Русия на Путин

Какво се случи с нас? Преди падането на СССР повечето имахме стабилна работа и добри заплати и вярвахме безкрайно и безпрекословно в утрешния ден. Знаехме, че имаме лекари, които могат да ни излекуват от всички болести, и учители, които ще ни образоват. И че не се налага да плащаме и копейка за това. Какво съществувание влачим в момента? Какви нови роли ни бяха раздадени?

Промените след края на съветската ера станаха на три етапа. Първо, по време на разпадането на СССР и при управлението на Борис Елцин всеки от нас преживя лична революция (която, разбира се, течеше паралелно с обществената). Всичко изчезна за един миг: съветската идеология, евтиният салам, парите и сигурността, че в Кремъл е нашият Бащица, който — макар и деспот — носи отговорност за нас.

След това дойде кризата с дълговете от 1998 г. Много от нас бяха успели да поспечелят нещичко след 1991 г., когато беше въведена пазарната икономика и се появиха признаци за сформиране на новата средна класа. Наистина, тя си беше руска средна класа, а не такава, каквото има на запад, но подкрепяше демокрацията и свободния пазар. Всичко това изчезна за една нощ. Хората вече бяха толкова уморени от всекидневната борба за оцеляване, че не можеха да посрещнат новите предизвикателства, а просто потънаха без следа.

Третата промяна се случи при управлението на Путин, тогава навлязохме в нов етап на руския капитализъм с ясни неосъветски характеристики. Икономиката по времето на нашия трети президент е странен хибрид от свободен пазар, идеологическа догма и най-разнообразни цели и елементи. Този модел поставя съветската идеология в услуга на едрия частен капитал. Има огромен брой бедни, наистина мизерстващи хора. Но пък процъфтява един стар феномен: номенклатурата, управляващият елит, великата класа на бюрократите, които продължават да съществуват във вида от съветско време. Икономическата система може и да се е променила, но елитът се нагоди към нея. Номенклатурата поиска да живее луксозния живот на „новите руснаци“ от бизнес елита, само че официалните държавни заплати са много малки. Въпреки това тя няма никакво желание да се връща към старата съветска система, но пък и новата не й пасва съвсем. Проблемът е, че новите условия изискват ред и законност — нещо, което непрекъснато липсва на руското общество. Номенклатурата пък се мъчи с всички средства да заглуши закона и да унищожи реда, за да забогатява.

В резултат на това новата стара номенклатура на Путин изведе корупцията до такива висоти, каквито при комунистите и Елцин никой не е и сънувал. В момента тя поглъща малкия и средния бизнес, а заедно с него и средната класа. В същото време дава възможност за развитие на едрия и супередрия капитал, на монополистите и на квази-държавните предприятия. (Това означава, че именно те са предпочитаните източници на подкупи за номенклатурата.) В Русия този бизнес дава най-високи и стабилни печалби не само за собствениците и мениджърите, но и за покровителите им от администрацията. Голямо предприятие без покровители в държавната администрация у нас не съществува. Всички тези извращения нямат нищо общо с пазарните закони. Путин се опитва да спечели подкрепата на така наречените „бивши“, които са заемали лидерски позиции при съветския режим. Носталгията им по миналото е толкова силна, че идеологията, лежаща в основата на капитализма от вида „Путин“, все повече започва да напомня мисленето в СССР по време на периода на стагнация през последните години на Брежнев — краят на 70-те и началото на 80-те години на XX век.

Таня, Миша, Лена и Ринат са реални личности, а не измислени герои; обикновени хора, които заедно с цялата страна се борят за оцеляване. Всичките са ми приятели. Ето какво се случи с тях след 1991 г.

ТАНЯ

Началото на зимата на 2002 г. Току-що е свършила сагата „Норд-Ост“. Руското общество, особено в Москва, е в състояние на шок. Появих се по телевизията и изиграх малка роля в тези събития и в резултат на това в живота ми се върнаха стари приятели.

Късно обаждане от Таня. Всъщност тя винаги ми звъни в малките часове, когато всички вкъщи спят.

Не бях виждала моята някогашна съседка Таня от около десет години. Някога беше на дъното, но сега живееше като кралица. Изглеждаше като победител и много шик, не защото беше скъпо облечена, а защото беше самоуверена и решителна. За първи път я виждах такава.

По съветско време животът на Таня беше постоянно мъчение. Идваше у нас почти всяка вечер (аз живеех на първия, а тя — на последния етаж на стара кооперация). И винаги плачеше, че животът й е напълно съсипан.

Тогава Таня работеше като инженер в изследователски институт и се смяташе за част от „съветската научно-техническа интелигенция“, значима социална група, която вече не съществува.

Как човек можеше да влезе в тази обществена прослойка? Таня беше от добро семейство, единствена дъщеря на уважавани родители. От нея се очакваше да влезе да учи висше образование. Когато завърши гимназия, нямаше никакви определени интереси и влечения, и затова отиде да учи в технически институт, каквито имаше много, и така стана инженер. След дипломирането от нея се изискваше да работи три години по специалността, която беше учила на държавни разноски. В страната цяла армия хора бяха дълбоко недоволни от живота си. Сред тях имаше млади специалисти, които никога не бяха искали да стават инженери, сега седяха по цели дни в изследователските институти и не вършеха нищо полезно.

Таня беше пълноправен член на тази армия като инженер по комунално строителство в атомни електроцентрали. Без никакво желание тя проектираше дни наред шахти и водопроводи, които никой не строеше, и срещу това получаваше малка заплата. Беше винаги нещастна заради хроничния недостиг на пари. Опитваше се да храни и да облича прилично семейството си, грижеше се трескаво за двете си малки и вечно болнави деца и съпруга си, малко странен мъж на име Андрей, млад лектор в престижен технически университет в Москва.

Така Таня се беше превърнала в типична неврастеничка, непрекъснато тормозеше себе си, Андрей и децата с лошите си настроения, истерии и депресии и с вечното си недоволство.

И не стига това, ами беше и от Ростов на Дон. Успя да получи московско жителство, като се омъжи за Андрей, когото срещнала на почивка на Черно море. Смяташе се, че има малко по-добра съдба от тази на така наречените „лимитчики“ — черноработници надничари, които получаваха временно разрешително да живеят в Москва, за да вършат непопулярна работа или да се трудят в предприятия, за които не достигаха кадри. По онова време към столицата не спираше потокът от провинциалистки „инженери“, омъжени за московчани. Всички искаха да живеят в Москва и момичетата от добрите семейства правеха всичко възможно, за да го постигнат.

Таня не знаеше какво иска, но много добре знаеше какво не иска: не искаше да е инженер и да живее в мизерия с бедния Андрей. Много сме говорили за това. Тя беше гневна, защото нямаше изход.

В дома им често имаше кавги. Тъй като нямаше жилище в Москва, според съветската традиция тя трябваше да живее след брака при Андрей, но и той нямаше свой подслон. Така те се оказаха в един голям апартамент с родителите на Андрей и двамата му по-големи братя, всеки от които също имаше семейство с по две деца.

Типичен съветски кошер, но без шансове за роене и постигане на независимост. И за да стане още по-зле, Андрей произхождаше от старо московско семейство на изключителни хора. Един негов роднина например, е прочут професор, преподаваше цигулка в Московската държавна консерватория. Това беше вторият съпруг на бабата на Андрей, която също е била преподавател по цигулка в консерваторията. Беше починала отдавна, но съпругът й беше още в кошера. И той като Таня нямаше къде другаде да отиде.

Родителите на Андрей бяха преподаватели по физика и математика. По-големият му брат беше професор по химия в Московския университет и правеше откритие след откритие, макар това да не се отразяваше на материалното му благосъстояние.

Всичко това все повече и повече потискаше Таня. Тя смяташе семейството на Андрей за банда некомпетентни неудачници въпреки десетките им академични постижения, а семейството й отвръщаше по същия начин, като показваше, че не я харесва, и вечно я винеше. Да не забравяме, че Таня е от Ростов на Дон, където дори по съветско време всеки можеше да търгува с всичко и наистина го правеше, ако имаше възможност. Там процъфтяваха нелегалните цехове. Много богаташи прекарваха половината си време в затвора и половината навън и никой не смяташе това за позор. Вестниците ги наричаха спекуланти и мошеници, но младите жени от Ростов с радост се омъжваха за тях.

Когато се запознахме с Таня през 80-те години на миналия век, тя вече си мислеше, че е направила голяма грешка, като се е омъжила за Андрей. Любовта нямаше нищо общо с брака им. Тя признаваше, че е налапала въдицата, защото е искала да живее в Москва. Развеселяваше се само когато намираше разни красиви неща незнайно откъде и канеше другите да ги видят и да си купят. Без съмнение имаше талант на търговец и умееше да убеждава. Можеше да ти продаде блуза с отвратително качество на тройна цена и да те увери: „Точно това се носи сега в Европа.“ Когато измамата лъснеше, тя ни най-малко не се срамуваше, Традиционното и високообразовано семейство на Андрей ненавиждаше този неин талант за спекулативна търговия.

През 2002 г. Таня ме покани в дома си, който се оказа същият огромен апартамент в центъра на Москва.

Той беше прекрасно ремонтиран, пълен с последни технологични играчки, отлични копия на известни картини, висококачествени мебели антики. Таня беше почти на 50 години, но кожата й беше млада и здрава, а дрехите — ярки. Говореше високо, уверено и много открито и въпреки че се смееше много, по лицето й не се появяваше нито бръчка. Това можеше да означава само че си е направила пластична операция, което пък от своя страна означаваше, че е натрупала цяло състояние.

„Да не би Андрей да е забогатял?“ — чудех се аз наум. Таня крачеше уверено през стаите. Преди десет години предпочиташе да шепти в този апартамент, да седи в ъгъла и да избягва роднините си.

— Е, къде е семейството?

— Ще ти кажа, но само не припадай. Всичко това сега е мое.

— Твое? Поздравления! Но къде живеят другите?

— Изчакай, всичко с времето си.

В стаята тихо влезе красив младеж на възраст, на каквато би трябвало да са синовете на Таня. Когато ги видях за последен път, бяха деца, затова попитах:

— Възможно ли е това да е… Игор?

Игор беше по-големият син на Таня и Андрей и трябваше да е на около 24–25 години.

Таня избухна в смях. Излъчваше радост, палавост и младост. Никак не приличаше на жената, която познавах.

— Казвам се Давид — каза красивият черноок младеж с къдрава коса и целуна ръката на Таня с перфектен маникюр. Помнех времето, когато ръцете й не изглеждаха така, а бяха загрубели от дълги часове пране на дрехите на голямото й семейство. Давид потъна някъде из големия апартамент. — Да не ви развалям забавлението, момичета.

Боже, ние вече никак не бяхме момичета!

— Добре, разкажи ми. Разкрий тайните на младостта и успеха си — замолих старата си приятелка. — Къде е семейството ти?

— Те вече не са моето семейство.

— Ами Андрей?

— Разделихме се. Присъдата ми в трудовия лагер изтече.

— Да не си се омъжила повторно? За това момче Давид?

— Давид ми е приятел, нищо сериозно, с него съм за тонус. Като играчка ми е. Ще остана с него, докато се чувствам добре.

— Боже мой! За кого работиш?

— За никого. Работя за себе си — отвърна категорично Таня с метална нотка в гласа си, която никак не отиваше на малко ленивата дама с перфектен маникюр и млад любовник.

Таня е щастлив продукт на новото време. През лятото на 1992 г., когато в повечето домове в Москва нямаше какво да се яде (наричаха го „шокова икономическа терапия“ — част от пазарните реформи на премиера Егор Гайдар), Таня, децата й и старото професорско семейство живеели във вилата им.

В онова ужасно гладно лято московчаните, които имаха вили, се изнасяха в тези дървени бараки в провинцията и отглеждаха зеленчуци, за да имат поне нещо за ядене. Изследователският институт на Таня излязъл в лятна ваканция. Нямали никаква работа и не им били плащали заплати от много отдавна. Всички служители били градски хора, но се оттеглили или при зеленчуковите си градини, или да продават на пазарите, които изникнали по улиците на гладуваща Москва. Таня също отглеждала зеленчуци и се грижела за децата си. Андрей често оставал в града и не се връщал през нощта във вилата, защото за разлика от другите институти, неговият технически университет не бил затворен през лятото.

Една сутрин Таня най-неочаквано се озовала по някаква причина в Москва, отключила вратата на апартамента си и намерила Андрей с една студентка в брачното ложе. Тя е устата жена от южна Русия и такъв скандал вдигнала на мъжа си, че целият блок ги чул.

Андрей не се опитал да се оправдава. Казал, че обича студентката. Тя самата не промълвила и дума, облякла се, отишла в кухнята и сложила чайника на печката, сякаш нищо не се е случило.

За Таня мълчанието на съперницата и демонстративното й собственическо отношение към дома били капката, която преляла чашата. Тогава на място решила, че през целия си брачен живот не се е примирявала с жалкото семейство на Андрей, за да позволи сега на друга жена да се настани в личното й пространство. Казала на Андрей да не си и помисля, че ще се отърве безнаказано. Той си събрал нещата и си тръгнал със студентката.

От този ден нататък започнал новият и напълно независим живот на Таня. Андрей се държал отвратително, не й давал и копейка издръжка за децата. Три години по-късно, когато посъбрала малко пари, Таня започнала да го храни и дори да му купува дрехи. Но не от чувство на симпатия. Хранела Андрей, защото отмъщението е сладко. Носела му червен хайвер, символ на лукс в съветските времена, който не можела да си позволи. Андрей ядял от него до пръсване, но дори не се изчервявал от унижението, на което се подлага, просто бил много гладен. Понякога се хранел в кухните за бедни към църквите, като се правел на вярващ. Дори се научил да се кръсти.

През 1992 г., лятото на пробива на свободния пазар, това все още предстояло. След като една седмица нямала с какво да нахрани децата и след като свекърва й продължавала да настоява, че трябва да прости на Андрей и да го приеме обратно, Таня отишла да продава на близкия пазар.

Свекърва й писнала „Какъв позор! Какъв позор!“ И си легнала. Но скоро се вразумила, след като Таня започнала да й купува лекарства със срамните пари, които била изкарала на пазара. Нито съпругът й, нито някой от синовете й и от другите й снахи можели да направят такова нещо за нея. Ситуацията станала трагикомична, когато семейният съвет се събрал и решил в никакъв случай да не продават семейните реликви — старинните мебели, наследени от предците им, редките музикални албуми с антикварна стойност, картините от известни руски художници от XIX век. Свекървата на Таня, която инатливо лежала в леглото и се приготвяла за смъртта, като я предпочитала пред позора, първа се обявила против продажбата. В началото на 90-те години на XX век старите фамилии, успели да опазят семейните си реликви по времето на Сталин, вече започваха да ги продават на безценица, както казваха тогава — „за едното ядене“.

По това време Таня стояла на пазара от 6 сутринта до 11 вечерта. Не било работа, а тежък физически труд. Истинско чистилище, което обаче имало едно хубаво качество: било робство, но с етикет за цена. Таня стояла на пазара и изкарвала истински рубли, които приятно шумолели в джоба й. И което било още по-добро, получавала парите в края на всеки ден. Стоиш там и взимаш пари, но не по-късно, а веднага на място и само това имало значение. Винаги се връщала вкъщи с пари. Но се връщала и с подути крака, които едвам местела, с подути до неузнаваемост ръце, с които дори не можела да си измие лицето и да си придаде приличен човешки вид. Но била почти щастлива!

„Може да не ми повярваш, но бях доволна, че вече не завися от никого. Нито от директора на института, който не ми плащаше заплата, нито от Андрей, който не ми даваше нищо, нито от свекърва ми и нейните фамилни реликви и традиции.“ Вече красивата и богата Таня ми разказа как се е променил животът й преди десет години. „Свекърва ми ли? Ами един прекрасен ден просто й казах да върви на майната си! И какво мислиш, че стана? Тя за първи път не ми отвърна. Беше като прозрение. Пред очите ми се извърши революция. Привидно непокварената стара московска интелигенция беше смачкана. Победена от парите, които давах на свекърва ми. Спря да ми чете конско, защото я хранех. Аз, която вечно й бях крива. Постепенно цялото семейство, което от години ме гледаше отвисоко, защото не бях от сой като тях и защото, както се изразяха, бях подмамила Андрей да се ожени за мен, за да живея в Москва, та всички те се научиха да ми се усмихват, дори да ме слушат, като им говоря.

И то само защото ги хранех с търговията си на пазара. Чувствах се победител. Бях готова да продължа да го правя само по една причина: да печеля все повече и повече пари и да ги унижавам, като им натривам носовете с тях.“

Когато се връщала към полунощ вкъщи, Таня веднага се строполявала на леглото. Вече нямала време за синовете си. Не им проверявала домашните. Само спяла и излизала и рано сутрин всичко започвало отначало.

За децата й започнала да се грижи свекърва й — и трябва да отбележим, че това се случвало за първи път, откакто живеели под един покрив. Таня отново била учудена.

На пазара работела за хитър младеж, който бил „совалка“, по тогавашната терминология. Никита внасял евтини дрехи от Турция, евтини дини от Узбекистан и евтини мандарини от Грузия, всъщност всичко евтино отвсякъде. Таня и други жени като нея ги продавали. Без данъци и без държавни такси. На пазара правилата били като в затвора. Конфликтите се разрешавали с ножове, изнудването процъфтявало, често пребивали някого. Жените, които продавали, в повечето случаи били в положението на Таня — без съпрузи, с изоставени у дома деца, някога принадлежали към научно-техническата интелигенция, чиито институти и издателства фалирали. За покровителите си били малко по-високо от проститутките.

Скоро Таня започнала да спи с Никита. Той я избрал измежду другите въпреки разликата в годините и я завел в Турция да купуват заедно стока. Завел я общо три пъти и в рамките на два месеца жена с търговски нюх като нея вече сама се превърнала в „совалка“, защото разбрала, че не е сложно.

После убили Никита, някой го застрелял, но кой — така и не се разбрало. Една сутрин го намерили на пазара с пробит череп и това било всичко. Продавачките му се преместили при Таня и били щастливи от това. Тя се оказала много по-кадърна от Никита и бизнесът й започнал да процъфтява. Освен това не била гаднярка като убития си предшественик.

След още шест месеца престанала да пътува до Турция. Не защото се уморила, макар че животът на „совалка“ е тежък. По онова време всеки сам си транспортирал стоките, носел ги на гръб на огромни вързопи по летища и гари и трябва да дава за тях подкупи, дори количките за багаж се плащали. Спряла да пътува, защото открила своя ниша: била изключително добра в бизнеса.

Таня все повече успявала и търговията й скоро се разраснала до такава степен, че отначало наела пет, а после още пет „совалки“ и станала собственик на едър бизнес според местните представи. „Совалките“ пътували, жените продавали, а Таня управлявала цялото предприятие. Вече ходела не „облечена като туркиня“, както казват хората, а като европейка. Била постоянен клиент на ресторантите, където ядяла, пиела и хвърляла пари, за да се разтовари след работа. Оставали й много пари за нея самата, имало и за семейството, и за работниците — по онова време печалбите били астрономически. Имала любовници, които отивали на доходите и годините й: истински виртуози. Когато й омръзнели, се отървавала от тях. Ако трябва да бъдем честни, Андрей не го бивало много по тази част…

Минала още една година и Таня решила да ремонтира апартамента, който междувременно станал нейна собственост. Купила малки неугледни апартаментчета за Андрей, братята му и свекър си и те били много доволни. Възрастната си свекърва прибрала при себе си. Като оставим настрани милосърдието, имала нужда някой да се грижи за синовете й. Големият, Игор, вече бил влязъл в пубертета и създавал проблеми, а малкият бил болнав.

Таня направила ремонта като вид отмъщение.

— Исках да им покажа кой е собственикът!

Изхвърлила абсолютно всичко. Продала всички реликви и заличила и последната следа от прашното аристократично минало на семейството на мъжа си.

Никой не казал и дума. Свекърва й се оттеглила на вилата и не й пречела.

В резултат се получил един модерен европейски апартамент, оборудван по последна дума на технологиите.

Таня не спряла дотук: изоставила амбулантната търговия и се захванала с истинска, като купила магазини в Москва.

— Какво? Тези магазини са твои? — Не можех да повярвам на ушите си. Беше собственик на два отлични супермаркета, в които пазарувах след работа. — Поздравления! Но цените ти…

— Знам, но Русия е богата държава — отвърна Таня през смях.

— Не е чак толкова богата. Ти си станала империалист. Малко си безчувствена.

— Разбира се, Елцин вече не е власт и с него си отидоха и лесните пари и романтиката. Хората начело на държавата сега са ненаситни прагматици и аз съм същата. Ти си срещу Путин, но аз го подкрепям. Чувствам го почти като брат — навремето е бил никой, а сега си взима своето.

— Какво имаш предвид под „ненаситни“?

— Подкупите. Безкрайните подкупи, които трябва да даваш на всички. Плащам само и само да си запазя магазините. На кого ли не давам рушвети? На чиновниците от полицията, на пожарникарите, на хигиенните инспектори, на общинарите. И на мафиотите, на чиято територия са магазините. Всъщност аз ги купих от мафиоти.

— Не се ли страхуваш да правиш бизнес с тях?

— Не. Имам си мечта — искам да съм богата. В днешна Русия това означава, че трябва да си плащаш на всички. Ако не си давам лептата, още утре ще ме застрелят и ще ме сменят с някой друг.

— Не преувеличаваш ли?

— Ако не друго, поне съм наясно с нещата.

— Ами бюрократите?

— На някои плащам лично, а на останалите плащат мафиотите, на които давам пари, за да умилостивяват с тях другите мафиоти, бюрократите. Всъщност е доста удобно.

— Къде е Андрей?

— Почина. Накрая не успя да преглътне факта, че съм се издигнала и той яде от моя хайвер. Помоли ме да го приема обратно, но аз не исках. Казах му да си намери някоя друга студентка. Не искам да живея с грозник. Реших, че харесвам красавци. Ходя на мъжки стриптийз и там си избирам любовниците.

— Шегуваш се! Не ти ли липсва семейният живот? Домашният уют?

— Не, не ми липсва. Сега вече живея истински. Има си и лошите страни, разбира се. Може да ти се струва брутално, но кое му беше хубавото на предишния ми живот?

— Ами децата?

— Игор за съжаление се оказа слабак, също като Андрей. Наркоман е. Пратих го в клиника. Вече за пети път… Стасик учи в Лондон. Много съм доволна от него. Много. Пръв е във всичко там. Свекърва ми се грижи за него. Наела съм й малък апартамент. Стасик живее в студентско общежитие през седмицата, а през уикендите е при баба си. Платих й операция на бедро в Швейцария, смениха й ставата. Съживи се, тича като младо момиче и направо ме обожава. Май наистина е така. Парите са голяма работа.

Давид се вмъкна в стаята с поднос в ръце.

— Време е за чай, момичета — каза напевно. — Само тримата сме, нали, Танечка?

Таня кимна и каза, че ще се върне след малко. Искаше да се преоблече за чая. Давид излъчваше нещо декадентско и лениво. Цялата работа изглеждаше някак нездрава. След няколко минути Таня се върна. Беше покрита с диаманти, които блестяха ярко по ушите и деколтето й. Дори просветваха и в косата й.

Представлението беше заради мен. Учтиво изказах възхищението си. Таня беше наистина доволна и светеше също като диамантите от радост, че можа да се представи в новия си вид пред една стара приятелка.

Бързо си изпихме чая и се сбогувахме.

— Този път няма да оставя да минат пак десет години преди да се видим! — каза Таня на раздяла.

— Да се постараем да не стане така — отвърнах и докато слизах по стълбите, се замислих, че при управлението на Путин хората наистина се срещат по-често. Имам предвид старите приятели. По времето на Елцин всички бяха толкова заети с оцеляването си, че не си звъняха дори по телефона с години, дали защото се срамуваха от бедността си, или защото вече бяха забогатели. Беше време, когато мнозина емигрираха завинаги или си пускаха куршум в мозъка, защото изглежда никой нямаше вече нужда от тях. Някои пък шмъркаха кокаин, защото се отвращаваха от себе си. Но сега сякаш всички оцелели отново започваха да се срещат. Обществото видимо застаря и хората дори имаха свободно време.

От началото на промените движещата сила на обществото са жените, които влязоха в бизнеса и се разведоха със съпрузите си. Мъжете станаха гангстери и много от тях загинаха в престрелки още в първите години на управлението на Елцин. Това стана, защото в навечерието на „перестройката“ много руски жени чувстваха също като Таня, че никога няма да могат да променят живота си. И изведнъж получиха своя голям шанс.

Седмица по-късно трябваше да отида на пресконференция, май че беше във връзка с частични избори за местния парламент. И там най-неочаквано отново срещнах Таня. В нашето сравнително твърдо структурирано и също като по съветско време разделено на клики общество собствениците на супермаркети не ходят просто ей така на политически пресконференции.

Таня се представи в изряден външен вид пред журналистите, в класически черен костюм и без нито един диамант по себе си. И Давид беше там, той също беше безупречен и прекрасно изпълняваше ролята на личен асистент, скромен, но без да е раболепен. Никакви „момичета“ този път.

Аз седях при журналистите. Таня беше от другата страна на барикадата. Говори последна от всички. Беше кандидат за общински съветник. Каза на журналистите, включително и на мен, как вижда проблемите с бездомните в Москва и обеща да се бори за правата им, ако избирателите й окажат честта да я изберат в местния парламент.

— За какво, по дяволите, ти е това? Вече си богата — попитах я след края на пресконференцията.

— Казах ти, искам да стана още по-богата. Просто е: не искам да плащам рушвети на нашия общинар.

— И това ли е всичко?

— Нямаш представа докъде е стигнала корупцията в днешно време. Мафиотите от времето на Елцин дори не са си и мечтали за това. Ако стана съветник, ще давам една лепта по-малко.

— Но защо реши точно бездомните да защитаваш? — Влязохме в близкото кафене във френски стил. Таня го избра, на мен ми беше прекалено скъпо.

— Според мен тази кауза работи добре за имиджа ми. Но наистина мога да им помогна да се измъкнат за косите. Аз самата съм го направила.

— И защо на пресконференцията в края на речта си говори за Путин? Колко много го обичаш, уважаваш и му се доверяваш. Твоите имидж-мейкъри ли ти казаха да го направиш? Защото е проява на много лош вкус.

— Не, не е. Днес така трябва да се прави. Знам го и без да ми го казват имидж-мейкърите. — Таня се запъна на трудната английска дума, която влезе в Русия заедно с новия ни живот. — Ако не бях споменала Путин, местният агент на ФСБ щеше да намине при мен в магазина още утре и да мрънка, че не говоря като всички. Такъв живот водим сега ние, деловите хора.

— И какво като дойде и ти мрънка?

— Нищо. Само дето ще иска подкуп.

— За какво?

— За да „забрави“ какво не съм казала.

— Слушай, не ти ли омръзва от всичко това?

— Не. Щом се налага да целувам задника на Путин, за да придобия още два магазина, ще го направя.

— Какво значи да „придобиеш“? Нали просто ги купуваш? Плащаш и готово.

— Не, сега нещата са различни. За да „придобиеш“ нещо, трябва да си извоюваш от бюрократите правото да го купиш със собствените си пари. Нарича се „руски капитализъм“. На мен лично ми харесва. Когато се уморя от всичко това, ще си купя някъде гражданство и ще се изнеса.

Разделихме се. Разбира се, Таня беше избрана. Казват, че се справя добре. Влага цялото си сърце в борбата с бедността в Москва. Направи още една безплатна столова за бездомни и бежанци, купи си още три супермаркета и често говори по телевизията и възхвалява новото време. Наскоро ми се обади и ме помоли да напиша статия за нея. Направих го. И това е статията, която четете в момента. Поиска да я прочете преди да я публикувам, беше ужасена и каза: „Всичко е вярно.“ Помоли ме да й обещая, че няма да я публикувам в Русия преди смъртта й.

— Ами в чужбина?

— Може. Покажи им на какво миришат нашите пари.

Е, сега вече знаете.

МИША И ЛЕНА

Миша беше съпруг на Лена, моя приятелка от ранните ученически години. Запознаха се по време на следването в края на 70-те години на миналия век. По това време той беше много умен и талантлив младеж, още като студент в Института по чужди езици превеждаше от немски и дублираше филми, а бъдещето му изглеждаше блестящо. Когато завърши, беше засипан с примамливи предложения за работа, което не се случваше често.

Накрая започна работа в Министерството на външните работи, което беше много престижно, особено в края на съветската ера. Не беше обичайно за момче без семейни връзки да се добере до външно министерство, а Миша нямаше никакви. Беше отгледан от баба си, скромна чистачка. Майка му починала внезапно от мозъчен тумор, когато Миша бил едва на 14 години. След това баща му изоставил семейството и избягал с друга жена.

И така Миша се озова във външното министерство. Бяхме големи приятели. Ходехме заедно на пикници, правехме си барбекюта в гората на лагерен огън и се забавлявахме прекрасно. С Лена бяхме много близки, а Миша също се държеше много приятелски.

Моите две малки деца още повече скрепяваха дружбата ни. Когато идваше у нас, Миша просто не сваляше очи от тях. Занимаваше ги с радост, независимо какви бели правеха, говореше и си играеше с тях с часове.

Всичките ни приятели знаеха, че Миша много иска да има деца. Беше обсебен от идеята, но Лена беше талантлив лингвист. Пишеше дисертация и все отлагаше раждането на бебе за след завършването.

В резултат на това Миша много се изнерви. Постепенно разви комплекси, че нямат деца. Започна да страда и да измъчва всички около себе си, но най-вече Лена. Но тя беше корава жена и като си наумеше нещо, никой не можеше да промени решението й. Смяташе да защити дисертация, да получи научна степен и след това да забременее. Това беше всичко по въпроса.

В резултат Миша се пропи. Беше се примирявал с разочарованието си, докато имаше сили, но накрая излезе от релси. Отначало не пиеше много и хората се шегуваха с него и го дразнеха, но после запоите му траеха по няколко дни. Изчезваше и никой не знаеше къде прекарва нощите си. После започна да се запива по цели седмици. Лена се замисляше дали да не отстъпи и да не завърши дисертацията си, но как се създава дете, когато мъжът ти е непрекъснато пиян?

Тогава настъпиха промените: Горбачов, Елцин. Единствената причина Миша да не бъде уволнен заради хроничното си пиене (за което при комунизма щеше да изхвърчи веднага от работа) беше, че нямаше кой да го замести. Изведнъж служителите на Министерството на външните работи, които знаеха езици и имаха опит в работата от другата страна на „желязната завеса“, станаха по-ценни от злато. Защото напускаха бедното ведомство, за да работят за частни фирми и клонове на чуждестранни компании, които изникваха навсякъде. Миша не получаваше никакви покани, въпреки че немците бяха сред първите, които се втурнаха на руския пазар, и преводачите от немски бяха много търсени.

Дори и в министерството дните му бяха преброени и той най-накрая беше уволнен. Късно една вечер в самия край на 1996 г., през декември при минус 30 градуса навън, някой позвъни на вратата ми. Беше Лена, облечена само с нощница под палтото. Никой не се разхожда из Москва облечен по този начин и със сигурност тя никога не би го направила, винаги беше безупречно облечена. Беше уравновесена, добре възпитана и интелигентна млада жена. А сега единият й крак беше бос като на пропаднала бездомница, а на другия имаше полузакопчан ботуш, чиято горна част се вееше като знаме. Приятелката ми трепереше, сякаш е паднала в ледена вода и току-що са я изтеглили оттам. Нещо я беше изплашило до смърт и шокът я беше докарал до несвяст.

— Миша, Миша… — повтаряше тя неспирно, хлипаше силно и никак не приличаше на себе си, сякаш не забелязваше хората наоколо.

Децата се събудиха и тихо дойдоха от стаята си. Стояха до Лена като препарирани от болката й, която не можеха да проумеят. Тя най-накрая ги забеляза, стегна се, преглътна едно успокоително с чаша вода и започна да разказва какво се е случило.

Миша не се бе прибирал три поредни нощи. Лена не го очаквала да се върне и тази вечер. Беше свикнала със запоите и отсъствията му, затова си легнала. Сутринта рано трябвало да ходи в института. Малко след полунощ обаче Миша неочаквано се върнал. Което не било обичайно.

Този път влязъл през вратата и както си бил със зимното палто и мръсните обувки, немит и вонящ, отишъл в спалнята, надвесил се заплашително над Лена и мълчаливо се взрял в нея в полуздрача. Не изглеждал с всичкия си. Черните му очи блестели неестествено и бузите му били сребристи. Някога красивото му лице било изкривено в гримаса. Лена придърпала завивките и не казала нищо. От горчивия си опит на съжителство с непоправим алкохолик знаела, че е безсмислено да казва каквото и да било. Все едно да говориш с човек, който не те чува. Просто трябва да го изчакаш да заспи.

Но Миша се приближил към леглото и казал: „Край… Ти си виновна… че пия… и сега ще те убия.“

Лена доловила в гласа му тиха решителност, която не оставяла никакво място за съмнение. Скочила и се втурнала навън от стаята. Отначало Миша я заклещил на балкона и тя помислила, че това е краят, но пияниците са непохватни и успяла да се отскубне, грабнала каквото успяла от коридора и побягнала през снега към най-близкото убежище — моя блок.

След това се разведоха и въпреки че нито един от тях не беше сантиментален по природа, идваха един по един да ми хленчат в кухнята и да ми обясняват колко много се обичали, но как не можели вече да бъдат заедно.

Още се виждам с Миша, макар и все по-рядко. Отбива се от време на време, най-вече да иска пари, защото продължава да пие, и то много. Понякога му пада по някой превод да свърже двата края.

В редките му трезви посещения ми казва как се опитва да спре и да започне нов живот. Запалил се е по православието, чете религиозни книги, покръсти се, има си изповедник, на който се доверява, ходи на изповеди и причастия и намира утеха в тях. Убеден е, че спасението е възможно. Но не изглежда като човек, започнал да се поправя. Видът му е ужасен, косата — мазна и рошава. Носи овехтяло черно палто, очевидно втора употреба, което му е прекалено късо. Когато го попитах къде живее, промърмори, че никой не го разбирал и че е много трудно да живееш някъде, когато никой не те разбира.

По времето на Елцин хора като него не бяха никаква изненада и се срещаха често. Много бедняци се скитаха по улиците, все добре образовани, уважавани граждани, изгубили работата си и се пропили, след като не са успели да си намерят място в новата действителност. Точно върху тази благодатна почва на всеобщо недоволство, безработица и уволнения на професионалисти от съветско време православието стана модерно и всички неудачници, изгубили работата, съпругите си или смисъла в живота, се втурнаха към християнството, макар че повечето от тях не бяха истински вярващи.

И Миша беше един от тях. Веднъж дойде при мен трезвен и весел и каза, че трябва да го поздравя. Предишния ден беше станал баща, родил му се беше син. Надпреварвахме се да му казваме колко се радваме за него, най-накрая мечтата му се беше сбъднала. Но незнайно защо Миша не беше на седмото небе, както се очакваше.

Момченцето се казваше Никита. Доста отдавна, когато все още беше женен за Лена, Миша често беше казвал, че ако има син, ще го кръсти Никита.

— Коя е майката на Никита? — попитах предпазливо.

— Едно младо момиче.

— Заедно ли живеете? Женени ли сте… или ще се жените?

— Не. Родителите й не ме харесват.

— Тогава си наемете апартамент и живейте заедно със сина си. Това е много важно.

— Нямам достатъчно пари.

— Започни да печелиш.

— Не искам, а и не мога. Просто не мога, нямам никаква възможност.

Отряза всички по-нататъшни опити за разговор.

Мина повече от година. Елцин абдикира от властта и определи Путин за свой наследник. Започна Втората чеченска война. Путин непрекъснато се появяваше по телевизията. Веднъж летеше на военен хеликоптер, друг път даваше указания какво да се прави в Чечня. Наближаваха избори, които бяха предрешени.

Късно една вечер позвъни Лена.

— Знаеш ли какво — каза тя със странен глас, много дрезгав, като на певец след концерт. — Току-що ми се обадиха. Миша убил жената, с която живеел. Оставила е сираче, 14-годишен син от първия си брак. Момчето е било в апартамента, когато се е случило. Миша се напил. Очевидно жената е била по-възрастна от него, съжалявала го е и пиела с него, за да не се чувства сам. Та вчера пиели заедно, Миша извадил нож и й казал също като на мен: „Ще те убия.“

Лена избухна в сълзи.

— Можех да съм аз — каза. — Помниш ли? Всички го опитвахте да ме убедите да не се развеждам. Казвахте, че щял да се поправи, че имал нужда от лечение. А той щеше да ме убие.

Съдът беше снизходителен към Миша, особено когато чу историята на живота му. Осъдиха го на четири и половина години затвор. Не е никак много за убийство. Магистратите решиха, че не е психически болен и носи пълна отговорност за действията си въпреки алкохолизма.

Изпратиха го в трудов лагер в Мордовия, вдън горите. Шест месеца по-късно комендантът на лагера отишъл при Лена в московския й апартамент, в който тя вече живееше с новия си съпруг и сина, който най-накрая беше родила. Комендантът не бил сред най-интелигентните, но очевидно имал добро сърце. Решението да отиде при Лена било негово. Тъй като бил в столицата по работа, смятал за свой дълг да я намери, макар да знаел, че са разведени, и да й каже, че „нейният Михаил“ (както го нарекъл за ужас на новия й съпруг) е най-примерният затворник, който някога бил виждал, най-грамотният и най-трудолюбивият в целия лагер. Очевидно началникът на Миша имал педагогическа дарба, бил го назначил да се грижи за затворническата библиотека и той напълно я бил реорганизирал. Четял много и съветвал другите престъпници като психолог. Със собствените си ръце построил дървен параклис зад бодливата тел на лагера и се готвел да стане монах. Кореспондирал си с един манастир за наставления за избрания от него път. Комендантът информирал Лена, че подкрепял желанието на Миша да се отдаде на монашеството, тъй като то щяло да донесе само добро за поверените му убийци, изнасилвачи и рецидивисти. По поръчка на Миша щял да купи църковна утвар от магазина на московската патриаршия и да я занесе в лагера.

Накрая надзирателят обещал, че ще настоява да намалят присъдата на Миша заради примерното му поведение.

— Лена, не се ли радваш? — попитал той бившата съпруга, като забелязал, че плаче.

— Уплашена съм — отвърнала тя.

— Няма от какво — казал комендантът. — Той много се е променил и вече не е опасен. Не пие и не би убил никого. Поне аз не смятам, че е способен.

После погладил косата си, допил си чая, потрил ръце, сякаш искал да запали огън с дланите си, и добавил:

— Ако трябва да бъда честен, малко съжалявам, че ще ни напусне.

Започнахме да се подготвяме за истината, която можеше да лъсне зад това примерно поведение. Миша можеше да се появи в Москва всеки момент. Дойде през 2001 г. Няколко седмици се скиташе, защото пак нямаше къде да живее. Беше забравил немския напълно и не можеше да се адаптира към новия живот.

Отдавна знаех, че е в Москва, но се срещнахме случайно на булевард „Тверской“. Едва познах някога толкова близките черти. Седнахме на една пейка и говорихме три часа, без да спираме. Не попита за децата ми и аз не попитах за сина му. Миша просто имаше нужда да поговори с някого и някой да го изслуша.

През цялото време говореше за правилния избор на манастир. Разглеждах внимателно човека пред себе си. Не беше останало нищо от предишния Миша, или от това, което беше на млади години. Беше посивял, остарял и подпухнал. От таланта, който някога струеше от него, нямаше и следа. Беше изпълнен единствено със злоба към нещастната си съдба и говореше на затворнически жаргон. Поднесе ми купища банални глупости за смисъла на живота, и то по начин, по който го описваха в религиозните брошури за полуграмотни. Стана ми ясно що за библиотека е имало в Мордовия.

— Намери ли си работа?

— Къде? Плащат малко, а очакват много.

— Е, всички сме така. Трябва да се нагодим към това… — започнах, но Миша ме прекъсна.

— Ами аз не искам да съм като всички.

Наистина беше пълен с клишета.

— Как вървят нещата с манастира?

— Засега не могат да ме вземат. Има опашка и дори за това трябват връзки. Трябва да познаваш определени хора. А фактът, че съм бил в затвора, никак не ми помага.

— Разбираемо е, отдавна влезе.

— Аз пък не го разбирам. — Миша ставаше агресивен.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще отида в ей тази малка църква — и той посочи с ръка зад себе си, където се намираше една от най-старите църкви в Москва. Стоеше си там усамотена, вкоренена. — Ще ги помоля да ме вземат за пазач. Казаха ми, че трябва да набирам точки, за да вляза в манастира.

И двамата се засмяхме. Само човек, роден и живял през голяма част от съзнателния си живот в СССР, знаеше типичния съветски начин да си намери добра работа, когато няма връзки. А уж си говорехме за манастири, вяра, религия, правилата на църквата, които нямат нищо общо с прозата на съветския начин на живот. Стана ни смешно.

— Странно — каза Миша — как са се преплели съветският живот и православието в нова Русия.

Зад подпухналите му като на бъбречно или сърдечно болен клепачи изведнъж ме погледна старият Миша — весел, закачлив, галантен.

— Разбира се, че са се преплели. Не се ли страхуваш, че църквата, към която толкова искаш да се присъединиш, се е превърнала в отдел на комсомола, от който някога така искаше да избягаш? Че всичко е само една пребоядисана фасада и че когато най-накрая влезеш в манастир, ще си горчиво разочарован и…

Прехапах си езика. Изгубих дар слово.

— Искаше да кажеш, че мога пак да убия някого и да го обвиня за проблемите си?

— Разбира се, че не — запелтечих, защото точно това бях на път да кажа. С Миша очевидно се бяхме върнали на една вълна.

— Точно това смяташе да кажеш. Мога само да ти отговоря, че и аз се страхувам от себе си, но няма къде другаде да отида. Ако остана тук, със сигурност ще се върна в затвора. Там се чувствах по-добре, бях на сигурно място. Манастирът е също като трудовия лагер, само че надзирателите са различни. Имам нужда някой да ме надзирава, не мога да се владея, като гледам живота около себе си.

— И какво му е на живота?

— Циничен е. Не понасям цинизма. Затова започнах да пия.

— А защо уби приятелката си? Тя цинична ли беше?

— Не, беше много добър човек и не помня защо я убих. Бях пиян.

— Значи по никакъв начин няма да останеш в този свят.

— Няма начин. Не мога да го понасям.

Повече не срещнах Миша, но знам, че не е успял да влезе в манастир. Бумащината се проточила безкрайно. Православната бюрокрация много прилича на държавната, напълно безразлична е към всичко, което не я засяга пряко. Миша направил пътека до патриаршията, попълвал формуляри, работел като пазач на църквата и живеел в нея. Постепенно отново се върнал към пиенето. Два пъти ходил при Лена да й иска пари, втория път тя отказала. И била права. Със съпруга й не работели, за да може Миша да се напива, когато му се иска. Разбира се, че била права.

Само че Миша се хвърлил под влака в метрото. Научихме за това много по-късно, и то случайно. И разбрахме, че Миша, един от най-талантливите руснаци, които някога съм познавала, е погребан като безименен бездомник. Или по-точно — погребали праха му, защото в такива случаи тленните останки се кремират. Никой не знае къде е гробът му.

РИНАТ

Можеш да тръгнеш фронтално напред, а можеш и да заобиколиш. Местонахождението на най-елитните специални разузнавателни части на Министерството на отбраната не е място, на което цивилни като мен могат да се разхождат. Но понякога се налага. Там ме заведе Ринат, един от офицерите в този полк. Ринат е майор. Никой не знае кои са родителите му. Израснал е в сиропиталище. Има ориенталски черти, дръпнати очи и говори няколко централноазиатски езика. Специалист е по събиране на разузнавателна информация. Години наред е под прикритие в Афганистан по време на войната. След това се внедрява в таджикските въоръжени банди в планините по афгано-таджикската граница и залавя на място контрабандисти на наркотици. От името на руското правителство тайно е помагал на настоящите президенти на бившите съветски републики да се възкачат на власт. И естествено, прекарал доста време в Чечня по време на двете войни. Гърдите му са покрити с медали.

С Ринат търсим дупка в оградата. Той иска да ми покаже в какви омерзителни казарми живее въпреки медалите си. Иска да видя и къщата във военното градче, в която се е надявал да се премести, но късметът му изневерил. И въпреки че става въпрос за елитен и добре обучен полк, успяваме да намерим дупката, която търсим. И то каква дупка — през нея не само че можехме да минем и двамата, ами можехме да прекараме и танк.

Продължаваме да вървим още пет минути и стигаме до градчето, в което живеят шпионите. Сутрин е. Около нас минават намръщени офицери в почивен ден. Времето никак не е ведро. Газим до колене в кал, не вървим, а се пързаляме и непрекъснато си гледаме в краката къде стъпваме.

Вдигам поглед и пред мен се разкрива чудна гледка — като мираж сред неприветливите пететажни сгради се кипри новичък сиво-зелен многоетажен жилищен блок.

— Ето така започна всичко — казва Ринат. — Аз, разбира се, исках апартамент. Наскитал съм се по света. Синът ми расте, а аз съм все някъде на война.

Майорът млъква насред изречението и изведнъж предприема маневра, която ме изненадва. Покрива с длани лицето си и се превива на две, сякаш е прострелян и има нужда да се скрие в окоп. Прошепва ми тихичко да се правим, че не се познаваме. Моли ме да сведа очи и да не размахвам ръце, за да не привличам внимание.

— Но какво има? — питам. — Да не би да сме в засада?

Шегувам се, разбира се.

— Не трябва да го ядосваме — казва тихо Ринат и продължава заблуждаващата си маневра. И като добре тренирани шпиони бързо и ловко, но без излишен шум, сменяме посоката.

— Кого не трябва да ядосваме? — питам, когато Ринат въздъхва облекчено и вдига глава, за да покаже, че опасността е преминала.

— Петров, заместник-командира.

И обяснява, че се наложило да се държим така, защото той карал срещу нас. Спрял колата пред новия красив блок, където живеел. Когато изчезна във входа, Ринат се отпусна и разходката ни продължи. Стигнахме до хубавата сграда, която Ринат гледаше завист и копнеж.

Честно казано, бях объркана. Познавам донякъде военната автобиография на Ринат, знам, че е безстрашен, и затова съм учудена. Чудя се какво го плаши най-много. Смъртта?

— Не, научих се да живея със смърт около себе си. Но не искам да се хваля.

— Да не те пленят?

— Да, от това, разбира се, се страхувам, защото знам, че ще ме измъчват. Виждал съм как става. Но не се боя чак толкова от плен.

— Тогава от какво?

— Сигурно от мира, от цивилния живот. Нищо не знам за него. И не съм подготвен.

Ринат е на 37 години. Цял живот не е правил нищо друго, освен да воюва. Раняван е навсякъде. Има язва на стомаха и дванайсетопръстника, нервната му система е разбита. Непрекъснато изпитва силна болка в ставите и понякога получава мозъчни спазми, които се дължат на няколко ранявания в главата.

Наскоро майорът решил, че е време да се установи, да загърби войната и да се върне в нормалния живот. И открил, че не знае нищо за него. Например откъде да получи квартира. Със сигурност заслужава апартамент заради всичките му заслуги в защита на държавата. Или пък някакви пари?

Когато Ринат се обърнал към Петров с такава молба, станало ясно, че не може да очаква нищо. Решил, че докато е изпълнявал специални държавни мисии из планини, далечни страни и континенти, страната му се е нуждаела от него и го е възнаграждавала с медали. Но щом здравето му се разклатило и той решил да се опита да спре, се оказало, че няма нищо зад гърба си и военната машина се кани да го остави на улицата. Дори се канели да го изгонят от малкото му ъгълче в казармите, където в момента живеел заедно със сина си.

Ринат има син на име Едик, който отглежда сам. Майката на момчето починала преди няколко години и Едик дълго време живял сам в офицерските общежития и чакал баща си да се върне от многобройните си войни и важни бойни мисии.

— Знам как да убия враг, без да издаде и един звук — казва ми Ринат. — Мога да се изкача тихо и ловко в планината и да превзема позиция. Отличен катерач и планинар съм. Разчитам планинските пътеки по клонки и храсти и знам кой е минал по тях и къде се крие. Усещам планините, казват, че това е талант, но не мога да си намеря жилище. Неспособен съм да постигна каквото и да било в цивилния живот.

Пред мен стои един нещастен професионален убиец, обучен от държавата. Като него има много. Правителството хвърля хората във войната, те живеят сред битки с години, след това се връщат и не знаят как да се справят с правилата на мирния живот. Пропиват се, присъединяват се към банди, стават поръчкови убийци и новите им господари им плащат много пари, за да очистят тези, които според тях застрашават интересите на държавата.

А държавата? Не дава и пукната пара. При Путин тя практически спря да се интересува от офицерите, завърнали се от война. Сякаш има интерес да захранва престъпните банди с възможно най-голям брой професионално обучени убийци.

— С това ли смяташ да се занимаваш, Ринат?

— Не, не искам да правя това, но ако с Едик се окажем на улицата, не бих изключил подобна възможност. Мога да правя само това, на което са ме научили.

Най-накрая изгазваме през калта и стигаме до една неугледна развалина. Наричат я „триетажка“, в нея живеят офицерите. Качваме се на втория етаж и зад олющената врата се открива мизерна спартанска стая.

През целия си живот майорът никога не е имал собствен дом. Първо е живял в сиропиталище в Урал. След това в казармите на военното училище, в което постъпил направо от детския дом. После гарнизонните общежития, палатките. От 16 години е в армията, непрекъснато е в движение, защото е положил клетва да служи на страната си. През последните единайсет години Ринат непрекъснато пътува от мисия на мисия. При такъв живот няма как да се сдобиеш със собственост.

— Но съм щастлив — казва майорът. — Никога не съм си и помислял да спра да се бия. Мислех си, че това ще продължава вечно.

Всичко, което Ринат притежава, се събира в една раница. Майорът отваря разнебитения шкаф с инвентарен номер и ми я показва.

— Мятам я на рамо и заминавам на следващата мисия — обобщава той своите ценности.

На дивана седи момче с тъжен поглед — това е Едик. Прекъсвам майора:

— Бил си женен, трябва да си имал някакво домакинство.

— Не, нищо си нямахме. Не ни остана време да съберем домакинство.

Докато Ринат се биел в Таджикистан и помагал на настоящия президент Рахмонов да се възкачи на власт, се измъкнал, за да се ожени в Киргизия. Младоженците се запознали по време на предишната мисия на Ринат в град Ош, където живеело момичето и където Ринат бил изпратен заради кървав конфликт между дванайсет етнически групи.

Оженили се там, страстта и любовта им избуяли сред кръвопролития и болка. След това Ринат представил младата си съпруга на своя командир. Той само свил рамене и му казал да я остави в Ош, защото за един шпионин жената е ахилесова пета. И Ринат наистина я оставил и се върнал в Таджикистан, за да се внедри във въоръжена група, която действала по границата.

Един ден командирът му съобщил, че има син и че жена му го е кръстила Едик. По-късно през юни 1995 г. младата съпруга на Ринат, студентка в местната консерватория, била убита от хора, които разбрали за кого е омъжена. Току-що била навършила 21 години и същия ден отивала да си вземе изпитите за втори курс.

Отначало Едик останал при баба си в Киргизия. Момчето било прекалено малко, за да живее по казармите, а и Ринат рядко се прибирал в мрачните мръсни помещения, които държавата му осигурявала. Все още участвал в тайни операции и бродел по планините на страната. Бил два пъти сериозно раняван и прекарал доста време по болниците.

— Дори и тогава не поисках да променя живота си — казва Ринат. — Но Едик растеше.

Накрая решил да си прибере сина и го оставял на баба му само когато заминавал на шестмесечни военни мисии.

Седим в студената им мрачна стая. Едик е кротко момче с будни очи, които не пропускат нищо. Много зрял за годините си. Говори само когато баща му излезе и само когато му се зададе въпрос: син на шпионин, с една дума. Разбира, че на баща му в момента му е трудно, и затова иска за следващата учебна година да го изпрати в кадетско училище. Но на момчето тази идея не му харесва.

— Искам да остана вкъщи — казва той спокойно и много мъжки, без да звучи като хленчене. Но все пак го повтаря няколко пъти. — Искам да живея вкъщи, вкъщи.

Едик е откровено момче. Знае, че когато не можеш да кажеш истината, по-добре да си премълчиш, и той точно това прави.

И наистина, кой би могъл да нарече „дом“ това сборище на бойни офицери с пиянските свади на наемните войници, които се чуват прекрасно през тънките стени, тази обзаведена с инвентаризирани прости мебели кочина? Но Едик знае, че се опитват да изгонят баща му дори оттук, затова за него това е „вкъщи“.

Отношенията между командирите на полка и майора започнали да се влошават, когато Ринат помолил да му бъде даден апартамент в хубавата нова сграда, покрай която минахме, докато се криехме от заместник командира. Майорът предполага, че е имал право да поиска това, тъй като от години е начело на списъка от чакащи за квартира.

— Когато помолих Петров, той се ядоса: „Не си не направил достатъчно за полка.“ — обяснява Ринат. — Можеш ли да повярваш? Точно това ми каза. Бях много изненадан и му отвърнах, че непрекъснато съм на война, спасявал съм пилоти в планината, когато никой друг не е успявал да ги намери, и че държавата има нужда от мен.

Майорът наистина е предложен за най-високата държавна награда „Герой на Русия“ заради това, което е направил през 2001 г. в планините на Чечня, когато близо до селцето Итум-Кале се разбива боен самолет. Няколко екипа безуспешно търсели екипажа. Тогава командирите си спомнили за Ринат и неговия уникален военен опит, усета му за планината и способността му да намира хора, като разчита знаците на клонките, пръчиците и листата.

Намерил мъртвите пилоти само за 24 часа. Единият труп бил овързан с експлозиви от чеченските партизани, Ринат го обезвредил. И сега близките на пилота имат гроб, на който да ходят.

Офицерите на активна военна служба казват, че командирите, които се страхуват на бойното поле, стават най-големите бюрократи в цивилния живот. Ринат казал на Петров: „Знам ви какъв герой бяхте в Чечня, все се криехте в щаба.“ Заместник-командирът му отвърнал: „Е, сега вече загази, майоре. Заради тази реплика ще те съсипя. Ще те уволня, без да ти дам квартира. И със сина ти оставате на улицата.“

Петров отмъстително се заел да изпълни заплахата. Първо унижил майора, като го накарал да украси парадния площад и да се грижи за клуба, където се организирали филмови прожекции за войниците.

След това го накарал да прави плакати (той рисува много добре), което преди вършела съпругата на Петров. Тя просто престанала да идва на работа и всички знаели, че Ринат изпълнява задълженията й, докато тя си почива в новия апартамент.

Тогава Едик се разболял и трябвало да постъпи в болница. Лекарите казали на Ринат, че трябва да остане до леглото на сина си. Ринат непрекъснато искал болнични, но въпреки документите, подписани от лекарите, Петров му пишел със задна дата самоотлъчки, свикал офицерски съд, фалшифицирал протокола и го използвал, за да извади майора от списъка с чакащите за жилище. В същото време агитирал да уволнят Ринат от армията без привилегии. Накратко — Ринат нападнал в беда.

— Какво толкова направих? — навежда глава той, осъзнавайки, че е бил надхитрен.

Войните, които нашата страна води, продължават, без значение какво се случва с хората, участвали в тях. Те обикновено се връщат в поделенията си след края на мисиите. Тогава щабните офицери влизат в смъртна схватка с тях и накрая ги уволняват заради неподчинение, предишните им подвизи са забравени и те са засипани с обиди. Ринат не е единственият с такава съдба. Днес офицерите в армията са разделени на две неравностойни категории. Първите наистина са участвали в битки, рискували са живота си, пълзели са по планини, стояли са заринати в пръст и сняг дни наред. Повечето от тях многократно са ранявани. На човек да му стане жал, като ги види. Трудно им е да си намерят място в цивилния живот, който на нас изглежда толкова нормален. Не могат да намерят общ език с щабните офицери, които също са били в Чечня, затова се бунтуват, пропиват се и се чувстват ужасно. По принцип щабните офицери ги прецакват винаги когато имат възможност: дават фалшиви показания срещу тях, клеветят ги пред по-висшестоящите, измислят сплетни, заговорничат. И още преди да се усетят, неудобните са уволнени. И какво толкова са направили? Просто са били себе си. Защото само с присъствието си в поделенията всекидневно напомнят на щабните офицери кой кой е в армията.

А щабните офицери? Те се издигат по йерархията със скоростта на изстрелян куршум. Уреждат си живота прекрасно, получават всичките апартаменти и вили.

Ринат накрая се предаде. Напусна армията, която обичаше толкова много, и замина някъде с Едик. Бездомен и безпаричен боен офицер. Страхувам се за него, защото предполагам къде е отишъл. Страхувам се за всички ни.