Сахара

15.

Ню Йорк

15 май 1996 г.

Във Флойд Бенет Фийлд, на брега на залива Ямайка, Ню Йорк, един мъж, облечен като хипи от шейсетте, се беше облегнал на джип, паркиран на запустелия край на пистата. Той съсредоточено гледаше през чифт старомодни очила към тюркоазния самолет, който плавно забавяше ход по пистата в леката утринна мъгла, докато спря на около десет метра от него. Изправи се, когато Сандекър и Чапман слязоха от самолета на НЮМА и тръгнаха напред, за да ги поздрави.

Адмиралът забеляза колата и кимна със задоволство. Той ненавиждаше официалните лимузини и държеше да има за собствен превоз спортен шевролет. Отправи бегла усмивка към облечения с дънково яке и с коса, вързана на опашка, директор на огромния център за компютърна информация на НЮМА. Хирам Йегър беше единственият от ръководния персонал на Сандекър, който не обръщаше внимание на правилата за обличане и някак си все успяваше да се измъкне безнаказано.

— Благодаря, че дойде да ни посрещнеш, Хирам. Извинявай, че те измъкнахме от Вашингтон в погледната минута.

Йегър тръгна към него с протегната ръка.

— Няма защо, адмирале. Имах нужда да си почина от моите машини.

После вдигна глава и се вгледа в лицето на доктор Чапман.

— Как мина полетът от Нигерия, Дарси?

— Таванът на кабината беше много нисък, а седалката ми — твърде къса — оплака се високият токсиколог, — а на всичко отгоре адмиралът ме би на рум с десет на четири.

— Ще ви помогна да пренесете багажа си до колата и тръгваме за Манхатън.

— Уреди ли срещата с Хала Камил? — запита Сандекър.

Йегър кимна.

— Телефонирах в главната квартира на ООН веднага щом получих телеграмата ви с часа на пристигане. Генералният секретар Камил размести целия си дневен ред, за да ни приеме. Секретарката й бе доста учудена, че е готова да направи това заради вас.

Сандекър се усмихна.

— Всеки има своя чар.

— Тя ще ни приеме в десет и половина.

Адмиралът погледна часовника си.

— Час и половина. Ще имаме време да хапнем и да изпием едно кафе.

— Звучи добре — отвърна Чапман, прозявайки се. — Почти умирам от глад.

Йегър потегли по пътя от паркинга на летището и зави по Кони Айланд авеню, където откри един ресторант за екзотични храни. Те се настаниха в едно сепаре и повикаха сервитьорката, която явно не сваляше поглед от внушителната фигура на доктор Чапман.

— Какво ще желаят господата?

— Сьомга, крема и препечен хляб — поръча Сандекър.

Чапман си избра пастърма и омлет със салам, а Йегър си поръча просто датски специалитет. Те се хранеха мълчаливо, всеки потънал в мислите си, докато сервитьорката донесе кафето. Сандекър разбърка кубче лед в чашата си, за да охлади горещата течност, и се облегна назад в сепарето.

— Какво е мнението на твоите електронни деца по проблема с червения прилив и отлив? — обърна се той към Йегър.

— Изхвърлените от прилива и отлива остатъци изглеждат доста потискащо — отвърна компютърния експерт, играейки си с вилицата. — Наблюдавам непрекъснатите промени на разрастващото се петно на сателитните снимки. Темпът на нарастване е просто невъобразим. Получава се като в оная стара приказка, която започваш с едно пени, удвояваш го всеки следващ ден и в края на месеца си милиардер. Червеният прилив и отлив в Западна Африка се разраства и удвоява площта си на всеки четири дни. В четири часа сутринта той покриваше площ от 240 хиляди квадратни километра.

— Или сто хиляди квадратни мили — преведе Сандекър по старата система.

— С това темпо той ще покрие целия южноатлантически океан за три-четири седмици — пресметна Чапман.

— Каква, мислите, че е причината? — запита Йегър.

— Предполагам само, че вероятно става дума за органометално съединение, което съдейства за мутацията на динофлагелати. Те именно са в сърцевината на червения прилив и отлив.

— Органометално?

— Комбинация: метал и органично вещество — поясни Чапман.

— Има ли някое по-специално съединение, което да привлича вниманието?

— Още не. Идентифицирахме десетки замърсители, но нито един от тях не би могъл да бъде причината. Всичко, което предполагаме в момента от синтетичните съединения или страничните химични продукти, изхвърлени в река Нигер.

— Може и да са отпадъци от екзотични биотехнологични изследвания — предложи Йегър.

— В Западна Африка не се провеждат никакви токсични биохимични експерименти — убедено заяви Сандекър.

— По някакъв начин това неидентифицирано вещество действа като възбудител — продължи Чапман, — почти като хормон, създавайки мутантен червен прилив и отлив с изумително бърз растеж и невероятно висока степен на токсичност.

Разговорът замря, докато сервитьорката поднесе таблата със закуските. Тя се отдалечи, върна се отново с кана кафе и напълни пак чашите.

— Каква е възможността да имаме работа с бактериална реакция в необработен разлив от канализацията? — запита Йегър, гледайки тъжно своя специалитет, който сякаш бе настъпен с мазен ботуш.

— Отпадните води могат да бъдат хранителна среда за водораслите, какъвто е животинският тор за селскостопанските култури на сушата — каза Чапман. — Но не и в този случай. Това, с което се сблъскваме, е екологично следствие, което далеч преминава границата на всичко, причинено от човешките отпадъци.

Сандекър намаза с ножа си крема върху филийката и постави сьомга отгоре.

— И така, докато ние тук седим и се тъпчем, червеният прилив и отлив се разширява до размери, пред които иракският нефтен разлив от 1991 година би изглеждал като локва в прерията на Канзас.

— И не можем да направим нищо, за да го спрем — призна Чапман. Без пълен анализ на проби от водата мога само да изказвам предположения за химичния състав. Докато Руди Гън търси иглата в купата сено и какво и кой я е хвърлил там, ръцете ни са вързани.

— Какви са последните новини? — запита Йегър.

— Новини от кого? — промърмори Сандекър с пълна уста.

— От нашите трима приятели в Нигер — отвърна Йегър, объркан от привидното безразличие на Сандекър. — Вчера излъчената от тях информация внезапно прекъсна.

Адмиралът се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Те се забъркаха в малък спор с два военни кораба и един хеликоптер от флота на Бенин.

— Малък спор ли? — възкликна недоверчиво Йегър. — Как, по дяволите, е станало това? Ранени ли са?

— Може само да предполагаме, че са успели да се отърват — каза предпазливо Сандекър. — За малко щели да завладеят кораба им. Единственият избор, който им оставал, за да запазят неразкрит проекта, бил да се включат в битката. По време на боя апаратурата им за свръзка трябва да е излязла от строя.

— Това обяснява повредата в телеметъра им — успокои се Йегър.

— Сателитните снимки от Националната агенция по сигурността — продължи Сандекър — показват, че са взривили двата плавателни съда и хеликоптера, след което са преминали благополучно границата на Мали.

Йегър потъна в стола си. Гладът му изведнъж премина.

— Те никога няма да излязат от Мали. Влезли са в задънена улица. Аз ръководех компютърен профил на малийското правителство. Военният им лидер има най-лошата харта за правата на човека в Западна Африка. Пит и другите ще бъдат заловени и обесени на първата финикова палма.

— Затова искаме да се срещнем с Генералния секретар на ООН — отвърна Сандекър.

— С какво би могла да ни помогне тя?

— ООН е единствената ни надежда да си върнем благополучно екипа и информацията заедно с него.

— Някак си започва да ми се струва, че експедицията по Нигер не е получила одобрение.

— Не можехме да убедим политиците в неотложността на проблема — каза Чапман с чувство на безсилие. — Те настояваха да се създаде специална комисия по случая. Представи си само! Светът е на прага на изчезване, а нашите видни управници искат да афишират собствената си значимост, докато те самите са обвързани един с друг на своите председателски места и пеят в един глас като църковен хор.

— Дарси иска да каже — поясни Сандекър, усмихвайки се на образния език на Чапман, — че ние обяснихме неотложността на проблема на президента, държавния секретар и няколко конгресмени. Всички те отхвърлиха молбата ни да си стиснем ръцете със западноафриканските нации, за да получим разрешение да анализираме водата на реката.

Йегър се вгледа в него.

— И така, ти тръгна с главата напред и изпрати Пит, Джордино и Гън по дяволите.

— Нямаше друг начин. Часовникът спира. Трябваше да го направим, въпреки неодобрението на правителството. Ако операцията пропадне, ще ни топнат задниците в киселина.

— Нещата са по-лоши, отколкото си мислех.

— Затова имаме нужда от ООН. Без помощта им по всяка вероятност Пит, Джордино и Гън ще потънат в някой малийски затвор, откъдето никога няма да излязат.

— И информацията, от която спешно имаме нужда, ще потъне заедно с тях — каза Сандекър.

Йегър се вгледа тъжно в него.

— Ти си ги пожертвал, адмирале. Доброволно си пожертвал най-близките си приятели.

Сандекър погледна твърдо Йегър.

— Мислиш, че малко съм се борил с дявола, докато взема това решение? Като пресметнеш залога, ти на кого би се доверил за тази работа? Кого би пратил на Нигер?

Йегър разтърка слепоочията си, преди да отговори. Накрая кимна:

— Прав си, разбира се. Те са най-добрите. Ако има някой, който да стори невъзможното, това е Пит.

— Радвам се, че се съгласи с мен — каза дрезгаво Сандекър. Отново погледна часовника си. — По-добре да плащаме и да вървим. Не бих искал генералният секретар Камил да ни чака, не и когато съм готов да падна на колене и да се моля като изгубена душа.

Генералният секретар на ООН Хала Камил бе египтянка и притежаваше красотата и загадъчността на Нефертити. Четиридесет и осем годишна, с черни очи, в които се криеше нещо мистично, с поток от абаносовочерни коси, падащ леко под раменете, и фини черти на лицето, подчертани от безупречния тен, тя бе запазила красотата и младежкия си вид въпреки тежката отговорност на престижния пост. Беше висока и добре оформената й фигура личеше дори под строгия костюм.

Тя се изправи и заобиколи бюрото си, когато въведоха Сандекър и приятелите му в офиса й в сградата на главната квартира на ООН.

— Адмирал Сандекър, радвам се да ви видя отново.

— Удоволствието е мое, госпожо секретар. — Сандекър се усмихна широко, както винаги в присъствието на красива жена. Той отвърна на здравото й ръкостискане и леко се поклони. — Благодаря, че ни отделихте време.

— Вие сте удивителни, адмирале. Никак не сте се променили.

— А вие изглеждате още по-млада.

Тя се усмихна пленително.

— Оставате комплиментите. И двамата сме прибавили по някоя и друга бръчка. Доста време мина.

— Почти пет години.

Той се обърна и й представи Чапман и Йегър. Хала бегло отбеляза високият ръст на Чапман и странното облекло на Йегър. Беше свикнала да се среща с доста хора от различни националности, облечени най-разнообразно. Тя посочи с малката си ръка отсрещния диван: „Моля, заповядайте“.

— Ще бъда кратък — започна Сандекър без предисловие. — Нужна ми е вашата помощ по спешен проблем, отнасящ се за природно бедствие с размери, заплашващи съществуването на човешката раса.

Тъмните й очи го погледнаха скептично.

— Това са тежки думи, адмирале. Ако това е поредното ужасно предсказание относно парниковия ефект, вече не се поддавам лесно.

— Нещо много по-лошо — отвърна сериозно Сандекър. — Към края на годината по-голямата част от земното население ще е престанала да съществува.

Хала се вгледа в лицата на мъжете, които седяха насреща й. Те бяха решителни и мрачни. Започваше да му вярва. Не знаеше точно защо, но познаваше достатъчно добре Сандекър, за да почувства, че не се шегува, нито пък ще тръгне да се оплаква, че небето ще се стовари отгоре им, ако няма абсолютно научно доказателства за това.

— Продължавай, моля те — каза кратко тя.

Сандекър даде думата на Чапман и Йегър, които разказаха за непрекъснато разрастващия се червен прилив и отлив. Двайсетина минути по-късно Хала се извини и натисна един бутон на телефона за вътрешна връзка на бюрото си.

— Сара, би ли се обадила на посланика на Перу? Кажи му, че е възникнал важен проблем и го попитай дали ще е удобно да отложим срещата до утре по това време.

— Дълбоко уважаваме вашите интереси и ценим времето ви — каза Сандекър и действително го мислеше.

— Значи няма никакво съмнение, че заплахата действително е огромна? — обърна се тя към Чапман.

— Никакво. Ако нищо не спре разливането на червения прилив и отлив на океана, той ще отнеме кислорода, необходим за поддържане живота на земята.

— И то, като изключим от сметката токсичността му — добави Йегър, — която със сигурност ще причини масово унищожение на всичко живо под водата, както и на хората и животните, които се хранят с него.

Тя погледна към Сандекър.

— Защо не свикате конгреса на учените? Правителството, както и Световната общност по въпросите за околната среда несъмнено са загрижени по проблема.

— Има известно безпокойство — отвърна Сандекър. — Представихме доказателствата си пред президента и членовете на Конгреса, но колелото на бюрокрацията се завъртя твърде бавно. Комисии разследват случая и все още няма изгледи да вземат някакво решение, а бедствието е по петите им. Те просто нямат представа колко бързо изтича времето, с което разполагат.

— Разбира се, ние предадохме нашите предварителни изследвания на океанолози и учени, работещи по замърсяването на околната среда — каза Чапман, — но докато не установим точната причина за тази морска чума, никой не може да даде определено разрешение на проблема.

Хала мълчеше. Беше й трудно да се заеме с апокалипсис, особено когато имаше толкова малко време. Чувстваше се безсилна. На поста си Генерален секретар на ООН тя се чувстваше като измислена кралица на въображаемо кралство. Работата й бе да наблюдава спазването на мирните договори и многобройните програми за търговия и подпомагане. Можеше да напътства, но не и да командва. Тя хвърли поглед през масичката към Сандекър.

— Не знам какво бих могла да направя, за да ви бъда полезна, освен да ви обещая сътрудничеството на Организацията по проблемите на околната среда.

Самоувереността на Сандекър нарасна и той направи следващата крачка, произнасяйки думите бавно и отчетливо с ниския си глас, в който се чувстваше напрежение:

— Изпратих кораб с екип от специалисти по река Нигер, за да направят анализ на водата и да се опитат да открият източника на червената експлозия.

Тъмните очи на Хала го погледнаха хладнокръвно и проницателно.

— Вашият кораб ли потопи бенинските военни кораби? — попита тя.

— Досетлива сте!

— Получих информацията от световните бюлетини.

— Да, това беше кораб на НЮМА — призна Сандекър.

— Предполагам, знаете, че адмиралът, командващ персонала на бенинската флота, е брат на президента на Бенин и бе убит в битката.

— Чух за това.

— Доколкото разбрах, корабът ви се движил под френски флаг. Действайки непочтено и под чужд флаг, хората от екипа ви можеха да бъдат застреляни като врагове на западноафриканските страни.

— Хората ми знаеха на какво се излагат, за да успеем да спрем червеният прилив и отлив, преди да се е разпрострял отвъд възможностите на нашите технологии за унищожението му.

— Те живи ли са още?

Сандекър кимна.

— Да, допреди няколко часа, когато са проследили замърсяването през малийската граница и необезпокоявани от никого, са приближили Гао.

— Кой друг от вашето правителство знае за случая?

Сандекър кимна към Чапман и Йегър.

— Само ние тримата и хората на кораба. Извън НЮМА вие единствена знаете за това.

— Генерал Казим, малийският шеф на сигурността, не е глупак. Щом научи за битката с бенинската флота, разузнавателната му служба ще го предупреди за навлизането на екипажа ви на територията на страната. Ще ги арестуват в момента, в който акостират някъде.

— Точно това е проблемът, който ни доведе при вас, госпожо Генерален секретар.

„Това било“, помисли си Хала.

— Какво искате от мене, адмирале?

— Да ми помогнете да спася хората си.

— Предположих, че ще се стигне до това.

— Най-важното е да им се притечем на помощ веднага, щом открият произхода на замърсителя.

— Спешно ни трябват резултатите от анализа — заяви категорично Чапман.

— Всъщност резултатите от анализа са това, което искате да спасите — отвърна тя хладно.

— Нямам навика да изоставям смелите мъже — заяви гордо Сандекър.

Хала поклати отрицателно глава:

— Съжалявам, господа. Разбирам отчаяното ви положение, но не мога да излагам на опасност честта на поста си и да злоупотребявам с властта си, като участвам в незаконна международна операция, независимо колко решаваща е тя.

— Дори и ако мъжете, които ще спасите, са Дърк Пит, Ал Джордино и Руди Гън?

За миг очите й се разшириха, след което тя се отпусна назад в креслото си. Спомените от миналото нахлуха за момент в главата й.

— Картината започна да ми се изяснява — каза меко тя. — Използвате ме точно така, както сте използвали и тях.

— Не замислям тенис среща със знаменитости — заяви категорично Сандекър. — Опитвам се да предотвратя смъртта на хиляди хора.

— Вие наистина забивате стрелите си точно в сърцето.

— Когато е необходимо.

Чапман повдигна въпросително вежди.

— Страхувам се, че не разбирам нито дума.

Хала гледаше в пространството пред себе си, докато говореше:

— Преди около пет години тримата мъже, които сте изпратили по река Нигер, спасиха живота ми от терористи убийци не един, а два пъти. Първият път беше в една планина в Брекенридж на Магелановия проток. Адмирал Сандекър се възползва от това, знаейки, че съвестта не би ми позволила да не им се отплатя.

— Мисля, че си спомням — кимна Йегър. — Беше по време на преследването за съкровището на Александрийската библиотека.

Сандекър се изправи, заобиколи и седна до нея.

— Ще ни помогнете ли, госпожо Генерален секретар?

Хала стоеше неподвижна като статуя, която бавно се разпуква. Дишането й беше повърхностно и слабо. Накрая се извърна малко и застана с лице към Сандекър.

— Добре — каза меко тя. — Обещавам да използвам всичко, до което имам достъп, за да измъкна приятелите ни от Западна Африка. Да се надяваме само, че не сме закъснели и те все още са живи.

Сандекър се извърна. Не искаше тя да види облекчението, което се изписа по лицето му.

— Благодаря ви, госпожо Генерален секретар. Задължен съм ви. Задължен съм ви много.

16.

— Никаква следа от живот. — Гримес гледаше запустялото селище Аселар. — Нито куче, нито коза.

— Действително изглежда мъртвило — каза Ева, закривайки очи от слънцето.

— По-мъртво от сплескана жаба на магистрала — забеляза Хопър, като гледаше през бинокъла.

Те стояха на малко скално възвишение в пустинята, наблюдавайки Аселар. Единственото доказателство за хора бяха гумите на камиони, които лежаха изоставени в селото откъм североизток. Странно, никой не се появи, за да отбележи тяхното пристигане. Ева имаше впечатлението, че това е един изоставен град от древни времена.

Хопър се обърна към Батута:

— Много мило, че ни сътрудничите, капитане, и че ни разрешихте да кацнем тук, но това, което виждам, е един призрачен град в пустинята.

Батута седна зад волана на открития мерцедес кабрио и каза невинно:

— Керванът от солните мини в Таодени докладва за заболяване в Аселар. Какво друго мога да ви кажа?

— Нищо няма да ни стане, ако го видим — каза Гримес.

Ева добави в съгласие:

— Ние бихме анализирали водата от кладенеца, за да сме сигурни, че е добра.

— Моля ви, минете оттук — каза Батута. — Ще се върна до самолета, за да докарам багажа на вашите хора.

— Браво, капитане — одобрително каза Хопър — и наглеждайте нашето оборудване.

Без отговор или сбогуване Батута вдигна облак прах и се отправи към самолета, който се беше приземил на една дълга отсечка върху равната земя.

— Дявол го взел, много бързо стана услужлив — забеляза Гримес.

А Ева добави:

— Твърде услужлив, ако питате мен.

— Не се притеснявам много за това — каза Гримес, гледайки нямото селище. — Ако това беше американски уестърн, бих казал, че се разхождаме в капан.

— Капан или не — каза Хопър спокойно, — нека повървим и потърсим обитатели.

Десет минути по-късно те вървяха по тесните като алеи улици на Аселар. Трябваше да правят по няколко крачки напред и назад, за да заобиколят несъбрания разпилян боклук, пръснат навсякъде по земята. Лек топъл бриз ги полъхна и те усетиха миризмата на развалено и прогнило месо, която дразнеше ноздрите им. Отвратителната смрад се усещаше още по-силно след всяка крачка, която правеха напред.

Хопър оглеждаше входовете на постройките, докато стигна пазарището. Тук пред очите им се разкри покъртителна картина. Никой от тях, дори и в най-дивашките желания на подсъзнанието си, не можеше да си представи такава ужасна гледка. Смачкани останки от човешки скелети бяха подредени в една линия, като че ли щяха да бъдат излагани за продан. Опушена и изсушена човешка кожа висеше на едно дърво на пазарния площад, атакувана от ято мухи.

Първата мисъл на Ева бе, че тя вижда човешки останки от сражение с използване на въоръжена сила. Но тази теория бе светкавично опровергана в съзнанието й, тъй като то не можеше да обясни подреждането на скелетите или одраната висяща кожа. Нещо се беше случило тук, което е стигнало твърде далеч, вероятно сражение между кръвожадни войници и пустинни бандити. Тя се наведе и вдигна една кост. Беше от ключицата на рамото. Огледа я внимателно и забеляза отпечатъци от човешки зъби. Храната в стомаха й се надигна. Искаше й се да повърне.

— Канибализъм — прошепна тя в шок.

Гримес взе костта от ръката й и я погледна.

— Тя е права — каза той на Хопър. — Някакви бесни маниаци са изяли всички тези бедни дяволи.

— Има още някой, който не се е върнал при скелетите. Вие и Ева чакайте тук. Ще проверя къщите и ще видя дали мога да намеря един жив човек.

— Предлагам да си плюем на петите обратно към самолета, преди да сме станали месно меню — настояваше Гримес.

— Глупости — прекъсна ги Хопър, — ние търсим един екстремен случай на анормално заболяване. Това може да се окаже конкретния пример на заболяване от токсично замърсяване. Ще продължим да търсим и аз няма да се махна оттук, докато не разнищя до дъно всичко.

— Ще дойда с вас — каза Ева утвърдително.

Гримес също се съгласи. Той беше кавалер от старата школа и не можеше да допусне да бъде по-страхлив от една жена.

— Добре, ще търсим заедно.

Хопър го потупа по гърба.

— Добро шоу, Гримес. Ще бъде чест за мен да бъда частица от супата на деня заедно с вас.

В първата къща, в която влязоха, откриха два трупа на мъж и жена, починали преди седмица. Горещината беше изсушила техните тъкани и свила кожата им. Смъртта не е била мигновена, а мъчително бавна, определи Хопър след обстоен преглед. Това не е било смърт от бързодействаща отрова. Тя е настъпила от удушаване.

— Не мога да кажа много без патологично изследване — каза Хопър.

Гримес погледна надолу. Лицето му беше спокойно и непроницаемо.

— Тези хора са мъртви от известно време. Аз ще използвам добрия шанс да намеря солидни отговори за настъпилата смърт от една свежа жертва.

Това звучеше студено и цинично за Ева. Тя все още не можеше да проумее видяното в тъмната къща. Това толкова я раздвояваше, че се опита да го отхвърли от себе си, докато стигна до една друга къща, пряко пресичаща улицата. Тя се промъкна през вратата й и влезе в нея. Дворът й беше чист и изметен. Почти неприличен, ако го сравнеше с другите, които бяха пълни с останки от трупове. От вътрешността на къщата обаче се носеше воня. Тя премина от стая в стая. Стените бяха бели, таваните — високи и беше светло от многото отворени прозорци. Така стигна до една голяма правоъгълна стая. Тя се скова и остана на място. Разтрепери се от уплаха, когато откри разкъсана плът от разложени човешки крайници, разхвърляни в безпорядък. Ева премина стаята и влезе в отсрещната спалня. Невъобразим шок я скова. Тя замръзна, гледайки един лежащ мъж в леглото, който сякаш си почиваше. Очите му бяха широко отворени и безжизнени. Главата му беше поставена на възглавницата, ръцете — отпуснати настрани. Той гледаше срещу нея с невиждащите си очи, които сякаш са били на дявола. Бялото около тях беше с ясно розовеещ цвят, докато ирисът беше наситеночервен. В моментната си уплаха Ева помисли, че е още жив. Но нямаше никакво движение на гърдите, което ясно показваше, че не диша, както и клепачите на сатанинско оцветените му очи не трепваха.

Ева остана тук, гледайки твърде дълго. Накрая събра кураж и се размърда. Доближи се до леглото и докосна каротидната артерия на шията с пръсти. Нямаше пулс. Ръцете бяха вкочанени.

Тя се стресна, чувайки стъпки зад себе си. Обърна се и видя лицата на Хопър и Гримес. Те я заобиколиха и хвърлиха поглед върху трупа. След това някак спонтанно Хопър се засмя. Смехът му отекна в празната къща.

— За бога, Гримес. Вие искахте прясна жертва за аутопсия и тя лежи пред вас.

След като Батута направи последното пътуване в селището с изследователския екип на ООН и пренесе тяхното оборудване за анализ, той паркира мерцедеса встрани от самолета.

Вътрешността на кокпита и на пасажерската кабина бързо се бяха превърнали в пещ от силното слънце и екипажът на самолета се бе разположил на сянка под крилата. Въпреки че те се отнасяха с безразличие по отношение на учените, към Батута изразяваха почит и уважение.

— Напускал ли е някой самолета? — попита Батута.

Главният пилот поклати глава:

— Самолетът е съвсем празен.

Батута му се усмихна. Пилотът беше облечен в летателната униформа с нашивки на ръкава.

— Много добре действате, лейтенант Джемаа. Доктор Хопър налапа въдицата. Взе ви за истинския пилот и не успя да разбере, че екипажът е сменен.

— Благодаря ви, капитане. И благодаря на моята южноафриканска майка, че ме е научила да говоря английски.

— Трябва да използвам радиото за връзка с полковник Манса.

— Ако дойдете на кокпита, аз ще наглася честотата за вас.

Да влезеш в самолетния кокпит, бе все едно да встъпиш в разтопено олово. Поради това лейтенант Джемаа остави страничните прозорци отворени за вентилация. Капитанът седна, докато малийският военен летец търсеше по радиото главната квартира на полковник Манса. След като се свърза, той подаде микрофона на Батута и с благодарност напусна горещия кокпит.

— Тук „Сокол 1“. Приемам.

— Чувам, капитане — прозвуча гласът на Манса. — Можеш ли да разчиташ на кода? Съмнявам се да не ни подслушват вражески агенти. Как е положението?

— Местните хора в Аселар са мъртви. Западняците работят свободно в селището. Повтарям, всички жители на селището са мъртви.

— Онези канибали са се самоизяли, нали?

— Да, полковник. До последната жена и дете. Доктор Хопър и неговите хора считат, че са натровени.

— Имат ли някакво доказателство?

— Не още. Те анализират водата от кладенеца и подготвят аутопсията на жертвите.

— Няма значение. Продължавайте играта с тях. Щом свършат, ще пътуват за Тебеца. Генерал Казим им е подготвил добро посрещане.

Батута добре си представи какво беше планирал генералът за доктор Хопър. Той мразеше големия канадец. Той мразеше всички.

— Ще ги видя, когато пристигнат с музика.

— Приключете важната мисия, капитане, и аз ви обещавам повишение.

— Благодаря, полковник. Сега и винаги на вашите заповеди.

Гримес уреди импровизирана морга в къщата на мъртвия човек, когото Ева беше открила.

Къщата беше най-голямата и най-чистата от всички други постройки в селището. Той направи аутопсия на трупа, намерен в спалнята, докато тя правеше кръвните проби. Хопър извърши химичен анализ от кладенците, снабдяващи града с вода.

Другите членове на екипа анализираха тъканните и костни проби от различни специално подбрани части от тялото на мъртвия.

В една друга къща, точно зад пазарния център, те намериха разбитите ланд ровъри на сафарито, чийто членове бяха изядени. Оставиха намерените коли в сервиза, разположен между селището и самолета, докато капитан Батута се чудеше какво повече да прави тук.

Намирането на трупа на мъртвия и отговорите, които очакваха от изследванията му, не им даваше покой. Те работиха през цялата нощ до вечерта на другия ден, преди да спрат за почивка. Лагерът им беше разположен близо до самолета. След краткия сън, който направиха, хапнаха малко консервирано телешко месо. Екипът на Световната здравна организация стоеше около портативната нафтова печка, за да понесе по-спокойно шейсетградусовия спад на температурата между деня и нощта. В същото време Батута, играейки своята пъклена игра, им предложи силен африкански чай, като ги слушаше внимателно, докато всеки от тях почиваше и сравняваше записките си с другия.

Хопър запали лулата си и се обърна към Уорън Гримес.

— Предполагам, че ти ще започнеш, Уорън, и ще докладваш за твоите резултати от изследвания труп.

Гримес взе бележките си от своите асистенти, погледна от тях за момент и започна.

— С всичкия си опит, натрупан през годините, никога не съм виждал толкова много болестни усложнения в един човек. Червеникаво обезцветяване на очите, на ириса и на бялата част на очите; тъканта на кожата — обезводнена и чиста, с бронзов цвят. Кръвни съсиреци в сърдечните клапи, в мозъка и изпражненията. Увредени бъбреци. Тежки увреждания на черния дроб и панкреаса. Много висок хемоглобин. Дегенерация на мастната тъкан. Като съберем всички нарушения на функциите на органите, заедно бихме могли да възпроизведем една неконтролируема психоза.

— Неконтролируема ли? — попита Ева.

— Жертвата бавно е полудявала, тъй като условията лесно са благоприятствали за това, специално увреждането на мозъка, което води до евентуално умопомрачение и агресивност. Като доказателство са проявите на канибализъм.

— Твоята диагноза? — провокира Хопър.

— Смърт от масивна полицитемия вера, заболяване от непознат произход, чиито симптоми са увеличеният брой червени кръвни телца и хемоглобин при циркулация.

В този случай една масивна инфузия на червени кръвни телца предизвиква непоправимо увреждане на системата от вътрешни органи на жертвата, но факторите за образуване на кръвни съсиреци не създават възможност за образуване на големи количества, които да предизвикат спиране на сърцето. Хемофагите, получени из цялото тяло, стават видими по кожата и очите. Това е като да инжектирате тялото на човек с масивна доза витамин B₁₂ който, както знаете, действа специално за произвеждане на червени кръвни телца в организма.

Хопър се обърна към Ева:

— Вие правихте кръвните изследвания. Кажете нещо за самите телца. Поддържат ли нормалното си равнище или съществуват аномалии?

Ева поклати отрицателно глава:

— Не, те се образуват по начин, който досега не сме виждали — почти триъгълни, със спори. Както заключи Гримес, броят им е невероятно висок. Наличността им е обикновено 5,2 милиона червени телца на кубически милиметър кръв за средно възрастен човек. Кръвта на нашата жертва надвишава три пъти този брой.

Гримес каза:

— Мога да добавя също така, че открих доказателство за арсениково отравяне, което също предизвиква смърт рано или късно.

Ева добави:

— Потвърждавам диагнозата на Уорън. Съдържанието на арсеника в кръвните проби е с над нормална концентрация. Също така съдържанието на кобалт е с повишено ниво.

— Кобалт? — скочи Хопър от шезлонга си.

— Не се учудвай — каза Гримес, — витамин B₁₂ съдържа почти 4,5% кобалт.

— Две от вашите констатации съвпадат с моите резултати от анализа на водата в кладенците — каза Хопър. — Има достатъчно арсеник и кобалт във водата, от която пият камилите.

— Подземно проникване — каза Ева, поглеждайки към пламъка на печката, около която бяха насядали. — Потокът вода под земята минава през почви, геологично съдържащи депозити на кобалт и арсеник.

— Ако разчитам на училищните си знания — каза Хопър, — най-общо арсеникът е николит — минерал, смесен с кобалта.

— Това е върхът на айсберга — сдържано каза Гримес. — Комбинацията на двата елемента все още не е достатъчна за създаването на тази бъркотия. Някаква друга субстанция или компаунд действа като катализатор с кобалта и арсеника, за да увеличат нивото на токсичност над обикновеното, което предизвиква увеличения брой кръвни телца. Това звено липсва.

— Вероятно тази субстанция провокира тяхната мутация — допълни Ева.

— Мистерията не е по-сложна, отколкото е — каза Хопър, — но нещо ме връща към моя анализ. Открих високо съдържание на радиоактивност.

— Интересно — каза Гримес заинтригувано, — но в този случай при наличието на нормално ниво на радиация броят на червените кръвни телца щеше да намалее. Не забелязах нещо през време на моето изследване, което да предполага хронични ефекти на радиоактивност.

— Да считаме ли, че проникването на радиация във водата на кладенеца е станало неотдавна? — попита Ева.

— Уместна възможност — потвърди Гримес, — но ние сме твърде далеч от разгадаването на непознатата субстанция — убиец.

— Оборудването ни е ограничено — сподели Хопър, — ако ние търсим нов вид бактерия или някакви комбинации от екзотични химикали, няма да имаме възможността изобщо да идентифицираме случаите тук. Ще трябва да вземем нашите проби за изследване в лабораторията ни в Париж.

— Може би това е синтетичен отпадъчен продукт — подхвърли внезапно Ева, разхождайки се. — Откъде може да идва той? Със сигурност, не оттук.

— А може би от преработващия завод за опасни промишлени отпадъци във форт Фуро? — изпревари Гримес.

Хопър се беше загледал в лулата си.

— Двеста километра на северозапад. Твърде голямо разстояние, за да се пренесе замърсителят чрез вятъра и да попадне в градските кладенци. Това не обяснява високите радиационни стойности. Заводът във форт Фуро не е проектиран да преработва радиоактивни отпадъци. Освен това опасните материали се изгарят. Така че няма начин да проникнат в подпочвените води и след това да стигнат толкова далече, без почвата да абсорбира смъртоносните химикали.

— Окей — каза Ева. — Какъв ще бъде нашият следващ етап от проучването?

— Пакетираме и летим до Кайро, а след това до Париж с нашите проби.

Ева отвърна:

— Съгласна съм. Колкото по-бързо оформим нашето разследване при домашни условия, толкова по-добре.

Хопър се обърна и погледна към Батута, който не говореше нищо, но седеше, слушайки видимо безразличен, докато магнетофонът, поставен под ризата му, записваше всяка тяхна дума.

— Капитан Батута?

— Да, доктор Хопър.

— Ние решихме да отлетим за Египет утре рано сутринта. Съгласен ли сте с това?

Батута пусна широка усмивка и засука единия край на мустаците си.

— Съжалявам, но трябва да остана и да докладвам на моите началници за състоянието в селището. Вие сте свободни да продължите до Кайро.

— Ние не можем просто така да ви оставим тук!

— Има достатъчно бензин в колите. Аз просто ще взема един от ланд ровърите и ще се върна в Тимбукту.

— Това се 400 километра. Знаете ли пътя?

— Роден съм и съм отгледан в пустинята — каза Батута. — Ще тръгна по изгрев и ще бъда в Тимбукту, преди да падне нощта.

— Дали промяната на нашия план няма да ви създаде някакви неприятности с полковник Манса? — попита Гримес.

— Заповедта е да бъда на вашите услуги — каза Батута въодушевено. — Не ми е дадено друго разпореждане. Съжалявам само, че не мога да ви придружа до Кайро.

— Това ни устройва — каза Хопър, ставайки от стола си. — Ние ще натоварим първо нашето оборудване и сутринта ще отлетим за Египет.

Тъй като седянката около огъня се разтури и всички се прибраха по палатките си, Батута се отдели от тях и изключи скрития микрофон. После се доближи до самолета, като подаде сигнал с фенерчето си. Минута по-късно от кабината му слезе пилотът и се представи на Батута.

— Вие ли сигнализирахте? — попита той.

— Трябва да съобщя по радиото в Тебеца и ги предупредя за пристигането.

— И се погрижете да посрещнат доктор Хопър с необходимите почести.

Главният пилот каза уклончиво:

— Неприятно място е Тебеца. Веднъж да предам пътниците, не мисля да оставам повече от необходимото.

— Нарежданията за вас са да отлетите обратно в Бамако — каза Батута.

— Много добре — отвърна главният пилот и направи лек поклон с глава. — Лека нощ, капитане.

Ева си направи кратка разходка, за да подиша чист въздух и се полюбува на звездния небесен килим. Тя се върна точно когато главният пилот се прибираше в кабината, оставяйки Батута сам. Някаква интуиция й подсказа, че ще се случи нещо лошо. Тя тръсна главата си, за да прогони лошите мисли. Какво ли можеше да направи този капитан, за да ги спре. Веднъж озовали се във въздуха, нямаше връщане назад. Те ще се освободят от ужаса, когато изминат пътя към своето приятелски настроено отворено общество. Тя изпита удоволствие от мисълта, че повече няма да се върне по тези места, но нещо дълбоко в душата й я караше да не се чувства толкова сигурна.

17.

— Колко време са били прикачени към нас на опашка? — каза Джордино, търкайки след тричасов сън очите си и гледайки изображението, което показваше радарният екран.

— Засякох ги на около 75 километра зад нас, точно след като влязохме в територията на Мали — отговори Пит. Той стоеше изправен, подпрян странично на румпела, който обикновено държеше с дясната си ръка.

— Забеляза ли тяхното въоръжение?

— Не. Аз засякох траен сигнал от радара, който ми изглеждаше неясен. След това, когато преминахме покрай тях, не забелязах нищо особено, тъй като те продължиха по канала.

— Може би само обикновен патрул.

— Обикновените патрули нямат камуфлажни прикрития.

Джордино анализираше дистанцията от скалата на радара.

— Те не правят опит да ни изтласкат към брега.

— Вероятно пестят време.

— Обикновен малък боен кораб — каза Джордино. — Не се знае как може да се разлети във въздуха.

— Тъжно е, но ще има усложнения. Канонерката не е единственото бясно куче, пуснато след нас.

— Искаш да кажеш, че има приятели?

— Забелязвам малийски боен самолет, кръжащ в небето източно от нас.

Джордино погледна нагоре.

— Най-новият модел френски „Мираж“. Те са цяло ято. Шест, не, седем на не по-малко от шест километра.

Пит изви отново яхтата и пое курс на запад.

— А забелязваш ли прашния облак зад хълмовете по протежение на бреговата ивица? Мисля, че е конвой военни коли.

— Колко са? — попита Джордино, като пресмяташе какви ракети има в наличност.

— Преброих четири.

— Няма ли танкове?

— Нашата скорост е 30 възела. Дори и да има танкове, те не биха ни достигнали.

— Този път няма да изненадаме никого — каза Джордино, потвърждавайки факта.

— Въпросът, който си поставям, е — кога са научили за нас и кой ги изпраща?

— Затеб Казим?

— Кой още? — попита Джордино. — Кога ни е скроил този номер?

— Ако той е по-умен от оня оперетен адмирал на бенинския флот и иска да конфискува „Калиопа“ за собствено удоволствие, всичко, което той трябва да направи, е да ни изчака да излезем от реката.

Пит замълча и се загледа в широката ленива вода на Нигер, замисляйки спасителен план. Златистожълтото слънце висеше на хоризонта. Покрай тях премина луксозна крайсерска яхта. Няколко човека от екипажа спяха върху чувалите с ориз, а други просто се забавляваха, изтегнати на палубата.

Джордино прекъсна мислите на Пит:

— Не спомена ли, че жената, която срещна в Египет, ще пътува за Мали?

Пит отвърна:

— Тя е биоложка с екип на Обединените нации, който представлява Световната здравна организация. Те щяха да летят до Мали, за да разследват странната епидемия, разпространила се в селищата на пустинята.

— Лошо е, че няма да можеш да се срещнеш с нея — подхвърли Джордино с усмивка, — защото да си седиш под луната на пустинята, прегърнал я нежно и шепнейки мили думи в ухото й.

— Ако това е начин да ме ядосаш, водиш с едно на нула.

— С какво още можеш да забавляваш геоложката?

— Биохимичка — поправи го Пит.

Изражението на Джордино изведнъж стана сериозно:

— Минавало ли ти е през ума, че тя и нейните колеги може би търсят същия токсичен замърсител, който и ние?

— Да. Веднъж.

В този момент Руди Гън изскочи от своята лаборатория. Лицето му беше почти сиво.

— Открих го — извика той триумфално.

Джордино го погледна с недоумение:

— Какво си открил?

Гън не отговори. Той се смееше неистово. Пит схвана почти незабавно.

— Ти си го открил?

— Причинителят за червените приливи и отливи? — възкликна Джордино.

Гън изрече:

— Щастлив съм.

Пит стисна ръката му.

— Поздравления, Руди.

— Аз към почти готов — каза Гън. — Прекарах стотиците проби вода през газ-хроматографа, но не бях проверил вътрешното им съдържание. Когато най-накрая взех и прегледах резултатите от кобалтово покритие върху инструменталната колона, се шокирах, че виждам метал, екстрахиран от синтетични органични замърсители. След няколкочасов експеримент, модификации с тестове, аз идентифицирах екзотично органометален компаунд, който е комбинация на изкуствена синтетична аминокиселина и кобалт.

— Звучи ми като китайски — прекъсна го Джордино. — Каква е аминокиселината?

— Хранителни протеини, които се възпроизвеждат.

— Откъде може да е попаднал в реката? — попита Пит.

— Не мога да кажа — отговори Гън. — Моето предположение е, че синтетичната аминокиселина се получава от генетично инженерство в биотехнологична лаборатория, където отпадъците на водата дълго време са били в съприкосновение с химични и ядрени отпадъци. По този начин се получава една смес, която предизвиква мутантна реакция и е причина за червените приливи и отливи.

— Възможно ли е това, което си открил, да се е получило при подобна ситуация?

Гън отвърна:

— Може би, защото установих високи показатели на радиация във водата. Вероятно те причиняват получаването на този мутантен замърсител. Въпросът е да установим как попада радиацията във водите на реката и това е някъде на територията на Мали. Сигурен съм, че има определена връзка.

Пит не отговори, но погледна отново в радарния екран изображението на малкия боен кораб, все още далеч от тях. Той го завъртя и сканира небето, за да види самолетите. Те все така летяха на определена дистанция, пестейки гориво и наблюдавайки „Калиопа“. Тук реката са разширяваше с няколко километра и той изгуби от погледа си военните коли.

— Работата ни е свършена само наполовина — каза той. — Следващото и най-важното е да установим откъде се влива токсичният замърсител в Нигер. Малийците, изглежда, не бързат много да ни нападнат, така че ние ще продължим нашето наблюдение и ще се опитаме да си свършим работата, преди да са хлопнали вратата под носа ни.

— Но как ще предадем резултатите си на Чапман и Сандекър, след като повредиха сателитната ни връзка? — попита Джордино.

— Ще измисля нещо.

Гън се отмести и тръгна, без да говори, към кабината на лабораторията си.

Пит с благодарност предаде румпела на Джордино и отиде до каютата си, за да поспи. Когато се събуди, слънцето беше на една трета зад хоризонта, а температурата с десет градуса по-висока. Един бърз поглед върху радара показа, че канонерката е все още на безопасно разстояние, а самолетите — на половин курс от тяхната база за презареждане. Малийците сигурно мислеха, че плячката е в мрежата. Със ставането Джордино му подаде чаша кафе.

— Кафето трябва да те досъбуди. Хубаво египетско кафе, гарнирано с мед.

— Колко време съм спал?

— Ти беше мъртъв за света за по-малко от два часа.

— Отминахме ли Гао?

— То е на 5 километра зад гърба ни. Ти пропусна да видиш плаващия сал с хубави африканки по бикини, които ми пращаха целувки.

— Ти ще ми ги предадеш.

Джордино щракна с пръсти.

— Това беше най-фантастичното, което съм виждал. Но нека бъдем сериозни.

— Дали Руди още отчита силните токсични нива?

Джордино отвърна:

— Той каза, че концентрацията става по-наситена с всеки изминат километър.

— Ще трябва да свършваме. Той мисли, че сме почти на ръба на откритието.

За момент нещо накара Пит дълбоко да се замисли. Нещо видимо, което рефлектираше от дълбочината на съзнанието му. Джордино винаги познаваше кога Пит напуска реалността и пътува към неизвестни светове. Джордино погледна към него с любопитство.

— Не обичам този поглед.

Пит слезе на земята.

— Само си мислех как да спасим „Калиопа“ от деспотичните преследвачи, които искат да я конфискуват за пиянски оргии.

— И как очакваш да заблудиш окото на Казим?

Пит се усмихна, като цитира Фагин: „Като изпълним дълга си по начин, който не очакват“.

Малко преди залез Гън се обади отдолу.

— Навлязохме в чисти води. Замърсяването току-що изчезна от моите инструменти.

Пит и Джордино извиха глави едновременно и огледаха двата бряга. На това място реката течеше под наклон — от запад на север и от изток към юг. Нямаше никакви селища и гранични пътища. Окото не забелязваше нищо от четирите посоки.

— Пусто — каза Джордино.

Гън също се оглеждаше, като подхвърли:

— Виждате ли нещо?

Джордино отговори:

— Нищо, освен пясък.

Пит направи няколко крачки напред и назад, огледа брега и ръкава, в който бяха навлезли. Радарът показваше, че следящата ги канонерка е спряла и капитанът и неговите офицери вероятно се чудят колко числен е екипажът на „Калиопа“.

Гън заклати глава и отново слезе в лабораторията си.

— Кълна се в бога, че най-високата концентрация на токсини идва от онова място, което току-що преминахме.

Пит и Джордино замълчаха. Те анализираха възможността замърсяването да идва от пустинята.

— Няма ли доказателство за токсичност зад тази точка? — запита Пит.

— Не — отвърна Гън. — Концентрацията по скалата показва, че е точно там, малко преди да навлезем в пясъчния ръкав.

— Синтетичен компаунд не може да се образува по естествен начин. Той трябва да е продукт на някакво радиационно замърсяване и аз ви обещавам да ви докажа, че това замърсяване идва някъде от пустинята.

Пит погледна към звездите и след това канонерката, която упорито ги следваше.

— Нашите кучета упорито ни душат. Ще е по-добре да продължим курса, като се правим, че нищо не забелязваме.

За по-малко от две минути малийската канонерка беше останала далеч зад яхтата. Но това не означаваше, че в скоро време тя няма да ги нападне.

18.

Генерал Казим седна в кожения стол в края на заседателната маса, заобиколен от двама министри на кабинета и неговия военен началник-щаб. На пръв поглед модерните картини върху стените с копринени тапети и дебелият килим създаваха впечатление, че се намират в представителен офис на модерен небостъргач. Единственият недостатък бяха прихлупеният таван и шумът на самолетите.

Елегантно обзаведеният „Еърбъс А-300“ беше само един от няколкото подаръка, които Ив Масар беше направил на Казим в знак на благодарност, че подпомага френския индустриалец да ръководи своя голям бизнес в Мали, без да губи време за преодоляване на бюрократични пречки, които всяка държава би могла да му създаде. Каквото поискаше Масар, Казим го даваше и това щеше да продължи дотогава, докато сметките в чуждите банки на генерала оставаха дебели.

Освен че „Еърбъс“ можеше да бъде използван за частни цели на генерала и неговите приближени, той беше също така оборудван и свързан с командния център за военни комуникации. Това позволяваше на Казим да шпионира всички противници от слабата опозиция в парламента в случай, че бъде обвинен в корупция.

Казим слушаше внимателно, докато неговият началник-щаб полковник Сахир Чеик обясняваше подробно унищожаването на двете канонерки на Бенин и военния хеликоптер. След това той показа две фотографии на суперяхтата при нейното преминаваме от морето в реката.

— На първата снимка — обясняваше Чеик, — яхтата се движи с френско знаме, но при влизането си в нашата страна тя пътува под пиратски флаг.

— Какви глупости говориш? — забеляза Казим.

— Ние не знаем — продължи Чеик сконфузено, — но френският посланик се кълне, че неговото правителство не знае нищо за такава яхта, документирана като френска собственост. Що се касае до пиратски флаг, това е една загадка.

— Ти трябва да знаеш откъде идва яхтата.

— Нашите разузнавателни служби не са в състояние да установят нейния производител и страната, където е построена. Нейните линии и конструкция са нестандартни за главните корабостроителници на Америка и Европа.

— Може би китайска или японска — предположи външният министър на Мали Месауд Джерма.

Чеик погали брадата си и намести очилата си.

— Нашите агенти също така са направили справка в корабостроителниците на Япония, Хонконг и Тайван, които проектират подобни яхти със скорост, надвишаваща 50 км в час. Нито една от тях няма представа за производството на подобна яхта.

— Вие въобще нямате никаква информация — каза Казим с учудване.

— Никаква — вдигна ръце Чеик, — сякаш Аллах я е пуснал от небето.

— Една обикновено изглеждаща яхта, която сменя флаговете си като жена дрехите, плава по Нигер Ривър — заключи Казим студено, — унищожава половината военен флот на Бенин с неговия командващ генерал, спокойно навлиза в наши води, без да бъде спряна за митническа и миграционна проверка, а вие седите тук и ми разказвате, че моето разузнаване не може да установи националността на корабостроителя или собственика.

— Съжалявам, генерале — отвърна Чеик нервно. Неговите очи гледаха Казим със студенина. — Може би ще успея, ако ми разрешите да изпратя един агент на дока в Ниамей.

— Това ще ни струва много, ако властите на Нигер разберат, че се месим, когато яхтата спре в дока за презареждане. Последното нещо, от което се нуждаем, е нашият агент да предизвика инцидент.

— Отговаря ли на повиквания по радиото? — попита Джерма.

Чеик поклати глава.

— На всички наши повиквания те мълчат.

Първият човек във военния съвет след Казим — Сейни Гаши, който изглеждаше повече като търговец на камили, отколкото военен, подхвърли:

— Каква е тяхната мисия?

— Това засега е мистерия, която моите разузнавачи не са успели да разрешат — каза язвително Казим.

— Сега те са на наша територия — рече външният министър Джерма. — Защо не са направили опит да ги спрат?

— Бенинският адмирал Матабу се опита и сега лежи на дъното на реката.

— Яхтата е въоръжена с торпедни ракети — отбеляза Чеик. — Ефективността им личи от резултатите.

— Но ние разполагаме с необходимата огнева мощ?

— Те плават нагоре по течението на Нигер — прекъсна ги Казим. — Те не могат да завият и да се върнат на хиляда километра до морето. Изглежда, правят опит да изпълняват някаква задача. Затова ние внимателно ще ги следим с ваш боен самолет, а сухопътната ни артилерия ще ги унищожи. Ще гледаме и ще чакаме. Когато свършат горивото, единствената им надежда за спасение ще бъде да се предадат. Тогава ще отговорят и на нашите въпроси.

— Ще можем ли да опазим нашите хора, които ще бъдат натоварени да прекъснат тяхната мисия? — заинтересова се Джерма.

— Да — отговори бързо Чеик.

Главният пилот излезе от кабината си и помоли за внимание.

— Ние виждаме яхтата!

— Ето. Най-после и ние ще може да видим за себе си тази загадка — каза Казим.

Джордино беше първият, който чу самолетните двигатели. Погледна нагоре и видя един самолет, който летеше на по-малко от 200 метра над реката със запалени светлини, мигащи в синьо. Видимо това беше голям пътнически самолет на малийските въздушни линии. Два или три бомбардировача като ескорт летяха след него. Първоначално изглеждаше, че пилотът се стреми да слезе в реката и да унищожи „Калиопа“. Но на два километра зад нея той се издигна и започна да кръжи в спирала.

Пит стоеше ням и трепереше. След това показа лакът и извика:

— Давайте направо, господа. Сега ще видите пиратски кораб и неговата чудесна банда от морски плъхове. Радвайте се на шоуто, но не повреждайте коритото. Ще бъдете избити.

— Това не може да бъде истина — произнесе Джордино, който току-що беше излязъл от машинното отделение. — Приготвил съм торпедните ракети и ако се наложи, ще прекроя крилата на самолета и неговия корпус.

Гън, който стоеше на стола на палубата, сподели:

— Радвам се на вашия хумор, но виждам, че те искат да ни унищожат. Не бива да предприемаме нищо, докато не слязат по-ниско.

— И така, какво ще правим? — попита Джордино.

— Да свалим един самолет като този е все едно да разбутаме гнездо на оси. Казим ще изпрати всичко, с което разполага — аргументира се Гън.

— Надявам се, че това е така — каза Пит, — но няма нищо сложно. След един час ще стане тъмно. Ние ще променим курса, доколкото е възможно, и ще се приближим до Гао, преди Казим да е започнал своята игра. Руди ще излезе и ще започне да плава към брега. След това ти и аз ще започнем стрелба, за да го прикрием. Тогава ще се опитаме да се спасим.

19.

Пит хвърли последен поглед към самолетите. Те все още кръжаха безцелно. Не показаха признаци, че ще атакуват, а още по-малко намерение да правят това сега. Веднъж започнала своя бяг по реката, „Калиопа“ се подчиняваше на ръцете на Пит. В момента той не можеше да си позволи да губи време, за да държи под наблюдение преследвачите. Плаваща със 70 възела скорост в нощта, яхтата изискваше неговата пълна концентрация.

Пит свали пиратския флаг от мачтата и постави нов двуметров, със звездите и райетата — флага на Съединените щати. В същото време той не изпускаше очи от канонерката, която следеше от радарния екран. При скоростта, с която се движеше яхтата и насрещния вятър, знамето на Съединените щати плющеше опънато на мачтата. Пит добре съзнаваше, че нарушава държавната политика, демонстрирайки националната емблема на чужда територия при една нелегална мисия. Държавният департамент щеше да изпадне в ярост при един протест от властите на Мали. Само бог можеше да предвиди скандала, който щеше да избухне в Белия дом. Напрежението нарастваше. Само бледата светлина на звездите се отразяваше върху повърхността на водата. Пит не можеше да се задържи в дълбоките води на реката.

Очите му постоянно следяха екрана на радара и уреда за дълбочина. Той дори не губеше време да следи спидометъра, защото знаеше, че яхтата дава всичко възможно от себе си и се движи с максимална скорост.

Когато малкият малийски боен кораб застана почти в центъра на радарния екран, Пит успя да се скрие в тъмнината. Едва различи ниският му силует, застанал напряко на канала в опит да блокира тяхното измъкване. Нямаше запалени светлини, но той не се съмняваше дори за момент, че екипажът на преследвача е взел на мушка своята цел.

Пит реши да мине на борд и след това да пресече опита на стрелците, преди те да се готови за стрелба. Малийците имаха инициативата, но той беше решил да окаже съпротива на желанието на Казим да унищожи една от най-бързите яхти в света. Генералът не желаеше да бърза. Той все още разполагаше с удобно предимство от няколкостотин километра от дължината на реката, за да спре плаващата яхта.

Пит застана стабилно на палубата и постави ръце на руля в позиция за бързо маневриране. По някаква неизвестна причина шумът от двигателите и кресчендото на вятъра се сляха в ушите му, напомняйки му за последното действие от „Залезът на боговете“ на Вагнер. Всичко, което липсваше, бяха гърмът и светкавиците. И те не закъсняваха.

Малкият боен кораб изпразни цялото си снаряжение и порази „Калиопа“.

От борда на своя самолет Казим изглеждаше шокиран от неочакваната атака. След като дойде на себе си, той изкрещя:

— Кой нареди на капитана на бойния кораб да открива огън?

Чеик погледна смутено:

— Трябва да е действал самостоятелно.

— Нареди му де спре огъня незабавно! Искам тази яхта непокътната и без повреди!

— Да, господине — чинно отвърна Чеик, скочи от седалката си и се втурна в апаратната за съобщения.

— Идиот! — продължаваше Казим. Лицето му бе изкривено от яд. — Ще се изпълняват моите заповеди. Никакви атака, освен ако не съм наредил. Искам капитана и офицерите на кораба да бъдат екзекутирани за неизпълнение на моите команди!

Външният министър Месауд Джерма погледна към Казим с разочарование:

— Това са сурови мерки!

Казим сряза Джерма със студен поглед:

— Не и за онези, които са нелоялни!

Джерма свали поглед от своя началник. Никой мъж, жена или семейство не смееха да се противопоставят на Казим. Онези, които се опитваха, обикновено не бяха между живите. Казим бавно се успокояваше и съсредоточаваше вниманието си върху събитията, които ставаха в реката.

Там долу беше истински ад. След нападането над „Калиопа“ хвърчаха пръски вода, малки отломки от палубата и не можеше да се види нищо. Яхтата не беше поразена сериозно — имаше дупки на няколко места и беше скъсана котвената верига. Беше повреден и инструменталният панел, който експлодира около Пит. Като по чудо той остана невредим, но усещаше лека болка от кървящата си буза. Не можеше да си прости глупостта, че позволи на малийците да поразят „Калиопа“. Пит дълбоко съжаляваше, задето не успяха с Джордино да преместят торпедните ракети навреме, за да поразят резервоарите с гориво на вражеския кораб. Те бяха съвсем близо до него и той успя да види циферблата на своя стар водолазен часовник „Докса“ от отблясъка на пламъците. И изведнъж стрелбата спря. Пит не можеше да си обясни причината. Той поддържаше зигзагообразен курс, докато малкият боен кораб остана далеч в тъмнината. Сега можеше за малко да се отпусне, тъй като за щастие функционираше радарът, който можеше да засече евентуалната самолетна атака.

Джордино се показа зад него със загрижено лице:

— Добре ли си?

— Изтощен съм като футболен играч. Как сте ти и Руди?

— Няколко куршума префучаха покрай мене, но се отървах. Руди получи цицина на главата си, понеже се удари в стената вследствие на една твоя бърза маневра. Но това не можеше да го спре да продължи работата си.

— Той е мъжко момче.

Джордино запали фенерчето и освети лицето на Пит.

— Знаеш ли, че имаш забито парче стъкло на грозната си мутра?

Пит вдигна едната си ръка от руля и опипа малкото парче стъкло, забито в бузата му.

— Моля те, ти виждаш по-добре, извади го.

Джордино захапа фенерчето между зъбите си, насочи светлината към раната на Пит и внимателно измъкна стъклото. Изхвърли го през борда и отиде до аптечката в кокпита. След това постави лепенка върху лицето му и доволен от своята работа каза:

— Можеш да пътуваш. Още една брилянтна операция, извършена от доктор Албърт Джордино.

— Кой ли ще е следващият ти голям миг в медицината? — попита Пит, като направи широк завой и продължи да плава в тъмнината.

— Защо? Ще ти представя сметката.

— Ще ти изпратя чек.

Гън излезе от люка, носейки кубче лед върху главата си. Те спряха да се шегуват. Гън подхвърли:

— Дали адмиралът ще получи инфаркт, когато разбере какво сме направили с неговата лодка.

— Спокойно. Не мисля, че той очаква да я види някога отново — забеляза Джордино.

— Да я взривим ли? — попита Пит Гън.

— Да почакаме. Все още има време за един изстрел, преди да я потопим.

— Преследват ли ни още самолетите? Радарът показва само един.

Джордино вдигна глава към небето.

— Големият все още ни следи — потвърди той. — Твърде тъмно е, за да забележа ескортиращите бомбардировачи.

— Колко остава до Гао? — попита Гън.

— Около 75 или 80 километра — уточни Пит. — Дори при тази скорост ние няма да можем да видим светлините на града преди час.

— Предвид тези обстоятелства, остави ни сами — каза Джордино и гласът му се покачи две октави, за да преодолее вятъра и да може да се чуе.

Гън настрои портативното радио за връзка.

— Може да ни помогне, ако се опитаме да говорим с тях.

Пит се усмихна в тъмнината.

— Да, мисля, че е време да си разменим любезности.

— Защо не? — продължи Джордино. — Любопитен съм да чуя какво имат да ни кажат.

— Разговаряй с тях, можем да спечелим време и да стигнем Гао — заключи Гън. — Имаме идеалният начин да го направим.

Пит подаде румпела на Джордино, усили микрофона на портативното радио, така че да може да се чува всичко, и започна да говори:

— Добър вечер. С какво мога да ви помогна?

Настъпи кратка пауза. След това един глас отговори на френски:

— Мразя този език — изломоти Джордино.

Пит го погледна и продължи по микрофона на френски:

— Не говорите ли френски?

Гън повдигна вежди.

— Знаеш ли какво каза?

Пит го погледна невинно:

— Казвам му, че не говоря френски.

Гън отбеляза:

— Не, ти току-що му каза, че той не говори френски.

— Каква глупост!

Един глас се обади от микрофона:

— Аз разбирам английски.

— Това е добре — отвърна Пит. — Карай нататък.

— Идентифицирайте се.

— Първо вие.

— Много добре. Аз съм генерал Затеб Казим, шеф на военния съвет на Мали.

В отговор Пит се обърна и погледна към Джордино и Гън.

— Важна клечка.

— Аз винаги съм желал да се запозная с високопоставени личности — отвърна Джордино със сарказъм. — Но никога не съм мислил, че това ще се случи, когато съм почти като в капан.

— Идентифицирайте се — повтори Казим. — Вие ли командвате този американски кораб?

— Едуард Тийч, капитан на „Куин Анс Ривендж“.

— Завършил съм университета в Принстън — отговори Казим сухо. — И съм много близък с черния пират. Моля, свалете маската и съобщете името на вашия кораб.

— А ако имам други планове?

— Вие и вашият екипаж ще бъдете унищожени от бомбардировачите на малийските въздушни сили.

— Ами ако те не уцелят по-добре, отколкото вашият боен кораб? — дразнеше Пит Казим.

— Не си играйте с мен! — каза Казим. Тонът на гласа му стана заплашителен. — Кои сте вие и какво правите в моята страна?

— Може да се каже, че сме домашна компания на риболов.

— Спрете и закответе вашия кораб незабавно! — заповяда Казим.

— Не мисля, че имам желание — отвърна Пит кавалерски.

— Вие и вашият екипаж със сигурност ще умрете, ако не го направите.

— Тогава вие ще изгубите една яхта като никоя друга в света. Единствената по рода си. Мисля, че имате идеята да я запазите.

Настъпи тишина и Пит знаеше, че няма да е за дълго.

— Прочетох докладите за вашето малко спречкване с моя приятел адмирал Матабу и съм наясно за вашата огнева мощ.

— Тогава вие знаете, че бихме могли да изпратим вашия боен кораб на дъното на реката.

— Съжалявам, че стреляха по вас, нарушавайки моята заповед.

— Ние също така можем да ударим вашия командирски самолет и да го свалим — блъфира Пит.

Казим не беше глупав. Той беше предвидил такава възможност.

— Аз ще умра, вие ще умрете. Каква е ползата от това?

— Дайте ни възможност да си помислим и ще ви отговорим, докато стигнем Гао.

— Аз държа на думата си — каза Казим с неудоволствие. — В Гао вие ще застанете на дока. Ако се опитате да направите глупав опит за бягство, моите въздушни сили ще ви унищожат.

— Разбирам, генерале. Вие правите нашия отбор кристалночист.

Пит изключи радиото и се развика:

— Обичам, когато правя добра сделка.

Светлините на Гао блеснаха в тъмнината на по-малко от пет километра от тях. Пит пое руля от Джордино и се обърна към Гън:

— Наблюдавай дълбочината, Руди.

— Скоростта е почти 75 възела. При това положение не бих могъл да я определя — възрази Гън.

— Не се притеснявай. Ще я намаля с десет възела. Ти наблюдавай самолета. — След това се обърна към Джордино: — Поговори сладко с Казим. Ангажирай вниманието му.

Джордино включи радиото и започна с бавен тон:

— Бихте ли повторили условията си, генерале?

— Спрете с вашите глупости и опити да се измъкнете. Вкарайте вашия кораб в Гао и ще живеете. Това са условията ми.

Докато Казим говореше, Пит подхождаше с „Калиопа“ все по-близо до брега на реката, който водеше към града. Напрежението в кокпита растеше. Той прецени, че Гън трябва да скочи във водата, преди светлините на Гао да се отразят в нея, а той самият трябваше да запази спокойствие. Играта беше малийците да не забележат тяхната последна маневра. Дълбокомерът показваше, че става по-плитко. Той приготви тротила, който щеше да изпрати „Калиопа“ на дъното.

— Време е — каза Пит на Гън. — Върви и добра сполука.

Без да каже дума за сбогуване Гън, се спусна във водата, като влачеше след себе си ролката с кабела за взривяване.

Джордино погледна зад кърмата, но Руди беше вече напълно изчезнал в тъмната вода. Доволен, че неговият приятел безопасно ще преплува последните 50 метра от яхтата до брега, той продължи спокойния си разговор с Казим:

— Ако ни обещаете безопасно пътуване из вашата страна, яхтата или поне това, което е останало от нея, е ваше.

Казим отговори:

— Приемам.

— Ние нямаме желание да мрем в ада на огъня или в тази мръсна река.

— Мъдро решение — отговори Казим. Думите му прозвучаха формално, но се усещаше триумфа, който отразяваше гласа му. — В действителност вие нямате друг избор.

Пит имаше гадното усещане, че е преиграл. Съмняваха се дали Казим не възнамерява да ги убие и да хвърли телата им на чакалите. Планът, ако той можеше да бъде наречен такъв, щеше да им осигури не повече от няколко часа време. Но миг по-късно ги осени едно неочаквано решение, което дотогава не бяха си представяли.

20.

Джордино потупа Пит по рамото и му посочи една яхта:

— Светлините, които виждаш от борда, са на крайсерската луксозна яхта, за която ти говорих. Същата, която задминахме неотдавна. Има вид на мултимилионерска яхта, снабдена с хеликоптер и компания красиви жени.

— Мислиш ли, че може да има и сателитна комуникационна система, която да ни помогне да се свържем с Вашингтон?

— Не бих се изненадал, ако има телекс.

Пит се обърна и се усмихна на Джордино.

— Тъй като нямаме задължителни ангажименти, защо да не я посетим?

Джордино се засмя и го тупна по гърба.

— Ще приготвя детонатора.

— Тридесет секунди са достатъчни.

— Добре.

Джордино подаде радиото на Пит и слезе в машинното отделение. Той се върна обратно почти веднага, докато Пит още програмираше курса на компютъра и беше зает с автопилота. За щастие, реката на това място беше широка и права, което позволяваше на „Калиопа“ да плава на собствен ход на определена дистанция след тяхното напускане.

Той попита Джордино:

— Готов ли си с радиото?

— Кажи нещо.

— Какво?

Пит насочи микрофона към себе си и изрече:

— Генерал Казим.

— Да?

— Промених мнението си. Няма да имате яхтата, въпреки всичко. Приятен ден!

Джордино възкликна:

— Харесвам стила ти!

Пит постави радиото обратно и застана прав, докато „Калиопа“ застана почти до крайсерската яхта. След това приготви тротила. Когато скоростта спадна до 20 възела, той извика:

— Сега — и скочи във водата.

Джордино не се нуждаеше от подкана. Той прекоси задната палуба и се прехвърли през кърмата. Падна във водата и се озова в центъра на килватера7. Пит се колебаеше дали ще му стигне времето при евентуален взрив да избегне ударната вълна. За щастие, водата беше топла. Той плуваше по гръб, гледайки как „Калиопа“ потъва в тъмнината със скоростта на експресен влак. Една напусната безлюдна яхта, на която й оставаха секунди живот. Пит плуваше и чакаше да види експлозията в машинното отделение. Не чака дълго. Дори и на километър отдалеченост от нея, той почувства удара на вълните, предизвикани от взрива. Пламъците образуваха оранжева топка и „Калиопа“ се разцепи на хиляди парчета. След това всичко утихна. Единствените звуци идваха от самолета на Казим. Чуваше се и музика на пиано от крайсерската яхта. От борда й се чу гласът на Джордино:

— Ти плуваш? Мислех, че ще се разхождаш.

— Само при специални случаи.

Джордино му подаде ръка:

— Считай, че ги заблудихме.

— Временно. Те ще разберат това скоро.

Докато плуваше, той беше огледал новата яхта. Тя беше отличен съд за речно плаване. Проектът и конструкцията й напомняха на Пит един стар параход, плавал по Мисисипи по времето на генерал Лий. Но за разлика от него яхтата беше далеч по-модерна. Тя отговаряше на всички изисквания на класа мегаяхти. Имаше отделна пилотска кабина, горна и долна палуба, малък хеликоптер, атриум на три нива, изпълнени с тропични растения. Притежаваше още супер модерна електроника за управление.

Малко преди да взривят „Калиопа“, на около 20 метра от крайсерската яхта, Пит беше забелязал сенките на офицерите й да стоят на брега. Но поради експлозията тяхното внимание беше отвлечено и те въобще не забелязаха, че Пит и Джордино се бяха качили на тяхната яхта. Въпреки всичко те трябваше да бъдат много предпазливи, защото не знаеха дали няма други хора на яхтата. Бяха се озовали на палубата, която водеше към каютите за гости. Огледаха се внимателно и решиха, че трябва да се изкачат и на следващата палуба. Един бърз поглед им беше достатъчен да разберат, че са в приемния салон с размери и елегантност на луксозен хотелски ресторант. След това продължиха напред по палубата и стигнаха до пилотската кабина. Отвориха вратата и видяха, че е отлично обзаведена — само стъкло, метал и кожа в златистожълто. Върнаха се в салона, за да го огледат по-добре. Сервитьорът беше излязъл вероятно с гостите навън, но една русокоса жена с дълги прави бедра, тесен кръст и бронзово обгоряла кожа седеше зад пианото, като закриваше клавишите с пищния си бюст. Тя беше облечена с тясна черна мини рокля. Свиреше стар шлагер „Последният път, когато бях в Париж“. Свиренето й беше лошо, но пееше с приятен гърлен глас. Четири празни чаши от мартини седяха върху единия край на пианото. Изглеждаше, като че ли е прекарала целия ден откакто се е събудила в пиене на джин. Спря по средата, погледна ги изненадано със зеленикавите си полуотворени очи.

— Кой вятър ви довя тук? — измънка тя.

Пит видя гримасата, която тя направи при появата им. Тогава той схвана от огледалото, което висеше зад бара, че външният им вид беше окайващ. И какво ли би си помислил всеки нормален човек, който вижда мъже с мокри, измачкани ризи и шорти, сплъстена коса и небръснати поне от една седмица. Ето защо те простиха учудването й. Пит постави пръст на устните си да мълчи и целуна ръката й, след което напусна безшумно хола. Джордино се поколеба, отправи й нежен поглед и й смигна:

— Казвам се Ал. Обичам ви и ще се върна.

И излезе.

Озовали се на палубата, те започнаха да се оглеждат, за да се ориентират в лабиринта от коридори.

— Ако бях собственик на тази яхта — каза Пит, — щях да си оборудвам офиса и комуникационния център на горната палуба в задната й част, за да се наслаждавам на гледката.

— Аз пък мисля, че искам да се оженя за пианистката.

— Не сега — отвърна предпазливо Пит. — Давай напред, за да проверим вратите и да се ориентираме в обстановката.

Разпознаването на каютите стана лесно. Вратите бяха с метални табелки. Както се досещаше Пит, каютата в края на средния коридор носеше табелка с надпис „Частен офис на г-н Масар“.

— Това трябва да е човекът, който притежава този плаващ дворец — каза Джордино.

Пит не отговори, но с лекота отвори вратата. Всеки офицер на която и да е от по-големите компании на Западния свят би ахнал от почуда, когато види този служебен кабинет на яхта, закотвена в далечен бряг на пустинята. В средата имаше старинна испанска заседателна маса с десет стола, тапицирани със стилна цветна дамаска. Встрани имаше скулптури в естествен размер на Хопи Качина. Таванът беше изписан в иберийски стил. За момент Пит не повярва, че се намира на яхта. Модерна комуникационна система беше монтирана в близост до бюрото. Стаята беше празна и Пит не губеше време. Той се доближи до телефона, седна, като изучаваше целия комплекс бутони и цифри, и след това започна бързо да набира. Когато избра кодовете на страната и на града, той прибави частния телефонен номер на Сандекър. Седна и зачака. След около десет позвънявания не се получи отговор.

— За бога, защо не отговаря? — каза Пит с отчаяние.

— Вашингтон е с пет часа назад от Мали. Сега там е полунощ. Вероятно си е в леглото.

Пит тръсна глава:

— Не и Сандекър. Той никога не заспива, когато чака връзка с такава мисия като нашата.

— Какво ще стане, ако те имат оръжие? — подхвърли Джордино.

— Ще се погрижим за това, като му дойде времето.

Джордино оглеждаше стаята и предметите на индийското изкуство. Най-после един женски глас се обади в слушалката:

— Офисът на адмирал Сандекър.

Пит стисна здраво слушалката и попита:

— Джули?

Частната секретарка на Сандекър Джули Уулф въздъхна:

— О, господин Пит, вие ли сте?

— Да, но не очаквах, че вие ще бъдете в офиса по това време на нощта.

— Никой не е спал, откакто изгубихме връзка с вас. Благодаря на бога, че сте живи. Всички в НЮМА много се тревожим. Господин Джордино и господин Гън добре ли са?

— Те са добре. Адмиралът наблизо ли е?

— Той е на среща с отряда за бързо реагиране на ООН и мислят как да ви измъкнат от Мали. Ще ви свържа веднага.

За по-малко от минута гласът на Сандекър прозвуча заедно с шум от отваряне на врата:

— Дърк?

— Нямам време за дълъг доклад, адмирале. Моля ви, включете на запис.

— Включено е.

— Руди изолира химичния причинител на замърсяването. Той има записани всички данни и се отправи към летището на Гао, където се надява да хване някакъв самолет, за да напусне страната. Ние установихме евентуалното местоположение, откъдето компаундът прониква в Нигер. Всичко това точно е записано в дневника на Руди. Трудността идва оттам, че местоположението е някъде на север в пустинята. Ал и аз оставаме, като ще направим опит да се доберем до там. Междувременно потопихме „Калиопа“.

— Къде сте сега? — попита Сандекър.

— Чувал ли си някога за богат човек на име Масар?

— Ив Масар. Френски магнат. Чувал съм за него.

Преди Пит да успее да отговори, Джордино беше изблъскан до стената от шестима здрави мъже. Той се опита да събори трима от тях.

— Ние сме неканени гости на яхтата на Масар — завърши думите си Пит. — Съжалявам, адмирале, но трябва да си тръгвам.

Пит спокойно окачи слушалката, завъртя стола и видя, че в офиса беше застанал човек, току-що влязъл в кабинета.

Ив Масар беше безупречно облечен в бял костюм с жълта роза на ревера. Едната му ръка беше в джоба на сакото. Той се огледа наоколо, видя разкървавените физиономии на хората от екипажа си вследствие борбата с Джордино. Мълчаливо, пушейки бавно цигарата си „Голоаз“ се опитваше да разбере какво е станало. Пит и Джордино леко се усмихваха.

— Добър вечер — каза вежливо Пит.

— Американци или англичани? — заинтересува се Масар.

— Американци.

— Какво правите на моята яхта? — отсече той.

Пит му се усмихна:

— Беше много спешно и трябваше да ползвам вашия телефон. Надявам се, че няма да ме изхвърлите. Ще бъда щастлив да си заплатя разговора и да отстраня повредите на вашата врата.

— Вие можехте да ме помолите, като дойдете на борда на моята лодка, и ползвате телефона като джентълмени.

Тонът на Масар показваше, че той ги счита за примитивни американски каубои.

— Ако бяхме сторили това, вие едва ли бихте поканили такива безупречни чужденци, които внезапно се появяват посред нощ във вашия личен кабинет.

Масар схвана това и им отвърна с усмивка:

— Не. Вероятно не. Вие сте съвсем прави.

Пит взе една писалка от бюрото и написа нещо върху лист хартия. След това го подаде на Масар.

— Може да изпратите сметката на този адрес. Приятно беше да разговаряме с вас, но трябва да вървим по пътя си.

Ръката на Масар се измъкна бавно от джоба му и в нея блесна малък автоматичен пистолет. Той се прицели в Пит.

— Ще настоявам да останете и да се радвате на моето гостоприемство, преди да ви предам на службите за сигурност на Мали.

Джордино го изгледа злобно и му подхвърли:

— Ще ни пратиш ли по едно желязо?

Французинът гледаше Джордино, като че ли беше мечка в зоопарк:

— Да, мисля да ви пусна по един.

Джордино погледна към Пит.

— Виждаш ли, казвах ти същото.

21.

Сандекър се върна в заседателната зала на главната квартира на НЮМА и седна, зареден с малко по-голям оптимизъм, отколкото имаше няколко минути преди това.

— Те са живи — произнесе той окуражено.

Двама мъже бяха седнали отделно на една маса с разгърната карта на западна Сахара и внимателно проучваха докладите на разузнаването относно дейността на армията и службите за сигурност на Мали. Те разбраха Сандекър и му кимнаха одобрително.

— Тогава ние ще продължим рискованата операция, както е планирана — каза по-старшият от двамата — мъж с посивяла, добре подстригана коса, със сини очи и вдъхващо доверие лице.

Генерал Хюго Бок беше далновиден човек, който преценяваше съобразно случая. Войник, притежаващ невероятен брой умения, той беше роден убиец. Бок бе старши командир на малко известния секретен отряд, наречен УНИКРАТТ, абревиатура на една служба за бързо реагиране към ООН. Отрядът се състоеше от хора от девет националности, високо подготвени и владеещи всички бойни похвати и средства. Те изпълняваха секретните и нелегални мисии на Световната организация, за които никъде не се съобщаваше. Генералът бе започнал своята продължителна кариера в германската армия и бе постоянно изпращан като съветник в страните от Третия свят, чийто правителства се нуждаеха от услугите му при революционни ситуации или гранични вражди.

Негов заместник бе полковник Марсел Левант, ветеран с високи бойни отличия от Френския чуждестранен легион. В държанието му имаше аристократична нотка. Завършил Сен Сир — френската военна академия, той бе служил във всички части на света и бе герой от кратката пустинна война срещу Ирак през 1991 г. Лицето му излъчваше интелигентност и притежаваше определена привлекателност. Въпреки че бе почти 36-годишен, стройната му осанка, дългата кестенява коса, широките, но добре поддържани мустаци и сивите очи го правеха да изглежда като току-що дипломиран курсант.

— Имате ли тяхното местоположение? — попита Левант Сандекър.

— Да — отвърна Сандекър, — единият се опитва да се качи на борда на някакъв самолет на летището в Гао, а другите двама са на една яхта в река Нигер, принадлежаща на Ив Масар.

Очите на Левант се отвориха широко, когато чу името:

— А, да. Скорпионът.

— Вие го познавате?

— Само по репутацията му. Ив Масар е международен мошеник, който притежава около два милиарда долара. Наричат го Скорпионът, защото известен брой от неговите съдружници и бизнес партньори мистериозно изчезват, като му оставят солиден капитал и няколко големи и много печеливши предприятия. Смятат го за твърде безскрупулен, без да споменаваме за затрудненията на френското правителство. Вашите приятели не биха могли да намерят по-лоша компания.

— Дали има криминални престъпления? — попита Сандекър.

— Съвсем определено, но той не оставя никакво доказателство, което би го уличило в нарушение на закона. Приятели от Интерпол ми довериха, че имат около метър досие за него.

— От толкова много хора в Сахара — забеляза Бок, — как ли вашите приятели са попаднали на него?

— Ако вие познавахте Дърк Пит и Ал Джордино — произнесе Сандекър, — щяхте да разберете.

— Все още не разбирам защо генералният секретар г-жа Камил одобри операцията по тайното изваждане на вашите хора от НЮМА извън Мали — каза Бок. — Мисиите на нашия отряд са обикновено нелегални и дълбоко засекретени, но само в случай на международни кризи. Не мога да разбера защо спасяването на живота на тримата изследователи от НЮМА е толкова критично.

Сандекър погледна Бок право в очите.

— Повярвайте ми, генерале, вие никога не ще имате мисия, по-важна от тази. Научните данни, които тези мъже са събрали в Западна Африка, трябва да изпратим в нашите лаборатории във Вашингтон при първа възможност. Нашето правителство поради глупави причини, известни само на бога, отказа да се намеси. Хала Камил присърце прие необходимостта от операцията и одобри вашата мисия.

— Мога ли да попитам какви са тези данни? — контрира Левант Сандекър.

Адмиралът поклати глава:

— Не мога да ви кажа.

— Това е работа, касаеща само Съединените Щати.

— Не, тя се отнася до всеки човек, жена, дете, които ходят по земята.

Бок и Левант размениха кръстосани погледи. След малко Бок се обърна към Сандекър:

— Вие твърдите, че вашите хора са в клопка. Този факт прави успеха на операцията крайно труден. Ние отиваме на голям риск, като разделяме нашия отряд, опитвайки се с един куршум да уцелим два заека.

— Да не искате да ми кажете, че не можете да спасите моите хора? — попита Сандекър с учудване.

— Съвсем не — каза Бок.

— Това, което генерал Бок иска да каже — обясни Левант, — е, че ние удвояваме риска, като опитваме да изпълним две мисии едновременно. Елементът на изненадата е само половината от нещата. Ние имаме по-големия шанс да успеем, концентрирайки нашата сила върху спасяването на двамата мъже от яхтата на Масар, тъй като там не очакваме сериозна съпротива. Също така можем да определим точното й местонахождение. Летището е различна история. Ние нямаме представа къде е вашият човек.

— Руди Гън — обяви Сандекър. — Името му е Руди Гън.

— Къде се крие Гън — продължи Левант. — Нашият отряд би изгубил ценно време да го търси. Също така мястото се използва от малийските военновъздушни сили, както и от гражданската авиация. Военното разузнаване сигурно знае за случая. Всякакъв опит за напускане на страната от летището Гао ще бъде изключен.

— Вие искате от мен да направя избор.

— Искаме планиране на непредвидените трудности — каза Левант. — Ние трябва да степенуваме коя от мисиите е на пръв и коя на втори план.

Бок погледна Сандекър.

— Ваш ред е, адмирале.

Сандекър погледна към картата на Мали, разгъната върху масата, втренчи очи в червената линия на река Нигер, която маркираше курса на „Калиопа“. Действително имаше известно колебание в него, за да реши. Химичните анализи бяха с най-голямо значение. Последните думи на Пит останаха на заден план в съзнанието му. Той взе една от пурите, които седяха пред него, и бавно я запали. Гледаше съсредоточено маркировката на Гао върху картата, преди да се обърне към Бок и Левант отново.

— Гън трябва да бъде вашият приоритетен риск — каза той равно.

Бок допълни:

— Съгласен съм.

— Но как можем да сме сигурни, че Гън вече не е уредил напускането на страната?

Левант даде знак.

— Моите сътрудници вече провериха разписанието на полетите. Следващият полет на малийската гражданска авиация или на всеки друг може да бъде след четири дни, считано от днес, в случай, че не бъде анулиран, което рядко се случва.

— Четири дни — повтори Сандекър. Надеждите му внезапно се стопиха. — Няма начин Гън да се крие в продължение на четири дни. Двадесет и четири часа, може би. След това малийските служби за сигурност ще го заловят.

— Освен ако не говори арабски или френски, или случайно да изглежда като местен — каза Левант.

— Няма шанс за това — отговори Сандекър.

Бок придърпа картата на Мали към себе си и посочи с пръст.

— Полковник Левант и отрядът от четиридесет човека могат да бъдат в Гао след двадесет часа.

— Бихме могли, но няма да стане — предпазливо каза Левант. — Двадесет часа, считани отсега, означава, че ние ще пристигнем точно по обяд малийско време.

— Грешката е моя — коригира се Бок, — по никакъв начин не мога да рискувам да пристигнем през деня.

— Да почакаме още малко — каза Сандекър кисело. — Тогава ще увеличим шансовете на Гън да бъде заловен или убит.

— Обещавам ви, че моите хора и аз ще направим най-доброто, за да спасим вашия човек — отвърна Левант. — Но не с голям риск за останалите.

— Не отказвайте — погледна към Левант Сандекър. — Той носи информация, която е критична за оцеляването на всички нас.

Лицето на Бок придоби скептично изражение след чутото от Сандекър.

— Честна игра, адмирале. Няма значение дали тази мисия е одобрена, или не от генералния секретар на ООН. Ако част от хората ми умрат при изпълнението й, убити като диви патици, за да спасят само един човек от вашите, по-добре е да ме екзекутират.

Сандекър напусна масата и погледна Бок с очи, искрящи от гняв.

— Сега слушай, гумена главо, пет пари не давам дали ще загубите хора или не при спасяването на Гън от Мали. Само го измъкнете оттам. Изпълнявайте и не си бършете задника с мен.

Бок въобще не успя да възрази. Той седеше, наблюдавайки Сандекър изпод големите си сиви вежди. След това избухна в смях.

— Чак сега се разбрахме. Защо да не пийнем нещо и да не направим план.

Сандекър се усмихна и бавно се отпусна в един стол. Той предложи на Бок една от своите пури.

— Удоволствие е да се прави бизнес с вас, генерале. Да се надяваме, че сътрудничеството ни ще бъде печелившо.

Хала Камил стоеше на стъпалата на хотел „Уолдорф Астория“, чакайки своята лимузина, след като беше напуснала една формална вечеря, давана в нейна чест от индийския посланик в ООН. Валеше слаб дъжд и улиците отразяваха светлините на града по мокрия паваж. Когато големият черен „Линкълн“ пристигна и шофьорът отвори вратата, тя пристъпи под един чадър, носен от пиколото на хотела, който придържаше дългия шлейф на роклята й. Внимателно я настани на задната седалка на лимузината.

Исмаил Йерли беше вече седнал от другата страна. Той взе ръката й и я целуна.

— Извинявам се, че се срещаме по този начин — оправда се той, — но е твърде рисковано за нас да ни виждат заедно.

— Продължава дълго време, Исмаил — каза Хала. Големите й очи бяха меки и сияйни. — Ти ми го подаряваш.

Той погледна напред към кабинката на шофьора, за да се убеди, че прозорчето е спуснато.

— Чувствам, че е по-добре за теб, ако се срещаме по този начин. Ти се издигна твърде много и работиш упорито, за да загубиш всичко заради някакъв скандал.

— Ние може да бъдем дискретни — каза Хала с тих глас.

Йерли поклати глава.

— Любовните приключения на политическите мъже остават незабелязани. Но не е така за жена с твоя пост. Медиите и журналистите ще ги разтръбят из целия свят.

— Аз все още изпитвам голямо влечение към теб, Исмаил.

Той хвана ръцете й.

— И аз също. Ти си най-доброто, което съм срещал, и няма да бъда причина за твоя провал.

— Сега трябва да повървиш — каза тя. — Ще бъде много достойно за теб.

— Да — отвърна той без ентусиазъм, — за да не предизвикваме заглавие в новините „Генералният секретар на ООН уличена като метреса на Световната здравна организация“. Моите началници от втори отдел на Националната служба за отбрана ще бъдат особено доволни от разкритието ми като такъв.

— Защо да не запазим нашата връзка в тайна, както досега — протестира тя. — Защо да не продължим?

— Невъзможно.

— Ти си познат като човек от турска националност. Кой би могъл да разкрие, че французите са те завербували, когато си бил студент в Истанбулския университет?

— Ако някой се зарови по-дълбоко, сигурно ще открие тайната. Първото задължение на добрия агент е да работи в сянка, без да бие на очи или да бъде забелязан. Аз направих компромис с моето прикритие в ООН, когато се влюбих в теб. Ако евентуално британските, съветските или американските служби се доберат до нашата връзка, техните разузнавачи няма да се спрат пред нищо, докато не изровят и най-малката подробност за нея и после да я използват срещу теб.

— Но те не знаят нищо — отвърна тя с надежда.

— Не, и те няма да могат. Заради това ние не трябва да се виждаме извън сградата на ООН.

Хала се обърна и погледна през мокрото от дъжда стъкло на колата.

— Тогава защо си тук?

Йерли пое дълбоко въздух.

— Нуждая се от услуга.

— Нещо, засягащо Обединените нации или твоите френски господари?

— И двете.

Тя почувства, че се задушава.

— Ти само ме използваш, Исмаил. Експлоатираш чувствата ми, за да играеш своите дребни шпионски игри. Ти си един безскрупулен плъх.

Той не каза нищо.

Тя се предаде, както много добре знаеше, че ще направи.

— Какви сведения искаш от мен?

— Има един епидемиологичен екип на Световната здравна организация — занарежда той с делови глас, — който разследва съобщенията за една странна болест в пустинята на Мали.

— Чух за този проект. Беше съобщено за него през времето на моя ежедневен брифинг преди няколко дни. Доктор Франк Хопър ръководи разследването.

— Точно така.

— Хопър е добре известен учен. Каква е твоята намеса в тази мисия?

— Моята задача е да координирам тяхното пътуване и да им осигуря храна, транспорт, лабораторна екипировка — по малко от тези неща.

— Все още не съм наясно какво искаш от мен.

— Бих искал да отзовете доктор Хопър и неговите хора незабавно.

Тя се обърна и го погледна с изненада.

— Защо искаш това?

— Защото са в голяма опасност. Имам сведения от добър източник, че ще бъдат убити от западноафрикански терористи.

— Не мога да повярвам!

— Истина е — каза той сериозно. — Ще бъде поставена бомба в самолета им и той ще експлодира над пустинята.

— За кого работиш? — промълви тя. Гласът й трепереше. — Защо идваш при мен? Защо не предупредиш доктор Хопър?

— Опитах се да се свържа с него, но той отказа всякаква връзка.

— Не можеш ли да помолиш малийските власти да предотвратят атентата и да осигурят защита?

Йерли отговори:

— Генерал Казим гледа на тях като на нежелани чужденци и отказва мерки за тяхната сигурност.

— Щях да съм глупачка, ако не мислех, че има нещо много по-интригуващо в тази история, отколкото просто поставянето на бомба.

Той я погледна право в лицето.

— Повярвай ми, Хала, единствената ми мисъл е да спася доктор Хопър и неговите хора.

Хала искаше безрезервно да му повярва, но дълбоко в сърцето си знаеше, че я лъже.

— Изглежда, през тези дни всеки разследва замърсяване в Мали и всичките спешно искат помощ и евакуация.

Йерли погледна загадъчно, но не каза нищо, очаквайки да продължи.

— Адмирал Сандекър от НЮМА дойде при мен с настоятелната молба да използва нашия отряд за бързо реагиране, за да евакуираме трима от неговите хора, попаднали в ръцете на малийските секретни служби.

— Американците разследват също източник на опасно замърсяване в Мали?

— Да, в частност това е една нелегална операция, но малийското военно разузнаване ги е разкрило.

— Заловени ли са?

— Не, допреди четири часа.

— Къде точно са разследвали?

Йерли изглеждаше разтревожен и Хала улови голямо напрежение в гласа му.

— В река Нигер.

Йерли хвана рамото й и очите му изглеждаха опечалени.

— Искам да зная повече за това.

За момент тя почувства някаква тръпка.

— Те изследваха източника на един химичен компаунд, който е причина за червените приливи и отливи по целия африкански бряг.

— Четох за това във вестниците. Продължавай.

— Казаха ми, че те ползват една яхта с оборудване за химични анализи и извършват това, като вземат непрекъснато проби от реката.

— Дали са го открили? — забеляза той.

— Според адмирал Сандекър, те са определили района, откъдето идва — недалеч от град Гао в Мали.

Йерли не изглеждаше доволен.

— Дезинформация. Това трябва да бъде отговорът. Тази история трябва да е прикритие за нещо друго.

Хала поклати глава.

— За разлика от теб адмиралът никога не лъже, когато се касае за живот.

— Ти каза, че НЮМА седи зад тази операция.

Хала потвърди.

— Не е ли ЦРУ или друга американска разузнавателна служба?

Тя тръсна с ръка и се засмя кисело.

— Ти искаш да кажеш, че твоите скрити разузнавателни източници в Западна Африка нямат никаква представа, че американците работят под носовете им.

— Не говори абсурди. Какви важни тайни може да притежава една такава бедна нация като Мали, които да са привлекателни за американските интереси.

— Трябва да има нещо. Защо не искаш да ми го кажеш?

Йерли гледаше разсеяно и не отговори веднага.

— Нищо… нищо съществено.

Той почука на стъклото, за да привлече вниманието на шофьора.

Шофьорът удари спирачките и спря пред голяма административна сграда.

— Ще си поплачеш ли за мен?

Гласът й беше плътен и изпълнен с желание. Той се обърна и я погледна.

— Истински съжалявам. Ще ми простиш ли?

Нещо се надигна отвътре в нея. Тя тръсна глава.

— Не, Исмаил. Не мога да ти простя. Повече няма да се срещаме. Очаквам писмото с твоята оставка върху бюрото си утре до обяд. Ако не го направиш, ще те изхвърля от ООН.

— Не можеш да бъдеш толкова лоша!

Хала продължи:

— Твоите тревоги не са свързани със Световната здравна организация. Нито пък те е грижа за нея. Ти дори не си лоялен 50% към французите. И понеже това е така, ти работиш единствено за своите финансови интереси.

Тя се пресегна през него и отвори вратата.

— А сега изчезвай!

Йерли слезе безшумно от колата и застана на тротоара. Хала със сълзи на очи дръпна вратата обратно и не се обърна назад, докато шофьорът не потегли. На Йерли му се искаше да усети малко болка или тъга, но беше твърде голям професионалист. Тя беше права, че той я използваше. Неговото единствено привличане към нея беше сексът. Но от многото жени, които бяха минали през ръцете му, тази беше единствената, която се влюби в него.

Той влезе в коктейлната зала на хотел „Алгонкуин“, поръча си едно питие и след това помоли да ползва телефона. Набра номера и зачака отговор от другата страна.

— Да?

Той заговори с преправен и тайнствен глас:

— Имам свежа информация за господин Масар.

— Откъде сте вие?

— От руините на Пергамон.

— Турция?

— Да — отсече Йерли кратко. Той никога не вярваше на телефоните и мразеше, когато трябваше да си служи с детски кодове.

— Аз съм на бара в хотела „Алгонкуин“. Кога мога да ви очаквам?

— В един след полунощ. Твърде късно ли е?

— Не. Ще направя късна вечеря.

Йерли постави слушалката замислено. Какво ли знаят американците относно операцията на Масар в пустинята и форт Фуро? Дали техните разузнавателни служби са разкрили истинската дейност на завода за преработка на опасни промишлени отпадъци? И какво са надушили наоколо? Ако е така, последствията ще бъдат ужасни. Както и фалитът на няколко големи френски банки.

22.

Зад него беше черен непрогледен мрак, а пред него — редките пръснати улични светлини на Гао. На Гън му оставаха още 10 метра до брега, когато единият му крак докосна мекото дъно на реката. Той стъпи, огледа се и като държеше тялото си под водата, започна внимателно да се приближава към брега.

Бреговата ивица свършваше до малка каменна стена, откъдето започваше пътят. Когато стъпи на пясъка, той почувства живителната му топлина и тъй като тялото му я жадуваше, легна върху него, за да почине за няколко минути. Чувстваше леко схващане на десния си крак и умора в раменете.

Той се опипа по гърба и усети, че раницата е на мястото си. Откакто беше скочил във водата като изстрелян снаряд, мислеше, че може би я е загубил. Но презрамките й все още бяха на раменете му.

Той се изправи и тръгна към стената, прескочи я и се озова на пътя. Беше пусто. По лошо павираната улица, която водеше диагонално към града, се виждаха малък брой пешеходци. С крайчеца на окото си Гън забеляза слаба светлина и погледна към покрива на близката къща, където в същото време един човек палеше цигара. Той вървеше и оглеждаше улицата, пешеходците, опитваше се да проумее ритъма на тяхното движение. За да бъде по-незабелязан, реши да свали очилата си, макар че това не беше много удачно за него, тъй като беше късоглед и не можеше да вижда на повече от 20 метра.

Гън сложи раницата на гърдите си и я закри с якето си, така че да изглежда като разширен стомах. Внимателно крачеше по улицата между гражданите на Гао. След около две пресечки той забеляза, че се движат хора с велосипеди. Отминаха го няколко коли и мотоциклети. Щеше да бъде добре, ако просто можеше да се окаже на летището, но още преди напускането на яхтата той беше проучил картата и знаеше, че е на няколко километра от града. Намисли си да открадне велосипед, но бързо се отказа от тази идея. Вероятно щяха да търсят крадеца, а той не искаше да оставя следи. Гън стигна до главната улица и след това се озова на пазарния площад. Тук беше хотел „Атлантида“. Миришеше на екзотика. Хората бяха облечени със сини и зелени дрехи, имаше и в национални носии. Повечето мъже носеха шапки или главите им бяха покрити със сини башмаци. Гън държеше главата си наведена надолу, беше покрил наполовина лицето си с башмак, така че бялата му кожа почти не се забелязваше. Никой не го спря и не му зададе неудобни въпроси. Ако по неочаквана причина някой го спреше, щеше да каже, че е турист, тръгнал на пътуване по Нигер. Все пак опасността да бъде спрян от някого му изглеждаше реална за един нелегален американец, какъвто беше. Той продължи по пътя, като държеше посоката, където би трябвало да бъде летището. Така стигна до края на града. Той не можеше да предположи, че в този момент пътят му щеше да стане по-лесен, отколкото очакваше. Един камион се движеше зад него с бавна скорост. Гън се сниши в канавката и реши да почака. Дори извади от раницата си един пистолет „Смит енд Уесън“ — 38 калибър, подарен от баща му за всеки случай. Камионът го отмина, като леко намали и в този момент Гън се затича и скочи в него. Според предположенията му, посоката беше към летището. Озовал се временно в безопасност, той сложи отново очилата си, за да вижда по-добре. Пътят беше асфалтов и на километър или два пред себе си видя светлини на голяма площ, което му подсказа, че това може би е летището. Малко след това камионът намали и почти спря на един завой. Гън реши, че сега е моментът да скочи. Поседя малко на земята, стана и тръгна по алеята към светлините. Само след няколко метра забеляза дървена табела, на която пишеше на три езика: „Международно летище Гао“.

— Международно — прочете Гън на глас. — Как се надявам да е така.

Той продължи по алеята, вървейки плътно в левия й край, за да не го удари някое идващо превозно средство. Нямаше никаква нужда да се крие. Летищният терминал беше тъмен и паркингът пред него абсолютно празен. Надеждите му бяха да се скрие някъде наблизо. Той видя няколко добре поддържани дървени постройки с извит ламаринен покрив. Това бяха хангари. Гън премина покрай тях незабелязано и се озова в началото на пистата. Там, осветени от прожекторите, стояха 4 бойни самолета на малийските военновъздушни сили и един транспортен. Той застана неподвижно, когато забеляза двама въоръжени постови, които седяха в една секретна кабина. Единият се люлееше на стола, а другият се бе излегнал и пушеше цигара.

Гън извади своя водолазен часовник „Хроноспорт“ и погледна циферблата. Беше единадесет и двайсет. Изведнъж се почувства уморен. Бе изминал такова разстояние единствено за да се добере до това пустинно летище, на което сега не се виждаше никакво пристигане или заминаване на самолети. Това можеше да не бъде чак толкова лошо, но имаше вероятност малийските сили за сигурност да са го завардили отвсякъде и в такъв случай всяка възможност да се измъкне бе обречена на провал, още повече при липсата на вода и храна. Гън продължи нататък, избягвайки светлините, като много внимаваше да не се натъкне на други секретни постове. Постепенно излезе от зоната на летището и се озова направо в пустинята, в близост до една малка пясъчна дюна. Използвайки прикритието на тъмнината, той изкопа с ръцете си дупка в пясъка. Може би тя бе пълна с мравуняк, но сега не го беше грижа. Бе много уморен да мисли за това.

Само след тридесет секунди беше заспал.

Пит и Джордино бяха повалени от хората на Масар и заключени на една метална платформа в близост до машинното отделение. Ръцете им бяха вързани, а краката им — оковани в къси вериги, закрепени към тръбите на парната инсталация. Движението им беше съвсем ограничено, тъй като можеха да стоят само на коленете си и всяко мръдване при опит да се освободят ги залепяше до горещите тръби и им причиняваше страхотна болка. Състоянието им беше безпомощно. Над тях на палубата стоеше часови с автоматичен пистолет. Да се избяга при тази ситуация беше невъзможно.

Атмосферата в тази метална кутия, където се намираха, ставаше непоносима. Парата от една тръба проникваше в порите им, въздухът започваше да недостига, а като прибавим и горещината, мъчението нарастваше с всеки изминал момент. Джордино се чувстваше зле, бе отслабнал и започваше да губи съзнание. Силата му се бе почти стопила след два часа престой в този арест. А загубата на течности го правеше почти луд от жажда. Той погледна към Пит, опитваше се да разбере как приятелят му понася това нечовешко мъчение. Доколкото схващаше, Пит не показваше никаква реакция. Лицето му, обгърнато в пара, изглеждаше замислено и тъжно. Той с усърдно внимание изучаваше начина на закрепване на веригите към тръбите, всеки болт и всяка гайка, търсейки как да се освободи от тях. Погледът му беше засякъл едно табло с набор от гаечни ключове и той правеше план как да се добере до тях, без да бъде забелязан в това вързано положение.

— В още една хубава каша се забъркахме, Стенли — каза Джордино, цитирайки реплика от комедиите на Лаурел и Харди.

— Съжалявам, Оли, всичко е в името на човечеството — отвърна Пит в същия тон.

— Мислиш ли, че Руди е успял?

— Ако се е скрил някъде и е запазил хладнокръвие, няма причина да се е сдухал като нас.

— Какво мислиш, че очаква от нас този дърт френски мафиот, като ни държи тук вързани? — попита Джордино, изтривайки потта от челото си.

— Нямам представа — отговори Пит. — Но очаквам, че ще узнаем защо ни натика в тази гореща кутия, освен ако преди това няма намерение да ни предаде на полицията.

— Той трябва действително да е злопаметен, ако ни се сърди, че му ползвахме телефона.

— Грешката е моя — каза Пит поглеждайки весело, — но трябваше да проведа важен разговор.

— Разбира се, ти не би могъл да знаеш, че приятелят е скръндза.

Пит погледна Джордино с голямо възхищение. Той се учудваше, че този нисък и набит италианец все още имаше чувство за хумор, като имаше предвид окаяното състояние, в което се намираха. През дългите минути на агония в тяхната клетка — пещ, Пит упорито мислеше как могат да се спасят. В момента всякакъв оптимизъм беше безсмислен. Почти нямаше начин да скъсат веригите или да отключат белезниците.

Съзнанието му бе подготвило поне дванадесет комбинации, всяка от които изключваше следващата. Никоя не беше приложима, освен ако случайно не възникнеше подходяща ситуация. Главната пречка бяха веригите. По един или друг начин те трябваше да ги откачат от парната тръба. Ако това не станеше, добре обмисленият план на Пит се проваляше.

Той прекъсна умствената си гимнастика, тъй като постовият отвори капака на тяхната клетка и слезе долу да отключи веригите. Още четирима от екипажа стояха горе пред машинното отделение. Пит и Джордино се изправиха на крака и четиримата моряци от екипажа ги поведоха към кабинета на Масар.

Ив Масар седеше в средата на един голям кожен диван и пушеше тънка черна цигара, а пред него на малка масичка имаше чашка коняк. Един тъмнокож мъж в униформа на офицер седеше на отсрещния стол и пиеше шампанско. Никой не помръдна, когато Пит и Джордино застанаха пред тях боси, по риза и панталон, мръсни и прогизнали от пот и влага.

— Това ли са клетите екземпляри, които си хванал в реката? — попита офицерът, гледайки ги любопитно през черните си студени и празни очи.

— В действителност те се появиха на борда, без да съм ги канил — отговори Масар. — Хванах ги в момента, когато ползваха телефона ми.

— Мислиш ли, че са успели да се свържат?

— Дойдох твърде късно, за да мога да ги спра — забеляза Масар.

Офицерът остави чашата си в края на масата и се надигна от стола си, прекоси стаята и застана право пред Пит. Той беше по-висок от Джордино, но беше с около 6 инча по-нисък от Пит.

— Кой от вас държеше връзка с мен, докато бяхте в реката? — попита той.

Учудването на Пит бе свършило.

— Вие трябва да сте генерал Казим.

— Да, същият.

— Трябва да ви подчертая, че не може да се създаде представа за даден човек само по неговия глас. Аз си мислех, че вие изглеждате повече като Рудолф Валентино, отколкото като Фернандел.

Пит се наведе и се завъртя косо, лицето му внезапно се изпълни с омраза, челюстите болезнено се свиха, тъй като Казим неочаквано го срита в слабините с обутия си в ботуш крак. Овладял се бързо, Пит задържа с елегантно движение протегнатия крак на Казим, като накара генерала да балансира на другия. След това бавно оттласна разярения офицер назад, докато той се просна по задник на стола си.

Настъпи гробна тишина в стаята. Казим изпадна в шок. Като пожизнен диктатор в продължение на 10 години, съзнанието му отказваше да приеме подобен род отношение към неговата персона. Той така беше свикнал на сервилността и подчинението на заобикалящите го, че не можеше да си представи някой да реагира брутално и физически срещу него. Целият трепереше от яд, устата му се напълни с пяна, само очите му оставаха студени и празни.

Бавно, отмерено той извади пистолет от кобура изпод мишницата си. Беше, както забеляза Пит, по-стар модел автоматична „Берета“ 9-милиметров, от въоръжението на НАТО. След това се излегна на една страна, взе на мушка Пит, като се усмихваше студено под мустак.

Пит хвърли страничен поглед към Джордино и забеляза, че приятелят му се канеше да скочи върху Казим. После отново спря поглед на Казим, очаквайки го да натисне спусъка, готов при най-малкото мръдване на ръката му да залегне на дясната си страна. Това може би щеше да се окаже една възможност за спасение, но Пит съзнаваше, че бе изгубил предимство в предизвикателството си към него. Казим имаше отлична възможност за стрелба и не би пропуснал от толкова близко разстояние. Освен това Пит знаеше, че бързината би му помогнала да избегне първия изстрел, но после, когато Казим зареди на автоматична стрелба, щеше да стане невъзможно, първо щеше да го простреля в едното коляно, после в другото. В очите на генерала се четеше насладата от бавно предизвикана смърт.

Вероятно секунда преди да започне стрелбата и мятането на конвулсиращи тела по пода, Масар вдигна ръка във въздуха и каза със заповеден тон:

— Ще ви помоля, генерале, да проведете екзекуцията където и да е другаде, но не и в моя приемен кабинет.

— Този — високият, трябва да умре! — изсъска Казим, гледайки с черните си очи Пит.

— Всичко с времето, приятелю мой — каза Масар, докато си наливаше нова чаша коняк. — Направи ми удоволствието да не опръскваш с кръв моя скъп килим „Назлини Навахо“.

— Ще ти купя нов — успокои го той.

— Не отчиташ ли факта, че той може да желае лека и бърза смърт? Разбираемо е, че те провокира, защото е по-леко да избереш бързата смърт, отколкото мъчителната агония.

Много бавно Казим свали насочения пистолет и го прибра. След това се усмихна лукаво.

— Ти разгада мислите му. Ти усети много добре какво всъщност представлява той.

Масар отвърна с галска хитрост:

— Американците наричат това улична интелигентност. Тези хора имат нещо съхранено в себе си, нещо живо. И двамата можем да спечелим, ако ги накараме да говорят.

Казим се надигна от стола си, доближи се до Джордино, вдигна беретата и я насочи в дясното му ухо.

— Да видим дали ще си по-словоохотлив, отколкото беше на твоята яхта.

— Каква яхта? — попита Джордино. Гласът му беше невинен като на дете след причастие.

— Онази, която напуснахте минути преди да се взриви.

— А-а. Онази яхта.

— Каква беше вашата мисия? Защо плавахте по Нигер до Мали?

— Ние изследвахме миграционните навици на дребните малки рибки, като сравнявахме знанията си за тях и времето, по което те изхвърлят хайвера си в горното течение на реката — изръси Джордино.

— А боеприпасите на борда на вашата яхта?

— Боеприпаси? Какви боеприпаси? — вдигна отрицателно рамене той и направи учудваща гримаса. — Не сме имали никакви боеприпаси.

— Забравихте ли за вашето нападение срещу военните патрулни канонерки на Бенин?

— Съжалявам, не сме слушали радио! — тръсна глава Джордино.

— Няколко часа в уютните килии на моята главна квартира в Бамако ще опреснят паметта ти.

— Много нездравословен климат за несговорчиви чужденци, уверявам ви! — каза Масар.

— Спрете да тормозите човека! — каза Пит, поглеждайки Джордино. — Кажи им истината.

Джордино се обърна и изгледа Пит.

— Да не си откачил?

— Вероятно няма да издържиш мъченията. Аз не мога. Мисълта за евентуална болка ме прави безпомощен. Ако не искаш да кажеш на генерал Казим това, което иска, аз ще го направя.

За момент на Джордино му притъмня пред очите, след това се съвзе и изкрещя, изпълнен с гняв:

— Ти си мръсно влечуго! Ти си предател!

Гласните протести на Джордино изведнъж затихнаха, тъй като Казим насочи пистолета си право в лицето му, дори го потърка по бузата, като му причини малка рана. Джордино отстъпи две крачки назад, спря и настръхна като разярен бик. Казим зареди на автоматична стрелба пистолета и го опря между веждите му.

„Стана тя, каквато стана“ хладнокръвно помисли Пит, обезпокоен от горещия темперамент на Джордино. Той направи рязко движение и застана през Казим, като избута зад гърба му Джордино.

— Спрете, за бога!

Незабелязано Масар натисна един бутон, закрепен на малка конзола върху канапето. Преди някой да успее да се обади или направи някакво движение, нахълта малка армия от членове на екипажа. Те хванаха Пит и Джордино и ги повалиха на пода. Пит разбра, че е безполезно да оказва съпротива, но Джордино се мяташе като заклан и псуваше.

— Отведете този обратно в металния бокс до парното! — извика Масар, сочейки с крак Джордино.

Пит видя как те завързаха ръцете на Джордино отзад с един кабел и след това стегнаха кабела около врата му, точно под ухото. Хванаха го под мишниците и го завлякоха към предишния им арест.

Казим насочи оръжието към Пит, който все още лежеше на пода.

— Е, тъй като ти предпочиташ сърдечния разговор пред агонията, защо не започнеш с истинското си име.

Пит се завъртя на една страна и седна.

— Пит. Дърк Пит.

— Трябва ли да ти вярвам?

— Това е име като всяко друго.

Казим се обърна към Масар.

— Претърсихте ли ги?

Масар отвърна:

— Не, те не носеха никакви документи или удостоверения.

Казим погледна Пит. Лицето му беше непроницаемо.

— Вероятно ще можете да ме осветлите защо влязохте в Мали без паспорти?

— Няма проблем, генерале! — пророни думите си Пит. — Партньорът ми и аз сме археолози. Бяхме сключили договор с една френска фондация да изследваме река Нигер за останки от древни плавателни съдове. Паспортите ни изчезнаха, когато нашата яхта беше нападната от един от вашите кораби и потопена.

— Ще станете честни археолози като новородените деца, след като бъдете оковани в металната кутия до парното за два часа. Вие сте твърде устойчиви, безстрашни и арогантни, за да бъдете нещо друго, освен обучени вражески шпиони.

— Каква фондация? — подхвърли Масар.

— „Дружеството на френското историческо наследство“ — отговори Пит.

— Никога не съм чувал за него!

Пит махна безпомощно с ръце.

— Какво мога да кажа?

— Откога археолозите изследват древността със суперлуксозна яхта, оборудвана с ракети и автоматично оръжие? — попита Казим саркастично.

— Никога не вреди, ако е подготвена срещу пирати или терористи! — усмихна се Пит глупаво.

В същия момент се почука на вратата. Един от хората на Масар влезе и му връчи съобщение.

— Отговорът, господине.

Масар хвърли поглед върху съдържанието на текста и отвърна:

— Предайте моите поздрави и му кажете, че трябва да продължи разследването.

След като човекът напусна, Казим попита:

— Хубави ли са новините?

— Най-вече осветляващи — продължи Масар, — от моя агент в ООН. Изглежда, тези хора са от НЮМА — Вашингтон. Тяхната задача е да намерят източника на химическо замърсяване, което съществува в Нигер, и причинява бърз растеж на червените приливи и отливи след влизането му в океана.

— Фасада — възрази Казим, — нищо повече. Те душат наоколо за нещо, далеч по-значимо от замърсяването. Мисля, че е петрол.

— Главната задача на моя агент в Ню Йорк е да разбере точно това. Той предполага, че може би такава дейност е прикритие, още повече че неговият източник на информация не споделя това.

Казим изгледа Масар с подозрение.

— Надявам се, че няма връзка с форт Фуро?

— Не, разбира се — отговори Масар спокойно. — Моят завод е твърде отдалечен, за да засегне Нигер. Не, това трябва да бъде само твоят, който поради различни несигурни договори си оставил да работи без контрол.

Лицето на Казим стана мораво и безжизнено.

— Ако някой е отговорен за разпространението на химическото замърсяване в Мали, стари приятелю, това си ти.

— Не е възможно — каза спокойно Масар. Той погледна към Пит и попита: — Намирате ли разговора за интересен, г-н Пит?

— Не разбирам за какво говорите.

— Вие и вашият партньор трябва да сте много ценни хора.

— Не е вярно. В момента ние сме само обикновени ваши затворници.

— Какво искаш да кажеш, когато ги наричаш „ценни“? — заинтересова се Казим.

— Моят агент докладва също така, че ООН е изпратил своя отряд за бързо реагиране, за да ги освободи.

Само за секунда Казим изглеждаше объркан, но бързо дойде на себе си.

— Специално подразделение идва тук?

— Вероятно вече е на път. Така че г-н Пит може да се свърже със своя покровител. — Масар хвърли око още веднъж на съобщението. — Според моя агент, той се казва адмирал Джеймс Сандекър.

— Изглежда, нищо не може да ви изненада.

Елегантният салон на яхтата се охлаждаше приятно от въздушния кондиционер, така че Пит се съвземаше след времето, прекарано в металния бокс. Той беше съкрушен от факта, че Масар знае за същността на тяхната мисия. Опитваше се да си представи кой може да е възможният предател, но в съзнанието му беше хаос.

— Добре, добре, ние не сме толкова умни и хладнокръвни, когато ни дърпат чаршафа, нали, приятелю мой? — подхвърли Казим и си наля още една чаша от превъзходното шампанско на Масар. — Къде възнамерявате да се срещнете с отряда за бързо реагиране, г-н Пит?

Пит се опитваше да си придаде изражение на човек, получил амнезия.

Това беше задънена улица. Бе повече от очевидно, че мястото, където ще се осъществи кацането на отряда, е летището Гао. Той се надяваше да изпуснат Гън, но се излъга в надеждите си, че Казим е толкова тъп, както изглежда на пръв поглед и реши да блъфира.

— Летище Гао, там ще кацнат. Трябва да ги чакаме на западния край на пистата.

Казим изгледа Пит за момент, след това внезапно го халоса с барабана на своята „Берета“ по главата, като изкрещя:

— Лъжец.

Пит наведе главата си и закри лицето си с ръце:

— Това е истината. Кълна се!

— Лъжец! — повтаряше Казим. — Пистата на Гао е разположена в посока север-юг, няма западен край.

Пит въздъхна с облекчение и изправи глава много бавно.

— Знаех, че е безполезно да упорствам. Рано или късно щяхте да ме разкриете.

— За съжаление. Има начини да постигна това.

— Добре — каза Пит. — Инструкциите на адмирал Сандекър са, че след като унищожим яхтата, трябва да отидем на юг от Гао, на около 20 километра, в една широка изоставена падина. Хеликоптерът трябва да дойде от Нигерия.

— Какъв е сигналът за опознаване?

— Няма нужда от сигнал. Околността е пустинна. Хеликоптерът ще остане на светлини след кацането и ще бъде разпознат от нас.

— В колко часа ще кацне?

— В четири сутринта.

Казим го изгледа дълго и изпитателно, след което заключи:

— Ако ме лъжете отново, дълбоко ще съжалявате.

Генералът постави пистолета си обратно в кобура и се обърна към Масар.

— Няма време за губене. Трябва да се подготвя за церемонията по посрещането.

— Би трябвало да бъдеш находчив, Затеб, като държиш ООН отряда на мушка. Твърдо те съветвам да не подценяваш възможностите му. Когато те не намерят Пит и неговия приятел, ще се върнат обратно в Нигерия. Да свалиш хеликоптера през това време и да убиеш екипажа му е толкова лесно, както да събориш кукувиче гнездо.

— Те са нарушили границите на моята страна.

— Много тривиално — махна с ръка Масар. — Националната гордост не ти подхожда. Те ще провалят своята цел. Пусни ги да си вървят безнаказано.

Казим се усмихна лукаво, после избухна в силен гърлен смях.

— Ив, ти ми отнемаш цялото удоволствие от живота.

— Докато пълня с милиони франкове джоба ти.

— И това също! — отвърна Казим.

Масар посочи към Пит:

— Въпреки всичко ти ще имаш своето развлечение с тези двамата. Сигурен съм, че ще ти кажат онова, което искаш да научиш.

— Те ще проговорят до обяд.

— Уверен съм, че ще го направят.

— Благодаря ти, че ще ги поизпотиш малко в твоя чудесен метален бокс до машинното отделение.

— Удоволствието е мое! — Масар тръгна към страничната врата. — А сега ще ме извиниш, но трябва да видя гостите си. Твърде дълго ги оставих сами.

— Една услуга?

— Ще я имаш, но искам да я назовеш.

— Задръж Пит и Джордино в металния бокс, колкото е възможно по-дълго. Бих желал да се стопи тяхното упорство, преди да ги отведа в Бамако.

— Както желаеш! — съгласи се Масар. — Ще наредя на моите хора да ги сложат обратно там.

— Благодаря, Ив, приятелю мой. За залавянето и предаването им. Аз съм ти признателен!

— Няма защо — отвърна Масар.

Преди да се затвори вратата след Масар, Казим погледна отново Пит. Очите му изразяваха сатанинска злоба. Пит можеше да си спомни само веднъж преди това подобно изражение на лице.

— Приятно прекарване в бокса, г-н Пит, преди да си попаднал при още по-добри условия.

Ако Казим очакваше, че Пит ще трепне или уплаши, жестоко се лъжеше. Той изглеждаше невероятно спокоен. Правеше впечатление на човек, който току-що е спечелил джакпота на игрална машина. Пит се радваше, че адмиралът беше разбрал посланието му и правеше всичко възможно за тяхното спасение. Вратата беше полуотворена и той щеше да се възползва от това.

23.

Твърде възбудена, за да заспи, Ева първа от спящите учени забеляза спускането на самолета. Въпреки че пилотите контролираха машината безупречно, доколкото бе възможно, тя усети загубата на мощност на двигателите и разбра, че самолетът губи височина, когато внезапно ушите й изпукаха.

Ева погледна през прозорчето, но всичко, което видя, бе непрогледна тъмнина. Никакви светлини не се забелязваха върху празната пустинна земя. Един поглед върху циферблата на ръчния часовник й показа, че беше десет минути след полунощ — само час и половина след като те бяха натоварили и последния сандък от екипировката си, както и взетите проби от замърсяването на борда, и бяха излетели от гробището, наречено Аселар.

Тя седеше спокойна и отпусната, мислейки, че може би пилотите само са променили курса и височината, но възникналата слабост в стомаха й подсказваше, че самолетът все още снижава. Ева стана и тръгна по пътеката към седалката, където беше Хопър. Той се наслаждаваше, пушейки лулата си. Тя се наведе над него и прошепна в ухото му:

— Франк, нещо с полета не е наред.

Хопър бе леко задрямал и почти инстинктивно се втренчи в нея.

— Какво каза?

— Самолетът се спуска. Мисля, че кацаме.

— Глупости! — отвърна той. — Кайро е на 5 часа път.

— Не, чух изключване на двигателите.

— Пилотите може би се опитват да пестят гориво.

— Ние изгубихме височина. Сигурна съм в това.

Хопър реагира сериозно на нейния тон, стана и се ослуша много внимателно в шума на двигателите. Погледна през прозореца, после отново се заслуша в двигателите. Някаква тревога го обхвана.

— Мисля, че си права. Изглежда ще кацаме.

Ева посочи към кабината на пилотите.

— Пилотите винаги държат вратата отворена по време на полета. Сега е затворена.

— Изглежда съмнително, но сигурен съм, ще успеем да реагираме. — Той отметна одеялото върху седалката и се изправи. — Няма да е лошо да погледнем.

Ева го последва по пътеката до кабината на пилотите. Хопър натисна звънеца, но никой не му отвори. Лицето му помръкна.

— Наистина е заключено.

Той почука отново на вратата, но отговор не получи. Самолетът продължаваше да снижава.

— Нещо непредвидено ще се случи. По-добре да събудим другите.

Ева се затича обратно по пътеката към останалите и започна да ги буди.

Гримес бе първият, който запита Хопър.

— Защо кацаме?

— Нямам определена представа. Пилотите нямат намерение да ни кажат.

— Може би те извършват принудително кацане.

— Ако е така, те ще запазят за себе си причините.

Ева се наведе над седалката и погледна прозореца. Забеляза жълтеещи светлини в нощта на няколко километра от носа на самолета.

— Светлини пред нас! — обяви тя.

— Бихме могли да разбием вратата на пилотската кабина! — предложи Гримес.

— Поради каква причина? — възрази Хопър. — Ако пилотите възнамеряват да кацнат, няма начин да ги спрем. Никой от нас не може да пилотира джет лайнер.

— Тогава единственото, което ни остава, е да седнем на седалките и да затегнем коланите — каза Ева.

Още не беше свършила, когато светлините за кацане блеснаха, осветявайки безличната пустиня. Колесарите се спуснаха плавно и само след няколко минути се усети слабия трус от гумите, които докоснаха пясъка. Корпусът се изравни, предният колесар също докосна земята, пилотът форсира двигателите, намали скоростта и само секунди след това спря машината в края на пистата.

— Питам се къде кацнахме — разсъждаваше Ева.

— Ще разберем това съвсем скоро — каза Хопър, придвижвайки се към вратата на пилотската кабина, този път с намерение да я ритне, но това не му се наложи, тъй като в това време тя се отвори и пилотът се показа на вратата.

— Какво означава това прекъсване на полета? Някакъв технически проблем ли? — продължаваше Хопър.

— Тук трябва да слезете! — отговори пилотът бавно.

— За какво говорите? Вие трябва да ни закарате в Кайро!

— Заповедта е да ви сваля тук, в Тебеца.

— Това е чартърен самолет на ООН. Вие сте длъжен да ни откарате където поискаме, но Тебеца или както и да наричате това място, мисля, не сме искали.

— Смятайте, че това е непредвидено кацане.

— Вие не можете просто така да ни захвърлите в средата на пустинята. Как ще се измъкнем оттук и ще продължим за Кайро?

— Поръчката вече е направена.

— Какво ще правим с нашата екипировка?

— Ще бъде охранявана!

— Нашите проби трябва да стигнат до лабораторията на СЗО в Париж колкото е възможно по-бързо.

— Това не е моя грижа. А сега, моля ви, вземете си личния багаж и слизайте.

— Няма да направим такова нещо! — заупорства Хопър.

Пилотът отстрани Хопър и тръгна по пътеката към изхода за пътници. Той свали ключалките на вратата, отвори я и спусна стълбата на земята. След това извади едрокалибрен пистолет и го насочи към смаяните учени.

— Слизайте от самолета сега! — нареди той с глас нетърпящ възражение.

Хопър се доближи плътно до пилота, без да се страхува от оръжието, което опираше в стомаха му.

— Кой сте вие? Защо вършите това?

— Аз съм лейтенант Абубакар Бабананди от малийските военновъздушни сили и действам по нареждане на моите началници.

— И кои точно са те?

— Малийският Военен съвет.

— Искате да кажете — генерал Казим. Той иска да ни застреляте тук.

Хопър се сви конвулсивно, тъй като лейтенант Бабананди го удари доста силно с пистолета в слабините.

— Моля ви, не създавайте неприятности, докторе. Напускайте самолета или ще ви прострелям, както стоите срещу мен.

Ева хвана Хопър за рамото.

— Прави каквото казва, Франк. Не разрешавай гордостта да те убие.

Хопър стъпи на краката си, все още придържайки се за слабините. Бабананди изглеждаше твърд и непоколебим, но Ева усети повече страх в очите му, отколкото решителност. Без да каже дума, Бабананди грубо изблъска Хопър на стълбата на самолета.

— Предупреждавам ви. Не се мотайте повече.

Секунди по-късно, прикрепян от Ева, той слезе на земята и се огледа наоколо.

Шестима мъже, облечени като туареги с башмаци на лицата, застанаха в полукръг около Хопър. Те бяха високи и яки, облечени в черни, дълги роби и въоръжени със саби, запасани около кръста им. Освен това държаха автоматични пушки, чиито цеви бяха насочени право в тялото на Хопър.

От тъмнината изскочиха още две фигури. Едната беше на внушителен мъж, слаб, светлокож; единствената част от него, която се показваше, бяха ръцете и очите, които прозираха през забулилия главата му литам. Робата му беше пурпурночервена, препасана с бял колан. Когато застана до Хопър, той видя само раменете му. Другата фигура беше на жена, която имаше тяло като на борец сумо. Беше облечена в мръсна, широка рокля, която стигаше до коленете й и показваше крака с дебелината на телефонни стълбове. За разлика от останалите, главата й не беше покрита. Беше тъмна като северноафриканка, косата й беше къдрава и вълниста, имаше яки челюсти и остър нос. Очите бяха малки и хлътнали, а устата й заемаше цялата широчина на лицето. Изглеждаше студена и садистична.

Тя държеше дебел кожен камшик в едната си ръка с метално топче на края.

— Кое е това място? — започна направо Хопър.

— Тебеца — отговори високият мъж.

— Веднъж ми беше съобщено това. Но къде точно се намира Тебеца?

Отговорът дойде на английски, с лек акцент, по който Хопър се досети, че има работа със северноирландец.

— Тебеца е там, където свършва пустинята и започва адът. Тук се добива злато в мините от осъдени затворници и роби.

— Нещо подобно като в солните мини в Тоудени — каза Хопър, поглеждайки към пушките, насочени в него, докато говореше. — Имате ли нещо против да не пъхате тези пушки в лицето ми?

— Те са необходимост, д-р Хопър.

— Не се безпокойте. Нямаме намерение да крадем вещите. — Хопър прекъсна изречението по средата, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато той продължи с учуден тон, почти шепнешком: — Вие знаете името ми?

— Да, ние ви очаквахме.

— Кой сте вие?

— Казвам се Селиг О’Банион и съм главен инженер по производството в мините. — О’Банион се обърна и посочи огромната жена: — Моята дясна ръка е Мелика, което означава кралица. Вие и вашите хора ще получавате заповедите от нея.

Може би изминаха около десет секунди в мълчание, нарушавано само от бавно работещите турбини на самолета, след което Хопър възрази:

— Заповеди, за какво, по дяволите, говорите?

— Вие сте изпратени тук по нареждане на генерал Затеб Казим. Неговото първо желание е да работите тук, в мините.

— Това е отвличане! — протестира Хопър.

О’Банион поклати глава.

— Истинско отвличане, д-р Хопър. Вие и вашият екип учени от ООН няма да бъдете третирани и държани като заложници. Вие ще бъдете принудени да работите в мините на Тебеца, добивайки злато за националния трезор на Мали.

— Вие сте по-нахален и от хлебарка! — започна Хопър, когато Мелика го удари през лицето с нейния тежък камшик. Той се наведе шокиран, опипвайки синината по бузата си.

— Твоят пръв урок като роб, вонящо прасе! — изруга огромната жена. — Започвай сега и няма да говориш, ако не ти наредят!

Тя вдигна камшика, за да удари отново Хопър, но О’Банион я хвана за рамото.

— Леко, жено! Дай му време, за да получи представа за нещата.

Той изгледа останалите учени от екипа, които бяха заобиколили на прилично разстояние Хопър. Очите им изразяваха шок и ужас.

— Искам ги в добро състояние през първия им работен ден.

С неудоволствие Мелика прибра камшика.

— Страхувам се, че много жалиш дебелата им кожа, Селиг, те не са направени от порцелан.

— Вие сте американка? — каза Ева.

Мелика отвърна:

— Правилно, сладурче. Десет години като шеф на надзирателите към женския затвор в Корона, Калифорния. Всеки, който ми е ял попарата, още ме помни.

— Мелика полага специални грижи за жените работнички — каза О’Банион. — Сигурен към, че тя ще положи за вас същите грижи, както за другите жени, които работят тук.

— Вие карате жени да работят в мината? — каза Хопър невярващо.

— Да, определен брой от тях, включително и децата им — отвърна сурово О’Банион.

— Това е безпрецедентно нарушаване на човешките права! — извика Ева ядосано.

Мелика изгледа О’Банион с лукава усмивка.

— Може ли?

Той отвърна:

— Може. Разбира се!

Грамадната жена заби края на камшика в стомаха на Ева и тя се преви. Мелика я събори по гръб и й нанесе още един удар, така че Ева имаше усещането, че е покрита с мокро одеяло. Щеше да остане на земята още дълго, ако Хопър не я беше грабнал през кръста и изправил.

— Скоро ще разберете, че и устната съпротива се наказва — каза О’Банион. — По-добре е да прекарате остатъка от вашето време на земята колкото е възможно по-безболезнено.

Хопър произнесе с определена надежда:

— Ние сме уважавани учени от Световната здравна организация и вие не можете просто да ни екзекутирате без причина.

— Да ви екзекутираме ли, драги докторе? — каза спокойно О’Банион. — Нищо подобно! Ще настояваме да работите до своята смърт.

24.

Планът потръгна, точно както Пит се надяваше. Когато бодигардът го свали обратно в парната кутия, той се показа послушен и сговорчив при поставянето на белезниците и веригата към тръбите, само и само да може да си осигури благоприятна позиция, която да му позволи после да освободи себе си и Джордино. И Пит остана прав, ръцете му бяха вързани така с белезниците, че му позволяваха да ги движи по протежение на цялата дължина на тръбата и да направи опит да я демонтира, като по този начин щеше да освободи и двамата от веригите.

Единственото нещо, което го притесняваше, бе дали парата е с ниско налягане — в противен случай и двамата щяха жестоко да пострадат. Бодигардът спокоен излезе, като затвори люка. Джордино седеше целия мокър от влагата, масажирайки темето си. В мъглата от изпаренията Пит трудно го виждаше.

— Какво става? — попита Джордино.

— Масар и Казим са мошеници. Те са партньори в някаква тъмна операция. Масар плаща на генерала за услуги. Това е повече от очевидно. Но освен това не научих много.

— Следващият въпрос?

— Шшшт.

Пит вдигна рамене и се усмихна:

— С малко усукване на китката.

Сега, вързан противоположно за тръбата, Пит имаше под ръка комплекта ключове, които бе забелязал да стоят закачени на стената. Взе един и опита да развие гайките на фитинга, но той се оказа малък. Взе втори — той идеално пасваше на гайките. Предстоеше най-трудното. Трябваше по някакъв начин да ги развие. Той се напрегна; бяха заяли от ръждата, наложи се да употреби цялата тежест на тялото си и първата подаде. Бавно, с много усилия, Пит успя да извади всички гайки и да освободи фитинга, който свързваше двете части на тръбата. Когато свърши, спря и се обърна към Джордино:

— Всичко е наред. Тръбата е готова за демонтаж. Слава богу, че парата е с ниско налягане. Но трябва много бързо да се освободим и да бягаме, защото ако стоим по-дълго, ще ни задуши.

В синхрон с Джордино Пит отлепи единия край на тръбата и измъкна своята верига, после тази на приятеля си. Боксът се изпълни с пара, която започна да излиза нагоре през люка. Чул шумът и обезпокоен от излизащата пара, бодигардът отвори капака с насочена пушка, за да види какво става. В този момент ръцете на Пит сграбчиха автоматичното му оръжие и го повалиха долу на пода. Джордино през това време пребърка джобовете му и намери ключовете за белезниците. Най-после бяха свободни.

Пит пръв излезе навън, за да разузнае дали няма други хора от екипажа. Машинното отделение бе празно — явно нямаше дежурни, освен гарда.

Пит погледна надолу и подвикна на Джордино:

— Идваш ли?

— Поеми бодигарда! — обади се през мъглата Джордино. — Нямаме причина да оставим бедното копеле да умре в тази дупка.

Пит слезе долу и опипом хвана тялото на припадналия пазач, като го пренесе в машинното отделение и го остави легнал на пода. След това хвана Джордино за китката и го измъкна навън.

— Ръцете ти са като варени джолани — каза Джордино.

— Трябваше да ги опека, когато свалях веригата от горещата тръба — отвърна му Пит в същия тон.

— Да ги превържем с нещо!

— Няма време! — вдигна той изранените си ръце. — Да се измъкваме от кашата, която забъркахме. Няма да трае дълго. Гостите на Масар скоро ще започнат да се оплакват от топлината, по-специално жените, облечени с по-затворени рокли. Ще изпрати хора да видят какво става и ще открият, че сме избягали.

— Тогава е време да напуснем изискано и дискретно.

— Дискретно във всички случаи! — отбеляза Пит, който бе излязъл на външната палуба, която водеше към кърмата на яхтата. През прозорците на салона се виждаха хора, пиейки и разговаряйки във вечерно облекло, безразлични към изтезанията на Пит и Джордино, които лежаха почти под тях долу в машинното отделение.

Той направи знак на Джордино да го последва и те тръгнаха по страничната палуба, надничайки през вратите на отворените каюти, докато стигнаха стълбата. Скриха се в сянката зад стъпалата и започнаха да оглеждат горната палуба. Силно осветена, контрастираща на черното небе, тя изглеждаше като бял килим дневна светлина. Точно там, на горната палуба над главния салон, забелязаха частния хеликоптер на Масар. Той стоеше изоставен, без пазачи наоколо.

— Нашата каляска чака — каза Пит.

— Уморените отплават — съгласи се Джордино. — Ако французинът знаеше, че ще бъде забавляван от двама стари военни пилоти, той никога не би ги допуснал до яхтата си.

— Неговото недоглеждане е нашата съдба — махна Пит с ръка.

Той се покачи по стълбата на горната палуба и внимателно огледа всяко ъгълче за евентуални признаци на живот. Няколкото мъже, които забеляза да се разхождат из каютите си, изобщо не проявяваха интерес какво става навън. Продължи да се движи внимателно по палубата. Достигна хеликоптера и отвори вратата на кабината. В това време Джордино развърза въжетата, които крепяха машината за пода и последва Пит в кабината, като се настани на дясната седалка.

— Я да видим с какво разполагаме — подхвърли Джордино, изучавайки бордните прибори.

— Последен модел двутурбинен „Екюрей“ — френско производство — отговори Пит. — Не мога да ти кажа коя модификация, но това не е важно, пък и нямаме време да превеждаме всички подробности.

Точно две минути бяха необходими на Пит да пусне двигателите, да освободи спирачките и да задвижи роторните перки за издигане. Като всички пилоти, на него не му беше нужно да разчита френските надписи и приборите, той знаеше за какво служи всеки един. Те бяха универсални и не му създаваха никакви проблеми.

Един човек от екипажа на яхтата се появи и загледа с любопитство към кабината на хеликоптера. Джордино му махна усмихнат от прозорчето и той си остана там, без да прояви някаква тревога.

— Този приятел не може да определи кои сме — каза Джордино.

— Има ли оръжие?

— Не, но неговите приятелчета, застанали до стълбите, не изглеждат твърде дружелюбни.

— Време е да се махаме.

— Всички прибори работят нормално — докладва Джордино.

Пит нямаше за какво да се бави повече. Той си пое дълбоко дъх и отлепи хеликоптера на малка височина от палубата, преди да насочи машината и да я форсира за полет. Веднъж овладял хеликоптера, Пит се издигна на 10 метра, насочи го напред и пое курс към долното течение на реката.

— Накъде се отправяме? — попита Джордино.

— Към мястото, където Руди откри, че утайките замърсяват реката.

— Не сме ли объркали посоката? Ние открихме токсичното вещество на около 100 километра в обратната посока.

— По-добре е да не разлайваме кучетата. Веднага щом бъдем на безопасна дистанция от Гао, ще поема на юг, ще заобиколя през пустинята и отново ще съм на 30 километра от реката.

— Защо не кацнем на летището да вземем Руди и да се измъкнем от тази адска страна?

— По определен брой причини — обясни Пит, — за да прелетим повече от 200 километра. Второ: Масар и неговото протеже Казим ще изпратят своите изтребители и ще ни принудят или да кацнем, или ще ни взривят във въздуха. И това може да стане следващите петнадесет минути. Трето: Казим смята, че сме само двама. Разстоянието, което оставяме между нас и Руди, ще му даде по-голям шанс да се спаси с пробите.

— Това сега ли ти светна, или беше плод на дълбоки терзания? — подхвърли саркастично Джордино.

— Считай го като резултат от дългото ни приятелство и съжителство! — отговори Пит в същия тон.

— Ти да не си прослушван за цирков жонгльор? — изрече сухо Джордино.

— Аз те измъкнах от парната баня и от дяволската яхта, нали?

— За това сега летим през средата на пустинята Сахара, докато останем без гориво. След това ще тръгнем пешком през най-голямата пустиня в света, за да търсим токсичното вещество, което познаваме, но не знаем къде се намира, докато грохнем или ни заловят части от малийските военновъздушни сили, за да ни подложат на мъчения, ако не сме умрели преди това.

— Действително не ти липсва талант за художник на апокалипсиса!

— Тогава остави ме на мира!

— Достатъчно! — отсече Пит. — Веднага щом установим местоположението на замърсяването, ще се отървем от хеликоптера.

— Как, като го потопим в реката? — изгледа го Джордино.

— Ти вече имаш закалка!

— Никакво топене повече в тази шибана река — никакво! — Той поклати глава отрицателно. — Ти си по-смахнат от Уди кълвача.

— Всяка дума е добродетел, всяко движение — сюблимно — подхвърли Пит шеговито и след това съвсем сериозно добави: — Всеки малийски самолет може да ни засече във въздуха. Ако подпалим хеликоптера над реката, те няма да имат отправна точка, откъдето да ни издирват. В такъв случай там където ще бъдем, на север в пустинята, в търсене на токсичния замърсител, Казим едва ли би се сетил да ни търси.

— Измъкна се! — каза Джордино. — Това ти е хубавото.

Пит се наведе и извади картата, закачи я пред себе си и каза:

— Поеми контрола, докато уточняваме курса.

— Разбира се — отвърна с разбиране Джордино, поемайки управлението на хеликоптера.

— Издигни машината до 100 м височина, задръж курса над реката за пет минути и след това направи завой на 260 градуса.

Джордино следваше инструкциите на Пит и изравни височината на 100 метра, преди да погледне надолу. Под него се намираше реката.

— Хубава работа — звездите ли се отразяват във водата или аз не мога да видя къде, по дяволите, отиваме?

— Следвай само тъмните сенки на хоризонта, след като направиш завоя. Ние не искаме да се забием в някоя скала.

Само двадесет минути бяха изминали от техния преход над Гао, преди да се отправят в желаната от тях посока. Бързият хеликоптер на Масар се носеше в нощното небе като фантом — невидим, без навигационни светлини, с Джордино на щурвала, докато Пит извършваше навигацията. Пустинята под тях беше безлична и равна, тук-там изникваха сенките на малки скали или пясъчни възвишения. Това бе почти контраст, тъй като черните води на река Нигер се появиха отново.

— Какви са тези светлини пред борда? — попита Джордино.

Пит не се помръдна, гледайки картата.

— От коя страна на реката?

— От северната.

— Трябва да е Бурем, малък град, който отминахме с яхтата, малко преди да навлезем в замърсените води на реката.

— Къде искаш да се потопим?

— В горното течение на реката, точно където няма резиденти с остър слух.

— Някаква специална причина да бъдем на това място? — попита още веднъж Джордино.

— Днес е събота вечер. Защо да не отидем до града и да проверим дали са започнали да ни търсят?

Джордино сви устни, искаше му се да каже нещо, но се отказа и концентрира вниманието си върху управлението на хеликоптера. Приближавайки средата на реката, той намали газта, снижи машината и бавно започна да се подготвя за потапянето й.

— Приготви ли спасителния пояс?

— Никъде не мърдам без него! — отвърна Пит — Снижавай още.

Два метра над водата Джордино изключи двигателите, затвори резервоара за гориво, изключи и електричеството. Машината на Ив Масар запърха като ранена пеперуда във водата и започна много бавно да потъва. В това време Пит и Джордино вече бяха скочили в реката и плуваха към брега. Никой не видя, нито чу как потъна хеликоптерът.

25.

Това не беше точно просторното фоайе на хотел „Бевърли Хилс“, но за някои, които са били хвърлени два пъти в реката, стояли са полусварени в парна баня и са вървели с изранени стъпала из пустинята в продължение на два часа през нощта, нито един водоем не би могъл да им предложи по-голямо чистилище. Пит установи, че никога досега не беше виждал един мръсен водолаз да изглежда толкова добре.

Имаха усещането, че влизат в пещера. Грапавите глинени стени завършваха в добре измазан с кал под. Една дълга маса, иззидана от бетонни тухли, служеше за бар в средата на помещението. Масата притежаваше толкова гладка повърхност, че чашите, поставени върху нея, се плъзгаха към средата й. Зад описания бар имаше широка полица, закрепена за глинена стена, върху която бяха наредени различни съдове за приготвяне на кафе и чай. В близост до съдовете стояха пет бутилки скъп ликьор с различна вместимост. Те трябва да бяха предназначени за редките туристи, които случайно посещаваха това място, установи Пит, тъй като на мюсюлманите им бе забранено да пият. Срещу едната стена бе поставена малка печка, която явно допълваше комфорта и решаваше проблема с отоплението. Всичко това се смесваше с тежкия мирис, който нито Пит, нито Джордино някога биха определили като камилски. Столовете изглеждаха като подаръци от Армията на спасението. Масите не бяха по-добри — опушени от дима, изгорени от безброй фасове, мръсни, те връщаха във времето на френските колониални дни.

Единственото осветление бяха две електрически крушки, които висяха от една жица в близост до тоалетната, прикована с пирони в гредата. Те светеха слабо, тъй като тяхната енергия бе ограничена от мощността на дизеловия генератор в града. Придружаван от Джордино, Пит седна на една празна маса, като насочи вниманието си към клиентелата. Той установи, че никой не носеше униформа. Помещението бе населено с местни хора, лодкари и рибари, за които Нигер беше препитание; селяни и хора, които изглеждаха като фермери. Не се забелязваше никакво женско присъствие.

Някои пиеха бира, но повечето посръбваха от малки чаши подсладено кафе или чай. След обичайното любопитство към новодошлите, те се върнаха към собствените си разговори или съсредоточиха вниманието си върху една игра, подобна на домино.

Джордино се излегна на масата и измърмори:

— Това ли ти е представата за прекарана приятна вечер в града?

— Във всяко пристанище има буря! — отвърна Пит.

Собственикът, дебело облечен мъж с гъста черна коса и внушителни мустаци, изскочи иззад импровизирания бар и се доближи до масата им. Той стоеше и ги наблюдаваше, без да каже дума, чакайки ги първи да го заговорят.

Пит щракна с два пръста и каза:

— Бира.

Собственикът кимна и тръгна обратно към бара. Джордино го наблюдаваше как взема две бутилки немска бира от лошо затварящия се метален хладилник, след което се обърна въпросително към Пит.

— Имаш ли представа как ще платим?

Пит се усмихна, наведе се под масата, събу лявата си обувка и извади нещо от подметката. След това очите му с хладно изражение зашариха из помещението. Никой от посетителите не изразяваше и слаб интерес към тях двамата. Той внимателно отвори длани така, че да може да го види само Джордино. Между тях лежеше подредена купчина пари — малийска валута.

— Конфедерация на френско-африкански франк! — каза той тихо. — Адмирал Сандекър не е пропуснал и тази подробност.

— Сандекър се грижи за всичко! — допълни Джордино. — Само не ми е ясно защо се е доверил на теб за пачката, а не на мен.

— Аз имам по-голяма крачка.

Собственикът се върна и сложи, по-скоро изтърва бутилките върху масата.

— Десет франка — изръмжа той.

Пит му връчи сметката. Той я взе, огледа банкнотите на оскъдната светлина и ги прибра в чекмеджето на бара.

— Той ти каза десет франка — каза Джордино. — Ти му даде двадесет. Ако той те вземе за голям прахосник, ние вероятно ще бъдем ухажвани от половината град, докато си тръгнем.

— Това е целта — каза Пит. — Само въпрос на време е, преди на играчите да им замирише на кръв и да обкръжат своите жертви.

— Ще купуваме или ще продаваме?

— Повече ще купуваме. Нуждаем се от средства за транспортиране.

— Любимата храна трябва да има предимство. Гладен съм като мечка стръвница.

— Можеш да опиташ храната тук, ако желаеш! — каза Пит. — Аз предпочитам да гладувам.

Те пиеха третата си бира, когато един младеж на не повече от осемнайсет влезе в бара. Той беше висок и строен, с леко наклонени рамене. Имаше приятно овално лице с големи мечтателни очи. Кожата му беше тъмна, а косата — гъста и къдрава. Носеше жълта спортна риза и каки панталони, разширяващи се надолу, тип чарлстон. Бяха от бял памучен плат. Той огледа набързо посетителите и спря погледа си на Пит и Джордино.

— Търпението, добродетел на бедняка — измърмори Пит. — Избавлението е на път.

Младежът спря на тяхната маса и кимна с глава.

— Добър вечер! — поздрави той на френски.

— Добър вечер! — отвърна Пит.

Меланхоличните очи на младежа засияха.

— Англичани ли сте?

— Новозеландци — излъга Пит.

— Аз съм Мохамед Дигна. Може би ще мога да помогна на господата да обменят парите си?

— Разполагаме с местна валута.

— Нуждаете ли се от човек, който да помага, ако възникнат проблеми с митница, полиция или държавните учреждения?

— Не, не мисля, че се налага. — Пит хвана един свободен стол и го притегли към масата. — Ще седнете ли при нас да пийнете нещо?

— Да, благодаря! — Дигна каза нещо на собственика на френски и седна.

— Вие говорите английски действително добре! — каза Джордино.

— Завърших гимназия в Гао, а после колеж в Бамако и бях първи в класа — каза той с гордост. — Мога да говоря четири езика, включително моя роден език бамбара, френски, английски и немски.

— Вие сте по-умен от мен — каза Джордино. — Аз говоря само достатъчно английски, за да се оправям.

— Каква е вашата професия? — попита Пит.

— Баща ми е шеф на близкото селище. Аз ръководя бизнес връзките му и експортния бизнес.

— И едновременно с това предлагате услугите си на туристи — допълни Джордино.

— Радвам се да се срещна с чужденци, защото така мога да практикувам знанията си по чужди езици — каза Дигна без стеснение.

Собственикът дойде и остави малка чаша чай пред Дигна.

— Как вашият баща превозва стоката си? — запита Пит.

— Притежава малък парк камиони „Рено“.

— Някаква възможност да наемем един? — подхвърли му Пит.

— Искате да направите дребна търговия?

— Не, приятелят ми и аз желаем да направим кратко пътуване на север и да видим голямата пустиня, преди да се завърнем вкъщи в Нова Зеландия.

Дигна поклати глава:

— Не е възможно. Камионите на баща ми заминават следобед за Мопти, натоварени с текстил и готова продукция. Освен това никой чужденец, идващ отвън в страната, не може да пътува в пустинята без специално разрешение.

Пит се извърна към Джордино. Лицето му изразяваше болка и разочарование.

— Колко несправедливо! И като помислиш, че сме прелетели половината свят, за да видим номади в пустинята, яздещи камили.

— Никога няма да мога да погледна в лицето побелялата си стара майка — занарежда Джордино, — тя пожертва всичките си спестявания, за да мога да изуча живота в Сахара.

Пит удари с ръка по масата и стана.

— Добре, тогава се връщаме на летището в Тимбукту.

— Разполагат ли господата с кола? — попита Дигна.

— Не.

— Как мислите да стигнете до там?

— С автобус — отговори смутено Джордино, почти задавайки въпрос.

— Вие имате предвид кола, която вози пътници?

— Точно така — произнесе Джордино щастливо.

— Вие няма да можете да пътувате до Тимбукту преди утре на обяд — каза Дигна.

— Тогава трябва да има някакво превозно средство в Бурем, което ще можем да наемем — предложи Пит.

— Бурем е беден град. Повечето хора ходят пеш или карат мотоциклети. Само няколко фамилии могат да поддържат собствени коли, които да не се нуждаят постоянно от ремонт. Единственото превозно средство, което постоянно е в отлично техническо състояние в Бурем, е личната кола на генерал Затеб Казим.

Дигна може би играеше с тях, насочвайки разговора в такава посока. Мислите на Пит и Джордино работеха на същата дължина на вълната. Те и двамата настръхнаха, но веднага се успокоиха, като си даваха вид, че за пръв път чуват това име.

— Какво прави колата му там? — запита невинно Джордино. — Ние го видяхме за пръв път вчера в Гао.

— Генералът пътува почти навсякъде с хеликоптер или военен самолет — отговори Дигна, — но той иска свой личен шофьор и кола, когато пътува през малките градчета и градове. Шофьорът му беше докарал колата на новия аутобан от Бамако до Гао, когато тя се повреди на няколко километра извън Бурем. Беше оставена тук за ремонт.

— И беше ли поправена? — заинтересува се Пит, като изпи глътка бира, за да изглежда индиферентен.

— Градският механик свърши късно тази вечер. Парче скала пробило радиатора.

— Шофьорът замина ли за Гао? — с учудване попита Джордино.

Дигна поклати глава.

— Пътят от тук до Гао е все още в строеж. Да се шофира през нощта може да бъде рисковано. Той не иска да рискува отново да повреди колата на генерал Казим. Той мисли да отпътува с нея на разсъмване.

Пит го погледна.

— Откъде знаете всичко това?

Дигна отговори:

— Баща ми притежава гаража за ремонт на автомобили и аз контролирах нейния ремонт. Вечеряхме с шофьора заедно.

— Къде е шофьорът сега?

— Гост е в дома на баща ми.

Пит смени темата на разговора за местната индустрия.

— Има ли някакви химически компании тук? — попита той.

Дигна се засмя.

— Бурем е твърде беден да произвежда нещо, освен дребни манифактурни стоки.

— Знаете ли нещо за завода за опасни промишлени отпадъци?

— Форт Фуро, но той е на стотици километри на север.

Получи се малка празнина в разговора, след което Дигна попита:

— Колко пари носите?

— Не знам — отвърна Пит честно, — не съм ги броил.

Пит забеляза странния поглед на Джордино и видя четирима мъже, седнали на една маса в ъгъла. Той схвана, че те са седнали току-що. Трябва да е капан, реши той. Пит погледна към собственика, който се беше изтегнал върху бара, четейки вестник. Един бърз поглед към останалите посетители беше достатъчен, за да го убеди, че техният единствен интерес бяха разговорите помежду им. Значи противниците бяха пет срещу двама. Не толкова лошо, помисли Пит.

Той изпи бирата си и стана на крака.

— Време е да тръгваме.

— Много поздрави на шефа — каза Джордино, стискайки ръката на Дигна.

Младият малиец се усмихна, но погледът му имаше твърдо изражение.

— Вие не можете да напуснете.

— Не се тревожи за нас — успокои го Джордино. — Ние ще спим някъде по пътя.

— Дайте ми вашите пари — каза Дигна решително.

— Синът на един шеф проси пари — засече го Пит. — Вие трябва да сте голям източник на доходи за стария си баща.

— Не противоречете — отвърна Дигна студено. — Дайте ми всичките си пари или кръвта ви ще оплиска пода!

Джордино се постара да избегне конфронтацията и застана в единия ъгъл на бара. Четиримата мъже се изправиха от масата си и вероятно чакаха сигнал от Дигна. Такъв сигнал нямаше. Малийците се смутиха от показаното малодушие на техните потенциални жертви.

Пит се наведе през масата и застана очи в очи с Дигна.

— Знаеш ли какво правим с моя приятел, когато попаднем ма хора като теб?

— Вие не можете да уплашите Мохамед Дигна — заяви той предизвикателно.

— Това, което ние правим — продължи Пит спокойно, — е да ви забиваме един юмрук в зъбите.

— Единственият начин да уплашиш мюсюлманина, е да го поставиш в допир с прасе. Той счита това за скверно и много обидно — подхвърли Джордино.

За да изпълнят своите намерения, Пит свали от тезгяха на бара едно парче свински бекон, с което натри устата на Дигна. За няколко секунди Дигна остана неподвижен, издавайки гърлени звуци. Мускулите на лицето му бяха опънати, а зъбите му тракаха неконтролирано. Той се изправи и измъкна дълъг нож изпод своето наметало. Но беше твърде късно. Пит стовари силния си юмрук в челюстите му и го прехвърли през масата на играещите домино, събаряйки всички плочки на играта. Хората на Дигна заобиколиха Пит с извадени ножове, а един от тях държеше и малка брадва. Пит сграбчи един стол, развъртя се и го стовари върху своите нападатели. Някои от тях изреваха от болка и в помещението настана паника. Обикновените посетители гледаха как да се измъкнат през тясната врата на бара.

В това време Джордино счупи една бутилка уиски в главата на този, който държеше брадвата, и го събори по очи. Пит вдигна една маса над главата си, като я държеше с двете си ръце и я въртеше като щит. Нападателите спряха своите атаки за момент, мъчейки се да го нападнат откъм гърба. Но в това време Джордино грабна друга бутилка и успя да се справи с двама от тях. Пит довърши третия.

— Нямаме време за повече упражнения — измърмори Джордино. — Тези момчета не ще могат да се появят преди по малко от пет минути по улиците на Бурем.

— Наблюдавай вратата — каза Пит.

Той се обърна към собственика, който стоеше напълно безразличен на бара, прелиствайки страниците на вестника си, сякаш това, което стана пред очите му, беше обикновено нощно забавление.

— Гаражът? — попита го Пит.

Собственикът повдигна глава, засука мустак и посочи с ръце южната страна на бара. Пит му хвърли няколко франка за нанесените щети и му каза „Мерси“.

— Ще запомним това място! — каза Джордино.

Пит погледна часовника си.

— Остават четири часа до разсъмване. Да тръгваме, преди да са алармирали за нас.

Те напуснаха бара и прикривайки се зад зданията, се придвижиха на няколко километра към града. Повечето къщи бяха тъмни и почти нямаше никакъв шанс да ги срещне някой по улиците. Така те стигнаха до една голяма тухлена къща, която имаше широка метална врата и голям двор. Вгледаха се и забелязаха в двора тридесет стари коли, паркирани една зад друга. Двигатели и резервни части бяха складирани в единия ъгъл на двора. Те огледаха вратата на къщата, като се опитваха да разберат дали няма сигнална система или пък куче пазач, което би могло да ги изненада. След всички тези предпазни мерки решиха да прехвърлят оградата и да огледат колите.

— Мисля, че това е търсеният гараж — каза Пит. — Ако намерим и подходяща кола ще те предложа за медал.

Те внимателно оглеждаха колите из гаража, когато Пит изведнъж се спря пред една стара, много елегантна кола от преди Втората световна война.

— Боже мой! — извика Пит учудено. — Един „Авион Вуазин“!

— Какво?

— Един „Вуазин“. Произвеждан е във Франция от 1919 до 1939 година от Габриел Вуазин. Това е много рядка кола.

Джордино се разхождаше около нея, изучавайки тази уникална кола. Забеляза необикновените дръжки на вратите, хромираните лайстни, оригиналната решетка на радиатора. Пит се наведе да огледа гумите, след това отвори капака на двигателя, затвори го. Според него колата трябваше да работи. След това отвори вратата, влезе в колата и скачи контактните кабели. Всички уреди на таблото светнаха.

— Твърде стара птичка — забеляза Джордино.

— Но притежава един от най-модерните двигатели с висящи клапани — каза Пит. — Тя е била една от най-мощните коли за своето време.

Въпреки това Джордино гледаше тази стара класическа кола с голям скептицизъм.

— Ти действително ли мислиш, че с тази стара реликва можем да пътуваме из Сахара?

— Ние имаме пълен резервоар с бензин, а това означава, че все едно ще яздим камила. Потърси няколко чисти контейнера и ги напълни с вода и виж дали може да откраднеш нещо за ядене.

— Относно храната сериозно се съмнявам — каза Джордино, разхождайки се из гаража.

— Прави каквото знаеш.

Пит отиде и отвори вратите на гаража, за да могат да излязат.

След това провери още веднъж колата, нивото на маслото и водата, състоянието на гумите. В това време Джордино дойде, носейки няколко безалкохолни напитки, които беше намерил в гаража, както и няколко пластмасови бутилки вода.

— Ние няма да изпитваме жажда няколко дни, но най-хубавото, което намерих, са двете консерви сардина.

— Няма смисъл да търсиш повече. Хвърляй се на задната седалка и наблюдавай пътя.

Джордино се изтегна отзад, а Пит седна зад волана. Запали колата, включи на скорост и шестдесетгодишният „Вуазин“ потегли бавно и спокойно. Пит внимателно се промъкваше покрай паркираните коли и излезе от гаража, карайки по една алея, докато стигна тесен прашен път, водещ на запад, паралелно на река Нигер. Движеше се с не повече от двадесет и пет километра в час, докато напусна очертанията на града. Чак тогава включи светлините и смени скоростта.

— Щеше да бъде добре, ако имахме пътна карта — каза Джордино.

— Карта на камилските копита ще бъде по-практична. Не може да рискуваме да излезем на главната магистрала.

— Сега сме „Окей“, движейки се по тази камилска пътека далеч от реката.

— Веднага щом намерим мястото, където уредите на Гън засякоха токсичното замърсяване, ще завием и ще продължим на север.

— Не ми е приятно, че сме на път, когато шофьорът ще съобщи на Казим, че неговата радост и гордост е открадната.

— Генералът и Масар ще мислят, че ние сме поели към най-близката граница, която е Нигер — отвърна Пит. — Последното място, което те биха очаквали да ни засекат и върнат, е средата на пустинята.

— Трябва да ти кажа — подхвърли Джордино, — че не очаквам нищо от това пътуване.

Пит също не очакваше нищо. Това беше един налудничав опит, без всякакъв шанс за спасение. Фаровете на колата осветяваха една равна и безлична страна, осеяна тук-там с малки кафяви скали. Това, мислеше Пит, е най-самотното място, където може да се умре.

26.

Слънцето припичаше жарко. В десет часа температурата беше вече 32 градуса по Целзий. Започна да духа вятър от юг, което от една страна бе добре, но от друга създаде малки неприятности за Руди Гън. Бризът освежаваше изпотеното му тяло, но ситният пясък проникваше през носа и ушите му. Той завърза по-добре кърпата около главата си и си сложи тъмните очила, за да се предпази от пясъка. После извади малка пластмасова бутилка вода и я изпи до половината. Не беше необходимо да бърза след прекараната безсънна нощ, криейки се на летището. То изглеждаше мъртво, както и предишната нощ. Движение на военните се наблюдаваше само при смяната на караулите, но из хангарите и по летателната писта нямаше жива душа. На гражданския терминал той забеляза човек, който караше мотоциклет и след това влезе в контролната кула. Гън реши, че това е добър знак. Никой не беше толкова шантав да изкачва този стъклен горещ цилиндър, за да се любува на слънцето, освен ако не трябваше да пристигне самолет.

Един сокол кръжеше над леговището на Гън в пясъка. Той го забеляза, докато си правеше сянка в окопа, където се беше настанил. След това отново погледна към летището. Някаква кола беше застанала пред терминала. Двама мъже разтоварваха дървени трупчета, които се поставяха пред гумите на самолета при кацане. Гън започна предварително да обмисля своя най-добър стратегически подход за придвижване до мястото, където би кацнал самолетът. Фиксира маршрута в съзнанието си. След това се излегна по гръб и се загледа в небето. Соколът беше отлетял някъде към реката. Няколко бели пухкави облачета плуваха в безкрайната небесна шир. Той гледаше към небето, за да може да забележи от разстояние сигналите на кацащия самолет. Очите му уловиха някаква точка, която бавно се задаваше на хоризонта. Това беше самолет, който подхождаше за кацане, но все още бе твърде далеч, за да го разпознае. Трябва да беше граждански, определен за гражданската авиация. След секунди Гън забеляза опознавателните знаци. Беше граждански „Еърбъс“ със светли и тъмнозелени ивици на компанията „Ер Африк“. Пилотът приземи, след като навлезе в пистата, форсира двигателите и натисна спирачките. След това го придвижи срещу терминала. Двигателите още не бяха изключени, когато двама мъже от наземния персонал подкараха бордната стълба към главния изход на самолета. Вратата се отвори и една стюардеса слезе по стълбите. Тя премина покрай двамата малийци, без да ги погледне, и се отправи към контролната кула. Малийците се загледаха след нея с обичайното любопитство. Когато тя влезе в кулата, извади малки клещи за рязане на жица от чантата, висяща на рамото й, и съвсем спокойно прекъсна захранващите и комуникационни кабели между контролната кула и терминала. След това подаде сигнал към кабината на самолета. Изведнъж изпод фюзелажа излезе на пистата едно малко бъги. Гън не беше виждал подобно нещо. Шофьорът подкара бъгито в посока към военните караули. Зад гърба на шофьора той забеляза добре въоръжен човек в цивилно облекло, който стреляше. Акцията беше толкова неочаквана, че двамата малийци бяха елиминирани на място, както и двата военни караула. След това шофьорът направи остър завой и огънят се концентрира върху седемте военни бомбардировача, един след друг те бяха извадени от строя и запалени. Гън наблюдаваше тази драма с истинско учудване. Цялата операция продължи не повече от шест минути. Тогава един човек в офицерска униформа слезе от самолета и се отправи към укритието на Гън. Беше го забелязал от кабината на самолета. Той приближи към него и му каза без всякакво фамилиарничене:

— Господин Гън, ако това сте вие, моля, последвайте ме. Нямаме време.

Гън трепереше. Той не знаеше дали това не беше някакъв вид капан. Но бързо прогони глупавите си опасения. Генерал Казим не би разрушил собствения си въздушен флот заради един човек.

— Господин Гън — повтори офицерът, — ако не сте ме чули, повтарям ви да побързате или ще бъда принуден да ви оставя.

Това беше всичко, от което Гън се нуждаеше. Той се надигна от пясъчното си укритие и махайки с ръце като луд, се затича след него.

— Чакайте ме, идвам.

Когато Гън го настигна и се спря, непознатият офицер изгледа учения от НЮМА, който в момента приличаше на просяк.

— Добро утро. Вие ли сте Руди Гън?

— Аз съм — отговори Гън, бършейки се от потта. — Кой сте вие?

— Полковник Марсел Левант.

Гън го погледна с възхищение и разбра, че те са хора от групата за бързо реагиране, но за всеки случай попита:

— Каква група сте вие?

— Спасителен отряд за бързо реагиране към Обединените нации — отвърна Левант.

— Как научихте името ми и мястото, където да ме намерите?

— Адмирал Джеймс Сандекър получи съобщение от някой си Дърк Пит, който казал, че се криете близо до летището и трябва да бъдете незабавно евакуиран.

— И адмиралът изпрати вас?

— С одобрението на генералния секретар — отвърна Левант, — иначе как щях да зная, че сте Руди Гън.

— Но, по дяволите, може и други Руди Гъновци да са попаднали в тази част на пустинята.

— Вие нямате документи или карта за самоличност.

— Моите документи вероятно са на дъното на Нигер. Трябва само да ми повярвате.

Левант се запъти към борда на самолета.

— Готови за отлитане — нареди той. След това се обърна към Гън и му каза сърдечно: — Качвайте се в самолета, Гън. Нямаме повече време за празни разговори.

— Къде ще ме откарате?

Левант го погледна и отвърна:

— В Париж. Оттам вие ще летите до Вашингтон с „Конкорд“, където няколко важни личности очакват да се срещнат с вас. Това е всичко, което знам. Да тръгваме, защото времето ни притиска.

— Но вие унищожихте целия въздушен флот — отбеляза Гън.

— Само една част, страхувам се. Има още три други, базирани около столицата Бамако. Веднъж излетели, те могат да ни окажат сериозна съпротива, преди да сме напуснали въздушното пространство на Мали.

Те натовариха обратно бъгито в самолета и той тръгна по пистата. Малко след това, набрал скорост, излетя и започна да набира височина.

— Ние нямаме първа класа и подходяща храна и шампанско, господин Гън — подхвърли му стюардесата усмихната. — Но имаме студена бира и италиански сандвичи.

— Вие не знаете колко е приятно това за ухото.

Всичките му страхове бяха изчезнали. Сега той се чувстваше спокоен и спасен. Благодареше на Пит и Джордино, които му помогнаха да се добере до свободата. Те се бяха жертвали за него. Как ли са могли да намерят начин за контакт със Сандекър, се чудеше той. Къде ли са сега? Какво ли е положението им? Това беше единственото нещо, което тревожеше мислите му сега.

Полковник Левант седна до него и го наблюдаваше с видимо любопитство.

— Вие не изглеждате щастлив, че ви измъкнахме от тази каша.

Гън погледна през прозореца.

— Мисля си за хората, които останаха тук.

— Пит и Джордино? Добри приятели ли сте?

— От много години.

— Защо не дойдоха с вас? — попита Левант.

— Те имат работа за довършване.

Левант поклати глава с неразбиране.

— Те или са много смели, или са много глупави.

— Не са глупави! — каза Гън. — Въобще не са такива.

— Но със сигурност ще свършат в ада.

— Вие не ги познавате. Ако някой може да влезе в ада и да излезе, носейки чаша текила с лед — каза Гън, — това е Дърк Пит.

27.

Шест елитни войници от личната охрана на генерал Казим предизвикаха вниманието на Масар, когато излизаше от своята яхта, за да отиде на дока. Един майор спря пред него и поздрави.

— Господин Масар?

— Какво има?

— Генерал Казим помоли да ви придружа до него незабавно.

— Той знае ли, че трябва да бъда непременно във форт Фуро и че нарушава плановете ми?

Майорът вежливо настоя:

— Вярвам, че молбата на генерала за среща с вас е твърде спешна.

Масар подхвърли една галска закачка в анонс и се съгласи да последва майора.

— След вас.

Майорът кимна и даде някаква къса заповед на сержанта. След това той тръгна през пръснатите и разпилени дървени талпи на дока към един голям склад, който граничеше с него. Масар плътно следваше офицера, придружаван от бодигард.

— Моля, по този път — каза майорът, заобикаляйки ъгъла на склада, докато тръгна по малка странична алея.

Там под пълната секретност на въоръжени стражи стоеше един „Мерцедес-Бенц“ с каравана, който служеше на генерал Казим като подвижна главна квартира. Масар влезе вътре и вратата незабавно се затвори след него.

— Генерал Казим е в офиса си — каза майорът, отваряйки друга врата и заставайки встрани.

Интериорът в офиса приличаше на арктическа ледена къща след горещината навън. Явно Казим имаше добра климатична инсталация, която работеше на пълни обороти. Пердетата бяха спуснати така, че на Масар му трябваше малко време, за да свикне със светлината.

— Заповядай, Ив, сядай — извика Казим от бюрото си, като постави слушалката на един от четирите телефона.

Масар се засмя и остана прав.

— Защо толкова много стражи? Да не очакваш покушение?

Казим също се засмя.

— В светлината на събитията от последните няколко часа допълнителната охрана е най-добрата предпазна мярка.

— Откри ли моя хеликоптер? — попита Масар директно.

— Не още.

— Как можеш да загубиш хеликоптер в пустинята? Той имаше гориво за час и половина полет.

— Изглежда, че ти помогна на двамата американци да се спасят.

— Моята яхта не е пригодена да държи затворници! — отвърна Масар. — Ти трябваше да ги вземеш от мен, когато имаше възможност.

Казим се обърна направо към него.

— Нека бъде така, приятелю. Изглежда, че след като агентите на НЮМА откраднаха твоя хеликоптер, те са стигнали до Бурем, където имам причини да вярвам, са го потопили в реката, отишли са до селището и след това са откраднали моята кола.

— Твоят стар „Вуазин“? — Масар произнесе това „Васаан“.

— Да! — потвърди Казим със затворена уста. — Американските отрепки са избягали с моята рядка класическа кола.

— И ти не си ги намерил или засякъл още.

— Не.

Масар накрая седна, ядосан за загубата на своя хеликоптер и кражбата на престижния автомобил на Казим.

— Какво стана с тяхната среща с хеликоптера южно от Гао?

— Моите съжаления. Усетих, че лъжат. Силите, които поставих там на 20 километра на юг, чакаха напразно и моите радарни системи не засякоха никакъв летателен апарат. Освен да са пристигнали на летището Гао с граждански самолет.

— Защо не ги проследихте?

— Защото не приличаше на секретна операция — отговори Казим. Само един час преди разсъмване служителите на „Ер Африк“ в Гао оповестиха, че един от техните самолети ще направи извънредно кацане, за да могат група туристи да посетят града и да направят кратък круиз по реката.

— И летищните власти са повярвали? — попита Масар учудено.

— А защо не? Те редовно молят за потвърждение от главната компания в Алжир и го получават.

— И след това какво се случи?

— Според авиодиспечера на контролната кула и наземния персонал, самолетът е летял с опознавателните знаци на „Ер Африк“ и е подходил на пистата със същата идентификация. Но след като се приземил и спрял пред терминала, един въоръжен отряд съвместно с въоръжено бъги джип, транспортиран със самолета, е слязъл и с голяма бързина застрелял секретните постове на военната зона, преди да могат да реагират. След това същият джип е унищожил осем от моите бомбардировачи.

— Да. Експлозиите събудиха всички на яхтата — каза Масар. — Ние видяхме пушек в тази посока от летището и решихме, че е катастрофирал самолет.

Казим отвърна:

— Нещо обикновено.

— Неземният персонал и авиодиспечерът идентифицирали ли са нападателния отряд?

— Не. Те са били в цивилно облекло.

— Колко от твоите хора са убити?

— За щастие само двама от секретните постове. Базовият персонал, механиците и пилотите бяха на религиозен празник.

Лицето на Масар придоби сериозен вид.

— Няма съмнение, че те са открили токсично замърсяване. Тези събития не са типични за нападения на твоята опозиция. Тези действат по-умно и с много по-голяма сила.

Казим махна с ръка в знак на безсилие.

— Някои отделни туареги правят подобно нападение, но на камили със саби. Но какво да кажа за високо обучен специален отряд с модерно въоръжение?

— Може би и ти ще създадеш такъв, но срещу високо възнаграждение.

— Но с какви фондове? — Казим поклати глава. — Не, това беше добре обмислен план, осъществен от професионалисти. Разрушаването на самолетите елиминира всякаква възможност за контраатака и даде възможност да спасят един от агентите на НЮМА.

Масар погледна Казим с горчивина.

— Забрави да ми съобщиш тази малка подробност, нали?

— Неземният персонал ми докладва, че командирът на този отряд е търсил човек на име Гън, който се е появил от пустинята, където се е крил. След като го качили на самолета, те отлетели северозападно и поели курс към Алжир.

— Звучи като кадър от безкраен сериал.

— Не се шегувай, Ив. — Тонът на Казим беше дружелюбен, но с твърда нотка. — Станалото сочи конспирация, зад която се крие търсене на петрол. Аз твърдо вярвам, че интересите на двама ни са застрашени от външни сили.

Масар се въздържаше да възприеме изцяло теорията на Казим. Тяхното минимално доверие беше създадено върху уважението на ума на всеки един от тях и на здравия страх от тяхната респектираща власт. Масар беше много вътре в играта, която Казим играеше. Една игра, която би могла да свърши, само ако генералът я завършеше. Той гледаше с очите на чакал, докато Казим — с очите на лисица.

— Как завърши всичко това? — попита Масар саркастично.

— Ние знаем сега, че това са тримата мъже от яхтата, която се взриви в реката. Аз съм убеден, че те са притежавали експлозиви за диверсия. Двама от тях се качват на твоята яхта, докато третият, който трябва да е човекът, наречен Гън, плува до брега и се отправя към летището.

— Нападението и евакуацията на Гън изглеждат невероятно добре обмислени и съгласувани по време.

— Тя се разгърна много бързо, защото е планирана и изпълнена от първокласни специалисти — отговори Казим бавно и добави: — Този спасителен отряд е бил предупреден за мястото и времето от агента, който нарича себе си Дърк Пит.

— Как разбра това?

Казим се усмихна:

— Въпрос на пресмятане! — Той погледна Масар. — Забрави ли, че Пит използва твоята сателитна комуникационна система, за да се свърже със своя началник адмирал Сандекър? Ето защо той и Джордино са се качили на борда на твоята яхта.

— Но това не обяснява защо Пит и Джордино не направиха опит да се спасят с Гън.

— Очевидно ти ги залови, преди да могат да преплуват реката и да се присъединят към него на летището.

— Тогава защо те не отлетяха през границата, след като откраднаха моя хеликоптер? Нигерийската граница е само на 150 километра. Те биха могли да направят това с горивото, останало в резервоара на хеликоптера. Почти е безсмислено да се лети във вътрешността на страната, след това да се унищожава хеликоптера и да се краде стара кола. На тази територия през реката няма мостове, така че те не могат да пътуват на юг към границата. Къде вероятно може да са отишли?

Казим въртеше очи и го гледаше с очакване.

— Може би някъде, където никой не ги очаква.

Масар вдигна вежди.

— На север, в пустинята?

— Къде другаде?

— Абсурд!

— Очаквам по-добра идея.

Масар поклати глава скептично.

— Каква ли е възможната причина двама мъже да откраднат шестдесетгодишна кола и да се отправят в най-забутаната част на пустинята? Трябва да са самоубийци.

— Поне досега техните действия показват обратното — отбеляза Казим. — Те имат някаква тайна мисия, повече от очевидно е. Но все още не сме разбрали какво ще правят.

— Тайна — подхвърли Масар.

Казим поклати глава.

— Всеки събран материал върху моята военна програма без съмнение е във файловете на ЦРУ, КГБ и МИ-6. Мали няма тайни проекти, които са от интерес на чужда нация или на нашите съседи.

— Има два, за които забравяш.

Казим изгледа Масар с любопитство.

— За какво намекваш?

— За форт Фуро и Тебеца.

Това е възможно, мислеше Казим, тъй като проектът за производство и преработка на опасните промишлени отпадъци и златните мини са свързани с индустрията. Съзнанието му се опитваше да даде смислен отговор, но такъв не се получаваше.

— Ако в действителност тези бяха целите им, защо тогава навлизат над 300 километра на юг в пустинята?

— Не мога да ти отговоря. Но според настояванията на моя агент в ООН, те изследват източник на химично замърсяване, който идва от водите на Нигер и предизвиква експанзивен растеж на червени приливи и отливи, след вливането им в океана.

— Знам за това. Но ми се струва, че е прикритие за тяхната действителна мисия.

— Която може да е проникване във форт Фуро и защита на човешките права в Тебеца — подхвърли Масар сериозно.

Казим мълчеше. Лицето му изразяваше съмнение.

Масар продължи:

— Предполагам, че Гън е имал някаква точна информация у себе си, когато са го евакуирали. Защо тогава ще бъде извършена такава комплексна операция с голям риск за него, докато Пит и Джордино ще бъдат оставени да се придвижват на север към нашите общи проекти?

— Ще намерим отговорите, когато ги заловим — каза Казим. В гласа му се усещаше скрит гняв. — Наличните военни и полицейски единици са завардили всички пътища и камилски пътеки, водещи вън от страната. Наредил съм също така на моите въздушни сили да контролират северната част на пустинята и да наблюдават всяко кътче.

— Мъдро решение — каза Масар.

— Без храна те не могат да издържат повече от два дни на горещината в пустинята.

— Одобрявам твоите методи, Затеб. Не се съмнявам, че ти ще заловиш Пит и Джордино и ще ги сложиш в една от твоите специални килии утре до обяд.

— Бих искал да е по-скоро.

— Така ще е най-сигурно — каза Масар с усмивка.

Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че Пит и Джордино няма да бъдат лесна плячка за тях.

Капитан Батута поздрави и застана изправен пред полковник Манса, който небрежно отговори на поздрава с махане на ръка.

— Учените на ООН са арестувани в Тебеца — докладва Батута.

Манса леко се усмихна.

— Представям си. О’Банион и Мелика са щастливи, че имат нови работници за мините.

Батута изрази своето съгласие.

— Тази Мелика е жесток надзирател. Не бих желал да съм на тяхно място в лапите им.

Манса добави:

— Аз давам на доктор Хопър и на неговия екип четири месеца живот, преди последният от тях да бъде погребан в пясъка.

— Генерал Казим ще бъде последният, който ще пролее сълзи за тяхната загуба.

Вратата се отвори и влезе лейтенант Джемаа, пилот от малийските военновъздушни сили и пилот на самолета на учените от ООН. Той поздрави.

Манса погледна към него.

— Завърши ли всичко добре?

Джемаа се усмихна.

— Да, господине. Ние се върнахме обратно до Аселар, качихме искания брой трупове. След това отлетяхме на север, където моят помощник и аз скочихме с парашут на територията на Танезруфт на сто километра от най-близкия камилски керван.

— Самолетът изгоря ли след падането? — попита Манса.

— Да, господине.

— Проверихте ли останките?

Джемаа допълни:

— След като шофьорът на колата, която бяхте оставили да ни вземе, тръгна, ние обходихме площадката на катастрофата, аз установих, че самолетът се е забил вертикално. Той е експлодирал изцяло, образувайки кратер, дълбок почти десет метра. Освен двигателите няма парче от останките, което да е по-голямо от кутия за обувки.

Манса се засмя от удоволствие.

— Генерал Казим ще бъде доволен. Двамата пилоти ще получат повишение. — Той погледна Джемаа. — А вие, лейтенанте, ще командвате операцията по издирване самолета на Хопър.

— Но защо аз ще го търся? — попита Джемаа сконфузено. — Нали знам къде е той?

— А защо си го напълнил с трупове?

— Капитан Батута не ми съобщи плана.

— Ние играем нашата оперетна роля в откриването на останките — обясни Манса — и след това ще прехвърлим случая за разследване на инцидента на международна комисия. Тя няма да може да намери достатъчно човешки останки, за да ги идентифицира като доказателство, в случай че се съмнява в катастрофата. — Той отново погледна Джемаа. — В случая, лейтенант, вие свършихте добра работа.

— Лично аз демонтирах черната кутия — успокои Джемаа полковника.

— Добре! Сега ние може да започнем нашата игра, като изразим официалната си загриженост за изчезването на самолета с учени на ООН пред международните новинарски медии и покажем дълбокото си съжаление за тяхната загуба.

28.

Обедната горещина беше непоносима. Без тъмните очила, друсан от каменистия път и пясъка, очите на Пит се заслепяваха. Той и Джордино бяха пропътували доста път от гаража в Бурем до мястото, където се намираха в момента. Те пътуваха през студената нощ на светлината на звездите, с не повече от десет километра в час, спираха на всеки час и отваряха капака, за да се охлади двигателят. Без компас или карта, ориентирайки се по звездите, следваха старото корито на Нигер на север, дълбоко в пустинята. През деня се криеха зад малките храсти или дюни, обикновено покриваха колата с пясък, за да не се забелязва и лягаха в дюната до нея.

— Какво ще кажеш, ако имахме чаша вода от някой кладенец или освежителна малийска напитка — подхвърляше Джордино, държейки една бутилка топла вода, миришеща на сяра, която бяха напълнили още в гаража.

— Не мога да усетя вкуса й — каза Пит, — но по-добре е да пием поне по три пъти на двадесет и четири часа.

— Не мислиш ли, че трябва да я намалим?

— Не, тъй като ще намерим някакъв извор. Обезводняването ще ни направи слаби и няма да имаме сили да продължим. По-добре да пием толкова, отколкото се нуждаем, а след това ще му търсим колая.

— Какво ще кажеш за обяд от сардина?

— Звучи весело. Единственото нещо, което липсва, е салата.

След като отвори сардината, Джордино си облиза пръстите.

— Чувствам се като идиот — да седя в средата на пустинята и да ям риба.

Пит се усмихна.

— Бъди благодарен, че имаме и това. — След това се заслуша.

— Чуваш ли нещо? — попита го Джордино.

— Самолет — каза Пит, държейки ръце на ушите си, — нисколетящ самолет. Разбира се по звука.

Той се излегна по корем и започна да наблюдава небето. След известно време забеляза една точка, която се движеше насреща на разстояние около три километра. Пит установи, че това е стар модел американски „Фантом“, служещ за упражнение на малийските военновъздушни сили.

— Видя ли го? — попита Джордино.

— Един „Фантом Ф4“ — отговори Пит.

— Каква му е посоката?

— Мислиш ли, че е заради нас?

Пит се обърна и погледна към скритата кола. Ако издирването беше с хеликоптер, можеше да се съмнява, че ще ги забележат, но не и пилотът на този самолет. Той нямаше такава директна видимост и летеше твърде бързо, за да може да различи следи от превозно средство на земята. Но самолетът продължаваше да кръжи все по-ниско и по-ниско. Пит го наблюдаваше със затаен дъх и си мислеше дали няма да забележи тяхното укритие. Вероятно вече ги търсеха. Той погледна към хоризонта. Оставаше около час до залеза на слънцето. Кръженето на самолета затихна и те видяха, че той се загуби в северна посока. Пит се изправи и се подпря на една пръчка в пясъка.

— Дали Казим не се е сетил да ни търси на север или е решил да ни остави, знаейки, че нямаме никакви шансове?

— Това е вероятно — отвърна Джордино, — но все пак ми се струва, че той е завардил всички пътища и ще ни търси навсякъде.

Пит вдигна ръка и каза:

— След малко ще се стъмни и ние ще може да продължим.

— Колко път изминахме, откак напуснахме Бурем?

— Според спидометъра са 116 километра, но аз мисля, че реално са около деветдесет.

— И все още не сме намерили и следа от химическа продукция или радиоактивно замърсяване.

— Нито дори някакъв празен контейнер.

— Аз не виждам повече смисъл да продължаваме — каза Джордино. — Няма начин да сме на 90 километра навътре и нищо да не сме открили.

— Изглежда каузата е загубена — потвърди Пит.

— Тогава ние можем да опитаме да се измъкнем оттук през алжирската граница.

Пит поклати глава.

— Нямаме достатъчно бензин. Ще трябва да извървим последните 200 километра до Транссахарската автомагистрала, за да се доберем до някакъв белег на цивилизация. Но ние ще умрем от липса на храна и вода, преди да сме извървели и половината път.

— Какви са нашите възможности?

— Да продължим издирването.

— Колко още?

— Докато открием това, което търсим.

— И скрием костите си в пясъка за всеки случай.

Джордино го погледна.

— Ние сме заедно от много години. Ще бъде срамно да свършим тук, в тази точка на света. Двама директори на НЮМА са загинали в Сахара. Ние ли трябва да ги последваме?

Джордино спря за момент и след това подхвърли:

— Чуваш ли нещо?

Пит се изправи.

— Да, чувам.

— Някакъв глас пее на английски. Боже, може би вече умираме.

Те се изправиха един до друг, тъй като слънцето бе започнало да залязва, слушаха гласа, който пееше, и разбраха, че това е старата кънтри песен „Моя скъпа Клементина“. Думите се чуваха много отчетливо и много наблизо.

— Ти се загуби и замина завинаги, за което съжалявам, Клементина.

— Той идва към нас — измърмори Джордино, стискайки един гаечен ключ.

Пит приготви няколко камъка. Те заеха позиция от двата края на покритата с пясък кола, готови за атака в очакване кой ще се появи. Гласът продължаваше да пее. Появи се фигурата на човек, засенчена от възвишението, която водеше някакво животно. Песента спря, тъй като човекът наблюдаваше покритата с пясък кола. Той спря до нея, докосна и събори пясъка от покрива.

Пит и Джордино бавно се изправиха и застанаха срещу непознатия, гледайки го като пришелец от друга планета. Това не беше туарег, който водеше камилата си през суровата пустиня на своята родна страна. Нашият човек нямаше нищо общо със Сахара — сякаш беше попаднал тук не на място и не навреме. Мъжът беше облечен като трапер от Дивия запад, носеше стара шапка „Стетсън“, дочени панталони, закрепени с тиранти и беше обут с тесни кожени ботуши. На врата му бе вързана червена кърпа, която му придаваше вид на бандит. Животното зад него не беше камила, а муле. Самарът му беше натоварен с пакет почти колкото него, съдържащ стоки, няколко меха с вода, одеяла, консерви храна и една пушка „Уинчестър“.

— Знаех си — прошепна Джордино с учудване, — ние сме спасени и ще отидем в Дисниленд.

Непознатият свали кърпата си и избърса мустаците и брадата си. Очите му бяха зелени, почти като тези на Пит. Той беше висок и беше по-скоро набит, отколкото слаб. Усмихна им се приятелски.

— Надявам се, приятели, че говорите моя език — каза той сърдечно, — защото аз със сигурност ще се възползвам от вашата компания.

29.

Пит и Джордино се гледаха недоумяващо и съзнанието им не можеше да проумее откъде се появи този човек.

— Откъде идвате? — попита Джордино.

— Аз мога да ви попитам същото — отговори непознатият. Той погледна покритата с пясък кола. — Разбрахте ли какво търсеше самолетът?

— Защо искате да знаете? — попита Пит.

— Ако вие двамата искате да си играете на въпроси и отговори, аз продължавам.

Чужденецът приличаше на номад и откакто разговаряха, той им изглеждаше добър човек. Пит внезапно реши да му се довери.

— Името ми е Дърк Пит, а приятелят ми се казва Ал Джордино. Истина е, че малийците ни търсят.

Старият човек добави:

— Не се учудвам. Те не са любезни към чужденците. — Той гледаше с учудване към колата. — Как, за бога, сте докарали тази кола толкова далече, без да се движите по шосе?

— Не беше лесно, господин…

Непознатият се приближи към тях и махна с ръка.

— Всички ме наричат Кид.

Пит се усмихна и подаде ръка.

— Как човек на вашата възраст може да бъде наричам така?

— Много отдавна, след като се връщах от някоя успешна работа, се отбивах в моя любим бар в Джеръм, Аризона. Когато барманът ме видеше, той винаги ме поздравяваше с думите „Хей, Кид пак се е върнал“. Това име ми остана като прякор.

Джордино започна разговор с него:

— Мулето не се използва в тази част на света. Камилата не е ли по-практична?

— Да започнем с — каза Кид с известно чувство за хумор — господин Периуинкъл, който не е никакво муле, а е товарно магаре. Камилата може да изтрае по-дълго без вода и да бъде по-издръжлива на път, но магарето също е пригодено за пустинята. Аз открих господин Периуинкъл в Невада преди осем години и когато тръгнах за Сахара, натоварих и него на кораба. Той не е така капризен като камилата, яде по-малко и може да носи много товар. Освен това е по-нисък от камилата и по-лесно се товари.

— Хубаво животно — съгласи се Джордино.

— Изглежда, вие се готвите да тръгвате. А аз се надявах, че може да поседнем и да си поговорим. Не съм срещал жива душа, освен един арабин, който водеше двойка камили да ги продава в Тимбукту. Това беше преди три седмици. Не съм срещал от много години, откакто скитам наоколо, други американци.

Джордино погледна Пит.

— Може би е разумно да останем тук и да получим информация от някой, който познава територията.

Пит кимна в съгласие, отвори вратата на „Вуазин“-а и посочи навътре.

— Искате ли да се отморите от дългия път?

Кид погледна кожените седалки на колата, като че ли бяха направени от злато.

— Не мога да си спомня откога не съм сядал на мек стол. Много съм ви благодарен. — Той се настани в колата с явно удоволствие.

— Ние разполагаме само с консерва сардини, но ще бъдем щастливи да я споделим с вас — предложи Джордино с грациозен жест.

— В никакъв случай, вечерята е от мен. Аз имам много консервирана храна. Ще бъде повече от удоволствие да я разделя с вас. Как ви звучи говеждо варено?

Пит се засмя.

— Вие не знаете колко щастливи сме да бъдем ваши гости. Сардините не са точно нашата представа за вкуса, който искаме да усетим.

— Ние може да сложим вареното с нашите безалкохолни напитки — предложи Джордино.

— Имате ли газирана вода? Изобщо как се справяте с водата?

— Имаме достатъчно за няколко дни — отговори Джордино.

— Ако повървите малко, мога да ви покажа един кладенец на около десет мили на север.

— Ще ви бъдем благодарни за всяка помощ — каза Пит.

— Повече, отколкото предполагате — добави Джордино.

Слънцето се скриваше зад хоризонта и залезът осветяваше небето. С настъпването на вечерта въздухът отново ставаше поносим за дишане. Господин Периуинкъл се беше забил щастливо в оскъдните храсти и пасеше тревата между тях. Кид добави вода към консервираното говеждо варено и за учудване на Пит го притопли на малка спиртна печка заедно със сухарите. Старецът беше извадил чинии и вечерята започна. Пит и Джордино се наслаждаваха на останките на своето варено със сухар и си казаха, че това е най-хубавата храна, която някога бяха яли. Светът започна да им изглежда по-розов и оптимизмът им се възвърна. След като свършиха, Кид извади полупразна бутилка ръжено уиски и им го подаде.

— Е, добре, ако нямате нищо против, защо вие, момчета, не ми кажете накъде сте тръгнали в най-дивата част на Сахара с кола, която изглежда по-стара от мен?

— Ние търсим източник на токсично замърсяване, който се влива в Нигер и оттам в океана — отговори Пит направо.

— Това е нещо ново. Откъде се предполага, че идва то?

— От химически завод или фабрика за промишлени отпадъци.

Кид поклати глава.

— Няма нищо такова по тези места.

— Някаква солидна конструкция в тази част на Сахара? — попита Джордино.

— Не мога да се сетя, освен може би форт Фуро, на северозапад оттук.

— Заводът за соларна детоксификация, построен от французите?

Кид добави:

— Действително голям завод. С господин Периуинкъл го видяхме преди шест месеца. Боже опази! Охрана навсякъде. Може да помислите, че това е тайно скривалище на ядрени бомби.

Пит глътна малко уиски и почувства приятно парене в гърлото и стомаха си. Подаде бутилката на Джордино.

— Форт Фуро е твърде далеч от Нигер, за да замърсява нейните води.

Кид замълча за момент. После погледна Пит със загадъчно пламъче в очите.

— Възможно е, ако заводът е построен над Уед Зарит.

Пит се наведе към него и повтори:

— Уед Зарит?

— Легендарната река, която е текла през Мали преди 130 години. След това е потънала в пясъците. Местните номади и аз включително смятаме, че Уед Зарит сега тече под земята и се влива в Нигер.

— Като акуифер.

— Като какво?

— Геоложки пласт, който позволява на водата да прониква през пори и отвори — отвърна Пит. — Обикновено през почва с пори или варовикови каверни.

— Всичко, което знаем, е, че ако вие сте нагазили достатъчно дълбоко, ще попаднете на водата от този стар речен канал.

— Аз никога не съм чувал за изчезнала река, която да продължава своето течение дълбоко под земята — каза Джордино.

— Няма нищо необикновено в това — обясни Кид. — Повечето от потоците на Моджейв Ривър текат през пустинята Мохаве в Калифорния, преди да се влеят в едно езеро. Това е нещо, което ви казвам от собствен опит, тъй като открих една пещера, водеща на стотици метри надолу до този подводен поток. Така че аз намерих тонове златен прах във водата.

Пит се обърна и погледна въпросително Джордино.

— Какво мислиш?

— Струва ми се, че форт Фуро е единствената игра, на която се залага — отвърна Джордино.

— Но може би има смисъл, тъй като един подводен поток, който тече от завода за токсични отпадъци към Нигер, може да се окаже нашата находка на замърсяване.

Кид махна с ръка и посочи към пустинята.

— Аз искам да кажа, момчета, че е възможно тези потоци да се вливат в старото корито на реката.

— Ние знаем — потвърди Пит. — Следвахме старото корито на Нигер през цялата нощ и се скрихме на това място от горещината на деня, за да се предпазим, ако бъдем търсени от малийските служби.

— Изглежда, че вие сте ги разигравали твърде дълго.

— С какво се занимавате? — попита Джордино Кид, давайки му бутилката с уиски. — Да не търсите злато?

Кид се загледа в етикета на бутилката за момент, като че ли искаше да си спомни някаква важна случка в своето минало.

— Да, търся злато. Всъщност — не. До сега не съм казал на никого, но ще ви кажа. Истината е, че търся останки от кораб.

Пит го погледна изненадващо.

— Останки от кораб… Останки от кораб тук, в сърцето на Сахара?

— По точно, един конфедерален броненосец.

Пит и Джордино седнаха и го слушаха с нарастващо напрежение. Те възприемаха Кид по много странен начин. Беше се почти стъмнило, но те все още можеха да забележат сериозното изражение на очите му.

— С риск да прозвучи глупаво — каза Пит скептично, — бихте ли ни разказали как един военен кораб от войната между Щатите се е озовал тук.

Кид направи дълга глътка от бутилката с уиски и облиза устни. След това разви едно одеяло върху пясъка, коленичи и сложи ръце на темето си.

— Това се е случило през април 1865 година, преди Лий да се предаде на Грант. Няколко мили под Ричмънд, Вирджиния, конфедералният броненосец „Тексас“ бил натоварен с архивите на загиващото конфедерално правителство. Те казват, че това са били документи и преписки, но в действителност това е било злато.

— Сигурен ли сте, че това не е мит като многото други приказки за злато? — каза Пит.

— Президентът Джеферсън Дейвис преди да умре предаде злато от съкровището на конфедералните щати, което било натоварено през нощта на борда на „Тексас“. Той и неговият кабинет се надявали да се промъкнат през блокадата на Съюзния флот в друга държава, така че да могат да образуват ново правителство в изгнание и да продължат войната.

— Но Дейвис е бил заловен и затворен! — каза Пит.

Кид продължи:

— Конфедерацията е умряла и никога не е била възстановена.

— А „Тексас“?

— Корабът е преминал през ада на битката, преплавал е през Джеймс Ривър, минал е през Съюзния флот и фортовете „Хемптън Роудс“ и „Чесапийк Бей“, като се е спасил в Атлантическия океан. Последният, който е видял кораба и неговия екипаж, казва, че корабът е изчезнал в мъглата невредим при влизането си в океана.

— И вие мислите, че „Тексас“ е преплувал през океана и е влязъл в река Нигер? — възрази Пит.

— Сигурен съм — отговори Кид. — Аз съм проучил спомени на френски колониалисти и местни хора, които свидетелстват, че такъв кораб е преминал покрай техните селища, плавайки по реката. Описанията на военния кораб и датите, когато е забелязан, ме карат да вярвам, че това е „Тексас“.

— Как е възможно военен кораб с размери и тонаж на броненосец да достигне толкова навътре в Сахара, без да заседне? — попита Джордино.

— Това е било възможно тогава, тъй като тази част на пустинята е била плодородна и Нигер е бил много по-дълбок, отколкото е сега. Един от неговите притоци е била Уед Зарит. По това време Уед Зарит е извирала от планина Ахагар, североизточно от тук и е текла в продължение на 600 мили, докато се влее в Нигер. Журналисти на френските колонизатори и на военните експедиции сочат, че тя е била достатъчно дълбока, за да плават в нея големи кораби.

— Дори и при такава голяма дълбочина и дебит на водата, изглежда невъзможно за такъв тежък съд като броненосеца да плава толкова далече, след като е напуснал океана.

— „Тексас“ е бил построен за военни операции и пригоден да плава в река. Той има гладко дъно и плитко газене. Навигацията в реката не е проблем за него и за неговия екипаж. Чудото е, че той е прекосил открития океан, без да потъне при лошо време и бурна вода като „Монитор“.

— „Монитор“ е корабът, който е достигнал до всички региони през 1860 година на северните и централните американски брегове — каза Пит. — Но защо са рискували да превозват златото си през океана с такъв кораб като „Тексас“?

Кид запали цигара и продължи:

— Трябва да имате предвид, че това е станало, защото Съюзния флот никога не би се сетил да търси „Тексас“ на хиляди мили в една африканска река.

— Вероятно не, но това със сигурност е много крайно.

— Аз съм с теб — каза Джордино. — Що за бъркотия? Те не биха могли да възстановят друго правителство в сърцето на пустинята.

Пит погледна Кид замислено.

— Трябва да е имало нещо по-важно за такова рисковано пътуване от проклетото злато.

— Съществува мълва — тонът му се промени и стана по-уверен, — че Линкълн е бил на борда на „Тексас“, когато корабът е напуснал Ричмънд.

— Не Ейбрахам Линкълн — засмя се Джордино.

Кид замълча.

— Кой сънува тази измислица? — отпи още една глътка от уискито Пит.

— Един конфедерален кавалерийски капитан на име Невил Браун, умрял през 1908 г., прави предсмъртно завещание на своя лекар в Чарлстън, Южна Каролина. Той твърди, че неговата част е пленила Линкълн и го е качила на борда на „Тексас“.

— Бълнуване на умиращ човек — измърмори Джордино, абсолютно невярващ. — Линкълн трябва да е летял с „Конкорд“, за да пристигне навреме във „Форд театър“ и да бъде убит от Джон Уилкис Бут.

— Не знам цялата история — отбеляза Кид.

— Фантастично, но интригуваща история — каза Пит, — но трудно е да я приемем сериозно.

— Аз не мога да гарантирам легендата на Линкълн — каза Кид честно, — но ще заложа г-н Периуинкъл и остатъка от моя багаж, че „Тексас“ и костите на неговия екипаж заедно със златото лежат тук някъде в пясъка. Аз скитам из пустинята от пет години, търсейки тези останки и за бога, ще ги намеря или ще умра, търсейки ги.

Пит наблюдаваше стария човек със симпатия и уважение. Той рядко беше виждал такова посвещение и такава отдаденост.

Имаше особена дискретност в държанието на Кид, което напомняше на Пит стария миньор от „Съкровището на Сиера Мадре“.

— Ако останките от кораба са под дюните, как възнамерявате да ги откриете?

— Имам метален детектор „Фишер 1265Х“.

Пит нямаше какво повече да каже, освен:

— Надявам се, че добрият късмет ще ви доведе до „Тексас“ и вие ще се радвате.

Кид легна върху одеялото, без да проговори няколко минути, потънал в мислите си.

Джордино наруши тишината:

— Време е да тръгваме по пътя си, ако не искаме да останем на това място.

Половин час по-късно моторът на вуазина работеше — Пит и Джордино се сбогуваха с Кид и г-н Периуинкъл. Старецът настояваше да вземат няколко пакета консервирана храна от неговия запас. Той им даде също така карта на старото речно корито, маркира им кладенеца близо до пътя, който водеше до завода за преработка на отпадъци във форт Фуро.

— Колко е далече? — попита Пит.

Кид отговори:

— Около 110 мили.

— 177 километра — преведе Джордино.

— Надявам се, приятели, ще намерите каквото търсите.

Пит подаде ръка и се засмя:

— Вие също!

Той са качи във вуазина, седна зад волана, почти тъжен от сбогуването със стареца.

Джордино махна за сбогом и каза:

— Благодаря за гостоприемството.

— Радвам се, че ви помогнах.

— Очаквах да кажете това, но изглеждате много по-сърдечен.

— Не мога да си представя защо никога не съм срещал приятели като вас.

— Ще ви притесня ли, ако ви попитам за вашето истинско име?

— Разбира се, че не. Аз не се смущавам лесно. Това е едно странно име. Никога не се използва много.

Джордино стоеше кротко, без да го прекъсва.

— Казвам се Клайв Къслър.

Джордино се усмихна.

— Вие сте прав. Това е странно име.

След това седна на предната седалка до Пит в колата. Пит освободи съединителя и включи на скорост. Вуазинът бавно започна да набира скорост по равното легло на сухото дере. Старият човек и мулето останаха сами в настъпващата нощ.