Сага за Форсайтови

Прием у Джолиън старши

Удостоените да присъстват на семейно тържество у Форсайтови са виждали това прекрасно и назидателно зрелище — семейство от висшата буржоазия, представено в пълния му блясък. Но, ако някой от тия облагодетелствани от съдбата е притежавал дарбата на психолог (дарование без парична стойност и затова съответно пренебрегвано от Форсайтови), той е наблюдавал не само приятно зрелище, но и нещо друго, изясняващо един тъмен житейски проблем. Казано по-просто, от срещата си с този род — чиито разклонения не се обичат и никаква симпатия не свързва отделните му представители — е пожънал доказателство за онази тайнствена, жилава устойчивост, която превръща рода в една така могъща обществена единица, в ярка, умалена репродукция на самото общество. Допуснат е бил да зърне тъмните пътища на обществения напредък, разбрал е донякъде патриархалния бит, роенето на дивашките орди, възхода и упадъка на нациите. Той прилича на човек, наблюдавал растежа на едно дърво още от засаждането му — пример за жилавост, усамотяване и сполука сред гибелта на стотици други, не така жилави, жизнени и устойчиви растения, — за да го види един ден как се разлиства неусетно и, сред едно почти противно благополучие, достига върха на своя разцвет.

На 15 юни 1886 година към четири часа следобед наблюдателят, попаднал в дома на Джолиън Форсайт старши на Станхоп Гейт, би видял Форсайтови в пълния им разцвет. На този прием щеше да се празнува годежът на Джун Форсайт, внучка на Джолиън старши, с мистър Филип Босини. Сред великолепието от светли ръкавици, жилетки, рокли и пера тук беше цялото семейство — дори леля Ан, която напускаше сега твърде рядко своя ъгъл в зелената гостна на брат си Тимоти, където, заслонена от сноп изкуствено оцветена трева в светлосиня ваза, по цял ден четеше и плетеше, заобиколена от портретите на три поколения Форсайтови. И леля Ан дори беше тук; а изправеният й гръб и достойнството на спокойното старческо лице олицетворяваха непоклатимия владелчески дух на рода.

Всички Форсайтови се събираха при годеж, женитба или раждане на Форсайт; при смърт… но ни един Форсайт не бе умрял досега — те не умираха. И, тъй като смъртта противоречеше на принципите им, пазеха се от нея с инстинктивната предпазливост на необикновено жизнени същества, които ненавиждат всяко накърняване на имуществото им.

У Форсайтови, пръснати тоя ден сред множеството гости, имаше нещо повече от обикновена изисканост, имаше някаква бдителна и изпитателна самоувереност, едно бляскаво достойнство, една предизвикателна елегантност. Обичайното предизвикателно високомерие на Соумс Форсайт се съзираше по лицата на всички. Те бяха нащрек.

Подсъзнателната агресивност в държанието им превърна приема у Джолиън старши в психологически ключ за семейната летопис, в прелюдията към тяхната драма.

Форсайтови недоволстваха от нещо, но не индивидуално, а като родова общност. Това недоволство се проявяваше в по-голямата изисканост в облеклото, в изблика на семейна сърдечност, в подчертаване значението на рода и… в презрително високомерие. Опасността — така необходима, за да се прояви основната черта на едно общество, на една група или личност, — това именно надушваха Форсайтови. Предусещането й се изразяваше чрез засиления блясък на тяхната броня. За пръв път като семейна общност те усещаха приближаването на нещо чуждо и опасно.

В ъгъла до пианото бе застанал едър, висок мъж, облякъл две жилетки върху широкия си гръден кош; две жилетки и карфица с рубин вместо една обикновена копринена жилетка и карфица с елмаз, както се полагаше при най-обикновени случаи; а избръснатото, четвъртито старческо лице с бледи очи и светлопергаментов цвят гледаше с неизразимо достойнство над своя копринен пиедестал. Това беше Суидин Форсайт. Близнакът му Джеймс, над шест стъпки висок, като грамадния Суидин, но много слаб — Джолиън старши ги наричаше Дебелия и Тънкия, — предопределен сякаш по рождение да възстанови и поддържа нарушеното равновесие, стоеше прегърбен както винаги до прозореца, откъдето можеше да получи повече от полагаемия му се дял чист въздух, и съзерцаваше сцената. Сивите му очи изглеждаха неизменно преизпълнени с тайна тревога и само от време на време оглеждаха бързо и критично околните. Бузите му, удължени от две успоредни бръчки, и избръсната горна устна бяха заградени с бакенбарди а ла Дъндръри3. Той въртеше в ръце някаква порцеланова чаша. Недалеко от него единственият му син Соумс, бледен, избръснат, тъмнокос, почти плешив, слушаше една дама с тъмнокафява рокля, извърнал настрана брадичката си и вирнал нос с вече споменатото презрително високомерие, сякаш се отвращаваше от яйце, което понамирисваше. Застанал зад него, високият му братовчед Джордж, син на петия Форсайт — Роджър, обмисляше с килповско4 изражение на кръглото си лице някоя от своите обичайни язвителни шеги.

Нещо, тясно свързано с тържеството, тревожеше всички.

Трите дами — двете неомъжени Форсайтови дъщери: лелите Ан и Естер, и Джули (съкратено от Джулия), която, вече не в първа младост, се бе забравила дотам да се омъжи за Септимус Смол, човек със слабо здраве и отдавна вече покойник — седяха една до друга. Заедно с по-голямата и по-малката си сестра Джули живееше сега на Бейзуотър Роуд5, в дома на шестия и най-млад брат, Тимоти. И трите бяха с ветрило в ръка, и трите подчертаваха с нещо по-ярко — по-необикновено перо или брошка — тържествеността на случая.

Насред стаята, под полилея, както подобава на домакин, стоеше главата на рода, Джолиън старши. Осемдесетгодишен старец, с чудесна бяла коса, величествено чело, малки тъмносиви очи и големи мустаци, които стигаха до под едрата челюст, той приличаше на древен патриарх и, въпреки хлътналите бузи и слепоочия, изглеждаше надарен с вечна младост. Съвършено изправен, със зорки, спокойни очи, запазили напълно своя блясък, той оставяше впечатление, че стои над съмненията и омразите на дребните люде. Свикнал открай време да действа както желае, той си бе спечелил неотменимото право да постъпва така. На Джолиън старши не би минало никога през ум да изглежда неуверен или предизвикателен.

Между него и четиримата му присъстващи братя — Джеймс, Суидин, Никълъс и Роджър — съществуваха много разлики и много прилики. Четиримата от своя страна се различаваха също твърде много един от друг, при все че и доста си приличаха.

Сред разнообразните черти и изражения на тия пет лица изпъкваше еднаквата твърда линия на брадичката, налагаше се над външните различия като родов печат, чиято древност се можеше да се проследи, печат отдавнашен, неизменен и неоспорим — истинска фабрична марка и гаранция за семейните съдбини.

Всички от по-младото поколение — високият, едър като бик Джордж, бледният енергичен Арчибалд, Никълъс младши с неговата блага, опипваща упоритост, важният, суетен и решителен Юстас — имаха същата марка, не така подчертана може би, но съвършено ясна, белег за нещо неизкоренимо от душата на рода.

Неведнъж през този следобед по тия така различни и толкова еднакви лица пробягваше израз на недоверие, насочено несъмнено към човека, с когото бяха дошли да се запознаят.

За Филип Босини се знаеше, че е младеж без състояние, но Форсайтовите дъщери се бяха годявали и омъжвали и по-рано за такива хора. Не това следователно беше единственото опасение на Форсайтови. Те не биха могли да обяснят произхода му, забулен в мъглата на семейните клюки. Разправяше се наистина, че Босини направил задължителното посещение у лелите Ан, Джули и Естер със сива мека шапка… Да, със сива мека шапка и при това не нова, а прашна, с безформено дъно. „Толкова необичайно, мила… толкова чудноват!“ На минаване през малкото тъмно антре леля Естер (малко късогледа) се опитала да я „изшътка“ от стола, като я сметнала за чужда котка… Томи имал такива непрокопсани познати! И се разтревожила, като видяла, че не мърда.

Подобно на художник, който търси непрестанно да открие основната дреболия, изразяваща цялостно характера на дадена сцена, място или личност, така и тези неосъзнати артисти, Форсайтови, се бяха вкопчили подсъзнателно в тази шапка. Тя беше за тях основната дреболия, подробност, включила същността на целия въпрос. Всеки се питаше: „Я да видим, бих ли направил аз подобно посещение с такава шапка?“ И всеки си отговаряше: „Не!“ А някои, с по-голямо въображение от останалите, добавяха: „И през ум не би ми минало!“

Когато чу за тази случка, Джордж се усмихна. Шапката е била очевидно една умишлена шега! Сам той беше отличен любител и познавач в тази област.

— Много е високомерен — каза той — тоя див пират!

Това духовито прозвище, Пирата, мина от уста на уста, докато най-после стана предпочитано име, с което споменаваха Босини.

По-късно лелите упрекнаха Джун за тази шапка.

— Според нас не трябва да допускаш такова нещо, мила!

А Джун им отвърна властно и рязко, както подобаваше на своенравна девойка като нея:

— Какво значение има това? Фил не обръща внимание как е облечен!

Никой не повярва на възмутителния й отговор. Може ли човек да не обръща внимание как е облечен? Не, разбира се!

Кой беше всъщност този младеж, който се бе подредил така добре, като се сгодяваше за Джун, признатата наследница на Джолиън старши? Беше архитект, но това съвсем не му даваше основание да носи такива шапки. Между Форсайтови нямаше нито един архитект, но един от тях познаваше двама архитекти, които никога не биха отишли с такава шапка на официално посещение в разгара на лондонския сезон6. Опасно… да, опасно!

Джун не бе видяла, разбира се, нищо особено в това, макар, въпреки своите непълни деветнайсет години, да минаваше за много придирчива. Нали тя именно бе казала на мисис Соумс — винаги прекрасно облечена, — че е просто старческо да носиш пера? И мисис Соумс бе престанала да носи пера след тая ужасна откровеност на милата Джун!

Опасенията, неодобрението и искреното недоверие не попречиха на Форсайтови да се отзоват на поканата на Джолиън старши. Прием на Станхоп Гейт беше голяма рядкост: всъщност ни един не бе се състоял от дванайсет години насам, от смъртта на старата Джолиън.

Никога в тоя дом не бе имало по-пълно роднинско събиране, защото, въпреки всичките си различия, те се възправяха необяснимо единни срещу общата опасност. Като добитък при появата на куче в полето бяха опрели глава до глава и рамо до рамо, готови да се втурнат и да прегазят неканения гост. Дошли бяха, естествено, и с намерение да разберат какви подаръци ще трябва да донесат; защото — макар че въпросът за сватбените подаръци се разрешаваше обикновено по следния начин: „Какво ще подарите вие? Никълъс ще подари лъжици!“ — все пак подаръкът зависеше от това кой е младоженецът. Ако е докаран, пригладен, състоятелен наглед, налагаше се да му подарят по-хубави неща, каквито ще очаква. Накрая всеки даваше каквото е редно и подходящо, по семейно споразумение, което се постигаше, както се установяват цените на борсата, а подробностите се уговаряха на Бейзуотър Роуд, срещу парка, в удобното жилище от червени тухли на Тимоти, дето живееха лелите Ан, Джули и Естер.

Тревогата на рода Форсайт беше напълно оправдана, като се знае случаят с шапката. Възможно и редно ли би било за едно семейство, което държи на външното приличие — неизменна отлика на висшата буржоазия, — да не се почувства обезпокоено?

Застанал до вратата в дъното на салона, причинителят на тая тревога разговаряше с Джун. Къдравата му коса не беше в ред — може би поради това, че всичко, което ставаше тук, не му се струваше в ред. А по изражението му изглеждаше, че в душата си се надсмиваше над нещо.

Разговаряйки малко настрани с брат си Юстас, Джордж каза:

— Сякаш ей сега ще се нахвърли… дръзкият му пират!

Този „съвсем обикновен човек“, както мисис Смол го нарече по-късно, беше среден на ръст, добре сложен, с бледомургаво лице, руси мустаци, изпъкнали скули и хлътнали бузи. Челото му беше леко сплеснато назад в горния си край и надвиснало над очите като челата на лъвовете в Зоологическата градина. Очите, с цвета на херес, бяха странно разсеяни понякога. След като го бе откарал с Джун до театъра, кочияшът на Джолиън старши бе казал на иконома:

— Не мога да разбера що за човек е. Прилича ми на недоопитомен леопард.

Ту един, ту друг Форсайт се позавърташе покрай него, да го гледа.

За да отблъсне сякаш това празно любопитство, пред него бе застанала Джун — едно дребосъче „само коси и дух“, както я бе нарекъл някой, с безстрашни сини очи, твърда челюст и светъл тен, с лице и снага, прекалено крехки за венеца от червенозлатиста коса.

Висока жена, с прекрасна осанка, която един член от семейството бе сравнил някога с езическа богиня, гледаше и двамата с мрачна усмивка.

Ръцете й, в светложълти ръкавици, бяха сложени една върху друга. Невеселото очарователно лице, наклонено на една страна, бе приковало погледите на всички мъже наоколо. Снагата й се олюляваше леко, раздвижвана сякаш от самия въздух. Бузите бяха топли, почти без руменина, големите тъмни очи гледаха спокойно. Но мъжете се взираха повече в устните й — питащи или откликващи на нещо със своята тъжна усмивка; нежни устни, чувствени и свежи, излъчващи топлота и ухание като разцъфнал цвят.

Наблюдаваните годеници не забелязваха безстрастната богиня. Босини я зърна пръв и попита коя е.

Джун го отведе до жената с прекрасната осанка.

— Айрин е най-добрият ми другар — каза тя. — Бъдете приятели, моля ви се.

И тримата се усмихнаха при тая заповед на малката дама, а, докато те се усмихваха, Соумс Форсайт се появи мълчаливо иззад жената с прекрасната осанка, негова съпруга, и каза:

— Е, добре, представете и мене!

Той се отделяше твърде рядко от Айрин при официални случаи и, дори ако обществените задължения ги отдалечаваха, я следеше винаги с поглед, изпълнен със странна смесица от бдителност и копнеж.

Баща му Джеймс продължаваше да разглежда край прозореца порцелановата чаша.

— Чудя се как Джолиън се е съгласил с този годеж — каза той на леля Ан. — Разправят, че може да минат години, докато се оженят. Младият Босини (той изрече името като дактил, противно на общоприетото О без ударение) нямал нищо. Когато Уинифред се омъжваше за Дарти, аз го накарах да вложи на нейно име и последния пенс… И добре направих, разбира се… Иначе нямаше да им остане нищо досега!

Леля Ан вдигна поглед, както седеше в кадифеното кресло. Непроменените от десетилетия посивели къдри, обримчили челото й, бяха заличили в съзнанието на рода всякаква представа за времето. Тя не отвърна; говореше рядко, защото щадеше старческия си глас, но погледът й беше достатъчен отговор за неспокойната съвест на Джеймс.

— Какво да се прави — продължи той, — не съм аз виновен, че Айрин не е богата. Соумс беше толкова настойчив, че трябваше да се съглася на брака му. — Остави ядосан чашата на пианото и премести поглед към групата на вратата.

— Според мене — добави неочаквано той — така е най-добре.

Леля Ан не пожела да й обясни това странно изказване. Знаеше какво иска да каже. Като няма пари, Айрин не ще извърши глупостта да направи някоя погрешна стъпка; защото разправяха… разправяха… че искала да има отделна стая; но Соумс, разбира се, не се…

Джеймс прекъсна мислите й.

— Къде е Тимоти? — запита той. — Не дойде ли с вас?

По стиснатите устни на леля Ан се плъзна лека усмивка:

— Не, сметна, че е неразумно при този върлуващ дифтерит. Нали знаеш колко лесно го хваща всяка болест?

— Добре се грижи той за себе си — отвърна Джеймс; — аз не мога да си позволя такова нещо.

Не беше лесно да се разбере възхищение ли, завист или презрение преобладаваше в тази забележка.

Тимоти излизаше наистина твърде рядко. Най-млад в рода, издател по професия, той беше подушил преди няколко години кризата, която още не бе настъпила, но, по общи предвиждания, щеше скоро да настъпи, продаде дяловете си от една фирма, издаваща главно религиозни книги, и вложи твърде значителна сума в държавни ценни книжа с 3% лихва. Тази постъпка го отдели веднага от останалите Форсайтови, които не се задоволяваха с по-малко от 4% за капиталите си; а усамотението подкопа бавно, но сигурно неговия дух, надарен с може би прекалена предпазливост. Той се бе превърнал в мит — в един вид въплъщение на чувството за сигурност, притулено зад фасадата на Форсайтовия мир. Не беше извършил никога неблагоразумието да се ожени или да се обремени по какъвто и да е начин с потомство.

Джеймс заговори пак, като почукваше порцелановата чаша:

— Не е истински старинен Уустър7. Предполагам, че Джолиън ви е казал нещо за тоя младеж. Доколкото разбрах, той имал някаква работа, доходи или връзки, заслужаващи внимание; но все пак не знам… на мене никой нищо не ми казва.

Леля Ан поклати глава. По старческото й лице, четвъртитата брадичка и орлов нос пробягнаха тръпки; тя стисна и преплете пръсти, сякаш искаше да съживи неуловимо волята си.

С няколко години по-възрастна от всички останали Форсайтови, тя заемаше особено положение сред тях. Опортюнисти и егоисти — макар и не по-големи от другите в същата среда, — те благоговееха пред тази безукорна жена, а когато им се случваше да сбъркат нещо, чисто и просто я отбягваха.

Джеймс кръстоса своите дълги, мършави нозе и продължи:

— Джолиън ще постъпи, както е решил. Няма деца… — Той млъкна, защото си припомни за Джолиън младши, бащата на Джун, който бе провалил живота си и се бе отстранил, след като бе изоставил съпругата и детето си, за да избяга с гувернантката чужденка. — Както и да е — продължи бързо той, — щом иска да постъпва така, смятам, че може да си позволи такова нещо. Предполагам, че ще й даде хиляда лири годишно — няма кому другиму да остави парите си.

И протегна ръка на един пъргав, избръснат мъж, почти без косъм на главата, с дълъг крив нос, плътни устни и студени сиви очи под правоъгълното чело.

— Как си, Ник? — промълви той.

Никълъс Форсайт, подвижен като птиче, с изражение на прекалено умен ученик (той бе натрупал по съвсем законен път голямо състояние от дружествата, на които беше директор), докосна студената длан на брат си с върха на своите още по-студени пръсти и бързо ги отдръпна.

— Не съм добре — отвърна намусено Ник, — от цяла седмица не съм добре. Не мога да спя. Докторът не можа да ми обясни защо. Способен мъж е, иначе нямаше да го избера, но досега не съм получил от него друго освен сметки.

— Доктори! — Джеймс натърти рязко на думата. — Викал съм всички лондонски доктори за тоя или оня у нас. Никой не може да те задоволи — какво ли няма да ти измислят. Ето Суидин например. Каква полза е имал от тях? Погледнете го: по-дебел от всякога, просто грамаден; а не могат да му смъкнат килограмите. Погледнете го само!

Високият, едър, широкоплещест Суидин Форсайт, надут като гълъб под пъстрата перушина на ярките жилетки, идваше важно и наперено към тях.

— Е-е… как сте? — запита разглезено той, произнасяйки гърлено буквата „К“ (той задържаше почти винаги на безопасно място от гърлото си тази мъчна буква). — Хак сте?

Всеки брат си придаваше по-загрижено изражение, когато поглеждаше някого от другите двама, защото знаеше от опит, че ще се опитат да омаловажат оплакванията му.

— Тъкмо приказвахме — каза Джеймс, — че не можеш да отслабнеш.

Бледите кръгли очи на Суидин изпъкнаха от усилието, което направи, за да чуе.

— Да отслабна ли? Много съм си добре — отвърна той, като се понаведе напред. — Защо ще приличам на клечка за зъби като вас?

И, като се побоя, че гърдите му ще изгубят своята линия, побърза да дръпне раменете назад и да застане неподвижно, защото за него нямаше нищо по-важно от изисканата външност.

Леля Ан премести от единия към другия старческите си очи. Снизходителен и строг беше техният поглед. Тримата братя я погледнаха на свой ред. Поизнемощяла беше малко. И все пак, чудна жена! Осемдесет и шест години й бяха ударили; може да изкара още десет, а винаги си е била слаба. Двамата близнаци, Суидин и Джеймс, бяха само на седемдесет и пет, а Никълъс беше просто младенец със своите седемдесет години. Всички бяха едри, яки мъже, а изводът от това беше насърчителен. От всички видове имот всеки от тях ценеше, естествено, най-много собственото си здраве.

— Аз съм много добре, — продължи Джеймс, — но нервите ми не са в ред. И най-малката дреболия ме тревожи до смърт. Трябва да отида в Бат8.

— Ах, Бат! — каза Никълъс. — Аз опитах Хорогейт9. Но не струва. На мен ми трябва морски въздух. Нищо не може да се сравни с Ярмут10. Като отида там, спя…

— Черният ми дроб е много зле — прекъсна го бавно Суидин. — Чувствам ужасна болка ей тук. — Той постави ръка на дясното подребрие.

— Липса на движение — промълви Джеймс, като гледаше чашата. И побърза да добави: — И мене ме боли там.

Суидин се изчерви и заприлича на пуяк.

— Ако е за движение — каза той, — предостатъчно се движа. Никога не си служа с асансьора в клуба.

— Не знаех — побърза да се обади Джеймс. — За никого нищо не зная; никой нищо не ми казва.

Суидин го изгледа втренчено и запита:

— Какво взимаш, като те боли ей тук?

Лицето на Джеймс се проясни.

— Взимам една смес… — започна той.

— Как си, чичо?

Застанала пред него, Джун му подаваше ръка, вдигнала към високия си чичо своето решително, дребно лице.

Оживлението по лицето на Джеймс угасна.

— А ти как си? — наведе се той към нея. — Утре заминавате, значи, за Уелс при лелите на годеника? Ще има да ви вали дъжд там. Това не е истински старинен Уустър. — Той почука чашата. — Сервизът, който подарих на майка ти за сватбата й, беше истински.

Джун се ръкува последователно с тримата братя на дядо си и се обърна към леля Ан. Лицето на старата дама се озари от безкрайна нежност; тя целуна с трепереща пламенност бузата на девойчето.

— И така, миличка — каза тя, — вие заминавате за цял месец!

Девойката се отдалечи, а леля Ан се загледа в стройната дребна фигурка. Кръглите стоманеносиви очи на старата дама, започнали да се замрежват като очи на птица, я проследиха замислено из шумното множество; защото хората започнаха да се сбогуват. Тя продължи да притиска един в друг пръсти, за да заякчи волята си пред неизбежната окончателна раздяла.

„Да — помисли тя, — всичките бяха много мили; много свят дойде да й честити. Тя трябва да се чувства наистина щастлива.“

Сред множеството пред вратата — елегантни представители на семейства на юристи, лекари, борсови деятели, на неизброимите професии на висшата буржоазия — имаше само двайсет на сто Форсайтови, но за леля Ан всички изглеждаха Форсайтови… А разликата не беше много голяма… За нея всички тука бяха хора от собствената й кръв и плът. Този род беше за нея целият свят, тя не познаваше, никога навярно не бе познавала друг. Всичките им дребни тайни, болести, годежи и бракове, как живеят, печелят ли, или не — всичко това беше нейно притежание, радост и живот; вън от него съществуваше само неясна, тъмна мъгла от събития и личности без истинско значение. Това именно тя щеше да изостави, когато дойде нейният ред да умре; това именно й придаваше онази значимост, скритото самомнение, без които ни един от нас не би могъл да понася живота. В това тя се вкопчваше стръвно, с всекидневно растяща жал. Щом животът се изплъзваше от нея, това поне тя можеше да задържи докрай.

Припомни си бащата на Джун, Джолиън младши, избягал с чужденката. Ах! Какъв тежък удар за баща му и за целия род! Такъв многообещаващ младеж! Тежък удар, макар че, за щастие, бе минал без обществен скандал, защото жената на Джо не бе поискала развод. Отдавна беше то! А когато майката на Джун почина преди шест години, Джо се бе оженил за оная жена и сега, както разправяха, имал две деца от нея. Но все пак бе загубил правото си да присъства днес, отнел й бе цялото чувство на семейна гордост, лишил я бе от справедливата радост да го види и целуне, него, с когото така много се гордееше, него, многообещаващия младеж! Тази мисъл размъти отново горчилката на отколешното огорчение в упоритото старческо сърце. Очите й овлажняха леко. Тя ги изтри скришом с изящна батистена кърпичка.

— Е-е, лельо Ан? — обади се един глас зад нея.

Гладко избръснат, с плоски бузи, гърди и рамене, но с нещо неуловимо и потайно в изражението и държанието си, Соумс Форсайт погледна косо към леля Ан, сякаш искаше да я види през крилото на носа си.

— Какво мислиш за този годеж? — запита той.

Леля Ан го загледа с гордост. Най-голям от племенниците й, след като Джолиън младши бе излетял от семейното гнездо, Соумс беше сега неин любимец, защото в него тя виждаше сигурен пазител на родовия дух, който скоро щеше да се изплъзне от нейната охрана.

— Приятен младеж — каза тя. — И хубав при това; но съмнявам се дали е подходящ за Джун.

Соумс докосна ръба на един позлатен абажур.

— Тя ще го опитоми — каза той, като наплюнчи крадешком пръста си и потърка топчетата на абажура. — Истинска някогашна политура — днес вече не се намира. Добра цена ще получи при продажба у Джобсън. — Говореше с увлечение, сякаш чувстваше, че забавлява старата си леля. Рядко се случваше да е така доверително разговорчив. — Не бих имал нищо против да го купя — добави той; — човек винаги може да получи добра цена за стара политура.

— Ти си така добре запознат с тия неща — каза леля Ан. — А как е милата Айрин?

Усмивката на Соумс угасна.

— Много добре — отвърна той. — Оплаква се, че не можела да спи, а всъщност спи много по-добре от мен. — И погледна към жена си, която разговаряше с Босини при вратата.

Леля Ан въздъхна.

— Може би — започна тя — за нея ще е по-добре да не дружи толкова с Джун. Нашата мила Джун има такъв независим характер!

Соумс поруменя. Червенината изчезна бързо от плоските му бузи и се задържа между очите — признак за неспокоен размисъл.

— Не я знам какво намира в тая вятърничава палавница — избухна той, но забеляза, че не са вече сами, обърна се и започна пак да оглежда абажура.

— Казват, че Джолиън купил още една къща — обади се наблизо баща му; — много пари трябва да има той… та не знае какво да ги прави! На Монпелие Скуеър, близо до Соумс! Но те не ми казаха… Айрин никога нищо не ми казва!

— На чудесно място, на две минути от мене — чу се и гласът на Суидин. — А от моята къща до клуба аз отивам само за осем минути.

Местоположението на къщите им беше от жизнено значение за Форсайтови и това не беше никак чудно, защото къщите въплъщаваха същността и благополучието им.

Баща им, от фермерски род, бе дошъл от Дорсетшир в началото на века.

„Високомерният дорсетски Форсайт“, както го наричаха близките му, беше каменоделец по занаят и стигна до положението на майстор-зидар. Към края на живота си се пресели в Лондон, дето продължаваше да строи до смъртта си. Беше погребан в Хайгейт11. Остави повече от трийсет хиляди лири на децата си. Ако се случеше да го спомене, Джолиън старши казваше: „Суров, строг човек, без особена изтънченост.“ Второто поколение Форсайтови смяташе, че не може да се гордее с него. Единствената аристократична черта, която можеха да открият в нрава му, беше навикът да пие мадейра.

Леля Естер, авторитет по историята на рода, го описваше така:

— Не помня да е работил някога, поне по мое време. Той беше, мили мои, как да кажа… просто собственик на къщи. Косите му бяха като на чичо Суидин. Изобщо беше едър, набит мъж. Висок ли? Не — е, не особено висок. (В действителност беше пет фута и пет инча12, с луничаво лице.) Имаше свеж цвят на лицето. Помня, че обичаше да пие мадейра, но питайте леля си Ан. Какъв е бил баща му ли? Хм… имал земя из Дорсетшир, край морето.

Джеймс бе отишъл веднъж да види лично как изглежда родният им край. Намерил бе две старши ферми, една коларска пътека, прокарана в червената пръст до воденичка на брега; една сива църквица, подпряна отвън, и още един малък и по-сив параклис. Реката, която движеше воденичката, се разливаше и ромонеше в десетина поточета. А край устието й се търкаляха прасета. Лека мараня забулваше цялата гледка. Из тая низина, затъващи в калта и загледани в морето, първите Форсайтови са се задоволявали столетия подред да минават всяка неделя.

Не се знае дали Джеймс се бе надявал да открие там някакво наследство или славна старшина; но се върна съвсем унил, като се мъчеше с трогателно усилие да не издаде разочарованието си.

— Малко нещо може да се научи оттам — каза той, — обикновено провинциално местенце, старо като хълмовете край него.

Утешаваше се го само древността му. Джолиън старши, у когото имаше понякога изблици на безнадеждна почтеност, споменаваше прадедите си като „дребни земевладелци… навярно съвсем незначителна работа“. Но все пак повтаряше думата „земевладелци“, сякаш намираше утеха в нея.

Всички Форсайтови бяха обаче преуспели и достигнали тъй нареченото „видно обществено положение“. Притежаваха акции от най-различни предприятия, но — като изключим Тимоти — никакви държавни ценни книжа, защото нищо не ги плашеше така, както само три на сто печалба от парите. Имаха колекция от картини, поддържаха всички благотворителни начинания, които можеха да облагодетелстват някога заболялата им прислуга. От баща си, строителя, бяха наследили дарба и любов към тухлите и хоросана. Отначало може би членове на някаква проста секта, те се числяха сега, както е редно, към английската църква и заставяха жените и децата си да посещават доста редовно най-модните столични църкви. Биха били огорчени и изненадани, ако се усъмните в християнството им. Някои си плащаха и тронове в църквите, като изразяваха по този начин съвсем практично съгласието си с Христовото учение.

Жилищата им, наредени край парка недалеч едно от друго, бдяха като стражи да не би сърцевината на тоя град, включил всичките им желания, да се изплъзне от лапите им и да ги принизи в собствената им оценка.

Джолиън старши живееше на Станхоп плейс; Джеймсови — на Парк Лейн; Суидин — сред усамотения блясък на оранжевите и сини зали на Хайд парк меншъз13 — той не беше се женил, о, не! Соумс — в гнездото си зад Найтсбридж14; Роджър — в Принс чардънз. (Роджър беше забележителният Форсайт, замислил и провел начинанието си да посвети и четиримата си сина на една нова професия. „Купувайте къщи… няма по-добро нещо от това — казваше той; — аз само това правя.“)

Семейство Хейман пък — мисис Хейман беше единствената омъжена сестра на Форсайтови — бяха кацнали на върха на Кемдън Хил, в къща, прилична на жираф, толкова висока, че човек си изкривяваше врата, ако иска да я погледне; Никълъс се бе установил на Ладброк гроув15 в един просторен дом, който беше същевременно и отлична сделка; и накрая (но не последен) бе домът на Тимоти на Бейзуотър, дето Ан, Джули и Естер живееха под крилото на най-малкия брат.

След дълги размишления Джеймс запита най-после домакина, тоест брат си, колко е платил за къщата на Монпелие Скуеър. И той харесвал от две години насам една къща по същите места, но му искали много висока цена.

Джолиън старши му разказа подробно за покупката.

— С двайсет и две годишен срок ли? — повтори Джеймс. — Та това е, значи, същата къща, която исках да купя… Много пари си дал за нея!

Джолиън старши се намръщи.

— Не мисли, че съжалявам — побърза да се оправдае Джеймс. — Не ми върши работа при тази цена. Соумс я знае добре… и ще ти каже, че е прекалено скъпа… А неговото мнение заслужава да се има предвид.

— Счупена пара не давам аз за неговото мнение — отвърна Джолиън старши.

— Тогава — промълви Джеймс — ще постъпиш както намериш за добре… и това не е лошо. Довиждане. Отиваме до Хърлингтън. Казаха ми, че Джун заминава за Уелс. Утре ще бъдеш сам. Какво ще правиш? Ела да обядваш с нас.

Джолиън старши отказа. Изпрати ги до входната врата, почака да се настанят в каретата си и им смигна, забравил вече своята носталгия… Мисис Джеймс беше на предната седалка, висока, величествена, с тъмноруса коса; вляво от нея бе Айрин… а двамата съпрузи, баща и син, седяха някак очаквателно, леко наведени напред, срещу съпругите си. Джолиън старши остана да погледа как се отдалечават в слънчевия ден, като се клатушкаха и подскачаха мълчаливо един към друг на пружинените седалки, в такт с движението на колата.

Мълчанието бе нарушено от мисис Джеймс.

— Виждали ли сте някога такова сборище?

Соумс кимна и като се взря изпод вежди, забеляза, че Айрин му отправя скришом един от своите неразгадаеми погледи. Всеки клон от Форсайтови правеше навярно подобна забележка на връщане от приема у Джолиън старши.

Никълъс и Роджър, четвъртият и петият от братята, излязоха с последните гости и тръгнаха покрай Хайд парк към спирката Пред Стрийт на подземната железница. И те, както всички по-възрастни Форсайтови, поддържаха собствени карети и никога не взимаха файтони, щом можеха да избягнат това.

Денят беше ясен, дърветата в парка предлагаха на погледа красотата на своята юнска зеленина; но братята като че не съзираха тая гледка, внасяща мимо волята им повече жизненост в разходката и разговорите им.

— Да — каза Роджър, — красива жена е съпругата на Соумс. Но казват, че не се разбирали.

Този брат имаше високо чело и по-светло лице от всички останали Форсайтови; светлосивите му очи измерваха фасадите на къщите, край които минаваха, и от време на време той уточняваше с вдигнат чадър различните им височини.

— Тя няма пари — отговори Никълъс.

Сам той се бе оженил за много пари и, тъй като това бе станало в златното време преди закона за личното имущество на омъжените жени16, бе имал възможност успешно да ги използва.

— Какъв е бил баща й?

— Казва се Ерън. Професор, както разправят.

Роджър поклати глава.

— Не се печели от това — каза той.

— Казват, че дядо й по майка бил в циментовата индустрия.

Лицето на Роджър се проясни.

— Но фалирал — продължи Никълъс.

— Ах! — възкликна Роджър. — Соумс ще има неприятности с нея; запомнете думите ми, ще има неприятности… Тя прилича на чужденка…

Никълъс облиза устни.

— Хубава жена! — И отстрани с ръка метача, който им пресичаше пътя.

— Откъде я е намерил? — запита след малко Роджър. — Много пари сигурно му струва облеклото й!

— Ан ми каза — отвърна Никълъс, — че Соумс бил просто безумно влюбен. Отказвала му пет пъти. Виждам, че Джеймс се тревожи от тази работа.

— А — а! — каза пак Роджър. — Жал ми е за Джеймс: той има вечно достатъчно неприятности с Дарти. — Свежото му лице поруменя от движението, той започна все по-често да вдига чадъра на едно равнище с очите си. Лицето на Никълъс се бе също оживило.

— Много е бледа за моя вкус — каза той. — Но фигурата й е първокласна!

Роджър не отговори.

— Според мен е изискана — каза най-после той. Това беше най-високата похвала в речника на един Форсайт. — Оня младеж Босини няма да прокопса. У Бъркит разправяха, че бил артистична личност… Смятал да внесе подобрения в английската архитектура, а от това не се печелят пари! Бих искал да чуя какво ще каже за това Тимоти.

Стигнаха до спирката.

— В коя класа пътуваш? Аз съм във втора.

— Не признавам втора класа — каза Никълъс. — Човек не знае какво може да си донесе оттам.

Той взе билет за първа класа до Нотингхил Гейт, Роджър — за втора до Саут Кенсингтън. Влакът пристигна след една минута, братята се разделиха и всеки влезе в съответното файтон. И двамата чувстваха огорчение, че другият не бе нарушил привичките си, за да останат повече време заедно. Но, както се изрази мислено Роджър: „Ник е все така упорит.“

А Никълъс си каза: „Роджър винаги е бил несговорчив.“

Форсайтови не бяха сантиментални. Оставаше ли им време за сантименталност в тоя огромен Лондон, който бяха завладели и който ги бе погълнал?

Джолиън старши на опера

В пет следобед на следния ден Джолиън старши седеше сам, с пура в уста и чаша чай на масичката до него. Беше уморен и заспа, преди да допуши пурата си. Една муха бе кацнала на косата му. Той дишаше тежко в сънната тишина, горната му устна се издигаше и спускаше под белите мустаци. Пурата се плъзна между пръстите на сбръчканата му ръка с изпъкнали вени, падна в празната камина и догоря там.

Мрачният малък кабинет с цветни стъкла на прозорците, за да не се вижда от улицата, беше претъпкан с тъмнозелено кадифе и махагонова резба… Джолиън старши имаше навика да казва за тази мебел: „Няма да се учудя, ако я продадат скъпо някой ден.“

Приятно беше да мисли, че след смъртта му неговите притежания ще струват повече, отколкото е дал за тях.

В разкошната мрачна обстановка, типична за задните стаи във всеки богат форсайтовски дом, рембрандовският ефект от едрата му беловласа глава, опряна на високия тапициран ръб на креслото, се нарушаваше само от мустаците, придаващи войнишка външност на лицето. Старинен часовник още от женитбата му преди петдесет години отброяваше ревниво секундите, отлитащи завинаги край остарелия собственик.

Той не обичаше тази стая — по цяла година почти не влизаше в нея, освен за да вземе пури от японския шкаф в ъгъла, и стаята си отмъщаваше сега.

Слепоочията, изпъкнали като навес над хлътналите бузи, скулите и брадичката изглеждаха по-заострени в съня и изписваха на лицето му признанието, че е вече стар човек.

Той се събуди. Джун е заминала! Джеймс му бе предсказал, че ще се почувства самотен. Джеймс си е бил винаги възглупав. Припомни си самодоволно, че бе купил къща през главата на брат си. Така му се падаше на Джеймс, щом толкова е държал на цената: той изобщо не мислеше за нищо друго освен за парите си. А дали пък той не бе платил наистина прекалено много? Къщата се нуждаеше от толкова поправки… Той предполагаше, че всичките му пари ще отидат по женитбата на Джун. Не биваше да позволява този годеж. Запознала се бе с тоя Босини у Бейнс… Бейнс и Билбой, архитектите. Бейнс, с когото се познаваше — оня, дето приличаше на старица, — беше май женен за лелята на момъка. И, откакто се запознаха, Джун не престана да тича по него, а щом си наумеше нещо, нямаше оправяне. Все ще се сприятели с някое „проскубано пиле“. Този приятел нямаше пари, но тя бе решила, че трябва да се сгоди тъкмо за него… за тоя лекомислен, непрактичен младеж, който ще попада от едно затруднение в друго.

Пристигнала бе един ден безцеремонно, както си правеше, за да му съобщи новината; и, сякаш за утеха, бе добавила:

— Той е чудесен: често е карал по цяла седмица само на какао!

— И иска и ти да живееш само с какао?

— О, не, сега е започнал вече работа.

Джолиън старши бе извадил пурата изпод дебелите си мустаци, очернени по крайчеца с кафе, и я бе погледнал — дребосъчето, сграбчило така здраво сърцето му. Той разбираше от „работа“ много повече, отколкото внучката. Но тя, сключила ръце на коленете му, бе потъркала брадичка о неговата, мъркайки като коте. Той бе отърсил пепелта от цигарата, преди да избухне раздразнено и отчаяно:

— Всички сте еднакви: няма да мирясаш, докато не постигнеш каквото искаш. Щом трябва да теглиш, ще теглиш. Аз си измивам ръцете.

И наистина си бе измил ръцете, поставяйки им условие, че няма да се оженят, докато Босини не си осигури поне четиристотин лири годишен доход.

— Аз не мога да ви дам нищо особено — бе казал той, израз, с който Джун бе свикнала вече. — Може би онзи… как му беше името?… ще печели за какаото.

Почти не я виждаше, откакто бе започнала тази история! Нямаше намерение да й даде цялото богатство, за да може някой си, за когото не знаеше нищо, да прекара цял живот в безделие. Познаваше вече такива случаи: от тях не можеше да чакаш нищо добро. Най-лошото беше, че не се надяваше да промени решението й — тя беше упорита като муле, от дете си беше такава. Не виждаше как ще я карат. Ще трябва да се простират според чергата си. Той нямаше да отстъпи, докато не види Босини с достатъчен личен доход. Че Джун ще има неприятности с тоя приятел, беше ясно като бял ден — той разбираше от пари, колкото разбира и крава. А лелите в Уелс, при които бяха хукнали на гости… уверен беше, че са просто стари клюкарки.

Джолиън старши загледа неподвижен стената. Ако не беше с отворени очи, човек би казал, че спи… Като си помисли само, че това пале Соумс може да му дава съвет! Винаги си е бил пале с вирнат нос! Ще става собственик на имение вън от града! Хм! И той като баща си само слухти къде има изгодна сделка, тоя бездушен простак!

Стана, отиде до шкафчето и започна да реди внимателно в табакерата си пури от донесения пакет. Не бяха лоши за цената им, но човек не можеше да намери вече хубави пури, които да се сравняват с някогашните суперфин от Хансън и Бриджър. Това се казва пура!

Подобно на неусетно промъкнал се парфюм, мисълта го отнесе към незабравимите вечери в Ричмънд17, когато пушеше след вечеря на терасата в Корона и скиптър с Никълъс Трефри, Трейкър, Джек Херинг и Антони Тонуърти. Колко хубави бяха пурите му тогава! Горкият Ник!… Почина, Джек също… И Трейкър — умори го жена му, а Торнуърти… ужасно зле изглежда (и не е чудно при такъв апетит!).

Измежду приятелите от ония дни бе останал, както изглежда, само той и, разбира се, Суидин. Но Суидин беше противно дебел, просто непоносим.

Мъчно беше да повярва, че всичко това е било толкова отдавна. Чувстваше се още млад! От всички мисли, докато броеше и редеше пурите си, тази беше най-болезнена, най-горчива. Въпреки побелялата си глава и самотата той бе останал млад, с неостаряващо сърце. Ами неделните следобеди в Хемсид Хийт18, за да вечерят в замъка на Джек Строу… Колко приятни бяха пурите тогава! И какво време! Нямаше вече такова време.

Когато Джун беше петгодишно дребосъче, което едва щъпурка, и той я водеше всеки неделен ден в Зоологическата градина, по-далеч от обществото на прекрасните й майка и баба, като забучваше на върха на чадъра си кифла за нейните любими мечки, пурите бяха толкова приятни!

Пурите! Той не бе успял още да изгуби изтънчеността на небцето си… прочутото небце, в което мъжете се кълняха през петдесетте години и казваха, когато ставаше дума за него: „Форсайт ли?… Най-изтънченото небце в Лондон!“ Това небце бе създало в известен смисъл състоянието му… състоянието на прочутите търговци на чай „Форсайт и Трефри“, чиито чай не можеше да се сравни с никой друг по романтичен аромат — истински, особен и прекрасен. Около фирмата в Сити витаеше атмосфера на предприемчивост и тайнственост, дължаща се на специалните доставки със специални параходи от специални пристанища и източни търговци.

Той бе работил в тоя бранш! Хората от ония времена работеха! Днешните палета едва ли разбираха значението на тази дума. Той следеше за всяка дреболия, знаеше винаги какво става, понякога работеше по цяла нощ. Избираше сам чиновниците си и се гордееше с това. Тайната на успеха му, казваше той, е в усета да познаваш хората, а упражняването на изкуството да подбира беше най-любимата част от цялата му дейност. Професията му не беше за човек с неговите способности. И сега дори, когато фирмата се бе превърнала в дружество с ограничена отговорност и западаше (той се бе освободил отдавна от акциите си в него), изпитваше остра мъка от мисълта за онова време. Колко по-добре би могъл да се прояви! Би могъл да преуспее великолепно като адвокат! Минавало му бе дори през ум да се кандидатира за парламента. Колко често Никълъс Трефри му бе казвал: „Всичко можеш да постигнеш, Джо, ако не си така противно предпазлив!“ Милият Ник! Такъв добър човек, но така разгулен! Всеизвестният Трефри! Той не се пазеше никога. И умря. И, както броеше с уверена ръка пурите си, Джолиън старши се запита дали не бе наистина прекалено предпазлив.

Прибра табакерата във вътрешния джоб на палтото си, закопча се и тръгна по безкрайните стълби към стаята си, като наблягаше при стъпването си ту на единия, ту на другия си крак и се подпираше на парапета. Когато Джун се омъжи, ако изобщо — както предполагаше той — се омъжи за оня приятел, ще трябва да даде къщата под наем и да се премести в апартамент. Имаше ли смисъл да държи половин дузина прислужници, които знаят само да лапат?

Икономът се отзова веднага на звъна му — едър мъж с брада, безшумна походка и необикновена дарба да мълчи. Джолиън старши каза да му приготвят официалния костюм-отиваше да вечеря в клуба.

— Кога се върна колата, след като заведе мис Джун на гарата? В два часа ли? Да бъде готова тогава за шест и половина.

Клубът, където Джолиън старши влезе точно в седем, беше една от онези политически институции на висшата буржоазия, която бе виждала и по-добри дни. При все че беше много критикуван, а може би именно, защото беше много критикуван, той проявяваше разочароваща жизненост. На хората бе дотегнало вече да повтарят, че Дизюниън изживяваше последните си дни. Казваше го и Джолиън старши, но пренебрегваше тоя факт по начин, който твърде много дразнеше истинските клубмени.

— Защо продължаваш да членуваш там? — питаше ядосано Суидин. — Защо не минеш в Полиглот? Никъде в Лондон не можеш да намериш шампанско като нашия „Хайдсин“ за по-малко от двайсет шилинга бутилката. — И добавяше тихо: — Останали са само пет хиляди дузини. Всяка вечер пия от него.

— Ще си помисля — отговаряше Джолиън старши; но, щом си помислеше, изникваше въпросът за първоначалната вноска от петдесет лири. А след това трябваше да минат още четири-пет години, докато го приемат. И той продължаваше да мисли.

Беше вече много остарял, за да бъде либерал, отдавна бе престанал да вярва в политическата доктрина на своя клуб, знаеше се дори, че я нарича „жалка глупост“. Но му доставяше удоволствие да членува там, въпреки че се подчиняваше на принципи, съвършено противоположни на неговите собствени. Винаги бе изпитвал презрение към тоя клуб, дето се бе записал преди много години, когато бяха отказали да го приемат в Хоч-поч, защото се занимавал „с търговия“. Като че не струваше колкото кой да е от тях! И, естествено, презираше клуба, където го бяха приели. Членовете му бяха жалка пасмина, повечето хора от Сити — борсови посредници, адвокати, съдебни изпълнители, какви ли не! Както повечето хора със силен характер, но не и с голяма самобитност, Джолиън старши не зачиташе класата, към която принадлежеше. Той поддържаше добросъвестно всичките й обществени и други начинания, но тайно я смяташе за „просташка“.

Годините и мъдростта, която бе придобил, бяха замъглили спомена за поражението в Хоч-поч и той го бе възвеличил сега в съзнанието си за цар на клубовете. Отдавна щеше да е негов член, но, поради нехайството на Джек Херинг, който го бе предложил, членовете не бяха разбрали какво губят, като не го приемат. Нали бяха приели сина му Джо! Доколкото си спомняше, момчето беше и до сега член на клуба. Преди осем години му бе писало оттам.

Месеци вече не беше ходил в Дизюниън. Сградата беше разкрасена с пъстра мазилка, с каквато хората се надяват да продадат вехтите къщи и параходи.

„Отвратителен цвят има тая пушалня! — помисли си той. — Но трапезарията е добра.“

Тъмношоколадовият й тон, освежен със светлозелено, му хареса.

Поръча си вечеря и седна в ъгъла, може би на същата маса (Дизюниън, клуб с почти радикални принципи, не се отличаваше с особен напредък), дето той и Джолиън младши седяха преди двайсет и пет години, когато водеше сина си в „Дръри лейн“19.

Момчето обичаше театъра и Джолиън старши си спомняше как седеше срещу него, прикривайки вълнението си под умишлено, но неубедително нехайство.

Поръча си и същата вечеря, каквато момчето винаги си избираше — супа, бяла риба, котлети и щрудел. Ах, да беше сега срещу него!

Не бяха се срещали цели четиринайсет години. И не за пръв път през тези четиринайсет години Джолиън старши се питаше дали не трябва да укори донякъде и себе си в тази история със сина си. Една нещастна любов с оная превзета кокетка Данае Торнуърти, сега Данае Пелю, дъщеря на Антони Торнуърти, го хвърли в обятията на майката на Джун. Трябваше може би да осуети тоя брак: и двамата бяха още съвсем млади; но след удара, нанесен върху самолюбието на Джо, бащата бързаше да го ожени. След четири години настъпи крушението! Да одобри поведението на сина си в това крушение беше, разбира се, невъзможно; разумът и възпитанието — това същото възпитание на два могъщи фактора, които държаха на принципите — казваха, че е невъзможно. Но сърцето му страдаше. Жестоката безсърдечност на тази история не искаше и да знае за сърцата. Останала бе Джун, дребосъчето то с огнена косица, което го бе завладяло, впило се бе в него… в сърцето му, създадено да бъде играчка и любимо убежище на малките безпомощни създания. Той разбра със собственото си прозрение, че ще трябва да се раздели с един от двамата — никакви полумерки не бяха възможни при такова положение. В това беше трагедията му. И малкото, безпомощно създание надделя. Той не можеше да бяга със заека и да гони кучетата; и се раздели със сина си.

Раздялата траеше и досега.

Предложил бе да дава намалена издръжка на Джолиън младши, но той я отказа. Отказът бе огорчил бащата може би повече от всичко друго, защото с него бе изчезнал и последният отдушник за заключената му обич, и се бе появило такова осезаемо и тежко доказателство за разрив, каквото се получава само при отнемане на имот или дарение и при отказ от тях.

Вечерята му се стори безвкусна. Шампанското също беше безвкусно и горчиво, не като някогашното „Veuve Clicquots“.

Докато си пиеше кафето, се сети, че щеше да ходи на опера. И той взе Таймс — нямаше доверие в други вестници, — за да потърси програмата. Даваха Фиделио.

Слава богу. Не беше някоя модерна германска пантомима от оня приятел Вагнер.

Той сложи отдавнашния си сгъваем цилиндър, чиито сплеснати от носене краища и огромни размери приличаха на емблема от по-добри времена, извади чифт свежи кожени ръкавици, придобили силен мирис на тютюн поради постоянната близост с табакерата в джоба на палтото, и се качи на една закрита двуколка.

Колелетата се затъркаляха по улиците и Джолиън старши се почувства обзет от необичайно оживление.

„Хотелите трябва страшно да печелят“ — помисли той. Преди няколко години нямаше нито един от тия грамадни хотели. И си спомни със задоволство за имота, който притежаваше наблизо. Цената му сигурно стремглаво се покачва! Какво движение!

Но тази мисъл го отнесе към едно от ония странни размишления, които бяха съвършено несвойствени за Форсайтови и съчетаваха отчасти тайната на превъзходството му над тях. Какви атоми бяха хората! Какво множество! А какво щеше да стане с тях!

На слизане от колата позалитна, даде на кочияша точно колкото му се полагаше, отиде до касата да си вземе билет в партера и застана в редицата с кесия в ръка — той носеше винаги парите си в кесия, защото не одобряваше навика да се оставят направо в джобовете, както правеха напоследък повечето млади хора. Чиновникът подаде глава като старо куче от къщичката си.

— О! — каза изненадано той. — Та това бил мистър Джолиън Форсайт! От години не съм Ви виждал, сър. Колко се радвам! Няма вече някогашните времена! Вие, брат ви, онзи… изпълнителят при разпродажбите… мистър Трейкър и мистър Никълъс Трефри… запазвахме редовно по шест-седем стола всеки сезон. Как сте, сър? Не младеем!

Очите на Джолиън старши се оживиха. Даде си гвинеята. Не бяха го забравили. Влезе под звуците на увертюрата като стар боен кон в битка.

Сгъна цилиндъра, седна, свали по навик ръкавиците си и сложи очилата, за да огледа залата. Накрая ги остави върху цилиндъра и загледа завесата. По-болезнено от винаги усети, че всичко е свършено за него. Къде бяха жените, онези красиви жени, които пълнеха някога залата? Къде беше опиянението от живота и от собствената му мощ да се наслаждава на всичко?

Най-редовният посетител на операта едно време! Сега нямаше вече опера! Този приятел Вагнер унищожи всичко: не останаха нито мелодия, нито гласове да я пеят. Ах, какви прекрасни певци! Нямаше ги вече! Той следеше безстрастно изпълнението на познатите сцени.

Никаква тромавост или немощ не се забелязваше у Джолиън старши — от сребристите къдрици над ухото до стойката на краката и лачените обувки с ластик отстрани. Седеше все така — или почти така — прав, както в отдавнашните времена, когато идваше тук всяка вечер; зрението му беше все така… или почти все така добро. Но каква досада и разочарование!

Цял живот бе имал навика да се наслаждава на всичко, дори на несъвършени неща — а несъвършените неща бяха много… Наслаждавал се бе въздържано, за да пази младостта си. Но способността да се наслаждава и философията му го бяха напуснали вече, оставили го бяха само с ужасното чувство, че всичко е свършено за него. Нито хорът на затворниците, нито арията на Флориан20 можеха да разсеят тъжното чувство за самота.

Поне Джо да беше с него! Момчето трябваше да е вече към четиридесетте. Той беше похабил четиринайсет години от живота на единствения си син. А Джо не беше вече парий. Оженил се бе. Джолиън старши бе проявил задоволството си от това събитие, като изпрати на сина си чек от петстотин лири. Чекът му бе върнат с писмо на бланка от Хоч-Поч, което гласеше:

Писмото подхождаше на човека. Джо винаги бе бил любезно момче. Джолиън старши му изпрати следния отговор:

Оттогава всяка година на първи януари той добавяше по една стотица и лихвата. Сумата растеше… Идната нова година щеше да е над хиляда и петстотин лири! Мъчно можеше да се изрази задоволството, което изпитваше при това ежегодно дарение. Но кореспонденцията не продължи.

Въпреки любовта към сина си, въпреки отчасти вродения, отчасти — както у хиляди хора от неговата класа — придобит инстинкт, поради непрестанното извършване и наблюдаване на сделки, да преценява поведението по-скоро по резултатите, отколкото по някакъв принцип, дълбоко в душата си той изпитваше смут. При дадените обстоятелства синът му би трябвало да е пропаднал човек — такъв е редът според романите, проповедите и пиесите, които бе чел, слушал и гледал.

Когато получи обратно чека, стори му се, че тук има нещо нередно. Защо синът му не бе пропаднал? Но дали наистина не е?

Той бе чул, разбира се — в действителност се бе погрижил да научи, че Джо живее в Сейнт Джоунс ууд21, в къща с градинката на Уистериал Авеню, че се явява с жена си в обществото — кой знае що за общество, — че има две деца, момченцето Джоли22 (подари обстоятелствата, при които се бе родило, му се стори безсрамие да му дадат това име, а безсрамието и плашеше, и възмущаваше Джолиън старши) и момиченцето Холи, родено след женитбата. Кой можеше да му каже какво е истинското положение на сина му? Джо получаваше дохода, който бе наследил от дядо си по майка, постъпил бе като застрахователен агент в Лойд и рисуваше… акварели. Джолиън старши знаеше това, защото ги купуваше скришом от време на време, след като видя името на сина си на последно място в търговска реклама на витрина край Темза. Намираше, че са лоши и, тъй като носеха подписа на сина му, не ги окачи никъде, а ги заключи в един шкаф.

Сега, в грамадната оперна зала, го обзе мъчителен копнеж да види сина си. Припомни си дните, когато имаше обичай да го пързаля в костюмче от дебел лен между нозете си; времето, когато подтичваше край понито на детето си, за да го учи на езда; деня, когато го заведе за пръв път на училище. Мил, лъскав младеж! В Итън23 бе усвоил може би прекалено онова държане, което според Джолиън старши се придобиваше само с много пари и единствено в такива заведения; но си остана все пак общителен. Такъв остана и след Кеймбридж… може би само малко по-сдържан, по-отчужден поради познанията, които бе получил. Чувството на Джолиън старши към нашите държавни училища и университети никога не се разколеба и той гледаше винаги с трогателно възхищение и недоверие на тази система, предназначена само за най-висшите слоеве в страната, до която сам той не бе удостоен да проникне… Сега, когато Джун замина и го изостави, утеха би било отново да види сина си. Чувствайки се виновен за тази измама към своето семейство, към принципите и класата си, Джолиън старши прикова поглед в певицата. Жалко същество… съвсем жалко! А Флориан беше направи дръвник!

Свърши се. Лесно се задоволяваха хората днес.

В многолюдната улица той нае файтон под носа на някакъв пълен и много млад господин, който го смяташе вече за свое притежание. Пътят му минаваше през Пелмел24, обаче на ъгъла, вместо да тръгне към Грийн парк, кочияшът сви за Сейнт Джеймс Стрийт. Джолиън старши протегна ръка през прозорчето (не понасяше да го отклоняват по друг път), но, като се обърна, видя, се намира срещу Хоч-поч и копнежът, който не бе го напуснал през цялата вечер, надделя. Каза на кочияша да спре. Ще се отбие да запита дали Джо все още членува тук.

Влезе. Холът беше точно такъв, какъвто беше някога, когато той идваше да вечеря с Джек Херинг — тук имаха най-добрият готвач в Лондон. Огледа се с острия, пронизващ поглед, с който бе заставял цял живот да го обслужват много по-добре, отколкото всеки друг.

— Дали мистър Джолиън Форсайт продължава да членува тук?

— Да, сър, и сега е в клуба, сър. За кого да известя?

Джолиън старши се смути.

— За баща му — каза все пак.

И застана до камината.

Джолиън младши, който си тръгваше вече, бе сложил шапка и излизаше в хола, когато портиерът го посрещна. Не беше вече млад, косите му бяха започнали да посивяват, а лицето — копие на бащиното, само че по-тясно, със същите големи, увиснали мустаци — беше явно уморено. Той пребледня. Ужасна беше тази среща след толкова години. Защото нищо на света не е токова ужасно, както да бъдеш зрелище на хората. Приближиха се и се ръкуваха, без да продумат. После бащата каза с треперещ глас:

— Здравей, момчето ми!

А синът отговори:

— Здравей, татко!

Ръката на Джолиън старши потрепера в тънката кожена ръкавица.

— Ако пътят ти е в същата посока, мога да те отведа — каза той.

И, сякаш бяха свикнали да се изпращат всяка вечер до вкъщи, те излязоха и се качиха във файтона.

На Джолиън старши се стори, че синът му е пораснал. „Изобщо е възмъжал“ — каза си той. Вродената приветливост по лицето на сина се прикриваше сега зад една почти насмешлива маска, сякаш условията на живота му бяха наложили да носи броня. Чертите бяха непогрешимо Форсайтовски, но изражението имаше по-скоро вглъбеността на учен или философ. Принуден е бил без съмнение да се вглежда твърде много в себе си през тия петнайсет години.

За Джолиън младши първото впечатление от бащата беше несъмнено сътресение — така уморен и остарял изглеждаше той. Но във файтона му се стори почти непроменен — все така изправен, с все същото спокойно изражение, което синът така добре помнеше, с все същия пронизващ поглед.

— Добре изглеждаш, татко.

— Средно — отвърна Джолиън старши.

Чувстваше, че трябва да изрази с думи тревогата, която го измъчваше. Щом бе успял да си възвърне сина, трябваше да узнае какво е финансовото му положение.

— Слушай, Джо — започна той, — бих желал да чуя в какви води плуваш. Предполагам, че имаш дългове?

Започна по тоя начин, за да улесни сина си да признае.

Джолиън младши отвърна с насмешливия си глас:

— Не, нямам.

Джолиън старши видя, че го е ядосал, и докосна ръката му. Изложил се бе на тоя риск. Но имаше защо, а освен това Джо никога не бе му се сърдил по-рано. До Станхоп Гейт не проговориха повече. Джолиън старши го покани да влезе, но Джолиън младши поклати глава.

— Джун не е тук — побърза да каже баща му; — замина днес на гости. Навярно знаеш, че е сгодена?

— Вече? — промълви Джолиън младши.

Джолиън старши слезе и, като плащаше курса, за пръв път в живота си даде на кочияша вместо шилинг една лира.

Кочияшът захапа монетата, шибна скришом коня по корема и продължи по пътя си.

Джолиън завъртя полека ключа, после покани с ръка сина си. Джолиън младши го гледаше как закача замислено палтото си с изражението на момче, което възнамерява да краде череши.

Вратата на трапезарията беше отворена, фитилът на лампата намален, един спиртник съскаше на табличката за чай, а недалеч от нея една безсрамна котка спеше на масата. Джолиън старши я „изшътка“ веднага. Така му поолекна; и захвърли цилиндъра подир животното.

— Има бълхи — каза той, като я изгони от стаята. На вратата на приземния етаж изшътка още няколко пъти, за да я прогони по-бързо. В това време, по някакво странно съвпадение, икономът се показа на стълбите.

— Можете да си легнете, Парфит — каза Джолиън старши. — аз ще заключа и загася.

Когато влезе отново в трапезарията, котката го бе преварила с вирната опашка, сякаш искаше да му каже, че бе разбрала още отначало намерението му да се освободи от икономя.

Домашните хитрувания на Джолиън старши бяха имали през целия му живот все тоя злощастен завършек.

Джолиън младши не можа да прикрие усмивката си. Той имаше особен дар да се надсмива и всичко тази вечер му се струваше смешно. Случката с котката, вестта за годежа на дъщеря му. Имаше толкова участие или дял в нейния живот, колкото и в живота на Писана! И се възхити от тая поетична преценка!

— Как изглежда сега Джун? — запита той.

— Дребничка — отвърна Джолиън старши. — Казват, че прилича на мен, но грешат. Прилича повече на майка си — същите очи и коса.

— О! А хубавичка ли е?

Джолиън старши беше истински Форсайт и не можеше да хвали непринудено, особено нещо, от което наистина се възхищава.

— Не е лоша… има типична форсайтовска брадичка. Ще се чувствам самотен, Джо, когато Джун напусне тая къща.

Изражението на лицето му отново развълнува Джолиън младши както при първия поглед в клуба.

— Какво ще правиш тогава, татко? Предполагам, че си е изгубила ума по него?

— Какво ще правя ли? — повтори Джолиън старши с гневна нотка в гласа. — Тъжна работа е да живея тук сам. Не знам какъв ще бъде краят. Дано даде бог… — Той се сепна и добави: — Чудя се какво да правя с къщата.

Джолиън младши огледа стаята. Беше необикновено просторна и мрачна, оживена от огромни натюрморти, които помнеше още от времето, когато беше момче — заспали кучета, сложили муцуни върху купчина моркови, лук и грозде, изглеждащи странно в подобна близост. Къщата изискваше много излишни разходи, но той не можеше да си представи баща си в по-малко жилище; и всичко му се стори още по-смешно.

В голямото кресло със странична подставка за книга, побелял, с високо чело — безвластен представител на своя род, класа и вяра, олицетворение на сдържаност, ред и привързаност към собствеността, Джолиън старши беше най-самотният човек в Лондон.

Седеше сред мрачния разкош на тази стая — играчка във властта на мощни сили, които не искаха да знаят за родове, класи и вери, а вървяха машинално, със страхотни крачки, към незнайни цели. Така поне го виждаше пристрастното око на Джолиън младши.

Бедният остарял татко! Това беше, значи, краят, целта, до която бе доживял със своята великолепна сдържаност! Да остане съвсем сам, да чувства как старее, без да има на кого да продума!

Джолиън старши погледна на свой ред сина си. Искаше му се да разговаря за толкова много неща, за които не бе имал възможност да приказва през всичките тия години. Невъзможно беше да сподели с Джун убеждението си, че имотите в Сохо ще поскъпнат; безпокойството си от страшното мълчание на Пипин, директора на „Новото минно дружество“, на което беше отдавна председател; възмущението си от бързото падане на американските акции. Не можеше дори да обсъди с какъв документ най-сигурно ще отърве наследниците си от плащане на безвъзмездно мито. Най-после, под влиянието на чашата чай, който не преставаше да разбърква, реши да започне. Пред него се разкри нов живот, обетована земя за разговори, дето можеше да намери пристан сред приливите от предчувствия и съжаления; дето можеше да успокои душата си, да я успокои с размишления как да огради собствеността си и да увековечи единствената частичка, която щеше да остане от него.

Джолиън младши умееше да слуша — това беше най-добрата му черта. Не отделяше поглед от лицето на баща си и само от време на време задаваше по някой въпрос.

Часовникът удари един, а Джолиън старши още не беше свършил; но при тоя звук си спомни принципите си. Извади джобния си часовник, погледна го изненадано и каза:

— Трябва да лягам, Джо.

Джолиън младши стана и подаде ръка на баща си, за да му помогне. Старческото лице изглеждаше хлътнало и уморено; очите бяха извърнати упорито настрани.

— Довиждане, моето момче, пази здравето си.

Постояха един миг, после Джолиън младши се обърна и излезе. Очите му бяха замъглени; усмивката му угасна. Нито веднъж през тия петнайсет години, откакто бе открил, че животът не е лесен, не бе му се струвало, че е така необикновено сложен.

Вечеря у Суидин

На кръглата маса в оранжево-бледосинята трапезария на Суидин, която гледаше към парка, бяха наредени дванайсет куверта.

Кристален полилей със запалени свещи висеше над нея като огромен сталактит, озарявайки големите огледала в позлатени рамки, мраморните плочи на страничните маси и тежките позлатени столове с бродирани седалки. Всичко тук доказваше оная любов към красотата, така дълбоко вкоренена във всяко семейство, която е трябвало да си проправя със собствени сили път в обществото от по-низшите недра на природата. Суидин изпитваше наистина ненавист към простотата и любов към позлатата, с която винаги минаваше в очите на съдружниците си за човек с много добър, макар и прекалено разкошен вкус; а съзнанието, че още с влизането си в неговия дом човек получава представа за богатствата му, го изпълваше с дълбоко, непрекъснато щастие, каквото нищо друго в живота навярно не би могло да му даде.

След като се оттегли от комисионерството, една, по негова преценка, неприятна професия, особено поради това, че той занимаваше само с продажбите на търг, Суидин се бе отдал изцяло на вродените си аристократични вкусове.

В съвършения разкош в по-късните години от живота си той се чувстваше като муха в захарница, а съзнанието му, твърде малко заето от сутрин до вечер, беше съчетание от две странно противоположни вълнения — неизменно, дълбоко задоволство, че сам е спечелил богатството си, и убеденост, че човек с неговата изисканост никога няма да осквернява съзнанието си с труд.

Застанал до бюфета, в бяла жилетка с едри копчета от оникс и злато, той наблюдаваше как лакеят поставя трите бутилки шампанско в кофички с лед. Бледата плът под брадичката му не мърдаше между прегънатите ъгли на високата права яка, която — макар и да му пречеше при движение — не би променил за нищо на света. Очите му блуждаеха от бутилка на бутилка. Той обмисляше нещо и пресмяташе: „Джолиън ще изпие една чаша, най-много две, защото се пази. Джеймс вече не може да пие вино. Никълъс…“ Не би се учудил, ако ги види с Фани да се наливат с вода! Няма защо да брои Соумс: тия млади племенници — Соумс беше на трийсет и осем — не умееха да пият! Но Босини! При името на тоя чужденец Суидин се озова пред нещо извън обсега на собствената си философия и се спря. Смут нахлу в душата му. Тук вече не можеше нищо да предвиди! Джун беше още девойка, при това влюбена! Емили (мисис Джеймс) обичаше да изпие чаша шампанско. За Джули то беше доста резливо — нямаше да оцени вкуса му. Милата! Колкото до Хети Чесмън! При мисълта за тази отдавнашна приятелка лека замисленост замъгли безукорния блясък на очите му; не би се учудил, ако му изгълта половин бутилка!

Докато си спомняше останалите гости, по старческото му лице пробягна изражението на котарак, който ей сега ще измърка: мисис Соумс! Тя няма да пие може би много, но ще разбере какво пие; удоволствие е да й поднесеш хубаво вино! Прелестна жена… и любезна към него!

Мисълта за нея беше като шампанско! Удоволствие е да поднесеш хубаво вино на една толкова хубава млада жена, която умее да се облича и има толкова очарователно изискано държание… Удоволствие е да ти гостува! За пръв път през тая вечер главата му леко и мъчително мръдна между ъглите на правата яка.

— Адолф! Сложи още една бутилка.

Сам той щеше да пийне повечко, защото, благодарение на онези рецепти на Блайт, се чувстваше извънредно добре, а се беше погрижил и да не обядва. От седмици не се беше чувствал така добре. Изду долната си устна и даде последните нареждания:

— Адолф, съвсем малко Уест Индия25 с шунката.

Мина в хола и седна с разкрачени нозе на крайчеца на един стол. Високата му едра фигура застина веднага в очаквателна, странна, първобитна неподвижност, готов въпреки това веднага да скочи. От месеци не бе давал вечеря. Сегашната, в чест на годежа на Джун, му се бе сторила отначало досадно задължение (Форсайтови спазваха набожно обичая да отпразнуват годежите с обяд или вечеря), но, като приключи с изпращането на поканите и определянето на менюто, той се почувства приятно оживен.

Седнал сега с часовник в ръка, дебеличък, загладен, позлатен, приличен на приплескана топка масло, той не мислеше за нищо.

Висок мъж с побелели бакенбарди, някога на служба у Суидин, а сега продавач на зеленчук и плодове, влезе и извести:

— Мисис Чесмън, мисис Септимус Смол!

Влязоха две дами. Първата, облечена само в червено, беше с големи неподвижни петна от същия цвят по бузите и с твърд дързък поглед. Тя пристъпи към Суидин и протегна ръка с дълга ръкавица с цвета на иглика.

— Здравей, Суидин, цяла вечност не съм те виждала. Как си? Много си напълнял, скъпи приятелю!

Само втренченият поглед издаде вълнението на Суидин. В гърдите му ръмжеше безгласен гняв. Простащина е да си дебел и да ти го казват; той имаше просто по-широк гръден кош. Обърна се към сестра си, сграбчи ръката й и каза заповеднически:

— Здравей, Джули!

Мисис Септимус Смол беше най-висока от четирите сестри: доброто й, кръгло, позастаряло лице се понамръщи; по него се виждаха безброй подутини, сякаш се е намирала до тая вечер в телена маска и след свалянето й бяха останали топчета непокорна плът. И очите й бяха подпухнали. Така проявяваше тя постоянното си огорчение от загубата на Септимус Смол.

Прочута беше с това, че казва винаги нещо не на място, но, упорита като целия род, не отстъпваше, след като го е казала, а добавяше към него нещо още по-неуместно и така нататък. След смъртта на съпруга й нейните родова упоритост и реалистичен дух бяха завехнали. Много приказлива, тя можеше, щом й се удаде случай, да говори с часове с безизразно лице, да разказва с епична монотонност безбройните случаи, когато съдбата се е отнесла несправедливо с нея и, поради добросърдечността си, не долавяше, че слушателите й са на страната на съдбата.

След като бе гледала, горката, дълги години Смол (който беше болнав човек), тя бе привикнала с това и при безброй последващи случаи бе прекарвала безбройни часове край различни болни, деца и други безпомощни създания. Поради тази причина не можеше да се отърве от чувството, че светът е най-неблагоприятното място, дето човек може да попадне. Неделя след неделя те седеше в нозете на необикновено духовития проповедник, благоговейния Томас Скоулс, който имаше голямо влияние над нея; но тя успя да убеди всички, че и това дори е нещастие. Станала беше пословична в рода и щом забелязваха, че някой е особено досаден, казваха, че е „същинска Джули“. Песимистичният й характер би погубил още на четиридесет години всеки друг освен един Форсайт, а тя беше седемдесет и две годишна и изглеждаше блестящо. Човек чувстваше, че в нея се крие жизнерадост, която все още би могла да се прояви. Имаше три канарчета, котарака Томи и половин папагал — общо със сестра си Естер; нещастните създания (пазеха ги да не се мяркат пред Тимоти, който не понасяше животни) разбираха по-добре от хората, че тя не е виновна за унинието си, и бяха страстно привързани към нея.

Тази вечер тя беше мрачно величествена в черна коприна, с лилав бордюр по скромното триъгълно деколте, и черна кадифена панделка в основата на тънката шия. Почти всички Форсайтови смятаха черния и лилавия цвят за най-приличния за всички вечерни рокли.

Понамуси се към Суидин и каза:

— Ан питаше за теб. Цяла вечност не си идвал.

Суидин сложи палци на мишничните извивки на жилетката си и отвърна:

— Ан е много отслабнала, трябва да повикате лекар!

— Мистър и мисис Никълъс Форсайт!

Никълъс Форсайт влезе усмихнат, вдигнал правите си вежди. През деня бе успял да прокара план за използване на някакво племе от Горна Индия в златните мини в Цейлон. Отдавнашен негов план, пробутан с големи мъчнотии… Редно беше да се радва. Това щеше да удвои добива на мините му, а — както той често убедително твърдеше — всеки човек трябва да умре, така че все едно е дали ще умре от бедност и старост в собствената си страна, или преждевременно от влагата в чуждестранна мина, щом с тази промяна в живота си ще бъде полезен за британската империя.

Досетливостта му беше несъмнена. Вдигайки към слушателя кривия си нос, той добавяше:

— Поради липса на няколкостотин такива работници години наред не сме давали дивиденти и погледнете стойността на акциите ни. Не мога да взема и по двайсет шилинга за тях.

Ходил бе вече в Ярмут и се бе върнал оттам с чувството, че е продължил с десет години живота си. Стисна ръка на Суидин и извика весело:

— Ето ни пак всички заедно!

Слабата мисис Никълъс се усмихна с плаха веселост зад гърба му.

— Мистър и мисис Джеймс Форсайт! Мистър и мисис Соумс Форсайт!

Суидин прибра крака и застана като безукорен домакин.

— Добре дошъл, Джеймс, добре дошла, Емили! Как си, Соумс? Какво правиш?

Ръката му сграбчи ръката на Айрин, очите му светнаха. Хубава жена… малко бледа може би, но каква фигура, какви очи, какви зъби! Прекалено хубава за тоя приятел Соумс!

Боговете бяха дали на Айрин тъмнокафяви очи и светла коса — странно съчетание, което привлича погледите на мъжете и минава за белег на слаб характер. А плътната мека бледност на шията и раменете й над златистата рокля придаваха очарователна странност на личността й.

Соумс стоеше зад нея, приковал поглед във врата й. Стрелките на Суидиновия часовник, все още отворен в ръката му, бяха отминали цифрата осем; половин час закъснение от обичайното време за вечеря… Суидин не бе обядвал… и странно първично нетърпение забушува в него.

— Джолиън няма навика да закъснява! — обърна се той с несдържано нетърпение към Айрин. — Предполагам, че Джун го е забавила!

— Влюбените винаги закъсняват.

Суидин я погледна втренчено, страните му станаха тъмнопортокалови.

— Не виждам защо. Трябва да е някаква модна глупост.

Зад това избухване мърмореше и ревеше сякаш безсловесната грубост на първобитните поколения.

— Кажете ми, кака ви се струва новата ми звезда, чичо Суидин? — каза кротко Айрин.

В дантелата над бюста й блестеше петолъчна звезда от единадесет елмаза.

Суидин погледна звездата. Той разбираше от скъпоценни камъни — никакъв въпрос не би бил по-уместен, за да отклони вниманието му.

— Кой ви я подари? — запита той.

— Соумс.

Лицето й не се промени, но бледите очи на Суидин се разшириха, сякаш го бе огорчило някакво внезапно прозрение.

— Предполагам, че скучаете в къщи — каза той. — Когато ви е приятно, заповядайте на вечеря у дома, ще ви поднеса най-хубавото вино в Лондон.

— Мис Джун Форсайт… мистър Джолиън Форсайт… мистър Босини!…

Суидин вдигна ръка и избоботи:

— А сега — на трапезата!

Той влезе под ръка с Айрин под предлог, че не я бил канил от женитбата й насам. Джун беше предоставил на Босини, който трябваше да седне между Айрин и годеницата си. От другата страна на Джун бяха Джеймс и мисис Никълъс, после Джолиън старши и мисис Джеймс, Никълъс и Гети Чесмън, Соумс и мисис Смол, която затваряше кръга със Суидин.

При семейните вечери у Форсайтови се спазваха известни традиции. Така например не се поднасяха ордьоври. Неизвестно по каква причина. По-младите членове на рода го обясняваха с високата цена на стридите, но това се дължеше по-вероятно на желанието да се стигне по-скоро до същественото, на здравия практически усет, решил веднага, че ордьоврите са празна работа. Само в дома на Джеймс не можеха да се противопоставят на обичая, приет от всички в Парк Лейн, и изневеряваха от време на време на семейното правило.

След като всеки заемеше мястото си, до поднасяне на първото антре26 настъпваше мълчаливо, почти мрачно взаимно пренебрежение, прекъсвано със забележки от рода на: „Том пак не е добре; не зная какво му е!“, „Предполагам, че Ан не слиза сутрин!“, „Как се казва лекарят ви, Гари? Стъбс ли? Той е шарлатанин!“, „Уинифред ли? Много деца има тя. Четири ли бяха? Слаба е като клечка!“, „Защо поднасяте този херес, Суидин? Много е силен за мен.“

При втората чаша шампанско започваше да се чува леко бръмчене. Очистено от страничните звуци и представено в първичния си вид, това обикновено се оказваше някаква история, разказвана от Джеймс, която продължаваше дълго и стигаше понякога до общопризнатата кулминационна точка на всяко форсайтовско пиршество — поднасянето на жигото27.

Никой Форсайт не даваше вечеря, без да се снабди с овнешки бут. Неговата сочна плътност бе напълно подходяща за хората с „видно обществено положение“. Той бе хранителен и… вкусен, ястие, което човек помни, че е ял. С минало и бъдеще — като банков влог; а освен това можеше да се разговаря за него.

Всеки клон от рода държеше упорито на бутовете от определена област — Джолиън старши се кълнеше в Дартмур, Джеймс — в Уелс, Суидин — в Саутдаун28, а Никълъс твърдеше, че, и да му се смеят, за него нямало по-хубаво място от Нова Зеландия. Колкото до Роджър, „особнякът“ между братята, той трябваше да си открие собствена област за доставка и, с остроумието на човек, измислил новата професия за синовете си, бе намерил магазин, дето продаваха германски овнешки бутове. Когато го укориха за това, той доказа правотата на твърдението си, като представи сметката от месаря, от която личеше, че е платил много повече от другите. По тоя повод именно Джолиън старши се обърна към Джун с едно от своите философски обобщения:

— Можеш да ми вярваш — Форсайтови ни се водят, ни се карат… Сама ще разбереш, като пораснеш!

Само Тимоти стоеше настрана, защото, макар да си хапваше охотно жиго, твърдеше, че го ядял със страх.

За всеки, който се интересува от душевността на Форсайтови, това важно блюдо е от първостепенно значение: то не само подчертава колективната им и индивидуална упоритост, но отбелязва, че те принадлежат тялом и духом към висшата класа, която вярва само в храната и добрия вкус, без да се поддава на разни сантиментални копнежи за красота.

По-младите членове на рода биха могли да минат наистина и без жиго, предпочитайки някоя токачка или салата от раци — възбуждащи въображението, макар и не така хранителни. Но това бяха обикновено жените; или младежите, покварени от майките си, които са били принудени да ядат цял живот жиго и са предали на синовете си своята скрита ненавист към тая храна.

След приключване на споровете дойде ред на тюскбърийската шунка, поднесена със съвсем малко западноиндийски сос… Суидин се забави толкова с това ядене, че задържа по-нататъшния ход на вечерята. А, за да може да му се наслади от все сърце, дори престана да разговаря.

От мястото си до мисис Септимус Смол Соумс наблюдаваше внимателно. По съвсем лични причини, свързани със съкровено намерение за строеж, той гледаше Босини. Архитектът може би подхождаше за целта — изглеждаше умен мъж. Облегнат на стола си, той правеше замислено укрепления от трохите. Соумс забеляза, че смокингът му е добре ушит, но доста тесен, сякаш е бил правен твърде отдавна.

Видя го, че се обърна да каже нещо на Айрин, при което лицето й засия, както сияеше често за другите и никога — за самия него. Опита се да долови какво приказват, но в същото време му заговори леля Джули.

Не смятал ли Соумс, че това е нещо съвсем необикновено? Миналата неделя милият мистър Скоулс държал такава духовита и язвителна проповед:29 „Каква полза, казал той, ако човек спечели душата си, а загуби целия си имот?“ Това според него бил девизът на буржоазията. Какво искал да каже с това? Може би буржоазията наистина разсъждава така… Самата леля Джули не знаеше така ли е. Как мисли Соумс?

Той й отговори разсеяно:

— Отде да зная? Освен това Скоулс е малко шарлатанин, струва ми се.

В това време Босини оглеждаше сътрапезниците си, сякаш изтъкваше пред Айрин особеностите им, и Соумс се питаше какво ли й казва. Ако се съди по усмивката й, тя очевидно се съгласяваше с преценката му. Винаги изглеждаше съгласна с другите.

Погледът й се насочи към него; Соумс веднага наведе очи. Усмивката бе изчезнала от устните й.

Шарлатанин ли? Какво иска да каже Соумс с това? Щом мистър Скоулс… един духовник… може да бъде шарлатанин, какво остава за другите… А, това е ужасно!

— Да, такива са! — каза Соумс.

През краткото ужасно мълчание на леля Джули той можа да чуе нещичко от думите на Айрин, което прозвуча като: „Вие, който прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете!“30

Но Суидин бе изял най-после шунката си.

— Откъде се снабдявате с гъби? — питаше той Айрин с изискан тон. — Трябва да ги поръчате у Снайлибоб… Ще ви ги доставя съвсем пресни. По-дребните търговци не си дават толкова труд!

Айрин се обърна да му отговори и Соумс видя как в това време Босини я наблюдава усмихнат. Интересна усмивка имаше тоя приятел. Чистосърдечна, като усмивката на доволно дете. Колкото до прякора, който му бе дал Джордж — Пирата, — не беше много подходящ. Като видя, че Босини се обръща към Джун, Соумс също се усмихна, и то със злорадство: не обичаше Джун, а забеляза, че тя е недоволна.

Не беше никак чудно, защото току-що бе водила следния разговор с Джеймс:

— Когато се прибирах, чичо Джеймс, поспрях се край реката и видях едно прекрасно място за къща.

Джеймс, който ядеше бавно и старателно, престана да дъвче:

— Какво? — каза той. — А, да. Къде беше?

— Близо до Пангборн.

Джеймс сложи нова хапка шунка в устата си и Джун почака.

— А знаеш ли дали земята се дава под наем — запита най-после той — и какви са цените на местата?

— Да — отговори Джун. — Проучих. — Решителното й личице изглеждаше подозрително сериозно и оживено под червеникавата корона.

Джеймс я изгледа с изражение на следовател.

— Какво? Да не мислиш да купуваш земя? — каза най-после той и остави вилицата си.

Джун се почувства много насърчена от този интерес. Отдавна мечтаеше чичовците й да направят добро на себе си и на Босини, като си построят вили.

— Не, разбира се — каза тя. — Но мислех, че мястото е великолепно; ти… или… някой друг да си построи къща.

Джеймс я погледна косо и сложи нова хапка шунка в устата си.

— Земята там трябва да е много скъпа — каза той.

Това, което Джун бе взела за лична заинтересованост, беше само безличното оживление на всеки Форсайт, когато чуе, че нещо хубаво може да мине в чужди ръце. Но тя не искаше да разбере, че няма изгледи за успех, и продължи да настоява на своето:

— Ти трябва да поживееш извън града, чичо Джеймс. Как ми се иска да имам много пари… Нито един ден не бих живяла тогава в Лондон.

Джеймс бе разтърсен из основи. Нямаше представа, че племенницата му има такива прости вкусове.

— Защо не отидеш да живееш извън града? — повтори Джун. — Толкова добре ще е за теб!

— Какво? — отвърна възбудено Джеймс. — Да купувам земя… каква полза, мислиш, ще имам да купя земя и да строя къщи?… Няма да получа и четири на сто от парите си!

— Какво значение има това? Ще имаш чист въздух.

— Чист въздух! — възкликна Джеймс. — за какво ми е чист въздух…

— Аз пък мислех, че всеки обича чистия въздух — каза презрително Джун.

Джеймс изтри устата със салфетката си.

— Ти не знаеш цената на парите — каза той, като отбягваше да я погледне.

— Не я зная! И се надявам никога да не я науча! — Бедната Джун прехапа с неизразимо огорчение устни и замълча.

Защо роднините й бяха толкова богати, а Фил не знаеше откъде да вземе пари за цигари? Защо не можеха да направят нещо за него? Бяха такива егоисти! Защо не си построят вили? Тя беше изпълнена с трогателен чистосърдечен догматизъм, който постига понякога и големи успехи. Босини, към когото се обърна за утешение, разговаряше с Айрин и душата на Джун се смрази. В очите й блесна гняв, както у Джолиън старши, когато някой се противопоставяше на волята му.

И Джеймс се почувства страшно разстроен. Все едно, че някой беше заплашвал правото му да влага парите си с пет на сто. Джолиън я бе разглезил. Нито една от неговите собствени дъщери не би казала такова нещо. Джеймс се бе държал винаги много либерално с децата си, затова почувства още по-дълбоко огорчение. Зае се намусено с ягодите, покри ги обилно със сметана и ги изяде набързо; те поне не можеха да му се изплъзнат.

Нищо чудно, че беше възмутен. Зает цели петдесет и четири години (станал бе адвокат на най-ранна възраст) да урежда ипотеки, да запазва влогове на неизменно високо и сигурно лихвено равнище, да води преговори, без да накърни своя и на клиентите си интерес, да пресмята точните парични възможности при всички отношения в живота, той беше започнал най-сетне да мисли само с парични знаци. Парите бяха сега неговата светлина, негов зрителен орган, това, без което той наистина не можеше да вижда, да схваща истински нещата; и да му кажат в лицето: „Надявам се, че никога няма да науча цената на парите!“ — това наистина го огорчи и ядоса. Знаеше, че казаното е глупост, иначе би се уплашил. Накъде върви светът? Но, като си припомни изведнъж историята на Джолиън младши, той се поуспокои: какво можеше да се очаква от дъщерята на такъв баща? А това пък отведе мислите му в още по-неприятна насока: какви бяха тия приказки за Соумс и Айрин?

И Форсайтови, както всеки уважаващ се род, имаха център за обмяна на семейните тайни и оценки на семейния състав. На Форсайтовската борса се знаеше, че Айрин се разкайва за брака си. Това разкайване не се одобряваше от другите. Трябвало да мисли навреме: никоя сериозна жена не прави такива грешки.

Джеймс мислеше намръщено, че Соумс и Айрин имат хубава (макар и малка) къща на чудесно място, нямат деца, нито парични грижи. Соумс не обичаше да говори за работата си, но сигурно беше вече доста богат. Основният му доход беше от професията му — и Соумс като баща си беше член на добре известното адвокатско бюро „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“, а беше и твърде предвидлив. Спечелил бе необикновено много от ипотеки, които бе поел — чрез навременно отнемане правото на плодоползване… Извънредно сполучливи сделки!

Нямаше причина Айрин да не е щастлива, а казваха, че искала отделна стая. Той знаеше как ще свърши това. По-лошо, отколкото ако Соумс пиеше.

Джеймс погледна снаха си. Незабелязаният му поглед беше студен и изпълнен със съмнения. В него се долавяха молба, страх и някакво лично недоволство. Защо трябваше да го тревожат? Всичко това навярно е глупост; жените са такива смешни същества! Така много преувеличават, че човек не знае на какво да вярва! А и на него никой нищо не казваше, трябваше да открива всяко нещо сам. Той погледна отново бегло Айрин, после сина си. Соумс слушаше леля Джули и наблюдаваше изпод вежди Босини.

„Знам, че много я обича — помисли Джеймс. — Достатъчно е човек да погледне какви подаръци й прави.“

Невероятното безразсъдство на студенината й го порази още по-силно. Жалко, тя беше много привлекателно същество и той би я обикнал, ако му дадеше възможност. Напоследък се беше сближила с Джун; това не беше от полза за нея; положително не беше от полза. Започнала бе да има собствени мнения по въпросите. Не можеше да я разбере какво иска. Имаше прекрасен дом и всичко, което би могла да пожелае. Той чувстваше, че друг трябва да й избира приятелствата. Опасно беше нещата да продължават така.

Всъщност с навика си да покровителства нещастните Джун бе изтръгнала от Айрин едно признание и я бе посъветвала да се справи със злото, ако се наложи, дори и чрез раздяла. Но Айрин бе замълчала мрачно пред тия увещания, сякаш й се струваше ужасно да мисли за хладнокръвно водена борба. Защото — бе доверила тя на Джун — Соумс никога нямало да се откаже от нея.

„Кой го пита? — бе извикала Джун. — Да прави каквото иска… достатъчно е ти да не отстъпваш!“ И бе намекнала нещичко по този въпрос в дома на Тимоти. Джеймс бе изпитал, естествено, възмущение и ужас, като го чу.

Ами ако Айрин наистина си втълпи… Той почти не можеше да си представи подобна мисъл!… Да напусне Соумс? Тази мисъл му се стори така непоносима, че веднага я прогони; прогони мрачните призраци, извикани от нея — роднинските клюки, които забръмчаха в ушите му, шума около името му, около името на собствения му син. За щастие тя нямаше пари… Някаква жалки петдесет лири на година! Припомни си с презрение покойния Ерън, който не бе й оставил нищо. Загледан унесено в чашата си, кръстосал под масата дългите си нозе, той почти забрави да стане, когато дамите напуснаха стаята. Трябваше да поговори със Соумс… да го предупреди. Не може да я карат така, след като си бе представил възможното развитие на нещата. Забеляза със скрито неодобрение, че Джун бе оставила всичкото вино в чашата си.

„Това дребосъче е в основата на всичко — помисли той, — Айрин никога не би се сетила за такова нещо сама.“ Джеймс беше човек с въображение.

Гласът на Суидин го разбуди от унеса му.

— Дадох четиристотин лири за нея — казваше той. — Това е, разбира се, истинска художествена творба.

— Четиристотин! Хм! Много пари! — повтори Никълъс.

Предметът, за който говореха, беше красиво изработена скулптурна група от истински мрамор; от своята висока (също така мраморна) подставка тя придаваше културен облик на цялата стая. Шестте допълнителни голи женски фигури, изработени особено изкусно, сочеха централната фигура на също така гола жена, която сочеше към себе си. И всичко това внушаваше у зрителя особено приятно чувство за необикновена ценност. Седнала почти срещу нея, леля Джули с голяма мъка се сдържа да не я гледа през цялата вечер.

Сега се обади Джолиън старши. Той именно бе започнал разговора:

— Четиристотин лири! За това ли си дал четиристотин лири?

За втори път тази вечер брадичката на Суидин се раздвижи мъчително между краищата на яката му.

— Четири… стотин… лири, английска пара, нито фартинг31 по-малко. И не съжалявам. Това не е обикновена английска скулптура… а истинска модерна италианска!

Соумс изкриви в усмивка ъгълчето на устните си и погледна отсреща Босини. Архитектът се подсмиваше зад дима на цигарата си. Сега вече приличаше на пират.

— Много труд е вложен в нея — побърза да се намеси Джеймс, развълнуван от размера на статуята. — Добре би се продала у Джобсън.

— Авторът й, един нещастен чужденец — продължи Суидин, — ми поиска петстотин… аз му дадох четиристотин. А тя струва осемстотин. Сигурно е гладувал, нещастникът.

— Ах! — обади се неочаквано Никълъс. — Хората на изкуството са наистина бедни и опърпани; чудя се просто как живеят. Младият Флажолети например, когото Фани и момичетата постоянно канят да свири на цигулка, едва ли изкарва повече от сто лири на година.

Джеймс поклати глава.

— Ох! — каза той. — Наистина, как живеят тези хора!

Джолиън старши бе станал и с пура в уста отиде да разгледа по-отблизо скулптурната група.

— И две лири не бих дал за нея! — отсече най-после той.

Соумс видя как баща му и Никълъс се спогледаха тревожно; от другата страна на Суидин Босини беше все още обвит в дим.

„Интересно е да се разбере какво ли мисли той за нея?“ — помисли Соумс, който много добре знаеше, че тази скулптура е безнадеждно vieux jeu32 — по вкуса на миналото поколение. У Джобсън беше невъзможно да продадеш такава художествена творба.

Най-после се обади и Суидин.

— Вие никога не сте разбирали от статуи. Купувате картини и нищо повече.

Джолиън старши се върна на мястото си, като изхвърляше кълба дим от пурата си. Нямаше да спори с такъв упорит простак като Суидин, твърдоглав като муле и неспособен да различи статуя от… сламена шапка.

— Гипс! — каза кратко той.

Суидин доста време не можа да проговори; най-после удари с пестник по масата:

— Гипс! Бих желал да видя в твоята къща нещо наполовина толкова хубаво!

Зад думите му сякаш отново прозвуча тътнещата грубост на първобитното поколение.

Положението бе спасено от Джеймс.

— А вие какво ще кажете, мистър Босини! Като архитект трябва да разбирате от статуи.

Всички погледи се обърнаха към Босини; всички зачакаха със странно, недоверчиво изражение отговора му.

Обаждайки се за първи път, Соумс също запита:

— Да, Босини, какво ще кажете вие?

А Босини отвърна безучастно:

— Забележителна творба.

Думите му бяха отправени към Суидин, очите му се усмихваха лукаво на Джолиън старши; само Соумс остана незадоволен.

— Забележителна с какво?

— С наивността си.

Отговорът бе последван от многозначително мълчание; само Суидин не бе уверен дали казаното означава похвала.

Замисляне на къщата

Три дни след вечерята в Суидин Соумс Форсайт излезе от зелената входна врата на своя дом и, като я погледна от отсрещната страна на площада, се убеди, че къщата се нуждае от пребоядисване.

Оставил бе жена си седнала на дивана в гостната, със скръстени в скута ръце, очаквайки явно излизането му. Това не беше нещо необичайно. То ставаше всъщност всеки ден.

Не можеше да разбере какво не харесва в него. Не беше някой пияница! Не правеше дългове, не играеше комар, не ругаеше, не беше груб, не дружеше с разгулни мъже, не закъсняваше вечер. Напротив.

Дълбоката потискана апатия, която чувстваше у жена си, му беше необяснима и страшно го дразнеше. Това, че беше направила грешката да се омъжи за него, че не го обичаше, опитваше се да го обича и не успяваше, очевидно не беше основание да го мрази.

Човек, който би могъл да обясни отчуждеността на съпругата си с такава необикновена причина, не можеше да е Форсайт.

Соумс беше принуден следователно да прехвърли изцяло вината върху жена си. Той не беше срещал друга жена, така способна да вдъхва любов. Където и да отидеше, той виждаше как всички мъже се устремяват към нея; това личеше от погледите, държането и гласовете им; а нейното държане си оставаше безукорно при това внимание. Това, че тя беше от ония жени — не много често срещани в англосаксонската раса, — които са създадени да бъдат обичани и да обичат, а когато не обичат, все едно, че не живеят, сигурно никога не бе му минало през ума. Привлекателността й я правеше само по-ценна като собственост; но го караше да подозира, че тя може не само да дарява любов, а и да получава; а на него не даваше нищо! „Защо се омъжи тогава за мене?“ — мислеше непрестанно той. Забравил бе ухажванията си, оная година и половина, през която я бе обсаждал и чакал, като измисляше най-различни развлечения и подаръци, повтаряше от време на време предложението си и отстраняваше с постоянното си присъствие всички други почитатели. Забравил бе деня, когато се възползва умело от острия пристъп на недоволство към домашната й обстановка и увенча с успех усилията си. Спомняше си само кокетното своенравие, с което златокосата и тъмноока девойка се отнасяше към него. Но сигурно не помнеше изражението на лицето й — странно, примирено, умолително, — когато един ден отстъпи ненадейно и каза, че приема предложението му.

Това беше едно от ония предани ухажвания, възхвалявани от хората и книгите, при които влюбеният получава най-после награда, че е ковал желязото, докато е горещо, и всички трябва да бъдат щастливи след венчалния обред.

Соумс вървеше на изток, като се придържаше неотклонно към сенчестата страна.

Трябваше да ремонтира къщата си, ако не решеше да си построи нова, вън от града.

За стотен път тоя месец той се връщаше към същия въпрос. Нямаше смисъл да избързва! Беше доста богат, с непрестанно увеличаващи се доходи, които достигаха вече до три хиляди годишно; но влоговете му не бяха чак толкова големи, колкото предполагаше баща му… Джеймс беше склонен да смята, че децата му са много по-заможни, отколкото бяха. „Лесно мога да събера осем хиляди — помисли Соумс, — без да прибягвам до Робъртсън или Никълъс.“

Спря се пред магазин за картини, защото беше любител на живописта. На Монпелие Скуеър 62 имаше една стаичка, пълна с натрупани до стената платна, които нямаше къде да окачи. Донасяше ги, когато се прибираше от Сити, обикновено след мръкване, а в неделя следобед влизаше в стаичката и с часове обръщаше картините към светлината, разглеждаше надписите на гърба им и си взимаше от време на време някакви бележки.

Почти всичките пейзажи с фигури на преден план, тези картини бяха знак за някакъв необясним бунт срещу Лондон, срещу неговите високи къщи и безкрайни улици, където бе минал собственият му живот и животът на целия му род и класа. Понякога слагаше по една-две картини във файтона и на път за Сити спираше у Джобсън.

Но рядко ги показваше някому; Айрин, чието мнение тайно уважаваше и, може би тъкмо по тази причина никога не го искаше, бе влизала в тази стая в съвсем редки случаи, заради някакво домакинско задължение. Не я канеше да погледне картините и тя не ги поглеждаше. Това беше още един повод за недоволство у Соумс. Той ненавиждаше тази нейна гордост и тайно се боеше от нея.

Фигурата му се бе отразила в дебелото стъкло на витрината и го гледаше оттам.

Под ръба на цилиндъра пригладената коса лъщеше като самия цилиндър. Бледите хлътнали бузи, очертанието на избръснатата устна, твърдата брадичка с посивели бразди от бръсненето, строго закопчаният черен жакет му придаваха сдържан и дискретен вид и невъзмутимо, съзнателно наложено самообладание; но очите — студени, сиви, с напрегнат израз и дълбока бръчка помежду им, го разглеждаха тъжно, сякаш знаеха скритата му слабост.

Той отбеляза сюжета на картините, имената на художниците, пресмятайки стойността, но без задоволството, което получаваше обикновено от тази мълчалива оценка, и продължи пътя си.

Ако реши да строи, къщата на № 62 ще може да го задоволи за още една година. Времената бяха изгодни за строеж, от години насам парите не бяха имали такава стойност; а мястото, което бе видял на Робин Хил, където бе ходил напролет да провери ипотеката на Никълъс… не можеше и да мечтае за по-хубаво! На дванайсет мили от Хайд парк корнър, със сигурни изгледи да поскъпне, то ще му донесе винаги повече, отколкото би дал за него, така че една къща, построена в действително добър стил, ще бъде първокласна инвестиция.

Мисълта, че ще бъде единственият член от рода с извънградска къща, нямаше особено значение за него; защото за истинския Форсайт всяко чувство, дори чувството за общественото му положение, беше лукс, който той си позволяваше едва след като задоволи вкуса си към по-материални удоволствия.

Да изведе Айрин от Лондон, да я лиши от възможността да излиза и да се среща с много хора, да я отдалечи от приятелки и от всички, които могат да й влияят! Тъкмо това! Тя беше прекалено близка с Джун! Джун не го обичаше. Той й отвръщаше със същото. Бяха от един корен.

Чудесно ще бъде да изведе Айрин от града. Къщата ще й хареса, тя ще се зарадва да се занимава с украсата й, защото беше много артистична!

Къщата трябваше да бъде в красив стил, за да може по всяко време да се продаде с печалба; нещо несравнимо, като най-новата къща на Паркс, с кулата. Но самият Паркс бе признал, че архитектът му може да те разори. Човек никога не знае докъде ще стигне с тия приятели; ако са с име, ще те въвлекат в безкрайни разходи и са страшно високомерни при спазаряването.

А пък обикновен архитект не ставаше… Споменът за кулата на Паркс изключваше мисълта за обикновен архитект.

Затова именно бе помислил за Босини. След вечерята у Суидин предприе проучвания с твърде малък, но насърчителен резултат: „човек от новата школа“.

— Способен ли е?

— Способен колкото искаш, само че малко… малко хвърчи в облаците.

Не бе успял да открие какви къщи е построил досега, нито какъв хонорар взема. Но бе останал с впечатление, че ще може да му наложи своите условия. Колкото повече обмисляше това намерение, толкова повече го харесваше. Така работата щеше да се уреди по роднински, а това беше просто инстинкт у Форсайтови. Щеше да стане ако не на костуема цена, то поне при условия „на най-облагодетелстваната държава“, което щеше да е съвсем редно, като се има предвид, че на Босини щеше да се даде възможност да прояви дарбите си, защото тази къща нямаше да бъде обикновена сграда.

Соумс мислеше самодоволно за работата, която щеше да осигури на Босини. И той, като всеки Форсайт, беше голям оптимист, щом можеше да извлече някаква полза от това.

Бюрото на Босини беше съвсем близо, на Слоун Стрийт, така че щеше да има възможност да следи постоянно плановете.

Освен това Айрин надали щеше да недоволства толкова от напускането на Лондон, ако работата бъде възложена на годеника на най-добрата й приятелка. От това можеше да зависи и самата женитба на Джун. А Айрин не можеше да пречи на женитбата й, никога не би сторила такова нещо — той я познаваше много добре. Доволна щеше да бъде и Джун и това беше още една изгода за него.

Босини изглеждаше умен, но същевременно изглеждаше — и това беше една от най-привлекателните му черти, — че нехае за интересите си. Паричните въпроси щяха сигурно да се уреждат лесно с него. Соумс разсъждаваше така не с намерение да го изиграе, а защото просто така бе устроен — като всеки истински делови човек, като хилядите истински хора, с които вървеше по Лъдгит Хил33.

Така, разсъждавайки, че паричните въпроси ще се уреждат лесно с Босини, той изпълняваше неизповедимите закони на своята класа — на самата човешка природа.

Докато си проправяше път напред, очите му, които гледаха обикновено към земята, бяха привлечени от купола на катедралата „Свети Павел“. Необикновено беше обаянието на този стар купол за него и не веднъж, а два и три пъти седмично той се спираше при всекидневните си странствания, за да влезе за пет-десет минути в страничните крила, за да разгледа имената и надписите по надгробните плочи. Привлекателността на тоя голям храм му беше необяснима или може би се обясняваше само с това, че му даваше възможност да съсредоточи мислите си върху дневната работа. Щом някое много важно дело, изискващо особена уединеност, обременяваше съзнанието му, той идваше неизменно тук да поскита безшумно и предпазливо от епитаф на епитаф. После излизаше също тъй безшумно и продължаваше по Чипсайд с малко по-твърда и целенасочена походка, сякаш бе зърнал нещо, което е решил да купи.

Влезе и тази сутрин, но вместо да се прокрадва от една надгробна плоча към друга, обърна очи нагоре към колоните и на стените и се закова в тази поза.

Вдигнатото лице с почтително-тъжно изражение, каквото всички лица придобиват в църква, изглеждаше тебеширенобяло в просторната сграда. Ръцете в ръкавици стиснаха дръжката на чадъра. Той вдигна и тях. Обзело го бе може би някакво вдъхновение.

„Да — каза си, — ще трябва да има място за картините ми.“

Вечерта, на връщане от Сити, се отби в бюрото на Босини. Намери архитекта по жилетка, с лула в уста, да чертае някакъв план. Отказа предложената напитка и пристъпи веднага към целта:

— Ако нямате предвид нищо по-добро за неделя, елате да отидем до Робин Хил — да ми кажете мнението си за едно място за строеж.

— Ще строите ли?

— Може би — каза Соумс. — Но не разправяйте. Искам само мнението ви.

— Разбрано.

Соумс огледа стаята.

— Доста високо е тук — забеляза той.

Добре би било да се добере до някакво сведение за естеството или обхвата на професионалната му дейност.

— Засега ми върши работа — отвърна Босини. — Вие сте свикнали с по-модна обстановка.

Отърси лулата си и я захапа празна; може би му помагаше да продължава разговора. Соумс забеляза неговите хлътнали, сякаш всмукнати бузи.

— Колко плащате за това бюро? — запита той.

— Петдесет-повече, отколкото заслужава — отвърна Босини.

И така, в неделя той дойде да вземе Босини и го отведе с кабриолет до гарата. Когато пристигнаха в Робин Хил, не намериха файтон и тръгнаха да изминат пеша милята и половина до мястото.

Беше първи август — прекрасен ден с прежулящо слънце и безоблачно небе; нозете им вдигаха жълтеникав прах по правата тясна пътека на хълма.

— Каменлива почва — забеляза Соумс и погледна косо сакото на Босини. В страничните му джобове имаше свитъци книжа, а под мишницата — някаква чудновата пръчка. Соумс забеляза веднага тази и други особености.

Само много учен човек или наистина „пират“ би си позволил подобни волности във външността си; но при все че възмущаваха Соумс, тези чудачества му доставяха и известно задоволство: като доказателство за качества, от които несъмнено щеше да се възползва. Какво значение имаха дрехите на този приятел, щом можеше да построи хубава къща?

— Казах ви — започна Соумс, че желая къщата да бъде сюрприз, затова не споменавайте нищо за нея. Аз не говоря никога за работите си, докато не ги приключа.

Босини кимна.

— Допусне ли човек жени да узнаят намеренията му — продължи Соумс, — не се знае как ще свърши всичко.

— Да — а! — каза Босини. — Жените са такава напаст.

Същото чувство се таеше отдавна в сърцето на Соумс, но никога не го бе изказвал.

— О — промълви той, — започвате вече… Замълча, после добави, без да овладее избухналата злоба: — Джун е много самостоятелна… още едно дете.

— Самостоятелността не е лошо нещо у един ангел.

Соумс никога не бе наричал Айрин ангел. Никога не би могъл да наруши по този начин най-здравите инстинкти, като открие пред другите колко е ценна и издаде чувствата си. Затова не отговори.

Тръгнаха по една недоправена пътечка през някакъв зайчарник. Коларски път водеше с резки завои до един трап за чакъл, зад който, сред няколко дървета в началото на гъста гора, се виждаха комините на селска къща. Снопове пухкава трева покриваха пръстта, две чучулиги излетяха и се изгубиха в лятната мараня. В края на хоризонта, зад безкрайна поредица от ниви и плетища, се очертаваха дюни.

Соумс вървеше напред и щом стигнаха края на поляната, спря. Тъкмо това място беше избрал, но сега когато щеше да го открие другиму, се почувства нелепо.

— Комисионерът живее в онази постройка — каза той. — Там обядваме. И по-добре да обядваме, преди да започнем работа.

Поведе отново към къщата, където го посрещна комисионерът Оливър, висок мъж с тъпо лице и посивяла брада. По време на обяда, който почти не докосна, Соумс непрекъснато гледаше Босини и веднъж-дваж изтри крадешком чело с копринената си кърпичка. Най-после обядът свърши и Босини стана.

— Предполагам, че имате да разисквате делови въпроси — каза той. — Аз пък ще ида да поразгледам полето.

И излезе, без да дочака отговор.

Соумс беше адвокат на имота, та прекара почти цял час с комисионера да разглежда плановете и да разисква по ипотеката на Никълъс и други клиенти. И, сякаш съвсем случайно, му хрумна да заговори и за мястото.

— Вашите хора — започна той — трябва да намалят цената за мене, като се има предвид, че аз пръв ще строя тук.

Оливър поклати отрицателно глава.

— Мястото, на което се спряхте, сър, е най-евтиното от всичките ни места. Ония на върха са много по-скъпи.

— Имайте предвид — каза Соумс, — че не съм решил нищо; много е възможно да не строя. Наемът за мястото е много висок.

— Да ви призная, мистър Форсайт, ще съжалявам, ако се откажете, а мисля и че ще сгрешите, сър. Никъде около Лондон няма местенце с такъв изглед, нито по-евтино, като вземете предвид всички обстоятелства. Стига да го обявим — цяла тълпа ще нахлуе.

Те се спогледаха. Лицата им казваха съвсем ясно:

„Ценя ви като търговец, но не можете да очаквате, че вярвам на думите ви.“

— Както и да е — повтори Соумс, — не съм решил още; и много е вероятно да се откажа.

С тия думи той взе чадъра си, подаде на комисионера ледената си ръка, побърза да я отдръпне без ръкостискане и излезе на слънце.

Тръгна бавно, дълбоко замислен, към мястото. По вътрешен усет разбираше, че казаното от комисионера е вярно. Мястото е евтино. А най-хубавото беше, че комисионерът наистина го смята за евтино и Соумс чувстваше подсъзнателно, че го е надхитрил.

„Евтино — скъпо — каза си той, — ще го взема.“

Чучулигите излитаха пред него, въздухът беше пълен с пеперуди, сладък мирис се разнасяше от тревите. Сочно ухание на папрат долиташе откъм гората, дето гукаха скрити гълъби, а топлият полъх носеше отдалече камбанен звън.

Соумс вървеше, приковал поглед в земята, устните му се отваряха и затваряха в предвкусване на прекрасната хапка. Когато стигна до мястото, Босини не се виждаше никъде. Почака го малко, после тръгна край зайчарника към ската. Би извикал, но се боеше от звука на собствения си глас.

Полето беше пусто като прерия, тишината му се нарушаваше само от шумоленето на зайците, които подскачаха към леговищата си, и от песента на чучулигите.

Пръв пълководец на цялото форсайтовско войнство, тръгнало да внесе култура в тая пустиня, Соумс се почувства обезсърчен от самотата, от невидимите певци, от сладостната жега. Започна да се връща, когато най-после зърна Босини.

Архитектът се бе изтегнал върху един стар дъб, който издигаше край самия връх на възвишението своя ограпавял от старост дънер и огромната си корона от разлистени клони.

Трябваше да го побутне по рамото, за да го накара да вдигне глава.

— Слушайте, Форсайт! — каза той. — Открих най-подходящото място за къщата ви! Погледнете!

Соумс, погледна и каза студено:

— Може би имате право, но това място ще ми струва петдесет на сто по-скъпо.

— По дяволите цената, човече. Вижте гледката.

Почти от краката им започваше нива със зряло жито, която се спускаше до една стръмна горичка. Равнина от ниви и плетища се разстилаше до далечните сивосинкави дюни. Вдясно се съзираше сребристото очертание на реката.

Небето беше така синьо и слънцето така светло, сякаш вечно лято владееше в тоя кът. Цветен мъх се носеше из въздуха край тях, омагьосан от лъчезарния ефир. Жегата трептеше над житата и се промъкваше навред с леко, неуловимо шумолене, шепот на радостни мигове, които се реят весело между небето и земята.

Соумс гледаше. Въпреки волята му нещо се пробуди в неговата душа. Да живее тук, пред тая гледка, да може да я показва на приятелите си, да говори за нея, да я притежава! Бузите му поруменяха. Топлината, слънчевите лъчи, сиянието нахлуха в чувствата му, както преди четири години бе нахлула Айрин и го бе накарала да закопнее за нея. Той погледна бегло Босини, чиито очи, очите на „недоопитомения леопард“, както го бе нарекъл кочияшът, сякаш се опиваха от гледката. Слънцето осветяваше очертанията на лицето му, изпъкналите скули, края на брадичката, отвесните бръчки на челото; и Соумс наблюдаваше с неприятно чувство това сурово, вдъхновено, безгрижно лице.

Продължителен лек полъх пробягна над житата и докосна лицата на двамата със своята топла вълна.

— Бих могъл да построя едно бижу тук — наруши мълчанието Босини.

— Предполагам — отвърна сухо Соумс. — Защото няма да плащате за него.

— За осем хиляди приблизително мога да ви построя дворец.

Соумс пребледня изведнъж — страшна борба ставаше в него. Наведе глава и каза упорито:

— Не мога да си позволя такова нещо.

И бавно, с безшумната си походка, поведе надолу към първото място.

Постояха там известно време да разискват подробностите около проектираната къща, после Соумс се върна в къщата на комисионера.

Излезе оттам след половин час и тръгна с Босини към гарата.

— Е, добре — каза той, почти без да вади пурата от устата. — Купих все пак вашето място.

Млъкна отново, като се стараеше някак да си обясни как тоя приятел, когото по навик презираше, можа да надделее над собственото му решение.

Едно Форсайтовско семейство

Като хилядите посветени хора от неговата класа и поколение в големия Лондон, които не се умиляват вече от кресла от червено кадифе и знаят, че скулптурни групи от модерен италиански мрамор са „Viuex jeu“, Соумс Форсайт живееше в къща, за която се бе погрижил да блести. Входната врата имаше медно чукче с особена форма, прозорците бяха преправени да се отварят навън, във висящи сандъчета цъфтяха обички, а зад къщата — главна нейна особеност — се намираше дворче, постлано с кехлибаренозеленикави плочки и заградено с розови хортензии в пауновосини саксии. Тук, под пергаментовожълт навес, засенчил единия край, домакините и гостите можеха, необезпокоявани от любопитни погледи, да пият чай и да разглеждат спокойно най-новата сребърна кутия на Соумс.

Вътрешната мебелировка показваше предпочитание към първата империя на Уилям Морис34. За размера си къщата беше удобна; имаше безброй ниши, прилични на птичи гнезда, и разни сребърни дреболийки, оставени там като яйца.

В това съвършенство воюваха два вида разкош. Тук живееше господарка, която би обитавала с изисканост и един пуст остров; и господар, чиято изтънченост беше, така да се каже, инвестиция, поддържана от собствена изгода, според закона за конкуренцията. Тази конкурентна изтънченост бе принуждавала Соумс по времето, когато учеше в Малборо, да носи пръв бели жилетки през лятото и кадифени през зимата, да не се явява никога с щръкнала вратовръзка, да изтрива винаги лачените си обувки, преди да излезе пред множеството гости, дошли да чуят как ще рецитира Молиер на годишния акт.

Върху Соумс, както и върху мнозина англичани, тази безупречност бе прилепнала като същинска негова кожа; невъзможно беше да си го представите дори с един разрошен косъм, с вратовръзка, отклонена на един милиметър от правата линия, с неколосана яка. За нищо на света не би могъл да мине без баня — модата беше да се къпят всеки ден; колко жестоко презираше той хората, които не я спазваха!

Но Айрин човек можеше да си представи като русалка, която се къпе в крайпътен поток само за да се разхлади и да погледа прекрасното си тяло.

В този конфликт на вкусове жената беше победена. Както в борбата между сакси и келти, все още продължаваща в страната, на по-впечатлителния и възприемчив темперамент бе наложена една общоприета надстройка.

Така къщата бе заприличала твърде много на стотици други къщи със същите високи претенции и бе станала „Очарователният малък дом на Соумс Форсайт, нещо неповторимо, мила… действително елегантно!“

Вместо Соумс Форсайт можете да кажете Джеймс Пибоди, Томас Аткинс, Имануил Спаньолети, всъщност кое да е име на всеки лондончанин от висшата буржоазия с претенции за добър вкус; и макар че обстановката да изглежда различна, фразата е вярна.

Вечерта на 8 август, една седмица след експедицията до Робин Хил, в трапезарията на този дом — „нещо неповторимо, мила… действително елегантно!“ — Соумс и Айрин бяха седнали да вечерят. Топла вечеря в неделен ден беше изтънченост, присъща на тоя дом, както и на много други. Наскоро след женитбата си Соумс издаде нареждане: „Прислугата трябва да ни сервира топло ядене в неделя… когато няма друга работа, освен да свири на акордеон.“

Този обичай не предизвика революция. Защото — твърде неприятен знак за Соумс — прислугата беше привързана към Айрин, която — противно на всяка благоразумна традиция — им признаваше сякаш правото и те да имат своите човешки слабости.

Щастливите съпрузи седяха не един срещу друг, а под прав ъгъл, пред великолепна маса от полиестер; вечеряха без покривка на масата — друга модна изтънченост — и не бяха си продумали досега.

На вечеря Соумс обичаше да говори за работата или покупките си и мълчанието на Айрин през това време не го тревожеше. Но тази вечер му се струваше невъзможно да заговори. Решението за строежа бе потискано цяла седмица в съзнанието му и той реши най-после да й го каже.

Вълнението, което изпитваше при мисълта за това съобщение, го дразнеше: не беше редно да изпитва такова чувство — нали мъжът и жената са едно същество? Тя не бе го погледнала нито веднъж, откакто бяха седнали, и той се питаше за какво ли мисли през цялото време. Тежко беше мъжът да работи като него, за да печели за жена си — и при това с неговата мъка в сърцето, — а тя да седи край него и да гледа… да гледа, сякаш стените на къщата ще ги смажат ей сега. Това би било достатъчно, за да накара всеки мъж да стане и да напусне трапезата.

Светлината от лампата с розов абажур падаше върху врата и ръцете й — Соумс държеше тя да вечеря в деколтирана рокля, това му вдъхваше неизразимо чувство на превъзходство над множеството негови непознати, чиито жени се задоволяваха за вечеря в дома си с хубава, но не деколтирана рокля или обикновен тоалет за чай. Под тая розова светлина кехлибарените коси и светлата кожа контрастираха странно с тъмнокафявите очи.

Можеше ли човек да притежава нещо по-красиво от тази тъмна обедна маса с ярките нежни многолистни рози, рубинените чаши и старинните сребърни прибори; можеше ли човек да притежава нещо по-прекрасно от жената, седнала пред тях? Признателността не беше форсайтовска добродетел; изпълнени със здравомислие и увлечени в надпревара, те нямаха време за признателност; затова Соумс изпитваше само едно почти болезнено ожесточение, че не притежава тази жена така, както има право, че не може да протегне към нея ръка както към розата, да откъсне листата й едно подир друго, да вдъхне най-съкровените тайни на сърцето й.

От другите си притежания, от своите сбирки, сребро, картини, къщи, влогове той изпитваше тайно, съкровено чувство; от нея не получаваше нищо.

Във въздуха на неговия дом витаеше зловещо предзнаменование. Деловият му нрав отричаше тайнственото предупреждение, че тя не е била създадена за него. Той се бе оженил за тази жена, завладял я бе, направил я бе своя собственост и намираше, че е противно на най-висшия закон — закона за владението — да не може да притежава тялото й, ако изобщо притежаваше и него, нещо, в което започваше да се съмнява. Ако някой го запиташе дали желае да притежава душата й, въпросът би му се сторил смешен и сантиментален. Но желаеше, а предзнаменованието казваше, че няма никога да я получи.

Айрин беше винаги мълчалива, безстрастна, изтънчено враждебна; сякаш се страхуваше да не би с някоя дума, движение или знак да му даде повод да мисли, че го обича и той се питаше: „Вечно ли ще бъде така?“

Като у повечето читатели на романи от неговото поколение (а Соумс много четеше романи), литературата бе изопачила представата му за живота; и той беше убеден, че любовта е само въпрос на време. Съпругът винаги спечелва последен любовта на жена си. Дори в случаите — той обичаше тоя вид книги, — които свършваха трагично, жената умираше винаги с трогателно разкаяние на устни, или, ако умираше съпругът — пренеприятна мисъл! — хвърляше се върху мъртвеца, обзета от безутешни угризения.

Той водеше често Айрин на театър, като избираше подсъзнателно модерни пиеси са социална тематика, със семейни драми от съвременното общество, за щастие различни от съпружеските драми в действителния живот. Откри, че те винаги завършват по същия начин, дори когато на сцената имаше любовник. Докато траеше представлението, Соумс често съчувстваше на любовника; но на връщане във файтона разбираше, че това не е редно и се съгласяваше с края на пиесата. Тъкмо по това време беше на мода особен тип съпруг, строг, малко грубоват, но крайно здравомислещ съпруг, който побеждаваше в края на пиесата; тази особа не беше симпатична на Соумс и ако не беше собственото му положение, би изразил неприязънта си. Но така ясно съзнаваше от какво жизнено значение е за него да победи, да бъде дори „строг“ съпруг, че никога не издаде своята неприязън, породена може би, по превратните пътища на съдбата, от потайните заложби на грубост у самия него.

Но мълчанието на Айрин тази вечер беше наистина необикновено. Никога до сега не беше виждал такова изражение на лицето й. И тъй като човек се тревожи винаги от необичайното, Соумс се разтревожи. Изяде десерта си и отпрати прислужницата, която прибираше трохите със сребърна метличка. Когато момичето излезе от стаята, той си наля чаша вино и запита:

— Идва ли някой днес следобед?

— Джун.

— Какво искаше? — За Форсайтови беше неоспоримо правило, че хората отиват някъде само за да искат нещо. — Навярно да разговаря за възлюбления си?

Айрин не отговори.

— Струва ми се — продължи Соумс, — че тя е по-мила с него, отколкото той с нея. Все върви подире му.

Очите на Айрин го накараха да се почувства неудобно.

— Не е редно да казваш такова нещо! — извика тя.

— Защо? Всеки вижда, че е така.

— Никой не вижда. А пък ако вижда, некрасиво е да го казва.

Самолюбието на Соумс не издържа.

— Чудесна съпруга си! — каза той. Но тайно се учудваше от възбудата в отговора й: това не й беше присъщо. — Ти си си загубила ума по Джун! Едно мога да ти кажа: след като помъкна подире си Пирата, тя не дава вече пет пари за тебе. Скоро ще го разбереш. Но няма да я виждаш вече толкова често — ще се преместим да живеем извън града.

Доволен беше, че съобщи новината под прикритието на тоя изблик от раздразнение. Очакваше проява на смущение и изненада; мълчанието, с което бе посрещнато изказването му, го разтревожи.

— Изглежда, че това не те интересува — бе принуден да добави той.

— Знаех вече.

Той я погледна остро.

— Кой ти каза?

— Джун.

— А тя откъде знае?

Айрин не отговори. Изненадан и недоволен, той добави:

— Чудесна поръчка за Босини; ще му създам име. Предполагам, че всичко ти е казала?

— Да.

Ново мълчание. После Соумс запита:

— Навярно не ти се иска да отидеш там?

Айрин не отговори.

— Не зная вече какво искаш. И тук не изглеждаш доволна.

— Какво значение имат в случая моите желания?

Тя взе вазата с розите и напусна стаята. Соумс остана на мястото си. За това ли бе подписал договора? За това ли ще изхарчи десет хиляди лири? Припомни си думите на Босини: „Жените са такава напаст!“

Но скоро се успокои. Можеше да бъде и по-лошо. Би могла да избухне. Той бе очаквал нещо повече. Щастие беше все пак, че Джун бе разтопила леда пред него. Навярно е изтръгнала новината от Босини; трябваше да допусне, че така ще стане.

Запали цигара. Все пак Айрин не направи сцена. Ще отстъпи — това беше най-добрата й черта; беше студена, но не се сърдеше. Той духна дима към една калинка върху полираната маса и се унесе в блянове по къщата. Нямаше смисъл да се тревожи; всичко щеше да се нареди. Айрин сигурно плачеше в полумрака под японския навес. Прекрасна, топла вечер…

Всъщност Джун бе дошла след обяд със светнали очи и с думите:

— Соумс е славен човек! Чудесно ще бъде за Фил… Тъкмо работа за него!

И тъй като Айрин я погледна с мрачна изненада, тя продължи:

— Става дума за къщата ви на Робин Хил, разбира се. Какво? Не знаеш ли?

Айрин не знаеше.

— О! Тогава сигурно не трябваше да ти казвам! — Тя погледна нетърпеливо приятелката си и добави: — Изглежда, че не се радваш. Но разбираш ли, тъкмо за такова нещо мечтаех… тъкмо от такъв случай се нуждае той. Ще видиш какво ще направи. — И разказа цялата случка.

След годежа тя като че ли не се интересуваше много от положението на приятелката си; часовете, прекарани с Айрин, бяха запълвани със собствените й изповеди; я понякога, въпреки нежното състрадание, тя не успяваше да скрие в усмивката си следа от съчувствено презрение към жената, направила такава грешка в живота си — такава огромна, смешна грешка!

— Той ще поеме и цялата наредба… без ограничения. Това е прекрасно… — Джун се разсмя, дребничката й фигура потрепера от радост; тя вдигна ръка и плесна муселинената завеса. — Знаеш ли, аз дори помолих чичо Джеймс…

Но млъкна изведнъж, обзета от внезапно нежелание да разправи тази неприятна случка; после, поради неотзивчивостта на приятелката си, стана и си отиде. Когато се обърна на тротоара, тя беше още на входа. А след като й помаха за сбогом, Айрин вдигна ръка на челото си, обърна се полека и затвори вратата…

Подир известно време Соумс отиде в гостната и надникна през прозореца.

Жена му седеше неподвижно в сянката на японския навес, дантелата върху белите рамене се полюляваше от леко движение на гърдите.

Но от тази мълчалива жена, която седеше неподвижно в полумрака, лъхаха топлота, скрита пламенност, сякаш цялото й същество започваше да се вълнува и в глъбините му наставаше промяна.

Той се върна незабелязан в трапезарията.

Джеймс разузнава

Решението на Соумс да строи се узна твърде скоро от целия род и предизвика вълнение, каквото може да се очаква сред Форсайтови при всяко решение, свързано с имот.

Това стана не по негова вина, защото той беше решил, че никой не трябва да узнае. Зарадваната Джун бе казала на мисис Смол, при условие тя да сподели новината само с леля Ан… защото смяташе, че милата старица ще се зарадва! А леля Ан от доста време пазеше стаята.

Мисис Смол веднага съобщи това на леля Ан, която се усмихна, както лежеше, и каза с ясния си, но неуверен старчески глас:

— Много хубаво е за милата Джун; но надявам се, че ще внимават… Тази работа е много опасна!

Когато остана отново сама, лицето й потъмня като облак, предвещаващ дъждовно утро.

През тия дни, прекарани в легло, тя не преставаше да презарежда волята си; това личеше и по лицето й, по непрекъснатото стискане на устните.

Горкичката Смитър, която й прислужваше още от младини и за която казваха: „Смитър ли… добро момиче… но много мудно!“, горкичката Смитър изпълняваше всяка сутрин с безукорна точност отдавна установената върховна церемония при обличането на леля Ан: изваждаше от бялата кутия за панделки гладките посивели букли, емблема на личното достойнство на леля Ан, предаваше ги в ръцете на господарката си и обръщаше гръб.

Всеки ден лелите Джули и Естер идваха да докладват за Тимоти, да кажат какви вести има от Никълъс, успяла ли е Джун да склони Джолиън старши да ускорят женитбата, щом Босини ще строи къща на Соумс, наистина ли жената на младия Роджър… очаква дете, успешна ли е била операцията на Арчи, какво е направил Суидин с празната къща на Уигмор Стрийт, чийто наемател бе загубил всичките си пари и бе постъпил толкова лошо към него; а най вече за Соумс; дали Айрин все още… настоява за отделна стая? И всяка сутрин Смитър слушаше: „Днес подир обяд ще сляза, Смитър, към два часа. Ще трябва да ме отведете под ръка след толкова дни, прекарани на легло!“

Като разказа новината на леля Ан, мисис Смол я съобщи строго поверително на мисис Никълъс, която се отнесе за потвърждение към Уинифред Дарти, защото предполагаше, че Уинифред като сестра на Соумс, ще знае всичко. По този път вестта стигна в съответното време до ушите на Джеймс. И твърде много го развълнува.

— Никой нищо не ми казва — оплака се той. И вместо да отиде при Соумс, от чиято мълчаливост се боеше, взе чадъра си и се отби у Тимоти.

Намери там мисис Смол и Естер (на нея бяха разправили… можеха да й имат доверие, защото тя смяташе, че е страшно уморително да приказва), готови и дори очакващи с нетърпение да говорят за новината. Според тях Соумс беше постъпил много мило, като бе поверил строежа на мистър Босини, но и може би малко рисковано. Как го бе нарекъл Джордж? Пирата! Смешно име! Но Джордж си е бил винаги чудак! Както и да е, парите щяха да останат в рода… Лелите смятаха вече мистър Босини за човек от същия род, колкото странно и да изглеждаше това.

Тук Джеймс ги прекъсна:

— Никой не го познава. Не виждам защо Соумс се е спрял на тоя млад човек. Няма да се изненадам, ако е станало по внушение на Айрин. Ще говоря с…

— Соумс казал на мистър Босини — обади се леля Джули, — че не иска да се споменава тоя въпрос. Сигурно ще му е неприятно да се говори за него и ще бъде много недоволен, ако Тимоти научи, както…

Джеймс сложи ръка зад ухото си.

— Какво? — попита той. — Почнах съвсем да оглушавам. Просто не чувам какво ми казват. Емили я заболя пръст на крака. И до края на месеца не можем да заминем за Уелс. Все ще се случи нещо!

Узнал каквото му трябваше, той си взе шапката и си отиде.

Беше прекрасен следобед. Джеймс тръгна през парка към дома на Соумс, където възнамеряваше да вечеря, защото болният крак на Емили я задържаше в леглото, а Рейчъл и Сисили бяха на гости извън града. Спусна се от Бейзуотър Роуд по Роу35 към Найтсбридж Гейт, през пасбище с ниска изгоряла трева, изпъстрено с почернели овце, насядали двойки и незнайни скитници, прострени по очи, като трупове по бойното поле.

Вървеше бързо, с наведена глава, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Изгледът на тоя парк, средище на собственото му бойно поле, дето беше воювал цял живот, не пробуди никаква мисъл или предположение в съзнанието му. Тези трупове, захвърлени тука от стягата и шума на борбата, влюбените двойки, долепили лица за час безгрижно блаженство, изтръгнато от еднообразния всекидневен труд, не пробуждаха никакви представи в ума му; изживял бе тоя вид въображение; и бе навел нос като овца — само към пасбището, по което пасе.

Един от наемателите му проявяваше напоследък склонност да забавя плащането на наема, а това поставяше сериозно въпроса дали не е по-добре да го изхвърли веднага, при все че би се изложил на риска да не може да даде под наем имота преди Коледа. Суидин току-що бе изигран в една подобна история, но си го заслужаваше — прекалено дълго бе протакал работата.

Така мислеше той, докато вървеше уверено, стиснал внимателно дръжката на чадъра си точно под извивката, та нито да удря върха му в земята, нито да мачка копринения плат. Привел своите слаби, високи рамене, пристъпвайки бързо и механично точно с дългите си нозе, той пресичаше парка — дето слънцето озаряваше толкова безделие… толкова живи доказателства за безмилостната борба за собственост, бушуваща извън неговата ограда, — както някоя сухоземна птица прелита през морето.

Когато излезе през Албърт Гейт36, усети, че някой го побутна по ръката.

Беше Соумс, който бе пресякъл улицата откъм сенчестата страна на Пикадили, откъдето се прибираше от бюрото у дома си, и се бе озовал неочаквано редом до баща си.

— Майка ти е на легло — каза Джеймс; — тъкмо отивах у вас, ако няма да преча.

Външните отношения между Джеймс и сина му се отличаваха с чисто форсайтовска липса на чувство, но, въпреки това, те бяха привързани един към друг. Може би се смятаха взаимно за инвестиции; всеки се грижеше безусловно за благополучието и обичаше да е в обществото на другия. Нито веднъж не бяха разменили нито дума по най-съкровените жизнени въпроси, нито бяха проявили един пред друг някакво дълбоко чувство.

Свързваше ги нещо, по-мощно от силата на словесния анализ, нещо, дълбоко внедрено във фибрите на народите и родовете — защото, както се казва, кръвта вода не става, — а ни един от тях не беше студенокръвен. Всъщност за Джеймс любовта към децата му беше сега главната му цел в живота. Да вижда същества, които са част от самия него, на които ще може да остави спестените пари — това беше основният двигател за пестенето; а какво друго, ако не пестенето, можеше да му достави удоволствие на седемдесет и пет години? Смисълът на живота му беше в това пестене за децата.

Въпреки това, ако същественият белег на здравомислието е, както разправят, самосъхранението (при все че Тимоти малко прекаляваше в това отношение), по-здравомислещ човек от Джеймс Форсайт нямаше в целия Лондон, от който той владееше толкова голяма част и който обичаше с такава безгласна любов, като средище на всички свои успехи. Имаше чудното подсъзнателно здравомислие на средната класа. У него — много повече, отколкото у Джолиън, с властната му воля и миговете на разнежване и философствуване, повече, отколкото Суидин, този мъченик на скъперничеството… повече, отколкото у Никълъс, страдащ от прекалена ловкост… или у Роджър, жертва на предприемчивостта — туптеше истинският пулс на компромиса; той беше най-забележителният по ум и външност от братята, затова навярно щеше и най-много да живее.

За Джеймс повече, отколкото за всеки друг, родът беше нещо значително и скъпо. В отношението му към живота имаше винаги някаква първична приветливост; той обичаше домашното огнище, обичаше да бъбри и да мърмори. Всичките му решения се оформяха чрез каймака, който бе извлякъл от разума на целия род и на хиляди други родове от същата жилка. Година след година, седмица след седмица той ходеше у Тимоти и там, в гостната на брат си, със свити нозе, с дълги побелели бакенбарди, заградили обръснатата уста, седеше и наблюдаваше как домашното котле шушне и сметаната се надига; и си отиваше с чувството, че е защитен, съживен, ободрен, със странно неопределимо чувство за покой.

Под суровия инстинкт за самосъхранение у Джеймс се таеше дълбока, истинска нежност. Посещението у Тимоти беше за него като час, прекаран в майчини скути; а дълбокият копнеж да бъде под защитата на семейното крило се отразяваше на свой ред в чувствата на собствените му деца; за него беше кошмар да си представи, че парите, здравето или доброто им име могат да зависят от благоволението на света. Когато синът на стария му приятел Джон Стрийт се записа доброволец в специализираните служби37, той поклати недоволно глава и се запита защо Джон Стрийт е допуснал това; а когато младият Стрийт бе убит с копие от туземците, така бе развълнуван от смъртта му, че обикаляше навред, за да повтаря: „Той знаеше, че ще стане така… но не беше търпелив баща!“

Когато зет му Дарти изпадна в парично затруднение поради спекулация с петролни акции, Джеймс просто се разболя от тревога — сякаш бе ударил погребалният звън за благополучието му. Потребни му бяха три месеца и отиване до Баден-Баден38, за да се оправи; не можеше да се помири с мисълта, че ако не бяха неговите пари, името на Дарти можеше да се пови в списъка на фалиралите.

Създаден от такава здрава физиологическа смес, та мислеше, че ще умре, ако го заболи ухо, той посрещаше случайните заболявания на жена си и децата си като лични оскърбления, като нарочни намеси на провидението, решило да наруши душевното му спокойствие; но не вярваше в болестите на хората извън тесния му семеен кръг и винаги ги уверяваше, че те се дължат само на нехайно отношение към черния дроб.

Неизменното му изказване в такива случаи беше: „Какво друго могат да очакват? И аз щях да имам същата болест, ако не се пазех!“

Когато отиваше тази вечер у Соумс, той чувстваше, че животът е суров към него. Емили я болеше пръст на крака, а Рейчъл се шляеше някъде из околността; никой не му съчувстваше. Ан беше болна — той не се надяваше, че ще изкара лятото: три пъти беше ходил да я види, но тя все не беше в състояние да го приеме! А това хрумване на Соумс да строи къща… и то трябваше да се проучи. Колкото до тревогата с Айрин, не знаеше какво може да излезе от това… всичко можеше да се очаква!

Той влезе на Монпелие Скуеър 62 с дълбокото убеждение, че е нещастен.

Беше вече седем и половина и Айрин, облечена за вечеря, седеше в гостната. Беше в златистата си рокля, защото, след като се бе явила с нея на вечеря soirée39 и бал, можеше да я носи вече само в къщи. От деколтето се спускаше на вълни скъпа дантела, която прикова веднага очите на Джеймс.

— Откъде правиш покупките си? — запита раздразнено той. — Нито веднъж не съм видял Рейчъл и Сисили да имат поне малко от твоята елегантност. Това валансе40 е просто недействително!

Айрин се приближи, за да му докаже, че не е.

Въпреки волята си Джеймс почувства чара на почтителното й държане, на лекия упойващ парфюм, който лъхаше от нея. Но никой самоуважаващ се Форсайт не се предава изведнъж, затова той добави, че не знае… но предполага, че тя харчи доста пари за облекло.

Гонгът удари, Айрин пъхна под лакътя му бялата си ръка и го поведе към трапезарията. Настани го вляво от себе си, дето седеше обикновено Соумс. Светлината падаше там слабо, така че постепенното угасване на деня нямаше да му пречи; и му заговори веднага за самия него.

Джеймс се промени веднага като узрял на слънце плод; чувстваше се като човек, когото милват, хвалят и глезят, и то без каквато и да е милувка или похвала. Харесваше му всяко поднесено ядене — у дома си не можеше да изпита никога същото чувство. Не помнеше откога не бе пил с такова удоволствие чаша шампанско, а като попита за марката и цената, откри с изненада, че е същото, от което той имаше големи запаси, но не го харесваше, и веднага реши да уведоми доставчиците си на вина, че са го измамили.

Вдигна поглед от трапезата и забеляза:

— Много красиви неща има у вас. Колко дадохте за тази захарничка? Трябва да е много скъпа.

Особено удоволствие изпитваше от картината отсреща, която им бе подарил.

— Нямах представа, че е толкова хубава! — каза той.

Когато станаха да минат в гостната, Джеймс тръгна съвсем близо до Айрин.

— Това се казва истинска лека вечеря — промълви той, като дишаше с удоволствие над рамото й, — нищо тежко, нито прекалено френско. Вкъщи не мога да получа такова нещо. Плащам на готвачката Шейсет лири на година, а не може да ми поднесе такава вечеря!

Не беше споменал досега за къщата; не го стори и когато Соумс, под предлог, че има работа, се извини и се прибра в стаята на горния етаж, където държеше картините си.

Джеймс остана сам със снаха си. В него пламтеше още топлината на виното и на един първоразряден ликьор. Той изпитваше искрена сърдечност към нея. Тя беше наистина привлекателно същество: слушаше и сякаш разбираше какво й говориш; докато приказваше, той продължаваше да разглежда фигурата й — от бронзовоцветните й обуща до вълнистите златни коси. Тя седеше леко наклонена назад в кресло стил ампир, опряла до горния му край само раменете си, с изправена гъвкава снага… необлегната от кръста нагоре, олюляваща се при всяко мръдване, готова сякаш да влети в обятията на любим. Устните й се усмихваха, очите и бяха полупритворени.

Усетил може би опасност в чара на нейното държане или подари умора от храносмилането, Джеймс внезапно онемя. Не си спомняше да е оставал някога насаме с Айрин. И, докато я гледаше, изпита странно чувство, че се е озовал пред нещо необикновено и чуждо. За какво мислеше тя, облегната така в креслото?

Когато заговори, гласът му прозвуча някак рязко, сякаш го бяха събудили от приятен сън.

— Какво правиш по цял ден? — запита той. — Никога не идваш в Парк Лейн.

Тя не се опита да се оправдае и Джеймс не я погледна. Не искаше да повярва, че наистина ги отбягва — това би му навяло твърде неприятни мисли.

— Може би нямаш време — каза той. — Постоянно си с Джун. А за нея е добре да я придружаваш, когато е с оня младеж. Казват, че не се свъртала вкъщи; на чичо ти Джолиън сигурно не му е приятно да го изоставят толкова често сам. Разправят, че била постоянно тук. Какво ще кажеш за Босини? Смяташ ли, че е човек с воля? Според мен изглежда нерешителен. Струва ми се, че ще го сложи под чехъл.

Лицето на Айрин поруменя. Джеймс я погледна подозрително.

— Може би не оценявате правилно мистър Босини — каза тя.

— Не го оценявам правилно ли? — побърза да възрази Джеймс. — Защо?… Човек веднага вижда, че е артистичен младеж. Разправят, че бил способен… всички те се мислят за способни. Но ти го познаваш по-добре, отколкото аз — добави той и спря отново върху нея мнителния си поглед.

— Той прави план за къща на Соумс — каза тихо тя, с очевидно желание да изглади разногласието.

— Стигнахме до това, което щях да кажа — продължи Джеймс. — Не зная защо Соумс се е спрял на такъв млад човек. Защо не се е обърнал към някой първокласен архитект?

— Мистър Босини е може би първокласен архитект.

Джеймс стана и се заразхожда из стаята.

— Така е — каза той, — вие, младите, винаги държите един на друг и смятате, че знаете повече!

Спря пред нея високата си слаба фигура и вдигна пръст към гърдите й, сякаш смяташе да я обвини, че е толкова красива.

— Само едно мога да ти кажа: то е, че на тия артистични или, както там се наричат, млади хора не можеш никога да се уповаваш; и съветът ми към теб е да нямаш много общо с тоя човек!

Айрин се усмихна, а в извивката на устните й имаше странно предизвикателство. Почтителността й сякаш бе изчезнала. Гърдите й се издигаха и се спускаха от прикрития гняв: прибра ръце от облегалката на креслото и сплете пръсти, а тъмните й очи загледаха непроницаемо Джеймс.

Той впи мрачно очи в пода. И каза:

— Ще ти кажа мнението си. Жалко, че нямате дете, да има за какво да мислиш, с какво да се занимаваш!

Лицето на Айрин помръкна и в същото време и Джеймс дори усети, че цялото й тяло се скова под меките коприни и дантели.

Той се уплаши от последиците на думите си и, като повечето не особено смели мъже, се опита веднага да се оправдае, като стана по-груб.

— Ти просто не обичаш да излизаш. Защо не идваш с нас до Хърлингъм? Или понякога на театър. На твоите години трябва да се интересуваш от живота. Млада си.

Лицето й помръкна още повече. Той се разтревожи:

— Както и да е, аз не разбирам от тия неща; никой нищо не ми казва. Соумс трябва да умее сам да се оправя. Ако не може, няма защо да се надява на мене… Това е всичко…

Захапал крайчеца на показалеца си, той хвърли бегъл студен поглед към снаха си.

И срещна нейния поглед, така мрачен и дълбок, че веднага отвърна очи и почти се изпоти.

— А сега е време да си вървя — каза след кратко мълчание той и след минута се изправи някак учудено, сякаш бе очаквал, че ще го поканят да остане. Подаде ръка на Айрин, която го придружи до вратата, и изчака, докато той си тръгна. Поръча на Айрин да пожелае на Соумс лека нощ от негово име; а, ако иска да се поразвлече, може да я заведе някой ден до Ричмънд.

Върна се у дома си, качи се в спалнята и събуди Емили, заспала за първи път от двайсет и четири часа насам, за да й съобщи, че работите у Соумс вървят зле; приказва на тая тема най-малко половин час; накрая заяви, че надали ще мигне тая нощ, обърна се настрани и веднага захърка.

На Монпелие Скуеър, излязъл вече от стаята с картините, Соумс бе застанал незабелязано в горния край на стълбите и наблюдаваше Айрин, която подреждаше писмата, донесени с последната поща. Тя се върна в гостната, но след минута излезе и спря, сякаш се ослушваше. После тръгна безшумно по стълбите, с котенце в ръка. Видя я как бе навела лице към животинчето, което мъркаше до врата й. Защо не поглеждаше и него така?

Забеляза го изведнъж и лицето й се промени.

— Има ли писма за мене? — попита Соумс.

— Три.

Той се отдръпна, а тя влезе в спалнята, без да каже нито дума повече.

Прегрешението на Джолиън старши

Тоя следобед Джолиън старши излезе от игрището за крикет с намерение да се прибере у дома си. Не бе стигнал още до Хамилтън Терас, когато промени решението си, повика файтон и даде на кочияша адреса на Уистейрия Авеню. Решил бе нещо.

Джун почти не се спираше в къщи през цялата седмица. От доста време — всъщност откакто се беше сгодила за Босини — тя не се застояваше при него. И той не искаше от нея да стои в къщи. Нямаше навика да иска нещо от другите! Тя мислеше сега само за едно — за Босини и неговите работи — и оставяше дядо си от сутрин до вечер съвършено сам в големия му дом, с няколко души прислуга и ни един човек, с когото би могъл да разговаря. Клубът му беше затворен поради ремонт; дружествата му — във ваканция; нищо следователно не го водеше към Сити. Джун му казваше да замине някъде, но тя не можеше да го придружи, защото Босини оставаше в Лондон.

Къде можеше да отиде сам? Не му се ходеше в чужбина: морето действаше зле на черния му дроб, мразеше хотелите. Роджър бе отишъл на бани… но той не възнамеряваше да започне такова нещо на своите години — всички тия модерни летовища бяха глупост!

С такива обяснения той прикриваше пред себе си своето душевно усамотение; бръчките по лицето му се врязваха по-дълбоко, очите му гледаха от ден на ден по-тъжно, нещо съвсем несвойствено за едно лице, което беше някога силно и ведро.

И така, той мина тоя ден през Сейнт Джонс Уд в златистото сияние, обляло малките кръгли акации пред къщичките, в слънчевия ден, който пируваше над малките градинки; и гледаше с любопитство наоколо. Защото никой Форсайт не минаваше през тия места без явно неодобрение и скрито любопитство.

Файтонът му спря пред малка къща с особен тъмносив цвят, който свидетелстваше за отдавнашна липса за съприкосновение с боя. Беше с голяма външна порта и селски вид.

Той слезе напълно спокоен от файтона, като държеше съвсем изправена голямата си глава с увиснали мустаци и побелели коси, които се подаваха изпод преголемия му цилиндър; погледът му беше твърд, малко гневен. Дотук ли трябваше да стигне!

— В къщи ли е мистър Джолиън Форсайт?

— О, да, сър… За кого трябва да известя, ако обичате, сър?

Джолиън старши не се сдържа да не смигне дяволито на малката прислужница, докато казваше името си. Такова смешно жабче му се стори тя!

И тръгна подир нея през тъмния хол към малката гостна с две отделения и покрити с кретон мебели, където прислужницата му предложи стол.

— Всички са в градината, сър; ако бъдете така добър да седнете, ще отида да им кажа.

Джолиън старши седна на покрития с кретон стол и се огледа наоколо. Цялата стая му се стори… би казал, жалка; всяко нещо тук показваше — не можеше да каже точно с какво — бедност или, най-малко, мъчно свързване на двата края. Доколкото можеше да види, нито една мебел не струваше повече от пет лири. Отдавна избелелите стени бяха украсени с акварелни скици; по тавана се виеше дълбока пукнатина.

Тия къщици бяха все стари второкласни постройки. Предполагаше, че наемът е под сто лири годишно; усети, че страда повече, отколкото би могъл да признае, от мисълта, че един Форсайт — и то собственият му син — живее в такава къща.

Прислужничката се върна. Би ли желал да отиде в градината?

Джолиън старши излезе през стъклената врата. Докато слизаше по стъпалата, забеляза, че се нуждаят от боядисване.

Джолиън младши, жена му, двете деца и кучето Балтазар седяха под една круша.

Той тръгна към тях и това беше най-храбрата постъпка в живота на Джолиън старши; но нито един мускул по лицето му не трепваше, нито едно нервно движение не го издаваше. Той гледаше твърдо неприятеля с дълбоките си очи.

През тези две минути той прояви до съвършенство цялото подсъзнателно здравомислие, равновесие и жизненост, които превръщаха него и толкова други от същата класа в живец на нацията. Водейки бездушно своите дела, пренебрегвайки всичко останало, те бяха въплъщение на неповторимия индивидуализъм, породен у англичанина от естествената усамотеност на живота в неговата страна.

Балтазар помириса подгъва на панталоните му; този дружелюбен и безочлив мелез — резултат от връзката на руски пудел с фокстериер — умееше веднага да надуши необикновеното.

След странните приветствия Джолиън старши седна в един плетен стол, а двете му внучета, застанали едно срещу друго до коленете му, го гледаха мълчаливо, защото не бяха виждали досега толкова стар човек.

Не си приличаха, сякаш признаваха по този начин различията, наложени им от обстоятелствата, при които се бяха родили. Джоли, детето на греха, с топчесто лице, вчесани назад светли коси и трапчинка на брадичката, имаше упорито, но любезно изражение и очи на Форсайт; малката Холи, родена след брака, беше мургава, сериозна душица, със сивите замислени очи на майката.

След като обиколи трите лехички, за да подчертае безкрайното си презрение към света изобщо, Балтазар се настани срещу Джолиън старши, завъртя естествено завитата към гърба опашка и го загледа, без да мигне.

Чувството, че всичко тук е дребно, жалко, не напусна Джолиън старши и в градината — плетеният стол скърцаше под тежестта му, цветните лехи изглеждаха „повехнали“, по-нататък котките бяха проправили пътека покрай опушения зид.

Докато той и внуците му се оглеждаха взаимно с особено доверчиво любопитство, присъщо на най-младите и най-старите, Джолиън младши наблюдаваше жена си.

Слабото й овално лице с хоризонтални вежди и големи очи бе поруменяло. Косата, пригладена назад на високи изящни вълни, беше посивяла като неговата и тези посивели коси придаваха мъчителна трогателност на внезапното й изчервяване.

Изражението й — което не бе виждал досега, което бе скривала винаги от него — беше изпълнено с тайни огорчения, копнежи и страхове. Очите гледаха измъчено под трепкащите клепки. Не продумваше.

Разговорът се поддържаше само от Джоли; той имаше много съкровища и бързаше да съобщи това на непознатия приятел с големите мустаци и ръце със сини жили, седнал с кръстосани нозе като баща му (привичка, която и той се мъчеше да придобие); но тъй като беше Форсайт — макар и само седемгодишен, — не спомена това, което му беше най-скъпо в момента: лагер с войници на една витрина, който баща му бе обещал да му купи. Това му се струваше без съмнение много ценно нещо и можеше да изкуси провидението, ако го споменеше.

А слънцето огряваше през листата тази групичка от три поколения, събрани спокойно под крушата, отдавна вече престанала да дава плод.

Набръчканото лице на Джолиън старши се зачервяваше на петна, както лицата на старите хора се зачервяваха на слънце. Той взе в ръка ръчичката на Джоли; момчето скочи веднага на коляното му; омагьосана от това зрелище, Холи се качи на другото; Балтазар започна отмерено да дращи.

Мисис Джолиън стана внезапно и побърза да влезе в къщата. След минутка съпругът й промълви някакво извинение и я последва. Джолиън старши остана сам с внуците си.

И природата започна с кротка насмешливост да извършва една от своите чудновати революции, следвайки своите кръговратни закони в глъбините на неговото сърце. Обичта към малките деца, дълбоката любов към начеващия живот, която го бе накарала някога да изостави сина си и да приеме Джун, го караше сега да изостави Джун и да приеме тия още по-мънички същества. Младост пламтеше в душата му и той се връщаше към младостта, към немирните пълнички крачета, които се нуждаеха от грижи, към закръглените личица, така безпричинно тъжни или радостни, към фъфлещите езичета и пискливия смях, към настойчиво теглещите ръце, към телцата, притиснати до нозете му, към всичко, което беше младо, младо и пак младо. Очите му омекнаха, омекнаха слабите ръце със сини жили, омекна сърцето в него. И той се превърна изведнъж в място за игра на тия малки създания, където бяха в безопасност, където можеха да приказват, да се смеят и лудуват, докато от плетения стол на Джолиън старши започна да се разлива като слънчеви лъчи съвършената радост на три сърца.

Не беше така с Джолиън младши, последвал жена си в стаята й.

Намери я седнала пред тоалетната масичка, закрила лице с ръце.

Раменете й се тресяха от ридания. Тази нейна страст да страда му беше необяснима. Виждал бе стотици такива душевни кризи; не знаеше как ги бе изживял, защото никога не знаеше дали са наистина душевни кризи и дали не е ударил последният час на семейния му живот.

През нощта тя щеше непременно да обвие с ръце шията му и да каже: „О, Джо, как се измъчвам!“ — както стотици пъти досега.

Той протегна ръка и пъхна незабелязано в джоба си кутията с бръснача.

„Не мога да остана тук, ще трябва да сляза“ — помисли си той. Напусна стаята, без да продума, и се върна на двора.

Джолиън старши държеше на коляно малката Холи. Тя бе обсебила часовника му. Джоли, червен като мак, се стараеше да докаже, че може да стои на главата си. Застанал до чайната масичка, Балтазар не отделяше поглед от кейка.

Джолиън младши изпита злобно желание да прекрати веселбата.

Защо бе хрумнало на баща му да дойде и да разстрои така съпругата му? За нея, след толкова години, това беше, разбира се, сътресение! Той би трябвало да знае това, да ги предупреди; но кога е могъл някой Форсайт да си представи, е държането му може да разстрои някого? Той осъди несправедливо в мислите си Джолиън старши.

Обърна се рязко към децата и им каза да се приберат в къщи, за да си изпият чая. Много изненадани, защото никога досега не бяха чували баща си да им говори така, те си тръгнаха, уловени за ръка. А малката Холи изви главица да погледне през рамо.

Джолиън младши наля чая.

— Жена ми не е добре днес — каза той, макар много добре да разбираше, че баща му е схванал причината на това внезапно оттегляне, и почти се ядосваше на стария, задето седи така спокойно срещу него.

— Хубава къщичка имаш — каза Джолиън старши, като го погледна проницателно. — Предполагам, че е под наем.

Джолиън младши кимна.

— Не ми харесва населението — продължи Джолиън старши. — Несигурна пасмина.

— Да, несигурна пасмина сме — отвърна Джолиън младши.

Мълчанието се нарушаваше само от подраскванията на Балтазар.

Джолиън старши каза просто:

— Може би не трябваше идвам, Джо, но съм толкова самотен!

При тия думи Джолиън младши стана и сложи ръка на рамото на баща си.

В съседната къща някой свиреше непрекъснато „La Donna e mobile“ на някакво раздрънкано пиано; в градинката падна сянка. Слънцето стигаше сега само до стената в дъното, дето се припичаше една клекнала котка, загледала сънливо Балтазар с жълтите си очи. Някъде далече бръмчеше глухо уличният трафик. Обвитата в пълзящи растения решетеста дървена ограда на градината с все още позлатени от слънцето връхни клони закриваше всичко освен небето, къщата и крушата.

Те поседяха известно време, почти без да разговарят. После Джолиън старши стана да си върви. Нито един от двамата не спомена за ново идване.

Отиде си много тъжен. Каква бедна, жалка къща! Помисли си за големия празен дом на Станхоп Гейт — подходящо жилище за един Форсайт, с билярдна и гостна, — дето никой не влизаше по цяла седмица.

Тази жена, чието лице почти му хареса, беше прекалено чувствителна; той знаеше, че Джо не е щастлив с нея! А милите дечица! О, каква ужасна история!

Тръгна към Еджуърд Роуд, между два реда къщурки, които му подсказваха (погрешно може би, но предразсъдъците на един Форсайт са нещо свещено) разни тъмни случки.

Обществото — ония бъбриви вещици и маймуни — се бе забавлявало да обсъжда собствената му кръв и плът! Разни там старци! Той тупна с чадъра в земята, сякаш искаше да го забие в сърцето на нещастниците, дръзнали да отхвърлят сина му и сина на тоя син, чрез когото щеше да продължи собственият му живот!

Заби безмилостно чадъра: нима сам той не бе следвал цели петнайсет години това поведение на обществото… едва днес му измени!

Спомни си Джун, покойната й майка, всичко станало тогава, цялото отдавнашно огорчение! Жалка история!

Много време мина, докато стигне до Станхоп Гейт, защото — от вродена опакост, — тъй като се чувстваше извънредно уморен, вървя през цялото време пеш.

Изми ръцете си на умивалника долу и влезе да дочака вечерята в трапезарията — единствената стая, която използваше, когато Джун не беше в къщи: така се чувстваше по-малко сам. Вечерният вестник не бе пристигнал още, а „Таймс“ бе вече прочел — следователно нямаше какво да прави.

Стаята беше в задната част на къщата. Той не обичаше кучетата, но дори едно куче би било другар. Обикаляйки стените, погледът му се спря на картината „Холандски рибарски лодки при залез“, шедьовърът на неговата художествена сбирка. Не й се зарадва. Затвори очи. Колко самотен беше! Знаеше, че не бива да се оплаква, но не можеше да се въздържи: беше слаб… винаги беше слаб… без нито капка мъжество! Така си мислеше той.

Икономът дойде да сложи вечеря и като помисли, че господарят му е заспал, вършеше всяко движение с крайна предпазливост. Той беше не само с брада, но и с мустаци, а това бе предизвикало сериозни недоумения в съзнанието на мнозина членове в рода, особено у тия, които бяха учили като Соумс в държавни училища и бяха свикнали с повече изисканост в тия неща. Можеше ли наистина да бъде този човек иконом? По-духовитите го наричаха „нонконформистът41 на чичо Джолиън“. А всеизвестният шегобиец Джордж го бе нарекъл Сенки.42

Джолиън старши го наблюдаваше, преструвайки се на заспал. Този приятел беше подлизурко — винаги го бе смятал за подлизурко, — който гледаше само да претрупа как да е работата си и да излезе да залага на надбягвания, да иде при жена си или кой знае още къде! Мързеливец! При това дебел. И не искаше да знае за господаря си!

Но, въпреки волята си изпадна изведнъж в един от ония мигове на философстване, които го отличаваха от всички останали Форсайтови.

Защо би трябвало всъщност да го е грижа? Не му плащаше за това; защо трябва да го очаква тогава? На тоя свят можеш да очакваш обич само ако плащаш за нея. На оня може да е другояче… Не знаеше и не можеше да каже как е! И пак затвори очи.

Икономът продължаваше неспирно и безшумно да се труди, като вадеше каквото му трябва от различните отделения на бюфета. Винаги се стараеше да е гърбом към Джолиън старши — по този начин действията му изглеждаха по-малко неприлични; от време на време духваше скришом върху някой сребърен прибор и го изтриваше с парче шведска кожа. Позамисли се сякаш за количеството на виното в каните, после ги занесе внимателно на масата, като ги държеше доста високо, спуснал покровителствено над тях голямата си брада. След като свърши, постоя цяла минута да гледа господаря си; в зеленикавите му очи се долавяше презрение.

В края на краищата тоя негов господар беше старик, който нямаше да изкара още много.

После безшумно, като котарак, излезе от стаята, за да позвъни. Заповядано му беше: „Вечеря в седем.“ Какво от това, че господарят е заспал? Ей сега ще го събуди: цяла нощ има за спане! А той трябваше да помисли и за себе си, в осем и половин трябваше да бъде в своя клуб!

В отговор на звъна се пови малък прислужник със сребърен супник. Икономът го пое от ръцете му и го сложи на масата, после застана до вратата, сякаш ще въвежда гости, и каза тържествено:

— Вечерята е сложена, сър!

Джолиън старши се надигна полека от стола си и седна да вечеря.

Планиране на къщата

Общоприето е всеки Форсайт да си има черупка, като крайно полезното черупчесто животинче, превърнато в деликатес: с други думи, човек никога не може да ги види или, ако ги види, няма да познае, че те са без естествената си обвивка, съставена от материално състояние, имот, познати, съпруга, които ги придружават в обществото, състоящо се от хиляди други форсайтовци със съответната им собствена среда. Един Форсайт е немислим без естествената му среда — би било като роман без фабула, а знае се, че това е нередно.

В очите на Форсайтови Босини изглеждаше човек без собствена среда, един от редките нещастници, които прекарват живота си сред чужди богатство, имот, познанства и съпруги.

Жилището му, на най-горния етаж на Слоун Стрийт, с табелка „Филип Бейнс Босини — архитект“, не беше жилище на Форсайт. Нямаше всекидневна до кабинета, а бе отделил част от него със завеса, за да скрие необходимите битови удобства — диван, кресло, лули, барче, романи и домашни пантофи. Деловата половина на помещението имаше обичайна мебелировка: открит шкаф с малки отделения, кръгла дъбова маса, подвижен умивалник, няколко стола и голямо писалище, покрито с рисунки и чертежи. Джун бе идвала два пъти тук за чай заедно с леля му.

Предполагаше се, че в дъното има спалня.

Доколкото бяха могли да се осведомят за дохода му, той се състоеше от две консултантски заплати по двайсет лири годишно и някой хонорар от време на време; най-ценното перо беше личната рента от сто и петдесет лири годишно, завещана от баща му.

Това, което бяха успели да узнаят за този баща, не беше много успокоително. Бил провинциален лекар в Линкълншир, корнуелец по произход, със забележителна външност и байроновски наклонности… една действително известна личност в областта. Вуйчото на Босини, Бейнс от фирма „Бейнс и Билбой“, Форсайт по наклонности, ако не по име, можеше да разправи твърде малко похвални неща за шурея си.

— Странен човек — казваше той; — винаги заявяваше за трите си по-големи момчета, че са „добри, но тъпи същества“. А те са сега на великолепни служби в гражданското управление на Индия. Но бащата обичаше само Филип. Чувал съм го да разправя най-чудновати работи. Веднъж ми каза: „Драги приятелю, никога не позволявай на жена си да узнае какво мислиш!“. Аз, разбира се, не последвах съвета му! Чудак! Понякога казваше на Фил: „И да живееш, и да не живееш като джентълмен, моето момче, непременно трябва да умреш като джентълмен!“ Поръчал бе за погребението си да го нагласят в редингот, с копринена вратовръзка и карфица с елмаз. Истински чудак, уверявам ви!

За самия Босини Бейнс говореше с обич и съчувствие:

— Наследил е малко от байроновските черти на баща си. Например, когато захвърли късмета си, като напусна нашето бюро; хукна за шест месеца само с една раница и за какво? Да изучава архитектура в чужбина… В чужбина! Какво очакваше да види там? Ето ви го сега — умен младеж, а не печели и по сто лири годишно! Този годеж е най-доброто нещо, на което можеше да се надява… ще го държи под пара; той е от ония хора, които спят по цял ден и будуват по цяла нощ просто защото нямат ред в работата. Но никакви пророци… нито унция порок! А старият Форсайт е богат човек!

Мистър Бейнс беше извънредно любезен към Джун, която често посещаваше по това време дома му на Лаундс Скуеър.

— Тази къща на мистър Соумс — какъв забележителен човек! — е тъкмо каквото трябваше на Филип — казваше мистър Бейнс. — Не бива да се надявате, че ще го виждате често сега, скъпа моя. Добро дело… добро дело! Младежът трябва да си пробие път. Когато бях на неговите години, аз работех денонощно. Милата ми жена казваше: „Боби, не работи прекалено, мисли за здравето си!“ Но аз никога не пестях силите си!

Джун се бе оплакала, че любимият й не намира време да отиде до Станхоп Гейт.

При първото му посещение там след приема четвърт час подир него пристигна мисис Септимус Смол, по съвпадение, на каквото беше майстор само тя. Босини стана и според по-раншната уговорка се оттегли в малкия кабинет да изчака, докато тя си отиде.

— Мила — каза леля Джули, — колко е слаб! Често съм забелязвала това у сгодените; но не трябва да допускаш още да отслабне! Телешкият екстракт на Барлоу е чудесен: много помогна на Суидин.

Изправена край камината с намръщено личице, защото ненавременното посещение на леля Джули й се стори като лична обида, Джун отвърна презрително:

— Слаб е, защото е много зает; хората, които се занимават с важни неща, не са никога дебели!

Леля Джули се намуси; самата тя беше все още тънка, но й доставяше удоволствие да мечтае как ще напълнее.

— Струва ми се — каза тъжно тя, — че не трябва да позволяваш да го наричат Пирата: това може да се стори странно на хората, щом ще строи къща на Соумс. Надявам се, че ще бъде много внимателен — тази работа е от такова значение за него! Соумс има толкова добър вкус!

— Вкус ли? — пламна веднага Джун. — Никакъв вкус няма той, нито кой да е от рода ни!

Мисис Смол се слиса.

— Чичо ти Суидин — каза тя — е имал винаги отличен вкус! А къщата на Соумс е прекрасна! Предполагам, че си на същото мнение!

— Хм! — отвърна Джун. — То е само защото Айрин е там.

Леля Джули се опита да каже нещо по-приятно:

— А дали на милата Айрин ще е приятно да живее вън от града?

Джун я изгледа втренчено, като че ли цялото й съзнание се бе устремило в очите; после погледът угасна, смутена от друг, още по-втренчен, сякаш бе видяла сама смута в своето съзнание. И отвърна властно:

— Ще й е приятно, разбира се, защо да не й бъде приятно?

Мисис Смол се смути.

— Не зная — каза тя. — Мислех, че може би не ще й бъде приятно да изостави приятелите си. Чичо ти Джеймс казва, че не проявявала особен интерес към нищо. Ние мислим — искам да кажа, Тимоти мисли, — че тя би трябвало повече да излиза. Предполагам, че много ще ти липсва!

Джун сключи ръце на тила си.

— Бих желала — извика тя — чичо Тимоти да не приказва за това, което не му е работа!

Леля Джули стана и се изправи в целия си висок ръст.

— Той никога не говори за това, което не му е работа — отвърна тя.

Джун веднага се разкая, изтича към леля си и я целуна.

— Много се извинявам, лельо, но бих искала да оставят Айрин на мира.

Като не можа да измисли нищо по-подходящо за продължение на разговора, леля Джули замълча, закопча черната копринена наметка и взе зелената си чантичка.

— А как е милият ти дядо? — запита тя в хола. — Предполагам, че трябва да се чувства много самотен сега, когато ти си през цялото време с мистър Босини.

Наведе се, целуна племенницата си и си отиде със ситни, безшумни стъпки.

В очите на Джун бликнаха сълзи; тя изтича до малкия кабинет, дето Босини, седнал пред масата, рисуваше птичета върху гърба на един плик, отпусна се до него и извика:

— О, Фил! Всичко е така ужасно!

Сърцето й пламтеше като огнената коса.

В неделя сутринта, докато Соумс се бръснеше, му съобщиха, че мистър Босини е долу и желае да го види. Соумс отвори вратата към стаята на жена си.

— Босини бил тук — каза той. — Иди и го позабавлявай, докато се бръсна. Ще сляза след една минутка. Предполагам, че е във връзка с плана.

Айрин го погледна, без да отговори, пооправи роклята си и слезе.

Не можеше да я разбере какво мисли за къщата. Не бе казала нито дума против, а с Босини се държеше твърде любезно.

От прозореца на тоалетната си стая ги виждаше как разговарят в дворчето долу.

Побърза да се дообръсне, поряза два пъти брадичката си. Чу ги, че се смеят, и си каза: „Разбират се, във всеки случай!“

Както и очакваше, Босини бе дошъл да го вземе, за да разгледат плановете.

Соумс грабна шапката си и излезе с него.

Плановете бяха разгърнати върху дъбовата маса в бюрото на архитекта; блед и невъзмутим, Соумс се наведе и ги огледа дълго, изпитателно, без да продума.

Най-после каза учудено:

— Странна сграда!

Правоъгълна двуетажна къща беше начертана около покрит вътрешен двор. Заграден от галерията на втория етаж, този двор имаше стъклен покрив, поддържан от осем започващи от земята колони.

В очите на един Форсайт това беше настина странна сграда.

— Много място е похабено — продължи Соумс.

Босини започна да се разхожда; изражението му не се понрави на Соумс.

— Основната идея на този дом — каза архитектът — е да дишате свободно… като джентълмен!

Соумс протегна показалеца и палеца си, сякаш искаше да измери колко благородство ще получи по тоя начин, и каза:

— О, да! Разбирам.

Лицето на Босини придоби особено изражение, с което проявяваше възторга си.

— Постарах се да начертая план за къща със собствено достойнство Ако не ви харесва, кажете. Това е сигурно последното нещо, което се взима предвид… Кому е потрябвало достойнство в една къща, ако може да има един клозет в повече? — Той сложи неочаквано пръст върху лявата половина на средния правоъгълник: — Вижте какъв простор! Това място е за картините ви; отделено е със завеси от двора; като дръпнете завесите, ще имате пространство от петдесет и един на двайсет и три ярда43 и шест инча. Тази пътечка в средата, ето тук, е обърната с едната си половина към двора, с другата към стаята за картините; тази крайна стена е изцяло стъклена — оттам ще имате югоизточно осветление, а откъм двора — северно. Останалите картини ще можете да окачите в галерията на горния етаж или в другите стаи. В архитектурата — продължи той, като гледаше Соумс, сякаш без да го вижда, от което Соумс се почувства неудобно, — както и в живота, няма достойнство без хармония. Хората ще ви кажат; че сградата е старомодна. Вярно е, че изглежда странна; защото на нас никога не ни идва наум да въплътим в сградите си главния принцип на своя живот; ние претоварваме къщите си с украси, външен блясък, ъгли, с всичко, което може да разсейва погледа. А окото, напротив, трябва да си почива. Цялата работа е в хармонията — няма достойнство без нея.

Подсъзнателно готов да се присмива, Соумс втренчи поглед във вратовръзката на Босини, която съвсем не беше безупречно отвесна; лицето му не беше избръснато, дрехите не се отличаваха със спретнатост. Чувството му за хармония се бе изчерпало, както изглежда, в архитектурата.

— Няма ли да прилича на казарма? — осведоми се той.

Не получи веднага отговор.

— Разбирам ви — каза Босини. — Вие искате някоя от къщите на Литълмастър — хубавичка и удобна, където прислугата живее в мансардата, а входната врата е с няколко стъпала над земята, за да имате възможност и да се изкачвате. Непременно идете при Литълмастър, ще видите, че е чудесен; отдавна го познавам!

Соумс се разтревожи. Той беше наистина възхитен от плана и просто по инстинкт прикриваше задоволството си. Мъчно хвалеше. И презираше хората, които не пестят похвалите си.

А сега се бе озовал в положение на човек, който трябва или да изкаже похвала, или да се изложи на риска да загуби нещо прекрасно. Босини беше способен да скъса плана и да се откаже от строежа; беше просто едно голямо дете!

Но именно това детинско своенравие, което смяташе, че е надраснал, упражни почти магическо влияние върху Соумс; защото сам не бе почувствал никога подобно нещо.

— Хм — смънка най-после той, — това е… наистина оригинално.

Изпитваше толкова недоверие и ненавист към думата оригинално, та му се струваше, че никак не е издал чувствата си с тази забележка.

Босини изглеждаше доволен. Тъкмо такъв израз можеше да се хареса на човек като него. Соумс се насърчи от успеха си.

— Ще бъде… голяма сграда — каза той.

— Простор, въздух, светлина — промълви отново Босини. — Не можете да живеете като джентълмен в къща от Литълмастър… той строи за фабриканти.

Соумс махна презрително с ръка; признали го бяха за джентълмен; за нищо на света нямаше да допусне вече да го приравняват с фабриканти. Но вроденото му недоверие към общоприетите принципи се оживи отново. Каква полза да приказват за хармония и достойнство? Струваше му се, че къщата ще бъде студена.

— Айрин не понася студа — каза той.

— О! — отвърна язвително Босини. — Вашата съпруга ли? Не обича студа, така ли? Добре, ще се погрижа да не й бъде студено. Погледнете! — Той посочи четири знака на еднакво разстояние един от друг по стените на двора. — Предвиждам тръби с горещ въздух с алуминиеви покрития; можете да си ги доставите в най-красивите форми.

Соумс погледна подозрително знаците.

— Всичко това е много хубаво — каза той, — но колко ще струва?

Архитектът извади един лист от джоба си.

— Къщата би трябвало да бъде построена, разбира се, изцяло от камък, но като допуснах, че няма да се съгласите на това, мога да отстъпя: ще бъде само облицована с камък. Покривът й трябва да бъде от мед, но предвидих зелен аспид. При това положение, включително металните части, ще ви струва осем хиляди и петстотин.

— Осем хиляди и петстотин? — възкликна Соумс. — Ами че аз ви дадох окончателна цифра осем хиляди.

— Не може да се построи нито за пенс по-малко — отвърна студено Босини. — Трябва да се съгласите или да откажете!

Това беше навярно единственият начин да се направи подобно предложение на Соумс. Той се смути. Разумът му повеляваше да се откаже от цялата история. Но планът беше хубав, а освен това — той разбираше, — че е така — беше съвършен, с достойнство; помещенията за прислугата бяха също превъзходни. Щеше да се издигне още повече в очите на хората, като живее в такъв дом — със съвършена индивидуалност и хармония.

Той продължи да умува над плана, а Босини влезе в спалнята си да се обръсне и облече.

Върнаха се на Монпелие Скуеър в мълчание; Соумс го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

„Пирата е хубав мъж — каза си той, — щом се облече както трябва.“

Когато двамата мъже влязоха, Айрин се бе навела над цветята си.

Предложи да изпрати някой отвъд парка, за да покани Джун.

— Не, недей! — каза Соумс. — Имаме да водим още делови разговори!

По време на обяда той се държа почти сърдечно и постоянно подканяше Босини да се храни. Приятно му беше да вижда архитекта в такова повишено настроение и го остави да прекара следобеда с Айрин, а сам той се оттегли при картините си според неделния обичай. За чая слезе в гостната и ги намери да разговарят „като навити“, както си каза замислено.

Спокойният размисъл при картините му внуши решението да даде и петстотинте лири, ако не може другояче; но се надяваше, че следобедното настроение може да е посмалило оценките на Босини. Това зависеше изключително от него. Съществуваха сигурно десетки възможности да намали разходите по строежа на една сграда, без да влоши вида й.

И зачака удобен случай, докато Айрин поднасяше на архитекта първата чашка чай. Тъничък слънчев лъч, промъкнал се през дантелата на щорите, стопляше бузите й и блестеше в златото на косите и в кротките й очи. На същия лъч може би се дължаха руменината и стеснението на Босини.

Соумс не обичаше слънцето, затова веднага стана и спусна щората. После пое от жена си своята чаша чай и каза по-студено, отколкото възнамеряваше:

— Не виждате ли все пак някаква възможност да извършите строежа за осем хиляди? Сигурно има много дреболии, които може да се променят.

Босини изпи наведнъж чая си, остави чашата и отвърна:

— Нито една!

Соумс разбра, че е засегнал с предложението си някоя неразбираема струна на лично тщеславие.

— Добре — съгласи се той намусен и примирен, — да бъде по вашему.

След няколко минути Босини стана да си върви. Соумс също стана, за да го изпрати. Архитектът изглеждаше в необяснимо повишено настроение. След като го погледа как се отдалечава с леко олюляваща се походка, Соумс се върна доволно в гостната, където Айрин прибираше нотите, и, подтикнат от непреодолим пристъп на любопитство, попита:

— И така, какво мислиш за Пирата?

Загледа килима, докато очакваше отговора й; трябваше доста дълго да почака.

— Не зная — каза най-после тя.

— Смяташ ли, че е красив?

Айрин се усмихна. А на Соумс се стори, че му се присмива.

— Да — отвърна тя, — много.

Смъртта на леля Ан

В края на септември настъпи утрото, когато леля Ан не беше вече в състояние да поеме от ръцете на Смитър емблемата на личното си достойнство. Щом погледна старческото лице, набързо повиканият лекар съобщи, че мис Форсайт е починала в съня си.

Леля Джун и Естер бяха съкрушени от неочаквания удар. Никога не бяха допускали такъв край. Всъщност съмнително е дали въобще допускаха, че краят неизбежно ще настъпи. В душата си те смятаха за неразумно от страна на Ан да ги напусне така — без да се обади, без дори да се бори. Съвсем не й подхождаше.

Най-дълбоко може би ги засягаше мисълта, че една Форсайт е могла да изпусне така леко живота. Щом е било възможно да го стори тя, защо да не го сторят всички?

Цял час мина, докато се решат да кажат на Тимоти. Да можеха поне от него да скрият вестта! Или да му я съобщят постепенно!

Дълго стояха те пред вратата му и шушукаха. След като свършиха мисията си, зашушукаха отново.

Страхуваха се, че след време скръбта му все повече ще се засилва. Но засега бе посрещнал вестта по-добре, отколкото можеше да се очаква. Нямаше да напусне леглото, разбира се!

Разделиха се с безгласен плач.

Сломена от удара, леля Джули плачеше в стаята си. Загрозеното й от сълзите лице беше разделено на малки участъци с ръбчета мека плът, подпухнала от вълнението. Невъзможно беше да си представи живота без леля Ан, след като беше живяла седемдесет и три години с нея, прекъснати само от краткото междуцарствие на собствения й брак, който й се струваше сега нещо недействително. През равни промеждутъци от време отиваше до шкафа си и взимаше изпод сашетата с лавандулов спирт нова носна кърпичка. Топлото й сърце не можеше да понесе мисълта, че Ан лежи безнадеждно студена.

Мълчаливата и търпелива леля Естер, хранилище на семейната енергия, седеше в гостната със спуснати щори; и тя бе поплакала отначало, но съвсем безгласно, без външни прояви. Ръководното й начало — запазването на жизнените сили — не я напускаше дори в скръбта. Тя седеше стройна, неподвижна, загледана в решетката на камината, със скръстени ръце в скута на черната копринена рокля. Сигурно ще я накарат да върши нещо! Като че имаше някакъв смисъл в това! Каквото и да правят, нямаше да върнат Ан! Защо ще я тревожат?

В пет часа дойдоха трима от братята: Джолиън, Джеймс и Суидин. Никълъс беше в Ярмут, Роджър имаше тежък пристъп на подагра. Мисис Хеймън бе дошла сама по-рано; видя Ан и си отиде, като остави бележка за Тимоти — която не му предадоха, — че е трябвало да й съобщят по-рано. Всъщност всички чувстваха, че е трябвало да им съобщят по-рано, сякаш така бяха пропуснали нещо; а Джеймс заяви:

— Знаех, че ще стане така; казах ви — няма да изкара лятото.

Леля Естер не отговори; наближаваше вече октомври, но имаше ли смисъл да спори? Има хора, които вечно мърморят.

Поръча да кажат на сестра й, че са дошли братята. Мисис Смол слезе веднага. Измила беше лицето си, което беше все още подпухнало; и, макар че погледна строго светлосините панталони на Суидин — той бе дошъл направо от клуба, където го бе заварила вестта, — имаше по-весело изражение от друг път. Дори сега не можеше да преодолее вродената си черта да върши неуместни неща.

След малко и петимата отидоха при покойницата. Под чистия бял чаршаф бяха сложили юрган, защото леля Ан се нуждаеше от топлина повече от всеки друг път. Възглавниците бяха изнесени, гърбът и главата й се бяха изпънали, непреклонно прави, както през целия й живот; шапчицата, скрила темето й, стигаше до ушите; между нея и чаршафа, бяло почти като тях, лицето й бе обърнало към братята и сестрите своите затворени очи. В тоя пълен покой то изглеждаше по-властно от всеки друг път — само кости под леко набръчканата пергаментова кожа, четвъртита челюст и брадичка, скули, чело с хлътнали слепоочия, изваян нос, — крепост на непобедим дух, отстъпил пред смъртта, с обърнати нагоре незрящи очи, които сякаш се стремяха да върнат тоя дух, да възстановят опеката, току-що изоставена от него.

Суидин погледна само веднъж това лице и напусна стаята; видът му, каза по-късно той, му подействал много особено. Разлюля цялата къща, докато слезе, взе шапката си и се качи във файтона, без да даде някакво указание на кочияша. Откараха го у дома му, където седя цяла вечер в креслото си, без да мръдне.

Джолиън старши стоеше до краката на леглото, скръстил ръце до гърдите си. Само той от всички поменеше смъртта на майка им и, при все че гледаше Ан, мислеше за другата покойница. Ан беше вече стара, но смъртта бе дошла най-после и за нея… както за всички! Лицето му не мръдваше, погледът му идваше сякаш много отдалеч.

Леля Естер беше застанала до него. Не плачеше вече, сълзите бяха пресъхнали — природата й не допускаше по-нататъшно хабене на сили; тя кършеше ръце и гледаше ту към Ан, ту на друга страна, та дано се спаси някак от усилието да разбере какво се бе случило.

От всички братя и сестри най-голямо вълнение проявяваше Джеймс. Сълзите се лееха по успоредните бръчки на мършавото му лице; кому щеше да изказва отсега нататък своите грижи? Джули не ставаше за тая работа, Естер — още по-малко! Страдаше от смъртта на Ан много повече, отколкото би могъл да допусне; седмици щеше да бъде разстроен!

След някое време леля Естер се измъкна неусетно, а леля Джули започна да прави „каквото трябва“, като се блъсна два пъти в нещо. Събуден от своя унес в миналото, Джолиън старши я изгледа строго и излезе. До леглото остана само Джеймс. След като се огледа плахо, за да се увери, че няма да го видят, той преви дългата си снага, сложи една целувка на студеното чело, после побърза да напусне стаята. В хола срещна Смитър и започна да я разпитва за погребението; като разбра, че тя не знае още нищо, каза с огорчение, че, ако не вземат мерки, всичко може да се обърка. Най-добре ще е да съобщи на мистър Соумс — той знае какво да се прави в такива случаи; господарят й сигурно е съкрушен, ще трябва да се погрижат и за него; колкото до господарките, те не можеха да бъдат от полза… нямаха никаква съобразителност! Никак нямаше да бъде чудно, ако и те се разболеят. Най-добре е да повика лекар — за предпочитане е всичко да се предвиди навреме. Според него сестра му Ан не постъпваше разумно; ако бе повикала Бланк, и сега щеше да е жива. А пък Смитър да се отнася до Парк Лейн винаги, когато се нуждае от съвет. Каретата му беше, разбира се, на тяхно разположение за погребението. А дали имаха чашка бордо и бисквити?… Не беше закусил!

Дните преди погребението минаха спокойно. Отдавна се знаеше, разбира се, че леля Ан бе оставила малкия си имот на Тимоти. Така че нямаше повод за никакво вълнение. Соумс, единствен изпълнител на завещанието, се нагърби с всички подробности и в съответния срок изпрати последната покана до всички мъже в рода:

Утрото настъпи студено, с високо, сиво лондонско небе; в десет и половина първата кола — на Джеймс — потегли. В нея бяха Джеймс и зет му Дарти, елегантен широкоплещест мъж в стегнат редингот, с жълто, възпълничко лице, грижливо засукани тъмни мустаци и онези неотразими следи от брада, които не се поддават и на най-старателното бръснене — белег за нещо неизкоренимо в личността на притежателите им, особено често срещан при спекулантите.

В качеството си на изпълнител на завещанието Соумс посрещаше гостите, защото Тимоти беше още на легло — щеше да стане след погребението. Леля Джули и Естер щяха да слязат също, след като всичко свърши, на обяда, приготвен за онези, които пожелаят да се върнат.

Втори дойде Роджър, който все още накуцваше от подаграта, с тримата си сина — Роджър младши, Юстас и Томас. Четвъртият, Джордж, пристигна почти веднага след тях в своя файтон и спря в антрето да запита Соумс дали погребенията са доходно занимание.

Те не се обичаха.

След него пристигнаха двамата Хейман — Джайлс и Джес — в пълно мълчание, много добре облечени, с нарочно и грижливо огладени гънки на вечерните панталони. После Джолиън старши, сам. След него дойде Никълъс, с прекрасен цвят на лицето и старателно сдържана жизненост във всяко движение на тялото и главата. Следваше го един от синовете му, безличен и покорен. Суидин Форсайт и Босини пристигнаха едновременно и застанаха пред вратата да си дадат взаимно път; но след като вратата бе отворена, опитаха се да влязат заедно и продължиха да се извиняват един другиму в хола. Суидин оправи колосаната си яка, поизместила се малко по време на разправията, и се заизкачва съвсем бавно по стълбите. Пристигнаха другият Хейман, двамата женени синове на Никълъс заедно с Туитиман, Спендър и Уори — съпрузи на омъжени Форсайтовски й Хеймановски дъщери. Всички бяха вече налице — общо двайсет и един човека; от мъжете в рода отсъстваха само Тимоти и Джолиън младши.

Влязоха в салона с алена и зелена мебел — твърде ярка рамка за необикновеното им облекло — и всеки побърза неспокойно да си намери място да седне, за да скрие тържествения черен цвят на панталоните си. Тия черни панталони и цветът на ръкавиците им бяха почти непристойни — като прекалена проява на чувства; мнозина поглеждаха възмутено Пирата, който беше без ръкавици и със сиви панталони. Започнаха да разговарят шепнешком, но никой не споменаваше покойницата, а питаха един за друг, сякаш изказваха по тоя начин косвено почит към събитието, което бяха дошли да почетат.

Най-после Джеймс каза:

— Е, добре, мисля, че е време да тръгваме.

Слязоха и, двама по двама, както им бе казано, спазвайки строго старшинството, се качиха в каретите.

Погребалната колесница потегли ходом, каретите тръгнаха бавно след нея. В първата бяха Джолиън старши и Никълъс; във втората — близнаците Суидин и Джеймс; в третата — Роджър и Роджър младши; Соумс, Никълъс младши, Джордж и Босини бяха в четвъртата. Във всяка от останалите осем карети се настаниха по трима-четирима души от роднините; след тях беше закритата карета на доктора; по-назад — на прилично разстояние — файтони с чиновниците и прислугата; а най-накрая — съвсем празен файтон, за да напълни шествието до числото тринадесет.

Докато минаваше по Бейзуотър Роуд, шествието се движеше ходом, но когато сви през страничните улици, тръгна в тръст и продължи докрай, забавяйки ход само по най-модните булеварди. Джолиън старши и Никълъс разговаряха в първата кола за завещанието. След един-единствен опит да поведат разговор, близнаците във втората кола потънаха в пълно мълчание; и двамата бяха пооглушали, та усилието, което правеха, за да се чуят взаимно, им беше доста тежко. Мълчанието бе нарушено само веднъж от Джеймс:

— Трябва да си потърся някое местенце там. Ти наредил ли си вече нещо, Суидин?

А Суидин отвърна, като го гледаше уплашено:

— Не приказвай за такива неща!

Когато не надничаха да видят докъде са стигнали, в третата карета водеха несвързан разговор. Джордж отбеляза:

— Да, време беше горката старица да се прибере.

Той не вярваше, че хората могат да живеят повече от седемдесет години. Никълъс младши възрази кротко, че това правило, изглежда, не се отнасяло за Форсайтови. Джордж отвърна, че възнамерява да се самоубие на шейсет години. Никълъс младши се усмихна, поглади дългата си брада и каза, че тази теория едва ли ще се хареса на баща му; той бе спечелил много пари след шейсетгодишната си възраст. Все пак, каза Джордж, седемдесет е крайният предел; тогава е вече време да си вървят и да оставят парите на децата си. Той не бе забравил закачката за „погребенията“, като вдигна почти незабележимо вежди, заяви, че за хората, които никога не са печелили пари, е много подходящо да приказват така. Но сам той възнамерявал да живее колкото се може по-дълго. Това беше удар към Джордж, за когото всички знаеха, че не е в добро материално положение. Босини промълви разсеяно: „Право! Право!“, а Джордж се прозина и разговорът замря.

След като пристигнаха, ковчегът бе понесен към параклиса и опечалените се наредиха двама по двама подир него. Това шествие само от мъже, все роднини на покойницата, беше внушително и необичайно зрелище в живота на големия Лондон с неговото зашеметяващо разнообразие, безбройни професии, развлечения, задължения, с ужасната му суровост и страшна склонност към индивидуализъм. Семейството се бе събрало, за да възтържествува над всичко това, да даде право на своето твърдо единство, да подчертае тържествено закона за собствеността, поддържащ растежа на тяхното дърво, изсмукало със ствола и клоните си живителния сок, чрез който вирееше и се разклоняваше, за да достигне с време пълния си разцвет. Духът на старицата, заспала последния си сън, ги бе призовал да докажат на света това. Това беше последният й зов към единство, създало тяхната сила… последната й победа: че бе угаснала, докато дървото беше още цяло.

Тя бе пощадена да види как клоните се огъват до пречупване. Не можеше да прозре в сърцата на тия, които я придружаваха. Същият закон, действал в нея — създавайки от високата, стройна девойка силна възрастна жена, а от възрастната жена — ъгловата, слаба, заприличала на вещица старица, с все по-рязко и по-рязко проявена индивидуалност, загубила вече всяка мекота, придобита от общуването със света, — същият закон, действал винаги, действаше и сега в семейството, над което тя бдеше като майка.

Видяла го бе младо, израстващо, видяла го бе могъщо и израснало и умря, преди старческите й очи да имат време и сили да видят по-нататък. Би се опитала — а, кой знае, може би и сполучила — да го поддържа младо и силно със старческите си пръсти, с треперещите си целувки… още мъничко поне; уви! И леля Ан дори не можеше да се бори с природата.

„Гордостта предшестваше падението!“ В съответствие с тази най-жестока от всички подигравки на природата Форсайтови се бяха събрали за последно гордо тържество преди своя упадък. Лицата им, в права линия отдясно и отляво, гледаха безучастно в земята, без да издават мислите си; само тук-там някой поглеждаше нагоре, сбърчил чело, сякаш бе видял по стените на параклиса непоносима гледка или бе чул нещо ужасно. А тихо повтаряните монотонни молитви с един и същи глас и общ фамилен тембър прозвучаха странно, промърморени сякаш набързо от едно-единствено лице.

След завършването на службата в параклиса опечалените се наредиха отново, за да придружат тялото до гроба. Край зиналата гробница застанаха облечени в черно мъже.

От високото свещено поле, където хиляди мъже и жени от висшата буржоазия спяха вечния си сън, Форсайтови загледаха надолу, отвъд редицата гробове. Там, ширнал се в далечината, беше безличният Лондон, опечален от загубата на една своя дъщеря, скърбящ заедно със своя любим род за неговата майка — хранителка. Стотици хиляди кули и къщи се мержелееха в огромна сива паяжина от имоти като богомолци, проснати по очи пред най-старата от целия форсайтовски род.

Няколко думи, няколко шепи пръст, ковчегът бе спуснат и леля Ан отмина в своя вечен покой.

Свидетели на това отминаване, петимата братя застанаха край гробницата с наведени побелели глави; искаха да се уверят, че Ан ще се чувства удобно там, дето отива.

После се отстраниха един от друг, сложиха шапките си и се обърнаха да видят новия надпис върху мрамора на семейната гробница:

Скоро може би ще потрябва надпис и за някой друг. Странна и непоносима мисъл, защото не бе им минавало през ум, че Форсайтови могат да умират. И всеки копнееше да се махне по-скоро от това мъчение, от тази церемония, напомняща непоносими неща… да се махне по-скоро, да се залови за работата си и да забрави.

А беше и студено — вятърът духаше по хълма и над гробовете като някаква бавна, разединяваща сила и ги шибаше с ледения си дъх. Те започнаха да се събират на групи и да се качват колкото се може по-бързо в чакащите карети.

Суидин каза, че ще отиде да обядва у Тимоти и предложи да отведе някого в своята кола. Да пътуваш със Суидин в малкия файтон не беше много приятно, затова никой не прие и той си отиде сам. Джеймс и Роджър го последваха веднага; те отиваха да обядват у Тимоти. Останалите постепенно се разпръснаха. Джолиън старши прибра в каретата си трима племенници — чувстваше нужда да гледа млади лица.

Соумс, който трябваше да уреди някои формалности в управлението на гробищата, тръгна пеша с Босини. Имаше да разговарят за много неща и, след като свършиха работата, отидоха в Хемпстед, обядваха заедно в Испанския ресторант и дълго разискваха практически подробности, свързани със строежа на къщата; после взеха трамвая до Мраморната арка45, откъдето Босини отиде на Станхоп Гейт, да види Джун.

Соумс пристигна у дома си в отлично настроение и на вечерята съобщи на Айрин, че е имал приятен разговор с Босини, който изглеждал наистина разумен човек; направил и хубава разходка, много полезна за черния му дроб — отдавна не бе се движил по-продължително пеша, — изобщо, прекарал един напълно задоволителен ден. Да не беше смъртта на леля Ан, можеха да отидат на театър; но сега трябваше да прекарат, колкото могат, по-приятно вечерта у дома си.

— Пирата попита веднъж за теб — каза неочаквано той. После, подбуден от необяснимо желание да потвърди правата си на собственик, стана и целуна рамото на жена си.

Строежът

Зимата беше мека. Работата в бюрото беше понамаляла и, както Соумс бе преценил, преди окончателно да се реши, времето беше подходящо за строеж. Така че до края на април сградата на Робин Хил бе покрита.

Сега, когато вече имаше какво да види срещу парите си, той идваше веднъж, два, дори три пъти седмично, промъкваше се с часове между останалите материали, като внимаваше да не се изцапа, минаваше мъчително през отворите на вратите или обикаляше колоните във вътрешния двор.

Стоеше по няколко минути пред тях, сякаш искаше да прецени качеството на материала им.

На трийсти април имаше среща с Босини, за да прегледат сметките, и пет минути преди определеното време той влезе в палатката, която архитектът си бе опънал под стария дъб.

Сметките чакаха на сгъваемата маса, Соумс кимна и седна да ги проучва. Доста време мина, преди да вдигне глава.

— Не мога да разбера — каза най-после той. — Надхвърлят почти със седемстотин лири уговорената сума.

Погледна Босини и добави бързо:

— Със строителите можете да се оправите, само ако ги държите здраво. Не внимава ли човек, винаги го мамят. Намалете с десет на сто всичко. И тогава ще надвишим предварителната сметка, но нямам нищо против да дам стотина лири.

Босини поклати глава.

— Намалявах до последния фартинг!

Соумс бутна гневно масичката, от което листовете се разпиляха по земята.

— Хубава каша сте забъркали тогава! — каза възбудено той.

— Много пъти ви казвах — отвърна рязко Босини, — че е невъзможно без извънредни разходи. Постоянно ви ги посочвах.

— Знам — изръмжа Соумс — и нямам нищо против едно увеличение от десетина лири тук-таме! Но откъде да зная, че под „извънредни разходи“ сте разбирали седемстотин лири?

Нравът на двата мъже допринасяше твърде много за това немаловажно разногласие. Влюбен в сградата, която бе замислил и създал и се надяваше да завърши, архитектът се тревожеше да не бъде принуден да спре работата или да си послужи с неподходящи материали и техника. А не по-малко искреното и горещо желание на Соумс да получи най-хубавото нещо срещу парите си го караше да забравя, че това, което струва тринадесет шилинга, не може да се купи за дванайсет.

— Съжалявам, че започнах този строеж — каза изведнъж Босини. — Идвате само да ме тровите. Искате срещу парите си двойно повече, отколкото всеки друг, а като получихте къща, каквато никой от графството няма, не искате да платите за нея. Ако целта ви е да се откажете от договора, ще се постарая да се справя сам. Но да ме вземат дяволите, ако продължа да работя за вас!

Соумс се опомни. Знаеше, че Босини няма пари и сметна думите му за глупаво самохвалство. Но виждаше също, че строежът на тоя пламенно бленуван дом може да се проточи кой знае докога, и то тъкмо тогава, когато надзорът на архитекта е най-необходим. Освен това трябваше да се мисли за Айрин! Тя беше много странна напоследък. Той смяташе, че се бе помирила с хрумването му за къщата само заради Босини. Не биваше да стигне до открит разговор с нея.

— Не се гневете — каза Соумс. — Щом се примирих с новата цена, няма защо да викате. Исках само да изтъкна, че когато ми се каже „това струва толкова“, искам… да, искам, да зная, че ще бъде така.

— Слушайте — каза Босини и Соумс тоя път наистина се ядоса и изненада от острия му поглед. — Вие плащате труда ми по тоя строеж безобразно евтино. За такъв труд и за времето, което ми струва, на Литълмастър или на някой друг глупак щяхте да платите четири пъти повече. Вие искате всъщност да имате първокласен архитект за четвърта категория хонорар и го намерихте!

Соумс видя, че Босини говори сериозно и, въпреки гнева си, разбра съвсем ясно какви могат да са последиците от едно скарване. Видя, че къщата ще остане недовършена, жена му ще недоволствува, а той ще стане за смях.

— Да прегледаме сметките — каза сърдито той — и да видим къде са отишли парите.

— Добре — съгласи се Босини. — Но ако нямате нищо против, да побързаме. Трябва да се прибера навреме, за да заведа Джун на театър.

Соумс го погледна бегло:

— Предполагам, че ще дойдете да я вземете от нас?

Босини я взимаше винаги от неговия дом.

През нощта беше валяло — пролетен дъжд, от който земята дъхаше на бурени и дървесен сок. Топъл ветрец полюляваше листата и златните пъпки на стария дъб, а дроздовете се надпяваха на припек.

Пролетен ден, изпълващ човек с неизразим копнеж, с мъчителна нега, със замечтаност, която го кара да гледа неподвижно стръкчетата трева, да протяга ръце, за да прегърне неизвестно какво. От пръстта лъхаше упоителна топлина, прокрадваща се през мразовитата наметка, с която зимата я бе покрила. Една непрестанна, подканваща ласка към човека да се отпусне в нейните обятия, да притисне снага до нея и да впие устни в гръдта й.

В такъв ден Соумс бе получил от Айрин съгласието, за което така често бе молил. Седнал върху поваления ствол на едно дърво, той й бе обещал бог знае за кой път, че ако бракът им излезе несполучлив, тя ще бъде отново свободна, както е била преди това.

„Заклевате ли се?“ — бе запитала тогава тя. А преди няколко дни му бе припомнила тази клетва. „Глупости! — бе отвърнал той. — Не е възможно да съм дал такава клетва!“ По някаква странна случайност си я припомни сега. В какви ли не чудновати неща мъжете могат да се закълнат заради една жена! Винаги би се заклел, за да я спечели! И сега дори, ако би могъл с това да я затрогне… но никой не можеше да я затрогне, тая студена жена!

Спомените нахлуваха със свежия, сладостен лъх на пролетния ветрец… спомени от дните, когато я ухажваше.

През пролетта на 1881 година той бе отишъл на гости у свой някогашен съученик и сегашен клиент, Джордж Ливърседж, от Бранксъм, който, в желанието си да увеличи доходите от боровите си гори в околността Борнмът46, натовари Соумс да състави за тая цел дружество. Мисис Ливърседж, жена с усет, устрои в чест на Соумс концерт и чай. Към края на тоя прием, който за немузикалния гост беше чиста скука, погледът на Соумс бе привлечен от една девойка в траур, която стоеше съвсем сама. Висока, все още слаба снага се очертаваше под меката черна рокля, ръцете в черни ръкавици бяха скръстени, устните полуотворени, а големите тъмни очи блуждаеха от лице на лице. Косата й, прибрана ниско на тила, блестеше над черната яка като спирали лъскав метал. И, докато я гледаше, Соумс усети как го овладява чувството, което почти всички мъже са изпитвали в един или друг момент от живота си — онова особено задоволяване на сетивата, оная особена увереност, която романистите и старите дами наричат любов от пръв поглед. Продължавайки да я наблюдава скришом, той се приближи към домакинята и зачака упорито музиката да спре.

— Коя е девойката с русата коса и тъмните очи? — запита той.

— Онази ли?… О! Айрин Ерън. Баща й, професор Ерън, почина тази година. Тя живее с мащехата си. Добра девойка, хубава, но без пари!

— Представете ме, моля ви се — каза Соумс.

Не знаеше как да поведе разговор, а пък тя беше съвсем неотзивчива. Но си отиде, решен да я види отново. Изпълни намерението си съвсем случайно, като я срещна на кея заедно с мащехата, която имаше обичай да се разхожда там от дванайсет до един преди обяд. Соумс се запозна с удоволствие с тази дама и, не след дълго, долови, че тя може да му бъде необходимият съюзник. Острият му усет за материалната страна в домашния живот скоро му подсказа, че Айрин струва на мащехата си повече от петдесетте лири, които внасяше годишно; подсказа му също, че Ерън, още млада жена, би желала да се омъжи повторно. А странната разцъфтяваща коса на завареницата беше пречка за осъществяване на това желание. И Соумс изработи с потайна упоритост своя план.

Замина си от Бормът, без да се издаде, но след един месец се върна и този път заговори не на девойката, а на мащехата. Каза, че решението му е непоколебимо и е готов да чака, докато се наложи. А наложи се наистина да чака дълго, да наблюдава как Айрин разцъфтява, как очертанията на младата снага се закръглят, как младата кръв пламти в очите и стопля млечнобялото лице; при всяко идване той й правеше предложение, а на тръгване за Лондон отнасяше отказа й с наранено сърце, студен и безгласен като гроб. Опита се да прозре скритите пружини на съпротивата й: и само веднъж му се стори да съзира някакъв лъч. Беше на една от онези танцувални вечеринки, които са единствен отдушник на страстите на населението в крайморските летовища. Седеше до нея в една ниша, все още тръпнещ от допира при валса. Тя го погледна над ветрилото, с което си вееше полека, а той загуби ума си. Улови китката й и притисна устни малко по-нагоре. Тя потрепера — и до ден днешен той не бе забравил това потреперване, нито дълбокото отвращение в погледа, който му отправи.

След една година тя отстъпи. Какво я накара да отстъпи, Соумс никога не разбра; не научи нищо от мисис Ерън, нелишена от дипломатически заложби. Когато запита веднъж след женитбата им: „Какво те караше да ми отказваш толкова пъти?“, Айрин отговори със странно мълчание. Загадка в деня, в който я видя за пръв път, тя беше и до днес загадка за него…

Босини го чакаше пред вратата. Красивото му, рязко очертано лице имаше странно замечтано изражение, сякаш и той долавяше обещание за блаженство в това пролетно небе, усещаше близкото щастие в пролетния въздух. Соумс го погледна. Какво ставаше с тоя човек, за да изглежда така щастлив? Какво очакваха тия усмихнати устни и очи? Соумс не разбираше какво очаква Босини, застанал тук и вдъхващ изпълнения с ухания ветрец. Почувства се отново смутен пред този човек, когото презираше по навик. И тръгна бързо към пристройката.

— Единственият цвят за керемидите — започна Босини — е рубиненочервен, с лек сив отенък, за да изглеждат прозрачни. Бих искал да знам мнението на Айрин. Поръчах пурпурночервени кожени завеси за портала към двора, а ако поставите в гостната тапет с цвят от слонова кост, ще имате неповторима гледка. Чрез цялата украса трябва да се стремите към това, което наричам… чар.

— Искате да кажете, че жена ми има чар? — попита Соумс.

Босини отбягна да отговори.

— В средата на двора трябва да засадите перуники.

Соумс се усмихна високомерно.

— Ще мина у Бийч — каза той — да избера нещо подходящо!

Не намериха какво повече да си кажат, но по пътя към гарата Соумс запита:

— Предполагам, че смятате Айрин за много артистична?

— Да. — Резкият отговор означаваше ясно: „Ако искате да разговаряте за съпругата си, ще трябва да го сторите с другиго!“

Тлеещият гняв, който Соумс бе чувствал цял следобед, пламна по-силно.

Никой не проговори, докато стигнаха до гарата: там Соумс запита:

— Кога смятате да завършите?

— До края на юни, ако наистина желаете да се заема с наредбата.

Соумс кимна.

— Ясно ви е — каза той, че къщата ми струва много повече, отколкото очаквах. Бих могъл, естествено, и да я изоставя, но нямам навика да се отказвам от онова, което веднъж съм решил!

Босини не отговори. Соумс го погледна косо с кучешка злост в очите… Защото, въпреки важния си вид и високомерното изискано мълчание, със своите стиснати устни и четвъртита брадичка Соумс приличаше донякъде и на булдог…

Когато Джун пристигна в седем часа вечерта на Монпелие Скуеър, прислужничката Билсън й каза, че мистър Босини е в гостната; господарката — каза момичето — се обличала и щяла да слезе след една минута. Ей сега ще й съобщи, че мис Джун е дошла.

— Не, Билсън — каза тя, — аз ще вляза сама. Няма защо да безпокоите мисис Соумс.

Тя свали палтото си, а Билсън я погледна заговорнически и дори не й отвори вратата на гостната, преди да изтича надолу.

Джун се спря за миг да се види в малкото старовремско огледало със сребърна рамка над грубия дървен скрин — стройна, властна фигурка с дребно решително личице, в бяла рокля с открита шия, прекалено тънка под короната от навити червеникавозлатисти коси.

Тя отвори леко вратата на гостната, с намерение да изненада Босини. Стаята беше изпълнена със сладостното ухание на цъфнали азалии.

— Ох, толкова ми се искаше да поговорим, но сега е невъзможно!

Гласът на Айрин каза:

— А по време на вечерята?

— Как може да разговаряме, когато…

Първата мисъл на Джун беше да се върне, но, вместо да стори това, тя влезе през стъклената врата, която водеше в двора. Оттам нахлуваше мирисът на азалиите, там, застанали гърбом към нея, скрили лица в златисторозовите цветчета, бяха годеникът й и Айрин.

Мълчаливо, но без стеснение, с пламнали страни и гневен поглед, девойката ги гледаше.

— Елате в неделя сама… да отидем заедно до къщата…

Джун видя, че Айрин вдигна очи към него иззад паравана от цветя. Не с поглед на кокетка, а с много по-мъчителния за нея поглед на жена, която се страхува да не издаде своите чувства.

— Обещах да изляза на разходка с чичо…

— С оня, грамадния ли? Накарайте го да ви доведе; някакви си десет мили — тъкмо да поразходи конете си.

— Горкият чичо Суидин!

Мирисът на азалиите лъхна в лицето на Джун; тя почувства, че й прилошава.

— Елате, моля ви се, елате!

— Но защо?

— Трябва да ви видя там… Мислех, че ще пожелаете ми помогнете…

За девойката отговорът прозвуча тихо, като шепот на цветя:

— И наистина желая!

Джун пристъпи през отворената врата.

— Колко е задушно тук! — каза тя. — Не понасям тоя мирис!

Очите й, гневни и прями, изгледаха и двамата.

— За къщата ли говорехте? И аз не съм я виждала още… Да отидем ли заедно в неделя?

Руменината изчезна от лицето на Айрин.

— Аз отивам този ден на разходка с чичо Суидин — отвърна тя.

— Чичо Суидин ли? Какво от това? Можете да го отпратите!

— Нямам навика да отпращам хората!

Чуха стъпки и Джун видя Соумс, застанал точно зад нея.

— И така, ако сте готови — каза Айрин, като ги изгледа един след друг със странна усмивка, — и вечерята е готова!

Развлечението на Джун

Вечерята започна в мълчание: двете жени седяха една срещу друга, мъжете също.

В мълчание изядоха супата — отлична, макар и малко гъста. Донесоха рибата. И тя беше поднесена при пълно мълчание.

Босини направи опит да поведе разговор:

— Днес е първият ден на пролетта.

Айрин повтори тихо:

— Да… първият ден на пролетта.

— Каква пролет! — каза Джун. — Не може да се диша!

Никой не отговори.

Изнесоха и рибата — отличен дувърски калкан. Билсън донесе бутилка шампанско, увита с бяла салфетка около гърлото.

— Ще ви се стори малко резливо — каза Соумс.

Подадоха котлетите, увити в розова крепонова хартия. Джун отказа да вземе котлет. Ново мълчание.

Соумс предложи:

— Вземи котлет, Джун. Не ще има нищо друго.

Джун отказа повторно и котлетите бяха изнесени. Айрин запита:

— Чухте ли моя дрозд, Фил?

— Разбира се… пее пролетния си призив. Още на площада го чух, когато идвах насам.

— Салата, сър?

Изоставиха пролетното пиле.

Сега се обади Соумс.

— Аспержите не струват. Чашка херес с десерта, Босини? А ти не пиеш нищо, Джун!

— Знаеш, че никога не пия — отвърна Джун. — Виното е отвратително нещо.

Внесоха шарлота с ябълки на сребърно блюдо. Айрин каза усмихнато:

— Азалиите са прекрасни тази година!

Босини промълви в отговор:

— Чудесни! С несравним мирис!

— Как можете да го понасяте? — каза Джун. — Билсън, захар, моля!

Подадоха й захар. Соумс забеляза:

— Шарлотата е добра.

Изнесоха и нея. Ново продължително мълчание. Айрин кимна:

— Махнете азалиите, Билсън. Мис Джун не понася миризмата им.

— Не, нека останат — каза Джун.

На малки чинийки поднесоха френски маслини и руски хайвер. Соумс запита:

— Защо няма испански маслини?

Но никой не му отговори.

Изнесоха маслините. Джун вдигна чашата си и каза:

— Малко вода, моля.

Наляха й вода. Внесоха сребърен поднос с германски сливи. Дълго мълчание. Всички ядяха в пълен мир.

Босини започна да брои костилките:

— Тази година… догодина… някога…

— Никога — довърши тихо Айрин. — Какъв великолепен залез! Небето е все още като рубин… несравнимо!

— А под него мрак — отвърна Босини.

Погледите им се срещнаха, а Джун се обади презрително:

— Лондонски залез!

Поднесоха египетски цигари в сребърна кутия. Соумс взе цигара и запита:

— Кога започва театърът ви?

Никой не отговори. Донесоха турско кафе в порцеланови чашки.

Айрин се усмихна спокойно и каза:

— Да можеше…

— Да можеше какво? — запита Джун.

— Да можеше да е винаги пролет!

Донесоха бренди. Беше светло и старо.

— Чаша бренди, Босини? — каза Соумс.

Босини изпи една чашка. Всички станаха.

— Желаете ли кола? — запита Соумс.

— Не — отговори Джун. — Билсън, палтото ми, моля!

Донесоха й палтото.

Айрин промълви откъм прозореца:

— Каква прекрасна нощ! Звездите вече изгряват!

Соумс добави:

— И така, приятно прекарване.

— Благодаря — отговори Джун от вратата. — Да вървим, Фил.

— Идвам — каза Босини.

Соумс се усмихна и каза насмешливо:

— На добър час!

Айрин ги изпрати до вратата.

— Лека нощ! — извика Босини.

— Лека нощ! — отвърна тихо тя.

Джун накара годеника си да е качат на горния етаж на омнибуса, защото искала да е на въздух, изви лице към ветреца навън и не продума.

Кочияшът се обърна веднъж-дваж с намерение да заговори, но намери за по-уместно да мълчи. Ама че весела двойка! Пролетта кипеше в неговите жили; той усещаше нужда от отдушник, преглъщаше, размахваше камшик, подканваше конете да бързат. Пък и те, горките, надушваха пролетта и почти половин час удряха по-бодро копита о паважа.

Целият град се бе оживил: клоните се извисяваха с премяна от млади листа и чакаха да получат някакъв дар от ветреца. Току-що запалените лампи побеждаваха постепенно мрака, лицата на минувачите изглеждаха бледи под тяхната светлина, а големите бели облаци се рееха бързо и безшумно из пурпурното небе.

Мъже във фракове бяха свалили пардесютата; работници се шляеха; жени — от останалите сами в този късен час — отминаваха самотни към изток с бавна, отмерена походка, с надежди и мечти за хубаво вино и добра вечеря или — съвсем рядко — за целувки, дадени с любов.

Всички тия хора, тръгнали по своя път под светлината на уличните лампи и плуващото небе, бяха получили в дар от пролетта своя дял от тръпно блаженство. И всички, като тия мъже с разкопчани жакети, бяха отхвърлили нещичко от своите каста, вярвания, обичаи и с леко накривени шапки, с походката, смеха, дори с мълчанието си издаваха онова, което беше общо у тях, под тръпнещите от страст небеса.

Босини и Джун влязоха мълчаливо в театъра и се качиха да заемат местата си в ложа-балкон. Пиесата бе току-що започнала и притъмнелият салон с редицата хора, загледани все в една точка, приличаше на градина с обърнати към слънцето цветя.

Джун не бе идвала никога досега в ложа-балкон. От петнадесетгодишна възраст тя придружаваше винаги дядо си в партера, на най-хубавите места в залата — в средата на третия ред, които Джолиън старши запазваше у „Гроган и Бойнс“ на връщане от Сити много преди спектакъла; той ги донасяше в джоба на балтона си заедно с кутия пури и вехтите кожени ръкавици и ги предаваше на Джун да ги пази до определената вечер. На тези столове високият, изправен старец със спокойна побеляла глава и нетърпеливото девойче с червеникавозлатисти коси гледаха най-различни пиеси, а на връщане Джолиън старши казваше за артиста в главната роля: „Не го биваше! Ех, да беше видяла Бобсън!“

Джун бе очаквала тази вечер с нетърпение и радост; бяха си я откраднали и щяха да бъдат сами; никой на Станхоп Гейт не подозираше къде са. Знаеше се, че са у Соумс. Очаквала бе награда за тая измама, извършена само заради годеника; очакваше тази вечер да разсее плътния студен облак и да внесе в отношенията им — така странни и мъчителни напоследък — слънцето и простотата, които имаха, преди да настъпи зимата. Дошла бе с намерение за решителен разговор и гледаше към сцената, без да вижда нищо, смръщила чело и стиснала ръце. Рояк ревниви подозрения измъчваха сърцето й.

Дори да го забелязваше, Босини не даваше да се разбере, че съзира смущението й.

Завесата се спусна. Първото действие беше свършило.

— Тук е страшно горещо — каза девойката. — Бих искала да излезем.

Беше много бледа и разбираше — защото изострените й нерви виждаха всичко, — че той е неспокоен и смутен.

В задната страна на театъра имаше балкон към улицата; тя излезе, облегна се на парапета, без да продума, и зачака той да заговори.

Най-после не можа да се стърпи.

— Искам да ти кажа нещо, Фил — каза тя.

— Да?

От отбранителната нотка в гласа му лицето й пламна и думите излетяха сами:

— Ти не ми даваш никаква възможност да бъда мила с теб; от цяла вечност вече!

Босини гледаше упорито към улицата. И мълчеше.

Джун продължи разпалено:

— Ти знаеш, че съм готова да сторя всичко… да бъда всичко за теб…

От улицата нахлу глъч, остър звън го проряза и възвести, че завесата се вдига. Джун не мръдна. В душата й се водеше отчаяна борба. Да сложи ли всичко на карта? Да се нахвърли още сега срещу влиянието, срещу притеглянето, което го отдалечаваше от нея? Тя имаше борчески нрав, затова веднага каза:

— Фил, заведи ме в неделя на къщата!

С усмивка, която трепкаше и гаснеше на устните й, опитвайки се — с какво усилие! — да скрие, че го наблюдава, тя следеше изражението му. Видя го да се люшка и колебае, видя неспокойното смръщване на челото, внезапното изчервяване.

— Не в неделя, мила — каза най-после той, — някой друг ден!

— Защо не в неделя? Няма да ти преча на работата в неделя.

Той направи усилие и отвърна:

— Имам уговорена среща.

— Ще заведеш…

Очите му светнаха гневно; той сви рамене и каза:

— Имам среща, която ще ми попречи да ти покажа къщата!

Джун прехапа до кръв устни и се върна на мястото си, без да продума, но и без да сдържи сълзите от ярост, които се стичаха по бузите й. Залата беше за щастие вече тъмна, та никой не видя мъката й.

Но в света на Форсайтови никой не може да се смята подсигурен срещу наблюдения.

На третия ред зад тях бяха Юфимия, най-младата дъщеря на Никълъс, и омъжената й сестра мисис Туитиман.

Те разказваха у Тимоти, че видели Джун и годеника й в театъра.

— В партера ли?

— Не, не в…

— О, на първия балкон, разбира се. Изглежда, че това е на мода между младежите!

Всъщност… не било точно така. Те били в… както и да е, този годеж нямало да го бъде. Никога не били виждали по-буреносно изражение от това на малката Джун! Просълзени от удоволствие, те разказваха как ритнала шапката на един господин, когато се връщала на мястото си посред действието, и как я изгледал господинът. Юфимия беше прочута със своя безгласен смях, който завършваше обикновено с писък; а когато мисис Смол вдигна ръце и попита: „Какво? Ритнала ша-апка?“, Юфимия се заля в такъв смях, че трябваше да я свестяват с амоняк. На излизане каза на мисис Туитиман:

— Чу ли я? „Ритнала ша-апка?“ Ох, ще умра!

За „малката Джун“ вечерта, която трябваше да бъде празник, се превърна в най-жалката от целия й досегашен живот. Само бог знае как се мъчеше да задуши гордостта, съмненията, ревността си!

Тя се раздели с Босини пред дома на Джолиън старши, без да се издаде; чувството, че трябва да завладее отново годеника си, беше достатъчно силно, за да я поддържа, но щом стъпките му заглъхнаха, тя осъзна ясно пълния размер на своето нещастие.

Отвори й безшумно „Сенки“ Тя смяташе да се прибере веднага в стаята си горе, но Джолиън старши, чул влизането й, застана на прага на трапезарията.

— Ела да си изпиеш млякото — каза той. — Поддържах го топло за теб. Много закъсня, къде беше?

Джун се спря до камината, с крак на решетката и ръка на плоча, както бе застанал и дядо й, когато се върна оная вечер от операта. Едва успявайки да се овладее, тя не се замисли много какво казва:

— Вечеряхме у Соумс!

— Хм! У Собственика! С жена му… и Босини, нали?

— Да.

Джолиън старши втренчи в нея своя пронизващ поглед, от който беше така мъчно да укриеш нещо; но тя бе извърнала глава, а когато се обърна към него, той престана веднага да я наблюдава. Видял бе достатъчно, дори повече, отколкото му трябваше. Наведе се към камината да вземе чашата с млякото и каза, отвърнал глава:

— Не бива да закъсняваш толкова много: страшно си разнебитена след това.

И се скри зад вестника си, като го разгъваше с ядно шумолене; но когато Джун отиде да го целуне, неговото „Лека нощ, миличка“ бе казано с такъв необичаен, развълнуван глас, че тя едва смогна да излезе, без да избухне в ридания, които я разтърсваха след това до късно през нощта.

Когато вратата се затвори, Джолиън старши пусна вестника и се загледа продължително и тревожно пред себе си.

„Негодник! — помисли той — Знаех си, че има да страда с него!“

Неприятни съмнения и подозрения, още по-мъчителни, защото се чувстваше безсилен да предотврати или ръководи хода на събитията, го връхлетяха отвред.

Дали този приятел не възнамеряваше да я изиграе? Той гореше от желание да иде и да му каже: „Слушайте, сър! Да не мислите да изиграете внучката ми?“ Но можеше ли? Макар че не знаеше нищо или почти нищо, той беше все пак уверен, поради непогрешимата си прозорливост, че става нещо. Подозираше, че Босини ходи прекалено често на Монпелие Скуеър.

„Този приятел — мислеше той — може и да не е негодник; лицето му не е на измамник; но все пак е чудновата птица! Не мога да го разбера! И никога няма да го разбера! Казват ми, че работел като роб. А не виждам нищо налице от тоя труд. Не е практичен, няма ред в работата. Като дойде тук, седи и мълчи като маймуна. Ако го попиташ какво вино ще пие, казва: «Благодаря, каквото и да е.» Ако му предложиш пура, ще я пуши, сякаш е германска стока за два пенса. Ни веднъж не съм го видял да погледне Джун както трябва; а все пак не я взима заради парите й. При най-лекият знак от нейна страна още утре ще разваля годежа. Но тя няма… то се знае! Ще държи за него! Упорита е като съдбата… нищо не изпуска!“

Той въздъхна дълбоко и обърна друга страница на вестника; може би ще намери утеха в колоните му.

А в стаята си горе Джун седеше пред отворения прозорец, откъдето, след като се бе наскитал в парка, пролетният ветрец нахлуваше да разхлади пламналите й страни и да изпепели сърцето.

Разходка със Суидин

Два реда от някаква песен в едновремешна училищна песнопойка гласят:

Лъщят копчетата върху синьото му палто, тра-ла-ла!

Радва се и пее като птица той…

Суидин не се радваше и не пееше като птица, но беше почти готов да затананика, когато излезе от Хайд парк меншънз и видя конете си пред входа.

Беше приятен юнски следобед, а, за да се допълни приликата със старата песен, Суидин бе облякъл син редингот и бе излязъл без горно палто, след като беше изпратил три пъти Адолф да се увери, че няма нито следа от източен вятър; рединготът беше така плътно закопчан около едрата му фигура, че, макар копчетата да не лъщяха, остро се набиваха на очи. Застанал величествено на тротоара, той слагаше кожените си ръкавици; с големия цилиндър, приличен на камбана, с едрата си, тежка фигура той изглеждаше по-първобитен, отколкото подобава на един Форсайт. Гъстата бяла коса, леко напомадена от Адолф, лъхаше на опопонакс47 и пури — прочута марка, за която плащаше сто и четиридесет шилинга за сто къса. А Джолиън старши казваше, че не би ги пушил, дори ако му ги подаряваха: за такава пура трябвало да имаш конски стомах!

— Адолф!

— Сар!48

— Новото одеяло на квадрати!

Никога не можа да научи тоя приятел да изглежда спретнат; а мисис Соумс имаше наблюдателно око…

— Свалете покрива на файтона; излизам на разходка… с… дама!

Една хубава жена ще иска да видят роклята й, а той… хм! Той… отиваше на разходка с дама! Връщаха се сякаш добрите стари времена.

Цяла вечност, откакто не бе излизал с дама! Последният път, доколкото си спомняше, беше с Джули; горката женица беше нервна през цялото време като котка и дотолкова го ядоса, че когато я остави на Бейзуотър Роуд, каза: „Дяволите да ме вземат, ако те заведа още веднъж!“ И сдържа думата си!

Той отиде при конете и разгледа юздите им; не че разбираше от юзди — не плащаше на кочияша си Шейсет лири годишно, за да се занимава с неговата работа: такова нещо не беше в принципите му. Всъщност славата му като познавач на коне почиваше главно върху факта, че някакви мошеници го бяха изиграли веднъж при дарби.49 Но някой от неговия клуб, виждайки го да слиза от своята карета със сиви коне — той се возеше винаги със сиви коне, защото смяташе, че е по-изискано, — го бе нарекъл „Двувпряжният Форсайт“. Когато този прякор стигна до ушите му чрез Никълъс Трефи, покойният съдружник на Джолиън старши, сам голям любител на карети и навярно пръв във цялото кралство по брой злополуки при каране на кола, Суидин каза, че е в правото си да се държи съответно. Прякорът му се харесваше не защото бе имал или защото щеше да има двувпряжна карета, но защото това звучеше някак много изискано. Двувпряжния Форсайт! Не е лошо! Роден много рано, Суидин бе пропуснал призванието си. Ако се бе появил в Лондон двайсет години по-късно, непременно щеше да стане борсов посредник, но по времето, когато трябваше да избира, тази завидна професия не беше още на голяма почит във висшата буржоазия. Той буквално бе принуден да стане изпълнител при продажба на търг.

Щом зае мястото си и пое юздите, като примигваше от слънцето, огряло бледото му старческо лице, той се огледа бавно. Адолф се бе качил отзад, конярят с кокарда стоеше пред конете, очакващ всеки миг знак за тръгване. И Суидин го даде. Екипажът се втурна напред и, докато си поемете дъх, пристигна, шумен и блестящ, пред вратата на Соумс.

Айрин излезе веднага и се качи в колата — както той разкара по-късно у Тимоти — с лекота… да речем… на Талиони50, без превземки, без това „искам, онова искам“; а най-вече — Суидин наблегна на този факт, като изгледа мисис Септимус така, че тя не знаеше где да се дене от смущение — „без глупави страхове“. На леля Естер описа шапката на Айрин: „Не като грамадните увиснали шапки, годни да събират само прах, в които сте се влюбили днес, а нещо спретнато, мъничко… — Той нарисува кръг във въздуха. — С бял воал… с такъв изискан вкус!“

— От какво беше шапката? — осведоми се леля Естер, която проявяваше вял, но неизменим интерес към облеклото.

— От какво ли? — отвърна Суидин. — Откъде да знам?

И потъна в такова дълбоко мълчание, че леля Естер се уплаши да не е изпаднал в безсъзнание. Но не се опита да го свести; нямаше такива навици.

„Дано дойде някой — помисли тя. — Не ми харесва видът му.“

Но Суидин се съживи изведнъж.

— От какво ли? — изпъшка бавно той. — От какво ли е била наистина?

Не бяха изминали и четири мили, когато Суидин забеляза, че на Айрин й е приятно да пътува с него. Лицето й беше така нежно зад белия воал, тъмните й очи така блестяха в пролетния ден, а щом й заговореше, тя се обръщаше усмихнато към него.

В събота сутринта Соумс я бе заварил да пише на Суидин, че не ще може да излезе с него. Защо отказва? — бе запитал Соумс. На своите роднини можеше да отказва колкото си иска, но той нямаше да позволи да отказва на неговите.

Тя го погледна втренчено, после скъса писъмцето и промълви: „Добре.“

И бе започнала да пише ново писъмце. Когато надникна след малко случайно, той видя, че е до Босини.

— По какъв повод му пишеш? — запита Соумс.

Айрин го погледна отново така втренчено и отвърна спокойно:

— За нещо, което искаше да направя вместо него!

— Хм! — каза Соумс. — Поръчения! Ще изоставиш собствената си работа, ако започнеш да постъпваш така!

И бе замълчал.

Суидин се стресна, когато чу за Робин Хил: далече беше за конете му, освен това той вечеряше в клуба винаги в седем и половина, преди да започне напливът; готвачът беше по-грижлив към по-ранните посетители… лентяй такъв!

Но му се искаше да разгледа къщата. Една сграда беше нещо привлекателно за един Форсайт, особено за този, който се занимава с продажби. Най-после, каза си той, не е кой знае колко далече. Когато беше млад, години наред бе държал жилище в Ричмънд, дето стоеше и каретата с конете, и всеки божи ден идваше на работа в Лондон и се връщаше. Тогава именно беше „Двувпряжният Форсайт“. Малкият екипаж и конете му бяха известни от Хайд парк корнър до „Стар енд Гартър51“. Херцог52… искаше да ги купи, готов да заплати двойно; но той не ги даде — човек трябва да цени хубавото, когато го има, нали? По избръснатото му червендалесто старческо лице беше изписана тържествуваща гордост; той размърда шия в правата колосана яка като пуяк, който ще си чисти перата.

Тази жена беше наистина очарователна! По-късно, у леля Джули, която вдигна ръце при тоя разказ, той описа подробно роклята й.

Прилепнала като ръкавица… без гънка, гладка като тъпан; такова нещо харесвал той, в една стройна линия отгоре додолу, а не раздърпаните жени, прилични на плашила! И погледна мисис Септимус Смол, дълга, тънка, като Джеймс.

— Жена със стил! — продължи той. — Достойна за крал! И толкова спокойна!

— Съвсем те е покорила, както изглежда — изръмжа леля Естер от ъгъла си.

Суидин чуваше отлично, щом някой го напада.

— Какво, какво? — запита той. — То се знае, че разбирам от хубави жени… стига да видя такова нещо. Едно само мога да кажа: не виждам млад човек, достоен за нея, но вие може би… виждате; да, може би… виждате!

— О — о? — промълви леля Естер. — Попитай Джули.

Доста време преди да стигнат Робин Хил, на Суидин, несвикнал на чист въздух, му се доспа. Той караше със затворени очи и само привичката да се държи цял живот изправен не позволи на едрата му снага да клюмне.

Босини ги очакваше, излезе да ги посрещне и тримата влязоха заедно в сградата; Суидин вървеше пръв, като въртеше бастун от малайски тръст с позлатена дръжка, който му бе подаден от Адолф, защото коленете му се бяха повдървили от дългото стоене в едно и също положение. Облече и шубата си, за да се предпази от течението в незавършената сграда.

— Стълбището — каза той — е великолепно! За баронски замък! Но ще трябват и статуи! — Спря се пред колонадата към вътрешния двор и протегна въпросително бастуна: — Какво е това… хол ли, или как го наричаха? Но погледна небето и се досети: — О, билярдна!

Когато му казаха, че това ще бъде двор с плочки и цветя в средата, той се обърна към Айрин:

— Ще пропилеете толкова място за цветя? Послушайте ме: поставете там масата за билярд!

Айрин се усмихна. Тя бе вдигнала воала и го бе прибрала над челото си като пребрадка на монахиня. А усмихнатите под него тъмни очи се сториха на Суидин по-очарователни от винаги. Той кимна. Видя, че ще се вслуша в съвета му.

Не намери да каже нещо особено за гостната и трапезарията; отбеляза само, че са „просторни“; но изпадна във възторг — доколкото достойнството му позволяваше — от избата за вино, където слезе по няколко стъпала подир Босини, който вървеше напред със свещ в ръка.

— Тук има място — каза той — за шест-седемстотин дузини… Чудесна избичка!

Когато Босини изяви желание да им покаже изгледа на къщата откъм горичката по ската, Суидин се спря.

— Гледката е чудесна и оттук — забеляза той. — Нямате ли нещо като стол?

Донесоха му стол от палатката на Босини.

— Идете вие двамата — каза добродушно той; — аз ще остана да се порадвам на гледката.

Седна на слънце до дъба; едър, изправен, протегнал едната си ръка върху дръжката на бастуна, сложил другата на коляното си, с разкопчана шуба, с плоскодънен цилиндър, надвиснал над бледото четвъртито лице, с обърнат към пейзажа празен поглед.

Кимна им, когато те тръгнаха през полето надолу. Не съжаляваше, че остана да поразмисли за миг спокойно. Въздухът беше приятен, слънцето не припичаше; гледката чудесна, забеле… Главата му се наклони на една страна; той се сепна и помисли: „Чудно нещо!“ Той да… О! Ето че му махаха с ръка отдолу! И той вдигна ръка и им помаха. Бързо вървяха… Гледката беше забеле… Главата му клюмна наляво, но се сепна веднага; после клюмна надясно. И остана така. Суидин заспа.

Макар и заспал, тоя страж навръх хълма все още господстваше над гледката… Забележителна гледка… като образ, изваян грубо от някой художник по поръчение на първобитните Форсайтови от езическите времена, за да увековечи господството на духа над материята!

И всичките безброй поколения на селските му прадеди, които отиваха в неделен ден да се любуват, с ръце на кръста, на своите малки участъци земя, без да издават с неподвижния си поглед своята владелческа страст и скритите й насилнически корени, страстта за собственост, изключваща всичко друго — тези безбройни поколения седяха сякаш заедно с него сега навръх хълма.

Бодрият Форсайтов дух отпътува далеко от заспалия, бог знае от кои непроходими фантастични кътчета, при двамата младши, да види какво правят в горичката… дето пролетта вилнееше с ухание на сокове и разцъфтяващи пъпки, с песен на безчетни птици, с килим от синчец и прелестни треви, със слънце, позлатило короните на дърветата да види какво правят, пристъпващи така близо един до друг по тясната пътечка; така близо, че почти се докосваха, да види очите на Айрин, които грабваха като тъмни крадци самото сърце на пролетта. Могъщ невидим пазител, духът му беше там, спираше заедно с тях да погледне рошавото телце на къртицата, умряла само преди час, с още неовлажнена от дъжд или роса кафявосребриста козина, да бди над сведената глава на Айрин и кроткия поглед на натъжените й очи; над главата на младежа, който я гледа така неотстъпно и странно. Върви с тях през просеката, направена от някой дървар, дето синчецът е отъпкан, а един ствол се е превил и клюмнал от разсечения дънер. Качва се с тях по него, стига до края на горичката, зад която се разстила непозната земя, откъдето долита далечно: „Ку — куу… Ку куу!“

Стои той безмълвно край тях, обезпокоен от тяхното мълчание. Толкова чудно! Толкова странно!

После се връща някак виновно през гората… до просеката, все така безмълвно сред нестихващата птича песен и буйно ухание… Хм! Какво ли беше то? Сякаш на оная билка, дето туряха… Ето и дънера, препречил пътеката.

Тук, невидим, смутен, витаещ над тях с нарочно шумолене, неговият форсайтовски дух я вижда застанала до дънера, олюлявайки леко прекрасната си снага; тя се усмихва на младежа, който е вдигнал към нея странно сияещи очи; после се спуска… ох! Ще падне!… Не, само се плъзва към гърдите му; меката й топла снага е в обятията му; целувка; отдръпване; възклицание: „Вие знаете… че ви обичам!“ Знае ли… наистина, тая хубава… Любов ли? Ха!

Суидин се събуди; чувстваше се разнебитен. С някакъв особен вкус в устата. Къде ли е?

Дявол да го вземе! Заспал беше!

И бе сънувал някаква нова супа, с вкус на джоджен.

А младите… къде се бяха дянали? Левият му крак бе изтръпнал.

— Адолф!

Разбойникът не се обади — сигурно спеше някъде. Суидин стана, висок, едър, грамаден в шубата, огледа неспокойно поляната и след малко ги видя да се връщат.

Айрин вървеше напред, а онзи приятел… какъв прякор му бяха дали… Пирата сякаш… пристъпваше унило след нея; навярно го бе жестоко мъмрила. И съвсем заслужено: ще я води толкова далече, за да й показва къщата! Къщата се гледа най-добре от полянката пред нея.

Видяха го. Той протегна ръка и помаха припряно, за да ги накара да побързат. Но те се бяха спрели. Защо бяха застанали там да приказват… да приказват безкрай? Тръгнаха отново. Сигурно го мъмреше, и то съвсем заслужено… Такава грозна сграда той не бе виждал досега.

Погледна го внимателно с бледите си неподвижни очи. Тоя младеж изглеждаше наистина много странен.

— Нищо няма да излезе от тая работа! — каза кисело Суидин, като посочи сградата. — Прекалено модерна е!

Босини го погледна така, сякаш не бе чул; по-късно Суидин каза на леля Естер: „Екстравагантна личност… гледа ви съвсем особено… Чепат човек!“

Не обясни какво му е дало повод за тази неочаквана психологическа оценка: дали изпъкналите скули, чело и брадичка на Босини или жадното изражение на лицето му, пълна противоположност на спокойното задоволство, с което според Суидин трябва да се отличава съвършеният джентълмен.

Оживи се, щом споменаха за чай. Презираше чая — брат му Джолиън старши бе търгувал с чай и бе натрупал пари от чая, — но тъй като беше жаден и имаше страшно неприятен вкус в устата, беше готов да пие каквото и да е. Много би желал да осведоми Айрин за вкуса в устата си… тя беше така състрадателна… но доброто възпитание не позволяваше такова нещо; само въртеше език и леко облизваше небцето си.

В дъното на палатката Адолф бе навел котешките си мустаци над един чайник. Но го остави изведнъж, за да отвори бутилка шампанско. Суидин се усмихна, кимна към Босини и каза:

— Та вие сте същински Монте Кристо!

Този прочут роман — един от петте-шестте, които бе чел — бе оставил дълбоко впечатление в съзнанието му.

Взе чашата от масата и я вдигна с протегната ръка, жаден, нямаше да пие нещо долнокачествено! После я доближи до устните си и отпи една глътка.

— Хубаво вино — каза най-после, като поднесе чашата към носа си; — но не като моя хайдсийк!

В тоя момент именно му хрумна мисълта, която по-късно сподели у Тимоти със следните думи: „Никак няма да се учудя, ако оня архитект се е влюбил в мисис Соумс.“

От тоя миг бледите му кръгли очи не преставаха да проверяват това откритие.

— Този приятел — каза той по-късно на мисис Септимуз — я следи с поглед като куче… Чепата личност! Не се учудвам… тя е наистина очарователна жена и при това олицетворение на скромността! — Този образ бе създаден във въображението от смътния спомен за уханието, лъхащо от Айрин като полуразцъфнало цвете със замайващ аромат. — Но не бях напълно уверен в това до момента, когато видях да вдига кърпичката й!

Очите на мисис Смол пламнаха от възбуда.

— Даде ли я?

— Да я даде ли? — отвърна Суидин. — Видях как я целуна, като смяташе, че не го гледам!

Мисис Смол ахна — не можеше да проговори от вълнение.

— Но тя не го насърчава — продължи Суидин, после замълча и се унесе една — две минути така, както когато бе изплашил леля Естер… защото си припомни изведнъж, че докато се качваха във файтона, тя подаде повторно ръка на Босини и я остави дълго в неговата… Той шибна елегантно конете, за да върне вниманието й към себе си. Но тя погледна още веднъж назад и дори не отговори на първия му въпрос; а не можеше да види лицето й, защото веднага го наведе.

Има една картина, която Суидин не бе виждал, представляваща мъж, седнал на скала, а край него в спокойните зелени води някаква морска нимфа лежи по гръб. Лицето й е полуусмихнато — с усмивка на безнадеждно отдаване и скрита радост. Седнала до Суидин, Айрин се усмихваше може би точно така.

Стоплен от шампанското и останал сам с нея, той изказа всичките си ядове — тлеещата ненавист към новия готвач на клуба, тревогите около къщата на Уигмор Стрийт, дето онзи разбойник, наемателят, бе фалирал, за да спаси шурея си — сякаш не знаеше, че човек трябва да е състрадателен най-напред към своя дом; загрижеността си от глухотата и от болката, която изпитваше понякога в десния хълбок. Айрин го слушаше с блуждаещ поглед. А той помисли, че тя се е трогнала от тревогите му и почна страшно да се съжалява. Но въпреки това, седнал до тази красива жена, в своята шуба с бранденбурги и леко накривен цилиндър, се чувстваше по-изискан от всеки друг път.

Обаче някакъв уличен продавач, извел изгората си на празнична разходка, изпитваше сякаш същото чувство. Шибнал магарето си да препуска редом с тях, той седеше изпружен като манекен в лодковидната кола, подпрял важно брадичка в червената кърпа около врата, както Суидин бе подпрял своята върху широката си връзка; а момичето с проскубана боа, чиито краища подскачаха на гърба му, се мъчеше да прилича на дама. Приятелят й размахваше пръчката с разрошено въженце на края, повтаряйки със странна точност кръгообразния замах на Суидин, и обръщаше глава към дамата си, за да я погледне отстрани — невероятно повторение на Суидиновия първобитно-настойчив поглед.

Отначало Суидин не забеляза присъствието на простака, но след някое време си втълпи, че това нищожество му се подиграва. Той шибна кобилката по хълбока. Но двете коли продължиха по някакво нещастно съвпадение да се движи редом. Жълтото подпухнало лице на Суидин почервеня; той вдигна камшик да плесне уличния продавач, но нарочна намеса от страна на провидението го спаси от подобно самозабравяне. От една врата излезе карета, файтонът и колата се сблъскаха и по-лекото превозно средство се прекатури.

Суидин дори не се обърна да погледне. За нищо на света не би се спрял да помогне на тоя простак. Пада му се, ако си е счупил врата!

Но и да искаше да му помогне, не би могъл. Сивите коне се бяха подплашили. Файтонът се люшкаше ту на едната, ту на другата страна и хората вдигаха уплашено глава, когато той профучаваше край тях; Суидин дърпаше с протегнати ръце поводите. Бузите му се бяха издули, устните бяха стиснати, подпухналото лице беше тъмночервено от гняв.

Айрин се бе хванала за облегалките и се вкопчваше все по-здраво в тях при всяко подскачане на колата. Суидин я чу да пита:

— Ще катастрофираме ли, чичо Суидин?

Той можа да изрече задъхано:

— Няма нищо, малко… се разиграха.

— Никога не ми се е случвала злополука.

— Не мърдайте! — Погледна я косо. Тя се усмихваше, съвършено спокойна. — Стойте мирно — повтори той. — Не бойте се, ще ви заведа в къщи!

След страшното усилие той чу с изненада думите й, изречени сякаш с чужд глас:

— Все ми е едно дали ще се върна, или не!

Колата подскочи така ужасно, че възклицанието на Суидин замря в гърлото му. Заморени от изкачването на един хълм, конете тръгнаха в тръст и накрая доброволно спряха.

— Когато ги спрях — разказа по-късно Суидин у Тимоти, — тя беше спокойна като мене. Бог ми е свидетел! Държа се така, сякаш не искаше и да знае дали няма да си счупи врата! Каза само: „Все ми е едно дали ще се върна, или не!“ — Той се облегна върху дръжката на бастуна и изрече, за ужас на мисис Смол: — И никак не се учудвам, при такъв педантичен съпруг като Соумс!

Не му мина през ум да се запита какво е правил Босини, след като го оставиха сам; дали бе тръгнал да обикаля като куче, както го бе нарекъл; да обиколя горичката, дето пролетта продължаваше да вилнее и кукувицата все още зовеше отдалеко; дали бе отишъл там, долепил до устни кърпичката с парфюм, примесен с дъх на мащерка и мента? Дали бе отишъл там с такава бурна и сладостна мъка, от която би могъл да се разридае под дърветата? Не се запита изобщо какво ли е направил тоя младеж. Защото, докато стигне до Тимоти, Суидин го бе забравил напълно.

Джеймс се осведомява лично

Хората, незапознати с Форсайтовата борса, може би не ще си дадат сметка за вълнението, предизвикано от отиването на Айрин до къщата.

След като Суидин разправи подробно у Тимоти за тази паметна разходка, целият разказ — допълнен с малко любопитство, с мъничко коварство и с искрено желание да й направят добро — бе предаден и на Джун.

— Какъв ужас, мила! — заключи леля Джули. — Да каже, че не искала да се върне в къщи! Какво значи това?

Разказът беше наистина странен за девойката. Тя го изслуша, като се червеше от мъка, после стана изведнъж, ръкува се сухо и си отиде.

— Просто невъзпитана! — каза мисис Смол на леля Естер, когато Джун си бе отишла.

Но начинът, по който посрещна новината, бе изтълкуван неправилно. Тя се разстрои. Има следователно нещо не в ред. Странно! Бяха такива приятелки с Айрин!

Всичко това съвпадаше прекалено добре със слуховете и намеците, които се чуваха напоследък. Припомниха си разказа на Юфимия за театъра… За това, че мистър Босини е постоянно у Соумс. Така ли? Да, разбира се, ще ходи… заради строежа! Тук нищо не се признаваше открито. На Форсайтовата борса се говореше открито само при най-големи и явни неприятности. Тази машина беше прекрасно устроена: един намек, един незначителен израз на съжаление или съмнение беше достатъчен да предизвика трепет в така отзивчивата фамилна душа. Никой не желаеше този трепет да причини никому мъка, напротив: той се дължеше на най-добри намерения, на чувството, че всеки член от рода е крепко свързан с фамилната душа.

В основата на тия приказки имаше и много доброжелателство; то се изразяваше често в съчувствени посещения, съобразно светските обичаи, като по този начин се проявяваше доброта към страдащите; а нестрадащите имаха приятната утеха, че други са сполетени от нещастие, от което самите те са били ощетени. Всъщност само желанието да се разгласят фактите — от които се въодушевява и печатът — накара, да речем, Джеймс да влезе във връзка с мисис Септимус, мисис Септимус — с малките дъщери на Никълъс, а дъщерите на Никълъс — с кого ли не. Висшата класа, до която бяха успели да се издигнат, изискваше у членовете си откровеност и, главно, сдържаност. Това съчетание им осигуряваше правото да се числят към нея.

Мнозина от младите Форсайт съвсем естествено смятаха и открито заявяваха, че не желаят никой да наднича в личните им работи; но невидимият магнетизъм на семейното клюкарство беше така могъщ, че те не можеха за нищо на света да укрият и най-дребният факт от живота си. Чувстваха, че подобен стремеж би бил безнадежден.

Един от тях (Роджър младши) направи героичен опит да освободи подрастващото поколение от това иго и нарече Тимоти „дърт котарак“. Но ударът му рикошира върху собствените му плещи; защото думите му стигнаха твърде деликатно до ушите на леля Джули, която ги потвърди възмутено пред мисис Роджър, а от нея те се върнаха до Роджър младши.

Но все пак страдаха обикновено грешниците; например Джордж, когато загуби всичките си пари на билярд; или самият Роджър младши, когато едва не се ожени за девойката, с която — както разправяха — бил вече свързан по закона на природата. Или Айрин, тръгнала, както предполагаха — макар и да не го казваха открито, — по опасен път.

Всичко това беше не само приятно, но и полезно. Спомагаше часовете у Тимоти на Бейзуотър Роуд да минават много по-лесно. Безброй часове, които щяха да бъдат иначе празни и скучни за живеещите там. А домът на Тимоти беше една от стотиците подобни къщи в Лондон — къщи на неутралните осигурени класи, които не участват в борбата и намират смисъл в живота, като наблюдават борбите на другите.

Ако не са приятните фамилни клюки, там би било наистина скучно. Слухове, приказки, съобщения, предположения — та нима не бяха те децата на тоя дом, обичани и скъпи като бъбривите малчугани, от които братята и сестрите бяха лишени в своя жизнен път? Да приказват за тях, беше все едно да си представят, че притежават тия деца и внуци, за които сърцата им копнееха. Не можеше наистина да се каже с положителност дали сърцето на Тимоти жадуваше за нещо, но несъмнено беше, че той се разстройваше при появата на всеки малък Форсайт.

Напразно Роджър младши казваше: „Дърт котарак!…“ Напразно Юфимия вдигаше ръце, провикваше се: „Ох, ония тримата ли?“, заливаше се в безгласен смях и изпищяваше накрая. Напразно и не много любезно от тяхна страна.

Положението, което по това време можеше да изглежда — особено за форсайтовските очи — странно, да не кажем „непоносимо“, не беше в края на краищата толкова странно, като се вземат предвид някои факти.

Факти, които бяха пропуснали да забележат.

Преди всичко в сигурността, породена от голям брой благополучни бракове, забравяха, че любовта не е парниково цвете, а волно растение, поникнало във влажна нощ или в слънчев пек от волно семе, издухано край пътя от волен вятър. Волно растение, което, ако цъфне случайно в нашите градини, наричаме цвете; а цъфне ли отвън — наричаме бурен; цвете или бурен, от уханието и багрите му лъха винаги волност!

И след това — тъй като фактите и личностите от собствения им живот не им бяха дали възможност да узнаят тази истина — Форсайтови изобщо не признаваха, че когато този бурен поникне, мъжете и жените се превръщат в нощни пеперуди, които бледият му цветец привлича като пламък.

Много време бе минало, откакто Джолиън младши бе прескочил плета; и съществуваше опасност да се установи отново традицията, че хората от техния ранг никога не прескачат плета, за да откъснат тоя цветец; че от любов, като от шарка, човек заболява само веднъж, на определена възраст, и може да се излекува завинаги — както от шарката с успокояваща помада от мед и масло — в брачното легло.

От всички, до които стигна странната мълва за Босини и мисис Соумс, най-много се разтревожи Джеймс. Отдавна бе забравил как той, дълъг и блед, с кестеняви бакенбарди, ухажваше. Отдавна бе забравил къщицата в окрайнините на Мейфеър53, дето бе прекарал първите дни от своя живот, или, по-точно, отдавна бе забравил тия първи дни, а не къщицата — един Форсайт никога не забравя къща, — която бе продал по-късно с чиста печалба от четиристотин лири.

Отдавна бе забравил ония дни с техните надежди, страхове и съмнения за благоразумието на брака (защото Емили беше хубавичка, но нямаше нищо, а сам той едва изкарваше тогава по хиляда лири годишно), както и странното непреодолимо влечение, което не му даваше покой, докато накрая реши, че ще умре, ако не се ожени за девойката с русата коса, така красиво прибрана на тила, с прекрасните рамене, които се подаваха от стегнатия корсет, с красивата снага, скрита в огромния кринолин.

Джеймс бе минал през огъня, но бе минал и през годините, които гасят огъня; изпитал бе най-тъжното преживяване — да забравиш какво значи да си влюбен.

Забравил беше! Толкова отдавна бе забравил, че дори не помнеше, че е забравил.

А сега до него бе стигнала мълвата за съпругата на сина му; съвсем смътна, като сянка, която витае из почти осезаемата видимост на нещата; недействителна, неузнаваема като призрак и като призрак вдъхваща неизразим ужас.

Той се опитваше да разбере, но без полза; все едно да се опитва да отнесе към своята личност някоя от трагедиите, за които четеше всеки ден във вечерния вестник. Просто не можеше. А може би и нямаше нищо. Само празни приказки. Тя не се разбираше наистина много добре със Соумс, но беше мила и добра… да, мила и добра!

И Джеймс, като повечето мъже, обичаше скандалните истории и с случваше да каже спокойно, облизвайки устни: „Да, да… за нея и за младия Джейсън… разправят, че били заедно в Монте Карло!“

Но значението на подобна постъпка — нейното минало, настояще и бъдеще — никога не му бе идвало наум. Какво означаваше тя, какви страдания и възторзи са довели до нея, каква бавна, непреклонна съдба се таи в голите, понякога гнусни, но винаги тръпчиви факти — едва сега всичко това изникна пред него. В такива случаи той нямаше навика да осъжда, да хвали, да прави изводи или да обобщава; само слушаше почти жадно и повтаряше, каквото е чул, с не малка наслада, сякаш е изпил чашка херес или аперитив.

Но сега, когато подобно нещо — или по-точно, мълвата, намекът за подобно нещо — засегна и самия него, той се почувства като в мъгла, която изпълваше устата му с отровен вкус и му пречеше.

Скандал! Опасност от скандал!

Единствено като си повтаряше тая дума, той можеше да спре мисълта си върху нея, да си представи това нещо. Забравил бе усещанията, необходими за разбиране развоя, съдбата или значението му; просто не можеше вече да допусне, че е възможно хората да се изложат на опасност заради някакво любовно увлечение.

Смешно би било дори да се предположи, че измежду познатите му, които отиваха всеки ден на работа в Сити, а в свободното си време купуваха ценни книжа и къщи, ходеха на вечери или — както бе чувал — играеха на карти, би имало човек, който да се изложи на каквато и да е опасност за нещо така отвлечено и въображаемо като любовта.

Любов! Струваше му се наистина, че е чувал такава дума, както и правилото, че „млад мъж и млада жена не бива да се оставят никога сами“, запечатало се в съзнанието му като географски паралели на карта (защото, стигне ли се до „основата“ на нещата, всички Форсайтови бяха отлични реалисти); а другото… да, него той можеше да си представи само чрез думата „скандал“.

Но не! В тия слухове нямаше нищо вярно… не можеше да има. Той не се страхуваше; снаха му беше едно наистина мило същество. Но лошо е, когато такава мисъл ти бръмне в главата. Джеймс беше неспокойна натура… от ония хора, които не се отървават лесно от подобни мисли и се измъчват от предчувствия и нерешителност. От страх да не загуби нещо, което иначе би могъл да запази, той беше просто неспособен да вземе решение, докато не се убеди напълно, че ще загуби, ако не го вземе.

В живота имаше обаче много случаи, когато дори вземането на решение не зависеше от него: сегашния беше един от тях.

Какво можеше да стори? Да поговори със Соумс. Това щеше само да влоши нещата. Освен това той дори беше сигурен, че всъщност няма нищо.

Всичко беше заради оня строеж. Той се бе отнесъл още отначало с недоверие към това намерение. Защо бе хрумнало на Соумс да отива извън града? Ако искаше непременно да похарчи куп пари, за да си строи къща, защо не бе взел първокласен архитект вместо никому неизвестния Босини? Джеймс бе предвидил какво ще стане. А сега бе чул, че къщата струва на Соумс много повече, отколкото се предполагаше отначало.

Този именно факт изясни за Джеймс истинската опасност в положението. С тия хора на „изкуството“ е винаги така; разумен човек не бива да има работа с тях! Предупредил бе и Айрин. А ето какво излезе!

И изведнъж Джеймс реши, че ще трябва да се осведоми лично. След тази мъгла от тревоги мисълта, че ще види къщата, го изпълни с необяснимо задоволство. Успокоението се дължеше може би просто на това, че е решил да направи нещо, или по-скоро на факта, че ще види къщата.

Чувстваше, че като погледне сградата от тухли, вар, дърво и камък, построена от тоя, когото подозираше, ще вникне в самата същина на слуховете за Айрин.

И така, без да се обади никому, той отиде до гарата със закрита двуколка, а оттам продължи с влак до Робин хил; и тъй като там обикновено нямаше кабриолети, видя се принуден да продължи пеша.

Тръгна полека по хълма, като превиваше с мъка кокалестите си колене и рамене, приведен и, въпреки това елегантен в цилиндъра и редингота си, безукорно лъскави и чисти благодарение на реда в домакинството. Поддържаше го Емили; по-точно, не го поддържаше — защото хората от доброто общество не следят дали копчетата по дрехите са се скъсали, а Емили беше от доброто общество, — но следеше икономът да го поддържа.

Джеймс трябваше да пита три пъти за пътя; винаги повтаряше дадените указания, искаше от запитания да му ги каже още веднъж и сам ги повтаряше пак, защото беше разговорчив по нрав, а освен това предпазливостта не е никога излишна из непознати места.

На всички разправяше, че търси новострояща се къща; но едва когато му посочиха покрива й между дърветата, той наистина се увери, че не са го насочвали погрешно.

Облачно небе сякаш потискаше света като светлосив варосан таван. Никаква свежест или ухание във въздуха. В такъв ден и британските работници дори не се стараеха да направят нещо повече от онова, което са длъжни, и вършеха работата си без монотонните разговори, с които се прогонва мъката от труда.

Хора по ръкави работеха тук-таме из недовършената сграда, чуваха се прекъснато чукане, звънтене на метал, стъргане с трион, тракане на ръчни колички по дъски; а кучето на надзирателя, вързано за дъбовата греда, заскимтяваше от време на време като завиращ чайник.

Току-що поставените стъкла на прозорците, мацнати с по едно бяло петно в средата, гледаха Джеймс като очи на сляпо куче.

Шумът от строежа продължаваше, остър и нерадостен под сивобялото небе. А дроздовете, които търсеха червеи в прясно разкопаната пръст, почти не се обаждаха.

Джеймс тръгна между купчини чакъл — прокарваха вече пътеката — и стигна пред главния вход. Спря се и вдигна глава. Малко нещо можеше да се види от това място и той го видя веднага; постоя така доста време, замислен кой знае за какво.

Порцелановосините очи под гъстите и рошави побелели вежди не мръдваха; дългата горна устна на широката уста, оградена от красивите бакенбарди, се сви веднъж-дваж; от това неспокойно, унесено изражение можеше лесно да се разбере откъде Соумс бе получил стеснителността, която се появяваше понякога на лицето му. Джеймс сякаш си казваше: „Не знам… животът е сложно нещо.“

В това положение го изненада Босини.

Джеймс свали поглед от неизвестното птиче гнездо, което сякаш търсеше в небето, към лицето на Босини, изразяващо насмешливо презрение.

— Добър ден, мистър Форсайт. Дойдохте да видите лично строежа, нали?

Както знаем, Джеймс бе дошъл тъкмо за това и въпросът го накара да се почувства неудобно. Все пак протегна ръка и каза:

— Добър ден! — без да погледне Босини.

Архитектът му направи път с насмешлива усмивка.

Тази учтивост се стори подозрителна на Джеймс.

— Най-напред ще искам да пообиколя — каза той, — да видя как работят!

Тераса от дялан камък, с лек наклон вляво, обхващаше югоизточната и югозападната страна на къщата и се спускаше към приготвена за затревяване пръст; Джеймс тръгна по терасата.

— Колко струва това нещо? — запита той, като видя, че терасата завива и зад ъгъла.

— Колко мислите? — попита Босини.

— Откъде да знам? — отвърна някак смутено Джеймс. — Двеста-триста, предполагам.

— Точно!

Джеймс го погледна остро, но архитектът сякаш не го забеляза и той си помисли, че може да не е дочул правилно отговора.

Когато стигнаха пред входа за градината, се спря да обгърне пейзажа.

— Това трябва да се отчете — посочи той дъба.

— Така ли? Смятате, че с това дърво не ще имате достатъчно простор срещу дадените пари?

Джеймс го изгледа отново с подозрение — този младеж имаше странен начин на изразяване.

— Как да кажа — отвърна той, като натъртваше нервно и смутено на думите си, — не виждам за какво ви е дърво!

— Още утре ще го отсекат — обеща Босини.

Джеймс се разтревожи.

— О! Да не кажете, че аз съм поискал да го отсечете! Аз не разбирам от тия неща!

— Така ли?

— Да — побърза да добави Джеймс, — откъде-накъде ще разбирам? Нямам нищо общо с тая работа. Правете, каквото искате, но на своя отговорност.

— Позволявате ли да се позова на вашето мнение?

Джеймс още повече се разтревожи.

— Защо трябва да се позовавате на моето мнение? — промърмори той. — И по-добре оставете дървото на мястото му. То не е ваше.

Извади една копринена кърпичка и изтри челото си. Влязоха в сградата. И Джеймс като Суидин се смая от вътрешния двор.

— Страшно много пари трябва да сте похарчили тук — каза той, след като гледа дълго колоните и галерията. — Колко струват например тия колони?

— Не мога да ви кажа наизуст — отвърна замислено Босини, — но знам, че струват наистина много.

— Така и предполагах — забеляза Джеймс. — Бих искал… — но зърна погледа на архитекта и млъкна. Отсега нататък, щом му се приискаше да узнае цената на нещо, задушаваше любопитството си.

Босини изглеждаше решен да му покаже всичко и ако Джеймс не беше прекалено „наблюдателен“, сигурно щяха да обикалят постройката още веднъж. Архитектът проявяваше такава готовност да отговаря на въпросите му, че Джеймс реши, че трябва да бъде нащрек. Започна да се уморява от движението, защото, макар и доста жилав за високия си ръст, беше все пак седемдесет и петгодишен.

Отчая се, нищо не бе разбрал, не бе получил от огледа данните, които се бе надявал да събере. Само засили неприязънта и недоверието си към тоя младеж, който го отегчаваше със своята учтивост и в чието държане съзираше вече явна подигравателност.

Този приятел беше по-умен, отколкото Джеймс бе предполагал, и по-красив, отколкото би желал. Имаше нехайно държане, твърде неприятно за Джеймс, за когото рискът беше най-непоносимото нещо в живота; и една особена усмивка, появяваща се, когато най-малко я очаквате; и съвсем особени очи. Общо взето, както Джеймс се изрази по-късно, приличаше на гладен котарак. Дотам можа да стигне той при разговора си с Емили в описанието на сдържаната неприязън, мекота и подигравателност, от които се състояха обноските на Босини.

Най-после, след като видя всичко, той се озова отново пред вратата, отдето бе влязъл; и разбрал, че бе пропилял напразно време, сили и пари, събра цялата си форсайтовска смелост и каза, като погледна остро Босини:

— Предполагам, че виждате често снаха ми; какво мисли тя за тази къща? Но тя навярно не я е виждала още?

Зададе въпроса, като знаеше много добре за посещението на Айрин… В това посещение нямаше, разбира се, нищо особено, освен необикновената й забележка, че й е „все едно дали ще се върне, или не…“ Знаеше и как Джун бе посрещнала вестта!

Задавайки въпроса по тоя начин, той искаше — както сам си каза — да изпита Босини.

Босини забави отговора, задържайки дълго, с неприятна настойчивост погледа си върху Джеймс.

— Тя видя къщата, но не зная мнението й.

Раздразнен и изненадан, Джеймс не беше в състояние да изостави разговора.

— Така ли? — запита той. — Навярно е идвала със Соумс?

— О, не! — отвърна усмихнато Босини.

— Не.

— Тогава… кой я доведе?

— Не зная дали трябва да ви кажа това.

На Джеймс, който знаеше, че бе идвала със Суидин, отговорът се стори неразбираем.

— Така ли? — смънка той. — Вие знаете, че… — И млъкна, съзрял внезапно опасността. — Добре. Щом не искате, няма да ми кажете! На мене изобщо никой нищо не ми казва!

Почти се изненада, когато Босини го запита:

— Впрочем можете ли да ме осведомите дали още някой от вас възнамерява да дойде? Бих искал да съм тук в такъв случай!

— Още някой ли? — учуди се Джеймс. — Кой друг още? Не зная да има още някой. Сбогом.

Подаде ръка, като гледаше в земята, докосна с дланта си дланта на Босини, улови чадъра си точно над копринения плат и си тръгна през терасата.

Преди да свие зад ъгъла, се обърна и видя, че Босини го следва бавно… „Промъква се покрай стената като едър котарак“ — каза си той. И се престори, че не забелязва, когато младежът свали шапка.

Щом излезе от пътеката, сигурен, че вече няма да го видят, още повече забави ход. Много бавно, още по-приведен, отколкото на идване, слаб, изгладнял и обезсърчен, продължи към гарата.

Докато го наблюдаваше да си отива така тъжно, Пирата може би съжали за държането си към стария човек.

Кореспонденцията между Соумс и Босини

Джеймс не спомена пред сина си за своето посещение; но като му се случи да иде една сутрин у Тимоти във връзка с канализацията, наложена на брат му от здравните власти, го спомена там.

Сградата не била лоша, каза той. Личало, че ще стане нещо от нея. Онзи приятел разбирал от занаята си; само че кой знае колко ще струва на Соумс тоя строеж!

Юфимия Форсайт, която беше случайно в стаята — дошла бе да вземе „Страдание и успокоение“, нашумелия нов роман на благоговейния мистър Сколс, — се намеси:

— Вчера видях Айрин в универсалния магазин; разговаряха приятелски с мистър Босини в отделението за колониал.

С тия прости думи тя предаде една сцена, която й бе направила в действителност дълбоко и сложно впечатление. Бързала към щанда за коприни в църковностопанския универсален магазин — едно заведение с възхитителна система, приемащо само сигурни клиенти, които можеха да плащат предварително стоката, доставяна им в къщи, и поради това много ценено от Форсайтови — за да избере тъмновиолетова коприна за майка си, която чакала отвън в каретата.

Когато минавала през колониала, погледът й бил неприятно привлечен от застанала гърбом красива фигура. Тя била така очарователно съразмерна, така скромно, но изящно облечена, че вроденото чувство за благоприличие на Юфимия веднага се разтревожило: тя знаеше, повече от вътрешен усет, отколкото от опит, че такива фигури са рядко добродетелни… а в нейното съзнание не бяха никога, защото собственият й гръб създаваше много грижи на шивачките.

Подозренията й се потвърдили. Идвайки откъм аптечния щанд, един млад човек свалил шапката и се приближил към дамата с неизвестния гръб.

Тогава именно Юфимия ги познала: дамата била несъмнено мисис Соумс, а младият човек — мистър Босини. Скрила се бързо да купи кутия туниски фурми — неудобно беше да я срещнат с покупки в ръце, и то толкова рано сутрин — и могла да наблюдава съвсем непреднамерено, но с любопитство краткия им разговор.

Мисис Соумс, обикновено бледа, била леко поруменяла; а държането на мистър Босини било странно, макар и любезно (Юфимия го намираше изискан, а прякорът Пирата, с който го бе удостоил Джордж, беше романтичен и почти очарователен). Той като че молел за нещо. Разговаряли така оживено — или по-точно, той говорел така оживено, защото мисис Соумс почти не говорела, — че, без да искат, пречели на минувачите. Един приятен възрастен генерал, който отивал към щанда за пури, бил принуден да заобиколи и щом видял мисис Соумс, веднага свалил шапка, старият му глупак! Както всеки мъж!

Но това, което тревожеше Юфимия, бяха очите на мисис Соумс. Тя не погледнала ни веднъж Босини, докато й говорел; но след като си тръгнал, го проследила с поглед. И то какъв поглед!

Много тревожни мисли бе пробудил тоя поглед у Юфимия. Не бихме преувеличили, ако кажем, че я бе пронизал със своята тъжна, неотстъпчива нежност; мисис Соумс сякаш искала да върне тръгналия, да отрече нещо, което му бе казала.

Както и да е, тогава, запътила се за виолетова коприна, тя не бе имала време да обмисли по-дълбоко това: но била много… твърде много „intriguee54“ Кимнала бе леко на мисис Соумс, колкото да покаже, че ги е видяла; и, както повери по-късно на своята приятелка Франси (дъщеря на Роджър): „Просто изглеждаше, че съм я уловила на местопрестъплението.“

Джеймс, комуто беше противно да приеме безропотно едно ново потвърждение на собствените му мъчителни подозрения, я прекъсна веднага:

— Сигурно са ходили да избират тапети!

Юфимия се усмихна.

— В колониала ли? — запита кротко тя и добави, докато взимаше от масата „Страдание и успокоение“: — Даваш ми я, нали, мила лельо? Довиждане!

И излезе.

Джеймс пристигна в бюрото на „Форсайт, Бъстард и Форсайт“. Соумс седеше на въртящия се стол и пишеше някаква защита. Той поздрави баща си с кратко добър ден, извади от джоба си един плик и каза:

— Може би ще те интересува да прочетеш това нещо.

Джеймс прочете следното съобщение:

Точната и непосредствена причина на това писмо, естествено, не можеше да се отгатне, макар че не беше невероятно Босини да е бил подтикнат от някакъв внезапен бунт срещу своето подчинение към Соумс — вечното взаимоотношение между изкуството и собствеността, така великолепно резюмирано върху гърба на едно от най-необходимите съвременни пособия със сентенция, достойна за Тацит:

— Какво смяташ да му отговориш? — попита Джеймс.

Соумс дори не обърна глава.

— Не съм решил — каза той и продължи да пише защитата.

Един негов клиент, построил някакви сгради на площ, която не му принадлежеше, бе получил внезапно неприятно предложение да ги събори. Но след внимателното проучване на фактите Соумс бе открил възможност да даде мнение, че клиентът му е придобил право на собственост чрез владение и макар площта без съмнение да не му принадлежи, той е в правото си да я задържи и трябва да стори подкрепа на мнението си, за да може, както казват моряците, „да удържи“.

Той имаше репутация на човек, който дава разумни съвети; хората казваха: „Идете при младия Форсайт — той е умен мъж.“ И сам ценеше високо тая репутация.

Вродената му мълчаливост беше в негова полза; нищо не можеше да остави у хората, особено у хората с имоти, по-твърдо впечатление, че е солиден мъж. И той беше наистина солиден. Традиция, навик, възпитание, наследена способност, вродена предпазливост, всичко това създаваше една солидна професионална почтеност, неподатлива на никакви изкушения поради простия факт, че почиваше върху вродено отбягване на рисковете. Как би могъл да пропадне, когато ненавиждаше всички обстоятелства, при които пропадането беше възможно?… Човек не пада от под!

А безбройните Форсайтови, които имаха нужда от услугите на солиден мъж при неизброимите сделки, свързани с най-разнообразни видове собственост — като се почне с жени и се свърши с правото върху някой воден източник, — намираха, че е изгодно и сигурно да се доверят на Соумс. Лекото му високомерие, изражението му на човек, който винаги се рови да открие прецеденти, беше също и неговата полза — никой не е високомерен, ако не разбира работата си!

Фирмата се ръководеше всъщност от него, защото, макар че все още идваше почти всеки ден да се осведомява лично, Джеймс само седеше на стола си, кръстосал крака, объркваше вече решени неща и накрая си отиваше, а другият съдружник, невзрачният Бъстард, работеше много, но никой не се съобразяваше с мнението му.

И така Соумс продължаваше упорито защитата. Но не може да се каже, че беше спокоен. От време на време го преследваше чувство за близка неприятност. Опитваше се да го отдаде на физическо неразположение — черният му дроб не беше в ред, — но знаеше, че не е така.

Погледна часовника си. След четвърт час трябваше да отиде на събрание в „Новото каменовъглено дружество“ — едно от предприятията на чичо му Джолиън; там ще види може би чичо Джолиън и ще може да поговори с него за Босини — не бе решил какво, но все щеше да му каже нещо… Нямаше във всеки случай да отговори на писмото, докато не види чичо Джолиън. Стана, прибра грижливо черновата на защитата. Влезе в тъмната умивалня, завъртя електрическия ключ, изми ръцете си с черен уиндзорски сапун и ги изтри с кърпа между ролки. Изчетка косата си, оправи с особено внимание пътя по средата, завъртя отново електрическия ключ, взе си шапката, каза, че ще се върне в два и половина, и излезе на Поултри.55

До канцеларията на „Новото каменовъглено дружество“ не беше далеко. Те се намираха на Айрън монгър лейн; там именно, а не в Канън Стрийт хотел, дето по-амбициозните дружества правеха събранията си, се състоеше винаги общото събрание на каменовъгленото дружество. Джолиън старши бе обърнал още от начало гръб на вестниците. „Какво общо има публиката — казваше той — с моите предприятия!“

Соумс пристигна точно навреме и зае мястото си до управителния съвет, насядал в редица срещу акционерите, всеки директор зад собствената си мастилница.

Лесно отличим в центъра на редицата със своя черен, закопчан редингот и бели мустаци, Джолиън старши седеше, облегнат на стола, сложил крайчеца на пръстите си върху един екземпляр от доклада и баланса на директорите.

Отдясно, както винаги небрежен, седеше секретарят, „несменяемият“ Хемингс; всепоглъщаща скръб светеше в прекрасните му очи; а зад стоманеносребристата брада, траурна като цялата му външност, се съзираше една от черна по-черна връзка.

Случаят беше наистина тъжен, защото само преди шест седмици се бе получила телеграма от минния експерт Скориър, изпратен да обследва тайно мините, който съобщаваше, че директорът Пипин се е самоубил, когато се бе опитал след двегодишно мълчание да напише писмо на Управителния съвет. Това писмо беше на масата; щяха да го прочетат на акционерите: те трябва да знаят, разбира се.

Хемингс бе казвал често на Соумс, застанал с разтворени поли на редингота пред камината:

— Това, което нашите акционери не знаят, изобщо не заслужава да се знае. Вярвайте ми, мистър Соумс.

Веднъж, когато на разговора им присъстваше и Джолиън старши, се случи малка неприятност. Соумс си спомни как чичо му вдигна рязко поглед и каза: „Не говорете глупости, Хемингс! Искате да кажете, че не заслужава да се знае това, което знаят!“ Джолиън старши ненавиждаше подлизурството.

С гневен поглед и усмивка на дресиран пудел, Хемингс бе отговорил с изблик на престорено възхищение: „Чудесно казано, сър… наистина чудесно! Чичо ви не пропуска случай да бъде духовит!“

Но при следващата среща със Соумс се възползва от случая да му подхвърли: „Председателят вече много остаря… Нищо не иска да разбере. Страшно упорит… Но какво може да се очаква от човек с такава брадичка.“

Соумс бе кимнал.

Всеки знаеше, че брадичката на чичо Джолиън издава нрава му. Днес той изглеждаше загрижен, въпреки изражението, което приемаше на общо събрание. Соумс реши непременно да му поговори за Босини.

Вляво от Джолиън старши беше дребният министър Букър, също с изражение за общо събрание, сякаш издирваше някой особено уязвим акционер. До него се мръщеше един глух директор; до глухият директор седеше невъзмутимо старият мистър Блийдъм със съзнание за собственото си достойнство — съвсем основателно, защото Блийдъм знаеше, че кафявият свитък кожа, който го придружаваше винаги на общи събрания, е зад шапката му (старомоден цилиндър с плоски краища, напомнящ за широки връзки, обръснати мустаци, свежи бузи и къси побелели бакенбарди).

Соумс присъстваше винаги на общите събрания; смяташе, че е добра идея да бъде там, „за всеки случай“! Той огледа със съсредоточеното си високомерно изражение стените на залата, дето висяха плановете на мината и пристанището, както и голямата снимка на шахта, водеща до рудник, който се оказа съвършено недоходен. Тази снимка — доказателство за вечната ирония, която се таи в търговските предприятия — стоеше все още на стената, образ на любимия, но мъртъв директорски блян.

Най-после Джолиън старши стана и прочете доклада за баланса. Прикрил зад олимпийско спокойствие неугасващата ненавист, стаена в душата на всеки директор към акционерите му, той ги огледа равнодушно. Гледаше ги и Соумс. Повечето му бяха познати по лице. Ето старият Скръбсол, доставчик на катран, който според Хемингс „идваше само за пакост“ — заядлив старик с отпуснати бузи, едра челюст и голям цилиндър с ниско дъно, сложен на коленете му. Ето благоговейният мистър Бомс, който предлагаше винаги да гласуват благодарност на председателя и изказваше неизменно надеждата, че Управителният съвет не ще пренебрегне да се погрижи за духовното издигане на чиновниците си (той имаше строгия империалистически уклон на своето одеяние). Имаше и полезния навик да спира след това някой директор и да го разпитва каква ще бъде според него следващата година — добра или лоша; и в зависимост от отговора купуваше или продаваше някоя и друга акция през следващите петнадесет дни.

Ето и майор О’ Бейли, който непременно взимаше думата, ако не за друго, то поне за да подкрепи преизбирането на контрольора, а понякога предизвикваше и сериозно недоразумение, като грабваше просто от ръцете на другите предварително поверените им листчета с приветствия — или, по-точно, с предложения, — които ще трябва да направят.

Това бяха всички, заедно с още четири-пет души сериозни, мълчаливи акционери, особено симпатични на Соумс — делови хора, свикнали да си гледат работите без много шум, — добри, почтени мъже, които ходят всеки ден в Сити и всяка вечер се връщат при своите добри, почтени жени.

Добри, почтени жени! Тази мисъл пробуди отново у Соумс безименната му тревога.

Какво ще каже на чичо си? Как да отговори на онова писмо?

— … Ако някой акционер има да зададе въпрос, с удоволствие ще отговоря.

Леко потупване. Джолиън старши бе пуснал доклада и баланса на масата и въртеше с ръце очилата си с рогови рамки.

По лицето на Соумс пробягна едва доловима усмивка.

По-добре ще е да побързат с въпросите си! Той познаваше подхода (един наистина идеален подход!) на чичо си, който ще каже веднага:

— Тогава предлагам приемането на доклада и баланса!

Не им оставаше време да се обадят… защото всеизвестно е, че акционерите само ви пилеят времето!

Стана висок мъж с побеляла брада и сухо, недоволно лице:

— Смятам, че е редно, господин председателю, да повдигна въпроса за сумата от пет хиляди лири за баланса. „За вдовицата и семейството (той огледа сърдито всички) на покойния директор“, който така… хм… необмислено — повтарям: необмислено — се самоуби по време, когато крайно беше ценен за дружеството. Вие ни съобщихте, че договорът, така злощастно прекратен от самия него, е бил за петгодишен срок, от който е изтекла само една година… И аз…

Джолиън старши махна нетърпеливо с ръка.

— Смятам, че е редно, господин председателю… да попитам дали тази сума, платена или предложена на Управителния съвет да се плати на покойника… е за службата, която би изпълнил, ако не се бе самоубил?

— Тя се заплаща като възнаграждение за миналата му служба, която, както е известно на всички, в това число и на вас, беше изключително ценна.

— Тогава, сър, мога да заявя само, че щом е за минали заслуги, сумата е прекалено голяма.

Акционерът седна.

Джолиън старши почака една секунда и каза:

— Предлагам докладът и…

Акционерът отново стана.

— Мога ли да запитам дали Управителния съвет разбира, че парите не са негови… И без колебание смея да добавя, че ако бяха негови…

Втори акционер, с кръгло, упорито лице — Соумс си спомни веднага, че е шурей на покойния директор, — скочи и отвърна разпалено:

— По мое мнение, сър, сумата е недостатъчна!

Сега стана благоговейният мистър Бомс.

— Ако мога да се изкажа и аз… хм…, обстоятелството, че се е самоубил, трябва да е повлияло твърде силно на нашия уважаван председател. Не се съмнявам, че то именно му е повлияло, защото — казвам това от мое име, а мисля (той погледна строго шурея на покойния директор), че нашият уважаван председател ще намери начин — с вписване в протоколите или, може би по-добре, с намаляване на сумата — да изрази сериозното ни неодобрение, закъдето този многообещаващ и ценен живот е бил така неблагочестиво откъснат от една дейност, за която в негов — и, ако смея да добавя — и в наш интерес се е налагало така повелително да бъде запазен. Ние не трябва… не, ние не можем да насърчим такова тежко отклонение от дълга към хората и бога.

Благоговейният джентълмен седна. Отново стана шуреят на покойният директор.

— Поддържам това, което казах — заяви той. — Сумата е недостатъчна.

И тук се обади първият акционер:

— Оспорвам законността на възнаграждението. Според мене то е незаконно. Тук е юрисконсултът на дружеството; мисля, че съм в правото си да му задам този въпрос.

Всички се обърнах към Соумс. Най-после ще възникне спор!

Соумс се изправи, със стиснати устни; нервите му бяха опънати, вниманието му се изтръгна най-после от съзерцавана на мъглата, обзела мисловния му кръгозор.

— Въпросът — започна той с тих и тънък глас — не е напълно ясен. Тъй като има възможност да се съберат нови доводи, съмнително е дали това плащане е напълно законно. Но ако някой пожелае, може да се поиска и мнението на съда.

Шуреят на директора се намръщи и каза многозначително:

— Несъмнено може да се поиска и мнението на съда. Мога ли да запитам за името на джентълмена, който ни даде това ценно уведомление? Мистър Соумс Форсайт ли? То се знае!

Той премести рязко поглед от Соумс към Джолиън старши.

Бледите страни на Соумс пламнаха, но той продължи да гледа надменно. Джолиън старши се втренчи в говорещия.

— Ако — подхвана той — шуреят на покойния директор няма какво друго да добави, предлагам докладът и балансът…

Но в този миг стана един от петимата мълчаливи, солидни акционери, които се ползваха със симпатиите на Соумс. И каза:

— Аз се обявявам изцяло против предложението. От нас се очаква да проявим милосърдие към съпругата и децата на покойника, които — както ни се съобщи — били издържани от него. Може и да са били. Това не ме интересува. Противопоставям се по принцип на решението. Крайно време е да се заеме позиция против това сантиментално човеколюбие. То подяжда страната. Противопоставям се да се дават парите ми на хора, който не познавам, които нямат никакво участие в спечелването им. Противопоставям се in toto56; това не е стопанска дейност. Предлагам да се отложи гласуването на доклада и баланса, за да се поправят те, като се премахне напълно дарението.

Джолиън старши изслуша прав солидния, мълчалив мъж.

Неговата реч намери отзвук във всяко сърце, защото изразяваше веруюто на солидните хора, бунта срещу благотворителността, започнал вече да се проявява сред най-здравите членове на обществото.

Думите „това не е стопанска дейност“ трогнаха дори Управителния съвет; всеки чувстваше в душата си, че наистина не е. Но те познаваха властния нрав и упоритостта на председателя. И той може би съзнаваше в душата си, че това не е стопанска дейност. Но беше длъжен да подкрепи собственото си предложение. Ще се откаже ли от него? Изглеждаше невероятно.

Всички зачакаха с любопитство. Джолиън старши вдигна ръка; очилата с тъмни рамки, увиснали между палеца и показалеца му, се олюляваха заплашително.

Той се обърна към солидния, мълчалив акционер:

— Сериозно ли желаете да внеса тази поправка сър, като знаете много добре усилията на покойния директор при експлозията в мините?

— Да, желая.

Джолон старши постави въпроса на гласуване.

— Поддържа ли някой това предложение? — запита той, като изгледа спокойно всички.

В този миг именно Соумс, впил очи в чичо си, почувства силата на волята у стария човек. Никой не мръдна. Джолиън старши загледа в очите солидния, мълчалив акционер и каза:

— Предлагам „да се приемат и одобрят докладът и балансът за хиляда осемстотин и шеста година“. Приема ли се? Съгласието се изказва по обикновения начин. Против — никой. Прието. Следният въпрос, господа…

Соумс се усмихна. Умееше чичо Джолиън да се справя с хората!

После вниманието му се върна към Босини. Странно как този човек не му излизаше от ума дори по време на работа!

Посещението на Айрин на къщата… В това нямаше нищо особено; но все пак можеше да му каже. Макар че тя изобщо никога нищо не му казваше. Ставаше все по-мълчалива и докачлива. От сърце му се искаше къщата да бъде привършена по-скоро и да се пренесат в нея, далеч от Лондон. Градът не й понасяше; нервите й не бяха съвсем в ред. Глупавото хрумване за отделна стая се появи отново!

Събранието вече приключи. Благоговейният Соумс бе спрял Хемингс под снимката на злополучната шахта. Гневно усмихнат и смръщил вежди, дребният мистър Букър се караше на раздяла със стария Скръбсол. Двамата жестоко се ненавиждаха. Разправията произлизаше от някакъв договор за смола, който дребният мистър Букър бе измъкнал от Управителния съвет за племенника си през главата на стария Скръбсол. Соумс бе чул за това от Хемингс, който обичаше да поклюкарства, особено по адрес на директорите, с изключение, разбира се, на Джолиън старши, от когото се страхуваше.

Соумс чакаше удобен момент. И последният акционер вече излизаше от вратата, когато той се приближи към чичо си, който си туряше шапката.

— Мога ли да поговоря с вас една минутка, чичо Джолиън?

Не е известно какво очакваше Соумс от този разговор.

Вън от това почти тайнствено страхопочитание, което Форсайтови изобщо изпитваха към Джолиън старши, навярно заради склонността му към философстване или може би — както Хемингс несъмнено би се изразил — заради брадичката му, между младия и стария Форсайт съществуваше, и винаги бе съществувала, едва доловима неприязън. Тя прозираше в студенината на поздрава, в уклончивите намеци, с които говореха един на друг, и навярно се дължеше на долавяната от Джолиън старши спокойна твърдост (той я наричаше направо „инат“) у младежа, и на тайния страх, че може би не ще бъде в състояние да се наложи и на него.

И двамата Форсайт, в доста отношения далечни като двата полюса, притежаваха — много повече от останалите членове на рода в различния си нрав — една съществена черта, — твърдо и благоразумно прозрение в „сделките“, което е най-висшата отлика на достойната им класа. При по-щастливи обстоятелства всеки от тях би могъл да достигне висока кариера: да стане добър финансист, голям строител или държавник; при все че, когато изпадаше в особено настроение — под влиянието на пура или на природата, — Джолиън старши би могъл, ако не да се надсмее, то поне да погледне критично своите постижения, докато Соумс, който никога не пушеше пури, не би бил способен на такова нещо.

Освен това в съзнанието на Джолиън старши продължаваше да се таи скритата мъка, че синът на Джеймс… на Джеймс, когото той бе смятал винаги за такова невзрачно същество!… ще преуспява, докато неговият собствен син…

И накрая, но не на последно място — защото и той, като всеки Форсайт, не беше застрахован срещу семейните клюки, — стоеше злокобният, неопределен, но въпреки това тревожен слух за Босини, уязвяващ жестоко гордостта му.

Както можеше да се очаква, раздразнението му беше насочено не към Айрин, а към Соумс. Мисълта, че съпругата на племенника му („Защо този приятел не проявява повече внимание към постъпките й…“ — мислеше несправедливо той, сякаш Соумс можеше да прояви повече внимание!) би могла да отнеме годеника на Джун, беше непоносимо унизителна. Съзрял опасността, той не я прикриваше, а признаваше с безстрастието на широкия си ум, че това не е невероятно: Айрин беше наистина привлекателна!

Още докато излизаха от заседателната зала към шума и суетата на Чипсайд, той предусети за какво ще му приказва Соумс. Повървяха цяла минута, без да заговорят: Соумс с безшумни ситни стъпки, Джолиън старши съвсем изправен, използващ вяло чадъра си за бастун.

Скоро свиха в сравнително тиха улица, защото пътят на Джолиън старши водеше към Мургейт стриийт, дето щеше да има друго заседание.

Без да вдигне очи, Соумс започна:

— Получих писмо от Босини. Вижте какво пише. Помислих, че трябва да ви съобщя. Похарчих за къщата много повече, отколкото възнамерявах, и искам да сме наясно.

Джолиън старши прочете неохотно писмото.

— Писмото му е достатъчно ясно.

— Той говори за „свобода на действие“ — отвърна Соумс.

Джолиън старши вдигна глава. Дълго потисканите раздразнение и неприязън към този млад човек, чийто живот започваше да се вплита в неговия собствен, избухна изведнъж:

— А защо си му възложил работата, щом нямаш доверие в него?

Соумс го погледна скришом.

— Късно е вече да се разисква този въпрос — каза той. — Искам само да се разберем, че ако му дам свобода на действие, няма да ме въвлече в прекалени разходи. Помислих, че ако ти поговориш с него, казаното ще има по-голяма тежест.

— Не — отсече Джолиън старши. — Не искам да се меся в тая работа!

В думите на чичото и племенника се долавяше неизреченото и, поради това, много по-сериозно значение. А погледите, които си разменяха, показваха, че и двамата съзнават това.

— Какво искаш — отвърна Соумс. — Смятам, че трябва да ти кажа, заради Джун. Добре е да знаеш, че не възнамерявам да търпя никакви глупости!

— Какво ме интересува? — прекъсна го Джолиън старши.

— О, не зная — промълви Соумс; и, смутен от острия поглед на чичото, не можа да добави нищо. — Да не кажеш после, че не съм те предупредил — отсече сърдито той, когато си възвърна донякъде самообладанието.

— Че не си ме предупредил! — повтори Джолиън старши. — Не разбирам какво искаш да кажеш. Дошъл да ме безпокои за такова нещо! Не искам и да знам как вървят работите ти. Оправяй се сам!

— Добре — отвърна невъзмутимо Соумс. — Ще ги оправя.

— Сбогом — каза Джолиън старши. И се разделиха.

Соумс се върна обратно, влезе в един прочут ресторант и си поръча порция пушена лакерда и чаша шалби57; на обяд той ядеше малко и се хранеше обикновено прав, защото намираше, че това положение е полезно за черния му дроб, който беше съвършено здрав, макар че Соумс му приписваше всичките си страдания.

Като свърши обяда, тръгна бавно към бюрото си с наведена глава, без да обръща внимание на гъмжащото множество, което също не му обръщаше никакво внимание.

Вечерната поща отнесе отговор до Босини:

На другия ден получи писъмце от Босини:

Соумс мисли дълго и мъчително какво да отговори и, късно през нощта, когато Айрин бе отишла вече да спи, състави в трапезарията следното писмо:

Отговорът на Босини пристигна на другия ден. И гласеше:

Джолиън старши в зоологическата градина

С второто събрание — едно обикновено заседание на Управителния съвет — Джолиън старши се справи набързо. Държа се така диктаторски, че другите директори останаха да заговорничат срещу владичеството на стария Форсайт, което — казаха те, — е вече нетърпимо.

Той отиде с подземната железница до спирката Портланд Роуд, откъдето взе файтон и се отправи към Зоологическата градина.

Имаше среща там, една от все по-честите срещи, към които го подтикваха растящите тревоги около Джун и това, което той наричаше „промяна в нея“.

Тя се бе затворила в себе си и непрекъснато слабееше; ако й заговореше, не му отговаряше или го срязваше, а понякога поглеждаше така, сякаш ей сега ще се разплаче. Беше невероятно променена, и то само заради тоя Босини. А да му каже какво й е — и дума да не става!

Той седеше с часове замислен, с угаснала пура в уста, оставил пред себе си непрочетения вестник. Какво другарче му беше тя още като тригодишно хлапенце! И колко я обичаше!

Сили, незачитащи ни род, ни класа, ни обичаи, бяха надвили неговата бдителност; застрашителни събития, над които нямаше власт, бяха надвиснали над главата му. Той се гневеше като човек, свикнал да налага волята си, но сам не знаеше срещу какво.

Стихна до входа на Зоологическата градина, като мърмореше срещу бавното движение на файтона. Но с жизнерадостния си усет да лови всеки приятен миг забрави недоволството си, докато вървеше към мястото на срещата. Щом забелязаха Джолиън старши, синът му и внучетата му побързаха да слязат от каменната тераса над трапа за мечките и го поведоха към клетката на лъвовете. Вървяха от двете му страни, като го държаха за ръка, а Джоли, пакостник като баща си, влачеше чадъра на дядо си така, че да препъва хората с дръжката му.

Джолиън младши вървеше зад тях.

Чудесно зрелище беше да вижда баща си с децата си, но зрелище, на което се усмихваше със стаени сълзи. Старец с две малки деца можеше да се срещне по всяко време на деня; но все пак, като гледаше Джолиън старши с Джоли и Холи, на Джолиън младши се струваше, че надниква през калейдоскоп в най-съкровените кътчета на човешкото сърце. Пълното капитулиране на този държелив старец пред двете малки същества, хванали го за ръце, беше така трогателно, че Джолиън младши, човек на бързите рефлекси, изруга тихичко под носа си. Зрелището го засегна по начин, неподобаващ на един Форсайт, за когото е направо недостойно да прояви някакво чувство.

Така стигнаха до клетката на лъвовете.

В Ботаническата градина имаше някакво празнично утро, затова голям брой Форсита… — с други думи, добре облечени хора в карети — бяха дошли в Зоологическата, за да получат колкото се може повече удоволствие срещу парите си, преди да се върнат на Рътланд Гейт или Брайнстон Скуеър.

„Да идем в Зоологическата градина — си бяха казали те. — Ще бъде много забавно!“

Днес се плащаше по един шилинг за вход, така че нямаше да бъдат в противното простолюдие.

Трупаха се пред дългата редица клетки, за да наблюдават зад решетките пъстрите хищници, очакващи единственото си развлечение през денонощието. Колкото по-гладен беше звярът, толкова по-голям беше възторгът. Но Джолиън младши не би могъл да каже дали това беше от завист към охотата му или поради по-човечното чувство, че така бързо я задоволява. Непрестанно чуваше забележки: „Този тигър е страшно противен звяр!“, „О, такава прелест! Погледнете колко малка уста“, „Да, наистина е хубавичък! Само не се приближавай много, мамо!“

Някои опипваха от време на време задния си джоб и се оглеждаха, сякаш се бояха да не би Джолиън младши или друг незаинтересован от гледката посетител да го освободи от съдържанието му.

Охранен мъж в бяла жилетка каза през зъби:

— Само лакомия и нищо друго: не може да са гладни — та те никак не се движат.

При тия думи тигърът сграбчи парче черен дроб и дебелият мъж се засмя. Жена му, в парижка рокля и със златно пенсне, го укори:

— Как може да се смееш, Хари, на такава противна гледка!

Джолиън младши се намръщи.

При все че не го засягаха вече, обстоятелствата на живота му още предизвикваха в него изблици на презрение. Язвителността му пламваше най-често срещу обществото, към което някога бе принадлежал — класата с каретите.

Да затвориш в клетка лъв или тигър, беше без съмнение страшно варварство. Но никой културен човек нямаше да признае това.

Мисълта, че е варварство да затвориш в клетка диви зверове, сигурно никога не бе минавала през ума и на баща му: той принадлежеше към старата школа, която смяташе, че е хуманно и възпитателно да затвориш маймуните и пантерите, може би защото вярваше, че тези животни ще се научат с време да не измират така глупаво от мъка и страдания зад решетките, като създават на обществото разходи да ги заместват с нови! За баща му и за всички Форсайтови удоволствието да гледат тези красиви животни в заточение надделяваше над неудобството от тоя затвор за самите животни, които господ така несъобразително беше оставил на свобода! Този затвор беше за тяхно добро, защото ги предпазваше от безбройните опасности и им даваше възможност да съществуват в спокойната самота на самостоятелен дом! Очевидно е, че дивите зверове са създадени всъщност единствено за това, да живеят в клетки!

Но, тъй като в нрава на Джолиън младши имаше и заченки на безпристрастие, той размисли, че е може би погрешно да заклеймява като варварство една постъпка, която доказваше просто липса на въображение, защото нито един от хората с подобно гледище не е бил в положението на затворените животни и не може следователно да се очаква, че ще разбере техните чувства.

Едва когато напуснаха градината — Джоли и Холи в блажено опиянение, — Джолиън старши намери възможност да заговори на сина си по въпроса, който тежеше на сърцето му.

— Чудя се какво да правя — каза той. — Ако продължава да се държи така, не зная докъде ще стигнем. Исках да отиде при лекар, но тя не желае. Упорита като муле! Щом не иска да направи нещо, няма да го направи, и толкова!

Джолиън младши се усмихна; очите му се спряха на бялата му брадичка. „И двамата сте си лика-прилика“ — помисли той, но не продума.

— После — продължи Джолиън старши, — и тоя Босини! С удоволствие бих му натрил носа, но не е моя работа, макар че… Не виждам защо да не го сториш ти — добави неуверено той.

— Какво е направил? По-добре да се разделят още сега, ако не се разбират!

Джолиън старши погледна сина си. Щом стигнаха до разискване на въпрос, свързан с отношенията между двата пола, той стана недоверчив. Джо сигурно имаше малко превратни разбирания по въпроса.

— Да — а, не зная как мислиш ти — каза бащата. — Предполагам, че симпатиите ти са на негова страна… няма да се изненадам, ако е така; но аз мисля, че той се държи отвратително, и, ако ми се мерне пред очите, ще му го кажа.

После изостави тая тема.

Невъзможно беше да разисква със сина си каква е всъщност и какво значение има измяната на Босини. Нима синът му не бе сторил същото нещо (може би дори по-лошо) преди петнайсет години? Последиците от тая лудост сякаш нямаше да имат край!

Джолиън младши също мълчеше; той бе проникнал веднага в мисълта на баща си, защото, смъкнат от оная висота, откъдето всичко изглежда очевидно и просто, той бе придобил много по-проницателна и изтънчена възприемчивост.

Но отношението, което бе възприел преди петнайсет години към въпросите на пола, се различаваше от това на баща му. Невъзможно беше да се хвърли мост над тая пропаст.

Той каза равнодушно:

— Сигурно се е влюбил в друга жена.

Джолиън старши го погледна с подозрение.

— Не зная — отговори той. — Но така разправят.

— Трябва да е вярно тогава — забеляза неочаквано Джолиън младши; — предполагам, че са казали коя е тя?

— Да — потвърди Джолиън старши. — Жената на Соумс!

Джолиън младши не подсвирна. Събитията в собствения му живот му бяха отнели способността да подсвирква по такъв повод — само загледа баща си и едва доловима усмивка пробягна по лицето му.

— Те бяха неразделни приятелки с Джун! — промълви той.

— Бедничката Джун! — прошепна Джолиън младши. Представяше си я все още тригодишно дете.

Джолиън старши неочаквано се спря.

— Не вярвам нито дума от всичко това — каза той. — Женски приказки. Повикай файтон, Джо, страшно съм уморен!

Застанаха край един ъгъл да чакат дали ще се зададе някой празен файтон; в това време край тях минаваха карета след карета, отвеждащи от Зоологическата градина „форсайтовци“ от всякакъв вид. Хамутите, ливреите, лъскавите космати коне блестяха под лъчите на майското слънце и всяка карета, файтон, екипаж, кабриолет сякаш пееше с колелетата си:

Такъв, както е известно, е подходящият съпровод за разходката на всеки Форсайт.

Един екипаж, теглен от чифт алести коне, се движеше по-бързо от всички други. Той подскачаше леко на високите си пружини и четиримата пътници се клатушкаха вътре като в люлка.

Тази кола привлече вниманието на Джолиън младши; той позна веднага на задната седалка чичо си Джеймс — невъзможно беше да не го познае, при все че бакенбардите му бяха съвсем побелели. Срещу него, заслонили гърбовете си със слънчобрани, Рейчъл Форсайт и по-голямата й омъжена сестра Уинифред Дарти, в безукорни тоалети, бяха вирнали високомерно глави като птиците, които бяха видели в Зоологическата градина; до Джеймс се бе облегнал самият Дарти в стегнат, закопчан догоре редингот, с показващи се от ръкава грижливо изгладени маншети.

Този екипаж се отличаваше с по-голям, макар и нефрапиращ блясък, с по-добра лакировка или политура, която го отличаваше от останалите, сякаш някакво щастливо хрумване — отличаващо „художествена творба“ от обикновената картина — го превръщаше в типично превозно средство, в истински престол за форсайтовщината.

Джолиън старши не ги забеляза — той гледаше горката уморена Холи. Но хората в колата забелязаха малката група. Дамите наведоха веднага глави и побързаха да се скрият зад слънчобраните; Джеймс протегна простодушно врат, като птица с дълга шия, и отвори полека уста. Щитовидните кръгове на слънчобраните се смаляваха все повече и повече и накрая изчезнаха.

Джолиън младши видя, че го познаха; позна го дори Уинифред, която едва ли беше на повече от петнайсет години, когато той си бе загубил правото да се числи към Форсайтови.

Те не бяха се променили много! Припомни си как изглеждаха тогава: конете, прислугата, каретата — всичко беше по-друго сега — то се знае! — но от същото качество, както преди петнайсет години: същата изящна показност, същото отлично пресметнато безочие… охолство и сигурност! същото полюшване, същото държане на слънчобраните, същият дух във всяко нещо!

Заслонени с високомерните щитове на слънчобраните, карета след карета се нижеха в слънчевия ден.

— Чичо Джеймс току-що мина с дъщерите си — съобщи Джолиън младши.

Баща му млъкна.

— Видя ли ни чичо ти? Да? Хм! Какво му е хрумнало да идва насам?

В тоя миг мина празен файтон и Джолиън старши го спря.

— Скоро ще се видим пак, момчето ми! — каза той. — Не обръщай внимание на това, което ти доверих за младия Босини… Сам аз не вярвам нито дума на тия приказки!

Той целуна децата, които се опитваха да го задържат, качи се във файтона и отмина.

Прегърнал малката Холи, Джолиън младши стоеше неподвижен на ъгъла и гледаше подир файтона.

Следобед у Тимоти

Ако при качването си във файтона бе казал: „Не искам да вярвам нито дума на тия приказки!“, Джолиън старши би изразил по-вярно чувствата си.

Мисълта, че Джеймс и женската му челяд го бяха видели със сина му, пробуди в него не само раздразнение, каквото изпитваше срещу всичко, което противоречеше на желанията му, но и скрита вражда, така естествена между братя, възникнала от дребни детински съперничества, постепенно закостенели, задълбочили се и подхранили неусетно едно растение, способно след време да даде най-горчиви плодове.

Между шестимата братя бе съществувала досега само недружелюбност, дължаща се на тайното и съвсем естествено предположение, че някой от другите може да е по-богат от другите. При наближаването на смъртта — този край на всички съперничества — това чувство се превръщаше в любопитство най-вече поради голямата „потайност“ на техния стопански съветник, който съвсем благоразумно заявяваше пред Никълъс, че не знае какъв е доходът на Джеймс, пред Джеймс — че не знае какъв е доходът на Джолиън старши, пред Джолиън старши, че не знае какъв е доходът на Роджър, пред Роджър — че не знае дохода на Суидин, а на Суидин казваше, за да го подразни, че Никълъс трябва да е много богат. Само Тимоти беше извън този кръг, защото богатството му се състоеше от държавни ценни книжа.

Но сега, поне между двама от тях, бе възникнала съвсем нов вид обида. От момента, когато Джеймс бе имал безочието да си навира носа в работите му — както Джолиън старши се бе изразил, — той се отказа да вярва в приказките за Босини. Да оскърбяват внучката му заради човек от семейството на „оня“! Джолиън старши реши, че Босини е оклеветен. За измяната му има сигурно друга причина.

Може би Джун се е спречкала с него, тя е толкова избухлива!

Както и да е, ще поговори открито с Тимоти и ще види дали той ще продължи да разпространява тия намеци! Няма да отлага — ще отиде веднага и ще се погрижи да не става нужда от повторно отиване по същия въпрос.

Видя, че каретата на Джеймс е пред Гнездото. Дошли бяха, значи, преди него — да раздрънкат, че са го видели! Малко по-нататък сивите коне на Суидин бяха обърнали муцуни към дорестите коне на Джеймс, сякаш разговаряха тайно за Форсайтови едновременно с кочияшите, които си приказваха от каприте.

Като остави шапката си на стола в тясното антре, дето шапката на Босини беше взета едно време за котка, Джолиън старши прокара мрачно слабата си ръка по лицето с големите увиснали и побелели мустаци, сякаш искаше да заличи всяко изражение от него, после тръгна по стълбите за горния етаж.

Гостната откъм фасадата беше пълна. Тя беше достатъчно препълнена във всяко време — и без гости, и без хора изобщо, — защото Тимоти и сестрите му, спазвайки традициите на своето поколение, смятаха, че една стая не е „приятна“, ако не е мебелирана „както подобава“. Така че в тази гостна имаше единайсет стола, един диван, три маси, два скрина, безброй дребни украшения и част от голям роял. Сега, когато тук бяха мисис Смол, леля Естер, Суидин, Джеймс, Рейчъл, Уинифред, Юфимия (дошла да върне „Страдание и успокоение“, която бе прочела, докато обядваше), неразделната й приятелка Франсис, дъщеря на Роджър (музикалната Форсайт, която композираше романси), оставаше само един свободен стол освен двата, на които никой не сядаше; а единственото свободно място на пода беше заето от котката, която Джолиън старши веднага настъпи.

За дома на Тимоти не беше необичайно напоследък да има толкова много гости. Всички членове на семейството почитаха искрено леля Ан и след смъртта й идваха много по-често в Гнездото и оставаха много по-дълго.

Суидин бе дошъл пръв и, както се бе разположил в червеното копринено кресло с позлатен гръб, изглеждаше, че ще остане повече от всички. Той отговаряше напълно на прякора, даден му от Босини — Грамадния, и с огромния си ръст и обем, с гъсти бели коси, с подпухнало, неподвижно, избръснато лице изглеждаше особено първобитен в разкошно тапицираната стая.

Разговорът му, както винаги напоследък, се насочи веднага към Айрин и той не закъсня да даде на леля Джули и Естер мнението си за слуховете, които се носеха: „Не — каза той, — тя има нужда може би от малко ухажване… всяка хубава жена трябва да изживее едно увлечение; тя беше достатъчно благоразумна и знаеше много добре какво изисква положението й в семейството! Никакъв ск…“ — щеше да каже „скандал“, но самата мисъл за скандал беше толкова невероятна, че той махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Да не продължаваме!“

Суидин гледаше на положението, разбира се, като ерген… но не заслужаваше ли все пак малко уважение това семейство, от което мнозина бяха преуспели и достигнали завидно положение? Нима в мрачните безнадеждни мигове, когато го наричаха потомък на „йомени58“ и „дребни риби“, той бе вярвал на тия приказки?

Не, той трогателно таеше в душата си скритата вяра, че в жилите на прадедите му все ще е имало и малко благородническа кръв.

— Трябва да е имало — каза той веднъж на Джолиън младши преди прегрешението му. — Погледни как сме преуспели! Все трябва да е имало и малко синя кръв!

Той обичаше Джолиън младши; момчето беше възпитано с добри другари в колежа, познаваше се със синовете на онзи стар разбойник сър Чарлз Фист — един от тях бе станал също знаменит мошеник; беше изискано… Жалко, страшно жалко, че избяга с оная чужденка… и при това гувернантка! Като е искал да бяга, защо не избяга поне с жена, която ще им прави чест? Какво беше сега? Застрахователен агент в Лойд; казват дори, че рисувал картини… да, картини! Дявол да го вземе! Можеше да стане сър Джолиън Форсайт, баронет59, с място в парламента и имение в страната!

Суидин именно, следвайки подтика, който рано или късно праща нататък някой от членовете на всеки голям род, бе ходил в хералдическата служба, дето го увериха, че той е несъмнено от един и същи род с добре известните Форсайтови, чийто герб е „три закопчалки в десния край на черно поле с червени черти“. В службата навярно се надяваха, че той ще откупи герба.

Суидин не го откупи, но след като се увери, че горният край на герба е „фазан в естествени цветове“, а девизът — „За Форсайтови“, постави фазан на каретата и на копчетата на кочияша, а фазан и девиза — на хартия за писма. Целият герб не използва, защото, като не го бе платил, струваше му се безочливо да го постави на каретата — а Суидин ненавиждаше безочието — и защото, като всеки практичен англичанин, изпитваше скрита ненавист и презрение към онова, което не разбира… А пък той, като мнозина други, трудно можеше да разбере какво значат тия „три закопчалки в десния край на черно поле с червени черти“.

Никога не забрави все пак, че, ако реши да плати герба, ще има правото да го ползва, и това засилваше убеждението му, че е благородник. Останалите членове от семейството също възприеха неусетно „фазана в естествени цветове“, а едни сериозно, други — на шега — приеха и девиза; обаче Джолиън старши отказа да го възприеме, като заяви, че според него това било глупава безсмислица.

По-старото поколение Форсайтови може би знаеше добре на какво голямо историческо събитие дължи своя герб и, ако някой започнеше да ги разпитва настойчиво по този въпрос, вместо да излъжат — те не обичаха да лъжат, — признаваха набързо, че е най-добре да запитат Суидин.

По-младото поколение отминаваше въпроса с „естествено“ мълчание. Не искаха да огорчават чувствата на старите, нито да стават смешни — чисто и просто използваха само горната част на герба.

Не, каза си Суидин, той бе видял нещата лично и можеше да каже, че Айрин се бе държала към оня млад Пират ли, Босини ли — както там го наричаха — точно така, както и към самия него; всъщност би казал… Но влизането в тоя момент на Франсис и Юфимия прекрати за нещастие разговора, защото подобен въпрос не можеше да се разисква пред девойки.

И при все че се ядоса, задето го прекъснаха, тъкмо когато щеше да каже нещо важно, Суидин скоро си възвърна естественото държане. Той обичаше Франси, както я наричаха роднините. Тя беше много елегантна, а казваха, че печелела от романсите си по някой и друг шилинг за дребните си лични разходи. Според Суидин това показваше, че е разумна девойка.

Той се гордееше със своето доста либерално отношение към жените, не разбираше защо да не рисуват, да композират или дори да пишат книги, особено ако печелят от това; така нямаше да им остане време да вършат глупости. За мъжете е неподходящо да се занимават с такива неща!

„Малката Франси“, както обикновено я наричаха с добродушно презрение, беше важна личност, ако не с друго, то поне като пример за отношението на Форсайтови към изкуствата. Тя беше всъщност не „малка“, а доста висока и доста тъмнокоса за Форсайт и тази тъмна коса, съчетана със сиви очи, придаваше на външността й нещо „келтско“. Пишеше романси, озаглавени „Трепетни въздишки“ или „Целуни ме, майко, преди да умра“, с припев, припомнящ църковна песен:

Тя съчиняваше сама текста на тия романси, а пишеше и други поеми. При по-весело настроение композираше валсове, един от които, „Кенсингтънски валс“, беше много мелодичен и се бе превърнал в химн на квартала. Той започваше така:

Наистина оригинален валс. Следваха „Песни за децата“, едновременно поучителни и забавни, особено „Бабините рибки“, и почти пророческата песничка в императорски дух „Удряй право в окото!“.

Издателите ги взимаха с готовност, а списания като „Висшето общество“ и „Дамски моден съветник“ изпадаха във възторг при всяка „нова духовита, блестяща и трогателна песничка от мис Франсис Форсайт, която умее да ни развесели или трогне до сълзи. Мис Форсайт е с блестящо бъдеще.“

С верния усет на своята порода Франси поддържаше познанства само с подходящи хора — такива, които ще пишат за нея, ще говорят за нея, или с хора от доброто общество, и държеше точен списък пред кого трябва проявява обаянието си, без да изпуска из очи и непрестанно растящите хонорари, които — смяташе тя — я очакваха в бъдеще. И с това си бе спечелила всеобща почит.

По едно време, когато емоционалността й беше възбудена от някакво увлечение — защото животът у Роджър, който се бе отдал всецяло на трупане на недвижими имоти, бе породил у единствената му дъщеря склонност към увлечения, — тя се посвети на сериозна, искрена музика, като се спря на соната за виолина. Това беше единствената й творба, която смути Форсайтови. Веднага усетиха, че няма да се продаде.

Роджър, много доволен, че има такава умна дъщеря, споменаваше често за парите, които тя печели; но сега се разтревожи от сонатата за виолина.

— Направо глупост! — каза той.

Франси помоли Юфимия да й изпрати младия Фладжолети, за да я изсвири в гостната на Принсес гардънс.

Всъщност Роджър беше прав. Сонатата беше наистина глупост, но — за жалост — глупост, която нямаше да се продаде. Както всеки Форсайт знае: глупост, която се продава, не е никаква глупост… Напротив.

И все пак, въпреки здравия разум, определящ стойността на изкуството по това, което то може да донесе, някои Форсайтови — например леля Естер, която беше открай време музикална — не криеха съжалението си, че музиката на Франси, както и поемите й, не са „класически“. Но, казваше леля Естер, хората днес не разбират от поезия — всички поеми бяха „съвсем леки неща“. Никой не можеше да напише сега поема като „Изгубеният рай“ или „Чайлд Харолд“, които оставяха у човека съзнанието, че е прочел нещо. Но все пак добре беше, че Франси има с какво да се занимава. Докато другите момичета знаеха само да харчат, тя умееше и да печели! И леля Естер, и леля Джули слушаха винаги с удоволствие как Франси е успяла да получи по-висок хонорар.

Слушаха и сега, заедно със Суидин, който се преструваше, че не слуша, защото младите говореха толкова бързо и така неясно, че не можеше да разбере какво казват.

— Не мога да си представя — каза мисис Септимус — как се справяш. Аз никога не бих дръзнала.

Франси се усмихна леко.

— Предпочитам да имам работа с мъже, отколкото с жени. Жените са много проклети.

— Мила! — извика мисис Смол. — Как ще сме проклети?

Юфимия се засмя с безгласния си смях, който завършваше с писък, и каза, сякаш я душеха:

— О, лельо, ще ме умориш някой ден!

Суидин не намираше нищо смешно в случая и ненавиждаше хората, които се смеят на нещо, което според него не е смешно. Освен това ненавиждаше Юфимия и я споменаваше само така: „Дъщерята на Ник, как й беше името… оная, бледата ли?“ А без малко не й бе станал кръстник… Щял да стане всъщност, но се противопоставил категорично на чуждото име. Пък и не обичаше да става кръстник.

Той се обърна с достойнство към Франси:

— Прекрасен ден за… това годишно време.

Но Юфимия, която знаеше много добре, че е отказал да й стане кръстник, се наведе към леля Естер и започна да разправя как видяла Айрин — мисис Соумс — в универсалния магазин.

— Соумс ли беше с нея? — попита леля Естер, на която мисис Смол не бе успяла да разправи случая.

— Соумс ли? Не, разбира се!

— Нима беше тръгнала сама из града?

— О, не беше сама — мистър Босини беше с нея. Беше безукорно облечена.

Щом чу името на Айрин, Суидин стрелна строго Юфимия, която не беше никога безукорна, поне що се отнася до облеклото, и каза:

— Облечена е била, както подобава на истинска дама! На човек да му е драго да я гледа!

В същи я миг съобщиха за Джеймс и дъщерите му. Дарти, който искаше да се почерпи, се измъкна под предлог, че има уговорен час със зъболекаря, слезе при Мраморната арка, нае си файтон и вече седеше до прозореца на своя клуб Пикадили.

Жена му, разказа той на приятелите си, искала да го води на гости. Но да извинява… На гости! Хм, как не!

Повика сервитьора и му поръча да разбере кой е спечелил надбягването в 4,30. Каза, че е уморен като куче, и това беше съвсем вярно; цял следобед бе придружавал жена си по разни „зрелища“. Най-после се отърва. Човек трябва да има и личен живот.

В тоя миг, поглеждайки от еркерния прозорец — той обичаше това място, откъдето можеше да вижда всичко, — за нещастие или, може би, за щастие, очите му се спряха случайно върху Соумс, който пресичаше предпазливо откъм Грийн парк, с очевидно намерение да влезе в клуба, защото и той принадлежеше към „Айсиъм“

Дарти скочи веднага, грабна чашата си, промърмори нещо за „надбягването в 4,30“ и бързо се оттегли в стаята на картоиграчите, където Соумс никога не влизаше. Тук, съвършено сам в полуосветеното помещение, той стоя до седем и половина, уверен, че дотогава Соумс положително ще си отиде.

Не бива — повтаряше си той всеки път, щом усетеше да го обзема изкушението да се присъедини към клюкарите край еркерния прозорец, — в никакъв случай не бива сега, когато финансите му са толкова зле, а „старият“ (Джеймс) бе станал още по-недостъпен след историята с петролните акции (в която Дарти нямаше никаква вина), да си разваля отношенията с Уинифред.

Ако Соумс го види в клуба, тя щеше непременно да научи, че не е ходил на никакъв зъболекар. Той не знаеше друго семейство, дето новините да се научават така бързо. Смръщил мургавото си лице, кръстосал крака в карираните си панталони, със святкащи в полумрака лачени обувки, той седеше неспокоен между две маси със зелено сукно, хапеше показалеца си и се чудеше откъде ще може да намери пари, ако Еротик не спечели купата „Ланкашир“.

Мислите му се насочиха мрачно към Форсайтови. Каква пасмина бяха! Нищо не можеше да измъкнеш от тях… или, най-малкото, е страшно мъчно да измъкнеш! Така трепереха за парите си; пък и ни един не бе спортсмен между тях освен, може би, Джордж. Оня приятел Соумс например може да получи удар, ако се опиташ да му поискаш назаем десет лири, или, ако не получи удар, ще те погледне с високомерната си усмивка, сякаш си пропаднал човек, щом нямаш пари.

А жена му! Устата на Дарти неволно се напълни със слюнка. Опитал се бе да бъде любезен със нея — кой не ще поиска да бъде любезен с хубава снаха! — но, дявол да го вземе, ако тая… (той употреби един неприличен израз) бе пожелала поне да му продума… Гледаше го, сякаш е някаква измет. А сигурно я биваше за много работи — готов бе да се обзаложи за това. Познаваше жените: такива очи и такава снага не стоят мирни, както оня приятел Соумс скоро ще разбере, ако има нещо вярно в слуховете за Пиратчето.

Дарти стана, обиколи стаята, спря се пред мраморната камина и остана дълго там да съзерцава лицето си в огледалото. Както у много мъже от тоя тип, това лице с напомадени тъмни мустаци и елегантни малки бакенбарди изглеждаше, като че е било потопено в ленено масло. Потърка възгърбавичкия си дебеличък нос и усети загрижено, че там се показва някаква пъпка.

А в това време Джолиън старши бе намерил един свободен стол в удобната гостна на Тимоти. Явно бе, че появата му пречеше на разговора, защото изведнъж се бе установило пълно и неловко мълчание. Само леля Джули, с всеизвестната си любезност, побърза да възстанови естественото държане.

— Да, Джолиън — започна тя, — току-що приказвахме, че отдавна не си идвал, но няма защо да се извиняваш. Зает си навярно? Джеймс ни разправяше какво неспокойно лято…

— Така ли? — прекъсна я Джолиън старши и погледна студено Джеймс. — Нямаше да е никак неспокойно, ако хората не се месят в чуждите работи.

Замислен на ниския стол, от който коленете му стърчаха, Джеймс размърда стеснително нозе и настъпи котарака, който твърде неблагоразумно се бе прислонил до него, след като избяга от Джолиън старши.

— Котка ли има тук? — каза сърдито той и отдръпна тревожно крак, щом усети, че натиска пухкавата козина.

— Няколко дори! — отвърна Джолиън старши, като изгледа подред всички. — Ей сега настъпих една.

Ново мълчание.

Мисис Смол закърши пръсти, огледа с трогателно спокойствие присъстващите и каза:

— А как е милата Джун?

Насмешлива искрица пробягна в строгите очи на Джолиън старши. Чудесна е тази Джули! Недостижима, щом трябва да каже нещо не на място!

— Не е добре! — отвърна той. — Лондон не й понася… много хора, много шум и приказки.

Подчерта думите си и пак погледна упорито Джеймс.

Никой не продума.

Всички почувстваха, че е твърде опасно да направят каквато и да е стъпка или да изкажат някаква забележка. Предчувствие за нещо неотвратимо, каквото изпитва зрителят на старогръцка трагедия, се бе вмъкнало в тази разкошна стая, обзело бе тези белокоси старци в рединготи и тия модерно облечени жени от една и съща кръв с едва доловима прилика.

Не би могло да се каже, че те съзнаваха тази неотвратимост — настъпването на подобно съдбоносно тягостно настроение само се усеща.

Най-после Суидин стана. Нямаше да стои и да гледа как го унизяват! Обиколи високомерно стаята и се ръкува с всекиго поотделно.

— Кажете на Тимоти от мое име, че прекалено се изнежва. — После се обърна към Франси, която смяташе за „елегантна“, и добави: — А тебе ще те заведа тия дни на разходка.

Но това му припомни веднага за оная пълна със събития разходка, за която толкова много се приказваше, и той замълча за миг с безизразни очи, сякаш изчакваше да разбере значението на думите си; после се сети изведнъж, че не иска и да знае нищо и се обърна към Джолиън старши:

— И така, довиждане, Джолиън! Не бива да излизаш без горна дреха: ще хванеш ишиас или нещо подобно!

Ритна леко котарака с върха на лачената си обувка и си отиде, огромен и важен.

След неговото излизане всички се спогледаха, за да видят как всеки поотделно е посрещнал думата „разходка“ — станала прочута и придобила необикновено значение като единствения, така да се каже, официален израз на смътния и зловещ слух, който се разнасяше из семейството.

Юфимия не можа да устои на изкушението и се изсмя кратко:

— Добре, че чичо Суидин не покани мене на разходка.

За да я утеши и да заглади неловкостта, която темата би могла да предизвика, мисис Смол отвърна:

— Мила, той обича да излиза с елегантни жени, които ще му правят чест. Никога няма да забравя оная разходка с него. Такова преживяване беше!

По пълното й старческо лице се разля за миг странно задоволство; после се намуси и просълзи. Припомнила си бе отдавнашната си разходка, на която я бе извел някога Септимус Смол.

Джеймс, потънал отново в неспокойни размишления на ниския стол, се пробуди внезапно.

— Смешен човек е Суидин — каза някак нерешително той.

Всички бяха като сковани от мълчанието и строгия поглед на Джолиън старши. Сам той бе смутен от въздействието на собствените си думи — засилили сякаш значението на слуха, който бе дошъл да опровергае; но все още се гневеше.

Не беше си разчистил сметките с тях… Не! Ще ги чукне още веднъж-дваж!

Нямаше да засегне племенничките си, на тях не се сърдеше — една млада и хубава жена можеше все още да намери милост у Джолиън старши, — но тоя приятел Джеймс, а донякъде и семейството му заслужаваха, каквото щяха да си получат. И той запита за Тимоти.

Усетила сякаш, че някаква опасност заплашва по-младия й брат, леля Джули веднага предложи чай.

— Трябва да е изстинал вече оттатък — каза тя, — но Смитър ще ви приготви пресен.

Джолиън старши стана.

— Благодаря — отвърна той и погледна право към Джеймс, — нямам време за чай… за клюки и така нататък! Време е да се прибера. Сбогом, Джули, сбогом, Естер, сбогом, Уинифред.

И без повече церемонии напусна гостната.

Щом се качи отново във файтона, гневът му се изпари както винаги — излееше ли го върху някого, веднага му минаваше. Обзе го тъга. Запушил им бе устата, но на каква цена! Като се увери, че слухът, на който не искаше да вярва, е верен! Джун беше изоставена. И то заради снахата на тоя глупак! Чувстваше, че е така, но упорстваше да не го признава. Мъката, стаена зад това решение, започна бавно и сигурно да се превръща в сляпа омраза срещу Джеймс и сина му.

Останалите в гостната шест жени и един мъж се опитаха да продължат спокойно разговора — доколкото това беше възможно, защото всеки смяташе, че сам не разправя клюки, но беше убеден, че другите разправят, и затова всички бяха сърдити и смутени. Джеймс мълчеше, разстроен до дъното на душата си.

Най-после Франси каза:

— Знаете ли, струва ми се, че чичо Джолиън ужасно се е променил тази година. Как мислиш, лельо Естер?

Леля Естер побърза да се измъкне.

— О, питай леля си Джулия — отвърна тя. — Аз не знам.

Другите не се поколебаха да се съгласят с Франси, а Джеймс измърмори мрачно, загледан в пода:

— Смалил се е наполовина.

— Отдавна забелязах — продължи Франси. — Страшно е остарял.

Джули поклати глава, лицето й беше все още подпухнало.

— Горкият Джолиън! — каза тя. — Някой трябва да се погрижи за него.

Ново мълчание; после петимата гости си тръгнаха едновременно, сякаш всеки от тях се боеше да не се заседи повече от другите.

Мисис Смол, леля Естер и котаракът бяха останали отново сами, когато далечно разтваряне на врата възвести идването на Тимоти.

Вечерта, когато леля Естер се прибра да спи в задната спалня, която се заемаше по-рано от леля Джули (преди да се премести в спалнята на леля Ан), вратата се отвори и мисис Смол влезе в розово боне и със свещ в ръка.

— Естер! — извика тя. — Естер!

Чаршафът на леля Естер леко прошумоля.

— Естер — повтори леля Джули, за да се увери, че я е събудила. — Много съм разтревожена за горкия Джолиън. Как мислиш — леля Джули наблегна на думата, — какво трябва да се направи?

Леля Естер отново прошумя с чаршафа, после се чу умолителния й глас:

— Да се направи ли? Отде да знам какво?

Леля Джули си тръгна доволна и се погрижи да затвори внимателно, за да не безпокои милата Естер, но изтърва дръжката и вратата се хлопна с трясък.

Като се върна в стаята, тя застана до прозореца и през една пролука между муселинените завеси, плътно събрани, за да не се вижда нищо отвън, загледа луната, изгряла над дърветата в градината. С намусено кръгло лице под розовата шапчица и с овлажнели очи, тя мислеше за „милия Джолиън“, така остарял и самотен, мислеше как ще му помогне и как той ще я обикне, както никой не бе я обичал… след като бедният Септимус бе починал.

Бал у Роджър

Къщата на Роджър на Принсес гардън беше блестящо осветена. Безброй восъчни свещи горяха в кристалните полилеи, а паркетът на дългата двойна гостна отразяваше тия съзвездия. Залата изглеждаше действително просторна, след като цялата мебелировка беше изнесена на горния етаж, а около стените бяха наредени чудновати културни придобивки, наречени „бални“ столове.

В един отдалечен ъгъл, заграден с палми, се виждаше пианино, а на нотната поставка беше разгърнат „Кенсингтънски валс“

Роджър се бе противопоставил да взимат оркестър. Не разбираше защо им е оркестър; не желаеше да прави такъв разход, и толкова! Франси (майка й, която Роджър отдавна бе успял да доведе до хронична диспепсия, лягаше в такива случаи на легло) бе принудена да се задоволи — извън пианото — с един младеж, който свиреше на кларнет, но нареди палмите така, че всеки, който не се заглеждаше много-много, можеше да предположи, че там се крият няколко души музиканти. Решила бе да им каже да свирят по-силно — от кларнет можеше да се получи хубава музика, стига човек да вложи малко душа.

Според културния американски израз тя „приключи“ най-после да се лута из уморителния лабиринт на разни подменяния и приспособявания, през които трябваше да мине, за да съчетае един моден прием с разумната пестеливост на Форсайтови. Слабичка, но блестяща в своята царевичножълта рокля с много тюл по раменете, тя обикаляше салона, като си слагаше ръкавиците и проверяваше дали всичко е наред.

С наетия за случая иконом (защото у Роджър имаше само прислужнички) заговори за виното. Разбрал ли бе, че мистър Форсайт желае да се извадят една дузина бутилки от шампанското на Уайтли? Ако шампанското се свърши (малко вероятно, защото повечето дами ще пият вода), но ако се свърши, има и една купа с боле60… ще трябва да се оправя някак с нея.

Неприятно беше да се казва това на един иконом — просто унизително: но какво да прави при такъв баща? След като я отрови, докато траеха приготовленията за бала, Роджър щеше да слезе най-после свеж, с изпъкнало чело, щеше да се държи така, сякаш починът за бала е негов: ще се усмихва, ще придружи най-хубавата дама на вечерта, а в два часа, тъкмо когато танците ще бъдат в разгара си, ще се промъкне незабелязано при музикантите, ще им каже да изсвирят „Боже, пази кралицата“ и ще си отиде.

Именно на това се надяваше и Франси — че той ще се умори и ще иде да спи.

Три-четири предани приятелки, дошли отрано да помагат на Франси, закусваха заедно с нея в една необитавана стаичка на горния етаж с набързо поднесени чай и студено пиле; музикантите бяха изпратени да вечерят в клуба на Юстас: трябваше здраво да се нахранят.

Точно в девет пристигна мисис Смол, сама. Тя извини старателно Тимоти, но не спомена нито дума за леля Естер, която бе казала в последната минута, че не иска да си разваля спокойствието. Франси посрещна леля си сърдечно, настани я на едно „бално столче“ и я остави, надута и самотна в бледолилавата копринена рокля — първата цветна дреха, която обличаше след смъртта на леля Ан.

Преданите приятелки слязоха от стаите си, всички като по магия в рокли с различен цвят, но еднакво богато украсени с тюл на раменете и гърдите — защото всички — като по нарочен избор — бяха много слаби. Представиха ги на мисис Смол. Всяка поговори с нея няколко секунди, после всички се събраха и започнаха да си шушукат, да навиват програмите си и да поглеждат скришом към вратата, откъдето щяха да се появят кавалерите.

Синовете на Никълъс пристигнаха заедно и, както винаги, точно — такава беше модата на Ладброк гроув; веднага след тях дойдоха Юстас и неговите хора, намусени и умирисани на тютюн.

Един след друг пристигнаха и трима-четирима поклонници на Франси; тя бе накарала всеки от тях да й обещае, че ще дойде пръв. Всички бяха избръснати и оживени, с особеното младежко оживление, нахлуло неотдавна в Кенсингтън; никой не изглеждаше раздразнен от присъствието на останалите; всички бяха с разкошни вратовръзки, бели жилетки и чорапи с багети. Всеки бе скрил кърпичка в маншета си. Движеха се шумно, бронирани с професионална веселост, сякаш са дошли да вършат подвизи. Вместо да спазват традиционното тържествено изражение на танцуващ „англичанин“, те се движеха свободно, очарователно, мило, подскачаха, увличаха в бърз вихър партньорките си, без да следват педантично ритъма на музиката.

На другите танцьори гледаха почти презрително. Те бяха веселата команда, героите на стотици кенсингтънски „вечеринки“; само от тях можеше да се очакват подходящо държание, усмивка и стъпка.

След това нахлу пороят. Придружаващите възрастни се оттеглиха към стената срещу входа, а чевръстата младеж се вля във вихъра не големия салон.

Кавалерите бяха малко, та непоканените девойки гледаха с особената, трогателна, търпелива и възкисела усмивка, която сякаш казваше: „О, не ме заблуждавайте! Зная, че не идвате за мен. Не мога да очаквам такова нещо!“ А Франси молеше някой от своите поклонници или от най-младите: „Направете ми сега удоволствие — елате да ви представя на мис Пинк: много мила девойка!“ Завеждаше го и казваше: „Мис Пинк — мистър Гатъркоул. Можете ли да му отделите един танц?“ Мис Пинк се усмихваше пресилено, поизчервяваше се, отговаряше: „Струва ми се, че ще мога.“, закриваше празната карта и записваше избрания от него танц, като произнасяше с любов всяка буква.

Но щом младежът промърморваше, че е горещо, и отминеше, тя изпадаше отново във своето безнадеждно очакване, с търпелива възкисела усмивка.

Майките си вееха бавно с ветрилата и наблюдаваха дъщерите си с очи, изразяващи само загриженост за сполуките на тия дъщери. Имаше ли значение, че самите те седяха с часове, уморени до смърт, в мълчание или кратки разговори, щом девойките се забавляваха? О! Те се усмихваха, но очите им пронизваха като поглед на на разсърден лебед; искаше им се да дръпнат младия Гатъркоул за широкия моден панталон и да завлекат при дъщерите си тоя нахалник!

Всички жестокости, цялата суровост на живота, неговите патос и неравенство, съмнението, самозабравата и търпението — всичко беше налице тук, на бойното поле в кенсингтънския бален салон.

Влюбените — не особената порода, към която принадлежаха поклонниците на Франси, а обикновените влюбени — тръпнеха, изчервяваха се, търсеха да се срещнат и докоснат сред вихъра на танците, танцуваха от време на време заедно и смайваха наблюдателя със светналите си очи.

Точно в десет часа пристигна семейството на Джеймс — Емили, Рейчъл, Уинифред (без Дарти, защото при по-раншен случай бе пил прекалено много шампанско у Роджър) и най-малката, Сисили, която се явяваше за пръв път в обществото; след тях, с файтона на бащата, у когото бяха вечеряли, дойдоха Соумс и Айрин.

Дамите бяха само с презрамки — без никакъв тюл, — доказвайки веднага с това по-смело разголване, че идват от по-модните квартали на парка.

Без да докосне някого от танцуващите, Соумс се промъкна до стената. И се задоволи да наблюдава, защитен зад бледата си усмивка. Валс подир валс започваше и свършваше, двойка след двойка отминаваха край него — с усмивка, със смях, с бегло дочита дума; със стиснати устни и поглед, търсещ някого в салона; или с безгласна полуусмивка, впили очи един в друг. Празнично ухание на цветя, коси и любими парфюми се разнасяше на задушливи талази в топлата лятна нощ.

Мълчалив, презрително усмихнат, Соумс сякаш не забелязваше нищо; но от време на време очите му намираха, каквото търсеха, втренчваха се в една точка от подвижното множество и усмивката изчезваше от устните му.

Той не танцуваше с никоя дама. Някои гости танцуваха с жените си; но неговото чувство за „стил“ не му позволяваше да танцува с Айрин след женитбата им, а какво му струваше това, само форсайтовският бог би могъл да каже.

Тя минаваше, в танц с други кавалери; роклята с цвета на ирис се развяваше около нозете й. Танцуваше добре; дотегна му да слуша жените да повтарят с кисела усмивка: „Колко хубаво танцува жена ви, мистър Форсайт… удоволствие е да я гледаш!“ Дотегна му да им отговаря, като ги поглежда косо: „Така ли мислите?“

Млада двойка се виеше кокетно на смени край него и раздвижваше неприятно въздуха. Франси бе застанала наблизо с поклонниците си. Разговаряха за любовта.

Зад себе си чу гласа на Роджър, който даваше на прислужницата някакво нареждане за вечерята. Всичко тук беше второразредно! Съжаляваше, че бе дошъл. Запитал бе Айрин дали има нужда от него, а тя бе отвърнала с усмивка, която го вбесяваше: „О, не!“

Защо бе дошъл? От петнадесет минути не я виждаше дори. Ето и Джордж, който идваше със своето злобно насмешливо изражение; не можеше вече да му се изплъзне.

— Видя ли Пирата? — започна всепризнатият волнодумец. — Готов за бой… остригал се и така нататък!

Соумс отвърна, че не го е видял, прекоси салона, излезе на балкона и загледа улицата.

Пристигаше карета със закъснели гости, а край вратата се навъртаха нетърпеливи зяпачи от лондонските улици — безделници, привлечени от светлини и музика; бледите им, извърнати нагоре лица стърчаха над черните и ръждивоцветни фигури с тъпо изражение, което дразнеше Соумс. Защо им позволяваха да скитат без работа, защо не ги разгонваше полицията?

Но полицаят не им обръщаше внимание; застанал бе разкрачен на червената площадка насред улицата със същото такова тъпо изражение под шлема.

През парапета на балкона Соумс гледаше как клоните на дърветата лъщят на уличните лампи и се огъват леко от ветреца. Над тях светеха отсрещните къщи като очи, загледани в безмълвния покой на парка, а над всичко — небето, прекрасното лондонско небе, осеяно с неизброимите отражения на безчет лампи, вплетен между звездите покров от човешки грижи и хрумвания, необятно огледало на величие и нищета, което нощ след нощ разстилаше кротката си насмешка над хиляди домове и градини, дворци и хижи, над форсайтовци, над полицаи и над търпеливи улични зяпачи.

Соумс се обърна и погледна от закритието си осветената зала. Навън беше хладно. Видя, че влизат нови гости — Джун и дядо й. Защо бяха закъснели? Спряха се до вратата. Изглеждаха уморени. Чудно наистина как чичо Джолиън бе излязъл толкова късно! Защо Джун не бе дошла с Айрин, както ставаше обикновено? И изведнъж си спомни, че от доста време вече не е виждал Джун.

Започна да я наблюдава нехайно и злобно, видя, че лицето й се промени: тя пребледня, сякаш ей сега ще припадне, после изведнъж се изчерви. Когато проследи погледа й, той забеляза жена си, влязла под ръка с Босини от оранжерията в дъното на салона. Тя бе вдигнала очи към архитекта — навярно отговаряше на някакъв въпрос, а той я гледаше съсредоточено. Соумс потърси отново Джун. Сложила ръка върху ръката на Джолиън старши, тя сякаш го молеше за нещо. Чичо му като че се изненада; после и двамата се обърнаха и си отидоха.

Музиката засвири отново — валс, и Соумс зачака, неподвижен като статуя зад прозореца; лицето му не трепваше, но вече беше без усмивка. След малко жена му и Босини минаха само на един ярд от тъмния балкон. Той усети уханието на нейните гардении, видя надигащата се гръд, копнежа в погледа й, полуотворените устни, изражението й… каквото не бе виждал досега. Те отминаха под бавния, плавен ритъм на валса, почти притиснати един до друг; Айрин вдигна за миг към Босини своя тъмен, мек поглед и го сведе отново.

Страшно пребледнял, Соумс се обърна с гръб към салона, облегна се на парапета и загледа площада; безделниците все още зяпаха осветените прозорци, полицаят също бе вдигнал глава, но Соумс не видя нищо. Една карета се приближи към входа, двама души се качиха в нея и той потегли…

Тази вечер Джун и Джолиън старши бяха седнали да вечерят в обичайното време. Девойката беше с обикновена рокля с висока яка; Джолиън старши също не беше официално облекло.

На закуска тя бе споменала за бала у чичо Роджър; искало й се да отиде, но сглупила, че не помолила някого да я заведе. А сега било вече късно.

Джолиън старши бе вдигнал проницателните си очи. Джун ходеше на балове, разбира се, с Айрин! Той впи преднамерен поглед във внучката си и запита:

— А защо не отидеш с Айрин?

Не, Джун не искала да безпокои Айрин; щяла да отиде само ако… дядо й няма нищо против да я придружи поне веднъж… съвсем за кратко!…

При нейното така умолително и унило изражение Джолиън старши се съгласи, макар че поръмжа. Не разбираше защо й е хрумнало да ходи на тоя бал, който ще бъде някаква жалка глупост и съвсем не е за нея! На нея й трябва морски въздух и, щом мине общото събрание на Златодобивната концесия, ще я заведе на море. Не иска ли? Но така съвсем ще се изтощи! Той я погледна скришом, с тъга, и продължи да закусва.

Джун излезе рано и заскита неспокойно в жегата. Дребничка, лека, така нехайна напоследък, тя изглеждаше днес пламнала. Купи си цветя. Искаше… решила бе да бъде хубава. Щеше да иде там! Знаеше, че е получила покана. Ще му покаже, че не иска и да знае. Но дълбоко в душата си бе решила тая вечер да го възпре. Прибра се поруменяла, а по време на обяда не престана да говори оживено; и Джолиън старши бе заблуден.

Следобед я обзе нов пристъп на отчаяние и тя се разплака. Задушаваше риданията във възглавницата, но когато най-после се овладя, видя в огледалото едно подпухнало лице и зачервени очи с черни кръгове. Стоя на тъмно в стаята си, докато дойде време за вечеря.

През време на мълчаливата вечеря борбата продължаваше. Джун изглеждаше така мрачна и уморена, че Джолиън старши каза на „Сенки“ да освободи каретата — нямаше да излизат. Джун трябваше веднага да си легне. Тя не се възпротиви. Отиде в стаята си и пак остана на тъмно. В десет часа позвъни за прислужницата си.

— Донесете ми топла вода и кажете на мистър Форсайт, че съм си отпочинала. Ако е много уморен, мога да отида сама на бала.

Девойката я погледна неодобрително. Тогава Джун повтори властно:

— Донесете ми веднага топлата вода!

Балната й рокля беше на дивана, тя се облече с яростна старателност, взе цветята и излезе, вирнала дребното си личице по тежката корона от медночервеникави коси. На минаване покрай стаята му чу, че Джолиън старши се приготвя.

Той се обличаше изненадан и недоволен. Минаваше десет, нямаше да стигнат преди единадесет; девойчето беше полудяло. Но не смееше да му противоречи — не можеше да забрави изражението му на вечеря.

Взе големите абаносови четки и приглади косите си, докато светнаха като сребро на светлината; после тръгна по тъмните стълби.

Джун го чакаше долу. Качиха се в каретата, без да продумат.

Когато най-после, след едно почти безкрайно пътуване, влезе в салона у Роджър, тя бе успяла да прикрие зад маска на решителност своите мъчителни вълнения и тревоги. Срамуваше се да не изглежда, че тича „подир него“, а в същото време се страхуваше, че може би не е дошъл, че може би изобщо няма да го види; но въпреки всичко бе решила непременно — без сама да знае как — да си го възвърне.

Танцувалният салон с блестящия паркет я изпълни с радостно, победоносно чувство, защото тя обичаше да танцува; а когато танцуваше, просто витаеше и се носеше — каквато беше лекичка — като неуморен, пъргав дух. Сигурно ще я покани да танцуват, а щом танцуват, всичко ще се оправи. Тя се огледа нетърпеливо.

Появата на Босини, който идваше откъм цветарника с Айрин, беше прекалено неочаквано за Джун. Те не видяха — и никой, нито дори дядо й, нямаше да види нейното страдание.

Тя докосна ръката на Джолиън старши и каза съвсем тихо:

— Да се върнем, дядо; лошо ми е.

Той побърза да я изведе, като мърмореше на себе си, че знаел какво ще стане.

Не й каза нищо; само когато се настаниха отново в каретата, която, по някаква щастлива случайност, бе останала наблизо до входа, я запита:

— Какво ти е, миличка?

И като усети, че крехката й снага се разтърсва от ридания, се разтревожи не на шега. Утре трябва да повикат Бланк. Ще настоява да го повикат. Не може да я гледа така…

— Хайде, хайде, успокой се!

Джун успя да се овладее, стисна развълнувано ръката му, облегна се в ъгъла и закри лице с шала си.

Той можеше да види само очите й, втренчени неподвижно в мрака, и продължи да гали ръката й с изтънелите си пръсти.

Вечер в Римънд

Не само Джун и Соумс видяха „ония двамата“ (както Юфимия бе започнала да ги нарича) да влизат от цветарника; и други забелязаха изражението на Босини.

Има мигове, когато природата разкрива плама, стаен под безгрижното спокойствие на обичайното й настроение — с буйна пролет, озарила през пурпурни облаци разцъфтелите бадеми, с позлатен от лунно сияние снежен връх с една-единствена звезда над него, литнал към бездънната синева, с извисен пред пламтящия залез стар тис, мрачен страж на някаква жестока тайна.

Има мигове, когато една картина в музея — забелязана от обикновения посетител само като „*** — прекрасна Тицианова творба“ — ще пробие бронята на някой добре охраняван Форсайт, който ще остане да я съзерцава в захлас. В нея има нещо, усеща той… има нещо, което… хм, което е наистина нещо! Обзела го е неразсъждаваща, неразумна сила; но щом се опита да я определи с точността на практичен човек, тя му се изплъзва, изпарява се, както се е изпарило стоплянето от изпито вино, след което му остава само да се мръщи и да усеща черния си дроб. Той чувства, че е постъпил екстравагантно, че е прахосал нещо; загубил е част от своята добродетел. Не желае да знае какво се крие зад трите звездички в каталога му! Пази боже да узнае нещо за природните сили! Пази боже, да узнае за миг, че те съществуват! Човек плаща един шилинг за вход, втори за програмата И толкова!

Погледът, зърнат от Джун и от другите Форсайтови, беше като внезапно припламване на свещ през пролука във въображаема завеса, зад която тя се движи… внезапно припламване на смътно, блуждаещо сияние, едновременно призрачно и примамливо. То напомня на зрителите, че са в ход опасни сили. И зрителите го наблюдават за миг с удоволствие и любопитство, докато почувстват, че е по-добре да не го забелязват.

Но то обясни закъснението на Джун и изчезването й, без да танцува, без дори да се ръкува със своя годеник. Казаха, че била болна. И никой не се изненада.

Само се спогледаха някак виновно; не искаха да клюкарстват, да проявяват злонравие. Кой би желал такова нещо? И никой не продума пред чужди хора: неписаният закон ги заставяше да мълчат.

И по-късно научиха, че Джун и Джолиън старши са заминали на море.

Завел я бе в Бродстейрз61, който беше на мода, след като Ярмут бе загубил чара си, въпреки противоположното мислене на Никълъс. А никой Форсайт не отиваше на море, ако не е сигурен, че ще диша срещу парите си толкова въздух, че за една седмица да не се разболее от жлъчка. Фаталната аристократична наклонност на първия Форсайт да се налива с мадейра бе оставила у потомците му несъмнено предразположение към нея.

И така, Джун отиде на море. А семейството зачака по-нататъшното развитие на събитията; не можеше да стори нищо друго.

Но докъде… докъде бяха стигнали „ония двамата“? Докъде щяха да стигнат? И дали изобщо възнамеряваха да стигнат? Едва ли щеше да излезе нещо от тая работа, защото и двамата нямаха пари. Най-много един флирт, който ще свърши с време както всички подобни увлечения.

Сестрата на Соумс, Уинифред Дарти, всмукала заедно с полъха на Мейфеър — тя живееше на Грийнс Стрийт — по-модни разбирания за брачните отношения от ония, приети в Ледброк гроув, се надсмиваше над предположението, че има нещо сериозно. „Малката“ — Айрин беше по-висока от нея, но за да се знае, че Форсайтови са нещо по-ценно, тя си бе останала „малката“ — се отегчаваше. Защо да не се позабавлява? Соумс беше доста скучен, а мистър Босини… само онзи шут Джордж можеше да го нарече… Пират… Всъщност според Уинифред той беше много шик.

Тази преценка — че Босини е шик — предизвика сензация. Но не убеди никого. Готови бяха да се съгласят, че е донякъде „хубав“, но да наречеш шик човек с такива изпъкнали скули, странни очи и мека шапка — това беше само нов пример на екстравагантно тичане на Уинифред подир модното.

В онова прочуто лято, когато екстравагантността беше на мода, самата земя беше екстравагантна, кестените бяха обсипани с цветове, а цветята разливаха ухания както никога досега; във всяка градина се разпукваха рози, а по небето нощем не оставаше място за звездите; всеки ден, от сутрин до вечер, слънцето в златна броня полюшваше над парка своя меден щит, а хората вършеха необичайни неща — обядваха и вечеряха на открито. Невиждана върволицата от файтони и карети трополеше по мостовете над блесналата река и отнасяше висшата буржоазия към раззелененото великолепие на Буши, Ричмънд, Кю62 и Хемтън коурт63. Почти всяко семейство, което претендираше да е от класата с карети, се разходи поне веднъж тази година под дивите кестени в Буши или под испанските кестени на Ричмънд парк. Минаваха плавно, сред облак прах, вдигнат от собствените им карети, поглеждаха превзето клонестите рога на едрите мудни елени, надничащи от папратовата горичка, която обещаваше да бъде наесен неповторимо убежище за влюбените, а когато упойващото ухание на кестените и папратта лъхваше от време на време съвсем наблизо, те си казваха: „Какъв особен аромат, нали?“

И липите тая година бяха необикновени, с меден цвят. Към залез слънце те разливаха из лондонските площади ухание, по-сладостно от меда, събран от цветовете им… Ухание, пробуждащо неотразим копнеж в сърцата на Форсайтовци и подобни им, когато след вечеря отиваха на хлад в градините, достъпни само за тях.

С този копнеж те блуждаеха във вечерната дрезгавина сред смътните очертания на цветните лехи, отминаваха, сякаш техните любими ги очакваха… очакваха часа, когато под сянката на клоните ще угасне и последният зрак.

Някакво неосъзнато съчувствие, пробудено от дъха на липите, някакво сестринско желание да провери лично, да докаже правотата на твърдението си, че „няма нищо сериозно“, или може би непреодолим копнеж да се разходи и тя това лято до Ричмънд, накара майката на малките Дарти (Публиус, Имоджин, Мод и Бенедикт) да напише следното писмо на снаха си:

Малкото име на Дарти беше Мозес — Монтегю, но той беше известен само с второто — Монтегю; защото беше човек от доброто общество.

Намерението на Уинифред бе посрещнато от съдбата много по-зле, отколкото заслужаваше такъв добронамерен план. Най-напред младият Флипард отговори:

Късно беше да оправя тая беда. С майчинска досетливост и ловкост Уинифред се обърна към съпруга си. Тя имаше наистина решителен и търпелив нрав, съответствуващ на един рязко очертан профил, светли коси и зеленикави очи. Много рядко можеше да се смути, а ако й се случеше да се обърка, съумяваше винаги да излезе с печалба.

И Дарти бе претърпял несполука. Еротик не бе успял да спечели купата „Ланкашир“. Всъщност това прочуто животно, притежание на един от стълбовете на хиподрума, заложил тайно няколко хиляди срещу него, не бе дори стартирало. Първите четиридесет и осем часа след неговото задраскване от списъка бяха едни от най-черните в живота на Дарти.

Денем и нощем той си представяше Джеймс. Мрачните мисли за Соумс се сливаха със слаба надежда. В петък вечерта се напи от отчаяние. Но в събота сутрин инстинктът му на борсов играч надделя. Взе назаем няколкостотин лири, които в никакъв случай не би могъл да върне, отиде в града и заложи на Концертина, която участваше в Салтоунските състезания.

На майор Скротън, с когото обядваше в „Айсиум“, каза:

— Посъветва ме онова еврейче, Натанс; все ми е едно какво ще излезе. И така и така съм пропаднал. Ако не сполуча… по дяволите, старият ще плаща!

Една бутилка „Пол Роджър“, прибавена към собственото му нахалство, го бе изпълнила с още по-голямо презрение към Джеймс.

Сполучи. Концертина се довлече до стълба на една педя от другите… работата беше на косъм; такъв страх бра за нея — но, както казваше Дарти, важното е да рискуваш!

Той нямаше нищо против разходките до Ричмънд. Поемаше всички разходи. Възхищаваше се от Айрин и му се искаше да установи по-непринудени отношения с нея.

В пет и половина кочияшът от Парк Лейн дойде да съобщи: мисис Форсайт много съжалявала, но един от конете имал кашлица!

Без да се обезсърчава от този нов удар, Уинифред изпрати незабавно малкия Публий (вече седемгодишен) и гувернантката на Монпелие Скуеър.

Щяха да отидат с файтони и да се срещнат в „Корона и скиптър“ в 7,45.

Дарти се зарадва от тая вест. Така беше по-добре, отколкото да пътува в каретата с гръб към конете! Нямаше нищо против да се повози с Айрин. Предполагаше, че ще отидат да вземат другите от Монпелие Скуеър и може би ще си разменят местата във файтоните.

Като узна, че срещата ще бъде в „Корона и скиптър“, докъдето ще пътува със съпругата си, той се ядоса и каза, че сигурно ще закъснеят.

Тръгнаха в седем. Дарти предложи на кочияша да се басират на половин лира, че няма да пристигнат за три-четвърти час.

По пътя съпрузите си продумаха само два пъти.

Дарти каза:

— Мастър65 ще се побърка, ако узнае, че жена му е пътувала в един файтон с мистър Босини!

А Уинифред отвърна:

— Не приказвай глупости, Монти!

— Глупости ли? — повтори Дарти. — Ти не познаваш жените, прекрасна милейди.

Вторият път той просто запита:

— Как изглеждам? Малко подпухнал, нали? Любимото шампанско на нашия Джордж е вятър работа!

Обядвам бе с Джордж Форсайт в „Хавърснейк“.

Босини и Айрин бяха пристигнали преди тях и стояха до един от еркерите към реката.

Това лято държаха прозорците денонощно отворени, така че в помещенията нахлуваха уханието на цветя и дървета, топлият лъх на изсъхналата трева и свежият мирис на обилна роса.

За погледа на наблюдателния Дарти двамата им гости не изглеждаха да са стигнали доникъде, както бяха застанали един до друг, без да си продумат. Босини имаше вид на изгладнял човек… Ех, че некадърник!

Той ги остави на Уинифред и отиде да поръча вечерята.

Един Форсайт би поръчал добра, макар и не изтънчена храна, но един Дарти щеше да постави на изпитание възможностите на „Корона и скиптър“. Понеже живееше ден за ден, той беше крайно взискателен по отношение на яденето; и си хапваше, каквото му се иска. Напитките трябваше също да са грижливо подбрани; в Англия има доста напитки, които „не струват“ за един Дарти: той трябва да има винаги най-доброто качество. Плащаше с чужди пари, та нямаше защо да е скъперник. Скъперничеството е качество на глупците, не на хора като Дарти.

Само първо качество! Няма по-благоразумен принцип в живота на човек, чийто тъст има големи доходи и особена слабост към своите внуци.

Проницателният Дарти бе открил тази слабост на Джеймс (допусната по погрешка) още в първата година при появата на малкия Публий, и се възползва от проницателността си. Четиримата малки Дарти бяха сега един вид пожизнена рента.

Сензацията на вечерята беше без съмнение кефалът. Тази вкусна риба, донасяна много отдалеко съвършено запазена, биваше най-напред изпържена, после изчистена от костите, след това поднесена с лед и с мадейров пунш вместо сос, според рецептата, известна само на малцина светски хора.

Второто нещо, което заслужава да се спомене, беше плащането на сметката от Дарти.

През време на вечерята той се държа извънредно любезно; дръзкият му, възхитен поглед се отделяше рядко от лицето на Айрин. Но — както трябваше да признае в душата си — не бе удостоен от нея с взаимност; тя бе хладна като раменете си, забулени в кремава дантела. Надяваше се да я улови във флирт с Босини; но не можа — тя се държеше безупречно. Колкото до архитектчето — то беше мрачно като мечка, когато я боли глава — Уинифред не можа да изтръгне нито дума от устата му; не ядеше, само пиеше, все повече побледняваше и все по-странно гледаше.

Изобщо, беше много забавно.

Самият Дарти беше в отлична форма: говореше непринудено, с лека пикантност, защото не беше глупак. Каза два-три вица, като се задържа в границите на приличието от уважение към компанията; иначе неговите вицове обикновено не спазваха тая граница. Вдигна шеговито наздравица за Айрин. Никой не го последва, а Уинифред го смъмри:

— Не ставай палячо, Монти!

По нейно предложение след вечеря отидоха на общата тераса към реката.

— Иска ми се да видя как се люби простолюдието — каза тя. — Много е забавно!

Простолюдието се радваше на прохладата след дневния пек, въздухът шумеше от хиляди гласове, дрезгави и гръмки или тихи и нежни, сякаш нашепваха тайни.

Не след много съобразителната Уинифред — единствената Форсайт в компанията — успя да намери свободна пейка. Грамадно дърво разлистваше плътен балдахин над главите им, а вечерната мараня тъмнееше бавно над реката.

В единия край седеше Дарти, до него — Айрин, Босини и най-после — Уинифред. Мястото беше малко за четиримата, так че нашият светски човек усещаше ръката на Айрин до своята; той разбираше, че тя няма да се отдръпне, за да не бъде неучтива, и това му се стори забавно; от време на време измисляше някакво движение, с което се приближаваше още повече към нея. И си казваше: „Тоя приятел Пирата няма да й се радва сам! Чудесна теснотийка!“

Далече долу, откъм тъмната река, се разнесе звук на мандолина и гласове, които пееха старинна песен:

Ненадейно се показа и луна, тъничка, бледа, заплувала по гръб зад едно дърво; и сякаш от нейния дъх във въздуха лъхна прохлада, въпреки че долу все още се носеше топлото ухание на липите.

През дима на цигарата си Дарти погледна Босини, седнал със скръстени ръце, втренчил очи право пред себе си с изражение на мъченик.

Хвърли бегъл поглед и към лицето помежду им, така забулено от припадналия мрак, че приличаше просто на по-тъмно петно в тъмнината — нежно, тайнствено, очарователно.

Шумната тераса се бе смълчала, сякаш тия, които се разхождаха там, се бяха унесли в скъпи, несподелими тайни.

И Дарти си помисли: „Жени!“

Последното сияние угасна над реката, песните заглъхнаха, луната се скри зад едно дърво, всичко потъмня. Той се притисна леко към Айрин.

Не се разтревожи от потръпването на бедрото, до което се докосна, нито се смути от презрителния поглед. Усети, че тя прави опит да се отдръпне, и се усмихна.

Трябва да признаем, че този светски човек бе пил, колкото трябваше, за да се напие.

Полуотворил плътните си устни под засуканите мустаци, обърнал косо към нея дръзките си очи, той имаше коварното изражение на сатир.

Звездите замигаха по небесната пътечка между върховете на дърветата, сякаш се разхождаха, събираха се и си шепнеха като хората долу. Терасата отново зашумя. Дарти си каза: „Жалък и изгладнял нещастник изглежда тоя Босини.“ И се притисна отново към Айрин.

Постъпката му заслужаваше по-добър успех. Айрин стана, всички я последваха.

Нашият светски човек беше повече от винаги решен да разбере що за човек е тя. На терасата не се отделяше от нея. Много бе пил. Предстоеше дълго пътуване назад в топлия мрак и приятната близост на файтона… в това пълно усамотение от света, измислено от някой велик и добър човек. Гладното архитектче може да се върне с жена му… Нека му е честита! Не беше много сигурен в гласа си, та внимаваше да не говори; но усмивката не напускаше плътните му устни.

Тръгна към файтоните, които чакаха на другия край. Планът му имаше качеството на всички велики планове — една почти груба простота: няма да се отделя от Айрин, докато тя седнеше във файтона, и щеше да се качи веднага след нея.

Но когато стигнаха при файтона, Айрин не се качи, а отиде да погали коня. Дарти не владееше в този миг достатъчно краката си, за да я последва. Тя милваше коня по муцуната и, което беше по-лошо — Босини беше до нея. Тя се обърна и му каза нещо; говореше тихо, но Дарти долови думите „онзи там“. Той застана упорито до стъпалото на файтона, за да я чака. Не беше вчерашен!

Тук, при светлината на уличната лампа, тоя мъж със среден ръст, доста пълен в бялата вечерна жилетка, с метнато на ръка светло пардесю, с алено цвете на бутониерата, със самоуверено, добродушно-нахално мургаво лице, представляваше неповторимо олицетворение на светски човек.

Уинифред беше вече седнала в своя файтон. Дарти размишляваше, че Босини ще има да се наскучае там, ако не си отваря очите! Но внезапно някой го блъсна така, че едва не го събори. И гласът на Босини изсъска в ухото му:

— Аз ще придружа Айрин до вкъщи. Разбрано?

Дарти видя едно пребледняло от гняв лице и едни очи, които святкаха като очи на дива котка.

— Какво? — заекна той. — Какво? В никакъв случай! Ще придружите жена ми!

— Махайте се! — изсъска Босини. — Да не ви изхвърля веднага!

Дарти се сви; разбра, че този приятел не се шегува. Отдръпна се да даде път на Айрин, роклята й докосна нозете му. Босини се качи подир нея.

— Карай! — извика Пирата. Кочияшът шибна коня, който хукна веднага.

Дарти застана за миг като замаян; после се втурна към файтона на жена си и смогна да се покатери.

— Карай! — извика той на кочияша. — И не изпускай оня пред нас!

Настани се до жена си и започна да ругае. Когато най-после успя да се овладее, добави:

— Хубава каша забърка, като остави Пирата да я придружи до вкъщи; защо не се постара да го задържиш? Та той е луд по нея — и последният глупак може да разбере това!

Удави възраженията на Уинифред в нови призовавания на бога; и едва когато наближиха Барнс, той прекрати йеремиадите66, с които ругаеше нея, баща й, брат й, Айрин, Босини, Форсайтови, собствените си деца и проклинаше деня, когато се бе оженил.

Уинифред беше жена с характер и го остави да се наприказва, докато най-после млъкна намусен. Сърдитият му поглед не се отделяше от гърба на другия файтон, който летеше в мрака пред него като непостигнат блян.

За щастие не можеше да чуе пламенната молба на Босини, отприщена като порой от държането на светския човек; не можеше да види как Айрин потръпва, сякаш й отнемат дрехата, не можеше да види очите й, черни и тъжни като очи на убито дете. Не можеше да чуе как Босини я умолява, умолява, умолява я неспирно; не можеше да чуе тихия й плач, нито да види „жалкия, изгладнял нещастник“, докосващ смирено ръката й със страхопочитание и трепет.

Изпълнявайки безусловно нареждането, кочияшът на втория файтон спря на Монпелие Скуеър точно зад първия. Семейство Дарти видя как Босини скочи. Айрин слезе след него и избърза по стъпалата с наведена глава. Не можаха да видят дали се обърна да се сбогува с Босини.

Той мина покрай техния файтон и двамата съпрузи можаха да го видят много добре при светлината на уличната лампа. Лицето му беше изтерзано от дълбокото вълнение.

— Лека нощ, Босини! — извика Уинифред.

Той се сепна, свали шапка и побърза да отмине. Очевидно бе забравил за съществуването им.

— Видях ли лицето на този звяр? — попита Дарти. — Какво ти казах? Чудесни неща стават! — не пропусна той случая да я ухапе.

Така явно беше, че в първия файтон е имало обяснения, че Уинифред не посмя да защити теорията си. Само промълви:

— Нямам намерение да кажа нито дума. Не виждам смисъл да се раздрънква случката.

Дарти веднага се съгласи с това гледище; той смяташе Джеймс за личен резерват и не желаеше да го разтревожи с чужди неприятности.

— Съвсем правилно — съгласи се той; — нека Соумс си отваря очите. Има цялата възможност да го стори!

С тоя разговор съпрузите Дарти влязоха в своя дом на Грийн Стрийт, чийто наем се плащаше от Джеймс, и се приготвиха за заслужена почивка. Беше полунощ, а по това време никой Форсайт не беше по улиците, за да проследи скитанията на Босини; да го види как се връща и застава до оградата на градинката, по-далеко от светлината на уличната лампа; как стои в сянката на дърветата и наблюдава къщата, където бе изчезнала тази, за която беше готов да даде всичко на света, само да я зърне отново за миг… жената, която беше сега за него уханието на липите, смисълът на светлината и мрака, туптенето на собственото му сърце.

Главата на един Форсайт

Естествено е за един Форсайт да не съзнава, че е Форсайт; но Джолиън младши знаеше много добре, че е. Не го бе разбрал до момента на решителната стъпка, която го бе превърнала в парий. Оттогава това съзнание не го напускаше. Чувстваше го в семейния си живот, в отношенията със своята втора съпруга, у която нямаше нищо форсайтовско.

Той знаеше, че ако не притежаваше здрав усет за онова, което желае, и твърдост да държи на него, ако не чувстваше, че е лудост да пропилява нещо, което бе заплатил така скъпо — с други думи, ако нямаше „чувството за собственост“, никога не би я задържал (не би пожелал навярно нито за миг да я задържи) при всички парични затруднения, подхлъзвания и недоразумения през тия петнадесет години; никога не би я накарал да се омъжи за него след смъртта на първата му съпруга; никога не би изтърпял всичко това, не би се издигнал над него, уморен, но все пак усмихнат.

Той беше от ония хора, които седят с кръстосани крака в клетката на собствените си сърца като миниатюрни китайски идоли и се усмихват сами на себе си с недоверчива усмивка. Но тази невидима, вечна усмивка не личеше в постъпките му, които — като брадичката и характера му — бяха смесица от кротост и неотстъпчивост.

Съзнаваше, че е Форсайт и в творчеството си, в рисуването на акварел, на което посвещаваше толкова сили; а в същото време чувстваше, че не бива да върши сериозно толкова непрактично нещо и се стесняваше, задето печели толкова малко от него.

И тъкмо това съзнание, че е Форсайт, го накара да прочете със смесица от състрадание и отвращение следното писмо от Джолиън старши:

(Почеркът на баща му се бе изменил твърде малко, откакто го помнеше — от трийсетина години.)

Джолиън младши чете така дълго и замислено това писмо, че жена му забеляза угрижеността му и запита какво има. Той отвърна:

— Нищо.

Наложил си бе непоклатимо принципа да не споменава името на Джун. Жена му би могла навярно да се разтревожи, да си помисли кой знае какво; затова побърза да заличи всяка следа от загриженост, но успя в това почти толкова, колкото бе успял и баща му, защото в семейните хитрувания Джо бе наследил цялата непохватност на Джолиън старши; а мисис Джолиън стисна устни и продължи да се занимава с домакинските задължения, като му отправяше скришом неразгадаеми погледи.

Следобед той тръгна с писмото в джоба си за клуба без някакво решение.

Да разбере какви са „намеренията“ на един човек беше за него особено неприятна задача; а собственото му нередно положение не намаляваше това неприятно чувство. Но за хората от неговия род, за всеки от тяхната среда, беше съвсем естествено да налагат на човека това, което смятаха за свое право, да го вкарат в правия път; съвсем естествено бе да предлагат и в частните си отношения своите делови похвати!

Фразата „в никакъв случай, разбира се, не бива да изложиш Джун“ издаваше толкова ярко тази тяхна черта!

И все пак това писмо, с изразената в него лична мъка, с грижата за Джун, с това „Сигурно ще го нахокам“, беше така естествено! Нищо чудно, че баща му иска да знае намеренията на Босини, нищо чудно, че е ядосан.

Мъчно можеше да откаже. Но защо тъкмо нему възлагаше тази задача? Това беше съвсем нередно; впрочем щом трябва да постигне целта си, никой Форсайт не избира средства; достатъчно е да запази външното си приличие.

Как да свърши това поръчение, или как да откаже? И двете неща изглеждаха невъзможни. Да, Джолиън младши, така е!

В клуба влезе в три часа и първото лице, което видя беше Босини; седнал в един ъгъл, той гледаше втренчено навън.

Джолиън младши седна недалеко и започна да обмисля неспокойно положението. Поглеждаше скришом към Босини, който не забелязваше присъствието му. Не го познаваше добре и може би за пръв път започна да го изучава внимателно; особен човек, който по облекло, лице и държане не приличаше на другите членове на клуба; самият Джолиън младши, колкото и да се бе променил по настроение и нрав, бе запазил все пак спретнатостта и сдържаната външност на един Форсайт. Само той от целия род не знаеше прозвището на Босини. Този човек беше особен, не ексцентричен, но особен; изглеждаше изтощен, измъчен, с хлътнали бузи под изпъкналите скули, но не приличаше на болен; беше едър, с къдрава коса, издаваща жизнеността на съвършено здрав организъм.

Нещо в изражението и държането му трогна Джолиън младши. Той знаеше какво значи да страдаш, а личеше, че този човек страда.

Стана и докосна ръката му.

Босини трепна, но не прояви никакво смущение, като го видя.

Джолиън младши седна.

— Отдавана не съм ви виждал — каза той. — Как върви къщата на братовчед ви?

— Ще бъде привършена след около седмица!

— Поздравявам ви!

— Благодаря… но не виждам повод за поздравления.

— Така ли? — каза Джолиън младши. — Аз пък мислех, че сте толкова доволен да се отървете от продължителен строеж; или може би изпитвате това, което чувствам и аз, когато се разделям с картина — като че ли се разделям със своя рожба.

Той погледна приветливо Босини.

— Да — отвърна малко по-сърдечно архитектът, — създали сте я… и свършено! Аз не знаех, че рисувате.

— Само акварел; и не мога да кажа, че вярвам в творчеството си.

— Не вярвате ли? Как можете да рисувате тогава? Безсмислено е да творите, ако не вярвате във творчеството си.

— Вярно — съгласи се Джолиън младши; — „Така казвах винаги аз!“ Но щом ме питате как мога тогава да рисувам, ще ви отговоря: „Защото съм Форсайт.“

— Форсайт ли? Никога не съм ви смятал за Форсайт!

— Форсайтът — отвърна Джолиън младши — не е някакво необикновено животно. Между членовете на вашия клуб има стотици форсайтовци. Стотици има и по улиците. Срещате ги навред, дето отивате.

— А как ги познавате, ако смея да запитам? — каза Босини.

— По собственическия им инстинкт. Всеки Форсайт има твърде практичен — може би дори разумен — светоглед, а практичният светоглед се основава главно върху собственическия инстинкт. Ще забележите, че един Форсайт никога и на нищо не се отдава.

— Шегувате ли се?

В очите на Джолиън младши светна насмешка.

— Не съвсем. Тъй като и аз съм Форсайт, не е редно да признавам. Но аз съм само един породист мелез; за вас обаче никой няма да се заблуди. Вие сте толкова различен от мене, колкото аз се различавам от чичо си Джеймс, който е съвършен образец на Форсайт. Неговият собственически инстинкт стига до крайност, докато у вас липсва напълно. Ако не съм аз помежду ви, ви е бихте изглеждали като два съвършено различни животински свята. Аз съм липсващото звено. Всички сме, разбира се, роби на собственическия инстинкт. И признавам, че в случая въпросът е само до степента на робуването, но този, когото аз наричам „Форсайт“, е безусловно роб на собствеността. Той разбира кое е добро, кое е сигурно и вкопчването му в някаква собственост — все едно дали съпруга, къща, пари или слава, — това именно е неговата фабрична марка.

— О! — промълви Босини. — Би трябвало да патентовате израза!

— Бих желал да изнеса беседа на тая тема — каза Джолиън младши. — „За свойствата и отликите на Форсайтови“. Това зверче, което се смущава от смешното в собствената му порода, не се засяга при постъпките си от смеха на другите хора (като вас и мене). Наследствено склонен към късогледство, той разпознава само собствените си порода и среда, сред които прекара в съревнование и спокойствие своя живот.

— Говорите за тях така — каза Босини, — като че са половината Англия.

— Те са всъщност половината Англия — отвърна Джолиън младши. — И то по-добрата й половина, осигурената, значимата половина с три процентова рента. На тяхното богатство и сигурност се крепи всичко: вашето изкуство, литературата, науката, религията дори. Къде щяхме да бъдем без форсайтовци, които не вярват в ни едно от тия неща, но използват всичко? Форсайтовци, драги господине, са посредниците, търговците, стълбовете на обществото, крайъгълните опори на обществения ред; това, което буди възхищение!

— Не зная дали схващам правилно насоката на мисълта ви — каза Босини, — но струва ми се, че в моята професия има премного форсайтовци, както ги наричате.

— Безспорно — отвърна Джолиън младши. — Мнозинството архитекти, художници и писатели са хора без принципи, като всички форсайтовци. Изкуството, литературата, религията съществуват чрез малцината чудаци, които вярват истински в тия неща, и чрез множеството Форсайтовци, които ги използват търговски. При най-скромна оценка поне три четвърти от членовете на нашата Кралска академия са форсайтовци, заедно със седем-осми от романистите и повечето журналисти. За науката не мога да кажа; но те са великолепно представени в църквата; в Камарата на общините са може би по-многобройни, отколкото където и да е другаде; за аристокрацията е излишно да се говори. Но аз не ги осмивам… Опасно е да се върви против мнозинството… и при това какво мнозинство! — Той втренчи поглед в Босини: — Опасно е да позволите нещо да ви увлече… все едно дали е къща, картина или… жена!

Те се спогледаха. Усетил сякаш, че е сторил нещо, което никой Форсайт не би направил — че е издал мислите си, — Джолиън младши се затвори в своята черупка. Мълчанието бе нарушено от Босини.

— Защо взимате като тип собствения си род? — запита той.

— Моят род — отвърна Джолиън младши — не представлява нищо типично. И той има особености като всеки друг род, но притежава в забележителна степен двете качества, които са истинска отлика за един Форсайт — способността да не се отдаде напълно никога и на нищо, и собственическия инстинкт.

Босини се усмихна.

— А какво ще кажете например за онзи, грамадния?

— За Суидин ли? — запита Джолиън младши. — О, у Суидин има все още нещо първобитно. Градът и буржоазния живот не са успели все още да го смелят. Въпреки цялата му изисканост в него се таят векове на земеделски труд и груба сила.

Босини се замисли.

— Да — заключи изведнъж той. — Вие сте разбрали до дъно братовчед си Соумс. Той няма никога да си пръсне мозъка.

Джолиън младши го стрелна с пронизващ поглед.

— Не, няма. Затова именно трябва да се държи сметка за него. Пазете се да не ви сграбчат! Лесно е да се посмеем, но не ме разбирайте криво. Един Форсайт не бива да се презира; нито да се подценява.

— И все пак вие сте го сторили!

Джолиън младши престана да се усмихва — признаваше, че ударът бе улучил.

— Забравяте — каза той със наранена гордост, — че можах да издържа в борбата… защото и аз съм Форсайт. Могъщи сили се изпречват пред всекиго на всяка крачка. Човек, който изоставя опората на стената… Разбирате какво искам да кажа, нали? Не бих препоръчал — заключи той съвсем тихо, сякаш изричаше заплаха — някому да… тръгне по… моя… път. Това зависи от много неща.

Босини се изчерви, но лицето му си възвърна скоро своята мургава бледност. Той се засмя кротко. На устните му застина странна, студена, зла усмивка, очите му погледнаха насмешливо Джолиън младши.

— Благодаря — каза той. — Безкрайно сте любезен. Но вие не сте единствените, които могат да издържат.

И стана.

Джолиън младши го изгледа как се отдалечава, после облегна глава на дланта си и въздъхна.

В приспиващата тишина на почти празната стая се чуваше само шумолене на вестници и драсване на кибрит. Джолиън младши стоя дълго така, без да мръдне, изживявайки отново ония дни, когато и той бе седял с часове тук, да гледа часовника, да брои минутите… часовете, изпълнени с мъките на неизвестността и на една жестока, но приятна болка; бавното сладостно страдание на ония дни се върна с цялата си острота. Босини със своето измъчено лице и тревожен поглед пробуди у него страдание, примесено със странна, непреодолима завист.

Тия признаци му бяха така добре познати! Накъде отиваше този човек… към каква съдба? Каква беше жената, чиято притегателна сила никакви съображения за чест, никакви принципи, никакъв интерес не можеха да преодолеят? От която човек можеше да се спаси само с бягство?

Бягство ли? Но защо би трябвало да бяга Босини? Човек бяга, когато има опасност да разруши дом и семейство, когато има деца, когато чувства, че потъпква идеали, че разрушава нещо. А тук както разправяха, Босини беше пред нещо вече разрушено.

Сам той не бе избягал, нито щеше да избяга, ако би трябвало да изживее всичко отново, а при това бе отишъл по-далеко от Босини, бе разрушил не чужд, а собствения си нещастен дом. И той си припомни старата поговорка: „Свободата на човека се твори от собственото му сърце!“

От собственото му сърце! Пудингът се оценява, след като се вкуси… А Босини не бе вкусил от своя пудинг.

Мисълта му мина към жената, жената, която не познава, но чиято история му беше известна в общи черти.

Злополучен брак! Никакви лоши обноски… само една неопределена угнетеност, едно ужасно потискащо униние, което убива всяка радост под небето; и така ден след ден, нощ след нощ, седмица след седмица, година след година, докато смъртта му сложи край.

Но Джолиън младши, чиито горчиви чувства бяха притъпени от изминалото време, виждаше нещата и от гледището на Соумс. Откъде би могъл човек като братовчед му, преизпълнен с предразсъдъците и вярвания на своята класа, да извлече необходимото прозрение или вдъхновение, за да прекрати подобен живот? За това бе необходимо въображение, сила да прозреш бъдещето, което ще настъпи, неприятните клюки, подмятания и брътвежи, придружаващи всеки развод след временните страдания от раздялата, след тежката присъда на почтените хора. Но малцина, главно малцина от класата на Соумс, притежаваха достатъчно въображение да видят това бъдеще. А много бяха хората на тоя свят — не би стигнало въображение за всички! Каква разлика, господи, между теорията и практиката! Мнозина, може би дори самият Соумс, имат рицарски разбирания по тия въпроси, но когато работата стигне до тях, намират някакво особено основание, за да се сметнат за изключение.

Освен това Джолиън младши нямаше вяра в собствената си преценка. Преживял бе същото, изпил бе до дъно горчилката на един злополучен брак — как можеше тогава да разчита на широкия, безстрастен поглед на ония, които не са сънували подобна битка? Неговите данни бяха прекалено непосредствени — като показанията по военни въпроси на войник, прекарал дълго време на действителна служба, срещу показанията на цивилни, неучаствали в боя. Мнозина биха сметнали брака на Соумс и Айрин за напълно сполучлив; той имаше пари, тя — красота; струваше си да си правят взаимни отстъпки. Нямаше причина да не се разбират, дори без любов. Всеки можеше да върви по свой път, стига да спазва външното приличие — да зачита светостта на брака и семейното огнище. Половината семейства във висшето общество се крепяха на тия принципи: не оскърбявайте чувствата на обществото, не оскърбявайте чувствата на църквата. А за да не ги оскърбявате, заслужава си да пожертвате личните си чувства. Предимствата на здравото семейно огнище са очевидни, осезаеми като материални притежания, статуквото не крие никакви опасности. Разрушаването на един дом е, в най-добрия случай, един опасен и при това егоистичен експеримент.

Такава би била позицията на защитата, а Джолиън младши въздъхна.

„В основата на всичко това — помисли той — стои собствеността, но мнозина не биха приели такова определение. За тях основата е «светостта на брака»; светостта на брака обаче се крепи върху светостта на семейството, светостта на семейството пък е свързана със светостта на собствеността. А при това всички тия хора, предполагам, са последователи на Оня, който никога и нищо не е притежавал! Странно!“

И Джолиън младши въздъхна отново.

„Дали на път за дома бих поканил някой срещнат бедняк да сподели вечерята ми, която няма да стигне тогава за мен и съпругата ми, необходима за моето здраве и щастие? Може би Соумс постъпва всъщност добре, като настоява на правата си и поддържа на дело свещеното начало на собствеността, полезно за всички ни, с изключение на тези, които… страдат от това“

Той стана проправи си път между лабиринта със столове, взе си шапката и тръгна вяло към къщи по горещите улици, гъмжащи от карети, които вдигаха талази прах.

Преди да стигне до Уестъриал Авеню, той извади от джоба си писмото на Джолиън старши, накъса го внимателно на късчета и го хвърли в прахта.

Отключи си, влезе и повика жена си. Но тя беше излязла с Холи и Джоли, къщата беше празна; в градината Балтазар се опитваше да цапне с лапа някоя муха.

Джолиън младши седна също там, под крушата, която отдавна не даваше плод.

Честната дума на Босини

Над другия ден, след разходката в Ричмънд Соумс се върна от Хенли с утринния влак. Тъй като, по здравословни съображения, не се интересуваше от разни видове земен или воден спорт, той беше отишъл в Хенли не за удоволствие, а по работа — повикал го бе един важен клиент.

Отиде направо в Сити, видя, че няма нищо особено и си тръгна още в три часа, доволен, че ще се върне по-рано вкъщи. Айрин не го очакваше. Не че искаше да я издебне; но не беше зле да провери ненадейно какво става.

Облече се за разходка в парка и отиде в гостната. Айрин си почиваше в единия край на дивана, на любимото си място; под очите й имаше сенки, сякаш не беше спала.

— Защо си в къщи? — запита той. — Чакаш ли някого?

— Да… всъщност не съвсем.

— Кой ще дойде?

— Мистър Босини каза, че може да намине.

— Босини ли? Той не би ли трябвало да е на постройката?

Тя не отговори.

— Все едно — каза Соумс. — Искам да дойдеш до универсалния магазин с мен, после ще отидем в парка.

— Не ми се излиза, боли ме глава.

— Щом те помоля за нещо — отвърна Соумс, — все те боли глава. В такъв случай е добре да поседиш в градината.

Тя не отговори.

Соумс помълча няколко минути; после каза:

— Не зная каква представа имаш за съпружеските си задължения. Не можах да го разбера досега.

Не очакваше отговор, но тя отговори:

— Опитвах се да изпълнявам желанията ти; не по моя вина не съм могла да го върша от сърце.

— А по чия?

Той я погледна косо.

— Преди да се оженим, ти ми обеща да ми върнеш свободата, ако бракът ни не бъде сполучлив. Сполучлив ли е?

Соумс се намръщи.

— Сполучлив! — заекна той. — Щеше да е сполучлив, ако се държеше както трябва.

— Опитах се — каза Айрин. — Ще ми върнеш ли свободата?

Соумс изви глава. Тайно разтревожен, потърси убежище в избухването.

— Да ти върна свободата ли? Не знаеш какво говориш! Да ти върна свободата! Как мога да ти върна свободата? Та ние сме женени, нали? Какви са тия приказки тогава? За бога, да не говорим глупости! Сложи си шапката и да вървим в парка!

— Няма да ми върнеш свободата, така ли?

Той усети странния й трогателен поглед.

— Да ти върна свободата? А какво ще правиш, ако се съглася? Ти нямаш пари!

— Ще се оправя някак.

Той мина няколко пъти напред-назад из стаята; после се спря пред нея:

— Разбери веднъж завинаги, не искам да чувам такова нещо! Иди и си сложи шапката!

Тя не помръдна.

— Навярно — каза Соумс — не искаш да пропуснеш Босини, ако дойде.

Излязоха.

В парка бе минал оня пъстър час от следобеда, когато чужденците и другите сантиментални личности се разхождат в карети, според модата; подходящият, пристоен час за разходка бе настъпил и почти отминал, когато Соумс и Айрин седнаха под статуята на Ахил67.

Отдавна не бе идвал с нея в парка. Това беше една от отминалите вече радости на първите две години от брачния им живот, когато най-голямата му, макар и скрита гордост беше да се чувства пред целия Лондон собственик на тази прелестна жена. Колко следобеди бе седял той край нея, елегантен, със светлосиви ръкавици, с лека, високомерна усмивка, като кимваше на познати от време на време и сваляше шапка!

Той беше пак със светлосиви ръкавици и насмешлива усмивка на устните, но къде беше някогашното чувство в сърцето?

Пейките се опразваха бързо, а той продължаваше да я държи тук, мълчалива и бледа, сякаш й налагаше тайно наказание. Направи веднъж-дваж някоя забележка; тя само навеждаше глава или отговаряше „да“ с уморена усмивка.

Един мъж вървеше така бързо покрай оградата, че хората се обръщаха да го гледат.

— Виж онова муле! — каза Соумс. — Само луд може да бърза така в тая жега!

Погледна я; тя се бе обърнала изведнъж.

— О! — каза Соумс. — Та това е нашият приятел Пирата!

Остана неподвижен, презрително усмихнат; усещаше, че Айрин също не мръдва и не се усмихва.

„Дали ще му кимне?“ — помисли си той…

Но тя не кимна.

Босини стигна до края на оградата и тръгна между столовете като хрътка. Видя ги, спря се изведнъж и свали шапка.

Все така усмихнат, Соумс също свали своята.

Босини се приближи страшно уморен, като човек след тежко физическо усилие; по челото му се стичаха капки пот, а усмивката на Соумс сякаш казваше: „Тежки часове си изкарал, приятелю!…“

— О, и вие ли сте в парка? — запита той. — А ние мислехме, че презирате такива празни занимания.

Босини сякаш не го чу; отговорът му беше към Айрин:

— Бях у вас, надявах се да ви намеря там.

Някой потупа Соумс по гърба и го заприказва; докато разменяше през рамо две-три най-незначителни думи, той пропусна отговора на Айрин, но в същото време реши.

— Тъкмо се прибираме — каза той на Босини; — елате да вечеряме у нас.

В поканата му прозвучаха странно предизвикателство и, още по-странно, вълнение. „Не можеш да ме измамиш — казваха сякаш изражението и гласът му, — но виждаш ли… аз имам доверие в теб… не се страхувам!“

Тръгнаха заедно към Монпелие Скуеър; Айрин беше между двамата. В многолюдните улици Соумс минаваше напред. Не се вслушваше в разговора им; странно решение да проявява доверие ръководеше дори несъзнателното му поведение. Той си казваше като картоиграч: „Не смея да изоставя тая карта… трябва да опитам и нея, каквото и да ми донесе. Нямам кой знае колко възможности“

Облече се бавно. Чу я да излиза от стаята си, да слиза по стълбите и цели пет минути още се въртя в своята гардеробна. После тръгна към долния етаж, като затръшна умишлено вратата, за да ги предупреди, че идва. Намери ги застанали до камината: може би са разговаряли, може би — не можеше да разбере.

През цялата вечер игра ролята си в тази комедия — много по-дружелюбен към госта от всеки друг път; когато най-после Босини си тръгваше, му каза:

— Елате пак, и то по-скоро; Айрин обича да разговаря с вас за къщата!

В гласа му звучаха отново странното предизвикателство и още по-странното вълнение; но ръката му беше студена като лед.

Верен на решението си, отвърна глава, докато те се сбогуваха; не погледна жена си когато, застанала под висящата лампа, тя пожела на госта лека нощ… Не погледна златистата коса, която блестеше под светлината, нито усмихнатите тъжни устни, нито израза в очите на Босини, който я гледаше, както куче гледа своя господар.

И си легна уверен, че Босини е влюбен в жена му.

Лятната вечер беше задушна, толкова задушна и тиха, че през широко отворените прозорци нахлуваше само още по-тежка задуха. Той лежа така с часове, заслушан в дишането на жена си.

Тя можеше да спи, а той трябваше да лежи буден. И докато лежа буден, затвърди решението си да играе ролята на спокоен и доверчив съпруг.

На разсъмване се измъкна от леглото, мина в своята гардеробна и се наведе през отворения прозорец.

Не можеше да се диша.

Припомни си една нощ от преди четири години — два дни преди брака му; гореща и задушна като тази.

Припомни си как се бе изтегнал на своя тръстиков шезлонг пред прозореца във всекидневната си, на Виктория Стрийт. В една странична уличка долу някакъв мъж блъскаше вратата, една жена изкрещя; припомни си, сякаш ги чуваше и сега, шум от сборичкване, затръшване на вратата, а после — гробна тишина. В призрачното, вече ненужно осветление от уличните лампи се показа подранила поливачка, която измиваше уличната смет; и сега сякаш чуваше бръмченето й, все по-близко и по-близко, докато накрая отмина и заглъхна.

Наведе се още повече от прозореца на своята гардеробна към дворчето долу, видя да просветват първите утринни зари. Очертанията на тъмните стени и покриви се замъглиха за миг, после изпъкнаха ярко.

Припомни си как лампите избледняха в оная нощ по Виктория стрийт; как се облече набързо и изхвръкна на улицата, как покрай домовете и уличните градинки, стигнал до нейната улица, застана пред фасадата на малката къща, безгласна и сива като лице на мъртвец.

И изведнъж в съзнанието му прелетя — сякаш хрумване на болник: „А какво ли прави той, който е влюбен в жена ми… Може би дебне нейде наблизо, търси я, както я търсеше днес. Наблюдава моя дом!“

Промъкна се крадешком през площадката на стълбището до предните стаи на къщата, отдръпна безшумно щорите и вдигна прозореца.

Сив здрач висеше по дърветата на площада, сякаш нощта като огромна мъхеста пеперуда ги бе блъснала с крилете си. Лампите още светеха, съвсем избледнели, но никаква жива душа, никакъв влюбен не се мяркаше наоколо!

После изведнъж, едва чуто, далеко нейде в мъртвия покой, се чу вопъл, сякаш изгонена от рая душа ридаеше по своето изгубено щастие. Чу се отново… и отново! Соумс потрепера. И затвори прозореца. После си каза: „О, пауните крякат в езерото!“

Посещенията на Джун

Джолиън старши стоеше в тесния хол на Бродстейрз и вдишваше миризмата на мушама и херинги, просмукана във всички почтени крайморски пансиони. На едно кресло — лъскаво кожено кресло, разкрило през дупката в горния ляв ъгъл пълнежа си от конски косъм — беше оставена черна пътническа чанта, в която той прибираше книжа, вестник „Таймс“ и стъкло одеколон. Днес имаха заседания управителните съвети на „Златодобивните концесии“ и „Новата каменовъглена компания“ и той заминаваше, защото никога не пропускаше заседание на управителния съвет; „да пропусне заседание на управителния съвет“, би било ново доказателство, че започва да остарява, а такова нещо неговото форсайтовско честолюбие не можеше да допусне.

Докато прибираше нещата, изглеждаше, че очите му могат всеки момент да пламнат от гняв. Така святкат очите на ученик, притиснат до стената от наобиколили го другари; но той успява да се овладее, уплашен от страшното несъответствие на силите. Джолиън старши също се владееше и с властната си, постепенно отслабваща сдържаност, все още потушаваше раздразнението, предизвикани от някои събития в живота му.

От сина си бе получил едно глупаво писмо, в което момчето се омотаваше в общи фрази, за да не отговори на един общ въпрос. „Видях Босини — пишеше Джолиън младши; — той не е престъпник. Колкото повече гледам гората, толкова повече се убеждавам, че те не са нито добри, нито лоши, а просто смешни или трогателни. Но вие вероятно няма да се съгласите с мен!“

Джолиън старши не се съгласи; смяташе, че е безсрамие да се приказва така; не бе достигнал онази възраст, когато и Форсайтовци дори — отърсили се от илюзиите и принципите, за които са държали по практични съображения, без да са вярвали някога в тях, отърсили се от всякакви телесни наслади, осъзнали в цялото си същество, че не им остава вече на какво да се надяват — събарят преградите на сдържаността и казват неща, които не са смятали, че са способни да изрекат.

И той може би вярваше в „доброто“ и „злото“ толкова, колкото вярваше и синът му; но, както би се изразил сам: не се знае… не може да се твърди; може и да е така; а защо с едно неуместно изказано недоверие да се лиши човек от възможна изгода?

Свикнал да прекарва почивките си на планина, при все че (като истински Форсайт) не си позволяваше никакви приключения или безразсъдства, той обичаше страстно планината. И когато приказната гледка („уморителна, но възнаграждаваща“, както беше писано в „Бедекера“) се разстелеше пред него след усилието на изкачването, той усещаше несъмнено съществуването на някакво велико, достойно начало, увенчаваща безсредна суетня, незначителните пропасти и смешните, дребни оврази в живота. Това усещане беше може би най-голямото доближаване до религията, на което беше способен практичният му дух.

Но много години бяха минали, откакто не бе ходил на планина. След смъртта на жена си бе ходил с Джун две лета подред и бе разбрал с огорчение, че неговото време за излети е изтекло.

Отдавна вече беше чужд за внушаваната от планината вяра в някакъв порядък свише.

Знаеше, че е остарял, и все пак се чувстваше млад; а това го смущаваше. Смущаваше го и го изненадваше мисълта, че той, винаги така предпазлив, беше баща и дядо на хора, обречени сякаш на крушения. Не можеше да каже нищо против Джо — какво можеше да се каже против това любезно момче? — но животът му беше несполука. Съдбата на Джун не беше по-добра. Това приличаше на предопределение. А човек с характера на Джолиън старши не разбираше какво е предопределение, нито можеше да го приеме.

Когато писа на сина си, той се надяваше на някаква сполука. Още на бала у Роджър разбра съвсем ясно как стоят нещата — умееше да съобразява много по-бързо от повечето хора, — а като имаше пред очи примера на сина си, разбираше по-добре от всеки Форсайт, че бледният плам обгаря крилата на всеки мъж, все едно иска ли, или не иска той.

В дните преди годежа на Джун, когато беше неразделна с мисис Соумс, той бе видял Айрин достатъчно, за да почувства очарованието й. Тя не беше прелъстителка, нито дори кокетка — изрази, близки до сърцето на неговото поколение, което обичаше да определя понятията с хубава, обобщаваща и неточна дума, — но беше опасна. Не би могъл да каже точно защо. Ако се опитахте да му обясните, че у някои жени прелъстителността е вродена и дори не зависи от собствената им воля, той би отговорил само: „Глупости!“ Айрин беше опасна, и толкова. Той искаше да затвори очи пред тая опасност. Щом съществува — съществува; но той не иска да слуша за нея… иска само да спаси по положението и душевното спокойствие на Джун. Все още се надяваше, че тя може да му бъде отново утеха.

И написа писмото. Отговорът не му помогна. Мнението на Джолиън младши за срещата се изразяваше всъщност само със странното изречение: „Предполагам, че е понесен от течението“ Течението! Какво течение? Какви бяха тия новоизмислени приказки?

Той въздъхна и пусна последните книжа във вътрешния джоб на чантата; много добре знаеше какво значи „течението“.

Джун излезе от столовата и му помогна да си облече пардесюто. От костюма и израза на решителното й личице той разбра веднага какво предстои.

— И аз ще дойда — каза тя.

— Глупости, мила. Аз отивам направо в Сити. А не искам да се разтакаш насам-натам.

— Трябва да видя мисис Смийч.

— О, твоите скъпоценни „проскубани пилета“ — изръмжа Джолиън старши. Не повярва на тоя предлог, но замълча. Не можеше да се бори с нейната упоритост.

На гара Виктория я настани в каретата, която бе поръчал за себе си — нещо характерно за него: той не беше дребнав егоист.

— Внимавай да не се умориш, мила — каза той, и си взе файтон за Сити.

Джун отиде най-напред в една уличка из покрайнините на Падингтън, дето живееше „проскубаното пиле“ мисис Смийч — възрастна жена, която ходеше да чисти по къщите, — но след като я слуша половин час да се оплаква и я поутеши временно, се прибра в Станхоп Гейт. Големият дом беше затворен и тъмен.

Решила бе на всяка цена да узнае истината. Да узнае истината и всичко да се свърши. Планът й беше такъв: да отиде най-напред у мисис Бейнс, лелята на Фил, и ако не научи нищо там, да отиде у Айрин. Нямаше ясна представа какво би спечелила от тези посещения.

В три часа беше на Лоундис Скуеър. С усета на жена, която трябва да се справя с опасност, бе облякла най-хубавата си рокля и бе тръгнала към битката със смелия поглед на Джолиън старши. Вълнението й се бе превърнало в нетърпение.

Когато съобщиха за идването на Джун, лелята на Босини (на име Луиза), беше в кухнята, дето даваше нареждания на готвачката; тя беше отлична домакиня, а, както казваше Бейнс, „един добър обяд е много важно нещо“. Сам той работеше най-добре в следобедните часове. Бейнс именно беше строил забележителната редица тъмночервени къщи в Кенсингтън, които съперничат на още много други за титлата „най-грозна сграда в Лондон“.

Щом чу името на Джун, мисис Бейнс побърза да отиде в спалнята, взе от заключения скрин една червена кутия, извади две големи гривни и ги сложи на белите си китки — защото тя притежаваше в значителна степен „чувството за собственост“, което, както знаем, е отличителен белег за форсайтовщината и основа за висока нравственост.

Огледалото на нейния гардероб отразяваше нейната невисока, но доста плътна фигура, склонна към пълнеене, в рокля, ушита под личното й ръководство, в полутонове, напомнящи избелелите стени на коридорите в големите хотели. Тя вдигна ръце да оправи косите си с прическа à la Princesse de Galles68, пипна ги тук-там, закрепи ги по-здраво, а очите й изразяваха в това време подсъзнателна практичност, сякаш виждаха пред себе си някаква житейска неприятност и се стараеха да я обърнат в своя полза. На младини бузите й бяха нежнорозови, но сега бяха луничави; същата сурова отблъскваща прямота се появи в погледа й, докато прекарваше по челото си пухчето за пудра. Остави го и спря неподвижна пред огледалото, за да нагласи с усмивка големия си важен нос, малката брадичка (която изглеждаше все по-малка, колкото по-дебела ставаше шията), отпуснатата уста с тънки устни и веднага, докато не се бе развалило постижението, хвана с две ръце полата си и слезе на долния етаж.

От доста време вече тя чакаше това посещение. Дочула бе, че работите между племенника й и годеницата му не вървят добре. Ни един от тях не бе и се обаждал от седмици насам. Неведнъж бе канила Фил на вечеря; но той отговаряше неизменно: „Зает съм“.

Тя се разтревожи инстинктивно, защото имаше остър усет за подобни неща. Би трябвало да бъде от форсайтовския род; и сигурно беше, според смисъла, влаган от Джолиън младши в това име; затова и заслужаваше да я опишем.

Омъжила бе и трите си дъщери по-добре, отколкото те заслужаваха, според хорското мнение, защото бяха грозни, каквито са по правило жените с почтени професии. Името й се срещаше във всички комитети за благотворителна дейност на църквата — за балове, театрални представления, базари, — но тя даваше името си, само ако се е уверила предварително, че всичко е уредено както трябва.

Според нея всичко трябваше да се поставя на търговска база; задача на църквата, на милосърдието, с една дума, на всяко нещо, е да укрепва формирането на „обществото“. Затова тя смяташе всяка индивидуална дейност за безнравствена. Единствено значима беше организацията, защото само чрез организацията можеше да сте сигурен, че ще получите нещо срещу парите си. Организация… и пак организация! Тя беше несъмнено, както я наричаше Джолиън старши, „майстор в тая работа“… Но той отиваше и по-далеко — наричаше я „хитруша“.

Начинанията, под които бе сложила името си, бяха така възхитително организирани, че когато се раздаваха печалбите, тя бяха само една мътеница, лишена от сметаната на каквато и да е човечност. Но както самата тя често смяташе и отбелязваше — в случая нямаше място за чувства. Тя беше всъщност малко академична.

Тази забележителна жена, така уважавана в църковните среди, беше една от главните жрици на форсайтовщината, поддържайки денонощно свещения огън пред бога на собствеността, на чиито олтар са изписани тия вдъхновяващи слова: „Нищо даром и съвсем мъничко за шест пенса“.

Когато влизаше някъде, веднага се усещаше, че влизаше нещо солидно и може би на това се дължеше популярността й на покровителка. Хората обичат да виждат нещо солидно, когато дават пари; и щом я видеха на благотворителни балове, с вирнат нос, ниска, дебела, в униформа от ламе, заобиколена от цял щаб, гледаха я като генерал.

Единственото й слабо място беше, че няма второ малко име. Тя беше сила в буржоазното общество, с неговите стотици групи и кръгове, който кръстосваха шпаги в общото бойно поле на благотворителността, дето се срещаше с дамите от „обществото“ с главно О. Беше сила в обществото с малко о, в това по-широко, по-значително и по-могъщо тяло, дето търговско-християнската институция, правила и принципи, въплъщавани от мисис Бейнс, бяха истинска животоносна, свободно кръжаща кръв, истинска търговска валута, а не някакъв безплоден заместител, какъвто течеше в жилите на онова по-малобройно общество с главно О. Хората, които я познаваха, чувстваха, че тя е здравомислеща… солидна жена, която нито се издава, нито дава нещо, щом може да не го даде.

Имала бе най-лошите отношения с бащата на Босини, който често я бе взимал за прицел на непоносимо осмиване. Сега, след като беше умрял, го наричаше „клетият ми скъп и непочтителен брат“.

Тя посрещна Джун с предпазлива излиятелност, на каквато беше майсторка, малко уплашено, доколкото жена с нейното значение в търговските и християнските кръгове можеше да се плаши — защото, макар и съвсем крехка, Джун притежаваше силно чувство за лично достойнство, издавано от безстрашния й поглед. А мисис Бейнс твърде предпазливо съзираше и това, че в неотстъпчивата прямота на Джун има твърде много форсайтовщина. Ако девойката беше само пряма и смела, мисис Бейнс би я сметнала за „смахната“ и би я презирала; ако беше само форсайтка — като Франси например, — би я покровителствала, заради паричната й стойност, но макар че беше дребна (а мисис Бейнс се възхищаваше обикновено от количеството), Джун й вдъхваше неприятно чувство за стеснение; и тя я настани в кресло срещу светлината.

За почтителността й към Джун имаше и друга причина, която мисис Бейнс — много набожна и следователно чужда на светските слабости — последна би признала: тя бе чувала често от съпруга си, че Джолиън старши бил извънредно богат; благоразположението й към внучката му имаше следователно съвсем солидно основание. Тя изпитваше днес вълнението, с което четем роман, дето има и герой, и наследство, защото се тревожим да не би по някаква страшна грешка на автора младият човек да остане накрая без наследство.

Държа се с много топлота; ни веднъж досега не бе съзряла така ясно колко изискана и привлекателна е девойката. Запита я за здравето на Джолиън старши. Чудесно изглеждаше той за годините си: съвършено изправен, младолик; на колко години е всъщност? Осемдесет и една? Никога не би го допуснала? На море ли били? Много добре са направили; Фил се обаждал навярно всеки ден? Светлосивите й очи изпъкнаха още повече, когато задаваше тоя въпрос, но девойката издържа погледа, без да мигне:

— Не — каза тя, — той изобщо не пише!

Мисис Бейнс сведе очи; непреднамерено, но все пак ги сведе и веднага се съвзе.

— Разбира се. Това е Фил… Винаги си е бил такъв.

— Така ли? — каза Джун.

Краткият въпрос разколеба за миг усмивката на мисис Бейнс; но тя прикри бързо смущението, оправи роклята си и отвърна:

— Да, миличка… той е страшно разпилян; не бива да се обръща внимание на постъпките му.

Джун разбра изведнъж, че напразно си губи времето; дори да заговори направо, пак не ще узнае нищо от тази жена.

— Виждате ли го? — запита тя, като се изчерви.

По напудреното лице на мисис Бейнс лъснаха капчици пот.

— О, да! Не си спомням кога беше тук последния път… всъщност не го виждам често напоследък. Много е зает с къщата на братовчед ви; казаха ми, че скоро ще бъде готова. Трябва да се съберем на вечеря за това събитие; елате да прекарате една вечер у нас!

— Благодаря — отговори Джун. И отново помисли: „Само си губя времето. Тази жена нищо няма да ми каже“.

Стана да си върви. Държането на мисис Бейнс се промени. Тя стана; устните й трепнаха, ръцете неспокойно се свиха. Явно беше, че работите вървят зле, но тя не смееше да зададе никакъв въпрос на тая крехка, стройна девойка, изправила се пред нея с решително лице, стиснати челюсти и изпълнени с омраза очи. А никога досега не се беше страхувала да зададе въпрос — нали всяка организационна дейност се основава върху задаване на въпроси!

Но случаят беше толкова сериозен, че нервите й, обикновено здрави, тоя път не издържаха; тая сутрин съпругът й пак бе казал: „Старият мистър Форсайт трябва да има над сто хиляди лири!“

А девойката седеше пред нея и й подаваше ръка… Подаваше й ръка!

Кой знае… В тоя миг може би се изплъзваше възможността да я задържи в семейството. А мисис Бейнс все пак не дръзваше да заговори.

Очите й изпратиха Джун до вратата.

Тя се затвори.

Мисис Бейнс ахна и изтича в антрето, като клатушкаше тежката си снага.

Много късно! Чу хлопването на входната врата и остана на място с изражение на искрен гняв и разочарование.

Джун пресече площада, лека и бърза като птичка. Тя ненавиждаше сега тая жена, която някога, в щастливите й дни, й се струваше толкова добра! Вечно ли ще я отпращат така, вечно ли ще трябва да търпи това мъчително очакване?

Ще отиде направо при Фил и ще го попита какво мисли да прави. Беше в правото си да узнае. Тръгна бързо по Слоун Стрийт и стигна до жилището на Босини. Мина през въртящата се врата в дъното и изтича по стълбите с мъчително разтуптяно сърце.

На третия етаж се спря да си почине, облегна се на парапета и се спря да с ослуша. Никакъв звук от по-горните етажи.

Съвсем пребледняла, изкачи последните стъпала. Видя вратата, името му на металната плочка. Решителността, която я доведе до тук, се изпари.

Осъзна цялото значение на постъпката си. Усети, че я облива гореща вълна; ръцете й овлажняха под тънките копринени ръкавици.

Върна се към стълбите, но се заслиза. Опита се, облегната на парапета, да се отърве от чувството, че се задушава; и загледа с отчаяна смелост вратата. Не! Няма да слезе. Има ли значение какво ще мислят хората? Никой няма да узнае. Никой няма да й помогне, ако не си помогне сама! Ще свърши всичко!

Направи усилие да се задържи без опората на стената и позвъни. Вратата не се отвори; срамът и страхът я напуснаха веднага; позвъни втори, трети път, сякаш можеше да изтръгне някакъв отговор от празната, затворена стая, някаква награда за срама и страха, с които бе дошла. Вратата не се отвори; Джун престана да звъни, седна на най-горното стъпало и скри лице в ръцете си.

После заслиза полека, излезе навън. Чувстваше се като човек, прекарал тежка болест, и искаше само да се прибере по-скоро в къщи. Струваше й се, че хората, които среща, знаят къде е била, какво е правила, и изведнъж на отсрещния плочник тя видя Босини, който се връщаше откъм Монпелие Скуеър.

Опита се да пресече улицата. Погледите им се срещнаха, той свали шапка. Минаващият омнибус го закри; после, застанала накрая плочника, тя зърна през една пролука в уличното движение, че той продължи пътя си.

И остана неподвижна, загледана подир него.

Завършване на къщата

— Едно телешко консоме; едно говеждо варено; две чаши порто.

В горния салон у Френч, където един Форсайт можеше все още да получи солидна английска храна, Джеймс беше седнал да обядва със сина си.

Това беше любимият му ресторант — непретенциозен, с вкусно, хранително ядене; и при все че беше донейде покварен от задължението да изглежда моден и да нагажда привичките си съобразно с увеличаващите се доходи, в моменти на почивка в Сити той все още съжаляваше за вкусните месни гозби, които беше ял на младини. У Френч прислужваха космати английски сервитьори с престилки; подът беше посипан с дървени стърготини и три кръгли огледала с позлатени рамки бяха окачени точно където трябва, за да се огледате удобно. До неотдавна имаха и сепарета, дето човек можеше да изяде една пържола първо качество, със сипкави картофи, без да вижда съседите си — както подобава на джентълмени.

Той пъхна горния край на салфетката над третото копче на жилетката си, навик, от който бе принуден отдавна да се откаже в Уест енд. Чувстваше, че супата ще му се услади; цялата сутрин се бе занимавал да продаде имението на един отдавнашен приятел.

Като напълни уста с престоял домашен хляб, той започна изведнъж:

— Как ще идеш на Робин Хил? Сам или с Айрин? Най-добре вземи и нея. Много нещо сигурно ще има да се оглежда!

Соумс отвърна, без да вдигне очи:

— Тя не иска да дойде.

— Не иска ли? Защо? Нали ще живее в тази къща?

Соумс не отговори.

— Не знам какво ги прихваща с днешните жени — промърмори Джеймс. — Едно време нямах никакви неприятности с жените. Твоята има премного свобода. Разглезена е…

Соумс изправи глава.

— Не желая да се говори против жена ми — заяви неочаквано той.

Мълчанието се нарушаваше само от сърбането на Джеймс.

Сервитьорът донесе двете чаши порто, но Соумс го спря.

— Така не се поднася порто — каза той; — върнете чашите и донесете бутилка.

След като приключи със супата и размишленията си, Джеймс направи бърза равносметка на новата обстановка.

— Майка ти е на легло — започна той. — Можеш да отидеш с каретата. Смятам, че на Айрин ще й е приятно да се разходи с кола. Онзи приятел, Босини, сигурно ще дойде да ви покаже всичко?

Соумс кимна.

— И аз бих желал да видя лично какво е направил — продължи Джеймс. — Ще намина да ви взема.

— Аз отивам с влак — отвърна Соумс. — Щом искаш да отидете и ти, Айрин може би ще дойде с теб; но все пак не знам.

Той даде знак на сервитьора да донесе сметката. Плати я Джеймс.

Разделиха се пред „Свети Павел“. Соумс тръгна към гарата. Джеймс все омнибуса към западната страна на града.

Настани се в ъгъла до кондуктора, откъдето дългите му крака пречеха на пътниците да минават, и поглеждаше враждебно всеки новодошъл, сякаш никой нямаше право да диша същия въздух.

Смяташе да използва днешния случай и да поговори с Айрин. Една дума, казана навреме, спестява девет; а сега, когато щеше да живее вън от града, имаше възможност да започне нов живот! Той знаеше, че Соумс едва ли щеше да търпи нещата да продължават така.

Не му мина през ум да уточни какво подразбира под думите „да продължават така“; те бяха неопределени и подхождаха напълно на един Форсайт. А следобед Джеймс ставаше винаги по-смел.

Щом се прибра в къщи, поръча за каретата, като добави, че ще вземе и лакея. Искаше да прояви внимание към снаха си, да я предразположи към откровеност.

Когато му отвориха на № 62, Айрин пееше в стаята си и той веднага спомена това пред прислужницата, за да не го отпратят под предлог, че я няма.

Да, мисис Соумс си е вкъщи, но момичето не знаеше дали приема.

С бързина, удивлявала винаги ония, които съдеха по дългата му фигура и унесено изражение, Джеймс тръгна към гостната, преди да съобщят за идването му. Намери Айрин седнала пред пианото, но престанала да свири — очевидно, за да чуе разговора в антрето. Поздрави го, без да му се усмихне.

— Свекърва ти е на легло — започна той с надежда да пробуди съчувствие. — Дойдох с каретата. Бъди добра да си сложите шапката. Ще идем да се поразходим. Имате нужда от въздух.

Айрин го погледна, сякаш се готвеше да му откаже, но промени решението си. Качи се в стаята си и се върна с шапка.

— Къде ще ме водите? — запита тя.

— Ще идем просто до Робин Хил — измърмори бързо Джеймс; — конете трябва да се пораздвижат, а пък и аз бих искал да видя какво става там.

Айрин се поколеба, но пак смени решението си и се качи в каретата. Джеймс не се отделяше от нея, сякаш се боеше да не му се изплъзне.

Бяха минали повече от половината път, когато заговори:

— Соумс така те обича… не позволява да с каже нищо против теб; защо не проявяваш повечко обич към него?

Айрин се изчерви и каза тихо:

— Не мога да проявя това, което не изпитвам.

Джеймс я погледна остро; чувстваше, че тук, в своя екипаж, със своите коне и прислуга, той е господар на положението. Тя не можеше да го отпрати; нито да се изложи с някоя сцена пред прислугата.

— Не мога да те разбера — започна той. — Соумс е много добър съпруг.

Айрин отговори толкова тихо, че думите й почти потънаха в уличния шум. Той дочу само:

— Не е ваш съпруг!

— Какво искаш? Той ти дава всичко, каквото пожелаеш. Готов е да те води, дето пожелаеш, построи ти къща извън града. А ти нямаш никакви собствени средства.

— Нямам.

Джеймс я погледна отново; не можеше да разбере изражението й. Изглеждаше, като че ли ей сега ще заплаче, а при това…

— Убеден съм — промълви бързо той, — че всички се стараем да бъдем добри към теб…

Устните на Айрин потрепераха; Джеймс зърна със смущение, че една сълза се търкулна по бузата й. Усети, че нещо го задушава в гърлото.

— Всички те обичаме — продължи той. — Стига само ти… — Без малко не каза: „да се държиш както трябва“, но промени навреме заключението си: — Стига само да му бъдеш по-истинска съпруга.

Айрин не отговори и Джеймс млъкна. В мълчанието й имаш нещо, което го объркваше; тя мълчеше не от упоритост, а по-скоро от съгласие с всичко, което бе намерил за уместно да й каже. И не можеше да разбере защо.

Но Джеймс не умееше дълго да мълчи.

— Предполагам — подхвана отново той, — че Босини ще се ожени скоро за Джун?

Лицето на Айрин се промени.

— Не зная — каза тя. — Нея трябва да питате.

— Писа ли ви тя?

— Не.

— Така ли? — учуди се Джеймс. — А пък аз мислех, че сте много добри приятелки.

Айрин се обърна към него.

— Пак нея трябва да питате — каза тя.

— Хм… — отвърна развълнувано Джеймс, уплашен от погледа й. — Странно, че не мога да получа ясен отговор на един ясен въпрос, но няма що.

Той замълча, за да размисли върху неуспеха си, и накрая избухна:

— Както и да е, предупредих те. Но ти не искаш да погледнеш бъдещето. Соумс не приказва много, обаче виждам, че няма да търпи дълго това положение. Тогава ще трябва да укоряваш само себе си и, което е по-лошо, не ще срещнеш от никого съчувствие.

Айрин се поклони с лека усмивка:

— Много съм ви благодарна.

Джеймс не намери какво да отговори.

Ясното горещо утро бе преминало полека в сив, задушен следобед; тежки облаци, с жълтеникавия цвят на приближаваща буря, се надигаха и настъпваха откъм юг. Никакъв лист не помръдваше по увисналите над шосето неподвижни клони. В тежкия въздух се усещаше лек дъх на конска пот; заковани като статуи на капрата, кочияшът и лакеят разменяха по някоя забележка, без да се поглеждат.

Най-сетне, за голямо облекчение на Джеймс, пристигнаха; той беше дълбоко разочарован от мълчанието и непроницаемостта на тази жена, която бе смятал винаги за кротка и нежна.

Екипажът спря пред входа на къщата. Влязоха.

В хола беше хладно и тихо като в гроб; по гърба на Джеймс пропълзяха тръпки. Той побърза да дръпне тежките кожени завеси между колоните към вътрешния двор.

И не можа да сдържи едно одобрително възклицание.

Наредбата беше направена наистина с безукорен вкус. Тъмночервените плочи, с които бе постлано дворчето, от стените до кръглата леха с високи перуники, заградила дълбокия, вече напълнен с вода бял мраморен басейн, бяха очевидно първокласни. Възхити се от тъмночервените кожени завеси, закриващи цялата стена, от двете страни на огромна камина с бели плочки. Средните крила на стъкления покрив бяха отворени, така че топлият външен въздух проникваше в самото сърце на сградата.

С ръце на гърба, навел глава към високото си, тясно рамо, Джеймс разглеждаше очертанията на колоните и фриза между галерията и стените с цвят на слонова кост. Очевидно беше, че тук не са си скъпили труда. Това беше наистина дом за джентълмен. Той отиде до завесите, откри как се придвижват, дръпна ги настрана и се озова пред галерия от картини, която завършваше с голям прозорец, заел цялата й крайна стена. Подът беше от чер дъб, а стените имаха и тук цвета на слонова кост. Той продължаваше да обикаля, отваряше врати, надничаше навсякъде. Всичко беше в безукорен ред, готово за незабавно настаняване.

Когато най-после се обърна да поговори с Айрин, видя, че тя е пред входа на градината със съпруга си и Босини.

При все че не се отличаваше с особена проницателност, Джеймс почувства веднага, че тук нещо не върви. Той отиде при тях със смътна тревога и макар да не осъзнаваше от какво естество е бедата, опита се да я изглади.

— Как сте, мистър Босини? — запита той, като подаваше ръка. — Вижда се, че не сте се скъпили за украсата.

Соумс обърна гръб и се отдалечи. Джеймс отмести поглед от смръщеното лице на Босини към Айрин и от вълнение издаде мислите си:

— Не разбирам какво става тук. На мене никой нищо не ми казва.

Тръгна подир сина си и чу краткия смях на Босини, а след това думите:

— Да, слава богу! Изглеждате толкова…

За нещастие до слуха му не достигна нищо повече.

Какво се бе случило? Той се обърна. Айрин беше до архитекта, с изражение, каквото Джеймс не бе виждал досега. Побърза да отиде при сина си.

Соумс се разхождаше из картинната галерия.

— Какво има? — попита Джеймс. — Какво става?

Соумс го погледна с неизменното си високомерно спокойствие, но Джеймс усети, че синът му е страшно разгневен.

— Нашият приятел — каза той — пак е надхвърлил дадените му нареждания, нищо друго. Толкова по-зле за него тоя път.

Той се обърна и тръгна към вратата. Джеймс го последва бързо и се изравни с него. Видя, че Айрин сваля пръст от устните си, чу я да казва нещо с обичайния си тон и заговори, още преди да стигне до тях:

— Идва буря. Ще трябва да тръгваме. Пътят ни навярно не е един и същ, мистър Босини? Не, нали? Довиждане тогава.

Той подаде ръка. Босини не я пое, само се обърна и го изгледа със смях:

— Довиждане, мистър Форсайт. Внимавайте да не ви достигне бурята!

И се отдалечи.

— Хм… — започна Джеймс — не знам…

Но изражението на Айрин го накара да млъкне. Той улови под ръка снаха си и тръгна към каретата. Беше уверен, безусловно уверен, че двамата си бяха уговорили среща…

Нищо на света не можеше да разстрои един Форсайт така, както откритието, че нещо, за което е определил да похарчи една определена сума, ще му струва повече. И това е съвсем разумно, защото целият му живот се крепи върху точните сметки. Ако не можеше да разчита на точно определената стойност на имота си, компасът ще го заблуждава и той ще се понесе на дрейф, без рул, в бурното море.

След като се беше споразумял с Босини чрез вече известните ни писма, Соумс престана да мисли колко ще му струва къщата. Смяташе въпроса за окончателната стойност за напълно изяснен и през ум не му минаваше, че е възможно да бъде пак увеличена. Когато чу от Босини, че окончателната сума от дванайсет хиляди лири ще бъде надвишена с още четиристотин, побеля от гняв. По първоначални сметки напълно готовата къща трябваше да струва десет хиляди лири и той често се укоряваше, че е допуснал да го подведат с нови увеличения. За последните разходи вече беше виновен само Босини. Соумс не разбираше как този човек би могъл до такава степен да сглупи; но бе сглупил и цялото огорчение и скрита ревност, тлеещи така отдавна в него, се устремяваха сега яростно срещу това последно своеволие. Изчезнало бе вече държането на доверчив и дружелюбен съпруг. Той го бе възприел, за да запази едната си собственост — съпругата; сега го отхвърляше, за да запази другата собственост.

— Така ли? — бе казал на Босини, когато бе успял да го заговори. — Предполагам, че сте напълно доволен от себе си. Но мога да ви заявя, че що се отнася до мен, сбъркали сте адреса.

В момента сам не бе разбрал какво иска да каже с тия думи, но след вечеря прегледа кореспонденцията си с Босини, за да се увери. Не можеше да има две мнения по въпроса — този приятел носеше отговорност за тези четиристотин лири, или най-малкото за триста и петдесет, и трябваше да ги възстанови.

Стигнал до това заключение, Соумс погледна жена си. Седнала на обичайното си място на дивана, тя сменяше дантелата на една якичка. Не му бе проговорила ни веднъж през цялата вечер.

Той отиде до камината и каза, като се оглеждаше в огледалото:

— Твоят приятел Пирата е постъпил доста глупаво; и ще трябва да заплати за това.

Тя го изгледа презрително и отвърна:

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш. Става дума за една дреболия, за нещо, незаслужаващо твоето внимание — четиристотин лири.

— Искаш да кажеш, че ще го накараш да ги плати, заради тая злополучна къща?

— Да.

— Като знаеш, че той няма нищо?

— Да.

— Значи си по-дребнав, отколкото предполагах.

Соумс се отвърна от огледалото, сграбчи несъзнателно от камината една порцеланова чаша и я взе в двете си ръце, като за молитва. Видя как Айрин се запъхтя, а очите и потъмняха от гняв; без да обърне внимание на обидата, запита спокойно:

— Флиртуваш ли с Босини?

— Не, не флиртувам.

Погледите им се срещнаха, той отвърна своя. Нито й вярваше, нито не й вярваше, но разбра, че е сбъркал, като попита; никога не бе узнал, нито щеше да узнае какво мисли тя. Изражението на непроницаемото й лице, мисълта за стотиците вечери, през които я бе виждал да стои така, кротка и безучастна, но неразгадаема, го вбесяваше извън всяка мярка.

— Трябва да си от камък — каза той и стисна така безмилостно пръсти, че счупи тънката чаша. Парченцата й паднаха върху скарата. Айрин се усмихна.

— Навярно забрави — промълви тя, — че чашата не е от камък!

Соумс сграбчи ръката й над лакътя.

— Само един хубав бой ще те вразуми — изсъска той. Завъртя се и напусна стаята.

Соумс седи на стълбите

Тази вечер Соумс се качи в стаята си с чувството, че е прекалил. Готов беше да поиска извинение за думите си.

Загаси лампата, която още гореше в коридора и пред стаята им. И се спря с ръка върху дръжката на вратата, за да обмисли как да се извини; защото не искаше тя да види, че е разстроен.

Но вратата не се отвори дори когато я бутна и натисна дръжката. Вероятно Айрин я бе заключила по някакъв повод и бе забравила да я отключи.

Влезе в своята тоалетна стая, дето лампата също светеше с намален фитил, и отиде веднага оттам към спалнята. И тази врата беше заключена. Тогава забеляза, че походното легло, което използваше понякога, беше приготвено за спане, с пижамата му върху него. Сложи ръка върху челото си и я отдръпна овлажнена. Разбра, че е изгонен.

Върна се при вратата, раздруса тихо дръжката и повика:

— Отключи вратата, чуваш ли? Отключи вратата!

Долови леко шумолене, но никой не отвори.

— Чуваш ли ме? Пусни ме веднага — настоявам да отключиш!

Зад вратата дочу дишането й — дишане на уплашено същество.

Ужасно беше това неумолимо мълчание, тази невъзможност да стигне до нея. Той се върна към другата врата, натисна я с цялата си тежест, опита се да я изкърти. Вратата беше нова — поръчал бе да сменят и двете врати по време на сватбеното пътешествие. Вдигна гневно крак да изкърти дъската; но се въздържа; припомни си за прислугата и разбра изведнъж, че е победен.

Хвърли се на леглото в своята тоалетна стая и грабна някаква книга.

Но вместо буквите виждаше жена си… с руси коси, разпилени по голите рамене, с големите тъмни очи… застанала като подгонено животно. И разбра дълбокия смисъл на нейния бунт. Тя го изоставяше завинаги.

Не го сдържаше на едно място, затова отиде пак до вратата. Чу я отново да се движи и повика:

— Айрин! Айрин!

В гласа му прозвуча неволно затрогваща нотка. Лекото шумолене секна — в зловещ ответ. Той застана замислен, със стиснати пестници.

След малко се измъкна на пръсти, изтича до другата врата, направи последно усилие да я отвори. Тя изскърца, но не се поддаде. Той седна на стълбите и зарови лице в ръцете си.

Дълго седя там в тъмнината. Блед лунен светлик, проникнал през прозорчето на тавана, стигаше полека към него откъм стълбите. Той се опита да погледне на случката като философ.

Щом бе заключила вратите, тя не можеше да има вече никакви претенции на съпруга и той ще може да се утешава с други жени!

Направи едно призрачно пътешествие из тоя вид наслади… Нямаше вкус към подобни подвизи. Никога не бе имал, а сега бе загубил и навика към тях. Чувстваше, че няма да си го възвърне. Гладът му можеше да бъде утолен само от собствената му жена, неумолима и изплашена зад заключените врати. Никоя друга жена не му трябваше.

Това убеждение го завладя с непреодолима сила, докато седеше така на стълбите.

Философията го изостави, заместена от мрачен гняв. Поведението на жена му беше безнравствено, непростимо, достойно за всяко наказание, което би могъл да й наложи. Той не желаеше друга жена освен нея, а тя го бе отблъснала.

Трябва наистина да го мрази тогава. Не бе вярвал досега, че е така. Не вярваше и сега. Струваше му се невероятно. Загубил бе сякаш способността да разсъждава. Ако тя, жената, която бе смятал за така нежна и покорна, можеше да извърши една толкова решителна постъпка… какво ли имаше да дочака?

Запита се отново дали съществува някаква връзка между нея и Босини. Не вярваше: не желаеше да допусне тази причина за държането й… непоносимо беше да помисля дори такова нещо.

Непоносимо беше да си представи, че брачният му живот може да стане обществено достояние. Щом нямаше убедителни доказателства, трябваше да не вярва, защото не желаеше да се самонаказва. А въпреки всичко в душата си… вярваше.

Луната освети със сивобелезникаво сияние сянката му, свита до стената на стълбището.

Босини беше влюбен в нея! Той мразеше тоя младеж и нямаше вече да го щади! Беше в правото си да не плаща и няма да плати нито пенс над двайсет хиляди и петдесет лири — крайната сума, определена в преписката помежду им; или, по-точно, ще плати. Ще плати и ще го съди за време и загуби. Ще възложи делото на Джоблинг Боултър. Ще разори тоя голтак! И изведнъж — по каква мисловна връзка? — си спомни, че Айрин няма пари. И двамата бяха голтаци. Това го изпълни със странно злорадство.

Тишината бе нарушена от леко скръцване зад стената. Тя отиваше най после да си легне. Лека й нощ! Дори да му отвореше сега, той нямаше вече да влезе!

Но устните му, свити в горчива усмивка, потрепераха; и той закри очи…

Късно следобед на другия ден, застанал до прозореца на трапезарията, Соумс гледаше мрачно площада.

Все още залени със слънчева светлина, веселите широки листа на платаните лъщяха и се полюляваха от ветреца в такта на застанала край ъгъла латерна. Тя свиреше някакъв забравен, старинен валс с кобен ритъм; и го повтаряше неуморно, при все че само листата танцуваха по нейната песен.

Жената с латерната не беше весела, защото беше уморена; пък и никой от високите къщи не й хвърли някоя пара. Тя понесе латерната си и засвири отново през три врати.

Беше същият валс, който свиреха у Роджър, когато Айрин танцуваше с Босини. Донесено от коварната музика, уханието на гардениите лъхна отново Соумс, както го бе лъхнало, когато Айрин мина покрай него с блеснали коси и унесен поглед, увличайки Босини все напред и напред из безкрайния танцувален салон.

Жената въртеше бавно ръчката на латерната; скрибуцала бе тая песен цял ден… скрибуцала бе на близката Слоун стрий, може би и за самия Босини.

Соумс отиде да си вземе цигара от украсената с резба кутия и се върна до прозореца. Мелодията го бе сякаш омагьосала и ето че пред очите му се появи изведнъж Айрин, със затворен чадър в ръка, забързала по площада към къщи, в розова блуза с широки ръкави, която не бе виждал досега. Спря се пред латерната, отвори чантата си и даде пари на жената.

Соумс се отдръпна и застана така, че да вижда в антрето.

Тя влезе с ключ в ръка, остави чадъра и застана пред огледалото. Бузите й пламтяха като изгорели от слънцето; устните се усмихваха. Тя протегна ръце, сякаш искаше да се прегърне, и се изсмя с глас, който напомняше стон.

Соумс пристъпи в антрето.

— Много си… хубава! — каза той.

Тя се обърна като простреляна и мина край него към стълбите. Но той й препречи пътя.

— Защо е това бързане? — запита той, загледан в една къдрица, паднала над ухото й.

Не можеше да я познае. Сякаш цялата гореше, с тия ярки пламнали бузи, очи, устни, с тая необичайна блуза.

Тя вдигна ръка и приглади къдрицата. Дишаше бързо, дълбоко, сякаш бе тичала, и при всеки дъх от косите и тялото й полъхваше аромат като уханието на разцъфнал цвят.

— Не ми харесва тая блуза — каза бавно той. — Много лека и без линия.

Вдигна пръст към гърдите й, но тя отклони ръката му и извика:

— Не ме докосвай!

Улови китката й, тя я изтръгна от ръката му.

— А къде си била? — запита той.

— В рая… далеч от този дом!

С тия думи изтича по стълбите.

Навън, за благодарност, латерната свиреше валса пред самата врата.

Соумс не мръдна. Какво му пречеше да я последва?

Дали виждаше мислено как Босини се навежда от мансардния прозорец на Слоун Стрийт и напряга поглед да види още веднъж отдалечаващата се Айрин, как разхлажда пламналото си лице само при спомена за мига, когато се бе хвърлила на гърдите му… А уханието все още витаеше из антрето заедно със смеха, който напомняше стон.

Новините на мисис Макендър

Мнозина сигурно, в това число и редакторът на „Ултра вивисекционист“, по онова време в разцвета на първата си младост, ще кажат, че Соумс не е постъпил като мъж, щом не е махнал ключовете на вратите на спалнята и не е възстановил с един хубав бой брачното си щастие.

Днес грубостта се приема по-трезво, отколкото навремето, но сантименталните кръгове от населението все пак с облекчение ще узнаят, че Соумс не стори нито едното, нито другото. Форсайтови не действуват с физическо насилие; те са премного предпазливи, и общо взето, премного добродушни. А Соумс имаше и чувство за лично достойнство, недостатъчно да му внуши една наистина великолепна постъпка, но достатъчно да го предпази от извършване на низост, на каквато би бил способен само ако е много разгневен. Освет това един истински Форсайт никога не ще си позволи да стане смешен. И като не виждаше друга възможност, освен тая да набие жена си, Соумс се отказа и се помири с положението без повече приказки.

През лятото и есента той продължаваше да ходи в бюрото си, да се занимава с картините си, да кани приятели на вечеря.

Не напусна града — Айрин отказваше да замине. Къщата в Робин Хил, вече напълно завършена, стоеше празна и необитавана. Соумс бе завел срещу Пирата дело за триста и петдесет лири.

Защитата на Босини беше поета от адвокатско бюро „Фрийк и Ейбъл“. Те не оспорваха фактите, но представиха възражение, което, освободено от правната терминология, се свеждаше до следното: изразът „свобода на действие в рамките, уговорени от нашата кореспонденция“ е пълна безсмислица.

По една случайност, непредвидима, но не и невероятна в тесния кръг на правните среди, до ушите на Соумс стигнаха твърде много сведения за тази линия на защитата, защото колегата му Бъстърд бе вечерял у експерта по определяне на съдебни издръжки Уолмсли с младия Чанкри от адвокатурата по обичайно право.

Слабостта да приказват „по занаята“, която обзема всички правници, след като дамите се оттеглят, бе накарала Чанкри — млад, обещаващ адвокат — да предложи един анонимен казус на съседа си, чието име не знаеше, защото, седнал както винаги на втори план, Бъстърд беше фактически без име.

Чанкри каза, че имал дело с един „много труден“ пункт. И изясни, като спазваше напълно професионалната тайна, слабата точка в делото на Соумс. Всички, на които я бил съобщил, каза той, намерили, че пунктът е наистина труден. За жалост материалният интерес бил твърде малък, „макар, струва ми се, ужасно тежък за доверителя ни“… (Шампанското на Уолмсли беше лошо, но обилно.) Чанкри се боеше, че съдията ще претупа набързо делото. А той възнамерявал да разработи по-подробно случая — защото си струвало труда. Какво ще каже съседът?

Бъстърд, образец на потайност, не каза нищо. Но предаде на Соумс разговора, изразявайки накрая с известно злорадство — защото този невзрачен човек можеше да изпитва и човешки чувства — и собственото си мнение, че пунктът е наистина труден.

Съобразно с предварителното си решение нашият Форсайт повери защитата на своите интереси на Джоблинг и Боултър. Но почти веднага се разкая, че не се зае лично с делото. Щом получи препис от възражението на Босини, той отиде в бюрото на адвокатите си.

Боултър, който щеше да се занимава с делото (защото Джоблинг бе починал преди няколко години), му каза, че възражението е наистина сериозно и той би желал да чуе по него мнението на някой кралски адвокат69.

Соумс му каза да избере най-добрия, отидоха заедно при Уотърбърк, К.А., заплатиха му десет лири и един шилинг, той държа книжата шест седмици и накрая написа следното:

„По мое мнение правилното тълкуване на тази преписка зависи твърде много от намерението на страните на делото. По мое мнение би трябвало да се направи опит за получаване от архитекта признание, че му е било ясно задължението да не изразходва повече от двайсет хиляди и петдесет лири Що се отнася до израза «свобода на действие, в рамките на уговореното с нашата кореспонденцията», към който насочвате вниманието ми, този пункт е наистина труден; но аз съм на мнение, че, общо взето, ще се приложи решението, постановено по делото «Боало срещу Цимент, Д-во, ОО».“

Съобразно този съвет отправиха на Босини предварителни писмени въпроси70, но за съжаление господата Фрийк и Ейбъл им отговориха така хитро, че абсолютно нищо не можеше да се използва от писмото им.

Мнението на Уотърбък Соумс прочете на първи октомври преди вечеря, в трапезарията. То го разтревожи, не дотолкова поради споменаването на делото „Боало срещу Цимен Д-во ОО“, колкото поради факта, че той сам бе започнал да смята „пункта“ за труден: този пункт беше наистина тънкост, напълно по вкуса на най-добрите правници. А да види собственото си впечатление, потвърдено от Уотърбък, К. А. — това би могло всекиго да разстрои.

Той обмисляше нещата, втренчил поглед в празната камина; защото, макар че беше есен, времето се бе задържало все още хубаво, като посред август. Неприятна беше тази тревога: толкова му се искаше да стъпи на врата на Босини!

При все че не бе виждал архитекта от оня следобед в Робин Хил, не можеше да се отърве от чувството за присъствието му… да се отърве от спомена за умореното лице с високи скули и възторжени очи. Не бе се отървал от чувството през оная нощ, когато бе чул призори писъка на пауна — че Босини обикаля около неговия дом, — и във всеки силует на мъж, минаващ след мръкване насам, му се привиждаше онзи, когото Джордж така сполучливо бе нарекъл Пирата.

Беше уверен, че Айрин се среща с него; нито знаеше, нито питаше къде и как, защото чувстваше смъртен и потаен страх, че може да научи повече, отколкото желае. Струваше му се, че напоследък всичко става потайно.

Когато запитваше понякога жена си къде е била (това той като всеки Форсайт смяташе, че все още е длъжен да прави), тя го поглеждаше съвсем особено. Самообладанието й беше възхитително, но имаше мигове, когато зад маската на лицето й, както винаги непроницаемо за него, прозираше изражение, което не бе виждал досега.

Започнала бе да обядва вън от къщи; много често, когато запитваше Билсън дали госпожата е обядвала у дома си, получаваше отговор: „Не, сър!“

Той не одобряваше никак това, че Айрин се разтакава сама, и й го каза. Но тя не му обърна внимание. Спокойствието, с което пренебрегваше желанията му, го ядосваше, учудваше и почти забавляваше. Тя сякаш се наслаждаваше на мисълта, че го е победила.

Престана да обсъжда мнението на Уотърбък, К. А., качи се на горния етаж и влезе в стаята й — тя не я заключваше, докато дойде време за спане: спазваше външно приличие пред прислугата. Жена му четкаше косите си и се обърна със странна злоба.

— Какво желаеш? — запита тя. — Напусни стаята ми, моля!

— Искам да зная — отвърна той — докога ще траят тези отношения между нас. Достатъчно дълго ги търпях.

— Ще бъдеш ли така добър да напуснете стаята ми?

— Ще се държиш ли с мен като със съпруг?

— Не.

— Тогава ще взема мерки да те принудя.

— Направи го!

Той я загледа, смаян от спокойния отговор. Устните й бяха стиснати в тънка черта; косите й падаха плътни и пухкави върху голите й рамене в яркозлатист контраст с тъмните очи… с очите, пламнали от страх, омраза, презрение, и странно, неотстъпно тържество.

— А сега ще напуснеш ли стаята ми?

Той се обърна и излезе сърдит.

Знаеше много добре, че няма да вземе никакви мерки, а видя, че и тя знае… знае, че се страхува да ги вземе.

Той бе свикнал да й разказва какво е правил през деня, кои клиенти са го посетили, как върви отдавнашното дело на Фрайър срещу Форсайт, произлязло от прекалено заплетените разпореждания, с които прачичо му Никълъс бе оградил имота си — без да допуснат някого до този имот, те изглеждаха предопределени да бъдат до второто пришествие източник за доходи на много адвокати.

Да й разправя как се е отбил до Джобсън, дето продали пред очите му картина на Буше71, същата, която бе пропуснал неотдавна да купи на Пел-мел от „Талейран и син“.

Той обичаше Буше, Вато72 и цялата тази школа. Свикнал бе да разказва на жена си всичко това и продължаваше да говори надълго по време на вечеря, сякаш искаше да задуши с тази словоохотливост своята сърдечна мъка.

А защо ще го ненавижда? И сега дори той не можеше да повярва такова нещо. Странно е наистина да те мразят… проява на прекалено невъздържано чувство! А при това сам той мразеше Босини — Пирата, дебнещия нощен скиталец. Защо Соумс си го представяше винаги дебнещ… скитащ. Да, сигурно не му е леко! Младият Бъркит, архитектът, го видял да излиза съвсем унил от някакъв треторазряден ресторант!

Когато обмисляше в безсънните нощи положението, от което сякаш нямаше изход — ако тя не се вразуми неочаквано, — нито веднъж не му мина сериозно през ума да се раздели с жена си…

А Форсайтови? Каква роля играеха те в потайната трагедия на Соумс?

Всъщност малка или никаква, защото бяха на море.

В хотели, балнеолечебници или пансиони те правеха всеки ден бани, събираха запас от озон за през зимата.

Всеки клон от рода, в избрано по собствен вкус лозе, отглеждаше, събираше, изстискваше и запазваше в бутилки сокове от любим морски въздух.

В края на септември всички започнаха да се прибират.

Освежени, поруменели, те пристигаха всеки ден в тесни омнибуси от различни лондонски гари. На другото утро бяха вече заети с обичайните си занимания.

Още на следния неделен ден у Тимоти от обяд до вечеря беше пълно с гости.

Между разните клюки — така многобройни и любопитни, че не е възможно да разкажем всички — мисис Септимус Смол спомена, че Соумс и Айрин не са ходили никъде.

Следващата интересна новина бе донесена от един сравнително чужд човек.

Един следобед към края на септември мисис Макендър, най-добрата приятелка на Уинифред Дарти, излязла да се разходи в Ричмъндския парк на колело с младия Огъстъс Флипард и там срещнала Айрин и Босини, които идвали от папратовата горичка на път за Шингейт.

Горката мисис Макендър бе може би ожадняла след дългата разходка по мъчния, прашен път: цял Лондон знае, че да караш колело и да разговаряш с младия Флипард е изпитание и за най-здравия човек; а може би видът на младата горичка, откъдето идваха „ония двамата“, бе събудил завистта й. Хладната горичка с папрати навръх могилката, с покров от дъбови клони, дето гълъбите пеят нескончаеми сватбени химни, а есента нашепва жалбата си на влюбените, покрай които се промъква някоя сърна! Горичката на неповторими наслади, на златни мигове в дългия брачен съюз между небето и земята! Папратовата горичка, посветена на елените, на чудноватите пънове — фавни, подскачащи в летния здрач около сребърнобяла нимфа — брезата!

Тази дама познаваше всички Форсайтови и, тъй като бе присъствала на приема по случай годежа на Джун, веднага позна с кого има работа. Тя, горката, не бе случила в брака, но бе имала достатъчно здравомислие и ловкост да вкара съпруга си в явно провинение и бе минала през неизбежното бракоразводно дело, без да си навлече укора на обществото.

Тя разбираше следователно от тия въпроси, още повече, че живееше в една от големите сгради с малки апартаменти, обитавана от безброй форсайтовци, чието главно развлечение в свободното време е да одумват.

Горката мисис Макендър беше може би ожадняла, а сигурно беше и отегчена, защото Флипард не беше много духовит мъж. Появата на „ония двамата“ в такова необичайно място беше наистина „спасителна глътка“.

И времето, като целия Лондон, се прекланяше пред мисис Макендър.

Тази дребна, но забележителна жена заслужаваше внимание; нейното всевиждащо око и остър език спомагаха неуловимо за прокарване целите на провидението.

Макар да си даваше вид, че много знае, тя беше поразително предпазлива. И навярно повече от всяка друга светска жена бе допринесла за угасването на рицарското чувство, все още спъващо колелото на цивилизацията. Такава хитруша беше тази, която всички наричаха с любов „малката Макендър“.

Обличаше се добре и принадлежеше към един женски клуб, но нямаше нищо общо с намусените неврастенички, които мислят само за правата на жените. Правата си тя получаваше несъзнателно, те идваха сами към нея и тя знаеше как най-добре да ги използва, като буди само възхищение у висшето общество, към което принадлежеше може би не толкова с държанието си, колкото по рождение, по възпитание и по истинско, тайно мерило — чувството за собственост.

Дъщеря на бедфорширдски адвокат, а по майка внучка на духовник, ни веднъж през своя тежък брак с халосания по природа кротък художник, който я бе изоставил заради някаква актриса, тя не бе забравила изискванията, вярванията, съкровените чувства на Обществото; и щом си възвърна свободата, озова се в самия център на форсайтовщината.

Винаги в добро настроение и „добре осведомена“, тя беше навред добре дошла. Никой не се изненадваше, нито я укоряваше, ако я срещнеше по Рейн, в Зермат или на разходка с друга дама и двама господа; смяташе се, че тя умее напълно да спазва границите, и сърцата на всички форсайтовци се възхищаваха от този чуден вътрешен усет, който й даваше възможност да се наслаждава на всичко, без да се излага. По общо мнение тъкмо такива жени като мисис Макендър трябва да увековечат и умножат броя на идеалния тип жена. Тя нямаше деца.

Най-противни й бяха нежните жени, у които мъжете намираха „чар“; а към мисис Соумс бе изпитвала винаги особена ненавист.

Тя съзнаваше, макар и смътно, че приеме ли се за критерий чарът, ловкостта и способността стават безпредметни; а неуловимият чар на Айрин — който не можеше да отрече — тя ненавиждаше още по-дълбоко, защото той разстройваше понякога всичките й планове.

Казваше, все пак, че не можела да разбере какво харесват в тази жена… тя била без енергия… никога не би могла да се оправи сама… всеки щял да може да я изиграе… Чудно наистина защо мъжете се възхищавали от нея!

Мисис Макендър не беше зла по природа, но като успя да запази положението си в обществото след тежките изпитания на брачния живот, тя се смяташе за длъжна да е винаги „добре осведомена“. Затова и през ум не й мина да премълчи за „ония двамата“ в парка. А случи се още същия ден да вечеря у Тимоти, дето отиваше понякога да „поразвесели старите“, както обичаше да се изразява. Защото с нея канеха винаги едни и същи лица: Уинифред Дарти и съпруга й; Франси, поради това че се числи към артистичните кръгове, защото и мисис Макендър пишеше статии по въпросите на модата в „Да дойде царството на жените“; а за да има кой да я ухажва, канеха — ако можеха да ги намерят — двамата братя Хейман; макар че не продумваха, те бяха смятани за най-добре запознати с последните новости в доброто общество.

В седем и двайсет и пет, загърната в театралното си манто, с яка от чинчила, тя завъртя електрическия ключ в своето малко антре, излезе в коридора и се спря да провери дали не е забравила ключа. Тези малки самостоятелни апартаменти бяха удобни; нямаше светлина и въздух, разбира се, но можеше да го затвори, когато й хрумне, и да замине. Нямаше грижи с прислугата, не се чувстваше обвързана както по времето, когато горкият мил Фред се въртеше наоколо й като побъркан. Тя не изпитваше никакво злопаметство към горкия мил Фред, който беше такъв глупак; но мисълта за оная актриса и сега дори извикваше у нея горчива, презрителна усмивка.

Тя дръпна силно вратата и прекоси коридора с мрачните орехови стени и безкрайна редица кафяви номерирани врати. Асансьорът слизаше; загъната до уши в дългото манто, с безукорно прибрани червеникави коси, зачака да спре пред нейния етаж. Вътре имаше вече трима души: един мъж с широка бяла жилетка и кръгло детско лице и две възрастни дами в черно, с ръце в зимни ръкавици с един пръст.

Мисис Макендър им се усмихна; познаваше ги. И тримата, тържествено мълчаливи досега, заприказваха веднага. Това беше една от тайните дарби на мисис Макендър — да поведе разговор.

Разговорът продължи, докато слязоха петте етажа; грумът стоеше гърбом, обърнал към решетката на вратата безсрамното си лице.

В партера се разделиха: мъжът с бялата жилетка тръгна сантиментално към билярдната, двете старици — да вечерят, като си казваха: „Приятна женичка“, „Голяма бъбрица“, а мисис Макендър — към файтона си.

Когато мисис Макендър вечеряше у Тимоти (когото никой не бе убедил досега да слезе), разговорът взимаше волния светски тон, възприет на събрания у Форсайтови, а тъкмо това й даваше възможност да се прояви.

За мисис Смол и за леля Естер това беше весела промяна. „Да би слязъл Тимоти да я види!“ — казваха те. Предполагаха, че ще го развлече. Тя можеше да ви разправи история например за сина на сър Чарлз Фист в Монте Карло; коя дама се описва в модния роман на Тайнмаут Еди, от който всеки вдигаше с ужас ръце, какво мислят в Париж по въпроса за дамските панталони. С нея можеше да се разисква дори мъчния въпрос дали трябва да изпратят най-големия син на Никълъс във флотата, както искаше майка му, или да го направят счетоводител, както баща му смяташе за по-безопасно. Тя се изказа категорично против флотата. Ако човек не е изключително блестящ или няма изключителни връзки, отминават го без никакво внимание. А какво можеше да го очаква дори ако стане адмирал — само една жалка заплата! Един счетоводител има много по-добро бъдеще, трябва само да постъпи в солидна фирма, за да не се изложи на рискове от началото!

Понякога им подшушваше какво става на борсата; това, разбира се, нямаше значение за мисис Смол и леля Естер. Те нямаха свободни пари за инвестиране; но чрез тези разговори сякаш участваха в истинския живот. Това беше цяло събитие за тях. Решаваха да питат Тимоти. Но никога не го питаха, защото знаеха предварително, че ще го ядосат. И все пак седмици подред поглеждаха скришом във вестника, който четяха заради модността му дали акциите на „Брайтови рубини“ или на „Вълнен макинтош“ се качват или спадат. А когато не намираха търсеното име, чакаха да дойдат Джеймс, Роджър или дори Суидин, за да попитат с разтреперан от любопитство глас как върви „Бразилска вар“ — не могли да я намерят във вестника.

В такъв случай Роджър отговаряше: „Защо ви е дотрябвало да знаете? Празна работа! Ще се опарите… ако вложите пари във вар или в неща, от които нищо не разбирате! Кой ви подучи?“ А след като чуеше от тях каквото знаят, отиваше да се доосведоми в Сити и, може би, дори да вложи част от собствените си пари в предприятието.

Към средата на вечерята, точно когато Смитър внасяше жигото, мисис Макендър погледна равнодушно всички и каза:

— О! А кого мислите, срещнах днес в Ричмънд парк? Никога няма да отгатнете… Мисис Соумс… и мистър Босини. Навярно са били до къщата.

Уинифред Дарти се поизкашля. Никой не продума. Всичко подсъзнателно очакваха именно тая новина.

За да бъдем справедливи към мисис Макендър, трябва да кажем, че тя бе прекарала известно време в Швейцария и по италианските езера с още трима души, та не знаеше за разрива между Соумс и архитекта. И не можеше да предвиди дълбокото впечатление, което думите й щяха да направят.

Изправена, леко поруменяла, тя изгледа подред всички с малките си хитри очи, като се опитваше да прецени ефекта от тая вест. Братя Хейман, седнали от двете й страни, бяха навели своите слаби, мълчаливи, гладни лица почти до самите чинии и ядяха усърдно овнешкото.

И двамата, Джайлс и Джес, толкова си приличаха и бяха така неразделни, че ги наричаха „двамата Дромио73“. Те винаги мълчаха и винаги изглеждаха погълнати от своето безделие. Смяташе се, че зубрят за някакъв много сериозен изпит. С часове се разхождаха без шапки, с книги в ръка в парка до къщата им, следвани от един фокстериер, мълчаха и непрестанно пушеха. Всяка сутрин, на петдесетина ярда един от друг, тръгваха в тръст на две мършави наемни кончета, дългокраки като самите тях, и пак всяка сутрин, един час по-късно, все на петдесет ярда един от друг, се връщаха в галоп. Всяка вечер, дето и да са вечеряли, към десет и половина бяха неизменно облегнати на парапета над дансинга в „Алхамбра“74.

Никой не бе ги виждал един без друг; така прекарваха те, напълно самодоволни, своя живот.

Подтикнати от смътно пробуденото у тях джентълменско чувство, те се обърнаха в този тежък миг към мисис Макендър и казаха със съвършено еднакъв глас:

— Видяхте…

Тя така се слиса от това обръщение, че остави вилицата си и Смитър, която минаваше кай нея, побърза да прибере чинията й. Но мисис Макендър веднага съобрази:

— Дайте ми още малко от това жиго.

Малко по-късно, в гостната, тя седна до мисис Смол, за да разбере основно цялата история. И започна:

— Каква очарователна жена е мисис Соумс; с такъв приятен нрав! Соумс е наистина щастлив мъж!

Жадна за новини, тя забрави форсайтовската същина, която отказва да споделя тревогите си с чужди хора. Чу се скърцане и леко шумолене — мисис Септимус Смол се отдръпна, поизправи се и каза, като потреперваше от накърнено достойнство:

— Мила, ние никога не разговаряме по този въпрос!

Нощ в парка

При все че със своя непогрешим усет да говори неуместни неща мисис Смол бе издрънкала тъкмо това, което можеше само още повече да „заинтригува“ гостенката, мъчно би могла да каже нещо по-вярно.

По този въпрос Форсайтови не разговаряха дори помежду си. Според израза, измислен от Соумс, всичко ставаше наистина „потайно“.

И все пак, само една седмица след срещата в Ричмънд парк, всички — освен Тимоти, от когото случката се пазеше грижливо в тайна, Джеймс, който минаваше по един и същи път от Поултри до Парк Лейн, и разхайтеният Джордж, който отиваше всеки ден от еркерния прозорец на Хавърнснейк до билярдната в „Червената чаша“, — всички вече знаеха, че „ония двамата“ са минали границата на приличието.

Джордж (той именно бе измислил повечето хапливо остроумия, все още на мода в златните кръгове) изрази най-точно общото чувство, като каза на брат си Юстас, че на Пирата му е „провървяло“, а Соумс трябва вече да му е дошло до гуша.

Всички смятаха, че е така; но какво можеше да стори Соумс? Може би трябваше да предприеме нещо; а това би било катастрофа.

Без открит скандал — какъвто не можеха да препоръчат — не виждаха какво може да се направи. При тази безизходица единственото нещо беше да не споменават нищо пред Соумс, нито помежду си; с други думи, да отминат случката с мълчание.

Можеха да въздействат на Айрин с една сдържана студенина; но сега я виждаха много рядко, а неудобно беше да я търсят, за да проявят студенината си. Понякога, насаме в спалнята, Джеймс споделяше с Емили страданието, което изпитваше от нещастието на сина си.

— Не мога да изразя — казваше той — колко се тревожа. Ако стане скандал, няма да е от полза за него. Но аз няма да му съобщя нищо. Може да са празни приказки. Какво мислиш? Казват, че тя имала артистични наклонности. Какво? Ох, ти си „същинска Джули“! Както и да е, не знам, но очаквам най-лошото. Така е, като нямат деца. Още от началото разбрах какво ще излезе. А не ми казваха, че не искат деца… На мене никой нищо не ми казва…

Коленичил до леглото, втренчил тревожно очи пред себе си, той дишаше до самия юрган. В нощницата си, привел гръб и протегнал шия, приличаше на дълга бяла птица.

— Отче наш… — повтаряше той, а мисълта за възможния скандал не излизаше от ума му.

И той като Джолиън старши в душата си хвърляше върху намесата на семейството вината за тая трагедия. Отде накъде на тая пасмина — в „тая пасмина“ включваше роднините от Станхоп Гейт, с Джолиън младши и дъщеря му — бе хрумнало да въвеждат в семейството човек като Босини? (Той бе чувал прякора, измислен от Джордж, но не можеше да разбере защо наричаха тоя младеж Пират, когато беше архитект!)

Започна да допуска, че брат му Джолиън, когото гледаше винаги с почит и на чието мнение се уповаваше, не е точно такъв, за какъвто го бе смятал.

Като нямаше силния характер на по-големия си брат, той беше повече огорчен, отколкото разгневен. Най-голямата му утеха беше да отиде у Уинифред и да изведе с каретата малките Дарти до Кенсингтънската градина, където можеха да го видят на разходка край Кръглото езеро, втренчил неспокойно поглед в лодката на Публиус Дарти, „натоварена“ от самия него с един пенс — облог, че лодката няма да се завърне до брега; а малкият Публиус — Джеймс казваше с удоволствие за него, че никак не приличал на баща си — подскачаше покрай дядо си и се опитваше да изтръгне нов облог от един пенс, защото знаеше от опит, че лодката винаги се връщаше. Джеймс се обзалагаше, плащаше — понякога по три-четири пенса за един следобед, защото играта никак не омръзваше на малкия Публиус — и веднага казваше при плащането: „Тия пари са за касичката ти. Та ти вече забогатя!“. Мисълта, че внучето му забогатява, беше наистина радост за него. Но малкият Публиус знаеше къде е сладкарницата и как може да изиграе големите.

На връщане към къщи през парка високият и мършав Джеймс, съсредоточен и замислен, свеждаше закрилнически рамене над добре охранените Имоджин и Публиус, които пренебрегваха безмилостно това покровителство.

Но тези градини и този парк не бяха само достояние за Джеймс. Ден след ден и нощ след нощ Форсайтови и бездомници, деца и влюбени почиваха и се разтакаваха тук за отмора от работата, от смрадта и врявата на улиците.

Листата жълтееха бавно и се застояваха като слънчевите дни и топлите нощи.

В събота, пети октомври, небето, синьо през целия ден, се обагри след залез с цвета на пурпурни гроздове. Нямаше луна и светъл здрач обгърна като с кадифено наметало дърветата, чиито изтънели корони, заприличали на пера, не трепваха в неподвижния топъл въздух. Цял Лондон се бе излял в парка, за да изпие до дъно летния ден.

Двойка след двойка се стичаха през всяка врата по алеите и изсъхналата трева, промъкваха се безшумно една подир друга от осветените пространства към заслона на къдравите дървета и там, притиснати до някой ствол или под сянката на храстите, забравяха всичко в галещия здрач.

За новодошлите, които вървяха по алеите, тия предшественици бяха просто част от изпълнения с нега полумрак, откъдето долиташе само странен шепот, глухо туптене на безброй сърца, но когато този шепот достигаше до двойките на светло, гласовете им трепваха и заглъхваха; ръцете им се преплитаха, очите им започваха да се търсят, да пронизват и да изследват тъмнината. И изведнъж, притеглени сякаш от невидими ръце, тя прескачаха оградата и, безгласни като сенки, изчезваха от осветеното поле.

Обгърнато от далечния, неуловим тътнеж на града, безмълвието тръпнеше от неизброимите страсти, надежди и любов на множество воюващи човешки атома; защото, въпреки неодобрението на голямата форсайтовска общност — общинският съвет, който смяташе, че любовта е, след проблема за цивилизацията, най-опасната язва за обществото — в този парк и в стотици други паркове ставаше тази нощ онова, без което хилядите заводи, черкви, магазини, данъци и канали, за които този съвет се грижеше, щяха да бъдат артерии без кръв, човек без сърце.

Копнежът за самозабрава, страст и любов, стаен под дърветата, пируваше потайно далече от пазителите на своя безмилостен враг — „чувството за собственост“, а Соумс вървеше покрай езерото на връщане от Бейзуотър, дето беше отишъл сам на вечеря у Тимоти, и мислеше за предстоящото дело, когато кръвта се отдръпна внезапно от сърцето му при звука на тих смях и целувки. Помисли да пише сутринта до „Таймс“, да обърне внимание на редактора за онова, което става из Лондонските паркове. Но не го направи, защото се ужасяваше да види името си в печата.

Но, както беше сам зажаднял за това, шепотът в тишината, зърнатите сенки в мрака му подействаха като някакво злотворно възбудително. Той изостави алеята покрай водата и се промъкна покрай дърветата, край дълбоката сянка на дребните насаждения, с надвиснали над тях кестенови клони — едно още по-голямо скривалище, из което се движеше с лъкатушене, — за да наблюдава скришом наредените до столовете пейки и прегърнатите влюбени, трепващи при неговото приближаване.

После застана на възвишението над Серпантината75, дето, съвсем осветена, черен силует върху фона на сребристата вода, седеше неподвижна двойка; жената бе скрила лице в рамото на мъжа — и те представляваха едно-единствено тяло, един изваян, безмълвен и безсрамен символ на страстта.

Ужилен от това видение, Соумс побърза да потъне още по-навътре в сянката на дърветата.

За какво мислеше и какво търсеше той в тая разходка? Храна за глада си… светлина в мрака? Какво се надяваше да открие — безлично познание на човешкото сърце… или завършека на своята лична потайна трагедия… Кой знае дали някоя от тия тъмни, безименни, неузнаваеми двойки не са именно той и тя?

Не, той не можеше да търси такова нещо — съпругата на Соумс Форсайт да седи в парка като жена от простолюдието! Подобна мисъл беше недопустима; и той отминаваше пейките с безшумни стъпки.

Веднъж го изругаха; после шепотът: „Да можеше да е все така!“ изсмука отново кръвта от сърцето му и той зачака, упорито и търпеливо, двойката да стане. Но когато минаха край него — само някаква слабичка продавачка в раздърпана блуза се притискаше до своя любим.

Стотици влюбени нашепваха същото пожелание в тишината на леса. Стотици влюбени се притискаха един в друг.

Той потрепера от внезапно отвращение и се върна на алеята. Отказал се бе от своето безцелно търсене.

Среща в ботаническата градина

За Джолиън младши, който нямаше материалните възможности на един Форсайт, беше понякога мъчно да отдели пари за излети сред природата, без които някои акварелист не взема четката.

Всъщност той биваше често принуден да отнесе кутията с боите си в Ботаническата градина и там, седнал на сгъваемо столче по някой чилийски бор или каучуково дърво да рисува с часове.

Един художествен критик, който бе разгледал неотдавна работата му, се бе изказал така:

„Картините ви са в известно отношение доста добри: по тон, по багри, а някои от тях безспорно и по усет към природата. Но, виждате ли, много са разнородни; никога няма да накарате публиката да се загледа в тях. Ако бяхте взели определен сюжет, например «Вечер в Лондон» или «Кристалният дворец76 напролет», и дадете цялата поредица от него, хората ще разберат веднага какво гледат. Всички, които са си създали име в изкуството, като Кръм Стоун или Блийдър, са го спечелили, защото са отбягвали неочакваното; обособявали са творчеството си и са го затваряли в едни и същи рамки, та публиката да узнае у кого какво търси. Това е съвсем разумно, тъй като никой колекционер не желае хората да душат платното, за да познаят от кого са картините му; той желае веднага да кажат: «Първокласен Форсайт». А за вас е още по-важно да си избирате сюжети, които могат веднага да се познаят, защото и без това в стила ви няма особена самобитност.“

Застанал до пианото, дето върху покривката от избеляла дамаска се мъдреше ваза с изсъхнали рози — единственият добив от градината му, — Джолиън младши го бе изслушал със своята едва доловима усмивка.

Погледна жена си, обърнала сърдито към говорителя слабичкото си лице, и каза:

— Разбра ли, мила?

— Не разбирам — отвън отсечено тя, с все още чужд изговор. — В стила ти има самобитност.

Критикът изви глава, усмихна се почтително и не каза нищо повече. И той — като всички — знаеше техния роман.

Думите дадоха добър плод; те противоречаха на всичко, в което Джолиън младши вярваше, което на теория одобряваше в своето изкуство, но някакъв чудноват, дълбок усет го накара да се съобрази, въпреки волята си, с изказания съвет.

И така той откри една сутрин, че му се иска да нарисува поредица от лондонски акварели. Не би могъл да каже как му хрумна това, и едва на следната година, когато ги завърши и продаде на почтена цена, в едно от своите отвлечени размишления си припомни художествения критик и откри в собственото си постижение ново доказателство, че е Форсайт.

Реши да започне с Ботаническата градина, където бе правил вече толкова скици, и избра малкото изкуствено езеро, изпъстрено с есенен дъжд от червени и жълти листа, защото, макар че копнееха да ги пометат, метачите не можеха да ги достигнат. Останалата част от градината метяха всяка сутрин и събираха дарения от природата порой от листа на купчинки, които тлееха бавно със сладникавовъзкисел дъх, непогрешим предвестник на есента, както песента на кукувицата означава пролет, а уханието на липите — есен. Уредните градинарски души не можех ада понасят златисто-зелено-червеникавата окраска на тревата. Песъчливите алеи трябваше да бъдат чисти, спретнати, подредени, незасегнати от законите на живота, от бавното, красиво разложение, което захвърля в праха разкошните корони на дърветата и обсипва земята с минали слави, отдето — щом колелото се завърти — ще лумне нова буйна пролет.

Така всеки лист е бил обречен още от минутата, когато е прошепнал сбогом и е падал в бавен танц от своята вейка.

Но върху малкото езеро листата плуваха спокойно и славеха небесата със своите багри, а слънцето грееше неспирно над тях.

Такива именно ги завари Джолиън младши.

Когато дойде една сутрин към средата на октомври, той се смути, като видя, че пейката, която се намираше на двадесетина крачки от мястото му, е заета: защото се ужасяваше от мисълта, че някой може да го гледа как работи.

На пейката седеше дама с кадифено жакетче, свела очи към земята. Но между тях имаше едно цъфнало дафиново дърво и, заслонен зад него, Джолиън младши се зае да приготвя триножника си.

Не бързаше с приготовленията си; като всеки истински артист, той се улавяше за всяко нещо, което може да позабави творческото усилие, и скоро се хвана, че поглежда скришом към непознатата дама.

И той като баща си имаше усет за хубавото лице. А това лице беше прекрасно!

Забеляза закръглената брадичка, потънала в кремаво жабо, нежното лице с големи тъмни очи и меки устни. Черна шапка „клош“ закриваше косата; облегната на пейката, непознатата седеше с кръстосани крака; от полата й се подаваше върхът на лачена обувка. Тази дама беше наистина неизказано елегантна, но вниманието на Джолиън младши беше привлечено главно от израза на лицето й, което напомняше това на жена му. Собственичката на това лице се бе озовала сякаш пред неопределими сили. Това го смущаваше и пробуди у него смътно състрадание и рицарско чувство. Коя беше тази жена? И какво търсеше тук сама?

Двама младежи, от особена, едновременно дръзка и стеснителна порода, която се срещаше в Риджънт парк, минаха оттук на път за тенис корта и Джолиън младши забеляза недоволно беглите им възхитени погледи. Скитащ без работа градинар се спря да оправи без нужда стрък пампасова трева: и той търсеше само предлог да позяпа насам. Възрастен господин — професор по градинарство — мина три пъти, като я поглеждаше продължително, крадешком, със странна усмивка.

Към всички Джолиън младши изпита едно и също смътно раздразнение. Дамата не вдигна очи към никого от тях, но той беше уверен, че всеки мъж, който мине оттук, ще я поглежда по същия начин.

Лицето й не беше прелъстително, но предлагаше с всеки свой поглед наслада; нямаше „дяволска хубост“, така високо ценена от първите Форсайтови; не беше и от очарователния, така наречен тип „бонбон“; не беше одухотворено страстно, нито страстно одухотворено като съвременна домашна украса или модерна поезия; нито обещаваше на драматурга материал за интересен неврастеничен образ, който се самоубива в последното действие.

По черти и цвят, със своето меко, привлекателно безстрастие и чувствена чистота това женско лице му напомняше Тициановата „Божествена любов“, от която имаше репродукция над бюфета в трапезарията. Привлекателността й беше като че ли именно в това меко безстрастие, в чувството, че ще отстъпи пред повече настойчивост.

Какво или кого чакаше тя в тишината, под дърветата, които отронваха от време на време листа, докато дроздовете пристъпваха важно по тревата, искряща от есенна слана?

Но очарователното лице се оживи и, като се озърна с ревнивост на влюбен, Джолиън младши видя Босини, който бързаше към нея през тревата.

Той погледна с любопитство срещата, погледите, дългото ръкостискане. Седнаха един до друг, неразделно свързани, въпреки външната им сдържаност. Чуваше бързият шепот на разговора им, но не можеше да долови нито една дума.

И той бе минал през тая каторга! Познаваше дългите часове на чакането, оскъдните мигове на една полуоткрита среща, мъченията на неизвестността, съпътстващи неблагословената любов.

Босини я молеше, а тя, спокойна, нежна и все пак непоклатимо безучастна, гледаше тревата.

Беше ли той човекът, който ще може да я отвлече, нея, нежната, безволна жена, неспособна да направи нито стъпка сама? Жената, която му се бе отдала всецяло, би била готова навярно и да умре, но не и да избяга с него?

На Джолиън младши се стори, че я чу да казва: „Но, скъпи, това ще те погуби!“ Защото сам бе изпитал на плещите си страха, който гризе потайно всяко женско сърце — да не бъде бреме за своя любим.

Той не дръзна вече да занича към тях; но бързият им тих разговор достигаше до слуха му като неуверена песен на птиче, което сякаш се опитва да си припомни пролетната песен: радост ли… страдание ли? Кое… за кого?

И постепенно разговорът им стигна; Последва дълго мълчание.

„А къде е тук мястото на Соумс? — запита се Джолиън младши. — Хората смятат, че тя се измъчва от мисълта за изневярата към него. Малко познават жените! Тя гълта жадно живота… след хлада… Това е отмъщението й! Но господ да й е на помощ… защото и Соумс ще си отмъсти!“

Чу шумоленето на коприна, надникна през дафиновото дърво и видя, че си отиват, уловени скришом за ръка…

В края на юли Джолиън старши бе завел внучката си на планина; при това летуване (последното, което направиха заедно) Джун укрепна и се успокои. В хотелите, препълнени с британски форсайтовци — защото Джолиън старши не можеше да понася „разните немци“, както наричаше всички чужденци, — я гледаха с почит, нея, единствената внучка на внушителния и очевидно богат старик, мистър Форсайт. Тя не общуваше с хората — това не беше в нрава й — но завърза все пак някои приятелства, особено едно в долината на Рона, с умиращо от туберкулоза френско девойче.

Като реши веднага, че приятелката й не трябва да умре, в тази борба срещу смъртта Джун забрави личните си грижи.

Джолиън старши наблюдаваше новата близост с облекчение и неодобрение; тревожеше го това ново доказателство, че тя смята да прекарва живота си между „проскубаните пилета“. Никога ли нямаше да завърже приятелство, или да се заинтересува от нещо, което ще й бъде действително полезно?

„Ще се сближава с разни ми ти чужденци!“ — ядосваше се той. Но все пак често донасяше вкъщи цветя или грозде и ги поднасяше на „мамзел“ с добродушно смигване.

Към края на септември, въпреки старанията на Джун, мамзел Вигор издъхна в малкия хотел в Сен Люк, дето я бяха преместили; Джун взе така присърце поражението си, че Джолиън старши я отведе в Париж. Тук, съзерцавайки милоската Венера и Мадлената, тя се отърси от унинието и когато се върнаха в Лондон към края на септември, дядо й повярва, че е успял да я излекува.

Но щом се установиха на Станхоп Гейт, забеляза с болка, че тя се връща към някогашното замислено и затворено държание. Седеше загледана пред себе си, подпряла брадичка като мъничък, мрачен, съсредоточен норвежки дух, в голямата гостна с цветни копринени тапети и мебели от Бейпъл и Пълбред, блеснали от току-що инсталираното електрическо осветление. А в огромното огледало с позлатена рамка се отразяваха статуйките от дрезденски порцелан — младежи с тесни къси панталони, коленичели пред дами с едри бюстове и агънца в скута; Джолиън старши ги бе купил още преди да се ожени и продължаваше да ги харесва и сега, при днешния извратен вкус. Той беше свободомислещ човек и повече от всеки друг Форсайт вярваше в духа на времето, но не можеше да забрави, че бе купил тези статуетки от Джобсън и бе дал куп пари за тях. Често казваше на Джун с разочаровано презрение:

— Ти не им обръщаш никакво внимание! Защото не са дрънкулките, които ти и приятелките ти харесвате; а пък аз съм дал седемдесет лири за тях!

Не беше човек, който ще позволи да му наложат вкусове, щом има солидни основания да смята, че неговият е добър.

Едно от първите неща, които Джун направи след завръщането си, беше да иде у Тимоти. Каза си, че е длъжна да стори това, за да го разведри като му разправи за пътешествието си; но всъщност отиде, защото не знаеше къде другаде, от някоя случайна дума или със заобиколен въпрос, ще може да научи нещо за Босини.

Посрещнаха я най-сърдечно: а как е милият й дядо? О, май не е идвал да ги види. Чичо й Тимоти не бил никак добре — много се измъчил, докато чистели комина в стаята му; онзи глупак, коминочистачът, изтърсил саждите в камината! И чичо й ужасно се разстроил.

Джун остана дълго, като се страхуваше и същевременно страстно се надяваше, че ще заговорят за Босини.

Но, скована от някаква сдържаност, мисис Септимъс Смол не изтърва нито дума и не запита Джун за него. Съвсем отчаяна, девойката се осведоми най-после дали Соумс и Айрин са в града — не била ходила още никъде на гости.

Отговори й леля Естер. О, да, в града били, изобщо никъде не ходили. Имали някакви неприятности с къщата. Сигурно и Джун е чула! Най-добре да попита леля си Джули!

Джун се обърна към мисис Смол, която седеше изправена в креслото си, със стиснати ръце и намусено лице. Тя посрещна погледа на девойката със странно мълчание, а когато заговори, запита с чорапки ли е спала в хотела, дето сигурно било студено през нощта.

Джун отговори, че мрази да се навлича, и стана да си върви.

Непогрешимо избраният отговор на мисис Смол беше за нея много по-зловещ от всичко, което биха й казали.

Само след половин час тя изтръгна истината от мисис Бейнс, на Лоундис Скуеър — че Соумс е завел дело срещу Босини за наредбата на къщата.

Вместо да я смути, вестта странно я успокои; в тази война Джун зърна нова надежда. Узна, че делото ще се гледа вероятно след месец и Босини имал малко или почти никакви изгледи да го спечели.

— Не мога да си представя какво ще прави — заключи мисис Бейнс. — За него е ужасно, нали знаете… той няма никакви пари… много е притеснен. А ние не можем да му помогнем. Казват, че лихварите дават заем само срещу сигурни гаранции, а той няма нищо… съвсем нищо.

Тя беше още повече напълняла напоследък; беше в разгара на приготовленията за есенния сезон, та масата й беше буквално затрупана със списъците на благотворителните й задължения. Кръглите й очи, зелени като папагалови пера, погледнаха многозначително Джун.

Внезапната руменина, бликнала по разтревоженото лице на девойката — зърнала може би пред себе си някаква голяма надежда, — и внезапната любезна усмивка изникваха често след години в паметта на лейди Бейнс. (Бейнс бе получил благородническа титла за постройката на Държавния художествен музей, създал толкова много работа на чиновниците и толкова малко наслада на работническата класа, за която беше предназначен.)

Споменът за тази промяна, жива и трогателна като разцъфтяването на цвят или появата на първия слънчев лъч след зимата, задно със спомена за онова, което бе последвало, се натрапваше често, необясним и нежелан, на лейди Бейнс, когато й се случеше да се замисли за сериозни неща.

Джун я посети в същия ден, когато Джолиън младши видя срещата в Ботаническата градина, в същия ден, когато Джолиън старши посети адвокатите си в Поултри — „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“. Соумс не беше в бюрото, отишъл бе в Съмърсет хаус; Бъстърд бе затънал до гуша в книжа в недостъпното помещение, където беше благоразумно настанен, за да върши колкото се може повече работа; но Джеймс беше в предната канцелария, хапеше пръст и мрачно прелистваше книжата по делото „Форсайт срещу Босини“.

Този здравомислещ юрист се боеше само за развлечение от „трудния пункт“, за да изпита после едно приятно вълнение; защото здравият практически усет му казваше, че ако би бил на мястото на съдията, нямаше да му обърне особено внимание. Но се страхуваше, че Босини ще бъде обявен в несъстоятелност и Соумс ще трябва накрая да плати дори съдебните разноски. А зад този осезаем страх се таеше неосезаемата беда, объркана и неясна като кошмар, на която делото беше само видимия външен израз.

Той вдигна глава при влизането на Джолиън старши и промълви:

— Как си, Джолиън? Цял век не съм те виждал. Казаха ми, че си бил в Швейцария. А нашият Босини забърка тук една каша! Знаех си, че тъй ще стане!

Той подаде книжата и погледна с мрачно безпокойство по-големия си брат.

Джолиън старши зачете мълчаливо; през това време Джеймс бе навел очи и хапеше пръсти.

Най-после Джолиън старши остави делото, което тупна леко между разните писмени показания от „Делото на покойния Бънкомб“, един от многото клонове на роднинското дърво „Файър срещу Форсайт“.

— Не разбирам — каза той — защо е дотрябвало на Соумс да вдига шум за няколкостотин лири? Мислех го за богаташ.

Дългата гневна устна на Джеймс се сви гневно; той не понасяше да нападат сина му по този начин.

— Не става дума за парите… — започна той, но щом срещна втренчения, пронизващ, безстрастен поглед на брат си, млъкна.

Настъпи мълчание.

— Дойдох за завещанието си — каза най-после Джолиън старши, като подръпваше мустаците си.

Любопитството на Джеймс се оживи изведнъж. Нищо не го съживяваше така, както едно завещание; то е върховното разпореждане със собствеността, последен опис на имуществото, последната дума, определяща стойността на човека. Той позвъни.

— Донесете завещанието на мистър Джолиън — заповяда той на разтревожения тъмнокос чиновник.

— Ще промениш ли нещо? — А в ума му се стрелна мисълта: „Дали имам и аз неговото състояние?“

Джолиън старши прибра завещанието в горния джоб на сакото си, а Джеймс кръстоса със съжаление дългите си крака.

— Казаха ми, че напоследък си направил чудесни покупки — каза той.

— Не зная откъде получаваш сведенията си — отвърна рязко Джолиън старши. — Кога ще бъде онова дело? Идущия месец? Не разбирам какво ви е прихванало? Ваша работа, то се знае; но ако питате мене, по-добре ще е да уредите въпроса без съд. Сбогом.

Ръкува се студено и си отиде.

Втренчил сивосините си очи в някакъв невидим тревожен образ, Джеймс започна отново да си хапе пръстите.

Джолиън старши занесе завещанието си в „Новото каменовъглено дружество“ и седна да го прочете в празната зала на управителния съвет. Щом видя председателя, Несменяемият Хемингс влезе с първия доклад на новия директор, но Джолиън старши така го сряза, че секретарят побърза да се оттегли със сдържано огорчение; после повика чиновника, който изготвяше книжата по прехвърляне на имоти, и така го руга, че нещастният младеж не знаеше къде да гледа.

Не можеше — дявол да го вземе! — той, Несменяемият Хемингс, да позволи на нищо и никакъв хлапак, вчера дошъл в това дружество, да си въобразява, че е кой знае какво! Несменяемият е началник тук от времето, когато хлапакът не е бил още роден; ако пък си мисли, че като си свърши работата, може да седи със скръстени ръце, то не знае кой е Хемингс (Несменяемият), и така нататък, и така нататък.

От другата страна на тапицираната със зелено сукно врата, пред дългата, покрита с кожа махагонова маса, Джолиън старши седеше с паднали до средата на носа дебели очила с рогови рамки и движеше позлатения си молив по постановленията на своето завещание.

Работата беше проста, защото завещанието не установяваше някакво досадно раздробяване на имота, нито благотворителни дарения, които разпиляват имуществото и увреждат величествения ефект на краткото съобщение, отпечатано в утринните вестници за Форсайтови, оставили след смъртта си сто хиляди лири.

Работата беше проста. На сина бяха завещани двайсет хиляди лири, а „цялото ми останало имущество — от какъвто и да е вид, движимо, недвижимо или смесено, — заедно с всички доходи, ренти, ежегодни дивиденти и лихви от него, оставям на гореспоменатата ми внучка Джун Форсайт (или на лицата, посочени под нея) в пълно пожизнено ползуване и разпореждане, без… и пр… В случай, че тя умре, завещавам гореспоменатите земни участъци, постройки, парични суми, ценни книжа, записи и прочее, които влизат в горепосочените точки, да се предадат или прехвърлят на лицето или лицата за ползуване и разпореждане (без всякакви ограничения), според както гореспоменатата Джун Форсайт, независимо от това дали се е омъжила, или не, е намерила за нужно да разпореди или непосредствено да посочи в последното си волеизявление или завещание, или в писменото нареждане, или нареждания, имащи характер на завещание или завещателно разпореждане, законно подписани и публикувани от нея. В случай че… и пр… при непроменено условие…“ и така нататък. Седем големи листа, изпълнени с кратка и проста терминология.

Джеймс, съставил завещанието в разцвета на своя талант, бе предвидил всички възможности.

Джолиън старши чете дълго това завещание; най-после взе половин лист от папката, написа пространна бележка с молив, прибра пак завещанието в горния си джоб, каза да му повикат файтон и замина за бюрото на Парамор и Херинг, в Линкънс ин Фийлдз77. Джек Херинг бе починал, но племенникът му беше още във фирмата и Джолиън старши се затвори половин час с него.

Задържал бе файтона и като излезе, даде на кочияша нов адрес — Уистеърия Авеню.

Изпитваше странно, тихо задоволство, сякаш бе нанесъл победа върху Джеймс и Собственика. Не ще могат да си пъхат носа в работите му; току-що премахна клаузата, която ги определяше за изпълнители на завещанието; ще вземе всички свои дела от ръцете им и заедно с делата на дружеството си ще ги даде на младия Херинг. Щом е толкова богат, Соумс няма да усети загубата на хиляда лири на година; и Джолиън старши се усмихна мрачно под белия си мустак. Чувстваше, че налага напълно заслужено възмездие.

Бавно, сигурно, като потайно загниване, което руши някое старо дърво, отровата от раните, нанесени на неговото щастие, воля и гордост, бе успяла да разклати красивата сграда на мъдростта му. Животът го бе подронвал непрестанно, докато най-после, като рода, на който беше глава, и той бе загубил равновесието си.

Докато файтонът го отвеждаше на север, към къщата на сина му, мисълта за току-що вмъкнатото ново разпореждане в имота му се стори изведнъж като наказание за този род и това общество, на който Джеймс и синът му бяха представители. Той бе възстановил правата на Джолиън младши и задоволяваше с това тайната си жажда за отмъщение — отмъщение срещу Времето, мъките, намесата на обществото му в собствените му дела, несметните огорчения, с които в продължение на петнадесет години светът бе отрупвал единствения му син. Това му се стори сега единственият начин да утвърди отново властната си воля; да принуди Джеймс, Соумс, целия род, цялото незнайно множество Форсайтови — огромен порой, втурнал се срещу самата преграда на неговата упоритост — да признае веднъж за винаги, че той е господарят. Каква радост беше да мисли, че най-после е направил момчето си по-богато от оня „собственик“, Джеймсовия син. Радост беше да впише това дарение за Джо, защото Джолиън старши обичаше сина си.

Нито Джолиън младши, нито жена му бяха в къщи (Джолиън младши не бе се върнал още от Ботаническата градина), но прислужничката каза, че господарят може всеки миг да си дойде.

— Той се връща за чая, сър, да си поиграе с децата.

Джолиън старши отговори, че ще почака; и седна търпеливо в избледнялата бедна гостна, дето, останали без летните си калъфи, креслата и канапетата излагаха на показ своята овехтялост. Искаше му се да повика децата; да ги види, да усети до коленете си меките им телца, да чуе проникването на Джоли: „О, дядо!“. Да го види как се втурва; да усети как Холи докосва скришом бузата му с меката си ръчичка. Но нямаше да ги повика. Дошъл бе да стори нещо тържествено и нямаше да се развлича, докато не го свърши. Забавно му беше да мисли как с две драсвания на перото ще възстанови класовата обстановка, така очевидно липсваща в тоя малък дом; как ще изпълни тия стаи или други, в по-голямо жилище, с най-красиви творби на изкуството, купени от Бейпъл и Пълбред; как ще прати малкия Джоли в Хароу и Оксфорд (нямаше вече доверие в Итън и Кеймбридж, защото там бе следвал Джо); как ще даде на малката Холи най-доброто музикално образование, защото детето имаше забележителни способности.

Унесен в тези видения за бъдещето, които никнеха край него и изпълваха сърцето му с вълнение, той стана, отиде до прозореца и погледна към малката градина с високи зидове, дето крушата с оголели клони се открояваше в бавно спускащата се мъгла на есенния следобед. Свил опашка върху пъстрата козина на гърба си, Балтазар се разхождаше в дъното, душеше растенията и вдигаше от време на време крак до стената.

Джолиън старши се замисли.

Каква друга радост му бе останала, освен тая да подарява? Радост да подаряваш на човек, който ще е признателен от подаръка — човек от собствената ти плът и кръв! Такава радост не се получава, когато подаряваш на чужди, които не могат да предявяват никакви права пред тебе! Подобен дар би бил измяна към индивидуалистичните убеждения и въздържаността му, към великия и горд факт, че, като десетки хиляди предишни, десетки хиляди сегашни и десетки хиляди бъдещи Форсайтови, бе постигнал каквото желае и не бе отстъпвал пред света.

И докато стоеше така, загледан в осаждените листа на дафиновите дървета, в почернялата трева и разходката на Балтазар, цялото страдание на петнадесетте години, през които бе лишен от една законна радост, смеси своята жлъч с насладата на наблюдаващия миг.

Най-после Джолиън младши се прибра, доволен от работата си и освежен от дългите часове на чист въздух, Щом узна, че баща му е в гостната, той побърза да се осведоми дали мисис Форсайт е в къщи и въздъхна с облекчение, като му казаха, че не е. После прибра рисувалните си пособия в стенния шкаф и влезе.

С отличаваща го решителност Джолиън старши мина веднага на въпроса.

— Промених завещанието си, Джо — каза той. — Ще можеш да живееш по-нашироко… Още отсега ти осигурявам по хиляда лири годишно. След смъртта ми Джун ще получи петдесет хиляди, а ти — останалото. Това куче ти разваля градината. На твое място не бих държал куче.

Седнал насред тревата, Балтазар разглеждаше опашката си.

Джолиън младши погледна животното, но го видя някак смътно, защото очите му се бяха насълзили.

— Твоят дял, момчето ми, ще е не по-малко от сто хиляди лири — продължи Джолиън старши. — Реших, че е по-добре да ти кажа. Не ми остава много да живея на тая възраст. Няма да говорим вече за тия неща. Как е жена ти?… Предай й почитанията ми.

Джолиън младши сложи ръка на рамото на баща си и, тъй като нито един от двамата не продума, въпросът бе приключен.

Джолиън младши изпрати баща си до файтона, върна се в гостната, застана там, дето беше стоял Джолиън старши, и загледа градинката. Опита се да си представи какво означава всичко това за него и, тъй като беше все пак Форсайт, представи си го откъм материалната му страна — полугладните години, които бе прекарал, не бяха задушили вродените му инстинкти. Съвършено практично почна да мисли за пътешествия, за по-скъпо облекло на жена си, за възпитанието на децата, за пони на Джоли, за хиляди неща; но след всичко това си припомняше и Босини с неговата любима и прекрасна песен на дрозда. Радост ли… страдание ли? Кое… за кого?

Миналото — мъчително, изстрадано, страстно, чудно минало, което не ще купиш с пари и с нищо не ще възстановиш в парливата му сладост — се върна при него.

Когато жена му се прибра, той отиде веднага при нея, прегърна я и дълго не продума; само я притискаше до себе със затворени очи, а тя го гледаше учудено, обожаващо, недоверчиво.

Лутане из ада

На утрото след нощта, когато постъпи най-после като мъж и наложи правата си, Соумс закуси сам.

Закуси на лампа, защото мъглата в края на ноември бе обвила града в чудовищен покров, та и дърветата на площада дори се виждаха едва-едва от прозореца на трапезарията.

Ядеше усърдно, но понякога му се струваше, че не може да преглътне. Правилно ли бе постъпил, като се бе поддал миналата нощ на неудържимия порив и бе сломил така дълго търпяната съпротива на жената, неговата законна и тържествено предадена му съпруга?

Не можеше да се отърве от спомена за лицето, от което се опитваше да отстрани ръцете й, за да я успокои… за ужасните, глухи ридания, каквито не бе чувал досега и все още продължаваше да чува; не можеше да се отърве от необяснимото и непоносимо угризение и срама, който бе изпитал, докато я гледаше при светлината на единствената свещ, преди да се измъкне безшумно от стаята.

А след като беше постъпил така, беше изненадан от себе си.

Преди две вечери бе завел мисис Макендър на вечеря у семейство Дарти. Тя му бе казала, като го стрелна с пронизващите си зеленикави очи: „Изглежда, че вашата съпруга е голяма приятелка с мистър Босини?“

Той не благоволи да я запита какво иска да каже, но се замисли върху думите й.

Те пробудиха у него бурна ревност, която — поради странните извращения на това чувство — се превърна в още по-бурно желание.

Ако не беше подтикът от думите на мисис Макендър, никога може би нямаше да извърши подобна постъпка. Ако не беше тоя подтик и ако не бе намерил вратата на жена си незаключена — което му позволи да я изненада, когато беше заспала.

Сънят отпъди съмненията му, но утрото ги върна. Само една мисъл го утешаваше: никой нямаше да узнае — такова нещо жена му нямаше да разгласи.

И наистина, когато колелото на всекидневната делова дейност и практична мисъл се завъртя отново при четенето на пристигналата кореспонденция, тези кошмарни съмнения започнаха да избледняват в съзнанието му. Случката наистина нямаше кой знае какво значение; само в романите жените роптаят в такъв случай; но според студената преценка на правилно разсъждаващите мъже — и то мъже от доброто общество, получавали при бракоразводни дела похвали за подобна постъпка — той се бе постарал само да запаси светостта на брака, да не позволи на жена си да забрави своите задължения, а може би, ако тя все още се среща с Босини, да я предпази от… Не, той не съжаляваше за станалото.

След като направи първата стъпка към помирението, останалото ще бъде сравнително… сравнително…

Той стана и отиде до прозореца. Нервите му не издържаха. В ушите му прозвуча отново глухото ридание. Не можеше да се отърве от него.

Облече шубата си и излезе в мъглата; трябваше да отиде в Сити, затова взе подземната железница от спирката на Слоун Скуеър.

В ъгъла на първокласното купе, препълнено с хора от Сити, глухото ридание продължи да го измъчва; той отвори „Таймс“ с умишлено шумолене, което удави всички по-слаби шумове, скри се зад вестника и се зае да преглежда усърдно новините.

Прочете, че предния ден един углавен съдия представил на съдебните заседатели необичайно дълъг списък от престъпни деяния. Прочете съобщенията за три предумишлени убийства, седем палежа и единадесет — поразително висок брой — отвличания, които предстоеше да се разглеждат в най-близките заседания; така четеше новина след новина, като се криеше старателно зад вестника.

А споменът за разплаканото лице на Айрин и стонът на разбитото й сърце съпътстваха четенето.

Денят му беше претоварен; между другото — извън обикновените дела — трябваше да посети и Грин и Грининг, за да им даде нареждания да продадат акциите му от „Новото каменовъглено дружество ОО“, което — повече по предположение, отколкото по сигурни данни — той смяташе, че не върви (наскоро след това предприятието започна бавно да запада и накрая бе продадено за нищо на един американски синдикат); имаше и продължително съвещание в бюрото на Уотърбък, К. А., на което присъстваха Боултър, младия адвокат Фоск и самият Уотърбък, К. А.

Очакваха, че делото на Форсайт срещу Босини ще се гледа на следния ден от съдията Бентам.

Съдията Бентам, известен повече със здравия си разум, отколкото с големи правни познания, се смяташе за най-подходящия човек, когото можеха да пожелаят за това дело. Той минаваше за „строг“ съдия.

Уотърбък, К. А. Същото ставаше приятно почти грубото незачитане на Боултър и Фиск с особено внимание към Соумс, защото усещаше, че този човек е богат.

Той поддържаше със забележителна последователност писменото си мнение, че изходът от делото ще зависи до голяма степен от показанията, и с няколко целенасочени забележки посъветва Соумс да не бъде прекалено добросъвестен в показанията. „Повече дързост, мистър Форсайт — каза той, — повече дързост.“ После се засмя самоуверено, стисна устни и се почеса по тила под перуката си като същински провинциален земевладелец, за какъвто обичаше да го смятат. Той минаваше почти за най-добрия адвокат за неустойки.

На връщане към къщи Соумс използва отново подземната железница.

При спирката на Слоун Скуеър мъглата беше още по-гъста. Мъже се появяваха и изчезваха в неподвижния, плътен полумрак; жени, твърде малко на брой, притискаха чантички до гърдите и кърпички до устата си; от време на време изникваха смътните очертания на някой файтон с кочияш, кацнал като призрачен израстък на капрата, обкръжен от мътното сияние на уличните лампи, което потъваше в мъглата, а пристигналият пътник скачаше и изчезваше като заек към леговището си.

Тези призрачни фигури, всяка загърната в саван от мъгла, не си обръщаха никакво внимание. В големия зайчарник всеки заек съществува сам за себе си; особено онези с по-скъпи кожи, които се страхуват от колите в мъгливите дни и затова пътуват само под земята.

Но някаква фигура все още чакаше пред входа на спирката близо до Соумс.

Някакъв пират или влюбен, за когото всеки Форсайт си казва: „Горкият! Какво го е сполетяло?“ Милостивите им сърца затуптяваха по-бързо за тоя нещастен, очакващ, неспокоен влюбен в мъглата, но те го отминаваха бързо, защото знаеха много добре, че могат да отделят време или пари само за своите собствени страдания. Само полицаят, патрулиращ бавно насам, се заинтересува от този чакащ със захлупена шапка, закрила почервенялото от студа слабо, измъчено лице, по което една ръка пробягваше от време на време, за да прогони сякаш тревогата или да затвърди решението му да чака. Упорит човек, свикнал на всичко — на дълги чакания, тревоги, мъгла и студ, само да зърне своята любима. Глупав влюбен! Мъглите траят до напролет; освен тях има сняг и дъжд. И нигде никакъв покой! Тръпнеш от страх, ако й кажеш да излезе, тръпнеш и когато я помолиш да си стои вкъщи!

„Пада му се; човек трябва да умее да се оправя по-умело!“

Така казва всеки почтен Форсайт. Но ако този благоразумен гражданин би могъл да се вслуша в сърцето на очакващ влюбен, навярно би повторил: „Да, горкият! Какво ли го е сполетяло!“

Соумс се качи във файтон със затворени прозорци, който мина по Слоун Стрийт, после по Бронтън Роуд и спря пред дома му. Пристигна в пет часа.

Жена му не беше в къщи. Излязла преди четвърт час. Толкова късно, в тази ужасна мъгла? Какво значеше това?

Дълбоко разтревожен, той седна край камината в трапезарията, като остави вратата отворена, и се опита да прочете вечерния вестник. От книга нямаше полза — само всекидневник можеше да бъде упойка за подобна мъка. Потърси утеха в колоната за произшествия. „Самоубийство на една актриса“… „Сериозно неразположение на един държавник“ (който вечно боледуваше!)… „Развод на един офицер“… „Пожар в една каменовъглена мина“… Прочете всичко. Лекарството му помогна — защото беше предписано от най-вещия лекар: вроденият ни усет.

Беше почти седем, когато чу, че Айрин си идва.

Случката от миналата нощ бе загубила отдавана своето значение поради тревогата от необяснимото излизане на жена му в тая мъгла. Но сега, когато тя се върна, споменът за горчивите й ридания се пробуди отново и той се развълнува при мисълта, че ще се озове пред нея.

Тя беше вече на стълбите; лицето й, скрито зад гъст воал, едва се показваше от високата яка на сивото кожено палто.

Не се обърна, не му проговори. Нито призрак, нито съвършено чужд човек би минал така безмълвно.

Билсън влезе да нареди трапезата и заяви, че мисис Форсайт няма да слезе; поръчала да й занесат супата горе.

Този път Соумс не се преоблече за вечеря. Може би за пръв път в живота си седна на трапезата със замърсени маншети, но не ги забеляза дори, замислен пред чаша вино. Изпрати Билсън да стъкне камината в стаята с картините, а след малко сам се качи горе.

Запали газената лампа и въздъхна дълбоко, сякаш сред тия съкровища, наредени с лице към стената в малката стая, бе намерил най-после душевен покой. Отиде право при най-ценното от всички, един несъмнен Търнър78, постави го на триножника и го обърна към светлината. Картините на Търнър се търсеха много напоследък, но той не можеше да се раздели с тази. Дълго стоя така, протегнал над високата яка своето бледо, гладко избръснато лице, загледан в картината, сякаш пресмяташе цената й; в очите му с появи тъга: навярно бе открил, че не струва много. Свали я от триножника и я върна на стената, изведнъж се спря, стори му се, че чува плач…

Не… Беше пак онова, което го преследваше от сутринта. След малко спусна предпазливо скарата пред огъня и напусна безшумно.

„Трябва да съм бодър утре!“ — помисли си той. Но много време още мина, преди да се прибере да спи…

А сега, за осветление на събитията през този тъмен следобед, да се обърнем към Джордж Форсайт.

Най-духовитият и единствен спортсмен измежду Фросайтови, той чете цял ден някакъв роман в бащиния си дом на Принсесгардън. След неочаквания провал във финансовите му сделки Роджър бе изтръгнал от него обещание да си стои в къщи.

Към пет часа излезе и взе подземната железница от спирката на южен Кенсигтън (защото този ден всички пътуваха под земята). Намерението му беше да вечеря и да поиграе билярд в „Червената къща“ — едно съвсем специално заведение — нито клуб, нито хотел, нито модерен ресторант.

Предпочете да слезе на Черинг крос вместо на Сейнт Джеймс парк, защото оттук можеше да стигне през осветени улици.

На перона погледът му бе привлечен — защото в добавък на невъзмутимата си, елегантна външност Джордж имаше и остър поглед, който търсеше винаги какво да осмее — от един мъж, който скочи от първокласен вагон и не тръгна, а просто залитна към изхода.

„Ей, драги! Накъде! — каза си Джордж. — Ама това е Пирата!“ — и насочи по следите му едрата си фигура. Нищо не го забавляваше така, както видът на някои пиян.

Нахлупил шапка, Босини се спря пред него, обърна се и се втурна обратно към вагона, откъдето току-що бе слязъл. Но бе закъснял. Дежурният го дръпна за палтото; влакът вече потегляше.

Опитното око на Джордж зърна до прозореца на вагона лицето на жена, облечена в сиво кожено палто. Мисис Соумс… Джордж разбра, че тук става нещо интересно.

Тръгна почти по петите на Босини — по стълбите, покрай контрольора за билетите, на улицата. Но през това време чувствата му се промениха; той изпитваше вече не само любопитство и желание да се забавлява, но и съжаляваше човека, който следваше. Пирата не беше пиян, а действаше под напора на бурно вълнение; говореше на себе си, но Джордж можа да улови само думите: „О, боже!“. Изглеждаше, че не съзнава какво върши, нито къде отива: гледаше втренчено, колебаеше се, вървеше като побъркан; и докато отначало беше само шегобиец, който търси развлечение, сега вече Джордж реши, че трябва да не изпуска от очи нещастника.

Зле беше чукнат той… Зле беше чукнат! Джордж се чудеше какво ли му е казала мисис Соумс във вагона. И тя изглеждаше зле. И Джордж я съжали, че трябваше да остане сама с мъката си!

Вървеше почти до Босини — висок, снажен, мълчалив, той се провираше леко и го следваше неотлъчно в мъглата. Не се касаеше вече за шега! Въпреки възбудата си запазваше безукорно хладнокръвие; защото редом със състраданието у него се бе пробудил инстинктът на ловец.

Босини тръгна направо през кръстопътя — в просторния плътен мрак, дето човек не виждаше на пет крачки пред себе си; дето гласове и свирки объркваха отвред усета за посока, призрачни коли изтрополяваха полека, а някоя светлинка изникваше от време на време като неясно островче в безбрежното тъмно море.

Към тая гибелна черна бездна бързаше Босини, а след него и Джордж. Ако нещастникът възнамеряваше да тикне „кратуната“ си под някой омнибус, ще се опита да го задържи! Това подгонено създание пресече улицата и се върна обратно не стъпка по стъпка, както вървяха другите в тая мъгла, а просто тичешком, сякаш Джордж размахваше камшик след него; и тази гонитба подир човек, който не знаеше какво върши, придоби невероятна привлекателност за Джордж.

Но една непредвидена случка запечата завинаги тоя миг в паметта на Джордж. Принуден да спре в мъглата, той чу нещо, което изясни изведнъж цялото събитие. Ясно беше вече какво беше казала мисис Соумс на Босини във влака. От откъслечните прошепнати думи Джордж разбра, че Соумс е упражнил съпружеските си права над една отчуждена, нелюбяща съпруга чрез пълния, върховен акт на владелец!

Въображението на Джордж се залута из тая нова обстановка; тя го порази; можеше да си представи мъката, ревността и възмущението на Босини. И помисли: „Да, наистина е малко прекалено! Не е чудно, че нещастникът почти се е побъркал!“

Той настигна жертвата си на пейката под един от лъвовете в Трафалгар Скуеър, чудовищен сфинкс, залутан като тях в тази бездна от мрак. Босини седеше неподвижен, безмълвен, а Джордж с братско търпение и състрадание застана зад него. Не му липсваше деликатност… или чувство за приличие… което не му позволяваше да се натрапва във тази трагедия; невъзмутим като лъва над тях, той чакаше, вдигнал кожената яка, която закриваше зачервените плътни бузи и цялото му лице, освен очите с насмешливо-състрадателен поглед. Хората минаваха край тях, отиваха от канцелариите в клубовете си — мъже, обвити във вълма от мъгла, никнеха като призраци и като призраци изчезваха. И, въпреки състраданието, злобната насмешливост на Джордж избухна във внезапен копнеж да дръпне тия призраци за ръкава и да им каже:

— Погледнете, приятели! Не се случва често такова зрелище! Пред вас е един нещастник, чиято любима току-що му е разправила една чудесна историйка за своя съпруг; елате, вижте колко тежко са го чукнали!

Представи си как ще зяпат по измъчения влюбен и се усмихна, като помисли за някой почтен, наскоро женен призрак, който по-лесно от другите би разбрал какво става в душата на Босини; представи си как тоя призрак все повече и повече ще зяпва и ще се нагълта с мъгла. Защото към буржоазията — особено към женените буржоа — Джордж изпитваше дълбоко презрение, присъщо на необузданите спортсменски души в нейните редове.

Но започна да се отегчава. Не бе правил сметка да чака.

„Най-сетне — каза си той — нещастникът ще изживее някак мъката; не за пръв път такова нещо се случва в нашето градче!“

Обаче жертвата му започна отново да мърмори с гняв и омраза. Отстъпвайки на внезапен порив, Джордж го побутна по рамото.

Босини се обърна.

— Кой сте? И какво желаете?

Джордж би се справил леко с всичко това при светлината на газените лампи, в обичайното всекидневие, което така добре познаваше; но в тази мъгла, сред която всичко беше мрачно, недействително, лишено от разбираемата за Форсайтови реална земна стойност, той бе обзет от странни тръпки и, като се опитваше да издържи погледа на този неуравновесен човек, си каза:

„Ако видя някой полицай, ще му го предам; този човек не бива да остава на свобода“.

Без да дочака отговор, Босини тръгна из мъглата и Джордж го последва, малко по-отдалечко може би, но още по-твърдо решен да не го изпуска от очи.

„Няма да отиде надалеко по тоя път — помисли Джордж; — истинско чудо е, че не го премазаха досега.“ Забрави вече за полицая, защото в сърцето му пламна отново свещеният спортсменски плам.

Босини хукна още по-бързо сред все по-плътния мрак; но този, който го следваше, видя известна цел в безумието му — той вървеше право на запад.

„Отива наистина у Соумс!“ — каза си Джордж. Тази мисъл го оживи. Забавен край за подобна гонитба! Той никога не бе обичал братовчед си.

Тегличът на минаващ файтон докосна рамото му и го накара да отскочи настрани. Той не възнамеряваше да загива заради Пирата или заради когото и да е. Но все пак, с вродената си упоритост, продължи по дирята, сред мъглата, дето се мержелееха само сянката на този, който той следеше, и мътната луна на най-близката лампа.

Изведнъж, с непогрешим усет на истински лондончанин, Джордж разбра, че са на Пикадили. Тук той можеше да се справи и със затворени очи; освободен от напрежението за ориентиране, мисълта му бе обзета отново от грижата за Босини.

Из дългата поредица светски подвизи, из смътното петно на съмнителни любовни приключения пред него изникна един спомен от собствената му младост. Все още затрогващ спомен, който внесе лъх на сено, лунно сияние и лятно упоение сред зловонната, черна лондонска мъгла… спомен за нощта, когато в непрогледния мрак на една морава бе чул от устните на жената, че не е единствен неин обладател. И за миг Джордж не вървеше вече по тъмния Пикадили, а лежеше отново с разбито сърце, заровил ръце в уханната росна трева, под дългата сянка на тополите, които закриваха луната.

Сграбчи го непреодолим копнеж да прегърне Пирата и да му каже: „Слушай, драги! Времето лекува всичко! Ела да се напием!“

Но някой изкрещя към него и той се отдръпна. Един файтон изникна от мрака и пак в мрака изчезна. И Джордж разбра изведнъж, че е загубил Босини. Изтича напред, назад, усети, че сърцето му премалява от страх, стаен в крилете на мъглата. По челото му изби пот. Той се спря, цял превърнат в слух.

— Така — довери той малко по-късно същата вечер на Дарти, докато играеха билярд в „Червената къща“ — го изгубих.

Дарти подръпна самодоволно тъмните си мустаци. Току-що бе набрал двайсет и три точки, след което бе загубил два пъти подред.

— А коя беше жената? — запита той.

Джордж изгледа полека месестото, бледо лице на светския лъв и тъжна усмивка трепна в крайчеца на устните и под тежките клепачи.

„Не, драги — помисли той. — Тъкмо на тебе няма да кажа.“ Защото, макар и да дружеше с Дарти, смяташе го за непочтен простак.

— Някоя куртизанка, навярно — отвърна той и натърка с тебешир щеката си.

— Куртизанка ли? — извика Дарти. Той си послужи всъщност с по-цветущ израз. — Аз пък бях сигурен, че е жената на нашия приятел Со…

— Така ли? — прекъсна го Джордж. — Сбъркал сте тогава, дявол да ви вземе.

Не улучи. Внимаваше да не се върнат вече към въпроса; най-после, към единадесет часа, след като според собствения му поетичен израз бе пил, „докато му притъмняло пред очите“, дръпна завесите и се загледа навън. Прозорците на „Червената чаша“ разсичаха тук-там мъглата, но наоколо не се виждаше жива душа.

— Нещастният Пират не ми излиза от ума — каза той. — Може би още скита из мъглата. Ако не е вече на оня свят — добави, странно покрусен.

— На оня свят ли? — попита Дарти, у когото пламна споменът за поражението му в Ричмънд. — Нищо му няма! Обзалагам се на едно срещу десет, че е бил просто пиян!

Джордж се обърна към него, страшен, огромен, с разярено мрачно лице.

— Я млъкнете! — каза той. — Нали ви обясних, че изглеждаше смазан.

Делото

В деня на делото, второ по списък, Соумс трябваше пак да излезе, без да се види с Айрин; и толкова по-добре, защото не бе решил още как да се държи с нея.

Призован беше да се яви в съда в десет и половина, за да е налице, ако първото дело — неизпълнение за обещание за женитба — се отложи; това не се случи, защото и двете страни проявиха смелост, която позволи на Уотърбък, К. А. да затвърди и без това голямата си слава в този вид дела. Противникът му беше Рем, вторият прочут адвокат по делата за неизпълнение на обещание за женитба. Двубой на двама великани.

Съдът се произнесе точно преди обедната почивка. Съдебните заседатели напуснаха залата и Соумс излезе да похапне. Намери Джеймс пред щанда в бюфета, застанал в опразнената галерия като пеликан, приведен над сандвич и чаша херес. Безлюдността на просторния централен хол, над който бащата и синът седяха замислено един до друг, се нарушаваше понякога от мяркащ се за миг адвокат в тога и перука, от някоя стара дама или мъж в избеляло палто, поглеждащи плахо нагоре, и от двама души — по-дръзки от своето поколение, — които спореха, седнали в една ниша. Гласовете им се издигаха заедно с дъх на непочистени кладенци, който се сливаше с въздуха от галериите и напомняше миризмата на едно прочуто сирене, така неразривно свързана с английското правосъдие.

Не след много Джеймс се обърна към сина си:

— Кога започва твоето дело? Предполагам, че веднага. Няма да се учудя, ако Босини започне да приказва какво ли не. Всъщност той няма друг избор. Ще го обявят в несъстоятелност, ако изгуби делото.

Отхапа голяма хапка от сандвича си и отпи от хереса.

— Майка ти иска да дойдете днес на вечеря с Айрин.

Ледена усмивка пробягна по устните на Соумс, когато вдигна очи към баща си. Те си размениха толкова студен и бегъл поглед, че всеки, който би го видял, трябва да бъде извинен, ако не би оценил правилно истинското разбирателство между двамата. Джеймс отпи още от своя херес и каза:

— Плаща?

Когато се върнаха в залата, Соумс зае мястото си на предната скамейка, до своя адвокат. И косо, почти без да се обърне, за да не изложи нито себе си, нито баща си, се осведоми къде е седнал Джеймс. Облегнал се назад, сключил ръце върху дръжката на чадъра, Джеймс седеше умислено в края на пейката зад адвоката, откъдето можеше да се измъкне веднага след края на делото. Смяташе държането на Босини за възмутително във всяко отношение, но не искаше да се озове пред него, защото намираше, че подобна среща би била неприятна.

След залата за бракоразводни дела, тази зала беше най-любимото съдебно тържище, защото тук често се разглеждала дела за клевета, неизпълнение на обещание за женитба или търговски сделки. Много хора, които няма нищо общо с правото, заемаха задните скамейки, а в галерията можеха да се зърнат още една-две женски шапки.

Двата реда пред Джеймс се заеха постепенно от адвокати с перуки; едни си взимаха бележки с молив, други разговаряха, трети чистеха зъбите си; но вниманието му скоро се отклони от тия дребни правни светила към Уотърбък, К. А., със зачервено умно лице, обкръжено от гъсти кестеняви бакенбарди, който влезе в тоя миг, като шумолеше с копринената си тога. Джеймс призна без колебание, че прочутият кралски адвокат е олицетворение на човек, който може да обърка всеки свидетел.

Въпреки голямата си практика той не бе имал случай да види досега Уотърбък, К. А., а като мнозина Форсайтови от по-нисшите професионални кръгове, изпитваше необикновено възхищение към всеки, който умее да проведе кръстосан разпит. Тъжното му набръчкано лице се поотпусна малко, след като го видя, особено като забеляза, че само Соумс ще бъде представен от защитника с копринена тога.

Уотърбък, К. А. едва бе успял да облегне лакът на масата и да се обърне, за да поговори със своя помощник, когато влезе и самият съдия Бентъм — слаб мъж, напомнящ донейде кокошка, леко прегърбен и гладко избръснат под снежнобялата перука. Уотърбък стана заедно с целия съд и изчака, докато съдията заеме мястото си. Джеймс едва се понадигна; беше се настанил много удобно, а освен това имаше особено високо мнение за Бентъм, до когото бе вечерял два пъти у Бъмли Том. Бъмли Том беше слаб юрист, при все че му бе провървяло. Джеймс именно му бе доставил първото дело. Вълнуваше го обаче това, че не вижда Босини в залата.

„Какво значи това?“ — питаше той непрекъснато.

След като призоваха страните, Уотърбък, К. А. бутна книжата си, подръпна тогата в раменете си, огледа се наоколо, като човек, който се готви да нанесе удар, стана и се обърна към съда.

Никой, започна той, не оспорвал фактите и негово превъзходителство ще трябва само да даде тълкуване на кореспонденцията, разменена между доверителя на Уотърбък и ответника архитект във връзка с наредбата на къщата. Но ще трябва да се изтъкне още отсега, че тази кореспонденция се отнася до един съвършено ясен факт. След като разказа накратко историята на къщата на Робин Хил, която представи като голяма и разкошна сграда, и изброи изгодите, той продължи, както следва:

— Моят доверител мистър Соумс Форсайт, джентълмен и богат човек, не би оспорил никога едни законни искания, предявени към него; но неговият архитект е постъпил така при строежа на къщата — за която, както ваше превъзходителство вече узна, доверителят ми е похарчил дванайсет… да, дванайсет хиляди лири, сума, значително надвишаваща онази, която е имал предвид първоначално, — че моят доверител от принципно гледище — подчертавам това! — от принципно гледище и в интерес на обществото се е видял принуден да заведе това дело. Ще си позволя да обърна внимание на ваше превъзходителство, че доводът, изтъкнат в защита на архитекта, не заслужава никакво сериозно обсъждане.

След това прочете кореспонденцията.

Неговият доверител, „човек от признато обществено положение“, е готов да заяви под клетва, че никога не е разрешавал, нито му е минавало през ум да разреши разход на каквато и да е сума, свръх установения от него краен предел от дванайсет хиляди и петдесет лири; и, за да не губи повече времето на съда, ще призове веднага мистър Форсайт.

Соумс застана пред съда. Цялата му външност поразяваше със своето самообладание. Лицето му, едва-едва високомерно, беше бледо, гладко избръснато, с леко свити вежди и стиснати устни; облечен беше безукорно, с ръкавица на едната ръка. На задаваните му въпроси отговаряше с тих, но ясен глас. Показанията му при кръстосания разпит се отличаваха със сдържаност.

— Не е ли употребил израза „свобода на действие“?

— Не.

— Нима?

— Той е употребил израза „свобода на действие в рамките, уговорени в нашата кореспонденция“.

— И поддържа пред съда, че така се пише на английски?

— Да.

— Какво значи този израз?

— Това, което значи.

— Готов ли е да отрече, че тук има противоречие в понятията?

— Да.

— Да не би да е ирландец79?

— Не.

— И е образован човек?

— Да.

— И въпреки това настоява на твърдението си?

— Да.

При този, както и при по-нататъшните изпити, които се въртяха все около „трудния пункт“, Джеймс седеше с ръка зад ухото, втренчил очи в сина си.

Гордееше се с него! Признаваше, че, при подобни обстоятелства, сам той би изпаднал в изкушението да отговаря по-подробно, но по усет разбираше, че тази сдържаност е по-подходяща в случая. И все пак въздъхна с облекчение, когато Соумс се обърна и бавно, без ни най-малка промяна в изражението си, слезе от площадката за свидетелите.

Когато дойде ред да се изкаже защитникът на Босини, Джеймс удвои вниманието си и огледа отново залата, за да види къде е архитектът.

Младият Ченкри започна неспокойно; отсъствието на Босини го постави в неудобно положение. Но се постара да използва, доколкото е възможно, това отсъствие.

Можел да предположи само едно — каза той, — че с доверителя му се е случило някакво нещастие. Бил уверен, че ще дойде тук да даде показания; изпратил тази сутрин да го потърсят в бюрото, и в жилището му (макар и да знаеше, че те са в едно и също помещение, защитникът намери за по-уместно да не го казва), но там не знаели къде е мистър Босини, а това, според него, било лош признак, като се има предвид с какво нетърпение мистър Босини желаел да даде своите показания. Но тъй като не бил получил инструкции да поиска отлагане на делото, защитникът смятал за свой дълг да продължи. Доводът, върху който той основаваше защитата си и който доверителят му би подкрепил с показанията си, ако за, нещастие, не бе възпрепятствуван от неизвестни обстоятелства да се яви, беше, че изразът „свобода на действие“ не може да бъде ограничен, окован и по този начин обезсилен от каквито и да е последвали многословия. Той дори ще отиде още по-далеко и ще каже, че — каквото и да твърди в показанията си — в писмата си мистър Форсайт не изразява в действителност никъде намерение да се откаже от отговорност за работа, поръчана или извършена от неговия архитект. Ответникът никога не е имал пред вид подобна възможност, иначе — както личи от писмата му — не би продължил работата — изключително фина, извършена с голяма грижа и умение, за да се задоволи изтънчения вкус на един добър ценител и богат собственик. Ченкри държеше много на този довод и затова си послужи може би с доста силни изрази, като каза, че това дело е несправедливо, неочаквано, просто безпримерно. Ако негово превъзходителство би имал възможност да посети лично тази прекрасна къща, което защитникът бе сметнал за свой дълг да стори — да види изяществото и финеса на подредбата, изпълнена от доверителя му — истински артист в своята така висока професия, — то негово превъзходителство положително нито за миг не би позволил този — да не употребим по-силен израз — дързък опит за отбягване на законна отговорност.

Използвайки писмата на Соумс, Ченкри засегна леко делото на „Боало срещу Цимент, Д-во О О“.

— Не е съвсем ясно — каза той — какво е решението на съответната инстанция; във всеки случай поддържам, че то е толкова в моя полза, колкото и в полза на колегата.

След това разгледа обстойно „трудния пункт“. С всичката дължима почит заяви, че изразът на мистър Форсайт се самоунищожава. Тъй като доверителят му не е богат човек, въпросът е много важен за него: той е даровит архитект и случаят несъмнено засяга професионалната му репутация. В заключение се обърна с един донейде прекалено личен апел към съдията, познат ценител на изкуството, да се прояви като защитник на артистите, които попадат понякога — подчерта понякога — под железния юмрук на капитала.

— Как ще съществуват — каза той — хората на изкуството, ако богати личности като господин Форсайт се отказват и им се разреши да се отказват от задълженията си по направените от тях поръчки?

А сега ще поиска отново да повикат доверителя му, който може би е успял да пристигне в последния момент.

Името Филип Бейнс Босини бе извикано три пъти от разсилните и това призоваване отекна безкрайно тъжно из залите и галериите.

Извикването на това име, на което никой не откликна, упражни странно въздействие върху Джеймс, сякаш викаха загубено куче. Тревожното чувство, че в случая се е загубил човек, пропълзя в душата му и накърни усещането за покой, сигурност… и удобство. Той се почувства неловко, макар че не би могъл да каже защо.

Погледна часовника си — беше три без четвърт! След четвърт час всичко ще свърши. Къде може да е този приятел?

Едва когато съдия Бентам прочете решението, Джеймс се отърси от полученото сътресение.

Ученият съдия се наведе над катедрата, която го отделяше от простосмъртните. Току-що запалената над него електрическа лампа придаде тъмножълт отблясък на лицето под снежнобялата перука; съдийската му тога стана изведнъж по-широка; цялата му фигура засия, величава и свещена, пред неосветената зала. Той се изкашля, отпи глътка вода, пречупи в бюрото върха на едно перо, скръсти костеливите си ръце и започна.

На Джеймс той се стори изведнъж много по-внушителен, отколкото бе изглеждал досега. Такова е величието на закона; дори човек, не така прозаичен като Джеймс, трябва да бъде извинен, ако не успее да проникне зад това сияние и да съзре там един най-обикновен форсайт, който се движи и разговаря във всекидневния живот под името сър Уолтър Бентам.

Решението си той формулира по следния начин:

— По фактите в делото не се повдига спор. На 15 миналия май ответникът пише на ищеца, като иска позволение да се оттегли от професионалното си участие в наредбата на къщата му, ако не получи „свобода на действие“. На 17 май ищецът отговаря, както следва „Като Ви давам, съобразно вашето искане, такава «свобода на действие», желая да разберете ясно, че общата стойност на къщата, заедно с цялата мебелировка, включително и Вашия хонорар (както е уговорено помежду ни), не трябва да надхвърля дванайсет хиляди (12 000).“ На това писмо ответникът отговаря на 18 май: „Грешите, ако смятате, че при такъв деликатен въпрос като наредбата на къщата Ви аз мога да се обвържа с точност до една лира.“ На 19 май ищецът пише, както следва: „Не исках да кажа, че ако надвишите споменатата в писмото ми сума с десет, двайсет или дори петдесет лири, помежду ни ще възникнат неприятности. Вие имате «свобода на действие» в рамките, уговорени с нашата кореспонденция, и аз се надявам, че ще намерите начин да довършите наредбата.“ На 20 май ответникът отговаря кратко: „Прието“.

При довършване на мебелировката ответникът е направил задължения и разходи, довели общата стойност на къщата на дванайсет хиляди и четиристотин лири, сума, напълно изплатена от ищеца. Настоящето дело е заведено от ищеца, за да си възвърне от ответника свръхсумата от дванайсет хиляди и петдесет лири, според ищеца установена в кореспонденцията като максимум, който ответникът е имал право да изразходва.

Въпросът, който трябва да разреша, е дали ответникът е или не е длъжен да върне на ищеца горната сума. По моя преценка той е длъжен.

Ищецът всъщност е казал следното: „давам ви свобода да довършите наредбата при уговорката, че по отношение на мене ще се придържате в общата сума от дванайсет хиляди лири. Ако надвишите тази сума до петдесет лири, няма да ви държа отговорен; но свръх тази сума вие вече не действувате от мое име и аз ще отхвърля всякаква отговорност“. За мене не е напълно ясно дали — ако би отхвърлил действително отговорността си по договаряните от архитекта доставки — ищецът би могъл, като се има предвид всички обстоятелства, да спечели едно дело; но той не е възприел този начин на действие. Той е приел отговорността си и търси правата си от ответника съобразно поетото от него задължение.

По моя преценка ищецът е в правото си да получи тази сума от ответника.

От името на ответника бе направен опит да се изтъкне, че в кореспонденцията не е била, нито се е възнамерявало да бъде установена граница на разхода. Ако би било така, не мога да открия причината, поради която ищецът е вмъкнал в кореспонденцията си сумата дванайсет хиляди и после допълнително още петдесет лири. Възражението на ответника би направило тези цифри безпредметни. За мене е очевидно, че с писмото си от 20 май той се е съгласил с едно съвсем ясно предложение, с чиито условия трябва да го считаме обвързан.

На тези основания се присъжда на ищеца исканата сума заедно със съдебните разноски.

Джеймс въздъхна и се наведе да вдигне чадъра си, който бе паднал с трясък при думите: „е вмъкнал в кореспонденцията“.

Откръстоса нозе и напусна веднага залата; без да дочака сина си, взе един затворен файтон (беше светъл, сив следобед) и отиде направо у Тимоти, дето намери Суидин; нему, на мисис Септимус Смол и леля Естер разправи как бе протекло заседанието, като същевременно изяде и две горещи бухтички, без да прекъсва разказа си.

— Соумс се държа много добре — завърши той. — Умът му е на място. Тая история няма да се хареса на Джолиън. И за Босини е лошо; не ще се изненадам, ако бъде обявен в несъстоятелност.

След продължително мълчание, през което гледа огъня в камината, той добави:

— Нямаше го в съда… защо ли?

Чуха се стъпки. В малката гостна се мярна фигурата на едър мъж в тъмночервено охранено лице. Показалецът на вдигната му ръка се очерта върху черния редингот. Той измърмори недоволно:

— Съжалявам, Джеймс, но не мога… не мога да остана.

Обърна се и излезе.

Беше Тимоти.

Джеймс се надигна от креслото.

— Така! — каза той. — Така! Знаех си аз, че става нещо не…

Не довърши, замълча и се загледа в себе си, сякаш бе видял някакво злокобно видение.

Соумс съобщава новината

След като напусна съда, Соумс не се прибра у дома си. Не му се отиваше в Сити, а тъй като изпитваше желание да сподели победата си, той се отправи, само че бавно и пеш, към дома на Тимоти, на Бейзуотър.

Баща му току-що си бе отишъл; мисис Смол и леля Естер, които вече знаеха цялата история, го поздравиха сърдечно. Сигурни бяха, че е огладнял след такъв разпит. Смитър му приготви нови бухтички, защото милият му баща бил изял всичките. Може да си полегне на дивана и да изпие чаша сливово бренди. То много подкрепя.

Суидин беше още тук; заседял се бе повече от обикновено, защото чувстваше нужда от развлечение. Щом чу предложението за бренди, той изфуча. На хубави неща се бяха научили младите! Като не можеше да пие, защото черният му дроб не беше в ред, той не търпеше друг някой да пие сливово бренди.

Тръгна си почти веднага, след като запита Соумс:

— А как е жена ти? Кажи й, че ако скучае и ако е съгласна да повечеря спокойно с мен, ще й поднеса такова шампанско, каквото не вкусва всеки ден.

Погледна отвисоко племенника си, сви дебелата си, подпухнала жълта ръка, сякаш стискаше в нея всички тия дребни риби, изпъчи гърди и се отдалечи полека.

Мисис Смол и леля Естер се ужасиха. Суидин беше наистина чудак!

И те горяха от нетърпение да запитат Соумс как ли ще посрещне Айрин решението на съда, но разбраха, че не бива да сторят това; той ще каже може би сам нещо, което ще хвърли известна светлина по този въпрос, най-парливия засега за тях; той ги измъчваше непоносимо, именно защото трябваше да мълчат по него; бяха казали вече на Тимоти, когото вестта просто съсипа. А как щеше да постъпи и Джун? Още един вълнуващ, дори опасен въпрос!

Още не бяха забравили посещението на Джолиън старши, след което той не бе дошъл вече да ги види; не бяха забравили чувството, изпитано от всички присъстващи — че семейството не е вече онова, което беше… че семейството се разпада.

Но вместо да им помогне, Соумс седеше с кръстосани нозе и разговаряше за Барбизонската школа80, която току-що бе открил. Това са хората на бъдещето, каза той; и не би се изненадал, ако от картините им се спечелят един ден хубави пари; спрял се бе на две картини на някой си Коро81, прекрасни неща; ако успее да ги получи на разумна цена, ще ги вземе… един ден ще струват добри пари.

Колкото и да бяха заинтересувани от приказките му, нито мисис Смол, нито леля Естер бяха доволни, че той иска да ги заблуди по тоя начин.

Всичко това беше интересно… много интересно, а Соумс беше толкова практичен, че сигурно щеше да използва тези картини по-добре от всеки друг; но какво възнамеряваше да прави сега, след като бе спечелил делото? Ще напусне ли веднага Лондон, за да се пресели в къщата, или не?

Соумс отговори, че сам не знае още, но навярно скоро ще се преместят. Стана и целуна лелите си.

Щом получи този символ на сбогуването, леля Джули се промени, обзета изведнъж от страшна смелост; всяка топчица плът по лицето й се стремеше да се отърве от невидимата сковаваща маска.

Тя се изправи в целия си висок ръст и каза:

— Отдавна ми е на ум, мили, и щом никой друг не ти е казал, аз реших да…

Леля Естер я прекъсна:

— Внимавай, Джули, говориш — тя се задъха — на своя отговорност!

Мисис Смол продължи, сякаш не бе чула:

— Трябва да знаеш, мили, че мисис Макендър видяла Айрин в Ричмънд парк на разходка с мистър Босини.

Леля Естер, станала заедно с другите, се отпусна на стола и отвърна глава. Джули наистина прекаляваше… не биваше да върши такива неща, когато леля Естер е в стаята; задъхана от нетърпение, тя зачака отговора на Соумс.

Той се бе изчервил както винаги само между веждите; вдигнал бе ръка, за да избере подходящ пръст, захапа деликатно един нокът; после измърмори провлачено:

— Мисис Макендър е патка!

И напусна стаята, без да дочака отговор.

Когато отиваше към дома на Тимоти, бе взел решение какво поведение да държи, щом се върне вкъщи. Ще се качи при Айрин и ще каже:

— Е добре, спечелих делото. Точка! Не искам да бъда жесток към Босини; ще се опитам да постигнем някакво споразумение; ще бъда отстъпчив. А сега да обърнем нова страница! Ще дадем под наем къщата и ще се махнем от тия мъгли! Ще отидем веднага в Робин Хил. Аз… никога не съм имал намерение да бъда груб към теб. Да си стиснем ръка… и…

И тя ще му позволи може би да я целуне и ще забрави!

Но когато излезе от дома на Тимоти, намеренията му не бяха вече така прости. Тлеещите от месеци насам ревност и подозрителност пламнаха отново. Ще свърши веднъж завинаги с всичко това; не ще й позволи да влачи името му в калта! Ако не може и не желае да го обича, както е длъжна и както той е в правото си да изисква, то поне да не му изневерява! Ще й го наложи; ще я заплаши с развод! Това ще я накара да спазва приличието: тя никога не ще има смелост да се озове пред такова нещо. Ами… ами ако има? Той се стъписа — подобна мисъл не му бе минавала през ум досега.

Какво ще стане, ако има тази смелост? Ако направи признание? Как ще постъпи тогава? Ще трябва да поиска развод!

Развод! Погледната така отблизо, думата го скова, дотолкова се различаваше от всички принципи, ръководили досега личния му живот. Уплаши се от това, че тя не дава възможност за споразумение; почувства се като капитан на параход, застанал край борда да изхвърли собственоръчно най-ценните товари. Подобно изхвърляне на личните му достояния беше невъзможно за Соумс. То щеше да навреди на професията му. Тогава остава само един изход: да се отърве от къщата на Робин Хил, в която бе вложил толкова надежди… да я продаде, и то на безценица. А тя? Тя няма вече да му принадлежи, дори по име! Ще изчезне от живота му и никога… никога няма да я види!

Цялата улица измина с файтона, без да помисли за нищо друго, освен че няма да я види вече!

А може би нямаше какво да му признава; дори сега, дори в тоя миг навярно нямаше какво да признава! Разумно ли е да тласка нещата толкова далеко? Разумно ли е да се поставя в това положение, при което може би ще трябва да оттегля думите си? Решението по делото ще разори Босини; разореният се отчайва… Но какво би могъл да стори той? Босини може да замине за чужбина — разорените винаги заминават за чужбина. Какво друго биха могли да предприемат те — ако наистина бяха „те“, — като нямат пари? По-добре би било да изчака и да види какво ще стане. Ако е необходимо, ще нареди да я следят. Болката от ревността (напомняща зъбобол) го загриза отново; едва не извика. Но трябваше да реши, да определи поведението си, и то, преди да стигне вкъщи. Когато файтонът спря пред вратата, той не бе решил още нищо.

Влезе бледен, с овлажняло от пот лице; ужасяваше се, че може да я срещне, а копнееше да я срещне, макар че не знаеше какво би казал или сторил тогава.

Прислужничката Билсън беше в хола и в отговор на въпроса му: „Къде е госпожата?“ — отвърна, че мисис Форсайт излязла към обяд с куфар и чанта.

Дръпна ръкава на шубата си от ръцете й, обърна се и я загледа право в лицето.

— Какво? — извика той. — Какво казахте? — Но си спомни изведнъж, че не бива да издава вълнението си, и добави: — Какво поръча да ми съобщите? — И забеляза със стаен ужас изненадата в очите на момичето.

— Мисис Форсайт не поръча нищо, сър.

— Така ли? Добре, благодаря. Ще вечерям вън от къщи.

Момичето слезе долу, а той остана, все още с шуба, да прехвърля разсеяно визитните картички в порцелановата чиния върху украсения с резба дъбов скрин в антрето.

МИСТЪР И МИСИС КЪЛЧЪР

МИСИС СЕПТИМУС СМОЛ

МИСИС БЕЙНС

МИСТЪР СОЛОМОН ТОРНУЪРТИ

ЛЕЙДИ НЕЙНС

МИС ЕРМИОН БЕЛИС

МИС УИНИФРЕД БЕЛИС

МИС ЕЛА БЕЛИС

Кои бяха тия хора, дявол да го вземе? Забравил беше сякаш всички познати неща. Думите „не поръча нищо“… „с куфар и чанта“ играеха на гоненица в съзнанието му. Невероятно беше да не е оставила някаква бележка; и без да съблече шубата си, изтича две стъпала горе, както току-що върнал се младоженец би изтичал в стаята на жена си.

Всичко беше изискано, свежо, лъхащо на парфюм; всичко беше в безукорен ред. На широкото легло с лилавия копринен юрган беше бродираното от самата нея саше за нощницата й; пантофите бяха пред леглото; дори завивката беше отметната при възглавницата, сякаш я очакваше.

На масата стояха четките и стъкълцата със сребърни дръжки и запушалки от тоалетния несесер, който й бе подарил. Тук имаше навярно някакво недоразумение. Коя чанта е взела? Отиде да позвъни на Билсън, но се сети навреме, че трябва да се преструва на осведомен за постъпката на Айрин, да я смята за нещо редно и да се помъчи сам да открие какво означава тя.

Заключи вратата и се опита да размисли, но почувства, че му се завива свят, а в очите му бликнаха изведнъж сълзи.

Побърза да свали шубата си и се погледна в огледалото.

Лицето му беше съвсем бледо, почти посивяло; той си наля вода и започна трескаво да се мие.

Сребърните четки лъхаха леко на парфюмираната течност, с която тя миеше косата си; и той усети как ревността му пламва отново от тоя аромат.

Навлече шубата си, изтича долу, а оттам — на улицата.

Не бе изгубил напълно самообладание и докато вървеше надолу по Слоун Стрийт, намисли с какъв предговор да обясни посещението си, ако не я намери у Босини. Ами ако я намери? Решителността отново го напусна; той стигна до къщата, без да знае как ще постъпи, ако наистина я намери там.

Беше след работно време и входната врата беше заключена; жената, която му отвори, не знаеше дали мистър Босини е у дома си; не бе го виждала от два-три дни насам; не му прислужвала вече, никой не му прислужвал, той… Соумс я прекъсна — ще се качи да провери сам. Тръгна по стълбите с намръщено, пребледняло лице.

Най-горната площадка не беше осветена, вратата беше затворена, никой не се обади при позвъняването, отвътре не се чуваше никакъв шум. Трябваше да слезе; трепереше в шубата, със замръзнало сърце. Повика файтон и каза да го отведат в Парк Лейн.

По пътя се опита да си припомни кога за последен път й бе дал чек; надали имаше на ръка повече от три-четири лири, но имаше скъпоценности; той пресметна със сладостна мъка колко би могла да получи за тях — достатъчно, за да заминат за чужбина; достатъчно, за да им стигнат за няколко месеца там! Опита се да пресметне по-точно, но файтонът спря, преди да бе направил сметката.

Икономът запита дали и мисис Соумс е във файтона, защото господарят му очаквал и двамата за вечеря.

— Не. Мисис Форсайт е настинала — отвърна Соумс.

Икономът изказа съжаленията си.

На Соумс се стори, че Уормсън го погледна изпитателно и като си припомни, че не е в официално облекло, запита:

— Има ли някой на вечеря?

— Само мистър и мисис Дарти.

На Соумс пак се стори, че икономът го гледа някак особено. Самообладанието му този път не издържа.

— Какво ме гледате? — каза той. — Какво има?

Икономът се изчерви, закачи шубата и промърмори нещо като:

— Нищо, сър, извинете.

После се оттегли безшумно.

Соумс се качи горе. Отмина гостната, без да надникне в нея, и отиде право в спалнята на родителите си.

Застанал в профил, по риза и вечерна жилетка, от което прегърбената му мършава фигура изпъкваше по-остро, с наведена глава над бялата вратовръзка, подаваща се косо изпод белия бакенбард а ла Дъндрери, със съсредоточен поглед и издути устни, Джеймс закопчаваше най-горните кукички от корсета на жена си. Соумс се спря; усети, че се задушава, може би защото беше подранил, може би защото… него… него никога не бяха го помолили да…

Чу гласа на баща си, който заговори, сякаш имаше карфица в устата си:

— Кой е? Кой влиза? Какво искате?

И на майка си:

— Елате да ме закопчаете, Филис; господарят ви никога няма да свърши тая работа.

Той вдигна ръка до гърлото си и каза дрезгаво:

— Аз съм… Соумс.

Съзря с благодарност нежната изненада в гласа на Емили:

— Какво има, милото ми момче?

И на Джеймс, който изостави закопчаването:

— Какво има, Соумс? Защо идваш горе? Да не си болен?

— Нищо ми няма — отвърна машинално той, погледна ги и разбра, че е невъзможно да им съобщи новината.

Готов винаги да се разтревожи, Джеймс започна:

— Изглеждаш зле… навярно си се простудил… няма да се учудя, ако се е обадил и черния ти дроб. Майка ти ще ти даде…

Но Емили го прекъсна спокойно:

— Доведе ли Айрин?

Соумс поклати отрицателно глава.

— Не — заекна той. — тя… ме напусна.

Емили се отстрани от огледалото, пред което бе застанала. Високата й, пълна фигура загуби своята величественост и съвсем по човешки изтича към Соумс.

— Момчето ми! Милото ми момче!

Тя долепи устни до челото му и го погали по ръката.

Джеймс се обърна също към сина си; и сякаш изведнъж се състари.

— Напусна ли те? — повтори той. — Какво значи това?… Ти никога не си ми казвал, че тя възнамерява да те напусне!

— Та аз сам не знаех — отвърна намусено Соумс. — Какво да се прави сега?

Джеймс започна да се разхожда из стаята; без палто приличаше на щъркел.

— Какво да се прави ли? — промълви той. — Отде да зная какво трябва да се прави? Защо ме питаш? Никой нищо не ми казва, а накрая все мене питате какво да се прави! Отде да зная какво да ви отговоря! Ето майка ти; и тя е тук, но не казва нищо. Аз мога да кажа само едно: да я върнеш.

Соумс се усмихна; присъщата му високомерна усмивка досега не бе изглеждала така жалка.

— Не зная къде е — каза той.

— „Не зная къде е!“ — повтори Джеймс. — Какво значи това „не зная къде е“? Къде предполагаш, че е? При Босини, разбира се, къде другаде? Знаех си аз, че така ще стане.

В последвалото продължително мълчание Соумс усети как Емили му стиска ръката. И всичко по-нататък премина покрай него, сякаш способността му да мисли и да действа бе заспала дълбок сън.

И тъмночервеното лице на баща му, разкривено, сякаш ей сега ще се разплаче, и думите, които се откъсваха с гърч от душата му:

— Няма да мине без скандал; откога го предричах. — После, тъй като никой не отвърна: — Какво ме гледате двамата с майка ти!

И спокойният, почти презрителен глас на Емили:

— Стига, Джеймс. Соумс ще направи всичко, каквото може да се направи!

И Джеймс, загледан в пода, почти унило:

— Да, не мога да ти помогна; остарях вече. Само че побързай, момчето ми.

И пак гласът на майка му:

— Соумс ще стори всичко възможно, за да я върне. Няма защо да приказваме за това. Уверена съм, че всичко ще се оправи.

И Джеймс:

— Хм, не виждам как ще се оправи. Ако не е заминала с Босини, моят съвет е: не слушай, а иди си я прибери.

Соумс усети пак, че майка му гали в знак на одобрение ръката му и, сякаш повтаряше някаква свещена клетва, изрече през зъби:

— Ще отида!

Слязоха заедно в гостната. Там бяха Дарти, дъщерите му и Уинифед; ако беше тук Айрин, семейният кръг щеше да е пълен.

Джеймс се отпусна в креслото си и след студения поздрав към Дарти, към когото изпитваше едновременно презрение и страх, като към човек, който се нуждае постоянно от пари, не продума нищо, докато не съобщиха, че вечерята е готова. Мълчеше и Соумс; само Емили, хладнокръвна и смела жена, водеше най-обикновен разговор с Уинифред. Никога досега не бе се държала и разговаряла, както тази вечер.

Тъй като бяха решили да не споменават за бягството на Айрин, никой не изказваше мнение как е най-правилно да се постъпи; но като се има пред вид отношението на всички към по-късния развой на събитията, няма никакво съмнение, че съветът на Джеймс: „Не я слушай, а иди си я прибери!“, би бил сметнат — с едно-две изключения — за разумен не само на Парк Лейн, но и в домовете на Никълъс, Роджър и Тимоти. Би бил одобрен и от всички лондонски форсайтовци, които не можеха да се изкажат, само защото не знаеха за случката.

Въпреки усилията на Емили обаче вечерята се поднасяше от Уормсън и лакея при пълно мълчание. Дарти беше намръщен и пиеше каквото му попадне; девойките рядко разменяха по някоя дума помежду си. Джеймс попита веднъж къде е и какво прави напоследък Джун. Никой не можеше да му отговори. И той отново потъна в мрачното си настроение. Само когато Уинифред разправи — неизвестно за кой път — как милият Публиус дал фалшивия си пенс на един просяк, той се поразвесели.

— Ах! — каза той. — Съобразително хлапе! Не знам докъде ще стигне, ако върви все така! Умно хлапе наистина!

Но това беше само минутен проблясък.

Ястията бяха поднасяни тържествено едно след друго под електрическото осветление, което озаряваше трапезарията, но едва стигаше до главната украса на стената — едно море от Търнър, съставено почти изключително от въжета и давещи се мъже. Поднесено бе шампанско, след това бутилка от праисторическото Джеймсово порто, но така, сякаш ги поднасяше ледена ръка на призрак.

В десет часа Соумс си тръгна; на два пъти, когато го запитваха за Айрин, отговори, че не била добре; но почувства, че едва ли ще издържи повече. Майка му го целуна продължително и нежно, и той й стисна ръка с поруменяло лице. Навън студеният вятър свиреше отчаяно по кръстопътищата, под ясното стоманеносиво небе, осеяно със звезди; но той не забеляза нито мразовития му привет, нито шумоленето на изсъхналите платанови листа, нито нощните красавици, забързали в износени кожени палта, нито посивелите от студа лица на скитниците, застанали по уличните ъгли. Зимата бе настъпила! Но Соумс бързаше към къщи, забравил всичко; ръцете му трепереха, когато взе от позлатената телена кутия последните писма, пуснати там през прозореца на вратата.

Ни едно от Айрин.

Влезе в трапезарията; огънят беше запален, креслото поставено до камината, пантофите — пред него, подставката с ликьора и украсената с резба кутия за цигари — на масата; погледа още една-две минути всичко. Загаси лампата и се качи горе. В неговата стая гореше огън, нейната беше тъмна и студена. Но Соумс влезе там.

Запали всички свещи и дълго се разхожда от леглото до вратата. Не можеше да свикне с мисълта, че тя наистина го е напуснала, и, сякаш все още се надяваше да намери някакво писмо, някакво основание, някакво разяснение на загадката на своя брачен живот, започна да наднича във всяко кътче, да отваря всяко чекмедже.

Ето роклите й; той желаеше, настояваше винаги да е добре облечена… Тя бе взела много малко неща — само две-три рокли; чекмедже след чекмедже, пълни с бельо и коприна, бяха непокътнати.

Може би само някакъв каприз, може да е заминала за няколко дни на море. Ако е така, ако тя наистина се върне, той не ще повтори никога постъпката си от по-миналата нощ, никога не ще се изложи на подобна опасност… макар че това е нейно задължение… задължение на съпруга; при все че му принадлежи… никога вече няма да се изложи на подобна опасност; явно беше, че тя не е с ума си!

Наведе се над чекмеджето, дето тя държеше скъпоценностите си; то не беше заключено и се отвори; ключето от кутията с накити беше в ключалката. Това го изненада, но той се досети веднага, че трябва да е празна, и я отвори.

Но тя не беше празна. Сложени всеки поотделно в малки отделения от зелено кадифе, пред него бяха всички накити, които й бе дал, включително часовникът; при часовника беше оставени триъгълна бележка, написана до „Соумс Форсайт“, с почерка на Айрин.

„Мисля, че не съм взела нищо, което ми е било дадено от Вас или семейството Ви.“ Нищо повече.

Той погледна брошките и гривните с диаманти и бисери, малкия, плосък златен часовник с едър елмаз, инкрустиран със сапфири, златните верижки и пръстените, всеки в своето гнездо, и бликналите в очите му сълзи закапаха по тях.

Нищо от това, което би могла да стори, нищо, което бе сторила, не можеше да му изтъкне по-ясно целия смисъл на нейната постъпка. В тоя миг той разбра може би всичко, което трябваше да разбере — че тя го е ненавиждала от години, че по разбирания и стремежи те са били хора от различни светове, че за него нямаше, нито би имало някаква надежда; разбра дори това, че тя е страдала… и заслужаваше съжаление.

В тоя миг на вълнение той измени на форсайтовската си същност — забрави себе си, интересите си, собствеността си, — готов беше на какво ли не; извисил се бе до чистите сфери на безпристрастието и себеотрицанието.

Такива мигове минават бързо.

Пречистил се сякаш чрез сълзите на собствената си слабост, той стана, затвори кутията и бавно, с треперещи ръце, я отнесе в своята стая.

Победата на Джун

Джун изчакваше своя час, като изчиташе от сутрин до вечер скучните колони на вестниците с усърдие, което от начало смая Джолиън старши; и когато тоя час настъпи, тя го сграбчи с цялата бързина и решителна упоритост на своя нрав.

До края на живота си щеше да помни тя утрото, когато най-после в съдебната хроника на меродавния „Таймс“ под заглавието „XIII отделение — съдия Бенатм“ видя делото „Форсайт срещу Босини“.

Като комарджия, който залага последната си монета, тя се бе приготвила да заложи всичко на тази карта: не беше в нрава й да допусне поражение. Тя разбираше, с усета на влюбена жена, че положението на Босини в това дело е сигурно — и върху това предположение бе изградила своя план.

В единадесет и половина беше вече на стража в галерията на XIII отделение и остана там, докато делото на Форсайт срещу Босини приключи. Отсъствието на Босини не я разтревожи; чувстваше инстинктивно, че той няма да се защитава. След прочитане на решението побърза да слезе и отиде у дома му.

През отворената входна врата и покрай канцелариите в трите първи етажа мина, без да я забележат; мъчнотиите започнаха едва когато стигна най-горния етаж.

Никой не отговори на позвъняването; оставаше й да реши да слезе и да почака връщането на Босини в стаичката на портиерката, или да чака търпеливо пред вратата с надеждата, че никой няма да се качи дотук. Избра второто.

След четвърт час зъзнене на площадката тя се досети, че Босини имаше навика да оставя ключа от жилището си под изтривалката. Погледна и го намери там. Няколко мига не се реши да го използва; най-после влезе, като остави вратата отворена, та всеки, който би дошъл, да разбере, че е дошла по работа.

Това не беше вече същата Джун, която беше дошла разтреперана преди пет месеца; тия месеци на страдание и сдържаност бяха притъпили чувствителността й; тя бе обмисляла това посещение толкова дълго, с такива подробности, че страховете й бяха предварително отбити. Не бе дошла този път, за да загуби играта; защото загубеше ли я, никой не би могъл да й помогне.

Като някоя самка, която бди над малкото си, пъргава, дребничка, тя не се спря нито за миг в таза стая, а се движеше непрекъснато от врата на врата, която опипваше ту едно, ту друго. Всичко беше потънало в прах, стаята не беше почиствана навярно от седмици насам и Джун, готова да се залови за всяко нещо, което можеше да съживи надеждата й, видя в това признак, че той е бил принуден да се откаже от прислугата, за да прави икономии.

Погледна в спалнята; леглото беше оправено небрежно, явно от ръка на мъж. Ослуша се внимателно, влезе и надникна в шкафовете. Няколко ризи и яки, чифт кални обувки — в стаята нямаше и дрехи дори.

Промъкна се във всекидневната и едва сега забеляза, че тук липсват всички дреболии, които той си бе събрал. Стенният часовник, останал от майка му, бинокълът, който висеше над дивана; две действително ценни стари гравюри от Хароу, дето бе учил баща му, и най-после — но последна по ценност — японската ваза, която му бе подарила. Всичко бе изчезнало; и въпреки гнева, надигнал се в нейната борческа душа при мисълта, че хората са се отнесли така зле към него, изчезването на тези вещи й се стори добро предзнаменование за успеха на нейния план.

Докато гледаше мястото на японската ваза, усети със странна увереност, че някой я наблюдава, обърна се и видя Айрин на прага.

Те се гледаха един миг в мълчание. После Джун пристъпи и протегна ръка. Айрин не я прие.

Щом не приеха ръката й, Джун я скри зад гърба си. В погледа й пламна гняв. Тя зачака обяснението на Айрин; а докато чакаше, във вихрушка от ревност, подозрения и любопитство, забеляза всяка подробност в лицето и облеклото на своята приятелка.

Айрин беше с дълго кожено палто; златиста къдрица се спускаше изпод малка пътническа шапка. Лицето й изглеждаше детински дребно, като се подаваше от пухкавото палто.

За разлика от бузите на Джун нейните бяха студени и бледи като слонова кост. Тъмни сенки се виждаха под очите. В едната си ръка държеше виолетки.

Тя гледаше, без да се усмихва; и пред тия големи, тъмни, втренчени в нея очи девойката изпита отново, въпреки смайването и гнева, някогашния им чар.

Най-после заговори първа:

— Защо дойде? — Но чувството, че същият въпрос може да се зададе и на нея, я накара да добави: — Това ужасно дело… дойдох да му съобщя, че го загуби.

Айрин не продума; очите й не се отделяха от лицето на Джун и девойката извика:

— Не стой така, сякаш си от камък!

Айрин се засмя:

— Бих желала да съм!

Но Джун се отвърна веднага.

— Млъкни! — извика тя. — Не ми казвай! Не искам да слушам! Не искам да чуя защо си дошла! Не искам! — И започна да се лута напред-назад като неспокоен дух. Изведнъж избухна: — Аз дойдох първа. А не можем да останем тук и двете!

Лека усмивка пробягна по лицето на Айрин и угасна като искрица в камина. Тя не мръдна. А Джун усети изведнъж в тая неподвижна, кротка фигура някакво опасно отчаяние и решителност, с което не можеше да се бори. Свали шапка, вдигна ръце и приглади назад бронзовите си коси.

— Вие нямате никакви права тук! — извика предизвикателно тя.

— Аз нямам никъде никакви права… — отвърна Айрин.

— Какво искаш да кажеш?

— Напуснах Соумс. Ти отдавна желаеше това!

Джун запуши уши.

— Не! Не искам да чувам… не искам нищо да зная. Не мога да се боря с теб! Защо стоиш? Защо не си вървиш?

Айрин мръдна устни, сякаш искаше да каже: „Къде да ида?“

Джун се обърна към прозореца. Видя някакъв часовник на улицата. Беше почти четири. Босини можеше всеки миг да се върне! Тя погледна през рамо, с разкривено от гняв лице.

Сълзи от ярост и разочарование закапаха по бузите на Джун.

— Как можа да дойдеш? — запита тя. — Ти не си ми била никаква приятелка!

Айрин отново се засмя. Джун разбра, че е сбъркала, и заплака с глас.

— Защо дойде? — простена тя. — Опропасти моя живот, а сега искаш да опропастиш и неговия!

Устните на Айрин потрепераха, очите й срещнаха с такъв тъжен поглед очите на Джун, че девойката проплака.

— Не, не!

Но Айрин бе навела дълбоко глава. Обърна се и излезе бързо, закрила уста с букетчето виолетки.

Джун изтича до вратата. Чу стъпките, които все повече и повече се отдалечаваха. Извика:

— Върни се, Айрин! Върни се!

Стъпките заглъхнаха…

Девойката стоеше на площадката, замаяна и разбита. Защо си бе отишла Айрин? Защо я бе оставила господар на положението? Какво означаваше това? Наистина ли й го отстъпваше? Или… Страшна неувереност разяждаше душата й… А Босини все не идваше…

Към шест часа вечерта Джолиън старши се върна от Уистеърия Авеню, дето прекарваше сега по няколко часа почти всеки ден, и запита дали внучката му е горе. Като му казаха, че току-що се е върнала, изпрати да й съобщят, че иска да говори с нея.

Решил бе да й разправи за сдобряването с баща й. Миналото беше минало. Той не възнамеряваше вече да живее сам в този голям дом; щеше да го напусне, да наеме за сина си друг, извън града, дето биха могли да живеят всички заедно. Ако това не се харесва на Джун, ще й даде достатъчно средства, за да живее сама. За нея би било все едно, защото отдавна вече бе престанала да проявява обич към него.

Джун слезе с измъчено изражение и затрогващ поглед. Тя се настани на обичайното си място — върху страничната облегалка на креслото му; но това, което той й каза, съответствуваше твърде малко на ясното, повелително, студено съобщение, което така грижливо бе обмислил. Сърцето му се сви от болка, като сърцето на птица, която вижда как нейното излетяло пиленце си е счупило крилото. Той се запъваше, сякаш се срамуваше, че се е отклонил накрая от правия път на здравите принципи и се е поддал на своите естествени влечения.

Страхуваше се да не би, съобщавайки по този начин намеренията си, да даде лош пример на своята внучка; и когато стихна до главната точка — че тя може да живее сама, ако не й харесва другата възможност, — се изказа особено деликатно.

— Ако ли, миличка — започна той, — видиш, че не можеш да живееш с тях, не се безпокой — пак бих могъл да оправя работата. Ще намерим някое малко жилище в Лондон, дето ще се настаниш и дето аз постоянно ще идвам. Но децата — добави той, — децата са наистина много мили!

После, насред това сериозно и почти прозаично изяснение за промяната в досегашната му политика, той намигна дяволито:

— Тази вест непременно ще смае нашия чувствителен Тимоти. Човек да не съм, ако тоя чудесен момък не намери какво да възрази.

Джун не бе продумала още. Както беше кацнала на облегалката и склонила глава над него, той не виждаше лицето й. Но скоро усети топлата й буза до своята и разбра, че в отношението й към неговите предложения няма нищо особено обезпокоително. Той се окуражи и продължи:

— Ще обикнеш баща си. Той е мил човек. Не е много общителен, но лесно можеш да се разбереш с него. Ще видиш, че е художник… артистичен и така нататък.

И Джолиън старши си спомни десетината акварела, които държеше заключени в спалнята си; сега, когато синът му беше станал богат, те не му се струваха така невзрачни.

— Колкото до… до мащехата ти — каза той, като изрече малко трудно думата, — тя е изискана жена… малко нещо като мисис Гъмидж82 може би… но много предана на Джо. А децата — повтори той и този израз прозвуча като музика в тържественото му самооправдание — са много мили!

Да би могла Джун да знае, че в тези думи е превъплътена нежната му любов към малките деца, към младите и слабите, която го бе накарала някога да се откаже от сина си заради нея, а сега, когато колелото се завъртя в другата посока, го отделяше от нея!

Но мълчанието й започна да го тревожи и той запита нетърпеливо:

— Е-е, какво ще кажеш?

Джун се смъкна в нозете му и започна на свой ред да разправя. Смяташе, че ще бъде чудесно, не виждаше никаква мъчнотия и не искаше да знае какво ще кажат хората.

Джолиън старши трепна. Хм! Ще приказват, значи! А той смяташе, че няма да приказват вече, след толкова години! Все едно! Не може да им попречи! Само че не одобряваше отношението на внучката си към хорските приказки… Тя трябва да се съобразява с тях!

Но не продума нищо. Чувствата му бяха премного объркани, премного противоречиви — не можеше да ги изрази.

Не, продължи Джун, тя не иска и да знае; какво им влиза в работата на хората? Само едно би желала… и, както бе притиснала буза до коляното му, Джолиън старши разбра изведнъж, че това „едно“ не е дреболия. Ако ще купува къща извън града, не би ли желал… да я зарадва… да купи великолепната къща на Соумс на Робин Хил? Тя беше вече готова. Беше безусловно прекрасна, а никой нямаше да живее в нея. Толкова щастливи ще бъдат там!

Джолиън старши трепна изведнъж. Нима Собственика нямаше да живее в новата къща? Напоследък наричаше Соумс с това прозвище.

Не, отвърна Джун; няма да живее там. Знаеше, че няма!

Откъде знае?

Не можеше да му каже, но знаеше. Съвсем положително! Никаква вероятност нямаше Соумс да отиде там; обстоятелствата се бяха променили! Думите на Айрин още звучаха в ушите й: „Аз напуснах Сосм! Къде бих могла да отида?“

Но Джун премълча това.

Само да се съгласи дядо й да я купи и да заплати жалкия иск, който Соумс не би трябвало да предявява към Фил! Така ще бъде най-добре за всичко и всички… всичко ще се оправи!

Джун прилепи и притисна устни до челото му.

Но Джолиън старши се освободи от ласката с съсредоточеното изражение, което възприемаше, щом трябваше да обмисля делови въпрос. Какво иска да каже Джун, запита той. Тук се крие нещо… Виждала ли се е с Босини?

— Не — отвърна Джун, — но бях у дома му.

— Била си у дома му? С кого?

Джун го погледна твърдо.

— Сама. Той загуби делото. Не ме интересува редно ли съм постъпила, или не. Искам да му помогна; и ще му помогна!

— Видя ли го? — запита отново Джолиън старши.

Погледът му пронизваше очите на девойката, за да стигне сякаш до самата й душа.

— Не — отвърна повторно Джун. — Той не беше в къщи. Почаках го, но не дойде.

Джолиън старши се отпусна с облекчение. Тя бе станала и го гледаше отвисоко; така крехка, лека, млада, а така непоколебима и решителна; при все че беше разстроен и недоволен, не можеше да отклони този втренчен поглед само като се намуси. Овладя го чувство, че е победен, че е изтървал поводите, че е стар и уморен.

— Ох! — каза той. — Виждам, че ще си навлечеш някоя беда. Искаш всичко да става по твоему!

После, обзет от своите пристъпи на философствуване, добави:

— Такава се роди, такава ще си останеш докрай!

И този, който в деловите си отношения с бизнесмени, управителни съвети, всякакви Форсайтови и не Форсайтови бе налагал винаги волята си, погледна тъжно своята непреклонна внучка… защото долавяше в нея това качество, което подсъзнателно ценеше повече от всичко.

— Знаеш ли какво разправят хората? — запита бавно.

Джун се изчерви.

— Да… Не. Зная… И не зная… и все ми е едно! — тупна с крак тя.

— Виждам — забеляза Джолиън старши, като сведе очи, — че ще го вземеш, дори да е умрял!

Последва дълго мълчание, преди да заговори отново.

— Но колкото да купя тази къща… не знаеш какво приказваш!

Джун каза, че знае. Знае, че дядо й може да я купи, стига да иска. Трябва само да заплати цената.

— Цената! Но ти не знаеш цената. Аз не искам да се срещна със Соумс… не искам да имам вече нищо общо с тоя момък.

— И не е необходимо: можеш да се отнесеш до чичо Джеймс. Ако не можеш да купиш къщата, ще заплатиш ли поне иска по делото? Зная, че Фил трябва да е в страшно затруднение… видях. Можеш да изплатиш задължението му от моите пари!

Насмешливо пламъче блесна в очите на Джолиън старши.

— Да го изплатя от твоите пари? Чудесно разрешение! А какво ще правиш ти, мила, без пари?

Но мисълта да изтръгне къщата от ръцете на Джеймс и сина му започна неустоимо да го завладява. Той бе чул на Форсайтовата борса много приказки, много, може би неверни, похвали за тази къща. Била прекалено „артистична“, но на прекрасно място. Да отнеме на Собственика онова, на което той бе отдал сърцето си, щеше да бъде окончателна победа над Джеймс, реално доказателство, че ще направи собственик своя Джо, ще му върне и осигури подобаващото място, ще плати веднъж завинаги на ония, които си бяха позволили да се отнесат към сина му като към жалък, безимотен парий.

Ще помисля, ще помисля! Може и нищо да не излезе, защото нямаше намерение да плаща луди пари; но ако е възможно да купи тая къща, защо не — ще я купи!

И още по-дълбоко в себе си осъзна, че няма да откаже на Джун.

Но не се издаде. Каза само, че ще помисли.

Краят на Босини

Джолиън старши не обичаше прибързаните решения, вероятно би продължил да обмисля дали да купи къщата на Робин Хил, ако лицето на Джун не му подсказваше, че не ще има мир, докато не започне да действа.

На закуската на другата заран тя попита за колко часа да поръча каретата.

— Екипажът ли? — престори се той, че не разбира. — Защо? Аз няма да излизам.

— Ако не излезеш рано — отвърна тя, — няма да намериш чичо Джеймс, преди да е отишъл в Сити.

— Джеймс ли? За какво ми е чичо ти Джеймс?

— За къщата — отвърна Джун с такъв тон, че не можеше да се преструва на неразбиращ.

— Не съм решил още — каза той.

— А трябваше да решиш! Трябва! Ох, дядо… помисли за мен!

— За тебе ли?… измърмори Джолиън старши. — Та аз мисля постоянно за тебе, но ти не мислиш за себе си; не знаеш какво си подготвяш. Добре, поръчай каретата за десет часа!

В десет и четвърт той остави чадъра си на закачалката в Парк Лейн — не намери за уместно да се освободи от шапката и палтото си; каза на Уормсън, че иска да види господаря му, влезе в кабинета, преди да съобщят, че е дошъл, и седна.

Джеймс разговаряше в стаята със Соумс, дошъл още преди закуска. Като чу кой е гостът, промълви неспокойно:

— Този пък какво иска?

И стана.

— И така — обърна се той към Соумс, — не избързвай. Най-напред трябва да откриеш къде е тя. Ще натоваря с тая работа Стейнър, те са най-подходящи; ако те не могат да я открият, никой друг не ще успее. — После, обзет от странно състрадание, промълви на себе си: — Горката! Не мога да разбера какво е намислила! — И се изсекна шумно, преди да излезе.

Джолиън старши не стана, като видя брат си, само протегна ръка и стисна Джеймсовата по форсайтски.

Джеймс дръпна стола към масата, седна и подпря глава с дланта си.

— Е-е — започна той, — как си, не те виждам често напоследък.

Джолиън старши не обърна внимание на забележката.

— Как е Емили? — запита той. И без да дочака отговор, продължи: — Дойдох да поговорим по историята с Босини. Разправят, че тая негова постройка била същински бял слон83.

— Не знам дали постройката е бял слон — каза Джеймс. — Знам, че Босини загуби делото и навярно ще банкрутира.

Джолиън старши не закъсня да сграбчи удобния случай.

— Никак не бих се учудил! — съгласи се той. — Ако банкрутира, Собственика… искам да кажа, Соумс, няма да си получи парите. Затова ето какво съм намислил: ако не смята да живее там…

Забелязал в погледа на Джеймс изненада и подозрение, побърза да продължи:

— Не ме интересува нищо; вероятно Айрин не е съгласна да отиде… Това във всеки случай не е моя работа. Но и аз съм намислил да купя къща извън града, недалеко от Лондон, и ако вашата е подходяща, бих могъл да я взема, стига да е на приемлива цена.

Джеймс изслуша това съобщение със странна смесица от съмнение, подозрение и облекчение, със страх — не е ли то някаква уловка — и с отблясък от някогашната му вяра в добросъвестността и здравия разум на брат му. Тревожеше го и това дали Джолиън старши не е чул нещо и от кого го е чул; а в същото време бе обнадежден от мисълта, че — ако връзката между Джун и Босини беше окончателно скъсана — дядо й едва ли би проявил желание да помогне на младежа. Беше съвършено объркан; но като не желаеше да се издаде, нито да се обвърже с нещо, промълви:

— Казаха ми, че си променил решението си в полза на сина си.

Никой не бе му казал; просто бе съпоставил факта, че видя Джолиън старши със сина си и внучетата му, с факта, че бе изтеглил завещанието си от „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“. Стрелата улучи.

— Кой ти каза? — попита Джолиън старши.

— Не помня вече — отговори Джеймс. — Не помня имена… но някой ми каза. Соумс похарчи много пари по тая къща и надали ще се раздели с нея, ако не намери добра цена.

— Хм! — намръщи се Джолиън старши. — Ако мисли, че смятам да дам луди пари за нея, греши. Нямам пари за пилеене като него. Нека се опита да я изкара на публична продан и ще видим колко ще му дадат! Казват, че не била къща за кого да е!

Джеймс, който тайно споделяше това мнение, отвърна:

— Да, тя е къща за джентълмен. Соумс е ту… ако искаш да го видиш.

— Не — отвърна Джолиън старши. — Работите не са стигнали дотам. И навярно няма да стигнат, щом ме посрещаш по тоя начин.

Джеймс се поуплаши: когато се стигнеше до реални цифри на една търговска сделка, той беше винаги уверен в себе си, защото тогава имаше работа с факти, не с хора; но при предварителните преговори, като настоящите, биваше неспокоен — никога не знаеше докъде трябва да спре.

— Как да кажа — започна той; — аз не знам нищо; Соумс нищо не ми съобщава; допускам, че може и да се съгласи; зависи от цената.

— О! — отсече Джолиън старши. — Няма защо да проявява благоволение! — и сложи сърдито шапката си.

Вратата се отвори. В стаята влезе Соумс.

— Дошъл е полицай — съобщи със своята полуусмивка той, — търси чичо Джолиън.

Джолиън старши го изгледа гневно, а Джеймс каза:

— Полицай ли? Защо пък полицай? Но ти може би знаеш защо — добави той, като се обърна недоверчиво към Джолиън старши. — И най-добре е ти да поговориш с него.

Един полицейски инспектор чакаше в хола и разглеждаше тъпо изпод тежките клепачи на бледосините си очи прекрасните старинни английски мебели, които Джеймс бе купил от прочутата разпродажба на Портмън Скуеър.

— Брат ми е в стаята. — каза Джеймс.

Инспекторът вдигна почтително пръсти до фуражката си и влезе в кабинета.

Джеймс го проследи със странно чувство.

— Мисля, че трябва да почакаме — обърна се той към Соумс — и да разберем защо е дошъл. Чичо ти дойде за къщата.

Върна се със Соумс в трапезарията. Но не можеше да си намери място.

— Защо ли е дошъл наистина? — промълви отново той.

— Кой? — отвърна Соумс. — Инспекторът ли? Знам само, че са го изпратили от Станхоп Гейт. Няма да се учудя, ако чичо Джолиън „нонконформис“ е откраднал нещо.

Но, въпреки спокойствието си, и той се чувстваше неудобно.

След десет минути Джолиън старши влезе при тях.

Отиде до масата и застана, без да продума, като подръпваше дългите си бели мустаци. Джеймс изправи глава и го зяпна с отворена уста: никога не бе виждал брат си с такова изражение.

Джолиън старши вдигна глава и каза бавно:

— Босини бил прегазен и убит на едно място в мъглата.

После погледна отвисоко брат си и племенника си с дълбоките си очи и добави:

— Има… предположение… за самоубийство.

Джеймс се слиса:

— Самоубийство ли? Защо?

— Само бог знае, щом ти и синът ви не знаете! — отвърна строго Джолиън старши.

Джеймс не отговори.

На всички хора в напреднала възраст, дори когато са Форсайтови, животът поднася горчиви преживявания. Минувачът, който ги вижда загърнати в плащовете на традицията, богатството и удобствата, никога не би допуснал, че черни сенки са засичали и техния път. У всеки човек в напреднала възраст — у самия сър Уолтър Бентъм дори — мисълта за самоубийство се е появявала поне веднъж в преддверието на душата му; чакала е на прага, недопускана по-навътре от някое случайно обстоятелство, от смътен страх или мъчителна надежда. Тежко е за един Форсайт да се откаже окончателно от собствеността си. Да, много тежко! Рядко стига дотам; може би дори никога не стига, но все пак колко близо е бил понякога до подобна стъпка!

Дори Джеймс! И ето че той се обади сред хаоса на нахлулите мисли:

— Та аз видях вчера във вестника: „Прегазен в мъглата“. Но не се споменаваше име.

В смущението си гледаше ту единия, ту другия; но несъзнателно пропъждаше предположението за самоубийство. Не смееше да приеме тоя слух, така несъвместим с неговите интереси, с интересите на сина му, на всеки Форсайт. Бореше се срещу него; а тъй като по природа и подсъзнанието му дори отхвърляше онова, с което не е безопасно да се съгласи, той преодоля постепенно своя страх! Трябваше да бъде злополука!

Джолиън старши прекъсна този унес:

— Смъртта била моментална. Вчера е бил цял ден в болницата. По нищо не могло да се установи кой е. Аз отивам веднага. Добре ще е да дойдете и вие двамата.

И тъй като никой не възрази, той излезе пръв от стаята.

Денят беше тих, та на идване от Станхоп Гейт до Парк Лейн Джолиън старши бе пътувал с открит екипаж. Докато допушваше пурата си, облегнат на плътните възглавници, той се бе наслаждавал на острото пощипване на студа, на шумотевицата от файтоните и пешеходците; на странното, почти парижко оживление, което първият хубав ден внася в лондонските улици след мъглите и дъжда. И се бе почувствал така щастлив, както не бе се чувствал от месеци насам. Забравил бе вече изповедта пред Джун; виждаше само бъдещето със сина си и най-вече с внучетата си (уговорил бе да се срещне тази вечер в Хоч-Поч с Джолиън младши, за да поприказват отново по тоя въпрос); изпитвал бе и приятна възбуда от предстоящата среща, от вероятната победа над Джеймс и Собственика по въпроса за къщата.

Сега пътуваше в затворен екипаж; нямаше сърце за веселие, нито беше редно хората да видят Форсайтови в една кола с полицейски инспектор.

В каретата инспектора заговори отново за покойника:

— Точно по това време мъглата била много плътна. Кочияшът казва, че човекът имал време да види какво става, но въпреки това просто се втурнал срещу колата. Изглежда, че бил в много лошо материално състояние; в жилището му намерихме няколко разписки от заложни къщи, кредитът му в банката е превишен, освен това имал и дело, както съобщават днешните вестници.

Студените му очи изгледаха последователно и тримата Форсайтови в каретата.

Наблюдавайки от своя ъгъл, Джолиън старши видя как лицето на брат му се промени, стана още по-мрачно и тревожно. Думите на инспектора наистина съживиха всички опасения и страхове на Джеймс. Тези думи се бяха мяркали досега само като някакъв далечен кошмар, но ето че изведнъж превръщаха в ужасна действителност предположението за самоубийство, с което не можеше в никой случай да се съгласи. Той потърси очите на сина си; но втренчения поглед на мълчаливия, неподвижен Соумс не се обърна към него. А Джолиън старши, който следеше и отгатваше общия им отбранителен съюз, бе обзет от непреодолимо желание и той да е със сина си, сякаш това посещение при мъртвеца беше сражение, с което не може да се оправи сам срещу двама. И в същото време мислеше непрестанно как да избегне споменаването на Джун в цялата история. Джеймс щеше да се облегне на сина си! Защо и той да не повика Джо?

Извади визитната си картичка и написа с молив следната бележка:

„Ела веднага. Изпращам ти каретата.“

Като слезе от колата, даде картичката на кочияша с поръчение да стихне колкото може по-бързо до Хоч-Поч и ако мистър Форсайт е там, да му предаде картичката и да го докара веднага. Ако не е там, да чака, докато дойде.

После тръгна бавно подир другите по стълбите, като се подпираше на чадъра си и се спираше за миг да си поеме дъх. Инспекторът каза:

— Ето моргата, сър. Но не бързайте.

В голата стая с бели стени, дето само един слънчев лъч бе проникнал отнякъде до безукорно чистия под, лежеше покрито с чаршаф тяло. С огромната си уверена ръка инспекторът отметна чаршафа. Едно незрящо лице загледа нагоре към тях, а от двете страни на това незрящо, предизвикателно лице тримата Форсайтови гледаха втренчено надолу; скрити вълнения, страхове и страдание, присъщи на всекиго от тримата, се надигаха и спускаха като прилив и отлив на живота, от чиито вълни тия бели стени отделяха завинаги Босини.

А естествената склонност, особена основна пружина, която движеше всекиго от тях и го правеше напълно и неизменно различен от всяко друго човешко същество, ги тласкаше и към най-различни мисли. Далеко и все пак неуловимо близо до другите, всеки стоеше сега сам пред смъртта, безмълвен, с наведени очи.

Инспекторът запита тихо:

— Установявате ли самоличността на господина, сър?

Джолиън старши вдигна глава и кимна. Погледна брат си отсреща — тоя дълъг, мършав мъж с тъмночервено лице и измъчени сиви очи, втренчени замислено в покойника; погледна Соумс, бледен и неподвижен до баща си. И цялата му неприязън към двамата изчезна като дим пред белия образ на смъртта. Отде идваше, как идваше тя… смъртта? Внезапен край на всичко досегашно, сляпо тръгване по пътека, отвеждаща… къде? Внезапно угасване на плама! Тежък, безмилостен валяк, под който трябва всички да минат, без да сведат своя ясен и смел поглед! Колко дебни и нищожни мушици са те! По лицето на Джолиън старши пробягна изведнъж насмешка: Соумс се измъкна безшумно, като прошепна нещо на инспектора.

След това и Джеймс вдигна неочаквано глава. В недоверчивия му смутен поглед се долавяше странен зов: „Знам, че не мога да се сравнявам с теб.“ Потърси кърпичката, изтри чело, наведе се тъжно и неловко към покойника, обърна се и побърза да излезе.

Джолиън старши остана неподвижен — като самата смърт, — втренчил поглед в мъртвеца. Кой би могъл да каже за какво мислеше? За себе си ли, за времето, когато косите му бяха кестеняви, като косите на мъртвия младеж пред него? За себе си ли, когато току-що започваше борбата; борбата, свършила за този младеж почти преди да започне? За внучката си ли с разбитите надежди? За другата жена ли? За това ли колко необичайно и тъжно беше всичко? За неуловимата и горчива ирония на тоя край? Справедливост ли? Нямаше справедливост за човека, който винаги се лута в мрака!

Или може би мислеше със своята философия: „По-добре е да се махнеш! Да свършиш като своя нещастен младеж…“

Някой докосна рамото му.

Една сълза овлажни ресниците му.

— Да — каза той. — Безполезен съм тук. По-добре да си вървя. А ти ела по-бързо в къщи, Джо.

И излезе с наведена глава.

Сега дойде ред на Джолиън младши да застане пред мъртвеца; а около него му се стори, че вижда всички Форсайтови — бездиханни, повалени по очи. Ударът беше се стоварил прекалено бързо.

Силите, стаени във всяка трагедия, неотразимите сили, които достигат въпреки всички препятствия своята жалка цел, се бяха срещнали и слели с гръм, сразили бяха жертвата и повалили всичко около нея.

Така поне си ги представяше Джолиън младши: проснати ничком около тялото на Босини.

Помоли инспектора да му разкаже станалото. Като човек, комуто не всеки ден се пада такъв случай, полицаят разправи отново всичко, което знаеше.

— Но тук, сър, има и нещо друго — добави той. — Според мен, не е самоубийство, но не е и обикновена злополука. По вероятно е, че този човек е бил страшно разстроен и не е забелязвал нищо наоколо си. Може би вие бихте могли да ни дадете някои осветления по тия неща.

Извади от джоба си малко пакетче, сложи го на масата и разгърна внимателно една дамска кърпичка, забодена с карфица от дубле, чийто камък беше паднал от гнездото си. Дъх на изсъхнали виолетки лъхна Джо.

— Намерени са в горния му джоб — каза инспекторът. — Инициалът беше изрязан.

Джолиън младши отвърна със запъване:

— Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Но в съзнанието му оживя веднага лицето, което се бе озарило от вълнение и радост при появата на Босини! За нея той мислеше повече, отколкото за собствената си дъщеря, отколкото за всички други… за жената с мекия тъмен поглед, с нежното покорно лице, което чакаше мъртвеца, чакаше го може би и в тоя миг, безмълвна и търпелива в слънчевия кът.

Той тръгна тъжно от болницата към дома на баща си и мислеше как тази смърт ще разпръсне Форсайтовия род. Ударът се бе плъзнал под защитните прегради и бе стигнал самата сърцевина на ствола. Те ще процъфтяват привидно и занапред, ще парадират дръзко пред целия Лондон, но стволът беше мъртъв, поразен от същата искра, която беше сразила и Босини. Ще го заместят млади издънки — нови пазители на собственическия инстинкт.

„Здрава форсайтовска гора! — помисли Джолиън младши. — Най-якият стълб на нашата страна!“

А колкото до причината на тази смърт… родът ще отхвърли твърдо, разбира се, опасното предположение за самоубийство! Ще приемат, че е злополука, съдба, В душата си ще я сметнат дори за намеса на провидението… за възмездие… Нима Босини не заплашваше двете им най-ценни достояния — джоба и семейството? И ще разговарят за „нещастието на младия Босини“, а може и да не разговарят… може би ще е по-добре да си мълчат.

Обяснението на омнибусния кочияш също не задоволяваше. Никой безпаметно влюбен не се самоубива поради липса на пари, а Босини не беше човек, който би се отчаял от финансови мъчнотии. Неприемливо беше и обяснението за самоубийство — лицето на мъртвеца беше все още съвсем ясно пред него. Изчезнал бе той в разцвета на своето лято… а това, че някаква злополука го бе отнесла в разцвета на неговата любов, се стори още по-тъжно на Джолиън младши.

Той си представи дома на Соумс, какъвто беше и какъвто щеше да бъде занапред. Мълния бе озарила със зловещия си пламък само голи кости и зейналата пустота между тях; изчезнала беше прикриващата плът…

Когато синът му влезе в Станхоп Гейт, Джолиън старши беше сам в трапезарията. Изглеждаше съвсем изнурен в голямото си кресло. Погледът му, блуждаещ по стените с натюрморти и шедьовъра „Холандски рибарски лодки при залез“, оглеждаше сякаш собствения му живот с всички негови надежди, успехи и постижения.

— О, ти ли си, Джо! — каза той. — Съобщих на горката Джун. Но това не е всичко. Ще отидеш ли у Соумс? Тя си навлече, разбира се, сама тая участ; но все пак не мога да се примиря с мисълта, че се е затворила там… съвсем сама.

Той вдигна и сви в пестник своята мършава, жилеста ръка.

Завръщането на Айрин

След като остави Джеймс и Джолиън старши в болничната морга, Соумс тръгна бързо и без цел по улиците.

Трагичният край на Босини променяше напълно всичко. Той нямаше вече чувството, че загубата на една минута може да се окаже съдбоносна, нито би си позволил, докато не приключи следствието, да сподели с някого вестта за бягството на жена си.

Сутринта бе станал рано, преди идването на пощенския раздавач, прибрал бе лично кутията с писмата от първата поща и, при все че нямаше никаква вест от Айрин, използва случая да каже на Билсън, че господарката й е на море; а навярно и той ще отиде от събота до понеделник. Така печелеше малко отдих, малко време да обърне всичко, но да я намери.

Обаче сега, когато по-нататъшните му действия се възпрепятстваха от смъртта на Босини — тази странна смърт, която пареше сърцето му като нажежено желязо и, в същото време, снемаше страшна тежест от него, — той не знаеше как да прекара деня; скиташе из улиците, вглеждаше се във всяко срещнато лице, измъчван от безброй тревоги.

А докато скиташе, мислеше за този, който бе сложил край на своите скитания и никога вече нямаше да обикаля край неговия дом.

Още следобяд видя обяви, които съобщаваха кой е убитият, и купи вестници, за да види какво пишат. Да би могъл, би им запушил устата; отиде в Сити, затвори се с Боултър и дълго се съвещава с него.

На връщане вкъщи, когато минаваше към четири и половина покрай Джобсън, срещна Джордж Форсайт, който му подаде един вечерен вестник с думите:

— Погледни! Чете ли новината за горкия Пират?

— Да — отвърна студено Соумс.

Джордж го изгледа втренчено. Никога не бе обичал Соумс; а сега го смяташе за виновен за смъртта на Босини. Той го бе погубил… погубил го бе с тази собственическа постъпка, от която Пирата бе обезумял в оня съдбоносен следобед.

„Нещастникът — мислеше Джордж, — така бе побеснял от ревност, от желание за мъст, че не е чул омнибуса в оная дяволска мъгла.“

Соумс го бе погубил! Тази присъда се четеше в погледа на Джордж.

— Пишат за самоубийство — каза най-после той. — Но тоя номер няма да мине.

Соумс поклати отрицателно глава.

— Злополука — промълви той.

Джордж сви вестника и го пъхна в джоба си. Не устоя да не изпрати още една стрела на раздяла.

— Хм! В къщи процъфтявате ли? Няма ли още някой малък Соумс?

Бял като стъпалата пред входа на Джобсън, с вирната горна устна, готов да изръмжи, Соумс профуча край него и изчезна.

Когато стигна в къщи и си отвори сам, първото нещо, което зърна в малкия осветен хол, беше чадърът със златна дръжка на Айрин, оставен върху дъбовия скрин. Той захвърли шубата си и се втурна към гостната.

Завесите бяха вече спуснати, в камината горяха кедрови цепеници и при техния светлик Соумс видя Айрин, седнала на дивана в обичайния си кът. Тя не мръдна, не изглеждаше да го е забелязала.

— Върна се, значи? — каза той. — Защо стоиш на тъмно?

Едва сега зърна лицето й, така бяло и неподвижно, сякаш кръвта й бе спряла да кръжи; и очите й — големи, широко разтворени и втренчени като огромни, подплашени тъмни очи на бухал.

Загърната в голямото кожено палто до възглавниците на дивана, тя напомняше наистина уловен бухал, сгушен в меката си перушина зад мрежата на своята клетка. Изглеждаше сломена от жестока умора; изправената, гъвкава стойка бе изчезнала, сякаш нямаше вече за какво да е красива, изправена и стройна.

— Върна се, значи? — повтори той.

Тя не вдигна глава и не продума; само отраженията на пламъка трепкаха по неподвижната й фигура.

После се опита изведнъж да стане, но той не й позволи; и едва сега разбра.

Тя се бе върнала като смъртно ранено животно, защото не знаеше къде да отиде, нито какво да върши. Видът на загърнатата в кожено палто фигура показваше достатъчно ясно това.

Така разбра в тоя миг съвсем положително, че Босини е бил неин любовник; разбра, че тя е прочела съобщението за смъртта му… Като него може би бе купила и прочела вестника на някой ветровит уличен ъгъл.

И се бе върнала доброволно в клетката, от която копнееше да се освободи… Осъзнал страхотното значение на всичко това, той би желал да извика: „Махни от моя дом това омразно тяло, което толкова обичам! Скрий жалкото си, бледо лице, така жестоко и кротко… докато не съм го смазал! Махни се от очите ми и вече никога не се мяркай пред тях!“

При тия неизречени думи му се стори, че я видя как става и си тръгва, като в сън, ужасен сън, от който се мъчеше да се събуди… да тръгне, да си отиде, в мрака, в студа, без да помисли за него, без да забележи дори.

Тогава той извика тъкмо противното на това, което не бе изрекъл:

— Не! Стой тук!

Отвърна глава и седна на обичайното си място от другата страна на камината.

И двамата мълчаха.

Соумс мислеше: „Защо е всичко това? Защо страдам толкова? Какво съм сторил? Вината не е моя!“

Погледна я отново, свита като ранено, умиращо птиче, задъхано в последни издихания, втренчило тъжни очи в убиеца си, с гаснещ, кротък, незрящ поглед, който се сбогува с всичко скъпо — със слънцето, въздуха и своя другар.

Така седяха те в мълчание пред огъня, от двете стани на камината.

Димът от пламтящите кедрови цепеници, тъй приятен някога за Соумс, започна да го задушава. И като не можа да го изтърпи, той отиде в антрето, разтвори широко вратата, вдъхна нахлулия студен въздух, после, без шапка и палто, излезе на площада.

Една гладна котка тръгна покрай парапета на градината към него; той помисли: „Страдание! Кога ще свърши моето страдание!“

Пред входа на отсрещната къща съседът Рътър си изтриваше обущата с изражение, което искаше да каже: „Тук аз съм господар“. Соумс отмина.

Отдалече нейде, от черквата, където се бе венчал с Айрин, камбанен звън се извисяваше в синьото небе над уличния шум и възвестяваше Христовото пришествие. Соумс почувства нужда от силно питие, за да забрави или да се вбеси. Ах, да можеше да избухне, да изхвръкне от тази мрежа, в която за пръв път в живота си се чувстваше омотан! Да можеше да отстъпи пред мисълта: „Разведи се!… Изгони я! Тя те е забравила. Забрави я и ти!…“

Да можеше да отстъпи пред мисълта: „Остави я да си върви… достатъчно е страдала!“

Да можеше да отстъпи пред желанието: „Направи я своя робиня… тя е в твоята власт!“

Да можеше да отстъпи дори пред внезапния проблясък: „Каква полза от всичко това? Забрави се за миг, забрави, че не ти е безразлично как ще постъпиш… че както и да постъпиш, ще пожертваш нещо.“

Да можеше да действува по импулс!

Но той не можеше да забрави нищо; не можеше да отстъпи пред никаква мисъл, желание или проблясък; всичко това беше прекалено важно, прекалено близко за него — като неразрушима клетка.

Соумс запуши уши. Прониза го мисълта, че не Босини, а сам той можеше да е мъртъв и сега тя, вместо да се гуши като простреляно птиче с изгаснал поглед…

Нещо меко докосна нозете му — котката се отъркваше в тях. От гърдите му се изтръгна стон, който го разтърси от главата до петите. После всичко потъна отново в мрака, отдето къщите го гледаха: всяка със своя стопанин и стопанка, със своя собствена, щастлива или тъжна, неизвестна съдба.

Изведнъж забеляза, че собствената му врата е отворена и в рамката на осветения хол се чернее фигурата на застанал гърбом мъж. Нещо пропълзя в гърдите му и той се промъкна безшумно зад него.

Видя шубата си, метната на украсеното с резба дъбово кресло; персийските килими, сребърните вази, наредените покрай стените порцеланови чаши, непознатия мъж пред входа.

И запита рязко:

— Какво желаете, сър?

Посетителят се обърна. Беше Джолиън младши.

— Вратата беше отворена — каза той. — Мога ли да видя съпругата ви за минутка? Искам да й съобщя нещо.

Соумс го изгледа косо.

— Жена ми не може да приеме никого — промълви сърдито той.

— Няма да я задържа нито минутка — отвърна любезно Джолиън младши.

Соумс се приближи и му препречи пътя.

— Жена ми не може да приеме никого — повтори той.

Погледът на Джолиън младши се плъзна покрай него и се спря във вестибюла. Пред прага на гостната стоеше Айрин с обезумял, очакващ поглед, полуотворени устни и протегнати ръце. Щом зърна двамата мъже, пламът в очите й угасна, тя отпусна ръце и се вкамени.

Соумс се обърна, срещна погледа на госта и почти изръмжа. После стисна устни в някакво подобие на усмивка.

— Този дом е мой — изсъска той. — Аз заповядвам в него. Казах ви вече… и ви повтарям: не приемаме.

И затръшна вратата пред Джолиън младши.