Сага за Форсайтови

Среща

На дванайсети май 1920 година следобед Соумс излезе от Найтсбридж хотел, където бе отседнал, с намерение да посети една изложба в картинната галерия на Корк Стрийт, за да надникне в бъдещето. Тръгна пеша. От войната насам отбягваше, доколкото му е възможно, да взема такси. Шофьорите бяха, според него, невъзпитана пасмина, макар че, след като войната свърши и предлагането започна отново да надхвърля търсенето, те бяха станали по-учтиви, според обичая на човешката природа. Но, въпреки това не бе им простил, защото ги свързваше в душата си с неприятни спомени, а сега и те, както всички представители на класата им, събуждаха у него смътна представа за революция. Големите тревоги по време на войната и още по-голямата тревога, която изпита при сключването на мира, бяха променили душевността на тоя упорит човек. Той бе преживял толкова пъти мислено разорението си, че беше престанал вече да вярва, че то може наистина да настъпи. А пък и какво ли лошо можеше да очаква човек, който плаща четири хиляди лири годишен данък върху дохода и извънреден налог? Едно богатство от четвърт милион, обременено само с издръжката на една жена и една дъщеря, при това твърде разностранно инвестирано, представляваше достатъчна гаранция дори срещу „приумицата“ да се облага и капиталът. Колкото до конфискацията на печалбите от войната, той я одобряваше напълно, защото нямаше такъв род печалби, а „ония типове си го заслужаваха“! Освен това цените на картините се повишаваха и от войната насам той бе спечелил от колекцията си повече от когато и да е. Въздушните нападения се бяха отразили също плодотворно на този природно предпазлив човек и бяха затвърдили неговия и без това упорит характер. Опасността да се разлети сам на късчета го караше да се страхува по-малко от частичните разкъсвания чрез налози и данъци, а навикът да обсъжда безсрамието на немците водеше, естествено, до осъждане безсрамието на лейбъристите, ако не открито, то поне в най-съкровените кътчета на душата си.

Вървеше пеша. Имаше достатъчно време, защото Фльор трябваше да дойде в галерията в четири часа, а сега беше още два и половина. Добре беше да походи — черният му дроб не беше съвсем в ред, а нервите му бяха доста разстроени. Жена му не се спираше, докато биваха в града, а дъщеря му, като повечето девойки след войната, скиташе където й хрумне. Трябваше да е благодарен поне на това, че беше много малка, та не взе никакво участие в самата война. Не може да се каже, разбира се, че Соумс не поддържаше от все сърце войната още от самото й начало, но оттук до личното участие на жена му и дъщеря му имаше същинска пропаст, издълбана от старомодното му отвращение към особено ярките прояви на сантименталност. Така например той се противопостави решително, когато хубавичката Анет, едва трийсет и четири годишна през 1914 година, поиска да отиде във Франция, в своята „chere patrie“237, както бе започнал да я нарича под влияние на войната, за да се грижи за нейните „bravwes poilus“238. Как не! Да опропасти здравето и красотата си! Той решително й забрани. Можеше да шие и да плете за тях в къщи! Тя не замина, но оттогава не беше вече същата. Неприятната й склонност да му се надсмива, не открито, но по хиляди неуловими начини, се засили. Що се отнася до Фльор, войната разреши мъчния въпрос трябва ли, или не трябва да посещава училище. Най-добре беше да я отдалечи от войнственото настроение на майка й, от възможните въздушни нападения и от порива й към странни постъпки; затова я изпрати в пансион колкото можеше по на запад, като внимаваше все пак да не наруши добрия тон; но ужасно страдаше без нея. Фльор! Не съжали ни веднъж, задето й бе дал това чуждестранно име, с което така внезапно я бе нарекъл още при раждането й… при все че то беше явна отстъпка пред френския дух. Фльор! Хубаво име… и хубаво дете! Но неспокойна… прекалено неспокойна; и упорита! А знаеше и властта си над него! Соумс често размишляваше колко е погрешно да трепери така много над дъщеря си. И то на своите години! Шейсет и пет! Старееше вече; но не се чувстваше остарял, може би защото — за негово щастие, — въпреки младостта и красотата на Анет, вторият му брак не бе пробудил страст у него. Само една страст бе имал той в живота си… към своята първа жена… към Айрин. Да, а онзи много отпаднал, както разправят. Нищо чудно — на седемдесет и две години, след двайсет години трети брак!

Соумс се поспря за минута и се наведе през оградата на Роу. Подходящо място за спомени, на половината път от дома на Парк Лейн, където се бе родил, а родителите му бяха умрели, и малката къща на Монпелие Скуеър, където преди трийсет и пет години се бе радвал на първото издание от своя брачен живот. Сега, двайсет години след второто издание, тази някогашна трагедия му се струваше като предишно съществуване… завършило в деня, когато Фльор се бе родила вместо очаквания син. Отдавна вече бе престанал дори смътно да съжалява за тоя нероден син: Фльор бе запълнила празнотата в сърцето му. Най-сетне и тя носеше неговото име, а той и не помисляше за времето, когато ще го промени. Всъщност, когато му се случеше да се сети за това нещастие, той го подслаждаше със смътното чувство, че тя ще бъде толкова богата, че ще може навярно да купи и заличи името на оня, който ще се ожени за нея… И защо не, щом жените бяха станали вече, както изглежда, напълно равни с мъжете? Тайно убеден, че не са, Соумс прокара уверено свитата си ръка по лицето, докато стигна до брадичката. Благодарение на въздържания живот не беше затлъстял и отпуснат; носът му беше блед и тънък, посивелите мустаци бяха ниско подстригани, зрението му — ненакърнено. Леко наведената глава прикриваше удължаването на лицето, предизвикано от отдръпнатата над челото посивяла коса. Малко бе успяло времето да промени „най-богатия“ от младите Форсайтови, както би се изразил Тимоти — последният от старите, започнал вече своята сто и първа година.

Сянката на платаните падаше върху елегантната му мека шапка; той се бе отказал да носи цилиндър — нямаше смисъл да привлича вниманието върху богатството си в такива времена. Платани! Мисълта му се върна рязко към Мадрид… към Великдена преди войната, когато се чудеше дали да купи една картина на Гойя и реши да предприеме изследователско пътешествие — да проучи художника в родината му. Гойя му направи огромно впечатление… художник от висока класа, истински гений! Колкото и да го ценяха сега, значението му щеше да се увеличи още повече, преди да мине окончателно в архива. Второто увлечение по Гойя ще бъде дори по-голямо от първото, разбира се! И Соумс купи картината. При това посещение поръча — както неведнъж досега — да му нарисуват копие на една фреска, наречена La vendimia239, където някаква девойка с ръка на кръста приличаше на дъщеря му. Картината се намираше сега в галерията му в Мейпълдърм, но беше твърде жалка — не се възпроизвежда Гойя. Той отиваше все пак да я поглежда от време на време, когато дъщеря му отсъстваше, заради безусловната прилика в леката, стройна, права фигура, отдалечените извити вежди, страстната замечтаност в тъмните очи. Странно, но Фльор имаше тъмни очи, когато неговите бяха сиви — нито един чистокръвен Форсайт нямаше тъмни очи, — а на майка й — сини! Но очите на баба Ламот бяха, разбира се, черни като въглени!

Продължи отново към Хайд парк корнър. Никъде в Англия промяната не личеше така, както в Роу! Роден, както се казва, на две крачки от него, Соумс го помнеше още от 1860 година. Израснал тук между кринолини, иззад които поглеждаше как елегантните младежи с бакенбарди и тесни панталони яздеха с кавалерийска стойка, как сваляха изискано бели цилиндри с извити краища, как сред това безгрижие и покой едно кривоного човече с червена жилетка се промъкваше между важните особи с кучета, които водеше на верижка, и се опитваше да продаде някое от тях на майка му — испански породи, влюбени в нейните кринолини… Човек не виждаше вече такива кучета. Не виждаше изобщо нищо елегантно: само работници седят в скучни редици; а край тях ще мине понякога млада жена с бомбе, седнала по мъжки на коня, или неугледен жител от някоя колония ще препусне на жалък наемен кон; девойчетата яздят на ниски понита, старци друсат черния си дроб или ординарец разхожда едър, бодро подскачащ кавалерийски кон; никакви чистокръвни жребци, никакви грумове, поклони, удряне с токове, никакви разговори — нищо, само дърветата бяха същите… дърветата, безразлични към човешките поколения и падения. Една демократична Англия — разчорлена, бърза, шумна, с явно отсечен връх. И Соумс усети как чувството му за естетика се преобърна сякаш в него. Изчезнала бе завинаги строго пазената крепост на блясъка и доброто държане!… О, да!…Сам той беше по-богат от баща си; но добрите обноски, добрият вкус и изискаността бяха изчезнали, погълнати безвъзвратно от огромната, грозна, блъскаща се, воняща на петрол шумна тълпа. Тук-там се мяркаха малки, полуопустошени кътчета на благородство и дворянство, пръснати из chetifs240, както би казала Анет; но нищо здраво, нищо смислено, на което да спреш поглед. И в това беше безредие от лошо държане и безпътство беше попаднала дъщеря му — цветето на неговия живот! А когато дойдат на власт ония типове — ако някога дойдат! — ще стане още по-лошо!

Мина под арката, необезобразявана вече — слава богу! — от стоманеносивия прожектор. „Най-добре да турят прожектори по пътя, по който са тръгнали всички — помисли той, — и да осветят скъпоценната си демокрация!“ Тръгна покрай клубовете по Пикадили. Джордж Форсайт сигурно стоеше, разбира се, до еркерния прозорец на Айсиум. Беше толкова затлъстял, та почти непрекъснато стоеше там като неподвижно, язвително, присмехулно око, което наблюдава упадъка на хората и нещата. Соумс забърза, защото се чувстваше винаги неприятно под погледа на своя братовчед. През време на войната Джордж бе изпратил на правителството писмо, подписано „Родолюбец“, с което се оплакваше от истерията на управниците да намалят дажбата овес на конете за надбягванията. Да, ето го, висок, грамаден, елегантен, избръснат, с пригладена, почти оредяла коса, която лъхаше сигурно на най-скъп шампоан, с розово вестниче в ръка241. Да, той във всеки случай не беше променен! И, може би за пръв път в живота си, Соумс почувства симпатия към този свой насмешлив роднина. Със своята скромност, с безукорно вчесаните на път коси и поглед на бик той беше гаранция, че старият ред ще устои на още много пристъпи. Видя, че Джордж размахва розовата хартийка, сякаш му правеше знак да влезе — може би искаше да запита нещо за имота си. Той беше все още под грижите на Соумс; защото, останал таен съдружник на бившата си фирма в ония мъчителни дни преди двайсет години, когато се развеждаше с Айрин, Соумс бе успял почти неусетно да запази контрол върху всички чисто Форсайтови интереси.

Той се поколеба за миг, после кимна и влезе. След като зет му Монтегю Дарти бе умрял в Париж неизвестно как — знаеше само едно: че не се е самоубил. — Соумс намираше Айсиум за по-прилично заведение. И Джордж вече се бе укротил и се бе отдал изключително на гастрономически наслади, като ядеше най-скъпи неща, за да не пълнее повече, а освен това бе запазил, както казваше сам, „само една-две стари кранти, колкото да има какво са го привлича към живота.“ Така че Соумс тръгна към братовчед си е еркера, без да чувства, както някога, че постъпва нескромно.

Джордж му протегна добре гледаната си ръка.

— Не съм те виждал от времето на войната — каза той. — Как е жена ти?

— Благодаря — отвърна студено Соумс, — добре е.

Някаква неизречена шега сви за миг пълното лице на Джордж и блесна злорадо в погледа му.

— Онзи белгиец Профон — каза той — членува тук. Подозрителна птица!

— Навярно! — промълви Соумс. — Защо искаш да ме видиш?

— Заради стария Тимоти: той може всеки момент да ни остави. Предполагам, че е направил завещание?

— Да.

— Добре. Ти или някой друг от нас трябва да го навести… Той е последният от старите; прехвърли вече стоте, както знаеш. Казват, че приличал на мумия. Къде смяташ да го погребеш? По право би заслужавал пирамида.

Соумс поклати глава.

— В Хайгейт — отговори той. — В семейната гробница.

— Да, сигурно би липсвал на нашите старици, ако го положите другаде. Разправят, че все така обичал да си похапва. Може да изкара доста време, знаеш. Дали ще закачим и ние нещичко от форсайтовското дълголетие? Десет души от тях доживяха до осемдесет и осем години… както пресметнах. Заслужават награда като при раждане на три близнака.

— Това ли е всичко? — попита Соумс. — Трябва да вървя.

„Ах ти, саможивецо!“ — отвърнаха сякаш очите на Джордж.

— Да, това е всичко. Навести го в мавзолея му… Старчето ще пожелае може би да изпророкува нещо. Усмивката угасна по едрите черти на лицето му и той добави: — А вие, адвокатите, не сте ли успели да измислите някакъв начин да се отървете от този проклет данък върху дохода? Ужасно засяга, дявол го взел, неизменната наследствена рента! Едно време получавах по две хиляди и петстотин на година; сега имам някакви просешки хиляда и петстотин, а животът е поскъпнал двойно.

— Да! — промълви Соумс. — Надбягванията са застрашени.

Насмешлива усмивка пробягна по лицето на Джордж.

— Какво да се прави — каза той. — Възпитали са ме да не работя нищо и ето ме сега: с всеки изминал ден и старея, и обеднявам. Онези момчета, лейбъристите, възнамеряват да пипнат, естествено, всичко. Как ще се прехранваш, когато стане това? Аз ще преподавам по шест часа дневно на политиците да се научат да разбират от шега. Послушай съвета ми, Соумс, влез в парламента — ще си осигуриш четиристотин лири242… и ще ме вземеш за учител.

След като братовчед му си отиде, той зае отново мястото си до еркерния прозорец.

Потънал в размисли, предизвикани от думите на братовчед му, Соумс продължи по Пикадили. Докато той бе работил и пестил, Джордж бе лентяйствал и разпилявал; и все пак, ако се стигнеше до изземване на богатствата, тъкмо той — работливият спестител — щеше да бъде ограбеният! Това беше отрицание на всяка добродетел, провал на всички форсайтовски принципи. Може ли цивилизацията да се гради върху други? Той не вярваше. Картините му поне нямаше да конфискуват, защото не ще разберат ценността им. Но каква стойност ще имат те, когато ония маниаци започнат да изземват капитала? Колкото струва бурен на пазара. „Не се безпокоя за себе си — помисли той. — Мога да живея с петстотин лири годишно, без да ми мигне окото… на моите години.“ Но Фльор! Това така мъдро инвестирано богатство, тези така грижливо подбирани и пазени съкровища бяха за нея. Ако се случи да не може да й ги даде или остави… тогава животът е безсмислен и безцелно е да гледа ония умопобъркани футуристични платна, за да прецени дали ще имат някаква ценност в бъдеще.

Но, като стигна в галерията край Корк Стрийт, все пак си плати шилинга за входа, купи каталог и влезе. Вътре се шляеха десетина души. Соумс пристъпи към нещо, което приличаше на електрически стълб, превит от сблъскване с автобус. То се намираше на три стъпки от стената, а в каталога беше отбелязано името „Юпитер“. Разгледа го с любопитство, защото напоследък бе започнал да се интересува малко и от скулптура. „Ако това е Юпитер — каза си той, — питам се каква ли пък ще е «Юнона».“ И изведнъж я зърна отсреща. Приличаше на помпа с две дръжки, леко посипана със сняг. Продължаваше да я гледа смаян, когато двамата посетители се спряха вляво от него.

— Épatant!243 — заяви единият.

„Жаргон!“ — измърмори на себе си Соумс.

Момчешкият глас на другия отвърна:

— Не улучи, този приятел просто се занася с теб. Сътвори той Юпитер и „Юнона“ и рече244: „Да видим дали ще ги преглътнат нашите глупаци!“ А те излапаха всичко.

— Ах, ти, присмехулнико! Воспович е новатор. Не виждаш ли, че влага сатира в скулптурата? Бъдещето на пластичното изкуство, музиката, живописта и дори архитектурата е в сатирата. Неизбежно е. Хората са уморени… провалиха се от чувствителност.

— И така да е, аз все още съм в състояние да търся малко красота, защото бях на война. Изпуснахте кърпичката си, сър.

Соумс видя, че му подават кърпичка. Взе я с вроденото си недоверие и я поднесе към носа си. Мирисът беше същият — съвсем лек одеколон, — в ъгълчето бяха неговите инициали. Поуспокоен, той вдигна очи към лицето на младежа. Той имаше уши на фавън, засмяна уста с подстригани мустачки в ъглите, малки, подвижни очи. Прилично облечен.

— Благодаря — отвърна Соумс; и, подтикнат от раздразнението си, добави: — С удоволствие чух, че обичате красотата; това е нещо рядко напоследък.

— Побъркан съм по нея — каза младежът; — но вие и аз сме последните от старата гвардия, сър.

Соумс се усмихна.

— Ако наистина се интересувате от живопис — добави той, — ето ви картичката ми. Мога да ви покажа доста хубави картини в кой да е неделен ден, стига да се поразходите до реката и да наминете у мене.

— Ужасно мило от ваша страна, сър. Ще прелетя като пиле. Казвам се Монт… Майкъл Монт.

И свали шапка.

Съжалявайки вече за прибързаното решение, Соумс също повдигна леко шапка и погледна косо другаря на момъка, който беше с тъмночервена връзка, ужасни къси бакенбарди, прилични на охлюви, и презрително изражение… като на поет!

Толкова отдавна не бе вършил подобна нетактичност, че отиде да се успокои в една ниша. Какво го прихвана да даде картичката си на тоя вятърничав младеж, който се пилее с подобни личности? А Фльор, стаена зад всяка негова мисъл, изникна изведнъж като фигурка от филигран, която изскача от старинен часовник след отброяването на всеки час. На стената срещу нишата имаше голямо платно с твърде много доматеночервени кубове… и нищо друго, доколкото Соумс можеше да види от мястото си. Погледна в каталога: „№ 32 — «Бъдещият град» — Пол Пост“. „И това трябва да е сатирично — помисли той. — Каква глупост!“ Но вторият му импулс беше по-предпазлив. Не биваше да осъжда предварително. Ето например ония пъстри драскулки на Моне имаха накрая такъв успех; или школата на поантилистите и Гоген. И след постимпресионистите дори се намираше по някой и друг художник не за пренебрегване. През трийсет и осемте години на своето колекционерство той бе отбелязал толкова „движения“, видял бе толкова приливи и отливи на вкусове и техника, та можеше само да каже едно: пари се печелят от всяка промяна в модата. И в сегашния случай може би трябва или да потисне вродения си инстинкт, или да изпусне възможна печалба. Той стана и се изправи пред картината, като се мъчеше да я гледа с очите на другите хора. Над доматеночервените петна видя нещо, което сметна за слънчев залез, докато един посетител каза: „Не намирате ли, че самолетът му се е ударил чудесно?“. Под червените петна имаше бяла ивица с черни отвесни линии, от които Соумс не можеше да разбере нищо, докато друг посетител мина и промълви: „Каква експресия се получава с този преден план!“ Експресия ли? Какво изразяваше тази „експресия“? Соумс се върна на мястото си. Картината беше „разкошна“, както би казал баща му; но той не би дал нито пенс за нея. Експресия! Да, чул бе, че на континента всички били сега експресионисти. Довлякла се бе, значи, и тук! Припомни си първата вълна от инфлуенца през 1887 — или 88 година, — излюпена в Китай, както разправяха. И се чудеше къде ли се е излюпил този… този експресионизъм. Беше редовна болест!

Зърна ненадейно, че между него и „Бъдещият град“ застанаха една жена и един младеж. Бяха гърбом, но Соумс вдигна веднага каталога към лицето си, нахлупи шапка и погледна през останалата тясна пролука. Не можеше да не познае този гръб, както винаги елегантен, макар че косите на тила бяха посивели. Айрин! Бившата му съпруга… Айрин! А младежът, без съмнение, е синът й… от оня приятел Джолиън Форсайт… Синът им, шест месеца по-голям от собствената му дъщеря! И, като преживя отново горчивите дни на тоя развод, той стана да се махне оттук, но почти веднага седна пак. Тя обърна глава и заговори със сина си; профилът й беше все така млад, посивелите коси приличаха на напудрена перука за маскарад; а устните й се усмихваха така, както Соумс — техен пръв обладател — не бе ги видял ни веднъж да се усмихват. Той призна недоволно, че тя е все още красива, а фигурата й е млада както някога. Как й се усмихваше това момче! Сърцето на Соумс се сви от болка! Гледката нараняваше чувството му за справедливост. Завиждаше й за усмивката на това момче… много по-мила от усмивката на Фльор, а при това — незаслужена. Синът на ония двамата можеше да бъде негов син; Фльор можеше да бъде нейна дъщеря, ако тя се бе държала както трябва! Той свали каталога. Нека го види, толкова по-добре! Да си припомни своето минало в присъствието на сина, който навярно не го знаеше. Би било благотворно напомняше от Немезида245, която рано или късно ще я навести! Но веднага, почти почувствал, че подобна мисъл е неподходяща за Форсайт на неговата възраст, Соумс извади часовника си. Минаваше четири! Фльор бе закъсняла. Отишла бе у племенницата му Имоджин Кардиган, а там ще я задържат да пушат, да бъбрят и така нататък. Той чу, че момчето се засмя и каза разпалено:

— Слушай, мамо, дали това не е от някое от „проскубанита пилета“ на леля Джун?

— Пол Пост… Навярно, мили.

Соумс трепна при последната дума: никога не бе я чувал от нейната уста. В тоя миг тя го видя. Очите му са имали може би нещичко от насмешливото изражение на Джордж Форсайт, защото стегнатата в ръкавица ръка стисна гънките на полата й; тя вдигна вежди, лицето й се вкамени. И отмина.

— Истинска безсмислица! — каза момчето и я улови под ръка.

Соумс загледа подир тях. Момчето беше хубавичко, с форсайтовска брадичка, с дълбоки тъмносиви очи; с нещо слънчево в лицето, обляно сякаш с чаша стар херес, — може би от усмивката, може би от очите. Много по-хубаво, отколкото ония двамата заслужаваха! Изгубиха се от очите му в съседната зала, а Соумс продължаваше да гледа „Бъдещият град“, без да го вижда. Лека усмивка свиваше устните му. Презираше силата на собствените си чувства — след толкова години! Призраци! Но когато човек започне да остарява, какво друго му остава освен призраци? Да, оставаше му и Фльор! Той втренчи поглед във входа. Трябваше вече да дойде; но ще го накара да чака, разбира се! И изведнъж усети някакъв полъх — дребна, лека фигура в морскозелено широко манто с метален колан, с панделка, прибрала непокорна червеникавозлатиста коса, изпъстрена със сребърни нишки. Тя заговори с прислужниците в галерията и нещо много познато прикова погледа му… В очите й, в брадичката, в косата, в пъргавината… някакъв шотландски териер, очакващ вечеря. Джун Форсайт, разбира се! Племенницата му Джун… тръгнала право към скривалището му! Седна до него, унесена в дълбок размисъл, извади бележник и записа нещо с молив. Соумс не мръдваше. Проклето нещо е… родството! „Отвратително!“ — промълви тя, после, недоволна сякаш от присъствието на непознатия, който навярно я бе чул, се обърна да го погледне. И най-лошото се случи!

— Соумс!

Той едва обърна глава.

— Как си? — запита. — От двайсет години не съм ти виждал.

— Да. Какво те води тук?

— Греховете ми — отвърна Соумс. — Какви глупости!

— Глупости ли? Да, разбира се… щом не са признати още.

— И никога няма да бъдат — заяви Соумс; — сигурно е чиста загуба.

— Разбира се.

— Откъде знаеш?

— Галерията е моя.

Соумс вирна нос от изненада.

— Твоя ли? А за какво ти е да устройваш подобна изложба?

— За мен изкуството не е бакалия.

Соумс посочи „Бъдещия град“.

— Погледни това! Кой ще живее в такъв град или с това нещо в къщата си?

Джун загледа картината.

— Това е видение — каза тя.

— Дяволско видение!

Последва мълчание. Джун стана.

„Побъркано съзнание!“ — помисли Соумс.

— Ще видиш тук брат си с една дама, която някога познавах — каза той. — Ако пожелаеш да се вслушаш в съвета ми, ще закриеш тази изложба.

Джун се обърна да го погледне.

— Ах вие, Форсайтови! — отвърна тя. И си тръгна.

В леката като птиче бързо отдалечаваща се фигурка се чувстваше опасна решителност. Форсайтови! Форсайт беше, разбира се! Но беше Форсайт! Той не бе се разбирал с нея още от времето, когато — съвсем млада девойка — тя бе въвела в живота му Босини и го бе опропастила… И нямаше да се разберат! Ето я, неомъжена и до днес, собственичка на художествена галерия!… Соумс се сети изведнъж колко малко знаеше сега за своите роднини. Старите лели от дома на Тимоти бяха отдавна починали — нямаше вече борса за новини. Как се бе проявил родът през време на войната? Синът на Роджър младши беше ранен, вторият син на Сейнт Джон Хейман беше убит; най-големият син на Никълъс младши беше награден с ордена на Британската империя или с каквото там ги награждават. Доколкото му беше известно, всички бяха взели участие във войната. Предполагаше, че синът на Джолиън и Айрин е бил още съвсем малък по това време; а собственото му поколение беше твърде старо, макар че Джайлс Хейман бе шофирал кола на Червения кръст, а Джес бе служил в доброволните полицейски отряди… Двамата Дормио246 бяха запазили спортния си дух. Сам той бе дал пари за покупка на санитарен автомобил, четеше до втръсване вестниците. Преживя много тревоги, не си купуваше нови дрехи, загубил бе седем фунта от теглото си; не виждаше какво повече би могъл да стори на своята възраст. Като се замисли сега, му се стори, че родът му се бе отнесъл към тази война по-другояче, отколкото към някогашната история с бурите, в която империята бе вложила сякаш всичките си източници. В онази война бе ранен племенникът му Вал Дарти, първият син на Джолиън бе умрял от дизентерия, двамата Дормио бяха постъпили в кавалерията, а Джун бе станала милосърдна сестра; но всичко това изглеждаше само един символичен принос, докато в тази война, доколкото разбираше, всеки бе внесъл съвсем сериозно своя дял. Това показваше сякаш развитието на нещо ново или, може би, упадъка на нещо старо. По-малко индивидуалисти ли бяха станали Форсайтови? Повече империалисти? Или не толкова провинциалисти? А може би просто ненавиждаха германците?… Защо Фльор не идваше, да се махнат оттук? Видя, че ония тримата се върнаха от другата зала и отидоха в дъното на тази, в която беше той. Момчето беше спряло пред „Юнона“. И изведнъж Соумс видя от другата й страна… дъщеря си. Гледаше учудено, както можеше да се очаква. Той забеляза, че погледът й се плъзна косо към младежа, който й отвърна. Но Айрин го улови под ръка и тръгна с него. Соумс видя как малкият се обърна, а Фльор продължи да гледа и тримата, докато излизаха.

Нечий глас се обади весело:

— Малко прекалено, сър, нали?

Минаваше отново младежът, който му бе подал кърпичката. Соумс кимна.

— Не зная накъде вървим.

— О! Не се тревожете, сър — отвърна все така весело младежът, — защото и те не знаят.

Гласът на Фльор каза:

— О! Татко! Ето те най-после! — сякаш тъкмо той я бе накарал да чака.

Младежът свали шапка за поздрав и отмина.

— Е-е — каза Соумс, като я загледа от главата до пети, — много точна млада дама си!

Това безценно негово съкровище имаше среден ръст, не особено забележителен тен и къси тъмнокестеняви коси; раздалечените тъмни очи блестяха, щом ги раздвижи, а при покой изглеждаха унесени под белите клепачи с черни мигли, които почти непрестанно ги засенчваха. Имаше очарователен профил, а от чертите на баща си — само решителната брадичка. Усетил, че изражението му се смекчи, щом я видя, Соумс се намръщи, за да запази равнодушието, присъщо на всеки Форсайт. Знаеше, че тя е прекалено склонна да използва слабостта му.

Фльор го улови под ръка и каза:

— Кой беше този?

— Подаде ми изпуснатата кърпичка. Поговорихме за картините.

— Няма да купиш това нещо, нали, татко?

— Не — отвърна мрачно Соумс; — няма да купя онази „Юнона“, в която се бе загледала.

Фльор го дръпна за ръката.

— О! Да си вървим! Отвратителна изложба!

Пред входа минаха край младия Монт и другаря му. Но Соумс бе окачил вече надпис „Вход забранен“ и едва отговори на поздрава на младежа.

— И така — започна той на улицата, — кого видя у Имоджин?

— Леля Уинифред и мосю Профон.

— О! — промълви Соумс. — И той ли беше? Какво намира леля ти в него?

— Не зная. Изглежда много умен… И мама го харесва.

Соумс измърмори нещо.

— Беше и братовчед ми Вал с жена си.

— Какво? — изненада се Соумс. — Аз мислех, че са си отишли в Южна Африка.

— О, не! Продали са фермата там. Братовчед ми Вал възнамерява да отглежда коне за надбягвания в Съсекс. Купили са чудесно старинно имение, и ме поканиха да отида там.

Соумс се изкашля; новината му беше крайно неприятна.

— Как изглежда сега жена му?

— Много мълчалива, но мила, струва ми се.

Соумс се изкашля отново.

— Братовчед ти Вал е развейпрах.

— О, не, татко! Те са ужасно привързани един към друг! Аз обещах да отида… от неделя до сряда.

— Ще отглежда коне за надбягвания ли? — запита Соумс.

Това беше нещо съвсем не в реда на нещата, но не то предизвикваше възмущението му. Защо, дявол да го вземе, племенникът му не бе останал в Южна Африка? Не стигаше сякаш собственият му развод, ами и племенникът му трябваше да се ожени за дъщерята на ответника — несъща сестра на Джун и на онзи младеж, когато Фльор поглеждаше иззад дръжката на помпата. Ако той не внимава, тя можеше да узнае за този някогашен позор! Неприятна история! Онези налетяха днес на него като рояк пчели!

— Неприятно ми е това отиване — каза той.

— Искам да видя конете — промълви Фльор; — освен това ми обещаха, че ще пояздя. Нали знаеш, братовчед ми не може много да ходи, но чудесно язди. Ще ми покаже как препускат конете му.

— Ах, тия надбягвания! — промълви Соумс. — Как не ги прекрати войната! Страхувам се, че Вал прилича на баща си.

— Аз не знам нищо за баща му.

— Разбира се — отвърна мрачно Соумс. — Той се занимаваше с коне и си счупи врата в Париж, като слизал по стълбите. Щастливо избавление за леля ти.

Той се намръщи, като си припомни разследването за тия стълби, на което бе присъствал в Париж преди шест години, тъй като самият Монтегю Дарти не можеше да присъства… Съвсем обикновени стълби в една къща, където се играело бакара. Може би печалбата, а може би отпразнуването й бе зашеметило главата на зет му. Френското съдопроизводство беше много немарливо — маса неприятности му бе създало тогава.

Гласът на Фльор го откъсна от тия мисли.

— Виж! Същите хора, които бяха с нас в галерията.

— Кои? — промълви Соумс, макар че разбираше много добре кои.

— Жената е много красива, струва ми се.

— Да влезем в тая сладкарница — заяви ненадейно Соумс, стисна я за ръка и я отведе към сладкарницата. Такова нещо беше необичайно за него, затова той запита почти смутено: — Какво ще вземеш?

— Нищо не искам. Изпих един коктейл и страшно много ядох на обед.

— Трябва да вземеш нещо, щом сме влезли — промърмори Соумс, без да пуска ръката й.

— Два чая — поръча той — и две нуги.

Но едва бе успял да седне, когато сърцето му отново трепна. Ония тримата… ония тримата влязоха и тук! Чу Айрин да казва нещо на сина си, чу и отговора на момчето:

— О, не, мамо. Заведението е много добро. Все тук идвам.

И тримата седнаха.

В този миг, най-неприятният от години насам, населен с призраци и спомени от миналото, пред единствените жени, които бе обичал — своята бивша съпруга и дъщерята на заместницата й, — Соумс се страхуваше не толкова от онези двамата, колкото от племенницата си Джун. Тя можеше да устрои зрелище… да запознае младите… на какво ли не е способна? Отхапа бързо нугата, която се залепи за изкуствените му зъби. Докато я измъкваше с пръст, погледна към Фльор. Тя ядеше замечтано и гледаше момчето. Форсайтът в него се обади: „Започни да мислиш, да се разчувстваш, и с тебе е свършено!“ Извади отчаяно пръст, за да отлепи нугата. Изкуствени зъби! Дали и Джолиън имаше изкуствени челюсти? А жена му? Виждал я бе едно време без никаква дреха! Това поне никой не може да му отнеме. И тя знаеше, че е така, макар че сега седеше спокойна и самоуверена, сякаш никога не е била негова жена. Горчива насмешка пропълзя във форсайтовската му душа, неуловима болка, почти граничеща с наслада. Дано само Джун не затръби ненадейно в ушите му! В тоя миг говореше момчето:

— Разбира се, лельо Джун — (той наричаше, значи, сестра си леля… всъщност тя беше сигурно към петдесетте), — много мило от твоя страна да ги насърчаваш. Само че… ни един не струва.

Соумс ги погледна скришом. Неспокойните очи на Айрин не се отделяха от момчето. Изпитвала бе същата преданост… към Босини… към бащата на това момче… към самото него! Той докосна ръката на Фльор и каза:

— Свърши ли?

— Моля ти се, татко, още една нуга!

Ще й стане лошо! Но все пак отиде да плати на касата. Когато се върна, видя Фльор до вратата, с кърпичка, която момчето очевидно току-що бе вдигнало.

— Ф. Ф. — чу я той, — Фльор Форсайт… да, моя е. Безкрайно ви благодаря!

Господи! Повторила бе хитростта, която току-що й бе разкрил в галерията… Маймунка!

— Форсайт? О!… Та това е и моето име. Може би сме братовчеди.

— Наистина ли? Сигурно сме. Други Форсайтови няма. Аз живея в Мейпълдърм. А вие?

— В Робин Хил.

Въпросите и отговорите следваха така бързо, че всичко свърши, преди той да успее да вдигне пръст. Видя как лицето на Айрин се промени от тревога, кимна й едва доловимо и улови под ръка Фльор.

— Да вървим! — каза той.

Тя не мръдна.

— Не чу ли, татко? Колко странно, нали… Имаме едно и също име. Братовчеди ли сме?

— Какво? — запита Соумс. — Форсайт ли? Да, може би сме далечни роднини.

— Казвам се Джолиън, сър. Накратко — Джон.

— О! Да! — отвърна Соумс. — Да. Далечни роднини. Как сте? Много мило беше от ваша страна. Сбогом!

И тръгна.

— Страшно много ви благодаря — усмихна се Фльор. — Au revoir.247

— Au revoir! — чу Соумс отговора на момчето.

Fine fleur forsite248

Щом излязоха от сладкарницата, първото желание на Соумс беше да успокои нервите си, като смъмри дъщеря си: „Ще изпускаш кърпичката си!“ — на което тя би могла заслужено да му отговори: „От теб се научих!“ Второто му намерение беше да не засяга трънливи въпроси. Но тя непременно щеше да го разпитва. Погледна я крадешком и видя, че тя го гледа по същия начин. После запита кротко:

— Защо не обичаш тези роднини, татко?

— Защо мислиш така?

— Cela se voit.

„Вижда се!“ Ех, че начин на изразяване!

След двайсет години живот с французойка Соумс все още не бе обикнал езика й: беше нещо театрално, свързано в съзнанието му с всичката изтънчена насмешливост на жена му.

— Какво се вижда? — попита той.

— Вижда се, че непременно ги познаваш; но с нищо не го показваш. Аз видях как те гледаха.

— Никога в живота си не съм виждал това момче — отвърна съвършено искрено Соумс.

— Но другите ги познаваш, мили.

Соумс я погледна отново. Какво бе дочула? Дали леля й Уинифред, Имоджин, Вал Дарти и жена му не са приказвали? Вкъщи старателно пазеха да не споменават пред нея тази стара история, а Уинифред беше многократно предупреждавана, че за нищо на света не бива да проговори на тая тема пред Фльор. Дъщеря му не биваше да знае, че е бил женен. Но тъмните й очи, които почти го плашеха със своя южен блясък и яснота, срещнаха съвсем откровено неговите.

— Как да ти кажа — започна той, — между дядо ти и брат му е имало някакъв раздор. И двата рода напълно са се отчуждили.

— Ах, че романтично!

„С това пък какво иска да каже?“ — помисли Соумс. — Тази дума беше за него непривична и опасна… все едно че бе казала: „Ах, че прелест!“

— И това ще продължава — добави той, но съжали веднага за предизвикателството в тези думи.

Фльор се усмихна. В тия времена, когато младите вървяха по своя път и не обръщаха внимание на никакво благоприличие и предразсъдъци, той бе изрекъл тъкмо това, което можеше да пробуди своенравната й упоритост.

— За какво е бил раздорът? — чу гласа на Фльор.

— За някаква къща. Прастара история за тебе. Дядо ти почина в същия ден, когато ти се роди. Беше деветдесетгодишен.

— Деветдесет! Има ли още много други Форсайтови освен тези, за които се споменава в „Червената книга“249?

— Не зная — отговори Соумс. — Всички се разпръснаха вече. А старите измряха. Останал е само Тимоти.

Фльор плесна с ръце.

— Тимоти ли? Чудесно име, нали?

— Никак — отвърна Соумс. Стори му се оскърбително, че „Тимоти“ е за нея „чудесно име“… Беше почти обида към целия род. Но това младо поколение се подиграваше с всичко солидно и установено. „Навести старчето. Ще пожелае може би да изпророкува нещо.“ Ох! Ако Тимоти можеше да види неспокойната Англия на своите праплеменници и праплеменнички, сигурно щеше да се разкрещи. Соумс погледна неволно към Айсиум… Джордж беше все още до прозореца, със същото розово вестниче в ръка.

— Къде е Робин Хил, татко?

Робин Хил! Робин Хил — средището, около което се бе разиграла някогашната трагедия! За какво й е дотрябвало да знае?

— В Съри — промърмори той; — недалеко от Ричмънд250. Защо?

— Там ли е къщата?

— Коя къща?

— Заради която са се скарали?

— Да. Какво общо има тази история с теб? Утре се връщаме вкъщи… По-добре помисли за роклите си.

— Боже мой! Намислила съм ги вече. Значи, семейна вражда? Като в библията или у Марк Твен… ужасно интересно! А ти какво участие си имал в тази вражда, татко?

— Не е твоя работа.

— Ами ако трябва да я продължавам?

— Кой ти каза, че ще трябва да я продължаваш?

— Ти, мили.

— Аз ли? Аз казах само, че тази история няма нищо общо с тебе.

— Точно така мисля и аз; значи, работата е наред.

Оказа се по-хитра от него: fine251, както я наричаше понякога Анет. Не оставаше друго, освен да отвлече вниманието й.

— Тук виждам дантела розалии252 — спря се той пред една витрина. — Предполагам, че ще ти хареса.

След като баща й плати дантелата и излязоха, Фльор каза:

— Не намираш ли, че майката на това момче е най-хубавата жена на такава възраст, която си виждал?

Соумс потрепера. Невероятно, как не се отказваше от този разговор!

— Не я забелязах.

— А пък аз, мили, забелязах, как я оглеждаш с крайчеца на окото си.

— Ти виждаш всичко… и дори, струва ми се, малко повече, отколкото е било.

— Как изглежда съпругът й? Той трябва да ти е пръв братовчед, щом бащите ви са братя.

— Предполагам, че е умрял — отвърна с внезапно раздразнение Соумс. — От двайсет години не съм го виждал.

— Какъв беше?

— Художник.

— Чудесно!

Думите: „Ако желаеш да ми направиш удоволствие, ще прогониш тия хора от съзнанието си“ бяха на устните му, но той не ги изрече… Не биваше да й показва чувствата си. Каза само:

— Той ме оскърби някога.

Живият й поглед се спря върху лицето му.

— Разбирам. Не си му отмъстил и това те измъчва. Горкият татко! Остави ме аз да отмъстя!

Той се чувстваше така, сякаш лежи на тъмно, а някакъв комар бръмчи непрестанно около него. Тази упоритост у Фльор беше нещо ново за него и, когато стигнаха до хотела, й каза мрачно:

— Постъпих както трябваше. А сега — достатъчно говорихме за тия хора. Качвам се, докато дойде време за вечеря.

— Аз ще остана тук.

С последен — полунедоволен, полубоготворящ — поглед към нея, изтегната в едно кресло, Соумс отиде към юргана и се качи в апартамента им на четвъртия етаж. Застана до прозореца на всекидневната, който гледаше към Хайд парк, и започна да барабани с пръсти по стъклото. Чувстваше се самотен, ядосан, разтревожен. Към някогашната рана, позаздравяваща от времето и новите интереси, се примесваха раздразнение, тревога и лека болка от заседналата в хранопровода му нуга. Дали се бе прибрала Анет? Не можеше да му помогне при подобно затруднение. Всеки път, когато го бе запитвала за първия му брак, той я бе карал да млъкне; тя знаеше само едно — че това е било голямата любов в живота му, а бракът със самата нея — едно просто домашно удобство. Чувстваше се оскърбена и използваше по търговски този факт. Той се ослуша. Някакъв звук — смътен шум от движение на жена — се чуваше откъм вратата. Дошла си бе. Той почука.

— Кой е?

— Аз — обади се Соумс.

Тя сменяше роклята си и не беше се облякла напълно, възхитителна фигура пред огледалото! Великолепни ръце, рамене, коса — малко потъмняла от времето, когато я бе видял за първи път, — прекрасна шия, копринено бельо и сивосинкави очи зад черните ресници… на четиридесет години тя беше все така красива, както и на двайсет! Прекрасно притежание: отлична домакиня, разумна и достатъчно нежна майка. Само да не беше така цинично откровена в отношенията помежду им! Соумс, който я обичаше толкова, колкото и тя него, изпитваше чисто английско недоволство, задето тя не прикриваше това съдружие поне с едно тъничко було от чувство. Като повечето свои сънародници и сънароднички, той поддържаше гледището, че бракът трябва да почива на взаимна любов, а когато тази любов изчезне или се установи, че никога не е съществувала — и следователно бракът не е почивал на любов, — фактът не бива да се признае. Бракът съществува, любовта не. Но бракът трябва, и ще продължи да съществува! Така запазвате и него, и любовта, и никой няма да ви обвини в цинизъм, реализъм или френска безнравственост! Още повече, че това е в интерес на собствеността. Макар и да знаеше, че Анет съзнава — а разбира, че и нему е известно — отсъствието на всяка любов помежду им, Соумс очакваше все пак от нея да не признае с думи или чрез дело този факт; и просто не разбираше какво иска да му каже, когато говореше за лицемерието на англичаните.

— Кого си поканила в Шелтър идната седмица?

Анет продължи да черви устните си… Винаги му беше неприятно, че го прави.

— Сестра ти Уинифред, Кар-р-диганови… — Сега взе чернилото за ресниците — и Проспер Профон.

— Белгиеца ли? Защо и него?

Анет изви лениво глава, почерни ресниците на едното си око и отвърна:

— Защото забавлява Уинифред.

— Бих предпочел човек, който ще забавлява Фльор: тя е станала много нервна.

— Нер-р-вна ли? — повтори Анет. — Сега ли го забеляза, приятелю? Та тя е била винаги нер-р-вна, както се изрази. Няма ли най-после да престане да се преструва с това свое р?

Той докосна с ръка роклята, която току-що бе съблякла, и попита:

— Какво прави?

Анет го погледна в огледалото. Току-що освежените устни се усмихнаха полуискрено, полунасмешливо.

— Забавлявах се — отвърна тя.

— О! — промълви мрачно Соумс. — Дантели и кордели навярно?

Така наричаше той неразбираемото тичане по магазини, за което жените идваха в града.

— Накупи ли си Фльор летни рокли?

— А не питат купила ли съм си аз?

— На теб ти е все едно дали те питам, или не.

— Вярно. Да, купи си; аз също… и то много скъпи.

— Хм! — отвърна Соумс. — А какво прави онзи приятел Профон в Англия?

Анет вдигна току-що нарисуваните си вежди.

— Разхожда се с яхтата си.

— О! — промълви Соумс. — Изглежда доста заспал.

— Понякога — отвърна Анет и по лицето й пробягна лека дяволитост. — Но понякога е много забавен.

— Сякаш са го мацнали с катран.

Анет се протегна.

— С катран ли? — повтори тя. — Какво искаш да кажете. Майка му е била armenienne253.

— А, значи, затова! — промълви Соумс. — Разбира ли нещо от картини?

— От всичко разбира… Истински светски човек.

— Добре. Покани някого и за Фльор. Искам да се поразвлече. Щяла да отиде в събота у Вал Дарти и жена му; не ми е приятно.

— Защо?

Като не можеше да обясни защо, без да засегне семейната история, Соумс каза само:

— Пак скитане. И без това доста скита.

— Аз много харесвам малката мисис Вал — толкова тиха и умна.

— Не я познавам; знам само… Това е нещо ново. — Соумс вдигна от кревата едно от най-новите постижения на модата.

Анет взе роклята от ръцете му.

— Искаш ли да ме закопчаеш? — попита тя.

Той започна да я закопчава. Поглеждайки случайно през рамото й в огледалото, зърна изражението й — полунасмешливо, полупрезрително, сякаш искаше да каже: „Благодаря! Но никога няма да се научиш!“ Да, слава богу, не беше французин! След като свърши задачата си, отметна глава назад и измърмори:

— Много е деколтиран гърбът.

И тръгна към вратата с желание да се отърве от жена си и да остане пак с Фльор.

Анет задържа с ръка пухчето за пудра и каза съвсем неочаквано:

— Que tu es grossier!254

Той знаеше този израз — имаше защо да го помни. Когато го бе чул за първи път, помисли, че то значи: „Какъв си бакалин!“255 И не знаеше дали трябва да се успокои или разсърди, когато научи точното значение на думата. Почувства се оскърбен — не смяташе, че е груб! Ако той е груб, какво да се каже за онзи приятел до неговата стая, който така ужасно кашляше сутрин, за да прочисти гърлото си; или за ония хора в салона, които намираха за благовъзпитано да говорят така, че всички да чуват, когато крещят… какви ли не глупости! Груб, защото каза, че роклята й е много деколтирана на гърба! Та това беше истина! Той излезе, без да отговори.

Щом излезе от салона откъм дъното, видя Фльор на същото място, където я бе оставил. Седеше с кръстосани крака и люлееше бавно единия, в копринен чорап и сива обувка — сигурен признак, че мечтае. Личеше и по очите й — така се унасяха понякога. После изведнъж се опомняше, ставаше жива и неспокойна като маймунка. А толкова много знаеше, толкова самоуверена беше… и при това нямаше още деветнайсет години. Каква беше онази противна нова дума? Кокетка! Противни млади създания… които само пищят, дрънкат и показват краката си! Най-лошите са истински кошмар, най-добрите — напудрени ангели! Фльор не беше кокетка, не беше от тия невъзпитани млади простачки. Но беше все пак ужасно упорита, жизнена, решена да се наслаждава на живота. Да се наслаждава ли? Думата не пробуди пуритански страх у Соумс; пробуди друг страх, свойствен на темперамента му. Той се бе страхувал винаги, че ако се наслаждава днес, не ще може да се наслаждава достатъчно утре. А страшно беше да съзнава, че дъщеря му е лишена от предпазливост. Това личеше дори от начина, по който седеше в креслото… унесена в мечти. Той никога не бе се унасял в мечти… От мечтите човек не получава нищо. И откъде ли тая склонност у нея? Не от Анет, разбира се! Макар че на времето, когато я ухажваше, и Анет приличаше на цвете! Но сега вече — не!

Фльор стана от креслото — бързо, неспокойно — и се втурна към писмената маса. Грабна хартия и мастило и се залови да пише така, сякаш нямаше да си поеме дъх, докато не свърши писмото. Но изведнъж видя баща си. Отчаяната усреденост изчезна, тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка, погледна го мило — малко изненадана, малко отегчена.

О! Fine беше тя… наистина fine!

В Робин Хил

Джолиън Форсайт прекара деветнадесетия рожден ден на сина си в Робин Хил в спокойна работа. Напоследък вършеше всичко спокойно, защото сърцето му беше в твърде жалко състояние, а пък и той, като всички от рода му, не обичаше да мисли за смъртта. Сам не бе съзнавал доколко тази мисъл му е неприятна, докато един ден, преди две години, докторът, при когото бе отишъл да се посъветва по повод някои признаци, му бе казал:

— Във всеки миг, при най-малка преумора.

Той посрещна думите с усмивка — единственият отговор на всеки Форсайт пред една неприятна истина. Но когато признаците се засилиха във влака при завръщането към къщи, той разбра напълно значението на присъдата, надвиснала над него. Да остави Айрин, момчето си, дома, работата си — колкото малко и да работеше сега! — да ги остави, за да потъне в незнаен мрак, в невъобразимо състояние, в небитието, където не ще усеща дори вятъра, полюляващ листата над гроба му, нито мириса на пръстта и тревата! В небитие, което — както и да се стараеше — не можеше никак да си представи, и все се мамеше с надеждата, че ще види отново тия, които обичаше! Да съзнава всичко това, значеше да изпитва най-непоносима душевна мъка. Преди да се прибере тоя ден у дома си, бе решил да не споделя вестта с Айрин. Трябваше да бъде невероятно предпазлив, защото можеше много лесно да се издаде и да я накара да страда почти толкова, колкото страдаше сам. Лекарят бе намерил, че във всяко друго отношение е здрав, а седемдесет години не са кой знае колко напреднала възраст… Би могъл да живее още дълго, ако съумее!

Такова решение, следвано почти цели две години, развива най-изтънчените черти на един характер. Неизбухлив по природа — ако не е предизвикан, — Джолиън бе станал сега олицетворение на самообладанието. Тъжното примирение на стар човек, който не може да се проявява както желае, се прикриваше зад усмивка, ненапускаща устните му, дори когато беше съвършено сам. Той измисляше непрестанно най-различни оправдания, за да прикрива това наложено бездействие.

Преструваше се, че е възприел учението за връщане към опропастения живот, а същевременно се надсмиваше над себе си, задето постъпва така; отказа се от виното и пурите, пиеше специален вид кафе, в което нямаше изобщо никакво кафе. С една дума, пазеше се така, както можеше да се пази един Форсайт в неговото състояние — зад прикритието на своята насмешливост. Сигурен, че никой няма да го види, защото жена му и синът му бяха отишли в града, той прекара хубавия майски ден в преглеждане на книжата си, за да не създаде никому грижи, дори ако умре утре, тоест сложи в окончателен ред земния си имот. Прибра и заключи всичко в стария китайски шкаф на баща си, постави ключа в плик, на който написа: „Ключ от китайския шкаф, където се намират данни за точното ми състояние, Дж. Ф.“, и сложи плика във вътрешния джоб на сакото си, за да бъде винаги в него в случай на злополука. След това позвъни за чая и излезе да го изпие под стария дъб.

Всеки живее със смъртна присъда; Джолиън, чията присъда беше малко по-точна и по-близка, дотолкова свикна с нея, че и той, както всички други, можеше да мисли за най-различни неща. Сега мислеше за сина си.

Джон навършваше днес деветнайсет години, а напоследък бе взел вече определено решение. Получил образованието си не в Итън, като баща си, нито в Хароу, като покойния си брат, а в едно от заведенията, които, предназначени да отстранят недостатъците и да запазят добрите страни на пансионерите, може би запазваха лошите и отстраняваха добрите. Джон го завърши в края на април, без да има някаква представа какво ще прави по-нататък. Войната, която изглеждаше, че ще продължава вечно, свърши тъкмо когато той щеше да постъпи в армията, шест месеца предсрочно. И оттогава не можеше да свикне с мисълта, че ще трябва сам да избира. Разисквал бе няколко пъти тая тема с баща си, проявявайки весела готовност към всичко — с изключение, разбира се, на църквата, войската, юриспруденцията, сцената, борсата, медицината, търговията и техниката; от което Джолиън съвършено ясно разбра, че Джон няма желание да се занимава с нищо. Сам той на неговата възраст бе изпитвал същите чувства. Но приятното безделие бе свършило твърде скоро за него поради ранния брак и злополучните му последици. Принуден да стане застрахователен агент във фирмата „Лойд“, той бе забогатял още преди разцвета на своето артистично дарование. Но след като бе „изучил“ — както казват лаиците — момчето си да рисува свинчета и други животни, той бе разбрал, че от Джон няма да излезе художник; а щом не желаеше да работи нищо друго, налагаше се заключението, че навярно ще стане писател. Но уверен, че опитност е необходима дори за тази професия, Джолиън намери за добре Джон да се запише в университета, да пътешества и може би да се подготвя за адвокат. А след това ще види или, по-вероятно, нищо няма да види. Но Джон не взе решение дори пред тези съблазнителни предложения.

Разискванията със сина му затвърдиха у Джолиън предположението, че светът наистина не се е променил. Хората казваха, че е настъпила нова епоха. С дълбокото прозрение на човек, комуто не остава много време за никаква епоха, Джолиън съзираше как, под леко изменената външност, времената са точно такива, каквито си бяха. Човечеството си оставаше все така разделено на два вида: малцинство със склонни към съзерцание души и мнозинство, лишено от подобна отлика, а между тях — пласт хибриди като самия него. Джон изглеждаше да принадлежи към съзерцателните; а това, според баща му, беше лошо предвещание.

Затова именно, преди две седмици, бе изслушал сина си с още по-невесела усмивка: „Бих искал да опитам земеделието, татко, ако няма да ти струва много скъпо. Струва ми се, че то е единственото занимание, при което човек не пакости никому; освен изкуството, разбира се; но този път, за жалост, е затворен за мен.“

Джолиън сдържа усмивката си и отвърна:

— Добре, ще се върнеш, значи, където е бил първият Джолиън през 1760 година. Така ще се потвърди теорията за кръговратния напредък, а, между другото, имаш възможност, то се знае, да отгледаш по-хубави деца от него.

Малко смутен, Джон отговори:

— Но не смяташ ли, татко, че намерението му е добро?

— Не е лошо, мили; и ако наистина му се отдадеш сериозно, можеш да принесеш повече полза от мнозина други, макар и да не е кой знае колко голяма.

На себе си обаче каза: „Но няма да му се отдадеш сериозно. Давам ти четири години. Поне е здравословно. И безвредно.“

След като обмисли въпроса и се посъветва с Айрин, той писа на дъщеря си, мисис Вал Дарти, за да я пита дали познават някой фермер в Даунс256, недалече от тях, който би се съгласил да приеме Джон за подготовка. Отговорът на Холи бе възторжен. Съвсем наблизо имало един прекрасен човек; а те с Вал ще се радват да приемат Джон у дома си.

Момчето щеше да замине на следния ден.

Джолиън пиеше на бавни глътки слабия чай с лимон и съзерцаваше през листата на стария дъб гледката, на която се бе радвал винаги през тия трийсет и две години. Дървото над него не бе остаряло с нито един ден! Все така млади бяха тъмнозлатистите листа; все така стар — бялосивозеленикавия грамаден, грапав дънер. Дърво на безброй спомени, което ще живее столетия още, ако някой дивак не го отсече… Ще види края на старата Англия, ако животът продължи със сегашния темп! Припомни си една вечер преди три години, когато, прегърнал Айрин, гледаше през прозореца как един германски самолет витаеше сякаш точно над старото дърво. На другия ден намериха бомбена яма в нива във фермата на Гейдж. Тогава не знаеше още, че е осъден на смърт. Сега почти му се искаше бомбата да го бе довършила в оная вечер. Щеше да го спаси от днешните тревоги, от часовете студен страх, който го гризеше под лъжичката. Разчитал бе да доживее до нормалната възраст на Форсайтови — поне осемдесет и пет години: Айрин ще бъде тогава на седемдесет. А сега ще й липсва твърде много. Макар че ще й остане Джон — много по-значим в живота й от самия него, обожаващият майка си Джон.

Под това дърво, където Джолиън старши бе издъхнал в очакване да зърне идващата през ливадата Айрин, Джолиън се питаше насмешливо дали, след като постави в пълен ред всичко, не е по-добре да затвори доброволно очи и да изчезне. Имаше нещо унизително в това да се вкопчва като паразит за един живот в бездействие, в който съжаляваше само за две неща — за продължителната раздяла с баща си на младини и за закъснението на брака с Айрин.

От мястото, където седеше, можеше да види няколко цъфнали ябълкови дървета. Нищо в природата не го вълнуваше така, както цъфнало плодно дръвче; сърцето му се сви внезапно при мисълта, че може би не ще ги види вече цъфнали. Пролет! Не биваше наистина човек да умира, докато сърцето му все още е достатъчно младо, за да се радва на красотата! Дроздовете пееха неуморно в храстите, лястовиците се рееха из висините, листата лъщяха над него; а нивите, с всички въобразими отсенки на ранния разцвет, огрени от косите слънчеви лъчи, се разстилаха до далечната „димна“ синева на кръгозора. Цветята на Айрин в тесните лехи бяха поразително одухотворени тази вечер — малки, но мощни доказателства за радостен живот. Само китайските и японските художници — а може би и Леонардо! — са знаели как да създават това удивително мъничко аз във всяко нарисувано цвете, птица, звяр… да създадат отделна личност, а заедно с нея да усетят и да видят и целостта на живота. Това бяха майсторите! „Аз не съм създал нищо, което ще живее! — помисли си Джолиън. — Бях любител… само любител, не и творец. Но поне ще оставя след себе си Джон, когато си отида.“ Какво щастие, че момчето не беше засегнато от тази жестока война! Толкова лесно можеше да бъде убит, да загине като бедния Джоли преди двайсет години в Трансваал! Джон ще създаде един ден нещо… ако новото време не го поквари… Той беше момче с въображение! Това хрумване да се занимава със земеделие беше сантименталност и толкова и щеше да трае. В същия миг ги зърна, че идват през полето — Айрин и малкият се връщаха под ръка от гарата. Джолиън стана и тръгна през новозасадения розариум, за да ги посрещне.

Късно вечерта Айрин влезе в стаята му и седна до прозореца. Седя, без да проговаря, докато той я запита:

— Какво има, любов моя?

— Срещнахме се днес.

— С кого?

— Със Соумс.

Соумс! От две години не допускаше дори в мисълта си това име, защото чувстваше, че е вредно да си го спомня. Сърцето му реагира странно, сякаш се преобърна в гърдите.

Айрин продължи спокойно:

— Беше в галерията с дъщеря си, а след това и в сладкарницата, където влязохме да пием чай.

Джолиън отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Как изглежда?

— Побелял, иначе почти същият.

— А дъщерята?

— Хубавичка. Така поне я намира Джон.

Сърцето на Джолиън отново се преобърна. Лицето на Айрин изглеждаше разтревожено и изненадано.

— Не сте… — започна той.

— Не, но Джон научи името й. Девойчето изпусна кърпичката си и той й я подаде.

Джолиън седна на леглото. Злополучна среща!

— С вас беше и Джун. Не се ли намеси някак?

— Не; но всички се държахме странно и неестествено и Джон забеляза това.

Джолиън въздъхна дълбоко, после каза:

— Често съм се питал дали е правилно да крием това от него. Той ще го узнае един ден.

— Колкото по-късно, толкова по-добре, Джолиън — младите съдят така прибързано и строго. Какво би помислил ти на двайсет години за майка си, ако тя би сторила това, което сторих аз?

Да! Така беше! Джон обожаваше майка си, но не знаеше нищо за неумолимите изисквания на живота, за мъчителния плен в един нещастен брак… за ревността и страстта… Нищо не знаеше още!

— Какво му каза? — запита най-после той.

— Че сме роднини, но не ги познаваме, защото ти не си се интересувал много от роднините си, нито те — от теб. Предполагам, е той ще пита и теб.

Джолиън се усмихна.

— Това ще ни замести, както изглежда, въздушните нападения — каза той. — Вярно е, че ни липсват.

Айрин вдигна поглед към него.

— Знаехме, че ще се случи някой ден.

Той отвърна с неочаквано оживление:

— Не бих могъл да позволя Джон да те укори. Той не ще стори такова нещо дори в мислите си. Той е младеж с въображение и ще разбере, ако нещата му се изяснят както трябва. По-добре ще бъде, струва ми се, да му ги кажа аз, преди да ги научи от другаде.

— Още не, Джолиън.

Точно според нрава си — не беше предвидлива и никога не избързваше да посрещне опасността. А все пак… кой знае? Може би е права. Лошо е да се върви срещу майчиния усет. Може би беше по-добре момчето да върви по своя път, докато опитът му да даде мерило за преценяване значението на тази отдавнашна трагедия; докато любовта, ревността, копнежът го научат на състрадание. И, въпреки това, ще трябва да се вземат… всички възможни предпазни мерки! Дълго, след като Айрин си отиде, той лежа буден да обмисля тия мерки. Трябваше да пише на Холи, да й съобщи, че Джон не знае още нищо за семейната история. Холи беше сдържана, ще се погрижи да предупреди и съпруга си. Джон заминава утре и ще й занесе писмото.

Ударите на часовника над конюшнята завършиха деня, в който Джолиън бе подредил окончателно материалните си имущество; но следващият ден започваше за него в мрака на душевен хаос, който не можеше да бъде така леко и гладко приключен…

В стаята си, някогашната всекидневна детска стая, Джон лежеше също буден във властта на чувство, отричано от тия, които не са го преживели — „любов от пръв поглед“. Усети го как се заражда в блясъка на тъмните очи, срещнали неговите над рамото на „Юнона“… убеден, че тази девойка е неговата „мечта“; и всичко последвало му се стори едновременно естествено и невероятно. Фльор! Само името й дори стигаше на човек, така ужасно податлив към чара на словото! В една хомеопатична епоха, когато момчета и девойки се възпитаваха заедно и дружно от най-ранна възраст, когато чувството за различието на половете беше изчезнало почти напълно, Джон беше страшно старомоден. В новото училище, където бе следвал, учеха само момчета, а ваканциите той прекарваше в Робин Хил с приятели или само с родителите си. Така че не беше ваксиниран срещу бацила на любовта чрез слаби дози от тая отрова. Затова температурата му се покачваше сега бързо в тъмнината. Той лежеше буден, рисуваше във въображението си — както казваха — чертите на Фльор, припомняше си думите й, особено това нежно и игриво „Au revoir!“

Така и не мигна до зори, когато стана, намъкна обувки, панталони и фланелка за тенис, промъкна се тихичко по стълбите и излезе през балконската врата на кабинета. Току-що се бе развиделило; миришеше на росна трева. „Фльор! — мислеше той. Фльор!“ Навън бе тайнствено светло, всичко спеше, само птиците започваха да чуруликат. „Ще сляза до горичката“ — реши той. Изтича през полето, стигна до езерото, тъкмо когато слънцето изгряваше, и навлезе в горичката. Земята беше постлана с килим от камбанки; от боровете лъхаше тайнственост, самият въздух бе сякаш изтъкан от романтика. Джон вдъхна прохладата му и загледа камбанките, озарени от настъпващия ден. Фльор! Колко й подхожда това име! И живее в Мейпъллдърм… още едно хубаво име… някъде край реката. След малко ще го потърси на картата. Ще й пише. Но дали тя ще му отговори? Трябва да му отговори! Каза: „Au revoir!“, а не „сбогом“. Какво щастие, че бе изпуснала кърпичката си! Ако не я бе изпуснала, никога нямаше да се запознае с нея. Колкото повече мислеше за тази кърпичка, толкова по-странно изглеждаше щастието му. Фльор! Колко й подхожда това име! В главата му звучаха ритми; думите се подреждаха сами в стихове, беше почти готов да напише поема.

Прекара така повече от половин час, върна се, взе една подвижна стълба, подпря я до стената и от радост се прибра през прозореца на стаята си. После си спомни, че балконската врата на кабинета беше отворена и слезе да я затвори, като прибра предварително стълбата, за да не остави никаква следа от обзелото го чувство. То беше толкова дълбоко, та не можеше да го разкрие никому, нито на майка си дори.

Мавзолеят

Има домове, чиито души са потънали в мрака на времето, оставяйки телата им в мрака на Лондон. Не беше така с къщата на Тимоти на Бейзуотър Роуд, защото душата на Тимоти беше все още с единия си крак в тялото на Тимоти Форсайт, а Смитър поддържаше непроменена атмосферата й от камфор, порто и миризмата на дом, където прозорците се отварят за проветряване само два пъти на ден.

В представата на Форсайтови този дом беше сега нещо като китайска кутия за хапчета — поредица от килийки, в последната от която се намираше Тимоти. Никой не можеше да стигне до него — така поне твърдяха ония членове на рода, които, по стара привичка или от разсеяност, наминаваха от дъжд на вятър да попитат как е последният им жив чичо. Между тях бяха Франси, освободила се напълно от бога (тя заяви открито, че е атеистка), Юфимия, освободила се от Никълъс старши, и Уинифред, освободила се от своя „светски човек“. Но, в края на краищата, всички бяха вече еманципирани, или поне твърдяха, че са… което може би не е едно и също!

Затова Соумс едва ли се надяваше да види Тимоти, когато, на другия ден след оная среща, на път за гара Падингтън, тръгна към този дом. Сърцето му леко трепна, когато застана на огряната от слънцето новобоядисана, изложена на юг входна площадка на малкия дом, където живееха някога четиримата Форсайтови, а сега само един линееше като зимна муха; къщата, в която Соумс бе идвал безброй пъти да сподели или да поеме бремето на семейните сплетни; домът на „старите“ от друг век, от друга епоха.

Видът на Смитър, все така стегната във висок до подмишниците корсет (защото леля Естер и леля Джули смятаха за неприлична новата мода, появила се към 1903 година, когато те самите вече бяха напуснали сцената), извика бледа приятелска усмивка върху устните на Соумс; все още вярна до най-малките подробности на старата мода, Смитър — безценна прислужница, каквато не можеше да се намери вече — му се усмихна също с думите:

— О, та това е мистър Соумс! След толкова време! Как сте, сър? Колко ще се зарадва мистър Тимоти, като му кажа, че сте идвали!

— Как е той?

— О, чудесно се държи за годините си, сър; но той е, разбира се, рядък човек. Както казах на мисис Дарти, когато дойде последния път, мис Форсайт, мисис Джули и мис Естер биха се радвали, ако можеха да го видят с какво удоволствие изяжда печената си ябълка. Само че съвсем оглуша. Но винаги си казвам, че така е по-добре. Иначе не зная какво бихме правили по време на въздушните нападения.

— О! — промълви Соумс. — Какво правехте наистина?

— Просто го оставяхме да си лежи в кревата, а звънеца преместихме в избата, за да чуваме с готвачката, когато ни звъни. Нямаше смисъл да му казваме, че има война. Както казвах на готвачката: „Ако мистър Тимоти позвъни — каквото и да стане, ще чака. Милите ми господарки биха могли да получат удар, ако узнаят, че той е звънял, а никой не е отишъл да го види.“ Обаче той си спа чудесно по време на всички нападения. При едно от дневните тъкмо се къпеше. И слава богу, иначе можеше да забележи, че всички гледат към небето… защото често гледа през прозореца.

— Така! — промълви Соумс. Смитър се бе разбъбрила. — Искам само да пообиколя къщата, да видя дали ще трябва да се поправи нещо.

— Да, сър. Надали ще има нужда; само в трапезарията мирише на мишини и не знаем как да се отървем от тази миризма. Чудно как са могли да се завъдят там, където няма нито трошица, защото още от преди войната мистър Тимоти престана да влиза. Но човек никога не знае къде ще се завъдят тия противни животинчета.

— Става ли той от леглото си?

— О, да, сър; сутрин си прави разходка от кревата до прозореца, защото не смее да отиде в друга стая. Съвсем спокоен е; всеки ден редовно препрочита завещанието си. Това е най-голямата му утеха.

— Слушайте, Смитър, бих искал да го видя, ако е възможно; може би има нещо да ми каже.

Смитър се изчерви под корсета си.

— Ще бъде истинско събитие! — каза тя. — Да ви разведа ли из къщата, сър, докато готвачката се качи да му съобщи?

— Не, идете да му съобщите вие — отвърна Соумс; — къщата мога да обиколя и сам.

Човек не бива да издава чувствата си пред другите, а Соумс усещаше, че ще прояви сантименталност, докато минаваше из тия стаи, така преизпълнени с минало. След като Смитър излезе, скърцайки от възбуда с корсета си, Соумс отиде в трапезарията и започна да души въздуха. Според него миришеше не на мишки, а на гниещо дърво и той се зае да разглежда лампериите. Не смяташе, като имаше предвид възрастта на Тимоти, че заслужава да ги пребоядисват. Тази стая беше най-модерната в цялата къща; и лека усмивка сви устните и ноздрите на Соумс. Стените над дъбовата ламперия бяха тъмнозелени; тежък метален полюлей висеше на верига от тавана, прорязан с имитации на греди. Картините бяха купени много изгодно у Джобсън преди шейсет години от самия Тимоти — три натюрморта от Снайдер, две леко оцветени рисунки, момче и девойка, прекрасни, с инициалите „Дж. Р.“. Тимоти все вярваше, че може да се окажат на Джошуа Рейнолдс257, но Соумс, който много им се възхищаваше, бе открил, че са рисувани просто от Джон Робинсън; и един съмнителен Морленд258 — подковаване на бяло пони. Тъмночервени плюшени завеси, десет стола с висок гръб, турски килим и махагонова обедна маса, много голяма за малката стая — такова беше помещението, което Соумс помнеше: непроменено нито духом, нито тялом още от времето, когато сам той беше едва четиригодишен. Погледна по-продължително двете рисунки и помисли: „Ще ги купя при разпродажбата.“

От трапезата мина в кабинета на Тимоти. Не си спомняше да е влизал някога в тази стая. Стените бяха закрити от пода до тавана от лавици с книги, които той полюбопитства да види. Едната стена изглеждаше подредена за книги по възпитанието, каквито фирмата на Тимоти бе издавала преди две поколения; от някои имаше по двайсет бройки. Соумс прочете заглавията и потрепера. Средната стена беше заета със същите книги, които бе виждал някога в библиотеката на баща си на Парк Лейн; предположи, че Джеймс и най-младият му брат са отишли някой ден да си купят заедно по една библиотечка. Към третата стена пристъпи с по-голям интерес. Тук вече ще открие сигурно личния вкус на Тимоти. Така и стана. Нямаше никакви книги, а само празни подвързии. Четвъртата стена се заемаше изцяло от прозорец с тежки завеси. Срещу него беше махагоново кресло с подставка за четене, на която един неразгърнат пожълтял Таймс от 6 юли 1914 година — денят, в който Тимоти за пръв път не бе слязъл, подготвяйки се сякаш за война — чакаше и до тоя миг своя четец. В ъгъла имаше голям глобус на планетата, из която Тимоти никога не беше пътувал, защото беше дълбоко убеден, че всичко извън Англия е недействително;а чувстваше и винаги страх от морето, след като го бе хванала морска болест в един неделен ден следобед през 1836 година, когато с Джайлс, Естер, Суидин и Гети Чесмен бяха излизали да се разходят с лодка край вълнолома в Брайтън; виновен беше Суидин, който все обичаше да измисля нещо, но, слава богу, също бе пострадал. Соумс знаеше случката, защото я бе чувал най-малко петнадесетина пъти от един или друг участник в нея. Отиде до глобуса и леко го завъртя; глобусът скръцна, мръдна около инч и представи на Соумс един паяк, умрял на четиридесет и четвъртия паралел.

„Мавзолей — помисли той. — Джордж е прав.“ Излезе и тръгна по стълбите. На средната площадка се спря пред клетката с препарираните колибри, на които се бе възхищавал като дете. Не изглеждаха остарели нито с един ден, както бяха кацнали на тел над пампасовата трева. Ако отворят клетката, птиците няма да зачуруликат, но той се страхуваше, че всичко ще се превърне изведнъж в прах. Не ще има смисъл да го изнесат на разпродажбата! И изведнъж в съзнанието му изникна споменът за леля Ан… милата стара леля… която го довеждаше пред клетката и казваше: „Погледни, Соумс! Колко са пъстри и хубави тия пойни птиченца!“ Спомни си своя отговор: „Но те не пеят, лельо!“ Трябва да е бил шестгодишен, в черно кадифено костюмче със светлосиня яка… Много добре го помнеше! Помнеше и леля Ан с нейните букли, с тъничките й ръце, тъжната старческа усмивка и орлов профил — една прекрасна стара лейди. Леля Ан! Той продължи нагоре до вратата на гостната. От двете й страни бяха окачени по няколко миниатюри. Тях непременно щеше да купи! Миниатюрите на четирите му лели, на чичо му Суидин като юноша, на чичо му Никълъс като момче. Всички бяха нарисувани от една млада дама, приятелка на семейството, по едно и също време — 1830, — когато миниатюрите се смятаха за нещо „много изискано“, а освен това и трайно, защото ги рисуваха върху слонова кост. Соумс бе чувал историята на тази млада дама: „Много даровита, мили; имаше голяма слабост към Суидин, но скоро заболя от туберкулоза и умря; като Китс259… Често си казваме това.“

Да, ето ги всичките! Ан, Джули, Естер, Сюзън — още съвсем малка; Суидин, със светлосини очи, румени бузи, руси къдри, бяла жилетка — като жив; и Никълъс, същински Купидон, загледан в небето. И наистина, като си припомни сега, чичо Ник беше винаги такъв — удивителен до последния си дъх. Да, трябва да е била даровита; а миниатюрните имат освен това винаги особена тиха прелест, незасегната от приливите и отливите на естетическата борса. Соумс отвори вратата на гостната. Стаята беше почистена, мебелите-без калъфи, завесите — дръпнати встрани, сякаш лелите му все още живееха в търпеливо очакване тук. Изведнъж му мина през ум: когато Тимоти умре… защо да не… Не е ли почти техен дълг да запазят този дом — като дома на Карлайл260, — да му сложат табелка и да го показват на публиката? „Жилище от средновикториански дни — вход един шилинг с каталога.“ В края на краищата то беше най-съвършеното и най-мъртвото в днешния Лондон. Безукорно в отживелия си стил, стига само той да отнесе и прибере в собствената си колекция онези четири картини от Бабризонската школа, които им бе подарил. Все още непотъмнели светлосини стени, зелени завеси с папрати и червени цветя; бродиран параван пред чугунената решетка на камината; бродирани с мъниста табуретки; Кийтс, Шели, Сауди, Купър, Колдридж, Байроновият „Корсар“ (но нищо друго от Байрон) и лавица с всички викториански поети; шкафче със седефени инкрустациии и тъмночервен плюш, където се пазеха скъпи семейни спомени: първото ветрило на Естер, токи от обувките на дядо им по майчина линия, три спиртосани скорпиона в шишета, един съвършено пожълтял слонов зъб, изпратен от Индия от прачичо им Едуард, който търгувал там с юта, разгъната хартия с някакъв ситен като паяжина ръкопис, в спомен бог знае на що! И картините, покрили стените, все акварели — като се изключат четирите барбизона, истински чужденци там (каквито всъщност и бяха), при това със съмнителна продажна стойност — ярки, илюстровани картини: „Роене на пчелите“, „Към ферибота!“, и две в жанра на Фрит: Кринолини и Фокуси с грахови зърна, всичко подарено от Суидин. Да! Много, много картини, които Соумс бе гледал хиляди пъти във високомерен захлас; великолепна колекция от блестящи и гладки позлатени рамки.

И големият роял, без никакъв прашец, както винаги заключен; и албумът с изсушени водорасли на леля Джули. И столовете с позлатени крака, много по-солидни, отколкото изглеждаха. От едната страна на камината — тъмночервеният копринен диван, където леля Ан, след нея и леля Джули имаха навика да седят с изправен гръб и лице към светлината. От другата страна — единственото действително удобно кресло на леля Естер, с гръб към прозореца. Соумс потърка очи: струваше му се, че ги вижда седнали тук. Все същият мирис и досега — на премного вещи, на изпрани дантелени пердета, лавандула в пакетчета и изсушени пчелни крилца. „Не — помисли той, никъде няма вече такова нещо, трябва да се запази“. На някого можеше да се види смешно, но, като образец на неизменно пазено благоприличие, на изтънчено осезание, поглед, мирис и чувство, този свят превъзхождаше днешния, с неговите подземни железници и автомобили, с непрекъснатото пушене, с кръстосалите крак връз крак девойки с голи гърбове, които, стига да пожелаеш, можеш да разгледаш от петите до коленете и от главата до кръста (приятно за сатира, който се таи във всеки Форсайт, но несъвместимо с представата му за истинска лейди), извили нозе около крака на стола, когато вечерят; с превзетия им говор, с техните „доскоро“ и „друже“, със смеховете им… девойки, които го караха да изтръпва, щом помислеше, че Фльор ще общува с тях; изтръпваше и пред възрастните, сурови, способни жени, които направляваха живота. Да, макар че не отваряха достатъчно прозорците на стаите си, неговите стари лели имаха поне добро държание, здрави принципи, уважение към миналото и бъдещето.

Почти задъхан от вълнение, той затвори вратата и тръгна на пръсти нагоре. На минаване се отби на едно място; хм — все същата чистота и ред, както в осемдесетте години, стените все така покрити с жълта мушама. Когато стигна горе, се подвоуми между четири врати. Коя от тях е стаята на Тимоти? Ослуша се. Счу му се особен шум: сякаш дете влачеше дървено конче. Трябва да е Тимоти! Почука; отвори му зачервената Смитър.

Мистър Тимоти правел разходката си и тя не успяла да привлече вниманието му. Ако мистър Соумс пожелае да дойде в другата стая, ще може да го види през вратата.

Соумс отиде в другата стая и започна да наблюдава.

Последният стар Форсайт беше на крака; извънредно бавно, напълно потънал в собствените си мисли, той се разхождаше от долния край на леглото до прозореца — едно разстояние от дванайсет стъпки. Необръснатата долна половина на почти квадратното му лице, скрита от снежнобяла, косо подстригана брада, изглеждаше широка почти колкото челото, със също такава бяла коса. Носът, бузите, и челото бяха съвсем жълти. В едната си ръка държеше дебел бастун, с другата придържаше полата на хавлиения си халат, под който се подаваха нозете му в спални чорапи и фланелени пантофи. Приличаше на сърдито дете, решило да получи нещо, което не му дават. Всеки път, когато се обръщаше, удряше с бастун, след това започваше да се влачи, сякаш искаше да докаже, че може и без него.

— Изглежда все още бодър — прошепна Соумс.

— О, да, сър. Би трябвало да го видите, когато е във ваната: просто невероятно как се радва.

Тези думи, казани с доста висок глас, бяха като откровение за Соумс. Тимоти бе станал отново дете.

— Интересува ли се изобщо от нещо? — запита той също така високо.

— Да, сър: от храната и завещанието си. Истинско удоволствие е да гледате как го прелиства, без да го чете, разбира се; а от време на време пита за курса на държавните ценни книжа и аз му го записвам на плоча — с едри цифри. Пиша, то се знае, все същия курс, който той прочете за последен път през 1914 година. Помолихме доктора да му забрани да чете вестници след избухването на войната. О! Отначало много се дразнеше от това. Но скоро се помири, защото разбра, че е уморително. А той чудесно умее „да си пази силите“, както се изразяваше, когато милите ми господарки бяха живи, бог да ги прости! Колко ги укоряваше, задето не се щадят като него; нали помните, мистър Соумс, колко дейни бяха.

— А какво ли ще стане, ако вляза? — попита Соумс. — Дали ще ме познае? Нали помните, аз писах завещанието му след смъртта на мис Естер през 1907 година.

— О, колкото за това, сър, нищо не смея да кажа. Може и да ви познае; той наистина е рядък човек за годините си.

Соумс пристъпи през прага, почака Тимоти да се обърна и каза високо:

— Чичо Тимоти!

Тимоти се върна на половината път и се спря.

— Е-е? — запита той.

— Соумс! — извика още по-силно племенникът му и протегна ръка. — Соумс Форсайт!

— Не! — каза Тимоти, удари тежко с бастуна по пода и продължи да се разхожда.

— Нищо не излезе сякаш — заяви Соумс.

— Да, сър — отвърна някак унило Смитър; — но, виждате ли, той не е довършил още разходката си. А никога не е правил две неща наведнъж. Навярно следобед ще ме пита дали сте идвали за светилния газ и тогава ще видя как ще му обясня.

— Не мислите ли, че трябва да му вземем прислужник мъж?

Смитър вдигна ръце.

— Мъж ли? О, не! Готвачката и аз можем много добре да се справяме. Чужд човек направо ще го подлуди. И господарките не биха желали да има друг мъж в къщата. А за нас е гордост да се грижим за него.

— Предполагам, че докторът идва.

— Всяка сутрин. Определи си по-малък хонорар, защото визитите са всекидневни, а мистър Тимоти така свикна с тях, че дори не им обръща внимание; само си показва езика.

— Да-а — промълви Соумс, като извърна глава. — Тъжно и тежко е да го видя в това състояние.

— О, сър! — възрази разтревожено Смитър. — Не бива да мислите така. Той не се тревожи вече за нищо и наистина се радва на живота. Както казвам на готвачката, мистър Тимоти живее сега по-пълно от когато и да е. Виждате ли, ако не се разхожда, си почива във ваната или се храни; а когато не се храни, спи. Така минават дните. Нищо не го боли, за нищо не се грижи.

— Да — отвърна Соумс, — и това е все пак нещо. Аз слизам. Но да не забравя, дайте да видя завещанието му.

— Ще трябва да избера момента, сър; той го държи под възглавницата си, а сега е буден и ще ме види.

— Искам само да зная дали е същото, което съставих аз — отвърна Соумс; — погледнете при удобен случай датата и ми я съобщете.

— Добре, сър; но съм сигурна, че е същото, защото имената ни стоят на него; нали помните, че ние с готвачката бяхме свидетелките? А не сме се подписвали втори път.

— Точно така — заяви Соумс.

Помнеше: Смитър и Джейн бяха най-подходящи свидетелки, тъй като със завещанието не им се оставяше нищо — за да не бъдат заинтересовани от смъртта на Тимоти. Той признаваше напълно, че тази предпазна мярка е била почти неуместна, но Тимоти я бе наложил, а освен това леля Естер ги бе предостатъчно осигурила.

— Много добре; довиждане, Смитър — каза той. — Грижете се за него; и ако ви каже някога нещо, запишете го, за да ми го съобщите.

— Добре, мистър Соумс, непременно ще го сторя. Такава приятна изненада беше да ви видя. Готвачката толкова ще се зарадва, като й кажа.

Соумс се ръкува с нея и слезе. Цели две минути стоя пред закачалката, където толкова пъти бе оставял шапката си. „Така минава всичко — помисли той. — Свършва и започва отново. Бедният старец!“ Ослуша се дали не ще чуе в подножието на стълбите как Тимоти влачи своя дървен кон; дали някое призрачно старческо лице не ще надникне над парапета и старчески глас не ще промълви: „О, това бил милият Соумс! Тъкмо си казвахме, че цяла седмица не е идвал!“

Нищо… нищо! Само миризма на камфор и прашинки, витаещи в слънчевия лъч, проникнал през прозорчето над вратата. Мъничкият стар дом! Мавзолей! Соумс се обърна, излезе и стигна навреме за влака.

Родният край

С такова чувство четиридесетгодишният Вал Дарти излезе в тоя четвъртък още съвсем рано сутринта от старинното имение, което бе наел в северния край на Варовиковите възвишения в Съсекс. Отиваше в Нюмаркет261, където не бе ходил от есента на 1899 година, когато се бе измъкнал от Оксфорд в Кеймбриджшир за конните състезания. Поспря се на вратата да целуне жена си и да сложи бутилка порто в джоба си.

— Не преуморявай краката си, Вал, и не залагай прекалено много.

Докато тя се притискаше до гърдите му и не отделяше поглед от него, Вал чувстваше, че и кракът, и кесията му са в безопасност. Нямаше да прекалява; Холи имаше винаги право — и вроден усет за мярка. Не му се струваше така странно — както навярно изглеждаше на другите, — че макар и наполовина Дарти, бе останал напълно верен на своята втора братовчедка цели двайсет години, откакто се бе оженил романтично за нея накрая на света, по време на Бурската война; и то верен, без да скучае или да чувства, че прави някаква жертва… Тя беше винаги така жива, така хитро успяваше да предотврати лошото му настроение. Тъй като бяха втори братовчеди, те решиха, може би неуместно, да нямат деца, и макар че бе поотслабнала, Холи бе запазила хубавата си външност, стройността си, цвета на тъмните си коси. Вал особено се възхищаваше от това, че тя имаше свой личен живот, почти ръководеше и неговия, а същевременно ставаше все по-добра ездачка. Не бе изоставила музиката, четеше невероятно много — романи, поезия, какво ли не. Във фермата им в Южна Африка се грижеше удивително за „негърските“ деца и жени. Беше наистина умна, без да изтъква ума си и да важничи. Вал, който не се отличаваше със скромност, без започнал да чувства, че тя го превъзхожда, но не се дразнеше от това — голяма дан и почит от негова страна. Трябва да се подчертае, че той не можеше да я погледне, без тя да не забележи, но Холи често го наблюдаваше, без той да усети.

Целуна я пред вратата, защото нямаше да я целуне на перона, при все че тя щеше да го изпрати до гарата, за да върне автомобила. Загорял и набръчкан от колониалния климат и разочарованията, неизменно свързани с надбягванията, възпрепятстван да участва в тях заради болния си крак — който, пострадал в Бурската война, го бе спасил навярно в току-що приключилата, — Вал беше почти същия, какъвто беше по времето, когато ухажваше Холи: с все същата открита, очарователна усмивка, с все същите, може би само малко по-гъсти и тъмни ресници, със същите блестящи сиви очи зад тях, с малко по-тъмни лунички и леко посивяла коса на слепите очи. Оставяше впечатление на човек, който се е занимавал усилено с коне в слънчева градина.

Като зави с колата рязко пред вратата, той попита:

— Кога пристига младият Джон?

— Днес.

— Ще ти трябва ли нещо за него? Ще го донеса в събота.

— Не. Но ти ще пътуваш може би заедно с Фльор — с влака в един и четиридесет.

Вал пусна форда с пълна скорост: все още караше като човек, който се намира в нова страна с лоши пътища, но не иска да се примири с това, и очаква всеки мога да се озове на небето.

— Ето една девойка, която знае какво иска — каза той. — Направи ли ти впечатление?

— Да — отвърна Холи.

— Вуйчо Соумс и баща ти… Някак неудобно, нали?

— Тя няма да знае, той също; нищо не бива да им се казва, разбира се. Само за пет дни е, Вал.

— Семейната тайна! Разбрано-о!

Щом Холи смяташе, че няма опасност, трябва да е така. Тя го погледна хитро и каза:

— Забеляза ли колко красиво се самопокани?

— Не.

— Да, много красиво. Как я намираш, Вал?

— Хубавичка и умна; но мисля, че никак не ще е лесна, като се разсърди.

— Питам се — промълви Холи — дали е от съвременните девойки. Човек се чувства съвсем объркан, когато намира всичко така променено.

— Така ли? Ти така бързо съобразяваш всичко.

Холи пъхна ръка в джоба на сакото му.

— А помагаш и на другите да се справят — продължи някак насърчително Вал. — Какво мислиш за оня белгиец Профон?

— Мисля, че е „добродушен дявол“.

Вал се усмихна.

— Струва ми се, че такава птица не подхожда за приятел на нашето семейство. Всъщност семейството ни наистина плава в чудновати води: вуйчо Соумс е женен за французойка, баща ти — за първата жена на вуйчо ми. Дядовците ни биха получили удар от тия неща.

— И не само нашите дядовци, мили.

— Тази кола — заяви изведнъж Вал — явно иска камшик; нещо си влачи задните крака по нанагорнището. Ще трябва да я погоня презглава на спускане, за да не изпусна влака.

Любовта към конете не му бе позволила да обикне истински автомобила, и винаги се чувстваше дали той шофира колата или Холи. Успя все пак да стигне навреме за влака.

— Внимавай на връщане; ще те хвърли, стига да й се удаде. Довижане, мила.

— Довиждане — подвикна му Холи и му изпрати въздушна целувка.

Във влака, след като се люшка петнйсет минути със спомена за Холи, утринния вестник, летящите пейзажи в ясния ден и смътните мисли за Нюмаркет, Вал се усамоти най-после с малка квадратна книжка, изпълнена само с имена, родословия, произход и бележки за родословието и вида на конете. Форсайтът в него беше склонен да вземе само чистокръвни животни и все още решително потискаше слабостта на Дарти към обзалаганията. Когато се върна в Англия, след като продаде изгодно фермата и конезавода си в Южна Африка и забеляза, че тук рядко има слънце, Вал си каза: „Трябва непременно да си създам някаква цел в живота, иначе ще почна да виждам призраци в тая страна. Ловът не стига; ще трябва да отглеждам и тренирам коне.“ С по-голямата прозорливост и решителност, които човек придобива, след като е поживял повечко време в нова държава, Вал съзря слабостите на модерното коневъдство. Всички бяха увлечени от модата и високите цени. По дяволите родословието! Той щеше да купува коне по външния им вид. Но въпреки това беше готов да се увлече по чистокръвна порода! И си каза: „В този проклет климат има нещо, което те кара да се въртиш на едно място. Както и да е, ще трябва да се сдобия с един мейфлай.“

В това настроение пристигна в Меката262 на своите надежди. Зрелището беше спокойно, благоприятно за хора, дошли да погледат коне, а не да зяпат в устата на букмейкъра.263 Вал застана веднага пред манежа. Двайсетте години в колониите бяха премахнали у него изискаността, в която бе възпитан, но му бяха оставили присъщата за ездача елегантност и го бяха надарили със странна прозорливост за така нареченото от него „глупаво заекване“ на някой англичани и „шумно папагалство“ на някои англичанки; у Холи нямаше нито следа от тях, а тя беше неговият образец. Наблюдателен, бърз, съобразителен при сделките при купуване на кон, при почерпка, Вал отиваше направо към целта. И се бе насочил вече направо към една кобилка мейфлай, когато някакъв глас се обади провлечено край него:

— Мистър Вал Дарти, нали? Как е мисис Вал Дарти? Надявам се, добре.

И видя край себе си белгиеца, с когото се бе запознал у сестра си Имоджин.

— Проспер Профон… запознахме се някъде на обяд — продължи гласът.

— Как сте? — промълви Вал.

— Много добре — отвърна мосю Профон, като се усмихна неподражаемо бавно. „Добродушен дявол — бе казала Холи. Да! Приличаше наистина донякъде на дявол със своята черна, остра брадичка; но малко заспал, добродушен, с прекрасни и — колкото и да е странно — умни очи.“

— Един джентълмен иска да се запознае с вас… ваш братовчед… мистър Джордж Форсайт.

Вал видя някаква грамадна фигура и избръснато, малко смръщено лице на бик, с язвителна насмешка, бликаща от изпъкналите сиви очи; помнеше го смътно от едно време, когато вечеряше понякога с баща си в клуба Айсиум.

— Някога ходехме на конни състезания с баща ви — започна Джордж. — Как е конезаводът ви? Няма ли да купите някоя от моите кранти?

Вал се усмихна, за да прикрие внезапното чувство, че всичко е пропаднало в тая страна. Тук не вярваха вече в нищо, дори и в конете. Джордж Форсайт, Проспер Профон! Самият сатана навярно не е така разочарован, както тия двамата!

— Не знаех, че и вие се интересувате от конни състезания — обърна се той към мосю Профон.

— Не се интересувам. И не се занимавам. Аз плавам с яхта; и яхтата не ме интересува, но обичам да посещавам приятелите си. Донесъл съм нещо за похапване, мистър Вал Дарти, една закусчица, ако обичате; не много… нещо съвсем мъничко… в колата ми.

— Благодаря — отговори Вал; — много сте любезен. Ще дойда след около четвърт час.

— Ей там; и мистър Форсайт ще дойде. — И мосю Профон „протегна“ пръст в жълта ръкавица. — Малка кола и малка закусчица.

Тръгна нататък, докаран, сънлив, чужд, последван от елегантния, грамаден, насмешлив Джордж Форсайт.

Вал остана да гледа кобилката мейфлай. Джордж Форсайт беше, разбира се, възрастен човек, но този Профон беше навярно на една възраст със самия него; Вал се чувстваше като момче, а кобилката мейфлай беше сякаш играчка, за която ония двамата му се присмиваха. Животното загуби вече ценността си за него.

„Малка кобилка… — като че казваше гласът на мосю Профон. — Какво намирате в нея?… Всички ще умрем.“

А Джордж Форсайт, връстник на баща му, още залага по надбягвания! Нима тази мейфлай е по-добра от другите? Няма ли да е по-добре, ако отиде да се обзаложи с тия пари?

— Не, дявол да го вземе! — промълви изведнъж. — Ако няма смисъл да се отглеждат коне, тогава изобщо няма смисъл да се върши нищо! Нали затова дойдох? Ще я купя.

Той се отдръпна малко назад и започна да наблюдава притока на посетителите от манежа към трибуните. Спретнати старчета, зорки, внушителни особи, евреи, треньори, които се държаха така, сякаш никога в живота си не са се провинили в поглеждане на кон; високи, лениви, вяли или живи и шумни жени; млади хора, които си даваха вид, че се отнасят сериозно към всичко това… Двама-трима между тях с една ръка!

„Животът тук е хазарт! — помисли Вал. — Звънецът звънва, конете излизат, парите минават от едни ръце в други; нов звънец, ново надбягване, парите се връщат.“

Но, уплашен от собствената си философия, той отиде към вратата на манежа, за да види как препуска малката мейфлай. Тя галопираше добре и той продължи към „малката“ кола. „Малката“ закуска беше нещо, за каквото човек мечтае, но рядко получава; след като закусиха, мосю Профон се върна заедно с него на манежа.

— Вашата съпруга е мила жена — забеляза неочаквано мосю Профон.

— Най-милата, която съм виждал — отвърна сухо Вал.

— Да — продължи мосю Профон. — Има много мило лице. Аз винаги се възхищавам от приятните жени.

Вал го погледна с подозрение, но нещо добродушно и прямо в тромавото сатанинство на другия го обезоръжи засега.

— Ако пожелаете да дойдете на яхтата ми, с удоволствие ще я поразходя.

— Благодаря — отвърна Вал, отново нащрек. — Тя не обича морето.

— Аз също — заяви мосю Профон.

— Защо плавате тогава с яхта?

Белгиецът се усмихна само с поглед.

— Сам не зная. Опитал съм всичко; това е последното ми занимание.

— То трябва да е дяволски скъпо. Аз не бих се задоволил с вашето основание.

Мосю Проспер Профон вдигна вежди и наду плътната си долна устна.

— Аз не съм придирчив — каза той.

— Бяхте ли на война? — попита Вал.

— Да-а. И това опитах. Бяг засегнат от отровен газ. Беше мъничко неприятно.

Усмихна се замислено и сънливо, като човек, чието благополучие е осигурено от самото му име264. Вал не можеше да реши с положителност дали това „мъничко“ вместо „малко“ беше казано неволно или от превзетост. Този приятел беше очевидно способен и на едното, и на другото. В редицата на купувачите на кобилката, спечелила надбягването, мосю Профон се обади:

— Ще наддавате ли?

Вал кимна. Докато този сънлив сатана стоеше край него, усещаше нуждата да вярва в нещо. Макар че беше запазен от катастрофални удари на провидението чрез предвидливостта на дядо си, който му бе осигурил хиляда лири годишно, а към тях се прибавяха и още толкова, осигурени на Холи от нейния дядо, Вал не разполагаше с наличен капитал, защото за обзавеждането в Съсекс бе изхарчил по-голямата част от това, което бе спечелил от фермата в Южна Африка. И твърде скоро си помисли: „Ах, дявол да я вземе! Надхвърля възможностите ми!“ Крайната сума, която си бе определил — шестстотин лири, — бе надмината; той се отказа да наддава. Чукчето обяви кобилката мейфлай за продадена за седемстотин и петдесет гвинеи. Вал си тръгна недоволно, когато мосю Профон каза провлечено в ухото му:

— Слушайте, аз купих мъничката кобилка, но тя не ми трябва; вземете я и я подарете на съпругата си.

Вал погледна с ново подозрение към този приятел, но съзря толкова добродушие в очите му, че наистина беше невъзможно да се обиди.

— Поспечелих малко пари през време на войната — започна мосю Профон в отговор на този поглед. — Имах акции в оръжейните фабрики. И с удоволствие пръскам тези пари. Непрекъснато печеля. Аз сам се нуждая от твърде малко. Обичам да подарявам на приятелите си.

— Ще я купя от вас за цената, която дадохте за нея — заяви с неочаквана решителност Вал.

— Не — отвърна мосю Профон. — Просто ще я вземете. Тя не ми трябва.

— Ах, дявол да го вземе! Не е въз…

— Защо? — усмихна се мосю Профон. — Аз съм приятел на вашето семейство.

— Седемстотин и петдесет гвинеи не са кутия пури — възрази нетърпеливо Вал.

— Добре; нека стои у вас, докато ми потрябва, а дотогава правете с нея, каквото искате.

— Щом си остава ваша — отвърна Вал, — нямам нищо против.

— Ето, всичко се нареди — промълви мосю Профон и се отдалечи.

Вал го проследи с поглед. Може би е „добродушен дявол“, а може и да не е. Видя го, че се приближи до Джодрж Форсайт, после го изгуби от очи.

След състезания той отиваше да нощува у майка си на Грийн Стрийт.

Шейсет и две годишната Уинифред Дарти беше прекрасно запазена, особено като се имаха предвид трийсет и трите години, през които бе се разправяла с Монтегю Дарти, докато накрая парижката стълба я бе избавила — почти за щастие — от него. Тя беше безкрайно доволна, че любимият й син се бе върнал от Южна Африка след толкова години, при това твърде малко променен; а бе обикнала и жена му. Уинифред, която беше някога — преди женитбата си — в първите редици на свободомислието, развлеченията и модата, признаваше, че е надмината от днешните девойки. Те смятаха например брака за епизод без значение и Уинифред понякога съжаляваше, че не е постъпвала като тях; втори, трети, четвърти епизод би и дал може би другар, отличаващ се с не така блестящо пиянство; макар че, в края на краищата, Монти й бе оставил Вал, Имоджин, Мод, Бенедикт (стигнал почти до чин полковник и непострадал от войната) — от които ни един не бе се развел досега. Здравомислието на децата й често учудваше тези, които си спомняха баща им; но Уинифрд обичаше да си казва, че те са всъщност до един Форсайтови и приличат на нея, с изключение може би на Имоджин. Обаче „девойчето“ на брат й — Фльор — направо я тревожеше. То беше неустановено като всички съвременни млади жени. „Мъничко пламъче, изложено на течение“ — бе казал веднъж Проспер Профон след вечеря… Все пак не се развяваше много насам-натам и не викаше, когато говори. Здравото форсайтовско чувство в характера на Уинифред се възмущаваше подсъзнателно от новите настроения, от навиците на съвременните девойки и от девиза: „Да пилеем! Утре и така и така ще бъдем бедни!“

Намираше за истинска добродетел това, че щом пожелае нещо, Фльор не отстъпваше, докато не го получи… Но беше, разбира се, още много млада, за да може да се разбере какво ще стане, след като го получи. Беше много хубавичка — удоволствие беше да я водиш със себе си, както бе наследила от майка си френския вкус и умение да се облича; всички се обръщаха да я видят още веднъж, а това беше от голямо значение за Уинифред, любителка на добрия стил и изисканост, които я бяха така жестоко измамили в случая с Монтегю Дарти.

Докато разговаряше за нея с Вал на закуската в събота сутрин, Уинифред се спря и на семейната тайна.

— Онази история между твоя тъст и вуйна ти Айрин, Вал, е, разбира се, стара и престара и не е нужно Фльор да я узнае… да се тревожи. Вуйчо ти Соумс много държи на това. Така че, внимавай.

— Добре! Но ще бъде страшно неудобно… По-малкият брат на Холи идва да живее у нас, за да се запознае със селското стопанство. Трябва да е пристигнал вече.

— О! — възкликна Уинифред. — Това е истинска беда! Как изглежда той?

— Само веднъж съм го виждал — в Робин Хил, когато идвахме на гости през 1909 година: беше гол, целият нашарен с жълти и сини ивици… Мило момченце.

„Толкова по-добре“ — помисли Уинифред и добави успокоено:

— Както и да е, Холи е разумна и ще съумее да се справи. Няма да кажа на вуйчо ти. Само ще се разтревожи напразно. Голяма утеха е за мене, че ти се върна, милото ми момче, когато започнах да остарявам.

— Да остаряваш ли? Та ти си си все така млада! А онзи приятел Профон… как смяташ, мамо, почтен човек ли е?

— Проспер Профон ли? О! Най-забавния човек, когото съм виждала.

Вал измърмори нещо под носа си и й разказа историята с кобилката мейфлай.

— Съвсем в неговия нрав — промълви Уинифред. — Какво ли не му хрумва.

— Само че — каза прозорливо Вал — на нашето семейство не подхождат такива птици: прекалено лекомислени са за нас.

Това беше вярно и сините очи на Уинифред останаха цяла минута замислени и мрачни, преди да отговори:

— О, да, но той е чужденец, Вал; трябва да бъдем снизходителни към него.

— Добре, ще използвам кобилката и ще му се отплатя някак.

Не след много майка му го целуна, той й пожела всичко най-добро и отиде право при своя букмейкър, после в Айсиум, а оттам — на гара Виктория.

Джон

След двайсет години в Южна Африка мисис Вал Дарти се влюби дълбоко — за щастие, в нещо родно, защото обектът на увлечението й беше гледката, която се разстилаше пред прозореца й — хладната, ясна зеленина на зелените възвишения. Най-после беше пак в Англия! Една Англия по-прекрасна, отколкото я бе виждала в мечтите си. Случаят бе довел семейството на Вал Дарти в един кът, където Варовиковите възвишения на Южна Англия са действително вълшебни в слънчев ден. Като истинска дъщеря на баща си, Холи умееше да оцени рядката прелест на техните очертания и на бялото им сияние; да се изкачи там по урвестата пътечка и да поскита към Чанктънбери или Ембърли беше все още наслада, която тя почти не се опитваше да сподели с Вал, към чието възхищение от природата се примесваше и форсайтовския инстинкт непременно да получи нещо от нея — например да види дали почвата е подходяща за упражняването на конете.

Докато шофираше с шеговито спокойствие форда към къщи, тя си обеща, че веднага ще се възползва от идването на Джон, за да го заведе горе и да му покаже „пейзажа“ под майското небе.

Холи чакаше своя несъщ по-малък брат с майчинско чувство, неизчерпано изцяло за Вал. При тридневното посещение в Робин Хил, наскоро след като се бе завърнала в родината си, не бе могла да го види — той беше още в училище; така че и тя, като Вал, си спомняше само едно момче със златисти коси, нашарено със сини и жълти ивици, което си играеше край езерото.

Ония три дни в Робин Хил бяха изпълнени с вълнение, тъга и неловкост. Спомени за покойния й брат; спомени за ухажването на Вал; среща със стареещия баща, когото не бе виждала цели двайсет години, гробовният дъх на насмешливата му нежност, който не можеше да убегне на нейния изтънчен усет; а най-вече присъствието на мащехата, която все още си припомняше смътно като „дамата в сиво“ от времето, когато самата тя беше още малка, дядо й беше жив, а madmoiselle Бос се сърдеше, задето неканената гостенка й бе отнела уроците по музика — всичко това бе объркало и измъчило една душа, копнееща да намери Робин Хил непроменен. Но Холи бе свикнала да не се издава и всичко бе минало наглед добре.

Когато баща й я целуна на тръгване, тя усети ясно, че устните му треперят.

— Да, мила — каза той, — войната не е променила Робин Хил, нали? Да можехте само да доведете и Джоли с вас! Слушай, как ти се струват тия глупости за спиритуализма? Когато дъбът рухне, страхувам се, че окончателно умира.

От топлотата на прегръдката й той бе отгатнал навярно, че се е издал, защото веднага си върна насмешливостта:

— Спиритуализъм… странна дума! И колкото повече искат да я обяснят, толкова повече доказват, че са стигнали само до материята.

— Защо?

— Ами погледнете снимките на флуидните излъчвания. За да фотографираш, е потребно да има нещо материално, върху което ще падат светлината и сянката. Ще стигнем дотам, че ще наричаме всяка материя дух или всеки дух материя — не зная кое от двете.

— Не вярваш ли в задгробния живот, татко?

Джолиън я погледна и тя остана дълбоко поразена от странната, тъжна насмешливост в изражението му.

— Как да ти кажа, мила, бих желал да изтръгна нещо от смъртта. И съм се опитвал да надникна там. Но, въпреки всичките си старания, не можах да открия нищо друго освен телепатия и подсъзнателни проявления; а излъчванията от наслоението в този свят не могат да се приемат за идващи от оня. Бих желал да го приема! Само че желанието поражда размисли, но доказателства не дава.

Холи бе притиснала отново устни до челото му и чувството, което бе изпитала тогава, бе потвърдило теорията му, че всяка материя се превръща в дух — така нематериално бе усетила челото му.

Но най-трогателен спомен от това кратко посещение Холи бе запазила за мащехата си, когато я бе наблюдавала скришом как чете писмо от Джон. Тя реши, че никога в живота си не е виждала по-прекрасно нещо. Забравила се сякаш в това писмо от сина си, Айрин стоеше до прозореца, откъдето светлината озаряваше лицето и прекрасните й посивели коси; устните й се движеха, усмихваха се, тъмните очи се смееха и танцуваха, а свободната й ръка притискаше сърцето. Холи се отдръпна като пред видение на съвършената любов, убедена, че Джон трябва да е прекрасен.

Когато го видя да идва от гарата с пътнически чанти във всяка ръка, предчувствията й се потвърдиха. Той приличаше малко на Джоли, отдавна изгубеният кумир на нейното детство, само че изглеждаше по-жив и не така целеустремен, с по-дълбоки очи и по-светла коса — защото беше без шапка; изобщо едно много приятно „братче“.

Неговата стеснителна учтивост очарова Холи, свикнала със самоувереното държание на съвременната младеж. Смущаваше го това, че не той, а тя ще шофира на връщане към къщи. Дали не ще му позволи да опита? След войната в Робин Хил нямаха кола. Той бе шофирал само веднъж и бе заседнал в един насип, затова тя трябваше да му позволи да опита. Смехът му, заразителен и мек, беше особено привлекателен (макар да казваха, че тази дума била вече старомодна). Когато стигнаха вкъщи, Джон извади от джоба си едно смачкано писъмце, което тя прочете, докато брат й се миеше — кратко писъмце, струвало сигурно много мъки на баща й:

Само това, но то възобнови у Холи съжалението, че идва и Фльор.

След чая тя изпълни обещанието, което си бе дала, и заведе Джон на височината. Разговаряха дълго, седнали край една стара варница, обрасла с трънки и къпини. Млечки и съсънки пъстрееха по зеления склон, из шубраците пееха дроздове и чучулиги, някоя бяла чайка, долетяла откъм морето, кръжеше от време на време в бледнеещото небе, където изгряваше също така бледа луна. Сладостно ухание полъхваше край тях, сякаш невидими малки същества се гонеха и го изтръгваха от стъпканите стръкчета трева.

Джон, който се бе умълчал, каза изведнъж:

— Прекрасно! Нищо излишно. Прелитаща чайка, звънче на овца…

— „Прелитаща чайка, звънче на овца…“ Та ти си поет, мили!

Джон въздъхна.

— О, господи! Никак!

— Опитай! Аз се опитвах на твоите години.

— Така ли? И мама казва: „Опитай се!“ Само че мене за нищо не ме бива. Ще ми покажеш ли нещо от твоите стихове?

— Мили — промълви Холи, — аз съм омъжена от деветнайсет години. А писах стихове, когато мечтаех да се омъжа.

— О! — прошепна Джон и отвърна лице; бузата, която Холи можа да види, се бе очарователно поизчервила. Дали „вятърът бе докоснал Джон“, както би се изразил Вал? Толкова по-добре, ако е така: няма да обърне внимание на Фльор. Освен това от понеделник започва да се занимава със земеделие. Холи се усмихна. Кой се бе занимавал с оран… Бърнс ли или само Пиърс Орача266? Почти всички младежи и повечето девойки бяха понастоящем поети, ако се съди по броя на книгите им, които тя бе прочела в Южна Африка, доставяйки си ги чрез „Хачъс и Бъмпхард“; и то твърде добри поети… Да, твърде добри! Много по-добри от нея! Всъщност поезията се бе развила истински след нейното време… заедно с автомобилите. Още един разговор след вечеря край запалената камина в ниския хол, и тя почти нямаше какво да научи за Джон — с изключение на най-важното. Разделиха се пред вратата на спалнята му, след като Холи бе проверила два пъти да не му липсва нещо; убедена беше, че ще го обикне, както ще го обикне и Вал. Беше пламенен, без да се увлича; умееше прекрасно да слуша, беше мил, но не говореше за себе си. Обичаше ездата, гребането и фехтовката повече, отколкото другите видове спорт. Спасяваше мушиците от свещите, не понасяше паяците, но не ги убиваше, а ги изнасяше завити в хартия. На лягане Холи си каза, че той сигурно ще страда ужасно, ако някой го огорчи: но кой би го огорчил?

През това време Джон седеше край прозореца с молив и хартия в ръка и пишеше първата си „истинска“ поема на свещ, защото лунната светлина беше недостатъчна: стигаше само колкото нощта да трепти и да изглежда гравирана върху сребро. Подходяща нощ за Фльор — да се разхожда, да извръща глава и да го отвежда… далеч, далеч зад планините. Смръщил чистосърдечното си чело, Джон записваше нещо на хартията, задраскваше го и го записваше повторно — вършеше всичко необходимо за създаването на една художествена творба; чувстваше се така, како се чувстват навярно пролетно време ветровете, когато подхващат първите си песни сред напъпилите цветове. Джон беше от ония (твърде малобройни) младежи, у които придобитата в къщи любов към красотата бе оцеляла и след училищния живот. Той беше принуден, разбира се, да я пази за себе си, без да я открие дори пред учителя си по рисуване; но тя съществуваше в него, взискателна и непокварена. Затова и собствената му поема му се стори тъкмо толкова скована и превзета, колкото нощта изглеждаше крилата. Въпреки това я запази. Беше „Глупост“, но, като изразяване на неизразимото, беше все пак по-добре от нищо. И той си каза обезсърчително: „Не мога да го покажа на мама.“ Спа чудесно, когато успя най-после да заспи, преуморен от новите впечатления.

Фльор

За да избягнат неудобни въпроси, на каквито не може да се отговаря, на Джон му бе казано само:

— Вал ще доведе една гостенка за събота и неделя.

По същата причина на Фльор й бе казано:

— Ще ни гостува един младеж.

Двете кончета, както Вал ги наричаше мислено, се срещнаха следователно съвсем неподготвени. Холи ги представи един другиму по следния начин:

— Това е моят малък брат, Джон; а това, Джон, е братовчедка ни Фльор.

Джон излезе през стъклената врата направо на слънчевата тераса и така се слиса пред това ненадейно чудо, та дочака Фльор да каже: „Добър, ден!“, сякаш никога досега не бе я виждал; а от невероятно сдържаното й кимване разбра смътно, че трябва да се държи наистина така. Затова й се поклони с опиянение и занемя като гроб. Чувстваше, че е най-добре да мълчи. Някога, още съвсем малък, го изненадаха да чете на нощна лампичка и той побърза да се оправдае глупаво: „Аз само прелиствах страниците, мамо.“ А майка му отговори: „Джон, с това лице е най-добре да не разправяш никога измислици… Никой няма да ти повярва.“

Тези думи подкопаха завинаги у него самоувереността, необходима за успеха на една лъжа. Затова слушаше бързите възхитителни забележки на Фльор, че всичко тук е прекрасно, поднасяше й кифли и конфитюр, и при първа възможност побърза да се оттегли. Разправят, че при Delirium tremens човек вижда постоянно един и същи предмет, обикновено тъмен, който променя внезапно формата и мястото си. И Джон виждаше такова нещо: предметът беше с тъмни очи и доста тъмна коса, променяше мястото, но не менеше формата си. Съзнанието за тайното разбирателство, което съществуваше между него и този предмет (макар и да не разбираше в какво се състои то), го изпълваше с такъв трепет и трескаво нетърпение, че той започна да преписва своята поема — като, естествено, никога не би дръзнал да й я покаже, — докато, сепнат от тропота на конски копита, се наведе през прозореца и видя, че Фльор отива на езда с Вал. Личеше, че тя не си губеше времето, но това огорчи Джон. Защото той губеше своето. Ако не бе изхвръкнал от страхопочтителен възторг, може би щяха да поканят и него. Седна да гледа през прозореца как изчезнаха и пак се появиха по нанагорнището на пътя, загубиха се, и се мярнаха отново по билото на възвишението. „Глупаво животно! — каза си той. — Винаги пропускам добрите случаи!“

Защо не беше самоуверен и съобразителен? Подпря с ръце брадичката си и си представи как можеше да се разходи с Фльор. Тя щеше да остане само днес и утре, а от този ден и половина той загуби вече три часа. Кой друг, освен него, би извършил такава глупост? Никой!

За вечеря се облече рано и слезе пръв. Нямаше вече да изпуска никакъв случай. Но пак го изпусна, защото Фльор слезе последна. На трапезата беше срещу нея и се чувстваше ужасно — не смееше да продума, от страх да не каже нещо неуместно; не смееше да я погледне, както се гледа; изобщо не можеше да се държи естествено с едно същество, с което си представяше, че е бил вече накрая на света; а в същото време съзнаваше, че на нея и на всички трябва да изглежда като тъп глупак! Ужасно наистина! А тя разговаряше така добре… Кацваше ту на една, ту на друга тема! Чудно как бе усвоила това изкуство, което му се струваше така ужасно мъчно. Трябва наистина да го смята за безнадежден тъпак!

Погледът на сестра му, прикован някак учудено върху му, го накара най-сетне да вдигне глава към Фльор; но нейните изненадани, нетърпеливи очи сякаш казаха изведнъж: „О! Не, моля ви се!“, и го принудиха да ги обърне към Вал, чиято усмивка го застави да се наведе над котлета… той поне нямаше нито очи, нито усмивка. И Джон го изяде набързо.

— Джон възнамерява да стане фермер — чу той гласа на Холи. — Фермер и поет.

Той я погледна с укор, зърна насмешливо вдигнатата й вежда — точно като у баща им, — засмя се и се почувства по-добре.

Вал разказа случката с мосю Проспер Профон; това беше много изгодно, защото, докато говореше, той гледаше Холи, а тя него. Фльор през това време размишляваше, леко смръщена, за нещо свое и Джон най-после се почувства свободен да вдигне очи към нея. Тя беше в скромна, добре ушита бяла рокля; ръцете й бяха голи, в косата си бе сложила бяла роза. В този кратък миг, в който я погледна спокойно след напрегнатото нетърпение, тя се бе превърнала в някакво безплътно видение, в едва очертаваща се в тъмнината стройна фиданка с бели цветове; зърна я като стих, прелетял за миг в съзнанието му, като въздъхваща песен в безкрая.

Питаше се унесено на колко ли е години — изглеждаше толкова по-самоуверена и по-опитна от него! Защо не биваше да казва, че се познават? Припомни си изведнъж лицето на майка си: смутено, огорчено, когато му каза: „Роднини сме, но не се познаваме!“ Невъзможно беше майка му, така влюбена в красотата, да не се възхити от Фльор, ако я познаваше!

Когато останаха на вечеря насаме с Вал, Джон отпиваше почтително на малки глътки порто и отговаряше на любезностите на своя новооткрит зет. Що се отнася до ездата (най-важното нещо за Вал), на Джон предоставиха да оседлава и разседлава сам младия кестеняв жребец и изобщо да се грижи за него, след като се върнат. Той отвърна, че е свикнал да върши всичко това у дома си, и забеляза как се издигна изведнъж в очите на домакина.

— Фльор не умее още да язди както трябва — каза Вал, — но е много усърдна. Баща й, разбира се, не може да различи кон от талига. А твоят баща язди ли?

— Яздил е по-рано; но сега, виждаш ли… е… — той замълча; противно му беше да изрече думата „стар“. Баща му беше стар, разбира се, но не и за него; не, в никакъв случай!

— Ясно — промълви Вал. — Едно време, преди цяла вечност, бяхме в Оксфорд с брат ти, който почина през Бурската война. Бихме се веднъж в градината. Странна беше тази случка — добави замечтано той; — с много последици.

Джон погледна изненадано; всичко го тласкаше към исторически издирвания. Но гласът на сестра му се обади тихо откъм вратата:

— Елате при нас, вие двамата!

Той стана веднага, защото сърцето го тласкаше към нещо много по-съвременно.

Фльор заяви, че „е просто глупост да стоят вътре“, и всички слязоха в градината. Росата искреше като скреж на лунната светлина, отдавнашен слънчев часовник хвърляше продълговата сянка. Две тъмни, равни стени от чимширен жив плет се срещаха под прав ъгъл и отделяха овощната градина. Фльор се провря през този ъгъл.

— Елате! — извика тя.

Джон погледна другите и я последва като призрак между дърветата. Всичко наоколо беше прелестно и леко като пяна, лъхаше на стари стволове и коприва. Той помисли, че я е загубил, но изведнъж почти се блъсна в нея, застанала неподвижно.

— Прекрасно, нали? — извика тя. А Джон отвърна:

— О, да!

Тя протегна ръка нагоре, откъсна един цвят, започна да го върти между пръстите си и каза:

— Струва ми се, че мога да ви наричам просто Джон.

— Разбира се.

— Добре. Но знаете ли, че между нашите семейства съществува някаква родова вражда.

— Вражда ли? Защо? — заекна Джон.

— Толкова романтично и глупаво! Затова се преструвах, че не се познаваме. Да станем ли утре сутринта, да се поразходим преди закуска и да решим тоя въпрос? Аз не обичам да отлагам, а вие?

Джон промълви възторжено съгласието си.

— В шест часа тогава. Намирам, че майка ви е много красива.

Джон потвърди пламенно:

— Да, красива е.

— Аз обичам всичко красиво — продължи Фльор. — Но само вълнуващата красота. Никак не обичам гръцкото изкуство.

— Какво? Дори Еврипид ли?

— Еврипид! О, не! Не понасям гръцките трагедии — много са дълги. Според мен красотата е винаги бърза. Обичам например да погледна една картина и да се махна веднага. Не понасям много неща едновременно. Погледнете! — вдигна цветчето към лунната светлина. — Намирам, че то е по-красиво от цялата градина.

А с другата си ръка улови внезапно ръката на Джон.

— Не смятате ли, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят? Вдъхнете лунната светлина!

Тя докосна лицето му с цветеца; Джон се съгласи като замаян, че предпазливостта е най-противното нещо на тоя свят, наведе се и целуна ръката, която държеше неговата.

— Мило, но старомодно — каза спокойно Фльор. — Вие сте ужасно мълчалив, Джон. Аз обичам и мълчанието, стига да е кратко. — Пусна ръката му. — Не мислите ли, че изпуснах нарочно кърпичката си?

— Не! — извика Джон, дълбоко възмутен.

— А пък аз я изпуснах нарочно, разбира се! Да се върнем, иначе ще помислят, че и сега сме се отделили нарочно.

Тя изтича отново като призрак между дърветата. Джон я последва с любов, с пролет в сърцето, под неземните бели цветчета, озарени от лунното сияние. Промъкнаха се пак, откъдето бяха влезли. Фльор вървеше престорено скромно.

— В градината е чудно — каза замечтано на Холи.

Джон не продума, като се надяваше безнадеждно, че мълчанието му ще й се стори кратко.

Тя му пожела небрежно и сдържано лека нощ и той помисли, че навярно е сънувал…

Щом се прибра в своята спалня, Фльор захвърли роклята си, загърна се в широк пеньоар, все още с бяло цвете в косите, като някоя мусуме267, седна по турски на леглото и започна да пише на свещ.

Идилия на тревата

Когато младите Форсайтови излязоха на пътечката в урвата и погледнаха изгрева, никакво облаче не се мяркаше на небето, а по хълмовете искреше роса. Бяха се изкачили почти на един дъх до склона и се бяха запъхтели; и да имаше какво да си кажат, не говореха, а вървяха стеснително в ранната разходка, гладни, заслушани в песента на чучулигите. Тайното измъкване беше забавно, но, щом се озоваха на свободните върхове, затворническото чувство отлетя и отстъпи място на онемяването.

— Направихме чудесна глупост — каза Фльор, след като изминаха половин миля. — Аз огладнях.

Джон извади един шоколад. Разделиха си го и езикът им се развърза. Заговориха за домашната си обстановка, за досегашния си живот, който изглеждаше вълшебно-недействителен на тази височина. В миналото на Джон остана само едно непоклатимо нещо — майка му; само едно непоклатимо нещо и в миналото на Фльор — баща й; но и за тия два образа, чиито неодобрителни погледи сякаш съзираха в далечината, те почти не проговаряха.

Хълмовете се снишиха и отново се издигнаха към Чанктънбъри ринг; на хоризонта блесна морето, малък ястреб се зарея пред слънцето и захранените с кръв кафяви крила станаха яркочервени. Джон имаше страст към птиците и можеше да ги гледа с часове. Бе надарен с остър поглед и памет за неща, които го интересуват; струваше си да го чуете, когато говори за птици. Но в Чанктнбъри ринг нямаше птици — огромният храм на буковата гора беше пуст и студен в ранния час; и те излязоха с удоволствие отново на слънце на другия му край. Дойде ред на Фльор. Тя заговори за кучета, за отношението на хората към тях. Отвратително беше да ги държат вързани за верига! Би желала просто да набие тези, които ги връзват. Джон се учуди от човечността й. Недалече от къщата на баща й някакъв фермер държал постоянно в задния си двор едно вързано куче, което пресипвало от лай!

— А най-лошото е — продължи разпалено тя, — че ако нещастното животно не лае срещу всекиго, който минава, изобщо няма да го държат. Според мен хората са наистина много коварни зверове. Аз пуснах на два пъти кучето скришом; и двата пъти то без малко не ме ухапа, но след това просто полудяваше от радост, обаче пак се връщаше и пак го завързваха. Ако можех да постъпя, както искам, аз бих вързала господаря му. — Джон видя как зъбите и очите й светнаха. — И щях да напиша с нажежено желязо на челото му: звяр. Да помни!

Джон се съгласи, че това било отлично средство.

— Само собственическият инстинкт — каза той — кара гората да връзват притежанията си с верига. Миналото поколение не мислеше за нищо друго освен за притежанията си; затова стана и войната.

— О! — възкликна Фльор. — Не бях се сетила за това. Вашите родители и моите също са се скарали за някаква собственост. А всички сме толкова богати… Сигурно и вие.

— Да, за щастие; защото не предполагам, че съм способен да печеля.

— Не бих ви харесвала, ако умеехте.

Джон я улови неуверено под ръка.

Фльор погледна право пред себе си и запя:

Ръката на Джон се промъкна около талията й.

— Малко прибързано — каза спокойно Фльор. — Често ли го вършите?

Джон свали ръката си. Но Фльор се засмя и ръката му обгърна пак талията й; а тя запя отново:

— Пейте, Джон!

Той запя. Пригласяха им чучулигите, звънчетата на овцете, подранилата утринна камбана от далечния Стейнинг. Пееха песен след песен, докато Фльор каза изведнъж:

— Господи! Колко огладнях!

— О, наистина се извинявам!

Тя се обърна и го погледна право в лицето:

— Джон, вие сте невероятно мил.

Притисна ръката му до талията си. Джон просто премаля от щастие. Едно жълто куче, подгонило заек, ги накара да трепнат и да се пуснат. Проследиха го с очи, докато изчезна по нанадолнището подир заека, после Фльор въздъхна:

Слава богу, няма да го улови! Колко е часът? Моят часовник е спрял. Не съм го навивала.

Джон погледна часовника си.

— Ах, дявол да го вземе! — промълви той. — И моят е спрял.

Продължиха пътя си, като се държаха само за ръка.

— Да поседнем мъничко — продължи Фльор, — ако тревата е суха.

Джон съблече сакото си и двамата седнаха на него.

— Вдъхнете тоя мирис! На истинска дива мащерка.

Той я прегърна отново през кръста; останаха така няколко минути в мълчание.

— Какви глупаци сме! — извика Фльор и скочи. — Ще закъснеем, ще изглеждаме ужасно глупаво и другите ще бъдат вече нащрек. Слушайте, Джон, ще кажем, че просто сме излезли да се поразходим преди закуска и сме сбъркали пътя, разбирате ли?

— Добре — отвърна Джон.

— Работата е много сериозна; иначе ще почнат да ни пречат. Умеете ли да лъжете?

— Не особено, струва ми се; но ще се постарая.

Фльор се намръщи.

— Знаете ли — каза тя, — доколкото разбирам, нашите не искат да станем приятели.

— Защо?

— Казах ви защо.

— Но това е глупаво.

— Да; но вие не познавате баща ми!

— Предполагам, че страшно ви обича.

— Виждате ли, аз съм единственото му дете. Както и вие… на майка си. Това е толкова неприятно! От нас се изисква прекалено много. Докато дойде време да не изискват, и нашият живот ще свърши.

— Да — промълви Джон. — Животът в безобразно кратък. А човек би желал да живее вечно, да научи всичко.

— И да обича всички?

— Не! — извика Джон. — Аз искам да обичам само веднъж… вас.

— Така ли? Бързо напредвате! О, вижте! Ето варницата. Не сме далеко. Хайде да потичаме!

Джон се затича след нея, като се питаше дали не я е оскърбил.

Варницата беше изпълнена със слънце и бръмчене на пчели. Фльор отметна коса назад.

— Добре. А като не знаем какво ни чака, позволявам да ме целунете, Джон. — И му поднесе бузата си. Той целуна в упоение пламналата нежна кожа.

— Запомнете сега! Сбъркали сме пътя; изобщо, оставете аз да обяснявам! Ще се държа почти отвратително към вас — така ще е по-безопасно; и вие се опитайте да се държите зле към мене.

Джон поклати глава:

— Не мога.

— Но за да ми доставите удоволствие, до пет часа поне!

— Всички ще разберат, че го правя нарочно — отвърна мрачно Джон.

— Постарайте се все пак. Виждате ли? Ето ги! Размахайте шапка! Ох, вие пък сте без шапка! Тогава аз ще изкукам! Тръгнете малко по-настрана и си придайте сърдито изражение.

Пет минути по-късно, когато влезе в къщи, като се стараеше най-усърдно да изглежда сърдит, Джон чу откъм трапезарията звънливия й глас:

— Ужасно огладнях! Онзи приятел ще става уж фермер, а не може да се оправи в полето! Идиот!

Гойя

Обедът свърши и Соумс се качи в картинната галерия в дома си на Мейпълдърм. Обзело го бе това, което Анет наричаше „огорчение“. Фльор не се бе върнала още. Очакваха я в сряда; тя телеграфира, че ще се върне в петък, в петък отложи за неделя следобед; а в къщи бяха дошли леля й, братовчедите и Кардиганови, онзи приятел Профон, и всички скучаеха поради нейното отсъствие. Соумс застана пред Гоген — най-слабото място в колекцията му. Купил бе грамадната грозна картина заедно с два ранни Матиса още преди войната, когато се бе вдигнал такъв шум около постимпресионистите. Питаше се дали Профон ще го отърве от тях — този приятел като че не знаеше какво да прави парите си, — когато чу гласа на сестра си:

— Намирам я отвратителна, Соумс. — И видя, че Уинифред го бе последвала.

— Така ли? — каза сухо той. — Дал съм петстотин лири за нея.

— Нима? Та и чернокожите жени дори не са толкова грозни.

Соумс се засмя тъжно.

— Сигурно не си дошла, за да ми кажеш това.

— Не. Знаеш ли, че синът на Джолиън е у Вал.

Соумс се обърна рязко.

— Какво?

— Да-а — потвърди провлачено Уинифред; — ще живее при тях, за да изучава селско стопанство.

Соумс извърна веднага глава, но гласът й го преследваше, докато се разхождаше напред-назад.

— Предупредих Вал пред никого от тях да не споменава миналото.

— Защо не ми казах досега?

Уинифред вдигна масивните си рамене.

— Фльор върши, каквото иска. Винаги си я глезил. Пък и каква беда има в случая?

— Каква беда ли? — промълви Соумс. — Та тя…

Млъкна изведнъж. „Юнона“, кърпичката, погледът на Фльор, разпитването, а сега и тия отлагания да се върне… Признаците му се сториха толкова зловещи, че, верен на своя нрав, не можеше с никого да ги сподели.

— Струва ми се, че си прекалено предпазлив — каза Уинифред; — аз на твое място бих й разправил онази някогашна история. Няма смисъл да си въобразяваме, че днешните девойки са като едновремешните. Не зная откъде черпят познанията си, но, изглежда, знаят всичко.

Строгото затворено лице на Соумс сякаш трепна и Уинифред побърза да добави:

— Ако не желаеш а говориш по тоя въпрос, аз бих могла да го сторя.

Соумс поклати глава. Мисълта, че обожаваната му дъщеря би могла да научи за отдавнашния скандал, когато това не е наложително, засягаше премного самолюбието му.

— Не — отвърна той. — Още не. И по-добре никога, доколкото зависи от мене.

— Глупости, мили. Помисли какви са хората!

— Двайсет години са много време — промълви Соумс. — Кой ще помни още извън нашия род?

Уинифред замълча. Все повече и повече потъваше в мира и покоя, от който Монтегю Дарти я бе лишавал на младини. И тъй като картините винаги я отегчаваха, побърза да слезе пак долу.

Соумс отиде към ъгъла, където бяха закачени едно до друго оригиналният Гойя и копието на фреската „La Vendimia“. Покупката на оригиналния Гойя беше прекрасна илюстрация за това как яркокрилата пеперуда на човешкия живот се вплита в паяжината от парични интереси и увлечения. Прадядото на благородния притежател на истинския Гойя бе придобил картината по време на някаква война в Испания — с една дума, тя беше плячка. Благородният й притежател не бе имал представа за ценността й, докато в деветдесетте години един предприемчив критик бе открил, че някакъв испански художник на име Гойя бил гений. Картината беше най-обикновен Гойя, но почти единствена в Англия, и благородният й притежател стана забележителен човек. Тъй като имаше премного преимущества и аристократична култура, която — независимо от чисто чувствените радости — почива върху по-здравото начало, че човек трябва да знае всичко и да се интересува всестранно от живота, той бе твърдо решил да запази тази вещ, която щеше да допринася за славата му, докато е жив, и да я завещае на държавата. За щастие на Соумс през 1909 година срещу камарата на лордовете бяха отправени жестоки нападки, от които благородният притежател се разтревожи и разгневи. „Ако мислят — каза си той, — че могат да ме грабят и да ме ругаят, жестоко се мамят. Докато ме остави да се радвам спокойно на живота, нацията ще получи някои от картините ми след моята смърт. Но, ако смята да ме подиграва и да ме граби, проклет да съм, ако не продам… всичко. Няма да получи от мене и частния ми имот, и гражданското ми съзнание.“ Размишлявал бе по този въпрос няколко месеца, докато една сутрин, след като бе прочел речта на някакъв държавник269, телеграфира на своя комисионер да дойде заедно с Бодкин. След като прегледа колекцията, Бодкин — чието мнение за пазарната стойност минаваше за най-меродавно — заяви, че ако му дадат свобода на действие за Америка, Германия и други страни, където се интересуват от изкуство, могат да се получат повече пари, отколкото от продажба в Англия. Гражданското съзнание на благородния притежател било добре известно — бе казал Бодкин, — но картините са нещо изключително. Благородният притежател натъпка това мнение в лулата си и го смука цяла година. В края на този срок прочете нова реч от същия държавник и този път телеграфира на комисионерите си. „Предоставете свобода на действие на Бодкин.“ При тази обстановка на Бодкин хрумна нещо, което спаси Гойя и още две изключителни картини за родината на благородния им притежател. От една страна, предложи картините на чуждия пазар, от друга страна, направи списък на частните колекционери в Англия. След като узна възможно най-високите цени в чужбина, той предложи картините на същите цени на колекционери и ги покани, от гражданско съзнание, да дадат по-добра цена. В три случая (включително този с Гойя) от общо двайсет и един тактиката му сполучи. И защо? Един от частните колекционери беше производител на копчета… и бе произвел толкова много, че желаеше съпругата му да се нарича „лейди Бътънс270“. Затова купи на много висока цена една от изключителните картини и я подари на държавата. Това, шушукаха неговите приятели, било „част от общата му игра“. Вторият частен колекционер беше американофоб и купи изключителна картина просто „напук на проклетите янки“. Третият частен колекционер беше Соумс, който — много по-здравомислещ от другите двама — купи картина, след като бе ходил в Мадрид, защото беше уверен, че Гойя, макар и не много ценен в настоящия момент, щеше отново да се наложи; и, като гледаше този портрет, напомнящ със своята непосредственост Хогарт и Мане, но със своя особена, остра красота в рисунъка, той се почувства напълно доволен, че не се бе изсмял, колкото и висока да беше цената — тя беше всъщност най-високата, каквато беше заплащал досега. А до този портрет беше окачена репродукцията на „Ld Vendimia“. Ето я малката пакостница, загледала го със своето замечтано изражение, което той харесваше повече от всяко друго, защото му вдъхваше покой.

Продължаваше да я гледа, когато аромат на пура нахлу в ноздрите му и един глас запита:

— Слушайте, мистър Форсайт, какво смятате да правите с тази малка сбирка?

Белгийчето, чиято майка — сякаш не стигаше фламандската му кръв! — била арменка! Соумс потисна естественото си раздразнение и каза:

— Разбирате ли от картини?

— Как да кажа, и аз имам някоя и друга.

— От постмодернистите?

— Да — а. Аз ги харесвам.

— Какво мислите за тази? — И Соумс посочи Гоген.

Мосю Профон издаде напред долната си устна и късата, заострена брада.

— Намирам я хубава — заяви той; — искате да я продадете ли?

Соумс задържа инстинктивното: „Не съм решил.“ Нямаше защо да хитрува с този чужденец.

— Да — отвърна той.

— Колко искате за нея?

— Колкото съм дал.

— Прието — съгласи се мосю Профон. — С удоволствие ще взема тази картина. Тези постимпресионисти… са ужасно безжизнени, но са забавни. Аз не се интересувам много от картини, макар че имам някоя и друга — съвсем малка колекция.

— А от какво се интересувате?

Мосю Профон вдигна рамене.

— Животът е противен като борба между маймуни за празни орехови черупки.

— Млад сте още — отвърна Соумс. Ако този приятел искаше да прави обобщения, няма защо да намеква, че собствеността е загубила здравите си основи!

— Не се тревожа — отвърна усмихнато мосю Профон; — родили сме се, ще умрем. Половината свят гладува. Аз храня една малка група деца в родината ми; но каква полза от това? Все едно, че хвърлям парите на вятъра.

Соумс го погледна и се обърна отново към Гойя. Не разбираше какво иска този приятел.

— За колко да напиша чек?

— Петстотин — отвърна кротко Соумс; — но не искам да я взимате, ако не държите на нея.

— Моля ви се — възрази мосю Профон. — Ще се радвам да имам тази картина.

Написа чека със стило с тежка златна украса. Соумс го наблюдаваше неловко. Как бе разбрал този приятел желанието му да продаде картината? Мосю Профон подаде чека.

— Отношението на англичаните към картините е ужасно забавно — заяви той. — Както и на французите, пък и на моите сънародници. Ужасно забавно.

— Не ви разбирам. — отвърна студено Соумс.

— Като към шапките — продължи загадъчно Профон, — малки, големи, с извити или спуснати краища… според модата. Ужасно забавно.

Усмихна се и отплава из галерията, син и плътен като дима на първокачествената си пура.

Соумс бе взел чека с такова чувство, сякаш бе поставена под въпрос самата същност на правото на собственост. „Космополит“ — помисли той, докато наблюдаваше как Профон се появи под верандата с Анет и тръгна през моравата към реката. Соумс не разбираше какво намира жена му в този приятел, освен че говори нейния език; мина му през ум и това, което мосю Профан би нарекъл „едно мъничко съмненийце“ — не беше ли Анет прекалено красива и не беше ли опасно да се разхожда с такъв „космополит“? Дори от това разстояние виждаше как димът от пурата на Профон се извива на бавни спирали в спокойния светъл въздух; и сивите обувки от шведска кожа, и сивата шапка… Този приятел беше денди! Виждаше как жена му обръща глава — съвършено права върху съблазнителната шия и рамене. Това извиване на шията й му се струваше винаги някак прекалено превзето, оперетно… не съвсем изискано. Наблюдаваше ги как вървят по пътеката в дъното на градината. Към тях се присъедини младеж във фланелен костюм — сигурно някой празничен гост, пристигнал по реката. Соумс се върна при Гойя. Все още гледаше девойката — двойник на Фльор, разтревожен от новината, която му бе съобщила Уинифред, когато гласът на жена му съобщи:

— Мистър Майкъл Монт, Соумс. Поканили си го да види картините ти.

Веселият младеж от галерията на Корк Стрийт!

— Ето ме и мене, сър; живея само на четири мили от Пънгборн271. Чудесен ден, нали?

Изправен пред последиците от своята любезност, Соумс загледа изпитателно госта. Устата на младежа беше прекалено голяма и извита — изглеждаше, като че постоянно се смее. И защо не остави тия глупави мустачки да порастат докрай, за да не прилича на шут от мюзикхол? Какво целят днешните младежи, като унижават съзнателно своята класа с тия четчици за зъби върху горната си устна или с късите безформени бакенбарди? Превзети млади идиоти! Иначе момчето беше прилично, а фланеления костюм — чист.

— Радвам се да ви видя — поздрави го Соумс.

Младежът, който досега се оглеждаше насам-натам, изведнъж закова погледа си.

— Ето — заяви той — това се казва картина!

Соумс видя със смесени чувства, че забележката се отнася до репродукцията на Гойя.

— Да — отвърна сухо той. — Но това не е истински Гойя. А репродукция. Поръчах я, защото напомня дъщеря ми.

— То се знае! Веднага си казах, че лицето ми е познато, сър. Тук ли е тя?

Откровеността в това любопитство просто обезоръжи Соумс.

— Ще се върне след чая — отговори той. — Искате ли да разгледате картините?

И Соумс започна обиколката, която никога не му дотягаше. Не очакваше особено разбиране от човек, който бе взел репродукция за оригинал, но, докато минаваха от един отдел на друг, от една епоха на друга, бе смаян от прямите и уместни забележки на младежа. Сам прозорлив по природа и дори чутовен зад своята маска, Соумс не бе пропилял трийсет и осем години за тази единствена своя слабост, без да научи от картините и нещо извън пазарната им стойност. Той беше, така да се каже, липсващото звено между художника, купувача и продавача. „Изкуството за самото изкуство“ и така нататък бяха, разбира се, празни приказки. Но естетическото чувство и добрият вкус дават на художествената творба постоянната й пазарна стойност, създават я, с други думи, като „произведение на изкуството.“ В това няма нищо странно. А той беше така свикнал с овчедушните, нищо невиждащи посетители, че веднага се изненада от човека, който не се колебаеше да каже за Мауве272: „Хубави стари купи сено!“, а за Джеймс Марис273: „Просто ги е изрисувал и понамацал! Мато274 е истинският майстор, сър; човек би могъл да копае неговата земя!“ Но едва когато момъкът подсвирна пред един Уистлър275 с думите: „Мислите ли, че наистина е виждал някога гола жена, сър?“ — Соумс каза:

— А вие всъщност какъв сте, мистър Монт, ако смея да запитам?

— Аз ли, сър? Щях да ставам художник, но войната го осуети. После, в окопите, мечтаех за борсата, където е приятно, топло и не много шумно. Мирът пък осуети тази мечта — не мислите ли, че с ценните книжа е свършено? Едва от една година съм демобилизиран. Какво бихте ми препоръчали, сър?

— Имате ли пари?

— Хм! — отвърна момъкът. — Имам баща; аз пазех живота му през войната, той трябва да ме поддържа сега. Но, разбира се, въпросът е дали ще го оставят да се издържа от имота си. Как мислите, сър?

Соумс се усмихна леко, с отбранителна усмивка.

— Старият просто припада, като му кажа, че може би ще се наложи да работи. Той е земевладелец, знаете; неизлечима болест.

— Ето истинския Гойя! — каза сухо Соумс.

— О, дявол го взел! Той наистина е велик! В Мюнхен видях един Гойя, който ме зашемети. Най-грозната старица в най-разкошни дантели. Този приятел не е искал и да знае за вкусовете на публиката. Бил е нещо като взрив: много условности трябва да е разрушил за времето си. Какъв рисунък! Не намирате ли, че пред него бледнее дори Веласкес276?

— Аз нямам нито един Веласкес — отвърна Соумс.

Момъкът погледна изненадано.

— Да — заяви той. — Предполагам, че само държавите и спекулантите могат да си позволят подобно притежание. Слушайте, защо всички фалирали държави не продадат принудително на спекулантите своите Веласкеси, Тициани и други величия, а след това да прокарат закон, че всеки, който притежава картини от стари майстори (според приложен списък), е длъжен да ги предаде в национална галерия? Не е лоша мисъл.

— Да слезем ли за чая? — попита Соумс.

Ушите на младежа сякаш клюмнаха. „Не е тъп“ — помисли Соумс, докато слизаше след него от галерията.

Със своята насмешлива и ненадмината точност, със самобитната си „линия“ и смели светлосенки Гойя би могъл да възпроизведе великолепно групата около чайната маса на Анет край камината. Само той би могъл да предаде вярно слънчевите лъчи, проникващи през стена от пълзяща зеленина, прелестния светъл бронз, странните кристали, тънките лимонови резенчета в кехлибарения чай; Анет в черната дантелена рокля — красотата й напомняше донякъде на някоя светлокоса испанка, при все че й липсваше одухотвореността на този рядък тип; посивялата, плътна и пристегната Уинифред; застаряващата, малко мършава изисканост на Соумс; живият Майкъл Монт с остри уши и очи; мургавата, вече понапълняла Имоджин със сластния й поглед; Проспер Профон, чието изражение сякаш казваше: „Е, добре, мистър Гойя, има ли смилъл да рисувате това мъничко общество?“ И накрая Джек Кардиган, чиито блестящ поглед и пълнокръвно, загоряло лице издаваха ръководното му начало: „Аз съм англичанин и живея, за да бъда здрав и готов за всичко!“

Странно впрочем как Имоджин, която като девойка бе заявила тържествено един ден у Тимоти, че никога нямало да се омъжи за добър човек — защото добрите мъже били ужасно скучни, — се бе омъжила за Джек Кардиган, у когото здравето бе дотолкова заличило всяка следа от първородния грях, че тя би могла да спи с десет хиляди други англичани, без да открие някаква разлика между тях и този, когото бе избрала да сподели живота й. „О!“ — казваше тя за него със своя „забавен“ маниер на изразяване. — „Джек така ужасно пази здравето си; не е боледувал нито ден през живота си. Изкара цялата война, без да го заболи дори пръст. Наистина нямате представа колко е здрав и готов за всичко!“ Той беше действително така „здрав и готов на всичко“, че не забелязваше, когато жена му флиртува, а това беше много удобно. Но тя все пак го обичаше, доколкото е възможно да се обича една спортна машина, обичаше и двете кардиганчета, създадени по негов образ и подобие. В този момент погледът й го сравняваше лукаво с Проспер Профон. Нямаше „мъничък“ спорт или игра, като се започне с кегли и се завърши с лов на сребърна риба277, които мосю Профон да не е практикували и те да не са му дотегнали. На Имоджин се искаше понякога да дотегнат и на Джек; той продължаваше да играе и да говори за игрите с простодушно увлечение на девойче, което учи хокей; когато стигне възрастта на прачичо й Тимоти, Джек непременно щеше да играе голф на килима в спалнята и да „натрива някому носа“.

В момента Джек разказваше как надвил тази сутрин, и то при последния удар, „един проф278 — очарователен човек, при това много добър играч“; как следобед се спуснал по реката до Кевъншерм279, като се опитваше да измъкне Проспер Профон за една партия тенис след чая: ще му бъде от полза… „ще го поддържа винаги готов“.

— Но какъв смисъл има човек да е винаги готов? — запита мосю Профон.

— Да, сър — промълви Майкъл Монт, — за какво да се поддържа готов?

— Джек — извика възхитено Имоджин, — за какво наистина се поддържаш винаги готов?

Джек Кардиган ги изгледа, цъфтящ от здраве. Въпросите им му се сториха бръмчене на комар и той махна с ръка да ги отстрани. През време на войната бе поддържал здравето си, за да убива немците, разбира се; но след като войната бе приключила, той или не знаеше, или, от деликатност, не можеше да обясни ръководното си начало.

— Той е прав всъщност — обади се неочаквано мосю Профон, — не ни остава нищо друго, освен да се поддържаме готови за всичко.

Тези думи, прекалено дълбокомислени за чай в неделен ден, биха минали без отговор, ако не беше неумолимият Майкъл Монт.

— Вярно! — извика той. — Това е великото откритие след войната. Всички мислехме, че вървим към напредък… сега вече разбираме, че само се променяме.

— Към по-лошо — заяви искрено мосю Профон.

— Колко насърчително говорите, Профон — промълви Анет.

— Елате да поиграем тенис — предложи Джек Кардиган. — Пипнало ви е лошо настроение. Но веднага ще го прогоним. Играете ли, мистър Монт?

— Опитвам се, сър.

В този момент Соумс стана, дълбоко разтревожен от бъдещето, на чието подготвяне бе посветил целия си живот.

— Като дойде Фльор… — казваше Джек Кардиган.

Да! Защо я нямаше още? Той мина през гостната, хола и главния вход, излезе на алеята и се ослуша за колата. Навред владееше неделна тишина; из въздуха се носеше мирис на цъфнал люляк. Бели облаци се рееха като позлатени от слънцето лебедови пера. Припомни си ясно деня, когато се бе родила Фльор, мъчителното очакване, докато държеше в ръце и нейния живот, и живота на майка й. Спасил я бе тогава, за да стане цветето на неговия живот. А сега! Нима щеше да му създаде тревога… мъка… да му причини страдание? Не му се нравеше тази перспектива! Дрозд прекъсна мислите му със своята вечерна песен… едра птица на акациевото дърво отсреща. Напоследък Соумс бе започнал да се интересува от птиците в своята градина; разхождаше се с Фльор и ги наблюдаваха; нейните очи бяха остри като игли и тя знаеше всяко гнездо. Видя понтера й, легнал на слънце насред алеята. „Е, стари приятелю, и ти ли я чакаш?“ Кучето се приближи полека, помахвайки недоволно с опашка; Соумс го погали машинално по главата. Кучето, птицата, люлякът — всички те бяха за него частица от Фльор; ни повече, ни по-малко! „Премного я обичам! — помисли той. — Премного я обичам!“ Приличаше на корабопритежател, пуснал в мореплаване незастрахован кораб. Незастрахован беше и сега, както някога — толкова отдавна! — когато скиташе, безмълвен и ревнив, из пустия Лондон, с копнежа по оная жена… неговата съпруга… майката на проклетото хлапе! Ах! Ето и колата! Пристигна най-после с багажа, но без Фльор!

— Мис Фльор си идва пеша, сър, по пътеката край реката!

Пеша толкова мили? Соумс погледна смаян. По лицето на водача пробягваше сякаш усмивка. Защо се хилеше! Соумс извърна веднага глава с думите:

— Добре, Симс! — И се прибра.

Качи се отново в картинната галерия. Оттам се виждаше брегът на реката. Застана до прозореца, втренчи поглед нататък, забравил, че ще мине най-малко час, докато тя се покаже по пътеката. Пеша! А онзи приятел се хили! Хлапето!… Той се отстрани рязко от прозореца. Не можеше да я шпионира. Щом иска да крие тайните си от него… да ги крие! Но той не може да я шпионира. Усети сърцето си пусто, горчилката се надигна до устата му. Пресекливите викове на Джек Кардиган, който гонеше топката, и смехът на младия Монт разсичаха тишината и стигаха до него. Надяваше се, че тия двамата ще прогонят оня приятел Профон. А девойката „La vendimia“ стоеше с ръка на хълбока, втренчила нейде зад него унесения си поглед. „Правех всичко за тебе — мислеше той — още от времето, когато беше едва до коляното ми. Нима ще ме… огорчиш сега?“

Но девойката от картината на Гойя не отговори, все така блестяща със своите едва потъмнели багри. „В тази няма живот — помисли Соумс. — А защо другата не идва?“

Трио

Неделното гостуване в Уондсън, в подножието на Варовиковите възвишения, продължи цели девет дни, разтегна почти до скъсване преплетените нишки на издържливостта между четиримата Форсайтови от третото, а може да се каже, и четвърто поколение. Никога досега Фльор не бе била така „fine“, Холи — така бдителна, Вал — така потаен, Джон — така мълчалив и смутен. Земеделските познания, които научи през тази седмица, биха могли да се съберат на върха на ножче и да се разсеят с едно духване. Невиждащ по природа всякаква потайност, а, поради обожанието си към Фльор убеден, че е „глупост“ да скрива своите чувства, той се ядосваше и възмущаваше, но все пак й се подчиняваше, като си почиваше — доколкото беше възможно — от това усилие, когато бяха сами. В четвъртък, докато стояха пред еркерния прозорец в гостната, готови за вечеря, тя му каза:

— Аз заминавам в неделя, Джон, с влака в три и четиридесет от Падингтън. Ако отидеш да видиш вашите в събота, можеш да се върнеш в неделя да ме изпратиш, а след това да се прибереш тук с последния влак. И така, щеше да си ходиш, нали?

Джон кимна.

— Както кажеш, стига да бъда с теб — отвърна той; — само че защо трябва да се преструвам…

Фльор плъзна малкия си пръст по дланта му.

— Нямаш никакъв усет, Джон, трябва да оставиш всичко на мен. Въпросът с нашите е много сериозен. Ако искаме един ден да бъдем заедно, трябва да се крием сега. — Вратата се отвори и тя веднага добави високо: — Вие сте тъпак, Джон.

Нещо се преметна в душата му; той не можеше да понася това хитруване при едно така естествено, всемогъщо и сладостно чувство.

В петък, в единадесет часа вечерта, приготвил вече пътническата си чанта, той се бе навел през прозореца, полунатъжен, полуунесен в мечтата за Падингтънската гара, когато му се счу лек шум, сякаш някой почука с нокът на вратата. Изтича нататък и се ослуша. Звукът се повтори. Да, нокът беше. Той отвори. О! Какво прекрасно видение влезе!

— Исках да ти се представя в маскараден костюм — каза то и застана до края на леглото.

Джон въздъхна дълбоко, облегнат на вратата. Видението беше с бял муселин на главата, с ефирно шалче, обвило голата шия над виненочервена рокля, богато набрана около тънката талия. Подпряло бе една ръка на хълбока си, а в другата, вдигната под прав ъгъл, държеше ветрило, което докосваше главата.

— Би трябвало да държа кошница с грозде — прошепна видението, — но нямам. Костюмът е по картина на Гойя. Позата също. Харесваш ли я?

— Мечта!

Видението се завъртя.

— Пипни и погледни!

Джон коленичи и докосна почтително полата.

— С цвят на грозде — продължи шепотът, — истинско грозде… La vendimia… гроздоберът.

Пръстите на Джон едва докоснаха талията й от двете страни; той вдигна към нея обожаващ поглед.

— О, Джон! — промълви видението, наведе се, целуна го по челото, завъртя се отново, плъзна се напред и изчезна.

Джон остана коленичил, склонил глава на леглото. Не помнеше колко време е стоял така. Лекият шум на нокътя по вратата, шумоленето на стъпките и полата продължаваха… като насън… около него; а видението се усмихваше и шепнеше пред затворените му очи, излъчвайки леко ухание на нарцис. Там, между веждите, където го бе целунало, той усещаше хлад, сякаш го бе докоснало цвете. Душата му бе изпълнена с любов, любовта на младеж към девойка, любов, която знае толкова малко, а се надява на толкова много, която за нищо на света не би слязла от висините, а с времето ще трябва да се превърне в уханен спомен… в гибелна страст… в досаден брак… или, понякога, съвсем рядко, в обилен, сладък гроздобер, в грозде с цвят на залязващо слънце.

И сега, и по-рано говорихме достатъчно за Джон Форсайт, посочвайки колко дълъг беше изминатия път между него и прадядо му, първият Джолиън от приморския Дорсет. Джон беше чувствителен като девойка, по-чувствителен от девет измежду десет съвременни девойки; с въображение на кой да е от художниците, покровителстван от сестра му Джун; нежен като истински син на свята майка и своя баща. И все пак в глъбините на душата му бе останало нещичко от стария родоначалник, скрита волева сила, страх да не издаде своите чувства, решителност, която не умее да се признава за победена. Чувствителните, надарени с въображение, и нежни юноши обикновено страдат в училище, но Джон криеше инстинктивно истинския си образ и затова беше нормално нещастен. Досега беше напълно откровен и естествен само с майка си; но тази събора се връщаше у дома си в Робон Хил с натъжено сърце, защото Фльор бе казала, че не бива да бъде откровен и естествен с тази, от която никога не бе скривал нищо; не бива дори да й каже, че са се видели пак, освен ако разбере, че тя вече е знаела. Това му се стори така непоносимо, че едва не изпрати вкъщи телеграма да се извини под някакъв предлог и да остане в Лондон. А първото нещо, което майка му каза, беше:

— Значи, ти си видял нашата малка приятелка от сладкарницата, Джон! Как ти се стори при новата среща?

С облекчение, но силно поруменял, Джон отвърна:

— О, чудесна е, мамо!

Ръката й притисна неговата.

Джон не бе обичал никога майка си така, както в тази минута, когато сякаш опровергаваше страховете на Фльор и възвръщаше душевния му покой. Той се обърна да я погледне, но нещо в усмихнатото й лице — нещо, което само той навярно можеше да долови — спря напиращите думи. Може ли страхът да се придружава от усмивка? Ако може, лицето й изразяваше страх. А Джон изрече съвсем други думи за земеделските занимания, за Холи, за Варовиковите възвишения. Говореше бързо и очакваше тя сама да насочи разговора към Фльор. Но това не стана. Не я спомена и баща му, макар че и той сигурно знаеше. Какво осакатяване, какво проваляне на действителността имаше в това премълчаване за Фльор… когато той беше така изпълнен с мисълта за нея; когато майка му беше така изпълнена с мисълта за Джон; а баща му — така изпълнен с мисълта за майка му! Така прекараха тримата тази съботна вечер!

След вечеря майка му посвири; избираше сякаш нарочно все негови любими неща. А той седеше, обгърнал с ръка коляно, забравил да приглади косата си, в която бе заровил преди малко пръсти. Гледаше майка си, докато тя свиреше, но виждаше Фльор… Фльор в светлината на лунната овощна градина, Фльор в огряната от слънце каменоломна, Фльор в маскарадния костюм… олюлява се, шепне, навежда се и го целува по челото. По едно време, както слушаше, се забрави и погледна баща си в другото кресло. Защо баща му гледаше така? Изражението му беше толкова тъжно и необяснимо. Изпълнен с угризения, Джон стана и отиде да седне върху страничното облегало на бащиното кресло. Оттам не можеше да вижда лицето му; и видя отново Фльор… в тънките, бели пръсти на майка си, които се плъзгаха по клавишите, в профила и в посребрените й коси; и в дъното на дългата стая, в отворения прозорец, зад който пристъпваше майската нощ.

Когато се качи да си легне, майка му отиде при него. Застана до прозореца и каза:

— Кипарисите, които дядо ти посади някога, израснаха чудесно. Винаги ми се струват особено прекрасни при лунна светлина. Жалко, че не познаваш дядо си, Джон.

— Омъжена ли беше за татко, докато той беше жив? — запита неочаквано Джон.

— Не, мили; той почина през деветдесет и втора година… много стар… на осемдесет и пет години, струва ми се.

— Прилича ли татко на него?

— Малко; татко ти е по-изтънчен и не така внушителен.

— Това зная от портрета на дядо; кой го е рисувал?

— Някое „проскубано пиле“ на Джун. Но портретът е добър.

Джон улови майка си подръка.

— Разправи ми за семейната вражда, мамо.

Усети, че ръката й потрепери.

— Не, мили; това трябва да стори някой ден татко ти, ако намери за уместно.

— Нима е било нещо толкова сериозно? — запита задъхано Джон.

— Да.

Настъпи мълчание, при което никой от тях не разбра лакътят ли, или ръката, пъхната под него, трепери по-силно.

— Някои хора — започна меко Айрин — мислят, че нащърбената луна е зловеща; но за мене тя винаги е прекрасна. Погледни сенките на кипарисите! Знаеш ли, Джон, татко ти предлага двамата с теб да отидем в Италия за два месеца. Искаш ли?

Джон измъкна ръката си изпод лакътя й — така рязко и объркано беше чувството, което го обзе. В Италия с майка си! Преди две седмици това би било мечта; сега го смути; почувства, че внезапното предложение е свързано с Фльор. Той отговори със запъване:

— О, да! Само че… не зная. Трябва ли… още щом започнах? Бих искал да си помисля.

Гласът й отвърна спокойно и нежно:

— Да, мили, помисли. Но по-добре сега, отколкото, когато сериозно се заловиш със стопанство. В Италия с тебе!… Ще бъде прекрасно!

Джон обгърна талията й — все още тънка и крепка като на девойка.

— Мислиш ли, че можеш да оставиш татко? — запита неуверено той, защото чувстваше, че е неискрен.

— Предложението е от татко ти; той смята, че ти трябва поне да видиш Италия, преди да се заловиш сериозно с каквото и да е.

Чувството за неискреност угасна у Джон; той разбра — да, разбра! — че баща му и майка му са също така неискрени. Просто искаха да го отдалечат от Фльор. Сърцето му се ожесточи. Усетила сякаш това, което ставаше в него, майка му каза:

— Лека нощ, мили! Наспи се добре и помисли. Но ще бъде прекрасно!

Тя го притисна така бързо, че той не успя да зърне лицето й. Останал сам, Джон се почувства точно така, както се чувстваше някога, когато се случеше да е направил пакост: страдаше, защото не е бил добър, а и защото чувстваше, че е прав.

След като постоя една минутка в стаята си, Айрин мина през гардеробната между нейната стая и тази на съпруга й.

— И така?

— Ще помисли, Джолиън.

Загледан в уморената усмивка на устните й, Джолиън отвърна спокойно:

— По-добре би било да позволиш да му разкажа и да свърши всичко. Джон е джентълмен по душа; трябва само да разбере…

— Само! Но той не може да разбере; невъзможно е.

— Аз мисля, че бих разбрал на неговата възраст.

Айрин взе ръката му.

— Ти си бил винаги по-голям реалист от Джон; и не така невинен.

— Това е вярно — отвърна Джолиън. — Странно, нали? И ти, и аз бихме разказали на всички историята си, без да се срамуваме; но пред собственото ни дете се стъписахме.

— Защото не искахме да знаем дали хората одобряват постъпката ни, или не.

— Джон няма да ни укори!

— Напротив, Джолиън! Той е влюбен, чувствам, че е влюбен. И ще си каже: „Майка ми се е омъжила някога без любов? Как е могла!“ Това ще му се стори престъпление! Каквото и беше!

Джолиън стисна ръката й и каза с пресилена усмивка:

— Ох! Защо се раждаме млади? Ако се раждахме стари и се подмладявахме с годините, щяхме да разбираме кое как се случва и бихме отхвърлили тази проклета нетолерантност. Но знаеш ли, ако момчето е наистина влюбено, Италия не ще му помогне да забрави. Ние сме упорита порода; а той ще разбере от вътрешния си усет защо го изпращаме. Нищо друго не ще го излекува освен сътресението, когато му кажем.

— Да опитаме все пак.

Джолиън замълча. Принуден да избира между дявола и морската бездна — между мъката пред ужасното признание и скръбта пред двумесечната раздяла с жена си, — той тайно мечтаеше за дявола, но щом тя предпочиташе морето, и той трябваше да се справи някак с него. Това ще бъде най-сетне подготовка за онова заминаване, от което няма връщане. Той я прегърна, целуна я по очите и каза:

— Както искаш, любов моя.

Дует

„Мъничкото“ вълнение, наричано любов, се разраства невероятно, щом се почувства заплашено. Джон стигна до гара Падингтън половин час по-рано, а му се струваше, че е закъснял цяла седмица. Застана, както се бяха уговорили, до павилиона за вестници, в кариран спортен костюм, под който сякаш личеше усиленото биене на сърцето му. Прочете заглавията на романите, изложени в павилиона, и накрая купи един, за да не бъде гледан с подозрение от продавача. Заглавието беше Сърцето на следата и навярно имаше някакъв смисъл. Купи си и списанията Дамско огледало и Земеделец. Всяка минута му се струваше час, изпълнен с ужасни представи. След деветнайсет минути я видя с пътническа чанта в ръка и с носач, който возеше на количка багажа й. Тя се приближи бързо, равнодушно, поздрави го така, като че ли й е брат… — Първа класа — обърна се тя към носача. — Ъглови места, едно срещу друго.

Джон се възхищаваше от невероятното й самообладание.

— Не можем ли да си запазим купе? — прошепна той.

— Няма смисъл. Влакът спира често. Може би след Мейдънхед. Дръжте се непринудено, Джон.

Джон се намръщи. Влязоха… с още двама простаци!… О, ужас! От смущение даде прекалена почерпка на носача. Този дивак не заслужаваше нищо, щом ги бе настанил тъкмо тук, и то с такова изражение, сякаш го бе направил нарочно.

Фльор се закри с Дамско огледало. Джон последва примера й със Земеделец. Влакът потегли. Фльор пусна Дамско огледало и се наведе напред.

— Е-е? — запита тя.

— Сякаш бяха петнайсет дни.

Тя кимна и лицето на Джон просия.

— Дръж се непринудено — прошепна Фльор, като се разсмя.

Джон се почувства оскърбен. Как можеше да се държи непринудено, като го чакаше пътуване в Италия? Възнамеряваше да й съобщи вестта предпазливо, обаче я издрънка наведнъж:

— Пращат ме за два месеца в Италия с мама.

Фльор наведе очи, пребледня леко и прехапа устни.

— О! — каза тя.

Само това. Но и то не беше малко.

Това „о!“ беше като бързо отдръпване на ръка при фехтовка, за подготвяне на нов удар. И той дойде:

— Трябва да отидеш!

— Да отида? — повтори глухо Джон.

— Разбира се.

— Но… два месеца са нещо страшно!

— Не — отвърна Фльор. — Само шест седмици. Дотогава ще ме забравиш. Ще се срещнем в Националната галерия на другия ден след завръщането ти.

Джон се засмя.

— Ами ако ти ме забравиш? — промълви той сред тракането на влака.

Фльор поклати глава.

— Някой друг глупак… — прошепна Джон.

Върхът на обувката й го настъпи.

— Няма друг глупак! — отвърна тя и вдигна Дамско огледало.

Влакът спря. Двамата пътници слязоха. Един се качи.

„Ще умра — помисли Джон, — ако не останем някак сами.“

Влакът продължи; Фльор се наведе пак напред.

— Аз никога не отстъпвам — каза тя. — А ти?

Джон поклати глава живо.

— Никога! — каза той. — Ще ми пишеш ли?

— Не; но ти можеш да ми пишеш. До клуба ми.

И в клуб членуваше значи… Чудесна девойка!

— Измъкна ли нещо от Холи? — прошепна той.

— Опитах се, но нищо не излезе. Не посмях да настоявам.

— Какво може да е било? — извика Джон.

— Непременно ще узная.

Последва продължително мълчание, докато най-после Фльор каза:

— Мейдънхед! Внимавай, Джон!

Влакът спря. Единственият им спътник слезе. Фльор спусна завеската откъм своята стана.

— По-скоро! — извика тя. — Гледай през прозореца колкото може по-зверски!

Джон издуха носа си и се намръщи; никога в живота си не се бе мръщил така! Една стара дама отмина, друга, по-млада, се опита да отвори. Дръжката се завъртя, но вратата не мръдна. Влакът тръгна, младата дама тръгна към друг вагон.

— Какво щастие! — извика Джон. — Вратата се запъна.

— Да — отвърна Фльор. — Аз я задържах.

Влакът потегли; Джон коленичи.

— Следи с поглед коридора — прошепна Фльор. — И бързо!

Устните й срещнаха неговите. И макар целувката им да трая може би десет секунди, душата на Джон напусна тялото му и отлетя така далеко, че, когато седна отново срещу невъзмутимата девойка, беше пребледнял като смъртник. Чу въздишката й и тя му се стори най-ценния звук, който бе чувал досега — най-прекрасното признание, че той значи нещо за нея.

— Шест седмици всъщност не са много време — заяви Фльор; — а ти можеш да ги съкратиш, стига да изглеждаш там спокоен и да не показваш, че мислиш за мен.

Джон се смая.

— Тъкмо това е необходимо, Джон, за да ги убедиш. Не разбираш ли? И ако ние не се променим, когато се върнеш, те ще се откажат вече да стават смешни. Съжалявам само, че не отиваш в Испания; в Мадрид, казва татко, имало картина на Гойя с една девойка, която приличала на мене. Всъщност не прилича… у нас има репродукция от нея.

За Джон това беше слънчев лъч, пронизал мъглата.

— Ще поискам да отидем в Испания — каза той, — мама няма да има нищо против. Тя не е била никога в Испания. А баща ми много цени Гойя.

— О, да; баща ти е художник, нали?

— Само акварелист — призна откровено Джон.

Като стигнем в Рединг, Джон, слез пръв и иди да ме чакаш при кавершамския шлюз. Ще изпратя колата да се върне и ще тръгнем пеша покрай реката.

Джон стисна признателно ръката й; и двамата замълчаха, забравили целия свят, макар че поглеждаха с едно око към коридора. Но влакът летеше сякаш двойно по-бързо, а шумът почти се губеше във въздишките на Джон.

— Наближаваме — каза Фльор; — а пътеката покрай брега е съвсем открита. Още веднъж! О, Джон, не ме забравяй!

Джон й отвърна с целувка. След миг един поруменял, разсеян младеж скочи от влака и изтича по перона, като ровеше из джобовете за билета си.

Когато най-сетне Фльр го настигна по крайбрежната пътека отвъд кавершамския шлюз, той бе успял да си възвърне до известна степен равновесието. Щом трябва да се разделят, няма да прави зрелища. Ветрецът откъм светлата река извръщаше към слънцето бледата страна на върбовите листа и придружаваше с шумола си двамата млади.

— Казах на шофьора ни, че ми се е завило свят от влака — обясни Фльор. — Естествено ли се държа, когато слезе на перона?

— Не зная. Какво значи, според теб, „естествено“?

— За теб е естествено да изглеждаш сериозен и щастлив. Когато те видях за първи път, ми се стори, че съвсем не ще приличаш на другите хора.

— Точно това помислих и аз, когато те видях първия път. Веднага разбрах, че никога не ще обикна друга девойка.

Фльор се засмя.

— Ние сме невероятно млади. А младежките мечти за любов са отживелица, Джон, освен това са и страшно губене на време. Помисли какви развлечения можеш да имаш! Та ти дори не си започнал още да живееш; просто срамота! Аз също. Като си помисля само!

В душата на Джон нахлу смут. Как можеше да приказва тя така, тъкмо когато щяха да се разделят?

— Ако наистина мислиш така — заяви той, — не мога да замина. Ще кажа на мама, че трябва да се заловя за работа. При сегашното положение в света!

— Положението в света ли?

Джон пъхна дълбоко ръце в джобовете си.

— Разбира се! — отвърна той. — Помисли колко хора мрат от глад!

Фльор поклати глава:

— Не, аз не искам да провалям живота си за глупости!

— Глупости ли? Но сегашното положение на нещата е ужасно и човек е длъжен да помогне!

— О, да! Всичко това ми е известно. Само че ти не можеш да помогнеш на хората, Джон. Те са непоправими. Докато ги измъкнеш от една беда, ще нахълтат в друга. Погледни ги: продължават да се бият, да заговорничат, да се борят, макар че непременно мрат на цели купища. Идиоти!

— Не ти ли е жал за тях?

— Жал ми е… но нямам намерение да страдам заради тях — няма смисъл.

Замълчаха, всеки смутен от това първо надникване в душата на другия.

— Аз намирам хората за скотове и идиоти — повтори упорито Фльор.

— Аз пък мисля, че са просто нещастници — отвърна Джон.

Бяха готови да се скарат… и то в ужасен, върховен миг, когато раздялата надничаше вече от близките пролуки между върбите!

Джон се закова на място. По челото му изби пот, нозете и ръцете му затрепераха. Фльор също се бе спряла и гледаше намръщено реката.

— Аз трябва да вярвам в нещо — промълви страдалчески Джон. — Предполагам, че всички сме създадени, за да се радваме на живота.

Фльор се изсмя.

— Да. Тъкмо това вие няма да постигнеш, ако вървиш по тоя път. Но твоята представа за радост е, може би, да се измъчваш. А хората като теб не са малко, то се знае.

Тя бе пребледняла, очите й бяха потъмнели, устните — станали още по-тънки. Фльор ли беше тази, която гледаше втренчено водата? Джон изпита странното чувство, че изживява някаква сцена от роман, когато влюбеният трябва да избира между любовта и дълга. Нищо на този свят не беше по-упоително от този бърз поглед. Той му подейства точно така, както подръпването на верижка действува на куче — накара го да завърти опашка и да тръгне след нея с изплезен език.

— Да престанем с тия глупости — каза тя. — Времето ни е съвсем кратко. Погледни, Джон, оттук можеш да видиш къде ще мине реката. Ето там, при завоя, където почва гората.

Джон видя заострен покрив, един-два комина, късче стена между дърветата — и усети, че сърцето му замира.

— Не бива да се бавя повече. Няма смисъл да продължаваме отвъд оня плет, много е открито зад него. Да стигнем дотам и да се сбогуваме.

Един до друг, ръка за ръка, вървяха мълчаливо към плета от цъфнал бял и розов глог.

— Клубът ми е „Талисман“, Стратън Стрийт, Пикадили. Там писмата ми са в пълна безопасност, отивам редовно веднъж в седмицата.

Джон кимна. Лицето му се бе затворило, очите му гледаха право напред.

— Днес е трийсет и първи май — каза Фльор; — на девети юли в три часа ще бъда пред „Бакхус и Ариадна“; съгласен?

— Съгласен.

— Ако ти е тежко, както на мене, работата е наред. Нека минат тези хора!

Мъж и жена, извели на въздух децата си, се изнизаха в празнично шествие.

И последният влезе през решетъчната врата.

— Семейна идилия! — каза Фльор и се отдръпна до глоговия плет. Цъфналите вейки трепнаха над нея, един грозд от розови цветчета докосна бузата й. Джон протегна ревниво ръка да го отстрани.

— Сбогом, Джон.

Постояха за миг така, с крепко стиснати ръце. Устните им се срещнаха за трети път, а когато се разделиха, Фльор изтича и изчезна през решетъчната вратичка. Джон стоеше, където го бе оставила, притиснал чело до розовия грозд. Изчезнала бе. За цяла вечност… за седем седмици без два дена. А той стоеше тук, пропуснал последната възможност да я види! Изтича към вратичката. Фльор вървеше бързо почти по петите на изостаналите деца. Обърна глава, махна му леко с ръка, забърза и бавно изнизващото се семейство я скри от погледа му.

Той си спомни думите на някогашната смешна песен:

И тръгна незабавно назад към редингтънската гора. През целия път до Лондон и оттам, до Уондсън той държеше на колене разтвореното „Сърцето на следата“, а мислено редеше поема, така преливаща от чувство, че не можеше да се излее в рими.

Каприз

Фльор вървеше все така бързо. Бързото движение й се налагаше: беше закъсняла, а щеше да се нуждае и от цялата си съобразителност, когато пристигне. Задмина островите, гората, хотела и вече щеше да вземе ферибота, когато забеляза някаква лодка и в нея изправен младеж, който се държеше за крайбрежните храсти.

— Позволете да ви прекарам, мис Форсайт — каза той. — Дойдох нарочно за това.

Тя го погледна смаяно.

— Няма нищо чудно в случая. Бях у вас, пих чай и реших да ви спестя малко труд. На път ми е — тъкмо се връщам в Пангбърн. Казвам се Монт. Видях ви в картинната галерия — нали помните? — когато баща ви ме покани да видя картините му.

— О! — промълви Фльор. — Да, кърпичката.

На този младеж тя дължеше запознаването си с Джон; пое ръката му и скочи в лодката. Все още развълнувана и леко запъхтяна, тя седна и замълча; но не и младежът. Никога не бе чувала някой да говори толкова много неща за толкова малко време. Каза й възрастта си — двайсет и четири; теглото си — десет стоуна280 и единадесет фунта, местожителството си — много наблизо; описа преживяванията си под огъня на бойното поле и как се чувства човек, когато е бил обгазен281; закритикува „Юнона“, изказа собственото си мнение за тази богиня; спомена репродукцията на Гойя, заяви, че Фльор не прилича много на девойката; очерта набързо положението на Англия; нарече мосю Профон — или както там му беше името! — „добро момче“; намери, че баща й имал няколко великолепни творби, а други — неизвестно откъде „изровени“; изрази надежда, че ще може да дойде пак с лодката, за да поразходи Фльор по реката като човек, заслужаващ пълно доверие; запита какво е мнението й за Чехов и й съобщи своето; пожела да отидат някога заедно на руски балет… Намери името й Фльор Форсайт просто прелест; наруга родителите си, задето са го кръстили Майкъл, сякаш не му стигало, че е Монт; обрисува баща си; каза й, ако иска хубава книга, да прочете Йов282, баща му приличал на него донякъде от времето, когато Йов още притежавал земя.

— Но Йов не е имал земя — промълви Фльор; — той е имал само овце и добитък и е имал чергарски живот.

— Ах! — отвърна Майкъл Монт. — Как бих желал и баща ми да води чергарски живот! Не мислете, че копнея за земята му. Не намирате ли, че земята е ужасно бреме в наши дни?

— Нашият род никога не е имал земя — отвърна Фльор. — Но имаме всичко друго. Струва ми се, че някой от прачичовците ми е имал романтична ферма в Дорсет. Защото родът ни е оттам. Но тя му е създавала повече разходи, отколкото щастие.

— Продал ли я е?

— Не, задържал я.

— Защо?

— Защото никой не искал да я купи.

— За щастие на стареца.

— Не. Не било за щастие. Татко казва, че това го измъчвало; той се казвал Суидин.

— Ах, че забавно име!

— Слушайте, ние не се приближаваме. А се отдалечаваме. Тази река тече.

— Чудесно! — извика Монт, като потопи разсеяно веслата. — Приятно е да срещнеш остроумна девойка.

— Но по-приятно е да срещнеш умен младеж.

Младият Монт вдигна ръка да подръпне косата си.

— Внимавайте! — извика Фльор. — Веслото!

— Нищо му няма! Здраво е — няма да се пречупи!

— Имате ли намерение да гребете? — запита строго Фльор. — Аз искам да се прибера.

— Да — отвърна Монт, — но като се приберете, вече няма да ви видя днес. Fini283, както казало френското девойче, което скочило в кревата, след като изрекло молитвата си. Не благославяте ли деня, в който сте получили майка французойка и такова име?

— Харесвам името си, но то ми е дадено от баща ми. Майка ми е искала да ме нарекат Маргрет.

— Което е безсмислица. Имате ли нещо против да ме наричате М.М. И ще ми позволите ли да ви наричам Ф.Ф.? То е напълно в духа на настоящето.

— Нямам нищо против, стига да се прибера.

Монт натисна по-силно веслото, което затъна и лодката се върна малко назад.

— Противно весло! — каза той.

— Гребете, моля ви се.

— Греба, както виждате. — Натисна няколко пъти, като я гледаше с тъжен копнеж. — Вие знаете, разбира се — въздъхна той и престана да гребе, — че дойдох да видя вас, а не картините на баща ви.

Фльор стана.

— Ако не гребете, ще скоча във водата и ще преплувам реката.

— Наистина ли? Тогава ще ми се наложи да ви последвам.

— Закъсняла съм, мистър Монт, и съм уморена; моля ви се, откарайте ме веднага на брега.

Когато тя стъпи на кейчето в градината, Монт се изправи и я загледа, хванал с две ръце косата си.

Фльор се усмихна.

— Недейте! — извика неукротимият Монт. — Зная, че възнамерявате да кажете: „Махнете се, проклети коси!“284

Тя се обърна и му махна с ръка.

— Сбогом, мистър М.М.!

И изчезна между розовите храсти. Погледна часовника си, след това прозорците на къщата. Стори й се странно пуста. Минаваше шест! Гълъбите се прибираха за спане, слънцето осветяваше косо снежнобелите им пера и гълъбарника, а зад тях — върховете на дърветата. От верандата достигаше тракане на билярдни топки — Джек Кардиган навярно, и тихото шумолене на евкалипта — странен южняк в старата английска градина. Стигнала до верандата, Фльор щеше вече да влезе вкъщи, но се спря изведнъж, чула гласове откъм гостната вляво. Майка й и мосю Профон! Зад решетъчната ограда, отделяща билярдната от верандата, дочу думите:

— Няма, Анет!

Знаеше ли баща й, че този човек нарича майка й Анет? Винаги на страната на баща си — децата вземат винаги страна в семействата с обтегнати отношения, — тя се спря нерешително. Говореше майка й със своя тих, звънък, приятен глас. Долови само една дума „demain“285. И отговорът на Профон: „Добре“ Фльор се намръщи. Лек звук наруши тишината. След това гласът на Профон: „Отивам мъничко да се разходя.“

Фльор се стрелна през стъклената врата във всекидневната. Ето го и него — от гостната, през верандата, в градината; тракането на билярдните топки, което бе престанала да чува, докато се вслушваше в другите звукове, се чу отново. Тя тръсна глава, мина в хола и отвори вратата на гостната. Майка й седеше на дивана между двата прозореца с кръстосани нозе, полуотворени устни, притворени очи. Изглеждаше необикновено красива.

— Ах, ето те най-после, Фльор! Баща ти започна да се безпокои!

— Къде е той?

— В картинната галерия. Иди при него!

— Какво ще правиш утре, мамо?

— Утре ли? Отивам в Лондон с леля ти.

— Така и мислех. Ще ми купиш ли един съвсем прост чадър?

— Какъв цвят?

— Зелен. Предполагам, че всички гости си отиват.

— Да, всички; ти ще утешаваш баща си. Ела да ме целунеш.

Фльор прекоси стаята, наведе се, получи целувка по челото и излезе, минавайки покрай следите от нечие тяло върху възглавницата в другия ъгъл на дивана. Почти изтича горе.

Фльор съвсем не беше старомодна дъщеря, която изисква родителите й да уреждат живота си според мерилото, което налагат на нея. Тя държеше за правото да реди своя живот, не тоя на другите; освен това предугаждаше с непогрешим усет какво можеше да е от полза за собствената й кауза. Чувството й към Джон имаше повече изгледи за успех в една разстроена домашна обстановка. Въпреки това беше наранена, като цвете от смразяващ вятър. Ако този човек наистина бе целунал майка й, то… то нещата са наистина сериозни и баща й трябва да ги узнае. „Demain!“ — „Добре!“ А майка й наистина отиваше в града! Щом влезе в своята стая, тя се наведе през прозореца — да поразхлади лицето си, пламнало изведнъж. Джон трябва да е вече на гарата! Какво знаеше баща й за Джон? Навярно всичко… или почти!

Смени роклята си, за да изглежда, че се е върнала доста отдавна, и изтича в галерията.

Соумс се бе застоял упорито пред своя Алфред Стевенс286 — пред своята любима картина. Не се обърна при отварянето на вратата и Фльор разбра, че е сърдит. Промъкна се тихичко зад него, прегърна го, подаде глава през рамото му и долепи буза до неговата. Такова настъпление не бе пропадало ни веднъж досега, но този път пропадна и Фльор зачака най-лошото.

— Дойде си, значи? — каза студено той.

— Само това ли — промълви Фльор — ще ми каже моят лош баща?

И потърка буза в неговата.

Соумс поклати глава, доколкото му бе възможно.

— Защо ме измъчва толкова време, като отлагаше да си дойдеш?

— Но това беше съвсем невинно, мили.

— Съвсем невинно! Много знаеш ти какво е невинно и какво не е!

Фльор отпусна ръце.

— Добре, мили; тогава трябва да ми обясниш, и то съвсем откровено.

Тя отиде да седне на дивана до прозореца.

Баща й бе отвърнал глава от картината и гледаше упорито краката си. Изглеждаше сякаш посивял. „Има хубави малки крака“ — помисли Фльор, срещайки очите му, които той побърза да отвърне.

— Ти си единствената ми утеха — каза ненадейно Соумс. — А как се държиш!

Сърцето на Фльор затуптя по-бързо.

— Как, мили?

Соумс й отправи отново бегъл, макар и нежен поглед.

— Знаеш какво ти казах — продължи той. — Не желая да имам нищо общо с онзи клон от нашия род.

— Добре, татенце, но не разбирам защо аз да нямам.

Соумс се обърна рязко.

— Не желая да разисквам причините — отвърна той, — и трябва да ми вярваш, Фльор.

Гласът, с който бяха казани тези думи, я трогна, но тя си спомни Джон, замълча и започна да чука с ток по ламперията на стената. Заела бе несъзнателно модерна поза, извила единия си крак около другия, подпряла брадичка на свитата китка, протегнала другата ръка пред гърдите си, за да милва прегънатия лакът; в тялото й не бе останала нито една неизвита линия, но то бе запазило все пак своята грациозност.

— Ти знаеш желанията ми — продължи Соумс, — и въпреки това остана още четири дни. Предполагам, че си се върнала с онзи младеж.

Фльор не отделяше поглед от него.

— Не те питам — каза Соумс. — Не правя разследване, когато се касае за твои постъпки.

Фльор скочи изведнъж и загледа навън, подпряла ръце на брадичката си. Слънцето се бе скрило зад дърветата, гълъбите стояха неподвижно накацали по покрива на гълъбарника; тракането на билярдните топки стигаше дотук, а от ъгъла долу, където Джек Кардиган бе завъртял електрическия ключ, прозираше леко сияние.

— Ще бъдеш ли по-щастлив — запита неочаквано тя, — ако ти обещая да не го виждам, да кажем… през следващите шест седмици?

Тя не беше подготвена за трепета в беззвучния му глас:

— Шест седмици ли? Шест години… по-точно шейсет години! Не се самоизмамвай, Фльор, не се самоизмамвай!

Тя се обърна тревожно.

— Какво има всъщност, татко?

Соумс се приближи дотолкова, че можа да види лицето й.

— Не искам да чуя — каза той, — че чувството ти към него е нещо друго, освен каприз. Това би било вече прекалено!

И се засмя.

Фльор, която не бе го чувала никога до сега да се смее така, помисли: „Трябва да е наистина нещо дълбоко. Какво ли е?“ Улови под ръка баща си и каза:

— Да, каприз е, разбира се. Само че аз харесвам своите, а не твоите капризи, мили.

— Моите! — промълви горчиво Соумс и се извърна.

Разляла над реката своята тебеширена белота, светлината навън изглеждаше по-студена. Дърветата бяха загубили веселите си багри. Фльор закопня изведнъж за лицето на Джон, за ръцете му, за устните, докосващи нейните устни! Притисна ръце до гърдите си и се засмя с лек, принуден смях.

— O la la! Каква мъничка тревога! Както би казал Профон. Не обичам този човек, татко.

Видя, че баща й се спря и извади нещо от вътрешния джоб на сакото си.

— Не го обичаш ли? Защо?

— Така — промълви Фльор. — Просто каприз.

— Не — отвърна Соумс. — Не е каприз. — И скъса каквото държеше в ръка. — Имаш право, и аз не го обичам!

— Погледни — прошепна Фльор. — Ето го! Какви противни обувки: човек никога не ги чува.

Проспер Профон се разхождаше в припадащия здрач в ръце в джобовете и подсвиркваше тихо някаква мелодия; спря се, погледна към небето, сякаш казваше: „Не е нещо особено тази мъничка луна!“

Фльор се отдръпна от прозореца.

— Не намираш ли, че прилича на едър котарак? — прошепна тя, а острият звук на билярдните топки се разнесе така остро, като че Джек Кардиган захлупи котарака, луната, каприза и трагедията със своето: „Право в червеното!“

Мосю Профон поднови разходката си, продължавайки да тананика дразнещия мотив. Откъде беше? О, да, от Риголето: donna e mobile287 Тъкмо това можеше да мисли той! Фльор стисна лакътя на баща си.

— Дебне! — промълви тя, когато го видя да свива зад ъгъла на сградата. Настъпил бе гнетящият миг, отделящ деня от нощта — тих, бавен и топъл, с мирис на глог и люляк в крайречния въздух. Внезапно се обади дрозд. Джон сигурно беше вече в Лондон; може би в парка, по моста на Серпантината, и мисли за нея! Лек шум наблизо я накара да обърне глава: баща й продължаваше да къса хартийката в ръцете си. Фльор видя, че беше чек.

— Няма да му продам моя Гоген — каза Соумс. — Не знам какво намират в него леля ти и Имоджин.

— Или мама.

— Майка ти! — възкликна той.

„Горкият татко! — помисли Фльор. — Никога не изглежда щастлив. Истински щастлив. Не искам да го огорчавам още повече, но все пак трябва, щом Джон се върне. Както и да е, доста е за тя нощ…“288

— Отивам да се облека — каза тя.

Като влезе в стаята си, й хрумна да облече маскарадния си костюм. Беше от сърмена тъкан, с шалвари от същия плат, стегнати в глезена, с метнат на рамо пажески плащ, с малки позлатени пантофки, а на главата — Меркуриев шлем със златна карфица; всичко, най-вече шлемът, беше украсено със златни звънчета, които звъняха, щом мръдне глава. Но след като го облече, се натъжи, че Джон не може да я види; жалко беше, че няма да я види поне онзи закачлив младеж Майкъл Монт. Гонгът удари и тя слезе.

Направи сензация в гостната. Уинифред намери костюма й за „безкрайно забавен“, Имоджин бе възхитена, Джек Кардиган го нарече „изумителен“, „великолепен“, „екстра“, „сразяващ“. Мосю Профон се усмихна само с очи и каза: „Много мило костюмче.“ Майка й, прекрасна в черната си рокля, я изгледа, но не каза нищо. На баща й се падна да прояви здрава мисъл:

— Защо си се облякла така? Няма да танцуваш!

Фльор се завъртя, звънчетата дръннаха.

— Каприз!

Соумс я погледна втренчено. Отвърна глава и подаде ръка на Уинифред. Джек Кардиган улови под ръка майка й, Проспер Профон — Имоджин. Фльор тръгна сама, като дрънкаше със звънчетата си…

„Мъничката“ луна скоро залезе, майската нощ настъпи, тиха и топла, и обгърна със своите ухания и пурпурни багри безбройните капризи, сплетни, страсти, копнежи и съжаления на безброй жени и мъже. Щастлив беше Джек Кардиган, който хъркаше върху бялото рамо на Имоджин — и в съня си дори „винаги готов“; или Тимоти в своя мавзолей, престарял и годен само да спи като младенец. А толкова други будуваха, мечтаеха, страдаха от неуредиците в света.

Падна роса, цветята се свиха; крави пасяха в ливадите край реката, намирайки с език тревата, която не можеха да видят; по Варовиковите възвишения лежаха неподвижни като камъни овце. Фазани по високите дървета на пангборнската гора, чучулиги в тревисти гнезда над каменоломната в Уондсън, лястовици под стрехите на Робин Хил и врабци из Мейфеър — всичко спеше без сънища в безмълвната нощ. Кобилката мейфил, несвикнала още с новото си жилище, дращеше леко по сламата, а редките нощни прелетници — прилепи, пеперуди, бухали — будуваха в топлия мрак. Безцветен и тих, нощният покой обгръщаше мозъка на дневния мир. Само мъжете и жените, яхнали кончетата на тревогите или на любовта, изгаряха в тия самотни часове своите колебливо искрящи мисли и мечти.

Надвесена над прозореца, Фльор чу как часовникът в хола удари глухо дванайсет, чу лекия плясък на риба, внезапния шепот на трепетлика от полъха а на крайбрежния ветрец, далечния грохот на нощен влак, а от време на време и звуци, които никой не би могъл да назове в мрака — тихи, тъмни изрази на незнайните вълнения на хора и животни, птици, машини или може би на някогашни Форсайтовци, Дарти, Кардигановци, дошли да се разходят нощем в света, който е бил някога близък за въплътените им души. Но Фльор не обръщаше внимание на тия звуци. Бързокрилият й, макар и неразделен от тялото дух, прелиташе от вагона към цъфналия плет, стремеше се към Джон, прилепваше към този забранен образ, към гласа му, който не й позволяваха да чуе. Тя сви нос, за да си възвърне чрез уханията на крайбрежната нощ минутата, когато ръката му се бе плъзнала между глога и нейната буза. Дълго стоя така надвесена, в своята маскарадна рокля, копнееща да обгори крилца в свещта на живота; пеперудите докосваха бузите й в своя стремеж към лампата на тоалетната масичка, като не знаеха, че в дома на никой Форсайт няма открит пламък. Но и на нея най-после й се доспа и, забравила звънчетата, тя се отдръпна бързо навътре.

През отворения прозорец на своята спалня, съседна със спалнята на Анет, Соумс, все още буден, чу лекия им звън — долетял сякаш от премигването на звездите или от капналата роса от цветята — ако такива звуци могат да се чуят.

„Каприз! — помисли той. Кой знае! Тя е така упорита! Какво да правя? Фльор!“

Дълго размишлява той така в „мъничката“ нощ.

Майка и син

Да кажем, че Джон Форсайт придружи неохотно майка си в Испания, не би било съвсем точно. Той замина, както добро куче тръгва на разходка с господарката си, като оставя на тревата хубав овнешки кокал. Вървеше, но поглеждаше назад към него. Форсайтови обикновено се сърдят, когато им отнемат кокала. Но Джон не беше от тези, които се сърдят. Той обожаваше майка си, освен това за пръв път пътешестваше. Испания смени много лесно Италия — достатъчно бе да каже: „Предпочитам да отидем в Испания, мамо; ти си била вече толкова пъти в Италия; а бих желал това, което ще видим, да бъде и за двама ни ново.“

Макар и наивен, той бе хитър. Не забравяше нито за миг, че възнамерява да съкрати предлаганите два месеца на шест седмици, и затова не бива да издаде желанията си. Беше много добър спътник, въпреки оставения привлекателен кокал и натрапчивата мисъл; беше съвършено равнодушен къде и кога пристигат, не обръщаше внимание на храната, възхищаваше се от страната, чужда за повечето английски пътешественици. Фльор бе проявила дълбока мъдрост, като бе решила да не му пише, защото той пристигаше навред без надежда и нетърпение, и можеше незабавно да съсредоточи вниманието си върху магаретата, звъна на камбаните, свещниците, тихите пасиос289, просяците, децата, кукуригащите петли, сомбрерата, кактусовите плетища, белите планински села, козите, маслиновите дървета, раззеленените поля, пойните птички в мънички клетки, продавачите на вода, залезите, дините, мулетата, грамадните черкви, картините и тънещите в мараня сивокафяви планини на тази вълшебна земя.

Настъпили бяха вече горещините, така че те можеха да се радват на отсъствието на съотечественици. Джон, който — доколкото му беше известно — нямаше в жилите си нито капчица неанглийска кръв, се чувстваше често дълбоко нещастен в обществото на свои сънародници. Отгатваше, че у тях няма нито следа от безразсъдство, а гледището им за света е много по-практично от неговото. Призна пред майка си, че трябва да е много саможив — толкова приятно му беше да е далеко от хората, които биха му говорили за неща, за каквито хората обикновено разговарят. Айрин каза само:

— Да, Джон, разбирам.

В това усамотение той имаше несравнимата възможност да оцени нещо, което малцина синове могат да разберат: цялостната майчина любов. Съзнанието, че крие нещо от нея, го правеше безспорно прекалено чувствителен; а видът на южняците го караше да се възхищава още повече от нейната красота, която бе чувал да наричат испанска, а сега разбра, че съвсем не е испанска. Красотата й не беше нито английска, нито френска, нито испанска, нито италианска — беше особена! Можа да оцени също, както никога досега, изтънчения усет на майка си. Не би могъл да каже например дали тя бе забелязала унеса му пред „La vendimia“ на Гойя, дали знаеше, че се бе вмъквал и следобед, и на другата сутрин, за да я погледа по половин час; и втори, и трети път. Това не беше Фльор, разбира се, но достатъчно приличаше на нея, за да пробуди мъката — така скъпа на влюбените! — от спомена за видението, застанало до леглото му с вдигната над главата ръка. Да носи в джоба си картичка с репродукция на тази картина, да й се любува скришом, се превърна за Джон в една от ония лоши привички, които, рано или късно, се натрапват на погледа, изострен от любов, страх и ревност. А погледът на майка му бе изострен и от трите. В Гренада бе заловен на местопрестъплението, докато седеше на стоплената от слънцето каменна пейка в парка на заградения с крепостни стени хълм Алхамбра290, откъдето би трябвало да съзерцава пейзажа; мислеше, че майка му разглежда саксиите с шибой между подкастрените акации, когато чу гласа й:

— Това ли е любимият ти Гойя, Джон?

Той сдържа, макар и с малко закъснение, движението, с което би се опитал в училище да скрие някоя тайна записчица, и отговори:

— Да.

— Тя е наистина очарователна; но аз предпочитам „Quitasol“291. Баща ти сигурно би загубил ума си по Гойя; не вярвам да го е виждал, когато е бил в Испания през деветдесет и втора.

През деветдесет и втора! Девет години преди неговото раждане! Какъв е бил по-раншния живот на баща му и майка му? Щом те имаха право да се занимават с бъдещето му, сигурно и той има право да се занимава с миналото им. Джон вдигна очи към майка си. Но нещо в лицето й — изражението, останало от тежки дни, тайнственият печат на вълнения, опасности и страдания — със своята необозрима дълбочина и скъпо платена святост превръщаше сякаш любопитството в безочливост. Майка му трябва да е имала безкрайно интересен живот; беше толкова красива, толкова… толкова… Не можеше да изрази какво изпитва към нея. Стана и загледа града, раззеленелите ниви, венеца озарени от слънцето планини. Нейният живот беше като миналото на този мавритански град — богато, дълбоко, далечно; а неговият собствен живот приличаше на младенец, безнадеждно незнаещ и невинен! Разправяха, че в планините на запад, извисени над синьозелената равнина като изникнали от морето, са живели финикийци — тъмен, странен, тайнствен народ… живеели са там, високо над земята! Животът на майка му беше за него така непознат и тайнствен, както това финикийско минало беше за града, където петли кукуригаха, а деца играеха и викаха ден след ден. Обидно му беше, че тя може да знае целия му живот, а той знае за нея, само че обича него, баща му, и е красива. Това детинско невежество (той не бе участвал дори във войната — предимство, което имаха почти всички!)го принизяваше в собствените му очи.

През нощта от балкона на спалнята си загледа покривите на града… инкрустации от черен кехлибар, слонова кост и злато; лежа дълго буден, заслушан в провикванията на часовите след ударите на градския часовник, а в главата му се редяха стихове:

„Нерадостен“ му се стори студена и неизразителна дума, с „безнадежден“ щеше съвсем да се издаде; а не се сещаше за друга четирисрична дума с подходящо ударение, за да може да запази „на влюбен душата“. Минаваше два, когато завърши строфата си, а заспа едва след три, и то, след като си я повтори най-малко двайсет и четири пъти. На другата сутрин я написа и приложи към едно от писмата, които пишеше всеки ден на Фльор, преди да слезе, за да бъде след това със свободна мисъл и общително настроен.

Към обяд същия ден, както седеше на постланата с плочи тераса в хотела, почувства внезапна тъпа болка във врата, някакво особено усещане в очите, и почти веднага му прилоша. Слънцето го бе парнало с прекалено пламенна ласка. Следващите три дни прекара почти на тъмно, в тъпо, болезнено безразличие към всичко, освен към леда на челото и усмивката на майка си. Тя не се отдели от стаята му, не напусна нито за миг безмълвното си бдение, което се струваше на Джон ангелско. Но имаше минути, когато му беше много тъжно и ужасно му се искаше да го види Фльор. Неведнъж, със сълзи на очи, той се сбогува трогателно във въображението си със нея и със света, приготви дори прощалното си писмо; ще й го прати по майка си… която щеше да се разкайва до последния си ден, задето се е опитала да ги раздели… Горката мама! Но не пропусна, разбира се, да съобрази, че има вече оправдание да ускори завръщането.

Към шест и половина всяка вечер започваше „гасгача“-та на камбаните — кънтящ порой от звуци, който се извисяваше от града и пресрещаше с ехото си новия си звън. След като ги чу и на четвъртия ден, Джон каза ненадейно:

— Бих желал да се върнем в Англия, мамо; слънцето е прекалено силно тук.

— Добре, мили. Веднага щом бъдеш в състояние да пътуваш.

Той се почувства изведнъж по-здрав и… по-жалък.

Отсъствали бяха пет седмици, когато отпътуваха за вкъщи. Съзнанието на Джон се проясни напълно, но трябваше да носи шапка, подплатена от майка му с няколко пласта оранжева и зелена коприна, и все още се движеше повече по сянка. Сега, когато продължителната борба да се прикриват един от друг приближаваше своя край, той се питаше дали майка му съзира неговото нетърпение да се върне по-скоро към това, от което го бе отделила. Осъдени от испанското провидение да прекарат едно денонощие в Мадрид в очакване на съответния влак, съвсем естествено беше да отидат още веднъж в Прадо292. Този път Джон беше умишлено равнодушен пред девойката на Гойя. Сега, когато се връщаше при Фльор, можеше да се задоволи с по-кратко съзерцание. Но майка му се застоя пред картината и каза:

— Лицето и фигурата на девойката са прекрасни!

Джон я изслуша неловко. Отгатнала ли бе? Той разбра отново, че не може да се сравнява с нея по самообладание и усет. С някаква свръхчувствителност, чиято тайна не бе успял да открие, тя долавяше пулса на младостта му; разбираше по инстинкт неговите надежди, страхове и желания. Той се чувстваше ужасно смутен и виновен; защото, за разлика от повечето младежи, имаше съвест. Би желал майка му да бъде откровена с него, почти се надяваше на открита борба. Но не настъпиха нито откровеност, нито борба; спокойно и мълчаливо пътуваха те към север. Така научи той за пръв път как жените умеят да изчакват много по-добре от мъжете. Спряха за един ден и в Париж. Джон се огорчи, защото единият ден бе последван от втори заради някаква шивачка, сякаш майка му, красива във всяка дреха, имаше нужда от специална рокля! Най-щастливият миг от цялото пътешествие беше този, когато стъпи на парахода за Фолкстоун.

Застанала до фалшборта под ръка с него, майка му каза:

— Страхувам се, че пътешествието не те развлече, Джон. Но ти беше много мил към мене.

Джон притисна ръката й.

— Напротив, много ми беше приятно… като изключим главоболието накрая.

Сега, когато пътуването свърши, миналите седмици му се сториха вълшебни и той изпита мъчителната наслада, която се бе опитал да надраска в стихове за ридаещия в нощта глас — чувство, каквото бе притежавал като дете, когато слушаше жадно Шопен и му се искаше да заплаче. И се питаше защо и той не може, както му бе казала тя, да каже съвсем просто: „Ти беше така мила с мене.“

Странно… защо човек не може да бъде никога любезен и естествен? Вместо това каза:

— Навярно ще ни хване морска болест.

Така и стана; и те пристигнаха в Лондон отслабнали след едно отсъствие от цели шест седмици и два дена, през които не намекнаха нито веднъж за въпроса, ненапуснал, навярно, нито за миг мисълта им.

Бащи и дъщери

Останала без жена си и сина си поради испанската разходка, Джолиън намери, че самотата в Робин Хил е непоносима. Философът, който има всичко, което желае, е твърде различен от философа, който го няма. Все пак, свикнал с мисълта — ако не и с факта — да се примирява, той би издържал може би, ако не беше дъщеря му Джун. Тя го сметна веднага за „проскубано пиле“ и го взе под свое покровителство. След като спаси набързо един пропаднал гравьор, за когото се грижеше, тя пристигна в Робин Хил две седмици след заминаването на Айрин и Джон. Джун живееше сега в Чизуик293, в малка къща с голямо ателие. Форсайтка от щастливите времена, поне по това, че нямаше никакви отговорности, тя се бе приспособила към намалените си доходи по начин, който задоволяваше и нея, и баща й. Тъй като наемът на галерията на Корк Стрийт, купена от баща й заради нея, беше равен на увеличения й данък върху дохода, въпросът се разреши много просто — тя не му пращаше вече наема. Можеше да се очаква, че след осемнайсетгодишно използване на чиста загуба галерията ще започне вече да носи печалба, така че за баща й нямаше да има никаква разлика. По този начин Джун имаше все още хиляда и двеста лири годишен доход, а като намали разходите си за храна и замени двете бедни белгийки с една по-бедна австрийка, оставаше й фактически същият излишък за поддържане на гении. След като прекара три дни в Робин Хил, тя отведе баща си в града. През тези три дни в Робин Хил откри тайната, която баща й пазеше от две години насам, и веднага реши да го лекува. За щастие познаваше най-подходящия човек за целта. Той бе направил чудо с Пол Пост — художника, изпреварил дори футуризма; ядоса се на баща си, защото бе вдигнал насмешливо вежди и защото не бе чувал нито за лекаря, нито за художника.

Никога няма да се излекува, разбира се, ако „не вярва“! А глупост беше да не вярва на човека, излекувал Пол Пост, който неотдавна бе заболял отново, защото се бе преуморил от работа или от разгулен живот. Най-важното у този лечител беше, че разчита на природата. Той изучавал специално естествените функции на организма и, ако у пациента му някоя от тези функции не е наред, предписвал отровата, която ще я предизвика — и готово! Джун беше голяма оптимистка. Ясно беше, че баща й не води природосъобразен живот в Робин Хил, и тя възнамеряваше да възстанови занемарените му функции. Чувстваше, че той не върви в крак с времето, а това е противоестествено; сърцето му имаше нужда от стимулиране. В малката къщица в Чизуик Джун и нейната австрийка — една признателна душа, така предана на Джун, задето я бе прибрала, че имаше опасност да умре от преумора — „стимулираха“ по най-различни начини Джолиън, подготвяйки го за лекуването. Но не успяха да отпуснат вдигнатите му вежди, защото австрийката го събуждаше в осем часа, тъкмо когато той заспиваше; а Джун му вземаше „Таймс“, тъй като било природонесъобразно да чете такива глупости, вместо да с интересува от „живота“. Той не преставаше никога наистина да се възхищава на нейната изобретателност, особено за вечерните часове. За негово добро, както заявяваше сама, макар баща й да подозираше, че тя извлича някаква облага от случая, Джун събираше у дома си „новия век“, представен от сателити на гениите; и „векът“ минаваше тържествено из ателието пред Джолиън във фокстрот или в по-смисления уан-степ, чийто ритъм беше в такова разногласие с музиката, че веждите на Джолиън просто изчезваха в косата от удивление пред изпитанието, наложено върху волята на танцуващите. Със съзнанието, че в редицата на акварелистите стои по-назад от всички претенденти за званието художник, той сядаше в най-тъмния кът и мислеше с изненада за ритъма, в който беше някога възпитан. А когато Джун довеждаше при него някоя девойка или младеж, се опитваше смирено да се издигне, доколкото му е възможно, до тяхното равнище, като си казваше: „Господи, колко съм скучен за тях!“ Наследил неизменната обич на баща си към младежите, все пак се изморяваше да разбира тяхното гледище. Но всичко това беше „стимулиращо“ и той не преставаше да се възхищава от неуморимия дух на дъщеря си. На събранията идваха понякога и самите гении с вирнат нос; Джун ги представяше веднага на баща си. Тя смяташе, че това е от изключителна полза за него, защото гениалността беше една естествена проява, която винаги му бе липсвала… Така мислеше тя, въпреки всичката си любов.

Уверен, колкото това е възможно за един мъж, че тя е негова дъщеря, Джолиън често се чудеше откъде се бе взела — с червеникавозлатиста коса, започнала съвсем особено да посивява; с откровеното бойко лице, така различно от неговата затворена, изтънчена физиономия; с дребничка, лека фигурка, когато сам той и повечето Форсайтови бяха високи. Започваше да размишлява за произхода на родовете и се питаше дали е датчанка или келтка. Келтка, решаваше той, по своята бойкост, по слабостта си към панделки и широки предмети. Не би било преувеличено да кажем, че той я предпочиташе пред „Века“, който я заобикаляше, при все че повечето бяха млади хора. Джун започна обаче да проявява прекалено внимание към зъбите му — останали му бяха все още някои от тия естествени „функции“. Нейният зъболекар откри веднага „чиста култура на staphylococcus aureus“ (който можеше да предизвика, разбира се, възпаление на венците) и поиска да му извади всичките зъби, като го снабди с два комплекта неестествени функции. Вродената упоритост на Джолиън настръхна и той изложи още същата вечер в ателието възраженията си. Никога досега не бе имал възпаление на венците, а собствените му зъби щяха да изтраят, колкото и самият той. Разбира се, заяви Джун, ще изтраят до края на живота му, ако не ги извади; но ако има повече зъби, сърцето му ще закрепне и той ще живее по-дълго. Това упорство — каза тя — беше показателно за цялото му държание. Той се отпускаше; а трябваше да се бори. Кога смята да отиде при човека, който бе излекувал Пол Пост? Джолиън отвърна, че много съжалява, но действително не възнамерява да отиде. Джун се възмути. Пондридж, тоест лекарят — каза тя, — бил такъв прекрасен човек, а с такава мъка можел да свърже двата края или да убеди хората в правотата на теориите си. Тъкмо това равнодушие и тия предразсъдъци, които проявявал баща й, му пречели да напредне. А би било чудесно и за двамата да се видят!

— Виждам! — каза Джолиън, — че искаш да убиеш с един куршум два заека.

— Тоест да ги излекувам! — извика Джун.

— Няма разлика, мила.

Джун се възмути. Несправедливо беше да говори така, преди да е опитал.

Джолиън възрази, че надали ще има възможност да се изкаже, след като опита.

— Татко — извика Джун, — ти си безнадежден.

— Съвършено вярно — отвърна Джолиън, — и желая да остана колкото е възможно по-дълго време безнадежден. Оставям злото да спи под камък, мила моя. А то спи засега.

— Това значи да не подпомагаш науката — отвърна Джун. — Ти нямаш представа колко предан е Пондридж. За него науката стои на първо място.

— Както мистър Пол Пост поставя поставя изкуството си, нали? — отвърна Джолиън, като изпусна кълбо дим от меката папируса, която му разрешаваха. — Изкуството за самото изкуство… науката за самата наука. Познавам тази възторжена егоцентрична природа. Окото няма да им мигне жив да те нарежат на масата за дисекция. Но аз съм Форсайт, Джун, и не мога да се възхитя от тях.

— Татко — заяви Джун, — ако знаеше само колко старомодно звучат тия думи! Никой в наши дни не може да си позволи подобно безразличие.

— Страхувам се — промълви усмихнато Джолиън, — че това е единствената естествена функция, с която мистър Пондридж не ще има нужда да ме снабди. Ние се раждаме крайни или умерени, мила, макар, че ако ми позволиш да се изразя така, половината от тия, които се смятат днес за крайни, са всъщност твърде уморени. Аз съм достатъчно добре за годините си и не бива да търся нищо повече.

Джун замълча, защото отдавна знаеше от опит колко непреклонна е любезната упоритост на баща й, когато става въпрос за личната му свобода на действие.

Джолиън сам не разбра как се бе увлякъл да проговори пред нея защо Айрин бе отвела Джон в Испания, като се имаше предвид, че нямаше особено доверие в сдържаността на дъщеря си. Джун се замисли, след което между нея и баща й избухна един почти рязък спор, при който Джолиън съзря отново разликата между дейния нрав на дъщеря му и пасивността на жена му. Долови дори, че между тях все още съществува леко огорчение от далечната борба за Филип Босини, в която пасивното начало така знаменателно бе възтържествувало над активното.

Според Джун беше проява на глупост и дори на малодушие да крият миналото от Джон. Нарече го чист опортюнизъм.

— Който — възрази меко Джолиън — е творческото начало в действителния живот, мила.

— О! — извика Джун. — Ти всъщност не я защитаваш, татко, задето не казва на Джон. Ако зависеше от теб, бих му казал.

— Може би, но само защото зная, че той ще научи сам, а то е по-лошо, отколкото ако му го съобщим ние.

— Тогава защо не му кажете вие? Пак „за да спи зло под камък“.

— Мила моя — каза Джолиън, — за нищо на света не бих постъпил против инстинкта на Айрин. Джон е неин син.

— Както и твой! — избухна Джун.

— Може ли да се сравни бащиния инстинкт с този на майката?

— Е, добре, аз пък мисля, че постъпвате малодушно.

— Предполагам — отвърна Джолиън. — Предполагам.

Това беше всичко, което можа да измъкне от него; но въпросът продължи да измъчва съзнанието й. Тя не понасяше „злото под камък“. И изпитваше потаен стремеж да тикне въпроса към разрешение. Трябваше да каже на Джон, та или чувството му да увехне, още едва напъпило, или, въпреки миналото, да разцъфти и да даде плод. Тя реши да види Фльор, за да добие лична преценка. А веднъж решила нещо, Джун смяташе деликатността за не особено важно съображение. В края на краищата тя беше племенница на Соумс, и двамата се интересуваха от картини. Ще отиде да му каже, че би трябвало да купи нещо от Пол Пост или, може би, някаква скулптура от Борис Струмоловски; нямаше да спомене, разбира се, на баща си. Отиде в следния неделен ден; имаше такова решително изражение, че мъчно можа да наеме файтон на гарата в Рединг. Околностите на реката бяха прекрасни в тия дни на собствения й месец294 и Джун почувства почти болезнено тяхната прелест. Прекарала живота си, без да узнае какво е любовно уединение, тя беше влюбена до безумие в природната красота. Когато наближи красивия кът, където Соумс се бе настанил, изпрати обратно файтона, защото желаеше, след като приключи работата си, да се порадва на бистрата вода и на гората. Така че пред входа на дома му пристигна пеша и предаде лично картичката си. Когато нервите й не трепваха, разбираше, че е тръгнала по пътя на най-лекото съпротивление, не от благороден дълг. Въведоха я в гостната, която — макар и не в неин стил — се отличаваше с разкошна изисканост. Докато си мислеше: „Прекалено добър вкус… прекалено много украшения“, тя зърна в едно старинно огледало с полирана рамка фигурата на девойка, която излизаше откъм терасата. С бяла рокля, с бели рози в ръка, отразена в сребристосивото езеро на стъклото, девойката приличаше на видение, сякаш някой прелестен дух бе долетял от зелената градина.

— Добър ден — поздрави Джун, като се обърна. — Аз съм племенница на баща ви.

— О, да; видях ви в сладкарницата.

— С по-малкия ми природен брат. Тук ли е баща ви?

— Ей сега ще се върне. Излезе да се поразходи.

Джун сви леко сините и очи и вирна решителната брадичка.

— Вие се казвате Фльор, нали? Чувах за вас от Холи. Как ви се струва Джон?

Девойката вдигна розите, които държеше в ръка, погледна я и отговори спокойно:

— Много мило момче.

— Никак не прилича на мене, нито на Холи, нали?

— Никак.

„Хладнокръвна“ — помисли Джун.

А девойката каза ненадейно:

— Бих желала да ми кажете защо нашите семейства не се разбират.

Джун бе посъветвала баща си да отговори на този въпрос, но, когато го зададоха на нея, замълча: било защото девойката се опитваше да й изтръгне нещо, било защото човек не върши винаги това, което препоръчва на теория.

— Знаете ли — продължи девойката, — най-сигурният път някой да научи една тайна е да я скриете от него. Баща ми казва, че било някаква разпра за собственост. Аз не му вярвам: ние сме толкова богати, колкото и те. Не може семействата ни да са били такива burgeois.295

Джун се изчерви. Почувства се оскърбена, че тази дума бе изречена за дядо й и баща й.

— Дядо ми — отвърна тя — беше толкова щедър, както и баща ми; нито един от двамата не може да бъде наречен burgeois.

— Добре, какво е било тогава? — настоя девойката. Разбрала, че тази млада Форсайт смята да получи каквото иска, Джун реши веднага да я изпревари, като научи сама нещо от нея.

— Защо искате да узнаете?

Девойката помириса розите.

— Просто защото не ми казват.

— Добре, за собственост е било наистина; но има разни видове собственост.

— Още по-зле. Сега вече непременно трябва да узная.

Решителното личице на Джун трепна. Косите й се бяха разпилели изпод кръглото кепе. Изглеждаше съвсем млада, сякаш срещата им я бе подмладила.

— Слушайте — отвърна тя, — аз видях, че вие изпуснахте нарочно кърпичката си. Има ли нещо между вас и Джон? Ако има, „изпуснете“ и него.

Девойката пребледня, но се усмихна.

— Ако имаше нещо, не по този начин, във всеки случай, бихте ме принудили да се откажа.

При този смел отговор Джун подаде ръка:

— Харесвате ми; но не обичам баща ви; никога не съм го обичала. Можем да бъдем откровени.

— Това ли дойдохте да ми кажете?

Джун се засмя.

— Не, дойдох да видя вас.

— Много мило от ваша страна.

Девойката умееше да парира ударите.

— Моите години са два пъти и половина повече от вашите — каза Джун, — но напълно ви съчувствам. Ужасно е да не постигнеш, каквото желаеш.

Девойката пак се усмихна:

— Все пак мисля, че трябва да ми разкажете.

Как държи на своето това дете!

— Тайната не е моя. Но ще видя какво бих могла да сторя; защото смятам, че и вие, и Джон трябва да узнаете. А сега ще ви кажа сбогом.

— Няма ли да дочакате татко?

Джун поклати глава.

— Как мога да мина на другия бряг?

— Ще ви отведа с лодката.

— Слушайте — заяви, без да мисли Джун, — елате при мене при следното си идване в Лондон. Ето адреса ми. Обикновено имам гости вечер — млади хора. Но на ваше място не бих казала на баща си.

Девойката кимна.

Докато я наблюдаваше как натиска веслата, Джун мислеше: „Страшно хубавичка и добре сложена. Никога не съм предполагала, че Соумс може да има такава дъщеря. Чудесна двойка биха били с Джон.“

Инстинктът за единение, незадоволен у самата нея, беше винаги буден в Джун. Тя остана да погледа как Фльор се връща с лодката, как оставя едното весло, за да й помаха за сбогом; после тръгна уморено, с наболяло сърце между ливадите и реката. Младостта търси младост, както водните кончета се гонят едни други, пронизвани от любовта като от слънчеви лъчи. А нейната младост! Толкова отдавна беше… когато заедно с Фил… И след това? Нищо… У никого не намери, каквото търсеше. И проигра всичко. Но каква примка бе затегната около тези две млади същества, ако наистина са влюбени, както предполага Холи… както баща й, Айрин и дори самият Соумс се страхуват! Каква примка и каква преграда! И стремежът към бъдещето, и презрението към миналото — двете действени начала в живота — се съживиха в сърцето на тази, която винаги бе смятала, че собствените ни желания са по-важни от чуждите нежелания. Застанала за миг на брега в топлата лятна тишина, тя загледа водните лилии, листата на върбите, плуващите риби; вдъхна мириса на трева и ливадник и се запита как би могла да накара всички да бъдат щастливи. Джон и Фльор! Две малки „проскубани пилета“… очарователни, пухкави, жълтички пилета! Жалко! Непременно трябваше да стори нещо! Такива положения не бива да се търпят. Тя продължи пътя си и стигна, запотена и сърдита, до някаква гара.

Вечерта, вярна на склонността си да действува направо, заради която мнозина я обикваха, каза на баща си:

— Татко, ходих да видя малката Фльор. Според мен тя е много привлекателна. Не смяташ ли, че не е разумно да си крием главите като щраусите?

Джолиън остави смаян ечемичения чай и взе да рони хляба си.

— Тъкмо това правиш ти — отвърна той. — Помниш ли чия дъщеря е Фльор?

— Не може ли мъртвото минало да погребе своите мъртъвци296?

Джолиън стана.

— Има неща, които не се погребват.

— Не съм съгласна — възрази Джун. — Тъкмо това пречи на всяко щастие и напредък. Вие не разбирате днешното време, татко. То не се интересува от отживелици. Защо смятате, че е толкова важно дали Джон ще узнае нещо за майка си? Кой обръща сега внимание на подобни неща? Законите на брака са и днес точно такива, каквито бяха, когато Соумс и Айрин не можеха да получат развод, та трябваше да се намесиш ти. Ние сме напреднали, а законите — не. Затова никой не иска и да ги знае. Брак без прилична възможност за разтрогване е само робовладелство; а човек не бива да владее човека. Това е ясно вече на всички. Какво значение има дали Айрин е нарушила един отживял закон?

— Не на мен се пада да възразявам в случая — отвърна Джолиън; — но въпросът не е в това. Тук става дума за човешки чувства.

— Разбира се — извика Джун. — За чувствата на тия две млади същества.

— Мила — каза малко раздразнено Джолиън, — говориш глупости.

— Не говоря глупости. Защо, ако наистина са влюбени един в друг, трябва да бъдат нещастни. Заради миналото?

— Ти не си изживяла това минало. Аз съм… Чрез чувствата на жена ми; чрез собствените си нерви и въображение, както може да го изживее само един предан съпруг.

Джун също стана и започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— Бих те разбрала по-добре — заяви изведнъж тя, — ако девойчето беше дъщеря на Филип Босини. Айрин го обичаше. Но никога не е обичала Соумс.

Джолиън издаде някакъв странен, глух звук — с какъвто италианска селянка подкарва мулето си. Сърцето му туптеше бурно, но той не му обръщаше внимание, изцяло погълнат от чувства.

— Това показва колко малко разбираш. Нито аз, нито Джон, доколкото го познаваме, бихме осъдили едно любовно минало. Става дума за безчовечността на един брак без любов. Тази девойка е дъщеря на човека, насилил някога майката на Джон като робиня. Ти не можеш да премахнеш този призрак; и не се опитвай, Джун! Искаш от нас да видим Джон с плътта и кръвта на този човек, обладал някога неговата майка против волята й. Няма смисъл да говорим със заобикалки: желая да изясним въпроса веднъж завинаги. Но сега не бива да говоря повече, за да не мисля за това цяла нощ.

И, като притисна с ръка сърцето си, Джолиън обърна гръб на дъщеря си и загледа Темза.

Джун, която по природа не можеше да види стършелово гнездо и да не си навре главата в него, беше сериозно разтревожена. Отиде и плъзна ръка под лакътя на баща си. Макар и убедена, че той е не е прав, беше все пак дълбоко развълнувана от факта, че тази тема е вредна за него. Потърка буза в рамото му и не каза нищо.

След като откара през реката своята по-голяма братовчедка, Фльор не слезе веднага на брега, където имаше слънце. Спокойната прелест на следобеда очарова за момент девойката, не особено склонна към отвлечен и поетичен размисъл. В ливадата отвъд пясъка, където оставяше обикновено лодката си, косачка, теглена от сив кон, бе започнала ранна коситба. Тя гледаше като омагьосана как откосите, така гладни и свежи наглед, падат през и зад леките колела. Тракането и свистенето се сливаха с шепота на тополите и върбите и гукането на дивите гълъби в истинска речна песен. А покрай лодката, в дълбоката зелена вода, водорасли се виеха, повдигани от течението, като жълти змии; пъстри крави дремеха на сянка и помахваха лениво с опашка. Ден за мечтание. Тя извади писмата на Джон — не някакви цветисти излияния, а разказ за видяното и преживяното, изпълнени с мил и тъжен копнеж и завършващи неизменно с „Твой предан Дж.“ Фльор не беше сантиментална, желанията й винаги бяха ясни и определени; но, доколкото можеше да има поетичност в дъщерята на Соумс и Анет, през тези седмици на чакане тя беше изцяло съсредоточена около спомените за Джон. Те бяха в тревата и в цъфналите дървета, в цветята и в течащата река. Усещаше Джон в уханието, което поглъщаше с вирнатото си носле. Звездите я убеждаваха, че е до него насред картата на Испания, а росните паяжини в ранното утро, искрящата мараня, предвестник на деня в градината долу, олицетворяваха за нея Джон.

Докато четеше писмата му, два бели лебеда минаха величествено покрай лодката, последвани от своята челяд, шест малки лебеда в една редица, на равни разстояние между всяка глава и опашка — флотилия от сиви миноноски. Фльор прибра писмата, взе отново веслата и загреба към пристана. Когато тръгна през моравата, се запита дали трябва да каже на баща си за посещението на Джун.

Ако научи от иконома, може да му се стори странно, че не му е казала. Освен това така й се удаваше отново случай да изтръгне от него обяснение за враждата. Затова излезе на шосето да го посрещне.

Соумс бе отишъл да прегледа едно празно място, където местните власти възнамеряваха да построят санаториум за гръдноболни. Верен на своя вечен индивидуализъм, той не взимаше участие в местното управление; задоволяваше се само да плаща непрестанно увеличаващите се данъци. Но не можеше да остане безразличен към този нов и опасен план. Мястото беше на по-малко от половин миля до собствения му дом. Той споделяше напълно мнението, че страната трябва да се бори с туберкулозата; но не на това място. Това може да стане по-далеко. Зае всъщност поведение, присъщо на всички Форсайтови: чуждите болести не го засягат, а държавата трябва да изпълнява функциите си без ущърб на естествените предимства, който той е спечелил или наследил. Франси, най-свободомислещата Форсайт от неговото поколение (като се изключи може би оня приятел Джолиън), го бе попитала веднъж с коварното си езиче:

— Видял ли си името Форсайт в някоя благотворителна подписка, Соумс?

Както и да е, един санаториум би опропастил околността и Соумс щеше да подпише, разбира се, изложението против строежа. И, както се връщаше с това току-що взето решение, видя Фльор.

Тя проявяваше напоследък повече обич към него и той се чувстваше просто подмладен от спокойните дни, който прекара с нея това лято. Анет сновеше непрекъснато до града ту за едно, ту за друго, така че той оставаше сам с Фльор, колкото му се иска. Вярно е, че младият Монт бе придобил навика да идва с мотоциклета си почти през ден. Обръснал бе, слава богу, ония четчици за зъби на горната устна и не приличаше вече на шарлатанин! Една приятелка на Фльор, която им гостуваше, и един — двама млади съседи танцуваха вечер заедно с дъщеря му под звуците на електрическа пианола, която изпълняваше без ничия помощ фокстроти, блестейки удивително с полираните си звънки стени. И Анет се плъзгаше от време на време по паркета в обятията на някой от младите хора. А Соумс, вирнал нос пред вратата на гостната, спираше да ги погледа, в очакване да долови усмивка от Фльор; после се връщаше в креслото си край камината в гостната да прелиства Таймс или някакъв колекционерски каталог. Но, колкото и да напрягаше вечно бдителния си поглед, не съзираше по нищо дали Фльор помни своя каприз.

Когато се срещнаха на прашното шосе, той я улови под ръка.

— Знаеш ли кой дойде да те види, татко? Само че не те дочака. Отгатни!

— Не мога да отгатвам — отвърна неловко Соумс. — Кой?

— Племенницата ти Джун Форсайт.

Соумс стисна неволно ръката й.

— За какво съм й дотрябвал?

— Не зная. Това е все пак едно нарушение на враждата, нали?

— Враждата ли. Коя вражда?

— Която съществува във въображението ти, мили.

Соумс пусна ръката й. Подиграваше ли се тя, или мислеше, че ще го накара да заговори?

— Навярно е искала да ми предложи някоя картина — каза най-после той.

— Надали. Може би просто от роднински чувства.

— Та тя е само дъщеря на мой пръв братовчед — измърмори Соумс.

— И то на врага ти.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Извинявай, мили; мислех, че ти е враг.

— Враг! — повтори Соумс. — Това е стара история. Не знам от къде си научила тези неща.

— От Джун Форсайт.

Отговорът й хрумна изведнъж: ако баща й предположи, че тя знае или скоро ще научи, може би ще й каже сам.

Соумс се смая; но Фльор бе подценила предпазливостта и твърдостта му.

— Защо ми досаждаш — отвърна студено той, — щом знаеш?

Фльор разбра, че бе надхвърлила целта си.

— Не искам да ти досаждам, мили. Защо ми е наистина, както казваш, да зная повече? Защо ми е изобщо да зная тази „мъничка тайна“… Je m’en fiche!297 — както казва Профон.

— Тоя хлапак! — промълви замислено Соумс.

Тоя глупак играеше това лято значителна, макар и невидима роля — защото не се бе мяркал вече. От оня неделен ден, когато Фльор го бе показала на баща си как се промъква през градината, Соумс неведнъж бе мислил за него, и то винаги във връзка с Анет, без друго основание освен това, че тя изглеждаше много по-красива напоследък. Владелческият инстинкт, по-изтънчен, по-гъвкав и не така взискателен след войната, потискаше всички опасения. Както човек съзерцава една приятна и спокойна американска река, като знае, че някой алигатор се таи навярно в тинята, вирнал своята неразличима от коренищата глава, така и Соумс съзерцаваше подсъзнателно мосю Профон, но отказваше да види нещо повече от едва доловимата му муцуна. През тия години от своя живот той имаше всъщност всичко, каквото би могъл да желае, и беше почти толкова щастлив, колкото нравът му позволяваше. Чувствеността му беше успокоена; нежността бе намерила отдушник в привързаността му към дъщеря му; колекцията му беше прочута, парите — сигурно вложени; здравето му беше отлично, като се изключи някоя случайна чернодробна криза; не бе започнал още да се тревожи сериозно какво ли ни чака след смъртта, склонен да вярва, че нищо не ни чака. Приличаше на някоя от своите акации с позлатен ръб, а да изтърка златото от ръба, за види нещо, което би могъл и да не види, му се струваше, подсъзнателно, една порочна и упадъчна проява. Двете смачкани розови листенца — капризът на Фльор и муцуната на мосю Профон — ще се изгладят, ако ги притисне по-старателно.

Случаят, който се вмъква в живота и на най-осигурените Форсайтови, даде тази вечер ключа в ръцете на Фльор. Баща й слезе на вечеря без носна кърпа, а му се наложи да изтрие носа си.

— Аз ще ти донеса кърпичка, мили — каза Фльор и изтича горе.

Сашето, където потърси — много старо саше от избеляла коприна, — беше с две отделения: в едното бяха носните кърпи, в другото, което беше закопчано, имаше нещо плоско и твърдо. По някакъв детски порив Фльор го отвори. Тук имаше рамка с нейна снимка, като малко момиченце. Загледа я като омагьосана, както човек гледа собствения си образ. Снимката се плъзна в разтрепераните й пръсти и Фльор зърна под нея друг портрет. Поизтегли го още малко и видя лице, което й се стори познато. Лице на красива млада жена в старомодна вечерна рокля. Тя нагласи отново своята снимка върху другата, взе кърпичка и излезе. Едва когато излизаше, си припомни чие е лицето. Разбира се. Разбира се… майката на Джон! Откритието я порази. Тя се спря всред вихрушката от мисли. Разбира се! Бащата на Джон се е оженил за жената, която баща й е искал да вземе, може би я е отнел с измама. Уплашена да не би държанието й да издаде, че е открила тайната му, Фльор отказа да мисли повече и влезе в трапезарията, като размахваше копринената кърпичка.

— Избрах най-меката, татко.

— Хм! — промълви Соумс. — Тях употребявам само при хрема. Но все едно!

Цялата вечер мина за Фльор в размишления; припомни си изражението на баща си в сладкарницата — отчуждено, студено и интимно, странно изражение. Много трябва да е обичал тази жена, за да държи толкова време снимката й, след като я е изгубил. Безпощаден и практичен, умът й подцени отношенията на баща й към собствената й майка. Дали я бе обичал някога? Реши, че не. Джон беше син на жената, която той бе обичал истински. Нямаше защо да е недоволен тогава, че дъщеря му го обича; трябваше само да свикне с тази мисъл. Въздишка на облекчение се залута в гънките на нощницата, която тя навличаше през главата си.

Срещи

Младостта забелязва старостта само при особени случаи. Така Джон забеляза остаряването на баща си, едва когато се върна от Испания. Просто трепна, когато видя изтощеното от чакане лице на Джолиън четвърти — толкова повехнало и остаряло изглеждаше то. Вълнението бе смъкнало маската и момчето разбра веднага колко много е страдал баща му от тяхното отсъствие. Утеши се с мисълта: „Аз не исках да отида!“ Отживелица бе младите да уважават старостта. Но Джон в никакъв случай не можеше да мине за съвременен младеж. Той бе смятал винаги баща си за „безкрайно мил“ и никак не му беше приятно да помисли, че ще се върне веднага към онова държане, заради което баща му бе изтърпял шест седмици самота.

На въпроса: „Е-е, мили как ти се хареса великият Гойя?“ съвестта жестоко го ужили. Великият Гойя съществуваше само защото бе създал лице, напомнящо Фльор.

Вечерта си легна съкрушен, но на утрото се събуди изпълнен с надежда. Беше едва пети юли, а срещата с Фльор беше определена за девети. Щеше а прекара три дни у дома си, преди да замине за стопанството. Трябваше да намери начин да я види!

Необходимостта от панталони създава в живота на мъжете неуловим ритъм, който и най-любящите родители не могат да отрекат. Затова Джон отиде още на втория ден в града и, след като успокои съвестта си със съответната поръчка на Кондит Стрийт298, се насочи към Пикадили. Стратън Стрийт, където се намираше клубът на Фльор, беше до Девъншир хаус299. Съвсем малка вероятност имаше да я завари в клуба. Но той тръгна с разтуптяно сърце по Бонд Стрийт, преценявайки колко много го превъзхождат другите младежи. Бяха така добре облечени, така самоуверени; бяха възрастни. Изведнъж му мина през ум, че Фльор трябва да го е забравила. Потънал през тия седмици в собственото си чувство към нея, той не бе се сетил за тази възможност. Ъглите на устните му се отпуснаха, ръцете му се покриха с лепкава пот. Фльор, с разцъфнала в усмивката й младост… несравнимата Фльор! Тежък миг! Но Джон притежаваше великото разбиране, че човек трябва да е готов за всичко. Тази сурова мисъл го укрепи пред витрината на един антикварен магазин. Този ден от месеца, който беше някога разгарът на лондонския сезон300, се отличаваше днес само с един-два сиви цилиндъра и със слънце. Джон продължи пътя си и на Пикадили се озова пред Вал Дарти, тръгнал към Айсиум, където го бяха приели неотдавна.

— Здравей, младежо! Къде си тръгнал?

Джон се изчерви:

— Идвам от шивача си.

Вал го изгледа от глава до пети:

— Чудесно! Аз ще вляза отсреща да си поръчам папируси; а след това ще обядваме заедно.

Джон прие и благодари. Ще узнае ли нещо от Вал за нея!

Състоянието на Англия, кошмар за журналистите и държавниците й, се преценяваше по-иначе в тютюнопродавницата, където влязоха.

— Да, сър; същите папируси, с които едно време снабдявах баща ви. Да, боже мой! Мистър Монтегю Дарти ми беше редовен клиент от… да видя… от оная година, когато Мелтън спечели дербито. Беше един от най-добрите ми клиенти.

Лека усмивка озари лицето на тютюнопродавеца.

— Много пъти ми е давал приятелски съвети! Години наред взимаше по двеста папироси седмично, и то все от същата марка. Много любезен джентълмен, доведе ми маса нови клиенти. Колко съжалявах, когато го сполетя оная злополука. Човек не забравя клиент като него.

Вал се усмихна. Смъртта на баща му бе прекратила вероятно сметка, по-дълга от всяка друга; и всред кълбото дим на тази осветена от времето папироса той сякаш виждаше отново лицето на баща си — мургаво, добродушно, мустакато, малко подпухнало, в единствения ореол, който бе спечелило. Тук, във всеки случай, и баща му беше прочута личност, човек, който пуши по двеста цигари седмично, може да дава съвети и има дълги, дълги сметки! Герой в очите на своя тютюнопродавец! Слава все пак… заслужаваща да се наследи!

— Аз плащам в брой — каза Вал. — Колко?

— За сина на мистър Дарти, сър, и при това в брой, десет шилинга и шест пенса. Никога няма да забравя мистър Монтегю Дарти. Случвало се е да остава по половин час на приказка. Такива хора вече не се срещат често, сега всеки бърза. Войната похаби добрите маниери, сър… похаби ги. Виждам, че сте участвали в нея.

— Не — отвърна Вал и потупа коляното си. — Ранен бях в по-раншната. Но това ми спаси живота може би. Искате ли папируси, Джон?

Джон промълви почти засрамено:

— Не пуша.

И видя как тютюнопродавецът изкриви устни, сякаш се чудеше какво да каже — дали: „Слава богу!“ или „Ето случай да започнете!“

— Много добре — заяви Вал; — не започвай, докато можеш. Ще почувстваш нужда от тютюна, щом те чукне нещо по главата. Това е, значи, съвсем същият тютюн?

— Съвършено същият, сър; само че малко по-скъп. Удивително здрава държава е Британската империя. Винаги го повтарям.

— Изпращайте ми на тоя адрес по сто броя седмично, а сметката — веднъж месечно. Да вървим, Джон.

Джон влезе с любопитство в Айсиум. Като се изключат редките случаи, когато обядваше с баща си в Хоч-поч, той не бе влизал досега в лондонски клуб. Удобният и непретенциозен Айсиум не се променяше и нямаше да се промени, докато Джордж Форсайт оставаше в управата му, където, поради кулинарния си усет, се бе обявил против новобогаташите, поради което Проспер Профон успя да бъде приет за член само благодарение на престижа на Джордж Форсайт и уверенията му, че белгиецът е „добър спортсмен“.

Профон и Джордж вечеряха заедно, когато зетят и шуреят влязоха в трапезарията и, след като Джордж им помаха с пръст, седнаха на същата маса: Вал — с лукави очи и очарователна усмивка, Джон — с тържествено свити устни и очарователен свенлив поглед. Тази ъглова маса изглеждаше привилегирована, като че там се хранеха бивши майстори на франкмасонската ложа. Джон беше почти хипнотизиран от тази обстановка. Дълголикият сервитьор ги обслужваше с франкмасонско страхопочитание. Гледаше Джордж Форсайт в устата, наблюдаваше всяко пламъче в очите му, следеше с любов движението на приборите с печата на клуба. Ръката с ливреята и поверителният му глас смущаваха Джон — така тайнствено се появяваха иззад рамото му.

Като се изключи забележката на Джордж: „Дядо ти ни даде веднъж отличен съвет — дяволски разбираше от цигари“, двамата бивши франкмасонски майстори не му обърнаха никакво внимание, за което им беше безкрайно благодарен. Разговорът се въртеше все около отглеждането, особеностите и цената на конете и той слушаше отначало разсеяно, като се питаше как е възможно толкова много знания да се поберат в една глава. Не можеше да отдели поглед от мургавия бивш майстор… това, което той разправяше, беше и мъдро, и обезсърчително… такива тежки, чудновати, насмешливи приказки. Джон мислеше за празни работи, когато чу изведнъж думите му:

— Бих искал да видя и мистър Соумс Форсайт да се заинтересува от коне!

— Старият Соумс ли? Прекалено суха жила е той!

Джон правеше отчаяни усилия да не се изчерви, докато бившият майстор продължаваше:

— Дъщеря му е мило девойче! Мистър Соумс Форсайт е малко старомоден. Бих искал да го видя някой ден да се забавлява.

Джордж Форсайт се засмя.

— Не се тревожете. Той съвсем не е така нещастен, както изглежда. Но никога няма да се издаде, ако нещо го радва — за да не се опитат да му го отнемат. Бедният Соумс! Който веднъж е ухапан, два пъти се оглежда!

— Ако си се нахранил, Джон — побърза да се обади Вал, — да отидем някъде да пием кафе.

— Кой бяха тези? — запита Джон по стълбите. — Не можах съвсем…

— Старият Джордж Форсайт е братовчед на баща ти и на вуйчо ми Соумс. Откакто помня, все тук членува. Другият приятел, Профон, е чудновата птица. Ако искаш да знаеш, мисля, че се навърта около жената на Соумс.

Джон го погледна смаян.

— Но това е ужасно — каза той. — Има предвид… за Фльор.

— Не мисля, че Фльор се вълнува: тя е твърде съвременна.

— Става дума все пак за майка й!

— Още си зелен, Джон!

Джон се изчерви.

— Майките — промърмори гневно той — са нещо съвсем различно.

Имаш право — отвърна изведнъж Вал. — Но животът не е, какъвто беше, когато аз бях на твоите години. Днес шества разбирането: „Утре ще умрем.“ Той имаше предвид старият Джон, когато говореше за вуйчо Соумс. Той няма намерение да мре.

Джон побърза да запита:

— А какво се е случило между него и баща ми?

— Семейна тайна. Послушай ме и не се интересувай. Безполезно е да знаеш. Ще пиеш ли ликьор?

Джон поклати глава.

— Неприятно ми е, задето крият от мене — промълви той, — а след това ми се присмиват, че съм бил зелен.

— Добре, можеш да попиташ Холи. Ако и тя не пожелае да ти каже, ще трябва да повярваш, че го прави за твое добро.

Джон стана.

— Време е да тръгвам; много благодаря за обяда.

Вал му се усмихна някак съчувствено, а заедно с това и всеело.

— Добре. До петък.

— Не зная. — промълви Джон.

И наистина не знаеше. Този заговор на мълчанието направо го отчайваше. Унизително беше да се отнасят с него като с дете! Тръгна пак намусено към Стратън Стрийт. Отиваше към нейния клуб, готов да узнае най-лошото. На въпроса му отговориха, че мис Форсайт не е в клуба. Възможно било да дойде по-късно. Често идвала в понеделник… Но не бяха сигурни. Джон каза, че ще дойде пак, отиде отсреща в Грийн парк и легна под едно дърво. Слънцето припичаше, лек ветрец люлееше листата на младата липа, под която се бе изтегнал; но сърцето му страдаше. Такива облаци се трупаха около щастието му! Надделявайки уличния шум, „Биг бен“301 удари три часа. Звукът пробуди нещо в душата му, той извади листче и молив и се залови да пише. Нахвърли едно четиристишие, после, както ровеше с ръка из тревата, търсейки нова рима, усети изведнъж, че нещо твърдо докосна рамото му — един зелен чадър. До него се беше изправила Фльор!

— Казаха ми, че си идвали и ще дойдеш пак. Веднага предположих, че може да си тук; и наистина си… Поразително, нали?

— О, Фльор, мислех, че си ме забравила!

— Нали ти казах, че няма!

Джон я улови за ръка.

— Това е вече прекалено щастие! Да отидем някъде другаде.

Той почти я повлече през този престарателно уреден парк, за да намерят някое скрито местенце, където биха могли да седнат и да се държат за ръка.

— Не се ли вмъкна някой помежду ни? — запита Джон, като погледна отстрани към спуснатите й ресници.

— Има един млад идиот, но той е без значение.

Джон усети, че в сърцето му трепва съчувствие към… младия идиот.

— Знаеш ли, че слънчасах. Но не ти писах.

— Така ли? Интересно ли беше?

— Не. Мама беше същински ангел. А на теб да ти се е случило нещо?

— Нищо, Джон. Като изключим това, че открих, струва ми се, защо семействата ни не се обичат.

Сърцето на Джон затуптя по-бързо.

— Струва ми се, че баща ми е искал да се ожени за майка ти, а пък тя се е омъжила за баща ти.

— О!

— Попаднах на една нейна снимка в рамка, под моя портрет. Могъл е да се вбеси, разбира се, ако много я е обичал.

Джон се замисли.

— Няма защо да се вбесява, щом тя е обичала повече баща ми.

— Ами ако са били сгодени?

— Ако се сгодим и ти откриеш, че обичаш друг повече от мене, може да полудея, но не бива да ти се сърдя.

— Аз пък бих се сърдила. Но не бива да постъпваш по такъв начин с мен, Джон.

— Боже мой! Никога!

— Мисля, че баща ми никога не е обичал истински моята майка.

Джон замълча. Думите на Вал, двамата бивши масонски майстори в клуба!

— Виждаш ли, ние нищо не знаем — продължи Фльор. — Ударът е бил може би прекалено тежък. Възможно е тя да е постъпила зле с него. И това се случва.

— Моята майка не би сторила такова нещо.

Фльор сви рамене.

— Много познаваме ние майките и бащите си! Преценяваме ги според това как се отнасят към нас; но преди да се родим ние, те са се срещали с толкова други хора. Не са млади вече! Да вземем например баща ти: с три различни семейства!

— Няма ли в тоя проклет Лондон — извика Джон — някое кътче, където бихме могли да бъдем сами?

— Само в такси.

— Добре, да вземем такси!

Когато се настаниха в таксито, Фльор попита ненадейно:

— Ще си ходиш ли в Робин Хил? Много бих искала да видя къде живееш, Джо. Ще нощувам довечера у леля си, но ще успея да се върна навреме за вечеря. Няма да вляза у вас, разбира се.

Джон я погледна възхитен.

— Великолепно! Мога да ти покажа къщата откъм горичката — така няма да срещнем никого. Има един влак в четири часа.

Богът на собствеността и поклонниците му форсайтовци — големи и малки, хора без професия или със свободни професии, чиновници, търговци — не бяха завършили още, както всички работници, своя седемчасов трудов ден, така че двамата млади от четвъртото поколение пътуваха сами до Робин Хил в празния, прашен и задушен вагон на ранния влак. Пътуваха в блажено мълчание, като се държаха за ръка.

На гарата видяха само носачи и един-двама непознати на Джон селяни. Тръгнаха по пътечката, където миришеше на прах и орлови нокти.

За Джон, уверен вече във Фльор и неочакващ нова раздяла, разходката беше чудесна, много по-прекрасна от първата — по Възвишенията или покрай Темза. Любов — сияние, изкусно обагрена страница от живота, където всяка дума и усмивка, всяко леко докосване приличаше на гравирани в текста златни, алени и сини пеперуди, птици и цветя, щастливо общение без скрити помисли, което трая трийсет и седем минути. До горичката стигнаха по времето, когато доят кравите. Джон не смяташе да отидат до стопанския двор, а само дотам, откъдето се вижда полето пред градината и къщата зад нея. Тръгнаха между боровете и изведнъж на завоя се озоваха пред Айрин, седнала на един стар пън.

Има най-различни удари: по гръбнака, по нервите, по съвестта, а най-силен и дълготраен — по личното достойнство. Такъв удар именно получи Джон, когато се озова пред майка си. Да бе довел Фльор открито — да. Но да я промъкне по такъв начин! Изгаряйки от срам, той се постара да се държи колкото се може по-дръзко.

Фльор се усмихваше с леко предизвикателство, изненаданото лице на майка му прие веднага безлично любезно изражение. Тя именно изрече първите думи:

— Много се радвам, че ви виждам. Добре се е сетил Джон да ви доведе у нас.

— Ние не идвахме вкъщи — побърза да възрази Джон; — просто исках да покажа на Фльор къде живея.

Майка му отвърна спокойно:

— Ще влезете да пием чай, нали?

Разбрал, че само бе засилил нетактичността си, той чу отговора на Фльор:

— Много ви благодаря, но аз трябва да се върна за вечеря. Срещнахме се случайно с Джон и решихме, че ще бъде интересно да видя къде живее.

Как умееше да се владее тя!

— Разбира се; но ще останете за чая. Ние ще ви изпратим до гарата. Моят мъж ще се радва да ви види.

Изражението в очите на майка му, спрели за миг върху него, изравни Джон със земята — смаза го като червей. Тя тръгна първа, Фльор след нея. Джон се чувстваше като дете, докато се влачеше зад двете жени, разговарящи така свободно за Испания, за Уонсдън, за къщата зад дърветата на зеления склон. Наблюдаваше как погледите им се срещат, как се изучават взаимно тези две същества… най-скъпите за него на света.

Видя баща си, седнал по дъба, и изпита предварително болка от унищожаващия го поглед, който щеше да зърне в очите на този спокоен мъж, кръстосал нозе, отслабнал, остарял, но все така изискан; усещаше леката насмешка, която ще долови в гласа му и усмивката му.

— Това е Фльор Форсайт, Джолиън; Джон я довел да види къщата. Да пием веднага чай, защото тя бърза за влака. Кажи да донесат чая, Джон, и телефонирай за такси.

Да я остави сама с двамата, беше неудобно и все пак — както майка му сигурно бе предвидила — беше в този момент най-малката от всички злини; затова той изтича към къщи. Нямаше възможност да остане насаме с Фльор — нито за момент, а не бяха си уговорили нова среща! Когато се върна, зад прикритието на прислужничката и чайните прибори, под дървото нямаше нито следа от неловкост; но у него тя съвсем не бе намаляла. Разговаряха за галерията на Корк Стрийт.

— Ние, старите — казваше баща му, — страшно любопитстваме да разберем защо не можем да оценим новото изкуство; вие с Джон трябва да ни обясните.

— Смятат го за сатирично, нали? — запита Фльор.

Джон видя, че баща му се усмихва.

— Сатирично ли? О, струва ми се, че е нещо повече от сатира. Какво ще кажеш, Джон?

— Нищо не зная — заекна Джон.

Лицето на баща му изведнъж се помрачи.

— Дотегнахме на младите — ние, нашите божества, идеалите ни! Да им отсечем главите, казват те, да им разбием кумирите! Да се върнем към… Нищото! И върнахме се, ей богу! Джон е поет. И той ще стори същото, ще стъпче, каквото е останало у нас. Собственост, красота, чувство — всичко е дим! Не трябва да притежаваме вече нищо, нито дори собствени чувства. Те пречат на… Нищото.

Джон слушаше смаян, почти оскърбен от думите на баща си, зад които усещаше някакъв недоловим таен смисъл. Той не желаеше да стъпква нищо!

— Нищото е днешното божество — продължаваше Джолиън. — Върнали сме се там, където русите бяха преди шейсет години, когато измислиха нихилизма.

— Не, татко — извика неочаквано Джон, — ние просто искаме да живеем, а не знаем как, защото миналото ни пречи — нищо повече!

— Ето една дълбока мисъл, Джон! Лично твоя ли е? Миналото! Стари притежания, страсти, заедно с последиците им! Но… да запушим!

Зърнал как майка му вдига бързо пръст до устните си, да наложи сякаш мълчание, Джон подаде папироси. Запали цигарата на баща си и на Фльор, а след това и за себе си. Чукнало ли го бе това, за което бе намекнал Вал? Димът беше сивкав, когато не го издухваше, сив, ако го издухваше; приятно му беше новото усещане в носа, както и чувството за равенство, което изпитваше. Доволен беше, че никой не му казва: „Започна ли?“ Не се чувстваше вече толкова млад.

Фльор погледна часовника си и стана. Майка му влезе с нея вкъщи. Джон остана да пуши с баща си.

— Настани я в колата, драги — каза Джолиън; — а след като я изпратиш, кажи на майка си да дойде при мене.

Джон отиде. Почака в хола. Настани Фльор в колата. Нямаха възможност да разменят нито дума; едва успяха да си стиснат ръцете. Цялата вечер чакаше да му кажат нещо. Но нищо не му казаха. Сякаш нищо не се бе случило. Отиде да си легне и се озова пред отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Не проговори, образът от огледалото — също; но от това и двамата изглеждаха още по-замислени.

На Грийн Стрийт

Неизвестно беше дали впечатлението, че Проспер Профон е опасен човек, трябваше да се отдаде на опита му да подари на Вал мейфлайската кобилка; на забележката на Фльор: „Той е като мидийски пълчища — непрестанно се промъква и дебне“; на нелепия му въпрос към Джек Кардиган: „Но какъв смисъл има да е човек винаги готов?“, или просто на факта, че беше иностранец или, както казваха сега, чужденец. Известно беше, че Анет изглеждаше необикновено красива, а Соумс му беше продал един Гоген и бе скъсал след това чека, така че самият мосю Профон бе казал: „Не получих малката картинка, което купих от господин Форсайд.“

Колкото и подозрително да го гледаха, той продължаваше да посещава все така приятната малка къща на Уинифред на Грийн Стрийт с добродушна тъпота, която никой не смяташе погрешно за наивност — тази дума едва ли подхождаше за мосю Проспер Профон. Уинифред все още го смяташе „забавен“ и му пишеше писъмца, които гласяха: „Елате да се «поразвлечете»“ у нас. (Тя не можеше да диша, ако не си служи с най-модни изрази.)

Тайнствеността, с която изглеждаше обгърнат, се дължеше на факта, че той бе вършил, видял, чул и познал всичко и нищо не го бе привлякло. А това беше неестествено. Английският тип разочарование беше добре познато на Уинифред, която се бе движила винаги в светските кръгове. То придаваше известна оригиналност или изисканост и човек печелеше от него. Но да не виждаш никъде нищо не за да позираш с това, а защото в действителност смяташ, че няма нищо, беше неанглийско и следователно, щом не е английско, не можеше да не е опасно и направо невъзпитано. Все едно да гледате оставеното от войната настроение — мрачно, тежко, усмихнато, равнодушно, — настанено във вашето кресло ампир; все едно, че го чувате да говори през плътни розови устни над сатанинска брадичка. За англичанина изобщо това беше — както би се изразил Джек Кардиган — „малко прекалено“, защото, дори ако действително нищо не заслужаваше да ни развълнува, все пак оставаше спорът: а той можеше да развълнува! Самата Уинифред, истинска Форсайт по душа, чувстваше, че от такъв вид разочарование не се печели нищо и затова то не бива да съществува. Мосю Профон наистина проявяваше прекалено явно мрачното си настроение в една страна, където подобни прояви пристойно се забулват.

Когато, успяла да се прибере навреме от Робин Хил, Фльор слезе за вечеря, „лошото настроение“ стоеше до прозореца в малката гостна на Уинифред и гледаше към Грийн Стрийт, сякаш не виждаше нищо по нея. А Фльор загледа веднага камината с такова изражение, като че виждаше там огън, какъвто всъщност нямаше.

Мосю Профон напусна прозореца. Беше в официално облекло, с бяла жилетка и бяло цвете в петлицата.

— О, мис Форсайт — каза той, — много се радвам че ви виждам. Добре ли е мистър Форсайт? Днес казвах, че бих желал да си позволи малко удоволствия. Той има доста грижи.

— Така ли мислите? — запита кратко Фльор.

— Да, грижите му са доста — повтори мосю Профон, удължавайки своето гърлено „р“.

Фльор се обърна рязко.

— Да ви кажа ли — започна тя — какво би му доставило удоволствие? — Но думите: „да се махнете оттук“ замряха пред изражението на лицето му. Той бе открил всичките си прекрасни бели зъби.

— Днес научих в клуба някогашните му неприятности.

Фльор разтвори широко очи.

— Какво имате предвид?

Мосю Профон наведе пригладената си глава, сякаш искаше да омаловажи казаното.

— Онази мъничка историйка — продължи той, — още когато вие не сте била родена.

Макар и да съзнаваше, че я отклонява ловко от своето участие в грижите на баща й, Фльор не можа да устои на изблика неспокойно любопитство.

— Кажете какво сте научили.

— Защо? — промълви мосю Профон. — Всичко това ви е известно.

— Предполагам, но бих искала да зная дали не ви е предадено погрешно.

— За първата му съпруга — промърмори мосю Профон.

Сподавяйки думите: „Той не е бил женен по-рано!“, тя запита:

— Добре, какво знаете за нея?

— Мистър Джордж Форсайт ми каза, че първата съпруга на баща ви се е омъжила по-късно за братовчед му Джолиън, а това е било навярно мъничко неприятно за него. Видях сина им… мило момче!

Фльор вдигна поглед. Безпощадно злобното лице на мосю Профон се залюля пред очите й. Това е, значи, причината! С най-храброто усилие, което й се бе случвало да си наложи до сега, тя успя да спре люлеенето на това лице. Не знаеше дали бе забелязал състоянието й. В същия момент влезе Уинифред.

— О, и двамата сте вече ту! Ние с Имоджин прекарахме чудесен ден в базара за децата.

— Какви деца? — попита машинално Фльор.

— На дружеството „Спасете децата“. Купих нещо чудесно, мила. Старинна арменска вещ… отпреди потопа. Искам да чуя мнението ви за нея, Проспер.

— Лельо — прошепна неочаквано Фльор.

При този необичаен тон на девойката Уинифред се приближи към нея.

— Какво има? Не ти ли е добре?

Мосю Профон се отдръпна до прозореца, откъдето надали би могъл да ги чуе.

— Лельо… той… той ми каза, че татко е бил женен по-рано. Вярно ли е, че се е развел и жена му се е омъжила за бащата на Джон Форсайт?

Нито веднъж като майка на четирите малки Дарти Уинифред не бе се чувствала по-дълбоко смутена. Племенницата й беше така пребледняла, очите й — толкова мрачни, шепнещият глас — така неспокоен!

— Баща ти не искаше да узнаеш — каза тя с цялата самоувереност, която можа да намери в себе си. — Такива неща се случват. Много пъти настоявах, че трябва да ти каже.

— О! — промълви Фльор.

Нищо повече. Но то накара Уинифред да я потупа по рамото — по плътното, хубавичко бяло рамо. Не можеше да погледне или докосне без възхищение своята племенница, която би трябвал да омъжат, разбира се, но не за това хлапе Джон.

— Години минаха, откакто сме забравили всичко това — добави успокоително тя. — Ела да вечеряме.

— Не, лельо. Не ми е добре. Мога ли да се кача?

— Надявам се, мила — прошепна загрижено Уинифред, — че не вземаш присърце тази история? Та ти не си се явявала още в обществото! А малкият е съвсем дете!

— Кой „малък“? Просто ме боли глава. А не мога да понасям и оня господин.

— Добре, добре — съгласи се Уинифред. — Иди да си легнеш. Ще ти изпратя бром и ще поговоря с Проспер Профон. Какво му е хрумнало да се разприказва? Макар че, според мен, е много добре да знаеш.

Фльор се усмихна.

— Да — отвърна тя и се измъкна от стаята.

Докато се качваше, усети, че й се вие свят, гърлото й бе пресъхнало, тревожен трепет притискаше гърдите й. Нито веднъж досега не бе се страхувала, че може да не получи каквото желае. Всички преживявания днес бяха дълбоки и мъчителни, а от жестокото откритие, което ги бе приключило, наистина я заболя глава. Не беше никак чудно, че баща й бе скрил онази снимка под нейната… срамувал се е, че я пази! Но можеше ли да мрази майката на Джон и да пази снимката й. Тя притисна с ръце челото си, като се опитваше да разбере нещата по-ясно. Дали са казали на Джон… дали отиването й в Робин Хил ги е накарало да им кажат? Всичко щеше да зависи от това. Тя знаеше, всички знаеха, с изключение — може би — на Джон!

Започна да се разхожда из стаята си, като хапеше устни и размишляваше отчаяно. Джон обичаше майка си. Какво ще стори, ако са му казали? Не можеше да предвиди. Но ако не са му казали, дали не трябва… дали не би могла да го завладее и да се омъжи за него, още докато не е узнал? Върна се към впечатленията си от Робин Хил. Към безстрастното лице на майка му… Тъмните очи и сякаш напудрената коса, сдържаността, усмивката й… я плашеха; и лицето на баща му — кротко и изпито, насмешливо. Тя почувства с вътрешния си усет, че и сега дори те ще се поколебаят да кажат на Джон, ще се поколебаят да го огорчат, защото за него ще бъде, разбира се, ужасно огорчение да узнае!

Трябва да обясни на леля си, че баща й не бива да научи за разговора им. Докато другите предполагат, че тя и Джо не знаят, все още имаше някаква надежда… някаква възможност да прикрият следите си и да постигне тя мечтата си. Но самотността й просто я гнетеше. Всички бяха против нея… всички! Точно както бе казал Джон: те искаха просто да живеят, но пътят им беше препречен от миналото, в което нямаха никакъв дял, нито го разбираха. Възмутително! И изведнъж се сети за Джун. Дали не би им помогнала тя? Без да знае защо, Фльор бе останала с впечатление, че Джун би съчувствала на любовта им, би се възмутила от препятствието. Но почти веднага помисли инстинктивно: „Няма да й се доверя. И на нея дори. Не смея. А Джон ще бъде мой, въпреки всички.“

Донесоха й супата и едно от любимите хапчета на Уинифред против главоболие. Фльор изгълта и двете. После дойде и Уинифред. Фльор откри нападението с думите:

— Слушай, лельо, не бих искала хората да мислят, че съм влюбена в оня хлапак. Всъщност аз едва го познавам. Въпреки опитността си, Уинифред не беше „fine“302. И прие уверението с истинско облекчение. За девойката не беше леко, разбира се, да научи семейния скандал, и леля й се зае да омаловажи въпроса — една задача, за която тя беше отлично подготвена, защото бе възпитана „прекрасно“ при една спокойна майка и при баща, чиито нерви трябваше да се щадят, а бе прекарала и дълги години като съпруга на Монтегю Дарти. Обяснението й беше недостижим образец на омаловажаване. Първата жена на баща й била твърде неразумна. Имало някаква история с един младеж, който бил прегазен от кола; и тя напуснала Соумс. След много години, когато всичко можело да се заглади, тръгнала с братовчед им Джолиън; и бащата на Фльор бил принуден, разбира се, да поиска развод. Никой извън семейството не си спомнял вече тази история. А може да е било и за добро: Соумс имаше Фльор; Джолиън и Айрин били много щастливи, както разправяха хората, и имаха прекрасен син.

— Женитбата на Вал с Холи е също едно заглаждане на разрива.

С тези успокоителни думи Уинифред потупа племенничката си по рамото, каза си: „Сладко, пухкаво девойче!“, и се върна при Проспер Профон, който, въпреки извършената нетактичност, беше много „забавен“ цялата вечер.

След като леля й излезе, Фльор остана още няколко минути под въздействието на материалния и духовен бром, който бе получила. После действителността се върна. Леля й бе премълчала всичко действително важно — чувството, омразата, любовта, непримиримостта на пламенните сърца. Макар че познаваше толкова малко живота и едва бе докоснала любовта, Фльор усещаше все пак по инстинкт, че думите имат към фактите и чувствата същото отношение, което парите имат към хляба, заплащан с тях. „Горкият татко! — помисли тя. — Горката аз! Горкият Джон! И все пак… Джон ще бъде мой!“

От прозореца на неосветената стая, тя видя „оня“ да излиза от вратата долу и да се извлича навън. Ако той и майка й… как би засегнало това нейното бъдеще? Сигурно ще накара баща й да държи още повече на нея и накрая той ще отстъпи може би пред желанието й, или поне ще се примири по-бързо с това, което би извършила без негово знание.

Тя взе малко пръст от сандъчето с цветя на прозореца и я запрати с все сила подир отдалечаващата се фигура. Не я улучи, но изпита облекчение от постъпката си.

Лек ветрец донесе откъм Грийн Стрийт неприятна миризма на бензин.

Чисто Форсайтови дела

На път за Сити, с намерение в края на работния си ден да отиде на Грийн Стрийт и да вземе Фльор със себе си, Соумс бе обзет от неприятни спомени. Неофициален участник в адвокатското бюро, той ходеше сега рядко в Сити, но все още имаше отделен кабинет в кантората на „Къткот, Конгстън и Форсайт“, с един отделен секретар и втори с половин заплата за чисто форсайтовските дела. Работата вървеше отлично — моментът беше много благоприятен за продажба и покупка на недвижими имоти. И Соумс разтоварваше недвижимата собственост на баща си, на чичо си Роджър, а, до известна степен, и на чичо си Никълъс. Неговата прозорлива и практична честност при всички парични сделки го бе превърнала в нещо като самодържец при разпореждането с поверените му имоти. Щом Соумс мисли така или иначе, най-добре беше човек да не се затруднява да мисли сам. Той осигуряваше, така да се каже, безотговорността на мнозина Форсайтови от третото и четвъртото поколение. Останалите пълномощници — братовчедите му Роджър и Никълъс, зетьовете Туитиман и Спендър или съпругът на сестра му Сисили, се уповаваха на него; той подписваше пръв, а подпише ли, всички подписваха подир него и никой, разбира се, не бе загубил нито пенс от това. Напротив, всички бяха спечелили твърде много и, ако не беше страхът: „Какъв ли доход могат да дадат сегашните ценни книжа?“, Соумс би ликвидирал доста поверени му недвижими имоти.

Докато преминаваше от най-шумните квартали на града към по-тихите части на Лондон, той преповтаряше размислите си. Положението с парите ставаше все по-затегнато, нравствеността — все по-разпусната! Последица от войната! Банките не даваха заеми; договорите се нарушаваха наляво и надясно. Не му се нравеха нито настроението, което се долавяше във въздуха, нито изражението на лицата. Страната беше обзета от вихрушката на спекулации и фалити. Успокояваше го само мисълта, че нито той, нито доверените му можеха да бъдат засегнати от друга лудост, освен от отказ на държавата да плаща дълговете си или от облагане на капитала. Ако Соумс изобщо вярваше в нещо, то беше само това, което наричаше „английско здравомислие“, с други думи, във възможността по какъвто и да е начин да се запази собствеността. Макар да казваше — както баща му бе казвал преди него, — че не знае накъде вървят работите, в душата си не вярваше изобщо да вървят нанякъде. Ако зависеше от него, не биха мръднали… Той беше всъщност един чистокръвен англичанин, който държи здраво, каквото притежава, и знае, че никога не ще се раздели с него, ако не го размени с нещо приблизително равноценно. Умът му беше годен за всякаква еквилибристика, когато се касаеше за материални въпроси, а начинът му да разглежда положението на страната мъчно можеше да се отрече в един свят, съставен от човешки същества. Да вземем например неговия случай! Той беше състоятелен човек. Ощетяваше ли някого с това? Не се хранеше по десет пъти на ден; ядеше не повече, може би дори не и толкова, колкото някой бедняк. Не пилееше пари за разврат, не използваше повече въздух, едва ли и повече вода от някой шлосер или носач. Заобиколен беше наистина от хубави неща, но те създаваха работа на тези, които ги изготвят, а все някой трябваше да ги използва. Купуваше картини, но изкуството се нуждаеше от насърчение. Беше всъщност един случаен проводник, чрез който парите създаваха работа на трудещите се. Какво осъдително имаше в това? В неговите ръце парите протичаха в по-бърз и полезен оборот, отколкото в ръцете на държавата и на пасмина лениви чиновници, които знаят само да смучат. Спестяванията му влизаха също всяка година в движение. Както и това, което не спестяваше, а влагаше в акции за водоснабдяване, в общински ценни книжа или изобщо в нещо солидно и полезно. Държавата не му плащаше, задето се грижи за своите собствени или чуждите имоти и пари — всичко това той вършеше безплатно. Тук именно беше главното възражение против национализма — притежателите на частна собственост не получаваха заплати, а правеха всичко възможно за поддържане движението на парите. При национализацията щеше да стане тъкмо обратното! Соумс чувстваше, че този довод мъчно може да бъде опроверган в една страна, която страда от прекалена бюрокрация.

Докато влизаше в съвършения покой на закътания квартал, той мислеше с особена досада, че голям брой тръстове и концерни държаха пазара и поддържаха изкуствено високи цени. Цялата беда идваше от тези именно мошеници, които злоупотребяваха с индивидуалистичната система, и човек изпитваше почти задоволство, като виждаше, че и те се чувстваха най-после на тръни — да не би сградата да рухне с трясък и да ги погребе под своите развалини.

Канцелариите на „Къткот, Кингстън и Форсайт“ заемаха партера и първия етаж в една къща от дясната страна на улицата; докато се качваше в кабинета си, Соумс си мислеше: „Време е да боядисаме.“

Старият му чиновник Градман седеше, както винаги, пред огромното бюро с безбройни отделения. Помощникът му стоеше пред него, с бележка от борсов посредник за влога на сумата, получена от продадената къща на Брайанстон Скуеър, собственост на Роджър Форсайт. Соумс взе бележката и каза:

— Акции на Ванкувър сити! Хм! Те спаднаха днес.

Старият Градман отвърна с дразнеща угодливост:

— Да-а; но всички ценни книжа спадат, мистър Соумс.

Помощникът се оттегли.

Соумс прикрепи документа към други книжа и закачи шапката си.

— Искам да вия завещанието и брачния си договор, Градман.

Старият Градман се изви до последната възможност на въртящия се стол и извади два преписа от долното ляво чекмедже. Зае предишното си положение и вдигна посивялата си глава, зачервен от навеждането.

— Преписите, сър.

Соумс ги взе. Изведнъж го порази мисълта колко много Градман приличаше на дебелото пъстро дворно куче, което държаха вързано в Шелтър, докато един ден на Фльор бе хрумнало, че трябва да го пусне на свобода, при което то ухапа веднага готвачката и се наложи да го убият. Дали и Градман ще ухапе готвачката, ако го пуснат на свобода?

След като потисна глупавото хрумване, Соумс разгъна своя брачен договор. Повече от осемнайсет години не го бе поглеждал — откакто бе променил своето завещание след смъртта на баща си и раждането на Фльор. Искаше да види дали съществува изразът „под покритие“ Да, ето го… Странен израз, като поразмисли човек, произлязъл може би от конезаводски речник! Лихва от петнадесет хиляди лири (която й бе плащал, без да приспада данъка върху тях), докато е негова съпруга, а след като овдовее, „dum casta“303 — старомоден и малко рязък израз, вписан, за да осигури доброто поведение на майката на Фльор. Освен това по завещанието рентата й стигаше до хиляда лири годишно при същите условия. Много добре! Той върна преписите на Градман, който ги взе, без да вдигне глава, завъртя се на стола, прибра отново книжата в чекмеджето и продължи да работи.

— Не ми харесва положението на държавата, Градман; навъдиха се много хора без никакъв здрав разум. Искам да намеря начин да запазя мис Фльор от всякакви превратности.

Градман записа на попивателната си цифрата304.

— Да-а — отвърна той; обстановката е лоша.

— Обикновените уговорки срещу посегателството върху рентата не стигат в случая.

— Не-е — потвърди Градман.

— Представете си, че дойдат на власт лейбъристите, или нещо по-лошо! Хората с идеи-фикс са най-опасни. Погледнете Ирландия!

— Ах! — въздъхна Градман.

— Да предположим, че й прехвърля още отсега всичко, като оставя за себе си пожизнено плодоползуване; тогава могат да ми отнемат само лихвите, ако, разбира се, не изменят закона.

Градман поклати глава се усмихна.

— О-о! — заяви той. — Наа-адали биха се решили на такова нещо!

— Не зная — промълви Соумс. — Не им вярвам.

— Трябва да изминат две години, за да бъде дарението освободено от данък върху наследствата.

Соумс изсумтя. Две години! Той беше едва на шейсет и пет!

— Не е там въпросът. Пригответе проектодарение, с което прехвърлям целия си имот по равно на децата на мис Фльор, с пожизнена рента отначало на мене, след това на нея, без право на предварително разпореждане с имота, и добавете клауза, според която в случай, че нейната пожизнена рента бъде по някакъв начин отнета, тя минава в разпореждане на изпълнителите, които ще я употребят по свое усмотрение, но в нейна полза.

Градман изхриптя:

— Малко прибързано на вашата възраст, сър; изпускате контрола от ръцете си.

— Това е моя работа — отвърна рязко Соумс. Градман записа на лист хартия: „Пожизнена рента… предварително прехвърляне… отнемане на дохода… пълно усмотрение…“ и добави:

— Кои ще бъдат изпълнителите? Мистър Кингстън младши е приятна и солидна личност.

— Да, той може да бъде единият. Но трябват трима. А не виждам засега нито един подходящ Форсайт.

— Нито младия мистър Никълъс? Той е адвокат. Поверявали сме му дела.

— Не е от тия, където правят чудеса — отвърна Соумс.

Лека усмивка се плъзна по лицето на Градман, мазно от безброй изядени овнешки котлети — усмивката на човек, които седи по цял ден на едно място.

— Не може и да се очаква такова нещо на неговата възраст, мистър Соумс.

— Защо? На колко е? Четиридесет?

— Да-а. Съвсем млад е още.

— Добре, поставете го; но искам и друг, който да е лично заинтересован, а не виждам никого.

— Какво ще кажете за мистър Валериус, след като се върна в Англия?

— Вал Дарти ли? С такъв баща?

— Да-а — промълви Градман. — Баща му е умрял преди седем години… Законът няма да го допусне.

— Не — заяви Соумс. — Не ми харесва подобна комбинация.

И стана.

Градман каза ненадейно:

— Ако наложат данък върху капитала, ще посегнат и върху капитала на изпълнителите, сър. Ще се получи следователно все същото. Аз на ваше място не бих бързал.

— Правилно — отвърна Соумс. — Ще помисля. Какво направихте с онази бележка за събарянето на сградата на Виър Стрийт?

— Не съм я изпратил още. Наемателката е много стара. И надали ще поиска да се мести на тая възраст.

— Кой знае? Всички са станали нервни напоследък.

— Аз гледам малко по-широко на въпроса, сър. Жената е на осемдесет и една години.

— Изпратете й все пак известие — настоя Соумс. — И вижте какво ще каже. О! А мистър Тимоти? Уредено ли е всичко, в случай че…

— Описът на имотите му е готов; направил съм опека на мебелите и картините, за да знаем какво да задържим. Но ще ми е жал, когато си отиде. Милият човек! Години минаха, откакто го видях за пръв път!

— Не можем да живеем вечно — заяви Соумс и взе шапката си.

— Нее-е — отвърна Градман; — и все пак ще бъде жалко… последният от старото семейство! А трябва ли да повдигна отново въпроса за оная неприятна история на Олд Къмптън Стрийт? Тия музиканти са цяла напаст.

— Повдигнете го. Трябва да прибера мис Фльор и да взема влака в четири часа. Довиждане, Градман.

— Довиждане, мистър Соумс. Надявам се, че мис Фльор…

— Добре е, само че много поскитва.

— Даа-а — проточи Градман. — Младост.

Соумс излезе, като мислеше: „Милият Градман! Да беше по-млад, него щях да взема за изпълнител. На никого не мога да разчитам, че ще се грижи истински.“

Изоставяйки жлъчната математическа точност и странния покой на този закътан квартал, той помисли изведнъж: „Под покритие! Защо не могат да екстернират хора като Профон вместо цели тълпи трудолюбиви германци?“ И се изненада от дълбокото смущение, предизвикано от тази неродолюбива мисъл. Няма що! Човек не може да намери нито миг истински покой. Всяко нещо си имаше и своя опака страна. И той продължи пътя си към Грийн Стрийт.

Точно след два часа по собствения му часовник Томас Градман се обърна на въртящия се стол, заключи и последното чекмедже на бюрото, постави в джоба на жилетката си толкова голяма връзка ключове, че дясното подребрие, там, където беше черния дроб, се изду, изтри с ръкав вехтия цилиндър, все чадъра си и слезе. Нисък, дебел, закопчал плътно извехтелия си редингот, той тръгна към пазара Ковънт гардън. Никога не пропускаше тази всекидневна разходка до метрото за Хайгейт и рядко пропускаше да направи пътем някоя наложителна покупка на зеленчук и плодове. Нови поколения можеха да се раждат, модите на шапките да се променят, войни да се водят, форсайтовският род да отмира, но Томас Градман, неизменен и посивял, продължаваше всекидневната си разходка и купуваше всекидневната порция зеленчук. Времената не бяха вече същите, синът му бе загубил единия си крак, продавачите не даваха хубави кошнички, за да си носиш в тях покупката… но подземната железница беше много удобно нещо. Изобщо не биваше да се оплаква; здравето му беше добро за тая възраст и, след петдесет и четири години в адвокатурата, той получаваше осемстотин лири годишно; само че напоследък положението ставаше малко тревожно, защото заплатата му се състоеше главно от комисионните по събиране на наемите и ако това ликвидиране на недвижимата форсайтовска собственост продължи, източникът щеше да пресъхне, а животът все поскъпваше; но нямаше смисъл да се тревожи. „Господ си има грижа за всичко“ — обичаше да казва той; и все пак недвижимите имоти в Лондон… Какво ли биха казали мистър Роджър или мистър Джеймс, ако можеха да видят тия продажби… които приличаха на обезверяване!… Мистър Соумс обаче се тревожеше. Докато са живи наследодателят и преките наследници, и двайсет и една години след тях — по нататък не можеше да се отиде; а здравето на мистър Соумс беше чудесно… мис Фльор е много мило девойче, много мило, ще се омъжи; само че толкова млади семейства днес нямат деца!… Той беше двайсет и две годишен, когато се роди първото му дете; мистър Джолиън пък се бе оженил, още докато учеше в Кеймбридж и същата година стана баща… О, господи! Отдавна беше то — през шейсет и девета година, много време преди мистър Джолиън старши — тънък познавач на недвижими имоти — да прибере завещанието си от мистър Джеймс. Да! В ония времена всеки гледаше да купи имот, не знаеха какво е цвят каки, хората не се стремяха да се провалят взаимно, за да могат да се издигнат; краставиците бяха по два пенса, а дините, какви дини, слюнки да ти потекат! Петдесет години минаха, откакто бе постъпил в кантората на мистър Джеймс и мистър Джеймс му бе казал: „Слушайте, Градман, вие сте още новак… Старайте се и няма да усетите как ще стигнете до петстотин лири на година.“ Достигнал ги бе, боеше се от бога, служеше на Форсайтови, а вечер ядеше само вегетарианска храна. И, като си купи един брой Джон Бул — макар че не го обичаше заради несдържания език, — с един-единствен пакет, увит в кафява хартия, влезе в подземната железница, която го отнесе към земните недра.

Частният живот на Соумс

На отиване към Грийн Стрийт Соумс се сети, че трябваше да намине на Съфък Стрийт у Дометриус, за да разбере ще може ли да купи от Болдърби картината от Кроум-баща305. Струвало си е наистина да се води война, щом след нея се появиха на пазара картините на Кроум-баща! Старият Болдърби бе умрял, синът и внукът му бяха убити… имението остана на някакъв братовчед, който възнамеряваше да го продаде, според едни — поради положението в Англия, според други — защото бил болен от астма.

Щом Дометриус вземеше картината, цената й щеше да стане недостъпна; затова трябваше да разбере не ли вече купена от Дометриус, преди да се опита да я купи сам. Той започна да разисква с Дометриус дали Монтичели306 ще има пак цена някой ден при сегашната мода живописта да е всичко друго, но не и живопис; заговори и за бъдещето на Джонс; засегна мимоходом Бъгстън Найтс307. И едва на тръгване добави:

— Значи, все пак не продават Кроум?

Просто от гордост за расовото си превъзходство (както бе предположил Соумс) Дометриус отговори:

— О, мистър Форсайт! Ще я взема, сър!

Трепването на клепките му затвърди решението на Соумс да пише направо на новия лорд Болдърби, че с картина на Кроум-баща може да се постъпи само по един достоен начин — като се избягнат комисионерите. Затова каза само:

— Добре. Довиждане! — и си отиде, след като бе подсетил Дометриус.

На Грийн Стрийт му казаха, че Фльор излязла и нямало да се върне тази вечер; щяла да остане още една нощ в Лондон. Той нае унило кола и успя да стигне навреме за влака.

В къщи се прибра към шест часа. Беше задушно, мухите хапеха, наближаваше буря. Взе писмата и се качи в гардеробната си, за да се изчисти от прахта и дима на Лондон. Безинтересна поща. Една разписка, сметка за разни покупки на Фльор. Съобщение за изложба на гравюри, едно писмо, което започваше:

Някаква просба или изобщо нещо неприятно. Погледна веднага за подписа. Нямаше подпис! Обърна недоверчиво листа и разгледа всеки ъгъл. Тъй като не беше общественик, Соумс не бе получавал никога анонимно писмо и първото му намерение беше да скъса това като нещо опасно; второто — да го прочете именно защото е опасно.

Стигнал до тази дума, Соумс спря несъзнателно и погледна за пощенския печат. Доколкото можеше да се прозре през непроницаемата тайнственост, с която пощенската служба бе обгърнала мястото на подаването, то завършваше с някакво „си“, а освен това имаше и някакво „т“. Челси? Не. Бетърси? Може би. Той продължи с четенето.

Соумс захвърли писмото с чувство, каквото би изпитал, ако при влизане в спалнята си я бе намерил пълна с хлебарки. Жалката анонимност превръщаше тая вест в гнусно безсрамие. Най-лошото беше, че това съмнение се таеше като призрак някъде в подсъзнанието му още от оная неделна вечер, когато Фльор бе посочила Проспер Профон, който се разхождаше по тревата, и бе казала: „Дебне като котарак.“ Та нали тъкмо затова бе прегледал днес своето завещание и брачния си договор? А ето че този анонимен нахалник, без някаква друга цел, както изглежда, освен да излее омразата си към чужденците, бе изтръгнал призрака от мрака, където Соумс се надяваше и желаеше да го държи! Да му направят подобно съобщение… на неговите години… за майката на Фльор! Той вдигна писмото от килима, скъса го на две, после, както се бе задържало за крайчеца на прегъвката, се спря и го прочете още веднъж. В този момент взимаше едно от непреклонните решения в своя живот. Нямаше да го въвлекат в нов скандал! Както и да постъпи в тоя случай — налагащ далновидно и грижливо мислене! — нямаше да стори нищо, което би могло да навреди на Фльор. След това решение мисълта му пое отново своя път и той започна да се мие. Ръцете му трепереха, докато той ги изтриваше. Нямаше да допусне скандал, но трябваше все пак да предприеме нещо, за да прекрати тази история! Отиде в стаята на жена си и я огледа. И през ум не му мина да потърси нещо изобличаващо, което би му дало възможност да я заплаши. Пък и не би намерил нищо — Анет беше предостатъчно хитра. Мисълта за проследяване отхвърли предварително. Прекалено добре помнеше по-раншния опит. Не! Той нямаше друго освен това скъсано писмо от някакъв анонимен негодник, чието безсрамно нашествие в частния му живот така страшно го възмути. Противно му беше да го използва, но можеше да се наложи. Какво щастие, че Фльор не беше тази вечер вкъщи! Почукване на вратата прекъсна тия мъчителни размишления.

— В гостната е мистър Майкъл Монт, сър. Ще го приемете ли?

— Не — отвърна Соумс — всъщност, да. Ще сляза.

Все едно как — само да се разсее за няколко минути!

Майкъл Монт стоеше във фланелен костюм на терасата и пушеше. Щом видя Соумс, хвърли цигарата и приглади с ръка косата си.

Чувството на Соумс към този младеж беше твърде особено. Според някогашното мерило Майкъл беше несъмнено лекомислен, безотговорен младеж, но имаше все пак нещо крайно привлекателно в неговото весело държание и непринудено изказвани мнения.

— Заповядайте — каза Соумс. — Пихте ли чай?

Монт влезе.

— Надявах се Фльор да се е върнала, сър, но се радвам, че не е. Работата е в това, че аз… съм ужасно влюбен в нея; така ужасно влюбен, та сметнах, че е най-добре да ви кажа. Старомодно е, разбира се, да се отнесе човек най-напред към бащата, но предполагам, че ще ми простите. Обърнах се най-напред към своя баща, който обеща да ми помогне, ако реша да се задомя. Всъщност, дори се възхити от тая мисъл. Разказах му за вашия Гойя.

— Така ли? — отвърна невероятно сухо Соумс. — Дори се възхити от тая мисъл?

— Да, сър; а вие?

Соумс се усмихна леко.

— Виждате ли — продължи Монт, като въртеше сламената си шапка, а косата, ушите, веждите му — всичко изглеждаше щръкнало от възбуден, — който е бил на война, не може да не бърза.

— Да се ожени, а след това и да се разжени — каза бавно Соумс.

— Не и с Фльор, сър. Поставете се на мое място.

Соумс се поизкашля. Доводът беше твърде убедителен.

— Фльор е съвсем млада — отвърна той.

— О, не, сър. Всички сме ужасно остарели вече. Моят баща ми се струва същински младенец; мисловният му апарат не се е променил нито на косъм; но той, разбира се, е баронайт и това го дърпа назад.

— Баронайт ли? — повтори Соумс. — Това пък какво може да е?

— Баронет, сър. И аз ще бъда някой ден баронет. Но ще се постарая да забравям, че съм.

— Вървете и забравете по-добре другото — заяви Соумс.

— О, не, сър — отвърна умолително Монт. — Просто трябва да се навъртам насам, иначе нямам никакви изгледи за успех. Предполагам все пак, че вие ще позволите на Фльор да постъпи както желае. Мадам е на моя страна.

— Нима? — отвърна смразяващо Соумс.

— Не ме прогонвате окончателно, нали? — Младежът гледаше така тъжно, че Соумс се усмихна.

— Вие можете да се мислите за много стар — каза той, — но ме поразявате с необикновената си младост. Да се втурвате постоянно и към всичко, не е доказателство за зрялост.

— Добре, сър; отстъпвам по въпроса за възрастта; но за да ви докажа, че имам сериозни намерения, постъпих на работа.

— Приятно ми е да го чуя.

— Станах съдружник в едно издателство; баща ми ми даде капитала.

Соумс закри уста с ръката си — без малко каза: „Господ да е на помощ на това издателство!“ Сивите му очи загледаха внимателно развълнувания младеж.

— Аз нямам нищо против вас, мистър Монт, но за мене Фльор е всичко. Всичко… разбирате ли?

— Да, сър, разбирам; но тя е всичко и за мене.

— Както и да е, доволен съм все пак, че се отнесохте към мене. А сега смятам, че няма повече какво да си кажем.

— Знам, че всичко зависи от нея, сър.

— И надявам се още дълго да зависи от нея.

— Не ме насърчавате — заяви неочаквано Монт.

— Не — отвърна Соумс. — Моят опит в живота не ми дава основание да насърчавам прибързани бракове. Сбогом, мистър Монт. Няма да съобщя на Фльор това, което ми казахте.

— О! — промълви унило Монт. — Аз мога наистина да си разбия главата заради нея. И тя отлично го знае.

— Предполагам.

Соумс подаде ръка. Разсеяно ръкостискане, тежка въздишка, а след малко шумът от мотора на младежа пробуди в съзнанието на Соумс представата за вихрушка от прах и счупени кости.

„Това е то младото поколение!“ — помисли мрачно той и излезе на полянката. Градинарите бяха косили, във въздуха се носеше мирис на прясно окосена трева — буреносните облаци притискаха всички миризми към земята. Небето беше мораво, тополите — черни. Две-три лодки отминаха по реката, търсейки навярно подслон пред наближаващата буря. „Три дни хубаво време — помисли Соумс, — а сега буря!“ Къде ли е Анет? С оня приятел навярно… Млада беше тя! Изненадан от странното великодушие на тази мисъл, той влезе в беседката и седна. В действителност — той признаваше това — Фльор значеше толкова много за него, че жена му значеше малко… съвсем малко; тази французойка бе останала за него главно любовница; а той ставаше вече безразличен към тези неща! Странно как, въпреки своята вродена грижа за разумни и сигурни инвестиции, Соумс влагаше винаги чувствата си само в една личност — по-рано Айрин, сега Фльор. Съзнаваше го смътно, седнал в беседката, съзнаваше необикновената опасност от това. То го бе довело някога до крушение и скандал, но сега… сега щеше да го спаси! Той държеше толкова много на Фльор, че заради нея щеше да избегне всеки нов скандал. Да можеше да пипне автора на онова анонимно писмо, щеше да го научи, че не е негова работа да разравя тинята, която сам той желаеше да остане на дъното на блатото!… Далечна светкавица, глух тътнеж; и едри капки дъжд закапаха по тръстиковия покрив над главата му. Той продължи да рисува равнодушно с пръст някаква фигура по прашната градинска масичка. Бъдещето на Фльор! „Желая ти щастливо плаване! — помисли той. — Нищо друго няма значение на моите години!“ Самотно нещо е животът! И никога не можеш да запазиш каквото имаш. От едно ще се опазиш, друго ще те връхлети. Не можеш да бъдеш сигурен в нищо! Протегна ръка и откъсна една червена японска роза от клона, закрил прозорчето. Цветята цъфтят и вехнат… странно нещо е природата! Гръмотевицата тътнеше и тряскаше, отминавайки на изток покрай реката, бледи светкавици заслепяваха очите; острите върхове на тополите се врязваха дълбоко в небесния фон, проливният дъжд шумеше, чукаше и обсаждаше беседката, където Соумс седеше безстрастен и замислен.

Когато бурята отмина, напусна заслона си и си тръгна по мократа пътечка към брега на реката.

В тръстиките се криеха два лебеда. Соумс ги знаеше и застана да погледа благородното очертание на белите им шии и големите змиевидни глави. „А в това, което трябва да сторя, няма нищо благородно!“ — помисли той. И все пак трябва да го извърши, за да предотврати нещо по-лошо. Анет трябваше да се е върнала вече оттам, където е била; беше почти време за вечеря и, колкото повече наближаваше да се види с нея, толкова по-трудно му ставаше да реши какво и как ще й каже. Хрумна му нова, страшна мисъл. Дали тя не ще поиска да си възвърне свободата, за да се омъжи за оня приятел! И да поиска, няма да я получи. Не за това се бе оженил той за нея. Образът на Проспер Профон мина бавно пред очите му и го успокои. Не беше мъж, който би се оженил. Не, не! Моменталната уплаха се смени с гняв. „По добре да не ми се мярка пред очите — помисли той. — Този мелез представлява…“ Какво представляваше всъщност Проспер Профон? Нищо особено, разбира се! И все пак нещо твърде съществено за тоя свят: една разюздана безнравственост, едно дебнещо разочарование! От него Анет бе възприела израза: „Je m’en fiche!“ Злокобна личност! Човек от континента… космополит… продукт на века! И да съществуваше по-жестока присъда, Соумс чувстваше, че не я знае.

Лебедите бяха извърнали глави и гледаха зад него към незнайните далечини. Единият изкряка тихо, помаха опашка, изви се сякаш по насочен рул и се отдалечи. Другият го последва. Белите тела и величествените шии се изгубиха от погледа. Соумс тръгна към къщи.

Облечена за вечеря, Анет седеше в гостната и той си каза, докато се качваше по стълбите: „Красив е, който красиво постъпва!“ Красиво! Като се изключат бележките за завесите в гостната и за бурята, почти не разговаряха по време на вечерята, която се отличаваше със строго определено количество и безукорно качество. Соумс не пи нищо. Последва Анет в гостната, където я завари да пуши на дивана между двете стъклени врати. Облегнала се бе, но седеше все пак изправено, в силно деколтирана черна рокля, сложила крак върху крак, полупритворила сините си очи; сивосинкав дим излиташе из червените й плътни устни, кестенявите коси бяха прибрани с панделка, обута беше в невероятно тънки копринени чорапи, с обувки с много висок ток, подчертаващ линията на стъпалото. Прекрасно украшение за всяка стая! Стиснал скъсаното писмо в ръката, която бе пъхнал в джоба на жакета си, Соумс каза:

— Ще затворя прозореца — влажно е.

Затвори го и се спря да погледа картината на Дейвид Кокс308, която красеше кремавия тапет на съседната стая.

За какво мислеше Анет? Той не бе разбрал ни една жена в живота си — освен Фльор… и нея дори не винаги! Сърцето му туптеше ускорено. Но ако смяташе да стори нещо, сега беше моментът. Той отвърна глава от Дейвид Кокс и извади скъсаното писмо.

— Получих това нещо.

Очите на Анет се разшириха, погледнаха го втренчено, останаха сурови.

Соумс подаде писмото.

— Скъсано е, но ще можеш да го прочетеш.

Върна се към Дейвид Кокс… Морски пейзаж във верен тон… но без достатъчно движение. „Какво ли прави сега онзи тип? — помисли той. — Добре ще го стресна все пак.“ Видя с крайчеца на окото си, че Анет стиска писмото; очите й се движеха от единия до другия край под почернените ресници и смръщените нарисувани вежди. Захвърли го, трепна леко, усмихна се и каза:

— Отвратително!

— Съгласен — отвърна Соумс. — И унизително. Вярно ли е?

Един зъб захапа червената долна устна.

— И какво, ако е?

Безсрамница!

— Само това ли ще ми кажеш?

— Не.

— Добре, изкажи се тогава.

— Каква полза да разговаряме?

— Признаваш, значи? — запита ледено Соумс.

— Нищо не признавам. Ти си глупак, че питаш. Мъж на твоето място не бива да пита. Опасно е.

Соумс обиколи стаята, за да потисне растящия гняв.

— Помниш ли — каза той, като се спря пред нея — каква беше, когато се ожених за теб? Счетоводителка в ресторант.

— А ти помниш ли, че аз бях на половината на твоите години?

Соумс прекъсна пръв суровата среща на погледите им и се върна на Дейвид Кокс.

— Не възнамерявам да си хабя времето в приказки. Искам да прекъснеш това… приятелство. Въпросът ме интересува дотолкова, доколкото засяга Фльор.

— Ах!… Фльор!

— Да — отвърна упорито Соумс; — Фльор. Тя е толкова ваше дете, колкото и мое.

— Много любезно, че признаваш това!

— Ще изпълниш ли каквото ви казах?

— Отказвам да ти отговоря.

— Ще трябва да те принудя тогава.

Анет се усмихна.

— Не, Соумс — заяви тя. — Ти си безпомощен. Не казвай неща, за които ще съжаляваш.

Вените по челото му се издуха от гняв. Отвори уста, за да излее вълнението — и не можа. Анет продължи:

— Такива писма вече не ще има; обещавам. Това стига.

Соумс се сви. Имаше чувството, че тази жена, която заслужаваше… сам не би могъл да каже какво, се отнася с него като с дете.

— Когато двама души са се оженили и са живели като нас, Соумс, най-добре е да не се занимават един с друг. Има неща, които човек не изкарва на показ, за присмех на хората. Ти остаряваш; аз още не. А ти ме научи да бъда много практична.

Минал през всички усещания на човек, когото душат, Соумс отвърна мрачно:

— Искам да прекратиш това приятелство.

— Ако не го прекратя?

— Тогава… тогава ще те залича от завещанието си.

Думите му никак не попаднаха в целта. Анет се изсмя.

— Ти ще живееш дълго, Соумс.

— Ти… си непочтена жена — каза ненадейно Соумс.

Анет сви рамене.

— Не мисля. Вярно е, че животът с вас уби много неща в мене; но не съм непочтена. Просто съм разумна — нищо повече. А и ти ще се вразумиш, след като размислиш.

— Аз ще се срещна с тоя човек — отвърна намръщено Соумс — и ще го предупредя.

— Ставаш смешен, mon cher309! Ти не ме искаш, а доколкото искаш нещо от мен, го получаваш. И желаеш всичко друго да умре. Не признавам нищо, но нямам намерение да умирам, Соумс, на моите години; затова по-добре кротувай. Аз сама не ще допусна никакъв скандал; никакъв. Но нищо повече няма да ти кажа, каквото и да правиш.

Протегна ръка, взе от една масичка някакъв френски роман и го отвори. Соумс я наблюдаваше, онемял от напора на своите чувства. Мисълта за другия просто пробуди желание да я притежава и тази нова страна на взаимните им отношение смая човека, така малко свикнал със самовглъбяване. Без да каже нито дума повече, той тръгна за картинната галерия. Ето какво значи да се ожениш за французойка! Но все пак, без нея нямаше да я има Фльор! Тя бе изпълнила предназначението си.

„Права е — помисли той. — Нищо не мога да сторя. Не зная дори дали действително има нещо.“ Инстинктът за самосъхранение му подсказваше да спусне капака, да потуши огъня, като му отнеме въздуха. Докато човек не вярва в нещо, то не съществува.

През нощта отиде при нея. Тя го прие спокойно, сякаш нищо не се бе случило. И той се върна в стаята си със странно чувство на покой. Който не е решил да вижда, няма защо да гледа. А той не бе решил… нито щеше да реши. Нищо нямаше да спечели от подобно решение… нищо! Отвори чекмеджето, извади кърпичка, след нея и снимката на Фльор. Погледна я, после я смъкна и пред него се показа другата… някогашната снимка на Айрин. Кукумявка се обади отнякъде, докато той стоеше до прозореца, загледан в портрета. Кукумявката се обади отново, червените японски рози станаха сякаш по-ярки, отнякъде лъхна мирис на липа. Господи! Отново беше съвсем друго! Страст… спомен! Прах!

Джун се опитва да помогне

Някакъв скулптор, славянин, живял в Ню Йорк, бездомен егоист, се мяркаше често вечер в ателието на Джун Форсайт, до брега на Темза в Чизуик. За Борис Струмоловски — изложил тук някои свои творби, така напредничави, че нямаше да ги приемат никъде другаде; с неговата унесена мълчаливост, която му предаваше известна прилика с Христос и подхождаше прекрасно на младото кръгло лице с широки скули, обримчено с руси коси, подстригано на челото като у девойка — вечерта на 6 юли бе започнала добре. Джун го познаваше от три седмици и за нея той все още въплъщаваше главния гений и надежда за бъдещето; един вид източна звезда, залутана в неразбиращия Запад. До тази вечер той се бе ограничавал да предава в разговорите си своите впечатления от Съединените щати, чийто прах току-що бе отърсил от нозете си — една, според него, толкова дива страна, че не бе успял да продаде почти нищо и бе предизвикал подозрения у полицията; една страна, както се изразяваше той, без расов облик, без свобода, равенство, братство, без принципи, традиции, вкус — с една дума, без душа. Напуснал я бе по собствена воля, за да дойде в единствената друга държава, където можеше да живее добре. В минути на самотност Джун мислеше с тъга за него, застанала пред творбите му… ужасяващи, но изпълнени с мощ и символизъм, щом бъдат обяснени! Фактът, че този човек, с ореол от златисти коси като образ от ранната италианска живопис, погълнат от гения си до степен да забрави всичко друго — единственият признак, по който се отгатва истинския гений, — трябва да бъде все още „проскубано пиле“, вълнуваше дотолкова доброто й сърце, че тя почти забрави Пол Пост. И се готвеше да разчисти галерията си, за да я запълни със шедьоврите на Струмоловски. Но срещна мъчнотии. Пол Пост избухна веднага; Воспович започна да жили. С цялата настойчивост на гениалността, която не им отричаше, те поискаха да използват поне шест седмици още галерията й. Неспирният поток от американци щеше да навлезе скоро в своя отлив. А притокът на американци беше тяхно право, единствената им надежда, спасението им — щом никой в тая „отвратителна“ страна не искаше и да знае за изкуството. И Джун отстъпи пред съпротивата им. Борис не можеше да има нищо против да използват притока на американците, които сам презираше така дълбоко.

Тази вечер тя му изложи всичко това в присъствието на Ханна Хобди, специалистка по графика със средновековни сюжети, и на Джими Портогал, редактор на Неоартист. Изложи го със спонтанната доверчивост, която постоянното общуване с неоартистични среди не бе успяло да пресуши в нейното пламенно и великодушно сърце. Но само две минути след като Борис наруши христосоподобното си мълчание, тя започна да върти сините си очи, както котка върти опашката си. „Това — заяви Борис — е типично за Англия, най-егоистичната държава в света, която смуче кръвта на други народи; която погубва мозъците и сърцата на ирландци, индуси, египтяни, бури и бирманци, на всички висококултурни нации; тиранична, лицемерна Англия!“ Това именно бе очаквал той, когато пристигне в тази страна на мъгли и търговци — на хора, съвършено слепи за изкуството, потънали само в грижата за печалба и най-груб материализъм. Доловила, че Ханна Хобди прошепна: „Слушайте! Слушайте!“, а Джими Портогал се подсмива, Джун се изчерви и отсече изведнъж:

— Защо сте дошли тогава? Не сме ви канили.

Забележката й беше дотолкова в противоречие с всичко, което му бе дала основание да очаква от нея, че Струмоловски протегна ръка и взе цигара.

— На Англия изобщо не й трябват идеалисти — каза той.

Но нещо неповторимо английско бе дълбоко засегнато в сърцето на Джун; пробудило се бе сякаш чувството за справедливост на Джолиън старши.

— Вие идвате, използвате ни — зави тя, — а след това ни ругаете. Може би смятате, че така е редно; но аз не смятам.

Тя откри това, което други бяха открили преди нея — дебелокожието, забулващо понякога чувствителността на гения. Младото, чистосърдечно лице на Струмоловски се превърна във въплъщение на високомерно презрение.

— Никой не ви използва; получаваме само това, което ни се пада, една десета от това, което ни се пада. Ще се разкаете за думите си, мис Форсайт.

— Не — отвърна Джун. — Няма да се разкая.

— О, ние хората на изкуството, много добре знаем, че вие ни прибирате, за да извлечете от нас каквото можете. Аз не се нуждая от вас…

И той изпусна кълбо дим от собствените й цигари.

Решението избухна като леден порив от бурята на оскърбеното й самолюбие.

— Чудесно. Можете да си изнесете творбите.

И почти в същия миг си помисли: „Горкото момче! Живее на таван и сигурно няма и пари за такси. При това пред тия хора! Направо отвратително!“

Младият Струмоловски поклати буйно глава; гъстите му коси, гладки като позлатено блюдо, не помръднаха при това движение.

— Мога да живея и без пари — отвърна пискливо той. — Неведнъж ми се е случвало заради изкуството. Заради вас, буржоата, ни се налага да си харчим парите.

Думите му улучиха Джун като камък в ребрата. След всичко, което бе направила за изкуството, след като се бе вживяла във вълненията му, в „проскубаните му пилета“! Мъчеше се да намери подходящи думи, когато вратата се отвори и прислужницата австрийка прошепна:

— Една млада дама, gnädiges Fräulein.

— Къде е?

— В малката трапезария.

Джун погледна Борис Струмоловски, Ханна Хобди, Джими Портигал и излезе, без да продума, загубила душевното си равновесие. Когато влезе в „малката трапезария“, видя, че младата дама е Фльор; изглеждаше прекрасно, макар че беше малко бледа. В този момент на разочарование едно „проскубано пиле“ от собствения й род беше добре дошло за Джун, склонна по инстинкт към хомеопатично лечение.

Девойката бе дошла сигурно заради Джон; или, най-малкото, за да научи нещо. И Джун усети в тоя миг, че да помогне някому, е единственото нещо, което може да изтърпи.

— Сетихте се, значи, за мене — каза тя.

— Да. Какъв приятен мъничък дом! Но, моля ви се, не искам да ви преча, ако имате гости!

— Не ми пречите — отвърна Джун. — Нека се поварят малко в собствения си сос. Заради Джон ли дойдохте?

— Вие бяхте на мнение, че е по-добре да ни кажат. И аз научих.

— О! — промълви смутено Джун. — Неприятна история, нали?

Стояха една срещу друга от двете страни на непокритата маса, където Джун се хранеше. Във вазата имаше голям букет исландски макове; девойката протегна ръка и ги докосна със своя пръст в ръкавица. Джун хареса изведнъж модната й рокля — с набор в талията и тясна под коленете; прекрасен цвят — синкав лен.

„Хубава като картинка“ — помисли Джун. Малката й стая с варосани стени, с под и камина от стари розови тухли, съединени с черни линии, с дървена решетка на прозореца, откъдето проникваха последните слънчеви отражения, не бе изглеждала никога така прекрасна, както сега, оживена от тази младежка фигура със светло, леко смръщено лице. Джун си припомни колко мила бе изглеждала самата тя в ония далечни дни, когато сърцето й бе изпълнено от Филип Босини, мъртвия любим, който я бе изоставил, за да разкъса завинаги връзката на Айрин с бащата на тази девойка. Дали Фльор бе узнала и това?

— А сега — запита тя — какво мислите да правите?

Минаха няколко секунди, преди Фльор да отговори.

— Не искам Джон да страда. Трябва да го видя още веднъж, за да сложим край.

— Да сложите край ли?

— Какво друго ни остава?

Девойката се стори изведнъж непоносимо безволева на Джун.

— Навярно имате право — промълви тя. — Зная, че и баща ми мисли така; но… аз сама никога не бих постъпила по този начин. Не мога да отстъпвам.

Колко спокойно и жизнено изглеждаше това девойче; колко безстрастно звучеше гласът му!

— Хората ще предположат, че съм влюбена.

— Не сте ли?

Фльор сви рамене.

„Трябваше да предположа — помисли Джун; — тя е дъщеря на Соумс… риба. Макар че той…“

— Какво искате от мене тогава? — запита почти отвратено тя.

— Бих ли могла да се срещна тук с Джон утре, когато той ще мине през Лондон на път за Холи? Той ще дойде, ако му пратите две думи тази вечер. А може би и да съобщите след това някак в Робин Хил, че всичко е свършено и няма защо да разправят на Джон за майка му.

— Добре! — отвърна рязко Джун. — Ще пиша веднага; вие ще пуснете писмото. Утре, в два и половина. Аз няма да бъда в къщи.

Тя седна пред малкото писалище в ъгъла. Когато се обърна, след като написа бележката, Фльор пак галеше маковете със своя пръст в ръкавица.

Джун намокри с устни една марка.

— Готово. Ако не сте влюбена, няма какво повече да се говори, разбира се. За щастие на Джон.

Фльор взе писмото.

— Безкрайно ви благодаря!

„Студенокръвно хлапенце!“ — помисли Джун. Джон, синът на нейния баща, влюбен и необичан от дъщерята на… Соумс! Унизително!

— Това ли е всичко?

Фльор кимна; къдрите на роклята потреперваха, докато тя вървеше с олюляване към вратата.

— Сбогом!

— Сбогом!… Модно девойче! — промълви Джун и затвори вратата. — Ах, това семейство!

Върна се в студиото. Борис Струмоловски бе потънал отново в христосоподобно мълчание, а Джими Портогал ругаеше всички освен групата, от чието име ръководеше Неоартист. Между осъдените бяха Ерик Кобли и още някои гениални „проскубани пилета“, които, в едно или друго време, бяха заемали първо място в помощта и преклонението на Джун. Тя почувства такава пустота и отвращение, че отиде до прозореца, където вятърът откъм реката щеше да отнесе кресливите слова.

Когато най-после Джим Португал свърши и си отиде, придружен от Ханна Хобди, повече от половин час тя седя и утешава Борис Струмоловски, обещавайки му поне един месец от потока на американците; и той дори си отиде сияещ. „И все пак — каза си Джун — Борис е чудесен.“

Със захапана юзда

Да знаеш, че си сам срещу всички, е за известни личности нравствено освобождение. Фльор не изпита никакво угризение, когато излезе от дома на Джун. Прочела осъдителното неодобрение в сините очи на своята дребна братовчедка, Фльор се зарадва, че бе успяла да я заблуди, и изпита презрение към нея, задето не бе разбрала намеренията й.

Да свърши ли? Как не! Скоро ще им покаже, че едва сега започва. И се усмихна на себе си в горния етаж на автобуса, който я отнасяше към Мейфеър. Но усмивката замря, задушена от тръпка на предчувствие и тревога. Ще успее ли да се справи с Джон? Тя бе захапала вече юздата, но можеше ли да накара и него да я захапе? Тя знаеше истината и разбираше колко опасно е да се протака… Той не знаеше нито едното, нито другото; а това беше твърде важна разлика.

„Да предположим, че му кажа — помисли Фльор; — дали няма да бъде по-сигурно?“ Не беше редно една противна случка да опропасти любовта им — Джон трябваше да разбере това! Не биваше да допуснат подобно нещо! Хората винаги се примиряват със свършените факти! От тази мъдрост — твърде дълбока за нейните години — тя мина към друго, не така философско съображение. Ако убеди Джон за незабавен таен брак и той разбере по-късно, че тя е знаела истината? Тогава? Джон мразеше измамата. В такъв случай може би е по-добре да му каже? Но споменът за лицето на майка му се изпречваше пред тоя порой. Фльор се боеше. Майка му имаше над него власт, може би по-силна от нейната собствена. Кой знае? Рискът беше твърде голям. Потънала в тези подсъзнателни пресмятания, тя бе отминала Грийн Стрийт и бе стигнала до хотел „Риц“. Слезе там и тръгна обратно покрай Грийн парк. Бурята бе окъсала дърветата, които още се отцеждаха. Тежки капки падаха по набраната рокля; за да ги избегне, тя мина отсреща, под прозорците на Айсиум. Поглеждайки случайно нагоре, зърна пред еркерния прозорец мосю Профон и един висок, едър мъж. Когато сви по Грийн Стрийт, чу, че някой я вика по име; обърна се и видя „дебнещия котарак“, който я настигаше. Той свали шапка — лъскаво бомбе, от тия, които тя особено ненавиждаше.

— Добър вечер, мис Форсайт. Мога ли да ви направя някоя мъничка услуга?

— Да. Да минете на отсрещния тротоар.

— Слушайте, защо не ме обичате?

— Така ли мислите?

— Така изглежда.

— Добре, ще ви кажа: защото ме карате да смятам, че не си струва труда да се живее.

Мосю Профон се усмихна.

— Вижте, мис Форсайт, не се тревожете. Всичко ще се оправи. Нищо не е трайно на този свят.

— Има неща, които са трайни — извика Фльор. — Поне за мене. Особено любовта и омразата.

— Това вече ме кара да се чувствам донякъде нещастен.

— Аз пък мислех, че нищо не може да ви направи щастлив или нещастен.

— Аз не обичам да досаждам на хората. И заминавам с яхтата си.

Фльор го погледна смаяно.

— Къде?

— На едно мъничко пътешествие в Тихия океан или където и да е — отвърна мосю Профон.

Фльор изпита и облекчение, и обида. Той желаеше ясно да подскаже, че скъсва с майка й. Как бе дръзнал да има някаква връзка с нея и как дръзваше сега да я скъса?

— Сбогом, мис Форсайт. Предайте почитанията ми на мисис Дарти. Аз наистина не съм толкова лош човек! Сбогом!

Той се спря с шапка в ръка. Когато се обърна да погледне скришом, Фльор го видя, че се връща — елегантен и тромав — към своя клуб.

„Не може дори да люби с убеждение — помисли тя. — Какво ще прави мама?“

Сънищата й тази нощ бяха неспокойни и безкрайни; стана с натежала, неотпочинала глава и се зае веднага да изучава алманаха „Уитикър“310. Всеки Форсайт е подсъзнателно убеден, че същността на всяко положение — това са фактите. Дори да победи предубежденията на Джон, нищо няма да излезе от отчаяното им решение, ако не са намислили как точно ще го изпълнят. От този неоценим справочник тя научи, че трябва да са навършили двайсет и една години; иначе е необходимо съгласието на човека, който, разбира се, нямаше да им го даде; залута се след това из указанията за разрешения, удостоверения, бележки, райони, докато най-после стигна до думата „клетвоотстъпничество“. Това беше вече глупост! Кому влиза в работата дали ще посочат невярна възраст, за да се оженят по любов? Закуси набързо и пак се върна на „Уитикър“. Колкото повече го изучаваше, толкова повече увереността я напускаше; докато накрая, прелиствайки нехайно страниците, стигна до Шотландия. Ето къде човек може да се ожени без всички тия глупости. Трябваше само да прекара там двайсет и един дни, след което Джон може да пристигне и да обявят брака си пред двама свидетели. И най-важното — този брак беше действителен! Така щеше да е най-добре! Тя преговори веднага мислено списъка на своите съученички. Мери Лямб живееше в Единбург и беше „разбран човек“. А имаше и брат. Ще отиде у Мери Лямб, която ще им стане свидетелка заедно с брат си. Фльор знаеше много добре, че някои девойки смятат всичко това за излишно; достатъчно беше да заминат някоя събота с Джон, след това да заявят на родителите си: „Ние се оженихме фактически, оженете ни сега по закон.“ Но Фльор беше предостатъчно Форсайт и подобна постъпка й с струваше съмнителна, освен това се страхуваше от изражението на баща си, когато я узнае. Не вярваше и Джон да се съгласи. Той имаше за нея мнение, което тя не би желала да принизи. Не! За предпочитане беше да отиде у Мери Лямб; тъкмо беше и сезон за пътуване до Шотландия. Много по-спокойна вече, тя си прибра багажа и, без да се сбогува с леля си, взе автобуса за Чизуик. Беше подранила, затова отиде в Кюгардънс311. Не намери покой между цветните лехи, дърветата с надписи и просторните зелени морави; наобядва се с кафе и сандвич с аншоа, върна се в Чизуик и позвъни у Джун. Австрийката я покани в „малката трапезария“. Сега, когато знаеше с какво имаше да се борят, копнежът й се бе удесеторил — сякаш Джон бе станал една от ония играчки с остри ръбове, които се опитваха да й отнемат, когато беше малка. Струваше й се, че ще умре от мъка, ако не успее да постигне целта си — да спечели завинаги Джон. С добро или зло, трябва да го спечели. Над червената тухлена камина беше окачено потъмняло кръгло огледало с много старо стъкло. Фльор застана пред него: беше бледа, с почти тъмни кръгове под очите; нервите й непрекъснато трепкаха. Най-после чу звънеца, прокрадна се до прозореца и видя Джон, застанал пред входа, да приглажда косите и устните си, сякаш се опиташе да успокои своите, също така тръпнещи, нерви.

Когато той влезе, Фльор седеше на един от двата плетени стола, с гръб към вратата, и веднага му каза:

— Седни, Джон. Трябва да поговорим сериозно.

Той седна пред масата, до нея; Фльор продължи, без да го поглежда:

— Ако не искаш да ме загубиш, трябва да се оженим.

Джон се смая.

— Защо? Научи ли нещо?

— Не; почувствах го в Робин Хил, след това и вкъщи.

— Но… — запъна се Джон — в Робин Хил… всичко мина гладко… нищо не ми казаха.

— И все пак смятат да ни попречат. Достатъчно беше да види човек лицето на майка ти. И на баща ми.

— Вижда ли го след това?

Фльор кимна. Имаше ли значение една допълнителна лъжа?

— Но — възрази живо Джон — не разбирам как могат да имат подобно чувство. След толкова години!

Фльор вдигна поглед към него.

— Може би не ме обичаш достатъчно.

— Не те обичам достатъчно ли? Но аз…

— Задръж ме тогава завинаги.

— Без да им кажем?

— Ще им кажем после.

Джон замълча. Колко по-възрастен изглеждаше сега от оня ден, когато — преди два месеца! — го бе видяла за пръв път… Сякаш беше преди две години!

— Това би огорчило страшно мама — промълви той.

Фльор отдръпна ръката си.

— Трябва да избереш.

Джон се плъзна на колене до масата.

— Но защо да не им кажем? Те наистина не могат да ни попречат, Фльор!

— Не могат ли? Аз пък твърдя, че могат.

— Как?

— Ние сме напълно зависими… Ще започнат с паричен и всякакъв друг натиск. Аз не съм от търпеливите, Джон.

— Но това значи да излъжем.

Фльор стана.

— Ти наистина не ме обичаш, иначе нямаше да се колебаеш. „Или се страхува той от своята съдба…“312

Джон сложи ръце на кръста й, за да я накара да седне отново. Тя продължи бързо:

— Всичко съм обмислила. Трябва само да заминем за Шотландия. Щом се оженим, те ще се примирят. Хората винаги се примиряват с фактите. Не разбираш ли, Джон?

— Но така ужасно да ги огорчим!

Предпочиташе, значи да огорчи по-скоро нея, отколкото родителите си!

— Добре; пусни ме да си вървя!

Джон стана и се облегна на вратата.

— Може би си права — каза бавно той, — но искам да помисля.

Тя виждаше, че в него бушуват чувства, които се мъчеше да изрази, но не възнамеряваше да му помогне. Мразеше в тоя миг себе си, а почти мразеше и него. Защо трябваше да се бори сама за тяхната любов? Не беше справедливо. Но в тоя миг видя очите му, изпълнени с обожание и безнадеждност.

— Не ме гледай така! Просто не желая да те изгубя, Джон!

— Не можете да ме изгубиш, докато държиш на мен.

— О, мога.

Джон сложи ръце на раменете й.

— Знаете ли нещо, Фльор, което не ми казваш?

Решителният въпрос, от който се страхуваше! Тя го погледна в лицето и отвърна:

— Не.

Пресече всичките си пътища за отстъпление; но какво значение имаше това, ако можеше да го спечели? Той ще й прости. Обви ръце около шията му и го целуна по устата. Спечели! Усети по туптенето на сърцето му до нейното, по затварянето на очите.

— Искам да съм сигурна! Да съм сигурна — прошепна тя. — Обещай!

Джон не отговори. Лицето му бе сковано от безгранично смущение. Най-после каза:

— Все едно да им ударим плесница, Фльор. Трябва да помисля малко; наистина трябва.

Фльор се изплъзна от обятията му.

— Добре, мисли!

И тя се разплака изведнъж от разочарование, срам и прекалено напрежение. Изминаха пет минути на жестоко страдание. Разкаянието и нежността на Джон бяха безгранични; но нищо не обеща. „Добре, щом не ме обичаш достатъчно — сбогом!“ — тя не дръзна да го изрече. Свикнала по рождение да налага волята си, тя се почувства обидена и смаяна от отпора на едно такова младо, нежно и предано същество. Поиска да го отблъсне, да опита какво може да постигне с гняв и студенина, и пак не дръзна. Съзнанието, че замисляше да го тласне слепешката към непоправима постъпка, омаломощаваше всичко — и огорчението, и страстта, и целувките й дори нямаха съблазнителността, която желаеше да вложи в тях. Бурната кратка среща завърши безрезултатно.

— Ще пиете ли чашка чай, gnädiges Fräulein?

Отблъсквайки Джон, Фльор извика:

— О, не… не, благодаря! Тръгвам си вече.

И изхвръкна, преди Джон да успее да я задържи.

Вървеше крадешком, изтривайки пламналите си мокри бузи, изплашена, ядосана, безкрайно нещастна. При все че го развълнува така дълбоко, той нищо не й обеща, не уговориха нищо определено! Но колкото по-несигурно и опасно беше бъдещето, толкова по-властно „волята да обладава“ впиваше като кърлеж пипала в сърцето й.

На Грийн Стрийт нямаше никого. Уинифред бе отишла с Имоджин да гледа някаква пиеса, която едни намираха алегорична, а други, „виждате ли, крайно сензационна“. Уинифред и Имоджин бяха отишли именно поради мнението на „другите“. Фльор тръгна за гара Падингтън. Въздухът, нахлуващ през прозореца на вагона откъм тухларниците на Уест Драйтън и късно окосените ливади, освежи все още пламтящите й страни. Доскоро цветята изглеждаха създадени само за откъсване; сега всички бяха с шипове и бодли. А златното цвете в трънения венец беше най-прекрасното и желаното за упоритото й сърце.

Масло в огъня

Когато се прибра вкъщи, Фльор намери една необичайна обстановка, която проникна дори през смущението, обгърнало личния й живот. Майка й беше недостъпна в своя мрачен унес; баща й размишляваше в лозовия разсадник за съдбата. И двамата не продумваха. „Заради мене ли? — помисли Фльор. — Или заради Профон?“ На майка си каза:

— Какво става с татко?

Майка й само сви рамене.

На баща си:

Баща й отвърна:

— Какво става ли? Какво има да става?

И я погледна остро.

— А знаеш ли — промълви Фльор, — че мосю Профон заминава с яхтата си за едно „мъничко“ пътешествие из Тихия океан?

Соумс разгледа един клон, на който нямаше ни един грозд.

— Лозата не върви — каза той. — Младият Монт беше тук. Питаше за тебе.

— О! Как го намираш, татко?

— Хм… продукт на времето си… като всички днешни младежи.

— А какъв си бил ти на неговата възраст, мили?

Соумс се усмихна мрачно.

— Ние работехме, не се забавлявахме… със самолети, моторетки и ухажвания.

Отбягваше да го погледне, докато задаваше въпроса, но все пак много добре го видя. Бледото му лице се изчерви, веждите, едва посивели, се смръщиха сурово.

— Аз нямах нито време, нито наклонност към донжуанство.

— Може би си имал някаква голяма любов.

Соумс я погледна втренчено.

— Да… щом искаш да знаеш… И голямо добро видях от нея!

Отдалечи се покрай тръбите на парното отопление. Фльор пристъпваше мълчаливо подир него.

— Разкажи ми за нея, татко!

Соумс се спря.

— За какво ти е да знаеш тия неща на твоите години?

— Жива ли е онази жена?

Той кимна.

— Омъжена?

— Да.

— Майката на Джон Форсайт, нали? А преди това твоя жена?

Изрече го импулсивно. Съпротивата му се дължеше сигурно на нежеланието тя да узнае някогашната рана, нанесена на гордостта му. Но тя се смая. Смая се, като видя този възрастен, спокоен мъж да премигва, сякаш го бе ударила, като чу толкова болка в гласа му:

— Кой ти каза? Ако е леля ти… Не понасям да се говори по тоя въпрос.

— Но, мили — започна ласкаво Фльор, — това е било толкова отдавна!

— Отдавна или неотдавна, аз…

Изправена до него, Фльор галеше ръката му.

— Аз се постарах да забравя — заяви изведнъж той; — и не желая да ми припомнят. — После, за да се отърве сякаш от някакво продължително, скрито раздразнение, добави: — Хората днес не разбират. Да, голяма любов! Никой не знае какво значи това!

— Аз зная — отвърна почти шепнешком Фльор.

Соумс, застанал гърбом към нея, се обърна внезапно.

— Какво приказваш… дете такова!

— Може би съм я наследила, татко.

— Какво?

— Любовта… към сина й.

Той беше бледен като платно, а Фльор чувстваше, че и тя навярно не изглежда добре. Прави един срещу друг, те се гледаха във влажната задуха, напоена с лекия мирис на пръст, саксийни мушката и зреещо грозде.

— Това е лудост — каза най-после Соумс с пресъхнали устни.

Почти без да мръдне своите, Фльор прошепна:

— Не се сърди, татко; не мога да я преодолея.

Разбираше, че той не е сърдит, а само дълбоко уплашен.

— Мислех — заекна Соумс, — че тая глупост е забравена вече.

— О, не! Сега е десеторно по-силна.

Соумс чукна с обувката си отоплителната тръба. Злополучното движение трогна девойката, която не изпитваше никакъв страх от баща си.

— Мили — заяви тя, — каквото има да стане, ще стане, нали знаеш.

— Ще стане! — повтори Соумс. — Не знаеш какво говориш. Научил ли е малкият?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Още не.

Той извърна отново глава и, вдигнал леко едното си рамо, продължи да гледа втренчено спойката на тръбите.

— Това ми е страшно противно. Син на онзи тип! Това… това е противоестествено.

Почти подсъзнателно Фльор забеляза, че той не каза: „онази жена“. И вътрешният й усет отново заработи.

Дали призракът на тази голяма любов се таи все още в някое кътче на неговото сърце?

— Бащата на Джон е съвсем болен и остарял; виждах го.

— Ти?…

— Да, отидох у тях с Джон; видях и двамата.

— И какво ти казаха?

— Нищо. Бяха много внимателни.

— То се знае.

Той загледа отново спойката на тръбите, после каза неочаквано:

— Трябва да помисля… Довечера ще поговорим пак.

Разбрала, че това приключва сегашния им разговор, Фльор се измъкна тихичко, оставяйки го да разглежда спойката на тръбите. Отиде в овощната градина, из малините и френското грозде, без никакво желание да откъсне и да хапне нещо. Колко весела беше преди два месеца! А сега се чувстваше оплетена в мрежа от страсти, установени правила, гнет и бунт, в окови от любов и омраза. В този мрачен миг на обезсърчение и на нея дори, така бойка по природа, й се струваше, че изход не съществува. Как да постъпи в случая… как да огъне и превие нещата според волята си, да добие това, за което копнееше сърцето й? Ненадейно, зад завоя на чемширения плет, тя се озова пред майка си, която вървеше бързо, с разгърнато писмо в ръка. Гърдите й се вдигаха тежко, очите бяха разширени, бузите пламнали. „Яхтата — помисли веднага Фльор. — Горката мама!“

Анет я погледна уплашено с широко разтворените си очи и каза:

— J’ai la migraine.313

— Много ми е жал, мамо.

— Как не!… На тебе и на баща ти… да ви е жал!

— Но, мамо… на мене наистина ми е жал. Аз зная как се чувства човек в такъв случай.

Слисаните очи на Анет се разшириха още повече, докато бялото се появи над гледеца.

— Клето невинно дете! — промълви тя.

Майка й — образец на самообладание и здрав разум! — да гледа и да говори така! Уплаши се! Баща й, майка й, самата тя! Само преди два месеца изглеждаше, че притежават всичко, каквото биха могли да желаят на този свят.

Анет смачка писмото. Фльор почувства, че не биваше да забележи този жест.

— Мога ли да ти помогна с нещо за мигрената, мамо?

Анет поклати глава и отмина с леко олюляване.

„Жестоко! — помисли Фльор. — А пък аз се радвах!“ Този тип! Защо мъжете се промъкват и разстройват чуждия живот? Навярно й се е наситил. Но как дръзва да се намеси в живота й и след това да й се насити? Как дръзва? При тази толкова естествена и така необикновена мисъл Фльор глухо и кратко се разсмя.

Трябваше, разбира се, да се радва, но какво радостно имаше в случая? За баща й беше безразлично, за майка й може би не? Фльор влезе в овощната градина и седна под една череша. Ветрец въздъхна в най-високите вейки; небето между листата им беше яркосиньо, с бели облаци — тежките бели облаци, почти винаги налице в крайчеца на пейзажа. Пчелите търсеха заслон от вятъра и бръмчаха тихо, а върху сочната трева падаше плътната сянка на овощните дървета, посадени от баща й преди двайсет и пет години. Птиците бяха почти смълчани, кукувиците не се обаждаха, само диви гълъби гукаха. Полъхът, бръмченето, птичият зов в летния ден не дадоха за дълго покой на нервите й. Склонила глава към коленете си, тя започна да обмисля планове. Трябва да получи подкрепата на баща си. Защо ще е против, щом тя ще бъде щастлива? През своите почти деветнайсет години тя бе узнала, че бъдещето й е единственото нещо, което има значение за него. Оставаше й следователно само да го убеди, че за нея няма щастливо бъдеще без Джон. Баща й смяташе тази любов за безумна прищявка. Колко глупави са възрастните, които мислят, че разбират чувствата на младите! Нима сам той не бе признал колко дълбоко влюбен е бил на младини? Трябваше да я разбере! „Трупа пари за мене — мислеше тя, — но каква полза от това, ако не бъда щастлива?“ Парите и всичко, което може да се купи с тях, не носят щастие. Донася го само любовта. Жълтооките маргаритки в овощната градина, които й придаваха такъв призрачен вид, растат диви и свободни и всяка има свой уречен час.

„Не е трябвало да ме нарекат Фльор — размишляваше тя, — щом не са искали да доживея и да изживея своя щастлив час.“ Нищо реално не се изпречваше пред нея — нито бедност, нито болест, — само някакво чувство, призрак от едно злополучно минало! Джон беше прав! Възрастните не те оставят да живееш! Правили са грешки, вършили са престъпления, а сега желаят децата им да плащат заради тях! Ветрецът утихна и комарите започнаха да хапят. Тя стана, откъсна вейка орлови нокти и се прибра.

Вечерта беше задушна. И Фльор, и майка й бяха облекли тънки, бледи, деколтирани рокли. Цветята на трапезата бяха бледи; всичко порази Фльор със своята бледност: лицето на баща й, раменете на майка й, бледата ламперията на стените, бледосивия мек килим, абажурът на лампата, дори супата — всичко беше бледо. Никакво цветно петно в цялата стая, нито вино дори в бледите чаши, защото никой не пиеше. А доколкото имаше нещо небледо, то беше черно — костюмът на баща й, дрехите на лакея, кучето й, изтегнато уморено на прозореца, черните завеси в блед десен. Влетя пеперуда — също бледа. Мълчаливо мина тази траурна вечеря в знойна нощ.

Когато тръгна след майка си, баща й я повика. Тя се върна, седна край него до масата, окачи орловите нокти от роклята си и ги поднесе към носа си.

— Размислих — заяви той.

— Така ли, мили?

— Безкрайно мъчителен е за мене този разговор, но няма как. Не зная дали разбираш какво си за мене — никога не съм ти казвал, не смятах за потребно да ти кажа; но ти си всичко. Майка ти…

Той замълча, загледан в тънката ваза от венецианско стъкло.

— Да?

— Нямам никого освен тебе. Никога не съм имал… нито съм искал нещо друго, откакто ти се роди.

— Зная — промълви Фльор.

Соумс овлажни устни.

— Ти мислиш може би, че заради тебе мога да изгладя и да уредя този въпрос? Мамиш се. Аз… съм безпомощен в случая.

Фльор мълчеше.

— Съвършено независимо е от личните ми чувства — продължи по-уверено Соумс. — Другите двама не ще се съгласят на никакво мое предложение. Те… ме ненавиждат, както хората ненавиждат винаги този, когото са оскърбили.

— А… Джон?

— Той е тяхна плът и кръв, единствено дете на майка си. За нея вероятно е това, което ти си за мене. Няма изход.

— Не! — извика Фльор. — Не, татко!

Соумс се облегна на стола, бледен, търпелив, решен сякаш да не прояви никакво вълнение.

— Слушай — каза той. — Ти противопоставяш чувства от два месеца на чувства от трийсет и пет години. Какви изгледи за успех смяташ, че имаш? Два месеца… Първото ти увлечение, последица на десетина срещи, на няколко разговора и разходки, на няколко целувки — срещу… срещу това, което не можеш и да си въобразиш, което не може да си въобрази никой, ако не го е преживял. Бъди разумна, Фльор! Обзело те е просто умопомрачение от летните горещини.

Фльор се залови да къса полека орловите нокти.

— Умопомрачение е да позволиш на миналото да опропасти всичко. Какво ни интересува нас миналото? Отнася се за нашия, а не за вашия живот.

Соумс вдигна ръка към челото си, където Фльор зърна изведнъж капчица пот.

— Чие дете си ти? — запита той. — Чие дете е Джон? Настоящето е свързано с миналото, а бъдещето — и с двете. Няма изход от това.

Никога досега тя не бе чувала баща си да философства. И въпреки вълнението си се замисли, облегнала лакът на масата, а брадичката — на дланта си.

— Но, татко, погледни практически на нещата. Ние не можем един без друг. И двамата имаме предостатъчно пари; единствената пречка е някакво чувство. Да погребем миналото, татко!

В отговор той само въздъхна.

— Освен това — продължи кротко Фльор — не бихте могли да ни попречите.

— Едва ли — каза Соумс, — ако зависеше само от мен, бих се опитал да ви преча. Зная, че с много неща ще трябва да се примиря, за да запазя обичта ти. Но този въпрос не зависи само от мен. Това именно желая да разбереш, докато не е станало съвсем късно. Ако допусна да мислиш, че можеш да постигнеш каквото желаеш и те насърчавам в това отношение, ударът ще бъде много по-тежък, когато откриеш, че не можеш.

— О, татко! — извика Фльор. — Помогни ми. Можеш да ми помогнеш.

Соумс поклати изненадано глава.

— Аз ли? — отвърна горчиво той. — Аз да ти помогна? Та аз именно съм пречката… истинската пречка… такъв е модният израз, нали? Защото в жилите ти тече моята кръв.

Той стана.

— Какво да се прави, маслото вече е в огъня. И щом настояваш на своето, ще трябва един ден само на себе си да се сърдиш. Забрави тази глупост, дете мое… единствено мое дете!

Фльор склони глава на рамото му.

В душата й бушуваше такава буря. Но нямаше смисъл да я показва. Никакъв смисъл! Тя се отстрани от баща си и излезе навън в припадащия мрак, разстроена, но не убедена. Всичко в нея беше неопределено и смътно, като очертанията и семките в градината; всичко… освен волята й да постигне своята цел. Една топола прониза тъмносиньото небе и докосна с върха си самотна бяла звезда. Росата овлажни пантофките й, голите й рамене потръпнаха от хлад. Тя слезе до брега на реката и загледа лунния лъч, отразен в потъмняващите води. Ненадейно я лъхна тютюнев дим и една бяла фигура изникна сякаш от лунното сияние. Младият Монт пушеше в лодката си във фланелен костюм. Угасена във водата, цигарата тихо изсъска.

— Фльор — обади се гласът му, — не бъдете жестока към нещастника! От часове ви чакам.

— Защо?

— Елате в лодката!

— Нямам такова намерение.

— Защо?

— Защото не съм русалка.

— Нима не сте никак романтична? Не бъдете съвременна, Фльор.

Той се показа на пътечката, на един ярд от нея.

— Вървете си!

— Но аз ви обичам, Фльор!

Тя се изсмя кратко.

— Елате пак — отвърна, — когато не постигна желанието си.

— Какво е то?

— Няма да ви кажа.

— Фльор — започна Монт и гласът му прозвуча някак странно, — не се подигравайте с мене! Дори куче, подложено на дисекция, заслужава да се отнасят прилично с него, преди да го довършат.

Фльор поклати глава, но устните й трепнаха.

— А защо ме изплашихте? Дайте ми цигара!

Монт й даде, запали я, извади втора за себе си.

— Не желая да говоря глупости — каза той. — Но представете си, ако обичате, всички глупости, изказани от всички влюбени до днес, после прибавете към тях и моите собствени.

— Благодаря, представих си. Лека нощ.

Постояха за миг, загледани един в друг, под сянката на акцията с огрени от луната клони, а димът на цигарите им се сливаше и извисяваше между тях.

— Състезава се и Майкъл Монт, така ли?314 — каза той.

Фльор се обърна рязко и тръгна към къщи. На моравата се спря да погледне назад. Майкъл Монт размахаше ръце във въздуха; видя го, че се удари по главата, после помаха за сбогом към огряната от луната цъфнала акация. Долетя гласът му:

— Прекрасен свят!

Фльор потрепера. Не можеше да му помогне, премного бяха собствените й грижи. На терасата се спря пак ненадейно. Майка й седеше съвсем сама пред писалището си в гостната. Нищо особено в изражението на лицето й, освен пълна неподвижност. Но колко покрусена изглеждаше тя! Фльор се качи на горния етаж. Пред вратата на своята стая се спря. Чу как баща й се разхожда в картинната галерия.

„Да — помисли тя. — Прекрасен свят! О, Джон!“

Решението

След като Фльор си отиде, Джон погледна австрийката. Слаба, мургава жена, с тъжно изражение на човек, видял да му се изплъзват едно подир друго всички дребни блага, които е имал някога в своя живот.

— Не искате ли чай? — запита тя.

Трогнат от разочарованието, прозвучало в гласа й, Джон промълви:

— Не, наистина не ми се пие, благодаря.

— Само една чашка… готова е. Една чашка и цигара.

Фльор си бе отишла! Очакваха го часове на разкаяние и нерешителност! И, макар да чувстваше с болка колко е неуместно, той все пак се усмихна, когато каза:

— Добре… благодаря.

Тя внесе върху малка сребърна табличка чайник, две чашки и сребърна кутия за цигари.

— Захар? У мис Форсайт има много захар… Тя купува и за мене, и за приятелката ми. Мис Форсайт е много мила дама. Щастлива съм, че служа при нея. Вие неин брат?

— Да — отвърна Джон, запушил втората цигара в живота си.

— Много млад брат — усмихна се австрийката плахо, както куче помахва с опашка.

— Мога ли да ви налея една чашка? — запита Джон. — И седнете, моля ви се.

Австрийката поклати глава.

— Баща ви е много мил старец… най-милият стар човек, когото видяла. Мис Форсайт разказала всичко за него. По-добре ли е сега?

Думите й убодоха Джон като укор.

— О, да. По-добре е вече.

— Бих се радвала да го видя пак — каза австрийката с ръка на сърцето; — той има много добро сърце.

— Да — отвърна Джон. Думите й прозвучаха отново като укор.

— Никому не създава безспокойство и така любезно се усмихва.

— Нали?

— Така чудно гледа някога мис Форсайт. Аз му разказала целия си живот; той толкова симпатиш315. А майка ви… мила и добре?

— Да, много.

— Той имал нейна снимка на тоалетна масичка. Много красива.

Джон загълта чая си. Тази жена със загрижено лице и думи, звучащи като укор, му напомняше първия и втория убиец316.

— Благодаря — каза той. — Трябва вече да вървя. Ще позволите ли… ще позволите си да оставя…

Сложи неуверено на табличката една десетшилингова банкнота и тръгна към вратата. Щом чу възклицанието на австрийката, побърза да излезе. Едва ще стигне навреме за влака. През целия път до гара Виктория се вглеждаше във всеки срещнат, както правят влюбените, когато се надяват без надежда. На гара Уординг изпрати багажа си с местния влак, а сам тръгна за Уонсдън през Варовиковите възвишения, за да прогони с умора мъчителното колебание. Крачеше бързо, увличаше се в красотата на зелените склонове, спираше от време на време да се протегне на тревата, за да се възхити от съвършенството на някоя шипка или да послуша песента на чучулигата. Но така само отлагаше борбата между две еднакво силни чувства: копнежа по Фльор и непримиримостта към лъжата. До старата варница над Уонсдън стигна, както бе тръгнал — без да е взел някакво решение. Това, че виждаше ясно и двете страни на даден въпрос, беше едновременно и силата, и слабостта на Джон. Той пристигна при първия удар на гонга за обяд. Бяха донесли багажа му. Изкъпа се набързо и слезе; Холи беше сама — Вал беше отишъл в града и щеше да се върне с последния влак.

Толкова много неща се бяха случили, откакто Вал го бе посъветвал да попита сестра си за враждата между двете семейства — откритието, направено от Фльор в Грийн парк, посещението й в Робин Хил, днешната среща, — та сякаш нямаше вече какво да пита. Холи го разтревожи, като му каза, че баща им не изглеждал никак добре. Тя прекарала на два пъти събота и неделя в Робин Хил. Баща им изглеждал страшно уморен, понякога дори измъчен, но винаги отказвал да говори за себе си.

— Той е безкрайно добър и без нито капчица егоизъм… нали, Джон?

Чувствайки, че сам не е нито добър, нито без егоизъм, Джон отвърна:

— Разбира се.

— Както го помня, смятам, че е съвършен баща.

— Да — зави унило Джон.

— Никога не се е намесвал в живота ни, винаги ни е разбирал. Не мога да забравя как ме пусна да замина за Южна Африка, по време на войната с бурите, когато се бях влюбила във Вал.

— Това е било преди да се ожени за мама, нали? — запита неочаквано Джон.

— Да. Защо?

— О, нищо. Само че не е ли била тя по-рано сгодена за бащата на Фльор?

Холи остави лъжицата си и вдигна глава. Погледна го предпазливо. Какво знаеше момчето? Толкова ли, за да е по-добре да му каже всичко? Не можеше да реши. Джон имаше напрегнато, неспокойно изражение, изглеждаше много по-възрастен, но това можеше да се дължи и на слънчасването.

— Имало е нещо подобно — каза тя. — Ние бяхме толкова далеко и не получавахме никакви известия.

Не можеше да поеме тази отговорност. Тайната не беше нейна. Освен това не знаеше какви са сегашните му чувства. Преди заминаването му в Испания тя беше уверена, че той е влюбен; но младежите са си младежи; седем седмици имаше оттогава и цяла Испания междувременно.

Забеляза, че той разбира желанието й да отклони разговора, затова добави:

— Имаш ли някаква вест от Фльор.

— Да.

Лицето му й каза повече от всяко разяснение. Не бе забравил, значи!

И продължи съвършено спокойно:

— Фльор е безкрайно привлекателна, Джон, но знаеш ли… ние с Вал не я харесваме много.

— Защо?

— Смятаме, че е от тия, които обичат да „притежават“.

Да „притежават“ ли? Не разбирам какво искаш да кажеш. Тя… тя… — Той бутна настрана чинията с десерта, стана и отиде до прозореца.

Холи също стана, отиде при него и го прегърна.

— Джон, мили, не се сърди. Ние не можем да виждаме гората в една и съща светлина, нали? Според мене само един-двама души могат да прозрат и да посочат какво е най-доброто у всекиго от нас. Такъв човек за тебе е, струва ми се, майка ти. Видях я веднъж, като четеше твое писмо: лицето й имаше такъв прекрасен израз! Мисля, че тя е най-красивата жена, която съм виждала. Времето сякаш не я докосва.

Лицето на Джон се поотпусна, но скоро се затвори пак. Всички… всички бяха против него и Фльор! И всичко това само подкрепяше нейния зов: „Задръж ме завинаги тогава!… Ожени се за мене, Джон!“ Тук, където бе прекарал с нея оная чудна седмица, всеки миг засилваше копнежа по нейния чар и болката, че я няма, за да омагьоса стаята, градината, самия въздух дори. Ще може ли да живее в този дом, без да я вижда? Той се затвори окончателно и се прибра да спи. Това не беше нито здравословно, нито разумно, но така щеше поне да бъде със спомена за Фльор в костюма на гроздоберачката от Гойя. Чу пристигането на Вал, разтоварването на форда и отново настъпи тишина в лятната нощ… нарушавана само от далечното блеене на овце, от дрезгав зов на чухал. Наведе се навън. Студена луна… топъл дъх… Възвишенията, блеснали като сребро! Леки крилца, ромон на ручей, японски рози! Господи… колкото пусто е всичко без нея! В библията е казано: ще оставиш майка си и баща си и ще се прилепиш до… Фльор.

Да намери смелост, да отиде, да им каже. Не можеха да му попречат да се ожени за нея… нямаше и да пожелаят, щом научат чувствата му! Да! Ще отиде смело и открито… Фльор беше права!

Чухалът млъкна, овцете се стаиха; само реката остана да ромони в тъмнината. А Джон си легна и заспа, освободен от най-лошото зло в живота — нерешителността.

Пророкуванията на Тимоти

В деня на несъстоялата се среща в Националната галерия започваше втората годишнина от възвръщането на английската гордост и слава — накратко казано — на цилиндъра. Мачът на стадион Лорд317 — едно отменено през войната празненство — развя за втори път своите светли и тъмни знамена, съживявайки почти напълно всяка подробност на славното минало. Тук, през време на обедната почивка, можеха да се видят всякакви видове дамски и само един вид мъжки шапки, закриващи многобройните типове лица, съответствуващи на отделните „класи“. Наблюдателният Форсайт би могъл да различи на безплатните и „евтини“ места малък брой хора с меки шапки, но те почти не дръзваха да се приближат до плаца; хората от старата школа — или школи — можеха все още да се радват, че пролетариатът и досега не може да плати необходимите пет шилинга за вход. Това беше една затворена крепост, единствената в сравнително голям мащаб — защото вестниците изчисляваха присъстващите на десет хиляди души. А десетте хиляди души, въодушевени от една единствена надежда, си задаваха взаимно един и същи въпрос: „Къде ще обядвате?“ Имаше нещо невероятно насърчително и успокоително в този въпрос и във факта, че толкова много хора го задават заедно с вас! Какви запаси притежаваше Британската империя — от гълъби, раци, агнета, лакерда с майонеза, ягоди и бутилки шампанско, — за да се изхрани това множество! Никакви чудеса не се очакваха — никакви седем хляба и няколко риби318… Вярата почиваше сега на по-сигурни основи. Шест хиляди цилиндъра и четири хиляди чадъра ще бъдат свалени и затворени, десет хиляди уста, гърла всички говорещи английски, ще бъдат нахранени! Все още жизнен беше старият булдог! Традиция! И пак традиция! Толкова строга и толкова гъвкава! Войни могат да бушуват, данъците да разоряват, трейдюнионите да грабят, Европа да загива от глад, но десет хиляди тук ще бъдат нахранени; ще се разхождат по зелената морава в оградения плац, ще носят цилиндрите си и ще се срещат… едни с други. Сърцето е здраво, пулсът е още нормален. И-тън! И-тън! Хар-р-о-о-о-у!

Между многото Форсайтови, дошли в този резерват, тяхна собственост по право или пълномощие, беше и Соумс със съпругата и дъщеря си. Той не бе учил в никой от двата състезаващи се колежа, не се интересуваше от крикет, но искаше Фльор да покаже роклята, а самият той — цилиндъра си, сред мир и охолство между своите равни. Разхождаха се бавно — Фльор между него и Анет. Нито една жена наоколо — доколкото забелязваше — не можеше да се сравни с тях; те умееха да се движат и да се държат; красотата им беше осезаема. Съвременните жени нямаха нито снага, нито гърди… нищо! Припомни си изведнъж с какво опиянение и гордост се бе явявал с Айрин в първите години на своя брак. И как обядваха в каретата — майка му бе накарала баща му да купи карета, защото така беше „шик“; всички наблюдаваха в ония дни играта от карети и файтони вместо от тия дълги, неудобни трибуни. Как Монтегю Дарти непременно се напиваше! Соумс допускаше, че и сега има хора да се напиват, но не с някогашния размах! Припомни си как Джордж Форсайт вика, изправен в каретата със светлосин флаг в едната ръка и тъмносин — в другата (братята му Роджър и Юстас бяха учили в Хароу и Итън): „Итроу! Хартън!“ И то, тъкмо когато всички са замълчали, за да се прояви както винаги като шут; а елегантният Юстас стои безучастно долу, защото смята, че на един денди не подобава да носи значка или да прояви внимание към нещо. Да! Отдавнашни дни! Айрин в сива копринена рокля с бледозеленикави отсенки. Той погледна косо Фльор. Почти безжизнено лице… без светлина, без израз! Тази любов продължава да я гризе… Нещастна история! Погледна по-нататък, към лицето на жена си, нарисувано повече от друг път, с малко презрително изражение — макар че, доколкото му е известно, нямаше основание да се държи така. Тя бе приела със странно спокойствие измяната на Профон; а може би неговото „мъничко пътешествие“ беше само заблуждаване? Ако е така, просто нямаше да го удостои с внимание! След като се разходиха около плаца и покрай павилиона, потърсиха масата на Уинифред под палатката на „Клуба на бедуините“. Този нов „смесен“ клуб — за мъже и жени — беше образуван за поддържане на туризма и на един благородник със странно име, при все че баща му, колкото и странно да звучи това, се наричал Леви. Уинифред се бе записала не защото бе пътешествала, а защото разбираше по вътрешен усет, че клуб с такова име и основател непременно ще стигне далеко; и ако човек не се запише в началото, по-късно може и да не му се удаде случай. Палатката, с текст от корана върху оранжев фон и с бродирана на входа зелена камилка, беше най-интересното нещо тук. Пред палатката видяха Джек Кардиган с тъмносиня вратовръзка (той бе играл някога в тима на Хароу) да показва с бамбуковия си бастун как онзи приятел трябвало да удари топката. В ъгъла на Уинифред, където тя отведе новодошлите, бяха вече Имоджин, Бенедикт с младата си жена, Вал Дарти без Холи, Мод и съпругът й; и след като Соумс и двете му дами седнаха, остана още едно свободно място.

— Чакам Проспер — каза Уинифред, — но той е толкова зает около яхтата си!

Соумс хвърли бегло поглед към Анет. Лицето й не трепна! Очевидно беше, че тя знаеше дали този тип ще дойде. Не убягна от погледа му и това, че Фльор също погледна майка си. Ако Анет не зачиташе неговите чувства, трябваше да помисли поне за чувствата на Фльор! Разговорът, воден съвсем безредно, се прекъсваше от забележките на Джек Кардиган за разните „мид-оф“.319 Изреди всички „велики мид-оф“ от памтивека, сякаш те бяха особена расова единица в състава на британския народ. Соумс бе изял омара си и започваше баницата с месо от гълъб, когато чу думите: „Мъничко закъснях, мисис Дарти“, и забеляза, че няма вече нито едно свободно място. Онзи приятел бе седнал между Анет и Имоджин. Соумс продължи усърдно да яде, като разменяше по някоя случайна дума с Мод и Уинифред. Разговорът бръмчеше около него. Чу гласа на Профон:

— Мисля, че грешите, мисис Форсайт. Бох… бих се обзаложил, че мис Форсайт е съгласна с мен.

— За какво? — чу се звънкият глас на Фльор откъм отсрещната страна на масата.

— Казвах, че девойките са такива, каквито са били винаги… Разликата е съвършено мъничка.

— Толкова добре ли ги познавате?

Резкият отговор привлече вниманието на всички и Соумс се размърда неспокойно в лекото зелено кресло.

— Хм! Не зная, но мисля, че те искат да вървят по своя мъничък път, а така, струва ми се, е било и в миналото.

— Наистина ли? О, Проспер! — намеси се спокойно Уинифред. — Ами девойките по улиците, работничките в муниционните фабрики, продавачките в магазините… и тяхното държане веднага бие на очи.

При думата „бие“ Джек Кардиган прекрати историческата си дисертация, а мосю Профон отговори в настъпилата тишина:

— Този стремеж е бил по-рано скрит, сега е явен; нищо повече.

— Но моралът им! — извика Имоджин.

— Моралът им е такъв, какъвто е бил и в миналото, мисис Кардиган; само че сега имат по-големи възможности.

При тази прикрито цинична забележка Имоджин се изсмя кратко. Джек Кардиган полуотвори уста, креслото на Соумс скръцна. А Уинифред каза:

— Това беше прекалено, Проспер.

— Вие какво ще кажете, мисис Форсайт? Не мислите си, че човешката природа си остава все една и съща?

Соумс задуши внезапния порив да стане и да ритне тоя тип. Чу отговора на жена си:

— В Англия човешката природа не е като в другите страни!

Пак проклетата й насмешливост!

— Хм! Аз не познавам добре тази мъничка държава („И слава богу!“ — помисли Соумс)… но бих казал, че водата кипи и в захлупен съд. Всички търсим наслади… и винаги сме ги търсили.

Проклет тип! Цинизмът му беше… направо обиден!

След обяда се разделиха на двойки, за да се разходят за смилане на храната. Въздържайки се от гордост да погледне, Соумс все пак знаеше, че Анет и онзи тип скитат заедно. Фльор беше с Вал — избрала го бе, то се знае, защото е близък с онова хлапе. Сам той тръгна с Уинифред. Вляха се в светлия, обикалящ поток, позачервили се от преяждане; повървяха няколко минути мълчаливо, после Уинифред промълви:

— Бих искала да е върнем четиридесет години назад, братко!

Пред духовния й взор мина безкрайно шествие от собствените й рокли, шити за този празник и плащани от баща й поради вечните парични кризи на Дарти.

— Забавно се живееше все пак. Понякога съжалявам дори за Монти. Какво мислиш за днешното общество, Соумс?

— Превзета безвкусица! Провалът започна с велосипедите и автомобилите; войната го довърши.

— Какво ли още има да дочакаме? — добави Уинифред сънливо след изядената баница с месо от гълъб. — Кой знае дали няма да се върнем към кринолините и широките панталони. Погледни онази рокля!

Соумс поклати глава.

— Пари има, но вяра няма в нищо. Никой не пести за бъдещето. За сегашните младежи животът е кратък… и весел.

— Ах, че шапка! — възкликна Уинифред. — Не зная… Като помисли човек за убитите във войната и така нататък, просто да се смае. Няма друга страна като нашата… Проспер казва, че всички други държави, освен Америка, са фалирали, но американците винаги се обличат според модата у нас.

— А онзи — запита Соумс — наистина ли заминава за Тихия океан?

— О, човек никога не знае къде ще замине Проспер!

— Той именно е знамение на времето, ако искаш да ти кажа — промълви Соумс.

Уинифред го стисна за лакътя.

— Не се обръщай — каза тя тихо. — Само погледни вдясно, в първия ред на трибуните.

Соумс се постара да погледне, доколкото беше възможно при поставеното ограничение. Мъж със сив цилиндър и посивяла брадичка, със слабо, мургаво, набръчкано лице, но с изискана стойка, седеше до жена в зелена рокля, чиито тъмни очи бяха приковани в Соумс. Той веднага сведе поглед към краката си: колко смешно пристъпваха те един до друг! Гласът на Уинифред прошепна до ухото му:

— Джолиън изглежда наистина болен; но винаги е бил човек със стил. А тя не се е променила… освен в косата.

— Защо си разказала на Фльор за онази история?

— Не съм, от другаде е научила. Знаех си, че ще научи.

— Все едно, неприятно. Увлякла се е по сина им.

— Ах, пакостницата! — промълви Уинифред. — А се опитваше да ме заблуди! Какво ще правиш, Соумс?

— Ще постъпя според обстоятелствата.

Продължиха да се движат мълчаливо сред доста плътната тълпа.

— Действително — каза неочаквано Уинифред, — бих могъл да кажеш просто — съдба! Само че изразът е старомоден. Я гледай! Джордж и Юстас!

Едрата фигура на Джордж Форсайт застана пред тях.

— Здравей, Соумс! — поздрави той. — Току-що срещнах Профон и жена ти. Ще ги настигнете, ако поизбързате. Ходил ли си у стария Тимоти?

Соумс кимна; човешкият поток ги раздели.

— Винаги ми е бил приятен Джордж — заяви Уинифред. — Толкова е забавен!

— На мене никога — отвърна Соумс. — Къде е мястото ти? Аз отивам на моето. Фльор може би вече е там.

Той придружи Уинифред до мястото й и се върна на своето, откъдето съзираше неясно дребните, бели, далечни тичащи фигури, долавяше тракането на бухалките, овациите от едната и от другата страна. Нито Фльор, нито Анет! Какво можеше да се очаква от днешните жени! Имаха вече избирателни права! Бяха „еманципирани“… а какво бяха спечелили от това? Ето Уинифред — желае да се върне назад, да започне всичко отново… дори с Дарти! Да можеше да върне миналото… да седи тук, както бе седял през осемдесет и трета или осемдесет и четвърта, преди да бе разбрал, че бракът му с Айрин е разрушен, преди отчуждаването й да бе станало така очевидно, че и при най-добра воля беше вече невъзможно да не го забележи. И сега дори не можеше да разбере защо бе станала така неотстъпчива. Можеше да обича други мъже, не беше лишена от чувство! Само на него, на единствения мъж, който трябваш да обича, бе предпочела да откаже сърцето си. Струваше му се — колкото фантастично да изглеждаше това! — че цялото съвременно отслабване на брачните връзки (макар по форма и закон да бяха същите, както и по времето, когато той се бе оженил за нея!), че цялата съвременна разпуснатост бе произлязла от нейния бунт; струваше му се — колкото и фантастично да изглежда това! — че тя именно бе положила началото, докато накрая всяко почтено владение бе изчезнало или беше на път да изчезне. Всичко изхождаше от нея! А сега… чудесен ред на нещата! Семейства? Как може да съществува семейство без взаимно обладание? Та той не бе имал никога истинско семейство. По своя вина ли? Той бе постъпвал, както смяташе, че е длъжен да постъпи. Наградата? Ония двамата, седнали един до друг на трибуните, и историята с Фльор!

Потиснат от самотата, той помисли: „Няма да ги чакам повече! Те могат да намерят и сами пътя до хотела… ако пожелаят да се върнат!“ Повика едно такси през входа на стадиона и каза:

— Бейзуотър Роуд!

Старите лели никога не му изменяха. У тях беше винаги добре дошъл. Нямаше ги вече наистина, но Тимоти беше все още там.

Смитър стоеше пред отворената врата.

— Мистър Соумс! Аз току-що излязох малко на въздух. Колко ще се зарадва готвачката!

— Как е мистър Тимоти?

— Не съвсем с ума си напоследък, сър; какво ли не приказва! И тази сутрин повтаряше: „Брат ми Джеймс вече остаря.“ Мисълта му се лута, сър, все за своите разправя. Тревожи се за капиталите им. Завчера каза: „Ето например брат ми Джолиън не признава държавните ценни книжа“… и изглеждаше много огорчен от това. Заповядайте, мистър Соумс, заповядайте! Каква приятна изненада!

— Благодаря — отвърна Соумс. — Ще вляза за няколко минути.

— Да — продължи тихо Смитър в хола, където бе проникнал свеж въздух отвън, — през тая седмица никак не сме доволни от него. Той винаги оставяше най-вкусното ядене за накрая; а от понеделник изяжда първо него. Ако сте наблюдавали как се храни куче, мистър Соумс, знаете, че то изяжда най-напред месото. Ние смятахме винаги за много добър знак това, че мистър Тимоти, на тая възраст, оставяше месото за накрая; но трябва да е загубил вече напълно самоконтрола си; и, естествено, изоставя другото ядене. Докторът не обръща внимание на това, обаче — Смитър поклати глава — мистър Тимоти навярно мисли, че трябва да изяде най-хубавото още отначало, защото инак може и да не стигне до него. А това нещо и приказките му ни тревожат.

— Казвал ли е нещо важно?

Не ми е приятно да ви го съобщя, мистър Соумс, но той вече не иска и да знае за завещанието си. Дразни се от него… а това е много странно, след като толкова години искаше всяка сутрин да го види. Завчера каза: „Чакат да ми вземат парите!“ Това ме стресна, защото, както му казах, сигурна съм, че никой не чака за парите му. Просто жалко, че още мисли за пари, на неговата възраст. Окуражих се да му кажа: „Знаете ли, мистър Тимоти, милата ми господарка (имам предвид мис Форсайт, мистър Соумс, мис Ан, която ме изучи, никога не мислеше за пари), казвам, за нея беше важно само доброто име.“ Той ме изгледа, не мога да ви кажа как, и отвърна сухо: „Никому не е дотрябвало доброто ми име.“ Помислете си само — да каже такова нещо! А понякога говори съвсем смислено и на място.

Соумс, загледал през това време една стара гравюра при закачалката, си каза: „Ето нещо ценно!“ и отговори:

— Ще се кача да го видя, Смитър.

— При него е готвачката — изрече Смитър над корсета си. — И тя ще се радва да ви види.

„Не бих желал да доживея такава възраст“ — помисли си Соумс, докато се качваше бавно по стълбите.

На втория етаж се спря и почука. Вратата се отвори, показа се приятното кръгло лице на шейсетгодишна жена.

— Мистър Соумс! — промълви тя. — Та това е мистър Соумс!

Соумс кимна.

— Да, аз съм.

И влезе.

Тимоти седеше на леглото, скръстил ръце на гърдите си, втренчил очи в тавана, където бе увиснала една муха. Соумс застана при долния край на леглото и го загледа.

— Чичо Тимоти! — каза той доста високо. — Чичо Тимоти!

Очите на Тимоти се отделиха от мухата и се изравниха с лицето на госта. Соумс видя как бледният език овлажни потъмнелите устни.

— Чичо Тимоти — започна отново той, — мога ли да ти бъда полезен? Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Ха! — каза Тимоти.

— Дойдох да те видя, да се уверя, че си добре.

Тимоти кимна. Опитваше се, както изглежда, да свикне с това видение.

— Имаш ли всичко, каквото желаеш?

— Не — отвърна Тимоти.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не — повтори той.

— Аз съм Соумс, нали ме помниш, племенникът ти Соумс Форсайт. Синът на брат ти Джеймс.

Тимоти кимна.

— Много ще се радвам да направя каквото мога за теб.

Тимоти му направи знак да се приближи. Соумс отиде по-близо до него.

— Ти… — започна Тимоти с безжизнен глас, — има кажи от мое име… на всички кажи… — и потупа с пръст ръкава на Тимоти, — да се държат… да се държат… държавните ценни книжа се качват. — И кимна три пъти.

— Добре — отвърна Соумс. — Ще има кажа.

— Да — потвърди Тимоти и като втренчи пак очи в тавана, добави: — Ах, тая муха!

Необикновено развълнуван, Соумс погледна приятното пълничко лице на готвачката, набръчкано от постоянното навъртане около печката.

— Това ще му бъде от голяма полза, сър — каза тя.

Тимоти промърмори нещо; но той говореше явно на себе си и Соумс излезе с готвачката.

— Как бих искала да ви приготвя мус от ягоди, мистър Соумс, както едно време; вие толкова много го обичахте! Довиждане, сър; наистина ни зарадвахте.

— Грижете се за него, Джейн; много е остарял.

Стисна сбръчканата й ръка и слезе. Смитър още стоеше на въздух пред входа.

— Как го намирате, мистър Соумс?

— Хм! — промълви Соумс. — Позагубил е връзката с живота.

— Да — отвърна Смитър. — Страхувах се, че така ще ви се стори, като дойдете направо отвън и го видите докъде е стигнал.

— Смитър — каза Соумс, — ние всички сме ви безкрайно задължени!

— О, не говорете така, мистър Соумс! За нас е удоволствие… той е прекрасен човек.

— Да-а. Довиждане. — сбогува се Соумс. И се качи в таксито. „Качват се! — помисли той. — Качват се!“

Щом пристигна в хотела в Найтсбридж, той отиде във всекидневната и позвъни за чай. Нито Анет, нито Фльор се бяха прибрали! Самотата отново го потисна. Ах, тези хотели! Какви чудовищно големи заведения бяха станали! Припомни си времето, когато нямаше нищо по-голямо от „Лонг“ и „Браун“, „Морли“, „Тейвистър“… когато поклащаха глави, щом се споменеше „Лангхем“ и „Гранд хотел“. Хотели и клубове… клубове и хотели, нямаха край днес! И Соумс, току-що наблюдавал на стадион „Лорд“ чудото на традицията и непредвидимостта, се унесе в мисли за промените, настъпили в тоя Лондон, където се бе родил преди шейсет и пета години. Все едно дали държавните ценни книжа се качваха, или не, Лондон бе станал чудовищен град! Нямаше втори като него на света, освен може би Ню Йорк! Днешните вестници можеха да изпадат в истерия; но всеки, който помнеше — както го помнеше той — Лондон от преди шейсетте години и го виждаше сега, разбираше каква плодотворност и възможности крие богатството. Трябваше само да не си губят ума, а да се стремят неуморно към него. Та той помнеше улиците с калдъръм и файтоните с воняща слама на пода! А какво ли не би могъл да има разкаже старият Тимоти, ако бе запазил паметта си! Можеше да има много неуредици, хората се суетяха и бързаха, но тук бяха Лондон и Темза, а зад — тях Бритнаската империя, разпростряла се докрай света. „Държавните ценни книжа се качват!“ Не би се изненадал ни най-малко! Всичко зависеше от хората! И цялата булдогска упоритост на Соумс се отрази за миг в сивите му очи, загледали някаква викторианска гравюра на стената. Хотелът бе купил три дузини от тоя вид! Старите гравюри в някогашните странноприемници заслужават да се видят — някоя ловна сценка или Кариерата на обесника320… но това тук беше сантиментална глупост… Да, викторианското изкуство бе изчезнало! „Кажи им да се държат!“ — бе поръчал Тимоти. За какво да се държат обаче в това съвременно стълпотворение от „демократически принципи“? И частната собственост дори бе заплашена! При мисълта, че частната собственост може да изчезне, Соумс бутна чая настрана и отиде до прозореца. Само като си представеше, че ще може да притежава част от природата толкова, колкото тълпата притежава цветята, дърветата, езерата в Хайд парк! Не, не! Частната собственост е в основата на всичко, което си заслужава да владеем. Човечеството е позагубило малко от здравия си разум, както кучетата го позагубват понякога при пълнолуние и се измъкват да поскитат нощем; но и човечеството знае като кучетата къде са му топлата постеля и хлябът с масълцето и непременно ще се завърне към единствения дом, който заслужава да притежаваме — към частната собственост. Човечеството се е вдетинило днес, като стария Тимоти… и изяжда първо най-вкусното парче!

Чу шум зад себе си и видя, че жена му и дъщеря му са се върнали.

— Върнахте се, значи! — запита той.

Фльор не отговори; погледна за миг и него, и майка си, после отиде в своята спалня. Анет си наля чашка чай.

— Заминавам за Париж при майка си, Соумс.

— О, при майка си ли?

— Да.

— За колко време?

— Не зная.

— Кога заминаваш?

— В понеделник.

Наистина ли отиваше при майка си? Странно, колко безразлично му беше това. Странно, колко ясно бе разбрала тя, че му беше безразлично, стига да няма скандал. И изведнъж видя отчетливо между себе си и нея лицето, което бе зърнал следобед — лицето на Айрин.

— Ще ти трябват ли пари?

— Благодаря; имам достатъчно.

— Добре. Съобщи ни, когато решиш да се върнеш.

Анет остави кейка, който въртеше в пръстите си, погледна изпод почернените си ресници и каза:

— Нещо да предам на maman?

— Почитанията ми.

Тя се протегна с ръце на кръста и отвърна на френски:

— Какво щастие, че никога не си ме обичал, Соумс!

После стана и напусна стаята. Соумс беше доволен, че бе говорила на френски — така не се налагаше сякаш да й отговаря. И пак онова лице… бледо, тъмнооко, все още прекрасно! Дълбоко в него трепна нещо топло, като искрици, тлеещи под купчината рехава пепел. И това увлечение на Фльор към нейния син! Странна случайност! Но съществува ли на тоя свят случайност? Човек върви по улицата и една тухла го чуква по главата. Това е случайност без съмнение. Но тук! „По наследство!“ — бе казала Фльор? Тя… Да, тя щеше „да се държи“.

Джолиън старши се разхожда

Двоен подтик накара Джолиън да каже на закуска на жена си:

— Да отидем на състезанието!

„Необходимо беше“… нещо да заглуши тревогата, изживяна през последните шест часа, след като Джон бе довел Фльор у дома им. „Необходимо беше“ и да се заглуши мъчителния спомен у този, който знаеше, че може всеки миг да го загуби.

Преди петдесет и осем години Джолиън бе станал итънец, защото на Джолиън старши бе хрумнало да го причисли към най-скъпата класа на избраниците. Година след година бе отивал той от Станхоп Гейт на стадион Лорд с баща си, чиято младост в двайсетте години на деветнадесети век бе минала през шлифовката на крикета. Джолиън старши казваше, без да се стеснява, „хвърляне“, „точно попадение“, „половин“ и „три четвърти“ точка, а Джолиън младши трепереше от невинен младежки снобизъм да не би някой да чуе тия приказки на родителя му. Той се вълнуваше само в тази висша сфера — крикета, — защото иначе баща му, с Кръмските си бакенбарди, беше винаги негов beau ideal321. При все че сам не бе се числил никога към избраниците, поради вродената си изисканост и равновесие Джолиън старши не бе изпадал никога в простащина. Какво удоволствие беше, след като е викал с цилиндър в уморителната горещина, да се върне с баща си в къщи с каретата, да се изкъпе, да облече друг костюм и да продължи към „Дизюниън“, за да вечеря с рибки, котлети и щрудел; после и двамата — старият и младият денди — да отидат, със светли кожени ръкавици, на опера или на театър. А в неделен ден, след приключването на мача и съответното оставяне на цилиндъра, да отиде със специална кола заедно с баща си в „Корона и скиптър“, на терасата над реката… в златното време на шейсетте години, когато светът беше прост, дендите — блестящи, Демокрацията не беше още родена, а… книгите на Уайт Мелвил322 се издаваха една след друга.

При следващото поколение, към което принадлежеше синът му Джоли, със синчеца на Хароу в петлицата — по хрумване на Джолиън старши внукът бе причислен към една степен по-евтини избраници, — Джолиън пак се бе вълнувал от мача и се бе връщал към прохладата на лехите с ягоди в Робин Хил, към билярда следобед, а синът му се бе старал да изглежда страшно разочарован, изморен и възмъжал. През тези два дни всяка година бяха оставали с Джоли съвсем сами в света… всеки на страната на своя колеж… пред току-що родилата се Демокрация.

И така, Джолиън изнамери един сив цилиндър, поиска от Айрин парченце светлосиня панделка и предпазливо, спокойно, с автомобил, влак и такси стигна до стадион „Лорд“. Там, до Айрин в зелена рокля и черен суташ, той наблюдаваше играта и усещаше как някогашното вълнение потръпва в него.

Но мина Соумс и денят бе провален. Лицето на Айрин се изкриви от стиснатите устни. Нямаше смисъл да остават тук, за да гледат как Соумс или дъщеря му ще се изнизват пред тях като десетична дроб. И той каза:

— Слушай, мила, ако ти дотегна… да си вървим.

Вечерта се почувства съвсем отпаднал. Като не желаеше Айрин да го види в такова състояние, почака, докато тя започне да свири, и тогава се измъкна в малкото студио. Отвори високия прозорец за хладина, а вратата — за да чува музиката; настани се в старото кресло на баща си, затвори очи, облегна глава на изтърканата кафява кожа. Като тази част от сонатата на Цезар Франк бе бил животът му с Айрин — една божествена терца. А изведнъж — тази история… тази мъчителна история с Джон! На ръба между съзнанието и задрямването той почти не разбираше насън ли усеща мириса на пура и сякаш виждаше баща си в мрака, през затворените си очи. Образът се очертаваше, изчезваше, появяваше се отново. Струваше му се, че в самото кресло, където беше седнал, вижда баща си в черен редингот, кръстосал нозе, да полюлява очилата с палеца и показалеца; вижда големите бели мустаци, хлътналите очи, които поглеждаха изпод купола на челото, сякаш търсеха неговите, и му казваха: „Готов ли си, Джо? Ти трябва да решиш. Тя е жена!“ О, как позна баща си в тази фраза; как цялата Викторианска епоха изникна заедно с нея! И своя отговор: „Не, побоях се. Побоях се да не огорча нея, Джон и себе си. Имам болно сърце. Побоях се.“ Но старите очи, толкова по-стари и толкова по-млади от неговите собствени, настояваха: „Касае се за твоята жена, за твоя син, за твоето минало. Бори се, моето момче!“ Беше ли това съвет от блуждаещ призрак, или бащинското чувство продължаваше да живее в сина? И пак този дъх на пура — от напоената с него стара кожа. Добре, ще се бори, ще пише на Джон, ще обясни всичко — черно на бяло! Изведнъж усети, че започна да диша с мъка, че се задушава, сякаш сърцето му се е подуло. Стана и излезе на въздух. Звездите светеха по-ярко от всеки друг път. Зави по терасата към другата страна на къщата и оттам, през прозореца на салона, видя Айрин пред пианото, с озарени от светлината сребристи коси; изглеждаше вглъбена в себе си, отпуснала ръце, втренчила някъде напред тъмните си очи. Джолиън видя как вдигна ръце и ги сключи до гърдите си. „За Джон — помисли той. — Само за Джон. Аз вече преставам да съществувам за нея… Съвсем естествено!“

Измъкна се обратно, като внимаваше да не го види.

На другия ден, след една тежка нощ, се зае със задачата си. Пишеше с мъка и често задраскваше:

Дотук Джолиън бе успял да запази някакво подбие на насмешливост, но отсега нататък темата го увлече.

След като свърши изповедта, Джолиън облегна длан на хлътналата си буза и започна да препрочита написаното. Там имаше фрази, които го огорчаваха така дълбоко, щом помислеше, че Джон ще ги чете, че едва не скъса писмото. Да говори за подобно неща с едно момче — със собствения си син! — да ги говори за собствената си жена, за майката на сина си, се струваше ужасно за неговата сдържана форсайтовска душа. Но как — ако не ги разкаже — би накарал Джон да разбере действителността, дълбоката пукнатина, неизлечимата рана? Как би оправдал без тях искането синът му да задуши своята любов? По-добре би било в такъв случай нищо да не пише!

Сгъна изповедта и я прибра в джоба си. Беше — слава богу! — събота; имаше време да помисли до неделя вечер, защото, и да го пусне сега, то нямаше да стигне до Джон преди понеделник. Той изпита странно облекчение от тази отсрочка, както и от факта, че — все едно дали ще го изпрати, или не — бе написал писмото!

В розариума, засаден върху мястото на папратите, той видя Айрин, с кошница в ръка, да подрязва и почиства храстите. Струваше му се, че не остава никога без работа и почти й завиждаше сега, когато сам бе почти винаги принуден да почива. Слезе при нея. Тя вдигна ръка с изцапана ръкавица и се усмихна. От вързаното под брадичката дантелено фушу, закрило косите, овалното лице с още тъмни вежди изглеждате съвсем младо.

— Зелените мухи са ужасни тази година, макар че застудя. Изглеждаш уморен, Джолиън.

Той извади писмото от джоба си.

— Написах това нещо. Мисля, че трябва да го прочетеш.

— За Джон ли?

Лицето й се промени, просто помръкна изведнъж.

— Да. Разкрих греха.

Подаде й писмото и тръгна между розите. След малко, видял, че е свършила четенето и стои неподвижна, стиснала в отпуснатата си ръка изписаните листове, той се върна при нея.

— И така?

— Чудесно изразено. Не виждам как би могло да се каже по-добре. Благодаря ти, мили.

— Желаеш ли да премахна нещо?

Тя поклати глава.

— Не; за да може да разбере, Джон трябва да узнае всичко.

— Така мислех и аз… но все пак ми е противно!

Струваше му се, че нему това е сякаш по-противно, отколкото на нея… За него беше много по-леко да разговаря по сексуални въпроси с жена, отколкото с мъж; освен това Айрин беше много по-естествена и пряма, без неговата дълбока форсайтовска потайност.

— Не зная дали той ще разбере и сега, Джолиън. Толкова е млад; и почти плах пред физическата любов.

— Наследил е това чувство от баща ми, който беше стеснителен като девойка в тия въпроси. Дали не ще бъде по-добре да напиша всичко това, като кажа само, че си ненавиждала Соумс?

Айрин поклати глава.

— Ненавистта е само дума. Не дава никаква представа за нещата. По-добре е да си остане както е.

— Добре. Ще го изпратя утре.

Тя вдигна лице към неговото и Джолиън я целуна пред многото обвити в зеленина прозорци на големия дом.

Изповедта

Късно тоя ден Джолиън задряма в старото кресло. На коленете му стоеше захлупена La rôtisserie de la reine Pédauque324 и, тъкмо преди да заспи, той мислеше: „Дали нашият народ ще обикне някога действително французите? Дали ще ни обикнат те?“ Сам той ги бе обичал винаги, свикнал беше с духовитостта, вкусовете, кухнята им. Неведнъж преди войната бе посещавал с Айрин Франция, когато Джон беше в частен пансион. Но французите… можеше да ги обича само англичанин, който умее да ги гледа с безпристрастното око на естет! И с това тъжно заключение бе задрямал.

Когато се събуди, видя Джон, застанал между него и прозореца. Момчето бе дошло очевидно от градината и го чакаше да се събуди. Джолиън се усмихна, още полусънен. Колко мило изглеждаше това дете — чувствително, нежно, откровено! Изведнъж сърцето му се сви жестоко; той почти изтръпна. Джон! Изповедта! Направи усилие да запази самообладание.

— О, Джон! Откъде изскочи?

Синът му се наведе и го целуна по челото.

Едва сега Джолиън забеляза изражението на момчето.

— Дойдох си, за да ти кажа нещо, татко.

Джолиън правеше отчаяно усилие да успокои неприятното усещане в гърдите си.

— Добре, седни, моето момче. Видя ли майка си?

— Не.

Руменината по лицето му се смени изведнъж от бледност; той седна върху страничното облегало на старото кресло — както в отдавна миналите дни самият Джолиън бе седял до баща си, настанен в същото кресло. Кацваше той на това място до деня на разрива между него и баща му… Нима бе доживял до също такъв миг със своя син? Цял живот бе ненавиждал от дън душа сцените, вървял бе безшумно по избрания път, оставяйки и другите да следват своя. И ето че сега, в края на този път, му предстоеше изглежда сцена, много по-мъчителна от всички, които бе отбягвал. Спусна наличника пред вълнението и зачака сина си да заговори.

— Татко — започна бавно Джон, — ние с Фльор се сгодихме.

„Точно така“ — помисли Джолиън, дишайки с мъка.

— Зная, че вие с мама не одобрявате нашето намерение. Фльор ми каза, че преди да се омъжи за теб, мама е била сгодена с баща й. Аз не зная, разбира се, какво е имало всъщност. Но то е било преди цяла вечност. Аз я обичам, татко; и тя казва, че ме обича.

Джолиън издаде странен звук — полусмях, полустон.

— Ти си на деветнайсет години, Джон, аз — на седемдесет и две. Как бихме могли да се разберем по такъв въпрос?

— Ти обичаш мама, татко, и можеш да разбереш чувствата ни. Не е справедливо да допуснеш миналото да осуети щастието ни, нали?

Изповед пред една неизбежна изповед, Джолиън реши все пак да я отбегне, доколкото е възможно. И сложи ръка върху рамото на сина си.

— Слушай, Джон! Мога да те отклоня, като ти кажа, че и двамата сте много млади, не познавате добре собствените си чувства и намерения и така нататък. Но ти няма да ме послушаш, а освен това и няма смисъл… Младостта за нещастие се лекува сама. Ти говориш леко за „миналото“, без да знаеш — както сам каза — какво се е случило тогава. А сега кажи ми, дал ли съм ти някога основание да се съмняваш в думите ми или в любовта ми към тебе?

В един не така тревожен момент би му се сторило може би забавно да погледне борбата, предизвикана от думите му — крепкото ръкостискане, с което синът му поиска да го успокои, и ужаса, изписан на лицето му от последиците на това успокоение; но сега почувства само признателност за ръкостискането.

— Много добре. Можеш да повярваш следователно на това, което ще ти кажа. Ако не се откажеш от своето увлечение, ще направиш майка си нещастна до края на живота й. Повярвай ми, мили, миналото — каквото и да е било — не може да бъде погребано… наистина не може.

Джон стана от облегалото на креслото.

„Девойката! — помисли Джолиън. — Ето я застанала пред него… като самия живот… настойчива, любеща, прекрасна!“

— Не мога, татко; как бих могъл… само за това, че ти казваш? Не мога, разбира се!

— Ако знаеше цялата истина, Джон, би се отказал без колебание. Би бил длъжен да се откажеш. Нима не можеш да ми повярваш?

— Откъде знаеш какво бих решил? Аз я обичам, татко, повече от всичко на света!

Лицето на Джолиън се сгърчи, той заговори измъчено и бавно:

— Дори от майка си ли, Джон?

По изражението на сина си, по стиснатите му пестници Джолиън разбра напрегнатата борба, която ставаше в него.

— Не зная — избухна Джон. — Не зная! Но да се откажа от Фльор за нищо… заради нещо, което не разбирам, заради нещо, което не вярвам и наполовина да е толкова важно, както ми се представя… Това ще ме накара… ще ме накара…

— Ще те накара да сметнеш, че сме несправедливи, че ти пречим… да. Но така ще бъде все пак по-добре, отколкото да продължаваш по тоя път.

— Не мога. Фльор ме обича, аз я обичам. Вие искате да ви вярвам; защо сами не ми вярвате, татко? Не, няма да разпитваме… все едно, че нищо не е имало. Само ще обикнем още повече и теб, и мама.

Джолиън пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си, но я извади празна; само местеше език зад стиснатите зъби.

— Помисли, Джон, какво беше майка ти за теб! Тя няма никого освен теб; аз не ще изкарам още дълго.

— Защо? Не е честно да… Защо?

— Защото — заяви почти студено Джолиън, — защото така казват лекарите. Само затова.

— О, татко! — извика Джон и се разплака.

Този изблик на слабост у сина, който не бе заплакал нито веднъж след десетгодишната си възраст, страшно развълнува Джолиън. Той разбра напълно колко невероятно меко беше сърцето на малкия, колко дълбоко ще страда той от тази история и в живота изобщо. И протегна безпомощно ръка, защото не желаеше — а всъщност и не смяташе — да стане.

— Недей, мили — промълви той. — Или ще разплачеш и мене!

Джон заглуши мъката си и остана неподвижен, отвърнал лице.

„А сега? — помисли Джолиън. — Какво да кажа, за да го трогна?“

— Да не забравя: не казвай на мама — започна той; — стигат й страховете за теб. Зная какво чувстваш, Джон, но ти познаваш достатъчно добре и нея, и мене, затова можеш да разбереш, че ние не бихме желали да опропастим щастието ти с нищо. Та то е нашата едничка цел; аз, във всеки случай, мисля само за твоето и нейното щастие, тя — само за твоето. А бъдещето и на двама ви е поставено на карта. Джон се обърна. Лицето му беше смъртнобледо; дълбоко хлътналите очи пламтяха.

— Но какво има? Какво има? Защо не ми казвате?

Разбрал, че е победен, Джолиън пъхна отново ръка във вътрешния си джоб и остана така цяла минута, задъхан, затворил очи. Мина му през ум: „Имах дълготрайни сполуки… имах и горчиви мигове… но този е най-горчивият от всички!“ Извади ръка заедно с писмото и каза уморено:

— Слушай, Джон, ако не беше дошъл днес, щях да ти изпратя това нещо. Исках да пощадя и тебе, и майка ти, и себе си, но виждам, че е невъзможно. Прочети го, а пък аз ще отида в градината.

И се надигна да стане.

Взел вече писмото, Джон избърза:

— Не, аз ще изляза.

Джолиън се отпусна отново на креслото. Голяма синя муха избра този миг да избръмчи яростно край него; звукът беше приятен — все по-добър от нищо… Къде бе отишло момчето да чете това писмо? Противно писмо… Противна история! Жестока… Жестока за Айрин… за Соумс… за тия две деца… за самия него! Сърцето му биеше болезнено ускорено. Живот… с любовта… труда… красотата… страданието… и край. Приятен… прекрасен въпреки всичко; докато един ден съжалиш, че си се родил. Живот… който те похабява. Но все пак не ти вдъхва желание да умреш… най-злостното му коварство! Грешка е да имаш сърце! Мухата забръмча отново, внасяйки летния зной, звуци и дъх — да, дори дъха! — на зрели плодове, изсъхнала трева, сочни шубраци и ванилен дъх на крави! А нейде там, сред тия ухания, Джо ще чете онова писмо, ще обръща и мачка смутено страниците… с разбито сърце! Тази мисъл го прониза жестоко. Джон беше така чувствителен, добросъвестен и нежен… Несправедливо беше наистина, дори съвсем несправедливо! Припомни си как Айрин му каза веднъж: „Никога не се е раждало на тоя свят същество, така любящо и заслужаващо любов, като Джон.“ Бедничкият Джон! Целият му мир се разлетя на късчета в един летен следобед! Младостта възприема така остро всичко! Разтърсен, измъчен от мисълта, че младостта възприема всичко толкова остро, Джолиън стана от креслото и отиде до прозореца. Момчето не се виждаше никъде. Джолиън излезе. Ако може да му помогне с нещо тоя миг… трябваше да го стори!

Мина през шубраците, надникна в градината — никакъв Джон! Нямаше го и при прасковите и кайсиите, започнали вече да зреят и да се зачервяват. Отмина тъмните спирални кипариси и излезе на полянката. Къде бе отишло това момче? Дали бе избягало в горичката — в някогашния свой резерват? Джолиън прескочи събраните купчини сено. В понеделник щяха да го направят на купи, а на другия ден да го извозят, ако не завали дъжд. Неведнъж бяха минавали заедно през полянката… ръка за ръка, когато Джон беше малко момче. Да-а! Златният век свършва, щом минеш десетте години! Стигна до езерото, където мухи и комари се рееха над светлата вода и тръстиките, и навлезе в горичката. Беше прохладно, миришеше на борика. Но Джон не беше и тук! Повика го. Никакъв отговор. Изнервен, разтревожен, забравил собствената си физическа болка, той седна на поваления ствол. Сбъркал бе, че остави момчето да излезе с онова писмо; трябваше още отначало да го задържи при себе си! Страшно смутен, тръгна обратно. Пред стопанските сгради повика отново и надникна в тъмния краварник. Там, на хладина, сред мирис на ванилия и амоняк, трите олдърнейски крави преживяха спокойно, далеч от мухите; току-що издоени, те чакаха вечерта, когато ще ги пуснат пак в по-долната ливада. Едната обърна ленивата си глава с лъскаво око; Джолиън зърна слюнка на долната устна. В своята нервна възбуда виждаше ясно всичко… всичко, което на времето си бе обичал и се бе опитвал да рисува… това чудо от светлини, сенки и багри. Нищо странно, че преданието е поставило Христос в ясли — какво по-трогателно от очите и луннобелите рога на преживяща крава в топлия полумрак! Той повика отново. Никакъв отговор! Побърза да излезе от горичката и покрай езерото се изкачи до хълма. Странна ирония би било — помисли той, — ако Джон е узнал жестоката истина в същата горичка, където някога майка му и Босини бяха дръзнали да признаят своята любов. Където сам той, седнал на поваления ствол в неделното утро, когато се бе върнал от Париж, бе разбрал ясно, че Айрин е за него всичко на света. И тъкмо това място трябваше да избере иронията, за да разкъса булото пред нейния син! Но нямаше го и тук! Къде бе отишъл? Трябваше да намери бедното дете!

Проникнал слънчев лъч изостри за възбудените му сетива красотата на следобеда с високите дървета и удължаващите се сенки, със синевата и белите облаци, с мириса на сено и гукането на гълъбите, с цветята, извисили глави. Отиде в розариума и прелестта на внезапно огрените рози му се стори неземна. „Розата, тая испанка!“325 Три чудни слова! Там бе стояла Айрин, до храста с тъмночервените рози; стояла бе да прочете писмото и да реши, дали Джон трябва да узнае всичко! Той знаеше вече! Погрешно ли беше решила? Джолиън се наведе да помирише една роза; нямаше нищо по-нежно от кадифения листец на роза освен, разбира се, шията на Айрин! Той продължи по ливадата нагоре, до дъба. Блестяха само върховете му, защото внезапния слънчев лъч се бе скрил зад къщата; сянката долу беше гъста, блажено прохладна… а толкова му беше горещо! Спя за миг, хвана се за въжето на люлката… Джоли, Холи… Джон! Старата люлка! И изведнъж се почувства ужасно, смъртно зле. „Прекалих! — помисли той. — Наистина прекалих!“ Тръгна със залитане към терасата, завлече се по стълбите и падна до стената на къщата. Полежа така задъхан, заровил лице в орловите нокти, които бяха посадили и отглеждали с Айрин, за да бъде уханен въздухът под прозорците им. Но в уханието се намесваше ужасна болка. „Любов моя! — помисли той. — Сине мой!“ Промъкна се с усилие през стъклената врата и се отпусна в креслото на Джолиън старши. Книгата беше все там, и моливът в нея. Той го взе, надраска някаква дума на отворената страница… Ръката му се отпусна… Така става… значи!

Страхотна болка… и пълен мрак…

Айрин

Щом изхвръкна с писмото в ръка, уплашен и смутен, Джон изтича по терасата, покрай ъгъла на къщата, облегна се на обвитата в зеленина стена и разкъса плика. Писмото беше дълго… много дълго! Това увеличи страха му; той зачете. Когато стигна до думите: „… се омъжила за бащата на Фльор“, всичко сякаш се завъртя пред него. Беше под някакъв прозорец, влезе оттам, мина през гостната и хола и се качи в стаята си. Разхлади лицето си със студена вода, седна до леглото и продължи да чете, оставяйки до себе си всеки прочетен лист. Почеркът на баща му се четеше лесно — Джон го познаваше много добре, при все че нито едно от писмата, които бе получавал досега, не беше и на четвъртината от днешното. Четеше с притъпено чувство — въображението му работеше наполовина. Едно нещо разбра ясно при това четене — мъката, която баща му е трябвало да изпита при писането на това писмо. Остави и последния лист и, в някаква умствена и нравствена безпомощност, зачете отново първия. Всичко му се струваше противно… мъртво и противно. После усети изведнъж, че го обля гореща вълна на ужас и покруса. Скри лице в ръцете си. Майка му! Бащата на Фльор! Взе писмото и продължи да чете машинално. И пак се върна чувството, че всичко това е мъртво и противно; неговата собствена любов е така различна! Писмото гласеше, че майка му… и баща й! Ужасно писмо!

Собственост! Нима съществуваха мъже, които смятаха жените за своя собственост? Срещнати по улицата или на село лица изникнаха пред него — червени като сушена риба; сурови и тъпи; превзети, сухи, зли — стотици, хиляди лица! Как можеше да знае какво мислят и вършат мъжете с такива лица? Улови в ръце главата си и простена. Майка му! Взе отново писмото и продължи да чете. „Ужас и отвращение… У майка ти е са живи и до днес… но децата ви… внуци… на човека, който я е притежавал някога така, както се притежава робиня…“ Той стана от леглото си. Това жестоко, призрачно минало, дебнещо да убие любовта му и любовта на Фльор, беше действителност, иначе баща му не би писал никога тия неща. „Защо не ми казаха още тогава — помисли той, — още в деня, когато видях за пръв път Фльор? Знаеха, че съм я видял. Страхували са се, а сега… стигнах дотук!“ Сломен от мъка, по-силна от разума и мисълта му, той се скри в най-тъмния ъгъл на стаята и седна на пода. Сви се като нещастно животинче. Тъмнината го утешаваше, а подът го връщаше към дните, когато нареждаше по него войничетата си за битки. Сгушен, с разрошени коси, обгърнал с ръце коленете си, седеше той там, без сам да знае откога. В това пълно униние го стресна отварянето на вратата откъм стаята на майка му. Щорите на прозореца, затворени през време на отсъствието му, бяха спуснати и от мястото, където стоеше, той можа само да чуе стъпките и шумоленето на роклята й, докато най-после видя зад леглото и самата нея, застанала пред тоалетната масичка. Тя държеше нещо в ръка. Той стаи дъх, с надежда, че тя няма да го забележи и ще си отиде. Видя я, че пипна няколко неща по масичката, сякаш търсеше в тях сила, после се обърна към прозореца — от глава до пети сива като призрак. Само мъничко да обърне глава — и ще го зърне! Устните й мръднаха:

— О, Джон!

Говореше на себе си; тонът на гласа й прониза сърцето на Джон. Това, което тя държеше в ръка, беше малка снимка. Обърна я към светлината, продължи да я гледа… съвсем мъничка снимчица. Джон я позна — неговата снимка като малко момченце, която тя носеше винаги в чантичката си. Сърцето му затуптя по-силно. И изведнъж, сякаш го бе чула, тя обърна очи и го видя. При внезапното й възклицание и движението, с което притисна до гърди снимката, той се обади:

— Да, аз съм.

Тя се приближи до леглото и седна съвсем близо до него, все още притиснала ръце до гърдите си; в нозете й бяха разпилените по пода листа от писмото. Седеше изправена, ръката й се вкопчи в ръба на леглото. Най-после заговори:

— И така, Джон, виждам, че вече знаеш.

— Да.

— Вижда ли татко?

— Да.

Последва дълго мълчание, най-после тя прошепна:

— О, милото ми дете!

— Няма нищо. Не се тревожи.

Чувствата му бяха така бурни и противоречиви, че той не смееше да мръдне — от огорчение, отчаяние и странен копнеж да усети на челото си ласката на нейните ръце.

— Какво ще правиш?

— Не зная.

Ново продължително мълчание. Тя стана. Постоя миг неподвижна, помръдна леко пръсти и каза:

— Мое скъпо, мило дете, не мисли за мене… мисли за себе си.

Заобиколи леглото откъм долния му край и се прибра в стаята си.

Джон се обърна — свит на топка, като таралеж — към своя ъгъл.

Двайсет минути може би минаха, преди да го стресне вик. Откъм терасата отдолу. Той скочи уплашено. Викът се повтори:

— Джон!

Викаше го майка му! Той изтича по стълбите, през празната трапезария, в студиото. Майка му бе коленичила пред старото кресло, а баща му лежеше в него, съвършено бял, с клюмнала на гърдите глава, стиснал молив в ръката, отпусната върху отворената книга — така неподвижна, както Джон не бе я виждал досега. Майка му го погледна обезумяла и каза:

— О, Джон!… Той е мъртъв… мъртъв!…

Джон също коленичи, наведе се през облегалото, на което преди малко бе седял, и долепи устни до челото. Студено като лед! Как можеше… Как можеше татко да е мъртъв, когато само преди един час… Майка му бе обгърнала с ръце коленете, притискаше гърди до тях.

— Защо… защо не бях при него? — чу той шепота й. После зърна на отворената страница разкривено написаното с молив „Айрин“ и се разплака. За пръв път виждаше той смърт и неизразимото й безмълвие заличи всяко друго чувство в него; всичко беше следователно само предисловие към това! Любовта, животът, радостта, тревогите, грижите, движението, светлината и красотата бяха само увод към страшното бяло безмълвие. То се отпечата дълбоко в съзнанието му: всичко му се стори изведнъж дребно, празно, кратко. Успя най-после да се овладее, стана и повдигна майка си.

— Мамо, не плачи… мамо!

Няколко часа по-късно, когато вече бе свършено всичко, което трябваше да се направи, и майка му си легна, той отиде да постои сам при баща си, положен на леглото и покрит с бял чаршаф. Дълго стоя загледан в това лице, което никога не се бе гневило… което бе винаги насмешливо и добро. „Да бъдеш добър и да вървиш винаги към целта си — това е всичко!“ — бе казал някога баща му. Как прекрасно бе постъпвал той винаги в съгласие с тази своя философия! Сега разбра — баща му отдавна е знаел, че краят ще бъде внезапен… Знаел е, но не бе казал нито дума. Джон го гледаше с любов и страхопочитание. Страдал бе самотно само заради майка му и него! Собствената му мъка изглеждаше така дребна сега, когато гледаше това лице. И името, едва надраскано върху оная страница! За сбогом. Сега вече майка му нямаше никого освен него! Приближи се до мъртвото лице, съвършено непроменено и, все пак, съвършено различно. Баща му бе казал някога, че не вярва съзнанието да надживява човека или, ако го надживява, то ще е само до единствения жизнен предел на тялото, до естественото изчерпване на жизнените сили; и ако тялото е пострадало поради злополука, прекалявания, тежко заболяване, съзнанието може да просъществува, докато — без никаква външна намеса в естествения му път — се изчерпи докрай. Това бе поразило Джон, защото не бе чувал от никого подобно предложение. Когато сърцето изменя по такъв начин… сигурно не е съвсем естествено! Може би съзнанието на баща му е в стаята, заедно с него. Над леглото беше портретът на бащата на баща му. И неговото съзнание може би е живо; и на брат му… несъщия му брат, загинал в Трансваал. Дали бяха всички край това легло? Джон целуна баща си по челото и се прибра на пръсти в стаята си. Вратата на стаята на майка му беше открехната; явно беше, че е идвала тук — приготвила му бе всичко, дори бисквити и топло мляко, а писмото не се виждаше вече на пода. Той изпи млякото и похапна, гледайки как угасва последния дневен светлик. Не се опита да надникне в бъдещето — гледаше само тъмните клони на дъба, високи до прозореца, и изпитваше чувството, че животът е спрял. По някое време през нощта, както се обръщаше в неспокойния си сън, му се стори, че вижда нещо бяло и неподвижно край леглото и се стресна.

Гласът на майка му каза:

— Аз съм, мили!

Ръката й върна леко главата му към възглавницата и бялата й фигура изчезна.

Сам! Заспа отново в тежък сън и сънува, че вижда как името на майка му се вие около леглото.

Соумс размишлява

Съобщението в Таймс за смъртта на братовчед му Джолиън почти не засегна Соумс. Умрял бе, значи, тоя приятел! Не можеше да се каже, че бяха се обичали. Дълбоката омраза бе угаснала отдавна в сърцето на Соумс и той не бе допуснал съживяването й, но тази внезапна смърт му се стори все пак едно поетично възмездие. Двайсет години този човек се бе радвал на жената и къщата, които му бе отнел — а ето че бе умрял! В некролога, напечатан малко по-късно, се отдаваше — според Соумс — прекалено голяма почит на Джолиън. Говореше се за „старателния и приятен художник, чието творчество бяхме свикнали да считаме за най-добрия и верен образец на акварела от края на Викторианската епоха“. Соумс, предпочитал почти машинално Моул, Морпин и Казуел Бей и отминавал винаги с изразено презрение картините на братовчед си, бе обърнал шумно страницата на Таймс.

Тази сутрин трябваше да отиде в града по някои Форсайтови дела и съвсем ясно забеляза, че Градман го поглежда отстрани над очилата си. От стария чиновник се излъчваше сдържано задоволство. Миналото като че изцяло се бе просмукало в него. Човек сякаш го чуваше как мисли: „Мистър Джолиън… да-а! На моите години, а си отиде… бедният! Колко ли е тежко на съпругата му! Хубава жена беше. Но всички сме смъртни! И вестниците пишат за него. Странни неща!“ Всъщност настроението на Градман принуди Соумс да свърши необикновено набързо няколко прехвърляния по договори за наеми.

— А по прехвърлянето за мис Фльор, мистър Соумс?

Промених решението си — отвърна кратко Соумс.

— О, радвам се! Така и мислех — че прибързвате. Времената се променят.

Соумс започваше да се тревожи от мисълта как смъртта на Джолиън ще се отрази на Фльор. Не беше сигурен дали е узнала — тя поглеждаше рядко вестник и никога не четеше съобщенията за раждания, женитби и смърт.

Приключил набързо работата, той отиде да обядва на Грийн Стрийт. Уинифред беше просто отчаяна. Доколкото бе успяла да узнае, Джек Кардиган бе счупил калника на колата си и за известно време нямаше да е „винаги готов“. А тя не можеше да се помири с подобна мисъл.

— Замина ли Профон? — запита ненадейно Соумс.

— Замина — отвърна Уинифред. — Но закъде — не зная.

Да, за жалост — невъзможно беше да се разбере! Не че държеше да знае. Писмата на Анет идваха от Диеп326, където била с майка си.

— Предполагам, че си прочела за смъртта на оня?

— Да — отвърна Уинифред. — Жал ми е за… за децата му. Мил човек беше той.

Соумс издаде някакъв странен звук. Старата дълбока истина, че на този свят съдят за хората по това какви са били, а не по това какво са извършили, се промъкна и похлопа сърдито пред задния вход на съзнанието му.

— Зная, че съществуваше подобно заблуждение — промърмори той.

— Трябва да му се отдаде справедливост, след като умря.

— Бих предпочел да му я отдам приживе — възрази Соумс; — но не ми се представи случай. Имаш ли „списъка на баронетите“?

— Да, на най-долната лавица.

Соумс извади дебел червен том и започна да прелиства.

— Хм! — каза Соумс. — Познаваш ли някой издател?

— Чичо Тимоти.

— Имам пред вид жив издател.

— Монти познаваше един от своя клуб. Доведе го веднъж на вечеря. Нали знаеш, Монти все се канеше да напише книга — как се печели от надбягвания. И се опитваше да заинтересува издателя.

— По какъв начин?

— Убеди го да заложи на един кон — за две хиляди лири. Не се видяха повече. Елегантен човек беше, доколкото си спомням.

— Спечели ли?

— Не, конят излезе последен, струва ми се. Знаеш, че Монти беше доста хитър в своята област.

— Така ли? — промълви Соумс. — А виждаш ли някаква връзка между издателската професия и един бъдещ баронет?

— Хората се занимават с какво ли не сега — възрази Уинифред. — Най-лошото, както изглежда, е да не вършиш нищо — точно обратното на това, което беше в наше време. Тогава беше модно да не работиш нищо. Предполагам, че то ще се върне.

— Младият Монт, за когото говоря, е влюбен във Фльор. Ако успея чрез него да туря край на другата история, бих го насърчил.

— Изискан ли е?

— Не е красавец, доста приятен, малко вятърничав. С много земя, доколкото разбирам. Изглежда искрено привързан. Но не знам.

— Да — продължи Уинифред. — Много е трудно. Винаги съм смятала, че е най-добре човек да не върши нищо. Толкова неприятна е тази история с Джек; ще можем да заминем едва след банковия празник.327 Както и да е, хората са навсякъде интересни — ще ходя да ги гледам в парка.328

— Аз на твое място — отвърна Соумс — бих си наел един котедж на село и бих се махал винаги, когато пожелая, от всякакви празници и стачки.

— На село скучая! — възрази Уинифред. — А железничарската стачка ми се стори много интересна.

Уинифред беше известна със своето sang-froid.329

Соумс се сбогува и си тръгна. През целия път до Рединг се питаше дали трябва да каже на дъщеря си, че бащата на онова хлапе е умрял. Това изменяше нещата в едно отношение — то беше сега независимо и му оставаше да се справи само с едно несъгласие: на майката. Ще наследи, разбира се, много пари, а навярно и къщата… къщата, построена за Айрин и Соумс… къщата, чийто архитект бе разрушил семейството му! Дъщеря му — господарка на тая къща! Соумс се изсмя нерадостно. Замислил бе тази къща, за да възстанови разклатения си брак, да създаде дом на питомците си, ако бе склонил Айрин да му подари наследник! Нейният син и Фльор! Децата им щяха да бъдат донякъде продължение на брака между самия него и Айрин!

Театралността на тази мисъл беше противна на трезвия му ум. И все пак… това би било най-лекото и благоприятно измъкване от безизходицата, след като Джон бе умрял. Обединяването на две Форсайтови богатства имаше своя чар за един консерватор. И Айрин ще се сроди отново с него. Глупост! Безсмислица! Той прогони тази мисъл от главата си.

Влизайки у дома си, чу тракане на билярдни топки и видя през прозореца младия Монт, приведен над масата. Наклонила щеката си, Фльор го наблюдаваше усмихнато. Колко хубавичка беше! Никак не е чудно, че този приятел си е загубил ума по нея. Титлата… имение! Земята не струва много в наши дни; титлата — може би още по-малко! Старите Форсайтови бяха гледали винаги почти с презрение на титлите — като на нещо чуждо и изкуствено… незаслужаващо разноските, които струва, свързано със задълженията към двора! Всички — спомняше си Соумс — притежаваха в различна степен това чувство. Вярно е, че Суидин, в дните на най-големия си разцвет, бе присъствал веднъж на дворцов прием. Но след завръщането си се бе зарекъл, че никога няма да отиде пак… „при разни там дребни риби!“ Другите предполагаха, че навярно е изглеждал прекалено грамаден в късите панталони.330 Соумс си спомни как майка му бе мечтала да бъде представена в двора заради модността на тази церемония и как баща му с необичайна решителност бе тупнал с крак. За какво й е това перчене — само безполезно прахосване на време и пари!

Инстинктът, превърнал и запазил Камарата на общините като върховна власт в Англия, чувството, че собственият им свят е достатъчно добър и малко по-добър от всеки друг, защото е техен, държеше старите Форсайтови настрана от всяко „самозабравяне“, както се изразяваше Никълъс, след като го бе пипнала подагра. Поколението на Соумс, по-самокритично и насмешливо, бе спасено от представата за Суидин в къси панталони. А третото и четвъртото поколение, предполагаше Соумс, се надсмиваха изобщо над всичко.

Не беше зле все пак, че този приятел е наследник на титла и имение — факт, който не можеше да се промени. Соумс влезе безшумно, тъкмо когато Монт запрати погрешно топката. Забеляза очите на младежа, втренчени във Фльор, която се наведе на свой ред; и почти се трогна от обожанието в тях.

Фльор се спря, опря щеката до китката на тъничката си ръка, и отметна късите си тъмнокестеняви коси.

— Никога няма да улуча.

— От опит не се пропада.

— Добре!

Щеката удари, топката се търкулна.

— Готово!

— Не улучихте! Не се тревожете!

В същия миг го видяха и Соумс каза:

— Ще ви записвам попаденията.

Седна на високата пейка под черната дъска, елегантен и уморен, и загледа скришом двете младежки лица. Щом свършиха играта, Монт се приближи към него.

— Започнах вече работа, сър. Странно нещо е търговията, нали? Предполагам, че като адвокат сте се запознали добре с човешката природа.

— Опознал съм я.

— Да ви кажа ли какво забелязах: хората грешат, като предлагат по-малко, отколкото могат да дадат; трябва да предлагат повече и след това да се отмятат.

Соумс вдигна вежди.

— Ами ако първото предложение бъде прието?

Няма никакво значение — отвърна Монт. — Много по-изгодно е да се намалява цената, отколкото да се увеличава. Да кажем например, че предлагаме на някой автор добри условия — той естествено ще ги приеме. Започваме работа, виждаме, че не можем да издадем при тия условия с прилична печалба и му съобщаваме това. Той вече има доверие в нас, защото сме били щедри към него, отстъпва като агънце и не ни се сърди. Но ако му предложим лоши условия още от началото, няма да ги приеме: ще трябва да ги подобрим, и той ще ни сметне за отвратителни скъперници.

— Опитайте се да купувате картини при такива условия — каза Соумс; — едно прието предложение има договорна сила… Не сте ли научили поне това?

Младият Монт обърна глава към прозореца, където беше застанала Фльор.

— Не — отвърна той; — за съжаление, не. Но има и друго. Винаги трябва да освобождаваме съконтрагента си от договора, щом той пожелае да се откаже.

— За реклама ли? — запита сухо Соумс.

— Разбира се; но и по принцип.

— При такива условия ли работи вашата фирма?

— Още не — отвърна Монт. — Но и това ще дойде.

— А пък авторите ще си отидат.

— Няма да си отидат, сър. Правя редица наблюдения и всички потвърждават моята теория. В търговските отношения непрекъснато подценяват човешката природа и по този начин хората губят страшно много удоволствия и печалби. Трябва да се действа, разбира се, напълно искрено и открито, а така е лесно, щом го вършите по убеждение. Колкото по-човечен сте в търговията, толкова повече имате изгледи за успех.

Соумс стана.

— Постъпихте ли вече като съдружник?

— Още не. След шест месеца.

— Другите съдружници ще сторят много добре, ако побързат да се оттеглят.

Монт се засмя.

— Ще видите — заяви той. — Големи промени настъпват. Времето на частната собственост отмина.

— Какво? — смая се Соумс.

— Заведението се дава под наем! Сбогом, сър; тръгвам си вече.

Соумс видя как Фльор му подаде ръка, как се намръщи, когато Монт я стисна, чу съвършено ясно въздишката му на излизане. Фльор се отдалечи от прозореца, плъзгайки пръст по махагоновия ръб на билярдната маса. Докато я наблюдаваше, Соумс разбра, че тя се готви да го пита нещо. Пръстът й се плъзна около последния отвор; тя вдигна поглед.

— Ти ли, татко, си накарал Джон да не ми пише?

Соумс поклати глава.

— Нима не си видяла? — каза той. — Точно преди една седмица умря баща му.

— О!

По изненаданото, смръщено лице той зърна внезапното й усилие да разбере какво ще означава това.

— Бедният Джон! Защо не ми каза, татко?

— Та аз нищо не зная! — отвърна бавно Соумс. — Ти не ми доверяваш нищо!

— Бих ти се доверила, ако желаеше да ми помогнеш, мили.

— Може би ще пожелая.

Фльор стисна ръце.

— О, скъпи татко! Когато се стреми отчаяно към нещо, човек не мисли за другите. Не ми се сърди.

Соумс протегна ръка. Сякаш да отхвърли клевета.

— Размишлявам — каза той. Откъде му хрумна да употребява тази дума! — Досажда ли ти пак младият Монт?

Фльор се усмихна.

— Майкъл ли? Постоянно ми досажда, но е толкова добър… Не му се сърдя.

— Уморен съм — добави Соумс. — Отивам да подремна преди вечеря.

Качи се в картинната галерия, легна на кушетката и затвори очи. Страшна отговорност беше тази негова дъщеря… А майка й беше… Каква беше всъщност майка й? Страшна отговорност? Да й помогне… Но как да й помогне? Не можеше да промени факта, че й е баща. Или че Айрин… Какво каза младия Монт… някаква безсмислица за частната собственост… че времето й минавало… Дава се под наем ли? Глупости!

Знойният въздух, наситен с ухание на ливадник, река и рози, облъхна сетивата му и ги приспа.

Натрапчивата мисъл

„Натрапчивата мисъл“, много по-често от всяка друга форма на душевно разстройство, не е никога така действена и бърза, както когато приеме жадната маска на любовта. На плетища, канавки, врати, на човешки същества без каквито и да е мисли, на детски колички и обитателите им, когато смучат своите натрапчиви мисли, дори на другите жертви на тази упорита болест — натрапчивата мисъл на любовта не обръща никакво внимание. Тя лети, устремила поглед навътре, към собствения си източник на светлина, забравила всички останали звезди. Хора, обзети от натрапчивата мисъл, че човешкото щастие зависи от изкуствата им, от вивисекцията на кучета, от омразата към чужденците, от плащането на извънреден данък, от оставането има на министерски пост, от това да подтикват нещата, да не допускат съседите им да се разведат, да се отказват от военна служба по политически или религиозни съображения, от гръцки глаголи, църковни догми, от парадокси или от превъзходството над всеки страдащ от друга форма на мономания — всички тези хора са неустойчиви в сравнение с този или тази, чиято натрапчива мисъл е обладаването на друга личност. И при все че през тези хладни летни дни Фльор водеше разпиления живот на млада Форсайтовка, чиито рокли се заплащат от баща й, а единственото й занятие е да се забавлява, тя беше — както би се изразила Уинифред според последната мода — „съвсем честно“ безразлична към всичко това. Тя искаше сам едно — луната, която се рееше в студеното небе над реката (или над Грийн парк — когато я гледаше от Лондон). Дори носеше до сърцето си писмата от Джон, завити в розова коприна; а в дни, когато корсетите са толкова ниски, чувствата — така презирани и големите бюстове не са на мода, надали би могло да има по-ярко доказателство за натрапчивостта на нейната мисъл.

Щом узна за смъртта на баща му, тя писа на Джон и получи отговор след три дни, когато се върна от излет на реката. Това беше първото му писмо, откакто се бяха срещнали у Джун. Отвори го със страх и го прочете със смущение.

„След като се видяхме, узнах миналото. Няма да ти го разкажа — мисля, че си го знаела, когато се срещнахме у Джун. Според нея си знаела. Ако е така, Фльор, трябваше да ми кажеш. Аз чух обяснението на майка ми. То е ужасно. При сегашната скръб не мога да сторя нищо, което още повече би я огорчило. Мисля, разбира се, по цял ден с любов за теб, но не вярвам, че ще можем някога да се съберем — премного силно е това, което ни разделя.“

Така! Измамата й беше разкрита. Но чувстваше, че Джон й прощава. Сърцето й се сви и нозете й се подкосиха от друго — от това, което казваше за майка си.

Първият й подтик беше да отговори… вторият — да не отговаря. И двата се сменяха непрекъснато в следващите дни, а заедно с това и отчаянието й растеше. Ненапразно беше тя дъщеря на баща си. Упорството, едновременно създало и погубило Соумс, беше гръбнакът на нейния нрав, нагизден и разкрасен с френска грация и живост. Глагола „имам“ тя спрягаше винаги подсъзнателно с местоимението „аз“. Но все пак прикри всички признаци на растящото си отчаяние, като продължи с външно безгрижие излетите по реката, доколкото юлските ветрове и дъждове позволяваха; и никой бъдещ баронет не бе пренебрегвал издателската дейност така последователно, както я пренебрегваше Майкъл Монт, вярна сянка на Фльор.

За Соумс тя беше загадка. Той бе почти заблуден от безгрижната й веселост. Почти… защото все пак забелязваше, че очите й се втренчват понякога неизвестно къде, а прозорецът на стаята й свети до късно през нощта. За какво мислеше и бленуваше в часовете, когато трябваше да е отдавна заспала? Но той не смееше да я запита какво таи в душата си; а след краткият им разговор в билярдната и тя не му бе казала нищо.

При това затишие се случи Уинифред да ги покани на обяд, а след това на „един много забавен малък спектакъл — «Просешка опера»“331. Биха ли довели още някого, за да бъдат четирима? Соумс, чието отношение към театрите беше да не посещава нито един, прие поканата, защото отношението на Фльор беше да посещава всичко. Отидоха с автомобил и с Майкъл Монт, който беше на седмото небе и, поради това, се стори „много забавен“ на Уинифред. „Просешката опера“ остави Соумс в недоумение. Действащите лица бяха много неприятни, целият спектакъл — твърде циничен. Уинифред бе „заинтригувана“… от костюмите. Музиката също й се стори нелоша. Предната вечер бе подранила на руския балет и бе намерила сцената заета от певци, които цял час пребледняваха и се изчервяваха от страх да не би по някаква ужасна небрежност да изразят някаква мелодия. Майкъл Монт беше във възторг от операта. И тримата се питаха какво ли мисли за нея Фльор. Но Фльор не мислеше за нея. Нейната натрапчива мисъл стоеше на сцената и пееше с Поли Пичъм, изразяваше се в мимиките на Филч, танцуваше с Джени Дайвър, позираше с Люси Локит, целуваше, пееше и се прегръщаше с Мекхит. Устните й се усмихваха, ръцете аплодираха, но странния комичен шедьовър й правеше толкова впечатление, колкото би и направило и някое сантиментално съвременно „ревю“. Когато седнаха на връщане в колата, тя страдаше, задето Джон не е до нея на мястото на Майкъл Монт. Когато при някой завой рамото на младежа докосваше уж случайно нейното, тя си мислеше: „Да беше рамото на Джон!“ Когато веселият му глас, сдържан поради близостта й, шепнеше нещо в пригласа на мотора, тя се усмихваше и отговаряше, но мислеше: „Да беше гласът на Джон!“ А когато той каза веднъж: „В тази рокля, Фльор, сте същински ангел!“ — тя отвърна: „О, харесвате ли я?“ И мислеше: „Да можеше да я види Джон!“

По време на пътуването взе решение. Ще отиде в Робин Хил да се срещне с него насаме; ще отиде с колата, без да предупреди нито него, нито баща си. Девет дни бяха минали от писмото му — не можеше да чака вече нито ден. В понеделник ще отиде! Решението й вдъхна повече благосклонност към младия Монт. Щом имаше какво да очаква, можеше търпеливо да слуша и да отговаря. Майкъл можеш да остане за вечеря и да й направи както винаги предложение; да танцува с нея, да стиска ръката й, да въздиша… да прави каквото иска. Досаждаше й само когато я отвличаше от натрапчивата й мисъл. Дори го съжаляваше, доколкото й беше възможно да съжалява тъкмо сега някого другиго освен себе си. На вечерята той говори като че с още по-голямо увлечение за това, което наричаше „края на феодалното владение“… Тя не му обръщаше внимание, но баща й слушаше сякаш твърде внимателно, с онази своя усмивка, която означаваше несъгласие, а може би дори и гняв.

— По-младото поколение не мисли като вас, сър. Нали, Фльор?

Фльор вдигна рамене — по-младото поколение за нея беше Джон, а тя не знаеше какво мисли той.

— Когато станат на моите години, мистър Монт, младите хора ще мислят така, както мисля аз. Човешката природа не се мени.

— Приемам, че не се мени, сър, но начинът на мислене се променя с времето. Преследването на личния интерес е една отмираща форма на мислене.

— Нима? Да се грижи човек за личния си интерес, не е форма на мислене, мистър Монт, а инстинкт.

Да, ако „личният интерес“ е Джон!

— Но какво е личният интерес, сър? В това е въпросът. Общият интерес ще стане интерес на всеки от нас. Нали така, Фльор?

Фльор се усмихна.

— Иначе — добави младият Монт — ще се лее кръв.

— Така са приказвали хора от незапомнени времена.

— Но ще се съгласите, сър, че собственическият инстинкт угасва.

— Бих казал, че нараства у тези, които нямат нищо.

— Вижте мене! Аз съм наследник на майорат332, но не го желая. Бих отменил още утре това право.

— Вие не сте женен и не знаете какво приказвате.

Фльор видя, че младият човек обърна почти жално очи към нея.

— Наистина ли мислите, че бракът… — започна той.

— Обществото се крепи на брака — изрече през стиснати устни баща й. — На брака и последиците му. А вие искате да ги премахнете, така ли?

Младият Монт махна неопределено с ръка. Тягостно мълчание надвисна над трапезата, където лъжиците, украсени с Форсайтовски герб — фазан в естествен цвят, — святкаха под електрическата светлина на матовия глобус. Прибрежният мрак се сгъстяваше навън, преситен от тежката влага и сладки ухания.

„В понеделник — мислеше Фльор. — В понеделник!“

В отчаяние

Седмиците, последвали смъртта на баща му, бяха тъжни и пусти за единствения Джолиън Форсайт. Неизбежните формалности и церемонии — прочитане на завещанието, оценяване на имота, разпределение на заветите — бяха изпълнени, така да се каже, през главата на непълнолетния наследник. Тялото на Джолиън бе изгорено в крематориум. По изричното му желание никой не присъства, нито облече траур за него. При разпределението на имуществото му, ограничено до известна степен от завещанието на Джолиън старши, вдовицата получаваше Робин Хил с две хиляди и петстотин лири годишна рента. Извън този пункт двете завещания осигуряваха по твърде сложни, но съгласувани постановления за всяко от трите деца на Джолиън равен дял от имотите на дядо им и баща им и сега, и за в бъдеще с тази разлика, че по предвидената за мъжете привилегия Джон щеше да получи напълно капитала си, щом навърши двайсет и една години, а Джун и Холи щяха да се ползуват само от дохода на своите капитали, които оставаха за децата им. В случай, че нямат деца, всичко оставаше за Джон, ако ги надживее; и тъй като Джун беше на петдесет години, а Холи на четиридесет, на Линкълнс ин фийлдс смятаха, че — да не беше жестокия закон на общия доход, — младият Джон би бил толкова богат, колкото и дядо му при смъртта си. Всичко това не занимаваше никак Джон и съвършено малко майка му. Каквото трябваше да се доуреди още за човека, оставил работите си в пълен ред, бе направено от Джун. Когато тя си отиде и двамата останаха пак сами в големия дом — сами със смъртта, която ги сближаваше, и любовта, която ги разделяше, — Джон преживя много тежки дни, тайно отвратен и разочарован от себе си. Майка му го поглеждаше с толкова примирена скръб, в която прозираше все пак и несъзнателна гордост, сякаш отказваше да се защитава. Ако му се усмихнеше, той се ядосваше, че усмивката, с която й отговаря, беше намусена и неестествена. Не съдеше, нито осъждаше майка си — всичко това беше толкова отдавнашно; всъщност и през ум не му минаваше да я съди. Не! Той се мусеше и беше неестествен само за това, защото заради майка си не можеше да получи това, което желае. Имаше само една утеха, свързана с творчеството на баща му, която не можеше да бъде поверена на Джун, при все че тя беше предложила да се заеме с тази грижа. И Джон, и майка му чувстваха, че ако Джун прибере папките на баща си с неизлаганите или недовършени картини, творчеството му ще бъде посрещнато с такъв леден вихър от Пол Пост и другите постоянни гости на нейното студио, че скоро би замръзнало дори собственото й топло сърце. Това творчество беше добро в своя старомоден жанр, така че за майката и сина беше недопустимо да го изложат на присмех. Една самостоятелна изложба на творбите му беше най-малкото признание на човека, когото обичаха; и за подготовката й те прекараха заедно немалко часове. Джон чувстваше как странно се засилва у него уважението към баща му. Изследването на работите му разкри безшумно упорство, с което той бе превърнал в нещо действително индивидуално още твърде посредствено дарование. Това творчество беше огромно, с рядка последователност в задълбочаването и постижения във виждането. Нищо, разбира се, не беше много дълбоко, нито достигаше особени височини — но такова, каквото беше, делото беше обмислено, добросъвестно, завещано. Припомняйки си доколко баща му беше лишен от „пристрастие“ и себеутвърждаване, с каква насмешлива скромност говореше за опитите си, като се наричаше винаги „любител“, Джон не можеше да се освободи от чувството, че никога не е познавал истински баща си. Да се отнася към себе си сериозно, но да не досажда никога на другите, като им показва това — такова беше, както изглежда, неговото ръководно правило. То беше привлекателно за Джон, караше го да се съгласява от сърце с преценката на майка си Той беше истински благороден човек; каквото и да правеше, не можеше да не мисли за другите А когато вземеше решение против тях, вършеше го колкото се може по-предизвикателно… Но според съвременния дух, нали? Два пъти в живота си е трябвало да върви срещу всички; но това никак не го бе ожесточило. Джон зърна как сълзите започнаха да се стичат по лицето, което тя веднага отвърна от него. Майка му понасяше така безшумно загубата, че той си казваше понякога, че може би не я чувства много дълбоко. Но сега, когато я гледаше, той усети колко много и баща му, и майка му го надвишават по сдържаност и лично достойнство. Тя го целуна с кратка, пламенна целувка и излезе от стаята.

Студиото, където подреждаха и поставяха етикети, беше някога класна стая на Холи, където се бе занимавала със своите копринени буби, сушена лавандула, музика и други учебни занятия. Сега, в края на юли, въпреки североизточното й изложение, през отдавна избелелите лилави памучни завеси нахлуваше горещ, приспиващ въздух. За да възстанови поне малко изчезналото обаяние на стаята, напусната от своя стопанин — напомняща пожълтяло, посърнало поле, — Айрин бе сложила върху зацапаната с бои маса ваза с алени рози. Цветята и любимата котка на Джолиън, която все още не се отделяше от изоставения кът, бяха единствената привлекателност на тази разтурена, тъжна работна стая. Застанал до северния прозорец, където вдишваше въздух, тайнствено наситен с топъл ягодов дъх, Джон чу шум на пристигаща кола. Пак адвокати за някаква глупост! Защо е толкова мъчителен този ягодов дъх, и откъде идваше — никакви ягоди не растяха около къщата. Той извади несъзнателно от джоба си смачкан лист и надраска няколко откъслечни думи. В гърдите му се разля топлота; той потърка длани. Накрая нахвърли тия редове:

Продължаваше да си я нашепва през прозореца, когато чу, че някой го вика по име; обърна се и видя Фльор. При това неочаквано видение той не мръдна, не продума; ясният й, жив поглед го бе омагьосал. После тръгна към масата, като мълвеше:

— Колко мило, че дойде!

Фльор трепна, сякаш бе хвърлил нещо по нея.

— Попитах къде си — отвърна тя — и ме насочиха тук. Но мога да си отида.

Джон се улови за изцапаната маса. Лицето й, цялата й фигура в роклята с волани се запечатаха така поразително живо в погледа му, че щеше да я вижда, дори ако тя потъне изведнъж в земята.

— Зная, че те излъгах, Джон. Но излъгах от любов.

— Да, да! Няма значение!

— Не отговорих на писмото ти. Какъв смисъл… нямаше какво да отговоря. Предпочетох да те видя.

Протегна и двете си ръце и Джон ги сграбчи през масата. Опита се да каже нещо, но цялото му внимание бе погълнато от грижата да не й причини болка; усещаше ръцете си така груби, а нейните толкова нежни! Тя продължи почти предизвикателно:

— Толкова ужасна ли е била… онази стара история?

— Да.

И в неговия глас прозвуча предизвикателна нотка.

Тя отдръпна ръцете си.

— Не мислех, че в наше време синовете са вързани за роклите на майките си.

Джон вирна брадичка, сякаш го бе ударила.

— О! Нямах намерение да те обидя, Джон! Каква ужасна глупост казах! — тя изтича бързо към него. — Джон, мили, не исках да те обидя.

— Приемам.

Положи ръце на рамото му и склони чело на тях; крайчецът на шапката й докосна врата му, той усети потреперването й. Но не мръдна, обзет от странно вцепенение. Тя свали ръце и се отдръпна.

— Добре, отивам си, щом не ме искаш. Никога не съм мислела, че ще се откажеш от мен.

— И не съм се отказал — извика Джон, като се опомни изведнъж. — Не мога. Ще направя още един опит.

Очите й светнаха, тя се наведе към него.

— Джон… обичам те! Не се отказвай от мен! Ако го направиш, не знам какво може да се случи… така съм отчаяна! Какво важи… цялото тяхно минало… в сравнение с… това?

Тя се притисна до него. Той целуна очите, бузите, устните й. Но докато я целуваше, пред очите му се мярнаха листовете на онова писмо… разпилени на пода в спалнята му… бялото, мъртво лице на баща му… майка му, коленичила пред него… шепотът на Фльор:

— Убеди я! Обещай, Джон! — звучеше като детска молба в очите й. Чувстваше се странно остарял.

— Обещавам! — промълви той; — само че ти не разбираш.

— Тя иска да опропасти животът ни… само защото…

— Защото?

Пак същото предизвикателство в гласа му; тя не отговори. Ръцете й го стиснаха по-силно, той отвърна на целувките й; но и в тоз миг на слабост отровата действаше в него — отровата на бащиното писмо. Фльор не знаеше, не разбираше, съдеше погрешно майка му; идваше от неприятелския лагер! Толкова мила беше, толкова много я обичаше той… а все пак и в обятията й дори си спомняше думите на Холи: „Смятам, че е от тия, които обичат да притежават.“ И на майка си: „Не мисли за мене, милото ми момче… а за себе си.“

Когато тя изчезна като упоителен сън, оставяйки своя образ в очите, целувките си на устните и пронизващата болка в сърцето му, Джон се наведе през прозореца, заслушан в шума на колата, която я отнасяше. Пак топъл дъх на ягоди и тихи летни звуци, от които би желал да състави песента си; все същото обещание за младост и щастие във въздишките на тръпнещия юлски полъх. А все така разбито беше неговото сърце, все така силен копнежът и несломима надеждата, макар и свела смирено очи. Тъжна задача му предстоеше! Не само Фльор беше отчаяна — отчаяно гледаше той как тополите се огъват, белите облаци отминават и слънчевият светлик трепти по тревата.

Изчака до вечерта, до миналата почти в мълчание вечеря, докато майка му засвири… И продължи да чака, чувствайки, че тя знае какво има да й каже. Тя го целуна и се качи в стаята си, а той продължаваше да отлага, загледан в лунното сияние и нощните пеперуди, в недействителните багри, които се прокрадваха и оцветяваха лятната нощ. Би дал всичко на света, за да се върне в миналото — от преди три месеца, — или да излети в бъдещето, с години напред. Настоящето, с тъмната жестокост на избора — какъвто и да бъде той, — изглеждаше невъзможно. Много по-ясно, отколкото отначало, той разбираше сега какво трябва да е чувствала майка му; като че историята, разказана в онова писмо, беше отровно семе, от което бе поникнала една трескава борба, и той действително чувстваше, че съществуват два враждебни лагера: от едната страна — майка му и самият той, от другата — Фльор и баща й. Тази отдавнашна, трагична собственическа страст и омраза бяха може би мъртви, но мъртвите неща тровят, докато времето ги отнесе. Усещаше засегната и любовта си дори, станала по-земна, без илюзии, с предателско съмнение, че и Фльор, като баща си, може би се стреми да притежава; не отчетлива мисъл, а само тайно промъкващо се подозрение, което пълзеше покрай пламналите спомени, докосвайки със своя помрачаващ дъх жизнеността и прелестта на очарователния образ… съмнение недостатъчно реално, за да го убеди в присъствието си, но достатъчно, за да подрони една цялостна вяра. А за Джон, ненавършил още двайсет години, цялостната вяра беше съществена. Той все още притежаваше младежката готовност да раздава с две ръце и да не взема с ни една… да дава любов на тази, която имаше същата поривиста щедрост. Тя сигурно я имаше! Стана от пейката под прозореца и започна да се разхожда из просторната, сива, призрачна стая със сребристи тапети. Тази къща — казваше баща му в онова предсмъртно писмо — е била построена за майка му… и за бащата на Фльор! Той протегна ръце в полумрака, сякаш искаше да улови невидимата ръка на покойника, стисна ги, сякаш искаше да усети тънките изчезнали пръсти на баща си; да ги стисне, да го успокои, че е… в неговия лагер. Сухите му очи пареха от сдържани сълзи. Върна се до прозореца. Навън, където светеше златиста луна, започнала от три дни да се нащърбва, беше по-топло, по-приятно, по-малко зловещо; волната нощ успокояваше. Да бе срещнал Фльор на някой пустинен остров… без минало, сами сред природата! Джон изпитваше все още дълбока почит към необитаваните острови, където расте хлебно дърво и морето синее над коралите. Нощта бе дълбока, волна… омагьосваща: примамка, обещание, убежище от всяка заплетеност, любов! Бозайник, вързан за роклята на… Лицето му пламна. Той затвори прозореца, пусна щорите, загаси полилея и отиде горе.

Вратата на стаята му бе отворена, лампата светеше; все още във вечерна рокля, майка му стоеше до прозореца. Обърна се и каза:

— Седни да поговорим, Джон.

Тя седна на канапето под прозореца, Джон — на леглото си. Беше в профил към него и той се развълнува от красотата и грацията на нейната фигура, от нежните очертания на челото, носа, шията, от странната й, малко далечна изтънченост. Майка му не принадлежеше никога към околната обстановка. Идваше сякаш от другаде в нея. Какво щеше да му каже сега, когато в сърцето му имаше толкова неща, които искаше да й каже?

— Зная, че Фльор е идвала днес. Не се изненадвам.

Все едно, че бе добавила: „Тя е дъщеря на баща си!“ Сърцето на Джон се ожесточи. Айрин продължи спокойно: „Писмото на татко е у мене. Прибрах го още тогава и го задържах. Искаш ли да ти го върна, мили?“

Джон поклати глава.

— Аз го бях чела, разбира се, преди да ти го даде. То не изтъква достатъчно моята вина.

— Майко! — отвърнаха устните на Джон.

— Баща ти е изложил всичко много меко, но аз зная, че постъпих ужасно, като се омъжих без любов за бащата на Фльор. При един нещастен брак, Джон, човек може да опропасти живота и на други хора, а не само своя собствен. Ти си още съвършено млад, мили, и ужасно влюбен. Мислиш ли, че ще бъдеш щастлив с тази девойка?

Без да отделя поглед от тъмните й очи, още по-потъмнели от мъка, Джон отговори:

— Да… о, да — ако бъдеш и ти.

Айрин се усмихна.

— Възхищението от красотата и копнежът за обладаване не са любов. Ами ако и с тебе стане това, което стана с мене, Джон… ако най-съкровените ти чувства бъдат задушени… ако бъдете свързани телом, но не и духом?

— А защо би станало така? Мислиш, че тя е като баща си; но не е. Аз го видях.

Усмивката се появи отново върху устните на Айрин, а в Джон трепна нещо; такава насмешка и опит имаше в тази усмивка!

— Ти си от тия, които дават, Джон, а тя — от тия, които взимат.

Пак онова недостойно съмнение, пак същата призрачна неувереност! Той отвърна възбудено:

— Не е… не, не е. Само защото не мога да ти причиня страдание, мамо, сега, когато татко…

Той притисна пестници до слепите си очи.

Айрин стана.

— Казах ти в оная нощ, мили, да не мислиш за мене. Казах го сериозно. Мисли за себе си и за собственото си щастие! Аз мога да изтърпя каквото ми е останало да понеса… Сама си го навлякох.

— Мамо! — отрони се отново от устните на Джон.

Тя отиде при него и сложи ръце върху неговите.

— Главата ли те боли, мили?

Джон направи знак, че не. Болеше го сърцето — сякаш двете еднакво дълбоки чувства разкъсваха самата му плът.

— Аз ще те обичам неизменно, Джон, както и да постъпиш. Нищо няма да изгубиш.

Приглади леко косите му и си отиде.

Той чу, че вратата се затвори, хвърли се на леглото и остана така, притаил дъх, с ужасна, властно потискана мъка.

Пратеничество

Когато запита за Фльор на следобедния чай, Соумс узна, че е излязла още в два часа с колата. Три часа вече! Къде ли е отишла? В Лондон, без да му остави поне бележка? Той все още не бе се примирил напълно с автомобилите. Приемаше ги по принцип — както подобава на всеки емпирик и Форсайт, — посрещайки всяка проява на напредък с неизменното: „Какво да се прави — без това не може!“ Но всъщност намираше, че са прекалено бързи, грамадни и страшно вонят! Принуден от Анет да купи кола — един ролхард със светлосива тапицерия, електрически лампи, малки огледала, пепелници и вази, целият вмирисан на бензин и ясмин, — той гледаше на нея почти така, както бе гледал някога на зет си Монтегю Дарти. Тя олицетворяваше за него бързината, несигурността, скритата лигавост на съвременния живот. Докато този живот ставаше все по-бърз, по-разпуснат, по-млад, той ставаше все по-стар, по-бавен, по-прибран, все повече заприличваше по смисъл и говор на баща си Джеймс. И почти съзнаваше, че е така. Бързината и напредъкът му се нравеха все по-малко и по-малко; колата беше, освен това, едно предизвикателно самохвалство към преобладаващото социалистическо настроение. Случило се бе веднъж онзи глупак Симс да прегази единствената законна собственост на някакъв работник. Соумс не бе забравил държането на собственика, при все че малцина биха спорили като него за такива дреболии. Той съжаляваше за кучето и беше готов да вземе неговата страна против автомобила, ако онзи простак не бе се държал така обидно. И тъй като Фльор бе излязла почти преди пет часа, а все още не се виждаше, всички чувства към автомобилите, които бе изпитвал пряко или косвено, бликнаха в него и той усети, че му прилошава на стомаха. В седем часа телефонира на Уинифред. Не! Фльор не се бе мяркала на Грийн Стрийт. Къде беше в такъв случай? Започнаха да го измъчват страшни видения — любимата му дъщеря се търкаля с хубавата рокля с волани, окървавена, потънала в прах, жертва на отвратителна катастрофа. Отиде в стаята и започна да преглежда вещите й. Не бе взела нищо — нито пътнически несесер, нито накити. Това го успокои в известен смисъл, но засили опасенията му, че се е случила злополука. Ужасно е да чакаш безпомощно любимото си същество. Особено когато не можеш и да помислиш за вдигане на шум и разтръбяване! Какво да предприеме, ако тя не се върне до мръкване?

В осем без четвърт чу колата. Тежко бреме се смъкна от сърцето му; той побърза да слезе. Фльор излезе от колата — бледа, уморена, но невредима. Посрещна я в хола.

— Изплаши ме. Къде беше?

— В Робин хил; прости ми, мили, но трябваше да отида. Ще ти разкажа после.

И изтича по стълбите, като му изпрати една въздушна целувка.

Соумс остана да чака в гостната. В Робин Хил! Какво предвещаваше това?

Този въпрос не можеше да се разисква по време на вечерята — трябваше да се съобразява с присъствието на лакея. Преживяното нервно напрежение, облекчението, което бе изпитал, когато я видя жива и здрава, смекчи намерението на Соумс да осъди онова, което тя бе направила, или да се противопостави на това, което щеше да направи, и той зачака спокойно и безчувствено изповедта й. Странно нещо беше животът. Шейсет и пет годишен вече, Соумс имаше толкова власт над него, колкото и ако не се бе грижил четиридесет години да изгради своята сигурност — все ще изникне нещо, с което не можеш да се справиш! В джоба на смокинга му имаше писмо от Анет. Щеше да се завърне след две седмици. Не знаеше какво е правила там… И беше доволен, че не знае. Отсъствието й бе облекчение за него. Не виждаш ли някого, не мислиш за него. Но ето че се връщаше. Нова грижа. Изпуснал бе и Кроум старши от колекцията на Болдърби — попаднала бе у Дометриус, просто защото онова анонимно писмо я бе изгонило от мисълта му. Забеляза скришом напрегнатото изражение в лицето на дъщеря си, сякаш и тя гледаше картината, която не може да купи. Соумс почти желаеше войната да бе продължила. Тревогите не изглеждаха толкова тревожни. По ласкавия глас, по изражението й беше сигурен, че Фльор ще му иска нещо; не беше сигурен само дали ще бъде благоразумно да й го даде. Бутна десерта, без да се докосне до него, и дори запуши заедно с дъщеря си.

След вечеря Фльор пусна електрическата пианола. И Соумс зачака тревожно, щом тя седна на табуретката до коляното му и го улови за ръка.

Не ми се сърди, мили. Трябваше да видя Джон… той ми бе писал. Ще се опита да склони майка си. Но аз размислих. И според мене, татко, всичко всъщност е в твоите ръце. Ако успееш да я убедиш, че с нашия брак няма в никакъв случай да се възобнови миналото! Че ще си остана твоя дъщеря, а Джон си е неин син, и не ще бъде нужно да се срещате с него и с нея, нито тя с теб или с мене! Само ти можеш да я убедиш, мили, защото само ти можеш да обещаеш това! Човек не може да дава обещания за други. Сигурно не ще бъде толкова неудобно за теб да я видиш един-единствен път… сега, когато бащата на Джон е вече мъртъв?

— Толкова неудобно! — повтори Соумс. — Та това е невъзможно!

— А всъщност — каза Фльор, без да вдигне поглед — ти нямаш нищо против да се видиш с нея.

Соумс мълчеше. Думите й бяха изразили една дълбока истина, която той не дръзваше да признае. Тя сплете пръсти с неговите… топли, тънички, настойчиви, те се вкопчиха в ръцете му. Тази негова дъщеря ще си пробие път дори през тухлена стена!

— Какво ми остава да сторя, ако не пожелаеш да отидеш, татко? — запита кротко тя.

— Готов съм да направя всичко за твоето щастие — отвърна Соумс. — Но това не би помогнало за щастието ти.

— Напротив, ще помогне.

— Само ще разрови миналото — отвърна мрачно Соумс.

— Но то вече е разровено. Сега остава да се заглади. Да може тя да разбере, че става дума за нашия живот, не за твоя или нейния. Можеш да сторите това, татко, зная, че можеш.

— Знаеш тогава твърде малко — беше намръщения отговор на Соумс.

— Ако искате, ние с Джон можем да чакаме една година… две, ако предпочитате.

— Струва ми се — промълви Соумс, — че ти не искаш и да знаеш какво чувствам аз.

Фльор притисна ръката му до своята буза.

— Напротив, мили. Но ти не бих желал да бъда нещастна цял живот.

Как се умилкваше тя, за да достигне целта си! И макар да се стараеше с все сили да повярва, че тя наистина мисли за него, Соумс не беше сигурен… не беше. За нищо друго не мислеше тя освен за онова хлапе! Защо ще й помага да го вземе, когато то убива любовта й към самия него? Защо? По закона на Форсайтови това беше глупост! Нищо няма да спечели по тоя път… нищо! Да я даде на хлапето! Да я предаде на неприятелския лагер, във влиянието на жената, която така дълбоко го бе оскърбила! Постепенно… неизбежно… той ще изгуби цветеца на своя живот! Изведнъж усети, че ръката му овлажня. Сърцето му трепна мъчително. Но не би понесъл да я види, че плаче. Сложи бързо ръката си върху нейната; една сълза ороси и нея. Не можеше да продължава така!

— Добре, добре — каза той. — Ще помисля и ще направя каквото мога. Не плачи, не плачи.

Ако това е потребно, за да бъде щастлива — трябва да й го даде; не може да й откаже подкрепа. От страх да не започне да му благодари, той стана и отиде до пианолата… която гърмеше! Но докато наближаваше към нея, тя започна да стихва и спря изведнъж с леко избръмчаване. Като музикална кутия от времето на неговото детство: „Музикалния ковач“, „Церемониален марш“… Винаги се бе чувствал нещастен, когато майка му я пускаше в неделя следобед. Ето я — същата кутия, само че по-голяма, по-скъпа, сега свиреше: „Ах, тия безумни, безумни жени!“ или „Празникът на полицая“, а сам той не беше в черно кадифено костюмче със светлосиня яка. „Профон е прав — помисли той. — Всичко е празна работа. Напредваме само към гроба!“ И с това изненадващо безгласно заключение той напусна трапезарията.

Тази вечер не видя повторно Фльор. Но за закуска очите й го последваха и го следяха с молба, от която не можеше… нито пък възнамеряваше да избяга. Да, решил се бе вече на това мъчение. Ще отиде в Робин Хил… в оня дом на спомените. Приятен беше последният от тях… когато бе отишъл да заплаши с развод бащата на хлапето и Айрин, за да ги раздели. Оттогава неведнъж си бе казвал, че само бе заздравил съюза им. А сега отиваше да скрепи съюза между сина им и своята дъщеря. „Не знам — мислеше той — с какво съм заслужил всичко това!“ До Лондон и от Лондон до Робин Хил пътува с влак, а от гарата към къщата тръгна по пътя из нанагорнището, почти такъв, какъвто го помнеше още отпреди повече от трийсет години. Странно… при такава близост с Лондон! Все още очевидно имаше хора, които държаха на земята си! Тази мисъл го успокои, докато той вървеше бавно между високите плетища, за да не се изпоти, при все че денят беше доста хладен. Каквото и да се говори и прави, земята беше нещо реално, непоклатимо. Земята… и хубавите картини! Цените можеха да се колебаят много, но, общо взето, винаги се покачваха… Заслужаваше човек да държи на тия неща в един свят от толкова нереалности, евтини сгради и изменчиви моди, където тежи само настроението „днес сме тук, утре ни няма!“ Французите бяха прави може би с техните селски стопанства, при все че той нямаше особено високо мнение за французите. Собствено парче земя! В това имаше разум! Чувал бе да наричат селските стопани „твърдоглава пасмина“; чувал бе младият Монт — този непочтен младок! — да нарича баща си „твърдоглав морнингпостър“333. Все едно — имаше много по-лоши неща от това да си твърдоглав или да четеш Морнинг пост. Профон и неговата природа например, разните лейбъристи, кресливите птички и „тия безумни, безумни жени!“ Много бяха на тоя свят по-лошите неща! И Соумс усети изведнъж слабост, усети, че се запотява, а краката му се подкосяват. Нервно вълнение от предстоящата среща! Какво би казала леля Джун — повтаряйки израза на „Високомерния Досет“, — нервите му бяха „надлежно разморени“334. Между дърветата се мярна вече къщата… къщата, чийто строеж бе наблюдавал, където възнамеряваше да живее с тази жена и където, по някаква странна прищявка на съдбата, тя бе живяла в края на краищата с друг! Започна да мисли за Дометриус, за вътрешните заеми, за разни други инвестиции. Не можеше да я види в това състояние на нервите си… Той, който трябваше да представлява за нея Страшния съд на земята, както и на небето; той, олицетворение на законната собственост, тръгнал да се срещне с въплъщението на беззаконната красота. Достойнството му налагаше да запази безстрастие при изпълнението на това поръчение, което трябваше да свърже децата им, които — ако тази жена се бе държала, както подобава — можеха да бъдат брат и сестра. Проклета мелодрама „Ах, тия безумни, безумни жени!“ продължаваше да звучи някак напук в главата му, където никаква мелодия обикновено не звучеше. На минаване покрай тополите пред къщата той си каза: „Колко са пораснали! Аз ги посадих някога!“

При позвъняването се яви прислужницата.

— Съобщете, моля… мистър Форсайт, по много важен въпрос.

Ако Айрин разбере кой е, твърде вероятно е да не го приеме. „Дявол да го вземе! — помисли той, набирайки твърдост за приближаващата борба. — Опака история!“

Прислужницата се върна.

— Дали джентълменът би желал да каже по каква работа?

— Кажете й, че е за мистър Джон — отвърна Соумс.

Остана пак сам в хола с басейна от сивобял мрамор, замислен за първия й любовник. Ах! Лоша порода беше тя… двама души беше любила, само него — не! Трябва да помни това, когато се озове отново пред нея. И изведнъж я видя, спряла почти с колебание между дългите, тежки пурпурни завеси; с някогашната съвършена, сдържана осанка, с някогашната учудена, тъмнокоса сериозност, с някогашния спокоен, отбранителен глас:

— Заповядайте, моля.

Той мина между завесите. Както на изложбата, както в сладкарницата, тя му се стори още по-красива. За пръв — действително пръв — път, откакто се бе оженил за нея преди трийсет и осем години, щеше да й заговори, без да има законното право да я нарече своя жена. Тя не беше в черно… едно от модерните схващания на оня приятел навярно.

— Извинявам се, че дойдох — започна мрачно той, — но този въпрос трябва някак да се реши.

— Няма ли да седнете?

— Не, благодаря.

Гневът за глупавото му положение, досадата от церемониалността помежду им надделя у него и думите се заредиха нетърпеливо:

— Ужасно зла съдба наистина; направих всичко възможно да я отстраня. Смятам, че дъщеря ми е полудяла, но съм свикнал да не й отказвам нищо, и затова съм тук. Предполагам, че обичате сина си.

— От все сърце.

— Тогава?

— Зависи от него.

Почувства, че поставиха изведнъж преграда пред него. Винаги… винаги, дори в ония първи дни след брака им, тя бе поставяла преграда.

— Това е безумие — промълви той.

— Съгласна.

— Ако бяхте… да… те можеха да бъдат…

Не довърши изречението: „брат и сестра. И тогава нямаше да стигнем дотук“, но видя, че тя потрепера, сякаш го бе казал; ужилен от вида й, той отиде до прозореца. В оня край дърветата не бяха пораснали… не можеха, бяха прекалено стари!

— Що се отнася до мене — продължи той, — можете да бъдете спокойна. Не желая да виждам нито вас, нито сина ви, ако този брак се състои. Сегашните младежи… са неразбираеми. Но аз не мога да се помиря с мисълта да видя дъщеря си нещастна. Какво да й кажа, когато се върна?

— Кажете й, моля ви се, това, което ви заявих: зависи от Джон.

— Вие не се противопоставяте?

— От все сърце, но не и с думи.

Соумс стоеше и хапеше пръст.

— Спомням си една вечер… — започна изведнъж той; и замълча. Какво… какво в тази жена не можеше да се смести с четирите стени на неговата ненавист и осъждане? — Къде е той… синът ви?

— В студиото на баща си, струва ми се.

— Бихте ли го повикали?

Видя как тя позвъни, как прислужницата влезе.

— Кажете, моля ви се, на мистър Джон, че искам да дойде.

— Щом зависи от него — побърза да каже Соумс, когато прислужницата излезе, — мога да сметна за сигурно, че този неестествен брак ще се състои. В случай че има разни формалности, с кого ще трябва да се свържа — с Херинг ли?

Айрин кимна.

— Вие не възнамерявате да живеете с тях?

Айрин поклати глава.

— Какво ще стане с тази къща?

— Каквото пожелае Джон.

— Тази къща… — каза ненадейно Соумс — аз я започнах с надежди. Ако в нея останат да живеят те… техните деца! Разправят, че съществувала някаква си Немезида335. Вярвате ли в това?

— Да.

— О! Вярвате!

Върнал се бе от прозореца и стоеше пред нея, заслонена в дъгата на рояла.

— Едва ли ще ви видя вече — продължи полека той. — Ще си подадем ли ръка? — Устните му трепереха, думите се изтръгваха с мъка от тях. — За да погребем миналото.

Той протегна своята. Нейното бледо лице стана още по-бледо, тъмните й очи останаха приковани в него, ръцете й — скръстени до гърдите. Соумс чу шум и се обърна. В отвора между двете завеси бе застанал Джон. Изглеждаше съвсем особено, едва ли приличаше на младежа, когото бе видял в галерията в Корк Стрийт… Съвсем особено: много по-възрастен, с нищо младежко в лицето — с разсеяно, сурово изражение, с разрошени коси, хлътнали очи. Соумс направи усилие и каза, повдигайки устни в някаква полуусмивка, полунасмешка:

— Е добре, млади приятелю! Дойдох заради дъщеря си. Изглежда, че този въпрос… зависи от вас. Майка ви го оставя във ваши ръце.

Втренчил поглед в лицето на майка си, младежът не отговори.

— Заради дъщеря си — продължи Соумс — си наложих да дойда. Какво трябва да й кажа, като се върна?

Все още загледан в майка си, Джон отвърна спокойно:

— Кажете, моля ви се, на Фльор, че е невъзможно: аз трябва да изпълня предсмъртното желание на баща си.

— Джон!

— Точно така, мамо!

Соумс загледа смаяно ту нея, ту него; после взе шапката и чадъра, които бе оставил на един стол, и тръгна към завесите. Момчето му направи път. След като мина между тях, той чу как дръннаха дръпнатите халки. От този звук му олекна в гърдите.

„Свърши се!“ — помисли той, когато излезе от входната врата.

Тъжна мелодия

Докато Соумс си отиваше от къщата на Робин Хил, мъгливото сияние на слънцето проникна през сивотата на мразовития ден. Така погълнат от пейзажна живопис, че рядко обръщаше внимание на живата природа, Соумс бе поразен от тази тъжна лъчезарност — скръбнотържествуващ отглас на собственото му чувство. Победно поражение! Мисията му бе пропаднала! Но той се бе избавил от ония хора, запазил бе дъщеря си с цената… на щастието й. Какво ще каже Фльор? Ще повярва ли, че е направил всичко, каквото е било по силите му? И под това сияние, трептящо над брястовете, лещака, крайпътния див чемшир и целинните поля, Соумс почувства уплаха. Фльор ще бъде съкрушена! Ще трябва да призове на помощ гордостта й. Хлапето я бе отхвърлило, свързало бе бъдещето си със съдбата с жената, отхвърлила някога баща й. Соумс стисна пестници. Отхвърлила го бе; и защо? С какво беше той по-лош от другите? Почувства отново онзи malaise336, който човек изпитва, която се наблюдава с очите на друг — както куче, зърнало случайно образа си в огледалото, гледа изненадано и тревожно това непостижимо нещо.

Тъй като не бързаше да се върне вкъщи, той остана да вечеря в града, в клуба на Ценителите на изкуството. Докато ядеше крушата си, хрумна му изведнъж, че ако не бе отишъл в Робин Хил, хлапето може би нямаше да вземе такова решение. Припомни си лицето на Джон, когато майка му бе отказала да поеме протегнатата ръка. Странна, неприятна мисъл! Дали Фльор не бе напакостила в своето желание да победи по-скоро?

Прибра се в девет и половина. Докато колата му влизаше през входа откъм шосето, той чу бръмченето на мотоциклет откъм другия вход. Младият Монт, разбира се; Фльор не е била сама. Но той влезе все пак със свито сърце. Тя беше в гостната със светложълтата ламперия, сложила бе лакти на коленете си, подпряла брадичка на сключените ръце, пред саксията с бяла камелия, заела камината. Този поглед към нея, още преди да го бе видяла, засили страха му. Какво виждаше тя в белите цветчета?

— И така, татко?

Соумс поклати глава. Езикът му отказа да говори. Убийствена задача! Видя как очите й се разширяват, а устните затреперват.

— Какво, какво? По-бързо, татко?

— Мила — каза Соумс, — направих… всичко, каквото можах. Но… — Той поклати отново глава.

Фльор изтича при него и сложи ръце на раменете му.

— Тя ли?

— Не — промълви Соумс; — той. Поръчано ми е да ти предам, че това е невъзможно: трябвало да изпълни предсмъртното желание на баща си. — Той я прегърна през кръста. — Остави ги, моето дете; не позволявай да те огорчат! Те не струват колкото малкия ти пръст!

Фльор се изтръгна от прегръдката му.

— Ти не си проявил… не си искал да проявиш старание. Просто си извършил… предателство към мене, татко!

Жестоко огорчен, Соумс гледаше как възбудената й фигура се изви пред него.

— Не си се постарал… не си… Глупачка! Няма да повярвам, че той може… че би могъл някога! Та едва вчера… Ох, защо поисках това от теб!

— Да — отвърна спокойно Соумс, — защо го поиска? Аз заглуших чувствата си; направих за тебе всичко, каквото можах… против собственото си убеждение… И ето наградата. Лека нощ!

С опънати до скъсване нерви той тръгна към вратата.

Фльор се втурна след него.

— Отказва се от мене? Това ли искаш да кажеш? Татко!

Соумс се обърна и с усилие изрече:

— Да.

— О! — изплака Фльор. — Какво сте сторили… какво сте могли да сторите в ония отдавнашни дни?

Задъхващо чувство за една действително чудовищна несправедливост скова гърлото на Соумс. Какво бе сторил той ли? Какво бяха сторили другите с него! И с напълно неосъзнато достойнство, сложил ръка на гърдите си, той погледна дъщеря си.

— Срамота! — извика възбудено той.

Соумс излезе. Бавно, с ледено спокойствие отиде в картинната галерия и започна да се разхожда между своите съкровища. Възмутително! Да, възмутително! Разглезена беше тя! Но кой я бе разглезил? Той застана пред репродукцията на Гойя. Научена беше всичко да върви по волята й. Цветето на живота му! Сега нямаше да бъде по волята й! Той отиде на въздух пред прозореца. Денят угасваше, зад тополите се издигаше златна луна. Какъв е този шум? Ах, да — пианолата! Някаква тъжна мелодия, звънлива и гръмлива. Защо я бе пуснала? Каква утеха ще получи от нея? Очите му зърнаха някакво движение отвъд моравата долу, под преплетения свод на обагрените от луната акациеви храсти и японски рози. Тя се разхождаше там назад-напред. Сърцето му мъчително подскочи. Какво ли ще стори при този удар? Как би могъл да разбере? Нима я познаваше?… Само я бе обичал… представа нямаше за нея! И ето я сега… и тази тъжна мелодия… пред огряната от месеца река!

„Трябва да изляза“ — помисли Соумс.

Слезе бързо в гостната, осветена, както я бе оставил, с пианолата, повтаряща своя валс и фокстрот, или както ги наричаха сега; оттам излезе на верандата.

Откъде би могъл да я наблюдава, без тя да го види? През овощната градина се промъкна до къщичката на водата. Тук беше между Фльор и реката и му поолекна. Неговата дъщеря… и на Анет… тя нямаше да извърши никаква глупост; но все пак — откъде да я знае? През прозореца на къщичката виждаше крайната акация и гърба й, когато тя се обръщаше в неспокойната си разходка. Пианолата най-после млъкна… слава богу! Соумс мина през стаята и погледна през другия прозорец реката, която протичаше бавно край водните лилии и бликваше в мехурчета, озарени от лунно сияние. Припомни си изведнъж ранната утрин, прекарана тук след оная нощ, когато баща му бе умрял, а Фльор се бе родила… почти преди деветнайсет години! И сега дори помнеше новия, непривичен мир, сред който се събуди, странното чувство, изпитано пред него. О този ден бе започнала втората любов в неговия живот… към дъщеря му, която скиташе сега под акациите. Каква утеха му беше тя! Мъката и възмущението го напуснаха. Нищо нямаше значение за него, стига да можеше да я направи щастлива! Кукумявка се обади веднъж-дваж; прилеп прелетя; луната огря по-ярко, по-нашироко реката. Колко време щеше да се разхожда Фльор така? Той се върна до прозореца и видя изведнъж, че тя тръгва към брега. Спря се съвсем накрая, до сами пристана. Беше страшно развълнуван. Тази неподвижна млада фигура, потънала в отчаяние, в копнеж… в себе си. Щеше да я запомни завинаги така, обляна в лунна светлина; и лекия, сладостен дъх на реката, и трепетът на върбовите листа. Тя имаше всичко, каквото можеше да й достави, само едно едничко нямаше да получи именно заради него! Тази зла съдба му причини болка като заседнала в гърлото рибена кост.

После видя с безкрайно облекчение, че Фльор тръгва към къщи. С какво би могъл да я утеши? С перли, пътешествие, коне, с други младежи… с всичко, каквото би пожелала… Само да забрави самотната фигура, спряла неподвижно през реката! Да! Ето че пак пусна същата мелодия! Що за хрумване? Тъжна, звънка, слаба долиташе песента от гостната. Сякаш Фльор искаше да каже: „Ако няма нещо да ме подкрепя, ще умра!“ Соумс отгатна смътно. Добре, щом песента й помага, да гърми цяла нощ! Той се промъкна отново през овощната градина и стигна до верандата. При все че възнамеряваше да влезе и да поговори с Фльор веднага, все още се колебаеше: не знаеше какво да каже, мъчеше се да си припомни как се чувства човек, когато се отхвърли любовта му. Трябваше да знае, да помни… а не можеше да си спомни! Истинският спомен бе изчезнал; останала бе само ужасната болка. Стоеше той така, неподвижен и смутен, изтривайки с кърпичка ръцете си и пресъхналите си устни. Протегна шия и зърна Фльор, застанала с гръб към пианолата, която продължаваше да разлива своята мелодия; скръстила ръце на гърдите си, запалената цигара в крайчеца на устните забулваше лицето й със своя дим. Изражението й се стори необичайно на Соумс: очите искряха, втренчени неизвестно къде, във всяка черта трептеше отчаяно презрение и гняв. Веднъж бе виждал такова изражение у Анет… Това лице беше прекалено живо, прекалено открито, съвсем не лице на негова дъщеря. И той не посмя да влезе, разбрал безполезността на всеки опит за утеха. Седна в сянката на ъгъла зад камината.

Чудовищна шега му бе изиграла съдбата! Немезида! Заради нещастния някогашен брак! И защо, за бога? Как би могъл да знае, когато така страстно желаеше Айрин и тя се бе съгласила да се омъжи за него, че никога няма да го обикне? Мелодията заглъхваше и започваше отново, и отново заглъхна, а Соумс продължаваше да седи в тъмния кът и да чака… без сам да знае какво. Хвърлената през прозореца угарка от папиросата на Фльор падна в тревата, където той я загледа как тлее и догаря. Луната се бе извисила над тополите и обливаше градината с призрачното си сияние. Безутешна, тайнствена, далечна светлина… като красотата на оная жена, която никога не го бе обичала… изпъстряше с неземни багри и немезидите337, и шибоите. Цветя! А неговото цвете беше така нещастно! Защо не можеше човек да вложи щастието си във вътрешни заеми, в държани ценни книжа, да го осигури срещу спадане на курса?

Прозорецът на гостната престана да свети. Тя затихна и притъмня. Дали Фльор се бе качила горе? Соумс стана, отиде на пръсти до камината и надникна. Така изглеждаше! Той влезе. Верандата не допускаше лунната светлина вътре; и той видя отначало само очертанията на мебелите, по-черни от самия мрак. Отиде опипом към крайния прозорец, за да го затвори. Кракът му се спъна в един стол; той чу изохкване. Тя беше тук, свита на кълбо в ъгъла на дивана! Спря се загледан в тази топка от смачкани волани и разчорлени коси, в тази прелестна младост, която се мъчеше да се изтръгне от своята мъка. Как да я остави тук? Той докосна косите й и промълви:

— По-добре ще бъде да си легнеш, мила. Аз ще се опитам да оправя някак нещата.

Безсмислица! Но какво друго би могъл да каже?

Под дъба

Когато гостът си отиде, Джон и майка му постояха, без да продумат, докато най-после той каза ненадейно:

— Трябваше да го изпратя.

Но Соумс вървеше вече по алеята; а тъй като нямаше доверие в силата си, вместо да се върне в салона, Джон се качи в студиото на баща си.

Изражението на майка му, застанала пред човека, за когото е била някога омъжена, бе затвърдило решението, което бе взела още когато се разделиха миналата вечер. То беше решаващият допир с действителността. Да се ожени за Фльор, би значело да удари плесница на майка си; да извърши предателство към покойния си баща! Невъзможно! Джон беше крайно незлоблив по природа. Не роптаеше против своите родители в този миг на страдание. Имаше рядка за възрастта си способност да вижда съотношението на нещата. За Фльор, за майка му дори беше по-тежко, отколкото за него. Да изоставиш, не беше така тежко, както да те изоставят или да бъдеш причина любимото същество да се откаже от нещо заради тебе. Не биваше и нямаше да роптае! Загледан в късните слънчеви зари, той си представяше отново онова видение за света, което му бе хрумнало миналата нощ. Море след море, държава след държава, милиони, милиони хора, всеки със своя собствен живот, дейност, радости, скърби, страдания… всеки с нещо, от което трябва да се откаже, със своята собствена борба за съществуване. При все че беше готов да се откаже от всичко заради единственото нещо, което не можеше да получи, би трябвало да е глупак, за да сметне, че неговите чувства имат някакво значение в един така огромен свят и да се държи като плачльо или негодяй. Представи си хората, които нямат нищо… милионите, загубили живота си във войната, милионите, на които войната бе оставила живота им и нищо друго; гладните деца, за които бе чел, осакатените мъже; затворниците и още колко, колко видове нещастници! Но това не му помогна много. Каква утеха за тоя, който не бива да яде, би било съзнанието, че и други няма да ядат? По-привлекателна беше мисълта да се впусне из широкия свят, който не познаваше още. Не можеше да остане тук, затворен в спокойното убежище, без друго занимание, освен да мечтае и да мисли за това, което би могло да бъде. Не можеше да се върне във Уонсдън, към спомените за Фльор. Нямаше доверие в себе си, не знаеше какво би могло да се случи, ако я види отново; а да остане тук или да отиде там — непременно щеше да я види. Това ще се случи неизбежно, щом са толкова близо. Да замине далеко, и то по-скоро, беше единственият изход. Но колкото и да обичаше майка си, не искаше да замине заедно с нея. А като чувстваше колко жестоко би било това, потърси отчаяно сили да й предложи едно пътуване в Италия. Два часа минаха в старание да се овладее в тази тъжна стая; след това се облече официално за вечеря.

Майка му бе сторила същото. Ядоха малко, но продължително и разговаряха за каталога на бащините му картини. Изложбата беше уредена за октомври; като се изключат някои канцеларски формалности, всичко беше готово.

След вечеря майка му облече палто и излязоха навън; поразходиха се, поговориха, докато най-после застанаха мълчаливо под дъба. Обзет от мисълта: „Ако се издам мъничко, ще се издам напълно“, Джон улови под ръка майка си и каза някак небрежно:

— Да заминем за Италия, мамо.

Айрин стисна ръката му; после отвърна също така небрежно:

— Би било прекрасно; но според мене ти би могъл да видиш и да извършиш много повече, ако не бъда с теб.

— Само че в такъв случай ти ще останеш сама.

— Аз съм била вече сама повече от дванайсет години. Освен това бих искала да бъда тук при откриване изложбата на татко.

Джон притисна по-крепко лакътя й; не бе успяла да го измами.

— Не можеш да останеш сама тук — къщата е прекалено голяма.

— Тук не; но в Лондон мога; а бих могла да отида и в Париж след откриването на изложбата. Трябва да пътуваш най-малко една година, Джон, да видиш света!

— Да, бих желал да поскитам по света. Но не искам да те оставя сама.

— Мили, това е най-малкото, с което мога да ти се отплатя. Щом е за твое добро, ще бъде и за мое. Защо да не заминеш още утре? Имаш паспорт.

— Да; ако ще замина, най-добре е да бъде веднага. Само че… мамо… ако… ако реша да остана някъде… в Америка или другаде, би ли имала нещо против, да дойдеш по-късно и ти?

— Където и когато ме повикаш. Но не ме викай, докато наистина не пожелаеш да ме видиш.

Джон си пое дълбоко въздух.

— Задушавам се в Англия.

Останаха още няколко минути по дъба, загледани към трибуните на Епсъмския хиподрум, едва видим във вечерната дрезгавина. Клоните не пропускаха лунната светлина, която падаше само над тях, над полето, в далечината, по прозорците на обвития в зеленина дом зад тях, който скоро щеше да даден под наем.

Сватбата на Фльор

Съобщенията в октомврийските вестници, описващи сватбата на Фльор Форсайт и Майкъл Монт, едва ли предаваха символичното значение на това събитие. Брачният съюз между правнучката на „Високомерния Досет“ и наследника на един девети баронет беше явен и видим знак за онова смешение между класите, което крепи политическата устойчивост на една държава. Настъпило бе време, когато Форсайтови можеха да се откажат от естествената си ненавист към една „категория“, към която не принадлежаха по рождение, и да я приемат като още по-естествена дан на техния владелчески инстинкт. Освен това те трябваше да се изкачат, за да отворят място за толкова много новобогаташи. В безшумното, но изискано тържество на Хановер Скуеър, а след това сред обстановката на Грийн стрий за непосветените бе невъзможно да отличат Форсайтовите пълчища от отряда Монт — толкова далеко бе останал „Високомерния Досет“. Нима по ръба на панталона, подстригването на мустаците, изговора или лъскавината на цилиндъра си Соумс се отличаваше дори на косъм от самия девети баронет? Не беше ли Фльор така сдържана, жива, блестяща, хубавичка и непокорна, както най-хубавата присъстваща кобилка от рода Мъскхем, Монт или Черел? Форсайтови можеха дори да им съперничат по облекло, външност и държане. Те бяха станали „висша класа“ и сега, когато парите им се свързваха с имение, името им щеше да бъде официално вписано в алманаха на жребците за надбягване. Дали това не ставаше с малко закъснение и дали наградите за собственическия инстинкт — парите и имението — нямаше да се стопят в казана, беше един толкова спорен въпрос, че дори не го поставиха на обсъждане. Най-сетне Тимоти бе казал, че държавните ценни книжа се покачват. Тимоти, последното липсващо звено: Тимоти, in extremis338 на Бейзуотър Роуд — както им бе съобщила Франси. Разправяха също шепнешком, че младият Монт бил почти социалист… много разумно от негова страна, един вид застраховка в днешно време. Не се смущаваха от това. Земевладелската класа вършеше от време на време такива приятни глупости, безопасни прояви само на теория. Както казваше Джордж на сестра си Франси:

— Скоро ще народят паленца… и той ще се укроти.

Черквата с белите цветя и синьо стъкло по средата на източния прозорец изглеждаше безкрайно непорочна, сякаш се стараеше да смекчи малко неуместните изрази в службата, насочващи вниманието към паленцата. Всички Форсайтови, Хейман и Туитиман заеха лявото крило; родовете Монт, Черел и Мъскъм — дясното; училищните другарки на Фльор и окопните другари на Монт надничаха безразборно и тук, и там, а три стари моми, наминали в църквата на връщане от магазините „Скайуъд“, двама изполичари на Монт и старата бавачка на Фльор образуваха ариергарда. Повече присъстващи не можеха и да се очакват при сегашното неустановено положение в страната.

Мисис Вал Дарти, седнала със съпруга си на третия ред, стисна неведнъж ръката му, докато траеше представлението. За нея, запозната със развръзката на тази трагикомедия, най-драматичният момент беше почти мъчителен. „Кой знае предчувства ли нещо Джон…“ — мислеше тя. Джон, някъде там в Британска Колумбия. Тази сутрин бе получила писмо от него, което я бе накарало да каже с усмивка:

— Джон е в Британска Колумбия, Вал, защото искал да бъде в Калифорния! Намира, че било прекрасно там.

— О! — отвърна Вал. — Започва, значи, да има пак чувство за хумор.

— Купил земя и писал на майка си да отиде.

— Какво ще прави тя там?

— На нея не й трябва нищо друго, освен Джон. Все още ли мислиш, че това е щастлива развръзка?

Лукавите очи на Вал се свиха в две сиви чертички между тъмните ресници.

— Фльор не беше за него. Няма подходящо възпитание.

— Бедничката Фльор! — въздъхна Холи.

Да, странен беше този брак! Младият Монт я бе уловил, разбира се, в рикошет, когато тя беше отчаяна като човек, на когото е потънал кораба. Такова гмурване можеше да бъде само — както се бе изразил Вал — един „последен изход“. Но малко нещо можеше да се разбере от гърба и булото на младата й братовчедка. Затова Холи започна да разглежда отново общата картина на този църковен брак. Омъжена по любов, и при това щастливо, тя изпитваше ужас от нещастните бракове. Този можеше в края на краищата да не се окаже нещастен… но беше несъмнено хазарт; а да се освещава по такъв начин един хазарт с изкуствено миропомазване пред тълпа от модни свободомислещи — защото всеки е свободомислещ или изобщо немислещ, когато се промени, — се струваше на Холи най-близкото подобие на греха в една епоха, отрекла греха. От преосвещения Чериел в тържествени одежди (Форсайтови не бяха дали досега на обществото нито един висш духовник) погледът й минаваше покрай Вал, който седеше до нея и сигурно мислеше за кобилката мейфлай и състезанията в Кеймбриджшир. По-нататък зърна профила на деветия баронет, който си даваше вид, че коленичи. Можа да забележи само правилната гънка над коленете му, когато той придърпваше панталона си нагоре, и помисли: „А Вал забрави да подръпне своя!“ Премести очи към чина пред себе си, където се виждаха старателно стегнатите разкошни форми на Уинифред, и по-нататък — към Соумс и Анет, коленичили един до друг. Лека усмивка пробягна по устните й: Проспер Профон, завърнал се от тихоокеанските острови в Ламанш339, сигурно бе коленичил също пет-шест реда по-назад. Да! Забавна „мъничка“ история, както и да се развие по-нататък; но ставаше в подобаваща черква и щеше да бъде оповестена в подобаващи вестници утре.

Запяха псалм; тя чу деветия баронет да пее в другото крило на черквата за мидийските войнства. Побутна с малкия си пръст палеца на Вал — имаха общ молитвеник — и лек трепет, запазен през тия двайсет години, пропълзя по тялото й. Той се наклони и прошепна:

— А помниш ли плъх а?

Плъхът, който чистеше мустачките си зад стола на регистратора в деня на брака им в Капщат! Тя стисна до болка палеца на Вал между малкия и безименния си пръст.

Псаломът свърши, преосвещеният епископ започна словото си. Обясни в какви опасни времена живеят, какво погрешно отношение има Камарата на лордовете по въпроса за разводите. „Всички сме войници, каза той, на пост в окопите под отровните газове на владетеля на тъмнината и сме длъжни да се държим доблестно. Целта на брака са децата, не греховното щастие.“

В очите на Холи заигра дяволито пламъче — клепките на Вал се притвориха. Не биваше в никой случай да го остави да захърка. Показалецът и палецът й го ощипаха по крака и той се размърда неспокойно.

Словото свърши, опасността отмина. Влезли бяха в канцеларията да се подпишат; всички си отдъхваха.

Един глас зад нея запита:

— Дали ще издържи тя състезанието?

— Кой се обажда? — прошепна Холи.

— Старият Джордж Форсайт!

Холи хвърли сдържан поглед към човека, за когото толкова бе слушала да се говори. Дошла неотдавна от Южна Африка, непознаваща своите роднини, тя ги гледаше винаги с почти детско любопитство. Този беше много едър и елегантен. Очите му я караха да изпита странно чувство — сякаш я разсъбличаха.

— Поеха! — чу отново тя гласа му.

Двойката наистина слизаше от олтара. Холи погледна най-напред лицето на младия Монт. Устните и ушите му потръпваха, очите, плъзгащи се от обувките към ръката, сложена на ръкава му, загледаха изведнъж втренчено напред, сякаш се бяха озовали пред команда за разстрел. Той остави у Холи впечатлението на духовно опиянен. А Фльор! О! Тук беше съвсем друго! Девойката беше съвършено спокойна. По-хубава от винаги в бялата рокля и воала, спуснат върху тъмнокестенявия бретон; клепачите й трептяха свенливо над тъмните лешникови очи. Външно изглеждаше изцяло тук. Но къде беше мисълта й? Когато минаха покрай нея, Фльор повдигна клепачи и неспокойният блясък в нейните очи се запечата в съзнанието на Холи като спомен за трепкащите крилца на затворено птиче.

Уинифред приемаше на Грийн Стрийт с леко понижено самочувствие. Искането на Соумс да използва дома й бе дошло в тежък психологически момент. Под влиянието на една забележка, изказана от Проспер Профон, тя бе започнала да заменя своите мебели в стил ампир с експресионистична обстановка. У Милард можеха да се намерят много забавни хрумвания с виолетови, зелени и оранжеви капки и заврънкулки. След един месец промяната щеше да бъде завършена. Засега обаче „твърде интересните“ новобранци, които бе довела, не вървяха в крак със старата гвардия. Като че полкът й беше наполовина в униформа каки, наполовина в алени мундири и меки калпаци. Но нейният силен и сговорчив характер се справяше много добре с това положение в салона, олицетворяващо може би по-пълно, отколкото тя можеше да си представи, полуболшевизирания империализъм на роднините й. Този ден беше в края на краищата ден на смешения и колкото повече, толкова по-добре! Очите й обхождаха снизходително гостите. Соумс бе стиснал облегалото на стол с инкрустации; младият Монт стоеше зад „ужасно забавния“ параван, който никога не бе успял да й разясни досега. Деветият баронет се бе отстранил ядосано от червената кръгла масичка, украсена под стъклото с крилца на сини австрийски пеперуди; и не се отделяше от малкия шкаф в стил Людовик XV; Франси Форсайт се бе облегнала на новата плоча на камината, с прекрасна резба от малки пурпурни гротески върху абаносов фон; застанал до стария клавесин, Джордж държеше в ръка светлосиня книжка, сякаш се готвеше да вписва обзалагания; Проспер Профон въртеше топката на отворената черна врата с яркосини табла; двама от Мъскхемови не мърдаха от потъналия в зеленина балкон, сякаш им бе прилошало; слабата, но смела на вид лейди Монт бе доближила до очи лорнета си и гледаше към окачения на тавана кремавооранжев абажур. Всъщност всички изглеждаха, че се държат за нещо. Само Фльор, все още в сватбената рокля, стоеше без опора и раздаваше наляво и надясно погледи и думи.

Стаята беше изпълнена с глухото бръмчене на разговорите. Никой никого не можеше да чуе; но това сякаш нямаше значение, защото никой и не чакаше да му отговорят. Съвременният разговор се струваше на Уинифред съвършено различен от водените в дните на нейната младост, когато беше на мода безкрайно бавният, провлечен говор. Но и сегашният беше „забавен“, а това е всъщност най-важното. И Форсайтови дори разговаряха невероятно бързо — Фльор с Кристофър, Имоджин с Партик, най-малкия син на Никълъс младши. Соумс, разбира се, мълчеше; но Джордж, застанал до клавесина, не преставаше да прави забележки, както и Франси до камината. Уинифред се приближи към деветия баронет. При него човек би могъл сякаш да си поотдъхне; носът му беше тънък и малко надвиснал към устните; посивелите мустаци също; тя се усмихна и провлечено запита:

— Мило празненство, нали?

Отговорът му изхвръкна през усмивката като хапка хляб:

— Спомняте ли си у Фрейзър340 описанието на онова племе, което заравяло невястата до кръста?

Говореше бързо като всички. Имаше живи тъмни очички с бръчки наоколо, като у католически свещеник. На Уинифред се стори изведнъж, че той е в състояние да каже неща, за които би могла да съжалява.

— Сватбите са винаги така забавни — промълви тя и тръгна към Соумс. Той стоеше странно неподвижен, но Уинифред забеляза веднага какво бе наложило това държане. Вдясно от него беше Джордж Форсайт, вляво Анет с Проспер Профон. Не можеше да мръдне, без да види тази двойка или отражението й в подигравателните очи на Джордж Форсайт. И с право се стараеше да не забелязва нищо.

— Казват, че Тимоти си отива — промълви мрачно той.

— Къде ще го погребеш, Соумс?

— В Хайгейт. — Преброи на пръсти. — Ще станат дванайсет души заедно с жените. Как намираш Фльор?

— Поразително красива.

Соумс кимна. Никога не бе виждал дъщеря си по-красива, а все пак не можеше да се отърве от впечатлението, че цялата тази история е нещо неестествено — припомняйки си сломената фигурка, сгушена в ъгъла на дивана. Тя не бе му доверила нищо от оная нощ до днешния ден. Научил бе от шофьора, че бе направила още един опит да проникне в Робин Хил и бе претърпяла поражение — къщата била празна, никой не се обадил. Знаеше, че е получила писмо, но от съдържанието му разбра само едно — че я бе накрало да се скрие и да плаче. Забелязваше как го поглежда понякога, когато предполагаше, че той не я вижда, сякаш все още се питаше какво е направил наистина, за да накара толкова да го мразят. Както и да е! Анет се бе върнала, летните дни минаваха унило, докато един ден Фльор заяви ненадейно, че ще се омъжи за младия Монт. Стана по-мила към баща си, след като му съобщи това. И той отстъпи — каква полза да се противопоставя? Бог му беше свидетел, че никога не бе и помислял да й пречи в нещо! А младежът направо си бе загубил ума по нея. Тя действаше, разбира се, безразсъдно и беше млада, безнадеждно млада. Но ако й се противопостави, не знаеше какво би могла да стори; би й хрумнало може би да си избере професия, да стане лекарка, адвокатка или друга някоя глупост от същия род. Тя нямаше никаква дарба за живопис, поезия или музика — единствените допустими занимания, според него, за неомъжени жени, ако се наложи да работят в днешно време. Изобщо по-безопасно беше да я омъжат, защото той виждаше много добре колко неспокойна и възбудена е вкъщи. Анет се отнасяше също благосклонно към този проект — доколкото той можеше да прозре това през нежеланието си да знае какви са намеренията й, ако изобщо имаше някакви. Тя бе казала: „Да се омъжи за този младеж, щом иска! Той е добро момче… не е такъв ветрогон, какъвто изглежда.“ Соумс не знаеше откъде бе взела тя тия изрази, но мнението й го успокои. Каквото и да беше поведението й, съпругата му имаше ясен поглед за нещата и почти потискащо количество здрав разум. Той бе вложил на името на Фльор петдесет хиляди лири, като бе взел мерки да не могат да бъдат прехвърлени на трето лице — за всеки случай, ако работите не тръгнат добре. А дали щяха да тръгнат добре? Тя не бе забравила другия… това беше ясно за Соумс. Сватбеното пътешествие щяха да прекарат в Испания. Ще бъде още по-самотен след заминаването й. Но по-късно може би тя ще забрави и ще се върне отново към него!

Гласът на Уинифред прекъсна замечтаността му:

— Ето ви чудо!… Джун!

В широко манто — какви дрехи намираше да облече! — с хвърчащи изпод панделката коси, дъщерята на братовчед му бе влязла и Фльор тръгна да я посрещне. Загубиха се от погледа им, като излязоха по направление към стълбите.

— Тя върши наистина невероятни неща! — каза Уинифред. — Кой би допуснал, че ще дойде?

— Защо си я поканила? — измърмори Соумс.

— Защото смятах, че няма да дойде, разбира се.

Уинифред бе забравила, че зад всяка постъпка на човека се таи главна черта в характера му, с други думи, пропуснала бе да си припомни, че Фльор бе сега едно „проскубано пиле“.

Когато получи поканата, Джун помисли отначало: „За нищо на света няма да отида!“, но една сутрин се събуди, след като бе сънувала, че Фльор й маха тъжно с ръка от някаква лодка и промени решението си.

Когато Фльор я посрещна и каза: „Елате с мене горе, докато се преоблека“, тя я последва веднага по стълбите. Девойката я въведе в някогашната спалня на Имоджин, пригодена сега за нейна гардеробна.

Слаба, изправена, Джун седна на леглото като посърнало, прежълтяло привидение. Фльор заключи вратата и застана пред нея, съблякла вече сватбената рокля. Колко хубавичка беше!

— Навярно ме смятате за глупачка — каза с треперещи устни тя. — Би трябвало да бъде Джон, но има ли значение? Майкъл ме обича, а на мене ми е безразлично. Така ще се махна от къщи. — Пъхна ръка във воланите на деколтето и извади писмо. — Ето какво ми пише Джон. Джун прочете:

— Прибрала го е на сигурно място, както виждате — прошепна Фльор.

Джун й подаде писмото.

— Не сте справедлива — отвърна тя; — Айрин винаги е казвала на Джон да постъпи, както желае.

Фльор се усмихна горчиво.

— Кажете, не опропасти ли тя и вашия живот?

Джун вдигна поглед към нея.

— Никой не може да опропасти живота ни, мила. Това е глупост. Много неща могат да се случат. Но ние ги надживяваме.

Тя вия с ужас, че девойката коленичи и скри лице в мантото й. Глухо ридание стигна до слуха на Джун.

— Недейте, успокойте се! — промълви тя. — Успокойте се!

Но острата брадичка на девойката се притисна по-плътно до коляното на Джун и още по-мъчително прозвуча риданието й.

Какво да се прави! Неизбежно беше. Ще й олекне след това. Тя гледаше красивата главица с подстригани коси; и цялото й разпилявано майчино чувство се съсредоточи и през крайчеца на пръстите й мина в съзнанието на девойката.

— Не унивайте, мила — започна отново тя. — Не можем да заповядваме на живота, но можем да се борим с него. Да се справяме с това, което дойде. Такъв беше и моят дял. И аз не можех да забравя като вас; и плаках, както вие плачете. Погледнете ме сега!

Фльор вдигна глава; риданието се смени изведнъж с кратък сподавен смях. Пред нея седеше наистина едно слабо, може би отчаяно уморено привидение, но очите му гледаха смело.

— Да — отвърна Фльор. — Простете ми. Ще го забравя, предполагам, ако излетя бързо и далеко.

Надигна се с усилие и отиде до умивалника.

Джун я наблюдаваше как заличава със студена вода следите от вълнението. Като се изключи съвсем леката руменина, която много й отиваше, нищо не бе останало от него, когато се изправи пред огледалото. Джун стана от леглото и взе възглавничка с карфици. Да сложи не на място две карфици — това беше единственият начин, по който можа да прояви съчувствието си.

— Целунете ме — каза тя, когато Фльор се приготви и тикна брадичка до топлата й буза.

— Трябва да изпуша една цигара — отвърна Фльор; — Не ме чакайте.

Джун я остави седнала на леглото, с цигара в уста и притворени очи.

Пред вратата на салона вия Соумс, обезпокоен сякаш от бавенето на дъщеря си. Кимна му рязко и продължи към по-долната площадка, където бе застанала братовчедка й Франси.

— Погледни! — каза Джун и посочи с брадичка Соумс. — Съдбоносна личност!

— Какво искаш да кажеш? — попита Франси. — Защо съдбоносна?

Джун не отговори.

— Няма да остана за изпращането — заяви тя. — Сбогом.

— Сбогом — повтори Франси и сивите й келтски очи светнаха насмешливо. Ах, тая стара семейна вражда! Каква романтика всъщност.

Пристъпвайки към подножието на стълбището, Соумс видя, че Джун си отива и въздъхна с облекчение. Защо не идваше Фльор? Ще закъснеят за влака. Този влак щеше да я отнесе далеко от него, но Соумс все пак се дразнеше от мисълта, че могат да го пропуснат. Тя се показа най-после, изтича по-стълбите в светлокафява рокля и черна кадифена шапчица. Мина край него и влезе в салона. Видя я, че целуна майка си, леля си, съпругата на Вал, Имоджин, после излезе, както винаги, пъргава и прекрасна. Как ще се отнесе тя в последните минути на своето моминство? Не можеше да се надява на много нещо!

Устните й притиснаха бузата му.

— Татенце! — прошепна тя и изчезна.

„Татенце!“ От години не го бе наричала така. Той въздъхна дълбоко и тръгна полека по стълбите. Оставаше да минат и през оная глупост с конфетите, и така нататък. Би желал да улови още веднъж усмивката й, когато тя се наведе през вратичката на колата, при все че, ако не внимават биха могли да я ударят със запратена обувка341. Гласът на младия Монт прозвуча нетърпеливо до ухото му:

— Довиждане, сър и благодаря. Ужасно съм щастлив.

— Довиждане — отвърна Соумс. — Гледайте да не пропуснете влака.

Остана на третото стъпало отдолу, откъдето можеше да вижда над главите на другите… над глупавите шапки и глави. Влязоха вече в колата; конфетите започнаха да се сипят, обувката полетя. Някаква вълна прелетя в гърдите на Соумс и… той нищо не разбра… нищо не видя!

Последният от старите Форсайтови

Когато дойдоха да облекат този ужасен символ Тимоти Форсайт — последния чистокръвен индивидуалист, единствения човек, който не бе чул за Световната война, — намериха, че изглежда великолепно: и смъртта дори не бе променила здравата му външност. За Смитър и готвачката това обличане беше окончателно доказателство за нещо, което бяха смятали винаги за невъзможно — земния край на стария Форсайтов род. Бедният мистър Тимоти ще вземе сега арфа и ще запее с мис Форсайт, мисис Джулия и мис Естер; с мистър Джолиън, мистър Суидин, мистър Джеймс, мистър Роджър и мистър Никълъс. Дали и мисис Хеймън ще бъде между тях, беше малко съмнително, защото бяха изгорили тялото й. Готвачката мислеше тайно, че мистър Тимоти ще се ядоса — толкова мразеше латерните! Колко пъти бе казвал: „Досаден пискун! Пак започна! Излезте да видите, Смитър, как ще го отпратите!“ Тя би се радвала на музиката, ако не знаеше, че само след миг мистър Тимоти ще позвъни и ще каже: „Ето, занесете му половин пенс и му кажете да се маха.“ Често трябваше да дадат от джоба си още три пенса, за да убедят човек да се отдалечи — Тимоти винаги бе подценявал емоциите. За щастие, през последните години той вземаше латерните за бръмчене на сини мухи; а това беше много удобно, защото позволяваше на двете жени да се наслаждават на музиката. Но арфа! Готвачката се замисли. Арфата е нещо различно, а мистър Тимоти не обичаше промените. Тя не спомена, все пак нищо на Смитър, която имаше такива разбирания за царството небесно, че можеше наистина да ги смае с тях.

Готвачката поплака, докато приготвяха Тимоти. После всички се почерпиха с коледната бутилка херес, която нямаше да потрябва тази година. Като си помислеха само! Джейн бе прекарал тук четиридесет и пет години, Смитър — четиридесет и три! А сега щяха да живеят в една къщичка в Туутинг със спестяванията си и с това, което мис Естер им бе оставила от добро сърце. Да постъпят другаде след такова славно минало — о, не! Радваха се, разбира се, че ще видят още веднъж мистър Соумс, мисис Дарти, мис Франси и мис Юфимия. И смятаха за свой дълг да отидат на погребението, дори ако трябва да си наемат сами файтон. Цели шест години мистър Тимоти беше техен младенец, който все повече и повече се подмладяваше, докато накрая се подмлади дотолкова, че не му останаха вече дни.

Установените часове за бдение те прекараха в лъскане и обиране на праха; уловиха и последната останала мишка. Убиха и последната хлебарка, за да оставят дома чист и в същото време разискваха какво да купят при разпродажбата. Ръкоделната кутия на мис Ан; албумът с водорасли на мис Джули (тоест на мисис Джулия), параванът пред камината, извезан от мис Естер; и косите на мисър Тимоти — златисти къдрици, залепени на картон в черна рамка. Да! Непременно трябва да вземат тия неща… само че цените се повишаваха напоследък!

Задачата да разпрати покани за погребението се падна на Соумс. Съставил ги бе Градман — само до най-близки роднините, с предупреждение да не носят цветя. Поръчаха шест карети. Завещанието щеше да бъде прочетено, след като се върнат вкъщи.

Той дойде в единайсет часа да види дали всичко е готово. След четвърт час пристигна и старият Градман с черни ръкавици и креп на шапката. Влязоха със Соумс да чакат в салона. В единайсет и половина екипажите спряха в дълга редица пред входа. Но никой не се яви. Градман каза:

— Учудвам се, мистър Соумс. Занесох ги лично на пощата.

— Не зная — отвърна Соумс. — Всъщност той бе загубил връзка с рода.

Неведнъж в миналото Соумс бе забелязвал, че роднинските чувства в техния род се проявяваха повече към мъртвите, отколкото към живите. Но начинът, по който се бяха стекли на сватбата на Фльор, а не идваха на погребението на Тимоти, доказваше като че ли някаква дълбока промяна. Можеше да има, разбира се, и друга причина; защото той съзнаваше, че — ако не знаеше завещанието на Тимоти — сам би стоял от деликатност настрана. Тимоти оставяше много пари, без никакъв пряк наследник. А никой, може би, не искаше да бъде заподозрян, че се надява да получи нещо.

В дванайсет часа шествието потегли; Тимоти пръв в стъклена погребална колесница, след него Соумс, сам в каретата; после Градман, също сам; подир тях Смитър и готвачката в една кола. Екипажите тръгнаха ходом, но скоро подкараха тръст под ясното небе. Пред входа на гробището Хайгейт се спряха за опелото в параклиса. Соумс би предпочел да остане на слънце отвън. Не вярваше нито дума от обреда; но той беше все пак един вид застраховка, която не беше безопасно да се пренебрегва, ако съществува нещо отвъд.

Тръгнаха по двама — той с Градман, готвачката със Смитър — към семейната гробница. Не беше много достойно това изпращане на последния стар Форсайт.

На връщане към Бейзуотър Роуд Соумс взе Градман в каретата си със странна топлота в сърцето. Приготвил бе изненада за този старик, служил петдесет и четири години на Форсайтови — една награда, изцяло негово дело. Колко добре помнеше как бе предложил на Тимоти, един ден след погребението на леля Естер: „А сега, чичо Тимоти, една дума и за Градман. Толкова се е трудил за семейство. Какво ще кажеш — да му отделим ли пет хиляди?“ И с каква изненада — като знаеше колко мъчно Тимоти завещава нещо, — с каква изненада го видя да кимва утвърдително. Старикът щеше да се зарадва сега като дете; защото Соумс знаеше, че мисис Градман има болно сърце, а синът им бе загубил единият си крак във войната. И беше безкрайно доволен, задето бе оставил на Градман пет хиляди лири от парите на Тимоти. Настаниха се в малката гостна, (чиито стени — като видение от рая — бяха небесносини със злато, с невероятно лъснати рамки на картините и никаква прашинка по мебелите), за да прочетат този истински малък шедьовър — завещанието на Тимоти. Седнал с гръб към светлината в креслото на леля Естер, Соумс погледна Градман, който беше с лице към светлината на кушетката на леля Ан, сложи крак върху крак и започна да чете:

Соумс замълча. Старият Градман се бе навел напред, стиснал конвулсивно в дебеличките си ръце своите едри черни колене; в отворената уста лъщяха три златни пломби; очите му примигваха, две сълзи се стичаха полека от тях. Соумс побърза да продължи:

Прочете заверката и подписа, замълча и погледна Градман. Старикът изтриваше челото си с голяма носна кърпа, чиито ярък цвят придаде ненадейно празничен оттенък на тази церемония.

— Честна дума, мистър Соумс! — започна той и веднага пролича, че юристът у него бе затъмнил напълно човека. — Помислете само! В момента имаме налице две бебета и няколко съвсем малки деца… Ако едно от тях доживее до осемдесет години (това не е кой знае каква дълбока старост) и прибавим още двайсет и една, стават сто години; а мистър Тимоти оставя най-малко сто и петдесет хиляди лири. При пет на сто сложна лихва капиталът се удвоява за четиринайсет години. След четиринайсет години ще стане триста хиляди, след двайсет и осем — шестстотин хиляди, след четиридесет и две — милион и двайсет хиляди, а след петдесет и шест — два милиона и четиристотин хиляди, след осемдесет — четири милиона и осемстотин хиляди, след осемдесет и четири — девет милиона и шестстотин хиляди… а след сто години ще стигне до двайсет милиона! Само че ние не ще доживеем да ги видим! Това се казва завещание!

Соумс отвърна сухо:

— Много нещо може да се случи до тогава. Например държавата да вземе голям дял от имота; на какво не са способни в наши дни!

— Да, а сметнахме и пет на сто — каза на себе си Градман. — Забравих, че мистър Тимоти е вложил всичко в държавни ценни книжа; при сегашния данък върху дохода няма да се получи повече от две на сто. Да речем, за по-сигурно осем милиона. Не са малко пари все пак!

Соумс стана и му подаде завещанието.

— Вие отивате в Сити. Приберете го и направете необходимото. Дайте съобщение… макар че няма никакви дългове. Кога ще бъде разпродажбата?

— Идущия вторник — отвърна Градман. — Да се изчака докато умрат всички живи наследници и още двайсет и една години… дълъг срок. Но радвам се, че оставя всичко на рода си…

Разпродажбата, устроена не у Джобсън, поради викторианския стил на вещите, беше много по-посетена от погребението; Смитър и готвачката не дойдоха, защото Соумс обеща да им вземе това, което желаеха. Дошли бяха Уинифред, Юфимия, Франси и Юстас с колата си. Миниатюрите, картините от Барбизонската школа и гравюрите на Дж. Р. бяха купени от Соумс; личните вещи без пазарна стойност бяха в една странична стая, откъдето близките можеха да си взема по нещо за спомен. Това бяха единствените ограничения при едно наддаване, което мина при почти трагична незаинтересованост. Нито една мебел, картина или порцелан не привличаха вкуса на съвременниците. Препарираните пойни птици се разкапаха като есенни листа, щом ги извадиха от клетката, където не бях пели от шейсетте години насам. Тежко беше за Соумс да гледа как креслата, където седяха някога лелите му, големият роял, на който почти никога не свиреха, книгите, разглеждани само отвън, грижливо изтриваните от тях порцеланови украшения, завесите, които бяха спускали, килимът пред камината, топлил нозете им, а най-вече леглата, където бяха спали и умирали, минават в ръцете на дребни търговци и домакини от Филъм342. Но какво можеше да стори? Да ги купи и да ги нахвърля в някой склад за вещи? Не; те трябваше да минат по пътя на всяка мебел и плът, докато се разрушат напълно. Но когато стигнаха до кушетката на леля Ан и я обявиха за трийсет шилинга, той извика неочаквано:

— Пет лири!

Изненадата беше голяма; и кушетката остана за него.

Когато малката разпродажба приключи в душната зала и викторианските останки се пръснаха, той излезе в мъгливото сияние на октомврийския ден с чувството, че няма вече уютно кътче в света и обявата „под наем“ е наистина окачена. На хоризонта — революции; Фльор — в Испания; никаква утеха от Анет; изчезнал бе и домът на Тимоти на Бейзуотър Роуд. Раздразнен и отчаян, той влезе в галерията Губнор. Там бяха изложени акварелите на оня приятел, Джолиън Форсайт. Отиде да ги погледне през рамо — може би щеше да изпита някакво удовлетворение о това. От Джун до съпругата на Вал, от нея до Вал, от Вал до майка му, а от нея до Соумс бе стигнала вестта, че къщата — злокобната къща на Робин Хил — е обявена за продан и Айрин заминава при сина си в Британска Колумбия или някъде там. За един миг на Соумс му хрумна безумната мисъл: „Да я купя ли? Замислил я бях за моите…“, но както се мярна, така и изчезна. Прекалено горчива би била тая победа; с премного унизителни спомени и за него, и за Фльор. Тя не ще отиде да живее там, след всичко станало. Не, да върви по пътя си, в ръцете на някой пер или спекулант; още от начало беше ябълка на раздор, беше черупка, стаила враг; а след заминаването на оная жена черупката оставаше празна. „Продава се или се дава под наем“. Той виждаше мислено дъсчицата с тази обява, закована високо на обвитата с бръшлян стена, която бе построил.

Мина през първите две зали на галерията. Тук имаше наистина немалко творби! Сега, след смъртта на художника, те не изглеждаха така незначителни. Рисунъкът беше приятен, оставяше чувство за атмосфера, а четката имаше индивидуалност. „Баща му и баща ми; той и аз; неговото дете и моето!“ — помисли Соумс. Така бе вървяло! И все заради оная жена! Примирен поради събитията от последната седмица, развълнуван от тъжната прелест от есенния ден, Соумс стигна по-близо от всеки друг път до откриването на истината — непостижима за един истински Форсайт, — че тялото на Красотата има своята духовна същност, уловима само при преданост, която забравя себе си. До тази истина той се доближаваше във всеки случай поне чрез предаността към дъщеря си; тази любов именно му даваше възможност да разбере донякъде как бе изпуснал своята плячка. И тук, между рисунките на своя роднина, достигнал това, което бе останало недостижимо за него, той си спомни за двамата с търпимост, която го изненада. Но не купи ни една картина.

Тъкмо когато минаваше край касата, за да излезе на чист въздух, той се озова пред един образ, който не напускаше съзнанието му, докато беше в галерията — озова се пред влизащата Айрин. Не беше заминала, значи, и продължаваше да прави прощални посещения на това, което оставаше от оня приятел! Соумс потуши неволното трепване на своето подсъзнание, машиналната реакция на сетивата си, пред чара на тази някога обладавана от него жена, и я отмина, отвърнал глава. Но след като отмина, не можа да се сдържи и се обърна. Това беше, значи, предопределението… планът и стремежът на живота му, безумието и копнежът в него, единственото поражение, което бе преживял — всичко щеше да свърши, когато тя изчезне този път от погледа му. И такъв спомен дори има своята странна, мъчителна ценност. Обърнала се бе и Айрин. И неочаквано вдигна своята стегната в ръкавица ръка, устните й едва уловимо се усмихнаха, тъмните очи сякаш говореха. Сега беше ред на Соумс да не отвърне на усмивката и на прощалното помахване с ръка; той излезе на модната улица, разтреперан от глава до пети. Разбираше какво иска да му каже тя: „Сега, когато си отивам завинаги, далече от вас и вашия род — простете. И бъдете щастлив.“ Това значеше нейният жест; последен знак на ужасната действителност — по-силна от нравствеността, дълга и разума: отвращението й към този, който бе обладавал тялото й, но не бе докоснал никога душата или сърцето. Улучи го; да… много повече, отколкото ако не бе махнала маската от лицето си и не бе вдигнала ръка.

Три дни по-късно, в този бързо пожълтяващ октомври, Соумс отиде с такси до гробището Хайгейт и през бялата каменна гора стигна до гробницата на Форсайтови. Недалеч от кедъра, над катакомби и каламбури, висока, грозна, индивидуална, тя беше сякаш върхът на конкурентната система Той си припомни спора, когато Суидин бе настоявал да добавят върху фасадата герба с фазана. Предложението бе отхвърлено в полза на един венец от камък със студения надпис: „Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Тя беше в добро състояние. Всички следи от неотдавнашното погребение бяха премахнати и скромният сив камък тъмнееше успокоително на слънцето. Цялото семейство почиваше сега тук освен съпругата на Джолиън старши, която, по предварително споразумение, се бе върнала в гробницата на своето семейство в Съфолк; самият Джолиън старши беше в Робин Хил, а Сюзън Хеймън бе кремирана и никой не знаеше къде е. Соумс погледна със задоволство гробницата — масивна, неизискваща особени грижи; това беше важно, защото той добре съзнаваше, че никой няма да идва тук, когато и той си отиде; а наближаваше вече да се погрижи за своето бъдещо жилище. Можеше да има и двайсет години пред себе си, но човек никога не знае. Двайсет години без чичовци и лели, със съпруга, за която беше по-добре да не мисли, с дъщеря, напуснала бащиния дом! Настроението му навяваше скръб и размисли за миналото.

Разправяха, че това гробище е пълно с прочути имена, погребани с особен блясък. Освен това оттук се разкриваше прекрасна гледка към Лондон. Анет му бе дала веднъж да прочете някакъв разказ от оня французин Мопасан — някаква невероятно мрачна история, в която всички мъртъвци стават една нощ от гробовете си и благочестивите надписи се превръщат изведнъж в описание на техните грехове. Невероятна история! Той не познаваше французите, но за англичаните можеше да каже, че изобщо не са лоши, като се изключат зъбите и вкусът им, които бяха безспорно в окаяно състояние.

„Семейна гробница на Джолиън Форсайт, 1850 година“. Много хора бяха погребани оттогава тук… много английски съществувания бяха изтлели, превърнали се бяха в прах! Бръмченето на самолет под позлатените облаци го накараха да вдигне глава! Какъв чудовищен напредък през тия години! И всичко се връщаше тук… превърнато само в име и дата върху надгробен камък. И Соумс помисли със странна гордост, че нито той, нито семейството му бяха спомогнали с нещо за този трескав напредък. Почтени и солидни посредници, те вършеха достойно своето дело — да управляват и да владеят. „Високомерният Досет“ бе строил наистина в една ужасна епоха, а Джолиън бе рисувал в дни със съмнителен вкус, но, доколкото можеше да си припомни, никой друг Форсайт не бе осквернил ръцете си да създаде нещо — като се изключат Вал Дарти и неговият конезавод. Колекционери, адвокати, юристи, търговци, издатели, счетоводители, директори, комисионери при продажба на земя, дори войници — това бяха те! Държавата бе напреднала, така да се каже, въпреки тях. Те бяха забравяли, контролирали, защитавали и използвали този процес… И, като помислеше човек как „Високомерния Досет“ бе започнал почти от нищо, а преките му наследници притежаваха, според оценката на Градман, от милион до милион и половина, положението наистина не беше никак лошо! А все пак на Соумс се струваше понякога, че родът е изстрелял всичките си заряди и собственическият инстинкт отмира. Четвъртото поколение беше сякаш неспособно да печели; навлизаха в изкуството, в литературата, в земеделското стопанство, във войската; или просто живееха от наследеното… Липсваха им устрем и постоянство. Така и ще изчезнат като род, ако не вземат мерки.

Соумс отвърна лице от гробницата и застана срещу вятъра. Въздухът на височината би бил прекрасен, ако не беше чувството, че в него се таи дъх на смърт. Той погледна неспокойно кръстовете и надгробните вази, ангелите, венците от имортели, ярките или увяхващите цветя и зърна изведнъж едно кътче, така различно от всичко наоколо, че го накара да измине няколко ярда, за да го погледне отблизо. Скромен гроб с малък, особен кръст от сив неполиран гранит, пазен от четири тиса. Никакви други гробове не го притискаха. Отзад имаше градинка с плет от чимшир, а отпред златееше бреза. Този оазис в пустинята от еднообразни гробове засегна естетическото чувство на Соумс и той приседна на слънце край него. През трептящите листа на златеещата бреза погледна към Лондон и потъна в бездна от спомени. Помисли за Айрин на Монпелие Скуеър, когато косите й бяха ръждивозлатисти, а белите й рамене му принадлежаха… Айрин, награда за любовната му страст, Айрин, отхвърляща собственическите му права. Видя Босини в бялата морга и Айрин на дивана, втренчила неизвестно къде своя поглед на умиращо птиче. Припомни си я отново пред зелената Ниоба в Булонската гора, когато пак го отхвърли. Въображението му се отнесе към пълноводната река в оня ноемврийски ден, когато се бе родила Фльор, отнесе го към мъртвите листа върху зелените води, към змиевидните водорасли, които вечно се вият и надничат, гъвкави, спънати и слепи. Отнесе го към отворени я прозорец над Хайд парк в студента звездна нощ, когато бе умрял баща му. Литна към онази картина… „Градът на бъдещето“, към първата среща между Фльор и хлапето; към синкавите спирали от пурата на Проспер Профон, към Фльор, която сочеше от прозореца как онзи тип се промъква из градината; към Айрин и другия, умрелия, седнали един до друг на трибуните в стадиона „Лорд“. Към нея и сина й в Робин Хил. Към дивана, където се бе сгушила Фльор, към устните й, притиснали бузата му, към прошепнатото „татенце“, и изведнъж видя отново ръката на Айрин в сивата ръкавица да му помахва за последно сбогом.

Дълго седя така да премисля своя жизнен път, верен докрай на собственическия инстинкт и дори стоплян от своите неуспехи.

„Дава се под наем“… Форсайтовия век и начин на живот, когато човек притежаваше безпрепятствено и безусловно душата си, имота и жена си. А сега държавата притежаваше или щеше да притежава имота, жена му беше свой собствен господар, душата му… сам бог знаеше кой я владее! „Дава се под наем“ — разумно и просто верую!

Нахлуващи вълни на промяна, с обещание за нови форми, едва след като отмине приливът на разрушителния порой. Усещайки го подсъзнателно, Соумс седеше тук, приковал упорито мисълта си в миналото — като човек, който язди в бурна нощ, с лице към опашката на препускащия кон. Водите проникваха през викторианските баражи и отнасяха собствеността, обноските, морала, музиката, досегашните форми в изкуството… оставяйки при своето плискане соления вкус на кръв в подножието на Хайгейтския хълм, където почиваше в гроба си викторианскит век. Седнал в това високо кътче със свой собствен облик като изваян образ на собствеността, Соумс отказваше да се вслуша в нестихващия им рев. Отказваше по инстинкт да се бори с тях… Притежаваше премного от първичната мъдрост на грабливия звяр, наричан човек. Те щяха да се укротят сами, когато изживеят своя трескав прилив от грабежи и разрушения. Когато се наситят да рушат и захвърлят чуждото творчество и притежание, те ще спаднат, ще се оттеглят и нови форми ще изникнат от един инстинкт, по-стар от треската за промени — инстинкта за свой дом.

„Je m’ en fiche“ — казваше Проспер Профон. Соумс не каза „Je n’ en fiche“ — изразът беше френски, а онзи приятел беше трън в петата му, — но дълбоко нейде в душата си той съзнаваше, че промяната е само междинна между две форми на живот, неизбежно разрушение, което ще разчисти място за нова собственост.

Какво от това, че обявата е закачена и приятното кътче се дава под наем?… Някой ще дойде и ще го вземе отново един ден.

Само едно го измъчваше истински, докато седеше тук — тъгата, загнездена в сърцето му… Защото слънцето обливаше в омагьосано сияние лицето му, облаците и листата на златеещата бреза, вятърът така нежно шумолеше, така тъмнозелен беше тисът и така бледен — лунният сърп в небето.

А, колкото и да желаеше, той нямаше никога да получи… красотата и любовта в тоя свят!