Сага за Форсайтови

Глава 1

В последния ден от май на деветдесетте години, към шест часа вечерта, Джолиън старши седеше под ръба пред терасата на своя дом в Робин Хил. Чакаше да почнат да го хапят комарите, та едва тогава да се раздели с великолепната привечер. Слабата мургава ръка с изпъкнали жили и тънки пръсти с дълги нокти — излъсканите заострени нокти му бяха останали още от най-ранните викториански дни, когато изискаността налагаше да не пипва нищо, дори с крайчеца на пръстите си — стискаше края на пурата. Изпъкналото чело, дългите бели мустаци, хлътналите бузи и мършавата дълга брадичка се пазеха от залязващото слънце с потъмняла панамена шапка. Седеше с кръстосани нозе и в стойката и държанието му се долавяше ведрата изисканост на стар човек, който всяка сутрин напръсква кърпичката си с одеколон. В нозете му лежеше рошаво куче с козина на бели и кафяви петна, което се стараеше да изглежда, че е от померанска порода. Това беше Балтазар. Някогашната ненавист между двамата се бе превърнала с годините в привързаност. До креслото на Джолиън старши имаше стол-люлка, на който седеше една от куклите на Холи, наричана „тъпата Алис“, превита на две, заровила в черната фустичка нажаленото си носле. Тя беше винаги в немилост, затова й беше все едно как са я оставили са седи. Моравата под дъба се спускаше до папратите, а зад тази подредена част се превръщаше в поле, което стигаше до езерцето, горичката и оная „прекрасна, забележителна“ гледка, на която Суидин Форсайт се бе възхищавал, застанал под същото това дърво преди пет години, когато бе дошъл заедно с Айрин да види къщата. Джолиън старши бе слушал за тоя подвиг на брат си — за разходката, която се бе прочула на Форсайтовата борса. Тоя Суидин! Взе, че умря миналия ноември едва седемдесет и две годишен, който възобнови мнението, че Форсайтови не са безсмъртни, изникнало за пръв път след смъртта на леля Ан. Умря! Сега оставаха само Джолиън старши, Джеймс, Роджър, Никълъс, Тимоти, Джули, Естер и Сюзън! И Джолиън старши си помисли: „Осемдесет и пет! А не ги усещам… Само да не е оная болка!“

Паметта му заскита назад. Не усещаше годините си, откакто купи преди три години злополучната къща на племенника си и се настани в Робин Хил. Струваше му се, че се подмладява с всяка нова пролет, откакто заживя извън града със сина си и внуците си — Джун и малките от втория брак, Джоли и Холи, — далеч от лондонската глъч и клюките на Форсайтовата борса, без заседания на управителни съвети, в пряко безделие и развлечения, но все пак достатъчно зает да подобрява и разкрасява къщата и двайсетте акра около нея и да задоволява хрумванията на Холи и Джоли. Всички мъчнотии и цялото раздразнение, наслоили се в сърцето му от дългата трагична история между Джун, Соумс, Айрин и нещастния Босини, бяха угаснали. И Джун дори се бе отърсила най-после от своята унилост — доказваше го решението да направи едно пътешествие до Испания с баща си и втората си майка. Странен, съвършен покой бе настъпил след тяхното заминаване, блажен и все пак тъжен, защото синът му не беше тук. Джо беше сега за него само утеха и радост… едно мило момче! Но жените — и най-добрите дори — винаги дразнят нервите, освен когато им се възхищаваш.

Далече нейде се обади кукувица; див гълъб гукаше в най-близкия бряст на полянката, а колко лютичета и маргаритки бяха разцъфтели след последната коситба! Вятърът се бе извил от югозапад… въздухът беше приятен, сочен! Той бутна шапката си и слънцето огря брадичката и бузата му. Така му се искаше днес да има някого до себе си… да погледне хубавичко лице. Хората смятаха, че старите не се нуждаят от нищо. И с оная съвсем нефорсайтовска мъдрост, която се таеше в душата му, той помисли: „Човек никога не се насища! С единия си крак си вече в гроба, пък желаеш нещо!“ Тук — далеч от деловите грижи — внуците му, цветята, дърветата, птиците от малкото имение, слънцето и звездите над тях, всичките го подканваха денонощно: „Сезам, отвори се!“ И Сезам се бе разтворил… без сам да знае колко много! Той беше винаги отзивчив към онова, което днес наричаха „природа“, искрено, почти набожно отзивчив, при все че беше загубил навика да нарича залеза залез и гледката гледка, колкото и дълбоко да се вълнуваше от тях. Но напоследък наистина изпитваше болка пред природата — толкова много се възхищаваше от нея. Когато във все по-дългите, спокойни, ясни дни, уловил за ръчичка Холи, придружен от Балтазар, който старателно и напразно търсеше нещо пред тях, той тръгваше да се разхожда, да гледа как розите разцъфтяват, как плодовете зреят край оградата, а слънцето позлатява дъбовите листа и фиданки в горичката, как листата на водните лилии се разтварят и блещукат, а младите стръкове на единствената житна нива сребреят; да слуша скорците и чучулигите, преживянето на олдърнейските крави, който помахваха бавно косматите си опашки — във всеки един от тия прекрасни дни той страдаше от любовта си към всичко това, защото усещаше в душата си, че надали ще му се радва още дълго. Мисълта, че някой ден — не след десет, а може би дори не и след пет години — тоя свят ще му бъде отнет, преди той да е изчерпал любовта си към него, му се струваше някаква витаеща пред кръгозора му несправедливост. Дори да има нещо след тоя живот, не ще бъде това, което би желал: не ще бъде Робин Хил с цветята, птиците, любимите лица… Но и сега дори те не бяха винаги край него! Ненавистта към измамите се бе засилила с годините; непримиримостта, която проявяваше в шейсетте години просто от своенравие, както носеше и бакенбарди, бе отпаднала отдавна, заменена с почит само към три неща — красотата, почтеността и собственическия инстинкт; а най-ценното сега от трите беше красотата. Той бе имал винаги всестранни интереси и все още четеше „Таймс“, но можеше да го остави, щом чуеше песента на дрозд. Почтеността… собствеността, можеха понякога и да досадят; дроздовете и залезите никога не му досаждаха, само вдъхваха мъчителното чувство, че може би не ще има време да им се наслади. Загледан в тихото сияние на тази привечер и в златистите и бели цветенца в ливадата, той си помисли: „Тоя вечерен покой е като музиката на «Орфей», която слушах неотдавна в «Ковънт Гардън»85. Прекрасна опера; не е Мейербер или Моцарт, но в своя жанр е още по-прекрасна може би; с нещо класическо, останало от Златния век86, невинно и меко, а Риволи беше почти така добра, както някога…“ — най-високата възхвала, която можеше да й отдаде. Мъката на Орфей по загубената красота, по изчезналата в преизподнята любима — както и в живота се изплъзва от нас всяка любов и красота, — мъката, която трептеше и пееше в тая златна музика, трептеше тая вечер и в незалязващата красота на света. И с върха на своята обувка с коркова подметка и ластик отстрани той побутна в ребрата Балтазар, който се събуди и започна да се чисти от бълхи. След като си свърши заниманието, кучето отърка почесаното място в крака на господаря си и легна отново, като допря муцуна до разтревожилата го обувка. А в паметта на Джолиън старши се събуди внезапно споменът за едно лице, което бе видял в тази опера преди три седмици — за Айрин, жената на скъпоценния му племенник, на Собственика Соумс! При все че не я беше виждал от приема в собствения си дом на Станхоп Гейт, когато празнуваха злополучния годеж на Джун с Босини, той си я припомни веднага, защото винаги се бе възхищавал от нея… тя беше наистина хубавичко създание. След смъртта на Босини, чиято любовница бе станала при така осъдителни обстоятелствата, той бе чул, че напуснала веднага Соумс. Само бог знае как живее оттогава. Когато я зърна в профил на предния ред, наистина за пръв път след тия три години се сети за нея. Никой не я споменаваше. Само Джо му каза веднъж нещо… което страшно го разстрои. Доколкото си спомняше, синът му го бе научил от Джордж Форсайт, който видял Босини в мъглата, преди да бъде прегазен… Нещо, което обясняваше страданието на оня младеж… някаква постъпка… възмутителна постъпка на Соумс към Айрин… Джо я бе видял в същия ден, след като бе узнала за злополуката, видял я бе само за миг, но думите му бяха останали в ума на Джолиън старши. „Обезумяла и отчаяна“ — бе казал Джо. На другия ден бе отишла да я види Джун… задушила бе чувствата си и бе отишла; и прислужницата й бе казала с плач, че господарката й е излязла вечерта и не се е върнала вече. Трагична история наистина! Едно беше положително — Соумс не бе успял да я върне! Той живееше сега в Брайтън, като пътуваше до Лондон и обратно всеки ден — една съвсем заслужена съдба за Собственика! Защото намразеше ли веднъж някого — както бе намразил племенника си! — Джолиън старши не смогваше да надделее своята омраза. Още си спомняше облекчението, с което бе чул вестта за изчезването на Айрин… Възмутително беше да си я представи затворница в тоя дом, дето се бе върнала явно само за миг, когато я бе видял Джо — както ранено животно се връща в леговището си, — след като бе узнала вестта за „трагичната смърт на един архитект“. Лицето й го порази миналата вечер… много по-красиво, отколкото го помнеше, но като маска, зад която все още се таи живот. Млада жена — към двайсет и осем години. Да — а! Може би има вече нова любов. При тази недопустима мисъл — омъжена жена не бива да се влюбва дори веднъж! — кракът му се надигна, а с него и главата на Балтазар. Умното животно стана и загледа в лицето Джолиън старши. Сякаш казваше: „Ще тръгваме ли?“ А Джолиън старши отвърна: „Да вървим, приятелю!“

Бавно, по обичая, те минаха по осеяната с лютичета и маргаритки морава и навлязоха сред папратите. Този участък, дето малко нещо бе израснало засега, беше изкуствено смъкнат под равнището на ливадата и се издигаше към следващата, за да остави впечатление за безредие, така важно в градинарството. Камънаците и пръстта бяха любимото място на Балтазар, който често си намираше там по някоя къртица. Джолиън старши държеше да минава оттук, защото, макар че мястото не беше красиво, някой ден щеше да стане; и той си казваше: „Трябва да доведа Вар да го види; той разбира повече от Бийч.“ И растенията, като къщите и човешките болки, се нуждаеха от най-вещи грижи. Тук имаше охлюви и, когато идваха тук с внучетата си, им разправяше приказка за момченцето, което казвало: „Мамо, имат ли си сливите крачета?“ — „Не, мило.“ — „Тогава да пукна, ако не съм глътнал охлюв!“ А когато те подскачаха и го дърпаха за ръката, за да покажат как охлювчето пълзи из „коремчето“ на момченцето, той им смигваше дяволито. Като излезе от папратите, той отвори решетъчната вратичка; оттук започваше първата нива, просторна равна площ, а зад нея беше оградена със зид зеленчуковата градина. Джолиън старши не мина оттам, защото тя не отговаряше на настроението му, и пое към езерцето. Балтазар знаеше, че там има водни плъхове, и вървеше напред с походката на застаряващо куче, което минава всеки ден по един и същи път. Когато стигнаха до брега, Джолиън старши видя, че вчера е цъфнала нова водна лилия — ще я покаже на Холи утре, когато „миличкото му“ се оправи от изядения домат на обяд — то имаше много деликатен стомах. След като Джоли бе постъпил в училище — това му беше първия срок, — Холи беше почти по цял ден с дядо си, та страшно му липсваше сега. Усещаше и болката, която го тревожеше напоследък — някакво леко дръпване в лявата страна. Погледна назад към хълма. Бедният Босини беше създал една наистина необикновено хубава сграда; непременно щеше да преуспее, ако бе останал жив! Къде ли е сега? Може би витае още тук, дето бе оставил своята последна творба и своята трагична любов! Или духът му се бе разсеял във всемира? Кой би могъл да каже? Това куче пак ще се изкаля! Джолиън тръгна към горичката. Там цъфтяха прекрасни камбанки; можеше да намери и някои недоцъфтели, дето се синееха като късчета небе между дърветата, дето няма да ги види слънце. Отмина край строените в този край краварник и кокошкарник и тръгна по тясната пътечка между младите дъбови фиданки към кътчето с камбанките. Балтазар, който вървеше все пред него, тихо изръмжа. Джолиън старши го бутна с крак, но кучето се бе спряло и препречваше пътя, а козината на гърба му леко настръхна. От ръмженето и щръкналата козина, а може би от особеното чувство, което ни обзема в гората, Джолиън старши усети, че по гърба му пропълзяват тръпки. Пътеката завиваше, след завоя имаше стар мъхест пън, а на пъна беше седнала жена. Лицето й не се виждаше, но Джолиън едва успя да си каже: „Влязла е без позволение… Ще трябва да поставя дъсчица с предупреждение!“ — когато тя се обърна. Господи! Та това беше същото лице, което бе видял в операта… жената, за която току-що бе мислил! В своето смущение той усети, че всичко пред очите му се замъглява, сякаш някакъв дух… Странно видение… Може би просто косото слънчево отражение върху сивосинкавата й рокля! Тя стана, усмихната, леко наклонила глава… А Джолиън старши помисли: „Колко е хубава!“ Нито един от двамата не продума; той разбра и се възхити от това мълчание. Дошла беше, без съмнение, заради някакъв спомен, и не възнамеряваше да се оправдава с банално обяснение.

— Не пускайте кучето до роклята си — каза той. — Краката му са мокри. Ела насам, приятелю!

Но Балтазар тръгна към гостенката, която протегна ръка и го погали по главата. Джолиън старши продължи веднага:

— Видях ви онази вечер в операта; вие не ме забелязахте.

— Напротив, забелязах ви.

Той усети в тия думи неуловимо ласкателство, сякаш бе добавила: „Възможно ли е човек да не ви забележи?“

— Всички са в Испания — каза неочаквано той. — Останах сам. И отидох на опера. Риволи беше добра. Видяхте ли краварника?

В една обстановка, претоварена с тайнственост и почти с вълнение, той пое несъзнателно към това кътче на своя имот и тя тръгна редом с него. Снагата й се олюляваше леко, като на най-изисканите французойки; цветът на роклята й беше във френско сиво. Той зърна две-три сребърни нишки в кехлибарените й коси, така странни при тъмните очи и бледото лице. Неочакван кос поглед от тия кадифенокестеняви очи го смути. Този поглед идваше сякаш от далечни глъбини, бихме казали, от друг мир или, най-малкото, от човек, който не живееше изцяло в тоя. И той запита машинално:

— Къде живеете сега?

— В апартаментче в Челси87.

Не искаше да узнае как живее; не искаше нищо да узнае; но предателският въпрос пак изхвръкна.

— Сама?

Тя кимна. С облекчение чу отговора й. И веднага си каза, че ако не бе хрумнало другояче на съдбата, тя щеше да е сега господарка на тази горичка и щеше да му показва същия краварник.

— Всички са олдърнейки — промълви той. — Дават чудесно мляко! Тази е прекрасно същество! Ей, Миртъл!

Светложълтата крава с меки, тъмни очи — като очите на Айрин — не мръдна. Отдавна не беше доена. Тя ги поглеждаше от ъгъла си със своите лъскави, кротки, безсрамни очи, а от сивите й устни се бе проточила към сламата тъничка струя слюнка. Дъх на сено, ванилия и амоняк изпълваше полумрака на хладния краварник; и Джолиън старши каза:

— Останете да вечеряте с мен. Ще ви изпратя с каретата.

Долови, че в нея става борба; съвсем естествено, разбира се, при спомените, които имаше. Но той желаеше компанията й, хубавичкото лице, очарователната фигура, красотата й! Целият следобед беше сам. В очите му е имало може би тъга, защото тя отговори:

— Благодаря, чичо Джолиън. С удоволствие.

Той потърка ръце и каза:

— Чудесно! Да се връщаме тогава!

Започнаха да се изкачват през поляната, предвождани от Балтазар. Слънцето грееше почти право срещу тях и Джолиън старши можеше да види сега не само сребърните нишки, но и леките бръчки — тъкмо толкова, колкото да придадат на красотата й изтънчеността на монетен образ… особения облик на несподеления живот. „Ще я въведа през терасата — помисли той. — Тя не е обикновена гостенка.“

— Какво правите по цял ден?

— Давам уроци по музика. А имам и друго занимание.

— Работите! — каза Джолиън старши, като взе куклата от стола-люлка и оправи черната й фустичка. — Какво по-хубаво от работата, нали? Аз пък не върша вече нищо. Старея. Какво е другото ви занимание?

— Опивам се да помагам на изпаднали в беда жени.

Джолиън старши не разбра напълно.

— В беда ли? — отговори той; после се досети, почти смутен, че тя имаше предвид точно онова, което би имал предвид той, ако би употребил същия израз. Да помага на лондонските Магдалини! Странно и страшно занимание! Но любопитството надделя над естественото му отвращение и той запита:

— Така ли? Какво правите за тях?

— Не много. Не мога да отделя достатъчно пари. Мога само да им съчувствам и, понякога, да ги храня.

Ръката на Джолиън старши потърси неловко портмонето си. Той попита бързо:

— А къде ги намирате?

— В една болница.

— В болница ли? Пфу!

— Най-тъжно е това, че почти всички са били някога красиви.

Джолиън старши изправи куклата.

— Красиви! — възкликна той. — Хм! Да! Тъжна история! — И тръгна към къщата.

През балконската врата, с още невдигнати щори, той я въведе в стаята, където обикновено четеше „Таймс“ и прелистваше едно земеделско списание с грамадни илюстрации на кръмно цвекло и други растения от тоя род, които Холи оцветяваше.

— Вечерята е след половин час. Сигурно ще пискате да си измиете ръцете! Ще ви заведа в стаята на Джун.

Забеляза, че тя се оглежда внимателно: искаше да види какво се е променило, след като бе посетила за последен път тази къща със съпруга или любовника си, или може би и с двамата… той не знаеше и не можеше да каже! Тъмен въпрос и той желаеше да го остави в тъма. Но колко промени! В хола той каза:

— Синът ми, знаете, е художник. С много добър вкус, който се различава от моя, разбира се, но аз го оставям да постъпва както желае.

Тя стоеше безмълвно, само погледът й блуждаеше из хола и салона за музика — съединени сега в една зала под широкия стъклен покрив. Джолиън старши я съзерцаваше със странни чувства. Опитваше ли се тя да прогони някого от сумрачния кът, дето се съзираха само бисерносиви и сребърни багри? Сам той би предпочел златото — по-жизнено е и по-крепко. Но Джо имаше френски вкус и всичко бе станало призрачно — сякаш замъглено от дима на цигарите, които синът му непрестанно пушеше — и пресечено само тук-там от син и тъмночервен плат. Не за това бе мечтал той! Окачваше мислено по тия стени шедьоври в позлатени рамки — натюрморти и спокойни пейзажи, които бе купувал в дни, когато се държеше на размерите! Къде бяха те сега? Продадени на безценица, защото усетът, с който той — единствен между Форсайтови — вървеше с времето, го бе предпазил да не се бори за тях. Но в кабинета си все още беше запазил „Холандски рибарски лодки при залез“.

Започна да се изкачва след гостенката по стълбите, много бавно, защото пак усещаше болката от лявата страна.

— Тук са баните — каза той — и останалите помещение. Наредих да ги облицоват с плочки. По-нататък са детските стаи. А това е стаята на Джо и съпругата му. Всички са свързани. Предполагам, че си спомняте.

Айрин кимна. Продължиха, минаха през галерията и влязоха в просторна стая с малко легло и няколко прозореца.

— Малка стая — каза той. Стените бяха покрити със снимки на децата и акварелни скици; той добави неуверено: — От Джо са. Гледката оттук е чудесна. При ясно време се вижда главната трибуна на хиподрума в Епсъм.

Слънцето се бе скрило вече зад къщата и над „гледката“ се бе спуснала светла мараня, останка от дългия лъчезарен ден. Къщи почти не се виждаха, само ниви и дървета блестяха леко по хълмовете в далечината.

— Местността се променя — каза неочаквано той, — но ще си остане тук и след като всички ние си отидем. Погледнете ония дроздове… чудесни са сутрин. Радвам се, че се отървах от Лондон.

Лицето й, близо до прозореца, го порази с тъжното си изражение. „Да можех да я поразвеселя!“ Взе каната с топла вода и тръгна към галерията.

— А това е стаята на Джун — обясни той, като отвори съседната врата и остави каната. — Предполагам, че ще намерите всичко, каквото ви трябва.

Затвори вратата след нея и се върна в своята стая. Изчетка косата си с големите абаносови четки, освежи челото си с одеколон и се замисли. Така странно бе идването й — някакво тайнствено, почти романтично посещение — сякаш желанието му за човешко присъствие беше изпълнено от… каквото там изпълняваше тия неща. Той изпъна пред огледалото своята все още изправена снага, прекара четката по белите си мустаци, намокри с одеколон веждите си и позвъни.

— Забравих да съобщя, че имам на вечеря една дама. Готвачката да приготви нещо допълнително, а Бикън да впрегне в десет и половина каретата, за да я отведе в града. Спи ли мис Холи?

Момичето предполагаше, че не спи. Джолиън старши мина през галерията, отиде на пръсти до детската стая и отвори вратата, чиито панти бяха грижливо смазани, за да може нощем да влиза и излиза, без да го усетят.

Но Холи спеше като мъничка мадона, която старите художници, след като са я нарисували, не биха отличили от Венера. Дългите тъмни ресници бяха прилепнали до бузките, на лицето й беше изписан пълен покой — малкият организъм беше очевидно в пълен ред. Джолиън старши я гледаше в захлас в полутъмната стая. Толкова очарователно, сериозно и мило беше това личице! Той умееше повече от всеки друг да живее чрез младите. Те бяха неговият бъдещ живот, който дълбоко вкорененото му езическо здравомислие допускаше. Ето я — животът е пред нея, а в нея, в нежните й жили — частица от неговата кръв. Ето я, малкото другарче, чието щастие трябваше да осигури, доколкото можеше, за да не познае тя нищо друго, освен любов. Сърцето му затуптя по-силно и той излезе, като се стараеше да не скърца с лачените си обувки. Чудноватото прозрение го посрещна в коридора: като си представи човек, че децата могат да стигнат до участта на ония, за които се грижеше Айрин! И ония жени са били някога дечица както заспалото тук! „Трябва да им дам чек — каза си той. — Не мога да понасям мисълта за тях“. Не бе се сещал никога за тия бедни несретници, защото нараняваха прекалено дълбоко действителната му изтънченост, скрита под пластовете покорство към собственическия инстинкт… нараняваха прекалено мъчително най-съкровеното нещо у него — любовта му към красотата, от която сърцето му можеше и сега дори да трепне, щом си спомнеше за предстоящата вечер, в обществото на една хубава жена. Той слезе и мина през двукрилата врата към задните помещения. В отделението за вината имаше бяло рейнско, което струваше най-малко по две лири бутилката, един „Щайнберг кабинет“, по-хубав от всеки „Йоханисберг“; вино с чудесен букет, сладко като нектар… всъщност истински нектар! Извади една бутилка от него, взе я като бебе и я вдигна към светлината да я погледне. Обвита в саван от прах, бутилката с мек цвят и тънка шия го изпълни с дълбока радост. Още три години бе отлежала тук след преместването от града… трябваше да е в отлично състояние! Купил бе тия вина преди трийсет и пет години… Слава богу, имаше изкусно небце и бе заслужил правото да пие такова вино. Гостенката щеше да го оцени: нито следа от накиселяване. Изтри бутилката, извади с ръка тапата, наведе се да вдъхне аромата и се върна в салона за музика.

Айрин стоеше край пианото; свалила бе шапката и дантеления шлейф и той можеше да види и златистите й коси, и бледата шия. В своята сива рокля край пианото от палисандър тя беше прекрасна картина за Джолиън старши.

Той й предложи ръка и двамата тръгнаха тържествено към трапезарията. В стаята, където можеха свободно да вечерят двайсет и четири души, имаше сега само една малка кръгла маса. Голямата маса за хранене потискаше Джолиън старши в сегашната му самота и той нареди да я изнесат, докато се завърне синът му. Тук, в присъствието на две наистина прекрасни репродукциии на Рафаелови мадони, той вечеряше обикновено сам. Единственият безутешен час от това лято. Той не е бил някога голям гастроном, като грамадния Суидин или някогашните му другари Силваниеус Гейторп и Антони Торнуърти; а да вечеря сам, наблюдаван от мадоните, беше тъжно занимание, което се стараеше да приключи бързо, за да стигне до духовната наслада от кафето и пурите. Но тази вечер беше друга! Той оглеждаше усмихнато гостенката отсреща, разказа й за Италия и Швейцария, за случки от пътуванията там, за преживелици, които не можеше вече да разправи на сина си и внучката си, защото те ги знаеха. Тази нова аудитория го зарадва; не беше се превърнал още в един от ония старци, които преживяват непрестанно един и същи спомени. Сам той се уморяваше бързо от недосетливци и несъзнателно отбягваше да досажда на другите, а вроденото му преклонение пред красотата го правеше особено предпазлив пред дамите. Би предпочел да е по-разговорчива, но, макар че промълвяваше усмихнато по някоя дума и го слушаше с удоволствие, той чувстваше тайнствената отчужденост, която беше половината от нейния чар. Не обичаше жени, които излагат на показ очите и раменете си и бъбрят непрестанно; нито резките, които обичат да заповядват и да знаят повече от всички. Жената го привличаше само с едно качество — със своя чар; и колкото по-ненатрапчив беше той, толкова повече го привличаше. А чарът на тази жена беше неуловим като вечерното сияние над италианските хълмове и долини, които толкова бе обичал. Мисълта, че е сама, почти отшелница, я правеше още по-близък, странно желан другар. Когато един мъж остарее и напълно изостане от строя, приятно е да се чувства защитен от съперничеството на младите, защото все още би желал да е пръв в сърцето на красавицата. След като изпи своето бяло рейнско вино и погледна устните на Айрин, той се почувства почти млад. Легналият Балтазар също гледаше устните й, без да иска да знае нито за често прекъсвания им разговор, нито за зеленикавите чаши със златисто питие, което му беше съвършено безвкусно.

Започваше да се смрачава, когато се върнаха в салона. С пура в уста, Джолиън старши каза:

— Изсвирете ми нещо от Шопен.

По пурите, които пуши, и по композиторите, които предпочита, ще познаете душата на един мъж. Джолиън старши не понасяше остри пури и Вагнерова музика. Обичаше Бетховен и Моцарт, Хендел, Глук и Шуман, а, по някаква незнайна причина, и оперите на Мейербер; но в последните години беше заслепен от Шопен, както в живописта беше покорен от Ботичели. Той съзнаваше, че като се поддава на тия вкусове, отстъпва от мерилото на Златния век. Те нямаха поезията на Милтън, Байрон и Тенисън, на Рафело и Тициан, на Моцарт и Бетховен. Тяхната поезия беше сякаш забулена; но не се хвърляше в очи, а плъзгаше пръсти под ребрата и обръщаше, извиваше, стопяваше сърцето. Джолиън старши не се отказваше да види картините на едните или да чуе музиката на другите.

Айрин седна пред пианото, под електрическата лампа със светлосив абажур, а Джолиън старши кръстоса нозе в креслото, откъдето можеше да я гледа и да допушва бавно пурата си. Айрин постоя няколко мига с ръце на клавишите: очевидно обмисляше какво да му изсвири. Когато започна, музиката й пробуди у Джолиън старши тъжна радост, несравнима с нищо друго на света. Той изпадна полека в унес, прекъсван само от движението на ръката му, която изваждаше от време на време пурата от устата и я връщаше отново. Пред него беше Айрин, в него — бялото рейнско, наоколо — тютюневият лъх и един свят от слънчево сияние, преливащо бавно в лунната светлина, и блата с щъркели из тях, и синкави дървета, между които искряха алени рози и лавандулови ливади, дето пасяха млечнобели крави, а една призрачна жена с тъмни очи и бяла шия се усмихваше, протегнала ръце; в звънтящия като музика въздух се понесе една звезда и се закачи за рога на една крава. Той отвори очи. Прекрасно парче; тя свиреше добре… с ангелско туше! И пак затвори очи. Чувстваше се странно тъжен и щастлив, като човек, застанал под цъфналата липа. Не усещаше живота, само се грееше на усмивката на тия женски очи и вдъхваше уханния лъх! Но тръсна изведнъж ръка: Балтазар я бе лизнал ненадейно.

— Прекрасно! — каза той. — Продължавайте… пак Шопен!

Тя засвири отново. Този път беше поразен от приликата между нея и Шопен. Олюляването, което бе зърнал в походката й, се долавяше и в свиренето, в избраното ноктюрно, в мекия мрак на очите, в блясъка на косите, напомнящ сияние на златна луна. Пленителна наистина: но нито следа от Далила у нея или музиката й. Дългата синкава спирала от пурата се извиси и разсея. „Така си отиваме и ние! — помисли си той. — Където няма красота! Където няма нищо!“

Айрин отново престана да свири.

— Искате ли нещо от Глук? Той е композирал в слънчева градина, с бутилка рейнско до себе си.

— О, да! Нека чуем „Орфей“.

Край него се разстилаха сега поля със златни и сребърни цветя, бели сенки витаеха в слънчевите зари, ярки птици прелитаха в простора. Лято. Вълни от сладост и жал преливаха в душата му. От пурата падна пепел; когато извади копринената си кърпичка, за да я издуха, усети смесен мирис на емфие и одеколон. „О! — помисли той. — Закъсняло лято… това е то!“ И добави:

— Не ми изсвирихте „Che faro“88

Тя не отговори, не мръдна. Но той усети веднага, че я е огорчил. Видя я изведнъж да става, извърнала глава, и горчиво угризение го стрелна. Каква несъобразителност! И тя търсеше, разбира се, като Орфей… търсеше изгубения любим в този изпълнен със спомени хол! Смутен до дън душа, той стана от креслото. Тя бе отишла до големия прозорец в дъното. Последва я предпазливо. Скръстила беше ръце на гърдите си; можа да зърне само пребледнелите бузи. И каза съвсем разчувстван:

— Упокой се, миличка!

Думите му се изплъзнаха неволно, защото така се обръщаше към Холи, когато я болеше нещо. Но въздействието им беше мигновено и злополучно. Тя вдигна ръце, закри лице и се разплака.

Изправен до нея, Джолиън старши я гледаше с хлътналите си старчески очи. Дълбокият срам, който тя изпитваше от своята слабост, така несъвместима със самообладанието и спокойствието на цялото й държане, доказваше, че никога досега не се е излагала така в чуждо присъствие.

— Успокойте се… недейте! — повтаряше той, после протегна почтително ръка и я докосна. Тя се обърна и се облегна на него с все още закрито лице. Джолиън старши стоеше неподвижен, сложил на нейното рамо своята тънка ръка. Нека си поплаче… така ще й олекне! А учуденият Балтазар седна и ги загледа.

Прозорецът беше още отворен, завесите не бяха спуснати, последното дневно сияние нахлуваше неусетно и се сливаше със светлината на лампата; полъхна мирис на окосена трева. Помъдрял от своя дълголетен живот, Джолиън старши замълча. И най-тежката мъка се изплаква с време; само времето лекува скръбта… времето, което отнася всяко униние, всеки трепет; времето — успокоител. Припомни си думите: „Както кошута жадува за водни потоци…“89, но за какво ли му бяха те? После усети дъх на виолетки и разбра, че тя изтрива сълзите си. Протегна напред брадичка, докосна с мустаци челото й и усети как цялата й снага потреперва като фиданка, която се отърсва от дъждовни капки. Тя дигна ръката му до устните си, сякаш искаше да каже: „Мина вече! Простете ми!“

Целувката й го изпълни със странен покой; той я отведе до мястото, дето я бе улучила стрелата му. А Балтазар ги последва и остави в нозете им кокала на един от изядените котлети.

В желанието си да заличи спомена за това разчувстване, Джолиън старши не можа да измисли нищо по-добро от това, да й покаже порцелановите статуетки; поведе я бавно от витрина към витрина и се зае да вади своите колекции от дрезденски, лоустофтски и челсийски порцелан, които въртеше в слабите си луничави ръце с изпъкнали жили и набръчкана кожа.

— Това нещо получих от Джобсън — казваше той, — трийсет лири дадох за него. Старинна вещ! Това куче разнася кокалите из цялата стая! А тази странна ваза успях да купя на разпродажбата, когато онзи прочут непрокопсаник успя да се разори… но вие не помните това време. Ето чудесен челсийски порцелан. Как мислите, какво е било това?

Успокои се като разбра, че тая жена с изтънчен вкус наистина се заинтересува от колекцията му; защото нищо не успокояваше така, както някоя порцеланова вещ с неустановен произход.

Когато чуха най-после колелата на каретата, той каза:

— Трябва да дойдете пак; елате да обядваме, тогава ще ви ги покажа на дневна светлина, а заедно с тях и моята любимка… тя наистина е много миличка. Това куче като че се влюби във вас.

Защото усетил, че тя си тръгва, Балтазар отъркваше ребра в краката й. Докато я изпращаше на входната врата. Джолиън старши добави:

— Ще ви закара за час и четвърт. А това вземете за вашите „протежета“.

И пусна в ръката й чек за петдесет лири. Видя как светнаха очите й, чу прошепнатото: „О, чичо Джолиън!“, и усети радостна тръпка. Тези пари означаваха малко подкрепа за две нещастници, а значеха и това, че тя ще дойде пак. Провря ръка през прозорчето и отново стисна нейната. Екипажът отмина. Той остана, загледан в луната и сенките на дърветата; и си мислеше: „Прекрасна нощ! Тя…“

Глава 2

Последваха два дъждовни дни, а след тях спокойно, слънчево лято. Джолиън старши се разхождаше и разговаряше с Холи. Отново се почувства сякаш пораснал, изпълнен с нови сили; после стана неспокоен. Почти всеки следобед навлизаха в горичката и стигаха до пъна. „Ех, няма я! — казваше си той. — Няма я, то се знае!“. Усещаше изведнъж, че се смалява, и започваше да се влачи по нанагорнището към къщата, притиснал с ръка лявата си страна. Понякога му минаваше през ум: „Наистина ли бе идвала… или съм сънувал?“ — и се заглеждаше в простора, а Балтазар се заглеждаше в него. Нямаше да дойде пак, разбира се! Той отваряше сега с по-малко вълнение писмата от Испания. Щяха да се върнат едва през юли, но, странно, той чувстваше, че ще може да изчака. Всяка вечер напрягаше погледа си да се взира там, дето бе седяла тя. Нямаше я; и той навеждаше очи.

На седмия ден си каза: „Трябва да отида в града да си купя обувки“. Поръча за Бикън и тръгна. На минаване през Пътни за Хайд Парк помисли: „Мога да отида и до Челси и да я видя“. И се обади:

— Карайте, дето отведохте оная вечер дамата.

Кочияшът обърна широкото си червено лице и сочните му устни отвърнаха:

— Дамата в сиво ли, сър?

— Да, дамата в сиво.

Та какви други дами имаше? Тъпак!

Екипажът спря пред малък триетажен блок, малко настрана от реката. Джолиън старши видя веднага с опитното си око, че апартаментите са евтини. „Към шейсет лири годишно“ — помисли си той; влезе и погледна списъка с живущите. Нямаше никаква Форсайт; но срещу „първи етаж, апартамент В“ стоеше името „Мисис Айрин Ерън“. О! Приела бе отново моминското си име! И, кой знае защо, това му се понрави. Изкачи се полека, защото пак усещаше сърцето си. Постоя малко, преди да позвъни, за да му минат болката и сърцебиенето. Може би я няма! Тогава… за обувките! Черна мисъл! За какво му бяха обувки на неговата възраст? Няма да износи и тия, дето имаше!

— В къщи ли е господарката ви?

— Да, сър.

— Тогава й съобщете за мистър Джолиън Форсайт.

— Да, сър. Ако обичате да влезете оттук.

Джолиън старши последва една съвсем млада прислужничка — не би й дал повече от шестнайсет години — в малка гостна с вдигнати щори, дето нямаше почти нищо, освен пиано, лек парфюм и добър вкус. Застанал насред стаята, с цилиндър в ръка, той си мислеше: „Предполагам, че е зле материално!“ Над камината имаше огледало, което бе отразило фигурата му. Остарял беше! Чу шумолене и се обърна. Тя беше вече толкова близо, че мустаците му почти докоснаха челото й точно под сребристите нишки в косите.

— Отивах в града — каза той. — И реших да ви се обадя, да попитам как пътувахте миналата вечер.

Видя усмивката й и изпита внезапно облекчение. Може би наистина се радваше, че го вижда.

— Искате ли да си сложите шапката и да се поразходите в парка?

Но докато тя отиде да си сложи шапката, той се намръщи. В парка! Много е вероятно там да се разтакават Джеймс и Емили, мисис Никълъс или някой друг от милото му семейство. И ще се раздрънкат, че са ги видели. Не! Той нямаше никакво желание да съживява отзвуците от миналото на Форсайтовата борса. Махна един бял косъм от ревера на закопчания догоре редингот и прокара ръка по бузите, мустаците и четвъртитата си брадичка. Страшно хлътнали бяха бузите му. Не се хранеше добре напоследък… Ще трябва да поиска някакво укрепително от оня важен некадърник, който лекува Холи. В това време Айрин се завърна; когато бяха вече в колата, той каза:

— Ами ако вместо в парка отидем в Кенсингтънските градини? — И добави с намигване: — Там не се разтакават много нагоре-надолу. — Като че тя знаеше какво е намислил.

Оставиха каретата, влязоха в тоя недостъпен за тълпата кът и тръгнаха към езерото.

— Виждам, че сте приели отново бащиното си име — каза той. — И не сте сбъркали.

Тя го улови под ръка.

— Прости ли ми Джун, чичо Джолиън?

— Да, разбира се — отвърна любезно той. — Защо не?

— А вие?

— Аз ли? Аз ви простих още щом разбрах как стоят нещата.

И може би наистина бе простил; по вътрешен усет, той винаги прощаваше на красотата.

Тя въздъхна дълбоко.

— Аз никога не съжалих… не можех. Обичали ли сте някога истински, чичо Джолиън?

При този странен въпрос Джолиън старши погледна втренчено пред себе си. Обичал ли бе? Не можеше да си припомни сякаш такова нещо? Но не би желал да каже това на младата жена, която докосваше лакътя му, която се бе отрекла от живота заради вярност към спомена за една трагична любов. И помисли: „Ако бях срещнал вас на младини… кой знае, може би щях да извърша тая глупост.“ Но пожелае да се изплъзне с общи фрази.

— Любовта е странно чувство — каза той. — И често пъти гибелно. Гърците ли я бяха превърнали в богиня? Предполагам, че са били прави, само че те са живели в Златна епоха.

— Фил ги обожаваше.

Фил! Името го бодна, защото изведнъж — със способността си да вижда нещата от всички страни — той разбра защо се бе сприятелила с него. Защото искаше да разговаря за любимия си! Добре! Щом й доставя удоволствие! И каза:

— Струва ми се, че той разбираше от скулптура!

— Да. Обичаше равновесието и симетрията; обичаше безусловната любов на гърците към изкуството.

Равновесие ли? Доколкото си спомняше, у тоя младеж нямаше никакво равновесие; колкото за симетрия… той беше наистина добре сложен. И тия странни очи и високи скули… хм! Симетрия!

— И вие сте от Златната епоха, чичо Джолиън.

Джолиън старши се обърна. Подиграваше ли се с него? Не, очите й бяха меки, кадифени. Ласкаеше ли го? Защо би го ласкала? Нищо не можеше да получи от старец като него.

— Така мислеше Фил. И често добавяше: „Но не мога да му кажа, че се възхищавам от него.“

Ах, пак мъртвия любим; пак желанието да разговаря за него! Той стисна ръката й, полуогорчен от тия спомени, полублагодарен, сякаш съзнаваше каква връзка са те между нея и него.

— Той беше много даровит младеж — промълви Джолиън старши. — Горещо е; напоследък започнах да се изморявам от горещината. Да поседнем.

Седнаха на столовете под един кестен, дето широките листа ги заслоняваха от спокойната следобедна мараня. Хубаво беше да седи тук, да я наблюдава, да чувства, че й е приятно да бъде с него. И, с желание да й достави удоволствие, продължи:

— Предполагам, че вие сте го виждали такъв, какъвто аз никога не съм го виждал. Той трябва да се е чувствал прекрасно с вас. Неговите разбирания за изкуството бяха малко… нови на мене… — Едва не изтърва: „новоизмислени“.

— Да, но той казваше, че вие имате истински усет за красотата.

„Дявол да го вземе!“ — помисли Джолиън старши. Но отговори с дяволито смигване.

— Сигурно е така, иначе нямаше да седя тук с вас.

Тя беше очарователна, когато се усмихваше така, само с очи!

— Фил мислеше, че сърцето ви е от ония, които никога не остаряват. А той беше човек със верен усет.

Той не се улови на това ласкателство от миналото, изречено само от копнеж по мъртвия любим… ни най-малко; все пак му беше приятно да я слуша, защото тя радваше очите му и сърцето, което наистина не бе остаряло. Дали защото — за разлика от нейния любим — той не бе любил никога безнадеждно, бе запазвал винаги равновесие и усет за симетрия? Както и да е! Запазил бе на осемдесет и пет години силите си да се възхищава от красотата. И помисли: „Да бях художник или скулптор! Но аз съм само старец! Всяко нещо с времето си!“

Една прегърната двойка прекоси тревата пред тях по ръба на сянката на кестена. Слънцето бе огряло безмилостно техните бледи, посърнали, неугледни младежки лица.

— Грозен народ сме — каза неочаквано Джолиън старши. — Чудно ми е като виждам как… любовта преодолява това.

— Любовта преодолява всичко.

— Така мислят младите.

— За любовта няма възраст, предел и смърт.

Със своето светнало бледо лице, повдигаща се гръд и големи, тъмни, кротки очи тя приличаше на оживяла. Венера! Но тази обичайна мисъл предизвика незабавно противодействие и той отвърна с намигване:

— То се знае, защото, ако имаше предел, ние нямаше да съществуваме — толкова много неща трябва да преодолява любовта!

После свали цилиндъра си и го изтри с ръкав. Тая голяма неудобна шапка бе сгорещила челото му; напоследък често усещаше прилив на кръв в главата — кръвообращението му не беше като някогашното.

Тя седеше все още загледана право пред себе си; и изведнъж промълви:

— Чудно е, че още съм жива!

Той си спомни думите на Джо: „отчаяна и обезумяла“.

— О! — каза той. — Моят син ви бе зърнал за миг… в оня ден.

— Вашият син ли беше? Аз чух глас в хола; и помислих, че е… Фил.

Джолиън старши видя, че устните й потрепераха. Тя ги закри за миг с ръка, после продължи спокойно:

— В оная нощ отидох на кея. Една жена ме дръпна за роклята. Разказа ми своя живот. Човек може да се засрами, като чуе как страдат другите.

— От ония ли беше?

Айрин кимна; Джолиън старши усети, че настръхна от ужас — ужаса на човек, който не знае какво значи да се бориш с отчаянието. И, почти против волята си, промълви:

— Разкажете ми, ако обичате!

— Все едно ми беше ще живея ли, или ще умра. Когато стигнете дотам, съдбата вече не се стреми да ви погуби. Цели три дни онази жена се грижи за мене… не ме напусна нито за миг. Аз нямах и пари. Затова сега помагам, както мога, на такива като нея.

А Джолиън старши си мислеше: „Да нямаш пари! Каква друга участ може да се сравни с тази? Всичко друго е включено в нея.“

— Бих се радвал, ако бяхте дошли при мене — каза той. — Защо не дойдохте?

Айрин не отговори.

— Защото съм Форсайт навярно? Или заради Джун? Как карате сега? — погледът му неволно я обгърна. Може би и сега!… Не… не беше слаба!

— О, петдесетте лири на година ми стигат.

Отговорът й не го успокои: загубил бе доверие на хората. Ах, тоя Соумс! Но чувството за справедливост задуши веднага осъждането. Не, тя сигурно би предпочела да умре, но не и да вземе дори пени от него! Колкото и да изглеждаше крехка, у нея имаше скрита сила… и вярност. Но защо тоя Босини бе допуснал да го прегазят и я бе оставил съвсем сама?

— И все пак — каза той — занапред, щом имате нужда от нещо, ще се обръщате винаги към мене; иначе ще се сърдя. — После сложи шапката си и добави: — Елате да пием някъде чай. Казах на оня ленивец да даде на конете един час почивка, след това да ме потърси у вас. А сега ще наемем файтон. Не мога повече да ходя както едно време.

Приятна му беше тази разходка до Кенсингтънския край на парка… звукът на гласа й, погледът на очите, фината красота на очарователната жена, която се движеше с него. Приятен беше чаят у Рулфс на Хай Стрийт и излизането от там с голяма кутия шоколад, която люлееше на малкия си пръст. Приятно беше връщането с файтон в Челси и пурата, изпушена по пътя. Тя обеща да го посети в следния неделен ден, да му посвири пак, и той береше вече мислено карамфили и рози за нея. Радост беше да й достави една малка радост — ако такъв стар човек можеше да я зарадва с нещо! Когато пристигнаха, екипажът вече чакаше. Точно по нрава на тоя приятел, който винаги закъсняваше, ако му е поръчано да бърза! Джолиън старши влезе за минутка, само да се сбогува. Тъмният малък ход на апартамента лъхна неприятно на пачули90, а на канапенце до стената — единствената мебел — седеше някаква фигура. Айрин прошепна:

— Само една минутка.

Когато затвориха вратата на малката гостна, той я запита невесело:

— Някое от вашите протежета ли?

— Да. Благодарение на вас мога да й помагам.

Той стоеше прав, с неподвижен поглед, и галеше брадичката си, плашила на времето си толкова хора. Мисълта, че може да съществува някаква близост между отречена от обществото жена и Айрин, го огорчи и уплаши. Какво можеше да стори тя за тая жена? Нищо. Само ще се изложи и ще си създаде неприятности. И той каза:

— Внимавайте, мила. Хората тълкуват в най-лошия смисъл!

— Зная.

Той се смути от спокойната й усмивка.

— Добре тогава… до в неделя — промълви той. — Довиждане.

Тя му подаде буза за целувка.

— Довиждане — повтори той. — Пазете се.

И излезе, без да погледне към фигурата на канапенцето. Върна се през Хамерсмит, за да поръча на един познат доставчик да й изпрати две дузини бутилки от най-хубавото бургундско. Ще трябва да се посъживява от време на време! Едва когато стигнаха в Ричмънд парк, си припомни, че бе тръгнал да си поръчва обувки и се почуди как е могла да му хрумне такава глупава мисъл.

Глава 3

Никога нежните духове на миналото, населяващи дните на един старец, не бяха надничали така рядко около него, както през седемдесетте часа до настъпването на неделния ден. А феята на бъдещето, изпълнено с чара на неизвестността, му се усмихваше с нейните устни. Джолиън старши не се тревожеше и не отиваше до поваления дънер, защото тя бе обещала да дойде за обяд. Един обяд или една вечеря са нещо неотменно; те отстраняват цял мир от съмнения, защото човек ги пропуска само по непреодолими обстоятелства. Игра много пъти крикет с Холи, като й подаваше топката, а тя биеше, за да може да подава през ваканцията на Джоли. Защото тя не беше Форсайт, но Джоли беше… А Форсайтови винаги нападат и бият, докато решат да се оттеглят или станат на осемдесет и пет години. Винаги присъстващият Балтазар ловеше топката, щом му се отдаде случай, а малкият прислужник тичаше подир нея, докато лицето му заприличваше на септемврийско пълнолуние. И, колкото повече броят им намаляваше, толкова по-дълги и лъчезарни изглеждаха дните. В петък вечер той взе хапче за черния дроб, смяташе, че хапчето е най-доброто лекарство и за нея. Ако някой му кажеше, че е започнал навярно да се вълнува, а това е вредно за него, би получил в отговор само един твърд и почти предизвикателен поглед от стоманеносивите очи, които сякаш заявяваха: „Аз знам най-добре какво ми трябва“. Винаги бе знаел и винаги щеше да знае.

В неделя сутринта, след като Холи отиде на черква със своята възпитателка, той реши да види ягодите. Придружен от Балтазар, огледа старателно корените и можа да намери десетина добре узрели ягоди. Не биваше да се навежда; зави му се свят, челото му пламна. Остави ягодите в чинията на обедната маса и разхлади челото си с одеколон. И, както стоеше пред огледалото, забеляза, че е отслабнал. Каква „фиданка“ беше на младини! Хубаво нещо е да си строен… Той не можеше да търпи дебели хора; но бузите му бяха все пак прекалено хлътнали! Тя щеше да пристигне с влака в дванайсет и половина и щеше да дойде по шосето откъм фермата на Гейдж, зад горичката. След като надникна в стаята на Джун, за да се увери, че са приготвили топла вода, тръгна да я посрещне; вървеше бавно, защото усещаше, че сърцето му бие ускорено. Въздухът ухаеше, чучулигите пееха, виждаше се трибуната на стадион Епсън. Чудесен ден! В такъв ден навярно, преди шест години, Соумс е довел Босини да види мястото, където щяха да започнат строежа. Босини именно бе избрал къде да бъде къщата… както му бе казвала често Джун. Напоследък мислеше често за младежа, като че духът му витаеше наистина около неговото последно дело, с надеждата… да я види. Босини… единственият мъж, завладял сърцето й, този, комуто бе отдавала в захлас цялото си същество! Човек на неговата възраст не можеше, разбира се, да си представи тия неща, но душата му тръпнеше от странна тъпа болка… признак на неопределена ревност; и от по-великодушно чувство — от състрадание към тази така рано загубена любов. Само няколко нещастни месеца и… край! Да, да! Той погледна часовника си, преди да навлезе в горичката… едва единайсет и четвърт; още двайсет и пет минути чакане! Но изведнъж, щом мина завоя, я зърна точно там, дето я бе видял първия път — на отсечения дънер, — и разбра, че тя трябва да е дошла с по-раншния влак, за да поседи тук сама поне два часа. Два часа от присъствието й бе загубил. С какъв спомен й бе толкова скъпо това място? Лицето му бе издало навярно тази мисъл, защото тя веднага каза:

— Простете, чичо Джолиън; тук именно за първи път разбрах…

— Добре, добре; това място е ваше, когато й да дойдете. Изглеждате малко „лондончанка“; давали сте прекалено много уроци.

Измъчваше го мисълта, че е принудена да се изморява с разни девойчета, които дрънкат гами с дебелите си пръстчета!

— У какви хора давате уроци? — запита той.

— За щастие главно у еврейски семейства.

Джолин старши й я погледна смаян; за всеки Форсайт евреите са нещо странно и съмнително.

— Те обичат музиката и са много любезни.

— И трябва да бъдат, дявол да ги вземе! — Той я улови под ръка (лявата страна го наболяваше, щом започнеше да се изкачва) и добави: — Виждали ли сте някога такива лютичета? Разцъфнали са за една нощ.

Погледът и прелетя над поляната като пчела към цветя и мед.

— Исках да ги видите… и не позволих да пуснат кравите. — После си спомни, че тя идва тук, за да разговаря за Босини, и посочи часовниковата кула над конюшнята: — Предполагам, че той не би ми позволил да туря това нещо там… Нямаше чувство за време, доколкото си спомням.

Но тя притисна леко ръката му до своята и, вместо отговор, заговори за цветята; той разбра целта й — да не помисли, че е дошла само заради покойния й любим.

— Най-хубавото цвете, което ще ви покажа — продължи тържествено той, — е моята любимка. Ей сега ще се върне от черква. У нея има нещо, което ми напомня донейде за вас. — Не му се стори чудновато, че се изразява така, вместо да каже: „У вас има нещо, което ми напомня донейде за малката.“ Ах! Ето я и нея!

Следвана от възпитателката, чието храносмилане било разстроено преди двайсет и две години, при обсадата на Страсбург91, Холи изтича към тях откъм дъба. Спря се на десетина ярда, за да погали Балтазар, като си даде вид, че тъкмо затова е тичала. Но Джолиън старши я познаваше много добре и веднага каза:

— Е добре, миличка, ето дамата в сиво, която ти бях обещал.

Холи се изправи и вдигна глава. Дядо й наблюдаваше дяволито и двете; Айрин се усмихна, Холи загледа отначало сериозно-изпитателно, после се усмихна срамежливо, и накрая прояви много по-дълбоко чувство. Това дете имаше усет за красотата… разбираше кое колко струва! Той се зарадва, като ги видя, че се целунаха.

— Мисис Ерън, мамзел Бос. И така, мамзел, хубава ли беше проповедта?

Сега, когато не му оставаше много време, и, доколкото беше запазил известно отношение към църквата, той се интересуваше само от онази част на богослужението, която беше свързана с мира сега. Мамзел Бос протегна тънката си ръка в черна кожена ръкавица — тя бе служила винаги у добро семейства, — а тъжните очи на слабото й жълтеникаво лице сякаш питаха: „Добррре възпитана ли сте?“ Щом Холи и Джоли направеха нещо неприятно — а това не беше рядко явление, — тя им казваше: „Малките Тейлър никога не правеха така — те бяха много добррре възпитани деца“. Джоли намрази малките Тейлър; а Холи страшно се чудеше защо не може да стане като тях. „Странна душица“ — казваше си Джолиън старши, когато мислеше за мамзел Бос.

Обедът мина чудесно, а набраните от него гъби и ягоди и още една бутилка ароматно рейнско му вдъхнаха духовитост и увереност, че утре ще има непременно екзема. След обяда седнаха под дъба да пият турско кафе. Той не се огорчи, когато мамзел Бос се оттегли, за да пише неделното писмо до сестра си, чийто живот бил застрашен някога поради глътването на карфица — една случка, която тя разказваше всеки ден на децата като предупреждение, че трябва да дъвчат бавно и да внимават какво ядат. Върху килимче от каретата, постлано пред пейката, Холи и Балтазар се закачаха и играеха, а Джолиън старши, кръстосал на сянка нозе, пушеше с наслада пурата си и гледаше Айрин, седнала на стола-люлка. Лека, едва олюляваща се сива фигура, с някое слънчево петно тук-там, с едва отворени устни и тъмни, кротки очи под полуспуснатите клепачи. Изглеждаше доволна; сигурно се чувстваше добре, щом беше дошла да го види. Егоизмът на старостта не бе го обзел напълно, защото той можеше все още да изпитва радост от радостта на другите и да разбира, че колкото и да са важни собствените му желания, не са най-важното нещо в света.

— Тук е много тихо — каза той. — Не бива да идвате, ако ви е скучно. Но истинска радост е човек да ви вижда. Освен вас, малката е единственото същество, чието присъствие ме радва.

От усмивката й разбра, че тя не е безчувствена към комплимента и това го насърчи.

— Не ви лаская — увери я той. — Никога не казвам на жена, че се възхищавам от нея, като изключим жена ми едно време; а съпругите са доста странно нещо. Тя очакваше да й повтарям това по-често, отколкото го чувствах — там е работата!

Лицето й някак необяснимо помръкна и, като се уплаши да не е казал нещо неприятно, той побърза да заключи:

— Когато малката се омъжи, надявам се да намери човек, който ще разбира по-добре чувствата на жените. Аз няма да бъда тук тогава; браковете са голяма неразбория, а не искам тя да се сблъска с такова нещо. — И като се досети изведнъж, че е казал още по-голяма глупост, добави: — Това куче ще одраска някого.

Настъпи мълчание. За какво мислеше това хубавичко същество с похабен живот, отрекло се от любовта, макар и създадено за нея? Някой ден, когато той не ще бъде вече тук, тя ще си намери може би нов другар — не така безразсъден като младежа, който се бе оставил да го прегазят. Да! Ами съпругът?

— Не ви ли безпокои Соумс? — запита той.

Тя поклати глава. Лицето й се затвори изведнъж. Въпреки всичката си кроткост, тя беше непреклонна. И някакво внезапно прозрение за неумолимостта на сексуалната омраза пробягна в съзнанието на този човек от ранната викторианска култура — много по-древна от културата на настоящето, — който не бе се замислял никога по такива първобитни въпроси.

— Това е все пак утешително — каза той. — Днес се виждат трибуните на стадиона. Искате ли да се поразходим?

През цветната и овощна градина, покрай високите външни зидове, дето растяха на припек праскови и водни круши, през конюшните, лозето, гъбарника, лехите с аспарагус, розариума, лятната къща, той я разведе напред — дори в зеленчуковата градина, да видят дребния зелен грах, който Холи обичаше да рони с пръст от шушулките и да лапа от дланта на мургавата си ръчичка. Показа й много прекрасни неща, а Холи и Балтазар подскачаха напред или се връщаха от време на време към тях, да ги послушат. Това беше един от най-щастливите следобеди, които беше прекарал, но той се умори и с удоволствие седна в салона за музика, дето я остави да му поднесе чай. Дошла бе една от малкото приятелки на Холи — русо дете, подстригано като момче. Двете се заиграха под стълбите, по стълбите, из галерията горе. Джолиън старши помоли за Шопен. Айрин му изсвири етюди, мазурки, валсове; двете деца се промъкнаха и сгушиха до пианото да слушат, навели своите тъмнокоса и златокоса глави. Джолиън старши ги загледа.

— Я да потанцувате вие двете! Те започнаха срамежливо, с погрешна стъпка. Заподскачаха и се завъртяха усърдно, макар и неумело, около стола и под звуците на валса. Той ги гледаше, а пианистката се обърна усмихнато към малките балерини и си помисли: „Най-прелестното нещо, което съм виждала от цяла вечност насам.“ Нечий глас се обади:

— Holee! Mais enfin… qu’est — ce que tu fait la… danser le Dimanche! Viens donc!92

Но децата се приближиха до Джолиън старши, знаеха, че ще ги защити, и го гледаха в лицето, чието изражение показваше, че той наистина е „натясно“.

— В хубав ден се вършат хубави дела, мамзел. Вината е моя. Хайде, пилета, идете да пиете чай.

Когато те се отдалечиха, последвани от Балтазар, който участваше във всяко ядене, той смигна дяволито на Айрин и каза:

— Това е то! Много са сладки, нали? Имате ли малки ученици?

— Да, три… Двете са безкрайно мили.

— Хубавички ли са?

— Очарователни.

Джолиън старши въздъхна; любовта му към малките беше ненаситна.

— Моята любимка много обича музиката; ще стане пианистка един ден. Бихте ли ми казали мнението си за нейните изпълнения?

— Разбира се.

— Надали бихте желали… — Не доизрече думите: „Да й давате уроци.“ Самата мисъл, че тя дава уроци, му беше неприятна; но така би могъл да я вижда редовно. Тя стана и отиде при него.

— Много бих желала, само че тук е и Джун… Кога ще се върнат?

Джолиън старши се намръщи:

— Не по-рано от средата на идния месец. Но какво от това?

— Вие казахте, че Джун ми е простила, но тя не е забравила, чичо Джолиън.

Да забрави ли? Трябва да забрави, щом той желаеше това.

Сякаш в отговор на тази мисъл Айрин поклати глава:

— Знаете, че не би могла; не се забравя.

Пак това проклето минало! И той каза недоволно и безпрекословно:

— Хм! Ще видим.

Говори й повече от час за децата, за стотици дребни неща, докато екипажът дойде и я отведе в къщи. След като я изпрати, върна се на стола си и дълго седя там, като поглаждаше бузите и брадичката си и се унасяше в мисли за изминалия ден.

Подир вечеря се отби в кабинета и извади лист хартия. Постоя няколко минути, без да напише нищо, после стана и отиде пред картината „Холандски рибарски лодки при залез“. Мислеше не за картината, а за своя живот. Решил бе да й остави нещо в завещанието си; нищо не може да развълнува повече спокойните глъбини на мисълта и спомена. Ще й остави част от своето богатство, от стремежите, делата, способностите и труда, създали това богатство; ще й остави част от всичко, което бе пропуснал в живота, изживян в разум и твърдост! Да! Но какво бе пропуснал? „Холандските рибарски лодки“ отказваха да отговорят; той отиде до балконската врата, дръпна завесите и я отвори. Задухал беше вятър и един миналогодишен дъбов лист, оцелял някак от метлата на градинаря, шумолеше леко в здрача по каменната тераса. И нищо друго; само мирис на наскоро полян хелиотроп. Прелетя прилеп, птица изчурулика за последен път. Над дъба изгря последната звезда. Фауст в операта бе разменил живота си за няколко години младост! Оставаше му само да се радва отдалеко на красотата, додето може, да й отреди нещо в завещанието си. Но колко? Неспособен сякаш да реши това, докато гледаше в тихата волност на тази извънградска нощ, той се върна и отиде до камината. Тук бяха любимите му бронзови статуи — Клеопатра, притиснала до гърдите си усойница; Сократ; хрътката с малкото й; як мъж, уловил поводите на няколко коня. „Те ще останат! — помисли той и болка сви сърцето му. — Хиляда години живот е пред тях!“

„Колко?“ Достатъчно, във всеки случай, за да я спаси от предивременно остаряване, да отдалечи, доколкото е възможно, бръчките от лицето й, среброто от тия златисти коси. Той ще поживее може би още пет години. Тя ще е минала тогава трийсетте. „Колко?“ Тя нямаше нито капка от неговата кръв! Верността към избрания от преди повече от четиридесет години жизнен път, когато се бе оженил и бе създал тази тайнствена общност, наречена семейство, го предупреждаваше: „Който не е от твоята кръв, няма право на нищо!“ Това хрумване беше просто разсипничество. Чудачество, своенравие, постъпка на вдетинен старик. Истинското му бъдеще беше въплътено в хората от неговата кръв, чрез които ще продължи да живее и когато не ще бъде тук. Отвърна глава от бронзовите статуетки и се загледа в старото кожено кресло, дето бе изпушил толкова пури. И изведнъж му се стори, че я вижда седнала там в сивата рокля, уханна, кротка, мила, вдигнала към него тъмните си очи. О, не! Тя не искаше да го знае, мислеше само за своя любим. Но, волно или неволно, тя стоеше тук и го радваше със своята красота и нежност. Никой нямаше право да й натрапва обществото на един старец, да изисква от нея да му свири, да му позволява да я гледа… безвъзмездно! Всяко удоволствие на тоя свят се заплаща! „Колко?“ Той имаше предостатъчно пари, синът му и трите му внучета нямаше да усетят липсата на тая отделена троха. Сам е спечелил всичко, до последния пенс; и може да го остави комуто пожелае, да си позволи това малко удоволствие. Върна се при писалището. „Е, добре, ще го направя — каза си той. — Да мисля каквото щат. Ще го направя!“ И седна.

„Колко?“ Десет хиляди, двайсет хиляди… колко? Да би могъл с парите си да купи поне една година, поне един месец младост! Сепна се от тая мисъл и побърза да напише:

Запечата плика, сложи му марка, върна се до прозореца и пое дълбоко дъх. Навън беше тъмно, но вече блещукаха много звезди.

Глава 4

Събуди се в два и половина, а — както знаеше от дълъг опит — този час засилваше тревожно всички мисли. Опитът го бе научил също, че следващото редовно събуждане в осем часа доказваше глупостта на тая тревога. Мисълта, която го изплаши неочаквано тая сутрин, беше, че ако се разболее — нещо вероятно на неговата възраст, — не ще може да вижда Айрин. От тая мисъл имаше само една стъпка до съзнанието, че ще бъде отделен от нея и щом синът му и Джун се върнат от Испания. Как би могъл да оправдае желанието си да вижда една жена, която бе откраднала — посред нощ човек не подбира думите! — любимия на Джун? Той беше мъртъв вече; но Джун беше упорито същество; с добро сърце, но упорита като пън и наистина неспособна да забрави! Те щяха да се върнат към средата на идния месец. Оставаха му още пет седмици, за да се порадва на новото чувство, озарило края на живота му. Мракът му разкри невероятно ясно естеството на това чувство. Възхищение пред красотата… копнеж да вижда това, което радва очите. Смешно на неговата възраст! И все пак… как би поискал от Джун да превъзмогне мъчителния спомен, как да не изглежда чудак в очите на сина си и жена му? Ще бъде принуден да се мъкне до Лондон, а това го уморяваше; после и най-лекото неразположение щеше да го лиши от тази възможност. Той лежеше с отворени очи, стискаше зъби от яд и се наричаше стар глупак, а сърцето му ту биеше силно, ту като че ли спираше изведнъж. Видя как утрото освети прозорците, чу как птиците запърхаха и зачуруликаха, как петлите пропяха, после заспа отново и се събуди уморен, но с ясен ум. Пет седмици няма защо да се тревожи — цяла вечност на неговата възраст! Но среднощната тревога бе оставила своя отпечатък, засилила бе волята му на човек, свикнал да постъпва винаги както желае. Ще я вижда колкото си иска! Защо да не отиде в града и да направи веднага това допълнение към завещанието си, вместо да пише на своя адвокат; може да я заведе и на опера! Но ще отиде с влак, защото не иска оня дебелак Бикън да се подсмива зад гърба му. Прислужниците са големи разбойници; а положително са чули за някогашната история между Айрин и Босини… Всички знаят и отгатват каквото не знаят. Сутринта й писа:

Но къде? От десетки години не бе вечерял в Лондон другаде, освен в своя клуб или в някой частен дом. Да! Оставаше онзи моден ресторант в Ковън Гардън!…

Тя ще разбере, че иска да й доставиш малко радост; защото мисълта, че би могла да допусне у него копнеж да я види, му беше подсъзнателно неприятна; не беше редно толкова стар човек да си припомня навиците, за да се възхищава на красотата, особено на една красива жена.

Колкото и да бяха кратки, пътуването и посещението до адвоката го измориха. Беше и горещо, затова, след като се облече за вечеря, той полегна да си почине на дивана в спалнята. Навярно бе загубил за малко съзнание, защото се опомни с твърде странно чувство, стана с усилие и позвъни. О! Минаваше седем! И той беше тук, а тя може би го чакаше! Но замайването го обзе отново и го принуди да легне на дивана. Чу гласа на прислужничката:

— Звъняхте ли, сър?

— Да, влезте — „Не виждам ясно поради мъглата пред очите ми.“ — Не ми е добре. Донесете ми амоняк.

— Да, сър. — В гласа й прозвуча уплаха.

Джолиън старши направи усилие.

— Не, почакайте. Занесете тази бележка на племенницата ми… дамата, която чака в хола… една дама в сиво. Кажете, че мистър Форсайт не е добре… от горещината. Много се извинява, ако не отиде веднага долу, да не го чака за вечерята.

След като момичето излезе, той помисли без сила: „Защо казах «една дама в сиво»? Тя може и да е в друга рокля. Амоняк!“ Не изпадна вече в безсъзнание, но все пак не усети кога Айрин беше влязла и застанала край него, като държеше под носа му стъкло с амоняк и оправяше възглавницата зад гърба му. Чу тревожния й глас:

— Какво ви е, скъпи чичо Джолиън?

Усети смътно до ръката си лекото докосване на устните й; после вдъхна дълбоко и кихна от силния амоняк.

— Ха! — отвърна той. — Нищо ми няма. Как се озовахте тук? Слезте да вечеряте… Билетите са на тоалетната масичка. След една минутка ще се оправя.

Усети на челото си хладната й ръка; усети дъха на виолетки и остана така, раздвоен между насладата и решението да се съвземе по-бързо.

— Я гледайте! Та вие сте наистина в сиво! — каза той. — Помогнете ми да стана.

Щом стъпи на нозе, се отърси.

— Как може да припадам така! — И тръгна съвсем бавно към огледалото: „Какъв мъртвешки вид!“ Тя прошепна зад него:

— Не бива да слизате, чичо! Трябва да почивате!

— Глупости! Една чашка шампанско ще ме оправи веднага. Не искам да пропусна операта.

Но придвижването по коридора беше трудно. Какви килими постилаха из тия модерни заведения. Толкова дебели — нозете ти потъват в тях на всяка стъпка! В асансьора забеляза колко загрижена изглеждаше тя и й каза с една забележимо намигване:

— Чудесен домакин!

Когато асансьорът спря, трябваше да се улови здраво за пейката, за да й попречи да се изплъзне под него; но след супата и шампанското се усети много по-добре и започна да изпитва удоволствие от това неразположение, пробудило такава загриженост в държанието й.

— Бих желал да имам дъщеря като вас — каза неочаквано той; после, забелязал усмивката в погледа й, продължи: — Не бива да се погребвате в миналото на вашата възраст, ще имате достатъчно време за това, когато стигнете моите години. Роклята ви е много хубава… в чудесен стил.

— Сама я ших.

О! Жена, която може да ушие сама такава хубава рокля, не е загубила интерес към живота.

— Радвайте се, докато е време — каза той; — и изпийте тази чаша. Искам да видя малко руменина на бузите ви. Не трябва да пропиляваме живота си; не бива. Тази вечер ще чуем новата Маргарита; дано не е дебела. А Мефисто… не мога да си представя нещо по-ужасно от това, да видя някой дебел артист в ролята на дявола.

Но не отидоха на опера, защото, когато ставаше от трапезата, отново му се зави свят и Айрин настоя да си почине и да си легне рано. Щом се разделиха пред входа на хотела, след като плати на кочияша, за да я отведе до Челси, Джолиън старши седна отново за миг, още веднъж да си припомни думите й: „Толкова сте мил към мене, чичо Джолиън.“ Та кой не би бил! Искаше му се да остане още един ден и да я заведе в Зоологическата градина, но два дни скитане с него би я отегчило до смърт. Не, ще трябва да чака до следния неделен ден; тя обеща да дойде тогава. Ще уредят въпроса с уроците за Холи, макар и само за един месец. Оная мамзел Бос няма да е доволна, но ще трябва да се примири. И като стисна до гърдите си вехтия сгъваем цилиндър, тръгна с асансьора.

На другата сутрин взе кола за гара Ватерло, като се бореше с желанието да каже: „Отведете ме в Челси.“ Но той имаше непоколебим усет за мярка. Освен това се чувстваше още слаб и не желаеше да се изложи вън от къщи на нов припадък като снощния. Пък и Холи го чакаше — и него, и това, което носеше в чантата си. Не че любимката му проявяваше користна любов… тя беше въплъщение на нежност и обич; и изведнъж, с горчивия цинизъм на старостта, той се запита дали Айрин не дружеше с него именно от користна любов. Не, и тя не беше от тоя вид. Нямаше, горката, никакъв усет да подреди живота си, никакъв усет за собственост! Освен това той не бе споменавал пред никого за допълнението към завещанието си, нито щеше да спомене… доста е на всеки ден доброто му.93

В каретата, която го посрещна на гарата, Холи правеше усилие да удържа Балтазар и техните ласки превърнаха в тържество завръщането у дома. През целия прекрасен топъл ден и почти през целия следващ той почиваше на сянка, доволен и спокоен, а закъснялото лятно слънце позлатяваше моравите и цветята. Но на самотната вечеря в четвъртък започна да брои часовете: още шейсет и пет, докато дойде време да я посрещне пак в горичката, да тръгне редом с нея из поляните. Смяташе да се посъветва с лекаря за припадъка, но тоя приятел сигурно щеше да му наложи почивка, никакви вълнения и така нататък; а той не искаше да го спъват, да му приказват за болест… ако я имаше; не искаше да слуша такива неща тъкмо сега, при това ново чувство. Погрижи се да не спомене нищо в писмото до сина си: веднага щяха да се върнат! Но не се замисли дали това премълчаване се дължеше на желанието да не смущава техните удоволствия или своите собствени.

Вечерта, позадрямал в кабинета, след като бе допушил пурата си, дочу изведнъж шумолене на рокля и усети лъх от виолетки. Отвори очи и я видя до камината в сивата рокля да протяга ръце. Странно беше това, че — макар да не държаха нищо — тия ръце сякаш обвиваха нечия шия. Главата й беше отметната назад, с отворени устни и затворени очи. Тя изчезна изведнъж и на мястото й останаха само камината и бронзовите статуи по нея. А докато тя беше там, те не се виждаха — виждаше се само камината и стената. Разстроен и смутен, той стана. „Трябва да взема лекарство, не съм добре.“ Сърцето му биеше прекалено бързо, усещаше, че се задушава; отиде до прозореца, отвори го и вдъхна свеж въздух. Някъде лаеше куче, сигурно отвъд горичката във фермата на Гейдж; прекрасна, тиха нощ, но колко тъмна! „Задрямал съм! — помисли си той. — Това е всичко! И все пак бих се заклел, че очите ми бяха отворени!“ Някой като че въздъхна в ответ.

— Какво става? — запита рязко той. — Кой е?

Сложи ръка на гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце, и излезе на терасата. Нещо профуча леко покрай него в тъмнината. „Шт!“ Беше големият сив котарак. „Босини приличаше на едър котарак! — помисли той. — него именно тя… тя… Той все още я владее!“ Отиде до края на терасата и погледна надолу в мрака; можеше да съзре само няколко маргаритки, пръснати по неокосената морава. Днес те са тук, утре ги няма! После изгря луната, която виждаше всички, млади и стари, живи и мъртви, без да иска да ги знае! Скоро идваше и неговият ред. За единствен ден младост той би дал всички останали! Обърна се отново към къщата. Видя прозорците на детската спалня горе. Любимката му сигурно спеше. „Дано това куче не я събуди! — помисли си той. — Какво ни кара да обичаме? Какво ни кара да умираме? Трябва да си легна вече.“

Прибра се полека по посивелите от лунното сияние плочи на терасата.

Глава 5

Как другояче един стар човек може да прекарва дните си, ако не в спомени за хубавото минало? В тях поне няма вълнуващ плам, а само бледо зимно слънце. Черупката може да издържи леките удари на динамото на спомените. Трябва да не се доверява на настоящето и да отбягва бъдещето. Само заслонен зад плътна сянка може да следи как слънцето пропълзява към нозете му. Ако грее лятно слънце, по-добре да не излиза никак, да не го бърка със слънцето на късната есен! Така може би ще угасва тихо, бавно, неусетно, докато накрая нетърпеливата природа го стисне за гърлото в някое ранно утро, още преди светът да се е пробудил. И върху надгробната му плоча ще напишат: „В преклонна възраст!“ Да! Ако запази докрай принципите си, един Форсайт може да живее дълго и след като е починал.

Джолиън старши съзнаваше всичко това, но все пак у него имаше нещо, което надхвърляше форсайтовското. Защото знае се, че един Форсайт не бива да обича красотата повече от разума; нито хрумванията — повече от здравето си. А у него напоследък туптеше нещо, което с всеки удар все повече разяждаше изтънялата черупка. Разумът му разбираше, че е така, но разбираше също, че не може да спре това туптене, нито би пожелал да го спре, ако можеше. Но ако му кажехте, че живее от капитала си, би ви сразил с поглед! Не! Човек не живее от капитала си: такова нещо е недопустимо! Призраците от миналото са по-действителни от фактите на настоящето. А той е смятал винаги, че е грях да живееш от капитала си: не би могъл да допусне подобно тежко обвинение да се приложи към самия него. Удоволствието носи здраве; красотата радва погледа; да живееш отново… с младостта на младите… А какво друго вършеше той?

Методично, както бе постъпвал през целия си живот, разпределяше той своето време. Всеки вторник заминаваше с влак до града; вечеряше с Айрин, после отиваха на опера. В четвъртък отиваше в града, оставаше някъде дебелия кочияш и конете, срещаше я в Кенсингтънските градини, връщаше се при каретата си, след като я изпрати, и се прибираше навреме за вечеря. В къщи споменаваше, че през тия два дни има работа в Лондон. В сряда и в събота Айрин идваше да дава урок по музика на Холи. Колкото по-голямо удоволствие изпитваше от присъствието й, толкова по-строго внимателен ставаше; просто един безучастно любезен чичо… защото все пак беше стар човек. Но въпреки всичко това, закъснееше ли тя, започваше да се безпокои без мярка. Ако изобщо не дойдеше, както се случи на два пъти, очите му гледаха тъжно, като очи на старо куче, и не можеше да заспи.

Така мина един месец… един летен месец из полето и в сърцето му, с лятната градина и умората от нея. Кой би повярвал преди няколко седмици, че той ще очаква почти с ужас завръщането на сина и внучката си? Такава приятна свобода, такова връщане към независимостта, която човек има, преди да е създал семейство, бе намерил той в тия седмици с прекрасно време, в това общуване със същество, което не искаше нищо и оставаше винаги някак непознато, запазило чара на тайнственост. То беше като глътка вино за него, свикнал така отдавна да пие само вода, че бе почти забравил как виното нахлува в кръвта и упойва съзнанието. Цветята имаха по-ярки багри; уханията, музиката, слънчевата светлина бяха по-животворни — не само спомени от минала радост. Имаше смисъл в живота, имаше какво да очаква. Живееше само с новата си цел, не с размисли за миналото; а това е съществена разлика на неговите години. Насладите на хубавата трапеза, винаги маловажни за човек, въздържан по природа, бяха загубили вече всякакво значение. Той ядеше малко, без да обръща внимание какво; слабееше непрестанно, изглеждаше все по-изтощен. Станал бе отново „строен като фиданка“; а огромните очи с хлътнало слепоочие придаваха още по-голямо благородство на изтънялата фигура. Съзнаваше много добре, че трябва да повика лекар, но свободата беше премного приятна. Не желаеше да заплати със загуба на свобода лекуването на тежкото дишане и болките в гърдите, да се върне към вегетарианската диета и земеделските списания с илюстрации на кръмно цвекло в естествена големина, с които се развличаше преди появата на новата радост в живота му. О, не! Увеличи броя на пурите. Правилото му беше винаги по две на ден. Сега пушеше по три, понякога и четири — така пуши всеки човек, обзет от творчески порив! Често си казваше: „Трябва да се откажа от пушенето и кафето; трябва да се откажа от друсането до града.“ Но не се отказваше; нямаше никой около него да му прави забележки, а това беше безценен дар. Прислугата може би се чудеше, но разбира се, не продумваше. Мамзел Бос беше премного загрижена за собственото си храносмилане и премного „добре възпитана“, за да направи някакъв личен намек. Холи не можеше още да съзира промяната у този, който й беше едновременно играчка и божество. Само на Айрин оставаше да го моли да се храни по-добре, да почива през горещите часове на деня, да взима лекарство за укрепване и така нататък. Но тя не му казваше, че е причина за отслабването му, защото никой не вижда опустошението, което е извършил. Човек на осемдесет и пет години няма страсти, но красотата, която буди страст, вълнува по старому, докато смъртта затвори очите, жадуващи за нея.

В първия ден от втората седмица през юли той получи от Париж писмо от сина си, който съобщаваше, че се връщат в петък. Това беше по-сигурно от самата съдба, но с трогателната непрозорливост, с която старите се надарени, за да могат да издържат докрай, той никога не го допускаше напълно. Сега вече го повярва и разбра, че нещо трябва да се предприеме. Не можеше да си въобрази живота без този нов интерес, но и невъобразимите неща не съществуват, както Форсайтови откриват непрекъснато от собствен опит. Той седеше в старото кожено кресло, сгъваше и прегъваше писмото и дъвчеше с уста края на незапалената пура. Утре ще бъде последният вторничен излет в града. Навярно ще може все още да отива по веднъж в седмицата, под предлог, че се среща със своя адвокат. Но и това ще зависи от здравето му, защото отсега нататък ще започнат да се суетят около него. Уроците! Уроците трябва да продължат! Айрин ще трябва да преглътне скрупулите си, а Джун — да прибере чувствата в джоба си. Направи го някога, в деня, когато разбра за смъртта на Босини; щом го бе направила тогава, сигурно ще може да го стори и сега. Четири години, откакто й бе нанесена тази рана… Не е християнско да пази спомена за старите обиди. Джун имаше силна воля, но неговата беше по-силна, защото дните му бяха преброени. Айрин беше отстъпчива, сигурно щеше да направи това за него, ще сподави естественото си огорчение, за да не огорчи него. Уроците трябва да продължат; само така ще бъде спасен. След като запали най-после пурата, той започна да обмисля как да представи нещата пред близките си, как да им обясни това странно приятелство; как да забули и скрие голямата истина — че не може да се лиши от гледката на красотата. Да! Холи! Холи я обичаше, радваше се на уроците с нея! Тя ще го спаси… мъничката му любимка! Тая щастлива мисъл го разведри и той се запита защо се бе тревожил така ужасно. Не бива да се тревожи, веднага след това усети странна слабост, сякаш е само наполовина на тоя свят.

След вечеря тоя ден замайването му с повтори, макар да не загуби съзнание. Не позвъни, защото всички щяха да се разтревожат и отиването му в града на другия ден още повече ще се хвърли на очи. Когато човек остарее, всички се наговарят да ограничат свободата му, и то защо? За да го държат още малко жив. Но той не искаше живот на такава цена. Само Балтазар видя самотното му съвземане от тая слабост; погледна как господарят му отиде до бюфета да си налее бренди, вместо да му даде бисквита. Когато почувства най-после, че може да се завлече до стълбите, Джолиън старши тръгна за спалнята. И, при все че на сутринта все още се олюляваше, мисълта за предстоящата вечер го поддържаше и крепеше. Такова удоволствие беше да я покани на хубава вечеря… (подозираше, че тя не си дояжда, когато се храни сама) и да гледа в операта как очите й светват, как устните неволно се усмихват. Тя нямаше много развлечения, а днес той можеше да й поднесе за последен път този дар. Но когато взимаше пътната си чанта, усети, че би предпочел да не му предстои умората да се облича за вечеря, нито изпитанието да й съобщи за връщането на Джун.

Тази вечер даваха „Кармен“ и той съобщи новината в последния антракт, отлагайки я подсъзнателно до последния миг. Тя я посрещна спокойно, защото игривата музика прозвуча веднага и трябваше да замълчат. Лицето й прие отново своята маска, зад която ставаха толкова неща, които той не можеше да види! Трябваше й време, разбира се, да обмисли всичко! Нямаше защо да я притеснява; тя ще дойде утре следобед за урока, ще я види тогава, след като е посвикнала с мисълта. Във файтона й говореше само за Кармен; виждал бе по-добри едно време, но и тази не беше лоша. Когато се ръкуваха за лека нощ, тя се наведе бързо и го целуна по челото.

— Сбогом, мили чичо Джолиън, толкова добър бяхте към мене.

— До утре, значи — каза той. — Лека нощ и приятни сънища.

— Приятни сънища — повтори тихо тя. А през прозорчето на отминаващия файтон той зърна лицето й, обърнато към него, и лекото махане на протегнатата отвън ръка.

Тръгна да търси полека стаята си. Никога не му даваха една и съща и той не можеше да свикне с тия „модни“ спални с нови мебели и сивозеленикави килими, изпъстрени с алени рози. Беше възбуден, а проклетата „Хабанера1“ продължаваше да звучи в главата му. Никога не бе смогнал да разбере френските й думи, но знаеше смисъла им, ако изобщо имаше някакъв смисъл в тая дива неразбираема циганска история. Да, в живота има нещо, което разстройва всички планове и намерения… и кара мъжете и жените да играят, както им свирят. Той лежеше, втренчил хлътналите си очи в тъмнината, дето властвуваше тая неразбираема сила. Мислиш, че си господар на живота си, а той се изплъзва зад теб, сграбчва те за врата, навежда те ту на едната, ту на другата страна и накрая непременно ще те удуши! Никак не е чудно да постъпва така и със звездите — сблъсква ги една с друга, после ги захвърля на разни страни; не му омръзва да си играе така. Пет милиона души в огромния глупав град, всички във властта на тази жизнена сила, подскачаха като грахови зърна върху дъска, по която сте ударили вестник. Да — а! Но той няма да подскача още дълго… ще си почине в дълбокия, вечен сън!

Колко горещо беше тук… и колко шумно! Челото му гореше; тя го бе целунала точно там, дето бяха грижите; точно там — сякаш им знаеше мястото и искаше да ги отнесе с целувката си. Но вместо да ги отнесат, устните й оставиха само една мъчителна тревога. Тя не бе му говорила никога с такъв глас, не бе помахвала с ръка, не бе се обръщала да го погледне още веднъж на тръгване. Той стана и дръпна завесата; стаята му гледаше към реката. Нямаше прохлада, но гледката на широката, течаща, спокойна, вечна река го успокои. „Най-важното — помисли той — е да не досаждам никому. Ще мисля за малката и ще заспя.“ Но много време мина, преди горещината и тропотът в лондонската нощ да заглъхнат за кратко в лятната сутрин. И Джолиън старши почти не спа.

Когато се прибра на другия ден у дома си, отиде в цветната градинка и с помощта на Холи, която много обичаше цветя, набра голям букет карамфили. Каза й, че са за „дамата в сиво“ — име, с което все още я назоваваха помежду си; сложи ги във ваза в кабинета, дето смяташе да поговори с Айрин, още с идването й, за завръщането на Джун и за бъдещите уроци. Уханието и багрите на карамфилите ще му помогнат. След обяда полегна, защото се чувстваше много уморен, а екипажът щеше да я доведе от гарата едва в четири часа. Но с наближаването на това време започна да нервничи и отиде в занималнята, която гледаше към шосето. Щорите бяха пуснати, Холи и мамзел Бос се бяха подслонили тук от жегата на юлския ден и се занимаваха с копринените си буби. Джолиън старши изпитваше естествено отвращение към тия методични животинчета, които по глава и цвят приличаха на слонове и прояждаха на безброй места хубавите зелени листа; освен това намираше, че страшно вонят. Той седна до прозореца на покрития с крепон диван, отдето можеше да вижда шосето и да вдъхне свеж по-въздух, доколкото го имаше; а Балтазар, който обичаше в горещи дни да седи на кретон, скочи до него. Пианото беше покрито с виолетов калъф, почти посивял от избеляване, а върху него бяга първите лавандули, изпълнили стаята със своето ухание. Въпреки прохладата, а може би заради прохладата, пулсирането на живота уморяваше отпадналите му сетива. Всеки слънчев лъч, проникнал през пролуките, му досаждаше със своя блясък; кучето миришеше ужасно; уханието на лавандулата беше непоносимо; копринените буби, надигнали сивозеленикавите гърбове, изглеждаха противно живи; а тъмната глава на Холи, наведена над тях, блестеше като коприна. Чуден и жестоко могъщ е животът, когато сте остарял и слаб; като че ли ви се надсмива със своето многообразие и туптяща жизненост. Никога допреди последните седмици не бе изпитвал това странно чувство — да се носи с половината си същество по течението на живота, а с другата половина, останала на брега, да наблюдава безпомощното отминаване. Само при Айрин това раздвоение изчезваше.

Холи обърна глава, посочи пианото с мургавата си ръчичка — защото да показваш с пръст, не беше знак на „добро възпитание“ — и каза свенливо:

— Погледни „дамата в сиво“, дядо, нали е хубава днес?

Сърцето на Джолиън старши трепна, стаята се замъгли за миг, после се проясни отново и той каза с дяволито намигване:

— Кой я облече?

— Мамзел.

— Holee! Не говори глупости!

Ах, тази превзета французойка! Още не бе се помирила, че й отнеха уроците по пиано. Това не улесняваше задачата му. Малката беше единственият приятел и на двамата. А уроците взимаше все пак тя! И той няма да отстъпи… няма да отстъпи за нищо на света. Погали топлата козина по главата на Балтазар и чу гласа на Холи:

— Нали нищо няма да се промени, когато се върне мама? Знаеш, че тя не обича чужди хора.

Думите на детето сякаш обгърнаха Джолиън старши с мразовитата съпротива на околните и му разкриха изведнъж всички опасности на новопридобитата свобода. Ох!

Ще трябва да се признае за стар, да се подчини на грижите и любовта им, или да се бори за запазване на новото, така скъпо другарство; а борбата го уморяваше до смърт. Но отслабналото, изтощено лице се сви решително, превърна се само в една твърда брадичка. Негов беше този дом, негов беше и животът му; имаше да отстъпи! Погледна часовника си, остарял и изтънял като самия него. Носеше го от петдесет години. Минаваше четири! Целуна по главичката Холи и слезе в хола. Искаше да посрещне Айрин, преди да се е качила за урока. Щом чу колелата, излезе пред входа и видя веднага, че екипажът е празен.

— Влакът пристигна, сър; но дамата не дойде.

Джолиън старши го изгледа отдолу нагоре, сякаш искаше да отблъсне любопитството на тоя дебелак, да не му позволи да зърне горчивото разочарование.

— Добре — отвърна той и се върна в къщи.

Отиде в кабинета си и седна, разтреперан като лист. Какво значеше това? Може би е пропуснала влака; но той разбираше отлично, че не е. „Сбогом, мили чичо Джолиън!“ Защо „сбогом“, а не „лека нощ“? Защо му бе помахала с ръка? И го бе целунала? Какво значеше това? Обзеха го бурна тревога и раздразнение. Стана и се заразхожда по персийския килим, от прозореца до стената. Изоставила го бе! Уверен беше в това… а той беше безпомощен. Старец, който иска да гледа красота! Смешно! Възрастта затвори устните му, отне му силата да се бори. Той нямаше право на топлота и живот, нямаше право на нищо освен на спомени и скръб. Не можеше да й се моли: и старият човек дори има самолюбие. Безпомощност! Цял час, безчувствен към телесната умора, той се разхождаше из стаята, край вазата с набраните от него самия карамфили, които му се надсмиваха с уханието си. От всички мъчнопоносими неща най-мъчнопоносимо за човек, свикнал да налага волята си, е да я загуби. Природата го бе уловила в мрежата си и той се мяташе насам-натам като нещастна риба, без да намери изход, нито възможност да я скъса. В пет часа му поднесоха чая и писмо. За миг усети изблик на надежда. Разряза плика с ножчето за масло и прочете:

Така значи! Не било добре да се радва, да вижда това, което му е най-приятно; да се опитва да не мисли за неизбежния край, за потайно наближаващата смърт. Не било добре! И тя дори не разбираше, че е новата му опора в живота, въплъщение на красотата, която му се изплъзваше вече!

Чаят изстина, пурата остана незапалена; той продължаваше да се разхожда, разкъсван между самолюбието и копнежа за живот. Непоносимо е да те изтикват полека, без право да роптаеш; да живееш, когато волята ти е в чужди ръце, които я превиват с грижовност и любов. Непоносимо! Ще видим как ще постъпи тя, когато узнае истината… истината, че желанието му да я вижда е по-силно от желанието да живее. Седна до старото си писалище и взе писалката. Но не можеше да пише. Противно му беше да моли; да я моли да стопля погледа му със своята красота. Все едно да признае, че се е вдетинил. Просто не можеше да го стори. И написа само:

„Горчиво — помисли той — но не може другояче. Уморен съм.“ Запечата плика и го пусна в кутията за вечерната поща; когато го чу да пада на дъното, си каза: „Отиде си и последната радост!“

След вечерята, която почти не докосна, след едва наполовина изпушена пура, от която му прилоша, той се качи съвсем бавно в детската спалня. Седна на пейката до прозореца. Светеше нощната лампичка и той можеше да съзре лицето на Холи, сложила ръка под бузката си. Подранил майски бръмбар шумолеше в крепоновата хартия, с която бяха запълнили камината, един кон удряше неспокойно с крак в конюшнята. Да можеше да спиш като това дете! Той подръпна венецианските завеси и погледна навън. Изгряваше кървавочервена луна. Никога не бе я виждал така червена. Горичката и полето заспиваха в последния отблясък на летния ден. Красотата витаеше като прозрачно видение. „Дълъг живот имах — помисли той — и всичко най-хубаво от него. Неблагодарен съм. Много красота видях във времето си. Горкият Босини казвал, че имам усет за красотата. Кой знае!“

Прелетя нощна пеперуда, втора, трета. „Дами в сиво!“ Той затвори очи. Овладя го чувството, че никога вече не ще ги отвори; остави го да се разсее, да почувства, че потъва; после потрепера и вдигна с усилие клепачи. Не е добре, без съмнение; никак не е добре; ще трябва най-после да повика лекар. Но имаше ли смисъл сега! Лунните лъчи са проникнали в горичката; там има призраци и само те не спят. Никакви птици, зверове, цветя и насекоми; само призраци витаят; „дами в сиво“! Смешна мисъл! Ще се настани на дънера; ще си шепнат! Тя и Босини ли? Жабите и мъничките животинчета също щяха да си шепнат. Колко силно тиктака часовникът в тази стая! Колко е зловещо навън… в сиянието на тази червена луна; и тук, с ярката червена лампичка, с часовника, с провисналата в цял ръст от паравана роба на гувернантката! „Дамата в сиво.“ Странна мисъл го обзе: съществувала ли бе тя? Идвала ли бе изобщо? Или беше само видение, излъчено от красотата, която цял живот бе обичал и щеше така скоро да напусне? Теменужносив призрак с тъмни очи и венец от кехлибарена коса, витаещ призори и в лунната нощ и по времето, когато цъфтят камбанките? Той стана и постоя за миг така, хванал ръба на прозореца, за да си възвърне чувството за реалност; после тръгна на пръсти към вратата. Спря до ръба на леглото; усетила сякаш втренчения поглед, Холи се размърда, въздъхна и се сви отбранително. Той продължи да върви на пръсти и в тъмния коридор в стаята си; съблече се веднага и застана в нощница пред огледалото. Какво плашило… с хлътнали слепоочия и изтънели нозе! Очите му отказваха да гледат тоя образ, но на лицето бе изписана гордост! Всичко се бе съюзило да го сломи, дори отражението му в огледалото, но не беше сломен… още! Легна и дълго лежа, без да заспи, като се мъчеше да се примири, защото съзнаваше много добре колко вредни са за него вълненията и разочарованието.

На сутринта се събуди така неотпочинал и отпаднал, че изпрати за лекар. След като го преслуша, докторът се замисли, заповяда му да лежи и да се откаже от пушенето. Това не беше мъчно; нямаше за какво да става, а щом се разболееше, изгубваше вкус към тютюна. Сутринта прекара отегчено, със спуснати щори, като разгръщаше и обръщаше „Таймс“, почти без да чете. Балтазар лежеше до леглото му. Заедно с обяда му донесоха и телеграма, която гласеше: „Писмото получих идвам следобед ще бъда у Вас в четири и трийсет Айрин“

Идва! Най-после! Съществуваше, значи… и не бе го изоставила. Идва! Ръцете и нозете му се стоплиха, бузите и челото пламнаха. Изпи супата, бутна настрани масичката на колела и остана да лежи неспокойно, докато прибраха яденето и го оставиха сам; само усмихваше дяволито от време на време. Идва! Сърцето му биеше ускорено, после изведнъж като че ли преставаше да бие. В три часа стана и започна да се облича грижливо, безшумно. Холи и мамзел бяха сигурно в занималнята, а прислугата навярно спеше, след като се бе наобядвала. Балтазар лежеше сам на входа; последван от него, Джолиън старши мина в кабинета си и оттам навън в горещия следобед. Възнамеряваше да слезе в горичката, но разбра изведнъж, че не ще може да го стори в тая жега. И седна до стола-люлка под по дъба; Балтазар също не понасяше горещините и се простря до него. Той седеше и се усмихваше. Какъв пир от светли мигове! Какво бръмчене на мушици и гукане на гугутки! Истински, неповторим летен ден! Прекрасен! А той беше щастлив… щастлив, като хлапе. Тя щеше да дойде; не го бе изоставила! Имаше всичко, каквото желае… само да можеше по-леко да диша, по-малко да го притиска ей тук! Ще я види, щом излезе от папратите, да се олюлява леко, теменужносива сред маргаритките, глухарчетата и маковете по поляната… маковете с разцъфнали венчета. Той няма да мърда, но тя ще дойде при него и ще му каже: „Простете, скъпи чичо Джолиън!“ Ще седне в стола-люлка, той ще я гледа, ще й признае, че му е прилошало, но сега вече му е минало; а кучето ще й близне ръката. Знаеше, че господарят му я обича… доброто куче.

Под дървото беше почти прохладно, слънцето не проникваше дотук, само озаряваше всичко наоколо; и далечните трибуни на стадион Епсън, и кравите, които пасяха из люцерновите ливади и се бранеха с опашки от мухите. Носеше се дъх на липи и лавандула. Да! Затова имаше толкова пчели! Суетяха се и бързаха… като неговото сърце! Унесени и упоени от мед и щастие; така беше унесено и упоено и неговото сърце! Лято… лято… сякаш казваха те, тия пчели, пчелици и мушици!

Часовникът на конюшнята удари четири; след половин час тя ще бъде тук. Той ще подремне мъничко… толкова малко спеше напоследък; за да бъде бодър пред нея, пред младостта и красотата, идващи към него по слънчевата морава… с „дамата в сиво“! Облегна се на стола и затвори очи. Лек ветрец довя пух от глухарче, което се закачи на мустаците му и се полюляваше едва-едва. Един слънчев лъч се провря и огря обувката му. Една пчела прехвръкна над панамената шапка. Сладострастната дрямка се провря до мозъка под нея, главата клюмна и остана над гърдите. Лято… лято! — бръмчеше наоколо животът.

Часовникът на конюшнята удари четвърт. Балтазар се протегна и погледна господаря си. Пухчето на мустаците не трепкаше вече. Кучето сложи муцуна на огряната обувка. Тя не мръдна. То се дръпна изведнъж, изправи се, скокна в скута на Джолиън старши, погледна го; изскимтя; скочи долу, седна на задните си крака, загледа го. И започна изведнъж да вие… дълго, дълго… без край.

А пухчето беше неподвижно като смърт; като лицето на стария му господар.

Лято… лято… лято!… С безшумни стъпки по тревата!