друг избор, освен да подпише декларация, че е дошъл доброволно в полицейското управление и няма оплаквания срещу полицаите.

Расизъм? Да. Отвратително поведение? Разбира се. Това е много притеснително извращаване на войната срещу тероризма. Не вярвам в нито една статистика на полицията за успеха на тяхната антитерористична операция „Вихър“, на нито една тяхна дума колко „съучастници на терористите“ са заловили. Цифрите им са кухи. И самата полиция също е куха и издава кухи доклади, основаващи се на кухи разследвания.

А междувременно къде са терористите? Какво замислят? Кой знае? Полицията няма време да се занимава с това. Путин насърчава връщането на старата съветска имитация на дейност, която замества истинската работа.

— Полицейските следователи бяха много любезни — казва ми 36-годишният Зелиман Насаев. — Казаха да не се притеснявам, защото ще получа най-много 3–4 години, а след това ще изляза. Може дори да ме осъдят условно. Само да подпиша и да си улесня живота.

Зелиман живее от дълги години в Москва. Семейството му се преместило тук, за да избяга от Втората чеченска война. Първа пристигнала най-голямата му сестра Инна.

— Биха ли те в полицията?

— Разбира се. Събудиха ме в три часа през нощта и казаха: „Време е за натиск.“ Биха ме през някаква твърда материя (очевидно техника, която не оставя белези) по бъбреците и черния дроб, за да ме принудят да подпиша самопризнания, но аз не се поддадох. Казах им: „Добре, оказвайте ми натиск. Дори да ме застреляте, няма да ви позволя да ми приписвате обвинения.“ А те повтаряха: „Какво прави чеченец като теб тук? Твоето място е в Чечня. Върни се там и си води войната.“ Отвърнах им: „Моята страна е Русия и аз живея в нашата столица.“ Те много се ядосаха на това. За да ме накарат да изгубя контрол, един от полицаите ми каза: „Е, току-що изчуках майка ти.“

Само ако е знаел този агент от Нижегородското полицейско управление чия майка твърди, че е изнасилил, и кого бие и се опитва да принуди да признае неизвършено престъпление, за да може да манипулира статистиките на кампанията за „залавяне на чеченските престъпници в Москва“ след случая „Норд-Ост“! Но може би по-добре, че не е знаел.

Роза Насаева е внучка и Зелиман съответно е правнук на легендарната руска красавица Мария-Мариам от семейство Романови, роднина на руския император Николай II, която се влюбила страстно във Вакху, чеченски офицер от царската армия. Избягала с него в Кавказ, приела исляма и с него името Мариам, родила на Вакху пет деца и била депортирана заедно с него в Казахстан, а след смъртта му се върнала в Чечня. Починала там през 60-те години на XX век и чеченците я смятат почти за светица. Тази красива история за руско-чеченската дружба и любов, известна из цял Кавказ, в момента не върши никаква работа, защото нищо не може да спаси Зелиман от днешната московска полиция. Дори във вените му да тече кръвта на десет императори, те ще се отнасят с него както с всички други чеченци.

В някои части на Москва нормалните хора наистина нямат работа. Това са мрачни пространства зад фабрики, в индустриални зони или под електропроводи за високо напрежение. Точно там можете да намерите чеченците, които се опитват да оцелеят в столицата ни. Едно от тези места е Фрезерско шосе, разбита ивица асфалт, водеща от Рязански проспект покрай полуобезлюдени тухлени пететажни сгради към индустриалните бордеи далеч от живота на метрополиса.

Всъщност те никога не са били регистрирани като жилищни сгради. Официално се водят все още цехове и халета, спрели отдавна производство, жертви на перестройката. Работниците им ги няма, а шефовете им днес се издържат, като дават разбитите помещения под наем. В една такава мръсна разграбена бивша фабрика през 1997 г. се появиха първите чеченски бежанци. Бяха избягали от престъпната анархия между Първата и Втората чеченска война и бяха главно от семейства, противопоставящи се на тогавашните чеченски лидери Аслан Масхадов и Шамил Басаев. Директорите на фабриките им позволиха да ремонтират помещенията и да ги превърнат в жилищни сгради, а след това да им плащат наем.

Чеченците живеят там и до днес, сред тях са и Насаеви заедно с още 26 семейства. Местната полиция ги познава много добре. Никой не се крие, защото няма за какво, нито има къде да избяга.

Когато се случи заложническата криза от „Норд-Ост“, веднага там се появиха служители от Нижегородското полицейско управление и обясниха, че имат да изпълняват норма и да арестуват по 15 чеченци „от всеки участък“. Бяха задържани всички мъже от 26-те семейства и откарани с автобуси за снемане на пръстови отпечатъци.

Но за лош късмет Зелиман Насаев-Романов по това време не си бил вкъщи. Отишъл да предаде химикалките, които семейството сглобява надомно, и да вземе части за още.

Полицията скоро се върнала в индустриалната зона, където живеят потомците на императорското семейство. Казали, че искат отпечатъци и от него и Роза го пуснала, без да се притеснява. Семейството обаче започнало да се тревожи, когато няколко часа по-късно синът им още не се бил върнал. Накрая майката и бащата се отправили към полицейското управление, където в типичния полицейски неадекватен стил им казали: „Синът ви имаше граната и предпазител в джоба си. Имаме много свидетели.“

— Извиках: „Нямате право! Сами го отведохте. Тръгна с вас от дома и тогава в джобовете му нямаше нищо. И ние имаме много свидетели.“ — разказва Роза. — А полицаите ми отвърнаха: „Тук чеченците не могат да бъдат никакви свидетели.“ Бях много обидена. Да не би вече да не ни броят за граждани на тази страна?

Когато майката на Зелиман се върнала на следващата сутрин в полицейския участък, й казали: „Синът ви продава марихуана. Не можете да му помогнете.“

— Като отидох, ме заведоха в един кабинет — разказва Зелиман. — Казаха ми: „Ти търгуваш с хероин.“ По-старшият полицай държеше малко пакетче и ми заяви: „Това е твое.“ Оковаха ме в белезници и сложиха пакетчето в джоба ми. Започнах да протестирам, а те отвърнаха: „Добре, тогава ще ти добавим и един предпазител от лимонка.“ Видях как единият вече бършеше предпазителя с парцал, за да махне отпечатъците. Сложи ми го в ръката и си записа нещо. Извиках: „Нямате право!“ А те ми казаха: „Имаме си заповеди. И имаме пълното право. А ако не се държиш като добро момче и не признаеш престъпленията, които си извършил, роднините ти ще те последват. Сега се връщаме у вас да направим обиск и ще намерим други части от същата граната. Подпиши самопризнанията.“

Зелиман отказал да подписва каквото и да било. Били го и му казали, че ще продължат да го бият и няма да пускат адвокат при него. Пуснали го защото се намесили журналисти и депутатът от Думата Асламбек Аслаханов. Сега Зелиман си седи у дома в преустроената фабрика и е изпаднал дълбока депресия. Бои се от всяко почукване на вратата. Депресията поразява всички чеченци, които живеят сред нас. Няма един оптимист между тях — нито сред старите, нито сред младите. Поне аз не съм виждала. Всички мечтаят да емигрират, да получат възможност да се слеят някъде с пейзажа и да не се налага повече да обясняват от каква националност са.

— Полицията непрекъснато упражнява тормоз върху чеченците в Русия — твърди Светлана Ганушкина, директор на Обществения комитет за гражданска помощ на бежанци и изселници. В нещастието си хората се обръщат към тази организация. Те са чеченци, чиито роднини са арестувани, снети са им отпечатъци от пръсти и са им подхвърлени наркотици или оръжия; чеченци, уволнени от работа или заплашвани с депортация. (Къде, за бога, може да бъде депортиран руски гражданин от столицата на Русия?) Идват при Светлана Ганушкина, защото няма къде другаде да отидат.

— Сигнал, че има нова вълна от държавен расизъм, който официално се нарича Антитерористична операция „Вихър“ — продължава Светлана, — беше подаден веднага след атаката на театъра на „Дубровка“. Гонят чеченците отвсякъде. Най-голям е проблемът, когато ги уволнят от работа или ги изхвърлят от жилищата им. Това е разчистване на сметки с цял един народ заради действията на отделни индивиди. Основният метод, с който ги дискредитират като нация, е завеждането на наказателни дела след подхвърляне на наркотици или оръжия. Полицаите се смятат за много велики, когато подигравателно питат жертвите си: „Какво предпочиташ — наркотици или оръжие?“ Спасяват се само хората с майки като Макка Шидаева. Ами другите?

Що за нация сме ние, руснаците?

Едно чеченско семейство имало три дъщери. Едната издържала приемния изпит и влязла в музикалното училище, другите две не успели. Родителите помолили учителката по пиано на успялата сестра да дава частни уроци на другите две. Учителката отказала. Директорката на музикалното училище, където всеки, разбира се, си вре носа в живота на останалите, не й позволила, като обяснила, че така й били наредили от Културния отдел. Че ако продължи да преподава на чеченци, специалните служби ще се заинтересуват от нея.

Ето в какво ни забъркват нас, руснаците. Повечето от нас се поддават на държавната ксенофобия и не чувстват нужда да протестират. Защо? Официалната пропаганда е много ефективна, а и мнозинството споделя възгледите на Путин, че целият народ трябва да носи колективна отговорност за престъпления, извършени от малцина.

Най-важното е, че никой засега не знае какво точно искат властите от чеченците? Въпреки войната, която се води от години, въпреки терористичните актове, катастрофите и потоците от бежанци. Искат ли тези хора да живеят в пределите на Руската федерация или не?

В заключение — една неподправена история на обикновени живеещи в Русия хора, пострадали от предизвиканата от държавата истерия.

— Често ли ти се карат в училище?

— Да — въздъхва Сиражди.

— И има ли причина?

— Да. — Той пак въздъхва.

— Какво лошо вършиш?

— Тичам по коридорите и когато някой се блъсне в мен, и аз го блъскам, за да не си мисли, че може да си позволява да ме удря. И след това учителката ме пита „Ти ли ги удари?“, а аз винаги й казвам истината, признавам си, но другите не си признават и се карат само на мен.

— Може би и ти не трябва да си признаваш? Така няма да имаш проблеми.

— Не мога — въздиша той много тежко. — Да не съм момиче? Щом съм го направил, значи трябва да си призная.

— Той се опитва да спъне учениците, за да могат по-малките да паднат и да си ударят главата. И след това да умрат…

Боже мили! Това последното не го казва Сиражди за себе си, а са думи на възрастен човек за него. Не говорим за специално обучени агенти, залавящи терористи, а за седемгодишно чеченско момче на име Сиражди Дигаев. Последното е публично изказано мнение на жена от родителския комитет на 26 клас на 155-о училище в Москва, където учи Сиражди.

— Знаете ли, детето ми се оплаква, че Сиражди никога няма нищо и все трябва да му дават разни неща — казва друга майка от същия комитет.

И защо се оплаква това дете? Естествено, че ако съученикът ти до теб няма нещо, а ти го имаш, би трябвало да му услужиш!

— Той ядосва всички. Трябва да ни разберете. Синът ми казва, че не си пише заданията в час, защото Сиражди вдига толкова шум, че не може да чуе учителката. Сиражди е неконтролируем. Като всички чеченци. Трябва да разберете! — настоява друга майка.

Разговорът се провежда в празна класна стая. Второкласниците са се прибрали у дома, а родителският комитет обсъжда как да прочисти класа от малкото чеченче, за да „не учат нашите деца лоши неща от един бъдещ терорист“.

Сигурно смятате, че си измислям. За съжаление — не.

— Не ни разбирайте погрешно. Няма значение, че е чеченец, ние не делим националностите. Не. Само искаме да предпазим децата си…

От какво? През ноември родителският комитет на 26 клас се събра, за да предупреди майката и бащата на Сиражди, че ако не го усмирят до Нова година и ако дотогава не започне да се държи според разбиранията на родителския комитет за добро поведение, „въпреки че е чеченец“, ще поискат от директора на училището да го изключи.

— Добре, кажете ми защо те прииждат в Москва? — Така се появява истинската причина, когато седмица две по-късно един от членовете на родителския комитет се опитва да ми обясни защо са взели това решение.

Добре, защо пък „те“ да не идват в Москва? Да не би жителите на този град да са толкова специални, че близостта им с други граждани на Русия да оказва негативно влияние върху подредения им живот?

— Защо казвате, че им е трудно? — почти крещи друг родител. — Нас пита ли ни някой дали ни е лесно? Защо смятате, че на нашите деца им е по-леко?

Защо ли? Ами Сиражди е роден в Чечня през 1995 г. Когато майка му Зулай била бременна с него, край нея падали бомби от всички посоки. Избягала, защото нямала друг избор, когато започнала Първата чеченска война. И днес Зулай се чувства странно, когато вижда как Сиражди се плаши от фойерверки и гръмотевици, въпреки че живеят в Москва от 1996 г. и най-малкият й син е московчанин почти от началото на дните си. Той се крие и плаче, без да знае защо.

— А, значи било, защото тук не се чувстват у дома си — издига раздразнен глас друг член на родителския комитет. — Значи смятат, че трябва да си донесат всичките традиции и правила в нашия дом, така ли? Не, благодаря, не искаме!

Раздразнението им е предизвикано от факта, че бащата на Сиражди — Алви, дошъл на събранието, изслушал всичко, което са имали да му кажат, и след това взел думата, за да се опита да обясни проблемите си. Как един полицай го псувал пред децата му, след като нахлул в стаята им с ботуши, и че бащата не е могъл да направи нищо. И децата са видели всичко това.

Алви също така им казал, че основната причина въпреки всички неудобства семейството му да е в Москва, а не в Чечня, е възможността децата му да учат, без около тях да се води война. Зулай е учителка по математика, но работи като продавачка на пазара и не я бива много в това. Цяла вечер увиват пилешки пържоли, които на другия ден продават. Но Зулай прави всичко това заради децата.

— Стига бе! Намърдват се в центъра на Москва и очакват да живеят в апартамент за 500 долара! — Това е реакцията на родителския комитет на думите на Алви.

— Не искам сина ми/дъщеря ми да бъдат в един клас с такова дете. — Това е присъдата на събранието срещу Алви и Зулай.

— Кой казва, че не сме прави? — питат членовете на родителския комитет.

Разбира се, че никой.

Хубаво е да си спомним нещо, започнало по подобен начин през миналия век, но свършило различно. Когато фашистите влизат в Дания, на всички евреи е заповядано да си пришият жълти звезди на дрехите, за да могат да бъдат лесно разпознавани. И всички датчани също си зашили жълти звезди, за да спасят евреите, но и да спасят себе си да не се превърнат във фашисти. И кралят им ги подкрепил.

Ситуацията в Москва днес е точно обратната. Когато властите удрят наши съседи чеченци, ние не си пришиваме жълти звезди от солидарност към тях. Уви, правим точно противоположното. Ние се погрижваме Сиражди никога да не се отърве от усещането, че е втора категория човек.

По моя молба той ми показва тетрадката си за упражнения по руски език. Оценките му са само двойки и тройки. Почеркът му е разкривен, както му припомня Елена Дмитриевна на почти всяка страница. Това е неговата класна, която пише отрицателните си забележки с умела като на калиграф ръка. Учителка е от 36 години и всичките — в началния курс.

Елена Дмитриевна не подкрепя кампанията на родителския комитет да се отърве от чеченското момче, но също не си е зашила жълта звезда на дрехите. Не отказва категорично да бъде част от този фарс, въпреки че може да го направи и така да спре преследването на семейство Дигаеви от прословутото руско „обществено мнение“.

Сиражди се върти като пумпал и няма никакво желание да ми показва тетрадката си по руски, Прави всякакви номера, за да ми отвлече вниманието и да ми покаже тетрадката си по математика, където положението е много по-добро. Обикновено момче, което не може да седи на едно място. Но най-важното е, че много иска да се хареса. Защо да е различен, да бъде скромно забило в пода поглед момче, както иска родителският комитет, за да го считат за по-малко чеченец?

Дори и математиката скоро го отегчава. Обещава да ми нарисува „меч и човек“ и изтичва буйно навън. Буен във всичко. Скоро се връща с лист с очертанията на силует на як човек с големи мускули от „Властелинът на пръстените“. Нарисувал е с пастели някакво продълговато петно, което би трябвало да представлява меч.

— Искахме само най-доброто за него — казват сега родителите на децата от 26 клас, осъзнали, че след истерията около събитията на „Норд-Ост“ журналистите са подели и тяхната кампания. — Само най-доброто…

Дали Сиражди ще им повярва, че това е най-доброто за него? Той наистина се бие с децата. По време на часовете по рисуване хвърля боя по стените. И наистина спъва съучениците си. И колкото по-често го прави, толкова по-силно те му дават да разбере, че е различен от другите деца във 26 клас.

Така изглежда животът в Русия след „Норд-Ост“. Минават месеци и става все по-ясно, че тази отвратителна трагедия повдигна много проблеми. Всъщност тя се оказа доста удобна на много хора по много и различни причини.

Пръв в редицата е президентът с неговия безобразен селски цинизъм. Започна открито да трупа международни дивиденти от преживения ужас и смъртоносния му завършек. Не се посвени да използва кръвта на други хора, за да си направи реклама вътре в самата Русия.

А на дъното на тази пирамида са дребните крамоли в училищата и доволните полицаи, получили възможност да си завишат постиженията в „борбата с тероризма“ преди Нова година, за да си спечелят премии. Яростният античеченски шовинизъм и нападенията на расова основа непосредствено след „Норд-Ост“ се стопиха до един прагматичен и по-рафиниран расизъм.

„Какво, да се хващаме ли за оръжията?“ — питат някои чеченци. Можете да ги чуете как скърцат със зъби от безсилие. „Повече не можем да търпим“ — простенват други. Това, разбира се, е признак на слабост, която никак не им подхожда, особено когато децата им гледат. Какво да правят?