Сахара

1.

5 май 1996 г.

Оазис Аселар, Мали, Африка

След като пътувате през пустинята дни или седмици, без да видите никаква живинка, без да срещнете човешко същество, цивилизацията без значение дали е слаба или примитивна, идва като изключителна изненада. За единадесетте туристи, настанени в петте ланд ровъра, и за петимата екскурзоводи — шофьори, гледката на съградено от човешка ръка селище идваше като голямо облекчение. Потни и немити, изморени след седмица пътуване през безлюдната пустиня, жадните за приключения туристи, изпратени от агенцията „Бакуърлд Експедишънс“ на двадесетдневно сафари в Сахара, бяха особено щастливи, че ще видят хора и ще имат достатъчно вода, за да се изкъпят.

Те виждаха селището Аселар, изолирано отвсякъде всред централния район на Сахара — част от африканската държава Мали.

Безредие от глинени къщи, пръснати наоколо в сухото дъно на нещо, което някога трябва да е било древно речно корито. В покрайнините наоколо стърчаха руините на изоставени преди повече от стотина години къщи, а зад тях — ниските насипи, които образуваха голяма пустинна равнина. От разстояние беше почти невъзможно да се види селището, защото добре изградените постройки за временно обитаване се сливаха със суровия и безцветен ландшафт.

— Кладенец, ето там — обърна се майор Айън Феъруедър — водачът на сафарито — към изморените и прашни туристи, които слизаха от ланд ровърите и се натрупаха около него.

— Вие никога нямаше да познавате това място и да гледате на него като на едно от културните кръстовища на Западна Африка, каквото Аселар е било. Пет столетия селището е било важен източник на вода за големите кервани за роби, за търговските кервани, които са кръстосвали на север и изток.

— Защо тогава е западнало? — попита миловидна канадка с широкопола шапка и къси шорти.

— Заради военните набези на мурите и французите, отмяната на робството, но най-вече защото търговските пътища се преместиха на юг и на запад в близост до морския бряг. Въздишката на смъртта дойде преди около четиридесет години, когато неговите кладенци започнаха да пресъхват. Единственият действащ кладенец, който още поддържа града, е изкопан на почти 50 метра дълбочина.

— Значи не е точно рай за митрополията — възрази един як мъж с испански акцент.

Майор Феъруедър насила се усмихна. Беше висок мъж, бивш офицер от кралския флот, с вечно запалена цигара с дълъг филтър. Говореше с дрезгав полуприглушен глас:

— Сега в Аселар живеят само няколко семейства туареги, които са се отказали от номадския си начин на живот. Те преживяват главно от малки стада кози, парчета песъчлива земя, напоявана на ръка от централния кладенец на селото, и няколко шепи скъпоценни камъни, изровени от пустинята, които те гланцират, пренасят ги с камиони до град Гао, където ги продават като сувенири.

Един лондонски адвокат, облечен безукорно в костюм за сафари цвят каки и тропическа каска подхвърли закачливо:

— Изглежда ми твърде изоставено място. Ще трябва навярно да припомня, че вашата туристическа реклама уверява туристическата ни група, „че ще бъдем възхитени от романса на пустинната музика и местните танци под искрящите лагерни огньове на Аселар“.

— Сигурен съм, че нашата предварителна подготовка и организация е обезпечила всичко необходимо за вашето удобство и вашите забавления — увери го Феъруедър с подобаваща дискретност. Той погледна за момент слънцето, скриващо се зад селото. — Скоро ще се стъмни. — По-добре е да се придвижим и да влезем в селището.

— Има ли хотел там? — попита канадката.

Феъруедър хвърли съчувствено поглед.

— Не, госпожо Лансинг. Ще лагеруваме в руините точно над града.

Обща въздишка на разочарование се изтръгна от туристите. Те се бяха надявали на мека постеля и баня. Вероятно луксът в Аселар никога нямаше да бъде познат. Групата се качи отново в джиповете и потегли надолу през речната долина и излезе на главния път, водещ към селището.

Когато пристигнаха, по-трудно беше да си представят славното му минало. Улиците бяха тесни, пусти и пълни с пясък. Приличаше на мъртъв град, претърпял пълна разруха. Не се виждаше никаква светлина в сумрака, никакъв радостен лай на куче. Никакъв знак за живот не се забелязваше в която и да е от тези глинени сгради.

Феъруедър започваше да се чувства неловко. Ясно беше, че нещо не е в ред. Нямаше никаква следа от неговото предварително разузнаване. За момент се мярна голямо четириного животно, бягащо във входа. Но то изглеждаше толкова призрачно, че го сметна за сянка от движещите се ланд ровъри. Неговата весела група клиенти щеше да роптае тази вечер, мислеше той. Проклети да са онези осведомени хора, които прекалено много преувеличават съблазните на пустинята — „една възможност да опитате за първи път в живота си експедиция, като номади през горещия пясък на Сахара“ — повтаряше си шепнешком Феъруедър. Той беше готов да се обзаложи на едногодишната си заплата, че авторът на рекламата никога не беше прекосявал Ламанша.

Те се намираха почти на 80 км от Транссахарската автомагистрала и на около 240 км от Найджър Ривър Сити — провинция Гао. Сафарито имаше по-голямо значение, отколкото достатъчното количество храна, вода и гориво за остатъка от пътуването, така че Феъруедър се обвърза да заобиколи Аселар, в случай че възникнеше непредвиден проблем.

Сигурността на клиентите на Бакуърлд Експедишънс идваше на първо място. За 28 години те още не бяха загубили нито един човек, ако не се смяташе пенсионираният американски водопроводчик, който беше подразнил една камила и беше ритнат от нея поради собствената си глупост.

Феъруедър започваше да се пита защо не вижда никакви кози и камили, нито пък забелязваше някакви следи от тях по пясъчните улици, откъдето минаваха. Само странни отпечатъци от нокти и кръгли трапчинки следваха паралелно, сякаш оставени от дървени трупове. Малките родови къщи, изградени от камък и покрити с червеникава глина, които се появиха, в по-голямата си част — съборени и западнали, изглеждаха както преди два месеца, когато Феъруедър беше тук за последен път.

Определено нещо не беше както трябва. Дори ако по някаква важна причина обитателите са напуснали селището, той щеше да забележи това при предварителното опознаване на района. През всичките години те бяха прекосявали Сахара заедно и Ибн Хаджиб никога не би го провалил. Феъруедър реши да позволи на групата да отпочине за малко при кладенеца на селото и да се изплакнат, преди да продължат още малко в пустинята и построят лагера. Свикнал на бдителност, той реши да извади старата си автоматична пушка Роял Марин Патчет от калъфа между седалките и я постави между коленете си. Върху дулото той постави заглушител „инвикита“. Беше готов, ако нещо се случи.

— Някаква заплаха? — попита госпожа Лансинг, която заедно със съпруга си се качи в ланд ровър на Феъруедър.

— Само като предпазна мярка. За да държа надалеч просяците — излъга Феъруедър.

Той спря и тръгна назад, за да предупреди своите шофьори да бъдат много внимателни, ако възникне нещо особено. След това се върна и продължи към центъра на града през тесните и пясъчни улици. Накрая той спря под една финикова палма, изправена в центъра на едно пазарище в близост до кръгъл каменен кладенец с диаметър около 4 метра.

Феъруедър проучи пясъчната почва около кладенеца, преди да се е стъмнило съвсем. Тя беше утъпкана по същия необичаен начин, който беше забелязал, минавайки по улиците. Той се наведе и втренчи поглед в кладенеца. Забеляза тънко образувание дълбоко в недрата на пясъчника. Припомни си, че водата има високо минерално съдържание, което й придава метален вкус и е оцветена в бордо. И още, че беше утолявала жаждата на много живи същества — животни и хора, в продължение на столетия. Дали беше здравословна за изнежените стомаси на неговите клиенти, тревожеше се Феъруедър. Той любезно им предложи да я използват, за да измият и свалят праха от телата си, без да я пият.

После нареди на своите шофьори да поставят пазач и обясни на туристите как да се вади вода с ведрото от свинска кожа, като се използва млада жена, завързана с протритото въже. Екзотичната представа за музиката на пустинята и танците край пламтящите лагерни огньове бързо бяха забравени, тъй като те се смееха и забавляваха като деца с дъждовната машина в горещ летен следобед. Мъжете се съблякоха до кръста и миеха потните си тела, жените бяха по-загрижени с миенето на косите си.

Комичната гледка бе ярко осветена от фаровете на ланд ровърите. Миещите се сенки на хората от групата се отразяваха върху безмълвните стени на селището като филмова прожекция. Докато шофьорите на Феъруедър наблюдаваха и се смееха, той се разходи по една от улиците и влезе в къща в непосредствена близост до една джамия. Стените изглеждаха стари и порутени от времето. Входът водеше през къс аркообразен тунел към двора, който беше отрупан с толкова много човешки отпадъци и чакъл, че му беше трудно да ги прескача. Той запали фенерчето и освети приемната стая на постройката. Стените бяха прашно бели, покривите — високи, с изнесени колони, почти като архитектурата на Санта Фе в американския югозапад. В стените бяха вградени много ниши за съхраняване на домашния инвентар, но сега всички те бяха празни, тяхното съдържание — разхвърляно и изпочупено по целия под заедно с домашната мебел.

Понеже се оказа, че нищо особено не липсваше, на Феъруедър му се стори като че ли вандали бяха просто разхвърляли къщата, след като обитателите й бяха напуснали, оставяйки след себе си всички свои вещи. В един от ъглите на стаята се натъкна на купчина кости. Определи ги като човешки и се почувства крайно неприятно.

В снопа светлина на фенерчето се образуваха сенки, които играеха и създаваха различни трикове за очите. Можеше да се закълне, че видя едно огромно животно да прехвърля прозореца към двора. Той провери сигурността на своя „Патчет“, не толкова от страх, отколкото от едно шесто чувство на несигурност, което го споходи в тъмнината.

Шумен звук дойде иззад един затворен портал, който беше разположен върху малка тераса. Феъруедър приближи вратата спокойно, стъпвайки на пръсти около боклуците. Ако някой се криеше вътре, той се беше изнизал безшумно. Феъруедър държеше фенерчето пред себе си с една ръка, а с другата автоматичната пушка, готова за стрелба. След това ритна затворената врата и от удара при отварянето й от тавана се вдигна прах.

Имаше ли някого тук всъщност и имаше ли нещо?

Взирайки се напред, той забеляза някакво почти животинско дяволско същество, сякаш току-що изтървано от ада, което пълзеше с ръце и колене, а очите му в лъча на фенерчето се червенееха като горящи въглени.

Феъруедър инстинктивно отстъпи назад. Съществото застана на колене и го нападна. Той хладнокръвно зареди оръжието, държейки пръст на спусъка. Чу се почти безшумен изстрел — подобно печенето на пуканки.

Скритият звяр изхриптя с неясен звук и тялото му се свлече на земята, почти без да диша. Феъруедър приближи безжизненото тяло, наведе се и насочи светлината върху него. Дивашките очи гледаха празно, яркочервени на местата, където би трябвало да са бели. Лицето беше на момче, не по-възрастно от 15 години.

На Феъруедър му беше необходимо малко време, за да осъзнае след преживения шок реалната опасност, която щеше да се стовари върху тях със зашеметяваща сила. Сега той знаеше какво правеха изоставените камиони в пясъка. Той свърна внезапно и започна да тича назад към пазарището. Но беше твърде закъснял, твърде много закъснял.

Гора от крещящи зверове изникна от вечерната тъмнина, хвърлила се неистово и неудържимо върху лековерните туристи, стоящи край кладенеца. Шофьорите бяха погълнати от прииждащата вълна, преди да могат да алармират или да предприемат защитата им. Дивашката орда прииждаше, пълзейки с ръце и крака като глутница чакали. Тя поваляше невъоръжените туристи и разкъсваше месата им с острите си зъби.

Ужасяващият кошмар, осветен от фаровете на ланд ровърите, представляваше мелница. Телата на тази обезумяла орда смазваха уплашените до смърт туристи и ги превръщаха в трупове.

Госпожа Лансинг нададе отчаян вик и изчезна в безформената маса от тела. Мъжът й се опита да подкара един от джиповете, но беше повален на земята и огризан като бръмбар от стадо мравки.

Прецизният лондончанин измъкна отнякъде сабя, завъртя я над главата си, мъчейки се да се отбранява. Но те изглежда, не изпитаха никакъв страх и скоро го обезоръжиха. Мястото около кладенеца беше осеяно с разкъсани трупове. Пълният испанец, който имаше няколко течащи рани, се опита да скочи в кладенеца, за да се спаси, но подивелите убийци скочиха след него.

Феъруедър изтича и откри огън със своя „Патчет“ в подивялата тълпа, като внимаваше да не уцели някой от своите хора.

Тази тълпа нямаше представа от безшумно оръжие и не обърна внимание на неочакваната стрелба и беше или луда, или безразлична да разбере, че част от нейните членове лежаха на земята. Той трябваше да е повалил около тридесетина от тази сган убийци, преди „Патчета“ да изстреля последния си куршум. Беше застанал безпомощно. Не виждаше и не забелязваше, че безконтролната касапница беше намаляла и дори спряла, а неговите шофьори и клиенти отдавна бяха мъртви.

Той не можеше да скрие изненадата си от бързината, с която тържището се превърна в купчина телеса.

— О, боже! — прошепна той със свит дрезгав глас, наблюдавайки с хладен ужас как диваците се нахвърляха върху телата в канибалско безумие, глозгайки плътта на своите жертви.

Той излезе от сковалото го безразличие, което бавно се превръщаше в гняв от невероятната трагедия, разиграла се пред него. Феъруедър беше разярен от видения кошмар, безсилен да направи каквото и да било. Той се скри в сенките, измъчван от мисълта, че беше отговорен за гибелта на своите хора и на туристите, които водеше.

Беше се провалил в опита си да осигури тяхната безопасност и в незнанието си да предотврати кървавото бедствие. Той проклинаше своята безпомощност и това, че не умря заедно с тях.

С неочакван прилив на енергия Феъруедър напусна пазарището и започна да тича по тесните улици, през руините право в пустинята. Надяваше се да избегне участниците в клането, на което попаднаха при Аселар, за да се спаси. Разстоянието до следващото селище на юг беше твърде голямо, за да се стигне там без вода. Той се отправи по протежение на автомагистралата на изток, с надеждата да срещне преминаваща кола или държавен патрул, преди да е умрял под палещите лъчи на слънцето. Ориентира се по северната звезда и с бърз ход закрачи през пустинята, съзнавайки, че шансовете му за спасение клоняха към нулата. Нито веднъж не спря и не се обърна назад. Той виждаше всичко ясно в паметта си и ушите му още бучаха с агонизиращите писъци на смъртта.

2.

10 май 1996 г.

Александрия, Египет

Белите пясъци на пустия плаж пареха под босите крака на Ева Роджас. Фините песъчинки полепваха между пръстите на ходилата й. Тя стоеше и се любуваше на Средиземно море. Дълбоката вода бе обагрена в кобалтовосиньо, а там, където беше по-плитка, ставаше смарагдовозелена, за да се превърне в аквамарин, когато вълните докосваха брега и се разтваряха в безцветния пясък.

Ева беше пропътувала със своята кола под наем 110 км западно от Александрия, преди да спре на този пустинен отрязък от плажа недалече от град Ел Аламейн. Тук през Втората световна война се беше водила най-голямата военна пустинна операция на съюзниците. Паркирайки на крайбрежната магистрала, тя взе голямата си пазарна чанта и тръгна през малките дюни към линията на прилива.

Носеше цял бански костюм от жарсе в коралов цвят, който се сливаше с тялото й. Ръцете и раменете й бяха покрити с подходяща наметка. Тя изглеждаше грациозна, ефирна, тялото й бе като изваяно, крайниците — стройни и загорели от слънцето. Нейната златисточервена коса беше завързана на дълга плитка, която се спускаше по гърба й почти до кръста и блестеше на слънцето като полирана мед. Езерно сините й очи красяха загара на лицето й и изпъкналите й скули. Ева беше на тридесет и осем, но изглеждаше, че е едва преминала тридесетте. Тя никога не беше попадала върху кориците на „Вог“, но беше красива с бликащата си от енергия фигура, която мъжете, дори много по-младите, намираха много привлекателна.

Плажът изглеждаше пустинен. Тя стоеше уверено, въртеше глава нагоре-надолу и обхващаше с поглед целия бряг като предпазлива съпруга.

Единственият друг признак на живот беше един джип „Чероки“ в тюркоазен цвят с надпис НЮМА на вратата, спрян на около стотина метра нагоре по пътя. Тя го беше отминала, преди да свие встрани от пътя и паркира. Обитателят на джипа не се виждаше никъде.

Сутрешното слънце най-после беше стоплило пясъка и той пареше под босите й стъпала, докато влезе във водата.

Тя се спря на няколко метра от водната ивица и застла плажната си хавлия. Погледна за времето, преди да свали часовника и го пусна в пазарната чанта. Десет и десет. След като се намаза с лосион против изгаряне, тя се излегна по гръб и започна да се препича под африканското слънце.

Ева все още се възстановяваше от продължителната си отпадналост след дългия полет от Сан Франциско до Кайро. Към нея трябваше да се прибави и непрекъсната четиридневна напрегната среща с лекари и водещи биолози по проблема на странните избухвания на нервни разстройства, неотдавна разкрити в цялата южна част на пустинята Сахара. Откъсвайки се за малко от шумната конференция, тя не искаше нищо повече от няколко часа, за да се ободри и отпочине, преди да започне изследователската й експедиция из пустинята. Благодарна на морския бриз, че гали кожата й, тя притвори очи и почти задряма.

Когато Ева се събуди, погледна часовника отново. Той показваше единадесет и двадесет, беше спала малко повече от час. Тенът й беше преминал от светлокафяво към розово. Тя се обърна по корем и се загледа към брега.

Двама мъже по ризи с къси ръкави и каки шорти крачеха бавно към нея по дължината на плажната ивица. Те бързо спряха, щом забелязаха, че ги наблюдават, и продължиха, като се правеха, че не я забелязват. Когато отминаха на около двеста метра разстояние, тя престана да им обръща внимание.

Изведнъж окото й долови нещо във водата на малко разстояние пред нея. Една чернокоса глава проби водната повърхност. Ева вдигна ръка пред очите си, за да си направи сянка и да може да вижда по-добре. Един мъж с маска, шнорхел и плавници се гмуркаше сам в дълбоката вода от другата страна на вълните. Изглеждаше, че ловува с харпун. Тя го гледаше, докато се изгуби от погледа й, оставяйки твърде дълго под водата, даже в един момент си помисли, че със сигурност се е удавил. Но скоро той се показа на повърхността, за да продължи своя риболов. След няколко минути изплува и излезе на брега. Носеше странен пистолет харпун с дълга назъбена дръжка и санитарен каучук, прикрепен към нейните краища. С другата си ръка носеше връзка риба, която тежеше около три фута, закачена върху кука от неръждаема стомана, закрепена на колана му. Като изключим тъмния му тен, лицето му не изглеждаше арабско. Неговата плътна черна коса беше паднала надолу от солената вода и слънцето сушеше солените капки, които се стичаха по косата му, като стигаха до кръста. Той беше висок, добре сложен, със здрави широки рамене. Вървеше плавно с грация, почти невъзможна за повечето мъже.

Ева определи, че не изглежда на повече от четиридесет години.

Когато мина покрай нея, той я погледна сдържано. Беше достатъчно близо, за да види очите му — те бяха опално зелени, открити, ясно очертаващи бялото около ириса. Той се взря в нея с такава откритост, че погледът му проникна в съзнанието й и я смути. Част от нея се страхуваше, че може да спре и каже нещо, другата го желаеше, но тя успя да види само белите му зъби в една дружелюбна усмивка за поздрав, преди да продължи към магистралата.

Ева гледаше след него, докато се скри зад дюните към мястото, където беше видяла джипа на НЮМА. Какво ми става, помисли тя. Все пак получих усмивка за поздрав. След малко вече беше забравила за него, решавайки, че би било загуба на време, тъй като той едва ли говореше английски.

Сега очите й блестяха, както не се беше случвало от много време. Все пак е приятно, макар и за един кратък момент да почувстваш — мислеше тя — присъствието на един млад и представителен мъж, който може би няма никога да видиш повече.

Ева се накани да влезе във водата, за да се освежи. Но в същото време двамата мъже, които се разхождаха нагоре по брега преди около два часа, отново се появиха и тя се реши деликатно да почака, докато я отминат.

Те нямаха фините черти на египтяните, но сплесканите носове по тъмната, почти черна кожа и буйната къдрава коса говореха, че това са хора, които живеят в южната част на Сахара.

Те спряха и внимателно огледаха нагоре и надолу по дължината на целия бряг, може би за дванадесети път. След това внезапно се нахвърлиха върху нея.

— Махайте се — изкрещя им тя инстинктивно.

В неистов порив Ева се опита да се бори с тях, но единият я сграбчи за косата, натисна я към земята и я повали по гръб. Имаше тесни очи и плъхоподобно лице с дебело оформени мустаци. Сковаващ страх я обхвана, когато другият нападател със садистична усмивка оголи пожълтелите си от тютюн зъби, коленичи и седна върху бедрата й, докато плъхоподобният я държеше за кръста, натискайки с крака раменете й дълбоко в пясъка. Сега тя бе съвсем безпомощна, напълно лишена от възможността да се движи, освен пръстите на ходилата си.

Странно, но в очите им не се забелязваше сексуално желание. Нито един от мъжете не се опита да свали банския й костюм. Те не действаха като мъже, които възнамеряват да изнасилват. Ева изкрещя отново високо и отчаяно. Плясъкът на вълните беше единственият отговор. Не се забелязваше друга жива душа на плажа.

Ръцете на мъжа с плъхоподобното лице започнаха да натискат носа и устата й спокойно и целенасочено, тежестта на тялото му притискаше слънчевия й сплит и тя бавно започваше да се задушава. Притокът на въздух към белите й дробове спря.

В краткия промеждутък на запазено съзнание тя проумя с ужасяващо безверие, че те възнамеряват да я убият. Опита се да извика отново, но гласът й бе пресекнал. Тя не усещаше болка, само бе изплашена и парализирана от шока. Опита се да освободи лицето си, за да поеме глътка въздух, но това се оказа невъзможно. Погледът й започна да се замъглява. Усещаше, че ще заспи завинаги. Тя затвори очи.

Единствената мисъл, която проблясваше в съзнанието й, бе, че преживява някакъв кошмар, който веднага би се разсеял, когато отвори очи.

Това е кошмар, помисли си тя почти зарадвано. Мъжът с пожълтелите зъби не я притискаше повече. Тънка метална стрела беше пробила слепоочието му. Тялото му се килна назад и бедрата й се освободиха.

Другият с плъхоподобното лице в усилието си да задуши Ева не забеляза как приятелят му беше паднал. След секунда-две той замръзна, тъй като чифт ръце обхванаха главата му като в клещи.

Ева усети как натискът върху устата и носа й изчезна и тя може да поеме глътка въздух. Неочакваното развитие на ситуацията беше допълнение към кошмарния шок, парализирал съзнанието й. Преди черната завеса да падне отново над очите й, тя чу някакъв скърцащ звук, сякаш някой чупеше кубчета лед, и забеляза немигащите клепачи на своя убиец и широко отворените му очи със застинал поглед, празни и угаснали. Главата му беше извита сякаш на 360 градуса.

3.

Ева се събуди от горещото слънце, опалило лицето й, и от плясъка на вълните, миещи африканския бряг. Когато отвори очите си, това беше най-хубавото нещо, което някога беше виждала.

Тя се изправи седешком, за да се полюбува на безлюдния плаж и на огряната от слънцето панорама на красивата природа. Изведнъж разтвори очи от страх, потискана от усещането, че атаката срещу нея може да се повтори. Но убийците бяха изчезнали. Съществуваха ли наистина? Започна да се чуди дали не халюцинира.

— Добре дошли отново — каза мъжки глас. — За момент се страхувах, че сте в кома.

Ева се обърна и погледна засмяното лице на риболовеца, коленичил зад нея.

— Къде са хората, които се опитаха да ме убият? — изрече тя с уплашен глас.

— Те напуснаха с отлива — отговори странникът със студено безразличие.

— С отлива?

— Реших да не оставям безпорядък по плажа. Завлякох телата им от другата страна на вълната. Когато за последен път ги видях, те бяха на път за Гърция.

Тя го погледна и я полазиха тръпки:

— Вие сте ги убили!

— Те бяха лоши хора.

— Убили сте ги! — извика тя и лицето й побледня. Щеше да повърне. — Вие също сте хладнокръвен убиец като тях.

Той забеляза, че тя още е в шок, и не й обърна внимание. Очите й бяха пълни с погнуса. Изправи се и каза просто:

— Предпочитате да не се съпротивлявам, така ли?

Страхът и погнусата бавно напуснаха погледа й и се замениха с разбиране. Измина минута, докато Ева проумее, че странникът беше я спасил от насилствена смърт.

— Не, моля ви, простете ми, държах се глупаво. Дължа ви живота си, а дори не знам името ви.

— Дърк Пит.

— Аз съм Ева Роджас. — Тя се почувства по-уверено, усмихна се топло и нежно подаде ръка.

Забелязваше само загрижеността в очите му, като показваше цялото си разбиране към ситуацията.

— Вие сте американец.

— Да. Работя в Националната агенция за изследване на моретата и океаните. Извършваме археологическо проучване на Нил.

— Мислех, че сте отпътувал, преди да бъда нападната.

— Почти, но вашите приятелчета ме заинтригуваха. Бях нащрек, когато паркираха колата си на километър от пътя, и след това тръгнаха пеш през пустинния плаж направо към вас. Така че бях длъжен да наблюдавам какво ще се случи.

— Щастие е за мен, че сте толкова наблюдателен.

— Имате ли някаква представа защо се опитваха да ви убият? — попита Пит.

— Трябва да са били бандити, които ограбват и убиват туристи.

Той тръсна глава:

— Грабежът не беше мотивът им. Те не носеха оръжие. Оня, който ви душеше, използваше ръцете си, а не лента или парче плат. Освен това, те не направиха опит да ви изнасилят. Не бяха професионалисти, иначе и двамата да сме мъртви. Най-необикновеното. Обзалагам се на една месечна заплата, че те са играчка в ръцете на някого, който иска да умрете. Те ви преследваха по точно определен план, възнамерявайки да ви убият, като вкарат солена вода в носа и гърлото ви. След това щяха да оставят тялото ви на линията на прилива и отлива, така че да изглежда, че сте се удавили и тялото ви е изхвърлено от водата. Кой може да обясни защо са искали да ви удушат?

Тя отвърна смутено:

— Не мога да повярвам на нищо от казаното. Изглежда така безцелно и толкова безсмислено. Аз съм само биохимичка, специализирала в областта на възможните последствия, които оказват токсичните материали върху човека. Аз нямам врагове. Защо трябва да съществува някой, който иска да ме убие?

Ева леко притисна изпръхналите си устни.

— Всичко това е лудост.

— От колко време сте в Египет?

— Само от няколко дни.

— Вие трябва да сте направили нещо, от което някой губи разсъдъка си.

— Естествено, нищо на северноафриканците — отвърна тя със съмнение. — Ако за нещо съм тук, то е, за да им помогна.

Той погледна замислено пясъка.

— Тогава не сте във ваканция.

— Работата ми ме доведе тук — отговори Ева. — Случаи на странни физически отклонения и психически разстройства сред номадското население в Южна Сахара попаднаха на вниманието на Световната здравна организация. Аз съм член на международен екип от учени, които са изпратени да направят изследвания.

— Трудносмилаемо за убиец — забеляза Пит.

— Всичко е много по-объркано. Колегите ми и аз сме тук, за да спасим живота. Ние не представляваме заплаха.

— Мислите ли, че пустинните водорасли имат връзка с токсините?

— Ние още нямаме отговор. Няма достатъчно данни, за да направим заключения. На повърхността случая изглежда като заразна болест, но източникът е загадка. Никой не знае за химично производство или за площадка за токсични отпадъци, които да се простират в близост до местата, където са докладвани симптомите.

— Колко разпространен е проблемът?

— Над осем хиляди случая са избухнали сред африканските нации на Мали и Нигер през последните десет дни.

Пит повдигна вежди.

— Невероятен брой за такова късо време. Знаете ли дали се причиняват от вирус, или от бактерии?

— Както казах, източникът на заразата е мистерия.

— И това още ли не е оповестено от медиите?

— Световната здравна организация иска да не бързаме с подобни съобщения, преди случаите да са изяснени. Предполагам, за да не се правят сензации и създава излишна паника.

Пит от време на време хвърляше по един поглед към плажа. Той забеляза движение от другата страна на дюните, граничещи с пътя.

— Какви са вашите планове?

— Моят научен екип заминава утре за Сахара, за да започне изследвания на място.

— Вие знаете, надявам се, че Мали е на ръба на евентуална кървава гражданска война.

Тя повдигна ръце безгрижно.

— Държавата е съгласна да ни охранява, добре прие нашите проучвания през цялото време. — Тя спря и го погледна продължително. — Защо задавате толкова много въпроси? Вие действате като таен агент.

Пит се засмя.

— Само любознателен морски инженер, който не желае някой, който се разхожда наоколо, да убива хубави жени.

— Може би това беше случай на грешна идентификация? — отвърна тя зарадвано.

Очите му обхванаха цялото й тяло и спряха на нейните.

— Някак си не мисля, че е възможно — изпъна се внезапно Пит и застана прав, гледайки към дюните. Мускулите му бяха напрегнати. Наведе се, грабна Ева през кръста и я изправи. — Време е да вървим — каза той, теглейки я бегом през дюните.

— Какво правите? — протестираше тя, влачейки се след него.

Пит не отговори. Движението по дюните беше спряло. Тънка струя дим нарастваше и ставаше по-плътна в пустинното небе. Той веднага разбра, че друг убиец или може би повече, бяха подготвили подпалването на взетата под наем кола на Ева, затова искаше да ги изпревари, преди да им бъде оказано подкрепление.

Сега вече можеше да види пламъците. Ако използва харпунният пистолет за риболов? Не, не биваше да оглупява. Нямаше оръжие срещу огъня. Неговата малка надежда бе, че новото другарче също е невъоръжено и не е забелязало неговия джип.

Той беше прав за първото и сгреши за второто. Докато прекосяваха последната дюна, Пит забеляза един тъмнокож мъж да държи запален вестник в едната си ръка, който беше увит като факла. Подпалвачът беше погълнат от усилието да сваля страничното стъкло на джипа, за да го запали отвътре. Този човек не беше облечен като другите. Той носеше бяла шамия на главата си, от която се виждаха само очите. Тялото му беше облечено в свободна като кафтан роба, под която се виждаха само обутите му в сандали крака. Той не успя да забележи Пит, който се нахвърли върху него, влачейки Ева след себе си.

Дърк спря и прошепна в ухото й:

— Докато се справя, моля те, тичай на пътя и спри някоя минаваща кола!

В този момент десният юмрук на Пит се заби в челюстта на нападателя. Уплахата в неговите очи се превърна в неочакван шок. За момент се окопити и хукна да бяга, хвърляйки горящия вестник. Запалената факла профуча над Пит и падна на пясъка. В следващия миг Пит го достигна, сграбчи го за гърлото, изви главата му. Чу се пукот на кости, очите му се изблещиха в ужас и той започна да колабира. Тогава Дърк коленичи над него и претърси джобовете му. Нямаше нищо, никакво оръжие, никаква карта за самоличност. Нито дори малко дребни монети или гребен.

— Кой те изпраща? — изръмжа Пит хващайки го за шията и клатейки го така, както доберман би направил с плъх.

Реакцията му не беше тази, която Пит искаше. Въпреки мъчението и агонията, човекът го гледаше със зловещ втренчен поглед. След това тъмнокожият се усмихна, показвайки наниз бели зъби, от които липсваше само един. Челюстите му се разтвориха бавно и се затвориха. Твърде късно Пит установи, че той беше сдъвкал фалшив зъб във вид на хапче, което съдържа цианид. Този зъб е бил монтиран на празното място от редицата зъби, която той видя.

Пяна излизаше от устата му. Отровното хапче действаше бързо и смъртта настъпи скоро.

— Дали е…? — прекъсна Ева и продължи: — Дали е мъртъв?

— Мисля, че спести, каквото можеше да каже — добави Пит.

Ева се хвана за рамото на Пит. Ръцете й бяха изстинали в африканската жега и тя трепереше от преживения шок. Тя никога преди не беше виждала да умира човек. Започна да й прилошава, но някак си успя да запази контрол върху стомаха си.

— Но защо се самоуби? — питаше се тя. — По каква причина?

— За да запази другите, свързани с пропадналия им опит да те убият — отговори Пит.

— Той съзнателно е пожертвал живота си, за да мълчи? — промълви Ева с колебание.

— Лоялен фанатизъм към господаря — каза Пит спокойно. — Предполагам, че ако сам не беше глътнал хапчето с цианид, щяха да му помогнат.

Ева тръсна глава.

— Това е нечувано. Ти говориш за конспирация.

— Погледнете фактите, лейди. Някой е изпаднал в голяма беда, за да иска да ви отстрани.

Пит наблюдаваше Ева. Тя изглеждаше като малко момиче, изгубено в универсален магазин.

— Вие имате враг, който не желае да бъдете в Африка, и ако искате да оцелеете, предлагам ви да вземете първия самолет обратно за Съединените щати.

Тя погледна загрижено.

— Не, поне докато умират хора.

— Вие сте непоправима — каза той.

— Поставете се на мое място.

— По-добре на колегите ви. Те може би са също в тази хит топлиста. По-добре е да се върнем в Кайро и да ги предупредим. Ако някои от тях са свързани с вашите проучвания и изследвания, то техният живот също е в опасност.

Ева сведе поглед към мъртвия.

— Какво възнамерявате да правите с него?

Пит се усмихна.

— Ще го хвърля в морето при неговите приятели. — След това дяволска усмивка се появи на лицето му. — С удоволствие бих искал да видя лицето на техния бос, когато научи, че слугите му са изчезнали безследно, а вие все още се разхождате жива, като че ли нищо не е станало.

4.

Ръководството на компанията Бакуърлд Експедишънс и нейният офис в Кайро установиха, че нещо нередно трябва да се е случило, когато групата пустинно сафари не успя да пристигне в легендарния град Тимбукту по разписание. Двадесет и четири часа по-късно пилотите на самолета, който беше чартирал, за да върне туристите до Маракеш в Мароко, летяха на север, за да ги издирят, но не забелязаха никаква следа от превозни средства.

Страховете се засилиха, след като изминаха три дни и майор Феъруедър все още не беше се появил на доклад. Правителствените власти в Мали бяха разтревожени и изцяло сътрудничеха в изпращането на военновъздушни и моторизирани патрули по обратния маршрут на сафарито през пустинята.

Паниката започна да нараства, след като малийците не успяха да намерят каквато и да било следа от хората или ланд ровърите по време на тяхното внимателно издирване в продължение на четири дни. Един военен хеликоптер прелетя над Аселар и докладва, че не е видял нищо, освен едно мъртво и изоставено селище.

Едва на осмия ден един френски петролен проучвателен екип, отправяйки се на юг по Транссахарската автомагистрала, съобщи, че е открил майор Айън Феъруедър. Небето над плоското каменно плато беше открито и празно. Слънцето прежуряше и нагорещяваше пясъка. Френските геолози бяха учудени, когато едно разкривено видение внезапно изникна в омарата на горещия мираж. Един момент образът изглежда плаваше свободно, след това се уголеми, после се сви в гротескни пропорции в горещия необикновен въздух. Когато разстоянието се скъси, те различиха една фигура, която клатеше рамене като луд човек и се движеше право към тях. След това той се опита да спре, завъртя се като малка вихрушка и бавно се свлече върху повърхността на пясъка. Шокираният шофьор на камиона „Рено“ едва спря, като успя да заобиколи падналия човек, вдигайки облак прах.

Феъруедър беше повече мъртъв, отколкото жив. Той беше сериозно обезводнен и потта на тялото му бе засъхнала във формата на фин пласт от бели солени кристалчета. Скоро започна да се съвзема, тъй като френските сондьори бавно овлажняваха с вода соления му език. Четири часа по-късно водният му баланс започна да се нормализира, след като изпи почти два галона вода. Тогава Феъруедър започна своя разказ за спасяването си от касапницата в Аселар.

За един от французите от проучвателския екип, който разбираше английски, разказът на Феъруедър звучеше като пиянски брътвеж, но също така звучеше и убедително. След кратък разговор изследователите внимателно поставиха Феъруедър в задната част на камиона и продължиха за град Гао на река Нигер. Те пристигнаха точно преди мръкване и продължиха право към болницата на града.

След любезния преглед Феъруедър беше настанен в легло и наблюдаван от лекар и сестра. Тогава французите решиха, че е добре да съобщят за случая на шефа на местните сили за сигурност на Мали. Те бяха помолени да напишат малък доклад, докато полковникът, който командваше отдела на тези сили в Гао, препрати техните свидетелства до своите началници в Бамако, столицата на Мали.

За французите беше изненада и учудване тяхното задържане и поставяне в затвора. На сутринта един следователски екип пристигна от Бамако и започна да ги разпитва поотделно за намирането на Феъруедър.

Протестите им да се свържат с френското консулство бяха отклонени. Когато геолозите отказаха да сътрудничат на разследването, положението им се утежни.

Французите не бяха първите мъже, които влизаха в сградата на службата за сигурност, нямаше да бъдат и първите, които не ще бъдат забелязани да излизат оттам.

Когато инспекторите от главната квартира на нефтената компания в Марсилия не получиха нито дума от своя нефтопроучвателен екип, те започнаха да се тревожат и помолиха за издирване. Малийските сили за сигурност извършиха едно шоу, като претърсиха пустинята отново, но заявиха, че не са открили нищо, освен изоставения камион „Рено“ на нефтената компания.

Имената на френските геолози и на изчезналите туристи от Бакуърлд Експедишънс бяха просто добавени към списъка на аутсайдерите, изчезнали и загинали в необятната пустиня.

Доктор Харун Мадани стоеше на стълбите на болницата в Гао, близо до тухления портал с неговите неразгадаеми украшения, стигащи до най-високата част на стените. Той се взираше нервно в прашната улица, разположена между олющените стари колониални здания и едноетажните тухлени къщи. Северният бриз развяваше прозрачна пелена пясък над града, единствена столица на три велики империи, но сега просто една повехнала реликва от дните на френското колониално господство.

Молитвата към вечерните богомолци се носеше над града от високите кули на минаретата, извисени над джамията. Вярващите бяха приканвани да се молят от ходжата или моллата, които изкачваха няколко тесни вътрешни стъпала на минаретата и четяха от балкона. Сега моллата седеше на земята и отправяше молитвите си към Аллах и пророка Мохамед през микрофон.

На малко разстояние от джамията нащърбената луна осветяваше водите на река Нигер. Сега Нигер беше бледа сянка на някогашната река. Тогава буйна и дълбока, десетилетия суша я бяха направили плитководна, удобна за малки плавателни съдове, наречени катери. Нейните води миеха някога основите на джамията. Сега те течаха на разстояние почти петдесет метра встрани.

Народът на Мали беше смесица от светлокожи потомци на французите и бербери — тъмнокафявите араби от пустинята, както и мурите, и черните африканци. Доктор Мадани беше антрацитночерен. Чертите му бяха негроидни, с дълбоко очертани черни очи и сплеснат нос. Беше здрав като бик човек в края на четиридесетте си години, едър, с голяма глава и квадратни челюсти.

Неговите прадеди бяха роби от Мандинго, докарани на север от мароканците, завладели страната през 1951 г. Родителите му работеха във ферма южно от Нигер, когато беше момче. Той се издигна до майор във Френския чуждестранен легион, завърши образованието си и беше изпратен в медицинско училище в Париж. Защо или как се е осъществило това, той никога не говореше.

Докторът настръхна, когато жълтите фарове на една стара кола — уникат се изпречиха пред погледа му. Колата се движеше по неравната улица, нейната елегантна розово-пурпурна външност изглеждаше странно между мрачните и строги глинени постройки. Имаше блясъка на благородната елегантност на 1936 година, един Авион Вуазин Седан.

Дизайнът на колата беше странна комбинация от аеродинамичните форми преди Втората световна война, кубизма и Франк Лойд Райт. Тя беше с шестцилиндров двигател с висящи клапани, което я правеше безшумна и лесна за обслужване. Изработена с безупречни технически качества, тя някога принадлежеше на генерал-губернатора, когато Мали беше територия на Френска Западна Африка.

Мадани познаваше колата. Почти всеки градски жител на Мали познаваше колата и нейния собственик и изпадаше в нервна възбуда, когато тя минаваше. Докторът установи, че колата бе следвана от военна линейка, а той се опасяваше именно от това. Излезе напред и отвори задната врата на спрялата безшумно кола.

Един военен офицер от висок ранг се измъкна от задната седалка и изправи неподвижно мършаво тяло в ушита по поръчка униформа, чийто ръбове така бяха изгладени, че биха могли да срежат парче масло. Противно на другите африкански лидери, които се кичеха с маса отличия по униформата си, генерал Затеб Казим носеше само една зелена лента върху предната страна на армейската си куртка. Около главата си носеше умален модел на „литам“ — тъмносиния яшмак на туарегите. Лицето му имаше тъмношоколадов вид и характерните черти на мурите, а очите бяха малки топазени точки, заобиколени от огромно бяло поле. Той можеше да се нарече привлекателен, но същото не можеше да се каже за неговия нос. Носеше големи мустаци, които пресичаха бузите му.

Генерал Затеб Казим изглеждаше като добър негодник от стар анимационен филм на Уорнър Брадърс. Не съществуваше друг начин да бъде описан.

Той излъчваше самоувереност, когато помпозно изтупа малко петно прах от униформата си. Удостои присъствието на доктор Мадани с небрежно кимване.

— Готов ли е да бъде преместен? — попита Казим с премерен тон.

— Господин Феъруедър напълно се е възстановил от своето изпитание — отговори Мадани — и е изцяло спокоен.

— Никой ли не го е виждал, нито разговарял с него, откакто го доведе французинът?

— Феъруедър беше лекуван единствено от мен и от една медицинска сестра от племето тукулор, която говори само диалекта на фелахите. Той не е имал никакъв друг контакт. Аз също така спазвах вашите указания и му осигурих самостоятелна стая извън болничното отделение. Мога да добавя, че всички документи за неговия престой са унищожени.

Казим изглеждаше доволен.

— Благодаря, докторе. Благодарен съм ви за сътрудничеството.

— Мога ли да попитам къде ще го отведете?

Генералът се усмихна мъртвешки.

— В Тебеца.

— Не там! — смотолеви мигновено Мадани. — Не в златните мини в наказателното селище Тебеца. Само политически изменници и убийци са осъдени да умрат там. Този човек е чужденец, с чуждо гражданство. Какво е извършил, за да му се отрежда бавна смърт в мините?

— Това има малко значение.

— Какво престъпление е извършил?

Казим изгледа Мадани от горе до долу, сякаш докторът бе някакво досадно насекомо.

— Не питайте! — каза студено генералът.

Ужасна мисъл споходи Мадани.

— А французите, които намериха Феъруедър и го доведоха тук!

— Ще имат същата съдба!

— Никой няма да издържи повече от няколко седмици в мините.

— По-добре, отколкото просто да ги екзекутираме — отвърна Казим. — Нека поработят малко време, изоставяйки жалкия си живот, като вършат нещо полезно. Добивът на злато е добър за икономиката ни.

— Вие сте твърде чувствителен човек, генерале — каза Мадани, раздразнен от своята сервилност. Садистичната власт на Казим, като закон — правосъдие и палач, беше факт в живота на Мали.

— Щастлив съм, че сте съгласен, докторе. — Той изгледа Мадани, сякаш беше подсъдим. — В интерес на сигурността на страната ни е да забравите господин Феъруедър и да заличите от паметта си неговото посещение.

Мадани промълви:

— Както желаете.

— Дано нищо лошо не сполети вашите хора и вашата стока.

Мисълта на Казим беше ясна за доктора. Думите от номадския ритуален поздрав попаднаха точно в целта. Мадани имаше голямо семейство. Колкото по-дълго пазеше мълчание, толкова по-дълго щяха да живеят в мир. Обратното не беше възможност, която той желаеше да се осъществи.

Няколко минути по-късно един несъзнаващ ситуацията Феъруедър беше изнесен от болницата и поставен в линейка, охранявана от две горили на Казим. Генералът отправи прощален поздрав към Мадани и се качи в автомобила. Тъй като колите потънаха в нощта, тръпнещ страх премина по вените на д-р Мадани и той се хвана, че мисли за ужасната трагедия, в която беше принуден да участва въпреки желанието си. След това се помоли никога да не я узнае.

5.

В един от апартаментите на „Нил Хилтън“ доктор Франк Хопър слушаше внимателно, разположен в кожения диван. Седнал наблизо в удобен стол от противоположната страна на масичката за кафе, Исмаил Йерли пушеше замислено с лула от морска пяна, чийто дим се увиваше около главата му като тюрбана на султана.

Дори при постоянните шумове от деловия трафик на Кайро, който проникваше през затворените към балкона прозорци, Ева не можеше да се освободи от кошмара при сблъсъка със смъртта на плажа. Подсъзнанието й вече замъгляваше паметта. Но гласът на доктор Хопър върна мислите й към действителността и самата нея в конферентната зала.

— Няма съмнение според вас, че тези хора са се опитали да ви убият?

— Никакво — отговори Ева.

— Вие ги описахте, че изглеждали като чернокожи африканци.

Ева тръсна глава.

— Не казах черни, а само, че кожата им беше тъмна. Чертите на лицата им бяха по-изострени, по-определени, като кръстоска между араби и източни индуси. Единият, който изгори колата ми, носеше свободно падаща туника и плътна, сложно завита чалма. Всичко, което видях, бяха неговите абаносови очи и орловия му нос.

— Чалмата беше ли памучна, обхващаше ли цялата глава и навиваше ли се няколко пъти около нея?

Ева отвърна:

— Платът изглеждаше ненормално къс.

— Какъв цвят беше?

— Наситено, почти мастиленосиньо.

— Индиго!

— Да — отговори Ева — индиго отговаря най-точно.

Исмаил Йерли седеше известно време неподвижно съсредоточен. Той беше координатор и специалист по материално-техническото осигуряване на екипа на Световната здравна организация. Слаб и жилав, необикновено ефективен, една почти патологична любов към детайла, Йерли беше интелигентен изпълнител с богата политическа схватливост. Той носеше кюрдска кръв, защото беше роден и израснал в Кападокия, Мала Азия. Покръстен в исляма, той от години не беше влизал в джамия. Като повечето турци имаше буйна, гъста, чуплива черна коса в съчетание с буйни, сключени над носа вежди и големи мустаци. Той проявяваше чувство за хумор, което никога не го напущаше. На устата му винаги имаше усмивка, което беше белег на изключително сериозен темперамент.

— Туареги — изрече той накрая.

Говореше много тихо и се наложи Хопър да се наведе по-близо до него.

— Кой? — попита той.

Йерли погледна през масичката към канадския ръководител на медицинския екип. Спокоен човек, Хопър говореше малко, но слушаше дълго. Той беше напълно противоположен на Йерли. Хопър беше едър, весел, червендалест, с голяма брада. Всичко, от което имаше нужда, за да прилича на Екир Червения, беше бойната брадва и каската върху главата с двата извити рога.

Находчив, прецизен и уравновесен, той беше смятан от световните учени по екология за един от двамата най-добри токсиколози в света.

— Туареги — повтори Йерли.

Някога най-силните номадски воини на пустинята, те бяха побеждавали в големите битки срещу армиите на французите и бурите. Бяха може би най-великите от всички романтични бандити. Повече те не извършваха нападения. Днес отглеждаха камили и прасета в градовете по границата със Сахара, за да оцелеят. Противно на арабските мюсюлмани, мъжете носеха яшмак — плат, който разгънат не надвишава повече от метър дължина.

— Но защо им е на номадите от пустинята да желаят премахването на Ева? — попита Хопър, без да конкретизира към някого въпроса си. — Аз не виждам мотив.

Йерли поклати неопределено глава:

— Изглежда, че един от тях поне е пожелал смъртта й и ние трябва точно да преценим причината за това — останалата част от здравните екипи продължават да проучват избухвания на токсично отравяне в югозападната пустиня.

— От тази гледна точка на проекта — каза Хопър, — ние дори не знаем дали причината е замърсяването. Мистериозната болест може да бъде вирусна или бактериална.

Ева възкликна:

— Това предположи и Пит.

— Кой? — попита Хопър за втори път.

— Дърк Пит. Човекът, който ме спаси. Той каза, че някой желае смъртта ми в Африка. Той също така мисли, че вие или другите могат да бъдат включени в този списък.

Йерли вдигна ръце.

— Невероятно. Човек може да помисли, че ние се занимаваме със сицилианската мафия.

— Най-печалното е, че Ева беше наблизо до смъртта — каза Хопър.

Йерли изпусна син облак от лулата „морска пяна“ и се загледа в дима замислено.

— Повече от случайност е, че онова лице на мили от града е имало куража да се изправи само срещу тримата нападатели. Това е почти чудо или… — той направи пауза — … предварително подготвено присъствие.

В очите на Ева се четеше пълно недоумение.

— Ако мислите, че това е предварително нагласено, Исмаил, то ви моля да забравите.

— Може би е с цел да ви наплаши, за да се върнете в Щатите.

— Аз го видях да убива трима души с моите собствени очи. Повярвайте ми, няма нищо нагласено в това.

— Чували ли сте се с него, откакто ви докара до хотела? — попита Хопър.

— Само бележка, оставена на рецепцията, с която ме кани на вечеря днес.

— И вие все още мислите, че е бил само добрият минаващ самарянин — упорстваше Йерли.

Ева го загърби и се обърна към Хопър.

— Пит ми каза, че е в Египет за едно археологическо проучване на река Нил. Той работи за Националната агенция за изследване водите на моретата и океаните (НЮМА). Нямам причини да се съмнявам в него.

Йерли добави:

— Аз ще позвъня на един приятел, който е морски биолог и работи в НЮМА.

— Въпросът все още е защо? — прошепна Хопър почти разсеяно.

Йерли заключи:

— Ако покушението срещу Ева е било заговор, той е може би част от план, за да всее страх и да ни принуди да се откажем от нашата мисия.

— Да, но ние имаме пет отделни проучвателни екипи, всеки от които се състои от шест човека, и те са предназначени за южната пустиня. Те ще работят поотделно между петте нации от Судан до Мавритания. Никой от нас не им е натрапен. Техните правителства са помолили Обединените нации за помощ в намирането на отговор за избухването на странната епидемия в техните страни. Ние сме поканени гости естествено, не неканени врагове.

Йерли погледна към Хопър.

— Ти забравяш, Франк. Има едно правителство, което не желае нашето участие.

Хопър допълни с гримаса:

— Ти си прав. Наблюдавах президента на Мали — Тахир. Той беше много недружелюбен, когато разреши да влезем в неговите граници.

— По-вероятно генерал Казим — каза Йерли. — Тахир е куклена глава на държавата. Затеб Казим е истинската власт в сянката на малийското правителство.

— Какво против ще има той срещу безобидните биолози, опитващи се да спасят живота на хората? — попита Ева.

— Може никога да не узнаем — отвърна Йерли.

— Това не изглежда временно съвпадение — изрече тихо Хопър. — Тези хора, особено европейците, са изчезвали безследно в някаква последователност в най-пустите места на северната част на Мали през миналата година.

— Като туристическото сафари, както отбелязаха заглавията на вестниците — каза Ева.

— Тяхната неопределена съдба е все още мистерия — добави спокойно Йерли.

— Не мога да повярвам, че има връзка между тяхната трагедия и нападението срещу Ева — каза Хопър.

— Но ако допуснем, че генерал Казим има пръст в случая „Ева“, причината е, че неговите шпиони са му докладвали факта, че тя е член на Малтийския биологичен изследователски екип. Знаейки това, той е наредил покушението срещу нея като предупреждение към останалите да стоят далеч от неговия камилски парк.

Ева се разсмя:

— Със своето неудържимо въображение, Исмаил, ти би могъл да станеш сценарист в Холивуд.

Йерли смръщи вежди:

— Мисля, че трябва да осигурим безопасност и да задържим екипа за Мали, докато случаят бъде напълно разследван и изяснен.

— Ти преувеличаваш — каза Хопър на Йерли. — Какво избираш Ева? Да прекратим мисията или да заминеш?

— Ще рискувам — каза Ева. — Но не мога в друг състав на екипа.

Хопър погледна тавана, клатейки глава.

— Аз няма да анулирам мисията в Мали, не заради друго, а защото стотици, може би хиляди хора умират далеч оттук от нещо, което никой не може да обясни. Аз самият ще оглавя екипа.

— Не, Франк — протестира Ева, — какво ще стане ако най-лошото се случи?

— Ти си много ценен, за да те загубим.

— Наш дълг е да докладваме този случай на полицията, преди вие да станете нечия мишена — настояваше Йерли.

— Бъди разумен Исмаил — каза Хопър спокойно, — да се отиде в местната полиция, значи да ни задържат, докато изясняват случая. Това значи, че ще закъснеем с изпълнението на мисията. Няма да говоря за дебрите на демокрацията в Близкия Изток.

— Моите контакти може да разрешат проблема — пледираше Йерли.

— Не — каза Хопър решително. — Аз искам всички екипи на борда на нашия чартърен самолет и по време на полета ще уточним техните задачи, които предварително са планирани.

— Тогава до утре сутринта — каза Ева.

Хопър добави:

— Никакви увъртания, никакви измятания. Ние ще започнем нашето шоу — първото нещо, което ще направим сутринта.

— Вие сте безнадеждно смели — възкликна Йерли.

— Не, ако се застраховаме.

Йерли погледна Хопър недоумяващо.

— Застраховка?

— По-точно пресконференция. Преди да заминем, аз ще се обадя на всеки чуждестранен кореспондент и на агенцията за новини в Кайро, като обясня нашия проект и специално наблегна на неизвестността, която може да очакваме в Мали. Разбира се, ще намекна и за потенциалната опасност при изпълнението на нашата задача там. След това в светлината на международната гласност относно присъствието ни в тази страна, генерал Казим ще мисли два пъти, преди да посегне на живота на научните работници.

Йерли въздъхна тежко.

— За ваше утешение, също се надявам. Истински се надявам.

Ева се надигна и седна до турчина.

— Всичко ще бъде наред — настояваше тя спокойно. — Нищо лошо няма да се случи.

— Нищо не мога да кажа. Ще говорим допълнително. Ще трябва ли да тръгнеш след всичко това?

— Има хиляди, които могат да умрат, ако не заминем — каза решително Хопър.

Йерли ги изгледа тъжно, след това поклати глава с разбиране. Лицето му беше побледняло.

— Тогава нека Аллах ви закриля, защото ако не го направи, вие сигурно ще умрете.

6.

Пит стоеше във фоайето на „Нил Хилтън“, когато Ева излезе от асансьора. Той беше облечен в светлокафяв копринен костюм с едноредно сако и безупречно изгладен панталон. Ризата беше светлосиня, а широката му копринена връзка „Ботичели“ съчетаваше черни и жълти ивици върху тъмносин фон.

Той стоеше естествено и свободно, сложил ръце отзад, наклонил леко глава на една страна, като наблюдаваше една хубава, млада, с гарвановочерна коса египтянка в безупречно ушита златна копринена рокля. Тя се движеше из фоайето с ослепителен блясък, хваната под ръка за един най-малко три пъти по-възрастен от нея мъж. Походката й събуждаше неукротими желания.

Пит излъчваше спокойствие. Той гледаше този спектакъл по-скоро от любопитство. Ева застана зад него и сложи ръка ма лакътя му.

— Харесваш ли я? — попита тя, смеейки се.

Пит се обърна, погледна към нея и видя най-сините очи, които някога е виждал. Устните му се свиха в лека гримаса, която се хареса на Ева.

— Тя ще направи състояние.

— Твой тип ли е?

— Не, аз харесвам спокойните интелигентни жени.

Гласът му е дълбок и мелодичен, помисли си тя. Ева усети мирис на мъжки одеколон, не от познатите френски парфюми, с много по-мъжка нотка.

— Надявам се, че мога да приема това за комплимент.

— Разбира се.

Тя замълча и очите й смутено се затвориха.

— Аз имам ранен полет утре сутринта, така че трябва да си легна навреме.

Господи, това е ужасно, мислеше тя. Държа се като малко момиче, очакващо своя коледен подарък.

— Много жалко. Бях намислил да остана цяла нощ, за да ти покажа всяка дупка на порока и всяко място на греха в Кайро. Всички екзотични кътчета, скрити от погледа на туристите.

— Сериозно ли говориш?

Пит се засмя:

— Не съвсем. В случая мисля, че е по-умно да вечеряме в твоя ресторант и да оставим улиците. Твоите приятели могат да имат нещо наум и да се опитат отново.

Тя погледна пълното с хора фоайе.

— Хотелът е фрашкан. Ще бъдем щастливи, ако намерим маса.

— Аз имам резервация — каза Пит, хващайки я за ръката.

Те влязоха в асансьора и се изкачиха на последния етаж на хотела. Там беше панорамният ресторант.

Както повечето жени, Ева харесваше този тип грижовни и внимателни мъже. Тя харесваше също така начина, по който сдържаше своя порив, въпреки че я държеше здраво за ръката, докато се качваха в ресторанта.

Метрдотелът ги настани на една маса близо до прозореца с фантастичен изглед към Кайро и река Нил. Една вселена от светлина искреше във вечерната мъгла.

Мостовете над реката бяха задръстени от свирещи автомобили, които се разперваха като ветрило по улиците и се смесваха с теглените от коне каруци и туристически карети.

— В случай, че не желаеш коктейл — каза Пит, — аз предлагам да останем на вино.

Ева кимна и се усмихна доволна.

— Много добре. Защо не поръчаш както му е редът?

— Аз обичам авантюристичната душа — усмихна се той. Погледна за миг листа с напитките. — Ще опитаме бутилка „Гренаклис Вилидж“.

— Отлично — съгласи се сервитьорът. — Едно от нашите най-хубави сухи местни бели вина.

След това Пит поръча патладжани в апетитен сусамов сос, кисело мляко, наричано тук „лебан забади“, плато мариновани зеленчуци и панерче с ръчно приготвена пита — хляб.

Веднага щом виното бе поднесено и разлято, Пит вдигна своята чаша:

— Желая ти безопасна и успешна експедиция. Може да намериш всички отговори.

— И за твоето речно проучване — каза тя, като се чукнаха с чашите.

Изведнъж й хрумна да продължи:

— Какво точно издирвате?

— Древни корабокрушения. В частност едно. Погребален шлеп.

— Звучи очарователно. А чий е бил шлепа?

— На един фараон от древното царство. Нарича се Менкаура или Микерин, ако предпочиташ гръцкото наименование. Той е царувал по време на Четвъртата династия и е построил най-малката от трите пирамиди в Гиза.

— Не е ли бил погребан в тази пирамида?

— През 1930 г. един полковник от британската армия е намерил тяло в един саркофаг, вътре в ритуалната камера, но анализът от останките доказал, че то датира от гръцката или римската епоха.

Вечерята беше сервирана и те се погледнаха в щастливо съучастничество. Заляха със сос изпържените парчета патладжан, след това добавиха от сусамовия сос и поставиха отгоре маринованите зеленчуци. Докато се хранеха, Пит допълни поръчката.

— Защо мислиш, че Менкаура е в реката? — попита Ева.

— Йероглифните знаци върху един камък, който неотдавна беше открит в една стара галерия близо до Кайро, показват, че неговият погребален шлеп е бил запален и изгорял в реката между старата столица Мемфис и неговата пирамида в Гиза. Камъкът показва неговия истински саркофаг заедно с неговата мумия и несметно количество злато, неоткрито досега.

Киселото мляко пристигна гъсто и с каймак. Ева го погледна с колебание.

— Опитай го — настоя Пит. — „Лебан забади“ не само ще развали вкуса ти за американското, но ще те накара и да го забравиш.

— Ще го харесам, искаш да кажеш.

Тя опита от върха на лъжичката и апетитно, като кокетираше приятно, започна да се храни. За да не развали впечатлението от себе се, тя се помъчи да застане сериозно:

— И така, какво ще се случи, ако намерите шлепа? Ще задържите ли златото?

— Твърдо — отговори Пит, — нашите детектори имат обещаващи данни, ние маркирахме мястото и се обърнахме към археолозите от Египетската организация за антично изкуство. След като те получат необходимото финансиране, техните хора ще направят разкопки.

— Дали потъналият шлеп стои на дъното на реката?

Пит тръсна глава.

— Тинята от четиридесет и пет столетия е покрила и погребала всички останки.

— На каква дълбочина лежи?

— Не мога да кажа точно. Египетските и геоложките описания определят, че главният канал в сектора на реката, който проучваме сега, се е преместил на около сто метра по̀ на изток и периода от 2 400 г. пр.н.е. до днес. Ако шлепът е върху здрава почва близо до брега, той може би е някъде на три до десет метра под пясъка и тинята.

— Радвам се, че те послушах. Киселото мляко е хубаво.

Сервитьорът се появи дискретно, носейки сребърен поднос с овални блюда. Бяха сервирани специално приготвени агнешко на шиш и средиземноморски раци на скара с дървени въглища, към тях се прибавиха още пилаф с говеждо месо и гарнитура от спанак, ориз и фъстъци.

Пит поръча и няколко пикантни соса за добавка след консултация със сервитьора, който проявяваше изключително внимание към тях.

— Какви са тези странни непознати заболявания, които ще изследвате в пустинята? — продължи разговора Пит, докато дразнещите апетита ястия бъдат сервирани в чиниите.

— Докладите от Мали и Нигерия са твърде кратки, за да се правят точни оценки. Имало слухове за обикновени симптоми на токсично отравяне. Аномалии при раждане, конвулсии или гърчове, кома и смърт. А също така доклади за психични разстройства и необичайно поведение.

— Агнешкото е действително вкусно. Опитай един от сосовете. Ферментиралият бери сос много му подхожда.

— А какво представлява зеленият?

— Не съм сигурен. Има сладък и лют вкус. Потопи раците си в него.

— Превъзходно. Всичко е много вкусно. Трогната съм.

— Но да се върнем към токсичното отравяне… какъв тип необичайно поведение?

— Хората скубят косите си, удрят си главите в стените, държат си ръцете в огъня. Обикалят голи като животни, лазейки с ръце и колене и изяждат мъртвите, като внезапно се превръщат в канибали… Това ястие с ориз ми харесва. Как го наричат?

— „Халта“.

— Желая да взема рецептата от готвача.

— Вярвам, че може да се уреди — каза Пит. — Правилно ли чух — онези, които са заразени, ядат мърша?

— Техните реакции в голяма степен зависят от тяхната култура — отвърна Ева, вземайки си „халта“. — Хората от страните на третия свят например убиват пряко много повече животни, отколкото хората от Европа или Съединените щати. О, разбира се, и ние сме минали по този път в миналото. Но те виждат одрани животни, окачени на пазарите, и наблюдават как бащите им колят коза или овца. Децата се обучават от ранна възраст да ловят и колят зайци или птици, след това да ги дерат и готвят. Примитивната жестокост и мирисът на кръв са ежедневие за онези, които живеят в бедност. Те трябва да убиват, за да оцелеят. След това, когато незначителни количества от мъртвите токсини проникнат и абсорбират в кръвоносната им система в продължение на дълъг период от време, техните системи се израждат — мозъкът, сърцето, черният дроб, отделителните органи, дори генетичният код. Техните усещания се притъпяват и те проявяват шизофрения. Разстройват се моралните норми, отпадат задръжките. Те не се държат повече като нормални хора. За тях да нападнеш внезапно, убиеш и изядеш себеподобен изглежда толкова обикновено, както да заколиш и сготвиш пиле за вечеря. Харесва ми този сос с тръпчив вкус.

— Много е хубав.

— Специално с „халта“. Ние, цивилизованите хора от друга страна, купуваме разфасовано, нарязано месо в супермаркетите. Ние не присъстваме в кланиците, където умъртвяват животните с електронен чук, или при дрането и разфасоването на прасетата или овцете. Всички ние пропускаме тази неприятна страна. В този смисъл сме в състояние да изпитваме по-непосредствено чувство на страх, опасност и мизерия. Някои от нас може би стрелят в горите и убиват животни, дори убиват съседите си в състояние на лудост, но никога не канибалстват.

— Какъв вид токсини могат да причинят такива проблеми? — попита Пит.

Ева пресуши виното си и изчака, докато сервитьорът й налее нова чаша.

— Не могат да се нарекат екзотични. Обикновено оловно отравяне може да накара хората да вършат странни неща. Те поразяват капилярите и обагрят бялата част на окото в червено.

— Остана ли ти място за десерт? — попита Пит.

— Всичко е наред. Ще направя място.

— Кафе или чай?

— Американско кафе.

Пит кимна към сервитьора, който застана срещу него като скиор, който е готов да се спусне по току-що падналия сняг.

— „Ум Али“ за двамата и две кафета — едното американско, другото египетско.

— Какво е това „Ум Али“? — полюбопитства Ева.

— Горещ пудинг с мляко и посипан отгоре с фъстъци. Облекчава стомаха след обилно ядене.

— Звучи добре.

Пит се отпусна на стола си, неговото изсечено лице изглеждаше замислено.

— Ти каза, че хващаш самолета утре сутринта. Все още ли настояваш да отидеш в Мали?

— А ти още ли играеш ролята на защитник?

— Пътуването в пустинята може да се окаже смъртоносен бизнес. Жегата няма да бъде единственият ти враг. Някой ще дебне да убие теб и твоите безкористни приятели.

— И моят рицар в блестящи бели доспехи няма да бъде там, за да ме спаси — отвърна тя с нотка на сарказъм. — Не ме плаши. Мога да се грижа за себе си.

Пит се втренчи в нея и тя успя да забележи лека тъга в очите му.

— Ти не си първата жена, която казва това и после я намират в моргата.

— …

В салона за танци в другата част на хотела доктор Франк Хопър беше организирал пресконференция. Една малка армия от кореспонденти, представляващи вестниците в близкия Изток, и четири международни телеграфни агенции го засипваше с въпроси под светкавиците на камерите на частната египетска телевизия.

— Какъв е размерът на разпространение на замърсяването в дадена околна среда, доктор Хопър? — попита журналистка от Ройтерс.

— Ние не ще узнаем, докато нашите екипи не са на място и не започнат да изучават разпространението му.

Журналист с магнетофон махаше ръката си:

— Знаете ли източника на замърсяването?

Хопър поклати отрицателно глава.

— В момента нямаме идея как става това и какъв е източникът, не допускам това да е френският слънчев проект в Мали.

Хопър се доближи до картата на Южна Сахара, която висеше върху широк стенд, и вдигна показалката. Той очерта един изолиран район от пустинята в северната част на Мали.

— Френският проект е разположен тук — при форт Фуро, на около двеста километра от определеното от докладите място, където е разпространена епидемията. Твърде далеч е, за да бъде евентуален източник.

Един германски журналист от „Дер Шпигел“ попита:

— Не е ли възможно замърсяването да бъде пренесено от ветровете?

Доктор Хопър поклати отрицателно глава:

— Не.

— Как можете да сте сигурен?

— По време на плановете и конструктивните разработки на проекта аз и моите приятели — учени от Световната здравна организация бяхме консултирани на всеки етап от инженерите на „Масар Ентърпрайсиз де Солер Енерджи“, която притежава съоръжението. Всички особено опасни отпадъци се разрушават от слънчева енергия и се редуцират до обикновени безвредни пари. Изходът се контролира постоянно. Никаква токсична емисия, която може да се пренася от вятъра и да зарази живота на хиляди хора на километри разстояние, не се изпуска.

Един египетски телевизионен репортер насочи микрофона си напред:

— Получихте ли сътрудничество от нациите на пустинята, които планирате да посетите?

— Повечето ни поканиха с разтворени обятия — отговори Хопър.

— Вие споменахте по-рано, че има проява на недружелюбие от страна на президента Тахир от Мали при решението да ми допусне в страната си.

— Това е вярно, но веднъж, когато се окажем на място и демонстрираме нашите хуманни намерения, аз очаквам, че той ще промени спонтанно отношение си към нас.

— Значи ли, че вие имате чувството, че излагате на опасност живота си, като се месите в работите на ръководената от президента Тахир държава?

Нотки на гняв се забелязаха в гласа на Хопър:

— Истинска опасност е физическото неразположение към нас от страна на неговите съветници. Те отричат заболяването и за тях то не съществува, тъй като не се допуска официално съобщение.

— Мислите ли в такъв случай, че е безопасно за вашия екип да се движи из Мали свободно? — попита кореспондентът на Ройтерс.

Хопър се засмя и продължи да се смее. Въпросът беше обърнат в посоката, на която той се надяваше.

— Ако трагедията се случи, аз разчитам на вас, госпожи и господа от новинарските медии, да разследвате случая и да оставите на хората по света сами да преценят виновната страна.

След вечерята Пит придружи Ева до хотелската й стая. Тя въртеше нервно ключа за вратата, несигурна в себе си. Естествено, имаше извинение да го покани да влезе и затова мислеше, докато се качваха. Беше му задължена и освен това го желаеше. Но Ева играеше по правилата на старата школа и намираше за нелепо да се пъха в леглото с всеки мъж, който проявява интерес към нея, дори и с този, който й беше спасил живота.

Пит забеляза сянката на смущение, която беше избила в лека розовина от шията до бузите й. Той спря поглед в нейните очи. Те бяха сини като небето на южните морета. Обгърна раменете й и нежно я притегли към себе си. Тя се напрегна леко, но не оказа съпротива.

— Отложи полета си.

Тя завъртя глава.

— Не мога.

— Може да не се срещнем отново.

— Вързана съм за работата си.

— И кога ще бъдеш свободна?

— Когато се завърна в дома на родителите ми в Пасифик Гроув, Калифорния.

— Хубаво място. Често участвах в конкурса за елегантност в Пебъл Бийч за ретро автомобили.

— Прекрасно е през юни — каза тя и гласът й леко потрепери.

Той се засмя:

— След това — ти и аз и заливът на Монтерей.

Това беше кратката прелюдия, която щеше да се превърне във взаимно привличане при едно океанско пътуване, което би ги направило приятели. Той я целуна нежно и след това направи крачка назад.

— Стой далеч от опасностите! Не искам да те губя.

След това се сбогува и тръгна към асансьорите.

7.

От столетия египтяните от една страна, и растителният свят от друга, са водили непрекъсната борба, за да съхранят съществуването си в пространството, заключено между оловносинкавите води на Нил и жълто-кафявите пясъци на Сахара. Простряна на 6 500 километра дължина от извора си в Централна Африка до делтата си в Средиземно море, тази река единствено от всички големи реки в света тече на север. Тук древността непрекъснато присъства в настоящето. Голямата река Нил е толкова чужда на безводния северноафрикански ландшафт, както същият този ландшафт е чужд на парообразната атмосфера на Венера.

Горещият сезон беше в разгара си по цялото протежение на Нил. Маранята се разгъваше и простираше над водата като плътна пелена, опъвана от безбрежната пустиня на запад. Ниското слънце висеше на хоризонта и предизвикваше изпепеляваща жажда, а лекият полъх на бриза се усещаше като бълващия в лицето горещ въздух на отворена пещ. Спокойствието на миналото срещаше технологията на настоящето. Заедно съжителстваха платноходката фелука, управлявана ръчно от четири млади момчета, и модерният изследователски кораб с мощни двигатели и електронно управление.

Пит вдигна очи от високоразделителния екран на видеото, горещината отвън не го смущаваше. Вътрешността на изследователския кораб се охлаждаше от климатична инсталация и той си седеше удобно срещу компютърния набор уреди, като отпиваше от чашата си изстуден чай. Загледал се за момент във фелуката, почти завиждаше на момчетата, които подскачаха на малката палуба и се опитваха да плават, използвайки бриза, който духаше срещу тях.

Нещо върна вниманието му към монитора. Една необичайна аномалия започна да пробягва по екрана в цветно изображение. Вертикалният сканиращ сензор, изследващ дълбокото дъно на реката, изписваше на екрана първоначално нещо неясно. След това изображението започна постепенно да се стабилизира, като материализираше линията на древен плавателен съд.

— Обектът се появи — докладва Пит. — Отбележи го с номер 94.

Ал Джордино набра кода на своята конзола. Внезапно конфигурацията на реката заедно с ръчно направената маркировка на дъното, както и естествените очертания на бреговата линия, блеснаха, графично изобразени на екрана. Следващ код и сателитно-позиционната система очерта с прецизна точност точната позиция и разположение на особеностите на речното дъно.

— Номер 94 е подаден на компютъра и записан — докладва Джордино.

Нисък, тъмен и набит, Албърт Джордино гледаше втренчено през бляскавите си кафяви очи, разположени ниско под челото, покрито с гъста къдрава черна коса. Ако пуснеше брада и му дадяха чувал с играчки, както често обичаше да казва Пит, Джордино спокойно би могъл да замести етруския Дядо Коледа.

Изненадващо бърз за мускулест набит човек, той можеше да се бори като тигър и беше ужасно стеснителен и непохватен, когато имаше работа с жени. Джордино и Пит бяха следвали заедно в университета, бяха играли футбол във военновъздушната академия и бяха служили заедно в самия край на войната във Виетнам.

От тази гледна точка на тяхната кариера назначението им в НЮМА по молба на адмирал Джеймс Сандекър, главен директор на националната агенция за изследване водите на моретата и океаните, имаше временен характер, който продължаваше вече почти девет години. Никой не би могъл да си спомни колко пъти единият беше спасявал живота на другия или поне го беше предпазвал от някаква много опасна ситуация, в повечето случаи предизвикана от непредвидени обстоятелства. Ето защо техните успешни измъквания от опасностите бяха станали легенда.

Пит продължи по-нататък и фокусира цифровия изометричен екран. Компютърът ротира триизмерно изображение, което показваше изгорелия плавателен съд в подробности — детайл по детайл. Изображението и размерите бяха записани и прехвърлени в процесора за данни, където можеше да се направи сравнение с известните данни за древните египетски съдове, плавали по река Нил. За броени секунди компютърът анализира профила и даде резултат. Данните за конструкцията на кораба се появиха в дъното на екрана.

— Това, което имаме тук, сочи, че корабът е товарен и е от времето на Шестата династия — прочете Пит. — Построен е някъде между 2000 и 2200 година пр.н.е.

— А състоянието му? — попита Джордино.

— Съвсем добро — отговори Пит — като другите, които намерихме. Той е добре запазен от тинята. Корпусът му и руля са все още непокътнати. Мога да различа мачтата, паднала напряко на палубата. На каква дълбочина е?

Джордино изучаваше данните, изписани на неговия компютър.

— На два метра под водата и на осем метра в тинята.

— Някакъв метал?

— Уредът не може да засече нищо подобно.

— Не е изненадващо, тъй като желязото не е било познато в Египет до 12 век пр.н.е. Какво се чете върху цветния екран?

Джордино отвърна, завъртайки своята конзола:

— Не много. Няколко бронзови фигури. Вероятно е изоставен кораб.

Пит изучаваше изображението на кораба, който беше потънал в реката преди четиридесет столетия.

— Удивително е как дизайнът на корабите остава почти непроменен в продължение на три хиляди години.

— Обяснява се с тяхното изкуство.

Пит го погледна.

— Изкуство?

— Забелязал ли си някога, че техният стил в изкуството остава непроменен. Той е един и същ от първата до тринадесетата династии. Дори рисунките на телата им са статични. Защо, по дяволите, през цялото това време те никога не рисуват, не се опитват да изобразяват човешкото око в профил? Те изобразяват човека винаги в анфас. Говоря за традицията. Египтяните са били верни на нея — уточни Джордино.

— Кога си станал експерт по египтология?

Верен на нрава си, Джордино отговори остроумно:

— О, понаучил съм нещичко оттук-оттам.

Пит не беше глупав. Джордино имаше набито око за детайла. Той рядко пропускаше нещо. Доказателство за това беше неговото позоваване на египетското изкуство, което не забелязваха болшинството от туристите. Никой от екскурзоводите не поясняваше същността му.

Джордино изпи една бира и остави празната студена бутилка пред себе си. Заби пръст върху останките от кораба, тъй като изображението се движеше и бе започнало да изчезва от екрана.

— Трудно е да се повярва, че се натъкнахме на деветдесет и четвъртата останка от кораби, след като сме проучили само две мили от реката.

— Не е толкова невероятно, като знаеш преди колко много хилядолетия са плавали кораби по Нил — допълни Пит. — Хората от всички цивилизации са имали щастие да плават през последните двадесет години от своя живот, преди да бъдат сплотени от буря, огън или други бедствия. Онези, които са оцелявали, след това обикновено са загивали поради небрежност. В Нил, заключен между Делта и Хартум, има повече потънали кораби на квадратен километър, отколкото където и да било по земята. За щастие на археолозите, останките са се покрили с тиня и по този начин са се съхранили. Те биха могли да престоят още четири хиляди години, преди да се разпаднат.

— Някаква следа от товар? — попита Джордино, надничайки през рамото на Пит в открития кораб. — Както се предполага, вероятно те са се опитали да извадят всичко, което е могло да бъде спасено от кораба, преди той да потъне.

Пилотът на изследователския кораб Гари Маркс хвърляше по едно тренирано око върху ехолота, докато сканираше течението на реката с другото. Висок, рус, с ясни сини очи, той носеше само шорти, беше обут със сандали и изглеждаше като фермер със сламената шапка на главата си. Беше обърнал леко глава встрани като продължаваше да говори:

— Тук привършихме. Продължаваме надолу по течението, Дърк.

— Окей — отвърна Пит, — заобиколи и сондирай отново, колкото е възможно по-близо до бреговата линия.

— Практически сега стържем дъното — каза Маркс равно, без капка вълнение. — Ако се доближим още малко до него, ще трябва да теглим кораба с трактор.

— Няма нужда от истерия — каза сухо Пит. — Заобиколи малко, доближи коритото и знай, че няма да повредим сензора.

Маркс съвсем професионално изви кораба към главния талвег на реката, направи почти завой на 180 градуса и се насочи паралелно към брега на разстояние не повече от пет-шест метра. Почти веднага сензорите откриха нови останки от кораб. Компютърът определи, че той е на знатен човек от средното царство и датира от 2040 до 1786 г. пр.н.е. Корпусът му беше по-тесен, отколкото на другите товарни кораби. Те наблюдаваха останките от този кораб на главния монитор, който обхващаше цялата палуба. Върховете на поддържащите подпори изглежда бяха резбовани с лъвски глави. Имаше широка дупка в предната част, по която се предполагаше, че е потънал при сблъсъка си с друг кораб.

Още осем древни съда бяха разкрити под тинята и записани подробно от електрониката, преди да се натъкнат на голямото откритие. Пит се изправи, очите му гледаха съсредоточено едно изображение, много по-голямо от първоначалните, плуващи през неговия монитор.

— Ние имаме фараонска баржа! — извика той.

— Уточнете и маркирайте позицията — настойчиво каза Джордино.

— Сигурен ли си, че е изписано „Фараон“ на него?

— Такава красота, като картина, на която винаги ще се наслаждаваш. Погледни.

Джордино изучаваше нарастващото изображение.

— Вижда се добре. Никаква мачта. Баржата е твърде голяма, за да е принадлежала на обикновен човек. Сигурно е фараонска собственост.

Корпусът беше дълъг, изящно тънък в краищата. Стволът на кърмата, скулптиран във формата на соколова глава, представляваше египетския бог Хорус, но предната част на носа липсваше. Най-любопитното, което показа компютърът, обхванал двете страни на корпуса, бе, че върху тях имаше йероглифи. Имаше също така фараонска кабина с резбовани орнаменти. Най-голямата атракция беше правоъгълната форма върху палубата в средата на кораба с резбовани фигури. Двамата мъже бяха затаили едновременно дъх, докато компютърът следваше изображенията от дъното на реката. Отново се появиха ясни очертания върху екрана.

— Каменен саркофаг! — възкликна Джордино с необичайно за него вълнение. — Ние открихме каменен саркофаг!

Той отиде бързо до своята конзола, за да види анализа и цифровите параметри, които показваше неговият компютър.

— Цветният скенер показва голямо количество метал във вътрешността на кабината и саркофага.

— Златото на фараон Менкаура — изрече Пит тихо.

— Откога ли датира?

— Две хиляди и шестстотин години пр.н.е. Печатът на времето и изображенията върху монетите — каза Пит, усмихвайки се. — Компютърният анализ по-нататък показва изгоряло черешово дърво.

— В такъв случай това е липсващата погребална баржа на фараон Менкаура.

— Не бих казал, че е обратното — рече Пит. Състоянието му граничеше с еуфория.

Маркс акостира изследователския кораб направо върху мястото на откритата баржа. След това в продължение на шест часа Пит и Джордино с помощта на електронни скенери и проби я проучваха изцяло, като направиха подробен запис за нейното състояние и разположение. Същият беше необходим за египетските власти.

— Господи, как бих желал да имаме камера във вътрешността на кабината и саркофага — отвори бира Джордино, но почти забрави да пие от нея, тъй като много се вълнуваше.

— Вътрешните ковчези в саркофага може би са непокътнати — каза Пит, — но от влагата има вероятност мумията да е прогнила. Като предположение… Кой може да каже? Откритията ни може би са равни на съкровищата на Тутанхатен.

— Менкаура е бил далеч по-голям набоб и богаташ от фараон Тур. Той трябва да е имал по-голям запас съкровища за задгробния живот.

— Така или иначе, ние няма да видим и частица от него — каза Пит, като протягаше ръце към тавана на кабината. — Ще сме мъртви и превърнати в прах, преди египетските власти да решат как да изнесат съкровището и как да опазят останките, докато ги пренесат в музея в Кайро.

— Посетители — предупреди ги Маркс, — египетска патрулна лодка приближава към нас.

— Слуховете пътуват много бързо — каза Джордино неуверено. — Кой ли може да ги е изпратил?

— Обикновена проверка — отвърна Пит. — Те ще ни отминат и ще продължат надолу по реката.

— Напротив, идват право към нас — повтори Маркс.

— Твърде много са за обикновен контрол — забеляза Джордино.

Пит се изправи и извади файловата касета от компютъра.

— Те ще бъдат шумни и ще искат да ни проверяват основно. Ще ги посрещна на палубата с нашето разрешително от службата за изучаване на античността.

Пит напусна кабината и застана на кърмата на откритата палуба. Горещината беше непоносима. Лодката се приближи и застана на разстояние по-малко от метър до кораба. Той наблюдаваше как двама моряци от патрула прехвърлят малък мостик към кораба. Видя и капитана, застанал в кабината си, откъдето му махаше дружелюбно с ръка. Той се учуди, че те нямаха намерение да се качват на борда при тях, и с изненада установи как един нисък сух човек преминава хвърления към кораба им мостик. Пит извика към него, невярващ на очите си:

— Руди, откъде по дяволите се взе тук?

Руди Гън, заместник-директорът на НЮМА, се усмихна широко и разтърси ръката на Пит:

— От Вашингтон. Кацнах на летището преди по-малко от час.

— Какво те довя към Нил?

— Адмирал Сандекър ме изпрати да откъсна теб и Ал от любимия ви проект. Разполагам със самолет на НЮМА, който ще ни отведе до Порт Харкорт. Адмиралът ще ни чака там.

— Къде е Порт Харкорт? — попита Пит смутено.

— Морско летище на делтата на река Нигер в Нигерия.

— Защо толкова се е разбързал адмиралът? Той би могъл да ни инструктира и чрез сателитната връзка. Защо хабиш време и усилие, за да ни го кажеш лично?

Гън направи знак за отрицание с ръцете си:

— Не мога да кажа. Адмиралът не ме е посветил в причината за секретността на задачата или за налудничавото си хрумване.

Ако Руди Гън не знаеше какво крие в ръкава си Сандекър, никой друг нямаше да знае. Руди беше слаб, с тънки рамене и бедра, изключително компетентен, майстор на логиката: беше завършил Анаполис и беше работил като командир във Военноморския флот. Гън беше дошъл на борда на НЮМА по едно и също време с Пит и Джордино. Гледаше на света през дебели очила с рогови рамки и говореше с полуотворена уста, което в повечето случаи водеше до недоразумение. Джордино го бе прикачил към агентите на военното разузнаване, обучени да убиват.

— Идеално си избрал времето си за идване — каза Пит. — Ела вътре да се скрием от жегата. Има нещо, което трябва да ги покажа.

Пит извади на дисплея дигиталния изометричен модел на останките от древния кораб върху компютърния монитор. Те прекараха часове, разглеждайки цветното изображение, и коментираха всяка подробност, всеки квадратен метър на древната баржа.

— Неописуемо — говореше Гън.

— Ние също така записахме и определихме местонахождението на стотина други останки от такива кораби, датиращи от 3800 г. пр.н.е до 10 в. сл.н.е. — каза Джордино.

— Поздравления и за тримата — изрече Гън топло. — Вие сте открили невероятната находка, единствена за историческите книги. Египетското правителство ще ви награди с медали.

— А адмиралът? — попита непринудено Джордино. — С какво ще ни награди той?

Гън свали поглед от монитора и ги погледна. Изведнъж лицето му стана мъртвешки сериозно.

— С мръсна и неблагодарна работа, предполагам.

— Намекнал ли е за нещо? — притисна го Пит.

— Нищо, което да има определен смисъл — отвърна Гън, гледайки към тавана. — Когато го запитах защо бърза толкова, той ми цитира едно стихотворение. Не мога да си спомня точните думи. Нещо за сянката на кораба и омайната вода, която е червена.

— цитира Пит куплет от стихотворението „Римата на древния моряк“ от Самуел Тейлър Колридж.

Гън погледна Пит с уважение.

— Не знаех, че можеш да цитираш поезия…

Пит се усмихна.

— Припомних си няколко стиха. Това е всичко.

— Питам се какво дяволско нещо си е наумил Сандекър? — каза Джордино.

— Предполагам, че не е проста гатанка.

— Не — отвърна Пит с леко безпокойство. — Поне това не му е в характера.

8.

Пилотът на хеликоптера от „Масар Ентърпрайсиз“ летеше североизточно от столицата Бамако. За два часа и половина огромната пустош се разгъна под него като миниатюрен декор, навит на руло. След още два часа забеляза слънчевия отблясък на стоманените релси от разстояние. Той се наклони и започна да следва камионите, които сякаш пътуваха за никъде.

Железният път, монтиран само преди месец, свършваше до огромната соларна инсталация за детоксификация и унищожаване на промишлени отпадъци в сърцето на Малийската пустиня. Съоръжението се наричаше форт Фуро и се намираше непосредствено до отдавна изоставения от френския чуждестранен легион форт, отстоящ няколко мили по-нататък. От площадката на соларната инсталация камионите пътуваха 1600 километра почти по права линия, пресичаха границата на Мавритания, преди окончателно да стигнат ръчно изграденото пристанище Кейп Тафарит на Атлантическия океан.

Генерал Казим се наслаждаваше на луксозния комфорт на служебния си хеликоптер и наблюдаваше какво става долу, тъй като пилотът проследи и отмина дълга влакова композиция със запечатани вагони, возещи опасни промишлени отпадъци. Тя се теглеше от два дизелови локомотива. Пътуваше до Мавритания, където щеше да изпразни опасния си товар и да се върне обратно.

Той се усмихваше самодоволно, когато свали поглед от влака, за да се обърне към стюарда, който в този момент му поднасяше чаша изстудено шампанско, придружено с великолепен ордьовър. Французите, мислеше Казим, никога не са смятали за лукс шампанското, трюфелите и гъшия дроб. Той гледаше на тях като на тесногръда раса, която само неохотно се опитва да създава и поддържа една империя. Гражданите би трябвало да въздишат с облекчение, отървавайки се от натрапниците, мислеше той, когато на самите французи им беше наложено със сила да се откажат от своите завоевания в Африка и Далечния Изток. Дълбоко вътрешно се дразнеше, че французите не са изчезнали напълно от Мали. Въпреки че те се бяха отказали от своето колониално владичество през 1960 година, все още продължаваха да поддържат своето влияние и тесни връзки в икономиката, упражнявайки силен контрол най-вече върху националното развитие на рудодобива, транспорта, промишлеността и енергетиката. Много от френските бизнесмени използваха възможността да инвестират и да купуват изгодно в различни отрасли на стопанството на Мали. Но никой не беше направил повече пари в пясъците на Сахара, отколкото Ив Масар. Някога магьосник на френската презокеанска икономическа агенция, Масар си беше подготвил една печеливша карта, използвайки контактите и влиянието на агенцията, за да превземе и подчини западналите западноафрикански корпорации. Беше твърд и проницателен предприемач с често безскрупулни методи. Това му позволяваше да използва силната ръка и кадифената ръкавица, когато сключваше сделка. Състоянието му се определяше между два и три милиарда долара, като предприятието за складиране на особено опасни отпадъци и тяхната преработка в Сахара до форт Фуро беше центърът на неговата империя.

Хеликоптерът пристигна над застроения комплекс, пилотът го снижи в кръгов периметър, за да даде добра възможност на Казим да разгледа разгърналия се под него соларен комплекс, собственост на Масар. Неговото необятно поле от параболоидни огледала събираше слънчевата енергия и я препращаше до акумулаторите, създавайки по този невероятен начин около 60 000 слънца, които излъчваха температура, по-висока от 5000 градуса по Целзий. Тази пренагрята фотонна енергия постъпваше след това във фотохимичните реактори, които унищожаваха молекулите на особено опасните химикали. Генералът беше разглеждал няколко пъти комплекса, но той вече се интересуваше от избора на още една порция пастет от гъши дроб с трюфели, тъй като току-що бе допил шестата си чаша шампанско „Вьов Клико“ със златен етикет. В това време хеликоптерът бавно се приземи на летищната площадка срещу главния инженерен офис на предприятието.

Казим стъпи на земята и поздрави Феликс Верен, личния помощник на Масар, който го чакаше, стоейки под лъчите на слънцето. Казим се наслаждаваше да гледа французина, изложен на горещината.

— Феликс, много мило от твоя страна, че ме посрещаш. — Той говореше на френски, зъбите му блестяха под мустаците.

— Приятно ли беше пътуването? — попита протоколно Верен.

— Пастетът от гъши дроб не беше според рецептата на твоя шеф.

Сух, плешив мъж на около четиридесетте, Верен се усмихна насила въпреки вътрешната си неприязън към Казим.

— Да се надяваме, че това ще се оправи до вашия обратен полет.

— А как е мосю Масар?

— Той ви очаква в служебния апартамент.

Верен го поведе по покрита с килим пътека към триетажната тъмно остъклена соларна сграда със закръглени ъгли. Вътре те пресякоха едно уютно фоайе, напълно безлюдно, без да се брои скрития пазач, и влязоха в асансьора. Отворената врата на обкования с тиково дърво хол водеше към главния салон, който бе разделен на служебен офис и апартамент — там живееше Масар. Верен настани Казим в малкото, но луксозно подредено студио, като го сложи да седне върху кожен диван „Роше Бобоа“.

— Моля, настанете се, мосю Масар всеки момент…

— Но, Феликс, аз съм тук — се чу глас от отсрещната врата.

Масар пристъпи бавно и прегърна Казим.

— Затеб, приятелю, радвам се, че си тук.

Ив Масар имаше сини очи, тъмни вежди и червеникава коса. Носът му беше сух, издължен, а челюстите — квадратни. Тялото му беше кльощаво, бедрата тънки, но малкото му коремче изпъкваше напред. Нищо в него не правеше впечатление. Само физиката му оставаше в спомените на онези, които го срещаха. Те единствено запомняха енергията, бликаща от него, и начина, по който я изразяваше, сякаш ги удряше статично електричество.

Той направи познат знак на Верен, който се обърна и напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Сега на въпроса, Затеб. Моите агенти в Кайро ми съобщиха, че твоите хора са се провалили при опита им да сплашат екипа на Световната здравна организация да не идва в Мали.

— Тъжно обстоятелство — заключи Казим с безразличие, — причините не са изяснени.

Масар предприе директна атака към генерала.

— Съгласно моите източници на информация, твоите изпълнители са изчезнали по време на неуспешния си опит да убият доктор Ева Роджас.

— Наказание за неефективната им намеса.

— Ти си ги екзекутирал!

— Аз не търпя грешка на моите хора — излъга Казим. Провалът им да убият Ева и тяхното странно изчезване го беше вбесил. В безизходицата той беше заповядал смъртта на офицера, планирал убийствата, обвинявайки него и другите в неизпълнение на разпорежданията му.

Масар не можеше да допусне, че Казим не се е справил с хората си и е постъпил глупаво. Той мислеше, че познава достатъчно добре генерала, за да го заподозре в измама и пускане на кьорфишеци.

— Ако имаме външни врагове, би било голяма грешка да ги пренебрегваме.

— Няма нищо обезпокоително — каза Казим, — нашата тайна е опазена.

— Ти искаш да ми кажеш, че екипът на Световната здравна организация при ООН, съставен от експерти по замърсяването на околната среда, ще кацне в Гао след по-малко от час. Не приемай тази работа толкова леко, Затеб. Ами ако те открият източника тук?

— Те няма да открият нищо, освен пясък и жега — прекъсна го Казим. — Ти знаеш много по-добре от мен, Ив, че каквото и да се случи, страшната болест близо до Нигер не би могла да идва оттук. Не виждам начин твоето предприятие да бъде отговорно за замърсяването на района на стотици километри на изток и юг от тук.

— Истина е — каза Масар уверено, — нашите мониторинг системи показват, че отпадъците, които изгарят в комплекса, са в границите на одобрените международни стандарти.

— Тогава за какво се безпокоим? — заключи Казим.

— За нищо. Но нали знаеш, котката не лочи млякото, когато е покрито.

— Остави изследователския екип на ООН на мен.

— Не ми пречи! — предупреди го бързо Масар.

— Пустинята се грижи за поканените гости.

— Убий ги и Мали, и „Масар Ентърпрайсиз“ ще бъдат изложени на голям риск от разкрития. Техният ръководител, доктор Хопър, свикал пресконференция в Кайро и казал, че разчита на споразумението за сътрудничество с вашата държава. Той е изразил опасения, че неговият изследователски екип може да бъде изложен на определена опасност след пристигането му. Пръсни костите им из пустинята, приятелю, и ние ще имаме цяла армия репортери, както и следователи от всички служби на ООН, които ще проучват предприятието.

— Ти не беше против отстраняването на доктор Ева Роджас!

— Да, но покушението не беше в нашия двор и не би имало съмнение за намеса.

— Нито пък, че сте изпратили половината от вашите инженери на пикник с коли до дюните, за да изчезнат.

— Тяхното изчезване беше необходимо, за да спасим втората фаза на проекта.

— Ти беше щастливец, че покрих положението, без да има заглавие в парижките вестници или разследване на място от френски държавни служители.

— Справи се добре — констатира Масар. — Не бих могъл да мина без теб и твоето приятелство.

Като много от хората в пустинята, Казим не можеше да съществува без задължителните комплименти за своя гений. Масар ласкаеше генерала, защото пъклената операция не би могла да се осъществи без него. Това беше договор, сключен от двамата в ада — договор между две дяволски личности. Масар беше обяздил камилата, когато извика Казим да му пази гърба. След всичко това таксата от 50 000 долара месечно за Казим беше залогът срещу двата милиона долара дневно за Масар, които той извличаше от предприятието си за складиране на радиоактивни отпадъци.

Казим се доближи до добре заредения бар и си наля коняк.

— И така, как предлагаш да обезвредим доктор Хопър и неговия екип?

— Ти си експерт по тези работи — каза Масар с мазна учтивост. — Оставям това на теб.

Казим повдигна вежди.

— Елементарно, приятелю мой. Аз просто елиминирам проблема, който те идват да решат.

Масар го изгледа с учудване:

— Как постигаш това?

— Аз вече направих старта — отвърна Казим. — Изпратих моята лична гвардия да разчисти, разстреля и изгори всички жертви на болестта, причинена от замърсяването.

— Ти погребваш собствените си хора. — В гласа на Масар прозвуча ирония.

— Аз изпълнявам само патриотичния си дълг да унищожа националната чума — отвърна Казим с още по-голямо безразличие.

— Твоите методи са твърде крайни. — Признак на безпокойство пробягна по лицето на Масар. — Ще те предупредя, Затеб, не провокирай недоволство. Ако светът случайно разкрие какво в действителност вършим тук, международен трибунал ще обеси и двама ни.

— Но без доказателства и свидетели те са безсилни.

— Какво знаеш за онези озверели дяволи, които изядоха туристите в Аселар? Направи ли нещо и те да изчезнат?

Казим отвърна с кисела гримаса:

— Не. Те сами се убиват и изяждат помежду си. Но има други селища, страдащи от същата болест. В случай че доктор Хопър и неговите хора се натъкнат на тях, може би ще успея да видя как те ще свидетелстват непосредствено за канибализма.

Масар се нуждаеше от илюстрация на обясненията. Той беше прочел секретния доклад на Казим за драмата в Аселар. Съзнанието му с лекота рисуваше как полуделите от болестта номади буквално поглъщат изследователите от ООН, ако евентуално попаднат при тях.

— Много ефикасни мерки за отстраняване на лечителите — обърна се той към Казим. — Това ще ни спести разноските за погребението им.

— Съгласен съм.

— Но ако един или двама от тях все пак оцелеят и се опитат да стигнат до Кайро?

Казим се изправи, тънките безкръвни устни под мустаците му се разтвориха в дяволита усмивка:

— Без значение е как ще умрат, техните кости никога няма да напуснат пустинята.

9.

Преди 10 хиляди години сухите пясъчни корита в Република Мали бяха пълноводни, а голите плата — покрити с гори и населени със стотици представители на растителния свят. Малките възвишения и планините бяха домът на ранния човек много преди той да прекрачи каменната ера и да стане скотовъдец. През следващите 7 хиляди години дивите племена ловуваха антилопи, слонове и биволи. Те пасяха своите дългороги говеда и сменяха една паша с друга.

С времето пашата намаляваше, тревата съхнеше, поради все по-редките дъждове, които превръщаха Сахара постепенно в пустиня, каквато е сега. Тя ставаше все по-голяма и обхващаше все повече тропическа земя от африканския континент. Големите стада бяха принудени да напускат обитаваните региони, оставяйки тази безводна площ на няколкото номадски банди, скитащи все още по тези места.

С откриването на камилата и нейната невероятна способност да служи на човека в пустинята за езда и транспорт на товари се слага началото на завоюването на африканския континент. Римляните първи използват животното за превоз на роби, злато, слонова кост, както и диви животни за кървавите арени на Рим. За осем столетия техните кервани прекосиха небитието от Средиземноморието до бреговете на Нигер. А когато Рим беше в залеза си камилата отвори границата на Сахара за светлокожите бербери. Последваха ги арабите и мурите. Мали е краят на епохата на мощните и бавно залязващи империи, които са управлявали черна Африка. През ранното Средновековие кралство Гана разширява големите кервански пътища между река Нигер, Алжир и Мароко. През 1240 година след новата ера кралството било унищожено от Ман Динго, който създава неочаквано на юг една дори по-голяма империя, наречена Малинке — основата на името на днешната държава Мали. Забелязва се много голям напредък, градовете Гао и Тимбукту се превръщат в цветущи центрове на ислямското учение и култура. Легенди се носеха за невероятното богатство от злато и скъпоценни камъни, пренасяни от керваните. Империята достига Близкия изток. Двеста години по-късно обаче, тя запада от набезите на номадските племена туареги и фулани. Народът на Сонгай от изток поема основния контрол и управлява до идването на армията на мароканските султани, която стига до Нигер и обявява кралство през 1591 г.

Междувременно французите дебаркират със своите колониални войски от юг в началото на 19 век и по този начин старата империя Мали е напълно забравена.

След края на столетието французите се установяват трайно на редица територии в Западна Африка, в каквато превръщат и френски Судан. През 1960 г. Мали обявява своята независимост, изработва конституция и съставя правителство. Първият президент (държавен глава) е предложен от групата на армейските офицери, водени от лейтенант Муса Тооре. През 1992 г. след определен брой несполучливи опити за преврат, президентът (сега генерал) беше свален от капитан (сега майор) Затеб Казим.

Набързо издигнал се, той не можеше да очаква чуждестранна помощ като военен диктатор. Ето защо Казим отстъпи и постави на ръководния пост настоящия президент Тахир, но като формална фигура. Ловък манипулатор, Казим пазеше дистанция от Русия и Съединените Щати, докато поддържаше тесни отношения с Франция. Той скоро се ориентира в дебрите на търговията — вътрешна и външна, обогатявайки номерата на тайните си банкови сметки по целия свят. Казим даде зелена улица на инвестиционните проекти за развитие на промишлеността, въведе стриктен митнически контрол и поощри нахлуването на чуждестранния капитал. Френските бизнес комисионни, както беше в случая с Ив Масар, го направиха мултимилионер. Благодарение на всичко това не беше за чудене, че Мали се превръщаше в една от най-бедните държави в света.

Самолетът на ООН „Боинг 737“ се спускаше толкова бързо към земята, че Ева си помисли, че крилата му ще прережат покривите на глинените къщи. Само след миг обаче пилотът стабилизира подхода към примитивната писта на летището на легендарния град Тимбукту и докосна земята с плавно поклащане. Поглеждайки през илюминатора Ева откри, че е трудно да си представи мърлявия грозен град като най-големия пазар на керваните от империите Гана, Малинке и Сонгай, обитавани някога от 1000 хилядно население. Основан от туарегите като сезонен лагер през 1100 г. сл.н.е., той се превръща в един от най-големите търговски центрове в Западна Африка.

Тя разбра, че е невъзможно да си представи славното му минало. Само три от древните джамии все още стояха на местата си. Те бяха знаците за някогашното архитектурно минало. Градът изглеждаше мъртъв, изоставен, неговите тесни прашни улици криволичеха и създаваха усещането, че водят за никъде, условията за живот бяха мизерни и безплодни.

Хопър не искаше да губи никакво време. Той застана на вратата на самолета и побърза да слезе по току-що подадената стълба, преди още двигателите на самолета да угаснат напълно. Един офицер с къс индиговосин башмак на главата си, явно от личната гвардия на Казим, приближи към него и поздрави. Поздравът му към изследователя от ООН бе на английски с подчертан френски акцент.

— Д-р Хопър, предполагам.

— А вие трябва да сте г-н Стенли — отговори Хопър с неговия обичаен закачлив хумор.

Нямаше ответна усмивка. Малийският офицер удостои Хопър с неприятелски поглед, който очевидно се прикриваше с протоколна любезност.

— Аз съм капитан Мохамед Батута. Моля ви да ме придружите до летищния терминал.

Хопър погледна към терминала. Приличаше на малка метална клетка с прозорци.

— О, много добре, ако това е най-доброто, което можете да направите — каза той сухо, без поклон.

Те се отправиха към терминала и влязоха в един горещ като пещ офис, обзаведен с няколко етажерки, дървена маса и два стола. Зад масата имаше друг офицер, по старши от Батута, видът му бе на човек, минал през много житейски изпитания. Той гледаше Хопър и го изучаваше с нескрито внимание.

— Аз съм полковник Нухум Манса. Мога ли да видя вашия паспорт?

Хопър беше предварително подготвен и му връчи както своя, така и шестте паспорта на хората от своя екип. Манса разлистваше страниците без интерес, вглеждаше се в написаната националност на всеки един. Накрая запита:

— Защо дойдохте в Мали?

Хопър беше пропътувал света и не се нуждаеше от смешни формалности.

— Вярвам, че знаете целта на нашето посещение.

— Вие ще отговорите на въпроса.

— Ние сме членове на Световната здравна организация при ООН и сме натоварени с мисия да проучим докладите за токсичната болест, избухнала сред вашето население.

— Няма такава болест — отвърна учтиво полковникът.

— Тогава няма да имате нищо против, ако анализираме източниците на вода и вземем проби от въздуха в определена селективност от малките селища до големите градове по протежението на Нигер.

— Ние не обичаме чужденци, които се ровят в недостатъците и задния двор на нашата страна.

Хопър не отстъпваше лесно, когато срещаше тъпото лице на администрацията.

— Ние сме тук, за да спасим живота на много хора. Мисля, че генерал Казим разбра това.

Манса трепна. Фактът, че Хопър споменаваше името на Казим, вместо на президента Тахир, го накара да бъде внимателен.

— Генерал Кази… той е дал разрешение за вашата визита?

— Защо не му позвъните, за да го попитате? — Това беше блъф, но Хопър нямаше какво да губи.

Полковник Манса се изправи и отиде до вратата.

— Чакайте тук — нареди той безцеремонно.

— Моля, кажете на генерала — каза Хопър, — че неговите съседни страни са поканили учените на ООН, за да им се помогне да установят източника на замърсяване и ако той откаже на моя екип да влезе в Мали, ще бъде порицан и ще загуби престиж сред народите в света.

Манса не отговори и напусна стаята. Докато чакаше, Хопър удостои капитан Батута с най-дружелюбния си поглед. Батута затвори очи за известно време, но след това ги отвори и започна да оглежда стаята. След около 5 минути Манса се върна и седна зад бюрото. Без да каже нито дума, той акуратно подпечата всеки паспорт и ги върна след това на Хопър.

— Разрешава ви се да влезете в Мали, за да ръководите своето проучване. Но моля ви, докторе, запомнете: вие и вашите хора сте гости тук. Нищо повече. Ако вършите нежелани действия или вземете участие в някаква акция засягаща сигурността ни, вие ще бъдете депортирани.

— Благодаря, полковник. И моля, благодарете на генерал Казим за любезното му разрешение.

— Ще се придружавате от капитан Батута и десет от неговите хора — заради вашата сигурност.

— Поласкан съм да имам бодигард.

— Вие също така ще докладвате за вашите открития направо на мен. Очаквам вашето пълно сътрудничество по този случай.

— Как ще докладвам от вътрешността на страната?

— Хората на капитана имат комуникационна екипировка.

— Надявам се, че ще си станем симпатични — каза любезно Хопър на Батута. Той се обърна към Манса: — Моят екип и аз се нуждаем от кола, за предпочитане с двойно предаване, и от два камиона за транспорт на лабораторното оборудване.

Лицето на полковник Манса почервеня.

— Ще уредя военни коли.

Хопър се владееше добре, защото беше важно да запази добрия си тон пред полковника, за да има последната дума:

— Благодаря ви, полковник Манса. Вие сте умен и смел човек. Генерал Казим трябва да е горд, че има такъв истински войник на пустинята на своя страна.

Манса се облегна назад, очите му изразяваха удовлетвореност и триумф.

— Да, генералът има честта много често да се уверява в моята лоялност и да разчита на моите услуги.

Интервюто приключи. Хопър се върна при самолета и нареди да се разтовари багажа. Манса наблюдаваше от прозореца на терминала. Малка усмивка се беше появила на устните му.

— Ще мога ли да огранича тяхното разследване в забраните области? — попита Батута.

Манса бавно поклати глава.

— Не. Позволете им да ходят където пожелаят.

— А ако д-р Хопър установи признаци на токсично заболяване?

— Няма значение. Докато аз контролирам комуникациите с външния свят, неговите доклади ще бъдат обработвани, за да показват, че в нашата страна не съществуват болести, причинени от особено опасни промишлени отпадъци.

— Но когато се завърнат в Главната квартира на ООН?

— Ти не желаеш истинските разкрития да бъдат оповестени, нали? — довърши Манса. — Съвсем естествено е.

Той стана и започна да се разхожда из стаята.

— А това не би се случило, ако самолетът претърпи трагичен инцидент при завръщането им в САЩ.

10.

Пит дремеше на пресекулки по време на полета от Египет до Нигерия. Той се събуди само за момент, когато Руди Гън свали масичката пред седалките в служебния самолет на НЮМА, носейки внимателно три кафета в двете си ръце. Вземайки чашата, Пит погледна към Гън с поносимо безразличие. Поведението му беше лишено от ентусиазъм и очакване на някакви приключения.

— Къде ще се срещнем с адмирала в Порт Харкорт? — попита той без явен интерес.

— Не точно в Порт Харкорт — поясни Гън, отпивайки от кафето.

— Ако не там, тогава къде?

— Той ще ни чака на борда на един от нашите изследователски кораби на 200 километра от брега.

Пит фиксира Гън с погледа на хрътка, преследваща лисица:

— Ти водиш, Руди.

— Дали Ал ще иска кафе?

Пит погледна към Джордино, който похъркваше в сладка дрямка.

— Остави го. Не би могъл да го събудиш и със запален фишек в ухото.

Гън се излегна на седалката срещу масичката от страната на Пит.

— Не мога да ти кажа какво има предвид адмирал Сандекър, защото честно казано, не зная. Това, което със сигурност предполагаме, е, че морските биолози на НЮМА трябва да ръководят проучването на кораловите рифове по света.

— Посветен съм в проблемите на проучването — каза Пит, — но резултатите пристигнаха, след като Джордино и аз отлетяхме за Египет.

Пит беше доволен от факта, че Гън евентуално е на едно равнище с него. Той и Гън имаха едно непринудено приятелство, освен обичайните разлики в техния личен начин на живот. Гън беше интелектуалец с научни степени в областта на химията, финансите и океанографията. На него напълно би му подхождала кабинетна обстановка, библиотека, изпълнена с книги, и той седнал зад писалище, планиращ изследователски проекти. Пит, от друга страна, изпитваше наслада от работата с ръцете си, обичаше машините, специално старите класически автомобили от своята колекция във Вашингтон. Приключението беше неговият наркотик. Той се чувстваше на седмото небе, когато летеше със стар витлов самолет или управляваше някой античен плавателен съд. Пит имаше инженерна научна степен и изпитваше особено удоволствие да се намесва в работа, която другите считаха за невъзможна. Противоположно на Гън, той рядко можеше да бъде открит зад бюрото си в главната квартира на НЮМА. Предпочиташе проучването на пробите от непознати дълбочини на океана.

— Линията на дъното на океана е с рифове, които са в опасност и измират в невероятни количества — констатира Гън. — Точно сега това е горещият проблем, по който спорят учените — изследователи на океана.

— В какви части на океана се забелязва тази тенденция?

Гън погледна към кафето си.

— Ти назова проблема. Карибите от Флорида Кийс до Тринидад, Пасифика от Хаваи до Индонезия, Червено море, бреговете на Африка.

— Във всички тях в еднаква степен ли се случва това?

Гън поклати глава.

— Не, това варира на места. Най-тревожният случай се явява протежението на западноафриканския бряг.

— Аз питах за друго. Особеното при кораловите рифове е, че те преминават през цикли и ако нямат възможност да се репродуцират умират, но при нормализиране на обстановката се възстановяват.

— Правилно — добави Гън, — когато условията се нормализират, рифът ще се възстанови. Но ние досега не сме виждали толкова широко поражение в един голям периметър.

— Някаква идея за случилото се?

— Два фактора. Първият — топлата вода. Знаем, че коралите се хранят с някои видове водорасли. Периодичните покачвания на температурата на водата, предизвикани най-общо от смяната на морските течения, принуждават тънките коралови полипи да всмукват или поглъщат в по-големи количества водораслите. Те ги изяждат.

— Полипите са малки тубуларни дяволчета, които изграждат рифовете със своите скелетни останки.

— Много добре.

— Това е всичко, което сумира моите познания за коралите — забеляза Пит. — Борбата на живот и смърт на кораловите рифове рядко попада във вечерните новини.

— Жалко — отвърна Гън кратко, — особено, когато смяташ, че промените в корала могат да бъдат точен барометър на бъдещите тенденции в развитието на морския свят и на метеорологичните условия.

— Добре. Полипите изяждат водораслите — продължи Пит, — тогава какво?

— Поради това че водораслите са хранителни, те хранят полипите и им дават жизнен цвят — продължи Гън. — Липсата им умъртвява корала, той остава бял и безжизнен — явление, познато като обезцветяване.

— Което рядко се случва, когато водата е хладна.

Гън погледна Пит.

— Защо ти разказвам всичко това, когато ти вече го знаеш?

— Аз те слушам, за да разбера всичко по най-добрия начин.

— Остави ме да си допия кафето, преди да е изстинало.

Настъпи тишина. Гън в действителност нямаше вече желание за кафето, но отпи няколко глътки, докато Пит беше спрял да говори.

— Окей — каза Пит. — Кораловите рифове измират масово в Световния океан, но какъв е вторият фактор за тяхната смъртност?

Гън бавно разбърка кафето си с пластмасовата лъжичка.

— Една нова заплаха, и то много опасна, е внезапно появилото се изобилие на плътни зелени водорасли и морски треви, които обвиват рифовете като епидемия.

— Задръж малко. Ти казваш, че коралът гладува, защото разкъсва водораслите. Дори ги умъртвява в зародиш, нали?

— По-топлата вода дава и взема. Тя действа разрушително на рифовете, докато спомага за растежа на някои видове водорасли като предпазва хранителната среда и слънчевата светлина от въздействието на корала. Нещо като задушаване, което води до смърт.

Пит прекара ръка през косата си.

— Да се надяваме, че положението може да се поправи, когато водата стане по-хладна.

— Не е възможно да стане — каза Гън. — Не и в южната хемисфера. Дори температурата да спадне и водата да показва 10 градуса по-малко.

— Ти мислиш, че това е естествено явление или радиация, предизвикани от парниковия ефект?

— Възможно е. Според обикновените индикации на замърсяването.

— Нито аз, нито нашите океанолози от НЮМА имат всички отговори.

— Не съм чувал някой да прави нещо, без да може да го обясни — възрази Пит.

Гън се усмихна:

— Никога не съм се виждал в такава светлина.

Пит продължи:

— Или поне в определени срокове.

— Ти обичаш да дразниш хората, нали?

— Само академици с мнение.

— Добре — започна Гън, — аз не съм цар Соломон. Но тъй като ти ме попита за това, ще споделя какво мисля. Моята теория върху размножаването на водораслите — това всяко дете, което ходи на училище, може да ти каже, е, че след безконтролното изхвърляне на мръсни канални води, отпадъци и токсични химикали в океаните се достига определена точка на насищане. След това те се разлагат, повишават температурата на водата и ние всички, особено нашите внуци, ще трябва да заплатим висока цена за това.

Пит никога не беше гледал Гън с такова внимание.

— Това е лошо.

— Аз вярвам, че ние вече сме достигнали критичната точка, от която няма връщане назад.

— Не си ли оптимист за някакъв обрат?

— Не — отвърна Гън с горчивина. — Поражението върху морския свят от качеството на замърсената вода в океаните твърде дълго са били пренебрегвани.

Пит погледна Гън леко изненадан, че вторият човек от ръководството на НЮМА беше станал жертва на собствените си мисли за безнадеждност. Гън беше нарисувал една твърде мрачна картина. Пит не споделяше неговия тотален песимизъм.

— Отпусни се, Руди — каза приятелски Пит. — Каквото и да крие адмиралът в ръкава си, той не трябва да се надява на нас тримата, да излезем да спасяваме моретата и света.

Гън погледна към него и се усмихна.

— Аз никога не мога да предугадя действията му.

Ако някой от тях беше узнал или се беше досетил колко грешаха, те щяха да заплашат пилота с цялата си физическа сила да ги върне обратно в Кайро.

Времето на кацане върху една временна писта на петролна компания извън Порт Харкорт беше кратко и приятно. За няколко минути те бяха прехвърлени на един хеликоптер от база на Гвинейския залив.

Четиридесет минути след това летателният апарат кацна върху палубата на „Саундър“ — изследователски кораб, собственост на НЮМА, който Пит и Джордино познаваха много добре. Те бяха работили с проучвателни мисии на неговия борд три пъти. Построен за 80 милиона долара, 120 метровият кораб беше оборудван с най-модерната сеизмична, сонарна и батиметрична система за плаване.

Пилотът на „Саундър“ беше зает със стабилизирането на кораба при кацането на хеликоптера. Пръв стъпи на палубата Пит, следван от Гън. Джордино се движеше като зомби на опашката и се прозяваше на всяка крачка. Няколко членове на екипажа и учени, с които бяха стари приятели, ги посрещнаха и размениха поздрави с тях.

Пит знаеше пътя и изкачи стълбата през люка, който водеше към една от морските лаборатории на „Саундър“. Той прекоси стендовете, отрупани с химическа апаратура, и влезе в залата за лекции и конференции. За един работен изследователски кораб залата беше прилично обзаведена — с дълга махагонова маса и удобни меки, кожени кресла. Един чернокож мъж стоеше пред широк празен прожекционен екран, с гръб към Пит. Той изглеждаше като увеличена графика, проектирана върху екрана. Беше почти двадесет години по-възрастен от Пит и значително по-висок. Пит определи, че надвишава с малко двата метра, а в разчетените плавни движения на ръцете му съзря бивш баскетболен играч. Но каквото и да улавяха и запечатваха очите на Пит и неговите двама приятели, не беше нито цветната графика на екрана, нито невероятно високия ръст на чужденеца. Това беше една друга фигура — ниска, спретната и все още властна, която беше облегнала с безразличие едната си ръка върху масата, докато с другата държеше голяма незапалена пура. Тясното лице, студените авторитетни сини очи, пламтящата, но сега посивяла червена коса, гладко обръснатата брада й придаваше вид на пенсиониран морски адмирал. Всичко това щеше да бъде вярно, ако не беше синият блейзър с извезаните златни котви върху предния горен джоб. Пред тях стоеше действащ адмирал. Това беше Джеймс Сандекър, движещата сила, която седеше зад НЮМА. Той се изправи, пусна своята усмивка „Баракуда“, закрачи напред и протегна ръка.

— Дърк! Ал! — Поздравът прозвуча, сякаш той беше изненадан от тяхното неочаквано посещение. — Поздравявам ви за откриването на фараонската погребална баржа. Прекрасна работа! Браво!

Той забеляза Гън и весело добави:

— Руди, виждам, че ги докара тук без инциденти.

— Като агнета за касапина — пошегува се Гън.

Пит изгледа остро Гън, след това се обърна към Сандекър.

— Вие ни грабнахте от Нил, довлякохте ни тук. Дяволски бързате. Защо?

Сандекър реагира остро.

— Няма „здравейте“, няма „как сте“. Никакви поздравления към своя стар бос, който трябваше да откаже приятен обяд сред отбрано общество във Вашингтон и да прелети 6000 мили, само за да ви изкаже благодарност за добре свършената работа.

— Защо тогава вашата несигурна благословия ме изпълва с тревога? — попита загрижен от креслото си Джордино. — Тъй като сме работили много добре, какво ще кажете за едно разкошно пътуване до екзотични острови, за една премия, един бърз полет до вкъщи, или две седмици ваканция със заплащане.

Сандекър отвърна въздържано:

— Празничният парад от Бродуей се отлага за по-късно. След като направите един спокоен круиз по река Нигер.

— По Нигер? — възкликна Джордино. — Няма да разследваме останки от друг кораб, нали?

— Не.

— Кога тръгваме? — попита Пит.

— Започвате веднага — отговори Сандекър.

— Какво точно ще искате от нас да направим?

Сандекър се обърна към изправения човек до прожекционния екран.

— Първите неща са първи. Разрешете ми да ви представя доктор Дарси Чапман, главен океански токсиколог в Гудуин Марин Сайънс Лаб в Лагуна Бийч.

— Господа — произнесе Чапман с дълбок приятен глас, който сякаш идваше от дълбините на морето, — искрено удоволствие е да се запозная с вас. Адмирал Сандекър ме посвети във вашите открития и възможности да работите заедно. Искрено съм впечатлен.

— Вие някога играехте за „Денвър Нагетс“ — подхвърли Гън, сложил ръце на кръста и гледайки право в очите Чапман.

— Докато ми омекнат коленете — отвърна Чапман. — След това се върнах в университета за моя докторат по биология.

Пит и Гън се здрависаха с Чапман. Джордино дружелюбно се надигна от креслото и му се поклони. Сандекър вдигна телефона и поръча закуска от салета.

— Хубаво е да се чувстваме удобно — каза той отсечено. — Имаме достатъчно много работа на земята, преди тя да ни приеме в недрата си.

— Вие сте ни подготвили някаква мръсна и опасна работа — забеляза спокойно Пит.

— Разбира се, че работата, която предстои, е мръсна — отговори директно Сандекър. Той кимна към доктор Чапман, като го помоли да включи екрана в залата. Една цветна карта излезе на екрана и показваше криволичещото протежение на цялата река. — Река Нигер, третата най-дълга река в Африка след Нил и Конго. Странно. Тя започва от Гвинея, само на 300 километра от морето, но тече североизточно и след това южно 4200 километра, преди да се влее в Атлантика, при делтата си на нигерийския бряг. И някъде по дължината на нейното корито… някъде една високотоксична отрова преминава в нейните води и оттам попада в океана. По този начин се слага началото на катастрофална промяна, която… е неизчислима в срокове и време и ще доведе човечеството до деня на Страшния съд.

11.

Пит погледна Сандекър, не беше сигурен дали го беше чул добре.

— Денят на Страшния съд. Адмирале, разбрах ли ви правилно?

— Аз не говоря на шапката си — отговори Сандекър. — Морето от западна Африка нататък умира и морът се разпространява заради някакъв непознат замърсител. Ситуацията се развива динамично във верижна реакция с потенциал, който унищожава всеки отделен жив вид на морския свят.

— Това може да доведе до необратима промяна на климата на земята — каза Гън.

— Последното нещо, за което ще се тревожим — отбеляза Сандекър. — Крайният резултат е в постепенното измиране на всички форми на живот върху земята, което включва и нас самите.

Гън подхвърли с укор:

— Не пресилвайте нещата.

— Пресилвам нещата — прекъсна го Сандекър кисело, — същите приказки, които кретените в Конгреса ми отправят, когато изразявам тревогите си, когато пледирам да се проучи и реши проблемът внимателно. Те са повече загрижени да запазят устоите на собствената си власт и ще обещаят и луната на електората си, за да бъдат преизбрани.

Да потънеш от срам от техните дребни боричкания да отстояват популярни мерки заради собствения си престиж и в същото време да водят нацията към банкрут. Двупартийната система се превръща в стагниращо блато за измамни и престъпни обещания. Също като комунизма, най-големият експеримент на демокрацията (да не говорим, че комунизмът сам по себе си е илюзорна представа на лумпенизираното човечество за демокрация), който рухна от корупцията. Кой ще поеме отговорността пред хората, ако океаните загинат? Добре, за бога. Аз… Дори да ме разпънат на кръста, ще се боря за тяхното спасение.

Очите на Сандекър излъчваха горчивина. Пит бе зашеметен от дълбочината на неговите чувства. Това бе странно за неговия характер.

— Опасни промишлени отпадъци се изхвърлят в почти всяка река на света — произнесе спокойно Пит, връщайки дискусията към началото. — Какво е особеното в замърсяването на Нигер?

— Особеното е това, че се установява един феномен, най-общо казано, при който приливите и отливите стават червени и се репродуцират във все по-застрашителни размери.

— цитира Пит.

Сандекър хвърли поглед към Гън и след това фокусира Пит.

— Вие улучихте посланието.

— Но не и връзката — отбеляза Пит.

— Вие, господа, всички сте водолази — каза Чапман, — така че вероятно знаете, че червеният прилив и отлив се получава от микроскопични образувания, наречени динофлагелати — микроорганизми, които съдържат червен пигмент, оцветяващ водата в червеникавокафяв цвят, когато се размножават и плават на големи маси в океана.

Чапман натисна бутона за смяна на картината на екрана и продължи лекцията си. Появи се изображение на странно изглеждащ микроорганизъм.

— Червените приливи и отливи са били описани още в древността от Моисей, най-общо казано, превръща водите на Нил в кръв. Омир и Чикеро също споменават червен цъфтеж в морето, както прави и Дарвин по време на своето пътуване на борда на „Бийгъл“. Нашествия в ново време се получават из целия свят. Последният случай дойде в Западния бряг на Мексико — водата там е станала лигава и отровна. Образуваният червен прилив и отлив причинил смъртта буквално на милиарди риби, раци и костенурки. Дори малките раковини са били умъртвени. На една площ от 200 мили са били принудени да затворят плажовете. Стотици местни жители и туристи са се натровили, а някои и починали от ядене на риба, замърсена от вид смъртоносно токсични динофлагелати.

— Спускал съм се с леководолазен апарат при червен прилив и отлив — каза Пит, — но не съм установявал признаци на заболяване.

— За щастие, вие сте влизали във водата при една от многото безвредни разновидности на явлението — поясни Чапман, — но скоро бе открит един мутантен вид, който продуцира най-смъртоносните биологични токсини, които някога сме познавали. При контакт с него изчезва всякакъв морски живот. Няколко грама от този вид, ако евентуално бъдат консумирани, са в състояние да изпратят всеки от нас на оня свят.

— Толкова ли е силен?

Чапман отвърна:

— Да, изключително силен. Ако пък не бъде достатъчно силен, тогава става нещо невероятно.

— При втория случай — продължи Сандекър, — малките твари се самоизяждат в един разгулен морски канибализъм, което пък от своя страна води до драстичното намаляване на количеството на кислорода във водата и предизвиква задушаване на оцеляла риба и водорасло.

— Става дори по-лошо — допълни Чапман, — седемдесет процента от целия нов кислород се получава от диатоми, тънки растителни форми, подобни на водораслите, които живеят в морето. Всички вие знаете същността на фотосинтезата още от училище. Задушаващата токсичност на динофлагелатите, когато те растат на групи и цъфтят в червения прилив и отлив, убива диатомите. Няма диатоми, няма кислород. Трагедията е, че ние приемаме количеството кислород за гарантирано и никога не мислим за плъзгавото неравновесие на това количество, създавано от растенията, което превръщаме във въглероден двуокис, а това може да се окаже последната ни въздишка.

— Не съществува ли възможност малките морски товари да не се самоизяждат? — попита Джордино.

Чапман поклати глава.

— Загубите при тях са десет смъртни случая към едно раждане.

— Евентуално не спада ли нивото на прилива и отлива и той не се ли разсейва? — заинтригува се Гън. — Трябва напълно да изчезва, когато по-хладните водни потоци влязат в съприкосновение с динофлагелатите.

Сандекър допълни:

— За съжаление, нещата не се осъществяват при нормални условия. Мутиращият микроорганизъм, с който се занимавам, изглежда имунизиран към промените в температурата на водата.

— Това означава ли, че няма надежда да се спре червеният прилив и отлив? Нима в такъв случай Африка ще загине и изчезне?

— Не, ако той изчезне от само себе си — отговори Чапман.

— Като безбройно клониращи франкенщайновци, динофлагелатите се репродуцират с астрономически цифри. Първоначално от няколко хиляди на галон вода, те достигат почти милиарди. Един растеж, който никога досега не е забелязван. И това прави в момента тяхното размножаване неуправляемо.

— Някаква теория върху причините, предизвикали тази мутация в червения прилив и отлив? — попита Пит.

— Причинителят засега е неизвестен. Но ние сме уверени, че това е някакъв вид замърсител, изпускан в река Нигер, който мутира динофлагелатите, които се намират в морската вода, и възбужда техния репродукционен цикъл.

— Подобно на атлет, който взема стероиди — забеляза уместно Джордино.

— Или афродизиак — вметна Гън.

— Или стимулиращи таблетки — подхвърли Пит.

— Ако този червен прилив и отлив се движи неконтролируемо и се разпространи из океана, той ще покрие като огромна пелена от токсични динофлагелати — обясняваше Чапман — цялото световно количество кислород, като го снижи до твърде ниско равнище за поддържане на живота.

— Вие сте написали твърде безжалостен сценарий за апокалипсис, д-р Чапман! — каза Гън.

— Разказ на ужаса би могъл да се напише по-подходящо — добави в същия дух Пит.

— А не би ли могло такива динофлагелати да се унищожат с химикали? — внимателно подхвърли Джордино.

— С пестицид — уточни Чапман. — Честно казано, това може да влоши нещата. По-добре е да се отстрани първоизточника възможно най-бързо.

— В какъв срок предвиждате това бедствие? — попита Пит Чапман.

— Ако смъртоносният поток на замърсяването на морето не може да бъде спрян до следващите четири месеца, ще стане твърде късно. Задушаването на планктона в океана ще излезе извън контрол. Хранителната среда във водата също ще бъде унищожена поради самоизяждането на микроорганизмите, предизвикано най-вероятно от абсорбираната силно химична отрова от водите на река Нигер. — Той спря да говори, за да включи екрана и покаже друга цветна графика.

Джордино подхвърли скептично:

— Почти невъзможно е да се възприеме мъртъв свят поради загуба на кислород.

Пит стана и се доближи до екрана, изучавайки студените цифри, които отчитаха изминалото време на човечеството. След това се обърна и погледна Сандекър.

— И така, защо, по дяволите, настоявате Ал, Руди и аз да плаваме заедно по Нигер с изследователски кораб, да анализираме водните проби, за да установим източника на замърсяването, който предизвиква червеният прилив и отлив?

Сандекър уточни:

— Налага се. Междувременно ние от НЮМА ще работим върху откриването на субстанция, която да неутрализира червените приливи и отливи.

Пит направи няколко крачки към стената и започна да изучава картата на река Нигер.

— А ако не открием първоизточника в Нигерия?

— Тогава ще продължавате да търсите докато го откриете. Пряко през Нигерия на североизток, където реката разделя държавите Бенин и Нигер, а след това — в Мали.

— Ако се наложи… — каза Сандекър.

— Каква е политическата обстановка в тези страни? — попита Пит.

— Трябва да подчертая, че е леко нестабилна.

— Какво разбираш под „леко нестабилна“? — попита Пит скептично.

— Нигерия — започна Сандекър — е най-голямата африканска нация, състояща се от 120 милиона, и е след процес на рязка промяна. Новото демократично правителство беше свалено от военните преди месец. Тези, които извършиха преврата, са двадесетгодишни, без опит и знания в управлението. Вътре страната е разяждана от обичайните етнически конфликти и вражди между мюсюлмани и християни. Опозицията се състои от посредствени държавни чиновници, потънали в корупция.

— Звучи като място за наслади — забеляза Джордино. — Не мога да очаквам мирис на барут.

Сандекър го прекъсна.

— Народна република Бенин е диктаторска държава, управлявана с терор. Президент е Ахмед Тигури. От другата страна на реката, в Нигер, държавният глава е протеже на либийския лидер Муамар Кадафи, който управлява държавните уранови мини. Въоръжени партизански нападения между враждуващи групировки има почти навсякъде. Предлагам ви да държите курс по средата на реката, когато преминаването тази територия.

— А Мали? — подхвърли нетърпеливо Пит.

— Президентът Тахир е разбран и разумен човек, но той е свързан с генерал Затеб Казим, който е начело на тричленен Върховен военен съвет и фактически по този начин управлява държавата. Казим е много властна фигура, която налага скрита диктатура зад гърба на едно честно правителство.

Пит и Джордино се изсмяха цинично, като клатеха глави.

— Вие двамата да нямате проблеми? — направи се, че не разбира Сандекър.

— Едно приятно пътуване по река Нигер, а? — бавно повтаряше думите на Сандекър Пит. — Всичко, което ние имаме да вършим, е да пропътуваме почти 1000 километра по течението на реката, която оказва се, е обградена с кръвожадни разбойници, скрити в храстите край брега; добре въоръжени патрулни кораби могат да ни спрат, арестуват и екзекутират като шпиони и всичко това, докато си правим пробите и изследваме химичния състав на водата. Чиста екзотика. Никакви проблеми, адмирале, никакви проблеми въобще, ако това не е самоубийството.

— Да! — каза Сандекър съчувствено. — Това може да изглежда и по този начин, но с малко късмет могат да се избегнат всички неудобства.

— Да чакам да ми падне главата е повече от неудобство.

— Какво мислите за ползването на сателитните сензори? — попита Гън.

— Не могат да бъдат ефикасни, тъй като не работят достатъчно прецизно! — отговори Чапман.

— А какво ще кажете за нисколетящ реактивен самолет? — предложи Джордино.

Чапман поклати глава.

— Също несигурно. Драгажните сензори при свръхзвукова скорост не работят във водата. Знам това от личен опит.

— Има прекрасно обзаведена лаборатория на борда на „Саундър“ — каза Пит. — Защо не го закотвим в делтата на реката, за да установим поне вида и равнището на замърсяване?

— Опитахме се — отговори Чапман. — Но един нигерийски патрулен кораб ни върна, преди да достигнем на 100 километра от нея. Твърде далече е, за да могат да се правят точни анализи.

— Проектът може да се осъществи само с добре екипиран малък плавателен съд — каза Сандекър, — такъв може да премине през обичайните препятствия и неспокойни води. Няма друг начин.

— Нашият Държавен департамент направи ли опит да помоли тези държави да разрешат на един изследователски екип да проучи реката до основи, тъй като ще спаси милиарди живи същества? — попита Гън.

— Пряк контакт беше опитан. Но нигерийците и малийците не отговориха на апела. Авторитетни учени пристигнаха в Западна Африка, за да обяснят ситуацията. Африканските лидери не повярваха на доводите им, дори се изсмяха. В действителност вие не можете да им се сърдите. Манталитетът им е доста примитивен. Те не могат да виждат нещата в по-едър план.

Пит подхвърли:

— И така, вие мислите, че една тайна операция остава единственият шанс да установим източника на замърсяване.

— Да — отвърна Сандекър.

— Надявам се, че имате план как да преодолеем трудности, които евентуално ще възникнат.

— Разбира се, че имам план.

— Разрешено ли ни е да узнаем точно по какъв начин трябва да действаме, за да открием източника на замърсяване? И как ще останем живи? — постави въпроса Гън.

— Това не е тайна — каза уверено Сандекър. — Вашето присъствие ще бъде оповестено като работно посещение на трима съветници на богати френски индустриалци, които търсят поле за инвестиции в Западна Африка.

— Това ли е всичко? — възрази Пит. — Вашият план?

— Да, и считам, че е добър — потвърди Сандекър.

— Това е лудост! Няма да тръгна.

— Аз също! — отсече Джордино. — Приличам на французин, колкото Ал Капоне на почтен гражданин.

— Нито пък аз! — добави Гън.

— Естествено, не в един бавен, невъоръжен плавателен съд — уточни Пит.

— Оставете на мен тази задача! — изслушвайки всички, каза Сандекър. — Забравих да ви съобщя за най-хубавата част от моя план. Яхтата. Когато видите яхтата, аз ви гарантирам — ще оставите всичките си съмнения настрани и ще промените мненията си.

12.

Ако Пит си беше представял в своите сънища висока класа, стил, комфорт и достатъчно въоръжение, за да се превземе Шести американски флот, то всичко това се въплъти в реалност с кораба, който Сандекър им достави, както бе обещал. Един поглед върху изящно изтеглената му линия, мощния обем на двигателите, невероятно здравото укрепване на корпуса и модерната електроника стана причина Дърк Пит да забрави предишните си тревоги и да приеме това опасно пътуване.

Майсторски изработен, с отлична аеродинамика, корабът, който всъщност бе супермодерна спортна яхта на външен вид, представляваше комбинация между фибростъкло и неръждаема стомана. Кръстиха го „Калиопа“, музата на епическата поезия. Той бе проектиран от инженерите на НЮМА и построен в един док в щата Луизиана при строга секретност. Имаше 18-метров корпус с ниско изнесен център на гравитация и почти плоско дъно, потъващо само на метър и половина във водата, което го правеше идеален за тесните и затлачени ръкави, каквито имаше по течението на Нигер. Корабът притежаваше три V-образни 12-цилиндрови двигателя, които му осигуряваха максимална скорост от 70 възела. Нищо не беше пропуснато при изработването му. Притежаваше всички качества за специфична работа.

Пит стоеше изправен на румпела, наслаждаваше се на сигурната работа на мощните двигатели и се радваше на спокойната разходка с тази суперяхта при скорост 30 възела в тъмната синьо-сива вода на делтата на Нигер. Очите му безпогрешно сканираха водите почти до бреговата линия. Той дежуреше редовно при проверката на дълбочините върху картата и цифровите показатели върху уреда за измерване на дълбочината. Задмина един патрулен кораб и екипажът беше възхитен от отличните плавателни способности на яхтата, която се носеше по повърхността на реката. Един военен хеликоптер изненадващо закръжи над тях, както и един военен самолет „Мираж“ — френско производство.

Пит се наведе да огледа още веднъж яхтата и продължи видимо доволен. Те се бяха отдалечили. Колкото по-далече, толкова по-добре. Нямаше опит да ги спрат или задържат.

Долу, в просторния интериор на яхтата, Руди Гън седеше в средата на малка, но отлично обзаведена лаборатория, проектирана и изпълнена от висококвалифициран екип учени, включили в оборудването всичко най-ново, разработено в НАСА в областта на инструменталната екипировка. Лабораторията не беше само място за изпитване и анализи на водните проби, но можеше да предава събраните данни чрез сателита директно до един научен екип на НЮМА в САЩ, който работеше с базисни компютърни данни при определяне на комплексните компаунди. Гън беше учен и вярваше, че сега е попаднал на много интересна работа. Разчиташе на подкрепата на Пит и Джордино. В случай, че нещо би могло да ги заплаши, Джордино беше поел отговорността за двигателите и бойната система. Той се беше запознал с всичко и беше направил проверка на компетентността на хората от екипажа.

Всички те вършеха своята високоотговорна работа с хладна пресметливост и с едно интуитивно усещане, че са се посветили на сигурността и успеха на мисията, както и за своето индивидуално оцеляване. Адмирал Сандекър беше избрал най-добрата. Той не би могъл да избере по-добър екипаж, който да се стреми да изпълни дори невъзможното. Тяхната упоритост граничеше с фанатизъм.

Километри останаха зад яхтата. Планините на Камерун и хълмовете на Йоруба изникваха и се скриваха от очите. Големи храсти от акации и магнолия обгръщаха дългия бряг. Села и малки градчета се появяваха и изчезваха, докато „Калиопа“ пореше водата, оставайки пяна след себе си.

Около обяд те преминаха под големия 1404-метров мост, който свързваше през реката пристанището и пазарния град Онича със земеделския град Асаба. Романските католически катедрали стърчаха самотно над пустите улици на Онича, които отвеждаха към индустриалната част на града. Доковете на пристанището бяха пълни с кораби и лодки, транспортиращи храна и стоки нагоре по течението от делтата на Нигер.

Пит наблюдаваше внимателно речния трафик, надсмивайки се на себе си, че малко се ядосва, когато трябва да се размине с малките лодки или други речни съдове, доближаващи „Калиопа“. Веднъж излязъл от пристана той отпусна за малко ръце, за да раздвижи пръстите си. Беше на румпела в продължение на шест часа и забелязваше, че го наляга умора. Столът му до контролните прибори беше удобен и той се отпусна в него, сякаш бе седнал в седалката на скъп луксозен автомобил.

Джордино се появи с бутилка бира и сандвич от риба.

— Помислих, че се нуждаеш от подкрепа. Не си ял, откакто напуснахме „Саундър“.

— Благодаря. Не можах да чуя дали ми къркори стомаха от шума на двигателите. — Пит освободи румпела на своя приятел и мина встрани до кърмата. — Бъди внимателен с онези баржи, които плават срещу нас. Те риболовуват из целия канал.

— Ще държа широка дистанция от пристана — отвърна Джордино. — Имаме ли вид на хора, които си почиват?

— Ние сме такива, каквито винаги сме били. Някакви съмнения да предизвикваме?

— Вероятно не. Само няколко наблюдения от нигерийските военновъздушни сили и няколко приятелски ръкомахания от минаващи патрулни кораби. В противен случай денят щеше да бъде много скучен.

Джордино хвърли поглед към френския трикольор, опънат на мачтата.

— Много по-добре бих се чувствал, ако се вееше знамето със звездите или някое друго знаме.

— Студена ли е бирата? Сложих я в хладилника преди час.

— Достатъчно студена — отвърна Пит, дъвчейки сандвича. — Какво ли е изследвал Руди?

— Той е кисел и не бива да го закачаш. Може да те наругае.

— Мисля, че мога да го…

Джордино се прозя и се загледа напред.

— Внимателно, защото може да те срита.

Пит се засмя и слезе надолу по стълбите към лабораторията, където беше Руди. Дребното човече се беше надвесил над разпечатката на компютъра и анализираше данни.

— Имаш ли някакъв успех? — попита го Пит.

— В тази страшна река какво ли няма — отвърна Гън. — Тя много по-мръсна от Хъдсън или Джеймс.

— Изглежда сложно — каза Пит, разглеждайки наоколо.

— Откъде взе тази бира?

— Искаш ли една?

— Разбира се.

— Джордино я измъкна от хладилника. Почакай за минута.

Пит излезе и влезе с още една бутилка бира. Гън я пое и каза:

— Окей, да отговоря на въпроса ти. Има три ключови елемента при нашия изследователски подход. Първият изисква механизиран микроинкубатор. Аз използвам това съоръжение, за да вадя малки проби от речната вода заедно с други, съдържащи проби от червения прилив и отлив, които получавам от брега. Микроинкубаторът след това оптично показва растежа на динофлагелатите. След няколко часа компютърът ми показва с каква активност става размножаването и колко голям е растежът на определена малка площ. Малка игра с числата е вероятният причинен резултат, по който се ориентираме колко близо сме до решаването на проблема.

— Значи причинителят на червения прилив и отлив не идва от Нигерия.

— Цифрите показват, че източникът е по-нагоре по течението на реката.

Гън накара Пит да се обърне към една двойка кутии с формата на кубове. Те бяха приблизително с размери на малък телевизор, но без капаци откъм страната, където би трябвало да бъдат екраните.

— Тези два уреда са за определяне на замърсената сфера, както казах, или за комбинация от сфери, която стои зад нашия проблем. Първият е газ-хроматограф/масспектрометър. С него обикновено се идентифицират взетите речни проби, като се поставят вътре. Системата след това автоматично екстрахира и анализира съдържанието. Резултатите се обработват от нашите бордни компютри.

— Какво точно ти показва този уред?

— Той определя синтетично органичните замърсители, включително разтворители, диоксини и редица други химични компаунди. По този начин, момчето ми, се надявам да проникна в химията на компаунда, която предизвиква мутация и стимулира червения прилив и отлив.

— А ако замърсителят е метал?

— Тогава ползваме втория уред — плазма/масспектрометъра — каза Гън, посочвайки втория уред. — Неговата цел е автоматично да определи всички метали и техните елементи, които могат да се съдържат във водата.

— Изглежда подобен на другия — забеляза Пит.

— В основата си принципът е същият, но технологията е различна. На всеки два километра аз отново поставям проби, за да ги проверя.

— И какво показва вторият уред?

Гън направи пауза за миг, след което продължи:

— Че в река Нигер се съдържат половината от металите, познати на човека — от медта до живака, злато и сребро, дори уран. Всички концентрации са в естествените допустими граници. Няма да е лесно да отсеем най-важното — забеляза Пит.

— Най-накрая данните се препредават на нашите изследователи в НЮМА, които преглеждат моите резултати в техните собствени лаборатории и търсят нещо, което може да съм пропуснал.

За времето, през което Пит познаваше Гън, не беше запомнил той да пропусне нещо. Трябва да се отбележи, че приятелят му беше от много години компетентен учен и анализатор. Той беше човек, който мислеше ясно и конструктивно, доколкото е възможно. Гън изпи бирата и хвърли празната бутилка в кошчето за отпадъци. След това продължи:

— Токсичността е само относителен термин. В света на химията няма токсични компаунди. Само токсични нива.

— Е?

— Аз идентифицирах много различни замърсители и естествено получени компаунди — както метал, така и органични. Системите показват шокиращи нива на пестициди, които са забранени в САЩ, но все още широко се използват в Третия свят. Досега не съм имал възможността да изолирам синтетични химични замърсители, които да причиняват светкавично размножаване на динофлагелатите. В момента дори не знам до какво ще достигна. Всичко, което мога да правя, е да продължавам същото.

— Не ти ли е идвало на ум, че може нищо да не открием? — каза Пит.

— Да. Но ти не можеш да си представиш колко много химикали се съдържат тук. Броят им надвишава със седем милиона познатите от човека химични компаунди, а всяка седмица в САЩ химиците създават повече от шест хиляди нови такива.

— Но не може всички те да са токсични.

— На някакво ниво повечето от тези химикали ще имат някакви токсични свойства. Нещо е токсично, ако е погълнато, инхалирано, или инжектирано в определени дози. Дори вода може да бъде фатална, ако не се консумира от организма в достатъчно количество. Твърде много ще се размият необходимите електролити от тялото.

Пит го погледна.

— Изглежда, нищо не е абсолютно, нищо не е гарантирано.

— Нищо — Гън поклати глава, — всичко, което зная по въпроса е, че не сме достигнали до отговора къде нашите отровни водорасли навлизат в реката. Единствената добра новина досега е, че контролирам бактериалните микроорганизми като причина.

— Как я елиминираш?

— Чрез стерилизиране на пробите речна вода.

Пит потупа леко Гън по рамото.

— Ако някой може да обуздае всичко това — това си ти, Руди.

— О, аз само пресявам възможностите. — Гън свали очилата за момент, за да изтрие запотените стъкла. — Всичко при тези изследвания е все още не съвсем ясно. Но аз ще пресея всичко положително. Обещавам.

Техният късмет ги напусна на следващия ден, само час след като прекосиха границата на Нигерия при пресечката на реката, която разделяше Бенин и Нигер. Пит наблюдаваше спокойно през кърмата на „Калиопа“ реката, оградена от плътната зелена джунгла. Сиви облаци с оловен цвят се носеха над водата. Реката нагоре извиваше в неправилна дъга. Джордино беше на румпела, забелязваха се първите признаци на умора по увисналите торбички под очите му. Пит стоеше подпрян на рамо в близост до него и наблюдаваше един корморан, който прелетя над тях и се скри в дърветата, обграждащи брега. Той вдигна бинокъла и видя кърмата на кораб, който плаваше почти зад тях.

— Местните имат намерение да ни удостоят с обществено внимание — забеляза той.

— Виждам — надигна се от стола си Джордино и сложи ръка над очите си, за да се предпази от слънцето.

— Корекция, корабите са два.

— Насочват се право срещу нас. Приготвят оръжието си в очакване на неприятности.

— Какви са и под какъв флаг плават?

— Корабите са руско производство, флагът е на Бенин — отговори Пит и свали бинокъла си, като се загледа в опознавателната карта на западноафриканските въздушни сили и военноморски единици — реверсна сила на атака, осигурена от две еднакви 30-милиметрови картечници с обхват на огъня около 500 изстрела в минута.

— Не е добре — заключи кратко Джордино. Той погледна картата на реката. — Още 40 километра и ние ще сме извън територията на Бенин. Ако двигателите ни работят с пълна сила и имаме малко късмет, ще можем да преминем границата до обяд.

— Забрави за късмета. Тези приятели нямат намерение да ни махнат с ръка за щастливо плаване и ние да си продължим пътя. Те нямат намерение да правят рутинна инспекция. Не и с оръжията, които носят, готови да ни пратят в ада.

Джордино погледна назад и посочи над върха на мачтата:

— Играта загрубява. Те душат като лешояди.

Пит се извърна и забеляза един хеликоптер, който кръжеше около последната извивка на реката на не повече от десет метра над повърхността на водата.

— Всички съмнения, че те са приятелски настроени, току-що се изпариха.

— Мирише на капан — каза Джордино тихо.

Пит доближи Гън, който бе излязъл от електронната си кабина, за да обобщи ситуацията.

— Наполовина го очаквах — бе всичко, което каза.

— Те са ни очаквали — каза Пит, — това не е случайна среща. Ако те възнамеряваха само да ни арестуват и да конфискуват кораба, добре, но те ще ни осъдят и екзекутират като шпиони, след като установят, че сме толкова французи, колкото и акомпаниращо трио на Брус Спрингстийн. Ние не може да си позволим това. Каквито данни сме събрали от влизането си в реката досега, трябва да предадем на Сандекър и Чапман. Тези приятелчета носят неприятности. Никакво наивно желание за сътрудничество от наша страна. Това е случай, при който или ние ще бъдем потопени, или те.

— Аз мога да сваля хеликоптера и ако имам късмет най-близкия кораб — каза Джордино, — но не мога да ги ударя и трите, преди един от тях да ни забие под водата.

— Окей. Тук е гвоздеят — говореше Пит, наблюдавайки спокойно подхождащите бойни кораби. Той обясняваше своя план, докато Джордино и Гън слушаха замислено. Когато приключи, той погледна към тях. — Някакви бележки?

— Тук говорят на френски — коментираше Гън, — как си с речника?

Пит се засмя.

— Ще го взема.

— Тогава направи го — каза Джордино. Гласът му потрепна ледено.

Приятелите му бяха върхът, мислеше Пит. Гън и Джордино бяха професионално обучени членове на корпуса за бързо реагиране, бяха смели и компетентни хора, способни да се защитават по време на битка. Той не би се чувствал по-сигурен дори и да командваше ракетна база с двеста души състав.

— Добре — каза той с приветлива усмивка. — Сложете си наушниците и стойте на открито. Късмет.

Адмирал Пиер Матабу стоеше на мостика и се взираше през бинокъла в спортната яхта, пореща реката. Беше нисък, набит, в средата на тридесетте, облечен в спретната военна униформа, направена по собствена поръчка. Като командващ военноморския флот на Бенин — пост, гарантиран му от неговия брат, президент Тигури, той ръководеше състав от четиристотин човека, два речни бойни кораба и три океански патрулни катера. Капитан Бехназин Кету, шкипер на кораба, стоеше изправен до него.

— Много мъдро от ваша страна да прелетите от столицата и да поемете командването, адмирале.

— Да — забеляза Матабу, — брат ми ще бъде най-щастлив, когато му подаря един нов изящен кораб като тази яхта пред нас.

— Французите пристигнаха във времето, което предвидихте. — Кету беше висок, строен, с определено достойнство. — Нашата прогноза е съвсем истинска.

— Много мило от тяхна страна, че правят това, което аз искам! — злорадстваше Матабу. Той не каза, че негови платени агенти му бяха докладвали за движението на „Калиопа“ на всеки два часа от влизането й в делтата в Нигерия. Щастливият факт, че тя плаваше във водите на Бенин, се беше превърнал в истина.

— Трябва да са много важни хора, за да притежават такъв скъп кораб.

— Това са вражески агенти! — Лицето на Матабу отразяваше баланса на неочакваното и скептицизма.

— Те се движат твърде очебийно, за да са вражески агенти. — Кету свали бинокъла си и изгледа Матабу.

— Не се съмнявай в информацията, капитане. Вярвай ми, че когато казвам, че онези бели чужденци са част от конспирацията по ограбване на естественото богатство на нашата страна, това е истина.

— Ще бъдат ли арестувани и отведени в столицата?

— Не. Вие ще ги застреляте, след това ще ги вземете и ще разкриете доказателства за тяхната вина.

— Господине?

— Забравих да напомня, че ти ще имаш възможността да водиш тази акция — каза помпозно Матабу.

— Не екзекуция — протестираше Кету. — Французите ще поискат разследване, когато научат, че техни влиятелни граждани са убити. Вашият брат може да не ни прости.

— Ти ще хвърлиш телата в реката и никакви въпроси на моите заповеди! — прекъсна го хладно Матабу.

Кету уклончиво каза:

— Както желаете, адмирале.

Матабу отново погледна през бинокъла. Спортната яхта беше само на двеста метра пред тях и забавяше ход.

— Стройте своите хора за прехвърляне. Аз лично ще приветствам шпионите и ще им заповядам да приемат вашата компания.

Кету предаде нарежданията на първия офицер, който ги повтори по мегафона на втория кораб. След това Кету прехвърли вниманието си върху спортната яхта.

— Има нещо странно — каза той на Матабу, — не се вижда никой, освен мъжа на румпела.

— Европейската сволоч вероятно лежи пияна долу. Тя не подозира нищо.

— Странно. Те като че ли не забелязаха нашето присъствие, нито пък показват някаква реакция към нашите оръжия.

— Стреляй само ако се опитат да бягат — предупреди го Матабу. — Искам да пленя яхтата без повреди.

Кету насочи бинокъла си към Пит.

— Кормчията ми махна с ръка и се усмихва.

— Няма да се смее много дълго — каза Матабу и зъбите му блеснаха. — След няколко минути ще е мъртъв.

— Елате в мрежата ми, казал паякът на трите мухи — мърмореше си Пит под носа, като махаше с ръка и се усмихваше със сарказъм.

— Каза ли нещо? — попита Джордино от вътрешността на ракетната куличка.

— Говоря на себе си.

— Не мога да видя целта от отворите на корпуса — обади се Гън от предната част. — Каква е моята линия на стрелба?

— Бъди готов да удариш стрелците, когато ти подам команда — каза Пит.

— Къде е хеликоптерът? — попита Джордино, който, заслепен от слънцето, спускаше сенника.

— Той кръжи на сто метра откъм кърмата и е на 50 метра над повърхността на водата.

Нямаше никакви полумерки при тяхната подготовка за отбрана. Нито един от тях не се и замисляше за момент, че бойните кораби на Бенин, както и хеликоптерът може да им разрешават да преминат невредими.

Три въоръжени кораба срещу един, но изненадата беше на тяхна страна. Пит забеляза, че офицерът на мостика ги наблюдаваше с бинокъл. Беше му благодарен, че направи грешка, като не разположи двата кораба по ширината на реката, така че всяка картечница да бъде насочена към „Калиопа“. Те я бяха наближили на разстояние пет метра. Пит можеше да види повечето от моряците, въоръжени с автоматични пушки. Пит погледна невинно към Матабу.

— Добър ден — изрече той на френски.

В същото време Матабу му крещеше на френски да спре яхтата и да го вземе на борда. Но тъй като Пит не разбираше нито дума, съчини нещо ново на френски:

— Разрешете ми да ви препоръчам един добър ресторант.

— Какво говори Пит? — попита Джордино Гън.

— Боже господи — възкликна Гън, — той току-що каза можете ли да ми препоръчате хубав ресторант!

Канонерките бавно застанаха отстрани на яхтата, докато Пит държеше спортния съд свободен от скорост срещу течението. Матабу отново му нареди да спре и се приготви за абордаж.

Пит се стремеше да бъде спокоен и да изглежда невъоръжен.

— Предпочитам бутилка „Мартин Рей Шардоне“ — изломоти той на френски.

— Сега пък какво казва? — заинтригува се Джордино.

Гън извика силно:

— Мисля, че си поръча калифорнийско вино.

— Следващото ще бъде бурканче горчица — измърмори Джордино.

— Той трябва да се опитва да ги заблуждава, докато ни оставят на мира.

Върху борда на канонерката лицата на Матабу и Кету изразяваха учудване от това, че Пит им говори на някакъв неразбираем език. Последният му запас от думи на френски попадна в целта:

— Не разбирам суахили. Ще опитате ли на английски?

Матабу стоеше на мостика с нарастващо раздразнение. На него му липсваше чувство за хумор и той отговори на развален английски, който Пит можа да дешифрира с голяма мъка:

— Аз съм адмирал Пиер Матабу, командващ военния флот на Бенин — обяви той помпозно. — Спрете машините и се пригответе за проверка. В противен случай ще издам заповед да ви взривят.

Пит застана смирено и замаха с две ръце, сякаш поздравяваше:

— Да, да, не стреляйте, моля ви, не стреляйте.

Кокпитът6 на „Калиопа“ доближаваше до кърмата на канонерката на Матабу. Пит спазваше само достатъчна дистанция между двата съда, за да бъде невъзможно за някого, пък бил той и олимпийски скачач на дължина, да се прехвърли при тях. Двама моряци хвърлиха въжета към кила и кърмата на яхтата, управлявана от Пит, но той не направи никакво движение, за да ги хване.

— Завържи въжетата! — нареди Кету.

— Твърде далече са — отвърна Пит. Той вдигна ръка и направи полудъга. — Задръж. Ще заобиколя.

Без да чака отговор, той освободи приготвения тротил под седалката си и обърна румпела така, че спортната яхта бавно изви на 180 градуса около кърмата на канонерката, преди да се изправи и да мине от отсрещната страна на корпуса й. Сега двата кораба бяха на паралелен курс, киловете сочеха течението на реката. Пит забеляза с определено задоволство, че 30-милиметровите картечници не са насочени достатъчно добре, за да поразят кокпита на „Калиопа“.

Матабу погледна Пит, очите му се разшириха, триумфалната усмивка започна да изчезва от дебелите му устни. Кету не можеше да се освободи от някакво лошо предчувствие. Лицето му беше посивяло. Спокойно, все още маневрирайки, Пит изчакваше, докато бойната куличка с ракетите, където бе Джордино, застане на една линия с машинното отделение на канонерката. Държейки едната си ръка на руля, той държеше другата при освободените тротилни гранати, вързани на сноп, изчаквайки удобния момент да ги взриви срещу противника. В същото време разговаряше по микрофона, окачен на врата му:

— Ударете хеликоптера пред нас. Канонерката е до борда. Господа, време е за шоуто. Да им го покажем.

Докато Пит говореше, Джордино пусна една малка торпедна ракета право срещу хеликоптера, която попадна точно в резервоара с гориво. Гън пусна в действие двете „М16“ автоматични картечници право срещу екипажа на 30-милиметровите картечници на канонерката. В това време Пит хвърли във въздуха много близо до кораба на Матабу снопа гранати. Взривът бе оглушителен и корабът се оказа извън строя.

Матабу никога не се беше подготвял за такъв ужасен спектакъл. Струваше му се, че небето и земята са се слели в някакъв невероятен катаклизъм.

— Белите копелета ни изиграха — крещеше Кету, пожълтял от гняв. Той сочеше юмрук към „Калиопа“ и нареждаше: — Заредете оръжията!

— Твърде късно — извика измъчено Матабу.

Адмиралът беше паникьосан и съкрушен, замръзнал неподвижно, очакваше своя край от оръжията на Гън. Той беше изпаднал в неочакван шок. Съзнанието му просто не можеше да възприеме, че има насреща си въоръжен кораб, маскиран като невинна спортна яхта, която му нанесе такъв отблъскващ удар, че превърна неговия удобен малък свят в ужас. Той беше учуден и от отличната тактика на съпротива. Хората му бяха извън строя. Адмиралът разбираше, че е обречен да умре. Той усети това, когато от спортната яхта беше изстреляна още една торпедна ракета. Същата попадна точно в машинната зала на неговия кораб, преди да експлодира.

13.

Летящи късове метал и пушек раздираха въздуха. Хвърчаха перки, спасителни лодки, човешки трупове. За няколко секунди настъпи необичайна тишина над реката, прекъсвана само от лекото пукане от горящия на повърхността на водата газьол. След това, сякаш от дълбините на ада, се чу един агонизиращ глас, който се сля с шума на водата:

— Западни помияри! — крещеше Кету. — Вие ми избихте екипажа.

Той стоеше там срещу сивото небе, кръв струеше от рамото му, скован от потресаващия физически шок на трагедията, която се разигра около него.

Гън го наблюдаваше от височината на варелите изпразнени боеприпаси. Кету също го гледаше с безразличие, но в същия момент фокусира Пит, който се отдалечаваше по палубата, за да се хване за руля.

— Западни помияри! — продължаваше да вика Кету.

— Играта си е игра — отговори Пит, като се надвикваше с пукота на пламъците от разсипаното гориво. — Вие загубихте лотарията. — След което добави: — Напуснете вашия кораб. Ние ще се доближим и ще ви вземем.

Много бързо, почти като светкавица на фотоапарат, Кету се спусна по стълбата и се затича към кърмата.

— Засечи го, Руди — обади се Пит от кокпита. — Той отива към картечницата на кърмата.

Гън не каза нищо, но приготви една автоматична пушка „Ремингтън TP 870“ в случай, че оня се опиташе да стреля.

През това време Пит беше извадил „Калиопа“ извън мястото на битката и я насочваше към средата на реката, за да продължат по-нататък. Наоколо имаше само плаващи отпадъци от разбитите съдове. Канонерката на капитан Кету направи своя старт — финал към дъното на реката. Водата почти беше стигнала колената на Кету — когато той се добра до 30-милиметровата картечница на кърмата, насочи я и натисна стартовия бутон за стрелба.

— Ал! — извика Пит.

Отговорът, който получи, бе безшумното изстрелване на торпедна ракета, която Джордино пусна от куличката на яхтата. Облак оранжев пламък и бял пушек скриха канонерката на Кету.

Гън се появи откъм страната на Пит на кокпита и изпразни автоматичната пушка върху Кету. Те вече бяха твърде далеч, за да забележат омразата в очите му, нито пък видяха как той умира върху кърмата, натискайки бутона на картечницата.

Огледаха яхтата и установиха, че са се отървали с незначителни щети. След това Джордино изстреля своята последна ракета, която потопи и другата канонерка. Командващият военния и речен флот на Бенин, както и самият флот повече не съществуваха.

Пит побърза да се отърси от преживяванията около битката и да види какво става на неговия кораб и с неговите приятели. Гън се показа, леко накуцвайки и с малка рана върху плешивата си глава. Джордино се появи от машинната зала и приличаше на човек, току-що завърнал се от хандбално игрище — потен и мръсен, но готов за игра.

Той посочи реката:

— Преминахме ли в други води сега? — прошепна в ухото на Пит.

— Още не — отвърна Пит. — При тази скорост ще пресечем Нигер след 20 минути.

— Да се надяваме, че не сме оставили свидетели.

— Не разчитай на това. Дори да е нямало съгледвачи, някой трябва да е засякъл битката на брега.

Гън потупа Пит по рамото и добави:

— Колкото по-бързо стигнем Нигер, толкова по-добре. Ще се оттеглим и сме спасени отново.

— Положително — съгласи се Пит. Той хвърли бърз поглед върху сателитната чиния и комуникационната антена, засегната от изстрелите. — Твърде много време ще ни трябва за контакт с адмирала и изготвяне на пълен доклад.

— Нито пък е възможно лабораторните специалисти на НЮМА да получат моите данни — каза тъжно Гън.

— Много лошо, че няма да може да му разкажем за нашата ваканционна разходка, която за малко щеше да стане кървава баня — допълни Джордино.

— Ние сме пушечно месо, ако не намерим начин да се измъкнем оттук — каза Пит загрижено.

— Изпитвам силно желание да видя лицето на адмирала.

— Ще можеш — провикна се Пит, — ще можеш.

Каква нелепа бъркотия, мислеше си Пит, само за ден и половина, откакто започнаха работа, вече бяха убили поне трима души, свалили един хеликоптер и потопили две канонерки. Всичко в името на човечеството, усмихваше се той със сарказъм. Нямаше време за връщане назад от този момент. Те трябваше да открият замърсителя, преди силите за сигурност на Нигер или на Мали да ги спрат. С други думи, животът им не струваше повече от един скъсан долар. Пит погледна малкия радарен диск зад кокпита. Имаха спасителна връзка въпреки всичко. Дискът не беше повреден и все още работеше. Щеше да бъде дяволски трудно да пътуват нощем по реката или при мъгла без него. Загубата на сателитната навигация означаваше, че трябваше да установят входа на замърсяването на реката, като оставят маркировъчни знаци върху сушата. А те се движеха със скорост около 70 възела. Пит се тревожеше само да не би при тази скорост да опре дъното някъде или да се удари корпусът. За щастие реката беше достатъчно дълбока. Те влязоха в територията на Нигер след 11 минути. Нямаше и следа от сили за сигурност.

Четири часа по-късно те зареждаха с гориво в един док близо до столицата Ниамей. След зареждането и традиционните формалности от страна на западноафриканските имиграционни власти, на тях им беше разрешено да продължат по-нататък. Тъй като улицата на Ниамей около моста над реката беше наименувана на името на Джон Ф. Кенеди, Джордино говореше с бърз весел глас:

— Колкото по-далеч, толкова по-добре. Нещата не са по-лоши, отколкото са в действителност.

— Но не са и добри — обади се Пит от румпела. — И нещата могат да станат като цяло много по-лоши.

Джордино го изгледа:

— Що за глупост? Хората в тази страна не ми изглеждат с намерение да ни вземат за говеждо месо.

— Но тук нещата се нареждат твърде лесно — каза Пит бавно. — Нещата не стават по такъв начин в тази част на света. Естествено, не и в Африка, не след нашата схватка с флота на Бенин. Забеляза ли, че докато си показвахме паспортите и корабните документи на имиграционните власти, нямаше нито един полицай или военен?

— Учудващо — произнесе Джордино, — или улеснена процедура може би.

— Никога. — Пит поклати отрицателно глава. — Обзалагам се, че някой играе някаква игра с нас.

— Ти мислиш, че нигерийските власти знаят за нашата среща с флота на Бенин?

— Слуховете се разпространяват много бързо тук и се обзалагам, че пътуват преди нас. Бенинските военни най-естествено подкрепят правителството на Нигер.

Джордино попита неуверено:

— Тогава защо местните власти не ни арестуваха?

— Нямам представа — изрече Пит със съмнение.

— Сандекър? — предложи Джордино. — Може би той се е намесил?

Пит поклати глава:

— Адмиралът може да е голяма клечка във Вашингтон, но тук не играе.

— Тогава някой иска да получи нещо от нас.

— Мисля, че си на верен път.

— Но какво? — попита Джордино. — Извън данните за замърсяването…

— Освен нас тримата, Сандекър и Чапман, никой не знае целта на нашия проект, освен ако не е изтекла информация, тогава това е нещо друго.

— Какво например?

Пит се замисли:

— Би ли повярвал, ако това е нашата яхта?

— „Калиопа“? — Джордино бе леко разочарован. — Ще трябва да измислиш нещо по-добро от това.

— Не — каза твърдо Пит. — Помисли. Един супермодерен съд, произведен по поръчка, развива скорост 70 възела и е достатъчно мощен, за да порази един хеликоптер и два малки бойни кораба за три минути. Всеки западноафрикански военен лидер ще даде мило и драго да я притежава.

— Окей. Приемам това — каза Джордино. — Но отговори ми. Ако „Калиопа“ е толкова желана, защо не беше конфискувана от властите на Нигер, докато зареждахме в дока на Ниамей?

— Изстрел в тъмното. Окей, някой е провалил сделката.

— Кой?

— Не зная.

— Защо?

— Не мога да кажа.

— Тогава кога ще ни пуснат гилотината?

— Те ни дадоха малко почивка. Отговорът на този въпрос ще дойде в Мали.

Джордино погледна към Пит.

— Но ние няма да се връщаме обратно.

— Ние си купихме двупосочен билет, когато потопихме флота на Бенин.

— Твърдо вярвам, че това е половината от комедията.

— Комедията свърши. — Пит погледна към бреговете на реката. Зелената растителност се сменяше с малки храсти, гола земя, жълта тиня. — Съобразявайки се с терена, ние може да продадем яхтата срещу камили. Защото, надявам се, всички искаме да се върнем вкъщи отново.

— О, господи — въздъхна Джордино. — Можеш ли да ни нарисуваш, яздейки муле в натура?

— Невъзможно.

— Ще оцелеем — каза Джордино, — адмиралът ще направи всичко възможно да ни върне с ковчезите вкъщи. В това поне съм сигурен.

14.

— Ние сме цвета от международните детективи, които разследват токсичните замърсители — пошегува се Хопър, наблюдавайки залеза над лагуната и островите от горната част на река Нигер. — Всички ние сме дошли, за да премахнем безразличието към здравеопазването на Третия свят.

Ева седеше върху едно походно столче срещу малка нафтова печка, заета с приготвянето на вечерята.

— Аз изследвах повечето от познатите токсини и установих наличие на всеки един от тях. Където и да е нашият фантом на болестта, той се оказва твърде неуловим.

Един по-възрастен мъж седеше до Ева. Беше висок, снажен, със стоманеносива коса и светлосини очи. Имаше умно и изразително лице. Казваше се доктор Уорън Гримес, главен епидемиолог на проекта, по народност беше новозеландец.

— Нищо не открих и от моя страна. Всяка проба, която получих при изминаването на тези 500 километра сега, показва чисти, незаразени микроорганизми.

— Има ли нещо, което може да наблюдаваме? — попита Хопър, като се отпусна в един стол, подплатен с възглавници.

Гримес продължи да се оплаква:

— Без жертви аз не мога да направя своите интервюта или да извършвам аутопсии. Без жертви не мога да получа проби от тъканите или да анализирам резултатите. Аз трябва да имам данни от прегледите, за да сравнявам симптомите или за да извършвам контролно проучване на случая.

— Ако някой умира от токсично замърсяване — каза Ева, — той не се намира тук.

Хопър обърна поглед от оранжевата светлина на залеза и вдигна чайника от печката, за да си сипе чай.

— Може ли това да е доказателство, че данните за някакво токсично замърсяване са фалшиви и неверни?

— Главната квартира на ООН получава достоверни доклади — отбеляза Гримес.

— Без твърди данни и точно местоположение, където да работим, с такива случаи, изглежда, ще тъпчем на място.

— Мисля, че е така — намеси се Ева.

Настъпи тишина. Хопър прехвърли поглед от Ева към Гримес.

— Ако е така, това ще е най-добре за нас — обади се най-накрая Гримес.

— Аз не съм сигурен все още, за да се съглася с вас — каза Хопър. Неговото учудване нарастваше. — Но екипите от Нигер, Чад и Судан докладват едно и също.

— Всичко това предполага, че замърсяването е в Мали и никъде другаде — каза Ева.

— Могат да се погребат жертви — забеляза Гримес — и те да бъдат скрити, но не могат да се скрият следите от замърсяването. Ако то е някъде тук, ние ще го открием. Моето лично мнение е, че сме върху неразорана нива.

Ева го погледна с уважение. Нейните пронизващи сини очи рефлектираха пламъка на лагерната печка.

— Ако те могат да крият жертвите, могат да подправят и докладите.

— Аха — забеляза Хопър. — Ева има нещо на ум. Аз не вярвам на Казим и на неговото змийско гнездо. Предполагам, че те подправят докладите и ни пращат за зелен хайвер. Предполагам, че замърсяването е в друга зона, а нас водят тук умишлено, за да повярваме, че няма такова.

— Тогава къде ще работим, като заминем оттук? — попита.

— Обратно в Тимбукту — каза Хопър приятелски. — Забелязахте ли вида на хората, които интервюирахме, преди да отпътуваме на юг? Те бяха нервни и разтревожени. Допускам това за възможно, защото са били принудени да мълчат.

— Специално туарегите от пустинята — напомни Гримес.

— Искаш да кажеш техните жени и деца — добави Ева. — Те отказаха да ги разпитваме.

Хопър кимна с глава:

— Аз съм виновен. Аз взех решението да обърнем гръб на пустинята. Това беше грешка. Сега го разбирам.

— Вие сте учен, а не психоаналитик — успокои го Гримес.

— Да — съгласи се буквално Хопър, — аз съм учен, но мразя да ме правят на глупак.

— Информацията, която ни липсва — каза Ева, — се спира от капитан Батута. Те затова са го определили да ни охранява.

Гримес погледна към нея.

— Точно така, охо-хо. Вие наливате масло в огъня, момичето ми. Сега, когато изтъкнете това, Батута ще бъде направо сервилен в държанието си с нас.

— Наистина — забеляза Хопър, — той ни води, като ни кара да следваме един утъпкан път, знаейки, че сме на километри от проблема.

Гримес изпи своята сода.

— Ще бъде интересно да видим лицето му, когато му съобщим, че се връщаме в пустинята и започваме всичко отначало.

— Ще се свърже по радиото с полковник Манса, преди думите да се излезли от устата ми.

— Ние можем да го излъжем — каза Ева.

— Да излъжем? По каква причина? — попита Хопър.

— За да го отстраним, за да отстраним всички тях от нашето проучване.

— Слушам.

— Кажете на Батута, че задачата е завършила. Кажете му, че не сме намерили и следа от замърсяване, и се завръщаме в Тимбукту, прибирайки палатките и летейки за дома.

— Вие ще ми липсвате. Какво целите с това?

— По всички предвиждания, екипът ни трябва да запази спокойствие — обясняваше Ева. — Батута ще си вземе довиждане с нас и ние ще излетим. Но няма да летим за Кайро, а ще кацнем в средата на пустинята. Там ще си направим собствен лагер без куче пазач.

На двамата мъже им трябваше няколко секунди, за да осмислят плана на Ева.

— Тогава не е най-доброто — каза Гримес почти апологетично. — Вие не можете просто да кацнете с един реактивен самолет в средата на пустинята. Нуждаете се от почти 1000 метра дължина на пистата.

— Има голям брой места в Сахара, където земята е гладка стотици километри — аргументира се Ева.

— Твърде рисковано — възрази Гримес, — ако Казим подуши това, ще платим скъпо.

Ева изгледа остро Гримес, след това Хопър. Тя засече усмивка по лицето му.

— Това е възможно — каза тя уверено.

— Всичко е възможно, но често не може да се приложи на практика.

Хопър стисна облегалката на своя стол така силно, че едва не я счупи.

— За бога, мисля, че това може да стане.

Гримес погледна към него.

— Не може да си толкова сериозен.

— Но аз съм. Нашият пилот и екипажът му ще си кажат последната дума, разбира се, но опасност няма.

— Ти забравяш нещо — каза Гримес.

— Какво?

— С какво ще се придвижвате след приземяването?

Ева кимна с глава по посока на малък „Мерцедес“ кабрио с допълнителна седалка, доставен от полковник Манса в Тимбукту.

И така, на другия ден те решиха да предупредят капитан Батута за своите намерения.

До този момент капитан Батута не беше докладвал нищо за експедицията на своя началник. Той седеше в своя джип, подслушвайки със стереонаушниците. Те бяха свързани с чувствителни малки микрофони, поставени в другите коли на екипа. Всяка дума, казана от Ева и нейните двама колеги, беше чута, както и всички шеги, шепнения, намеци, оплаквания от работата, догадки и т.н. Батута прослуша и последния разговор — Ева да обяви прекъсването на работата на екипа, Хопър и Гримес да разучат подробно картата на пустинята.

Той веднага реши да телефонира и чрез африканския национален комуникационен сателит набра един номер. Гласът явно се прозяваше:

— Секретарят на главната квартира — окръг Гао.

— Капитан Батута за полковник Манса.

— Един момент, господине — отвърна любезно гласът.

Измина повече от минута, преди гласът на Манса да прозвучи в слушалката.

— Да, капитане.

— Специалистите на ООН планират диверсия.

— Какъв вид диверсия?

— Те ще докладват, че не са открили никакви следи от токсично замърсяване или негови жертви.

— Брилянтният план на генерал Казим да ги задържи далеч от замърсените области беше много успешен — прекъсна го Манса.

— Досега! — отговори Батута. — Доктор Хопър обяви приключването на проекта, след което ще заведе хората си в Тимбукту, откъдето те ще отлетят за Кайро.

— Генералът ще бъде много доволен.

— Не и когато разбере, че Хопър няма намерение да напусне Мали.

— Какво каза? — попита Манса.

— Техният план е да накарат пилота на самолета да ги остави в средата на пустинята близо до номадските селища, за да изследват замърсяването.

Манса мигновено затвори уста.

— Това ще бъде трагедия. Генералът много ще се ядоса.

— Грешката не е наша — каза Батута бързо.

— Ти познаваш неговия нрав. Няма значение дали си виновен, или невинен. Но ние изпълнихме нашия дълг. Сега ме дръж в течение за намеренията на Хопър — нареди Манса. — Аз ще предам твоя доклад лично на генерала.

— Той е в Тимбукту.

— Не. В Гао. За щастие, на яхтата на Масар. Ще взема военен транспорт и за половин час съм там.

— Късмет, полковник.

— Следи Хопър всяка секунда. Информирай, ако има промяна в плановете му.

— Както заповядате.

Манса затвори телефона. Трябваше да се бърза. Беше благодарен на Батута, че го спаси от неприятната ситуация. Бърз моторен катер чакаше на дока, когато Манса слезе от военния джип, който го беше докарал от аерогарата. Един униформен моряк се придвижи от кърмата и се качи в кокпита. Той включи мощния осемцилиндров двигател на катера.

Яхтата на Масар се рееше в средата на реката със спусната котва. Тя бе истинска автоматична крайсерска яхта на три етажа. Нейното плоско дъно й позволяваше да се движи леко надолу и нагоре по реката в сезона на пълноводие. След малко лутане Манса откри Масар и Казим. Казим стоеше на перилата на палубата до входа на салета.

— Надявам се, че прекъсването на моя бизнес от ваша страна е нещо положително. Господин Масар също жадува да чуе вашето съобщение.

Манса започна своя доклад за екипа на Световната здравна организация така, както му го беше предал Батута. Казим слушаше с нарастващ интерес. Неговите тъмни очи хлътнаха и гледаха невиждащо танцуващите във водата светлини, отразени от яхтата. Силна тревога се изписа на лицето му, но скоро тя бе заменена от лукава усмивка. Когато Манса завърши, той попита:

— Кога Хопър и неговите хора се очакват в Тимбукту?

— Ако тръгнат утре сутринта, ще пристигнат късно следобед.

— Повече от достатъчно, за да се вместим в хубавия план на доктора.

Той погледна Манса студено в очите.

— Кълна се, че сте проявили разочарованието си, когато Хопър е обявил безсмислието на своето разследване на вас.

— Бях на най-доброто си дипломатическо ниво.

— Дали техният самолет и неговият екипаж са все още на летището в Тимбукту?

Манса отвърна:

— Пилотите са настанени в хотел „Азалай“.

— Вие казвате, че Хопър настоява да им заплати премия, за да се приземят на север в пустинята.

— Да, това е, което каза на другите.

— Ще трябва да поемете контрола над летището.

— Вие искате да предложа повече на пилотите, отколкото Хопър ще им предложи.

— Прахосване на пари — отсече Казим. — Не, ще ги убиете.

Манса очакваше полуготов такава заповед и затова не реагира.

— Да, господине.

— И ги заменете с наши военни пилоти, които съответстват на техния ръст и имат някаква прилика с тях.

— Майсторски план, генерале.

— Също така информирайте доктор Хопър, че аз настоявам капитан Батута да ги придружи до Кайро и да действа като мой личен представител към Световната здравна организация. Той ще наблюдава ситуацията.

— Какви заповеди ще дадете на подменените пилоти?

— Наредете им — каза Казим с дяволит пламък в очите — да свалят доктор Хопър и неговите хора в Аселар.

— Аселар? — Името се завъртя върху езика на Манса, сякаш имаше киселина. — Хопър и екипът му със сигурност ще бъдат убити в Аселар от мутиралите жертви на странната болест, причинена от токсичното замърсяване. Същото, което се случи с членовете на туристическото сафари.

— Това — каза Казим хладно — ще реши Аллах.

— Но ако по непредвидена причина те оцелеят? — постави деликатно въпроса Манса.

Генерал Казим се засмя злорадо. Очите му бяха студени и неподвижни.

— След това винаги има… Тебеца.