Сага за Форсайтови

У Тимоти

Собственическият инстинкт не е неизменен. През разцвет и вражда, през мраз и огън той следваше законите на своето развитие дори у Форсайтови, които го смятаха веднъж завинаги установен.

Историкът на осемдесетте и деветдесетте години ще опише един ден подробно твърде бързото развитие на самодоволния и сдържан английски провинциализъм към още по-самодоволен, но не така сдържан империализъм — с други думи, ще опише „собственическия“ инстинкт на напредващата нация. По същия начин, в съгласие сякаш с нацията, се развиваха и Форсайтови. Еволюираха не само външно, но и вътрешно.

Когато Сюзан Хейман, омъжената сестра на Форсайтови, последва в 1895 година съпруга си просто смешно млада — едва на седемдесет и четири години — и тялото й бе изгорен в крематориум, останалите шестима Форсайтови почти не се развълнуваха. Това безучастие се дължеше на три причини. Първо: почти тайното погребение през 1892 година в Робин Хил на Джолиън старши — първият Форсайт, изоставил фамилната гробница в Хайгейт94. Неговото погребение, станало една година след напълно редовното погребение на Суидин, предизвика много разговори на Форсайтовата борса — дома на Тимоти Форсайт на Бейзуотър Роуд, където все още се събираха и разпространяваха семейните клюки. Мненията тук бяха най-различни — като се започне с недоволните оплаквания на леля Джули и се свърши с откровеното твърдение на Франси, че е било „много добре, дето най-сетне сложили край на това струпване в душния Хайгейт.“. През последните години на живота си — всъщност след странната и тъжна история между Босини, годеникът на внучката му, и Айрин, съпругата на племенника му Соумс — Джолиън старши явно не искаше и да знае рода си; и своеволното държане, което винаги бе имал, започна да изглежда на другите малко прекалено. Философската му жилка винаги бе успявала, разбира се, да проличи изпод пласта чист форсайтовизъм, така че другите бяха донякъде подготвени за това погребение в чужд кът. Но събитието си беше все пак странно; а когато на Форсайтовата борса узнаха и завещанието му, целият род трепна. От своето имущество (което възлизаше на 145 000 лири, със задължения от 35 лири, 7 шилинга и 4 пенса) той завещаваше 15 000 лири — „Кому мислите, мила? На Айрин!“ — на избягалата съпруга на племенника му Соумс; на Айрин, жената, която бе почти опозорила семейството и — още по-странно! — нямаше никакво кръвно родство с него. Не бе й завещал, разбира се, капитала, а само пожизнено ползуване на доходите от него! Но все пак ги беше завещал. И правото на Джолиън старши да бъде смятан за истински Форсайт рухна завинаги. Това беше първата причина погребението на Сюзан Хейман в Уокинг95 да не предизвика особено вълнение.

Втората причина беше от много по-широк и висш разред. Освен къщата в Кемдън Хил96 Сюзан имаше (от покойния Хейман) и имение в Хемшир, дето младите Хейман се усъвършенствували — както се разправяше — в стрелба и езда, а това беше чудесно за тях ги издигаше в очите на всички; фактът, че притежаваше истинско имение, оправдаваше донейде разпиляването на праха й — макар че не можеха да разберат откъде й бе хрумнала тази мисъл за изгаряне! Разпратили бяха, естествено, обичайните покани, Соумс и Никълъс младши бяха присъствали, завещанието й беше задоволително — доколкото тя изобщо можеше да завещае нещо, защото имаше само пожизнено ползуване на имота; всичко оставаше поравно и без пречки за децата.

Третата причина, поради която погребението на Сюзан не предизивка голямо вълнение, беше най-всеобхватна. Тя бе резюмирана твърде смело от бледата и слаба Юфимия: „Аз пък мисля, че хората имат право да се разпореждат с тялото си, и след като умрат.“ Поразително беше, че подобна забележка идва от дъщерята на Никълъс, либерал от старата школа и голям тиран — това показваше изведнъж колко вода е изтекла от смъртта на леля Ан през 1886 година, тъкмо когато собственическите права на Соумс върху жена му започваха да изглеждат оспорими, което бе довело до такова нещастие. Изказването на Юфимия беше, разбира се, детинско, защото й липсваше опит; макар и минала трийсетте, тя все още се наричаше Форсайт. Но забележката й показваше въпреки всичко едно разширяване на понятието свобода, една децентрализация и отклонение на центъра на притежанието от чуждата към собствената личност. Когато чу от леля Естер забележката на дъщеря си, Никълъс изръмжа: „Тия жени и дъщери! Свободата вече няма край! Знаех си аз, че делото «Джексън» не води към добро… щом разтегли толкова тълкуването на Habeas corpus97!“ Той не бе простил и досега, разбира се, Закона за имуществата на омъжените жени98, който щеше да му попречи ужасно, ако за щастие не бе се оженил по-рано. Всъщност не можеше да се отрече, че младите Форсайтови негодуваха срещу възможността да бъдат смятани за чужда собственост; и така, колониалният стремеж за самоопределение — по някакъв парадокс предтеча на империализма — непрестанно се засилваше. Всички бяха вече семейни, с изключение на Джордж — все още неизменно свързан с конните надбягвания и клуба „Айсиум“; на Франси, която продължаваше музикалната си кариера в едно студио на Кингз Роуд в Челси99 и все така водеше „поклонници“ по балове; на Юфимия, която живееше у дома си и се оплакваше от Никълъс; и на двамата Дромио100 — Джайлс и Джес Хейман. Третото поколение не беше особено многобройно — Джолиън младши имаше три деца, Уинифред Дарти — четири, Никълъс младши — вече шест, Роджър младши — едно, Мериан Туитиман — едно; Сейнт Джон Хейман — две. Останалите десет от шестнайсетте — Соумс, Рейчъл и Сисисли от рода на Джеймс; Юстас и Томас — на Роджър; Ърнист, Арчибалд и Флорънс — на Никълъс; Огъстъс и Анабел Спендър — на Хейман — бяха и досега без наследници.

Така от десетте стари Форсайтови бяха произлезли двайсет и един млади; но тези двайсет и един имаха само седемнадесет потомци, а не изглеждаше вероятно да се стигне до някакво по-значително увеличение на това число. Изучаващият статистиките ще забележи, че раждаемостта се изменя съобразно лихвения процент на капитала. Дядото, „Високомерния Досет“ Форсайт, от началото на деветнадесети век бе получавал десет процента от своя капитал и бе имал съответно десет деца. Тези десет, почти веднага след женитбата, получаваха средно от четири до пет на сто; броят на децата им съответствуваше на тоя процент. Произлезлите от тях двайсет и един Форсайтови получаваха едва по три на сто от държавните ценни книжа, в които бащите им бяха вложили парите си, за да избягнат високото безвъзмездно мито; шестимата с потомство имаха седемнадесет деца, или точно полагаемите се две и 5/6 на семейство.

За тази слаба раждаемост имаше, разбира се, и други причини. Неувереността в собственото им умение да печелят — съвсем естествено при осигурено охолство, — както и съзнанието, че бащите им живеят дълго, ги караше да бъдат предпазливи. Ако човек има деца, а доходът му не е голям, равнището на вкусовете и удобствата трябва непременно да се понижи; доход, достатъчен за двама, не е достатъчен за четирима и така нататък… Така че по-добре е да изчакаме и да видим какво ще ни остави баща ни. По-приятно е освен това да си живееш спокойно и без задължения. И вместо да притежават деца, те предпочитаха да притежават себе си според все по-налагащото се разбиране, наречено fin de siècle101. Така се излагаха на по-малко рискове и можеха да имат лека кола. Юстас вече имаше, само че катастрофира и си изби един преден зъб; затова другите намираха за добре да изчакат, докато колите станат по-безопасни. Междувременно обаче никакви деца! Дори Никълъс младши се бе вразумил и от три години вече не бе добавил ни едно към шестте.

Но въпреки това упадъкът на родовото чувство у Форсайтови или, по-точно, разпръскването им, изразени с горните факти, не им попречи да се съберат, когато Роджър Форсайт почина през 1899 година. Беше великолепно лято и след почивки в чужбина и на море всички се бяха вече прибрали в Лондон, когато с присъщата си оригиналност Роджър издъхна неочаквано в собствения си дом на Принсес Гардънс. В дома на Тимоти коментираха тъжно, че Роджър е бил винаги своенравен в храненето — нали предпочиташе германско овнешко пред всяко друго?

Както и да е, погребението му в Хайгейт беше безукорно, и на връщане оттам Соумс Форсайт отиде почти несъзнателно у чичо Тимоти на Бейзуотър Роуд. „Старците“ — леля Джули и леля Естер — сигурно биха искали да чуят как е минало всичко. Баща му Джеймс — вече осемдесет и осем годишен — не се реши, разбира се, да присъства на това погребение; и Тимоти не бе отишъл, то се знае, така че от братята бе присъствал само Никълъс. Но имаше все пак достатъчно свят, а това щеше да зарадва леля Джули и леля Естер. Към доброто намерение се примесваше и неизбежното желание да извлече някаква лична облага от всяка постъпка — главна отлика на Форсайтови, а всъщност и на най-здравите съставки на всяка нация. С навика да съобщава всички семейни събития у Тимоти на Бейзуотър, Соумс просто следваше стъпките на баща си, който отиваше поне веднъж в седмицата да види сестрите си у Тимоти и измени на това правило едва на осемдесет и шест години, когато дотолкова западна, че не можеше да излиза без Емили. А да отива с Емили беше безполезно: може ли човек да разговаря свободно в присъствието на жена си? И Соумс, както някога Джеймс, намираше време да поседи почти всеки неделен ден в малката гостна, където бе внесъл със своя несъмнено добър вкус доста промени и порцелан, не така първокласен като неговия собствен, разбира се, както и две картини от съмнителна Барбизонска школа, които бе подарил за едни коледни празници. Сам той бе спечелил много от барбизонците, а през последните години се бе насочил към картините на Марис, Израелс и Мауве102, от които с надяваше да спечели още повече. В крайречния си дом в Мейпълдърм, където живееше сега, той имаше галерия, в която картините бяха прекрасно разположени и осветени; малцина лондонски търговци на картини не бяха идвали тук. Тя служеше и за развлечение на гостите, които сестрите му Уинифред и Рейчъл канеха понякога от негово име в неделните следобеди. При все че беше доста мълчалив, докато показваше картините, спокойните му, сдържани и установени оценки почти винаги поразяваха гостите, които знаеха, че славата на Соумс се дължи не само на естетически хрумвания, но и на способността му да предвижда бъдещата пазарна цена на платната. Когато отиваше у Тимоти, той имаше винаги да съобщи някаква победа над един или друг търговец на картини и много обичаше да чува възхитителните възклицания, с които лелите му я посрещаха. Но този следобед, когато се връщаше от погребението на Роджър в изискан тъмен костюм — не съвсем черен, защото един чичо е все пак само чичо, а освен това Соумс не обичаше да излага на показ чувствата си, — той беше в по-друго настроение. Облегнал се на стол с инкрустации, загледал през вирнатия си нос небесносините стени и позлатените рамки по тях, той беше особено мълчалив. Било защото идваше от погребение, било по някаква друга причина, характерните форсайтовски черти изпъкнаха още по-ярко този следобед — хлътнало, удължено лице, с брадичка, която би изглеждала невъзможна, ако се смъкне обвивката от мускули и кожа: изобщо лице, в което изпъкваше главно брадичката, но все пак не грозно. Той чувстваше днес по-силно от винаги, че роднините му в дома на Тимоти са безнадеждни „чудаци“, а лелите му — тъжни останки от Викторианската епоха. Единствената тема, по която би желал да говори — положението, му на изоставен, но неразведен съпруг, — не биваше да се разисква. А той не мислеше за нищо друго. Това започна това лято, когато едно ново чувство взе да го тласка към постъпка, която според него беше лудост за един четиридесет и пет годишен Форсайт. Напоследък той съзнаваше все по-ясно и по-ясно, че „годините минават“. Състоянието му, значително още по времето, когато бе замислил къщата в Робин Хил, разрушила брака му с Айрин, се бе увеличило невероятно много през самотните дванайсет години, през които той не се занимаваше почти с нищо друго. Имаше сега повече от сто хиляди лири, а нямаше кому да ги остави… нито някаква цел, заслужаваща да следва пътя, станал негова религия. Дори да престанеше да се труди, парите трупаха пари и той чувстваше, че няма да разбере как са станали сто и петдесет хиляди. Соумс бе имал винаги силно семейство и родителско чувство; измамено и незадоволено, то се бе стаило, но започна отново да се проявява сега, когато той бе „в разцвета на годините си“. Пробудено и устремено напоследък в увлечение към една несъмнено красива девойка, то се бе превърнало в истинска натрапчива мисъл.

Девойката беше французойка, което значеше, че няма вероятност да се увлече и да приеме едно неузаконено положение. Освен това подобна мисъл беше неприятна и на самия Соумс. Той бе вкусил този жалък вид любов през дългите години на принудително безбрачие, скришом, и винаги с отвращение, защото беше придирчив, а имаше освен това и вроден усет за законност и ред. Не желаеше никаква тайна връзка. Бракосъчетание в парижкото посолство, неколкомесечно пътешествие, и ще може да доведе Анет, окончателно скъсала с миналото, което не беше всъщност много блестящо, защото тя чисто и просто водеше сметките в ресторанта на майка си в Сохо103; щеше да я доведе, обновена и елегантна, да властвува със своя френски вкус в „Шелтър“104 край Мейпълдърм. На Форсайтовата борса и между приятелите му в града ще се знае, че е срещнал тази очарователна девойка и се е оженил за нея по време на пътешествие. Брак с французойка е нещо романтично… с cachet105. Но не това го плашеше; а проклетото положение на неразведен мъж и… съмнението дали Анет щеше се съгласи да го вземе. И той не смееше да докосне този въпрос, докато не беше в състояние да й предложи едно ясно и дори блестящо бъдеще.

Седнал в гостната на лелите си, той слушаше разсеяно обичайните въпроси: Как е милия ти баща? Не излиза, разбира се, откакто се е застудило? Нали Соумс не ще забрави да му каже, че Естер намерила голямо облекчение за болката си в дясната страна от варени чемширови листа: лапа от тях през три часа, после да увие мястото в червена фланела. А дали не би похапнал и от чудесния конфитюр от сини сливи… Тази година станал много хубав и много добре действал. А за семейство Дарти — чувал ли е Соумс, че милата Уинифред имала големи неприятности с Монтегю? Според Тимоти някой ще трябва да се намеси да я защити. Разправят, — но не се знае дали е точно така, — че Дарти подарил част от скъпоценностите на Уинифред на някаква противна танцьорка. Такъв лош пример за милия Вал, и то тъкмо когато постъпва в колежа. Нима не е чувал? Трябва да отиде у сестра си и да разбере веднага тия работи! Как мисли, дали бурите наистина ще се бият? Тимоти страшно се вълнувал от тоя въпрос. Държавните ценни книжа имаха много висок курс и той бе вложил толкова пари в тях! Как смята Соумс, дали курсът им ще спадне, ако има война? Соумс кимна. Тя ще бъде съвсем кратка, то се знае. Много лошо ще бъде за Тимоти, ако продължи. И за милия баща на Соумс ще бъде много тежко… на такава възраст. За щастие милият Роджър не доживя до тая страшна тревога. Леля Джули изтри с кърпичка едрата сълза, която се опитваше да преодолее неизменната подпухналост на съвършено повехналата й лява буза; припомни си как я бодеше с карфици, когато и двамата бяха деца. С усета си да отстранява неприятните неща, леля Естер побърза да се намеси: как мисли Соумс, дали мистър Чембърлейн106 ще стане още сега министър — председател? Той веднага ще оправи всичко. Чудесно ще бъде да изпратят оня старик Крюгер107 на Света Елена. Много добре помнеше колко се радвал дядо му, когато дошла вестта за смъртта на Наполеон. Те с Джули, разбира се — „бяхме още в панталонки, мили“, — нищо не разбирали.

Соумс взе чая, който му поднесоха, изпи го наведнъж и изяде три бадемови бисквити — прочут деликатес в дома на Тимоти. Бледата му високомерна усмивка едва уловимо се оживи. Родът му си остава безнадеждно провинциален, макар и да притежаваше половината Лондон. В тези дни на всеобщ прогрес провинциализмът им изпъкваше все по-ярко, отколкото преди. Старият Никълъс беше и до днес привърженик на свободната търговия и член на допотопната крепост на империализма — клуба „Римув“, където всички членове бяха сега консерватори: иначе нямаше да го изберат; а Тимоти, както разправяха, все още спял с нощна шапчица. Милият Соумс изглеждал много добре, никак не бил остарял от смъртта на леля Ан, когато всички се бяха събрали тук — милият Джолиън, милият Суидин и милият Роджър. Тя замълча и изтри сълзата, капнала сега върху подпухналата дясна буза. А чувал ли е… чувал ли е напоследък нещо за Айрин? Леля Естер красноречиво вдигна рамене: Джули непременно трябваше да каже нещо не на място! Усмивката на Соумс угасна, той остави чашата си. Даваха му възможност да заговори за онова, което го занимаваше, но въпреки всичко не можа да се възползва от случая.

Леля Джули побърза да продължи:

— Разправят, че милият Джолиън й завещал отначало в пълна собственост тия петнайсет хиляди; после видял, разбира се, че не е редно и ги оставил за пожизнено ползуване.

Чувал ли е Соумс?

Соумс кимна.

— Братовчед ти Джолиън овдовял. Той е изпълнител на завещанието: нали знаеш?

Соумс поклати отрицателно глава. Знаеше, но не желаеше да проявява любопитство. Не бе виждал Джолиън младши от деня, в който бе загинал Босини.

— Трябва да е вече доста възрастен — продължи унесено леля Джули. — Да видя… роди се, когато милият ти чичо живееше на Маунт стрийт; доста време преди да се преместят на Станхоп Гейт… през декември 47 — тъкмо преди Комуната108. Минал е петдесетте. Като си помисли човек! Такова хубаво бебе, така се гордеехме с него; най-голям от всички ви! — Леля Джули въздъхна и къдрица от не съвсем нейна коса се разпиля по челото й, като накара леля Естер да изтръпне. Соумс стана, усетил странно осъзнаване. Старата рана, нанесена на гордостта и самоуважението му, не беше още напълно зараснала. На идване насам мислеше, че може да заговори за своето неуредено положение… а ето какво излезе! Сепна се от първото напомняне на леля Джули, прочута с умението си да говори неуместни неща.

О, нима Соумс щял си ходи вече?

Соумс се усмихна някак отмъстително и каза:

— Да. Довиждане. Поздравете чичо Тимоти.

И като докосна хладно всяко от тия две чела с безброй бръчки, които сякаш полепваха по устните му в желание да бъдат изгладени с целувка, той си тръгна, изпратен от светнали погледи… Скъпият Соумс, колко мило беше, че намина днес, когато те не се чувстваха особено…

Измъчван от съжаления, Соумс слезе по стълбите, из които се носеше винаги приятен мирис на камфор, порто и дом, където не се допуска течение. Горките старици… Не бе дошъл с намерение да бъде нелюбезен към тях. Но щом излезе на улицата, ги забрави, погълнат отново от образа на Анет и от мисълта за проклетата паяжина, в която се бе заплел. Защо не свърши навремето и не се разведе, когато бе загинал оня нещастник Босини; тогава имаше предостатъчно основания да иска развод! Той сви към дома на сестра си Уинифред Дарти, на Грийн Стрийт, Мейфеър.109

Един светски човек напуска сцената

Това, че един светски човек, изложен като Монтегю Дарти на всички житейски повратности, живееше най-малко от дванайсет години в един и същи дом, би било твърде забележително, ако наемът, данъците и ремонтите на този дом не се заплащаха от тъста му. Чрез това просто, макар и скъпо струващо средство Джеймс Форсайт бе внесъл известна установеност в живота на дъщери и внуци. Един сигурен покрив над главата на такъв безсъвестен спортсмен като Дарти е, разбира се, неоценим. До събитията от последните няколко дни той се бе държал почти невероятно разумно през цялата година. Всъщност само получаваше половината печалби от кобилата на Джордж Форсайт, който се бе отдал непоправимо на надбягванията, за ужас на Роджър, вече стихнал в гроба. Маншетното копче, дъщеря на Мъченика от Пламналата риза и внучка на Жартиерата, беше дореста тригодишна кобилка, която по различни причини не бе се проявила още в истинската си форма. Щом се видя полусобственик на това многообещаващо животно, Дарти почувства как целия му идеализъм, стаен нейде у него както у всеки друг човек, надига глава и месеци наред го държи в тайно напрежение. Когато има някаква надежда, човек изведнъж изтрезнява; а надеждата на Дарти беше наистина много добра — три към едно за есенните състезания при общо съотношение двайсет и пет към едно. Старомодният рай беше проста работа в сравнение с тази надежда и Дарти заложи и последната си риза за дъщерята на Пламналата риза. И не само ризата си — много повече бе заложил той върху тази внучка на Жартиерата! На четиридесет и пет години — опасна възраст за Форсайтови, макар и не много различна от коя да е друга възраст за хора като Дарти, но все пак опасна и за тях — най-новото хрумване на Монтегю беше някаква танцьорка. Не беше дребно увлечение, но без пари, и то без много пари, можеше да остане само една въздушна любов, хвърчаща като фустите на танцьорката; а Дарти вечно нямаше пари и живееше само с изпросените или взети назаем от Уинифред, жена с характер, която го търпеше само защото беше баща на децата й и поради неугаснало възхищение към повяхващия му някогашен чар от Уордър Стрийт, който я бе покорил на младини. Уинифред, хората, от които можеше да вземе все още в заем, и загубите при комар и при надбягвания (удивително е как някои хора могат да печелят дори от загубите си!) бяха единствените му източници за прехрана; защото Джеймс, вече остарял, беше раздразнителен и мъчно достъпен, а Соумс беше направо недостъпен. Не бихме прекалили, ако кажем, че от месеци насам Дарти живееше само с надежди. Той не обичаше парите за самите тях и винаги бе презирал Форсайтови заради навика им да пестят, при все че се стараеше да го използва, колкото се може по-добре. Парите той обичаше само за това, което можеше да купи с тях — личните наслади.

— Никой истински спортсмен не се интересува от пари — казваше той, когато вземеше в заем сто лири, ако нямаше възможност да заеме петстотин. Монтегю Дарти беше наистина възхитителен. Беше, както казваше Джордж Форсайт, „несравним“.

Утрото в деня на състезанията настъпи ясно и светло; беше последният септемврийски ден и Дарти, пристигнал предната вечер в Нюмаркет, се облече в безукорен кариран костюм и застана на едно възвишение да наблюдава как неговата кобилка ще победи. Ако излезе първа, ще има чисти три хиляди в джоба — съвсем скромна награда за толкова трезвеност и търпение през тези изпълнени с надежда седмици, докато я подготвяха за състезанията. Но не можеше да заложи повече. Дали не трябваше да заложи осем към едно, вероятност, до която тя бе стигнала? Това беше единствената му мисъл, докато чучулигите пееха в небето, тревистите хълмове ухаеха, а красивата кобилка тръскаше глава и минаваше край него, лъскава като коприна. Какво пък? Ако загуби, няма да плаща той; ако направи ново залагане, ще намали печалбата си на хиляда и петстотин лири — съвсем недостатъчна сума за завладяване на една танцьорка. Но присъщата на всеки Дарти хазартна страст не му даваше покой. Той се бърна към Джордж и каза:

— Чудесна е. И непременно ще спечели. Ще обера всичките пари.

Джордж, заложил до последния си пенс (дори малко повече) и разчитащ да спечели при всички обстоятелства, се усмихна от висотата на внушителната си фигура и каза само:

— Така ли, глупчо!

Защото след тежката школовка, свършила заедно с парите на страшно недоволния Роджър, форсайтовската кръв започваше да затвърдява чувството му на собственик.

В живота на хората има мигове на разочарование, пред които един чувствителен актьор се стъписва. Достатъчно е да кажем, че чудесната кобилка пропадна. Маншетеното копче изостана. И ризата на Дарти изгоря.

Когато човек с темперамента на Монтегю Дарти се е самообуздавал месеци подред от благочестиви подбуди, останали невъзнаградени, той не умира с проклятие към бога, а проклина бога и живее за нещастие на семейството си.

Храбра, макар и малко прекалено суетна за жена, понасяла постъпките му в продължение на двайсет и една години, Уинифред никога не бе допускала, че той може да стигне дотук. И тя, като толкова други съпруги, мислеше, че е преживяла най-лошото; но не подозираше какъв ще стане Дарти на четиридесет и пет години, когато и той, като много други мъже, си каза: „Сега или никога!“. Като отвори на втори октомври кутийката със скъпоценностите си, за да я провери, тя откри с ужас, че бе изчезнал венецът и гордостта на нейната женска суета — бисерната огърлица, която Монтегю й подари през 85-а година при раждането на Бенедикт, а Джеймс бе принуден да заплати през 87-а година, за да предотврати скандала. Запита веднага съпруга си. Но той не се трогна. Щели да я намерят! Едва когато му каза рязко: „Добре, Монти, ще отида да съобщя лично в Скотланд ярд!“ — се съгласи да се заеме сам с тази работа. Уви! Едно напиване може да осуети и най-твърдото и решително намерение за добро дело! Вечерта Дарти се върна в къщи, без да иска и да знае за нещо или да е в състояние да пази тайна. При друг такъв случай Уинифред би се задоволила просто да го остави да се наспи; но мъчителната тревога за съдбата на бисерите й я накара да го дочака. Той извади от джоба си малък револвер, хвана се за масата и заяви, че няма да я закача, ако не вдига врява; но на самия него вече му е дотегнало да живее. Застанала от другата страна на масата, Уинифред отвърна:

— Престани с тия палячовщини, Монти! Ходи ли в Скотланд ярд?

Той допря револвера до гърдите си и натисна няколко пъти спусъка. Револверът не беше зареден. Дарти го захвърли с проклятие на пода, измърмори: „Жаради децата!“ и се строполи в едно кресло.

Уинифред прибра оръжието и даде на съпруга си чаша газирана вода. Това питие оказа магическо въздействие върху Дарти. Животът го съсипал, самата Уинифред не го „ражбирала“. Защо да няма право да вземе бисерите, които й бе подарил? Дал ги на испанското девойче! Ако Уинифред започне да мърмори… ще й пре… реже гърлото. Голяма работа! (Това беше навярно първото изричане на този знаменит израз… защото тъмен е произходът на най-класическите фрази!)

Усвоила в тежка школа изкуството да се владее, Уинифред го погледна и запита:

— Испанско девойче ли? Имаш предвид танцьорката от „Пандемониум“? Тогава си крадец и подлец.

Това беше последният удар върху болезнено претовареното му съзнание; Дарти скочи от креслото, сграбчи ръката на жена си, припомни си своите момчешки подвизи и я изви. Уинифред изтърпя болката със сълзи на очи, но не ахна. Изчака го да се умори, за да издърпа ръката си; после застана отново от другата страна на масата и каза през зъби:

— Ти си невъзможен, Монти! (И този израз е бил употребен сигурно за първи път — така, под натиска на обстоятелствата, се е създавал английския език!)

Остави Дарти с пяна по черните мустаци, качи се в спалнята си, заключи вратата, натопи в гореща вода ръцете си и не мигна цяла нощ; мислеше как бисерите й красят друга шия и си представяше вниманието, с което съпругът й е бил, по всяка вероятност, възнаграден за тях.

Светският човек се събуди с чувството, че е загубил мястото си в обществото, и си спомни смътно, че го бяха нарекли „невъзможен“. Постоя още половин час — докато разсъмна — в креслото, дето беше спал — сигурно най-нещастния половин час в живота му, защото и за един Дарти дори краят е трагичен. А той разбираше, че е стигнал до края. Никога няма вече да спи в своята трапезария и да се събужда, когато утринните лъчи проникнат през завесите, купени от Уинифред от „Никънс и Джарвис“ с парите на Джеймс. Никога вече, след като се е търкалял в леглото и полежал в горещата вана, няма да закусва печени бъбречета на палисандровата маса. Извади портфейла си от джоба на фрака. Четиристотин лири в банкноти от по пет и десет лири — остатъкът от сумата, за която снощи бе продал своята половина от Маншетеното копче на Джордж Форсайт, който спечелил на състезанието, не бе намразил кобилката, както я мразеше сега Дарти. Балетът от „Пандемониума“ заминаваше в други ден за Буенос Айрес, а заедно с балета заминаваше и той. Не бе получил още цялата стойност на бисерите; вкусил беше само от ордьовъра.

Промъкна се крадешком на горния етаж. Не посмя да се изкъпе, нито да се обръсне (нямаше топла вода); само се преоблече и прибра набързо, каквото успя. Тежко беше да изостави толкова лачени обувки, но човек все трябва да пожертва нещо. Излезе на площадката с куфар във всяка ръка. Домът беше съвсем тих — домът, дето бяха заченати четирите му деца. Странен беше тоя миг, когато се спря пред вратата на съпругата си, която бе харесвал — а може би и обичал! — и която го бе нарекла „невъзможен“. Бронира се с този израз и тръгна на пръсти; но не можа да отмине така лесно и следващата врата. Тук спяха дъщерите му. Мод беше на училище, обаче Имоджин си беше в къщи; и недоспалите очи на Дарти овлажняха. От четирите му деца тя най-много приличаше на него със своите тъмни коси и сластни кестеняви очи. Тъкмо сега израства прекрасното създание! Той остави двата куфара. Почувства болка от това почти официално отричане от родителските си права. Утринната светлина озари едно лице, сгърчено от истинско вълнение. Измъчваше го не някакво лицемерно разкаяние, а искрено бащинско чувство и тъжната мисъл: „за последен път!“ Овлажни устни; непреодолима нерешителност скова за миг нозете му в карираните панталони. Тежко… тежко е да си принуден да напуснеш по такъв начин своя дом!

— По дяволите! — промълви той. — Никога не би ми минавало през ум, че ще стигна до тук!

Шум от горния етаж го предупреди, че прислугата започва да става. Той грабна двата куфара и заслиза предпазливо по стълбите. Бузите му бяха мокри; това усещане го утешаваше, сякаш потвърждаваше искреността на жертвата му. Поспря се на долния етаж да вземе всичките си пури, някои книжа, една мека шапка, сребърна табакера и пътеводител Ръф. Наля си чаша уиски със сода, запали цигара и се спря нерешително пред една сребърна рамка със снимка на двете му дъщери. Снимката принадлежеше на Уинифред. „Все едно — помисли той, — тя може да им направи нова, а пък аз не мога.“ Прибра я в куфара. Сложи си шапката и палтото, взе още две палта, най-хубавия си бамбуков бастун, един чадър, и отвори входната врата. Затвори я тихо след себе си, тръгна, натоварен както никога досега, и сви зад ъгъла да почака някой подранил файтон…

Така, на четиридесет и пет години, Монтегю Дарти напусна дома, който бе наричал досега свой…

Когато Уинифред слезе и разбра, че го няма, първото й чувство беше глух гняв, че се е изплъзнал от упреците, които грижливо бе обмислила през безсънната нощ. Сигурно е заминал за Нюмаркет или Брайтън110 с оная жена. Отвратително! Принудена да мълчи пред Имоджин и прислугата, убедена, че нервите на баща й не ще могат да понесат подобна вест, тя не се сдържа и отиде следобед у Тимоти, за да разкаже съвсем доверително на лелите Джули и Естер историята с бисерите. Едва на другата сутрин забеляза изчезването на снимката. Какво значеше това? След като разгледа всичко, което бе оставил, тя се увери, че той завинаги си е отишъл. И когато това убеждение окончателно се затвърди, тя застана насред тоалетната му стая, дето бе разтворила всички шкафове и чекмеджета, за да се опита да изясни своите чувства. Съвсем не беше лесно! Макар и „невъзможен“, Монти все пак беше нейна собственост и, въпреки старанията си, не можеше да не се чувства обедняла. Да остане вдовица, а в същото време да не е вдовица, още на четиридесет и две години, с четири деца, значеше да стане прицел на хорските приказки и съчувствия! Да се хвърли в обятията на някаква испанска уличница! Спомени, чувства, които смяташе отдавна за мъртви, възкръснаха в нея, мъчителни, злобни, упорити. Затвори машинално всички чекмеджета, отиде в стаята си и зарови лице във възглавницата. Не заплака. Каква полза? Когато стана и отиде да обядва, почувства, че само едно още може да я утеши — да повика Вал вкъщи, Вал — най-големият й син — щеше да постъпи идущия месец в Оксфорд, с издръжка от Джеймс, и сега беше с домашния си учител в Литълхемтън, дето се подготвяше в галоп — като сам би казал с езика на баща си — за приемните изпити. Уинифред му телеграфира да се върне.

— Трябва да се погрижа за облеклото му — обясни тя на Имоджин. — Не мога да го пусна как да е в Оксфорд. Там момчетата са много придирчиви.

— Вал има купища дрехи! — отвърна Имоджин.

— Зная, но трябва да се попрегледат. Дано се върне!

— Ще долети като стрела, мамо. Само че ще пропадне може би на изпита.

— Какво да сторя? — каза Уинифред. — Необходимо ми е да се върне.

Имоджин погледна с наивна проницателност майка си, но замълча. Баща й пак, разбира се! Вал долетя „като стрела“ в шест часа.

Представете си мелез от нехранимайко и Форсайт и ще имате понятие за Публий Валери Дарти. Младеж с такова име едва ли би могъл да стане нещо друго. Когато го роди, пламнала от възторг и желание за оригиналност, Уинифред реши, че трябва да избере на децата си имена, каквито другите не са имали. (Слава Богу, казваше си тя, че не бе нарекла Имоджин Тисбея111!) Но името на Вал бе избрано от вечния шегобиец Джордж Форсайт. Случи се Дарти да вечеря с него една седмица след раждането на сина и наследника си и да му спомене за високите замисли на Уинифред.

— Кръстете го Катон112 — каза Джордж. — Ще бъде страшно оригинално!

Той току-що бе спечелил десет хиляди лири от кон със същото име.

— Катон ли? — отвърна Дарти… Бяха „попрехвърлили“ вече, както се казваше в ония дни. — Та то не е християнско име!

— Моля — извика той на сервитьора в костюм от осемнайсетия век, — донесете ми от библиотеката Британската енциклопедия буква К.

Сервитьорът я донесе.

— Ето! — посочи Джордж с пурата си. — Катон, Публий Валерий; син на Виргилий от Лидия. Това ще изберете; Публий Валерий. Съвсем християнско име.

Дарти се прибра у дома и уведоми Уинифред. Тя беше във възторг. Името беше наистина „шик“. И бебето стана Публий Валерий, макар по-късно да се разбра, че са сбъркали — този Катон бил друг, по-незначителен. Но в 1890 година, когато малкия Публий беше десетгодишен, думата „шик“ не беше вече на мода; на мода беше сега скромността и Уинифред започна да изпитва колебания. Те бяха затвърдени от самия Публий, който още след първия срок в училище се разплака, че животът му дотегнал… защото децата го наричали Пуби. Уинифред беше решителна жена, премести го веднага в друго училище и го преименува на Вал, а Публий отпадна дори като инициал.

На деветнайсет години той беше подвижен, луничав младеж с голяма уста, светли очи с дълги тъмни ресници, очарователна усмивка, със значителни познания по всичко, което не биваше да знае, и никаква опитност в онова, което трябваше да знае. Малко момчета бяха така често пред прага на изключването, като този мил немирник. След като целуна майка си и ощипа Имоджин, той изтича горе през три стъпала наведнъж и слезе през четири, облечен за вечеря. Ужасно съжаляваше, но частният му учител, който също се върнал, го поканил на вечеря в „Оксфорд и Кеймбридж“113; неудобно беше да му откаже — старецът ще се обиди. Уинифред го пусна със съжаление и гордост. Искаше й се да остане при нея, но в същото време й беше приятно, че възпитателят му го обича. На излизане Вал намигна на Имоджин и каза:

— Слушай, мамо, дали ще може да ми сварят две яйца от бекас? Видях ги при готвачката. Екстра работа за след вечеря! И — и… виж какво, мамо… имаш ли пари?… Трябваше да взема на заем пет лири от стария Сноби.

Уинифред го погледна с нежна проницателност и каза:

— Много пилееш, мили. Освен това няма защо да плащаш тази вечер — нали си негов гост!

Колко прекрасен и строен беше той в бялата жилетка и тъмни ресници!

— Да, мамо, но може да отидем и на театър, а редно е билетите да платя аз; нали знаеш, че той е винаги притеснен!

Уинифред извади банкнота от пет лири:

— Парите наистина трябва да му върнеш, но няма защо да плащаш и билетите.

— И да трябва, не мога да го сторя — каза той. — Лека нощ, маме.

Излезе с вдигната глава и накривена шапка, вдъхвайки жадно въздуха на Пикадили — като пуснато на свобода пале. Чудесно! След оная плесенясала скучна дупка!

Намери „възпитателя“ си, само че не в „Оксфорд и Кеймбридж“, а в клуба „Гоут“. Този „възпитател“ беше красив младеж, една година по-възрастен от него, с прекрасни кафяви очи и гладка кафява коса, с малка уста и овално лице, вял, безупречен, много сдържан, един от ония младежи, които установяват без никакво усилие влиянието си над своите връстници. Едва не бе изхвръкнал от училището си една година преди постъпването на Вал, прекарал бе тази година в Оксфорд, и в очите на Вал беше просто окръжен с ореол. Казваше се Кръм и пилееше повече от веки друг. Това изглеждаше да е единствената му цел в живота — нещо странно за Вал, у когото Форсайтът се пробуждаше от време на време и се питаше какво е получил срещу толкова пари.

Навечеряха се спокойно, стилно и с вкус; излязоха от клуба с пура в уста и две изпити бутилки, за да отидат в партера на Либърти. Удоволствието да слуша весели песни и да гледа хубави крачета се помрачаваше и прекъсваше за Вал от натрапчивите опасения, че никога не ще достигне спокойната елегантност на Кръм. У него се събуди стремеж към съвършенство, а с такъв идеал човек никога не се чувства добре. Той страдаше, че устата му е много голяма, че жилетката не добре скроена, че панталоните му без ширити, а светлолилавите ръкавици — без черен тигел отгоре. Освен това се смееше прекалено много — Кръм никога не се смееше: само се усмихваше, вдигнал леко хубавите си тъмни вежди, извити като дъга над притворените клепачи. Не, никога не ще може да се сравнява с Кръм! Но спектакълът беше екстра, а Синтия Дарк — ужасно хубава! В антрактите Кръм го удостои с подробности от частния живот на Синтия и Вал узна със страхопочитание, че — стига да пожелае! — Кръм може да отиде и зад кулисите. Ужасно му се искаше да каже: „Слушай, вземи и мене!“ — но не смееше, защото се смяташе недостоен; и се чувстваше много нещастен през последните две действия. На излизане Кръм каза:

— Да отидем в Пандемониум: остава още половин час, докато затворят.

Взеха файтон, за да изминат стотина ярда, купиха евтини билети — по седем шилинга и шест пенса, — защото нямаха намерение да сядат, и влязоха в залата. В тия дреболии, в това пълно пренебрежение към парите се проявяваше очарователната изтънченост на Кръм. Балетът скоро щеше да отпътува, това беше последната му вечер, и в салона беше невъзможно да се разминеш. Мъже и жени се тълпяха в три редици покрай парапета. Вихрушката и блясъкът на сцената, полумракът в залата, смесицата от тютюнев дим и дамски парфюми, странната съблазън и похот, свойствени на подобни заведения, започнаха да освобождават Вал от мечтите за съвършенство. Той загледа възхитено една млада жена, видя, че не е млада, и отвърна глава. Бледа сянка на Синтия Дарк! Ръката на младата жена докосна случайно неговата. Лъхна го мирис на мускус и резеда. Вал погледна с крайчеца на окото си. Може пък да е наистина млада! Тя го настъпи и се извини. Той каза:

— Моля ви се! Хубав балет, нали?

— О, дотегна ми вече; а на вас?

Младият Вал се усмихна със своята широка, очарователна усмивка. Но по-далеко не отиде — не се чувстваше достатъчно привлечен. Форсайтовият му нрав искаше нещо по-убедително. А балетът кръжеше и се развихряше по сцената като калейдоскоп в снежнобяло, яркорозово, изумруденозелено, виолетово и замръзна изведнъж в неподвижна, блестяща пирамида. Взрив от ръкопляскания, и край! Кафява завеса закри сцената. Полукръгът от мъже и жени пред парапета се разпръсна, ръката на младата жена притисна неговата. Малко по-далече се забелязваше оживление около някакъв човек с червен карамфил в бутониерата; Вал пак хвърли поглед към младата жена, загледана наоколо. Трима души приближаваха с несигурна походка, хванати под ръка. В средата се клатушкаше господинът с червения карамфил, с бяла жилетка и тъмни мустаци. Чу се равният, спокоен глас на Кръм:

— Погледни оня простак! Здравата се е натряскал!

Вал се обърна. „Простакът“ бе освободил ръката си и сочеше право към тях. Все така равен, гласът на Кръм продължи:

— Изглежда, че те познава!

После се обади „простакът“:

— Погледнете, приятели! Оня млад разбойник е мой син!

Вал видя: беше баща му! Да можеше да потъне в тъмночервения килим! Не защото го срещна тук, не и защото се бе „натряскал“; а само защото в един миг, като в небесно откровение, разбра, че думата „простак“, изречена от Кръм, е напълно вярна. Да, баща му приличаше наистина на простак със своята мургава красота и червен карамфил, с безцеремонната си, наперена походка. Без да продума, Вал се промъкна зад гърба на младата жена и избяга от залата. Чу зад себе си как някой извика: „Вал!“, изтича по стълбите с дебелите пътеки, профуча покрай разпоредителите и изхвръкна на площада.

Да се срамува от родния си баща, е навярно най-горчивото преживяване за един младеж. На бягащия Вал се струваше, че кариерата му е завършила, още преди да е започнала. Как би могъл да отиде сега в Оксфорд, сред блестящите приятели на Кръм, които веднага ще узнаят, че баща му е „простак“! И изведнъж намрази Кръм. По дяволите, кой всъщност е тоя Кръм, та се осмелява да говори така? Ако беше в този миг край него, сигурно щеше да го събори на паважа. Баща му… собственият му баща. Усети, че нещо го задавя в гърлото, и пъхна по-дълбоко ръце в джобовете на палтото си. По дяволите Кръм! Обзе го безразсъдната мисъл да се върне, да намери баща си, да го улови под ръка и да продължи пътя си по Пикадили. Някаква млада жена застана пред него.

— Не се мръщи толкова, миличък!

Той отстъпи назад, изплъзна й се и изведнъж изтрезня. Ако Кръм посмее да спомене нещо, ще го набие, и край! Измина сто ярда, успокоен от решението си, но скоро загуби и тази утеха. Не беше толкова просто! Припомни си как в училище, щом някой родител е под установен стандарт, момчето страдаше докрай от това. Подобно петно не се премахваше. Защо майка му се бе омъжила за баща му, щом е бил „простак“? Съвсем несправедливо, просто подло беше да му дадат за баща един „простак“! А най-лошото беше, че щом го чу от Кръм, разбра колко отдавна сам бе чувствал подсъзнателно баща си за не съвсем „чиста порода“. Това беше най-страшното нещо, което можеше да го сполети, най-страшното нещо, изобщо, за когото и да е! Обезсърчен и унил като никога досега, той се върна на Грийн Стрийт и си отвори с ключа, който бе измъкнал скришом отнякъде. В трапезарията го чакаха апетитно приготвените бекасови яйца, филии хляб и масло и малко уиски в едно шише — колкото да почувства, че е мъж, както си бе казала Уинифред. Усети, че му прилошава от всичко това, и се качи право горе.

Уинифред чу стъпките му и помисли: „Милото момче се върна. Слава богу! Какво бих правила, ако тръгне по стъпките на баща си! Но не, няма да стане… Той прилича на мен. Милият Вал!“

Соумс се приготвя да действа

Когато влезе в малката гостна на сестра си, в стил Людовик XV, с балконче, дето винаги лете цъфтеше мушкатото, а сега имаше саксии с lilium auratum, Соумс бе поразен от неизменността в човешкия живот. Гостната изглеждаше точно такава, каквато я бе видял при първото си посещение у младоженците Дарти преди двайсет и една години. Мебелировката бе избрана тогава лично от него така цялостно, че никакви допълнителни промени не бяха променили обстановката в тази стая. Да, добре бе подредил сестра си, и тя се нуждаеше от това. Обстоятелството, че след толкова години живот с Дарти тя беше все още добре подредена, говореше всъщност твърде много в полза на Уинифред. Соумс бе подушил още от началото истинската порода на Дарти под тази благовидност, savoir-faire114 и хубава външност, замаяла дотолкова не само Уинифред, но и майка им, та дори и Джеймс, които позволиха на онзи приятел да се ожени за дъщеря им, без да внесе нищо в семейството — една съдбовна грешка!

Уинифред, която той забеляза сред обстановката, седеше пред бюрото си в стил Бюл115 с писмо в ръка. Тя стана и ъгна към него. Висока като брат си, с изпъкнали скули, в безукорен костюм, тя имаше изражение, което разтревожи Соумс. Смачка писмото, после промени решението си и му го подаде. Той й беше не само брат, но и адвокат.

На хартия от „Айсиум“ Соумс прочете следното:

Върху тази написана след пийване бележка имаше едно незасъхнало петно. Соумс погледна Уинифред — петното беше явно от нейните сълзи — и преглътна готовото „на добър час!“ Мина му през ум, че това писмо я поставя в същото положение, от което той нетърпеливо желаеше да се отърве — състоянието на неразведен Форсайт.

Уинифред бе отвърнала глава и вдишваше някаква течност от стъкълце с позлатено капаче. Глухо състрадание и смътно чувство на обида се промъкна в сърцето на Соумс. Дошъл бе да поговори за своето нещастие, да получи съчувствие от нея, а ето че и тя беше на същото положение, желаеше навярно да го обсъди и да получи съчувствие от брат си. Все така ще се случи! Никому сякаш не идваше наум, че и той има свои грижи и интереси. Сгъна листчето с петното и запита:

— Какво значи това?

Уинифред разказа спокойно историята с бисерите.

— Мислиш ли, че наистина е заминал, Соумс? Виж състоянието му, когато е писал писмото!

Щом желаеше нещо, Соумс подкупваше провидението, като си даваше вид, че го смята за невероятно, затова и сега отвърна:

— Не вярвам. Но мога да науча в клуба му.

— Ако Джордж е там, сигурно той знае — каза Уинифред.

— Джордж ли? — повтори Соумс. — Видях го на погребението на баща му.

— Тогава непременно е в клуба.

Здравомислещият Соумс се възхити от досетливостта на сестра си, но въпреки това промърмори недоволно:

— Добре, ще намина в петък. Съобщи ли на Парк Лейн?

— Казах на Емили — отговори Уинифред, като поддържаше модната привичка да нарича майка си по име. — Татко би могъл да получи удар.

Напоследък наистина криеха грижовно от Джеймс всяка неприятна вест. След като огледа пак мебелировката, сякаш искаше да установи истинското положение на сестра си, Соумс тръгна към Пикадили. Мръкваше, спускаше се студена октомврийска мъгла. Той вървеше бързо, с обичайното си затворено и съсредоточено изражение. Трябваше да свърши по-бързо поръчението, защото искаше да вечеря в Сохо. Щом чу от портиера на „Айсиум“, че мистър Дарти не е идвал днес, той погледна доверения служител и реши да го запита дали мистър Джордж Форсайт е в клуба. Оказа се, че е. Соумс, който гледаше винаги малко накриво братовчед си, защото подозираше, че обича да се шегува за негова сметка, последва сега лакея поуспокоен от мисълта, че Джордж бе току-що загубил баща си. Наследил бе вероятно трийсет хиляди извън дарението, което се освобождаваше от данък наследство. Намери го седнал до сводестия прозорец, загледан навън, пред чиния с недоизядени понички. Високата му, едра фигура в черно се издигаше почти заплашително, запазила все още необикновената стройност на ездача. Пълното му лице се усмихна леко, когато поздрави:

— Здравей, Соумс! Една поничка?

— Не, благодаря — промълви Соумс, като въртеше шапката си; и, с желание да изкаже някакво подходящо съчувствие, добави:

— Как е майка ти?

— Благодаря — отговори Джордж, — горе-долу. Цяла вечност не съм те виждал. Никога не ходиш на състезания. Какво ново в Сити?

Усетил лъх на шега, Соумс се затвори и отвърна:

— Исках да те запитам за Дарти. Чух, че…

— Изхвръкна чак в Буенос Айрес с хубавата Лола. За щастие на Уинифред и малките Дарти! Такова съкровище!

Соумс кимна. Колкото и да не се обичаха, двамата братовчеди се почувстваха изведнъж роднини, щом стана дума за Дарти.

— Чичо Джеймс ще може вече да спи спокойно — продължи Джордж. — Предполагам, че и от теб не е отмъкнал малко.

Соумс се усмихна.

— Ти го разбра най-правилно — каза приятелски Джордж. — Страшен безделник. Ще трябва да внимаваме за Вал. Винаги ми е било жал за Уинифред. Храбра жена е тя.

Соумс кимна отново.

— Ще се върна при нея — каза той. — Тя искаше да узнае с положителност. Може би ще трябва да предприемем нещо. Няма грешка, нали?

— Съвсем о’кей — каза Джордж (той именно бе измислил много от тия чудновати изрази, които в последствие се приписваха на други). — Снощи беше пиян като лорд, но все пак отплава тази сутрин. С Тускароре. — Измъкна една картичка и прочете насмешливо: — „Мистър Монтегю Дарти, до поискване, Буенос Айрес“. На твое място бих побързал да взема съответните мерки. Така ми досади снощи!

— Да — отвърна Соумс. — Но не винаги е много лесно. — И като разбра от погледа на Джордж, че му е припомнил собствената си история, стана и подаде ръка. Джордж също стана.

— Поздрави Уинифред. Ако питаш мен, трябва да я впишеш веднага в първите бракоразводни състезания.

На излизане Соумс го погледна отново скришом. Джордж бе седнал вече и гледаше пред себе си; изглеждаше грамаден и самотен в тоя черен костюм. Соумс не бе го виждал никога така смирен. „Все пак му е тежко сигурно — помисли той. Всеки наследник на Роджър е получил навярно по петдесет хиляди. Би трябвало да не делят имота. Ако има война, недвижимите имоти ще се обезценят. А чичо Роджър беше предвидлив човек.“ Образът на Анет изникна в притъмняващата улица: с кестенявата си коса и сини очи с тъмни ресници, със свежите устни и бузи, росни и разцъфнали, въпреки лондонския климат, със съвършената фигура на французойка. „Да вземе мерки!“ — помисли той. Когато влизаше отново в дома на Уинифред, срещна Вал; влязоха заедно. Нещо хрумна внезапно на Соумс. Братовчед му Джолиън беше изпълнител по завещанието на Айрин; първата стъпка, която трябваше да направи, беше да го посети в Робин Хил. Робин Хил! Странно, невероятно странно чувство пробудиха у него тия две думи! Робин хил… Къщата, дето не бяха живели нито ден… Съдбоносната къща! Там живееше сега Джолиън! Хм! И изведнъж помисли: „Разправят, че имал син в Оксфорд! Защо да не заведа Вал, за да ги запозная! Това може да ми послужи като предлог за посещението. Не ще бъде така очебийно… Да, ще бъде много по-неочебийно.“

И докато се качваха, каза на Вал:

— Ти имаш братовчед в Оксфорд, когото никога не си виждал. Иска ми се да те заведа утре у тях и да ви запозная. Ще ти бъде от полза.

Тъй като Вал посрещна поканата без особено въодушевление, Соумс настоя:

— Ще дойда да те взема следобяд. Извън града е… но не е далече. Ще се поразвлечеш.

Пред прага на гостната си припомни с усилие, че стъпките, които трябва да предприеме в момента, се отнасят до Уинифред, а не до него самия.

Уинифред стоеше все още пред своето бюро Бюл.

— Напълно вярно — съобщи Соумс. — Заминал е за Буенос Айрес. Тази сутрин е отплавал… Ще наредим да го следят, щом слезе на сушата. Още сега ще подадем каблограма. Иначе може да ни струва много скъпо. Колкото по-скоро се свърши такава история, толкова по-добре. Аз и досега съжалявам, че не… — Замълча и погледна косо към мълчаливата Уинифред. — Да не забравя — продължи той, — можеш ли да докажеш, че е проявил жестокост?

— Не зная — отвърна глухо Уинифред. — Какво значи да проявява жестокост?

— Да те е ударил например или нещо подобно.

Уинифред потрепера и стисна зъби.

— Изви ми ръката. А има ли значение, че се прицели с пистолет в мене? Или че се напиваше дотам, че не можеше да се съблече… Или… Но не… не мога да намеся децата…

— Да — отвърна Соумс. — Не бива. Може би… Съществува, разбира се, законна раздяла… Нея можем лесно да получим. Но е само раздяла! Хм!

— Какво означава тя? — запита отчаяно Уинифред.

— Означава, че той загубва всякакви съпружески права върху теб, както и ти върху него; и двамата сте и не сте вече съпрузи… — Той изсумтя отново. Не беше ли точно като неговото собствено глупаво положение, само че узаконено? Не, няма да допусне подобно нещо за сестра си!

— Трябва да получиш развод — заяви решително той; — ако не можем да докажем жестокост, имаме изоставянето. Сега съществува възможност за съкращаване на двегодишния срок. Ще поискаме от съда да ти възстанови съпружеските права. Ако съпругът ти не се подчини, можем да заведем дело след шест месеца. Но съдът не бива да узнае това. Налице е обаче опасността съпругът ти да се завърне. Затова предпочитам да се позова на жестокост.

Уинифред поклати глава.

— Много е противно.

— Кой знае — промълви Соумс. — Опасността може да не бъде толкова голяма, докато е влюбен и докато има пари. Не казвай на никого нищо и не изплащай дълговете му.

Уинифред въздъхна. Въпреки всичко, което бе изтърпяла досега от Дарти, чувството, че го е загубила, я гнетеше. Мисълта, че няма вече да плаща дълговете му, засилваше още повече мъката й. Ще трябва да се явява сега пред света без съпруг, без бисери, без скритото съзнание, че се е издигнала храбро над семейния водовъртеж. Тя се чувстваше наистина ограбена.

— Утре трябва да отида до Робин Хил — каза той, — да се срещна по работа с Джолиън младши. Той има син в Оксфорд. Иска ми се да взема с мене Вал — да ги запозная. Елате в събота и неделя в Шелдън заедно с децата. Впрочем не, недейте; ще имам други гости.

С тия думи остави сестра си и тръгна към Сохо.

Сохо

От всички квартали в странната, опасна амалгама, наречена Лондон, Сохо навярно най-малко подхожда за Форсайтовия дух. „Soho116! Обезумели приятелю!“ — би казал Джордж, ако бе видял братовчед си да отива нататък. Нечист, изпълнен с гърци, мюсюлмани, кокетки, италианци, домати, гостилници, латерни, пъстри дрехи, чудновата имена, с хора, които зяпат по прозорците на горните етажи, Сохо е съвършено чужд на британския държавен организъм. Но и той има собственически инстинкти и известно владелческо благоденствие, при което наемите тук се покачват, когато в другите квартали спадат. Познанството на Соумс със Сохо се ограничаваше дълги години само със западната му крепост — Уордър Стрийт. Много сделки бе сключвал там. През седемте години след смъртта на Босини и бягството на Айрин той бе купувал оттук съкровища, дори когато нямаше къде да ги сложи; защото, щом се убеди, че жена му го е напуснала окончателно, той нареди да сложат на Монпелие Скуеър обява:

И само след една неделя то бе продадено — това удобно жилище, в чиито съвършен покой един мъж и една жена бяха разбили своя живот и своите сърца.

В една мъглива януарска утрин, точно преди да свалят обявата, Соумс бе отишъл още веднъж там, спрял се бе пред оградата на градинката, загледан в неосветените прозорци, предъвкващ собственическите спомени, от които така много му бе пригорчало. Защо не го бе обичала никога тя? Защо? Получила бе всичко, каквото би могла да желае, и цели три години му бе давала в замяна всичко, каквото той желаеше, освен сърцето си. Той бе въздъхнал неволно и минаващият полицай го бе изгледал подозрително — нямаше вече право да влезе през тази зелена врата с изваяно бронзово чукче под обявата „продава се“. Усетил, че нещо го задавя в гърлото, бе побързал да се отдалечи в мъглата. В нея вечер именно се премести да живее в Брайтън…

Като наближи Малта Стрийт и ресторанта „Бретан“, дето Анет навеждаше над счетоводните книги своите прекрасни рамене, Соумс си припомни с изненада тия седем години в Брайтън. Как би могъл да прекара толкова години в един град, дето никога не го лъхваше мирис на благовонно секирче и нямаше място да нареди съкровищата си? Вярно е, че през тези години не бе намирал време дори да ги погледне — бяха години на почти неистово печелене на пари; години, през които Форсайт, Бъстърд и Форсайт бяха станали адвокати на толкова акционерни дружества, че едва успяваха да се справят с работата си. Сутрин — във вагон-пулман към Сити, вечер — във вагон-пулман от Сити. След вечеря — ново преглеждане на дела, после — сън на преуморен човек; и на сутринта — пак отначало. Края на седмицата прекарваше в своя клуб в града — странен обрат в по-раншните привички, основан на дълбокия и предвидлив инстинкт, че когато работи така усилено, има нужда два пъти на ден от морски въздух, а когато си почива, може да се посвети на семейните задължения. Неделните посещения на Парк Лейн, у Тимоти и на Грийн Стрийт, и случайните посещения другаде му се струваха в празник така необходими за здравето му, както морския въздух в делничните дни. Спазвал бе този навик от деня, в който се премести в Мейпълдърм, до деня, в който… се запозна с Анет. Дали Анет беше причина за революцията във възгледите му за живота, или тези възгледи бяха причина за появата на Анет — той знаеше това толкова, колкото знаем откъде започва една окръжност. Всичко беше твърде сложно, дълбоко свързано със съзнанието, че собственост без наследник е отрицание на истинския форсайтизъм. Да има наследник, продължение на собственото му аз, който ще продължи оттам, дето сам той е свършил… всъщност гаранция, че няма да свърши… тази мисъл не го напускаше вече повече от година. След като купи една априлска вечер статуетка от уеджуудски порецлан117, той отиде на Малта Стрийт да види една сграда на баща си, превърната в ресторант — опасно предприятие, при това непредвидено в условията на наемния договор. Погледа я някое време отвън — сградата беше боядисана в приятен кремав цвят, с две пауновосиви буренца с дафинови дръвчета пред дълбокия вход, — погледна фирмата, изписана с позлатени букви, Ресторант Бретан, и всичко това му направи добро впечатление. Когато влезе, забеляза, че няколко души вече седяха около зелените масички с бретански съдове. Обърна се към спретната сервитьорка и попита за собственичката. Заведоха го в една вътрешна стаичка, дето някаква девойка седеше пред скромно писалище, отрупано с книжа, а на малка кръгла масичка бяха сложени прибори за двама.

Впечатлението за чистота, ред и добър вкус се затвърди в Соумс, когато девойката стана и запита с чуждестранен изговор:

— Искате да видите maman ли, monsieur?

— Да — отвърна Соумс. — Аз съм пълномощник на вашия хазяин; всъщност съм негов син.

— Бихте ли желали да седнете, сър? Кажете на maman да дойде при господина.

Приятно му беше, че направи впечатление на девойката, защото това показваше делови усет; и изведнъж забеляза, че е необикновено хубава — така необикновено хубава, че очите му с мъка се отделиха от нея. Когато отиде да му донесе стол, тя се олюляваше съвсем леко, като че я бе сглобил особено изкусен майстор; а лицето и едва откритата шия бяха свежи, сякаш напръскани с роса. В този момент навярно Соумс реши, че наемният договор не е нарушен; при все че пред себе си и пред баща си обоснова своето решение с ползата, която незаконните преустройства внасяха в наетото помещение, с очевидните белези за благополучие и явните делови способности на мадам Ламот. Не пропусна все пак да остави някои въпроси за допълнително разискване, което щеше да наложи нови посещения; така че вътрешната стаичка свикна с неговата слаба, твърде внушителна, но ненатрапчива фигура и бледото лице с издадена брадичка, подстригани мустаци и тъмни коси, все още непрошарени по слепоочието.

— Un monsier tres distingue118 — прецени го мадам Ламот; а не след много, като забеляза как поглежда дъщеря й: — Tres amical, tres gentil119

Тя беше от ония добре сложени французойки с красиво лице и тъмни коси, които вдъхваха с всяко свое движение и интонация пълно доверие в безукорния си домакински усет, кулинарно изкуство и грижливо увлечение по банковия влог.

След като започнаха тези посещения в ресторант „Бретан“, някои други посещения се прекратиха — всъщност без определено решение, защото Соумс, като всички Форсайтови и мнозинството свои сънародници, беше роден емпирик. Но тази именно промяна в неговия начин на живот го накара постепенно и окончателно да осъзнае, че желае да измени положението си на разделен от жена си женен мъж в положение на повторно оженен.

Като сви по Малта Стрийт в тази ранна октомврийска вечер на 1899 година, той си купи вестник, да види дали има някакво ново развитие по аферата Драйфус120 — въпрос, който му беше много полезен, за да поддържа по-близко познанството с мадам Ламот и дъщеря й, които бяха католички и антидрайфусарки.121

Соумс прегледа колоните на вестника, не намери никакви френски новини, но забеляза общо спадане на борсата и уводна статия, която не предвещаваше нищо добро по въпроса Трансваал122. Влезе с мисълта: „Войната е неизбежна. Трябва да продавам държавните си облигации.“ Нямаше особено голям брой от тях — лихвата им беше съвсем незначителна; но трябваше да предупреди дружествата, на които беше юридически съветник. Държавните ценни книжа щяха непременно да спаднат. Още от пръв поглед при влизането си в ресторанта разбра, че търговията върви добре, но това обстоятелство, което би го зарадвало през април, сега го пообезпокои. Ако намерението му да се ожени за Анет се осъществи, би предпочел майка й да се прибере благополучно във Франция; процъфтяването на ресторант „Бретан“ можеше да се окаже пречка за подобно преместване. Ще трябва, разбира се, да я обезщети, защото французите идват в Англия, само за да печелят пари; ще се наложи да заплати по-висока цена. Но особеното, сладострастно усещане в гърлото и лекото разтуптяване на сърцето, които изпитваше винаги пред вратата на малката стая, му попречиха да размисли колко ще му струва това.

Когато влизаше, зърна някаква широка черна пола, която изчезна веднага към ресторанта, и Анет, вдигнала ръце да оправя косите си. В тази именно поза той най-много я харесваше — красиво закръглена, гъвкава и стройна. И каза:

— Искам да поговоря с майка ви за премахване на преградата към салона. Не, не я викайте!

— Ще вечеряте ли с нас, monsieur? Вечерята ще бъде готова след десет минути.

Без да пуска ръката й, Соумс се поддаде на влечение, което изненада и самия него.

— Много сте хубавичка тази вечер — каза той. — Необикновено хубавичка. Знаете ли колко сте хубавичка, Анет?

— Monsieur е много добър.

— Никак не съм добър — отвърна мрачно Соумс и седна.

Анет махна изразително с ръце, а недокоснатите от никаква помада алени устни се усмихваха.

Загледан в тях, Соумс запита:

— Харесва ли ви тук, или предпочитате да се върнете във Франция?

— О, аз обичам Лондон. И Париж, разбира се. Но Лондон е много по-хубав от Орлеан, а английската природа е толкова красива! Миналата неделя бях в Ричмънд.

Соумс започна да пресмята колебливо. Мейпълдърм! Би ли посмял? Би ли се осмелил дотам — да й покаже какво би могла да притежава? И все пак! Там би могъл да й каже много нещо. В тази стая това беше невъзможно.

— Бих желал — продължи неочаквано той — да ви поканя с майка ви идната неделя. Къщата ми е край реката; още не е късно при това хубаво време. Мога да ви покажа интересни картини. Как мислите?

Анет плесна с ръце.

— Чудесно ще бъде! Реката е толкова красива!

— Значи решено. Ще поканя мадам.

Не биваше да казва нищо тази вечер, за да не се издаде. Но дали не бе казал вече повече, отколкото трябва? Кани ли някой непреднамерено в къщата си една собственичка на ресторант с хубавичка дъщеря? Мадам Ламот ще разбере, ако Анет не разбира. Все едно! Малко нещо на тоя свят мадам не би могла да разбере. Освен това той щеше да вечеря днес за втори път у тях; дължеше им следователно една покана…

Когато се връщаше към Парк Лейн (отседнал бе у баща си) със спомена за меката, изплъзваща се ръчичка на Анет, той бе обзет от приятни, малко чувствени и някак объркани мисли. Да предприеме действия! Какви действия? Как? Да извади на показ кирливите си ризи? Пфу! Със своето име на мъдър, далновиден човек, който измъква така умело другите от затруднения и защитава интересите на собствеността, да се превърне в играчка на правосъдието, на което беше стълб? Подобна мисъл беше просто възмутителна! Второ излагане на семейството беше невъзможно! Дали не ще бъде по-добре да се задоволи с една тайна връзка?… Тайна връзка и син, когото би могъл да осинови? Но по пътя към тоя блян се изпречваше тъмната, солидна, бдителна мадам Ламот. Не, няма да го бъде! Друго би било, ако Анет бе влюбена в него; но такова нещо не биваше да очаква на своята възраст. Само ако майка й се съгласи, ако вижда явни материални изгоди — би било възможно! Иначе го чака сигурен отказ! Освен това той си казваше: „Аз не съм негодник; не желая да я опропастя; не искам тайна връзка. Искам нея, искам и син! А това може да стане само с развод… някак… както и да е… развод!“ Под сянката на платаните и светлината на уличните лампи той вървеше бавно покрай желязната ограда на Грийн парк. Между синкавите очертания на дърветата, където светлината не достигаше, се стелеше мъгла. Стотици пъти бе минавал покрай тия дървета на излизане от бащиния дом на Парк Лейн, още като младеж; или от собствения си дом на Монпелие Скуеър, през четирите години на брачния си живот! И сега, когато решаваше да се отърве, ако е възможно, от тази дълга безполезна брачна връзка, му хрумна да продължи до ъгъла на Хайд парк, до Найтсбрийдж Гейт, както едно време, когато се прибираше у дома си при Айрин. Как ли изглежда тя сега?… Как бе живяла през последните години, откакто я бе видял за последен път, преди дванайсет години?… Седем бяха минали вече, откакто чичо му Джолиън й бе завещал онези пари! Дали е все тъй хубава? Ще я познае ли, ако я види? „Аз не съм се променил много — помисли си той; — но предполагам, че тя се е променила. Толкова страдания ми причини.“ Припомни си изведнъж една вечер — когато за пръв път излезе да вечеря сам с приятели от колежа Марлборо — в първата година на женитбата им. С такова нетърпение бързаше да се прибере! Вмъкна се тихо, като котка, и я чу да свири. Отвори безшумно вратата на гостната и застана да наблюдава изражението на лицето й, съвсем различно от онова, което знаеше — така открито, така доверчиво, сякаш отдаваше на музиката сърцето си, което не бе открила никога пред него. Припомни си как тя престана да свири и се обърна, как лицето й си възвърна познатото му изражение, как по тялото му пропълзя ледена тръпка, при все че в следващия миг я бе прегърнал. Да, много страдания му бе причинила! Развод! Смешно, след толкова години на пълна раздяла! Но трябваше да се разведе. Нямаше друг изход! „Въпросът е — помисли с неочаквана практичност той, — по чия вина? Нейна или моя? Тя ме напусна. И трябва да плати за това. Предполагам, че си е намерила приятел. Хм!“ — измънка неволно и подигравателно той, обърна се и тръгна обратно към Парк Лейн.

Виденията на Джеймс

Отвори му икономът и затваряйки тихо, го спря във входното антре.

— Господарят не е добре, сър — промълви той. — Не искаше да си легне, докато не се завърнете. Още е в трапезарията.

— Какво му е, Уормсън? — запита Соумс шепнешком, както говореха сега всички в къщи.

— Сигурно нерви, сър. Може би от погребението; може би от идването на мисис Дарти днес следобед. Мисля, че е подочул нещо. Занесох му чаша негус1. Мисис Джеймс току-що се качи.

— Добре, Уормсън; можете да си легнете; аз ще го заведа горе.

И влезе в трапезарията…

Джеймс седеше пред камината в голямо кресло; върху редингота бе наметнал мек и топъл шал от камилска вълна, до който опираха дългите му бакенбарди. Бялата, все още гъста коса лъщеше под лампата; сълзи, капнали от втренчените светлосиви очи, овлажняваха румените бузи и дълбоките, дълги бръчки покрай избръснатите ъгли на устните, които мърдаха, сякаш си приказваше сам. Дългите и тънки птичи нозе в карирани панталони бяха превити почти под прав ъгъл, а едната мършава ръка, с разперени пръсти и лъскави заострени нокти, непрестанно мърдаше на коляното му. На ниското столче до него беше оставена недоизпита чаша негус, запотена и овлажняла. Той бе прекарал тъй целия ден, с прекъсване за обеда и вечерята. На осемдесет и осем години беше все още физически здрав, но ужасно страдаше от мисълта, че никой нищо не му казва. Чудно беше наистина как бе разбрал, че Роджър е бил погребан днес; защото Емили се бе погрижила да не му съобщават. Тя винаги внимаваше да не му казват нищо! Емили беше едва седемдесетгодишна! Младостта й дразнеше Джеймс. Струваше му се понякога, че не би се оженил за нея, ако се бе сетил, че тя ще има един ден още толкова години пред себе си, когато неговите са към своя край. Това беше неестествено. Тя ще живее петнадесет или двайсет години подир него, ще може да изхарчи купища пари; винаги бе имала някакви екстравагантни вкусове! Няма да се учуди, ако купи автомобил. Сесил, Рейчъл, Имоджин и другите млади карах велосипеди и скитаха с тях господ знае къде! А ето че и Роджър почина. Не знаеше, не можеше да каже нищо! Семейството се разпадаше. Соумс навярно знаеше колко е оставил чичото. Интересно: помнеше Роджър като чичо на Соумс, а не като свой собствен брат! Той оставаше все повече и повече собствената му опора в този изчезващ свят. Соумс беше грижовен; беше осигурен; но нямаше кому да остави парите си. Така е! Той не знаеше нищо! А сега пък и този Чембърлейн! Политическите възгледи на Джеймс се бяха оформили между 70-а и 85-а година, когато „този непрокопсан радикал“ беше трън в очите на собствениците, и той гледаше и до днес с недоверие на него въпреки промяната в убежденията му; ще вмъкне той страната в някаква беда и ще предизвика обезценяване на парите, докато успее да оправи нещата. Буреносна птица! А къде ли е Соумс? Отишъл е на погребението, разбира се, на погребението, което крият от него. Но той разбра, много ясно — видя с какви панталони излиза синът му. Роджър! Роджър в ковчег! Припомни си как, когато се връщаха заедно от училище, през 1824 година, седяха до кочияша на дилиджанса, а Роджър се вмъкна веднъж в багажника и заспа. Джеймс се засмя с тъничък смях. Смешно момче беше Роджър… чудак! Кой го знае! Беше по-млад от Джеймс, а умря! Семейството се разпадаше. Вал пак постъпваше в университета; но никакъв не се мяркаше да го види! Колко пари ще му струва това учене! Скъпи времена! Пред очите му заподскачаха парите, които щеше да похарчи за четиримата внуци. Не му беше жал за парите; боеше се от опасностите, пред които пропиляването на тия пари можеше да го изправи; боеше се от намаляването на сигурността. Ето че и Сисили се омъжи — и тя може да има деца. Не знаеше… не можеше да каже нищо! Сега мислят само как да харчат пари, как да се шляят нагоре-надолу или, както казваха днес, „да си поживеят“. Покрай прозорците профуча автомобил. Грозно, тежко нещо, и такъв шум вдига! Така е сега — цялата страна е тръгнала по дяволите! Всички са се разбързали, не им остава време да помислят за „добрия тон“. Един изискан екипаж като неговия — с алести коне — струваше много повече от тия новоизмислени коли! А държавните ценни книжа имаха курс 116! Много пари трябва да има тая държава! Да не беше това старче Крюгер! Опитваха се да скрият и за Крюгер, но не можеха да го измамят: хубава каша ще забъркат и там! Разбрал бе той какво ще стане, още когато оня приятел Гладстон — слава богу, че умря! — вдигна такава разправия след ужасната история при Маджуба! Нямаше да се учуди, ако империята се разпадне и загине. Тази мисъл — че империята може да се разпадне — не го остави на мира цели петнадесет минути. Просто не можа да обядва. Но най-тежкото сътресение настъпи следобед. Беше задрямал и изведнъж чу гласове… които шепнеха. Да! Нему никога нищо не му казваха! Гласовете бяха на Уинифред и майка й. „Монти!“ Оня приятел Дарти, значи… пак оня приятел Дарти! Гласовете се отдалечиха и Джеймс остана сам, наострил уши като заек, изплашен до мозъка на костите си. Защо го оставяха сам? Защо не идваха да му кажат? И ужасната мисъл, която от години не го напускаше, изведнъж изникна пак в съзнанието му. Дарти е фалирал… умишлено е фалирал и Джеймс ще трябва да плати, за да спаси Уинифред и децата! Ще може ли той… ще може ли Соумс да превърне предприятието в дружество с ограничена отговорност? Не, не ще може! Така е! Това предположение се засилваше с всеки миг, до завръщането на Емили. Откъде да знае — Дарти може и да е подправил някой чек! Втренчил поглед в съмнителния Търнър на стената, Джеймс преживяваше страшни мъки. Виждаше Дарти на подсъдимата скамейка, внуците си — на улицата, а себе си — прикован на легло. Виждаше как съмнителният Търнър се продава „у Джобсън“, виждаше в развалини цялата величествена сграда на собствеността. Представи си Уинифред облечена не по последна мода, стори му се, че чува гласа на Емили: „Стига, Джеймс, не се вълнувай!“ Винаги му казваше: „Не се вълнувай!“ Тя беше жена без нерви; не биваше да взема съпруга, осемнайсет години по-млада от самия него. И ето че наистина се обади гласът на Емили:

— Добре ли си подремна, Джеймс?

„Подремна!“ Той се измъчваше, а тя пита добре ли е подремнал!

— Какво става с Дарти? — запита той и я стрелна с очи.

Емили не губеше никога самообладание.

— Какво ти се е счуло? — запита кротко тя.

— Какво става с Дарти? — повтори Джеймс. — Фалирал ли е?

— Глупости!

Джеймс изправи с невероятно усилие щъркелоподобната си фигура.

— Вие никога нищо не ми казвате — каза той. — Дарти е фалирал.

Емили сметна, че най-важното нещо засега е да разсее тази натрапчива мисъл.

— Не е фалирал — отвърна уверено тя. — А е заминал за Буенос Айрес.

Да бе казала „на Марс“, не би му нанесла по-зашеметяващ удар; за въображението на Джеймс, инвестирано изключително в британски ценни книжа, и двете понятия бяха еднакво смътни.

— Защо е заминал там? — запита той. — Няма пари. Какво е взел със себе си?

Развълнувана от разказа на Уинифред и отегчена от непрестанните оплаквания на съпруга си, Емили отвърна спокойно:

— Бисерите на Уинифред и една балерина.

— Какво? — повтори Джеймс и седна.

Внезапното му отпадане я изплаши; тя го погали по челото и каза:

— Не се вълнувай, Джеймс!

Тъмна червенина се разля по бузата и челото му.

— Аз ги платих — каза разтреперан той; — Дарти е крадец! Знаех си аз… какво ще стане. Тоя човек ще ме погуби; ще… — Езикът му измени и той замълча.

Емили, която смяташе, че отлично го познава, се разтревожи и отиде към бюфета, дето държеше валериана, защото не съзнаваше как в тази слаба, трепереща обвивка упоритият Форсайтов дух се бори срещу невероятното вълнение, предизвикано от това оскърбление, нанесено на форсайтовите принципи… не съзираше дълбоко дълбоко вкоренения Форсайтов дух, който казваше: „Не се ядосвай, излишно е.“ Но макар и невидим за нея, този Форсайтов дух помогна на Джеймс повече от валериана.

— Пийни от това — предложи тя.

Джеймс отстрани с ръка чашата.

— Къде е била Уинифред — запита той, — за да допусне да й вземе бисерите?

Емили разбра, че кризата е минала.

— Може да й дам моите — опита се да го успокои тя. — Аз не ги нося. Най-добре ще бъде да се разведе.

— Много бързате! Да се разведе! Никой в нашия род не се е развеждал. Къде е Соумс?

— Ей сега ще дойде.

— Няма да дойде! — възрази сърдито Джеймс. — Той е на погребение. Мислите, че нищо не знам.

— Добре, добре — отвърна спокойно Емили. — Само че не бива да се вълнуваш, когато ти съобщаваме за нещо.

Оправи възглавницата зад гърба му, остави валериана до него и си отиде.

И Джеймс остана със своите видения — Уинифред в бракоразводен съд, името на семейството по вестниците; буци пръст по ковчега на Роджър; Вал, поел пътя на баща си; бисерите, които бе платил и нямаше да види вече; рентата, спаднала отново до четири на сто; Англия, тръгнала по дяволите. Докато денят се превръщаше в нощ, а времето за чай и вечеря отминаваше, тези видения ставаха все по-объркани и заплашителни… Нищо не му казваха… докато не остана нищо от цялото богатство; но и това не му казваха. Къде ли е Соумс? Защо не идва?… Взе чашата с негуса и, докато я вдигаше, видя сина си, който го гледаше, застанал край него. Джеймс въздъхна с облекчение, остави чашата и каза:

— Ето те най-после! Дарти заминал за Буенос Айрес!

Соумс кимна.

— И толкова по-добре — каза той. — Отървахме се.

Вълна на успокоение се разля в съзнанието на Джеймс. Соумс знаеше какво говори. Само той от всички тук имаше здрав разум. Защо не остане да живее при тях? Той нямаше свой син.

— На моите години човек става неспокоен — оплака се Джеймс. — Иска ми се по-често ти да си тук, моето момче.

Соумс кимна отново. Неподвижното му лице изрази съчувствие, но той пристъпи по-близо и, сякаш случайно, докосна рамото на баща си.

— Всички от Тимоти те поздравяват — промълви той. — Свърши се както трябва. Ходих и у Уинифред. Ще взема мерки. — И помисли: „Но не бива да узнаеш какви“

Джеймс вдигна глава; дългите побелели бакенбарди потрепваха; тънката шия, която се подаваше от яката, изглеждаше кокалеста и разголена.

— Много зле се чувствах през целия ден — заяви той. — Никой нищо не ми казва.

Соумс усети, че сърцето му се свива.

— Защото всичко е наред. Няма за какво да се тревожиш. Искате ли да те заведа горе? — И улови баща си под ръка.

Джеймс стана послушно, неуверено и двамата пресякоха полека стаята, така разкошна в светлината на огъня от камината, после тръгнаха по стълбите. Изкачиха се съвсем бавно.

— Лека нощ, моето момче — каза Джеймс пред вратата на спалнята.

— Лека нощ, татко — отвърна Соумс. И погали ръкава под шала, където сякаш нямаше нищо — толкова тънка беше ръката. Той отвърна лице от светлината, която се промъкна през отворената врата, и се качи в своята спалня.

„Трябва да имам син — помисли той, като седна на ръба на леглото си; — трябва да имам син“

Бившият Джолиън младши у дома си

Дърветата не държаха сметка за годините и старият дъб в горната поляна на Робин Хил не изглеждаше остарял нито с един ден от времето, когато Босини се бе изтегнал под него и бе казал на Соумс: „Слушайте, Форсайт, открих най-подходящото място за къщата ви.“ Под неговите клони Суидин бе сънувал и Джолиън старши бе угаснал. А сега бившият Джолиън младши често рисуваше тук край стола-люлка. Това беше за него навярно най-святото място на света, защото той обичаше баща си.

Загледан в огромния ствол — грапав и тук-там обрасъл с мъх, но още без хралупи, — той размишляваше как отминава времето. Това дърво е видяло може би цялата история на Англия; не би се изненадал, ако е поне от времето на Елизабет. Собствените му петдесет години бяха дреболия в сравнение с възрастта на това дърво. Когато този дом — негов собствен сега — ще бъде не на дванайсет, а на триста години, дървото ще е навярно все още тук, грамадно, с хралупи… защото кой би извършил светотатството да го отсече? В тоя дом ще живее може би пак някой Форсайт и ревниво ще го пази. Джолиън се опитваше да си представи как ли ще изглежда къщата на такава възраст. Закритите с глицинии стени не изглеждаха вече нови. Ще остане ли тя, ще запази ли благородството, което й бе дал Босини, или исполинът Лондон ще я глътне и превърне в някакъв приют сред пустошта от притиснати една до друга сгради? Често и вътре, и вън от нея той чувстваше с какво вдъхновение я е строил Босини. Вложил бе наистина сърцето си в тази къща! Тя можеше да стане един действително „английски дом“ — рядко постижение за една сграда в тоя век на безвкусни строежи. И естетическото чувство, което вървеше ръка за ръка с форсайтовския инстинкт за непрекъснато владеене, изпълваше с гордост и радост, че е собственик на това прекрасно нещо, сърцето му. В желанието му да го предаде на сина си и на сина на тоя син имаше отсянка на благоговейна почит към прадедите (поне към един от тях). Баща му бе обичал този дом, гледката, земята, дъба; щастливо бе прекарвал тук последните си години, и никой преди него не бе живял тук. Последните единадесет години в Робин Хил бяха дни на успехи в творческия живот на Джолиън. Той беше вече между първите акварелисти, картините му се виждаха навред. Продаваха се скъпо. Обособил се само в тази област с упоритостта на своя род, той се бе „издигнал“ малко късно, но не съвсем късно за едно семейство, което иска да живее вечно. Изкуството му бе придобило наистина задълбоченост и съвършенство. В съответствие със своето звание той си бе оставил къса руса брада, започнала вече да посивява, която скриваше форсайтовската му брадичка. Мургавото му лице бе загубило недоволното си изражение от времето на неговия остракизъм — той изглеждаше сега положително по-млад. Смъртта на съпругата му през 1894 година беше една от ония семейни трагедии, които накрая се превръщат в добро за всички. Той я бе обичал до последния й ден, защото беше от тия, които се привързват дълбоко, но тя ставаше все по-мрачна — ревнуваше го от заварената си дъщеря Джун, дори от своята собствена — Холи, и непрекъснато се оплакваше, че той не можел да обича болна жена като нея, която е „излишна за всички и най-добре ще стори да умре“. Той жалееше искрено за нея след смъртта й, но въпреки това се подмлади. Колко по-щастливи щяха да бъдат двайсетте години на съвместния им живот, ако тя бе повярвала, че е щастлив с нея!

Джун не бе успяла никога да се сприятели истински с тази жена, заела така осъдително мястото на майка й; и след смъртта на Джолиън старши се настани в Лондон в нещо като ателие. Но след смъртта на мащехата си се върна в Робин Хил, за да поеме юздите в своите малки, решителни ръце. Джоли беше в Хароу, Холи все още учеше с мамзел Бос. Нищо не задържаше Джолиън вкъщи и той замина за чужбина с мъката и с боите си. Дълго скита там, главно в Бретан, а накрая се озова в Париж, откъдето след няколко месеца се завърна подмладен и с руса брадичка. По рождение от ония хора, които са навред само квартиранти, за него беше много удобно, че Джун се разпорежда в Робин Хил, а той можеше да се разхожда с триножника си където и когато му е приятно. Вярно е, че тя беше склонна да смята къщата за приют на своите „питомци“; но тежките години на собствения му живот бяха научили Джолиън да се отнася със съчувствие към онеправданите, така че „проскубаните пилета“ на Джун, които се навъртаха из къщи, не го дразнеха. Нека ги прибира и храни! И макар да съзираше със своя малко безсрамен хумор, че те не само затрогват доброто сърце на дъщеря му, но задоволяват и любовта й да властва, не преставаше да се възхищава от това че тя има толкова „проскубани пилета“. От година на година той възприемаше все по-непринудено и братско отношение към сина и дъщерите си, като се държеше към тях с едно своеобразно равенство. Когато отиваше в Хароу да види Джоли, никога не беше съвсем сигурен кой от двамата е по-възрастен и ядеше с него череши от една и съща книжна кесия, като се усмихваше ласкаво, насмешливо, с вдигната вежда и леко стиснати устни. Винаги се грижеше да има достатъчно пари в джоба си и да е модно облечен, та синът му да не се черви заради него. Бяха много добри приятели, та никога сякаш нямаха случай на словесни излияния, защото и двамата притежаваха една непрекъснато засилваща се форсайтовска стеснителност. Знаеха, че всеки ще поддържа другия, щом стане нужда, но нямаше защо да го казват. Отчасти като вроден порок, отчасти поради младежкото си прегрешение Джолиън изпитваше невероятен ужас от нравствените поучения. Най-многото, което би могъл да каже на сина си беше:

„Слушай, мили мой, не забравяй, че си джентълмен“; но след това би се запитал може би не е ли проявил снобизъм. Големите състезания на крикет123 бяха вероятно най-неприятното изпитание, през което минаваха всяка година, защото Джолиън бе следвал в Итън. Те бяха особено внимателни по време на състезанията, като си казваха непрестанно: „Ура — а! Не ви върви, моето момче!“ или „Ура — а! Не ви провървя, татко!“, когато сърцето на единия ликуваше при несполуката на противната страна. Джолиън идваше със сив цилиндър вместо с обикновената си мека шапка, за да задоволи чувствата на сина си. Но черен цилиндър за нищо на света не можеше да сложи. Когато Джолиън отиде в Оксфорд, Джолиън го придружи, радостен, смирен, дори обезпокоен да не изложи сина си пред тия младежи, които му се струваха много по-самоуверени и възрастни от самия него. Често си мислеше: „Добре, че съм художник… (беше напуснал службата си на застрахователен агент в «Лойд») това не се хвърля в очи. Никой не може да гледа отвисоко един художник… не може да се отнася така сериозно с него.“ Защото Джоли, със своя вроден аристократизъм, попадна веднага в един твърде затворен кръг, който тайно забавляваше баща му. Момчето имаше руси, леко къдрави коси и дълбоките стоманеносиви очи на дядо си. Беше добре сложено, стройно, и винаги възхищаваше естетическото чувство на Джолиън; той дори се страхуваше мъничко от него, както художниците се страхуват винаги от същия пол, щом се възхищават от него. Но този път събра всичката си смелост, за да посъветва сина си:

— Слушай, мили, ти, естествено, ще направиш дългове: внимавай веднага да ми кажеш. Ще ги плащам винаги; то се знае. Но помни, че човек се уважава повече, когато сам е изплатил дълговете си. И никога не заемай пари от другиго освен от мене; нали така?

А Джоли отвърна:

— Добре, татко; няма.

И никога от никого не зае.

— И още нещо. Аз не разбирам много от морал и така нататък, но едно все пак не забравяй: винаги, преди да предприемеш нещо, обмисли няма ли с това да навредиш някому повече, отколкото е безусловно неизбежно.

Джоли се замисли, после кимна и стисна ръката на баща си. А Джолиън каза: „Дали имах право да му говоря така?“ Винаги се ужасяваше от мисълта да не загуби безмълвното доверие, което изпитваха един към друг, защото помнеше как за дълги години бе загубил доверието на баща си и помежду им бе съществувала само една далечна любов. Той подценяваше, разбира се, промяната, настанала в разбиранията на хората след 1865 година, когато бе постъпил в Кеймбридж; а може би подценяваше и способността на сина си да разбере правилно неговата неизменна толерантност. Тази именно толерантност, а може би и скептицизмът, бяха причина за страшно отбранителното му държание към Джун. Тя беше такава решителна личност, така страшно точно знаеше какво иска, така непреклонно се стремеше да го получи, макар често пъти след това да го изпускаше, като че се е опарила! Същата беше като майка си… и от това именно бяха произлезли всички беди. Тези различия с дъщерята съвсем не приличаха, разбира се, на различията с първата мисис Джолиън. Неща, които са забавни у дъщерята, съвсем не са забавни, когато ги срещнете у съпругата. Да гледа как Джун, със стисната челюст, се стреми от все сърце към онова, което желае, докато го получи, беше нещо в реда на нещата, защото не засягаше съществено свободата на Джолиън — единственото нещо, за което той не по-малко решително бе стиснал челюст… и то твърде яка челюст под късата посивяла брада. Но не бе имало нужда и от истински разгорещени спречквания. Човек може да се спаси с насмешка — както той всъщност често пъти бе постъпвал. Най-голямото зло беше, че тя никога не бе развълнувала неговото естетическо чувство, въпреки златисточервеникавите си коси, светли викингски очи и войнствен берсеркърски124 дух. Съвсем друга беше Холи — спокойна, стеснителна, ласкава, със стаена дяволитост. Той следеше с необикновен интерес израстването на своята по-малка дъщеря, още докато тя беше пате. Дали щеше да стане лебед? Със своя блед овал и тъжни сиви очи с дълги, тъмни ресници… Може би ще стане, а може и да не стане. Едва тази година беше възможно да предвиди. Да, ще стане… възмургав, доста плах, но все пак истински лебед! Тя беше вече седемнайсетгодишна и мамзел Бос ги бе напуснала — тази превъзходна дама, изпълнена със спомените си за „добррре възпитаните малки Тейлърс“, се бе преместила след единадесет години в друго семейство, на което щеше да досажда непрестанно със спомените си за „добррре възпитаните малки Форсайт“. Научила бе Холи да говори френски като самата нея.

Джолиън не беше портретист, но все пак беше рисувал вече три пъти по-малката си дъщеря и я рисуваше за четвърти път на 4 октомври 1899 година, когато му донесоха картичка, която го накара да вдигне изненадано вежди:

Но тук сказанието за Форсайтови трябва отново да се отклони…

Да се върне от продължителното пътуване из Испания в затъмнения дом, да намери дъщеричката си слисана и разплакана, а любимия баща — заспал кротко своя вечен сън — такова нещо човек с впечатлителността и добротата на Джолиън не можеше и нямаше никога да забрави. Имаше нещо тайнствено в този тъжен ден, в този край на един човек с толкова редовен, умерен и открит живот. Изглеждаше невероятно, че баща му е могъл да си отиде така, без да предупреди за намерението си, без една последна дума към сина си, без дължимото сбогуване. А несвързаните намеци на малката Холи за „дамата в сиво“ и на мамзел Бос за някоя си мадам Еран125 (както произнасяше тя името й) обгръщаше всичко в мъгла, която се поразсея донейде, когато прочете завещанието на баща си заедно с приложеното допълнение. Като изпълнител на това завещание и допълнението му той имаше задължението да уведоми Айрин, съпруга на братовчед му Соумс, за пожизнената рента от лихвите на петнадесетте хиляди лири. Посетил я бе, за да й съобщи, че капиталът, от който ще се изплаща тази рента, е в индийски акции и ще носи около 430 лири годишен доход, освободен от данъци. Това беше третата му среща със съпругата на братовчед му Соумс — ако изобщо беше още негова съпруга, в което Джолиън не беше съвсем сигурен. Представи си я, каквато я бе зърнал за пръв път, когато чакаше Босини в Ботаническата градина — безстрастна, очарователна фигура, която му бе напомнила Тициановата „Божествена любов126“; и по-късно, когато по поръчение на баща си бе отишъл на Монпелие Скуеър, щом узнаха за смъртта на Босини. Още виждаше ясно внезапната й поява на прага на гостната в оня ден… прекрасното лице, озарено за миг от безумна надежда и сковано изведнъж от отчаяние; припомни си своето състрадание, високомерно презрителната усмивка на Соумс, дръзкото: „Не приемаме“, затръшването на входната врата.

Третият път видя по-красиво лице и снага — неизмъчени от безумни надежди и отчаяние. И щом я погледна, си каза: „Да, вие сте точно това, от което баща ми би могъл да се възхити!“ И странната история за закъснялото лято на баща му постепенно се изясни. Тя говореше за Джолиън старши с благоговение и сълзи на очи.

— Той беше така невероятно мил с мене; не зная защо. Беше така прекрасен и спокоен, седнал в своето кресло под дървото; знаете ли, аз първа го намерих там; беше такъв чуден ден. Струва ми се, че не съществува по-щастлив край. Всеки би пожелал такава смърт.

„Съвсем вярно — помисли той. — Всеки би пожелал да издъхне в разцвета на лятото, когато самата Красота пристъпва по моравата към него.“

Огледа малката, почти празна гостна и запита Айрин какво смята да прави занапред.

— Ще започна отново да живея по малко, братовчеде Джолиън. Чудесно е да имаш собствени пари. Никога не съм имала. Вероятно ще остана в сегашното си жилище, свикнала съм с него. Но ще мога да отида в Италия.

— Разбира се! — промълви Джолиън, поглеждайки едва усмихващите се устни. И си тръгна, като мислеше: „Очарователна жена! Какво нещастие! Радвам се, че татко й е оставил тия пари!“

Не бе я виждал оттогава, но всеки три месеца подписваше чек на нейно име в банката и я уведомяваше с писмо до Челси. В отговор получаваше винаги няколко реда, обикновено от дома й, понякога от Италия; така че образът й се бе свързал със спомена за леко парфюмирана сива хартия, красив отвесен почерк и обръщението: „Драги братовчеде Джолиън“. Сам вече богат човек, той често си казваше, докато подписваше скромния чек: „Предполагам, че с това едва-едва се оправя.“; и се чудеше смътно как изобщо се справя тя в един свят, дето мъжете не бяха свикнали да оставят незавладяна една красива жена. Отначало Холи си я припомняше от време на време; но „дамите в сиво“ бързо изчезват от детската памет; а това, че Джун стискаше устни всеки път, когато в първите седмици след смъртта на дядо й се споменаваше името на бившата й приятелка, обезсърчаваше всеки намек за нея. Само веднъж всъщност Джун бе казала категорично:

— Отдавна й простих. И страшно се радвам, че е независима сега…

Когато получи картичката от Соумс, Джолиън каза на прислужницата — защото не понасяше икономи:

— Поканете го в кабинета, моля, и кажете, че ще дойда след една минута.

После се обърна към Холи и запита:

— Спомняш ли си „дамата в сиво“, която ти бе давала едно време уроци по музика?

— Да, разбира се. Защо? Да не е дошла?

Джолиън поклати глава, смени платнената си работна блуза със сако и замълча, разсъдил изведнъж, че подобни истории не са за тия младежки уши. После, насмешлив и неуверен, тръгна към кабинета.

Застанали до стъклената врата, двама души гледаха дъба зад терасата — единият възрастен, другият млад. „Кое е това момче? — запита се Джолиън. — Те нямаха деца.“

Възрастният се обърна. В срещата на тия двама Форсайтови от второто поколение — много по-изтънчено и превзето от първото — в къщата, построена за единия, а притежавана и обитавана от другия, пролича лека отбранителност, прикрита зад явен стремеж към сърдечност. „Дали е дошъл заради жена си?“ — помисли Джолиън. А Соумс: „Как да започна?“ Докато Вал, доведен за стопяване на леда, наблюдаваше нехайно изпод гъстите си черни ресници тоя „брадат приятел“.

— Доведох Вал Дарти — каза Соумс. — Племенника ми. Тия дни заминава за Оксфорд и реших, че ще бъде добре да се запознае с вашия син.

— О, съжалявам. Джоли не е в къщи. В кой колеж ще бъдете?

— В Би Ен Си127 — отвърна Вал.

— Джоли е в Дома128, но с удоволствие ще ви посети.

— Ужасно много ви благодаря.

— В къщи е Холи. Ако можете да се разберете с братовчедка вместо с братовчед, тя ще ви разведе. Ще я намерите в хола. Тъкмо я рисувах.

С повторно: „Ужасно много ви благодаря!“ Вал изчезна, оставяйки двамата братовчеди пред неразтопения лед.

— Видях ваши картини на акварелната изложба — каза Соумс.

Джолиън премигна. От двайсет и шест години насам той не поддържаше никакви връзки със своите Форсайтови роднини и те си оставаха в съзнанието му свързани с картините „Дарби“ на Фрит129 и с репродукциите на Лендсиър130. От Джун бе чувал, че Соумс минава за добър познавач, а това още повече влошаваше положението. Усети и някакво странно отвращение.

— Отдавна не съм ви виждал — каза той.

— Да — отвърна Соумс, почти без да отвори уста. — Откакто… всъщност точно за това дойдох. Казаха ми, че вие сте неин пълномощник.

Джолиън кимна.

— Дванайсет години са много време — продължи неочаквано Соумс. — Вече… вече ми дотегна.

Джолиън не намери по-подходящ отговор от:

— Няма ли да запушите?

— Не, благодаря.

Джолиън запали цигара.

— Искам да си възвърна свободата — заяви рязко Соумс.

— Аз не се срещам с нея — промълви Джолиън през дима на цигарата.

— Но предполагам, че знаете къде живее?

Джолиън кимна. Не възнамеряваше да съобщи адреса й без нейно позволение. Соумс отгатна, както изглежда, мисълта му.

— Не ми трябва адресът й — каза той; — зная го.

— А какво точно желаете?

— Тя ме напусна. Желая да се разведа.

— Малко сте позакъснели, струва ми се.

— Да — отвърна Соумс. И замълча.

— Не разбирам много от тия неща… или поне ги забравих — усмихна се пресилено Джолиън. Сам той бе чакал, докато смъртта го разведе с първата мисис Джолиън. — Искате да я видя във връзка с тоя въпрос, така ли?

Соумс вдигна поглед към братовчед си.

— Предполагам, че има приятел?

Джолиън сви рамене:

— Нямам понятие. Според мене всеки от вас е могъл да живее така, като че другият е мъртъв. Нищо необичайно в такива случаи.

Соумс се обърна към прозореца. Рано окапали листа застилаха вече терасата, търкаляни от вятъра. Джолиън видя Холи и Вал Дарти през тревата към конюшните. „Няма да бягам със заека и да гоня с кучетата — помисли той. — Трябва да бъда на нейна страна. Това би желал и баща ми.“ И за миг му се стори, че зърна в старото кресло зад Соумс фигурата на баща си, седнал с кръстосани колене, с Таймс в ръка. Видението изчезна.

— Баща ми я обичаше — промълви той.

— Не разбирам нещо — отговори Соумс, без да се обърне. — Тя създаде неприятности на дъщеря ви Джун; създаде неприятности на всички. Аз й давах всичко, каквото пожелае. Щях да й… простя, но тя предпочете да ме напусне.

Съчувствието на Джолиън беше потушено от звука на този глух глас. Какво у този човек го отблъскваше и не му позволяваше да го съжали?

— Мога да я видя, ако желаете — каза той. — Предполагам, че тя ще бъде доволна да се разведе; но все пак не зная.

Соумс кимна.

— Да, моля ви се. Както казах, зная къде живее, но нямам желание да я видя.

Езикът му мина по устните, сякаш бяха пресъхнали.

— Да пием ли чай? — попита Джолиън. Но преглътна думите: „И да разгледаме къщата?“

Тръгна пръв към входа. Позвъни да донесат чай, после отиде до триножника си — да обърне картината към стената. Не можеше да се помири с мисълта да я види Соумс, застанал насред просторната стая, построена някога нарочно, за да има достатъчно място за собствената му колекция. В лицето на братовчед си, в неуловимата семейна прилика между двамата и в това упорито, затворено, съсредоточено изражение Джолиън съзря нещо, което го накара да помисли: „Този приятел няма никога да забрави… нито да се издаде. Нещастник!“

Жребчето и кобилката

Когато оставяше по-старото поколение Форсайтови, Вал си каза: „Ех, че скука! Първа награда — за вуйчо Соумс! Каква ли е тази кобилка?“ Не очакваше да се зарадва от присъствието й; изведнъж я видя, че го гледа, застанала срещу него. Виж ти! Та тя била хубавичка! Какво щастие!

— Страхувам се, че не ме познавате — представи се той. — Казвам се Вал Дарти. Ние сме някакви роднини, нещо като втори братовчеди, струва ми се. Майка ми е Форсайт по баща.

Холи, чиято мургава ръчичка беше все още в неговата, защото й беше стеснително да я отдръпне, каза:

— Аз не познавам никого от роднините си. Много ли са?

— Безброй. Ужасни са повечето. Или поне… знам ли?… Някои. Роднините са винаги ужасни, нали?

— Предполагам, че и те ни смятат за ужасни — отвърна Холи.

— Не виждам защо. Вас, разбира се, никой не ще сметне за ужасна.

Холи го погледна… и тъжната чистота на тия сиви очи пробуди внезапно във Вал чувството, че трябва да я защитава.

— Исках да кажа, че има всякакви хора — добави лукаво той. — Вашият баща например изглежда ужасно приятен човек.

— О, да! — съгласи се пламенно Холи. — Такъв е.

Вал се изчерви… Случката в „Пандемоноум“, мургавият мъж с червения карамфил, който се оказа, е е неговият баща!

— Нали знаете какви са Форсайтови! — заяви почти озлобено той. — О, забравих, че не знаете.

— Какви са?

— Ужасно предпазливи: нищо спортсменско в тях! Погледнете чичо Соумс!

— С удоволствие — отговори Холи.

Вал устоя на желанието да я улови под ръка.

— О, не — възрази той, — по-добре да излезем навън. След малко ще му се нагледате достатъчно. Как изглежда брат ви?

Холи тръгна пред него по терасата, после по тревата, без да му отговори. Как да опише Джоли, който — откакто го помнеше — беше неин властелин, господар и идеал?

— Тиранизира ли ви? — запита проникновено Вал. — Ще се запозная с него в Оксфорд. Имате ли коне?

Холи кимна:

— Искате ли да видите конюшните?

— Разбира се!

Минаха покрай дъба, провряха се между тънките храсти и влязоха в двора на конюшните. Там, под кула с часовник, лежеше рошаво куче на кафяви и бели петна, толкова старо, че не стана, а само леко помаха завитата на гърба опашка.

— Това е Балтазар — каза Холи. — Той е много… ужасно стар, почти колкото мене! Горкият! Страшно е привързан към татко.

— Балтазар! Странно име! И, знаете ли, не е чиста порода.

— Не е! Но е чудесен! — Тя се наведе да погали кучето. Мила, гъвкава, с непокрита глава и нежни, загорели от слънцето шия и ръце, тя се стори съвсем особена и прелестна на Вал — нещо, което се плъзна между него и всичките му досегашни преживявания.

— Когато дядо умря — продължи Холи, — цели два дни не яде нищо. Беше при него, когато дядо издъхна.

— Старият чичо Джолиън ли? Мама винаги казва, че бил прекрасен човек.

— Беше — каза просто Холи и отвори вратата на конюшнята.

В широкото помещение се виждаше една сребриста кобилка, около петнадесет педи дълга, с черна опашка и грива.

— Това е моята — Фея.

— О-о! — възкликна Вал. — Чудесна кобилка! Само че трябва да й подрежете опашката. Ще бъде много по-елегантна. — Но долови учудения поглед на Холи и си помисли: „Всъщност, не зная… нека остане, както си я харесва.“ Вдъхна дълбоко въздуха на конюшнята. — Конете са чудесно нещо, нали? Баща ми… — и млъкна.

— Да? — запита Холи.

Почувства внезапно желание да й разкрие душата си, но се отказа:

— О, не зная… Той често губеше много пари по тях. И аз съм страшно увлечен… по езда и лов. Ужасно обичам и надбягванията; много бих искал да участвам в конни състезания. — И като забрави, че му остава само още един ден в града, а има вече две уговорени срещи, предложи изведнъж: — Слушайте, ако наема утре едно конче, ще дойдете ли да се разходим в Ричмънд парк?

Холи плесна с ръце:

— О, да! Аз просто съм влюбена в ездата. Но конят на Джоли е тук, защо не вземете него? Ето го. Можем да се разходим след чая.

Вал погледна неуверено дългите си панталони. Представи си как може да се яви пред нея във високи кафяви ботуши и брадфордски бридж.

— Не ми се иска да му взимам коня — отвърна той. — Може да не му е приятно. Освен това мисля, че вуйчо Соумс бърза да се върнем. Не съм вързан за него, разбира се. Вие нямате вуйчо, нали? Това животинче изглежда добро — добави той, като гледаше внимателно тъмнокафявото конче на Джоли, което въртеше бялото на очите си. — Предполагам, че тук няма места за лов?

— Не; и надали бих желала да ловувам. Сигурно е ужасно интересно, но е много жестоко, нали? Така казва Джун.

— Жестоко ли? — възкликна Вал. — Глупости! А коя е тази Джун?

— Сестра ми… Не съща сестра, много по-голяма от мене.

Тя бе уловила с две ръце главата на братовия си кон и търкаше нос в неговия с леко сумтене, което сякаш хипнотизираше животното. Вал гледаше бузата й, долепена до носа на коня, и устремените към него светнали очи. „Наистина е мила“ — помисли той.

Тръгнаха си към къщи не така приказливи, последвани тоя път от Балтазар, който едва се влачеше с надежда, че не ще превишат неговата скорост.

— Чудесно място — промълви Вал, когато стигнаха.

— Да — отговори Холи и въздъхна. — Колко ми се иска да обикалям света! Бих желала да съм циганка!

— Да, циганите са чудесни — заяви Вал с увереност, която го бе обзела изведнъж; — знаете ли, че вие приличате всъщност на циганка?

Лицето на Холи засия като позлатени от слънцето тъмни листа.

— Да скиташ навсякъде, да видиш всичко, да живееш на открито… О! Какво удоволствие, нали?

— Да опитаме — реши Вал.

— Съгласна!

— Ще бъде чудесно; само вие и аз.

Холи долови скрития смисъл и се изчерви.

— Непременно ще го направим — настоя Вал и също се изчерви. — Аз вярвам, че човек постига, каквото иска да направи. Какво има по-нататък?

— Задният двор, езерото, горичката и фермата.

— Да отидем там.

Холи погледна към къщи.

— Струва ми се, че е време за чай; татко ни прави знак да се върнем.

Вал измърмори нещо и я последва към къщата.

Когато влязоха отново в хола-галерия, видът на двамата възрастни Форсайт, които пиеха заедно чай, го накара като по магия да замълчат. Двамата братовчеди седяха на малък диван с инкрустации, съставен кат че ли от три съединени сребристорозови кресла. Отпред имаше ниска масичка за чай. Изглежда, че бяха се настанили така, колкото е възможно далече един от друг, за да не бъдат принудени много често да се гледат; и повече ядяха и пиеха, отколкото разговаряха… Соумс поглеждаше презрително кейка, от който все пак не остана нищо, а Джолиън се чувстваше малко смешен. Ни един от двамата не би се сторил лаком на някой случаен наблюдател, но въпреки това унищожиха доста много храна. След като поднесоха чай на двамата млади, церемонията продължи мълчаливо и съсредоточено, додето накрая, когато дойде ред за цигарите, Джолиън се обърна към Соумс:

— А как е чичо Джеймс?

— Благодаря. Не го бива.

— Чудесен род, нали? Миналия ден пресмятах според семейната библия на баща ми средната възраст на десетимата Форсайтови. Изкарах я осемдесет и четири години, но петима са още живи. Те ще установят сигурно рекорд. — Погледна лукаво Соумс и добави: — Ние, както виждате, не сме като тях.

Соумс се усмихна. „Нима наистина ме смятате способен да се съглася, че не съм като тях — сякаш казваше той, — или че мога да се откажа от нещо, особено от живота?“

— Може да доживеем до техните години — продължи Джолиън, — но самокритиката е, знаете ли, голяма пречка, а там е разликата между нас и тях. Ние не сме достатъчно самоуверени. Никак не мога да разбера как и кога се е породила тази самокритика. Моят баща я притежаваше донейде, но не вярвам някой друг от старите Форсайтови да е има дори капчица от нея. Никога да не се погледнеш с очите на другите, е чудесен начин да се запазиш. Цялата история на миналия век се дължи на тази разлика между нас. А между нас и вас — добави той като погледна през кълбо дим към Вал и Холи, смутена от тоя насмешлив поглед — разликата ще бъде друга… кой знае каква.

Соумс извади часовника си.

— Трябва да тръгваме — каза той, — за да не изпуснем влака.

— Вуйчо Соумс никога не изпуска влака — промърмори с пълни уста Вал.

— Защо да го изпускам? — запита Соумс.

— Не зная — изръмжа Вал. — Но други го изпускат.

Пред входната врата стисна продължително и скришом мургавата ръчица на Холи.

— До утре — прошепна той. — В три часа. Ще ви чакам до шосето, така ще спестим време. Ще изкараме чудесна езда.

От вратата на парка се обърна и, ако не бяха принципите му на светски младеж, щеше да й помаха с ръка. Не беше в настроение да разговаря с вуйчо си. Но нямаше особена опасност. Потънал в някакви далечни мисли, Соумс не продума.

Жълтите листа капеха около двамата по тази миля и половина, така често изминавана от Соумс в далечните дни, когато идваше да наблюдава с тайна гордост строежа на къщата… на къщата, замислена да бъде дом на него и жената, от която сега искаше да се отърве. Обърна се веднъж да погледне безкрайната есенна пътека между жълтеещите плетища. Колко далечно беше всичко! „Нямам желание да я видя!“ — бе казал на Джолиън. Наистина ли? „А може би ще трябва“ — помисли той и потрепера от внезапна странна тръпка, сякаш — както казват хората — пристъпваше върху собствения си гроб. Смразяващ свят! Странен свят! Погледна косо племенника си и помисли: „Да бях на неговите години! А как ли изглежда тя сега?“

Джолиън в ролята на пълномощник

След като гостите си отидоха, Джолиън не се върна към рисуването, защото вече се смрачаваше, а отиде в кабинета, с подсъзнателния копнеж да съживи мигновеното видение — баща си, седнал в старото тъмнокафяво кожено кресло, кръстосал крак върху крак, вперил напред светналите си очи изпод купола на масивното чело. Често пъти в тази малка стая, най-приятната в целия дом, Джолиън изпитваше мигновено общение със своя баща. Не че вярваше в безсмъртието на човешката душа — чувството му съвсем не беше така логично — то беше по-скоро някакъв въздушен допир, някакво ухание, едно от ония силни душевни възприятия на форма или светлинни движения, към които са особено податливи хората с артистично око. Само тук — в тази малка и съвсем непроменена стая, където баща му прекарваше най-много часове — можеше да изпита все още чувството, че той не е изчезнал напълно, че здравата мъдрост на тоя стар ум и топлотата на неговата властна обич продължават да живеят.

Какъв съвет би дал баща му при това внезапно припламване на старата трагедия… какво би казал пред тая заплаха, надвиснала над жената, към която се бе привързал в последните седмици на своя живот? „Трябва да сторя най-доброто, което мога — помисли Джолиън. — Той я повери на мене със завещанието си. Но кое е най-доброто?“

И сякаш от стремеж да придобие мъдростта, душевното равновесие и проникновения здрав смисъл на стария Форсайт, той седна в старото кресло и кръстоса нозе. Но му се стори, че там седи някакъв призрак; никакво вдъхновение не го осени, само вятърът почукваше с пръсти по тъмнеещите стъкла на вратата.

„Дали да отида — помисли той, — или да я помоля да дойде тук? Какъв е бил животът й? Какъв ли е сега? Отвратително е да се разравят тия неща след толкова време!“ Фигурата на братовчед му, застанал с ръка на дръжката на маслиненозеленикавата врата, изникна отново пред него, оживяла като фигура от старинен часовник, която изскача при отброяването на часовете; а думите му прозвучаха в ушите на Джолиън: „Аз заповядвам в тоя дом; казах ви вече… и повтарям: не приемаме.“ Отвращението, което беше изпитал тогава към Соумс — към това плоско, обръснато лице с упоритостта на булдог, към сухата, здрава, пригладена фигура, леко приведена като над кокал, който не може да глътне, — изникна отново с някогашната сила, все така живо, не, дори много по-живо. „Ненавиждам го — помисли той, — от дън душа го ненавиждам. И толкова по-добре; така ще ми е по-лесно да взема страната на жена му.“ Полухудожник и полуфорсайт, Джолиън по природа ненавиждаше това, което наричаше с общото име „свади“; ако не го дразнят, той отговаряше напълно на класическото описание на кучката: „Предпочита да бяга, вместо да се бие.“ Лека усмивка застина в брадата му. Каква ирония наистина, че Соумс трябваше да дойде тук… в този дом, построен за самия него! Как гледаше, как зяпаше по тази руина на своите някогашни мечти; как поглеждаше скришом стените, стълбището, как преценяваше всичко! И Джолиън помисли инстинктивно: „Навярно и сега би живял с удоволствие тук. Той никога не престава да копнее за нещо, което веднъж е притежавал. Да-а, трябва все пак да предприема нещо; но колко неприятно, колко неприятно е това.“

Късно вечерта писа в Челси да запита Айрин дали ще може да го приеме.

Старият век, видял чудния разцвет на индивидуализма, залязваше в небе, почервеняло от приближаващите бури. Слухове за война засилваха оживлението в Лондон, и без това премного оживен в края на лятната ваканция. За Джолиън, който не идваше често в града, улиците изглеждаха изпълнени с трескаво движение поради новите автомобили, които отричаше от чувство за естетика. Броеше ги от кабриолета си и установи, че са едно към двайсет по отношение на старите превозни средства. „Бяха едно към трийсет преди година — помисли той; — очевидно е, че ще се наложат. Още повече шум и повече смрад…“ Той беше от ония сравнително малобройни либерали, които не харесваха никаква новост, приела материална форма, и нареди на кочияша да стигне по-бързо до реката, далеко от шумния трафик, защото му се искаше да погледа водата през прибулващата завеса на платаните. Пред малкия жилищен блок, на петдесетина ярда от Крайбрежния булевард, каза на кочияша да почака и се качи на първия етаж.

Да, мисис Ерън беше в къщи!

Отражението на един редовен, макар и скромен доход пролича изведнъж за човека, който помнеше бедната изисканост на това малко жилище, когато бе дошъл преди осем години да съобщи добрата вест. Всичко беше ново, изящно, навред се носеше дъх на цветя. Общият тон беше сребрист, с леки следи тук-там от черно, бледолилаво и златисто. „Жена с отличен вкус“ — помисли той. Времето не бе го засегнало много, защото беше Форсайт. Но Айрин то съвсем не бе докоснало — или поне така му се стори. Не изглеждаше остаряла с нито един ден, както бе застанала пред него в своята тъмносива рокля от раирано кадифе, с меките си тъмни очи и тъмнозлатисти коси, протегнала ръка с лека усмивка.

— Седнете, моля.

Едва ли някога бе седял с такова чувство на стеснение.

— Никак не сте се променили — каза той.

— А вие сте се подмладили, братовчеде Джолиън — отвърна тя.

Джолиън прокара ръка в косата си, утешавайки се, че е още гъста.

— Остарях, но не го усещам. Едно от добрите качества на живописта е, че ви поддържа млад. Тициан е живял деветдесет и девет години; трябвало да дойде чума, за да го погуби. Знаете ли, когато ви видях за пръв път, си припомних една негова картина.

— Когато ме видяхте за пръв път?

— В Ботаническата градина.

— А как ме познахте, като не ме бяхте виждали дотогава?

— По човека, който се приближи към вас.

Той я погледна настойчиво, но лицето й не се промени, когато му каза спокойно:

— Да; преди цяла вечност.

— Каква е рецептата ви за неостаряване, Айрин?

— Човек се запазва чудесно, когато не живее.

Хм! Горчива истина! „Щом не живее…“ Но тя даваше повод да поведе разговор и той го използува.

— Помните ли братовчед ми Соумс?

Видя, че Айрин се усмихна на чудноватия въпрос, и веднага продължи:

— Дойде да ме види завчера. Иска да се разведете. А вие?

— Аз? — изненада се тя. — След дванайсет години? Малко късно е. Не ще ли бъде трудно?

Джолиън я погледа упорито.

— Не, ако… — започна той.

— Ако имах любовник. Но не съм имала оттогава.

Какво изпита той при тия прости откровени думи? Облекчение ли, изненада, състрадание? Венера, която живее дванайсет години без любов!

— И все пак — каза той — предполагам, че много нещо бихте дали, за да бъдете свободна.

— Не зная — какво значение има сега?

— Ако се влюбите в някого?

— Просто ще го обичам.

В този прост отговор тя вложи сякаш цялата мъдрост на жена, от която светът се е отвърнал.

— Така! И какво бихте казали да му предам?

— Просто съжаленията ми, че не е свободен. Той имаше удобен случай. Не зная защо не го използва.

— Защото е Форсайт; виждате ли, ние никога не се разделяме с имуществото си, освен когато искаме да го заменим с нещо друго; и тогава дори невинаги го правим.

Айрин се усмихна.

— И вие ли, братовчеде Джолиън?… Вие, струва ми се, не го правите.

— Разбира се, но аз съм мелез… не съм чистокръвен Форсайт. Закръглявам сумите винаги в своя вреда — отвърна неловко Джолиън.

— А с какво желае да ме замени Соумс?

— Не зная; може би с деца.

Тя помълча, загледана в пода.

— Да — промълви накрая. — Тежко е. Бих му помогнала да си възвърне свободата, ако можех.

Джолиън загледа шапката си; стеснението му бързо се засилваше заедно с възхищението, учудването и състраданието. Тя беше така мила и така самотна; а цялата история е така заплетена!

— Да — каза той, — ще трябва да се срещна със Соумс. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, винаги съм на ваше разположение. Сигурно ме смятате за жалък заместник на баща ми. Ще ви съобщя във всеки случай какво става, след като поговоря със Соумс. Той може да се погрижи сам за повода.

Тя поклати глава.

— Виждате ли, той би загубил в такъв случай много, докато аз не ще загубя нищо. Бих желала да бъде свободен; но не виждам какво бих могла да сторя.

— И аз не виждам — заяви Джолиън. След малко се сбогува.

Файтонът чакаше. Три и половина! Соумс сигурно е още в кантората си.

— В Поултри! — извика той през прозорчето.

Пред Парламента и пред Уайтхол вестникарчетата викаха:

— Опасно положение в Трансваал!

Но виковете им почти не го сепваха, както беше потънал в спомена за тази красива жена, за мекия тъмен поглед, за думите й: „Но не съм имала оттогава.“ Как живееше тази изоставена, самотна, незащитена жена, към която всеки мъж може да протегне ръка… да се опита да я сграбчи при най-лекия знак. Година след година е прекарвала така!

Думата „Поултри“, мярнала се над главите на минувачите, го върна към действителността.

Фирмата „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“ — с черни букви върху зеленикав фон — го стресна и му вдъхна смелост; той тръгна по каменните стъпала, като мърмореше:

— Мухлясали пазители на собствеността! Но не можем без тях!

— Търся мистър Соумс Форсайт — каза на момчето, което му отвори.

— Кой го търси?

— Мистър Джолиън Форсайт.

Момчето го изгледа любопитно, защото не бе виждало досега Форсайт с брада, и изчезна.

Кантората „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“ бе погълнала постепенно помещенията на „Туутинг и Боулс“ и бе заела целия първи етаж. Фирмата се състоеше сега само от Соумс и неколцина чиновници и стажанти. След оттеглянето на Джеймс преди шест години експедитивността на фирма се засили особено когато отпадна и Бъстърд, изтощен, както се предполагаше, от делото Фариър срещу Форсайт, по-заплетено от винаги и с все по-малко изгледи да ползува тези, които щяха да го спечелят. Със своя здрав усет за действителността Соумс никога не допусна това дело да го тревожи; напротив, отдавна бе разбрал, че провидението му е подарило по този начин по двеста лири годишно чист пожизнен доход… И защо не?

Когато Джолиън влезе, братовчед му правеше списък на държавните ценни книжа, които притежаваше, като смяташе да посъветва своите дружества да ги продадат веднага поради слуховете за война, преди другите да са се досетили да го сторят. Полуобърна се, погледна косо Джолиън и каза:

— Как сте? Само една минутка. Седнете, моля.

Вписа още три суми, сложи една линия, за да отбележи докъде е стигнал, и се обърна към Джолиън, като хапеше откъм дясната страна тънкия си показалец.

— И така?

— Видях я.

Соумс се намръщи.

— Е-е?

— Останала е вярна на спомена.

Джолиън се засрами, че каза това. Лицето на братовчед му придоби оранжевочервен цвят. Какво го накара да подразни това жалко животно?

— Трябва да ви предам, че тя съжалява, задето не сте свободен. Дванайсет години са много време. Вие знаете по-добре от мене закона и възможностите, които той ви дава.

Соумс някак странно изръмжа. Мълчаха цяла минута. „Като восъчен манекен! — помисли Джолиън, наблюдавайки това затворено лице, от което руменината бързо се отдръпваше. — Никога не ще се издаде какво мисли или какво смята да прави. Восъчно, също като на манекен!“ И премести поглед върху плановете на цветущия град „Бай Стрийт он сий131“, чиито бъдещ вид беше изложен на стената — да привлича собственическите инстинкти на клиентите. Странна мисъл хрумна на Джолиън: „Кой знае дали няма да получа разписка… За сондажа от мистър Джолиън Форсайт по развода ми, за съобщението по срещата му с жена ми и за искането ми да я види отново — шестнайсет шилинга и осем пенса.“

Неочаквано Соумс каза:

— Не мога да продължавам така. Казвам ви, не мога.

Очите му блуждаеха из стаята като на животно, което търси възможност да избяга.

„Той наистина страда — помисли Джолиън; — не бива да забравям това, само защото не го обичам.“

Соумс се обърна рязко към него с някакъв глух звук, идващ сякаш от много дълбоко:

— Защо трябва да страдам след всичко, което претърпях? Защо?

Джолиън само вдигна рамене. Разумът му се съгласяваше; чувствата се бунтуваха, без да знае защо.

— Баща ви — продължи Соумс — я харесваше… господ знае защо! Навярно и вие? — Той погледна остро Джолиън. — Струва ми се, че е достатъчно човек да направи някому зло, за да спечели съчувствието на хората. Не зная каква вина имам… Не можах да разбера досега. Винаги се отнасях добре с нея. Давах й всичко, каквото пожелаеше. Защото не можех без нея.

Разумът на Джолиън отново с съгласи, чувството отново отрече. „Какво става? — помисли той. — Сякаш не съм съвсем в ред. А все пак, ако е така, по-добре да не съм, отколкото да съм.“

— Най-сетне — каза Соумс с мрачна суровост. — тя беше моя жена.

И в слушателя му проблесна изведнъж мисълта: „Това е то! Притежание! Да, всички притежаваме по нещо. Но… човешко същество! Пфу!“

— Трябва да погледнете фактите — отвърна той. — или, по-точно, липсата на факти.

Соумс му хвърли отново бърз, мнителен поглед.

— Липсата на факти ли? — повтори той. — Но аз не съм уверен, че е така.

— Извинете — възрази Джолиън. — Аз ви предадох това, което тя ми каза. А то беше съвсем категорично.

— От личен опит имам основание да не проявявам сляпо доверие в думите й. Ще видим.

Джолиън стана.

— Сбогом — каза кратко той.

— Сбогом — отговори Соумс.

Джолиън излезе, като се опитваше да разбере полунедоумяващото, полузаплашително изражение в лицето на братовчеда си. Тръгна към гара Ватерло твърде разстроен, сякаш бяха одрали кожата на нравствената му личност; през цялото време във влака мислеше за Айрин и самотното й жилище, за Соумс в самотния му кабинет, за странно похабения живот и на двамата. „В примка! — помисли той. — И двамата са с примки на шията… А нейната е толкова прекрасна!“

Вал научава за станалото

Изпълняването на дадено обещание не беше досега отличителна черта в нрава на младия Вал Дарти, така че, когато наруши две обещания, за да спази едно, тъкмо това го изненада най-много, докато се прибираше полека към града от Робин Хил след ездата с Холи. На своята сребриста кобилка с дълга опашка тя беше още по-хубава, отколкото му се бе сторила вчера; и в тази мъглива октомврийска привечер из лондонските предградия той си казваше самокритично, че през двата часа на разходката бе блестял само с ботушите си. Извади новия си златен часовник — подарък от Джеймс — и погледна не циферблата, а лицето си, отразено отчасти в лъскавата вътрешна страна на капака. Видя над веждата си едно случайно петно, което никак не му хареса, защото сигурно не е харесало и на нея. Кръм нямаше никога и най-малкото петно. А с името на Кръм възкръсна и случката в „Пандемониум“. Днес не бе почувствал никакво желание да поговори с Холи за баща си. Баща му беше напълно лишен от поетичност, чиито трепети Вал почувства за първи път през своите деветнайсет години. „Либърти“ и Синтия Дарк, това почти митично въплъщение на съблазънта, „Пандемониум“ с жената на неопределена възраст — и двете се сториха съвършено „престарели“ на Вал, след като се бе разделил със своята нова, свенлива, тъмнокоса братовчедка. Тя яздеше „чудесно“, затова той се чувстваше поласкан, че го бе оставила да я води, където иска, из дългите алеи на Ричмънд парк, при все че го познаваше много по-добре от него. Припомни си всичко това и се смути от празните приказки, които й бе наговорил; чувстваше, че би могъл да й каже „цял куп ужасно интересни неща“, стига да му се удаде отново случай; а мисълта, че утре трябва да се върне в Литълхемптън и на дванайсти да замине за Окфорд — „за противния изпит“, — без никаква надежда да я види още веднъж дотогава, помрачи настроението му по-бързо, отколкото мракът обгръщаше земята. Но щеше да й пише, и тя беше обещала да му отговори. Можеше и да дойде в Оксфорд, за да види брат си. Тази мисъл блесна като първата звезда, която изгря, докато той се отправяше към конюшнята на Падуик за наемни коне, близо до Слоун Скуеър. Скочи от коня и се разкърши продължително, защото бе минал повече от двайсет и пет мили. Кръвта на Дарти го накара да побъбри пет минути с младия Падуик за първенеца на Кеймбриджширските състезания; и след като каза: „Запишете кончето на моя сметка!“, си тръгна, малко разкрачен, като пляскаше ботушите си с плетеното камшиче. „Никак не ми се излиза — помисли той. — Да ще мама да ме почерпи с малко шампанско на изпроводяк!“ С шампанското и със спомените си можеше отлично да прекара вечерта в къщи.

Когато слезе, безукорно чист след душа, намери майка си в деколтирана вечерна рокля, а, за голямо свое неудоволствие, и вуйчо Соумс. Те замълчаха при влизането му; после вуйчо му каза:

— Най-добре да му кажем.

При тези думи, които сигурно имаха някакво отношение към баща му, Вал помисли най-напред за Холи. Ново безобразие ли? Майка му започна.

— Баща ти — каза тя с ясния си светски говор, като подръпваше неспокойно светлозеления брокат, — баща ти, моето момче, е… не е в Нюмаркет. Заминал е за Южна Америка. Напусна ни.

Вал погледна нея, после Соумс. Напуснал ги! Съжаляваше ли? Обичаше ли баща си? Стори му се, че сам не знае. И изведнъж — сякаш го лъхна ненадейно мирис на гардении и пури — сърцето му се сви и той усети, че съжалява. Бащата принадлежеше на децата си, не можеше да ги изоставя… Не можеше да постъпва така! Пък и не винаги е бил такъв „простак“, какъвто го видя на дансинга в „Пандемониум“. Съществуваха и чудесни спомени за посещения у шивачи, за коне, за парите, които му бе давал в училище, за много щедрост и добрини, когато му провървеше.

— Но защо? — запита той. После кавалерът у него се засрами от тоя въпрос. Безстрастното лице на майка му се разстрои, и той добави веднага: — Добре, мамо, не ми казвай. Само че какво означава това?

— За съжаление, Вал, означава развод.

Вал ахна глухо и погледна бързо вуйчо си — този вуйчо, когото го бяха приучили да смята за гаранция срещу последиците от факта, че има баща, и дори срещу кръвта на Дарти в собствените си жили. Слабото лице на Соумс сякаш трепна и това окончателно съкруши Вал.

— Ще бъде при закрити врата, нали?

Така живо си припомни как погледът му не можеше да се отдели от отвратителните подробности, които вестниците печатаха за бракоразводни дела!

— Не може ли да мине някак безшумно? Така отвратително ще бъде за… за мама… и за всички.

— Можеш да си сигурен, че всичко ще мине колкото е възможно по-безшумно.

— Да… но необходимо ли е изобщо? Мама няма да се омъжва повторно, разбира се.

Самият той, сестрите му, семейството да бъдат опетнени в очите на съучениците му, на Кръм, на ония от Оксфорд, на… Холи! Непоносимо! И какво щяха да спечелят от това?

— Ще се омъжваш ли, мамо? — запита някак рязко той.

Изправена така пред собствените си колебания от този, който й беше най-скъп на света, Уинифред стана от своето кресло ампир. Разбра, че синът й ще бъде против нея, ако не му кажат всичко; а как можеше да му каже? И като продължаваше да подръпва зеления брокат, тя погледна Соумс. Вал също го погледна. Това въплъщение на почтеността и собственическия инстинкт сигурно не ще допусне подобно опетняване на собствената си сестра!

Соумс прокара леко по гладката инкрустирана маса малкото инкрустирано ножче за рязане на книги; после, без да поглежда племенника си, започна:

— Ти не разбираш какво е трябвало да търпи майка ти през тия двайсет години. Това е само последният удар, Вал. — Погледна косо Уинифред и запита: — Да му кажа ли?

Уинифред не отговори. Ако не му кажат, Вал ще бъде против нея! А ужасно е да чуеш такива неща за собствения си баща! Тя стисна устни и кимна.

Соумс заговори бързо, с равен глас:

— Той беше винаги бреме на шията на майка ти. Тя плащаше непрекъснато дълговете му, а той се връщаше често пиян, ругаеше я и я заплашваше; сега пък заминал за Буенос Айрес с някаква танцьорка. — И сякаш не вярваше, че тези думи ще въздействат достатъчно на момчето, побърза да добави: — Взел е бисерите на майка ти, за да ги подари на другата.

Вал вдигна изведнъж ръка. При този знак на страдания Уинифред извика:

— Стига, Соумс… спри!

Дарти и Форсайт се бореха за душата на момчето. То можеше да извини донейде дълговете, пиенето, балерините; но бисерите — никога! Това беше вече прекалено! И изведнъж усети, че ръката на майка му стиска неговата.

— Виждаш ли — чу гласа на Соумс, — не можем да допуснем подобно нещо да се повтори. Всичко има граници, трябва да ковем желязото, докато е горещо.

Вал освободи ръката си.

— Но… няма да разгласите тази история с бисерите! Не бих могъл да понеса това! Не бих могъл!

— Не, Вал… О, не! — извика Уинифред. — Искаме само да ти покажем колко невъзможен е баща ти!

Вуйчо му кимна. Успокоен донякъде, Вал извади цигара. Тъничката гравирана табакера беше подарък от баща му. О! Непоносимо!… Тъкмо когато ще постъпва в Оксфорд!

— Не може ли мама да бъде защитена по друг начин? — запита той. — Аз ще се грижа за нея. Могат са се разведат и по-късно, ако наистина е неизбежно.

Лека усмивка сви устните на Соумс и стана изведнъж горчива.

— Ти не разбираш тия неща; най-лошото в такъв случай е да се отлага.

— Защо?

— Казвам ти, моето момче, няма нищо по-лошо. От опит зная.

В гласа му прозвуча раздразнение. Вал го погледна смаян, защото никога не бе виждал вуйчо си да прояви някакво чувство. О, да… сега си спомни… Имаше някаква вуйна Айрин; и нещо се бе случило… нещо, за което не се приказваше никога; чул бе веднъж баща си да я нарича с име, което той не би могъл да изрече.

— Не желая да говоря лошо за баща ти — продължи упорито Соумс, — но го познавам достатъчно добре и съм уверен, че преди да мине и година, ще увисне пак на шията на майка ти. Можеш да си представиш какво ще означава това за нея и за всички ви след сегашната история. Единственото разрешение е възелът да се пререже окончателно.

Въпреки волята си Вал бе победен; а като погледна случайно майка си, за пръв път може би действително прозря, че собствените му чувства не са най-важното нещо на тоя свят.

— Добре, мамо — каза той. — Ще те подкрепям. Само бих желал да зная кога ще бъде. Нали знаете, че е първият ми семестър… не бих искал да съм по това време в Оксфорд.

— Милото ми момче! — промълви Уинифред. — За тебе е наистина много неприятно! — Така изказа тя по навик едно чувство, което — ако се съдеше по изражението на лицето й — беше най-дълбоко съжаление. — Кога ще бъде, Соумс?

— Не мога да кажа… Не по-рано от няколко месеца. Най-напред ще трябва да добием възстановяване на съпружеските ти права.

„Това пък какво е, дявол да го вземе? — помисли Вал. — Какви глупави животни са юристите! Не по-рано от няколко месеца! Едно все пак е сигурно: днес няма да вечерям в къщи!“ — и каза:

— Много съжалявам, мамо, но трябва да изляза за вечеря.

Макар че беше последната му вечер в Лондон, Уинифред кимна почти с благодарност; и двамата разбраха, че са стигнали много далече в проявата на взаимните си чувства.

Неспокоен и унил, Вал потърси тъмната свобода на Грийн Стрийт. И едва когато стигна Пикадили, откри, че има само осемнайсет пенса: човек не можеше да се навечеря с осемнайсет пенса, а той беше много гладен. Погледна жално прозорците на Айсиум, дето често бе вечерял прекрасно с баща си. Тия бисери! Не можеше да ги забрави! Но колкото повече размишляваше и колкото по-далече отиваше, толкова повече огладняваше. Освен възможността да се върне в къщи, оставаха му само две места, дето можеше да отиде: у дядо си на Парк Лейн и у Тимоти на Бейзуотър Роуд. Къде щеше по-малко да съжалява, че е отишъл? Макар й да не го чакат, у дядо си щеше да се навечеря добре. У Тимоти човек можеше чудесно да се наяде, но само ако го чакат. И реши да отиде на Парк Лейн, донякъде подтикван от мисълта, че да замине за Оксфорд, без да предостави на дядо си възможност да му даде малко пари, би било съвсем некоректно и към двамата. Майка му щеше да научи, разбира се, че е ходил, и може да й се стори странно; но нямаше друг изход. Той позвъни.

— Здравейте, Уормсън, ще има ли вечеря и за мене?

— Тъкмо влизат в трапезарията, мистър Вал. Мистър Форсайт много ще се радва да ви види. На обяд казваше, че никак не идвате напоследък.

Вал се засмя.

— Ето ме. Заколете тлъстото теле132, Уормсън, и дайте шампанското.

— Ще попитам мистър Форсайт, мистър Вал.

— Слушайте — измърмори Вал, докато събличаше палтото си, — аз не съм вече ученик.

Уормсън, който не беше лишен от чувство за хумор, отвори насмешливо вратата зад закачалката от еленови рога и съобщи:

— Мистър Валериус, мадам.

„Дявол да го вземе!“ — си каза Вал, докато влизаше.

Но топлата прегръдка и сърдечното „О, Вал!“ на Емили, след тях трепетливото: „Дойде ли най-после?“ на Джеймс възстановиха чувството му за лично достойнство.

— Защо не ни предупреди? Имаме само жиго! Шампанско, Уормсън! — поръча Емили.

И влязоха.

Пред голямата, неразтворена маса, под която някога си почиваха толкова нозе, Джеймс седеше в единия край, Емили — в другия, а Вал — по средата между двамата; и той усети изведнъж колко самотни са сега дядо му и баба му, след като четирите им деца бяха излетели. „Надявам се, че ще хвърля петалата много преди да остарея като дядо — помисли той. — Горкият! Тънък е като върлина!“ И като сниши глас, докато дядо му и Уормсън разискваха въпроса за захарта в супата, каза на Емили:

— В къщи е ужасно, маминко. Навярно знаеш.

— Да, моето момче.

— Вуйчо Соумс беше у нас, когато излязох. Не може ли някак да се избегне разводът? Защо вуйчо така дивашки настоява за развод.

— Шт, мили — прошепна Емили. — Ние крием от дядо ти.

От другия край се чу гласа на Джеймс:

— Какво има? За какво приказвате?

— За колежа на Вал — отвърна Емили. — Там се учеше младия Паризър, Джеймс, помниш ли?… По-късно той едва не разори банката в Монте Карло.

Джеймс измърмори, че не помни… Но Вал трябвало да внимава… да не придобие лоши навици. И погледна внука си с униние, из което проблясваше недоверчива обич.

— Страх ме е — заяви Вал над чинията си, — че ще я карам мъчно там.

Инстинктивно разбираше, че слабото място на дядо му е страхът да не би внуците му да нямат достатъчно пари.

— Хм! — Ти ще получаваш добра издръжка, но трябва да се задоволяваш с нея.

— Разбира се — промълви Вал; — стига да е достатъчна. Колко ли ще бъде, дядо?

— Триста и петдесет; премного, както виждаш. Аз нямах почти нищо на твоите години.

Вал въздъхна. Надяваше се на четиристотин и се страхуваше да не бъдат триста.

— Не знам какво получава братовчед ти, който също е там — продължи Джеймс. — Баща му е богат човек.

— А ти не си ли? — попита дръзко Вал.

— Аз ли? — разтревожи се Джеймс. — Аз трябваше толкова много да харча. Баща ти… — и замълча.

— Вуйчо Джолиън има разкошно имение. Ходих с вуйчо Соумс… Чудесни конюшни.

— Да-а! — промълви глухо Джеймс. — Къщата!… Знаех си аз какво ще стане!

И се замисли мрачно, загледан в рибата си. Трагедията на сина му, предизвикала такова разцепление във Форсайтовия род, все още го въвличаше във водовъртеж от съмнения и страхове. Обзет от нетърпение да говори за Робин Хил, защото Робин Хил означаваше Холи, Вал се обърна към Емили:

— Тази ли е къщата, строена за вуйчо Соумс? — И продължи, след като баба му кимна: — Бих искал да ми разкажеш за него, маминко. Какво стана с вуйна Айрин? Жива ли е? Тази вечер вуйчо изглеждаше ужасно разстроен.

Емили сложи пръст на устните си, но името Айрин бе стигнало до слуха на Джеймс.

— Какво има? — запита той, поднесъл късче овнешко към устните си. — Кой я е виждал? Знаех си аз, че тази история не е свършила още.

— Хайде, Джеймс — смъмра го Емили, — вечеряй спокойно. Никой никого не е виждал.

Джеймс остави вилицата.

— Все вашето си знаете — отвърна той. — Ще умра, но няма да ми кажете нищо. Ще се развежда ли Соумс?

— Глупости! — възрази с неподражаемо самообладание Емили. — Соумс е предостатъчно разумен.

Джеймс приглади към мършавата шия своите дълги побелели бакенбарди.

— Тя… тя беше винаги… — започна той; и с тази загадъчна забележка разговорът секна, защото влезе Уормсън. Но по-късно, когато след жигото поднесоха бисквити, соленки и десерт и след като получи от дядо си чек за двайсет лири заедно с целувка, която не приличаше на ничия друга — устните го докоснаха внезапно и плахо, сякаш се поддаваха на някаква слабост, — Вал се опита да поднови в хола прекъснатия разговор.

— Разкажи ми за вуйчо Соумс, маминко. Защо държи толкова много мама да се разведе?

— Вуйчо ти Соумс — каза с преднамерена увереност Емили — е адвокат, моето момче. И сигурно разбира най-добре тия неща.

— Така ли? — промълви Вал. — А какво става с вуйна Айрин? Спомням си, че беше страшно хубава.

— Тя… хм… — започна Емили — постъпи много лошо. Ние не говорим за нея.

— И аз не искам целият Оксфорд да научи нашите истории — възрази Вал. — Противно е дори да го помисля. Не може ли да отпратят някак баща ми, без много разправии?

Емили въздъхна. Тя се бе движила твърде често в обстановка на разводи — благодарение на светските си връзки. Защото мнозина от тия, чиито нозе бяха си почивали под обедната маса, се бяха прочули в една или друга насока. Но когато бе засегнато собственото й семейство, й беше неприятно, както е било и на другите. Само че тя беше необикновено практична и смела жена, която никога не гонеше сянката вместо предмета.

— Майка ти, Вал — заяви тя, — ще е много по-щастлива, ако бъде напълно свободна. Лека нощ, милото ми момче. И не носи крещящи жилетки в Оксфорд — те не са вече на мода. Ето ти и един малък подарък.

С още пет лири в ръка и разнежено сърце — защото обичаше баба си — Вал излезе на Парк Лейн. Вятърът бе разсеял мъглата, есенните листа шумоляха, блещукаха звезди. При толкова пари в джоба го обзе желание да си „поживее“; но не бе минал и четиридесет ярда към Пикадили, когато свенливото лице на Холи с дяволито пламъче в сериозните очи изникна пред него и той усети сякаш как трепва от допира на нейната стегната в ръкавица мъничка ръка. „Не, дявол да го вземе! — каза си той. — Ще се прибера.“

Соумс приема бъдещето

Беше вече много късно за разходка по реката, но времето беше прекрасно, лятото се спотайваше още под пожълтелите листа. В това неделно утро, застанал в градината си край брега на реката в Мейпълдърм, Соумс погледна неведнъж с тревога какво е времето, украси собственоръчно с цветя малката си плаваща къща и подреди лодката, в която възнамеряваше да бъде само с Анет. Тя беше така хубавичка… Можеше ли да е сигурен, че не ще каже нещо безвъзвратно, че не ще надхвърли границите на благоразумието? Розите по верандата още цъфтяха, живият плет беше все така зелен, и нищо в тая вече късна есен не смразяваше настроението; но той беше неспокоен, нервен, и почти се боеше дали ще съумее да поеме правилен курс. Посещението беше замислено, за да остави у Анет и майка й съответното впечатление за неговото богатство, което ще ги подготви да посрещнат с почит предложението, когато по-късно намери за добре да го направи. Облече се много грижливо, като се постара да не изглежда нито много млад, нито много стар, доволен, че косата му е все още гъста, гладка, непосивяла. Три пъти се качи в картинната галерия. Ако имат и най-малкото понятие от картини, веднага ще разберат, че само колекцията му струва над трийсет хиляди лири. Внимателно огледа хубавичката спалня с изглед към реката, дето щяха да си поправят тоалета. Това ще бъде нейната спалня, ако… ако нещата се наредят и тя му стане съпруга. Отиде до тоалетната масичка, докосна лилавата възглавничка, където бяха забодени какви ли не карфици; ваза с изсушени цветя от рози разнасяше ухание, от което главата му се позамая. Неговата съпруга! Да можеше всичко да се нареди изведнъж, да не му предстоеше кошмарът на този развод; и той погледна с помрачено чело реката, която блестеше зад розите и моравата. Мадам Ламот няма да устои пред подобна възможност да настани дъщеря си; Анет няма да устои пред майка си. Само да беше свободен! Отиде с кола до гарата да ги посрещне. Какъв вкус у тия французойки! Мадам Ламот беше в черно с бледолилава гарнитура, Анет — в сиволилав ленен костюм, със светложълти ръкавици и шапка в същия цвят. Беше малко бледа, като лондончанка; сините й очи гледаха свенливо. Докато ги чакаше да слязат за обяда, Соумс стоеше пред отворената стъклена врата на трапезарията, изпълнен с оная чувствена наслада от слънцето, цветята и дърветата, каквато човек изпитва цялостно, само когато я споделя с младо и красиво същество. Обмислил бе старателно менюто за обяда; виното беше съвсем рядък сотерн133, подреждането на ястията — безукорно, кафето, поднесено на верандата, беше превъзходно. Мадам Ламот прие да изпие чашка ментов ликьор, Анет отказа. Държанието й беше очарователно, с едва доловимо съзнание за собствената й красота. „Да — помисли Соумс, — още една година в Лондон при досегашните й условия на живота и всичко това ще се опропасти.“

Мадам проявяваше умерен, напълно френски възторг.

— Aborable! Le soleil est si bon!134 Как всичко тук е chic135, нали, Анет? Monsiuer е същински Монте Кристо!

Анет потвърди едва чуто и вдигна към Соумс поглед, който той не можа да разбере. Предложи им да ги разходи по реката. Но да разхожда две дами, когато едната беше така очарователна върху китайските възглавници, значеше само да съжалява за пропуснатите възможности; затова отидоха не много далече по посока на Пенгборн136 и се върнаха полека назад, носени само от течението; някой есенен лист падаше от време на време върху роклята на Анет или по черната масивност на майка й. Соумс не беше щастлив; тревожеше го мисълта: „Как… кога… къде… ще може да каже… Какво?“ Те дори не знаеха, че е женен. Да им каже, е женен, ще значи може би да рискува всичките си възможности; ако пък не им даде да разберат, че ще поиска ръката на Анет, тя може да попадне в чужди лапи, преди да се освободи, за да направи предложение.

При чая, който и двете пиеха с лимон, Соумс заговори за Трансваал.

— Ще има война — каза той.

Мадам Ламот ахна:

— Ces rauvres gens bergers!137 Защо не ги оставят на мира!

Соумс се усмихна. Въпросът му се стори безсмислен.

Тя сигурно разбираше — като добра търговка, — че англичаните не могат да изоставят законните си търговски интереси.

— О, това да!

Но мадам Ламот намираше, че англичаните са малко лицемерни. Защото говореха само за справедливост и за заселниците, а не за търговските си интереси. Monsieur лично й бе обяснил това.

— Бурите са още полуцивилизовани — забеляза Соумс — и спъват напредъка. Затова би било грешка да се откажем от нашия суверенитет.

— Какво значи това? Суверенитет! Каква странна дума!

Вдъхновен от заплахите срещу принципа на собствеността и възбуждан от втренчения поглед на Анет, Соумс стана красноречив. И се зарадва, когато тя най-после каза:

— Мисля, че monsieur има право. Трябва да им се даде урок.

Умна беше!

— Разбира се — заяви той, — трябва да действаме умерено. Аз не съм шовинист. Необходимо е да бъдем твърди, но не потисници. Искате ли да видите картините горе?

Докато им показваше едно по едно съкровищата си, много скоро разбра, че те не разбират нищо. Минаха покрай най-новата покупка — забележителен етюд на Маузе „Връщане от жътва“ — като пред литография. Чакаше почти в ужас да види как ще погледнат бисера на сбирката му — един Израелс, чиято цена непрестанно се покачваше, а сега беше вече почти сигурно, че е стигнала връхната си точка и е време да го продаде. Те не я погледнаха дори. Това беше удар за него; но все пак беше по-добре да оформи недокоснатия вкус на Анет, отколкото да се разправя с глупавите предпочитания на английската буржоазия. В края на галерията се намираше Месоние, от който той почти се срамуваше — картините на Месоние непрестанно спадаха. Мадам Ламот се спря точно пред нея.

— Месоние! О, какво бижу!

Чувала бе името му; Соумс се възползва от случая. Докосна леко ръката на Анет и каза:

— Харесва ли ви моя дом, Анет?

Тя не се отдръпна, не отговори; погледна го право в лицето, наведе глава и промълви:

— Кому няма да се хареса? Прекрасен е.

— Един ден, може би… — започна Соумс и млъкна.

Тя беше така хубавичка, така умееше да се владее… просто го плашеше. Тези очи като синчец, тази бяла шия, нежните черти… бяха живо изкушение към признание! Не! Трябваше да е на сигурна почва… много по-сигурна от сегашната! „Ако се отдалеча — помисли той, — ще я поизмъча.“ И отиде отсреща, при мадам Ламот, все още застанала пред Месоние.

— Да, това е прекрасен образец от последното му творчество. Трябва пак да дойдете, мадам, да видите всичко това на изкуствено осветление. Бихте могли да дойдете и двете и да пренощувате тук.

Тя бе възхитена: чудесно би било наистина да ги видят на изкуствено осветление! Реката също трябва да е прекрасна на лунна светлина!

— Сантиментална си, maman — промълви Анет.

Сантиментална ли? Тази приятна, плътна, светска французойка в черна рокля? Той почувства изведнъж непоколебимо, че нито една от тях не е човек на чувствата. Толкова по-добре. Каква полза от чувства? И все пак…

Отведе ги до гарата и ги настани във влака. Стори му се, че пръстите на Анет отвърнаха едва доловимо на неговото ръкостискане; лицето й му се усмихна в тъмнината.

Той се върна замислено към каретата.

— Приберете се, Джордан — каза на кочияша. — Ще походя.

И тръгна по притъмнелите улички, а през това време благоразумието и желанието да притежава Анет се люшкаха в съзнанието му. „Bonsoire, monsieur!138“ Колко нежно го бе произнесла! Да можеше да узнае какво мисли! Французойки… хм! Като котки са — не можеш ги разбра! А… колко хубавичка беше! Какво прекрасно младо същество… само за прегръдки! Каква майка за бъдещия му син! Помисли с усмивка за своите роднини, за изненадата им, че се е оженил за французойка, за любопитството им, с което ще се забавлява и ще ги дразни… дявол ги взел! Тополите въздишаха в тъмнината; кукумявка се обаждаше отнейде; реката потъмняваше. „Искам и ще бъда свободен — помисли той. — Няма да отлагам повече. Ще отида да видя Айрин. Който иска работата му да върви, си я върши сам. Трябва да заживея отново… да заживея, да действам, да бъда свой господар.“ В отговор на странното му библейско настроение камбанен звън призова към вечерна молитва.

И посещава миналото

Един вторник, след като се навечеря в клуба, Соумс тръгна да стори нещо, изискващо много повече смелост и, може би, много по-малко деликатност от всяко друго действие в живота му — с изключение на раждането му и на още една постъпка. Избра да отиде вечер, отчасти защото беше по-вероятно Айрин да си е вкъщи, но главно защото не намери достатъчно решителност да иде денем и трябваше да пийне, за да получи повече смелост.

Остави колата си на Крайбрежния булевард и тръгна към Олд Чърч, като не знаеше къде точно е жилищния блок, в който живееше тя. Откри го сгушен зад една много голяма сграда; и след като прочете името „Мисис Айрън Ерън“ — Ерън, разбира се! Моминското й име: възприела го бе, значи, отново! — той се върна към платното на улицата, за да погледне прозорците на първия етаж. Ъгловият апартамент беше осветен, чуваше се, че някой свири на пиано. Той никога не бе обичал музиката, а тайно я бе намразил в отдавнашните дни, когато Айрин така често седеше пред пианото си като в убежище, където знаеше, че той не може да се вмъкне. Отпор! Продължителен отпор, отначало сдържан и таен, а най-после явен! Горчиви спомени го връхлетяха при тия звуци. Сигурно тя свиреше. Сега, уверен, че ще я види, се спря още по-нерешително. Усети, че тръпне пред тая среща; устата му пресъхна, сърцето му затуптя бързо. „Нямам основание да се страхувам“ — помисли той. Но правникът в него се развълнува. Не постъпва ли глупаво? Не трябваше ли да устрои официална среща в присъствието на пълномощника по завещанието? Не! Не в присъствието на онзи приятел Джолиън, който й съчувстваше! Никога! Върна се към входа на къщата и бавно, за да успокои разтуптяното си сърце, се изкачи до първия етаж и позвъни. Когато вратата се отвори, сетивата му се успокоиха от лъхналия го парфюм… парфюм от далечното минало, навел смътни спомени; лъхът на гостната, дето някога бе влизал, на дома, който някога бе притежавал… лъх на изсушени розови листа и мед!

— Съобщете за мистър Форсайт — каза той; — зная, че господарката ви ще ме приеме.

Обмислил бе предварително: тя ще предположи, че е Джолиън.

Щом прислужничката излезе и той остана сам в мъничкия хол, където от меката светлина на единствения глобус всичко — и стените, и килимът — изглеждаше призрачно посребрено, помисли глупаво: „С палто ли да вляза, или да го съблека?“ Музиката престана, прислужничката каза от прага на гостната:

— Заповядайте, сър!

Соумс влезе. Забеляза подсъзнателно, че и тук всичко е сребристо, а пианото е от санталово дърво139. Айрин бе станала и се отдръпна изведнъж; ръката й се опря в клавишите, сякаш търсеше опора, дисхармоничен акорд прозвуча за миг и заглъхна. Свещта на пианото осветяваше шията й, но лицето й беше почти в сянка. Тя беше в черна, вечерна рокля, с дантелена наметка на раменете… Не си спомняше да я бе виждал някога в черно; неволно помисли: „Облича се за вечеря, дори когато е сама!“

— Вие? — чу я да прошепва.

Много пъти бе репетирал мислено тази сцена. Репетицията не му помогна. Той занемя. Никога не бе допускал, че видът на тази жена, която бе така страстно желал и така цялостно притежавал, която не бе виждал от дванайсет години, ще го засегне по такъв начин. Представял си бе как ще говори и действа донякъде като човек, дошъл да разговаря по делови въпрос, донякъде като съдия. Но сега стоеше сякаш не пред една обикновена жена и прегрешила съпруга, а пред някаква сила, неосезаема и неуловима като въздух, която се намираше във и около самия него. Усети, че в сърцето му бликва някаква отбранителна насмешливост.

— Да, странно посещение! Надявам се, че сте добре.

— Благодаря. Седнете, моля.

Тя се отстрани от пианото и отиде да седне до прозореца; отпусна се в креслото, стиснала ръце в скута си. Там лицето й беше осветено, така че Соумс можа да го види; видя очите, косите, все такива, каквито ги помнеше, все така странно прекрасни.

Седна на крайчеца на най-близкото кресло от санталово дърво със сребриста тапицировка.

— Не сте се променили — каза той.

— Така ли? Защо дойдохте?

— Да поговорим по някои въпроси.

— Узнах от братовчед ви какво желаете.

— И?

— Съгласна съм. Винаги съм била съгласна.

Звукът на сдържания, глух глас, недоверчивото, отбранително държане на цялата й фигура му помогнаха сега. Хиляди спомени за тая жена, винаги нащрек пред него, се пробудиха в душата му и той каза горчиво:

— Тогава ще бъдете добра може би да ми дадете сведения, въз основа на които бих могъл да действам. Такива са изискванията на закона.

— Не мога да ви дам нищо друго освен това, което знаете.

— Дванайсет години! Предполагате, че мога да повярвам?

— Не предполагам, че ще повярвате, каквото и да ви кажа, но това е истината.

Соумс я погледна сурово. Казал й бе, че не е променена, но сега забеляза, че е. Не в лице — то беше още по-красиво; не във фигура — беше само малко понапълняла… Не! Промяната беше душевна. Тя се бе сякаш самоутвърдила, пасивната съпротива беше сменена от борчество и смелост. „Да! — помисли той. — От независимия доход! Дявол да го вземе тоя чичо Джолиън!“

— Предполагам, че сте напълно осигурена сега? — попита той.

— Да, благодаря.

— Защо не ми позволихте да се погрижа за вас? Бих го сторил въпреки всичко.

Лека усмивка пробягна по устните й; но тя не отговори.

— Вие сте все още моя жена — продължи Соумс. Защо го каза, какво искаше да каже — сам не знаеше: нито докато говореше, нито след това. Смешна очевидност, но последицата от нея бе поразителна. Айрин стана и го загледа неподвижна. Видя как гръдта й се надига, как тя се обърна да отвори прозореца.

— Защо отваряте? — запита рязко той. — Ще настинете в тази рокля. Никаква опасност не ви заплашва.

И се засмя тъжно.

Тя откликна на смеха му със смях — тих и горък.

— По… навик.

— Малко странен навик — отвърна все така горчиво Соумс. — Затворете прозореца.

Тя го затвори и седна отново. Силна бе станала тая жена… тая… негова жена! Усещаше как тази сила лъха от нея, седнала срещу него в своята броня. Почти несъзнателно стана и се приближи; искаше да види израза на лицето й. Очите й посрещнаха приближаването му, без да мигнат! Господи! Колко ясни бяха и колко дълбоки върху това бяло лице под тъмнокехлибарените коси! Колкото бели бяха раменете й. Смешно чувство! Та той би трябвало да я мрази!

— Най-добре ще бъде да ми кажете — заговори той; — и за двама ни е по-добре да бъдем свободни. А онази история е много отдавнашна.

— Казах ви.

— Твърдите, че не е имало нищо… никого?

— Никого. Ще трябва да потърсите в собствения си живот.

Ужилен от този отговор, Соумс пристъпи към пианото, върна се към камината и се заразхожда назад — напред из стаята, както някога в тяхната гостна, когато не можеше да овладее чувствата си.

— Така няма да го бъде — заяви той. — Вие ме напуснахте. Най-простата справедливост изисква вие…

Видя я да вдига белите си рамене и чу шепота й:

— Да. Но защо не поискахте развод тогава? Нима бих отказала?

Той се спря и я изгледа продължително, почти с любопитство. Как живее всъщност, ако е наистина съвсем сама? И защо не се бе развел? Старото чувство, че никога не го е разбирала, че не е била справедлива към него, го ужили отново, докато я гледаше.

— Защо не пожелахте да ми бъдете истинска съпруга?

— Да, престъпление беше, че се омъжих за вас. И платих за него. Може би ще намерите някакъв изход. Няма защо да се грижите за доброто ми име: аз вече нямам какво да губя. А сега мисля, че е по-добре да си отидете.

Чувство, че е претърпял поражение… че е бил лишен от възможността да се оправдае за още нещо, което не беше в състояние да си обясни, обгърна Соумс като полъх на студена мъгла. Той протегна машинално ръка, взе от камината малка порцеланова ваза, обърна я и каза:

— Лоустофт140! Откъде сте я взели? Аз купих близнака й от Джобсън.

Припомни си изведнъж как преди дванайсет години бяха купували заедно скъп порцелан и продължи да гледа вазичката, сякаш цялото му минало беше в нея. Гласът на Айрин го опомни.

— Вземете я. Не ми трябва.

Соумс я остави на камината.

— Ще си подадем ли ръка? — запита той.

Лека усмивка сви устните й. Протегна му своята. Студена ръка, която докосна със своите трескави пръсти. „От лед е — помисли той. — Винаги е била от лед.“ Но и тогава дори, когато тази мисъл го прониза, всичките му сетива доловиха уханието на роклята и тялото й, сякаш топлотата, непроявявана никога към него, искаше да му докаже своето присъствие. Той се обърна. Излезе и тръгна като подгонен с камшик, без да потърси кола, зарадван, че е на пустия Крайбрежен булевард, край студената река, под гъстите сенки на платановите листа — смутен, объркан, с наранено сърце, смътно разтревожен, сякаш бе направил страшна грешка, чиито последици не можеше да предвиди. Глупава мисъл му хрумна изведнъж: какво би станало, ако вместо: „А сега мисля, че е по-добре да си отидете!“ му бе казала: „Мисля, че е по-добре да останете.“ Какво би почувствал, как би постъпил? Проклетият й чар го владееше все още, и сега дори, след толкова години на отчужденост и горчивина. Владееше го, готов при най-малък знак, при най-слабото докосване да му замае главата. „Глупак бях, че отидох! — промълви той. — Нищо не постигнах. Кой би допуснал? Никога не бих помислил…“ Върнала се към първите години на брачния им живот, паметта започна жестоко да го мъчи. Тази жена не заслужаваше да си запази красотата… красотата, която той бе притежавал и така добре познаваше. Горчива злоба го обзе срещу постоянството на собственото му възхищение. Друг мъж би я погледнал с омраза, както заслужаваше. Провалила бе живота му, наранила бе гордостта му, лишила го бе от наследник. А достатъчно бе да я види, студена и недостъпна както винаги, за да се разстрои така! Какъв проклет магнетизъм имаше тази жена? Не беше чудно, както уверяваше, да е живяла съвършено сама през тия дванайсет години. Тогава Босини — проклета да е паметта му! — е бил през цялото време с нея! Не би могъл да каже зарадва ли го тази мисъл, или не.

Когато наближи най-после клуба си, той се спря да купи вестник. Видя заглавие: „Бурите отхвърлиха английското господство!“ Господство! „Точно като нея! — помисли той. — И тя го отхвърляше винаги! Господство! Но аз все още го притежавам по закон! Трябва да е ужасно самотна в тоя жалък мъничък дом!“

На Форсайтовата борса

Соумс членуваше в два клуба — на „Ценителите“, който бе отбелязал на визитните си картички, но нерядко ходеше и в „Римув“, който не бе отбелязал, но посещаваше често. Записал се бе в този либерален клуб преди пет години, след като се увери, че всичките му досегашни членове са здравомислещи консерватори по душа и джоб, ако не по убеждения. Представил го бе чичо му Никълъс. Прекрасната читалня беше подредена в стил Адам141.

Когато влезе тази вечер, той погледна телеграфната лента за новини от Трансваал и забеляза, че държавните ценни книжа са спаднали със седем-шестнадесети от сутринта. Обърна се да тръгне към читалнята, когато един глас зад него каза:

— И така, Соумс, свършихме и тая работа.

Беше чичо Никълъс, в редингот, със специалната си ниско изрязана яка и черна връзка, прокарана в халка. Господи! Колко млад и неподвижен беше на осемдесет и две години!

— Предполагам, че Роджър е останал доволен — продължи чичото. — Всичко мина великолепно. Блекли ли? Ще ги имам предвид. Бъкстон не ми помогна. Тия бури страшно ме ядосват… А оня приятел Чембърлейн ще вкара държавата във война. Как мислиш?

— Неизбежно — промълви Соумс.

Никълъс прокара ръка по слабите си, гладко избръснати бузи, поруменели след летуването. Понацупи се — историята с бурите бе съживила всичките му либерални убеждения.

— Нямам доверие аз в този приятел; истински буревестник. Цените на имотите ще спаднат, ако започне война. Ще имаш грижи с наследството на Роджър. Често му казвах да се освободи от някои къщи. Но той беше упорита птица.

„И двамата си бяхте лика-прилика!“ — помисли Соумс. Но никога не спореше с чичовците си, като поддържаше по този начин мнението им, че е „умно момче“, и си оставаше правен съветник по всички въпроси, свързани с техните имоти.

— У Тимоти научих — сниши глас Никълъс, — че Дарти най-после се е махнал. Баща ти ще може да си отдъхне. Оня беше непоправим.

Соумс кимна отново. Ако имаше въпрос, по който Форсайтови бяха действително единни, това беше именно нравът на Монтегю Дарти.

— Вземете мерки — продължи Никълъс, — инак може да се върне. Според мене Уинифред веднага да извади тоя зъб. Безполезно е да се държи нещо загнило.

Соумс го погледна отстрани. Нервите му, разстроени от току-що приключилото посещение, го караха да вижда в този човек собственото си положение.

— Посъветвах я — отвърна той.

— А мене — каза Никълъс — ме чака екипажът. Трябва да се прибера; никак не съм добре. Поздрави баща си.

Отдал по този начин своя дан на роднинските връзки, той слезе с младежка походка по стълбите до преддверието, където помощник-портиерът му помогна да облече шубата си.

„Не помня чичо Никълъс да се е оплаквал, че «никак не е добре» — помисли си Соумс, — и да не е изглеждал като човек, който ще живее вечно! Какъв род! Ако съдя по него, остават ми още трийсет и осем години здраве. Е добре, няма да ги пропилея.“ Отиде пред огледалото и огледа лицето си. Като се изключат една-две бръчки и четири-пет бели косъма в тънките му черни мустачки, нима бе остарял повече от Айрин? В разцвета на годините си… И той, и тя бяха в разцвета на годините си! Странна мисъл прекоси изведнъж съзнанието му. Безсмислена! Безумна! И все пак се върна отново. Искрено разтревожен от това връщане, както човек се разтревожва от повторни тръпки, които предвещават вече втрисане, той седна на теглилката. Сто петдесет и четири фунта142! Не бе изменил нито с два фунта теглото си в продължение на двайсет години. На колко години беше тя? Почти на трийсет и седем — не бяха много, все още можеше да има дете… Никак не бяха много! Трийсет и седем на девети идущия месец. Добре помнеше рождения й ден… Спазвал го бе почти набожно винаги — дори последния, преди да го напусне, макар да беше почти сигурен, че му изменя. Четири рождени дни в неговия дом! Очаквал ги бе, защото подаръците му означаваха някакво подобие на признателност, някакъв опит за повече топлота. С изключение на последния… когато бе прекалил в своята набожност! И той потъна в мисли. Паметта покрива мъртвите си постъпки с мъртви листа, изпод които те почти не тревожат нашите чувства. И ето че му хрумна изведнъж: „Мога да й пратя подарък за рождения ден. Християни сме все пак. Нима не мога… нима не можем да се съберем отново?“ Все още на теглилката, той въздъхна дълбоко. Анет! Да! Но между него и Анет се изпречваше неизбежно това ужасно бракоразводно дело! А как да се разведе?

„Един мъж може винаги да се справи в такъв случай, като вземе вината върху себе си“ — бе казал Джолиън.

Но защо да се изложи той, да похаби цялото си поприще като стълб на законността? Не беше справедливо! Беше донкихотовско! Дванайсетгодишната раздяла, при която не бе направил опит да се освободи, му отнемаше възможността да използва постъпката й с Босини като основание за развод. Щом не бе сторил нищо, за да си възвърне свободата, значеше, че се е помирил с това положение, дори ако би могъл да намери сега доказателства в нейна вреда, което беше повече от съмнително. Освен това гордостта му не позволяваше да използва някогашната случка: премного бе изстрадал от нея. Не! Само една нова изневяра от нейна страна… Но тя отричаше; а той… почти й вярваше. Безизходица! Да, пълна безизходица!

Соумс стана от хлътналото кресло с червено кадифе с чувството, че всичките му органи са се свили. Нямаше да заспи при такова настроение! Взе палтото и шапката си, излезе и тръгна към източната част на града. На Трафалгар Скуеър забеляза необичайно вълнение, идващо откъм Странд143. То се въплъти скоро във вестникопродавци, които крещяха така неистово, че нищо не можеше да се разбере. Соумс се спря да чуе, когато един от вестникопродавците го наближи.

— Вестници! Извънредно издание! Ултиматумът на Крю-ю-гер! Войната обявена.

Купи вестник. Да, ето: „Последна минута!“ Първата му мисъл беше: „Бурите се самоубиват!“, а втората: „Останало ли ми е още нещо за продаване?“ Ако беше останало, пропуснал бе вече всяка възможност… Утре положително ще настъпи паника в Сити. Преглътна тази мисъл и кимна предизвикателно. Ултиматумът беше безочливост… Той беше готов по-скоро да загуби парите си, отколкото да претърпи това нахалство. Бурите се нуждаеха от урок и щяха да го получат; но за да ги вразумят, ще трябват най-малко три месеца. Англия нямаше войска там; правителството вече закъсняваше! По дяволите тия вестникарски плъхове! Каква нужда имаше да събуждат хората! Можеха да почакат до утре заран! Помисли с тревога за баща си. Ще се разкрещят и по Парк Лейн. Той повика един файтон и каза да го откарат там.

Джеймс и Емили току-що се бяха качили в спалнята си; Соумс съобщи новината на Уормсън и тръгна нагоре, но се спря, защото му дойде наум да го попита:

— Какво мислите за това, Уормсън?

Икономът престана да четка цилиндъра на Соумс, наведе леко глава и отвърна тихо:

— Как да кажа, сър, нямат никакви изгледи за успех, макар да се разправя, че били много добри стрелци. Аз имам син в Инискилингския полк144.

— Така ли, Уормсън? Не знаех, че сте женен.

— Да, сър. Не съм казвал никому. Предполагам, че и той ще замине.

Леката изненада на Соумс от откритието, че знае толкова малко за човек, когото смяташе, че познава така добре, се стопи в по-голямата изненада от откритието, че войната може да засегне хората и лично. Роден по време на Кримската война, той бе започнал да помни от времето, когато бяха потушили въстанието в Индия145; многобройните незначителни войни, водени по-късно от Британската империя, бяха чисто професионални146 и не засягаха Форсайтови и политическите им интереси. И сегашната война сигурно нямаше да бъде изключение в това отношение. Но мисълта му преброди все пак бързо целия род. Чувал бе, че двамата Хейман служели в доброволческата кавалерия на дребните земевладелци — това го радваше, защото в нея имаше елегантност; доброволците носеха — или бяха носили — синя униформа. Припомни си, че Арчибалд бе постъпил някога в териториалната армия, но я бе напуснал, защото Никълъс, баща му, бе вдигнал врява, задето си „пилее времето да се перчи в офицерска униформа“. Напоследък бе чул, че най-големият син на Никълъс младши, Никълъс трети, се записал доброволец. „Не — помисли Соумс, като се качваше бавно по стълбите, — няма нищо сериозно!“

Спря се на площадката пред спалнята и тоалетните на родителите си, като се чудеше да надникне ли, за да им каже някоя успокоителна дума. Доловил само обичайния глъч на Пикадили, помисли: „Ако броят на автомобилите се увеличи, цената на жилищните имоти ще пострада“ и вече се готвеше да тръгне към горния етаж, където имаше винаги готова стая за него, когато чу далечния дрезгав вик на вестникопродавеца. Ей сега ще закрещи покрай къщата! Той почука на вратата на майка си и влезе.

Баща му седеше в леглото, наострил уши под побелялата коса, винаги така красиво подстригана от Емили. Беше румен, извънредно чист между белите чаршафи и бялата възглавница, с щръкнали под нощницата високи мършави рамене. Само очите, сиви и недоверчиви под повехналите клепачи, поглеждаха ту прозореца, ту Емили, която се движеше в халат из стаята и натискаше гумената топка на пулверизатора.

— Не се тревожете! — каза Соумс. — Не е пожар. Чисто и просто бурите ни обявяват война.

Емили спря да пръска.

— О! — каза кратко тя и погледна Джеймс.

Соумс също го погледна. Баща му посрещна вестта не така, както очакваха; сякаш го занимаваше друга, неизвестна за тях мисъл.

— Хм! — промълви изведнъж той. — Не ще доживея да й видя края.

— Глупости, Джеймс! Тя ще свърши до Коледа.

— Какво разбирате вие от тия неща? — отвърна рязко Джеймс. — Чудесна история… и при това посред нощ! — Той замълча, а жена му и синът му очакваха като омагьосани да чуят: „Не зная… Не мога да кажа… знаех си аз, че така ще стане!“ Обаче той не каза нищо. Сивите очи блуждаеха, очевидно без да забелязват нищо в стаята; после завивките се размърдаха и коленете му се вдигнаха изведнъж нагоре.

— Трябва да изпратят там Робъртс147. Тая каша я забърка Гладстон със своята Маджуба.

Двамата слушатели доловиха в гласа му нещо необичайно, някаква истинска тревога. Все едно, че казваше: „Никога вече няма да видя тая любима страна в мир и покой. Ще умра, без да науча, че е победила.“ И въпреки чувството, че не бива да насърчават вълненията му, те се трогнаха. Соумс отиде до леглото и погали ръката на баща си, извадена над одеялото — дълга, старческа ръка с изпъкнали вени.

— Помнете ми думите! — каза Джеймс. — Държавните ценни книжа ще спаднат до номиналната си стойност. А Вал, доколкото го познавам, ще се запише доброволец.

— Стига, Джеймс! — извика Емили. — Говориш така, сякаш наистина има някаква опасност.

Спокойният й глас като че го успокои тоя път.

— Така е — промърмори той. — Казах ви какво ще стане. Не зная, разбира се… никой нищо не ми казва. Тук ли ще нощуваш, моето момче?

Кризата отмина, той щеше да се върне към обичайните си тревоги; Соумс увери баща си, че ще нощува тук, стисна му ръката и се качи в стаята.

На другия ден следобед у Тимоти се събра толкова свят, колкото отдавна не бяха виждали в тоя дом. При всенародни тревоги като сегашната беше просто невъзможно да не се съберат. Не че имаше някаква опасност или, по-точно, имаше тъкмо толкова, колкото беше необходимо, за да се уверят взаимно, че опасност няма.

Никълъс беше дошъл пръв. Видял бе Соумс в навечерието… и Соумс бе казал, че войната е неизбежна. Оня старик Крюгер просто се е вдетинил… Нищо чудно, сигурно вече е на седемдесет и пет! (Никълъс беше на осемдесет и две.) Какво бе казал Тимоти? Той бе получил удар след Маджуба. Грабители бяха тия бури. Тъмнокосата Франси, дошла веднага след Никълъс, изтананика бързо, само от дух на противоречие, както подобава на свободомислеща Роджърова дъщеря:

— Търкулнала се тенджерката… Колко ще ни струват заселниците, чичо Никълъс?

Колко ли ще струват наистина? Ново остроумие, измислено, както разправяха, от брат й Джордж.

Леля Джули сметна, че Франси не би могла да говори така. Заселник беше и синът на милата мисис Макендър, Чарли Макендър, но никой не можеше да го нарече грабител. На което Франси отвърна с една от своите възмутителни, но все пак често повтаряни mots148:

— Кой знае… баща му е шотландец, а майка му — клюкарка.

Леля Джули си запуши ушите, макар и малко късно, а леля Естер се усмихна; Никълъс се намръщи — духовитости, разказани от други, не бяха по вкуса му. В тоя миг пристигна Мериан Туитиман, последвана почти веднага от Никълъс младши. Щом видя сина си, Никълъс стана.

— Трябва да вървя — каза той. — А Ник ще ви каже кой ще спечели състезанието.

Като клъвна по тоя начин най-големия си син, който — стълб в счетоводството и директор в застрахователно дружество — разбираше от спорт, колкото баща си, Никълъс си тръгна. Милият Никълъс! За какво състезание намекваше? Или просто се шегуваше? Наистина чудесен… за възрастта си! Колко бучки захар иска милата Мериан? Как са Джайлс и Джес? Леля Джули изказа предположение, че доброволческите полкове ще бъдат страшно заети да охраняват бреговете, макар че, разбира се, бурите нямат флота. Но човек никога не знае какво могат да измислят французите, щом им се удаде удобен случай, особено след историята при Фашода149, която така разстрои Тимоти, че месеци след това той не влагаше пари в ценни книжа. Най-ужасното в случая беше неблагодарността на бурите, след като бяха направили толкова много за тях… Затворили доктор Джеймсън! Мисис Макендър винаги казваше, че бил прекрасен човек. Изпратиха и сър Алфред Милър да преговаря с тях… такъв умен мъж! Не можеш да ги разбереш какво искат.

— Мис Джун Форсайт.

Леля Джули и леля Естер станаха, треперещи от потисканото огорчение, изпълнени с гордост и с изблик на някогашната обич при завръщането на блудната дъщеря. Това се казваше изненада! Милата Джун… след толкова години! Колко добре изглежда! Никак не се е променила! На устните им беше да запитат: „А как е милият ти дядо?“, защото забравиха в тоя шеметен миг, че бедният Джолиън беше от осем години в гроба. Винаги най-смела и пряма от всички Форсайтови, с решителна брадичка, дръзки очи и огнена коса, дребничка, крехка, Джун седна на позлатен стол с инскрустации така, сякаш не бяха минали десет години, откакто бе идвала за последен път… Десет години самостоятелен живот, пътешествия и подпомагане на „проскубани пилета“. Тези „проскубани пилета“ бяха напоследък все художници, графици или скулптори, а от това раздразнението й към Форсайтови и безнадеждната им неартистичност се бе засилило. Всъщност тя беше престанала да вярва, че родът й все още съществува, и се оглеждаше сега наоколо си с предизвикателната волност, от която присъстващите се чувстваха неловко. Не бе очаквала да види другиго освен „Милите старици“; а защо бе дошла при тях, и сама не би могла да каже; може би просто защото минаваше от Оксфорд Стрийт до едно художническо ателие на Летимър Роуд си ги бе спомнила изведнъж с угризение, като две отдавна изоставени „проскубани пилета“.

Леля Джули наруши мълчанието:

— Току-що говорехме, мила, колко са ужасни тия бури! И какъв безочлив старик е този Крюгер!

— Безочлив ли? — възрази Джун. — Аз мисля, че е в правото си. Откъде накъде ще им се месим? Съвсем заслужено ще бъде да прогони ония жалки заселници. Те са отишли там само за пари.

Смайването и мълчанието бяха нарушени от Франси, която каза:

— Какво? Да не си бурофилка? (Това беше без съмнение първото използване на този израз.)

— Защо не ги оставим всъщност на мира? — отвърна Джун в минутата, когато прислужницата съобщи на прага:

— Мистър Соумс Форсайт.

Сензация след сензация! Почти забравиха да го поздравят, защото любопитстваха да видят как ще мине тази среща между Джун и него; твърде основателно предполагаха (макар и да не знаеха с положителност), че не са се виждали след някогашната неприятна история между нейния годеник и жената на Соумс. Да, едва си подадоха ръка и се погледнаха с крайчеца на лявото си око. Леля Джули побърза веднага да спаси положението:

— Милата Джун е толкова оригинална! Представи си, Соумс, тя смята, че не можем да осъждаме бурите.

— Те се стремят само към независимост — обясни Джун; — и защо да я нямат?

— Защото — отвърна Соумс с малко крива усмивка — са приели нашия суверенитет.

— Суверенитет! — повтори презрително Джун. — А нима ние бихме приели нечий суверенитет?

— Но срещу него получиха финансови улеснения — заяви Соумс. — Договорът си е договор.

— Договорите не винаги са справедливи — избухна Джун, — и щом не са, трябва да се отхвърлят. Бурите са по-слабата страна. Ние можем да си позволим великодушие.

Соумс направи недоволна гримаса.

— Това е чисто и просто сантименталност — каза той.

Леля Естер, за която най-страшното нещо беше да слуша спор, се наведе напред и забеляза решително:

— Какво чудесно време за сезона!

Но Джун не отстъпваше лесно.

— Не зная защо трябва да се присмиваме на сантименталността. Чувствата са най-доброто нещо на тоя свят.

И погледна предизвикателно наоколо си, така че сега трябваше да се намеси пък леля Джули:

— Купувал ли си напоследък нови картини, Соумс?

Несравнимият й усет да говори неуместни неща не се бе изменил. Соумс се изчерви. Да спомене картините, които бе купил наскоро, беше все едно да се предаде в лапите на презрението. Защото всички знаеха предпочитанията на Джун към неукрепналите „гении“ и презрението й към „преуспелите“, щом тя не е спомогнала за техния успех.

— Една-две — промълви той.

Но изражението на Джун се бе променило. Форсайтовската практичност у нея зърна някаква възможност. Защо Соумс да не купи картини от Ерик Кобли — най-новото й „проскубано пиле“? И тя откри веднага нападението: познава ли Соумс творчеството му? Толкова прекрасно нещо! Този човек е утрешна знаменитост.

Да, Соумс познаваше творчеството му. То беше според него „цапаница“, която публиката никога няма да хареса.

Джун пламна.

— Разбира се, че няма; това е последното нещо, което той би могъл да желае. Аз мислех, че си ценител, а не търговец на картини.

— Соумс е, разбира се, ценител — побърза да се обади леля Джули; — има чудесен вкус… и винаги може да каже предварително кое ще има успех.

— О! — ахна Джули и скочи от инкрустирания стол. — Аз ненавиждам подобно мерило за успех. Защо хората да не купуват просто това, което им харесва?

— Искаш да кажеш — обади се Франси, — това, което на теб се харесва.

В настъпилото кратко мълчание Никълъс младши съобщи съвсем тихо, че Вайолет (четвъртото му дете) вземала уроци по пастел, макар да не знаел дали има смисъл.

— И така, довиждане, лельо — сбогува се Джун. — Трябва да вървя.

Целуна лелите си, огледа предизвикателно всички, каза едно общо довиждане и излезе. След нея сякаш лъхна ветрец — като че всички бяха въздъхнали.

Третата сензация настъпи още преди да се е обадил някой.

— Мистър Джеймс Форсайт.

Джеймс влезе, подпирайки се леко на бастуна си; беше с шуба, в която изглеждаше неестествено дебел.

Всички станаха: беше толкова възрастен, а освен това почти две години не беше идвал у Тимоти.

— Горещо е у вас — заяви той.

Соумс му помогна да съблече шубата и просто неволно се възхити от грижовността, с която беше облечен баща му. Джеймс седна — само щръкнали колене и кокали, редингот и дълги бели бакенбарди.

— Какво значи това? — запита той.

При все че въпросът не сочеше нещо определено, всички разбраха, че се отнася за Джун. Той загледа въпросително сина си.

— Реших да видя лично какво става. Какво са отговорили на Крюгер?

Соумс извади вестник и прочете заглавието:

— „Незабавни действия от страна на правителството… Страната е в положение на война!“

— О! — въздъхна Джеймс. — Страхувах се, че ще отстъпят, ще избягат като стария Гладстон. Този път трябва да свършим с ония.

Всички го погледнаха. Джеймс! Вечно неспокоен, нервен, разтревожен! Джеймс, с неизменното „казах ви какво ще стане“! С песимизма, с предпазливите инвестиции. Имаше нещо необичайно в тази решителност на най-стария от живите Форсайт.

— Къде е Тимоти? — запита той. — Би трябвало да се позаинтересува в случая.

Леля Джули каза, че нищо не знае; Тимоти не говорил много на обяд. Леля Естер стана и излезе бавно от стаята, а Франси се обади някак лукаво:

— Бурите са костелив орех, чичо Джеймс.

— Хм! — промърмори Джеймс. — Откъде имаш тия сведения? На мене никой нищо не ми казва.

Никълъс младши забеляза с мекия си глас, че Ник (най-големият му син) ходел редовно на военно обучение.

— О! — промълви Джеймс, като се загледа пред себе си… мислеше за Вал. — Той трябва да се грижи за майка си. При такъв баща няма време за военно обучение и така нататък.

Това тайнствено изказване бе последвано от мълчание, нарушено пак от него:

— Какво търсеше тук Джун? — Огледа недоверчиво всички подред. — Баща й е богат човек сега.

Заговориха за Джолиън, за това, кога са го виждали за последен път. Предполагаха, че пътешествува в чужбина, че сега, след смъртта на жена си, се среща с повече хора; акварелите му се ценяха; изобщо, бе преуспял. Франси дори каза:

— Бих се радвала да го видя пак; той беше толкова мил.

Джули пък разказа как заспал един ден на дивана, където седеше сега Джеймс. Да, винаги си бе мил; как мисли Соумс?

Всички знаеха, че Джолиън е натоварен да се грижи за интересите на Айрин и, като чувстваха колко неуместен е този въпрос, погледнаха с любопитство към Соумс. Лицето му бе леко поруменяло.

— Започнал е да побелява — отвърна той.

Наистина ли? Виждал ли го е Соумс? Той кимна и руменината му изчезна.

Изведнъж Джеймс каза:

— Хм… не зная… не мога да кажа.

Тия думи изразяваха толкова точно общото чувство на присъстващите, че зад всяко нещо се крие някаква тайна, та никой не му отговори. Но в същия миг влезе леля Естер.

— Тимоти — каза съвсем тихо тя, — Тимоти си е купил карта и… и… е забол три флагчета в нея.

Тимоти!… Всички въздъхнаха.

Щом Тимоти е забол три флагчета, какво искате… Това доказваше на какво е способна нацията, когато се стресне. Все едно, че войната беше вече спечелена.

Джолиън разбира своите чувства

Джолиън стоеше пред прозореца в някогашната детска спалня на Холи, преобразена в ателие не защото беше обърната на север, а заради простора, който се откриваше до самите трибуни на Епсъмския хиподрум. Премести се до страничния прозорец към двора на конюшнята и подсвирна на Балтазар, който лежеше под кулата с часовника. Старото куче вдигна глава и помаха с опашка. „Горкото животинче!“ — помисли Джолиън, докато се връщаше към първия прозорец.

Цялата седмица след опита да изпълни задълженията си на пълномощник по завещанието се чувстваше неспокоен, измъчван от вечно будната си съвест, разстроен от лесно пробуденото състрадание и от странното усещане, че чувството му за красота е получило определено въплъщение. Есента завладяваше вече стария дъб, листата му почваха да жълтеят. Лятото тази година беше слънчево и горещо. И човешкият живот беше като дърветата! „Бих могъл дълго да живея — помисли Джолиън, — но плесенясвам от липса на топлота. Ако не мога да работя, ще замина за Париж.“ Споменът за Париж го зарадва. А можеше ли всъщност да отиде? Трябваше да стои тук, за да види какво ще предприеме Соумс. „Аз съм задължен да пазя интересите й, не мога да я оставя без покровителство“ — помисли той. Стори му се странно, че все още я вижда съвсем ясно в малката й гостна, където бе влизал само два пъти. В красотата й имаше почти мъчителна хармония! Никакъв портрет не би могъл да я предаде вярно; същността й беше в… Да! Какво беше?… Шум от копита го привлече отново към другия прозорец. Холи влизаше в двора с дългоопашатата си кобилка. Погледна нагоре и той й помаха с ръка. Напоследък беше станала мълчалива; расте, предполагаше той, започва да мечтае — като всички млади!… Проклето нещо е времето! И като почувства, че е непростима лудост да пропилява тази бързолетна ценност, взе четката. Безполезно — не можеше да съсредоточи погледа си… Пък и започваше да притъмнява. „Ще отида в града“ — каза си той. В хола го срещна прислужничката.

— Една дама ви търси, сър; мисис Ерън.

Невероятно съвпадение! Влезе в картинната галерия — както все още я наричаше — и видя Айрин, застанала до прозореца.

Тръгна към него с думите:

— Влязох като бракониер — през горичката и градината. Оттам минавах, когато идвах да видя чичо Джолиън.

— Вие не можете да будете бракониер тук — отвърна Джолиън; — миналото не го допуска. Току-що мислех за вас.

Айрин се усмихна. Нещо проблесна в тази усмивка — не само душевност… нещо по-ясно, по-пълно, по-омагьосващо.

— Миналото! — промълви тя. — Казах веднъж на чичо Джолиън, че любовта е вечна. А виждам, че не е така. Само отвращението е вечно.

Джолиън го погледна изненадано. Успяла ли бе най-после да се излекува от своята любов към Босини?

— Да — отвърна той. — Отвращението е по-дълбоко от любовта или омразата, защото е продукт на нервите ни, а тях не можем да променим.

— Искам да ви кажа, че Соумс ме посети. И каза нещо, което ме изплаши: „Вие сте моя жена!“

— Какво? — извика Джолиън. — В такъв случай не бива да живеете сама.

Той продължи да я гледа настойчиво, огорчен от мисълта, че животът на Красотата не върви никога гладко и затова, навярно, толкова хора я смятат за безнравствена.

— Нещо друго?

— Поиска да си подадем ръка.

— Подадохте ли?

— Да. Сигурна съм, че не бе помислил такова нещо, когато влезе; хрумна му, докато стоя.

— Да. Наистина не бива да живеете сама.

— Нямам нито една приятелка, която бих могла да повикам; а не мога да си взема любовник по поръчка, братовчеде Джолиън.

— Не дай боже! — каза Джолиън. — Проклето положение! Желаете ли да останете за вечеря? Не? Добре, позволете тогава да ви придружа до града; бях решил да отида тази вечер.

— Наистина ли?

— Наистина. След пет минути съм готов.

По пътя за гарата разговаряха за картини и музика, сравняваха английския и френския характер и различното отношение на двете нации към изкуството. Но багрите на плетищата покрай дългата права пътека, чирикането на ситките, подскачащи край тях, уханието на изгорелите бурени, линията на нейната шия, обаянието на тъмните очи, които се спираха от време на време върху него, чарът на цялата й фигура оставиха у Джолиън много по-дълбоко впечатление от разменените слова. Съвсем несъзнателно той започна да се държи по-изправен, да пристъпва с по-гъвкава походка.

Във влака я заразпитва как прекарва времето си.

Шиела сама дрехите си, пазарувала, посещавала една болница, превеждала от френски. Имала постоянна работа в едно издателство, с което увеличавала малко приходите си. Рядко излизала вечер.

— Виждате ли, така отдавна живея сама, че това не ми прави впечатление. А може би и по природа съм саможива.

— Не вярвам — заяви Джолиън. — Имате ли познати?

— Съвсем малко.

На гара Ватерло наеха файтон; Джолиън я придружи до входа на жилището й, стисна й ръка на раздяла и каза:

— Знаете ли, че може да идвате в Робин Хил винаги, когато пожелаете; а трябва и да ме държите в течение какво става. Довиждане, Айрин.

— Довиждане — отвърна тихо тя.

Когато скочи отново във файтона, Джолиън се запита защо не я покани да вечерят и да отидат на театър. Какъв самотен, незадоволен, затворен живот!

— Към Хоч-поч! — извика той през прозорчето.

На Крайбрежния булевард един мъж с цилиндър и пардесю мина бързо и така близо до парапета, че сякаш се отърка о него.

„Господи! — помисли Джолиън. — Та това е Соумс! Какво ли е намислил?“ Каза на кочияша да спре на ъгъла, слезе и се върна дотам, откъдето можеше да вижда входа на Айрин. Застанал отсреща, Соумс гледаше осветените й прозорци. „Какво би трябвало да направя, ако влезе? — запита се Джолиън. — Какво имам право да сторя?“ Онзи приятел бе казал нещо вярно: тя беше все още негова жена, съвсем незащитена от възможни неприятности. „Ако влезе — каза си Джолиън, — ще го последвам.“ И тръгна към сградата. Соумс направи още няколко стъпки. Беше вече във входа. Но изведнъж се спря, обърна се и тръгна към реката. „Ами сега? — помисли Джолиън. — След десетина стъпки ще ме познае.“ И той се обърна. Стъпките на братовчед му се чуваха в такт с неговите собствени. Успя все пак да се качи във файтона, преди Соумс да стигне ъгъла.

— Карайте! — каза Джолиън през прозорчето. Соумс ги бе настигнал.

— Кочияш! — извика той. — Зает ли сте? Ало?

— Ало! — отвърна Джолиън. — Вие ли сте?

Внезапното подозрение в лицето на братовчед му, съвсем бяло под светлината на уличната лампа, го накара веднага да реши.

— Мога да ви отведа — предложи Джолиън, — ако отивате на запад.

— Благодаря — отвърна Соумс. И се качи.

— Бях у Айрин — започна Джолиън, щом файтонът потегли.

— Така ли?

— И разбрах, че сте ходили да я посетите вчера.

— Ходих — отвърна Соумс. — Тя е моя жена, както знаете.

Тонът, високомерно-презрително повдигнатата горна устна ядосаха Джолиън; но той потисна гнева си.

— Ваша работа — каза той. — Но ако искате да се разведете, не е много разумно да я виждате, нали? Човек не може да вика на заека „беж“, и на кучето „дръж“.

— Много любезно от ваша страна да ме предупредите — заяви Соумс, — но аз не съм решил още нищо.

— Тя обаче е решила — каза Джолиън, като гледаше пред себе си. — Знаете ли, че човек не може да възстанови това, което е било преди дванайсет години.

— Не се знае.

— Слушайте — продължи Джолиън, — тя е в пренеприятно положение, а аз съм единственият човек, който има законно право да се поинтересува от съдбата й.

— Освен мене — възрази Соумс. — И аз съм в същото пренеприятно положение. Своето тя сама създаде; но причини и моето. Не зная дали не е в неин интерес да изискам а се върне при мен.

— Какво!? — извика Джолиън и усети как цял потрепера.

— Не разбирам какво искате да кажете с това „какво“? — отвърна студено Соумс. — Вашите права по отношение на нея се изчерпват с плащането на лихвите по завещанието, моля ви да помните това. Като намерих за добре за нея да не я излагам на развод, аз запазих правата си и, както казах, не съм решил дали не ще поискам да ги упражня.

— Господи! — засмя се кратко Джолиън.

— Да — потвърди Соумс и гласът му прозвуча злокобно; не съм забравил прякора, който ми даде баща ви: Собственикът! Ненапразно ми го е дал!

— Просто невероятно! — промълви Джолиън.

Все едно; този приятел не може да накара насила жена си да заживее отново с него. Тия времена бяха все пак отминали! Той погледна Соумс и се запита: „Реален ли е този човек?“ Но Соумс беше съвсем реален, както седеше до него, тромав и въпреки това почти елегантен, с подстригани мустаци на бледото лице, с презрителна, застинала усмивка, открила един бял зъб. Настъпи дълго мълчание, през което Джолиън си каза: „Вместо да й помогна, влоших нещата.“ Изведнъж Соумс се обади:

— За нея това е в много отношения най-доброто разрешение.

Такава буря обзе Джолиън при тия думи, че той едва се сдържа на мястото си. Сякаш го бяха затворили в сандък със стотици хиляди негови съотечественици, с тази особеност в националния характер, която винаги го бе възмущавала, съвсем естествена, но необяснима за него — непоклатимата им вяра в договори и установени положения и самодоволното им чувство, че са в правото си да ги използват. Тук, до него, беше истинското въплъщение, телесният образ на собственическия инстинкт… И то в лицето на негов роднина! Невероятно, непоносимо! „Но в това има и нещо друго! — помисли с отвращение той. — Казват, че кучето се връща винаги там, дето е мърсувало! Видът на Айрин бе пробудил злото в него. О, красота! Дяволска напаст!“

— Както казах — заговори пак Соумс, — не съм решил още. И ще ви бъда благодарен, ако имате любезността да не я безпокоите.

Джолиън прехапа устни; ненавиждал винаги разправиите, той почти се зарадва, че му се удава случай да се скара.

— Не мога да ви дам такова обещание — отвърна кратко.

— Добре — заяви Соумс. — Знаем тогава всичко един за друг. Слизам тук.

Каза на кочияша да спре и слезе, без да се сбогува с дума или жест. Джолиън продължи до клуба си.

По улиците разгласяваха първите новини за военните действия, но той не им обърна внимание. Как да помогне на Айрин? Да беше жив баща му! Той би могъл да стори толкова много! А защо да не направи това, което би сторил баща му? Не бе дозрял ли?… На петдесет години?… Два пъти женен?… С големи дъщери и син?… „Странно! — помисли той. — Ако беше грозна, нямаше да се поколебая нито за миг. Красотата е напаст, ако си чувствителен към нея!“ Влезе разстроен в читалнята на клуба. В същата стая бяха разговаряли с Босини в един летен следобед, и сега дори си припомняше предпазливо прикритото поучение, което бе дал на младежа заради Джун, диагнозата, която си бе позволил да изкаже за форсайтовизма; и как се бе питал каква ли е жената, от която го предпазваше! А сега! Сега сам той може би има нужда да бъде предпазен! „Толкова смешно! — помисли си той. — Наистина толкова смешно!“

Соумс разбира какво желае

Много по-лесно е да кажеш: „Знаем тогава всичко един за друг“, отколкото да имаш предвид нещо определено с тия думи. Когато ги изрече, Соумс изрази само една своя ревност. Слезе от файтона страшно разгневен — на себе си, задето не бе видял Айрин; на Джолиън, задето я бе видял; а сега и за това, че не знаеше какво точно желае.

Слезе от файтона, защото му беше непоносимо да седи до братовчед си, тръгна бързо към източната част и помисли: „Не мога да имам никакво доверие на този приятел Джолиън. Декласира се и декласиран си остана! Беше по природа склонен към… към… разврат.“ (Соумс не посмя да употреби думата „грях“, защото тя звучеше прекалено мелодраматично за един Форсайт.)

Да не знае какво иска, беше нещо ново за него. Приличаше на дете, което се колебае между една обещана, и друга, вече дадена играчка; и се чудеше сам на себе си. Едва миналия неделен ден желанието му беше така просто — не искаше нищо друго освен свободата си и Анет. „Ще отида да вечерям у тях“ — помисли той. Като я видя, може би ще се върне към едно-единствено намерение, ще уталожи раздразнението, ще проясни мислите си.

Ресторантът беше пълен — много чужденци и хора, които по външен вид взе за литератори и художници. Сред звъна на чаши и чинии до него стигаха откъслечни разговори. Ясно чу съчувствия към бурите, упреци към британското правителство. „Не им струват посетителите“ — си каза Соумс. Навечеря се мрачно, изпи специалното кафе, без да се обади, че е в ресторанта, и накрая тръгна към светилището на мадам Ламот, като се стараеше да не го забележат. Както и очакваше, намери ги да вечерят — храната беше толкова по-хубава от тази, която току-що бе получил, че просто се ядоса, а прекалената им изненада го накара да помисли: „Сигурно още отначало са знаели, че съм дошъл.“ Погледна бегло, изпитателно Анет. Така хубавичка и чистосърдечна наглед! Нима би се опитала да го впримчи? Обърна се към мадам Ламот с думите:

— Вечерях тук.

Нима? О, ако знаеше! Би му поръчала нещо. Много жалко! Подозренията на Соумс се затвърдиха. „Трябва да внимавам“ — помисли той.

— Още една чашка съвсем специално кафе, monsieur: един ликьор Grand Marnier? — И мадам Ламот отиде да поръча тия деликатеси.

Останал сам с Анет, Соумс каза с лека отбранителна усмивка:

— И така, Анет?

Девойката се изчерви. Това би го накарало да трепне миналата неделя, но той изпита само чувството на човек, който вижда как собственото му куче се умилква и го поглежда. Чувстваше някаква странна власт, сякаш, ако й кажеше: „Елате да ме целунете“, тя щеше да дойде. Но странно… в стаята като че ли имаше и друга фигура, друго лице; коя от двете го вълнуваше… тази ли или онази? Той кимна към ресторанта:

— Имате чудновати посетители. Харесва ли ви този живот?

Анет го погледна за миг, наведе очи, поигра с вилицата си и накрая отговори:

— Не, не ми харесва.

„Спечелил съм я — помисли Соумс, — ако я пожелая. Но дали наистина я желая.“

Беше нежна, хубавичка… много хубавичка, свежа, с добър вкус. Погледът му обходи малката стая; но мисленият му взор обходи друга стая — в полумрак, със сребристи стени, скъпо пиано и една жена до него… отдръпнала се колкото може по-далеко… Жена с бели рамене, които той познаваше, с тъмни очи, които се бе старал да разбере, с матови, тъмнокехлибарени коси. И както художникът жадува винаги за недостижимото и е вечно незадоволен, така и в него се събуди пак жаждата на някогашната незадоволена страст.

— Но вие сте млада — каза спокойно той. — Животът е пред вас.

Анет поклати глава.

— Понякога си мисля, че пред мен има само тежък труд. А пък аз не обичам труда така, както го обича майка ми.

— Майка ви е истинско чудо — заяви малко насмешливо Соумс; — тя не допуска никога несполука в своя дом.

Анет въздъхна.

— Навярно е чудесно да си богат.

— О, вие непременно ще бъдете богата някой ден — отговори Соумс с все същата насмешка. — Не се бойте.

Анет сви рамене.

— Monsieur е много любезен. — И полуотвори устни, за да сложи в устата си парче шоколад.

„Да, мила, много си хубавичка“ — помисли Соумс.

Мадам Ламот влезе с кафе и ликьор и сложи край на разговора. Соумс не се застоя.

Когато тръгна по улиците на Сохо, където изпитваше винаги чувство на незаконно притежавана собственост, той се унесе в размисъл. Ако Айрин му бе дала син, нямаше да се влачи сега подир други жени! Мисълта изскочи от най-тъмните глъбини на съзнанието му. Син… нещо, на което ще може да възложи своите надежди, което ще осмисли живота му, на което да се облегне, нещо, чрез което човек може да продължи да живее. „Ако имах син — мислеше горчиво той, — свой законен син, бих могъл да се примиря и занапред с досегашния живот. Най-сетне всички жени са еднакви!“ Но след няколко стъпки поклати глава. Не! Не са еднакви! Много пъти се бе опитвал той, в дните на несполучливия си брачен живот, да се увери, че е така; и не бе успял. Не успяваше и сега. Опитваше се да си представи, че Анет е като другата. Но не беше: нямаше обаянието на отдавнашната страст. „А пък Айрин е и моя жена — мислеше той; — моя законна жена. Не съм сторил нищо, за да я отстраня от себе си. Защо да не се върне? Това е редно и законно. Никакъв скандал, никакви тревоги. Ако й е неприятно… Но защо ще й бъде неприятно? Не съм прокажен, и тя не е вече влюбена в другиго!“ Защо да прибягва до хитруванията, жалките изкушения и възможния неуспех на едно бракоразводни дело, когато тя е необитаван дом, очакващ да бъде отново зает и завладян от предишния си законен собственик? За потаен човек като Соумс тази мисъл да си възвърне без никакъв шум своята собственост беше необикновено привлекателна. „Да — помисли той, — добре сторих, че отидох да видя тази девойка. Сега зная коя желая повече. Само Айрин да се съгласи и да се върне — ще се държа към нея така, както желае; ще я оставя да живее по своему; и може би… може би ще се примири най-после с мен.“ Усети, че нещо го дави в гърлото. И продължи упорито покрай оградата на Грийн парк към дома на баща си, като се опитваше да настъпва сянката си, която бягаше пред него в лунното сияние.

Третото поколение

В един ноемврийски следобед Джоли Форсайт слизаше по оксфордската Хай стрийт; по същата улица, само че нагоре, вървеше Вал Дарти. Джоли току-що бе сменил костюма си за гребане и отиваше към клуба Фрайнинг-пен, където членуваше отскоро. Вал току-що бе сменил костюма си за езда и отиваше към „ада“ — при букмейкъра150 на Корнмаркет.

— Здравей! — каза Джоли.

— Здравей! — отвърна Вал.

Братовчедите се бяха виждали само два пъти: първия път второкурсникът бе поканил новака на закуска, а миналата вечер се бяха срещнали в една малко екзотична обстановка.

Над някакво шивашко ателие на Корнмаркет живееше един от така наречените непълнолетни — привилегировани младежи с голямо наследство, умрели родители, отсъствуващи настойници и порочни истински. На деветнайсет години той бе тръгнал вече по своя път, привлекателен и недостижим за обикновените смъртни, за които една загуба на комар е предостатъчна. Прочут, че има единствената рулетка в Оксфорд, той използваше предварително и невероятно бързо своите бъдещи доходи. Затъмнил бе Кръм, макар че — сангвиничен и доста пълен — нямаше неговата очарователна вялост. Да играе на рулетка у него, беше за Вал един вид кръщение, а да се връща в колежа след установения час и да влиза през прозореца с подвижни решетки — нещо като първо причастие. И в един момент от тая прелестна вечер, вдигайки глава от омагьосващата зелена маса, той бе зърнал зад облак дим братовчед си, застанал отсреща.

— Rouge gagne, impair et manque!151

Не го видя вече.

— Ела да пием чай във „Фрайнинг — Пен“ — предложи Джоли. Влязоха.

Всеки, който не ги познаваше, но ги видеше заедно, би забелязал една неуловима прилика между тия втори братовчеди от третото поколение Форсайтови: имаха същите черти, при все че очите на Джоли бяха по-тъмносиви, а косата — по-светла и по-къдрава.

— Чай и кифли с масло, моля — поръча Джоли.

— Ще опиташ ли моите цигари? — запита Вал. — Видях те снощи. Провървя ли ти?

— Не играх.

— Аз спечелих петнайсет лири.

Макар че му се искаше да повтори духовитата забележка на баща си за хазартните игри: „Ако те оберат, се възмущаваш; ако обереш — съжаляваш“, Джоли се задоволи да каже:

— Отвратителна игра според мене; онзи приятел ми е съученик. Страшен глупак.

— О! Не мисля! — отвърна Вал, както човек защитава оскърбено божество. — Намирам, че е добро момче.

Димът от цигарите им се виеше в мълчание.

— Ти се познаваш с моите близки, нали? — запита Джоли. — Те пристигат утре.

Вал се поизчерви.

— Така ли? Аз мога да ти дам сигурни данни за ноемврийските състезания в Манчестър.

— Благодаря, аз се интересувам само от класическите надбягвания.

— На тях не се печели — каза Вал.

— Не обичам тотализаторите — заяви Джоли; — там има такава врява и воня. Обичам манежа.

— Аз пък обичам да подкрепя с нещо мнението си — отвърна Вал.

Джоли се усмихна с усмивката на баща си.

— Аз нямам никакво мнение. И винаги губя, ако заложа.

— Всяка наука се заплаща. Ще губиш, разбира се, докато се научиш.

— Да, но все трябва да измамиш някого.

— То се знае; или ние тях, или те нас… това именно е увлекателно.

Джоли го погледна почти презрително.

— А ти с какво се развличаш? Гребеш ли?

— Не, яздя. Идущия семестър ще играя поло, ако успея да накарам дядо си да си развърже кесията.

— Стария чичо Джеймс ли? Как изглежда той?

— Допотопен — отвърна Вал. — И все мисли, че ще се разори.

— Не вярвам някой от тях да е бил спортсмен — каза Вал; — всички са се кланяли сигурно само на парите.

— Моят дядо не! — възрази разпалено Джоли.

Вал изтърси пепелта от цигарата си.

— Парите съществуват, за да се харчат — каза той; — как ми се ще, дявол го взел, да има повечко!

Джоли го измери с погледа, който бе наследил от Джолиън старши: за пари не се говори! Ново мълчание настъпи, докато пиеха чай и ядяха кифли с масло.

— Къде ще отседнат твоите хора? — попита с престорено равнодушие Вал.

— В Рейнбоу. Какво мислиш за войната?

— Зле върви засега. Бурите не воюват спортсменски. Защо не излязат на открито?

— А защо да излязат? Всичко е против тях освен начина им да воюват. Аз просто им се възхищавам.

— Вярно е, че умеят да яздят и да стрелят — съгласи се Вал. — Но се бедна пасмина. Познаваш ли Кръм?

— От Мъртън-колидж152 ли? Само по лице. И той е, изглежда, от гуляйджийската компания. Превзет бирмингамец.

— Той ми е приятел — отвърна рязко Вал.

— О, извинявам се!

Седяха стеснително, без да се поглеждат, всеки заел позицията на своя снобизъм. Джоли се бе оформил несъзнателно по равнището на своите другари, чийто девиз беше: „Не ще позволим да ни досаждате. Животът и така е съвсем кратък; ще говорим бързо и рязко, ще работим много и ще учим още повече, като се задълбочаваме по-малко, отколкото бихте предположили. Ние сме «избраниците» — силни като стоманено въже.“ Вал също се оформяше несъзнателно по равнището на другари, чийто девиз беше: „Не можете да ни заинтересувате или развълнувате. Изпитали сме всичко, а дори ако не сме, се преструваме, че сме. Така сме уморени от живота, че и най-краткият миг ни се струва дълъг. Равнодушно ще загубим и последния си грош. Хвърчахме бързо и задминахме всички. Всичко е само цигарен дим. Бисмиллах!“ Борческият дух, внедрен в душата на всеки англичанин, задължаваше двамата млади Форсайтови да имат някакви идеали; а към края на всяко столетие идеалите се объркват. Голяма част от аристокрацията бе намерила своя идеал в принципите на Танцуващия Исус153, макар че тук-там личности като Кръм — също син на благородник — копнееха за нирваната154 на картоиграча — това summum bonum155 на някогашните денди и донжуани от осемдесетте години. И около Кръм все още се събираха обезверени аристократи със своята свита от забогатели буржоа.

Но между братовчедите съществуваше и друга, не така явна антипатия — изхождаща от неуловимата родова прилика, противна може би на всекиго от тях, или от подсъзнателната стара вражда, все още неугаснала между двата клона на рода и събудена от случайна дума или намек, изтърван от по-старите роднини. Джоли подрънкваше с чайната лъжичка и мислеше: „Тая карфица на връзката… И тая жилетка, и провлечения му говор, и обзалаганията… Боже мой!“

А Вал дояждаше кифлата и си казваше. „Ама че зверче!“

— Навярно ще отидеш да посрещнеш вашите? — запита той и стана. — Бих желал да им кажеш, че ще се радвам да ги разведа из моя колеж, ако пожелаят… макар да не е нещо особено.

— Благодаря, ще им предам.

— Дали биха приели да обядват с мене? Моят прислужник е много приличен.

Джоли се съмняваше дали ще имат време.

— Но все пак ще ги запиташ, нали?

— Много си любезен — отвърна Джоли, убеден, че няма да отидат; и тъй като беше учтив по природа, веднага добави: — По-добре елате ти да вечеряш утре с нас.

— Добре, в колко часа?

— В седем и трийсет.

— Във фрак?

— Не.

Разделиха се с едва доловима неприязън един към друг.

Холи и баща й пристигнаха с обедния влак. Тя идваше за пръв път в този град на кули и мечтания и гледаше, без да продума, почти стеснително брата си, който беше част от тоя приказен свят. След обяда се зае да разглежда с любопитство домашната му обстановка. Всекидневната на Джоли беше в ламперии, а изкуството беше представено с поредица гравюри от Бартолоци, собственост на Джолиън старши, и с училищни снимки на будни младежи в героични пози, които тя сравни веднага със своя спомен за Вал. Джолиън огледа също така внимателно тези доказателства за характера и вкусовете на сина му.

Джоли чакаше с нетърпение да им покаже умението си да гребе, затова тръгнаха незабавно към реката. Докато вървеше между баща си и брат си, Холи се чувстваше поласкана, щом забележеше, че се обръщат да я погледнат. За да го видят колкото е възможно по-добре, те оставиха Джоли на плаващия пристан, а сами продължиха по крайбрежната пътека. Слаб и гъвкав — от всички Форсайтови само Суидин и Джордж бяха дебели, — Джоли беше втори гребец в състезателната осморка, много сериозен и усърден. Джолиън си каза с гордост, че синът му е най-красивото момче в групата; Холи хареса повече един-двама от другите младежи, но, както подобава на сестра, за нищо на света не би го признала. Реката този ден беше светла, ливадите — сочни, дърветата пазеха все още всичките си багри. Благороден покой обгръщаше стария град; Джолиън си обеща да рисува цял ден тук, ако времето се задържи. Осморката мина втори път, на връщане към пристана; Джоли си бе придал много съсредоточен вид, за да не се издаде, че се е запъхтял. Върнаха се покрай реката и го зачакаха.

— О, знаете ли — каза Джоли, като дойде на моравата пред Крайст-чърч, — трябваше да поканя оня приятел Вал Дарти на вечеря с нас. Настояваше да ви покани на обяд и да ви разведе из своя колеж, затова помислих, че ще бъде по-добре аз да го поканя, за да не ходите вие. Нещо не ми харесва.

Бледото лице на Холи поруменя.

— Защо?

— Не знам. Струва ми се без вкус… без обноски. Какви са родителите му, татко? Ние сме втори братовчеди, нали?

Джолиън се отърва с усмивка.

— Питай Холи — отвърна той. — Тя видя вуйчо му.

— На мен Вал ми харесва — отвърна Холи, като гледаше в земята, — но вуйчо му изглеждаше… съвършено друг.

И погледна крадешком Джоли изпод спуснатите си ресници.

— Случвало ли ви се е, мили мои — започна Джолиън с някакво своенравно хрумване, — да чуете историята на нашия род? Звучи като приказка. Първият Джолиън Форсайт — или поне първият, за когото знаем нещо, тоест вашият прадядо — живеел в Дорсет, край морския бряг, и бил по занятие „земеделец“, както се изразяваше пралеля ви; баща му бил също земеделец, с други думи, фермер или, както казваше дядо ви, „съвсем дребна риба“.

Погледна Джоли, за да види как този аристократ ще посрещне разкритието, а с другото око зърна как Холи се зарадва лукаво на унинието на брат си.

— Трябва да е бил дебел, недодялан, истински англичанин от преди промишлената ера. — Вторият Джолиън Форсайт — прадядо ти, Джоли, — известен с прозвището „Високомерният Досет Форсайт“, бил, според семейната летопис, строител, имал десет деца и се преселил в Лондон. Известен е и с това, че обичал да пие мадейра. Можем да си го представим като типичен англичанин от времето на Наполеоновите войни и всеобщия световен хаос. Най-големият от шестимата му сина е Джолиън — вашият дядо — търговец на чай, председател на акционери дружества, един от най-солидните англичани, а за мене — и най-милият.

Гласът на Джолиън бе загубил своята насмешливост; синът и дъщеря му го гледаха замислено.

— Беше справедлив и твърд, с нежно и младо сърце. Помните го вие, помня го и аз. Да минем към другите! Прачичо ви Джеймс, дядото на Вал, има син на име Соумс; с него е свързана някаква романтична история, която не смятам да ви разказвам. Джеймс и останалите осем деца на „Високомерния Досет“ (от които пет са още живи) представляват Англия от Викторианската епоха, с нейните търговски принципи, индивидуализъм, пет на сто печалба и парите налице, ако можете да разберете какво значи това. Те успяха във всеки случай през дълголетния си живот да превърнат наследените трийсет хиляди в цял милион. Никой от тях не си е позволявал волности освен може би чичо ви Суидин, когото някакъв мошеник веднъж изиграл и комуто дали прозвището „Двувпряжния Форсайт“, защото обичал да се разхожда в карета с четири коня. Тяхното време отминава, както и те самите; не знам обаче дали страната печели нещо от това. Те бяха простовати, но здравомислещи хора. Аз съм четвъртият Джолиън Форсайт… жалък носител на това име…

— О, не, татко — прекъсна го Джоли, а Холи му стисна ръката.

— Да — повтори Джолиън, — жалък образец, който представлява само края на века… наследени доходи, дилетантство, лична свобода — нещо различно от индивидуализма, Джоли. А ти, моето момче, си петият Джолиън Форсайт и с тебе започва въртенето на новия век.

Докато той говореше, влязоха в двора на колежа. Холи каза:

— Поразително, татко.

Никой не разбра какво точно имаше предвид. Джоли беше все така сериозен.

В Рейнбоу, който — като всяка оксфордска гостилница — се отличаваше с липсата на каквито и да е нововъведения, имаше само една малка отделна зала с дъбова ламперия, дето смутената Холи остана да посрещна сама, в бяла рокля, единствения гост.

Вал докосна ръката й, сякаш хващаше пеперудка. Дали би пожелала да се накичи с това „жалко цветенце“? Би отивало на косите й. Той извади една гардения от бутониерката си.

— О, не, благодаря… Не мога.

Все пак я взе и я забоде до деколтето си. И веднага си спомни израза „без вкус“. В бутониерката на Вал цветето стоеше още по-безвкусно, а тя желаеше така страстно той да се хареса на Джоли! Съзнаваше ли, че в нейно присъствие Вал се показваше в своя най-добър, най-скромен вид и може би именно в това беше тайната на привлекателността му?

— Не съм споменавала за разходката ни, Вал.

— По-добре. Ще си остане между нас.

Тя отгатваше с удоволствие своята власт, като гледаше как той не знае къде да дене ръцете и нозете си; изпитваше и друго, по-нежно чувство — желанието да го направи щастлив.

— Разкажете ми за Оксфорд. Тук трябва да е чудесно.

Вал призна, че е наистина прекрасно да вършиш каквото си искаш; лекциите бяха много лесни, а имало и добри другари.

— Но аз, разбира се, предпочитам — добави той — да съм в Лондон и да идвам да ви виждам.

Холи раздвижи свенливо ръка на скута си и наведе поглед.

— Не сте забравили, нали — одързости се изведнъж той, — че щяхме да поскитаме заедно?

Холи се усмихна.

— О, това бяха само приказки. Никой не върши такива неща, след като порасне.

— Глупости! На братовчеди е позволено — отвърна Вал. — През голямата ваканция, която започва, както знаете, през юни и продължава до безкрайност, ще издебнем някой удобен случай.

Но въпреки тръпката, която пропълзя по тялото й при тази заговорническа мисъл, Холи поклати глава.

— Няма да може — промълви тя.

— Няма ли? — разгорещи се Вал. — А кой ще ни попречи? Нито баща ви, нито брат ви.

В този миг влязоха Джолиън и Джоли и романтиката се скри в лачените обувки на Вал и белите атлазени пантофки на Холи, откъдето ги пощипваше и погъделичкваше през цялата вечер, която не се отличаваше с особена откровеност.

Необикновено чувствителен към всяка обстановка, Джолиън скоро долови неприязън между братовчедите и се изненада от държането на Холи; затова изпадна в насмешливост, не много благоприятна за проява на младежки излияния. След писмото, което му подадоха след вечерята, той потъна в мълчание, нарушено едва когато Джоли и Вал станаха да си вървят. Той излезе заедно с тях, с пура в уста, и придружи сина си до входа на Крайст-чърч колидж. На връщане извади писмото, за да го прочете под една улична лампа.

Прибра отново писмото в джоба си и продължи, изненадан от бурните си чувства. Какво ли бе казал или извършил оня приятел?

Сви по Хай Стрийт, оттам — по Търл Стрийт и продължи из лабиринт от кули, куполи, покрай дълги фасади и стени на различни колежи, осветени от луната или потънали в сянка. Тук, в недрата на английското благородство, беше мъчно да разбереш, че някой би могъл да безпокои или преследва една самотна жена; но какво друго можеше да означава нейното писмо? Соумс навярно настояваше тя да се върне при него, а на негова страна бяха и общественото мнение, и самият закон! — „Хиляда осемстотин деветдесет и девета след Христа! — помисли Джолиън, като погледна блесналите късчета стъкло по градинския зид на някаква къща. — Става ли въпрос за собственост обаче, все още сме езичници! Ще отида още утре сутринта. За нея ще бъде сигурно най-добре да замине в чужбина.“ Но тази мисъл му беше неприятна. Защо ще я прогонва Соумс вън от Англия? Освен това той би могъл да я последва, а в чужбина тя ще бъде още по-безпомощна срещу ухажванията на собствения й съпруг! „Трябва да действам предпазливо — помисли Джолиън; този приятел може да направи много злини. Никак не ми хареса държанието му във файтона оная вечер.“ Припомни си за Джун. Дали би могла да помогне в случая? Айрин някога беше нейна най-добра приятелка, а сега беше „проскубано пиле“, от тия, които винаги затрогват Джун. Реши да телеграфира на дъщеря си да го чака на гара Падингтън. Докато се връщаше към „Рейнбоу“, се опита да си изясни собствените си чувства. Дали би се погрижил така за всяка жена в същото положение? Не! Не би се тревожил. Това откровено заключение го смути; и като видя, че Холи си е легнала, той се прибра в стаята си. Но не можа да заспи, а, загърнат в палтото си, стоя дълго пред прозореца да наблюдава лунния светлик по покривите.

В съседната стая Холи също не спеше, а мислеше за горните и долните ресници на Вал, особено за долните, и се питаше какво да направи, та Джоли да го хареса. Гарденията изпълваше с уханието си стаята, а сърцето на Холи — с радост.

Надвесен от прозореца на стаята си на първия етаж на Брейзноуз колидж, Вал се бе загледал в квадрат лунна светлина, без да го вижда, защото виждаше на негово място Холи в бяла рокля, както седеше край камината, когато той бе влязъл в стаята.

Само Джоли, в своята тясна стаичка, напомняща килия, спеше с ръка под бузата си и сънуваше, че се състезава с Вал по гребане в една и съща лодка, а баща му се провиква от брега: „Вторият! Отдръпни се, за бога!“

Соумс решава да опита

От всички блестящи фирми, които облагородяват с витрините си лондонския Уест енд, Гейвз и Кортигъл се сториха на Соумс най — „привлекателни“ — израз, който току-що бе станал моден. Той не бе проявявал никога слабост към скъпоценните камъни като чичо си Суидин, а след като Айрин бе изоставила всичките си накити, когато го напусна през 1889 година, окончателно се отврати от подобен род инвестиции. Но все още можеше да разпознае един истински елмаз и през цялата седмица преди рождения й ден на отиване към Поултри и на връщане оттам намираше винаги случай да се спре пред витрината на някой голям бижутер, където човек можеше да получи ако не равностойна на цената, то поне изискана стока.

Постоянните размисли след пътуването с Джолиън го убеждаваха все повече в особената важност на тоя миг от живота му, в крайната необходимост да вземе правилно решение. А редом със сухото, разсъдливо съзнание, че трябва да се погрижи за продължение на рода си, за създаване на истинско семейство, се обаждаше и тайният подтик на чувствеността, пробудена от срещата с така страстно желаната съпруга, както и убеждението, че да я загуби, би било грях по отношение на разума и благопристойността на Форсайтови.

Когато даде мнение по делото на Уинифред, Дриймър, К. А. (Соумс би предпочел Уотърбък, но той беше назначен за съдия — толкова късно, че се пробуждаше обичайното подозрение няма ли в случая някаква политическа сметка) бе посъветвал да поискат възстановяване още отначало. След като получат решение в този смисъл, трябваше да изчакат изпълнението му. Когато то не бъде изпълнено, се създаваше положение на законно напускане, което е доказателство за лошо поведение и дава право да се заведе дело за развод. Всичко това беше много добре известно на Соумс. Той минаваше за първокласен юрист. Тази лесна процедура при делото на сестра му го накара още повече да се отчая, като си представи мъчнотията в собствения си случай. Всичко го тласкаше към простата развръзка със завръщането на Айрин. Ако това й беше все още противно, нима и на него му е лесно да заглуши чувствата си, да прости обидата, да забрави мъката? Той, във всеки случай, никога не бе я оскърбявал, и пак правеше такава отстъпка! Можеше да й предложи много повече от това, което тя имаше сега! Готов беше да й направи щедро дарение, осигурено при всички възможни обстоятелства. Често разглеждаше лицето си напоследък. Никога не бе бил самохвалко като оня паун Дарти, не си въобразяваше, че жените лудеят по него, но имаше съзнание за външността си — и то не без основание, защото беше строен, запазен, стегнат, белолик, неповехнал от пиянство и каквито и да са излишества. Форсайтовската брадичка и съсредоточеното изражение бяха в неговите очи качества. Доколкото можеше сам да прецени, нито една негова черта не вдъхваше отвращение.

Мислите и копнежите, с които човек живее ежедневно, стават естествени, дори когато отначало са изглеждали странни. Ако успее да даде достатъчно осезаеми доказателства за решението си, да забрави миналото и да стори всичко възможно, за да й се понрави, защо тя да не се върне?

И така, на 9 ноември сутринта той влезе у Гейвз и Кортигъл, да купи една елмазена брошка.

— Четиристотин двайсет и пет лири, сър, просто срамно евтино. Това е брошка за истинска лейди.

Той беше в такова настроение, че я взе, без да се замисли. И продължи към Поултри със зелената кожена кутийка във вътрешния джоб на палтото си. Няколко пъти през деня я отвори да погледне седемте скъпоценни камъка, които блестяха меко в своето кадифено гнездо.

— Ако дамата не я одобри, сър, с удоволствие ще я сменя по всяко време. Но няма такава опасност.

Да беше наистина така! Той се зарови в работа — единственото успокоение, което имаше. Докато беше в бюрото, пристигна каблограма от Буенос Айрес с името и адреса на една стюардеса, готова да даде под клетва необходимите показания. Това беше съвсем навременно подсилване на естественото отвращение на Соумс към публичното излагане на семейни тайни. А когато тръгна с подземната железница към гара Виктория, желанието да възстанови своя семеен живот получи нов подтик от съобщението във вечерния вестник за един шумен развод във висшето общество. Семейното чувство на всички истински Форсайтови при тревоги и неприятности, склонността им към единство, която поддържаше тяхната сила и мощ, го отведоха да вечеря на Парк Лейн. Нито можеше, нито щеше да спомене на близките своите намерения — беше премного потаен и горд, — но насърчително беше все пак да чувства, че, ако знаеха, щяха да му пожелаят успех.

Джеймс беше в лошо настроение, защото въодушевлението, пламнало в него от нахалния ултиматум на Крюгер, бе угаснало от слабите успехи през изтеклия месец и настояванията на „Таймс“ за по-големи усилия. Не знаеше как ще свърши всичко това. Соумс се постара да го ободри, като повтаряше постоянно името на Бултър156. Но Джеймс все пак не можеше да каже нищо! Онзи Коли… не мърдаше от своята височина, а Лейдисмит157 оставаше без защита в низината и цялото положение изглеждаше изобщо „чудесна каша“; той смяташе, че би трябвало да изпратят там моряци: те са свестни момчета и свършиха работата в Кръм. Соумс намери друг повод за утеха. Уинифред получила писмо от Вал, че в деня на Гай Фоукс158 в Оксфорд имало тържество с бенгалски огньове и той така си очернил лицето, та никой не могъл да го познае.

— О — промълви Джеймс, — Вал е умно момче. — Но почти веднага поклати глава и каза, че не знае какво ще излезе от него; после погледна тъжно сина си и добави, че Соумс пък изобщо нямал син. А той би желал да има внук, който ще продължи името му. Но… ето какво стана!

Соумс трепна. Не очакваше да засегнат тъкмо така съкровената му тайна. Емили го забеляза, че премигва и каза:

— Глупости, Джеймс; не говори такива неща!

Но Джеймс продължи да мърмори, без да поглежда някого. Ето — Роджър, Никълъс и Джолиън имаха внуци. Суидин и Тимоти не се бяха женили. Самият той се бил потрудил според силите си на тоя свят, но скоро щял да си отиде. И, сякаш бе казал нещо много утешително, замълча, продължавайки да яде мозък, като го слагаше с вилица върху хапки хляб.

Соумс си тръгна веднага след вечеря. Не беше много студено, но той облече все пак шубата си, за да се предпази от пристъпите на нервната треска, която бе усещал през целия ден. Подсъзнателно чувстваше, че така е по-елегантен, отколкото с обикновен черен балтон. Усети плоската кожена кутийка до сърцето си и излезе. Не беше пушач, но запали цигара. Тръгна по Роуд към Найтсбридж, но бавно, за да стигне в Челси в девет и четвърт. Как прекарваше тя вечер след вечер в тая малка дупка! Колко странни са жените! Човек живее с тях, без да ги разбере. С какво бе успял Босини да й вземе ума? Защото постъпката й беше наистина безумие… направо лудост, при която тя бе загубила всякаква представа за стойност на нещата и бе опропастила и своя, и неговия живот! Почувства се за миг герой от някаква повест, който, обзет от християнско милосърдие, ще й възвърне всички блага на живота, ще прости и забрави и ще се превърне в добрия гений на нейното бъдеще. Под едно дърво срещу казармите при Найтсбридж той извади кожената кутийка и погледна как камъните заблестяха на лунната светлина. Да, бяха наистина първокласни! Но рязкото тракване на капачето при затварянето го накара да изтръпне и той тръгна по-бързо, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото, почти с надежда, че няма да я намери в къщи. Мисълта за нейната загадъчност го обзе отново. Да вечеря сама ден след ден… при това във вечерна рокля, за да си представя, че е в обществото! Да свири на пиано… за себе си! Нямаше дори куче или котка — доколкото бе видял. Това му припомни за кобилката, която държеше в Мейпълдърм за пътуване до гарата. Когато й да влезеше в конюшнята, тя винаги беше сама, полузаспала; а все пак на връщане бързаше винаги повече, отколкото на излизане, сякаш копнееше за самотата в своята конюшня! „Ще се държа добре с нея! — мислеше несвързано той. — Ще бъда много внимателен!“ И целият копнеж за семеен живот, от който насмешливата съдба сякаш завинаги го бе лишила, нахлу отново в неговата душа, така че срещу гарата Саут Кенсингтън, той вече се отдаде на мечтания. Някакъв мъж излезе със залитане от пивницата на Кингс Роуд, като свиреше на концертина. Соумс го погледа някое време как се върти безсмислено по тротоара под звуците на собствената си провлечена пиянска музика, после пресече отсреща, за да избегне срещата с този пиян глупак. Но пияният забеляза, че Соумс се отбива от пътя си заради него, и го изпрати с порой чистосърдечни проклятия! „Дано го приберат — помисли злобно Соумс. — Да оставят такива негодници да се разтакават, когато по улиците се движат и сами жени!“ Мисълта бе подсказана от женската фигура, която вървеше пред него. Походката й беше странно позната, а когато жената сви край ъгъла, към който той сам се бе запътил; сърцето му затуптя по-силно. Той избърза към ъгъла, за да се увери. Да! Айрин беше; не можеше да сбърка в тази ясна уличка — това беше нейната походка! Тя сви още два пъти и от последния завой я видя да влиза в своя блок. За да не я изпусне, той измина тичешком тия няколко крачки, избърза по стълбите и я настигна пред входа на апартамента. Чу щракването на ключа и застана пред нея точно в минутата, когато тя отвори вратата и се спря слисана на прага.

— Не се плашете! — каза той запъхтян. — Зърнах ви на улицата. Позволете да вляза за малко.

Тя бе сложила ръка на сърцето си, лицето й беше безкръвно, очите й — разширени от уплаха. После като че се овладя, кимна и каза:

— Добре.

Соумс отвори вратата. И той имаше нужда да се съвземе. Когато тя влезе във всекидневната, почака цяла минута, като си поемаше дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце. В този миг, така решителен за бъдещето, му се стори грубо да извади кожената кутийка. А да не я извади, значеше да не намери обяснение за идването си. Пред тази неразрешима задача се ядоса на всички тия церемонии от извинения и оправдания. Очакваше го сцена — не можеше другояче, и той трябваше да я понесе! Чу гласа й, неспокоен, трогателно мек:

— Защо дойдохте пак? Нима не разбрахте, че бих предпочела да не идвате?

Обърна внимание на облеклото й — тъмнокафяв костюм от раирано кадифе, самурена боа и калпаче от същата кожа. Стояха й прекрасно. Очевидно имаше достатъчно пари за тоалети! Той започна изведнъж:

— Днес е рожденият ви ден. Донесох ви нещо. — После подаде зелената кутийка.

— О, не… не!

Соумс натисна пружинката; седемте скъпоценни камъка светнаха върху бледосивото кадифе.

— Защо не? — запита той. — Просто като знак, че не пазите лошо чувство към мене.

— Не мога.

Соумс извади брошката от кутийката.

— Позволете да видя как ще ви стои.

Тя отстъпи назад. Той я последва, протегнал ръката с брошката към дрехата й. Айрин се отдръпна отново.

Соумс отпусна ръка.

— Айрин — каза той, — да забравим миналото. Щом аз мога, сигурно и вие ще можете. Да започнем отново, сякаш нищо не е било. Не искате ли?

Гласът му беше тъжен, а очите, втренчени в лицето й, гледаха почти умолително.

Застанала буквално до стената, тя преглътна тихо — това беше отговорът й. Соумс продължи:

— Наистина ли желаете да прекарате целия си живот погребана в тази жалка дупка? Върнете се при мен, ще ви дам всичко, каквото пожелаете. Ще водите свой собствен живот, кълна ви се.

Видя как лицето й трепна насмешливо.

— Да — повтори той. — Този път говоря сериозно. От вас искам само едно. Искам само… да имам син. Не ме гледайте така! Да, искам син. Тежко ми е така.

Говореше бързо, почти не можеше да познае гласа си, два пъти отметна глава назад, сякаш не му достигаше въздух. Но втренченият й поглед, потъмнял и омагьосан от уплаха, го опомни и превърна в гняв мъчителните несвързани мисли.

— Нима е толкова неестествено? — изсъска през зъби той. — Нима е неестествено да желая дете от собствената си съпруга? Вие опропастихте живота и на двама ни, провалихте всичко. Водим жалък полуживот, без никакво бъдеще. Нима не ви ласкае това, че въпреки всичко аз… все още желая да бъдете моя съпруга? Говорете, за бога! Говорете!

Айрин сякаш се опита, но не успя да проговори.

— Не искам да ви плаша — продължи меко Соумс. — Бог ми е свидетел. Искам само да разберете, че нещата не могат да продължават така. Искам да се върнете. Чакам ви.

Айрин вдигна ръка и закри долната половина на лицето си, но не отмести поглед от неговия, сякаш се надяваше така да го държи на разстояние. И всички ония пусти, горки години, откакто… откакто всъщност!… да, откакто я бе видял за за пръв път, бликнаха като мощна вълна в паметта на Соумс; а лицето му се сгърчи от мъка, която за нищо на света не беше в състояние да овладее.

— Не е късно — каза той; — никак не е късно, стига да поискате да ми повярвате.

Айрин отвори устни и сключи ръце пред гърдите си. Соумс ги улови.

— Не! — прошепна тя. Но той продължи да държи ръцете й, като се опитваше да я гледа в очите, които тя не отместваше. Най-после каза спокойно:

— Тук съм сама. Но вие няма да постъпите като някога.

Соумс пусна ръцете й, сякаш бяха нажежено желязо, и отвърна глава. Възможно ли беше да съществува такова безмилостно злопаметство? Можеше ли споменът за единственото насилствено обладаване да е все още жив в нея? И да му препречва завинаги пътя? Без да вдигне глава, той каза упорито:

— Няма да си отида, докато не ми отговорите. Предлагам ви нещо, което малцина мъже биха се насилили да предложат. И желая един… разумен отговор.

Беше почти изненадан от думите й:

— Не можете да получите разумен отговор. Разумът няма нищо общо с тоя въпрос. Може да чуете само грубата истина: бих предпочела да умра.

Соумс я погледна смаян.

— О! — каза той. После усети изведнъж, че загубва способността си да говори и да се движи; само потрепера като човек, комуто са нанесли непростима обида, а той сам не знае как да я посрещне или, по-точно, как ще му въздейства тя.

— О! — повтори той. — Дотам ли стигнахме? Наистина? Предпочитате да умрете. Чудесно!

— Съжалявам. Но вие искате да ви отговоря. Не мога да променя истината, нали?

При този странен, трогателен зов Соумс потърси утеха в действителността. Прибра брошката в кутийката, а самата кутийка в джоба си.

— Истината! — каза той. — За жените не съществува такова нещо. Просто нерви… Само нерви.

Чу я да прошепва:

— Но нервите не лъжат. Не сте ли открили това?

Той мълчеше, обладан от мисълта: „Ще намразя тази жена. Ще я намразя.“ Но ще може ли? Ето въпросът! Той хвърли поглед към нея, застанала неподвижно до стената с изправена глава и сключени ръце, сякаш чакаше да я разстрелят.

— Не вярвам нито дума на приказките ви. Вие имате любовник. Ако нямахте, не бихте се държали като… глупачка.

Още преди да зърне израза в очите й, разбра, че е казал нещо неуместно, че се е върнал съвсем неочаквано към словесната свобода от времето на брачния си живот. Обърна се към вратата. Но не можеше да излезе. Нещо дълбоко — най-съкровената и потайна форсайтовска черта, неспособността да отстъпи, невъзможността да разбере, че упорството му е смешно и напразно — не му позволяваше да излезе. Обърна се отново с гръб към вратата, както тя стоеше с гръб към отсрещната стена, без да съзнава колко е смешно да стоят така един срещу друг в двата края на стаята.

— Мислите ли някога за другиго, освен за себе си? — запита той.

Устните на Айрин потрепераха; тя се обърна бавно:

— Минавало ли ви е някога през ума, че аз разбрах своята грешка… своята непоправима, ужасна грешка… още в първата седмица на брака ни; аз се стараех да свикна три години… знаете, че се стараех? За себе си ли го правех?

Соумс стисна зъби.

— Само бог знае какво е било! Аз не можах никога да ви разбера; и никога няма да ви разбра. Имахте всичко, каквото желаехте; можете да го имате отново, дори много повече. Какво толкова неприятно има в мене? Питам ви откровено: какво? — Без да усеща трагизма в своя въпрос, той продължи възбудено: — Не съм сакат, противен, грубиян или глупак. Какво не ви харесва? Какъв тайнствен недъг имам?

Тя само въздъхна в отговор.

Той сключи странно изразително ръце.

— Когато идвах тази вечер тук, аз бях… надявах се… решен бях да туря окончателно точка на миналото, да започна съвършено отначало. А вие ме посрещате с „нерви“, мълчание и въздишки. Не виждам нищо осезаемо. Всичко е някаква… някаква паяжина.

— Да.

Този шепот от другия край на стаята вбеси отново Соумс.

— Е добре, не желая да бъда омотан в тази паяжина. Ще я скъсам. — Той пристъпи към нея. — Слушайте!

Сам не знаеше защо пристъпи към нея. Но когато я наближи, го лъхна изведнъж познатия парфюм на дрехите й. Той сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне. Целуна не устните, а тънката им стисната черта; тя отблъсна с ръце лицето му и той чу гласа й:

— О, не!

Срам, разкаяние, съзнание, че всичко е напразно, нахлуха в цялото му същество, той се обърна рязко и излезе.

Посещение у Айрин

На гара Падингтън Джолиън видя, че Джун го чака на перона. Получила бе телеграмата му на закуска. Жилището си — ателие и две спални в Сейнт Джонс ууд — тя бе избрала заради пълната независимост, която й осигуряваше. Далеч от наблюдението на мисис Грънди159, непритеснявана от постоянна прислуга, можеше да приема своите „проскубани пилета“ по всяко време на денонощието и често някой нещастен художник без собствено ателие използваше нейното. Тя се радваше на своята свобода и се разпореждаше с личността си с увлечението на девственица; пламенността отредена, но непропиляна за Босини (с която — като се има пред вид форсайтовската й упоритост — сигурно би му дотегнала), тя пръскаше сега по несретниците и бъдещите „гении“ от света на художниците. Живееше всъщност, само за да превръща патиците в лебеди, за каквито ги смяташе. Самата пламенност на покровителството й изопачаваше нейната преценка. Но тя беше честна и щедра; малката й усърдна ръка се бореше винаги срещу гнета на акедемиите и търговците; и макар че доходът й беше значителен, банковата й равносметка често приключваше на пасив.

Дошла бе на гара Падингтън въодушевена от посещението си у Ерик Кобли. Някаква жалка художествена галерия бе отказала на този неподстриган гений да си уреди самостоятелна изложба. След като бе посетил ателието му, безочливият й управител бе изказал мнение, че „от търговско гледище това би било надбягване с един кон“. Този върховен пример за търговска плахост, проявена към любимото й „проскубано пиле“ (така притеснено, с жена и две деца, че тя трябваше да изтегли за него всичките си пари от текущата си сметка), още караше дребното й, решително личице да пламва от възмущение, а златисточервеникавата й коса — да блести по-ярко. Тя прегърна баща си и се качи веднага във файтона, защото имаше да му говори почти толкова, колкото и той на нея. Оставаше само да се види кой ще започне пръв.

Джолиън успя да каже: „Искам да дойдеш с мене, мила“, но по погледа на сините й очи, който се мяташе като опашка на разтревожена котка, разбра, че тя не го слуша.

— Наистина ли, татко, не мога да тегля нищо от капитала си?

— За щастие можеш да теглиш само лихвите, миличка.

— Отвратително! Не може ли да се промени това? Сигурно има някаква възможност. Бих могла да купя един малък салон за изложби, за десет хиляди лири.

— Един малък салон за изложби — промълви Джолиън — изглежда скромно желание. Но дядо ти го е предвидил.

— Според мене — възкликна разпалено Джун — е ужасно да трепериш за парите си, когато по света има толкова гении, направо смазани от немотия. Аз няма да се омъжа, няма да имам деца; защо да не направя добро, вместо да пазя парите си за неща, които никога няма да се случат?

— Ние сме Форсайтови, мила — отвърна Джолиън с насмешливостта, с която избухливата му дъщеря не бе успяла да провикне; — а Форсайтови, както знаеш, подреждат притежанията си така, че внуците — ако има изгледи да починат преди родителите си — трябва да оставят завещание за наследство, което биха получили само след тяхната смърт. Разбираш ли? Все едно, и аз не разбирам, но фактите са такива; ние живеем с принципа, че щом има възможност богатството да остане в семейството, не бива да излиза вън от него; ако ти починеш неомъжена, парите ти остават на Джоли и Холи и децата им. Нима не е приятно да знаеш, че каквото и да правиш, никой от семейството не ще остане без средства?

— Не мога ли поне да взема назаем тия пари?

Джолиън поклати глава.

— Можеш да наемеш салон, разбира се, но само със средствата от личния си доход.

Джун презрително се изсмя.

— Да, за да остана след това съвсем без средства и да не мога никому да помагам.

— Мило дете — промълви Джолиън, — не е ли все същото?

— Не — каза разсъдливо Джун; — салон мога да купя за десет хиляди лири, което ще се равнява на четиристотин лири годишен наем; а наем ще трябва да плащам по хиляда лири, при което ще ми остават само петстотин лири. Помисли само, татко, какво мога да направя, ако имам този салон. Ще мога веднага да създам име на Ерик Кобли и на толкова други.

— Имената, които заслужават да бъдат създадени, се създават сами с време.

— След смъртта на човека!

— А познаваш ли някого, мила, който е спечелил от това, че се е прочул приживе?

— Да — отвърна Джун. — Ти. — И стисна ръката над китката.

Джолиън се сепна: „Аз ли? — помисли той. — Аха! Тя смята да ми иска нещо. Ние, Форсайтови, постъпваме в такъв случай всеки по своему.“

Джун се притисна по-близо до него.

— Татко — започна тя, — купи галерията, а пък аз ще ти плащам по четиристотин лири годишен наем за нея. Така нито един от двама ни няма да пострада. И ще си вложиш чудесно парите.

Джолиън направи опит да се измъкне.

— Не смяташ ли — запита той, — че е малко неудобно за един художник да купува салон за изложби? Десет хиляди лири са голяма сума, а освен това не съм търговец.

Джун го погледна с възхищение.

— Не си, разбира се, но си отличен делови човек. Убедена съм, че ще изкарам парите. Ще бъде чудесно да натъркаме по този начин носа на разните жалки търгаши и подобните им.

Тя стисна отново ръката на баща си.

По лицето на Джолиън се изписа шеговито отчаяние.

— Къде е този толкова желан салон? В някой великолепен квартал навярно?

— Точно зад Корк Стрийт.

„Ах! — помисли Джолиън. — Знаех си, че е някъде наблизо! Да видим сега аз какво ще искам от нея!“

— Добре, ще помисля по това, само че не веднага. А ти помниш ли Айрин? Искам да отидем заедно при нея. Соумс е започнал да я безпокои. Тя ще бъде в по-голяма безопасност, ако можем да й дадем някъде подслон.

Думата „подслон“, изречена случайно, беше всъщност най-подходяща да пробуди интерес у Джун!

— Айрин ли? Не съм я виждала от… Разбира се! С радост ще й помогна!

Сега беше ред на Джолиън да стисне ръката й, дълбоко възхитен от своето храбро и великодушно дете.

— Айрин е горда — каза той, като погледна косо Джун, съмнявайки се в нейната тактичност. — Мъчно би приела чужда помощ. Трябва да действаме внимателно. Пристигнахме. Аз й телеграфирах да ни чака. Да предадем картичките си.

— Не мога да понасям Соумс — каза Джун, докато слизаше; — той презира всеки, който не е преуспял.

Айрин беше в така наречения „дамски салон“ в хотел Пиемонт.

С безупречна нравствена сила Джун тръгна право към своята бивша приятелка, целуна я по бузата и двете седнаха веднага една до друга на дивана, дето никой не бе седял от откриването на хотела до днес. Джолиън забеляза, че Айрин е дълбоко трогната от това непринудено опрощение.

— Значи, Соумс пак ви безпокои? — запита той.

— Снощи дойде повторно; настоява да се върна.

— Няма да се върнеш, разбира се? — извика Джун.

Айрин се усмихна леко и поклати глава.

— И неговото положение е ужасно — промълви тя.

— Той си е виновен; трябваше да се разведе с теб още навремето.

Джолиън си припомни как в ония дни Джун пламенно се надяваше, че името на нейния мъртъв и неверен годеник не ще бъде опетнено от бракоразводно дело.

— Да чуем какво смята да прави Айрин — каза той.

Устните на Айрин потрепераха, но тя заговори все пак спокойно:

— Ще трябва да му дам нов повод да се отърве от мене.

— Ужасно! — извика Джун.

— И дума не може да става — възрази съвсем спокойно Джолиън; — sons amour160.

Стори му се, че Айрин ще се разплаче; но тя стана бързо, полуобърна се с гръб към тях и се постара да се овладее.

Изведнъж Джун каза:

— Е добре, аз ще отида при Соумс и ще му заявя, че трябва да те остави на мира. Какво иска на тази възраст?

— Дете. В това няма нищо неестествено.

— Дете! — извика презрително Джун. — Разбира се! За да му остави парите си. Щом толкова му трябва дете, да си намери някоя жена и да му го роди; в такъв случай ти ще имате повод да се разведеш, а той ще се ожени за другата.

Джолиън съзна изведнъж, че бе сбъркал, като доведе Джун — с буйното си пристрастие тя неволно подпомагаше Соумс.

— За Айрин ще бъде най-добре да се прибере на спокойствие при нас в Робин Хил и да чака развитието на нещата.

— Разбира се — съгласи се Джун; — само че…

Айрин погледна Джолиън право в лицето… И нито веднъж при всичките си по-нататъшни опити той не успя да си обясни тоя поглед.

— О, не! Ще създам само неприятности на всички ви. Ще замина зад граница.

По гласа й разбра, че решението й е безвъзвратно. А в съзнанието му прелетя неуместната мисъл: „Ще отида да я видя там.“ И каза:

— Не смятате ли, че в чужбина ще бъдете по-безпомощна, ако му хрумне да ви последва?

— Не зная. Мога все пак да опитам.

Джун скочи и започна да се разхожда из стаята.

— Всичко това е ужасно! — извика тя. — Защо хората трябва да се мъчат и да страдат години наред заради някакъв отвратителен, лицемерен закон?

Една дама влезе в салона и тя млъкна. Джолиън се приближи към Айрин.

— Имате ли нужда от пари?

— Не.

— Искате ли да дам под наем жилището ви?

— Да, Джолиън, ако обичате.

— Кога ще заминете?

— Утре.

— Междувременно няма да се върнете в къщи, нали? — Изрече това с тревога, от която сам се изненада.

— Не, взела съм всичко, което ми трябва.

— Ще ми съобщите ли адреса си?

Тя му протегна ръка.

— Чувствам ви като скала.

— Която се издига върху пясък — отвърна Джолиън, докато стискаше ръката й; — но винаги ще се радвам, ако мога да сторя нещо за вас. Помнете това. Ако промените решението си… Да вървим, Джун. Сбогувай се.

Джун се върна от прозореца и обви шията на Айрин.

— Не мисли за него — прошепна тя; — радвай се на живота и бог да те благослови!

Отнасяйски със себе си спомена за просълзените очи и усмихнатите устни на Айрин, те тръгнаха, без да продумат; когато минаха покрай нея, дамата, прекъснала разговора им, прелистваше вестници на масата.

Срещу Националната галерия Джун възкликна:

— Какъв недостоен тип и какви ужасни закони!

Но Джолиън не отговори. Той притежаваше донейде бащината си увереност и можеше да гледа на нещата безпристрастно, дори когато беше развълнуван. Айрин имаше право: положението на Соумс беше също така или дори по-лошо от нейното. Що се отнася до законите, те се създават с оглед на човешката природа, за която законодателят очевидно няма особено високо мнение. Чувствайки, че ако остане с дъщеря си, непременно ще каже нещо, което би било по-добре да не казва, той заяви, че трябва да се върне в Оксфорд; повика файтон и остави Джун пред акварелите на Търнър с обещание а помисли за нейния салон.

Но, вместо за него, се замисли за Айрин. Казват, че състраданието е брат на любовта! Ако е така, имаше наивна опасност да се влюби в нея. Защото дълбоко я съжаляваше. Като си представеше само, че тя се скита из Европа така самотна и подгонена! „Дано не загуби самообладание! — помисли той. — Толкова лесно би могла да се отчае!“ Той не можеше да си представи всъщност как — след като е загубило леката опора на заниманията си — ще живее това красиво и отчаяно същество, лесна плячка за всеки мъж! В тревогата му имаше нещо повече от обикновен страх и ревност. Жените вършат странни неща, когато се видят притиснати до стената. „Какво ли може да измисли Соумс! — си каза той. — Отвратително, идиотско положение! А хората сигурно ще заявят, че тя е виновна за всичко.“ Влезе във влака загрижен, с наболяло сърце, забута някъде билета си, и когато слезе на перона в Оксфорд, поздрави една дама, която му се стори позната, макар че не можа да си припомни името й, дори когато я видя да пие чай в хотел Рейнбоу!

Там, дето Форсайтови се боят да пристъпят

Потръпващ от крушението на всичките си надежди, все още със зелената кожена кутийка до сърцето си, Соумс вървеше с мислите си, горчиви като самата смърт. Паяжина! Вървеше бързо, без да забелязва нещо в лунната нощ, унесен в спомена за току-що преживяната сцена, за вцепененото тяло, което бе прегърнал. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че тя има любовник… Думите й: „Предпочитам да умра!“ биха били просто смешни, ако нямаше. Може би не го обичаше, но все пак не му бе правила никакви истории до появата на Босини. Да; влюбила се бе отново, иначе нямаше да отвърне така мелодраматично на неговото предложение, благоразумно от всяко гледище! Отлично! Това опростяваше нещата.

„Ще взема мерки да разбера какво е истинското положение — каза си той. — Още утре сутринта ще отида при Полтид.“

Но докато вземаше това решение, разбра, че не ще бъде лесно да си го наложи. Неведнъж в своята адвокатска професия бе използвал бюрото на Полтид, използвал го бе и напоследък в случая с Дарти, но никога не му бе минавало през ум, че ще го използва за проследяване на собствената си съпруга.

Беше прекалено унизително за самия него.

Реши да преспи — по-точно да прекара една безсънна нощ с това намерение и с наранената си гордост. Едва сутринта, докато се бръснеше, си припомни изведнъж, че Айрин носеше сега моминското си име — Ерън. Полтид няма да разбере, поне отначало, чия съпруга следи, няма да го гледа раболепно, а след това да се подсмихва зад гърба му. За него тя ще бъде просто жена на някой от клиентите на Соумс. Което беше вярно — нима Соумс не е свой собствен адвокат?

Той буквално се страхуваше да отложи изпълняването на това намерение, за да не би впоследствие да се откаже. Накара Уормсън да му донесе рано-рано чаша кафе и се измъкна от къщи преди времето на закуска. Тръгна бързо по една от уличките на Уест Енд, където Полтид и други фирми от тоя род се грижат за добродетелността на богатите класи. Досега бе викал винаги Полтид в бюрото си в Поултри; но знаеше много добре адреса му и стигна там, тъкмо когато отваряха. Във външната канцелария, наредена така приятно, че можеше да мине за кабинет на лихвар, го посрещна дама с външност на учителка.

— Желая да видя мистър Клод Полтид. Той ме познава… няма нужда да му съобщавате името ми.

Да не допусне някой да разбере, че той, Соумс Форсайт, е принуден да прибегне до проследяване на собствената си съпруга — това беше за сега най-важното съображение.

Мистър Клод Полтид — така различен от мистър Люис Полтид — беше един от ония мъже с тъмна коса, малко гърбав нос и живи кестеняви очи, които можеше да вземете за евреи, макар че са всъщност финикийци; той прие Соумс в стая, където всички шумове се приглушаваха от плътни килими и завеси. В обстановката се чувстваше интимност, никъде не се мяркаха книжа.

Той поздрави почтително Соумс и с подчертана предпазливост завъртя ключа на единствената врата.

„Ако някой клиент ме повика у дома си, казваше обикновено Полтид, той взима такива предпазни мерки, каквито желае. Ако дойде у нас, ние му даваме доказателство, че оттук нищо не излиза. С пълна увереност мога да кажа, че ако не друго, то поне тайната е напълно осигурена…“

— А сега, с какво мога да ви услужа?

Гърлото на Соумс се бе свило и той просто не можеше да заговори. Безусловно необходимо беше да скрие от този човек, че въпросът го интересува не само професионално; и лицето му придоби машинално своята високомерна насмешлива гримаса.

— Дойдох при вас толкова рано, защото нямаше час за губене! — Ако загубя един час, може и да измени решението си. — Разполагате ли с някоя действително доверена жена?

Мистър Полтид отвори едно чекмедже, извади някакъв бележник, прегледа го и пак го заключи в чекмеджето.

— Да — каза той. — Тъкмо каквато ни трябва.

Соумс седеше с кръстосани нозе; издаваше го само едно леко изчервяване, което би могло да мине и за естествен цвят на лицето.

— Незабавно — отвърна Полтид; — за развод, предполагам? — И извика в телефонната слушалка: — Там ли е мисис Бланч? Трябва да поговоря с нея след десет минути.

— Ще приемате сам всичките й донесения — продължи Соумс — ще ги изпращате лично до мене, с бележка „строго лично“, запечатани и препоръчително. Моят клиент иска абсолютна тайна.

Мистър Полтид се усмихна, сякаш искаше да каже: „Учите баба си, драги сър“, погледът му се плъзна по лицето на Соумс през един съвсем професионален миг.

— Може да бъде напълно спокоен — каза той. — Пушите ли?

— Не — отвърна Соумс. — Разберете ме правилно: цялата работа може да се окаже безосновна. И ако се разчуят имената или се разбере проследяването, биха настъпили твърде тежки последици.

Мистър Полтид кимна:

— Ще я прехвърля в шифрования отдел. Там никога не се споменават имена; работим само с номера.

Той отключи друго чекмедже, извади два листа хартия, написа нещо и подаде единия на Соумс.

— Запазете го, сър; това е вашият ключ за шифъра. Аз задържам копието. Делото ще наречем 7. X. Наблюдаваното лице ще бъде 17; наблюдателят — 19; къщата — 25; вие… искам да кажа, фирмата ви… 31; моята фирма — 32; самият аз — 2. В случай, че трябва да споменете писмено клиента си, дадох му числото 43; заподозряното лице ще бъде 47; втората личност — 51. Някакви особени указания или нареждания?

— Не — отвърна Соумс. — Тоест… пълна дискретност.

Мистър Полтид отново кимна.

— По разхода?

Соумс вдигна рамене.

— Колкото е необходимо — заяви кратко той и стана. — Но дръжте работата изцяло във ваши ръце.

— Изцяло — повтори мистър Полтид, като се озова изведнъж между Соумс и вратата. — Наскоро ще мина към вас по другото дело. Довиждане.

Очите му се плъзнаха отново съвсем непрофесионално по Соумс, преди да му отключи вратата.

— Довиждане — каза Соумс, без да погледне ни наляво, ни надясно.

Когато излезе на улицата, сърдито и тихо изруга. Паяжина, а за да я разкъса, трябваше да си послужи с нова паяжина, с тоя гаден, таен сноб, така противен за човек, който счита частния си живот за най-свещено свое притежание. Но жребият беше хвърлен, връщане не можеше да има. И той продължи сам към Поултри, където заключи и зелената кожена кутийка, и шифъра, предназначен да му представи кристално ясно семейната разруха.

Странно, че човек прекарал, живота си в изнасяне на показ на разни частни собственически раздори и семейни разногласия, така много се страхуваше да изложи своите дела; а може би и не беше странно, защото кой друг познаваше по-добре от него безчувствената процедура на съдебната практика?

Той работи без отдих целия ден. Уинифред трябваше да дойде в четири часа; трябваше да я заведе в Темпъл, за да се посъветват с Дриймър, К. А. Докато я чакаше, препрочете писмото, което я бе накарал да напише на Дарти още през деня, когато бе заминал, за да го помоли.

Уф! Каква горчива глупост! Спомни си как се бе навел над Уинифред, докато тя преписваше черновата, написана с молив от него, как тя бе казала, оставяйки писалката: „Ами ако се върне, Соумс?“, с такъв странен глас, сякаш сама не знаеше какво иска. „Няма да се върне — бе отвърнал той, — докато не свърши парите. Затова именно трябва да действаме веднага.“ Към черновата на това писмо беше прикрепен оригиналът с пиянските пресекулки на Дарти от Айсиум. Соумс бе предпочел да не личеше така явно, че са писани от пиян. Тъкмо за това ще се хване съдът. Страхуваше се, че чува гласа на съдията: „И вие ги взехте за нещо сериозно? Толкова сервизно, та му изпратихте такова писмо? Мислите ли, че той е имал наистина подобно намерение?“ Както и да е! Дарти бе заминал и не се бе върнал. Прикрепена беше и каблограмата: „Невъзможно да се върна. Дарти.“ Соумс поклати глава. Ако делото не приключи в следващите няколко месеца, този приятел ще се върне като продупчена пара. Да се отърват от него, значеше да пестят най-малко по хиляда лири годишно, вън от грижите, които създаваше на Уинифред и баща им. „Трябва да настоя пред Дриймър — помисли Соумс; — необходимо е да ускорим делото.“

Уинифред, започнала да носи полутраур, който отиваше много на светлите й коси и високата фигура, пристигна с каретата на Джеймс, впрегната с два коня. Соумс не бе я виждал в Сити, откакто баща му се бе оттеглил от професията преди пет години, и бе поразен от старомодността й. „Времената се менят — помисли той; — човек не знае още какво има да види.“ И цилиндри дори се срещаха вече все по-рядко. Той запита сестра си за сина й. Вал, каза Уинифред, писал, че идния семестър ще играе поло. Тя намираше, че е попаднал в много добра среда. И добави, като криеше превзето тревогата си.

— Дали ще се вдигне голям шум около делото ми, Соумс? Неизбежно ли ще попадне във вестниците? Би било много лошо за Вал и момичетата.

Измъчен от собственото си нещастие, Соумс отвърна:

— Вестниците се навират навред; мъчно е да се укрие от тях. Твърдят, че пазят нравствеността на обществото, а всъщност я провалят с гадните си съобщения. Но не сме стигнали още дотам. Днес ще се срещнем с Дриймър само по въпроса за възстановяване на съпружеските ти права. Той разбира, естествено, че с това целим да се стигне до развод; но ти трябва да си дадеш вид, че искрено желаеш завръщането на Дарти… Това трябва да бъде днешното ти поведение.

Уинифред въздъхна.

— О! Какъв палячо беше Монти! — каза тя.

Соумс я стрелна с пронизващ поглед. За него беше ясно, че тя не може да се отнася сериозно към своя Дарти и при най-малка възможност би била готова да изостави делото. Но още от самото начало той разбираше по усет, че трябва да остане твърд. Да избегне един дребен скандал сега, би значело само да създаде на сестра си и децата й истински позор и разорение по-късно, ако на Дарти се позволи да им увисне отново на врата, да пропада все повече и повече и да пропилее парите, които Джеймс ще остави на дъщеря си. При все че капиталът беше здраво осигурен, онзи приятел все ще успее да измъква по нещо от завещаните суми и ще кара семейството си да плаща луди пари, за да го спаси от фалит, а може би и от затвор! Оставиха на Крайбежния булевард лъскавия екипаж с лъскавите коне, с кочияша и лакея с лъскави шапки, и влязоха в кантората на Дриймър, К. А., на Краунофис — роу.

— Тук е мистър Белби, сър — каза секретарят; — мистър Дриймър ще дойде след десет минути.

Мистър Белби, по-младият адвокат, но не особено млад все пак (защото Соумс се отнасяше само към адвокати с установено име, макар че за него си оставаше всъщност тайна как тези бяха успели да си създадат име, което го и накара да се отнесе към тях), седеше и хвърляше последен поглед върху книжата. Току-що се бе върнал от съда и беше още в тога и перука, които много отиваха на носа му, издаден като дръжка на мъничка помпа, на проницателните сини очички и на малко издадената долна устна — изобщо, бяха най-доброто допълнение и опора на Дриймър.

След представянето на Уинифред прескочиха темата за времето и заговориха за войната. Но Соумс заяви неочаквано:

— Ако той не се съгласи, не можем да заведем дело, преди да изтекат шест месеца. А пък аз искам да ускоря нещата, Белби.

Мистър Белби, който говореше с едва доловимо ирландско произношение, се усмихна на Уинифред и промълви:

— Такъв е законният срок, мисис Дарти.

— Шест месеца! — повтори Соумс. — Ще се проточи до юни! И делото ще може да започне едва след дългата лятна ваканция. Ще трябва да го поускорим малко, Белби.

Ще се наложи да изостави всички свои дела, за да не изпусне Уинифред.

— Мистър Дриймър е готов да ви приеме веднага, сър.

Тръгнаха, най-напред мистър Белби, после, точно една минута по часовника на Соумс, самият той и Уинифред.

В тога, но без перука, Дриймър, К. А. стоеше пред камината, сякаш приемаше гости, а не клиенти на съвещание; той имаше грапаво, лъскаво лице, каквото се среща често у много образовани хора, голям нос с кацнали на него очила и малки посивели бакенбарди; позволяваше си лукса постоянно да намигва с едното си око и да закрива долната си устна с горната, което заглушаваше изговора му. Имаше обичая да се обръща ненадейно към човека, с когото разговаря; всичко това, заедно със смущаващия тон на гласа и с навика да се поизкашлюква, преди да заговори, му бяха спечелили в отделението за наследствени и бракоразводни дела слава, която малцина можеха да оспорят. След като прослуша с присвито око мистър Белби, който изложи набързо фактите, той се поизкашля и изръмжа:

— Всичко това ми е известно — После се обърна неочаквано към Уинифред и каза глухо:

— Иска ни се да го върнем, нали, мисис Дарти?

Соумс се намеси рязко:

— Положението на сестра ми, е разбира с, непоносимо.

Дриймър се изкашля отново:

— Точно така. Но можем ли да се доверим на каблограмата, или трябва да чакаме до след Коледа, за да му дадем възможност да ви пише… В това се състои въпросът. Нали?

— Колкото по-скоро… — започна Соумс.

— Вие какво ще кажете, Белби? — запита Дриймър, като връхлетя на него.

Мистър Белби започна да души въздуха като хрътка.

— Не можем да започнем преди средата на декември. Но няма защо да му даваме по-дълъг срок.

— Не — възрази Соумс. — Защо трябва сестра ми да страда, понеже на него му е хрумнало да върви…

— В Йерихон161 — каза Дриймър, като налетя сега на Соумс. — Точно така. А в Йерихон не бива да се ходи, нали, мисис Дарти? — Той разпери тогата си като ветрило. — Съгласен. Можем да започнем. Нещо друго?

— Нищо засега — отвърна многозначително Соумс. — исках да се запознаете със сестра ми.

Дриймър изръмжа по-меко.

— Много ми беше приятно. Довиждане.

И се скри в тогата си.

Излязоха пак един подир друг. Уинифред тръгна по стълбите. Соумс се позабави. Въпреки волята си, изпитваше възхищение от Дриймър.

— Мисля, че доказателствата ни са достатъчни — заяви той на Белби. — Между нас казано, ако не приключим работата бързо, може изобщо да не я свършим. Мислите ли, е му е ясно?

— Ще му намекна някак — отвърна Белби. — Добър човек е… много добър.

Соумс кимна и побърза да настигне сестра си. Намери я разстроена, да хапе устни под воала си, и веднага каза:

— Показанията на стюардесата ще бъдат достатъчни.

Лицето на Уинифред стана по-строго; тя се овладя и двамата тръгнаха с каретата. През цялото мълчаливо завръщане към Грийн Стрийт в съзнанието и на двамата се въртеше една и съща мисъл: „Защо, защо трябваше да излагам пред хората злополучията си? Защо трябва да наемам шпиони, за да надничат в личните ми неприятности? Та не аз съм ги причинил!“

Джоли в ролята на съдник

Собственическият инстинкт, така определено засегнат и подтикващ тия двамата представители на Форсайтовия род да се отърват от нещо, което вече не притежаваха, се проявяваше по това време все по-упорито в британския държавен организъм. Никълъс, отначало отрицателно настроен към войната, която можеше да засегне недвижимите имоти, бе започнал да твърди, че тия бури са една магарешки упорита пасмина, създаваха много разходи и колкото по-скоро ги вразумят, толкова по-добре. Той би им изпратил Уолсли162! Малко по-предвидлив от другите — а за това и най-богат от всички Форсайтови, — той бе разбрал, че Бултър не е подходящ — „чисто и просто бик, който тъпче на място, ако не вземат мерки, Лейдисмит ще падне“. Това беше още в началото на декември, така че, когато настъпи Черната седмица163, той повтаряше постоянно: „Казах ли ви аз!“ През тая седмица на всеобщо униние, каквото нито един Форсайт не помнеше в своя живот, Никълъс най-младши мина през толкова обучения в така наречения „дяволски отряд“, че Никълъс младши се посъветва със семейния лекар за здравето на сина си и се разтревожи, като узна, че момчето е съвършено здраво. Синът му току-що бе завършил и, с доста разходи, приет в адвокатската кантора; затова за майката и бащата беше истински кошмар да си помислят, че той се е заел да усвоява военното изкуство тъкмо тогава, когато подобни познания можеха най-неочаквано да дотрябват на всеки цивилен. Дядото, разбира се осмиваше тия предположения, защото беше изцяло възпитан в разбиранията, че британските войни са незначителни и се водят от професионалисти, и изпитваше дълбоко недоверие към империалистическата политика, от която впрочем губеше, защото притежаваше акции „Де Биърс“, непрекъснато спадащи напоследък, а това беше предостатъчна жертва от страна на внук му.

В Оксфорд обаче преобладаваха други чувства. Възбуждението, свойствено за един младежки конгломерат, бе кристализирало постепенно през последните два месеца от семестъра, преди Черната седмица, в две явно противоположни групи. Нормалната младеж, в Англия винаги консервативно настроена, макар и да не се отнасяше много сериозно към събитията, настояваше бурно за борба докрай и здраво натупване на бурите. Вал Дарти се числеше, естествено, към тази по-многобройна група. Прогресивната младеж, по-малобройна, но по-шумна може би, беше за прекратяване на войната и даване автономия на бурите. До Черната седмица групите бяха все пак недооформени, противоречията — неизострени и споровете — чисто академични. Джоли беше от тия, които не знаеха къде да се причислят. Частица от присъщата на Джолиън старши любов към правдата не му позволяваше да бъде едностранчив. Освен това в неговата среда на „първите“ имаше един младеж от сектата „Танцуващ Исус“ с крайно напредничави убеждения и голям личен чар. Джоли се колебаеше. Баща му също нямаше установени възгледи и при все че — както подобава на двайсетгодишен младеж — Джоли наблюдаваше зорко баща си, като търсеше недостатъци, които още могат да се поправят, той виждаше все пак у него внушителност, придаваща особен блясък на неговото верую на насмешлива търпимост. Всеизвестно е, разбира се, че хората на изкуството са хамлетовци; това не бива да се забравя, дори когато се преценява собствен, любим баща. Но личното мнение на Джолиън, че „да си пъхаш носа, дето не те искат“ (както бяха постъпили колонизаторите), а след това „да използваш положението, докато стъпиш на врата на хората, не е много прилично поведение“, все едно дали е основателно, или не, се харесваше на сина му, който държеше за благородството. От друга страна, Джоли не понасяше тия, които неговата страна наричаше „смахнати“, а групата на Вал — „самохвалковци“; така че когато чукна черната седмица, Джоли още се люшкаше. Първо… второ… трето… заредиха се злокобните поражения при Стормберг, Магерсфонтейн, Колонзо164. Упоритата английска душа откликна на първия удар с: „Имаме Метюен165!“, на втория — с „Имаме Бултър!“, после гнетящото униние се ожесточи. И Джоли си каза: „Не, дявол да го вземе! Трябва да сдрусаме тия простаци, все едно имаме ли, или нямаме право!“ Ако имаше възможност да узнае, щеше да види, че така мисли и баща му.

В следния неделен ден, последен от семестъра, Джоли бе поканен на гуляй от „един от първите“. След втората наздравица — „за Булър и за поражението на бурите“, пийнал порядъчно бургундско — той забеляза, че Вал Дарти, също поканен, го гледа ухилено и казва нещо на съседа си. Джоли беше сигурен, че говори нещо обидно за него. При все че беше последният младеж, който би пожелал да привлече вниманието или да предизвика скандал, той се изчерви и стисна устни. Необяснимата вражда, която изпитваше винаги към своя втори братовчед, се засили изведнъж. „Много добре! — каза си той; почакай малко, приятелю!“ Пийнал, според обичая на студентските гуляи, малко повече, отколкото трябва, щом се намери насаме с Вал, той го побутна по ръкава.

— Какво разправяше преди малко за мене?

— Нима не мога да казвам каквото си искам?

— Не.

— Добре тогава, казвах, че си бурофил… което е вярно.

— Лъжеш.

— Искаш да се бием ли?

— Разбира се; само че не тук, а в градината.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха, поглеждайки се косо, залитащи, но неотстъпчиви, прехвърлиха се през желязната ограда на градината. Острите й шипове скъсаха ръкава на Вал и отвлякоха вниманието му. Джоли пък мислеше, че ще се бият в двора на чужд колеж. А това не беше редно… Но все едно! Такова зверче!

Тръгнаха по тревата, намериха един тъмен кът и свалиха палтата си.

— Не си пиян, нали? — запита изведнъж Джоли. — Не могат да се бият хора, ако са пияни.

— Не повече от теб.

— Добре.

Без да си подадат ръка, те заеха веднага отбранителни пози. Бяха пили твърде много, та не можеха да се бият според правилата, затова внимаваха да заемат правилно положение, докато Джоли почти случайно удари Вал по носа. И изведнъж започна грозен, безогледен бой под гъстия мрак на старите дървета, без да има кой да им извика: „Почивка!“166. Най-после, пребити и запъхтени, се пуснаха и залитнаха настрани един от друг, когато някой им извика:

— Имената ви, млади господа?

При тоя спокоен въпрос под лампата на градинската врата, зададен сякаш от гласа на някое божество, хукнаха към оградата, прескочиха я и се запътиха към безлюдното кътче, откъдето бяха тръгнали да се бият. Там изтриха в полумрака запотените си лица и, без да си продумат, продължиха, на десетина крачки един от друг, към вратите на колежа. Излязоха мълчаливо. Вал тръгна по Брюери към Броуд, а Джоли — по уличката към Хай Стрийт. Все още замаян, той съжаляваше, че не бе проявил повече умение, и си припомняше всички контраудари и нокаути, които бе пропуснал да нанесе. Мисълта му се отклони към въображаемо сбиване, свършило различно от току-що приключилото, безкрайно доблестно, с шарфове и саби, с пристъпи и отбивания, както в страниците на неговия любим Дюма. Представяше си, че е едновременно Ла Мол, Арамис, Бюси, Шико и д’Артанян, но никак не си представяше Вал като Кокона, Брисак или Рошфор. Този приятел беше просто някакъв жалък братовчед, който не струваше колкото едно пале. Няма значение. Цапнал го бе веднъж — дваж. „Бурофил!“ Думата още го гризеше и в пламналата му глава се въртеше мисълта да се запише доброволец; ще препуска из Велдта167, ще стреля безстрашно, а бурите ще бягат като зайци. Вдигна все още смъдящите си очи и видя звездите между покривите на Хай Стрийт, а себе си — легнал в Кару (кой го знае къде и какво е!), загърнат в одеяло, със заредена пушка и поглед, втренчен в звездното небе.

На сутринта имаше „ужасно“ главоболие, което излекува, както прилича на „един от първите“, като подложи глава на студения чучур, после си свари едно силно кафе, което не можа да изпие, а на обяд си наля малко хок168. Синината на бузата си обясни с баснята, че някакъв дивак се нахвърлил изневиделица върху му. За нищо на света нямаше да спомене за сбиването, защото, след като поразмисли, реши, че то никак не отговаряше на собствените му принципи.

На другия ден „слезе в града“ и отиде до Робин Хил. Вкъщи бяха само Джун и Холи, защото баща им бе заминал за Париж. През ваканцията Джоли беше неспокоен, не си намираше място, но не общуваше със сестрите си. Джун всъщност беше заета със своите „проскубани пилета“, които Джоли по правило не понасяше, особено оня Ерик Кобли и семейството му, „безнадеждно чужди хора“, които винаги се довличаха вкъщи през ваканцията. Между Холи и него съществуваше странна отчужденост; тя бе започнала сякаш да има собствени мнения, нещо съвършено… излишно. Порита злобно топка, поязди сърдито, съвсем сам, из Ричмънд парк, като се сметна задължен да прескочи високите огради, които затваряха някакви тревясали алеи… за да не губи тренировката си, както се изразяваше сам. Страхът да не изглежда плах беше у Джоли по-силен, отколкото у повечето младежи. Той си куп пушка, устрои стрелбище в поляната зад къщата, започна да стреля през езерото в зида на задния двор, като излагаше на опасност живота на градинарите, и то само защото си мислеше, че някой ден може би ще отиде доброволец, за да запази Южна Африка за родината си. Но при призива за набиране на доброволци за конницата се смути. Трябваше ли да отиде? Доколкото му беше известно — ни един от „първите“ — а той беше във връзка с мнозина от тях — не мислеше да се записва. Ако някой от тях би дал пример, щеше веднага да се присъедини — крайно честолюбив и със силно развито чувство за приличие, той не можеше да остане назад в нищо; но да даде пръв пример, можеше да изглежда „самохвалство“, още повече, когато наистина не беше необходимо да се записва. Пък и не му се искаше да отива; защото този млад Форсайт не обичаше необмислените постъпки. Съзнанието му беше съвсем объркано, той не беше никак доскорошния спокоен и високомерен младеж.

И ето че един ден видя нещо, което го разтревожи и разгневи — двама конника по една алея в парка, недалече от Хемгейт169; ездачката отляво беше несъмнено Холи на сребристия си кон, а ездачът отдясно — също така несъмнено — оня „празноглавец“ Вал Дарти. Първият му порив беше да пришпори своя кон, да им поиска обяснение и — след като заповяда на оня приятел да се „махне“ — да отведе Холи в къщи. Но веднага съобрази, че ще се изложи, ако ония откажат да изпълнят искането му. Отдръпна се зад едно дърво, после реши, че е недопустимо да ги следи. Не оставаше нищо друго, освен да се прибере в къщи и да чака завръщането й! Да се измъква тайно с тоя хулиган! Не можеше да се посъветва с Джун, защото тя се бе завлякла от сутринта с Ерик Кобли и неговата пасмина. А баща му беше все още в „развратния“ Париж. Той чувстваше, че е настъпил един от ония мигове, за които се бе подготвят усърдно в училище, дето заедно с другаря си Брент често подпалваха вестници и ги оставяха насред занималнята, за да се приучават на хладнокръвие в опасни моменти. Но съвсем не беше хладнокръвен, докато чакаше в двора пред конюшнята, галейки разсеяно Балтазар, който, отпуснат като затлъстял стар калугер и тъгуващ за господаря си, вдигна глава, задъхан от благодарност за тая ласка. Холи се върна едва след половин час, поруменяла и просто недопустимо разхубавяла. Джоли забеляза, че тя го погледна бегло — и виновно, разбира се! — влезе подир нея, улови я за ръка и я поведе към някогашния кабинет на дядо им. В тази стая, почти необитавана сега, се усещаше смътното присъствие на един образ, свързан със спомен за нежност, дълги бели мустаци, смях и мирис на пури. Тук, още съвсем малък, преди да тръгне на училище, Джоли имаше навика да се бори с дядо си, който и на осемдесет години бе запазил непреодолимия навик да го препъва с крак. Тук, кацнала върху облегалото на голямото кожено кресло, Холи милваше сребристите къдрици зад ухото, в което нашепваше тайните си. През тази стъклена врата и тримата излизаха безброй пъти да изиграят на моравата крикет или тайнствената игра „Уопси дузл“, неразбираема за непросветените, но от която Джолиън старши изпадаше във възторг. Тук в една лятна нощ Холи бе пристигнала по нощничка — да се спаси от кошмарен сън. Тук веднъж, в отсъствието на баща му, Джоли — започнал деня с пакост, като бе сипал магнезиев прах в прясното яйце, поднесено на мадмоазел Бос за закуска; и продължил още по-зле — бе доведен за следния разговор:

— Слушай, моето момче, не бива да постъпваш така.

— Да, дядо, но тя ме плесна по бузата, аз й отвърнах и тя пак ме плесна.

— Да удариш дама? Как е възможно? Поиска ли й извинение?

— Не съм още.

— Но тя започна, дядо; и ме удари два пъти. А пък аз само веднъж.

— Това, което си направил, моето момче, е срамно.

— Да, но тя загуби самообладание, а пък аз не.

— Тръгвай!

— Тогава и ти ще дойдеш с мене, дядо.

— Добре… но само този път.

И излязоха ръка за ръка.

Тук — където романите на Уейвърли, съчиненията на Байрон, Римската империя на Гибън, Хумболтовия Космос, бронзовите статуи по плочата на камината и шедьовърът на маслената живопис „Холандски рибарски лодки при залез“ стояха неизменни като самата съдба, където дори самият Джолиън старши би могъл да седи, кръстосал нозе в креслото, навел чело и втренчил дълбоките си очи в Таймс, — тук влязоха двамата негови внуци. Джоли каза:

— Видях те с оня приятел в парка.

Изпита задоволство, като я видя да се изчервява; длъжна беше да се засрами!

— И? — запита тя.

Джоли се изненада: очакваше нещо повече или нещо по-малко. И продължи сериозно:

— А знаеш ли, че той ме нарече бурофил в края на семестъра? И трябваше да се бием.

— Кой победи?

Поиска му се да каже: „Щях да победя аз“, но сметна, че е под достойнството му.

— Слушай! — продължи той. — Какво значи това? Без да кажеш никому!

— Защо пък да кажа? Татко не е тук; защо да не изляза на езда с Вал?

— Можеш да излезеш на езда с мене. Аз го смятам за ужасно покварен младеж.

Холи пребледня от гняв.

— Не е вярно. Ти сам си виновен, че не го обичаш.

Плъзна се покрай вратата и излезе, като го остави загледан в седналата на костенурка бронзова Венера, закривана досега от тъмната глава на сестра му, с касторена шапка за езда. Почувства се странно разстроен, разсърден до дъното на младежката си душа. Неоспоримата му досегашна власт се валяше разбита в неговите нозе. Отиде до Венера и започна да разглежда разсеяно костенурката. Защо не обичаше Вал Дарти? Не можеше да каже? Незапознат с историята на семейството, смътно дочул за някаква вражда, започнала преди тринадесет години, когато Босини бе изоставил Джун заради жената на Соумс; почти непознаващ Вал, той наистина не разбираше нищо. Просто не го обичаше. Но въпросът беше друг: какво да прави? Вярно е, че Вал Дарти им беше втори братовчед; и все пак не беше редно Холи да се разтакава с него. А да „съобщи“ нещо, което бе видял случайно, беше недопустимо за Джоли. Пред тази неразрешима задача той отиде да седне в старото кожено кресло и кръстоса нозе. Стъмни се, а той продължаваше да седи и да гледа през високата стъклена врата към стария клонест, но безлистен дъб, който се превръщаше постепенно в една по-тъмна сянка върху фона на вечерния полумрак.

„Дядо!“ помисли без каквото и да е основание той и извади часовника си. Не виждаше стрелките, но нави звънчето. Пет часът! Първият златен джобен часовник на дядо му — с патината на времето, с изтъркани пружини и следи от безброй падания. Звънът му беше като ехо от ония златни времена, когато се преместиха от Сейнт Джоунс в тази къща… когато пристигнаха с дядо си в каретата му и веднага се покатериха на дърветата. По дърветата, където можеха да се катерят, докато дядо им поливаше здравеца под тях! Какво да прави? Да съобщи на баща си, че трябва да се върне? Да разкаже на Джун?… Но тя е… така избухлива. Да не направи нищо и да се довери на съдбата? В края на краищата ваканцията скоро ще свърши. Да се срещне с Вал? Но как да научи адреса му? Холи няма да му го каже! Лабиринт от пътища, облак от възможности! Той запали цигара. Когато я изпуши до половината, челото му се разведри, сякаш го бе помилвала слаба старческа ръка; и нещо сякаш прошепна до ухото му: „Не прави нищо; бъди добър към Холи, бъди добър, моето момче!“ Джоли въздъхна с облекчение, изпускайки кълба дим от ноздрите си…

А горе, в стаята си, вече свалила костюма за езда, Холи все още се мръщеше. „Не е… не е!“ — повтаряха безгласно устните й.

Джолиън в двоумение

Малък хотел-пансион над много известен ресторант недалеч от гарата Сен-Лазар беше постоянното убежище на Джолиън в Париж. Той ненавиждаше в чужбина своите сънародници форсайтовци, които се мятаха като риби на сухо все по едни и същи утъпкани пътеки: операта, улица Риволи и Мулен руж170. Дразнеше го видът им, от който сякаш личеше, че са дошли тук само за да се махнат, колкото е възможно по-бързо, от дома си. Ни един Форсайт не се приближаваше към това убежище, дето камината в спалнята се пълнеше с дърва и поднасяха най-привлекателното кафе. Париж винаги му се бе струвал по-привлекателен зиме. Парливият вкус от дима на дървата и мангалите за печени кестени, хапливото зимно слънце в ясните дни, кафенетата на открито, които не искаха да знаят острия зимен въздух, необщителното живо множество по булевардите, всичко му доказваше, че зимният Париж има душа, която лете отлита като пролетна птица.

Той говореше добре френски, имаше някои приятели, познаваше кътчетата, дето можеш да намериш хубаво ядене и да наблюдаваш интересни типове. В Париж се настройваше философски, насмешливостта му се изостряше; животът придобиваше неуловим, безцелен смисъл, превръщаше се в букет от приятни ухания, в мрак, прерязван от изблици на променлива светлина.

Когато в първата седмица на декември реши да замине за Париж, дори пред себе си не бе признал, че го е привлякло присъствието на Айрин. Но само два дни след пристигането си разбра, че желанието да я види в първопричинното за идването тук. В Англия човек не признава най-естествени неща. Той смяташе, че ще бъде добре да поговори с нея по отдаването под наем на жилището й и по други въпроси, но в Париж разбра веднага, че не това го е довело. Градът бе придобил особен чар. На третия ден той й писа и получи отговор, от който трепна от радост:

Тръгна към хотела й в ясен ден с чувство, с каквото често се опитваше да гледа любима картина. Ни една жена, доколкото можеше да си припомни, не му бе вдъхвала това особено, едновременно чувствено и безлично усещане. Щеше да седи, да й се наслаждава с поглед, след това да си отиде, без да я е опознал, готов отново да й се наслаждава. Такива бяха чувствата му, когато в овехтелия, но приятен малък салон на един спокоен хотел край реката тя пристъпи към него след малкия грум, който съобщи:

— Мадам!

И изчезна. Лицето, усмивката, държанието й, бяха точно такива, каквито си ги бе представял, а изражението й казваше ясно: „Приятел!“

— И така, нещастна изгнанице, какви новини? — запита той.

— Никакви.

— Нищо от страна на Соумс?

— Нищо.

— Дадох под наем квартирата ви и, като почтен иконом, ви нося малко пари. Харесва ли ви Париж?

Докато вървеше този разпит, на Джолиън се стори, че никога не е виждал толкова тънки и чувствителни устни — долната леко извита нагоре, горната с едва забележима трапчинка в ъгъла. Сякаш откриваше жива жена в нещо, изглеждало досега само като нежна, одухотворена статуя, на която съвсем отвлечено се бе възхищавал. Тя призна, че е малко мъчно да живее сама в Париж; но все пак Париж бил така погълнат от собственическия си живот, че често бил безопасен като пустиня. А тъкмо сега и никак не обичал англичаните.

— Това едва ли ще се отнася за вас — каза Джолиън; — вие непременно ще се харесате на французите.

— То има и своите неудобства.

Джолиън кимна.

— Е, добре, ще ми позволите тогава да ви поразведа, докато съм тук. Започваме още утре. Елате да вечеряме в моя любим ресторант, после ще отидем на опера.

Това беше началото на всекидневни срещи.

Джолиън откри скоро, че за тия, които желаят да запазят чувствата си в статично състояние, Париж е едновременно първото и последно място за другарско общуване с хубава жена. В сърцето му пърхаше като птица откровението „Elle est ton rêve! Elle est ton rêve!171“ Това изглеждаше понякога естествено, понякога смешно — лош пример на закъсняло увлечение. След като бе отхвърлен веднъж от обществото, той не изпитваше особено уважение към общоприетия морал; но мисълта за любов, на която тя няма да отговори — и как би могла при неговата възраст? — едва ли отиваше по-далеч от подсъзнанието му. Изпълваше го и огорчение за нейния похабен, самотен живот. Тъй като съзнаваше, че може да й бъде донякъде утеха, че малките им разходки из града наистина я развличат, той искрено желаеше да не стори и да не каже нищо, което би разрушило това удоволствие. Все едно, че гледаше как едно зажадняло растение поглъща влага — така поглъщаше тя неговото закъсняло другарско присъствие. Доколкото им беше известно, никой освен него не знаеше адреса й; в Париж тя беше непозната, той — съвсем малко познат, та беше почти излишно да се предпазват при тия разходки, разговори, скромни вечери, посещения на концерти, картинни галерии, театри, излети до Версай, Сен Клу и дори Фонтенбло172. А времето минаваше — един запълнен месец без минало и бъдеще. Това, което на младини би било сигурно главоломна страст, сега беше навярно все така дълбоко, но много по-нежно чувство, укротено от възторга, безнадеждността и рицарството в едно покровителствено приятелство… сдържано в жилите му, поне докато биваше пред нея, усмихната, щастлива, всеки ден все по-прелестна и отзивчива; нейната житейска мъдрост като че вървеше напълно с неговата, ръководена повече от чувство, отколкото от разум, насмешливо недоверчива, чувствителна към красотата, почти пламенно човечна и толерантна, и все пак готова за инстинктивен отпор, на какъвто той, мъжът, не беше така способен. През целия този месец на общуване той не загуби нито веднъж напълно чувството, с което бе тръгнал в първия ден — че отива да види любима художествена творба, едно почти съвсем отвлечено желание. За бъдещето — неумолимо допълнение на настоящето — се стараеше да не мисли, от страх да не наруши спокойното си държане; но правеше планове да повтори всичко това в още по-приятни места, където слънцето е по-топло, където могат да се вият и рисуват необикновени неща. Краят настъпи бързо с телеграма, която получи на 20 януари:

Джолиън я получи, тъкмо когато отиваше да се срещне с Айрин в Лувъра. Това го накара веднага да се опомни. Докато той прекарваше тук времето си в напразни мечти, момчето му, чийто учител и ръководител би трябвало да бъде, бе направило тази смела крачка към опасности, мъчнотии, може би дори смърт. Чувстваше се до дън душа разстроен и осъзна изведнъж, че Айрин се бе вплела в самите корени на съществото му. Застрашена от раздялата, връзката им — защото това се бе превърнало наистина във връзка — не изглеждаше вече безлична. Джолиън разбра, че е свършено със спокойната радост от съвместните възторзи. Той видя чувството си такова, каквото беше в действителност — едно непреодолимо увлечение. Смешно може би и, все пак, така действително, че, рано или късно, щеше да се изяви. Но сега, така поне му се струваше, той не можеше и не биваше да допусне това изявяване. Вестта от Джоли му препречваше неумолимо пътя. Той се гордееше с това записване; гордееше се, че синът му отива да воюва за своята родина; защото Черната седмица се бе отразила и върху бурофилството на Джолиън. Да! Краят бе настъпил преди началото. За щастие не бе се издал ни веднъж!

Когато той влезе в галерията, Айрин стоеше пред Мадоната при скалите173, нежна, потънала в съзерцание, усмихната, неподозираща нищо. „Нима трябва да се откажа да я виждам — помисли той. — Би било неестествено, докато тя е съгласна да се виждаме.“ Той постоя, без да се обади, за да я погледа, да запази в паметта си образа й, завиждайки на картината, приковала така продължително вниманието й. Тя обърна на два пъти глава към входа и той си каза: „Това е за мене!“ Най-после се приближи:

— Вижте!

Тя прочете телеграмата. Чу, че въздъхна.

И тази въздишка беше за него! Положението му беше наистина тежко! За да постъпи честно към сина си, трябваше да й стисне ръката и да замине. За да постъпи честно към своето чувство, трябваше поне да й го каже. Можеше ли, щеше ли да разбере тя мълчанието, с което той гледаше картината?

— Страхувам се, че ще трябва веднага да замина — каза той най-после. — Всичко това страшно ще ми липсва.

— На мене също, но трябва да заминете, разбира се.

— И така! — промълви Джолиън с протегната ръка.

Когато срещна погледа й, едва не се поддаде на внезапно нахлулото чувство.

— Такъв е животът — каза той. — Грижете се за себе си, драга.

Стори му се, че не може да пристъпи, сякаш мозъкът отказваше да го отведе далеч от нея. Пред входа видя, че тя вдигна ръка и докосна с пръсти устните си. Той вдигна тържествено шапка и не се обърна вече.

Дарти срещу Дарти

Делото „Дарти срещу Дарти“ за възстановяване на съпружеските й права — което Уинифред сама не знаеше дали наистина желае — изчакваше естественото изтичане на срока за подаване на молба за развод. Това не можа да стане преди коледната ваканция, но когато съдебните заседания се подновиха, делото беше трето поред. Уинифред прекара празниците малко по-весело от друг път, като заключи грижата в дълбоко деколтираната си гръд. Тази Коледа Джеймс беше особено щедър към нея, изразявайки по този начин съчувствието и облекчението си от наближаващото разтрогване на брака й с този „драгоценен мошеник“, чувства, които старческото му сърце изпитваше, макар че старческите устни отказваха да ги изрекат.

Изчезването на Дарти омаловажи за него спадането на държавните ценни книжа; а колкото до страха от скандала — искрената омраза към оня приятел и растящият превес на чувството за собственост над грижата за доброто име у този истински Форсайт, напускащ вече земния мир, успяваха да го притъпят в съзнанието на човека, пред когото никой (с изключение на самия него) дори не намекваше за тоя въпрос. Това, което го тревожеше като адвокат и баща, беше опасението, че Дарти може неочаквано да се върне и да се подчини на решението на съда. Това вече би било ужасно! Този страх така много го вълнуваше, че, когато даде на Уинифред един значителен чек за Коледа, той й каза:

— Давам ти го главно за оня — да го задържиш там!

Това означаваше, разбира се, да се хвърлят пари на вятъра, но беше нещо като осигуровка срещу фалита, който нямаше вече да го заплашва, щом се получи развод; и неведнъж я запита какво става, докато тя най-после го увери, че е изпратила парите. Горката жена — много й струваше да изпрати тия пари, които щяха да се озоват в чантичката на „оная твар!“ Когато узна това Соумс поклати глава. Нямаха работа с някой Форсайт, който държи разумно на своята цел. Постъпката беше доста рискована — те дори не знаеха какво става там! Но тази постъпка ще направи все пак добро впечатление в съда; Соумс ще се погрижи да бъде изтъкната от Дриймър.

— Интересно — каза неочаквано той — къде ли ще замине този балет, след като напусне Аржентина?

Не пропускаше случай да напомни „балета“, защото знаеше, че Уинифред все още изпитваше слабост, ако не към Дарти, то поне към това, да не го излагат публично. Макар да не беше от хората, които умеят да проявяват възхищение, Соумс признаваше, че тя се държи необикновено добре пред своите деца, зяпнали като гладни пилета за вест от баща си. На Имоджин предстоеше а се яви за пръв път в обществото, а Вал страшно много се тревожеше за цялата история. Соумс разбираше, че за Уинифред е по-важно всъщност положението на Вал, когото тя явно обичаше повече от останалите си деца. Момчето би могло да осуети развода, ако му хрумне такова нещо. Затова Соумс внимаваше датата на първото заседание да не стигне до ушите на племенника му. Покани го на вечеря в „Римув“ и, след като Вал запуши пура, му заговори по въпроса, който вълнуваше най-много племенника му.

— Чух — каза вуйчото, — че си искал да играеш поло в Оксфорд.

Вал се поизправи в стола.

— Бих искал — отговори Вал.

— Отлично — продължи Соумс. — Но това е скъп спорт. Дядо ти едва ли ще се съгласи, ако не е сигурен, че няма да му се наложат и други разходи.

И замълча, за да види дали момчето е разбрало намека.

Гъстите черни ресници на Вал закриваха очите му, но широката уста се сви леко в гримаса, когато промълви:

— Предполагам, че имаш предвид баща ми!

— Да — отвърна Соумс; — боя се, че ще зависи от това дали той ще продължава да бъде в тежест на дядо ти, или не.

Не каза нищо повече; остави го да размисли сам.

Но Вал мислеше в тия дни и за едно сребристо конче, и за девойката, която го яздеше. При все че Кръм беше в града и — стига да го помоли — би го запознал със Синтия Дарк, Вал не го помоли; отбягваше Кръм и водеше живот, необикновен дори в собствените му очи, като се изключат сметките за шивача и манежа. За майката, сестрите и по-малкия си брат той прекара цялата ваканция в „срещи с приятели“, а вечер дремеше в къщи. Каквото и да му предложеха за през деня, винаги отговаряше: „Съжалявам, но трябва да се видя с един приятел“; и прибягваше до какви ли не хитрини, за да се измъква и прибира в костюма си за езда, докато успя най-сетне да стане член на клуба „Гоут“ и пренесе костюма си там, за да може спокойно да се преоблича и да отива с наемен кон до Ричмънд парк. Той криеше благоговейно своето все по-засилващо се чувство. За нищо на света не би продумал на „приятелите“, които не „срещаше“, за нещо, така смешно от гледище на тяхното и неговото собствено верую. Но не беше в състояние да попречи това чувство да прогони всички други желания. То се изпречваше между него и законните развлечения на един вече независим младеж и би могло (той разбираше ясно) да го направи смешен в очите на Кръм. Обаче за него беше важно сега само да се облече в най-моден костюм за езда и да се промъкне до входа на Робин Хил, където сребристото конче се появяваше безшумно със стройната тъмнокоса ездачка и двамата се понасяха по безлистните полянки, почти без да разговарят, като понякога препускаха, понякога се държаха за ръка. Неведнъж вечер, в момент на излиятелно настроение, се изкушаваше да каже на майка си как свенливата прелестна братовчедка се бе вмъкнала в сърцето и бе провалила „живота му“. Но горчивият опит, че всички хора над трийсет и пет години могат само да опропастят нещата, го въздържаше. В края на краищата, казваше си Вал, той ще трябва да свърши колежа, а тя да бъде „представена“ в обществото, преди да могат да се оженят; защо да усложнява тогава нещата, щом може да я вижда и така? Сестрите обикновено се присмиват и не съчувстват, братът е още по-лошо нещо; нямаше, значи, кому да се довери; а на всичкото отгоре и тази противна история с развода! Истинска беда е да имаш такова рядко срещано фамилно име! Да се казваш Гордън, Скот, Хауърд или нещо подобно! Но Дарти… нямаше втори в адресника! Все едно да те наричат Моркин… толкова би могъл да и се скриеш с подобно име! Така животът продължаваше да си тече, докато един ден към средата на януари сребристото конче и ездачката му не се явиха на уговорената среща. Той зачака на студа, чудейки се дали да продължи до къщата. Но там е може би Джоли, а споменът за нощното сбиване не бе изчезнал от паметта на Вал. Няма да се бие вечно с брат й! Той се върна унило в града и прекара тежка вечер. На закуска другата сутрин забеляза, че майка му е в необичайна рокля и с шапка. Роклята беше черна със съвсем лека синя гарнитура, шапката — също черна, голяма; изобщо майка му беше особено елегантна. Но когато след закуска му каза: „Ела с мене, Вал!“ — и тръгна пред него към гостната, той усети, че премалява. Уинифред затвори грижливо вратата и докосна с носна кърпичка устните си; докато вдишваше лъха на виолетки от парфюмираната кърпичка, Вал си мислеше: „Дали е научила за Холи?“

Гласът й прекъсна мислите му:

— Би ли желал да ми направиш една услуга, моето момче?

Вал се усмихна неуверено.

— Ще дойдеш ли тази сутрин с мене…

— Трябва да се срещна… — започна Вал, но нещо в изражението й го накара да млъкне. — Слушай — добави той, — да не би…

— Да, днес трябва да отида в съда.

Вече!… Тази проклета история, която почти бе успял да забрави, защото никой не я споменаваше. Но забеляза, че майка му стиска измъчено устни, и каза поривисто:

— Добре, мамо, ще дойда. Ах, тия негодници!

Сам не знаеше кои са негодниците, но думата изразяваше съвсем точно чувствата и на двамата и възстанови донякъде душевното им равновесие.

— Мисля, че ще бъде по-добре да облека черен костюм — промълви той и тръгна към стаята си. Облече черния костюм, сложи по-висока яка, карфица с бисер на вратовръзката, най-елегантните си сиви гети, като придружаваше обличането си с проклятия. Погледна се в огледалото, каза си: „Дявол да ме вземе, ако издам някак чувствата си!“, и слезе. Каретата на дядо му беше пред входа, а майка му чакаше, загърната в кожи, сякаш отиваше на прием у лорд-мера. Седнаха един до друг в затворената карета и през целия път до съда Вал продума само веднъж по предстоящото дело:

— Няма да се споменава за ония перли, нали?

Пухкавите бели краища от маншона на Уинифред потрепераха.

— О, не — отвърна тя, — днес всичко ще мине мирно и тихо. И баба ти искаше да дойде, но аз не се съгласих. Смятам, че ти можеш да се погрижиш за мене. Много добре изглеждаш, Вал. Само дръпни малко назад яката си… да, стига толкова.

— Ако започнат да ни оскърбяват… — започна той.

— О, няма опасност. Аз ще се държа съвсем спокойно. Другояче не може.

— Няма да искат показания от мене?

— Не, мили; този въпрос е уреден. — Тя потупа ръката му.

Самоувереният й тон успокои бурята в гърдите на Вал и той започна да смъква и навлича ръкавиците си. Видя, че е сбъркал — не бе взел тези, които подхождаха на гетите: трябваше да вземе сивите, а бе взел тъмнокафяви от шведска кожа; затова не можеше да реши дали да остане с тях, или да ги свали окончателно. Пристигнаха малко след десет Той идваше за пръв път в съда и сградата го порази веднага.

— Дявол го взел! — каза той, и влязоха в хола. — Тук има място за четири-пет чудесни тенискорта.

Соумс ги чакаше пред една от стълбите.

— Ето ви и вас! — посрещна ги той, без да се ръкува, сякаш събитието ги е направило по-близки и подобни церемонии ставаха излишни. — Първа зала, с Хепърли Браун. Нашето дело е първо.

Към гърлото на Вал напираше усещане, каквото изпитваше, когато се готвеше да удари с бухалка за крикет; но той тръгна твърдо подир майка си и вуйчо си, като се стараеше да не гледа наоколо, и си казваше, че тук мирише на „мухъл“. Струваше му се, че отвред ги наблюдават скришом, и дръпна Соумс за ръкава:

— Слушай, вуйчо, няма да допуснеш в залата разни противни журналисти, нали?

Соумс го стрелна изпод вежди, с погледа, който бе карал навремето мнозина да замълчат.

— Дойдохме — каза той. — Можеш да не сваляш палтото си, Уинифред.

Вал влезе подир тях разгневен, но с вирната глава. В тази проклета дупка хората — а те бяха много — седяха сякаш един връз друг, макар че в действителност местата бяха отделени с прегради; Вал би желал всички да пропаднат в дън земя. Но това видение — махагон, черни тоги, бели перуки, лица и хартии, всичко някак тайнствено и шумящо — трая само миг, докато седна до майка си на първия ред, с гръб към залата, вдъхна лъха на пармските виолетки и свали за последен път ръкавиците си. Майка му го погледна; той разбра изведнъж, че тя наистина се е нуждаела от присъствието му тук, че той действително значи нещо в тази история. Е, добре! Ще им покаже какво струва! Поизправи се, кръстоса нозе и загледа загадъчно гетите си. Но тъкмо в този миг някакъв „старик“ в тога и с дълга перука, който приличаше ужасно на сбръчкана старица, влезе през вратата на катедрата пред тях и Вал трябваше бързо да разкръстоса нозе и да стане заедно с всички.

— Дарти срещу Дарти!

За Вал беше неизказано противно да чуе името си така гръмко извикано пред всички! Но чу изведнъж, че някой точно зад него започна да говори за семейството му, обърна се и зърна едно старче с перука, което говореше така, сякаш гълташе думите си — забавно човече, от тия, които бе виждал веднъж-дваж на вечеря в Парк Лейн, големи врагове на виното порто. Сега вече узна откъде ги „изравят“. Старчето му се стори все пак много забавно и той би продължил да го наблюдава, ако майка му не го бе бутнала по ръкава. Принуден да гледа пред себе си, той прикова поглед в лицето на съдията. Откъде-накъде тоя приятел с насмешлива уста и подвижни очи имаше правото да се меси в личния им живот… нима нямаше свои, също така многобройни и, навярно, също така некрасиви истории? И в душата на Вал се събуди като болест дълбоко вкоренения индивидуализъм на рода му. Гласът зад него продължаваше провлачено:

— Парични недоразумения… разточителството на ответника. (Каква дума! Дали се отнасяше за баща му?) Напрегната обстановка… чести отсъствия от страна на мистър Дарти. Съвсем правилно, както вие, милорд, ще се съгласите, моята доверителка е искала да сложи ред… но това довело го провал… Възмущавала се… игра на карти и обзалагания на конни състезания. („Това е вярно! — помисли Вал. — Наблегни на него!“) Криза в началото на октомври, когато ответникът й написал в клуба си настоящото писмо.

Вал се поизправи на мястото си и ушите му пламнаха.

— Предлагам да го прочетем с поправките, необходими за посланието на един джентълмен, който е бил, така да се каже, поразвеселен.

„Стар скот! — помисли Вал, като се изчерви още повече. — Не ти плащат, за да се подиграваш!“

— „Не ще имаш вече случай да ме оскърбяваш в собствения ми дом. Утре напускам Англия. Играта приключи…“ Един израз, милорд, чуван твърде често от устата на хора, на които не им върви.

„Ухилен бухал!“ — помисли Вал и още повече се изчерви.

— „Дотегна ми да ме обиждаш.“ Както моята доверителка ще обясни на милорда, тези, така наречени, обиди се състоят в това, че го е нарекла „невъзможен“. Изразът — позволявам си да отбележа — е твърде мек при дадените обстоятелства.

Вал погледна отстрани невъзмутимото лице на майка си: в погледа й съзираше изражение на подгонено същество. „Горката мама“ — помисли той; и докосна ръката й. Гласът зад него продължи все така провлачено:

— „Аз започвам нови живот. М. Д.“ И на другия ден, милорд, ответникът заминава с парахода Тускарора за Буенос Айрес. Оттогава не сме получили нищо друго, освен една каблограма, отрицателен отговор на писмото, с което доверителката ми, дълбоко разтревожена, го моли още на следния ден да се върне. Ако позволите, милорд, ще поканя мисис Дарти да даде показанията си.

Когато майка му се изправи, Вал изпита ужасен порив да стане и да заяви: „Слушайте, ще следя най-внимателно дали ще се държите прилично с нея.“ Но успя да го потуши; чу я да казва: „Истината, цялата истина и само истината!“ — и повдигна глава. Тя изглеждаше величествено със своята голяма шапка и кожено палто, леко поруменяла, сериозна и спокойна; почувства, че се гордее, като я вижда така пред тия „проклети правници“. Разпитът започна. Вал знаеше, че това е само предварителна процедура, и следеше почти радостно въпросите, които трябваше да оставят впечатление, че майка му действително желае завръщането на баща му. „Чудесно надхитрят старата перука“ — помисли той. И твърде неприятно трепна, когато съдията каза неочаквано:

— А защо вашият съпруг ви напусна?… Не затова, разбира се, защото сте го нарекли „невъзможен“.

Вал видя как вуйчо му погледна към подиума на свидетеля, без да променя изражението си; чу шумолене на книжа зад себе си и усети инстинктивно, че изходът на делото е в опасност. Нима вуйчо Соумс и старчето от задната редица го бяха объркали? Майка му говореше малко по-тихо и провлачено:

— Не, милорд, но това бе продължило много време.

— Кое бе продължило много време?

— Паричните ни недоразумения.

— Но вие сте му давали пари. Нима искате да кажете, че ви е напуснал, за да подобри положението си?

„Простак! Стар простак и нищо повече! — помисли изведнъж Вал. — Надушва хитрината и иска да я изкара наяве.“ Сърцето му замря. Ако… ако оня там сполучи, естествено ще се разбере, че майка му всъщност не желае завръщането на баща му. Майка му заговори пак с едва уловимо кокетство:

— Не, милорд; но, виждате ли, аз отказах да му давам и занапред пари. Доста време мина, докато той повярва в това, но накрая повярва… И щом повярва…

— Разбирам, отказали сте. Но след това сте му изпратили пари.

— Защото исках да се върне, милорд.

— И мислехте, че по този начин ще го върнете?

— Не зная, милорд, постъпих така по съвет на баща ми.

Нещо в лицето на съдията, в прошумоляването на книжата отзад, в това, че вуйчо му кръстоса неочаквано нозе, подсказа на Вал, че майка му е отговорила правилно. „Хитро! — помисли той. — Но, боже мой, каква глупост е всичко това!“

Сега говореше съдията.

— Един последен въпрос, мисис Дарти. Все още ли обичате съпруга си?

Вал стисна в пестници ръцете, които бе държал досега зад гърба си. Какво му влизаше в работата на този съдия да вмъква изведнъж човешки чувства? Да заставя майка му да открие сърцето си пред всички тия хора и да казва нещо, което тя сама може би не знае! Не беше почтено. Майка му отговори съвсем тихо:

— Да, милорд.

Вал видя, че съдията кимна. „Как бих желал да те тресна по главата“ — помисли непочтително той, докато майка му се връщаше да седне при него. Последваха показания за заминаването на баща му и за досегашното му отсъствие — свидетелстваше дори една от домашните им прислужници, което се стори на Вал особено противно; приказките продължаваха — все така глупави; след това съдията прочете решението за възстановяване на съпружеските права и накрая станаха да си вървят. Вал излезе след майка си с вирната брадичка и спуснати клепачи, с явно желание да докаже презрението си към всички. Гласът на майка му го събуди в коридора от гневния унес:

— Ти се държа прекрасно, мили. Такава подкрепа ми беше. Вуйчо ти и аз отиваме да обядваме.

— Чудесно — каза Вал. — Аз пък отивам да видя приятеля си.

Сбогува се набързо, изтича по стълбите, изхвръкна навън. Скочи в първият изпречил се файтон и заповяда да го откарат в Гоут. Мислеше само за Холи, за това, какво да направи, докато Джоли не й е показал историята в утрешните вестници.

След като Вал ги остави, Соумс и Уинифред тръгнаха към Чешир чийз. Соумс бе предложил на мистър Белби да се срещнат там. В ранния обеден час тук щяха да бъдат сами, а Уинифред намираше, че е „забавно“ да види прочутия ресторант. След като поръчаха, за най-голямо съжаление на сервитьора, един лек обяд, те зачакаха и поръчката, и мистър Белби, като си почиваха мълчаливо след продължилото час и половина публично мъчение. Не след дълго мистър Белби влезе с носа си напред, толкова весел, колкото те бяха мрачни. Да! Получили бяха разрешение за възстановяване на съпружеските права! Какво искаха още?

— Правилно — отвърна Соумс, като принизи съответно глас, — но сега ще трябва да започнем набирането на нови доказателства. Навярно той ще разглежда и делото за развод… и ще му се строи подозрително, ако разбере, че ние сме знаели още отначало за изневярата. Въпросите му достатъчно добре доказваха колко малко му се нрави тази хитрост с възстановяването на съпружеските права.

— Пфу! — каза весело мистър Белби. — Ще забрави! Дотогава ще разгледа стотина дела. Освен това днешното решение го обвързва да ви даде развод, стига да има задоволителни показания. Не ще допуснем да разбере, че мисис Дарти е знаела фактите. Дриймър се държа прекрасно… съвсем по бащински!

Соумс кимна.

— Поздравявам и вас, мисис Дарти — продължи мистър Белби; — вие имате просто вродена дарба да давате показания. Непоклатима като скала.

В тоя миг пристигна сервитьорът с три чинии в една ръка и със забележката:

— Побързах да донеса пудинга, сър. С много чучулиги е днес.

Мистър Белби одобри предвидливостта му, като кимна с нос. А Соумс и Уинифред погледнаха смутено този лек обед с късчета твърдо кафяво тесто и започнаха внимателно да ровят с вилица с надежда да открият телцата на вкусните мънички певци. Но, като почнаха да ядат, разбраха, че са по-гладни, отколкото са предполагали, и изядоха всичко, а отгоре на това изпиха и по чаша порто. Разговорът мина към войната. Соумс мислеше, че Лейдисмит ще падне и войната може да трае цяла година. Белби смяташе, че до лятото ще свърши. И двамата бяха съгласни, че трябва да се изпратят повече войници. Нямаше друг изход, освен борба до победа, тъй като сега се касаеше за престижа на нацията. Уинифред върна разговора на по-здрава почва, като заяви, че желае бракоразводното й дело да се разгледа през лятната ваканция: така другарите на Вал ще забравят тая история, докато дойде време той да се върне в Оксфорд. Освен това тогава ще е приключил и лондонският сезон. Адвокатите я успокояваха — необходимо беше да се изчака шест месеца… а след това, колкото по-скоро, толкова по-добре. Започнаха да идват посетители и тримата се разделиха: Соумс тръгна към Сити, Белби — към кантората, а Уинифред — с файтон към Парк Лейн, за да съобщи на майка си как е минало делото. Всичко бе протекло изобщо така задоволително, че намираха за възможно да съобщят на Джеймс, който всеки ден повтаряше, че не знае нищо за работите на Уинифред и нищо не може да каже. Колкото повече дните му намаляваха, толкова по-важни му се струваха земните дела, сякаш си мислеше: „Не бива да пропускам нищо, трябва за всичко да се тревожа докрай; скоро не ще имам за какво да се тревожа.“

Той изслуша разказа с недоволно мънкане: нова мода процедура, не знаеше какво да каже! Но даде на Уинифред чек с думите:

— Предполагам, че ще имаш много разходи. Купи си нова шапка. А защо Вал не идва да ни види?

Уинифред обеща да го доведе на вечеря. Щом се върна в къщи, отиде в стаята си, където можеше да бъде сама. Сега, когато на съпруга й бе наредено да се върне при нея — само за да го изгонят завинаги, — й се искаше да надникне в своето наранено, самотно сърце и да разбере какво точно желае.

Предизвикателството

Утрото беше мъгливо, почти мразовито, но докато Вал подскачаше леко на седлото си към Роухамптън Гейт174, отдето щеше да препусне към уговореното място, изгря слънце. Настроението му бързо се повишаваше. В тазсутрешната процедура нямаше нищо страшно освен това, че нарушаваше неприкосновеността на личния им живот. „Ако бяхме сгодени — мислеше си той, — станалото нямаше да има никакво значение.“ Той изпитваше всъщност чувствата на всички хора, които се оплакват и негодуват от последиците от брака, но бързат да се оженят. И препускаше по изсъхналата през зимата трева в Ричмънд парк от страх да не закъснее. И пак се намери сам на уговореното място. Тази втора измяна от страна на Холи го разстрои ужасно. Днес не можеше да се върне, без да я види! Излезе от парка и тръгна към Робин Хил. Не можеше да реши кого да търси. Ами ако баща й се е върнал? Или сестра й и Джоли са в къщи? Реши да рискува, като попита най-напред за тримата, така че, ако те за негово щастие отсъствуват, съвсем естествено ще бъде да попита най-после за Холи; а пък ако някой от другите е в къщи, ще се извини, че просто е решил да се поразходи дотук.

— В къщи е само мис Холи, сър.

— О, благодаря. Мога ли да отведа коня си в конюшнята? И бихте ли съобщили за… братовчед й, мистър Вал Дарти.

Когато той се върна, Холи беше в хола, смутена, с леко зачервени бузи. Отведе го да седнат на широкия диван под прозореца.

— Ужасно се тревожех — каза тихо Вал. — Какво има?

— Джоли знае за разходката ни.

— В къщи ли е?

— Не; но може всеки момент да се върне.

— В такъв случай!… — извика Вал, наведе се бързо напред и улови ръката й. Тя се опита да я измъкне, не успя, отказа се от намерението си и го погледна тъжно.

— Най-напред — продължи той — трябва да ти разправя нещо за моето семейство. Баща ми, виждаш ли, не е съвсем… искам да кажа, напусна майка ми и сега нашите искат да ги разведат; затова, разбираш ли, му предписаха да се върне. Ще прочетеш в утрешните вестници.

Очите й потъмняха от уплаха и любопитство; ръката й стисна неговата. Но Вал се бе втурнал в риска и продължи поривисто:

— Засега няма нищо особено, но вероятно ще има, докато делото приключи; бракоразводните дела, знаеш, са противна работа. Исках да ти кажа, защото… защото… би трябвало да знаеш… ако… — той започна да се запъва, забелязал смутения й поглед — ако… ако бъдеш добричка и ме обикнеш. Аз те обичам… толкова много, Холи, и искам да се сгодим.

Всичко бе казано така нескопосано, че той бе готов да си блъска с пестници главата; коленичи изведнъж, опитвайки се да се доближи до това кротко, смутено лице.

— Обичаш ме… нали? Ако не ме обичаш, аз…

Последва минута на напрегнато мълчание, така пълно, че му се стори, че чува свистенето на косачка из полето. Сякаш имаше какво да се коси! Холи се наведе леко напред; свободната й ръка погали косата му и Вал въздъхна:

— О, Холи!

Тя отвърна съвсем тихо:

— О, Вал!

Той бе мечтал за тоя миг, виждайки се винаги в ролята на повелител, на властен любим младеж; а сега беше примирен, смутен, разтреперан. Страхуваше се да се изправи, да не би да разсее вълшебния миг, да не би тя да се отметне и да отрече съгласието си… така тръпнеща в обятията му, със спуснати клепки, към които се стремяха устните му. Тя отвори овлажнелите си очи; Вал притисна устни в нейните. Но скочи изведнъж; чул бе стъпки и изненадано, глухо възклицание. Огледа се. Никой! Но дългите завеси към външния хол се люлееха.

— Господи! Кой ли беше?

Холи също скочи.

— Навярно Джоли — прошепна тя.

Вал стисна решително пестници.

— Добре! — каза той. — Не искам и да зная вече, щом сме сгодени.

Пристъпи към завесите и ги дръпна. До камината на хола, старателно обърнал гръб, стоеше Джоли. Вал пристъпи към него. Джоли се обърна рязко.

— Извинявам се, че неволно подслушах — каза той.

Вал не можа да устои на неволното си възхищение към него в тоя миг; лицето на Джоли беше ведро, гласът спокоен, той се държеше почти тържествено, сякаш действаше по силата на някакъв принцип.

— Всъщност — заяви рязко Вал — това никак не те засяга.

— О! — отвърна Джоли. — Ела с мене.

И тръгна през хола. Вал го последва. Пред вратата на кабинета усети, че някой го докосна по ръкава; гласът на Холи каза:

— И аз идвам.

— Не — отвърна Джоли.

— Да — настоя Холи.

Джоли отвори и тримата влязоха. В малката стая образуваха нещо като триъгълник, застанали в ъглите на извехтелия персийски килим — странно изправени, без да се поглеждат, неспособни да съзрат поне отчасти смешната страна на положението.

Мълчанието бе нарушено от Вал:

— Ние с Холи се сгодихме.

Джоли отстъпи назад и се облегна на парапета на прозореца.

— В нашия дом сме — каза той; — и не мога да те оскърбя. Но баща ми отсъства. Сестра ми е оставена на моите грижи. А ти ме изигра.

— Нямах такова намерение — каза възбудено Вал.

— Мисля, че си имал — отвърна Джоли. — Ако не е било така, щеше да говориш с мен или да почакаш завръщането на баща ми.

— Имаше причини — заяви Вал.

— Какви?

— Те засягат нашето семейство… Току-що й ги казах. Исках да знае предварително.

Джоли загуби изведнъж своята изисканост.

— Вие сте хлапета — каза той. — И знаете, че сте.

— Аз не съм хлапе — отвърна Вал.

— Си… та ти нямаш и двайсет години.

— Добре, а ти на колко си?

— Аз съм на двайсет — подчерта Джоли.

— Току-що си ги навършил; както и да е, не съм по-лош мъж от теб.

Лицето на Джоли пламна, после потъмня. Личеше, че в него става борба; Вал и Холи го загледаха смаяни — толкова явна беше тази борба: чуваха дори тежкото му дишане. Но лицето му се проясни изведнъж и стана странно решително.

— Ще видим — отвърна той. — Предлагам ти да сториш това, което ще сторя аз!

— Предлагаш?

Джоли се усмихна.

— Да — каза той. — Предлагам. И много добре зная, че няма да го сториш.

Неясно опасение прониза Вал; трябваше да действа слепешката.

— Не съм забравил, че си побойник — заяви бавно Джоли, — което е всъщност единственото ти качество; не съм забравил и това, че ме нарече бурофил.

През собственото си шумно дишане Вал чу стон и видя как Холи наведе леко напред пребледнялото си лице с разширени очи.

— Да — продължи Джоли с някакво подобие на усмивка, — скоро ще видим. Аз постъпвам в Имперската доброволческа кавалерия. Предлагам ти да сториш същото, мистър Вал Дарти.

Главата на Вал залитна назад. Сякаш го бяха ударили по челото, между двете очи, така ненадейно, така необичайно и грозно в разгара на мечтите му; и той погледна Холи с трогателно смутен поглед.

— Седни! — покани го Джоли. — Не бързай! Помисли спокойно.

Сам той седна върху облегалото на дядовото си кресло.

Вал не седна; стоеше прав, пъхнал в джобовете на брича си своите стиснати, треперещи ръце. Ужасът на решението — каквото и да бъде то — чукаше в съзнанието му с удвоена сила, като разсърден пощенски раздавач. Ако не приеме „предложението“, ще се изложи пред Холи и пред младия си враг — нейния противен брат. Ако го приеме… ще загуби всичко… лицето, очите, косите, току-що започналите целувки!

— Не бързай — повтори Джоли; — не искам да бъда несправедлив.

И двамата погледнаха Холи. Тя се бе отдръпнала до лавиците на библиотеката, които стигаха до тавана, тъмнокосата й глава се бе облегнала до Римската империя на Гибън. Очите й бяха втренчени с безгласно страдание във Вал. И при все че не се отличаваше с особена прозорливост, той изведнъж прозря. Тя се гордееше с брат си… с неговия враг! А ще се срамува от него! Ръцете му изхвръкнаха като на пружини от джобовете.

— Добре! — заяви той. — Съгласен!

Лицето на Холи… о! Не би могло да се опише! Видя я как се изчерви, как пристъпи напред. Постъпил бе правилно — лицето й сияеше от тъжно възхищение. Джоли стана и се поклони леко, сякаш искаше да каже: „Издържа изпита.“

— Тогава — кимна той — отиваме утре заедно.

Опомняйки се от порива, който го бе тласнал към това решение, Вал го погледна злорадо изпод очи. „Добре — помисли той — тоя път едно на нула за теб; ще трябва да се запиша… но ще ти го върна някак.“ И отговори с достойнство:

— Ще те чакам.

— В такъв случай ще се срещнем в главния доброволчески щаб — добави Джоли — в единадесет часа.

После отвори стъклената врата и излезе на терасата, верен на принципа, който го бе накарал да се отдръпне, когато ги бе изненадал в хола.

Смущението на Вал, оставен насаме с тази, за която бе заплатил такава неочаквана цена, беше невероятно. Но желанието да „се прояви“ все още взимаше връх. Човек трябва да върши достойно и най-злополучната постъпка!

— Ще яздим и ще стреляме във всеки случай колкото ни се ще — каза той. — Това ще ни бъде утехата.

И с мрачно удоволствие чу как тя въздъхна, като че отдън душа.

— О, войната ще свърши скоро — успокои я той; — може би дори не ще се наложи да заминем. Щеше да ми бъде все едно, ако не беше ти.

Ще се махне от тоя проклет развод! Всяко зло за добро! Той усети как топлата й ръка се плъзна в неговата. Джоли мислеше, че ще им попречи да се обичат? Как не! Вал я прегърна през кръста, гледаше я нежно изпод ресниците си и се усмихваше, за да я разведри, обещавайки да дойде пак скоро да я види; чувстваше се пораснал най-малко с шест инча и с много по-голяма власт над нея, отколкото бе дръзвал да изпитва досега. Много пъти я целуна, преди да се качи на коня и да тръгне към града. Така, много бързо, по най-малък повод, разцъфтява и разраства собственическият инстинкт.

Вечеря у Джеймс

На Парк Лейн не канеха вече на вечеря — във всеки дом настъпва време, когато господарят или госпожата „нямат сили“ за това; не се поднасят вече по девет различни ястия на двайсет души върху двайсет прекрасни салфетки; и домашната котка не се чуди защо неочаквано я затварят.

Затова Емили — която на седемдесет години обичаше да се порадва от време на време на някое светско пиршество или прием — поръча почти с радост да приготвят вечерята за шест души вместо за двама, написа саморъчно доста чужди думи на поканите и подреди цветята — мимози от Ривиерата175 и бели римски зюмбюли, дошли не от Рим. Щяха да бъдат, разбира се, само Джеймс и тя, Соумс, Уинифред, Вал и Имоджин, но на нея й беше приятно да се попревзема малко и да се порадва мислено на миналото величие. Облече се по такъв начин, че Джеймс забеляза:

— За какво си се облякла така? Ще настинеш.

Но Емили знаеше, че желанието да блеснат защитаваше жените от простуда до осемдесетгодишна възраст, затова отговори кротко:

— Позволи ми да ти сложа един от новите нагръдници, които ти купих, Джеймс; а ти ще трябва само да си смениш панталоните и да облечеш кадифеното сако. Вал обича да те вижда елегантен.

— Нагръдник! — измърмори Джеймс. — Все ще намериш за какво да пилееш пари!

Но изтърпя да го нагласят, така че и неговата шия светна, макар и през това време да мрънкаше неразбираемо.

— Това хлапе е луда глава, струва ми се.

С малко по-светъл поглед и поруменели страни той седна в гостната да се ослушва за звънеца на входната врата.

— Поканих ги на официална вечеря — каза успокоително Емили, — защото смятам, че ще бъде от полза за Имоджин… Трябва да свикне, преди да започне да се явява в обществото.

Джеймс издаде някакъв неопределен звук, а в същото време си представи как Имоджин обичаше да се качва по коленете му или да сваля заедно с него коледните сладки от елхата.

— Тя ще стане хубавичка — промълви той. — Не се съмнявам в това.

— Тя е вече хубавичка — възрази Емили; — дано само добре да я омъжат.

— Разбърза се — промълви Джеймс; — а много по-добре ще бъде да си остане в къщи и да се грижи за майка си.

Един нов Дарти, който би отмъкнал хубавата му внучка, би го довършил! Той не бе простил и досега на Емили, че Монтегю Дарти й се бе харесал някога така, както се бе харесал и нему.

— Къде е Уормсън? — запита изведнъж той. — Бих искал чаша мадейра тая вечер.

— Ще има шампанско, Джеймс.

Той поклати глава.

— Няма вкус. Нищо не усещам, като го пия.

Емили протегна ръка и позвъни.

— Господарят ви би желал да отворите бутилка мадейра, Уормсън!

— Не, не! — възрази Джеймс и крайчетата на ушите му затрепераха възбудено, а очите се втренчиха в нещо, което виждаше само той. — Слушайте, Уормсън, ще отидете във вътрешната изба и в левия край на средната полица ще видите седем бутилки; ще вземете средната, но гледайте да не я клатите. Това е последната мадейра, която получих от мистър Джолиън, когато се пренесохме тук… Не съм я бутнал оттогава; трябва да е в отлично състояние; но не знам, не мога да кажа.

— Разбирам, сър — отговори оттеглящият се Уормсън.

— Пазех я за златната ни сватба — добави неочаквано Джеймс. — Но на моята възраст надали ще живея още три години.

— Глупости, Джеймс — отвърна Емили. — Не говори така.

— Трябваше сам да я донеса — промърмори Джеймс. — Той непременно ще я разклати.

И потъна в безмълвни мисли за дългите минути между запалени газени лампи, паяжини и мирис на пропити с вино тапи, който бе му служил за аперитив пред толкова официални вечери. Във виното на тази изба беше стаена историята на повече от четиридесет години — откакто бе дошъл на Парк Лейн с младата си съпруга, — както и на много поколения приятели и познати, отминали в небитието; оределите полицаи пазеха спомените за семейните празненства… за всички женитби, раждания, умирания на роднини и близки. То ще остане тук и тогава, когато него няма да го има; той дори не знаеше какво ще стане с това вино. Ще го изпият или разпилеят — какво друго!

От дълбоката замечтаност го събуди влизането на сина му, последван много скоро от Уинифред и двете й по-големи деца.

Слязоха под ръка, двама по двама — Джеймс с дебютиращата Имоджин, защото хубавичката внучка му вдъхваше бодрост; Соумс с Уинифред, Емили с Вал, чиито очи светнаха, щом забеляза стридите. Ще бъде вечеря „каквато трябва“ — с шампанско и порто! Нуждаеше се от такова нещо след днешните подвизи, които още никому не бе разкрил. След първите една-две чаши му стана приятно да усеща в джоба си тази бомба, това сензационно доказателство за родолюбие, или, по-точно, този пример за лична храброст, с който можеше да се прояви — защото тази жертва пред кралицата и родината му бе доставяла досега само лична радост. Сега ставаше „храбрец“, неразривно свързан с оръжие и коне; и имаше право да се поперчи — при все че, разбира се, нямаше да го стори. Просто ще го съобщи спокойно при някое замълчаване. Като погледна менюто, реши, че подходящият момент ще бъде поднасянето на la bombe aux fraises176; тогава на трапезата ще настъпи тържественост. Веднъж-дваж преди този върховен миг на празненството той си спомни, че на дядо му не казваха нищо! Но старецът пиеше мадейра и изглеждаше отлично! Освен това щеше да се зарадва от подобно изглаждане на позора от развода. Видът на вуйчо му отсреща също го подтикваше към това. Вуйчо му беше така неспособен на подобна постъпка, та си струваше труда да му види изражението. А по-добре беше да съобщи и на майка си по този начин вместо насаме, когато и двамата могат да се разстроят! Жал му беше за нея, но не можеше все пак да се очаква, че ще жали прекалено много за другите, когато му предстоеше да се раздели с Холи.

Гласът на дядо му достигна едва чуто до него:

— Вал, опитай малко мадейра със сладоледа. Няма да вкусиш такова нещо в колежа.

Вал загледа как питието пълни полека чашата му и пяната на старото вино лъщи на повърхността; вдъхна аромата му и си каза: „Време е!“ Моментът беше блестящ. Той отпи една глътка, лека топлина се разля по вече разгорещените му жили. Хвърли бърз поглед наоколо си и каза:

— Днес се записах в Императорската доброволческа кавалерия, маминко! — И изпразни наведнъж чашата си, сякаш бе вдигнал наздравица за собствената си постъпка.

— Какво? — обади се огорчено майка му.

— Отидохме заедно с Джоли Форсайт.

— Но не сте се записали? — запита вуйчо Соумс.

— Напротив! В понеделник отиваме в частта.

— Виж ти! — извика Имоджин.

Всички погледнаха Джеймс, който се бе наклонил напред, сложил ръка на ухото си.

— Какво има? — Какво казва? Не чувам.

Емили се наведе и потупа Вал по ръката.

— Чисто и просто Вал се записал в Доброволческата кавалерия, Джеймс; много добре е постъпил. Военната униформа много ще му прилича!

— Записал се в… глупости! — със силен, макар и треперещ глас отвърна Джеймс. — Не виждате на два пръста от носа си. Той ще… ще трябва да замине. И додето разбере какво става, ще трябва да се бие.

Вал прочете възхищение в очите на Имоджин, видя майка си, изискана, безгласна, с кърпичка на устните.

Изведнъж чу гласа на вуйчо си:

— Ти си непълнолетен.

— Сетих се за това — усмихна се Вал; — и казах, че съм на двайсет и една години.

Сега пък чу възхищението на баба си:

— Ти си наистина храбрец, Вал!

Забеляза как Уормсън напълни почтително чашата му с шампанско; чу охкането на дядо си:

— Не знам какво ще излезе от тебе, ако продължаваш по тоя път.

Имоджин го потупа по рамото, вуйчо му го загледа изпод очи; само майка му седеше все така неподвижна, докато най-после, обезпокоен от мълчанието й, Вал каза:

— Всичко ще се оправи: скоро ще ги бием и ще почнат да бягат. Дано само остане нещо и за нас.

Той изпитваше възторг, съжаление, почувства се изведнъж неизказано важен. Ще покаже на вуйчо си Соумс и на всички Форсайтови какво значи храброст. Сторил бе безспорно нещо героично и изключително, като се бе представил за двайсет и една годишен!

Гласът на Емили го върна на земята:

— Не бива да пиеш втора чаша, Джеймс. Уормсън!

— Как ще се почудят у Тимоти! — възкликна Имоджин. — Много неща бих дала да мога да видя как ще изглеждат. Ще имаш ли сабя, Вал, или само детски пищов?

— Какво те накара?

От гласа на вуйчо си Вал усети, че нещо го притиска в корема. Какво го е накарало? Как да отговори? И беше благодарен на баба си за успокоителното:

— Според мен Вал е постъпил много храбро. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесен войник — със своята фигура. Всички ще се гордеем с него.

— И какво общо има в случая Джоли Форсайт? Защо сте отишли заедно? — продължи намусено Соумс. — Мислех, че не сте приятели.

— Не сме — смънка Вал. — Но не можех да позволя той да ме надмине.

Видя, че вуйчо му погледна по-иначе, някак одобрително. Дядо му също кимна, баба му поклати глава. Всички одобряваха, че не се е оставил да бъде надминат от оня братовчед. Сигурно имаха някакво основание! Вал съзираше смътно някаква тъмна точка извън своя кръгозор; нещо като неустановен център на циклон. И, както се бе загледал в лицето на вуйчо си, пред очите му се мярна необяснимо образа на една жена с тъмни очи, златиста коса, бяла шия и прекрасен аромат, облечена в красива копринена рокля, която той обичаше да докосва, когато беше съвсем малък. Да, разбира се! Вуйна му Айрин! Тя го милваше и целуваше, а той я бе ухапал веднъж на шега по меката ръка, която толкова харесваше… Сега пък се обади дядо му:

— Какво прави баща му?

— Той е в Париж — отвърна Вал; и се смая от съвсем особеното изражение на вуйчо си, като… като на сърдито куче.

— Художници! — каза Джеймс. — Тази дума, изтръгната из глъбините на душата му, приключи вечерята.

Седнал срещу майка си във файтона на връщане, Вал усети вкуса на своя героизъм, стипчив като презрели мушмули.

Майка му каза наистина само това, че ще трябва да отиде веднага при шивача, да си поръча добре ушита униформа, а не да намъкне каквото му дадат. Но Вал чувстваше колко е разстроена. Едва не се изтърва да я утеши, като изкаже главно мисълта си, че поне ще се избави от тоя противен развод, но присъствието на Имоджин и съзнанието, че майка му няма да се избави, го въздържа. Когато Имоджин отиде да спи, той си позволи да се разчувства.

— Ужасно ми е жал, че ще те оставя, мамо.

— Какво да се прави! Ще се примиря. Трябва да се погрижа и да ти дадат по-скоро офицерски чин; тогава няма да страдаш толкова много. Имаш ли понятие от военно обучение, Вал?

— Някакво.

— Надявам се да не те тормозят много. Утре ще накупим заедно каквото ти трябва. Лека нощ, целуни ме.

С нежната и топла целувка по челото и с думите й: „Надявам се да не те тормозят много“, които още звучаха в ушите му, той седна и изпуши една цигара пред загасващия огън. Въодушевлението му бе угаснало… угаснал бе пламъкът на геройските дела. Всичко беше една проклета, досадна история. „И на всичкото отгоре ще бъда с оня приятел Джоли“ — помисли той, докато се мъкнеше бавно по стълбите, после покрай стаята на майка си, дето тя хапеше възглавницата, за да заглуши отчаянието, което се опитваше да я разплаче.

Не след много от всички гости на вечерята у Джеймс остана буден само Соумс — в стаята си над спалнята на баща му.

Онз приятел Джолиън е, значи, в Париж… Какво ли прави там? Увърта ли се около Айрин! В последното известие на Полтид се намекваше, че скоро може би ще имат резултат. Дали не ще бъде той? Този приятел с брадичката и с проклетия си шеговит говор… синът на стареца, който му бе извадил прякора „Собственика“ и бе купил накрая злополучната къща! Соумс не бе престанал да съжалява, че бе продал къщата в Робин хил; не бе простил на чичо си, че я бе купил, нито на братовчед си, че живееше в нея.

Без да се тревожи за студа, той вдигна прозореца и се загледа към парка. Студена, тъмна януарска нощ; заглъхнал бе вече всякакъв шум; всичко замръзваше; мяркаха се само голи дървета и една-две звезди. „Ще се видя утре с Полтид — помисли той; — трябва да съм луд, за да я желая още. А дали този приятел?… Хм! Не!“

Смъртта на Балтазар

Джолиън замина от Кале през нощта и пристигна в Робин Хил в неделя сутринта. Не бе изпратил никакво предизвестие, затова тръгна пеш от гарата и влезе в именито си откъм горичката. Когато стигна до пейката, издълбана в поваления стар ствол, постла на нея палтото си и седна. „Лумбаго — помисли той. — Ето как завършва една любов на моята възраст!“ И изведнъж му се стори, че Айрин е съвсем наблизо, както в деня, когато скитаха из Фонтенбло и седнаха да обядват на един дънер. Мъчително близо! В ноздрите му проникваше мирис на окапали листа, изсмукан от бледите слънчеви лъчи. „Добре, че не е пролет!“ — помисли той. Уханието на соковете, птичите песни, разцъфтяването на цветята биха били съвсем непоносими! „Надявам се да ти мине дотогава, стар глупако!“ Взе палтото си и тръгна из полето. Заобиколи езерото и пое бавно по височинката. Към върха й го посрещна дрезгав лай. На полянката зад папратите зърна остарелия Балтазар. Кучето, чийто отслабнал поглед взе господаря за чужд човек, предупреждаваше, че някой идва. Джолиън се обади с обичайното подсвиркване. Дори на това разстояние от стотина метра той съзря, че затлъстялото кафяво-бяло животно го позна. Старото куче се надигна и помаха слабо и радостно своята завита към гърба опашка; заклати се, позасили се и изчезна в папратите. Джолиън очакваше да го види пред решетъчната вратичка, но не го намери и навлезе разтревожено из папратите. Легнало настрана, изцъклило очи, старото куче се бе простряло пред тях.

— Какво ти е, стари приятелю? — извика Джолиън.

Пухкавата завита опашка на Балтазар едва мръдна; премреженият му поглед сякаш казваше: „Не мога да стана, господарю, но се радвам, че те видях!“

Джолиън коленичи; овлажнелите му очи едва ли съзираха как гърдите на животното постепенно престават да дишат. Опита се да вдигне главата — тя беше страшно натежала.

— Какво ти е, мили? Къде се удари?

Опашката помръдна още веднъж; погледът угасна. Джолиън прокара ръка по неподвижното, още топло тяло. Нищо — просто затлъстялото сърце не бе издържало вълнението от завръщането на господаря. Допрял устни до муцуната с оредели бели мустаци, Джолиън усети, че тя вече изстива. Постоя така няколко минути на колене, сложил ръка под вкочаняващата се глава. Тялото тежеше страшно, докато го носеше към върха на полянката, където го положи и покри с окапали листа; нямаше вятър и те щяха да го пазят до следобяда от любопитни погледи. „Ще го заровя сам“ — помисли си той. Осемнайсет години бяха минали от деня, когато бе влязъл в къщата на Сейнт Джонс ууд с малкото кученце в джоба. Странно, че трябваше да умре тъкмо сега! Знамение ли беше? Пред вратата той се обърна да погледне още веднъж червеникавата купчинка, после тръгна полека, със стиснато гърло, към дома си.

В къщи намери Джун; пристигнала незабавно, щом узнала, че Джоли се записал доброволец. Родолюбието му бе надделяло над съчувствието й към бурите. Настроението в къщи беше странно и напрегнато, когато Джолиън влезе и съобщи за смъртта на Балтазар. Вестта ги обедини. Прекъснало се бе едно звено с миналото — Балтазар! Двама души тук изобщо не знаеха живота преди него; на Джун той напомняше последните дни на дядо й; на Джолиън — времето на семейните грижи и творчески борби, преди да си бе възвърнал бащините любов и богатство! И ето че Балтазар умря!

Следобяд взеха с Джоли кирки и лопати и отидоха на полянката. Избраха място близо до червеникавата купчинка, за да не го пренасят далеко, извадиха грижливо пласта трева и започнаха да копаят. Копаха десет минути в мълчание, после спряха да си починат.

— И така, драги — каза Джолиън, — ти реши, че трябва да се запишеш?

— Да — отвърна Джоли; — никак не ми се искаше, то се знае.

Колко точно тия думи изразяваха настроението на самия Джолиън!

— Възхищавам ти се, моето момче. Не вярвам, че бих сторил такова нещо на твоите години… Бях прекалено много Форсайт, струва ми се! Но предполагам, че типът се подобрява с всяко поколение. Кой знае дали, ако имаш син, няма да бъде чиста проба алтруист!

— Няма да прилича толкова на мене, татко; аз съм отвратителен егоист!

— Не, мили, съвсем ясно е, че не си.

Джоли поклати глава. Продължиха да копаят.

— Странен е животът на кучето — каза неочаквано Джолиън старши; — единственото четириного със заченки на алтруизъм и усет за бога!

Джоли погледна баща си.

— Вярваш ли в бога, татко? Не знаех за това.

Пред този изпитателен въпрос от същество, на което не можеше да отговори с леко сърце, Джолиън се поспря за миг, усетил, че гърбът му се е уморил от копаенето.

— Какво разбираш под думата „бог“? — отвърна той. — За бога съществуват две несъвместими представи. Едната е непознаваемото творческо начало — някои вярват в него. Другата е върховният алтруизъм у човека — естествено, хората вярват и в него.

— Разбирам. А Христос остава някак извън всичко това, нали?

Джолиън го погледна смаян. Христос, предложен като звено между двете представи! И то от устата на едно дете! Ето най-после едно научно обяснение за вярата! Непостижимата поема на Христовия живот беше опит на човека да обедини двете несъвместими понятия за бога. И тъй като върховният алтруизъм у човека, както всичко друго в природата и всемира, е част от непознаваемото творческо начало, би могло в края на краищата да се намери и по-лошо звено! Странно… Как човек може да живее толкова дълго време и да не съзре нещата от подобно гледище!

— А ти как мислиш, драги? — каза той.

Джоли се намръщи.

— През първата година, разбира се, много разговаряхме по тоя въпроси. Но на втората човек ги изоставя; и не зная нищо… Те са всъщност ужасно интересни.

Джолиън си припомни, че и той бе разговарял през първата си година в Кеймбридж и се бе отказал през втората.

— Предполагам — каза Джолиън, — че според теб усетът на Балтазар за бога е отговарял на втората наша представа.

— Да, иначе старото му сърце нямаше да получи разрив за нещо извън самия него.

— Но дали това не е било всъщност едно егоистично преживяване?

Джолиън поклати глава.

— Не, кучетата не са чистокръвни Форсайтови. Те обичат и нещо извън себе си.

Джоли се усмихна.

— Е, добре, аз пък смятам, че съм — каза той. — Знаеш ли, записах се доброволец само защото исках да предизвикам и Вал Дарти да се запише.

— А защо?

— Защото не се обичаме — заяви кратко Джоли.

— О-о! — промълви Джолиън. Враждата, значи, продължаваше и в третото поколение… съвременна наследствена вражда, без открита проява!

„Трябва ли да кажа на момчето?“ — помисли той. Но имаше ли смисъл… щом ще премълчи собственото си участие?

А Джоли мислеше: „Нека Холи му каже за онзи приятел. Ако не му каже сама, значи, че не желае да научи; в такъв случай и аз няма да ги издам. Както и да е — сложих край на тази история. И най-добре да не споменавам нищо.“

Продължиха да копаят дълго, докато Джолиън каза:

— Мисля, че стига вече, мили.

Облегнаха се на лопатите и надникнаха в трапа, дето вечерният ветрец бе отвял вече няколко листа.

— Не ще мога да издържа по-нататък — промълви неочаквано Джолиън.

— Остави да довърша сам, татко. Той не ме обичаше много.

Джолиън поклати глава.

— Ще го вдигнем лекичко, както е покрит с листата. Не искам вече да го видя. Ще го хвана откъм главата. Хайде!

Вдигнаха много внимателно тялото на старото куче, чиято избеляла кафяво-бяла козина се подаваше тук-там изпод подухваните от вятъра листа. Положи го натежняло, студено и безчувствено в гроба. Джоли го покри с още листа, а Джолиън, от страх да не прояви вълнение пред сина си, започна бързо да хвърля с лопатата пръст върху неподвижното тяло. Отиваше си миналото! Да имаше някакво радостно бъдеще напред! Засипваше сякаш с пръст собствения си живот. Подредиха грижливо чимовете върху изровената могилка и, доволни, че бяха пощадили взаимно чувствата си, се върнаха под ръка в къщи.

Тимоти устоява на разрухата

Вестта, че двамата братовчеди са се записали доброволци, а Джун, която не можеше да остане назад, се готви да стане медицинска сестра, се разчу веднага на Форсайтовата борса. Тези събития бяха така необичайни, така противни на истинския форсайтизъм, че оказаха обединяващо въздействие върху целия род и в следния неделен ден домът на Тимоти се изпълни с роднини, дошли да разберат кой какво мисли за репутацията на семейството. Джайлс и Джес Хейман нямаше вече да отбраняват крайбрежието, а заминаваха наскоро за Южна Африка; Джоли и Вал щяха да ги последват през април; колкото до Джун… човек никога не знаеше какво може да измисли тя!

Оттеглянето от Спайън Коп177 и отсъствието на добри новини от бойното поле превръщаха всичко това в действителност, неочаквано потвърдена от самия Тимоти. Най-младият от старото поколение Форсайтови — едва осемдесетгодишен, — приличащ, по общо признание, на баща си, „Високомерния Досет“ (дори по всеизвестната му черта да пие мадейра), беше така отдавна невидим, та се бе превърнал в почти митичен образ. Цяло поколение бе отминало, откакто рисковете на книгоиздаването бяха разстроили на четиридесетгодишна възраст нервите му и той се бе оттеглил само с някакви си трийсет и пет хиляди лири капитал, с който се издържаше чрез разумни инвестиции. В непрекъснати влогове със сложна лихва той го бе удвоил за четиридесет години, без да му се случи нито веднъж в живота си да почувства какво значи да трепериш за пари. Понастоящем той пестеше около две хиляди лири годишно и полагаше големи грижи за здравето си с надеждата, казваше леля Естер, да удвои още веднъж капитала си, преди да умре. Какво ще го прави, когато и сестрите му, и самият той не ще бъдат вече между живите, се питаха насмешливо свободомислещите Форсайтови като Франси, Юфимия или Кристофър, вторият син на Никълъс младши — толкова свободомислещ, че бе заявил, че възнамерява да стане актьор. Но всички бяха съгласни все пак, че това знае най-добре сам Тимоти и може би Соумс, който не издаваше ничия тайна.

Малцината Форсайтови, които го бяха виждали, казваха, че бил пълен, едър мъж, не много висок, с тъмночервеникаво лице, посивели коси и съвсем малко следи от изтънченост, която повечето Форсайтови бяха наследили от съпругата на „Високомерния Досет“, хубавичка и нежна жена. Знаеха, че се интересувал необикновено много от войната, като още в самото начало набождал флагчета по картата; и всички се тревожеха какво ли ще стане, ако англичаните бъдат натикани в морето, дето ще му бъде почти невъзможно да набожда точно флагчетата. Що се отнася до въпроса доколко са му известни семейните събития и какво мисли за тях, малцина знаеха нещо повече от това, което казваше леля Естер, а именно, че е много разстроен. Затова за Форсайтови беше почти знамение, когато в неделя, след оттеглянето от Спайън Коп, влизайки един подир друг в салона забелязаха, че някой седи в единственото удобно кресло, гърбом към светлината, закрил долната част на лицето си със своята голяма ръка, и биваха посрещани със страхопочитателния шепот на леля Естер:

— Чичо ви Тимоти, мили.

Поздравът на Тимоти беше почти еднакъв към всички и не толкова изречен, колкото подхвърлен:

— Как сте? Как сте? Извинете, че не ставам.

Дошла бе Франси, младият Юстас бе пристигнал с автомобила си. Уинифред бе довела Имоджин и недоволството й от делото по възстановяване на съпружеските права се стопи от топлото семейно одобрение на записването на Вал във войската; Мериан Тюитимен донесе последни вести от Джайлс и Джес. Всички, включително лелите Джули и Естер, Никълъс младши, Юфимия и — представете си! — Джордж, дошъл заедно с Юстас, образуваха събрание, достойно за най-цветущите дни на рода. В малката гостна нямаше нито един празен стол, та дори се страхуваха да не дойде още някой.

След като неловкостта от присъствието на Тимоти се поизпари, заговориха за войната. Джордж запита леля Джули кога ще замине с Червения кръст и почти успя да я развесели; после се обърна към Никълъс:

— И Ник младши е също храбрец, нали? Кога ще се докара в каки178?

Никълъс младши се усмихна с мило неодобрение и каза нерешително, че майка му наистина много се тревожи.

— Чух, че „двамата Дромио“ заминавали — продължи Джордж, като се обърна към Мериан Тюитимен; — скоро ще ги последваме и ние. En avant!179 Форсайтови! Търкаляйте, замервайте, бийте! Кой ще караули180?

Леля Джули се засмя с глас. Тоя Джордж! Толкова е забавен! Дали Естер би донесла картата на Тимоти? Той ще им покаже тогава истинското положение.

Тимоти издаде звук, който бе изтълкуван като съгласие, и леля Естер излезе от стаята.

Джордж продължи да описва настъплението на Форсайтвата дружина, като се обръщаше към Тимоти така, сякаш чичо му беше фелдмаршал; а Имоджин, която вече нарече в ума си „хубава кобилка“, определи за полкова лавкаджийка. Стиснал цилиндър между коленете си, той започна да го удря с въображаеми палки за барабан. Това хрумване бе посрещнато по различен начин. Всички се смееха — на Джордж бе позволено всичко; но чувстваха, че той се „подиграва“ с рода; а това им се струваше неестествено тъкмо сега, когато родът щеше да даде пет-шест души в служба на кралицата. Джордж беше способен и да прекали; затова изпитаха облекчение, когато той стана, подаде ръка на леля Джули, отиде с войнишка походка до Тимоти, отдаде му чест, целуна с престорена пламенност леля си и каза:

— Много се радвам, мили татко! Да вървим, Юстас!

И излезе, последван от сериозния, неприветлив Юстас, който не се бе усмихнал нито веднъж. Смаяният глас на леля Джули: „Представете си! Дори не дочака картата! Не му се сърдете, Тимоти! Той си е такъв чудак!“, наруши настъпилото мълчание, а Тимоти свали ръка от устата си.

— Не знам накъде вървят работите! — обади се той. — Какви са тия приказки за заминаване нататък? Няма да победим така бурите.

Само Франси дръзна да запита:

— А как, чичо Тимоти?

— Това новоизмъдрено доброволчество носи само разходи… само изнасяне на пари от страната.

В същия миг леля Естер влезе с картата; държеше я като дете, болно от шарка. Разгърнаха я с Юфимия върху рояла — малък салонен „Колууд“, на който не бяха свирили, доколкото си спомняха, от тринадесет години, от лятото преди смъртта на леля Ан. Тимоти стана. Отиде до рояла и започна да разглежда картата; другите го наобиколиха.

— Ето — каза той, — това е днешното положение. Никак не е добро. Хм!

— Да — обади се Франси с дръзка решителност, — но как ще го промените, чичо Тимоти, без повече войници?

— Войници? — отвърна Тимоти. — Не ви трябват войници… само пилеят парите на държавата. Потребен е един Наполеон — той би решил въпроса за един месец.

— Ами ако го няма, чичо Тимоти?

— Тяхна работа — възрази Тимоти. — За какво поддържаме войска… само да лапа в мирно време ли? Трябва да се засрамят, щом стигнаха дотам да искат помощ от народа! Ако всеки си гледа работата, всичко ще върви както трябва.

Той се огледа и каза почти гневно:

— Доброволци… как не! Хвърляне пари на вятъра! А ние трябва да пестим. Да пазим силите си… Друг изход няма.

И с някакъв звук, който не беше нито подсмърчане, нито пухтене, той настъпи Юфимия и излезе, като остави в салона слисаните гости, а заедно с тях и лек дъх на карамел.

Впечатлението от нещо, казано с убеждение, при това от човек, явно направил жертва, за да го каже, е винаги твърде голямо. Останалите осем Форсайтови, все жени, с изключение на Никълъс младши, помълчаха за миг пред картата. После Франси каза:

— Всъщност, знаете ли, мисля, че той е прав. За какво наистина е армията? Трябвало е да предвидят какво ще стане. Така само насърчават противника.

— Мила! — извика леля Джули. — Но военните са толкова прогресивни! Не забравяй, че се отказаха от алените си мундири. А толкова много се гордееха с тях. Сега приличат на затворници. Вчера си говорихме с Естер, че трябва да им е много тежко. Помисли само какво би казал Железният херцог181!

— Новият цвят е много елегантен — възрази Уинифред. — Вал изглежда чудесно в него.

Леля Джули въздъхна.

— Чудя се как ли изглежда синът на Джолиън. Като си помисля само, че още не сме го видели! Баща му сигурно много се гордее с него.

Леля Естер вдигна внезапно рамене, сякаш искаше да предотврати следващата забележка на сестра си, защото набръчканите бузи на Джули бяха пламнали.

— Вчера беше у нас милата мисис Макендър, току-що пристигнала от Париж. И кого, мислите, срещнала там? Не можете да отгатнете.

— Няма и да се опитваме, лельо — каза Юфимия.

— Айрин! Представете си! След толкова време! Вървяла с една руса брада…

— Лельо! Ще ме умориш! С една руса брада…

— Искам да кажа — прекъсна я строго леля Джули, — с един джентълмен с руса брада. Никак не била остаряла — тя си е била винаги хубавичка — добави леля Джули като позакъсняло оправдание.

— О! Разкажи ни нещо за нея, лельо! — извика Имоджин. — Аз едва си я спомням. Тя е фамилният призрак, нали? А призраците са толкова забавни!

Леля Естер седна. Джули наистина добре я свърши!

— Никак не изглеждаше като призрак. Доколкото си я спомням — промълви Юфимия, — беше чудесно закръглена.

— Мила! — извика леля Джули. — какви са тия странни изрази!… И не много прилични при това.

— Да, не са, но както и да е, как изглеждаше? — настоя Имоджин.

— Ще ти кажа, миличка — обади се Франси; — нещо като съвременната Венера, само че добре облечена.

— Венера не се е обличала — възрази рязко Юфимия, — а очите й са били сини като сапфир.

В тоя момент Никълъс се сбогува и си тръгна.

— Мисис Никълъс е ужасно строга — изсмя се Франси.

— Тя има шест деца — каза леля Джули. — и трябва да бъде грижлива.

— А бил ли е вуйчо Соумс много влюбен в нея? — продължаваше неумолимата Имоджин, като местеше от един на друг тъмните си сластни очи.

Леля Естер махна отчаяно с ръка, когато леля Джули заговори:

— Да, вуйчо ти Соумс беше наистина много привързан към нея.

— Разправят, че тя избягала с някого?

— Не, разбира се; искам да кажа… не беше точно така…

— А какво тогава, лельо?

— Хайде, Имоджин — обади се Уинифред, — време е да си вървим.

Обаче леля Джули завърши решително:

— Тя… не се държеше както трябва.

— Ах, господи! — извика Имоджин. — Все до това опираме!

— Слушай тогава, мила — каза Франси. — Тя имаше някакво увлечение, което завърши със смъртта на младия човек. А след това напусна вуйчо ти. Но аз винаги съм я обичала.

— Тя ми даваше шоколад — промълви Имоджин. — И миришеше винаги чудесно.

— Разбира се! — обади се Юфимия.

— Никак не се разбира! — възрази Франси, която се парфюмираше със скъпа есенция от шибой.

— Не зная какво ни е прихванало — каза леля Джули и вдигна ръце — да приказваме такива работи!

— А разведоха ли се? — попита Имоджин от вратата.

— Не, разбира се! — извика леля Джули. — Искам да кажа… не, разбира се!

Откъм вратата в дъното се чу шум. Тимоти бе влязъл отново във вътрешния салон.

— Дойдох да си взема картата — обясни той. — Кой се е развел?

— Никой, чичо — отвърна съвсем правилно Франси.

Тимоти взе картата си от рояла.

— Да няма такива работи в рода ни! — каза той. — Стига ни, дето се записват за доброволци. Държавата се разпада. Не знам докъде ще стигнем. — Той се закани с дебелия си пръст към стаята… — Много станаха жените и сами не знаят какво искат.

С тия думи той грабна здраво с две ръце картата и побърза да излезе, сякаш се страхуваше да не би да му отговорят.

Седемте жени, към които се бе обърнал, заговориха шепнешком; можеше да се различи само гласът на Франси:

— Всъщност тия Форсайтови…

И на леля Джули:

— Тази вечер, Естер, ще трябва да си тури краката в гореща вода със синап; ако обичаш, кажи на Джейн! Страх ме е, че пак нахлу кръв в главата му…

По-късно, когато останаха след вечеря само двете с Естер, тя изпусна една бримка и вдигна глава:

— Не мога да си припомня, Естер, от кого чух, че милият Соумс искал Айрин да се върне. И кой ни каза, че Джордж нарисувал карикатура на Соумс и писал под нея: „Няма да бъде щастлив, докато не получи каквото иска.“

— Юстас — отвърна леля Естер иззад своя Таймс. — Носеше я в джоба си, но не се съгласи да ни я покаже.

Леля Джули замълча, като премисляше нещо. Часовникът тиктакаше, страниците на Таймс шумоляха, огънят шушнеше и мъркаше. Леля Джули пак изпусна бримка.

— Естер — каза тя, — нещо страшно ми мина през ум.

— Не ми го казвай тогава — побърза да отговори леля Естер.

— Но трябва да ти го кажа! Не можеш да си представиш колко е страшно! — Гласът й се превърна в шепот. — Разправят, че Джолиън бил сега… с руса брада.

Следенето продължава

Два дни след вечерята у Джеймс мистър Полтид достави на Соумс достатъчно поводи за размисъл.

— Някакъв джентълмен — каза той, като погледна ключа за шифъра, който държеше в лявата си ръка, — 47, както го нарекохме, е оказвал през последния месец в Париж подчертано внимание към 17. Но засега няма още нищо определено. Срещите са били винаги на обществени места, без опит за прикриване — в ресторанти, в оперета, в Опера комик, в Лувъра, в Люксембургската градина, в приемната на хотела и така нататък. Не е забелязано още тя да е ходила при него, нито обратното. Били са във Фонтенбло, но нищо особено и там. Накратко, положението обещава, обаче изисква търпение.

Той погледна неочаквано Соумс и добави:

— Нещо твърде любопитно… 47 има същото фамилно име, както… хм!… 31!

„Този приятел разбира, че съпругът съм аз!“ — помисли Соумс.

— Малкото му име е… доста необикновено… Джолиън — продължаваше мистър Полтид. — Знаем и адреса му в Париж, и тукашния му дом. Не искаме, разбира се, да тръгнем по погрешни следи.

— Продължавайте в същата насока, но предпазливо — каза упорито Соумс.

Подсъзнателната увереност, че този разузнавач е научил тайната му, го караше да бъде още по-сдържан.

— Извинете — каза мистър Полтид, — ей сега ще видя дали няма нещо ново.

Върна се с няколко писма. Заключи отново вратата и погледна пликовете.

— Да, има едно лично до мене от 19.

— И? — запита Соумс.

— Хм! — отвърна Полтид. — Пише ми: „47 замина днес за Англия. Адресът на багажа му: Робин Хил. Раздели се със 17 в Лувъра, в 3 и 30; нищо забележително. Намерих за добре да остана и да продължа наблюдението на 17. За вас ще бъде без съмнение възможно да проследите 47 в Англия, ако намерите за потребно.“ — Мистър Полтид погледна съвсем непрофесионално Соумс, сякаш събираше материал за студия върху човешкия характер, която щеше да напише, след като се оттегли от професията си. — Много умна жена е 19 и чудесно се гримира. Не е евтина, но си струва парите. Дамата не подозира и до този миг, че е наблюдавана. След някое време, както знаете, впечатлителните натури започват да усещат нещичко, макар и съвсем неопределено. Затова бих изказал мнение да изоставим засега 17 и да проследим 47. Да надничаме в кореспонденцията им, е твърде опасно. И не бих посъветвал такова нещо при сегашното състояние на работите. Все пак можете да кажете на вашия клиент, че всичко се развива много добре.

Той погледна отново с присвити очи мълчаливия посетител.

— Не — заяви изведнъж Соумс. — Предпочитам да продължи предпазливото следене в Париж и да не се грижите за тукашната личност.

— Добре — отвърна мистър Полтид. — Така ще направим.

— Как… как се държат двамата един към друг?

— Ще ви прочета какво ми пише 19 — каза мистър Полтид и отключи едно чекмедже, отдето извади връзка книжа; — тук някъде обобщава съвсем поверително нещата. Да, ето! „17 е много привлекателна… Колкото до 47, зъбите му са малко дълги (това е жаргон за подсказване на възрастта)… Очевидно хлътнал… изчаква удобния случай… 17 може би отбягва обяснението; невъзможно е да се разбере без повече данни. Но изобщо съм склонна да мисля, че сама не е решила още… възможно е някой ден да се поддаде на порива си. И двамата са хора със стил.“

— Какво означава това? — запита Соумс със стиснати устни.

— Как да ви кажа — усмихна се мистър Полтид и показа белите си зъби. — Пак е наш израз. Означава, че не е някаква краткотрайна интрижка: или ще се съберат завинаги, или изобщо няма да се съберат.

— Хм! — промълви Соумс. — Само това ли?

— Да — отговори мистър Полтид. — Но доста обещаващо.

„Паяк!“ — помисли Соумс.

— Сбогом.

Влезе в Грийн парк, за да стигне до гара Виктория и да вземе подземната железница до Сити. Беше доста топло за края на януари, слънцето искреше през мъглата по заскрежената трева… Ден като светла паяжина.

Дребни паячета… едри паяци! А най-големият паяк — собствената му упоритост, която препречваше с нишките си всеки възможен изход. Айрин? Наистина ли беше така, както предполагаше Полтид? Или Джолиън само я съжаляваше за самотата й, както се бе изразил сам… какъвто си е бил винаги сантиментален радикал? Но ако е наистина така, както намеква Полтид? Соумс се спря. Невъзможно! Онзи приятел е шест години по-възрастен от него, не е по-хубав! Нито по-богат! С какво можеше да я привлече?

„Освен това се е върнал — помисли той; — не изглежда да… Ще отида да го видя!“

Извади картичка и написа:

Тръгна по Сейнт Джеймс Стрийт182 и предаде картичката на портиера в Хоч-поч.

— Предайте я на мистър Джолиън Форсайт, щом дойде — каза той, после се качи в току-що излезлите на мода таксита, за да отиде в Сити…

Джолиън получи картичката още същия следобед и се запъти към Клуба на ценителите. Какво искаше Соумс от него? Дали е научил за Париж? Докато вървеше по Сейнт Джеймс Стрийт, той реши да не премълчава за престоя си в Париж. „Но не бива да го осведомявам, че тя е там, освен ако вече знае.“ В такова сложно душевно състояние го заведоха при Соумс, който пиеше чай до малкия еркерен прозорец.

— Не, благодаря, не искам чай — заяви Джолиън. — Но бих продължил да пуша, ако е позволено.

Завесите не бяха още спуснати, при все че лампите навън бяха вече запалени; двамата братовчеди седяха и се гледаха.

— Чувам, че сте били в Париж — започна най-сетне Соумс.

— Да; току-що се завърнах.

— Каза ми Вал; той заминава, значи, със сина ви?

Джолиън кимна.

— Навярно не сте виждали Айрин. Изглежда, че е някъде в чужбина.

— Напротив, видях я.

— Как е тя?

— Много добре.

Ново мълчание; Соумс се поизправи в стола си.

— Когато ви видях последния път — започна отново той, — не бях взел още никакво решение. Поговорихме, вие изказахте мнението си. Не смятам да подновявам този спор. Ще ви кажа само следното: моето положение пред нея е извънредно тежко. Не желая да използвате влиянието си в моя вреда. Станалото е отдавна минало. Ще й предложа да го забрави.

— Нали й предложихте — промълви Джолиън.

— Тази мисъл беше още нова за нея и я смути. Но, колкото повече мисли за това, толкова по-лесно би трябвало да разбере, че това е единственият изход и за двама ни.

— Нямам такова впечатление за настроенията й — отвърна с подчертано спокойствие Джолиън. — Извинете, но напълно грешите, ако смятате, че разумът има някакво значение в случая.

Той видя, че бледото лице на братовчед му още повече пребледня: без дори да подозира, Джолиън бе повторил думите на Айрин.

— Благодаря — промърмори Соумс, но аз виждам нещата може би по-ясно, отколкото мислите. Искам само да се уверя, че не ще се опитате да я настроите против мене.

— Не зная какво ви кара да мислите, че имам някакво влияние — каза Джолиън; — но ако имам, мой дълг е да го използвам само за това, което според мен е нейното щастие. Аз съм от така наречените „феминисти“.

— „Феминист“! — повтори Соумс, който искаше да спечели време. — Означава ли това, че сте против мене?

— Грубо казано — отвърна Джолиън, — аз съм против това една жена да живее с един мъж, който й е направо неприятен. Подобно нещо ми се струва отвратително.

— И предполагам, че при всяко виждане се стараете да й внушите своето мнение.

— Няма изгледи да я видя пак.

— Няма ли да се върнете в Париж?

— Не, доколкото ми е известно засега — отговори Джолиън, като усещаше напрегнатия поглед на Соумс.

— Да, само това исках да ви кажа. Знаете, че всеки, който застава между двама съпрузи, поема тежка отговорност.

Джолиън стана и леко се поклони.

— Сбогом — каза той. И, без да подаде ръка, си тръгна, като остави Соумс да гледа подир него.

„Ние, Форсайтови — помисли Джолиън, като направи знак на един файтон да приближи, — сме прекалено културни. При по-прости хора работата би стигнала до бой. Ако момчето ми не отиваше на война…“ Война! Лъхнаха го старите съмнения. „Чудесна война! Заробване на народи или на жени! Опити да поискаш и да владееш тия, които не те искат! Отрицание на всяко приличие! Собственост! Узаконени права! И всеки, който се обяви против тях — вън от закона! Слава богу — помисли той, — винаги съм бил против тях.“ Да, дори преди първия си злополучен брак той си спомни как се бе възмущавал от изстъпленията на Ирландия или при бракоразводните дела на жени, обвинявани, че се стремят да се отърват от омразни съпрузи. Пасторите смятаха, че свободата на духа и на тялото са две различни неща! Пагубно учение! Не можеше да се разделя така тялото от душата. В свободната воля се таи силата, а не слабостта на всяка връзка. „Трябваше да кажа на Соумс — помисли той, — че ми се струва смешен. Но, уви, и трагичен едновременно!“

Имаше ли наистина на тоя свят нещо по-трагично от човек, заробен от своя собственически инстинкт, който му пречи да види дори небето или да разбере напълно чувствата на друго същество? „Трябва да й пиша, за да я предупредя — помисли той; — Соумс ще направи нов опит.“ И през целия път към Робин Хил се бунтуваше срещу силата на този дълг към сина, който не му позволяваше да замине обратно за Париж…

А Соумс седя дълго на стола си — жертва на също така жестоко страдание — страдание от ревност, сякаш му бяха разкрили изведнъж, че този приятел има някакво предимство пред него и е изплел нова паяжина, за да му препречи изхода. „Означава ли това, че сте против мене?“ Той не бе получил никакъв отговор на тоя коварен въпрос. Феминист! Фразьор! „Не бива да насилвам събитията — помисли той, имам още малко време. Той няма да се върне в Париж, ако не ме излъга, разбира се. Ще чакам до напролет.“ Макар че сам не знаеше как пролетта би могла да му помогне, освен като засили мъката му. И като погледна към улицата, дето фигурите на минувачите се появяваха последователно от светлите кръгове под високите улични лампи, той помисли: „Всичко изглежда безполезно… всичко изглежда безцелно. Самотен съм… там е цялата беда.“

Затвори очи и веднага му се стори, че вижда Айрин в тъмната уличка зад някаква църква… Обърна се, както вървеше, и зърна блясъка в очите, бялото чело под тъмната шапчица със златисти пайети и спуснат отзад дълъг воал. Отвори очи… толкова ясно я бе видял! Долу вървеше жена, но не тя! Не, съвсем не тя!

Ето ме

Тоалетите на Имоджин за първия й сезон в обществото поглъщаха през целия март вниманието на майка й и кесията на дядо й. С форсайтовска упоритост Уинифред се стремеше към съвършенството. Това отвличаше мисълта й от бавно наближаващата церемония, която щеше да й даде една съмнително желана свобода; отвличаше я и от мисълта за сина й и за бързо приближаващото му заминаване на бойното поле, откъдето известията бяха все така заплашителни. Като пчели, кацащи трудолюбиво по цветята, или като пъргави стършели, които прелитат между изкласили есенни треви, самата тя и „дъщеричката й“, висока колкото майка си и почти със същата гръдна обиколка, сновяха из магазините по Хановер Скуеър и Бонд Стрийт да разглеждат и опипват платове. Десетки млади жени с поразителна осанка и прекрасна походка минаваха пред Уинифред и Имоджин в най-нови „модели“. Моделите — „съвсем нови, мадам, последна дума на модата“, — които двете жени неохотно отказваха, биха запълнили цял музей; а моделите, които бяха принудени да купят, почти изпразниха касата на Джеймс. Уинифред чувстваше, че не трябва да върши нещата наполовина, ако желае това първо появяване на дъщеря й в обществото да мине непомрачено и с явен успех. Собственото им търпение, с което поставяха на изпитание търпението на безличните създания, пристъпващи плавно пред тях, можеше да се прояви само от същества, движени от дълбока вяра. За Уинифред то беше преклонение пред любимата й богиня — модата, ревностно като преклонение на католичка пред светата Дева; за Имоджин преживяването също не беше неприятно — тя си беше и без това хубавичка и ласкателствата я следваха навред: с една дума, беше много „забавно“.

На 20 март следобед, след като почти опразниха магазин „Скайуорд“, решиха да подкрепят силите си у „Кермел и Бейкър“; хапнаха шоколад със сметана и си тръгнаха към къщи по Бъркли Скуеър в една почти пролетна привечер. Щом отвориха вратата (неотдавна боядисана във светломасленозелено — нищо не бе пропуснато за блестящия дебют на Имоджин), Уинифред се спря да погледне в сребърния поднос дали някой й е оставил картичката си и изведнъж ноздрите й трепнаха неволно. Какъв беше този парфюм?

Имоджин бе грабнала вече изпратения от библиотеката роман и го прелистваше с внимание. Малко рязко, поради странното чувство, което я бе обзело, Уинифред каза:

— Вземи книгата със себе си, мила, и иди да си отпочинеш преди вечеря.

Имоджин тръгна по стълбите, като продължаваше да чете. Щом чу, че вратата на стаята й хлопна, Уинифред си отдъхна. Пролетта ли дразнеше нервите й… пробуждайки тъга по „палячото“, въпреки разума и оскърбеното й достойнство? Миризма на мъж! Слаб дъх на пури и лавандула, какъвто не бе усетила от оная вечер в началото на есента, когато го бе нарекла „невъзможен“. Откъде идваше този дъх… призрачен ли беше… обикновен далечен спомен! Тя се огледа. Нищо… никаква вещ, ни най-малкото безредие в хола или в трапезарията. Халюцинация на обонянието… измамна, тъжна, глупашка! В сребърния поднос имаше нови визитни карти, две на „Мистър и мисис Поугейт Том“, а над тях — една на „Поугейт Том“. Тя ги подуши, но те имаха само обикновения строг мирис на хартия. „Трябва да съм уморена — помисли тя; ще ида да си полегна.“ Гостната горе беше тъмна, очаквайки нечия ръка да я освети за вечерта; и Уинифред продължи към спалнята си. Тук завесите бяха също полуспуснати и беше почти тъмно, защото часът беше почти шест. Уинифред свали палтото си. Пак този парфюм!… И застана като закована до кревата. Нещо тъмно се надигна от кушетката в най-отдалечения ъгъл. Една дума, изразяваща винаги ужас в техния дом, се изплъзна из устните й:

— Господи!

— Аз съм… Монти — обади се един глас.

Стиснала с една ръка таблото на кревата, Уинифред протегна другата и завъртя ключа на лампата над тоалетната масичка. Съпругът й се появи в самия ръб на светлинния кръг, откроявайки се оттам, където би трябвало да бъде липсващата златна верижка на часовника, до тъмнокафявите обуща… все така елегантни, само че с разпрани носове. Гърдите и лицето оставаха в сянка. Беше несъмнено отслабнал… или може би така изглеждаше от осветлението? Той пристъпи, осветен сега от върха на обущата до темето на тъмнокосата глава… положително вече посивяла! Бузите бяха потъмнели, хлътнали; черните мустаци не бяха вече дръзки, а само язвително насмешливи; по лицето имаше бръчки, каквито не бе виждала досега. Вратовръзката беше без карфица. Костюмът му… да, знаеше го… но колко измачкан и изтъркан! Тя загледа отново върха на обущата. Нещо огромно и неуловимо го бе „връхлетяло“, повалило, смазало, раздрусало и одрало. Тя остана така, безмълвна, неподвижна, загледана в разпраната обувка.

— Ето ме — каза той. — Получих писмото и се върнах.

Уинифред започна да диша тежко. Тъгата по съпруга, пробудена от тоя парфюм, се бореше с нова ревност, по-мъчителна от досегашната. Ето го… тъмна, подгонена сянка на някогашния пригладен, нахален Дарти! Каква сила бе извършила това… Бе го изстискала като портокал… Оная жена!

— Върнах се — повтори той. — Страшни неща преживях, ей богу! Пътувах в трета класа. Нямам нищо друго, освен това, което е на мене, и оная чанта.

— У кого е другото? — извика Уинифред, опомнила се изведнъж. — Как дръзна да се върнеш? Знаеше, че писмото ти бе изпратено, за да послужи за развод. Не се приближавай!

Те стояха един срещу друг, от двете страни на голямото легло, където години подред бяха прекарвали заедно своите нощи. Не веднъж, да… не веднъж тя бе пожелавала да се върне. Но сега, когато се бе върнал, изпита пак същото студено, ужасно озлобление. Той вдигна ръка към мустаците си, но не ги засука по стария си навик, само ги подръпна надолу.

— Господи! — промълви. — Ако знаеш какво преживях!

— Радвам се, че не зная.

— Добре ли са децата?

Уинифред кимна.

— Как влезе?

— Отворих си с моя ключ.

— Значи, прислужничките не знаят! Не можеш да останеш тук, Монти.

Той се засмя горчиво.

— А къде?

— Където желаеш.

— Слушай, погледни ме! Онази… онази проклетница…

— Ако я споменеш — извика Уинифред, — отивам веднага на Парк Лейн и няма вече да се върна.

Той направи изведнъж нещо съвсем просто, но така необичайно за него, че тя се трогна. Затвори очи. Сякаш искаше да каже: „Така е. Мъртъв съм за всички.“

— Можеш да пренощуваш в стаята си — каза тя; — Вещите ти са все още там. В къщи е само Имоджин.

Той се облегна на кревата.

— Да, всичко е в твои ръце! — Той стисна и изви своите. — Какво не преживях. Няма защо да удряш много силно… не си струва труда. Наплашен съм; наплашен съм, Фреди.

Някогашното галено име, изоставено години наред, накара Уинифред да изтръпне.

„Какво да правя? — помисли тя. — Господи! Какво да го правя?“

— Имаш ли цигари?

Подаде му цигара от кутийката, която държеше за себе си, когато не можеше да заспи, и му я запали. С тази постъпка си възвърна спокойната деловитост.

— Вземи една топла вана. Ще ти оставя дрехи в твоята баня. Ще поговорим после.

— Добре! — съгласи се той и тръгна към вратата. Движенията му дори бяха други — като на човек, който е загубил илюзиите си и се съмнява дали си струва труда изобщо да се движи.

След като той излезе и тя чу, че водата в банята тече, Уинифред остави комплект дрехи на леглото в стаята му, после слезе да вземе уиски и кутия бисквити. Облече пак палтото си, ослуша се пред вратата на банята и излезе. На улицата се поколеба. Минаваше седем! Дали Соумс е в клуба си или на Парк Лейн? Тръгна към Парк Лейн. Върнал се бе! Соумс винаги се бе страхувал от това… а тя го желаеше понякога. Върнал се бе! Съвсем според нрава му… на палячо… с това: „Ето ме!“ изиграваше всички — правосъдието, Соумс, самата нея! Но свършено беше и с делото, този черен облак не висеше вече над нея и децата й! Какво облекчение! Само че… как да приеме сега това връщане? „Оная“ твар го бе съсипала, изпепелила го бе със страст, каквато не бе проявявал никога към самата нея, на каквато не го смяташе способен. Това беше най-тежката обида. Този себелюбив, креслив палячо, когото тя никога не бе развълнувала истински, беше опустошен и разорен от друга жена! Обидно! Страшно обидно! Нередно, неприлично би било да го приеме отново! А при това сама бе поискала да го върне; съдът може да я застави да го приеме! Той беше все още неин съпруг — тя се е отказала сама от делото! А на него му трябваха, разбира се, само пари… за пури и лавандулова вода! Ах, този аромат! „В края на краищата не съм стара — помисли тя, — не съм още стара!“ Да… Ами жената, която го бе довела дотам да казва: „Какво не преживях. Наплашен съм, наплашен съм, Фреди!…“ Наближаваше дома на баща си, все още неуспяла да се овладее; но форсайтовското подсъзнание през цялото време й натрапваше заключението, че в края на краищата той е нейно притежание, което е длъжна да отстоява срещу всяко посегателство. Така стигна у Джеймс.

— Мистър Соумс горе ли е? Ще се кача; не казвайте, че съм дошла.

Брат й се обличаше. Намери го пред огледалото да връзва черната си връзка с такова изражение, сякаш презираше дълбоко краищата й.

— Здравей! — каза той, като я зърна в огледалото. — Какво те е сполетяло?

— Монти! — отвърна студено Уинифред.

Соумс се обърна рязко.

— Какво?

— Върна се!

— Улови ни — промълви Соумс — със собствената ни въдица. Защо, дявол да го вземе, не ми позволи да се позова на лошото му държане? Знаех си аз, че този ход е много рискован.

— Да не говорим за това! Какво да правя сега?

Соумс отвърна с дълбока, дълбока въздишка.

— Кажи! — повтори нетърпеливо Уинифред.

— Какво казва за свое оправдание?

— Нищо. Едната му обувка е разцепена на върха.

Соумс я погледна смаян.

— Да! — отвърна той. — Разбира се! Останал е без пет пари! А сега… ще започне отначало! Това ще довърши баща ни.

— Не може ли да не му казваме?

— Невъзможно. Той има невероятен усет за всяка неприятност.

Замисли се, вмъкнал пръсти в сините копринени тиранти.

— Трябва да се намери някаква правна възможност да го обезвредим.

— Не! — извика Уинифред. — Не желая да бъда отново изиграна. По-скоро бих се помирила с него.

Изгледаха се. И двамата бяха развълнувани, но ни един не издаваше своето вълнение: бяха истински Форсайтови.

— Къде го остави?

— В банята — изсмя се горчиво Уинифред. — Донесъл си е само лавандулова вода.

— Овладей се! — каза Соумс. — Ужасно си разстроена. Ще дойда с теб.

— Каква полза?

— Трябва да постигнем някакво споразумение с него.

— Споразумение ли? Пак ще започне по старому. Щом се съвземе… карти или обзалагания, пиене и… — Тя замълча, като си припомни изражението на съпруга си. Опарило се бе момчето!… Опарило се бе! Може би…

— Щом се съвземе ли? — запита Соумс. — Да не е болен?

— Не, само се е опарил; нищо повече.

Соумс взе жилетката от стола, облече я, облече и сакото, напръска кърпичката си с одеколон, закачи верижката на часовника си и каза:

— Не ни върви.

Въпреки собствените си грижи Уинифред го съжали, сякаш с тия три думи бе разкрил собствената си дълбока мъка.

— Искам да видя мама — заяви тя.

— Трябва да са с тате в стаята им. Слез тихичко в кабинета. Ще я доведа.

Уинифред се промъкна до тъмния малък кабинет, забележителен само с един Каналето183, твърде съмнителен и, поради това, незаслужаващ по-видно място, и с чудесна колекция от съдебни решения, неотваряни от години насам. Тя стоеше гърбом към плътно спуснатите тъмнокяфви завеси, загледана в празната камина, когато майка й влезе, последвана от Соумс.

— О, клетичката ми! — прошепна Емили. — Колко измъчена изглеждаш! Той постъпва наистина ужасно!

Всички в семейството се пазеха така грижливо да не проявяват някакво просташко вълнение, че за майката беше невъзможно да пристъпи към дъщеря си и да я прегърне. Но от мекия й глас, от все още красивите рамене под скъпата черна дантела лъхаше утеха. От гордост и желание да не разстрои майка си Уинифред каза колкото може по-спокойно:

— Нищо особено не се е случило, мамо; няма защо да се тревожим.

— Не разбирам — отвърна Емили, като се обърна към Соумс — защо Уинифред да не му каже, че ще заведе дело срещу него, ако не напусне дома й. Той й е взел бисерите; ако не ги е донесъл обратно, това стига.

Уинифред се усмихна. Всички щяха да започнат сега да я съветват ту за едно, ту за друго, тя знаеше вече какво ще направи: просто нищо. Чувството, че все пак бе донякъде победила, запазила бе своята собственост, я завладяваше все повече и повече. Не! Ако иска да го накаже, може да стори това и у дома си, без никой да узнае!

— А сега — продължи Емили — ела да отидем спокойно в трапезарията… ще останеш на вечеря с нас. А за баща ти… остави аз да му кажа.

Докато Уинифред отиваше към вратата, майка й щракна електрическия ключ и едва тогава забелязаха бедата, която ги чакаше в коридора.

Привлечен от светлината в стаята, която никога не осветяваха, Джеймс стоеше загърнат в кафявия си шал от камилска вълна, под който ръцете му не се виждаха, така че сребристата глава изглеждаше отделена с някакво пусто просто пространство от нозете в модни панталони. Стоеше, повече от всякога приличен на щъркел, с такова изражение, сякаш виждаше огромна жаба, която не ще може да глътне.

— Какво става? — запита той. — „Аз ще кажа на баща ти!“ Никога нищо не ми казвате.

Емили не намери какво да отговори. Този път Уинифред отиде към него, сложи ръце на загърнатите му безпомощни рамене и го успокои:

— Монти не е фалирал, татко. Чисто и просто се върна.

И тримата очакваха да се случи нещо ужасно; успокояваше ги само това, че Уинифред го държеше, но те не знаеха какви дълбоки корени има този приличен на призрак стар Форсайт. Линията между обръснатата горна устна и брадичката се поизкриви, бузите между дългите сребристи бакенбарди се посгърчиха. И Джеймс каза с достойно самообладание:

— Той ще ме довърши. Знаех си, че ще стане така.

— Не бива да се тревожиш, татко — отвърна спокойно Уинифред. — Ще го накарам да се държи както трябва.

— О! — изохка Джеймс. — Махнете това нещо! Топло ми е.

Свалиха шала. Той се обърна и тръгна с твърди крачки към трапезарията.

— Не искам супа — заяви на Уормсън, преди да седне. Всички заеха местата си, Уинифред все още с шапка; Уормсън постави четвърти куверт. Когато той излезе, Джеймс запита:

— Какво донесе?

— Нищо, татко.

Джеймс загледа в лъжицата отражението на собственото си лице.

— Развод! — промърмори той. — Глупости! Къде ми беше умът! Трябваше да му предложа някаква издръжка, при условие да не се връща в Англия. Ще идеш да му предложиш това, Соумс!

Предложението изглеждаше толкова разумно и просто, че Уинифред сама се изненада от отговора си:

— Не, нека остане, щом се е върнал; ще трябва само да се държи прилично… нищо повече!

Всички я погледнаха. Всеизвестно беше, че Уинифред е смела жена.

— Кой знае… — започна Джеймс — с какви главорези е бил там! Потърси и му прибери револвера! И не си лягай без оръжие. Трябва да вземеш Уормсън у вас. Пък аз ще го видя лично утре.

Всички се трогнаха от това изявление; Емили каза успокоително:

— Правилно, Джеймс; не бива да допуснем никакви глупости.

— О! — промълви мрачно Джеймс. — Нищо не се знае.

Влизането на Уормсън, който донесе рибата, отклони разговора.

Когато, веднага след вечеря, Уинифред отиде да целуне баща си за лека нощ, той я погледна така въпросително и отчаяно, че тя вложи в гласа си цялото спокойствие, което можа да намери в себе си.

— Всичко е наред, мили татко, не се тревожи; не ми трябва никой… той е съвършено безобиден. Ще се тревожа, само ако ти се вълнуваш. Лека нощ, бог да те пази!

Джеймс повтори думите „Бог да те пази!“ така, сякаш не ги разбираше напълно, а погледът му я изпрати до вратата.

Тя се прибра у дома си преди девет и отиде право горе.

Дарти лежеше в своята стая, преоблечен от глава до пети, с тъмносин костюм и лачени пантофки; скръстил бе ръце над главата си, от устата му се подаваше угаснала цигара.

Уинифред си припомни — странно и смешно! — цветята в сандъчетата на прозореца, повехнали след горещ летен ден; полегнали или, по-точно, изправили отново стъбълца, изгорели, но все пак отдъхнали след залеза на слънцето. Роса бе освежила сякаш и опарения й съпруг.

Той запита без сили:

— Предполагам, че си била на Парк Лейн. Как е старият?

Уинифред не можа да се сдържи и отвърна горчиво:

— Не е умрял още.

Той трепна, съвсем явно трепна.

— Слушай, Монти — заяви тя, — не ще допусна никой да го тревожи. Ако не възнамеряваш да се държиш прилично, можеш да си вървиш, откъдето си дошъл, да отидеш, където щеш. Вечеря ли?

— Не.

— Искаш ли да вечеряш?

Той сви рамене.

— Имоджин ми предложи вече. Не пожелах да вечерям.

— Имоджин! — Във вълнението си Уинифред я бе забравила.

— Видя я, значи! Какво каза тя?

— Целуна ме.

Уинифред видя с дълбоко огорчение как насмешливото мургаво лице се проясни. „Да — помисли тя, — държи на нея, а мене не иска и да ме знае.“

Погледът му блуждаеше из стаята.

— Знае ли? — запита той.

Уинифред разбра изведнъж: ето оръжието, което й трябваше! Той не искаше децата да узнаят.

— Не. Знае само Вал. Другите не знаят; знаят само, че си заминал.

Чу, че той въздъхна с облекчение.

— Но ще узнаят — каза твърдо тя, — ако ми дадете повод за това.

— Добре — промълви той. — Удряй! И без това съм повален!

Уинифред се приближи към леглото.

— Слушайте, Монти! Не желая да те засегна. Не желая да те огорчавам. Няма да намеквам за нищо. Няма да се вълнувам. Какъв смисъл? — Замълча за миг. — Но не мога да понасям повече това положение и няма да го понасям! Най-добре е да ти го заявя още отсега. Ти ми причини много страдания. Но аз те обичах някога и затова…

Сведеният поглед на сивозелените й очи срещна неговите тъмни очи, полузакрити от натежалите клепачи; тя докосна неочаквано ръката му, обърна се и тръгна за своята стая.

Там стоя дълго пред огледалото, като играеше с пръстените си и мислеше за този унил, почти чужд мургав мъж в леглото на съседната стая. Тя наистина „не се вълнуваше“, само чувстваше ревност към това, което бе преживял, а от време на време и мъничко състрадание.

Чужда нощ

Соумс чакаше упорито пролетта — нелека задача за човек, който разбира, че времето минава, а пилето си е все в гората, без изгледи да го улови, и в паяжината не се вижда никакъв пробив. Мистър Полтид не съобщаваше нищо, освен че наблюдението продължава и струва страшно много пари. Вал и братовчед му бяха заминали за бойното поле, откъдето идваха вече по-благоприятни новини; Дарти се държеше засега прилично, Джеймс беше здрав, работите на Соумс преуспяваха просто страхотно… нямаше какво да го тревожи освен факта, че е „вързан“ и не може да предприеме никаква стъпка в каквато и да е посока.

Той не бе прекратил напълно посещенията си в Сохо, защото не можеше да остави у двете дами впечатлението, че е „изоставил играта“, както би се изразил Джеймс — всеки миг би могло да се наложи да я продължи. Но беше така сдържан и предпазлив, че често минаваше покрай ресторант Бретан, без да влезе, и дори бързаше да се измъкне от тия места, които събуждаха чувство за незаконно притежание.

Скитайки така в една майска нощ, той стигна до Риджънт Стрийт и попадна сред тълпа, която не бе виждал досега: всички крещяха, свиркаха, танцуваха, блъскаха се — смешни, безумно весели, с изкуствени носове и зурли, с детски свирки и дълги пера, с всевъзможни идиотщини. Мейфкинг! Е добре, освободили бяха Мейфкинг от обсадата! Чудесно! Оправдание ли беше това? Кои, какви бяха тия хора, откъде бяха нахълтали в Уест енд? Гъделичкаха го по лицето, свиркаха в ушите му. Млади жени му викаха:

— Не бой се, мухльо!

Някакъв младеж събори цилиндъра му и той едва можа да си го намери. Фойерверки избухваха просто под носа, в нозете му. Беше изненадан, раздразнен, възмутен. Този човешки поток се изливаше отвред, сякаш се бяха отворили някакви шлюзове, за чието съществуване той бе чувал може би, но никога не бе го смятал възможно. Това беше, значи, простолюдието, неизброимото живо отрицание на аристократизма и форсайтизма! Това беше… Господи!… демокрацията! Вонеща, креслива, отвратителна! В Ист енд, дори в Сохо, може би… но тук, на Риджън Стрийт, на Пикадили! Къде беше полицията? До 1900 година, въпреки своето форсайтовско богатство, Соумс не бе виждал нито веднъж този отхлупен котел; а сега, когато надникна в него, просто не можеше да повярва на очите си. Беше наистина неописуемо! Тия хора нямаха никакви спирачки, той сигурно им се струваше смешен; грубо, просташко, ухилено гъмжило… Какъв смях! За тия хора нямаше нищо свято! Нямаше да се учуди, ако започнат да трошат прозорци! Тази креслива, свиркаща, танцуваща дервишка тълпа гъмжеше по Пел мел покрай величествените сгради, където се плащаха по шейсет лири за правото да влезеш184. Хората от собствената му класа я разглеждаха със сдържано любопитство от прозорците на своите клубове. Не разбираха! А това беше нещо сериозно… може да се стигне бог знае докъде! Тълпата беше сега весела, но някой ден можеше да нахлуе в по-друго настроение! Спомни си бунта през осемдесетте години, когато беше в Брайтън: бяха чупили, държали бяха речи. Той изпитваше не толкова страх, колкото дълбока изненада. Тия хора бяха истерични… а това не беше английска черта! И за какво? Само заради освобождаването на някакво градче колкото… Уотфорд185, на шест хиляди мили оттук. Сдържаност, самообладание! Къде останаха тези качества, по-скъпи за него от самия живот, тези необходими допълнения на собствеността и културата? Не, това не беше английска черта! Не беше английска черта! Така мислеше Соумс, докато си проправяше път напред. Сякаш бе зърнал изведнъж как някой изземва от книжата му договора за „спокойно владение“ или бе съзрял някакво чудовище, което се влачи към бъдещето, а сянката му пълзи пред него. Такава липса на сдържаност, на почтителност! Сякаш бе открил изведнъж, че девет-десети от англичаните са чужденци. Ако е така… всичко може да се очаква!

На ъгъла пред Хайд парк се сблъска с Джордж Форсайт, загорял от слънце поради постоянното стоене по надбягванията, с изкуствен нос в ръка.

— Здравей, Соумс! — извика той. — Искаш ли нос?

Соумс отвърна с полуусмивка.

— Грабнах го от един от тия спортсмени — продължи Джордж, явно пийнал; — трябваше да го поваля… когато се опита да събори шапката ми. Слушай, ще дойде ден, когато ще трябва да се разправям с тия приятели: станали са прекалено нахални… разните там радикали и социалисти. Окото им е в имотите ни. Кажи това на чичо Джейз — да спи по-спокойно.

„In vino veritas186“ — помисли Соумс, но само кимна и продължи по Хамилтън плейс. По Парк Лейн се мяркаха малки, не особено шумни групички гуляйджии. Поглеждайки към къщите, Соумс помисли: „И все пак ние сме гръбнакът на нацията Не могат лесно да ни раздрусат. Владението е девет-десети от правото.“

Но щом затвори зад себе си вратата на бащиния дом, странният, необичаен уличен кошмар изчезна от съзнанието му, сякаш, след като го бе сънувал, се бе събудил в топлото утринно спокойствие на пружиненото си легло.

Влезе в просторната празна гостна и се спря насред стаята.

Съпруга! Същество, с което да се разговори. Всеки има право на това! Дявол да го вземе! Има право!

Соумс в Париж

Соумс не бе пътувал много. Деветнайсетгодишен, бе направил с баща си и Уинифред така нареченото „малко пътешествие“ — Брюксел, Рейн, Швейцария и обратно през Париж. На двайсет и седем години, току-що започнал да се интересува от живопис, прекара пет горещи седмици в Италия, за да се запознае с Ренесанса — който не го възхити така, както бе очаквал, — а на връщане беше две седмици в Париж, където беше зает само със себе си, както подобава на един Форсайт, заобиколен от такива затворени в себе си „чужденци“, каквито са французите. Тъй като бе учил езика им в английско училище, не разбираше какво му говорят. Затова намери, че и за него, и за тях е по-добре да си мълчат: така човек поне не се излага. Не харесваше облеклото на мъжете, закритите файтони, театрите, които приличаха на кошери, галериите, където миришеше на восък. Беше премного предпазлив и стеснителен, затова не изследва онази страна на Париж, съставяща, според Форсайтови, неговата скрита привлекателност; а колкото до колекционерските покупки — не можа да направи ни една! Като би се изразил Никълъс — французите са научени само да грабят. Върнал се бе недоволен и бе заявил, че напразно хвалят толкова много Париж!

Така че, когато замина през юли 1900 година, това беше третата му среща с центъра на културата. Този път обаче планината отиде при Мохамед; защото сега той се чувстваше, и може би действително беше, много по-културен от Париж. Освен това имаше и определена цел: не вече преклонение пред някакъв олтар на добрия вкус и безнравствеността, а преследване на собствените си законни интереси. Всъщност замина, защото работите бяха отминали стадия на шегата. Наблюдението продължаваше… без никакъв успех. Джолиън не бе се върнал в Париж, друг „заподозрян“ нямаше! Зает с нови, много поверителни дела, Соумс съзнаваше повече от винаги колко важно нещо е за един адвокат доброто му име. Но нощем и в свободните му часове го измъчваше мисълта, че времето тече, парите също изтичат, а собственото му бъдеще си е все в същите „окови“. След оная вечер за Мейфкинг бе забелязал, че някакво „глупаво докторче“ се увърта около Анет. Срещал го бе на два пъти… Весело глупаче, най-много трийсетгодишно. Нищо не дразнеше Соумс така, както веселото държане… то беше за него неприлична, нередна черта, без никаква връзка с действителността. С една дума, смесицата от желания и надежди се бе превърнала в мъчение; а напоследък се запита дали Айрин не подозира, че я следят. Това именно го накара накрая да замине, за да се увери сам; да се опита още веднъж да сломи отвращението й, нежеланието да изгладят взаимните си отношения. Ако пак не успее… поне ще види сам как живее тя.

Отседна в хотел на улица Комартен, много удобен за Форсайтови, където почти не се говореше френски. Нямаше никакъв план. Не искаше да я изненада; но все пак трябваше да постъпи така, че да не й даде възможност да му се изплъзне, като избяга оттук. На другата сутрин, в хубав ясен ден, излезе из града.

Париж изглеждаше весел със своите сияещи лъчевидни булеварди, а това просто дразнеше Соумс. Той вървеше бавно, вирнал с любопитство нос. Този път искаше да разбере всичко френско. Нали Анет беше французойка? Много нещо можеше да извлече от своето пътуване, стига да съумее. При това завидно настроение щяха на три пъти да го сгазят на Плас де ла Конкорд. На Кур ла Рен, където се намираше хотелът на Айрин, се озова почти ненадейно, още преди да бе решил как ще постъпи. Отиде до реката и видя зад гъстите листа на платаните бялото, приветливо здание със зелени тенти над прозорците. Реши, че ще бъде по-добре да я срещне случайно на публично място, вместо да се изложи на риска да я посети, и седна на пейка, откъдето можеше да наблюдава входа. Нямаше още единайсет — беше малко вероятно да е излязла. Няколко гълъба пристъпваха и чистеха перата си в слънчевите кръгове между сенките на платаните. Минаващ работник в синя блуза им хвърли трохи от хартията, в която бе завил обяда си. Бавачка с панделки водеше две момиченца с плитчици и кюлотки с воалчета. Мина карета с кочияш в тъмносиня униформа и черен цилиндър. Всичко това се стори на Соумс превзето, с някаква остаряла живописност. Театрален народ бяха тия французи! Запали цигара — пушеше рядко! — обиден, че съдбата го бе запратила в чужбина. Нямаше да се учуди, ако Айрин харесва този живот — тя не бе била никога напълно англичанка… дори по външност! И започна да гадае кой от тия прозорци под зелените тенти може да е нейният. Как трябва да изрече това, за което бе дошъл, за да може да пробие стената на гордата й упоритост? Запрати угарката от цигарата си по един гълъб и помисли: „Не мога да стоя вечно тук да си преплитам пръстите. По-добре да се откажа и да я посетя привечер.“ Но продължи да седи; часовникът удари дванайсет, след това и половина. „Ще чакам до един — помисли той; — щом веднъж съм дошъл.“ Но в същия миг стана, отдръпна се, седна отново. От хотела излезе жена в кремава рокля и се отдалечи под бежовия си чадър. Айрин! Той почака, докато тя отмина достатъчно, за да не го познае, после тръгна подир нея. Тя вървеше без определена цел, в посока — ако не бе забравил! — към Булонската гора. Почти половин час вървя той подир нея, на прилично разстояние по другия тротоар, докато тя навлезе в самата гора. Дали не отиваше все пак на среща? Някой проклет французин… от ония Bel ami187, които знаят да се въртят само около жените… Прочел бе романа с мъка, но и с отвратителна наслада. Вървеше упорито по сенчестата алея, изгубвайки от време на време Айрин при завоите. Спомни си как някога, много отдавна, изгарян от ревност, се бе промъквал зад дърветата и пейките на Хайд парк, за да ги търси глупаво, сляпо, нея и младия Босини. Пътеката правеше остър завой и, когато ускори ход, той се озова пред Айрин, седнала край малък фонтан — малка зеленикавобронзова Ниоба, с обвити от разпилените коси бедра, загледана в езерцето, което бе изплакала. Озова се така ненадейно, че отмина, преди да се обърне и да свали шапка. Тя не трепна. Винаги бе имала необикновено самообладание… едно от нещата, които най-много го възхищаваха и дразнеха, защото никога не можеше да разбере какво мисли тя. Знаеше ли, че е вървял подир нея? Самообладанието й го ядоса; без да се опитва да обясни присъствието си, той посочи съкрушената малка Ниоба и каза:

— Хубава статуйка!

Едва сега забеляза, че тя прави усилие да изглежда спокойна:

— Не исках да те изненадам. Често ли идваш тук?

— Да.

— Малко усамотено е.

Докато той говореше, една дама мина покрай тях, спря се да погледа фонтана и се отдалечи.

Айрин я проследи с поглед.

— Не — отвърна тя, като чертаеше по пръстта с върха на чадъра. — Никъде не е усамотено. Човек си има винаги сянка.

Соумс разбра, погледна я твърдо и възкликна:

— Какво искаш, сама си си виновна. Всеки момент можеш да се отървеш от нея. Върни се, Айрин, и ще бъдеш свободна.

Тя се изсмя.

— Не се смей! — Извика Соумс и тупна с крак. — Това е безчовечно. Слушай! Какво искаш да сторя, за да се върнеш при мен? Да ти обещая отделно жилище и само понякога да те посещавам там?

Айрин стана изведнъж. Лицето и, цялото й държание издаваха страшно раздразнение.

— Никога! Никога! Никога! Можете да ме преследваш до гроб. Няма да се върна.

Оскърбен, едва успяващ да се сдържа, Соумс се отдръпна.

— Не прави сцени! — каза рязко той. И двамата останаха така, загледани в малката Ниоба с искряща на слънцето зеленикава плът.

— Това е, значи, последната ти дума — промълви Соумс, стиснал пестници. — Осъждаш и двама ни.

Айрин наведе глава.

— Не мога да се върна. Сбогом.

Чувство на чудовищна несправедливост бликна в него.

— Стой — каза той, — и послушай за момент! Ти си свързана с мен чрез свещен обет… Дойде без пет пари. Имаше всичко, което можех да ти дам. Наруши обета без причина, направихте ме за смях; отказа да ми родиш дете; остави ме като затворник; и… и все още ме владееш така, че те желая, да, желая те. Кажи ми сама каква си?

Айрин се обърна, със смъртнобледо лице и пламнали очи.

— Бог ме е създал такава, каквато съм — отвърна тя; — порочна, ако искаш… но не дотолкова порочна, че да се отдам повторно на мъж, когото мразя.

Слънцето заблестя в косите й, докато тя се отдалечаваше, и се плъзна леко като ласка по тясната кремава рокля.

Соумс не успя да продума, нито да мръдне. От тази така груба, така първична дума — „мразя“ — цялата му форсайтовска същност потрепера. Той напусна с глухо проклятие мястото, откъдето тя си бе отишла, и едва не се сблъска с дамата, която се връщаше полека… Глупачка! Глупава съгледвачка!

Вървеше изпотен, навлязъл дълбоко в гората.

„Е, добре! — помисли той. — Няма защо да я щадя, щом тя няма нито зрънце пощада към мен. Още днес ще й докажа, че е въпреки всичко моя жена.“

Но, докато се връщаше към хотела си, трябваше да признае, че сам не знаеше какво иска да каже с тия думи. Не можеше да прави сцени на публично място, а какво друго би могъл да стори? Почти проклинаше собствената си деликатност. Тя не заслужаваше може би уважение; но себе си, уви, той не можеше да изложи! И седнал, без да обядва, в хола на хотела, където непрестанно минаваха туристи с бедекери188 в ръка, той изпадна в дълбоко униние. Във вериги! Целият му живот, с всички естествени инстинкти и достойни копнежи, беше окован във вериги само защото съдбата го беше тласнала преди седемнайсет години да отдаде сърцето си на тази жена… така безвъзвратно, та и сега дори не му оставаше истинско чувство за друга! Проклет да бъде денят, когато я бе срещнал, проклети да бъдат и очите му, които виждаха в нея нещо друго освен жестоката Венера, каквато всъщност беше! И все пак, припомняйки си я в слънчевото отражение по тясната рокля от шантунг, той изохка така, че минаващият турист помисли: „Този човек се е разболял! Какво ли ядохме на обяд?“

По-късно, на терасата на едно кафене недалеч от Операта, с чаша студен чай с лимон и сламка за пиене, му хрумна злобната мисъл да вечеря в нейния хотел. Ако е там, ще може да поговори с нея; ако я няма, ще й остави бележка. Облече се грижливо и написа следните редове:

Запечата плика, но не го адресира, защото не желаеше да напише моминското й име, което така нахално бе възприела, нито да я назове Форсайт, от страх, че тя може да скъса плика, без да прочете писмото. После излезе и тръгна по светналите улици, предоставени на търсачите на нощни развлечения. Влезе в нейния хотел и си избра място в един отдалечен ъгъл, откъдето можеше да наблюдава всички входове и изходи. Нямаше я. Той яде малко, набързо, нащрек. Тя не дойде. Изпи бавно кафето в хола, изгълта две чаши бренди. Отиде при таблото да разгледа имената. Номер дванайсет, на първия етаж! Реши да занесе писмото сам. Качи се по стълбите с червени пътеки, мина покрай един малък салон; осем… десет… дванайсет! Дали да почука, да тикне писмото под вратата, или… Огледа се плахо и натисна дръжката. Вратата се отвори в малко коридорче, което водеше към друга врата. Почука на нея — никакъв отговор. Вратата беше заключена. И прилепваше плътно до пода — писмото нямаше да мине. Той го прибра в джоба си и постоя за миг, като се ослушваше. Беше поти сигурен, че тя не е вътре. Тръгна изведнъж, мина покрай малкия салон, слезе по стълбите. Спря пред канцеларията и запита:

— Бихте ли се погрижили да предадете това писмо на мисис Ерън?

— Мадам Ерън напусна днес, monsieur, неочаквано, към три часа. Някой от семейството й се разболял.

Соумс стисна устни.

— О! — промълви — Знаете ли адреса й?

— Non, monsieur, Англия, струва ми се.

Соумс прибра писмото в джоба си и излезе. Повика минаващия файтон.

— Карайте където и да е!

Кочияшът явно не разбра, усмихна се и завъртя камшика. И Соумс се понесе в малката виктория189 с жълти колелета из звездообразния Париж, а кочияшът спираше от време на време, за да запита:

— C’est par isi, monsieur?

— Не, продължавайте!

Докато най-после човекът се отчая и колата с жълтите колелета продължи да се носи покрай високите затворени къщи с гладки фасади и булеварди с платании — един миниатюрен Летящ холандец!

„Като живота ми — помисли Соумс. — Напред и все напред… без никаква цел!“

В паяжината

Соумс се върна в Англия на следния ден, а на другата сутрин бе посетен от мистър Полтид, с цвете в петлицата и кафяво бомбе. Соумс го покани да седне.

— Новините от фронта не са много лоши, нали? — започна мистър Полтид. — Надявам се, че сте добре, сър?

— Благодаря, много добре.

Мистър Полтид се понаведе напред, усмихна се, обърна ръка, загледа дланта си и каза полека:

— Изглежда, че най-после свършихме работа, сър.

— Какво? — извика Соумс.

— Деветнайсет съобщи най-неочаквано нещо, което бихме могли с право да наречем убедително доказателство.

Мистър Полтид помълча.

— Е?

— На десети този месец, след като забелязала през деня една среща между 17 и някакво лице, 19 е готова да заяви под клетва, че е видяла същото лице да излиза към десет вечерта от спалнята на 17 в хотела. С малко умение при взимане на показания това ще бъде достатъчно… още повече, като се има предвид, че 17 е напуснала Париж сигурно със същото лице. Защото и двамата са изчезнали; още не сме ги открили, но ще ги намерим… ще ги намерим. Деветнайсет работи старателно, при особено трудни условия и много се радвам, че накрая се прояви.

Мистър Полтид извади цигара, чукна края й о масата, погледна Соумс и я прибра. Изражението на клиента му не беше насърчително.

— Какво е новото лице? — запита рязко Соумс.

— Това не знаем. Тя ще потвърди факта под клетва, а дава и точно описание на външността му.

Мистър Полтид извади писмото и започна да чете:

„Средна възраст, среден ръст, през деня в тъмносин костюм, вечерта във фрак. Бледен, с тъмни коси, малки тъмни мустачки, хлътнали бузи, издадена брадичка, сиви очи, малки нозе, виновно изражение…“

Соумс отиде до прозореца. Застана там, обзет от насмешлива ярост. Същински идиот… роден идиот! Седем месеца по петнайсет лири седмично… за да го проследят като любовник на собствената му съпруга! Виновно изражение! Отвори прозореца.

— Горещо — каза той и се върна на мястото си. Кръстоса крака и изгледа с високомерно изражение мистър Полтид.

— Съмнявам се дали това е напълно достатъчно — заяви провлечено той, — щом нямаме име или адрес. Смятам, че може да оставите засега дамата и да се занимаете с нашия приятел 47.

Не можеше да реши дали мистър Полтид го бе познал по описанието; но си го представяше как се смее неудържимо пред приятелите си! „Виновно изражение!“ Проклятие!

Мистър Полтид отвърна настойчиво, почти развълнувано:

— Уверявам ви, че сме свършвали работата и с по-малко. Не забравяйте, че са в Париж. Привлекателна жена, живее сама. Защо да не опитаме, сър? Може и да сполучим.

Соумс прозря изведнъж: засегнато беше професионалното усърдие на тоя човек. „Най-голямата победа в кариерата ми: уредих на един клиент развод чрез неговото собствено посещение в спалнята на жена му! Нещо, за което ще се говори и след като се оттегля!“ И, в един безумен миг, той каза: „Защо не? Най-сетне стотици мъже със среден ръст имат малки нозе и виновно изражение!“

— Не съм упълномощен да поемам никакви рискове — отсече Соумс.

Мистър Полтид го погледна.

— Жалко — каза той. — Много жалко! Другият начин изглежда много бавен!

Соумс стана.

— Няма значение. Следете, моля ви се, 47 и внимавайте да не откриете някой хвърчащ кон.

Очите на мистър Полтид светнаха гневно при последните думи.

— Разбрано. Ще ви държим в течение.

Соумс остана отново сам. Оплетена, гадна, смешна история! Сложи лакти на бюрото и опря чело на дланите си. Стоя така цели десет минути, докато завеждащият канцеларията го опомни, като му поднесе проекта за отдавна желаното пускане на нови акции от Менифолд и Топинг. Приключи рано работата си и тръгна към ресторант „Бретан“. Там намери само мадам Ламот. Ще пийне ли monsieur чашка чай?

Соумс кимна.

Когато седна в малката стая пред двете съседни врати на масата, той каза ненадейно:

— Желая да поговоря с вас, мадам.

Бързият поглед на светлокафявите й очи му подсказаха, че тя е очаквала отдавна тези думи.

— Преди всичко трябва да ви попитам нещо: онзи млад доктор — как се казва? — има ли нещо между него и Анет?

Мадам Ламот заприлича на статуя от черен кехлибар — гладка, твърда, черна, блестяща.

— Анет е млада — отвърна тя; — както и monsieur le docteur. А между млади хора работите се развиват бързо; но Анет е послушна дъщеря. О! Такъв прекрасен характер!

Устните на Соумс се свиха в едва доловима усмивка.

— Значи, нищо определено?

— Определено?… Всъщност не! Младежът е много приятен, само че… знаете, засега без пари.

Тя вдигна чашата си със сини китайски рисунки; Соум — също. Погледите им се срещнаха.

— Аз съм женен — каза той, — но от много години съм разделен със жена си. Възнамерявам да се разведа.

Мадам Ламот остави чашата си. Така ли? Всякакви трагедии има по света! Това отсъствие на каквото и да е чувство у нея пробуди някакво странно презрение у Соумс.

— Аз съм богат човек — добави той, като съзнаваше ясно, че думите му са проява на лош вкус. — Няма смисъл да казвам нещо повече за сега, но мисля, че ме разбирате.

Очите на мадам, отворени така широко, че се виждаше и горната част на бялото им, го загледаха втренчено.

— Ah! Ca!… mais nous avons le temps! — Нищо повече. — Още една чашка?

Соумс отказа, сбогува се и си тръгна към Уест Енд.

Успокои се в това отношение: тя не ще позволи на Анет да се изложи с онова весело муле, докато… Но какви изгледи, че ще може някога да каже: „Свободен съм“? Какви изгледи? Бъдещето бе загубило вече всякаква връзка с действителността. Той се чувстваше като оплетена в паяжина муха, загледана тъжно в желаната свобода отвън.

Не бе се движил никак днес, затова отиде до Кенсингтън гардънс, а оттам, по Куинс Гейт, към Челси. Айрин се бе върнала може би в жилището си. Това поне щеше да узнае, защото, след последния й така оскърбителен отказ, нараненото му самолюбие отново се утешаваше от мисълта, че тя трябва да има любовник. Пред малките жилищни блокове той стигна тъкмо по време на вечеря. Излишно беше да разпитва! Побеляла дама поливаше цветята в сандъчетата на прозореца й. Жилището беше очевидно дадено под наем. Той тръгна бавно покрай реката в ясната вечер. Навред спокойна красота, хармония и утеха… Навред, освен в неговото сърце.

Ричмънд парк

В следобеда, когато Соумс отплава за Франция, в Робин Хил пристигна каблограма за Джоли:

„Синът ви болен от дизентерия няма непосредствена опасност ще телеграфирам отново“

Каблограмата завари семейството вече разтревожено от предстоящото заминаване на Джун, която имаше запазена каюта за следния ден. Вестта дойде тъкмо когато тя молеше баща си да се грижи за Ерик Кобли и семейството му.

Решението й да стане милосърдна сестра, продиктувано от записването на Джоли за доброволец, бе изпълнено честно, макар и придружено с раздразнението и съжалението, което всички Форсайтови изпитват пред едно ограничение на личната им свобода. Отначало възхитена от „чудесното“ занятие, Джун започна на втория месец да смята, че може да се подготви сама много по-добре, отколкото ще я подготвят другите. И, ако Холи бе настояла да последва примера й и не бе постъпила в курсовете, Джун непременно щеше да се откаже. Но сега, пред самото заминаване, мисълта, че изоставя без никаква подкрепа Ерик Кобли с жена и две деца в студените вълни на едно неотзивчиво общество, й тежеше дотолкова, че се появи отново опасност да се откаже. Обаче каблограмата с тревожната вест реши въпроса. Джун си представи веднага как се грижи за Джоли… ще й позволят, разбира се, да се грижи за собствения си брат! Джолиън — по-осведомен и недоверчив — не хранеше подобна надежда. Бедната Джун! Можеше ли някой Форсайт от нейното поколение да си представи колко груб и жесток е животът? Откакто узна за пристигането на сина си в Кейптаун, мисълта за него измъчваше непрестанно Джолиън. Не можеше да се примири с чувството, че Джоли е в постоянна опасност. Макар и тревожна, каблограмата беше все пак утеха. Нямаше поне да бъде изложен на куршуми. Но… и дизентерията е тежка болест! Таймс беше пълен със съобщения за смъртни случаи от нея. Защо не можеше той да е болният в оная далечна болница, а момчето му да е живо и здраво у дома си? Това, съвсем нефорсайтовско, самопожертвуване на трите му деца изненадваше Джолиън. Той би разменил с готовност мястото си с Джоли, защото обичаше сина си; но те не действуваха по подобна подбуда. Оставаше му само да приеме, че поведението им означава израждане на форсайтовския тип.

Късно следобед Холи отиде при него под стария дъб. Тя бе израснала много през последните месеци на болнично обучение вън от къщи. Щом я видя да приближава, той си помисли: „Тя е по-разумна от Джун, макар че е още дете; много по-мъдра е. Слава богу, поне тя не заминава.“ Холи седна в стола-люлка, мълчалива и кротка. „Разтревожена е не по-малко от мене“ — помисли Джолиън. Като видя, че го гледа, каза:

— Не вземай новината много присърце, моето дете. Ако не беше болен, щеше да е изложен на много по-голяма опасност.

Холи стана от стола-люлка.

— Искам да ти кажа нещо, татко. Аз съм причина Джоли да се запише и да замине.

— Защо?

— Докато ти беше в Париж, ние с Вал Дарти се влюбихме. Излизахме на езда в Ричмънд парк; сгодихме се. Джоли разбра и реши, че трябва да ни раздели, и предизвика Вал да се запише доброволец. Аз съм виновна за всичко, татко; затова искам и аз да замина. Ако се случи нещо с един от тях, ще се чувствам ужасно. Освен това и аз съм подготвена не по-зле от Джун.

Джолиън я погледна смаяно и насмешливо. Ето, значи, отговора на загадката, която се стремеше да открие: и трите му деца в края на краищата си бяха Форсайтови! Холи можеше, разбира се, да му каже това нещо по-рано! Но той не изрече хапливите мисли. Нежността към младите беше може би най-святото в неговото верую. Получил бе, то се знае, каквото заслужаваше. Сгодили се! Затова, значи, се бе някак отчуждила от него! И то, за младия Вал Дарти — племенника на Соумс — от вражеския лагер! Всичко това беше ужасно противно. Той сгъна триножника и облегна етюда на дървото.

— Знае ли Джун?

— Да; тя каза, че може да ме настани някак в своята каюта. Каютата е за един човек, но една от нас може да спи на пода. Ако си съгласен, ще отида още сега да взема разрешение и за мене.

„Ако съм съгласен?“ — помисли Джолиън. — Малко късно се е сетила за съгласието ми. Но пак премълча.

— Много си млада, миличка, няма да те пуснат.

— Джун има познати, на които помогнала да заминат за Кейптаун. Ако не ми позволят да работя като сестра, ще мога да остана при тях и да продължа обучението си. Пусни ме, татко!

Джолиън се усмихна, за да не заплаче.

— Никога в нищо не съм ви спирал — каза той. Холи обви с ръце шията му. — О, татко! Ти си най-добрият баща на света!

„Това означава, че съм най-лошият“ — помисли Джолиън. Ако се бе усъмнявал някога в своето верую на търпимост, то беше именно сега.

— Аз не съм в приятелски отношения със семейство Дарти — каза той — и не познавам Вал. Но Джоли не го обича.

Холи погледна някъде в далечината и каза:

— Аз го обичам.

— С това въпросът се урежда — отвърна сухо Джолиън, но като видя изражението й, я целуна и помисли: „Има ли нещо по-трогателно от младежката вяра?“

Щом не й забраняваше да замине, очевидно трябваше да я настани колкото се може по-добре, затова отиде в града заедно с Джун. Било поради нейната настойчивост, било защото чиновникът, при когото отидоха, беше съученик на Джолиън, получиха разрешение Холи да остане в единичната каюта. На другата вечер той ги изпрати на гара Сърбитън190, където се разделиха с него, снабдени с достатъчно пари, диетични храни и банкови чекове, без каквито нито един Форсайт не пътува.

Върна се в Робин Хил в звездна нощ, седна да вечеря късно, обслужван особено внимателно от прислугата, която искаше да му докаже своето съчувствие, и изяде най-добросъвестно всичко, за да изтъкне, че цени това съчувствие. Но с истинско облекчение излезе да изпуши пурата си на терасата с плочките — така изкусно подбрани по цвят и по форма от Босини, — докато нощта го обгръщаше отвред: прекрасна нощ, едва шепнеща в дърветата, почти мъчително уханна. Тревата беше овлажняла от роса, та той остана на терасата да се разхожда по каменните плочки, докато най-после му се стори, че е заедно с другите двама Джолиъновци и, когато стигнаха до края, не се обръщаха кръгом, а извиваха под прав ъгъл, така че баща му оставаше винаги откъм къщата, а синът му — откъм края на терасата. И двамата го придържаха леко; не смееше да вдигне ръка към пурата, за да не ги обезпокои, и тя изгаряше полека, посипвайки с пепел дрехите му, докато накрая опари устните му и той усети, че ръцете му изстиват. Разхождали се бяха те… тримата Джолиъновци, в един Джолиън!

Спря се, неподвижен, заслушан в шумовете — файтон по шосето, далечен влак, лая на кучето от фермата на Гейдж, шепота на листата, свирката на коняря. Колко звезди горе… Светли, безгласни и далечни! Нямаше още луна! Само толкова светлина, колкото да зърне тъмните листа и остриетата на ирисите покрай терасата — неговото любимо цвете, чиито извити, сгърчени листенца имаха цвета на нощта. Обърна се към къщата. Огромна, неосветена, без никой друг освен него в цялото крило! Жестока самота! Не можеше да живее тук съвършено сам! А защо ще се чувства самотен, докато съществува красотата? Отговорът — като в някаква глупава гатанка — беше: защото се чувства. Колкото по-пълна е красотата, толкова по-пълна е и самотата; красотата се крепи на хармония, хармонията — на единение. Красотата не може да утеши, ако й е отнета същността. Той не можеше да се радва на тази влудяващо страстна нощ, с цъфнали лози под звездното сияние, с ухание на трева и мед, докато тази, която беше за него олицетворение на красотата, нейно въплъщение и същност, беше далеко… окончателно отделена сега по силата на благоприличието и почтеността.

Спа много малко, като се стараеше да се примири — нещо, почти недостижимо за един Форсайт, свикнал от детинство на самостоятелност и охолство. Но призори задряма и сънува странен сън.

Намираше се на сцена с невероятно висока и разкошна завеса — висока до самите звезди и разгърната в полукръг до рампата. Самият той беше съвсем дребен — неспокойна черна фигурка, която сновеше насам-натам; а най-чудното беше това, че тази фигурка приличаше и на него, и на Соумс; и той не само действаше, но и наблюдаваше. Това същество — самият той и Соумс — се опитваше да намери изход от затворилата го тежка и тъмна завеса. Няколко пъти мина през нея, докато най-после зърна с радост някакъв тъничък процеп — дълга, красива пролука с цвета на перуника, далечно, неизразимо видение от рая. Когато побърза да мине през нея, завесата се затвори внезапно. Горчиво разочарован, той — или може би Соумс? — продължи напред. Процепът се появи отново в отдръпващата се завеса и пак веднага се затвори. Това продължи до безкрай, без да може да мине, докато най-после се събуди, шепнейки името на Айрин. Сънят го разстрои ужасно, особено това сливане със Соумс.

На другата сутрин, разбрал, че не може да работи, прекара няколко часа в езда с коня на Джоли, за да се умори. На втория ден реши да отиде в Лондон, за да види дали ще получи разрешение да последва дъщерите си в Южна Африка. Започнал бе вече да събира вещите си на другата сутрин, когато получи следното писмо:

Айрин на три мили от него!… Избягала отново! Той остана така… странно усмихнат. Това беше много повече, отколкото би могъл да очаква!

Към обяд тръгна пеша през Ричмънд парк и, докато вървеше, си мислеше: „Ричмънд парк! Напълно подходящ наистина за нас Форсайтови!“ Не че тук живееха Форсайтови — тук наистина живееха само кралски особи, лесничеи и елени, — но в Ричмънд парк на природата се разрешава да се прояви в известни граници — в никакъв случай не извън тях! — и тя се старае храбро да бъде естествена, казвайки сякаш: „Погледнете моите инстинкти — това са страсти, почти готови да се проявят, но не съвсем, разбира се; сърцевината на владеенето е да владееш себе си.“ Да! Ричмънд парк владееше дори в този светъл юнски ден, когато острият зов на кукувиците разлюляваше върховете на дърветата, а дивите гълъби известяваха, че настъпва лятото.

„Грийн хотел“, където Джолиън пристигна след един часа, се издигаше почти срещу прочутия ресторант „Корона и скиптър“; беше скромен, с безукорно име, имаше винаги студено говеждо, сладкиш с френско грозде и по една-две вдовици аристократки, така че пред вратата чакаше постоянно някоя карета с два коня.

В стая със завеси и покривки от съвършено гладък кретон, който не събуждаше никакви емоции, Айрин седеше пред пианото на столче с вълнена везба и свиреше „Хензел и Гретел“ от извехтял нотен албум. Над нея, на стената, необлепена още с тапети „Морис“191, беше окачена гравюра на кралицата, възседнала пони, сред ловджийски кучета, ловци с шотландски кепета и убити елени; на прозореца зад нея имаше саксия с бели и розови обички. Викторианския дух на стаята просто говореше; и Айрин, в своята плътно прилепнала рокля, се стори на Джолиън Венера, която се появява от раковината на миналия век.

— Ако собственикът имаше очи — каза той, — веднага би ви показал вратата; вие просто затъмнявате украсата му.

Така разсея той вълнението на този миг. След като обядваха със студено говеждо, мариновани орехи, сладкиш с френско грозде и изпиха една глинена бутилка джинджифилова бира, излязоха в парка, където шеговитият разговор бе последван от мълчанието, от което се страхуваше Джолиън.

— Не ми разказахте за Париж — започна най-сетне той.

— Да. Дълго време бях следена; но човек свиква. Обаче накрая дойде Соумс. И при малката Ниоба… пак старата история: ще се върна ли при него?

— Невероятно!

Тя бе говорила, без да вдигне глава, но сега го погледна. Тъмните очи, устремени в неговите, говореха по-ясно от всякакви думи: „Нямам вече сили; ако искате — вземете ме.“ Преживявал ли бе той някога до днес — а не бе живял малко! — такъв миг на напрегнато вълнение?

Думите: „Обожавам ви, Айрин!“ едва не се изплъзнаха от устните му. И изведнъж с яснота, каквато не допускаше, че въображението може да притежава, видя Джоли легнал, обърнал бялото си лице към бялата стена.

— Син ми е тежко болен — промълви той.

Айрин го улови под ръка.

— Да вървим; разбирам ви.

Излишни бяха всякакви жалки обяснения! Тя бе разбрала! И тръгнаха сред високата до колене папрат между заешки леговища и дъбове, като разговаряха за Джоли. След два часа Джолиън я остави при Ричмънд Хил Гейт и си тръгна към къщи.

„Тя знае за чувствата ми — помисли той. — Разбира се! Подобно нещо не може да се скрие от такава жена!“

Отвъд реката

Джоли се измъчи до смърт от сънища. Но сега беше вече толкова слаб и изтощен, та не можеше да сънува; само лежеше в полусъзнание и едва-едва си спомняше отдавнашни неща; имаше сили само да обърне очи и да погледне през прозореца до леглото му към рекичката, която течеше в пясъка навън, из пръснатите храсталаци на Кару. Знаеше вече какво е Кару, макар че не бе видял бури да тичат като зайци из него, нито бе чул свистенето на летящи куршуми. Епидемията го пипна, преди да бе усетил миризмата на барут. Ожаднял бе някой ден, напил се бе с нечиста вода или бе изял заразен плод… Кой би могъл да знае? Най-малко самият той, комуто не бях стигнали сили дори да възроптае срещу победата на злото… а само колкото едва да осъзнава, че и другите лежат заедно с него, или че започва да бълнува; само колкото да съзира тясната рекичка и да си припомня смътно отдавнашни, далечни неща…

Слънцето бе почти залязло. Скоро щеше да се захлади. Бе желал да знае кое време е… да докосне стария си гладък часовник, да го чуе как отброява часовете. Би било така приятно, като у дома. Нямаше сили дори да си спомни, че е навил за последен път стария часовник в дена, когато бе постъпил тук. Кръвта туптеше така слабо в мозъка му, че лицата на влизащите и излизащи сестри, лекари, санитари се сливаха, превръщаха се в едно-единствено безлично лице; а всичко, което говореха за него, значеше все едно и също, тоест почти нищо. Това, което беше вършил някога, макар далечно и едва доловимо, беше все пак по-ясно… Ето, минаваха покрай старите стъпала към билярдната в Хароу… оттук, оттук, сър!… Увива обувките си в Уестминстър газет, хартията е зеленикава, обувките — лъскави… Дядо му идва някъде от мрака… мирише на пръст… от гъбарника! Робин Хил! Покрили бяха с листа горкия Балтазар. Татко! Роден дом!

Съзнанието се върна, той забеляза, че в реката няма никаква вода… И някой му говори. Иска ли нещо? Не. Какво да иска? Няма сили да иска… Да можеше само да чуе как бие старият му часовник…

Холи! Не ще съумее да подаде както трябва!192 О! Хвърляй, хвърляй нагоре! Не по земята!… „Теглете назад, вторият и първият!“193 Той беше вторият!… Съзнанието се върна отново, той зърна виолетовия здрач навън, изгряващия кървавочервен лунен сърп. Очите му се впиха като омагьосани в него… а сърпът се издигаше все по-високо и по-високо през дългите минути на пълната мисловна пустота…

„Отива си, докторе!“ Няма ли вече да обува обущата си? Никога ли?… „Дръжте се както трябва, втори!“ Без плач! Мини безшумно… отвъд реката… да спиш!… Тъмно ли?… Да би навил някой… часовника… да бие!…

Соумс действа

Запечатаният плик с почерка на мистър Полтид стоя неотворен в джоба на Соумс цели два часа, докато вниманието му бе изцяло погълнато от работите на Новото каменовъглено дружество; то бе започнало да запада още от времето, когато Джолиън старши се отказа от председателстването, а напоследък се разпадаше толкова бързо, че не оставаше нищо друго, освен да го ликвидира. Взе писмото и отиде да обядва в своя клуб в Сити, който му беше скъп, защото се бе хранил там с баща си още в началото на осемдесетте години, когато на Джеймс му беше приятно да го води със себе си и да го запознава с бъдещия му живот.

В един отдалечен ъгъл, седнал пред чиния с печено овнешко и картофено пюре, той прочете:

След като прочете два пъти писмото, Соумс кимна на сервитьора:

— Отнесете печеното — студено е.

— Да ви донеса ли друго, сър?

— Не. Донесете ми кафе в другия салон.

Заплати яденето, което не бе вкусил, и излезе, минавайки покрай двама непознати, които се престори, че не е забелязал.

„Да задоволим съда!“ — мислеше той, седнал пред кръгла мраморна масичка с чаша кафе. Този Джолиън! Наля си кафе, сложи му захар и го изпи. Ще го изложи в очите на собствените му деца! Стана, оживен от това решение, но внезапно и за пръв път разбра колко е неудобно да бъде свой собствен адвокат. Не може да води това скандално дело в своята кантора. Ще трябва да повери този съкровен въпрос, засягащ личното му достойнство, на чужд човек, на друг професионален специалист по семейни безчестия. При кого би могъл да отиде? Може би при Линкман и Лейвър, на Бъдж роу… почтени, не много известни, а нему съвсем бегло познати. Но преди да се срещне с тях, ще трябва да види отново Полтид. При тази мисъл изпита явно колебание. Да открие ли тайната си? Как да я изрече? Как да се изложи сам на презрение и скрито осмиване? Но този приятел вече знае… да, положително знае! И, като чувстваше, че трябва да приключи още сега въпроса, взе файтон за Уест Енд.

В това горещо време прозорецът на мистър Полтид беше съвършено отворен и само една телена мрежа затваряше достъпа за мухите. Две-три се бяха опитали да влязат, но се бяха закачили за нея и стояха залепнали и, сякаш очакваха да бъдат изядени. Мистър Полтид проследи погледа на своя клиент, стана, почти готов да се извини, и затвори прозореца. „Позира, мулето!“ — помисли Соумс. Като всеки безусловно самоуверен човек, той бе успял да намери смелост и започна с обичайната си презрителна полуусмивка:

— Получих писмото ви. И реших да действам. Предполагам, че знаете коя дама всъщност следите?

Изражението а мистър Полтид в този миг беше наистина несравнимо. Съвсем ясно заявяваше: „А как мислите? Но това е една чисто професионална осведоменост, уверявам ви, и моля да я извините.“ Той махна едва доловимо с ръка, сякаш искаше да каже: „Какво ли… не се случва на човека.“

— Много добре — продължи Соумс, като овлажни устни. — Излишно е, значи, да говорим повече. Ще поверя делото си на Линкман и Лейвър от Бъдж роу. Не ще искам от вашите хора свидетелски данни, но бъдете добър в пет часа да предадете данните си на адвокатите, като продължавате да пазите най-строга тайна.

Мистър Полтид притвори очи, за да изрази пълното си съгласие.

— Драги сър… — започна той.

— Убеден ли сте — запита с неочаквана заинтересованост Соумс, — че данните са достатъчни?

Мистър Полтид едва забележимо сви рамене.

— Можете да опитате — промълви той — с това, което имаме; и, като се вземе предвид човешката природа, може да се опита.

— Ще потърсите мистър Линкман. Благодаря, не ставайте.

Не би могъл да понесе мистър Полтид да се озове по обичая си между него и вратата. Щом излезе на слънчевия Пикадили, изтри чело. Най-лошото бе минало… С непознатите ще бъде по-леко. Върна се в Сити да довърши останалото.

Вечерта, докато наблюдаваше на Парк Лейн как баща му вечеря, той бе обзет отново от копнежа за син… който ще го наблюдава как вечеря, когато остарее; когото ще държи на колене, както Джеймс го бе държал някога; собствен син, който ще може да го разбира, защото ще бъде същата плът и кръв… да го разбира и утешава, да стане по-богат и по-културен от самия него, защото ще започне живота си много по-охолно. Да остарее… като слабия, побелял, крехък, но жилав мъж, седнал отсреща… Да остарее съвършено сам с богатствата, които трупа; да не се стреми към нищо, защото богатството му е без бъдеще и ще остане за ръцете, устата и очите на хора, които той не и иска да знае! Не! Този път ще отиде докрай, ще се освободи, за да се ожени, да има син, когото ще отгледа, преди да заприлича на престарелия си баща, поглеждащ замислено ту десерта, ту сина си.

В това настроение отиде да спи. Но, затоплен в тънките ленени чаршафи от запасите на Емили, той бе обзет от мъчителни спомени. Представи си Айрин, почти почувства близостта на тялото й. Защо извърши глупостта да я види пак, да попадне отново в този порой, да се измъчва с мисълта, че тя е с оня приятел, с оня крадец!

Летен ден

Мисълта за сина му рядко напускаше Джолиън в дните след първата му разходка в Ричмънд парк. Не бе получил вече никаква вест; запитванията във Военното министерство не изясниха нищо; писмо от Джун или Холи можеше да очаква най-рано след три седмици. През тия дни той почувства колко недостатъчни са спомените му за Джоли, какъв дилетант е бил като баща. Нямаше нито един спомен за някакво скарване или помирение, защото не бяха се карали; за нито един сърдечен разговор — дори когато бе умряла майката на Джоли. Само една полушеговита обич. Прекалено много се бе страхувал да не се обвърже някак, да не загуби своята свобода, да не наруши свободата на сина си.

Усещаше успокоение само в присъствието на Айрин, при все че то беше страшно усложнено от растящото съзнание за раздвоението на чувствата му между нея и Джоли. С Джоли беше свързано съзнанието му за продължение на рода и за общественото верую, което бе усвоил дълбоко на младини, както и по-късно, когато синът му следваше в колежа и университета… съзнанието, че бащата и синът не бива да изневерят на това, което очакват един от друг. С Айрин го свързваше радостта му от красотата и природата. А сякаш все по-малко и по-малко разбираше кое от двете чувства е по-силно. От това вцепенение обаче бе събуден грубо в деня, когато — на тръгване за Ричмънд — бе пресрещнат от младеж с познато лице, на велосипед, който приближи с лека усмивка.

— Мистър Джолиън Форсайт, нали? Благодаря ви.

Подаде му един плик и изчезна с велосипеда. Изненаданият Джолиън отвори плика.

„Върховен съд за морски, наследствени и бракоразводни дела. Форсайт срещу Форсайт и Форсайт!“ Чувството за срам и отвращение бе последвано от реакцията: „Нали тъкмо това желаеш, защо си недоволен?“ Сигурно и тя е получила същото известие. Трябваше веднага да я види. По пътя обмисляше предложението. Смешна история, защото каквото и да се говори в писанието за сърцата, за да се задоволи законът, трябва нещо повече от копнежи. Те биха могли прекрасно да се защитят при това дело, или поне да направят опит да се защитят. Но тази мисъл беше противна на Джолиън. Ако не я обладаваше на дело, той все пак я бе пожелал, а знаеше, че и тя е готова да отиде при него. Лицето й му показваше това. Не преувеличаваше чувството й. Тя бе преживяла своята голяма любов, а на неговата възраст не можеше да се очаква, че ще се влюби в него. Но тя му вярваше, обичаше го, навярно чувстваше, че ще й бъде опора. Сигурно не ще му поиска да се защитава по това дело, като знае, че я обожава! Тя не притежаваше, слава богу, тази вбесяваща английска добросъвестност, която се отказва от щастието само за да изпита задоволството от отказа. Трябваше да се радва на тази възможност да се освободи… След седемнадесет години мъртвешки живот! Колкото до скандала — маслото беше вече налято в огъня! И да се опитат да се защитят, не ще заличат петното! Джолиън чувстваше нещо, което би изпитал всеки Форсайт, чийто частен живот е застрашен: щом законът налага да го обесят, то поне да има за какво! Освен това да застане пред съда и да дава показания под клетва, че нито с действие, нито с дума са признали любовта си, му се струваше много по-унизително, отколкото да приеме мълчаливо позора, че е прелюбодеец… много по-унизително с оглед на личното му чувство, а еднакво лошо и тежко и за децата му. Ужасяваше го мисълта да обяснява пред един съдия и дванайсет души — обикновени англичани — срещите в Париж и разходките в Ричмънд парк. Противно му беше грубото, лицемерно порицание в цялото съдопроизводство; вероятността да не им повярват… самата мисъл да види жената, която беше за него олицетворение на естествеността и красотата, застанала пред тия мнителни, алчни погледи Не, не! Да се защитава би значело само да създаде развлечение за лондончани и да увеличи продажбата на вестниците. Хиляди пъти по-добре е да приеме, каквото му пращат Соумс и боговете.

„А всъщност — мислеше честно той — кой знае дали бих могъл, дори заради сина си, да издържа по-дълго това положение! Във всеки случай тя поне ще се освободи от примката.“ Потънал в тези мисли, не усети тежката задуха. Небето беше облачно, тъмнолилаво, с тънки бели прорези. Тежка дъждовна капка остави малка звездообразна звезда в пясъка на шосето, когато той вече влизаше в парка. „Пфу! — помисли Джолиън. — И гръмотевица! Дано не е тръгнала да ме посрещне: ей сега ще завали като из ведро!“ Но в същия миг видя Айрин, която идваше към вратата на парка. „Ще трябва да изтичаме до Робин хил“ — каза си той.

Бурята мина над Полтри в четири часа — желано развлечение за чиновниците във всички канцеларии. Соумс пиеше чаша чай, когато му донесоха писмото:

Соумс загледа втренчено писмото. Още от момента, когато даде тези нареждания, се изкушаваше да ги отмени. Такава скандална опозоряваща история! Сами доказателствата — доколкото ги бе чул — не му се виждаха убедителни; все по-малко и по-малко му се струваше вероятно ония двамата да са минали границите на приличието. Но делото, разбира се, ще ги отведе нататък; а тази мисъл го измъчваше. Онзи тип ще получи любовта, която сам той не бе успял никога да спечели! Нима беше вече съвсем късно? Нямаше ли някакво средство да ги раздели, след като ги бе стреснал с това съобщение? „Ако не сторя това веднага — помисли той, — ще бъде късно, щом са получили призовките. Ще ида да се срещна с него; още сега ще отида.“

Разстроен от нервното напрежение, той изпрати за едно от „модните“ таксита. Ще трябва може би дълго да търсим оня приятел, а господ знае какво решение могат да вземат те след подобен удар! „Ако бях някакво театрално муле — каза си той, — сигурно щях да взема камшик, пистолет или нещо подобно!“ Взе обаче само свитък книжа от делото „Мейджънти срещу Уейк“ с намерение да ги прегледа по пътя. Но дори не ги отвори; седеше неподвижен, като се полюляваше и подскачаше от време на време от друсането на колата, без да усеща нито течението зад врата си, нито миризмата на бензина. Ще трябва да се ръководи от поведението на другия и — главно — да запази самообладание!

Когато колата наближи моста Пътни, Лондон бе започнал вече да изхвърля от недрата си работниците; мравките напускаха мравуняците. Колко мравки, всяка заета със своята прехрана, всички вплели пипала в огромното гъмжило! За пръв път в живота си навярно Соумс помисли: „Можех да запратя всичко по дяволите, ако исках! Нищо не ме засяга! Можех да се развличам, да живея както желая… да се забавлявам, както ми е угодно!“ Не! Човек, живял като него, не можеше да запрати всичко по дяволите… да отиде във Капуа194, да пропилее спечелените пари и доброто си име. Животът на човека е в това, което притежава и се е стремил да притежава. Само глупците мислят другояче… глупците, социалистите и развратниците!

Увеличила скоростта си, колата се носеше покрай извънградски вилите. „Навярно петнадесет мили в час! — помисли Соумс. — Това ще накара хората да живеят извън града.“ И той пресметна веднага как ще се отрази тоя факт върху ония части от Лондон, които бяха собственост на баща му… Сам той не бе влагал никога парите си в сгради; скритата си склонност към хазарт задоволяваше напълно с покупката на картини. Колата ускоряваше непрекъснато движението си, спусна се по хълма покрай Уимбълдънското поле. Тази среща! Един петдесет и две годишен мъж с големи деца и с име в обществото сигурно не ще постъпи безразсъдно! „Не ще поиска да опозори семейството си — помисли Соумс; — и той обичаше баща си, както аз обичам своя, а бащите ни бяха братя. Тази жена носи разруха! Какво има в нея? Никога не разбрах.“ Автомобилът се отклони, пое покрай гора и Соумс чу закъснял зов на кукувица, навярно първият, който чуваше през това лято. Минаваха почти край мястото, което бе избрал първоначално, така безцеремонно отхвърлено от Босини, който бе предпочел другото. Соумс изтри с носна кърпичка лицето и ръцете си и няколко пъти си пое дълбоко дъх, за да набере смелост. „Запази самообладание! — помисли той. — Запази самообладание!“

Колата зави по алеята към парадния вход, който можеше да бъде негов; до слуха му достигнаха звуци от пиано. Забравил бе, че онзи приятел има дъщери.

— Възможно е веднага да изляза — каза той на шофьора, — но може и да се забавя.

Позвъни.

Докато следваше прислужницата през завесите към вътрешния хол, изпита облекчение, че първата среща ще бъде със Джун или Холи — с тази която свиреше; затова безкрайно се изненада, когато видя пред пианото Айрин, а Джолиън — да я слуша унесено, седнал в креслото. И двамата станаха. Кръвта нахлу в главата на Соумс. Твърдото му решение да се ръководи от едно или друго изчезна изведнъж. Изражението на прадедите фермери в далечното крайбрежие — отпреди „Високомерния Досет“ — изби по лицето му.

— Чудесно!

Чу как онзи промърмори:

— Едва ли е подходящо тук… Да отидем в кабинета, ако нямате нищо против.

И двамата минаха покрай него през отдръпнатата завеса. В малката стая, където ги последва, Айрин застана до отворения прозорец, а „онзи“ — недалеч от нея до голямото кресло. Соумс затвори шумно вратата след себе си; този звук го върна назад към деня преди толкова години, когато бе затръшнал вратата пред Джолиън… и му бе забранил да се намесва в живота им.

— И така — започна той, — как възнамерявате да се оправдаете?

„Онзи“ има нахалството да се усмихне.

— Това, което получихме днес ви отнема правото да задавате такъв въпрос. Предполагам, се радвате, че ще се измъкнете от примката…

— О! — отвърна Соумс. — Така ли мислите! Аз дойдох да ви съобщя, че ще се разведа, без да пропусна нито едно обстоятелство, опозоряващо и двама ви, ако не се закълнете, че от днес нататък ще престанете да се срещате.

Изненада се от плавната си мисъл, защото в главата му беше хаос, а ръцете му трепереха. Ни един от двамата не отговори; но изражението им му се стори презрително.

— И така — продължи той, — ти… Айрин?

Устните й мръднаха, но Джолиън сложи ръка на рамото й.

— Оставете я! — извика гневно Соумс. — Ще се закълнеш ли, Айрин?

— Не.

— О! А вие?

— Още по-малко.

— Тогава сте виновни?

— Да, виновни сме.

Казала го бе Айрин със спокойния си ясен глас, с недостъпността, която така често го бе вбесявала. Извън себе си от ярост, той извика:

— Ти си сатана!

— Махайте се! Напуснете тоя дом, за да не извърша нещо непоправимо.

Този тип ще го заплашва с нещо непоправимо! А знае ли, че на косъм оставаше да бъде удушен?

— Настойник! — извика Соумс. — Който си присвоява това, което му е било поверено! Крадец, отнел жената на братовчеда си!

— Наричайте ме, както желаете. Вие избрахте своя път, ние — нашия. Махайте се!

Ако бе взел оръжие, Соумс сигурно би го употребил в тоя миг.

— Ще ми платите! — заяви той.

— С най-голямо удоволствие.

При това ужасно извращаване смисъла на думите му от сина на човека, който му бе измислил прозвището „Собственика“, Соумс се спря и ги загледа смаян. Наистина смешно!

Стояха така, сдържани от невидима сила да не прибягнат км изстъпление. Не можеха да се сбият, а не намираха подходящи за случая думи. И Соумс не можеше, не знаеше как да се обърне, за да излезе. Погледът му бе прикован в лицето на Айрин. За последен път виждаше това фатално лице… несъмнено за последен път.

— А ти — каза изведнъж той — надявам се, че ще се държиш и с него така, както се държеше с мене… Толкова!

Видя я, че трепва и с чувство на полутържество и на полуоблекчение мина през хола и се качи в автомобила. Отпусна се на възглавниците със затворени очи. Никога в живота си не бе толкова близо до извършване на убийство; никога не бе изгубвал дотолкова самообладанието си, което беше негова втора природа. Чувстваше се ограбен, оголен — сякаш бе загубил всяка добродетел… Животът беше безцелен, мисълта отказваше да работи. Слънцето грееше в колата, но на него му беше студено. Току-що преживяната сцена бе потънала вече неизвестно къде, нямаше за какво да се задържи; и той изпитваше страх, сякаш висеше пред ръба на пропаст, сякаш само при още едно завъртане на винта и разумът му ще му измени. „Не съм годен за такива неща — помисли той, — не бива… не съм годен.“ Автомобилът засили скоростта: дървета, къщи, хора минаваха механично край него, лишени от каквото и да е значение. „Чувствам се съвсем особено — помисли той; — ще отида в турската баня. Бях… стигнах до нещо ужасно Така не може.“ Колата отново сви по моста и пое нагоре по Фулъм Роуд, покрай парка.

— В хамама — каза Соумс.

Странно, че в такъв горещ летен ден топлината може да бъде така успокоителна! Когато влизаше в пералнята, срещна Джордж Форсайт, който излизаше оттам зачервен и лъскав.

— Здравей! — усмихна се Джордж. — За какво се тренираш? Нямаш много излишна плът.

Шут! Соумс го отмина с полупрезрителна усмивка. Докато лежеше по гръб и се търкаше несръчно, за да се изпоти, той мислеше: „Да се смеят! Не искам да изпитвам никакви вълнения! Не мога да понасям бурни чувства! Вредят ми!“

Лятна нощ

След излизането на Соумс в малкия кабинет настана мъртва тишина.

— Благодаря ви за добрата лъжа — каза неочаквано Джолиън. — Да излезем… Въздухът тук вече не е, какъвто беше!

Тръгнаха мълчаливо покрай дългия, висок южен зид, където растяха праскови. Джолиън старши бе посадил тук-там и кипариси между тревистия насип и ниската ливада, изпъстрена с лютичета и жълтооки маргаритки; от дванайсет години растяха тук, докато тъмните им стройни очертания започнаха да напомнят Италия. Птици пърхаха тихо из влажните храсти; лястовици кръжаха с лъскави стоманеносини телца; тревата хрущеше под нозете, още по-свежо зелена; пеперудите се гонеха без шум. Покоят на природата беше чудно затрогващ след току-що миналата мъчителна сцена. Край огрения от слънцето зид се простираше тясна леха с полски карамфили и мушанки, в глухото бръмчене на пчелите потънаха всички други звуци — мученето на крава, загубила телето си, звукът на кукувица от бряст отвъд ливадата. Кой би казал, че само на десет мили зад тях започваше Лондон, Лондон на форсайтовци, със своето богатството и нищета; с мръсотията и шума си; с безредно пръснатите островчета от каменно великолепие и сивото море от отвратителни тухли и гипс? Лондон, видял по-раншната трагедия на Айрин и тежката младост на Джолиън; тази паяжина; този царствен подслон на собственическия инстинкт!

А докато се разхождаха, Джолиън мислеше за думите: „Надявам се, че ще се държиш с него така, както се държеше с мене.“ Това щеше да зависи от него. Можеше ли да вярва на себе си? Може ли един Форсайт да не зароби това, което обича? Можеше ли да му се довери Красотата? Или би трябвало да бъде само гостенка, която идва, когато пожелае, остава само няколко преходни мига и се връща, когато намери за добре? „Ние сме грабителска порода! — мислеше Джолиън. — Скъперници и алчни; цветът на живота не е в безопасност в нашите ръце. Тя трябва да дойде при мене както желае, когато желае, да не идва, щом не желае. Аз трябва да й бъда опора, клон, на който ще каца, но никога… никога клетка!“

Тя беше онази светла пролука, която бе видял насън. Щеше ли да мине този път отвъд завесата и да я настигне? Дали богатата обстановка на безброй притежания, плътната завеса на собственическия инстинкт, обгърнала черната фигура — самия него и Соумс, — ще се разкъса, за да може да мине през нея към своето видение, да намери там нещо, задоволяващо не само плътта? „Трябва да се науча — помисли той, — да, да се науча да не владея и да не руша.“

Докато вечеряха, започнаха да обмислят как ще постъпят. Тази вечер тя щеше да се върне в хотела си, а утре той ще я отведе в Лондон. Ще даде нареждания на своя адвокат Джек Херинг. И пръст няма да мръдне, за да попречи на хода на делото. Огромно обезщетение, съдебни наказания и разноски, каквото поискат — само да се свърши веднага, да я освободи от тая примка! Утре ще се срещне с Херинг… ще отидат заедно при него. А след това — в чужбина, за да не останат никакви съмнения, да превърнат в истина лъжата, която тя бе изрекла. Обърна се към нея; и на влюбения му поглед се стори, че тук стои не жена, а дълбокият тайнствен дух на Красотата, който старите живописци — Тициан, Джорджоне, Ботичели195 — са съумявали да уловят и да предадат в образите на своите картини… тази неуловима красота витаеше сякаш в нейните чело, коси, устни и очи.

„И всичко това ще бъде мое! — помисли той. — Просто ме е страх!“

След вечеря излязоха да пият кафето си на терасата. Дълго седяха там — вечерта беше прекрасна — да гледат бавното настъпване на лятната нощ. Беше топло, във въздуха се носеше ухание на цъфнали липи… подранили това лято. Два прилепа прелитнаха с тайнствен шум. Той бе сложил столовете срещу прозореца на кабинета и мушици прехвръкваха край тях към слабия светлик на стаята. Никакъв ветрец, никакъв шепот в листата на стария дъб, на двайсет ярда от тях! Почти кръглата луна изгря зад горичката; двете светлини се бореха, докато луната надделя, промени багрите и очертанията на цялата градина, промъкна се под каменните плочи, стигна до нозете им, пропълзя нагоре, промени лицата.

— Да — каза най-после Джолиън; — страхувам се, че много ще се уморите; затова по-добре да тръгваме. Момичето ще ви заведе в стаята на Холи.

Влезе в кабинета и позвъни. Прислужницата, която дойде, му подаде телеграма. Докато я гледаше да се отдалечава с Айрин, той помисли: „Трябва да е пристигнала преди повече от час, но тя не е искала да ни безпокои. Това е вече знаменателно. Да, скоро наистина ще ни обесят!“ Отвори телеграмата:

„Джолиън Форсайт, Робин хил

Синът ви почина тихо на 20 юни. Дълбоки съболезнования.“… Някакво непознато име.

Пусна телеграмата, обърна се и остана на място. Луната го огря; мушица докосна лицето му. Първият ден, когато не бе мислил непрекъснато за Джоли. Тръгна, без да вижда, към прозореца, блъсна се в старото кресло — креслото на баща му — и се отпусна на облегалката. Остана там прегърбен, загледан в тъмнината. Угаснал като свещ, далеч от вкъщи, от тия, които го обичат, съвсем сам, в тъмнина! Неговият син! Още от дете така добър към него… така мил! Само двайсетгодишен, а покосен като стрък трева… непоживял! „Аз наистина не го познавах — помисли Джолиън; — и той не ме познаваше; но се обичахме. А само любовта е от значение!“

Да умре самичък там… с копнеж по тях… по родната страна! За неговото форсайтовско сърце това изглеждаше толкова мъчително, по-тъжно от самата смърт. Без подслон, без закрила, без любов в последния миг! И цялото вкоренено в него родово чувство, любовта към семейството и неизменната привързаност към собствената плът и кръв, така дълбока у Джолиън старши… така дълбока у всеки Форсайт… се почувстваха оскърбени, смазани, разпокъсани от самотната смърт на сина му. Много по-добре би било да бе умрял в сражение, да е нямал време да тъгува по тях и да ги призовава, може би, в своето бълнуване!

Луната се бе скрила зад дъба, който му се стори изведнъж, че оживява и го гледа… дъба, където момчето му така обичаше да се катери, откъдето веднъж падна, удари се, но не заплака!

Вратата скръцна. Той видя, че Айрин влезе, взе телеграмата и я прочете. Чу шумоленето на роклята й. Тя коленичи край него — той се опита да й се усмихне. Тя протегна ръце и притегли главата му на рамото си. Парфюмът и топлотата й го обгърнаха: присъствието й погълна бавно цялото му същество.

Джеймс в очакване

Успокоен от изпотяването, Соумс вечеря в Римув и тръгна за Парк Лейн. Баща му не беше добре напоследък. Не биваше да узнае станалото! Ни веднъж до тоя миг Соумс не бе съзнавал колко много се бои да не огорчи и с това да изпрати по-скоро в гроба престарелия Джеймс, колко тясно свързан беше този страх със собственото му отвращение от скандала. Неизменната му дълбока обич към баща му се бе засилила в последните години от съзнанието, че Джеймс го смята за единствена опора в старините си. Струваше му се ужасно човек, който се бе грижил цял живот да опази името на рода от чуждо посегателство и да го издигне така, че то да се превърне в синоним на здрава и охолна почтености бе издигнал толкова много името на рода — станало вече синоним на здрава и охолна почтеност, — да го види в сетните си дни опозорено във всички вестници. За Соумс това беше равносилно да подпомогне смъртта, този неотменен враг на всички Форсайтови. „Трябва да кажа на мама — помисли той. — А когато делото започне, ще крием вестниците от него. Иначе той не вижда почти никого вече.“ Отвори си със своя ключ и тръгна по стълбите, но дочу някакво оживление от площадката на горния етаж. Гласът на майка му казваше:

— Недей, Джеймс, ще се простудиш! Защо не чакаш спокойно?

А гласът на баща му отговори:

— Да чакам ли? Та аз постоянно чакам. Защо не се връща?

— Можеш да приказваш с него утре сутринта, няма защо да стоиш като плашило на площадката.

— Той ще се качи навярно направо да спи. А пък аз няма да заспя.

— Елате да си легнеш, Джеймс.

— Хм! А откъде знаеш дали няма да умра до утре сутринта?

— Няма да чакаш до утре сутринта. Ще сляза и ще го доведа. Не се тревожи.

— Все много знаеш! Той може и да не се прибере.

— Ако не се прибере, и цяла нощ да стоиш тук по халат, пак няма да го дочакаш.

Соумс мина и последния завой на стълбите и се озова пред високата фигура на баща си, загърнат във ватиран халат от кафява коприна, наведен през парапета. Светлината падаше върху сребристите коси и бакенбарди и блестеше като ореол около главата му.

— Ето го! — Гласът на баща му прозвуча някак възмутено, а майка му отвърна успокоително от вратата на спалнята:

— Добре. Ела сега да ти изчеткам косата.

Джеймс помаха на сина си със своя тънък, сгърчен пръст — би казал човек, че му маха скелет — и влезе в спалнята.

„Какво става? — помисли Соумс. — Какво ли е научил?“

Баща му седеше пред тоалетната масичка, в профил към огледалото, а Емили четкаше полека косата му с две четки със сребърни дръжки. Правеше го по няколко пъти на ден, защото това му действаше така, както чесането между ушите на котка.

— Дойде си най-после! — каза той. — Чаках те.

Соумс го погали по рамото, взе една сребърна закопчалка за обувки и се залови да разглежда марката й.

— Как си? — запита той. — Изглеждаш по-добре.

Джеймс поклати глава.

— Искам да ти кажа нещо. Майка ти не го знае.

Изрече това с такъв тон, сякаш Емили беше виновна, че не знае нещо, което не й бе казал.

— Баща ти беше страшно неспокоен през цялата вечер. Не знам защо.

Лекото съскане на четката удължи ласката в гласа й.

— Не знаеш! — отвърна Джеймс. — Само Соумс може да ми каже. — И, като втренчи в сина си своите сиви очи, чийто напрегнат поглед човек издържаше с мъка, той промърмори: — Остарявам, Соумс. На моите години… нищо не се знае. Рейчъл и Сисили нямат деца; Вал замина нейде си… онзи приятел баща му ще заграби, каквото може. А току-виж, че някой пипнал и Имоджин.

Соумс слушаше разсеяно — чувал бе вече всичко това. „Шт, шт“ — продължаваха да съскат четките.

— Ако е за това… — каза Емили.

— Това! — извика Джеймс. — Това е нищо! Сега ще стигна до другото. — И отново втренчи тъжно поглед в Соумс.

— За тебе мисля, моето момче — заяви той изведнъж. — Трябва да се разведеш.

Тази дума тъкмо от устата на баща му беше неочаквана за самообладанието на Соумс. Очите му побързаха да се върнат отново към закопчалката, а Джеймс продължи, сякаш бързаше да се оправдае:

— Не знам какво прави тя… Разправят, че била в чужбина. Чичо Суидин се възхищаваше едно време от нея… Чудак беше той! (Така споменаваше той винаги покойния си близнак. „Дебелият и тънкият“ ги наричаха някога.) Сигурно не е сама.

И с това заключение за влиянието на красотата върху човешката природа той замълча, наблюдавайки сина си с недоверчивия поглед на птица. Соумс също мълчеше. „Шт, шт“! — съскаха четките.

— Остави, Джеймс! Соумс знае по-добре от теб. Това е негова работа.

— Ах! — въздъхна Джеймс и възклицанието се изтръгна сякаш от глъбините на душата му. — Въпросът е за моите… и за неговите… пари… у кого ще отидат? А след неговата смърт и името ни ще изчезне.

Соумс остави закопчалката върху украсената с дантела розова копринена покривчица на тоалетната масичка.

— Името ли? — възрази Емили. — Има още толкова Форсайтови!

— Каква полза за мене от това? — промълви Джеймс. — Аз ще бъда в гроба и, ако той не се ожени, след него няма да остане никой.

— Ти си съвършено прав — каза спокойно Соумс. — Аз се развеждам.

А очите на Джеймс щяха да изхвръкнат от очните кухини.

— Какво? — извика той. — Ето! Никой нищо не ми казва!

— Защо ще ти казва? — отвърна Емили. — Кой би допуснал, че желаеш такова нещо? Наистина ни изненадваш, моето момче, след толкова години.

— Ще се вдигне шум — промълви на себе си Джеймс, — но не мога да го предотвратя. Не ме четкай токова силно! Кога ще бъде делото?

— Преди лятната ваканция. Противната страна няма да се защитава.

Устните на Джеймс замърдаха в някакви тайни пресмятания.

— Не ще доживея да видя внук — промълви той.

Емили престана да го четка.

— Разбира се, че ще доживееш. Соумс ще побърза.

Последва дълго мълчание. Най-после Джеймс протегна ръка.

— Дай ми одеколона. — Вдигна стъклото до носа си, обърна се към Соумс и му поднесе челото си. Синът го целуна точно там, откъдето започваше косата. Лицето на Джеймс трепна успокоено, сякаш тревогата му бе стихнала изведнъж.

— Ще си легна вече — реши той. — Не искам да чета вестниците, когато започне онази история. Те са противна напаст; и не бива да им обръщам внимание… Много съм стар.

Странно развълнуван, Соумс тръгна към вратата; чу баща си да казва:

— Уморих се; ще се помоля в леглото.

А майка му отговори:

— Разбира се, Джеймс; ще ти бъде много по-удобно.

Измъкване от паяжината

Известието за смъртта на Джоли, загинал като толкова други войници, предизвика смесени чувства на Форсайтовата борса. Странно беше да прочетат, че Джолиън Форсайт (пети последователен носител на името по права линия) бе умрял от болест в служба на родината си, и да не почувстват скръб. Съживи се само някогашното недоволство към баща му, който се бе отчуждил от тях. Толкова голям бе все още авторитетът на Джолиън старши, че останалите Форсайтови и до днес не смееха да признаят, че именно те се бяха отвърнали от неговия син заради нередното му поведение. Вестта засили, разбира се, грижата и тревогите за Вал; но Вал беше по презиме Дарти и, дори и да загине или да получи кръста „Виктория“, това не можеше да има същото значение, както ако би бил Форсайт. Нещастен случай или отличие на Хейманови също никого не би затрогнало. Семейната им гордост се чувстваше изиграна.

Как се бе пуснал по това време слухът, че „нещо ужасно, мила“ витае над тях, не би могъл да каже никой, а най-малко Соумс, който пазеше всичко в пълна тайна. Някой бе зърнал може би в списъка делото „Форсайт срещу Форсайт и Форсайт“ и бе добавил към това: „Айрин и оня с русата брада в Париж.“ Може би стените в Парк Лейн имаха уши. Както и да е, известно беше — старите го шепнеха, младите го разискваха, — че на семейната гордост се подготвя удар.

При едно от своите неделни посещение у Тимоти — където чувстваше, че не би могъл да седи след започване на делото — Соумс разбра още с влизането, че всички знаят новината. Никой, разбира се, не се осмели да заговори пред него, но останалите четирима Форсайтови, които бяха там, притаиха дъх, уверени, че нищо не ще попречи на леля Джули да ги постави в неудобно положение. Тя поглеждаше така тъжно Соумс, така често замълчаваше, че леля Естер се извини, че трябва да промие окото на Тимоти — излязъл му ечемик. Невъзмутим и, както винаги, леко високомерен, Соумс не стоя много. Излезе, едва сдържайки проклятието зад своите бледи, полуусмихнати устни.

За щастие той успяваше да отвлича мисълта си, жестоко измъчена от наближаващия скандал, като обсъждаше денонощно плановете за оттеглянето си от професията — защото бе стигнал и до това тежко решение. Да се среща и занапред с хора, които го смятаха за „прозорлив“ човек и опитен съветник… след тази история… о, не! Изискаността и гордостта, така ясно преплетени у него със собственическата тъпота, въставаха срещу подобна мисъл. Ще се оттегли, ще води затворен живот, ще купува картини, ще си създава име на колекционер… В края на краищата сърцето го е влечало винаги повече към изкуството, отколкото към юриспруденцията. Но за да осъществи това безвъзвратно взето решение, трябваше да подготви сливането си с друга фирма, и то без да се разбере, защото иначе хорското любопитство ще хвърли предварително сянка на унижение върху него.

Спрял се бе на фирмата „Къткот, Холидей и Кингстън“, в която двама от съдружниците бяха покойници. Така че след сливането името на фирмата щеше да бъде: „Къткот, Холидей, Кингстън, Форсайт, Бъстърд и Форсайт.“ Но, след като обсъдиха въпроса кои от покойниците имат все още влияние между живите, решиха да съкратят фирмата на „Къткот, Кингстън и Форсайт“, при което Къткот щеше да бъде действителен, а Соумс — номинален съдружник. Но за името, авторитета и клиентелата си щеше да получи значителна сума.

Една нощ, както подобава на човек, стигнал до такъв важен етап в своята кариера, той пресметна състоянието си и, след като предвиди възможното обезценяване поради войната, откри, че стойността му е приблизително сто и трийсет хиляди лири. След смъртта на баща си, която — уви! — едва ли щеше да се забави, ще получи най-малко още петдесет хиляди, а годишните му разходи сега достигаха едва две хиляди лири. Застанал пред картините си, той виждаше пред себе си едно бъдеще, изпълнено с печалби, осигурени от по-добрата му подготовка. Като продава това, което има изгледи да се обезцени, и задържа това, чиято цена ще се увеличава, и като предвижда правилно бъдещите вкусове, ще си създаде една неповторима колекция, която ще остане след смъртта му за държавата под името „Форсайтово дарение“.

Той бе решил вече как ще реши въпроса с мадам Ламот, ако разводът мине благополучно. Знаеше, че тя има само една мечта — да живее от своите rentes196 в Париж при внуците си. Ще откупи от нея ресторант „Бретан“ на баснословна цена. Мадам ще живее като кралица-майка в Париж само от лихвите на капитала, който ще съумее да вложи както трябва. (Междувременно му мина през ум, че би могъл да постави на нейно място един опитен управител и да получи от ресторанта добра лихва за парите си. В Сохо съществуват богати възможности.) За Анет щеше да обещае да вложи петнайсет хиляди лири — преднамерено или случайно същата сума, която Джолиън старши бе завещал на другата.

Едно писмо от адвоката на Джолиън до неговия изясняваше, че „ония двамата“ са в Италия. Освен това бяха дали възможност надлежно да се установи, че са били заедно в един лондонски хотел. Въпросът беше ясен като бял ден и щеше да се реши за половин час; но през този половин час той щеше да преживее адски мъки; а след този половин час всички носители на името Форсайт щяха да почувстват, че розата е загубила своето ухание. Той не се самоизмамваше, като Шекспир, че розата, както и да се нарича, все така приятно ще ухае197… Името беше собственост — конкретна, неопетнена собственост, — чиято стойност щеше да се понижи поне с двайсет на сто. А, като се изключи Роджър, отказал някога да се кандидатира за член на парламента, и — о, ирония! — Джолиън, спечелил име на художник, ни един Форсайт не бе се прочул с нищо. Но тъкмо тази липса на известност беше най-ценният актив на името. Неизвестно, съвършено индивидуално име, негова изключителна собственост; никога неизползвано, за добро или за зло, от нахалната мълва. И той, и всеки член на рода го пазеха непокътнато, неопетнено, неразгласявано, споменавано в обществото, само доколкото беше неизбежно при раждания, женитби и смърт. И през тези седмици на очакване, докато подготвяше оттеглянето си от юриспруденцията, той изпитваше страшна ненавист към нея — така дълбоко се възмущаваше от предстоящото оскверняване, което тя налагаше на името му, за да му даде възможност да го увековечи по законен път. Чудовищната несправедливост на всичко това будеше у него постоянно потискана ярост. Той желаеше само едно — да има безупречен семеен живот, а ето че трябваше да застане пред съда — след толкова безполезни празни години, — за да признае, че не е съумял да задържи съпругата си… да се изложи на съжаления, надсмиване и презрение от страна на колегите си. Всичко вървеше наопаки. Ония двамата трябваше да страдат… а бяха… в Италия! Законът, на който той бе служил така вярно, който бе смятал благоговейно за пазител на всяко притежание, му се струваше през тия седмици невероятно жалък. Имаше ли нещо по-безсмислено от това да кажеш на човека, че е собственик на съпругата си и да го накажеш, когато някой незаконно му я отнеме. Не знае ли законът, че името е за човека като зеницата на окото му, че е много по-тежко да те смятат за рогоносец, отколкото за прелъстител? Соумс действително завиждаше на Джолиън за славата, че е успял там, където той сам се бе провалил. Тревожеше го въпросът за обезщетението. Искаше да причини на оня тип страдание, но си спомняше думите му: „С най-голямо удоволствие!“ и разбираше, че с иска за обезщетение ще причини страдание не на Джолиън, а на себе си; изпитваше странното чувство, че за Джолиън ще бъде наистина удоволствие да плати… той беше така разточителен! Освен това, почти неприлично беше да иска обезщетение. Казал го бе машинално; но сега, при наближаване на делото, Соумс виждаше в този иск само една уловка на безчувствения, неразборчив закон, за го да направи смешен; за да могат хората да се подсмихват и да казват: „О, да! Добра цена получи за жена си!“ И даде нареждане на адвоката си да заяви, че парите ще бъдат подарени на приют за пропаднали жени. Дълго обмисля какъв благотворителен институт да избере като най-подходящ, но след като се спря на този, се събуждаше нощем и си казваше: „Не става, премного се хвърля в очи; ще привлече вниманието на всеки. Нещо по-скромно, по-пристойно.“ Не обичаше кучетата, иначе би определил парите за тях; накрая, съвършено отчаян — защото познанията му за благотворителните почини бяха твърде ограничени, — се спря на слепите. Те не бяха неподходящи, а освен това за тях съдът щеше да определи по-голяма сума.

Много дела отпаднаха от списъка, който това лято беше необичайно кратък, така че делото на Соумс щеше да се гледа още през юли. Единствената му утеха през тия дни беше Уинифред. Тя проявяваше съчувствието на човек, минал сам през това мъчилище. Беше самотна жена, на която човек можеше да се довери, защото знаеше, че тя не ще каже нищо на Дарти. Онзи разбойник щеше само да се зарадва! Към края на юли, в навечерието на делото, Соумс отиде у сестра си. Не бяха заминали още, защото Дарти бе изхарчил парите за летуването, а Уинифред не смееше да иде за пари у баща си, който чакаше делото на Соумс да свърши, без да му съобщят.

Намери я с писмо в ръка.

— От Вал ли? — запита мрачно той. — Какво пише?

— Пише, че се е оженил — отвърна Уинифред.

— За коя, боже мой?

Уинифред вдигна глава.

— За Холи Форсайт, дъщерята на Джолиън.

— Какво?

— Взел отпуск и се оженил. Аз дори не знаех, че се познават. Неприятно, нали?

Соумс се засмя при това омаловажаване на станалото, характерно за Уинифред.

— Неприятно ли? Хм, смятам, че не ще узнаят нищо докато се върнат тук. А може би е по-добре да си останат там. Онзи приятел, баща й, ще й даде пари…

— Но аз искам Вал да се върне — почти простена Уинифред. — Липсва ми. Той ми е подкрепата в живота.

— Зная — промълви Соумс. — Как се държи Дарти?

— Би могло да бъде и по-зле; вечни разправии за пари. Искаш ли да дойда утре в съда, Соумс?

Той й протегна ръка. Този жест издаде така ясно чувството му за самота, че сестра му я стисна с двете си ръце.

— Не се тревожи, мили. Ще се чувстваш така добре, когато делото свърши.

— Не зная какво съм сторил — промълви дрезгаво Соумс. — Не можах да разбера. Всичко е някак наопаки. А много я обичах! Винаги съм я обичал.

Уинифред зърна капка кръв на устната му и дълбоко се развълнува.

— Разбира се — отвърна тя. — Държанието й беше винаги лошо. Но какво да правя с женитбата на Вал, Соумс? Не зная какво да му пиша при сегашното положение. Ти си виждали девойчето — хубавичко ли е?

— Да, хубавичко — промълви Соумс. — Тъмнокосо… истинска аристократка.

„Не е зле тогава — помисли Уинифред; Джолиън е бил винаги човек със стил.“

— Такава неразбория! — промълви тя. — Какво ли ще каже тате?

— Не бива да му съобщаваш — заяви Соумс. — Войната скоро ще свърши и най-добре ще бъде Вал да си купи там стопанство.

Беше равносилно да й каже, че смята племенника си за загубен.

— Не съм казала на Монти — промълви унило Уинифред.

Делото започна към обяд на следващия ден и приключи за малко повече от половин час. Бледен, елегантен, тъжен, Соумс застана пред съда; толкова много бе страдал предварително, та беше почти безчувствен. Щом чу решението, което постановяваше разтрогването на брака, напусна залата.

Още четири часа, докато се разчуе! „Бракоразводното дело на един адвокат!“ Бурен, неотстъпен гняв смени безчувствеността му. „По дяволите всички! — помисли той. — Няма да избягам, ще се държа така, сякаш нищо не се е случило.“ И в засилващата се жега по Флийт Стрийт и Лъдгейтхил198 тръгна към своя клуб в Сити, закуси и се върна в бюрото си. Там работи упорито през целия следобед.

На излизане разбра, че чиновниците му вече знаят, и отговори на случайните им погледи така подигравателно, че те отвърнаха веднага глави. Пред Сейнт Пол се спря да купи най-приличния вечерен вестник. Да! Ето! „Бракоразводното дело на един добре известен адвокат. Съответник — братовчед му. Обезщетението се подарява на слепите.“… Да, напечатали го бяха! При всеки срещнат си казваше: „Дали знае?“ И изведнъж се почувства някак странно. Нещо се завъртя в главата му.

Какво ставаше? Поддал се бе на вълнението! А не биваше! Ще се разболее. Не бива да мисли! Ще отиде до реката, ще гребе, ще лови риба. „Не ще оставя да ме повалят!“ — каза си той.

Внезапно му мина през ум, че имаше да свърши нещо важно, преди да излезе от града. Мадам Ламот! Трябваше да й обясни законните срокове. Оставаха още шест месеца, преди да бъде окончателно свободен! Само че не му се искаше да види Анет! Прокара ръка по темето си — главата му пареше.

Сви през Ковънт гардън. Отврати се от вмирисания въздух на стария пазар, където всякакви отпадъци гниеха в горещия юлски ден, а Сохо му се стори повече от винаги безнадеждно средище на всякакви мошеници. Само ресторант „Бретан“, спретнат, наскоро боядисан, със сини сандъчета и миниатюрни дръвчета в тях, се държеше малко настрана със своето френско себеуважение. Беше време за почивка и бледи, спретнати сервитьорки подготвяха малките маси за вечеря. Соумс мина покрай тях към вътрешното отделение. За голямо негово неудоволствие на почукването се обади Анет. Изглеждаше бледа и уморена от горещината.

— Съвсем ни забравихте — каза провлачено тя.

Соумс се усмихна.

— Не по мое желание: бях много зает. Къде е майка ви, Анет? Имам да й съобщя нещо.

— Мама не е в къщи.

На Соумс се стори, че тя го поглежда някак странно. Какво знаеше? Какво й бе казала майка й? От усилието да разбере това усети, че в главата му става нещо необичайно. Залови се за ръба на масата и забеляза смътно как Анет дотича със светнали от изненада очи. Той затвори своите и промълви:

— Няма нищо, трябва да е от слънцето.

От слънцето ли? Не от слънцето, а от мрака! Гласът на Анет, сдържаният й глас на французойка каза:

— Седнете, по-лесно ще ви мине.

Ръката й докосна рамото му и Соумс седна в креслото. Когато притъмняването пред очите му мина и той ги отвори, видя, че тя го гледа. С непроницаемо, странно изражение за една двайсетгодишна девойка!

— По-добре ли ви е?

— Нищо ми няма вече — отвърна Соумс.

Чувстваше по инстинкт, че не печели, ако изглежда слаб… възрастта беше предостатъчна пречка. Само в силата на волята е спасението му пред Анет; през последните месеци бе загубил почва поради нерешителността си… не можеше да губи нищо повече. Стана и заяви:

— Ще пиша на майка ви. Заминавам за продължителна почивка в жилището си край реката. Искам и двете да ми погостувате там. Сега е особено красиво. Ще дойдете, нали?

— Ще ни бъде много приятно — леко натъртване върху гърленото „р“, но никакво въодушевление. Той добави почти тъжно:

— И на вас горещината се отразява зле, нали, Анет? Ще се почувствате много добре край реката. Довиждане.

Анет се наведе към него. В това движение прозираше сякаш разкаяние.

— Ще можете ли да вървете? Да ви направя кафе?

— Не — отвърна твърдо Соумс. — Подайте ми ръка.

Тя протегна ръка, която Соумс вдигна до устните си. Когато я погледна, лицето й имаше все същото странно изражение.

„Нищо не мога да разбера — мислеше той, докато излизаше — Но не бива да мисля… не трябва да се тревожа.“ И все пак се тревожеше, докато отиваше към Пел — Мел. Англичанин, не от нейната религия, възрастен, изстрадал една семейна трагедия — какво можеше да й даде? Само богатство, обществено положение, охолен живот, възхищение! Много, но достатъчно ли за една красива двайсетгодишна девойка? Чувстваше, че така малко познава Анет! А изпитваше и необясним страх пред френския характер на майката, пък и на дъщерята. Те знаеха отлично какво желаят. Бяха почти Форсайтовки. Никога нямаше да тичат подир призрак и да изпуснат същността! Страхотното усилие, потребно, за да напише от клуба писмо до мадам Ламот, го предупреди отново, че е накрая на силите си.

След като запечата и прати писмото, мина в трапезарията. Три лъжици супа го убедиха, че не е в състояние да яде; поиска да му поръчат файтон, заповяда да го откарат на гара Падингтън и взе първият влак за Рединг199. Стигна у дома си точно при залез и тръгна да се разходи из ливадите. Във въздуха се носеше ухание на полски и градински карамфили, цъфнали в лехите. Откъм реката подъхваше прохлада.

Почивка… и покой! Да оставим нещастника да си отдъхне! Нека грижите, срамът и ядът престанат да се гонят като нощни птици в съзнанието му! Като полузаспали гълъби, кацнали в своя гълъбарник, като пухкавите зверчета в горите на отвъдния бряг и простите хорица в бедните котеджи, като дърветата и тази бързо избледняваща в мрака река, като потъмняващото теменуженосиньо небе, където вече изгряваха звезди… Да се откъсне от себе си и да си почине!

Една епоха отминава

Сватбата на Соумс и Анет се състоя в Париж, в последния ден на януари 1901 година, така безшумно, че дори на Емили съобщиха само свършения факт. На другия ден той я доведе в един от спокойните лондонски хотели, където срещу много пари се получават по-малко удобства, отколкото всякъде другаде по света. Красотата й, подчертана от скъпи парижки тоалети, го радваше много повече, отколкото най-красивия китайски порцелан или най-прекрасната картина; и той очакваше с нетърпение минутата, когато ще може да я покаже на Парк Лейн, на Грийн Стрийт и у Тимоти.

Ако някой би го запитал през тия дни: „Кажете откровено — влюбен ли сте в тази девойка?“ — той би отговорил: „Да съм влюбен? Какво е любовта? Ако ме питате дали изпитвам към нея това, което изпитвах към Айрин в далечните дни, когато въздишах и копнеех по нея и не се успокоих, докато най-после отстъпи — не! Ако имате пред вид дали се възхищавам на младостта и хубостта й, дали изпитвам вълнение, когато я виждам край себе си — да! Дали ще оправдае надеждите ми, дали ще ми бъде достойна съпруга, достойна майка на децата ми? Пак ще кажа: да! Какво повече ми трябва? И какво повече получават от съпрузите си три четвърти от омъжените жени?“ Ако запитващият би продължил с въпросите си: „А мислите ли, че е било почтено да изкусите тази девойка да ви се отдаде за цял живот, ако не сте сигурен, че наистина сте докоснали сърцето й?“ — той би отговорил: „Французите гледат на тия неща по-другояче от нас. Бракът е за тях възможност да се настанят, да имат деца, а след моя личен опит не съм никак сигурен дали тяхното разбиране не е по-разумно. Не ще очаквам този път повече от това, което мога да получа, или което тя може да ми даде. Не ще бъда изненадан, ако след годни ми създаде неприятности; но дотогава ще съм остарял, ще имам деца. И ще затварям очи. Преживях вече своята голяма любов; нейната е може би напред… не предполагам, че ще бъде към мене. Давам й твърде много, не очаквам много в замяна, освен деца или поне един син. Но в едно съм уверен — тя е човек с истински здрав разум.“

Ако, все още незадоволен, разпитващият би продължил: „Вие не търсите следователно духовно единение в този брак?“ — Соумс би се усмихнал накриво и би отвърнал: „Както се случи: щом чувствеността ми бъде задоволявана и моето «аз» продължено, щом имам вкъщи приятна обстановка и добро настроение — няма какво повече да очаквам на моята възраст. Надали бих се отклонил от своя път заради някаква непостижима сантименталност.“ След което разпитвачът ще трябва тактично да прекрати своя разпит.

Кралицата бе починала и въздухът на най-големият град в света бе посивял от непролети сълзи. В шуба и цилиндър, под ръка с Анет, в тъмно кожено палто, Соумс пресече Парк Лейн в утрото на погребението и застана пред оградата на Хайд парк. Колкото и малко да се вълнуваше обикновено от обществените въпроси, това изпълнено със символи събитие, това приключване на една дълга бляскава епоха, затрогна въображението му. В хиляда осемстотин трийсет и седма година, когато тя бе стъпила на престола, „Високомерния Досет“ все още строеше, за да загрозява Лондон; а Джеймс, двайсет и шест годишен младеж, току-щопоставяше основите на своята адвокатска кариера. Още се движеха пощенски коли; мъжете носеха широки връзки, бръснеха горната си устна, ядяха стриди направо от буренцата; „тигри“200 се полюляваха, застанали върху задното стъпало на кабриолетите, жените възклицаваха „Ла“201 и нямаха право на лична собственост202; в страната имаше изискано държане и бедняшки бърлоги; нещастници бяха обесвани за нищожни провинения; Дикенз току-що бе започнал да пише. Почти две поколения бяха отминали оттогава… Параходи, железници, телеграф, велосипеди, електричество, телефони, а сега и моторни коли… и такова натрупване на капитали, че осемпроцентовата лихва стигна до три, а форсайтовци наброяваха хиляди! Нравите се бяха променили, обноските също, хората се бяха отдалечили с още една степен от маймуната, Господ се бе превърнал в Мамон… толкова почтен Мамон, че не можеше да се познае. Шейсет и четири години облагодетелстване на собствеността бяха създали висшата буржоазия; бяха я укрепили, изгладили, излъскали, докато накрая по държане, нрави, говор, външност, навици и дух тя бе станала почти неотличима от аристокрацията. Епоха, позлатила дотолкова личната свобода, че този, който нямаше пари, беше свободен по закон, но не й в действителност. Епоха, узаконила лицемерието до такава степен, че да изглеждаш почтен беше равнозначно да си. Велика епоха, от чието всеизменящо се влияние не бе убягнало нищо, освен същността на човека и същността на всемира.

И, за да види отминаването на тази епоха, Лондон — нейно любимо, разглезено дете — вливаше своите граждани през всяка врата в Хайд парк, средище на викторианството, честит резерват на форсайтовци. Под сивото небе, което всеки миг можеше да прокапе, траурното множество се събираше да види шествието. „Добрата стара“ кралица, претоварена с години и добродетел, напускаше за сетен път своето уединение, за да се разходи из Лондон. От Хаундсдич, Ектън, Илинг, Хампстед, Излинтън и Бетнъл грийн; от Хекни, Хорнси, Лейтънстоун, Бетърси и Фулъм; от зелените пасбища, където процъфтяваха форсайтовци — Мейфеър и Кенсингтън, Сейнт Джеймс и Белгрейвиа, Бейсуотър и Белси, и Риджънт парк, — хората се стичаха към улиците, откъдето покойницата щеше да мине след малко в мрачен и тържествен церемониал. Никоя кралица вече не ще царува толкова дълго, нито хората ще могат да видят срещу парите си погребението на цялата историческа епоха. Жалко, че войната все още продължаваше, та не можаха да сложат върху ковчега й венеца на победата! Но всичко друго щеше да участва благоговейно — войници, моряци, чужди владетели, свалени знамена, погребален звън, а най-вече огромното, отвред нахлуващо множество, където може би тук-там, под задължителното черно облекло, някое сърце се свиваше от искрена скръб, защото към своя вечен покой отминаваше в тоя миг не само кралицата, но и жената, която не бе позволила на страданията да я сломят и бе живяла според разбиранията си честно и мъдро. Застанал под ръка с Анет сред множеството край оградата на парка, Соумс чакаше. Да! Отминаваше една епоха! Сега, с тия професионални съюзи, с лейбъристите в камарата на общините, с романите от континента, с неизразимата промяна в общото възприемане на света, всичко беше различно; той си припомни тълпата в оная вечер при превземането на Мейфкинг и думите на Джордж Форсайт: „Всички са социалисти и искат да ни заграбят имота!“ И Соумс — като баща си — не знаеше… не можеше да каже какво ще стане… с тоя Едуард на престола!203 Никога вече не ще бъдат така сигурни, както при добрата стара Вики! Той притисна ръката на младата си жена. Тя беше във всеки случай напълно негова, сигурна домашна собственост, нещо, което заслужаваше да го притежава… нещо наистина реално. Той я притискаше до себе си, стараеше се да отстрани другите и се чувстваше доволен. Тълпата се люшкаше около тях, ядеше сандвичи, отърсваше трохи; момчета, покатерили се на платаните, бъбреха като маймуни, хвърляйки вейки и портокалови кори. Определеният час бе отминал, шествието щеше скоро да се появи! И изведнъж, малко по-назад и по-вляво, той зърна висок мъж с мека шапка и къса посивяла брада, а до него — висока жена с кожено калпаче и воал. Джолиън и Айрин, които разговаряха и се усмихваха, притиснати един до друг, както той сам и Анет! Не бяха го видели; скришом, със странно свито сърце, Соумс продължи да ги наблюдава. Изглеждаха щастливи! Защо бяха дошли тук — тези бунтари по рождение, отрекли викторианските идеали? Какво търсеха сред тази тълпа? И единият, и другият, нарушили по два пъти нравствените закони… дошли да изложат на показ своята любов и безпътство! Той ги гледаше като омагьосан; признавайки неохотно дори и сега, когато държеше под ръка Анет, че тя… Айрин… Но не! Няма да признае това! И отвърна глава. Няма да ги гледа, не ще позволи на някогашните огорчение и копнеж да го обземат отново! Но в същия миг Анет се обърна към него и попита:

— Ония двамата, Соумс, положително те познават. Кои са?

Соумс вирна нос настрана.

— Кои?

— Онези, виж ги, тъкмо си тръгват. Познават те.

— Не — отвърна Соумс. — Имаш грешка, мила.

— Прекрасно лице! И каква походка! Elle est très distinguée!

Този път Соумс погледна. Така бе влязла тя, така и бе излязла от живота му — леко олюляваща се, изправена, далечна, неуловима, избягваща всяко духовно общение с него! Той отвърна рязко очи от това отминаващо видение на миналото.

— По-добре погледни пред себе си — каза той. — Вече наближават!

Но докато стоеше, стиснал ръката й и привидно загледан в началото на шествието, той тръпнеше от чувството, че винаги нещо ще му се изплъзва, от инстинктивно съжаление, че не може да притежава и двете.

Музиката и шествието приближаваха полека, докато най-после дългата процесия мина в пълно мълчание през вратата на парка. Чу как Анет въздъхна: „Колко е тъжно и прекрасно!“ Усети как стисна ръката му и се надигна на пръсти; почувства как го обзема вълнението на тълпата. Ето го… ковчегът на кралицата, ковчегът на бавно изчезващата епоха! И докато той отминаваше, от дългите редици се понесе глух стон, какъвто Соумс никога не бе чувал, така несъзнателен, първичен, дълбок и неудържим, че нито той, нито другите съзнаваха дали не се е изтръгнал от техните гърди. Странен беше наистина този звук! Дан на една епоха към собствената й смърт… О! О!… Изплъзнала се бе опората в живота. Отиваше си това, което смятаха вечно! Кралицата… бог да я прости!

Отминаваше този незаглъхващ стон заедно с ковчега, както огън пълзи в тънка ивица по тревата; напредваше неотстъпно, миля след миля, заедно с плътните редици на тълпата. Човешки, а същевременно и нечовешки стон, изхвръкнал от животинското подсъзнание, от съкровеното познание за всеобщата смърт и промяна… Никой… никой не е вечен!

Последва кратка — съвсем кратка — тишина и езиците се развързаха да обсъждат необичайното зрелище. Соумс постоя още малко, за да достави удоволствие на Анет, после я поведе към Парк Лейн, на обяд у родителите си…

Джеймс бе прекарал утринта пред прозореца в своята спалня. Последното зрелище, което виждаше… след толкова други! Отиде си значи, и тя! Ех, стара беше вече! Присъствали бяха със Суидин на коронацията й… Стройна девойка беше тя тогава, по-млада от Имоджин! Напоследък беше страшно напълняла. С Джолиън пък бе присъствал на сватбата й с онова немче, съпругът й… който се бе оказал приличен човек; само че умря и я остави с тоя син. Припомни си колко пъти с братята си и със свои връстници клатеха глави, когато пиеха вино, ядяха орехи и разговаряха за младия княз. И ето че той встъпваше на престола. Разправяха, че се вразумил… Но той не знаеше… нищо не можеше да каже. Няма да, е чудно, ако продължи да пилее! Колко народ! Вчера беше сякаш, когато стояха със Суидин пред Уестминстърското абатство, докато я коронясваха; после Суидин го заведе в Кремърн204… Разгулен беше тоя Суидин; да, не беше толкова отдавна и годината на юбилея205 когато бях наели с Роджър балкон на Пикадили. Джолиън, Суидин и Роджър са вече покойници, а сам той ще навърши деветдесет години през август! Сега пък Соумс се ожени за тая французойка. Французите са странни хора, но казват, че французойките са добри майки. Времената се меняха! Разправяха, че онзи, германският император206, бил дошъл на погребението. Но телеграмата му до стария Крюгер беше направо възмутителна. Не би се учудил, ако този приятел направи един ден някоя пакост. Да, всичко се мени! И близките му ще трябва добре да внимават, когато той си отиде… само господ знае къде! А Емили бе поканила на обяд и Дарти заедно с Уинифред и Имоджин — да се запознаят с жената на Соумс… Все ще измислят нещо! Какво разправяха още?… Че Айрин живеела с оня приятел Джолиън. Сега пък навярно ще се ожени за нея.

„Какво би казал за всичко това брат му Джолиън?“ — помисли Джеймс. И при пълната невъзможност да узнае какво би казал по-големият му брат, когото винаги бе почитал, Джеймс толкова се разтревожи, че стана от прозореца до стола си и започна да се разхожда бавно и неуверено из стаята.

„А хубавичка беше! — помисли той. — Много я обичах. Може би Соумс не е бил подходящ за нея… не знам… не мога да кажа. Ние нямахме никакви неприятности с нашите жени.“ Променили се бяха жените… всичко се бе променило! А ето че и кралицата умря… да, няма що! Някакво раздвижване на тълпата го накара да се спре пред прозореца и да долепи до стъклото нос, който веднага побеля от студа. Стигнали бяха вече до Хайд парк корнър… ей сега ще минат! Защо Емили не идваше да гледа заедно с него, вместо да се суети за обяда? Липсваше му в този миг… липсваше му! Той виждаше през оголените клони на платаните шествието, множеството, което сваляше шапки… Колко хора ще се простудят! Един глас се обади зад него…

— Оттук виждаш великолепно, Джеймс!

— Най-после дойде! — промълви Джеймс. — Защо не се качи по-рано? Можеше да пропуснеш!

Замълча, напрегнал всички сили да гледа.

— Какъв е този шум? — запита изведнъж той.

— Никакъв шум няма — отвърна Емили; — какво ти хрумна? Овации не може да има.

— Но аз чувам.

— Глупости, Джеймс!

Никакъв звук не проникваше през двойните стъкла. Джеймс чуваше само стона на своето сърце пред отминаването на собствената му епоха.

— Не ми казвайте къде ще ме погребете — заяви изведнъж той. — Не искам да зная.

И се отстрани от прозореца. Отиваше си старата кралица; много бяха тревогите й… Сигурно е доволна, че се е отървала от тях!

Емили взе четките за коса.

— Има малко време да ти пригладя косата, преди да дойдат — каза тя. — Трябва да изглеждаш колкото е възможно по-добре, Джеймс.

— О! — отвърна той. — Казват, че била хубавичка.

Срещата на Джеймс с новата му снаха стана в трапезарията. Когато Анет влезе, той седеше до камината. Подпря се на облегалките на креслото и бавно се надигна. Леко приведен, безукорен в своя редингот, тънък като евклидова линия, той пое ръката на снаха си; а загрижените очи в набръчканото лице, загубило вече своята руменина, я загледаха неуверено. Малко топлота, отразена от нейната младост, озари и погледа, и бузите му.

— Как сте? — запита той. — Били сте да видите кралицата навярно? Добре ли пътувахте през Ламанша?

Така посрещна тази, от която очакваше наследник на своето име.

Втренчила очи в него — така слаб, побелял и безупречен, — Анет промълви на френски нещо, което Джеймс не разбра.

— Да, да — отвърна той, — предполагам, че сте огладнели. Позвъни, Соумс; няма да чакаме оня приятел Дарти.

Но тъкмо в тоя миг пристигна и семейство Дарти. Монтегю не бе пожелал да промени привичките си, за да види „старите“. Поръча си рано-рано чаша коктейл и „понадзърна“ в пушалнята на Айсиум, откъдето Уинифред и Имоджин трябваше на връщане от парка да го вземат, за да дойдат заедно тук. Тъмните му очи се спряха на Анет с изненада и задоволство. Тоя приятел Соумс бе пипнал нова красавица! Какво ли намираха жените у него? И тази ще му изиграе, разбира се, същия номер като първата; но междувременно му е провървяло! И той засука мустак: за девет месеца домашен покой на Грийн Стрийт си бе върнал почти напълно някогашната външност и самонадеяност. Въпреки ласкавите старания на Емили, спокойствието на Уинифред, любопитната приветливост на Имоджин, старанието на Дарти да се прояви и загрижеността на Джеймс да й поднасят всичко най-хубаво, Соумс чувстваше, че обядът не беше успешен дебют за съпругата му. И побърза да си отидат.

— Този monsieur Дарти — каза Анет във файтона, — le n’aime pas ce type-la!207.

— Разбира се! — отвърна Соумс.

— Сестра ти е много мила, а девойчето е хубавичко. Баща ти е много стар. Майка ти има сигурно много грижи с него; не бих искала да съм на нейно място.

Соумс кимна на тази проницателна, ясна, студена разсъдливост у младата му жена; но тя го и поразтревожи малко. Може би му мина през ум: „Когато аз стана на осемдесет, тя ще бъде едва на петдесет и пет и ще има много грижи с мене.“

— Трябва да те заведа още у едни роднини — каза той; — те ще ти се видят странни; но не можем да ги отминем. След това ще вечеряме и ще отидем на театър.

С тези думи я подготви той за посрещането у Тимоти. Но тук беше съвсем друго! Всички бяха очаровани, че след толкова време виждат отново Соумс; а това трябва да е Анет!

— Много сте хубавичка, мила; дори премного млада и хубавичка за милия ни Соумс, нали? Но той е много внимателен и грижлив… чудесен съм… — Леля Джули се сепна и замълча, като целуна Анет точно под очите — по-късно ги описа на Франси, която намина за малко:

— Сини като синчец и толкова хубави, че ми се искаше просто да ги целуна. Милият Соумс наистина разбира от красота. Със своята френска — а при това и не съвсем френска! — външност тя е наистина хубавичка… макар че не е така изискана и очарователна… като Айрин. Защото Айрин беше наистина очарователна, нали? С бялата си кожа, тъмните очи и косата couleur de208… как се казваше? Все го забравям.

— Feuille morte209 — подсети я Франси.

— Разбира се, на сухи листа… Странен израз! Спомням си, когато бях още момиченце, преди да дойдем в Лондон, имахме една малка хрътка, не ловджийска, а „за разходка“ — се казваше тогава. Тя имаше кафяво петно на главата, бели гърди и чудесни тъмнокестеняви очи — същинска лейди.

— Вярвам, лельо — прекъсна я Франси. — Само че не виждам никаква връзка…

— О! — извика почти възбудено леля Джули. — тя беше така очарователна, с тия очи и козина, разбирате ли… — Изведнъж замълча, сякаш бе изтървала нещо неуместно, и добави неочаквано: — Feulle morte! Запомни, Естер!

Двете сестри дълго и сериозно обсъждаха въпроса дали трябва да повикат Тимоти.

— О, не се безпокойте — каза Соумс.

— Не е никакво безпокойство; но той може да се поразтревожи, като чуе, че Анет е французойка. Много се бе наплашил от оная история с Фашода. И мисля, че ще бъде по-добре да не се излагаме на подобна опасност, Естер. По-добре да запазим Анет само за нас — така ще бъде по-приятно. А ти как си, Соумс? Успокои ли се вече след…

Естер побърза да я прекъсне:

— Как намирате Лондон, Анет?

Соумс зачака неспокойно отговора, който прозвуча разумно и уверено:

— О, аз познавам Лондон. Посещавал съм го и друг път.

Той не бе дръзнал да й заговори досега за ресторанта. Французите имат по-други разбирания за аристократизма и на нея би се сторило може би смешно да не споменава занятието на майка си; възнамеряваше да зачекне въпроса едва след сватбата; но сега съжаляваше, че не бе го сторил по-рано.

— А коя част от Лондон познавате най-добре? — запита леля Джули.

— Сохо — отвърна простичко Анет.

Соумс стисна зъби.

— Сохо? — повтори леля Джули. — Сохо?

„Целият род ще го научи“ — помисли Соумс.

— Това е един почти напълно френски и твърде интересен квартал — каза той.

— Да — промълви леля Джули. — Чичо ти Роджър имаше едно време доста къщи там; спомням си, че трябваше винаги да вади наемателите си.

Соумс насочи разговора към Мейпълдърм.

— Вие, разбира се — обади се леля Джули, — ще побързате да се приберете там. Ние очакваме с такова нетърпение да видим Анет с някое мъничко…

— Джули! — прекъсна я отчаяно леля Естер, — позвъни за чая!

Соумс не се осмели да дочака чая и побърза да отведе Анет.

— Аз на твое място не бих споменавал за Сохо — каза той във файтона. — Тази част на Лондон не се ползува с много добро име; освен това ти нямаш вече нищо общо с ресторантьорството; искам да кажа — добави той, — че ще те въведа в по-друго общество; а пък англичаните са ужасни сноби.

Анет разтвори широко светлите си очи; по устните й се плъзна усмивка.

— Така ли? — попита тя.

„Хм! — помисли Соумс. — Това се отнася за мене!“ Погледна я настойчиво. „Тя е човек със здрав разум — каза си той. — Ще трябва да я накарам веднъж за винаги да разбере.“

— Слушай, Анет, това е нещо съвсем просто, само че се налага да го разбереш. У нас се смята, че хората от свободните професии и тези, които не работят нищо, стоят по-високо от търговската класа, като се изключат, разбира се, най-богатите търговци. Много глупаво може би, но е така. Занятието може да е много почтено и все пак ви излага; не ще можете вече да се явявате в добро общество, да се радвате на познанство с видни хора… Това е то!

— Разбирам — отвърна Анет. — Така е и във Франция.

— О! — промълви Соумс с облекчение, а в същото време и някак смутен. — Класата е, разбира се, нещо много важно!

— Да — съгласи се Анет. — Comme vous êtes sage!210

„Чудесно! — помисли Соумс, като гледаше устните й — Само че е доста хаплива.“ Той не знаеше френски толкова добре, за да се засегне от това, че не му говореше на ти. Прегърна я и промълви, като изговаряше полека и старателно всяка дума:

— Et vous êtes ma belle femme.211

Анет се отдръпна със смях.

— Oh, non! — каза тя. — Oh, non! Ne parlez pas français, Соумс!212 А какво очаква онази стара дама, леля ти?

Соумс прехапа устни.

— Господ знае — отвърна той. — Тя винаги измисля нещо.

Но сам знаеше по-добре от господа.

Затихнало въодушевление

Войната се проточи; според Никълъс щяла да струва най-малко триста милиона! Имаше сериозна опасност за увеличаване данъка върху дохода. Но срещу парите си щяха да получат веднъж завинаги цяла Южна Африка. И макар към три часа собственическият инстинкт да се чувстваше здраво разтърсен, на закуска се съвземаше със съзнанието, че на този свят нищо не се получава даром. Хората се занимаваха, общо взето, с работите си, сякаш не съществуваха война, концентрационни лагери, неуловимият де Вет213 или недоволството на Европа, с една дума — нищо неприятно. Всъщност настроението в Англия можеше да се сравни с картата на Тимоти, защото Тимоти не местеше вече флагчетата, а те не мръдваха сами нито назад, нито дори напред, както би трябвало да се движат.

Затишието се разпростря: обзе и Форсайтовата борса, където се чувстваше обща неувереност за бъдещето. Съобщението в колоната за женитби в „Таймс“: „Джолиън Форсайт за Айрин, единствената дъщеря на професор Ерън“ предизвика съмнение дали Айрин е правилно назована. Но все пак изпитаха облекчение, че не е казано: „«Айрин, бившата съпруга» или «Айрин, разведената съпруга» на Соумс Форсайт“.

Общо взето, семейството се държа още от началото твърде достойно към тази „история“. Както бе заявил Джеймс: „Свършено!“ Няма защо да се вълнуват! Никаква полза, ако признаят, че е било „една отвратителна каша“, според новия начин на изразяване.

Но какво щеше да стане, след като Соумс и Джолиън се бяха оженили повторно? Това именно беше любопитно да се знае. Джордж, както разправяха, се обзаложил с Юстас на шест срещу четири, че малкият Джолиън ще изпревари малкия Соумс. Джордж беше такъв смешник! Говореше се също, че се басирал с Дарти дали Джеймс ще доживее до деветдесет години; но никой не знаеше кой от двамата е държал за Джеймс.

В началото на май Уинифред съобщи, че Вал бил ранен в крака и ще бъде освободен от строя. Гледала го съпругата му. Щял да понакуцва, но толкова малко, че не си струвало труда дори да се споменава. Искал от дядо си да му купи там ферма, за да отглежда коне. Бащата на Холи й давал по осемстотин лири годишно: ще могат да живеят следователно много добре, защото и на Вал дядо му беше обещал петстотин; но, колкото до фермата… не знаеше, не можеше да каже: не искаше Вал да хвърля парите си на вятъра.

— Нали трябва да работи все пак нещо? — бе възразила Уинифред.

Леля Естер смяташе, че милият му дядо постъпва разумно, защото, ако не му купи ферма, няма опасност парите да пропаднат.

— Но Вал обича коне — настоя Уинифред. — Това е тъкмо занимание за него.

Леля Джули заяви, че конете са много несигурно нещо… Не знаят ли от Монтегю?

— Вал е съвсем друг — отвърна Уинифред. — Прилича на мене.

Леля Джули се съгласи, че Вал е разумен.

— Все си спомням — каза тя — как бе дал фалшива пара на един просяк. Дядо му толкова се радваше! Намираше това за признак на голяма съобразителност. Помня как казваше, че Вал би трябвало да постъпи във флотата.

Леля Естер също се обади: не смята ли Уинифред, че е много по-добре за младите да бъдат осигурени, без да се излагат още отсега на каквито и да е опасности?

— Може би сте прави — каза Уинифред, — ако бяха в Лондон: в Лондон е приятно да не вършиш нищо. Но в оня край той просто ще скучае до смърт.

Леля Естер смяташе, че не е лошо да работи, ако няма опасност да загуби. Не е като да нямат пари! Тимоти бе постъпил толкова добре, когато се бе оттеглил. Леля Джули пък поиска да узнае какво мисли Монтегю.

Уинифред не й отговори, защото Монтегю бе отговорил само: „Почакайте да умре старият!“

В този миг съобщиха за Франси. Очите й сияеха от усмивка.

— Е-е — започна тя, — какво мислите за това?

— По кое, мила?

— За тазсутрешното съобщение в „Таймс“.

— Нищо не сме видели; ние четем вестника след вечеря. Дотогава е при Тимоти.

Франси изгледа всички подред.

— Не смяташ ли, че трябва да ни кажеш? Какво е имало във вестника?

— Айрин родила син в Робин Хил.

Леля Джули притаи дъх.

— Хм! — Промълви тя. — Те се ожениха през март!

— Да, лельо; интересно, нали?

— Аз пък се радвам — каза Уинифред. — Мъчно ми беше, че Джолиън загуби сина си. Можеше да бъде и Вал.

Леля Джули сякаш се унесе.

— Питам се — промълви тя, — как ли ще се почувства милият Соумс? Той толкова желаеше да има син! Едно птиче ми каза.

— И скоро ще има — заяви Уинифред. — Ако не се случи нещо.

В очите на леля Джули светна радост.

— Чудесно! — извика тя. — Кога?

— През ноември.

Щастлив месец! Но би предпочела да е по-рано. Дълго ще трябва да чака Джеймс… на своята възраст!

Чакане! Намериха, че ще бъде дълго за Джеймс, макар че самите те бяха свикнали да чакат. Това беше всъщност едничкото им забавление. И чакаха! Чакаха да прочетат „Таймс“, чакаха да дойде някоя племенница или племенник да ги поразвлече; чакаха вест за здравето на Никълъс, за решението на Кристофър да стане артист; за известия от мината на племенника на мисис Макендър; чакаха доктора, който трябваше да види защо Естер се събужда толкова рано сутрин; вечно заетите книги от библиотеката; чакаха да разберат дали е настинал Тимоти; чакаха някой тих и топъл, но не горещ ден, за да се поразходят из Кенсингтън Гардънс. Чакаха край камината кога ще удари часовникът между тях, докато слабите им възлести ръце с изпъкнали жили премятаха чорапи или дантели на куки, а косите им, послушни като вълните пред Кнут214, не мръдваха и не променяха цвета си. Чакаха в черните копринени или атлазени рокли кога според дворцовия етикет Естер ще може да облече тъмнозелено, а Джули — тъмнокафяво. Чакаха, преживявайки полека в своята старческа памет дребните радости и грижи, събития и надежди в малкия семеен свят, както крави преживят търпеливо в своите ливади. А новото събитие наистина заслужаваше да го очакват. Соумс беше техен любимец с навика си да им подарява картини, с неделните си посещения, които така много им липсваха, с това, че се нуждаеше от съчувствието им заради неуспешния си първи брак. Новото събитие — раждането на наследник на Соумс — беше важно колкото за него, толкова и за милия му баща, който не биваше да умре, докато не узнае нещо определено. Джеймс не обичаше никакви несигурни неща; и не можеше, разбира се, да е доволен, че има за внуци само децата на Монтегю Дарти. Името е все пак от значение, то се знае! И тъй като деветдесетият рожден ден на Джеймс наближаваше, те се питаха какви ли мерки взима той. Беше първият Форсайт, достигнал тази възраст и поставил, така да се каже, нов рекорд по дълголетие. А това беше много важно на техните години — осемдесет и осем и осемдесет и пет; макар да не им се искаше да мислят за себе си, когато можеха да мислят за Тимоти, който беше само на осемдесет и две. На оня свят е, разбира се, по-хубаво. „Много са жилищата в дома на отца ми“ беше едно от любимите изречения на леля Джули — то винаги я утешаваше, защото подсказваше недвижима собственост, от каквато бе забогатял милият Роджър. Библията беше наистина велика опора и при много хубаво време в неделни дни те отиваха сутрин на черква; а когато биваше напълно сигурна, че Тимоти не е в кабинета, леля Джули се промъкваше там и оставяше едно отворено евангелие между многото книги на масичката — той четеше много, разбира се, нали е бил издател! Но бе забелязала, че след това той биваше винаги сърдит на вечеря. А Смитър й бе казала, че неведнъж, като чистела стаята, прибирала книги от пода. И все пак въпреки всичко те чувстваха, че на небето не ще бъде така приятно и удобно, както в стаите, където и те, и Тимоти живееха и чакаха от толкова години. Леля Естер, особено, не можеше да понася дори мисълта за някакво условие. Всяка промяна, по-точно всяка мисъл за промяна — защото промяна изобщо нямаше — я разстройваше ужасно. По-жизнена от нея, леля Джули понякога си мислеше, че една промяна би било нещо интересно: колко приятно бе прекарала в Брайтън през оная година, когато бе починала Сюзън! За Брайтън обаче се знаеше, че е хубаво място, докато на небето никой не знаеше; затова беше все пак по-добре да почакат.

На 5 август сутринта — Джеймсовия рожден ден — всички бяха необикновено развълнувани и си размениха писъмца по Смитър, когато им занесе закуската в спалните. Смитър щеше да занесе приветствията им заедно с дребните подаръци, да разбере как е мистър Джеймс, добре ли е прекарал нощта при такова вълнуващо събитие. А на връщане може би ще се отбие на Грийн Стрийт — беше й малко настрана, но след това ще вземе омнибуса от Бонд Стрийт и ще се поразвлече малко по този начин, — за да помоли мисис Дарти непременно да ги посети, преди да замине на летуване.

Всичко това бе изпълнено от Смитър — една безупречна прислужница, възпитана преди трийсет години от леля Ан и стигнала до непознато днес съвършенство. Мисис Джеймс казала, че мистър Джеймс прекарал много добре нощта и ги поздравява; мистър Джеймс, казала още мисис Джеймс, се чудел и се оплаквал защо се суетят толкова. Мисис Дарти също ги поздравявала и обещала да дойде за чая.

Малко засегнати от това, че не бяха споменали за подаръците им — тя забравяха всяка година нежеланието на Джеймс да получава подаръци, „да гледат как пилеят пари за него“, както се изразяваше той, — леля Джули и Естер бяха все пак „възхитени“. По всичко личеше, че Джеймс е в добро настроение, а това беше особено важно за него. Започнаха да чакат Уинифред. Тя дойде в четири часа заедно с Имоджин и Мод, току-що завърнала се от училище и „станала вече хубава девойка“, а пред тях беше неудобно да разпитват за Анет. Леля Джули все пак събра смелост да се осведоми дали Уинифред е чула нещо и дали Соумс вече очаква.

— Вуйчо Соумс винаги очаква нещо, лельо — прекъсна я Имоджин; — само че не му се радва, като го постигне.

Тези думи напомниха нещо познато на леля Джули. О, да! Онази карикатура, нарисувана от Джордж, която изобщо не им бяха показали и до днес! Но какво искаше да каже Имоджин? Че вуйчо й винаги иска да получи повече, отколкото му се полага? Никак не беше хубаво да мисли така за него.

Гласът на Имоджин прозвуча ясно и отривисто:

— Представете си! Анет е само две години по-голяма от мене; за нея трябва да е ужасно, че е съпруга на чичо Соумс!

Леля Джули вдигна ужасено ръце.

— Ти не знаеш какво приказваш, мила! — възкликна тя. — Вуйчо ти Соумс е прекрасна партия за всяка жена. Той е толкова умен, красив, богат, внимателен, грижлив и никак не е стар, като вземем пред вид всичко това.

Имоджин само се усмихна и погледна последователно „милите старици“ със своите сластни очи.

— Пожелавам ти — добави леля Джули. — и ти да се омъжиш за такъв добър човек.

— Няма да се омъжа за добър човек, лельо — промълви Имоджин, — защото добрите мъже са скучни.

— Ако продължаваш да разсъждаваш по тоя начин — отвърна все така недоволно леля Джули, — никога няма да се омъжиш. Но е по-добре да изоставим този разговор. — После се обърна към Уинифред и запита: — А как е Монтегю?

По-късно, докато чакаха вечерята, тя промълви:

— Казах на Смитър, Естер, да донесе половин бутилка сладко шампанско. Мисля, че трябва да пием за здравето на милия Джеймс, както и за… жената на Соумс; само че тайно. Ще кажа просто: „Знаете за какво, Естер“ и ще изпразним чашите. Иначе на Тимоти може да му прилошее.

— По-вероятно е на нас да ни прилошее — отвърна леля Естер. — Но мисля, че все пак се налага при този случай.

— Да — продължи възхитено леля Джули, — това е наистина случай! Представете си само какво ще бъде, ако едно момченце продължи името му! Смятам, че това е особено важно сега, след като Айрин има син. Уинифред каза, че Джордж наричал Джолиън „трипалубник“, защото имал три семейства! Джордж е такъв смешник! А представете си! Айрин живее все пак в къщата, която Соумс построи за нея и за себе си. Колко ли е тежко на милия Соумс! Той е бил винаги така коректен!

Когато си легна тази вечер, възбудена от чашата шампанско и от тайната наздравица, тя лежа дълго с отворен молитвеник, устремила поглед в тавана, пожълтял от светлината на нощната лампа. Младите! Щастливи бяха те! Щастлива ще бъде и тя, ако види доволен милия Соумс. Той е сигурно щастлив сега, въпреки приказките на Имоджин. Ще има всичко, каквото желае: имот, съпруга, деца! И ще достигне дълбока старост, като милия си баща, ще забрави напълно Айрин и ужасното дело. Дано доживее да купи на децата му първото дървено конче! Смитър ще го избере и купи вместо нея… хубавичко, пъстричко. Как се люлееше едно време Роджър на дървеното конче, докато се прекатуреше! Отдавна беше то! Отдавна! „Много са жилищата в дома на отца ми…“ Някакво скърцане стигна до слуха й… „Не е мишка!“ — помисли машинално тя. Скърцането се засили. Ето пак! Мишка беше! Не беше хубаво от страна на Смитър да ги уверява, че нямало мишки! Няма да ги усетят как ще проядат ламперията, а тогава ще трябва пак да викат дърводелци. Такива пакостни животинчета! Тя продължаваше да лежи, като се оглеждаше из стаята, слушаше лекото скърцане и чакаше сънят да я отърве от него.

Раждане на нов Форсайт

Соумс излезе през градинската врата, пресече моравата, постоя на пътечката над реката, обърна се и стигна пак до градинската врата, без да забележи, че се движи. Скърцането на колелата по алеята го убеди, че е минало доста време и докторът си отива. Какво му бе казал?

„Ето какво е положението, мистър Форсайт. Мога да гарантирам напълно за живота й, ако направя операция, но детето в такъв случай ще бъде мъртво. Ако не направя операция, детето ще се роди навярно живо, обаче за майката има голяма опасност… Да, голяма опасност. И в двата случа не вярвам, че ще има вече друго дете. В сегашното си състояние тя очевидно не може да реши сама, а не можем да чакаме майка й. Вие трябва да решите, докато аз правя необходимите приготовления. Ще се върна след един час.“

Решение! Какво решение? Нямаше време да повика специалист! За нищо нямаше време!

Шумът на колелата бе заглъхнал, а Соумс продължаваше да се ослушва; после притисна изведнъж с ръце ушите си и се върна към реката. Така преждевременно, непредвидено, без да могат дори да повикат майка й! Тя трябваше да реши. А щеше да пристигне от Париж едва вечерта! Да можеше поне да разбере докторския жаргон, медицинските тънкости, за да бъде уверен, че претегля правилно всички възможности; но той разбираше от тях, колкото от китайски… колкото лаик може да разбере от правен процес. И все пак трябваше да реши! Ръката му се бе изпотила, когато я свали от челото, при все че беше студено! Тези стонове, които идваха откъм стаята й! Ако се върне там, ще бъде още по-тежко. Трябва да бъде спокоен, с бистър ум. От една страна — почти сигурен живот за младата му жена и сигурна смърт за детето; и… никакви деца по-нататък! От друга — може би смърт за жена му, почти сигурен живот за детето; и… никакви деца по-нататък! Кое да избере!

… През последните две седмици беше дъждовно, реката беше придошла и във водата около плаващата къщичка, завързана за домашния пристан, се носеха листа от близката горичка. Капят листата, отлита животът. Смърт! Да решава за живот и смърт! И никой — да му подаде ръка! Един загубен живот е завинаги загубен. А не бива да се изпуска нещо, което може да се задържи; изпуснеш ли го, няма вече да го върнеш, оставаш оголен, като обезлистено дърво; все повече оголен, докато сам повехнеш и загинеш. И, по някакъв странен скок на мисълта, му се стори, че вижда не Анет, легнала зад огрения от слънцето прозорец, а Айрин в спалнята им на Монпелие Скуеър, както би могла ада лежи преди шестнайсет години. Щеше ли да се колебае тогава? Нито миг! Операция! Операция! За да спаси живота й! Не решение, а просто инстинктивен вик за помощ, макар да знаеше още тогава, че тя не го обича! Но сега? Чувството му към него не беше всевластно. Неведнъж през последните месеци, особено откакто тя започна все повече и повече да се страхува, той бе мислил по тоя въпрос. Тя беше упорита егоистка като всяка французойка. Но колко хубавичка! Какво би решила сама… приела ли би риска? „Знам, че тя иска да има дете — каза си Соумс. — Ако то се роди мъртво, без никакви изгледи за друго… толкова много ще страда. Край на надеждите! Всичко пропада! Ще водим години подред… един безцелен брачен живот… без деца. Никаква опора за нея! А тя е толкова млада. Нищо, което да ни привлича към живота… нито нея, нито мене! Нито мене!“ Той се удари в гърдите! Защо не можеше да мисли, без да намесва и себе си… Да забрави своята личност и да види какво трябва да прави? Мисълта го прониза и се притъпи, сякаш се удари в броня. Да забрави себе си! Невъзможно! Да излети в беззвучния, неосезаем, неуловим, незрим простор! И стигнал по тоя начин до основата на действителния мир, до глъбините на своята форсайтовска същност, Соумс отдъхна за миг. Щом човек изчезне, всичко изчезва; а дори да не изчезне, за него е престанало да съществува.

Погледна часовника си. След половин час докторът ще се върне. Трябва да реши! Как ще гледа майка й и доктора, ако не се съгласи да я оперират и тя умре? Как ще се справи със собствената си съвест? Та нали се ражда неговото дете! Ако се съгласи за операция — обрича и двамата на бездетство. А за какво друго бе се оженил за нея, ако не за да има законен наследник? И баща му… пред вратата на гроба, очаква вестта! „Жестоко е — помисли той; — не на мене трябваше да се падне решението на тоя въпрос! Жестоко е!“ Тръгна към къщи. Да имаше някакъв разумен и прост начин да реши! Извади една монета и я прибра. Знаеше, че — след като я хвърли — няма да приеме решението на случая! Отиде в трапезарията, най-далеко от стаята, откъдето идваха стоновете. Докторът бе казал, че има все пак малка надежда. Тук надеждата изглеждаше по-голяма; не течеше река, не капеха листа. В камината гореше огън. Соумс отключи барчето. Почти никога не пиеше алкохол, но сега си наля уиски и го изпи, без да го разреди, защото копнееше да съживи кръвта в жилите си. „Този Джолиън! — помисли той. — Имаше вече деца. Отне ми жената, която истински обичах; има и син от нея! А от мене… от мене се иска да погубя единственото си дете! Анет няма да умре! Невъзможно е! Тя е млада и здрава!“

Все така мрачно замислен пред бюфета, той чу каретата на доктора и излезе да го посрещне. Трябваше да го почака, докато се върне от горния етаж.

— И така, докторе?

— Положението е същото. Решихте ли?

— Да — отвърна Соумс. — Няма да оперирате.

— Така ли? Разбирате, нали… че рискът е голям.

Нищо друго освен устните не мръдна в неподвижното лице на Соумс.

— Вие казахте, че има все пак малка надежда.

— Надежда има; но не голяма.

— Твърдите, че детето ще се роди мъртво, ако оперирате?

— Да.

— И все пак смятате, че тя не ще има вече друго?

— Не може да се каже с положителност, но е почти сигурно.

— Жена ми е здрава — каза Соумс. — Ще рискувам.

Докторът го погледна загрижено и сериозно.

— На ваша отговорност — отвърна той. — Аз не бих се решил, ако се касаеше за моята съпруга.

Соумс вирна брадичка, сякаш го удариха.

— Ще ви трябвам ли горе? — запита той.

— Не; не идвайте.

— Тогава ще отида в картинната галерия; знаете къде е.

Докторът кимна и се качи.

Соумс продължи да се ослушва. „Утре по това време — помисли той — може би ще ми тежи на съвестта смъртта й.“ Не! Несправедливо… чудовищно беше да се допуска това! Обзет отново от мрачни мисли, той отиде в галерията. Застана до прозореца. Духаше студен вятър; беше ясно и студено: яркосиньо небе, по което тежки, разкъсани бели облаци се гонеха, и синя река, прозираща зад златеещите дървета; горичките пъстрееха и пламтяха в богатите багри на ранната есен. Би ли изложил на подобен риск собствения си живот? „Но тя сигурно би предпочела да рискува моя живот, вместо да изгуби детето — помисли той. — Тя не ме обича истински!“ Какво друго можеше да очаква… от една млада жена, при това французойка. Единственото спасение за двамата, за брака и за бъдещето им, беше детето! „Какво не преживях заради това — помисли той. — И не ще отстъпя… Не ще отстъпя. Има надежда да останат и двамата… има!“ Човек държи, каквото има, докато му го отнемат… Естествено е да държи! Започна да се разхожда из галерията. Напоследък бе купил картина, която беше цяло богатство: спря пред нея… Девойка с тъмнозлатисти коси, напомнящи метални нишки, загледана в малко златно чудовище, което държеше в ръка. И в тази мъчителна минута дори той чувстваше каква изключителна сделка е направил… възхищаваше се от всяка подробност на картината, от масата, пода, креслото, от фигурата на девойката, от унесеното й изражение, от тъмнозлатистите нишки на косата, от светлото злато на малкото чудовище. Да купува картини; все повече и повече да забогатява! Каква полза, ако… Обърна рязко гръб на картината и отиде до прозореца. Няколко гълъба бяха излетели от клоните на гълъбарника и се рееха, понесени от вятъра, с разперени крила, така бели, че почти блестяха на слънцето. Извисиха се в далечината, рисувайки йероглифи в небето. Анет ги хранеше; красиво беше да я гледа човек. Те ядяха от ръката й: разбираха, че заслужава доверие. Толкова е… разумна; и здрава, наистина здрава, като майка си, въпреки своята изтънчена хубост!

Стъмнило се бе вече, когато той отвори най-после вратата и се ослуша. Никакъв звук! Млечнобял полумрак бе обгърнал стълбището и площадката долу. Тръгваше вече да се връща, когато чу долу някакъв шум. Надникна долу, зърна неподвижна черна сянка. Сърцето му замря. Какво беше това? Смъртта ли? Сянката на смъртта, излязла от нейната стая? Не! Просто прислужница без шапчица и престилка. Тя дойде до подножието на стълбите и прошепна задъхано:

— Докторът иска да ви види, сър.

Той изтича долу. Момичето се долепи до стената, за да му направи път, и каза:

— О, сър, свърши се!

— Свърши ли се? — повтори почти заплашително Соумс. — какво искате да кажете?

— Имаме бебе, сър.

Той изтича по последните четири стъпала и се озова изведнъж пред доктора в полутъмния коридор. Докторът изтриваше челото си.

— Моля ви се! — каза Соумс. — По-бързо!

— И двете са живи: опасността мина, струва ми се.

Соумс не мръдваше, закрил очи. — Поздравявам ви — чу гласа на доктора. — Работата беше на косъм.

Соумс отпусна ръка, с която бе закрил лице.

— Благодаря — промълви той. — Много, много ви благодаря. Какво е?

— Дъщеря… за щастие, момче би убило майката… с главата си.

Дъщеря!

— Най — големи грижи и за двете — чу пак гласа на доктора — и всичко ще се оправи. Кога пристига майка й?

— Тази вечер, между девет и десет, предполагам.

— Ще остана дотогава. Искате ли да ги видите?

— Още не — отвърна Соумс. — Кога си тръгвате. Отивам да ви изпратя вечеря.

И слезе в долния етаж.

Неизразимо облекчение. Но… дъщеря! Струваше му се несправедливо. Да поеме такъв риск… да преживее такова мъчение… такова мъчение… и то за дъщеря! Стоеше в хола пред камината с пламтящи цепеници, побутваше ги с крак и се стараеше да се съвземе. „Ами баща ми!“ — помисли той. Горчиво разочарование, няма защо да се отрича! Човек никога не получава в тоя живот всичко, което желае! А друг живот няма!…Пък и да има, каква полза?

Докато стоеше така, му подадоха телеграмата.

„Ела веднага, баща ти бързо отпада. Мама.“

Усети, че се задушава. Можеше да се допусне, че няма да се развълнува след току-що преживените часове, но се развълнува. Беше седем и половина, влак за Рединг имаше в девет, влакът на мадам, ако е успяла да го вземе, пристигаше в осем и четиридесет… Ще я дочака и ще замине. Поръча да впрегнат, навечеря се машинално и се качи горе. Докторът излезе да го посрещне.

— Заспаха.

— Няма да вляза — заяви с облекчение Соумс. — Баща ми е на умиране. Трябва да отида в града. Наред ли е всичко?

Лицето на доктора изрази някакво колебливо възхищение. „Да бяха всички така хладнокръвни!“ — сякаш казваше той.

— Да, мисля, че можете спокойно да отидете. Скоро ли ще се върнете?

— Утре — отвърна Соумс. — Ето ви адреса.

Докторът сякаш се поколеба дали да изрази съчувствие.

— Лека нощ! — каза изведнъж Соумс и се обърна. Облече шубата си. Смърт! Смразяваща мисъл! Изпуши цигара в каретата — нещо, което рядко си позволяваше. Нощта беше ветровита и летеше с черни крила; фенерите на колата трябваше да търсят пътя. Баща му! Престарелият му баща! Тъжно е да умреш… в такава безутешна нощ!

Точно когато той влизаше в гората, лондонският влак пристигна и мадам Ламот, в плътно черно палто, доста прежълтяла при изкуствената светлина на лампите, се насочи към изхода с пътническа чанта в ръка.

— Само с това ли сте? — запита Соумс.

— Да, нямах никакво време. Как е малката?

— Добре са… и двете. Момиченце е.

— Момиченце! Колко се радвам! А пътуването през канала беше ужасно!

Внушителната черна фигура, ни най-малко не пострадала от ужасното пътуване, се качи в каретата.

— А вие, mon cher215?

— Баща ми е на смъртно легло — каза Соумс през зъби. — Отивам в града. Поздравете Анет.

— Tiens?216 — промълви мадам Ламот. — Quel malheur.217

Соумс свали шапка за сбогуване и тръгна към влака. „Французи!“ — помисли той.

Джеймс узнава новината

Обикновена простуда, и то в стаята с двойните прозорци, където и въздухът, и хората влизаха сякаш филтрирани, в стаята, откъдето не бе излизал от средата на септември… и Джеймс вече не стана. Слабата простуда, надхвърляща слабите му съпротивителни сили, стигна до белите дробове. „Не бива да се простудява“ — бе казал лекарят; а ето че се бе простудил. Щом усети леката болка в гърлото, Джеймс заяви на сестрата — защото напоследък имаше винаги сестра при себе си: — „Знаех си аз какво ще излезе от това проветряване на стаята!“ Цял ден беше крайно неспокоен, изпълняваше всички нареждания и взимаше редовно лекарства; дишаше предпазливо и всеки час мереше температурата си. Емили не се разтревожи.

Но когато влезе на другата сутрин, сестрата й прошепна:

— Не иска да му меря температурата.

Емили отиде до леглото му и каза кротко:

— Как се чувстваш, Джеймс? — и поднесе термометъра към устните му.

— Каква полза? — запита дрезгаво той. — Не искам да знам.

Сега вече и тя се разтревожи. Той дишаше с мъка, изглеждаше ужасно слаб, пребледнял, с леки червеникави петна. Тя бе „имала грижи“ с него, един бог знае колко много грижи; но той беше Джеймс, нейният Джеймс почти от петдесет години насам; не можеше да си припомни или представи живота без Джеймс… Джеймс, придирчив и песимист в своята сурова черупка, но така дълбоко привързан, мил и щедър към всички свои!

През целия ден и през следващия той почти не продума, обаче от погледа му личеше, че забелязва всичко, което правят за него, а изражението му подсказваше на Емили, че се бори; и тя не губеше надежда. Самото му мълчание, фактът, че пазеше всяка капчица сила, доказваха с каква упоритост се бори. Това дълбоко я трогна: и при все че в стаята на болния беше сдържана и спокойна, сълзите бликваха, щом излезеше оттам.

На третия ден привечер, след като се облече за чая — тя продължаваше да се грижи за външността си, за да не го тревожи, защото той обръщаше внимание на всичко, — забеляза разликата. „Няма смисъл, уморен съм“, беше изписано ясно върху пребледнялото лице; а когато се приближи към него, той прошепна:

— Съобщете на Соумс.

— Добре, Джеймс — успокои го тя; — разбира се, още сега.

И го целуна по челото. Една сълза капна там и, докато я изтриваше, Емили зърна признателния му поглед. Разстроена, загубила вече всяка надежда, тя изпрати телеграма на Соумс.

Когато той влезе, изникнал сякаш от черната ветровита нощ, голямата къща беше тиха като гроб. Широкото лице на Уормсън се бе почти смалило; той пое с особена почтителност шубата и каза:

— Бихте ли желали чашка вино, сър?

Соумс поклати отрицателно глава и го погледна въпросително.

Устните на Уормсън трепнаха.

— Все за вас пита, сър. — И изведнъж изтри носа си. — Много отдавна, сър — добави той, — съм у господин Форсайт… много отдавна.

Соумс го остави да закачи шубата му и тръгна по стълбите. Този дом, където беше роден и отгледан, не му се бе струвал никога така топъл, богат, приятен, като при това последно поклонническо пътешествие към бащината спалня. Домът не отговаряше на неговия вкус; но със своята масивна, тежка украса беше все така символ на сигурност и удобство! А нощта беше така тъмна и ветровита; и гробът — така студен и самотен!

Соумс се спря пред вратата. Никакъв звук не се чуваше отвътре. Натисна леко дръжката и влезе, без да го усетят. Лампата беше засенчена. Майка му и Уинифред седяха откъм отвъдната страна на леглото; сестрата се движеше отсам, където имаше празен стол. „За мене!“ — помисли Соумс. Когато пристъпи прага, майка му и сестра му станаха, но той им направи знак с ръка и те седнаха отново. Отиде до стола, загледа баща си. Застанал край него — така отпаднал, бледен, изнемощял, — заслушан в тежкото му дишане, Соумс почувства как в душата му се надига гняв срещу природата, срещу жестоката, неумолима природа, натиснала с коляно гърдите на тази човешка отломка, изтръгваща бавно дъха, изтръгваща живота на съществото, което му беше най-скъпо на света. Баща му, повече от всеки друг човек, бе водил разумен, умерен, въздържан живот. Ето наградата… бавно, мъчително изтръгване на живота! Без да усети, че говори на глас, Соумс простена:

— Жестоко е!

Видя, че майка му закри очи, а Уинифред се наведе към леглото. Жени! Те умееха да приемат всичко много по-добре, отколкото мъжете. Направи още една стъпка към баща си. Джеймс не беше се бръснал три дни, устните и брадичката му бяха обрасли с брада, бяла почти като челото му. Тя смекчаваше чертите на лицето, придаваше му странен, вече неземен вид. Очите се отвориха. Соумс се приближи още повече и се наведе. Устните помръднаха.

— Тук съм, татко.

— Хм… какво… какво ново? Никой не ми… — гласът заглъхна; лицето на Соумс се изкриви от вълнение, не можеше да проговори. Да му каже ли?… Да. Но какво? Направи невероятно усилие, стисна устни и каза:

— Добри новини, мили, добри: Анет има син.

— О! — Неизразим звук, ужасен, изпълнен с облекчение, мъка и тържество… Вик на дете, получило, каквото желае. Очите се затвориха, тежкото дишане се поднови. Соумс се отдръпна към стола, отпусна се тежко на него. Лъжата, която беше изрекъл, основана на дълбоката, подсъзнателна увереност, че след смъртта си Джеймс не ще узнае нищо, му бе отнела за момент всяко друго чувство. Ръката му докосна нещо. Голият крак на баща му. В борбата за въздух той го бе извадил над завивката. Соумс взе в ръка този изстинал, лек, изтънял крак, съвсем бял и съвсем студен. Какъв смисъл да го скрие, да завие нещо, което скоро още повече ще изстине? Топлеше го машинално с ръка, заслушан в мъчителното дишане на баща си, докато си възвърна способността да чувства. Тихо, бързо, заглушено изхлипване се изтръгна от Уинифред, но майка му седеше неподвижно, заковала поглед в Джеймс. Соумс направи знак на сестрата.

— Къде е докторът? — прошепна той.

— Сега изпратихме за него.

— Не можете ли да направите нещо против задушаването?

— Само инжекции; но той не ги понася. Докторът каза, че докато се бори…

— Той не се бори — прошепна Соумс. — А само бавно се задушава. Това е ужасно.

Джеймс се размърда неспокойно, сякаш разбираше какво говорят. Соумс стана и се наведе над него. Джеймс раздвижи леко двете си ръце и Соумс ги взе в своите.

— Иска да го поизправим — прошепна сестрата.

Соумс го поповдигна. Мислеше, че го повдига леко, но по лицето на Джеймс пробягна почти гневно изражение. Сестрата оправи възглавниците. Соумс пусна ръцете, наведе се и целуна баща си по челото. Когато се изправи отново, очите на Джеймс устремиха в него последна искрица, стаена все още негде в глъбините на съзнанието му. „Свършено е с мене, моето момче — казваше сякаш този поглед. — Грижи се за тях, грижи се за себе си… грижи се… Всичко оставям на теб.“

— Да, да — прошепна Соумс. — Да, да.

Зад него сестрата вършеше нещо, неизвестно какво, което баща му отблъсна със слабо движение, сякаш се сърдеше на тази намеса; почти веднага дишането му стана по-меко, по-спокойно; той лежеше безгласно. Напрегнатото изражение бе изчезнало от лицето, заменено от странен бял покой. Клепките трепнаха и не мръднаха вече; цялото лице се успокои и се отпусна. Само по лекото трепване на устните личеше, че още диша. Соумс се отпусна на стола си и започна да милва отново крака. Чу как сестрата плаче тихо до камината; странно, че само тя, чуждият човек, плачеше! Чу тихото пращене и съскане на огъня. Още един от старите Форсайтови отиваше към своя вечен покой… Чудни хора бяха те!… Чудно как се бе държал този. Наведени напред, майката и Уинифред не отделяха поглед от устните на Джеймс. А Соумс се бе навел настрана, към нозете, да топли и двете; намираше в това някаква утеха, макар че те ставаха всеки миг все по-студени и по-студени. Изведнъж скочи: ужасен звук, какъвто не бе чувал досега, се изтръгна от устните на баща му, сякаш огорчено сърце се разкъсваше в протяжен стон. Каква сила е имало то, за да се сбогува така! Стонът стихна. Соумс погледна лицето. Нито мръдване, нито дъх! Свършил бе! Целуна го по челото, обърна се и излезе. Изтича горе в спалнята си, в своята някогашна спалня, все още поддържана от него, хвърли се на леглото и заплака, заглушавайки във възглавницата своите ридания…

След малко слезе и отиде отново в стаята. Джеймс лежеше сам, чудно спокоен, освободен от скръб и тревоги, с величието, оставено от старостта върху повехналото лице — тъжното, неповторимо величие на старинна монета.

Дълго гледа Соумс това лице, огъня в камината, стаята, разтворила прозореца към лондонската нощ.

— Сбогом! — прошепна той. И излезе.

Свое

За много неща трябваше да се погрижи през тая нощ и през целия следващ ден. Телеграмата, получена на закуска, го успокои за състоянието на Анет и той замина за Рединг с последния влак. Емили го изпрати с целувка по челото и с думи, които още звучаха в ушите му:

— Не зная какво бих сторила без тебе, милото ми момче.

У дома си пристигна в полунощ. Времето се бе променило, станало бе пак по-меко, сякаш си отдъхваше, след като си бе изпълнило задачата — изпратило бе един Форсайт да даде сметка за своя живот. Втора телеграма, получена по време на вечерята, бе потвърдила добрите новини за Анет; затова, вместо да се прибере направо, Соумс мина през обляната от лунното сияние градина и отиде до плаващата къщичка. Чудесно можеше да пренощува и тук. Страшно уморен, легна на дивана, както беше с шубата, и заспа. Събуди се наскоро след разсъмване, качи се на палубата, застана до парапета и загледа към запад, където реката правеше голям завой през гората. Усетът за природна красота у Соумс беше странно еднакъв с тоя на прадедите му фермери — изпитваше съжаление, ако я няма, малко по-изострено и изтънчено, разбира се, поради познанията му по пейзажна живопис. Но зазоряването притежава магията да обогати и най-прозаичното въображение; и Соумс се развълнува. Под тази далечна, студена светлина познатата река беше сякаш от друг мир, където човек не е стъпвал, недействителен като чужд, случайно зърнат бряг. Цветът й не беше познатият всеизвестен цвят, не беше изобщо никакъв цвят; очертанията й бяха и призрачни, и ясни; тишината й замайваше; от нея не лъхаше никакъв мирис. Не би могъл да каже защо го развълнува; може би само защото се чувстваше така самотен пред нея, без близки, без притежания. В такъв мир може би блуждае сега баща му, така различен от тоя, който бе напуснал. А, за да се изплъзне от това видение, Соумс се замисли кой ли художник би могъл да го предаде. Светлосивата вода напомняше… напомняше корем на риба! Можеше ли този свят, който съзерцаваше сега, да е все частна собственост, с изключение на водата… а и тя дори беше отведена в тръби! Нямаше дърво, храст, стръкче трева, птица или звяр, една риба дори, която да не е ничие притежание. И всичко това е било някога джунгла, тресавище и вода, където приказни същества са скитали и воювали, а човекът не е съществувал дори за да ги назове; гниеща, буйна растителност се е разстилала там, където високи, грижливо засадени гори се спускат сега към реката, а забулените в блатна мараня тръстики на отвъдния бряг са покривали всички пасища! Е, добре! Стъпили бяха на всичко това, подредили го бяха, сложили му бяха надписи, затворили го бяха в адвокатска кантора. И добре бяха сторили. Но случваше се понякога, както днес, призракът на миналото да се върне, да заскита и да нашепне на случайно събудилия се човек: „От моята волна самота изхождате всички, в нея един ден ще се върнете всички!“

Почувствал студа и прозрачната заплаха на тоя мир — за него нов, но всъщност толкова стар, от никого непритежаван мир, дошъл да посети лоното на своето минало, — Соумс слезе да си направи чай на спиртника. Изпи го, взе хартия и мастило и написа две съобщения.

А по-долу на попивателната написа „син“.

В осем часа сутринта, в обикновен есенен ден, той тръгна към дома си. Храстите на отсрещния бряг се подаваха, кръгли и ярки, през млечнобялата мъгла; синкав дим се извисяваше право нагоре; гълъби гукаха и чистеха перата си на слънце.

Той се промъкна в свята баня, изкъпа се, обръсна се, облече чисто бельо и черен костюм.

Когато слезе долу, мадам Ламот започваше закуската си.

— Не ми казвайте нищо! — и му стисна ръка. — Анет е много добре. Но докторът твърди, че не ще има вече деца. Знаехте ли? — Соумс кимна. — Жалко. Mais la petite est aborable. Di café?218

Соумс се постара да се отдели колкото се може по-бързо от нея. Видът й го оскърбяваше — солидна, спокойна, бърза, ясна… французойка. Не понасяше нейните гласни, нейното „р“; ядоса се от начина, по който го погледна — сякаш по негова вина Анет не ще може да му роди син! По негово вина! Ядоса го дири баналното й възхищение от дъщерята, която още не беше видял.

Странно как отбягваше тази среща със съпругата и детето си.

Би трябвало да се допусне, че ще се втурне още в първия миг. Напротив — изпитваше просто физически страх от него… този мъчнозадоволим собственик. Страхуваше се от чувствата на Анет към него, виновника за страданията й, страхуваше се да види бебето, страхуваше се да не издаде разочарованието си от настоящето… и бъдещето.

Цял час се разхожда из гостната, преди да събере смелост, за да се качи по стълбите и да почука на вратата на стаята им.

Отвори му мадам Ламот.

— О! Идвате най-после! Elle vous attend!219

Направи му път и Соумс влезе със своята безшумна походка, със стиснати устни и плах поглед.

Анет лежеше, много бледа, много мила. Бебето беше скрито някъде; не можа да го види. Отиде до леглото и, внезапно развълнуван, се наведе и я целуна по челото.

— Ето те и теб, Соумс — прошепна тя. — Не съм толкова зле вече. Но ужасно, ужасно се измъчих. Доволна съм, че не ще имам вече деца. О, толкова се мъчих!

Соумс стоеше мълчаливо и милваше ръката й; ни една нежна, ни една утешителна дума не му идваше наум; само помисли: „Английска девойка не би казала такова нещо!“ В този миг той разбра съвършено ясно, че никога не ще бъдат близки по дух и сърце. Купил я бе като предмет от колекцията си… нищо повече! Думите на Джолиън изникнаха в паметта му: „Предполагам, че се радвате да се освободите от примката.“ Да, освободил се бе! Но дали не бе си я надянал отново?

— Ще трябва добре да те храним — каза той. — Да се засилиш по-скоро.

— Искаш ли да видиш малката, Соумс? Тя спи.

— Разбира се — отвърна той. Мина от другата страна на леглото и погледна. В първия миг видя само това, което очакваше да види — едно бебе. Но, докато го гледаше как диша и движи в съня си твоите тънички черти, то придоби свой личен образ, превърна се в картина, в нещо, което може винаги да познае; не беше отблъскващо, а странно трогателно, напомняше неразцъфнал цветец. Косичката му беше тъмна. Соумс го докосна — искаше да види очите. Те се отвориха. Бяха тъмни… не можа да различи сини или кафяви. Попремигнаха, загледаха втренчено, сънни и дълбоки. И той усети изведнъж, че сърцето му странно се стопли и разтвори.

— Ma petite fleur — каза нежно Анет.

— Фльор! — повтори Соумс. — Фльор! Така ще я наречем.

Усети как в душата му се пробуди ликуване и чувство за ново притежание.

Да! Това беше… нещо свое!