Сахара

60.

10 юни 1996 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Две седмици след обсадата на форт Фуро адмирал Сандекър седеше в заседателната зала на главната квартира на НЮМА във Вашингтон, по средата на дълга маса. Доктор Чапман, Хирам Йегър и Руди Гън седяха редом с него, загледани в един широк екран, вграден в стената.

Адмиралът се взираше нетърпеливо в черния екран.

— Кога ще се появят?

Йегър държеше телефона на ухото си, докато наблюдаваше монитора.

— Сателитът ще предаде техния сигнал от Мали всяка секунда.

Малко преди Йегър да свърши да говори, мониторът светна и картината се появи на екрана. Пит и Джордино седяха заедно зад едно бюро с разтворени папки документи, докато позираха пред камерата.

— Приемате ли ни добре? — попита Йегър.

— Здравей, Хирам — отвърна Пит, — радвам се да видя лицето ти и чуя гласа ти.

— Ти също се виждаш добре. Всеки с нетърпение очаква да говори с теб.

— Добро утро, Дърк — поздрави Сандекър. — Как са раните?

— Тук е обяд, адмирале. Оздравявам, благодаря.

След като Пит размени приятелските поздравления с Руди Гън и доктор Чапман, адмиралът откри дискусията.

— Имаме добри новини — каза той ентусиазирано. — Сателитното проучване на Южния Атлантик, което компютърът анализира само преди час, показва, че растежът на червения прилив и отлив е преустановен. Всички резултати на Йегър сочат, че разпространението му намалява и се доближава до допустимите граници.

— И от седмица — каза Гън — установихме само пет процентен пад на общото количество кислород в света. Не след дълго ще започнем да усещаме ефекта от нашата работа.

— Всички автомобили от всяка сътрудничеща ни страна в света бяха спирани за двадесет и четири часа — обясняваше Йегър. — Самолетите не летяха. Всички индустриални предприятия спираха работа. Човечеството беше на косъм от настъпващата катастрофа.

— Но се оказа, че и двете наши усилия дадоха резултат — каза Чапман. — Ти и Ал открихте и унищожихте източника на синтетичната аминокиселина, която стимулираше експлозивната популация на динофлагелатите. Екипът учени на НЮМА на свой ред установи, че малките живи твари предизвикват репродуциране, смесвайки се с една милионна доза мед.

— Установихте ли значителен спад на замърсяването, вливащо се в река Нигер, откакто спряхме изтичането? — попита Пит.

Гън кимна.

— С почти тридесет процента. Аз недооцених миграционния поток на подземната вода южно от завода за преработка на отпадъци. Той се движи много по-бързо през рехавия пясък и чакъла на Сахара, отколкото предполагахме първоначално.

— Колко време ще бъде необходимо, преди замърсяването на околната среда да достигне безопасно ниво?

— Доктор Чапман и аз прогнозираме поне шест месеца, преди по-голямата част от замърсяването да се влее в океана.

— Отстраняването на замърсителя е първата жизненоважна крачка — допълни Чапман. — Това ни дава допълнително време да извлечем медните частици от въздуха над голяма част от заливите. Мисля, че не е достатъчно да кажем, че сме променили хода на екокатастрофата с опасни последствия.

— Но битката все още не е приключила — прекъсна го Сандекър. — Само Съединените щати консумират 58% от кислорода, който се произвежда — кислород, образуван предимно от планктона в Тихия океан. През следващите 20 години поради увеличаването на въздушния и автомобилен трафик и продължаващото унищожаване на горите в света, ние ще започнем да консумираме кислород по-бързо, отколкото природата може да го възпроизведе.

— Трябва да приемем фактите, че понастоящем все още тровим с химикали океаните — продължи Чапман след адмирала. — Ние преживяхме голяма заплаха, но преминалата трагедия с червените приливи и отливи показа колко много е зависим животът на човека и живите организми от количеството на кислорода.

— Може би отсега нататък — каза Пит — нашият въздушен превоз няма да бъде гарантиран.

— Изминаха две седмици, откакто превзехте форт Фуро — каза Сандекър. — Какво е положението с работата на завода?

— Работи добре — отговори Джордино. — След като преустановихме всички влакови доставки на отпадъци, ние включихме слънчевия реактор на денонощна работа. През следващите 36 часа всички индустриални замърсители, които Масар беше скрил в подземното хранилище, ще бъдат унищожени.

— Какво направихте с хранилището за ядрени отпадъци? — попита Чапман.

— След кратък отдих, за да се възстановят от заточението си в Тебеца — отговори Пит, — помолих френските инженери, ръководили процеса в хранилището, да се завърнат. Те се съгласиха, след като им предоставихме малийски работници да продължат прокопаването на хранилището на дълбочина един километър и половина.

— Тази дълбочина ще бъде ли достатъчно сигурна за съхраняване на високотоксичните радиационни отпадъци? Плутоний 239 например има разпад 24 000 години.

Пит се засмя.

— Без да съзнава, Масар не би могъл да избере по-добро място за дълбочинно съхраняване на този вид отпадъци. Геологията в тази част на Африка е много стабилна. Скалните пластове са неразрушими за стотици милиони години. Ние достигнахме почти до кристалночисти скали, а далеч по-надолу е подземната вода. Никой не бива да се безпокои, че отпадъците ще замърсяват отново водите.

— Как възнамерявате да съхранявате отпадъците, след като ги складирате под земята?

— Критериите за безопасност, създадени от френските експерти, са много сигурни. Преди заравянето на отпадъците в хранилището контейнерите се заливат с бетон и след това се поставят в цилиндри от неръждаема стомана. Те се покриват с пласт от асфалт и чугунена опаковка. И накрая всичко това се огражда с бетонен обръч, преди контейнерът да бъде поставен в хранилището.

Чапман се засмя до ушите.

— Моите поздравления, Дърк. Ние заедно създадохме площадка за съхраняване на отпадъци от световна класа.

— И още някои интересни новини — каза Сандекър. — Нашето правителство и това на Монголия закриха заводите на Масар в пустините Моджейв и Гоби след внезапна инспекция на международен екип специалисти, които дадоха заключение, че не отговарят на стандартите за безопасност.

— Австралийската инсталация също е спряна — добави Чапман.

Пит се облегна и каза:

— Щастлив съм да чуя, че Масар не е повече в този бизнес.

— Говорейки за Скорпиона — каза Джордино, — искам да знам какво е неговото състояние.

— Той беше погребан в Триполи вчера — отговори Сандекър. — Агентите на ЦРУ докладваха, че малко преди да умре, е полудял и се опитал да нападне лекаря.

— Перфектен край — каза язвително Джордино.

— Между другото — каза Сандекър, — президентът ви изпраща своите най-горещи поздрави и благодарности. Говори се, че той ще издаде специална грамота за вашия подвиг.

Пит и Джордино се обърнаха един към друг и се спогледаха безразлично. Сандекър се опита да скъси дистанцията на екрана.

— Сигурно ще ви е интересно да узнаете, че от две седмици нашият Държавен департамент има много тесни контакти с новия малийски парламент. Заслуга за подобряването на отношенията имате вие с предоставянето на всички печалби от завода на новото правителство за подпомагане на социалните му програми.

— Изглежда, това е най-реалното нещо, което сме направили — каза Пит със задоволство.

— Някаква възможност за бунт от страна на армията съществува ли? — заинтересува се Гън.

— Без Казим, вътрешната съпротива от страна на неговите офицери спадна. Те паднаха на колене и се заклеха в безпрекословна вярност на лидерите на новото правителство.

— Измина почти месец, откакто някои от нас видяха грозните ви физиономии лично! — засмя се Сандекър. — Работата ви в Сахара свърши. Кога мога да ви очаквам във Вашингтон?

— Дори шумът и навалицата в столицата ще ни бъдат приятни след това ужасно място — обади се Джордино.

— Една седмица отпуск ще бъде нещо хубаво! — отговори Пит сериозно. — Аз трябва да изпратя нещо вкъщи и да се погрижа за някои лични работи. А след това имам един малък исторически проект, който искам да разследвам в пустинята.

— „Тексас“ ли?

— Откъде знаете?

— Ст. Джулиън Пърлмутър ми каза на ухо.

— Ще ви бъда благодарен за една услуга, адмирале.

Сандекър прояви акт на разбиране.

— Досещам се, че ти дължа малко свободно време.

— Моля, уредете Джулиън да отлети за Мали възможно най-бързо.

— Джулиън с неговите 180 килограма — каза Сандекър. — Никога няма да можеш да го качиш на камила.

— Много по-лесно е за него да върви по горещия пясък под палещото слънце — пошегува се Гън.

— Ако не греша — каза Пит, гледайки през монитора към тях, — всичко, от което се нуждая, за да накарам Джулиън да направи двадесет крачки в пустинята, е бутилка студено „Шардоне“.

— Преди да съм забравил — обади се Сандекър. — Австралийците са много зарадвани от откриването на Кити Манок и нейния самолет. Ти и Джордино сте национални герои според техните вестници.

— Имат ли планове за връщане на останките й?

— Един богат фермер от нейния роден град е съгласен да спонсорира операцията. Той планира да възстанови самолета и да го постави в музей в Мелбърн. Екипът ще бъде на мястото, което определите утре.

— А Кити?

— Когато се върне тялото й, ще бъде обявен национален празник. Бях уведомен от австралийския посланик, че са осигурени помощи от цялата страна за мемориал, който ще бъде издигнат на нейния гроб.

— Нашата страна също трябва да помогне, и по-специално Югът.

Изненадан, Сандекър попита:

— Каква е нашата връзка с нея?

— Тя ще ни отведе до „Тексас“ — отговори Пит.

Сандекър огледа въпросително хората от НЮМА, седнали около него. След това отново погледна изображението на Пит в монитора и каза:

— Интересно ни е да научим как жена, която е починала преди 65 години, може да има нещо общо с нашата история.

— Намерих дневника на Кити при останките от самолета — отговори бавно Пит. — Тя описва откриването на кораб, преди да умре. Един броненосец, заровен в пустинята.

61.

— Боже мили! — изрече Пърлмутър, когато надничаше през прозорчето на хеликоптера към блесналата на слънцето мъртва земя под него. — И вие сте преминали през нея?

— В действителност ние прекосихме тази част на пустинята с нашата импровизирана сухоземна ветроходна яхта — отвърна Пит. — Сега ние летим откъм обратната страна на нашия маршрут.

Пърлмутър беше пристигнал в град Алжир с военен самолет и след това се прехвърли на пътнически лайнер до малкия град в пустинята Адрар в Южен Алжир. Там Пит и Джордино го посрещнаха малко след полунощ и го качиха на един хеликоптер, който бяха взели от френския персонал в завода.

След като заредиха с гориво, те поеха на юг по маршрута на сухоземната яхта, която лежеше изоставена там някъде долу, откъдето ги беше взел шофьорът арабин. Кацнаха, взеха старото крило, кабелите и колесниците, спасили техния живот и ги качиха в хеликоптера. После се издигнаха и под контрола на Пит поеха курс към клисурата, където откриха изгубения самолет на Кити Манок.

По време на полета Пърлмутър четеше копие от дневника на Кити, което Пит беше направил.

— Каква храбра жена! — каза той с възхищение. — Само с две глътки вода, счупен глезен и зле ударено коляно тя е преминала почти 16 километра при невероятно тежки условия.

— И то само в едната посока — прекъсна го Пит. — След като се натъква на кораба в пустинята, тя се връща обратно до своя самолет.

— Да, ето го — каза Пърлмутър, четейки на глас.

Пърлмутър спря и погледна нагоре.

— Това обяснява защо сте намерили дневника и нейните лични вещи на мястото на катастрофата. Тя се е върнала с надеждата, че търсещите я самолети ще я открият.

— Какви са нейните последни думи? — попита Джордино.

Пърлмутър обърна страницата и продължи да чете.

Когато Пърлмутър свърши, всеки от тях потъна за миг в тъга и меланхолия. Те всички бяха възхитени от епичната борба на Кити да оцелее. Твърди момчета докрай, те се бореха да потиснат сълзите си.

— Тя вероятно превъзхожда много мъже с куража си! — отбеляза Пит.

Пърлмутър кимна.

— Благодарение на нейната издръжливост още една голяма мистерия може да бъде разгадана.

— Тя ни дава и точна следа — уточни Пит. — Всички ние трябва да я следваме на юг към клисурата, докато стигнем старото речно корито и започнем оттам нашето търсене на броненосеца.

Два часа по-късно австралийският екип, изпратен за връщането на останките от самолета и мумифицирането на тялото на Кити Манок, спря своята работа и погледна към един хеликоптер, който се появи, кръжейки над клисурата. От опашката на хеликоптера се забелязваше липсващото крило от самолета на Кити. Австралийците избухнаха в смях, когато го познаха.

Пит освободи цикличния контрол и подготви хеликоптера за меко кацане върху плоската земя над клисурата, за да предпази австралийците и тяхното оборудване от завихрянето на пясък и прах. Той изключи двигателите и погледна часовника си. Беше осем и четиридесет сутринта. Оставаха няколко часа до най-горещата част на деня.

Ст. Джулиан Пърлмутър повдигна своето туловище от седалката, приготвяйки се да излезе.

— Не съм оразмерен за тези черупки — избухна той в гърлен смях, когато горещата вълна на пустинята го удари в лицето, след като се раздели с климатика на кабината.

— По дяволите, не е за ходене — каза Джордино, като гледаше познатата земя. — Повярвай ми, аз знам.

Един висок, загорял австралиец със зачервено лице се измъкна от клисурата и се приближи до тях.

— Ало, там, вие трябва да сте Дърк Пит.

— Аз съм Ал Джордино, това е Пит. — Джордино посочи през рамото си.

— Нед Куин. Аз отговарям за операцията по пренасянето на останките.

Пит трепна, когато огромната лапа на Куин сграбчи ръката му. Масажирайки пръстите си, той каза:

— Ние върнахме частите от самолета на Кити, които заехме преди няколко седмици.

— Много трогателно! — Гласът на Куин стържеше като метал върху шмиргел. — Изглежда гениално използването на крило като платно за пътуване през пустинята.

— Ст. Джулиан Пърлмутър — каза Пърлмутър, представяйки себе си.

Куин потупа огромния си корем, който висеше над работния му панталон.

— Изглежда, ние двамата обичаме хубавата храна и хубавите напитки, г-н Пърлмутър.

— Случайно да ви се намира от хубавата австралийска бира?

— Вие обичате ли нашата бира?

— Аз пазя един кашон „Кастелмайн“ от Бризбейн под ръка за специални случаи.

— Ние нямаме „Кастелмайн“ — каза Куин, силно впечатлен, — но мога да ви предложа кутия „Фостърс“.

— Ще ви бъда много задължен — каза Пърлмутър зарадван, тъй като неговите вътрешности бяха почнали да изсъхват.

Куин отиде до кабината на един джип и извади четири бутилки от портативния хладилник. Донесе ги и ги раздаде.

— Скоро ли ще привършите тук? — попита Пит, сменяйки темата.

Куин се обърна и погледна към портативния кран, който беше готов да вдигне двигателя на стария самолет и да го натовари на колата.

— Още три или четири часа, за да опаковаме всичко, и се връщаме обратно в град Алжир.

Пит извади дневника от джоба на ризата си и го даде на Куин.

— Това е пилотският дневник на Кити. Тя е записала всичко за своя последен полет и за трагичния си край. Аз го бях взел, за да си изясня нещо, което тя е открила през последните си часове след катастрофата. Надявам се, че Кити няма нищо против.

— Сигурен съм — каза Куин, кимайки към дървения ковчег, драпиран с австралийския флаг с кръста на свети Джордж и звездите на Южния кръст. — Моите сънародници са благодарни на вас и господин Джордино за изясняване на мистерията на нейното изчезване, така че сега можем да я отнесем вкъщи.

— Тя е пътувала твърде дълго — каза Пърлмутър.

— Да — отвърна Куин. — Така е.

По-скоро заради Пърлмутър, Куин настоя да зареди хеликоптера им с десет бутилки бира, преди да се сбогуват. Австралийците всички до един дойдоха да изразят своите благодарности и сърдечно да стиснат ръцете на Пит и Джордино. След като се качиха в хеликоптера и се издигнаха във въздуха, Пит направи един кръг над австралийските си приятели за сбогом, преди да се отправи по стъпките на Кити към легендарния кораб в пустинята. Летейки по права линия над клисурата, където Кити беше прекарала последните си дни, хеликоптерът достигна старото сухо речно корито за по-малко от 12 минути. Било някога течаща река, оградена със зелен пояс, сега то беше малко като пътека, обградена от пясъците.

— Уед Зарит — произнесе Пърлмутър. — Твърдо вярвам, че това е бил голям воден път.

— Уед Зарит — повтори Пит, — това е, за което старият американски скитник говореше. Той заяви, че е започнал да изсъхва преди около 130 години.

— Той е прав. Аз направих проучване на стар френски източник за областта. Тук някога е имало пристанище, където керваните са търгували с търговци, които са идвали с лодки и малки кораби. Не мога да кажа къде точно е било. То е било затрупано от пясъка, след като реката е започнала да пресъхва.

— Значи теорията е, че „Тексас“ е стигнал реката и е заседнал, когато тя е започнала да пресъхва — каза Джордино.

— Не е теория. Аз открих предсмъртно завещание в архивите от един член на екипажа, който се казва Бийчър. Той се кълне, че е единственият оцелял от екипажа на „Тексас“, и прави детайлно описание на финалния воаяж на кораба през Атлантика до устието на Нигер, където е заседнал.

— Как може да сте сигурен, че това не са бълнувания на умиращ човек? — попита Джордино.

— Неговата история съдържа невероятно много подробности, за да не й повярваш! — каза решително Пърлмутър.

Пит намали скоростта на хеликоптера, като гледаше надолу към сухото корито.

— Старият скитник каза също така, че „Тексас“ е пренасял злато от съкровището на загиващата Конфедерация.

Пърлмутър кимна.

— Бийчър споменава за злато. Той също така ми даде една интересна нишка, която води до тайната на секретаря по военните въпроси Едуин Стантън и още неотворени документи…

— Мисля, че открихме нещо! — прекъсна го Джордино, сочейки надолу през прозореца на кабината. — Малко надясно. Широката дюна, която стърчи от западния скат.

— Тази със скала на върха? — попита Пърлмутър, гласът му трепереше от вълнение.

— Същата.

— Извади градиометъра, който Джулиан донесе от Вашингтон — нареди Пит на Джордино. — Когато го нагласиш, аз ще мина над дюната.

Джордино бързо разопакова инструмента за засичане на метал, провери връзките на батерията и включи сензорният брояч.

— Готов съм да спусна сензора.

— Окей. Приближаваме дюната със скорост 10 възела — отговори Пит.

Джордино свали сензора, свързан с кабел към градиометъра на десет метра под хеликоптера. След това той и Пърлмутър внимателно почнаха да следят стрелката на уреда. Когато хеликоптерът подходи бавно над дюната, стрелката започна да трепти и уредът издаде непрекъснат сигнал. Изведнъж стрелката затрептя силно и след това се превъртя на другата страна, тъй като сензорът обхвана цялото магнитно поле от минус до плюс. Сигналът на уреда също се усили.

— Тя ще изскочи от скалата — извика Джордино. — Под нас има солидно количество метал.

— Показанията могат да бъдат и от кръглата кафява скала до дюната — предпазливо каза Пърлмутър. — Пустинята тук е пълна с желязна руда.

— Не е никаква кафява скала — обади се Пит. — Ние виждаме върха на димната тръба, покрит с ръжда.

Когато Пит свърши, никой не намери точните думи да назове какво е това. Ако досега изпитваха известни съмнения, вече знаеха, че корабът съществува. Най-после „Тексас“ отново бе открит.

62.

Първите изблици на радост и въодушевление скоро угаснаха, когато видяха насипа, от който се показваха само два метра от димната тръба. Целият кораб беше покрит с пясък. Щеше да им отнеме дни да ринат натрупаната лавина, за да влязат в него.

— Дюната върху каземата е била образувана преди 65 години, когато Кити е била тук — забеляза Пърлмутър. — Корпусът е заринат твърде дълбоко, за да може да проникнем в него. Само солидна изкопна техника ще помогне в случая.

— Вярвам, че има и друг начин — каза Пит.

Пърлмутър погледна към огромния насип и поклати глава.

— Изглежда ми безнадеждно.

— Земекопачка — подхвърли Джордино. Идеята беше проблеснала внезапно в съзнанието му. — Методът се използва за изваждане на потънали плавателни съдове, като се отстранява тинята от кораба.

— Ти ми четеш мислите — засмя се Пит. — Освен че разполагаме с компресор за високо налягане на въздух, ние ще стационираме хеликоптера над дюната и с перките ще си помогнем за допълнително издухване на пясъка.

— Звучи ми твърде несериозно — избухна в смях Пърлмутър. — Няма да успеете да издухате и малко пясък, преди ние да сме излетели в небето.

— Скатовете на дюната завършват с остър връх — отбеляза Пит. — Ако ние успеем да съборим само три метра от върха, ще видим покрива на каземата.

Джордино добави:

— Нищо не губим, ако опитаме.

— Моите съчувствия.

Пит застана с хеликоптера над насипа, като го закрепи в статично положение. Струята на въздуха от ротора на двигателя образува малък пясъчен циклон. Пит продължи така десет-двадесет минути, но не се показваше нищо.

— Колко ще продължаваш още? — попита Джордино. — В турбините могат да влязат песъчинки.

— Аз продухвам двигателите, така че съм взел необходимите мерки — отговори Пит решително.

Пърлмутър започна да вижда заплаха за дебелото си тяло, което щеше да се превърне в десетдневен пир за местните мишелови. Той беше обхванат от песимизъм относно внезапната лудост на Пит и Джордино, но стоеше спокойно, без да се намесва.

След половин час Пит издигна хеликоптера и го премести от другата страна на насипа, докато облакът пясък и прах падне на земята. Всички се взираха какво ще се види. Минутите, които следваха, им се виждаха безкрайни. Пърлмутър се отмести настрани, за да избегне воя на турбините.

— Той се вижда.

Пит, който седеше в кабината, попита:

— Какво видя?

— Метални плочи и нитове, които сигурно са от пилотската кабина.

Пит се издигна на малко по-голяма височина, така че да не завихря пясъка. Най-после облакът се разсея и пред тях се откри пилотската кабина на броненосеца и около два квадратни метра от палубата над каземата. Изглеждаше твърде неестествено кораб да бъде затрупан с пясък в пустинята. Той се материализираше като огромно пясъчно чудовище от научнофантастичен филм.

Десет минути по-късно, след като Пит приземи хеликоптера и той и Джордино изведоха Пърлмутър от мястото, където седеше, се озоваха на „Тексас“. Пилотската кабина беше чиста и те сякаш очакваха да открият вторачени очи през прозорчетата й. Имаше само лека ръжда по железните шини, крепящи дървото на каземата.

Все още личаха следите върху бронята от оръдията на Съюзния флот.

Входният люк от задната страна на пилотската кабина беше залостен здраво, но не беше проблем за силата на Пит, здравите мускули на Джордино и теглото на Пърлмутър да бъде отворена. Те гледаха към стълбата, която водеше в тъмнината, и след това размениха взаимно погледи.

— Мисля, че на теб се пада честта, Дърк. Ти ни доведе тук.

Джордино извади от раницата си джобни фенерчета, които можеха да осветят баскетболно игрище. Вътрешността мамеше и Пит запали фенерчето си. Слезе по стълбата.

Пясъкът, който се беше пресял през цепнатините на палубата, стигаше почти до върха на обувките на Пит. Румпелът седеше на мястото си, сякаш чакаше нов кормчия. Единствените предмети, които Пит забеляза, бяха набор мегафони и един висок стол, лежащ обърнат в покрития с пясък ъгъл. Той се поколеба за момент дали да слезе към оръдейната палуба, въздъхна дълбоко и се спусна надолу в тъмнината. Кракът му моментално докосна дървената палуба и Пит се завъртя в кръг, осветявайки с фенерчето всеки неин ъгъл. Голямото стофутово оръдие „Блейкли“ и другите две деветцолови седяха полузаринати от пясъка, който беше проникнал в откритите им части. Пит можеше само да се възхищава на силата на мъжете, които бяха боравили с тези оръдия.

Атмосферата в оръжейната палуба беше задушна, но изненадващо хладна. Освен оръжията нямаше нищо друго. Никакви обгаряния по дъските или дупки по тях, следи от гилзи, разпилени патрони — по пода нямаше нищо, сякаш беше почистен след ремонт в док. Пит се обърна, когато Пърлмутър слизаше бавно по стълбата, следван от Джордино.

— Колко странно — каза Пърлмутър, оглеждайки се наоколо. — Ако очите ми не ме лъжат, тази палуба е подредена като мавзолей.

Пит се засмя.

— Очите ти са наред.

— Ти мислиш, че екипажът трябва да е оставил тук следи? — обади се Джордино.

— Хората на тази палуба и техните оръдия са стреляли срещу половината от Съюзния флот — обясняваше Пърлмутър. — Много от тях са умрели тук и не е възможно да не са оставили и следа от своето съществуване.

— Кити Манок споменава, че е видяла тела — припомни му Джордино.

— Те трябва да са по-надолу — каза Пит. Той насочи лъча на фенерчето надолу към трюма на кораба. — Предлагам да започнем с каютите на екипажа, след това да минем през машинното отделение, оттам към кърмата и каютите на офицерите.

Джордино кимна.

— Звучи добре.

Те се спуснаха в трюма, водени от любопитство към неизвестното. Знаейки, че корабът е участвал в Гражданската война и че тук ще намерят останки от неговия екипаж, любопитството им се възбуждаше повече.

Бавно се придвижваха през каютите на екипажа, докато стигнаха до една каюта, където внезапно спряха. Тя беше гроб на мъртъвци. Имаше повече от 50 трупа, замръзнали в крайна поза, както ги е сполетяла смъртта. Много от тях бяха умрели, докато са лежали в койките. Вероятно недостигът на вода ги е карал да използват мътния поток на реката, съдейки по издутите стомаси на техните мумифицирани тела, както вероятно са били измъчвани и от липса на храна. Голяма част от облеклото им беше разкъсано. Нямаше и следа от обувки, както и от лични вещи.

— Личните им вещи, както и всичко останало, вероятно са били взети — каза Джордино.

— От туареги — заключи Пърлмутър. — Бийчър говори за пустинни бандити, както той ги нарича, които са атакували кораба.

— Те трябва да са желаели смъртта си, за да атакуват брониран кораб с лъкове и стрели — каза Джордино.

— Търсели са злато. Бийчър казва, че капитанът е използвал злато от конфедералното съкровище, за да купува храна от скитниците в пустинята. Веднъж разчуло се, туарегите вероятно са направили няколко опита за нападение срещу кораба, преди екипажът да намери смъртта си от липсата на храна и вода. След това туарегите са изчакали, докато екипажът загине от тиф и малария. Когато е изчезнала всякаква заплаха за туарегите те просто са се качили на борда и са взели всичко, което са могли да носят. След години, след като не е останало нищо повече за вземане, ние намираме труповете и оръдията.

— Така че да забравим за златото — каза философски Пит. — То отдавна е изчезнало.

Пърлмутър кимна.

— Няма да станем богати днес.

Нямаше повече защо да стоят в каютата на мъртъвците. Те влязоха в машинното отделение. Въглищата все още стояха непокътнати, а лопатите висяха встрани на стената. Влагата не беше проникнала дотук и металната повърхност на котлите и машините блестеше. Един лъч попадна на фигура на човек, седящ наведен на малко бюро. Пожълтял лист хартия лежеше под ръката му близо до мастилницата. Пит внимателно издърпа хартията и прочете на светлината на фенерчето:

— Пред нас стои един изключително съвестен човек — каза Пит одобрително.

— Никой не би постъпил днес като него — съгласи се Пърлмутър.

Оставайки главния механик О’Хеър, Пит премина покрай двата двигателя и котли. Пътеката водеше към офицерските каюти и столова, където намериха още четири голи тела, всички проснати върху койките в самостоятелните им кабини. Пит се загледа в тях, преди да спре пред голяма махагонова врата.

— Капитанската кабина — уверено каза Пит.

Пърлмутър кимна.

— Капитан Мейсън Томбс. От онова, което съм прочел за „Тексас“, Томбс се е оказал твърд човек в смелата битка от Ричмънд до Тихия океан.

Пит побърза да натисне дръжката на вратата и да влезе. Изведнъж Пърлмутър го хвана за рамото.

— Почакай.

Пит погледна към Пърлмутър озадачено.

— Защо? От какво се страхуваш?

— Предполагам, че може да открием нещо, което не е за гледане.

— Може ли да бъде по-лошо от това, което вече видяхме? — аргументира се Джордино.

— Какво криеш, Джулиан? — настоя Пит.

— Аз… Аз не ви казах какво открих в секретните документи на Едуин Стантън.

— Ще ми кажеш после — измърмори Пит с безразличие. Той се обърна, запали фенерчето и влезе вътре.

Кабината изглеждаше малка и тясна според стандартите за военните кораби. Но тъй като броненосците не са строени за дълъг престой в морето, тя можеше да се приеме за нормална.

Както и в другите каюти, всички предмети и мебели бяха взети. Туарегите нямаха склонност към вземане на инструменти и ключове и обикновено ги оставяха. В капитанската кабина бяха останали лавиците за книги и вграденият, но счупен барометър. Но поради някаква неизвестна причина, както със стола в пилотската кабина, туарегите бяха оставили един стол люлка. Пит различи на светлината две тела — едното опънато в леглото, а другото — седящо като задрямало в стола люлка. Трупът в койката лежеше гол на една страна срещу стената — положение, което туарегите стриктно спазваха, когато измъкваха дрехи, завивки и дюшеци. Кичур червена коса покриваше главата и лицето на трупа.

Джордино се доближи до Пит, изучавайки фигурата на стола. Под силния лъч на фенерчето кожата изглеждаше тъмнокафява, също така набръчкана като на Кити Манок. Тялото се беше мумифицирало от сухия горещ въздух в пустинята. Трупът все още беше облечен в старомоден еднореден костюм.

Дори и в седяща поза бе очевидно, че той е човек с висок ръст. Лицето му беше брадясало и удължено, с много хлътнали очи. Те бяха затворени, сякаш той беше просто задрямал. Веждите му бяха дебели и необичайно къси. Косата и брадата бяха черни, на места леко посивели.

— Този човек има образа на Линкълн — забеляза на глас Джордино.

— Това е Ейбрахам Линкълн — се чу глухият глас на Пърлмутър от вратата. Той бавно се приближи и застана до стола. Очите му наблюдаваха трупа като хипнотизирани.

Пит погледна Пърлмутър загрижено и с явен скептицизъм.

— Като съвременен историк ти се струва невероятно, нали?

Джордино коленичи до Пърлмутър и му предложи глътка вода.

— От горещината може да се слънчаса.

Пърлмутър махна водата настрана.

— Боже, боже, не съм на себе си, за да повярвам. Но секретарят по военните въпроси на Линкълн — Едуин Макмастърс Стантън, е казал истината в своите секретни документи.

— Каква истина? — попита Пит с любопитство.

Той се смути и след това гласът му премина почти в шепот:

— Линкълн не е бил убит от Джон Уилкис Бут в театър „Форд“. Той седи пред вас в стола люлка.

63.

Пит погледна Пърлмутър, неспособен да асимилира думите му.

— Политическото убийство на Линкълн е един от най-широко описаните случаи в американската история. В театъра е имало над стотина очевидци. Как можеш да кажеш, че това не се е случило?

Пърлмутър повдигна леко рамене.

— Събитието е станало, както е описано. Само че убийството е било замислено и планирано, както сочи и Стантън, като се е използвало подставено лице, много приличащо на Линкълн. Два дни преди замисленото убийство истинският Линкълн е бил заловен от Конфедерацията и отведен в Ричмънд, където е бил заточен. Тази част от историята се потвърждава и от едно друго предсмъртно свидетелство от един капитан от Конфедералната армия, ръководил отвличането.

Пит погледна замислено Джордино и след това Пърлмутър.

— Този капитан не се ли нарича Невил Браун?

Пърлмутър се изненада.

— Откъде знаеш?

— Натъкнахме се на един стар американски златотърсач, който издирваше „Тексас“ и неговото злато. Той ни каза за версията на Браун.

Джордино изглеждаше, като че ли се събужда от лош сън.

— Ние си мислехме, че това е приказка.

— Повярвайте ми — каза Пърлмутър, — това не е приказка, актът на отвличането е извършен с определена цел от президента на Конфедерацията Джеферсън Дейвис в усилието му да спаси каквото е останало от Юга. С Грант, който свива обръча около Ричмънд, и Шърман, който настъпва на север, за да удари генерал Лий в гръб, всеки разбира, че войната е загубена. Омразата към отцепващите се Щати в Конгреса не е тайна. Дейвис и неговото правителство добре са съзнавали, че Северът ще ги осъди жестоко, когато Конфедерацията бъде разгромена. Съветник, чието име вече е забравено, дава отчаяното предложение да се отвлече Линкълн и да се държи като заложник, така че Югът да може да го използва, за да извлече предимства от Севера за определено време.

— Действително, идеята не е била лоша — каза Джордино.

— Освен за стария мръсник Едуин Стантън. Той проваля сделката.

— Той отказва да бъде изнудван — каза Пит.

— И това, и други причини — допълни Пърлмутър. — Линкълн се доверява на Стантън и настоява да се присъедини към кабинета му като секретар по военните въпроси. Той вярва, че Стантън е най-подходящият човек за тази работа, въпреки факта, че той мрази Линкълн. Дори си позволява да го нарича „Истинска горила“. Стантън вижда в отвличането на президента по-скоро възможност, отколкото бедствие.

— Как е бил похитен Линкълн?

— Известно е било, че президентът ежедневно ходи с карета в околностите на Вашингтон. Кавалерийска част на Конфедерацията, облечена в униформа на Съюзната армия, водена от капитан Браун, обезоръжава охраната на Линкълн по време на една от обиколките му и през река Потомак го отвежда до територия, владяна от Конфедерацията.

На Пит му бе трудно да събере всички парчета на мозайката заедно. Един исторически случай, в който той безпрекословно бе вярвал като в евангелие, сега му се разкриваше като измама, и трябваше да напрегне цялата си воля, за да запази ясно съзнание.

— Каква е била незабавната реакция на Стантън след отвличането на Линкълн? — попита той.

— За съжаление на Линкълн, Стантън е първият, на когото е било съобщено от оцелелите телохранители на президента. Той е предвидил паниката и хаоса в страната, ако разберат, че нейният президент е бил отвлечен от врага. Бързо покрива нещастието с булото на секретността и написва своето секретно послание, което оставя в запечатан плик. Отива още по-далеч, като казва на Мери Тод Линкълн, че съпругът й е с тайна мисия в главната квартира на генерал Грант и няма да се върне няколко дни.

— Трудно е да се повярва, че не се е разчуло — каза скептично Джордино.

— Стантън е бил човекът, от когото най-много са се страхували във Вашингтон. Ако той те е заклел да пазиш тайна, ще си мълчиш, за да умреш спокойно. В противен случай, той ще се погрижи да млъкнеш завинаги.

— Не е ли било възможно да се разчуе за отвличането му, когато Дейвис е съобщил за това на Съюза и е поставил свои условия за преговор?

— Стантън е бил проницателен. Предвидил е намеренията на Конфедерацията няколко часа след отвличането на Линкълн. Затова е наредил на съюзния генерал, командващ отбраната на Вашингтон, когато пристигне куриер на Дейвис с бял флаг, да бъде отведен незабавно при него. Нито вицепрезидентът Джонсън, нито държавният секретар Уилям Хенри Сюърд, нито някой от членовете на кабинета са знаели какво се е случило. Стантън тайно отговаря на предложенията на президента Дейвис и шумно отхвърля всякакво споразумение, предлагайки на Конфедерацията да прави каквото си иска с Линкълн. Дейвис бил смутен, когато получил отговора на Стантън. Представете си неговата дилема. От една страна, Конфедерацията гори около него. Той държи лидера на целия Съюз като заложник. Високопоставен член на правителството на Съединените щати му казва, че не го е грижа какво ще правят с пленника и че те могат да постъпят както си искат с Линкълн. Дейвис разбира веднага, че съществува реалната заплаха да бъде обесен от викторианските янки, ако се предаде. От големия план да спасят Юга нищо не излиза. Тогава Дейвис решава да качат Линкълн на борда на „Тексас“ като затворник. По този начин той се надява да премине с кораба успешно съюзната блокада, като спаси златото на конфедералното съкровище и продължи да държи Линкълн в ръцете си при едни бъдещи преговори без участието на Стантън. За съжаление, нищо от това не се осъществява.

— Стантън инсценира убийството и „Тексас“ изчезва с пълен товар. Никой не знае по-нататъшната съдба! — заключи Пит.

— Да — потвърди Пърлмутър. — Осъден след войната за две години, Джеферсън Дейвис никога не говори за отвличането на Линкълн от страх да не бъде убит.

— Как осъществява инсценировката на убийството? — попита Джордино.

— Няма нищо странно в американската история — отговори Пърлмутър. — В действителност Стантън наема Джон Уилкис Бут да ръководи и осъществи измамата. Бут познава един актьор със същия ръст и слабо тяло като на Линкълн. Стантън посвещава генерал Грант в тайната и заедно подхвърлят версията за тяхната среща с Линкълн след обяд. На тази среща Грант кани президента в театър „Форд“. Агентите на Стантън уведомяват Мери Тод Линкълн, че поради тайната мисия на съпруга й мнимият Линкълн ще дойде да я вземе и отведе в театъра. Тя приема поканата и й е твърде любопитно да види мъжа, който ще замени съпруга й.

— В театъра актьорът приема ръкоплясканията от присъстващите, които са достатъчно далеч от президентската ложа, за да различат истинския президент. Бут извършва своя акт, застрелвайки неочаквано актьора отзад в главата, преди да седне в ложата. След това бедният нещастник бива изнесен на улицата с кърпа на лицето, за да не го разпознаят зрителите. После умира. Точно по плана на Стантън.

— Но нали е имало свидетели на самото смъртно ложе? — възрази Пит. — Военни лекари, членове на кабинета му, негови съветници.

— Лекарите са били приятели и агенти на Стантън — каза Пърлмутър. — Но ние никога няма да узнаем защо другите са мълчали. Стантън не говори за това.

— А конспирацията да се убие вицепрезидента Джонсън и държавния секретар Сюърд? Каква е тази част от плана на Стантън?

— По този въпрос нещата не стоят точно така. Хора като Бут биха изпортили работата. След като Джонсън става президент, през първите няколко седмици от неговото управление Стантън действа като диктатор. Той ръководи разследването и арестите на конспираторите, урежда военни трибунали и екзекуции. Също така пуска версията пред всички, че Линкълн е бил убит от агенти на Джеферсън Дейвис като последен опит да удължи живота на Конфедерацията.

— Тогава Стантън трябва да е убил Бут, за да не издаде тайната! — подхвърли Пит.

Пърлмутър поклати глава.

— Друг човек е бил убит вместо него. Аутопсията и идентификацията му са укрити. Бут изчезва и живее няколко години в Енид, Оклахома, където се самоубива през 1903 година.

— Четох някъде, че Стантън изгаря дневника на Бут — каза Пит.

— Това е вярно — отговори Пърлмутър. — Вредата е сторена. Стантън настройва общественото мнение срещу победената Конфедерация. Плановете на Линкълн да помогне на Юга да стъпи на краката си са заровени заедно с неговия двойник в гроба му в Спрингфийлд, Илинойс.

— Тази мумия в стола люлка — прошепна Джордино, — седяща тук в останките на конфедералния кораб, покрит с пясъчна дюна в средата на Сахара, действително ли е на Ейбрахам Линкълн?

— Сигурен съм в това — отговори Пърлмутър. — Едно анатомично изследване ще докаже нейната идентичност без съмнение. Фактически, ако си спомняте, смели разбойници бяха разровили гроба му, но бяха заловени, преди да откраднат тялото. Онова, което не беше разкрито и бързо потулено от официалните власти, е, че те бяха установили, че това не е истинското тяло. За да не се разчуе, те наредиха да се пази пълно мълчание и тялото да бъде препогребано така, че гробът никога да не може да бъде отворен отново. Тонове бетон бяха хвърлени върху ковчега на Линкълн и на сина му Тед, за да не може в бъдеще да бъде оскверняван повече гробът, според официалните власти. Но действителната причина беше да се заличат всички следи на престъплението.

— Даваш ли си сметка какво означава това? — попита Пит Пърлмутър. — Или не знаеш.

— Дали не разбирам какво означава това — промърмори той.

— Ние сме на път да променим миналото — обясни Пит. — Веднъж обявили какво сме намерили тук, най-трагичният случай в историята на САЩ ще трябва да бъде изцяло пренаписана.

С опасение Пърлмутър погледна Пит.

— Ти не съзнаваш какво казваш. Ейбрахам Линкълн се счита за светец и е главен герой в американския фолклор, историческите книги, поемите и романите. Убийството го направи мъченик на правдата през вековете. Ако ние разкрием фалшивото му убийство, организирано от Стантън, представата за него ще се промени и американците ще обеднеят от това.

Пит изглеждаше много уморен, но лицето му бе неподвижно, а очите му играеха живо.

— Нито един човек не би адмирирал честността повече от Ейбрахам Линкълн. Неговите морални принципи са стояли над всичко. Да се умре при такива абсурдни и необичайни обстоятелства е против всичко, което той е отстоявал. Неговите останки заслужават достойно погребение. Ще ми се да вярвам, че той би желал бъдещите поколение на народа, на който е служил честно, да знаят истината.

— Аз съм с теб — подкрепи го Джордино. — Ще бъде чест да застана до теб, когато завесата се вдигне.

— Ще се вдигне невъобразима врява — каза Пърлмутър, държейки лулата си с две ръце. — Боже господи, Дърк. Не можеш ли да разбереш? Най-добре е тази история да остане неизвестна. Народът не бива никога да узнае за нея.

— Говориш като арогантен политик или бюрократ, който намесва бога, за да отрече пред обществото истината заради криворазбраните интереси на националната сигурност.

— Ти си решен да направиш това! — каза Пърлмутър съкрушено, — но ти действително ще предизвикаш недоволството на хората в името на истината.

— Както мъжете и жените в Конгреса и Белия дом, Джулиан, и ти недооценяваш американското общество. То ще приеме разкритието с разбиране и образът на Линкълн ще блесне още по-ярко, отколкото досега. Съжалявам, приятелю, не бих говорил така, ако не бях убеден в това.

Пърлмутър разбра, че е безполезно да се противопоставя. Той скръсти ръце върху огромното си шкембе и каза:

— Добре, ще пренапишем последната глава на Гражданската война и ще застанем заедно срещу всички, които се противопоставят на това.

Пит стоеше срещу огромната му фигура, изучаваше дългите ръце и крака, добродушното лице. Като говореше, Пърлмутър имаше мек, едва доловим глас.

— След като е преседял затворен тук сто и тридесет години, мисля, че е време старият честен Ейб да се върне вкъщи.

64.

20 юни 1996 година

Вашингтон, окръг Колумбия

Новината за откриване тялото на Линкълн и измамата на Стантън наелектризира света. Тялото бе незабавно извадено от бронирания кораб и откарано във Вашингтон. Във всяко училище на страната децата учеха и рецитираха „Адресът“ от Гетисбърг, както са правили техните прадеди. Столицата употреби всички средства за подготовката на честването и церемонията. Петимата живи президенти застанаха в ротондата на Капитолия и отдадоха почит пред открития ковчег на техния отдавна починал предшественик. Речите бяха към края си, политиците се надпреварваха един друг да цитират Линкълн или Карл Сандбърг.

Тленните останки на шестнадесетия президент нямаше да бъдат в гробището в Спрингфийлд. С президентска заповед ковчегът щеше да бъде поставен под плочата на неговия мемориал с известната бяла мраморна статуя. Никой, дори конгресмените от Илинойс, не протестираха срещу това решение.

Празникът беше обявен и милиони хора от страната гледаха празненствата във Вашингтон по телевизията. Те успяха да видят как изглежда лицето на човека, ръководил страната в най-трудните й времена. От сутринта до вечерта редовните програми на телевизията бяха променени. Всички известни програмни говорители през целия ден описваха събитието, докато другите новини останаха настрана.

Конгресните лидери, както рядко се случва, гласуваха фонд за реставрация на „Тексас“ и транспортирането му от Мали до Вашингтон, където щеше да бъде изложен постоянно. Намерените тела на членовете на екипажа бяха погребани в гробището на Конфедерацията в Ричмънд, Вирджиния, с големи почести, под звуците на „Дикси“.

Кити Манок и нейният самолет бяха върнати в Австралия с големи почести. Тялото й беше погребано във военния музей в Камбера. Нейният самолет „Феърчайлд“ след възстановяването му бе положен до самолета „Южен кръст“ на сър Чарлз Кингсфорд-Смит.

Освен за няколко фотографи и двама репортери, церемонията по награждаването на Хала Камил и адмирал Сандекър във връзка с тяхното участие и положени усилия за спиране растежа на червения прилив и отлив и запазване живота на организмите в моретата и океаните, мина почти незабелязано. Между речите президентът успя да им връчи медалите за заслуги, одобрени със специален акт на Конгреса. Веднага след това Хала се върна в Ню Йорк в сградата на ООН, където бе свикана специална сесия в нейна чест. Най-после тя се подаде на чувствата си по време на най-дългите овации, правени някога от Общото събрание. Сандекър се завърна обратно в своя кабинет в НЮМА. Както всеки ден, продължи да прави редовната си гимнастика и да планира нов проект за подводно проучване.

Въпреки че не бяха между победителите, доктор Дарси Чапман и Руди Гън бяха предложени за кандидати за Нобелова награда. Те не се поддадоха на похвалите и се върнаха заедно в Южния Атлантик да анализират ефекта от спирането растежа на червения прилив и отлив върху морския живот. Доктор Франк Хопър се присъедини към тях, след като го изписаха от болницата. Той се бе заклел да проучи токсичността на червения прилив и отлив.

Хирам Йегър получи безплатна награда — десетдневна ваканция на разноски на НЮМА. Той отиде със семейството си в Дисниленд. Докато се наслаждаваше на атракциите, взе участие в семинар по компютърни системи.

Генерал Хюго Бок, след като посрещна оцелелите и близките на убитите от легендарната битка при форт Фуро, които бяха наградени с медали и получиха солидни финансови обезщетения, реши да напусне отряда за бързо реагиране на ООН. Той се пенсионира на върха на кариерата си и отиде да живее в малко село в Баварските Алпи.

Както предвиди Пит, полковник Левант беше произведен в чин генерал и награден с медала за укрепване на мира на ООН. Той зае поста на генерал Бок.

След като оздравя от раните си при своето семейство, Мейнор в Корнуол, капитан Пемброук-Смит беше произведен майор и се върна към своите стари задължения. Той беше приет от кралицата, която му връчи медал за особени заслуги.

Ст. Джулиан Пърлмутър, щастлив, че е грешил по отношение на американското общество, написа няколко материала за ролята на Едуард Стантън около версията за убийството на Линкълн. Той беше удостоен с награди от различни исторически институти, достатъчни да запълнят една стена в неговата къща.

Ал Джордино издири привлекателната пианистка, която бе срещнал на яхтата на Ив Масар в Нигер. За щастие, тя не беше омъжена и по някаква необяснима причина, поне за Пит се привърза към Джордино и прие поканата му за подводно плуване в Червено море.

А Дърк Пит и Ева Роджас…

65.

25 юни 1996 година

Монтерей, Калифорния

Юни отбеляза върха на туристическия сезон в полуостров Монтерей. Колите на туристите и на атракционните превозни средства се нижеха едни след други по живописния Севънтийн — Майл Драйв между Монтерей и Кармел. По Кенъри Роуд купувачите се блъскаха един в друг, когато се колебаеха между бясното харчене на пари и обяда с морски деликатеси в екзотичните ресторанти, построени над водата.

Те идваха да играят голф в Пебъл Бийч, да видят Биг Сюр и да направят снимки на залезите на Пойнт Лобос. Възхищаваха се на винарните, съзерцаваха вековните кипариси, спускаха се по плажовете, вълнуваха се от гледката на грациозно плаващите пеликани, лая на тюлените и грохота на вълните.

Родителите на Ева, които в продължение на 32 години живееха в къщата си в Пасифик Гроув, така бяха свикнали с околния пейзаж, че той не ги впечатляваше. Те просто имаха късмета да обитават тази красива част на калифорнийския бряг. Но безразличието им винаги изчезваше, когато се връщаше Ева. Тя никога не успяваше да види полуострова с очите на девойка, така както видя собствената си кола за пръв път.

Когато и да се върнеше вкъщи, Ева изтръгваше баща си и майка си от люлката на всекидневието и просто ги караше да усетят красотата, която ги заобикаля. Но сегашното завръщане беше различно. Тя не беше в състояние да ги накара да покарат велосипед или да поплуват в прохладните води на Пасифика. Нямаше настроение да прави нещо и се мотаеше потисната из къщата.

Два дни след излизането си от болницата Ева беше поставена в инвалидна количка, за да се възстанови от травмите си, получени във форт Фуро. Слабото й тяло, изпито от непосилния труд в Тебеца се възстановяваше от силната и калорична храна. Дори крехката й талия се беше увеличила с един инч. Но лечението й не можеше да се счита за завършено, докато не зараснеха счупванията и не бъдеха свалени гипсовите превръзки.

Физическото й състояние бавно се подобряваше, но душата й боледуваше, защото нямаше никаква вест от Пит. Откакто бе отлетяла от руините на Чуждестранния легион във форт Фуро за Мавритания и оттам за Сан Франциско, следите му се изгубиха, сякаш беше потънал в дълбокия космос. Един телефонен разговор с адмирал Сандекър само я утеши, че Пит все още е в Сахара и че не се е върнал във Вашингтон с Джордино.

— Защо не дойдеш с мен да поиграем голф тази сутрин? — попита я баща й. — Ще бъде хубаво да поизлезеш навън от къщи.

Тя го погледна с блестящите си сиви очи и се засмя на посивелия му перчем, който винаги се разрошваше.

— Не мисля, че съм във форма да удрям топката — каза.

— Може би само ще се повозиш с мен в колата?

Тя замълча за малко и след това кимна.

— Защо не? — Повдигна здравата си ръка и размърда пръстите на десния си крак. — Но само ако шофирам аз.

Майка й я укори, докато й помагаше да се качи в семейния „Крайслер“.

— Обещавам да я върна в същото състояние, в каквото я вземам — пошегува се той.

Господин Роджас изпрати топката към четвъртата дупка на игрището за голф, което се простираше около Пойнт Пинос Лайтхауз. Той я видя как падна в пясъчния отвор, поклати глава и прибра стика в калъфа.

— Нямам достатъчно сила — промърмори той разстроен.

Ева седеше зад волана на колата и сочеше към една пейка, откъдето имаш хубав изглед към морската шир.

— Имаш ли нещо против, татко, ако ме сложиш да седна там?

— Разбира се, скъпа, ще те взема, като тръгна към клуба.

След като й помогна да се настани удобно на пейката, той й махна с ръка и отиде с колата встрани от окосената трева на игрището при трима свои колеги за голф.

Над водата имаше лека мъгла, но Ева виждаше целия бряг на залива, който завиваше към Монтерей и след това почти по права линия продължаваше на север. Морето беше спокойно и вълните бягаха като зайчета към брега. Тя вдишваше въздуха, пълен с йодни изпарения и дъх на водорасли.

Ева погледна внезапно нагоре, когато една кряскаща чайка прелетя над нея. Тя бавно изви глава, за да проследи полета й, когато изведнъж забеляза един мъж, който стоеше облегнат зад пейката.

— Ти и аз, и заливът на Монтерей — каза той тихо.

Пит стоеше, смеейки се от сърце и сияещ от вълнение, докато Ева го наблюдаваше, невярваща на очите си и изпълнена с безмерна радост. Той седна до нея и я прегърна.

— О, Дърк, Дърк! Не бях сигурна дали ще се върнеш. Мислех, че всичко е свършено.

Тя спря, когато той я целуна, загледан в дълбоките й сиво-сини очи, сега замъглени от сълзите, които се стичаха по зачервените й бузи.

— Трябваше да ти се обадя — каза той. — Животът ми беше пълен хаос допреди два дни.

— Прощавам ти — каза тя радостно. — Но как разбра, че съм тук?

— От твоята майка. Превъзходна жена. Тя ме изпрати тук. Наех кола за голф и шофирах до игрището, докато видях тази малка, самотна жена с леко понатрошени кости да гледа тъжно морето.

— Ти си луд — каза тя щастлива и отново го целуна.

Той подложи ръцете си под Ева и внимателно я вдигна.

— Ще имаме достатъчно време да се любуваме на вълните, но сега трябва да тръгваме. Боже мой, колко си натежала от тези превръзки.

— Защо бързаме?

— Трябва да пакетираме твоите неща и да хванем самолета — отговори той, поставяйки я в колата.

— Самолет, самолет до къде?

— До малко рибарско селище в западния бряг на Мексико.

— Ти ще ме вземеш в Мексико? — засмя се тя през сълзи.

— На борда на яхта, която съм наел.

— За пътешествие?

— Нещо такова — отговори той с усмивка. — Ние ще плаваме до едно място, наречено Клипертон Айланд, и ще търсим съкровище.

Докато Пит паркираше колата на паркинга пред голф клуба, Ева каза:

— Мисля, че си най-потайният хитър и силен човек, който някога съм познавала… — Тя прекъсна, когато той спря до една странно изглеждаща кола с блестяща розова боя. — Какво е това? — попита тя учудено.

— Автомобил.

— Виждам това, но какъв е?

— Един „Авион Вуазин“, подарък от моя стар приятел Затеб Казим.

Тя го погледна с изненада.

— И е трябвало да го докараш чак от Мали?

— Транспортирах го с „Ер Франс“ — отговори той. — Президентът ми е задължен много, така че му отправих малка молба.

— Къде ще я паркираш, като хванем самолета?

— Аз говорих с майка ти. Ще я заключим в нейния гараж в Пебъл Бийч Конкурс. Ще я вземем, като се върнем през август.

Тя поклати недоумяващо глава.

— Ти си непоправим.

Пит хвана нежно лицето й с двете си ръце, усмихна й се и каза:

— Затова съм толкова забавен.