Сахара

44.

26 май 1996 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Те са избягали! — извика Хирам Йегър, след като влетя в кабинета на Сандекър заедно с Руди Гън за подкрепа.

Сандекър, чието внимание беше заето с бюджета на един подводен проект, погледна с изненада.

— Избягали?

— Дърк и Ал. Преминали са границата на Алжир.

Сандекър изведнъж се превърна в дете, на което са съобщили, че е дошъл Дядо Коледа.

— Откъде знаете?

— Те телефонираха от летището близо до един град в пустинята, който се казва Адрар — отговори Гън. — Връзката беше много лоша, но ние разбрахме от тях, че са хванали редовен полет до Алжир. Когато пристигнат там, ще установят контакт с нашето посолство.

— Казаха ли още нещо?

Гън погледна към Йегър и кимна.

— Вие бяхте на телефона с Дърк, преди аз да дойда.

— Гласът на Пит заглъхваше — каза Йегър. — Алжирската телефонна система е много лоша. Но ако съм го разбрал правилно, той настоява вие да изпратите отряда за бързо реагиране заедно с него обратно в Мали.

— Обясни ли защо? — попита заинтригуван Сандекър.

— Гласът му беше много слаб. Връзката се разпадна. Онова, което чух, звучи налудничаво.

— Налудничаво в какъв смисъл? — настоя Сандекър.

— Той спомена нещо за спасяване на жени и деца в една златна мина. Гласът му звучеше странно.

— Което означава, че няма никакъв смисъл — каза Гън.

Сандекър погледна Йегър.

— Дърк уточни ли как са избягали от Мали?

Йегър изглеждаше като човек, изгубен в лабиринт.

— Не ме цитирайте, адмирале, но, кълна се, той каза, че те са ветроходствали в пустинята на яхта с някаква жена Кити Манинг или Манок.

Сандекър седна обратно на стола си и се засмя.

— Познавайки Пит и Джордино, никак не бих се учудил. — След това затвори очи, помисли малко и продължи. — Може би името е било Кити Манок?

— Той го смотолеви, но мисля, че е това.

— Кити Манок беше известна авиаторка през двадесетте години — обясни Сандекър. — Тя подобри рекордите на дълги разстояния над половината земно кълбо, преди да катастрофира в Сахара. Мисля, че това беше през 1931 г.

— Какво може да е правила с Пит и Джордино? — чудеше се Йегър на глас.

— Нямам представа — отвърна Сандекър.

Гън погледна часовника си.

— Аз проверих разстоянието по въздух между Адрар и столицата Алжир. То е около 1200 километра. Ако в момента те летят, ще може да се чуем с тях приблизително след час и половина.

— Наредете на нашия комуникационен център да открие пряка линия с нашето посолство в Алжир — заповяда адмиралът — и им кажете да я засекретят. Ако Пит и Джордино съобщят нови данни относно замърсяването на червения прилив и отлив, не искам да станат достояние на пресата.

Когато Пит позвъни в главната квартира на НЮМА, Сандекър и останалите, включително и доктор Чапман, седяха около телефона, който щеше да запише разговора и гласа на Пит. Чрез спикерната система те щяха да могат да разговарят с него без микрофон и телефонни слушалки.

На повечето от въпросите, които бяха засегнати през последните деветдесет минути, Пит отговори с прецизен едночасов доклад. Всеки седеше, слушайки внимателно, и правеше бележки, когато Пит описваше мъчителните и опасни премеждия, които двамата с Джордино бяха изтърпели след раздялата си с Гън на река Нигер. Той описа детайлно тяхното проникване във форт Фуро и констатацията за радиоактивните отпадъци. Шокира ги, когато им съобщи, че д-р Хопър и останалите учени от Световната здравна организация са живи и са изпратени като роби в мините в Тебеца заедно с френските инженери на Масар и техните жени и деца. Освен тях той съобщи и за група отвлечени чужденци и политически затворници на генерал Казим, които също се намират там. Пит завърши доклада си със случайното, дарено им от съдбата откритие на Кити Манок и нейния отдавна изчезнал самолет. Неговите слушатели не се въздържаха да се разсмеят, когато им разказа за построяването на сухоземната яхта.

Хората, седящи около телефоните, сега разбраха защо Пит настоява да се върне в Мали с отряд за бързо реагиране. Изнасянето на истината за златните мини в Тебеца и жестоките условия ги потресоха. Но те бяха още по-шокирани, когато чуха за секретните ядрени и токсични отпадъци, които се складират под земята във форт Фуро. Научавайки за тази „съвършена“ операция, сериозно се обезпокоиха и си зададоха въпроса колко от останалите предприятия на Масар работят по този начин.

Пит им изясни също така и пряката престъпна връзка между Ив Масар и Затеб Казим. Той повтори в детайли всичко, което беше чул при разговорите си с Масар и О’Банион.

След това започнаха въпросите, задавани чрез Чапман.

— Джордино и аз не сме експерти по хидрология на подземни води — отговори Пит, — но съществува малко съмнение в нас, че токсичните отпадъци, които не се изгарят, а се складират под земята, предизвикват замърсяване директно в подземните води. Оттам то преминава с водата в старо речно корито, свързано с река Нигер.

— Как е възможно такова огромно прокопаване под земята да не бъде забелязано от международните инспектори по екология? — попита Йегър.

— Или да не бъде открито чрез сателитни снимки? — допълни Гън.

— Ключът е в железопътната линия и товарните контейнери — отговори Пит. — Подземното прокопаване не е започнало по време на строежа на слънчевия реактор, фотогалваничните генератори и слънчевите акумулатори. След като се построява всичко и започва превозването на токсични отпадъци от Мавритания, заводът заработва. Едва след това започва прокопаването на подземните складове, като пръстта се извозва с опразнените от отпадъците контейнери обратно в Мавритания. Това научихме от самия Масар.

Всички замълчаха за момент, след това Чапман каза:

— Когато тези неща излязат на бял свят, скандалът и разследванията няма да престанат.

— Имате ли документално доказателство? — попита Гън.

— Ние можем само да ви разкажем какво сме видели на площадката и какво сме чули от Масар. Съжалявам, но повече не можем да ви предложим.

— Вие сте свършили невероятна работа — каза Чапман. — Благодарение на вас източникът на замърсяване стана известен и може да правим планове за преустановяване изтичането на замърсителя в подземната вода.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — прекъсна го Сандекър. — Дърк и Ал ни връчиха огромно гнездо с оси.

— Адмиралът е прав — каза Гън. — Ние не може просто така да се разходим до форт Фуро и да влезем вътре. Ив Масар е могъщ и влиятелен човек, тясно свързан с генерал Казим и висшите кръгове на френското правителство.

— И с много други могъщи хора от бизнеса и от различни правителства — добави Гън.

— Масар е на втори план — прекъсна ги Пит. — Първото ни задължение е да спасим онези нещастни хора в Тебеца, преди да са ги убили.

— Има ли американци между тях? — попита Сандекър.

— Доктор Ева Роджас е американска гражданка.

— Само тя ли е?

— Доколкото знам.

— Както нито един президент не си помръдна задника да спаси нашите заложници в Ливан, няма начин настоящият ни президент да изпрати отряд за бързо реагиране за спасяването на една американка…

— Не може ли да го помолите? — предложи Пит.

— Той вече отклони едно предложение, когато му отправих молба за вашето спасяване.

— Хала Камил предостави преди отряда за бързо реагиране на ООН — каза Гън. — Сигурно тя ще одобри спасителната мисия, за да освободи собствени учени.

— Хала Камил е жена с високи принципи — каза Сандекър с уважение, — с много по-запазен идеализъм от повечето мъже, които познавам. Мисля, че можем дискретно да я помолим да нареди на генерал Бок да изпрати полковник Левант и неговите хора обратно в Мали.

— Хората умират в мините като плъхове — каза Пит с горчивина, която усетиха и останалите. — Само бог може да каже колко са умрели, откакто Ал и аз избягахме. Всеки час е ценен.

— Ще се свържа с генералния секретар и ще й докладвам — обеща Сандекър. — Ако Левант пристигне бързо, както това стана при спасяването на Руди, аз съм уверен, че ще можеш да обясниш положението лично на него, преди да си закусил рано сутринта местно време.

Час и половина след телефонния разговор на Сандекър с Хала Камил и генерал Бок, полковник Левант и неговите хора бяха във въздуха и летяха над Атлантика към френската военновъздушна база близо до град Алжир.

Генерал Бок постави картите и сателитните снимки върху бюрото си и вдигна една старинна лупа, подарък от дядо му, когато като малко момче колекционираше марки. Лупата беше гладко полирана, без драскотини, и когато я доближеше до очите си, тя увеличаваше изображението и му помагаше да разчита и най-миниатюрните фигури. Носеше я със себе си през цялата си кариера, като талисман.

Генералът отпи глътка кафе и започна да проучва вътрешността на очертаните малки кръгове върху картите и снимките, които сочеха приблизителното местоположение на Тебеца. Въпреки че описанието на Пит на минната площадка, предадено до Бок от Сандекър по факса, бе достатъчно ясно, окото на генерала забеляза път, минаващ през тесен каньон и стигащ до високо скалисто плато. Това момче Пит, помисли си той, изглежда много наблюдателно.

Човек трябва да е твърде паметлив, за да помни няколкото маркировки, забелязани по време на епичния път до Алжир, за да може да ги открие отново по памет, когато се връща в мината. Бок започна да изучава терена на заобикалящата пустиня и не хареса това, което видя. Мисията за спасяването на Гън от летището в Гао беше сравнително проста. Излетял от египетска военна база до Кайро, отрядът на ООН трябваше само да кацне в Гао, да вземе Гън и да се върне обратно. Тебеца бе много по-костелив за чупене орех.

Отрядът на Левант трябваше да се приземи междинно в пустинята, да пропътува почти 20 километра до входа на мината, да обезвреди охраната в лабиринта от тунели и шахти, да транспортира бог знае колко затворници до самолета в пустинята, да ги качи на борда и да отлети.

Критичният проблем беше дългият престой на земята. Транспортирането на хората можеше да бъде атакувано от въздушните сили на Казим. Времето за изминаване на четиридесетте километра по лошия пустинен път сигурно би довело до редица трудности. Атаката не можеше да се предвиди в определено време. Съществуваха много неизвестности. Бок не можеше да си представи как операцията може да протече в рамките на минимум час и половина, а два можеше да доведат до катастрофа. Той удари с юмрук по масата.

— Стига! — каза той на себе си. — Никакво време за подготовка, никакво време за планиране. Спешна мисия за спасяване на хора. По дяволите, възможно е да загубим повече, отколкото да спасим.

След като огледа операцията от всеки ъгъл, Бок вдигна слушалката от телефона на бюрото си и набра един номер. Секретарката на Хала Камил веднага го свърза.

— Да, генерале — каза тя, — не очаквах да ви чуя толкова скоро. Да не е възникнал проблем със спасителната мисия?

— В известен смисъл. Изпитвам опасения, госпожо Секретар. Отрядът е съвсем малоброен. Полковник Левант ще има нужда от попълнение.

— Ще одобря всяко попълнение от силите на ООН, което пожелаете.

— Но ние нямаме свобода — обясни Бок. — Силите, с които разполагам на сирийско-израелската граница, са прехвърлени в спасителни операции във вътрешността на Индия. Полковник Левант трябва да получи попълнение извън контингента на ООН.

Хала замълча за момент, подреждайки мислите си.

— Това е много по-трудно — каза тя. — Не съм сигурна към кого мога да се обърна.

— Какво ще кажете за американците?

— Техният нов президент избягва да се намесва в проблемите на Третия свят. В потвърждение на това ще ви кажа, че бях помолена от него преди време да ви изпратя за спасяването на двама учени от НЮМА.

— Но защо не бях информиран? — попита Бок.

— Адмирал Сандекър не можа да ни осигури достатъчно данни за тяхното местонахождение. Докато чакахме информацията, те самите се спасиха и нашето участие стана излишно.

— Тебеца не ще бъде кратка и сигурна операция — каза загрижено Бок.

— Можете ли да ми гарантирате успех? — попита Хала.

— Аз отговарям за моите хора, госпожо Секретар, но не мога да ви дам гаранции. Страхувам се, че цената ще бъде твърде висока.

— Не може да стоим със скръстени ръце — отговори Хала Камил. — Доктор Хопър и останалите учени са членове на Обединените нации. Наш дълг е да спасим собствените си хора.

— Напълно съм съгласен — каза Бок, — но ще се чувствам много по-сигурен от допълнително подкрепление, в случай че полковник Левант бъде нападнат от малийските военни сили.

— Може би ще бъде по-приемливо, ако използваме британски или френски части.

— Американските са много по-подходящи — прекъсна я Бок. — Ако питате мен, ще настоявам за техния „Делта“ отряд.

Хала замълча, знаейки, че шефът на канцеларията на президента на САЩ бе твърде несговорчив и нелюбезен.

— Ще разговарям с президента и ще му изложа нашето становище, но не мога да направя нищо повече.

— Тогава аз ще съобщя на полковник Левант, че няма място за пропуски или грешки и че не може да разчита на помощ.

— Може би ще му трябва повече късмет.

Бок въздъхна дълбоко. Почувства, че го полазват студени тръпки.

— Когато се позоваваме само на късмета, госпожо Секретар, винаги съществува опасност да се случи нещо лошо.

Ст. Джулиан Пърлмутър седеше в грамадната си библиотека, съдържаща хиляди книги, подредени акуратно върху полирани махагонови рафтове. Поне двеста от тях бяха артистично разхвърляни върху персийския килим и никога неподреденото бюро. Беше седнал на пода до един от рафтовете и четеше ръкопис от 17 век, облечен в копринена пижама.

Пърлмутър беше легендарен експерт по морска история. Неговата колекция от исторически записки и литература за корабите и океаните беше една от най-богатите в света. Музейните работници от цялата страна биха били щастливи да разполагат с нея или биха попълнили тлъст чек, за да получат богатата библиотека, но парите нямаха значение за човек с 50 милиона долара наследство, като изключим продажбата на някои редки книги за морето, от които той повече нямаше нужда.

Любовта към жените не беше така силна, както любовта му към изследователската работа. Ако някой мъж или жена искаха да чуят едночасова лекция за открити останки от кораби или други морски теми, те винаги можеха да се запишат при Джулиан Пърлмутър. Всички търсачи на съкровища в Европа и Америка рано или късно отиваха при него за консултация.

Той беше грамаден човек, тежеше почти 181 килограма или 400 фунта. Беше продукт на обилна храна и напитки и между другото малко или никак физически труд, с изключение вдигането на книга и отварянето на страниците й. Имаше приятни небесносини очи, червендалесто лице, скрито под голяма сива брада.

Когато телефонът му позвъни, Пърлмутър постави настрана няколкото отворени книги и вдигна слушалката.

— Пърлмутър на телефона.

— Джулиан, тук е Дърк Пит.

— Дърк, момчето ми — извика той приятелски, — отдавна не съм чувал гласа ти.

— Не повече от три седмици.

— Кой брои часовете, когато изследва останки от древни кораби? — засмя се той.

— Сигурно нито ти, нито аз.

— Защо не прескочиш за малко да опиташ моите известни палачинки „Пърлмутър“?

— Страхувам се, че ще изстинат, докато пристигна — отговори Пит.

— Къде си?

— В Алжир.

Пърлмутър заекна:

— Какво правиш в това забравено от бога място?

— Между многото неща се интересувам и от разбити кораби.

— В Средиземноморието на Северна Африка?

— Не, в пустинята Сахара.

Пърлмутър познаваше добре Пит, за да знае, че не се шегува.

— Запознат съм с легендата за кораба в Калифорнийската пустиня над морето на Кортес, но не съм чувал такава за Сахара.

— Имам три различни версии по този въпрос — обясни Пит, — първата дойде от един американски скитник в пустинята, който търсеше броненосеца на Конфедерацията „Тексас“. Той се кълнеше, че корабът е стигнал до тук по една вече пресъхнала река и е заседнал в пясъците. Предполага, че е натоварен със злато от трезора на Конфедерацията.

— Открил ли го е? — смееше се Пърлмутър. — Какво представлява този приятел?

— Той също така говореше, че Линкълн е бил на борда.

— Сега отиваш от смешното към абсурдното.

— Странно звучи, но аз му вярвам, защото след това открих два други източника на тази легенда. Първият беше стенописът в една скална пещера, който показваше рисунка на този кораб. Другият източник се отнася до дневник, който намерих в самолета на Кити Манок.

— Задръж за минута — каза скептично Пърлмутър. — Чий самолет?

— На Кити Манок.

— Ти си я открил! Боже мой! Тя катастрофира преди повече от 60 години. Действително ли откри мястото на катастрофата?

— Ал Джордино и аз намерихме тялото й и останките от самолета в една тясна клисура, когато преминавахме през пустинята.

— Поздравления! — извика Пърлмутър. — Ти току-що изясни една от най-големите мистерии в авиацията.

— Малко късмет от наша страна — каза Пит.

— Кой плаща този разговор?

— Американското посолство в Алжир.

— В такъв случай почакай малко на телефона. Ей сега ще се върна. — Пърлмутър надигна туловището си от стола и се протегна към един от рафтовете. Извади една книга, върна се до бюрото и започна да прелиства страниците. След това хвана телефона. — Ти каза, че името на кораба е „Тексас“?

— Да, така е.

— Броненосец — цитираше Пърлмутър, — построен в корабостроителницата на Рокетс в Ричмънд и завършен през март 1865 г., един месец преди края на войната. Два двигателя, два винта, газене 11 фута във водата, шестинчова броня. Въоръжение: двестафутово оръдие „Блейкли“ и две деветинчови. Скорост 14 възела. — Пърлмутър направи пауза. — Записа ли всичко това?

— Навярно това е бил много мощен кораб за времето си.

— Точно така. И два пъти по-бърз от всеки друг брониран кораб както на Федерацията, така и на Съюза.

— Каква е неговата история?

— Твърде кратка — отговори Пърлмутър. — Неговото единствено появяване е било във водите на Джеймс Ривър и една епична битка със Съюзния флот, когато е минал покрай фортовете в Хемптън Роудс. Спасява се тежко повреден в Атлантическия океан и никой не го е видял повече.

— Значи тогава неговото изчезване е реалност?

— Да, но това е твърде неестествен феномен, защото никой от построените тогава броненосци не е бил пригоден за океанско плаване. Затова всички считат, че той е потънал.

— Мислиш ли, че е възможно да е прекосил океана до Западна Африка и да е навлязъл в река Нигер?

— „Атланта“ е единственият друг конфедерален кораб, който си спомням, че се е опитвал да прекоси открития океан. Но той е бил заловен от два монитора на Съюзния флот в Джорджия. След около година е бил продаден на краля на Хаити. Той е напуснал Чесапийк Бей за Карибите и катастрофирал.

— Но старият американец се кълне, че френски колониалисти и местни хора са му разказвали за едно желязно чудовище, плаващо без платна в река Нигер.

— Искаш ли да проверя?

— Ако можеш.

— Вече погледнах — каза Пърлмутър — и открих една малка загадка, която прави „Тексас“ по-интересен.

— Каква е тя? — попита Пит.

— Проверих военноморския архив от Гражданската война — отговори бавно Пърлмутър. — Той свидетелства, че са направени няколко допълнителни разследвания за съдбата на „Тексас“. Но нищо повече не е открито. Поставена е резолюция да не се търси по-нататък. Това ме навежда на мисълта, че някой е искал случаят да бъде забравен.

45.

Пит и Джордино дискретно напуснаха американското посолство през фоайето на паспортната служба, излязоха на улицата и наеха такси. Пит подаде адреса на шофьора, написан на френски на едно листче от чиновник в посолството, и се разположи на седалката. Таксито мина през главния площад на града с живописните джамии с високи минарета. Беше късмет, че попаднаха на обигран шофьор, който умело се промъкваше през тълпите пешеходци и натоварения автомобилен трафик. Умело спираше на кръстовищата и заобикаляше полицаите, които не показваха особен интерес за регулиране на движението.

На главната магистрала, успоредна на бреговата линия, шофьорът зави на юг и продължи към предградията. Спря в една извита алея, както му бе поръчано. Пит плати и изчака, докато таксито замине. След по-малко от минута се появи кола на френските военновъздушни сили — „Пежо 605 Дизел Седан“. Те се качиха на задната седалка без никакви въпроси от страна на униформения шофьор, който потегли преди Джордино да успее да затвори вратата.

След десет километра колата спря пред главната врата на военновъздушната база с развят трикольор върху покрива на централната сграда. Секретният пост хвърли поглед на пежото и му даде знак да влиза, като го поздрави типично по френски с палмово клонче. До самия вход шофьорът спря, извади карирано флагче и го постави на стойката, монтирана върху левия калник на колата.

— Не ми казвай — каза Джордино, — длъжен съм да се сетя. Ние сме гранд маршали на парада.

Пит се засмя.

— Забрави ли времето, прекарано във Военновъздушните сили? Всяка кола, която вози някого до самолета, трябва да има разпознавателен флаг.

Пежото премина дълга редица бомбардировачи „Мираж 2000 Делта“, обслужвани от техните наземни екипажи. Един край от полосата беше зает от ято хеликоптери „АС Супер пума“, които изглеждаха като проектирани от късогледия Бък Роджърс. Шофьорът продължи по-нататък, премина празния край на втората писта и спря. Двамата приятели седяха в колата и чакаха. Джордино както винаги дремеше, предразположен от комфорта и климатика, докато Пит четеше „Уолстрийт Джърнъл“, който бе взел от посолството.

След петнадесет минути голям пътнически самолет се зададе от запад и кацна. Нито Пит, нито Джордино забелязаха подхода му, докато не чуха свистенето на гумите по бетонната писта. Джордино се събуди, а Пит прибра вестника, когато самолетът спря и след това бавно, на един оборот на щурвала, изви на 180 градуса. Докато той спираше, шофьорът включи пежото на скорост и ги отведе на пет метра от задната част на пътническия самолет.

Пит забеляза, че целият самолет бе боядисан в светъл пясъчножълт цвят и различи незабележимите с просто око знаци на корпуса му, които боята скриваше. Една жена, носеща умората на рискованите акции с военен знак върху единия й ръкав, който олицетворяваше символа на ООН със сабя по средата, се спусна през люка откъм опашката и слезе на земята. Тя се забърза към колата и отвори задната врата.

— Моля да ме последвате — каза жената на английски със силен испански акцент.

След като колата замина, те я последваха под фюзелажа на самолета до входа на товарната секция. Качиха се в нея и по тясна стълба влязоха в самолета.

Джордино спря и се загледа в тримата пилоти с бронирани жилетки, които седяха в редица, клекнали ниско. Те достигаха не по-малко от два метра. После със задоволство видя бронираното подвижно бъги, отлично превозно средство за пресечени терени, което бе използвано за спасяването на Гън в Гао.

— Ще правим рейс с такова чудо — каза той възхитен. — Няма състезател, който ще посмее да ни изпревари.

— Изглежда твърде примамливо — съгласи се Пит.

Един офицер ги очакваше пред главната кабина.

— Капитан Пемброук-Смит — представи се той. — Похвално е, че дойдохте. Полковник Левант ви очаква в стаята за оперативно планиране.

— Вие явно сте англичанин — каза Джордино.

— Да. Скоро ще разберете, че сме пръснати на много места — каза Пемброук-Смит сърдечно, показвайки трийсет и шестте мъже и трите жени, които почистваха оръжието и доокомплектоваха оборудването. — Някоя умна глава мисли, че ООН трябва да изпраща собствения си отряд за бързо реагиране там, където чуждите държави се страхуват да се намесят. Понякога ни наричат секретни бойци. Всеки от нас е много добре обучен от специалните сили на собствената си страна. Всички са доброволци — някои постоянни, а останалите — с едногодишен договор.

Пит не беше виждал такава силна и добре екипирана група. Изглеждаха отлични професионалисти с всички качества, опит и интелигентност, които се изискват за подобни секретни и диверсионни акции, включително и жените.

Пемброук-Смит ги въведе в отделението, което беше команден център на самолета. То беше просторно и изпълнено с набор електронни системи. Един оператор проверяваше комуникационното оборудване, докато друг въвеждаше програмните данни за предстоящата мисия в Тебеца в компютъра.

Полковник Левант енергично се измъкна от бюрото си и поздрави Пит и Джордино. Той не беше сигурен какво да очаква. Беше прочел подробните досиета на двамата, предоставени му от Международната разузнавателна служба на Обединените нации, които не му свършиха особена работа, но беше впечатлен от техните качества. Беше прочел също и кратък доклад за премеждията им в пустинята след бягството им от Тебеца и се възхити от тяхната находчивост и издръжливост.

Левант първоначално изрази дълбока резервираност относно включването на Пит и Джордино, но бързо разбра, че без тяхното познаване на мините операцията може да бъде застрашена сериозно. На външен вид те изглеждаха слаби и измършавели от дългия престой на слънцето, но полковникът се убеди в доброто им физическо състояние, когато си стиснаха ръцете.

— След като научих за вашите изключителни премеждия и издръжливост, господа, с нетърпение очаквах да ви видя. Аз съм полковник Марсел Левант.

— Дърк Пит, а моят мръсен малък приятел тук е Ал Джордино.

— След като прочетох доклада за вашата одисея, очаквах, че ще ви донесат на борда на носилка. Но се радвам, че ви виждам така добре.

— Течности, витамини и много упражнения — каза Пит, смеейки се — дават своите резултати.

Левант погледна Пемброук-Смит.

— Капитане, настанете господата и наредете на главния пилот да се подготви за незабавно излитане. — След това се обърна към хората, седящи пред него. — Каквото и да кажете, е правилно. Времето се измерва в човешки живот. Ние можем да уточним подробностите на мисията, докато сме във въздуха.

Пит кимна в знак на пълно съгласие.

— Приветствам вашата експедитивност.

Левант погледна часовника си.

— Времето за полет е малко повече от четири часа, а времето за действие е много ограничено. Не може да закъсняваме, ако искаме да осъществим нашата акция през времето на почивка на затворниците. Ако това не стане, те ще се пръснат из шахтите по работни групи и никога няма да ги намерим и измъкнем според предварително начертания план.

— Ако летим четири часа, ще бъдем над Тебеца през нощта.

— С десет минути по-рано или по-късно.

— На светлини ли ще кацате? — попита Пит с недоверие. — Вие можете да запалите предварително огньове, за да ги предупредите, че идваме.

Левант засука единия край на мустака си — привичка, която Пит често щеше да вижда през следващите десет часа.

— Ще кацнем по тъмно. И преди да обясня, мисля, че трябва да седнете и да си затегнете коланите.

Джордино намираше, че Левант е малко надут и арогантен, но според навика си действаше вежливо. Пит от своя страна виждаше в него предпазлив и умен човек, умеещ да се справя с трудностите. Затова той изпитваше определено уважение към полковника, за разлика от Джордино.

По време на излитането Пит установи, че двигателите работят необичайно безшумно.

— Специално конструирани заглушители, монтирани на изхода на турбините — обясни Левант.

— Работят много добре — каза Пит с възхищение. — Когато кацахте, аз не чух нищо, докато гумите не докоснаха пистата.

— Може да го наречете предимство за нашите неочаквани кацания на места, където не сме добре дошли.

— Можете ли да кацате също така без светлини?

Левант кимна.

— Без светлини.

— Вашият пилот разполага ли с оборудване за нощно виждане?

— Не, господин Пит, нямаме такова. Четирима от моите хора ще скочат с парашути над Тебеца и след това на определени места ще запалят светлини, за да покажат на пилота къде да кацне.

— Веднъж кацнали — каза Пит, — да обхванем пътеката между мястото на кацане и входа на мината в тъмнината на нощта няма да бъде лесна работа.

— Това — каза Левант — е най-малкото от останалите проблеми.

Самолетът се издигна на необходимата височина и пое курс на юг, когато полковникът стана от седалката си и се приближи до масата, върху която имаше сателитна снимка на платото над мините. Той взе молив и очерта кръг върху фотографията.

— Кацането на хеликоптери на платото и спускането на въже по стените на каньона към входа на мината би опростило много нашата задача и би ни дало голяма възможност за изненада. За съжаление, има и други фактори.

— Разбирам вашата дилема — каза Пит. — Полетът до Тебеца е извън обсега на хеликоптерите. Зареждането с гориво в пустинята ще предизвика допълнително забавяне.

— Тридесет и два часа, съгласно нашите пресмятания. Ние предвидихме последователно придвижване на нашата малка хеликоптерна ескадрила: единият хеликоптер зарежда, докато другият пренася хора. Но и с този план срещнахме трудности.

— Твърде усложнено и твърде бавно — каза Джордино.

— Факторът скорост също ни накара да използваме вместо флотилия хеликоптери е, че може да осигурим своето собствено транспортиране. Разполагаме с място на борда за медицинско обслужване и можем да приемем много хора, за които пишете във вашия доклад, че се нуждаят от внимание и помощ.

— От колко души се състои вашият отряд? — попита Пит.

— От тридесет и осем и двама медици — отговори Левант. — След като кацнем, ще оставим четирима за охрана на самолета. Медиците ще се включат с останалите, за да окажат помощ на жертвите.

— Не сте оставили много място за хората, които ще бъдат спасени.

— Има достатъчно място и моите хора знаят как да се настанят, така че сме в състояние да евакуираме 40 затворника.

— Може би не са останали толкова живи — каза Пит.

— Ще направим най-доброто за всички, които са оцелели — увери го Левант.

— А малийците? — попита Пит. — Политическите противници и врагове на генерал Казим. Какво ще правим с тях?

— Те ще трябва да останат. Всички хранителни складове в мината ще бъдат отворени за тях. Освен това ще бъдат въоръжени с оръжията на охраната, повече от това не можем да направим.

— Казим е достатъчно голям садист, за да предприеме тяхната масова екзекуция, след като научи, че чужденците роби са отлетели.

— Изпълнявам заповед — уточни Левант — и тя не включва спасяването на местни осъдени.

Пит се загледа надолу в пустинния пейзаж.

— Вие настоявате самолетът да кацне в тъмнината на нощта на определено място в пустинята; да се придвижите по път, по който е трудно да се пътува дори през деня, да влезете в мината, да освободите затворниците и след това обратно да се върнете до самолета и да излетите до сутринта за Алжир. Може би възлагаме много повече, отколкото можем да извършим с ограничените ресурси на вашия отряд.

Левант не изрази неодобрение от забележките на Пит, нито се почувства засегнат от неговия сарказъм.

— Както казват във вашата страна, господин Пит, получавате онова, което е налице.

— Не се съмнявам в квалификацията на вашите хора, полковник, но очаквах по-голям, по-добре въоръжен и екипиран отряд.

— Съжалявам, че ООН не разполага с резервен фонд за нашия отряд за бързо реагиране, който да бъде още по-модерно въоръжен и оборудван, като повечето отряди с такава цел. Но нашият бюджет е ограничен и ние трябва да се съобразяваме с него.

— Но защо отрядът на ООН? — попита изненадано Пит. — Защо не отряд командоси на британския или френския чуждестранен легион или пък на американските специални части?

— Защото нито една нация, включително и вашата, не желае да рискува, цапайки ръцете си с тази мисия — обясни разгорещено Левант. — Ние сме изпратени от Генералния секретар на ООН Хала Камил.

Името изникна в паметта на Пит като спомен от една вечер, прекарана с Хала Камил на борда на кораб „Магелановият проток“. Това беше преди две години, по време на търсенето на Александрийската библиотека.

Левант улови приятелския поглед на Джордино, който се смееше. Пит го забеляза, но не му обърна внимание, сочейки сателитната карта.

— Тук има клопка.

— Има няколко — съгласи се Левант, — но всички могат да бъдат избегнати.

— Освен две.

— И те са…

— Ние не знаем къде са разположени комуникационният център на О’Банион и стаите, където се намират мониторите на скритите камери за наблюдение. Ако той успее да предупреди секретните служби на Казим, преди да сме го спрели, ще трябва да се молим на дявола, за да се доберем до нашия самолет и да излетим невредими за Алжир, преди някой от неговите ескадрили бомбардировачи да ни погребе в пустинята.

— В такъв случай ние трябва да влезем и да излезем от мината в интервал от 40 минути — каза Левант. — Не е възможно, ако повечето от пленниците могат да се движат без помощ. Но ако много от тях не са в състояние, ще изгубим ценно време и не ще успеем.

В този момент капитан Пемброук-Смит се появи с поднос кафе и сандвичи от барчето на самолета.

— Да се порадваме на добро настроение — каза той сърдечно. — Можете да избирате между салата от пиле и риба тон.

Пит погледна Левант и се усмихна.

— Вие не искахте да ме обидите, казвайки, че имате ограничен бюджет.

Докато самолетът се носеше над пустинята в черната нощ, Пит и Джордино направиха подробни скици на минните шахти и различните нива на мината, както си ги спомняха. Левант беше убеден в тяхната акуратност, защото те си спомниха почти всички подробности, сякаш за късо време отново се бяха превърнали в затворници.

Левант и още двама офицери взеха диаграмите и започнаха да им задават насочващи въпроси по отделните детайли, като внимаваха да не пропуснат някой. Подробно си изясниха цепнатината на каньона, разположението на мината, въоръжението на пазачите. Всичко беше повторено няколко пъти. Данните бяха записани в компютъра, а скиците на мината — програмирани триизмерно. Нищо не беше пропуснато, дори прогнозата за времето за следващите няколко часа — евентуалното време, за което биха прелетели бомбардировачите на Казим от Гао, алтернативните планове за спасяване и пътища за измъкване, в случай че самолетът бъде разрушен на земята. Всяка възможна вероятност беше планирана.

Един час преди кацането в Тебеца Левант събра своя малък отряд от мъже и жени в главната кабина. Пит водеше брифинга, описвайки пазачите, броят им и въоръжението, правеше бележки за техните навици като човек, живял и работил в пустинята. След него Джордино даде пояснения за нивата на мината, като приложи начертаните скици.

Пемброук-Смит раздели отряда, който щеше да осъществи влизането, на четири единици и раздаде индивидуални карти на подземните тунели, напечатани от компютъра. Левант завърши брифинга с инструктаж на хората за тяхната мисия.

— Извинявам се за липсата на предварително разузнаване — започна той. — Ние никога не сме предприемали такава опасна мисия с толкова малко данни. Картите на мината, които ви раздадохме, показват вероятно по-малко от 20 процента от съществуващите тунели и шахти. Трябва да действаме бързо и точно, като обезвреждаме офисите и пазачите. След като елиминираме съпротивата, ще освободим затворниците и ще започнем нашето изтегляне. Крайната ни среща ще бъде при входната пещера точно 40 минути от часа, в който сме влезли. Някакви въпроси?

Един човек, който седеше отпред, вдигна ръка и попита със славянски акцент:

— Защо 40 минути, полковник?

— Защото ако са повече, сержант Вадилински, бомбардировачите на малийските военновъздушни сили може да излетят от най-близката база и да ни ударят, преди да сме излетели за Алжир. Надявам се, че повечето от пленниците тук могат да се движат сами. Ако се наложи да носим много от тях, ще закъснеем.

Друг вдигна ръка:

— Какво ще стане, ако се загубим в мината и не успеем да се върнем за срещата навреме?

— Тогава ще изостанете — отговори Левант. — Някой друг?

— Да задържим ли златото, което намерим?

Голям смях избухна от крайната редица.

— На всички ще ви позволим да търсите, като завършите мисията — отговори Пемброук-Смит шеговито. — Всяко намерено парче злато ще изпратите на личната ми сметка в Швейцария.

— Дамите също ли? — обади се една от жените.

Той й отвърна с усмивка:

— Особено дамите.

Въпреки че запази сериозното си изражение, Левант беше благодарен на шегите, които отпуснаха тягостната атмосфера.

— Сега знаем къде зимуват раците — каза той. — Да се възползваме от това. Аз ще водя първата група заедно с господин Пит като наш гид. Ще прочистим офисите на горния етаж, преди да влезем в мината и да освободим затворниците. Втората група под командата на капитан Пемброук-Смит и водена от господин Джордино, ще слезе долу с асансьора и ще обезвреди вътрешната охрана. Лейтенант Стейнхолм ще командва третата група и ще заеме отбранителна позиция при страничните шахти на главния тунел, за да предотврати евентуално движение. Четвъртата група под ръководството на лейтенант Морисън ще слезе в шахтите със златна руда. Освен медиците, останалите четирима ще пазят самолета. Преки въпроси ще задавате на своите командири.

Левант спря и огледа още веднъж лицата на своите хора.

— Съжалявам, че имахме малко време да се подготвим за тази операция, но тя е по възможностите на отряда, който се справи успешно в последните шест мисии, без да загуби нито един мъж или жена. Ако се сблъскате с нещо неочаквано, импровизирайте. Ние трябва да влезем, да освободим пленниците и да се измъкнем бързо, преди да са ни нападнали малийците. Край. Късмет на всички.

След това Левант стана и тръгна към своето командно отделение.

46.

Данните от сателитните стационарни системи бяха получени и обработени от навигационния компютър, който зададе курса на автопилота и самолетът на ООН се озова точно над платото на Тебеца. Малка корекция на координатите и пилотът вече кръжеше над изоставената писта сред пустинята, следейки я на монитора на сонарно-радарното устройство. Задните врати на товарния отсек се отвориха и четирима от командосите на Левант застанаха на ръба на тъмната пропаст. Двадесет секунди по-късно, след подадения сигнал, те потънаха в нощта. Вратите се затвориха и пилотът закръжи в продължение на 12 минути в северна посока, преди да се подготви за кацане.

Пилотът се взираше през очилата си за нощно виждане, тъй като вторият пилот сканираше пустинята под тях и не можеше да следи инфрачервените светлини, които парашутистите подаваха.

— Имаме чиста земя — обяви пилотът.

Вторият пилот поклати глава, тъй като засече четири светлини пред борда.

— Трябва да вдигнете малко височината. Главната писта е на половин километър.

— Окей, направих го. Свали колесарите.

Вторият пилот изпълни нареждането и докладва:

— Колесарите свалени и заключени.

— Окей, приех, колесарите свалени.

— Как кацат тези пилоти от хеликоптерите? — мърмореше първият пилот. — Всичко ми е като мъгла.

Вторият пилот нямаше време да се усмихне или да отговори. Той беше твърде зает със следенето на скоростта, височината и корекциите на курса. Големите колела на колесарите докоснаха пясъка и твърдата земя, вдигайки облак прах, който скри звездите зад кацащия самолет. Спирачките задействаха, пилотът намали оборотите и забави скоростта. След това задейства още веднъж спирачките и самолетът спря на 100 метра от края на пистата.

Прахът още не се беше разнесъл, когато задната врата на самолета се отвори и бяха свалени трите бронирани джипа заедно с бъгито. Трите групи се качиха в бронираните джипове, четвъртата заедно с полковник Левант и Пит се настани в бъгито. Долу ги посрещнаха четирима парашутисти, които бяха направили своето разузнаване и техният водач докладва на Левант.

— Местността е пуста, господине, никакви следи от охрана или електронни системи.

— Някакви укрепления? — попита Левант.

— Само малка тухлена постройка, която има резервни части и варели с нафта и керосин. Да я унищожим ли?

— Почакайте, докато се върнем от мината. — Той се обърна към човека до себе си. — Господин Пит!

— Кажете, полковник.

— Господин Джордино ми разказа за вашето пътуване с ветроходната яхта.

— Да, господине, вярно е.

Левант го бутна към шофьорската седалка на бъгито и му връчи чифт очила за нощно виждане.

— Вие познавате пътя до мината. Моля, вземете волана и ни водете натам.

След това се обърна и погледна другата фигура, показала се от тъмнината.

— Капитан Пемброук-Смит?

— Да, господине.

— Тръгваме първи. Качете се в последния джип и наблюдавайте какво става пред вас. Оглеждайте небето. Не желая някой самолет да ни изненада, както сме в колата.

— Ще наблюдавам внимателно — увери го Пемброук-Смит.

Ако отрядът на ООН действаше с ограничен бюджет, Пит не можеше да си отговори каква щеше да бъде екипировката на отряда на американските специални служби с неограничен бюджет. Всички хора на Левант, включително Пит и Джордино, носеха камуфлажни облекла и черни огнеустойчиви каски, предпазни нощни очила, автомати „Хеклер и Кох“, шлемове с миниатюрно радио и микрофон.

Пит махна на Джордино, който се клатушкаше до шофьора на бронирания джип зад тях. Той се взираше през очилата, за да привикне към внезапно появилата се светлина на 200 метра пред бъгито. Тя превръщаше пустинята в зелена повърхност, наподобяваща пейзаж от друга планета. Пит посочи северозапад.

— Пътеката към мината започва на около 30 метра надясно пред нас.

Левант кимна. След това се обърна и предаде нарежданията си на хората зад него. После тупна Пит по рамото и каза:

— Времето тече, господин Пит, да тръгваме.

Пит тръгна рязко, като включи бъгито на пета скорост. То подскачаше насам-натам, следвано от другите три коли. Земята се тресеше под гумите на превозните средства. Те вдигаха облаци прах след себе си. Скоро колите и техните пътници бяха покрити с пласт фино кафяв пясъчен прах.

— Каква е максималната скорост на бъгито? — попита Пит Левант.

— На равно е 210 километра.

— Това е около 130 мили в час — каза Пит. — Твърде добра конструкция и аеродинамика за такова тегло.

— Вашите военноморски сили първи го използваха по време на пустинната война в Ирак.

Пит предупреди Левант:

— Предайте на вашите шофьори, че ще завием 30 градуса наляво, след това ще продължим направо една отсечка от осем километра.

Левант даде нарежданията си по радиото и след момент всички коли следваха точно бъгито.

Пит възстановяваше в паметта си познатите картини от местата, през които беше минал, но движейки се сега през пустинята, той беше достатъчно напрегнат, че дори очилата за нощно виждане не му помагаха много. Пък и нямаше начин да запомниш или да знаеш всичко, когато си преминал през тези места един-единствен път. Той погледна към Левант. Полковникът стоеше отпуснат и невероятно спокоен. Ако той усещаше страх от дивото шофиране на Пит през тази негостоприемна земя, то с нищо не го показваше. Единственото му внимание и грижа бе да се обръща и проверява дали трите джипа ги следват.

Платото постепенно израстваше, неговите очертания отрязваха звездната завеса на запад. След четири минути вълна на облекчение заля Пит. Той беше успял. Проходът в лъкатушещия каньон завършваше в тъмните стени на платото. Той намали и спря.

— Входният тунел, който води до пещерата с автомобилно оборудване, е на километър оттук — каза Пит на Левант. — Искате ли да изпратите няколко човека да влязат пешком?

Левант поклати глава.

— Продължете бавно, ако обичате, г-н Пит. При риска, който поемаме, ние ще влезем с превозните средства и ще спестим време. Няма ли смисъл за вас?

— Защо не? Никой не ни очаква. Ако охраната на О’Банион засече нашето влизане, те вероятно ще помислят, че това е нова пратка затворници, изпратени от Казим и Масар.

Пит подкара бъгито напред. Трите бронирани джипа отзад го последваха в колона. Той караше с пълна газ, където по-равният терен позволяваше това, след това мина на трета, когато се наложи да преодоляват по-големите възвишения, като продължаваха да се движат в колона с останалите коли. Двигателите работеха почти безшумно. Нощният въздух беше прохладен, полъхна слаб ветрец.

Входният тунел изведнъж зейна в тъмнината и Пит подкара бъгито през тесните скалисти стени, като че ли това беше най-естественото нещо, което правеше. Вътрешността беше осветена само от светлините, които идваха от служебния тунел, галерията се оказа празна — нямаше нищо, освен един камион „Рено“ и пазача.

Тежко облеченият и завит с тюрбан туарег изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото разтревожен при появата им, но когато бъгито тръгна към него, той насочи автомата си. Един безшумен изстрел в главата от страна на Левант го повали на земята. Той прибра обратно своя автоматичен пистолет „Берета“.

— Хубав изстрел — изкоментира Пит и спря бъгито.

Левант погледна часовника си.

— Благодаря, г-н Пит, Вие ни докарахте 12 минути по-рано.

— Радвам се да го чуя.

Полковникът слезе от бъгито и направи серия от сигнали с ръка. Бързо и безшумно членовете на отряда слязоха на земята, незабавно се оформиха по групи и започнаха да влизат в тунела. Озовали се в коридора с тапицирани стени и застлан под, хората на Левант започнаха бързо да проверяват стаите на инженерния екип, ръководен от О’Банион. В същото време Джордино поведе останалите три групи към главния товарен асансьор, който щеше да ги свали в различните шахти.

Четирима от минните инженери бяха заловени, както си седяха на масата, играейки покер. Преди изненаданите картоиграчи да реагират на въоръжените мъже, които ги заобиколиха, те бяха завързани и изведени в един склад. При цялото напрежение, което Левант изпитваше, той безшумно и с лекота отвори вратата на стаята, където се помещаваше мониторният център за наблюдение. Стаята беше осветена от светлината на телевизионните монитори, които показваха различните направления из цялата мина. Бял мъж седеше на стол с гръб към вратата. Беше облечен с модна риза и бермуди. Пушеше тънка цигара с подчертано безгрижие, докато наблюдаваше мониторите, чиито видеокамери показваха миньорските шахти.

Отражението върху загасналия екран на един монитор го обезпокои. Той забеляза сенки на хора, които бяха влезли в стаята и седяха зад него. Човекът се надигна леко, изви се наляво и натисна няколко червени бутона. Левант твърде късно извади своя автомат „Хеклер и Кох“ и стреля. Човекът увисна на стола си, след което се свлече върху конзолата с бутони. Алармената система задейства из цялата мина.

— Пусти късмет — каза с горчивина Левант, — цялата изненада отиде на вятъра. — Той избута трупа настрани и започна да изтегля кабелите от конзолата. Получиха се електрически искри, пушек от късо съединение и алармената система спря да звъни.

Пит се втурна по коридора, поглеждайки всички отворени врати, докато влезе в стаята за комуникации. Операторът, красива жена, не беше впечатлена от грубото влизане и дори не обърна внимание на Пит. Предупредена от воя на сирените, тя вече бе включила микрофона и предаваше на френски. Пит бързо се доближи зад нея и с рязък удар я удари по врата. Но както в случая с Левант, той също закъсня. Преди да я просне на каменния под, тя вече бе успяла да алармира тайните служби на генерал Казим.

— Пак не навреме — каза Пит, когато Левант влезе в стаята. — Тя предаде съобщение, преди да мога да я спра.

Левант се ориентира в обстановката с бърз поглед. Той се обърна и изкомандва:

— Сержант Шовел!

— Да, господине. — Беше почти невъзможно да се нарече сержант тази крехка жена, облечена в брониран костюм.

— Застанете на радиото! — нареди Левант на френски. — Кажете на малийците, че в алармата е имало малка повреда. Реагирайте на всяко предложение много бързо и ако бог е с нас, им кажете да не започват никаква ответна акция.

— Да, господине — каза Шовел и застана до радиото.

— Кабинетът на О’Банион е в края на коридора — каза Пит, вървейки с Левант в тази посока. Той не спря, докато не застана пред вратата. Тя не беше заключена и той влезе в приемната без трудности.

Секретарката седеше спокойно на бюрото, държейки автоматичен пистолет в двете си ръце. Пит моментално прекоси стаята и скочи върху бюрото, събаряйки жената на пода. Но тя успя да отправи два изстрела в бронирания му костюм.

Пит се почувства ударен с чук и падна на колене. Секретарката се опита да се измъкне, викайки нещо на непознат за Пит език. Тя изстреля още един куршум, който мина над рамото му и рикошира в скалния таван. Той успя да я обезоръжи, след това изви ръцете й, върза ги и я сложи върху канапето.

После се обърна и мина между двете бронзови скулптури на туареги, като се опита да влезе в кабинета на О’Банион. Вратата беше заключена. Той взе пистолета от секретарката, насочи го срещу ключалката и стреля три пъти. Шумът от стрелбата беше оглушителен в скалната стая, но не се наложи да продължи. Бутна вратата с крак и тя се отвори.

О’Банион лежеше по гръб срещу бюрото с ръце, проснати на пода. Очите му не изразяваха и следа от страх. Той стана и седна до бюрото си. Изненада се изписа на лицето му, когато Пит свали шлема си.

— Надявам се, че не съм закъснял за вечеря, О’Банион. Както си спомням, вие изразихте желание да вечеряте с мен.

— Вие? — изсъска О’Банион. Лицето му изведнъж почервеня.

— Върнах се, за да ви заловя — каза Пит с полуусмивка. — Доведох няколко приятели, които няма да са много любезни към садисти, поробващи и убиващи жени и деца.

— Вие трябваше да сте мъртъв. Никой не може да премине през пустинята без вода и храна.

— Нито Джордино, нито аз сме мъртви.

— Един от самолетите за издирване на генерал Казим намери обърната камионетка западно от Транссахарската магистрала. Вие не бихте могли да отидете до магистралата пешком.

— А пазачът, който оставихме вързан на волана?

— Оживя, но скоро беше разстрелян, че е допуснал да избягате.

— Цената на живота по тези места е твърде ниска.

Шокът бавно напускаше О’Банион, но в очите му все още не се забелязваше страх.

— Да не сте дошли да освобождавате вашите хора? Или да крадете злато?

Пит го изгледа.

— Прав сте за първото, грешите за второто. Възнамеряваме също така да прекратим вашия и на вашата сган бизнес завинаги.

— Вие сте нахлули в суверенна страна. Нямате права в Мали или юрисдикция над мен и над мината.

— Боже мой, вие ми изнасяте лекция по юрисдикция. Какво да кажем за правата на хората, които сте поробили и избили.

О’Банион възрази:

— Между другото, генерал Казим екзекутира много от тях.

— Какво ви възпираше да ги третирате като хора? — контрира го Пит.

— Тебеца не е курорт или санаториум. Ние сме тук, за да добиваме злато.

— За да печелите вие, Масар и Казим.

— Да — кимна О’Банион, — нашите цели са търговски. И какво от това?

Суровият и студен характер на О’Банион събуждаше гняв у Пит. Пред очите му изникваха картините на изтормозените жени, мъже и деца, труповете на убитите, спомените за Мелика, биеща беззащитните работници с нейния окървавен камшик. Пит се приближи към О’Банион, свали автомата си и изстреля един ред в синия литам, покриващ главата на О’Банион.

За кратко време Пит гледаше тялото на номадски облечения ирландски инженер, което лежеше на пода, облято в кръв. Излезе и срещна Левант в коридора.

— О’Банион? — попита полковникът.

Пит кимна.

— Претърпя инцидент.

— Личи си.

— Какво е нашето разположение?

— Четвърта група охранява шахтите с открито злато. Втора и трета срещнаха малка съпротива от охраната. Изглежда охраната по-добре се бие срещу безпомощни хора, отколкото срещу професионалисти.

— Служебният асансьор за минните шахти е в тази посока — каза Пит, посочвайки страничния коридор.

Служебният асансьор беше изоставен от своя оператор, когато Пит, Левант и членовете на тяхната група слязоха в главната шахта. Те излязоха и се доближиха до желязна врата, чиято ключалка беше разбита с динамит.

— Някой е разбил ключалката преди нас — забеляза Левант.

— Джордино и аз я разбихме, когато бягахме — поясни Пит.

— Изглежда, като че ли те никога не са идвали да я поправят.

Шахтата отекваше от силни експлозии, идващи от дълбочината на мината. Пит си представи все още проснатото тяло на О’Банион и се затича към шахтата, водеща към пещерата, където бяха затворени работниците. Те влязоха в централната стая, без да срещнат съпротива, и свариха командосите от втората група, които бяха разоръжили охраната на О’Банион и ги бяха наредили до стената с вдигнати на тила ръце.

Джордино и двама от отряда простреляха ключалката и се втурнаха срещу голямата желязна врата, където бяха пленниците. Пемброук-Смит спря Левант и рапортува:

— Шестнадесет пазачи бяха обезвредени, полковник. Един или двама се скриха в шахтите. Седем имаха глупостта да се съпротивляват и умряха. Ние имаме само двама ранени, нито един сериозно.

— Трябва да ускорим малко нещата — каза Левант. — Страхувам се, че избягалите могат да изпратят предупреждение, преди да сме прекъснали всички комуникации.

Пит вървеше до Джордино и му помогна да отворят вратата.

— Браво, най-после дойде време да се появиш.

— Забавих се малко. Имах кратък разговор с О’Банион — каза Пит.

— От лекар ли се нуждае или от патолог?

— Може и от зъболекар — отговори Пит.

— Виждал ли си Мелика?

— Нито следа от нея в стаите на инженерите.

— Аз ще я открия — каза Джордино с твърд глас. — Тя е моя.

Вратата най-после беше отворена и командосите влязоха в пещерата. Пит и Джордино знаеха какво ги чака. Но командосите замръзнаха, лицата им побеляха от невероятната гледка, разкрила се пред тях. Дори Левант и Пемброук-Смит бяха шокирани.

— Боже господи! — извика Смит. — Тук е по-лошо от Аушвиц и Дахау!

Пит се промъкна през масата пленници, които бяха застанали неподвижно, дрипави и мръсни, приличащи на стоящи скелети. Той откри доктор Хопър, подпрян до стената. Окъсаните му дрехи висяха върху мършавото му тяло, изтощено от извънредна работа и липса на храна. Той се хвърли насреща, широко усмихнат и прегърна Пит.

— Да благодарим на Бога! Ти и Ал успяхте. Това е чудо!

— Съжалявам, че се позабавихме — каза Пит.

— Ева не загуби вяра във вас — изрече Хопър. Гласът му трепереше. — Тя знаеше, че ще се върнете.

Пит се огледа наоколо.

— Къде е тя?

Хопър посочи към нара.

— Тя няма да може да дойде толкова бързо. Не е добре.

Пит се приближи и коленичи до ниския нар. Лицето й беше много бледо. Беше много отслабнала. Нежно я докосна по раменете и леко я разтърси.

— Ева, върнах се за теб!

Тя се обърна, отвори очи и погледна към него.

— Моля, оставете ме да поспя още малко — промълви Ева.

— Ти си спасена. Идвам да те взема от това място.

Най-после тя го позна и очите й се напълниха със сълзи.

— Знаех, че ще дойдеш за мен… за всички нас.

— Не можехме да не дойдем.

Тя го погледна в очите и се усмихна нежно.

— Не съм се съмнявала и за момент.

Тогава той я целуна дълго, страстно и нежно.

Медицинският екип на Левант започна да работи незабавно, помагайки на пленниците. Командосите започнаха да евакуират онези, които можеха да ходят сами до повърхността, където ги качваха на бронираните джипове. Започна да се забелязва известен страх, тъй като операцията вървеше бавно — много от хората не можеха да вървят и се налагаше да бъдат изнасяни на ръце. След като видя, че Ева и другите жени и деца бяха изнесени на повърхността, Пит взе една чанта пластични експлозиви от експерта на Левант и се върна към ранения О’Банион, който седеше до една вагонетка под зоркото око на жена от отряда.

— Хайде, О’Банион — нареди Пит, — ще се поразходим.

Литамът на О’Банион беше паднал настрани и се виждаше лицето му, покрито с белези от експлозия, когато е бил млад инженер в Бразилия. Грозните му челюсти завършваха с широка уста, от която течеше кръв.

— Къде? — попита той грубо.

— Да си изясним отношението към смъртта.

Пит сграбчи О’Банион и го изправи на крака. След това го повлече към вагонетките за руда. Никой не възрази на Пит, когато той го вкара в помещението, където се извличаше златото от рудата и се извършваше галванация. Това помещение беше познато като „Стаята на смъртта“. О’Банион се обърна с лице към Пит.

— Защо ме домъкна тук? За да ми изнасяш лекция по жестокост, преди да ме екзекутираш?

— Съвсем не — отговори спокойно Пит, — урокът е ясен и без лекция. Не възнамерявам да те екзекутирам. Това е твърде бързо и твърде чисто. Малко болка и след това тъмнина. Мисля, че заслужаваш мъчителен край.

В очите на О’Банион пролича известен страх.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти дам възможност да разбереш своята бруталност.

О’Банион го погледна сконфузено.

— Защо? Ти жестоко грешиш, ако очакваш от мен да моля за прошка или да искам милост.

Пит гледаше мършавите изнемощели тела, изкривеното от страх лице и ненавиждащите очи на дрипаво и едва ходещо момиче на не повече от десет години. Гняв и болка избухнаха в него и той с голямо усилия се опита да овладее своите емоции.

— Ти ще умреш, О’Банион, но много бавно, в агония от жажда и глад, както я налагаше на онези окаяни мъртъвци около теб. Между другото, ако твоите приятели Казим и Масар те открият, в случай че си направят труда, ти отдавна ще почиваш при своите жертви.

— Стреляй, убий ме сега! — настояваше неистово О’Банион.

Пит се изсмя със студена като лед усмивка и не каза нищо. Той насочи автомата си към О’Банион, като го издърпа до стената на помещението, след което се изтегли до входния тунел и пръсна пластичните експлозиви на различни места. Настрои взривните механизми да експлодират последователно един след друг. Изпрати прощален поздрав на О’Банион и мина в страничната шахта.

Четири мощни експлозии последваха една след друга, като затиснаха входа на помещението със скална маса. Огромно парче скала се срути и в самото помещение, затискайки О’Банион. Експлозиите отекнаха във всички шахти и галерии на мината. Пит изчака докато прахта се разнесе, сложи автомата на рамото си и продължи към евакуационния изход.

Джордино чу шум и забеляза движение на кръстовището на шахтата вляво от себе си. Той тръгна по релсите, докато стигна до празната вагонетка. Безшумно и внимателно я доближи. С бързината на котка отскочи от релсите и насочи автомата си към вагонетката.

— Хвърли оръжието! — изкомандва той.

Изненадан от бързината, пазачът туарег се надигна от вътрешността на вагонетката, държейки автомата си с високо вдигнати ръце над главата. Той не говореше английски и не разбра напълно командата на Джордино, но бързо бе проумял, че положението е загубено. Очите му следяха автомата на Джордино, насочен към него. Той схвана заповедта и хвърли оръжието си във вагонетката.

— Мелика! — извика Джордино.

Пазачът поклати глава, но Джордино забеляза сковаващ страх в очите му. Той притисна с дулото на автомата си лицето му, държейки пръст на спусъка.

— Мелика! — смотолеви пазачът, мъчейки се да отстрани малко цевта от гърлото си, треперещ от страх.

Джордино пак прилепи автомата към него.

— Къде е Мелика? — настояваше той.

Пазачът изглеждаше наплашен от Мелика, както от Джордино. Той кимна мълчаливо с глава и посочи към дъното на дълбоката шахта. Джордино го върна до пресечката на централната шахта. След това му каза:

— Върни се до главното помещение. Разбираш ли?

Туарегът се обърна с вдигнати зад тила си ръце и се върна до кръстовището на шахтите. След това продължи по релсите. Джордино вървеше след него и наблюдаваше тъмния тунел, очаквайки някой да стреля.

Беше по-безопасно да върви по траверсите, защото по този начин избягваше шума от стъпките. Спира се на два пъти. Напрежението предизвикваше у него чувство за опасност. Така постепенно достигнаха до дъното на шахтата. Джордино извади малко огледалце от един от многото си джобове и насочи светлинен лъч към края на шахтата. Мелика работеше близо до скалите, като беше издигнала лъжлива стена, за да може да се крие. Беше с гръб към Джордино. Тя работеше спокойно, уповавайки се на пазача, който Джордино вече беше обезоръжил. Той можеше да застане в центъра на железопътните релси и да стреля зад гърба на пазача, преди тя да усети неговото присъствие, но не искаше да я убие с един изстрел.

Джордино заобиколи безшумно мястото около Мелика и се доближи много близо до нея. Застанал зад гърба й, той изби оръжието от рамото и го хвърли надалеч. Тя обаче бързо се ориентира в ситуацията и се нахвърли върху него. Камшикът й изплющя върху рамото му. За съжаление, при нея нямаше елемент на изненада. Джордино се изплъзна и я удари с автомата си по гърба. Тя залитна напред и падна. Той насочи дулото към тялото й.

— Това е твоят жесток свят — каза Джордино, — но дойде време да го напуснеш.

— Какво разбираш ти от жесток свят, мръсно копеле — каза тя. — Ти никога не си живял в такъв свят и не знаеш какво е жестокост.

Джордино й отвърна с безразличие:

— Това не ти дава право да измъчваш другите. Не ме интересуват твоите житейски проблеми, може би имаш причини, за да станеш такава. Ако питаш мен, ти си родена такава. Няма извинение за живота на невинните жертви.

Мелика не молеше. На устата й се появи нещо като усмивка. С точен прицел Джордино я простреля два пъти в стомаха. Погледна тялото й за миг, преди да тръгне към изхода.

— Най-после — промълви той — кучката е мъртва.

47.

— Пълната цифра е двадесет и пет — докладва Пемброук-Смит на Левант, — 14 мъже, 8 жени и 3 деца, всички полумъртви от изтощение.

— Равносметката е една жена и едно дете по-малко, откакто сме напуснали с Джордино — заключи Пит с горчивина.

Левант наблюдаваше бронираните джипове, които товареха освободените пленници, и погледна часовника си.

— Закъсняваме с 16 минути — каза той спокойно. — Трябва да побързаме, капитане, за да сме готови за обратния полет.

— Готови сме след минута — отвърна Пемброук-Смит, обикаляйки около колите, като подканяше командосите да побързат с товаренето на хората.

— Къде е твоят приятел Джордино? — попита Левант Пит. — Ако не се появи скоро, ще трябва да го оставим.

— Той има сметка за уреждане.

— Ще бъде късмет за него, ако се измъкне навреме от разбунтувалите се, които останаха долу. След като спасихме нашите пленници, останалите разбиха складовете за храна и вода и започнаха саморазправа с пазачите. Последната излязла група командоси докладва, че мелето продължава.

— Не може да им се сърдим след ада, който са преживели — каза Пит замислено.

— Чувствам се неудобно, че трябва да ги оставим — подчерта Левант. — Но ако ние не тръгнем бързо оттук, те ще се изкачат с асансьорите и ние ще бъдем принудени да се борим с тях, за да не се качват в колите.

Джордино се появи, тичайки по служебния коридор. Премина покрай шестимата командоси, които пазеха входа, и се оказа пред Пит и Левант.

— Радвам се да ви видя. Извинете ме за закъснението.

Левант не възрази.

— Трябва да сте имали сериозна причина.

— Мелика? — попита Пит.

Джордино вдигна камшика, който беше взел като сувенир.

— Приеха я като тост в ада. А О’Банион?

— Ръководител на мъртвите.

— Готови за тръгване! — извика Смит от бронирания джип.

Левант кимна.

— Г-н Пит, моля, откарайте ни на пистата.

Пит направи бърза проверка за Ева, за да се убеди, че е между спасените, след като беше изпила почти галон вода и беше нахранена от медицинския екип. Хопър, Гримес и Феъруедър също изглеждаха добре. Той скочи в бронираното бъги и зае мястото на шофьора. Само секунди след тях последната група потегли с бронирания джип, тъй като останалите затворници бяха излезли от мината и бяха готови да последват останалите. Те обаче излязоха на паркинга твърде късно и разочаровани видяха, че отрядът, който ги беше спасил от брутална смърт, изчезна в нощта, оставяйки ги на собствената им съдба.

Пит не намери за необходимо да вземе предпазни мерки, когато преминаваше през каньона. Шофираше по тясната пътека на светлини и държеше крака си плътно върху педала на газта. Тъй като полковник Левант бързаше, той изостави далече зад себе си другите джипове, за да могат да се подготвят за качването на хората в самолета и да излетят. Джордино караше втория джип и лесно следваше посоката, въпреки че Пит вдигаше облак прах пред него и му пречеше на видимостта.

Левант ставаше неспокоен за обратния полет. Често поглеждаше часовника си. Той отчиташе, че закъсняват с 25 минути от предвиденото разписание. Когато наближиха самолета, започна да се успокоява. Небето беше ясно и не се виждаха никакви следи от вражески самолети. Оптимизмът му се възвръщаше. Може би сержант Шовел е успяла да заблуди личната гвардия на Казим, когато предаваше сигнала за фалшива тревога.

Но илюзиите бързо се разсеяха. Над покрива на бъгито се чу бучене. Те изведнъж доловиха познатия звук на реактивни двигатели и видяха навигационните светлини на самолет, летящ в тъмното небе. Левант незабавно даде своите заповеди по портативното радио на самолетния си екипаж и на охраната му да се подготвят за бързо излитане и да се скрият. Пит натисна спирачките на бъгито и спря зад малка пясъчна дюна. Отпусна се на волана и погледна към летящия самолет.

— Мисля, че току-що станахме обект на недоброжелателно внимание.

— Казим трябва да е изпратил разузнавателен самолет, за да провери дали подаденият му сигнал за тревога е истински. — Гласът на Левант беше твърд, но в изражението му проблясваха нотки на тревога.

— Пилотът може да не подозира проблема, но той не лети току-така на светлини.

Левант се загледа в бомбардировача, кръжащ над техния самолет в края на пистата.

— Страхувам се, че той ще докладва за неидентифициран самолет и ще поиска инструкции да атакува.

Те не останаха дълго в догадки. Левант разпозна бомбардировача като френски „Мираж“, който продължаваше да кръжи над пистата и над пътническия самолет.

— Той започва своята атака — предположи Пит.

— Открий огън! — нареди Левант на човека, който седеше зад тях с тежка автоматична картечница „Вулкан“. — Свали го долу!

Картечарят улови визуално малийския бомбардировач на визьора на картечницата, стабилизира ъгъла и разстоянието и задейства системата за стрелба. Небето почервеня. Но в същия момент „Миражът“ изстреля две ракети над безпомощния пътнически самолет на земята. Пустинята се оглуши от експлозията и пламъка на двата самолета, които избухнаха едновременно. Бомбардировачът се превърна в ярка оранжева топка, която пламна и се разби на земята на частици, а пътническият лайнер не представляваше повече самолет. Той беше кълбо от пламъци и облаци дим, издигащи се като колона към небето.

Объркан, Пит гледаше онова, което само преди секунди беше самолет. Сега виждаше само огън и облак дим. Той и Левант слязоха от колата и се огледаха къде се намират. Пит видя горчивината, изписана върху лицето на Левант.

— Точно от това най-много се страхувах. Сега изгубихме шанса за спасение — каза Левант.

— Казим скоро ще заподозре, че чужда сила е навлязла в негова територия — добави Пит. — Той ще нареди на цялата си авиация да отлети за Тебеца. Дори и да наредите да дойдат вашите хеликоптери, те ще бъдат унищожени, преди да могат да ни срещнат.

— Няма алтернатива, но ще трябва да се доберем до границата — заключи Левант.

— Никога няма да я видим. Дори ако самолетите на Казим не ни използват за мишени или личната му гвардия не ни атакува, вашите превозни средства ще свършат горивото дълго преди да получим подкрепление. Някои от вашите здрави командоси сигурно ще успеят да я преминат, но бедните души, които спасихме от смърт в мините, сигурно ще умрат в пустинята. Знам това, защото съм минал по този път.

— Вие сте преминали на изток от Транссахарската магистрала — напомни Левант на Пит. — Това са 400 километра. Ако ние поемем на север, ще трябва да пропътуваме 240 километра, преди да влезем в Алжир и се срещнем с подкрепление от град Алжир. Горивото ни ще стигне за това разстояние.

— Вие забравяте, че Казим и Масар имат тлъсти дялове в мината в Тебеца — каза Пит, гледайки с прямота Левант. — Те ще направят всичко необходимо да опазят тайната от разкриване.

— Мислите ли, че ще ни преследват и в Алжир?

— Вашата спасителна операция ги подтиква да станат непредпазливи — прекъсна го Пит. — Нищожна работа е да ги спре национална граница. Ще заповядат на въздушните сили да ни преследват в изолирания район на Алжир. Веднъж обезсилили вашия отряд и унищожили неговия самолет, те ще ни преследват с тяхната елитна лична гвардия, докато не се убедят, че са ни унищожили напълно. Те не могат да допуснат някой да се спаси и да разкаже за техните нечовешки деяния.

Левант замълча за момент, лицето му изглеждаше оранжево от пламъците и погледна към Пит.

— Не одобрявате ли моите по-нататъшни планове?

— Нахвърлих версия на това, което ни очаква.

— Загадъчен ли сте, г-н Пит, или просто скромен?

— Практичен — отговори кратко Пит. — Имам основание да вярвам, че Казим ще заварди границата.

— Какво предлагате? — попита Левант.

— Да се отправим на юг, докато стигнем железопътната линия, която излиза от форт Фуро — отговори Пит късо. — След това ще отвлечем влака за Мавритания. Ако изиграем картите си правилно, Казим няма да ни залови, докато достигнем Порт Етиен и морето.

— В лъвската бърлога — отвърна скептично Левант. — Вие правите това да звучи абсурдно просто.

— Земята, заключена между мястото, където се намираме, и завода във форт Фуро, е най-равната пустиня с обикновени пясъчни дюни. Ако ние поддържаме средна скорост от 50 километра в час, ще може да стигнем до железопътната линия преди изгрев с малко гориво в резервоара.

— И след това какво? Ще се окажем незащитени от всяка страна.

— Ще се скрием в стария форт на Чуждестранния легион, докато се стъмни, преди да спрем някой минаващ влак.

— Истинският форт Фуро. Той беше изоставен малко след Втората световна война. Посещавал съм го веднъж.

— Същият.

— Ще се изложим на самоубийство без човек, който да ни преведе през дюните — аргументира се Левант.

— Един от спасените пленници е професионален туристически гид. Той познава малийската пустиня като номад.

Левант отново съсредоточи вниманието си към изгорелия самолет за момент, докато съзнанието му претегляше плюсовете и минусите на предложението на Пит. Ако беше на мястото на генерал Казим, той също би очаквал, че отрядът ще се опита да се измъкне на север, през най-близката граница, и беше естествено, че ще мобилизира всичките си налични сили да я блокира. Пит беше прав, заключи той. Абсолютно не съществува надежда за спасяване от север към Алжир. Казим не би пропуснал такъв шанс да ги унищожи.

— Не съм Ви разказвал това, нали, г-н Пит. Прекарах осем години в пустинята като войник на чуждестранния легион.

— Не, полковник, не сте.

— Номадите разказват, че лъвът, промушен от копие на ловец, тръгва на север от джунглата и преплува през река Нигер, за да може да умре в топлия пясък на пустинята.

— Има ли някаква поука от това? — попита Пит.

— Не съвсем.

— Тогава какво означава това?

Левант се обърна към бронираните джипове, спрели до бъгито. След това погледна отново Пит и се усмихна.

— Това, което означава, е, че ще се доверя на вашето предложение и ще тръгнем на юг към железопътната линия.

48.

Казим влезе в кабинета на Масар в единадесет часа вечерта. Сипа си джин с лед и седна на един фотьойл, преди Масар да се откъсне от работата си и да забележи неговото присъствие.

— Съобщиха ми за твоето неочаквано посещение, Затеб — каза Масар. — Какво те довя във форт Фуро по това време на нощта?

Казим се любуваше на кубчетата лед в чашата си.

— Помислих, че е най-добре да дойда при теб лично.

— Кажи ми защо — настоя Масар заинтригуван.

— Тебеца беше нападната.

Масар трепна.

— За какво говориш?

— Около девет часа моята комуникационна система прие сигнал за тревога от алармената система в мината — обясни Казим. — Няколко минути по-късно радиооператорът в Тебеца обяви, че всичко е наред, като обясни, че алармата е задействала поради грешка.

— Звучи доста убедително.

— Само на пръв поглед. Аз не вярвам в убедително звучащите ситуации. Затова наредих на един от моите бомбардировачи да направи разузнавателен полет над местността. Пилотът съобщи по радиото, че един неидентифициран реактивен транспортен самолет седи на пистата в Тебеца. Същият тип френски транспортен самолет, мога да добавя, който измъкна американеца от Гао.

Лицето на Масар прие внезапно загрижен вид.

— Твоят пилот положителен ли е в това?

Казим кимна.

— Тъй като никакъв самолет не може да кацне в Тебеца без мое съгласие, наредих на пилота да го унищожи. Той разбра и предприе атака. В момента, в който докладваше, че е изстрелял ракетите, радиото прекъсна.

— Боже Господи! Това може да е бил обикновен пътнически самолет, който е кацнал принудително.

— Обикновените пътнически самолети не летят без опознавателни знаци.

— Мисля, че си прибързал.

— Тогава обясни ми защо пилотът не се завърна в базата си?

— Вероятно механични проблеми — предположи Масар, — може да има и други причини.

— Предпочитам да вярвам, че той е бил свален от военните сили, нападнали мините.

— Ти не си сигурен в това.

— Независимо от всичко, наредих на една ескадрила да прелети над местността и изпратих част от елитната гвардия с хеликоптер да провери ситуацията.

— Какво става с О’Банион? — попита Масар. — Не се ли свърза с тях?

— Няма отговор. Нищо. Четири минути след като обявиха, че тревогата е фалшива, всички връзки с Тебеца прекъснаха.

Масар беше озадачен от доклада на Казим, но му се губеха отговорите.

— За какво ще нападат мините? — попита той. — По каква причина?

— Вероятно най-вече заради златото! — отговори Казим.

— Глупаво е да се краде злато. Ние изпращаме цялото количество до нашето хранилище в Южния Пасифик по установения график. Последната пратка беше преди два дни. Дори банда крадци с малко мозък ще предприеме отвличането му по време на транспорт.

— За момента нямам никакви обяснения — съгласи се Казим. Той погледна часовника си. — Моите подразделения ще кацнат в платото над мините след броени минути. Отговорите ще получим до един час.

— Ако това, което казваш, е истина, става нещо странно — измърмори Масар.

— Ще трябва да допуснем възможността същият отряд командоси на ООН, които унищожиха военновъздушната ни база в Гао, сега да са нападнали Тебеца.

— Гао беше различна операция. Защо ще се връщат и ще нападат Тебеца? По чии заповеди?

Казим допи джина си и си сипа още един.

— Може и на Хала Камил. Сигурно по някакъв начин е изтекла информация за доктор Хопър и неговите хора, така че тя да е изпратила отряда да ги спаси.

— Невъзможно — каза Масар, блъскайки си главата, — освен ако твоите хора не са проговорили.

— Моите хора знаят, че ще умрат, ако нарушат доверието ми — каза студено Казим. — Ако има нещо изтървано, то идва от твоя страна.

Масар изгледа Казим със святкащ поглед.

— Глупаво е да се караме — ако не може да върнем миналото, можем да контролираме бъдещето.

— По какъв начин?

— Ти каза, че твоят пилот е съобщил за поразяването на самолета.

— Това бяха последните му думи.

— Тогава можем да считаме, че всички възможности за спасяването на нападателите от Мали са елиминирани.

— В случай, че повредата на самолета им е достатъчно сериозна.

Масар стана и се обърна с лице към голямата релефна карта на Сахара, която висеше на стената зад бюрото му.

— Ако ти беше командир на нападателите и самолетът ти беше унищожен, как щеше да постъпиш?

— Всичко изглежда безнадеждно.

— И все пак, какви са твоите възможности?

— Има само една възможност. По най-късия път да стигна до алжирската граница.

— Те могат ли да го осъществят? — попита Масар.

— В случай че колите им са здрави и са заредени с гориво, ще могат да стигнат до Алжир до залез.

Масар погледна към него.

— Можеш ли да ги хванеш и унищожиш, преди да са стигнали границата?

— Нашите възможности за наблюдение и борба през нощта са ограничени. Мога да направя това, но се нуждая от дневна светлина.

— Тогава за теб ще бъде твърде късно.

Казим взе пура от керамичната табакера, запали я и отпи глътка джин.

— Нека да бъдем практични. Ние очакваме, че те ще минат през Танезруфт, най-изолираната и пуста част на Сахара. Алжирските военни рядко изпращат патрули в този ненаселен регион на границата. Пък и не е необходимо. Те нямат никакви вражди с Мали, както и ние с тях. Моята лична гвардия лесно може да навлезе сто мили навътре в северната граница на съседите, без да бъде забелязана.

Масар погледна Казим с поглед, нетърпящ възражение.

— В случай че това е спасителна мисия на силите на ООН, не трябва да се допусне спасяването на Хопър, хората му или на моите инженери и техните семейства. Ако изтървем само един от тях и той разкаже за форт Фуро или Тебеца, ти и аз сме свършени като бизнеспартньори.

Генералът се усмихна.

— Не се безпокой, Ив, приятелю мой. Толкова добри неща ни свързват, за да допуснем няколко бедни самаряни да ги унищожат. Обещавам ти, че до утре до обяд ще бъдат заловени до последния човек.

След като Казим си отиде, Масар каза нещо по микрофона. Секунди по-късно Исмаил Йерли влезе при него.

— Вие чухте и видяхте всичко на монитора, нали? — попита Масар.

Йерли кимна.

— Учудвам се как човек може да бъде толкова хитър и в същото време толкова глупав.

— Вие сте оценили Казим съвсем точно. Разбрахте, че просто не може да бъде оставен без наблюдение.

— Кога се очаква да се присъединя към неговия антураж?

— Ще ви представя тази вечер на вечерята, която давам в чест на президента Тахир.

— Във връзка със ситуацията в Тебеца Казим няма ли да е твърде зает, за да присъства?

Масар се засмя.

— Великият лъв на Мали никога не е много зает, когато трябва да присъства на елегантна вечеря, давана от един френски магнат.

Генерал Бок седеше в кабинета на малкия команден център в сградата на ООН в Ню Йорк и четеше доклад, изпратен чрез комуникационния спътник на Обединените нации от полковник Левант. От обветреното му от бурите лице лъхаше сигурност, когато вдигна секретния телефон и набра частния номер на адмирал Сандекър. Телефонният секретар на адмирала подаде сигнал и Бок остави спешно съобщение. След осем минути Сандекър беше при него.

— Току-що получих тревожен доклад от полковник Левант — обяви Бок.

— Каква е ситуацията? — попита Сандекър.

— Самолетът на военновъздушните сили на Мали е унищожил техния транспортен лайнер на земята. Те са отрязани и са в капан.

— Какво са направили със спасителната операция в мината?

— Тя е протекла по план. Всички пленници от чужди националности са живи, евакуирани и са под грижите на медицинския екип. Левант рапортува точно и ясно за това.

— Атакували ли са ги вече?

— Още не. Но това е въпрос само на часове, преди силите на генерал Казим да са ги обградили.

— Имат ли план за спасение?

— Полковникът беше твърде ясен, че единствената им надежда е да стигнат алжирската граница преди разсъмване.

— Не е голям избор — каза Сандекър.

— Подозирам, че това е уловка.

— Защо мислиш така?

— Левант изпраща доклада си на открита честота. Операторите на Казим сигурно са го засекли.

Сандекър замълча, за да помисли.

— Считате, че полковник Левант ще направи нещо различно от това, което съобщава?

— Надявам се вие да ми кажете.

— Поясненията не са моята най-силна страна.

— Има съобщение за вас в доклада на Левант от вашия човек Пит.

— Дърк? — Почувства се внезапно топлина в гласа на Сандекър. — Пит винаги довежда нещата до някаква непредвидима схема. Какво е съобщението?

— Цитирам: „Кажете на адмирала, че когато се върна във Вашингтон, ще го взема да види приятелката на Харвей — Джуди, която пее в «АТ и С» зала“. Това груба шега ли е, или какво?

— Дърк не е по грубите шеги — каза определено Сандекър, — той се опитва да ни каже нещо по иносказателен начин.

— Познаваш ли този Харвей? — попита Бок.

— Името не е обичайно — измърмори Сандекър. — Никога не съм чувал Дърк да споменава някой, който се казва Харвей.

— А има ли такова място във Вашингтон или зала с певица на име Джуди? — продължи Бок.

— Никога не съм бил в такава зала — отвърна адмиралът, напрягайки се да си спомни нещо. — Единствената певица, която някога съм познавал с такова име, беше…

Отговорът удари като плесница Сандекър по лицето с цялата си внезапност. Невероятно прост, елементарен код, ясен за всеки, който е гледал един стар известен филм, както адмиралът. Той трябваше да знае, трябваше да се сети, че Пит е заложил на това негово знание. Засмя се.

— Изненадан съм, че се смеете — каза Бок учуден.

— Те няма да тръгнат направо към границата с Алжир — заяви триумфално Сандекър.

— Какво казахте?

— Хората на полковник Левант ще тръгнат на юг по посока на железопътната линия, която минава между морето и форт Фуро.

— Може ли да попитам как стигнахте до това заключение? — попита озадачено Бок.

— Дърк поставя гатанка, която Казим няма да може да реши. Певицата Джуди е певицата Джуди Гарланд, а Харвей е разпространителят на филма, който стартира под заглавието „Момичетата на Харвей“.

— А какво означава „АТ и С“ зала?

— Това не е зала, а песен. Хитът на Джуди Гарланд, който изпълнява във филма. Заглавието на хита е „Ачисън, Топека и Санта Фе“. Името на железопътната линия.

Бок каза бавно:

— Това обяснява защо Левант изпраща доклад, който хората на Казим могат лесно да засекат. Той ги заблуждава, като ги кара да вярват, че ще тръгнат на север към Алжир.

— Когато фактически пътуват точно в обратната посока — завърши Сандекър.

— Левант правилно е преценил, че пресичането на алжирско-малийската граница не гарантира безопасност. Хората на Казим могат спокойно да нарушат международното право.

— Следващият въпрос е какво ще правят, след като стигнат железопътната линия?

— Може би ще откраднат влак — предположи Бок.

— Има смисъл, но на дневна светлина?

— Има още нещо в съобщението от вашия човек.

— Продължете, моля.

— По-нататък в съобщението се казва: „Моля, уведомете адмирала, че Гари, Рей и Боб ще отидат у Брайън на гости“. Можете ли да обясните това?

Сандекър се замисли за момент.

— Ако Пит продължава кодирането с филми, тогава Гари трябва да означава Гари Купър. Следващото име е Рей Миланд.

— Спомняте ли си филм, в който те са играли заедно?

— Разбира се. — Сандекър остави телефона. — Те играха заедно с Робърт Престън и Брайън Донлеви през тридесет и девета година във филма „Хубавите гости“.

— Гледал съм го като дете — каза Бок. — Историята беше за трима братя, които служат в Чуждестранния легион.

— Позоваването, Брайън означава форт.

— Естествено, това не е форт Фуро, където се намира заводът за отпадъци. Това ще е последното място, където Левант би отишъл.

— Има ли друг форт в тази местност?

Бок замълча и погледна картата.

— Да, един стар форт на Чуждестранния легион. На няколко километра на запад от завода за отпадъци.

— Това показва, че те възнамеряват да се скрият там, докато се стъмни.

— Щях да направя същото, ако бях на мястото на полковник Левант.

— Ще им бъде нужна помощ — каза Сандекър.

— Точно тази беше причината, за да ви се обадя — каза Бок, ставайки рязък и делови. — Ще трябва да измолите от президента да изпрати група американски специални части, която да помогне на Левант и освободените пленници да се измъкнат от територията на генерал Казим.

— Разговаряхте ли за това с Генералния секретар г-жа Камил? Тя има по-голяма тежест пред президента, отколкото аз.

— За съжаление, тя замина неочаквано на извънредна конференция в Москва. Вие сте единственият, към когото мога да се обърна с такава молба.

— С колко време разполагаме?

— Фактически с никакво. Денят ще настъпи в тази част на пустинята след два часа.

— Ще направя каквото мога — обеща Сандекър. — Да се надяваме, че президентът все още не си е легнал. Или ще си изкупя греховете в ада, ако трябва да го събудя.

49.

— Вие трябва да сте се побъркали, за да настоявате за среща с президента посред нощ! — каза разгневено Ърл Уиловър.

Сандекър гледаше към шефа на канцеларията на президента, който беше облечен елегантно в тъмен двуреден костюм на райета. Този тоалет прикриваше отслабващата му мъжественост. Сандекър се питаше дали този човек някога напуска кабинета си, или спи прав.

— Уверявам ви, Ърл, че не бих дошъл тук, ако случаят не е изключително спешен.

— Аз не мога да събудя президента, освен ако не се касае за международна криза, застрашаваща сигурността на нацията.

Сандекър се беше подготвил отдалеч за тази визита, но търпението му започна да се изчерпва.

— Добре. Кажете му, че на стълбите на Белия дом чака един данъкоплатец, който му е много ядосан.

— Вие сте луд!

— Достатъчно луд, за да поема отговорността да отида до леглото му и да го събудя лично.

Уиловър изглеждаше като човек, поставен върху капака на врящ казан.

— Опитайте се и аз ще извикам секретните служби да ви арестуват.

— Много невинни хора, включително жени и деца, ще умрат, ако президентът не действа.

— Слушам тази история всеки ден от седмицата! — контрира го Уиловър.

— И си правите шеги с жертвите, нали?

Уиловър не издържа.

— Вие имате отговор за всичко. Вие сте арогантен нахалник. Мога да ви изгоня по всяко време, когато поискам. Разбрахте ли?

Сандекър отиде достатъчно близо до Уиловър, за да усети дъха му на мента.

— Слушай, Ърл, един ден мандатът на президента свършва и ти ще бъдеш един от многото сред тълпата хора. Тогава ще позвъня на твоята врата и ще ти извадя джигера.

— Обзалагам се, че ще го направиш — чу се познат глас.

Сандекър и Уиловър се обърнаха и видяха президента, който стоеше на вратата в пижама и домашна роба. Той дъвчеше сандвич от чиния, която държеше в едната си ръка.

— Слязох да хапна нещо от кухненския хладилник и чух разгорещени гласове. — Той погледна Сандекър. — Сега предполагам, ще ми кажете за какво сте дошли, адмирале.

Уиловър се изправи пред Сандекър.

— Моля ви, господине, стана малко недоразумение.

— Защо не разрешите сам да преценя, Ърл. Адмирале, кажете си думата.

— Първо, разрешете ми да ви попитам, г-н президент, запознат ли сте накратко с последното развитие на събитията във форт Фуро?

Президентът изгледа Уиловър.

— Беше ми казано, че вашите хора Пит и Джордино са успели да избягат в Алжир и че са обезпечили важна информация относно предприятията на Ив Масар.

— Мога ли да попитам какво е вашето отношение?

— Призовахме за свикването на Международен екологичен трибунал от представители на Европа и Северна Африка, които да обменят информация и да съставят план на действие — отговори Уиловър.

— Тогава вие не планирате нищо сериозно, а оставяте ние сами да си решаваме проблемите. Вярвам, че вие ще кажете нещо по въпроса, г-н президент.

— Охладете малко главите — каза президентът, кимайки към Уиловър.

— Дори сега, когато доказахме, че изтичането на химикали идва от форт Фуро и причинява растежа на червения прилив и отлив, всичко, което се прави, е да се седи със скръстени ръце и да се говори за това — каза Сандекър, изпускайки нервите си.

— Ние разговаряхме за това миналия път — каза президентът, качвайки се по стълбите към спалнята си. — Ърл уреди една среща.

— А информира ли ви Ърл накратко за златните мини в Тебеца? — изстреля внезапно Сандекър.

Президентът се смути и поклати отрицателно глава.

— Не, не съм чувал това име.

— След като Пит и Джордино бяха заловени във форт Фуро — започна Сандекър, — те бяха прехвърлени в друго дъщерно предприятие на Казим и Ив Масар — малко известната златна мина, където производството е дело на опозиционери и политически затворници. Последните работят там в най-варварски и нечовешки условия. Известен брой от тях са френски инженери със семействата си, които Масар е заточил там, за да не могат да се върнат вкъщи и да разкажат какво представлява форт Фуро. Моите хора също така са открили там безследно изчезналия екип на Световната здравна организация, за който се предполагаше, че е загинал при самолетна катастрофа. Всички те са били принудени да работят по 15 часа в денонощието при нищожна дажба на храна и вода.

Президентът изгледа студено Уиловър.

— Изглежда съм държан на тъмно за същността на нещата!

— Опитвах се да си върша работата по реда на приоритетите — оправда се Уиловър.

— Къде се ръководи всичко това? — попита президентът Сандекър.

— Знаейки, че е безполезно да ви молим за специално подкрепление — продължи адмиралът, — Хала Камил отново реши да освободи тези хора с отряда за бързо реагиране към ООН. Пит и Джордино са техни водачи. Полковник Левант и хората му кацнаха в пустинята близо до мините, проведоха успешно операцията и освободиха 25 мъже, жени и деца.

— Деца са били принуждавани да работят в мините? — прекъсна го президентът.

Сандекър кимна.

— Те са деца на френските инженери и техните жени. Има също така една американка, доктор Ева Роджас, която е членка на Световната здравна организация.

— Ако акцията е успешна, какъв е спешният проблем? — настоя Уиловър.

— Техният транспорт. Самолетът, с който те летяха от Алжир, беше унищожен на земята, на пистата в Тебеца, от бомбардировачите на малийските военновъздушни сили. Целият отряд заедно със спасените пленници са в капан в центъра на Мали. Въпрос на часове е войскови подразделения на Казим да ги открият и нападнат.

— Картината, която рисувате, е много черна — каза президентът сериозно. — Няма ли друг начин да се спасят, преминавайки алжирската граница?

— Възможностите са ограничени и е трудно да се справят сами — отговори Сандекър. — Казим не ще се поколебае да ги преследва до границата, но и няма да рискува да влезе в конфронтация с алжирското правителство. Районът с алжирската граница е пуст и ненаселен и е възможно той да изпрати своите хора да ги настигнат там и да ги унищожат.

Президентът замълча. Това, което Сандекър му разказа, беше ужасяващо. Този път той знаеше, че няма да послуша Уиловър.

— Казим е по-лош от Саддам Хюсеин — обяви президентът. Той се обърна към Уиловър. — Този път няма да се крия под килима, Ърл. На твърде много хора е застрашен животът, включително и на трима американци. Ние ще им подадем ръка.

— Но, г-н президент… — протестира Уиловър.

— Свържете се с генерал Халверсон от командването на специалните сили в Тампа. Сигнализирайте му за незабавна операция! — Президентът погледна Сандекър. — Кого ще предложите за координатор на операцията, адмирале?

— Генерал Бок, командирът на специалния отряд на ООН. Той е във връзка с полковник Левант и може да обезпечи генерал Халверсон с всички подробности върху ситуацията.

Президентът остави чинията със сандвича и сложи ръка на рамото на Уиловър.

— Ценя твоите съвети, Ърл, но сега трябва да действаме. Ние не можем да убием с един куршум два заека или да поемем половината вина, в случай че операцията се провали. Настоявам нашите специални части да влязат тайно в Мали, да освободят отряда на ООН и пленниците. След това да се измъкнат, преди Казим и Масар да са разбрали за тях. В последствие ще намерим начин да неутрализираме завода във форт Фуро.

— Заслужихте моето възхищение! — засмя се Сандекър.

— Не предполагам нищо, но мога да кажа, че ще променим мнението си — подхвърли Уиловър на президента.

— Не, Ърл — каза президентът, — не може да си затваряме очите и да залагаме на рулетка, ако искаме да спечелим.

— А ако загубим?

— Не може да загубим.

Уиловър го изгледа изненадано.

— Защо не, господине?

Президентът се засмя заедно със Сандекър.

— Защото аз хвърлям зара и защото имам най-голямо доверие на нашите специални части, които са способни да наврат Казим в миша дупка.

На няколко мили западно от Вашингтон, в провинциален Мериленд се издигаше голям хълм над равната полска шир. Минаващите мотористи, които забелязваха тази аномалия, мислеха, че това е игра на природата. Почти никой не знаеше, че хълмът беше тайно дело на човека и бе прокопан като команден център и скривалище за столичните политически и военни лидери през Втората световна война.

По време на студената война работата не прекъсна и този подземен терен беше разширен в огромно хранилище за националните архиви, датиращи от времето на първите пионери, заселили се по източния бряг още през 1600 година. Вътрешното пространство беше толкова огромно, че не се измерваше в метри или акри, а в квадратни мили или километри. За посветените в съществуването на това огромно подземно пространство названието бе „Хранилище на архивния фонд“. Хиляди тайни бяха погребани в безкрайните архивни единици, пазещи се там. По някаква странна причина, известна само на малък брой бюрократи, цели секции от хранилището съдържаха класифициран материал и документи, които никога не бяха достигали до обществото: костите на Амелия Еърхарт и Фред Нуна, японските дневници за тяхната екзекуция в Сайпан, тайните архиви за покушението над двамата братя Кенеди, разузнавателни доклади за съветския саботаж относно инцидентите с американската космическа ракета и совалка и аварията в Чернобил, филми за кацането на „Аполо“ на Луната и много, много други. Това беше един необятен склад, пълен с тайни, много от които нямаше да видят бял свят.

Тъй като Ст. Джулиан Пърлмутър не шофираше, той нае кола до Форествил, малък град в Мериленд. След като я чака на пейката на автобусната спирка почти половин час, най-накрая се качи в наетия пикап „Додж“.

— Г-н Пърлмутър? — попита шофьорът, таен правителствен агент с огледални слънчеви очила.

— Аз съм.

— Моля, качете се.

Пърлмутър направи това, което шофьорът му каза, мислейки си, че цялата тази официалност е детска игра.

— Нали не искате да ми видите шофьорската книжка? — каза той кисело.

Шофьорът, тъмнокож афроамериканец, поклати глава.

— Няма нужда. Вие сте единственият в този град, който отговаря на описанието си.

— Как се казвате?

— Ърни Нелсън.

— От коя агенция сте? Държавна сигурност, Федерално бюро, Специални служби?

— Не ми е позволено да ви кажа — отговори Нелсън официално.

— Ще ме следите ли?

Нелсън енергично поклати глава.

— Няма нужда, тъй като вашата молба за изследване на исторически материали беше одобрена от президента и вие веднъж сте регистриран в „Бета“ картотеката. Мога да ви уверя, че сте извън всяко подозрение.

— Но ако искате да се задълбавате по-навътре в моето досие, ще разберете, че това е четвъртият път, когато съм допуснат в хранилището.

Агентът не отговори и мълча през останалата част от пътя. Той излезе от главната магистрала, премина в павирана улица и спря пред една охраняема врата, показа си документите и влезе. Вътре те преминаха през други два поста, преди алеята да ги заведе в малък хамбар в центъра на ферма, пълна с прасета и пилета. Веднъж озовали се в хамбара, продължиха по широка бетонна рампа, която водеше дълбоко под земята. Най-накрая стигнаха пред секретен вход, където агентът паркира колата. По-нататък Пърлмутър знаеше пътя. Той слезе от колата и тръгна към едно чакащо електрическо превозно средство, подобно на кола за голф. Един служител от архива, облечен с бяла престилка, се здрависа с Пърлмутър.

— Франк Мур — представи се той. — Радвам се да ви видя отново.

— Благодаря, Франк. Преди колко време беше?

— Три години, откакто не сте идвали тук. Тогава извършвахте разследване по случая със „Сакито Мару“.

— Японският пътнически и товарен кораб, който беше потопен от американската подводница „Троут“.

— Доколкото си спомням, корабът е превозвал немските ракети „Фау 2“ за Япония.

— Имате добра памет.

— Аз я освежих, докато подготвях архивните единици за вашите посещения — отбеляза Мур. — Какво мога да направя за вас този път?

— Гражданската война — отговори Пърлмутър. — Бих искал да видя някои записки, които могат да хвърлят светлина върху мистериозното изчезване на един конфедерален броненосец.

— Звучи интересно! — каза Мур, качвайки се в електрическата кола. — Материалите за нашата Гражданска война и други документи се намират в помещения на около 2 километра оттук.

След още една последна проверка и кратка среща със завеждащия архивите Пърлмутър подписа един документ, удостоверяващ, че той няма да публикува или направи публично достояние фактите, до които се е добрал, без одобрението на правителството. Като свършиха с тази процедура, той и Мур се качиха отново на електричката, отминаха малка група от мъже, които разтоварваха вещи и документи и други неща, предадени за Мемориала на виетнамските ветерани. Всичко се каталогизираше и подреждаше.

Правителството не изхвърляше нищо.

Пърлмутър забеляза разширенията, направени след последното му посещение тук. Той беше учуден от невероятно голямата площ на новопостъпилите архиви. Само секцията с материали за нацизма обхващаше площ от порядъка на четири футболни игрища.

Материалите за Гражданската война бяха разположени в четири триетажни сгради — бетонните тавани на хранилището бяха високи 15 метра. Тук бяха изложени всички видове оръдия, муниции, снаряжение, екипировка, вещи, униформи, знамена и т.н., освен множеството големи архивни единици документален материал.

— Архивите се съхраняват в сграда A — обясняваше Мур. — Сгради B, C и D съхраняват оръжия, униформи, медицински реликви, мебели, принадлежали на Линкълн, Джеферсън, Дейвис, Лий, Грант и други известни личности от войната между щатите.

Те се качиха на електричката и влязоха в сграда A. Партерът представляваше огромен океан от кабинети.

— Всяка хартия, принадлежала на конфедералните власти, се съхранява тук — каза Мур, сочейки с ръце наоколо. — Всички архиви на Съюза са на втория и третия етаж. Откъде желаете да започнем?

— Имате ли нещо за „Тексас“?

Мур се спря, за да прелисти няколко страници от справочника, който носеше със себе си.

— Архивите за флота на Конфедерацията се пазят в сини папки по всички лавици на стената.

Въпреки факта, че никой не беше пипал папките с години, даже в много случаи не беше влязъл в хранилището, по тях имаше изненадващо малко прах. Мур помогна първоначално на Пърлмутър с един пакет, съдържащ известната история на съдбоносния броненосец. Той посочи маса и стол.

— Моля, настанете се. Запознат сте с изискванията относно опазването на материалите и знаете, че трябва да следя отблизо вашето проучване.

— Напълно съм запознат с правилата — отвърна Пърлмутър.

Мур погледна часовника си.

— Вашето разрешение за исканото проучване в хранилището свършва след осем часа. След това трябва да се върнем в кабинета на завеждащия, откъдето ще бъдете върнат във Форествил. Разбрахте ли ме?

Пърлмутър кимна.

— Тогава е най-добре да започвам.

— Дерзайте — каза Мур — и късмет!

През първия час обърна две сиви метални огромни папки, преди да открие един стар пожълтял свитък, съдържащ записки за конфедеративния параход „Тексас“. В страниците имаше малко историческа информация, която вече беше известна или публикувана: спецификации за конструкцията на кораба, свидетелства на очевидци за пускането му на вода, скица от неговия главен инженер и бордния списък на офицерите и екипажа. Имаше също така няколко описания на битката му с корабите на Съюза по време на историческото му измъкване от реката в океана. Една от статиите, написана от репортер на борда на съюзен кораб, беше с няколко изрязани реда. Защо е тази цензура, питаше се учуден Пърлмутър. За първи път от целия си опит в проучване на Гражданската война той виждаше, че бяха играли ножиците на цензурата.

По-нататък имаше няколко документа, грижливо прикачени към останалите в папката. Това беше предсмъртно завещание на някой си Кларънс Бийчър, дадено пред британски репортер в малка болница извън Ню Йорк. Бийчър заявяваше, че е единственият оцелял след мистериозното изчезване на „Тексас“. Предсмъртните думи на Бийчър говореха за воаяж през Атлантика и по течението на голяма африканска река. Параходът преминал успешно стотици мили покрай бреговете на реката, преди да навлезе в началото на голяма пустиня. Понеже капитанът не познавал реката, погрешно го насочил от главния ръкав към приток. Те плавали още два дни и две нощи, преди капитанът да разбере грешката си. Когато решили да завият и се върнат, броненосецът заседнал.

Офицерите решили да чакат края на лятото до идването на големите есенни дъждове, които пълнят реката. Запасите им от храна били ограничени, но реката ги снабдявала с необходимата вода. Капитанът купил и малко храна от минаващите туареги, като им заплащал със злато. На два пъти ги нападали пустинни бандити, но били отблъснати, защото броненосецът бил въоръжен добре. В края на август тифът, маларията и оскъдната храна повалили екипажа. Останали само двама офицери, президентът и десет моряка, които все още ходели.

Пърлмутър спря и се загледа встрани. Любопитството му нарастваше. Кой е президентът, Бийчър не казваше нищо. Стана му още по-интересно. По-нататък в завещанието се казваше, че завещателят и други четирима моряци взели една спасителна лодка и тръгнали надолу по реката, за да потърсят връзка с външния свят. Но от тях само Бийчър достигнал до устието на река Нигер. Случайно го открили британски търговци, с които стигнал до Англия, където се оженил и станал фермер в Йоркшир. Повече никога не се завърнал в САЩ, тъй като се опасявал, че ще бъде обесен за криминално престъпление, като участник в екипажа на „Тексас“.

След като издъхнал, лекарят и жената на Бийчър решили, че трябва да направят достояние това завещание, и го предоставили на един издател, който отпечатал тази история.

Пърлмутър препрочете статията втори път. Щеше му се да възприеме без скептицизъм версията на лекаря и жената, но една бърза проверка в листа на екипажа на „Тексас“ показа, че няма записано име Кларънс Бийчър. Пърлмутър се подписа и затвори свитъка.

— Намерих всичко, което исках да разбера — каза той на Мур. — Сега искам да се поровя в архивите на флота на Съюза.

Мур върна папките на техните места и го поведе по една метална стълба на втория етаж.

— От кой месец и година се интересувате? — попита той.

— Април 1865.

Те минаха покрай лавици, отрупани с акуратно подредени папки, като Мур му подаде стълба, в случай че Пърлмутър желае да ги види на място.

Методично Пърлмутър започна проучването си от 2 април 1865 г. — датата, на която „Тексас“ е бил пуснат на вода в Ричмънд. Той си имаше своя собствена система на проучване и започна да разлиства архива в някаква измислена от него последователност.

Прегледа официалните доклади за битката, след това свидетелствата на очевидците и на екипажите на съюзните кораби. В продължение на два часа той се запозна със съдържанието на 60 писма и 15 статии. Прехвърли различни бележки под внимателния поглед на Франк Мур. После започна да оглежда отделни пасажи, да събира на пръв поглед противоположна информация, като постепенно стигаше до заключение, струващо му се невероятно. След като прелисти всичко, той се обърна към Мур:

— Колко часа ми остават?

— Два часа и десет минути.

— Готов съм за тръгване.

— Искате ли да видите още нещо?

— Да. Частната кореспонденция или документи, които трябва да имате от Едуин Макмастърс Стантън.

Мур кимна.

— Личният секретар на Линкълн във войната. Нямам представа какво имаме от него. Документите му никога не са били напълно каталогизирани. Но сигурно на горния етаж ще ги открием заедно с документи на правителството на САЩ.

Сбирката на Стантън се оказа многотомна, десет пълни единици. Пърлмутър работеше усърдно, спирайки само веднъж, за да отиде до най-близката тоалетна. Той провери щателно всички документи и откри изненадващо малко за отношението на Стантън към Линкълн в края на войната. Това беше добре позната версия на историята, че военният секретар не обича своя президент и е унищожил голям брой страници от докладите за убийството на Линкълн от Джон Уилкис Бут, както и документи за конспирацията на Бут. Стантън също така беше избягнал много неудобни въпроси относно покушението над президента в театър „Форд“. Ровейки се по-нататък из лавиците, Пърлмутър измъкна един жълт плик със запазен восъчен печат на него. Той се загледа в надписа с кафяво мастило, носещ дата 9 юли 1865 г., два дни след като Бут и неговите съконспиратори Мери Сюарт, Луис Пейн, Дейвид Хералд и Джордж Астарот бяха обесени в затвора във Вашингтон. Под датата бяха написани думите: „Да не се отваря сто години след моята смърт. Подпис: Едуин Стантън“.

Пърлмутър счупи печата, седна на масичката и отвори плика. Той започна да чете написаното с тридесетгодишно закъснение според инструкциите на Стантън. Колкото по-дълбоко навлизаше в написаното, толкова по-назад се връщаше във времето. Когато след 40 минути свърши и остави плика настрана, ръцете му трепереха. Той си пое дълбоко въздух, помълча известно време и след това прошепна:

— Боже мой!

Мур го погледна.

— Намерихте ли нещо интересно?

Пърлмутър не отговори. Той просто гледаше пожълтелите страници и продължаваше да шепне:

— Боже мой! Боже мой!

50.

Те лежаха заедно зад гребена на една дюна, гледайки празните пътища, проснати през пясъка, които изчезваха като привидение. Единствените признаци на живот бяха далечните светлини на завода за опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Напречно на пътищата, на по-малко от километър на запад, се показа черната сянка на изоставения форт на Чуждестранния легион. На фона на млечно черното небе той изглеждаше като бутафорен замък от филм на ужасите.

Отчаяното пътуване през пустинята вървеше гладко, без засечки или проблеми с превозните средства. Пленниците се друсаха от твърдите пружини на джиповете, но бяха щастливи, че са свободни, и не се оплакваха. Феъруедър акуратно ги превеждаше по стария камилски път, който се простираше между старите солни мини в Таодени на юг към Тимбукту. Той водеше конвоя към железопътната линия и форта, като разчиташе само на познаването на терена и своя компас.

Само веднъж по време на пътуването Пит и Левант спряха, тъй като бяха чули звука на хеликоптер, който не се виждаше, ескортиран от бомбардировачи. Летателният апарат отлетя на север към Тебеца и алжирската граница. Както беше предвидил Пит, пилотите от малийските военновъздушни сили прелетяха над конвоя, без да подозират, че той е точно под тях.

— Хубава работа свършихте, г-н Феъруедър — направи комплимент Левант. — Такава навигация досега не съм виждал. Вие ни преведохте по най-късия път.

— Инстинкт — засмя се Феъруедър, — чист инстинкт, примесен с малко късмет.

— По-добре е да се движим напряко на пътищата към форта — каза Пит. — Имаме по-малко от час, преди слънцето да се е скрило, за да укрием джиповете.

Като странни видения на нощта бъгито и джиповете преминаха по пътя, тракаха по бетонните плочи, докато стигнаха форта. Пит забеляза останките на камиона „Рено“ — същият, който той и Джордино използваха за прикритие, когато скочиха във влака за форт Фуро. Високите дървени врати бяха още леко открехнати, точно както ги бяха оставили преди седмица. Левант нареди на няколко души от неговите хора да ги отворят достатъчно, за да може да влезе конвоят.

— Мога ли да предложа нещо, полковник? — каза тактично Пит. — Има достатъчно време, за да поставим в колона нашите превозни средства на железопътната линия, така че да изглежда, че пътуват към форта. Всеки непредубеден ще помисли, че вижда конвой на малийски военни, пътуващи към завода на Масар.

— Хубава идея — каза Левант. — Ще ги накараме да мислят, че това е един от техните собствени патрули.

Пемброук-Смит, Джордино и другите офицери се наредиха около тях, за да чуят заповедите на своя командир.

— Нашата първа задача е да направим камуфлажа с колите и да намерим подслон за жените и децата — каза Левант. — След това ще подготвим форта за атака, в случай че малийците решат да ни нападнат. Трябва да направим така, че външно да няма никакви белези за нашето присъствие.

— Кога планирате да се измъкнем оттук? — попита един офицер с шведски акцент.

Левант се обърна към Пит.

— Какво ще кажете, г-н Пит?

— Ще спрем първия излизащ влак, който минава оттук, след като се стъмни — отговори Пит — и ще го превземем.

— Влаковете имат комуникационна система — каза Пемброук-Смит. — Машинистът веднага ще съобщи, ако се опитаме да отвлечем влака.

— Веднъж алармирани, малийците ще блокират линията — заключи шведският офицер.

— Не ви ли минава друга мисъл — контрира ги Пит. — Просто оставете това на старите Джеси Джеймс Пит и Бъч Касиди Джордино. Ние имаме дълга практика по безшумно отвличане на влакове, поне от… — Той погледна Джордино. — Ал?

— Една седмица, считана от миналия вторник — отговори Джордино.

Пемброук-Смит погледна към Левант отчаяно.

— Посъветвайте някого да увеличи нашите застраховки.

— Твърде късно е за това сега — каза Левант, наблюдавайки стъмняването над форта. — Тези стени не са построени да устоят на атака с ракети „въздух-земя“ или тежка артилерия. Силите на Казим могат да направят това място на парчета за половин час. Така че, за да се предпазим, ние трябва да направим така, като че фортът е изоставен.

— Малийците не ще излязат срещу безпомощни цивилни този път — каза Пемброук-Смит. — Полето на разстояние два километра във всички посоки е открито. Няма укритие за атакуващите сили. Онези от нас, които преживеят въздушното нападение, ще накарат Казим да понесе тежки загуби, преди да напусне това място.

— По-добре се надявайте да няма танкове — засече го Джордино.

— Наблюдателни постове на укрепленията — нареди Левант. — След това търсете отвори, които водят под земята. Доколкото си спомням, по време на посещението ми тук имаше скривалище, където се съхраняваха снарядите и мунициите.

Както предположи Левант, стълбите, които водеха под земята, бяха открити бързо под пода на бараките. Двете малки стаи долу бяха празни, освен няколкото метални кутии, в които са съхранявали барут.

Пленниците от Тебеца бързо бяха настанени там и бяха благодарни, че напускат джиповете. Медицинският екип ги обслужи и превърза онези, които имаха рани.

Колите на отряда скоро бяха прибрани и скрити от всякакъв поглед. Междувременно слънцето все още грееше и старият форт беше придобил отново изоставения си вид. Два въпроса възникнаха пред Левант, преди да настъпи нощта и опасността от въздушна атака. Той не се чувстваше достатъчно сигурен. Веднъж хванат, нямаше къде да избяга.

В една от стаите Пит откри склад за гориво. Той провери една дузина стоманени варели, полузаровени в земята. Когато ги отвори, шест от тях бяха почти пълни. Джордино го свари, когато развиваше капачките на варелите.

— Планираш подготовка на пожари? — попита той.

— Това няма да бъде лоша идея, ако ни нападнат с бронирани коли — каза Пит. — Отрядът загуби своите противотанкови ракети, когато изгоря самолетът.

— Дизелово гориво — каза Джордино. — Трябва да е забравено тук от времето на строежа на железопътната линия.

Пит потопи леко пръста си в един от варелите и каза:

— Чисто е като в деня, когато е било произведено.

— Става ли за коктейл „Молотов“? — попита Джордино. — Освен ако не искаш да се правим на рицари от миналото, като подпалваме враговете си, когато прескачат стените.

— Започваш да се горещиш.

Джордино продължи, правейки гримаса.

— Петима мъже и едно малко момче не биха могли да оживеят, пренасяйки един от тези варели до стените. Още по-малко, когато те са пълни с гориво.

— Виждал ли си торсионна пружина?

— Не съм — отвърна Джордино. — Ще прозвучи ли глупаво, ако ми я начертаеш?

За изненада на Джордино Пит направи точно това. Той клекна, извади командоския си нож от конча на обувката и започна да скицира на пода. Скицата беше груба, но Джордино схвана проекта на Пит. Когато той свърши, погледна нагоре.

— Мислиш ли, че може да го изпълним?

— Защо не? — каза Джордино. — Тук има достатъчно греди, които можем да поберем. А в джиповете има въжета с найлонова нишка за скално катерене и бързо спускане. Както разбирам, за захващането ни е нужно нещо като торсион.

— Ако използваме листовите пружини на задния мост?

Джордино помисли за момент, след това кимна.

— Ще могат ли да свършат работа? Да, за бога. Те ще свършат перфектна работа.

— Може би е губене на време — каза Пит, гледайки чертежа си. — Нямам основание да мисля, че някой от патрулите на Казим ще се озове тук и ще ни нападне, преди да дойде влакът.

— Има 11 часа, докато се стъмни. Това ще ни запълни времето.

Пит тръгна към вратата.

— Ти започни приготовленията, а аз ще направя някои поръчки за изпълнение. Ще се видим по-късно.

Пит заобиколи една група от хора, които укрепваха вратите на главния вход, каза паролата и продължи покрай стените на форта. Един идващ влак с товарни контейнери отиваше към завода на Масар. За известно време забави крачки, докато го отмине, продължи разходката си в пустинята и стигна сухото дере. Залегна, когато забеляза една купчина пясък в сенките.

„Авион Вуазин“-ът седеше, недокоснат от никого.

Повечето пясък върху покрива на колата беше издухан от вятъра, но беше достатъчно, за да затрудни откриването й от патрулите на Казим. Пит отвори вратата, седна зад волана и натисна стартерния бутон. Почти веднага двигателят заработи на тихи обороти.

Той остана в колата няколко минути, възхитен от качествата на стария автомобил. След това извади контактния ключ, слезе и покри колата с пясък.

Половин час по-късно Пит се върна във форта и казвайки паролата влезе през главния вход.

Пит слезе по стълбите в арсенала. Той веднага забеляза, че Ева се бе възстановила. Въпреки че беше още изпита и бледа, а облеклото й — дрипаво и мръсно, тя помагаше при храненето на малко момче, което се подпираше на майчините си ръце. Погледна към Пит с изражение, в което рефлектираше възстановена сила и бодрост.

— С какво се занимава момчето? — попита Пит.

— Ще играе сокър, веднага щом се нахрани и поеме малко витамини.

— Ще играя футбол — прошепна момчето.

— Във Франция ли? — попита с любопитство Ева.

— Ние наричаме тази игра сокър! — каза Пит, смеейки се. — Във всяка страна, освен нашата, тя се нарича футбол.

Бащата на момчето, един от френските инженери ръководил проекта във форт Фуро, дойде и се здрависа с Пит. Той изглеждаше като бостанско плашило. Беше обут с груби кожени сандали, ризата му — скъсана и на петна, а панталоните му бяха запасани с парче от въже. Лицето му бе наполовина скрито от черна брада, а едната страна на главата му бе здраво превързана.

— Аз съм Луи Монто.

— Дърк Пит.

— От името на жена ми и детето — каза отпаднало Монто, — нямам думи, за да ви изкажа в достатъчна степен благодарността си, че ни спасихте живота.

— Все още сме в Мали — каза Пит.

— По-добре бърза смърт отколкото Тебеца.

— Но по това време утре ще бъдем извън лапите на Казим! — увери го Пит.

— Казим и Ив Масар са убийци и криминални престъпници от първа величина! — заключи Монто.

— Причината, за да изпрати Масар вас и семейството ви в Тебеца — попита го Пит, — бе навярно страхът да не разкриете подменената технология на работа във форт Фуро?

— Да, екипът учени и инженери, който разработихме оригиналния проект, открихме, че Масар планира да доставя много по-голямо количество токсични отпадъци, отколкото инсталацията може да унищожи.

— Каква беше вашата работа?

— Да проектирам и контролирам изпълнението на проекта на терминалния реактор за унищожаване на отпадъците.

— И той работи?

Монто кимна с гордост.

— Разбира се. Много добре. Получи се така, че това е най-голямата и най-ефективната детоксификационна система, работеща в света днес. Слънчевата енергийна технология във форт Фуро е най-добрата в своята област.

— Тогава какво нередно върши Масар? Защо пръска стотици милиони долари за едно супермодерно оборудване, само за да го използва като фасада, зад която тайно погребва ядрените и токсичните отпадъци?

— Германия, Русия, Китай и САЩ, половината свят е претъпкан с много опасни ядрени отпадъци; силно радиоактивен шлем, който остава от захранващите електроди на преработвателния реактор и разпадащия се при ядреното деление материал от производството на ядрени бомби. Въпреки че това представлява по-малко от един процент от целия останал ядрен материал, все още има милиони галони от него, които няма къде да бъдат изхвърлени. Масар предлага да направи всичко това.

— Но някои държави са построили хранилища за тези отпадъци!

— Твърде малко и твърде късно — продължи Монто. — Френското хранилище в Солен е почти препълнено. Същото е и със завода за унищожаване на отпадъци „Ханфорд“ в Ричланд, Вашингтон. Резервоарите, които са построени да съхраняват опасните течни отпадъци, са от половин столетие. Милионите галони високорадиоактивни отпадъци, заровени в земята, замърсяват подпочвените води.

— Чиста работа — каза Пит замислено. — Масар извършва скрити сделки с правителства и корпорации за освобождаването им от собствените им токсични отпадъци. И тъй като форт Фуро в Западна Сахара изглежда идеална земя, той сключва партньорство със Затеб Казим, като буфер срещу вътрешни и международни протести. По този начин събира допълнителни такси и му се правят отстъпки, тъй като заявява на всички свои партньори, че е в състояние да унищожи ядрените им отпадъци. Така монополизира цялата дейност.

— Просто, но добре премислено. Но как разбрахте всичко това?

— Приятелят ми и аз проникнахме в подземното хранилище на завода и видяхме контейнерите с ядрени отпадъци.

— Доктор Хопър ни каза, че са ви заловили там.

— По ваше мнение, г-н Монто, би ли могъл Масар да построи печеливш и рентабилен завод във форт Фуро за съхраняване на всички отпадъци, които могат да постъпят?

— Абсолютно — каза Монто уверено. — Ако Масар прокопае хранилище за отпадъци на дълбочина два километра в здравите скални образувания, устойчиви на сеизмичност, той би могъл да стане помийна яма за всички отпадъци. Но той е пресметлив и стиснат бизнесмен, който се интересува само от печалбата си. Масар е болен човек, разложен от властта и парите.

— Знаете ли за химични отпадъци, които изтичат в подземната вода? — попита Пит.

— Химични?

— Моето виждане е, че компаунд причинява в тази част на пустинята смъртта на хиляди хора и той се състои от синтетична аминокиселина и кобалт.

— Ние не знаем нищо след преместването ни в Тебеца — каза Монто. Той видимо се вълнуваше. — Господи, станало е по-ужасно, отколкото си го представях. Но по-лошото тепърва ще дойде. Масар използва неукрепени шахти за складирането на ядрените и токсични отпадъци. Въпрос на време е цялата земя на мили наоколо да бъде залята от масова смърт.

— Не знаете ли нещо друго? — каза Пит. — Компаундът прониква чрез подводните потоци в река Нигер и чрез нея достига до океана. Получава се експлозия на червен прилив и отлив, който унищожава живота и кислорода във водата.

Монто хвана лицето си с ръце, шокиран от новината.

— Какво трябва да направим? Ако всичко това ни беше известно, не бихме го позволили.

Пит погледна Монто.

— Трябва да сте виждали предварителната схема на Масар?

Монто поклати глава.

— Онези от нас, които бяха заточени в Тебеца, бяха преди всичко външни консултанти и контрактори. Ние само следяхме проекта и изпълнението на фотогалваничното поле и термичния реактор. Малко внимание обръщахме на изкопните работи. Това беше отделен проект на предприятията на Масар.

— Кога възникнаха усложненията за вас?

— Не в началото. Ако някой запиташе работниците на Масар извън обикновеното любопитство, те казваха, че прокопаването е за временно складиране на влизащите отпадъци, преди да бъдат унищожени. На никого не беше разрешено да ходи в този участък, освен на подземния персонал, работещ пряко там. Когато завършихме строежа, разбрахме, че това е лъжа.

— Кое издаде накрая тайната на Масар? — попита Пит.

— Ние разбрахме, че подземното хранилище е препълнено догоре, когато преминахме успешните изпитания на термичния реактор. Токсичните материали започнаха да пристигат по железницата, която Масар построи с евтина работна ръка, дадена му от Казим. Една вечер един инженер, който монтирал параболичните слънчеви колектори, слязъл в хранилището, за да вземе нещо. Забелязал, че прокопаването въобще не е спирало и че пръстта тайно се товари в празните контейнери, с които идват токсичните отпадъци. Видял също така складирани контейнери с ядрени отпадъци.

Пит кимна.

— Приятелят ми и аз разкрихме същите тайни, преди да попаднем на скритата камера на Масар.

— Инженерът излязъл оттам и дойде в нашите жилища, като разказа какво е видял — обясни Монто. — Малко по-късно всички, които бяхме външни консултанти в предприятията на Масар и семействата ни, се озовахме в Тебеца, за да не разгласим тайната, в случай че се върнем във Франция.

— Как успя да прикрие вашето внезапно изчезване?

— Трагично съобщение за злополука — пожар, при който сме изгорели. Френското правителство поиска пълно разследване, но Казим отказа да допусне чужди инспектори в Мали, заявявайки, че неговото правителство ще проведе разследването. Разбира се, никой не го проведе и нашите предполагаемо кремирани тела, както писаха вестниците, са били опети на погребална церемония.

Пит се замисли:

— Масар е твърд мъж, но той направи серия грешки.

— Грешки? — каза Монто с любопитство.

— Той остави твърде много хора живи.

— Когато ви залови, срещнахте ли го?

Пит вдигна ръка, за да изгони една муха, кацнала на лицето му.

— Той беше цинично предразположен.

Монто се засмя.

— Считайте се за късметлия, че ви е удостоил с това. Когато ние бяхме разкрити и ни даде смъртната присъда да работим като роби в мините, една жена се възпротиви и му одра лицето. Той спокойно я застреля между веждите пред очите на съпруга й и десетгодишната й дъщеря.

— Това, което слушам за този човек — каза Пит с хладен глас, — е нищо в сравнение с това, което самият той ми е разказвал за себе си.

— Командосите казват, че ще се опитаме да отвлечем влак, с който ще избягаме в Мавритания довечера.

Пит кимна.

— Това е планът, ако не бъдем разкрити от малийските военни сили, преди да се е стъмнило.

— Ние разговаряхме помежду си — каза Монто. — Никой не желае да се върне в Тебеца. Всички предпочитат да умрат, отколкото да попаднат отново в мините.

Пит погледна към Монто и след това към жените и децата, почиващи на каменния под на арсенала. По лицата им се прокрадваше тъга, примесена със страх. Пит каза тихо:

— Да се надяваме, че това няма да се случи.

Ева беше твърде изморена, за да спи. Тя гледаше Пит право в очите.

— Ще се разходите ли на сутрешното слънце с мен?

— На никого не е разрешено да се разхожда на открито. Фортът трябва да изглежда необитаем за минаващите влакове и за някой самолет, който може да прелети над нас.

— Пътувахме цяла нощ и съм заключена под земята почти две седмици. Няма ли някакъв начин да мога да видя слънцето? — настоя тя.

Той не каза нищо, но я удостои с най-нежния си поглед. Хвана я за ръцете и я изведе на парадния плац. Без да спира се изкачи на платформата. Слънцето ослепи Ева за момент и тя не забеляза жената от групата на командосите, която беше дежурна.

— Вие трябва да слезете долу, за да не се забелязвате — нареди постовата. — Това е заповед на полковник Левант.

— Само няколко минути — обади се Пит. — Дамата не е виждала синьо небе много отдавна.

Жената от отряда на Левант може би изглеждаше груба в бронирания си военен костюм с цялото си въоръжение, но тя прояви разбиране към мъжа. Един поглед към изтощената жена, облегната върху Пит, и изражението на лицето й се смекчи.

— Две минути — засмя се тя. — След това трябва да се скриете отново.

— Благодаря ви — каза Ева. — Много съм ви задължена.

Външната температура беше все още поносима, докато Ева и Пит наблюдаваха от тяхното място железопътната линия и равния терен на север. Странно беше, че Пит, а не жената до него си спомни за миг гостоприемния ландшафт, въпреки факта, че там той щеше да загине.

— Очаквам с нетърпение да видя отново океана — каза тя.

— Гмуркаш ли се под вода? — попита той.

— Винаги съм обичала водата, но никога не съм се гмуркала с шнорхел.

— Различен морски живот кипи в Монтерей. Прекрасна риба има по дълбоките места и невероятни скални образувания, особено по плажа от Кармел до Бик Шур. Когато отидем там, ще ти дам уроци и ще те науча да се гмуркаш.

— Нетърпелива съм.

Тя затвори очи, наклони глава назад и се наслади на слънцето. Бузите й поеха ласката на топлия ден. Той се наведе над нея, любувайки се на всяка част от фигурата й. Дежурните пазачи седяха на крепостта и се радваха на слънцето. Пит изпитваше желание да я сграбчи в ръцете си, да забрави опасностите, да забрави всичко, но не и момента, в който трябваше да я целуне. И той го направи.

Тя се притисна за дълго в него, обви ръце около врата му и му върна целувката. Той я обхвана през кръста и я изтегли на пръсти. Колко дълго стояха така, не можеха да си спомнят. Накрая тя се отскубна от прегръдките му и погледна в неговите опално зелени очи. Почувства слабост, прилив на любов и силно вълнение. Прошепна:

— Знаех от оная вечер в Кайро, че никога не бих могла да ти устоя.

Той каза развълнувано:

— А аз си мислех, че никога няма да те видя отново.

— Ще се върнеш ли във Вашингтон, след като се спасим? — Тя говореше така, сякаш бягството беше осъществена реалност.

Той отговори, без да я пуска:

— Сигурен съм, че ще настояват да се върна и да продължа работата си по спирането на червения прилив и отлив. А къде ли ще бъдеш ти след една хубава почивка? Друга благотворителна мисия до някоя развиваща се страна?

— Това е моята работа — промълви тя, — да помагам за спасяването на живота е всичко, което съм желала от малко момиче.

— Не ти остава много време за романси, нали?

— И двамата сме пленници на своите професии.

Постовата се приближи.

— Трябва да слезете долу сега — каза тя. — Не може да не бъдем предпазливи, нали?

Ева прегърна брадясалото лице на Пит и му прошепна в ухото:

— Ще ме пожелаеш ли, ако ти кажа, че те желая?

Пит се засмя.

— Аз съм лесна плячка за желаещите ме момичета.

Тя тръсна глава и оправи назад косите си. Придърпа мръсното си и дрипаво облекло.

— Но в действителност не такова, което не се е къпало от две седмици и е мършаво като недохранена улична котка.

— О, не зная. Некъпаната мършава жена, както е известно, събужда звяра в мен.

Без да каже дума, Пит я преведе през парадния площад и влезе с нея в една малка стая, която някога е била кухня и трапезария. Тя беше празна. Имаше само едно дървено буре. Никой не се виждаше наблизо. Той я остави за минута и се върна за две одеяла. Застла ги върху прашния под на стаята и заключи вратата.

Те едва се виждаха на светлината, която се процеждаше през прага на вратата, когато той я взе отново в обятията си.

— Извини ме, че не мога да ти предложа шампанско и хубаво легло.

Ева изискано разстла одеялата и коленичи, гледайки неговото загоряло брадясало лице.

— Затварям очи и си представям, че съм с моя единствен любим в най-луксозния апартамент на най-добрия хотел в Сан Франциско.

Пит я целуна и се засмя тихо:

— Госпожо, вие имате фантастично въображение!

51.

Феликс Верен, помощникът на Масар, влезе в кабинета на своя шеф.

— На телефона Исмаил Йерли — от главната квартира на Казим.

Масар кимна и вдигна телефона.

— Да, Исмаил. Надявам се, че имаш добри новини.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, г-н Масар, но новините не са добри.

— Казим залови ли отряда на ООН?

— Не. Налага се все още да го издирва. Самолетът им е унищожен, както предполагахме, но те са изчезнали в пустинята.

— Защо патрулите му не ги преследват? — настояваше ядосан Масар.

— Пустинният вятър е заличил следите им — отговори спокойно Йерли. — Няма и помен от тях.

— Какво е положението с мината?

— Затворниците са се разбунтували. Стражата е избита. Оборудването и офисите са унищожени. Вашите инженери са също мъртви. Ще отнеме шест месеца, докато мината отново заработи с пълен капацитет.

— Какво става с О’Банион?

— Изчезнал е. Няма и следа от тялото му. Моите хора откриха неговата садистична надзирателка.

— Американката, която наричаше Мелика?

— Затворниците са обработили тялото й с киселина. Едва я разпознахме.

— Нападателите трябва да са взели О’Банион като информатор срещу нас — предположи Масар.

— Твърде рано е да се каже — отговорил Йерли. — Офицерите на Казим започнаха да разпитват затворниците. Другата част от новините мога да я пропусна, защото няма да ви харесат, а тя е, че американците Пит и Джордино са били разпознати от един оцелял от охраната. По някакъв начин те са избягали от мината преди седмица, добрали са се до Алжир и са се върнали с отряда на ООН.

Масар беше като ударен от гръм.

— Господи, боже мой, това означава, че те са стигнали до гр. Алжир и са установили външен контакт.

— И аз мисля същото.

— Защо не бяхме информирани от О’Банион, че са избягали?

— Вероятно се е страхувал как вие и Казим ще реагирате. Как са преодолели 400 километра през пустинята без храна и вода, е мистерия.

— Ако те са разказали за използването на робски труд в мината на своите началници във Вашингтон, те са разкрили също така и тайната на форт Фуро!

— Те нямат документално доказателство — напомни му Йерли. — Двама чужденци, които са минали нелегално суверенни граници и са извършили криминални действия срещу правителството на Мали, не могат да бъдат приети сериозно в никой международен съд.

— Въпреки това моят завод ще бъде обсаден от репортери и инспектори от световната организация по екология.

— Не се безпокойте. Ще посъветвам Казим да затвори границите за всички излизащи и той ще ги хване, ако те се опитат да напуснат страната.

— Вие забравяте — каза Масар, опитвайки се да запази спокойствие — за френските инженери и учени, с които имах договори за построяването на завода и които изпратих в Тебеца. Ако те се окажат на свобода, ще проглушат света за тяхното заточение и каторжен труд в мината. Ще съобщят и за нашите нелегални дъмпингови операции с токсичните и ядрените отпадъци. Масар Ентърпрайсиз ще бъде атакуван по всички фронтове, а аз ще бъда обявен за криминален престъпник във всяка страна, където имам офис или завод.

— Никой не ще остане жив, за да свидетелства! — каза Йерли, макар и да не беше много сигурен в заключението си.

— Какво ще прави Казим по-нататък? — попита Масар.

— Въздушното разузнаване на генерала и моторизираните патрули не са установили, че те са преминали в Алжир.

— Това означава, че все още са в Мали, скрити някъде и очакващи да избягат в удобен момент от страната.

— Надявам се, че силите на Казим ще ги спрат.

— Разбира се.

— Възможно ли е да са се отправили на запад за Мавритания?

Йерли поклати отрицателно глава, сякаш Масар го виждаше.

— Не, защото трябва да преминат над 1000 километра до първото селище с вода. Също така, те едва ли разполагат с достатъчно гориво за такова разстояние.

— Те трябва да бъдат спрени, Исмаил! — каза Масар решително. — Те трябва да намерят гроба си тук.

— И това ще стане! — обеща Йерли. — Уверявам ви. Те не ще се измъкнат от Мали. Ще бъдат изловени до последния човек. Те подлудиха Казим, но няма да подлудят мен.

Ел Хадж Али седеше върху пясъка под сянката на камилата си и чакаше преминаващия влак. Той беше яздил и извървял над 200 километра от селото си Арауан, за да види чудото на железния път, за който му беше разказал един пътуващ британец, водещ група туристи през пустинята.

Току-що навършил четиринадесет години, бащата на Али му разреши да вземе едната от двете семейни камили — красиво бяло животно, и да се отправи на север към блестящите релси, за да види огромното стоманено чудовище със собствените си очи. Въпреки че беше зърнал автомобили, летящ в небето самолет, другите чудесии като фотоапарати, радио, телевизор бяха мистерия за него. Ако успееше да види и евентуално да пипне локомотив, щеше да предизвика завист у всяко момче и момиче в неговото село.

Али пиеше чая си и отхапваше от сладките, докато чакаше. След като изминаха три часа и не се видя никакъв влак, той се качи на камилата си и продължи пътя към завода форт Фуро, така че да може да разкаже на семейството си за блестящите сгради, изникнали в пустинята.

Когато отмина отдавна изоставения форт на Чуждестранния легион, заобиколен от високи стени, изолиран и самотен, Али сви покрай релсите и се озова пред врата, която събуди любопитството му. Голямата масивна врата беше затворена плътно. Той скочи от камилата и я поведе около стените на форта, търсейки друг вход, за да влезе вътре, но не откри такъв. Отказа се и тръгна обратно към железопътната линия.

Погледна на запад, заинтригуван от пътя със сребърни релси, който се простираше напред в далечината и над него трепереше омарата. Изведнъж окото му забеляза нещо, което пробиваше омарата и ставаше все по-голямо. То идваше срещу него. Голямото стоманено чудовище, помисли си той. Но когато обектът наближи, Али видя, че беше твърде малък за локомотив. Зърна двама мъже, които се возеха в него, сякаш това бе отворен автомобил, пътуващ по релсите. Али се дръпна настрани и застана до камилата си. Оказа се, че това е дрезина, която возеше двама инспектори, проверяващи релсовия път. Те спряха пред него.

Единият беше бял чужденец, а другият тъмнокож мур. Чернокожият го поздрави:

— Селям алейкум.

— Алейкум ел селям — отговори Али.

— Откъде идваш, момче? — попита мурът на берберски език на туарегите.

— От Арауан, за да видя стоманеното чудовище.

— Изминал си дълъг път.

— Пътуването беше леко — отговори Али.

— Имаш хубава камила.

— Баща ми ми подари най-хубавата.

Мурът погледна златния си часовник.

— Няма да се наложи дълго да чакаш. Влакът от Мавритания ще мине след малко.

— Благодаря, ще чакам — каза Али.

— Да си видял нещо интересно в стария форт?

Али поклати глава.

— Не можах да вляза. Вратите са заключени.

Двамата мъже се спогледаха и размениха по няколко думи на френски.

След това мурът попита:

— Сигурен ли си? Фортът винаги е отворен. Там държим инструменти и оборудване за ремонт на траверсите.

— Аз не лъжа, вижте сами.

Мурът слезе от дрезината и тръгна към форта. Върна се след няколко минути и каза нещо на белия мъж на френски.

— Момчето е право. Вратите на главния вход са заключени отвътре.

Лицето на френския инспектор стана сериозно.

— Ще трябва да продължим до завода и да докладваме.

Мурът кимна и се качи на дрезината. Той махна на Али.

— Не стой толкова близо до релсите, когато минава влакът, и дръж здраво камилата си.

Дрезината изчезна към завода за токсични отпадъци, оставяйки Али и неговата бяла камила да чакат стоически идването на влака.

Полковник Марсел Левант разбра, че не може да се предпази от момчето номад и инспекторите, които проверяваха железопътната линия. Тихо и безшумно те разположиха 12 автоматични картечници за евентуална изненада. Можеха много лесно да бъдат убити и вкарани във форта, но Левант не искаше да убива невинни цивилни, така че се въздържа.

— Какво мислиш? — попита Пемброук-Смит, след като дрезината се отправи към завода.

Левант изучаваше момчето и камилата му и целият беше в догадки. Те все още можеха да бъдат спокойни, докато чакаха преминаването на следващия влак.

— Ако тези двамата в дрезината съобщят на охраната на Масар, че фортът е затворен, може да очакваме, че ще ни изпратят въоръжен патрул за разузнаване.

Пемброук-Смит погледна часовника си.

— Още седем часа, докато се стъмни. Да се надяваме, че те ще действат бавно.

— Някакви последни съобщения от генерал Бок? — попита Левант.

— Изгубихме връзката. Радиото беше ударено по време на пътуването ни от Тебеца — изглежда настройката е повредена. Ние не можем да предаваме, а приемането е съвсем слабо. Съобщението на генерала се чуваше твърде лошо, за да го декодираме точно. Операторът направи всичко по силите си и това, което разбра, е, че един специален американски отряд ще ни евакуира от Мавритания.

Левант погледна невярващо към Смит.

— Американците ще дойдат, но ще останат в Мавритания. Мили боже, това са над 300 километра оттук. Как ще ни помогнат в Мавритания, ако ни атакуват, преди да можем да се измъкнем през границата?

— Съобщението не беше чисто — повдигна безпомощно рамене Пемброук-Смит. — Нашият радиооператор направи най-доброто, но може би не е разбрал всичко.

— Би ли могъл по някакъв начин да се свържеш с нашия комуникационен център?

Пемброук поклати глава.

— Той вече опита, но системите отказват да работят.

— Ние дори не знаем дали адмирал Сандекър е дешифрирал правилно кода на Пит — каза Левант. — Всичко, което Бок знае, е, че ние ще преминем пустинята на етапи и ще избягаме в Алжир.

— Ще ми се да вярвам, че всичко е наред.

Левант се замисли.

— Нямаме шанс да продължим. Горивото ни почти свърши. Да бъдем хванати от малийците, ако излизаме оттук, е почти сигурно. Нямаме контакт с външния свят. Страхувам се, че много от нас ще умрат в тази миша дупка, Пемброук-Смит.

— Гледайте откъм хубавата страна, полковник. Може би американците ще стигнат дотук, както седма кавалерия на генерал Кастър?

— О, боже — възкликна Левант, — защо се сети да го споменеш?

Джордино лежеше проснат по гръб под един от джиповете, като разглобяваше пружината на шасито, когато забеляза ботушите на Пит и едни крака към него.

— Къде беше? — изръмжа той, докато развиваше гайката от шенкелния болт.

— Подпомагах слабите и безпомощните — отвърна Пит весело.

— Тогава помогни за изпълнението на твоето шантаво изобретение. Можеш да използваш греди от таваните в офицерските стаи. Те са сухи и свалянето им ще бъде доста шумно.

— Ти си зает?

— За съжаление, не може да се каже същото за теб — подхвърли Джордино заядливо. — По-добре е да започнеш да обясняваш как ще се направи всичко това.

Пит свали малко дървено буре на земята пред Джордино.

— Проблемът се решава. Намерих това буре, пълно до половината с пирони в трапезарията до кухнята.

— Трапезария?

— Преддверие към кухнята — коригира се Пит.

Джордино излезе изпод джипа и започна да оглежда Пит. От мръсните му ботуши и полуразкопчан костюм до разрошената коса. Когато накрая проговори, гласът му звучеше саркастично:

— Обзалагам се, че бурето не е единственото нещо, което си намерил в кухнята.

52.

Когато докладът на двамата железопътни инспектори се получи в разузнавателната квартира на Казим, предаден от форт Фуро, той бе веднага поднесен на майор Сид Ахмед Гоуан. Майорът беше офицер от разузнаването на Казим. Той не видя нищо ценно в него, за да съобщи на турския съветник Исмаил Йерли.

Гоуан не можа да направи връзка между изоставения форт и една изплъзнала се плячка 400 километра на север. Железопътните работници, които настояваха, че фортът е заключен отвътре, бяха сметнати за лъжливи информатори, които се опитват да се докарат на своите началници.

Тъй като времето минаваше и не бяха открити никакви следи от специалния отряд на ООН, майор Гоуан започна да гледа другояче на това съобщение. Той беше умен човек, млад и високоинтелигентен, единственият офицер от тайните служби на Казим, учил във Франция и завършил военната академия в Сен Сир. Започна да вижда някаква връзка в този доклад и реши да уведоми генерала и да накара Йерли да се почувства като аматьор в разузнаването. Но първоначално поиска да се убеди сам в предположенията си.

Майорът вдигна телефона и се обади на командващия малийските военновъздушни сили, като му нареди да разузнае дали територията южно от Тебеца има оставени следи от моторни превозни средства по пясъка. Като предпазна мярка посъветва заводът във форт Фуро да спре всички влизащи и излизащи влакове. Ако отрядът на ООН в действителност беше прекосил пустинята на юг, без да бъде забелязан, той можеше да се скрие само в стария форт на Чуждестранния легион, за да не бъде открит през деня. Гоуан правилно предполагаше, че отрядът е привършил горивото и вероятно ще чака тъмнината на нощта, преди да се опита да отвлече някой излизащ влак, който отива за Мавритания.

Всичко, от което се нуждаеше Гоуан, за да се потвърди предположението му, бяха видимите следи от превозни средства, водещи от Тебеца към железопътната линия. Уверен, че сега беше попаднал на точна следа, той се свърза с Казим и му обясни своя нов анализ на операцията по издирването.

Вътре във форта най-голямо напрежение създаваше времето до идване на нощта. Всеки броеше минутите до свечеряване. Всеки изминал час без признаци, че ще бъде атакуван, им изглеждаше като подарък. Но към четири часа следобед Левант узна нещо ужасно неприятно.

Той стоеше на рампата, наблюдавайки завода с бинокъла, когато Пемброук-Смит и Пит застанаха до него.

— Търсили сте ме, полковник? — каза Пит.

Левант отвърна, без да сваля бинокъла:

— Когато вие и г-н Джордино проникнахте в завода, успяхте ли да установите разписанието на минаващите влакове?

— Да. Влизащите и излизащите влакове се редуват. Три часа след влизането на единия, другият излиза.

Левант свали бинокъла и погледна към Пит.

— Тогава какво ще кажете за факта, че нито един влак не се е появил от четири часа и половина насам?

— Причините са различни. Може да има дерайлиране, повреда на оборудването и различни други, които да променят разписанието.

— Вярвате ли в това?

— Не напълно.

— Какво е най-вероятното ви предположение? — продължи Левант.

Пит погледна към празните релси, проснати пред стария форт.

— Ако се доверя на опита си през годините, трябва да кажа, че са по следите ни.

— Мислите, че влаковете са спрени, за да ни попречат да избягаме?

Пит кимна.

— Изглежда това е причината, тъй като Казим е установил по следите на нашите превозни средства, че сме тръгнали на юг към жп линия, и е решил, че нашата цел е да отвлечем влак.

— Малийците са по-умни, отколкото ги мислех — отбеляза Левант. — Сега сме в капан, без да имаме възможност да съобщим за създалото се положение на генерал Бок.

Пемброук-Смит се закашля.

— Мога ли да направя предложение, полковник? Бих искал сам да тръгна към границата, да пресрещна отряда на американците и да го доведа тук.

Левант погледна изпитателно към него.

— Мисия на самоубиец в най-добрия случай!

— Това може да се окаже единственият шанс за измъкване оттук. Като взема най-бързата машина, ще стигна до границата за шест часа.

— Вие сте оптимист, капитане! — коригира го Пит. — Аз съм пропътувал тази част на пустинята. Ако вие тръгнете с висока скорост, както възнамерявате, ще пропаднете на първия завой в клисурата и оттам в пясъчните дюни, откъдето няма излизане. Ще пътувате в най-добрия случай, ако имате късмет да се измъкнете от пясъците, до утре сутринта.

— Възнамерявам да пътувам по права линия, като шофирам по железопътната линия.

— Явно излагане на смърт. Патрулите на Казим ще бъдат навсякъде, преди да сте изминали 50 километра, ще ви открият, тъй като са блокирали по всяка вероятност линията.

— Забравихте ли, че горивото ни е почти свършило? — добави Левант. — Няма да стигне и за една трета от пътя.

— Ние ще прелеем от другите резервоари каквото е останало от горивото — каза Пемброук-Смит без следа от смущение.

— Ще се наложи да го пестите и пак може да не стигне — каза Пит.

Пемброук отсече:

— Ще пътувам без никакъв риск.

— Вие не можете да тръгнете сам! — каза Левант.

— Пътуването през пустинята нощем е рискована работа — предупреди Пит. — Вие имате нужда от още един шофьор за навигатор.

— Не настоявам да пътувам сам! — отговори Пемброук-Смит.

— Кого ще изберете? — попита Левант.

Смит погледна и се усмихна на високия мъж от НЮМА.

— Вероятно г-н Пит или неговия приятел Джордино, тъй като те вече имат солиден опит при оцеляване в пустинята.

— Един цивилен няма да ви е от особена полза, ако се наложи да се биете с патрулите на Казим! — възрази Левант.

— Аз планирам да олекотя джипа, като махна бронята и въоръжението. Ще натоварим резервни гуми, инструменти, вода за двадесет и четири часа, леко въоръжение.

Левант отхвърли налудничавия план на Пемброук-Смит внимателно и много тактично. Той кимна.

— Добре, капитане. Захващайте се с колата.

— Съгласен, полковник.

— Но между другото, има още нещо.

— Слушам ви.

— Съжалявам, че трябва да попреча на вашето начинание, но вие сте мой заместник и аз се нуждая от вашите услуги тук. Ще трябва да изпратите някой друг на вашето място. Аз предлагам лейтенант Стейнхолм. Доколкото си спомням, той е участвал в рали „Монте Карло“.

Пемброук не се опита да скрие разочарованието си. Искаше да каже нещо, но поздрави решението и побърза да отиде при другите, без да възрази.

Левант погледна към Пит.

— Вие трябва да изберете, г-н Пит. Аз нямам власт да ви наредя да заминете.

— Полковник — каза Пит с лека усмивка. — Аз преминах през цяла Сахара миналата седмица, бях на косъм от смъртта от жажда, от опасността да бъде застрелян, от глада и от хиляди други премеждия, които понесох. Това е последната спирка за сина на г-жа Пит. Аз ще хвана влака с вас и оставам тук. Ал Джордино ще тръгне с лейтенант Стейнхолм.

Левант се засмя.

— Вие сте измамник, г-н Пит, първокласен измамник. Вие разбирате, както и аз, че смъртта ще ни сполети тук със сигурност, но вие оставате. Така давате шанс на вашия приятел да се спаси вместо вас. Това е достойна постъпка, аз дълбоко ви уважавам за това.

— Достойните постъпки не са моят начин на действие. Но имам нещо, което съм започнал и трябва да го довърша.

Левант погледна към странната машина, която се довършваше под прикритието на една от стените.

— Имате предвид вашия катапулт?

— Точно така. Това е един вид лък с пружина.

— Вярвате ли, че ще свърши работа срещу бронираните коли?

— О, ще свърши работа! — каза Пит с уверен тон. — Само не зная колко добре.

Малко след залез-слънце набързо напълнените торби с пясък и другите укрепления бяха махнати от главния портал и масивните му врати се отвориха. Лейтенант Стейнхолм, красив, висок, рус австриец, седнал зад волана, получаваше последни инструкции от Пемброук-Смит.

Джордино стоеше до спряното бъги и спокойно се сбогуваше с Пит и Ева.

— Довиждане, голямо момче! — каза той на Пит, като се засмя. — Не е честно, че тръгвам без теб.

Пит потупа приятеля си по рамото.

— Внимавай със скритите дупки.

— Стейнхолм и аз ще ви донесем бира и пица до обяд.

Думите звучаха кухо. Никой от мъжете не се съмняваше и за секунда, че утре до обяд фортът и всеки от тях щеше да представлява само спомен.

— Ще държа лампата запалена на прозореца — каза Пит.

Ева целуна Джордино по бузата и му подаде малък найлонов пакет.

— Малко храна за из път.

— Благодаря! — обърна се настрани Джордино, така че да не забележат насълзените му очи, и се качи в бъгито. Усмивката му изчезна, лицето му стана тъжно.

— Дай газ! — каза той на Стейнхолм.

Лейтенантът кимна, включи на скорост и освободи педала на съединителя. Бъгито потегли напред, премина през отворения портал и потъна в оранжевото петно на западното небе, като задните му колела хвърляха облак прах.

Джордино се обърна и погледна назад. Пит стоеше от външната страна на вратата, прегърнал Ева през кръста. Вдигна ръка за сбогом. Джордино успя да види и ослепителната усмивка на Пит, преди облакът прах да скрие цялата гледка.

Целият отряд гледаше изчезващия джип в пустинята. Реакциите им варираха от пълната безнадеждност на положението до изблици на еуфория. Всяка надежда за оцеляване се свързваше с евентуалното завръщане на Стейнхолм и Джордино, но тя не беше много голяма. След това по нареждане на Левант вратите отново бяха затворени и барикадирани за кратко време.

Майор Гоуан получи доклада, който очакваше от хеликоптерния патрул, за оставените от хората на Левант следи до железопътната линия и мястото, където изчезваха. По-нататъшното проследяване бе прекратено поради настъпването на нощта. Няколкото самолета, снабдени с оборудване за нощно виждане, бяха на земята за ремонт, но Гоуан не се нуждаеше от допълнително разследване и рисковани мисии. Той знаеше къде се крие плячката. Свърза се с Казим и потвърди анализа на ситуацията.

Неговият всемогъщ началник го произведе в чин полковник в движение и му обеща, че ще го награди за неговата предана служба.

Участието на Гоуан в тази операция завърши. Той запали пура, опъна крак на бюрото и си сипа чашка скъп коняк „Реми Мартен“, който пазеше за специални случаи, а настоящият бе действително такъв.

За разочарование на своя главнокомандуващ генерал Казим, новопроизведеният полковник го лиши от своята подкрепа точно в най-решителната част от операцията. В момента, когато Казим се нуждаеше от неговата интелигентност и способност за анализ, Гоуан замина на вилата си до река Нигер, за да прекара почивката си със своята френска метреса, забравил за бурята, която щеше да се разрази на запад в пустинята.

Масар беше на телефона, слушайки последния доклад на Йерли за развитието на разследването.

— Какви са последните новини? — питаше той припряно.

— Те са ни в кърпа вързани! — заяви триумфално Йерли, позовавайки се предварително на догадките на майор Гоуан. — Те мислеха, че ще ни надхитрят, като променят маршрута си за евакуация във вътрешността на Мали, но аз не съм толкова глупав. Те са в капан, затворени в изоставения форт на Чуждестранния легион, недалеч от вас.

— Радвам се да чуя това! — каза Масар, въздъхвайки облекчено. — Какви са плановете на Казим?

— Ще настоява да се предадат доброволно.

— А ако откажат?

— Ще обвиним командосите и техните офицери за нахлуване в чужда страна. След залавянето им ще бъдат обявени за заложници и ще бъдат разменени срещу отмяна на икономическите санкции от страна на ООН. На затворниците ще бъде проведен разпит в килиите на Казим, където те ще бъдат съответно обработени.

— Не! — заяви Масар. — Не искам такова решение. Единственото решение е тяхното унищожение, и то бързо. Никой не трябва да остане жив, за да говори. Не можем да си позволим повече усложнения. Настоявам да предадеш на Казим да приключи възможно най-бързо този въпрос.

Настояването му беше толкова безцеремонно и грубо, че Йерли млъкна за момент.

— Добре! — изрече накрая бавно Йерли. — Ще направя всичко възможно да убедя Казим да започне атаката рано сутринта със своите бомбардировачи, следвани от хеликоптерните подразделения. За щастие той разполага с четири тежки танка и три бронетранспортьора, които ще подпомогнат атаката по суша.

— Може ли да атакува форта довечера?

— Той има нужда от време, за да окомплектова своите сили и да координира атаката. Това не може да стане по-рано от сутринта.

— Гледай Казим да направи всичко възможно, за да не допусне Пит и Джордино да избягат отново.

— По тази причина аз взех всички предпазни мерки и спрях всички влакове, които влизат и излизат от Мавритания — излъга Йерли.

— Къде си сега?

— В Гао. Ще се кача на командирския самолет, който вие така предвидливо сте подарили на Казим. Той планира лично да се запознае с обстановката.

— Запомни, Йерли — каза настоятелно Масар, — никакви затворници!

53.

Те се появиха малко след шест часа сутринта. Членовете на отряда на ООН бяха изморени до припадък след прокопаването на окопите до основата на стените, но всички се държаха и бяха готови да се отбраняват. Повечето се бяха скрили като мишки в очакване на въздушната атака. Дълбоко в подземния арсенал медицинския екип беше разположил полева болница, докато френските инженери и техните жени и деца се гушеха върху пода под дървените маси и мебели, за да се предпазят от евентуално срутване на парчета камъни от тавана при една атака. Само Левант и Пемброук-Смит останаха на стената на форта, защитени единствено от парапетите и наредените чували с пясък. До тях беше и екипажът на автоматичното оръдие „Вулкан“.

Идващите реактивни самолети се чуха, преди да бъде дадена тревога и да бъдат забелязани.

Пит се въртеше около своя пружинен лък, довършвайки нещо в последната минута. Пружините от джипа, монтирани вертикално в лабиринт дървени греди, бяха огънати почти на две от хидравличен повдигащ механизъм, поставен върху стар самоповдигач, намерен на железопътната линия. Закрепен на опънатите пружини, един полупразен варел дизелово гориво с перфориран горен капак лежеше върху вдлъбната дъска, сключваща остър ъгъл с хоризонта. След като помогнаха на Пит, хората на Левант се дръпнаха настрани, тъй като беше съмнително дали варелът с нафта ще прескочи стената или ще се пръсне вътре във форта и изгори всички, който се намира на парадния плац.

Левант коленичи зад парапета — гърбът му бе защитен от камарата чували с пясък. Загледа се в безоблачното небе. Той засече самолетите и ги наблюдаваше през бинокъла, когато започнаха да кръжат на не повече от 500 метра височина над пустинята и само на 3 километра южно от форта. Усети тяхното забележимо безпокойство от ракетите „земя-въздух“. Те изглеждаха уверени, че фортът не може да им окаже въздушна съпротива, но се бяха излъгали.

Както много военни лидери от Третия свят, които предпочитаха показността пред практичността, Казим бе закупил бързите бомбардировачи „Мираж“ от французите повече за шоу, отколкото за действителни бойни действия. Без да изпитва страх от по-слабите военни сили на съседните страни, Казим бе създал своите, за да внушават уважение към неговата личност и да вдъхват страх у бунтовниците.

Малийското нападение бе подкрепено от малка флотилия бойни хеликоптери, чието единствено предназначение бе да направлява разузнавателните патрули и да транспортира бойни отряди. Само бомбардировачите бяха способни да изпращат ракети, поразяващи бронята на танковете или укрепленията. Но за разлика от по-модерните бомби с лазерно насочване, малийските пилоти трябваше да поставят и насочват ръчно техните тактически ракети към целта, защото бяха остарели технически.

Левант се разпореди по микрофона, монтиран в неговия шлем.

— Капитан Пемброук-Смит, застанете до екипажа на „Вулкан“!

— Застанах до екипажа на „Маделин“ и съм готов за стрелба! — обади се Пемброук-Смит от оръдието, разположено на отсрещната платформа.

— „Маделин“?

— Екипажът е изобретил приспособление към оръдието, полковник и го нарекъл „Маделин“ — името на момичето, с което са били в компания в Алжир.

— Наблюдавай „Маделин“ да не ни погоди някой гаф!

— Разбрано, полковник.

— Оставете първия самолет да открие огън! — нареди Левант. — След това стреляйте в задната част и го свалете. Ако правилно разчетете времето, ще можете да се прицелите отново и да уцелите втория, преди да изстреля своите ракети.

— Чудесно, полковник.

В момента, когато Пемброук-Смит отговаряше, водещият „Мираж“ се откъсна от ятото, снижи на 75 метра височина, без да се опитва да се издигне обратно, за да избегне стрелба от земята.

Пилотът беше опитен водач. Той снижи още малко и изстреля своите ракети с известно закъснение.

Първата ракета премина над форта и експлодира нахалост в пясъка зад него. Втората се насочи срещу северния парапет и експлодира, откъсвайки 2-метрова ивица от горния край на стената.

Екипажът на „Вулкан“ взе на прицел нисколетящия самолет и точно когато прелиташе над форта, откри огън. Револверното шестбарабанно оръдие проби 20-милиметровата броня на летящия изтребител, преряза като с хирургически скалпел едното му крило и самолетът се завъртя безпомощно, докато се забие в земята.

Още преди първото попадение „Маделин“ се насочи на 180 градуса и откри огън. Нейното попадение прониза втория самолет челно и той се превърна в падащо огнено кълбо.

Следващият изтребител изстреля ракетите си твърде отдалеч и обхванат от паника, избяга. Левант гледаше с безразличие как двете ракети избухнаха на 200 метра пред форта. Останала без водач, ескадрилата прекъсна атаката си и започна да кръжи безцелно далече от форта.

— Хубави попадения! — поздрави Левант екипажа на „Вулкан“. — Сега те знаят, че можем да хапем, и ще изстрелват ракетите си от по-голямо разстояние и с по-малка точност.

— Останаха около 6000 снаряда — докладва Пемброук-Смит.

— Запази ги засега и нека хората се скрият. Ще ги оставим да пострелят за малко. Рано или късно някой ще стане по-непредпазлив и ще се приближи отново.

Казим слушаше своите пилоти, които говореха един след друг по радиото, и гледаше тяхната атака чрез система „видео телефото“ на мониторите в командния център. Тяхната увереност бе сериозно разклатена след първата среща с врага и неговата умела съпротива. Те се пръснаха като уплашени деца и молеха за точни инструкции.

С почервеняло от гняв лице Казим влезе в комуникационната кабина и започна да крещи по радиото:

— Говеда! Тук е генерал Казим. Вие, летци, сте моята дясна ръка, моите екзекутори. Атакувайте, атакувайте! Всеки, който не покаже смелост, ще бъде застрелян, когато се приземи, а семейството му — хвърлено в затвора.

Свикнали само на тренировъчни полети и самонадеяни досега, пилотите от малийските военновъздушни сили бяха по-приспособени към цивилния живот и развлеченията с хубави момичета, отколкото да се бият с противник и да бъдат убивани. Французите бяха направили сериозен опит да модернизират и обучат пустинните номади в тактиката на въздушния бой, но традицията и културната изостаналост определяха техния начин на мислене и те трудно можеха да се превърнат в ефективна нападателна сила.

Стреснати от думите на Казим и повече уплашени за съдбата си, отколкото от заплахите на своя лидер в небето, те много неохотно подновяваха атаката и прелитаха поединично над здравите стени на стария форт на Чуждестранния легион.

Сметнал себе си за „недосегаем“, Левант стоеше и наблюдаваше атаката от крепостния вал със спокойствието на зрител на крикет мач. Първите два изтребителя изстреляха ракетите си, направиха остър завой, преди да подходят близо до форта. Ракетите бяха изстреляни високо и избухнаха от другата страна на железопътната линия.

Те заприиждаха от всички страни с мощни непредвидими маневри. Техните нападения станаха премислени, организирани, концентрирани върху една стена, за разлика от предишните атаки на форта, протичащи случайно. Усетили, че не им се отговаря с насрещен огън, ставаха по-точни. Фортът започна да се тресе. Големи дупки зейнаха в зидарията, тъй като стените започнаха да се пропукват.

Както бе предвидил Левант, малийските пилоти ставаха по-самонадеяни и агресивни, приближаваха се все по-близко, преди да изстрелят своите ракети. Той се изправи иззад своя малък команден пост и изтупа праха от бойния си костюм.

— Капитан Смит, някакви произшествия?

— Никой не е докладвал, полковник.

— Време е „Маделин“ и нейните приятели да покажат какво могат отново.

— В момента насочват оръдието, полковник.

— Ако сте пресметнали добре, вие имате достатъчно снаряди да свалите още два от тези дяволи.

Задачата се улесни, когато два самолета прелетяха през откритата пустиня крило до крило. „Вулкан“ ги хвана във визьора и откри огън. Първоначално изглеждаше, че не ги е уцелил. Но изведнъж избухна пламък и черен дим от борда на „Мираж“-а. Самолетът не експлодира, нито пилотът му изглеждаше да е изгубил контрол над него. Носът му просто се наклони на една страна и изтребителят се заби право в земята.

„Маделин“ взе на прицел втория самолет. Секунди по-късно последният снаряд бе изстрелян и тя млъкна, не и преди да го уцели. Той се превърна в падаща огнена топка и се пръсна на хиляди парчета на пясъка.

Без да се вижда никакъв огън или дим, неочаквано един изтребител изскочи от пустинята и се разби в източната стена, експлодирайки с оглушителен шум и пръскайки настрани парчета камъни от стената, създавайки впечатление у хората във форта, че потъва като от разрушително земетресение.

Пит се разхождаше наоколо и бе повален на земята, сякаш небето се бе срутило върху него. Той почувства детонацията право върху себе си, макар че тя идваше от противоположна посока.

Пит се изправи на колене, отупвайки се от праха и първата му грижа беше да види съоръжението си. То все още стоеше невредимо.

След това забеляза едно тяло, което лежеше близо до него на земята.

— Боже мой! — изхлипа човекът.

Чак тогава Пит разпозна Пемброук-Смит, който беше отнесен от крепостния вал от силата на експлозията. Той се наведе над него и погледна затворените му очи. Само пулсът на шията на капитана даваше някакъв признак за живот.

— Лошо ли сте ранен? — попита Пит, без да очаква отговор.

— Мръсната вълна ме отнесе и събори по гръб! — изплю през зъби Пемброук-Смит.

Пит погледна към парапета, който беше отнесен.

— Вие само сте паднали. Не виждам кръв и счупени кости. Можете ли да движите краката си?

Пемброук-Смит застана на колене и стъпи на обутите си крака.

— Поне гръбнакът ми още държи! — После той вдигна ръка и посочи зад Пит към парадния плац. Прахолякът вече беше изчезнал и лицето му се сви безпомощно, когато забеляза голямата грамада камъни, която бе затрупала няколко от неговите хора. — Махнете бедните нещастници! — извика той. — За бога, махнете ги оттук!

Пит се обърна мигновено, гледайки към разрушената стена. Онова, което представляваше допреди малко сигурна защита, сега беше една купчина разтрошени камъни и мазилка. Нито един затиснат под нея не би могъл да оцелее. А онези, които по някакво чудо може би проявяваха признаци на живот, едва ли лесно щяха да бъдат измъкнати от този капан. Пит изпита чувство на ужас и разбра, че само някаква солидна повдигаща конструкция би помогнала да се извадят телата оттам.

Преди да успее да реагира, още един ракетен обстрел се изсипа върху форта. Стените изглеждаха полуразрушени, сякаш някой гигант ги беше удрял с мощен чук. Само главният портал оставаше все още незасегнат. Другите три бяха напълно разрушени и стърчаха като самотни кръстове.

Хората на Казим загубиха четири от самолетите си, горивото на оставащите беше на привършване и те отлетяха на юг към базите си. Оцелелите командоси от отряда на ООН излязоха от подземните си укрития като мъртъвци от гроба и започнаха да събират останките на своите другари. Въпреки усилията им, нямаше шанс онези, които бяха заровени под стената, да бъдат спасени само с човешки ръце.

Левант слезе от парапета и започна да дава своите разпореждания. Ранените бяха пренесени долу за по-голяма сигурност в арсенала, където медицинският персонал беше готов да ги приеме с помощта на Ева и другите жени, действащи като сестри. Лицата на мъжете и жените бяха изпълнени със страдание, когато Левант им нареди да спрат копането под стената и да започнат работа по запълването на най-големите дупки. Той виждаше тяхната скръб, но носеше отговорност за живите. За мъртвите нямаше какво повече да се направи.

Усмихвайки се въпреки болката си в гърба, натъртеният Пемброук-Смит обикаляше форта, правеше своите доклади и подхвърляше окуражителни думи на хората. Той се опитваше да им предаде чувството си за хумор, за да забравят смъртта и ужаса и по този начин ги ободряваше.

Равносметката беше чиста — шестима убити и трима сериозно ранени със счупвания, предизвикани от летящи камъни. Седем други се върнаха на постовете си, след като бяха превързани леките им рани. Можеше да бъде и по-лошо, си мислеше полковник Левант, като анализираше ситуацията. Но той знаеше, че въздушните атаки ще започнат отново. След кратко прекъсване второто действие започна, като един снаряд падна на южната стена. Той беше изстрелян от един от четирите танка, намиращи се на два километра на юг. След това бяха изстреляни още три снаряда, които попаднаха също във форта. Левант бързо се изкачи по грамадата камъни, която някога беше стена, и погледна танковете през бинокъла.

— Френски „АМХ 30“, действащи с ракети „СС 11“ — съобщи той тихо на Пит и Пемброук-Смит. — Те ще отслабят съпротивата за малко, преди да настъпят.

Пит погледна разбитите стени на форта.

— Не ни остана много за отбрана — каза той лаконично.

Левант свали бинокъла и се обърна към Смит, който стоеше до него, превит като стрелец.

— Нареди на всички да влязат в арсенала, освен пазачите. Ще посрещнем бурята долу.

— А когато танковете почукат на вратата? — попита Пит.

— Тогава ще използваме вашия катапулт, нали? — каза Пемброук-Смит недоверчиво. — Това е всичко, с което разполагаме срещу тези адски машини.

Пит се засмя.

— Изглежда все пак някой ми вярва, капитане.

Пит беше горд със своето изобретение. Той очакваше с нетърпение да види дали средновековното му съоръжение ще има шанса да проработи, или не.

54.

Четиристотин километра на запад пътуването премина абсолютно спокойно без никакво шумолене на вятъра, който да раздвижи въздуха над пустинната, безформена и безлюдна земя. Единственият звук идваше от монотонното бучене на двигателя на бързото военно бъги.

Джордино наблюдаваше показанията на бордния компютър на бъгито, който отчиташе неравностите на пътя и им помагаше да избегнат девиацията и морето от пясъчни дюни. На два пъти те трябваше да заобикалят дюни и клисури, дълги почти 20 километра, преди да продължат по маршрута си.

Според показанията на цифрите, които се изписваха на малък екран, Джордино и Стейнхолм разбраха, че са изминали 400 километра между форт Фуро и мавританската граница за около 12 часа. За да следват точно железопътната линия, те изгубиха скъпоценно време. Рискът да бъдат нападнати непредвидено от патрули или да бъдат засечени от самолетите също беше много голям.

Последната третина от пътя завърши на твърда земя, обсипана със заоблени камъни. Те бяха с размер от малко топче до големината на футболна топка и правеха шофирането ужасно, но на Джордино и Стейнхолм и през ум не им мина да намалят скоростта. Караха с постоянна скорост от 90 километра в час, издържайки стоически на друсането и тръскането.

Преумората и изтощението бяха пренебрегнати при мисълта какво може да се случи на мъжете и жените, които оставиха зад себе си. Джордино и Стейнхолм добре знаеха, че ако изобщо съществува някаква надежда за спасението на тези хора, то трябваше да се намери отрядът на специалните сили на САЩ, и то да се намери бързо, преди Казим да е влязъл във форта и избил всички. Джордино беше обещал да се върне до обяд, но това се оказа илюзия.

— Колко остава до границата? — попита на английски Стейнхолм с акцент на Арнолд Шварценегер.

— Няма начин да кажа — отговори Джордино, — те не поставят табели в голата пустиня. Всичко, което зная, е, че вече сме я преминали.

— Сега поне е достатъчно светло, за да видим накъде вървим.

— И също така е по-лесно за малийците да ни заловят.

— Кълна се, че се движим на север по железопътната линия — каза Стейнхолм. — Горивото свършва. Още 30 километра и ще трябва да ходим пеша.

— Ти ме премяташ! — каза Джордино, проверявайки още веднъж компютъра и гледайки показанията на компаса, монтиран на арматурното табло. — Завий в посока 50 градуса на северозапад и карай до диагонала, докато стигнем шосето. Така ще изминем няколко километра по-навътре в случай, че още не сме навлезли в Мавритания.

— Часът на истината — каза, смеейки се, Стейнхолм. Той натисна педала на газта докрай и бъгито се понесе, вдигайки след себе си облаци прах.

Изтребителите се върнаха в единадесет часа и подновиха опустошението на вече разрушения форт с техните ракети. Когато те свършиха, започнаха бомбардировка четирите танка. Пустинята ехтеше от непрекъснатите експлозии. Грохотът и разрушението изглеждаха безкрайни за защитниците, когато сухопътните сили на Казим се придвижиха на 300 метра и обстрелваха руините със снайпери и минохвъргачки.

Концентрацията на огъня срещу форта изразяваше и негативизма към Чуждестранния легион, който винаги е стоял на страната на колонизаторите в Западна Африка против туарегите. Падаха снаряд след снаряд, детонацията им беше един несекващ грохот. Останките от стените ставаха на решето от постоянните експлозии, из въздуха хвърчаха камъни, хоросан, пясък и прах. Старият форт приличаше на археологическа находка на античността.

Командирският самолет на генерал Казим кацна в сухото езеро, близо до форта. Придружен от своя началник-щаб полковник Сахир Чеик и Исмаил Йерли, той бе посрещнат от капитан Мохамед Батута. Капитанът ги качи в откритата военна кола и тръгна към временната главна квартира на полевия командващ полковник Нухум Манса, който излезе да ги поздрави.

— Плътно ли сте ги обкръжили? — попита Казим настойчиво.

— Да, генерале! — отвърна бързо Манса. — Моят план е постоянно да свиваме обръча около форта, докато го превземем.

— Опитахте ли се да склоните отряда на ООН да се предаде?

— По четири различни повода. Всеки път получавах отказ от техния командир, полковник Левант.

Казим се засмя цинично:

— Тъй като те настояват да умрат, ние ще им помогнем.

— Може би не са останали много — забеляза Йерли, сякаш виждаше с телескоп през стените на форта. — Мястото е като прокъсано сито. Всички трябва да са затиснати под камъните на разрушените стени.

— Моите хора са решени да се бият! — каза Манса. — Те искат да направят хубаво шоу на техния обичан командир.

— И те ще получат тази възможност. — Казим изглеждаше доволен. — Дайте заповед да нападнат форта след един час.

Непрестанната стрелба не спираше и за момент. Долу в арсенала, претъпкан от почти 65 човека — командоси и цивилни, започна да пада хоросанът от фугите на арковидния каменен таван. Ако това продължеше, имаше опасност хората да бъдат затрупани.

Ева беше застанала близо до стълбата, където превързваше една жена от отряда, чието рамо беше засегнато на няколко места от малък шрапнел. Тя беше загубила за момент съзнание и след като дойде на себе си, се видя да лежи на пода заедно с другите ранени. Това стана в момента, когато Ева приключваше с превръзката и ударната вълна на едни изстрелян снаряд я събори на земята.

Един от медиците се занимаваше с нея, докато Пит държеше ръката й. Лицето му изглеждаше уморено, потно, с почти бяла брада от слепилия се прах по нея. Той я гледаше и нежно се усмихваше.

— Добре дошла между живите! — каза Пит. — Доста ни поизплаши, когато се срути стълбата.

— Затрупани ли сме? — запита тя.

— Не. Можем да се измъкнем, когато му дойде времето.

— Изглежда толкова тъмно!

— Капитан Пемброук-Смит и неговите момчета почистиха изхода, така че да може да влиза достатъчно въздух, за да дишаме. Затова прониква малко светлина, но сме запазени от шрапнелите.

— Чувствам се цялата скована, но странното е, че не изпитвам никаква болка.

Медичката — млада червенокоса шотландка — й се усмихна.

— Натъпкала съм те с успокояващи. Не можех да ти позволя да се нахвърлиш върху мен, докато намествах скъпоценните ти кости.

— Какво ми е състоянието?

— Освен счупена дясна ръка и ключица, едно или повече пукнати ребра — не мога да ги установя без рентген — счупен ляв пищял и глезен, плюс множество охлузвания и възможни вътрешни наранявания, ти си съвсем добре.

— Много си откровена! — каза Ева, опитвайки се да се усмихне на ексцентричността на полевата медичка.

— Прости ми за хамалския маниер, но мисля, че най-добре за теб е да знаеш голата истина! — потупа я по здравото рамо червенокосата шотландка.

— Оценявам това — отвърна с усилие Ева.

— Два месеца почивка и сте готова да преплувате Ламанша.

— Предпочитам плувните басейни. Благодаря.

Пемброук-Смит, неуморим както винаги, сновеше между хората в арсенала и поддържаше духа им. Той се приближи и коленичи до Ева.

— Вие сте една много издръжлива жена, д-р Роджас.

— Писано ми е да оцелея.

— Тя не трябва да прави известно време необуздан и продължителен секс! — пошегува се Пит.

Пемброук-Смит подхвърли закачливо:

— Какво не бих дал да съм тук, когато се съблече!

Ева не чу закачката на капитана. Малко преди да довърши ремарката си, тя изпадна отново в безсъзнание.

Пит и Пемброук-Смит гледаха на нея с едни и същи очи, лицата им изведнъж станаха сериозни. Капитанът кимна към автоматичния пистолет под мишницата на Пит.

— Ако настъпи краят, ще я удостоиш ли с честта?

Пит кимна решително.

— Ще се погрижа за нея.

Левант дойде. Изглеждаше отпаднал и изморен. Той знаеше, че неговите мъже и жени няма да могат да издържат дълго на това изпитание. А допълнителното напрежение, на което бяха изложени и децата, се отразяваше на неговия професионален дух. Той мразеше да вижда хората, към които изпитваше приятелски чувства, да бъдат подложени на такъв тормоз. Най-големият му страх идваше от това, че когато бомбардировката спре, ще се окаже безпомощен срещу гаврата и унижението спрямо хората му от страна на малийците.

Левант трябваше да противопостави своите мъже и жени, които бяха останали двадесет и един, включително с Пит, на силата на 1500 войници заедно с четирите танка, които имаха като подкрепление. Той нямаше представа колко дълго ще могат да издържат, преди да бъдат унищожени. Един час, може би два или малко повече. Повечето от стените бяха разбити и това затрудняваше настъпващите войници да ги преодолеят.

— Сержант Вадилински докладва, че малийците започват да настъпват — каза полковникът на Пемброук-Смит. — Щурмът е предстоящ. Отворете входа към стълбите и вашите хора да имат готовност веднага да отбият атаката.

— Слушам, полковник!

Левант се обърна към Пит.

— Е, г-н Пит, вярвам, че е време да изпробваме вашето изобретение.

Пит стоеше и наблюдаваше.

— Чудя се дали шплентовете му ще издържат.

— Преди малко го погледнах и то все още беше невредимо до стената, така че ще трябва да опитаме.

— Това е достатъчно, за да изпия една текила.

— Няма нищо по-драстично от надеждата.

Пит погледна Левант в очите.

— Ще се опитам да направя така, че Казим да се пръсне от яд.

— Само че да не заприличаме на французите, които отговориха при Ватерло и Камерун с една дума: „Мерде“.

— С други думи: „Лайно“ — преведе Пемброук-Смит.

Левант се засмя:

— Меко казано.

Пит уточни:

— Аз не мога да си представя, че момчето на госпожа Пит ще свърши като Дейв Крокет и Джим Боуи при Аламо.

— Като имам предвид нашата малочисленост и бойна мощ на врага — каза Левант, — трябва да заявя, че възможностите ни за оцеляване са нито по-добри, нито по-лоши.

Пълна тишина настана в подземния арсенал. Всеки стоеше на мястото си и поглеждаше към тавана, сякаш можеше да види през него какво става навън. Прекарали повече от шест часа в арсенала, хората от отряда отпушиха входа и излязоха на открито във форта.

Той беше почти неузнаваем. Черен дим се издигаше от горящите джипове, почти всички сгради бяха напълно разрушени. Войниците на Левант бяха изтощени от жегата, кални, гладни и уморени до смърт. Но те бяха решени да окажат съпротива до последен дъх на малийците и да ги накарат да платят висока цена.

— Ще откривате огън по моя команда! — нареди Левант по радиото.

Планът на Казим за нападение беше изключително прост. Той разчиташе танковете да влязат през главния портал на северната стена, докато щурмовите отряди обкръжат форта. В битката трябваше да бъдат хвърлени всичките 1470 човека. Никой не беше оставен в резерва.

— Очаквам пълна победа от вас! — заяви Казим на своите офицери. — Убивайте всеки от отряда на ООН, който се опита да избяга.

— И никакви заложници? — попита изненадан полковник Чеик. — Мислите ли, че това е умно, генерале?

— Виждате ли някакъв проблем, стари приятелю?

— Когато международната общност открие, че сме екзекутирали целия отряд на Обединените нации, ще бъдат взети сериозни контрамерки срещу нас.

Казим поклати глава.

— Нямам никакво намерение да разрешавам на чужди нашественици, нарушили нашите граници, да останат ненаказани. Светът скоро ще научи, че народът на Мали не може да бъде третиран като пустинно куче.

— Съгласен съм с генерала — обади се Йерли. — Враговете на вашия народ трябва да бъдат унищожени.

Възбудата у Казим беше по-голяма, отколкото можеше да издържи. Той никога не беше водил битка досега. Неговото смазващо предимство и сила го правеха много невъздържан. Сега той се виждаше като велик военачалник срещу чуждестранни нашественици.

— Заповед за атака! — нареди той. — Това е исторически момент. Ние ще сломим врага!

Щурмовите отряди настъпваха през пустинята класически, като по учебник, готови да обезпечат прикриващ огън на предните редици. Първата вълна елитни части започна да стреля, след като приближи форта на 200 метра, без да срещне вражески огън. Пред тях вървяха танковете в стройна редица.

Пит реши, че е време да действа. С помощта на пет командоси той извади съоръжението си на открито и го нагласи хоризонтално към стената. Един перфориран варел с нафта беше поставен върху листовата пружина, а пет други стояха до съоръжението на Пит.

— Хайде, малката — мърмореше си той, — сега не е време да правиш номера, а трябва да покажеш какво можеш.

Малко преди да се стъмни, Левант беше напуснал форта, за да очертае периметъра на действие. Сега всички от отряда очакваха какво ще направи Пит. Ако танковете не можеха да бъдат спрени, малийските щурмови отряди щяха да влязат не след дълго. Пит подготви съоръжението и въжетата за освобождаване на пружината, както и индикатора за определяне на разстоянието. След това се изкачи на една от гредите и погледна към настъпващите танкове.

— С кой от тях ще се заемеш? — попита Левант.

Пит показа танка, който стоеше от ляво на редицата.

— Идеята ми е да започна с последния и да ги унищожавам подред.

— Така че предните танкове да не могат да разберат какво става отзад — заключи Левант. — Да се надяваме, че съоръжението ти работи.

Палещата жега на слънцето беше нагряла бронята на танковете. Командирите им и техните водачи напредваха с тях с отворени люкове и оръдията им стреляха към няколкото останали укрепления на форта.

Когато Пит успя да вземе на прицел водача на първия танк, той запали една факла и я постави върху перфорирания капак на варела. Нафтата пламна веднага. След това бързо изгаси факлата в пясъка, освободи примката на пружината, като придърпа въжето към себе си и горящият варел се понесе във въздуха. Той прелетя стената на форта като метеор и стигна над последния танк, падайки малко зад него. Чу се експлозия. Пит седеше зашеметен.

— Това нещо работи по-добре, отколкото си представях — промърмори той.

— Петдесет метра по-надолу и десет метра надясно — заключи Пемброук-Смит, сякаш коментираше футболен мач.

Докато хората на Левант поставяха другия варел върху пружината, Пит регулираше уреда за определяне на разстоянието. Новият варел излетя и падна на няколко метра пред задния танк, търколи се към него и след малко експлодира. Танкът внезапно бе обхванат от пламъци. Вече два танка бяха вън от строя. Оставаха още два. Без да губи време, Пит зареди съоръжението отново. Този път варелът падна право върху танка и експлозията го смачка.

— Работи, наистина работи — викаше радостно Пит, подготвяйки се за следващия изстрел.

— Весело шоу — радваше се иначе въздържаният Пемброук-Смит.

Пит и командосите сложиха следващия варел, без да проявяват нетърпение. Неочакваното разрушаване на два от танковете на Казим стопи временно предимството му. Левант беше много доволен от успеха на Пит, но ако само един танк оцелееше и стигнеше до форта, беше достатъчен, за да сломи съпротивата им.

Пит освободи механизма за четвъртия варел. Варелът излетя, но командирът на танка този път разбра за огненото шоу и нареди на водача да кара на зигзаг. Тази мярка помогна на танка да избегне варела и той падна на четири метра от него.

Варелът експлодира и засегна малко от задната част на танка, което не му попречи да продължи настъплението си към форта. Бойците, застанали зад грамадата от камъни, наблюдаваха малийците, които се движеха като армия мравки. Те бяха толкова много, че беше невъзможно да ги преброиш. Първите бяха само на няколко метра от зоната, очертана от Левант, но той не бързаше да дава нареждания за огън, изчаквайки Пит да постави своята пета горяща ракета върху съоръжението. Огнена вълна закри настъпващия танк и след това като по чудо той избухна. Цялата преднина, която те поддържаха, беше стопена. Пит лежеше на земята толкова изморен, че не можеше да стане. Шейсеттонният танк гореше и пушекът му се издигаше високо в небето. Всички очакваха Пит да стане. Това беше последният му изстрел и той беше успял. Ако беше пропуснал, много хора щяха да умрат, включително и той. Панически водачът на танка и неговият командир скочиха през люка, обхванати от пламъците. Атаката беше спряна. Войниците от отряда се радваха, че са избегнали най-лошото. Страховете им бяха елиминирани от изобретението на Пит. Те показаха, че са по-организирани и имат силна воля за живот. В стария форт този ден страхът беше победен.

— Приберете оръжията и спрете огъня! — нареди Левант. — Сега идва нашият ред да им покажем, че можем да устоим.

55.

Само за минута Джордино успя да съзре дългата редица от четири влака, замръзнала върху релсите. Внезапна завеса от пясъчна буря се спусна пред хоризонта и намали видимостта от 20 километра на 50 метра. Вече нищо не се виждаше.

— Какво мислиш? — попита Стейнхолм, докато превключваше военното бъги на трета скорост, стараейки се да оползотвори последната капка бензин. — В Мавритания ли сме?

— И аз искам да зная — забеляза Джордино. — Изглежда, че Масар е спрял всички влизащи влакове, но не мога да кажа от коя страна на границата са.

— Какво показва навигационният компютър?

— Цифрите сочат, че сме оставили границата на десет километра зад гърба си.

— Тогава да се доберем до шосето и да опитаме шанса си.

Докато разговаряше, Стейнхолм прекара колата между две големи скали и стигна подножието на малък хълм. След това внезапно спря. Двамата мъже бяха чули някакъв шум едновременно. Той се различаваше от воя на вятъра. Не можеше да има грешка. С всяка измината секунда звукът ставаше по-ясен и идваше срещу тях.

Стейнхолм бързо изви волана, натисна педала на газта и обърна бъгито обратно. След това двигателят прекъсна и угасна. Изглежда беше свършил бензинът. Двамата мъже седяха безпомощно в колата, принудени да спрат.

— Струва ми се, че току-що се сдобихме с къща — пошегува се Джордино.

— Сигурно отсреща са ни засекли с техния радар и сега вървят право към нас — отбеляза Стейнхолм, като ядосано удряше с ръце по волана.

Бавно през кафявата завеса от пясък и прах подобно на чудовищно видение от чужда планета, се появи хеликоптер и кацна на два метра пред тях. Те видяха неговата тридесетмилиметрова картечница, два отсека с 2,75-цолови ракети и осем лазерно насочващи противотанкови ракети. Джордино и Стейнхолм се свиха в бъгито, очакващи най-лошото.

Не последва никакъв опит за стрелба. Един мъж изскочи от люка и слезе на земята. Беше облечен в боен полеви костюм за пустинята, на главата му имаше шлем с маска и очила. Той носеше автомат в ръцете си. Застана пред бъгито и се загледа в Джордино и Стейнхолм. След това свали маската и каза:

— По дяволите, откъде идвате, момчета?

След като свърши с изстрелването на варелите, Пит грабна два автомата от двамата зле ранени командоси и зае позиция до един боец от отряда, който се беше скрил зад камара камъни. Пит беше впечатлен от униформените номади от пустинята. Те бяха едри хора, които се предпазваха с невероятна ловкост, когато настъпваха към форта. Но веднъж приближили го, не се криеха и проявяваха храброст.

В съотношение петдесет към едно отрядът на ООН не можеше да се надява, че ще устои достатъчно дълго, за да дочака спасението си. Това напомняше за победения състезател, който нямаше шанса да избегне разочарованието. Пит изведнъж разбра как са се чувствали защитниците на Аламо. Той пръв забеляза идващата орда и накара хората на Левант да стрелят.

Началната първа атака на малийските сили за сигурност беше посрещната със смразяващ удар, който се отрази на тяхното предимство. Те се оказаха лесни мишени на земята, напълно лишени от покритие. Прегърбени зад отломките от камъни, бойците от отряда на ООН не бързаха да стрелят по мъртва цел. Като покосени плевели нападателите падаха, преди да узнаят какво ги е поразило. Само за двадесет минути повече от двеста седемдесет и пет паднаха убити и ранени около периметъра на форта.

Втората атака се препъна в телата на първите, разколеба се от разбитите си редици и отстъпи. Никой, дори техните офицери, не очаква такава твърда и мъжествена съпротива. Набързо планираната атака на Казим се превърна в хаос. Неговите сили изпаднаха в паника, много от задните редици стреляха на сляпо към първите и се самоизбиваха взаимно.

Тъй като малийците отстъпваха панически, повечето от тях тичаха като подгонени животни, преди огънят да ги застигне отново, а някои по-смели се измъкваха бавно, като стреляха по всичко, което им изглеждаше защитник на форта. Тридесет от атакуващите опитаха да се скрият зад горящите танкове, но Пемброук-Смит очакваше това и направо ги порази с точна и прецизна стрелба.

Само един час след като щурмът беше започнал, трясъкът на оръжията затихна и безплодната пясъчна земя около форта се изпълни с писъците на ранените и умиращите. Бойците от отряда на ООН бяха смутени и объркани, виждайки, че малийците отказват всякакви грижи за своите хора. Те не знаеха, че Казим беше издал заповед ранените да се оставят на полето, докато сахарското слънце ги довърши.

От развалините на форта командосите излязоха от своите укрития и започнаха да правят равносметка на загубите. Пемброук-Смит докладва на Левант, че има един убит и трима ранени, двама от които сериозно.

— Трябва да кажа, че ги напердашихме добре.

— Те ще се върнат! — отвърна му Левант.

— Поне ги отблъснахме за малко.

— И аз мисля, че ще се върнат — каза Пит, предлагайки на полковника вода от своята манерка. — Ние разполагаме с четири човека по-малко, за да посрещнем следващата атака.

— Господин Пит е прав — съгласи се Левант. — Аз видях хеликоптерите, които прехвърлят два пъти повече хора.

— Колко време ще им е необходимо, за да започнат отново? — обърна се Пит към Левант.

Полковникът сложи ръката пред очите си и погледна към слънцето.

— Мисля, че през най-горещата част на деня. Неговите хора са по-добре аклиматизирани към горещината, отколкото ние. Казим ще ни остави да се попечем няколко часа, преди да ни нападне.

— Те са разярени сега — каза Пит. — Следващият път нищо няма да ги спре.

— Нищо — каза уморено Левант, — не считам, че нещо ще ги спре.

— Какво искате да кажете? — попита Джордино с яд. — Не желаете ли да влезете там и да ги измъкнете?

Полковник Гюс Харгроув не беше свикнал да го обвиняват, особено такъв заядлив цивилен, по-нисък от него с една глава. Командир на специален отряд, действащ с хеликоптери за оказване на помощ, Харгроув беше стопроцентов професионален войник, ръководил флотилии хеликоптери за щурмуване във Виетнам, Гренада, Панама и Ирак. Той беше стегнат и енергичен, респектираше с познанията и външния си вид. Беше свалил шлема си и сините му очи излъчваха твърдост. В края на устните му димеше пура, която вадеше от време на време, за да каже нещо.

— Изглежда, че не ме разбирате, г-н Джордано!

— Джордино.

— Както и да е — измърмори с безразличие Харгроув. — Съществува изтичане на информация, вероятно чрез Обединените нации. Малийците ни очакват да пресечем тяхното въздушно пространство. Половината от техните въздушни сили патрулират по границата, докато ние разговаряме. В случая вие не знаете, че хеликоптерът „Апах“ е огромна платформа за ракети, но не прилича на изтребител „Мираж“. Естествено, това се отнася за през деня. Без ескадрила от изтребители „Стелт“, които да летят като предпазно прикритие, ние не можем да влезем, докато не се стъмни. Само тогава сме в състояние да използваме предимството на ниския терен, за да избегнем техните радари. Изясни ли ви се картината?

— Мъже, жени и деца ще умрат, ако вие не стигнете във форт Фуро през следващите шест часа.

— Да прехвърля моите хора оттук и да бъдат забелязани от другата страна без необходимото прикритие, посред бял ден, това е лош съвет — отговори Харгроув любезно. — Ние опитваме да влезем в Мали от Мавритания сега, и моите четири „Чопъра“ навлязоха на 50 километра навътре от границата. Но кажете ми, какво добро бихме могли да сторим на вашите хора?

Притиснат до стената, Джордино замълча.

— Държах се грубо. Моите извинения, полковник. Не знаех истинското положение на нещата.

Харгроув омекна.

— Разбирам вашата загриженост, но ако сега дадем възможност на малийците да ни разкрият, страхувам се, че шансовете за спасяване на вашите хора стават безпредметни.

Джордино почувства как стомахът му се сви на топка. Обърна се настрани и се загледа към пустинята. Пясъчната буря беше отминала и той отново забеляза от разстояние влаковете, спрени върху релсите.

Джордино погледна Харгроув.

— Колко човека са под ваше командване?

— Без да броим екипажите на чопърите, аз разполагам с 80 човека.

Очите на Джордино се разтвориха широко.

— Осемдесет човека срещу половината малийски военни сили?

— Да! — каза усмихнат Харгроув. — Но ние разполагаме с достатъчно ударна мощ, за да унищожим половината Западна Африка.

— Да предположим, че можете да пресечете пустинята до форт Фуро, без да бъдете засечени.

— Винаги съм готов да обсъдя един добър план.

— Разрешено ли е на някой от пътуващите за форт Фуро влакове да тръгне?

Харгроув поклати глава.

— Аз изпратих командира на една от групите да разузнае ситуацията. Той докладва, че съставите на влаковете са инструктирани по радиото да спрат на малийско-мавританската граница. На машиниста на първия влак му е наредено да спре и да чака разрешение от ръководството на жп съставите в завода.

— С какъв състав разполага малийският граничен пункт?

— Десет души охрана. Може би дванадесет.

— Можете ли да ги отстраните, преди да са успели да вдигнат тревога?

Харгроув механично прехвърли поглед към товарните вагони на влака. Загледа се в петте специални товарни вагона с брезентови покривала, които предпазваха новите коли, предназначени за форт Фуро, и към зданието на малийския граничен пост, преди да подхвърли на Джордино:

— Може ли Джон Уейн да язди кон?

— Можем да бъдем там за два часа и половина, най-много три.

Харгроув извади пурата от устата си. Беше съгласен.

— Мисля, че мога да приема вашето предложение. Генерал Казим никога не би очаквал моето подразделение да влезе нелегално в негова територия с влака.

— Качете хората във вагоните с товарни контейнери. Вашите „Чопъри“ могат да пътуват в специалните товарни вагони с покривала. Погледнато обективно, преди Казим да успее да проникне зад фасадата, ние ще имаме добрия шанс да евакуираме хората на полковник Левант и цивилните и да ги върнем в Мавритания.

Харгроув възприе плана на Джордино, но имаше известни колебания.

— Да предположим, че един от пилотите на Казим забележи влак, нарушил инструкциите, и реши да го бомбардира върху релсите.

— Самият Казим не би посмял да унищожи влак на Ив Масар без абсолютно доказателство, че той е отвлечен.

Харгроув замълча. Преценката на плана му се виждаше задоволителна. Беше необходимо да се бърза. Той реши да постави кариерата си на карта.

— Добре — каза Харгроув, — нека завъртим лентата.

Затеб Казим не можеше да си намери място от раздразнение, че загуби толкова хора срещу пикливия Левант и неговия малък отряд в стария форт на Чуждестранния легион. Той псуваше и ругаеше своите офицери истерично — като дете, на което му бяха взели играчките. В беса си той удари шамари на двама от тях в лицето и заповяда да бъдат разстреляни при втори подобен случай. Неговият началник-щаб полковник Чеик едва отвлече вниманието му. Овладял се, Казим се разпореди останалите войски бързо да се реорганизират и да се подготвят за втори щурм.

Независимо от заповедите на Казим, полковник Манса отиде при войниците си, скара се и укори някои от офицерите за това, че голяма част от войниците се бяха разбягали при първата сериозно оказана им съпротива.

Въпреки че щеше да атакува форта от всички страни, Казим масира силите в колона. Това бе направено, с цел да не могат да се отклоняват войници извън строя. Генералът беше заповядал опашката на колоната да стреля по всеки войник пред тях, който се опита да се отклони от нея. Девизът на Казим бе: „Борба или смърт“.

Към два часа следобед малийците бяха прегрупирани и очакваха сигнал за атака. При един поглед отблизо към смутените и изплашени войници всеки добър командир би се отказал от атаката. Казим не беше достатъчно обичан военачалник, за да се умре за него. Но когато виждаха безизходицата пред себе си и полуразрушения форт, войниците започнаха бавно да сменят страха от смъртта с гняв. Този път те мълчаливо си обещаха, че защитниците на форт Фуро трябва да намерят своите гробове.

56.

С невероятно безгрижие и безразличие към снайперните куршуми Пемброук-Смит седна на походното столче под жаркото слънце, наблюдавайки малийските формирования, подготвящи се за нападение.

— Сигурен съм, че ни обкръжиха — съобщи той на Левант и Пит.

Серия сигнални ракети бяха изстреляни в небето — явен сигнал за нападение. Сега нямаше хитри забежки с прикриващ огън, както при първоначалния щурм. Малийските сили настъпваха по равната земя в смъртоносен поход. Пустинята отекна от гласовете на близо 2000 гърла.

Пит се чувстваше като актьор върху сцената на въртящ се театър, обкръжен от враждебна публика.

— Не се покрива точно с представата ни за тактика — каза той, стоейки до Левант и Пемброук-Смит, докато наблюдаваше плътната колона. — Но може би правят само трик.

Пемброук-Смит кимна.

— Казим използва хората си като парен валяк.

— Късмет, господа — каза Левант с тъжна усмивка, — може би ще се срещнем всички в ада.

— Няма да бъде по-горещо от тук! — върна шегата Пит.

Полковникът погледна към Пемброук-Смит.

— Разположи нашите групи, така че да отблъснат единичен фронтален щурм. След това им кажи да стрелят по собствена преценка.

Пемброук-Смит се здрависа с Пит и продължи от човек на човек. Левант зае неговото място в началото на оцелелия парапет, тъй като Пит се върна към малкия форт, който сам си бе издигнал. Куршумите вече летяха по останките от стените на форта и рикошираха от строшените камъни. Предният фланг на атакуващата армия бе широк 75 метра. С подкрепленията тя наброяваше 1100 човека. Казим я хвърли срещу тази страна на форта, за която беше преценил, че е най-опасна според резултатите от предпоследната въздушна атака и унищожените танкове. Това бе северната стена с големия главен портал.

Хората от задните редици се успокояваха, че ще останат живи, докато влязат във форта, обаче тези отпред имаха по-различна представа. Никой от тях не очакваше, че ще прекоси отвореното пространство на смъртта и ще оцелее. Те знаеха, че няма да им бъде изказана благодарност от защитниците на форта или от техните собствени другари отзад.

Първият смут в нападателите започна да се усеща, тъй като няколко мъже във форта бяха открили огън. Малийците настъпваха в платна колона, като прегазваха телата на онези, които бяха паднали при първите изстрели. Нямаше спиране за тях този път. Те можеха да усетят кървавия мирис на победата.

Пит се целеше и стреляше на къси разстояния към настъпващата маса като в просъница. Цел и огън, цел и огън. След това зареждане и изпразване. Рутина. Това му изглеждаше безкрайно, макар че сигналът за атака беше дошъл само преди седем минути. Един минохвъргачен снаряд падна някъде зад него. Казим беше наредил бомбардировката да продължи, докато неговите водещи части влязат във форта. Пит усети, че шрапнелът мина над главата му, както и лекият полъх от преминаването. Малийците бяха съвсем близо.

Минохвъргачен снаряд след минохвъргачен снаряд падаха и предизвикваха огнени пламъци. След това пукотевицата затихна, тъй като части от първата колона бяха достигнали до разрушените камари камъни и преминаха през тях. Но тук те попаднаха под точния огън на защитниците. Тъй като нямаше къде да се крият и не можела да се върнат през грамадата от камъни, те станаха удобна мишена за хората на форта. Защитниците не пропускаха празна целта. Първата колона беше отблъсната на сто метра, втората достигна до сянката на форта. Всички се струпаха около северната стена. Войниците и техните офицери крещяха и падаха. Масираният огън не им помогна, но уцели някои от защитниците.

Нямаше съмнение, че те бяха много и така или иначе беше трудно отрядът на ООН да ги спре. Левант виждаше, че нещастието се доближава с всеки изминал момент.

— Отблъснете ги! — нареди той по радиото. — Отблъснете ги обратно от стената!

Това изглеждаше невъзможно, но потокът от куршуми, изстрелван от отряда на ООН, изведнъж се увеличи. Водещата колона на малийците бе шокирана и спря. Пит хвърляше като обезумял граната след граната. Експлозиите предизвикаха хаос във вражеските редици. Малийците започнаха да отстъпват. Те не можеха да си представят, че малцина хора могат да се бият с такова настървение и ожесточеност.

Отрядът на ООН излезе от своите укрития, горящи от последното сражение, и се прегрупира, като образува нова линия на защита между руините на съборените бараки и офицерски общежития. Прахът и пушекът намаляваха видимостта. Постоянното изригване на снарядите беше оглушило войниците за крясъците на ранените. Ужасните загуби на малийците бяха достатъчни да сломят морала на всяка атакуваща сила. Но те продължаваха да настъпват към форта, защото знаеха, че така или иначе ще умрат. Временното спиране на тяхното настъпление бе предизвикано от убийството на първите няколко войника, прекрачили стената на форта.

Пемброук-Смит взе мерки няколкото ранени, които бе възможно да се спасят, да бъдат отнесени в арсенала. Само Пит и 12 души от отряда бяха все още способни да продължат борбата. Полковник Левант беше изчезнал. За последен път той беше забелязан да стреля от парапета, когато атакуващата орда нахлу през останките на северната врата. Разпознал Пит, Пемброук-Смит се засмя.

— Изглеждаш напълно здрав човек — каза той, кимайки към червените райета на полевия костюм на Пит, които се образуваха от лявото му рамо. Имаше също така и засъхнала рана по едната буза, получена от летящ камък.

— Ти също изглеждаш добре — отговори Пит, сочейки раната на бедрото му.

— Как си с амунициите?

Пит вдигна своя автомат и го постави на земята.

— Свършиха. Имам две гранати.

Пемброук-Смит му даде един вражески автомат.

— По-добре е да слезеш в арсенала. Колкото останаха от нас, трябва да се държат, докато ти можеш…

Той не можа да продължи и се загледа към земята.

— Ние ги ударихме лошо — каза Пит, докато Смит изваждаше пълнителя и броеше патроните в него. — Те са като побеснели кучета, желаещи реванш. Ще бъде трудно за всеки от нас, когото заловят все още жив.

— Жените и децата не могат да попаднат отново в ръцете на Казим.

— Те няма да страдат — обеща Пит.

Пемброук-Смит погледна към него, виждайки мъката в очите му.

— Довиждане, г-н Пит. Действително беше чест за мен да ви познавам.

Пит стисна ръката на капитана, когато усетиха огън зад гърбовете си.

— И аз също, капитане.

Пит се провря между останките от стълбата и влезе в арсенала. Хопър и Феъруедър го видяха и се втурнаха към него.

— Кой победи? — попита Хопър.

Пит поклати глава.

— Не ние.

— Няма смисъл да чакаме смъртта — каза Феъруедър. — По-добре е да се борим. Нямаш ли някой излишен автомат в себе си?

Хопър даде на Феъруедър автоматичната пушка.

— Извинете, но освен моя автомат това е всичко, което имам. Горе има много оръжие и вие можете да си изберете някое от убитите малийци.

— Звучи добре — засмя се Хопър. Той потупа Пит по рамото. — Късмет, момчето ми. Погрижи се за Ева.

— Обещавам.

Феъруедър кимна.

— Хубаво е, че се запознахме с теб, стари приятелю.

След като те излязоха, за да се бият горе, една медичка се изправи от един ранен и махна на Пит.

— Как е положението? — попита тя.

— Да се приготвим за най-лошото — отговори Пит спокойно.

— Колко време можем да издържим?

— Капитан Пемброук-Смит и всичко, което остана от вашите хора, се подготвят за последна защита. Краят не може да бъде по-късно от десет-петнадесет минути.

— Какво ще правим с тези бедни създания?

— Малийците няма да бъдат милостиви — отговори й Пит.

Очите на медичката се отвориха ужасено.

— Ще ги вземат затворници?

Той поклати глава.

— Нещата не изглеждат по този начин.

— А жените и децата?

Той не отговори, но болката, изписана на лицето му, й подсказа най-лошото. Тя направи смел опит да се усмихне.

— Тогава, както разбирам, онези от нас, които могат все още да дърпат спусъка, ще се избавят.

Пит я прегърна за момент. Тя се усмихна смело и се обърна да предаде тъжните новини на своите колеги. Преди Пит да може да стигне до мястото, където лежеше Ева, той бе спрян от френския инженер Луи Монто.

— Г-н Пит!

— Г-н Монто!

— Настъпи ли часът?

— Да, страхувам се, че наближава.

— Вашият автомат. Колко патрона съдържа?

— Десет, но аз имам още една пачка с четири.

— Ние се нуждаем само от единадесет, за жените и децата — прошепна Монто, като се опита да свали оръжието от рамото на Пит.

— Може да ви го дам, след като се погрижа за доктор Роджас — каза Пит.

Монто погледна нагоре, тъй като шумът от стрелбата горе се чуваше все по-близко и отекваше по стълбището.

— Няма да продължи дълго.

Пит се отдалечи и седна на каменния под до Ева. Тя се беше събудила и го гледаше с непогрешимо изражение на тревога и загриженост.

— Много си пребледнял. Ти си ранен.

Той се пошегува.

— Забравих да се отместя, когато една граната профуча край мен.

— Радвам се, че те виждам. Бях започнала да се чудя дали ще те видя отново.

— Надявам се, че ще имаш рокля и всичко останало за нашата дата — каза той, като пусна ръка около раменете й и нежно я помилва. Без да го забележи, той свали автомата от колана и постави дулото на сантиметри до нейното дясно слепоочие.

— Искам ресторант и всичко останало — смутено каза тя. — Чуваш ли?

— Какво?

— Не съм сигурна — прозвуча като изсвирване.

Пит помисли, че това е от успокоителните, които й бяха дали. Според него нямаше начин да се чуе странен шум от пукотевицата на огъня. Пръстът му стоеше на спусъка.

— Не чувам нищо — каза той.

— Не, не, чувам го отново.

Той се смути, тъй като тя отвори очи и се опита да стане. Наведе се да я целуне, държейки все още пръста си на спусъка на автомата. Ева се опита да надигне глава.

— Трябва да го чуваш.

— Довиждане, любима!

— Свирка на влак — каза тя възбудено. — Това е Ал. Той се е върнал.

Пит остави автомата и надигна глава към изхода на стълбището. Чу горе спорадична стрелба. Не свирка, а сигнал на дизелов локомотив!…

Джордино стоеше до машиниста и натискаше клаксона на дизеловия локомотив като полудял, докато влакът тракаше по релсите на път към мястото на сражението. Той се взираше непрекъснато към форта, който бе сега трудно разпознаваем след разрушенията и някак си по-широк, гледан от кабината на локомотива. Пълното опустошение и облаците черен дим, стигащи до небето, предизвикваха болка в сърцето му. По всичко изглеждаше, че спасителният отряд е твърде закъснял.

Харгроув наблюдаваше смаяно. Той не можеше да повярва, че някой може да оживее след такова разрушение. Почти всички парапети бяха съборени. Крепостните валове бяха отнесени. От предната стена, където беше главният портал, не беше останало нищо, освен малка грамада от камъни. Той беше учуден от броя на пръснатите наоколо трупове из територията на форта и четирите изгорели танка.

— Господи, но те са водили адска битка — измърмори Харгроув.

Джордино опря дулото на пистолета си в слепоочието на машиниста.

— Натисни спирачките и спри това нещо. Сега!

Машинистът — французин, подмамен от „Масар Ентърпрайсиз“ за двойна заплата да напусне работата си на супербързия влак между Париж и Лион, натисна спирачките и спря влака точно между форта и полевата главна квартира на Казим.

С безупречна точност бойците от специалното подразделение на Харгроув слязоха едновременно от двете страни на влака. Едната група се включи незабавно в атака срещу главната полева квартира на Мали, поставяйки Казим и неговия щаб в цайтнот. Другата група започна щурм срещу малийската армия в гръб. Прикритието и на двете групи беше осъществено веднага от хеликоптерите „Апах“, които за две минути се издигнаха във въздуха и заеха позиции за стрелба с техните ракети. Хеликоптерите бяха скрити в специалните вагони с брезентови покривала.

Изпаднал отново във внезапна паника, Казим стоеше и не проумяваше как американските специални части са се промъкнали през границата под носа на неговия радарен екран. Той се държеше за стомаха, изпаднал в шок от невъзможността да окаже съпротива.

Полковниците Манса и Чеик хванаха Казим от двете страни и го измъкнаха от палатката на щабквартирата. Заедно с него те влязоха в командирската кола, а капитан Батута седна зад кормилото. Исмаил Йерли, изгубил тяхната любов, се присламчи сам до седалката на Батута.

— Да се измъкваме оттук! — извика Манса на Батута, докато той и Чеик седнаха от двете страни на Казим на задната седалка. — В името на Аллаха, карай, преди да са ни убили!

Батута нямаше по-голямо желание да умира, отколкото своите началници. Като оставиха хората си да се бият в собствения им капан, офицерите нямаха задни мисли, че те ще напуснат бойното поле, за да спасят собствените си кожи. Уплашен извън нормалната логика, Батута форсира двигателя и включи колата на скорост. Тя забуксува в мекия пясък, без да помръдне. Панически Батута натискаше педала на газта. Двигателят изрева още веднъж, буксуването продължи, тъй като той действаше глупаво и некоординирано. Говорейки почти без глас, Казим изведнъж осъзна реалността и лицето му изразяваше ужас.

— Спасете ме! — викаше той. — Нареждам ви да ме спасите!

— Ти си глупак! — изкрещя Манса на Батута. — Намали газта или никога няма да излезем оттук!

— Опитвам се — отговори Батута, целият в пот.

Само Йерли седеше спокоен и приемаше съдбата си. Той поглеждаше през прозореца, като че ли виждаше смъртта да приближава в образа на висок, добре сложен мъж в американска защитна униформа.

Старши сержант Джейсън Расмусен от Парадайс Валей, Аризона, беше повел своя отряд от влака направо към главната полева квартира на Казим. Задачата му беше да прекъсне комуникациите, за да не могат малийците да алармират и да поискат въздушно подкрепление. Това беше най-бързата задача, която полковник Харгроув им бе поставил по време на брифинга, защото в противен случай всички щяха да станат пушечно месо, ако малийските изтребители ги засечаха, преди хеликоптерите им да са преминали мавританската граница.

След като хората от неговия отряд срещнаха слаба съпротива от обърканите малийски войници и успяха да прекъснат всички комуникации, Расмусен забеляза офицерската кола с крайчеца на очите си и започна да я преследва. Карайки след нея отзад, той забеляза три глави на задната седалка и две отпред. Първата му мисъл, когато видя колата да буксува, бе да вземе хората като заложници. Но след като тя се измъкна под носа му и увеличи скоростта си, той продължи да кара зад нея. Расмусен насочи своя автомат. Стреля по вратите и прозорците. Разхвърчаха се стъкла. След като той изпразни два пълнителя, колата започна да забавя ход, като че ли искаше да спре. Когато предпазливо се приближи, Расмусен видя, че шофьорът стоеше полуизлегнато до единия прозорец на колата, докато другият офицер беше паднал от отворената врата по гръб на земята. Третият човек, седящ между двамата на задната седалка беше застинал, сякаш се намираше под хипноза. Очите му бяха безжизнени. Цивилният на предната седалка бе клюмнал настрани със спокойно изражение на лицето и широко отворени очи. Офицерът в средата в очите на Расмусен изглеждаше като фелдмаршал от комиксите. Куртката на неговата униформа беше окичена със златни ширити, сърма, почетни знаци, ордени и медали. Расмусен не можеше да повярва, че този човек беше командващ малийската армия. Той се наведе през отворената врата и помръдна тялото на убития. То клюмна и той видя отворите от два куршума, които бяха минали през врата му.

Старши сержантът опипа и останалите, за да разбере дали някой се нуждае от медицинска помощ. Всички имаха фатални рани. Расмусен нямаше представа, че бе изпълнил своята мисия далеч над очакванията.

Без преки заповеди от Казим или от неговия щаб не съществуваха други офицери, които да координират въздушните атаки и не съществуваше опасност за ново нападение. Неочаквано сержантът от Аризона беше променил облика на западноафриканската нация. С вестта за смъртта на Казим щяха да бъдат сменени старите лидери на Мали от нова политическа сила, подкрепяща демократичната реформа. Щеше да бъде съставено ново правителство. То нямаше да се поддава на манипулациите на международни мошеници от рода на Ив Масар.

Без да знае, че е променил хода на историята, Расмусен сложи автомата на рамото си и се отправи обратно, за да помогне на другите бойци от отряда.

Изминаха почти десет дни, преди генерал Казим да бъде погребан неоплакан в пустинята, до мястото където беше убит. Гробът му остана завинаги незнаен.

57.

Пит изтича по стълбите на арсенала и се присъедини към оцелелите членове на отряда, които правеха своето последно укрепление в малък трап около подземния вход. Те го бяха обградили с барикади от събраните останки на парадния плац. Сред разрухата и смъртта все още се държаха, борейки се почти безнадеждно да спрат врага да влезе в арсенала и да отвлече цивилните и ранените, преди Джордино и американските специални части да са помогнали.

Озверена от яростната съпротива на защитниците, оредялата колона на малийските войници настъпваше и напираше, докато Пит, Пемброук-Смит, Хопър, Феъруедър и дванадесетте командоси от отряда на ООН не помръдваха. Четиринадесет мъже устояваха на почти хиляда. Те стреляха към настъпващата маса, скриваха се за малко и отново като подземни демони излизаха и убиваха всичко, което се изправяше пред тях.

Стената от малийци се разцепи като Червено море пред Моисей и рухна от яростната атака, която разби техните редове. Те се пръснаха в разни посоки. Но не всички бяха завладени от инвалидна парализа. Някои от по-смелите коленичиха и стреляха в подвижните укрития. Четирима от отряда на ООН паднаха, но импулсът караше останалата част да настъпва и борбата стана ръкопашна.

Пит отблъсна с автомата си група от петима малийци, които паднаха пред него на земята. Те нямаше да бъдат погребани скоро, докато продължаваше тази безсмислена битка.

Лице в лице срещу стената от мъже, Пит изпразни пистолета си и след това го захвърли, преди да го ударят в тила и да падне на земята.

В същия момент рейнджърите на полковник Гюс Харгроув нахлуха във форта и откриха смъртоносен огън, който хвърли последните, нищо неподозиращи армейски части на Казим в пълно объркване. Съпротивата от страна на Пит и останалите изглеждаше сломена, когато смаяните малийци разбраха, че са нападнати в гръб. Всичката им храброст и решителност изчезна. По бойното поле не остана никой, но от форта не можеше да се избяга. Подчинявайки се безмълвно, войниците на генерал Казим започнаха да хвърлят оръжията си и да се предават с вдигнати на тила ръце.

Интензивният огън бързо стана спорадичен и накрая утихна напълно. Странна тишина се въдвори във форта, когато хората на Харгроув започнаха да обикалят малийците и да ги разоръжават. Изглежда, това беше зловещ и вълнуващ момент за внезапния край на битката.

— Боже господи! — извика един от войниците на Харгроув, гледайки невероятното количество трупове, пръснати наоколо. Същото беше и във форта — огромен килим от мъртви и ранени. Никой не беше виждал толкова много мъртви на едно място.

Пит с мъка надигна тялото си и стъпи на един крак. Всичко го болеше. Той скъса ръкава си, за да привърже раненото си бедро и спре кръвотечението. След това погледна към Пемброук-Смит, който стоеше притихнал, с посивяло лице, изпитващ силна болка от няколкото рани по тялото му.

— Вие изглеждате по-зле от последния път, когато се видяхме! — каза Пит.

Капитанът изгледа от горе до долу Пит и по навик изтърси праха от рамото си.

— И вие няма да влезете в хотел „Савоя“, защото изглеждате като скитник.

Като че ли възкръснал от гроба, полковник Левант изскочи от развалините и се насочи към Пит и Пемброук-Смит, използвайки саморъчно направена патерица. Шлемът му го нямаше и лявата му ръка висеше неподвижна. Кракът му кървеше през обувката, явно личеше, че глезенът му беше ранен. Никой не очакваше, че ще го види жив. Пит и капитанът се здрависаха с него.

— Щастлив съм да ви видя, полковник — каза Пемброук-Смит. — Мислех, че ви е затиснала стената.

— Дойдох навреме — кимна Левант към Пит и се засмя. — Виждам, че още сте с нас, г-н Пит.

— Черен гологан не се губи.

Лицето на Левант се оживи, когато забеляза няколко човека от своя отряд, идващи да го поздравят.

— Те ни поразредиха малко, както и ние тях — измърмори Пит.

Левант видя Харгроув и неговите хора, придружавани от Джордино и Стейнхолм. Той застана мирно и се обърна към Пемброук-Смит.

— Стройте хората, капитане!

Пемброук-Смит беше затруднен да направи това, но събра останките от отряда на ООН.

— Така, момчета! — Той се смути, като видя как една жена ефрейтор прикрепяше висок сержант. — И момичета! Застанете в редица.

Харгроув спря пред Левант и двамата полковници се поздравиха. Американецът се смути, като видя малкото хора, които се бяха били срещу толкова много. Останките от международния отряд за бързо реагиране стояха горди, изправени. Те изглеждаха като статуи и целите бяха покрити с прах. Очите им бяха подпухнали и зачервени, а лицата — измъчени. Всички мъже бяха брадясали. Униформите им бяха мръсни и разкъсани. Някои носеха превръзки, пропити с кръв, но сега стояха изправени и непобедими.

— Полковник Джейсън Харгроув — представи се той — от специалните сили на САЩ.

— Полковник Марсел Левант, отряд за бързо реагиране към ООН.

— Дълбоко съжалявам — каза Харгроув, — че не можахме да пристигнем по-рано.

Левант го прекъсна.

— Истинско чудо е, че все пак сте тук.

— Преувеличавате, полковник! — Харгроув хвърли поглед върху развалините. След това погледна отново Левант и строените бойци зад тях. По лицето му се изписа учудване. — Това ли сте всички?

— Да, това е всичко, което остана от моя отряд.

— А колко бяхте в началото?

— Четиридесет човека.

Харгроув отново поздрави Левант.

— Моите поздравления за славната защита! Никога не съм виждал подобно нещо.

— Имаме ранени в подземния арсенал на форта — информира Левант.

— Казано ми беше, че вие конвоирате също така жени и деца.

— Те са долу с моите ранени.

Харгроув рязко се обърна и извика на своите офицери:

— Доведете тук нашите медици и се погрижете за тези хора. Изнесете онези отдолу и ги евакуирайте на транспортните „Чопъри“ възможно най-бързо. Малийските въздушни сили могат да ни изненадат.

Джордино отиде до Пит, който стоеше подпрян на едната си страна, и го прегърна.

— Мисля, че този път, стари приятелю, няма да имат нужда от теб.

Пит се опита да се усмихне въпреки умората и парещата болка от забития куршум в бедрото му.

— Само дяволът и аз не можем да се съобразим с времето.

— Съжалявам, че не можах да ускоря шоуто с два часа по-рано — пошегува се Джордино.

— Никой не ви очакваше с влак.

— Харгроув не можеше да рискува да лети през деня със своите „Чопъри“, за да не го засече радарният екран на Казим.

Пит погледна нагоре и видя един „Апах“, който кръжеше над форта.

— Вие направихте всичко без засечка — каза той. — Това е важното.

Джордино погледна предпазливо Пит в очите.

— Ева?

— Жива е, но лошо ранена. Благодаря на теб и на твоя клаксон, защото щеше да е мъртва след две секунди.

— Щяха да я застрелят войниците на Казим? — попита Джордино с любопитство.

— Не, щях да я застрелям аз! — Преди Джордино да може да отговори, Пит посочи входа на арсенала. — Хайде, тя ще бъде щастлива да види лицето на Квазимодо.

Джордино потръпна при вида на ранените с техните окървавени превръзки, лежащи натъпкани на каменния под. Беше изненадан от разрушенията, причинени от падналите камъни от тавана. Но онова, което най-много го впечатли, беше невероятната тишина. Никой от ранените не издаваше звук, никой не молеше за помощ. Никой не се опитваше да разговаря. Децата плахо го погледнаха, сковани напълно след толкова часове на страх.

След това плахо един по един ранените започнаха да викат и аплодират, виждайки в Джордино един от спасителите на своя живот. Пит беше смутен от всичко това. Той никога не беше виждал Джордино като обект на толкова много поздравления от страна на мъжете и на толкова много прегръдки и целувки от страна на жените, сякаш бе дълго отсъствал любовник.

Джордино пристъпи към Ева и тя повдигна глава и се усмихна:

— Ал… О, Ал, знаех, че ще се върнеш!

Той клекна до нея, като внимаваше да не докосне нараненото й тяло, и я хвана за ръката.

— Ти не знаеш колко се радвам да видя теб и Дърк, че още дишате.

— Ние изкарахме почти едно парти — каза тя храбро. — Жалко е, че го изпусна.

— Бяха ме пратили за лед.

Ева погледна към другите измъчени около нея.

— Не може ли да се направи нещо за тях?

— Медиците от специалните сили са на път — обясни Пит. — Всички ще бъдат евакуирани колкото се може по-бързо.

След още няколко минути разговор се появиха високите, стройни рейнджъри и започнаха внимателно да изнасят децата и да помагат на майките им навън в очакване на транспортния хеликоптер, който щеше да кацне на парадния плац. Рейнджърите медици помагаха на медиците от ООН и заедно извършваха евакуацията на ранените. Джордино получи носилка и заедно с Пит от другия край нежно изнесоха Ева под яркото следобедно слънце.

— Никога не съм си и помисляла да кажа, че горещината на пустинята ми действа добре — промълви тя.

Двама рейнджъри застанаха до вратата на хеликоптера.

— Ще я поемем оттук — каза единият.

— Сложете я в първа класа — усмихна се Пит на мъжете. — Тя е много специална дама.

— Ева! — прогърмя един глас от вътрешността на хеликоптера.

Доктор Хопър седеше в една носилка, привързан през кръста, и с друга превръзка, която закриваше половината му лице.

— Нека се надяваме, че този полет ще ни отведе в желаната посока, за разлика от последния.

— Здравей, Док — каза Пит. — Радвам се, че заминаваш.

— Повалих четирима нападатели, преди да ме засегне ръчната граната.

— Феъруедър? — попита Пит, защото не виждаше британеца.

Хопър поклати тъжно глава.

— Той не се измъкна.

Пит и Джордино помогнаха на рейнджърите да завържат носилката на Ева до тази на Хопър. След това Пит оправи косата й с ръце.

— Оставям те в добрата компания на Док.

Тя погледна Пит, желаейки с цялото си сърце да я вземе в ръцете си.

— Няма ли да дойдеш?

— Не с този курс.

— Но ти имаш нужда от медицинска помощ! — протестира тя.

— Аз имам някои недовършени работи.

— Ти не можеш да останеш в Мали — прекъсна го тя, — и не трябва след всичко, което се случи.

— Ал и аз дойдохме в Западна Африка да свършим определена работа. Тя още не е завършена.

— Това край ли е за нас? — попита тя с треперещ глас.

— Не, нищо не е свършило.

— Кога ще те видя отново?

— Много скоро, ако всичко свърши добре! — каза той искрено.

Тя вдигна ръка, очите й се напълниха със сълзи. След това го целуна нежно по устата.

— Моля те, побързай!

Пит и Джордино се дръпнаха назад, тъй като пилотът на хеликоптера завъртя перката и машината се отлепи от земята, вдигайки прах наоколо. Те наблюдаваха „Чопъра“, докато се издигне над разрушените стени и поеме курс на запад. След това Джордино се обърна към Пит и посочи раните му.

— По-добре е за теб да ги превържем и почистим, ако искаш да вършим някаква работа.

Пит настоя да почакат, докато по-сериозно ранените бъдат обработени, преди да позволи на медика да извади шрапнела от лявото му рамо, да го превърже, както и да почисти раната на бедрото. След като свършиха, лекарят му постави две инжекции, — едната против инфекция, другата против болка. После Пит и Джордино си взеха довиждане с Левант и Пемброук-Смит, както и с останалите членове на отряда, преди да ги качат в хеликоптера.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита Левант.

— Не трябва да допуснем да избяга човекът, който стои зад цялото това безсмислено клане — отговори Пит.

— Ив Масар?

Пит кимна мълчаливо.

— Желая ви късмет. — Той им стисна ръцете. — Господа, не мога да измисля нищо повече, освен да ви благодаря най-сърдечно.

— Приятно пътуване, полковник — каза Джордино с весела усмивка. — Обаждайте ни се понякога.

— Надявам се, че ще ви дадат медал — каза Пит — и ще ви произведат генерал. Никой не го заслужава повече.

Левант гледаше развалините, сякаш търсеше нещо — може би мъжете от неговия отряд, които останаха затрупани под камъните.

— Надявам се, че жертвите, дадени от двете страни, бяха ужасната цена за тези, които останаха живи.

Пит въздъхна тежко.

— Смъртта се оценява в скръбта и се измерва единствено с дълбочината на гроба.

Пемброук-Смит стоеше изправен, спокоен, гледаше усмихнат със своето привлекателно лице.

— Мръсен, но хубав спорт. Трябва всички да се съберем заедно и да направим същото, ако се наложи някой път.

— Събитията не се повтарят — намеси се Джордино.

— Ако някога се срещнем в Лондон — каза Пемброук-Смит непринудено, — ще ви запозная с най-привлекателните момичета, които си падат по американците.

— Може ли да дойдем с вашето „Бентли“? — попита Пит.

— Откъде знаете, че карам „Бентли“? — върна въпроса Пемброук-Смит изненадано.

— Понякога улучвам.

Те се обърнаха, без да хвърлят прощален поглед, когато хеликоптерът с последните хора от отряда на ООН пое курс към Мавритания и свободата. Един млад чернокож лейтенант пресече пътя им и им махна да спрат.

— Извинете ме, господа Пит и Джордино?

Пит кимна.

— Ние сме.

— Полковник Харгроув ви вика в главната квартира на малийците зад железопътната линия.

Тъй като Джордино познаваше добре своя приятел, той му предложи да се хване за рамото му, за да може да върви през пясъка, стискайки зъби от болка.

Палатките, които представляваха бившия полеви щаб на Казим, бяха просторни и добре поддържани. Полковник Харгроув беше в главната палатка, облегнат на масата и изучаваше военните комуникационни кодове на Казим, когато те влязоха. Пурата беше между устните му. Без да поздрави, той попита:

— Знаете ли как изглежда Затеб Казим?

— Срещали сме го — отговори Пит.

— Можете ли да го идентифицирате?

— Вероятно.

Харгроув се изправи и излезе от палатката.

— Да вървим навън! — Той ги поведе през къса отсечка към една простреляна кола. Хвърли пурата си в пясъка. — Ще познаете ли някой от тези клоуни?

Пит погледна във вътрешността на колата. Ята мухи бяха налетели по окървавените тела. Той се обърна към Джордино, който също наблюдаваше от другата страна. Джордино просто кимна. Пит се обърна към Харгроув.

— Този в средата е генерал Казим.

— Сигурен ли сте? — попита полковникът.

— Абсолютно — каза Пит.

— А останалите трябва да са високопоставени членове от неговия щаб — допълни Джордино.

— Поздравления, полковник. Сега всичко, което трябва да направите, е да съобщите на малийското правителство, че сте задържали генерала и ще го държите като заложник, докато преминете безопасно границата на Мавритания.

Харгроув погледна към Пит.

— Но човекът е труп!

— Кой знае това? Естествено, не неговите подчинени в малийските секретни служби.

Харгроув хвърли пурата си и я зарови в пясъка. Погледна към няколкото стотици оцелели от армията на Казим, струпани в кръг и пазени от неговите американски рейнджъри.

— Не виждам причина защо това съобщение да не влезе в работа.

— Ще наредя на моя офицер от разузнаването да предаде съобщението, докато ние излитаме с евакуираните.

— Тъй като нямате повече работа тук, ще ви помоля за нещо.

— И това е?

— Услуга.

— Какво точно трябва да направя за вас?

Пит се засмя и погледна Харгроув, който беше с половин глава по-нисък от него.

— Един от вашите „Апахи“, полковник. Искам да го заема с няколко от вашите мъже за няколко часа.

58.

След като съобщи на високопоставените власти на Мали лъжата, че Казим е негов заложник, Харгроув беше спокоен, че няма да последва никакво военно действие срещу него, докато евакуира своята част. Освободен от съмненията и съпътстващото го напрежение, той можеше да бъде сигурен за крайния етап на своята освободителна мисия. Полковникът също така съвсем се развесели, когато кукленият президент на Мали го помоли да екзекутира генерал Казим.

Но Харгроув нямаше представа как ще осигури един персонален хеликоптер „Сикорски Н-76 Ийгъл“, екипаж и още шест от своите рейнджъри, без да преодолее бариерата на обиграните бюрократи. Единственото, което можеше да направи по молба на Пит, беше да изпрати официално запитване до Специалното оперативно командване във Флорида чрез комуникационната система на Казим, сигурен, че началниците му ще се изсмеят.

Той онемя, когато отговорът пристигна почти незабавно. Не само че молбата беше уважена, но беше одобрена с президентска заповед.

Харгроув каза язвително на Пит:

— Трябва да имате високопоставени приятели.

— Аз не съм безгрижен турист — отвърна Пит, като едва сдържаше задоволството в гласа си. — На вас не ви е казано, но има далеч по-важна задача за изпълняване, отколкото нелегалната спасителна операция.

— Вероятно е така! — въздъхна Харгроув. — За колко време искате моите хора и „Чопъра“?

— За два часа.

— И след това?

— Ако всичко е съгласно плана ми, ще ви го върна заедно с вашите хора и екипажа.

— А вие и Джордино?

— Ще поостанем.

— Няма да ви питам защо — каза полковникът, клатейки глава. — Цялата тази операция е пълна загадка за мен.

— Чували ли сте за военна операция, която не се е състояла? — каза Пит сериозно. — Това, което направихте днес, има голям ефект, който трудно може да си представите.

Харгроув повдигна въпросително вежди.

— Да си призная, едва ли разбирам за какво говорите.

— За използването на един почтен метод на разкриване на държавна тайна — каза бавно Пит. — Ще прочетете за това в утрешните вестници.

След двадесеткилометрово летене до едно изоставено селище, откъдето взеха проби замърсена вода от един кладенец, Пит каза на пилота на хеликоптера да лети към завода за преработка на радиоактивни отпадъци във форт Фуро.

— Нека охраната види добре вашето въоръжение — каза Пит на пилота. — Но се пазете да не стрелят от земята.

— Служебният хеликоптер на Масар е на пътечката за кацане с въртящо се витло — забеляза Джордино. — Трябва да се готви за отпътуване.

— Масар може да не е получил съобщение за крайния резултат от битката — каза Пит, — но той е достатъчно прозорлив, за да разбере, че нещо не е наред.

— Кофти, ще трябва да си анулира полета! — подхвърли шеговито Джордино.

— Няма признаци за стрелба от земята — съобщи пилотът на Пит.

— Добре, да кацнем на пътечката за приземяване, нали? — попита един добре сложен сержант.

— Сега, когато охраната е здравата впечатлена, Ал и аз можем да се спуснем оттук. Задръжте машината над местността около двадесет минути, за да не му се прииска на някой глупак да се съпротивлява. И попречете на този хеликоптер на земята, ако се опита да излети. След това, като ви подам сигнал, се върнете при отряда на Харгроув.

— Цяла делегация е организирала посрещането ви! — каза пилотът сочейки пътечката за приземяване.

— Ай, ай! — възкликна Джордино, мижейки на яркото слънце. — Прилича на нашия стар приятел, капитан Брюнон.

— И неговата шайка разбойници — допълни Пит. Той потупа пилота по рамото. — Дръжте ги на мушката, докато ви махнем с ръка.

Пилотът застана на половин метър от земята, държейки охраната на прицел. Джордино скочи леко на бетонната пътечка и след това помогна на Пит да стъпи на земята заради ранения му крак. Те тръгнаха към Брюнон, който настръхна, когато ги позна, и замръзна от учудване.

— Не очаквах да видя вас двамата отново! — каза Брюнон.

— Обзалагам се, че е така! — измърмори заядливо Джордино.

Пит се взираше упорито в Брюнон и прочете нещо в очите му, което Джордино пропусна — някакъв израз на облекчение въпреки гнева или страха.

— Вие изглеждате почти щастлив, че ни виждате.

— И съм. Защото ми беше казано, че никой досега не се е спасявал от Тебеца.

— Вие ли изпратихте инженерите проектанти и техните жени и деца там?

Брюнон поклати отрицателно глава.

— Не. Тази нелепа история се беше случила седмица, преди да пристигна.

— Но вие знаехте за тяхното затворничество?

— Аз чух само слухове. Опитах се да проуча въпроса, но г-н Масар спусна завесата на секретност около случая. Всеки свързан с провинение изчезваше от обекта.

— Навярно той им режеше гърлата, за да мълчат — каза Джордино.

— Вие не сте ли по-различен от Масар? — попита Пит.

— Този човек е свиня и крадец! — отсече злобно Брюнон. — Бих могъл да ви разкажа такива неща за този завод…

— Вече ги знаем! — прекъсна го Пит. — Защо не напуснете и си заминете вкъщи?

Брюнон погледна към Пит.

— Онези, които напускат „Масар Ентърпрайсиз“, след седмица ги погребват. Аз имам жена и пет деца.

Малко или много, Пит доби усещането, че може да вярва на Брюнон. Сътрудничеството с капитана можеше да се окаже ценно.

— От този момент вие не сте повече служител на Ив Масар. Вие ще работите за „Пит и Джордино Индъстрис“.

Брюнон се замисли върху предложението на Пит по-скоро като фактическо състояние за определено време, погледна към хеликоптера, разполагащ с бойна мощ, която можеше да унищожи половината завод и след това към откритите и вдъхващи доверие очи на Пит и Джордино.

— Считайте ме за постъпил при вас.

— А вашата лична охрана?

За първи път Брюнон се засмя.

— Хората ми са лоялни към мен. Те мразят Масар толкова много, колкото и аз, и няма да протестират за смяната на работодателя си.

— Подкрепете тяхната лоялност, като им кажете, че ще им се плаща двойно.

— А аз?

— Изиграйте правилно картите си — каза Пит — и вие ще бъдете следващият генерален директор на това предприятие.

— Аха, първокласен стимул! Можете да разчитате на моето сътрудничество изцяло.

— Какво искате от мен да направя?

Пит посочи административното здание.

— Първо ни заведете при Масар, за да му връчим уволнението.

Брюнон внезапно се смути.

— Забравихте ли генерал Казим? Той и Масар са партньори. Генералът няма да остане със скръстени ръце и да се оттегли от завода без борба.

— Генерал Затеб Казим не е повече проблем — увери го Пит.

— Как е възможно? Какво е настоящото му положение?

— Положение? — отговори Джордино с шеговит тон. — Последният път, когато беше видян, върху него кацаха мухи.

Масар седеше зад масивното си бюро, както винаги елегантен. Наблюдателните му сини очи изразиха изненада от появяването на Пит и Джордино, която по-скоро можеше да бъде наречена неудобство. Верен стоеше зад него изправен, с намръщено лице.

— Като античните чудовища от гръцката митология, вие никога не преставате да ми вадите душата — каза философски Масар. — Вие дори изглеждате като излезли от оня свят.

На стената зад бюрото висеше голямо старинно огледало, поставено в барокова рамка. Пит гледаше в него и можеше да наблюдава как Масар прави старателна преценка на вида им. Беше пълна противоположност на Джордино — с мръсна и дрипава униформа, с превръзки на рамото и на крака, просмукани от кръв. Ако беше излязъл на улицата, хората щяха да го помислят за бездомна жертва на току-що привършила война и биха му оказали помощ.

— Привиденията на мъртвите, които смущават живите — това сме ние — риторично отвърна Пит. — Ние идваме да ви накажем за вашите дяволски прегрешения.

— Спестете ми черния хумор — каза Масар. — Какво искате.

— Заводът за преработка на отпадъци във форт Фуро като начало.

— Искате завода? — каза той, сякаш това му се случваше всеки ден. — Тогава аз трябва да приема вашите нагли твърдения, че генерал Казим се е провалил при залавянето на избягалите от Тебеца.

— Ако става въпрос за семействата, които бяхте изпратили там, да. Докато ние разговаряме, те вече пътуват към свободата благодарение на жертвите, дадени от специалния отряд на ООН и пристигналия навреме отряд на американските оперативни сили. Когато задържаните пристигнат във Франция, те ще огласят вашите престъпни деяния. Убийствата и нечовешките мъчения във вашата златна мина, вашите нелегални дъмпинг операции с радиоактивни отпадъци, причинили смъртта на хиляди хора в пустинята са достатъчни доказателства, за да ви обявят за престъпник номер едно на планетата.

— Моите приятели във Франция ще ме закрилят — каза Масар.

— Не се позовавайте на вашите връзки с високопоставени лица във френското правителство. Престъпленията ви ще станат публично достояние и никой няма да иска да чуе за вас. Следва углавно дело и край — към Дяволския остров или там, където французите изпращат днес криминалните си престъпници.

Верен се хвана за облегалката на креслото на Масар.

— Г-н Масар никога няма да допусне дело или да го пратят в затвора. Той е твърде могъщ. Прекалено много световни лидери се нуждаят от него.

— От джоба му, искате да кажете — забеляза Джордино, пристъпвайки към бара, за да вземе бутилка минерална вода.

— Аз съм недосегаем за дълго и оставам в Мали. Най-лесно ми е да продължа да управлявам „Масар Ентърпрайсиз“ оттук.

— Страхувам се, че няма да е възможно — каза Пит, притискайки жертвата. — Особено след заслужената смърт на генерал Казим.

Масар се загледа в Пит, устата му увисна.

— Казим мъртъв?

— Заедно със своя щаб и половината си армия.

Тогава Масар се обърна към Брюнон.

— А вие, капитане? Вие и вашата лична охрана оставате ли с мен?

Брюнон поклати бавно глава.

— Не, г-не, в светлината на последните събития аз реших да приема по-привлекателното предложение на г-н Пит.

Масар въздъхна дълбоко.

— Защо толкова настоявате да имате контрол върху завода? — попита той Пит.

— За да го преустроя и да се опитам да поправя екологичните вреди, които сте нанесли.

— Малийците никога няма да разрешат на външен човек да поеме контрола.

— О, аз мисля, че правителството ще се съгласи, ако неговата страна получи цялата печалба от работата. Тъй като Мали е една от най-бедните страни в света, няма начин да откаже.

— Вие искате да превърнете най-модерния в света завод за преработка на ядрени отпадъци в свърталище на варвари, които ще го изравнят със земята? Ще загубите всичко!

— Да не мислите, че ще се подхлъзна във вашето блато с внушения? Съжалявам, Масар, някои от нас не се ръководят само от лакомия.

— Вие сте идиот, Пит — каза Масар, ставайки от бюрото си.

— Седнете. Вие не сте чули най-добрата част от нашата сделка.

— Какво още може да искате, освен контрола на форт Фуро?

— В бъдеще да се скриете на Великденските острови.

— За какво говорите? — попита ядосано Масар.

— Милионите, може би милиардите ликвиден капитал, който сте натрупали през годините от вашите тъмни и безчестни манипулации в бизнеса. Очевидна истина е, че не вярвате на финансовите институции или не се съобразявате с обикновената практика на инвестиции, дори вашите пари да изтекат в Гранд Каньон или в Чанъл Айлъндс. Бихте могли да се пенсионирате много отдавна и да се радвате на охолен живот, като инвестирате в картини, стари автомобили или вили в Италия. Или още по-добре, ако станете филантроп и инвестирате в благотворителни цели. Но лакомията ражда лакомия. Вие не можете да се разделите с вашите печалби. Няма значение колко трупате. То никога не е достатъчно. Вие сте твърде болен, за да живеете като нормален човек. Това, което няма да запазите в „Масар Ентърпрайсиз“, ще скриете някъде на тихоокеанските острови — Таити, Муроа или Бора. Допускам, че в едни от най-малко населените острови във веригата. Близо ли съм до истината, Масар?

Той не отговори, за да не се издаде колко близо беше Пит до истината.

— Това е сделка — продължи Пит. — В замяна на това, че ни предоставяте контрола върху завода и ни кажете къде криете вашите нелегално натрупани печалби, аз ще ви разреша да се качите на борда на вашия хеликоптер заедно с вашата маша Верен и да заминете където пожелаете.

— Вие сте идиот! — каза язвително Верен. — Вие нямате нито власт, нито сила, за да изнудите г-н Масар.

Незабелязано от другите Джордино стоеше зад бара и говореше тихо по малък радиопредавател. Разпределението на времето беше почти перфектно. Само след няколко секунди хеликоптерът „Ийгъл“ застана от външната страна на прозореца на кабинета, висейки във въздуха, готов всеки момент да превърне кабинета на Масар на пух и прах.

Пит кимна към висящия хеликоптер.

— Власт не, но сила да!

Масар се засмя. Той не беше човек, който можеше да бъде победен без борба. Изглежда, не изпитваше никакъв страх. Облегна се на бюрото си и каза:

— Вземете завода, както пожелахте. Без деспотична подкрепа, като тази на генерал Казим, глупавото правителство ще разруши всичко и ще превърне завода в запустяло бунище, както става с всяка друга западна технология, построена в тази забравена от бога пустош. Аз имам други заводи и други компании, с които ще заместя този завод.

— Може би наполовина приключихме с нашата работа — каза хладнокръвно Джордино.

— Колкото до богатството ми, не си хабете труда. Каквото е мое, е мое. Вие сте прави за това, че ще бъда на някой остров в Тихия океан. Но вие и милиони други могат да го търсят хиляди години и никога да не го открият.

Пит се обърна към Брюнон.

— Остават още няколко часа от горещото следобедно време. Моля, запушете устата на г-н Масар и го съблечете. След това го вържете за ръцете и краката и го проснете на земята. Оставете го там.

Това подейства зле на Масар. Той не можеше да си представи, че ще се отнесат с него брутално — така, както той правеше с другите.

— Вие не можете да постъпите така с Ив Масар — каза той умолително. — За бога, вие не…

Думите му пресекнаха, тъй като Пит го хвана отзад за главата.

— Танто за кукуригу, приятел. Било, каквото било.

Масар не каза нито дума. Остана известно време там неподвижен, лицето му смени омразата със страх. Той гледаше Пит и разбра, че няма шега. Американецът действаше хладнокръвно и без емоции. Бавно той съблече дрехите му, докато го остави съвсем гол.

— Капитан Брюнон — каза Пит, — изпълнете дълга си.

— С удоволствие, г-не! — отвърна Брюнон с явна охота.

След като запушиха устата на Масар и го вързаха здраво за ръцете и краката, те го поставиха на земята извън административната сграда, под палещото слънце на Сахара.

Пит кимна на Джордино.

— Предай моите благодарности на хората в „Чопъра“ и им кажи да се връщат при полковник Харгроув.

След като получи съобщението, пилотът на хеликоптера се издигна и отлетя към мястото на бойното поле. Сега те бяха сами и разчитаха единствено на собствената си находчивост.

Джордино погледна надолу към Масар, и след това към Пит с любопитство.

— Защо му запуши устата? — попита той.

Пит се засмя.

— Ако ти се печеше на слънцето, колко би предложил на Брюнон и хората му да те освободят?

— Няколко милиона или повече — отговори Джордино, радвайки се на находчивостта на приятеля си. — Или още повече. Наистина ли вярваш, че той ще проговори?

Пит поклати глава.

— Не. Масар ще понесе мъките от изтезанието и по-скоро ще отиде в ада, но няма да разкрие къде държи богатството си.

— Но ако той не каже, кой ще го направи?

— Неговият най-близък приятел и послушник — каза Пит, сочейки Верен.

— По дяволите, не зная! — Гласът на Верен прозвуча отчаяно.

— О, мисля, че знаете. Може би не точното място, но вие можете да ни покажете пътя.

Мигането на очите и уплашеното му държание показваха достатъчно ясно, че Верен знае тайната.

— Няма да ви кажа нищо, дори и да знаех.

— Ал, докато аз се занимавам с кабинета на Масар и се поровя тук и там, защо не придружиш нашия приятел до някоя празна стая и го попритиснеш да ни направи скица на мястото, където Масар крие парите си?

— Звучи ми добре — каза Джордино. — Ще се поупражнявам във вадене на зъби без упойка.

59.

Два часа по-късно, след като си беше взел душ и беше поотпочинал, Пит се почувства отново човек. Неприятната миризма от раните беше изчезнала. Той седеше зад бюрото на Масар в копринен халат, поне два размера по-малък от неговия. Беше го открил в банята, където имаше достатъчно дрехи, за да се открие магазин за мъжка конфекция. Той се беше заровил в папките на бюрото, изучавайки различните документи и архива, когато Джордино нахълта в стаята с пребледнелия от страх Верен пред себе си.

— Вие двамата поговорихте ли си добре? — попита Пит.

— Удивително е какъв добър събеседник може да бъде Верен в приятна компания! — потвърди Джордино.

Верен се оглеждаше наоколо с див, блуждаещ поглед, сякаш беше загубил всякакъв контакт с реалността. Той бавно въртеше главата си наляво-надясно, като че ли искаше да прогони мъглата пред себе си. Изглеждаше на границата на нервен припадък.

Пит изучаваше Верен с любопитство.

— Какво направи с него? — обърна се той към Джордино. — Не прилича на себе си.

— Както казах, ние имахме хубав разговор. През цялото време му описвах на живо как ще го накълцам милиметър по милиметър.

— Това ли е всичко?

— Той има богато въображение. Не ми се наложи да го докосна с ръка.

— Той описа ли ти островното скривалище на Масар?

— Ти правилно предположи, че островът ще бъде френски. Той е почти 5000 километра североизточно от Таити и 2000 югозападно от Мексико.

— Не знам френски остров в Тихия океан на такова разстояние от Мексико.

— През 1979 година Франция поема пряката администрация на един атол, наречен остров Клипертон, открит от английския пират Джон Клипертон през 1705 година. Според Верен територията на острова е само пет квадратни километра и най-високата му точка е 21 метра над морското равнище.

— Някакво население?

Джордино поклати глава.

— Не, освен ако не се броят няколкото диви прасета. Верен казва, че единствената останка от човешка дейност е една изоставена лятна къща от 18 век.

— Лятна къща? — произнесе бавно Пит. — Само изкусен и хитър пират като Масар може да измисли укриването на съкровище близо до лятна къща на ненаселен остров в средата на океана.

— Верен съжалява, че не знае точното място.

— Когато г-н Масар закотвяше яхтата си до острова — обади се Верен, — той винаги вземаше лодка до брега нощем, така че никой да не може да го проследи.

Пит погледна Джордино.

— Мислиш ли, че казва истината?

— Да, кълна се в бога — умоляваше Верен.

— Възможно е, той е роден талантлив разказвач — каза Джордино.

— Казвам истината! — Гласът на Верен прозвуча като плач на дете. — О, господи, не искам да ме мъчите, не издържам на болка.

Джордино погледна лукаво към Верен.

— Или може би той е истински надарен актьор?

Верен погледна безпомощно.

— Какво да направя, за да ми повярвате?

— Ще ме убедите, когато ми кажете всичко за вашия шеф. Дайте ми неговите записки, имената на неговите жертви, датите на всяка сделка от неговия мръсен бизнес. Опишете цялата организация на нелегалните сделки.

— Ако направя това, той ще ме убие — изхлипа Верен уплашено.

— Той няма да те докосне.

— Не вярвам! Вие не знаете каква власт притежава.

— Мисля, че имам представа.

— Масар не може да ти направи наполовина на това, което мога аз — каза решително Джордино.

Верен се свлече на стола, гледайки към Джордино, плувнал в пот, с широко разтворени от страх очи, в които проблясваше последната искрица надежда… Тези хора бяха свалили от неговия шеф цялото му величие и арогантност. Ако имаше шанс да спаси живота си, той знаеше, че трябва да избира.

— Ще направя каквото искате — промълви тихо Верен.

— Нека го чуя отново — настоя Пит.

— Пълната информация за „Масар Ентърпрайсиз“, която ще ви предоставя за разследване.

— Това включва и скритата информация за нелегалната дейност.

— Ще ви предоставя всичко, което е на хартия или е компютризирано.

Настъпи кратка тишина. Пит погледна през прозореца към Масар. Дори от това разстояние той забеляза как бялата му кожа беше станала червена. Стана от бюрото и сложи ръка на рамото на Джордино.

— Ал, това е твоя работа. Отделете всяко доказателство, което намерите.

Джордино сложи ръка на рамото на Верен.

— Двамата ще имаме приятно занимание.

— Открийте имената на хората, които Масар е пратил да работят в мината или са били убити. Това първо.

— Имаш някакво особено основание за това? — попита Джордино с любопитство.

— Когато сме готови да тръгнем за остров Клипертон и откритите доказателства са достатъчни, бих искал да създам организация по оползотворяването на скритото богатство на Масар. Ще се платят обезщетения на оцелелите семейства за убитите от Масар техни близки.

— Г-н Масар никога няма да допусне това! — измърмори Верен дрезгаво.

— Кажете го на нашия знаменит разбойник! — каза Пит. — Мисля, че той се пече във фурната достатъчно дълго.

Предната страна от тялото на Масар бе червена като рак. Той беше изпаднал в мъчителна агония, кожата му се беше изприщила. До следващата сутрин щеше да започне да се бели на големи ивици. Стоеше безпомощен и неподвижен между Брюнон и двама бездушни пазачи, устните му бяха опънати като на озъбено куче, зачервеното му лице беше изкривено от ярост и омраза.

— Вие не можете да постъпите по този начин с мен и да останете живи! — изсъска той. — Дори да ме убиете, аз имам изпитани методи за разплата.

— Група наемни убийци! — каза Пит с укор. — Колко предвидливо! След като се поопекохте на слънцето, трябва да сте уморен и жаден. Седнете, моля. Ал, подай на г-н Масар бутилка от неговата специална минерална вода.

Масар много бавно се настани в мекото кожено кресло. Лицето му внезапно се изкриви от болка. Най-после в удобна поза, той пое дълбоко въздух.

— Вие сте глупаци, ако мислите, че може да се измъкнете оттук. Казим има амбициозни офицери, които веднага ще заемат мястото му — хора, твърди и амбициозни като него. Те ще ви заловят преди изгрев-слънце.

Той взе бутилката вода, подадена му от Джордино, и изпразни съдържанието й за секунда. Без да чака, Джордино му подаде втора.

Пит се възхити от умението на Масар да владее нервите си. Човекът се държеше, сякаш имаше пълен контрол над положението.

Масар изпи и втората бутилка и потърси с поглед из кабинета си своя личен секретар.

— Къде е Верен?

— Мъртъв — отвърна Пит кратко.

За пръв път Масар изглеждаше истински изненадан.

— Вие сте го убили?

Пит отвърна с безразличие:

— Опита се да събори Джордино. Глупаво е да се посяга на човек, който носи оръжие.

— Той ли направи това? — попита Масар предпазливо.

— Мога да ви покажа тялото, ако желаете.

— Не и това на Верен. Той беше говедо.

Пит и Джордино се спогледаха. Верен беше вече започнал да работи под надзора на един пазач в един кабинет два етажа по-надолу.

— Имам предложение за вас — каза Пит.

— Каква сделка е възможно да правите с мен? — изръмжа Масар.

— Предложението ми е искрено. Ако вие обещаете да се откажете от нечестните си методи на работа, ще ви разреша да се качите на хеликоптера си и да напуснете Мали.

— Това някаква шега ли е?

— Въобще не е. Реших, че колкото по-бързо изчезнете, толкова по-добре.

— Не го казвате сериозно! — каза Брюнон. — Човекът е опасен звяр. Той ще ни нападне при първа възможност.

— Да. Скорпионът. Нали така ви наричат, Масар?

Французинът не отговори, но се почувства неловко.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Джордино.

— Няма нужда да се аргументирам — каза рязко Пит. — Искам тази твар да изчезне оттук, и то веднага. Капитан Брюнон, придружете Масар до неговия хеликоптер и се убедете, че е излетял с него.

Масар се изправи на крака. Изгорялото му тяло го болеше и той пристъпи напред с мъка. Въпреки болката се засмя. Съзнанието му отново работеше.

— Ще ми трябват няколко часа да си опаковам личните вещи и архивите.

— Имате точно две минути, за да изчезнете оттук.

Масар изруга горчиво и цинично:

— Не постъпвайте така! Не мога да тръгна без дрехите си. Боже мой, човече, прояви малко милост!

— Какво знаете за милостта! — каза развълнувано Пит. — Капитан Брюнон, изхвърлете този кучи син оттук, преди да съм го убил.

Брюнон не трябваше да нарежда на двамата си пазачи. Той просто им кимна и те набутаха Масар в асансьора. Тримата мъже в кабинета не си размениха нито дума, тъй като стояха до прозореца и наблюдаваха как унизения магнат се качва в хеликоптера си. Вратата се затвори и хеликоптерът се издигна в горещия въздух. След няколко минути той изчезна на север в пустинята.

— Той пое на североизток — забеляза Джордино.

— Предполагам, в Либия — каза Брюнон. — И след това — тайно изгнание, докато не са му открили следите.

— Няма да се добере до крайната си цел — каза Пит, прозявайки се.

— Трябваше да го убиете — каза разочаровано Брюнон.

— Няма нужда да се тревожите. Той няма да живее повече от седмица.

— Как може да твърдите това? — попита учуден Брюнон. — Вие му дадохте свободата. Защо? Този човек е устойчив като котка. Няма да умре от слънчево изгаряне.

— Не, но той ще умре — кимна Пит към Джордино. — Затвори ли ги, както ти казах?

Джордино се усмихна.

— Запечатани са като отлежало вино.

Брюнон погледна сконфузено.

— За какво говорите?

— Масар ще умре, както върви — обясни Пит, — когато ожаднее.

— Когато е жаден? Не мога да разбера.

— Ал изпразни бутилките минерална вода и ги напълни с вода, замърсена от химикалите, изтичащи от неговия завод.

— Това се нарича поетично правосъдие. — Джордино държеше празните бутилки. — Сложих му почти три литра.

— Когато водата достигне вътрешните му органи, мозъкът му ще блокира и той ще полудее. — Тонът на Пит беше леденостуден.

— Няма ли никаква надежда за него? — попита Брюнон.

Пит поклати глава.

— Ив Масар ще умре, вързан към леглото, молейки да го избавят от мъките. Бих желал жертвите му да бъдат там, за да го видят.