Сакатият бог

5.

Черната лъскава амфора се появи от страничната врата и се хлъзна, вместо да се затъркаля по коридора. Удари се в мраморната колона над стъпалата — пукотът отекна рязко като звук от пръснат череп, — килна се и заподскача надолу. Пръсна се и парчетата се разхвърчаха като искрящ дъжд по каменното стълбище чак до приземния етаж. Блещукащите прашинки се завихриха, извиха се на спирала и накрая се утаиха като скреж.

Уидал пристъпи до ръба на стълбището и погледна надолу.

— Доста зрелищно беше — измърмори и се обърна, понеже чу нещо зад себе си.

Капитан Бревити се беше подала от вратата и гледаше надолу.

— По-добре влез — каза му.

— Точно това възнамерявах — отвърна той. — Пет крачки по-близо и щеше да е вдовица.

Бревити го изгледа с неразгадаема физиономия, след което се отдръпна настрани да го пусне да мине.

Тронната зала все още бе като обитавана от призраци. Черен камък и черно дърво, мозайка от пурпур и оникс, изгубила блясъка си от прахта и сухите листа, навети през високите прозорци. Сякаш не бе опазила нищо от преливащата сила на Терондерай, святата гробница на Майката Тъма, но въпреки това Уидал се почувства нищожен, докато минаваше през страничния вход и заситни колебливо към центъра.

Тронът бе вдясно от него, издигнат на висок до коленете подиум, направен, както осъзна той, от огромния пън на черно дърво. Корените пълзяха надолу и потъваха в обкръжаващия го под. Самият трон бе изваян от ствола — прост и почти аскетичен стол. Трябваше да е бил пищен някога, богато тапициран и украсен с разкошни тъкани, но дори кабарчетата не бяха останали.

Жена му стоеше от другата страна на трона, скръстила ръце, и гледаше намръщено Ян Товис, която бе застанала срещу трона като молителка. Обърна се към Уидал и отсече:

— Най-после. Ескортът ми. Изведи ме оттук, съпруже.

Ян Товис, кралица на шейките, се покашля и каза:

— Напускането не решава нищо…

— Грешиш. Решава всичко.

Ян Товис въздъхна.

— Това е тронът на Тайст Андий, а Карканас е столицата на Крепостта на Мрака. Вие сте у дома си, ваше величество…

— Престани да ме наричаш така!

— Длъжна съм, защото сте с кралска кръв…

— Всички бяхме с кралска кръв в този пъклен град! — Сандалат Друкорлат я посочи с пръст. — И шейките също!

— Но нашето владение бе на Брега, ваше величество, докато Карканас е ваш. Но ако трябва да има само една кралица, тогава на драго сърце абдикирам…

— Няма. Те са твоят народ. Ти ги доведе тук, Ян Товис. Ти си кралицата им.

— Право на този трон, ваше величество, може да има само някой с кралска кръв на Тайст Андий. А както и двете знаем, има само един Тайст Андий в цялото владение и това сте вие.

— Чудесно, а над кого царувам? Купища прах? Изгнили кости? Петна кръв по пода? И къде е моята Върховна жрица, в чиито очи блести Майката Тъма? Къде е моят Галан, моят гениален и луд дворцов шут? Къде са съперниците ми, заложниците ми, слугите и войниците ми? Слугините и… О, няма значение. Това е безсмислено. Не искам този трон.

— Но е ваш — каза Ян Товис.

— Добре тогава. Приемам го и първият ми акт е да абдикирам и да предам трона и целия Премъдър Карканас на теб, кралице Ян Товис. Капитан Бревити, намери ни кралски печат — тук някъде трябва да се въргаля някой, — пергамент, мастило и восък.

Кралицата на шейките се усмихваше, но усмивката й бе тъжна.

— „Премъдрият Карканас“. Бях забравила това почетно название. Кралице Сандалат Друкорлат, най-почтително отказвам предложението ви. Моите задължения са при Брега. — Кимна към Бревити. — Докато се завърнат другите Тайст Андий в Карканас, смирено предоставям капитан Бревити да действа като ваш канцлер, командир на Дворцовата гвардия и каквито други организационни длъжности са необходими, за да върне този дворец предишния си блясък.

— О, колко умно — изсумтя Сандалат. — И предполагам, че отвън чакат няколкостотин от твоите шейки с парцали и ведра с вода.

— Ледерии всъщност. Островитяни и други бежанци. Преживяха голямо лишение, ваше величество, и ще приемат привилегията да работят в двореца със смирение и благодарност.

— А ако ги върна всички? О, да, разбирам капаните, които ми залагаш, Ян Товис. Разчиташ на съвестта ми, за да ме принудиш да седна на този проклет трон. Но ако се окажа по-твърда от теб?

— Бремето на властта втвърдява и двете ни, ваше величество.

Сандалат погледна Уидал умолително.

— Разубеди я, съпруже.

— Бих го направил, ако смятах, че имам някакъв шанс да я склоня, скъпа. — Приближи се към подиума и огледа трона. — Ще трябват една-две възглавнички според мен, преди да можеш да се надяваш, че става за по-дълго седене.

— И ти като мой консорт? Богове, не мислиш ли, че заслужавам нещо по-добро?

— Несъмнено — отвърна той. — Засега обаче си вързана с мен и… — махна с ръка към трона — с това. Тъй че сядай и го направи официално, Санд, за да може Ян Товис да коленичи или да приклекне, или каквото там се полага да направи, а Бревити да може да продължи с бърсането на подовете и изтупването на гоблените.

Тя се огледа, сякаш търсеше друга амфора, но най-близката бе кацнала върху каменна колона близо до страничната врата — вече осиротяла, видя Уидал, откъм другата страна. Изчака да види дали ще тръгне вбесена да повтори отчаяния си жест, но жена му сякаш изведнъж се смири. „Слава на Маел. Щеше да изглежда нелепо. Благоприличие, скъпа, както подобава на кралицата на Мрака. Да, не можеш да избягаш от някои неща.“

— Ще има две кралици в това кралство — заяви Сандалат и най-сетне седна на трона. — Не си и помисляй да ми правиш реверанси, Товис. — Изгледа я заплашително. — Други Тайст Андий, казваш?

— Несъмнено са усетили връщането на Майката Тъма — отвърна Ян Товис. — И несъмнено разбират, че най-сетне е дошъл краят на разделението.

— Колко точно Тайст Андий си представяш, че са останали?

— Не знам. Но знам едно: тези, които са живи, ще се завърнат тук. Както го направиха шейките. Както го направихте вие.

— Добре. Първият, който дойде тук, може да вземе този трон и всичко, което върви с него. Съпруже, започвай да ни строиш къща сред горите. Направи я отдалечена. Не, направи я недостъпна. И не казвай на никого освен на мен къде е.

— Къща.

— Да. С подвижен мост и ров, с вълчи ями и капани.

— Ще започна да чертая плановете.

— Кралице Сандалат — каза Ян Товис. — Моля за височайшето ви позволение да напусна.

— Да. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бившият ледерийски офицер Ян Товис кимна, завъртя се кръгом и излезе със стегната стъпка.

Капитан Бревити пристъпи пред трона и се смъкна на едно коляно.

— Ваше величество, да призова ли дворцовия персонал?

— Тук? Бездната да ме вземе дано, не. Започнете във всички други помещения. Хайде. Ъъ, свободна си. Мъжо! Не си и помисляй да си тръгваш.

— И през ум не ми е минавало — отвърна той и успя да запази неутрално изражение пред смразяващия й скептицизъм.

Веднага щом останаха сами Сандалат скочи от трона като убодена от някое древно кабарче.

— Ама че кучка!

Уидал трепна.

— Ян Товис?

— Не тя. Тя е права. Вързана съм с това, засега. Освен това защо трябва да е единствената, понесла тежестта на властта, както деликатно го подхвърли?

— Да, погледнато така, мога да разбера, че се нуждае от приятел.

— Равен донякъде, да. Проблемът е, че не ставам. Не съм й равна. Аз не доведох десет хиляди души в това владение. Едва успях теб да доведа.

Той сви рамене.

— Но сме тук.

— И тя го знаеше.

— Коя?

— Оная кучка Тавори. Някак знаеше, че ще се случи точно това.

— Няма никакво доказателство, Санд — отвърна Уидал. — Гледането беше на Фидлър, не нейно.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Технически подробности, Уидал. Заклещи ме в капана си тя. Изобщо не трябваше да съм там. Не, тя знаеше, че има карта за мен. Няма друго обяснение.

— Но това изобщо не е обяснение, Санд.

Погледът, който му хвърли, беше отчаян.

— Мислиш ли, че не го знам?

Уидал се поколеба.

— Слушай. Твоите сродници идват. Наистина ли си сигурна, че искаш да стоя тук до теб, когато дойдат?

Тя присви очи.

— Това, което всъщност казваш, е: „Искам ли да стоя до нея, когато дойдат? Аз съм само едно човешко същество, мимолетна играчка за кралицата на Мрака.“ Така си мислиш, че ще гледат на теб, нали?

— Ами…

— Грешиш. Ще бъде обратното и може би ще е също толкова лошо. Ще видят в теб това, което си: заплаха.

— Какво?!

Тя го изгледа лукаво.

— Вашата раса сте наследниците — на всичко. И ето те теб, с всички тези ледерии и шейки с разредена кръв, накацали в Карканас. Има ли място на този свят, където вие, проклети кучи синове, да не сте се оказали рано или късно? Така ще мислят.

— Маел знае, имат основание — отвърна той. Огледа тронната зала и си представи десетките застанали в нея величествени Тайст Андий, с твърди погледи и лица като изсечени от камък. — По-добре да се махна.

— Не, няма. Майката Тъма… — И изведнъж млъкна.

Той извърна глава и я погледна.

— Вашата богиня ли шепне в ухото ти, Санд? За мен?

— Ще бъдете нужни — промълви тя и отново изгледа накриво самотната амфора. — Всички вие. Ледерийските бежанци. Шейките. И не е честно. Не е честно!

Той я хвана за ръката, когато понечи да се втурне към глинения съд. Обърна я и я придърпа към себе си, прегърна я стъписан и ужасен: тя плачеше. „Маел! Какво ни очаква тук?“

Но отговор нямаше, а и никога не бе чувствал своя бог толкова далече.

Йедан Дериг задра с върха на меча си и очерта линия в натрошените камъни на Брега. Изливащата се стена от светлина потече по дължината на древното оръжие като млечни сълзи.

— Ние сме деца тук — промълви той.

Капитан Пити изкърти храчка от гърлото си, пристъпи напред, плю в стената, след това се обърна към него.

— Нещо ми говори, че е време бързо да пораснем, Страж.

Йедан стисна зъби, преглътна няколко възможни отговора на мрачната й фраза и каза:

— Да.

— Лицата в прибоя. — Пити кимна към несекващия дъжд от светлина пред и над тях. — Все повече са. И сякаш се приближават, все едно дращят с нокти напред. Всеки момент очаквам да видя протегната ръка. — Пъхна палци в оръжейния си колан. — Работата, сър, е какво става тогава?

Йедан впери очи в Светлопада. Мъчеше се да си припомни спомени, които не бяха негови. Стърженето на кътници звучеше като далечен гръм в главата му.

— Бием се.

— И затова ли привлякохте всеки с ръце и крака в тази своя армия?

— Не всеки. Ледерийските островитяни…

— Могат да надушат бедата по-добре от всеки друг. Осъдени престъпници, почти цялата им пасмина. Всичко тук е въпрос на нерви, сър, и щом схванат нещата, те ще се появят.

Той я изгледа.

— Защо сте толкова убедена, капитане?

— Щом схванат нещата, казах.

— Какви неща?

— Че няма къде да се бяга, първо — отвърна тя. — И че няма да има зяпачи, не… как беше думата? Цивилни. Очаква ни битка за самия ни живот. Отричате ли го?

Той поклати глава и загледа отново играта на светлината по острието на меча си.

— Ще стоим върху костите на своите предци. — Обърна се към Пити. — Имаме да браним кралица.

— Не мислите ли, че сестра ви ще е тук, на фронтовата линия?

— Сестра ми? Не, не тя. Кралицата на Карканас.

— За нея ли ще мрем? Не го разбирам, сър. Защо тя?

Той се намръщи. Вдигна меча и бавно го прибра в ножницата.

— Ние сме от Брега. Костите в краката ни сме ние. Историята ни. Смисълът ни. Тук ще стоим. Това е нашата цел. — Чужди спомени, но все пак се пробуждаха. — Нашата цел.

— Вашата може би. Останалите просто искаме да изкараме още някой ден. Да продължим да живеем. Да правим бебета, да орем земята, да забогатяваме, все едно.

Той сви рамене, отново загледан в стената.

— Привилегии, капитане, каквито не можем да си позволим в момента.

— Не ме радва мисълта, че ще умра заради някаква кралица Тайст Андий — каза Пити. — И едва ли съм единствената. Тъй че забравете какво казах преди малко. Може да си имате неприятности.

— Няма.

— Каните се да отсечете някоя и друга глава?

— Ако потрябва.

Тя изруга тихо.

— Дано не се наложи. Както вече казах, стига всички да разберат, че няма къде да ходят. Би трябвало да е достатъчно, нали? — След като не последва отговор, тя се покашля и добави: — Е, всичко се свежда до казването на подходящите неща в подходящия момент. Значи, Страж Дериг, вие може да сте изсран от Блудния воин и свестен войник също така, но ви липсват тънкостите на командването.

— Никакви тънкости няма в командването, капитане. Нито сестра ми, нито аз си падаме много по насърчителни речи. Изразяваме ясно очакванията си и очакваме да се изпълнят. Без ропот. Без колебание. Не е достатъчно да останем живи. Трябва да се бием решени да победим.

— Хората не са глупави… Е, забравете, че го казах. Много от тях не са. Но нещо ми подсказва, че има разлика между това да се биеш, за да останеш жив, и да се биеш за кауза по-голяма от собствения ти живот или дори живота на тези, които обичаш, или на приятелите ти. Разлика, но кълна се в живота си, не бих могла да кажа каква е.

— Винаги ли сте били войник, капитане?

— Аз? — изсумтя Пити. — Не, аз бях крадла и си въобразявах, че съм по-хитра, отколкото бях всъщност.

Йедан се замисли над това. Пред него, през светлината, напираха лица, отваряха се усти, гърчеха се в маски на гняв. Ръце се протягаха, за да се докопат до гърлото му, и се свиваха празни. Можеше да се пресегне и да докосне стената, ако поискаше. Вместо това наблюдаваше врага пред себе си.

— За каква кауза бихте воювали, капитане? В смисъла, който описвате — за собствения си живот или на тези, които обичате?

— Точно това е въпросът, нали? За нас, ледериите, не е домът ни. Сигурно бихме могли след време да поискаме да е това, след като пролеем няколко поколения кръв в земята. Няма да има време обаче. Няма да стигне времето за това.

— Ако това е отговорът ви…

— Не, не е. Работя по него, сър. Нарича се премисляне на нещата. Кауза значи. Не може да е някоя кралица Тайст Андий или проклетият й трон, или дори проклетият й град. Не може да е Ян Товис, въпреки че тя ги преведе през всичко и спаси живота им. Спомените умират като риба, изхвърлена на пясъка, и скоро миризмата ще ги прогони. Не може и вие да сте.

— Капитане — каза Йедан Дериг. — Ако врагът ни унищожи, ще продължат по Пътя на Галан. Без нищо да ги спре, ще се излеят през портала към собствения ви свят и ще опустошат всяка човешка цивилизация, докато не остане само пепел. А след това ще избият самите богове. Вашите богове.

— Ако са толкова гадни, как можем да се надяваме да ги задържим тук?

Йедан кимна към Светлопада.

— Защото, капитане, има само един пролом. Тази ивица бряг. Хиляда стъпки широка. Само тук стената се огъва и е изтъняла от минали рани. Само тук могат да се надяват да разбият преградата. Залостваме тази врата, капитане, и спасяваме вашия свят.

— И колко дълго се очаква да ги задържим?

Той помисли за миг, после отвърна:

— Колкото трябва, капитане.

Тя се почеса по врата, примижа към него и извърна очи.

— Как може да правите това, сър?

— Кое?

— Стоите тук, толкова близо, и просто ги гледате — не можете ли да видите лицата им? Не можете ли да усетите омразата им? Това, което искат да ви направят?

— Разбира се.

— Но все пак стоите.

— Служат ми за напомняне, капитане.

— За какво?

— Защо съществувам.

Тя изсъска през зъби.

— Смразихте ме току-що.

— Попитах за достойна кауза.

— Да, спасяването на света. Би могло да свърши работа.

Той я погледна рязко.

— Би могло?

— Вярно, човек би си помислил, че да спасиш света си е достатъчно добра причина да направиш каквото и да било, нали?

— А не е ли?

— Каквито са хората… ще видим.

— Липсва ви вяра, капитане.

— Липсва ми доказателство за противното, сър. Още не съм го видяла, през всичките си години. Какво смятате, че прави престъпниците преди всичко?

— Глупостта и алчността.

— Освен тях. Ще ви кажа. Внимателното оглеждане. Виждането какво има всъщност и кой печели всеки път, и решаването, че отчаянието мирише гадно. Решението да направиш каквото е нужно, за да изпълзиш, да спечелиш каквото можеш за себе си. Също така осъждането на своите човешки събратя на всички злочестини, които могат да ги споходят — дори ако са от твоята ръка. Да нараниш друг човек означава да обявиш своята омраза към човечеството — но най-вече мислиш да отвърнеш с омраза на онова, което вече те мрази. Една крадла краде, като си казва, че така изравнява изкривените везни. Така спим нощем.

— Чудесно слово, капитане.

— Постарах се да го направя колкото може по-кратко, сър.

— Значи наистина си без вяра.

— Имам вяра, че най-лошото в човечеството не е трудно да се намери — то е навсякъде около нас, противно като изпускащ мехур, ден след ден. Това е вонята, с която всички сме свикнали. Колкото до най-доброто… може би, но не бих избутала цялата си купчина монети в центъра на масата за такъв залог. — Помълча, после добави: — Като си помисля, има едно нещо, с което бихте могли да купите душите им.

— И то е?

— Опразнете дворцовата хазна и заровете златото на десет крачки над брега. И го направете показно. Може дори да обявите, че е, знаете, „Златото на меча“. Да бъде разделено в края на деня.

— А дали ще се бият да спасят войника до себе си? Съмнявам се.

— Хмм, прав сте. Тогава обявете фиксирано количество — и което остане непоискано заради смъртта на войник, се връща в съкровищницата.

— Е, капитане, бихте могли да го предложите на кралицата на Мрака.

— О, няма нужда, сестра ми Бревити сега е ковчежникът.

— Цинична жена сте, капитан Пити.

— В случай, че спасяването на света не свърши работа, не ни остава друго. Направете забогатяването награда и по-скоро ще изядат собствените си деца, но не и да отстъпят и крачка.

— А за коя от двете каузи вие бихте отдали с по-голяма готовност живота си, капитане?

— За нито една от двете.

Той повдигна вежди.

— Бях крадла някога. Много омраза имаше тогава, и от двете страни. Но после вървях на стъпка зад сестра ви и гледах как кръвта й изтича заради всички нас. А след това бяхте вие, между другото. Онази акция в ариергарда, която спаси кожата ни. Тъй че сега… — Тя се загледа намръщено в Светлопада. — Е, сега ще стоя тук и ще се бия, докато не останат или само те, или само ние.

Този път Йедан я погледна сериозно.

— И защо ще направи това Пити Островитянката?

— Защото е правилното нещо, Йедан Дериг.

Правота. Думата бе заседнала в гърлото на Ян Товис като парчета стъкло. Усещаше вкуса на кръв в устата си и всичко, което се изсипваше в стомаха й, сякаш се бе втвърдило в нещо голямо колкото юмрук и тежко като камък.

Брегът я приканваше, пресягаше се и дращеше към нея със своята нужда. Нужда, която копнееше да сподели с нея. „Ти стоиш с мен, кралице. Както го направи някога и както ще го направиш отново. Ти си шейките и шейките са от Брега, и аз съм вкусвал вашата кръв през целия си живот.“

„Кралице, жадувам отново. Срещу този враг ще има Правота над Брега и ти ще стоиш, и няма да отстъпиш и крачка.“

Но преди много време бе имало измяна. Как можеше Лиосан да са забравили? Как можеше да са го пренебрегнали? Присъдата, жестокият бодлив трънак на възмездието можеше да оплете цял народ, тъй че докато кръвта се стича надолу, всяко тяло да се вдига все по-високо над земята. Жестоката примка ги отнасяше нагоре в праведното небе.

Разумът не можеше да стигне толкова високо и в небесата лудостта се вихреше необуздана.

„Правотата бушува от двете страни на стената. Кой може да се надява да спре това, което иде? Не кралицата на Мрака, нито кралицата на шейките. Нито Йедан Дериг — о, не, моят брат се напряга за този миг. Изважда отново и отново жалкия си меч. Усмихва се на злокобната игра на Светлопада по лезвието. Стои пред безмълвно врещящото безумие от неистова омраза и не трепва.“

Но, и това бе невероятното противоречие, брат й нито веднъж в живота си не бе изпитал и един спазъм на омраза — душата му бе неумолимо неспособна за такова чувство. Можеше да застане в огъня и да не изгори. Можеше да стои пред тези уродливи лица, тези пресягащи се ръце и… и… нищо.

„О, Йедан, какво се таи в теб? Предал ли си се напълно на нуждата на Брега? Слял ли си се с него? Познаваш ли поне миг на съмнение? А той?“ Можеше да разбере изкусителната съблазън на тази покана. Освобождение чрез поражение, пълния отказ от себе си. Разбираше го, да, но не можеше да му се довери.

„Когато предлаганата благодат се обуславя от абсолютното покорство на молителя… изисква всъщност драговолното самопоробване на душата… не, как би могла такава сила да се извиси в морална безукорност?“

„Брегът иска поражението ни пред него. Иска нашето заробване в блясъка на неговата любов, сладката чистота на вечната му благодат.“

„Има нещо грешно в това. Нещо… чудовищно. Предлагаш ни свобода на избора, но в същото време заявяваш, че да обърнем гръб означава да загубим всякаква надежда за радост, за спасение. Що за свобода е това?“

Беше се придържала към вярата си, че Брегът я поставя над другите поклонници, онези боязливи смъртни, които коленичеха пред капризни въплътени богове. Брегът беше без лице. Брегът не беше бог, а идея, вечният разговор на първични сили. Променливи, но в същото време неизменни, обвързването на живота със самата смърт. Не нещо, с което да се пазариш, не нещо, притежаващо индивидуалност, непостоянно и склонно към капризи. Брегът, беше вярвала тя, не поставяше искания.

Но сега стоеше тук и усещаше сухия вятър, надигащ се от костеливия бряг, гледаше как брат й говори с Пити, виждаше брат си на по-малко от крачка от страховития бяс на Светлопада, как вади меча си отново и отново. А Първият бряг виеше в душата й.

„Тук! Благословена дъще, аз съм тук и мястото ти е с мен! Виж тази рана. Ти и аз ще я затворим. Моите кости, твоята кръв. Смъртта под нозете, живота с меч в ръка. Ти ще си моята плът. Аз ще съм твоите кости. Заедно ще устоим. Променими и непроменими.“

„Свободни и поробени.“

Една фигура се приближи плахо от дясната й страна, друга — от лявата. Тя не погледна нито едната, нито другата.

Тази отдясно затананика нещо мелодично и безсловесно, а след това каза:

— Ний двете решихме, кралице. Скуиш да стои със Стража, пък аз да стоя с тебе.

— И с Брега и с деня — добави Скуиш. — Чуй го как пее!

Пули се завайка отново:

— Пък вие не сте коленичили на Брега, ваше величество. Още не сте. Гледайте да го сторите по-скоро, преди да е дошъл пробивът.

— Дори кралицата трябва да се покори — рече Скуиш. — На Брега.

„Потрошени кости във вериги. Свобода в робство. Защо изобщо сме се съгласили на тази сделка? Никога не е била справедлива. Кръвта е наша, а не на Брега. Блудния да ни пази, дори костите са от нас.“

„Празен трон, моята увереност… свърши. Моята вяра… рухва.“

— Не заслужава ли моят народ по-добро?

Пули изсумтя.

— Те също чуват песента. Копнеят да дойдат, да стоят…

— Да се бият — довърши Скуиш.

— Но… — „Заслужават по-добро.“

— Идете долу до Брега, ваше величество. Дори и вие не сте над Първия бряг.

Ян Товис направи гримаса.

— Да ме принудите ли искате, Пули? Скуиш?

— Ако брат ви…

— Не беше убил всичките ви съюзници — рече Ян Товис и кимна. — Да. Странно, не мисля, че той напълно разбираше последствията. Нали? Сто или повече вещици и вещери… да, те щяха да могат да ме принудят, може би. Но вие двете? Не.

— Грешка е, ваше величество.

— Не ви спря да се храните от кръвта ми, нали? Направи ви отново млади и сега се въргаляте като курви в палатката на всеки мъж.

— Дори Убиеца на вещици казва…

— Да, всички го казвате. „Коленичи, кралице.“ „Предай се на Брега, сестро.“ Знаете ли, единствената личност тук, която ме разбира поне донякъде, дори не е човешко същество. И какво направих аз? Унищожих приятелството, което се усилваше между нас, като я принудих да седне на Трона на Мрака. Боя се, че никога няма да ми го прости. — Ян Товис махна рязко с ръце. — Марш! И двете! Оставете ме сама.

— Като вещици трябва да ви предупредим…

— Вече ме предупредихте, Пули. Хайде вървете, преди да съм повикала Йедан да довърши каквото започна преди няколко месеца.

Заслуша се в стъпките им по пясъка, а след това през тревите.

Долу, на Брега, капитан Пити си тръгваше; пое наляво, навярно към ледерийския лагер. Брат й остана, закрачи напред-назад по пясъчната ивица. „Като дива котка в клетка.“

„Но си спомни, скъпи братко. Мечът Хуст се е прекършил.“

Вдигна очи и огледа съскащата буря от светлина високо над размътените фигури на воините Лиосан. Не беше сигурна, но напоследък понякога й се струваше, че вижда кръжащи там горе огромни създания.

„Облаци. Гръмотевични облаци.“

„Правота“ беше порочна дума. „Право ли е да искаш това от нас? Право ли е да ни приканиш в него с един дъх, а да ни заплашиш със следващия? Не съм ли аз кралица на шейките? Не са ли тези мои поданици? Искаш просто да ти ги отдам? Тяхната кръв, живота им?“

„Блудния да ме бутне дано, как завиждам на Сандалат Друкорлат, кралицата без поданици.“

Втечненото небе на Светлопада бе като гъст мътен въртоп. Никакви гръмотевични облаци днес. Тази гледка трябваше може би да я облекчи, но не го направи.

На Великия шпил, извисен над залива Коланси, петима Чисти изкачваха стръмното стълбище, всечено в разядения хълбок на кратера. Вдясно от тях, докато се катереха към Олтара на Съда, склонът пропадаше на стръмна пропаст, а далече долу морето бушуваше, водите кипяха на гъста пяна с цвета на кобилешко мляко. Столетия връхлитаща ярост бяха разяли Шпила до самите му корени и бе останал само един тесен, коварен провлак откъм сушата.

Отгоре кървяха мръсни ветрове, претегляни от вълните в несекващи потоци. Понякога Изповядани се тровеха в своето поклонничество тук, по разронените стъпала от пемза, но Чистите можеха да понесат такива изпитания и просто прекрачваха свитите по стъпалата изсъхнали трупове.

Водеше ги Чистата Благоговение. Беше най-старата сред останалите в близост до Великия шпил. Висока дори за Форкрул Ассаил, тя беше изключително мършава, почти на скелет. Хилядите години на този свят бяха превърнали бялата й някога кожа в болнаво сива, протъркана на синкави оттенъци около ставите, включително на двойно свързаната й челюст и вертикалната кост, раздвояваща лицето й от брадичката до челото. Едното око бе ослепено преди столетия в битка с един Джагът, избодено от бивен, докато се бореха да си разкъсат гърлата, а яростната му захапка бе нащърбила костите на кухината и натрошила челния ръб от тази страна.

Усилието от изкачването я прониза остро в лявото бедро и тя прехвърли тежестта на десния си крак. Докато кремъчното оръжие я пронизваше, беше откъснала главата на воина от раменете. „Изискванията за съдник не са за слабите“, казваше понякога шепнешком като мантра, за да закали за сетен път желязото на волята си.

Да, катеренето бе дълго за всички тях, но скоро върхът щеше да се появи пред погледа им, чист и настръхнал, и последните смъртоносни удари щяха да бъдат нанесени. „Присъда над човечеството. Присъда над този наранен свят. Ние ще прочистим. Не е това, което избираме за себе си. Това бреме всъщност не е наше, но кой ще се изправи да защити този свят? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да унищожи всички хора в това селение? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да избие техните користни богове?“

„Най-старата справедливост от всички е справедливостта на възможното. Ловец и плячка, смърт или бягство, да се нахраниш или да умреш от глад. Всеки прави това, което може, и това е всичко, което съществува. Всичко, което изобщо трябва да съществува.“

„Помня треви под вятъра. Помня небеса, изпълнени с птици от хоризонт до хоризонт. Помня плач в тишината в годините, които последваха, когато тези крадливи убийци се промъкнаха в нашия свят и убиха всичко, което можаха. Когато вървяха по древните брегове и забиваха алчността си като костени ножове в нови земи.“

„Ние гледахме. Ние скърбяхме. Израствахме в желязо от гняв, а после ярост. И сега. Сега сме хладни и уверени. Ще има смърт.“

Дъхът на тези зад нея бе здрав, източник на сила, опора за волята й да довърши това катерене, да изтласка болежките и мъките на тяло, разнебитено като самата земя. Помнеше деня, в който мирът бе обявен за мъртъв. Деня, в който Форкрул Ассаил за първи път се изправиха гордо и видяха пред себе си бъдещето и необходимостта, на която трябваше да се отзоват.

Оттогава… „толкова много непредвидени съюзници“.

Още седем стъпала нагоре и стигна ръба на олтара. Белият кварцит на платформата блестеше на рехавата светлина. С последно усилие тя се издърпа нагоре и най-сетне стъпи на пометения от ветровете простор. Олтарът на Съда, бял като току-що паднал сняг, с изваяния слънчев изгрев от кървави жлебове, водещи навън от центъра и врязани дълбоко, потънали в тъмни сенки.

Закрачи напред и разхлаби дебелото си наметало, щом зноят лумна нагоре от кратера, обкръжил Шпила и наситен с вонята на сяра. Зад нея четиримата други Чисти се развърнаха и намериха всеки своята пътека към центъра-камък.

Единственото й око се спря на почернялата изгнила гадост, канарата, която беше — или може би затваряше в себе си — сърцето на чужд бог. Не можеше да види повдигане и спадане от зацапаните му очертания, но ако опреше длан на него, щеше да усети упорития му живот. „Небето го разкъса. Разхвърли над половината свят проклетите останки от тялото му и парчетата падаха и падаха над един континент и над друг. В разтърсените морета. Ах, защо не бяха повече. Защо не бяха достатъчно, за да унищожат всяка човешка твар на този свят, а не само онези, чието високомерие бе толкова нагло, чиято лудост се протягаше над бездната, за да вземе това окаяно нещо.“

Скоро щяха да пронижат центъра-камък, Сърцето, и кръвта на онзи чужд бог щеше да потече, а силата щеше да… „ще ни захрани“. С тази сила щяха да могат напълно да разтворят портала на Акраст Корвалайн; щяха да могат да развихрят прочистващата буря и тя щеше да помете света. „Давете се в своята наглост, човешки същества. Това е всичко, което заслужавате.“ Всъщност щеше да довърши това, което Призовниците в своето безумство бяха започнали.

„Оковаваш каквото можеш да използваш. Както боговете са направили с него. Но когато ползата от него свърши… тогава какво? Убиваш ли го просто? Или изстискваш последната капка кръв от трупа? Напълваш корема си?“

„Има ли полза от безкрайната болка? Ще видим, нали?“

— Сестра Благоговение.

Обърна се и изгледа по-младата жена. В няколкото крачки помежду им имаше неизмеримо голяма пропаст.

— Сестра Смирение.

— Ако сме дошли тук само за да чуем донесение за войсковото ни разположение, сестро, каква бе нуждата от това възнесение?

— „Нужда“. Виж, това е твърде интересна дума, нали?

Смирение не вдигна очи.

— Обсадата ни възпира, сестро. Разводнените, които я командват, са недостатъчни за задачата.

— Кого предлагате да изпратим, сестро Смирение?

— Брат Усърдие.

„Ах, следващият по старшинство след мен. Най-близкият ми съюзник. Разбира се.“ Обърна се към мъжа с изгърбените рамене, застанал най-близо до Сърцето.

— Брат Усърдие?

Той я погледна със светлите си очи, студени като морето зад него.

— Ще сломя бранителите, сестро Благоговение. Никой там не може да се надява да устои срещу мен.

— Остава възможен избор — измърмори Благоговение.

Смирение отново не реагира.

Благоговение погледна другите.

— Брат Търпение?

— Знайно е, че където кръвта мокри пясъците — каза Мистикът, — други сили стягат редиците си срещу нас. Отвъд Стъклената пустиня.

— Имаме други армии — каза Смирение. — Достатъчно, за да срещнат и поразят всеки.

— Сестра Смирение е права — добави сестра Справедливост. — Брат Усърдие може да унищожи хората, които с измама завладяха Северната цитадела, и може да се върне навреме, за да посрещнем новите заплахи от запад.

— Но само ако не се бавим много с взимането на решение — каза Смирение.

„И започва разделение.“

— Брат Усърдие?

— Остава рискът — заяви воинът — да сме подценили командира на онези нашественици. В края на краищата те се появиха сякаш отникъде и успехът им до този ден бе… впечатляващ.

— Отникъде, да — промърмори брат Търпение. — Повод за отчаяние. Лабиринт? Със сигурност. Но да преведе през него цяла армия? Сестро Смирение и сестро Справедливост, не можем да изключим възможността онези в цитаделата просто да напуснат оттам, откъдето дойдоха, ако нещата се окажат твърде прибързани. В такъв случай кога и къде ще се появят отново?

— Основателен въпрос — каза Усърдие. — Докато стоят на място, те не са заплаха за нас.

— Все пак — възрази Смирение — вашето присъствие и командване на обсаждащата ни армия ще гарантира да можете да реагирате на нещо неочаквано. Ще дойде време — трябва да дойде време, — когато ще е наложително да ги изтласкаме от цитаделата и, ако е възможно, да ги унищожим.

— Ще дойде, да — съгласи се Благоговение. — Но както каза брат Търпение, все още не сме сигурни дали сме взели предвид всички заплахи, трупащи се срещу нас. — Посочи с ръка. — Великият шпил, Олтарът на Съда — тук оставяме най-уязвимите. Командването на Усърдие на армията на Шпила гарантира Шпила и Сърцето Да останат ненакърними. — Замълча и единственото й око се впи в сестра Смирение. — Нашите останали Чисти командват отдалечените ни армии на сушата. Да не би да намеквате, че в крайна сметка ще се окажат недостатъчни за задачата? Сестра Опровержение? Сестра Свобода? Братя Гроб, Спокойствие и Възвишеност? Кой от тях се колебае според вас?

Смирение извърна очи.

— Настоявам, че е най-добре да премахваме всяка поредна заплаха, когато възникне, сестро Благоговение.

Благоговение се намръщи.

— А ако врагът в цитаделата изчезне също тъй мистериозно, както се появи? Само за да се появи, може би, тук, в самото подножие на Великия шпил? Докато брат Усърдие е задържан в другия край на долината Естобанси? Тогава какво? — попита тя. „Да, най-добре да спорим тук, сами, без да ни чуват слугите ни Разводнени и Изповядани.“ Продължи, като този път заговори на всички: — Цяла Коланси беше прочистена — как можехме да не го направим, след като щом стигнахме тези брегове, видяхме ужасните щети, нанесени на тази земя? Естобанси остава, защото засега ни е нужно да остане. За да изхранва Изповяданите и Разводнените. Когато Сърцето бъде принесено в жертва на този олтар, братя и сестри, дори нуждата ни от човешки армии ще приключи. Краят на човешкия свят започва тук — трябва да защитим това място над всички други, дори Естобанси. Някой от вас отрича ли това?

Мълчание.

Благоговение се обърна към Смирение.

— Сестро Смирение, в името на вашите предци, моля за търпение. — И тук най-сетне последва реакция. Лицето на Смирение се стегна и тя залитна като ударена. Доволна, Благоговение небрежно продължи: — Всичко, което е нужно, е в движение още сега, докато си говорим. Ще има дъжд преди бурята. Трябва да има. Моля да се отправите веднага към мъртвите земи, за да сте нашите очи, настроени да ни предупредят, в случай че се появи заплаха от някой неочакван кът. — Махна с ръка. — Всъщност вземете сестра Справедливост със себе си.

— Добра тактика — каза брат Усърдие със суха усмивка.

Смирение се поклони сковано.

— Както желаете, сестро Благоговение.

Доловила нещо алчно в очите на по-младата жена, Благоговение се намръщи, изведнъж обзета от притеснение. „Ах, предвиден ли бе ходът ми? Влязох ли слепешком в капан? Искаш да бъдеш пратена в Пустините, Смирение. Защо? Какво развихрям тук?“

— Разположението ни, сестро Благоговение?

Тя кимна с любопитство.

— Да?

— Сестра Справедливост ще вземе южните земи, докато аз пътувам на запад.

„Пак? А какво прави там първия път? Какво намери?“

— Много добре — каза Благоговение. — Ето, стоим на Олтара на Съда, отново обединени в своите начинания. С кротост и смире…

— Благословени Чисти!

Викът дойде от ръба на стълбището. Обърнаха се и видяха Амис Разводнения, лицето му бе пламнало от напрежение. Бяха го оставили на Третата площадка, срещу източната страна на Шпила.

Благоговение закрачи към него.

— Братко, каква вест ни носиш така припряно?

Той се олюля на олтара и посочи на изток.

— Благословени Чисти! В залива… кораби! Много, много кораби!

Благоговение забеляза тревогата и стъписването в очите на сродниците си и я обзе задоволство. „Да, невидими заплахи ви връхлитат вече всички.“

— Брат Усърдие, съберете Бранителите и пробудете нашия лабиринт в Разводнените подкомандири. Акраст Корвалайн ще е нашата настръхнала стена днес. — „А сестра Благоговение? Е, добре, може би тя ще бъде Порталът.“

Смирение и Справедливост изтичаха до източния ръб на олтара. Взряха се за миг надолу, после Справедливост се обърна.

— Бойни кораби, братя и сестри. Сиви като вълци над водата.

— Да слезем ли да ги посрещнем? — попита Благоговение.

Усмивката на Усърдие бе мрачна и жестока.

Той коленичи сред Хаоса. Вълни го затиснаха да скършат костите му. Свирепи ветрове се вкопчиха в него, жадни да разкъсат душата му. Но беше влязъл тук по своя воля. С предизвикателство, готово да се опълчи на самата Бездна.

„Не всичко е подчинено на съдбата. Не трябва да бъде.“

„Не всичко е всечено в камък, заровено дълбоко и завинаги скрито от погледа на смъртен.“

„Трябва да има повече. Във всички светове непоклатимите закони са затвор — и аз ще ни видя свободни!“

Беше срещнал Хаоса с ярост в съществото си, настръхнала броня от гняв, неуязвима за всичко, което летеше към него. Беше влязъл в разбушувани морета от лудост и се беше вкопчил здраво в разсъдъка си. И тогава, накрая, беше стоял неогънат, сам, опълчен на самата вселена. Законите тук бяха лъжи, доказателствата бяха фалшиви. Камък, през който може да мине ръка. Вода, която може да се диша. Въздух, непроницаем като стена. Огън, който да утоли най-убийствена жажда. Светлина, която заслепява, тъмнина, която разкрива. Звярът вътре в това бе сърцето на достойнството, разумната същина на най-чисто дивачество. В живота — тайните кодове на смърт. В смъртта — семената на живот.

Беше говорил с първичните сили на естеството. Беше спорил неуморно. Беше защитавал правото си на съществуване освободен от тези ужасни, непознаваеми страхотии.

Сляпата несигурност на Хаос го бе обсаждала заради усилията му. Колко дълго? Столетия? Хилядолетия? Сега беше паднал на колене, разбит, с натрошена броня и кървящи рани. А стихията продължаваше да го връхлита, стремеше се да го разкъса.

Пукнатината, която изригна от него, се появи първо от центъра на главата му, взрив от сребристобял огън, в който чу безумен смях. С ужасни раздиращи звуци цепнатината пропълзя надолу, като разпра гърлото му и забели назад двете страни. Гърдите му се разпукаха на две, изтръгнаха се ребра. Стомахът му се разтвори и изля горчива жлъч.

След това нямаше нищо. Колко дълго продължи това — така и не разбра. Когато съзнанието му се върна, стоеше там, където бе застанал преди, а пред него бяха коленичили две фигури. Мъж и жена.

„Моите деца, родени от терзание и нужда. Моите вечно сговорчиви близнаци. Моите окаяни лица на свободата. Хаос отвръща с най-възхитителната си шега. Дърпайте и бутайте, мои малки божества, никога не ще узнаете какво изгубих, за да ви създам, тази жестока сделка с несигурността.“

„Ще ви дам светове. Но никой от тях не ще бъде вашият дом. Прокълнати сте да странствате из тях пленени в своите вечни игри. Бог и Богиня на шанса. На езика на азатанаите — Опонн.“

„Деца мои, вие никога няма да ми простите. А и аз не заслужавам прошка. Законите не са това, което изглеждат. Редът е илюзия. Той скрива своите лъжи в самите ви очи, изкривява всичко, което виждат те. Защото да виждаш означава да променяш видяното.“

„Не, никой от нас няма никога да вижда вярно. Не можем. Невъзможно е. Давам ви живот без отговори, мои деца. Вървете из селенията, разпространявайте вестта без граници, по своя начин, Опонн. Някои ще ви приемат радушно. Други не. И това, скъпи мои, е шегата над тях. И над нас.“

„Имах една мисъл.“

„Вижте сега какво направи тя.“

— Старческо малоумие ли е това?

Пещерата изливаше течностите си, непрестанен ромон и дъжд. Въздухът вонеше на болка.

— Ти ли проговори, Ерастас? — попита Секул Лат.

— Беше се отнесъл. Спомени ли те мъчат, Сек?

Седяха на две обли скали и дъхът им се рееше като дим из въздуха. Някъде от дълбините на пещерата се носеше шум от бързо течаща вода.

— Едва ли. В края на краищата, както винаги си изтъквал, аз съм човек на скромните постижения.

— Не човек. Бог. Което прави жалките ти дела още по-смущаващи.

— Да — съгласи се Секул Лат и кимна. — Имам много поводи за съжаление.

— Само глупците изпитват съжаление — каза Ерастас само за да омаловажи твърдението му и несъзнателно посегна към празната дупка на изваденото си око. Мускулите на бузата потръпнаха от допира на пръстите му.

Секул Лат извърна лице, за да прикрие усмивката си.

Килмандарос все още седеше изгърбена, почти сгъната на две под сипещата се като дъжд кръв на дракона Отатарал. Когато изтощението я надвиеше, периодът на съвземане можеше да е дълъг, безконечен в очите на Блудния. Още по-лошото бе, че тя все още не беше приключила с това. Секул Лат вдигна очи и огледа дракона, Коурабас. „Тя е единственият закон сред хаоса на Елейнт. Тя е отрицанието на тяхната сила. Тя е освободената воля. Не е достатъчно да й се пусне кръв. Трябва да умре.“

„А дори Килмандарос не може да направи това. Не и с тази. Най-малкото не и сега, докато порталът все още е запечатан. Тя трябва да умре, но първо трябва да бъде освободена.“

„Срещу безумието на такива противоречия заложих самия си живот. Влязох в ядрото на Хаоса, за да се опълча на абсурдността на съществуването. И затова бях разкъсан на две.“

„Моето скромно постижение.“

— Форкрул Ассаил — промълви той и се обърна към Ерастас: — Не може да им се позволи наистина да успеят в това, което се стремят да направят. Трябва да знаеш това. Ассаил не коленичат пред богове, та дори и Древни.

— Наглостта им е безгранична — изръмжа Ерастас. — Ще използваме това, драги ми Ашици. Може и да клъцнат гърлата на боговете. Но ние сме друго.

— Ще ни трябва К’рул, преди да свърши всичко това, мисля.

— От всички нас той най-добре разбира от целесъобразност — съгласи се Ерастас.

„Целесъобразност?“

— И Маел. И Олар…

— Онази дърта вещица си има свои планове, но ще се провали.

— С подбутване?

— Няма да е трудно — отвърна Блудния. — Подбутване? По-скоро потупване, най-лекичко сръгване.

— Не прибързвай с това. Тя ще послужи добре за отвличане, колкото може по-дълго.

Отново опипаше дупката на окото си. Благословия ли търсеше? Едва ли.

— Азат — отрони Секул Лат. — Това беше неочаквано. Колко дълбока е раната ти, Ерастас?

— По-скоро е негодувание, отколкото кръв — отвърна с гримаса Блудния. — Бях използван жестоко. Някой ще плати за това.

— Крадеца на живот?

— Ех, Ашици, за глупак ли ме смяташ? Да предизвикам него? Не. Освен това имаше замесени деца. Човешки деца.

— По-лесни жертви значи.

Ерастас май долови нещо в тона на Секул Лат, защото лицето му помръкна.

— Не си и помисляй, че са невинни!

— Не мисля — отвърна Секул, сетил се за своите нечестиви деца. — Но окото ти го глътна Пернатата вещица, нали? А твърдиш, че си я убил със собствените си ръце. Как тогава…

— Глупавата маневра на Икариум в Ледерас. Затова така и не намерих душата й. Тя отнесе окото ми направо при него, гадната кучка. А той изплю гмеж от нови лабиринти и направи от окото ми Финнест за Азат. Той остава единствената непредвидима сила в тази схема.

— Смирение ни уверява друго.

— Не й вярвам.

„Най-после започваш да мислиш ясно, приятелю.“

— Точно така.

Ерастас кимна към Килмандарос.

— Не можем ли да я нахраним или нещо такова? Да ускорим изцеряването?

— Не. Преградите, които поставиха Рейк и другите, са силни. Изтръгването им я нарани дълбоко, така че никакво магическо изцеряване не може да я достигне. Остави я на мира.

Ерастас изсъска.

— Освен това — продължи Секул Лат — все още не всички са на мястото си. Знаеш го.

— Толкова дълго чакам за това. Искам да сме готови, когато дойде времето.

— И ще бъдем, Ерастас.

Единственото око на Блудния се впи в Секул Лат.

— Смирение не е единствената, на която не вярвам.

— Ще има пепелища и смърт, но ще се появят оцелели. Винаги се появяват. Те ще разберат необходимостта от кръв. Властта ни ще бъде неоспорима, Ерастас.

— Но се опитахте да ме предадете. Ти и Килмандарос.

— Да те предадем? Не. — „Отхвърлихме те.“

— Така го приемам аз. Какво друго да мисля?

— Това, което не успяваш да разбереш, стари приятелю — каза Секул Лат, — е, че неоспоримата власт не ме интересува. Не ме интересува нов свят, израснал от отломките на този. Напълно ще съм щастлив да газя из руините. Да се надсмивам на онези смъртни, които биха опитали отново. — Махна с ръка. — Остави света на безумното му невежество — животът поне беше прост тогава. Обърнах гръб на своите поклонници, защото приключих с тях. Отвратен съм от тях. Не искам онова, което имахме, Ерастас.

— Но аз го искам, Сек.

— Отстъпвам ти го от сърце.

— А децата ти?

— Какво децата ми?

— Къде виждаш Опонн в бъдещия свят?

— Не ги виждам никъде — отвърна Секул Лат.

Ерастас вдиша рязко.

— Ще ги убиеш?

— Каквото съм създал, мога да го разваля.

— Думите ти ме радват, Ашици. Наистина, облекчен съм.

„Не беше кой знае какъв живот, деца мои, нали? Едва ли ще възразите много. Бутай и дърпай, да, но накрая — след хиляди и хиляди години в тази жалка игра — какво е постигнато? Научено? От когото и да било?“

„Сляпата случайност е жалка кучка, шансът — жесток кучи син. Усмихва ти се, но с вълча усмивка. Какво е научено? Само че всяка амбиция трябва да коленичи пред онова, което не може да се предвиди. И можеш да се снишаваш и отбягваш само донякъде. Накрая ще те надвие.“

„Човек се отървава от бесилото. Цивилизация се отказва от собственото си високомерие. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Но дванайсетия път? Петдесетия? Триумфът се поколебава. Винаги. Никога не е имало равновесие.“

„В края на краищата здравият разум ще ти каже, че е много по-лесно да буташ, отколкото да дърпаш.“

— Какво изпитва Килмандарос? — попита Ерастас. — За убиването на собствените й деца?

Секул Лат извърна поглед към майка си, а после — отново към приятеля си.

— Нищо ли не разбираш, Ерастас? Тя не изпитва нищо.

След миг самотното око се извърна плахо настрани.

„Май вече разбра.“

Детето иска онова, което имаш, нали? Има ли нещо, което да имаш, а детето да не го иска? Бадале се бе събудила тази сутрин с тези въпроси, кънтящи в главата й. Гласът беше на жена, а после на мъж. И двата — поднесени с един и същ жалък, отчаян тон.

Седеше на слънчевата светлина, процеждаща се от прозореца, гонеше студа в костите си като гущер или змия и се мъчеше да проумее нощните видения, мрачните смущаващи гласове на непознати, които говореха толкова ужасни неща.

„Това, което може да се даде. И което не може. Мисля, че разбирам.“

Садик седеше на пода сред сбирката си безполезни предмети и на странно набръчканото му лице бе изписано объркване. „Като старец със съкровището на живота си. Само че е забравил как да брои.“

Но това, което притежаваха, което имаха, не беше непременно нещо добро, нещо добродетелно. Понякога това, което имаха, бе отрова, а детският глад не можеше да направи разлика. Как би могъл? Тъй че престъпленията се предаваха, от едно поколение на друго. „Докато ни унищожат. Да, вече го разбирам. Моите сънища са мъдри, по-мъдри от мен. Моите сънища пеят песните на Квидаторите, умно и убедително.“

„Моите сънища ме предупреждават.“

Извърна се от слънчевата светлина към стаята.

— Готови ли са всички?

Садик я погледна гузно и кимна.

Бадале се изви, надвеси се от перваза на прозореца и изви врат надолу към западния край на площада. Рут беше там, гушнал Хелд. Другите чакаха в сенките на околните сгради като фигури от фризове, излезли от каменните си светове.

Толкова по-добре. Бяха изяли всички плодове по дърветата на града.

„А кристалът крадеше душите ни.“

— Значи е време. Остави тези неща, Садик.

Той обаче започна да ги събира.

Гняв просъска през нея, последван от страх. И двете останаха неразбрани за Бадале. Тя въздъхна и се смъкна от перваза.

— Ще има Елитри. Диаманти, Рубини и Опали. Ще започнем да мрем отново.

Момчето я гледаше разбиращо.

Тя отново въздъхна.

— Сред нас вече има бащи. Трябва да ги наблюдаваме внимателно, Садик, да не ги споходят бащини мисли.

Той поклати глава, сякаш да отрече думите й, и заговори накъсано:

— Не… Бадале. Те… просто се грижат… за малките.

„Толкова малко думи от теб, Садик. Сякаш си онемял. Какви други неща се пробуждат в теб, зад тези очи на старец, зад това лице на старец?“

Излезе. Садик я последва с торбата с безполезните неща, беше я прегърнал като бебе. Надолу по стъпалата с остри ръбове, през хладния въздух на затихнали коридори и после навън, под ослепителния зной. Бадале продължи без колебание към Рут, който я гледаше изпод вежди. Когато се приближи, другите деца запристъпваха под слънчевата светлина, скупчени в новоскалъпените си семейства. Протегнати ръчички, вкопчени в пешовете на дрипи и прегърнали крака. Тя спря. Беше забравила колко много все още са живи.

Тръгна отново с усилие, застана пред Рут, а след това се завъртя и разпери ръце.

Рут дълго се взира в нея, а след това кимна и тръгна по широкия централен булевард. На запад, към Стъклената пустиня. Зад него Змията се разви след няколкомесечната си дрямка.

Това бе нещо, което Змията разбираше, и Бадале можеше да го види. В отмерените небързащи стъпки на преминаващите деца, в стегнатите им лица, в познатата безрадостна кротост, утаила се в повехналите им черти. „Познаваме това. Научихме се да обичаме това.“

„Да вървим. Да се плъзгаме под юмруците на света.“

„Ние сме преродената Змия.“

Стигнаха края на града и се загледаха над равната блещукаща пустиня.

„Страданието е утеха. Като прегръдка на мъртва майка.“

6.

Три дни и две нощи бяха стояли сред мъртвите тела. Кръвта и мръсотията засъхваше по опърпаните им кожи и оръжия. Стояха съвсем неподвижни и само вятърът дърпаше сухите кичури коса и ивиците раздрана кожа.

Лешоядните птици, гущери и нощни пеперуди, спуснали се над полето на касапницата, се хранеха необезпокоени, лениво отпуснати в своя пир с гниеща плът. Фигурите, които стояха неподвижно сред тях, бяха твърде изсъхнали, за да привлекат вниманието им. Можеше да са дънери на отдавна мъртви дървета, обрулени от вятъра и безжизнени.

Дребните същества бяха напълно безчувствени за безмълвния вой, изтръгващ се от душите на убийците, за несекващите вълни скръб, които разтърсваха тези съсухрени привидения, за ужаса, кипнал под пластовете почерняла съсирена кръв. Не можеха да усетят бурята, бушуваща зад лицата с изопната кожа, в кухините на черепите, в хлътналите ями на мястото на очите.

На третата вечер, щом слънцето се скри, Първи меч Онос Т’уулан се обърна на югоизток и с тежки, но равни крачки пое натам, а мечът в ръката му заора пътека през възлестите туфи трева.

Другите го последваха — армия от окаяни, безутешни Т’лан Имасс с напълно опустошени души.

Убийци на невинни. Касапи на деца. Каменните мечове се вдигаха и каменните мечове падаха. Лица изписваха заплетени сказания за ужас. Малки черепи се разтваряха с пукот като яйца на щрауси. Духове пърхаха и бягаха като врабци.

Двама останаха назад. Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс пренебрегна заповедта на своя клан, натиска на волята му. Разтреперан се задържа срещу порива на страховитата вълна, която така настойчиво го тласкаше в сянката на Първия меч.

Нямаше да се преклони пред Онос Т’уулан. И колкото и да копнееше да се разпадне в безчувствена прах, да освободи завинаги изтерзания си дух, все пак остана, заобиколен от полуизядени трупове — изкълвани очни кухини и устни, оголени от гладните клюнове скули, — и се вкопчи с две ръце в рухващото безумие на всичко, което този живот — и смърт — му бяха поднесли.

Но знаеше с безутешност по-окаяна от всичко, което бе изпитвал досега, че няма да има никакъв дар на покой, нито за него, нито за никого от другите, и че дори разпадането може да се окаже недостатъчно, за да пречисти душата му.

Кремъчният меч в ръката му бе тежък, сякаш затънал в кал. „Де да беше така.“ Костите му, втвърдени на камък, бяха като клетка, която го държеше отвътре.

Когато зората изгря на четвъртия ден, когато писъците в черепа му секнаха, той вдигна глава и погледна единственото друго същество, което не се беше поддало на неумолимия зов на Първия меч.

Гадателката на кости от клана Бролд. От Втория, Пропадналия ритуал. „А дали е пропаднал? Капещ нож, толкова сладко, толкова пророческо име.“

— Това — каза Калт Урманал — е Ритуалът, който сте търсели, Ном Кала. Това е спасението, което сте желаели. — Посочи. — Спасението ви от тези… деца. Които щяха, в годините, които идат — годините, с които те вече не разполагат, — да избият твоите родственици. Твоя мъжкар, твоите деца. Щяха да ви избият всички, без да се замислят и за миг. В техните очи вие сте били зверове. По-низши от тях и следователно заслужили съдбата на по-низшите.

— Звярът, който умира от ръката на човек, остава невинен — отвърна тя.

— Докато хората не могат да претендират за същото.

— Не могат ли?

Калт Урманал кривна глава и изгледа загърнатата в бели кожи жена.

— Ловецът намира удовлетворение.

— Нуждата стига.

— А убиецът?

— Нуждата стига.

— Тогава всички сме прокълнати да вършим безкрайни престъпления и това е вечната ни съдба. И сме дарени със способността да оправдаваме всичко, което вършим. — „Но това не е никакъв дар.“ — Кажи ми, Ном Кала, чувстваш ли се невинна?

— Не чувствам нищо.

— Не ти вярвам.

— Не чувствам нищо, защото не е останало нищо.

— Аха. Сега ти вярвам, Ном Кала. — Той огледа касапницата. — Мислех да стоя тук, докато самите кости не изчезнат под пръстта, скрити от треви и храсти. Докато нищо не остане от това, което се случи тук. — Помълча и повтори: — Мислех.

— Няма да намериш никакво наказание, Калт Урманал.

— Да, това беше думата, която търсех. Бях я забравил.

— Както си искал.

— Да. Както исках.

Никой от двамата не проговори повече чак докато слънцето отново не се скри и не отстъпи небето на Нефритените странници и на разбитата луна, която се издигна боязливо на североизток. Тогава Калт Урманал вдигна оръжието си.

— Надушвам кръв.

— Да — каза Ном Кала.

— Безсмъртна кръв, още непролята, но… скоро.

— Да.

— В мигове на убийство светът се смее — каза Калт Урманал.

— Мислите ти са жестоки — отвърна Ном Кала, докато прибираше полепналия си с косми боздуган в клупа, стегнат на гърба й. Извади харпуните си.

— Нима? Ном Кала, познавала ли си някога свят на мир? Знам отговора. Съществувал съм много по-дълго от теб и през това време нямаше никакъв мир. Никога.

— Познавала съм мигове на мир — отвърна тя и го погледна. — Глупаво е да очакваш повече от това, Калт Урманал.

— Търсиш ли сега такъв миг?

Тя се поколеба, преди да отвърне:

— Може би.

— Тогава ще тръгна с теб. Ще пътуваме, за да го намерим. Онзи единствен, най-скъп миг.

— Не се вкопчвай в надеждата.

— Не, ще се вкопча в тебе, Ном Кала.

Тя потрепери. И прошепна:

— Не прави това.

— Мога да видя, че си била красива някога. А сега, заради копнежа в празното ти сърце, си красива отново.

— Така ли ще ме изтезаваш? Ако е така, не пътувай с мен, умолявам те.

— Ще бъда безмълвен до теб, освен ако не решиш друго, Ном Кала. Погледни ни, оставаме ние двамата. Безсмъртни и толкова пригодни да търсим този миг на мир. Да започнем ли?

Тя не отвърна нищо и тръгна.

Той също.

„Помните ли как танцуваха цветята на вятъра? Три жени коленичиха в меката глина до потока, гребнаха с шепи бистра вода и я пръснаха по омекналите кожи на пран’аг, преди да ги вържат. Преселението на пран’аг беше започнало, по рогата им имаше меко кадифе, а насекомите кръжаха на искрящи облаци, пърхаха като възхитителни мисли.“

„Слънцето бе топло в онзи ден. Помните ли?“

„Лъскави камъчета се вадеха от торбите, обикаляха по кръга смеещи се младежи, а месото вече беше почти опечено и всички се събираха за пиршеството. Беше, с тези прелестни гледки, ден като всеки друг.“

„Зовът от края на лагера не беше прекомерно тревожен. Трима странници, приближаващи се от юг.“

„От един от другите кланове, познати лица, усмивки за поздрав към родственици.“

„Вторият вик смрази всички.“

„Излязох с другите. Държах най-хубавото си копие и с всички мои воини около мен се чувствах сигурен и дързък. Онези, които се приближаваха, не бяха родственици. Бяха странници. Ако се наложеше, щяхме да ги отблъснем.“

„Имаше го този миг — моля ви, трябва да си го спомните с мен. Стояхме в редица, докато те не се приближиха на шейсет крачки от нас и не се вгледахме в лицата им.“

„Видяхме самите себе си и в същото време — не. Смътни различия. Бяха по-високи, с по-тънки кости. Покрити с фетиши, с раковини и зърна кехлибар. Лицата им не притежаваха закръглената кротост на лица на Имасс. Чертите бяха изострени, скулести. Костите на челюстта под устата им изпъкваха под тъмни бради. Видяхме оръжията им и те ни смутиха. Видяхме хубостта на кожените им облекла и се почувствахме унизени.“

„Очите им бяха нагли, с цвета на пръст, а не на небе.“

„Тези тримата се опитаха да ни прогонят. С жестове. Тази ловна земя вече бе тяхна. Ние бяхме натрапниците. Помните ли какво изпитахме тогава? Погледнах в лицата им, в очите им, и видях истината.“

„За тези високи странници ние бяхме ранаг, ние бяхме бедерини, ние бяхме пран’аг.“

„Убийството им не промени нищо, а кръвта по оръжията ни ни отслаби с ужаса си. Моля ви, умолявам ви, спомнете си това. Това бе денят, в който светът започна да умира. Нашият свят.“

„Кажете ми какво помните вие, които стояхте срещу тези груби диваци с техните плоски лица, тези тромави същества с червени и руси коси. Кажете ми какво изпитвахте, опишете възмущението си, когато не се присвихме от страх, гнева си, когато ви посякохме.“

„Знаехте, че ще дойдете отново, в невъобразима чет. И щяхте да ни изловите, да ни подгоните, да ни изтласкате в студени долини и скални пещери над връхлитащи с грохот морета. Докато всички не изчезнем. И тогава, разбира се, щяхте да се обърнете един против друг.“

„Ако посмеете да си спомните това, ще разберете. Аз съм убиецът на деца — на вашите деца. — О, не! Не ми се правете на ужасени! Вашите ръце са червени с кръвта на моите деца! Не можете повече да ни убивате, но ние можем да убиваме вас, така че ще го правим. Ние сме мечът на древни спомени. Спомени за огън, спомени за лед, спомени за болката, която ни нанасяхте. Аз ще отвърна на вашето престъпление. Аз ще съм ръката на вашето окончателно унищожение. До последното дете.“

„Аз съм Онос Т’уулан и някога бях Имасс. Някога гледах как цветята танцуват на вятъра.“

„Виждате ли армията ми? Дошла е, за да ви убие. Да ви прогони в студените долини. Да ви прогони в пещерите и в скалите над връхлитащи с грохот морета. И ще е все едно. Както тези убежища предадоха нас, така ще предадат и вас.“

„Виждам добре тази истина: вие изобщо не очаквахте завръщането ни.“

„Толкова по-зле за вас.“

Да, щяха да му харесат тези мисли, този праведен проглас, че мъстта е заслужена и затова — справедлива. И че невинността на младите е лъжа, когато са станали наследниците, когато са затлъстели от злите дела на своите предци.

Знаеше, че това са мислите на Олар Етил, нашепвани в тайните кътчета на душата му. Разбираше я добре. Винаги я беше разбирал.

Баргастите заслужаваха съдбата си. Бяха убили жена му, децата му. И той помнеше наглостта в очите на убийците на семейството си — но как бе видял това? Беше невъзможно. Та той вече бе мъртъв тогава.

„Тя пропълзява вътре в мен. Олар Етил, не те искам. Искаш ме да ти служа. Искаш… да, знам какво искаш, и смееш да го наричаш изцеление.“

„Мъртъв разсад има в тебе, Гадателко на кости. Изсъхнало, безжизнено нещо. В други то продължава да живее, понякога крехко и гладуващо, понякога здраво и сито със сладката болка. Този разсад, Олар Етил, има име и дори името би изкривило с горчилката си устните ти. Името е състрадание.“

„Един ден ще застана пред тебе и ще те целуна, Олар Етил, и ще ти дам вкуса на нещо, което никога не си притежавала. И ще видя как ще се задавиш. Ще плюеш с горчива ярост. И дори тогава, за да ти покажа смисъла му, ще плача за тебе.“

„Твърде дълго сме бягали от него. Нашият народ, нашият благословен, обречен народ. Можеш ли една сълза да пролееш за тях, Гадателко на кости? За твоите предполагаеми деца? Те живяха добре в бавното си пропадане, много добре — покажи ми гледката, която така и не видях, мига, който така и не познах, когато стоях пред първите хора. Кажи ми за кръвта, която пролях, в ответ на най-последното ми престъпление, за да слее двете, сякаш праведността е маска, която да се носи отново и отново. Вечно.“

„За глупак ли ме смяташ?“

„Ток, моят брат, ме отпрати. Но сега мисля, че беше принуден. Сега си мисля, Олар Етил, че ти го държеше здраво. Изгубил съм брат и знам, че никога няма да се върне. За неговата съдба бих плакал.“

„Стига само да можех.“

Някъде на изток се сбираха сили. Древният лабиринт на Телланн беше бушуващ огън, като равнините, огрени от пламъци на всички хоризонти. Можеше да усети зноя, можеше да вкуси горчивия дим. Другаде — недалече — Омтоуз Феллак кипеше съживен с грохота на цепещ се лед. Пращяха морета и стенеха долини. А още по-близо вонята на К’Чаин Че’Малле се носеше по ветровете силна и люта като змийски корем. А сега… „да. Акраст Корвалайн. Бледите стари призраци крачат отново по земята. Древните лабиринти се надигат отново. В името на всички духове на пръст и вода, какво е започнало?“

„Олар Етил, в това, което иде, Т’лан Имасс ще са като прашинки сред ураган. А това, което търсиш… не, цената е твърде висока. Твърде висока.“

И все пак продължаваше напред, сякаш все още съществуваше предопределение за народа му, сякаш самата смърт не беше никаква преграда пред славата, която ги чакаше. „Изгубили сме умовете си. Ток-младши, каква е тази зимна виелица, която така ни носи напред? Ела при мен, нека поговорим отново, както някога. Ток-младши, прощавам ти. За раните, които нанесе, за всичко, което ми отказа, не мога да направя друго, освен да ти простя.“

Едно последно пътуване към бурята. Щеше да води. Изгубените му събратя щяха да следват. По-малки от прашинки можеше да са Т’лан Имасс, но щяха да са там. „Няма да бъдем забравени. Заслужаваме по-добра участ.“

Три хиляди Т’лан Имасс вървяха след Онос Т’уулан. Оршайн, Бролд и още двадесет забравени клана — онези, които бяха паднали във Войните, онези, които се бяха предали на отчаянието.

Вероятно, подозираше Ристале Ев, Онос Т’уулан не съзнаваше, че е разтворил ума си за тях, че ужасните чувства, които се бореха в душата му, се изливат навън да ги погълнат всички. Древните прегради бяха сринати и тя с всички останали удържаше на бурята в мълчание, изтръпнала отвсякъде.

На полето на касапницата неговият вой бе отеквал с нейния, но сега Първият меч ги обвързваше с ужасните му вериги.

Щяха да са с него. Нямаха никакъв избор. А когато най-сетне паднеше, както подобава, те също щяха да паднат с него.

Това беше… приемливо. Беше всъщност справедливо. „Убийци на деца не заслужават слава. Пещерите вече са опразнени, но не можем да обитаваме там. Въздухът е изпълнен с кръвта, която проляхме. Дори пламъците на огнищата не могат да ни стоплят.“

Усещаше, че Калт Урманал вече не е с тях. Не беше изненадана и макар собствената й мъка от това, че го няма, да я глождеше, болката бе някак далечна, удавена под терзанията на Първия меч. Любовта й винаги бе нещо изгубено и той винаги бе сляп за нея.

Цялата ревност, която бе изпитвала някога, се задържаше, отрова, която проникваше в съществото й и петнеше любовта й към него. Той отдавна бе прекършен от К’Чаин Че’Малле, когато бяха убили жена му и децата му. Любовта й беше към спомен, а споменът бе несъвършен.

„Не, по-добре да го няма. Да е решил, че не може да продължи. Истината е, че се възхищавам на силата на волята му, че може така да се опълчи на силата на Първия меч.“ Бяха ли останали и други? Не знаеше, но ако бяха, молеше се присъствието им да утеши Калт Урманал.

„Това ли е да изгубиш любов, която никога не си имал?“

Улаг Тогтил, който бе дошъл сред Оршайн Имасс като чужд и чиято кръв бе сгъстена с тази на Треллан Телакай, залиташе след Първия меч, сякаш краката му бяха подложени на неимоверно усилие. Треллан притежаваха сурова твърдост, която му бе послужила добре в деня на клането, но сега той пропадаше в бездънния кладенец на пороя от чувства, извиращи от Имасс.

„О, как биха се надсмели безсърдечните на това тъй дълбоко чувство. Погледът им — равнодушен и преценяващ като на лешояд над умиращ. Повод за забавление, но дори дърветата треперят пред студените ветрове. Толкова ли си безчувствен, приятелю, че да дръзнеш да не го правиш и ти?“

„Онос Т’уулан ни дава болката си. Той не осъзнава дара, но това все пак е дар. Подчинихме се на заповедта на Първия меч, без нищо да знаем за душата му. Мислехме, че сме намерили в него тиран, по-жесток и от Джагът. Но той е объркан също като нас.“

„Но ако има невидими свидетели на този миг, ако има коравосърдечни сред тях, ах, какво те е страх да разкриеш? Там, в онази сълза, в онзи тих хлип? Усмихваш се в превъзходството си, но какво е естеството на този твой триумф? Бих искал да знам. Направените от самия теб вериги са те стегнали толкова здраво, че не са повод за гордост. Неспособността ти да чувстваш не е добродетел.“

„А усмивката ти е уязвима.“

Улаг беше играл тази игра през целия си живот и сега го правеше отново, сред пепелищата на Телланн, сред завихрената безумна река по пътя на Първия меч. Представяше си своята невидима публика, море от замъглени лица, гмеж от неведоми мисли зад булото на очите им.

И говореше с тях понякога.

„Аз съм вълкът, който ще умре от самота, ако бъде прокуден от глутницата. И затова дори когато съм сам, избирам да вярвам, че не съм.“

„Нямаше истинско единство в Т’лан Имасс, защото бяхме предали спомените за своя живот. Но дори и тогава отказвахме да сме сами. Ах, какъв глупак съм. Моята публика е присъдата на бъдещето и тя ще бъде сурова, и когато най-сетне проговори с онова множество гласове, няма да съм там, за да я чуя.“

„Можеш ли да понесеш спокойно това, Улаг? Можеш ли да чуеш сухия смях на Треллан? Присмеха на човешките същества?“

„Но виж как той те огъва, дори сега. Виж как те смазва.“

„Срещу бъдещето, Улаг, ти си безпомощен като бебе, оставено да лежи върху гола скала. А сянката на орела се плъзга над пълните със сълзи очи, над мекото лице. Бебето затихва, разбрало, че опасността е близо. Но уви, то дори не се е научило да пълзи. А ръцете на майката отдавна ги няма.“

„За тази съдба, Онос Т’уулан, бихме плакали. Ако можехме.“

Щит-наковалня Сторми се надигна, примига да махне влагата от очите си и опипа разкървавената си буза.

— Добре — изръмжа и изплю кръв. — Май си го заслужих това. — Погледна ядосано Геслер. — Това ще ми кажеш сега. Нали? Кажи ми го или ми помогни, Гес, иначе ще ти откъсна главата и ще я хвърля в най-близкия боклукчийски трап, който намеря.

— Трябваше да ти привлека вниманието — отвърна Смъртният меч. — С теб деликатностите не вършат работа.

— Откъде знаеш? Още не си опитвал. Нито веднъж през всичките години, откакто съм прокълнат да търпя компанията ти.

— Ами… — Геслер загледа с присвити очи колоната Фурии на Че’Малле, която минаваше с грохот покрай тях. — Оказва се, че имам решение на това. Край на проклятието ти.

— Не можеш да избягаш! Не можеш да ме оставиш тук…

— Не, тебе те изпращам далече оттук, Сторми.

— Какво?

— Аз съм Смъртният меч. Мога да правя такива неща.

— Къде ме пращаш?

— При нея. При каквото е останало от нея.

Сторми извърна очи на юг, към пустата унила равнина. Изплю още малко кръв.

— Ти май наистина не ме харесваш, а?

— Трябва да разберем, Сторми. Да, бих могъл да отида аз, но ти си Щитът-наковалня. Там ще са останали душите на приятели, ще витаят из въздуха като гадна воня. Нима ще оставиш призраците да блуждаят безутешно, Сторми?

— И какво да направя с тях?

— Откъде да знам? Да ги благословиш, предполагам, или каквото там ти се полага да правиш.

Дестраянт Калит се върна при тях, огледа ги, намръщи се на зачервения оток под лявото око на Сторми и въздъхна:

— Вие двамата никога ли не си говорите като хората? Богове на бездната, всички мъже сте еднакви. Какво е станало?

— Нищо — отвърна Сторми. — Трябва да ви оставя.

— Да ни оставиш?

— Временно — рече Геслер и отново се метна на седлото от кост и люспи на своя Ве’Гат. — Скоро пак ще се домъкне тук, като краставо пале.

— Къде отива? — настоя Калит.

— Там, откъдето дойдохме — отвърна Геслер. — При Ловците на кости. Пострадали са зле. Трябва да разберем колко зле.

— Защо?

Сторми изгледа навъсено Геслер — очакваше кучият син да измисли някакъв отговор на този въпрос, — но Смъртният меч само изсумтя и пое към челото на колоната.

Когато се отдалечи, Калит впи очи в Сторми.

— Е?

Той сви рамене.

— Когато те очаква неприятност, дестраянт, е добре да знаеш как я карат съюзниците ти.

Отговорът му я притесни, макар да не можеше да обясни защо.

— Ще ти трябва ескорт.

— Няма да ми трябва.

— Ще ти трябва, Щит-наковалня. Твоят Ве’Гат ще трябва да яде. Ще наредя на Саг’Чурок да зачисли към теб трима Ловци К’елл и двама търтеи. Кога заминаваш?

— Веднага.

Тя изсъска някаква еланска ругатня.

Сторми се ухили, яхна своя Ве’Гат и пое обратно. „Класическа малазанска военна структура действа тук, жено. Кратка енергична дискусия, и толкова. Не се мотаем. А Геслер? На Геслер ще му счупя ченето.“

Гръб се загледа след Сторми и се намръщи.

— Нещо става.

— Нищо не става — изсумтя Синн. — Какво ти пука къде отива Сторми?

— Пука ми.

— Повечето са мъртви — каза тя. — И той ще го потвърди. Искаш да отидеш с него ли? Искаш да видиш трупа на Кенеб? Да дойда ли с теб? За да мога да видя какво са направили лешоядите на брат ми? Истината е в сърцето ти, Гръб. Чувстваш я също като мен. Те са мъртви.

Гръб се присви от жестоките й думи и извърна очи. Редиците на Че’Малле, войници Ве’Гат, се движеха в плавен ритъм, прахът притъпяваше лъскавото злато на люспите по вратовете и гърбовете им. Стегнатите в сбруите на търтеите оръжия се полюшваха и дрънчаха. Тежките шлемове скриваха очите на войниците. „Но очите на всеки войник са едни и същи. Видели твърде много, а предстои още и те го знаят.“

„Чичо Кенеб, за теб вече всичко свърши. Най-сетне. А ти всъщност никога не си го искал, нали? Жена ти те напусна. Единственото, което имаше, бе армията, и ти умря с нея. Искал ли си изобщо някога нещо друго?“

Но не знаеше истината за тези неща. Не бе живял достатъчно свой личен живот. Опитваше се да влезе в главите на хора като Кенеб — хората с толкова много години зад гърба — и не можеше. Можеше да изреди каквото знаеше за тях. „Вихрушката. Клане и бягство. Изгубени любими хора, но какво знам аз за това?“

„Кенеб, теб те няма. Никога вече няма да видя лицето ти — раздразнението ти, когато погледнеше към мен, но дори тогава знаех, че никога няма да ме изоставиш. Просто не можеше, и го знаех. И точно това съм изгубил, нали? Нямам дори дума, с което да го назова, но вече го няма, отиде си завинаги.“

Погледна Синн. Очите й бяха затворени и тя се поклащаше със стъпките на Ве’Гат, отпуснала брадичка на гърдите си. „Брат ти е умрял, Синн. А ти просто спиш. Магията е изстъргала всичко от тебе, нали? Ти само носиш това момичешко лице, тази маска, но каквото и да си там, вътре, вече изобщо не е човешко, нали?“

„И искаш да се присъединя към теб.“

„Добре, ако това означава да спре да ме боли, ще го направя.“

„Чичо Кенеб, защо ме изостави?“

Беше затворила очи и умът й се бе отнесъл към място на пясък и прах, където гаснещата слънчева светлина превръщаше стръмнините в огън. Познаваше този свят. Виждала го бе много пъти, вървяла беше из него. А някъде в мъгливите далечини имаше познати лица. Човешки фигури, гъмжащи в знойните пазари на Г’данисбан, прохладни коридори и шляпане на боси крака. А след това — ужас, слуги с окървавени ножове, нощ, пълна с пламъци и дим. И из целия град писъци пронизваха безумието.

Стая, в която някой се олюлява. Много скъпа на сърцето й стая… майка й ли бе това? Сестра? Или просто някоя гостенка? Двете конярчета и една слугиня — която винаги се смееше, помнеше тя, и сега пак се смееше, а юмрукът й и ръката й почти до лакътя проникваше вътре в мама, докато момчетата я притискаха на пода. До каквото и да се опитваше да се докопа смеещото се момиче, като че ли така и не го намираше.

Сляпа паника, бягство, едно от момчетата тича след нея.

Боси крака шляпат по камъка. Тежък накъсан дъх. Настигна я в коридора и проникна в нея с нещо друго вместо с юмрука си, и ако се съдеше по виковете му, намери каквото бе търсил миг преди някаква странна преграда в главата й да изригне навън, и той се озова разпльокан на сводестия таван на коридора. Очите му бяха опулени, лицето му потъмняваше, нещото между краката му се свиваше и почерняваше — всичките му кръвоносни съдове се пръскаха.

Тя го гледаше и видя как издутите му очи започнаха да пръскат кръв на тънки струи. И продължи да натиска. Костите му запращяха, плиснаха се течности, изпражненията му шляпнаха върху краката й и се смесиха с изливащата се оттам кръв. Докато се сплескваше, той се разтегли и заприлича на част от самия камък, грозно подобие на нещо смътно човешко, направено от кожа, гипс и капеща кал.

Подозираше, че вече отдавна е умрял.

Махна се оттам омърсена, сякаш той все още бе в нея и винаги щеше да е в нея, сякаш в нея вече нямаше нищо чисто, недокоснато от някой друг.

После, много по-късно, лице на убиец, нощ на пещери, на демони и убийство. Беше мечтала за отрова, да, и беше имало подути тела, но нищо не я беше прочистило, колкото и да се беше опитвала.

Извън някакъв град, гледа извисяващите се пламъци. Умираха войници. Светът беше капан и всички изглеждаха изненадани, макар това да беше нещо, което винаги беше знаела. Огънят я искаше, а щом толкова я искаше, добре, тя го пусна в себе си. Да изгори всичко вътре в нея.

Искала бе да вярва, че е станало така. Че най-после е пречистена. Но много скоро започна да чувства връщането на онова момче дълбоко, дълбоко в нея. Имаше нужда от повече. Повече огън, защото огънят нанасяше смърт. А сред бушуващия пожар, отново и отново, един глас й шепнеше.

„Ти си мое дете. Девата на Смъртта изобщо не е това, което си мислят. Това, което умира, е самата дева, чистотата на душата й. Или душата му. Защо винаги мислят, че Девата е момиче? Тъй че ти показвам какво беше, но сега показвам какво си. Почувствай сърцето ми — то е удоволствието, което завинаги си изгубила. Почувствай целувката ми на устните си: това е любовта, която никога няма да познаеш. Виж моя глад, това е твоят копнеж за мир, който никога няма да намериш.“

„Ти си мое дете. Ти го уби, преди да те остави. Смаза мозъка му на пихтия. Останалото бе само за показ. Той все още беше в тебе, мъртво момче, и това бе пътеката на Качулатия към душата ти, а докосването на Господаря на смъртта краде живот. Какво чувстваш дълбоко в себе си? Дай му каквато си поискаш форма, каквото и да е име, няма значение. Важното е едно: то е мъртво и те очаква, и ще те чака докато и последният дъх не напусне тялото ти.“

„Когато твоята смърт вече е в теб, няма къде да бягаш, никакво спасение не е възможно. Когато твоята смърт вече е в теб, Синн, нямаш какво да губиш.“

Нямаше какво да губи. Това беше истина. За всичко. Нито семейство, нито брат, нищо. Дори Гръб, нейният мил Девственик, е, той никога нямаше да я достигне, също както и тя нямаше никога, никога да се слее с него, за да омърси чистото. „Моето скъпо притежание, скъпия Гръб, и него ще опазя. Никой никога няма да го докосне. Никакво шляпане на боси крака, никакъв накъсан дъх. Аз съм твоят огън, Гръб, и ще изгоря на пепел всичко и всеки, който дръзне да се доближи до теб.“

„Точно затова яхнах мълнията на гущера, този ярък огън. Яхнах я право към Кенеб. Не я поведох, не го избрах, но разбрах нуждата от това, правотата на това да премахна единствения останал човек, който те обичаше.“

„Не скърби. Имаш мен, Гръб. Имаш мен и аз имам теб, а какво може да е по-съвършено от това?“

Познати лица в далечната мъгла. Умът й се скиташе из пустинята. Нощта настъпваше и някъде долу в низините оживяваха малки огньове. Тя се усмихна. „Ние сме мъртвото нещо в утробата на света и ние, и само ние, огряваме мрака с огън. По това ще ни познаете. Само от тези пламъци земята ще трепери.“

„Какво е да си изнасилен? Безмълвна съм като света и няма да кажем нищо. Какво е да си изнасилващият?“

Пустинята нощем е студено място — ако ги няма огньовете. И тъмно — ако ги няма огньовете.

— Терзае ги младите, тази нужда да намерят причините за някои неща.

Руд Елале се присви, загърна се плътно в халата и се доближи още до огъня. Вятърът в тези скалисти височини беше свиреп, въздухът — рядък и леден. Далече долу, ниско по планинските склонове, краят на дървесната линия се виждаше като тъмна грамада, изтъняваща на по-високите места… които изглеждаха много далече. Потръпна.

— Не можехме ли поне да намерим някоя пещера?

Силхас Руин стоеше с лице към високите проходи на север, сякаш неуязвим за студа.

— Утре. Ако бяхме останали Елейнт, разбира се…

— Щях да се чувствам добре, да. Знам.

Руд се загледа в колебливите пламъци на огъня, които гълтаха последните дърва, които бяха донесли отдолу. В драконовия му облик бушуващият в него хаос щеше да го стопля, да го прави неподатлив на стихиите. Но мислите му се изкривяваха необуздани при всяко превъплъщение, когато кръвта на Елейнт потичаше властно в жилите му. Започваше да губи усещането за себе си като за разумно същество, същество с рационална мисъл и ясна цел. Не че имаше ясна цел, разбира се. Все още не. Но не беше здравословно да си дракон — това поне знаеше.

„Майко, как си могла да живееш с това? Толкова дълго? Нищо чудно, че полудя. Нищо чудно, че всички обезумяхте.“ Погледна към Силхас Руин, който изобщо не бе помръднал. „Колко още?“ — искаше да го попита. Но… Тайст Андий нямаше нужда от още поводи да гледа на него почти като на дете. Дете със страховита сила, вярно, но все пак дете.

И, призна си Руд, не беше много далече от истината, нали? Нищо разумно нямаше в това, което се канеха да направят. Толкова много неща бяха извън възможностите им. Надвиснали бяха като мечове, но чия желязна хватка щеше да се стегне около тях, когато дойдеше времето? Като че ли нямаше отговор на това — или поне отговор, който Силхас Руин бе готов да сподели.

А този Тайст Андий, застанал като изваян от алабастър, с рубини за очи, с поскърцващите остриета, кръстосани на гърба му… Беше изгубил последния си оцелял брат. Беше абсолютно самотен, ограбен. Олар Етил го беше прекършила без никаква видима за Руд причина — освен злобата. Но Силхас Руин се беше изправил, изгризал беше раната като пронизан от копие вълк и оттогава накуцваше, поне в човешкия си облик. Беше напълно възможно — и сигурно бе точно така — Силхас Руин да предпочита да остане в облика на Елейнт, макар и само за да прогори болката с вътрешния огън на хаоса. Но ето, че стоеше тук. „Защото аз съм твърде слаб, за да устоя. Вкусът на драконовите амбиции е горчив като отрова. Искат от мен да се предам, искат да чуят как вия от страст.“

— Щом намерим пещера — каза Силхас Руин, — ще те оставя за малко. Каменните оръжия не са достатъчни за това, което предстои. Макар да е вярно, че може би няма да са ни нужни никакви оръжия, мисля, че е време да вземеш в ръцете си подобаващ меч.

— Искаш да отидеш да ми намериш меч?

— Да.

— И къде ще ми търсиш меч? В някоя оръжейна ковачница в Ледерас? В някой търговски лагер до неотдавнашно бойно поле?

— Нищо такова — отвърна Силхас Руин. — За теб съм намислил нещо по-амбициозно.

Руд се взря в пламъците.

— Колко дълго няма да те има?

— Няма да е дълго, мисля.

— Е, добре — сопна се Руд, — какво чакаш тогава? Мога и сам да си намеря пещера.

Усети погледа на Силхас Руин върху себе си, а след това погледът се махна и когато вдигна глава, Тайст Андий го нямаше — беше скочил в пропастта. След миг вятър го блъсна в лицето и той видя как драконът се издигна в небето, високо над планинските зъбери, и затули звездите.

— Силхас, извинявай.

Въздъхна и протегна ръце над жаравата. Липсваше му баща му. Удинаас щеше да намери някоя горчива усмивка за този момент, няколко режещи думи — не прекалено дълбоко, разбира се, но достатъчно, за да пробудят у Руд известно себелюбие, нещо, което подозираше, че му трябва. „Духове на потока, това е само защото съм самотен. Липсва ми домът. Сладките песни на Имасс, горещата съблазън на Килава — о, Онрак, съзнаваш ли колко си щастлив?“

„А къде е моята любов? Къде се крие? — Огледа се намръщено — гола скала, припукващи искри. — Не е тук, със сигурност.“

Е, ако някой имаше нужда от жена повече от него, това бе баща му. „В известен смисъл той е толкова самотен сред Имасс, колкото съм аз тук. Роб. Моряк. Ледериец. Живял богато, сред толкова много удобства, че да полудееш, докато се опитваш да си избереш някое. А сега живее в колиба от кожи и кости на тенаг. И тази приближаваща се свирепа зима…“ Не, всичко това не беше честно за Удинаас, който се възприемаше като толкова незначителен, че чак незабележим. „Незначителен? Жена ли ще трябва да те убеди в обратното? Не можеш да намериш такава жена там — трябва да се върнеш у дома, татко.“

Можеше да опита с послание. Да го сътвори и да го изпрати с воля и сила — възможно ли бе да стигне толкова далече?

— Струва си да опитам — промърмори. — Утре сутринта.

Засега щеше да се опита да поспи. Ако не станеше — е, разполагаше с кръвта на Елейнт и нейния убийствен, страстен зов.

Вдигна глава и се загледа на юг. Знаеше, че в далечния край на хребета има просторна долина със склонове, прорязани с тераси с обилна зеленина. Имаше градове, села и укрепления, и високи кули, които пазеха мостове през реките. Имаше десетки хиляди хора, които работеха по тези тесни тераси.

Бяха летели толкова високо над всичко това, че за човешко око бяха буквално невидими. А когато се доближиха до извисилия се хребет на север от долината, близо до най-западния й край, бяха видели военен лагер — армия, обсадила някаква крепост, всечена в първия от планинските склонове. Руд се беше учудил. Гражданска война? Но Силхас Руин не бе проявил любопитство. „Хората правят каквото си искат и когато си искат, Риад.“

Все пак си представи, че точно сега вътре в онази цитадела е топло.

Стига все още да се държеше срещу врага. Незнайно защо беше сигурен, че се държи. „Да, хората правят каквото си искат, Силхас Руин, и адски упорито при това.“

Мислите му бяха земя, а кръвта бавно се движеше през нея, просмукваше се като летен дъжд. Виждаше как другите го гледат, когато си мислеха, че вниманието му е насочено другаде. Толкова по-голям бе от тях, с броня от кожа на далк, с етилийски боздуган с изваяно лице на всяка от четирите посоки, както подобаваше за небесния дар от Вещицата.

Слушаше ги как подготвят оръжията си, затягат каишките на броните и заключват решетъчните набузници на шлемовете и знаеше, че в последните седмици се е превърнал в планината, под която се присвиваха, в канарата зад гърбовете им, на фланговете им, на върха на копието — там, където се окажеше най-необходим, там щеше да бъде.

Колко врагове беше убил? Нямаше представа. Десетки. Стотици. Те бяха Ноктите на смъртта, тяхната чет бе неизброима и това, знаеше той, не беше преувеличение.

Приятелите му нашественици, които наброяваха в началото десетки хиляди, вече бяха оредели. Възможно бе други части все още да напират напред, някъде на юг или на север, но те нямаха в редиците си воин Тел Акаи. Нямаха драконоубиец. „Нямат мен.“

Земята не умираше бързо. Пръстта бе черно царство на безброй усти, на ненаситни гладници. В една-единствена шепа бушуваха милион войни. Смъртта винаги беше врагът и в същото време смъртта бе източникът за препитание. Нужна беше свирепа воля, за да бъде убита земята.

Един по един приятелите му — вече останали едва двадесетина — заявяваха готовността си, като се вдигаха на крака и стискаха в металните ръкавици нащърбените си очукани оръжия. И какви оръжия! Всяко бе достойно за десетки епични песни за блясък и печал, ликуване и покруса. Самите воини стояха гордо изправени, впили очи на изток, и устните им бяха изкривени в горчива насмешка.

Това беше война, която не можеха да спечелят.

Епичен марш, от който нито един велик герой нямаше никога да се върне.

Земята в него закипя с внезапен плам и той се надигна, боздуганът се извиси в огромните му ръце. „Ще сме живели, както никой друг не е живял. Ще умрем, както никой не е умирал. Можеш ли да вкусиш този миг? Кълна се във Вещицата, мога!“

Извърна лице към приятелите си и ги дари с широката си усмивка.

Увенчаните с бивни усти се разтвориха като разцепена плът и леден смях изпълни въздуха.

Ублала Пунг простена и отвори очи. Още сънища! Още ужасни видения! Превъртя се настрани и примига към импровизирания бивак и присвитото тяло на жената баргаст. Неговата любима. Обожаваната. Не беше честно, че го мразеше. Пресегна се и придърпа странния боздуган с четирите му лица от синкаво желязо. На вид трябваше уж да е тежък и сигурно беше — за някои. И си имаше име, свое собствено име. Но го беше забравил. „Дузина и още четири епични песни. Песни за трясък и въргал, лудуване и сласт.“

Може би просто се преструваше, че спи. И пак се беше опитала да го убие. Последния път Драконъс я беше спрял — появи се сякаш отникъде, сграбчи я за китката и задържа върха на камата на половин пръст от дясното око на Ублала. След това така я зашлеви, че я просна на земята.

— По-добре да я убием веднага, Ублала — така каза.

Ублала изтри съня от лицето си и продължи да си спомня.

— Не, моля те, не прави това — беше му отговорил. — Обичам я. Просто се спречкахме. Веднага щом се сетя за какво, ще й се извиня, заклевам ти се.

— Ублала…

— Моля ти се! Просто се скарахме.

— Тя иска да ни убие и да ни ограби.

— Имала е жестоки родители и са я били като дете, Драконъс. Другите момичета са й дърпали плитките и са й плюли в ушите. Затова е такава.

— Съветът ми е да я пребиеш до несвяст, Ублала. Сигурно точно така се държат мъжете баргасти със зли жени, когато се наложи.

— Не мога да направя това, Драконъс. Но ще й среша косата.

И точно това направи, когато тя най-сетне се съвзе. Понеже нямаше гребен, използва една трънлива клонка, което сигурно не беше идеалното, особено по тънките й вежди, но след това се погрижиха за изподрасканото и тя вече си изглеждаше почти нормално.

Тъй че сега може би наистина спеше, а и след като вече не й бяха останали оръжия, какво пък, беше безопасна като мишле в торба, ако не се брояха ръбестите камъни, дето си ги трупаше до постелята всяка вечер.

Поне беше престанала да се оплаква.

Ублала се извъртя да види къде е Драконъс — той като че ли изобщо не спеше, макар че лягаше понякога и точно това бе направил, когато Ралата се опита да наръга Ублала с ножа. Как я изненада обаче!

Драконъс стоеше загледан на север, нещо, което правеше доста често напоследък.

Хора като него имаха твърде много мисли, реши Ублала. Толкова много му бяха мислите, че не можеше дори да си отдъхне от себе си, а така сигурно е трудно да се живее. Не, по-добре беше да нямаш почти никакви мисли. „Като земята. Да, точно така. Като пръстта.“

„Но онези бивни си бяха страшни, а онзи смях още повече!“

Хладният лъх от запад донесе нова миризма и разбуди древни спомени. Тя видя как господарят се протегна, а след това застъпва безшумно нагоре към билото. Притежаваше такава сила, като всички господари — можеше да застане на високо място, изложен на всичките четири вятъра, и да не изпита страх.

Другите останаха във високите треви на склона, младите мъжкари крачеха нервно, женските се задържаха в сянката на дърветата, където кутретата пълзяха и се въргаляха.

Коремите бяха пълни, но стадата, точещи се нагоре от равнините на юг, този сезон бяха по-малки. Долавяше се някаква печал в дългия им бяг от жаждата и горещината, сякаш ги гонеше пожар или нещо още по-лошо. Ловът беше лек — всяко животно, което събаряха, вече бе изтощено.

Господарят застана на билото. Ушите му щръкнаха и другите бързо се вдигнаха — дори игрите на кутретата секнаха.

Господарят се олюля. От тялото му щръкнаха три пръчки, а от склона от другата страна доехтя странно възбуден лай. Кръв потече от пръчките и господарят се отпусна, изви глава в напразно усилие да стигне до пръчките. После се смъкна на една страна и застина.

Вече имаше движение от всички страни и още пръчки засвистяха през листа и треви, за да пронижат плът. Глутницата заръмжа от болка и паника.

Онези, които връхлетяха от всички страни, се движеха на задните си крака. Кожите им бяха лъснали от масло и миризмата им бе на смачкана зеленина над нещо друго. Хвърляха още пръчки. Имаше бяло около очите им и имаха малки усти, от които излизаше дивият лай.

Тя изпъшка, когато огънят прониза хълбока и. Кръв напълни гърлото й, плисна навън от ноздрите й и потече по челюстите й. Видя как един от нападателите сграбчи едно кутре за опашката. Разлюля го и го блъсна в ствола на близкото дърво.

Стара миризма. „Те са отново сред нас. Няма къде да се скрием. Сега ще умрем.“

Сеток отдръпна ръката си от избелелия вълчи череп, който бяха намерили в скута на чворестото дърво, израснало край пресъхналия извор. Грубата раздрана кора почти бе погълнала избелялата кост.

Първото дърво, което виждаха от седмици. Сеток избърса очите си. „И това.“

Не стигаше, че скърби. Вече го разбираше. Не стигаше, че затъва в угризения заради кръвта по ръцете си. Не стигаше, че се бори за милост, че се моли за нов начин да върви по света. Не стигаше, че се чувства виновна.

Обърна се и огледа бивака. Фейнт, Прешъс Тимбъл, Суитист Сафърънс и Емби Боул — всички те търсеха път към дома. Място на удобство, където всички заплахи са избледнели, всички опасности са останали далече. Където патрули правят улиците безопасни, където нивите, а и дърветата, се проточват на правилни редове. Или така поне си го представяше — странни гледки, които не можеше да са спомен, защото нямаше никакъв спомен извън равнините и дивите земи. Но в онези градове единствените животни бяха роби или храна, а които не бяха, живееха в клетки или кожите им красяха раменете на изящни дами и дръзки благородници, или костите им чакаха на купища трошачките, за да захранят засадените ниви.

Това беше техният свят и те искаха да си го върнат.

„Вие го искате. Но за мен няма място там, нали?“

Излезе от бивака и тръгна в тъмното. Гадателката на кости им бе отнела децата — и Торент с тях. Предопределености бяха отнели трелла и Грънтъл. Смъртта бе отнела другите. „Но аз не ви дължа нищо. Докато съм с вас, моите призрачни вълци стоят надалече. Реят се като далечни желания. Забравям какво е да тичаш на воля.“

„Забравям защо съм тук.“

Нямаше да им липсва. Имаха си своите терзания в края на краищата. „Мястото ми не е с вас. Мисля… мисля, че аз съм това, което оставихте зад гърба си. Много отдавна.“ Питаше се дали и тя търси предопределение като Маппо и Грънтъл, но те като че ли бяха нещо много повече от нея, а и самата идея за нейно предопределение изглеждаше нелепа. „Но призрачните вълци — и всичките други паднали зверове — те гледат към мен. За нещо. Просто не знам какво е то. И трябва да го разбера.“

„Това ли е предопределението? Това и нищо друго?“

Беше изумително лесно да ги остави зад гърба си, онези, с които бе вървяла вече толкова дълго. Можеше да им е обърнала гръб още тогава, да се обърне с лице към града — всички градове и всички разбити земи, които ги изхранваха. Можеше да е избрала да приеме човешката си същност. Вместо това… „Вижте ме. Ето ме тук и вървя с вас.“

„Нека вълците прочистят света. Нека зверовете се върнат. И най-вече — нека безумното убиване да свърши: уморени сме да бягаме, уморени сме да умираме. Трябва да разберете това. Трябва нещо да почувствате за това. Колко точно е студена душата ви?“

„Вие опразвате земята. Разбивате пръстта и я използвате, докато не умре, а после децата ви умират от глад. Не обвинявайте мен. Не обвинявайте никого от нас за това.“

Мрачна мисъл изведнъж порази ума й. Нож в ръката й. Гърла, които зейват в нощта. Още четирима убийци мъртви. Във война, за която знаеше, че може никога да не свърши. „Но какво значение има — губили сме толкова дълго, едва ли ще познаем вкуса на победата дори когато изпълни устата ни. Дори когато ни удави в триумфа си.“

Можеше ли да ги убие? Можеше ли просто да се обърне, тук и сега, и да се промъкне обратно в лагера?

Беше изкусително, но тя продължи напред. Реши, че предопределението й не е да убива един тук, друг — там. Не, ако можеше, щеше да ги убие всички. „Това е войната, която търсеха Вълците. Крепостта ще бъде преродена. Аз ли трябва да съм водачката им? Аз ли трябва да застана сама начело на огромната армия на възмездието?“

И изведнъж призрачните вълци вече бяха около нея, притискаха се в нея жадно от всички страни и тя започна да тича на дълги отскоци, без усилие, сърцето й се изпълни със сила. Свободата — вече го разбираше — бе нещо отдавна изгубено сред хората, дотолкова, че бяха забравили какво е усещането за нея. „Огъвай се под тежките си неволи. Стискай парите! Дръж вратите заключени и огънят в огнището да гори, за да прогони сенките зад теб! Накарай братята и сестрите ти да коленичат пред теб, да утолят желанията ти. Свободни ли сте? Не помните истината за онова, което беше някога — за онова, което така драговолно предадохте.“

„Аз ще ви покажа свободата. В това се заклевам: ще ви покажа какво е да си свободен.“

Призрачните вълци нададоха вой.

— Отиде си.

Фейнт отвори очи и примига на яркото утринно слънце.

— Какво? Кой?

— Момичето. Сеток с вълчите очи. Тръгна си.

— О…

— Мисля, че няма да се върне.

— Да. Емби. И аз така мисля.

Емби се отдръпна и Фейнт се надигна в постелята си. Гърдите я боляха, раздраните белези по лицето й смъдяха. Беше мръсна, а устата й бе пълна с вкуса от гранясалото месо, което бяха яли снощи. Емби бе самотен и объркан без брат си — само като го погледнеше и сърцето й се късаше.

Суитист Сафърънс още спеше, извивките на закръгленото й тяло се очертаваха под одеялата. Прешъс Тимбъл седеше до пепелта от снощния огън, впила помръкнали очи в Емби.

Беше чувала приказки за ужасни неща от акционерите, които се бяха отписали и сега седяха в кръчмите и чакаха да умрат. Пиеха и разказваха за провалени поръчки. Умрял маг, изгубени в непознати земи, без път към дома. Малцината извадили късмет намираха някакъв превоз или пък друг впряг на Тригали ги намираше полумъртви от глад и полупобъркани — и се връщаха у дома със сломен дух и с празни погледи.

Вдигна очи към утринното небе. Летящият гущер още ли беше там? Надсмиваше ли им се отгоре със студените си очи? Едва ли. „Ако успеем да се измъкнем от това, ще е чудо. Най-дългото дръпване на късмета на Богинята, което е виждал този свят. Но нещата не стават така. Никога.“

— Надуших дим — каза Емби.

— Кога?

Той сви рамене.

— На разсъмване. Вятърът още не беше обърнал. Откъм слънцето.

Изток значи. Тя стана и огледа нагънатата пустош. Лека мъгла ли беше онова там? Не, бе твърде високо. Облак.

— Е, оттам дойдохме.

Щом държеше да помирисва неща, добре. Все едно.

— Трябва ни вода — каза Емби.

Фейнт въздъхна и отиде при Прешъс Тимбъл. Младата вещица вдигна глава, но не смееше да я погледне в очите. Тя изчака малко и попита:

— Можеш ли да извлечеш вода?

— Казах ти…

— Да, земята е почти мъртва. Но все пак. Можеш ли?

— Няма смисъл да се опитвам.

— Опитай все пак.

Очите на Прешъс припламнаха.

— Кой те назначи да командваш?

— Ти си акционерка в Тригали. Аз имам старшинство тук, Прешъс.

— Но аз съм…

— Дотук не си нищо — прекъсна я Фейнт. — Покажи ни малко магия и това може да те дръпне малко нагоре. Отвори ни портал до вкъщи и лично ще те короновам за императрица. Но дотогава, Прешъс, аз командвам.

— Боли.

— Какво като боли? Да умрем по-добре ли е?

Прешъс поклати глава.

— Магия. Тук. Земята… тръпне.

— Прешъс, все ми е тая дори да вие. Просто ни извади малко вода.

— Не ни иска тук. Не иска никого тук.

— И ние искаме да се махнем, нали?

Прешъс потрепери.

— Има нещо… Ако е дух — дори да е призрак на дух… може би…

— Пробвай. — Фейнт й обърна гръб и отиде до Суитист Сафърънс. — Дъх на Гуглата, събуди се.

— Будна съм, краво.

Е, значи всички се чувстваха кофти като нея.

— Гладно е — каза Прешъс Тимбъл.

Богове на бездната! Фейнт отново погледна на изток. Облак или дим? Емби простена и тя се обърна към него. Нещо ставаше с лицето му… вадички кал? Сълзи? Не, много тъмни бяха. Тя се приближи. „Какво, кръв ли е това?“

Товарният кон се отскубна от кола и побягна.

Откъм Суитист Сафърънс се чу някакво тупкане и Фейнт рязко се обърна.

— Суити?

Увитата в одеялата Суитист се гърчеше.

— Гладно е — повтори Прешъс Тимбъл.

Суитист Сафърънс се тресеше в спазми, ръцете и краката й тупаха по земята. Изрита одеялата и се превъртя на гръб. Очите й се отвориха широко, налети с кръв. Лицето й се подуваше. Плътта се разцепи.

— Тук вътре ли? — попита Прешъс Тимбъл.

Фейнт се извъртя към вещицата… видя как странно е изкривила глава, видя и слюнката, стичаща се по брадичката й. Очите й бяха оцъклени. Притича към нея в паника.

— Извади го! Прешъс! Махни го!

Суитист Сафърънс се надигна, от пръстите й капеше кръв. От лицето й бяха изникнали костени издатини, пред очите и устата й. Цялото й тяло се тресеше, сякаш вътре в него имаше нещо и се мъчеше да се измъкне. Дрехите й се раздраха и още кости изригнаха навън през кожата и облеклото.

Земята под нея сякаш се разтваряше.

Изтръпнала от ужас, Фейнт отстъпи назад. Потресът бе отнел волята й.

— Прешъс… моля те…

Емби изведнъж изкрещя и крясъкът му бе толкова пронизващ, че Фейнт подскочи и дойде на себе си. Втурна се към Прешъс Тимбъл и я зашлеви жестоко през лицето. Емби изкрещя пак.

Фейнт погледна през рамо към Суитист Сафърънс… но от нея не бе останало почти нищо, а от пръстта отдолу стърчеше оцапана с кръв китка, дебела като ствола на вековно дърво. Ръката беше провряла пръсти през Суитист, оцапани с кръв нокти задращиха във въздуха.

Земята под Фейнт се наклони и тя едва не падна.

Емби скочи към Прешъс Тимбъл — лицето му се беше наляло с кръв, — фрасна я в лицето с юмрук, грабна я като дете и побягна нанякъде.

Чудовищната ръка се изпъна още нагоре, останките от Суитист Сафърънс бяха полепнали по свиващата се длан. Кръвта гореше и почерняваше, изсипа се на пепел и оголи чудовищен крайник от чист нефрит.

Фейнт стоеше втрещена. Пред очите й се издигаше могила — цял хълм, разцепващ коравата земна твърд. Дървото при извора се разтресе и по голите му мъртви клони изведнъж изригна гмеж от гърчещи се зелени червеи. Нефритените плодове се заиздуваха, надвиснаха на гроздове и задърпаха клоните надолу.

Скалистият хребет на петдесет разтега на юг се взриви, високите треви се разлюляха като нефритени пламъци. Огромна лъскава канара се издигна над земята… „Чело — о, богове на бездната, о, в името на Гуглата… — Беру… моля те…“

Драконъс се извърна и го погледна с очи като непроницаемо черни езера.

— Стой тук.

Ублала отвори уста, но земята се разтърси, разлюля се на вълни, връхлитащи някъде от север, и той забрави какво искаше да попита. Обърна се към любимата си.

Ралата се беше събудила и се беше присвила, лицето й бе пребледняло от ужас. Гледаше някъде зад него.

Ублала се обърна отново в мига, в който Драконъс извади меча си. От дългото лезвие се изля нещо черно, като разлюляна от вятъра плащаница, изду се и се уви около него като сгъващи се криле. Драконъс изчезна в черното и мастиленият облак закръжи на спирала нагоре и нарасна. Извиси се над тях, а след това черните криле се разгънаха отново.

Привидението се извиси към небето и огромните криле от катраненочерен дим затътнаха във въздуха.

Ублала зяпна. Незнайно защо и как боздуганът бе в ръцете му и главата от небесен камък димеше като в ковашко огнище.

Гигантското същество отлетя далече на север. Не дракон. Крилат мрак. „Да, точно това. Крилат мрак.“

Облиза устни.

— Драконъс?

Веждите се извисиха над натрошената скална твърд. Очите грейнаха със смарагдови пламъци. От земята, на трийсет крачки на запад, се беше изтръгнала друга ръка. Фейнт стоеше като вкоренена в разтърсващата се земя. Всякакви мисли я бяха напуснали, главата й бучеше, черепът й бе готов да се пръсне. Чуваше гласове, хиляди, десетки хиляди гласове — и всички говореха на непонятен за нея език. Извисяваха се изпълнени с тревога, със страх и паника. Запуши ушите си с ръце, но полза нямаше.

„Искат да излязат.“

„Молят. Но няма отговор. Умоляват. Светът им отвръща с мълчание. Откъде зная това? Сърцата им — пулсът им — усещам ги. Усещам ги как се пръскат.“

Душата й се разкъсваше от терзание. Не можеше да преживее това. Твърде много беше, болката бе непоносимо огромна.

Леден вятър лъхна зад нея. Над земята отляво се понесе гигантска сянка. Нещо загърнато в мрак и понесено на огромни безплътни криле. Спусна се натам, където се бе появила нефритената глава.

Нещо дълго и черно изсвистя във въздуха, острие сякаш, и докато мракът връхлиташе като приливна вълна срещу челото на гиганта, блестящият връх се понесе напред и прониза челото в центъра.

Изтрещя гръм. Трусът събори Фейнт на земята. Невъзможният хор от гласове изрева — с болка, потрес и още нещо. Земята под нея сякаш простена. Фейнт се надигна, закашля се и изплю кръвта, напълнила устата й.

„Тези викове… Какво бе това? Облекчение? Най-после отговор.“

Ръката точно пред нея и онази откъм запад изведнъж застинаха, нефритената светлина помръкна. Клоните на дървото, опасно огънато на една страна, спряха безумното си треперене, натежали от нефритените листа и огромните кълбести плодове.

Горе на хълма мракът се сви като бавно поет дъх и на негово място се появи висок широкоплещест мъж. Стискаше дръжката на двуръчен меч, от който се изливаха черни потоци и кръжаха лениво из въздуха. Фейнт видя как се напрегна да изтръгне оръжието от нефритеното чело, извисено пред него като каменна стена.

Изпъшка, когато най-сетне успя. Мечът се хлъзна в ножницата, стегната под лявата му ръка. Обърна се и закрачи към Фейнт. Бяла кожа, изсечено като от камък лице, черна коса и бездънни очи. Щом се приближи, заговори на дару.

— Там, откъдето иде той, всеки бог е Щит-наковалня. Ума ли си си изгубила, жено?

Фейнт отвори уста да възрази с негодувание, но той я подмина и продължи напред. Тя се обърна и се загледа след него. „На юг?“

„Богове на бездната, какво видях току-що?“

Обърна се към пронизаното чело на билото на хълма. Раната в центъра се виждаше ясно дори от толкова далече. Черепът беше разцепен почти на две.

„Бог. Това беше бог. И двамата ли бяха богове? Единият уби другия?“ Усети, че се е подмокрила. Още една воня към всичките други. Изхлипа.

— Суитист Сафърънс, съжалявам. Тя ме предупреди. Съжалявам, Суити. Моля те, прости ми.

Щеше да тръгне и да подири Емби и Прешъс Тимбъл.

Но не сега. Не точно сега.

Ублала я гледаше как сгъва постелята си и се приготвя за тръгване.

— Къде отиваш? Трябва да чакаме. Той каза да чакаме.

Тя се озъби, без да го погледне.

— Той е демон. Когато му свършат нещата за убиване, ще убие нас и ще ни изяде.

— Няма. Той е добър. Драконъс е добър, обич моя…

— Не ме наричай така.

— Но…

— Млъкни. Върни си ми ножа.

— Не мога. Ще ме намушкаш.

— Няма. Тръгвам си. Прибирам се у дома.

— У дома? Къде е това? Може ли да дойда и аз?

— Само ако можеш да плуваш — рече тя. — Хайде, дай си ми ножа поне. А ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, ще ми върнеш и останалите оръжия.

— Не бива.

В очите й блесна злъч.

— Ти си буден. Държиш тоя тъп боздуган. Не мога да ти направя нищо. Да не си страхливец, Ублала? Не мога да обичам страхливци, отвращават ме.

Той посърна.

— Само защото ме е страх от тебе не значи, че съм страхливец. Веднъж се бих с петима богове на Теблор.

— Да бе. Страхливците винаги лъжат.

— И се бих срещу Ноктите на смъртта, и всички онези воини с бивните ме харесаха… не, онова май не бях аз. Поне не мисля, че бях аз. — Зяпна боздугана в ръцете си. — Но убих Далк. Убих дракон. Беше лесно… не, не беше. Трудно беше май. Не мога да си спомня.

— Край нямат всичките ти лъжи.

— Права си — отвърна той унило. — Край нямат.

— Дай си ми оръжията.

— Ако ти ги дам, ще умреш.

— Какво?

— Ще ни напуснеш, а тук няма никаква храна, освен ако Драконъс не ни донесе. Ще умреш от глад. Не мога.

— Аз да не съм ти пленничка? Така ли го обичаш, Ублала? Искаш робиня?

Той я погледна.

— Мога ли да те чукам по всяко време, ако си ми робиня?

— Това не е любов.

— Толкова отдавна беше — отвърна той. — Май ще избера чукане вместо любов. Виждаш ли какво стана с мен?

— Добре. Ще легна с теб, ако след това ми върнеш оръжията.

Ублала се хвана за главата.

— Ох, объркваш ме!

Тя пристъпи към него.

— Съгласи се с предложението ми, Ублала, и съм твоя… — Изведнъж спря и се загледа някъде зад него.

— Какво има? — попита той. — Съгласен съм! Съгласен съм!

— Много късно — отвърна тя. — Приятелят ти се върна.

Ублала се извърна, видя приближаващия се Драконъс и промърмори:

— Той не ми е приятел. Вече не е.

— Много е нагъчкано в тия Пустини — рече тя.

— Тогава ни остави — отвърна Торент. — Няма да ни липсваш.

В отговор Олар Етил отново вдигна Абси за вратлето и рече:

— Починахме си достатъчно.

— Престани да го носиш така. Може да язди с мен.

Вратът й изпращя, щом се извърна да го погледне.

— Само да се опиташ да избягаш, ще те догоня, кутре.

Торент погледна близначките, свити край каменния кръг, където се бяха опитали да напалят огън предната нощ, и каза:

— Няма да избягам.

— Сантименталността ще те убие — рече Гадателката на кости. — Ела тук. Вземи детето.

Той се приближи и посегна за момчето, но Олар Етил го сграбчи с костеливата си ръка, придърпа го и го надигна, докато очите му се оказаха на по-малко от педя от ужасното й лице.

— Не призовавай богове тук — изсъска му. — Всичко е твърде близо до повърхността. Разбираш ли ме? Дори призракът на Ток-младши не може да устои на призив… и няма да дойде сам. — Бутна го назад. — Предупредих те. За първи и последен път. Хвана ли те да шепнеш молитва, Торент от Оул, ще те убия.

Той се намръщи.

— Това предупреждение е старо като тебе, вещице. — Хвана Абси за ръка и бавно го поведе към коня си. — И ни трябва храна — помниш ли какво е това, Олар Етил? И вода.

Огледа се, но от Телораст и Кърдъл нямаше и помен — кога ги беше видял за последен път? Не можеше да си спомни. Въздъхна и се обърна към близначките, които вече бяха станали.

— Можете ли да повървите малко? После може да пояздите, малко по-дълго от вчера. Нямам нищо против да походя.

— Чу ли го онзи гръм? — попита Стейви.

— Просто гръм.

— Татко още ли е жив? — попита Сторий. — Наистина ли?

— Няма да ви лъжа — каза Торент. — Ако духът му все още върви по земята, ще е същият като Олар Етил. Т’лан Имасс. Боя се, че ще е останало малко, което да познаете…

— Освен онова, което е вътре в него — отвърна Сторий. — То няма да се е променило.

Торент извърна поглед.

— Дано да сте прави, заради всички ни. — Помълча и добави: — В края на краищата, ако някой може да се опълчи на тази Гадателка на кости, това ще е баща ви.

— Той ще си ни вземе — каза Стейви. — И тримата. Ще видиш.

Торент кимна, после попита:

— Е, готови ли сме?

Не, нямаше да ги лъже. Не и за баща им. Но някои подозрения щеше да затаи за себе си. Не очакваше Олар Етил да ги отведе до Онос Т’уулан.

Вдигна Абси и сърцето му се сви, когато ръчичките на момчето го прегърнаха през врата. Знаеше, че децата се приспособяват бързо, но дори тогава остават рани, които се плъзгат под съзнанието, без да оставят вълна, и потъват дълбоко. И след много години оформят цял един живот. „От изоставено момче става слаб мъж. От необичано момиче — жена на много мъже. Така казваха старите. Думи, натежали от предупреждения думи, които казват на всички ни, че животът е опасно пътуване. Че поемеш ли по крив път, трудно можеш да се върнеш на правия.“

Щом ухиленият Абси се настани в седлото, Торент подкара след Олар Етил. Близначките тръгнаха от двете му страни.

Не се чу друг гръм. Безоблачното небе си оставаше непроменено. Из тези пустини витаеха такива ужасни сили, че можеха да стреснат дори безсмъртната вещица, закрачила тъй устремено пред тях. „Не призовавай богове тук.“ Странно предупреждение. Беше ли се молил някой? Торент изсумтя. „Че кога молитвата е постигала нещо друго освен безмълвие? Нещо друго освен жалко отсъствие, изпълнило въздуха и набъбващо като мехур от празнота в душата? Откога една молитва е нещо друго освен празен копнеж, в който желанията изтляват и блянът е като нож, извиващ се безжалостно в гърдите?“

„Не призовавай богове тук. Не призовавай Ток Анастер, моя едноок бранител, който може да препусне през булото, който може да говори с гласа на самата смърт. Защо толкова се боиш от него, Олар Етил? Какво може да ти направи той?“

„Но аз знам отговора на това, нали?“

Гадателката на кости се поколеба, обърна се и го прониза с поглед. А той й се усмихна.

„Да, Олар Етил. В тези пустини наистина е нагъчкано. Стъпвай внимателно, вещице, това няма да ти помогне.“

Макар че Абси издаде странен гърлен звук, а след това запя:

— Толлалалалалала! Толллалала!

„Всяка дума на едно дете сама по себе си е молитва. Благослов. Смеем ли да отвърнем? Пази се от мъничкия Абси, Олар Етил. Има рани, които се плъзгат дълбоко. Ти уби кучето му.“

„Ти уби кучето му.“

Тъканта между лабиринтите се беше раздрала и дупките зееха отвсякъде. Както подобаваше за съществото, в което се бе превъплътил, Грънтъл се движеше дебнешком в сенките, мускулите му се напрягаха под острата козина, очите му светеха като въглени в нощта. Но опората под меките му лапи бе колеблива. Гледките се меняха с безумна бързина, преди да е впил поглед в тях. Само отчаяние — и може би лудост — го бяха повели по тези пътеки.

В един момент се спускаше по убийствено студен склон, обсипан с обрасли с черен мъх канари, в следващия се движеше като призрак през висока смълчана гора, загърната в зловонен сумрак. В друг въздухът бе изпълнен с отровни миризми и когато преплува една река, водата бе гъста и покрита с кафява пяна. Излезе на брега и се озова в село от дялан камък, пълно с впрягове, които се точеха през гробище, лисица излая злокобно, уловила миризмата му.

Внезапната поява на две фигури така го стъписа, че тревогата развихри инстинктите му — ръмжене, скок, зъби и нокти. Писъци раздраха нощния въздух. Челюстите му натрошиха костите на човешки врат, замахът на ноктестата му лапа разпра хълбока на куче и го отпрати в храстите. А след това се провря, остави този свят далече зад себе си и се озова в мокра джунгла, огряна от блясъците на мълнии, зловоние на сяра бе надвиснало във въздуха.

Надолу по разкалян бряг, в яма, пълна с гниещи издути трупове на хора и коне, жаловита песен някъде в далечината.

Горящ лес.

Коридорът на някакъв дворец или храм — десетки хора в халати бягат с писъци — и той отново скочи. Човешка кръв изпълни устата му и вкусът му се стори смущаващо сладък. Влачеше след себе си тела, трошеше черепи — немощни юмруци се опитваха да го спрат…

Някъде от дълбините му се изтръгна хлип, измъкна се… и светът отново се промени. Гола тундра този път, някой, коленичил до огромен балван, вдигна глава и се взря в очите му.

„Спри. Веднага. Дете на Трийч, предаваш се на кръвта на звяра.“

Жена, дългата й черна коса е гъста и лъскава като козина на пантера, лицето й е широко, скулите високи и изпъкнали, кехлибарените й очи са изпълнени с вещина. Само няколко дрипи от кожа на карибу за дрехи въпреки мразовития въздух.

„Когато ме намериш — продължи тя, — няма да съм както си представяш. Няма да се срещнем като любовници. Няма да желаем едни и същи неща. Възможно е да воюваме двамата.“

Той се присви. Хълбоците му се стегнаха, мускулите потръпнаха, но слепият гняв угасваше.

Тя направи някакъв странен жест с ръка.

„Една котка скача нагоре и отнема живота на птица. Друга взима живота на дете, заиграло се в градината. Това правят котките, отричаш ли го? Има ли престъпление в тези неща? Може би. За птицата престъплението е небрежност, невнимание. За детето? Нехаен родител? Лошо избрано място, където да играе?“

„Пиленцата в гнездото си пищят за майка, която няма да се върне. Смъртта й е тяхната смърт. Майката скърби за загубата, но може би ще има друго дете, нов живот, който да замени изгубения. Кажи ми, Грънтъл, как измерва човек тези неща? Как решаваш кой живот е по-ценен? Разпределят ли се чувствата според разумността и самосъзнанието? По-малко дълбоко ли скърби едно мъничко същество от едно по-голямо на… ръст?“

„Но не е ли естествено да се гневим за възмездие, за отплата? Не копнее ли за убийство мъжкият на мъртвата птица?“

„Дете на Трийч, ти отне не просто деца по този твой труден път. След тебе вече се вихри много повече скръб. Появата ти бе необяснима за сетивата им, но доказателството за присъствието ти лежи в локви от кръв.“

„Бъди оръжието на слепия шанс, ако трябва. Бъди невъобразимата сила, която поразява без повод, без цел. Бъди онзи, който отнема живот.“

„Аз ще те чакам в края на този път. Ще обсъдим ли възмездието? С нокти и зъби?“

При тази заплаха от гърдите му се изтръгна глухо ръмжене.

Усмивката й бе тъжна. Тя махна отново с ръка и…

Грънтъл примига. Стоеше на четири крака на камениста земя. Закашля и изхрачи гъстата съсирена кръв от устата си, посегна да изтрие мокрите си устни… червена слуз и човешки косми по опакото на ръката му.

— Богове на бездната — промълви той. — Това беше грешка.

Лабиринтите се разпадаха. „Къде отивах? От какво бягах?“ Но си спомни. Предателства. Малодушие. Недъзите на това да си човек — беше търсил изход. Главоломен скок в безумството, бягство от всякакви разкаяния и угризения. „Бягах.“

— Но какъв е смисълът? — „Да забравя значи да забравя себе си. Да забравя кой съм, а това не бива да предам. Направя ли го, нищо няма да ми остане.“

„Ах, и все пак… да си невиновен. Котка над трупчето на птица. Над трупа на дете.“

„Невиновен.“

„Но кучите синове, които ме гонят, не ги е еня за това. Умряло е дете. Майки се превиват в окаяна скръб. Оръжия се вдигат. Светът е опасно място. Решени са да го направят по-безопасно. Копнеят да умрат стари и сгърчени в сламениците, в края на дълъг живот, с кожи, изпънати по стените във възхвала на храбростта им.“

„Добре, елате за мен, щом трябва. В очите ви аз съм чудовищен тигър. Но пазя в ума си хитростта на човек. И да, знам всичко за възмездието.“

Вече разбираше накъде го води пътят му. Убийственият дар на Трейк се връщаше в ръцете му, намерил нов, ужасен облик.

— Искате да се разграничите от звяра? Не животно. Нещо друго. Добре, тогава ще има война.

Изтри очите си и бавно се изправи. „Възхити се на звяра. Той е храбър. В мига, в който връхлита срещу копието ти. И ако ти застанеш над трупа ми, възхвали подобаващо своята храброст, но в моите безжизнени очи виж тази истина: споделеното между нас в този сблъсък на кураж, приятелю, не е съзнание или разум. Умението и късметът могат да са победоносни, но те са дарби на естеството.“

„Объркаш ли ги, рискът е твой.“

— Трийч, чуй ме. Ще водя тази война. Разбирам нейната… неизбежност. Ще връхлетя срещу копието. — „Защото нямам друг избор.“ Изръмжа озъбен: — Просто направи смъртта ми достойна.

Тя го очакваше някъде напред. Все още не знаеше какво означава това.

Булото между човек и звяр се беше раздрало и той усети, че гледа на света и от двете страни. Отчаяние и безумство. „О, Стони, не мога да спазя обещанието си. Съжалявам. Да можеше само да видя лицето ти още веднъж.“ Грънтъл въздъхна.

— Да, жено, да отговоря на жестокия ти въпрос: мъжкият на птицата копнее за убийство.

Сълзите непрекъснато се връщаха. Замъгляваха гледката му, стичаха се по покритите му с белези страни. Но Маппо продължаваше упорито напред, отвоюваше всяка нова стъпка. Две воли се бяха вкопчили в неумолима битка. Необходимостта да намери приятеля си. Необходимостта да избяга от своя срам. Тази война беше болезнена — имало беше време, когато въпреки всички заблуди, направлявали живота му, беше разбирал необходимостта, безупречната яснота на предназначението си.

Стоеше между света и Икариум. Защо? „Защото светът заслужава да бъде спасен. Защото съществуваше любов и мигове на мир. Защото състраданието съществуваше, като цвете в цепнатина на камък, като непоносима истина, като секващо дъха чудо.“ А Икариум беше оръжие на унищожението, безумно и сляпо. Маппо бе посветил живота си да държи това оръжие в ножницата му, стегнато в обвивката на мир и забравено.

В името на състраданието и любовта.

А току-що ги беше оставил. Обърнал беше гръб на децата, за да не види болката в очите им, онази втвърдяваща се горчивина от поредното предателство, сполетяло краткия им живот. Защото, каза си, бъдещето им бе несигурно, но изпълнено все пак с възможности. „Но ако Икариум се събуди и ако няма никой, който да го спре, тези възможности може да свършат. Не е ли разумно това?“ О, да, разумно беше, разбира се.

„И все пак беше грешно. Знам го. Усещам го. Не мога да се крия от това. Ако се втвърдя за състраданието, какво тогава се опитвам да спася?“

Тъй че плачеше. За себе си. Пред лицето на срама скръбта изтляваше. Пред лицето на срама започваше да губи себе си, онова, което винаги бе вярвал, че е. Дълг, гордост от клетвата, която бе дал, саможертвата му — всичко това бе рухнало. Опита се да си представи как намира Икариум, своя най-стар приятел. Опита се да си въобрази връщане към старите дни, към своите измамни думи в името на обичта, към леките и деликатни хитрини, с които си играеха, за да държат настрана ужасяващите истини. Всичко, което беше някога, и в сърцевината му — готовността на Маппо да отдаде живота си, но да не види как пламват очите на Крадеца на живот.

Не знаеше дали би могъл да го прави пак. Сърцето на човек трябва да е чисто за такова нещо, прочистено от всички съмнения дотолкова, че самата смърт да се окаже достойна жертва. Но здравите убеждения отпреди години вече бяха рухнали.

Чувстваше се огънат в себе си като над стара рана и костите му бяха чупливи, клетка, която можеше да се натроши под най-слабия натиск.

Пустинната земя го подминаваше от двете страни почти незабелязвана. Дневният зной отстъпваше пред пожара, който бушуваше в черепа му.

Маппо крачеше упорито напред. Трябваше да намери Икариум, сега — повече от всякога. „За да помоля за прошка. И да приключа.“

„Приятелю мой. Вече не съм достатъчен. Не съм воинът, когото познаваше някога. Не съм стената, на която да подпреш уморената си съвест. Предадох деца, Икариум. Погледни в очите ми и виж истината.“

„Моля за избавление.“

— Икариум. Моля те. Сложи край на това.

Стори му се, че видя гъст облак прах на югоизток. Не можеше да прецени колко е далече — тук хоризонтите въртяха номера. Гущерът, който яздеше, поглъщаше левга след левга, без да показва никакви признаци на умора. Сторми се обърна и изгледа намръщено търтеите, които тичаха след него. Ловците К’елл се бяха разпръснали по фланговете, понякога видими, но повече пъти — не, изгубени някъде сред измамните гънки и цепнатини на околността.

„Яздя проклет Ве’Гат. Най-гадното оръжие за война, което съм виждал. Не ми трябва проклетият им ескорт.“ Добре, съществото трябваше да бъде нахранено вечерта. Трябваше да се съобрази с това. „Но аз съм човек. Мразя да ми се налага да се съобразявам с каквото и да било. А и не е проблем. Поне не толкова.“

Предпочиташе да си е просто ефрейтор. Тази работа с Щита-наковалня оставяше горчив вкус в устата му. „Добре де, имам сантиментална жилка. Не я отричам и може да е голяма колкото океан, както казва Гес. Но не съм го искал. Плаках веднъж за едно умиращо мишле — умираше, защото се опитах да го хвана, но ръката ми се оказа прекалено тромава и нещо в него се счупи. Лежеше в ръката ми, дъхът му стана толкова бърз, но краченцата бяха спрели да мърдат и след това дъхът се забави.“

„Коленичих върху камъните и гледах как бавно умира. В шепата ми. Богове, не е ли достатъчно, за да се разрева отново само като си го спомня? На колко бях тогава? На двайсет?“

Наведе се настрани, за да се изсекне, едната ноздра, после другата. Избърса мустаците си с пръсти, а пръстите в коляното си. Приближи ли се онзи облак прах? Трудно бе да се каже.

Изкачи възвишението, изруга и безмълвно заповяда на Ве’Гат да спре. Долината под него беше широка триста, че и повече разтега, а по средата й се виждаха десетина фигури, прави или насядали в груб кръг. Щом той се появи, правите се извърнаха към него, а насядалите бавно се надигнаха и направиха същото.

Бяха високи, мършави и облечени в черни ризници, черна люспеста броня и черни кожи.

Ловците К’елл изведнъж се появиха от дясната и лявата страна на Сторми, приближаваха се с бързи подскоци, вдигнали настрани огромните извити мечове.

Сторми усети в устата си вкуса на нещо мазно и горчиво.

— Укротете се, гущери — промърмори той тихо и срита Ве’Гат напред. — Не вадят оръжия.

Тъмните изпити лица под пищно украсените шлемове проследиха приближаването му. Съсухрени лица. „Кучите синове имат бивни. Джагът? Трябва да са — онзи стар бюст на Готос в Сивия храм на Ейрън имаше бивни като тези. Но пък тия типове не изглеждат много добре. Т’лан? Джагът имат ли Т’лан? О, зарежи ги тия въпроси, идиот. Просто ги попитай. Или пък не.“ На десет крачки от тях Сторми спря. Ловците се задържаха на няколко разтега назад, отпуснати и забили върховете на мечовете си в твърдата земя.

Сторми огледа воините пред себе си и изсумтя тихо:

— Гадно.

Един от тях проговори — в първия миг Сторми не разбра кой точно.

— Виждаш ли това, Болириум?

— Виждам — отвърна друг.

— Човек… Е, общо взето. Трудно е да се каже зад толкова много косми. Но хайде да сме великодушни. Човек с К’Чаин за негови любимци. А само преди малко, Болириум, има дързостта да допуснеш, че светът е станал по-добро място от последния път, когато го напуснахме.

— Имах — призна Болириум и добави: — Бях идиот.

Последва гърлен смях.

Заговори трети Джагът:

— К’Чаин и термити, Гедоран. Намерихме си един…

— А знаете, че в дървенията има още сто хиляди. Както казваш, Варандас.

— А и миризмата…

— Точно така — каза Гедоран — и Сторми го откри по кимването, придружило думите. — Прах.

— Сънищата и кошмарите, Гедоран, се крият в една и съща дупка. Бръкнеш и не знаеш какво ще извадиш.

Всички говореха на фаларийски, което беше нелепо. Сторми изсумтя и рече:

— Ей. Застанали сте на пътя ми.

Гедоран пристъпи напред.

— Не търсеше ли нас?

— Толкова глупав ли изглеждам. Не. Че и защо да ви търся?

— Нагъл е.

— Дарифт, човек, яхнал Ве’Гат, може да е нагъл колкото си иска — каза Болириум.

Отвърнаха му с груб смях, отметнали глави.

— Дошли сте в най-затънтеното място на света. Какво сте намислили?

— Виж, това е уместен въпрос — каза Гедоран. — Пратихме командира си на издирване и сега го чакаме да се върне.

— Командвате командира си?

— Да, не е ли чудесно?

Джагът се разсмяха отново — навик, който, както продължаваше да се повтаря, можеше да се окаже влудяващ, реши Сторми.

— Добре, ще ви оставя да си го чакате тогава.

Четиринайсетимата Джагът се поклониха и Гедоран каза:

— До нова среща, Щит-наковалня.

— Не мисля да се връщам по същия път.

— Мъдростта още е жива — рече Болириум. — Не ви ли убеждавах всички в това?

— Между всичките ти идиотски твърдения, може и да си.

— Варандас, трябва да има баланс на света. На едната страна трошица натежала мъдрост, за да балансира бълвоча от безмозъчна глупост. Не стоят ли така нещата?

— Но, Болириум, капка парфюм не може да надвие купищата говна.

— Зависи, Варандас, къде ще си пъхнеш носа.

— Когато най-сетне помиришеш нещо приятно, гледай да ни уведомиш, Варандас — рече Гедоран.

— Ще ти потърся някое говно, Гедоран.

При последвалия груб смях Сторми срита Ве’Гат и го подкара отляво, за да заобиколи джагътите. След това го пришпори в галоп на дълги отскоци. Ловците К’елл скоро го догониха.

— М-да — измърмори Сторми, подушил притеснението им.

Зачуди се кой ли е командирът им. „Трябва да е някой проклет идиот. Но пък може да е бил готов на всичко, за да избегне този смях. Да, изглежда разумно. Аз самият сигурно щях да препусна право в задника на Качулатия, за да избягам от тая сган.“

„И само да подуша нещо приятно, момченца и момиченца, веднага ще се върна да ви кажа.“

Прашният облак вече изглеждаше по-близо. Може би.

7.

— Така ли е, както го виждам? — попита Брис Бедикт. — Съдбата на света в ръцете на три жени?

Атри-Цеда Араникт дръпна за последно от пръчката и я хвърли в огъня. „В пламъците…“ Задържа дима в дробовете си колкото можеше по-дълго, сякаш с отказа си да издиша можеше да задържи самото време. „Видях пещери. Видях тъмнина… и дъжда, богове на бездната, дъжда…“ Най-сетне въздъхна. И да беше останал някакъв дим, не го видя.

— Не само три жени. Има и един мъж. Ти.

Седяха необезпокоявани пред огъня. Войниците спяха. Готварските огньове угасваха, докато завихреният вятър поглъщаше последната суха тор и във въздуха се носеше пепел. На разсъмване… „Напускаме. Разкъсани, всеки по своя път. Можех ли да си го представя? Знаеше ли го тя? Трябва да го е знаела. От нейния меч сме разбити.“

— Беше необходимо — каза Брис.

— Казваш го сякаш се опитваш да убедиш себе си. — Взе въглен и запали друга пръчка.

— Мисля, че я разбрах. — Той изсумтя. — Е, поне колкото би могъл да я разбере някой.

Тя кимна.

— Израженията на офицерите й.

— Смаяни. Да.

Тя си помисли за Юмрук Блистиг.

— Ужасени.

Брис я погледна.

— Безпокоях се за теб, скъпа. Дъщерята на Абрастал…

— Силно дете, наистина. Да ни намери от толкова далече. — Дръпна от пръчката. — Бях неподготвена. Виденията бяха непонятни. Съсипаха ме.

— Можеш ли да ги изтълкуваш сега?

— Не.

— Ще ми ги опишеш ли, Араникт?

Тя наведе очи.

— Прощавай, че те попитах. Не помислих… не бива да преживяваш отново такава травма. Ох, уморен съм, а утре ще е дълъг ден.

Тя долови подкана в думите му, но пламъците в огнището я задържаха. „Нещо. Обещание. Предупреждение. Трябва да помисля над това.“

— Ще дойда при теб, скъпи. Скоро.

— Разбира се. Ако ме намериш мъртъв за света…

Тя потрепери. Овладя се и отвърна:

— Ще внимавам да не те събудя.

Брис се наведе и тя се обърна, за да срещне устните му със своите. Видя нежността в усмивката му, щом се отдръпна.

После остана сама и погледът й отново се върна към пламъците. „Преговори. Среща на умове. Добре.“

Беше започнало съвсем просто. Великолепните ездачи спряха пред командната палатка, войници поеха конете. Размениха се поздрави с малазанските старши офицери, чакащи височайшите гости. Адюнктата беше вътре, да. Раните й? Беше се възстановила, за щастие. Бояхме се, че няма да има много официалност в това, ваше величество — не е ли по-добре всеки сам да се представи? Смъртен меч, Щит-наковалня, радвам се, че ви виждам двамата…

Юмрук Фарадан Сорт се бе придържала към собствения си еталон за официалност, предполагаше Араникт. Едновременно сърдечна и почтителна. Докато Юмруци Кайндли и Блистиг мълчаха и напрежението между двамата бе осезаемо.

Беше се задържала близо до командир Брис. Трудно й бе да реши накъде да гледа. Жените на хундрилите, Ханават и Шелемаса, останаха по-назад от другите, сякаш не бяха сигурни колко са достойни за тази среща. След като Сорт, Кругава и Араникт си размениха няколко думи по проблема кой е редно да влезе първи — сблъсък на взаимна вежливост, ни повече, ни по-малко, — Араникт се отдръпна и тръгна към хундрилите.

Те наблюдаваха приближаването й с видимо смущение. Араникт спря, бръкна в кесийката си и извади три пръчки ръждивец. Показа им ги и повдигна вежди. Отвърнаха й с внезапни усмивки.

Стоеше и пушеше с тях, на няколко крачки по-назад от другите; улови погледа на Брис и остана доволна от гордостта, която видя в очите на любимия си.

Най-сетне бе решено кралица Абрастал да влезе първа, придружена от бойния главатар на баргастите Спакс, а след тях перишите. Когато няколко лица се извърнаха към жените хундрили, Ханават махна небрежно с ръка — явно, след като вече си имаше занимание, беше доволна да изчака. Шелемаса изглеждаше още по-облекчена.

Брис се приближи.

— Атри-Цеда Араникт, ако обичате, бихте ли придружили хундрилите вътре, след като… мм, приключите тук.

— Разбира се — отвърна тя. — За мен ще е удоволствие.

Малко след това трите останаха сами, освен двамата войници на пост пред входа на палатката.

Ханават заговори първа:

— Изкушавам се да се върна при хората си. Не ми е мястото в такава компания.

— Тук сте на мястото на съпруга си — каза Араникт.

— Не е нещо, което бих избрала — отвърна Ханават с гримаса.

— Никой не е сляп за това — каза Араникт колкото можеше по-вежливо. — Но ако желаете, мога да измисля извинение…

— Не — прекъсна я Ханават. — Дори за съпруга ми такова задължение струваше усилие. Изгорените сълзи са се заклели на бойното поле, в памет на Колтейн от клана на Враната. — Издиша лютив дим. — Но провалът, изглежда, ни намира, накъдето и да се обърнем. — Кимна към палатката. — Ще изтърпя разочарованието им, след като мъжът ми не смее. Акушерките ми все повтарят, че духът на една жена е по-силен от този на мъж. Днес съм решила да го докажа.

— Ако желаете, ще ви представя, Ханават.

— Не очаквам подобни формалности, Атри-Цеда. Адюнктата вътре има по-важни проблеми.

— Зави ми се свят — каза Шелемаса.

— Минава — увери я Араникт.

Скоро приключиха и Ханават подкани с жест Араникт да ги поведе. Атри-Цеда се обърна към входа на палатката, но Ханават каза:

— Араникт.

— Да?

— Благодаря ти.

— Моят командир беше искрен преди малко, Ханават. Хундрилите няма от какво да се срамуват. Всъщност вярно е тъкмо обратното. — Въведе ги в палатката.

Във външното помещение бяха двамата офицери, Рабанд и Сканароу. От другата страна на завесата се чуваха приглушени гласове. Сканароу ги посрещна с напрегната усмивка.

— Решихме, че е по-добре да не правим навалица.

Шелемаса се поколеба, но Ханават я хвана под мишницата.

Араникт дръпна завесата на входа и жените хундрили пристъпиха вътре.

Разговорът замря.

Араникт веднага усети напрежението. Лицето на Смъртен меч Кругава бе потъмняло от гняв — или от срам. На крачка зад нея беше Щитът-наковалня, пребледнял. Брис стоеше отдясно и гърбът му почти забърсваше платнената стена, на лицето му ясно бе изписана тревога. Отляво стоеше кралицата, нащрек, острият й поглед се местеше от Кругава към адюнктата и обратно. Коя беше говорила току-що? Араникт не беше сигурна.

Юмруците стояха отляво на адюнктата, близо до отсрещния ъгъл на помещението. Банашар се беше подпрял на един пилон от другата страна, скръстил ръце и притворил очи. Близо до него, готова сякаш да прихване бившия жрец, ако рухне, стоеше Лостара Юил.

Адюнкта Тавори изглеждаше здрава, със строго лице. Гледаше Кругава, без да трепне.

При появата на хундрилите Юмрук Фарадан Сорт се покашля и заговори:

— Адюнкта, ако ми позволите да представя…

— Не е нужно — прекъсна я Тавори и погледът й се спря на Шелемаса. Адюнктата пристъпи напред, като принуди Смъртния меч и кралицата да се отдръпнат. — Предполагам, че вие сте Шелемаса, която успя да събере оцелелите от Щурма, поведе отстъплението и така спаси живота на много хора. Казват, че вие последна сте напуснала бойното поле. Присъствието ви тук е чест за всички нас. — Замълча, след което се обърна към Ханават. — Скъпа майко, скърбя за ужасните загуби, които сте претърпели. Натъжена съм също така, че в този момент съпругът ви живее само със своите загуби. Надеждата ми е скоро да се събуди за даровете на живота. — Обърна се към другите. — Ханават и Шелемаса са от Изгорените сълзи на Хундрил, най-отдавнашните ни съюзници. Тяхната жертва в деня на На’Рук спаси живота на хиляди. На този ден, и на всеки друг, ценя и ще ценя техния съвет. Юмрук Кайндли, намерете стол за Ханават — не подобава да стои в нейното състояние.

Араникт видя как Ханават надви сълзите, напиращи зад изненадата й… „Адюнкта Тавори, продължаваш да ни изненадваш.“

Тавори се върна на одевешното си място и заяви:

— Ловците на кости имаха достатъчно време да ближат раните си. Сега ни чака истинският марш.

Гласът на Кругава прозвуча хрипливо:

— Ние сме се заклели да…

— Да ми служите — отсече адюнктата. — Заклехте се да ми служите и ме боли от това, че се налага да ви го напомням, Смъртен меч.

— Не — каза Кругава с тон като наточено желязо. — Армията ви е сериозно пострадала, адюнкта. Стоим пред вас, всички ние, и сме готови да се обречем на вашата кауза…

— Не съвсем — намеси се кралица Абрастал. — След като все още не разбирам тази кауза, а ако мога да съдя по изражението на принц Брис, подозирам, че и той споделя притеснението ми.

Кругава изсъска някакво проклятие на своя език и опита отново.

— Адюнкта. Сега е моментът да слеем силите си, за да укрепим своята мощ…

— Не.

Думата се стовари като нож, забит в пода между двете.

Кругава пребледня.

— Ако се съмнявате в нашата вярност или кураж…

— Не — отвърна й Тавори. — Всъщност завися от тях.

— Но това е безсмислено!

Адюнктата се обърна към Абрастал.

— Ваше величество, присъствието ви тук е крайно неочаквано, но добре дошло. Вашето кралство, дори повече от това на крал Техол, е имало дългосрочни договори с онези територии на Коланси и Южните кралства по Пеласийско море.

— Самата истина, адюнкта.

— Какво можете да ни кажете за положението там?

Веждите на кралицата се вдигнаха.

— Предполагах, че сте напълно запозната с района, накъдето сте се запътили, адюнкта. Ако не е така, съм изумена. Що за война търсите? Каква е причината за тази ваша войнственост?

Тавори явно не желаеше да отговори. Мълчанието се проточи. Този, който най-сетне проговори, изненада всички.

— Червея ще се храни. — Банашар бавно вдигна глава. — Ще се тъпче от касапницата, която иде. — Размътеният му поглед обиколи всички и се спря на кралицата на Болкандо. — Какво струвате? Всеки от вас? — Кимна към адюнктата. — Тя смята… достатъчно. Достатъчно, за да води всяка възможна война. За вас, ваше величество. И за вас, принц Брис. И… — поколеба се за миг, сякаш му прилоша, — дори за мен.

— Не разбирам — каза Абрастал. — Но ще оставя настрана този проблем засега. За да ви отговоря, адюнкта, трябва да се разпростра надълго и широко. А… гърлото ми е пресъхнало.

Сорт отиде до входа, подаде глава навън и нареди на капитаните да донесат ейл.

Кралицата изсумтя и рече:

— Е, предполагам, че ейлът по̀ отива на една разказвана история от виното. Добре, ще започна. Дойдоха от морето. Не е ли винаги така? Все едно. Но в земите имаше неприятности много преди този ден. Десетилетия суша. Въстания, граждански войни, узурпации, множество богати някога държави вече бяха на ръба на рухването… В такива времена се знае, че се издигат пророци. Дръзки революции, главите на крале и кралици на върховете на копия, кръв по улиците. Но срещу сухо небе никоя кауза не тържествува, никой велик водач от масите не може да предложи спасение и много скоро дори техните глави вече красят копията.

Сорт се върна с бъчонка ейл и десетина калаени чаши и почна да налива — започна от кралицата.

Абрастал удари бърза глътка, въздъхна и продължи:

— Човек може да си представи какво е усещането. Светът свършваше. Самата цивилизация се бе провалила, разкрила ужасната си уязвимост — това, че се е крепила на сноп тънки пръчки. Вместо дъжд над земите се изсипа отчаяние. В Коланси процъфтяваше единствено провинция Естобанси. Захранвана от ледникови потоци и реки, заслонена от горещите ветрове на юга. Коланси продължаваше да съществува единствено благодарение на тази единствена провинция — но имаше твърде много гърла за изхранване и напрежението взимаше своята дан. И да имаше решение на това бедствие, беше твърде жестоко, за да се помисли. Чужденците от морето нямаха такива угризения и след като свалиха владетелите на Коланси, направиха това, което сметнаха за редно…

— Клане — промълви адюнктата и тази дума сякаш отне живота от очите й.

Абрастал я изгледа за миг над ръба на чашата си, отпи и кимна.

— Точно така. През първата година намалиха населението на Коланси с петдесет процента. Най-непригодните, старите, болните. Още с десет процента следващата година, а след това, докато с големите кораби идваха все повече от расата им, пратиха войски в Южните кралства. Присъдата, така го нарекоха. Титулуваха се Инквизитори, държаха в ръцете си правосъдието на самата земя — и това правосъдие наистина се оказа сурово.

Абрастал помълча, след което сви рамене.

— Това в общи линии сложи край на търговията ни с Изтока. Като сухоземни хора, а не морски, ние пращахме търговските си кервани по старите южни маршрути, но малкото, които се връщаха, ни разказваха само за опустошения. Търговските кораби, които наехме след това, навлязоха в Пеласийско море и намериха задръстени с тиня пристанища и изоставени градове по цялото крайбрежие. Не можаха да намерят никой останал, с когото да търгуват.

— Продължиха ли пътя си до Коланси? — попита Тавори.

— Само първите няколко. И с основание. Инквизиторите не бяха гостоприемни. — Тя пресуши чашата си и я протегна да я напълнят отново. — Обмисляхме война, адюнкта. Въпреки че корабите не бяха наши, бяхме готови да им дадем кралска привилегия и бяхме крайно възмутени от избиването на невинни. — Кимна към бойния главатар на баргастите. — Дори привлякохме наемническа армия.

— И все пак не обявихте война — отбеляза Брис.

— Не. Изпратих агент, моята Единадесета дъщеря. Тя не оцеля, но все пак успя да ми изпрати… послание. Инквизиторите изобщо не бяха човешки същества.

— Правосъдие… — Банашар извади малка делва изпод наметалото си. — Сладкото противоречие, за което са се хванали, като… — Погледна делвата в ръката си. — Като за вино. Няма истинско правосъдие, ще кажат, без най-основното право, което е възмездието. Опасно е да разхищавате света, скъпи приятели. Един ден някой ще реши да заговори от името на този свят. Един ден някой ще потърси сметка. — Бившият жрец изсумтя. — Но Форкрул Ассаил? Богове на бездната, дори Лиосан щяха да са го направили по-добре. — Вдигна малката делва, отпи и въздъхна. — Имаше храмове на Д’рек някога. В Коланси. — Погледна ухилен към Тавори. — Горко на всички от изповедите на един жрец, а, адюнкта?

— Не човешки същества — повтори Абрастал. — Мощта им беше ненакърнима и като че ли се усилваше. Не обявихме война. — Погледна адюнктата в очите. — Но ето ни тук.

Адюнкта Тавори се обърна към Брис Бедикт.

— Принце, все още не съм имала възможността да ви благодаря за намесата в деня на На’Рук. Това, че Ловците на кости все още съществуват, се дължи на вашата храброст и на доблестта на войниците ви. Без вас и без хундрилите изобщо нямаше да се изтръгнем от онова сражение.

— Боя се, адюнкта — отвърна Брис, — че не бяхме достатъчно, и съм сигурен, че Боен водач Гал, както и Ханават тук, изпитват същото. Вашата армия е наранена. Отпорът от тежката пехота и морската пехота ви отне войниците, от които най-много се нуждаете сега. — Погледна за миг към Кругава и продължи: — Адюнкта, споделям тревогата на Смъртния меч от това, което предлагате сега.

— Ловците на кости ще продължат похода си сами — заяви Тавори.

— Нима ни казвате, че нямате повече нужда от нас? — попита Брис.

— Не, нуждата ми от вас никога не е била по-голяма.

Кралица Абрастал пак подаде чашата си на Сорт и след като тя я напълни, каза:

— В такъв случай сте ме подвели, адюнкта. Явно знаете повече за врага — тези Форкрул Ассаил — и за техните цели от който и да е от нас. Или — поправи се тя — си мислите, че знаете. Бих искала да изтъкна, че Инквизиторите вече не създават впечатление за експанзионистични намерения — Блудния знае, имаха достатъчно време досега да докажат обратното.

Смехът на Банашар бе тих, но стържещ.

— Ловците на кости тръгват сами и пускат кръв на всяка стъпка. Юмруци, капитани и готвачи питат едно и също: какво знае тя? Откъде го знае? Кой говори на тази корава жена с мрачните очи, този меч Отатарал, откраднат от ножницата на императрицата? Бързия Бен ли беше, нашият загадъчен Висш маг, който вече не крачи с нас? Юмрук Кенеб ли беше? Или може би императрицата не е господарката на измяната, както всички вярвахме, и Върховният маг на империята Тайсхрен сега се промъква по стъпките ни, сянка, която никой не хвърля. — Вдигна делвата си за наздравица. — Или тя просто е полудяла? Но не, никой от нас не мисли това, нали? Тя знае. Нещо голямо. Но какво? И откъде го знае? — Отпи, люшна се за миг като да падне, но се закрепи преди Лостара Юил да е посегнала да го хване. Щом я забеляза, й се усмихна вяло.

— Или бившият жрец шепне в ухото й? — Въпросът бе зададен от Юмрук Блистиг, с напрегнат и хладен тон.

Банашар повдигна вежди.

— Последният жрец на Д’рек няма време за шепнене, скъпи ми безгръбначен Юмрук Блистиг…

Юмрукът изръмжа проклятие и щеше да тръгне напред, ако Кайндли не излезе бързо на пътя му.

Банашар продължи с усмивка:

— Цялото дъвчене бездруго го оглушава. Гложди го отвсякъде. Кучето има рани — не пипайте! — Махна с делвата към адюнктата. — Ловците на кости тръгват сами, о, да, по-самотни, отколкото бихте могли да си представите. Но вижте сега Тавори — погледнете я добре, приятели. Тази самота, на която тя настоява, ами, изобщо не е сложно. Не сте ли всички вие командири? Просто е, приятели. Нарича се… тактика.

В неловкото мълчание, което последва, Араникт погледна към Брис и видя нещо изведнъж съживило се в очите му, сякаш непознат за него език изведнъж е станал понятен.

— Адюнкта — каза той, — срещу империята на Ледер… вие ни ударихте едновременно по суша и по море. Залитахме от едната страна и от другата.

— Казахте, че сме ви нужни повече от всякога — заговори след него Смъртен меч Кругава, — защото трябва да нахлуем на повече от един фронт. Адюнкта?

— Право на изток от нас ни чака Стъклената пустиня — каза Тавори. — Макар да предлага най-късия маршрут към териториите на Форкрул Ассаил, този път е не само опасен според сведенията ни, но и във всяко отношение невъзможен за преминаване от армия. — Замълча и огледа перишите. — По този път ще тръгнат Ловците на кости. Смъртен меч, не можете да ни придружите, защото не мога да ви изхраня, нито да ви осигуря вода. Отвъд Стъклената пустиня, според описанието на самата кралица Абрастал, земята не става много по-добра.

— Момент, моля. — Кралицата на Болкандо гледаше втренчено адюнктата. — Единствените възможни маршрути по сушата са южните керванни пътища. Стъклената пустиня наистина е непроходима. Ако отведете армията си в нея, ще унищожите това, което е останало от Ловците на кости — нито един от вас няма да излезе.

— Ще прекосим Стъклената пустиня — заяви адюнктата — и ще излезем югозападно от провинция Естобанси. И ще дам възможност на врага да ни види възможно по-бързо. И те ще съберат силите си срещу нас, и ще има сражение. Едно сражение.

Нещо в тона на Тавори накара Араникт да ахне и тя изстина от ужас.

— А Сивите шлемове? — попита Кругава.

— В залива Коланси се издига едно естествено укрепление, наречено Шпила. На върха на тази твърдина има храм. В този храм е затворено нещо. Нещо ранено, нещо, което трябва да бъде освободено. Ловците на кости ще бъдат магнитът за силите на Форкрул Ассаил, Смъртен меч, но перишите са тези, които ще нанесат смъртоносния удар срещу врага.

Араникт видя как стоманените очи на Кругава се присвиха.

— Ние трябва да хванем южния път.

— Да.

„Битка. Една битка. Смята да пожертва себе си и войниците си. О, в името на всички Крепости, не може да…“

— Ще предизвикаш метеж. — Лицето на Юмрук Блистиг бе посиняло. — Тавори… не можеш да поискаш това от нас.

И тогава тя се обърна към Юмруците си и прошепна:

— Но трябва.

— Незасвидетелствани. — Фарадан Сорт бе пребледняла като призрак, с пресъхнали устни. — Адюнкта, тази битка търсехте. Ако се изправим срещу врага с единствената вяра, че ще умрем…

Банашар заговори и Араникт се стъписа, като видя стичащите се по страните му сълзи.

— Пред брадвата на екзекутора има хора, които коленичат навели глави и очакват съдбата си. И има хора, които се борят, напрягат се и се опълчват с вик, докато острието пада. — Посочи с пръст Блистиг: — Сега ще кажете истината, Юмрук: от кои е адюнкта Тавори?

— Пиян глупак говори от името на командира ни? — Гласът на Блистиг беше зъл. — Колко на място! Ще бъдеш ли с нас в деня на тази битка, Банашар?

— Да.

— Пиян.

Усмивката, с която отвърна Банашар, бе ужасна.

— Не. Абсолютно трезвен, Блистиг. Както се полага на твоя единствен — единствен — свидетел.

— Гуглата да го вземе проклетия ти екзекутор! Няма да допусна това! — Блистиг се обърна умолително към колегите си Юмруци. — След като знаете това, ще поведете ли войниците си към сигурната им смърт? Ако тази Стъклена пустиня не ни убие, ще ни убият Ассаил. И за какво ще е всичко? Отвличаща маневра? Шибана отвличаща маневра? — Обърна се рязко към адюнктата. — Само това ли струваме, жено? Ръждясала кама за един последен удар, и ако острието се прекърши, какво от това?

Кругава проговори:

— Адюнкта Тавори. Това нещо, което е ранено. Това нещо в замъка на Шпила — какво е то, че искате да бъде освободено?

— Сърцето на Сакатия бог — отвърна Тавори.

Смъртният меч видимо бе потресена от отговора. Зад нея, с блеснали очи, Танакалаян запита:

— Защо?

— Форкрул Ассаил извличат от кръвта му, Щит-наковалня. Искат да разтворят Портите на правосъдието над този свят. Акраст Корвалайн. За да развихрят силата в пълна мяра, възнамеряват да забият меч през онова сърце, когато моментът е подходящ…

— И кога е това? — попита Абрастал.

— Когато пристигнат Нефритените копия, ваше величество. След по-малко от три месеца, ако изчисленията на Банашар са точни.

Бившият жрец изсумтя.

— Д’рек е увит около самото време, приятели.

Брис се покашля.

— Нефритените копия, адюнкта. Какво са те?

— Душите на неговите поклонници, принце. Неговите възлюблени вярващи. Идват за своя бог.

По гърба на Араникт полазиха тръпки.

— Ако сърцето бъде освободено — каза Кругава, — тогава… можем да им го върнем.

— Да.

— Все пак ще останат части от него — рече Банашар. — Смъкването му го разкъса. Но би трябвало да е достатъчно. Колкото до останалото, е, „за гниещата плът пее Червея“. — Смехът му бе горчив. Жрецът се взря в Тавори. — Виждате ли я? Погледнете добре, всички. Тя е лудостта на амбицията, приятели. Изпод ръцете на Форкрул Ассаил и на самите богове е решена да открадне сърцето на Сакатия бог.

Кралица Абрастал издиша шумно.

— Моята Четиринадесета дъщеря в момента се приближава към Южните кралства. Тя е чародейка със значителна дарба. Ако ще продължим тази дискусия за тактиката, ще се опитам да отворя пътека към нея…

Адюнктата я прекъсна.

— Ваше величество, тази война не е ваша.

— Простете, адюнкта Тавори, но смятам, че е. — Обърна се към бойния главатар на баргастите. — Спакс, вашите воини жадуват за битка — какво ще кажете?

— Където вие поведете, ваше величество, Бялото лице на Гилк ще ви последва.

— Мечът Отатарал, който нося…

— Простете ми отново, адюнкта, но силата, от която извлича моята дъщеря, е Древна. Омтоуз Феллак.

Тавори примигна.

— Разбирам.

Тогава заговори Брис Бедикт.

— Смъртен меч Кругава, щом сте готова да приемете съюза на кралица Абрастал, ще приемете ли моя?

Сивокосата жена отвърна с лек поклон.

— Принце — и ваше величество — за перишите е чест. Но… — поколеба се за миг — трябва да заявя на всички, че ще бъда сурова компания. След като знам какво очаква Ловците на кости… след като знам, че ще се изправят срещу врага сами, ранени също като сърцето, което искат да видят освободено… Настроението ми е повече от мрачно и не очаквам това да се промени. Когато най-сетне ударя Шпила, ще сте принудени да не отстъпвате на решимостта ми.

Брис се усмихна.

— Достойно предизвикателство, Смъртен меч.

Адюнктата пристъпи и отново застана пред Ханават.

— Майко. Бих искала да ви попитам следното: ще тръгнат ли хундрилите с Ловците на кости?

Ханават сякаш онемя. Едва намери гласа си:

— Адюнкта, ние сме малко.

— Въпреки това.

— Тогава… да, ще тръгнем с вас.

— Адюнкта? — попита кралица Абрастал. — Да призова ли Фелаш, моята Четиринадесета дъщеря? Има въпроси на тактика и логистика, които трябва да обсъдим днес. С ваше позволение ще…

— До гуша ми дойде от това! — извика Блистиг и се обърна да напусне.

— Стойте на мястото си, Юмрук. — Гласът на Тавори беше стоманен.

— Подавам си оставката.

— Забранявам.

Той я зяпна стъписано.

— Юмруци Блистиг, Кайндли и Фарадан Сорт, частите ви трябва да се подготвят за утрешния поход. Ще ви призова всички по здрач, за да чуя докладите ви за състоянието ни. Дотогава сте свободни.

Кайндли сграбчи Блистиг за ръката и го поведе навън, а Сорт ги последва с кисела усмивка.

— Омтоуз Феллак — измърмори Банашар, след като напуснаха. — Адюнкта, последния път премръзнах достатъчно. Ще ме извините ли?

Тавори кимна и каза:

— Капитан Юил, моля придружете нашия жрец до палатката му, за да не се загуби. — След това хвърли поглед към Араникт, сякаш за да я попита „Готова ли си за това?“ Араникт кимна.

Абрастал въздъхна.

— Добре. Да започваме ли?

Араникт видя, че торта е догоряла на сива пепел. Хвърли кухия край на последната пръчка ръждивец, след това стана и вдигна очи към Нефритените копия.

„Ще направим каквото можем. Поне това обещахме днес. Каквото можем.“

„Едно сражение. О, Тавори…“

Най-трудното в този ден се оказа да мине през лагера на Ловците на кости. Войниците, лицата им, тихите разговори и смях — всяка една гледка, всеки един звук поразяваше сърцето й като връх на кама. „Виждам мъртви мъже, мъртви жени. Те не го знаят все още. Не знаят какво ги очаква, какво е решила да направи с тях.“

„Или може би знаят.“

„Незасвидетелствани. Чух за това, за това, което им е казала. Незасвидетелствани… става, когато никой не оцелее.“

Беше възнамерявал да ги събере по време на преговорите на адюнктата, но прегрупирането на отделенията бе отнело повече време, отколкото бе предполагал — предположение, което се оказа глупаво оптимистично. Въпреки празнините, зейнали като безмълвен вой в кръга около лагерните огньове, морските пехотинци и тежките все едно бяха пуснали корени в земята. Трябваше да ги дърпат, ритат и влачат от старите им места.

За да се вместиш в нещо ново, трябва да оставиш старото зад гърба си, а това не е толкова лесно, колкото звучи, защото означава да приемеш, че старото е мъртво, отишло си е завинаги, колкото и упорито да си се опитвал да устоиш.

Фидлър знаеше, че е бил същият. Не по-различен от Хедж в това отношение. Тежките и морската пехота бяха премазани. Застанал над тях като някой резач над натрошеното тяло на пациент, който се мъчи да проумее какво точно виждат очите му, отчаяно се напряга да различи нещо разпознаваемо, той беше гледал как бавно се стичат в падината, която бе избрал за срещата. Докато слънцето гаснеше в небето, докато двойки бойци от отделенията, тръгнали да издирят някой липсващ другар, се връщаха с намръщения приятел подире им… да, беше тъжна гледка и негодуванието натежаваше в прашния въздух.

Беше изчакал, понасяйки нетърпението на вече събралите си, докато най-сетне, с бързо настъпващия мрак, в тълпата се вля и последният непокорен войник — Корик.

„Добре. Можеш да се блъскаш по челото колкото искаш. Когато черепът е станал здрава каменна стена, няма начин да я пробиеш.“

— Тъй — заговори Фидлър. — Вече съм ви капитан. — Взря се в лицата им. Едва половината като че ли изобщо му обръщаха внимание. — Ако Уискиджак можеше да ме види, сигурно щеше да се задави — никога не съм ставал за нещо повече от това, което бях в началото. Сапьор…

— И какво сега? — извика някой. — Искаш да те съжалим ли?

— Не, Гонтай. След като всички толкова се самосъжалявате, не бих имал шанс, нали? Гледам ви сега и знаете ли какво си мисля? Мисля си: вие не сте Подпалвачи на мостове. Много далече сте от това.

Дори и сумракът не можеше да скрие твърдата враждебност, която си спечели.

— М-да. Виждате ли, чак в Черното псе най-сетне ни прещрака в главите, че сме ходещите мъртъвци. Някой искаше да останем в земята и проклет да съм, ако не свършихме общо взето там. В тунелите на Пейл, гробниците на Подпалвачите на мостове. Гробници, които изкопаха за себе си. Чухме за няколко обесени кръшкачи чак в Черен Корал и телата им накрая се оказаха в Лунния къс, в деня, в който бе изоставен от Тайст Андий. Край на историята, но както казах, видяхме идващия край от много далече.

Замълча, потънал за миг в спомените си, милионите загуби, добавени към това, което изпитваше сега. След това се овладя и вдигна отново очи.

— Но вие. — Фидлър поклати глава. — Вие сте твърде глупави, за да схванете какво ви се набива в главите още от Ю’Гатан. Опулени тъпаци.

Кътъл отпред проговори:

— Ние сме ходещите мъртъвци.

— Благодаря за добрата новина, Фид — каза някой приглушено.

Неколцина се изсмяха, но горчиво.

Фидлър продължи.

— Ония гущери ни ухапаха грозно. Всъщност общо взето ни размазаха. Огледайте се. Ние сме това, което остана. Димът над Пейл изтънява и ето ни тук. Да, трудно ще ме обърне вече някой да гледам в грешната посока. Мислите си, че се чувствате като говна — опитайте се да сте на мое място, момчета и момичета.

— Мислех, че ще решаваме какво да правим — обади се Гонтай.

— Това ли си мислеше, сержант? Това ли си мислеше наистина, че ще правим тук? Че ще гласуваме за нещо? Ще си вдигнем ръчичките, след като си помрънкаме малко? Че ще си изровим дупчиците и ще се сврем в тях като в утробата на мамчето? Кажи ми, сержант, за какво точно сме се събрали?

— Да измислим как да се измъкнем.

— Ако ставаше с мислене, ти изобщо нямаше да си сержант.

— Ти свика това проклето събрание, капитане…

— Аз, да. Но не за да вдигаме ръце. Адюнктата иска от нас нещо специално. Щом излезем от другата страна на Стъклената пустиня. И тук ви го казвам, ние ще бъдем нейната лична малка армия. Никой не кръшка, ясно ли е? В похода стоите плътно. Пазите си оръжията, държите ги наточени и чакате думата ми.

— Армия ли наричаш това, капитане?

— Ще трябва да свърши работа, нали?

— Та какво точно се очаква да направим?

— Ще разберете, сигурен съм.

Още няколко смяха.

— Още гущери ли ни чакат, капитане?

— Не, Релико, с тях вече се оправихме, забрави ли?

— Проклет да съм, нещо да пропускам?

— Никакви гущери. Нещо още по-грозно и гадно всъщност.

— Е, добре. Щом не са гущери.

— Чакай малко — извика ефрейтор Риб. — Капитане, накара ни да седим тук цял следобед? За да ни кажеш само това?

— Не съм виновен, че имахме кръшкачи, ефрейтор. Трябва да взема някой урок от Сорт или от Кайндли може би. Капитанът заповядва, войниците изпълняват. Така уж трябва да става. Но пък всички вие вече сте други… специални случаи, така ли? Ще изпълнявате заповеди само ако ви харесат? Заслужили сте си го, или нещо такова? Как? С това, че живеете, след като приятелите ви умряха? Защо умряха? Точно така. Изпълняваха заповеди — все едно дали им харесваха, или не. Представи си. Решава той дали да се появи тука, или не, какво значи това? Отдаване на почит към падналите ви другари, предполагам, онези, които умряха вместо вас.

— Може да сме се прекършили.

Отново не можа да разпознае гласа. Почеса се по брадата и поклати глава.

— Не сте. Ходещите мъртъвци не се прекършват. Още не ви е прещракало това в главите, а? Ще бъдем малката лична армия на адюнктата. Но твърде малка — всеки може да види това. Значи, не че тя иска да умрем. Не го иска. Всъщност може би дори се опитва да спаси живота ни — къде взима редовните в края на краищата. Където и да е, най-вероятно не искате да сте там. Тъй че може би смята, че сте заслужили отдих. Или може би не. Кой знае какво мисли адюнктата за каквото и да било? Иска това, което е останало от тежките и морската пехота, в една рота. Съвсем просто.

— Знаеш повече, отколкото казваш, Фидлър.

— Така ли, Корик?

— Да. Имаш Драконовата колода.

— Знам едно. Следващия път, когато ви дам заповед на всички, няма да чакам цял ден, докато я изпълните. Следващият войник, който опита това с мен, го изхвърлям при редовните. Вън от специалния клуб, завинаги.

— Свободни ли сме, капитане?

— Не съм решил още. Всъщност изкушавам се да ви накарам да седите тук цяла нощ. Просто за да ви го набия в главите, ясно? Онова за дисциплината, онова, за което умряха приятелите ви.

— Схванахме го още първия път, капитане.

— Ти може да си го схванал, Кътъл. Готов ли си да заявиш същото за останалите?

— Не.

Фидлър седна на една канара на ръба на падината и се помъчи да се успокои. Вдигна очи към нощното небе.

— Наистина, не е ли красива онази нефритена светлина?

Нещата бяха прости всъщност. Нищо повече не може да направи един войник, за нищо повече не може да мисли един войник във всеки момент. Струпай твърде много на гърбовете им и коленете им започват да се огъват, очите им да се оцъклят, и започват да се оглеждат какво да убият. „Защото убиването опростява нещата. Нарича се елиминиране на разсейките.“

Конят й беше доволен, толкова напоен и нахранен, че можеше да подсили речен бързей и да насади цяла гора по пътя им. Щастлив кон, щастлива Мейсан Джилани. Направо чудесно. Спътниците й отново не се виждаха никакви. Кисела компания на всичкото отгоре. Не й липсваха.

А самата тя не се чувстваше толкова оклюмала и отпусната, колкото беше едва преди ден. Кой знае откъде Т’лан Имасс бяха намерили пушеното месо от антилопа, меховете, пълни с чиста студена вода, самуните корав хляб и гърнето с мазно сирене. Сигурно от същото място, откъдето и зоба за коня й. „А където и да е това, е на поне сто левги оттук — о, кажи го простичко, Мейсан. През някакъв пъклен лабиринт. Да, видях ги как пропаднаха в някаква прах, но може би не беше така, както изглеждаше. Може би просто стъпиха в някое друго място.“

„Хубаво място. Където под острието на каменен меч селяците ти връчват храна с лъчезарна усмивка и пожелават добро здраве на всички.“

Предвечерното небе помръкваше. Скоро трябваше да спре.

Сигурно я бяха чули, защото стояха и гледаха към билото, точно към мястото, където се появи. Мейсан дръпна юздите, примижа за миг към тях и смуши коня надолу по склона.

— Не сте всичко, което е останало — каза им. — Не може да сте.

Капитан Рутан Гъд поклати глава.

— Не сме далече от тях. Някоя и друга левга, не повече.

— Тъкмо мислехме да продължим — добави Ботъл.

— Много ли беше зле, знаете ли?

— Още не. — Капитанът погледна накриво коня й. — Тоя звяр изглежда прекалено здрав, Мейсан Джилани.

— Няма такова нещо като прекалено здрав кон, сър — отвърна тя, след като се смъкна от седлото.

Гъд се намръщи.

— В смисъл, не искаш да се обясниш.

— Ти не дезертира ли? — попита Ботъл. — Ако си го направила, Мейсан, тръгнала си в грешната посока, освен ако не гориш от желание да те обесят.

— Не е дезертирала. — Рутан Гъд се обърна и тръгна. — Специална мисия за адюнктата.

— А вие откъде знаете, сър? — Мейсан забърза след двамата мъже.

— Не знам. Просто предположих. — Почеса се по брадата. — Имам дарба за това.

— Много дарби има нашият капитан — измърмори Ботъл.

Каквото и да ставаше между тези двамата, трябваше да си признае, че се радва да ги види.

— Та как се отделихте от армията вие? — попита тя. — Между другото, изглеждате много зле. Ботъл, в кръв ли си се къпал или какво? Едва те познах.

— И ти щеше да изглеждаш така, ако беше лежала погребана под петдесет трупа половин ден.

— Не чак толкова дълго — поправи го капитанът.

Тя затаи дъх.

— Значи сте били в сражението. Какво стана, в името на Гуглата?

— Липсват парчета — отвърна Ботъл и сви рамене.

— Парчета?

Той като че ли понечи да каже нещо, но явно премисли.

— Не можах да хвана всичко. Особено, ъъ, втората част. Но нали знаеш, Мейсан, всички приказки за голямото изхабяване сред офицерите в малазанската армия? — Врътна палец към Рутан Гъд. — С него не е така.

— Ако чу възмущение в тона му, то е защото му спасих живота — каза капитанът.

— А колкото до самодоволството в тона на капитана…

— Добре — сопна се тя. — Да, адюнктата ме прати да намеря някои хора.

— Явно не си успяла — подхвърли Ботъл.

— Не е — рече Рутан Гъд.

— Значи това, дето ми лази по кожата, не са бълхи?

Рутан Гъд се озъби в зла усмивка.

— По-скоро са, войник. Честно казано, изненадан съм, че изобщо чувстваш нещо — о, знам, ти си маг. Излъсканият ашик на Фид, нали? Все пак знаят как да се крият кучите синове.

— Чакай да се сетя. В коня са. Нямаше ли някаква приказка за…

— Поуката от която непрекъснато остава неразбрана — намеси се Рутан. — Няма нищо общо с това, което си мислиш. Фактът е, че поуката от приказката е „не вярвай на коне“. Някои хора понякога се вглеждат твърде надълбоко в такива неща. В други моменти не се вглеждат достатъчно дълбоко. Но повечето пъти изобщо не се вглеждат.

— Ако искате, мога да ги помоля да се покажат — каза Мейсан Джилани.

— Нямам абсолютно никакъв интерес към…

— Аз имам — прекъсна го Ботъл. — Извинете, че се намесих, сър.

— Извинение, което не съм готов да приема, войник. Колкото до тези гости, Мейсан Джилани, предложението ти категорично се…

Прахта около тях се завихри.

След няколко мига ги обкръжиха петима Улан Имасс.

— Богове на бездната — измърмори Рутан Гъд.

Немрящите воини като един се поклониха на капитана. Единият проговори:

— Поздравяваме те, Древен.

Втората ругатня на Гъд бе на език, който Мейсан Джилани изобщо не бе чувала.

„Не е каквото си мислиш“, беше казал той, докато онези прастари същества му се кланяха. И нищо повече не каза. Малко след това Т’лан Имасс изчезнаха и тримата продължиха напред, докато нощната тъмнина се сгъстяваше.

На Ботъл му се искаше да запищи. Компанията на капитана през последните няколко дни беше изпитание за търпението му и повод за безкрайно разочарование. Нямаше го много в приказките. „Рутан Гъд. Или каквото там ти е името всъщност. Не е каквото си мисля? Откъде знаеш какво си мисля? Освен това е точно каквото си мисля. Фид си има своя излъскан ашик, а изглежда, че и адюнктата си има.“

Проклет от Гуглата Древен бог — в края на краищата пред какъв друг „Древен“ щяха да се кланят Т’лан Имасс? А и откога изобщо се кланяха на когото и да било?

Пороят от въпроси на Мейсан Джилани съсухри Т’лан Имасс на прах доста набързо, според Ботъл поне. Като изправени камъни, всички те пазеха тайните си заровени дълбоко вътре. Не беше дори въпрос на дразнеща сдържаност. „Просто не им пука. Обяснения? Какъв е смисълът? Кой го интересува какво си мислиш, че трябва да знаеш, между другото? Ако съм камък, подпри се на мен. Ако съм развалина, отпусни уморения си задник на отломките. Ако съм Древен бог, е, Бездната да те вземе дано, не гледай към мен за каквото и да било.“

Но беше препуснал срещу На’Рук, след като можеше да препусне в обратната посока. Отиде и даде отпор. В какво го превръщаше това? В поредния загадъчен индивид на служба при адюнкта Тавори Паран от Унта? „Но защо? Дори императрицата не я искаше накрая. Т’амбър, Бързия Бен, дори Фидлър — те стояха с нея дори когато това струваше живота им.“

Войници мърмореха, че не вдъхва и едно проклето нещо в тях. Войници негодуваха, че не е Дужек Едноръкия, нито Колтейн, нито Кръст, нито Дасем Ълтър. Не знаеха какво е. „Никой от нас не знае, ако става въпрос. Но виж ни, тук, сега, виж как се връщаме при нея. Далхонийка, която може да язди вятъра — силния вятър поне. Древен бог… и аз. Богове на бездната, сигурно съм си изгубил ума.“

„Не съвсем. Разкъсах го. За да може Бързия Бен да се погрижи повечето да се върне. Чувствам ли се различен? Променен ли съм? Как бих могъл изобщо да знам?“

„Но Ловците на кости ми липсват. Липсва ми клетото отделение. Липсва ми проклетата адюнкта.“

„Ние сме само мечът в ръката й, но е удобно да го стиснеш в ръката си. Използвай го тогава. Просто го направи със стил.“

— Лагерни светлини напред — каза Мейсан Джилани от гърба на коня си. — Изглежда адски голям лагер.

— Съюзниците й са пристигнали — каза Рутан Гъд.

— Тя знае ли, че си жив, капитане? — изсумтя Ботъл.

— Защо трябва да знае?

— Ами защото…

— Аз съм капитан, войник.

— Който връхлетя сам срещу цял легион На’Рук! Брониран в лед! С меч от лед! С кон…

— О, стига, Ботъл. Нямаш представа колко съжалявам, че го направих. Хубаво е да оставаш незабелязан. Може би някой ден вие хората най-сетне ще разберете това и ще изоставите безумните си амбиции, досадната си самоизмамна мегаломания. Не сте изсрани от някой бог от високото. Не сте начертани в плътта на божественото — или поне не повече от който и да е и каквото и да е друго. Какво ви е на всички вас, между другото? Натикате си пръчка в задника и после се перчите колко високи и изправени стоите. Войник, мислиш ли, че си оставил дните, в които си пълзял, зад деня, в който си спрял да сучеш от майчината си гръд? Запомни го от мен — още пълзиш, момче. И сигурно винаги ще пълзиш.

Ботъл не каза нищо.

— Вие двамата продължете — рече Мейсан Джилани. — Трябва да се изпикая.

— Значи онова последното беше конят? — попита Рут.

— Много смешно. — Тя дръпна юздите.

— Добре де, поклониха ти се — каза Ботъл, след като двамата с капитана продължиха напред. — Защо си го изкарваш на мен?

— Не съм… о, все едно. Да ти отговоря. Не, адюнктата не знае нищо за мен. Но както казваш, скъпоценната ми анонимност приключи — или ще приключи, ако в момента, в който стигнем в лагера, изтичаш до сержанта си.

— Ще го направя със сигурност — отвърна Ботъл. — Но не за да се раздрънкам, че си Древен бог, ако не искаш.

— Бог? Не бог, Ботъл. Казах ти: не е каквото си мислиш.

— Ще затая малката ви гадна тайна, сър, ако това искате. Но онова, което всички видяхме в онзи ден, няма да се промени, нали?

— Магията на Ездача на бурята, да. Онова.

— Онова.

— Заех го.

— Зае го?

— Да. Аз не крада, Ботъл.

— Разбира се, че не, сър. Не ви и трябва, нали?

— Точно така.

Ботъл кимна в сумрака, заслушан в стъпките на коня на Мейсан зад тях.

— Заел го.

— Неразбран народ са Ездачите на бурята.

— Несъмнено. Отчаяният страх не оставя много място за друго.

— Интересно — промълви тихо Рутан Гъд. — Нуждите се събраха някак. А съм твърде стар, за да вярвам в съвпадения. Все едно. Правим каквото правим, и толкова.

— Звучи все едно, че го е казал Фидлър.

— Фидлър е мъдър човек, Ботъл. Също така е най-добрият от вас, макар че едва ли ще го разберат мнозина. Не толкова ясно като мен поне.

— Фидлър значи, капитане? А не адюнктата?

Чу тихата въздишка на Рутан Гъд. Беше изпълнена с тъга.

— Виждам постове.

— И аз — рече Мейсан Джилани. — Не са малазанци. Периши са.

— Наши съюзници — каза Ботъл и погледна намръщено към Рутан Гъд, но, разбира се, беше твърде тъмно, за да е видял това. „Но пък какво значи тъмно за един проклет от Гуглата Древен бог, пред когото Имасс коленичат?“

А той рече:

— Беше предположение, Ботъл. Наистина.

— Ти взе яростта ми.

Гласът излезе от сенките. Лостара Юил примига и бавно се надигна, кожите се смъкнаха и мразовитият въздух загърна оголените й гърди, гръб и корем. На походното столче в палатката седеше изгърбена фигура, загърната в сиво вълнено наметало. Ръцете, увиснали покрай сгънатите колене, бяха бели като кост.

Сърцето й се разтуптя.

— Усетих го — рече тя. — Връхлетя като порой. — Потрепери и прошепна: — И се удавих.

— Твоята любов ме призова, Лостара Юил.

Тя се намръщи.

— Не изпитвам любов към теб, Котильон.

Скритата под качулката глава кимна едва-едва.

— Имам предвид мъжа, когото избра да защитиш.

Тонът му я стъписа. „Уморен, да, но и повече от това. Самотен. Този бог е самотен.“

— Ти танцува заради него и никой друг — продължи Котильон. — Не и заради адюнктата дори.

— Очаквах, че ще умра.

— Знам.

Тя зачака. Зад платнените стени из лагера отекваха смътни гласове, приглушена светлина на фенер пробяга между палатките, чуваха се стъпки.

Мълчанието се проточи.

— Ти ни спаси — каза тя накрая. — Предполагам, че трябва да ти благодаря за това.

— Не, Лостара Юил, не трябва. Аз те обсебих в края на краищата. Ти не помоли за това, но пък след толкова години изяществото на танца ти беше… изумително.

Тя затаи дъх. Нещо ставаше. Не го разбираше.

— Щом не желаеш благодарността ми, Котильон, защо си тук? — Още докато го изричаше потръпна от грубостта на тона си. „Получи се съвсем зле…“

Лицето му остана скрито.

— Толкова отдавна беше, нали? Плътта ни бе истинска, диханията ни… истински. Всичко бе там, на ръка разстояние, и за миг не се замисляхме колко скъпоценно е всичко. Младостта ни, яркостта на слънцето, топлината, която сякаш се простираше напред вечно.

Тя осъзна, че плаче, и се почувства безпомощна пред плача му.

— Каза, че съм взела яростта ти. — И да, можеше да си го спомни: как я бе изпълнила силата. Умението с мечовете бе изцяло нейно, но бързината, дълбокото и ясно съзнание — това бе дошло от него. — Взех яростта ти. Котильон, а ти какво взе от мен?

Той сякаш поклати глава.

— Мисля, че приключих с обсебването на жени.

— Какво взе? Взе онази любов, нали? Тя те удави, също както твоята ярост удави мен.

Той въздъхна.

— Винаги равностойна размяна.

— Не може ли един бог да обича?

— Един бог… забравя.

Тя се стъписа.

— Но тогава какво те крепи? Котильон, защо продължаваш да се бориш?

Той се изправи рязко.

— Наруших отдиха ти…

— Обсеби ме отново.

— Какво?!

— Любовта, която чувствам. Ти се нуждаеш от нея, Котильон. Тази нужда те доведе тук, нали? Искаш да… се удавиш отново.

Отговорът бе колеблив.

— Не мога.

— Защо не? Аз ти предлагам това. Искрен израз на благодарността ми. Когато една смъртна общува със своя бог, езикът не е ли самата любов?

— Моите поклонници не ме обичат, Лостара Юил. Освен това нямам нищо ценно, което да ти дам в замяна. Оценявам предложението ти…

— Слушай, говно такова, опитвам се да ти върна малко от човешкото. Ти си проклет бог — ако изгубиш страстта си, какво става с нас?

Въпросът явно го разтърси.

— Не се съмнявам в пътя, който ме чака, Лостара Юил. Достатъчно силен съм за него, чак до горчивия край…

— Изобщо не се съмнявам в това. Аз те почувствах, забрави ли? Слушай, какъвто и край да виждаш, че предстои… това, което ти предлагам, е за да отнеме малко от горчивината му. Не разбираш ли това?

Той клатеше глава.

— Ти не разбираш. Кръвта на ръцете ми…

— Вече и на моите ръце, или си го забравил?

— Не. Аз те обсебих…

— Мислиш ли, че има разлика?

— Не трябваше да идвам тук.

— Може би, но си тук и тази качулка не скрива всичко. Много добре, откажи предложението ми, но наистина ли мислиш, че само жените изпитваме любов? Ако решиш никога вече да не чувстваш… каквото и да било, то най-добре се откажи напълно от обсебването, Котильон. Проникнеш ли в нас, смъртните, ние ще взимаме това, което ни трябва от теб, и ще ти даваме в замяна своето. Ако имаш късмет, ще е любов. Ако нямаш късмет, е, Качулатия знае какво ще получиш.

— Съзнавам това.

— Да, сигурно. Съжалявам. Но, Котильон, ти ми даде нещо повече от яростта си. Не разбираш ли това? Мъжът, когото обичам, вече не скърби за мен. Любовта му не е към призрак, кратък миг в живота му, който никога няма да може да върне. Ти даде и на двама ни шанс да живеем и да обичаме — няма значение за колко дълго още.

— Също така пощадих адюнктата, а с това и цялата тази армия.

Тя го погледна объркано.

— Съжаляваш ли за това?

Той не отговори и мълчанието му прониза Лостара Юил като лед.

— Докато тя живее — отрони накрая, — пътят, който очаква теб и тази прокълната армия, е също толкова горчив като моя. За страданието, което предстои… ах, никакви дарове няма за това.

— Трябва да има, Котильон. Съществуват. Винаги.

— Ще умрете ли всички в името на любовта? — Въпросът сякаш се откъсна от нещо вътре в него.

— Ако трябва да умрем, каква по-добра причина?

Изгледа я продължително и отрони:

— Мислех за… обезщетения.

— Обезщетения? Не разбирам.

— Младостта ни — промълви той, все едно не я беше чул. — Яркостта на слънцето. Тя избра да го остави. Заради мен, боя се, заради онова, което й направих. Беше погрешно. Всичко. Така ужасно погрешно. Любов… Бях забравил.

Сенките се сгъстиха и след миг тя вече бе сама в палатката. „Тя? Котильон, чуй молитвата ми. Въпреки всичките ти страхове любовта не е нещо, което можеш да забравиш. Но можеш да й обърнеш гръб. Не прави това.“ Един бог я беше подирил. Бог, изпитал отчаяна нужда. Но тя не можеше да му даде онова, което желае — може би, осъзна чак сега, той беше проявил благоразумие, като отказа предложеното. „Първия път беше ярост за любов. Но не видях останала ярост в него.“

„Винаги равностойна размяна. Ако отворех любовта си за него… каквото и да е останало вътре в него, не искаше да ми го даде.“ И това, осъзна сега тя, бе акт на милост.

Неща казани и неща премълчани. В пространството между тях — хиляди светове. Хиляди светове.

Перишкият ескорт от двама мълчаливи войници спря. Онзи отляво посочи и каза на Ботъл:

— Там ще намериш другарите си, десантчик. Капитанът ви ги е събрал. — Обърна се към Мейсан Джилани и Рутан Гъд и продължи: — Командната палатка на адюнктата е другаде, но след като стигнахме до границата на лагера на Ловците на кости, предполагам, че няма да се затрудните да се оправите сами.

— Колкото и да ни липсва компанията ви, убеден съм, че сте прав — отвърна Рутан Гъд. — Благодаря, че ни придружихте дотук, господа.

Двамата — Ботъл дори не беше сигурен дали са мъже, или жени, гласът на говорещия не му бе подсказал нищо — се поклониха, обърнаха се и тръгнаха обратно.

— Е, значи тук се разделяме — каза Ботъл. — Мейсан, очаквам скоро да се видим. Капитане. — Отдаде отривисто чест.

Гъд само се намръщи. После махна на Мейсан и двамата се отправиха към средата на лагера.

Ботъл се обърна натам, където му бе посочил стражът. „Какво ли има да им каже Сорт? Е, след малко ще разбера.“

Не бяха поставили постове. Малка тълпа войници седяха или стояха в една падина, а в другия край, присвит на една канара… „Фидлър ли е това? Богове на бездната, не ми казвайте, че само това е останало.“

Тръгна колебливо натам.

Вървяха през относително затихналия лагер. Беше късно и Мейсан не гореше от нетърпение да буди адюнктата, но Тавори нямаше да търпи никакво забавяне за това. „Въпреки че докладът ми едва ли ще я впечатли. Петима пребити Т’лан Имасс, единственото, което имам да й покажа.“ Не, голямото притеснение щеше да е за Рутан Гъд. Надяваше се да види поне част от този разговор, ако не друго, то само за да позлорадства на неудобството на капитана.

„Древен! Е, няма да го кажа. Но всичко останало, което си направил, капитане, това, виж, прозвуча интересно. Толкова по-зле, че го пропуснах.“

Подминаваха групи войници и Мейсан долови усилващото се внимание от извръщащите се към тях лица, но никой не ги спря. Никой не каза и едно проклето нещо. „Странно и все по-странно.“

Стигнаха командната палатка. На входа стояха двама стражи. Светлината на фенера вътре багреше платнените стени.

— Тя спи ли изобщо? — провлече учудено Рутан Гъд.

— На нейно място едва ли бих спала — отвърна Мейсан.

Стражите отдадоха чест, щом спряха пред тях.

— Вероятно ще иска да ни види — каза Рутан.

— Имате разрешение да влезете, сър — каза единият.

Когато капитанът пристъпи към входа, същият войник рече:

— Сър?

— Да?

— Радваме се, че се върнахте.

Мейсан го последва вътре.

— Проклет късмет — измърмори Рутан Гъд, щом видя задрямалата Сканароу. Вдигна ръка да спре Мейсан и прошепна: — Моля те, не я буди.

— Страхливец — отсече тя.

Намръщи се и се приближи до спящата. Погледът й се спря на обутия в ботуш крак и Мейсан го изрита.

Сканароу скочи.

— Адюн… Богове на бездната!

Викът прокънтя като ударен с чук казан.

На самия праг към вътрешното помещение, Рутан Гъд се обърна рязко. Каквото и да се канеше да каже, не успя, защото Сканароу се хвърли към него и го прегърна толкова силно, че той залитна назад и разтвори завесата към адюнктата.

Сканароу впи устни в устата на капитана.

Ухилена, Мейсан Джилани се промъкна покрай тях и влезе при слисаната адюнкта.

Тавори стоеше до малка сгъваема маса за карти. Бе сама, ако се съдеше по това, че беше полуоблечена — само ватираната риза на бронята покриваше тялото й, а отдолу имаше само широки ленени панталони с толкова оцапани колене, че селяк щяха да притеснят. Лицето й бе странно нашарено от треперливата светлина на единствения маслен светилник.

— Адюнкта — каза Мейсан Джилани, след като отдаде чест, — на връщане случайно се натъкнах на капитана тук, и на един морски пехотинец на име Ботъл, от отделението на Фидлър…

— Сканароу! — Думата проряза въздуха като меч. — Пусни капитана. Предполагам, че все пак е дошъл да говори с мен. Колкото до останалото, ще трябва да почака.

Сканароу се отлепи от Рутан Гъд.

— М-моля за извинение, адюнкта. Аз… с ваше позволение, ще изчакам отвън…

— Не. Ще се върнеш в палатката си и ще чакаш там. Убедена съм, че капитанът ще я намери без особени затруднения.

Сканароу примига, а след това, едва надвивайки усмивката си, отдаде отново чест и с един последен поглед към Рутан — поглед, който бе или сърдит, или изпълнен с мрачна закана — напусна.

Рутан Гъд изправи рамене и се покашля.

— Адюнкта.

— Вашият акт, капитане, в деня на На’Рук, наруши достатъчно военни правилници, за да ви гарантира военен съд. Вие изоставихте войниците си и не се подчинихте на заповеди.

— Да, адюнкта.

— И най-вероятно спасихте живота на всички ни. — Явно съобрази, че видът й не е много подходящ, защото отиде до централния пилон на палатката, на който бе окачен вълнен халат. Загърна се и отново се обърна към Рутан. — Цели томове са посветени на обсъждане точно на такива инциденти във военни кампании. Неподчинение от една страна и изключителна доблест от друга. Какво да се прави с такъв войник?

— Рангът и дисциплината трябва винаги да са приоритетни, адюнкта.

Погледът й го прониза.

— Това ли е ученото ви мнение по въпроса, капитане? Доволен сте, че можете да извлечете смисъла от всички тези томове в няколко думи, така ли?

— Честно ли, адюнкта? Да.

— Разбирам. Тогава какво предлагате да направя с вас?

— Най-малкото, адюнкта, да понижите ранга ми. Защото бяхте точна и най-уместно отбелязахте това, че изоставих отговорността си по отношение на поверените ми войници.

— Разбира се, че бях, глупак такъв. — Прокара пръсти през късата си коса и улови погледа на Мейсан. На далхонийката не й убягна смътния блясък в невзрачните — и явно уморени — очи. — Много добре, Рутан Гъд. Изгубихте командването на частта си. Рангът ви обаче ще остане непроменен, но от днес сте прикрепен към щаба ми. И ако си въобразявате, че това е някакъв вид повишение, съветвам ви да седнете и да си поговорите скоро с Лостара Юил. — Замълча, присвила очи към Рутан Гъд. — Е, капитане? Изглеждате недоволен. Добре. Сега, колкото до другите неща, които трябва да обсъдим, те навярно може да изчакат. В този лагер обаче има една жена, която не може. Свободен сте.

Той й отдаде чест малко разтреперано.

След като Гъд напусна, адюнктата въздъхна и седна до масата.

— Извинете ме за неопрятната външност, десантчик. Беше дълъг ден.

— Не е нужно извинение, адюнкта.

Очите на Тавори пробягаха по Мейсан и предизвикаха леки тръпки по гръбнака й… „О, познавам го този поглед.“

— Изглеждате изненадващо здрава, войник.

— Скромни дарове от наши нови съюзници, адюнкта.

Веждите на Тавори се вдигнаха.

— Нима?

— Уви, само петима са.

— Петима?

— Т’лан Имасс, адюнкта. Не знам дали са съюзниците, които търсехте. Всъщност те ме намериха, а не обратното, и тяхно беше мнението, че е редно да ги доведа тук.

Адюнктата продължаваше да я оглежда. Мейсан усети вадичките пот, потекли по гърба й. „Не знам. Толкова слаба е…“

— Призови ги.

Фигурите се вдигнаха от прашния под. От прах — кости, от прах — съсухрена плът, от прах — очукани каменни оръжия. Т’лан Имасс се поклониха на адюнктата.

Бероук проговори:

— Адюнкта Тавори Паран, ние сме Необвързаните. Носим ви поздрав, адюнкта, от Сакатия бог.

И при тези думи нещо в Тавори сякаш се прекърши. Тя скри лицето си в ръце и промълви:

— Благодаря ви. Мислех… че се забавихме… че е много късно. О, богове, благодаря ви!

Остана незабелязан дълго, просто още един морски пехотинец там, в края на тълпата. Задържа се назад, без да проумява какво вижда тук. Фидлър не говореше нищо. Всъщност кучият син като нищо можеше да спи, както беше отпуснал глава. Колкото до войниците в падината, някои мърмореха помежду си, други се опитваха да заспят, но приятелите им ги сритваха и ги събуждаха.

А после Фидлър вдигна глава и морската пехота и тежките се смълчаха и изведнъж се напрегнаха. Сержантът ровеше в походната си торба. Извади нещо, но в тъмното бе невъзможно да се види какво. Огледа го продължително, след което го върна в торбата.

— Кътъл!

— Да?

— Той е тука. Иди го намери.

Сапьорът стана и бавно се обърна.

— Е, добре — изрева той, — нямам очи на плъх. Тъй че се покажи, проклет да си.

Лицето на Ботъл пламна и той се огледа притеснено.

— Да, Ботъл — рече Фидлър. — Ти. Не бъди толкова тъп.

— Тук — отзова се Ботъл.

Хората около него се заобръщаха. Няколко приглушени ругатни — и изведнъж около него се отвори кръг. Кътъл се провираше през множеството и дори в сумрака изражението му бе сурово.

— Мисля, че Смайлс разпродаде снаряжението ти, Ботъл — каза той, след като застана пред него. — Но поне си свил някакви оръжия, което говори нещо.

— Всички знаехте?

— Какво да знаем? Че си оцелял? Богове, не. Всички мислехме, че си мъртъв и приключил. Мислиш ли, че Смайлс щеше да разпродаде нещата ти иначе?

Видя останалите от отделението, провиращи се зад Кътъл.

— Ами, да.

Сапьорът изсумтя.

— Тук си прав, войник. Както и да е, не знаехме нищо. Той просто ни накара да седим тука и да чакаме, това направи…

— Мислех, че е събрание на Фарадан Сорт.

— Фид е капитанът сега, Ботъл.

— О.

— И след като вече е капитан, официално и така нататък, трябва да спазва приличие.

— Вярно. Така де. В смисъл…

— Тъй че вместо да го направи той, съм аз. — И с тези думи ветеранът го прегърна, толкова силно, че костите на Ботъл изпращяха. Дъхът на Кътъл изсвистя в ухото му. — Все гледаше една карта, схващаш ли? Все я гледаше. Добре си дошъл, Ботъл. Богове на бездната, добре си дошъл.

Зазоряваше се. Сторми спря своя Ве’Гат на билото и загледа армията в низините долу. Знамената на Ловците на кости отляво, ротите се трупаха и бутаха да се строят за похода. Твърде малко роти, за да му хареса. Вече строени и обърнати на югоизток — ледерийските легиони, а с тях и редиците на перишите, и позлатените знамена на някаква друга армия. Намръщен, Сторми извърна отново поглед към Ловците на кости. Строяваха се за поход право на изток.

— Богове на бездната!

Неколцина конни съгледвачи на хундрилите го бяха забелязали: двама поеха обратно към авангарда, а останалите шестима с изпънати лъкове бързо препуснаха към него. Видял нарастващото им объркване, Сторми се ухили и вдигна ръка за поздрав. Те спряха на трийсет крачки.

Адюнктата и шепа офицери излязоха от редиците на Ловците на кости и препуснаха към него.

Помисли да ги срещне на средата на пътя, но се отказа. Извърна се и погледна назад към ескорта си Ловци К’елл и търтеи. Върховете на оръжията бяха забити в коравата пръст. Търтеите се бяха отпуснали на опашките си, малки птици прехвърчаха над козината им и се хранеха с ларви и кърлежи. Сцена на мир и спокойствие — за тях.

— Добре. Стойте там, всички. И не правете нищо… изнервящо.

Конете зацвилиха уплашено, щом се приближиха, и бързо стана ясно, че няма да се доближат повече до Ве’Гат. Сторми срещна очите на адюнктата над празнината.

— Щях да сляза — рече той, — но мисля, че краката ми умряха някъде през нощта. Адюнкта, нося ви поздрави от Смъртен меч Геслер, дестраянт Калит и К’Чаин Че’Малле на клана Гунт’ан.

Тя се смъкна от коня си и тръгна към него, като бавно свали кожените си ръкавици.

— На’Рук, ефрейтор, търсеха родствениците си, права ли съм?

— Да. Прокудени родственици, бих казал. Не видях прегръдки, когато се срещнаха.

— Щом сержант Геслер вече е Смъртен меч, ефрейтор, вие какво сте?

— Щит-наковалня.

— Разбирам. А богът, на който служите?

— Проклет да съм, ако знам, адюнкта.

Тя затъкна ръкавиците в колана си, свали шлема и прокара ръка през късата си коса.

— Битката ви с На’Рук…

— Малазанската тактика, адюнкта, заедно с тези зверове, ни даде предимство. Размазахме ги тия копелета.

Нещо в лицето й се промени, но той не можа да го разгадае ясно. Тя се озърна назад към офицерите си или може би към армията, чакаща по-натам, а след това погледът й отново се впи в него.

— Щит-наковалня Сторми, това същество, което яздите…

— Войник Ве’Гат, адюнкта. Само три от тях носят тези… седла.

— И вашата армия К’Чаин Че’Малле — виждам също и Ловци зад вас. Има ли още от тези Ве’Гат?

„Моята армия К’Чаин Че’Малле.“

— Много са, да. Поотупаха ни малко, разбира се. Онези небесни крепости ни създадоха проблем, но пристигнаха някои неочаквани съюзници и ги свалиха. Това дойдох да ви кажа, адюнкта. Синн и Гръб ни намериха. Имаше и още някой също. Така и не разбрах кой беше, но все едно, никой не се измъкна от Азата, когато всичко приключи, тъй че едва ли са оцелели.

Беше й подхвърлил достатъчно, за да обърка и проклет асцендент. Но тя само го изгледа и попита:

— Щит-наковалня, вие сега командвате армия от К’Чаин Че’Малле?

— Да, и двамата ни дребосъци казват, че трябвало да останат с нас, освен ако вие не заповядате да се върнат при вас…

— Не.

Сторми изруга наум.

— Сигурна ли сте? Сръчни са, не ядат много, чистят след себе си… общо взето — е, от време на време — но с повечко тренировка, какво пък, ще влязат във форма…

— Юмрук Кенеб е мъртъв — прекъсна го тя. — Загубихме също и Бързия Бен, и повечето морска пехота и тежки.

Той потръпна.

— Ония Късоопашати бяха сериозно разпердушинени, когато ни намериха. Но думите ви ми подсказват какво може да направите с дребосъците…

— На вас ще ви трябват повече, отколкото на нас.

— На нас? Адюнкта, къде според вас отиваме?

— На война.

— Срещу кого?

— Кои, Щит-наковалня. Предстои ви да водите война срещу Форкрул Ассаил.

Той вдигна вежди към Юмрука и капитаните, строени зад адюнктата. Блистиг, Лостара Юил, Рутан Гъд. Онзи окаян бивш жрец, полузадрямал на седлото си. Погледът му се върна на адюнктата.

— Та защо трябва да обявим война на Форкрул Ассаил?

— Питай дребосъците.

Сторми посърна.

— Няма ги много по обясненията тия двамата. Само Гръб казва изобщо нещо, и то от време на време. О, Синн си говори чудесно, когато я устройва. Ние с Гес, надявахме се, че вие ще сте… ъъ, по-общителна.

Блистиг отзад изсумтя.

— Щит-наковалня — каза Тавори, — уведомете Смъртен меч Геслер за следното. Армиите на перишите, ледериите и Болкандо настъпват към Шпила. Моето опасение е, че дори такава внушителна сила… няма да е достатъчна. Магията на Ассаил е могъща и коварна, особено на бойното поле…

— Нима, адюнкта?

Тя примига.

— Прекарала съм три години сред архивите на Унта, Сторми. В четене на най-древните и най-неясни исторически трудове, донесени в столицата от по-далечните предели на Малазанската империя. Разпитвала съм най-добрите учени, които можах да намеря, включително Хеборик Леката ръка, по въпроси, свързани с откъслечните сведения за Форкрул Ассаил. — Замълча за миг, след което продължи: — Знам какво очаква всички ни, Щит-наковалня. Трите човешки армии, които виждаш сега да тръгват в поход на югоизток, са… уязвими.

— Докато К’Чаин Че’Малле не са.

Тя сви рамене.

— Ако можехме да призовем пред нас, тук и сега, един Форкрул Ассаил, мислиш ли, че би могъл да заповяда на твоя Ве’Гат да предаде оръжията си? Да коленичи?

— Бих искал да видя как ще опита — изсумтя Сторми. — Но с дребосъците какво?

— В по-голяма безопасност са с вас, отколкото при нас.

Той присви очи.

— Какво сте решили да направите с Ловците на кости, адюнкта?

— Да разцепя силите на врага, Щит-наковалня.

— Понесохте жесток удар, адюнкта…

— И бях отмъстена от вас и вашите Че’Малле. — Приближи се още към него и сниши глас. — Сторми, когато вестта за победата ви се пръсне из армията ми, много от това, което сега я мъчи, ще заглъхне. Няма да има радостни възгласи — не съм толкова глупава да очаквам нещо подобно. Но най-малкото ще има удовлетворение. Разбираш ли ме?

— Фидлър…

— Жив е.

— Добре. — Той примижа. — Умеете да събирате съюзници, а, адюнкта?

— Не аз, Сторми. Каузата.

— Бих се съгласил, ако можех да разбера заради каква кауза е всичко това.

— Спомена за дестраянт…

— Споменах, да.

— Питай нея.

— Питахме я, но тя знае по-малко и от нас.

Тавори кривна глава.

— Сигурен ли си?

— Е, тя малко спи. Кошмари всяка нощ. — Зачеса се по брадата. — Оу, Гуглата да ме вземе дано…

— Тя вижда съдбата, която очаква всички ни, ако се провалим, Щит-наковалня.

Той замълча, прехвърляше в ума си хиляда левги спомени и време. Дните в Ейрън, метежи сред войниците, непокорни лица, отчаяната необходимост от сплотяване. „Армиите са необуздани зверове. Ти ни взе, превърна ни в нещо, но никой не знае в какво, нито дори за какво.“ И ето я сега пред него, слабичка невзрачна жена. Не висока. Нищо натрапващо се в каквото и да било отношение. „Освен хладното желязо в костите й.“

— Защо се заехте с това, адюнкта?

Тя постави отново шлема на главата си и стегна каишките.

— Това е работата ми.

— Този ваш път — попита я той, без да обръща внимание на пренебрежението й, — къде започна? Първата стъпка, кога беше това? Можете да ми отговорите на това поне.

Тя го изгледа.

— Мога ли?

— Трябва да се върна при Геслер, адюнкта. Трябва да направя доклад. Трябва да му кажа какво мисля за всичко това. Тъй че… подайте ми нещо.

Тя извърна очи и огледа стегнатите редици на армията си.

— Първата ми стъпка? Добре.

Той зачака.

Стоеше пред него като изсечена от дефектен мрамор — нещо в профил, което плачеше прах… но не, това усещане бе изплувало някъде дълбоко от душата му, сякаш бе намерил огледално отражение на невзрачната жена, застанала пред него, и в това отражение — хиляда затаени истини.

Обърна се отново към него, очите й бяха потънали в сенките под ръба на шлема.

— Беше в деня, Сторми, в който семейство Паран изгуби единствения си син.

Отговорът бе толкова неочакван, толкова стъписващ, че той не можеше да отвърне нищо. „Богове на бездната, Тавори!“ Помъчи се да намери думи, каквито и да са.

— Аз… Не знаех, че брат ви е умрял, адюнкта…

— Не е — отсече тя и му обърна гръб.

Сторми изруга наум. Беше казал нещо погрешно. Издал бе глупостта си, неразбирането си. „Добре! Може би не съм Геслер! Може би не схващам…“ Леден дъх сякаш потече между двамата.

— Адюнкта!

Викът я накара да се обърне отново.

— Какво има?

Той си пое дъх.

— Когато се съединим с перишите и другите, кой поема върховното командване?

Тя го огледа за миг, преди да отвърне:

— Ще има принц на Ледер. Смъртен меч на Сивите шлемове и кралицата на Болкандо.

— Дъх на Гуглата! Не питах…

— Кой ще командва ли, Щит-наковалня? Ти и Геслер.

Той я зяпна слисано, а след това изрева:

— Не мислиш ли, че главата му достатъчно се е замаяла вече? Не ти се е налагало да живееш с него!

Тонът й беше твърд и хладен.

— Не забравяй какво казах за уязвимостта, Щит-наковалня, и гледайте да си пазите гърба.

— Да пазим… какво?

— Едно последно нещо, Сторми. Предай съболезнованията ми на Гръб. Уведоми го, ако мислиш, че ще помогне, че смъртта на Юмрук Кенеб беше… изключителен героизъм.

Стори му се, че долови грижливо подбиране на думи в тази фраза. „Все едно. Може пък и да помогне. Струва си да се опита поне.“

— Адюнкта?

Беше сбрала юздите на коня си и единият й крак бе на стремето.

— Да?

— Ще се срещнем ли отново?

Тавори Паран се поколеба и нещо като смътна усмивка изкриви тънките й устни. Обърна коня си.

— Сбогом, Щит-наковалня. — Замълча и: — Сторми, ако един ден срещнеш брат ми… Не, няма значение. — Подкара коня и препусна към челото на колоната.

Блистиг обърна зад нея, както и Рутан Гъд, а след това и бившият жрец — макар че него по-скоро конят го обърна. Остана само Лостара Юил.

— Сторми.

— Лостара.

— Бързия Бен беше сигурен, че с Геслер сте живи.

— Тъй ли?

— Но него го изгубихме.

Той помисли малко и се ухили.

— Оцени го, Лостара Юил. Разбрал е, че сме живи и здрави. Бил е прав. Значи, имам едно такова чувство, че не се е изгубил толкова, колкото сигурно си мислиш. Змия е той. Винаги е бил змия и ще си остане змия.

Усмивката, която му хвърли, почти го накара да се поколебае, но преди да успее да й извика нещо подканващо и може би неприлично, тя вече яздеше след другите.

„Проклятие! Такива усмивки не кацат по мен всеки ден.“

Намръщи се, заповяда на Ве’Гат да обърне и пое обратно.

Ловците и търтеите закрачиха след него.

Едно птиче се опита да кацне на брадата на Сторми, но той изруга и го разкара.