Сахара

30.

18 май 1996 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Свръхзвуковият лайнер „Конкорд“ на „Ер Франс“ кацна на летище Дълес и спря пред един правителствен хангар в близост до терминалите за обработка на товари. Небето беше облачно, но пистата беше суха и нямаше никакви следи от дъжд. Сложил на гърба си пътническия сак, който беше неразделна част от него, Гън излезе от самолета и бързо стъпи на подвижната стълба, за да стигне до чакащия го черен „Форд Седан“ на столичната униформена полиция. Със запалени светлини и виещи сирени фордът незабавно го откара в главната квартира на НЮМА в столицата.

Гън се чувстваше като заловен престъпник, седнал на задната седалка на полицейската кола. Той забеляза, че река Потомак изглежда необикновено зелена, когато прекосиха моста „Рошамбо Мемориал“. Потокът от минувачи така беше свикнал със светещи лампи и вой на сирени, че изобщо не се впечатли от преминаващия с бясна скорост „Форд“.

Шофьорът не спря пред главния вход, а зави зад западния ъгъл на сградата на НЮМА и влезе направо в подземния гараж, като спря точно пред един асансьор. Двама дежурни от тайната охрана отвориха вратата и придружиха Гън в асансьора до четвъртия етаж на агенцията. Когато излязоха, те спряха пред една врата във фоайето и я отвориха. Това беше представителната конферентна зала на НЮМА с нейните визуални дисплеи и компютри.

Няколко мъже и жени седяха около дълга махагонова маса, вниманието им бе фокусирано в д-р Чапман, който провеждаше лекция изправен пред един екран, на който се виждаше средата на Атлантическия океан по дължината на екватора откъм Западна Африка.

Залата утихна напълно когато Гън влезе. Адмирал Сандекър стана от стола си, втурна се напред и прегърна Гън като брат, който е оцелял след чернодробна трансплантация.

— Да благодарим на бога, че си тук — каза той с неподправено чувство. — Как беше полетът от Париж?

— Чувствах се като отшелник в „Конкорд“ само за мен.

— Нямаше военни самолети под ръка, за да те докарат незабавно, чартирането на конкорда беше единствената възможност да се върнеш бързо.

— Хубаво, но дано данъкоплатците не научат за това.

— Ако те научат, че съществуването им е поставено на карта, съмнявам се дали ще се оплакват.

Сандекър представи Гън на присъстващите в конферентната зала.

— С изключение на трима, мисля, че повечето ги познаваш.

Д-р Чапман и Хирам Йегър приближиха и се ръкуваха, показвайки явното си задоволство, че го виждат. Те представиха на Гън д-р Мюриъл Хоаг — директор по морска биология в НЮМА и д-р Евън Холанд — експерт по развитие на връзките с учените в агенцията. Мюриъл Хоаг беше представителна, висока, с тяло на модна манекенка. Тя имаше гъста черна коса, спускаща се грациозно назад и завършваща под раменете. Кафявите й очи гледаха живо през кръгли очила. Тя не носеше грим, който във всички случаи би й подхождал, помисли си Гън. Най-известния козметичен салон в Бевърли Хилс би увеличил клиентелата си, ако тя го посетеше.

Евън Холанд беше химик и изглеждаше като ловджийска хрътка в работата си. Ушите му бяха големи, несъразмерни за главата. Имаше дълъг нос като клюн. Очите му бяха дълбоки и меланхолични. Той беше един от най-големите специалисти по водните замърсявания. Другите двама мъже, Чип Уебстър, специалист по анализите на сателитните връзки в НЮМА, и Кейт Хъдж, главен океанограф на агенцията, Гън вече познаваше.

Той се обърна към Сандекър:

— Някой се изложи на много голям риск, за да ме евакуира от Мали.

— Хала Камил лично даде съгласието си да използваме отряда за бързо реагиране на ООН.

— Офицерът, който отговаряше за операцията, полковник Левант, не беше твърде щастлив, за да ме поздрави.

— Генерал Бок, неговият началник, и полковник Левант имаха известни търкания преди операцията — обясни Сандекър. — Но когато тя трябваше да се реализира по спешност те ги изгладиха.

— Те изпълниха блестящо една много рискована операция — каза Гън. — Невероятно е как са могли да я планират и да я приведат в действие през нощта.

Ако Гън, мислеше Сандекър, би могъл да знае всички подробности, той щеше да се разочарова. Неуредиците при всяка криза оставяха отпечатък върху лицето на генерала. До тях имаше поднос с кафе и сладки, но той не предложи на Гън. Хвана го за ръката и го сложи на един стол в края на дългата заседателна маса.

— Да забравим случилото се — каза адмиралът бързо. — Всеки с нетърпение очаква да чуе за твоето откритие на компаунда, причиняващ разрастването на червения прилив и отлив.

Гън седна на масата, отвори сака си и започна да изпразва съдържанието. Много внимателно той извади стъклени колби водни проби и ги постави върху покривката. След това разопакова дискетите със записаните данни и ги постави встрани. Когато всичко беше пред него, той започна:

— Пред вас са водните проби и резултатите, получени от уредите и компютрите, с които разполагах на борда на яхтата. За късмет, аз можах да идентифицирам стимулатора на червения прилив и отлив като най-необикновения органометален компаунд — комбинация на синтетична аминокиселина и кобалт. Открих също така и следи от радиация във водата, но не вярвам, че има някаква пряка релация към влиянието на замърсяването, предизвикващо червения прилив и отлив.

— Като имаме предвид трудната ви одисея в тази част на Западна Африка — каза Чапман, — цяло чудо е, че сте могли да постигнете успех в работата си по този случай.

— Това стана благодарение на уредите, с които разполагах и на това, че те останаха невредими при схватката с флота на Бенин.

— Аз получих запитване от ЦРУ — каза Сандекър с усмивка, — дали не зная нещо за някаква тайна операция, след като вие бяхте унищожили половината флот на Бенин и свалихте един хеликоптер.

— И какво им отговорихте?

— Излъгах ги. Моля да продължим.

— Огънят на един боен кораб на Бенин успя да повреди нашата трансмисионна система за предаване на данни — продължи Гън. — Това направи невъзможно предаването на моите резултати в компютърната мрежа на Хирам Йегър.

— Искам да повторя опитите с твоите водни проби, докато Хирам повтори анализа на твоите данни — каза Чапман.

Йегър приближи до Гън и нежно вдигна компютърните дискети.

— Не мога да бъда много полезен на това съвещание, така че отивам да работя.

В момента, в който компютърните данни напуснаха залата, Гън се обърна към Чапман:

— Аз съм проверявал моите резултати по два и три пъти и съм абсолютно убеден, че твоята лаборатория и Хирам ще потвърдят моите открития.

Чапман усети напрежение в тона на Гън.

— Повярвай ми, когато казвам, че не подлагам на съмнение твоите опити нито за минута. Ти, Пит и Джордино свършихте адска работа. Благодарение на вашите усилия, сега ние знаем как да продължим. Сега президентът може да упражни своето влияние върху правителството на Мали, за да открием източникът на замърсяването и да спрем по-нататъшното разрастване на червените приливи и отливи.

— Не слагай тигана на печката, докато рибата е в морето — отвърна Гън сериозно. — Това, че сме открили компаунда и неговата входна точка в реката, както и че сме разбрали неговите свойства, е само едната страна на задачата. Но ние сме длъжни да открием местонахождението на неговия източник.

Сандекър барабанеше с пръсти по масата.

— Пит ми съобщи лоши вести, преди да прекъсне връзката. Аз се извинявам, че не предадох информацията. Но разчитах на сателита да попълни липсващата част от нея.

Мюриъл Хоаг погледна Гън право в очите.

— Аз не мога да разбера по какъв начин сте успели да установите компаунда по протежение на хиляда километра водно пространство, а след това сте го изгубили на сушата.

— Това е лесно — отвърна Гън. — След като отминахме точката на най-високата концентрация, данните от уредите за замърсяването станаха нулеви и започнаха да отчитат само обикновеното замърсяване на водата. Ние направихме няколко връщания назад, за да се убедим, че уредите работят точно. Направихме визуални проучвания в различни посоки. Не установихме химически складове, манифактурни производства или някаква площадка за опасни промишлени отпадъци в близост до реката. Никакви постройки. Нищо. Единствено голата пустиня.

— Би ли могло площадка за опасни отпадъци да е била изгорена преди това? — предположи Холанд.

— Не открихме никакви доказателства за подобно нещо.

— А някаква възможност за природен токсичен замърсител? — попита Чип Уебстър.

Мюриъл Хоаг се засмя.

— Според анализите на нашия господин Гън и изпитанията, които е направил, става въпрос за синтетична аминокиселина. Такава може да бъде получена в биохимична лаборатория. Не може да става и дума за природен замърсител. Не за пръв път инцидентна интеграция на химикали предизвиква получаване на непознат компаунд.

— Но как, за бога, може да се получи такъв екзотичен компаунд в средата на Сахара? — чудеше се Чип Уебстър.

— И да достигне океана, където действа като стероид на динофлагелатите — добави Холанд.

Сандекър се обърна към Кейт Хъдж.

— Какъв е последният доклад за растежа на червения прилив и отлив?

Океанографът беше към шейсетте, с тъмнокафяви очи, които гледаха от едно издължено интелигентно лице. Беше облечен модерно, но изглеждаше като благородник от миналия век.

— Растежът се е увеличил за последните четири дни с 30%. Страхувам се, че ако продължава с този темп, ще надмине и най-смелите ни предвиждания.

— Но ако доктор Чапман може да открие компаунд, който да неутрализира замърсяването, а ние открием източника му, в такъв случай няма ли да може да контролираме експлозията на червения прилив и отлив?

— По-добре е да го направим скоро — отговори Хъдж. — Ако до следващия месец открием компаунда, ще имаме първото доказателство как действа.

Мюриъл Хоаг каза със съмнение:

— Може да отнеме и три месеца.

Хъдж направи безпомощна гримаса.

— Когато се занимаваме с нещо непознато, единственото сигурно средство е случайността.

Сандекър се разположи удобно на стола си и се загледа в сателитните снимки от Мали, прожектирани на стената.

— Къде точно компаундът попада в реката? — попита той Гън.

Гън се изправи и отиде до него, за да види снимките. Той взе молив, очерта малка точка от река Нигер над Гао и каза:

— Точно тук. При едно старо корито, което някога се е вливало в Нигер.

Чип Уебстър натисна бутоните върху малката конзола, закрепена на масата, и извади на екрана мястото, което Гън маркира.

— Никакви структури не се виждат. Никаква индикация за евентуално замърсяване. Нищо, което да бъде доказателство, че има някакъв склад или се изгарят опасни материали.

— Това е загадка — промърмори Чапман. — Откъде, по дяволите, може да идва източникът на това замърсяване?

— Пит и Джордино са все още там и разследват — спомни си Гън за тях.

— Нещо за последното им състояние? — попита Хъдж.

— Никакви новини, откакто Пит се обади от яхтата на Ив Масар — отговори Сандекър.

Хъдж го изгледа с любопитство.

— Господи, не този мошеник.

— Ив Масар?

— Познавате ли го?

Хъдж продължи:

— Кръстосах си пътищата с него след един неприятен скандал с химикали в Испания преди четири години. Едни от неговите кораби, който пренасяше отпадъчни канцерогенни химикали, познати като РСВ, за разтоварване в Алжир, се разби и потъна при буря. Аз лично мисля, че корабът беше умишлено потопен, за да се получи застраховка и да се укрие нелегален товар. Както се оказа, алжирските власти не са настоявали да получат опасни химически отпадъци на склад. Тогава Масар направи всичко възможно да укрие документите, лъга и извърта, като не позволи да излезе нито едно доказателство за изясняването на тази бъркотия. Когато се ръкувате с този човек, трябва да преброите пръстите си, след като си тръгнете.

Гън се обърна към Уебстър:

— Разузнавателните спътници могат да разчитат вестници от космоса. Защо ние да не изстреляме един над пустинята северно от Гао, който да търси Пит и Джордино?

Уебстър поклати отрицателно глава.

— Невъзможно. Според моите сведения, нашето военно разузнаване използва най-добрите в момента, за да наблюдава най-новите китайски оръжия. Гражданската война в Украйна, граничната вражда между Сирия и Ирак. Те не биха искали да си губят времето, за да търсят двама цивилни в Сахара. Аз мога да направя опит с последния модел геостат, но въпросът е дали той ще може да различи човешки форми в неправилните терени на пустинята, каквато е Сахара.

— Значи, ако са зад някоя пясъчна дюна, той не би ги различил? — попита Чапман.

Уебстър поклати глава.

— Никой, който пътува през Сахара и я познава добре, няма да тръгне през меките пясъци на дюните. Дори номадите ги избягват. Попаднеш ли в морето на дюните, означава истинска смърт. Пит и Джордино са достатъчно умни, за да не си позволят това.

— Но ти желаеш ли да ги потърсиш и откриеш? — настоятелно попита Сандекър.

Уебстър замълча. Той беше почти плешив, с малък белег на врата.

— Аз имам добър приятел, който е главен специалист в Пентагона и е експерт по сателитно търсене в пустинни райони. Мисля, че бих могъл да разговарям с него, за да направи няколко снимки на този район и ги предаде чрез компютъра в нашия геостат.

— Благодарен съм за вашето съгласие — отвърна искрено Сандекър.

— Ако те са някъде там, той ще ги засече както никой друг — обеща му Уебстър.

— Засичал ли е вашият сателит самолета с екипа на Световната здравна организация? — попита Мюриъл.

— Страхувам се, че още не. Нашият последен сеанс над Мали не показа нищо, освен облак дим, идващ странично на нашата камера, надяваме се, че при следващия сеанс ще можем да получим по точна картина. Може да се окаже, че е номадски огън.

— Не съм много уверен, че в тази част на Сахара се движат номадски племена — каза Сандекър.

Гън се обади последен:

— За какъв екип на Световната здравна организация говорите?

— За група учени от същата организация, които са с мисия в Мали — обясни Мюриъл. — Те разследваха случая на странни заболявания, които предизвикват полудяване. Техният самолет изчезна някъде между Мали и Кайро.

— Имаше ли жена в техния екип? Биохимичка?

— А, доктор Ева Роджас е биохимичката на групата — отговори Мюриъл. — Някога работех с нея върху един проект в Хаити.

— Познаваш ли я? — попита Сандекър Гън.

— Аз не, но Пит. Той се запозна с нея в Кайро.

— Може би ще е добре той да не знае — каза Сандекър. — Той има достатъчно проблеми, мъчейки се да оцелее, за да му създаваме нови.

— Няма потвърждение за катастрофа досега — каза Холанд с надежда.

— Може би са направили принудително кацане в пустинята и са оцелели — каза Мюриъл в същия тон.

Уебстър поклати глава.

— Честно казано, аз се страхувам и мисля, че генерал Затеб Казим има пръст в тази кална работа.

Гън се обади:

— Пит и Джордино имаха разговор с генерала по бордно радио, малко преди да скоча в реката. Имам впечатление, че е жесток човек.

— Като всеки близкоизточен диктатор — каза Сандекър, — той не желае дори да се срещне и разговаря с дипломати от нашия държавен департамент, освен ако те не му връчат дебел чек чуждестранна валута.

Мюриъл добави:

— Той игнорира Обединените нации и отказа външна хуманитарна помощ за своя народ.

Уебстър вметна:

— Всеки борец за човешки права, който влезе в Мали и протестира, бива пращан в затвора.

— Казим и Масар са обвързани взаимно — каза Хъдж. — Страната тъне в пълна мизерия, а те двамата трупат големи богатства.

Сандекър ги прекъсна:

— Това не е наша грижа. Няма да има Мали, Западна Африка или която и да е друга част на света, ако ние не спрем бедствието с червения прилив и отлив.

Чапман заключи:

— Сега ние имаме всички данни, за да ги сверяваме. Трябва да фокусираме цялото си внимание в общата работа, за да намерим решението.

— Намерете го бързо — каза Сандекър. — Ако вие пропуснете тридесет дни от днес, никой от нас не ще има втори шанс.

31.

Свеж бриз полъхна в листата на дърветата в парка Палисейдс над река Хъдсън. Исмаил Йерли наблюдаваше през бинокъла малка светлосива птичка, която падна от клона на едно дърво. Той се размърда, тъй като цялото му внимание беше погълнато от птичката и почувства, че някой се появи зад гърба му. В действителност той очакваше това появяване от няколко минути.

— Белогърда горска зидарка — каза високият красив чужденец, облечен в скъпо бургундско кожено яке. Той седна на гладкия камък до Йерли. Беше подстриган късо и имаше посребрена коса. Наблюдаваше с безразличие птичката през бледосините си очи.

— Черното петно в близост до главата показва, че е женска — каза Йерли, без да сваля бинокъла.

— Мъжкият вероятно е наблизо. Може би обикаля гнездото.

— Добри познания, Бордо — каза Йерли, използвайки другият код за мъжко име. — Не знаех, че си любител на птиците.

— Не съм. Какво мога да направя за теб, Пергамон?

— Ти поиска тази среща.

— Но не и на такива отдалечени места, където духа вятър.

— Срещите в луксозни ресторанти не са моята представа за хора, работещи под прикритие.

— Аз никога не съм възприемал идеята да работя на сянка и да живея като отшелник — каза сухо Бордо.

— Не е мъдро да се живее на показ.

— Моята работа е да защитавам интересите на човека, който ми плаща максимално добре. ФБР няма да ме постави под наблюдение, ако не ме подозира в шпионаж, и тъй като нашата работа, по-точно моята работа не е да крада стратегически американски тайни, не виждам защо трябва да се претопявам в общата, миришеща на пот маса.

Особеното схващане на Бордо по отношение на разузнаването не допадна на Йерли. Въпреки че те се познаваха и често работеха заедно в продължение на години за Ив Масар, нито един от тях не знаеше истинското име на другия и не се беше опитвал да го научи. Бордо извършваше търговското разузнаване в САЩ за Масар Ентърпрайсиз. Йерли, познат за него като Пергамон, често изпращаше жизненоважна информация на Масар относно международните му проекти. Затова той беше заплатен много добре, много над заплатата, която получаваше като агент на френското разузнаване. Ситуацията се толерираше от неговите началници, защото Масар имаше силни връзки с много от членовете на френския кабинет.

— Изглеждаш безгрижен, приятелю.

Бордо отвърна:

— Започнах да се отегчавам да работя с примитивните американци. Ню Йорк е една клоака. Страната е разделена расово и етнически и се дезинтегрира. Някой ден САЩ ще повторят икономическата и регионална разруха, която се наблюдава в Русия и Европейската общност днес. Отдавна искам да се върна във Франция, единствената истински цивилизована нация в света.

— Чух, че един от хората на НЮМА е бил измъкнат от Мали — каза Йерли, рязко сменяйки тона на разговора.

— Този идиот Казим го е изпуснал през пръстите си — отговори Бордо.

— Изпрати ли моето предупреждение на Масар?

— Разбира се. И той го предал на генерал Казим. Двама други мъже са били заловени от Масар на яхтата му, но Казим с цялата си предвидливост се е оказал твърде глупав да търси третият агент, който е бил спасен и евакуиран от отряда за бързо реагиране на ООН.

— Какво мисли Масар по въпроса?

— Не е много щастлив, като знае, че има сериозен риск от международно разследване на неговия завод във форт Фуро.

— Не е добре. Всеки опит за разследване и доближаване до форт Фуро води до разкриване на нашата френска ядрена програма.

— Масар е твърде вътре в проблема — каза Бордо кисело.

— Какво знаеш за учените от Световната здравна организация? Сутрешните вестници пишат, че техният самолет е прекратил радиовръзката и е изчезнал безследно.

— Това е една от по-добрите идеи на Казим — отговори Бордо. — Той инсценира самолетна катастрофа в малко позната част на пустинята.

— Инсценирал? Аз казах на Хала Камил, че според мен е била поставена бомба в самолета, за да го взриви и да унищожи Хопър и неговите сътрудници.

— Малка промяна в твоя план за сплашване на всяка бъдеща инспекция от страна на Световната здравна организация — каза Бордо. — Самолетът действително се разби, но телата на борда не бяха тези на доктор Хопър и неговия екип.

— Значи са още живи.

— Те са живи — умрели. Казим ги изпрати в Тебеца.

Йерли заключи:

— По добре да бяха умрели веднага, отколкото в мините на Тебеца от претоварване и третиране като роби.

Йерли замълча замислен, след което каза:

— Мисля, че Казим направи грешка.

— Тайната за тяхното истинско положение е запазена — каза Бордо с безразличие. — Никой не се е спасил от Тебеца. Те влизат в мините и никога не излизат.

Йерли извади бинокъла от джоба си и започна да почиства лещите.

— Дали Хопър е успял да открие доказателство, което може да застраши форт Фуро?

— Достатъчно е да се предизвика интерес и се направи по-задълбочено разследване в случай, че докладът му бъде публикуван.

— Какво се знае за агента на НЮМА, който е бил спасен?

— Името му е Гън и е заместник-директор на НЮМА.

— Влиятелен мъж.

— Действително.

— Къде е той сега?

— Ние проследихме самолета, който го евакуира до Париж, откъдето беше прехвърлен на „Конкорд“ за Вашингтон. Оттам беше откаран направо в главната квартира на НЮМА. Моите източници съобщават, че допреди 40 минути той все още се намирал в сградата на офиса.

— Разбра ли се дали носи своята информация от Мали?

— Каквато информация да бъде получена, ако има такава, то реката Нигер е все още мистерия за тях. Но Масар не желае да се пораждат никакви съмнения, които биха довели до разследване на форт Фуро.

— В такъв случай Казим ще има достатъчно време да си поговори с другите двама американци.

— Получих съобщение, преди да изляза за срещата с теб. За съжаление, те също са изчезнали.

Йерли погледна към Бордо възбудено.

— Кого да обвиним?

Бордо отговори:

— Няма значение кой е виновен. И честно казано, това не е наша грижа. Това, което е важно, е, че те все още са в страната. Малката надежда да се спасят през границата е илюзорна. Въпрос на часове е Казим да ги залови.

— Ще трябва да пътувам до Вашингтон и да проникна в НЮМА. От разговорите ще мога да разбера дали има нещо ново в разследването по проблема на замърсяването.

— Тогава да тръгваме — каза Бордо хладно. — Масар очаква още работа от теб.

— Твоите началници ще знаят за това след един час.

Йерли не каза нищо, но продължаваше да наблюдава малката горска зидарка, която се беше изправила на краката си и се опитваше отново да кацне на клона.

— Какво има предвид Масар?

— Той иска ти да бъдеш в Мали и да действаш като връзка с генерал Казим.

Йерли не реагира. Той продължаваше да държи бинокъла на очите си, докато говореше:

— Преди осем години бях изпратен за няколко месеца в Судан. Ужасно място. Само хората бяха дружелюбни.

— Един от самолетите на Масар Ентърпрайсиз ще те чака на летището „Ла Гуардия“. Трябва да бъдеш там тази вечер в шест часа.

— Значи аз трябва да бъда човекът, който ще предпазва Казим от необмислени постъпки.

Бордо заключи:

— Мизите ни са твърде високи, за да позволим на един луд да го хваща амока.

Йерли постави бинокъла в калъфа и го преметна през рамо.

— Веднъж сънувах, че умирам в пустинята — каза той тихо. — Моля се на Аллаха това да е било само… сън.

В една типична за ведомството стая в най-малко посещаваната част на Пентагона майорът от военновъздушните сили Том Грийцуолд затвори телефона, след като кимна с глава на жена си, която го предупреждаваше, че е закъснял за вечеря. Той се отпусна за миг, за да се освободи от мислите си върху анализа на сателитните фотоснимки, които показваха сраженията между подразделения на китайската армия и демократичните въоръжени сили, и да се захване с текущата си работа.

Филмът от камерите на геостата беше изпратен по куриер от Чип Уебстър от НЮМА. Майорът го зареди на модерното оборудване, което имаше в стаята. Когато всичко беше готово, Грийцуолд се изтегна в удобно кресло, взе си кутийка диетична „Пепси Кола“ и с дистанционното устройство включи телевизионния екран пред себе си. Снимките на геостата му изглеждаха като изображение отпреди 30 години. Това беше така, защото той беше проектиран за геологични проучвания и не отговаряше на сегашните модерни стандарти на новите спътници. Новите модели имаха камери, които можеха да проникнат през тъмнината, през облаците и дори през пушека.

Грийцуолд настрои екрана с дистанционното устройство и на него се появиха различни участъци от северната част на пустинята Мали. Скоро той започна да наблюдава дребните очертания на летящ самолет и камилски керван, които пресичаха пустинята от солните мини на Тоудени на юг към Тимбукту.

На снимката, която показваше региона северно от Нигер към Азауат, имаше много, много дюни и нищо друго. Грийцуолд продължи да увеличава изображението и започна да открива знаци на човешко присъствие. Това можеха да бъдат кости на животно, предимно камили, струпани около някой изоставен кладенец, но действително човешко присъствие беше трудно да се засече, дори и от неговите съвременни електронни системи.

След близо час Грийцуолд затвори изморените си очи и започна да масажира слепоочията си. Той не беше открил нищо, което да напомни и най-малка следа от двамата мъже, които търсеха. Майорът направи своя избор и реши да се прибере при жена си. Но в последния момент нещо му щукна и той отвори екрана за последен път. Увеличи сателитните снимки, които показваха регионите около изоставения Азауат и се загледа в тях. И птичката кацна на рамото му. За малко щеше да я изпусне, ако вниманието му не беше се фокусирало върху един далечен обект, чиито очертания едва се забелязваха. Той можеше да мине за скала или малка дюна, но контурите бяха неправилни и това го усъмни. Грийцуолд направи всичко възможно, за да доближи обекта в едър план. Знаеше, че там има нещо. По време на войната в Ирак беше станал пословичен със засичането на скрити обекти на иракската армия, като бункери, танкове или артилерийски установки.

— Кола — изрече на глас, — кола, покрита с пясък, за да не бъде забелязана.

След внимателно проучване той успя да различи две слаби очертания на фигури около колата. Искаше му се да получи още по-добро изображение, но геостата не беше пригоден за това. Дори след внимателна настройка той едва можа да разбере, че това бяха фигурите на двама души.

Грийцуолд поседя за момент, развълнуван от своето откритие. След това отиде до близкото бюро и набра телефона. На петото позвъняване отговори мъжки глас, който звучеше задъхано:

— Ало?

— Ти ли си, Чип?

— Да. Ти ли си, Том?

— Да не си тичал?

— Жена ми и аз бяхме в двора, разговаряхме със съседите — отговори Уебстър — и аз се затичах много бързо, като чух телефона да звъни.

— Открих нещо, което сигурно ще те заинтригува.

— Моите двама колеги? Ти си ги засякъл на снимките на геостата.

— Те са на сто километра северно от зоната, която обозначихте — каза Грийцуолд.

Настъпи мълчание.

— Сигурен ли си, че това не е двойка номади? — попита Уебстър. — Никой не може да си представи как моите хора биха могли да извървят толкова път през горещата пустиня за 48 часа.

— Те не са вървели, а са шофирали.

— Шофирали са кола? — попита Уебстър изненадано.

— Трудно е да се определят подробностите. Струва ми се, че я покриват през деня с пясък, за да се укрият от търсещите ги самолети. Шофират нощем. Сигурно това са твоите двама колеги. Кой друг би могъл да играе такива игри на място, където не никне трева?

— Можеш ли да кажеш дали се опитват да стигнат границата?

— Трудно ми е. Те са в центъра на северно Мали. Най-близката съседна граница е поне на 350 километра.

Уебстър забави отговора си.

— Трябва да са Пит и Джордино. Но откъде, по дяволите, са намерили кола?

— Струва ми се, че са оправни момчета.

— Те отдавна трябва да са се отказали от търсене на източника на замърсяване. Каква лудост ги е обхванала пак?

Това беше въпрос, на който Грийцуолд не можеше да отговори.

— Може би ще ви се обадят от форт Фуро — предположи той полусериозен, полуусмихнат.

— Дали възнамеряват да се доберат до френския соларен завод за преработка на опасни промишлени отпадъци?

— Те са само на 50 километра от него и той е единственото доказателство за западна цивилизация наоколо.

— Благодаря, Том — отвърна Уебстър искрено. — Почерпката е от мен. Какво ще кажеш аз и жена ми да ви поканим на вечеря?

— Звучи добре. Избери ресторанта и ми се обади за деня и часа.

Грийцуолд постави слушалката върху апарата и отново погледна двете малки фигури, които се виждаха на екрана.

— Вие момчета, трябва да сте луди — изрече той на глас в празната стая.

След това изключи системата и си тръгна за дома.

32.

Сутрешното слънце се закотви на небосклона и гореща вълна заля пустинята, сякаш някой беше забравил отворена вратата на огромна пещ. Нощният хлад отмина като облак дъжд. Двойка гарвани летяха в пламтящото от жегата небе, проучвайки безлюдния пейзаж с надеждата да открият нещо за ядене. След като установиха, че живият човек не предлага нищо такова, те бавно отлетяха на север.

Пит лежеше изтегнат върху ската на една дюна, почти зарит в пясъка, наблюдавайки птиците известно време. После съсредоточи вниманието си пак към необхватния по площ соларен завод за детоксификация на опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Това беше едно нереално място — не защото заводът беше сътворен от човешка ръка и работеше с най-модерна технология, а защото беше разположен върху отдавна мъртва зона, превзета от пясъците и жегата.

Той се изви леко, когато чу лек шум зад себе си и видя Джордино да пълзи по корем върху пясъка като гущер.

— Наслаждаваш се на гледката? — попита Джордино.

— Ела и погледни, надявам се да бъдеш впечатлен.

— Единственото нещо, от което бих могъл да се впечатля, е един прохладен плаж и хубав сърф.

— Не пропускай да подстрижеш хубавата си черна коса и да си намериш модерен бански, за да се харесаш на мацките.

Джордино се държеше като хлапак и посипа косата си с пясък. Приближи се до Пит и седна на пясъка.

— Ай, ай — промърмори той, — ако не се познавах добре, щях да помисля, че съм дивак.

— Пейзажът тук е див, пустинен и ти ще му подхождаш.

— Това място е голямо колкото Дисниленд. Мисля, че е около 30 квадратни километра.

— Забелязвам влизаща композиция — каза Джордино, посочвайки железопътната линия, по която се движеше дълга влакова композиция с много вагони, теглена от четири дизелови локомотива. — Бизнесът преди всичко.

— Това е влакът, с който Масар превозва техническите отпадъци — допълни Пит. — Преброих около 120 вагона, пълни с отровен товар.

Джордино посочи огромното поле, покрито с рефлекторни огледала, които събираха слънчевите лъчи като в море на чудесата.

— Това изглежда са соларните рефлектори.

— Комулатори — уточни Пит, — те събират слънчевата радиация и я превръщат в огромно количество топлина, като увеличават интензитета на протоните. Лъчистата енергия след това се фокусира във вътрешността на химически реактор, който напълно унищожава опасния продукт.

— Трябва да сме наясно — каза Джордино. — Откога си станал експерт по слънчева енергия?

— Познавах една жена, която беше инженер в Института по слънчева енергия. Тя ме разведе из техните изследователски лаборатории. Това беше преди няколко години, когато те все още бяха в изпитателен етап на разработената термична технология за елиминиране на индустриални токсични отпадъци. Вероятно Масар е поръчал разработката.

— Тук липсва нещо — каза Джордино.

— Какво?

— Целият този строеж. Защо трябва да се строи толкова скъпо тази санитарна катедрала в средата на най-голямата пясъчна пустиня в света? Аз бих я построил до голям индустриален център. Помисли само колко скъпи са разходите за транспорт на тези отпадъци, които прекосяват половин океан и 1600 километра в пустинята.

— Много уместна забележка — каза Пит. — Аз също се чудя. Ако форт Фуро е такова удобно място за унищожаване на токсични отпадъци и е одобрено от експертите като безопасно, защо тогава се охранява толкова строго? Това е безсмислено.

— Ти още ли мислиш, че оттук тръгва замърсителят към река Нигер? — каза Джордино.

— Ние не открихме никакъв друг източник.

— Разказът на стареца, когото срещнахме, за подводната река, може да се окаже ключ за решението.

— Действително, ако тя съществува.

— Ти винаги си бил песимист — промърмори Джордино.

— Не казвам нищо лошо за версията с подводната река. Онова, което не мога да си обясня, е откъде идва замърсяването.

— Съгласен съм с теб — отвърна Джордино. — Как ще изтича нещо, когато се предполага, че те го изгарят?

— Точно така.

— Тогава форт Фуро не е това, за което го представят.

— Не, според моя начин на мислене.

Джордино се обърна и го погледна подозрително.

— Надявам се, че не мислиш да се промъкнем там, защото ще ни превърнат в двойка кремирани посетители.

— Имам предвид да го направим незабелязано.

— И как възнамеряваш да го осъществим? Като шофираме до вратата и помолим за пропуск?

Пит посочи към влачещата се композиция вагони, която влизаше във фабриката.

— Ще скочим във влака и ще се скрием в някой от вагоните.

— А как ще излезем? — попита Джордино.

— С вуазина, чийто резервоар чука на празно. Ще потеглям след залез и ще караме, докъдето можем. След това ще хванем влака, който пътува за Мавритания.

Джордино започна да се шегува:

— Ти очакваш от мен, след като съм пътувал в първокласна кола, да се кача в товарен вагон и да пътувам сред тонове токсични химикали? Твърде млад съм, за да се стопя между тях.

Пит го загледа и също се засмя.

— Ти трябва само да бъдеш внимателен и да не се докосваш до нищо.

Джордино поклати глава с разбиране.

— Считаш ли, че може да възникнат трудности?

— Трудностите са създадени, за да бъдат преодолявани — отвърна Пит.

— Ще преодоляваме ли алармени системи, пазачи с добермани, патрулни коли с насочени автоматични пушки и осветени места като на бейзболен стадион?

— Да. Сега върви и ме остави за малко сам.

— Повече от странно — продължи Джордино, — че тези токсични отпадъци се пазят като арсенал атомни бомби.

— Още една причина, за да направим своята проверка — отвърна тихо Пит.

— Ти няма да си промениш мнението и да си тръгнеш за в къщи, докато още сме цели и читави.

— Помисли и ще ме разбереш.

Джордино вдигна ръце.

— Ти си по-луд и от стария човек и неговата шантава история за конфедералния броненосец с Ейбрахам Линкълн на борда, който е заровен в пустинята.

— Ние имаме нещо много общо — отвърна Пит с лекота.

Той извади една карта на мястото, където се намираха, и очерта четири километра на изток. Оттам на кратко разстояние се намираше железопътната линия.

— Виж този запустял форт.

— Да, виждам го — отвърна Джордино.

— От тук форт Фуро е получил името си — каза Пит. — Не повече от сто метра го делят от железопътната линия. С настъпването на тъмнината ще го използваме за прикритие, докато скочим в някой идващ влак.

— Вече забелязах, че вагоните се движат много бързо и дори за професионален каскадьор ще бъде трудно да се качи на тях.

— Упоритост и търпение — отвърна Пит. — Локомотивите започват да забавят ход, преди да стигнат стария форт. След това влизат в завой и спират за проверка, преди да тръгнат отново към завода.

Джордино подхвърли:

— И трябва да имаме по един долар за всеки от армията пазачи, която ще проверява вагоните.

— Те не могат да бъдат толкова прецизни. Проверката обхваща сто вагона, пълни с варели токсични отпадъци, а едва ли някой човек прави това от душа и сърце.

— И ти си единственият човек, който стига до това заключение — каза сухо Джордино.

— Аз винаги съм склонен на по-практични предположения и не мисля като теб за алармени системи, патрулни коли, добермани и т.н.

Джордино тъкмо се канеше да отговори на Пит както му се полагаше, когато забеляза в небето един задаващ се хеликоптер. Пит също погледна нагоре. Хеликоптерът идваше от юг и се насочваше право към тях. Той не беше военен и те лесно различиха името „Масар Ентърпрайсиз“ върху фюзелажа.

— Господи, — извика Джордино, — той наблюдава пясъка, където сме скрили „Вуазин“-а. Ако снижи по-надолу, ще го издуха от колата.

— Само ако мине точно над нея — каза Пит. — Лягай долу и не се движи!

Едно наблюдателно око лесно би могло да ги забележи, както и да види необичайната пясъчна дюна със странна форма. Но пилотът беше концентрирал вниманието си върху кацането на машината в завода и не поглеждаше встрани разхвърляните пясъци и дюните. Важният пасажер в хеликоптера беше зает с проучване на финансовия си доклад и също не хвърляше поглед през прозореца.

Хеликоптерът мина почти над тях, като снижаваше височина и след няколко секунди кацна зад стените на завода. Вратата се отвори и важният пътник слезе. Дори от половин километър без бинокъл Пит успя да различи фигурата на пасажера, както и да се досети кой е, когато влизаше в сградата на офиса си.

— Мисля, че нашият приятел се връща, за да ни залови — каза той.

Джордино постави ръце над очите си, като се взираше.

— Твърде е далеч, за да кажа със сигурност. Но вярвам, че си прав. Жалко, че не води пианистката от яхтата си.

— Не можеш ли да я заличиш от паметта си?

Джордино погледна Пит и отговори натъртено:

— Защо трябва да го правя?

— Но ти дори не знаеш името й.

— Любовта побеждава всичко — отвърна Джордино с плам.

— Тогава победи разпилените си мисли и се подготви да починем до идването на нощта. След това ще се опитаме да хванем влака.

Те заобиколиха кладенеца, описан от стария скитник, където старото речно корито на Уед Зарит тръгва в разни посоки. Безалкохолните напитки бяха свършили, а запасите им от вода бяха около два литра. Но те си я разделиха и ги изпиха, за да не получат обезводняване, надявайки се да намерят вода близо до завода.

Паркираха „Вуазин“-а в една малка падина на километър южно от изоставения форт. След това се заровиха в пясъка под колата, за да се спасят малко от непосилната жега. Джордино заспа веднага, но съзнанието на Пит беше твърде затормозено, за да заспи.

Нощта падна бързо над пустинята. Здрачът се стопи в тъмнината. Настъпи странна тишина. Сухият въздух над пустинята започна да се очиства от жегата и пъстрият килим на звездите се разгърна в обсидиановото небе. Звездите бяха толкова ярки, че на Пит му се стори, че може да разграничи три вида от тях: червени, сини и зелени.

Той никога не беше наблюдавал такъв космичен екран, дори и в открито море.

Те покриха отново колата за последен път и тръгнаха под звездите към форта. Влязоха в изоставения му двор и огледаха десетметровите високи стени, докато стигнат до главната врата. Тя беше голяма, дървена, солидно направена и избеляла от слънцето. С голяма мъка я отвориха и влязоха във вътрешността на форта. Пред тях се простираше изоставен пустеещ плац за маршировка на войниците от Чуждестранния легион. За миг те си представиха как някога тук войниците от този легион са марширували с помпозните си униформи. Зад плаца бяха разположени някогашните жилищни помещения, сега тъмни и изоставени. Пит и Джордино тръгнаха на обиколка. Разположението на форта представляваше правоъгълник с четири бойни кули. Две от стените бяха с дължина 30 метра и имаха три метра дебелина. Тесните стени бяха с дължина 20 метра. Фортът представляваше добър бастион за времената, когато е бил строен. След като направиха своята обиколка, те застанаха в близост до главната врата и зачакаха идващият влак. През това време бяха пресметнали шансовете си как да минат през секретната проверка, да проникнат в завода и да се измъкнат със следващия влак на разсъмване. Само след няколко минути ушите на Пит доловиха шум от доста голямо разстояние. Джордино също се събуди от леката си дрямка и чу шума. Те се погледнаха взаимно и се изправиха на крака.

— Някакъв извънреден влак — каза Джордино.

Пит погледна часовника си и каза:

— Единадесет и двадесет. Имаме достатъчно време да направим своята проверка и да се измъкнем до сутринта.

— В случай че всичко върви по плана — каза Джордино предпазливо.

— Време е да вървим — каза Пит. — За мен форт Фуро е само една фасада. Трябва да проникнем зад нея, за да разберем истината. Един от нас трябва да се спаси на всяка цена и да предупреди Сандекър в случай, че се случи нещо лошо с нас.

Замислено изражение се появи на лицето на Джордино и той погледна Пит, без да каже нещо. След това двамата се хванаха за ръка, чувайки свирката на дизеловия локомотив, която предупреждаваше, че наближава секретния пост. Тръгнаха.

Пит подхвърли:

— Ще трябва да побързаме.

Те излязоха от голямата врата и се затичаха към влака.

33.

Един изоставен камион „Рено“ седеше на трупчета на около половината път между форта и железопътната линия. Всичко, което можеше да се свали от неговата каросерия и шаси, отдавна го нямаше. Гуми и джанти, двигател, скоростна кутия и диференциал, дори и брезента и вратите бяха демонтирани за резервни части или продадени като отпадъци, натоварени на някоя камила за Гао или Тимбукту от сръчен търговец.

За Пит и Джордино, които се бяха скрили зад камиона, за да не бъдат осветени от фаровете на дизеловия локомотив, изоставянето на такова превозно средство на произвола на съдбата беше престъпление. Но за тях беше отлично прикритие в случая.

Силната светлина на локомотива осветяваше всяка скала и всяко стръкче изсъхнала трева почти на километър. Те се снижиха под лъча докато локомотивът отмине, при което Пит прецени, че той се движи не с повече от 50 километра в час. Машинистите щяха да намалят още скоростта, тъй като се готвеха да спрат за проверка. Пит търпеливо изчака това. В същото време последните вагони доближаваха изоставения камион и той прецени, че сега е моментът при скорост около 15 километра, достатъчно бавна за тях, да могат да се качат на някой от вагоните.

Те напуснаха укритието си и пробягаха последните няколко метра до железопътното платно. Клекнаха и започнаха да наблюдават вагоните, които возеха контейнерите с токсичен товар по посока на форт Фуро. Последният вагон, който вече се забелязваше, не беше от обикновените за такава влакова композиция. Той беше армиран и возеше тежки картечници, зад които стоеше солидна охрана. Масар провежда голяма операция, помисли си Пит. Ескортът вероятно беше от професионалисти.

Защо е тази засилена охрана? Повечето правителства гледаха на химическите отпадъци като на бедствие. Саботаж или някакво инцидентно нападение в сърцето на пустинята почти не ставаха. От кого тогава се пазят? Естествено, не от обикновени бандити или терористи.

Ако Пит беше в състояние да анализира характера на Масар, той щеше да разбере, че френският магнат играе двойна игра. Той плащаше на малийските бунтовници и в същото време пълнеше касата на Казим.

— Нека се качим в третия вагон отзад напред. В противен случай може да бъдем забелязани от охраната.

Джордино отвърна:

— Съгласен съм с тебе.

Те станаха и се затичаха паралелно на пътуващата композиция. Пит беше сгрешил преценката си за скоростта. Влакът се движеше два пъти по-бързо, отколкото те можеха да тичат. Но те нито за миг не помислиха да спрат или да се откажат. Ако изостанеха, стражата от последния вагон можеше да ги забележи. За това те правеха всичко, на което са способни.

Пит пръв успя да се хване за вагона и да стъпи на стъпалото. Джордино поизостана, тъй като бе по-нисък и за секунди не успя да се качи на същия вагон. Неговата единствена надежда беше да рискува да се качи на следващия, който беше в непосредствена близост до охраната. Той почти издъхваше, но това беше последният му шанс да избегне падането под колелата или да бъде застрелян от охраната. Почти издъхнал, Джордино успя да се хване за перилата на стълбата на вагона. Той правеше неимоверни усилия да свие крака и да стъпи на стъпалото. Най-после успя да сложи едното си коляно, след това другото и да се залепи по очи на стълбата.

Стъпил на платформата на вагона, Пит се спря за малко, за да си поеме дъх, преди да се прехвърли във вътрешността му. До този момент той не беше се обръщал назад и не разбра, че Джордино го няма. Загледа се наоколо, погледна към съседния вагон и успя да различи тялото на приятеля си залепено на стълбата. Той остана няколко секунди безпомощен, изкачвайки се нагоре по стълбата, за да се прехвърли във вътрешността на вагона. Когато стигна върха, видя, че локомотивът е на километър от станцията за проверка. Някакво шесто чувство го макара да се обърне назад и замръзна. Един от охраната стоеше на малка платформа, която беше до последния вагон. Той се беше замислил със скръстени ръце и гледаше някак разсеяно. Трябваше само да погледне надолу към съседния вагон, и с Джордино беше свършено. Но пазачът явно не подозираше нищо, защото след малко се прибра при колегите си.

Без да губи повече време, Джордино изкачи стълбата и влезе във вагона. Горещината все още се чувстваше. Той изтри потта си и се огледа към съседния вагон за Пит.

— Прехвърли се при мен — викаше Пит и гласът му потъваше в шума на движещия се влак.

Пълзейки предпазливо на ръце и колене, Джордино се доближи до платформата на вагона, където беше Пит. Стъпи на буферите на съседния вагон като успя да се хване за парапета на стълбата. Изчака малко, за да се успокои движението и използвайки цялата си атлетичност, стъпи върху стълбата. През това време Пит спокойно изучаваше един кондиционер, монтиран в горната част на товарния вагон, за да предпазва лесно възпламенимите химически отпадъци от запалване при високите температури по време на транспортирането им през пустинята. Кондиционерът беше свръхмощен, компресорът му се задвижваше с малък бензинов двигател, работещ безупречно и безшумно.

Когато светлините на секретната спирка блеснаха, Пит съсредоточи мислите си как да избегне евентуална засечка. Той не можеше да си представи, че хората на охраната щяха да обикалят влака по маниера на железопътната полиция от тридесетте години, нито че хората на Масар използват кучета. Нямаше начин да се намери куче с такъв чувствителен нос, което да различи миризмата на човек от смесения аромат на химикали и изгорелите газове от нафта.

Пит стигна до заключение, че се използват телевизионни камери. Влакът просто минава покрай тях, а мониторите са инсталирани във вътрешността на зданието. Нямаше съмнение, че Ив Масар можеше да инсталира такава модерна секретна технология.

— Имаш ли нещо за завиване? — попита Пит, без да чака отговор от Джордино.

— Ти ме питаш за отвертка — учудено го изгледа Джордино.

— Искам да сваля винтовете на този голям панел, за да освободя кондиционера.

Джордино бръкна в джоба си, почти изпразнен след претърсването, което направиха хората на Масар, когато бяха на яхтата му.

Намери една монета от пет цента и една от десет. Подаде ги на Пит.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб в момента.

Бързо движейки ръцете си върху големия панел на кондиционера, Пит установи местата на винтовете. Те бяха десет с добре запазени глави. Той не беше сигурен дали щеше да успее да ги развие навреме. Петцентовата монета беше твърде голяма, но десетцентовата пасваше точно. Енергично започна да развива винтовете.

— Твърде странно време си избрал за поправка на един кондиционер — каза Джордино с любопитство.

— Искам да се предпазим от охраната, която ще използва телевизионни камери за проверка на влака и за транзитни пътници като нас. Те ще ни хванат със сигурност. Единственият ни шанс да се укрием, е като застанем зад този панел. Той е достатъчно голям, за да скрие и двама ни.

Влакът вече се движеше съвсем бавно и половината от вагоните бяха преминали през проверката.

— По-добре е да побързаш — каза Джордино.

Сълзи се появиха от очите на Пит, когато десетцентовата монета се изкриви. Техният вагон доближаваше телевизионните камери. Три четвърти от влака вече беше преминала, докато на Пит му оставаха още три винта за сваляне. Той бързаше. Останаха два. След това — един. Вагонът пред тях вече минаваше пред камерите. С последни усилия, хванал го с двете си ръце, Пит успя да отмести големия панел, късайки резбата на последния винт.

— Бързо. Сядай и опри гръб срещу кондиционера — нареди той на Джордино.

Двамата напрегнаха гърбове и успяха да отместят панела, заставайки зад него като зад щит.

— Мислиш ли, че това ще заблуди някого? — попита Джордино със съмнение.

— Телевизионните монитори са двуизмерни. Колкото по-дълго са насочени към нас, ние ще бъдем илюзия за всеки, който ни наблюдава.

Техният вагон бавно навлезе в чист бял тунел с монтирани телевизионни камери, които обхващаха вътрешността на вагона, отделните му страни и пода. Пит стискаше панела с ръцете си, сякаш искаше да го разтегне, за да не могат да бъдат забелязани от охраната на влака. Явно тя беше свикнала с тази рутинна проверка, защото тя не продължи много дълго. Пит и Джордино не знаеха това и очакваха всеки момент да чуят звънци или сирени, но никаква аларма не бе дадена. Вагонът излезе отново под звездното небе и те се показаха от прикритието си. Влакът набираше ход към завода.

— О, братко — въздъхна с облекчение Джордино, — не бих искал да преживея подобно нещо отново.

Пит се засмя и удари приятелски Джордино по рамото, като посочи опашката на влака.

— Не се успокоявай още. Нашите приятели са все още с нас.

Те останаха неподвижни във вагона, подпрени на кондиционерния панел, така че да не могат да бъдат забелязани от охраната в последния вагон. Четирите дизелови локомотива теглеха умерено композицията към близкия завод, където празни вагони чакаха да ги вземат обратно към пристанището в Мавритания.

Спасени за момента, Пит и Джордино стояха във вагона и спокойно очакваха да се случи нещо. Депото, където се озоваха, беше осветено арковидно и не показваше признаци на живот. Дълга редица странно изглеждащи вагонетки седеше на товарната площадка. Те бяха с по четири колела без гуми — плоски, уеднаквени за поемане на определен вид товар.

Пит се канеше да завие отново панела на кондиционера, когато забеляза движение над главата си. За щастие, той видя телевизионната камера, монтирана на един стълб под арковидното осветление.

Хвърли поглед върху цялото депо и откри четири камери.

— Стой там — предупреди той Джордино. — Те, изглежда, използват роботизирано оборудване навсякъде.

Застанаха отново зад панела и установиха, че при всяко движение на релсовите кранове светват и угасват различни лампи. В кабината нямаше никой и това им подсказа, че действително се управляват от общ команден център някъде вътре в завода. Крановете се движеха над влаковата композиция и спускаха хоризонтално във всеки вагон метални палети, върху които щяха да бъдат поставени контейнерите с химикали. От другата страна на линията, където беше тяхната композиция, други такива кранове разтоварваха пълните контейнери със същите метални палети. Количките с поставените върху тях контейнери също се управляваха от общ команден център. В началото Джордино не можа да разбере това и се обърна към Пит:

— Кой ги кара?

— Никой — отговори Пит, — това е роботизиран транспорт. Управлява се от обща командна зала и вероятно тези камери са за това.

— Учуден съм — каза Джордино, — никога не съм виждал такава ефективност.

Пит щеше да се съгласи, ако не беше забелязал нещо интересно. През една модерно направена рампа количките с товара се спускаха, преминавайки четири различни нива, и се изгубваха от погледа. Пит изучаваше маркировката на различните партиди товари. Те се означаваха със символи на френски. Горните нива бяха за биологични отпадъци, а долните за химическите. Пит започна да се чуди с какъв контейнер те бяха влезли дотук.

Той дойде до извода, че загадката се увеличава. Защо реакторът, който изгаря отпадъците, трябва да ги изгаря толкова дълбоко в земята? Мислейки по този начин, дойде до извода, че те трябва да бяха над повърхността на земята близо до слънчевите комулатори.

Самата рампа водеше в една огромна пещера, от която изглежда нямаше излизане. Таванът беше на височина четири етажа, имаше прокопани в скалата тунели във всички направления като спици на колело.

Усетът на Пит стана чувствителен като антена. Той продължаваше да се учудва, че все още не вижда хора, работници или машинни оператори. С всеки изминал момент се убеждаваше, че складовата пещера се управлява автоматично. Безупречният електрически транспорт с подредени една след друга вагонетки завиваше към всеки един от тунелите, маркирани с червен знак с черен диагонал, който означаваше, че товарът идва отгоре. Напред следваха други знаци и обозначения.

— Завод с пълно автоматизирано управление — каза Джордино посочвайки една редица вагонетки, движещи се в противоположна посока. Вратите на контейнерите бяха отворени и те видяха, че са празни. След като се качиха в една вагонетка, Пит и Джордино изминаха почти километър, когато тя започна да забавя своето движение и шумът започна да се увеличава. След като зави, тя влезе в една огромна стая, пълна от пода до тавана с хиляди контейнери във форма на кутии от бетон, всички боядисани в жълто с черна маркировка. Робот подготвяше разтоварването им от товарните контейнери и ги смесваше върху морето от други контейнери, които стигаха до покрива на пещерата.

Зъбите на Пит затракаха. Той изпадна в шок в това подземно помещение на ужаса. Всички варели бяха маркирани със знак за радиоактивност. Той и Джордино бяха узнали тайната на форт Фуро. Съхраняване на ядрени отпадъци под земята в нечувано количество!

Масар хвърли обстоен поглед на телевизионния монитор и поклати глава с учудване. След това се обърна към седящия до него Феликс Верен.

— Тези мъже са невероятни! — промърмори той.

— Как са се промъкнали през охраната? — вайкаше се Верен.

— По същия начин, както избягаха от моята яхта, откраднаха колата на генерал Казим и пропътуваха половината Сахара. Съчетание на сръчност и хитрина.

— Защо да не предотвратим бягството им от този склад? — предложи Верен. — Ще ги държим там, докато умрат от лъчева болест.

Масар помисли за момент и след това поклати отрицателно глава:

— Не, прати охраната да ги арестува. Дай им възможност да се почистят добре и ги изпрати тук. Искам да разговарям с г-н Пит отново, преди да съм се отървал от него.

34.

Личната охрана на Масар залови Пит и Джордино двадесет минути по-късно, след като те бяха напуснали склада и се бяха качили на един празен контейнер, за да излязат на повърхността. Коварната телевизионна камера ги бе засякла в неочакван момент при влизането им в контейнера.

Вратата на контейнера се отвори, малко преди той да бъде вдигнат и поставен във вагона. Те нямаха никакъв шанс да се измъкнат или спасят. Изненадата беше добре координирана и пълна.

Пит преброи десет човека, застанали с пълно снаряжение и насочени автоматични пушки срещу двама невъоръжени мъже вътре в товарния контейнер. Той почувства пареща горчивина от безизходицата, която го преряза като нож. Усети я дори на върха на езика си. Да бъдеш заловен веднъж от Масар, беше въпрос на лоша преценка. Но да бъдеш заловен втори път, бе пълна глупост. Той изгледа охраната, без да почувства страх. Само гневът му не можеше да утихне. Пит си обеща никога повече да не допуска това.

Те не можеха да направят нищо сега, но трябваше да спечелят време и да се надяват, че няма да бъдат екзекутирани, преди да имат шанс да се спасят.

Пит и Джордино бавно вдигнаха ръце и ги поставиха на тила си.

— Надявам се, ще ни простите безпокойството — каза Пит спокойно, — но ние търсихме банята.

— Не искаш да ни се случи инцидент, нали? — добави Джордино.

— Тихо, вие двамата! — избухна гласът на офицера от охраната, облечен в безупречно изгладена униформа, без следа от френски акцент. — Искам да ви кажа, че сте опасни хора. Избийте всички мисли за бягство от главите си. Моите хора не са обучени да раняват бегълци.

— Каква е работата? — попита Джордино с невинен поглед. — Вие действате, като че ли сме откраднали варел използван диоксин.

Офицерът не обърна внимание на забележката на Джордино.

— Легитимирайте се.

Пит го изгледа.

— Аз съм Роки, а моят приятел е…

— Булуинкъл — довърши Джордино.

Тънка усмивка заигра на устните на офицера.

— Няма съмнение, че вие сте Дърк Пит и Ал Джордино.

— Щом знаете, защо питате? — каза Пит.

— Господин Масар ви очаква.

— Последното място, откъдето може да се очаква да избягаме, е в центъра на пустинята — каза Джордино, правейки мимика на Пит. — Сбърках ли нещо?

Пит повдигна леко рамене.

— Аз не съм оттук.

— Кажете ми как проникнахте през нашата охрана? — попита офицерът.

— Хванахме влака — отговори Пит с лекота, без да прави опит да скрие истината.

— Вратите на товарните контейнери се заключват с комбинация след натоварването. Няма начин да проникнете вътре, докато влакът се движи.

— Би трябвало да ни кажете кой от мониторите на вашите телевизионни камери наблюдава кондиционерите, монтирани на покривите. Най-простото нещо е да разглобим панела на такъв кондиционер и да го използваме като екран.

— Действително — капитан Брюнон беше сериозно заинтригуван, — много умно. Виждам, че вашите средства за влизане ще допълнят нашия наръчник на охраната.

— Дълбоко съм удовлетворен — отвърна Пит.

Офицерът присви очи.

— Няма да сте твърде дълго с такова самочувствие. — Той направи пауза и се обади по портативното радио. — Господин Масар!

— Тук съм — чу се гласът на Масар по радиото.

— Капитан Шарл Брюнон, господине, шефът на охраната.

— Пит и Джордино?

— Заловени са.

— Съпротивляват ли се?

— Не, господине. Държат се съвсем спокойно.

— Моля, доведете ги в офиса, капитане.

— Да, господине. Веднага, щом ги почистим.

Пит се обърна към Брюнон.

— Ще ни бъде ли от полза, ако се извиним?

— Изглежда американският хумор никога не секва — каза Брюнон хладно. — Вие може да изразите своите извинения лично на господин Масар, но тъй като унищожихте хеликоптера му, не очаквам да бъде много мил с вас.

Ив Масар не се смееше често. Но се засмя, когато Пит и Джордино влязоха в неговия просторен офис. Излегнат в луксозно кожено кресло, той се смееше като оживял след тифна епидемия.

Феликс Верен стоеше до прозореца, гледаше към завода. Очите му наблюдаваха безстрастно като камера. Линиите на лицето му бяха удължени, а устата му показваше упоритост. Пълен контраст с неговия шеф.

— Отлична работа, капитан Брюнон — похвали го Масар. — Вие ги водите без рани и без синини.

Той огледа предизвикателно двамата мъже, които стояха пред него в чисти бели наметала, техните обгорели от слънцето лица и отличното им физическо състояние. Забеляза спокойното им поведение и си спомни, че те се държаха по същия начин и на неговата яхта.

— Изглежда, вината им е колективна.

— Като на ученици, избягали от клас — каза Брюнон формално. — Те правят това, което им кажат.

— Много добре от тяхна страна — измърмори Масар.

Той бутна назад креслото си мина край бюрото и застана с лице към Пит.

— Поздравявам ви за вашето пътуване през пустинята. Генерал Казим се съмняваше, че то ще ви отнеме два дни. Забележителна издръжливост ви е била необходима, за да изминете тази негостоприемна земя толкова бързо.

— Генерал Казим е последният човек, с когото мога да се съобразявам — отговори Пит със задоволство.

— Вие ми откраднахте хеликоптера, господин Пит, и го потопихте в реката. Това ще ви струва скъпо.

— Вие се отнесохте зле с нас на борда на вашата яхта, така че ние бяхме любезни да ви се отплатим.

— А скъпата стара кола на генерал Казим?

— Двигателят отказа, така че я заровихме в пясъка — излъга Пит.

— Изглежда, че продължавате да развивате лошия си навик да унищожавате скъпите вещи на други хора.

— Аз си изпочупих всичките играчки, когато бях дете — отвърна Пит, — и разорих баща си.

— Аз винаги мога да си купя друг хеликоптер, но генерал Казим не може да си върне своя „Авион Вуазин“.Радвайте се на времето, което ви остава, преди неговите садисти да започнат да ви обработват.

— Ще бъде щастие за мен. Аз съм мазохист — каза Джордино невъзмутимо.

За момент Масар изглеждаше смутен, след това на лицето му се изписа любопитство.

— Какво намирате за толкова интересно, че прекосихте Сахара до форт Фуро? — попита той.

— Ние толкова се радвахме на вашата компания на яхтата, че решихме да повторим посещението си.

Ръката на Масар се изви във въздуха и удари Пит по лицето. Големият диамантен пръстен направи малка рана на дясната му буза. Главата на Пит се извърна, но краката му се задържаха здраво върху килима.

— Значи ли това, че ме предизвиквате на дуел? — изрече той с усмивка.

— Не. Това означава, че ще ви потопя бавно във варел с азотна киселина, докато можете да говорите.

Пит погледна Джордино, след това се обърна към Масар и каза:

— Добре, Масар. При вас има изтичане.

Масар подскочи:

— Бъдете конкретен!

— Вашите опасни отпадъци, химикалите, които се предполага, че изгаряте, проникват чрез подпочвената вода, която минава по едно старо речно корито и замърсява всеки кладенец между форт Фуро и река Нигер. Оттам се влива в Атлантика, където причинява катастрофално бедствие, унищожаващо целия живот в океана. И това е само началото. Ние изследвахме старото речно корито и открихме, че то някога е минавало точно покрай форт Фуро.

— Но ние сме на почти 400 километра от река Нигер — каза Верен. — Невъзможно е водата да стига толкова далеч под повърхността на пустинята.

— Откъде знаете? — попита Пит. — Форт Фуро е единственият завод в Мали, който получава химични и биологични отпадъци. Компаундът, предизвикващ проблема, може да дойде само от тук. Тук не става въпрос какво мисля, защото точно знам, че вие криете отпадъци освен тези, които горите.

Лека усмивка се появи на устните на Масар.

— Вие сте съвсем коректен, господин Пит. Ние изгаряме отпадъци във форт Фуро. Определено количество в наличност е факт. Но елате в следващата стая и аз ще ви покажа всичко.

Капитан Брюнон отстъпи назад, за да позволи на Пит и Джордино да последват Масар.

Те преминаха през един хол и влязоха в една стая, в чиито център беше разположен съвършен макет, умален модел на завода за преработка и унищожаване на опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Той бе толкова истински до всяка подробност, сякаш бе наблюдаван от хеликоптер.

— Това истински макет ли е, или сме в страната на приказките? — попита Пит.

— Това, което видяхте, е точната представа за завода — увери го Масар.

— И вие се каните да ни изнесете не обща, а подробна лекция за неговото действие.

— Лекцията можете да си я отнесете в гроба — каза Масар укорително. Той взе една показалка от слонова кост и насочи нейния връх към една широка площ от южната страна на завода, покрита с огромни плоски модули, насочени към слънцето. — Ние напълно се задоволяваме с енергия — започна Масар. — Произвеждаме собствено електричество с тази фотогалванична акумулаторна система, съставена от модули клетки с плосък екран, изработени от поликристален силикон, разположена на 4 квадратни километра площ. Запознат ли си с фотогалваниката?

— Знам, че се превръща в един от най-икономичните източници на енергия в света — отговори Пит. — Както разбирам фотогалваниката е слънчева технология, която превръща слънчевата енергия направо в електрическа.

— Точно така — каза Масар. — Когато слънчевата светлина, или както се изразяват учените, слънчевата фотонна енергия попадне върху повърхността на тези клетки, след като е пътувала 115 милиона километра от слънцето, се получава достатъчно електричество, за да работи три пъти по голям завод от този, какъвто ние желаем да построим. — Той спря за момент и посочи една структура близо до площта с клетките. — В това здание са монтирани генераторите, които се задвижват от енергията, получена от модулното поле и от батерийната подсистема, която съхранява енергията за ползване през нощта или в дните, когато няма слънчева светлина. Това обаче се случва твърде рядко за тази част на Сахара.

— Ефикасна — каза Пит, — една ефикасна енергийна система. Но другата зона с монтирани слънчеви комулатори не работи със същата ефективност, нали?

Масар погледна замислено към Пит. Той се чудеше как този човек се озовава винаги на крачка пред него. Насочи показалката към полето от слънчеви клетки, което обхващаше параболичните легенообразни колектори, които Пит беше наблюдавал един ден преди това.

— Напротив, работи — отговори Масар ледено. — Моята слънчева термална технология за унищожаване на опасни отпадъчни продукти е най-модерната програма, която би могла да се разработи от всяка индустриална страна. Това поле от суперкомулатори концентрира повече светлина от нормалната слънчева светлина на 80 хиляди слънца. Тази високоинтензивна слънчева светлина или фотонна енергия се фокусира след това в първия от двата кварцови реактора. — Масар направи пауза, за да покаже отново миниатюрното здание. — Първият разрушава токсичните отпадъци на безвредни химикали при температура 950 градуса Целзий. Вторият реактор при температура 1200 градуса Целзий превръща в пепел главно безкрайно малките частици. Унищожаването на всеки познат и произведен от човека химикал е пълно и всеобхватно.

Пит погледна Масар с уважение, смесено с подозрение.

— Това звучи като цяло много свързано и завършено. Но ако вашата работа по детоксификацията толкова безупречно се изпълнява, защо тогава криете милиони тонове отпадъци под земята?

— Много малко са хората, които знаят за химикалите, изхвърлящи се в различни точки на земното кълбо. Съществуват над седем милиона познати и произведени от човека химически компаунда. Всяка седмица химиците създават 10 хиляди нови. Ако пресметнем точно, над 2 милиарда тона отпадъци се натрупват в целия свят за една година. Триста милиона само в САЩ. Два пъти повече в Европа и Русия. Повече от два пъти се увеличава тази сметка, когато я разпределите за Южна Америка, Африка, Япония и Китай. Някои се изгарят напълно, повечето нелегално се заравят в земята или се разтоварват във водни източници. Не съществува място, откъдето да се махнат. Тук, в Сахара, далеч от претъпканите градове и форми, аз съм осигурил безопасно място за международната индустрия да изпраща своите токсични отпадъци. В момента форт Фуро може да унищожи над четири милиона тона отпадъци годишно. Но аз не мога да унищожа всичките, не и докато моите слънчеви термални детоксификационни заводи в пустинята Гоби и Австралия не бъдат завършени, за да приемат отпадъци от Китай и държавите от Далечния Изток. За ваше сведение, аз имам също така завод в САЩ, който започна да се строи от две седмици.

— Много похвално, но това не ви извинява, че заравяте онова, което не можете да унищожите или изгаряте. И сте отговорни за това.

— Струва скъпо, г-н Пит. По евтино е да зарием токсичния отпадък, отколкото да го унищожим! — отвърна Масар.

— И за това следвате същата линия на поведение и за ядрените отпадъци — каза Пит заядливо.

— Отпадъците са отпадъци. Откакто хората са загрижени за този проблем, трябва да са наясно, че основната разлика между ядрени и токсични е само в това, че първите убиват с радиация, а вторите с отрова.

— Махнете и ги забравете. И по дяволите последствията!

Масар остана безразличен.

— Трябва да се върви нанякъде. Моята страна има най-голямата ядрена енергийна програма в света и е втора след САЩ по броя на реакторите, които генерират електричество. Две хранилища за радиоактивни отпадъци са вече в действие. Едното е в Сълен, другото в Ла Манш. За съжаление, никое не може да бъде проектирано да съхранява отпадъци с дълъг период на разпадане. Плутоний 239 например има полуразпад 24 хиляди години. Има други радиоактивни нуклеиди, които имат стотици пъти по дълъг период на разпадане. Не съществува система за отпадъци, която да има живот, по-дълъг от 10–20 години. Както открихте при вашето неканено посещение в нашето хранилище, ние получаваме и съхраняваме отпадъци с дълъг период на разпад на радиоактивността.

— Въпреки вашата захаросана лекция върху управлението на такъв комплекс за токсични отпадъци, вашият завод за детоксификация е само фасада.

Масар се ухили ехидно.

— В известен смисъл, да. Но както обясних, ние действително унищожаваме много голямо количество отпадъци.

— Повече за приличие — каза Пит. Гласът му беше студен и непреклонен. — Аз вярвам, Масар, че сте построили този проект без международните разузнавателни служби да узнаят за това. Но как сте заблудили шпионските спътници, докато прекопавахте вашето хранилище за ядрени отпадъци?

— Нищо особено — каза арогантно Масар. — След като построих железопътната линия, за да докарам монтажните работници и материалите, прокопаването започна под първото построено здание. Пръстта тайно беше натоварвана в железопътните контейнери, които се връщаха в Мавритания и се използваха за изравняване на терени в столицата й. Много печеливша работа.

— Много хитро. На вас са ви плащали за пристигащите отпадъци и за изнасяната пръст.

— Аз никога не спирам да използвам всяко предимство! — каза Масар философски.

— Никой не е по-мъдър и никой не трябва да се оплаква — каза Пит. — Никой от международните разузнавателни агенции не се опитва да ви постави до стената, нито едно научно ведомство досега не е правило проучване на подземните води. Никакви въпроси за вашите методи на работа, особено корпорациите, които произвеждат отпадъци, пълно спокойствие. Значи вие сте човек, който умее да заплаща мълчанието.

Верен изненадано погледна Пит.

— Всички сме виновни, господин Пит. Всеки, който се радва на печалби от химически съединения, от бензина до пластмасите и до очистването на водата. Това е съглашателство с вината. Нито един човек или организация не може да създава и да руши едновременно. Всяко производство оставя отпадъци. Това е като самовъзпроизвеждащ се Франкенщайн, когото е твърде късно да убием.

— Искате да кажете, че трябва да поддържаме злото в името на печалбите. Въпреки че е решение, вие създавате измама.

— Измама?

— Да. Чрез спестяване на разходите за унищожаване на всички отпадъци и прокопаване на подземни хранилища за ядрени такива в геологично нестабилни пластове. — Пит се обърна от Верен към Масар. — Вие не сте нищо повече от международен мошеник, който пази парите си и застрашава човешкия живот.

Лицето на Масар почервеня, но той умееше да владее гнева си.

— Проникването на замърсяването във водата може да убие след 50 или 100 години, считано от днес, само скитници като вас и заблудени просяци.

— Много е лесно да го кажете — отговори Пит отсечено. — Но замърсяването става днес и докато говорим, номадите в пустинята умират. А това засяга всяко живо същество на земята.

Третирането на заподозрения в убийство не прави впечатление на света. Но когато се отнасяше за умиращи номади, нещо трепна в съзнанието на Масар.

— Не работите ли съгласувано с доктор Франк Хопър и неговия екип от Световната здравна организация?

— Не, Джордино и аз работим за самите себе си.

— Но вие ги познавате?

Пит отвърна:

— Запознах се с една биохимичка, ако от това се чувствате щастлив.

— Доктор Ева Роджас — каза Масар бавно, наблюдавайки ефекта.

Пит усети подхвърлянето, но тъй като нямаше какво да губи, реши да играе открито.

— Отлична досетливост.

Масар не се радваше на печалбата на лотария. Той беше майстор на измамата и интригата, но най-голямото му предимство беше неговата проницателност.

— Ще направя друга догадка. Вие бяхте човекът, който я спаси от наемните убийци на Казим извън Кайро.

— Случих се в съседство, да. Вие сте забъркан в мръсен бизнес, Масар. И сте изтървали шанса си да бъдете почтен.

За Масар сблъсъкът от противопоставянето беше безинтересен.

Той не обичаше да си губи времето с празни приказки. За човек, който управлява огромна финансова империя на съвременно равнище, губенето на време с двама неканени натрапници беше просто досада. Те трябваше да бъдат изхвърлени.

Той се обърна към Верен:

— Нашият малък разговор приключи. Моля, уредете с генерал Казим да вземе тези хора и ги сложи в ареста.

Каменното лице на Верен най-после се усмихна.

— С удоволствие.

Капитан Брюнон не беше от сорта на хора като Масар или Верен. Възпитаник на френската военна традиция, той може би се примиряваше с много несправедливости, но все беше запазил някакво чувство за чест.

— Моля ви за извинение, г-н Масар. Аз няма да предам и бясно куче на генерал Казим. Тези хора може би са виновни за влизане на неразрешено място, но те не заслужават да бъдат измъчвани като прости варвари.

Масар се замисли над коментара на Брюнон за момент.

— Правилно, правилно — изрази той странно съгласие. — Ние не можем да се принизяваме до нивото на генерала и неговите главорези. Откарайте ги в златните мини в Тебеца. Пит и д-р Роджас ще могат да се радват на компанията си, докато се закопаят сами в земята.

— Какво да кажем на Казим? — попита Верен. — Няма да остане доволен, че са унищожили колата му.

— Няма значение — каза Масар с явно безгрижие. — Докато ги открие къде са, те ще бъдат мъртви.

35.

Президентът гледаше през бюрото си в овалния кабинет към Сандекър.

— Защо не бях уведомен за това по-рано?

— Аз информирах, че това е точка с по-малка важност, за да не наруша официалната ви програма от срещи.

Президентът хвърли поглед към шефа на канцеларията на Белия дом Ърл Уиловър.

— Истина ли е?

Плешив, очилат, около петдесетгодишен, с широки червени мустаци, той се размърда от стола си, наведе се напред и погледна към Сандекър.

— Аз изпратих теорията за червения прилив и отлив в националния научен съвет. Те не са съгласни, че това е световно разпространено бедствие.

— Тогава как ще обяснят невероятния растеж, който е обхванал средата на Атлантическия океан?

Уиловър отвърна спокойно на президентския поглед.

— Уважаваните учени океанолози вярват, че растежът е временен и червеният прилив и отлив скоро ще започне да се прибира в нормалното си състояние от миналото.

Уиловър защитаваше интересите на държавните служители, както Хораций изправен срещу настъпващия въоръжен етрусец, е бранил моста към Рим. Някои се прехвърляха в овалния кабинет, някои се спасяваха от гнева на Уиловър, ако бяха просрочили срещата си или имаха смелостта да не се съгласят с президента и да спорят върху политиката. Това минаваше без коментар — почти всеки член на Конгреса ненавиждаше чиновниците си.

Президентът се загледа в сателитните снимки на Атлантика поставени на бюрото му.

— Струва ми се много ясно, че това не е феномен за подценяване.

— Оставен на своите собствени причинители, червеният прилив и отлив нормално ще изчезне — обясни Сандекър, — но върху западния бряг на Африка той се причинява от синтетична аминокиселина и кобалт, които стимулират растежа му в невероятни пропорции.

Президентът, бивш сенатор от Монтана, се чувстваше по-добре в къщи седнал върху седлото, отколкото зад бюро. Той беше висок и приведен, говореше с мек тембър и имаше изразителни сини очи. Обръщаше се към всеки мъж с „Господине“ и към всяка жена с „Мадам“. Когато напуснеше Вашингтон, той щеше отново да управлява ранчото си, разположено недалеч от Кастър, близо до река Йелоустоун.

— Ако този проблем е сериозен, както казвате, целият свят е изправен пред риск.

— Ако нещо сме успели да определим със сигурност, това е потенциалната опасност — каза Сандекър. — Нашите компютърни експерти ежедневно следят степента на разрастване. В случай, че не може да се справим и да спрем растежа на червения прилив и отлив, целият живот, който познаваме на земята, ще умре от липса на кислород в атмосферата най-късно до следващата година, а вероятно и по-рано. Океаните ще умрат до пролетта.

— Това е смешно — възрази Уиловър. — Съжалявам, генерале, но това е класически пример от приказката за малкото пиле, което искало да се качи на небето и паднало.

Сандекър изгледа Уиловър кръвнишки.

— Аз не съм малкото пиле и настъпващата опасност е твърде реална. Ние не говорим за потенциалните рискове от озоновата дупка и нейния ефект върху рака на кожата, познат от две столетия, нито за геоложки катастрофи, падащи метеори върху планетата, които предизвикват катаклизъм. Докато не се спре растежа на червения прилив и отлив и това не стане бързо, ние ще унищожаваме кислорода от атмосферата и ще причиним пълно унищожение на всяка жива твар върху лицето на земята.

— Вие рисувате забавна картина, генерале — каза президентът, — тя е завършена, но ми е невъзможно да си я представя нагледно.

— Нека ви обясня по този начин, господин президент. Ако сега ви преизберат, вие няма да можете да довършите мандата си. Нито пък ще имате заместник, тъй като няма да има избиратели.

Уиловър не обърна внимание на това.

— Хайде, адмирале, защо не напишете всичко това на един лист и не тръгнете да го разнасяте, обяснявайки, че светът свършва в полунощ, ако не се справим с някакви си микроскопични организми, които ни отнемат кислорода и ни заплашват със смърт до края на следващата година.

— Фактите говорят сами за себе си — каза Сандекър разпалено.

— Апокалипсисът, който вещаете, не е нищо повече от паника — отговори Уиловър. — Дори и ако сте прав, нашите учени ще имат достатъчно време да намерят решение.

— Ние нямаме време. Разрешете да ви представя малка илюстрация на гореказаното в опростен вид. Представете си, че червеният прилив и отлив може да се удвоява от само себе си всяка седмица. Ако следва този порядък, той ще покрие всеки квадратен километър от световния океан за сто седмици. Ако историята се повтори, световните правителства ще решат да избутат проблема встрани, докато океанът е засегнат наполовина. Едва тогава те ще изработят спешна програма в някой институт, за да елиминират червения прилив и отлив. Въпросът ми към вас, господин президент, и към вас, господин Уиловър, е през коя седмица Световният океан ще бъде обхванат от червения прилив и отлив и колко време ще е необходимо, докато светът бъде предпазен от това бедствие?

Президентът и Уиловър размениха сконфузено погледи.

— Нямам представа.

— Нито пък аз — каза Уиловър.

— Отговорът е, че Световният океан ще бъде обхванат наполовина от това бедствие през деветдесет и деветата седмица и на вас ще ви остане само една седмица за действие.

Президентът осъзна ужасяващата възможност с подобаващ респект.

— Мисля, че и двамата сме на ваша страна, адмирале.

— Червеният прилив и отлив не показва признаци на изчезване — продължи Сандекър. — Сега ние знаем причината. Това е стъпка в правилна посока. Следващият проблем е да спрем източника на замърсяването и след това да потърсим друг компаунд, който ще спира или ограничава този растеж.

— Извинете, господин президент, но ние трябва да прекъснем разговора. Поканени сте на обяд с лидерите на горната и долната камара на Сената.

— Нека почакат — каза президентът с тон, нетърпящ възражение. — Имате ли представа откъде идва източникът на замърсяването, адмирале?

Сандекър поклати глава.

— Не още. Но подозираме, че той изтича под земята в река Нигер от френски завод за слънчева детоксификация в Сахара.

— Как може да бъдем сигурни?

— Моят директор по специалните проекти и неговата дясна ръка сега се намират във форт Фуро.

— Имате ли връзка с тях?

Сандекър се смути.

— Не. Не съвсем.

— Откъде тогава знаете това? — притисна го Уиловър.

— Снимките от разузнавателния спътник ги идентифицираха, че те са проникнали в завода за унищожаване на опасни промишлени отпадъци.

— Вашият директор по специални проекти — попита президентът, — това не е ли Дърк Пит?

— Да, и Ал Джордино.

Президентът направи пауза за момент, сякаш си спомняше нещо. След това се усмихна.

— Пит беше човекът, който ни спаси от Кайтен, когато ни заплашиха да ни взривят с бомба.

— Той самият.

— А дали не е замесен в потопяването на два бойни кораба на бенинския флот в река Нигер? — попита Уиловър.

— Да, но вината е моя — отвърна Сандекър. — Тъй като на моите тревоги не бе обърнато внимание и не получих разбиране от вас или Пентагона, аз изпратих Пит и двама от най-добрите мъже на НЮМА в река Нигер, за да установят източника на замърсяване и самия замърсител.

— Вие сте наредили неодобрена от властите операция, без разрешение, в чужда страна — експлодира Уиловър.

— Убедих също така Хала Камил да ми предостави отряда за бързо реагиране на ООН, който да влезе в Мали и да прибере моя главен учен и неговите данни невредими.

— Могли сте да рискувате нашата политика към Африка.

— Не зная, че имате такава! — атакува Сандекър, без да се плаши от Уиловър.

— Вие сте погазили всички правила, адмирале! Това може да ви струва кариерата.

Сандекър не беше от тези, които избягват борбата.

— Аз изпълнявам дълга си към Бога, страната и президента, Уиловър, и няма защо да се грижите за моята кариера.

— Господа — прекъсна ги президентът, — господа. — Студенината на лицето му беше по-скоро театрална, отколкото показваща гняв. Той тайно се радваше, че вижда своите помощници и членове на кабинета да дискутират. — Не желая да виждам по-нататъшни търкания между вас. Убеден съм, че виждаме реалността на проблемите и е по-добре да работим заедно за общото им решаване.

Уиловър отвърна с разочарование:

— Разбира се, ще следвам вашата инструкция.

— Тъй като няма да ми се наложи да викам повече, за да бъда чут и разбран — каза Сандекър спокойно, — и ще мога да получа подкрепа за моите начинания, вие няма да имате повече проблеми с мен.

— Какво ще ни посъветвате да направим? — попита президентът.

— Моите учени от НЮМА работят по откриването на контра активен химикал, който или ще неутрализира, или ще убие червения прилив и отлив, без да наруши екологичния баланс на океана. Ако Пит докаже, че замърсяването действително идва от форт Фуро, оставям на вас, господин президент, да използвате всички средства, които са във вашата власт, за да унищожим този обект.

След известна пауза Уиловър каза спокойно:

— Въпреки блестящите перспективи, издигащи в момента адмирала на пиедестал, няма да бъде проста работа да изчезне една инсталация, струваща стотици милиони долара и засягаща френските бизнес интереси в една суверенна държава като Мали.

— Ние бихме могли да имаме някакво солидно обяснение, за да го направим — отвърна президентът с разбиране, — ако аз наредя на военновъздушните сили да изравнят завода със земята.

— Бъдете предпазлив, господин президент — каза Уиловър. — Нямам нищо против, но ще настъпи брожение във вашата администрация.

Президентът се обърна към Сандекър.

— Какво правят учените в другите страни? Наясно ли са с проблема?

— Не в цялата му сложност — отговори адмиралът, — не още.

— Какво показва разследването ви?

— Преди двадесет дни един от експертите океанолози на НЮМА установи необикновено широка площ на червен прилив и отлив върху снимките, получени от камерите на нашия геостат, и започна да изследва неговия растеж. Установил невероятната му скорост на увеличаване, той веднага ме уведоми. След старателно проучване взех решение да не го съобщаваме публично, за да може да държим нещата под контрол.

— Вие нямате право да държите такива неща в собствените си ръце — констатира Уиловър.

Сандекър отвърна ледено:

— Официален Вашингтон остана глух за моите тревоги. Разбрах, че нямам друг изход, освен да действам сам.

— Какви стъпки за незабавно действие предлагате? — попита президентът.

— За момента може да направим малко, но ще продължим със събирането на данни. Генералният секретар Хала Камил възнамерява да свика специално съвещание при закрити врати на водещите световни океанографи в главната квартира на ООН в Ню Йорк. Тя ме покани да изясня ситуацията и да организирам международен комитет, в който учени по проблемите на морето да координират получените резултати и постъпващите данни, докато открият необходимото решение.

— Солидарен съм с вас, адмирале. Моля, дръжте ме в течение за развитието на нещата по всяко време на денонощието.

След това президентът се обърна към Уиловър:

— Вие по-добре предупредете Дъг Оутс от Държавния департамент и съвета по национална отбрана. Ако се докаже, че форт Фуро е източникът на това замърсяване и ако в бъдеще не получим съгласие от засегнатите страни, ние ще трябва да действаме и сами да унищожим това място.

Уиловър се изправи на крака.

— Господин президент, настоятелно ви съветвам да проявим търпение. Убеден съм, че съществува замърсяване на океана, или както искате го наречете, и това ще надделее при вземането на решение, но искам да се съобразявате с мнението на учените, което аз уважавам.

— Вярвам на адмирал Сандекър — каза президентът, гледайки Уиловър. — През годините, които съм във Вашингтон, го познавам като човек, който винаги казва истината.

— Благодаря господин президент — каза Сандекър, — има още един проблем, изискващ вашето внимание.

— Да.

— Както споменах, Пит и неговата дясна ръка Ал Джордино са проникнали във форт Фуро. В случай, че бъдат заловени от малийците или френската охрана, това ще бъде основното, което ще позволи да се намесим за спасяването им и да получим информацията, която те вероятно са събрали.

— Моля, господин президент — намеси се Уиловър. — Ще стане голям политически скандал, ако изпратим специалните части или отряда „Делта“ в пустинята с такава опасна мисия в случай, че изтече информация в средствата за масово осведомяване.

Президентът отговори замислено:

— Съгласен съм с Ърл по този въпрос. Съжалявам, адмирале, но ще трябва да мислим за друга възможност за спасяване на вашите хора.

— Не казахте ли, че отрядът на ООН е спасил вашия човек, открил данните за замърсяването на река Нигер? — попита Уиловър.

— Хала Камил прояви пълно разбиране на ситуацията, нареждайки на отряда за бързо реагиране към ООН да изпълни тази мисия.

— Тогава вие ще трябва да я убедите отново да го използва, ако Пит и Джордино са заловени.

— Бог знае, че се разпъвам на кръст — каза президентът, — дали да изпратя американци в пустинята срещу хора от френска националност.

Лицето на Сандекър изрази разочарование.

— Съмнявам се дали ще мога да я убедя да изпрати отряда обратно за втори път.

— Аз ще й отправя лична молба — обеща президентът.

Уиловър беше рязък.

— Не може да стане всичко, както го искаш, адмирале.

Сандекър махна уморено. Ужасните последствия от растежа на червения прилив и отлив още не бяха обхванали всичко. Мисията му ставаше все по-войнствена всеки изминал час. Той стоеше и гледаше президента и Уиловър. Гласът му звучеше леденостудено.

— Гответе се за най-лошото, защото ако ние не спрем това бедствие, стигнало до северния Атлантик и разпростиращо се в Пасифика и Индийския океан, умирането ни е сигурно.

След това Сандекър се обърна и спокойно напусна Овалния кабинет.

Том Грийцуолд седеше в кабинета си и компютърът разчиташе изображенията, получени от разузнавателния спътник „Пирамида“. Чрез различните команди той се стремеше да се върне към сектора Сахара, където беше открил колата на Пит и Джордино. Никой не му беше дал разрешение, но откакто беше в състояние да изпраща спътника за наблюдение на Украинската гражданска война или в други част на света, нямаше кой да го спре.

Единствен, който се интересуваше от снимките за войната, беше вицепрезидентът. Съветът за национална отбрана при президентството се интересуваше повече от строящите се секретни ядрени обекти в Япония.

Поради тези причини Грийцуолд беше спокоен и затова си позволяваше да нарушава заповедите. Той искаше да получи ясни снимки на двамата мъже, които беше открил по-рано в момента на качването им във влака, за да влязат в завода. Използвайки „Пирамида“ можеше сега да извърши точна идентификация. Анализите му разкриха трагичния развой на събитията. Видя двамата мъже, водени от охраната, да се качват в хеликоптер. Беше малко изненадан. Грийцуолд ги позна лесно, тъй като Чип Уебстър от НЮМА му бе дал снимките им. Изображенията, получени от стотици километри в космоса, ясно свидетелстваха за залавянето на Пит и Джордино. Грийцуолд се отмести от монитора и набра телефона, поставен върху бюрото му. След две позвънявания Чип Уебстър се обади.

— Ало.

— Чип, аз съм Том Грийцуолд.

— Какво ново имаш за мен, Том?

— Лоши новини. Вашите хора са заловени.

— Не е това, което исках да чуя — каза Уебстър. — По дяволите!

— Получих отлично изображение и видях, че ги качват на един хеликоптер, оковани във вериги и придружени от дузина въоръжена охрана.

— Успя ли да определиш посоката? — попита Уебстър.

— Връзката със спътника пропадна минута, след като те бяха качени. Предполагам, на североизток.

— По-навътре в пустинята?

— Изглежда, да — отговори Грийцуолд. — Но не мога да кажа с точност.

— На адмирал Сандекър няма да му хареса този обрат на събитията.

— Съгласен съм с теб — каза Грийцуолд. — Ако хвана още нещо, ще ти се обадя допълнително.

— Благодаря, Том. Задължен съм ти много.

Грийцуолд остави слушалката и се загледа в изображението на монитора. Бедни копелета, мърмореше си той, не бих искал да съм на ваше място.

36.

Предвижданото тържествено посрещане в Тебеца на Пит и Джордино не предизвикваше интерес от страна на местните сановници. Двама туареги ги поздравиха тихо с насочени автоматични пушки и с тройно заключени вериги на ръцете и глезените на краката. Поизносените вериги и белезници създаваха впечатлението, че са сменили няколко собственика.

Двамата приятели бяха набутани в задната част на малка камионетка „Рено“. Един туарег шофираше, докато двама се качиха отзад стискайки пушките между бедрата си и гледайки зорко затворниците през цепката на индиговосините литами, покриващи главите им.

Пит обърна малко внимание на пазачите си, тъй като двигателят стартира и камионетката тръгна от площадката, където бяха кацнали. Хеликоптерът, който ги беше докарал от форт Фуро, бързо се издигна в нажежения като пещ въздух и пое обратно, откъдето беше дошъл. Пит вече беше претеглил плановете за бягство. Погледът му изучаваше заобикалящия го ландшафт. Не засече никакви наблюдателници, не се виждаха никакви охранителни постове. Всеки опит за бягство да се пресекат 400 километра открита пустиня, докато бяха оковани във веригите, изглеждаше непреодолим. Бягството беше невъзможно, но той бързо отхвърли подобни мисли на пълна безнадеждност.

Това беше мъртва земя, където не растеше нищо. Ниските кафяви дюни изникваха като брадавици, докъдето стигаше погледа на Пит, отделени от малки долини от брилянтно бял пясък. Само по посока на запад се издигаше високо скално плато над пустинния килим. Това беше богата страна, криеща в себе си красота, трудна за описване. Тя напомняше на Пит за сценария на стария филм „Песента на пустинята“.

Седейки на пода на камионетката, той напрягаше ума си и мислите му летяха извън нея. Пътят, ако можеше да се нарече такъв, представляваше издълбани коловози от гумите на камионите, които водеха към платото. Не се забелязваха никакви постройки или коли. Той започна да се чуди дали мините в Тебеца не бяха мит.

След двадесет минути камионетката намали, след това зави в тясна падина, водеща към платото. Пясъкът беше мек и проникваше дълбоко в пукнатините, така че се наложи затворниците и охраната да излязат да тикат камионетката до здрава почва. След почти километър шофьорът влезе в тунел, широк колкото да премине камион, след което навлезе в дълга галерия изкопана скала.

Шофьорът спря пред ярко осветен тунел. Охраната скочи на земята. Под дулата на пушките Пит и Джордино, оковани във вериги, слязоха. Охраната ги вкара в тунела и те спряха, благодарни, че ще бъдат защитени от слънцето в хладното подземие.

Галерията представляваше коридор с укрепени стени и покрит с глина под. Те преминаха серия сводове, издълбани в скалата, и старинни врати. Пазачите спряха пред широка двойна врата в края на коридора, отвориха я и ги вкараха вътре. Двамата мъже се учудиха, че се озоваха върху дебел син килим в приемна стая, толкова луксозна като всяка приемна на голяма компания, намираща се на Пето авеню в Ню Йорк.

Стените й бяха боядисани в светлосиньо, в тон с килима и декорирани с фотографии на характерни изгреви и залези в пустинята. Светлината идваше от високи хромови лампи с меко излъчване. Точно в центъра имаше акациево бюро с кожен диван и кресла. В двата ъгъла стояха скулптури на туареги мъж и жена. Въздухът в приемната беше прохладен и не миришеше на влага. Пит долови лек аромат на портокалов цвят. Една жена седеше зад бюрото. Тя беше твърде красива — с пурпурносини очи и дълга черна коса, която се спускаше почти до облегалката на стола й. Беше средиземноморски тип, но от каква националност, на Пит му беше трудно да каже. Жената се повдигна от стола, показвайки безупречното си тяло, облечено в нещо като индийско сари, отвори вратата между скулптурите, протегна ръка и ги покани да влязат.

Те пристъпиха в голяма стая с висок таван, на който всички стени бяха отрупани с рафтове книги. Цялата стая беше една гигантска скулптура, издълбана в скалата. Пред тях се изправи подковообразно бюро, издълбано от скалата и слято с пода. Плотът му беше отрупан с инженерни диаграми и чертежи. През бюрото бяха поставени една срещу друга две каменни пейки, а между тях скулптирана от скалата масичка. Освен книгата, единственото нещо, което не беше от камък, се оказа дървеният макет на минната галерия.

Един много висок човек стоеше в далечния ъгъл на стаята, погълнат от книга, която беше взел от лавицата. Беше облечен в пурпурна роба на номад, с бял литам около главата си. Под робата се подаваха два каубойски ботуша, които изглеждаха непривично. Пит и Джордино стояха така известно време, преди той да се обърне и забележи тяхното присъствие. После пак се зарови в страниците на книгата, като че ли неговите посетители си бяха заминали.

— Хубаво местенце си имате тук — отвори уста Джордино. Гласът му отекна в стаята. — Скъпичко трябва да ви струва.

— Може да използвате някои витрини — каза Пит, показвайки лавиците с книги. След това погледна нагоре. — Тази цветна лампа ще помогне да стане по светло.

О’Банион постави книгата върху други два тома и ги погледна с нарастващо любопитство.

— Ще трябва да пробиете 120 метра солидна скала, за да видите слънцето. Но аз имам по-практични проекти за моите работници, без да ми струват нищо.

— Не искате да кажете роби — каза Пит.

О’Банион повдигна рамене.

— Роби, работници, затворници, те са едно и също в Тебеца. — Той сложи книгата на полицата и се приближи към тях.

Пит никога не беше заставал близо до някого, който беше почти с две глави над него. Той трябваше да вдига главата си нагоре, за да може да вижда очите му.

— И ние сме последното попълнение на вашата армия роби.

— Както без съмнение господин Масар ви е осведомил, копаенето в мините е по-безболезнено, отколкото да бъдете измъчвани от диваците на генерал Казим. Трябва да сте му благодарни.

— Не предполагам, че има някакъв шанс за парола, господин…

— Името ми е Селиг О’Банион. Ръководя производството на мината. Няма парола. Веднъж слезли в рудника, вие не ще излезете обратно.

— Дори за погребение? — попита Джордино без капка страх.

— Имаме подземна шахта за онези, които издъхнат — отговори О’Банион.

— Вие сте убиец като Казим — каза Пит, — може би по-лош.

— Запознат съм с вашите статии по подводно изследване, господин Пит — каза О’Банион, ласкаейки самолюбието на Пит. — Ще ми бъде приятно да имам събеседник, чийто интелект е на моето ниво. Намирам вашите трудове върху изследването на дълбочината на океаните за особено интересни. Ще трябва да се виждаме от време на време, за да ми разкажете за други ваши операции.

Лицето на Пит стана ледено.

— Привилегии твърде скоро след хвърлянето ми в затвора? Не, благодаря. Предпочитам да се храня с хамалите.

О’Банион замълча за момент.

— Размислете, господин Пит, може би ще промените мнението си, след като поработите няколко дни под ръководството на Мелика.

— Кой?

— Моята надзирателка. Тя притежава необичайно жесток характер. Вие двамата сте с добра физика. Ще сравним при следващата ни среща дали не е успяла да ви превърне в двойка сломени твари.

— Жена? — попита с любопитство Джордино.

— Жена, която няма никога да срещнете отново.

Пит не каза нищо. Светът познаваше солните мини и Сахара. Те бяха се превърнали в мръсна дума за черни и бели работници. Но златната мина поддържана и разработвана от роби, беше съвсем непознато. Това беше нещо ново. Без съмнение, генерал Казим имаше пръст в печалбите, но производството беше една от сделките на Масар. Квазизаводът за детоксификация, златната мина и бог само знаеше какво още. Това беше голяма игра; игра, която се разклоняваше в много посоки като пипалата на октопод. Една международна игра, която не носеше само пари, а неконтролирана власт.

О’Банион се доближи до бюрото си и натисна един бутон, монтиран върху малка конзола. Вратата се отвори и двама души от охраната влязоха и застанаха зад Пит и Джордино. Джордино погледна към Пит, търсейки знак, кимване или движение на очите като сигнал за координирана атака на охраната. Той подсмръкна без смущение, очаквайки Пит да каже нещо. Но Пит стоеше неподвижен, като че ли усещането на белезниците на китките и глезените беше потиснало чувството му за спасение. По някакъв начин въпреки всичко той трябваше да фокусира своите усилия, за да предаде тайната на форт Фуро в ръцете на Сандекър или да умре, опитвайки се да направи това.

— Искам да зная за кого ще работя? — попита Пит.

— Не знаете ли? — попита на свой ред О’Банион сухо.

— За Масар и неговото протеже Казим?

— Двама от трима. Не е лошо.

— Кой е третият?

— Аз, разбира се — отвърна О’Банион търпеливо. — Най-изгодният договор. Масар Ентърпрайсиз обезпечава оборудването и урежда продажбата на златото. Казим обезпечава работната ръка, а аз ръководя мината и работата по отделянето на златото, което е само играчка, тъй като открих златната жила.

— Получават ли някакъв процент малийците от мината?

— Никакъв — каза безучастно О’Банион. — Какво би направила нация от просяци с богатите, ако те попаднат в нейните лапи? Ще бъдат ограбени и изгонени. Международните бизнесмени използват всяка възможност, която би им донесла предимство, и няма да се оставят на тълпа невежи и неграмотни аборигени. Не, г-н Пит, бедният трябва да си остане беден.

— Посветихте ли ги във вашата философия?

Изражението на О’Банион изразяваше пълна досада.

— Какъв скучен щеше да бъде светът, ако всички бяха богати.

Пит смени темата.

— Колко мъже умират годишно?

— Различно. Понякога двеста, понякога триста, зависи от болестните епидемии или от инциденти в мината. В действителност не им водя сметка.

— Предполага се, че работниците не стачкуват — каза заядливо Джордино.

— Няма работа, няма храна — заключи О’Банион. — А след това Мелика обикновено ги раздвижва, дерейки им кожата с кожен камшик.

— Много съм добър с кирката и лопатата! — изрази желанието си Джордино.

— Вие бързо ще станете експерт. Ако не, или причините неприятности, ще ви прехвърля в секцията за екстракция. — О’Банион замълча и погледна часовника си. — Време е да започнете петнадесетчасовата работна смяна.

— Но ние не сме се хранили от вчера! — оплака се Пит.

— Нито ще се храните днес! — О’Банион направи знак на охраната и се обърна към своя шкаф книги. — Отведете ги.

Охраната ги изведе. Освен приемчика и двамата мъже, облечени в дочени облекла и каски с миньорски лампи на главите си, които разговаряха на френски и проверяваха парче златна руда с лупа, не се виждаха никакви други хора, докато стигнаха до един голям асансьор със застлан под и метални стени. Вратите му се отвориха и операторът туарег ги вкара вътре. Металният сандък започна да се издига нагоре по стените на шахтата.

Асансьорът се движеше бързо, изкачването сякаш нямаше край. Мяркаха се черни кухини, техните кръгли отвори маркираха входа към по-горните галерии. Пит пресметна, че те се изкачваха почти километър, когато асансьорът започна да намалява и накрая спря. Операторът отвори вратата, разкриваща една тясна хоризонтална шахта, завършваща в скалата. Двамата пазачи ги придружиха до тежка метална врата. Единият от тях извади връзка ключове от робата си, намери необходимия ключ и отключи. Пит и Джордино бяха избутани встрани, за да се отвори вратата. Отвътре се показа широка шахта с тесни релси, застопорени на пода. Пазачите затвориха вратата и ги оставиха да стоят там. По навик Джордино провери вратата. Тя бе около 2 инча дебела и нямаше дръжка отвътре, само ключалка.

— Няма да можем да използваме този изход, ако не откраднем ключ.

— Използва се само служебно — каза Пит. — От О’Банион и неговите приближени.

— Тогава трябва да намерим друг път. Те явно вадят златото през друга вертикална шахта.

Пит гледаше към вратата замислено.

— Не, не мога да приема това. Това или е служебен асансьор, или нищо.

Преди Джордино да може да отговори, бучене на електрически мотор и шум от скърцане на стоманени колела върху релси дойде от единия край на шахтата. Малък електрически локомотив, теглещ дълга редица празни вагонетки за златна руда, се появи пред тях и забави ход, за да спре. Една чернокожа жена слезе от мястото на машиниста и застана пред двамата мъже.

Пит никога не беше заглеждал жена с тяло, почти толкова широко, колкото и високо. Тя беше, реши той, най-грозната жена, която вижда. Приличаше на горгона, поставена на корниза на средновековна катедрала. Солиден кожен камшик се показваше от ръката й, сякаш беше израснала с него. Без да каже нито дума тя се приближи до Пит.

— Аз съм Мелика, надзирател на мините. Изисквам подчинение и никакви въпроси. Разбрахте ли?

Пит се засмя.

— Модерен опит. Получаваш заповеди от някой, който прилича на крастава жаба и има проблеми с теглото.

Той видя свистящия камшик във въздуха, но беше твърде късно да се предпази или да го отклони встрани. Камшикът го засегна в лицето и той видя звезди пред очите си. Причерня му от болка.

— Днес всеки иска да ме бие! — каза Пит през зъби.

— Кратък урок по дисциплина! — изсъска тя. След това с леко движение, невероятно за тежкото й тяло, изплющя с камшика откъм гърба Джордино по главата. Но тя не бе достатъчно бърза. Противно на Пит, той се предпази. Хвана я за китката с желязна хватка, така че камшикът увисна във въздуха. Бавно, като при канадска борба, мускулите на ръцете им се напрегнаха, блокирайки всяко усилие по тяхна команда.

Мелика беше силна като вол. Тя никога не беше си представяла, че някакъв мъж ще й се противопостави толкова твърдо. Очите й се разтвориха от изненада, след това от неверие и после от гняв. С другата си ръка Джордино изби дръжката от ръката й и го хвърли в една вагонетка.

— Мръсна гад! — съскаше тя. — Ще ми платиш за това!

Джордино сви устни и й изпрати въздушна целувка.

— Взаимоотношенията любов-омраза са най-доброто.

Тази подигравка му струва скъпо. Той пропусна да забележи как вдигнатият й крак се стовари в слабините му. Джордино изпусна ръката й, падна на колене и се преви от болка.

Мелика се засмя сатанински.

— Глупаци, ще се проклинате в ада, както не може да си представите!

Тя нямаше повече време за разговори, прибра си хвърления камшик и изрече една-единствена дума:

— Вътре!

Пет минути по-късно влакът с камионетки спря и след това продължи към шахтата. Лампите, поставени на рядко, хвърляха тъмни сенки. Мъжки гласове се смесваха с шума на влака и малко по-късно те видяха светлината на техните лампи мъждеещи наоколо. Мъжете се охраняваха от туареги с палки и пушки, които им подвикваха с уморени груби гласове. Всички бяха африканци — някои туземци от юга, други — обитатели на пустинята. Зомбите от старите филми на ужаса изглеждаха с по-добро здраве, отколкото тези бедни нещастници. Те се движеха бавно, влачейки краката си. Повечето носеха само парцаливи шорти. Пот обливаше телата им и се смесваше с праха от скалата. Празният поглед в очите им и изпитите им лица, мършавите им тела говореха за гладна диета. Други имаха мръсни превръзки около лактите си.

Камионетките свършваха при разбитата от експлозива скала. Мелика караше локомотива.

— Дръпнете се! — нареди тя.

Пит помогна на Джордино да се отстрани от камионетките, като го подкрепяше с една ръка. Те застанаха до един дрипав и изнемощял работник. Устните на Мелика се свиха в ехидна усмивка.

— Скоро ще заприличате на тези гадове.

— Би трябвало да раздавате витамини и железни ръкавици — каза Джордино, противопоставяйки се внезапно. Лицето му бе посивяло от болка.

Мелика замахна с камшика и го удари през кръста. Джордино не възрази, нито се противопостави. Тези хора не са оскотели, помисли си тя. Беше въпрос на време, преди да ги превърне в животни.

— Взривната група има нещастни случаи — каза тя безцеремонно. — Изгубиха крайници по време на работа.

— Напомням, че не съм доброволец — измърмори Пит.

— Ще товариш скалната маса във вагонетките. Когато свършиш, ще ядеш и спиш. Охраната прави своите проверки неочаквано. Хване ли те да спиш, ще работиш допълнителна смяна.

Пит се смути. Въпросът бе на върха на езика му, но той го преглътна. Беше време да изчакат. Той и Джордино гледаха тоновете златна руда в края на шахтата и след това размениха погледи помежду си. Изглеждаше безнадеждно за двама мъже, оковани с белезници, да направят опит за бягство за по-малко от 48 часа.

Мелика се качи на електрическия локомотив и показа телевизионната камера, монтирана над главите им в средата на шахтата.

— Не си губете времето, мислейки за бягство. Вие сте под постоянно наблюдение. Само двама мъже успяха да напуснат мината и костите им бяха намерени от номадите.

Тя свърши с нарежданията си и потегли надолу към миньорските шахти. Те гледаха, докато изчезне, и изчакаха да заглъхнат всички шумове. След това Джордино вдигна ръце и ги постави на бузите си.

— Мисля, че трябва да направим нещо — измърмори той тъжно, броейки тридесетте и пет празни вагонетки, които трябваше да напълнят.

Пит повдигна веригата, закрепена между глезена и ръката му, погледна нагоре към тавана, опитвайки се да обхване дължината на изкопания тунел. След това каза:

— Можем да свършим товаренето за шест часа.

Джордино го изгледа кисело.

— Ако си вярваш, имаш нужда от опреснителен курс по елементарна физика.

— Знам малък трик, който научих едно лято в гимназията, берейки малини — каза Пит уверено.

— Надявам се, че искаш да заблудим камерата за наблюдение — отвърна Джордино.

Пит се усмихна загадъчно.

— Гледай и се учи!

37.

Пазачите идваха и си отиваха на различни интервали, както обеща Мелика. Те рядко оставаха повече от минута, доволни, че двамата затворници усърдно товареха вагонетките със златна руда, като че ли се опитваха да постигнат своеобразен рекорд. След шест часа и половина всичките тридесет и пет вагонетки бяха пълни догоре. Джордино седна, опрял гръб до стената.

— Ти натовари 16 тона и какво получи — каза той, цитирайки позната песен.

— Станах с един ден по-възрастен и по-добре разбирам дълга — довърши Пит.

— И как натовари малините?

Пит седна до Джордино и се засмя.

— По време на едно пътуване из САЩ с моите съученици едно лято спряхме във ферма в Орегон, която търсеше берачи на малини. Мислехме, че е лесно да изкараме пари за храна и бензин. Те плащаха 50 цента на щайга, която както добре си спомням, събираше осем малки кутийки. Онова, което не знаехме, е, че малините са много по-малки и по-меки от ягодите. Товарехме бързо, колкото можем, но едва пълнехме една щайга до обяд.

— И за да спечелите повече, вие пълнехте дъната с пръст, а отгоре нареждахте малините.

Пит се засмя.

— Е, от това вече печелихме по 36 цента на час — и завърши песента.

— Какво мислиш, ще се случи, когато старата кучка установи, че на дъното на вагонетките сме сложили дървен материал и само отгоре малко златна руда.

— Няма да е щастлива.

— Ако хвърлим малко прах върху лещите на телевизионната камера, за да не могат да ни наблюдават, ще бъде хубав удар. Пазачите никога няма да открият това.

— Добре че нашата измама с товаренето ни спести време, без да изразходваме резервите си.

— Толкова съм жаден, че мога да погълна и прах.

— Ако не намерим скоро вода, няма да може да направим почивка.

Джордино гледаше веригите на своите белезници и след това релсите под вагонетките.

— Чудя се дали няма да може да си срежем веригите, като ги сложим на релсите и засилим върху тях една вагонетка.

— Мислих за това преди пет часа — каза Пит. — Веригите са твърде дебели. Няма да е трудно, ако оттук минава локомотивът на Юнион Пасифик.

— Мразя хората, които развалят играта — отвърна Джордино.

Пит внимателно повдигна парче златна руда, като го разглеждаше на светлината от лампата на каската си.

— Не съм геолог, но мога да кажа, че това е златоносен кварц. Съдейки по зърната и пукнатините в скалата, произхожда от приказно богата жила.

— Делът на Масар нараства, разширявайки неговата гадна империя.

Пит поклати неодобрително глава.

— Не, той не може да се разпростре толкова, без да си навлече данъчни проблеми. Обзалагам се, че той се измъква, като излива златото в калъп и съхранява някъде слитъци. Тъй като е французин, предполагам, че го прави в някоя от техните отвъдморски територии.

— Таити?

— Или Бора Бора, или Куруа. Само Масар и неговото куче Верен знаят със сигурност.

— Може би когато избягаме оттук, ще претърсим съкровищата му в южните морета.

Изведнъж Пит скочи и захапа пръста си в знак за тишина.

— Следващият от охраната идва — прошепна той.

Джордино сложи ухо и погледна надолу към шахтата. Пазачът все още не се забелязваше.

— Много умно от твоя страна, че разхвърли ненатоварената руда от другата страна на шахтата. Така може да чуем шума на техните стъпки, преди да са се появили.

— Да пунтираме работа.

Те се изправиха и започнаха да оформят повърхността на натоварените вагонетки. Пазачът туарег се разходи наоколо, като ги погледна за минута. След като зави и ги отмина, Пит се развика след него:

— Хей, приятел. Ние свършихме. Виж, всичко е натоварено. Време за почивка.

— Дай храна и вода — скочи Джордино.

Очите на пазача зашариха от Пит към линията, където бяха натоварените вагонетки. За да се увери, той извървя редицата от край до край и се върна обратно. Погледна малкото разпиляна руда върху пода на шахтата и скри главата си с литама. След това направи знак с автоматичната си пушка на Пит и Джордино да тръгнат към изхода на шахтата.

— Страх ги е да говорят тук — измърмори Джордино.

— Пазят се да не ги подкупим.

Влезли в главния тунел, те следваха тясното легло на релсите с голям наклон нагоре, стигащ до недрата на платото. Зададе се влак, извозващ руда, и те трябваше да притиснат гърбовете си до стената на тунела, за да може да мине. На малко разстояние по-нататък откриха отворена пещера, където се пресичаха релсите на другите шахти, свързани с голям елеватор, качващ четири вагонетки наведнъж.

— Къде извличат златото? — попита Джордино.

— Трябва да е на по-горното ниво, където рудата се смила на прах, след това се пресова и рафинира.

Охраната ги поведе към масивна желязна врата, монтирана върху яки стълбове, тежаща половин тон. Други двама туареги ги чакаха на отсрещната страна. За да отворят вратата, те използваха цялата си мускулна сила, след което мълчаливо направиха знак на Пит и Джордино да влязат. Един пазач им връчи мръсни ламаринени чаши, наполовина пълни с подсолена вода.

Пит пое чашата и я върна на пазача.

— Какво творчество! Вода, гарнирана с миша пикня.

Пазачът не разбра думите, но се досети за тях от изражението в очите на Пит. Той пое обратно чашата, изсипа водата в калта и го изрита в стаята.

— Това е, за да те научат, че на харизан кон копитата не се гледат — каза Джордино, смеейки се с пълно гърло, след като беше изпразнил чашата си на земята.

Техният нов дом беше широк десет метра и дълъг тридесет. Осветяваше се от четири крушки, обвити с тел. Четири износени дървени нара бяха поставени по дължината на двете стени. Бърлогата, както и да се наричаше тя, нямаше вентилация и въздухът от спарени човешки тела беше непоносим. Санитарните удобства бяха няколко дупки, пробити в скалата по протежение на най-отдалечената стена. В средата имаше две дълги маси за хранене с грубо сковани дървени пейки. При тези условия, предполагаше Пит, трябваше да живеят повече от триста човека, обвинени и осъдени за незначителни деяния. Телата, които се измъкваха от най-близките бункери, изглеждаха на Пит като коматозни, а лицата им бяха безизразни като зелки. Двадесет мъже се бяха наредили около масата, хранейки се с ръце от обща чиния като просяци. Никое от лицата не изглеждаше уплашено или загрижено. Те просто бяха лишени от емоция хора, захвърлени в калта и изтощени от липсата на храна и спокойствие. Движеха се механично, като живи сенки, гледаха тъпо и безцелно. Нищо не можеше да даде по-ясна представа на Пит и Джордино за морето от човешка мизерия, както го направиха тези хора с тяхното държание.

— Не прилича на карнавална атмосфера — забеляза Джордино.

— Хуманитарните принципи тук не са на почит — каза разочаровано Пит. — По-лошо е, отколкото си го представях.

— Много по-лошо — съгласи се Джордино, стискайки нос, за да се предпази от неприятната миризма, — черната дупка в Калкута не представлява нищо в сравнение с това тук.

— Яде ли ти се?

Джордино се извърна, гледайки останките по стената на чинията.

— Апетитът ми току-що се изпари.

Почти непоносимият въздух за дишане и липсата на вентилация в пещерообразната бърлога, заедно с наблъсканите едно до друго човешки тела повишаваха температурата до нетърпими граници. Но Пит изведнъж почувства, че му става студено, сякаш бе стъпил върху айсберг. За момент цялата злоба и ад го бяха напуснали и го обхвана ужас и безпомощност, когато разпозна една фигура, влачеща се като пребит звяр от дясната страна на пещерата. Той скочи и се озова близо до една жена, която носеше болно дете.

— Ева! — каза той нежно.

Тя беше облечена дрипаво, изморена от непосилния труд и липса на храна, лицето й беше бледо, нашарено с рани. Обърна се и погледна към него с очи, изразяващи надежда.

— Какво желаете?

— Ева, аз съм Дърк.

Това не я смути.

— Оставете ме сама — каза тя. — Това малко момиче е много болно.

Той й подаде ръка и се приближи по-близо.

— Погледни ме, аз съм Дърк Пит.

Тогава тя го позна.

— О, Дърк, ти ли си наистина?

Той я целуна нежно и погали раните по лицето й.

— Ако не съм аз, то някой си прави жестока шега с нас двамата.

Джордино се доближи до рамото на Пит.

— Твоя приятелка?

Пит отговори:

— Доктор Ева Роджас. Дамата, която срещнах в Кайро.

— Как се е озовавала тук? — попита той изненадано.

— Как наистина? — я попита той.

— Генерал Казим отвлече нашия самолет и ни изпрати тук да работим в мините.

— Но защо? — настояваше Пит. — С какво го засегнахте?

— Нашият здравен екип към ООН под ръководството на доктор Франк Хопър беше много близо до идентификацията на токсичния замърсител, който убива местните хора навсякъде в пустинята. Прибрахме се обратно в Кайро с биологичните проби за анализ.

Пит погледна към Джордино.

— Масар ни попита дали работим с доктор Хопър и неговата група.

Джордино добави:

— Сещам се. Той трябва да е знаел, че Казим вече ги е изпратил тук.

Тя постави мокра кърпичка върху лицето на малкото момиченце и се обърна отново към Пит.

— Защо дойдохте в Мали? Сега вие ще умрете, като повечето от нас.

— Ние имаме задача, спомняш ли си?

Цялото внимание на Пит беше погълнато от Ева и той не забеляза тримата мъже, които предпазливо се движеха между наровете и ги наобиколиха. Водачът беше висок мъж с червендалесто лице и гъста брада. Другите двама изглеждаха изтощени и дрипави. По голите им гърбове и по кръста личаха следи от камшик. Учудените изражения на лицата им предизвикаха усмивка у Джордино, когато се обърна и ги видя. Физическото им състояние беше такова, че той би ги оставил да минат през гърдите му, без да почувства задушаване.

— Досаждат ли ви тези мъже? — обърна се червендалестият към Ева.

— Не, съвсем не — отговори Ева. — Това е Дърк Пит — човекът, който ми спаси живота в Египет.

— Човекът от НЮМА?

— Същият — отговори Пит. Той посочи Джордино. — Това е моят приятел Ал Джордино.

— Аз съм Франк Хопър, а този приятел отляво е Уорън Гримес.

— Ева ми разказа голяма история за вас в Кайро.

— Дълбоко съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива непредвидени обстоятелства. — Хопър гледаше двете дълбоки резки върху бузите на Пит и докосна една такава на собственото си лице. — Изглежда, че и двамата сме ядосали Мелика.

— Само върху лявата буза. Дясната е от друг случай.

Третият човек се приближи до тях и си подаде ръката.

— Майор Йън Феъруедър — представи се той.

Пит подаде ръка.

— Британец?

Феъруедър уточни:

— Ливърпул.

— Защо сте попаднали тук?

— Бях водач на туристическо сафари в Сахара, докато едно от тях беше нападнато от подивели местни жители. По чудо спасих живота си и след дълго скитане из пустинята бях заловен и хоспитализиран в Гао. Генерал Затеб Казим ме арестува, така че не успях да избягам и както виждате ме изпрати тук в Тебеца.

— Ние извършихме патологични изследвания на тези местни жители, за които говорите, майор Феъруедър — обясни Хопър. — Всички са мъртви от мистериозен химичен компаунд.

— Синтетичната аминокиселина и кобалт — каза Пит.

Хопър и Гримес потръпнаха от изненада.

— Какво? Какво казахте? — настоя Гримес.

— Токсичното замърсяване, причиняващо смърт и заболяване из цялата територия на Мали, е органометален компаунд, комбинация на известна аминокиселина и кобалт.

— Как е възможно да знаете това? — попита Хопър.

— Докато вашият екип разследваше пустинята, аз изследвах водите на Нигер.

— И вие идентифицирахте веществото — каза Хопър с нотка оптимизъм, която липсваше преди.

Пит накратко разказа за експлозията на червения прилив и отлив, за своята експедиция по река Нигер и за евентуалния полет на Руди Гън с техните данни.

— Да благодарим на бога, че вашите резултати са изнесени — каза Хопър.

— Източникът! — настояваше Гримес. — Къде е източникът?

— Форт Фуро — отговори му Джордино.

— Няма начин — слушаше Гримес със съмнение. — Форт Фуро и зоните на замърсяване са отдалечени на стотици километри.

— Замърсяването се пренася от движението на подземната вода — уточни Пит. — Ал и аз хвърлихме поглед отвътре в завода, преди да бъдем заловени. Ядрени отпадъци с високо ниво на радиоактивност, превишаващи 10 пъти обикновените токсични отпадъци, които се изгарят, се заравят в подземни пещери, откъдето изтичат и замърсяват подпочвената вода.

— Международните организации за регулиране и опазване на околната среда трябваше да съобщят за това — възрази Гримес. — Вредата от токсично замърсяване от завод с мащаба на форт Фуро е непредсказуема.

— Стига разговори — каза Хопър. — Времето е ценно. Ние трябва да съставим план за бягството на тези мъже.

— Какво ще кажете за вашите хора?

— Ние не сме в състояние да прекосим пустинята. Нашата издръжливост е изчерпана и физически сме изтощени от робската работа в мините. Твърде малко сън, храна, вода. Няма начин да осъществим това. Така че ние избрахме следващото по-добро нещо. Надявахме се на новите, за да изберем някой като вас, пристигнал в добро физическо състояние.

Пит погледна към Ева.

— Аз не мога да я оставя.

— Тогава останете и умрете заедно с нас! — прекъсна го Гримес. — Вие сте единствената надежда за всеки в тази дяволска дупка.

Ева хвана Пит за ръката.

— Ти трябва да заминеш и да го направиш бързо! — каза тя. — Преди да е станало късно…

— Тя е права, знаете ли — добави Феъруедър. — Четиридесет и осем часа в шахтите и те ще ви пречупят. Погледнете нас. Ние сме изцедени. Никой от нас не може да измине 5 метра в пустинята, без да падне.

Пит гледаше мръсния под.

— Колко далеч мислите, че можем да изминем аз и Ал без вода? До десет, може би тридесет километра.

— Достатъчно ни е да заложим на един човек! — каза Хопър. — Ще оставим на вас да решите кой да избяга и кой да остане.

Пит поклати глава.

— Ал и аз ще тръгнем заедно.

— Двама няма да стигнат достатъчно далече, за да се спасят.

— За какво разстояние става въпрос? — попита Джордино.

— Транссахарската автомагистрала е на около 400 километра източно оттук — отговори Феъруедър. — Ще трябва да се надявате на късмета си. Веднъж излезли на магистралата, ще можете да стопирате минаваща кола.

Пит се почеса по главата, сякаш не беше чул правилно Феъруедър.

— Може би пропуснах нещо. Вие не пожелахте да обясните как ще изминем бързо тези километри.

— Ще откраднете една от колите на О’Банион, когато излезете на повърхността. Тя ще ви помогне да стигнете бързо.

— Малко оптимизъм, нали? — каза Пит. — Какво ще стане, ако резервоарът й е празен?

— Никой не държи кола с празен резервоар в пустинята — каза уверено Феъруедър.

— Значи излизаме оттук, натискаме елеваторния бутон, качваме се на повърхността и тръгваме спокойно по своя път — заключи весело Джордино. — Разбира се, ще го направим.

Хопър се засмя.

— Имате ли по-добър план?

— Да бъдем честни — засмя се също Пит, — ние нямахме дори идея.

— Трябва да избързаме малко с нещата — безпокоеше се Феъруедър. — Мелика ще върне всички в мините след около час.

Пит огледа затворническата пещера.

— Всички ли взривявате и товарите злато?

— Политическите затворници, към които се числим и ние — отговори Гримес, — копаят и товарят златната руда, след като скалата е взривена. Криминалните работят на скалния участък и разкриват пластовете. От тях също така определят състава на взривната група. Бедните дяволи, никой от тях не изкарва дълго. Ако не се самовзривяват при боравенето с експлозивите, те умират от живака и цианида, които се използват при амалгамирането и рафинацията на златото.

— Колко чужденци сте вие?

— От нашия екип бяхме шест, но останахме пет. Една бе убита от Мелика, която я преби до смърт.

— Жена?

Хопър обясни:

— Д-р Мери Виктор, една много жизнена дама, от най-добрите физиолози в Европа. — Хопър се развълнува от преживяното. — Тя беше третата, откакто пристигнахме. Две от жените на френските инженери от форт Фуро също бяха убити от Мелика. — Той спря за момент и се загледа тъжно в изоставеното момиче на нара. — Техните деца изпитаха най-лошото и ние не можем да направим нищо.

— Боже мой! — прошепна Пит. — Разбира се, разбира се! Масар не би разрешил на инженерите, които са строили завода, да се върнат във Франция и да разкажат истината.

— Колко жени и деца, казахте, че са тук? — попита навъсено Джордино.

— Точно девет жени с четири малки деца — отговори Феъруедър.

— Не разбирате ли? — каза меко Ева. — Колкото по-скоро се измъкнете и ни окажете помощ, толкова повече хора ще бъдат спасени.

Пит не се нуждаеше от повече аргументи. Той се обърна с лице към Хопър и Феъруедър.

— Окей. Да чуя вашия план.

38.

Това беше план с много празнини, бленуване на отчаяни мъже, с малки или никакви възможности, невероятно опростен, но достатъчно луд, за да успее.

Един час по-късно Мелика и нейните пазачи нахълтаха в пещерообразната бърлога и изведоха поробените работници в главното помещение откъдето ги разпределиха по групи за работа, преди да ги насочат по техните работни места в мината. На Пит му се струваше, че тя изпитва садистична наслада от размахването на тези сломени и пребити мъже и жени, които приличаха на ходещи мъртъвци.

— Вещицата никога не проявява капка съчувствие към безпомощните! — кипеше от яд Хопър.

— Мелика означава кралица — име, което сама си е дала — каза Гримес на Пит и Джордино. — Но ние я наричаме „проклета вещица на Изтока“, защото е била матрона на женски затвор в САЩ.

— Вие мислите, че сега е отвратителна — измърмори Пит. — Почакайте, докато открие вагонетките, които аз и Ал натоварихме само отгоре-отгоре.

Джордино и Хопър прикриваха странично Пит, който беше хванал Ева през кръста и я извеждаше навън. Мелика засече Пит и тръгна към него. Спря се и след това погледна към Ева ядосано. Тя прецени, че може да се засегне по-добре Пит, като удари с камшик Ева. Замахна, но Джордино се изпречи между тях и свистящият камшик се стовари върху опънатите му бицепси.

Въпреки яда си от червения белег, който получи, и течащата струйка кръв, Джордино не показа никакви признаци на болка, които иначе всеки нормален човек би проявил, хващайки се за рамото. Той я удостои със студен поглед и каза:

— Това ли е най-доброто, което може да направите?

Всички утихнаха на място. Застанали в средата на помещението, те не смееха дори да въздъхнат в очакване на бурята, която щеше да се разрази.

През следващите пет секунди времето спря. Мелика стоеше неподвижна от неочаквано оказаната съпротива, след което избухна в истеричен гняв. Тя реагира като ранен звяр и удари Джордино с камшика.

— Овладейте се! — чу се заповеден глас от вратата.

Мелика се разхождаше в кръг. Селиг О’Банион беше застанал до вратата на помещението с гигантската си стойка. Надзирателката прибра камшика си, гледайки О’Банион с неудоволствие. Черните й като въглени очи изразяваха открита горчивина, че не успя да даде добър урок на жертвите си.

— Не нанасяйте рани на Пит и Джордино — заповяда О’Банион. — Искам те да живеят най-дълго от всички, така че да могат да погребат останалите.

— Къде е спортсменството ви? — попита Пит.

О’Банион се засмя тихо и се обърна към Мелика.

— Ако сломите физически Пит, ще ми доставите малко удоволствие, а ако го отучите да мисли, ще бъде щастлив експеримент и за двама ни. Вижте дали товаренето е лека работа за тях през следващите десет смени.

Мелика изправи глава, доволна от казаното. О’Банион се качи на локомотива, с който беше дошъл, и тръгна към една от шахтите на проверка.

— Излизайте, мръсни гадове! — извика тя, размахвайки окървавения си камшик над подобното си на буре тяло.

Ева тръгна, държейки се едва на крака, прикрепяна от Пит до мястото, където се разпределяха работниците.

— Ал и аз ще избягаме — обеща й той. — Но ти трябва да се държиш, докато се върнем с подкрепление и освободим теб и тези бедни души.

— Сега имам причина да живея — изрече тя тихо. — Ще чакам.

Той я целуна по устните и погали зарастващите рани по лицето й. След това се обърна към Хопър, Гримес и Феъруедър, които стояха около него.

— Грижете се за нея.

— Разбира се — увери го Хопър.

— Ще ви помоля да не се отклонявате от първоначалния ни план — каза Феъруедър. — Скриването ви в една от вагонетките за руда, стигащи до трошачката, е по-безопасно, отколкото вашето предложение.

Пит поклати глава.

— Ще трябва да се придвижим през площадката на трошачката, след това през площадката за рафинерия и без да бъдем разкрити, да излезем на повърхността. Не обичам изненадите. Според мен ще е по-добре да използваме прекия път със служебния асансьор и да преминем през служебните офиси.

— Ако му предложат да излезе през задния вход или през парадната врата — каза закачливо Джордино, — той ще избере да скочи през прозореца. Това е неговият стил на действие.

— Имате ли точна представа за броя на хората от въоръжената охрана? — Пит зададе директно въпроса си към Феъруедър, тъй като водачът на сафарито имаше по-дълъг стаж в мината от Хопър и неговите хора.

— Точна представа? — замисли се за момент Феъруедър. — Някъде между 20 и 25. Инженерите също са въоръжени. Те са шестима, освен О’Банион.

Гримес подаде две малки плоски бутилки на Джордино, който ги скри под ризата си.

— Всичката вода, с която разполагаме. Всеки отдели по малко от своя запас. Тя е около два литра. Съжаляваме, че нямаме повече.

Джордино постави ръце върху рамената на Гримес — необикновен начин за раздяла.

— Чувствам те много скъп. Благодаря!

— А динамитът? — обърна се Пит към Феъруедър.

— При мене е — отговори Хопър, подавайки стик експлозиви на Пит. — Един от взривната група го беше скрил в обувката си.

— Още две подробности — каза Феъруедър. — Пила, за да се освободите от веригите. Открадна я Гримес от кутията за инструменти на локомотива. И план на шахтите, показващ спасителните изходи. На обратната му страна съм начертал карта на местността, която трябва да преминете, за да стигнете Транссахарската автомагистрала.

— Ако някой познава пустинята, това е Йън — потвърди Хопър.

— Много съм ви благодарен — каза Пит. Необичайно за него очите му се насълзиха. — Ще направим всичко по силите ни, за да се върнем с помощ.

Хопър сложи косматата си ръка на рамото на Пит.

— Нашите молитви и сърца са с вас.

Феъруедър подаде ръка.

— Помнете, избягвайте дюните. Не правете опит да ги пресичате. Само ще затънете и ще умрете.

— Късмет! — каза Гримес просто.

Пазачът дойде и поведе Пит и Джордино при останалите. Пит не го забелязваше. Той се наведе и изпрати на Ева прощална целувка.

— Не забравяй! — каза той. — Ти и аз на брега на Монтерей.

— Ще облека най-хубавата си рокля! — усмихна се кокетно тя.

Преди да може да каже още нещо, пазачът го поведе. След като стигнаха изходния тунел, той се обърна да махне за довиждане, но тя и другите се бяха изгубили от погледа сред масата работници и охрана.

Пазачът доведе Пит в шахтата, където те бяха товарили златна руда преди няколко часа, и го остави. Още един влак с празни вагонетки стоеше върху релсите до прясна купчина изкопана скала.

— Ще направя едно шоу по бързо товарене, докато ти изпилиш веригите си вън от галерията — каза Пит.

Той започна да хвърля късове златна скала в празните вагонетки, докато Джордино атакуваше белезниците с пилата, която беше осигурил Гримес.

За щастие желязото беше старо и с лошо качество. Пилата свърши бързо работа. Джордино изтегли срязаната верига от халките на белезниците и освободи ръцете и краката си.

— Твой ред е! — каза той.

Пит сложи веригата си върху ръба на една вагонетка и за по-малко от десет минути свърши.

— Ще трябва да се справим с гривните по-късно, но поне сега можем да скачаме и танцуваме.

Джордино завъртя веригата като самолетна перка.

— Кой ще се заеме с пазача? Ти или аз?

— Ти — отговори Пит чистосърдечно, освобождавайки белезниците от гривните. — Аз ще го измамя.

Половин час по-късно шумът от стъпки предупреди за идването на пазача. Пит скъса захранващия кабел на телевизионната камера. В това време двама пазачи се появиха на завоя. Те се движеха от отсрещната страна на релсите със свалени пушки, готови за стрелба. Немигащите им очи едва се забелязваха през процепа на техните литами, гледайки студено и смразяващо.

— Двама ни идват на посещение — прошепна Джордино, — изглежда нямат настроение да си говорим.

Пазачът отдясно се доближи и опря дулото на пушката си в ребрата на Пит, като го буташе напред към вагонетката. Леко повдигане на веждите беше всичко, което Джордино и Пит си размениха. Пит се отдръпна към вагонетката и се усмихна лукаво.

— Хубаво е, че ме карате да работя.

Това заблуди охраната и тя не разбра, че ще бъде атакувана. Пит сграбчи пушката с лявата си ръка, изтегли я и изтласка пазача настрана. Той се опита да си я вземе отново, но точния юмрук на Пит го събори върху релсите. Още един удар и той изпадна в безсъзнание.

Вторият пазач гледаше невярващо своя съборен другар. Никога охраната в Тебеца не беше атакувана от поробен работник и това, което се случи, го беше вцепенило. Той свали пушката си и я насочи за стрелба. Пит отклони цевта и успя да скочи от другата страна на пазача. Пит подхвърли висящата верига от белезниците на ръката си към Джордино. Докато се усети, вторият пазач беше хванат в примка. Джордино го повдигна с яките си мишци и пушката му изтрака върху релсите. Един здрав удар по тила и той изпадна в безсъзнание. Двамата с Пит го пренесоха до лежащия му партньор и го оставиха.

— Какво великодушие от наша страна, че не ги убихме — измърмори Джордино.

— Само временно отлагане — каза Пит. — Когато Мелика разбере, че са ни улеснили бягството, те ще се окажат между хората, които са били и тормозили.

— Не може да оставим тези момчета да лежат тук, докато бъдат намерени.

— Ще ги сложим в една от вагонетките и ще ги покрием с руда. Те няма да се събудят поне два часа. Повече от достатъчно време за нас, за да се озовем в пустинята.

— В случай, че работникът по поддържането не поправи камерата.

Докато Джордино товареше пазачите, Пит изучаваше плана на шахтите, дадени му от Феъруедър. Нямаше начин да разчете крачките си до служебния асансьор за инженерите по памет, нито да определи разположението на миньорските шахти, пръснати във всички посоки, без компас. Затова той се мъчеше да проумее всичко опипом.

Джордино беше свършил своята работа и изучаваше автоматичните пушки.

— Всичко е пластика и фибростъкло. 556 милиметра френско военно производство, изящно малко парче.

— Никаква стрелба, ако можем без нея — каза Пит. — Трябва да действаме безшумно, преди Мелика да е разбрала, че липсваме.

Веднъж излезли от шахтата, те влязоха направо в главния тунел. Петдесет метра по-нататък, следейки внимателно за телевизионните камери, маркирани върху картата на Феъруедър, достигнаха до друга пещера, без никой да ги забележи. Наоколо не се виждаше никой. Бяха сами на първия етап от бягството си. Следвайки железопътната линия, по която бяха влезли в мината от мястото на елеватора, те се спряха, за да може Пит да види още веднъж картата. Тези няколко секунди им се сториха като години.

— Имаш ли представа къде се намираме? — попита спокойно Джордино.

— Мъча се да си спомня някои белези, които видях при влизането ни — измърмори Пит, държейки картата пред светлината на една крушка, покрита с прах.

Изведнъж се чу шумът на влак, пълен с руда, който идваше зад тях.

— Идва товар — каза Джордино.

Пит посочи една ниша в скалата само на десет метра разстояние и каза:

— Да влезем вътре, докато отмине.

Те се настаниха в нишата и зачакаха.

Ужасна воня идваше през пукнатината в скалата близо до мястото, където бяха застанали. Внимателно се огледаха и видяха, че пукнатината се разширява. Решиха да се придвижат навътре. Колкото по-навътре влизаха, вонята се усилваше и те се озоваха в една тъмна катакомба. Пит започна да опипва стената и ръката му попадна на електрически ключ. Той го натисна и светлината разкри пред тях огромна пещера. Това не беше пещера, а подземно гробище за мъртъвци. Те видяха изсушените трупове на работници със следи от мъчения и побой. Миризмата беше от лекото разлагане на труповете в сухата атмосфера.

— Боже мой! — възмути се Джордино. — Трябва да са повече от хиляда.

— Много удобно! — каза Пит, гневно след него. — О’Банион и Мелика пестят място за гробове.

Пред очите на Пит се мярнаха Ева, доктор Хопър и останалите, с които се запознаха, и той си представи, че ако не успеят, и техните трупове ще се окажат на това място. Когато шумът от отминаващия влак заглъхна, ужасната картина успя да се заличи от съзнанието му.

— Да излизаме оттук и да продължим към повърхността.

Тунелът беше чист и те влязоха в страничната шахта, която Феъруедър беше отбелязал като най-къс път до служебния асансьор. Имаха невероятен късмет. Тази шахта беше влажна, а подът беше дървен. Пит повдигна една от дъските и видя с радост, че под нея има вода.

— Щастлив шанс — каза той. — Да се напием, така че да може да запазим бутилките, които Хопър ни даде.

— Не е необходимо да ми се казва — каза Джордино, като коленичи и започна да пие вода с шепи.

Току-що се бяха напили с вода и поставили обратно дъската, когато чуха шум от гласове в отдалечения край на тунела, следвани от дрънчене на вериги.

— Работна група върви зад нас — каза Джордино тихо.

Те се забързаха, освежени и с бодър оптимизъм. След минута бяха пред металната врата, водеща към асансьора. Спряха се, докато Джордино зареди малкия стик с динамит в ключалката на вратата и измъкне взривяващата капсула. После се върна назад, а Пит вдигна един камък и го хвърли във взривяващата капсула, но пропусна.

— Само се хвалиш, че можеш да извадиш момиче от морето — закачи го Джордино.

— Да се надяваме, че зад ключалката няма пазач — каза Пит, вдигайки друг камък.

— Те ще помислят, че е ехо от взрив в шахтите.

Този път улучи и детонаторът задейства динамита. Ключалката изхвърча от вратата. Те я отвориха и бързо преминаха късото разстояние до асансьора.

— Какво ще стане, ако има код за повикване на асансьора? — попита Джордино.

— Малко е късно да мислим за това сега — отвърна Пит. — Ще трябва да използваме нашия собствен код.

Той се приближи до асансьора, помисли за момент и след това натисна бутона встрани от вратата. Един път, два пъти, след това три пъти, направи пауза и натисна още два пъти.

През вратата те можаха да чуят, че електромоторът заработи и асансьорът започна да слиза.

— Ти трябва да си ясновидец — каза Джордино, смеейки се.

— Вярвах, че ще успея, защото всяка комбинация може да работи толкова продължително, докато не се задейства от дълъг сигнал.

След половин минута кабината спря и вратите се отвориха. Пазачът, който беше в нея, се огледа и не видя никого. Чудно, той прекрачи вратите, за да се огледа по-добре, и юмрукът на Пит се стовари върху тила му. С бързо движение Пит го обезоръжи и опря дулото на пушката във врата му. Джордино бързо го сграбчи и натика обратно в кабината. Пит затвори вратите.

— Всички са на борда за нонстоп пътуване до служебните офиси — каза Пит, натискайки бутона на асансьора.

— Никакво пътуване до трошачката или до рафинерията.

— Само ако настояваш.

— Аз съм пас — отвърна Джордино и асансьорът започна да се изкачва.

Те стояха един до друг, гледайки индикацията във вътрешността на кабината в очакване да стигнат по-бързо до служебните офиси. Напрежението растеше от неизвестността горе да не ги посрещне армия от туареги, готова да ги направи на решето. Асансьорът намали ход и всеки момент щеше да спре. Пит зареди пушката си и се обърна към Джордино.

— Зареди и твоята.

Вратите се отвориха и никой не ги нападна. Един инженер и един пазач се разхождаха в дъното на коридора, но бяха така погълнати в разговор, че не забелязаха асансьора.

— Като че ли искат да ни оставят да се измъкнем — забеляза Джордино.

— Не предизвиквай боговете! — каза Пит. — Ние още не сме се измъкнали от тук.

Тъй като нямаше къде да скрият пазача, който беше с тях, Пит натисна бутона на асансьора за слизане. Те закрачиха много тихо след пазача и инженера, докато хората на О’Банион не влязоха в стая с тапицирани врати. Коридорът беше празен, но за всеки случай Пит и Джордино се разделиха. Всеки от тях застана на отсрещната стена и в този ред тръгнаха към изхода. Тази предпазливост беше необходима, защото след малко забелязаха пазач на изхода. Той не очакваше изненада от страна на инженерите, затова беше седнал и пушеше лула, докато четеше корана.

Те се спряха да си поемат въздух и да погледнат назад, откъдето бяха дошли. Никой не се бе появил зад тях. Съсредоточиха вниманието си към последното препятствие. То беше пред тях, едно отворено пространство от около 50 метра, където паркираха колите. Телевизионни камери за наблюдение не се забелязваха.

— Аз тичам по-бързо от теб — прошепна Пит, като подаваше пушката си на Джордино. — Ако пазачът ме нападне, преди да съм го обезвредил, елиминирай го с бърз изстрел.

— Само гледай да не попаднеш в обсега на стрелбата — отвърна загрижено Джордино.

Пит събу обувките си, зае стартова позиция, леко поразтъпка крака на място и се затича възможно най-бързо. Той беше пробягал почти 40 метра, преди пазачът, изненадан от шума на бягащите стъпки зад гърба си, да се обърне и го забележи. Но Пит беше спечелил време от бавната реакция на пазача. Той едва насочваше автоматичната си пушка, когато Пит се хвърли върху него и го събори на земята. Шокиран от изненадата и внезапното нападение, пазачът едва дишаше. Нямаше нужда от намесата на Джордино. Пит бе успял.

— Хубава скорост за един възрастен мъж, преминал четиридесетте! — каза Джордино и подаде ръка на Пит, за да я стисне.

— Не мисля да опитвам отново. Никога повече! — Пит поклати глава отрицателно.

Стъпил на крака, той погледна към паркинга. Там имаше две камионетки „Рено“, точно до тунела, който извеждаше право в равнината. Той погледна тялото на завързания и все още в безсъзнание туарег.

— Ти си голямо и силно момче — каза Пит на Джордино, — занеси го до най-близката камионетка и го остави да спи. Ще го вземем с нас. Ако някой го потърси, ще помисли, че от скука е напуснал поста си и е отишъл да се поразходи.

Джордино го нарами и с лекота го занесе до каросерията на първата камионетка, докато Пит влезе в кабината и огледа арматурното табло. Както Феъруедър беше обещал, индикаторът за горивото показваше пълен резервоар. Тогава Пит завъртя контактния ключ и включи стартера. Двигателят заработи на нормални обороти.

— Има ли часовник на таблото? — заинтересува се Джордино.

Бърз оглед и Пит поклати глава отрицателно.

— Това е евтин модел и не работи. Защо искаш да знаеш?

— Онези мръсни туареги ми взеха часовника. Ще пропусна времето, през което ще пътуваме.

Пит събу едната си обувка и извади своя водолазен часовник „Докса“, където го бе скрил по време на своето робство. Той го постави обратно на ръката си и го обърна към Джордино.

— Един и двадесет сутринта.

— Няма нищо по-хубаво от един ранен старт!

Пит включи на скорост и освободи съединителя. Машината потегли към изхода на тунела, движейки се малко по-бързо от охлюв, за да не вдига излишен шум, който може да бъде чут.

Стените на тунела почти опираха страните на превозното средство. Пит малко се интересуваше дали ще олющи боята. Главното му внимание бе да изведе камионетката безшумно от тунела и да влезе в тесния пролом. Най-после успя. Те вече бяха вън от това ужасно място. Пит включи светлините, даде газ и „Рено“-то заподскача, вдигайки облак прах след себе си.

Пит не усети мириса на свободата — студеният нощен въздух в пустинята не му позволяваше да се любува на звездите. Всеки километър, който оставяха между себе си и оня концентрационен лагер, беше златен, всяка минута — скъпа, той караше като демон, обладан от чувството да спаси онези нещастни хора, затова натискаше педала на газта до дупка.

Джордино не се оплакваше, нито го молеше да намали скоростта. Той беше оставил съдбата си в ръцете на Пит, въпреки че машината го подхвърляше като топка до тавана. Най-после те навлязоха в равната пустиня. Едва тогава Пит погледна небето, видя северната звезда и определи посоките.

Те се бяха измъкнали от мястото, откъдето обикновено никой не се завръща, и предприемаха един самоубийствен опит към свободата с непредвидими изненади при преодоляването на които всяка грешка можеше да се окаже фатална. Не трябваше да спират, докато не намерят вода и безопасно място.

Пред тях лежеше 400 километра пустиня — примамваща, заплашителна и мъртва. Спасението тепърва предстоеше.

39.

В оставащите пет часа до разсъмване Пит караше „Рено“-то през необятната пустош от пясък, където времето почти нищо не значеше. Наистина това беше безкомпромисна земя, която те кара да трепериш от студ със своите мразовити утрини, посипва те с финия си пясък, опича те с пламтящото си слънце, което изглежда удвоено от кристалната атмосфера. Той имаше усещането на човек, влязъл в света на друга вселена.

Те се движеха през един участък на Сахара, наречен Танезруфт. Огромен прострян килим необработваема земя; почти 200 000 квадратни километра пуста, гротескна площ, накъсана тук-там от стръмни склонове и пясъчни дюни, създаващи илюзия за движение на армия от призрачни сенки.

Това бе пустинята — примитивна, без стръкче трева.

Но в нея имаше живот. Нощни пеперуди кръжаха на светлината на фаровете. Двойка гарвани прелитаха над камионетката, грачейки досадно. Те бяха познатите санитари на пустинята. Големи черни скарабеи излизаха върху пясъка, за да се спасят от гумите на „Рено“-то, както преди това сториха един скорпион и един ленен гущер.

Пит знаеше, че ги очакват още стотици километри, придружени от почти непрестанен глад и жажда, както и от трудности, които тепърва щяха да възникват.

Те нямаха никакво време да спират, да слизат и да се разтъпкват. Щяха да ходят достатъчно, когато изоставеха камионетката. Дори времето за естествени нужди беше спестено.

— Колко километра изминахме? — попита Джордино.

Пит погледна спидометъра.

— 102 километра.

— Ти си тръгнал по друга къса отсечка или пък се движим в кръг. Досега трябваше да изминем почти 200 километра. Загубихме ли се? — попита Джордино.

— Ние се движим по определения курс — каза уверено Пит. — Вината е в установените от Феъруедър посоки. Той дава разстоянията като права линия. Но ние сме в пустинята, а не в щата Айова. Невъзможно е да се кара по права линия, когато вече загубихме 40 километра, за да избегнем пясъчни дюни и да заобиколим две скални клисури.

Джордино възразяваше с неудобство.

— Защо имам гадното чувство, че сме изминали много повече от 100 километра през тази безлюдна земя?

— Не е приятно чувство! — съгласи се Пит.

— Скоро ще се разсъмне. Ще загубим и ориентацията по звездите.

— Не са ни нужни. Най-после си спомних как да направя саморъчно компас.

— Радвам се да го чуя! — прозя се Джордино. — Какво показва бензиномерът?

— Малко над половината резервоар е пълен.

Джордино се обърна и погледна туарега, когото бяха завързали за пода на камионетката.

— Нашият приятел изглежда щастлив като спасен моряк.

— Той не знае още това, но е нашият билет срещу евентуално преследване — отговори Пит.

— Раздвояване на съзнанието. То няма да спре да се бърка.

Пит погледна нащърбената луна. Той предпочиташе пълнолунието, но беше благодарен на оскъдната светлина, която пращаше, за да може да премине един терен, подобен на лунен пейзаж. Сменяше скоростите и се взираше на светлината на фаровете, шофирайки през тази негостоприемна земя. Изведнъж познатият терен свърши и земята започна да блещука като искри, които непрестанно се възпламеняват. „Рено“-то се беше озовало върху сухо солено езеро. От светлината на фаровете лъчите рефлектираха върху кристалните утайки в езерото и затова се получаваше този искрящ ефект. Ранните утринни звезди падаха под линията на хоризонта — сигурен знак, че нощта си отиваше. Пит увеличи скоростта и караше с почти 90 километра в час.

Джордино не обръщаше внимание на шофирането, загледан в слънцето, което внезапно се появи на хоризонта, сякаш изстреляно от оръдие. Сенките на нощта изчезнаха, сякаш не са съществували.

Един час след изгрева Пит спря камионетката и започна да търси нещо по пода на каросерията. Намери парче тръба с дължина около метър. След това се изправи на земята, заби тръбата в пясъка, докато застане вертикално и хвърли сянка. Взе два малки камъка и постави единия камък на върха на сянката.

— Това ли е саморъчният компас на бедното момче? — попита Джордино, изучавайки действията на Пит, опрян на камионетката.

— Гледай как работи майсторът — присъедини се той към Джордино и чака приблизително дванадесет минути, преди да маркира разстоянието, което бе изминала сянката с другия камък. После той очерта права линия от първия камък до втория и я продължи около половин метър. След това стъпи на петата на левия си крак върху първия камък, а с петата на десния — на мястото, където линията свършваше. Повдигайки лявата си ръка и сочейки право пред себе си, той каза:

— Това е север! — След това опъна дясната си ръка настрани: — Изток. Там е Транссахарската автомагистрала.

Джордино гледаше вдигнатата настрани дясна ръка на Пит.

— Виждам дюна в тази посока. Можем да я използваме като отправна точка.

Те продължиха, повтаряйки този процес на всеки час. Около 9 часа започна да духа вятър откъм югоизток, вдигайки пясъчни облаци, които намалиха видимостта на 200 метра. Към десет горещият вятър се усили и проникна в кабината въпреки затворените прозорци. Попаднали в малкото затворено пространство, песъчинките се извиваха над главите на двамата приятели като подивели дервиши.

Термометърът скачаше като пощурял. Температурата се беше качила в продължение на три часа с двадесет градуса. След обяд вече се закова на 46°С. Пит и Джордино се чувстваха, като че ли шофират в пламтяща пещ. Единственото им облекчение идваше от полъха, който се образуваше от скоростта, с която се движеха. Стрелката за температурата на водата в радиатора бе минала червената резка, под него все още не изтичаше пара. Те спираха на всеки половин час сега, тъй като Пит уточняваше посоката на слабата слънчева светлина, която проникваше през пясъчния облак, за да може да се ориентира с примитивния си компас накъде пътува.

Той отвори една от плоските бутилки с вода и я подаде на Джордино.

— Време е да се освежим.

— По колко да изпием? — попита Джордино.

— Ще я разделим наполовина. Всеки от нас ще изпие по половин бутилка, а другата ще запазим за утре.

Джордино падна на колене, напръска главата си с вода и започна да пие. След това подаде бутилката на Пит.

— О’Банион трябва да е насъскал кучетата си досега.

— Ако карат със същия модел камионетка, те не могат да ни настигнат, освен ако на волана нямат пилот от „Формула 1 Гран При“. Единственото им предимство е, ако имат допълнително гориво в колата, да продължат да ни преследват, когато ние свършим нашето.

— А защо ние не помислихме да се запасим?

— Нямаше никакви варели с гориво на паркинга. Аз търсих. Може би го складират някъде другаде, но нямахме време да проверим.

— О’Банион може да използва само хеликоптер — каза Джордино, седейки върху плоската дюна.

— Форт Фуро и малийските военни могат да му предоставят хеликоптер. А както се досещам, Казим и Масар са последните хора, към които ще се обърне за помощ. Той разбира много добре, че няма да погледнат на него с добро око, изтървавайки двама техни врагове само два или три часа, след като са му ги предоставили да се грижи нежно и любвеобилно за тях.

— Мислиш ли, че О’Банион няма да ни залови, докато преминем в Алжир?

— Те не могат да ни преследват през пясъците, където се движим ние.

Джордино погледна страничното огледало на камионетката и видя как вятърът носи пясъка на вълни, които засипваха следите им, сякаш камионетката беше малка лодка в пустинния океан. Той се отпусна и се намести на седалката.

— Не знаеш какво удоволствие е да се пътува с такава камионетка.

— Не бързай да пишеш на О’Банион. Ако те стигнат Транссахарската магистрала първи и я завардят, шоуто ще свърши.

Пит допи водата си и сложи бутилката в задната част на камионетката, където току-що дошъл на себе си, седеше пазачът туарег.

— Как сме с бензина?

— Почти пушим.

— Време е да изхвърлим червената херинга. Завий колата на пътя и я насочи на запад. След това се приготви да спреш.

Джордино съзнателно извърши каквото му беше наредено, изви кормилото и спря.

— Сега ще вървим ли?

— Сега ще вървим. Но първо изкарай пазача отпред и го остави до колата. След това провери дали не сме оставили нещо, което може да ни бъде полезно — кърпи или парчета плат, с които можем да увием главите си, за да се предпазим от слънцето.

Странно съчетание на страх и уплаха пламнаха в очите на пазача, когато те го оставиха пред колата до предната седалка. Скъсаха ивици плат от робата му и му завързаха здраво ръцете и краката, така че да не може да хване кормилото или да манипулира с педалите. Ровейки из колата, намериха няколко мазни парцала и две кърпи за лице, от които си направиха тюрбани. Пушките, лежащи на слънцето бяха заровени в пясъка. След това Пит заключи кормилото, така че да не може да се върти, вкара пазача вътре, включи камионетката на втора скорост и скочи от кабината. „Рено“-то тръгна по наклона в посока към Тебеца с вързания пътник, докато изчезна в облака пясък.

— Ти му даваш по-добър шанс да оживее, отколкото той би ни дал — протестира Джордино.

— Може би да, може би не — отвърна уклончиво Пит.

— Какво разстояние си представяш, че трябва да извървим?

— Около 180 километра — отговори Пит.

— Това са почти 112 мили. С един литър вода няма да израсте кактус — вайкаше се Джордино. Той гледаше с тревога пясъчната буря. — Сега вече знам, че моите стари, изморени кости ще се скрият под пясъка.

— Гледай откъм хубавата страна — каза Пит, държейки импровизирания си тюрбан. — Можеш да дишаш чист въздух, да се наслаждаваш на тишината, да се слееш с природата. Няма смог, няма трафик, няма тълпи. Какво по-възвишено за душата?

— Бутилка студена бира, хамбургер и баня — отвърна му Джордино.

Пит показа четири пръста.

— Четири дни и ще се изпълни твоето желание.

— Как си с оцеляването в пустинята? — попита с надежда Джордино.

— Ходих на едноседмичен излет с бойскаутите в пустинята Моджейв, когато бях дванадесетгодишен.

Джордино поклати тревожно глава.

— Това прави безпокойството ми по-леко.

Пит пое по установената посока. След това, използвайки своята тръба компас за подпора, зави главата си, така че да не може да прониква пясък, и продължи в посоката, която мислеше, че е изток. Джордино се беше хванал с ръка за колана му, за да не се изгубят в сляпата стена от пясъка, която ги обгръщаше отвсякъде.

40.

Съвещанието при закрити врати в главната квартира на ООН започна в десет часа сутринта и продължи до късно в полунощ. Двадесет и пет водещи световни учени в областта на океанологията и атмосферата, заедно с тридесет биолози, токсиколози и експерти по токсичните замърсявания следяха с подобаващо внимание краткото експозе на Хала Камил. След нея щеше да продължи секретното съвещание с адмирал Сандекър, който щеше да наблегне върху проблемите на най-голямото екологично бедствие.

Сандекър стана и представи на публиката доктор Дарси Чапман, който запозна съвещанието с разрастването на червените приливи и отливи в химичен аспект. След него Руди Гън изнесе данните за токсичното замърсяване, които бе събрал сам във водите на река Нигер. Хирам Йегър запозна присъстващите накратко със сателитните снимки, показващи нарастващите площи на червения прилив и отлив в океана и сравнителната им статистика. Информационната сесия продължи до два часа след обяд. Когато Йегър седна и Сандекър се върна на подиума, настъпи странна тишина на мястото на нормалните протести на учените, които рядко биваха единодушни в теориите и хипотезите си. За щастие дванадесет от тези присъстващи бяха вече запознати с необикновения растеж на червените приливи и отливи и бяха направили собствени публикации по темата. Те си избраха говорител, който съобщаваше откритията, подкрепящи резултатите, събрани от хората на НЮМА. Малцината, отказали да приемат настоящото катастрофално бедствие също бяха тук и споделяха загрижеността си от изнесеното от Сандекър. Крайната цел на съвещанието бе да се формират комитети и изследователски екипи, които да обединят своите сили и ресурси в обработката на текущата информация, с цел да се намери решение на този тревожен проблем.

Въпреки че знаеше, че това е неуместно оправдание, Хала Камил се върна на подиума и помоли учените да не говорят пред представителите на масмедиите по проблема, докато ситуацията не бъде овладяна и контролирана. Последното нещо, от което те се нуждаят, подчерта тя, е да предизвикат световна паника.

Камил закри съвещанието с пожелание до времето на следващата конференция информацията да бъде обработена и да настъпи някакъв прогрес, водещ до вземане на решения. Нямаше обичайни ръкопляскания. Учените се бяха разделили на групи, говорейки си необикновено тихо и ръкомахайки си обясняваха своите гледни точки.

Сандекър се настани уморено в креслото върху подиума. Лицето му беше удължено и морно, но излъчващо сила и воля. Той чувстваше накрая, че е преодолял бариерата и няма повече да се оправдава за случая пред глухи и нечуващи уши.

— Беше великолепно представяне! — каза Хала Камил.

Сандекър се надигна леко от стола си, когато тя седна до него.

— Надявам се това да свърши работа.

Хала кимна и се засмя.

— Вие внушихте на водещите глави и на обикновените учени в областта на океанологията да намерят решение, преди да е станало твърде късно.

— Информирах ги, може би. Но да съм им внушил, е твърде силно.

Тя поклати глава.

— Не сте прав, адмирале. Те всички бързат. Ентусиазмът да открият противодействие е изписан по лицата им.

— Нищо нямаше да се получи, ако не бяхте вие. Само женската интуиция може да разпознае опасността.

— Каквото е ясно за мен, изглежда абсурдно за другите — каза тя спокойно.

— Чувствам се по-добре сега, че дебатът и разискванията свършиха и ние можем да концентрираме усилията си да спрем това нещо.

— Следващият проблем, към който ще се обърнем, е да запазим в тайна дебата и разискванията в това съвещание. Историята може много бързо да стигне до публиката за 48 часа.

— Една инвазия на армия репортери е почти неизбежна — кимна Сандекър. — Учените не са достатъчно твърди, за да си държат устата затворена.

Хала погледна празния сега подиум. Духът на сътрудничество витаеше над всичко, което тя виждаше в Общото събрание. Може би имаше надежда след всичко това за един свят, разделен от толкова много етнически култури и езици.

— Какви са вашите планове сега? — попита тя.

Сандекър отвърна:

— Да измъкна Пит и Джордино от Мали.

— Колко дни изминаха, откакто ги арестуваха в завода за токсични отпадъци?

— Четири.

— Нещо ново за съдбата им?

— Страхувам се, че нищо. Разузнаването ни е слабо в тази част на света и нямам представа къде са отведени.

— Страхувам се, че най-лошото е, ако са попаднали в ръцете на Казим.

Сандекър не можеше да приеме в себе си загубата на Пит и Джордино. Той смени темата.

— Следствието откри ли някакво доказателство за нечиста игра при смъртта на вашия екип от Световната здравна организация?

За момент тя не отговори.

— Те все още изследват останките от самолета — каза тя накрая. — Но представителните доклади сочат, че няма доказателство, че катастрофата е предизвикана от бомба, това е мистерия.

— Не, д-р Хопър и неговите хора са загинали заедно с екипажа на самолета.

— Трудно ми е да повярвам, че Казим не стои зад това.

— Той е човек дявол — каза Хала, лицето й помръкна и стана замислено. — Аз също мисля, че е отговорен. Д-р Хопър трябва да е разкрил нещо около странната болест, разпространена в Мали — нещо, което Казим не е разрешил да бъде оповестено, специално между чуждите правителства, които му оказват помощ.

— Да се надяваме, че Пит и Джордино ще имат отговорите.

Тя погледна към Сандекър с израз на симпатия в очите си.

— Трябва да се обърнеш към много реалната възможност те да са убити по заповед на Казим.

Умората явно вече беше налегнала Сандекър, но той намери сили да се усмихне.

— Не! — каза той бавно. — Аз никога няма да приема смъртта на Пит, никога, дори да съм го идентифицирал лично. Той се връща от смъртта при всички случаи.

Хала взе ръката на Сандекър в своята.

— Нека се помолим да го направи отново.

Феликс Верен чакаше на летището Гао, когато Исмаил Йерли слезе по стълбата на самолета.

— Добре дошли отново в Мали! — каза той, подавайки ръка. — Чух, че сте бил тук преди няколко години.

Йерли не се усмихна, поемайки подадената му ръка.

— Извинете, че пристигам късно, но самолетът на Масар Ентърпрайсиз, който изпратиха да ме вземе от Париж, имаше повреда.

— Чух за това. Наредих друг самолет да замине, но вие вече бяхте отпътували с полета на Ер Африк.

— Имам впечатлението, че г-н Масар иска да ме види колкото се може по-бързо.

— Бяхте ли информиран от Бордо за възложената ви задача?

— Запознат съм, разбира се, с неприятните разследвания на ООН и НЮМА, но Бордо само инсинуира, че работата ми може да ме направи близък с генерал Казим и ще го предпазвам от намеса в операциите на Масар.

— Този идиот предизвика цялата проверка по замърсяването. Да се чудиш как световните медии не обелват и дума за това.

— Дали Хопър и неговия екип са мъртви?

— Възможно е да са. Те работят като роби в секретната златна мина на Масар в най-вътрешната част на Сахара.

— А хората от НЮМА?

— Те са заловени и изпратени в мините.

— Тогава вие и г-н Масар държите всичко под контрол.

— Това е причината, заради която г-н Масар ви извика. Да предотвратите повече провали от страна на Казим.

— За къде трябва да тръгна оттук? — попита Йерли.

— До форт Фуро за инструкции от самия Масар. Той е уредил едно представяне пред Казим, славолюбивия и ужасяващия малък човек, който изпитва респект пред разузнаването. Казим е луд по шпионските новели. Той ще приеме възможността да използва вашите услуги, без да знае, че вие ще докладвате всяко негово движение и действие на г-н Масар.

— Колко далече е форт Фуро?

— Два часа полет с хеликоптер. Хайде, ние ще вземем вашия багаж.

Както японците, които ръководят своя бизнес не купуват продукти, произведени от нациите на които продават, Масар също подтикваше френските инженери работници по монтажа да използват френско оборудване и транспорт. Френският хеликоптер „Екюрей“ беше близнак на другия, който Пит разби в река Нигер. Верен вече бе докарал багажа на Йерли и го качи на борда.

Когато той и неправещият впечатление турчин се разположиха в кожените кресла на хеликоптера, стюардът им поднесе ордьовър и шампанско.

— Малко прекаляваме, нали? — попита Йерли. — Винаги ли спускате килим за редовните посетители?

— Нареждания на г-н Масар — отговори смутено Верен. — Той пренебрегва американската практика да се предлагат безалкохолни напитки, бира и ядки. Настоява като французин да демонстрира изтънчен вкус, съобразен с френската култура, в зависимост от статуса на гостите.

Йерли вдигна чашата шампанско.

— За Ив Масар.

— За нашия бос! — каза Верен. — Дано никога не престава неговата щедрост към онези, които са лоялни.

Йерли свали чашата и я поднесе да му я напълнят.

— Някакво възражение за действията ви във форт Фуро от страна на екологичните специалисти?

— Почти никакви. Те приветстват нашия автоматичен, задвижван със слънчева енергия завод, но се страхуват до смърт от изгарянето на токсичните отпадъци открито в атмосферата, въпреки че сме в сърцето на пустинята.

Йерли изучаваше мехурчетата в чашата шампанско.

— Вие сте убедени, че тайната на форт Фуро е все още опазена? Какво ще стане, ако европейските и американските държави научат за същността на вашата работа?

Верен се засмя.

— Шегувате ли се? Повечето от страните в индустриалния свят са твърде доволни от това, че не се вдига шум за индустриалните им отпадъци и унищожаването им не е публично достояние. Административните власти и бизнес изпълнителите на ядрени и химични инсталации навсякъде по света ни дават своето одобрение.

— Те знаят ли? — попита изненадан Йерли.

Верен го погледна с учудена усмивка.

— А кои, мислите, са клиентите на Масар?

41.

След като напуснаха камионетката, Пит и Джордино трябваше да понесат капризите на горещия ден и на студената нощ в желанието си да изминат колкото се може по-голямо разстояние, докато силите им все още бяха свежи. Когато най-накрая решиха да спрат и починат, бе настъпила следващата нощ. Като се заравяха в пясъка и покриваха телата си през горещия ден, те се предпазваха от изгарящото слънце и по-леко понасяха загубата на вода. Нежният натиск на пясъка също спомагаше за отпускане на изморените им мускули. Бяха изминали 48 километра в избраната посока от първия етап към набелязаната цел. Те действително ги бяха извървели, минавайки през утъпкания път на долините, между пясъчните дюни. Втората нощ седнаха преди залез, така че Пит да може да определи курса им и го уточни след изгрева на звездите. При изгрева на следващата сутрин Транссахарската магистрала беше с 42 километра по-близо. Преди да се измъкнат от пясъка, те допиха последните капки вода от бутилката. От сега нататък, докато намерят кладенец с вода, те щяха да бъдат подложени на жажда и евентуална смърт.

На третата нощ от техния преход Пит и Джордино трябваше да пресекат бариерата от дюни, които се разпростираха от дясно и от ляво. Вятърът ги бе направил произведение на красотата. Деликатната им нежна повърхност беше толкова крехка, че можеше да се промени от най-лекия полъх на вятъра. Пит спокойно се наслаждаваше на тяхната красота. След краткия отдих те преминаха от другата страна, като стъпваха покрай самите дюни, за да не затънат в дълбокия пясък.

На четвъртия ден дюните станаха по-ниски и накрая преминаха в широка пясъчна равнина, суха и безводна. През горещата част на деня слънцето печеше така, че топлинният удар върху главите им се стоварваше като чук върху нагорещено желязо. Въпреки че вървяха по равна площ, ходенето оставаше трудно. Два вида вълнообразни ивици пясък покриваха земята. Първата беше малка и не представляваше проблем, но другата беше много по-голяма и затрудняваше крачките им, сякаш ходеха по траверсите на железопътна линия.

Времето, което бяха спестили, ставаше все по-кратко, а почивките по-дълги и по-чести. Те се движеха мудно, главите им клюмаха, мълчаха. От говоренето устата им пресъхваше. Бяха пленници на пясъка, здраво уловени в капана, който се определяше от разстоянието. Това беше земя, където всеки километър изглеждаше последен и времето губеше смисъл. След 20 километра бегълците стигнаха едно плато. Слънцето току-що се канеше да изгрее, когато те спряха и решиха да изкачат един стръмен склон до върха, преди да направят почивката си. Четири часа по-късно, когато го бяха изкачили, слънцето вече бе увиснало от хоризонта. Направените усилия изчерпаха и малките им резерви сила. Сърцата им биеха лудо, мускулите на краката ги боляха, а в дробовете им почти нямаше въздух.

Пит не се решаваше да седне от страх да не би да му се схванат краката и да не може да се изправи на тях. Той стоеше слаб и гледаше наоколо, сякаш беше капитан върху мостика на кораб.

— В коя част на ада сме сега? — подхвърли Джордино.

Пит извади картата на Феъруедър и я постави на коляното си.

— Той го е отразил на картата, но е забравил да му пише името.

— Тогава, от този момент нататък, това място ще се нарича „Хълмът на Джордино“.

Пит направи опит да се усмихне.

— Ако искаш да регистрираме името, трябва да подадеш молба до Международния институт по геология.

Джордино колабираше върху скалата и гледаше с празен поглед платото.

— Колко още трябва да вървим?

— Около 120 километра.

— Още 60, за да стигнем Транссахарската автомагистрала?

— Освен това ще се движим по закона на Пит.

— Какъв е този закон?

— Този, който следва указанията на чужда карта, изминава с 20 километра по-малко.

— Сигурен ли си, че не вървим в грешна посока?

Пит поклати глава.

— Не може да вървим по права линия.

— И така, колко още?

— Предполагам, 80 километра.

Джордино изгледа Пит разочаровано и измърмори, едва мърдайки устни:

— Това са още 50 мили. Ние вече извървяхме последните 70 без капка вода.

— Сториха ми се като 1000 — каза Пит.

— Добре — мърмореше Джордино, — трябва да ти кажа, че оцеляването ни е съмнително. Не съм сигурен дали ще ги извървим.

Пит вдигна очи от картата.

— Никога не съм мислил за това. Чувам го от тебе.

— Аз никога не съм се подлагал на такава агонизираща жажда. Това се превърна в ежедневие и сега е повече фиксидея, отколкото действителна нужда.

— Още две нощи и ние ще танцуваме на магистралата.

Джордино бавно поклати глава.

— Хубаво желание, но няма да имаме сили да извървим още 50 мили без вода в тази жега. Това не е за хора като нас, които не са пили вода от дълго време.

Пред очите на Пит изплува образът на Ева, работеща в мината и пребита от Мелика.

— Те всички ще умрат, ако ние не издържим.

— Ние сме като изстискани лимони — каза Джордино, — чудо е, че изминахме такова разстояние. — Той седна и закри очи. След това посочи скалите пред себе си. — Там, между онези скали, не ти ли се струва, че се вижда нещо като малък вход към пещера?

Пит проследи ръката му. Действително се виждаше тъмен отвор в скалите. Той взе ръката на Джордино и го изправи на крака.

— Виждаш ли, късметът ни върви към по-добро. Нищо по-хубаво от хладна пещера за най-горещата част на деня.

Горещината вече се усещаше с пълна сила. Без слънчеви очила, притваряйки очи, те тръгнаха към пещерата. Изкачиха се по нагорещените скали и застанаха пред входа. Внимателно разбутаха нагорещените камъни пред него, като се стараеха да не ги докосват с ръце, за да не се изгорят. Малка пясъчна стена преграждаше входа и Пит издълба пътека в пясъка, докато Джордино наблюдаваше отстрани.

Те не чакаха очите им да се приспособят към тъмнината, тъй като в пещерата нямаше тъмна зона. Тя е била образувана от голяма маса скали, които са се наслагвали една върху друга по времето на палеозоя и поради това между тях имаше малки пукнатини, откъдето проникваше оскъдна слънчева светлина.

Пит тръгна навътре в пещерата, когато две големи човешки фигури изплуваха от сенките пред него. Инстинктивно той отстъпи назад, сблъсквайки се с Джордино.

— Току-що ме настъпи по крака! — измърмори Джордино.

— Извинявай! — Пит продължаваше да гледа изписаната стена, на която фигурата се канеше да забие копие в бик. — Не очаквах компания.

Джордино погледна през рамото на Пит копиехвъргача, застинал в скалната рисунка в най-забутаната част на света. Той продължително оглеждаше масивната галерия праисторическо и древно изкуство, което отразяваше столетията художествени стилове от развитието на културата.

— Истина ли е това? — питаше се Джордино.

Пит се доближи до мистериозните скални рисунки и започна да изучава високата 3-метрова фигура с маска, през която прорастваха цветя от главата и раменете. Жаждата и умората бяха отстъпили пред въодушевлението. Той каза:

— Изкуството е автентично. Бих искал да съм археолог, за да мога да интерпретирам различните стилове и култури. Най-ранните рисунки започват от задната част на пещерата и след това в хронологичен ред стигат до по-нови времена.

— Как можеш да го твърдиш?

— Преди десет, дванадесет хиляди години Сахара е имала влажен и тропически климат. Растителният живот е цъфтял. Той е бил много по-жив от сега.

Той кимна към групата фигури обградили и забили копия в един ранен бик с много големи рога.

— Това трябва да е най-ранната рисунка, тъй като тя изобразява ловци, убиващи бик с размерите почти на слон, което е било дълга традиция.

Пит се доближи до друга рисунка, обхващаща няколко квадратни метра.

— Тук можеш да видиш пастир със стадо крави — каза той, пипайки изображението с ръцете си. — Пасторалната ера започва около 5000 г. пр.н.е. Този по-късен стил показва по-творческа позиция и вярно око за детайла.

— Хипопотам — каза Джордино, гледайки колосалната рисунка, която покриваше една цяла страна върху гладката скала. — Тази част на Сахара не може да е изглеждала такава.

— Сега да. Но не преди три хиляди години. Трудно е да си представиш тази площ някога като обширна затревена земя, даваща живот от насекомото до антилопата и жирафа.

Разглеждайки стенописите и различните откъси от историческо време, изобразяващи Сахара, Джордино забеляза:

— Ето тук местните художници спират да рисуват животни и растителност.

— Вероятно дъждовете са престанали, и земята е започнала да съхне и се превръща в пустиня — разказваше Пит, припомняйки си отдавна забравен курс по история. — След четири хиляди години безогледно унищожаване на растителността, тя е изчезнала и на нейно място е дошла пустинята.

Джордино се придвижи от вътрешната част на пещерата, където бяха, към нейния изход, спирайки пред друга рисунка.

— Тази изобразява движеща се колесница.

— Хората от Средиземноморието въвеждат конете и колесниците някъде около 1000 г. пр.н.е. — обясни Пит, — но аз нямам представа как те са проникнали толкова навътре в пустинята.

— Кое е следващото, учителю?

— Камилският период — отговори Пит, заставайки пред една дълга рисунка, изобразяваща керван, състоящ се от почти шейсет камили, извит в змиевидна редица. — Те са докарани в Египет след завладяването му от персите през 525 г. пр.н.е. Използвайки камилите, римските кервани преминават безпрепятствено през пустинята от брега на океана до Тимбукту. Камилите винаги са присъствали тук поради тяхната невероятна издръжливост. С течение на времето рисунките на камили са ставали по-сурови и реалистични, отколкото тези от по-ранния период.

Пит се приближи към друга серия рисунки в богатата галерия за древно изкуство, която днес случайно бяха открили. Те изобразяваха батална сцена, бойци с квадратни бради се возеха в колесници на две колела, теглени от четири коня с вдигнати копия и щитове във въздуха, и атакуваха армия от черни стрелци, чийто стрели падаха от небето.

— Окей, господин умен приятелю — каза Джордино, — обясни ми тази рисунка.

Пит пристъпи напред. Очите му следяха погледа на Джордино. За няколко секунди той остана озадачен пред рисунката върху скалата. Изображението бе в линеарен, почти детски стил. Кораб плаваше в река, обграден от риби и крокодили. На Пит му беше трудно да си представи ада извън пещерата като голяма плавателна река с крокодили, която сега представлява сухо речно корито.

Той се доближи още по-близо, невярващ на очите си. Това не бяха крокодилите или рибите, погълнали вниманието му. Това беше голям кораб, плаващ в средата на пълноводна река. Отначало помисли, че може да е египетски, но моделът беше абсолютно различен, много по-модерен. Видът му над водата имаше форма на пресечена пирамида. Виждаха се кръгли комини, няколко дребни фигури стояха в различни пози на палубата под голям, развят от бриза флаг.

— Броненосец — изкрещя Пит невярващ, — броненосецът на Конфедерацията!

— Не може да бъде! — каза Джордино.

— Може и е — каза равно Пит. — И това трябва да е броненосецът, за който ни разказа старият скитник.

— Значи това не е мит.

— Местните художници не биха могли да нарисуват нещо, което никога не са виждали.

— Може би някой бивш морски офицер от Конфедерацията се е скитал из пустинята след войната и го е нарисувал?

— Той не би могъл да копира стила на местните художници — каза замислено Пит. — В тази рисунка няма нищо, което да напомня западно влияние.

— А какво ще кажеш за двете фигури, които стоят на каземата? — попита Джордино.

— Единият явно е корабен офицер. Вероятно капитанът.

— А другият? — прошепна Джордино учудено.

Пит изучаваше фигурата до капитана от главата до петите.

— Кой мислиш, е това?

— Не вярвам на заслепените си от слънцето очи. Надявам се ти да ми кажеш.

Съзнанието на Пит се мъчеше да си изясни обстоятелства, които бяха абсолютно чужди за него.

— Сигурно художникът знае — мърмореше си Пит, — но ми се струва, че е нарисувал забележителната фигура на Ейбрахам Линкълн.

42.

Почивайки цял ден в хладната пещера, Пит и Джордино бяха отхвърлили част от умората и чувстваха, че ще могат да продължат своя поход през голата и негостоприемна земя до Транссахарската автомагистрала. Всичките мисли и догадки за легендарния броненосец, озовал се в пустинята, потъваха бавно в гънките на подсъзнанието им и те мислено се подготвяха за почти невъзможния преход.

Късно след обяд Пит излезе от пещерата под палещия огън на слънцето, за да сложи тръбата и да импровизира своя сенчест компас. След няколко минути в откритата пещ той почувства, че се топи като восъчна свещ. С големи усилия успя да определи посоката изток, накъдето трябваше да продължат. Когато се върна в хладния комфорт на пещерата и изведнъж почувства колко е слаб. Слабостта му рефлектира и върху поведението на Джордино. Той изглеждаше като човек, който е стигнал края на въжето.

Двамата бяха делили заедно опасностите, но Пит никога не беше виждал Джордино с такъв блуждаещ поглед. Психическият стрес беше победил физическата издръжливост. Джордино беше прагматик до мозъка на костите си. Той посрещаше неприятностите с характерната си шеговитост и висок дух. За разлика от Пит, никога не използваше сила и не проявяваше насилие, освен ако не се отбраняваше. Издържаше на жажда, глад и болка. Той никога не сънуваше миражи, плувни басейни, редки тропически напитки, апетитни деликатеси.

Пит разбираше, че тази нощ беше последна. Ако успееха да победят пустинята в тази смъртоносна игра, щяха да имат повторен шанс за оцеляване. Още 24 часа без вода, и те щяха да бъдат свършени. Никаква сила не би могла да ги накара да продължат. Пит основателно се страхуваше дали им остават още 50 километра до Транссахарската магистрала или повече.

Той остави Джордино да поспи още един час, преди да го извади от мъртвешкия му сън.

— Трябва да тръгнем сега, ако искаме да извървим някакво разстояние до сутринта.

Джордино отвори очи и седна.

— Защо не останем тук още един ден, без да ни пука?

— Твърде много мъже, жени и деца се молят да се спасим, за да може да спасим и тях. Всеки час е ценен.

Мисълта за измъчените жени и наплашените деца в златните мини на Тебеца беше достатъчна, за да събуди Джордино от тежкия му сън и да го накара да се изправи на крака. Те опаковаха скромния си багаж и се приготвиха за път. Хвърлиха последен поглед върху чудните скални рисунки и тръгнаха през голямото наклонено плато. Пит вървеше напред по очертаната от него източна посока. След кратки спирания те продължаваха, надявайки се да срещнат камион или пътуващ моторист. Каквото и да се случеше, те трябваше да вървят под палещата жега, шибащия ги в лицето пясък, разнасян от вятъра, да пъплят върху трудния терен, докато паднат или намерят спасение.

Слънцето падна зад хоризонта и на неговото място застана нащърбената луна. Никакъв полъх на вятър не се усещаше във все още парещата пустиня, безлюдна и тиха. Нищо не се движеше, освен техните собствени сенки.

Те вървяха в продължение на седем часа. Скалата, която използваха като ориентир, се скри и изчезна, когато нощта дойде и стана по-хладно. Ужасно слаби и изгубени, започнаха да губят контрол над себе си. Екстремните падове на температурата караха Пит да се чувства като човек, върху когото експериментират сезонни промени, с горещината през деня като през лятото, вечерта като през есента, в полунощ като през зимата, сутринта като през пролетта.

Двамата приятели продължаваха да вървят и да се държат на крака. Макар и бавно, те напредваха в посока към изток с малкото сили, които им бяха останали. Пит се държеше благодарение на картините, които си представяше в мината.

Той виждаше камшика на Мелика да удря безпомощните жертви и роби, съсипани от недояждане и извънредна работа. Колко ли ще умрат, докато бъдат спасени? Ще издържи ли Ева? Всичко това крепеше съзнанието му и го караше да продължава. Джордино също се държеше. Но те пестяха сили и не говореха, защото жаждата ги мъчеше най-много от всичко. Пит чувстваше езика си като суха гъба и непрекъснато преглъщане.

За да намалят загубата от изпотяване, те използваха хладината на нощта за придвижване и оставяха ризите си през деня. Но въпреки всичко разбираха, че организмите им постепенно отслабват и са на границата на дехидратацията.

Пит използваше всеки трик, който си спомняше за оцеляване в пустинята, включително дишане през носа, което намаляваше водните загуби, както и никакви разговори, освен когато почиваха. Още един ден беше изминал и Пит спря да погледне картата на Феъруедър. Чертежът показваше голямо сухо езеро, достигащо почти до Транссахарската магистрала. Тук земята ставаше равна и можеше да се ходи по-лесно.

Може би не трябваше да почиват през деня. Въпреки че горещината щеше да ги довърши, те трябваше да се опитат да издържат. Агонията настъпваше, когато два облака се появиха и скриха слънцето. Това даде на двамата мъже почти два часа благодатен отдих. Когато облаците изчезнаха, слънцето се върна и стана по-горещо от преди. Ако жегата не победеше техните агонизиращи тела, то дългата студена нощ щеше да го направи. Те вървяха през една дълбока клисура с голям наклон. Тя водеше към повърхността на сухото езеро. Джордино спря и започна да колабира. Главата и ръцете му се тресяха. Пит гледаше към сухото езеро и голямата пустош пред себе си, знаейки, че тяхната епична борба за оцеляване беше наближила своя край. Те бяха изминали само 30 километра, а им оставаха още 50. Джордино бавно се обърна и погледна Пит, който все още беше на крака и наблюдаваше хоризонта на изток, сякаш виждайки целта съвсем наблизо. Но като че ли беше невъзможно да я стигнат.

Пит седна до Джордино. Изглеждаше бодър. Погледът му обхващаше края на клисурата и голямото сухо езеро. Видя нещо пред себе си. Опита се да развие тюрбана, но в този момент вятърът го отнесе.

— Моята кърпа изчезна — прошепна той.

Джордино повдигна глава.

— Аз изгубих моята на двадесетия километър.

— Кълна се, че виждам… — Пит поклати бавно глава и ококори очи. — Трябва да е мираж.

Джордино също гледаше в голямата празна пещ, но не виждаше нищо.

Махна с ръка и се обърна настрани.

— Виждаш ли го? — попита Пит.

— С моите затворени очи — пошегува се Джордино, — виждам дансинг с танцуващи момичета, шунка и леденостудена бира.

— Говоря сериозно.

— И аз също. Но ако имаш предвид онова сухо езеро пред нас, забрави го.

— Не! — каза късо Пит. — Имам предвид оня аероплан ей там в дерето.

В началото Джордино помисли, че приятелят му се шегува, но след това бавно се превъртя по корем и се загледа в посоката, където сочеше Пит.

Нищо, произведено от човека, не може да се затрие или развали в пустинята. Най-лошото, което може да се случи, е издълбаването на метала от пътуващия пясък. Там, на склона на дерето, стоеше почти непокътнат от ерозията катастрофирал аероплан. Изглежда, това беше стар витлов моноплан, претърпял злополука преди няколко десетилетия.

— Видя ли го? — повтори Пит. — Или съм се побъркал?

— Не ако и аз не съм побъркан — каза Джордино, леко учуден. — Прилича на самолет, нали?

— Тогава трябва да е такъв.

Пит помогна на Джордино да стане и тръгнаха към края на клисурата, докато застанаха точно пред останките на моноплана. Платът върху фюзелажа и крилата беше все още удивително запазен и те с лекота разчетоха идентификационните номера. Алуминиевата перка се беше разбила при падането в склона, а радиално окаченият двигател с открити цилиндри беше частично забит в кокпита и клапаните бяха счупени. Но независимо от това и от мъчителното приземяване, самолетът изглеждаше почти невредим. Те видяха също така вдлъбнатината, която бе оставил при падането си на земята.

— От колко време, мислиш, че седи тук? — попита Джордино.

— Поне от петдесет или може би шейсет години — отговори Пит.

— Пилотът трябва да е оцелял и да си е заминал.

— Не е оцелял — каза Пит. — Под извитото крило има следи от краката му.

Погледът на Джордино се плъзна към лявото крило. Една старомодна обувка с връзки и част от импрегнирани каки панталони висяха под сянката на крилото.

— Мислиш ли, че има нещо против да го последваме? Сянката му витае наоколо.

— Имам по-конкретни намерения — каза Пит, спускайки се по склона.

Джордино го следваше и те заедно слязоха в сухото дере, обсипани с облак прах. Подобно на тяхното неочаквано откриване на пещерата с рисунките, жаждата им отново изчезна временно, когато забелязаха фигурата на отдавна починалия пилот да лежи в пясъците. Пясъкът беше покрил част от фигурата, която лежеше по гръб срещу фюзелажа на аероплана. Тялото беше необикновено запазено. Дневната горещина и нощният студ бяха свършили добра работа заедно, така че то бе мумифицирано и изглеждаше като живо, с естествен загар на кожата. Само по ръцете и около брадичката се забелязваха бръчки. Черната коса беше разпиляна до раменете и посипана с пясък.

— Боже мой — измърмори изненадано Джордино, — това е жена.

— И то около тридесетте — забеляза Пит. — Изглежда, е била много красива.

— Чудя се коя може да е тя? — питаше се Джордино с любопитство.

Пит се приближи до тялото и издърпа един кожен пакет, отвори го внимателно и видя, че е пилотски дневник. Отгърна корицата и прочете на първата страница.

— Кити Манок — каза Пит на глас.

— Кити коя?

— Манок, известната жена пилот, австралийка, доколкото си спомням. Нейното изчезване се превърна в една от най-големите загадки за авиацията, втората след изчезването на Амелия Еърхарт.

— Как се е озовала тука? — попита Джордино, неспособен да откъсне очи от тялото й.

— Тя се е опитвала да подобри рекорда на летене от Лондон до Кейптаун. След нейното изчезване френските военновъздушни сили в Сахара са правили систематично разследване, но не са открили никаква следа от нея или нейния самолет.

— Твърде лошо. Тя е паднала в самата клисура на не повече от сто километра навътре в пустинята. Могла е по-лесно да се задържи във въздуха и да кацне върху повърхността на сухото езеро.

Пит продължаваше да разлиства дневника, докато откри.

— Тя е катастрофирала на 10 октомври 1931 година. Последният запис в дневника е от 20 октомври.

— Оцеляла е десет дни — каза Джордино с възхищение. — Кити Манок трябва да е била храбра жена. — Той се сви под сянката на крилото, продължавайки да говори с напукани и разранени устни. — След толкова време тя най-после ще има компания.

Пит изобщо не слушаше. В главата му се въртеше някаква дива идея. Той затвори дневника и го сложи в джоба на панталоните си. След това внимателно започна да оглежда останките от разбития самолет. Двигателят не го интересуваше. Проверяваше колесарите. Те бяха запазени. Колелетата не бяха повредени и гумите бяха в добро състояние. Кормилото на опашката също беше непокътнато. Сега той се прехвърли към крилата. По горното ляво крило имаше повреда и при падането Кити беше скъсала голямо парче плат от него. Но дясното беше запазено отлично. Платът имаше малки цепнатини, получени от горещината и студа, но не беше изгнил. Погълнат в мисли, Пит докосна с ръка металния панел пред кокпита на самолета и изпищя от болка. Металът беше като нагорещен тиган. Вътре във фюзелажа той намери малка кутия с инструменти, както и лепило за гумите и ръчна помпа.

Нямаше по-доволен човек от Пит. Целият кипеше от енергия въпреки непреодолимото изтощение, което чувстваше допреди час. Той беше решен да измайстори нещо, което би им помотало да продължат и ако не успееше, те бяха обречени. Заобиколи дясното крило и застана до Джордино.

— Чел ли си някога „Полетът на феникса“ от Елстън Тревър? — попита той.

Джордино го изгледа.

— Не, но съм гледал филма с Джими Стюарт. Защо? Необходимо е гумите да се въртят, ако мислиш, че може да полетим с тази развалина.

— Няма да летим — отвърна Пит спокойно. — Огледах самолета и мисля, че може да вземем достатъчно части, за да си направим земна ветроходна яхта.

— Земна ветроходна яхта? — изсмя се Джордино. — Сигурно. И ще може да стъкмим бар и столова.

— Като нормална лодка. Само че ще пътуваме на колела — продължи Пит, глух за сарказма на Джордино.

— Какво ще използваме за двигателя?

— Едното крило на самолета. То има елипсовидна форма. Поставяме го на опашката заедно с кормилото от опашката на самолета и сме готови.

— Достатъчно време загубихме — протестира Джордино, — ако се хванем да правим лудия ти проект, ще отидат дни.

— Не, часове. Крилото е добре запазено, платът — също. Ще използваме централната секция на фюзелажа между кокпита и опашката за шаси. Ще използваме също така и колесниците. Двата ще поставим отпред, а третия на опашката. По този начин ще получим триколка с ветрило.

— А инструменти?

— Намерих в кокпита. Не са добри, но ще свършат работа.

Джордино клатеше глава наляво и надясно, все още учуден. Най-лесното нещо на света беше да смесиш идеите на Пит с халюцинациите. Но Джордино усещаше, че има някакъв здрав смисъл в казаното от Пит и реши да се залови за работа. Дълбоко в тях се зароди надеждата, че ще успеят. Пит също се изправи на крака и се захвана за работа. Думите, които изричаше, едва се чуваха от налегналата го умора.

— Няма смисъл да се самооплакваме и самосъжаляваме. Демонтирай крилото, а аз ще се заловя с колесарите.

43.

В сянката на едното крило Пит си набеляза плана как да направи ветроходната земна яхта, като използва части и приспособления от стария самолет. Невероятно прост като идея, този план се роди в пустинята в главите на мъже, които бяха обречени, но отказваха да приемат това. За да построят замислената яхта, те трябваше дълбоко в себе си да намерят силата, която мислеха, че са изгубили.

Земното ветроходство не беше нищо ново. Китайците са го използвали преди две хиляди години. Същото направиха холандците, като поставиха платна на вагоните „Юмберинг“, за да придвижат малки армии. Американските железопътни строители често са ползвали малки вагончета с опънати на тях платна, за да се придвижват из прерията. Европейците превръщат това в спорт в ранната 1900 година по плажовете на скъпите курорти. Само след време американците прекосяват с техните супер ветроходни коли сухите езера в пустинята Моджейв със скорост около 145 км или 90 мили в час.

Използвайки инструментите, които Пит бе намерил в кокпита, те свършиха голяма част от работата през горещия следобед и оставиха другата за вечерната хладина. За хора, които боравеха с автомобили и самолети, работата вървеше спокойно и ефикасно, с малка загуба на движение, което бе резултат от преумората и изтощението.

Погълнати от работата, почти не се сещаха, че са на края на силите си, напъвайки се да свършат без почивка и без да разговарят, тъй като удебелените им от жаждата езици и засъхналите им уста правеха това трудно. Луната бе сменила слънцето и отразяваше техните сенки върху склона на клисурата.

Двамата приятели оставиха недокоснато тялото на Кити Манок, работейки около него, без проява на емоции. Понякога се обръщаха към нея, сякаш беше жива, което показваше, че бяха на границата да полудеят.

Джордино свали двата големи колесника и малкия на опашката, почисти лагерите и ги смаза, използвайки масления филтър на двигателя. След това заедно с Пит свалиха онази част от фюзелажа, която щеше да служи за корпус, и започнаха монтажа. След около час бяха готови. Оставаше да поставят ветрилото.

Яхтата представляваше триколка около 3 метра дълга, широка в началото около 2 метра, а на опашката завършваше с кормило и вертикално закрепено ветрило. Завършвайки, те монтираха и пилотските седалки, както и компаса, който беше останал невредим в самолета. Когато поставиха и последния болт, беше три часа сутринта и те се строполиха като мъртъвци на пясъка. Нощният студ щипеше лицата им, но бяха доволни от направеното.

— Тя никога няма да тръгне — мърмореше Джордино, събуждайки се сутринта.

— Тя трябва само да ни помага да се движим в равнината.

— Как си представяш да я теглим през дюните?

— След 50 метра, долу в долината, източният скат позволява да я спуснем върху повърхността на сухото езеро.

— Ще бъде щастие да стигнем толкова далеч и без нея. После няма гаранция, че се движи.

— Всичко, от което се нуждаем, е лек вятър — каза Пит, — и, както през последните шест дни има, няма защо да се тревожим за това.

— Това не е нищо повече от несбъдната мечта.

— Тя ще се движи! — каза Пит уверено.

— Колко мислиш, че тежи? — попита Джордино.

— Около 160 килограма.

— Как ще я наречем? — попита Джордино.

— Да я наречем? Защо?

— Името — тя трябва да има име.

Пит посочи към Кити.

— Ако ние успяхме да я направим без напрежение, дължим го на Кити. Какво ще кажеш за името „Кити Манок“?

— Хубав избор.

Докато приключиха разговора, слънцето вече се показваше над клисурата. Те се изправиха на крака с голямо усилие на полята. Взеха си мълчаливо сбогом с Кити и застанаха пред своята импровизирана надежда за оцеляване. Пит завърза два дълги кабела пред триколката и подаде единия на Джордино.

— Ще можеш ли?

— По дяволите, ще опитам — отвърна, мърморейки, Джордино.

Пит се усмихна въпреки болката, която му причиняваха напуканите и пресъхнали устни. Той наблюдаваше усилията на Джордино да изглежда добре, което не му се удаваше много лесно.

— Ще вземеш първото място — подхвърли той.

Джордино се заклати, сякаш от напора на силен вятър, и отвърна в същия шеговит тон.

— Ще ми гълташ праха, пъзльо.

След това той метна кабела върху рамото си и започна да тегли триколката. Импровизираната яхта тръгна леко като количка в супермаркет, почти застигайки ги. Джордино погледна Пит и каза изненадано:

— Боже мой, тя се движи леко, като перце.

— Разбира се, след като има двойка първокласни механици.

Без да кажат дума повече, те продължиха да теглят сухоземната яхта по тридесетградусовия наклон, който трябваше да изкачат, за да се озоват на повърхността на сухото езеро. Изкачването беше само седем метра, но за хора, излезли от гроба само преди 18 часа, то изглеждаше като Еверест. Те не очакваха да оживеят още една нощ, ако не успееха да се справят с тази последна трудност, от която зависеше спасението или смъртта им. Пит първи направи опит, докато Джордино почиваше. Той уви единия от кабелите около кръста си и започна бавно сантиметър по сантиметър да се изкачва нагоре. Нямаше право на грешка. Ръцете и краката му се напъваха, за да изкачи височината. Усети как кръвта му нахлу в ушите, започна да се задъхва; сърцето му биеше лудо. Но не можеше да си разреши да спре. Ако той и Джордино загинеха, всички бедни души, затворени в мините на Тебеца, щяха да умрат. Тяхната съдба не беше известна на външния свят. Джордино вървеше отзад, прикрепяйки триколката, без да отрони дума. Той също беше много изтощен. Най-после кракът на Пит стъпи върху соленото езеро. Той падна там и остана неподвижен.

Не беше сигурен колко време беше лежал под палещото слънце, но кръвното му налягане се беше нормализирало и той дишаше спокойно. С усилия се надигна, за да седне. Видя Джордино до себе си.

— Изкачихме ли се? — попита Пит.

Джордино му посочи яхтата и навитите кабели. Тя беше готова за експеримент.

— Сега започва веселата част — промълви със слаб глас Пит.

— Не съм готов за нея — възрази Джордино.

Пит погледна към него. Джордино изглеждаше почти мъртъв. Очите му бяха затворени, брадясалото му от десет дни лице беше покрито с бял прах. Ако той не можеше да помогне на Пит да изпробва яхтата, и двамата щяха да умрат. Пит се наведе над него и го раздруса.

— Не ме оставяй сега — каза той умолително. — Как ще откраднем пианистката на Масар, ако не успеем да се върнем обратно?

Джордино отвори очи и погледна Пит с усилие на волята.

— Мразя се, че съм толкова слаб.

— Това е добре.

Скоро и двамата успяха да се изправят на крака. За щастие започна да духа лек ветрец, което означаваше, че щяха да направят първия си опит за пътуване с ветрило, моментът на истината беше дошъл. Пит погледна към Джордино, който нагласяше кормилото и изчака неговия отговор.

— Тръгваме!

Пит освободи спирачката и тикна леко яхтата, скачайки в нея. Вятърът идваше откъм лявата му страна и той насочи крилото, за да го хване. „Кити Манок“ започна да се движи сама. Скоростта й нарастваше в зависимост от това как Пит движеше платното.

Той погледна компаса, отчете показанието и разбра, че посоката е вярна. Нагласи платното по най-добрия начин срещу вятъра, така че яхтата се движеше със завидна скорост от 60 км/ч, оставяйки зад себе си облак прах.

Пит беше управлявал като дете малки лодки и ветроходни яхти в Нюпорт Бийч, Калифорния, но никога при такава скорост. Трябваше му малко време, за да свикне с управлението на ветрилото и да коригира скоростта, като държи вярната посока. Той започна да се чувства по-сигурен, когато разбра, че сухото езеро е все още равнина и пред тях няма други препятствия. Единственото, от което се страхуваше, бе да не попадне в някоя случайна дупка или върху парчета от скала и спука гума. Освен това саморъчно направената конструкция при голямата скорост, която развиваха, не бе достатъчно стабилна, а частите бяха отпреди 60 години. Вятърът се усилваше и скоростта им достигна 85 км/ч. Имаха чувството, че се движат със самолет. След половин час Пит забеляза, че пейзажът се променя. Той се разтревожи да не би да минат покрай Транссахарската магистрала, без да я забележат. Ако я изпуснеха и се объркаха, всяка надежда за спасение ставаше безсмислена.

Пит не забелязваше никакви следи от превозни средства, а теренът наоколо бе обграден с кръгли дюни. Дали не са пресекли границата с Алжир, чудеше се той. Нямаше начин да попита. Ако Пит знаеше, че в действителност червената линия, обозначаваща на картата автомагистралата, не съществува като такава, а е измислица на картографите, щеше сериозно да се разтревожи. Единствените истински индикации, ако имаше достатъчно щастие да ги намери, бяха оглозгани кости на животни, изоставено превозно средство, автомобилни гуми и обръчи от стари варели. Такива той видя пръснати на разстояние от 4 километра.

Изведнъж от дясно на хоризонта забеляза нещо подобно на кола, тъмно петно в дневната омара. Джордино също го видя и го посочи. Първият знак на живот за него, откакто се возеше на сухоземната яхта. Въздухът беше чист и прозрачен като стъкло. Те продължаваха да се движат по сухото езеро, земята бе толкова чиста, че не се вдигаше никакъв прах. Сега вече различиха останките на микробус „Фолксваген“. От него имаше само купе. На една от вратите беше написано с боя на английски: „Къде е Лоуренс от Арабия, когато имаме нужда от него?“. Доволни, че видяха изоставения автобус, те продължиха. Теренът ставаше пясъчен, с малки възвишения, но импровизираната триколка преминаваше безпроблемно тези препятствия.

След десет минути Пит забеляза варел за гориво на хоризонта. Сега той беше сигурен, че се движат успоредно на магистралата и започна на всеки два километра да променя курса на север към Алжир.

Джордино не се обаждаше никакъв. Пит го докосна, но главата му клюмна напред и той се свлече на седалката. Пит се опита да го разтърси, но и той нямаше сила. Видя, че очите му са затворени и почти беше изпаднал в кома.

Пит чу шум и си помисли, че е на мотор, но все още не виждаше нищо пред себе си и затова реши, че халюцинира. Шумът обаче нарастваше и след малко той разпозна звука на дизелов мотор. Но превозно средство все още не се виждаше. Изведнъж прозвуча клаксон и Пит обърна глава встрани. Един голям камион „Бедфорд“ се движеше успоредно от другата му страна. Шофьорът арабин беше забелязал двете фигури в импровизираното возило и се усмихваше. Непонятно за Пит камионът го изпревари. Шофьорът отвори прозореца, сложи ръце на устата си и извика:

— Имате ли нужда от помощ?

Пит можа само да кимне. Той нямаше сили да спре яхтата. Направи отчаян опит да издърпа ветрилото от линията на вятъра, но успя единствено да накара яхтата да направи половин завой. Направи втори опит и в този момент телата на двамата изхвърчаха, те паднаха на пясъка като изхвърлени кукли, вдигайки облак прах. Шофьорът зави близо до тях и спря камиона. Слезе и се затича да види какво става с тези изнемощели мъже. Незабавно установи признаците на обезводняване, върна се до камиона и донесе четири пластмасови бутилки вода. Пит излезе от припадъка си веднага, след като усети течност върху лицето си. Преобразяването беше като чудо. За една минута той беше мъртъв, а сега, след като изпразни два галона вода, се почувства отново човек. Изнемощялото тяло на Джордино също се върна към живота. Изглеждаше невероятно, че се бяха спасили от сигурна смърт, и то само след изпиването на няколко литра вода. Арабинът им даде солени таблетки и сушени фурми. Той имаше тъмно интелигентно лице и носеше обикновена бейзболна шапка като всички шофьори. Седна до тях и ги загледа с голям интерес.

— Вие пътувате с това возило от Гао? — попита той.

Пит поклати глава.

— От форт Фуро — излъга той, защото още не беше сигурен дали са в Алжир, нито пък можеше да се довери на шофьор на камион, който можеше да ги върне в най-близката полиция, ако знаеше, че са бегълци от Тебеца. — Къде точно се намираме?

— В средата на пустинята Танезруфт.

— Коя страна?

— Алжир, разбира се. Къде мислите, че сте?

— Някъде далеч, където не е Мали.

Арабинът направи кисело изражение.

— Лош народ живее в Мали. Лоша държава. Те убиват много хора.

— Къде е най-близкият телефон? — попита Пит.

— Адрар е на 350 километра на север. Там има комуникации.

— Това малко село ли е?

— Не. Адрар е голям град. Много развит. Те имат летище с редовни пътнически полети до град Алжир.

— Продължавате ли в тази посока?

— Да. Аз возих хранителни стоки до Гао и сега се връщам в столицата.

— Ще ни оставите ли в Адрар?

— Ще бъде чест за мен.

Пит погледна шофьора и се засмя.

— Как се казваш, приятелю?

— Бен Хади.

Пит подаде ръката си сърдечно.

— Бен Хади — каза той топло, — ти не знаеш, но спасявайки нашия живот, спасяваш живота на стотици други хора.