Сакатият бог

1.

Котильон извади две ками. Взря се в лезвиетата. Почернялото желязо сякаш се завихри, калаени реки засълзиха по вдлъбнатини и жлебове — ръбовете бяха нащърбени там, където броня и кост бяха забавили забиването им. Погледа още за миг зловещо бледите небесни отражения, след което изсумтя:

— Нямам никакво намерение да обяснявам и едно проклето нещо. — Вдигна глава и погледите им се кръстосаха. — Разбираш ли ме?

Фигурата срещу него бе неспособна на изражение. Парцалите изгнили мускули и ивици кожа бяха неподвижни над костите на слепоочия, страни и челюст. В очите нямаше нищо, нищичко.

По-добре от преситен скептицизъм, реши Котильон. Ох, до гуша му бе дошло от този.

— Кажи ми — почна той отново, — какво мислиш, че виждаш тук? Отчаяние? Паника? Волево поражение, някакъв неизбежен упадък до пълно безсилие? Вярваш ли в провала, Ходещ по ръба?

Привидението помълча, след това заговори с накъсан хриплив глас.

— Не може да си толкова… дързък.

— Попитах дали вярваш в провала. Защото аз — не.

— Дори и да успееш, Котильон. Пряко всички очаквания, пряко всяко желание дори. Все пак ще говорят за твоя провал.

Котильон прибра камите в каниите.

— Знаеш къде ще им кажа да си го наврат, нали?

Главата се кривна, ивици коса провиснаха и се развяха.

— Наглост?

— Вещина — сопна се Котильон. — Усъмниш ли се в мен, ще е на твой риск.

— Няма да ти повярват.

— Не ме интересува, Ходещ по ръба. Това е.

Тръгна и не се изненада, че безсмъртният пазител го последва. „Правили сме го и преди.“ Прах и пепел изригваше при всяка стъпка. Вятърът стенеше като затворен в гробница.

— Почти е време, Ходещ по ръба.

— Зная. Няма да спечелиш.

Котильон спря и се извърна през рамо. Усмихна се скръбно.

— Това не означава, че трябва да загубя, нали?

Прах се вдигаше и извиваше подире й. От раменете й се точеха десетки грозни вериги: кости, извити и огънати в неравни брънки, древни кости в хиляда оттенъци между бяло и кафяво. Стотици индивиди съставяха всяка верига, изкривени черепи с полепнала по тях коса, обгорени гръбнаци, дълги бедрени кости, дрънчаха и тропаха. Влачеха се зад нея като наследство на тиран и оставяха плетеница от бразди в просналата се на левги наоколо съсухрена земя.

Крачките й не се забавяха, стабилни като пълзенето на самото слънце към хоризонта напред, неумолими като мрака, който я догонваше. Беше равнодушна към представите за ирония и към горчивия вкус на непочтителната насмешка, който така можеше да ужили небцето. В това имаше само необходимост, най-алчната от боговете. Беше познала пленничество. Спомените оставаха пламенни, ала не бяха спомени за стени на крипта и неосветени гробници. Тъмнина, да, но също и натиск. Ужасен, непоносим натиск.

Лудостта беше демон и живееше в свят на безпомощна нужда, на хиляди неутолени желания, свят без изход. Лудостта, да. Познала бе този демон. Пазарили се бяха с монети от болка и тези монети идеха от хазна, която не се опразваше никога. Такова богатство бе познавала някога.

А мракът все така я гонеше.

Крачеше, същество с окапала коса, кожа с цвета на избелял папирус, дълги крайници, които се движеха със свръхестествено изящество. Пейзажът наоколо бе пуст, плосък от всички страни освен напред, където унила верига безцветни хълмове дращеше с треперлив нокът по хоризонта.

Беше донесла предците си със себе си и те трополяха в хаотичен хор. Нито един не бе оставила зад гърба си. Всяка гробница от родословната й линия сега зееше празна, куха като черепите, които бе плячкосала от саркофазите им. Безмълвието винаги говори за отсъствие. Безмълвието е врагът на живота и тя нямаше да го търпи повече. Не, съвършените й предци говореха с тихо мърморене, тропот и стържене — и бяха гласовете на личната й песен, държаха демона надалече. Свършила бе с пазарлъците.

Знаеше, че някога световете — бледи острови в Бездната — гъмжаха от същества. Мислите им бяха груби и прости, а отвъд тези мисли нямаше нищо освен сумрак, бездна от невежество и страх. Щом в този смътен полумрак се пробудеха първите проблясъци, те бързо лумваха ярко и горяха като сигнални огньове. Но умът не се събуждаше устремен към слава. Нито към красота, нито дори към любов. Не се раздвижваше със смях или триумф. Всички онези оживели огньове принадлежаха на едно нещо и само на него.

Първата дума на разума бе справедливост. Дума, която да подхранва възмущение. Дума, овластяваща волята да се промени светът и цялата му жестока подредба, дума, която да носи праведно възмездие на бруталното безчестие. Справедливост, избуяла за живот в черната почва на безразлична природа. Справедливост, която да обвързва семейства, да гради градове, да изобретява и брани, да сътворява закони и забрани, да изковава буйния нрав на богове в различни религии. Всички пламенни вери се пораждаха, виеха се и се разклоняваха от този единствен корен и се губеха в ослепителното небе.

Но тя и нейният вид бяха останали увити около подножието на онова огромно дърво, забравени и съкрушени. И в своето място под камъните, оплетени в корени и затрупани под черна пръст, бяха останали свидетели на покварата на справедливостта, на загубата на смисъла й, на измяната й.

Богове и смъртни бяха извращавали истините и с безчетните си дела бяха опетнили онова, което бе чисто някога.

Е, краят идваше. „Краят, скъпи мои, идва.“ Нямаше да има повече деца, израснали от кости и руини, които отново да съградят всичко изгубено. Имаше ли поне едно сред тях в края на краищата, което да не е сукало от гръдта на покварата? О, бяха подхранвали вътрешните си пламъци, но бяха трупали и кътали светлина и топлина все едно справедливостта принадлежи само на тях.

Беше ужасена. Кипеше от презрение. Справедливостта в нея бе нажежена до бяло и беше огън, който се усилваше от ден на ден, тъй както изтерзаното сърце на Окования изливаше несекващите си потоци кръв. Дванадесет Чисти оставаха и се захранваха. Дванадесет. Навярно имаше и други, пръснати надалече, ала не знаеше нищо за тях. Но тези дванадесет щяха да са лицата на сетната буря, а над всички тях тя щеше да стои в центъра й.

Бяха й дали името точно за тази цел, тъй отдавна. Форкрул Ассаил бяха повече от търпеливи. Но вече и самото търпение бе още една изгубена добродетел.

С веригите от кости, влачещи се подире й, Смирение вървеше през равнината, а дневната светлина гаснеше зад нея.

— Бог ни провали.

Разтреперан, със свит от болка стомах, докато нещо студено и чуждо потичаше в жилите му, Апарал Фордж стисна зъби, за да не изрече отговора. „Това отмъщение е по-старо от причина, която би си направил труд да измислиш, и колкото и често да изричаш тези думи, Сине на Светлината, лъжите и лудостта са разтворени като цветя под слънцето. А пред себе си не виждам нищо освен зловещо червени поля, проснали се във всички посоки.“

Това не беше тяхна битка, нито тяхна война. „Кой сътвори този закон, според който детето трябва да вдигне меча на баща си? И, скъпи татко, наистина ли си искал да стане така? Не изостави ли тя консорта си и не те ли взе за свой? Не ни ли повели мир? Не ни ли каза, че ние, децата, трябва да сме като един под новороденото небе на твоя съюз?“

„Какво престъпление ни подбуди към това?“

„Дори не мога да си спомня.“

— Усещаш ли я, Апарал? Силата?

— Усещам я, Кадагар.

Бяха се отдалечили от другите, но не толкова, че да избягат от виковете на предсмъртна агония, от ръмженето на Хрътките и от бликащия на призрачни потоци от натрошените скали смразяващ дъх на студ. Пред тях се издигаше пъклената преграда. Стена от пленени души. Вечно разбиваща се вълна на отчаяние. Той се взря в зяпналите лица през пъстрото було, загледа се в затаения в очите им ужас. „Не си по-различен, нали? Непохватен с наследството си, тежкото острие се върти и насам, и натам в ръката ти.“

„Защо трябва да плащаме за нечия чужда омраза?“

— Какво те тревожи, Апарал?

— Не можем да знаем причината за отсъствието на нашия бог, Господарю. Боя се, че е самонадеяно от наша страна да говорим за негов провал.

Кадагар Фант не каза нищо.

Апарал затвори очи. Не трябваше изобщо да проговаря. „Не се уча. Той извървя кървава пътека, за да властва, и локвите в калта още лъщят червени. Въздухът около Кадагар остава избухлив. Това цвете тръпне под тайни ветрове. Опасен е, много опасен.“

— Жреците говориха за натрапници и шарлатани, Апарал. — Тонът на Кадагар бе абсолютно спокоен. Тон, към който прибягваше, когато е гневен. — Кой бог би позволил това? Изоставени сме. Пътят напред вече принадлежи само на нас — ние избираме.

„Ние. Да, говориш от името на всички ни, макар и да се присвиваме пред собствените си признания.“

— Прости ми думите, Господарю. Призля ми — вкусът…

— Нямахме избор, Апарал. Това, от което ти призлява, е горчивият вкус на болката му. Минава. — Кадагар се усмихна и го тупна по гърба. — Разбирам моментната ти слабост. Ще забравим съмненията ти, нали? И никога повече няма да говорим за тях. Приятели сме в края на краищата и ще съм много покрусен, ако бъда принуден да те дамгосам като предател. На Бялата стена… Бих коленичил и плакал, приятелю. Бих плакал.

Спазъм на чужда ярост просъска в жилите на Апарал и той потрепери. „Бездна! Грива на Хаоса, усещам те!“

— Животът ми е вам подвластен, Господарю.

— Господарю на Светлината!

Апарал се обърна, Кадагар — също.

От устата му бликаше кръв. Ипарт Ерюл се олюля към тях, широко отворените му очи се впиха в Кадагар.

— Господарю, Ухандал, последният който пи, току-що умря. Той… сам си раздра гърлото!

— Свърши се значи — отвърна Кадагар. — Колко?

Ипарт облиза устни, потръпна от вкуса и отвърна:

— Вие сте Първият от тринадесетимата, Господарю.

Кадагар се усмихна.

— Кесобан диша ли още?

— Да. Казано е, че може да кърви столетия…

— Но кръвта сега е отрова — каза Кадагар и кимна. — Нараняването трябва да е прясно, силата чиста. Тринадесет, казваш. Чудесно.

Апарал се загледа в прикования на склона зад Ипарт Ерюл дракон. Огромните копия, които го задържаха към земята, бяха почернели от съсирена кръв. Можеше да усети болката на елейнта — изливаше се от него на вълни. Мъчеше се отново и отново да вдигне глава, очите му пламтяха, челюстите щракаха, но могъщият капан го задържаше. Четирите оцелели Хрътки на Светлината кръжаха на разстояние настръхнали. Апарал потръпна. „Поредният безумен риск. Поредният горчив провал. Господарю на Светлината, Кадагар Фант, зле се справи в света отвън.“

Отвъд тази ужасна гледка и срещу вертикалния океан от безсмъртни души, като в безумна подигравка се издигаше Бялата стена, скрила грохналите останки на града на Лиосан, Саранас. Смътните тъмни резки по нея, спускащи се от зъберите на бойниците, бяха единственото, което можеше да се види от братята и сестрите, осъдени като изменници на каузата. Под изсъхналите им трупове се стичаха петната от всичко, което телата им бяха изцедили по алабастровата фасада. „Би коленичил и плакал, така ли, приятелю?“

— Така ли оставяме елейнта, Господарю? — попита Ипарт.

— Не. Предлагам нещо много по-подходящо. Събери другите. Ще променим курса.

Апарал се сепна, но не се обърна.

— Господарю…

— Вече сме деца на Кесобан, Апарал. Нов баща, който да замести онзи, който ни изостави. Оссерк е мъртъв в нашите очи и ще си остане мъртъв. Дори Бащата Светлина е на колене, сломен, негоден и сляп.

Очите на Апарал се задържаха на Кесобан. „Изречи такива богохулства достатъчно често и те стават банални, и всякакво стъписване увяхва. Боговете загубват силата си и ние се извисяваме, за да застанем на мястото им.“ Древният дракон плачеше кръв и в огромните му чужди очи нямаше нищо друго освен гняв. „Нашият баща. Твоята болка, твоята кръв — нашият дар за теб. Уви, това е единственият дар, който разбираме.“

— А щом променим курса?

— Ами, Апарал, ще разкъсаме елейнта.

Знаел беше какъв ще е отговорът и кимна. „Нашият баща. Твоята болка, твоята кръв, нашият дар. Празнуваме прераждането си, о, татко Кесобан, с твоята смърт. А за теб връщане няма да има.“

Нямам нищо, с което да се пазаря. Какво ви води при мен? Не, виждам го. Прекършеният ми слуга не може да пътува далече, дори и в сънищата си. Осакатена е, да, драгоценната ми плът и кости върху този окаян свят. Видели ли сте паството му? Каква благословия може да даде той? Нищо освен злочестина и страдание, и при все това се сбират, тълпите, врещящите и умоляващи тълпи. О, някога гледах на тях с презрение. Веселеше ме някога жалкият им патос, грешният им избор и окаяният им късмет.

Но никой не избира обхвата на своя ум. Всички те до един са родени с това, което притежават, и нищо повече. Чрез своя слуга виждам в очите им — когато дръзвам да го сторя — и те ми дават поглед, странен поглед, поглед, който дълго не можех да проумея. Гладен, разбира се, и така изпълнен с нищета. Но аз съм Чуждият бог. Окованият. Падналият. И святото ми слово е Болка.

И все пак тези очи умоляваха.

Вече разбирам. Какво искат от мен? Тези тъпи глупци, искрени в своите страхове, с тези ужасни изражения, които те карат да се свиваш от страх. Какво искат те? Ще ви отвърна. Искат моята жалост.

Те разбират, видите ли, нищожната стойност на жалките петаци в кесията на умовете си. Знаят, че им липсва интелигентност и че това е прокълнало тях и живота им. Борили са се и са негодували от самото начало. Не, не ме гледайте така, вие с гладката и проницателна мисъл, вие отдавате съчувствието си твърде бързо и така прикривате вярата в собственото си превъзходство. Не отричам вашата интелигентност, но оспорвам вашата състрадателност.

Те поискаха моята жал. Имат я. Аз съм богът, който отвръща на молитвите — можете ли вие или който и да е друг бог да заяви същото? Вижте как съм се променил. Моята болка, на която държах толкова егоистично, сега се протяга като осакатена ръка. Докосваме с разбиране и тръпнем от докосването. Аз вече съм едно с всички тях.

Изненадвате ме. Не вярвах, че това ще се окаже нещо ценно. Колко струва състраданието? Колко стълбчета монети изравняват везните? Слугата ми някога мечтаеше за богатство. Съкровище, заровено в хълмовете. Седеше на изсъхналите си крака и умоляваше минувачите на улицата. А вижте ме сега тук, дори не мога да се движа, потънал съм в зловонни миазми и вятърът плющи неуморно в платнените стени на шатрата. Няма нужда да се пазарим. Аз и слугата ми изгубихме всякакво желание да просим. Искате моята жал? Давам ви я. Безплатно.

Трябва ли да ви кажа за болката си? Гледам в очите ви и намирам отговора.

Това е сетната ми отплата, разберете го добре. Сетната. Не успея ли…

Добре. Никаква тайна няма в това. Ще събера отровата тогава. В гърма на своята болка, да. Къде другаде?

Смъртта? Откога смъртта е провал?

Простете, че кашлям. Трябваше да е смях. Вървете, прочие, изтръгнете обещанията си с онези парвенюта.

Това е вярата и нищо друго, знаете ли. Жал за душите ни. Попитайте слугата ми и той ще ви го потвърди. Бог гледа в очите ви и бог се присвива от страх.

Три дракона, оковани заради греховете им. При тази мисъл Котильон въздъхна покрусен. Стоеше на двайсет крачки встрани, потънал до глезените в меката пепел. Асцендентството не беше толкова отдалечено от досадата на тленното битие, колкото му се искаше. Гърлото му се беше стегнало и едва можеше да си поеме дъх. Мускулите на раменете го боляха и глух тътен ехтеше зад ушите му. Взря се в пленените Елейнт, лежащи така мъртвешки изсъхнали сред наветите преспи прах, и се почувства… смъртен.

Ходещия по ръба спря до него, безмълвен и призрачен.

— Кости и почти нищо друго — промълви Котильон.

— Не се заблуждавай — предупреди Ходещия по ръба. — Плът, кожа, това са одеяния. Износени и захвърлени както ги устройва. Виждаш ли веригите? Били са изпитани. Надигащите се глави… мирисът на свобода.

— Какво изпита, Ходещ по ръба, когато всичко, което държеше, се разпадна в ръцете ти? Дойде ли провалът като огнен вал? — Извърна се и погледна привидението. — Тези дрипи изглеждат обгорени всъщност. Помниш ли онзи миг, когато изгуби всичко? Отекна ли светът на твоя вой?

— Ако искаш да ме тормозиш, Котильон…

— Не, не бих направил това. Прости ми.

— Ако това са страховете ти обаче…

— Не, не страховете ми. Ни най-малко. Това са оръжията ми.

Ходещия по ръба сякаш потръпна или навярно някакво раздвижване на пепелта под гнилите му мокасини го накара да се олюлее за миг. Древният отново се укрепи и пресъхналият мрак на очите му се впи в Котильон.

— Ти, Боже на убийците, не си лечител.

„Не съм. Някой да изреже смута ми, моля ви се. Да прочисти язвата, да махне каквото е забрало и да ме освободи от него. Поболяваме се от непознатото, но знанието може да се окаже отровно. А да те понесе течението, изгубен между двете, не е по-добре.“

— Пътят към спасението не е един.

— Любопитно.

— Кое?

— Думите ти… в друг глас, идещ от… някой друг, биха вдъхнали на слушащия спокойствие, утеха. От теб, уви, биха могли да смразят една смъртна душа до самата й сърцевина.

— Това съм аз — рече Котильон.

Ходещия по ръба кимна.

— Това си, да.

Котильон се приближи още няколко крачки, без да откъсва очи от най-близкия дракон. Лъскавите кости на черепа прозираха между ивиците изгнила кожа.

— Елот, бих искал да чуя гласа ти.

„Пак ли ще се пазарим, Узурпаторе?“

Гласът беше мъжки, но такива подробности се променяха произволно. Все пак той се намръщи, докато се опитваше да си спомни последния път.

— Калси, Ампелас, всеки от вас ще получи реда си. С Елот ли говоря сега?

„Аз съм Елот. Какво толкова те тревожи в гласа ми, Узурпаторе. Усещам подозрението ти.“

— Трябва да съм сигурен — отвърна Котильон. — И вече съм. Ти наистина си Мокра.

Нов драконов глас разтърси със смеха си черепа на Котильон.

„Внимавай, Убиецо, тя е господарката на заблудата.“

Котильон повдигна учудено вежди.

— Заблуда? О, не, моля ви. Твърде невинен съм, за да знам за такива неща. Елот, виждам те тук във вериги, но въпреки това гласът ти бе чут в смъртните селения. Май не си съвсем пленничката, която бе някога.

„Сънят се изплъзва и от най-жестоките вериги, Узурпаторе. Сънищата ми се издигат на криле и аз съм свободна. Да не би сега да ми казваш, че тази свобода е нещо повече от заблуда? Стъписана съм и не мога да повярвам.“

Котильон направи гримаса.

— Калси, какво сънуваш?

„Лед.“

„Изненадва ли ме това?“

— Ампелас?

„Дъжда, който изгаря, Боже на убийците, дълбоко в сянка. И каква зловеща сянка. Прорицания ли да шепнем сега тримата? Всички мои истини са оковани тук, само лъжите летят на свобода. И все пак имаше един сън, който все още гори чист в ума ми. Ще чуеш ли изповедта ми?“

— Въжето ми не е чак толкова протрито, колкото си мислиш, Ампелас. По-добре ще е да опишеш съня си на Калси. Приеми този съвет даром от мен. — Замълча, погледна за миг Ходещия по ръба и отново се обърна към драконите. — Е, хайде да се спазарим наистина.

„Никаква полза няма в това — рече Ампелас. — Нямаш какво да ни дадеш.“

— О, имам.

Ходещия по ръба изведнъж проговори зад него:

— Котильон…

— Свобода — каза Котильон.

Мълчание.

Той се усмихна.

— Чудесно начало. Елот, ще сънуваш ли за мен?

„Калси и Ампелас споделиха дара ти. Гледаха се един друг с лица от камък. Имаше болка. Имаше огън. Едно око се отвори и се вгледа в Бездната. Боже на ножовете, моите оковани събратя са… обезсърчени. Боже, ще сънувам за теб. Говори.“

— Слушай внимателно тогава — каза Котильон. — Ето как трябва да бъде.

Дълбините на каньона бяха тъмни, погълнати от вечната нощ далече под океанската повърхност. В тъмното зееха цепнатини, смърт и развала на цял един свят се сипеше надолу в несекващ дъжд, а теченията пердашеха на свирепи порои, които раздвижваха утайките в кръжащи въртопи, издигащи се нагоре като вихрушки. Обрамчена от подводните зъбери на раздраните стени на каньона се простираше плоска равнина, а посред нея потръпваше зловещо червен пламък, самотен и почти изгубен в необятния простор.

Маел намести на рамото си почти безтегловния си товар, спря и примижа към невъзможния огън. После закрачи право към него.

Безжизнен дъжд пада към дълбините, диви течения го изтласкват нагоре към светлината, където живи същества се хранят с богатата супа, за да умрат и те някога и да потънат отново надолу. Каква изящна обмяна — живо и мъртво, светло и тъмно, светът горе и светът долу. Почти сякаш някой го е замислил преднамерено.

Вече можеше да различи изгърбената фигура до пламъците, протегнала длани към съмнителната им топлина. Дребни морски същества се рееха като мушици в червеникавия облак светлина. Огънят пулсираше от пукнатина в дъното на каньона и нагоре бълбукаха газове.

Маел спря пред фигурата и пусна увития труп, който беше крепил на рамото си, в тинята. Малки лешоядни твари запълзяха към него, но не го полазиха. Увитото тяло почти потъна и вдигна смътно сив облак.

Гласът на К’рул, Древния бог на Лабиринтите, отекна глухо изпод качулката му.

— Ако цялото съществуване е диалог, как става тъй, че все още има толкова неизказано?

Маел почеса четината по брадичката си.

— Аз с моето, ти с твоето, той с неговото, и все пак не успяваме да убедим света в присъщата му нелепост.

К’рул сви рамене.

— Той с неговото. Да. Странно, че от всички богове той единствен откри тази безумна, тази влудяваща тайна. Идващото утро… на него ли ще оставим?

— Е — изсумтя Маел, — първо трябва да преживеем нощта. Донесох лицето, което търсеше.

— Виждам. Благодаря ти, стари приятелю. Кажи ми сега, а Старата вещица?

Маел изкриви лице.

— Същото. Опитва се отново, но онзи, когото е избрала… Да речем, че Онос Т’уулан навлиза в дълбини на Олар Етил, които не може да се надява да проумее, и тя, боя се, ще съжали за избора си.

— Човек язди пред него.

Маел кимна.

— Човек язди пред него. Това е… сърцераздирателно.

— „А пред разбитото сърце дори нелепостта замлъква.“

— „Защото думите отпадат.“

— „Диалог на мълчание.“

— „Което проглушава.“ — Маел зарея поглед в сумрачната далечина. — Слепия Галан и проклетите му стихове. — По безцветното дъно пълчища слепи раци настъпваха в марш, привлечени от чуждата светлина и топлина. Той примижа към тях. — Много умряха.

— Ерастас си имаше своите подозрения, а на Блудния точно това му трябва. Нещастно стечение на обстоятелства или убийствен подтик. Бяха каквито тя каза, че ще са. Незасвидетелствани. — К’рул вдигна глава и празната качулка зейна към Маел. — Е, спечели ли той?

Рунтавите вежди на Маел се вдигнаха.

— Не знаеш ли?

— Толкова близо до сърцето на Каминсод лабиринтите са гмеж от рани и насилие.

Маел погледна загърнатия труп в краката си.

— Брис беше там. Видях през сълзите му. — Помълча, преживявайки чужди спомени. — В името на Бездната, каква гледка бяха онези Ловци на кости!

Смътни намеци за лице сякаш се очертаха в тъмното на качулката, блеснаха зъби.

— Наистина ли? Маел… наистина ли?

В думите му отекна чувство.

— Това не е свършило. Ерастас допусна ужасна грешка. Богове, всички сгрешиха!

След дълго мълчание К’рул въздъхна, погледът му се върна към огъня. Бледите ръце надвиснаха над пулсиращия блясък на горящия камък.

— Няма да остана сляп. Две деца. Близнаци. Маел, изглежда, ще се опълчим на желанието на адюнкта Тавори Паран да остане завинаги неизвестна за нас, неизвестна за всички. Какво означава това желание да бъде незасвидетелствана? Не разбирам.

Маел поклати глава.

— Такава болка има в нея… не, не смея да се доближавам. Стоеше пред нас, в тронната зала, като дете с ужасна тайна, с неизмеримо чувство за вина и срам.

— Може би моят гост тук ще има отговора.

— Затова ли го поиска? Да уталожи чисто любопитство? Воайорска игра ли ще бъде това, К’рул? Надничане в разбитото сърце на една жена?

— Отчасти — призна К’рул. — Но не от жестокост или от съблазънта на забраненото. Сърцето й трябва да си остане нейно, неподатливо на всякаква атака. — Богът погледна загърнатия труп. — Не, плътта на тогова е мъртва, но душата му остава силна, пленена в собствената си кошмарна вина. Бих се погрижил да я освободя от това.

— Как?

— Готова за действие, щом дойде моментът. Готова за действие. Живот за смърт — и ще трябва да свърши работа.

Маел издиша накъсано.

— Значи пада на нейните плещи. Самотна жена. Армия, която вече е разбита. Със съюзници, обзети от трескава страст за предстоящата война. С враг, който ги очаква непреклонно, с нечовешка самоувереност, нетърпелив да задейства съвършения капан. — Вдигна ръце към лицето си. — Смъртна жена, която отказва да говори.

— Но все пак я следват.

— Следват я.

— Маел, наистина ли имат шанс?

Той извърна очи към К’рул.

— Малазанската империя ги създаде от нищо. Първия меч на Дасем, Подпалвачите на мостове, а сега Ловците на кости. Какво мога да ти кажа? Все едно, че са родени от друг век, златен век, изгубен в миналото, и работата е, че те дори не го знаят. Може би точно затова тя желае да останат незасвидетелствани във всичко, което правят.

— Какво имаш предвид?

— Тя не иска на останалите да им се напомня какво са били някога.

К’рул сякаш се загледа в огъня. Накрая отрони:

— В тези тъмни води не можеш да почувстваш сълзите си.

Отговорът на Маел беше горчив:

— Защо според теб живея тук?

Удинаас изсумтя. Страницата под написаното беше скъсана, сякаш гневът на автора го беше докарал до неудържим бяс. Замисли се за хулителите на този неизвестен писател, реални или въображаеми, и мисълта за тях го върна към тъй отдавнашните времена, когато все нечий юмрук отвръщаше на собствения му прекалено бърз и остър ум. Децата са вещи в усета си за такива неща — момчето, твърде умно, за да му е от полза — и знаят какво трябва да се направи по въпроса, „Пребийте го, момчета. Така му се пада.“ Тъй че изпитваше съчувствие към духа на отдавна мъртвия писател.

— Но пък, стари глупако, те са прах, а твоите думи все още живеят. Е, чий е последният смях тогава?

Гниещото дърво наоколо му върна отговора. Удинаас въздъхна, захвърли оцелелия лист и загледа как късчетата разпадащ се пергамент се посипаха като пепел.

— О, какво ме интересува? Няма да е много задълго, да, няма да е задълго.

Масленият светилник изпърха и угасна и студът пак допълзя. Не чувстваше ръцете си. Старо наследство — никой не можеше да ги стопли тези хилещи се хитреци.

Улшун Прал беше предсказал още сняг, а снегът бе нещо, което започваше да ненавижда.

— Сякаш самото небе умира. Чуваш ли това, Феар Сенгар? Вече съм почти готов да подхвана приказката ти. Кой можеше да си въобрази това наследство?

Изохка от схванатите си крайници, изкатери се от корабния трюм на наклонената палуба и примига, щом вятърът го заблъска в лицето.

— Свят на бялото, какво ни казваш? Че всичко отива на зле. Че съдбите са ни вдигнали обсада.

Беше започнал да си говори сам. По този начин никой друг не трябваше да плаче, а му бяха омръзнали лъскавите сълзи по набръчканите лица. Да, можеше да ги разтопи всичките с шепа думи. Но зноят отвътре, е, той нямаше къде да отиде, нали? Вместо това го отдаваше на студения пуст въздух. Ни една замръзнала сълза пред очите му.

Прехвърли се през борда, спусна се в дълбокия до коленете сняг и запроправя нова пъртина към бивака в заслона на скалите; дебелите му обшити с козина мокасини оряха през преспите. Надушваше пушека откъм лагера.

На средата на пътя видя двете емлава. Огромните котки стояха настръхнали горе на високите скали, сребристите им гърбове се сливаха с бялото небе. Наблюдаваха го.

— Значи се върнахте. Това не е добре, нали?

Усети как го проследиха очите им, докато ги отминаваше. Времето забавяше хода си. Знаеше, че е невъзможно, но можеше да си представи цял свят заровен дълбоко в сняг, място без животни, място, където сезоните замръзват в един и този сезон не свършва никога. Можеше да си представи задавянето на всеки избор, докато не остане нито един.

— Един човек може да го направи. Защо не цял свят?

Снегът и вятърът не дадоха отговор освен жестокия ответ на безразличието.

Сред скалите хапливият вятър затихна и димът защипа ноздрите му. Глад в лагера, белота наоколо. И все пак Имасс пееха песните си.

— Не е достатъчно — замърмори Удинаас и дъхът му заизлиза на бели облачета. — Не е достатъчно, приятели. Приемете го, тя умира. Нашето скъпо малко дете.

Зачуди се дали Силхас Руин не го е знаел през цялото време. Това неизбежно бъдеще.

— Всички мечти умират накрая. Точно аз от всички хора би трябвало да знам това. Мечти за сън, мечти за бъдещето, рано или късно идва студеното, сурово утро.

Покрай затрупаните със сняг юрти, навъсен срещу монотонните песни, долитащи иззад полюшващите се кожи на входовете, продължи по пътеката към пещерата.

Мръсен лед бе покрил скалистата паст като замръзнала пяна. Вътре въздухът бе по-топъл, влажен и солен. Удинаас изтупа снега от мокасините и закрачи по лъкатушещия каменист коридор с разперени ръце, пръстите му забърсваха влажния камък.

— О — измърмори под нос, — каква хладна утроба си, нали?

Чу гласове пред себе си, по-скоро един глас. „Вслушай се в сетивата си, Удинаас. Тя стои непреклонна, вечно непреклонна. Това може да направи любовта, предполагам.“

Старите петна по каменния под си стояха, неподвластен на времето спомен за пролята кръв и изгубен живот в тази злочеста зала. Можеше почти да чуе ехото, меч и копие, отчаяния дъх. „Феар Сенгар, бих се заклел, че брат ти все още стои тук. Силхас Руин залита назад, стъпка по стъпка, намръщен от неверие — маска, която не е носил никога, а и му стоеше зле. Със сигурност.“ Онрак Т’емлава стоеше отдясно на жена си. Улшун Прал се беше присвил на няколко стъпки вляво от Килава. Пред всички тях се извисяваше повехнало унило здание. „Умиращ дом, пропукан е казанът ти. Лошо зърно се оказа тя.“

Килава го усети и се обърна, тъмните й животински очи се присвиха като на дебнеща котка, напрегнала се да връхлети.

— Мислех, че може да си отплавал, Удинаас.

— Картите не водят наникъде, Килава Онасс. Има ли нещо по-окаяно от заседнал кораб, чудя се?

Онрак заговори:

— Приятелю Удинаас, приветствам благоразумието ти. Килава говори за пробуждането на Джагът, за глада на Елейнт и за ръката на Форкрул Ассаил, която никога не трепва. Руд Елале и Силхас Руин са изчезнали — тя не може да ги усети и се опасява от най-лошото.

— Синът ми е жив.

Килава го изгледа.

— Не можеш да знаеш това.

Удинаас сви рамене.

— Той взе повече от майка си, отколкото Менандори изобщо си представяше. Когато се изправи срещу онзи малазански маг, когато посегна да извлече от силата си… е, това беше една от многото фатални изненади за този ден.

Погледът му се спря отново на черните петна на пода. „Какво стана с героичния ти изход, Феар? Със спасението, заради което даде живота си? «Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света.» Но присъдата на света е жестока.“

— Обсъждаме изход от този свят — каза Онрак.

Удинаас се обърна към Улшун Прал.

— Съгласен ли си?

Воинът измъкна ръката изпод дрехата си и тя запърха във въздуха в плавни жестове.

Удинаас въздъхна. „Преди изреченото слово, преди песента беше това. Но ръката говори накъсан език. Смисълът тук е в стойката — номадското приклякване. Никой не се бои от ходенето или от разгръщането на нов свят. Блудния да ме вземе, тази невинност пронизва сърцето.“

— Няма да ви хареса това, което ще намерите. И най-свирепият звяр на този свят няма шанс срещу моя вид. — Погледна сърдито Онрак. — За какво според вас е бил целият онзи Ритуал? Който е откраднал смъртта от народа ви?

— Колкото и уязвяващи да са думите му — изръмжа Килава, — Удинаас говори истината. — Обърна се отново към Азата. — Можем да защитим този портал. Можем да ги спрем.

— И да умрете — отсече Удинаас.

— Не — отвърна тя и рязко се обърна към него. — Ти ще изведеш децата ми оттук, Удинаас. В твоя свят. Аз ще остана.

— Мислех, че каза „ние“, Килава.

— Призови сина си.

— Не.

Очите й пламнаха.

— Намери някой друг, който да те придружи в последната ти битка.

— Аз ще остана с нея — заяви Онрак.

— Няма — изсъска му Килава. — Ти си смъртен…

— А ти не си ли, обич моя?

— Аз съм Гадателка на кости. Родих Първия герой, който стана бог. — Лицето й се намръщи, но в очите й имаше терзание. — Съпруже, наистина ще призова съюзници за тази битка. Но ти, ти трябва да отидеш с нашия син и с Удинаас. — Изпъна крив пръст към ледериеца. — Отведи ги в своя свят. Намери място за тях…

— Място ли? Килава, те са като зверовете в моя свят — никакви места не останаха!

— Трябва да намериш някое.

„Чуваш ли това, Феар Сенгар? Няма да се превърна в теб все пак. Не, ще бъда Хул Бедикт, още един обречен брат. «Следвайте ме! Чуйте всички мои обещания! Умрете.»“

— Няма никъде — отрони той със стегнато от мъка гърло. — В целия свят… никъде. Нищо не оставяме на мира. Нищичко. Имасс могат да се заселят в пустеещи земи, да, докато някой не хвърли алчно око на тях. И тогава ще започнат да ви избиват. Да събират кожи и скалпове. Ще отравят храната ви. Ще изнасилват дъщерите ви. И всичко в името на умиротворение, или на презаселване, или каквито други по-благозвучни бедерински говна изберат да избълват. Но колкото по-скоро измрете, толкова по-добре, за да могат да забравят, че изобщо сте съществували. Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си. Точно това правим и не можете да ни спрете — никога. Никой не може.

Килава се намръщи още повече.

— Може да бъдете спрени. Ще бъдете спрени.

Удинаас поклати глава.

— Отведи ги в своя свят, Удинаас. Бий се за тях. Не смятам да падна тук и ако си въобразяваш, че не съм способна да защитя децата си, значи не ме познаваш.

— Ти ме осъждаш, Килава.

— Призови сина си.

— Не.

— Тогава се осъждаш сам, Удинаас.

— Ще говориш ли така хладнокръвно, когато моята съдба се разпростре и над децата ти?

Когато му се стори, че отговор няма да последва, въздъхна, обърна се и тръгна навън, за да подири студа, снега, белотата и замръзването на самото време. За жалост Онрак го последва.

— Приятелю.

— Съжалявам, Онрак, не мога да ти кажа нищо обнадеждаващо — нищо, което да облекчи ума ти.

— И все пак — изръмжа воинът, — вярваш, че имаш отговор.

— Едва ли.

— Все пак.

„Блудния да ме бутне дано, безнадеждно е. О, вижте ме само с каква решимост вървя. Води ни всички, да. Храбрият Хул Бедикт се е върнал, за да повтори още веднъж своя низ от престъпления.“

„Още ли преследваш герои, Феар Сенгар? По-добре се откажи.“

— Аз ще поведа, Удинаас.

— Така изглежда.

Онрак въздъхна.

Виелицата отвън не спираше.

Беше потърсил изход. Беше се хвърлил извън пожара. Но дори силата на Азата не можеше да прониже Акраст Корвалайн, тъй че беше изхвърлен, умът му бе разбит и късчетата се давеха в море от чужда кръв. Щеше ли да се възстанови? Смирение не знаеше със сигурност, но бе решила да не поема никакъв риск. Освен това затаената в него мощ оставаше опасна, заплаха за всичките й планове. Можеше да бъде използвана против тях, а това не беше приемливо. „Не, по-добре да обърна това оръжие, да го взема в ръката си и да го размахам срещу враговете, пред които знам, че ще се изправя скоро. Или, ако това се окаже ненужно, да го убия.“

Преди да може да стане едното или другото обаче трябваше да се върне тук. „И да направя каквото трябва. Бих го направила веднага, ако не беше рискът. Събуди ли се, принуди ли ръката ми да… не, твърде скоро е. Не сме готови за това.“

Смирение застана над тялото и го загледа: скулестото лице, бивните, леката червенина, която намекваше за треска. След това заговори на предците си:

— Вземете го. Обвържете го. Изтъчете магията си — трябва да остане в несвяст. Рискът от събуждането му е твърде голям. Няма да се бавя дълго. Вземете го. Обвържете го.

Веригите от кости се загърчиха като змии, заораха в коравата земя, стегнаха крайниците на тялото, увиха се около врата и надолу и го задържаха разперен на билото на хълма.

Видя как костите потрепериха.

— Да, разбирам. Силата му е неимоверна — точно затова трябва да остане в несвяст. Но мога да направя още нещо.

Приближи се и се наведе. Дясната й ръка се изпъна рязко със стегнати като остриета пръсти и вряза дълбока дупка в хълбока му. Изохка и едва не залитна назад. Много ли беше? Беше ли го събудила?

От раната бликна кръв.

Но Икариум не помръдна.

Смирение издиша дълбоко и накъсано.

— Оставете раната да кърви — каза на предците си. — Пийте от силата й.

После се изправи и огледа хоризонта. Старите земи на Елан. Но с тяхното изчезване бяха запустели и те, не бе останало нищо освен големите овални камъни, задържали някога страните на шатрите, и старите убежища и пътеки от още по-отдавна. От едрите животни, обитавали някога тази равнина, не бе останало ни едно стадо, питомно или диво. Имаше достойно за възхита съвършенство в това ново състояние на нещата обаче. Без престъпници няма престъпление. Без престъпление няма жертви. Вятърът стенеше и никой не заставаше насреща му, за да отвърне.

Съвършена присъда с вкус на рай.

„Прероден. Прероден рай. От тази пуста равнина — светът. От това обещание — бъдещето.“

„Скоро.“

Пое по пътя си и остави хълма зад себе си, а на него — тялото на Икариум, приковано към земята с вериги от кости. Когато се върнеше, щеше да ликува, изпълнена с триумф. Или с отчаяна нужда. При второто щеше да го събуди. При първото щеше да сграбчи главата му с ръце и с едно-единствено жестоко извиване да прекърши врата на това изчадие.

А каквото и решение да я очакваше, в онзи ден предците й щяха да пеят от радост.

Тронът на крепостта гореше в двора, захвърлен върху могилата смет. Сиво-черният дим се извиси на стълб, издигна се над бастионите и вятърът го накъса, дрипите плющяха като знамена високо над опустошената долина.

Полуголи деца лудуваха по бойниците и гласовете им се врязваха в тропота и стърженето откъм главната порта, където зидарите поправяха щетите от вчерашния ден. Стражата се сменяше и Върховният юмрук чуваше отсечените команди зад гърба си. Примига да махне потта и прахта, наведе се предпазливо над разядения зъбец и с присвити очи огледа добре подредения вражески лагер, развърнал се по дъното на долината.

От покривната платформа на четвъртитата кула вдясно от него едно дете, не повече от десетгодишно, се бореше с някогашно сигнално хвърчило — с плясък на криле раздраният копринен дракон изведнъж се издигна във въздуха, завъртя се и закръжи. Гъноуз Паран примижа нагоре към него. Дългата опашка на дракона заблестя сребриста на следобедната светлина. Същата опашка, спомни си той, която се рееше в небето над крепостта в деня на завоеванието.

Какво бяха сигнализирали бранителите тогава?

Беда. Помощ.

Хвърчилото се издигаше все по-високо, докато завихреният от вятъра пушек не го погълна.

Чу позната ругатня, обърна се и видя Върховния маг на Воинството — провираше се през хлапетата по стълбището, сбърчил лице с отвращение, все едно се провираше през тълпа прокажени. Измъкна се и закрачи към Върховния юмрук, рибешкият гръбнак потрепваше между зъбите му.

— Кълна се, че са повече от вчера. Как е възможно това? Не изскачат от нечие бедро вече полуотраснали, нали?

— Още изпълзяват от пещерите — отвърна Паран и отново огледа вражеския лагер.

Ното Бойл изсумтя.

— Ха. Кой изобщо си е въобразил, че пещерите стават за нормален живот? Вмирисано, мокро и гъмжи от паразити. Ще плъзне болест, помнете ми думата, Върховен юмрук, а Воинството вече изтърпя предостатъчно.

— Нареди на Юмрук Бюд да събере почистващ екип — каза Паран. — Кои отделения влязоха в склада с рома?

— Седмо, Десето и Трето, Втора рота.

— Сапьорите на капитан Суиткрийк.

Ното Бойл извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа розовия му връх. После се наведе от стената и изплю нещо червено.

— Да, сър. Нейните.

Паран се усмихна.

— Е, добре.

— Пада им се, да. Тъй че ако плъпнат още гадини…

— Те са деца, маг, не са плъхове. Осиротели деца.

— Нима? Бели и кльощави, направо настръхвам от тях, само това казвам, сър. — Захапа отново гръбнака и той заподскача в устата му. — Я пак ми кажете, с какво това е по-добро от Ейрън?

— Ното Бойл, като Върховен юмрук отговарям само пред императрицата.

— Само че тя е мъртва — изсумтя магът.

— Което означава, че не отговарям пред никого, дори пред теб.

— И точно това е проблемът, закован направо на дървото, сър. Закован на дървото. — Видимо доволен от казаното, кимна надолу и захапа рибешкия гръбнак по-здраво. — Много са се раздвижили нещо. Нова атака ли готвят?

Паран сви рамене.

— Още са… объркани.

— Знаете ли, ако решат да нарекат блъфа ни…

— Кой казва, че блъфирам, Бойл?

— Искам да кажа, сър, никой не отрича дарбите ви и прочие, но ония двама командири там, ако им омръзне да хвърлят срещу нас Разводнени и Изповядани — ако просто рекат да се вдигнат и тръгнат насам, лично, ами… това имах предвид, сър.

— Мисля, че ти дадох заповед преди малко.

Ното се намръщи.

— Юмрук Бюд, да. Пещерите. — Обърна се да си тръгне, но спря и го погледна през рамо. — Те ви виждат, знаете ли. Как стоите тук, ден след ден. Дразните ги.

— Чудя се — отрони замислено Паран, загледан към вражеския лагер.

— Сър?

— Обсадата на Пейл. Лунният къс просто си висеше над града. Месеци, години. Господарят му така и не се показа, до деня, в който Тайсхрен не реши, че е готов да премери силите си с него. Но работата е — а ако го беше правил? Ако всеки проклет ден беше излизал на онази издатина? Тъй че Едноръкия и всички останали да могат да се спрат, да погледнат нагоре и да го видят застанал там? Развятата сребърна коса, Драгнипур като черно изсрано от бог говно зад него.

Ното Бойл задъвка умислено и попита намръщено:

— Какво ако го беше направил, сър?

— На страха, Върховен маг, му трябва време. На истинския страх, онзи, който изяжда куража ти и от който краката ти омекват. — Поклати глава и го погледна през рамо. — Все едно, това изобщо не беше в стила му, нали? Липсва ми, знаеш ли. Можеш ли да си представиш?

— Кой, Тайсхрен ли?

— Ното, разбираш ли изобщо какво говоря? Изобщо?

— Старая се да не го правя, сър. Без да се засягате. Онова за страха, дето го казахте.

— Гледай да не стъпчеш някое дете на слизане.

— От тях зависи, Върховен юмрук. Пък и няма да е зле да оредеят малко.

— Ното…

— Ние сме армия, не сме сиропиталище, само това казвам. Армия под обсада. Отстъпваме по численост, бъка от гладни гърла, объркани сме, отегчени — освен когато не сме уплашени. — Извади отново рибешкия гръбнак и изсумтя отвратено. — Пещери, бъкани с деца — какво са правили с тях? Къде са им родителите?

— Ното…

— Би трябвало просто да им ги върнем, само това казвам, сър.

— Не си ли забелязал, че днес за първи път най-сетне се държат като нормални деца? Какво ти говори това?

— Нищо не ми говори, сър.

— Юмрук Рит Бюд. Веднага.

— Слушам, сър. Тръгвам.

Гъноуз Паран отново се обърна към обсаждащата армия и загледа безупречните редици на палатките — като костени кубчета мозайка по изкорубен под — и дребните като бълхи фигури, щъкащи около катапултите и Великите фургони. Мръсният въздух на битката сякаш изобщо не напускаше тази долина. „Изглеждат готови отново да ни подложат на изпитание. Струва ли си още един излаз? Маток продължава да ме боде с онзи жаден поглед. Иска да ги удари.“ Потърка се по страните. Боцкащата брада все още го изненадваше и той се намръщи. „Никой не обича много изненадата, нали? Но точно това е идеята ми.“

Коприненият дракон изскочи от валмата дим и той погледна към момчето на кулата и видя как едва го удържа. Мършаво хлапе, от онези от юг. Изповядан. „Когато стане неудържим, гледай да го пуснеш, момче.“

Далечният лагер закипя. Забляскаха пики, окованите роби тръгнаха в колона към яремите на Великите фургони, появиха се Старши Разводнени, обкръжени от бегачи. В небето над катапултите бавно се заиздига прах, щом ги подкараха напред.

„Все още са объркани, да.“

— Познавах един воин някога. Събуди се от рана в главата, повярвал, че е куче, а какво са кучетата, ако не вярност, лишена от разум? Тъй че ето ме тук, жено, и очите ми са пълни със сълзи. За онзи воин, който бе мой приятел, който умря, убеден, че е куче. Твърде верен, за да бъде върнат у дома, твърде изпълнен с вяра, за да си тръгне. Това са падналите на света. Когато сънувам, ги виждам с хиляди, как дъвчат раните си. Тъй че не ми говори за свобода. Той беше прав. Живеем във вериги. Вери, които да ни оковат, клетви, които да задавят гърлата ни, клетката на един тленен живот, това е нашата съдба. Кого обвинявам ли? Обвинявам боговете. И ги проклинам с огъня в сърцето си. Когато тя дойде за мен, когато каже, че е време, ще взема меча си. Казваш, че съм несловоохотлив, но срещу морето от нужди думите са слаби като пясък. Хайде, жено, кажи ми пак за своята скука, за този безкраен низ от дни и нощи извън град, обсебен от траур. Стоя пред теб, с очи изтекли от скръб за мъртъв приятел, а в отговор ме обсажда само мълчание.

Тя каза:

— Имаш ужасно отвратителната дарба да ме увещаваш да те пусна в леглото си, Карса Орлонг. Е, добре, ела. Само не бъди груб.

— Груб съм само с тези, които заслужават.

— А ако дните на тази връзка са преброени?

— Преброени са — отвърна й той и се ухили. — Но не и нощите.

Смрачаваше се. Далечните камбани на града смътно прогласиха скръбта им, а в окъпаните в синя светлина улици и улички завиха кучета.

Стоеше в сенките, в най-закътаната стая в двореца на градския владетел и видя как той се отдръпна от камината и изтупа пепелта от ръцете си. Не можеше да има съмнение в наследената кръв, а бремето, което бе носил баща му, сякаш бе натежало като старо наметало върху изумително широките рамене на сина. Никога нямаше да може да разбере такива същества. Готовността им за мъченичество. Тежестите, с които измерваха собствената си стойност. Волята им да прегърнат дълга.

Той се смъкна в стола с високия гръб, изпъна крака и мъждукащата светлина на пламъците от съживения огън заблиза металните пъпки по високите му до коленете кожени ботуши. Отпусна глава назад, притвори очи и заговори:

— Качулатия знае как успя да влезеш тук и си представям как Силана настръхва точно в този момент, но ако не си тук, за да ме убиеш, на масата вляво от теб има вино. Налей си.

Намръщена, тя излезе от сенките. Изведнъж стаята й се стори твърде малка, стените заплашваха да я затиснат. Да изостави така драговолно небето заради тежък камък и почернели греди… не, изобщо не можеше да разбере това.

— Само вино?

Гласът й бе малко хрипкав — от много време не беше прибягвала до него.

Издължените му очи се отвориха и той я изгледа с непресторено любопитство.

— Предпочиташ?

— Ейл.

— Съжалявам. За ейл ще трябва да слезеш до кухнята.

— Кобилешко мляко тогава.

Веждите му се вдигнаха.

— Долу до дворцовата порта, завиваш наляво и вървиш около петстотин левги. И това е само предположение, имай предвид.

Тя сви рамене и пристъпи към камината.

— Дарът се бори.

— Дар ли? Не разбирам.

Тя посочи пламъците.

— Аха. Е, стоиш в дъха на Майката Тъма… — Изведнъж се сепна. — Тя знае ли, че си тук? Но пък… — Отново се отпусна. — Как би могла да не знае?

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

— Имасс.

— Аз съм Апсал’ара. В своята нощ в Меча, единствената му нощ, той ме освободи. Намери време за това. За мен. — Усети се, че трепери.

Той продължаваше да я гледа.

— И си дошла тук.

Тя кимна.

— Не очакваше това от него, нали?

— Не. Твоят баща… нямаше причина за съжаление.

Той стана, отиде до масата и си наля вино. Вдигна чашата и се загледа в нея.

— Знаеш ли… Дори не го искам това. Необходимостта… да правя нещо. — Изсумтя. — Няма причина за съжаление, но…

— Те го търсят в тебе. Нали?

— Дори в името ми ще го намериш — пак изсумтя той. — Нимандър. Не, не съм единственият му син. Нито дори любимият — не мисля, че имаше любими синове. И все пак… — Махна с чашата в ръката си. — Ето, че седя в неговия стол, пред неговия огън. Този дворец е като… като…

— Неговите кости?

Нимандър потръпна и извърна очи.

— Твърде много празни стаи, това е.

— Трябват ми някакви дрехи — каза тя.

Той кимна разсеяно.

— Забелязах.

— Кожи. Коприни.

— Възнамеряваш да останеш ли, Апсал’ара?

— До теб, да.

Той се обърна и я погледна с нещо като изненада, ако изобщо можеше да е изненадан от нещо.

— Но няма да съм негово бреме — добави тя.

Кисела усмивка.

— Мое значи?

— Назови най-близките си съветници, господарю.

Той изгълта половината вино и остави чашата на масата.

— Върховната жрица, обречена на целомъдрие, и се боя, че това не й помага. Скинтик, брат. Десра, сестра. Корлат, Спинок, най-доверените слуги на баща ми.

— Тайст Андий.

— Разбира се.

— А онзи долу?

— Онзи?

— Съветваше ли те той някога, господарю? Стоиш ли до решетките в прозорчето на вратата, за да гледаш как мърмори и крачи напред-назад? Изтезаваш ли го? Ще ми се да знам, че ще служи.

Видя неприкрития гняв на лицето му.

— Какво, моят шут ли искаш да бъдеш? Чувал съм за такива роли в човешките дворове. Ще ми срежеш жилите на краката и ще се смееш, когато залитна и падна? — Озъби се. — Ако ще си лицето на съвестта ми, Апсал’ара, не трябваше ли да си по-хубава?

Тя само кривна глава и не отвърна.

Яростта му изведнъж рухна и той извърна очи.

— Той сам си избра изгнанието. Опита ли да отвориш онази врата? Заключена е отвътре. Но пък ние нямаме проблем да му простим. Тъй че посъветвай ме. Аз съм владетел и е във властта ми да правя такива неща. Да опрощавам осъдените. Но ти си видяла криптите под нас. Колко затворници треперят под желязната ми ръка?

— Един.

— И аз не мога да го освободя. Това определено заслужава някоя и друга шега.

— Луд ли е?

— Клип? Сигурно.

— Тогава не, дори ти не можеш да го освободиш. Баща ти взе стотици за веригите на Драгнипур, стотици също като този Клип.

— Смея да кажа, че той не го нарече свобода.

— Нито милост — отвърна тя. — Те са недосегаеми за господар, и за бог също.

— Значи ги проваляме всички. Господари и богове — проваляме ги, нашите прекършени деца.

Нямаше да е лесно да служи на този мъж, осъзна тя.

— Той привличаше други към себе си — твоят баща. Други, които не бяха Тайст Андий. Помня, в двора му, в Лунния къс.

Нимандър присви очи.

Тя помълча разколебана, след това продължи:

— Вашата раса е сляпа за много неща. Имаш нужда от други близо до теб, господарю. Слуги, които не са Тайст Андий. Не съм от тези… шутове, за които говориш. Нито мога да бъда твоята съвест, изглежда, щом съм толкова грозна в очите ти…

Той вдигна ръка.

— Прости ми за това, моля те. Исках да нараня и затова изрекох неистина, само за да видя как жили.

— Мисля, че аз първа те ужилих, господарю.

Той отново посегна за виното, след това се загледа в пламъците.

— Апсал’ара, Господарката на крадците. Ще изоставиш ли сега онзи живот, за да станеш съветничка на владетел Тайст Андий? Само защото баща ми в самия край ти показа милост?

— Изобщо не го обвиних за това, което направи. Не му дадох никакъв избор. Той не ме освободи от милост, Нимандър.

— Тогава защо?

Тя поклати глава.

— Не знам. Но смятам да разбера.

— И това търсене на отговор те доведе тук, в Черен Корал. При… мен.

— Да.

— И колко дълго ще стоиш до мен, Апсал’ара, докато аз управлявам град, подписвам укази, обсъждам политика? Докато бавно изгнивам в сянката на баща, когото едва познавах, и завети, които дори не мога да се надявам да изпълня?

Очите й се разшириха.

— Господарю, не това е твоята съдба.

Той се извърна към нея.

— Нима? Защо не? Моля те, посъветвай ме.

Апсал’ара за втори път кривна глава и изгледа с горчиви, безпомощни очи високия воин.

— Толкова дълго вие, Тайст Андий, се молехте за любящия поглед на Майката Тъма. Толкова дълго копнеехте да се преродите за цел, за самия живот. Той ви върна всичко това. Всичко. Направи каквото трябваше да се направи, заради вас. Заради теб, Нимандър, и всички останали. А сега седиш тук, в неговия стол, в неговия град, сред неговите деца. И нейният свещен дъх ви обгръща всички. Да ти дам ли мъдростта, която притежавам? Добре. Господарю, дори Майката Тъма не може да затаи своя дъх вечно.

— Тя не…

— Когато се роди, детето трябва да заплаче.

— Ти…

— Със своя глас то влиза в света и трябва да влезе в света. Е? — Тя скръсти ръце. — Ще продължавате ли да се криете тук в този град? Аз съм Господарката на крадците, владетелю. Познавам всяка пътека. Вървяла съм по всички пътеки. И съм видяла каквото има да се види. Ако ти и твоят народ се криете тук, всички ще умрете. Както и Майката Тъма. Бъдете нейният дъх. Бъдете прокудени.

— Но ние сме в този свят, Апсал’ара!

— Един свят не е достатъчен.

— Тогава какво трябва да направим?

— Това, което искаше баща ви.

— А какво е то?

Тя се усмихна.

— Да го открием ли?

— Здрави нерви имаш, Господарю на дракони.

Някъде надолу по бойниците изпищя дете.

Гъноуз Паран въздъхна, без да се обръща.

— Ето, че отново плашиш младите.

— Едва ли достатъчно. — Обкованият с желязо край на бастун изтропа по камъка. — А не е ли винаги така, хи-хи!

— Не мисля, че ми допада новата титла, която ми даваш, Сенкотрон.

Богът се доближи до Паран като смътно тъмно петно. Лъскавата сребърна топка на бастуна се люшна озъбена над долината.

— Господарю на Драконовата колода. Твърде много е за изговаряне. Тези твои… обиди. Толкова не обичам непредсказуеми хора. — Изкиска се отново. — Хора. Асценденти. Богове. Твърдоглави говеда. Деца.

— Къде е Котильон, Сенкотрон?

— Би трябвало да ти е омръзнал вече този въпрос.

— Омръзнало ми е да чакам отговор.

— Тогава престани да питаш!!!

Безумният крясък на бога прокънтя из крепостта, прогърмя по коридори и проходи, преди да отекне обратно до двамата горе на стената.

— Това определено привлече вниманието им — отбеляза Паран и кимна към една далечна могила, на която бяха изникнали две високи, мършави като скелети фигури.

Сенкотрон изсумтя, после се изсмя презрително.

— Те не виждат нищо. Заслепени са от справедливост.

Гъноуз Паран се почеса по брадата.

— Какво искаш?

— Откъде идва вярата ти?

— Моля?

Бастунът потропа по камъка.

— Седиш с Воинството в Ейрън и отхвърляш всички имперски призиви. А после нападаш Лабиринтите с това. — Изведнъж се изкиска. — Трябваше да видиш лицето на императора! А имената, с които те наричаше, леле, даже дворцовите писари се разтрепериха! — Замълча. — Докъде бях стигнал? Да, гълчах те, Господарю на дракони. Гений ли си? Съмнявам се. При което не ми остава избор, освен да заключа, че си идиот.

— Това ли е всичко?

— Тя там ли е?

— Не знаеш ли?

— А ти?

Паран кимна замислено.

— Вече разбирам. Всичко е до вярата. Нещо непонятно за теб, както разбирам.

— Тази обсада е безсмислена!

— Нима?

Сенкотрон изсъска и една призрачна ръка се пресегна сякаш да се вкопчи в лицето на Паран. Но само увисна във въздуха, изви се и се присви в смътно подобие на юмрук.

— Нищо ли не разбираш?

— Разбирам едно — отвърна Паран. — Драконите са същества на хаоса. Не може да има никакъв Господар на дракони, което прави титлата безсмислена.

— Точно така.

Сенкотрон се пресегна и загреба валмо оплетена паяжина под корниза на стената. Вдигна я нагоре, явно за да огледа изсъхналата коруба на умряло насекомо.

„Жалко говно.“

— Ето какво знам, Сенкотрон. Краят започва тук. Отричаш ли това? Едва ли. Иначе нямаше да ме преследваш…

— Дори ти не можеш да пробиеш силата, заобиколила тази крепост — каза богът. — Заслепил си се. Отвори отново портала си, Гъноуз Паран, намери друго място, което да подслони армията ти. Това е безсмислено. — Захвърли паяжината и посочи с бастуна. — Не можеш да надвиеш онези двамата, знаем го и ти, и аз.

— Но те не го знаят, нали?

— Ще те изпитат. Рано или късно.

— Още чакам.

— Може би още днес.

— Ще се обзаложиш ли за това, Сенкотрон?

— Нямаш нищо, което да искам — изсумтя богът.

— Лъжец.

— Тогава аз нямам нищо, което да искаш.

— Всъщност случайно…

— Виждаш ли ме да държа нашийник? Той не е тук. Замина да свърши други неща. Ние сме съюзници, разбираш ли? Съюз. Не някакъв проклет брак.

Паран се ухили.

— Колкото и да е странно, дори не мислех за Котильон.

— Безсмислен облог, тъй или иначе. Ако загубиш, умираш. Или оставяш армията си да умре, което не мога да си представя. Освен това изобщо не си толкова непочтен като мен. Искаш ли този облог? Сериозно? Дори когато губя, печеля. Дори когато губя… печеля!

Паран кимна.

— И това винаги е било играта ти, Сенкотрон. Виждаш ли, познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Да, бих се обзаложил с теб. Няма да ме изпитат днес. Ще отблъснем атаката им… отново. И ще умрат още Изповядани и Разводнени. Ще останем тръна в петата им, който не могат да извадят.

— Всичко това заради вярата ти? Глупак!

— Това са условията за този облог. Съгласен ли си?

Фигурата на бога сякаш се измести, изчезна почти напълно за миг, след което отново се появи и бастунът изрони парчета камък от разядения зъбец.

— Съгласен!

— Ако ти спечелиш и аз оцелея — продължи Паран, — получаваш каквото искаш от мен, каквото и да е то и стига да е във властта ми да го дам. Ако аз спечеля, получавам каквото поискам от теб.

— Стига да е във властта ми…

— Ще е.

Сенкотрон измърмори нещо под нос, след което изсъска:

— Добре, кажи ми какво искаш.

И Паран му каза.

Богът се изкиска.

— И смяташ, че е във властта ми? Смяташ, че Котильон няма думата по въпроса?

— Ако има, по-добре го попитай. Освен ако не се окаже, както подозирам, че нямаш никаква представа къде е отишъл съюзникът ти. В този случай, Боже на сенките, ще изпълниш каквото искам и след това ще отговаряш пред него.

— Не отговарям пред никого! — Нов крясък разтърси крепостта.

Паран се усмихна.

— Е, Сенкотрон, знам точно как се чувстваш. Хайде, кажи сега какво търсиш от мен?

— Търся източника на вярата ти. — Бастунът се развъртя във въздуха. — Че тя е там. Че търси каквото ти търсиш. Че там, на Равнината на кръв и вериги, ще я намериш и ще застанеш пред нея — все едно че двамата сте предвиждали това през цялото време, след като адски добре знам, че не сте! Вие дори не се харесвате!

— Сенкотрон, не мога да ти продам вяра.

— Излъжи тогава, проклет да си, само го направи убедително!

Чу плясък на копринени криле, стържене във вятъра. „Момче с хвърчило. Господар на дракони. Владетел на всичко, което не може да се владее. Възседни виещия хаос и го наречи господство — кого лъжеш? Пусни го, хлапе. Твърде много е.“ Но нямаше да го направи, не знаеше как.

„Мъжът с посребрялата брада гледа и не може да каже нищо.“

„Лошо.“

Погледна наляво, но сянката беше изчезнала.

Трясък долу от двора го накара да се обърне. Тронът, грамада от пламъци, бе пропаднал в купчината смет. А димът скочи нагоре към небето като звяр неокован.

2.

Вече не можеше да се осланя на небето. Алтернативата, прецени той, докато оглеждаше съсухрените си изгнили крайници, водеше до униние. Тюлас Остригания огледа със смътен ужас насечения пейзаж — проклятие, преследвало всички вървели по тази раздрана земя. Нещата, които доскоро бе гледал от много високо, сега се оказваха сериозни препятствия: безброй оврази, врязали дълбоки раздрани жлебове по пътя му.

„Тя е ранена, но не кърви. Все още поне. Не, вече го разбирам. Тази плът е мъртва. И все пак това място ме привлича. Защо?“ Приближи се с накуцване до ръба на най-близката пукнатина. Надникна надолу. Тъмнина, хладен лъх, леко вкиснат от миризмата на гнило. И… още нещо.

Тюлас Остригания застина за миг, а след това пристъпи в празното и полетя надолу.

Протритото облекло се раздра и заплющя диво, докато тялото му се блъскаше в грубите стени, хлъзгаше се и отскачаше на кълбо от съсухрени крайници, превърташе се и пропадаше сред съсъка на пръст и пясък, рехавия допир и дръпване на корени трева, а вече и камъни, откъртили се от стените, за да полетят надолу след него.

Изпращяха кости, когато се удари в осеяното с канари дъно на цепнатината. Още пясък се изсипа отгоре със звука на пълзящи влечуги.

Дълго остана неподвижен. Вдигналата се прах бавно се утаи в сумрака. Най-сетне той се надигна и седна. Единият му крак беше счупен малко над коляното и се крепеше само на няколко ивици кожа и едно сухожилие. Той намести счупеното и изчака, докато нащърбените краища бавно се сраснаха. Четирите счупени ребра, чиито краища се показваха от дясната страна на гръдния му кош, не бяха особено изтощителни, тъй че засега ги остави, за да съхрани силата си.

След малко успя да се изправи и раменете му се остъргаха в стените. Огледа обичайното множество натрошени кости, осеяли неравното дъно, но те не представляваха особен интерес. Късове зверски души се бяха вкопчили в тях като призрачни червеи, подразнени от новите течения във въздуха.

Тръгна по дирята на странната миризма, която бе доловил отгоре. Тук беше по-силна, разбира се, и с всяка непохватна стъпка по лъкатушещия овраг в него се надигаше предчувствие, граничещо с възбуда. Вече беше близо.

Черепът бе набит на дръжка на копие от потъмнял бронз, издигаше се на височината на гърдите и преграждаше пътеката. Под копието лежеше останалото от скелета, всяка кост натрошена грижливо.

Тюлас Остригания спря на две крачки от черепа.

— Тартено?

Гласът, който прокънтя в главата му, заговори на езика на Имасс.

„Бентракт. Скан Ал те поздравява, Възвръщенецо.“

— Костите ти са твърде големи за Т’лан Имасс.

„Да, но от това не дойде спасение.“

— Кой ти причини това, Скан Ал?

„Тялото й лежи на няколко крачки зад мен, Възвръщенецо.“

— Ако си я ранил в битката така, че да умре, как е могла да унищожи тялото ти с толкова сила?

„Не съм казал, че е мъртва.“

Тюлас Остригания помълча разколебан, след това изсумтя:

— Не, нищо не живее тук. Или е мъртва, или си е отишла.

„Трудно мога да споря с теб, Възвръщенецо. Обърни се и виж сам.“

Той се обърна и погледна. Слънчевата светлина си пробиваше път надолу през прахта.

— Не виждам нищо.

„Това е твоя привилегия.“

— Не разбирам.

„Видях я как прекрачи над мен. Чух как се смъкна на земята. Чух как извика от болка, а после заплака, а когато плачът свърши, остана само дъхът й, докато и той не секна. Но… все още го чувам. Повдигането и спадането на гърдите й, с всеки лунен изгрев — когато смътната й светлина стигне долу — колко пъти? Много. Изгубил съм им броя. Защо остава тя? Какво иска? Няма да отговори. Никога не отговаря.“

Без да каже нищо, Тюлас Остригания се промуши покрай пръта и прашния череп. След няколко крачки спря и зяпна надолу.

„Спи ли тя, Възвръщенецо?“

Тюлас бавно се наведе и докосна крехкия гръден кош, лежащ в плитката вдлъбнатина в нозете му. Вкаменени кости на новородено, прилепени към земята от калцирания варовик. „За лунния прилив ли беше родено, мъничко? Вдиша ли поне един-единствен дъх? Не мисля.“

— Т’лан Имасс, това ли беше краят на гонитбата ти?

„Тя беше страховита.“

— Джагът. Жена.

„Бях последният по дирята й. Провалих се.“

— И този ли провал те изтезава, Скан Ал? Или че тя сега те дебне, тук зад теб, завинаги скрита от погледа ти?

„Събуди я! Или още по-добре, убий я, Възвръщенецо. Унищожи я. Доколкото знаем, тя е най-последният Джагът. Убий я и войната ще е свършила, а аз ще позная мир.“

— Малко мир има в смъртта, Т’лан Имасс. — „Ах, дете, вятърът на нощта стене през теб, нали? Дъхът на самата нощ, който да го терзае цяла вечност.“

„Възвръщенецо, обърни черепа ми. Искам да я видя отново.“

Тюлас Остригания се изправи.

— Няма да застана между вас в тази война.

„Но това е война, която ти можеш да приключиш.“

— Не мога. Нито ти можеш, ясно е. Скан Ал, сега трябва да те оставя. — Погледна мъничките кости на земята. — И двама ви.

„След моя провал, Възвръщенецо, не съм се радвал на нито един гост. Ти си първият, който ме намира. Толкова ли си жесток, че да ме осъдиш вечно да остана така? Тя ме надви. Приемам го. Но те моля, дари ме с достойнството да погледна убиеца си.“

— Изправяш ме пред дилема — каза след миг размисъл Тюлас Остригания. — Това, което си представяш, че е милост, може да не се окаже милост в случай, че се съглася. А има и нещо друго: не съм особено склонен към милост, Скан Ал. С цялото ми уважение, не съм. Започваш ли да осъзнаваш затруднението ми? Бих могъл всъщност да се пресегна и да обърна черепа ти, и ти да ме прокълнеш завинаги. Или бих могъл да предпочета да не направя нищо, да оставя всичко така, както го намерих — все едно, че изобщо не съм бил тук, — и с това да си спечеля най-мрачното ти негодувание. И в двата случая ще приемеш, че съм жесток. Е, точно това не ме обижда много. Както казах, добротата не ме трогва. Проблемът, пред който съм изправен, е: колко жесток желая да бъда?

„Помисли за привилегията, за която споменах, Възвръщенецо. Твоето простичко предимство да можеш да се обърнеш, да видиш какво се крие зад теб. И двамата разбираме, че видяното може да не е желано.“

Тюлас Остригания изсумтя.

— Т’лан Имасс, всичко знам за поглеждането през рамо. — Върна се при черепа. — Дали да съм докосване на вятъра тогава? Едно-единствено завъртане и нов, развърнал се свят.

„Ще се пробуди ли тя?“

— Не мисля — отвърна той, пресегна се и опря съсухрен пръст в огромния череп. — Но ти можеш да се опиташ. — Натисна бавно и черепът със стържене се люшна настрани и се завъртя.

Т’лан Имасс викаше отчаяно след Тюлас Остригания, докато той се изкачваше нагоре по оврага.

„Даровете никога не са това, което изглеждат. А наказващата ръка? Тя също не е това, което изглежда. Да, тези две мисли заслужават да отекват дълго, да стигнат до това злочесто бъдеще.“

„Сякаш някой ще слуша.“

Възмездието, стиснато здраво като копие с железен връх в ръката й — как само изгаряше. Ралата усещаше разкъсващия му зной и болката вече бе дар, нещо, с което можеше да се храни, като ловец, наведен над прясна плячка. Беше изгубила коня си. Беше изгубила народа си. Всичко й бе отнето, всичко освен този последен дар.

Луната бе като смътно петно, почти заличено в зеленото сияние на Небесните странници. Скинкът на Баргаст стоеше обърната на изток, с гръб към тлеещите въглени в огнището, и гледаше над равнината, която сякаш кипеше в нефритено сребристата светлина.

Зад нея чернокосият воин Драконъс говореше тихо с великана Теблор. Двамата често говореха на някакъв чужд език — ледерийски, предполагаше тя, не че изобщо държеше да го научи. Дори по-простата търговска реч й докарваше главоболие, но от време на време улавяше по някоя ледерийска дума, откроила се в непонятното чуждо бърборене, тъй че знаеше, че говорят за предстоящия път.

На изток. За момента я устройваше да пътува с тях, въпреки че й се налагаше непрекъснато да отбива непохватните ухажвания на теблора. Драконъс успяваше да намери дивеч там, където сякаш изобщо не съществуваше живот. Можеше да извлече вода от пукнатина в скалата. Не беше просто воин. Беше шаман. А в ножницата от черно като нощ дърво, стегната на гърба му, имаше магически меч.

Тя го искаше. Решена беше да го има. Оръжие, пригодно за възмездието, за което жадуваше. С такъв меч щеше да убие крилатия убиец на сестрите.

Умът й превърташе възможни сценарии. Нож през гърлото му, докато спи, а след това — мушване в едното око на теблора. Просто, бързо — и щеше да има каквото искаше. Да не беше само тази пуста земя. Да не беше жаждата и гладът, които щяха да последват — не, засега Драконъс трябваше да живее. Колкото до Ублала обаче, за него можеше да нагласи някоя ужасна злополука и да не се притеснява повече за нощта, в която щеше да посегне за меча. Трудността с намирането на фатална кончина за глупака в тази безлика равнина все още я надвиваше. Но имаше време.

— Ела при огъня, любима — извика теблорът, — и пийни малко чай. Има истински листа чай в него и мирише хубаво.

Ралата разтърка слепоочията си и се обърна.

— Не съм ти любима. Не съм на никого. И никога няма да съм.

Видяла полуусмивката на лицето на Драконъс, докато хвърляше бучка суха тор в огъня, и се намръщи.

— Невъзпитано е — заяви тя, след като се приближи, клекна и взе подадената й от тоблакая чаша, — да говорите на език, който не разбирам. Може да кроите да ме изнасилите и убиете, откъде да знам.

Воинът повдигна вежди.

— Хайде сега, защо да го правим? Освен това Ублала те ухажва.

— По-добре да се откаже. Не го искам.

Драконъс сви рамене.

— Опитах да му обясня, че повечето от това, което наричаме „ухажване“ се свежда просто до това да си наблизо. Виждаш го всеки път, щом се обърнеш, докато компанията му не стане за теб нещо съвсем естествено. „Ухажването е изкуството да растеш като плесен по този, когото искаш.“ — Замълча и се почеса по четинестата брадичка. — Не мога да твърдя, че наблюдението е мое, но не помня кой го каза първи.

Ралата се изплю в огъня, за да покаже отвращението си.

— Не сме всички като Хетан, знаеш ли. Тя твърдеше, че преценявала привлекателността на един мъж, като си представи как се вторачва в зачервеното му лице и опулените очи. — Изплю се отново. — Аз съм Скинкът, кълцащата кожа, убиец, събирачка на скалпове. Когато погледна мъж, си представям как ще изглежда, като му одера кожата от лицето.

— Не е много мила, нали? — каза Ублала.

— Старае се упорито, искаш да кажеш.

— Кара ме още повече да ми се ще да я тръшна.

— Така действат тия неща.

— Голямо мъчение. Не ми харесва. Не. Ама никак. Ох, ще отида да си излъскам боздугана.

Ублала се надигна и се затътри тромаво настрани от огъня, а Ралата зяпна след него. Тихо, на езика на Белите лица, Драконъс измърмори:

— Имаше го предвид буквално, между другото.

Тя го изгледа накриво и изсумтя:

— Разбрах го това. Няма ум за нещо друго. — Помълча малко и подхвърли: — Бронята му изглежда скъпа.

— Скъпо струва, да, Ралата. Той я носи добре, по-добре, отколкото би могъл да се надява човек. — Кимна, по-скоро на себе си, и добави: — Мисля, че ще държи здраво, когато дойде моментът.

Спомни си как този воин бе убил Секара Омразната — прекърши й врата. Лекотата на жеста, как я беше прегърнал сякаш, за да я задържи да не падне — все едно, че безжизненото й тяло все още се е вкопчило в нещо като достойнство. Не беше лесен за разбиране този мъж.

— Какво търсите двамата? Пътувате на изток. Защо?

— Има злочести неща на света, Ралата.

Тя се намръщи.

— Не знам какво значи това.

Драконъс въздъхна и се загледа в огъня.

— Настъпвала ли си някога нещо неволно? Пристъпиш навън през прага и изведнъж нещо изпука под стъпалото ти? Какво беше? Насекомо ли? Охлюв? Гущерче? — Вдигна глава, впи в нея тъмните си очи и въглените се отразиха в тях със смъртнобледа светлина. — Не си струва да се замисляш, нали? Такива са приумиците на живота. Мравка, бленуваща за война, оса, поглъщаща паяк, гущер, дебнещ осата. Всички тези драми и хрус — всичко свърши. Какво да кажеш на това? Нищо, предполагам. Ако имаш сърце, ще си отмериш малка доза угризение и разкаяние и ще продължиш по пътя си.

Тя поклати глава объркана.

— Настъпил ли си нещо?

— В известен смисъл. — Той разбута жаравата и се загледа в блъвналите нагоре искри. — Все едно. Няколко мравки оцеляха. Няма край за тези малки негодници всъщност. Бих могъл да смажа хиляда гнезда под петата си и ще е все едно. Така е най-добре да се мисли за това, честно. — Погледна я отново в очите. — Прави ли ме това студен? Питам се, какво оставих зад себе си в онези вериги, все още оковано там, гъмжилото от жалки добродетели… все едно. Имам странни сънища напоследък.

— Аз сънувам само за възмездие.

— Колкото повече сънуваш едно определено и приятно нещо, Ралата, толкова повече избледнява. Ръбовете се изтъркват, лустрото избелява. За да оставиш зад гърба си такива натрапчиви идеи, сънувай ги по-често.

— Говориш като старец, като баргастки шаман. Гатанки и лоши съвети, Онос Т’уулан беше прав да ги премахне всички. — Едва се сдържа да не погледне на запад, над рамото му, сякаш можеше да намери там своя народ и Бойния вожд, всички закрачили право към тях. Вместо това изпи последната глътка чай в чашата си.

— Онос Т’уулан — промълви Драконъс. — Имасско име. Странен боен вожд за баргасти… ще ми разкажеш ли историята за това, Ралата?

Тя изсумтя.

— Не ме бива в разказите. Хетан го взе за свой съпруг. Беше от Сбора, когато всички Т’лан Имасс се отзоваха на призива на Силвърфокс. Тя му върна живота, сложи край на безсмъртието му, а след това го намери Хетан. След края на войната на Панион. Бащата на Хетан беше Хъмбръл Тор, който бе обединил клановете на Бялото лице, но се удави по време на десанта на бреговете на този континент…

— Чакай малко. Вашите племена не са ли родом от този континент?

Тя сви рамене.

— Баргастките богове бяха пробудени. Напълниха мозъците на шаманите с тяхната паника, като горчива пикня. Трябва да се върнем тук, в първоначалното си отечество, и да се опълчим на древен враг. Така ни се казваше, но нищо повече. Мислехме, че врагът е Тайст Едур. После ледериите, а след това ак’рините. Но не беше никой от тях и сега сме унищожени, и ако казаното от Секара е вярно, то и Онос Т’уулан е мъртъв, както и Хетан. Всички са мъртви. Надявам се и баргастките богове да умрат с тях.

— Можеш ли да ми разкажеш повече за тези Т’лан Имасс?

— Те коленичиха пред смъртен мъж. В разгара на битката обърнаха гръб на врага. Повече няма да кажа за тях.

— Все пак избра да последваш Онос Т’уулан…

— Той не беше сред тях. Сам се изправи пред Силвърфокс, същество от кости, и настоя…

Драконъс се беше навел напред, почти над огъня.

— „Същество от кости“? Т’лан… Телланн! В името на Бездната! — Изведнъж се надигна, с което още повече стъписа Ралата и тя го загледа как закрачи вбесен край огъня, черно мастило сякаш закапа от ножницата на гърба му, тъмно петно, от което очите я заболяха. — Онази кучка — изръмжа той гърлено. — Порочна, омразна вещица!

Ублала бе чул избухването му и изведнъж надвисна в бледата светлина на огъня с огромния боздуган, отпуснат на рамото му.

— Какво ти направи тя, Драконъс? — Погледна навъсено Ралата. — Трябва ли да я убия? Ако е сочна и мазна… а какво означава „изнасилване“? Има ли нещо общо със секса? Мога ли да я…

— Ублала — сряза го Драконъс. — Не говорех за Ралата.

Теблорът се огледа.

— Не виждам никой друг, Драконъс. Крие ли се? Която и да е тя, мразя я, освен ако не е хубава. Хубава ли е? В смисъл, ако са хубави, всичко е наред.

Воинът го изгледа накриво.

— По-добре си легни, Ублала, и поспи. Аз оставам за първия пост.

— Добре. Не че съм уморен де. — Обърна се и тръгна да си вземе завивките.

— Ти внимавай с него — изсъска Ралата. — А ако първо удари и след това задава въпроси?

Той я погледна.

— Т’лан Имасс бяха немрящи, така ли?

Тя кимна.

— И тя не ги пусна?

— Силвърфокс ли? Не. Помолиха я, мисля, но не.

Той сякаш се олюля. А после се обърна и бавно се смъкна на колене, с гръб към нея. Беше поза на отчаяние или на скръб — не можеше да е сигурна. Объркана, Ралата пристъпи към него, но спря. Той говореше нещо, на непознат език. Една и съща фраза, повтаряше я и повтаряше със стегнат и хриплив глас.

— Драконъс?

Раменете му се разтърсиха, а след това тя чу буботещия му смях, горчив и без капка веселие.

— А аз си мислех, че наказанието ми е било дълго — отрони с все така наведена глава. — Този Онос Т’уулан… той вече наистина ли е мъртъв, Ралата?

— Така каза Секара.

— Значи е в мир. Най-сетне. В мир.

— Съмнявам се.

Той изви глава и я погледна.

— Защо казваш това?

— Те убиха жена му. Убиха децата му. Ако аз бях Онос Т’уулан, дори смъртта нямаше да ме спре да си отмъстя.

Драконъс я зяпна. Дъхът му заседна в гърлото и той отново се обърна и отпусна глава.

От ножницата капеше черно като от отворена рана.

„Ох, как го искам този меч…“

Копнежи и потребности могат да вехнат и мрат, също като любовта. Всички величави жестове на доблест и предана вярност не означават нищо, когато единствените свидетели са тревата, вятърът и празното небе. На Маппо му се струваше, че благородните му добродетели са изсъхнали на лозницата и градината на душата му, някога тъй пищно избуяла, сега трополи с голи клони по каменни стени.

Къде бе обещанието му? А клетвите, които бе изрекъл тъй строго и тържествено в младостта, така блестящи с предвещанието си за доблест, подобаваща за широкоплещестия храбрец, какъвто беше някога? Маппо можеше да усети боязънта в себе си, корава като тумор с големината на юмрук в гърдите му. Ребрата го боляха от натиска й, но беше болка, с която вече бе живял дълго, и се беше превърнала в част от него, белег много по-голям от раната, която покриваше. „И точно така думите стават плът. Точно така самите ни кости се превръщат в стягата на собственото ни мъчение, а мускулите се сгърчват под хлъзгавата потна кожа, главата клюмва унило — виждам те, Маппо — така съкрушен в жалкото си поражение.“

„Беше отнет от теб като дрънкулка, открадната от кесията ти. Кражбата ужили и още жили, чувстваш се оскърбен. Насилен. Това е гордост и възмущение, нали? Това са знаците на бойното ти знаме, страстта ти за мъст. Погледни се, Маппо, ето, че вече изричаш аргументите на тирани и всички се свиват в ужас и се дръпват от пътя ти.“

„Но аз искам да си го върна. До мен. Обрекох живота си да го защитавам, да го засланям. Как може да ми бъде отнето това? Не можете ли да чуете кухия вой в сърцето ми? Това е яма без светлина и по всички тези затворени стени около мен не мога да усетя нищо освен браздите, изровени от ноктите ми.“

Зеленото сияние загръщаше накъсания пейзаж, болезнено за очите му, неестествено, злокобно натрапване, пред което разбиването на луната изглеждаше почти несъществено. „Но световете се изцеряват, докато ние не.“ В нощния въздух бе надвиснала миризма на мухъл и леш, като от далечни трупове, оставени да гният.

„Толкова много смърт е имало в тази пустош. Не разбирам това. От меча на Икариум ли е? От неговата ярост? Трябва да съм почувствал това, но самата твърд едва диша. Както старица в смъртното си ложе може само да потръпва от далечни звуци. Гръм и мрачина в небето.“

— Има война.

Маппо изсумтя. Бяха мълчали толкова дълго, че почти бе забравил за Грънтъл.

— Какво знаеш за нея? — попита той и откъсна погледа си от хоризонта на изток.

Татуираният пазач на кервани сви рамене.

— Какво има да се знае? Неизброими трупове. Клане, от което устата ми се овлажнява. Космите ми настръхват — дори в този сумрак мога да видя потреса на лицето ти, Трелл, и го споделям. Война, каквато е била и винаги ще бъде. Какво друго има да се каже?

— Копнееш да се включиш ли?

— Сънищата ми казват друго.

Маппо погледна назад към лагера. Изгърбените фигури на спящите им спътници, по-добре очертаната грамада на новата гробна могила. Мършавият силует на Картограф, седнал на камъните, опърпаният вълк, легнал в краката му. Два коня, пръснати пътни торби и продоволствие. Гледка на смърт и на скръб.

— Ако има война — рече той и се обърна отново към Грънтъл, — кому е изгодно?

Мъжът разкърши рамене — навик, знаеше вече Маппо, сякаш Смъртният меч на Трейк се опитваше да намести бреме, което никой друг не можеше да види.

— Вечният въпрос, сякаш отговорите значат нещо, а те са безсмислени. Войниците ги подкарват като стадо в желязната паст и земята става на червена кал, и някой на близкия хълм вдига юмрук в триумф, докато друг бяга от бялото поле на бял кон.

— Обзалагам се, че Трейк не е особено доволен от възгледите на избрания си воин по този въпрос.

— Заложи повече на това колко малко ме интересува, Маппо. Соултейкън тигър, но такива зверове не поддържат компания — тогава защо от Трейк трябва да се очаква нещо друго? Ние сме самотни ловци. Що за война можем да се надяваме да намерим? Това е иронията на цялата бъркотия: Тигъра на Лятото е обречен да търси съвършената война, но никога да не я намира. Виждам как върти опашка объркан.

„О, разбирам го това. За истинския облик на войната най-добре погледни ръмжащи вълчи челюсти.“

— Сеток — промърмори той.

— Тя си има своите сънища, сигурен съм — рече Грънтъл.

— Традиционните войни се разпалват зиме — разсъди Маппо. — Когато си затворен зад стените и ти остава твърде много време. Бароните потъват в мрачен размисъл, кралете заговорничат, войниците кроят набезите си през пограничните земи. Вълците вият зиме. Но щом се обърне сезонът, лятото се ражда с диващината на мечове и копия — диващината на тигъра. — Сви рамене. — Не виждам никакъв конфликт тук. Ти и Сеток, и обвързаните с вас богове, вие се допълвате взаимно…

— По-сложно е от това, Трелл. Хладното желязо е на Вълците. Трейк е горещо желязо, фатален недостатък според мен. О, добре се справяме в кървавата гмеж, но тогава трябва да попиташ как в името на Качулатия изобщо се въвличаме в тази гмеж? Защото не мислим. — Тонът на Грънтъл бе насмешлив и горчив едновременно.

— Та значи сънищата ти носят видения, Смъртен меч? Тревожни ли са?

— Никой не помни хубавите, нали? Тревожни са, да. Стари приятели, отдавна мъртви, как бродят из джунглата. Вървят изгубени, опипват слепешком с ръце. Устите им се движат, но никакъв звук не стига до мен. Виждам пантера, моята господарка в лова, в тези сънища, между другото — лежи ранена и окървавена, задъхана тежко и стъписана, с безнадеждно отчаяние в очите.

— Ранена?

— От глигански бивни.

— Финир?

— Като бог на войната той беше неоспорим. Яростен като тигър и лукав като вълча глутница. С Финир в асцендентството коленичехме с наведени глави.

— Твоята господарка издъхва ли?

— Да издъхва? Може би. Виждам я и гняв изпълва очите ми с пурпурен порой. Ранена, изнасилена и някой ще плати за това. Някой ще плати за това.

Маппо замълча. „Изнасилена?“

А Грънтъл изръмжа, както подобаваше за неговия бог покровител, и Маппо настръхна.

— Ще се разделя с тази компания на заранта — каза след малко.

— Търсиш бойното поле.

— Което никой от вас няма нужда да види, мисля. Той беше тук, разбираш ли. Почувствах го, силата му. Ще намеря дирята. Надявам се. А ти, Грънтъл? Накъде ще поведеш тази група?

— На изток, малко на юг от твоя път, но не искам да вървя много дълго редом с Вълците. Сеток говори за едно дете в град от лед…

— Кристал. — Маппо за миг притвори очи. — Кристален град.

— А Прешъс Тимбъл вярва, че там има сила, нещо, което би могла да използва, за да отведе акционерите у дома. Имат си крайна цел, но тя не е моя.

— Ще търсиш ли господарката си? Няма никакви джунгли на изток оттук, освен ако не съществуват на отвъдния бряг.

Грънтъл се сепна.

— Джунгли? Не. Мислиш прекалено буквално, Маппо. Търся място до нея, да се сражавам в битка. Ако ме няма там, тя наистина ще умре. Така казват призраците ми, когато ме навестят. Не е достатъчно да пристигна твърде късно, да видя раната в очите й и да знам, че единственото, на което мога да се надявам, е да отмъстя за онова, което са й причинили. Не е достатъчно, Трелл. Изобщо не е.

„Раната в очите й… от обич ли правиш всичко това? Смъртен меч, болят ли те ребрата? Тя ли те терзае, която и да е, или Трейк просто ти подава от най-сочното месо? Не е достатъчно да пристигна твърде късно. Ох, знам колко е вярно това.“

„Насилен.“

„Изнасилена.“

„Ето, че идва мрачният въпрос. Кой има изгода от това?“

Фейнт лежеше присвита под кожите и се чувстваше все едно, че я е влачил впряг на левга-две. Нямаше нищо по-лошо от спукани ребра. Е, ако се изправеше и намереше отсечената си глава полегнала в скута й, щеше да е по-лошо. „Но сигурно по-безболезнено. Не като това. Отвратителна болка, хиляда искри си съперничат за вниманието ти, докато всичко не стане бяло, а после червено, а после мораво и най-после блажено черно. Къде е черното? Чакам, чакам вече цяла нощ.“

Привечер Сеток се беше приближила, за да й каже, че треллът щял да ги напусне на заранта. Само тя си знаеше как го е разбрала, след като Маппо не бе в настроение да говори с никого освен с Грънтъл. А той бе от онези, с които е твърде лесно да говориш, човек, който просто те подканя за изповед, все едно че издава някаква миризма или нещо такова. Гуглата знаеше, искаше й се да…

Спазъм. Потисна охкането си, изчака да минат тръпките, после се опита отново да промени позата, не че щеше да е по-удобно. По-скоро въпрос на продължителност. Дванайсет вдишвания лежиш така, петнайсет така, а на гръб беше невъзможно — никога не си беше представяла как тежестта на собствените й гърди можеше да й изкара дъха, а нежната прегръдка на кожените завивки заплашваше да я стегне като менгеме, ако помислеше да отпусне ръце. Беше невъзможно и само да дойдеше утрото, готова бе да къса глави.

„А после Грънтъл също ще ни остави. Още не. Но няма да остане. Не може.“

Сеток я биваше с думите, трупаше купчините си добри новини като монети в лично съкровище. Може би тревите шепнеха в ушите й, докато си лежеше така кротко и проклето заспала уж, или щурците просто ги слушаха двамата — не, онова беше гръбнакът й, дето изпука. Едва надви стона си.

Тъй че скоро щяха да останат само акционерите и варваринът, Торент, с тримата изтърсаци и самата Сеток. Не броеше Картографа, вълка и конете. Не по някаква конкретна причина, въпреки че само конете бяха наистина живи. „Не ги броя тях, и толкова.“ Тъй че само те, а кой сред тях беше достатъчно як, за да отбие следващата атака на онзи крилат гущер? Торент? Изглеждаше твърде млад, а и тия очи на подгонен заек…

„А остана само един Боул, и това е лошо. Горкото момче е нещастно. Ето ти я сделката: хайде да не погребваме повече приятели, нали?“

Но Прешъс Тимбъл бе непреклонна. На изток чакаше сурова сила и тя смяташе, че може да направи нещо с нея. Да отвори лабиринт, да ги измъкне от това проклето от Гуглата място. „Не мога да възразя на това. Разбира се, нашата Прешъс е просто една черешка. И ако вече съжалява за заигравките си с двамата, това ще я направи по-внимателна за в бъдеще, което не е лошо.“

„Едно въргаляне с Грънтъл би било чудесно. Но ще ме убие. Освен това цялата съм в белези. Обезобразена, ха! Кой ще пожелае такъв изрод, освен от съжаление? Бъди разумна. Времето ти, когато можеше да свиеш пръст и да ти падат в краката, свърши. Намери си друго забавление, жено. Предене може би. Биене на масло… това забавно ли е? Може би не.“

„Не можеш да заспиш с всичко това. Преглътни го. Месеци ще трябват до някоя свястна нощ… за сън. Или друго.“

„Грънтъл мисли, че отива някъде да умре. Не иска ние да умрем с него.“

„Е, това беше мило, Сеток, благодаря ти.“

„В Кристалния град има едно дете… пази се, когато отвори очи.“

„Слушай, миличка, на малкия задникът му трябва да се избърше, а близначките се правят, че не забелязват, но миризмата става леко гадна, нали? Я скубни една шепа трева.“

Колко по-добър бе животът на каретата, на път да доставят едно или друго.

Фейнт изпъшка и потрепери от болка. „Богове, жено, съвсем си се побъркала.“

„Я да си помечтая за някоя кръчма. Одимена, претъпкана, хубава маса. Всички седим там и се съвземаме от друсането. Квел се изтътря с клатушкане навън до клозета. Двамата Боул си правят физиономии и се смеят. Реканто си е счупил палец и си го намества. Глано не може да види кръчмаря. Не може и масата пред себе си да види. Суитист Сафърънс прилича на дебела котка с опашка на плъх, увиснала от устата.“

„Пристига нова делва.“

„Реканто вдига глава и пита: «Кой плаща за това?»“

Фейнт вдигна плахо ръка, за да изтрие бузите си. „Блажено черно, изглеждаш толкова далече.“

Торент отвори очи в предутринната светлина. Някаква ярост бушуваше все още в черепа му — сън, макар че споменът за подробностите вече заглъхваше. Примига и бавно се надигна. Леденият въздух се прокрадна под одеялото му от вълна на родара и защипа капките пот по гърдите му. Огледа се. Конете дремеха отпуснали глави. Всички в лагера май спяха.

Избута одеялото настрани и стана. Отиде до коня си, поздрави го с тихо мърморене и отпусна ръка на топлата му шия. Приказките за градове и империи, за газ, който горял със син пламък, за тайни пътища през свят, които очите му не могат да видят, всичко това го тревожеше и безпокоеше, макар да не знаеше защо.

Знаеше, че Ток бе дошъл от една такава империя, далече отвъд океана, и че единственото му око бе виждало гледки, каквито Торент не можеше и да си представи. Но все пак пейзажът около воина Оул сега беше по-познат, по-суров от Оул’дан, вярно, но също толкова открит, необятен, земята — равна и гладка под огромното небе. Какво друго място можеше да пожелае един честен човек? Очите можеха да стигнат до хоризонта, умът — да се разпростре надалече. Имаше пространство за всичко. Палатка или юрта за нощен подслон, кръг камъни да обгърнат огнището, парата, вдигаща се от гърбовете на стадата, докато изгрява нежната зора.

Копнееше за такава гледка, за поздрава на утрото, който бе познавал винаги. Кучета се вдигат от леговищата си в тревата, тихият плач на изгладняло бебе от някоя юрта, миризмата на дим, докато огнищата оживяват наново.

Внезапно чувство го стегна за гърлото и той едва потисна хлипа си. „Всичко свърши. Защо все още съм жив? Защо съм се вкопчил в този злочест и празен живот? Когато си последният, няма причина да продължаваш да живееш. Всичките ти жили са срязани, кръвта капе и капе, и няма край на това.“

„Червена маско, ти ни уби всички.“

Чакаха ли го близките му в света на духовете? Искаше му се да може да го повярва. Искаше му се вярата му да не беше разбита, смачкана под петата на ледерийските войници. Ако духовете на Оул бяха по-силни, ако всички бяха шамани, както разправяха, че били… „нямаше да умрем. Нямаше да се провалим.“ Но ако изобщо съществуваха, те бяха слаби, невежи и безпомощни срещу промяната. Закрепени на тетивата на лък и когато тази тетива изплющя, светът им свърши завинаги.

Видя как Сеток се събуди, надигна се и прокара пръсти през сплъстената си коса. Торент изтри очите си, обърна се отново към коня си и опря чело в лъскавата козина на шията му. „Усещам те, приятелю. Ти не оспорваш живота си. В него си и не познаваш друго място, нищо извън него. Как ти завиждам.“

Тя се приближи със смътното хрущене на камъчетата под краката й, с бавния пулс на дъха си. Застана вляво от него, пресегна се и погали коня по мекото между ноздрите, за да му даде мириса си.

— Торент — прошепна Сеток, — кой витае там, навън?

Той изсумтя.

— Вълците ти са разкъсани, нали? Изтерзани от любопитство и страх…

— Надушват смърт и в същото време — сила. Толкова много сила.

Козината, в която бе опрял чело, вече се бе навлажнила.

— Нарича се Гадателка на кости. Шаманка. Името й е Олар Етил и никакъв живот не тлее в тялото й.

— Идва преди разсъмване, вече три сутрини поред. Но не се приближава. Крие се като заек, а когато най-сетне дойде слънчевата светлина, изчезва. Като прах.

— Като прах — съгласи се той.

— Какво иска?

Той се отдръпна от коня си, забърса чело с опакото на дланта си и извърна очи.

— Нищо добро, Сеток.

Тя дълго помълча, застанала до него, кожите бяха плътно загърнати около раменете й. После сякаш потръпна и промълви:

— В ръцете й се гърчи по една змия, но те се смеят.

„Телораст. Кърдъл. Танцуват в сънищата ми.“

— Те също са мъртви. Всички са мъртви, Сеток. Но все още жадуват… за нещо. — Торент сви рамене. — Всички сме изгубени тук. Чувствам го, като гнило в костите си.

— Казах на Грънтъл за виденията си. Вълците и трона, който пазят. Знаеш ли какво ме попита?

Торент поклати глава.

— Попита ме дали съм видяла Вълците да вдигат крак срещу онзи трон.

Той се изсмя и това неочаквано го стъписа. „Кога за последен път се смях? Духове на бездната!“

— Така маркират територията си — продължи кисело Сеток. — Така придобиват власт над нещо. Бях стъписана, но не задълго. Те са зверове все пак. Тъй че какво почитаме, когато почитаме тях?

— Вече никого не почитам, Сеток.

— Грънтъл казва, че почитанието не е нищо повече от преклонение пред неща, които са извън контрола ни. Казва, че утехата от това е лъжлива, защото няма нищо утешително в борбата за живот. Той не коленичи пред никого, дори пред своя Тигър на Лятото, който би дръзнал да го застави. — Помълча за миг, после въздъхна и добави: — Грънтъл ще ми липсва.

— Възнамерява да ни напусне ли?

— Хиляда души могат да мечтаят за война и две мечти няма да са едни и същи. Скоро ще си замине, и Маппо също. Момчето ще е разстроено.

Двата коня изведнъж изцвилиха уплашено и се опитаха да побегнат, но букаите им пречеха. Торент ги погледна намръщено и промърмори:

— Тази сутрин заекът е дързък.

Прешъс Тимбъл потисна вика си и изпълзя задъхана от съня. В жилите й бушуваше огън. Изрита завивките и с усилие се изправи.

Торент и Сеток стояха при конете и гледаха на север. Някой идваше оттам. Земята сякаш се присви от ужас и се заогъва под нея на вълни. Прешъс едва овладя учестения си дъх и се запъти към воина и момичето, наведена напред все едно се бореше с невидимо течение. Чу зад себе си тежки стъпки, погледна през рамо и видя Грънтъл и Маппо.

— Внимавай, Прешъс. Срещу тази…

Грънтъл поклати глава. Сините жилки на татуировката по кожата му бяха потъмнели, а в очите му нямаше нищо човешко. Още не беше извадил извитите си ножове обаче.

Погледът й пробяга към трелла, но изражението му не издаваше нищо.

„Не аз убих Юла. Не беше по моя вина.“

Обърна се и продължи напред.

Фигурата, която крачеше към тях, беше съсухрена — старица, увита в змийски кожи. Щом се приближи, Прешъс видя опустошеното й плоско лице и пустотата в очните кухини. Грънтъл зад нея нададе съсък като на дива котка.

— Т’лан Имасс. Никакви оръжия, което значи, че е Гадателка на кости. Прешъс Тимбъл, не се пазари с тази. Ще предложи силата си, за да вземе каквото иска. Откажи й.

— Трябва да се върнем у дома — отвърна му тя през зъби.

— Не по този начин.

Прешъс поклати глава.

Старицата спря на десет крачки от тях и за изненада на Прешъс пръв заговори Торент.

— Остави ги на мира, Олар Етил.

Вещицата кривна глава, кичурите коса се развяха като нишки копринена паяжина.

— Има само един, воине. Не е твоя грижа. Тук съм, за да взема родственика си.

— Какво? Вещице, тук…

— Не можеш да го имаш — изръмжа Грънтъл и пристъпи напред покрай Торент.

— Стой настрана от това, кутре — предупреди го Олар Етил. — Погледни бога си и виж как се свива от страх пред мен. — После изпъна кокалест пръст към Маппо. — И ти, Трелл. Това не е твоя битка. Стой настрана и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш за онзи, когото търсиш.

Маппо сякаш се олюля, а след това, със сгърчено от терзание лице, отстъпи назад.

Прешъс ахна.

Сеток заговори:

— Кой е този твой родственик, вещице?

— Името му е Абси.

— Абси? Няма никак…

— Момчето — сопна се Олар Етил. — Синът на Онос Т’уулан. Доведете ми го.

Грънтъл извади ножовете си.

— Не бъди глупак! — изръмжа Гадателката на кости. — Собственият ти бог ще те спре! Трийч няма току-така да позволи да захвърлиш живота си заради това. Мислиш за превращение? Ще се провалиш. Ще те убия, Смъртен меч, не се съмнявай в това. Момчето. Доведете ми го.

Останалите вече се бяха събудили. Прешъс се обърна и видя Абси, застанал между близначките, с широко отворени и блеснали очи. Баалджаг бавно пристъпваше напред, по-близо до Сеток, навел ниско огромната си глава. Емби Боул остана до гроба на брат си, присвит и смълчан, младото му доскоро лице бе състарено и любовта, която грееше някога в очите му, бе изчезнала. Картографа стоеше с един крак във въглените на огнището, загледан в нещо на изток — може би към изгряващото слънце, — докато Суитист Сафърънс помагаше на Фейнт да се вдигне на крака. „Трябва да опитам още от цяра върху нея. Мога да покажа на Емби, че не винаги се провалям. Мога да… не, мисли за това, което е пред нас сега! Тя даде на Маппо каквото иска, толкова лесно. Бързо се пазари, говори искрено.“ Прешъс се обърна към Гадателката на кости.

— Древна, ние от Тригали сме заседнали тук. Нямам силата да ни върна у дома.

— И няма да се намесиш, ако те благословя с това, от което се нуждаеш? — попита Олар Етил. — Спогодихме се. Доведете детето.

— Не си го и помисляй — изръмжа Грънтъл предупредително. Нечовешкият поглед в очите му спря Прешъс. Нишките по оголените му мишци сякаш се замъглиха за миг и отново изпъкнаха рязко.

— Момчето е мое, кутре — каза Гадателката на кости, — защото баща му ми принадлежи. Първият меч ми служи отново. Наистина ли желаеш да ми попречиш да събера сина с бащата?

Стейви и Сторий притичаха и заразпитваха припряно една през друга:

— Татко… Жив ли е? Къде е?

Грънтъл ги спря с късия си меч.

— Чакайте малко, двете. Тук нещо не е наред. Стойте, моля ви. Пазете брат си. — Обърна се отново към Олар Етил. — Ако бащата на момчето ти служи, къде е сега?

— Близо е.

— Тогава го доведи при нас — каза Грънтъл. — Може сам да си прибере децата.

— Дъщерите не са от неговата кръв — отвърна Олар Етил. — Те не ми трябват.

— На теб? А Онос Т’уулан?

— Дайте ми ги тогава и ще се погрижа за тях.

— Ще им среже гърлата, това има предвид, Грънтъл — обади се Торент.

— Не казах това, воине. Ще взема и трите деца, това предлагам.

Баалджаг пристъпваше към Олар Етил и тя го подкани с ръка.

— Благословен ай, поздравявам те и те каня да станеш мой спът…

Огромният звяр скочи, грамадните му челюсти изхрущяха и се стегнаха около дясното рамо на Гадателката на кости. След това аят се завъртя бясно и отскубна Олар Етил от земята. Ивици змийска кожа, фетиши от кост и раковини се разхвърчаха и натрошиха. Гигантският вълк не отпусна хватката си, а надигна глава и натресе с все сила Олар Етил в земята. В челюстите му изпращяха счупени кости, тялото й се замята безсилно.

Баалджаг пусна рамото й, захапа черепа й я метна нагоре във въздуха. Лявата ръка на Олар Етил изведнъж се заби в гърлото на ая, прониза през сухата козина и се стегна около гръбначния стълб. Инерцията от замаха на Баалджаг вля още сила в хватката й. Последва ужасно пращене и дълга ивица от гръбначния стълб на звяра се изтръгна от гърлото му като змия, стисната в костеливата ръка на вещицата.

Гадателката на кости отхвърча от ая и рухна на земята с тракане на кокали.

Баалджаг се свлече, главата му тупна тежко като чувал с камъни.

Абси изпищя.

Докато Олар Етил се надигаше, Грънтъл закрачи към нея с двете си извадени оръжия. Щом го видя, тя хвърли гръбнака настрани.

И започна да се превръща.

Когато стигна до нея, беше като в мъгла, няколко мига преди да се превъплъти в нещо огромно. Той заби там, където току-що беше главата, и дръжката на кривия нож изтрака силно в нещо. Превръщането рязко спря. Олар Етил залитна назад с натрошено лице и се просна по гръб.

— Майната му на тигъра бог! — изръмжа Грънтъл, застанал над нея. — Гуглата да го вземе глупавото ти превращение, и моето! — Събра двете остриета на кръст и ги притисна под челюстта й. — Е, Гадателко на кости. Случайно знам, че ако удариш дори кокали на Т’лан Имасс, те се трошат.

— Никой смъртен…

— Пикай на това. Ще те направя на парчета, разбираш ли ме? На парчета. Я пак, как става това? Главата в ниша? На кол? На клон на някое дърво? Няма дървета тук, но една дупка в земята, това е лесно.

— Детето е мое.

— Няма да те иска.

— Защо?

— Току-що уби кучето му.

Прешъс Тимбъл забърза трескаво напред, едва се държеше на крака.

— Вещице…

— Мисля да оттегля предложенията си — проговори Олар Етил. — Всички. Е, Смъртен меч, ще си прибереш ли оръжията, ще ми позволиш ли да стана?

— Не съм решил.

— Какво трябва да обещая? Да оставя Абси под твоя опека? Ще пазиш ли живота му, Смъртен меч?

Прешъс видя как Грънтъл се поколеба.

— Дойдох да се спазаря с всички вас — продължи Олар Етил. — Честно. Немрящият ай беше роб на древни спомени, древни измени. Няма да виня никого от вас за това. Смъртен меч, погледни приятелите си — кой от тях е способен да защити децата? Няма да можете. Треллът чака само да чуе думите ми, изшепнати в ума му, и след това ще ви остави. Воинът Оул е пале, и непочтително при това. Рожбата на джага Боулеад е прекършен отвътре. Смятам да върна на Онос Т’уулан децата му…

— Той е Т’лан Имасс, нали?

Гадателката на кости замълча.

— Това е единственият начин да продължи да ти служи — каза Грънтъл. — Той умря, точно както вярваха дъщерите му, а ти си го възкресила. И с момчето ли ще направиш същото? Дарът на убийственото ти докосване?

— Не, разбира се. Той трябва да живее.

— Защо?

Тя помълча за миг, после каза:

— Защото е надеждата на моя народ, Смъртен меч. Нужен ми е — за армията ми и за Първия меч, който я командва. Детето, Абси, ще бъде тяхната кауза, основанието им да се борят.

Грънтъл изведнъж пребледня.

— Дете? Тяхната кауза?

— Тяхното знаме, да. Не разбираш — не мога да се уповавам на гнева му… на Първия меч. Той е тъмен, звяр неокован, левиатан — не може да се позволи да се развихри, не по този начин. В името на съня на Бърн, Смъртен меч, пусни ме да стана!

Грънтъл отдръпна оръжията и отстъпи назад. Мърмореше нещо шепнешком. Прешъс Тимбъл долови само няколко думи. На речта на дару. „Знамето… детска ризка, това ли беше? Цветът… започна червен, свърши… черен.“

Олар Етил се надигна с усилие. Лицето й бе едва разпознаваемо, купчина натрошени кости и парцали разкъсана кожа. Браздите от зъбите на Баалджаг бяха дълбоки бели жлебове на слепоочията и под челюстта от двете страни. Натрошеното рамо се смъкна и ръката й увисна безпомощно.

Грънтъл направи нова стъпка назад и Сеток проплака отчаяно:

— Всички ли ви спечели? Никой ли няма да го защити? Моля ви! Моля ви!!!

Близначките плачеха. Абси бе коленичил до Баалджаг и стенеше някак странно напевно.

Картографа изкуцука до момчето; единият му крак бе почернял и димеше.

— Накарайте го да спре това. Някой. Накарайте го да спре това.

Прешъс се намръщи, но другите не обърнаха внимание на молбите на немрящия. „Какво иска да каже?“ Обърна се към Олар Етил.

— Гадателко на кости…

— На изток, жено. Там ще намериш всичко, което ти трябва. Докоснала съм душата ти. Превърнала съм я в Махиб, съсъд, който чака. На изток.

Прешъс Тимбъл скръсти ръце и за миг притвори очи. Искаше й се да погледне към Фейнт и Суитист, да види удовлетворението и облекчението в очите им. Искаше й се, но знаеше, че няма да види нищо такова, не и от тези двете. Бяха жени в края на краищата, а щяха да предадат три деца. Захвърлени в ръцете на немряща. „Ще ми благодарят накрая. Когато споменът за този миг заглъхне, когато всички сме спасени и отново у дома.“

„Е… не всички. Но какво можем да направим?“

Сеток, с Торент до нея, бяха единствената преграда между Олар Етил и трите деца. По страните на Сеток се стичаха сълзи, а в стойката на воина Оул Прешъс Тимбъл видя мъж, изправен пред екзекуцията си. Беше извадил сабята си, но погледът в очите му беше пуст. Все пак не трепваше. „Проклета да си, Сеток, нима искаш да видиш как умира това храбро момче?“

— Не можем да я спрем — каза тя на Сеток. — Трябва да го разбереш. Торент… кажи й.

— Предадох последните деца на Оул на баргастите — отвърна Торент. — И сега всички те са мъртви. Няма ги. — Поклати глава.

— Можеш ли да защитиш тези по-добре? — настоя Прешъс.

Все едно че го зашлеви през лицето. Той извърна очи.

— Предаването на деца, изглежда, е единственото нещо, с което се справям добре. — Прибра оръжието си и хвана Сеток над лакътя. — Ела с мен. Ще поговорим някъде, където няма да ни чуят.

Сеток го погледна като обезумяла и понечи да се отскубне, но след това изведнъж се отпусна в хватката му.

Воинът я задърпа назад. „Прекърши се като суха клонка. Горда ли си вече от себе си, Прешъс?“

„Но пътят най-после е чист.“

Олар Етил закуцука напред — ставите й скърцаха и пукаха — и спря до коленичилото момче. Пресегна се със здравата си ръка и го сграбчи за яката на баргастката туника. Задържа го пред себе си, за да огледа лицето му, а той на свой ред се взря в нея, без да трепне, със сухи и немигащи очи.

— Син на баща си, и още как, кълна се в Бездната — измърмори Гадателката на кости.

Обърна се и закрачи на север, момчето висеше от ръката й. След малко близначките ги последваха, без да погледнат назад. „Няма край изгубването на всичко, нали? Просто продължава и продължава. Майка им, баща им, народът им. Не, няма да погледнат назад.“

„А и защо да го правят? Ние ги предадохме. Тя дойде и ни раздели, купи ни като императрица, пръснала шепа монети. И откупи тях. Тях и нашето съгласие. И беше лесно, защото ние сме точно това.“

„Махиб? Какво в името на Гуглата означава това?“

Със свито сърце Маппо напусна лагера, като остави зад себе си другите и това ужасно утро. Едва се сдържа да не затича, сякаш това щеше да помогне. Освен това, ако всички отзад го гледаха, щяха да го правят със съвест не по-малко опетнена от неговата. Имаше ли утеха в това? Трябваше ли да има? „Нищо друго не сме освен своите нужди. Тя само показа на всеки от нас лицето, което крием от самите себе си и от всички други. Засрами ни, като оголи истината за нас.“

Припомни си с усилие своята цел и всичко, което изискваше клетвата му. Припомни си ужасните неща, които тя можеше да го принуди да извърши.

„Икариум е жив. Помни това. Съсредоточи се върху него. Той ме очаква. Ще го намеря. Отново ще оправя всичко. Ще оправя нашия малък свят, затворен и непристъпен за всичко извън него. Свят, където никой няма да ни предизвика, където никой няма да оспори делата ни, омразните решения, които сме вземали.“

„Дайте ми този свят, моля ви.“

„Моите най-драгоценни лъжи — тя ми ги отне всичките. Те видяха.“

„Сеток… мили богове, измяната, изписана на лицето ти!“

„Не. Ще го намеря. Ще го защитя от света. Ще защитя света от него. И от всичко останало, от наранени очи и разбити сърца, ще защитя себе си. А вие всички го нарекохте моята жертва, моята сърцераздирателна вярност — там, на Пътя на ръцете, аз ви отнех дъха.“

„Гадателко на кости, ти открадна лъжите ми. Виж ме сега.“

Знаеше, че предците му са много, много далече. Костите им се бяха стрили на прах в гробници под могили, струпани от камък и пръст. Знаеше, че се е отрекъл от тях отдавна.

Как можеше тогава да чува воя им?

Запуши ушите си с ръце, но това не помогна. Воят продължаваше и продължаваше. И в тази огромна и пуста равнина той изведнъж се почувства малък, смаляваше се все повече с всяка стъпка. „Сърцето ми. Моята чест… свиват се, пресъхват… с всяка стъпка. Той е само едно дете. Всички са деца. Сгушваше се в прегръдката на Грънтъл. Момичетата, те се държаха за ръцете на Сеток и пееха песни.“

„Не е ли единствената неотменима отговорност на възрастния да защити едно дете?“

„Не съм това, което бях някога. Какво направих?“

„Спомени. Миналото. Толкова скъпо — искам си го обратно, обратно. Икариум, ще те намеря.“

„Икариум, моля те, спаси ме.“

Торент се качи на седлото. Погледна надолу, срещна очите на Сеток и кимна.

Виждаше страха и съмнението на лицето й и съжали, че няма повече думи за казване, но ги беше изразходвал всичките. Не беше ли достатъчно, че правеше това? Въпросът, прозвучал така дръзко и самоуверено в ума му, едва не го накара да се засмее на глас. Все пак трябваше да го направи. Трябваше да се опита.

— Ще ги защитя, обещавам.

— Нищо не им дължиш — рече тя и се присви толкова силно, че той се уплаши ребрата й да не се прекършат. — Не е твой дълг, а мой. Защо правиш това?

— Познавах Ток.

— Да.

— Мисля си: какво би направил той. Това е отговорът ми, Сеток.

По лицето й потекоха сълзи. Беше стиснала устни, сякаш ако заговореше, щеше да даде воля на скръбта си, ридаещ демон, който никога повече няма да бъде окован, нито надвит.

— Позволих онези деца да умрат — продължи той. — Предадох Ток. Но този път се надявам да се справя по-добре. — Сви рамене. — Освен това тя ме познава. Ще ме използва, правила го е вече. — Погледна към другите. Бивакът беше вдигнат. Фейнт и Суитист Сафърънс вече бяха тръгнали — две сломени души. Прешъс Тимбъл се влачеше на няколко стъпки зад тях като дете, несигурно дали го искат. Емби вървеше сам, вдясно от останалите и вперил поглед напред, с вдървени и колебливи крачки. А Грънтъл, след като размени няколко думи с Картографа, седнал отново на гроба на Юла, беше поел по пътя си, изгърбил унило рамене. Картографа, изглежда, щеше да остане. „Нещата се събират само за да се разпаднат отново.“ — Сеток, твоите вълци призраци се изплашиха от нея.

— Бяха направо ужасени.

— Нищо не можеше да направиш.

Очите й пламнаха.

— Това за мое оправдание ли го казваш? Думи като тези само изравят ями и ни подканят да скочим в тях.

Той извърна очи.

— Съжалявам.

— Хайде върви, настигни ги.

Торент сбра юздите, обърна коня и го смуши с пети.

„И на това ли заложи, Олар Етил? Колко самодоволно ще прозвучи поздравът ти?“

„Е, добре, позабавлявай се, защото няма да продължи дълго. Не и ако аз имам думата по въпроса. Не се безпокой, Ток, не съм забравил. Заради теб ще направя това или ще умра.“

Препусна в галоп и скоро настигна Гадателката на кости и трите деца. Когато близначките се обърнаха и извикаха облекчено, сърцето му насмалко да се пръсне.

Сеток гледаше след младия воин и видя как догони Олар Етил и децата. Казаха си нещо, след това продължиха напред, докато измамливите гънки на равнината не ги скриха. Тя се обърна към Картографа и каза:

— Момчето плачеше от скръб. За мъртвото си куче. Ти му каза да спре. Защо? Защо те притесни това?

— Как става така… — Немрящият стана от гроба и се затътри към нея. — Как става така, че най-слабият между нас е единственият толкова готов да даде живота си, за да защити онези деца? Не искам да те нараня с думите си, Сеток. Просто се мъча да разбера. — Съсухреното му лице се кривна на една страна и празните очни кухини сякаш се взряха в нея. — Може би е защото има най-малко да губи? — Продължи вдървено напред и спря над трупа на ая.

— Разбира се — тросна се тя. — Само живота си, ти го каза.

Картографа погледна трупа на Баалджаг и въздъхна.

— А този няма и това.

— Ще се върнеш в мъртвия си свят, нали? Толкова по-просто е там, сигурна съм. Можеш да спреш да се чудиш на нещата, в които се въвличаме ние, жалките смъртни.

— Аз съм познавач на карти, Сеток. Вслушай се в думите ми. Не можеш да преминеш Стъклената пустиня. Когато стигнеш до нея, обърни на юг, към Южен Елан. Не е много по-добро, но би трябвало да е достатъчно, поне за да ти даде шанс.

„Достатъчно какво? Храна? Вода? Надежда?“

— Ти ще останеш тук. Защо?

— Тук светът на мъртвите е дошъл. — Картографа махна с ръка. — Тук ти си нежеланата чужденка.

Изведнъж потресена и необяснимо смутена, Сеток поклати глава.

— Грънтъл каза, че си бил с тях почти от самото начало. Но сега просто спираш. Тук?

— Трябва ли всички да имаме цел? — попита Картографа. — Имах, някога, но това свърши. — Обърна глава на север. — Компанията ти беше… чудесна. Но бях забравил. — Замълча и тя тъкмо понечи да попита какво е забравил, когато добави: — Нещата се разпадат.

— Да — прошепна тя съвсем тихо, почти нечуто. Наведе се и взе вързопа с вещите си. Обърна се, за да тръгне по пътя си, но се спря и го погледна през рамо. — Картографе, какво ти каза Грънтъл там, на гроба?

— Че миналото е демон, който дори смъртта не може да победи.

— Какво значи това?

Той сви рамене, без да откъсва поглед от трупа на Баалджаг.

— Отвърнах му: намерих живите в сънищата си и те не са добре.

Тя се обърна и тръгна.

Прашни демони кръжаха и се завихряха по дирята й от двете страни. Мейсан Джилани знаеше всичко за това. Беше чула всички стари истории за кампанията на Седемте града, как Логрос Т’лан Имасс можели просто да изчезват, да шепнат на ветровете или да се извиват над течението на някоя река. Лесно им беше на тях. Вдигат се от земята в края на всичко, без да са задъхани дори.

Изсумтя. Дъх. Това беше добре.

Конят й тази сутрин се движеше едва-едва. Нямаше вода, нямаше зоб, не беше срал и дори пикал цял ден и цяла нощ. Нямаше да издържи дълго. Освен ако спътниците й не можеха да сътворят някой извор и купа сено или торба-две овес. Можеха ли да правят такива неща? Нямаше представа.

„Я по-сериозно, жено. И те изглеждат все едно, че спящ дракон се е въргалял върху тях. Ако можеха с магия да извадят храна от въздуха, досега щяха да са го направили. — Самата тя също беше гладна и жадна и ако се стигнеше дотам, щеше да клъцне шията на коня и да се натъпче, докато коремът й се пръсне. — Вземи се стегни.“

Вече не беше далече. Според сметките й щеше да е хванала дирите на Ловците на кости преди обяд, а до свечеряване щеше да ги е настигнала — никоя толкова голяма армия не можеше да се движи много бързо. Носеха достатъчно провизии, за да изхранят голямо градче за половин година. Погледна на север, нещо, което правеше доста често напоследък. Нищо чудно нямаше в този импулс обаче. Не всеки ден ще видиш как изниква планина от нищото за ден и нощ — а и каква буря съпровождаше раждането й! Помисли за миг да се наведе от седлото и да се изплюе, за да подчертае язвителното удивление, което бе преглътнала току-що. Но си струваше да задържи плюнката.

„Задръж една храчка — казваше майка й — за лицето на Качулатия.“

Благословена да е побърканата дебела крава. Сигурно беше оляла дрипавия Жътвар с повърня в деня, в който й бе дошъл часът, с черна воняща бликнала флегма, да. Едрите жени ги бива в тия неща, нали? Особено след четвъртото или петото им десетилетие, когато всичките им възгледи станат на камък и режат толкова остро, че кръв пускат с един поглед или презрителен смях.

Като дърво се беше движила майчицата й, и също толкова стъписваща беше гледката. В края на краищата дърветата не вървят много, не и в трезва нощ, също както земята не се движи, освен ако Бърн не се размърда или не излезе, че мъжа го бива повече, отколкото сам знае (а колко рядко бе това!). Надвисваше, старото мамче, като среднощна буря. Смъртта беше претъпкана стаичка за жени като нея, а тълпата се отдръпваше с първата й стъпка в стаята: чудо.

Мейсан Джилани изтри лицето си — никаква пот не беше останала. Лоша новина, особено толкова рано сутринта.

„Исках да съм голяма, мамче. Исках да стигна до тази зряла старост. Петдесет, да. Пет гадни, шибани, вдъхващи ужас десетилетия. Исках да надвисна. Мълнии в очите ми, гръм в гласа ми, същество с неимоверна тежест и несъкрушима маса плът. Не е честно да повехна така тук. Дал Хон, липсвам ли ти?“

„Денят, в който кракът ми отново стъпи на онази суха трева, денят, в който пропъдя първия рояк мухи от устните, ноздрите и очите си, това ще е денят, в който всичко със света отново ще е наред. Не, не ме оставяй да умра тук, Дал Хон. Не е честно.“

Закашля се и примижа напред. Голяма бъркотия имаше там горе, онези две възвишения и просналата се между тях долина. Дупки в земята. Кратери? Склоновете сякаш гъмжаха. Тя примига, зачудена дали просто не си го въобразява. Гладът и жаждата играят гадни игри в края на краищата. Гъмжене… беше си гъмжене, да. Плъхове? Не.

Ортени.

Бойно поле. Зърна блясъка на оголени кости, успя да различи могили пепел на далечния хребет, от клади, несъмнено. Добра практика беше да се изгарят мъртвите. Свеждаше болестите до минимум. Срита коня и го подкара в тежък тръс.

— Знам, знам, още малко, миличък.

Прашните демони вече закръжиха покрай нея и се завихриха към хребета над долината.

Мейсан Джилани препусна след тях до билото. Там спря, дръпна юздите и огледа останките, запълнили долината, а след това зейналите окопи, прорязали отсрещния хребет, зад които се издигаха грамади от изгорени кокали. Ужасът бавно се просмука и отне дневния зной от костите й.

Т’лан Имасс от Необвързаните се въплътиха в накъсана редица вдясно от нея, също загледани към полето на битката. Внезапната им поява след толкова много дни на прах някак странно й донесе утеха. Твърде дълго бе имала за компания само коня си.

— Не че ще целуна някого от вас — каза Мейсан.

Извърнаха глави към нея. Никой не проговори.

„Благодаря на Качулатия за това.“

— Конят ми умира — заяви тя. — А каквото е станало тук, станало е с моите Ловци на кости, и не изглежда добре. Тъй че — добави и изгледа навъсено петимата немрящи воини, — ако имате да ми кажете някоя добра вест или, богове на бездната, някакво обяснение поне, всъщност бих могла да ви целуна.

Онзи, когото наричаха Бероук, й отвърна:

— Можем да облекчим страданието на коня ти.

— Добре. — Мейсан се смъкна от седлото. — Хайде. И малко вода и храна също няма да е зле. Няма да ям повече ортени, да го знаете. Кой изобщо е помислил, че кръстоска между гущер и плъх е добра идея?

Друг от групата Т’лан Имасс пристъпи напред. Не можеше да си спомни името му, но беше по-едър от останалите и сякаш бе сглобен от телата на три, може би четири отделни същества.

— К’Чаин На’Рук — каза той тихо. — Битка и жътва.

— Жътва?

Съществото посочи към далечните могили.

— Клали са. Хранили са се с падналите врагове.

Мейсан Джилани потръпна.

— Човекоядци?

— На’Рук не са човеци.

— Има ли разлика? За мен е човекоядство. Само белокожите варвари от планините Фенн падат толкова ниско, че да ядат други хора. Така поне съм чула.

— Не са довършили яденето си — каза грамадният Т’лан Имасс.

— В смисъл?

— Виждаш ли новородената планина на север?

— Не — провлече тя подигравателно, — изобщо не я забелязах.

Всички отново я изгледаха.

Мейсан въздъхна.

— Планината, да. Бурята.

— Друга битка — каза Бероук. — Роди се Азат. От това заключаваме, че На’Рук са надвити.

— О? Пак ли ги ударихме? Добре.

— К’Чаин Че’Малле — каза Бероук. — Гражданска война, Мейсан Джилани. — Посочи с изкривената си ръка. — Твоята армия… не мисля, че всички са загинали. Командирът ти…

— Значи Тавори е жива?

— Мечът й.

„Мечът й. О. Онова отатаралско оръжие.“

— Мога ли да ви пратя напред? Можете ли да намерите диря, ако има такава?

— Теник ще разузнае пътя пред нас — отвърна Бероук. — Риск е. Странниците няма да ни срещнат радушно.

— Чудя се защо ли.

Отново я изгледаха продължително. След това Бероук каза:

— Ако враговете ни намерят, Мейсан Джилани, преди последното ни възкресение, то всичко, което се домогваме да спечелим, ще бъде изгубено.

— Да спечелите? Какво да спечелите?

— Освобождението на Господаря ни.

Хрумнаха й още няколко въпроса, но ги премълча. „Богове на бездната, не ме пратиха, за да намеря вас, нали? Все пак вие поискахте да намерите нас. Синтър, жалко, че не си тук, за да обясниш какво става. Но предчувствам лоши неща. Вашият Господар? Не, не ми казвайте.“

— Добре. Хайде да се отдръпнем малко настрана от това, а после ще ни нахраните, както обещахте. Но прилична храна, нали? Аз съм цивилизована. Далхонийка, от Малазанската империя. Самият император беше родом от Дал Хон.

— Мейсан Джилани — каза Бероук, — нищо не знаем за тази империя, за която говориш. — Помълча, после добави: — Но онзи, който беше император някога… него го познаваме.

— Нима? Преди или след като умря?

Петимата Имасс я изгледаха отново. След това Бероук попита:

— Мейсан Джилани, уместен ли беше този въпрос?

Тя примига и бавно поклати глава.

— Не, ни най-малко всъщност.

Заговори друг Т’лан Имасс:

— Мейсан Джилани?

— Какво?

— Старият ви император.

— Да.

— Беше ли лъжец?

Мейсан Джилани се почеса по главата, след това отново яхна коня.

— Зависи.

— От какво?

— От това дали вярваш на всички лъжи, които хората говорят за него. Хайде, да се махаме оттук, да се нахраним и напием с вода, а след това да намерим меча на Тавори, а ако Опонн ни се усмихне, може и тя да е прикрепена към него.

Стъписа се, когато петимата Имасс се поклониха. След това се разпаднаха на прах и се завихриха напред.

— Къде е достойнството в това? — запита се Мейсан на глас, а след това отново огледа бойното поле и гъмжащите ортени по него. „Къде е достойнството в каквото и да било, жено?“

„Засега, просто си трай. Не знаеш какво се е случило тук. Нищо не знаеш със сигурност. Още не. Просто се дръж.“

„Много достойнство има в това да се държиш. Като мамчето.“

Миризма на горяща трева. Влага до едната буза, студен въздух на другата, звук от някакво насекомо наблизо. Слънчева светлина, процедила се през затворени клепачи. Прашлив въздух, просмуква се в дробовете му и отново навън. Части от него лежаха разпръснати наоколо. На парчета. Поне така го усещаше, макар че самата представа изглеждаше невъзможна, така че я отхвърли въпреки това, което му говореха сетивата.

Мисли. Хубаво беше да открие, че ги има. Забележителен триумф. Сега, ако можеше просто да събере наедно разните си парчета, особено тези, дето ги нямаше… Но това можеше да почака. Първо трябваше да намери някои спомени.

Баба му. Добре, една стара жена, най-малкото. Предположенията можеше да са опасни. Някоя от фразите й, може би. А родителите му? За тях какво? Опитай се да си спомниш, толкова ли е трудно? Родителите му. Не бяха много умни, и двамата. Странни в тъпотата си — винаги се беше чудил дали у тях няма нещо повече. Все трябваше да има, нали? Скрити интереси, тайни прояви на любопитство. Майка му наистина ли беше толкова изумена от това, което е облякла днес вдовицата Търдли? Бедната съседка имаше само две ризи и един дълъг до глезените халат в края на краищата, и доста изтъркани при това, както се полагаше за жена, чийто мъж е изсъхнал труп в пясъците на Седемте града, а смъртта не беше чак толкова скъпа монета, че да преживееш с нея, нали? А онзи старец от долния край на улицата, дето се опитва да я ухажва, е, той просто е загубил форма, нищо повече. Не заслужава присмеха ти, мамо. Просто се старае човечецът. Мечтае си за по-щастлив живот, мечтае да съживи нещо в тъжните очи на вдовицата.

Празен свят без надежда.

А ако тате имаше навика да се шляе безцелно, да си подсвирква някаква безкрайна мелодия, да се спира от време на време и да гледа разсеяно, погълнат сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутен от самото й съществуване, какво пък, човек на прилична възраст има много неща, за които да мисли, нали? Определено изглеждаше така. И ако имаше навика да се крие в тълпите, без да поглежда никого в очите, какво пък, светът е пълен с хора, забравили как да са хора. Или може би никога ненаучили се. Неговите родители ли бяха това? Или на някой друг?

Откровенията се затъркаляха с тътен. Едно, три, десетки, цяла лавина, на колко беше тогава? На петнайсет? Улиците на Джаката изведнъж се стесниха пред погледа му, къщите се снишиха, големите хора от квартала се смалиха до дребосъчета с малки злобни очички.

Цял свят имаше там, отвън. Някъде.

„Бабо, зърнах блясък в очите ти. Беше изтупала прахта от златния килим и го разгъна на пътя ми. За тези мои крехки крачета. Цял друг свят там отвън. Наречен «учене». Наречен «познание». Наречен «магия».“

Корени, червеи и сплетените кичури от нечия коса, куклички и кукли с оцапани платнени лица. Кълба оплетени черва, змийски кожи, оскубаните гърбове на врани. Капе, капе потта от челото по глинения под. Калта беше усилие, вкусът на езика бе грапав от близането на перото, а как потръпваха пламъците на свещите и подскачаха сенките!

„Бабо? Твоето момченце съкровище се разкъса. Имаше нокти, забити в плътта му, и тези нокти бяха негови, и не свършваше и не свършваше. Хапеше, дереше и съскаше от болка и гняв. Пропадане от пълното с пушеци небе. Ново издигане нагоре, нови криле, ставите пукат, свличащ се като лавина кошмар.“

„Не можеш да се върнеш от това. Не можеш.“

„Докосвах собствената си убита плът, а тя беше погребана под тела и цялата тази кръв, която капеше отгоре. Накиснат бях в кръв. Онова тяло, искам да кажа. Онова, което беше мое някога. Не се връщаш, не и от това.“

„Мъртви крайници се раздвижват, отпуснати лица се извръщат и уж че ме гледат — не аз бях толкова грубият да ги разбутам. Няма защо да обвинявате мен с празните си очи. Някой глупак е слязъл тук долу и може би е топла на допир прогизналата ми кожа, но всичко това е топлината, изгубена от всички онези други трупове.“

„Не се връщам. Не и от това.“

„Тате, само да знаеше нещата, които съм видял. Мамо, само да можеше да отвориш сърцето си, колкото да благословиш онази сломена вдовица, съседката.“

„Ще го обясниш на този глупак, нали? Беше грамада от трупове. Бяха ни събрали. Приятелю, ти не трябваше да се месиш. Може би не ти обърнаха внимание, макар че не мога да проумея защо. А допирът ти беше хладен, богове, беше хладен!“

„Плъховете душат наблизо, улавят късчета от мен из въздуха. В свят, където всеки е войник, онези под нозете остават незабелязани, но дори мравките се бият като демони. Моите плъхове. Здраво се трудеха, топлите трупове им бяха като гнезда.“

„Не можеха да извадят всичко от мен. Не беше възможно. Може би ме измъкна, но бях непълен.“

„Или не. Бабо, някой върза нишки към мен. Докато всичко около нас се разпадаше, беше завързал нишки. Към моите проклети от Гуглата плъхове. О, хитър кучи син си ти, Бързак. Хитър, хитър кучи син. Всичко там, всичко тук, аз съм всичко тук. А после някой ме изрови, отнесе ме навън. А Късоопашатите току поглеждаха, сякаш размишляваха дали да възразят, но така и не го направиха.“

„Някой ме отнасяше и се стапяше, докато вървеше.“

„А клането продължаваше. И те се шляеха безцелно, подсвиркваха си някаква безкрайна мелодия, спираха от време на време и гледаха разсеяно, погълнати сякаш от някаква мисъл или по-скоро дълбоко смутени от самото й съществуване. Така.“

„Та той ме отнесе, а къде бяха всички?“

Парчетата се бяха събрали и Ботъл отвори очи. Лежеше на земята, слънцето бе ниско на хоризонта, росата в жълтите треви блещукаше до лицето му, усещаше миризмата на току-що отминалата нощ. Утро. Въздъхна и се надигна бавно, тялото му бе натрошено до побъркване. Извърна очи към мъжа, присвит до огъня от суха тор. „Допирът му беше хладен. А след това се топеше.“

— Капитан Рутан Гъд, сър.

Мъжът го погледна през рамо, кимна и отново зачеса брадата си с пръсти.

— Птица е, мисля.

— Сър?

Рутан Гъд посочи облата буца обгорено месо, нанизано на шиш над жаравата.

— Просто падна някак от небето. Имаше пера, но изгоряха. — Поклати глава. — Имаше и зъби обаче. Птица. Гущер. Еднаква шепа сламки във всяка ръка, както казваше Страйк.

— Сами сме.

— Засега. Трудно можехме да ги настигнем — ти почна да натежаваш по някое време.

— Сър, вие ли ме носехте? — „Топеше се. Кап-кап.“ — Колко далече? Колко дни?

— Да те нося ли? Какво, да не съм Тоблакай? Не, има носилка… зад тебе. Влаченето е по-леко от носенето. Донякъде. Жалко, че нямам куче. Когато бях дете… добре, да кажем просто, че съжалението, че нямам куче, бе непознато преживяване. Но вчера бях готов да срежа гърлото на куче заради едно куче.

— Вече мога да вървя, сър.

— Но можеш ли да теглиш носилката?

Ботъл се намръщи, обърна се и погледна. Две дръжки на дълги копия, парчетата на други две или три. Лентите от ремъци на кожена броня, ивиците почернели.

— Нищо няма за теглене в нея, доколкото мога да видя.

— Мислех за мен, морски.

— Ами, мога да…

Рутан вдигна шиша и го размаха.

— Шега, войник. Ха-ха. Я, това нещо изглежда готово. Печенето е процесът на превръщане на познатото в неразпознаваемо, за да стане вкусно. Когато разумът се е родил за първи път, първият зададен въпрос е бил: „Може ли да се опече това нещо?“ В края на краищата опитай се да ядеш кравешко виме — е, вярно, някои го ядат, обаче… о, все едно. Сигурно си гладен, нали?

Ботъл се приближи. Рутан издърпа птицата от шиша, после я разкъса на две и му връчи едната половина.

Ядоха мълчаливо.

Накрая, след като осмука и изплю последния кокал, Ботъл облиза мазното по пръстите си, въздъхна и погледна мъжа срещу себе си.

— Видях ви като падахте, сър, под стотина Късоопашати.

Рутан поглади брадата си.

— М-да.

Ботъл извърна очи. Опита отново:

— Мислех, че сте мъртъв.

— Не можах да се измъкна от бронята, макар че още целият съм натъртен. Все едно, поотупаха ме в земята, а след това просто се отказаха. — Рутан се намръщи. — Доста време ми отне, докато се измъкна. Дотогава освен мъртвите, които събираха, вече нямаше и помен от Ловците на кости или от съюзниците ни. Хундрилите като че ли бяха избити до крак — не бях виждал никога толкова мъртви коне. И траншеите бяха прегазени. Ледериите бяха нанесли и понесли някакви щети, но трудно може да се прецени едното и другото.

— Мисля, че видях част от това — каза Ботъл.

— Теб те надуших обаче — рече капитанът, без да го поглежда в очите.

— Как?

— Просто така. Малко беше останало от теб, но достатъчно. Тъй че те издърпах.

— А те просто гледаха.

— Така ли? Не съм забелязал. — Изтри ръце в бедрата си и стана. — Е, войник, готови ли сме да тръгваме?

— Мисля, че да. Къде отиваме, сър?

— Да намерим другите оцелели.

— Кога беше битката?

— Преди четири-пет дни, нещо такова.

— Сър, Ездач на бурята ли сте?

— Не, тя ме язди.

Ботъл се намръщи още повече.

— Пак шегичка, войник. Хайде да смъкнем каквото има на носилката — намерих ти меч и още няколко неща, които може да са ти полезни.

— Всичко това беше грешка, нали?

Мъжът го изгледа рязко.

— Всичко се оказва грешка, войник. Рано или късно.

Долу кипеше въртоп от хаос. Той се приближи до ръба и погледна. Вдясно от него скалата се спускаше почти отвесно, а малко по-нататък беше Шпилът, чворест и черен, изпънат нагоре като гигантски пръст, и сякаш хвърляше ореол от бяла мъгла от разядения си връх.

Обърна се, мина през гладката, широка двайсетина крачки площадка и спря до устието на тунел. От двете му страни се бяха посипали натрошени канари. Изкатери се по тях и в една цепнатина намери прашно късо наметало от намазана кожа. Издърпа го, след това бръкна и извади опърпана чанта. Беше толкова изгнила, че дъното започна да се къса по шевовете и той бързо я сложи на земята, преди съдържанието й да се изсипе докрай.

Издрънчаха монети, западаха дрънкулки. Два по-големи предмета, и двата увити в кожи, всеки дълъг колкото мъжка ръка от лакътя надолу, се удариха в каменния под, без да издадат звук. Взе само тях — единия затъкна в колана си, а другия разви.

Скиптър от просто черно дърво, краищата му обковани с потъмняло сребро. Огледа го за миг, а след това закрачи към основата на Шпила на Андий. Порови в кесията на бедрото си, извади оплетено валмо конски косми, хвърли го в краката си, с широк замах със скиптъра очерта кръг върху черния камък и отстъпи назад.

След миг затаи дъх и се извърна през рамо. След още миг заговори, тонът му бе извинителен.

— Ах, майко, стара кръв е, не го отричам. Стара и разредена. — Помълча и добави: — Кажи на татко, че не се извинявам за избора си — защо да го правя? Все едно. Двамата с него направихме най-доброто, което можах. — Изсмя се гърлено. — И ти би могла да кажеш същото.

Тъмнината пред него се уплътни. Погледа я още малко, без нищо да каже, макар че присъствието й бе осезаемо, огромно.

— Ако той искаше сляпо покорство, да ме беше задържал окован. А ти, майко, ти трябваше да ме опазиш дете завинаги, там под крилото ти. — Въздъхна, малко пресекнато. — Все още сме тук, но пък направихме каквото искахте и двамата. Почти ги хванахме всички. Единственото, което никой от нас не очакваше, бе как ще ни промени това.

Обърна се.

В кръга пред него тъмната фигура отвори кървавочервени очи. Копита изтрещяха като остриета на брадви по камъка.

Той сграбчи катраненочерната грива на привидението и се метна на гърба му.

— Пази се от чедото си, майко. — Обърна коня, подкара го няколко крачки по издатината и след това обратно към устието на тунела. — Бил съм сред тях вече толкова дълго, че това, което вие ми дадохте, е най-смътен шепот в дъното на душата ми. Не зачете достатъчно хората и се стигна до това. Но ето какво ще ти кажа. — Обърна коня си. — Сега е наш ред. Твоят син отвори пътя. А колкото до неговия син, е, ако пожелае Скиптъра, ще трябва да дойде и да го вземе.

Бен Адефон Делат стисна още по-здраво гривата на коня.

— Ти свърши своето, майко. Нека и татко свърши своето, ако поиска. Но всичко опира до нас. Тъй че стой назад. Заслони си очите, защото ти се заклевам, ще горим! Когато гърбовете ни са притиснати до стената, майко, представа нямаш какво можем да правим.

Заби пети в хълбоците на коня. Съществото се хвърли напред.

„Хайде, лудост моя сладка, това може да стане малко страшничко.“

Конят стигна до издатината. И скочи във въздуха. И надолу. Гмурна се в кипящия въртоп.

Призракът, който дишаше мрак, остана още малко в просторната пещера. Пръснатите монети и дрънкулки лъщяха по черния под.

А след това в черната скала изтропа бастун.

3.

Димът висеше на гъсти валма. Всички прозорци бяха отворени, но въздухът не се раздвижваше и душният зной ближеше оголената плът като трескав език. Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на кралица Абрастал, се покашля да махне досадното сърбене горе в гърдите и отпусна глава върху меката прогизнала и влажна възглавница.

Слугинята й се засуети да напълни отново лулата й.

— Сигурна ли си за датата? — попита Фелаш.

— Да, ваше височество.

— Хм, сигурно би трябвало да съм възбудена. Стигнах до петнайсетата си година, нека се веят знамената. Не че се вее нещо наоколо. — Затвори за миг очи, след това ги отвори и примига. — Вълнение ли беше това?

— Нищо не усетих, ваше височество.

— Горещината е това, което не одобрявам. Разсейва. Шепне за тленност, вдъхва едновременно униние и странно нетърпение. Казвам си, ако скоро ще умирам, нека просто да се свършва.

— Лека конгестия, ваше височество.

— А болките в кръста?

— Обездвиженост.

— Сухото гърло?

— Алергии.

— Всички тези болежки навсякъде?

— Ваше височество — попита слугинята, — има ли моменти, когато всички тези симптоми изчезват?

— Хмм. Оргазъм. Или ако, ъъ, изведнъж се окажа заета с нещо.

Слугинята разпали наргилето и подаде мундщука на принцесата.

Фелаш изгледа накриво сребърната тръбичка.

— Кога започнах с това?

— С ръждивеца ли, ваше височество? Бяхте на шест.

— И защо, казваш?

— Иначе щяхте да си издъвчете ноктите, ваше височество.

— Ах, да, детските навици. Благодаря на боговете, че съм излекувана. Е, смяташ ли, че мога да рискувам да изляза на палубата? Кълна се, че усетих вълнение преди малко, което трябва да вдъхва оптимизъм.

— Положението е бедствено — каза слугинята. — Екипажът е изтощен от работата на помпите, а все още се накланяме лошо. Никаква суша не се вижда и безветрието е пълно. Рискът да потънем е много голям.

— Нямахме никакъв избор, нали?

— Капитанът и първият помощник не са съгласни с тази преценка, ваше височество. Загубихме няколко души, едва плаваме…

— Маел е виновен — отсече Фелаш. — Не знаехме, че кучият син е толкова гладен.

— Ваше височество, никога преди не сме сключвали такава сделка с Древен бог…

— И никога повече! Но майка ми чу, нали? Чу. Как може това да не си заслужава жертвите?

Слугинята не отвърна нищо. Седна и се отпусна в съзерцателна поза.

Фелаш я изгледа с присвити очи.

— Чудесно. Мненията се различават. Е, успяха ли най-после да надделеят по-благоразумните глави?

— Не мога да кажа, ваше височество. Дали да…

— Не. Както каза, движението няма да ми помогне. Избери ми подходящо облекло, нещо удобно и по-представително в същото време, като за зрялата ми възраст. Петнайсет! Богове, хлъзгането надолу започна!

Първият й помощник едва се справяше по наклонената палуба, забеляза Шурк Елале. Не му бяха останали достатъчно здрави части по тялото, за да гарантират повече увереност все пак. Но макар и тромаво, успяваше да се движи бързо въпреки охкането и потръпването при всяка крачка. Болката не е нещо приятно, не и ден след ден, нощ след нощ, не и с всеки проклет дъх.

— Наистина ти се възхищавам, Скорген.

Той спря пред нея на кърмовата палуба и примижа.

— Капитане?

— Понасяш го с гримаса и нищо повече. Има много форми на кураж, мисля, повечето от които минават невидими за мнозинството от нас. Не винаги опира до това да се изправиш срещу смъртта, нали? Понякога въпросът е да се опълчиш на живота.

— Щом казвате, капитане.

— Какво имаш да докладваш?

— Потъваме.

Добре. Тя си представи как ще поплува малко по течението, а след това бавно ще се понесе надолу като издута торба с мокри билки, докато не стигне морското дъно. След това щеше да е ходене, но накъде?

— На север, мисля.

— Капитане?

— „Вечна благодарност“, разбира се, заслужава по-добра съдба. Подготви лодките. С колко време разполагаме?

— Трудно е да се каже.

— Защо?

Здравото око на Скорген примижа.

— Не ми се ще да казвам това, което имам предвид, капитане. Лош късмет, да речем?

— Скорген, трябва ли да приготвя пътния си сандък?

— Взимате си сандъка? Ще плува ли? Искам да кажа, ако го вържем отзад за спасителната лодка? Имаме само две, които ще плават, и двете са малко поочукани. Двайсет и деветима останаха от екипажа, плюс нас двамата и гостите ни. По десет в лодка и ще ни обърне първата по-голяма вълна. Не ме бива много с числата, но мисля, че сме в повече. Някои сигурно биха могли да се задържат над водата. Но не задълго, с всичките тия акули, дето се въртят наоколо. Идеалното е по осем души в лодка. Трябва бързо да се спрем на това. Но сандъкът ви, хм, обърква ми сметките.

— Скорген, да си спомняш да си товарил мой сандък?

— Не.

— Защото нямам. Казах го фигуративно.

— Е, това поне е облекчение. Пък и все едно, едва ли ще имате време да го приготвите. Можем да се обърнем на следващия дъх, както ми казаха.

— Блудния да ме вземе, бързо доведи гостите ни тук!

Той посочи зад нея.

— Благородничката тъкмо излиза, капитане. Виж, тая ще плува над водата поне докато аку…

— Спусни лодките и събери екипажа, Скорген — каза Шурк, обърна се и тръгна към принцесата.

— Капитане, искам да ви благодаря за… — почна Фелаш.

— Няма време, ваше височество. Вземете слугините си и каквито там дрехи ще ви трябват да ви е топло. Корабът потъва и трябва да се качим на лодките.

Фелаш примига лениво и се огледа.

— Струва ми се доста крайно.

— Нима?

— Да. Представях си, че напускането на кораб е най-последното нещо, което човек би пожелал да направи, когато е в морето.

Шурк Елале кимна.

— Самата истина, ваше височество. Особено в открито море.

— Е, няма ли алтернатива? Не ви е присъщо да изпадате в паника.

— Изглеждам ли изпаднала в паника?

— Екипажът ви е…

— Скромно казано, ваше височество, след като няма достатъчно място да вземем всички, което означава, че някои от тях скоро ще умрат в челюстите на акулите. Струва ми се, че такава смърт е доста неприятна, меко казано.

— О, богове. Добре, какво може да се направи?

— Открита съм за предложения, ваше височество.

— Може би един ритуал на спасяване…

— Какво?

Пълничките пръсти изпърхаха към устните.

— Хайде да преценим положението, искате ли? Бурята е разцепила корпуса, права ли съм?

— Ударихме нещо, ваше височество. Надявам се да е било главата на Маел. Не можем да направим ремонт, а помпите не успяват да удържат на напора. Както може би забелязвате, откъм десния борд сме почти наводнени до средата на кораба. Ако не беше безветрието, вече щяхме да сме се преобърнали.

— Предполага се, че трюмът е пълен с вода.

— Вярно предположение, ваше височество.

— Значи трябва да се…

Под краката им се разнесе ужасно скърцане и Фелаш се ококори.

— О, какво е това?

— Това сме ние, ваше височество. Потъваме. Споменахте за някакъв ритуал. Ако той включва един определен Древен бог на моретата, трябва да ви предупредя, че не мога да гарантирам за благополучието ви, ако екипажът ми научи за това.

— Нима? Колко отчайващо. Е, ритуал като този, който предлагам, може да не включва задължително онзи определено неприятен индивид. Всъщност…

— Простете, че ви прекъсвам, ваше височество, но току-що ми хрумна, че точно това състезание по омаловажаване всеки момент ще бъде прекъснато фатално. Макар да ми беше изключително приятно, вече съм убедена, че бяхте неволен участник в него. Колко добре можете да плувате, тъй като вярвам, че няма да ни остане време да стигнем до лодките…

— Замълчете, за бога.

Фелаш се завъртя и огледа сцената във всички посоки. След това махна с ръка.

„Вечна благодарност“ потрепери. От палубния люк към трюма изригна разпенена вода. Такелажът изплющя като при ураганен вятър, прекършените мачти се разтърсиха. От двете спуснати лодки се разнесоха уплашени викове и Шурк Елале чу крясъци да режат въжетата. След миг видя как двете спасителни лодки се отдръпнаха от борда, и двете едва наполовина пълни, а останалите от екипажа и Скорген Кабан зареваха ругатни, струпани на левия борд. Водата заля палубата.

Принцеса Фелаш оглеждаше разположението на кораба, притиснала пръст към пълничките си боядисани устни.

— Първо трябва да пресушим трюма — рече тя, — преди да посмеем да вдигнем кораба по-нависоко. Съгласна ли сте, капитане? Иначе водната тежест ще прекърши корпуса.

— Какво правите? — попита намръщено Шурк.

— Ами, спасявам ни, разбира се. И кораба ви, който все още ни е нужен, въпреки плачевното му състояние.

— Плачевно? Много си е добре, проклета да сте! Или щеше да е, ако не бяхте…

— Хайде, хайде, капитане. Малко добро възпитание, моля ви. Благородничка съм все пак.

— Разбира се, ваше височество. Хайде, моля ви, спасете жалкия ми кораб, а след като го направите, ще можем да обсъдим другите въпроси на спокойствие.

— Чудесно предложение, капитане.

— Ако сте могли да направите това по всяко време, ваше височество…

— За можене, можех. Но дали трябваше? Определено не. Отново се спазаряваме с ужасни сили. И отново трябва да се плати цена. Толкова с „никога вече“!

Шурк Елале погледна към първия си помощник и екипажа. Палубата вече не беше под вода, а по дължината на кораба се носеше грохот от сто помпи. „Но ние нямаме сто помпи! А освен това долу няма никой.“

— Пак е Маел, нали?

Фелаш я погледна и дългите й мигли изпърхаха.

— Уви, не. Трудността, която имаме в момента, видите ли, произтича тъкмо от съзнателното ни избягване на този персонаж. В края на краищата това е негово владение, а той не обича съперници. Поради това трябва да наложим физически натиск, който да се опълчи на силата на Маел.

— Ваше височество, това кралското „Ние“ ли е?

— Ах… Усещате ли го, капитане?

Ето, че около кораба се заиздига на вълни гъста бяла мъгла… двете спасителни лодки изчезнаха от поглед, а виковете на екипажите им изведнъж заглъхнаха, сякаш хората в тях престанаха да съществуват. В последвалата зловеща тишина Шурк Елале видя как Скорген и останалите й дванайсетина моряци се присвиха на палубата и дъхът им заизлиза на бели облачета. След секунди наоколо им заблещука скреж.

— Ваше височество…

— Какво облекчение след одевешната горещина, не сте ли съгласна? Но сега трябва да сме твърди в позицията си. Да отдадем твърде много в този момент би могло да се окаже фатално.

— Ваше височество — опита отново Шурк, — с кого се спазаряваме сега?

— Крепостите са почти забравени от повечето, особено отдавна дремещите. Представете си, прочие, изненадата ни, когато един замръзнал труп се пробуди и отново се издигне в селението на живота след безброй столетия. О, те са досадна сган, джагътите, но, знаеш ли, все пак тая нежно отношение към тях, въпреки всичките им екстравагантности. Ами, в планините на Северна Болкандо има гробници, а колкото до Пазачите, е…

— Джагът ли, ваше височество? Това ли казахте? Джагът?

— Това определено е паника, капитане. Постоянните ви и все по-груби прекъсвания…

— Затваряте всички ни в лед?

— Омтоуз Феллак, капитане. Тронът на Лед, разбирате ли? Отново е съживен…

Шурк настъпи към Фелаш побесняла.

— Каква е сделката, принцесо?

— Можем да се безпокоим за това по-късно…

— Не! Ще се безпокоим за това веднага!

— Не мога да кажа, че ми харесва такъв властен тон, капитан Елале. Забележете колко стабилно застава корабът. Ледът е замразил пробойните в корпуса и трюмът е сух, макар и доста студен. Мъглата, за жалост, няма да можем да избегнем, тъй като охлаждаме водата почти до точката на замръзване. Значи, това течение, доколкото разбирам, ще ни отнесе на север, до суша, след около три дни. Необитаван бряг с хубав, естествено защитен залив, където можем да извършим ремонт…

— Ремонт? Току-що останах с половината си екипаж!

— Те не ни трябват.

Скорген Кабан изкуцука до тях.

— Капитане! Мъртви ли сме? Проклятието на Маел ли е това? В Моретата на смъртта ли пътуваме? Безжизнената река ли е това? Океанът на черепите? Между нос Изгубен и нос Безнадежден ли сме? В Гърчовете на…

— Богове на бездната! Нямат ли край тези евфемизми за това да си умрял?

— Да, и Евфемерните бездни също! Екипажът има въпроси, видите ли…

— Кажи им, че късметът ни държи, Скорген, а колкото до ония, припрените в лодките… е, така става, когато не вярваш на капитана си и на първия помощник. Ясно?

— О, това определено ще го харесат, капитане, след като тъкмо се проклинаха, че са се забавили да скочат навреме.

— Тъкмо обратното, сигурна съм, първи помощник. Хайде, върви.

— Слушам, капитане.

Шурк Елале отново се обърна към принцесата.

— В каютата ми, ако обичате, ваше височество. За сделката.

— Сделката ли? О, да. Както желаете, но първо, хм, трябва да се преоблека, за да не настина.

— Дано Блудния да е извърнал погледа си, ваше височество.

— Извърнал го е, скъпа, извърнал го е.

Шурк се загледа след младата жена. „Скъпа? Е, може пък да е по-стара, отколкото изглежда.“

„Не, тя е само една снизходителна глезена принцеса. Ох, само да беше Ублала на борда, щеше да я оправи за нула време.“ Тази мисъл я накара да се подсмихне насмешливо. „Внимавай!“ — напомни си и се намръщи. „О, разбирам. Замръзвам здраво. Няма да има изтичане известно време, предполагам. Да вървим. И повече движение.“ Завъртя се да се огледа, макар и малко вдървено.

Да, корабът се движеше, понесен от течение, вече осеяно с буци лед. Мъглата ги загръщаше, техен личен облак. „Пътуваме слепешком.“

— Капитане! Екипажът пита Белият път ли е това?

— Храна.

Дестраянт Калит погледна Щит-наковалня.

— Търтеите ще се погрижат. Матрона Гунт Мач ни подготвя. Ще скитаме, както големите стада някога.

Мъжът с рижата брада се надигна на стремената от кожа и кости на Ве’Гат.

— Големи стада ли? Къде са?

— Е, те всички измряха.

Сторми се намръщи.

— Измряха ли? Как?

— Повечето ги избихме ние, Щит-наковалня. Хората на Елан не бяха само пастири на мириди и родара. Ловувахме също. Воювахме за притежаването на диви стада и бродове, а когато губехме, тровехме зверовете и разваляхме бродовете, та животните да се давят по време на миграциите. Ние сме едно със земята.

Геслер от другата й страна изсумтя:

— Нямаше ли кой да ви отвори очите, Калит?

Тя сви рамене.

— Боговете ни духове измираха от глад. Какво сбъркахме? Нищо, нищичко не променихме. А беше убийствено. Дивите зверове изчезнаха. Земята изсъхна. Биехме се помежду си, а след това дойдоха Съдниците. От изток.

— Кои са тези Съдници?

Думите й жилеха с горчивината си:

— Нашата присъда, Щит-наковалня. Те отсъдиха делата ни. Проследиха хода на живота ни, безкрайните ни глупости. И решиха, че нашето господство с насилие трябва да свърши. — Погледна го рязко. — Трябваше да умра със своите близки. Но вместо това избягах. Оставих ги всички да загинат. Дори собствените ми деца.

— Ужасно — промърмори Сторми. — Но престъплението е на тези „съдници“. Рано или късно народът ти е щял да промени нравите си. Не, кръвта тежи на тяхната съвест.

— Разкажи ни повече за тях — подкани я Геслер.

Калит яздеше Ве’Гат, също като спътниците си. Тропотът на огромните ноктести стъпала на Че’Малле бе сякаш много далече под нея. Едва можеше да усети допира им върху коравата земя. Небето беше мрачно и облачно, пейзажът сив. Зад тях двете деца, Синн и Гръб, седяха на гърба на друг Ве’Гат. Мълчаха. Всъщност Калит не можеше да си спомни изобщо да е чувала гласа на Синн, макар Гръб да беше издал, че привидната й немота е по-скоро привичка, отколкото заболяване.

„Същества на огъня. Демонски чеда. Геслер и Сторми ги познават, но дори и те не се чувстват спокойно в компанията им. Не, не ми харесват тези две деца.“

Отне й известно време, докато събере отново мислите си.

— Съдниците се издигнаха на власт първо в Коланси — каза тя след малко. Не искаше да си спомня за тях, не искаше изобщо да мисли за това, но продължи с усилие. — Когато за първи път чухме за тях, в лагерите си, разказите дойдоха от керванни охранници и търговци. Говореха изнервено, със страх. „Не са хора“, така казваха. А жреци. Култът им бил основан на Шпила, това е нос в залива на Коланси и там се заселили първоначално, като построили храм и след това крепост.

— Значи бяха чужденци? — попита Геслер.

— Да. От някакво място, наречено Окаяния бряг. Чувала бях за тях само от втора ръка. Дошли на кораби от кости. Шпилът беше незаселен — кой би поискал да живее на онази прокълната земя? И в началото бил само един кораб, с екипаж от роби и дванайсет или тринайсет жреци и жрици. Трудно можело да се нарече нашествие от гледна точка на краля на Коланси. А когато пратили емисарка в двора му, той я приел сърдечно. Местните жречества не били доволни и предупредили краля, но той се наложил над тях и я приел. Съдницата била нагла. Говорела за правосъдие все едно, че единствено нейните хора са желязната му ръка. Всъщност посочила с пръст самия крал и обявила падането му.

— Обзалагам се, че вече не е бил толкова доволен — изсумтя Сторми. — Отрязал е главата на тая глупачка, надявам се.

— Опитал се — отвърна Калит. — Войници, а след това магия — и тронната зала се превърнала в кланица, а когато битката свършила, единствено тя излязла от двореца. А в залива вече имало сто кораба от кости. Така започна ужасът.

Геслер се извърна в седлото си и като че ли огледа за миг двете деца, преди отново да се обърне напред.

— Дестраянт, преди колко време е станало това?

Тя сви рамене.

— Преди петдесет, шейсет години. Съдниците премахнаха всички други жречества. Все повече и повече техни следовници пристигаха, сезон след сезон. Разводнените, така ги наричаха. Тези с човешка кръв в тях. Ония дванайсетимата, те бяха от Чистите. От провинция Естобанси — най-богатата земя на Коланси. Оттам разпространиха властта си и наложиха волята си. Не ги интересуваха войни с простолюдието и само с гласа си можеха да накарат цели армии да им коленичат. От Коланси започнаха да стъпкват една династия след друга — всички южни кралства покрай Пеласийско море, докато всички земи не паднаха под тяхната власт. — Калит потръпна. — Бяха жестоки господари. Имаше суша. Глад. Наричаха го Века на справедливостта, а оставяха хората да измират. Които възразяваха, ги екзекутираха, които се опитваха да се вдигнат срещу тях, ги унищожаваха. Скоро стигнаха до земите на нашия народ. Смачкаха ни като бълхи.

— Гес — попита Сторми. — Ако не са хора, тогава какво?

— Калит, тези Съдници с бивни ли са?

— С бивни? Не.

— Опиши ни ги.

— Те са високи, мършави. Кожата им е бяла като алабастър и крайниците им не се движат като човешките. От лактите могат да движат долната част на ръцете си във всички посоки. Телата им са като на панти, все едно имат по две бедра, едното закачено над другото. И могат да стоят като нас или на четири крака като кон. Никакво оръжие не може да ги достигне и едно докосване от дългите им пръсти може да натроши кокалите на як воин. Магическите атаки се оттичат от тях като вода.

— Същото ли е и с Разводнените — поиска да разбере Геслер, — или само Чистите са така?

— Не знам.

— Виждала ли си някой от тези Съдници със собствените си очи?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Но племето ти…

— Чухме, че идат. Знаехме, че ще ни избият всички. Аз избягах.

— Дъх на Гуглата! — ревна Сторми. — Значи не знаеш дали изобщо са…

— Промъкнах се обратно, няколко дни по-късно, Щит-наковалня. — Думите излязоха с усилие, устата й бе суха като прах, мислите й — студени като труп. — Бяха избили всички.

„Промъкнах се обратно. Но дали е истина дори и това? Или просто съм го сънувала? Лицата на децата ми, толкова неподвижни. Мъжът ми, с извития му невъзможно гръбнак и облещените очи. Мъртвите кучета, главите на шаманите на коловете. И кръвта, навсякъде… дори сълзите ми…“

— Избягах. Аз съм последната от моя народ.

— Тази суша, за която спомена — попита Геслер. — Преди да пристигнат Съдниците ли настъпи, или след това?

— През пролетта Естобанси е като градина. Намира се в долина с високи планини на север и друга верига на юг. Морето е на изток, а равнините на запад. Сушите бяха в южните кралства и в другите територии на Коланси. Не знам кога са започнали, Смъртен меч, но дори в приказките от детството ми май си спомням за скръб, натежала над заселените земи.

— А равнините Елан?

Тя поклати глава.

— Винаги сухи, винаги в беда — точно затова клановете воюваха толкова помежду си. Нищо не ни стигаше. Бях дете. Едно дете свиква с нещата, всичко му се струва… нормално. През всичките години, докато бях с народа си, беше така.

— Тогава какво доведе Съдниците, след като вече сте страдали? — попита Геслер.

— Слабостта — каза Сторми. — Вземи която и да е страдаща от глад земя и ще намериш затлъстял крал. Никой не е плакал за клането в онази тронна зала, повярвай ми. Жреците са дърдорили за справедливост. Трябва да е звучало сладко, поне в началото.

— М-да — съгласи се Геслер. — Все пак онзи Шпил, където са построили храма си… Калит, ти го нарече прокълнат. Защо?

— Точно там е паднала звезда от небето — обясни тя.

— Наскоро ли?

— Не, много отдавна, но около носа морската вода е червена като кръв и нищо не може да живее в тази вода.

— Нещо от това промени ли се, след като са дошли Съдниците?

— Не знам. Никога не съм виждала това място… просто не знам. Не знам дори защо вървим в тази посока. Нищо няма на изток — нищо освен кости. — Погледна ядосано Геслер. — Къде е армията ви от съюзници? Мъртви! Трябва да тръгнем към нещо друго. Трябва да… — „Някъде, където да се скрия. Предци, простете ми.“ Не, страховете й бяха твърде близо на повърхността. Гъмжило от въпроси можеше да изригне изпод кожата й — не беше минало много време, нали?

— Не знаем — измърмори Сторми, без да я погледне.

„Съжалявам. Знам.“

— Когато Гу’Рул се върне — каза тихо Геслер, — ще знаем повече. Междувременно продължаваме, дестраянт.

Тя кимна. „Знам. Простете ми. Простете на всички ни.“

Силата им беше тъмно завихрено петно, което напираше като река в челото на огромната, извиваща се като змия колона. Гу’Рул гледаше проявата й отгоре, където се плъзгаше точно под гъстите облаци, разгърнали се от северозапад. Раните му зарастваха и беше пътувал далече, чак над Пустинните земи.

Беше наблюдавал опърпаните останки от човешки армии, натежали с огромни кервани обоз. На юг от тях, но приближаваща се неотклонно с всеки изминал ден, имаше друга сила, със стегнати в марш редици, непуснали кръв и внушителни, доколкото можеше да се съди за такива неща. Въпреки заповедите на Смъртния меч нито една от двете сили не представляваше особен интерес за Убиеца Шай’гал. Не, ядрата на сила, които бе видял другаде, бяха много по-опияняваща гледка, но от всички тях нищо не можеше да се сравни с онова, което се излъчваше от двете човешки деца, Синн и Гръб. Там, в самото чело на Гнездото Гунт’ан.

Разбира се, не можеше повече да се нарече „Гнездо“, нали? Нямаше никакво място, никакво стабилно, защитено убежище за последния клан на К’Чаин Че’Малле.

Дори водачеството беше предадено. На три човешки същества. Нямаше съмнение, че без тях Че’Малле щяха да бъдат унищожени от На’Рук. Три човешки същества със странни титли. И две още по-странни дрипави деца.

Толкова много същества жадуваха за власт. Съкрушаваща стъпка на историята, във всяка съществувала някога цивилизация. Гу’Рул не ламтеше за власт. По-добре беше да има повече от неговия вид, зад всеки трон, за да режат гърла при всеки намек за безумна амбиция. Достатъчно глави, които да се изтърколят през вековете, и може би урокът най-сетне щеше да бъде научен, макар да се съмняваше в това.

„Убиецът не трябва никога да умре. Сенките трябва да останат вечни. Ние държим света нащрек. Ние сме арбитрите на благоразумието. То е наш дълг, наша цел.“

„Видял съм ги. Видял съм какво могат да правят и радостта в очите им от опустошението, което могат да развихрят. Но гърлата им са меки. Ако потрябва, ще отърва света от тях.“ Силата беше нездрава, обвивка от нещо зло. Изтичаше от безразличните им умове и омърсяваше сладките миризми на родствениците му — радостта им от победата, благодарността им към Смъртния меч и Щита-наковалня, любовта им към Калит, дестраянта на К’Чаин Че’Малле. Вярата им в ново бъдеще.

„Но тези деца. Те трябва да умрат. Скоро.“

— Форкрул Ассаил — прошепна Гръб в ухото на Синн. — Кристалният град ги познаваше, дори Разводнените. Тя спомена за тях. Синн, те са в центъра на войната — те са тези, които преследва адюнктата.

— Престани — изсъска му тя в отговор. — Не говори. А ако ни чуят?

— Мислиш, че не знаят ли? Геслер и Сторми? Форкрул Ассаил, Синн, но как е наранена. Лошо наранена. Трябва да я спрем или Ловците на кости ще бъдат избити…

— Ако още има от тях.

— Има. Пресегни се с ума си…

— Онова е мечът й — преградата, която не ни пуска да влезем. Нейният меч Отатарал.

— Което значи, че все още е жива…

— Не, просто, че някой го носи. Може да е Брис Бедикт или Боен водач Гал. Не знаем, не можем да се доближим достатъчно, за да разберем.

— Гу’Рул…

— Иска да умрем.

Гръб се сепна.

— Но какво сме му направили? Освен че му спасихме кожата.

— На него и на всичките други гущери. Все едно. Можем да се обърнем против всички тях и кой би могъл да ни спре?

— Ти би могла да се обърнеш срещу тях. Аз не искам. Тъй че аз ще те спра. Не се опитвай, Синн.

— Бяхме заедно в това — рече тя. — Партньори. Само казвах. Точно затова ни мрази Убиецът. Никой не ни контролира, освен ние самите. Възрастните винаги го мразят това.

— Форкрул Ассаил. Геслер иска да се присъедини към армията с адюнктата… това трябва да е намерението му, нали?

— Откъде да знам? Сигурно.

— Значи ще воюваме с Форкрул Ассаил.

Усмихна му се лукаво.

— Ще им откъсна крачетата, като на мухи.

— Кое е момичето?

Синн завъртя очи.

— Не започвай отново. Призлява ми да говорим за нея.

— Тя е в Кристалния град. Чака ни.

— Тя е безумна, това е. Ти го усети, не може да не си. И двамата го усетихме. Не, хайде да не говорим повече за нея.

— Страх те е от нея — каза Гръб. — Защото може би е по-силна и от двама ни.

— А теб не те ли е страх? Би трябвало.

— Нощем — каза Гръб — сънувам червени очи. Отварят се. Просто се отварят. Нищо повече.

— Остави го този сън. — Тя извърна лице.

Можеше да усети всичките й мускули, стегнати и жилави, и знаеше, че на тази прегръдка няма да може да издържи много дълго. „По-уплашена е от Убиеца. Ти, в Кристалния град, толкова ли си уплашена като мен?“

— Глупав сън — каза Синн.

Беше по обед. Геслер обяви почивка. Огромната колона спря вкупом и търтеите се раздвижиха да подготвят храненето. Смъртният меч изохка, докато се измъкваше от люспестото седло на Ве’Гат; с облекчение забеляза, че шевовете по хълбоците на звяра зарастват.

— Сторми, дай да се поразтъпчем.

— Не ми трябва помощ да се изпикая.

— След това, идиот.

Разкърши схванатия си кръст и се отдели от колоната, като нарочно пренебрегна смъкващите се на земята Гръб и Синн. Не беше толкова глупав да си въобрази, че може да има някакъв контрол над тях. „Палят небесни крепости като борови шишарки, Гуглата да ни спаси дано всички.“

Сторми се появи и плю на ръцете си да ги умие.

— Оня шибан Убиец не иска да слезе. Лоша новина?

— Едва ли ще се поколебае да я донесе, Сторми. Просто го прави нарочно.

— Само да ми слезе, ще му тресна един юмрук — изръмжа Сторми.

Геслер се изсмя.

— Не можеш да му стигнеш зъбатата зурла даже и със стълба. Какво ще направиш, ще го шибнеш в капачката на коляното ли?

— Може би, що не? Бас слагам, че ще го заболи ужасно.

Геслер смъкна шлема си.

— Форкрул Ассаил, Сторми. Косматите топки на Гуглата.

— Ако още е жива, трябва да е премислила. Кой знае колко са изяли На’Рук? Доколкото знаем, са останали само шепа Ловци на кости.

— Съмнявам се — каза Геслер. — Имаш стоене на позиция и поемане, когато се наложи. После палиш фитила на задника си и драсваш. Тя не го искаше този бой. Тъй че те й се натресоха. Сигурно е направила каквото трябва да измъкне войниците си. Кърваво беше, да, но не беше пълно унищожение.

— Щом казваш.

— Виж, това е оттегляне с бой, докато можеш разумно да се чупиш. Стесняваш фронта си. Хвърляш тежките си в оная стена и после се оставяш да те избутат назад, стъпка по стъпка, докато дойде моментът да се обърнеш и да побегнеш. А ако ледериите са стрували нещо, дали са отпор. В най-добрия случай сме загубили около хиляда…

— Най-вече тежки и морска пехота — ядрото на армията, Гес…

— Намираш нови тогава. Други хиляда.

— А в най-лошия? Нито един тежък не е останал, нито един морски, редовните разбити и пръснати като зайци.

Геслер го погледна ядосано.

— Аз трябваше да съм песимистът тук, не ти.

— Накарай Матроната да заповяда на Убиеца да слезе.

— Ще й кажа.

— Кога?

— Когато намеря за добре.

Лицето на Сторми почервеня.

— Още си един насран от Гуглата сержант, знаеш ли? Смъртен меч, ха! Смъртен гъз си ти. Богове, като си помисля само — от колко време получавам заповеди от теб?

— Че кой ще е по-добър Щит-наковалня от човек с наковалня за глава?

Сторми изсумтя, после каза:

— Гладен съм.

— М-да. Да вървим да ядем.

Запътиха се към зоната за хранене.

— Помниш ли, когато бяхме млади? Онази урва…

— Не почвай пак с оная проклета урва, Сторми. Още сънувам кошмари за нея.

— Щото се чувстваш гузен.

Геслер се спря.

— Гузен ли? Проклет глупак. Живота ти спасих там горе!

— След като за малко не ме уби! Ако оная скала, дето падаше, ме беше ударила в главата…

— Но не те удари, нали? Само по рамото. Туп, малко прах и после аз…

— Работата е, че вършехме глупости тогава — прекъсна го Сторми. — Трябваше да сме се научили, а излиза, че не сме научили и едно проклето нещо.

— Не е това проблемът — отвърна Геслер. — Издънвахме се толкова пъти, и не случайно. Не можем да се държим отговорно, това ни е проблемът. Почваме да се дърлим — а ти започваш да мислиш, което е най-лошото. Престани да мислиш, Сторми, това е заповед.

— Не можеш да ми заповядаш, аз съм Щит-наковалня и ако поискам да мисля, ще мисля колкото си ща.

— Гледай да ме уведомиш, като започнеш. И междувременно престани да мрънкаш за всичко. Досадно е.

— И твоето перчене, все едно си Върховният крал на Вселената, е доста досадно.

— Виж там — пак каша. Дъх на Гуглата, Сторми, толкова съм задръстен вече, че мога да се изсекна и…

— Не е каша. Мухъл е.

— Плесен, идиот.

— Каква е разликата? Доколкото знам, търтеите я отглеждат под мишниците си.

— Ето, че прекали, Сторми. Казах ти, престани да се оплакваш.

— Е, щом измисля една причина да спра да се оплаквам, ще спра. Но пък не трябваше да мисля, нали? Ха!

Геслер се намръщи.

— Богове на бездната, Сторми. Чувствам се адски стар.

Мъжът с рижата брада помълча, след това кимна.

— Да-а. Гадна работа. Все едно ще умра след месец, така се чувствам. Всички тия болежки и бодежи. Жена ми трябва на мене. Десет жени. Ръмджъгс и Суитлард, те ми трябват — защо не ги отвлече оня Убиец и тях? Тогава щях да съм щастлив.

— Калит нали е подръка — измърмори Геслер.

— Не мога да го набутам на дестраянта. Не е разрешено.

— Е, що. Много си е добра тя. И майка е била…

— Какво му е специалното?

— Циците им са използвани, нали? И бедрата им са по-отпуснати. Това е истинска жена, Сторми. Ще знае какво да прави под кожите. А и тоя поглед в очите й… не ме гледай така тъпо, знаеш какво имам предвид. Жена, която е изтърсила бебе, го има тоя поглед — минали са през най-лошото и са излезли от другата страна. Тъй че са наясно с всичко и знаеш, че знаят, че могат да те смачкат на пихтия, ако поискат. Майки, Сторми. Дай ми на мене майка пред всяка друга жена, винаги, това имам предвид.

— Ти си болен.

— Ако не бях аз, още щеше да си залепен на ония скали. Купчина кокали, птиците щяха да гнездят в косата ти и паяци в очните ти дупки.

— Ако не беше ти, изобщо нямаше да се опитам да ги изкача.

— Щеше.

— Защо го казваш това?

— Защото, Сторми, никога не мислиш.

Беше си събрал неща. Малки неща. Лъскави камъчета, късчета кристал, клонки от плодни дървета, и си ги носеше, а когато можеше, сядаше на пода и ги вадеше, и правеше с тях странни рисунки, или може би не бяха рисунки, просто случайно подредени. А след това започваше да ги гледа и нищо повече.

Целият ритуал, след като го бе видяла вече десетки пъти, дълбоко безпокоеше Бадале, но не знаеше защо.

Беше мислила да даде тези думи на Садик: знаеше, че ще ги скрие в историята, която разказваше зад очите си, но после й хрумна, че той няма нужда да ги чуе, за да ги знае, и че историята, която разказва, е недостижима за никого. „Аз съм затворена в историята му. Летях в небето, но небето е куполът на черепа на Садик и няма изход оттам. Виж го как оглежда нещата си, виж объркването на лицето му. Слабо лице. Кухо лице. Лице, което чака да бъде запълнено, но никога няма да бъде запълнено.“

— Икариас пълни коремите ни — каза тя. — Но държи гладно всичко останало.

Садик вдигна глава, погледна я в очите и извърна поглед. От прозореца отекнаха звуци, гласове от площада долу. Семейства пускаха корен, проникваха в кристалните стени и тавани, в подовете и стаите. По-големи момчета ставаха уж бащи, по-големи момичета ставаха уж майки, малките се пръсваха, но не задълго — побягваха, обзети сякаш от възбуда, но се разколебаваха едва след няколко крачки, лицата им помръкваха от смут и страх, обръщаха се и затичваха назад, за да намерят подслон в прегръдките на родителите си.

„Това е злото на помненето.“

— Не можем да останем тук — каза тя. — Някой ни търси. Трябва да отидем и да ги намерим. Рут знае. Затова ходи до края на града и гледа на запад. Той знае.

Садик започна да събира нещата си. В малката си торба. Като момче, което е уловило нещо с крайчеца на окото си, но не е намерило нищо, щом се е обърнало.

„Ако не можеш да си спомниш, то е защото никога не си имал онова, което се опитваш да си спомниш. Садик, подаръците ни се изчерпаха. Не лъжи, за да запълниш миналото си.“

— Не ми харесват нещата ти, Садик.

Той сякаш се сви в себе си и отбягваше очите й, докато връзваше торбичката си, после я пъхна под опърпаната си риза.

„Не ми харесват. Нараняват.“

— Отивам да намеря Рут. Трябва да се приготвим. Икариас ни убива.

— Познавах някога една жена. В селото ми. Семейна. Съпругът й беше мъж, когото всяка ще поиска, като горещ камък в корема ти. Излизаше да походи с него, на една стъпка по-назад, по главната пътека между колибите. Вървеше и през цялото време ме гледаше право в очите. А знаеш ли защо? Гледаше ме в очите, за да ми пречи да гледам него. Всъщност не сме нищо повече от маймуни, маймуни без козина. Когато не гледа, ще й се изпикая в тревното гнездо — това бях решила. Че и нещо повече. Щях да съблазня мъжа й. Да го прекърша. Честта му, почтеността му, верността му. Щях да го прекърша между краката си. Тъй че като върви с него през селото, да прави всичко, за да не ме гледа в очите. Всичко.

След тези думи Кисуеър се пресегна за каната.

Спакс, бойният главатар на гилките, я изгледа изпод вежди и се оригна.

— Опасно нещо е любовта, ей!

— Кой ти говори за любов? — отвърна тя и махна небрежно с каната. — Всичко е до притежаването. И краденето. От това се подмокря една жена. От това й блесват очите. „Пази се от тъмната жилка в женската душа.“

— И мъжете си я имат — измърмори той.

Тя отпи и тикна каната в чакащата му ръка.

— Различно е.

— Общо взето, да. Но пък може би не. — Спакс удари глътка и обърса брадата си. — Притежаването се цени много само у мъж, който го е страх да не загуби каквото има. Ако е улегнал, не му трябва да притежава, но пък колко от нас са улегнали? Малко са. Все не ни свърта, и колкото по̀ остаряваме, все повече не ни свърта. Гадното е, че един стар мъж най-много иска да притежава онова, което не може да има.

— Кое е то?

— Дай още двайсет години на оня мъж в селото и на жена му изобщо няма да й трябва да зяпа в очите на съперничка.

Тя изсумтя, взе пръчката си я напъха между шините, стегнали крака й. Зачеса енергично.

— Къде се дяна свястното изцеряване?

— Казват, че проклетата магия била мъртва в тия земи. Колко си чевръста?

— Достатъчно.

— Колко си пияна?

— Достатъчно.

— Точно каквото два пъти по-стар мъж иска да чуе от една жена.

В светлината на огъня пристъпи фигура.

— Боен главатар, кралицата ви вика.

Спакс въздъхна, надигна се и подхвърли на Кисуеър:

— Задръж тая мисъл.

— Не става така — отвърна тя. — Ние цветята разцъфваме, но цъфтежът е кратък. Ако пропуснеш шанса си, толкова по-зле за теб. За тая нощ поне.

— Много дразниш, малазанко.

— Затова все се връщаш.

Той помисли малко и изсумтя:

— Може би. Но не разчитай много на това.

— Това, което никога няма да разбереш, ще те дразни до края на дните ти, баргаст.

— Едва ли ще пропусна шанса си, Кисуеър. В края на краищата колко бързо можеш да бягаш?

— Колко остър е ножът ми?

Спакс се засмя.

— Най-добре да не карам нейно величество да чака. Ще ми запазиш малко ром, нали?

Тя сви рамене.

— Не съм по обещанията.

Тръгна си и Кисуеър остана да седи сама. Сама с личния си огън, извън безполезните лагерни постове и с обещанието си за пришки по краката и за разкъсващо чувство за вина, стига да го искаше така. „Искам ли го? Може би. Тъй че не всички са мъртви. Това е добре. Тъй че просто дойдохме много късно. Това е лошо, или пък не. И този крак, е, едва ли е страхливо измъкване, нали? Опитах се да препусна напред с хундрилите, нали? Поне си мисля, че опитах. Така изглеждаше поне. Достатъчно добре.“

Удари още една глътка от рома от Болкандо.

Спакс беше мъж, който обичаше жените. Винаги бе предпочитала компанията на такива мъже пред спаружените плахи пародии, които си мислеха, че свенливото мигане с очи — богове на бездната — е привлекателно. Не, дързостта беше по-добре. Свянът беше глупава игра, играна от жалки страхливци, ако питаха нея. „Всичкото онова пелтечене и неловките жестове? Ако ме искаш, ела и ме вземи. Бих могла дори да кажа «да».“

„По-скоро просто ще се изсмея, разбира се. Да видя как ще заболи.“

Придвижваха се към онова, което бе останало от Ловците на кости. Като че ли никой не знаеше колко жестоко беше, или най-малкото не й го казваха. Беше видяла магията, раздрала хоризонта, докато подкованите ботуши на легиона Евъртайн кънтяха зад нея. Видяла беше Лунния къс — загърната от облаци и огън планина в небето.

„Имаше ли измяна в това? От това ли се страхуваше Синтър? Сестро, жива ли си поне?“

„Разбира се, че не искам да се върна. Не искам да знам. Трябваше просто да кажа какво изпитвам. «Върви при Качулатия, кралице. И ти също, Спакс. Аз тръгвам на юг.» Не искам да видя лицата им, на онези жалки оцелели. Нито потреса, нито ужаса, нито всички онези неща, които виждаш на лицата на хора, които не знаят защо още са живи, след като толкова много от приятелите им са мъртви.“

„Всяка армия е казан и пламъците се вдигат по-високо от всички страни. Врим, кипим, превръщаме се в сиви буци месо. «Кралице Абрастал, гладът на теб и на хора като теб никога не се засища. Устите ви зеят и ни изяждат и от това ми се повдига.»“

Когато преди три дни се появиха двамата ездачи хундрили, Кисуеър им обърна гръб. Извади нож в ума си и уби любопитството си, бързо посичане, плисване и след това тишина. Какъв бе смисълът да знае, след като знанието не беше нищо повече от вкуса на сол и желязо на езика?

Отпи нова глътка ром, доволна от това колко изтръпнало беше гърлото й. Яденето на огън бе лесно и ставаше все по-лесно.

Внезапно я споходи един спомен. Първия път, когато застанаха в раздърпана редица, първия ден от службата й в морската пехота. Някакъв кокалест сержант беше подходил към тях с усмивката на хиена, доближила се до осакатена газела. Синтър се беше изправила до Кисуеър в опит да докара полагащата се стойка „мирно.“ Бадан Грук, беше го мярнала тя с бърз поглед, изглеждаше нещастен — с лице на мъж, току-що разбрал докъде го е довела любовта.

„Проклет глупак. Мога да играя играта им. Вие двамата не можете, защото за вас няма никакви игри. Те не съществуват в тъпия ви, насран от Гуглата свят на чест и на дълг.“

— Дванайсет, а? — каза сержантът и се ухили широко. — Обзалагам се, че трима от вас ще се справите. Останалите, е, ще погребем половината от тях, а другата половина ще я пратим в редовната пехота, където живеят всички губещи.

— Коя половина? — попита Кисуеър.

Очите на Гущера се впиха в нея.

— Какво каза, червейче?

— Коя половина от тия, дето режете на две, отива в земята и коя половина при редовните? Половината с краката, добре, това спестява частта с походите. Но…

— Ти си една от тях, а?

— Какво? Една от тия, дето могат да смятат? Трима се справят, девет — не. Девет не може да се цепи на две. Разбира се — добави тя и също се ухили широко, — може би на морските пехотинци не им трябва да могат да смятат и може би старши сержантите са най-задръстените от всички. Точно това започвам да си мисля, между другото.

Така и не се справи с хилядата лицеви опори. „Задник. На мъже, които се усмихват на това, им трябва чувство за хумор, но не съм от тия, които вярват в чудеса.“

Почеса се още малко с пръчката. „Трябваше да го прекърша, тука, между краката си. Да, оставете последната усмивка за Кисуеър. Тя печели всяка игра.“

Спакс нарочно държеше бронята си от раковини разхлабена, за да дрънчат свободно плочките и с всичките фетиши, навързани навсякъде по нея, бе повече от доволен от звуците, които произвеждаше, докато крачеше. Ако беше някой мършав дребосък, ефектът изобщо нямаше да се получи, но бе достатъчно едър и шумен за цяло отделение — войнствено привидение, което нямаше как да не се появи драматично и в най-луксозната среда.

В този случай командната шатра на кралицата бе най-близкото до дворец, което сигурно щеше да намери в тези Пустинни земи, а провирането между копринените завеси и пляскането на тежките му ръкавици върху масата с карти му донесе немалко удовлетворение.

— Ваше величество, ето ме.

Кралица Абрастал се беше изтегнала в разкошния си стол, изпружила крака, и го наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи. Червената й коса беше развързана и висеше свободно, наскоро измита и сресана, и слабините на баргаста се размърдаха, щом я огледа на свой ред.

— Избърши го това проклето хилене — изръмжа Абрастал.

Той повдигна вежда.

— Нещо не е наред ли, Огнекоса?

— Всичко, което знам, че си мислиш в момента, Спакс.

— Ваше величество, дори да бяхте родена в някоя уличка зад кръчма, пак щяхте да сте кралица в очите ми. Подигравайте се колкото си искате на възхищението ми, но това нищо не променя в сърцето ми.

Тя изсумтя.

— Вониш на ром.

— Преследвах една загадка, ваше величество.

— Тъй ли?

— Жената с кожа като оникс. Малазанката.

Тя завъртя очи.

— Богове на бездната, по-лош си от крокодил в сезона за съешаване.

— Не тази загадка, Огнекоса, макар че и нея ще преследвам, ако имам шанс. Не, това, което ме прави любопитен, е нейната, хм, липса на жар. Това не е войникът, който бих очаквал.

Абрастал махна вяло с ръка.

— Никаква загадка няма тук, Спакс. Тя просто е страхливка. Всяка армия ги има, защо малазанците да са по-различни?

— Защото е морска пехотинка — отвърна той.

— Е, и?

— Морската пехота завладяха почти целия проклет Ледер сами, ваше величество, и тя беше една от тях. На Дженабакъз цели армии ще дезертират, ако разберат, че ги чака нападение от малазански морски пехотинци. Вонят на магия и морантски оръжия, и никога не се прекършват — трябва да ги посечеш до последния мъж и жена.

— И най-коравият войник стига до границите на издръжливостта си, Спакс.

— Е, тя е била пленничка на ледериите, тъй че може би сте права. Е, ваше величество, какво желаете от верния си боен главатар?

— Искам да си с мен на преговорите.

— Разбира се.

— Трезвен.

— Щом настоявате, но ви предупреждавам: това, което ме мъчи, мъчи и воините ми. Копнеем за бой — наехме се при вас в Болкандо само защото очаквахме едно-две нашествия. Вместо това правим маршове като проклети войници. Ако бяхме стигнали Ловците на кости навреме…

— Най-вероятно щяхте да съжалите — каза Абрастал с помръкнало лице.

Спакс понечи да се намръщи.

— Вярвате ли на онези хундрили?

— Да. Особено след предупреждението на Фелаш — макар да започвам да подозирам, че предсказанието на Четиринадесетата ми дъщеря бе съсредоточено върху нещо, което тепърва ни очаква.

— Още от тия двукраки гигантски гущери?

Тя сви рамене, после поклати глава.

— Не, не мисля, но за съжаление е само предчувствие. Ще видим каквото има да видим на преговорите.

— Малазанците изобщо не завладяха гилките баргасти — каза Спакс.

— Богове на бездната, ако се появиш така настръхнал…

— Духовете да не дават да си го помислите, ваше величество. Пред тях ще съм като заек, пропуснат от орела. Сигурно ще се вцепеня или ще напълня бричовете.

Очите на Абрастал бавно се разшириха.

— Боен главатар — каза тя удивено, — вие се страхувате от тях.

Той се намръщи и кимна.

Кралицата на Болкандо стана рязко, пое си дълбоко дъх и очите на Спакс неволно се смъкнаха към издутата й гръд.

— Ще се срещна с тази адюнкта — заяви с внезапна енергия Абрастал и очите й го приковаха на място. — Ако наистина ще се изправяме пред още от гигантските двукраки гущери с тяхната ужасна магия… Спакс, какво ще заявиш сега за куража на хората ти?

— Куража ли, ваше величество? Ще го имате. Но можем ли да се надяваме да направят това, което хундрилите казаха, че са направили малазанците? — Поклати глава. — Огнекоса, ще гледам твърдо в тези войници и се боя, че вече знам какво ще видя. Те са познали изпитанието.

— И не искаш да видиш истината, нали?

Той изсумтя.

— Да кажем просто, че е и добре, и лошо, че запасите ви ром са почти изчерпани.

— Наше предателство ли беше това?

Танакалаян понесе въпроса, както и очите на коравата, желязна жена, която току-що го изрече толкова честно, колкото можа, преди да се огъне.

— Смъртен меч, добре знаете, че просто не можахме да стигнем до тях навреме. В този смисъл провалът ни е заради обстоятелствата, а не от вероломство.

— Веднъж и вие да говорите разумно, сър. Утре отиваме в лагера на Ловците на кости. Пригответе ескорт от петдесет души от братята и сестрите ни — искам лечители и най-старшите ни ветерани.

— Разбирам, Смъртен меч.

Тя го погледна за миг, после отново обърна очи към огряното от нефритена светлина небе на югоизток.

— Ако не вие, те ще разберат, сър.

„Притискаш ме в ъгъла, Смъртен меч. Изглежда, си склонна да ме принудиш. Само за едного ли има място на този твой пиедестал? Какво ще направиш, когато се изправиш лице в лице срещу адюнктата? Срещу Брис Бедикт?“

„Но по-важното, какво знаеш ти за тази измяна? Виждам меч в бъдещето ни. Виждам кръв на острието му. Виждам перишите сами, застанали пред невъзможен риск.“

— На разговорите ще се съобразявате с нашата позиция, сър.

— Както желаете — отвърна той с поклон.

— Била е наранена — продължи Кругава. — Ще се струпаме около нея с изключителната ни загриженост за защитата й.

— Защитата ли?

— Като китовете ловци, Щит-наковалня, когато един от клана им е зле.

— Смъртен меч, тези разговори ще са между приятели, повече или по-малко. Нашият клан, както бихте могли да го наречете, не е нападнат. Никакви акули. Никакви денрабъ или гарелит. От кого я защитаваме?

— От мрака на собствените й съмнения, ако не друго. Макар и да не мога да съм сигурна, боя се, че тя ще чопли собствените си рани, нетърпелива да види как кървят, жадна за вкуса на кръв в устата й.

— Смъртен меч, как можем да я защитим от самата нея?

Кругава помълча за миг, после въздъхна.

— Погледът ви да е твърд, прогонете сенките от ума си, закалете увереността си до най-ярък метал. Връщаме се на пътя с цялата решителност. Мога ли да се изразя по-ясно, Щит-наковалня?

Той отново се поклони.

— Сега ме оставете.

Танакалаян се обърна и заслиза от билото. Равните редици огньове мъждукаха в падината под него и багреха платното на палатките със светлина и сянка. Пет хиляди разтега на запад се вдигаше друго сияние — от лагера на Болкандо. „Разговор на приятели, клан. Или може би не. Болкандо нямат място в тази схема.“

„Казаха, че е имала сътресение, но вече се съвзема. Казаха, че с изпадналото й в безсъзнание тяло станало нещо невъзможно, там на бойното поле. Казаха — с нещо, което гореше яростно в очите им, — че в онзи ден Ловците на кости се събудили и че сърцето било там, пред безчувственото тяло на адюнктата.“

„Вече се ражда легенда, а ние така и не видяхме сътворяването й. Не изиграхме никаква роля. Името на Сивите шлемове на Периш е зейнало отсъствие в тази тържествена проверка на герои.“

Несправедливостта на това го изтезаваше. Беше Щит-наковалня, но прегръдката му оставаше празна, зейнала бездна между ръцете му. „Това ще се промени. Аз ще го накарам да се промени. И всички ще видят. Нашето време идва.“

„Кръв, кръв на меча. Богове, почти усещам вкуса й.“

Дръпна силно от увитата с листо пръчка и усети как всеки мускул по челюстта и шията й се напряга. Димът блъвна от устата и носа й. Стоеше и гледаше към равнината на север. И други излизаха в края на лагера така и гледаха към малазанския лагер. Излизаха и се вторачваха също като поклонници, изправили се пред светилище, неочакван храм, издигнал се на пътя им. Представяше си как в мълчанието си се мъчат да вместят в своя свят унило мъждукащите огньове от суха тор, смътните фигури, щъкащи около тях, отблясъка на знамена като малка гора опустошени от буря дръвчета. Мъчеха се да намерят място за всичко това, което трябваше да е лесно. Но не беше.

Щяха да потръпват от собствените си рани, да си припомнят празнините в собствените си редици и щяха да се чувстват като сенки, хвърлени от нещо по-голямо от всичко, което бяха познавали преди. Знаеше, че съществува име за това. Атри-Цеда Араникт дръпна отново от пръчката.

„Една учена жена някога оприличи това на съвършения огън и всичко, което символизира той. Ха. Една учена жена упорито се мъчеше да оправдае навика си. Глупава жена. Той си е твой, тъй че просто му се наслаждавай, а стигне ли се до оправдаването на това, което правиш, просто си затвори устата. Философия, как ли не.“

„Попитай някой войник. Всеки войник знае всичко за пушека. И какво е вътре, и какво е вън, и каква е шибаната разлика накрая.“

Ледериите се бяха държали доблестно на онова ужасяващо бойно поле. Бяха отвлекли врага. С цената на кръв и болка бяха успели да осигурят изтеглянето на малазанците — „не, нека да го наречем каквото си беше, бягство. Щом прозвучаха сигналите, онази невъзможна желязна стена се превърна в ракитак, разбит и пометен назад от свирепия вятър.“

И все пак. Ледерийските войници излизаха на свечеряване или в миговете преди разсъмване на самия край на лагера и гледаха над празното, осеяно с шубраци пространство към малазанците. Не мислеха за бягства или за отстъпления. Мислеха за всичко, което се бе разиграло преди това.

И имаше дума за това, което изпитваха.

Смирение.

— Скъпа.

Беше дошъл зад нея тихо, колебливо като дете.

Араникт въздъхна.

— Забравям как се спи.

Брис Бедикт застана до нея.

— Да. Събудих се и усетих отсъствието ти. Накара ме да се замисля.

Доскоро беше неспокойна пред този мъж. Доскоро си беше представяла забранени сцени, като човек, който би могъл да си въобрази желания, за които знае, че са неосъществими. Сега изчезването й от леглото му събуждаше него неспокоен. „Няколко дни — и светът се променя.“

— За какво да се замислиш?

— Не знам дали трябва да го кажа.

Тонът му беше унил. Тя напълни дробовете си с дим и бавно го издиша.

— Обзалагам се, че е твърде късно за това, Брис.

— Никога не съм бил влюбен. Не и така. Никога преди не съм се чувствал толкова… безпомощен. Все едно, че без дори да забележа, съм ти отдал цялата си сила.

— Всички детски приказки изобщо не говорят за това — отвърна след малко Араникт. — Принцът и принцесата, всеки от двамата героичен и силен, равни в голямата любов, която спечелват. Приказката свършва с взаимно възхищение.

— Звучи малко горчиво.

— Това е вкусът на самопоздравлението. Всички тези приказки са за нарцисизма. Измамата е в огледалния образ на героя — принцеса за принц, принц за принцеса — но всъщност всичко е едно. Любовта на благородството към самото себе си. Герои печелят най-красивите любовници, това е наградата за храбростта и добродетелността им.

— И тези любовници не са нищо друго освен огледала?

— Лъскави сребърни огледала.

Усещаше погледа му върху себе си.

— Но не е това, нали? — отрони той след малко. — Ти не си моето огледало, Араникт. Ти си нещо друго. Не съм отразен в теб, също както и ти не си отразена в мен. На какво се натъкнахме тогава тук и защо се оказвам на колене пред него?

Краят на пръчката й грейна като новородено слънце, за да угасне след мигновения си живот.

— Как бих могла да знам, Брис? Все едно съм застанала пред тебе под някакъв ъгъл, недостъпен за никой друг, и докато съм там, нищо не се издига между нас — трик на светлината и всичките ти защити изчезват. И ти се чувстваш уязвим.

Той изсумтя.

— Но с Техол и Джанат не е така.

— Да, чувала съм за тях и ми се струва, че както и да застане всеки от тях, другият стои пред него. Той е нейният крал и тя е неговата кралица, и всичко останало следва от това. Това е най-редкият вид любов, мисля.

— Но не е нашето, нали, Араникт?

Тя не отвърна нищо. „Как бих могла? Чувствам се препълнена, все едно съм те глътнала жив, Брис. Вървя с бремето на тежестта ти в мен и никога не съм изпитвала нещо такова.“ Перна края на пръчката да я угаси.

— Твърде много се безпокоиш, Брис. Аз съм твоята любима. Не го мисли повече.

— Но си и моята Атри-Цеда.

Тя се усмихна в тъмното.

— И точно това ме доведе тук, Брис.

— Защо?

— Нещо се крие. Витае навсякъде около нас, неуловимо като дим. Проявило се е само веднъж досега и това беше по време на битката, сред малазанците — на мястото, където адюнктата падна в безсъзнание. Скрита ръка има във всичко това, Брис, и не й вярвам.

— Където падна адюнктата? Но, Араникт, това, което се случи там, спаси живота на Тавори и най-вероятно на останалите Ловци на кости. На’Рук побягнаха оттам.

— Все пак ме плаши — настоя тя и извади нова пръчка ръждивец. — Съюзниците би трябвало да се покажат. — Извади сребърната кутийка с насмоленото огниво. Нощният вятър надви усилието й да разпали пламъка, затова тя се приближи до Брис и опита отново.

— Съюзниците си имат свои врагове — рече той. — Показването ги излага на риск, предполагам.

Пламъкът се задържа и пръчката се разпали. Араникт се отдръпна.

— Наблюдението ти е основателно. Добре, мисля, че винаги сме подозирали, че войната на адюнктата не е лична.

— Независимо от желанието й — промълви той с респект, макар и неохотно.

— Утрешните преговори може да се окажат крайно обезсърчителни, ако тя не отстъпи — отбеляза Араникт. — Трябва да научим какво знае. Трябва да разберем какво цели. И най-вече трябва да разберем какво стана с На’Рук в този ден.

Той се пресегна и за нейна изненада я погали по бузата, а след това се наведе и я целуна. Араникт се изсмя гърлено.

— Опасността е най-съблазнителният опиат, нали, Брис?

— Да — прошепна той, но след това се отдръпна. — Сега ще обиколя лагера, Атри-Цеда, за да видя зората с войниците си. Ще бъдеш ли достатъчно отпочинала за срещата?

— Повече или по-малко.

— Добре. До скоро, тогава.

Загледа се след него. „Блудния да ме вземе, просто си тръгна.“

— Когато се разтегли, си остава разтеглен, нали? — изръмжа недоволно Ханават. — Какъв е смисълът?

Шелемаса продължи да разтрива с маслото издутия й корем.

— Смисълът е, че се чувстваш по-добре.

— Е, признавам го, въпреки че е повече от вниманието, отколкото от нещо друго.

— Точно това мъжете така и не разбират — каза по-младата жена, след като най-сетне се отпусна и изтри ръцете си. — Ние имаме желязо в душите си. Как иначе бихме могли да издържим?

Ханават извърна поглед и стисна очи.

— Последното ми дете. Единственото ми дете.

Шелемаса отвърна с мълчание на това. Атаката срещу На’Рук бе отнела всички деца на Ханават. „Всички. Но колкото и да беше жестоко това, не беше нищо в сравнение с оцеляването на Гал. Където майката се огъне, бащата се прекършва. Няма ги. Поведе ги всички към смъртта им, а той самият оцеля. Духове, дарихте ни с лудост.“

Атаката терзаеше и нея. Беше препуснала напред през баража от мълнии, взривове от двете й страни, пръскаха се тела и я засипваха с цвърчаща плът и кръв. Цвилещите коне, грохотът на тъпчещите зверове, кършещи се кости… дори и сега онзи ужасен врящ котел се пробуждаше в ума й, порой от звуци блъскаше в ушите й отвътре навън. Смъкна се на колене, разтреперана от спомените.

По-старата жена се пресегна и отпусна длан на бедрото й.

— Отминава — промълви тя. — Виждам го сред всички вас, оцелелите. Вълната на спомена, ужаса в очите ви. Но казвам ти, отминава.

— И за Гал ли?

Дланта потрепери.

— Не. Той е Боен водач. За него тази атака не е в миналото. Преживява я отново и отново, всеки миг, ден и нощ. Аз го загубих, Шелемаса. Всички го изгубихме.

Осемстотин и осемдесет воини бяха останали. Беше стояла с тях, обикаляла беше с тях останките след отстъплението и беше видяла каквото беше видяла. „Никога вече няма да се бием, не и с предишното ликуване и радост. Военната ни ефективност, както сигурно ще кажат малазанските писачи, е изчерпана.“ Изгорените сълзи на Хундрил бяха унищожени. Не заради изгубения кураж. Нещо много по-лошо. „За един миг се оказахме отживелица.“ Нищо не можеше да прекърши духа толкова невъзвратимо, колкото осъзнаването на това.

Нужен беше нов Боен водач, но Шелемаса подозираше, че никой няма да бъде провъзгласен. Волята беше умряла. Не бяха останали никакви късчета за събиране.

— Ще присъствам на преговорите — каза Ханават. — Искам и ти да си с мен, Шелемаса.

— Съпругът ти…

— Лежи в палатката на най-големия си син. Не приема нито храна, нито вода. Решил е да изтлее. Скоро ще изгорим тялото му на клада, но това ще е само формалност. Траурът ми вече е започнал.

— Знам… — Шелемаса се поколеба. — Трудно беше между вас. Слуховете за забежките му…

— А това е най-горчивото от всичко — прекъсна я Ханават. — Гал, е, имаше разни забежки. Отдавна се научих да приемам това. Сега най-силно боли от това, че ние се намерихме отново. Преди атаката. Съживили бяхме любовта си един към друг. Имаше… имаше щастие отново. За няколко мига. — Замълча и заплака.

— Кажи ми за детето в теб, Ханават. Никога не съм била бременна. Кажи ми какво е усещането. Чувстваш се изпълнена, това ли е? Мърда ли? Казвали са ми, че мърда понякога.

Ханават се усмихна, надмогвайки мъката си, и рече:

— А, добре. Какво е усещането ли? Все едно, че току-що съм изяла цяло прасе. Да продължавам ли?

Шелемаса се засмя, кратко и ненадейно, а после й кимна. „Кажи ми нещо добро. Да заглуши писъците.“

— Децата са заспали — каза Джастара и се отпусна на колене до него. Огледа лицето му. — Виждам колко много у него е дошло от тебе. Очите ти, устата ти…

— Млъкни, жено — прекъсна я Гал. — Няма да легна с вдовицата на сина ми.

Тя се отдръпна.

— Легни тогава с някоя, Гуглата да те вземе дано.

Той извърна глава и се вторачи в стената на палатката.

— Защо си тук? — попита го тя ядосано. — Идваш в палатката ми като призрака на всичко, което съм изгубила. Не съм ли достатъчно измъчена? Какво искаш от мен? Погледни ме. Предлагам ти тялото си — нека споделим скръбта си…

— Престани.

Тя изсъска тихо.

— Пронижи ме с нож — каза Гал. — Направи това, жено, и ще те благословя с последния си дъх. Нож. Дай ми болка, порадвай се, докато гледаш как ме нараняваш. Това направи, Джастара, в името на моя син.

— Егоистичен боклук такъв, защо трябва да ти угаждам? Махни се оттук. Намери си друга дупка, където да се скриеш. Мислиш ли, че внуците ти са доволни да те виждат така?

— Ти не си хундрил — рече той. — Ти си гилк. Не разбираш порядките ни…

— Хундрилите бяха вдъхващи страх воини. Все още са. Трябва отново да се вдигнеш, Гал. Трябва да събереш призраците си — всички — и да спасиш народа си.

— Ние не сме уикци — прошепна той и посегна отново да впие нокти в лицето си.

Джастара изруга.

— Богове на бездната, наистина ли си мислиш, че Колтейн и неговите проклети уикци щяха да се справят по-добре?

— Той щеше да намери начин.

— Глупак. Нищо чудно, че жена ти те презира. Нищо чудно, че всичките ти любовници са ти обърнали гръб…

— Обърнали гръб? Те всички са мъртви.

— Тогава си намери някоя.

— Коя ще обикне труп?

— Най-после да кажеш нещо разумно, Боен водач. Коя наистина? Отговорът лежи пред мен, глупаво старче. Пет дни вече. Ти си Боен водач. Отърси се и се събуди, проклет да си…

— Не. Утре ще дам народа си под опеката на адюнктата. Изгорените сълзи на Хундрил вече не съществуват. Свърши се. Аз свърших.

Острието на нож блесна пред очите му.

— Това ли искаш?

— Да — прошепна той.

— Кое да прережа първо?

— Ти реши.

Ножът изчезна.

— Аз съм гилк, както каза. Какво разбирам аз от милост? Сам си намери пътя към Качулатия, Гал. Уикците щяха да измрат, също както твоите воини измряха. Не по-различно. Битки се губят. Така е в света. Но ти все още дишаш. Събери хората си — те гледат към теб.

— Вече не. Никога вече няма да поведа воини в битка.

Тя изръмжа нещо невнятно, излезе и го остави сам.

Гал се взря в стената на палатката, заслушан в безсмисления си дъх. „Знам какво е това. Това е страх. През целия ми живот ме е очаквал навън, в студената нощ. Извършил съм ужасни неща и наказанието ми се приближава. Побързай, моля те.“

„Защото тази нощ е много студена и то е все по-близо.“

4.

Толкова пот, че човек можеше да се удави в нея. Той потръпна под кожените завивки, нещо, което правеше всяка нощ след битката. Стряскаше се и се събуждаше прогизнал, с разтуптяно сърце. В ума му оставаха запечатани образи. Кенеб, в мига преди да бъде разкъсан, се извива в седлото си и го пронизва с хладния си, разбиращ поглед. На по-малко от десет крачки един от друг, гледат се в очите. Но това беше невъзможно. „Знам, че е невъзможно. Изобщо не бях толкова близо. Той не се обърна, не погледна назад. Не ме видя. Не можеше.“

„Недей да виеш към мен от тъмното, Кенеб. Не се взирай така. Нямаше нищо общо с мен. Остави ме на мира.“

Но тази проклета армия не знаеше как да се прекърши, не разбираше от бягство пред превъзхождащ враг. Всеки войник сам за себе си, това е всичко в бягството. Но те поддържаха строй. „С теб сме, Юмрук Блистиг. Виж как тупат в земята ботушите ни. Вървим на север, нали? Те не ни гонят, сър, и това е добре — не мога да го усетя повече, сър, знаете го: Дъха на Гуглата там, на тила ми. Не мога да го усетя. В добър ред сме, сър. Добър ред…“

— Добър ред — прошепна той на сумрака в палатката си. — Трябваше да се разпръснем по ветровете. Всеки да си намери сам пътя обратно. Към цивилизацията. Към здравия разум.

Потта изсъхваше или пък остърганата вътрешна страна на кожената завивка я беше попила цялата. Все още беше премръзнал и стомахът му се беше стегнал от страх. „Какво е станало с мен? Те гледат. Там навън, в тъмното. Гледат. Колтейн. Дюйкър. Хилядите отвъд стената на Ейрън. Гледат ме отгоре от кръстовете си. А сега и Кенеб, там на коня си. Рутан Гъд. Бързия Бен. Мъртвите ме чакат. Чудят се защо не съм с тях. Би трябвало да съм с тях.“

„Знаят, че мястото ми не е тук.“

Някога беше чудесен войник. Свестен командир. Достатъчно умен, за да опази живота на хората си в гарнизона, героят, който спаси Ейрън от Вихъра. Но след това бе дошла адюнктата и всичко започна да се обърква. Тя го разжалва, изхвърли го от Ейрън — щяха да го направят Върховен юмрук, Градския защитник. Щяха да са му дали палат.

„Тя открадна бъдещето ми. Живота ми.“

Град Малаз беше още по-лошо. Там беше видял прогнилото сърце на империята. Малик Рел, предателят на Легиона на Ейрън, убиецът на Колтейн, Дюйкър и всички останали — не, никакво съмнение нямаше за това. Но ето, че джисталецът беше там, шепнеше на ухото на императрицата и мъстта му срещу уикците все още не бе приключила. „И срещу нас. Ти ни отведе в онова гнездо, Тавори, и още от нас умряха. Въпреки всичко, което направи, никога няма да ти простя.“

Когато се изправеше пред нея, това го изпълваше с жлъч. Всеки път почти се разтреперваше от желание да я хване за гърлото, да прекърши това гърло, да й каже какво му е причинила, да го повтаря, докато светлината напусне мъртвите й студени очи.

„Бях добър офицер някога. Доблестен войник.“

„Сега живея в ужас. Какво ще ни направи тепърва? Ю’Гатан не стигаше. Град Малаз не стигаше. Нито Ледер, никога нищо не стигна. На’Рук? Пак няма да е достатъчно. Проклета да си, Тавори. Готов съм да умра за подходяща кауза. Но това?“

Никога досега не бе изпитвал такава омраза. Отровата й го изпълваше и мъртвите продължаваха да го гледат от местата си из пустошта на владенията на Качулатия. „Трябва ли да я убия? Това ли искате всички вие? Кажете ми?“

Стените на палатката изсветляваха. Този ден щеше да е срещата. Адюнктата, Юмруците подредени около нея, новите, единственият оцелял от старите. „Но кой ме поглежда? Кой върви на стъпка зад мен? Не е Сорт. Нито Кайндли. Нито дори Рабанд или Сканароу. Не, новите Юмруци и старшите им офицери гледат право през мен. Аз вече съм призрак, вече съм един от забравените. Какво съм направил, та да заслужа това?“

Кенеб го нямаше. След Ледерас Кенеб във всяко отношение на практика бе командвал Ловците на кости. Ръководеше похода, грижеше се за снабдяването, поддържаше дисциплина и ред. Накратко, вършеше всичко. Някои хора притежават такива умения. „Поддържането на гарнизон беше много лесно. Имахме един дебел интендант, който бъркаше във всеки джоб, ухилен тъпак с остро око, и бяхме обкръжени от снабдители, каквото ти потрябва — просто пуснеш писмено искане, и готово. Понякога и от това нямаше нужда, само смигнеш и ти кимнат.“

„Патрулите излизаха и се връщаха. Постовете се сменяха, стражите на портите бдяха. Пазехме мира и мирът пазеше благополучието ни.“

Но една армия в поход беше друга работа. Логистиката го затрупваше с проблеми и задръстваше мозъка му. Твърде много за мислене, твърде много грижи. „Добре, сега сме поизтънели… ха, колко мил начин да се каже. Сега сме армия от редовни, с шепа тежки и морска пехота. Запасите ни са в изобилие, ако такова нещо изобщо съществува.“

„Но няма да продължи дълго така. Тя иска да прекосим Пустинните земи — а какво ни чака отвъд? Пустиня. Празно. Не, чака ни глад, колкото и да са натоварени фургоните ни. Глад и жажда.“

„Няма да го поема това. Няма. Не го искайте от мен.“

Само че нямаше и да го искат, нали? Защото не беше Кенеб. „Всъщност няма защо да се появявам там. По-зле съм от Банашар в онази компания. На него поне му стиска да се явява пиян и да се усмихва на недоволството на адюнктата. Това е куражът ни.“

С настъпването на утрото лагерът се раздвижваше. Затихнал, с приглушени разговори тук-там, сънен и пробуждащ се за жестоките истини; отварят се очи, потръпват души. „Ние сме крачещи мъртъвци. Какво още искаш от нас, Тавори?“

Много. Знаеше го като зъби, впити в гръдта му.

Изръмжа тихо, дръпна настрана дебелите кожи и се надигна. Палатка на Юмрук. Всичкото това пространство за нищо, само за влажния въздух наоколо, чакащ геройското му ставане, даденото му от боговете великолепие. Навлече дрехите си, взе студените си кожени ботуши, изтърси ги да не са се сврели скорпиони и паяци вътре и ги обу. Трябваше да се изпикае.

„Добър офицер бях някога.“

Юмрук Блистиг дръпна платнищата на палатката и излезе навън.

Кайндли огледа наоколо.

— Капитан Рабанд.

— Юмрук?

— Намери ми Поурс.

— Старши сержант Поурс ли, сър?

— Или каквото звание си е избрал за днес, да. Ще го познаеш по черните очи. — Кайндли помълча замислен за миг и рече: — Жалко, че не знам кой му счупи носа. Заслужава медал.

— Слушам, сър. Тръгвам, сър. — И изчезна.

Кайндли чу стъпки зад себе си и се обърна. Юмрук Фарадан Сорт, с капитан Сканароу на стъпка зад нея. И двете не изглеждаха много весели. Кайндли се намръщи.

— Тези лица ли искате да покажете на войниците си?

Сканароу извърна гузно поглед, но очите на Сорт се втвърдиха като кремък.

— Собствените ти войници са на ръба на бунта, Кайндли. Не мога да повярвам, че си заповядал…

— Преглед на снаряжението? Защо не? Ще ги принуди да остържат говната от бричовете си. Крайно време е за малко почистване.

Фарадан Сорт го гледаше съсредоточено.

— Не е игра значи?

— Един съвет — каза Кайндли. — Крепостта гори, черната стомашна чума убива кухненския персонал, плъховете не искат да изядат вечерята ти и чула, че ще заминаваш, жена ти е смазала пантите на вратата на спалнята. Тъй че влизам и ти изприщвам ухото заради неизлъсканите ти ботуши. Когато ме гледаш, за какво мислиш?

— Мисля за по-изобретателни начини да ви убия, сър — отговори Сканароу.

Кайндли затегна оръжейния си колан.

— Слънцето пропука небето, скъпи мои. Време е за редовната ми разходка.

— Искате ли няколко телохранители, сър?

— Щедро предложение, капитане, но ще се оправя. А, ако се появи скоро Рабанд с Поурс, повишете добрия капитан. Всемогъщ Надзирател на Вселената ще е подходящо. До скоро, дами.

Фарадан Сорт се загледа след него, въздъхна, потърка лицето си и измърмори:

— Кучият му син е прав.

— Затова е кучи син, сър.

Сорт я изгледа през рамо.

— Репутацията на един Юмрук ли оспорваш, капитане?

Сканароу се изпъна.

— Съвсем не, Юмрук. Изтъквах факт. Юмрук Кайндли е кучи син, сър. Такъв беше като капитан, лейтенант, ефрейтор и седемгодишен хулиган. Сър.

Фарадан Сорт изгледа за миг Сканароу. Беше понесла тежко смъртта на Рутан Гъд, толкова тежко, че според Сорт отношенията им не бяха просто на бойни другари, колеги офицери. А сега казваше „сър“ на нея, след като едва преди няколко дни бяха колеги офицери. „Трябва ли да говоря за това? Трябва ли да й кажа, че и за мен е толкова неловко, колкото сигурно е за нея? Има ли смисъл?“ Тя се държеше, нали? Държеше се като проклет войник.

„А и Кайндли. Юмрук Кайндли, Гуглата да ни е на помощ.“

— „Редовна разходка.“ Богове на бездната. Е, май е време да се срещна с новите си войници.

— Редовната пехота са прости хорица, сър. Липсва им жилката на своенравност, като в морската пехота. Не би трябвало изобщо да са проблем.

— Огънаха се в битка, капитане.

— Беше им заповядано, сър. И точно затова все още са живи, повечето.

— Започвам да се досещам за друга причина за прегледа на снаряжението на Кайндли. Колко захвърлиха оръжията и оставиха щитовете си?

— Пращахме групи да ги съберат по пътя, сър.

— Не това имам предвид — каза Сорт. — Оставиха оръжията си. Това може да стане навик. Казваш, че няма да са проблем, капитане? Може би не от вида, за който си мислиш. Другият вид проблем ме притеснява.

— Разбрано, сър. Няма да е зле да ги постегнем тогава.

— Мисля да стана много неприятна.

— Кучи син?

— Бъркаш рода.

— Може би, сър, но изразът все пак е подходящ.

Ако беше спокоен. Ако се измъкнеше от изпаренията и утайката от снощното вино и потиснеше болката в главата си и горчивия вкус на езика си. Ако затаеше дъх, легнал като мъртвец, в онова съвършено изражение на пораженство. Тогава щеше да може да я почувства. Раздвижване, далече под напуканата, мазолеста кожа на земята. „Червеят се раздвижва и ти наистина я усещаш, жрецо. Тя е глождещата ти съвест. Тя е пламналият ти срам, така зачервил лицето ти.“

Неговата богиня се приближаваше. Проточено във времето усилие, несъмнено. Имаше месото на цял свят, което да дъвче. Кости, които да пращят в челюстите й, тайни, които да поглъща. Но стенеха планини, накланяха се и се местеха от бавното й, дълбоко пълзене. Кипваха морета. Тресяха се лесове. Червеят на Есента идеше. „Благослови нападалите листа, благослови сивите небеса, благослови хапливия вятър и зверовете, които спят.“ Да, Свята майко, помня молитвите. „И уморената кръв ще храни пръстта, и ще бъдат хвърлени телата им в корема ти. И Тъмните ветрове на Есента ще връхлетят с глад и ще похитят освободените им души. Пещери ще стенат с техните гласове. Мъртвите са обърнали гърбове на земната твърд, на камъка и небесния допир. Благослови техния път напред, откъдето никой не се завръща. Душите са без стойност. Само плътта храни живото. Само плътта. Благослови очите ни, Д’рек, че те са отворени. Благослови очите ни, Д’рек, защото виждат.“

Обърна се на хълбок. Отровата стига до плътта много преди душата да я напусне. Тя е жестокият измерител на времето. Тя е лицето на неизбежната развала. Не я ли благославяше с всеки ден от своя живот, който бе спечелил?

Закашля и бавно се надигна. Невидими пръсти се бяха стегнали в черепа му. Знаеше, че има някой там вътре, нечий юмрук бе затворен вътре и искаше да излезе навън. „Навън от главата ми, да. Кой може да ги обвини?“

Огледа се замаяно. Гледката беше твърде цивилизована. Небрежно някак, да, леки намеци за разпадане, определена немарливост. Но никаква лудост. Никакъв ужас. Обичайната подреденост сякаш му се смееше в лицето. Безвкусният въздух, жалко бледото утро, просмукващо се през стените на палатката, очертало силуетите на насекоми: всеки дребен детайл виеше досадната си истина.

„Но толкова много умряха. Само преди пет дни. Шест. Вече са шест. Все още мога да ги чуя. Болка, гняв, всички онези яростни викове на безнадеждност. Ако изляза навън тази сутрин, би трябвало все още да ги виждам. Морските пехотинци. Тежките. Връхлитат срещу настъпващия враг като стършели, но стършели, водещи изгубена битка — бяха срещнали нещо много по-гадно от самите тях и един по един бяха стъпкани и размазани в земята.“

„И хундрилите. Богове на бездната, горките Изгорени сълзи.“

Твърде цивилизована бе тази гледка — купищата дрехи, прашните делви, опразнени и зарязани по земята, стъпканите треви, залинели без чистите слънчеви потоци. Щеше ли изобщо да се върне светлината на живота, или тези треви бяха обречени да повехнат и умрат? Нито едно стръкче не знаеше. Засега не им оставаше нищо друго, освен да страдат.

— Спокойно — измърмори Банашар. — Ние продължаваме. Ще се съвземете след няколко дни. Ще усетите отново дъха на вятъра. Обещавам. — „Ах, Свята майко, твои думи на утеха ли са това? Светлината се връща. Бъдете търпеливи, сладката й целувка се приближава. Нов ден. Бъдете спокойни, крехки стръкчета.“

Изсумтя и тръгна да потърси някоя делва с нещо, останало в нея.

Петима воини хундрили стояха пред Мъртвия Хедж. Изглеждаха объркани, но решителни, ако такова нещо бе възможно, а Подпалвачът на мостове не беше сигурен в това. Трудно им беше да го погледнат в очите, но се държаха.

— Какво в името на Гуглата да правя с вас?

Погледна през рамо. Двамата му нови сержанти идваха зад него, зад тях се събираха други войници. Двете жени приличаха на торби, натъпкани с лоши спомени. Лицата им бяха болнаво сиви, сякаш бяха забравили всички радости на живота — „сякаш са видели другата страна. Но, милички, не е толкова зле, само стигането дотам е гадно.“

— Командире? — попита Суитлард и кимна към хундрилите.

— Искат да се присъединят към нас — каза Хедж намръщено. — Разжалвани от Изгорените сълзи или нещо такова. — Обърна се отново към петимата. — Обзалагам се, че Гал ще нарече това измяна и ще дойде за главите ви.

Най-старият от воините, с почти черно лице от татуираните сълзи, сякаш се сниши още повече под широките си изгърбени рамене.

— Душата на Гал Иншикалан е мъртва. Всичките му деца загинаха в атаката. Вижда само миналото. Изгорените сълзи на Хундрил вече ги няма. — Посочи приятелите си. — Но ние искаме да продължим да се бием.

— Защо не при Ловците на кости? — попита Хедж.

— Юмрук Кайндли ни отказа.

Друг воин изръмжа и рече:

— Нарече ни диваци. И страхливци.

— Страхливци? — Хедж се намръщи още повече. — Бяхте ли в онази атака?

— Бяхме.

— И искате да продължите да воювате? Какво му е страхливото в това?

Най-старият отвърна:

— Искаше да ни посрами пред народа ни — но ние сме унищожени. Коленичим в сянката на Колтейн, прекършени от провал.

— Казвате, че всички останали просто ще се… стопят?

Мъжът сви рамене.

Алхимик Бейвдикт заговори зад Хедж:

— Командире, понесохме няколко загуби. Тези воини са ветерани. И оцелели.

Хедж се извърна и погледна ледериеца.

— Не сме ли всички?

Бейвдикт кимна.

Хедж въздъхна и отново се обърна към воините. Кимна на възрастния.

— Името ти?

— Беррах. Това са синовете ми. Слег, Гент, Паврал и Раез.

„Синовете ти. Нищо чудно, че не се чувствате желани в лагера на Гал.“

— Вече сте конната ни охрана, съгледвачи и ако се наложи — конница.

— Мостоваци?

Хедж кимна.

— Подпалвачи на мостове.

— Ние не сме страхливци — изсъска най-младият, Раез, с почервеняло от ярост лице.

— Ако бяхте, щях да ви пратя да товарите — каза Хедж. — Беррах, ти си капитан на нашите Конни… имате ли резервни коне?

— Вече не, командире.

— Все едно. Сержантите ми ще ви снаряжат. Свободни сте.

В отговор петимата воини извадиха сабите си и му отдадоха чест по начин, който Хедж не беше виждал досега, с острието, притиснато диагонално през оголеното гърло на всеки.

Бейвдикт зад него изсумтя.

„И ако сега кажа: «Режи», ще направят точно това, нали? Богове на бездната.“

— Достатъчно с това, бойци — каза Хедж. — Ние в Подпалвачите на мостове не почитаме култа към Колтейн. Той беше просто един малазански командир. Добър, разбира се, и сега стои в сянката на Дасем Ълтър. И си има голяма компания. И един ден може би и Гал ще е там.

Беррах се намръщи.

— Да не почитаме ли паметта им, сър?

Това, в което Хедж оголи зъби, можеше да се нарече всякак, но не и усмивка.

— Почитайте каквото си щете в свободното си време, капитане, само че вече няма да имате никакво свободно време, защото вече сте Подпалвач на мостове, а ние, Подпалвачите на мостове, почитаме само едно.

— И какво е то, сър?

— Убиването на врага, капитане.

Нещо се оживи на лицата на воините. Прибраха оръжията като по команда. Беррах като че ли се канеше да заговори и накрая се осмели да попита:

— Командир Хедж, как отдават чест Подпалвачите на мостове?

— Не отдаваме. А за всеки извън нашата рота е това.

Очите се опулиха на неприличния жест на Хедж, а след това Беррах се ухили.

Когато се обърна да подкара сержантите си, Хедж видя, че вече не са съвсем онези издути сиви торби отпреди малко. Страхът се беше смъкнал от лицата им и умората вече личеше ясно — но някак смекчена. Суитлард и Ръмджъгс отново изглеждаха почти красиви.

„Нас, Подпалвачите на мостове, ни пердашат непрекъснато. Просто се вдигаме отново. Без излишно фучене, просто ставаме отново, да.“

— Алхимик — обърна се той към Бейвдикт, — покажи ми онова твое ново изобретение.

— Най-после — отвърна ледериецът. — Странно, нали?

— Кое?

— Как петима хундрили ви накараха всички да се стегнете.

— Сержантите бяха в шок…

— Командире, вие изглеждахте по-зле от тях.

„О, Гуглата да ме вземе дано, едва ли мога да оспоря това.“

— Та кажи ми сега какво може да прави новата проклетия.

— Ами, сър, вие нали ми разправяхте за Барабана и…

— Какво? Кога?

— Бяхте пиян. Все едно, това ме наведе на мисълта, че…

Двамата новодошли влязоха в отдельонните лагери и се вдигнаха лица с помръкнали очи. Никой не искаше да се намесват в личната им мъка. Не и сега. Бадан Грук се поколеба, след това бавно се надигна.

— Осемнайсето, нали?

Сержантът, мъж от Дженабакъз, огледа другите войници.

— Кой е от това, което е останало от Десето?

Бадан Грук изстина. Можеше да усети внезапно изостреното внимание на другите в лагера. Разбираше това отношение. Не беше корав мъж и всички го знаеха — тъй че щеше ли да отстъпи сега? „Ако ми беше останало нещо, щях.“

— Не знам къде бяхте в окопите, но ние посрещнахме първата атака. Проклето чудо е, че някои от нас все още са живи. Има двама морски пехотинци от Десето и предполагам, че затова сте тук, след като вие, сержант, и ефрейторът ви, явно сте единствените оцелели от вашето отделение. Загубили сте всичките си войници.

Бадан замълча, за да прецени ефекта от думите си. Не го видя. „Какво ни казва това? Нищо добро.“ Извърна се и посочи.

— Ей там, онези са от отделението на Праймли. Но сержант Праймли е мъртъв. Както и Хънт, и Нелър, и Мълван Дрийдър, а ефрейтор Кисуеър я няма… липсва. Остават ви Скълдет и Дроуфърст.

Сержантът се приближи, с ефрейтора зад него.

— Морска пехота, стани. Аз съм сержант Гонтай1, а това е ефрейтор Риб. Десето вече не съществува. Вече сте в Осемнайсето.

— Какво? — попита Дроуфърст и се намръщи. — Отделение от четирима?

— Взимаме още двама от Седмо и други двама от Пето на Девета рота — отвърна ефрейторът.

Ръфъл изкуцука до Бадан Грук.

— Сержант, Синтър се върна.

Бадан въздъхна и се обърна.

— Чудесно. Тя ще се оправи с това.

Никой нямаше да трябва повече да гледа така към него и да очаква… — „да очаква какво? Гуглата знае. Сега просто събират парчета. Да закърпят дрипата.“ Върна се при останките от огъня и седна с гръб към другите.

„Видял съм достатъчно. Дори морските пехотинци не правят това за прехрана. Не можеш да умреш за прехрана. Тъй че кърпете нови отделения колкото щете. Но сериозно, колко точно морски пехотинци са останали? Петдесет? Шейсет? Не, по-добре да се просмучем в тези редовни, горчиви като стара кръв. Гуглата знае, гади ми се от тия лица тук, гади ми се, че не виждам липсващите, онези, които няма да видя никога повече. Шоули. Страп Пъл. Ским, Хънт, всички.“

Синтър говореше с Гонтай, но гласовете им бяха тихи и спокойни. След малко тя се приближи и клекна до него.

— Дойде ездач от Изгорените сълзи. Кисуеър още се съвзема. Кракът й е зле.

— Отведоха ли ги?

— Кой?

— Сержанта.

— Да, макар че не е толкова далече. Просто „ей там“, Бадан. Не сме достатъчно много, че да се пръснем.

Бадан взе някаква пръчка и разбърка пепелта на огъня.

— Какво ще направи тя, Синтър?

— Кисуеър ли?

— Адюнктата.

— Откъде да знам? Не съм говорила с нея. Никой не е говорил, доколкото мога да разбера. Поне изглежда, че Юмруците командват в момента.

Бадан пусна пръчката и потърка лицето си.

— Трябва да се върнем.

— Няма да стане — отвърна Синтър.

Той я погледна ядосано.

— Не можем просто да се вдигнем и да продължим.

— По-спокойно, Бадан. Измъкнахме повече войници, отколкото би трябвало да можем. Не сме толкова пострадали, колкото можеше да сме. Рутан Гъд, Бързия Бен, а после онова, което стана в авангарда. Тези неща ги спряха. Да не говорим как Фид ни накара да се окопаем — без ония траншеи тежките изобщо нямаше да могат да…

— Умрат?

— Да задържат. Достатъчно, та ледериите да натиснат. Достатъчно, за да можем останалите да се оттеглим.

— Да се „оттеглим“, да. Страхотно.

Тя се наведе към него и изсъска:

— Слушай. Ние не умряхме. Нито един от нас, които още сме тук…

— Едва ли може да е по-очевидно.

— Не схващаш нищо. Бяхме прегазени, Бадан, но успяхме да изпълзим дори и от това. Да, може да е било отчаяното дръпване на Богинята, може всички други да са излезли на пътя на мечовете, които идеха към нас. Може да е от това колко стъписани бяха вече — както чух, Лостара Юил била почти невидима сред облак от кръв, и не нейната. Трябва да ги е спряло това. Пауза. Колебание. Все едно, простата истина е, че когато започнахме да се оттегляме…

— Те ни оставиха да го направим.

— Работата е, че можеше да е много по-лошо, Бадан. Виж хундрилите. Шест хиляди влязоха, по-малко от хиляда се върнаха. Чух, че някои от оцелелите им са дошли в лагера. Включили са се в Подпалвачите на мостове на Мъртвия Хедж. Казват, че Боен водач Гал е прекършен. Тъй че виждаш ли какво става, когато командирът се прекърши? Останалите просто рухват.

— Може би е наш ред.

— Съмнявам се. Тя просто е ранена и Денъл не й действа. Трябва да намери свой начин да се изцели. Но ти все още не схващаш за какво ти говоря. Не се разкапвай, Бадан. Не се затваряй в себе си. Отделението ти загуби Скин, но никой друг.

— Неп Фъроу е болен.

— Той винаги е болен, Бадан. Най-малкото откакто стъпихме в Пустинните земи.

— Релико се буди с писъци.

— Не е само той. Двамата с Вастли стояха с тежките, нали? Така.

Бадан Грук огледа загасналия огън и въздъхна.

— Добре, Синтър. Какво искаш от мен? Как да оправя всичко това?

— Да оправиш това? Идиот такъв, не се и опитвай. Не е за нас. Гледаме си офицерите и чакаме те да поведат.

— Не съм виждал капитан Сорт.

— Защото я направиха Юмрук… ти къде си бил? Все едно. Чакаме Фид, това е истината. По същото време, когато ще е срещата, ни събира всички, последните морски пехотинци и тежки.

— Той все още е сержант.

— Бъркаш. Капитан е вече.

Бадан Грук неволно се усмихна.

— Но е превъзбуден.

— Цяла сутрин танцува, да.

— Значи всички се събираме. — Извърна се и я погледна в очите. — И слушаме какво има да ни каже. А след това…

— След това… е, за след това ще му мислим след това.

Бадан примижа към нея. Страхът му се върна и го смрази. „Не е отговорът, който очаквах.“

— Синтър, да идем ли да доведем Кисуеър?

— А, не. Нека я оставим тая крава да се помъчи още малко.

— Щото сме дребни — каза Ръфъл.

— Е-е, ххво?

— Чу ме, Неп. Ония Късоопашати бяха прекалено високи. Замахът толкова ниско, който трябваше да правят, беше труден — бронята им на кръста не им дава. А нас видя ли ни? Бързо се научихме. Водехме война с пищялките им. Мушкахме нагоре в слабините им. Сечахме им сухожилията. Бодяхме им проклетите стъпала. Бяхме армия от кучешки бълхи, Неп.

— Аш не шъм кушешка вълха. Влъх шъм аш. Неп Влъха!

— Май си прав, Ръфъл — намеси се Релико. — Почнахме да се бием адски ниско, нали? Точно в краката им, близък бой, свършихме работа. — Абаносовото му лице се изкриви в нещо като усмивка.

— Точно както казах. — Ръфъл кимна и запали още една пръчка ръждивец, за да довърши закуската с другите пет. Ръцете й трепереха. Беше посечена в десния крак и грубо зашитата рана болеше. Както и всичко останало.

Синтър се смъкна до Хъни и каза тихо:

— Наложи се да отрежат ръката.

Лицето на Хъни се стегна.

— Дясната.

Другите се наведоха към тях да слушат. Синтър се намръщи.

— Да. Ефрейтор Рим ще е тромав известно време.

— И нас ли ще ни свият в друго отделение тогава, сержант? — попита Лукбек. — Или ние ще глътнем друго, както сме останали само с двама десантчици?

Синтър сви рамене.

— Още се обсъжда.

— Не ми харесва това, което стана с Десето, сержант — каза Хъни. — В един момент го има, в следващия го няма. Като дим. Не е редно така.

— Гонтай си е кучи син малко — рече Синтър. — Няма такт.

— И освен това позволи всичките му войници да загинат — изтъкна Лукбек.

— Спрете. Не можем да разсъждаваме така, не и този път. В тази битка се получи, че всеки е сам за себе си.

— Не и Фид — каза Хъни. — Или ефрейтор Тар. Или Коураб или Ърб, даже и Хелиан. Те сплотяваха, сержант. Точно затова сега сме живи.

Синтър извърна очи.

— Много се седи и приказва тука, мисля. Всички ще хванете краста и става гадно. — Стана. — Трябва да поговоря с Фид.

Сержант Ърб се приближи до Солтлик.

— Отделение, стани.

Мъжът го изгледа отдолу, изпръхтя и се надигна.

— Вземи си багажа.

— Слушам, сержант. Къде отиваме?

Ърб тръгна, без да му отвърне, и тежкият се затътри на две стъпки зад него. Не изгаряше от нетърпение за това. Знаеше лицата на повечето морски пехотинци в тази армия. За такива неща паметта му бе добра. Лица. Лесно. Хората, криещи се зад тях — не. Имена? Забрави. Сега, разбира се, не бяха останали много лица.

Лагерът на морската и тежката пехота беше в бъркотия. Неподредено, немарливо. Пръснати отделения, празни места на мястото на други. Палатки, провиснали от небрежно забиване на колчетата. Оръжейни колани, очукани шлемове и разхвърлена броня по земята сред кокали от родара и сварени ребра от мириди. Плитки дупки, вмирисани от повръщано — войниците се оплакваха от някаква стомашна гадина, но по-вероятно бе просто от нерви, ужасната последица от всяка битка. Киселината от оцеляването, която продължава да пари нагоре по гърлото.

И навсякъде около тях — утрото, проснало се в кроткото си безумство, безчувствено както винаги. Изсветляващо небе, кръжащи и бръмчащи насекоми, глухо мучене на животни, подкарани на заколение. Едно нещо липсваше обаче. Разговорите. Войниците седяха навели глави или поглеждаха от време на време, с помръкнали и отчуждени очи.

Всички под обсада. От зевовете около кръга, от купчините палатки, оставени сгънати и вързани с колчетата и въжетата. Мъртвите също нямаха какво да кажат, макар че всички все още седяха и ги чакаха.

Ърб спря при един такъв накъсан кръг седящи войници. Бяха поставили котле върху жарта и парата, която се вдигаше от него, беше тежка, опияняваща. Той ги огледа. Две жени, двама мъже.

— Двайсет и второ отделение?

По-възрастната жена кимна, без да вдига глава. Ърб помнеше, че я е виждал. Живо лице, помнеше. Остър език. Град Малаз може би, или Ю’Гатан. Островитянка със сигурност.

— Всички, стани.

На лицата, които се вдигнаха към него, имаше негодувание. Другата жена, млада, тъмнокожа и тъмнокоса, имаше изумително сини очи, които блеснаха от гняв.

— Страхотно, сержант — заговори тя с акцент, какъвто не бе чувал досега. — Току-що си попълни отделението. — Щом видя Солтлик, застанал зад Ърб, изражението й се промени. — Тежък. — Жената кимна почтително.

Другата изгледа навъсено приятелите си.

— Това, което виждате пред себе си, момчета и момичета, е Тринайсето. Това отделение, и на Хелиан, пиха гущерска кръв онзи ден. Тъй че всички стани, мамка му, и веднага! — Даде им пример. — Сержант Ърб, аз съм Класп. Дойдохте да ни приберете, добре. Все някой трябваше да ни прибере.

Другите се бяха вдигнали на крака, но по-младата жена продължаваше да се мръщи.

— Загубихме добър сержант…

— Който не слушаше, като казаха „залегни“ — сряза я Класп.

— Винаги си вреше носа навсякъде — каза единият мъж, картулиец с мазна брада.

— Любопитство — подхвърли другият, нисък плещест фалариец с дълга коса с цвета на опръскано с кръв злато. Върхът на носа му бе отсечен и бе хванал дебела коричка.

— Свършихте ли с елегията? — каза Ърб. — Добре. Това е Солтлик. Значи, лицата ги знам, тъй че ви познавам всичките. Сега да чуя имената.

— Бърнт Роуп, сержант — каза картулиецът. — Сапьор.

— Лап Туърл — представи се фалариецът. — Резач.

— Изцеряване?

— Не разчитайте на това. Не и на този терен.

— Сад — каза по-младата жена. — Отдельонен маг. Безполезна почти колкото Лап в момента.

— Пазите ли още арбалетите? — попита Ърб.

Никой не отвърна.

— Тогава първата задача: бегом до оръжейната. После се връщате тук и почиствате тази кочина. Двайсет и второ е разпуснато. Добре дошли в Тринайсето. Солтлик, придружи ги. Класп, ти вече си ефрейтор. Честито.

Когато всички тръгнаха, Ърб остана да стои сам и неподвижен и дълго, незабелязан от никого, се взираше в празното.

Някой я сръга в рамото и тя простена и се обърна настрана. Второ сръгване, по-силно този път.

— Разкарай се. Още е тъмно.

— Още е тъмно, сержант, защото сте си вързали очите.

— Тъй ли? Ами що не си ги вържете и ваш’те? Тогава всички щяхме да спим.

— Съмна се, сержант. Капитан Фидлър иска да…

— Той все иска. Щом станат офицери, само това правят. Някой да ми даде делва.

— Всичко свърши, сержант.

Тя се пресегна, опипа грубия парцал, покрил очите й, и дръпна единия край само колкото да отвори едното.

— Това не е възможно. Идете ми намерете.

— Ще идем — обеща Бретлес. — Веднага щом станете. Някой обикаля по отделенията и ни броят. Не ни харесва това. Изнервя ни.

— Що? — Окото й примига. — Имам си осем десантчици…

— Четирима, сержант.

— Петдесет процента загуби не е толкова зле за купон.

— Купон ли, сержант?

Тя бавно се надигна.

— Снощи имах осем.

— Четирима.

— Точно, четири двойни.

— Нямаше никакъв купон, сержант.

Хелиан дръпна парцала и отвори и другото си око.

— Нямаше, тъй ли? Така става, като се сковаваш, ефрейтор. Изтърваваш хубавите моменти.

— Предполагам. Разтапяме буца шоколад в едно котле — помислих, че може да искате малко.

— Какво? А, да. Шоколад „Балкло“. Добре, разкарай се от палатката да се приведа в приличен вид.

— Не сте в палатката си, сержант. В клозетния ни изкоп сте.

Тя се огледа.

— Хм. Това обяснява миризмата.

— Никой не го е използвал още, сержант, като гледахме как лежите тук.

— О.

Стомахът му се сгърчи отново, но нищо не бе останало за повръщане, тъй че го изтърпя, изчака задъхан и се смъкна на земята.

— Щръкналите цици на Полиел, ако не мога да задържа нищо, ще се скапя.

— Вече си се скапал, Уидър — подхвърли с хрипливия си глас Троутслитър от няколкото крачки напред срещу вятъра. Старите белези по шията му се бяха възпалили; бяха го ударили в гърдите, толкова силно, че брънките на ризницата се бяха пръснали, и нещо от тази травма беше раздрало гърлото му.

Бяха извън лагера, на двайсет крачки от крайния източен пост. Уидършинс, Троутслитър, Детсмел и сержант Балм. Оцелелите от Девето отделение. Редовните се свиваха в дупките си и ги бяха гледали, докато минаваха мълчаливо покрай тях, с кървясали очи. Войнственост ли беше това? Жал? Отдельонният маг не знаеше, но в този момент изобщо не му пукаше. Избърса устата си с опакото на ръката и погледна Троутслитър и Балм.

— Ти ни извика тук, сержант. Какво сега?

Балм смъкна шлема си и се зачеса енергично по темето.

— Просто рекох да ви кажа, че не разформироваме отделението и не взимаме никакви нови трупове. Просто сме ние, вече.

— Бихме толкова път за това? — изсумтя Уидършинс.

— Не бъди идиот — изръмжа Детсмел.

Балм се обърна към войниците си.

— Говорете, всички. Ти пръв, Троутслитър.

Високият мъж се сепна.

— Какво да кажа? Сдъвкаха ни на парчета. Но Кайндли как върза Фид, е, проклет гений е тоя. Имаме си капитан вече…

— Нищо й нямаше на Сорт — намеси се Детсмел.

— Не казвам, че й имаше. Определено си е офицер жената. Но може би точно това е идеята. Фид е стар морски пехотинец, беше сапьор. Сержант. А сега е капитан на това, което остана от нас. Мен ме устройва. — Сви рамене и се обърна към Балм. — Нищо повече нямам за казване, сержант.

— А когато каже, че е време да тръгнем, ще врещиш ли и ще хленчиш ли?

Троутслитър повдигна вежди.

— Да тръгнем? Къде да тръгнем?

Балм примижа и рече:

— Твой ред е, Детсмел.

— Качулатия е мъртъв. Сиви конници патрулират на Портата. В сънищата си виждам лица, смътно, но ги виждам. Малазанци. Подпалвачи на мостове. Не можете да си представите колко успокоително действа, просто не можете. Всички са там и мисля, че трябва да благодарим на Мъртвия Хедж за това.

— В смисъл? — попита Уидършинс.

— Просто чувство. Все едно, че с връщането си е прогорил пътека. Преди шест дни щях да се закълна, че бяха толкова близо, че да ги целунеш.

— Защото всички бяхме почти мъртви — сопна се Троутслитър.

— Не, бяха като оси, и сладкото беше не че ние умираме, нито гущерите. Беше Лостара Юил. — Очите му бяха светнали, докато ги поглеждаше един по един. — Зърнах го за миг, знаете ли. Видях я как танцува. Направи каквото направи Рутан Гъд, само че не падна под мечовете. Гущерите се стъписаха — не знаеха какво да правят, не можеха да се доближат, а които се доближиха, богове, насечени бяха на парчета. Видях я и сърцето ми едва не се пръсна.

— Тя спаси живота на адюнктата — рече Троутслитър. — Толкова добре ли е това?

— Не е твоя работа дори да питаш — каза Балм. — Фид ни събира. Има да ни каже някои неща. За това, предполагам. За адюнктата — и какво предстои. Все още сме морска пехота. Ние сме морската пехота и имаме тежките в редиците си, най-упоритите бикове, които съм виждал.

След това се обърна, тъй като двама редовни от постовете се приближаваха към тях. Носеха два самуна хляб, увита буца сирене и глинена бутилка от Седем града.

— Какво е това? — учуди се Детсмел.

Двамата войници спряха на няколко крачки от тях и този отдясно отвърна:

— Стражата се смени, сержант. Донесоха ни малко закуска за нас. Но не бяхме много гладни. — После двамата оставиха нещата на голата земя, кимнаха и тръгнаха обратно към лагера.

— Изринатото шкембе на Гуглата — измърмори Детсмел.

— Изчакайте с яденето — каза Балм. — Още не сме свършили. Уидършинс.

— Лабиринтите са болни, сержант. Видяхте какво правят на нас, маговете. А има и нови. Нови лабиринти, имам предвид, но никак не са приятни. Все пак бих могъл да бръкна в тях, щом ми омръзне да съм абсолютно безполезен.

— Ти си най-добрият между нас с арбалета, Уидър, тъй че не си безполезен дори и без магия.

— Може би, Троутслитър, но не го чувствам така.

— Детсмел — рече Балм. — Ти направи някакво изцеряване.

— Да, но Уидър е прав. Не е приятно. Проблемът — за мен, искам да кажа — е, че все още някак съм свързан с Гуглата. Въпреки че той е, ъъ, мъртъв. Не знам защо трябва да е това, но магията, която идва от мен, е студена като лед.

Уидършинс го погледна намръщено.

— Лед? Това е нелепо.

— Гуглата е проклет Джагът, тъй че не е. И е, защото е… ами, умрял.

Троутслитър плю на земята и попита:

— Ако наистина е умрял, както казваш, не върви ли в селението си? И не трябва ли поначало да е умрял, след като е Бог на Смъртта и прочие? Това, което говориш, е нелепо, Детсмел.

Некромантът се оклюма.

— Знам.

— Другия път като правиш изцеряване, дай ми да подуша — каза Уидършинс.

— Пак ще повърнеш.

— И какво?

— Какво мислиш, Уидър? — попита Балм.

— Мисля, че Детсмел не използва вече магията на Качулатия. Мисля, че лабиринтът трябва да е Омтоуз Феллак.

— И на мен ми хрумна — измърмори Детсмел.

— Има един начин да го проверим със сигурност — каза Балм.

Уидършинс изруга.

— Да. Не знам подробностите, но разправят, че има счупени ребра, може би дори храчи кръв и още има сътресение. Но с оня неин отатарал никой не може да направи кой знае какво.

— Но Омтоуз Феллак е Древен. — Детсмел кимаше. — Трябва да идем. Струва си да се опита.

— Ще идем — рече Балм. — Но първо ще ядем.

— И оставяме адюнктата да я боли?

— Ядем и пием тук — каза твърдо Балм. — Защото сме морска пехота и ме ритаме прах в лицата на приятелите ни войници.

— Точно така — рече Уидършинс и добави: — Освен това умирам от глад.

Шортноус беше загубил четири пръста на лявата си ръка. За да спре кървенето, продължило и след като му ги бяха зашили, ги беше държал притиснати до котлето на огъня. Сега краищата изглеждаха стопени и имаше мехури нагоре до кокалчетата. Но кървенето беше спряло.

Тъкмо се беше наканил да изповяда неугасващата си любов към Флашуит, когато цъфна сержантът от Осемнайсето и прибра и Флашуит, и Мейфлай, тъй че беше сам, последният останал от старото отделение на Геслер.

Поседя малко сам и с един трън пукна мехурите, а след това ги изсмука. След като свърши и това, поседя още, загледан в догарящия огън. В битката откъснатият пръст на един от гущерите беше паднал отзад на врата му, между бронята и ризата. Когато най-сетне го измъкна, с Мейфлай и Флашуит го опекоха и го изядоха. Кокалчетата пък си разделиха и ги овързаха в косите си. Така правеха Ловците на кости.

Двете настояха той да вземе най-дългия, заради това, че ръката му беше скълцана, и сега той висеше под брадата му, изпъкваше над другите кокалчета от пръсти, всички от ледерийски войници. Беше тежък и толкова дълъг, че тупаше в гърдите му, когато вървеше, а той реши да направи точно това, след като осъзна колко е самотен.

Вдигна мешката, метна я на рамо и тръгна. Трийсет и две крачки, и стигна до бивака на старото отделение на Фид, където намери място да си вдигне палатката, остави брадвичката в нея и после седна при другите войници.

Хубавичката дребна жена вдясно от него му подаде канче, пълно с нещо димящо. Когато й се усмихна благодарно, тя не отвърна на усмивката му и той се сети, че се казваше Смайлс2.

Реши, че това е по-добре, отколкото да е самотен.

— Имам попълнение, Коураб.

— Не го виждам — отвърна воинът от Седемте града.

— Шортноус иска да е новият ни юмрук — обясни Кътъл.

— И какво, ставаме четири юмрука в това отделение? Аз, ефрейтор Тар, Корик и сега Шортноус.

— Аз бях ефрейтор, не юмрук — рече Тар. — Освен това не удрям, само ги поемам.

Кътъл изсумтя.

— Едва ли. Тръгна напред като всеки юмрук, който съм виждал.

— Тръгнах напред, за да остана на място, сапьор.

— Добре казано — отстъпи Кътъл. — Поправям се.

— Току-що се сетих нещо — каза Смайлс. — Вече си нямаме сержант. Освен ако не си ти, Тар. А ако е така, значи ни трябва нов ефрейтор и тъй като аз съм единствената, останала с малко мозък, трябва да съм аз.

Тар почеса посивялата си брада.

— Мислех за Коураб всъщност.

— На него му трябва личен оръжеен фургон!

— Запазих си ледерийския меч — сопна се Коураб. — Нищо не загубих тоя път.

— Да гласуваме тогава.

— Хайде не, Смайлс — рече Тар. — Коураб Билан Тену’алас, вече си ефрейтор на Четвърто отделение. Поздравления.

— Той до вчера беше новобранец! — Смайлс се навъси.

— Голям праз — рече Кътъл.

Корик се озъби на Смайлс.

— Примири се, редник.

— Вече съм ефрейтор — каза Коураб. — Чу ли го това, Шортноус? Вече съм ефрейтор.

Тежкият вдигна глава от канчето си.

— Какво да чуя?

Загубата на Ботъл ги бе наранила. Кътъл го виждаше на лицата им. Първата загуба на отделението, поне доколкото можеше да си спомни. Първата от първоначалните поне. Но загубата само на един войник беше адски добре все пак. Повечето отделения бяха пострадали много по-лошо. Някои отделения бяха престанали да съществуват. „Някои? По-скоро повечето.“

Отпусна гръб на сгънатата резервна палатка и загледа другите скришом. Заслуша недоволното им мърморене. Корик беше сломен. Сякаш някакви вътрешни вериги бяха оковали душата му и объркваха мозъка му, и това може би вече бе трайно. Пиеше от кладенец на страх и непрекъснато се връщаше при него.

Свадата преди няколко дена беше ужасна, но Корик беше тръгнал по този път още преди това. Племенните често рухваха пред най-лошите превратности на цивилизацията и колкото и умен да беше най-умният между тях, често се оказваха слепи за това, което ги убива.

Може би не беше по-различно, отколкото при нормалните хора, но за Кътъл бе някак по-трагично.

Дори Смайлс бавно се отдръпваше от Корик.

Тя не се беше променила, реши Кътъл. Изобщо. Побъркана и убийствено опасна както винаги си беше Смайлс. Работата й с ножа беше жестока там долу, под замаха на оръжията на гущерите. Беше събаряла великани в онзи ден. Въпреки това от нея щеше да се получи ужасен ефрейтор.

Тар си беше Тар. Същият, какъвто си беше открай време и какъвто щеше да е винаги. Щеше да е стабилен сержант. Може би малко лишен от въображение, но това отделение отдавна нямаше нужда от въображение. „И ще го следваме много твърдо. Тоя човек е като настръхнала стена, а когато шлемът се смъкне ниско над челото му, стадо връхлитащи бедерини не биха могли да го помръднат. Да, Тар, ти просто ще си чудесен, сержант.“

Коураб. Ефрейтор Коураб. Идеално.

А сега и Шортноус. Седи като пън, сплесканите мехури плачат по ръката му. Дори пие онази гнилоч, дето я беше сварила Смайлс, с нещо като усмивка. „Не можеш да ме заблудиш, Шортноус. Твърде дълго съм бил във войската. Обичаш да се правиш на задръстен, всички тежки си падате по това. Но виждам мъждукането в очичките под тежките ти клепачи.“

„«Какво да чуя?» Беше добро, само че видях искрата, която се опита да прикриеш. Щастлив си, че си тук, нали? Добре. Щастлив съм, че си тук.“

„Колкото до мен, какво научих аз? Нищо ново. Преживяхме го, но имаме да преживеем още много. Попитайте ме тогава. Попитайте ме тогава.“

Обърна се и видя дошлия при тях Фидлър. Само грифът на цигулката му беше останал, увиснал от гърба му със скъсаните струни като разпилени косми. Повечето червено по брадата му го нямаше. Ножницата на късия му меч беше празна — оставил бе оръжието щръкнало от очната кухина на един гущер. Погледът в сините му очи беше хладен, почти студен.

— Сержант Тар, половин камбана и ги водиш на мястото.

— Да, капитане.

— Дойдоха ездачи от юг. Периши, малко хундрили и още някои. Цяла пасмина други.

Кътъл се намръщи.

— Кои?

Фидлър сви рамене.

— Преговарящи. Скоро ще разберем.

— Казах ти, че ще живееш.

Хенар Вигълф й се усмихна от походното легло. Но усмивката бе колеблива.

— Направих каквото ме помоли, Лостара. Гледах.

Погледът й помръкна.

— Коя си ти? — попита Хенар.

— Не ме питай за това. Виждам този въпрос във всяко лице. Всички ме гледат. И мълчат. — Замълча и загледа ръцете си. — Беше Танцът на Сянката. Беше само Танцът на Сянката. — Вдигна очи към него. — Не бях аз. Просто се отдръпнах, вътре в себе си, и гледах, също като теб.

— Ако не ти, кой тогава?

— Въжето. Котильон, Богът покровител на убийците. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Той ме обзе. Правил е и преди такива неща, мисля.

Очите на Хенар се разшириха.

— Бог…

— Яростен бог. Аз… никога не бях изпитвала такава ярост. Изгаряше ме цялата и ме прочисти. — Разкопча колана си и извади ножа от канията. Положи го върху одеялата, покрили наранената му гръд. — За теб е, обич моя. Но внимавай, много, много е остър.

— Мъката се е махнала от лицето ти, Лостара — каза Хенар. — Красива беше преди, но сега…

— Непреднамерен дар, несъмнено — отвърна тя плахо. — Милостта не е присъща на боговете. Нито състраданието. Но никой смъртен не би могъл да устои на онзи огън, без да мине през него или изгорял на пепел, или прероден.

— Прероден, да. Добро определение. Дързостта ми — добави с гримаса на съжаление той — вече отстъпва пред теб.

— Не го позволявай — сряза го тя. — Не взимам мишки в леглото си, Хенар Вигълф.

— Тогава ще се опитам да намеря в себе си мъжа, който бях.

— Ще помогна, но още не — лечителите още не са приключили с теб. — Стана от леглото. — Сега трябва да те оставя. Отивам при адюнктата.

— Мисля, че Брис е забравил за мен. Или е решил, че съм мъртъв.

— Не мисли, че ще му напомням — рече тя. — Отсега нататък ще яздиш с мен.

— Брис…

— Едва ли. Няколко думи насаме с Араникт ще свършат работата, мисля.

— Братът на краля е окаишен?

— Следващия път като се срещнете, можете да си сравните нашийниците.

— Мислех, че не харесваш мишки, Лостара Юил.

— О, очаквам да се бориш и да се напрягаш във веригите си, Хенар. Държим в окови и под ключ тези, които не можем да опитомим.

— Разбирам.

Тя се обърна да излезе от болничната палатка и видя редиците лица, извърнати към нея, дори между резачите.

— Дъх на Гуглата — измърмори сърдито.

Блажено пиян, Банашар вървеше към командната палатка. Видя Юмрук Блистиг застанал при входа като осъден пред вратата на палача. „Горкият човек. Там не загина подходящият герой. Имаше своя шанс всъщност. Можеше да си също толкова безмозъчен като Кенеб. Можеше да останеш в сянката му до самия край всъщност, след като така удобно се криеше в нея последните няколко месеца.“

„Но слънцето вече не среща препятствие да те открои ярко и какво изпитваш сега?“ Мъжът изглеждаше зле. „Но ти не пиеш, нали? Това на лицето ти не е снощната отрова, а по-скоро жалост.“ Болен от страх. Банашар успя да изстиска малко искрено съчувствие към човека. Няколко капки, колкото да размътят водата и да притъпят справедливото задоволство.

— Каква хубава сутрин, Юмрук — подхвърли той, щом се приближи.

— Скоро ще изпаднеш в беда, Върховен жрец.

— Че защо?

— Защото виното свършва.

Банашар се усмихна.

— Мазетата на храма са добре заредени, уверявам те.

Очите на Блистиг блеснаха някак алчно.

— Можеш просто да влизаш там? Когато си поискаш?

— Горе-долу.

— Тогава защо оставаш? Защо не избягаш от тази лудост?

„Защото Святата майка ме иска тук. Аз съм последният й жрец. Наумила си е нещо за мен, о, да.“

— Ужасно съжалявам, че трябва да ти кажа това, Юмрук, но онази врата е частна, заключена е.

Лицето на Блистиг потъмня. Пред входа на командната шатра имаше двама стражи, едва на няколко крачки от тях, и ги чуваха добре.

— Подхвърлих ти да ни напуснеш, Върховен жрец. Безполезен пияница си, влияеш лошо на войската. Изумявам се защо адюнктата толкова държи на проклетото ти присъствие на тези събирания.

— Вярвам ти, Юмрук. Но едва ли съм толкова лошо изкушение за войниците ти. Не споделям личния си запас в края на краищата. Всъщност подозирам, че щом ме видят, душите им се отвръщат от бедствието на алкохола.

— Искаш да кажеш, че ги отвращаваш?

— Точно така, Юмрук. — „Но всъщност не би трябвало да водим този разговор, нали? Защото можем да разменим позициите и освен пиенето нищо друго няма да се промени. Същинската разлика е, че аз не губя нищо освен отвращението им, докато ти…“ — Ледерийския контингент ли чакаме, Юмрук?

— Елементарна учтивост, Върховен жрец.

„Хареса ти идеята, нали? Толкова, че да се вкопчиш в нея веднага. Добре.“

— Тогава ще ти направя малко компания, поне докато дойдат.

— Не се задържай дълго — подхвърли Блистиг. — Ще направиш лошо впечатление.

— Не се съмнявам. Няма да прекалявам.

— Всъщност — продължи Блистиг, — виждам, че другите Юмруци вече идват насам. Ако искаш да си избереш по-удобно място в палатката, Върховен жрец, сега е моментът.

„Е, добре, и аз мога с радост да се вкопча в това.“

— Добра тактика, Юмрук. Ще се вслушам в съвета ти.

Поклони се, обърна се и мина между двамата стражи. Улови погледа на единия и смигна.

Не получи нищо в отговор.

Лостара Юил чу вика, обърна се и видя четиримата тръгнали към нея морски пехотинци. Сержантът от Дал Хон, как му беше името? Балм. След него се мъкнеха трима войници, сигурно онова, което бе останало от отделението му.

— Искате ли нещо, сержант? Побързайте, отивам в командната палатка.

— Ние също — каза Балм. — Имаме тук един лечител, може да направи нещо за нея.

— Сержант, не става така…

— Би могло — каза високият войник с белезите на шията. Гласът му бе тънък и стържещ като камък, точещ желязо.

— Обяснете.

— Смятаме, че използва Древен лабиринт, капитане — каза друг войник.

— Какво? Как, в името на Гуглата, е възможно това?

Лечителят излезе напред. Леко се запъна, преди да заговори:

— Струва си да опитам, сър. Мисля, че Уидършинс е прав този път.

Лостара помисли за миг и кимна.

— Последвайте ме.

Морските пехотинци нямаха навик да губят времето на хората, а искането да се явят пред адюнктата не беше най-страстната амбиция за повечето от тях. „Следователно мислят, че са се докопали до нещо. Струва си да видим дали са прави. Главоболията й се влошават — вижда се ясно.“

Събралите се при входа на командната шатра Юмруци я видяха и безгрижният разговор прекъсна. „Дори и вие. Добре. Продължавайте така.“

— Юмруци — каза Лостара. — Отворете ни път, моля. Тези бойци имат уговорена среща с адюнктата.

— За пръв път го чувам — рече Кайндли.

— Ами, доколкото помня, останалите тежки и морска пехота сега са под командването на капитан Фидлър, а той отговаря само пред адюнктата.

— Смятам да поставя този въпрос пред адюнктата — отвърна Кайндли.

„Няма смисъл.“

— Ще се наложи да го отложите за след преговорите, Юмрук. — Махна с ръка и поведе войниците между старшите командири. „И ще спрете ли да ме гледате така?“ Гърбът й се стегна от погледите им, докато минаваше, и беше истинско облекчение, когато най-сетне се шмугна в сенчестия вход на палатката.

Повечето вътрешни платнени стени бяха махнати и вътрешността изглеждаше по-просторна. Само в другия край се поддържаше интимен кът за спане на адюнктата, с няколко тежки завеси, изпънати от едната страна до другата. Единственият вътре беше Банашар, седнал на една дълга пейка с гръб към външната стена, скръстил ръце и сякаш задрямал. Имаше една дълга маса, още две пейки и нищо друго, дори фенер. „Не, без фенер. Светлината я пронизва като нож.“

Щом отделението се подреди зад Лостара, една от завесите се дръпна.

И адюнкта Тавори се появи.

Дори от десет крачки Лостара видя лъсналата на пребледнялото й чело пот. „Богове, ако армията види това, ще се стопят като сняг в огън. Да ги издуха вятърът.“

— Какво правят тези морски пехотинци тук, капитане? — Думите прозвучаха вяло и равнодушно. — Очакваме официални гости.

— Този отдельонен лечител смята, че може да направи нещо за вас, адюнкта.

— Значи е глупак.

Споменатият войник пристъпи напред.

— Адюнкта. Аз съм ефрейтор Детсмел, Девето отделение. Лабиринтът ми беше на Качулатия.

Посърналите очи на Тавори примигаха.

— Ако разбирам добре ситуацията, ефрейтор, имате съчувствието ми.

Той сякаш се обърка.

— Ъъ, благодаря ви, адюнкта. Работата е там, че…

Вдигна ръце и Лостара ахна, когато от лечителя блъвна мразовит въздух. Островърхият покрив се заскрежи. Дъхът на Детсмел заизлиза на бели валма.

Магът, Уидършинс, рече:

— Омтоуз Феллак, адюнкта. Древен.

Тавори стоеше, като замръзнала. Само очите й се присвиха.

— Джагът ли си намерил за покровител, Детсмел?

— Бога на смъртта вече го няма — заговори Уидършинс и зъбите му затракаха, може би понеже топлината спадаше рязко, а може би не. — Но е възможно самият Качулат да не е толкова умрял, колкото си помислихме.

— Помислихме си го, нали? — Устните на Тавори се присвиха, докато гледаше Детсмел. — Лечител, заповядайте.

Балм почти извлече Детсмел навън. Троутслитър и Уидършинс вървяха от двете му страни със свирепи лица, сякаш всеки момент бяха готови да извадят оръжие, ако някой се доближи.

Юмруците се заотдръпваха, а сержантът ги изгледа навъсено.

— Направете път, ако обичате, господа. А, и тя иска да ви види веднага. — Без да дочака отговор, Балм забута Детсмел напред и лечителят залитна — дрехите му бързо потъмняха от водата — скрежът и ледът се стапяха бързо на утринната топлина. След двайсетина крачки сержантът най-после спря зад една хлътнала интендантска палатка. — Сядай, Детсмел. Богове на бездната, кажи ми, че това ще мине.

Лечителят се смъкна на земята. Главата му клюмна и всички зачакаха да повърне, но вместо това чуха нещо като хлип. Балм изгледа Троутслитър, а после Уидършинс, но ако се съдеше по лицата им, и те бяха стъписани като него. Наведе се, отпусна леко ръка на гърба на Детсмел и усети тръпките.

Лечителят плака доста дълго.

Всички мълчаха.

Когато хлиповете най-сетне започнаха да стихват, Балм се наведе още и попита тихо:

— Ефрейтор, какво, в името на Тогг, става с теб?

— Не… не мога да го обясня, сержант.

— Цярът подейства. Всички го видяхме.

Детсмел кимна и пак изхлипа.

— Тогава… какво?

— Тя отключи защитите си, само за миг. Позволи ми да проникна, сержант. Трябваше да го направи, за да мога да изцеря увреденото. А каква рана беше, богове! Да се появява пред хората… трябва да е отнемало всичко, което е имала. Да стои, да говори… — Той поклати глава. — Видях вътре. Видях…

Замълча отново и отново го разтърсиха хлипове.

Балм клечеше до него. Уидършинс и Троутслитър бяха като плътна преграда, с гръб към тях. Нищо не им оставаше — освен да чакат.

В паузата преди да влязат Юмруците Лостара Юил се обърна към Тавори. Постара се да говори спокойно и невъзмутимо.

— Добре дошла при нас, адюнкта.

Тавори бавно си пое дъх.

— Какво мислите, Върховен жрец?

Банашар вдигна глава.

— Твърде измръзнал съм, за да мога да мисля, адюнкта.

— Омтоуз Феллак. Усетихте ли стъпките на Джагът, Банашар?

Бившият жрец сви рамене.

— Значи Гуглата е имал задна вратичка. Трябва ли да сме изненадани всъщност? Проклетият измамен бог никога не играе почтено.

— Не сте коректен, Върховен жрец.

— Помислете добре откъде ви дойдоха подаръците, адюнкта.

— Най-после един разумен съвет от теб, Върховен жрец — отвърна тя. — Почти… трезвен.

Той сигурно се канеше да отвърне, но го прекъсна влизането на Кайндли, Сорт и Блистиг.

Последва тягостно мълчание, а след това Фарадан Сорт изсумтя и каза:

— Винаги съм вярвала, че „ледено посрещане“ е само метафора…

— Уведомиха ме — прекъсна я адюнктата, — че гостите ни вече идват. Преди да са дошли, искам всеки от вас да докладва за състоянието на войниците ви. Сбито, моля.

Лостара Юил погледна Банашар и видя как нещо заблещука в очите му, докато гледаше адюнктата.

Наложи се да минат през малазанския лагер по северния път, който криволичеше между палатките на кланиците. Вонята беше ужасна, мухите също. Атри-Цеда Араникт яздеше мълчаливо до командир Брис и слушаше блеенето на мириди, мученето на родара и квиченето на ужасени прасета — изправените пред заколение животни разбираха какво ги чака.

— Лош избор беше този маршрут — измърмори Брис. — Моите извинения, Атри-Цеда.

Двама войници пресякоха пътя им, облечени в тежки, плувнали в кръв касапски престилки. Лицата им бяха отпуснати и безизразни, от ръцете им капеше мръсотия.

— Армиите се къпят в кръв — каза Араникт. — Това е истината, нали, командире?

— Боя се, че всички се къпем в нея — отвърна той. — Градовете ни позволяват да се крием от тази мрачна истина, но тя си остава истина.

— Питам се какво ли щеше да е, ако всички ядяхме само зеленчуци?

— Щяхме да разорем цялата земя и дивите животни нямаше да има къде да живеят.

— Значи трябва да гледаме на тези домашни твари като на жертви в името на дивото.

— Бихме могли, ако помага.

— Не съм сигурна.

— И аз.

— Мисля, че съм твърде мека за всичко това — заключи тя. — Имам предвид сантиментална. Човек сигурно би могъл да се скрие от самото клане, но ако има поне малко въображение, няма никакво скриване, нали?

Приближиха се до широко кръстовище. Срещу тях по южния път към същото място прииждаше внушителен отряд конници.

— Виж ти — каза Брис. — Това не са ли кралските знамена на Болкандо?

— Изглежда, кралицата е поела задължения с ескорта далече извън границите на кралството си.

— Да, крайно любопитно. Да ги изчакаме ли?

— Защо не?

Спряха на кръстовището.

Щом свитата на кралицата се приближи, Брис се намръщи.

— Това са редовни от Евъртайн според мен. Нито един офицер.

До Абрастал яздеха трима баргастки воини, а от дясната й страна имаше две жени от хундрилите, едната бременна в седмия или осмия месец. Отляво на нея яздеха двама чужденци с брони — перишите? Араникт ахна.

— Това трябва да е Смъртен меч Кругава. Все едно е слязла от гоблен в тронна зала.

Брис изсумтя.

— Разбирам какво имаш предвид. Виждал съм няколко корави жени през живота си, но тази… е наистина внушителна.

— Не бих могла дори да вдигна меча й.

Кралицата махна с ръка и цялата свита спря. Абрастал каза нещо на един от войниците и изведнъж всички слязоха от конете, свалиха дисагите им и се пръснаха из малазанския лагер.

— Какво правят? — попита Араникт.

Брис поклати глава.

— И аз се чудя.

— Носят… пиене според мен.

Брис Бедикт изсумтя и смуши коня си напред. Араникт го последва.

— Командир Брис Бедикт — рече кралица Абрастал, щом спряха пред нея, — най-после се срещаме. Кажете ми, вашият брат знае ли къде сте?

— А вашият съпруг, ваше величество?

Зъбите й блеснаха.

— Едва ли. Но не е ли по-добре това, вместо да се срещаме с гняв?

— Съгласен съм, ваше величество.

— Е, като изключим този тъп гилк до мен и вас, това, изглежда, ще е женско събиране. Треперите ли в ботушите си, принце?

— И да треперя, достатъчно мъж съм да не го призная, ваше величество. Ще бъдете ли така добра да ни представите?

Абрастал свали тежките си метални ръкавици и посочи надясно.

— От хундрилите: Ханават, съпругата на Боен водач Гал, а с нея е Шелемаса, телохранител и една от Атаката.

Брис сведе глава пред двете жени.

— Ханават. Бяхме свидетели на Атаката. — Погледът му пробяга за миг към Шелемаса и се върна на Ханават. — Моля, ако благоволите, уведомете своя съпруг, че бях засрамен от неговия кураж и от храбростта на Изгорените сълзи. Примерът на хундрилите ме подтикна към действие. Бих искал да научи, че всичко, което ледериите след това успяха да постигнат, за да облекчат Ловците на кости, е положено в смирена благодарност в нозете на Бойния водач.

Широкото месесто лице на Ханават остана безизразно.

— Изключително щедри думи, принце. Ще бъдат предадени на моя съпруг.

Отговорът й увисна за миг в прашния въздух, а след това кралица Абрастал посочи перишите.

— Смъртен меч Кругава и Щит-наковалня Танакалаян, от Сивите мечове.

Брис отново сведе глава.

— Смъртен меч. Щит-наковалня.

— Вие застанахте на мястото ни преди шест дни — заговори Кругава, все едно се караше. — Сега това е рана, отворена в душите на моите братя и сестри. Скърбим за жертвата, която понесохте на наше място. Това не е ваша война в края на краищата, но все пак устояхте твърдо. Бихте се с чест. Появи ли се възможност, сър, ние на свой ред ще застанем на ваше място. В това Сивите шлемове на Периш се заклеват.

Брис Бедикт се смути.

Араникт се покашля и рече:

— Унизихте принца, Смъртен меч. Не е ли време да се представим на адюнктата?

След което подръпна юздите и обърна коня си към центъра на лагера.

— Ще яздите ли до мен, принце?

— За мен е чест — отвърна Брис.

Араникт задържа коня си зад двамата и се озова до „тъпия гилк“.

Той я погледна, широкото му, нашарено с белези лице беше строго.

— Смъртният меч — измърмори тихо — е мила и мека като глътка кварц. Браво на командира ви, че се овладя.

— Благодаря.

— Не се обръщайте, но ако го направите, ще видите сълзи на лицето на Ханават. Мисля, че командирът ви ми харесва. Аз съм Спакс, Боен главатар на гилките на Баргаст.

— Атри-Цеда Араникт.

— Това трябва да означава Върховен маг Араникт, нали?

— Предполагам. Боен главатар, онези войници на Евъртайн, които се пръснаха между малазанците — какво правят?

Спакс вдигна ръка и я сви в юмрук пред лицето си.

— Какво правят ли, Атри-Цеда? Духове на бездната, ние все пак сме хора.