Сакатият бог

14.

Бели като кост, пеперудите пърхаха на огромен облак. Жужащият рояк затулваше слънцето с благословения дар на сянката, преди да се разпадне отново, доказвайки че всеки дар таи проклятия и че благословението може да отмине с едно мигване на окото.

Око гъмжащо от мухи. Бадале можеше да ги усети и дори да ги види, струпани в ъгълчетата. Можеше да ги усети как пият сълзите й. Не я дразнеше жаждата им, а трескавото им пълзене и бръмчене носеше прохлада по опърлените й страни. Онези, които налитаха в устата й, изяждаше, когато можеше, бяха горчиви, като ги схрускаше, а крилцата бяха като люспи суха кожа и беше почти невъзможно да ги глътне.

Откакто Елитрите си бяха отишли, останаха само пеперудите и мухите, а в тези две последни сили имаше нещо чисто. Едната бяла, другата черна. Само крайностите оставаха: от неподатливата земя долу до празното небе горе. От тласкането на живота до тегленето на смъртта. От затаения в гърдите дъх до последния, напуснал паднало дете.

Мухите се хранеха от живите, но пеперудите чакаха мъртвите. Нищо не беше останало между едното и другото. Нищо освен това ходене, раздраните стъпала и петната, които оставяха след себе си, падащите телца и газенето през тях.

В главата си Бадале пееше. Усещаше присъствието на други — не тези напред или зад нея, а призрачни неща. Невидими очи и забулени мисли. Нетърпение, неистово желание да се съди. Сякаш самото съществуване на Змията бе оскърбление. И трябва да бъде пренебрегнато. Отречено. Да се избяга от него.

Но тя нямаше да позволи на никого да избяга. Не бяха длъжни да харесват това, което виждаха. Изобщо не бяха длъжни да харесват нея. Нито Рут или Хелд, или Садик, или когото и да е от останалите едва хиляда все още живи. Можеха да се надсмиват на мислите й, на поезията, която намираше в самото ядро на страданието, все едно че няма никакъв смисъл за тях, никаква стойност. Никаква истина. Можеха да правят всичко това. Все пак нямаше да им позволи да избягат.

„Аз съм най-истинското нещо, което сте виждали някога. Едно умиращо дете, изоставено от света. И казвам това: Няма нищо по-истинско. Нищо.“

„Бягайте от мен колкото искате. Обещавам, че ще ви терзая. Това вече е единствената ми цел, единственото, което ми е останало. Аз съм оживяла история, която не се крепи на нищо друго освен на вярата. Аз съм всичко, за което не искате да мислите, с пълния корем и с утолената жажда там, сред всичките ваши удобства, обкръжени от лица, които познавате и обичате.“

„Но чуйте ме. Чуйте моето предупреждение. Историята има нокти.“

Садик все още носеше съкровището си. Влачеше го след себе си. В торба, скърпена от дрехи, които вече не трябваха на никого. Драгоценното му имане. Неговите… неща. Какво искаше да прави с тях? Какъв смисъл се криеше в тази торба? Всички онези глупави късчета, лъсканите камъчета, парчетата дърво. И как при всяко мръкване, когато не можеха повече да вървят, ги изваждаше всички, за да ги гледа — защо я плашеше това?

Понякога той заплакваше, без никаква причина. И стискаше юмручета, сякаш искаше да натроши всичките си дрънкулки на прах, и тогава тя разбираше, че Садик също не знае какво означават те. Но нямаше да ги остави. Тази торба щеше да е неговата смърт.

Представяше си мига, в който той щеше да падне. Момчето, което бе готова да превърне в свой брат. На колене, ръцете му скрити в ръкавите, пада напред така, че лицето му се забива в земята. Ще се опита да се вдигне отново, но няма да може. А мухите ще го връхлетят, докато вече не може да се вижда — само кипяща лъскава чернилка. На мястото на Садик.

Ще изядат последния му дъх. Ще изпият последните сълзи от очите, които сега гледаха. Ще нахлуят в отворената му уста, за да я направят суха като пещера, дупка на паяк. А после роякът ще изригне и ще отлети, за да потърси още от сладката вода на живота. И ще се спуснат пеперудите. За да изядат кожата му. И онова, което ще остане — с торбата си, — няма вече да е Садик.

„Садик ще си е отишъл. Щастлив Садик. Блажен Садик, зареян призрак, гледащ отгоре торбичката си. Ще имам думи за него, за неговото заминаване. Ще стоя над него, взряна във всички пърхащи крилца, досущ като листа, и ще се опитам още веднъж да проумея смисъла на тази торба, торбата, която го уби.“

„И няма да мога. Думите ми ще се окажат малко. Слаби. Песен на незнаещата. Единственото, което имам за своя брат Садик.“

„Когато дойде това време, ще знам, че е време и аз да умра. Когато дойде това време, ще се предам.“

Тъй че пееше. Песен на знаещата. Най-силната песен от всички.

Беше им останал ден, най-много два.

„Това ли исках? Всяко пътуване трябва да свърши. Тук не е останало нищо освен краища. Никакви начала не са останали. Тук нямаме нещо освен нокти.“

— Бадале. — Думата бе тиха като смачкан плат и тя усети как забърса сетивата й.

— Рут.

— Не мога повече.

— Но ти си Рут. Главата на змията. И Хелд, която е езикът.

— Не. Не мога. Ослепял съм.

Тя се обърна и огледа старческото му лице.

— Подути са. Затворени са, Рут. Това е за да ги пази. Очите ти.

— Но не мога да виждам.

— Няма нищо за виждане, Рут.

— Но не мога да водя.

— За това няма по-добър от теб.

— Бадале…

— Дори камъните ги няма. Просто върви, Рут. Пътят е чист. Докъдето мога да видя, пътят е чист.

От устата му се изтръгна хлип. Мухите налетяха и той се преви, закашля и повърна. Залитна и тя го задържа да не падне. Рут се изправи и стисна здраво Хелд. Бадале чу тихия хленч и на двамата.

„Никаква вода. Това ни убива сега.“ Примижа и погледна назад. Садик не се виждаше никакъв — беше ли паднал вече? Ако беше, толкова по-добре, че не го беше видяла. Други лица, смътно познати, се взираха в нея и Рут и чакаха Змията да започне да пълзи отново. Стояха изгърбени на място и се олюляваха. Стояха с превити рамене и издути кореми, сякаш щяха всеки момент ще изтърсят бебе. Очите им бяха бездънни езера и мухите се събираха да пият от тях. Язви покриваха носовете, устите и ушите. Кожата на бузите бе пропукана и лъснала под ивиците полепнали мухи. Много бяха оплешивели, с окапали зъби и кървящи венци. И не само Рут беше сляп.

„Нашите деца. Виж какво им направихме. Нашите майки и бащи ни оставиха на това, а сега и ние на свой ред ги оставяме. Нямат край поколенията на глупавите. Едно след друго и след друго, и в някакъв момент всички сме започнали да кимаме и да мислим, че така е трябвало и трябва да бъде, тъй че дори не се опитваме да променим нещата. Всичко, което предаваме на децата си, е същата глупава усмивка.“

„Но аз имам нокти. И ще съдера от лицата ви тази усмивка. Заклевам се.“

— Бадале.

Беше започнала да пее на глас. Без думи, тихо отначало, а след това гласът й започна да става по-силен и плътен. Докато не започна да усеща в себе си повече от един глас, докато всеки от тях не започна да се влива в песента. Да изпълва въздуха. Песента, в която се вливаха, бе песен на ужас — усещаше как нараства силата й. Как расте.

— Бадале?

„Имам нокти. Имам нокти. Имам нокти. Покажи ми онази глупава усмивка още веднъж. Покажи ми я, моля те! Дай ми да я съдера от лицето ти. Дай ми да забия ноктите си дълбоко, да остържат чак зъбите ти! Дай ми да усетя кръвта и ми дай да чуя как се цепи месото и ми дай да погледна в очите ти докато ти срещаш моите и ми дай да имам нокти да имам нокти да имам нокти…“

— Бадале!

Някой я удари, събори я. Замаяна, тя зяпна лицето на Садик — кръглото му сбръчкано лице. И от очите му потекоха червени сълзи през прахта, полепнала по набръчканите му страни.

— Не плачи — прошепна му тя. — Всичко е наред, Садик. Не плачи.

Рут коленичи до нея и зашари с ръка, пръстите му забърсаха челото й.

— Какво направи?

Тонът му я стъписа. „Платът е разкъсан.“

— Твърде слаби са — каза тя. — Твърде слаби, за да изпитат гняв. Затова го изпитах заради тях — заради всички вас… — Замълча. От пръстите на Рут капеше кръв. Усещаше парчетата кристали, впити в гърба й. „Какво?“

— Ти ни задвижи — каза Садик. — Това… болеше.

Чак сега чу стоновете. Змията се гърчеше от болка.

— Тръгнах… Тръгнах да търся.

— Какво? — попита Рут. — Какво да търсиш?

— Нокти.

Садик поклати глава.

— Бадале. Ние сме деца. Нямаме нокти.

И тогава слънцето помръкна и тя примижа нагоре покрай Садик. Но пеперудите ги нямаше. „Мухи, виж всички тези мухи.“

— Нямаме нокти, Бадале.

— Прав си, Садик. Нямаме. Но някой има.

Силата на песента все още се беше вкопчила в нея, яростна като закана. „Някой има.“

— Водя ни там — каза тя и се вгледа в широко отворените очи на Садик.

Той се отдръпна и я остави да се взре в небето. Мухи, кипнали като огромен облак, черен като Бездната. Бадале се вдигна на крака.

— Хвани ръката ми, Рут. Време е да вървим.

Стоеше присвита и загледана нагоре към портала. Рухналите развалини на Дома Кетъл под него сякаш бяха смачкани от нечия пета. Нещо подобно на кръв се процеждаше от корените й и изравяше дерета надолу по склона. Вярваше, че е мъртва, но, разбира се, нямаше как да е сигурна.

Нищо величаво нямаше в провала. Килава бе научила това много, много отдавна. Отминаването на един век винаги бе свързано с разпад, с последна въздишка на умора и примирение. Беше видяла как родствениците й бяха изчезнали от света — продажният фарс, наречен Т’лан Имасс, едва ли тежеше повече от прах на везните на оцеляването — и добре разбираше тайните желания на Олар Етил.

Може би вещицата щеше да успее. Духовете знаеха, узряла бе за избавление.

Килава бе излъгала. Онрак, Удинаас, Улшун Прал и неговия клан. Не беше имало избор. Оставането и тук щеше да ги убие всичките, а тя нямаше да приеме това на съвестта си.

Когато раната се отвореше, Елейнт щяха да нахлуят в този свят. Нямаше никаква надежда да бъдат спрени. Тиам не можеше да се отрече, не и при това, което предстоеше.

Единственото неизвестно за нея бе Сакатия бог. Форкрул Ассаил бяха съвсем ясни, подчинени на безумието на окончателните аргументи също като Тайст Лиосан. Близки духом бяха. А тя вярваше, че знае какво възнамерява да направи брат й, и щеше да го остави, и ако благословията й означаваше нещо, добре, имаше я, даваше му я с цялото си сърце. Не, Сакатия бог бе единствената сила, която я безпокоеше.

Помнеше болката на земята, когато го бяха смъкнали от небето. Помнеше яростта му и агонията му, когато бе окован. Но боговете не бяха приключили с него. Връщаха се отново и отново, съкрушаваха го, осуетяваха всеки негов опит да намери място за себе си. И да зовеше за справедливост, никой не го слушаше. И да виеше в злочестото си страдание, те просто обръщаха гръб.

Но Сакатия бог не бе единственият, подложен на това пренебрежение. Светът на смъртните бе пълен със също толкова наранени като него, също толкова прекършени и забравени. По този начин всичко, в което се беше превърнал — самото му място в пантеона, — бе създадено от самите богове.

И сега те се страхуваха от него. Сега бяха решили да го убият.

„Защото боговете няма да отвърнат на тленното страдание. Твърде много… работа.“

Трябваше да знае какво възнамеряват — сигурна беше в това. Трябваше отчаяно да търси изход, спасение. Независимо от всичко нямаше да умре без борба. Не беше ли точно това смисълът на страданието?

Котешките й очи се присвиха към портала. Старвалд Демелайн бе огненочервена резка в небето, растяща и все по-нажежена.

— Скоро — прошепна тя.

Щеше да побегне пред тях. Да остане тук бе твърде опасно. Унищожението, което щяха да донесат на този свят, щеше да надмине дори мечтите на Форкрул Ассаил. А след като излетят над тленния свят, толкова претъпкан с жалките човешки същества, щеше да има касапница в колосални мащаби. Кой можеше да им се противопостави? Усмихна се при тази мисъл.

— Те са малко, нали? Твърде малко. Не, приятели, оставете ги да се развихрят. Тиам трябва да се прероди, да се изправи срещу своя най-древен враг. Хаос срещу ред, нищо по-просто от това. Не заставайте на пътя им — никой от вас не би могъл да се надява да го преживее.

А децата и?

— Скъпи братко, да видим, а? Сърцето на вещицата е разбито и тя ще направи всичко, което е по силите й, за да го изцери. Презирай я, Онос — духовете знаят, тя не заслужава нищо друго, — но не я пренебрегвай. Недей.

Изглеждаше много сложно.

Килава Онасс погледна нагоре към раната.

— Но не е. Изобщо не е.

В Дома Кетъл — дома на котела — изпращя камък и я стресна. Ръждиви мъгли се завихриха от срутените стени.

— Несъвършена беше Кетъл, с недостатъци. Твърде слаба, твърде млада. — Какво наследство може да се намери у дете, оставено само, изоставено на съдбите? Колко истини се криеха в малките разпръснати кости? Твърде много, за да е поносима самата мисъл за тях.

Още един камък изпращя и звукът отекна като скършена верига.

Килава отново се загледа в портала.

Грънтъл се смъкна до огромната канара под жаркото слънце, отпусна глава върху топлия камък и затвори очи. „Инстинктът е мръсна работа.“ Богът, който го бе прокълнал, бе като изгарящо присъствие вътре в него, изпълваше го с непонятна настойчивост. Нервите му бяха изопнати. Беше капнал от изтощение.

Пътувал беше през неизброими светове в отчаяния си стремеж да намери най-бързия път, който да го отведе… къде? „Портал. Бедствие, което всеки момент ще се развихри. От какво толкова те е страх, Трейк? Защо не можеш просто да ми кажеш, жалък дъвчещ плъхове кучи сине? Покажи ми враг. Покажи ми някой, когото мога да убия заради тебе, след като това е единственото, което те радва.“

Въздухът вонеше. Заслуша се в бръмченето на мухите, пълзящи по труповете около него. Не знаеше къде е. Широколистни дървета обкръжаваха поляната. Беше чул крясъка на гъски високо горе. Но това не беше неговият свят. Усещането беше… различно. Беше място, покварено от болест — и не болестта, поразила двадесетината окаяни човешки същества, обезобразила кожата им с гнойни пъпки, издула гърлата им и изтикала езиците им през изприщените устни. Не, всичко това бе само симптом на някакво по-дълбоко заболяване.

„Имало е намерение. Тук. Някой е призовал Полиел и я е накарал да порази тези хора. Показва ми се истинско зло — това ли искаш, Трейк? Да ми напомниш колко ужасяващи можем да бъдем? Хората те проклинат и покварата на допира ти съсипва безброй животи, но няма свят, на който да не те познават.“

„Тези хора… някой те е използвал, за да ги убие.“

Мислеше, че е видял най-лошите пороци в човешката природа още в Капустан, във Войната на Панион. Цял народ съзнателно доведен до лудост. Но ако разбираше истините, криещи се зад войната, то там, в сърцевината на Домина, бе имало нещо наранено, нещо, което можеше само да се развихри с оголени нокти — толкова необятна и всепоглъщаща беше болката му.

И макар все още да не бе готов за това, разбираше отчасти, че е възможна прошка; от улиците на Капустан до трона в Корал — и може би извън тези граници — споменаваха за същество, пленено в портал, запушило рана със собствената си жизнена сила. Можеше да намери основание във всичко това и то му даваше усещане близко до покоя. Достатъчно силно, за да го понесе.

„Но не и тук. Какво престъпление са извършили тези нещастни хора, за да заслужат такова наказание?“

Усещаше как сълзите засъхват по страните му. „Това е… непростимо. Моя гняв ли искаш, Трейк? Затова ли съм тук, да се събудя отново? Стига срам, стига скръб и самоосъждане, това ли ми казваш?“

„Е добре, не става. Единственото, което виждам тук, е това, което сме способни да направим.“

Липсваше му Гъноуз Паран. И Итковиан. Приятели, с които би могъл да поговори. Сякаш бяха част от друг живот, живот, който отдавна бе изгубил. „Харло. Ах, би трябвало да видиш съименника си, приятелю. О, колко щеше да го обичаш — тя щеше да те гони, да зазижда вратите си, за да не станеш неговия баща. Щеше да си й показал какво значи да обичаш едно дете безусловно.“

„Стони, липсва ли ти Харло толкова, колкото на мен?“

„Но ти си имаш момчето. Имаш си сина. А аз обещах да се върна. Обещах.“

— Какво щеше да направиш тук, Господарю на Колодата? — Безмълвието на поляната погълна въпроса му. — Какъв избор щеше да направиш, Паран? Не беше щастлив жребият ни, нали? Но ние все пак го спипахме. За гърлото. Предполагам, че още го държиш здраво. А аз? Ах, богове, колко оплесках нещата.

В сънищата си беше виждал нещо почерняло, с почервенели нокти и зъби, от които капеше кръв. Лежеше задъхано, издъхващо върху разровената земя. Въздухът беше убийствено студен. Вятърът пердашеше бясно. Що за място бе това?

„Това място ли? Богове, точно там отивам, нали? Битка ме чака. Ужасна битка. Съюзница ли ми е тя? Моята любима? Имаше ли я изобщо?“

Време беше. Край на тези нездрави мисли, на това самосъжаление. Знаеше добре, че да даде глас на определени чувства, да ги оголи с цялата си искреност означава да стане уязвим на присмех. „Не ни докосвай с чувствата си. Не ти вярваме.“ Примига, отвори очи и огледа наоколо.

По клоните бяха накацали врани, но и те все още не бяха готови за своя пир.

Грънтъл стана на крака и се приближи до първия труп. Млад мъж с тъмна бронзова кожа и сплетена катраненочерна коса. Облечен като скитник риви. Каменни сечива, дървен кривак на кръста му — красиво резбован и оформен като закривен меч, ръбът смазан и излъскан.

— Обичаше този меч, нали? Но не ти помогна. Не и срещу това.

Обърна се, огледа поляната и разпери ръце.

— Умряхте окаяно. Сега ви предлагам нещо повече. Втори път.

Настръхна. Духовете се бяха приближили.

— Бяхте воини. Елате с мен и бъдете воини отново. И ако трябва да загинете, ще бъде по-добра смърт. Мога да ви предложа това, но нищо повече.

Последния път, когато бе направил това, следовниците му бяха живи. До този момент дори не беше знаел, че е възможен този пробив в бариерата на смъртта. „Всичко се променя. Не мисля, че ми харесва.“

Духовете се понесоха към телата си. Мухите се разлетяха.

Малко след това потръпнаха ръце и крака, уста се отвориха със сух хрип. „Хайде, Трейк, не можем да ги вземем така, нали? Изцери плътта им, жалко безсмъртно говно.“

Поляната се изпълни със сила, излъчване, което изтласка мръсното проклятие на този свят, всички ликуващи гримаси на злото, тържествувало тук, бяха пометени. Отхвърлени.

Спомни си как седи край лагерен огън, заслушан в приказките на Харло и откъслеци от думите се върнаха в ума му. Лицето отсреща, издължено и потръпващо зад пламъците. „Войната, Грънтъл. Харесва ли ни, или не, тя тласка цивилизацията.“ И кривата усмивка след това.

— Чуваш ли това, Трейк? Току-що проумях защо ме дари с този дар. Всичко е изгода при теб. Едната ръка благославя, другата чака отплатата. И ще ти се плати, все едно как. Все едно как.

Двадесет и един безмълвни воини вече стояха пред него — здрави и изцерени, с блеснали очи. Можеше да е жесток и просто да ги вземе със себе си.

— Трябва да се е погрижил да можете да ме разбирате. Поне така мисля.

Те кимнаха колебливо.

— Добре. Можете да останете тук. Можете да се върнете при своите — ако все още са останали живи. Можете да се опитате да отмъстите на тези, които са ви убили. Но знайте, че ще загубите. Срещу злото, сполетяло земята ви, сте обречени.

— Вие сте воини. Тръгнете ли с мен, знайте, че ни чака битка. Това е нашият път. — Замълча и плю настрани. — Има ли величие във войната? Елате с мен и нека разберем.

Когато пое на път, двадесет и един воини го последваха.

А щом пробуди силата в себе си, се стекоха жадно около него. „Това, приятели мои, се нарича преобразяване. А това, приятели мои, е тяло на тигър.“

„Доста голямо.“

Тримата чудато облечени странници, които намериха по пътя напред, едва имаха време да вдигнат криваците си, преди Грънтъл да връхлети сред тях. Когато продължи напред, от тримата бледи мъже не беше останало много и той усети ликуването на спътниците си, и не остана чужд за него. „Само едно нещо може да се направи със злото. Да го стиснеш с челюстите си и да го съкрушиш.“

А след това напуснаха света.

„Що за място изхвърля кости като плавей по бряг?“ Маппо присви очи към плоската ослепително бяла ивица напред. Кварц и гипс бяха осеяли безцветната мъртва повърхност като гнезда кактуси. Хоризонтът се простираше равен зад тръпнещите вълни от зной, сякаш тази пустиня стигаше до самия край на света.

„Трябва да я прекося.“

Наведе се, вдигна една дълга кост и я огледа замислено. „Бедерин? Може би. Още неотраснал напълно.“ Взе друга. „Вълча или кучешка челюст. Тази пустиня е била прерия някога. Какво се е случило?“ Костите паднаха и изтракаха. Маппо бавно се изправи и си пое дъх. „Мисля… Мисля, че се уморих да живея. Омръзна ми. Нищо вече не е като някога. Пукнатини се появяват, признаци, че нещата се разпадат. Отвътре. В самото ядро на духа ми.“

„Но трябва да свърша още едно нещо. Само още едно нещо остана и след това мога да приключа с всичко това.“ Усети, че се е отнесъл, не за първи път. Отново бе намерил онова място, където всяка мисъл дрънчеше като вериги и можеше само да се влачи в кръг, бремето им да отнема силата му и волята да продължи напред.

„Едно нещо остана. Всичко опира до това да овладееш ресурсите. Да съхраниш волята си. Да си проправиш пътя през всички горчиви истини. Можеш да живееш толкова дълго, Маппо. Нямаш друг избор освен да живееш толкова дълго, иначе всичко това ще се окаже напразно.“

„Виждам края на света. Чака ме.“

Затегна ремъците на торбата си и тръгна. „Това е само една пустиня. Преминал съм много истини през живота си. Няма да огладнея. Няма да ожаднея, а каквото и изтощение да ме споходи, просто ще свърши, когато всичко свърши.“

С всяка стъпка нервите му сякаш се стягаха от отвращение. Това място беше увредено, огромна рана върху земята. И въпреки всичката смърт, очертала странния бряг на пустинята зад него, тук имаше живот. Враждебен, омерзителен живот. И този живот имаше цел.

„Усещаш ме, нали? Аз те оскърбявам. Но не това е желанието ми. Остави ме да премина и ще приключим един с друг.“

Наоколо забръмчаха мухи. Той тичаше в лек тръс и дишаше дълбоко и ритмично. Насекомите не изоставаха и се трупаха все повече. „Смъртта не е наказание. Тя е освобождение. Виждал съм го през целия си живот. Въпреки че не я желаех, въпреки че си казвах неща, които уж доказват обратното. Всяка борба трябва да свърши. Вечен ли е покоят, който идва след това? Съмнявам се. Съмнявам се, че изобщо ще се измъкнем толкова лесно.“

„Чувствам отсъствието ти, Качулати. Кой ни очаква сега отвъд портата? Толкова много злочестина идва от това да знаем, че всеки от нас трябва да я премине сам. За да разберем след това, че щом я преминем, оставаме сами — не, това е твърде непоносимо.“

„Можеше да съм се оженил. Да си остана в селото. Можех да съм баща и във всяко свое дете да виждам нещо от живота си, нещо от мен. Не придава ли това достатъчно смисъл на един живот?“

„Можеше да убия Икариум… но пък той има инстинкти за такива неща. Лудостта му се пробужда толкова бързо, че можеше да не успея — а след като ме убие, яростта му би намерила нова жертва и много други щяха да са загинали.“

„Наистина нямаше избор. Никога не е имало. Чудно ли е, че съм толкова уморен?“

Мухите вече кръжаха на гъст лъскав облак. Опитваха се да стигнат до очите му, но те се бяха присвили на цепки. Кръжаха около устата му, но издишванията от ноздрите му ги гонеха. Някогашните му сънародници бяха пастири. Разбираха от мухи. Не обръщаше внимание на жужащата им прегръдка — нищо не означаваше за него — и продължаваше да тича.

„Но пък смъртта ми щеше да наскърби скъпите на сърцето ми хора, а в скръбта няма нищо приятно. Тя е гореща и суха на допир. Тя е слабост, поета отвътре. Може да се надигне и да удави един живот. Не, радвам се, че така и не намерих жена, така и не станах баща на деца. Не бих могъл да понеса да съм причината за тяхната скръб.“

„Как може човек така свободно да се отдаде на обич към друг, когато крайният изход е измяна? Когато единият трябва да напусне другия — умиращият да се окаже предателят, останалият жив да се окаже предаденият. Как може да е равностойна размяна това, след като в края чака смъртта?“

Тичаше и времето минаваше. Слънцето преполови пътя си по небето. Топлата болка в краката му отново и отново изтласкваше терзаещите мисли и го въвеждаше в свят, изпразнен от всичко. „Колко съвършено е бягането. Тази велика илюзия за бягство. Все по-далече от демоните ни, докато дори стоновете на същността ни се изгубят по дирята ни.“

„Съвършено, о, да. И достойно за презрение. Никакво разстояние не може да те измъкне. Никаква бързина не може да изпревари тази твоя същност и цялото й гъмжило от тревоги. Единствено сладката умора, която следва, е това, което толкова ценим. Умора толкова чиста, че е най-близкото нещо до смъртта, до което можем да се домогнем, без да умрем.“

Поетите можеха вещо да говорят за метафори. Ако животът е ходене, то бягането е целият жизнен цикъл ускорен, и да отиграваш отново и отново в един ден всичко, от раждане до смърт, носи вкуса на съвършенството, защото преповтаря неоспорими истини. „Малки смърти, отдаващи почит на истинските. Избираме ги в безброй форми и се наслаждаваме в ритуала. Бих могъл да бягам, докато се износя. Всяка става, всяка кост и всеки мускул. Бих могъл да тичам, докато сърцето ми грохне, по-старо от годините си, и накрая се пръсне.“

„Бих могъл да прокълна поетите и да превърна метафората им в истина. Всички ние сме самоунищожителни. Това е неразделна част от същността ни. И ще тичаме дори когато няма накъде да се тича и нищо ужасно, от което да се бяга. Защо? Защото да вървим е също толкова безсмислено. Просто отнема повече време.“

През пелената от бръмчащи мухи видя нещо в небето напред. По-тъмен облак, нещо извисяващо се на вихрушка. Прашна буря? Нямаше никаква прах. Вихър? Може би. Но въздухът бе неподвижен. Беше на пътя му, макар и все още далече. Загледа го, за да проследи пътя му.

Облакът оставаше точно пред него. Просто ставаше по-голям.

„Иде право към мен.“

„Още мухи?“

Насекомите, които го обкръжаваха, изведнъж изпаднаха в паника и той долови нещо в безумното им бръмчене. „Съучастници сте в това, нали? Търсачи на живот. И щом го намерите… призовавате.“

Вече чуваше облака, по-дълбок и по-плашещ монотонен звук, който бързо заглуши рояка мухи.

„Скакалци.“

„Но това е безсмислено. Тук няма нищо, което да ядат. Тук няма абсолютно нищо.“

Всичко това бе някак сбъркано. Маппо забави крачка. Спря. Мухите продължиха кръженето си още за миг и се пръснаха. Той задиша дълбоко, присвил очи към огромния вихрещ се стълб от скакалци.

А след това изведнъж разбра.

„Д’айвърс.“

Нещо наподобяващо бяла пяна се разгръщаше от облака скакалци и се понесе напред на безредни вълни. „Богове на бездната. Пеперуди.“

— Всички вие сте д’айвърс. Всички сте едно нещо, едно същество — мухите, скакалците, пеперудите — и тази пустиня е обиталището ви. — Спомни си костите на границата. — Тази пустиня… вие сте я направили.

Пеперудите го достигнаха и запърхаха около него — толкова много, че вече не можеше да види земята в краката си. Трескавият полъх на крилата им изсуши потта му и той затрепери.

— Д’айвърс! Искам да говоря с теб! Слей се в едно! Превърни се! Покажи ми се!

Скакалците затулиха половината небе и погълнаха слънцето. Закръжиха отгоре, а след това се спуснаха на яростна вълна.

Маппо се смъкна на колене и скри лицето си с ръце, присвит и изгърбен.

Заудряха по гърба му като градушка от стрели.

Изсипваха се все повече и той изпъшка под тежестта им. Костите му запращяха. Дишаше с усилие, стиснал зъби от болка.

Щипеха го с челюстите си, полудели от допира и миризмата на жива плът.

Но той беше Трелл и кожата на расата му бе жилава и твърда.

Скакалците не можеха да пуснат кръв. Но тежестта им стана огромна, стремеше се да го премаже. В пролуката, оставена между ръцете за лицето му, той се взря в мастилена тъмнина, вдишванията му вдигаха прах от земята. Продължаваше да се държи, оглушен от безсилното щракане на острите челюсти и погребан в бушуващия мрак.

Вече можеше да усети ума на д’айвърса. Гневът му не беше единствено към него. „Кой те ужили така? Кой те подгони в тази пустиня? Защо бягаш?“

Съществото беше древно. Не се беше сливало от много време — от хиляди години, а може би повече. Вече изгубено в първичните инстинкти на насекомите. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи…“ Думите пропълзяха в него, дошли сякаш отникъде, напевен момичешки глас, който вече ехтеше в ума му. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се!“

С оглушителен рев огромното бреме върху гърба на Маппо се пръсна, сякаш изригна във въздуха.

Той свали ръце от очите си и вдигна глава.

— Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се! Махнете се!

Песен за прокуждане!

Облакът се надигна нагоре, изви се и профуча покрай него. Нова кипяща вълна пеперуди, а после и те изчезнаха.

Замаян, Маппо се огледа. Беше сам. „Къде си, дете? Такава сила имаше в песента ти — Форкрул Ассаил ли си? Все едно. Маппо ти благодари.“

Беше покрит с отоци. Всяка кост го болеше. „Но все още съм жив.“

— Дете, пази се. Този д’айвърс е бил някога бог. Някой го е разкъсал на толкова много късчета, че никога не може да се изцери. Не може дори да намери себе си. Единственото, което вече познава, е глад — не за теб или мен. За нещо друго. За самия живот навярно. Дете, песента ти притежава сила. Внимавай. Това, което прогонваш, можеш и да го призовеш.

Чу отново гласа й, вече по-смътен и заглъхващ:

„Като мухите. Като песента на мухите.“

Изпъшка и се изправи. Развърза торбата и извади мях. Отпи дълбоко, въздъхна, пи още и отново натика меха в торбата. Затегна ремъците, обърна се на изток и затича отново.

Към края на света.

— Хубав меч.

— Уви, този трябва да задържа. Ще ти дам двата си ледерийски меча.

Риад Елеис отпусна гръб на възлестия камък на стената на пещерата.

— Как са докарали драконите на това острие?

Силхас Руин продължи да оглежда изваденото от ножницата оръжие. Пламъците на огнището танцуваха по дългото лезвие.

— Има нещо сбъркано в това — рече той. — Домът на Хуст изгоря до основи с всичко останало — не самият Карканас, разбира се, градът не изгоря. Но Хуст, хм, онези ковачници бяха ценна плячка, виждаш ли. А това, което не можеше да се владее, трябваше да се унищожи.

Риад извърна очи към перленото небе отвъд устието на пещерата. Дошло беше ново утро. Беше стоял сам доста време. Събуди се и видя, че Тайст Андий се е върнал някъде през нощта, издухан вътре като преспа сняг.

— Не разбирам за какво говориш.

Бялото лице придоби почти човешки цвят, окъпано в светлината на огъня. Но червените очи си оставаха все така изнервящи.

— Мислех, че знаеш всичко за оръжията, изковани от Хуст. Дори странните.

— Това не изглежда странно, Силхас. Прилича на оръжие на герой. Прочуто оръжие. С име.

— Щом казваш — отстъпи Силхас. — Не съм толкова стар да забравя древното предупреждение да не вярваш на сенки. Не, този, който ми даде този меч, играе някаква игра.

— Някой ти го е дал ли? В замяна на какво?

— Де да знаех.

Риад се усмихна.

— Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката. Онрак ми каза това веднъж. А може би беше Улшун Прал.

Силхас го изгледа накриво.

Риад сви рамене и стана.

— Е, продължаваме ли пътуването си?

Силхас прибра меча в ножницата и също се изправи.

— Стигнахме достатъчно далече, мисля.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да те изведа от Старвалд Демелайн и вече го направих. — Обърна се към Риад. — Ето какво трябва да научиш. Кръвта на Елейнт в теб е отрова. И аз я имам, разбира се. Двамата с брат ми си го избрахме — предусетихме необходимост, но точно това е фаталната съблазън на силата, нали? С кръвта на Тиам в жилите ни можехме да донесем мир на Куралд Галайн. Разбира се, това означаваше да съкрушим всеки Дом, който ни се противопостави. Жалко, но точно това чувство, съжалението, бе единственото, което отровата позволи да проникне в мислите ни. Хилядите, които умряха, не можаха да ни разколебаят, не можаха да ни спрат да продължим. Да избием други хиляди.

— Не съм с тебе, Силхас Руин.

— Няма и да бъдеш, ако зависи от мен.

Риад отиде до входа на пещерата и се загледа в голата разядена скала и ослепителните навеи сняг, където слънчевата светлина бе плъзнала по долината под тях. Другаде, в сенките, снегът беше син като небето.

— Какво си направил, Силхас?

Тайст Андий зад него отвърна:

— Каквото сметнах за… нужно. Не се съмнявам, че Килава е успяла да изкара народа ви от онова селение — няма да умрат, не и там, не и тогава. Удинаас е умен мъж. През живота си е осъзнал практичността на оцеляването. Вече трябва да е извел имассите оттам. И ще им намери нов дом, някъде, където да се скрият от хората…

— Как? Това не е възможно.

— Ще потърси помощ.

— От кого?

— От Серен Педак — отвърна Силхас. — Старата й професия я прави добър избор.

— Детето й вече трябва да се е родило.

— Да. Дете, за което знае, че трябва да го опази. Когато Удинаас дойде при нея, тя ще разбере, че нейната нужда и неговата могат да се съчетаят. Тя ще отведе имассите до скрито убежище и там ще скрие и себе си, и детето. Пазени от Онрак и от Имасс.

— Защо не може просто да бъдем оставени на мира? — Риад долови мъката в собствения си глас и затвори очи срещу ослепителния блясък навън.

— Риад Елеис. Има един вид риба, живее в реки. Когато е малобройна — две или три риби, — е съвсем мирна. Но щом пасажът нарасне, щом се стигне до определен праг, тази риба полудява. Започва да разкъсва всичко. Могат да погълнат живота в една река на цяла левга дължина и се разбягват чак когато коремите им започнат да се пръскат.

— Какво общо има това? — Риад се извърна и го изгледа ядосано.

Тайст Андий въздъхна.

— Когато порталът на Старвалд Демелайн се отвори, Елейнт ще влязат през него на огромна чет. Повечето ще са млади, сами по себе си неголяма заплаха, но сред тях ще са и последните Древни. Гиганти с чудовищна мощ — но те са непълни. Ще дойдат, за да потърсят свои събратя. Риад, ако двамата с теб бяхме останали, за да се опитаме да се противопоставим на отварянето на онзи портал, щяхме да изгубим умовете си. Обладани от безумна страст, щяхме да се присъединим към Бурята на Елейнт. Щяхме да последваме Древните — никога ли не си се питал защо във всички селения освен в самия Старвалд Демелайн никога не можеш да намериш повече от пет или шест дракона на едно място? Дори това изисква владичеството на поне един Древен. Всъщност, за да са в безопасност, Елейнт обикновено пътуват по трима. — Силхас Руин се приближи, застана до Риад и се загледа навън. — Ние сме кръвта на хаоса, Риад Елеис, а когато твърде много от нас се съберат на едно място, кръвта завира.

— Значи Елейнт идват и няма кой да ги спре — прошепна Риад.

— Самата истина. Но ти си в безопасност.

— Аз? А ти?

Ръката на Силхас Руин се отпусна на дръжката на меча.

— Мисля, че вече трябва да те напусна. Не го замислях и не ме радва мисълта, че ще те изоставя…

— И всичко, което говорихме преди, беше лъжа — прекъсна го Риад. — Опасната ни мисия — всичко това е било лъжа.

— Баща ти разбра. Обещах му, че ще те спася, и го направих.

— Защо?

— Защото си достатъчно опасен сам, Риад. В една Буря… не, не бих рискувал това.

— Значи все пак възнамеряваш да се биеш с тях?

— Ще защитя свободата си, Риад…

— Какво те кара да мислиш, че ще успееш? След това, което каза за Древните…

— Защото съм от тях, Риад. Древен.

Риад зяпна високия белокож воин.

— Би ли могъл да ме принудиш, Силхас Руин?

— Нямам никакво желание дори да опитвам, Риад. Хаосът изкушава — усетил си го. И скоро може да видиш пълния израз на това проклятие. Но аз съм се научил да се противопоставям на изкушението. — Изведнъж се усмихна и добави с ирония: — Ние, Тайст Андий, имаме опит в самоотричането. В края на краищата сме имали много време да го усъвършенстваме.

Риад придърпа кожите около себе си. Дъхът му излизаше леден. Съсредоточи се за миг и в отговор пламъците в огнището зад него лумнаха. Блъвна вълна от зной.

Силхас хвърли поглед през рамо към внезапно забушувалия огнен ад.

— Наистина си син на майка си, Риад.

Той сви рамене.

— Омръзна ми студът. — После погледна Силхас накриво. — И тя ли беше Древен Елейнт?

— Първите няколко поколения соултейкън се числяха към Древните, да. Кръвта на Тиам бе най-чиста тогава, но тази чистота е мимолетна.

— Има ли други като теб, Силхас? В този свят?

— Древни ли? — Помълча за миг и кимна. — Няколко.

— Когато дойде Бурята, какво ще направят те?

— Не знам. Но всички ние, което не сме пленени в Старвалд Демелайн, притежаваме обща страст за независимост и свобода.

— Значи ще се борят? Като теб?

— Може би.

— Тогава защо аз не мога да се бия редом до теб?

— Ако се наложи да те защитя, докато защитавам себе си — вероятно ще се проваля и в двете.

— Но аз съм син на Менандори…

— При това могъщ, да, но ти липсва контрол. Един Древен ще те види — ще види всичко, което си — и ще те вземе, ще разкъса ума ти и ще пороби останалото.

— Ако ти беше направил същото — с мен, — представяш ли си колко могъщ щеше да си, Силхас?

— Вече знаеш защо драконите толкова често си изменят един на друг в разгара на битката. Страхът е това, което ни кара да поразяваме съюзниците си — преди те да могат да ни ударят. Дори и в Бурята Древните няма да се доверяват на никого от равните си и всеки ще притежава десетки по-низши роби, като защита срещу предателство.

— Изглежда ужасен живот.

— Не разбираш. Не е само това, че сме кръвта на хаоса, а че сме жадни да кипим. Елейнт се наслаждават на анархията, на това да събарят режими сред Кулите, с пълно избиване на победените и невинните. Да виждаме пожари на хоризонта, да виждаме как лешоядите енкар’ал се спускат над осеяна с трупове равнина — това зарежда сърцето ни и нищо друго.

— И Бурята ще развихри всичко това? На този свят?

Силхас Руин кимна.

— Но кой може да ги спре?

— Другите ми мечове са до постелята ти, Риад Елеис. Достойни оръжия са, макар и досадни понякога.

— Кой може да ги спре?

— Ще видим.

— Колко време трябва да чакам тук?

Силхас Руин се вгледа в очите му с нетрепващ поглед на влечуго.

— До мига, в който разбереш, че е време да тръгнеш. Всичко добро, Риад. Може би ще се срещнем отново. Когато видиш отново баща си, кажи му непременно, че направих каквото обещах. — Помълча, после добави: — Кажи му също така, че вече мисля, че с Кетъл действах… припряно. И съжалявам за това.

— Олар Етил ли е?

Силхас Руин се намръщи.

— Какво?

— Нея ли отиваш да убиеш, Силхас Руин?

— Защо да я убивам?

— Заради онова, което каза.

— Тя каза истината, Риад.

— Нарани те. Нарочно.

Той сви рамене.

— Какво от това? Само думи, Риад. Само думи.

Тайст Андий се надвеси напред, скочи от ръба на скалата и се скри от очите му. След миг се извиси отново, костенобял дракон, бял като снега долу, където крилатата му сянка се хлъзна да го догони.

Риад постоя още миг, след което се обърна към огъня. Пламъците се разгоряха и мечовете запяха в зноя.

— Виж се само, затънал така в собствената си мръсотия. Какво стана с голямата гордост на Фенн — не се ли казваше така? Онзи воин Теблор? Той умря, приятелю — това не значи, че трябва да паднеш толкова ниско. Отвратително е. Върни се отново в планините… о, чакай малко. Я да видим този боздуган — ще смъкнеш калъфа, нали?

Облиза напуканите си щипещи устни. Цялата му уста бе подпухнала отвътре. Имаше нужда от пиене, но портата беше заключена. Беше спал до нея цялата нощ, заслушан в пеенето вътре в кръчмата.

— Покажи ми го, Теблор — сигурно бихме могли да се спазарим.

Надигна се, колкото можа.

— Не мога да боравя с това. Това е Елейнт’арал К’ет. С тайно име — извървях Пътищата на смъртта, за да спечеля това оръжие. Със собствените си ръце прекърших врата на Форкрул Ассаил…

Но стражът се смееше.

— Значи струва четири корони, а не две, а? Дъх на Косача, и вие можете да ги въртите тия, така ли? През Портата на смъртта си минал, а? И си се върнал оттам? Голям подвиг за един пиян Теблор, вмирисан на свинска тор.

— Не съм бил винаги така…

— Не си, приятел, но сега си така. Пие ти се, та две не видиш, и само аз стоя между тебе и кръчмата. Може пак да е Портата на смъртта, ако си помислиш, а? Щото ако те пусна, ми то следващия път може да излезеш с краката напред. Искаш ли да те пусна, Теблор? Трябва да платиш с монетата на Косача. Тоя боздуган… я ми го дай.

— Не мога. Не разбираш. Когато се върнах… не можеш да си представиш. Бях видял къде свършваме всички, разбираш ли? Когато се върнах, пиенето ме теглеше. Помага ми да забравя. Помага ми да се скрия. Това, което видях, ме прекърши, това е. Моля те, виждаш го — как ме прекърши. Моля…

— Просяци тука не вървят. Нямаш с какво да платиш входа — да те няма. Марш обратно в горите, сух като вещерски скут, това е. Виж, за тоя боздуган, е, ще ти дам три корони. Даже ти не можеш изпи три корони за една нощ. Три. Ей на, давам ги. Какво ще кажеш?

— Татко.

— Разкарай се, момче. С татенцето ти се спазарихме тука за размяна.

— Няма сделка, страж, не и за това оръжие…

— Татенцето ти ще направи каквото намери за добре…

— Не можеш дори да го вдигнеш.

— Не се и каня да го вдигам. Но горе на стената на кръчмата на брат ми, е, голяма гледка ще е, не мислиш ли? Славно място за вас теблорите, точно над огнището.

— Съжалявам, сър. Сега ще го върна в село.

— До утре вечер — или другата седмица — слушай, момче, не можеш да спасиш тия, дето не щат да ги спасят.

— Знам. Но Убиеца на дракони мога да спася.

— Убиец на дракони? Дръзко име. Колко лошо, че дракони не съществуват.

— Синко, нямаше да го продам. Заклевам се…

— Чух, татко.

— Нямаше.

— Древните се съгласиха, татко. Сетният камък чака.

— Нима?

— Ей, ей, вие двамата! Момче, Сетният камък ли каза?

— Направете се, че не сте чули, сър.

— Тая гадост е забранена — заповед на краля! Ти — татенцето — синът ти казва, че Древните ще те убият. Под една голяма шибана канара. Можеш да поискаш убежище…

— Сър, ако го вкарате в крепостта, няма да имаме никакъв избор.

— Избор ли? Освен да направите какво?

— По-добре това изобщо да не става, сър.

— Ще извикам капитана…

— Ако го направите, всичко ще излезе наяве. Сър, искате ли да тласнете теблорите към война? Искате ли да сринете новата си колония до основи? Искате ли да ви подгоним и да ви избием всички? Деца, майки, старите и мъдрите? Какво ще си помисли Първата империя за една замлъкнала колония? Ще прекосят ли океана, за да разследват? А следващия път, когато хората ви слязат на брега ни, ще ги срещнем ли не като приятели, а като врагове?

— Синко… погреби оръжието с мен. И бронята — моля те…

Младият кимна.

— Да, татко.

— Този път, когато умра, няма да се върна.

— Така е.

— Живей дълго, синко, колкото може по-дълго.

— Ще се опитам. Страж?

— Махайте се от очите ми, и двамата.

Нагоре по горската пътека. Далече от търговския пост, мястото, където теблорите идваха, за да предадат всичко, като се започне с достойнството. Държеше ръката на сина си и не поглеждаше назад.

— Няма къде да се пие в света на мъртвите.

— Съжалявам, татко…

— Аз не, синко. Аз — не.

Ублала се надигна рязко и изтри очите си.

— Те ме убиха! Отново!

Ралата до него се размърда, изви се, вдигна глава и го изгледа с размътени очи. След малко главата й отново се скри под кожите.

Ублала се огледа. Видя застаналия наблизо Драконъс, но вниманието на воина остана приковано в хоризонта на изток, където новородената светлина на слънцето бавно разкриваше камениста блещукаща пустиня. Великанът потърка сънено лицето си и се надигна.

— Гладен съм, Драконъс. Измръзнал към, стъпалата ме болят, имам мръсно под ноктите и някакви неща бъкат в косата ми. Но сексът беше чудесен.

Драконъс го погледна през рамо.

— Бях започнал да се съмнявам, че ще отстъпи, Тоблакай.

— Беше отегчена, разбираш ли. Скуката е добра причина, нали? Май е така. Ще го правя по-често вече, с жени, с които искам да правя секс.

Едната вежда се повдигна.

— Ще ги отегчаваш, докато ти отстъпят ли, Ублала?

— Да. Веднага щом си намеря други жени. Ще ги отегчавам, докато паднат. Онова, в което се превърна, дракон ли беше? Трудно се виждаше, целият беше един такъв мътен и черен като дим. Можеш ли да го правиш това винаги, когато си поискаш? Вие боговете сте добре май, като можете да правите такива неща. Ей, а този огън откъде се взе?

— По-добре започни да готвиш закуската, Ублала, много имаме да извървим днес. И ще е през лабиринт, защото тази пустиня отпред не ми харесва.

Ублала го засърбя и се почеса по темето.

— Щом можеш да летиш, защо просто не идеш където отиваш? Ние с жена ми можем да си намерим друго място, където да идем. И мога да си заровя боздугана и бронята. Ей тука. Не ги обичам. Не ми харесват сънищата, които ми дават…

— Наистина ще ви оставя, Ублала, но още не. Колкото до оръжията, боя се, че скоро ще ти потрябват. Ще трябва да ми се довериш за това, приятелю.

— Добре. Сега ще направя закуската — половин прасе ли е това? Къде е другата половина? Винаги се питам това, знаеш ли, когато съм на пазара и видя половин прасе. Къде е другата половина? Избягала ли е? Ха-ха… Ралата? Чу ли ме как се пошегувах? Ха-ха. Сякаш половин прасе може да бяга! Не, ще трябва да подскачат някак, нали? Скок-подскок.

Ралата изсумтя под завивките.

— Ублала.

— Да, Драконъс?

— Вярваш ли в справедливостта?

— Какво? Нещо лошо ли казах? Какво направих? Няма да се шегувам повече, обещавам.

— Нищо лошо не си направил. Разбираш ли когато нещо е нечестно?

Ублала се заозърта отчаяно.

— Не в този момент, приятелю. Искам да кажа, изобщо. Когато видиш, че нещо е несправедливо, нечестно, правиш ли нещо по въпроса? Или просто обръщаш гръб? Мисля, че знам отговора, но трябва да съм сигурен.

— Не обичам лоши неща, Драконъс — измърмори Ублала. — Опитвах се да го кажа на тоблакайските богове, когато излизаха от земята, но те не слушаха, тъй че с Лоста трябваше да ги убием.

Драконъс го изгледа продължително и рече:

— Мисля, че току-що направих нещо подобно. Не заравяй оръжията си, Ублала.

Беше излязъл от палатката си много преди смрачаване, за да тръгне по дължината на колоната сред неспокойните войници. Спяха лошо или изобщо не заспиваха и не един чифт зачервени сънени очи проследиха Рутан Гъд, докато вървеше към ариергарда. Жаждата завладяваше ума като напаст. Изтласкваше всички нормални мисли и изпъваше времето, докато го скъса. От всички мъчения, измислени за да прекършат хората, нищо не можеше да се сравни с жаждата.

Вече бе сред фургоните, пълни със сухо опушено месо, увито в кожи. Дългите дебели въжета бяха навити и сложени до хомотите пред всеки фургон. Воловете ги нямаше. Вече ги бе заменила човешка сила. Да влачи храна, която никой не иска да яде. Храна, която засяда на буци в корема, храна, която те гърчи в жестоки спазми и те смъква на колене.

По-натам по пътя бяха болничните фургони, натоварени с вече предалите се, полупобърканите от слънцето и обезводняването. Стражи в пълно снаряжение бдяха над каците с вода, използвана от лечителите, и това го отчая. Дисциплината се разпадаше и Рутан добре разбираше това, което виждаха очите му. Че простата нужда има силата да съкруши цели цивилизации, да надвие целия ред в човешките дела. „Да ни сведе до неразумни зверове. И вече се прокрадва в този лагер, сред тези войници.“

Тази армия скоро щеше да се разпадне. Жаждата глождеше безмилостно.

Слънцето кацна на хоризонта на запад, червен като безкръвна рана. Скоро пъклените мухи щяха да се пробудят, отпървом сънливо във враждебния студ, а след това щяха да връхлетят и да заиграят по всяка оголена част от кожата, все едно че самата нощ се е пробудила със сто хиляди крака. А след тях щяха да дойдат гъмжащите облаци пеперуди, да се понесат неуморно отгоре като сребърни облаци, прошарени с нефритенозелено — първия път бяха дошли, за да се хранят от труповете на последните заклани волове, а сега се връщаха всяка вечер, гладни за още.

Тръгна между фургоните със стенещия им товар, като кимаше на резачите, които се движеха сред подопечните си с мокри парцали, за да ги притиснат до подутите устни.

Никакви постове нямаше отвъд отходната траншея — като че ли нямаше много смисъл от тези неща, — само редица гробни могили с екип от десетина копачи, които довършваха още няколко с кирки и лопати. Под напечената от слънцето повърхност нямаше нищо освен корави като камък наноси, дълбоки един човешки ръст. Понякога, когато кирката изкъртеше по-голяма буца, отдолу се разкриваха вкаменени рибешки кости, на видове, каквито едва ли някой бе виждал. Рутан Гъд бе видял скелета на едно такова, някакво чудовище: грамадни челюсти в отдавна спеклата се тиня, огромни очни кухини над няколко реда дълги остри зъби.

Беше послушал малко равнодушните предположения и след това бе отминал, без да добави свой коментар. „От най-дълбоките недра на океана“, щеше да им каже, но това щеше да предизвика много въпроси зад гърба му, а нямаше желание да отговаря. „Откъде, мамка му, знаеш това?“

Хубав въпрос.

„Не, лош въпрос.“

Така че си беше замълчал.

Подмина и копачите, които се изправяха, подпрени на лопатите, и зяпваха след него. Продължи назад по оставената от колоната диря — нещо като път, острите камъни по който бяха изритани настрани от преминаването на хиляди ботуши. Двайсет крачки. Трийсет, вече далече от лагера. Спря.

„Е, добре. Сега се покажете.“

Зачака, като разчесваше с пръсти брадата си, да види как прахта се завихря във въздуха и придобива форма. Самата поява на Т’лан Имасс го потискаше. Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор — само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си. Е, може би да живееш не беше подходящата дума в случая, не и с Т’лан Имасс.

„Горките глупци. Да се превърнат в слуги на войната. Да предадат всичко останало. Погреби спомените си. Престори се, че изборът е бил благороден и че това окаяно съществуване е съвсем добро. Откога възмездието е отговор на каквото и да било? На каквото и да е ценно?“

„Знам всичко за наказанието. За отплатата. Бих искал да не беше така, но знам. Всичко се свежда до премахването на това, което оскърбява. Сякаш можеш да опразниш света от негодници, да го прочистиш от злодейства. Е, това би било хубаво. Толкова по-зле, че не става. А цялото онова удовлетворение се оказва мимолетно. С вкус… на прах.“

Никой поет не можеше да намери по-могъщ символ на безсилието от Т’лан Имасс. Безсилие и упорита глупост. „В една война ти трябва нещо, заради което воюваш. Но вие премахнахте това, нали? Всичко, заради чието съхраняване да воювате. Осъдихте целия си свят на забрава и изчезване. И какво остана? Каква бляскава цел, която да ви тласка все напред?“

„О, да, спомням си. Възмездието.“

Никакви вихрушки от прах. Само две фигури се появиха от мъртвешки бледия загърнат в прах запад и се затътриха по дирята на Ловците на кости.

Мъжкият беше грамаден и изгърбен. Каменният му меч, почернял от засъхнала кръв, почти се влачеше по земята. Женската изглеждаше по-крехка от повечето Т’лан Имасс, беше облечена в изгнили тюленови кожи и над рамото й стърчеше цяла гора от дървени и костени харпуни. Двете фигури спряха на пет крачки от Рутан Гъд.

Мъжкият сведе глава.

— Древен, поздравяваме те.

Рутан се намръщи.

— Колко още от вас има там?

— Аз съм Калт Урманал, а Гадателката на кости до мен е Ном Кала от клана Бролд. Само двамата сме тук. Ние сме дезертьори.

— Така ли? Е, при Ловците на кости дезертьорството се наказва със смърт. Кажи ми, след като това явно няма да подейства в случая, как Т’лан Имасс наказват дезертьорите, Калт?

— Не ги наказват, Древен. Дезертьорството е достатъчно наказание.

Рутан Гъд въздъхна и извърна очи.

— Кой води армията на Т’лан Имасс, Калт? Армията, от която избягахте?

Отговори женската, Ном Кала.

— Първи меч Онос Т’уулан. Древен, има миризма на лед около тебе. Джагът ли си?

— Джагът ли? Не. Приличам ли на Джагът?

— Не знам. Никога не съм виждала джагъти.

„Никога… Какво?“

— Не съм се мил от доста време, Ном Кала. — Почеса брадата си. — Защо ни проследихте? Какво искате от Ловците на кости? Не, чакайте, на това ще се върнем по-късно. Казвате, че Онос Т’уулан, Първият меч, предвожда армия на Т’лан Имасс — кои кланове? Колко Гадателки на кости? През тази пустиня ли минават? Колко далече са от нас?

— Далече на юг, Древен — отвърна Калт Урманал. — От Гадателките на кости има малко, но от воините има много. Забравени кланове, останки от армии, разбити на този континент в древни конфликти. Онос Т’уулан ги призова…

— Не — прекъсна го Ном Кала, — призивите дойдоха от Олар Етил, в създаването на Онос…

— Мамка му! — изруга Рутан.

Двамата Т’лан Имасс замълчаха.

— Пълна каша. — Рутан отново се почеса по брадата и изгледа навъсено двамата немрящи воини. — Какво замисля тя? Знаете ли?

— Смята да завладее Първия меч, Древен — отвърна Ном Кала. — Търси… изкупление.

— Тя ли ти го каза, Гадателко на кости?

— Не, Древен. Тя гледа да е далече от Онос Т’уулан. Засега. Но аз съм родена на тази земя. Тя не може да върви по нея безнаказано, нито да крие силата на желанията си. Пътува на изток, успоредно с Онос Т’уулан. Първият меч също знае за нея, но остава непокорен.

— Той е Детеубиец, Древен — каза Калт Урманал. — Черна река е удавила ума му и тези, които избраха да го последват, вече не могат да се измъкнат от ужасното й течение. Не знаем какво е намерението на Първия меч. Не знаем какъв враг ще избере. Но той жадува за унищожение. Тяхното или неговото — все му е едно как ще паднат костите.

— Какво го е довело до това? — попита Рутан Гъд, смразен от думите на воина.

— Тя — отвърна Ном Кала.

— Той знае ли това?

— Да, Древен.

— Възможно ли е тогава да избере Олар Етил за свой враг?

Двамата Т’лан Имасс помълчаха за миг, а след това Калт Урманал рече:

— Не бяхме обмисляли тази възможност.

— Изглежда, че го е предала — изтъкна Рутан. — Защо да не й го върне?

— Той беше благороден някога — каза Калт. — Доблестен. Но сега духът му е наранен и върви сам, колкото и души да го следват. Древен, ние сме същества, склонни към… необузданост. В чувствата.

— Представа нямах — отвърна сухо Рутан. — Значи избягахте от един кошмар и намерихте друг, уви.

— Дирята ви е пълна със страдание — рече Ном Кала. — Не беше трудно да я проследим. Не можете да преминете тази пустиня. Никой смъртен не може. Бог е умрял тук.

— Знам.

— Но не си е отишъл.

— И това знам. Натрошен на милион къса, но всеки къс продължава да живее. Д’айвърс. И няма надежда да се слее отново в едно — твърде късно е и е минало много време. — Махна с ръка към мухите. — Лишени от разум, изпълнени с жалка потребност, неразбиращи нищо. — Кривна глава. — Не са много по-различни от вас.

— Низко паднахме и не го отричаме — отвърна Калт Урманал.

Рутан Гъд наведе поглед.

— С всички ни е така, Т’лан Имасс. Страданието тук е заразително, мисля. Просмуква се в нас, вгорчава мислите ни. Съжалявам за думите си…

— Не е нужно извинение, Древен. Ти каза истината. Дойдохме при вас, защото сме изгубени. Но все пак нещо ни държи тук, макар да ни зове забравата с обещанието за вечен покой. Може би също като вас търсим отговори. Може би също като вас копнеем за надежда.

Душата му се сви от тези думи и той извърна очи. „Не се поддавай! Не ги съжалявай!“ Надви сълзите си и рече:

— Не сте първите. Позволете да призова събратята ви.

Петима воини се извисиха от прахта зад него.

Уругал Втъкания пристъпи напред и заяви:

— Вече отново сме седмина. Най-сетне Дом на Вериги е пълен.

„Чу ли това? Всички вече са тук, Паднал. Не мислех, че ще можеш да стигнеш дотук. Наистина. От колко време градиш това сказание, тази своя неумолима книга? Всички ли са на местата си? Готов ли си за своя последен, обречен опит да спечелиш за себе си… каквото искаш да спечелиш?“

„Виж как се сбират боговете срещу теб.“

„Виж порталите, които отровата ти е покварила, готови да се раздерат и да развихрят опустошение.“

„Виж тези, които излязоха да прочистят пътя напред. Толкова много умряха. Някои умряха добре. Други умряха лошо. Ти ги взе всичките. Прие недостатъците им — фаталните им слабости. Прие ги и ги благослови.“

„И не беше особено мил в това, нали? Но пък и как можеше да си?“

С отчаяние си даде сметка, че никога няма да проумее пълния мащаб на приготовленията на Сакатия бог. Преди колко време бе започнало всичко това? На коя далечна земя? От чия неволна ръка на смъртен? „Никога няма да узная. Никой няма да го узнае. Победа или поражение, никой не ще го узнае. В това той е също тъй незасвидетелстван като нас. Адюнкта, започвам да те разбирам, но това не променя нищо, нали?“

„Книгата ще е шифър. За вечни времена. Неразгадаем шифър.“

Вдигна очи и видя, че е сам.

Зад него армията се вдигаше на крака.

„Вижте, нощ се роди. И трябва да вървим с нея… Прав беше за това, Галан. — Загледа как погребалният наряд спуска увити трупове в гробните ями. — Кои са тези клети жертви? Какви са имената им? Какъв е бил животът им? Знае ли някой?“

— Не е отворил нито една бъчва?

Поурс поклати глава.

— Още не. А е зле като всички нас, сър.

Кайндли изсумтя и погледна Фарадан Сорт.

— По-корав е, отколкото очаквах.

— Има нива на отчаяние — рече тя. — Още не е стигнал до следващото. Ще дойде. Въпросът е какво правим тогава, Кайндли? Разкриваме ли го? Гледаме как войниците ни го разкъсват? Адюнктата знае ли за всичко това?

— Ще ми трябва още охрана — каза Поурс.

— Ще говоря с капитан Фидлър — заяви Кайндли. — Ще сложим на тези постове морската пехота и тежките. Никой няма да посмее да се забърка с тях.

Поурс надраска нещо на восъчната си плочка, прочете написаното и кимна.

— Същинският бунт назрява при теглещите екипи. Храната ни убива. Вярно, дъвченето на сухо месо извлича сокове, но е все едно да дъвчеш плацента на крава бедерин, след като е стояла десет дни на слънцето.

На Фарадан Сорт й се догади.

— Кълна се в подножието на Стената, Поурс! Не можа ли да измислиш по-приятно сравнение?

Поурс вдигна вежди.

— Но, Юмрук, цял ден измислях това.

— Тази нощ ще е лоша — каза Кайндли и стана. — Колко още ще загубим? Вече залитаме като Т’лан Имасс.

— По-лошо от градинска веселба на некромант — подхвърли Поурс и си спечели още един навъсен поглед от Фарадан Сорт. Усмихна се вяло и отново заби очи във восъчната табличка.

— Дръж под око запасите на Блистиг, Поурс.

— Да, сър.

Кайндли излезе от палатката и в същия миг едната й стена изведнъж хлътна.

— Сгъват ме — подхвърли Поурс, надигна се от походното столче, изохка и си заразтрива кръста. — Чувствам се с трийсет години по-стар.

— Всички сме така — измърмори Сорт и също стана. — Ще търпиш.

— Търпението не отлага смъртта, Юмрук.

Тя спря на входа на палатката. Още една стена се смъкна.

— Грешиш, Поурс. Има изход от това. Трябва да има.

— Неопетнена вяра в адюнктата, тъй ли? Завиждам ви, Юмрук.

— Не очаквах да се сгънеш толкова бързо — подхвърли тя и го изгледа.

Поурс прибра счетоводната табличка в малкия си сандък и вдигна глава.

— Юмрук, тази нощ по някое време теглещият наряд ще пусне въжетата. Ще откажат да теглят фургоните и една стъпка повече, а ние ще продължим марша покрай тях без храна, а когато стане това, разбирате ли какво ще означава? Ще означава, че сме се предали — ще означава, че не можем да видим изход. Юмрук, Ловците на кости скоро ще обявят смъртната си присъда. С това ще трябва да се справя тази нощ. Първо аз, преди да се появи някой от вас.

— Тогава го предотврати!

Той я погледна унило.

— Как?

Фарадан потрепери.

— Пазенето на водата… можеш ли да го направиш само с морските пехотинци?

Той присви очи и кимна мълчаливо.

Тя го остави в смъкващата се палатка и тръгна през вдигащия се за поход лагер. „Говори с тежките, Фидлър. Обещай ми, че можем да се справим с това. Не съм готова да се предам. Не преживях Стената, за да умра от жажда в някаква шибана пустиня.“

Блистиг изгледа с яд Шелемаса и изпълнените му с омраза очи се впиха в конете на хундрилите. Усети как кипва гневът му. „Кучка — виж какво ни причиняваш заради някаква война, която дори не искаме.“

— Просто ги избийте — заповяда й той.

Младата жена поклати глава. Лицето му пламна.

— Не можем да хабим вода за коне!

— Не хабим, Юмрук.

— В смисъл?

— Конете получават водата, отредена за нас — каза Шелемаса. — А ние пием от конете.

Той се стъписа и я изгледа невярващо.

— Пиете пикнята им?

— Не, Юмрук, пием кръвта им.

— Богове на бездната! — „Не е чудно, че всички изглеждате полумъртви.“ Извърна очи. „Кажи истината, Блистиг. Само това ти остана.“ — Получихте си конния щурм, хундрили — каза й, загледан в минаващите покрай тях тежки — запътени в грешната посока. — Друг няма да има, тъй че какъв е смисълът?

Погледна я и видя, че е пребледняла. „Истината. Никой не е длъжен да я харесва.“

— Дошло е време за сурови думи — заговори той. — Вие сте свършили. Загубихте бойния си водач и вместо него си имате една старица, бременна при това. Воините, които са ви останали, не могат да подплашат и едно семейство берачи на малини. Адюнктата ви позволи да тръгнете с нея от жалост — не разбирате ли това?

— Стига — прекъсна го друг глас.

Обърна се, видя застаналата зад него Ханават и изръмжа:

— Радвам се, че чу всичко това. Трябваше да се каже. Избийте проклетите си коне. Безполезни са.

Тя го изгледа мрачно.

— Юмрук Блистиг, докато вие се криехте зад драгоценните стени на Ейрън, воините на Уик от Седма армия водиха битка в една долина и в тази битка предприеха щурм нагоре към вражеска стена. Спечелиха тази битка, когато изглеждаше, че ще я загубят. Но как? Ще ви кажа. Шаманите им бяха избрали един кон и със сълзи в очите се храниха с духа му, а когато свършиха, конят беше мъртъв. Но невъзможното бе постигнато, защото Колтейн не очакваше нищо по-малко от тях.

— Криел съм се зад шибаната стена, така ли? Аз бях гарнизонният командир! Къде другаде да бъда?

— Адюнктата ни помоли да опазим конете си и точно това ще направим, Юмрук, защото тя не очаква нищо по-малко от нас. Ако трябва да възразите, поднесете възраженията си на адюнктата. Колкото до вас, тъй като не сте Юмрукът, командващ хундрилите, заявявам ви, че повече не сте желан тук.

— Чудесно. Продължавайте тогава, задавете се с тази кръв. Дойдох от загриженост, а в отговор вие само ме оскърбявате.

— Знам причините, които се крият зад думите ви, Юмрук Блистиг — отвърна Ханават невъзмутимо.

Той срещна погледа й, без да трепне. Сви рамене и измърмори:

— Думи на курва.

После се обърна и си тръгна.

След като Юмрукът се отдалечи, Шелемаса издиша разтреперано и пристъпи към Ханават.

— Майко?

Тя поклати глава.

— Добре съм, Шелемаса. Жадната треска е поразила Юмрук Блистиг. Това е.

— Той каза, че сме свършили. Няма да бъда съжалявана! От никого! Хундрилите…

— Адюнктата вярва, че все още струваме нещо, аз също. Хайде да се погрижим за животните. Имаме ли достатъчно фураж?

Шелемаса се овладя и кимна.

— Дори повече, отколкото ни трябва.

— Добре. А водата?

Шелемаса потръпна.

Ханават въздъхна, изви гръб и простена.

— Твърде стара съм, за да мисля за нея като майка. И все пак го правя. Все още дишаме, Шелемаса. И все още можем да ходим. Засега би трябвало да е достатъчно.

Шелемаса пристъпи към нея — толкова близо, колкото можа да си позволи.

— Ти си родила деца. Любила си мъж…

— Много мъже, честно казано.

— Мислех, че един ден ще мога да кажа същото за себе си. Мислех, че ще мога да погледна назад, и да съм доволна.

— Не заслужаваш да умреш, Шелемаса. И няма да умреш. Ще направим каквото трябва. Ще преживеем това… — Замълча, а Шелемаса вдигна очи и видя, че се е загледала към лагера на хундрилите. Проследи погледа й.

Гал идваше, а до него стоеше Джастара, вдовицата на най-големия му син. Шелемаса пристъпи пред Ханават и изсъска:

— Боен водач, колко пъти още ще я нараняваш?

Воинът сякаш се бе състарил с десетина години, откакто го беше видяла за последен път, но това не охлади гнева й. А в нежеланието му да я погледне в очите видя само страх.

— Отиваме при синовете си тази нощ — отвърна той. — Кажи й това. Не исках да я нараня. Тази нощ или следващата. Скоро.

— Скоро — повтори мрачно Джастара. — И аз отново ще видя мъжа си. Ще вървя до него…

Лицето на Шелемаса се изкриви от отвращение.

— След като спа с баща му? Ще го направиш ли, Джастара? Тук ли е неговият дух? Вижда ли те? Знае ли какво си направила? И въпреки всичко си казваш, че ще вървиш отново до него — ти си луда! — Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя се обърна. — Ханават… не…

— Винаги бързаш да ме защитиш, Шелемаса, и за това съм ти благодарна. Но сега ще говоря с мъжа си.

Джастара бе отстъпила при думите на Шелемаса и след миг побягна назад през тълпата, която вече се беше струпала. Няколко старици се обърнаха да я ударят, когато профуча покрай тях, а десетина млади, струпани наблизо, се изсмяха, едно момиче посегна за камък…

— Спри, съгледвач!

Момичето замръзна, чуло вика.

Капитан Фидлър влизаше в лагера на хундрилите, за да вземе съгледвачите си. Хвърли поглед към Гал, Ханават и Шелемаса и за миг сякаш бе готов да ги подмине и да продължи към подчинените си, но после се обърна и се приближи.

— Моите уважения, Майко Ханават, но нямаме време за всички тези дивотии. Цялата ви история е това — куп приказки, които непрекъснато влачите със себе си, където и да идете. Боен водач Гал, цялата тази обреченост, за която дрънкаш, е само хабене на дъх. Не сме слепи. Никой от нас. Единственият въпрос, с който трябва да се справиш сега, е как ще посрещнеш края? Като воин или на проклетите си от Гуглата колене? — Без да обръща внимание на тълпата, Фидлър тръгна отново към бойците си. — Тази нощ сме върха на копието, съгледвачи. Взимайте копията и да тръгваме. Колоната е готова за марш.

Шелемаса се загледа след малазанеца, повел младите.

Ханават се изсмя тихо.

— „Моите уважения.“ А след това ни зашлеви през лицата.

— Майко…

— Не, той е прав, Шелемаса. Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя. Е, тази нощ мисля да стъпвам леко — в края на краищата какво ми е останало да губя?

„Детето си.“

Ханават сякаш разчете мисълта й. Пресегна се и я погали по бузата.

— Аз ще умра първа — прошепна й. — А детето в мен ще ме последва бързо. Щом трябва да е така, значи трябва да го приема. Като всички нас. — Обърна се към съпруга си. — Но не на колене. Ние сме хундрили. Изгорените сълзи.

— Ако не бях ни повел към Ейрън — каза Гал, — децата ни все още щяха да са живи. Аз убих децата ни, Ханават — имам нужда от омразата ти.

— Знам, съпруже.

Шелемаса ясно видя настойчивата нужда в зачервените очи на Гал. Но жена му не предложи нищо повече.

Той опита отново.

— Жено, Изгорените сълзи умряха в Щурма.

Ханават само поклати глава, а след това хвана ръката на Шелемаса и я поведе в лагера. Време беше да тръгват. Трябваше да се погрижат за конете. Шелемаса се озърна плахо назад и видя останалия сам Гал, покрил лицето си с ръце.

— В скръбта си — промълви Ханават — някои са готови на всичко, за да избягат от онова, от което не можеш избяга. Шелемаса, трябва да идеш при Джастара. Трябва да вземеш думите си обратно.

— Няма.

— Не е твоя работа да съдиш — и въпреки това колко често тези, които нямат правото да съдят, го правят първи, и то с такъв плам и злост! Поговори с нея, Шелемаса. Помогни й да намери малко мир.

— Но как, след като дори само мисълта за нея ме изпълва с отвращение?

— Не казах, че ще е лесно, дъще.

— Ще помисля.

— Добре. Просто не чакай дълго.

Армията се надигна и се раздвижи като звяр, затънал в тинята, последен уморен тласък напред, докато бремето го повлича надолу. Фургоните залитнаха зад теглещите екипи, след като хората се впрегнаха в яремите и изпънаха въжетата. Десетки палатки останаха вдигнати до пръснатите незагаснали огнища и мръсни дрехи, проснати по земята като стъпкани знамена.

Мухи забръмчаха на гъсти облаци и се спуснаха над изгърбените смълчани войници, а високо горе Нефритените странници бяха по-ярки от най-ярката лунна светлина, дотолкова, че Лостара Юил можеше да види всеки детайл по боядисаните щитове на редовните — носеха ги, за да си опазят гърбовете от мухите. Злокобно зеленикавата светлина очертаваше изпити набръчкани лица и придаваше призрачен вид на пустинята. Рояци пеперуди кръжаха над колоната като буреносни облаци.

Лостара стоеше с Хенар Вигълф и гледаше как адюнктата придърпа наметалото си и вдигна качулката. Беше повела лично авангарда, на пет-шест крачки пред всички останали освен тридесетината хундрилски младежи и девойки на капитан Фидлър, развърнати на стотина крачки напред — съгледвачи, които нямаше какво да разузнават. Очите на Лостара не се откъсваха от адюнктата.

— В Блуроуз — заговори Хенар — има един празник на Чернокрилия господар, веднъж на всеки десет години, в най-дългата нощ на зимата. Върховната жрица се загръща в черно и води процесията през града.

— Чернокрилият господар е вашият бог?

— Неофициално и под подозрителния поглед на ледериите. Силно отричан всъщност, но тази процесия е едно от малкото неща, които не забраниха.

— Празнували сте най-дългата нощ на годината?

— Не точно. Не така, както биха го правили селяци всяка зима, за да отпразнуват идването на сеитбения сезон — твърде малко ферми има около Блуроуз. Ние сме предимно морски народ. Предназначен е да призове бога ни, предполагам. Не разбирам много от тези неща. Пък и беше веднъж на десет години, както казах.

Лостара изчака. Хенар не беше от приказливите — слава на Гуглата, — но когато заговореше, винаги имаше да каже нещо полезно.

— Закачулена, тя вървеше по затихналите улици, следвана от хиляди също толкова неми, надолу до брега. Заставаше точно до прибоя. Един послушник идваше до нея, понесъл фенер, и тя го взимаше в едната си ръка. И в мига, в който се пробудеше зората, хвърляше фенера във водата и светлината изгасваше.

— Любопитен ритуал. Слънцето вместо фенера значи. Звучи сякаш сте почитали по-скоро идването на деня, отколкото нещо друго.

— След това изваждаше церемониална кама и си прерязваше гърлото.

Потресена, Лостара Юил го погледна, но не намери какво да каже. Никаква реакция сякаш не бе възможна. След това я порази неочаквана мисъл.

— И ледериите разрешаваха този празник?

— Слизаха долу да гледат, пируваха на брега. — Хенар сви рамене. — За тях е било една досадна Висша жрица по-малко, предполагам.

Погледът й се върна към адюнктата. Тъкмо беше тръгнала. Загърната плътно, скрита от всичко зад нея под грубата качулка. Войниците поеха след нея и единственият звук, който идеше от тях, бе глухото дрънчене на бронята им и тропотът на ботушите им. Лостара Юил потрепери и се притисна до Хенар.

— Качулката — промълви Хенар. — Напомни ми за това, нищо повече.

Тя кимна. Но я плашеше мисълта, че историята се е върнала, за да ги терзае.

— Не мога да повярвам, че умрях заради това — рече Хедж. Искаше му се да се изплюе, но нямаше достатъчно слюнка в устата си, а и трябваше да е луд да хаби водата. Извърна се и погледна намръщено трите вола, теглещи впряга на Бейвдикт. — Имаш ли още от онова питие, дето им го даде? Изглеждат адски здрави, алхимик — няма да ни дойде зле по някоя глътка на всички.

— Едва ли, командире — отвърна Бейвдикт с ръка на теглича. — Мъртви са вече от три дни.

Хедж присви очи към най-близкото животно.

— Е, успя да ме впечатлиш. Признавам го. Впечатлен съм, а това не може да се каже често за стария Хедж.

— Из Ледерас — заговори Бейвдикт — се мотаят стотици хора, които всъщност са мъртви, и то от доста време. Некромантската алхимия е една от най-напредналите от „неудобните изкуства“ при ледериите. Всъщност от всички прокълнати еликсири, които съм продал, този, който постига вечна не-смърт, е може би най-популярният — доколкото нещо, което струва цял сандък злато, може да е популярно.

— Би ли могъл да направиш това за цяла армия?

Бейвдикт пребледня.

— К-командире, такива неща са, ъъ, изключително трудни за постигане. Приготвянето на една-единствена стъкленица-проклятие например включва месеци убийствен труд. Денатуриран хайвер на утуулу — основната съставка — късмет ще имаш, ако докараш три капки за нощ, а събирането му е ужасно рисковано, да не говорим колко е изтощително дори за човек уж толкова опитен като мен.

— Хайвер от улатуло, а? Не бях чувал за това. Все едно. Беше просто хрумване. Но имаш още от това, нали?

— Не, сър. Прецених, че Подпалвачите на мостове имат най-голяма нужда от мунициите в този впряг…

— Шшт! Не използвай тази дума, глупак!

— Съжалявам, сър. Може би трябва да измислим друг термин тогава — нещо по-невинно — и да си го използваме спокойно.

Хедж се почеса по четината.

— Добра идея. Какво ще кажеш за… котенца?

— Котенца ли, сър? Защо не? Е, значи впрягът ни с котенцата не е нещо, което може да се изостави, нали, сър? И трябва да ви кажа, цялата рота Мостоваци няма достатъчно сила да го тегли.

— Сериозно? Хм, и колко точно котенца си напъхал там?

— Суровите съставки, сър. Бутилки, бурета и стъкленици и… ъм, инсталации. Кондензатори, дестилатори. Хм, без две котки от противоположните полове, сър, правенето на котенца не е лесна работа.

Хедж го зяпна за миг, после кимна.

— Аха. Разбира се, алхимик. Точно така. — Погледна надясно към отделението морски пехотинци, които току-що се бяха изравнили с тях. Но вниманието им бе съсредоточено върху фургона с храна и вода, който пазеха, или поне Хедж предположи така, понеже държаха ръцете си на дръжките на мечовете и гледаха войнствено. — Ами, пази го тогава, Бейвдикт. Котенцата никога няма да са ни в повече, нали?

— Точно така, сър.

На шест крачки зад двамата мъже Ръмджъгс се наведе към Суитлард.

— Имах си котенце някога, знаеш ли.

Суитлард я погледна равнодушно.

— Блудния знае, ще вземеш пари от всеки, скъпа.

Перчеше се много, това го помня. И как ми прилошаваше, стомахът ми гореше, все едно че съм глътнал въглени всеки път, когато се върнеше вкъщи. Мама, тя беше птица всъщност, от тия, дето прехвърчат насам-натам, сякаш нито един клон не може да й даде мира, нито едно листо да й даде хубава сянка. А очите й скачаха към него и пак настрани. И с онзи единствен поглед разбираше дали иде нещо лошо.

Ако идеше, пристъпваше по-близо до мен. Сойката е на дървото, пиленцето е в опасност. Но нищо не можеше да направи. Той тежеше два пъти колкото нея. Веднъж я хвърли през паянтовата стена на колибата. Това бе един вид грешка за тате, защото показа отвън това, което ставаше вътре, и хората видяха истината. Малкото ми семейство.

Някой съсед или минувач сигурно бе видял и беше решил, че това не му харесва. Ден по-късно тате го домъкнаха вкъщи пребит почти до смърт и ние, мама и двете й момчета — беше преди брат ми да избяга, — почнахме да се мъчим да го върнем към живота.

Глупаво, нали? Трябваше да довършим каквото бе започнал справедливият ни съсед.

Но не го направихме.

Помня последния ден на всичко това. Бях на седем, почти на осем. Джинанси Кроткия, който живееше горе по улицата и работеше като точилар на ножове, го бяха намерили удушен в уличката зад дюкяна му. Хората бяха разстроени. Джинанси беше стабилен човек, стар ветеран от Фаларийските войни, и макар да си имаше слабост към пиенето, не беше ужасен пияница. Изобщо. Удари повече ейл и налита да съблазни всяка жена, която му се мерне пред очите. С две думи, мила душа. Така казваше мама, а ръцете й пърхаха като криле.

Тъй че хората бяха разстроени. Беше пил предната нощ. Не бил в добра форма да се защити. Въжето, което го беше убило, бе оплетено от конски косъм — помня как хората говореха за това, все едно е важно, макар да не знаех тогава защо е важно. Но бяха намерили конски косъм в шията на Джин.

Стариците, които живееха в една къща на ъгъла, три, като че ли все поглеждаха към нас — бяхме отвън, слушахме как говорят всички, до един развълнувани. Мама беше станала бяла като оскубана птица. Тате седеше на пейката до вратата на колибата. Имаше обрив на дланите и бавно ги мажеше с шепа свинска мас. Имаше някакъв странен поглед в очите му, но за първи път не изказваше мнение по въпроса.

Конски косъм. Традиция сред външните, лагерите на дървосекачите извън града. „Как се бесят прелюбодейците, а?“ И стариците кимаха. „Но старият Джинанси, той пък никога…“ „Не го можеше, нали? Изгорял беше отдолу — бил на кораб, дето се подпалил, когато взеха пристана на Фалар. Нищо не можеше да направи.“

Пияният съблазнител, дето нищо не може да направи. Колко ли шибано жалко трябва да е било това? Да ти се скъса сърцето.

И винаги имаше добра дума за мама, когато ходеше при него да занесе единствения ни нож да го наточи. Че и едва ли й взимаше нещо. „С тоя нож мишка не можеш обръсна, ха! Ей, момче, мама давала ли ти е да обръснеш мишка? Хубаво упражнение, като ти се мерне някоя под носа! Малко са ти годинките още обаче.“

„Ревнивец ще е, значи“ — каза някой в тълпата. „Не, кажи го ревнив глупак. С дървен мозък.“ И няколко души се засмяха, но смехът не беше приятен. Хората се досещаха за нещо. Знаеха нещо. Стигаха до нещо.

Като птица в трънлив храст, мама се шмугна вътре без звук. Последвах я, като си мислех за горкия Джинанси и кой ще точи ножа на мама сега. Но тогава тате стана и влезе на стъпка пред мен. Стопената мас капеше от ръцете му.

Не помня какво точно видях. Само едно блясване всъщност. Горе към лицето на тате, точно под грамадната му брадата челюст. А той издаде хриплив звук и коленете му се огънаха, сякаш се канеше да седне — точно върху мен. Скочих назад, спънах се в прага и паднах в прахта до пейката.

От тате излизаха някакви звуци, все едно храчеше, но не от устата му. От шията. А когато падна на колене и се изви към входа, сякаш искаше да излезе навън, предницата на ризата му бе мокра и светлочервена. Погледнах в очите на баща си. И за първи и единствен път в живота си с него всъщност видях там нещо живо. Трепване, проблясък, който си отиде завинаги, щом се смъкна на прага.

Зад него мама държеше малкия нож в дясната си ръка.

— Хайде дръж го, момче. Остър е достатъчно да обръснеш мишка — магия на Подпалвачите на мостове, каквато мога да направя с читаво желязо. Дай ни още една усмивчица, миличък Еладе, нищо друго не искам в отплата, скъпи.

— Е, новобранец, можеш ли изобщо да стоиш мирно? Гледам те как все се въртиш като шугав. Я кажи, твоят старец да не е бил дворцов клоун или шут?

Не, старши сержант, тате беше дървосекач.

— Нима? От кръвта на външните значи? Но си доста мършав за син на дървосекач. Не ставаше за занаята, а?

Той умря, когато бях на седем, старши сержант. Не исках да тръгна по неговия път. Повечето научих откъм страната на мама в семейството ни — имах леля и вуйчо, които работеха с животни.

— Намерих ти име, момче.

Старши сержант?

— Виж, написах го ей тук, правим го официално. Името ти е Уидършинс и вече си морски пехотинец. Сега ми се махай от очите — и кажи на някой да разкара ония кучета. Тоя лай ме побърква.

— Как е стомахът, Уид?

— Гори като въглени, сержант.

Шестима от редовната пехота се приближаваха към тях. Водачът им изгледа Балм накриво и рече:

— Юмрук Блистиг ни назначи към тоя, сержант.

— Тоя или оня, ефрейтор? — каза Балм.

Троутслитър се изсмя със зловещо пискливия си смях и редовните чак подскочиха.

— Помощта ви винаги е добре дошла — добави Балм. — Но отсега нататък тези фургони се охраняват от морската пехота.

Ефрейторът беше толкова изнервен, че Уидършинс го огледа внимателно. „Прекалено гладко лице за човек на три чашки вода дневно.“

Ефрейторът се оказа достатъчно упорит или тъп, за да пробва отново.

— Юмрук Блистиг…

— Не командва морската пехота, ефрейтор. Но знаеш ли, защо не идеш при него и да му кажеш всичко за този разговор? Ако има проблем, може да дойде при мен. Аз съм сержант Балм, девето отделение. Или ако рангът ми е много нисък за него, може да потърси капитан Фидлър, който е напред, в челото. — Балм кривна глава и се почеса по брадичката. — Май си спомням от новобранското ми време, че един Юмрук е над капитан… ей, Детсмел, така ли беше?

— Общо взето, сержант. Но понякога, хм, зависи от Юмрука. Колко здраво стиска.

— Виж, това да — разсъди Балм. — Лепкаво малко, като ръка под одеяло.

Вторият смях на Троутслитър ги прогони.

— Изглеждат доста свежи — промърмори Уидършинс, след като войниците се оттеглиха в тъмното. — Отначало, хм, горките глупаци просто изпълняваха заповеди, тъй че си помислих, че съм неучтив, сержант. Но вече имам някои подозрения.

— Обидата не беше кой знае каква — каза Детсмел. — Предположението ти е вярно, Уид.

— Скоро ще се случи, ако вече не е. Всички го знаем. Защо според вас Фид ни лепна за тия фургони?

— Чух, че щял да ни даде и тежките — добави Троутслитър. — Ама не.

— Нервен ли си, Троути? — попита Уидършинс. — Само четирима сме в края на краищата. Най-плашещото нещо у нас е ужасният ти смях.

— Но свърши работа, нали?

— Отидоха да хленчат на капитана си или който е там — рече Балм. — Ще се върнат с подкрепления, така мисля. Обаче имаме друго отделение от другата страна на фургоните — изтъкна Балм. — Някой ще види ли кое е?

Всички погледнаха, но трите редици впрегнати в хомотите мъже затулваха гледката им.

— Дори да е самият Уискиджак, ако стане беля, ще загазим — изсумтя Троутслитър.

— Какъв ти е проблемът? — настоя Балм.

Троутслитър се озъби.

— Тук си имаме работа с жажда, сержант… не, на всички ви говоря! Там, където съм се родил, сушите бяха чести и най-лошото беше, когато градът е обсаден — а при Ли Хенг, хм, при свадите ни със сетите това беше почти всяко лято. Тъй че знам какво е жажда, ясно? Удари ли треската, няма спиране.

— Можеш да млъкнеш вече, Троутслитър, и това е заповед.

— Мисля, че е отделението на Бадан Грук — рече Детсмел.

Балм изсумтя и Уидършинс го погледна намръщено.

— Това проблем ли е, сержант? Те са далхонийци също като тебе, нали?

— Не ставай идиот. Те са от южните джунгли.

— Ти също, нали?

— Даже и да бях, а не казвам, че съм или не съм, това не променя нищо, разбираш ли ме, Уид?

— Не. Самият Тайсхрен нямаше да схване какво каза току-що, сержант.

— Сложно е, това е. Но… Бадан Грук. Е, можеше да е и по-лошо всъщност. Макар че както каза Троути, и за тях, и за нас ще е трудно да се подкрепим. Жалко, че Фид изтегли тежките от нас. Какво е направил с тях според вас?

— Фарадан Сорт дойде да говори с капитана — каза Детсмел. — Не че подслушвах нарочно, просто случайно бях наблизо. Тъй че не хванах всичко, но май може да има някоя неприятност с теглещите храната отзад. Мисля, че тежките отидоха там.

— Да се натоварят и те на каруците?

Троутслитър се изкикоти пронизително.

Лап Туърл почеса пънчето на отрязания си нос и измърмори:

— Обидно е някак, да се наричат Подпалвачите на мостове.

Бърнт Роуп погледна ротата, която крачеше вляво от тях, и примижа към трите вола, тътрещи се като всички волове по света. „Ей така изглежда, когато накараш някой да прави нещо, дето никой не ще да прави. Товарни животни. Всичко е до глупостта, разбира се, нали? Свърши работата, на ти храна, свърши повече работа, на ти повече храна. И все така. Изобщо не е като нас.“

— Все ми е тая как се наричат, Лап. Вървят също като нас. В същата гадост, а когато от всички ни останат само бели кости, кой ще може да ни различи?

— Аз бих могъл — отвърна Лап Туърл. — Лесно. Само като погледна черепите. Мога да кажа дали е жена или мъж, млад или стар. Мога да кажа дали е градски тъпак или селски. Когато чиракувах във Фалар, майсторът ми имаше рафтове и рафтове с черепи. Изучаваше ги — можеше да различи напанец от кюонец, мъж от Дженабакъз от картулиец…

Ефрейтор Класп, който крачеше на стъпка пред тях, изсумтя високо и подхвърли през рамо.

— И ти повярва ли му, Лап? Бас слагам, че така си е изкарвал прехраната. Нали вие, фаларийците, бяхте онези, дето си зазиждате умрелите близки в стените на къщите? И като дойде някой да претендира за сградата, тичате да ви гледат на черепи.

— Майсторът ми беше прочут в решаването на спорове.

— Има си хас. Слушай, да разбереш мъж ли е, или жена, стар или млад, това да. Но другото? Забрави, Лап.

— Защо пак заговорихме за черепи? — попита Бърнт Роуп и след като никой не можа да му отговори, продължи: — Все едно, мисля, че е добре, че Подпалвачите са край нас, вместо ония редовни — ако ни налазят до тоя фургон тука, може да ги повикаме на помощ.

— Че защо да ни помагат? — попита Лап Туърл.

— Не знам. Но Мъртвия Хедж, той е истински Подпалвач на мостове и…

— Да бе — провлече Класп. — И аз го чух това. Пълни глупости. Те всички са мъртви. Всички го знаят.

— Не и Фидлър…

— Освен Фидлър…

— А Фидлър и Хедж са били в едно отделение. С Бързия Бен. Тъй че Хедж е истински.

— Е, добре, значи не са пълни глупости. Но той да ни помага си е глупост. Стане ли беля тук, няма кого да търсим за помощ. Отделението на Тар е от другата страна, няма как да стигнат до нас. Тъй че стойте нащрек, особено щом удари среднощната камбана.

Сержант Ърб пред тях отсече:

— Успокой се всички. Никаква неприятност няма да има.

— Откъде си толкова сигурен, сержант?

— Защото, ефрейтор Класп, Мостоваците крачат до нас. А те си имат котенца.

Бърнт Роуп закима мрачно с останалите. Ърб си знаеше работата. Късмет бяха извадили с него. Щяха да се оправят, нищо, че пратиха Солтлик назад по колоната. Погледна завистливо към огромния ледерийски впряг.

— Да си имах и аз няколко от ония котенца…

Да се откаже беше най-лесният избор. Всички други възможни избори се тълпяха, бутаха се противни пред него и го гледаха войнствено. Настръхнали в очакване. А толкова искаше да обърне гръб на всичките. Толкова искаше да се откаже.

Вместо това капитанът просто вървеше напред, съгледвачите му шепнеха наоколо като орда от детски спомени. Не ги искаше около себе си, но не можеше и да ги прогони. В това се беше натикал. „В това сме се натикали всички.“

Тъй че нямаше измъкване от всичко това. Знаеше какво иска адюнктата и какво иска от него. „И от моите морски пехотинци, и от тежките. И всичко това изобщо не е честно, и двамата го знаем, и това също не е честно.“ Онези други възможни избори, които толкова искаха да ги погледне, стояха пред него като настръхнал легион. „Вземи ни, Фидлър, ние сме всичко онова, което искаше да кажеш, хиляда пъти в живота си — когато погледна напред и запази мълчание, когато остави всичко да се плъзне назад покрай теб, вместо да се изпречиш на пътя на целия този боклук, на това жестоко страдание. Когато… се отказа. И усети как малки късчета от теб умряха, съвсем малки, едва ощипаха и ги нямаше. Но те се трупат, войник. Нали? Затова тя казва, не се отказвай този път, не се отдръпвай. Казва… е, знаеш какво казва.“

Фидлър не се изненада, че укоризненият глас вътре в него, гласът на всички онези корави избори напред, беше на Уискиджак. Почти виждаше очите на сержанта си, синкавосиви, с цвета на наточено оръжие, цвета на зимно небе, приковани в него с онзи разбиращ поглед, който казва:

„Ще се справиш, войник, защото не знаеш да правиш нищо друго. Справянето, войник, е единственото нещо, в което си добър.“

А ако боли?

„Толкова по-зле. Престани да се оплакваш, Фид. Освен това не си толкова сам, колкото мислиш.“

Той изсумтя. Тази мисъл пък откъде беше дошла? Все едно. Започваше да изглежда, че цялото това нещо е безполезно. Започваше да изглежда, че тази пустиня ще ги убие всички. Но дотогава трябваше просто да продължава, напред и напред. Да върви.

Да върви.

Малка мръсна ръчичка го дръпна за ръкава. Фид погледна надолу.

Момчето сочеше напред.

Фидлър примижа. Фигури. От тъмното напред в далечината изникваха фигури.

— Богове на бездната — прошепна той.

15.

Времето беше станало безсмислено. Светът се търкаляше като вълни напред и назад, окъпан в кръв. Ян Товис се сражаваше със своя народ. Не отстъпваше на брат си в яростта, ако не в умението. Можеше да сече лиосани, докато мускулите на ръката й най-сетне не се предадат, и тогава се отдръпваше назад, повлякла меча след себе си. Докато не й причернееше и тогава тя залиташе, гърдите й крещяха за въздух миг преди да потъне в безсъзнание, но по някакъв начин всеки път успяваше да се изправи, пробиваше си път през гъстата гмеж, залиташе и се препъваше сред телата на ранени и издъхващи. А след това се озоваваше на колене, защото следващата стъпка изведнъж се оказваше невъзможна и навсякъде около нея кипеше непрестанният прилив и отлив, размътени фигури се движеха от тяло на тяло и въздухът бе изпълнен с ужасяващи крясъци от болка, с виковете на резачите и носачите, с грохота на безкрайната и вечна битка.

Толкова много разбираше вече. За света. За борбата за оцеляване в света. Във всеки свят. Но не можеше да намери думи за всичко това. Откровенията бяха неизразими, твърде необятни, за да ги овладее разумът. Искаше й се да плаче, но сълзите отдавна бяха свършили и единственото ценно, което все още можеше да се намери, бе следващият дъх, който си поемаше, и този след него. Всеки от тях я стъписваше с дара си.

Посегна с разтреперана ръка и изтри кръвта и мръсотията от лицето си. Някаква сянка премина над нея, тя вдигна глава и видя още един прелетял ниско дракон… но не се спусна към пробива този път, извиси се нагоре и сякаш замръзна за миг зад пелената на Светлопада, преди да се понесе назад и да изчезне в ослепителния блясък.

Облекчението дойде така замайващо бързо, че тя се смъкна на колене. Някой се озова до нея и отпусна ръка на гърба й.

— Ваше величество. Вода. Пийте.

Ян Товис вдигна глава. Лицето бе познато само доколкото беше виждала тази жена многократно в тълпата, биеше се с андийска пика. Благодарна и жегната в същото време от чувството за вина, тя кимна и взе меха.

— Изгубили са волята си, ваше величество. Отново. От шока е.

„От шока, да.“

„Половината ми хора са мъртви или твърде тежко ранени, за да продължат да се бият. Също толкова ледерии. А брат ми стои невъзмутимо, все едно че всичко върви по план. Все едно че е доволен от упоритото ни безумство, от това, което направи от всички ни.“

„Ковачът ще огъне желязото под волята си. Ковачът не плаче, когато желязото се бори и съпротивлява, когато се стреми да намери собствената си форма, собствената си истина. Кове меча, докато не набие в него нова истина. Остра и убийствена.“

— Ваше величество, последната кръв е разбита. Аз… видях души, затворени вътре… разпадаха се. Ваше величество… видях как пищят, но не чух нищо.

Ян Товис се надигна. Беше ред вече тя да предложи утеха, но бе забравила как.

— Изгубените вътре, войник, вечно ще стоят на Брега. Има… и по-лоши места, където да си.

Ако можеше, щеше да потръпне от собствения си тон. Толкова безжизнен и студен.

Въпреки това усети как нещо като воля се върна в младата жена. Макар да изглеждаше невъзможно. „Йедан, какво направи от моя народ?“

Преди колко време бе започнало това? В място, където дните не можеха да се отмерват, където единственият ритъм бе вълната и пороят от виещи фигури, този прилив, кипящ в сърцето на мрака, нямаше отговор на този най-прост въпрос. Вдигна меха, пи жадно, а след това със страх и неверие отново се взря в Светлопада.

И в раната, където последните живи все още лиосани от тази страна падаха под мечовете на шейките и андийските пики. Брат й беше там долу. Беше там долу сякаш от цяла вечност, докато частите се оттегляха и други залитаха напред да ги сменят, докато воините от неговата Стража падаха един след друг, докато ветерани от първата битка пристъпваха в челото на мястото им и също започваха да падат, и идваха шейките ветерани — като тази жена до нея.

„Братко. Можеш да убиваш вечно. Но ние не можем да издържим с теб. Никой не може.“

„Виждам края на това — когато ще стоиш сам и мъртвите ще бъдат твоята опора.“

Обърна се към жената.

— Трябва да си починеш. Отнеси на кралица Друкорлат тази вест. Кръвната стена е разбита. Лиосаните се оттеглиха. Половината от нас остават.

Жената зяпна. След това се огледа, сякаш едва сега осъзнала пълния мащаб на ужаса, който ги обкръжаваше, купищата трупове, целият бряг — грамада от сгърчени тела под прогизналите от кръв одеяла. Ян Товис видя как устата й прошепна: „Половината.“

— Щом предадеш вестта, отдъхни. Нахрани се.

Но жената клатеше глава.

— Ваше величество. Един брат ми остана. Не мога да остана в двореца — не мога да го оставя за толкова дълго. Съжалявам. Ще доставя съобщението ви и ще се върна веднага.

Ян Товис искаше да я сгълчи, но преглътна гнева си, защото бе не към тази жена, а към Йедан Дериг, причинил това на народа й.

— Къде е брат ти?

Жената посочи едно момче. Спеше сред група отдъхващи наблизо бойци шейки.

Гледката прониза Ян Товис така дълбоко, че тя едва успя да потисне хлипа си.

— Бъди с него тогава — ще намеря друг за съобщението.

— Ваше величество! Мога да…

Тя бутна меха в ръцете на жената.

— Когато се събуди, ще е жаден.

Видя обидата на лицето й, но не можеше да направи нищо, освен да й обърне гръб и отново да впие поглед в разлома. „Не ти провали мен — искаше й се да й каже. — Аз провалих теб.“ Но вече бе сама и беше късно.

„Братко, там долу ли си? Не мога да те видя. Стоиш ли отново изпълнен с триумф? Не мога да те видя.“

„Мога да видя само какво направи. Вчера. Преди хиляда години. Преди един дъх. Когато на Брега останат само призраци, те ще пеят в твоя възхвала. Ще те превърнат в легенда, която никой жив никога няма да чуе — богове, самото време сигурно гъмжи от такива легенди, завинаги изгубени и все пак нашепвани вечно от ветровете.“

„А ако точно това е истинската мярка за време? Всичко онова, което мъртвите са видели, всичко онова, за което само те могат да говорят, въпреки че никой смъртен живот никога няма да ги чуе? Всички онези истории, изгубени завинаги.“

„Чудно ли е изобщо, че не можем да проумеем отминалите векове? Че единственото, което можем да разберем, е вкопченото в собствения ни живот и онова, което чака на ръка разстояние? За всичко друго сме прокълнати със слепота и глухота.“

И тъй, понеже не знаеше какво друго да направи, Ян Товис се пресегна в ума си — към онзи миг от предния ден, или преди един дъх, или в самата зора на времето, когато видя брат си да повежда щурм срещу центъра на лиосаните. А мечът му Хуст зави жаден за смърт и с този глас призова дракон.

Тя стегна каишките на шлема си и извади меча си. При разлома лиосаните се изливаха като пяна от раната и Ян Товис видя, че нейните шейки се огъват. Навсякъде — освен в центъра, където брат й със сеч си пробиваше път напред, и всички врагове, отстъпващи в ужас пред него, се движеха два пъти по-бавно. Все едно сечеше тръстика, толкова съпротива му оказваха. А воините шейки го следваха и тя виждаше ясно как убийственият му гняв ги заразява, издига ги до състояние на неудържима бойна ярост.

На единия фланг две ледерийски роти натиснаха напред, за да подкрепят хората й, и тя видя как бойната линия се стегна, видя как запънаха крака в пясъка и задържаха.

Отправи се към другия фланг, почти тичаше. Малко по-бързо и щеше да събуди паника в тези, които я гледаха. Но колкото повече се забавеше, толкова по-близо щеше да е флангът до разпадане и толкова повече от народа й щяха да загинат под атаката на Лиосан. Сърцето й тътнеше.

Нахлу в гъстата гмеж и вече викаше, пробиваше си път напред. Бойците й я срещаха с подивели от страх погледи, очите им вече се впиваха в нея с надежда.

Но само надежда не стигаше. Имаха нужда от повече.

Вдигна меча си и се превърна в кралицата, тръгнала на бран. С развихрената в нея бойна страст, с тази единствена необходимост, трупана поколение след поколение, с този нектар на сила, надигащ се в нея и отнемащ думите в гласа й, оставяйки само свирепия крясък, който караше всички наоколо да потръпват и да зяпнат изумени.

Дълбоко в ума й капка хладно съзнание наблюдаваше сцената с иронична полуусмивка. „Чуваш ли ме, братко? Тук, вляво от теб? Кимаш ли доволен? Усещаш ли как посяга кръвта ми, за да се слее с твоята? Владетелите на шейките, които отново се сражават на Брега.“

„О, никога не сме били по-жалки, отколкото сме в този момент, Йедан. Жалки в ориста си, пленени в ролите си, в мястото си в нещата. Родени бяхме за тази сцена. Всякаква свобода беше лъжа. Ужасна, разбиваща сърцето лъжа.“

Враговете изведнъж изникнаха пред нея. Тя ги посрещна с усмивка, а след това мечът й засече.

Народът й от двете й страни стегна редиците и се понесе напред. Сражаваха се с кралицата си — не можеха да я оставят сама, не можеха да я напуснат, не и сега, и това, което завладя живота им в този миг, бе нещо буйно и огромно, пробуден настръхнал левиатан. Отвърнаха на удара, спряха настъпа на лиосаните и натиснаха напред.

От раната като кръв изригна светлина.

Йедан и неговият клин от бойци на шейките изчезнаха във връхлетялата вълна.

Видя как воините зад брат й полетяха назад и западаха като парцалени кукли, пометени от ураган. Оръжията изхвърчаха от ръцете им, шлемове се разлетяха, ръце и крака се мятаха безпомощно. Падаха в краката на събратята си, които държаха центъра на бойната линия, докато тя се огъваше пред фучащия вятър, изригнал от раната.

В свирепата буря Йедан изведнъж остана сам.

Кръвта се смрази в жилите на Ян Товис. „Дъх на дракон…“

В разлома надвисна огромна фигура, изпълни го, а след това от огнената светлина напред се изпъна глава на влечуго, с разтворени в яростен съсък челюсти. Спусна се надолу към брат й.

Ян изкрещя.

Чу как челюстите изтрещяха в земята като божий юмрук… и разбра, че Йедан вече го няма там. Собственият й глас вече цепеше въздуха и тя засече напред, едва виждаше тези, които посичаше.

Безумен смях… „Хуст! Оживял!“

Проби напред, олюля се и видя…

Драконовата глава се надигаше сред пръски прогизнал от кръв пясък, вратът се изви в дъга, челюстите отново се отвориха широко, а след това, сякаш отникъде, Йедан Дериг се озова точно под главата на огромното влечуго и размахваше смеещия се меч… и този смях се извиси в ликуващ крясък, щом острието на меча посече дълбоко в драконовата шия.

Все едно сечеше ствола на многовековно дърво. Сблъсъкът трябваше да е разбил костите на ръцете му. Мечът трябваше да е отскочил или изригнал в ръцете му, да се е пръснал на убийствени парчета.

Но тя видя как оръжието се вряза в огромния брониран врат. Видя как кръвта изригна и бликна на фонтан във въздуха.

Драконът — раменете му бяха заклещени в пролома — се разтърси от удара. Дългият врат изплющя нагоре, мъчеше се да се измъкне назад, и в зейналата в гърлото рана Ян Товис видя блясъка на кост. Йедан беше прорязал до прешлените.

Нов ликуващ крясък предвести втория му замах.

Драконовата глава и една ръка дължина от врата подскочиха настрани, зейналите челюсти се наклониха с муцуната надолу и се стовариха в брега в подигравателно подобие на първия удар. Главата се кривна и падна с разтърсващ тътен, очите зяпнаха невиждащи.

Безглавият врат се загърчи нагоре като гигантски сляп червей, забълва кръв и от всички страни на гърчещия се обезглавен звяр черни кристали изригнаха от мокрия пясък, сбраха се и се извисиха в искрящи стени… и от всеки труп, оплискан или погребан под кървавия порой, се надигнаха призрачни фигури, гърчещи се в кристалите, усти се отваряха и безмълвни писъци.

А Йедан стъпи върху тресящото се тяло и с две ръце заби меча Хуст дълбоко в гърдите на звяра.

Драконът сякаш изригна люспи и натрошена кост и докато Йедан залиташе под пороя, кръвта се отля от него като дъжд по масло.

„Хуст. Убиецо на дракони. Ти ще заслониш владелеца си, за да опазиш жива радостта си. Хуст, ужасният ти смях разкрива лудостта на твоя създател.“

Желанието на Йедан да запуши пролома с драконовия труп нямаше да се сбъдне — не и този път, — защото тя видя как изтеглят на тласъци огромния труп. „Още дракони зад този, струпани на портала.“

„Ще премине ли друг? За да го сполети съдбата на събрата му?“

„Не мисля.“

„Още не.“

„За дълго време.“

Лиосаните от тази страна на раната бяха мъртви, телата им — струпани на купчини. Нейните шейки стояха над куповете, затънали до колене, и тя видя потреса на лицата им. Всички бяха зяпнали Йедан Дериг. А той стоеше изправен пред раната — достатъчно близо, за да я прекрачи, ако пожелае, и да пренесе битката в света на врага. И за миг Ян си помисли, че би могъл да го стори — нищо не бе невъзможно за брат й. Но той се обърна и погледна сестра си в очите.

— Да беше коленичила…

— Няма време — отвърна тя и тръсна кръвта от меча си. — Видя го. Те знаят какво ще се опиташ да направиш, братко. Няма да го позволят.

— Значи трябва да направим така, че да нямат думата по въпроса.

— Бяха нетърпеливи — каза тя.

Той кимна и се обърна към бойците.

— Ще разчистят портала и ще се прегрупират. Капитани! Изтеглете частите си и се съберете в тила. Сигнал за сбор на ледериите. Шейки — вие устояхте. Защитихте Брега и го защитихте добре. — Прибра меча в ножницата и заглуши смразяващия му кикот. — Така ще отмерим последните си дни. Тук, на тази граница, начертана с костите на предците ни. И никой няма да ни помръдне. Шейки! Кажете ми кога се върнахте у дома. Кажете ми кога тази истина най-после ви намери. Вие сте у дома.

Думите му я ужасиха. Но още по-ужасяващ бе ревът, с който отвърна народът й.

Йедан сякаш се изненада. Извърна се към нея и тя видя истината в очите му.

„Братко, ти не го чувстваш. Не чувстваш, че си се върнал у дома. Не го чувстваш като тях!“

Нещо блесна в погледа му. Нещо лично, само между двамата, и то я разтърси така, както не беше я разтърсвало нищо друго. Копнеж, страх и отчаяние.

„О, Йедан. Не знаех. Не знаех.“

Кадагар Фант, Господарят на Светлината, стоеше треперещ пред трупа на Ипарт Ерюл. Беше третото му посещение в разпределителния район пред портала, третото му слизане от високата стена, за да застане пред обезглавения дракон, лежащ отстрани в края на ивицата натрошени черни кристали. Златните люспи бяха потъмнели, коремът се издуваше пълен с газове и в зейналата паст на отсечения врат пърхаха пеперуди, гъмжило от бели криле — сякаш цветя бяха изригнали от трупа в някакво безумно празненство.

Апарал Фордж беше извърнал очи от своя господар, все още не бе готов за него. Беше отпращал легион след легион през разлома и с нарастващо отчаяние беше гледал как всеки следващ отстъпва, разбит и окървавен. Стотици негови войници лежаха на подгизналите нарове под платнищата — чуваше виковете им сред дрънченето на оръжия, подготвяни за следващия щурм — а трижди повече отдъхваха във вечен покой в спретнати редове зад изкопите на резачите. Нямаше представа колко бяха изгубили отвъд разлома… хиляда? Повече? Врагът нямаше да се погрижи за ранените лиосани, а и защо да го прави? „Ние щяхме да избием ранените им също толкова бързо и щяхме да го наречем милост. Такава е механиката на войната. Дотук ни води логиката винаги.“

Високо горе кръжаха три дракона. Като подгонени в небето птици, отказваха да се спуснат долу и бяха останали там след смъртта на Ипарт. Апарал усещаше яростта им и нещо подобно на глад — сякаш някаква част от тях, нещо присъщо на влечугите и бездушно, искаше да се спусне и да се храни с вонящия труп. Останалите седем, превъплътили се от сутринта, бяха вдигнали тихомълком биваците си по могилите от двете страни на Великия булевард с поверените им легиони около тях. Елитите, истинските воини на Лиосан, все още не бяха извадили оръжия и все още не бяха настъпили към портала — чакаха заповедта на Кадагар.

Кога щеше да дойде тя? Кога господарят им щеше да реши, че е видял достатъчно от гражданите му да умират? Обикновени жители на града, предвождани от благородници, притиснати под отбраните рангове на соултейкън, войници само на думи — ах, как умираха!

При тази мисъл гневът закипя в него. „Но няма да погледна господаря си. Няма да го умолявам отново. Едва когато всички загинат ли ще се умилостиви? За кого тогава ще е тази победа?“ Но знаеше отговора на този въпрос.

Дори Кадагар Фант да останеше сам в края на всичко това. Дори да седеше в сумрака на празна тронна зала в празен дворец, в празен град, все пак щеше да го сметне за триумф. Завладяването на Карканас беше безсмислено. Важното за Господаря на Светлината бе пълното унищожение на тези, които му се противопоставяха.

„От двете страни на разлома.“

„Помниш ли, Кадагар, деня, в който чужденецът дойде в Саранас? Бяхме още деца тогава, все още приятели, все още отворени за възможности. Но дори ние двамата споделихме стъписването от дързостта му. Човек, висок почти колкото лиосан, носеше под опърпаното наметало метална ризница, която стигаше до глезените му, грозен меч, затегнат под лявата му мишница. Дълга сива коса, разчорлена брада, зацапана с цвета на ръжда под тънките устни. Беше се усмихвал — всички се съгласиха за това, от съгледвачите отвъд стените до стражите на Южната порта и тези по улиците, които се спираха да го погледат как крачи към цитаделата в центъра на Саранас…“

„И все още се усмихваше, когато влезе в тронната зала, а баща ти се наведе напред на Върховния трон и костенобялото дърво изскърца.“

„Харадегар — твоят чичо — бе този, който изръмжа и посегна за меча си. Твърде много наглост имаше в този чужденец. Твърде много презрение имаше в усмивката му.“

„Но твоят баща вдигна ръка, задържа своя Майстор оръжейник и заговори на чужденеца с тон, който никога дотогава не бяхме чували.“

— „Каллор, Върховни кралю, добре дошъл в Саранас, последния град на Тайст Лиосан. Аз съм Крин Не Фант, Защитник на Върховен дом Светлина…“

— „Синът на Серап?“

„Господарят потръпна и, Кадагар, видях срама в очите ти.“

— „Моята… баба, Върховни кралю. Не знаех…“

— „Не е имала причина да ти го каже, нали? — Каллор огледа залата. — Тя беше буквално затворничка тук — дори слугините й бяха прогонили. Пристигна като чужденка и като чужденка бяхте решили да я задържите. Чудно ли е изобщо, че избяга от тази воняща дупка?“

„Мечът на Харадегар изсъска от ножницата.“

„Каллор извърна глава към оръжейника и каквото и да видя Харадегар в очите на Върховния крал, то отне куража му — ох, беше срам след срам, Кадагар! Това ли бяха първите ти рани? Вече мисля, че са били те.“

„Върховният крал отново се обърна към Крин.“

— „Обещах й и затова съм тук. Крин Не Фант, твоята баба Серап, от кръвната линия на Исгин, е мъртва.“

„Крин бавно се отпусна на трона си, изглеждаше рухнал, съсипан в онази клетка от костено дърво.“

— „Какво… какво е станало?“

— „Какво е станало? — изсумтя Каллор. — Току-що ти казах. Тя умря. Това не е ли достатъчно?“

— „Не.“

„Върховният крал сви рамене.“

— „Отрова. От собствената й ръка. Намерих я на разсъмване, в първия ден на Сезона на мухите, студена и отпусната на трона, който направих за нея със собствените си ръце. Крин Не Фант, аз съм нейният убиец.“

„Помня тишината, която последва. Помня как пресъхна устата ми и как не можех да погледна наникъде освен към този ужасен мъж, който стоеше там без никакъв страх и в същото изричаше думи, подканящи към насилие.“

„Но Фант клатеше глава.“

— „Щом… Нали каза «от собствената й ръка»…“

„Усмивката стана злобна.“

— „Наистина ли вярвате, че самоубийството е дело само на този или тази, която взима ножа? На цялата тази отврат за егоизма и самоомразата? Лъжите, които си казваме, за да ни освободят от цялата вина, от всички роли, които сме изиграли в тази окаяна смърт? — Вдигна облечената си в плетена метална ръкавица ръка и изпъна пръст първо към Крин, а след това го развъртя към всички в тронната зала. — Всички вие изиграхте своята роля в нейната смърт. Вратите, които държахте заключени. Верните слуги и приятели, които й отнехте. Зле прикритият ви шепот зад гърба й или когато влизаше в някоя стая. Но не дойдох да търся мъст заради нея. Как бих могъл? Най-прясната кръв на вина е локвата, в която стоя сега. Не можах да я обичам достатъчно. Никога не мога да обичам достатъчно.“

— „Аз я убих. По една капка отрова всеки ден, за хиляда години… По нейно желание се връщам в Саранас. По нейно желание ви нося това. — И извади изпод сивото си наметало опърпана парцалена кукла. Захвърли я така, че се хлъзна по подиума.“

„А по това време вестта вече бе излязла навън и отсам вратите, на двайсет крачки зад Каллор вече стоеше майката на твоя баща. Дъщерята на Серап.“

„Знаеше ли Каллор, че е там? Че слуша думите му? Щеше ли да промени нещо това?“

— „Тя правеше това за дъщеря си — каза Каллор, — и го взе със себе си, когато избяга. Недовършено. Всъщност нищо повече от навързан парцал и вълна. И така си остана, през всичките столетия, през които я познавах и обичах. Допускам — добави той, — че го е намерила отново случайно. И е решила, че трябва да… се довърши. На заранта, когато я намерих, лежеше в скута й като новородено дете.“

„Зад него майката на Крин простена и се смъкна на колене. Слугите й притичаха.“

„Каллор се усмихна отново, разкопча оръжейния си колан и го пусна на плочите. Оръжието издрънча глухо.“

— „Думите ми свършиха. Аз съм убиецът на Серап и чакам целувката на праведното ви отмъщение. — А след това скръсти ръце и зачака.“

„Защо си спомням това сега, Кадагар? Разбира се, при цялата злощастна трагедия на онзи миг, не изпълни ли гърдите ми с пепел онова, което последва?“

„Крин, вдигнал ръка, с пръсти, опрени на слепоочието, дори не го погледна, когато махна с другата си ръка. И прошепна:“

— „Върви си, Каллор. Просто… Иди си.“

„И чак тогава най-сетне разбрах усмивката на Върховния крал. Не беше усмивка на задоволство. Не — беше усмивка на мъж, който иска да умре.“

„А какво направихме ние? Отказахме му.“

„Помня как посегна да вдигне меча си, как се обърна, с гръб към трона и седящия на него мъж, и излезе. Видях го как крачи покрай присвилите се слуги и жената на колене сред тях. Спря се и я погледна.“

„И да каза нещо, така и не го чухме. И да е изрекъл тихо някакви думи, никой наблизо не ги сподели.“

„Четири години по-късно ти се закле, че никога няма да станеш баща на дете. Че всички Лиосан ще бъдат твоите деца от деня, в който се възкачиш на трона. Може да съм се засмял, твърде сляп за бъдещето, което ни чакаше всички в следващите столетия. Може да съм те наранил, както често правят децата.“

— Любими братко.

Апарал се обърна.

— Господарю.

— Мислите ти бяха отнесени. Какво мислеше, че така те отвлече оттук? Копнеж ли имаше в погледа на Кадагар? Едва ли.

— Господарю, нищо повече от умора. Миг на отдих. — Погледна строените легиони. — Те са готови. Добре.

Но когато понечи да тръгне към свитата си, Кадагар го задържа с ръка, наведе се към него и прошепна:

— За какво мислеше, братко?

„За една парцалена кукла.“

— Стари приятелю, беше миг, празен от блянове. Място на сива прах. Нищо повече.

Кадагар го пусна и се отдръпна.

— Апарал… истина ли е?

— Господарю?

— Смехът…

— Да, Господарю. Хуст ни чака, в ръцете на воин шейк. — Посочи трупа на дракона. — Два удара на острието са прерязали врата на Ипарт Ерюл.

— Трябва да бъде убит! Този воин шейк!

— Да, Господарю.

Кадагар вдигна ръка към челото си и с това напомни на Апарал за баща си, нещастния, объркан Крин Не Фант.

— Но… как?

Апарал кривна глава.

— Господарю? Ами, когато всички други паднат, когато остане само той. Когато дванадесет дракона пробият. Ваше величество, това не е легион Хуст. Само един меч.

А Кадагар кимаше, очите му се изпълниха с облекчение.

— Точно така, братко. — Погледна отново към трупа. — Горкият Ипарт Ерюл.

— Горкият Ипарт Ерюл.

Кадагар Фант, Господар на Светлината, облиза устни.

— Такава ужасна загуба.

Във всяко ехо, което достигаше Сандалат Друкорлат, тя чуваше смеха на призраци. Уидал седеше на камъка на подиума, почти в краката й, но сякаш бе задрямал, умората се подиграваше на волята му да бди до нея в нощта. Все едно. Провалът на тленното винаги е обагрен с ирония, нали?

Тя притвори очи, заслуша се и зачака виденията да се върнат. Послания от Майката Тъма ли бяха това? Или просто вялото пърхане на всички онези животи, предали се на тези стени и каменни подове? „Майко, съмнявам се, че има нещо от теб в тези сцени. Сумракът е тяхно собствено творение, а онези твърди гласове, които кънтят в черепа ми, познати са ми всичките.“

С едната страна почервеняла от кръв, Аномандър Рейк, изправен срещу легиона Хуст.

— Нашествието започна — заговори на чакащите воини. — Рискуваме да бъдем надвити. — Издиша бавно и дълбоко и стисна за миг челюсти от болка. — Ще ги чакам отвъд Разлома, за да им откажа Трона на Сянката. С това остава самият портал. Легион Хуст! Вие ще тръгнете към портала. Ще минете през него. Ще пренесете битката при тях и ще ги задържите там. И… — Огледа бавно редиците лица под шлемовете. — Когато останат последните петима от вас, трябва да дадете живота си за запечатването на онази рана. Вие, въоръжени и бронирани от Хуст, ще затворите Старвалд Демелайн завинаги.

Див вой от мечове и брони, от шлемове, от наколенници и ръкавици, оглушителен хор, който се пръсна от безумния смях. Но сред това лудешко ликуване лицата на воините андии останаха безизразни. И с тържествено отдадена чест приеха заповедта на господаря си.

„Легион Хуст, никога повече не ви видяхме.“

„Но Елейнт спряха да идват.“

„Легион Хуст, колко от тях убихте от другата страна? Колко кости лежат на грамади по онази чужда равнина? Там при портала? Мога почти… мога почти да ги видя, нападала гора от кокали.“

„Но сега над тях се хлъзгат сенки, сенки от небето.“

„Аномандър Рейк, онова «завинаги» беше лъжа. Но ти знаеше това. Просто печелеше време. Мислеше, че ще се подготвим за следващото нашествие. Подготвихме ли се? Който и да е от нас?“

„Но пък в черепа ми шепне подозрение. Накара я отново да извърне лице към нас. Е, не към нас. Към мен.“

„Дракон си убил, така ли, Йедан Дериг?“

„Готов ли си за още хиляда?“

Уидал знаеше, че сънува. Мекрос, където се беше родил, изобщо не беше като това, място на мътно тъмен кварцит и стени, покрити със слюда и антрацит, и докато скърцащото повдигане и пропадане под краката му подсказваше, че градът всъщност се носи по невидими морски води, отвъд наклонената широка улица покрай високата морска стена отляво не можеше да види нищо. Никакви звезди горе, никаква кипнала пяна долу.

Скърцаха въжета, единствените звуци наоколо. Градът бе изоставен и той беше сам.

„Смъртен. Тя не иска да слуша. Изгубена е в отминали векове.“

Той се огледа и изсумтя, ядосан на себе си. Беше Богинята на Мрака. Какво друго щеше да види от нея освен тази празна бездна от всички страни?

„И мен, островен град, невързан и незакотвен град, понесен от неведоми течения. Маел знае, Уидал, дори на сънищата им липсва деликатност.“

„Отчаянието е проклятие, Уидал от Мекрос. Трябва да я предупредиш…“

— Прости ми за прекъсването, Майко Тъма, но тя изобщо не ме слуша. И честно казано, не я обвинявам. Нямам нищо ценно да й кажа. Ти я направи владетелка на пуст град — как очакваш да се чувства?

Твърде дръзко беше навярно, защото никакъв отговор не последва от околния мрак.

Той залитна напред, разколебан за крайната си цел, но обзет от нуждата да я достигне.

— Изгубил съм вярата си в сериозността на света. На който и да е свят. На всеки свят. Даваш ми празен град и ми се ще да се изсмея. Не че не вярвам в призраци, вярвам. Как бих могъл да не вярвам? Според мен всички сме призраци. — Замълча и опря ръка на студения влажен камък на морската стена. — Само това е реално. Само това продължава от миг към миг, с години. С векове. Ние… просто преминаваме. Изпълнени с безплътни мисли…

„Твърде много предаваш от себе си, Уидал.“

— Лесно е — отвърна той. — След като нямам нито едно ценно нещо в себе си.

„Този островен град е призракът. Истината му лежи разбита на морското дъно. Той се носи само в паметта ти, Уидал.“

Той изсумтя.

— Призрачни сънища на призраци, в призрачен свят. Разбрал съм това, Майко Тъма. От Тайст Андий — и от тези Лиосан. Това, че можеш да вземеш сто хиляди години и да натрошиш всичко в едната си ръка. Никаква истина няма във времето. Всичко е лъжа.

„Тя е съгласна с теб, Уидал. Беше родена заложница на тайни съдби, заложница на бъдеще, което не можеше да си представи, още по-малко да му се опълчи. В това, всички го бяха разбрали, тя символизираше всяко дете.“

— Но ти си прекалила. — Той поклати глава. — Така и не си й позволила да порасте.

„Да, искаме да ги запазим деца завинаги.“

Град Мекрос завърши с неравен ръб, все едно че бе разкъсан наполовина. Уидал продължи напред, докато стъпките му не го отпратиха надолу в непрогледния мрак.

Сепна се, вдигна рязко глава и се огледа. Тронната зала на Карканас, Сандалат на трона, хлипаше неудържимо, скрила лицето си в ръце. Той изруга тихо, надигна се, разкърши изтръпналите си крайници и пристъпи към нея, за да я вземе в прегръдката си.

— Всички умират! Уидал! На Брега — всички умират!

Притисна я до себе си.

Думите й зазвучаха приглушено на рамото му:

— Пет хиляди воини. От мините, от затворите. От изкопите. Пет хиляди. Легионът Хуст — видях ги как излизат от горящия град. — Вдигна глава и измъчените й очи се взряха в неговите. — Мечовете им виеха. Бронята им пееше ликуващо. Никой не стоеше отстрани и не плачеше. Не. Бягаха от смеха, бягаха от улиците — онези, които все още не бяха умрели. Звукът — така ужасен — легионът Хуст крачеше към своята смърт и никой не гледаше как си отиват!

Той я зашлеви толкова силно, че я събори на пода в подножието на трона.

— Стига вече, Санд. Този дворец те подлудява.

Тя се надигна на колене, с нож в ръката, очите й блеснаха от гняв.

— Така е по-добре — изсумтя той и се отдръпна от замахналото острие. — Твърде много окаяни духове има в черепа ти, жено. Всички мислят, че имат да ти кажат нещо полезно, но нямат. Те са проклети глупци и знаеш ли откъде знам, че са проклети глупци? Защото още са тук.

Загледа я нащрек как се изправя. Как облизва кръвта от устните си. След това прибра ножа в канията. Въздишката й бе накъсана.

— От чакането е, съпруже. Очакването всички да загинат и легионите на Лиосан да влязат в града — в двореца. И тогава ще те убият, а не мога да понеса това.

— Не само мен. Тебе също.

— Не изпитвам съжаление за това. Никакво.

— Има и други Тайст Андий. Трябва да има. Те идват…

— За какво? — Тя седна в подножието на трона. — Да отмъстят за мен? И така продължава и продължава. Сякаш всичко това има някакъв смисъл. Интересува ли ги тези стени? Този под? Не, този път ще го направя другояче. — Погледна го предизвикателно. — Ще изгоря този дворец до основи преди да са стигнали тук. Заклевам се.

— Сандалат, тук няма нищо за горене.

— Има други начини да се подпали пожар — прошепна тя.

Мъртвата зона отново бе разчистена от трупове, натрошени оръжия и разкъсана плът, но белият пясък отдавна бе станал кафяв като кал. Капитан Пити го огледа още за миг, след което отново се зае с дръжката на меча си. Кожената каишка се беше разхлабила и на два пъти в последния бой оръжието се беше изместило в хватката й. Вдигна очи и видя една от младите ледерии, с които Йедан събираше здрави оръжия.

— Ти! Ей! Я чакай малко.

Момичето се спря с шейната и се отдръпна, а Пити започна да рови из оцапаните с кръв оръжия.

— Да си чула кикот от някое от тия, момиче? — Пити вдигна глава и намигна. — Не мисля, но пък човек винаги може да се надява.

— Ти си капитан Пити.

— Засега, да. — Намери един лиосански меч и го извади, пробва тежестта и баланса. После огледа наточения ръб и изсумтя. — Изглежда на сто години и е стоял занемарен половината време. — Върна го в шейната. — Защо няма ледерийски оръжия тук?

— Лиосаните ги крадат.

— Е, това е начин да ни надвият. Масова размяна на оръжия, докато накрая не останем само с този безполезен боклук, дето ни го носят от другата страна. Не е зле да кажем на принца. Трябва да им откажем точно тази плячка, и то недвусмислено. — Взе стария си меч. — Я, ти имаш тънки пръсти — виж можеш ли да провреш тази каишка оттук, че се е измъкнала. Просто я пъхни, аз ще си я затегна.

Заедно с пръстите момичето използва и зъбите си и след малко успя да провре тънката каишка.

— Умно дете. — Пити дръпна здраво и остана доволна, като видя, че намотката се затегна към дървените чирени около желязото. — Ще свърши работа за още един-два боя. Благодаря за помощта. Хайде върви — виждам, че пак се трупат от другата страна.

Момичето хвана въжетата и забърза с шейната, костените плазове се хлъзгаха леко по пясъка.

Капитан Пити зае мястото си в бойната линия.

— Значи — заговори високо на войниците, — Найт е в почивка, мързеливото му говно. Сигурно си мисли, че е заслужил ония пет курви и делвата вино в леглото, но беше само защото го съжалих.

— Капитанът е сводничка — извика някой от задните редове.

Пити изчака смехът да заглъхне.

— Нещо не виждам на офицерите в тази армия да се плаща, тъй че не ме корете за малкото страничен доход.

— Вас никога, капитане!

Отекнаха рогове и Пити се обърна към разлома.

— Идват, войници! Искам ви сега твърди като в моминска мечта! Оръжия — за бой!

Множество смътни фигури от другата страна натисна напред, а след това посякоха през издутата, тънка като кожа светлина. После оръжията се отдръпнаха.

„Какво е това? Нещо различно… какво са…“

От раната изригнаха три огромни Хрътки. Прогизналият от кръв пясък плисна навън, щом съществата заковаха на място. Едното се изви настрани и се понесе към линията на шейките вдясно от Пити като бяла мъгла, огромно като бик. Друго се втурна към левия фланг, а третото, точно срещу Пити, се взря в очите й в мига преди да наведе широката си глава и тя усети как силата напусна тялото й.

Хрътката връхлетя право към нея.

Докато челюстите се разтваряха широко и лъсваха дълги като ками кучешки зъби, Ян Товис се присви и замахна с меча си. Острието улучи врата на звяра отляво и отскочи сред фонтан от кръв. До нея един воин шейк изкрещя, но викът бе мимолетен и заглъхна, когато звярът захапа и челюстите му се сключиха около главата. Изпращяха кости, мъжът увисна във въздуха, докато Хрътката се надигаше на задните си крака и зъбите се врязаха през шията. Плисна кръв, обезглавеният труп рухна на пясъка и се превъртя на гръб.

Ян Товис заби с меча, но върхът се хлъзна по гърдите на звяра. Той изръмжа и люшна глава, а сблъсъкът отпрати Ян Товис настрани. Тя падна тежко, превъртя се и видя редиците на Лиосан да се изливат през разлома на по-малко от петнайсет крачки от нея. Беше изтървала меча и шарещата й в паника ръка не намираше нищо освен буци втвърден от кръв пясък. Усети как силата се изцежда от нея, болката запълзя и обхвана половината й тяло.

Зад нея Хрътката започна да избива хората й.

„Всичко свършва. Толкова просто?“

— Пиките! — изкрещя някой. „Аз ли изкрещях?“ Огромната Хрътка скачаше към нея и Пити се смъкна на пясъка, извъртя се, докато звярът минаваше точно над нея, и заби меча си в корема му.

Оръжието отскочи като изстреляно от арбалет и заби лакътя й в земята. Един от задните крака на Хрътката я забърса от пясъка и я понесе напред. Тя чу трясъка на прътове на пики от всички страни. Присви се на кълбо под звяра. Ръмженето му изпълни света й, то и пукотът на кости и писъците на издъхващи ледерии. Хрътката я изрита отново и този път тя се просна на една страна.

Стисна зъби и се надигна. Все още държеше меча си, макар дръжката да бе хлъзгава от кръв — беше посечена някъде. Скочи към белия демон. Замахна.

Нащърбеният връх на меча порази Хрътката в ъгъла на лявото око. С почти човешки писък звярът скочи настрани и повали няколко бойци. Беше целият в рани от безбройните забивания на пики, бялата козина бе обагрена в пурпур. Спъна се в някакъв труп и извърна глава към Пити.

Лявото око на Хрътката беше пълно с кръв.

„Спипах те, псе такова!“

Някой скочи, размахал дърварска брадва. Ударът в черепа на звяра го събори на колене, но и дръжката на брадвата се строши. Черепът на Хрътката лъсна наполовина оголен, разпрано парче кожа увисна покрай челюстта.

Едноръкият Найт захвърли счупената дръжка и посегна за нож.

Острите зъби пробиха ризницата и захапаха дълбоко в гърдите му. Хрътката дръпна и ребрата на Найт сякаш изригнаха навън.

Пити изпищя.

Втората захапка на Хрътката отпра лицето на Найт — чело, скули, горната челюст. Долната увисна като кървав нашийник. Двете му очи ги нямаше. Трупът му се строполи напред.

Хрътката залитна като пияна. Зад нея воините лиосани настъпваха в настръхнала от оръжия линия.

— Изтласкайте ги обратно! — изкрещя Пити.

Пиките се снишиха и ледериите й натиснаха напред.

— Кралицата! Кралицата!

Воини шейки изведнъж обкръжиха Ян Товис. Чу Хрътката някъде зад себе си, ръмжене, трясък на оръжия, трошене на пръти, ужасни викове… възел от безумие пронизваше все по-дълбоко редиците. Но за да я защитят, десетки от народа й стягаха бойния ред срещу войниците Лиосан.

„Да защитите кралицата си. Не, моля ви — не го правете…“

Не бяха достатъчно. Щяха да загинат за нищо.

Лиосаните връхлетяха като гребена на вълна, втурнаха се да обкръжат Ян Товис и воините й.

Някой се наведе да й подаде меч.

Със стегнато гърло, задавена, тя с усилие се изправи.

Щом видя Хрътката да връхлита към линията му на левия фланг, Йедан Дериг затича да я пресрещне. Мечът Хуст изригна лудешки пронизителен вой и смразяващият звук сякаш стъписа звяра — за съвсем кратък миг — преди да скочи към принца.

Челюстите зейнаха и главата се сниши — Хрътката очакваше да й влезе ниско. Вместо това Йедан скочи високо, изви се успоредно на земята, изрита с крака назад, превъртя се във въздуха над раменете на Хрътката и докато се обръщаше, мечът замахна надолу.

Лезвието Хуст изпищя, остърга гръбнака на звяра и продължи надолу и назад.

Хлъзна се по прешлените и по едното бедро и кракът падна на едната страна, а Йедан — на другата. Удари се в земята, превъртя се и скочи на крака, без да откъсва очи от Хрътката.

Туловището й рухна на пясъка, главата го последва. Очите й се изцъклиха невиждащи. А зад мъртвия звяр — редици лица. Ледерии, шейки. Зяпнали като глупаци.

Йедан викна на Бревити:

— Капитане! Настъпете по фланга — широк клин! Ударете по лиосаните, и ударете здраво!

След това се обърна и затича по брега. Имаше още две Хрътки.

Напред, в клин, войници лиосани влизаха в бой с ледериите на Пити и нито една от страните не отстъпваше. Не можа да види Хрътката — убили ли я бяха? Не… ето я там, опитваше се да се оттегли към раната в Светлопада. Трябваше ли да я остави?

Не!

Но за да стигне до нея, трябваше да си пробие път с бой през десетки лиосани.

Видяха го и отстъпиха в ужас.

Смехът на меча Хуст бе пронизителен.

Йедан посече първите двама и рани още един, преди останалите временно да го забавят. Мечове засякоха към лицето му, други забиваха към корема и бедрата му. Той отбиваше и контрираше, сечеше и натискаше напред.

Отсечени ръце и длани хвърчаха във въздуха и изпускаха оръжията. Плискаше кръв, тела залитаха и рухваха. Подивели лица, усти, отварящи се в ужас и стъписване. А след това вече бе минал през всички тях, оставяйки след себе си касапница.

Хрътката бе на три крачки от разлома и се мъчеше да се задържи права.

Обърна глава и той видя очите й, и двете плувнали в кръв. Отпраните устни очертаха раздрани черни линии, когато изръмжа и се обърна да го посрещне…

Не навреме. Забиване. Удар. Вътрешностите на Хрътката се изсипаха и се плиснаха по земята сред локва воняща кафява течност.

Звярът се свлече с вой.

Йедан скочи на гърба му…

… тъкмо навреме, защото четвърта Хрътка връхлиташе през портала.

Принцът се хвърли във въздуха, с изпънат напред меч.

Заби го право в широките гърди на Хрътката. Острието се хлъзна навътре с хъхрещ смях.

Звярът го захапа и го блъсна в земята, но Йедан не пусна меча. Хрътката закашля кръв на гъсти горещи пръски, залитна и главата се люшна.

Йедан я изрита в гърлото, за да измъкне меча, след това се завъртя и видя обръщащото се към него множество лиосани. Нямаше лесен изход през тях — двата фланга се бяха затворили.

А след това откъм раната зад себе си усети внезапно присъствие, от което настръхна. Надвиснало, вонящо на хаотична магия.

Дракон.

Йедан Дериг изруга, обърна се рязко и се гмурна в раната на Светлопада.

Половината й воини бяха паднали и Ян Товис усещаше как силите я напускат. Едва можеше да вдигне меча. „Богове, какво ми става? Колко тежко съм ранена? Боли ме, но… какво друго?“ Олюля се и се свлече на едно коляно. Битката се затягаше около нея. „Какво става?“

Трусове зад линията на шейките. Хрътката виеше от гняв и болка.

Замаяна, тя вдигна глава и погледна натам.

Мръсно сива вълна магия изригна от края на фланга най-близо до Светлопада, храчещата пращяща вълна връхлетя и удари в гмежта на Лиосан. Тела се взривиха в червена мъгла.

Викове… Някой беше хванал Ян Товис под мишниците и я влачеше назад към престроената бойна линия на шейките… И ето я Скуиш, затичана към тях.

— Кръв на кралицата! Кръв на кралицата! — Вещицата приличаше на десетгодишна, дете от блестящо злато. — Разкарайте я! Останалите! Напред!

И тогава от раната отекна тътен, който смъкна всички на колене.

Оглушеният от внезапния гръмовен пукот от разлома Апарал Фордж видя как събратята му соултейкън отстъпиха. Елдат Пресен, най-младата и най-храбрата от тях, толкова нетърпелива да тръгне след Хрътките на Светлината, издърпа главата си от раната и в това отдръпване кръвта бликна на фонтан.

Той зяпна потресен как мозък и кръв се изливат от посечения й череп.

Тялото й се разтърси дивашки, опашката се замята, ноктите раздраха земята. Сляп замах на опашката й изхвърли във въздуха осакатени бойци.

Огромният й торс рухна на тласъци, шията и главата на Елдат се загърчиха и Апарал най-сетне видя раната от ужасния удар на меча, който бе унищожил Елдат и онова, което беше някога — светлокоса и вечно засмяна. От гърдите му се изтръгна хлип, но не можеше да извърне очи. „Елдат. Играехме си в градината някога, в друг век. Само за мир мислехме тогава. Но сега се питам дали е съществувал изобщо? Онзи век? Или просто бяхме затаили дъх? През всички онези години, онези десетилетия — тя порасна и стана красива жена, всички го видяхме. Виждахме го и това ни носеше радост.“

„И, ох, как копнеехме всички да легнем с нея. Но тя бе обрекла сърцето си на единствения, който нямаше да вземе жена — или мъж — в прегръдките си. Кадагар нямаше време за такива неща и ако разбиваше сърцето й непрекъснато, е, това бе цената да служи на народа си. Като баща на всички, не можеше да е любим на никого.“

„Кадагар, ти отново стоиш на бойниците.“

„Гледаш отгоре смъртта и тук няма никаква бърза милост, никакъв внезапно дошъл покой. Умът й е унищожен, но тялото й отказва да се предаде. Кадагар Фант, какъв смисъл дръзваш да извлечеш от това?“

Овладя се с усилие.

— Разчистете зоната — нареди той с хриплив глас на офицерите. Вдиша дълбоко и се покашля. — Тя няма да умре бързо. Не сега.

Пребледнелите войници се разбързаха да изпълнят заповедта.

Апарал отново погледна към портала. „Хуст. Дойде, за да я срещнеш, преди да е прекрачила прага. Къде тогава са войниците ми от другата страна? Къде — богове на бездната — са Хрътките?“

Йедан Дериг заопипва слепешком в изливащите се потоци светлина. Смехът на меча му бавно заглъхваше. Това бе същинската опасност. Да се изгуби в Светлопада. Но не беше имал избор, а вече трябваше да се върне. Една Хрътка оставаше. Колко от войниците му загиваха в този момент? Докато той залиташе слепешком в тази пъклена светлина?

Усещаше ужасната болка на раната, зла и хапеща в неистовото си желание да се изцери.

Спря. Една погрешна стъпка можеше да го отнесе на равнината на Лиосан, срещу десетки хиляди врагове. И още дракони.

Усети зад себе си неудържими напиращи течения и се завъртя вихрено.

Хрътката изригна от светлината.

Той се присви ниско и посече. Острието преряза двата предни крака. Звярът залитна… Йедан се извъртя и замахна към шията му. Мечът Хуст се хлъзна в плътта и изскочи изпод гърлото с ликуващ лай. Главата се натресе в земята в краката на Йедан.

Той постоя за миг зяпнал в нея. После прибра меча и се наведе. Гърбът му изпука, щом се напрегна да вдигне главата. Обърна се в посоката, накъдето бе тръгнал Хрътката, и след това затича, завъртя се и запокити главата през водопада от светлина.

Обърна се в другата посока и прекрачи през раната.

Апарал беше впил очи в портала и не беше единственият, който видя как отсечената глава на Хрътката излетя, тупна и се затъркаля по земята. Викове на отчаяние и ужас прокънтяха от всички страни.

Зяпна потресен.

„Не може да е само един мъж. Не може!“

„Легион Хуст ни чака оттатък. Стотици прокълнати убийци, всеки от тях полудял от оръжията им. Нищо няма да ги спре, нищо не може да ги надвие.“

„Не можем да спечелим.“

Взря се в огромната глава и празните очи, а след това се обърна към издъхващия дракон. Беше изпълзял до трупа на Ипарт Ерюл. Но движенията вече се забавяха, губеха трескавата си сила. „Елдат, моля те, умри. Моля те.“

— Скоро — прошепна той. „Вече скоро.“

Вълни от магия бяха подгонили Хрътката назад към раната, Пули и Скуиш настъпваха след тях, катереха се през трупове и разкъсани, все още издъхващи войници. Пити залиташе след тях. Беше посечена в дясното рамо, ръката й бе обляна в пурпур и от юмрука й се стичаха гъсти вадички. Цветовете на света бързо помръкваха.

Видя Бревити, повела плътен клин ледерии, приближаваха се откъм левия фланг. Къде беше принцът?

„И какъв бе онзи тътен в разлома?“

Наблизо лежеше трупът на Хрътка, а още по-близо до разлома — друг от ужасните гигантски зверове, още жив, още риташе, паднал на една страна. Обкръжаваха го войници, насочили пиките си напред. Доубиването щеше да отнеме известно време.

„Толкова съм уморена…“ Изведнъж силата напусна краката й и тя седна. „Лоша рана. Зъб? Нокът? Не мога да си спомня — не мога да се извия достатъчно, за да я видя. Но поне болката се махна.“

— Капитане!

Пити погледна меча в ръката си. Усмихна се. „Добре се справи. Не ме провали. Къде е онова момиче? Трябва да й кажа.“

— Някой да доведе една от вещиците! Бързо!

Гласът беше силен, почти до самото й ухо, но в същото време бе някак приглушен. Видя Бревити да тича към нея, но беше трудна работа да си пробие път през всичките трупове и Пити се зачуди дали ще дойде навреме.

„Навреме за какво? О. Да.“

Отпусна се, понечи да легне, усети, че се е отпуснала в нечия прегръдка.

— Половината й гръб е отхапан! Къде са вещиците?!

— Изчерпани са.

— Трябва да…

Главата й се изпълни с грохот. Пити погледна ръката си, която държеше меча. Насили се да го пусне, но той отказа. Тя се намръщи. Но след миг лицето й се проясни. „Разбирам. Аз съм войник. Не съм крадец. Не съм престъпник. Войник съм. А един войник никога не пуска меча си. Никога. Виждаш го в очите им.“

„Можеш ли да го видиш в моите очи? Обзалагам се, че да.“

„Истина е. Най-сетне, истина е. Аз съм войник.“

Бревити беше все още на десет крачки, когато видя смъртта на приятелката си. Прекосяването на бойното поле беше кошмар. Ледерии, шейки, лиосани… телата си бяха тела и смъртта си беше смърт, и имената не значеха нищо. Беше прогизнала в онова, което бе пролято, което бе изгубено. Вонята на касапница бе толкова силна, че да удави човек.

„Пити.“

„Помниш ли мошениците? Как им взимахме всичко, което имаха? Бяхме ние с теб срещу света и боговете, беше хубаво, когато печелехме. Нито веднъж не ни заболя, нито веднъж, да ги бием в собствената им игра. Вярно, имаха закона на своя страна, правеха законно всичко, което крадяха. Но пък те бяха измислили законите. Това беше единствената разлика между тях и нас.“

„Мразехме алчността им. Но след това ние самите станахме алчни. Падаше ни се, да се хванем така.“

„Животът на острова, виж, това бе досадно. Докато не се появиха малазанците. Всичко започна точно тогава, нали? И ни доведе дотук. До сега.“

„Разпердушиниха ни, нали? Докараха ни на Брега. Можехме да се махнем, да се върнем при всичко, което познавахме и презирахме. Но не го направихме. Останахме със Сумрак и Стража и те ни направиха капитани.“

„А сега войната за теб свърши, Пити. Аз продължавам да я водя. И все още не знам какво изобщо означава това.“

„Десет крачки, а не мога да стигна до теб, за да те видя. Не мога. Заради това разстояние между нас. И докато съм жива, няма да мога да го прекося. Пити, как можа да ме оставиш толкова сама?“

Йедан Дериг изникна от раната в Светлопада. Смехът на меча му захапа въздуха. Тя го погледна и си помисли колко объркан изглежда. „Но не. Аз съм обърканата. Само аз. Той знае каквото трябва да знае. Премислил го е всичко. То си идва от кръвта.“

Сержант Келоуз залитна и спря пред Йедан.

— Принце… жива е, но е в безсъзнание. Вещиците я използваха…

— Знам — прекъсна го той и огледа осеяното с трупове бойно поле. Сержантът, едър и изгърбен — с малко теблорска кръв в него, — проследи погледа му и изпръхтя.

— Лошо ни удариха този път, ваше височество. Хрътките размазаха центъра и десния фланг. Един от зверовете стигна до ранените, преди Пули да го прогони назад. Но загубите ни, сър. Нараниха ни лошо. Найт, Ейсган, Трапъл, Пити…

Йедан го погледна мрачно.

— Пити?

Келоуз посочи с пръст, отрязан малко под ставата.

— Там.

Тяло, отпуснато в ръцете на плачещ войник. Бревити бе коленичила наблизо, навела глава.

— Погрижи се за каквото трябва да се направи, сержант. Ранени. Оръжия.

— Да, ваше височество… мм, принце?

— Какво?

— Аз май съм последният.

— Последният?

— От първоначалния ви отряд, сър. Бреговият патрул.

Йедан усети как нещо изпука в устата му. Потръпна, наведе се и изплю.

— Мамка му, счупих си зъб. — Вдигна очи и изгледа Келоуз. — Искам те в резерв.

— Сър?

— За когато най-много ще ми потрябваш, сержант. За когато ще се наложи да си до мен. Дотогава ще останеш извън боя.

— Сър…

— Но щом те призова, гледай да си готов.

Мъжът отдаде чест и се отдалечи.

— Последният ми — прошепна Йедан.

Присви очи към Бревити. „Ако не ме гледаха всички, щях да дойда при теб, Бревити. Щях да те прегърна. Щях да споделя скръбта ти. Заслужила си поне това. И двамата сме го заслужили. Но не мога да покажа никаква слабост.“

Поколеба се. Езикът му обходи счупения зъб и той усети вкуса на кръвта.

— Мамка му.

Бревити вдигна глава, щом сянката падна над нея.

— Принце.

Понечи да стане, но Йедан се пресегна и тежестта на ръката му я натисна надолу.

Зачака да заговори. Но той не каза нищо, макар че очите му се бяха спрели на Пити и войниците, струпани около падналата жена. Тя проследи погледа му.

Вдигнаха я толкова нежно, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне.

— Не е лесно да си спечелиш това — промълви Йедан.

Апарал Фордж видя как частите, вдигнали стан по околните хълмове, бавно се раздвижиха, видя как войниците започнаха да се събират. „Това ще е истинският щурм значи. Ще хвърлим елита си през портала. Легиони на Светлината. Лорд Кадагар Фант, защо чака толкова дълго?“

„Ако бяха нападнали в самото начало, шейките вече щяха да са паднали. Направи първата си захапка най-дълбока. Всеки командир знае това. Но ти не искаше да слушаш. Искаше първо народът ти да пусне кръв, да превърнеш своята кауза в негова.“

„Но не стана. Бият се, защото не им даваш никакъв избор. Чистачите на гърнета избърсват ръцете си, а колелото забавя и спира. Тъкачите заключват становете си. Дърворезбарите оставят сечивата си. Кърпачите на пътища, свещарите, продавачите на пойни птици и търговците на дрога — всички оставят настрана нещата, които искат да правят, за да водят тази твоя война.“

„Всичко спира и за толкова много вече никога няма да започне отново.“

„Разкъса хълбока на своя народ и остави зейнала рана — рана като онази преди нашето време. И ние изтичаме през нея като кръв. Изливаме се и се съсирваме от другата страна.“

Всички соултейкън вече се бяха превъплътили. Знаеха какво трябва да се направи. И докато редиците се строяваха, Апарал видя как братята и сестрите му заемат позиция, всеки и всяка пред своя елит войници.

„Но ни очаква легион Хуст. Убийци на Хрътки и Дракони, с целия безумен смях на войната.“

„Тази следваща битка. Тя ще е последната ни.“

Вдигна очи към бойниците, но Кадагар го нямаше там. А от войниците си, поемащи си дъх около него, от ранените си и обезверени съграждани, Апарал чуваше едни и същи думи.

— Той идва… Нашият господар ще ни поведе.

„Нашият господар. Нашата парцалена кукла.“

— Вода, ваше величество. Пийте.

Едва намери сили да отпие от меха. Като дъжд в пустиня, водата потече в раздраната й уста. Разкъсаните тъкани защипаха и гърлото й се отвори облекчено.

— Какво става? Къде съм?

— Вещиците и брат ви, кралице, убиха Хрътките.

„Хрътки.“

„Кой ден е този? В свят без дни кой ден е това?“

— Те са малки момиченца вече — каза спътничката й.

Ян Товис примига. Познат глас.

— Брат ти?

Жената извърна очи.

— Съжалявам.

Жената поклати глава.

— Скоро ще ги видя, кралице. Това чакам вече.

— Не мисли така…

— Простете, ваше величество. Грижих се за тях през целия си живот, но срещу това не стигнах. Не успях.

Ян Товис се взря в безизразното й лице, в пресъхналите очи. „Вече е свършила.“

— Те те чакат на Брега.

Вяла полуусмивка пробяга по устните на младата жена.

— Така казваме над нашите мъртви, да. Помня.

„Над нашите мъртви.“

— Кажи на вещиците. Ако още веднъж ми направят това — ако още веднъж ме използват така, — ще ги убия.

Жената потръпна.

— Приличат на десетгодишни, ваше величество.

— Но не са. Те са две старици, вкиснати, пълни с горчилка и омерзение към света. Хайде, предай им предупреждението ми, войник.

Младата жена кимна мълчаливо и се изправи.

Ян Товис отпусна глава и пясъкът остърга тила й. „Празно небе. Сънища за тъмнина. Ако бях коленичила на Брега, нямаше да ме докоснат. Но те ме наказаха.“

— Но ако не бяха — промълви тя, — Хрътките щяха да убият стотици повече. Кой от нас е вкиснат тогава? Кой е пълен с горчилка и омерзение към света?

„Ще отида при нея. В Карканас. Ще я помоля за прошка. Никоя от двете ни не може да понесе тежестта на тази корона. Би трябвало да я захвърлим. Можем да намерим силата за това. Трябва.“

„О, колко съм глупава. Йедан няма да отстъпи. Изгубеният живот на толкова хора трябва да означава нещо, дори да е безсмислено. Тъй че, изглежда, всички трябва да умрем. Изглежда, нямаме избор. Нито шейките, нито ледериите, нито Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховен дом Мрак.“

Пресегна се и гребна шепа бял пясък. Стрити на прах кости.

— Всичко е тук — прошепна Ян. — Цялата ни история, тук. От тогава… до сега. До това, което предстои. Всичко… тук.

И пред погледа й ръката се стегна в юмрук, сякаш за да съкруши всичко.

16.

— Ще дойде време — подхвърли Секул Лат, — когато всички ние ще сме напълно забравени.

— Говори за себе си — изръмжа Ерастас.

— „И те ще пият кръв.“ Помниш ли това? „Книга за Древните“. И това е последният спомен, който ще остане за нас. Като кръвопийци. Тирания на жаждата. Ако ние не спасим поклонниците си, кой тогава? Кой ще спаси всички тези окаяни смъртни?

Зад тях стъпалата на Килмандарос изтътнаха като бойни барабани и гласът й изтътна:

— Не може да бъдат спасени. Никога не е могло.

— Каква полза от нас тогава? За когото и да било от тях?

Ерастас плю на земята и отвърна с презрение:

— За да има кого да обвиняват, Сек. За цялата разруха, която нанасят сами. Едни на други. На себе си. Както и да е, стига. Предъвквали сме го това безброй пъти.

Секул Лат се озърна назад.

— Достатъчно ли се отдалечихме, как мислите?

Очите на Килмандарос бяха помръкнали от умора и тя не си направи труда да проследи погледа му.

— Не.

— Един лабиринт…

Тя го прекъсна:

— Нараняването ще порази всеки лабиринт. Млад и Древен. Единствената ни надежда е да се махнем колкото се може по-далече от нея.

Ерастас сви рамене.

— Бездруго К’рул никога не ми е харесвал много.

— Това начинание само наранява — каза Килмандарос. — Ако не бъде убита навреме, К’рул наистина ще умре и светът ще бъде развален. Смъртта на магията и много повече.

Секул Лат се усмихна на Ерастас.

— И тъй, монетата е хвърлена, върти се и върти.

— Тя вече не е наш проблем — отвърна той и почеса с пръст кухината на откраднатото си око. — Сестра й ще трябва да се оправи с нея. Или някой друг.

— И от това зависи съдбата ни — някой друг да почисти мазалото, което направихме. Смея да заявя, че децата ни няма да харесат това бреме.

— Няма да живеят достатъчно дълго, че да харесат каквото и да било — рече Ерастас.

„Виждам истинския ни проблем, приятели. Не искаме бъдещето, искаме миналото. С ново име. Но все пак миналото, онзи измислен свят на носталгията, всички нащърбени краища загладени. Рай… за кръвопийците.“

— Драконъс иска да ми навреди — каза Килмандарос. — Чака ме.

— Не бъди глупава — сопна се Ерастас. — Той ще се съюзи с Тиам, за да убият дракона Отатарал. Може да се е заклел във вечна война с хаоса, но дори той няма да се зарадва на края му. Освен това една битка с теб ще е рискована — би могла да го убиеш. Колко дълго стоя пленен в един меч? Мислиш ли, че толкова скоро ще рискува свободата си? Може би наистина има да урежда стари сметки с теб, Килмандарос, но скоро ще открие много по-непосредствени заплахи.

— Освен ако не се досеща за намерението ни.

Секул Лат я погледна през рамо.

— Вече се е досетил, майко. Уверявам те. Но преценката на Ерастас е вярна. Драконъс ще разбере заплахата, възникнала с освобождаването на дракона Отатарал, и присъствието й ще се окаже магнитът за него. Фатален, да се надяваме.

— Мнозина са се опитвали да я убият — съгласи се Ерастас. — И всички са се проваляли. Дори пленяването изискваше сложен капан — на Рейк му трябваха столетия, докато го изобрети.

— Не беше сам — изръмжа Килмандарос.

— И каквото беше направено, ти го развали — подхвърли Ерастас. — А Аномандър Рейк е мъртъв и вече няма никой, който да се мери с безумните му мании…

Ръката на Килмандарос изведнъж изсвистя покрай окото на Секул и порази Ерастас. Изпукаха ребра и той отхвърча настрани и рухна на земята.

Тя пристъпи и застана над него.

— Ще престанеш да говориш лошо за него — заговори му тихо. — Не винаги се разбирахме. Често се карахме. Но Синът на Тъмата беше почтен и доблестен мъж. Никога повече няма да ти позволя да го хулиш. Той е мъртъв, а гласът ти продължава да живее като грака на страхлива врана, Ерастас. Никога не си могъл да се мериш с него и дори в смъртта си той се издига по-висок от теб във всичките ти превъплъщения. Мислиш ли, че не чувам негодуванието ти? Завистта ти? Отвращава ме.

Секул Лат усети струйката сила от Ерастас, щом Древният бог привлече да се изцери. Изправи се бавно, без да ги погледне, и тръгна отново.

След миг Секул пое след Блудния. Килмандарос ги последва и заговори високо, за да я чуят и двамата:

— Рейк веднъж ми каза, че Драконъс бил мъж с голяма доблест. Преди измяната. Преди неговия ден на ярост. Вярвам му.

Секул се обърна и погледна майка си.

— Вярваш, че ще остави дракона Отатарал на Тиам. Че ще те издири, но не за да разчистите стари сметки, а за това, което направи тук. Да те накаже за това, че я освободи.

— Да ме накаже ли? — Тя оголи бивни. — Ще ме издири, за да ме убие, синко. И съм уплашена.

Признанието вледени жилите на Секул. „Майко?!“

— Изобщо не трябваше да правим това — прошепна той.

— Късно е за хленч — промълви тя в отговор.

— Още по-далече ли? — попита Ерастас.

Килмандарос погледна назад и каза само:

— Още.

Драконът направи два кръга над него, преди да се спусне към хълмистата тундра на двеста крачки напред. Докато се приближаваше, Тюлас Остригания видя как го наблюдава настръхнал. Люспи като ледени плочи, млечнобели и прозрачни на места, ослепително бели там, където слънчевата светлина падаше пряко. Очи, червени като кръв. А после се преобрази.

Тюлас продължи уверено напред, но на десетина крачки спря притеснен.

— Меч Хуст ли носиш, Силхас Руин? Не е в стила ти.

Оръжието стенеше, усетило близостта на същество с кръвта на Елейнт. „Не владелецът му, а друг.“ Силхас Руин го гледаше мрачно.

— Изглежда, си избегнал сделката им, защото имаше сделка, нали? Между моя брат и Господаря на убитите. Трябва да е имало.

— Мисля, че си прав.

— Владението на Гуглата ли бе затворът ти, принце, или Драгнипур?

Тюлас изправи рамене и кривна глава.

— Отказваш да ме назовеш с подобаващата титла.

— Никакъв трон не виждам, Тюлас Остригания. „Принц“ не е ли почетна титла? Би ли предпочел претендент?

— Ако не бях все още обвързан — за вечни времена, боя се — към това състояние на нетленност, Силхас Руин, можеше да се обидя от думите ти.

— Ако желаеш, все още можем да кръстосаме мечове, оплюто със сперма изчадие на мрака.

Тюлас обмисли предложението.

— Завръщането ти на този свят, Силхас, ме води до неизбежното заключение, че Азатът все пак може да сере.

— Тюлас — отвърна Силхас Руин, след като се приближи, — помниш ли нощта с курвите?

— Да.

— Такъв гнил урод си сега, че едва ли и кралска хазна би могла да плати услугите им.

— Доколкото помня, те си връзваха парцал на очите, преди да легнат с тебе. Какво врещяха? О, да. „Тоя има очи на бял плъх!“ Или нещо в същия дух.

Застанаха един срещу друг.

— Тюлас, дали една усмивка ще пропука това, което е останало от лицето ти?

— Вероятно, стари ми друже, но знай, че се усмихвам — в сърцето си.

Дивашката им прегръдка бе пълна със спомени, уж завинаги забравени, за приятелство, което мислеха за отдавна изгубено.

— Срещу това дори и Качулатия не може да се опълчи — прошепна Силхас.

Най-сетне се пуснаха.

— Не плачи за мен — каза Тюлас Остригания.

Силхас махна с ръка.

— Неочаквана радост. Но… жалко за онази война.

— Войната, в която двамата дадохме всичко от себе си, за да се убием един друг ли? Да, лоши времена бяха. Попаднахме във въртопи, приятелю, твърде силни, за да можем да се измъкнем.

— В деня, в който Емурлан се разби, се разби и сърцето ми. За тебе, Тюлас. За… всичко, което изгубихме тогава.

— Знаеш ли, аз дори не помня собствената си смърт. Доколкото знам, като нищо може да е била от твоята ръка.

Силхас Руин поклати глава.

— Не беше. Ти се изгуби в разбиването, тъй че дори не знам какво се случи с теб. Аз… търсих те известно време.

— Както и аз щях да направя за теб.

— Но Скара…

— Проклятие на Елейнт.

Силхас кимна.

— Твърде лесно. Твърде лесно за приемане.

— Но не и ти. Не и аз.

— Радвам се да чуя това от теб. Старвалд Демелайн…

— Знам. Зовът на Бурята ще е коварен.

— Заедно можем да му устоим.

— Усмивката в душата ми расте. Най-сетне сърдечният ми блян — ще воюваме рамо до рамо, Силхас Руин.

— И първият, който падне…

— Другият ще пази.

— Тюлас?

— Да?

— Той видя скръбта ми. Тръгна с мен в диренето ми.

Тюлас Остригания извърна лице, без да каже нищо.

— Тюлас, Аномандър…

— Не, приятелю. Още не. Аз… не съм готов все още да мисля за него. Съжалявам.

Силхас Руин въздъхна. Вдигна ръка към лицето си, извърна очи и кимна.

— Както желаеш. Все едно, вече няма значение. Вече е все едно. Той е мъртъв.

— Знам. — Тюлас се пресегна и го стисна за рамото. — И повече от всякога, не е все едно. Ако не говорим за загубата ти — известно време, — това не означава, че съм безчувствен за скръбта ти. Разбери ме, моля те.

— Разбирам те.

Тюлас го погледна накриво и промълви:

— Проклятието на Елейнт.

Но приятелят му потръпна. Двамата се смълчаха. Мечът Хуст на колана на Силхас мърмореше в ножницата си. Накрая Силхас вдигна глава.

— О, още нещо. Рожба на Менандори…

— Враг?

— Роди се отсам Старвалд Демелайн.

— А, потенциален съюзник. Трима… добро число. Владее ли това дете силата в себе си? Властва ли над вътрешния гняв?

— Ако можеше, щеше да е тук с нас сега.

— Разбирам. Тогава каква ще е съдбата му?

— Още не съм решил.

Поеха на север през необятната тундра. Малки птици изпърхваха в храстите и кръжащи облаци комари се вдигаха на пътя им. Далече напред се изпъваше искряща бяла резка, очертала края на ледените поля.

— Усещам ръката на Древни богове във всичко това — каза след малко Тюлас Остригания.

— Да.

— Какво искат?

— Това, което искат винаги. Да се върнат на власт.

— По време на моето безсмъртие, Силхас, проумях истината в онази стара поговорка: Не можеш да върнеш времето.

— Знаят го, но това няма да ги спре да опитат. А с опита си могат като нищо да унищожат този свят и безброй други. Като нищо могат да убият самия К’рул.

— Дързък риск значи.

Силхас кимна.

— Най-дръзкият.

— Секул Лат ли?

— И Ерастас, да.

— Значи Секул Лат хвърля заровете, а Ерастас ги сбутва да паднат както трябва. Играта е нагласена, приятелю.

— Точно както я обичат, да.

— И ти все пак ще играеш?

Силхас помисли и въздъхна.

— Смятат се за майстори в маменето. Но мисля, че за първи път сядат на маса със смъртни хора срещу тях. Мамене ли? В това отношение Древните богове са като деца в сравнение с хората. Това поне съм научил, откакто се върнах.

— Има опасност играта да се обърне?

Силхас го погледна и се усмихна широко.

— Мисля, че… да. Просто си отваряй очите, Тюлас.

Мечът в ножницата изхъхри. Смях ли бе това, или се давеше, зачуди се Тюлас.

— Как се оказа с това оръжие, приятелю?

— Подарък.

— От кого? Луди ли са?

— Сянката.

Тюлас онемя. Помъчи се отчаяно да изрече някакво предупреждение, каквото и да е, но бе загубил ума и дума.

Силхас го погледна.

— Не е Ходещия по ръба, Тюлас.

„Ход… Не, не може да бъде… о, чудеса на Бездната!“ Гласът му бе пресекнат, когато най-сетне можа да проговори:

— Прощавам му.

Силхас се намръщи.

— На кого?

— На твоя брат — отвърна хрипливо Тюлас. — Прощавам му, за всичко. За моя гняв, как се оказа сега толкова… неуместен. Богове на бездната, Силхас! Той каза истината! Но… как? Как е успял!?

Силхас все още го гледаше намръщено.

— Не разбирам, Тюлас. Как е успял какво?

Тюлас го зяпна с неверие, но след това поклати глава. „Нищо не е казал значи, дори на обичния си брат. Винаги верен на думата си. Опазил е тайната и не е издал и една дума, нито един намек — иначе щеше да се знае вече. Щеше да се знае!“

— Тюлас?

— Прощавам му, Силхас.

— Аз… толкова се радвам. Виждаш ли, за онзи ден оставам убеден, че не беше така, както изглеждаше…

— О, да, не беше.

— Можеш ли да ми обясниш тогава?

— Не.

— Тюлас?

Спряха. Слънцето бе надвиснало ниско на хоризонта, обагрило в зловещ пурпур ледовете на север. Облаците комари бръмчаха възбудено.

Тюлас въздъхна.

— Ако ти кажа, приятелю, ще издам последната му тайна. Прощавам му, но вече се боя, че той не би ми простил. За думите ми. За гнева ми. За глупостта ми. Ако издам сега последната му тайна, цялата ми надежда е изгубена. Моля те да разбереш.

Силхас Руин се усмихна кисело.

— Брат ми е имал тайна, която е опазил дори от мен?

— От всички.

— Всички освен теб.

— Пред мен се закле да не казва нищо, никога.

Очите на Тайст Андий се присвиха.

— Толкова опасна тайна?

— Да.

Силхас въздъхна отчаяно.

— О, приятелю. Не ти ли е хрумвало, че при толкова ужасна тайна, за каквато явно намекваш, брат ми щеше да направи всичко, за да предотврати разкриването й?

— Да, хрумвало ми е.

— Включително да те убие.

Тюлас кимна.

— Да. Май току-що обясни кончината ми. Твоят брат ме уби. — „И за да е пълна заблудата, помогна на брат си да ме издири.“

— Но…

— Все пак му прощавам, Силхас. В края на краищата от двамата с брат ти аз се оказах неблагонадеждният. Знам, трудно ти е да приемеш, че е затаил това от теб…

Силхас се изсмя горчиво.

— Огън на Зората, Тюлас! Загубил си форма, приятелю. Беше ирония. Брат ми криел неща от мен? Едва ли е толкова съкрушително разкритие. Аномандър ми е давал много уроци за гордостта ми. Все нещо е прихванало.

— Светът е необятен, но…

— … истините са рядкост. Точно така.

— И както шепнеха курвите за теб — добави Тюлас, — мъж с гигантски намерения, но с нищожни възможности.

— Кажи ми, о, принц Бълвоч на Елейнт, дали да те запозная с този меч Хуст?

— Тази фраза си я запази за следващата курва, която срещнеш, Силхас.

— Ха! Непременно!

— Принц Силхас на Смеещия се кур. Доста време може да мине, докато срещнем…

— Грешиш, приятелю. Отиваме да срещнем най-голямата курва от всички.

Тюлас усети как се разпра сухата кожа, щом се озъби.

— Тиам. О, няма да й хареса тази титла, изобщо.

— В името на Майката, Тюлас. Ирония!

— Аха. Да. В края на краищата, ако тя е курва, това прави всички соултейкън…

— Прави всички ни курвенски деца!

— И забавлява ли те това?

— Разбира се. Освен това не мога да измисля по-добра фраза, с която да я поздравя.

— Силхас. Само един Хуст? Много дързък си станал. Цял легион отиде да се срази с нея и не се върнаха.

— Умряха, да, но не се провалиха.

— Дар от Сянката, казваш?

— Да. Но не Ходещия по ръба.

— Кой тогава?

— Помпозна титла си е измислил. Нов бог. Сенкотрон.

„Сенкотрон. Ах. Не е толкова помпозно, колкото мислиш.“

— Не го подценявай, приятелю.

— Предупреждаваш ме за някой, когото изобщо не си срещал?

— Да.

— Какво ти дава основание?

Тюлас посочи меча в ножницата.

— Това.

— Признавам, че малко съм притеснен, приятелю.

— Добре.

— Да ти покажа ли драконовата спойка?

„О, богове!“

Татко?

Гледката беше размътена, зацапана като стар стенопис, но мъжът вдигна глава от стола, в който се бе отпуснал. Уморените очи примижаха в сумрака.

— Ако това е сън, Руд… Изглеждаш добре и това ме радва.

Къде си?

Удинаас изкриви лице в гримаса.

— Упорита е, също като мен. Е, не съвсем.

Домът на Серен Педак. След това… Силхас прецени вярно. Отишъл си при нея. За помощ.

— Отчаяние, Руд. Май то тласка живота ми напоследък. А ти? Добре ли си?

Силата ми расте, татко. Кръвта на Елейнт. Плаши ме. Но вече мога да достигна до теб. Не сънуваш. Невредим съм.

Удинаас потърка лицето си. Изглеждаше състарен в очите на Риад и това го жегна дълбоко. После баща му кимна.

— Имасс се крият, на север от града. Гора, изоставена от теблорите. Опасно е, но няма избор. Утешавам се с мисълта за тези древни хора, предтечи на всички нас може би, свили се там невидими сред човечеството. Щом това е възможно, значи има толкова много други невероятни възможности и може би светът не е чак толкова пуст, колкото мислим, че сме го направили.

Татко, Килава те отпрати, защото няма да се противопостави на раздирането на портала. Удинаас извърна лице.

— Подозирах нещо такова.

Тя вече е вдигнала ръце…

— Руд, мисля, че това бе желанието й през цялото време. Всъщност не мисля, че смъртното нараняване на Кетъл дойде от другата страна на Старвалд Демелайн. Азатът беше млад, да, но силен. А с Финнест на Скабандари просто… помниш ли колко уверени бяхме? Но после изведнъж нещо се промени…

Риад помисли над това и в душата му кипна гняв.

Беше погрешно.

— Тя върна Имасс в света на живота…

Онова беше жив свят!

— Беше сън обречен да кръжи и кръжи, и никога да не се променя. В очите на природата това беше мерзост. Но чуй ме, Руд… — И той се наведе напред. — Онрак все още я обича. Не прави нищо прибързано. Остави я на мира.

А ако всички умрем? Ако Имасс ги разкрият и избият?

— Довери се на Серен Педак. Тя ще намери място за нас. Руд… стой настрана от драконите. Когато дойдат. Стой колкото може по-настрана от тях.

Силхас ме предупреди за това, татко.

— Той с теб ли е?

Не.

Удинаас кимна.

— Не съм от много доверчивите, но той направи каквото обеща. Ще му го призная. Все пак, радвам се, че си е отишъл.

Татко, Серен Педак трябва да защити детето си — той е в голяма опасност. Предложи й закрилата на Имасс.

Удинаас повдигна вежди.

— Това наистина може да свърши работа. Добра идея.

Не е моя, татко. На Силхас Руин е.

— Започваш да чезнеш от очите ми, Руд…

Уморявам се.

— Пази се. Обичам…

И се стопи. Риад примига, огледа мрачните стени на пещерата и прошепна:

— Място, където да се скрием.

„Само за това се молим. Само това бихме искали всички, ако имаше кой да ни чуе.“

„Просто ни оставете на мира.“

— Иска да ни убие — промълви Стейви. Очите й не бяха като на малко момиче. — Мен и Сторий. Тя иска само Абси.

Предвечерният сумрак загръщаше плащаницата си. Торент бе намерил малко стара, съхнала с години тор от бедерин и седяха присвити край трепкащите пламъци. Гледаше умислено странно блещукащите цветове на кристалния къс, с който си играеше Абси.

— Няма — увери той близначетата. — Иска само да ви използва, за да подчини баща ви на волята си.

— За това й трябва само Абси — отвърна Сторий. — Първо ще убие една от нас, за да привлече вниманието му. А после другата, за да го остави само със сина му. И тогава татко ни ще коленичи пред нея. Ще се предаде.

— Много мислите. И двете. Нищо няма да се случи скоро.

— Грешиш — каза Сторий. — Много по-близо сме, отколкото си мислиш, Торент.

Нямаше какво да отвърне на това. „Дори не мога да ги лъжа.“ Хвърли нова буца тор в огъня.

— Сега се гушнете една в друга. Абси, иди при сестрите си. Тази нощ ще е студена.

— Тя ни отведе на север.

— Да, Стейви.

— Защо?

— Не знам… не бихме могли да преминем онази пустиня. — Огледа се. — Това може да е Крепост, мен ако питате. Не мога да позная звездите. А и онези нефритени копия ги няма.

— Лабиринт — промълви нетърпеливо Сторий. — Вече знаем това. Но тя все пак ни отведе на север.

— Лягайте да спите, всички.

След като децата затихнаха, Торент хвърли отгоре им единствената кожа, която имаха, а после стана да се разкърши. Погледна към вещицата, присвила се на петнайсетина крачки от тях, и си спомни за един труп, на който се бе натъкнал веднъж — една от стариците в селото, които излизаха навън в зимния студ да си намерят място, където да умрат в усамотение. Някои старци все още го правеха, макар обичаят да бе изоставен. Съсухрено същество, показало се в пролетното топене от дълбоките преспи, свито на колене в гънката на склона.

Може би не беше толкова лоша смърт. Сам, замръзваш, докато всички чувства не угаснат, и след това заспиваш с една последна топла въздишка. Ветровете я бяха накъсали, спомни си той, ледени късове бяха пробили през кожата отвътре, а враните бяха изкълвали очите, устните и ушите й. А това, което бе останало…

Олар Етил вдигна глава и го изгледа отдалече.

Торент й обърна гръб.

— Не се отдалечавай много — предупреди го тя. — В този лабиринт е лесно да се изгубиш, а няма да ходя да те търся.

„Защото почти стигнахме, нали?“

— Ако решиш да избягаш, пале, не си мисли, че ще те връщам.

Тръгна без никакво намерение да се отдалечава. „Не ни изоставяй, помолиха ме. Няма. Обещавам ви.“ Десет крачки и погледна назад през рамо.

— Духове на бездната!

Бивакът беше изчезнал. Нищо освен проснала се в тъмното тундра.

А после погледът му улови смътно мъждукане. „Огънят. Просто съм гледал в грешна посока.“ Затича към него. На средата забави и спря. „Твърде далече е — изобщо не съм се отдалечавал толкова. Само няколко крачки!“

Но успя да различи някаква фигура, седнала край мъждукащите пламъци. Потрепери и бавно се приближи. „Олар Етил? Ти ли си това? Не.“

„Освен ако не си крила тази червена жилетка.“

Беше мъж. Бъркаше в широкия си ръкав и вадеше оттам сребърни чаши за вино, голяма гарафа, а след това захаросани плодове и печени сладкиши.

„Сънувам. Спя до децата точно в този момент и само вещицата чува стоновете ми.“

Мъжът вдигна глава. Лицето му бе закръглено и меко от дълги години леност. Лице на градски човек. Махна му с пухкавата си ръка.

— Бързо, дава Круппе знак — виждаш ли? Малко време остава. Ела. Седни. Преди да се събуди Круппе в настръхналото утро в своя окаян град. Ти ли си пазителят на дъщерите ми?

— Какво? Аз…

— Круппе щеше да е там, ако можеше. Пфу! Вечното ни извинение, дребнаво и жалко. Но пък Круппе е прочут с енергичното си семе — че то, знайно е как преплува левга нагоре по реката, за да оплоди хубавата щерка на един барон няма и три месеца преди скандалния й брак. Е, бракът се оказа скандален шест месеца по-късно, но както и да е. А как бе порицан въпросният съпруг, и обезземлен при това! Виж, ако беше тъй авантюристичен, както на нея щеше да й допадне, ами, семето на Круппе щеше да е стигнало до вратата и да я намери залостена, нали? Тъй че съпругът й си получи заслуженото, или така поне постановява Круппе съдията!

— Твоите дъщери… духовете да ме вземат дано, виждам приликата — очите, жестовете с ръцете… но Хетан…

— Сладката Хетан, спомените се връщат на каша от страст и тревога… както и да е. Скръбна е съдбата на майка им. Риск дебне децата — и трябва да направим нещо по въпроса. Защо не ядеш? Не пиеш? Най-добрата стока на Барук.

Торент посочи.

— Те… изчезнаха.

— Олеле. Ужасното проклятие на безразсъдството. Може би следващия път, мой Варварски друже. Но времето се скъсява, а Круппе е още по-къс. — Махна с ръка. — Кажи, какво виждаш сега там?

Торент присви очи.

— Лък. Колчан. Стрели.

— Риви. До ден-днешен ежегодно ме отрупват с безполезни дарове по причини, които, макар и да са неясни, несъмнено са напълно оправдани. Тъй или иначе ги раздавам в израз на необичайната си щедрост. Не са ли те по-свестни оръжия от тези, които притежаваш сега?

— Лъкът ми се цепна. Не намерих нищо, с което да го оправя. Перата на стрелите…

— Преди да продължиш, добри ми господине, със своя списък, Круппе може да заключи, че да, наистина, това дарение на ривите превъзхожда притежаваното от теб досега.

— Току-що го казах.

— Нима? Чудесно. Взимай ги и да те няма. Бързо. Нека не се казва нивга, че Круппе е небрежен баща, каквото и да заяви по-късно дъщерята на барона в съда. И ако Круппе не бе разкрил тъй драматично, че сега тя спи с адвоката си, ами че Круппе щеше да е много по-тънък мъж от този, който виждаш сега да чезне пред тебе, с червената жилетка и всичко…

— Чакай! Обърках се! Тя каза, че…

— Зад тебе, о, хитри ми съгледвачо.

С новите оръжия в ръка, Торент бавно се обърна и видя, само на двайсетина крачки, гаснещия огън, гушналите се под кожата деца и Олар Етил, присвита от другата страна. Извърна се да благодари на непознатия, но него вече го нямаше, а и скромното му огнище с него. Вдигна оръжията и ги огледа. „Тези не са от сън. Истински са и добре направени. — Изпъна тетивата и я опита. — Духове! Тези риви трябва да са великани!“

Олар Етил едва се размърда, когато Торент се върна при огъня.

— Премисли, а?

Той остави лъка и колчана до себе си.

— Да.

— Толкова по-добре, пале. Лабиринтите са опасни места за глупци като тебе. Ако искаш да уважиш клетвата, която даде, най-добре е да стоиш край мен.

Торент хвърли последната бучка тор в огъня и загледа разхвърчалите се в нощта искри.

— Ще стоя, Гадателко на кости.

Главата й отново се отпусна. Той я погледна. „Когато сънят поднесе последната си въздишка, стара вещице, ще съм тук да те събудя.“

Абси се превъртя насън и избърбори тихо и напевно:

— Кралалала. Хи-хи.

Но Торент видя, че очите му са затворени, а на лицето му има доволна усмивка. Детето облиза устни.

„Спаси ги, нали, Круппе? Браво на теб.“

Онос Т’уулан спря и бавно се обърна. Хиляда Т’лан Имасс стояха пред него, окъпани в нефритена светлина. „Толкова много? И в онази вихрушка там прахта на още стотици. Непознати. Призовани от разбулването на Телланн. Това ли искам? От това ли се нуждая?“ Изведнъж усети тежестта на погледите им, така неумолимо впити в него, и едва не се огъна. „Искания, нужди. Те са несъществени. Това е, което правя с волята си. «И цял свят може да бъде унищожен само от тази сила. Или наново съграден.»“ Бавно се изправи, укрепнал от мисълта и от силата, която дойде с нея.

„Когато приключа, прахта ще бъде прах. Нищо повече. Не нещо оживяло с тайните си. Или натежало от скръб и ужас. Само прах.“

— Разбирате ли ме?

— Да, Първи меч.

— Аз ще ви освободя.

— Още не, Първи меч.

— Бих искал да вървя сам.

— Тогава ще.

Армията му се разпадна на сипещи се облаци прах, освен две фигури, застанали много зад легиона на Т’лан.

Онос ги погледа замислено, а след това ги прикани с жест.

Приближиха се и жената заговори:

— Първи меч, някога съм вървяла по тези земи. И не съм.

— Името ти е Ристале Ев.

— Да.

— Думите ти нямат смисъл.

Тя сви рамене и посочи на север.

— Там. Нещо… тревожно.

— Олар Етил…

— Не, Първи меч. Това е по-близо.

— Любопитна ли си, Ристале Ев?

Воинът до нея, Улаг Тогтил, заговори:

— Има изгубени спомени в нея, Първи меч. Може би са взети от други Имасс — от онези, които са живели някога тук. Може би са нейни собствени. Онова, което ще се намери на север, е като съживяване на стара рана, но тя не може да я види. Само я чувства.

— Това, което търсиш — каза Ристале Ев на Онос, — е застрашено. Или поне така се опасявам. Но не мога да съм сигурна.

Онос Т’уулан ги изгледа замислено.

— Съпротивлявате ми се добре. И виждам силата, която намирате един в друг. Това е… странно.

— Това, Първи меч, е любов — отвърна Улаг.

Онос помълча, мъчеше се да проумее казаното от воина.

— Не я открихме вътре в себе си — каза Ристале Ев. — Намерихме я…

— Като камъче в поток — рече Улаг. — Бляскаво, чудесно…

— В потока, Първи меч, на твоите мисли.

— Когато планините тътнат и ледът във високите проходи най-сетне се натроши под пролетната топлина. — Улаг вдигна съсухрената си длан и я отпусна отново. — Потокът става порой, помита надолу всичко. Жесток потоп. И все пак… камъче, искрящо.

— Това е невъзможно — заяви Онос Т’уулан. — Няма такова нещо в мен. Огньовете на Телланн са изгорили душата ми. Заблуждавате се. Един друг.

Ристале Ев сви рамене.

— Утешителни заблуди — не са ли това даровете на любовта, Първи меч?

Онос я изгледа.

— Вървете тогава, двамата. Намерете тази заплаха. Разберете естеството й и се върнете.

— Нищо повече ли не искаш от нас, Първи меч? — попита Улаг.

— Нас ли дебне тя, Ристале Ев?

— Не, Първи меч. Не мисля. Просто я… има.

— Намери този свой спомен, Ристале Ев. Ако наистина е заплаха за мен, ще го унищожа.

Онос Т’уулан гледаше как двамата Т’лан Имасс бавно се отдалечават на север. Първият меч бе привлякъл от силата на Телланн. Изтощен от нападите на Олар Етил, беше направил от нея непроницаема стена. Но имаше риск в това. Стената го правеше сляп за всичко отвъд нея.

„Заплахи за това, което търся, за съдбата, която желая за нас. Олар Етил е сама срещу мен. Не мога да се сетя за никой друг. В края на краищата не бягам от унищожението, а копнея да го срещна. Да го намеря в място по мой избор. Кой би могъл да ми откаже това?“

„Ристале Ев, спомените са безсилни — не ни ли научи Ритуалът на това? Намери това, което те безпокои, и се върни.“

„Улаг Тогтил, в твоя език за цветя… бих искал да науча повече за това искрящо камъче, за тази възхитителна невъзможност.“

Тръгна отново, вече сам на голата равнина, и върхът на меча му мяташе искри от камъните в твърдата земя. Зад него се вдигаше стена от прах. Оживяла от тайни. Натежала от скръб и ужас. Все по-висока.

Ристале Ев се обърна и се загледа след Първия меч, в самотния му път на изток и прахта, завихрена зад него.

— Той не знае, нали?

— Твърде много се е затворил в себе си — отвърна Улаг Тогтил.

— Виж облака. Започнахме едва няколкостотин. Оставихме хиляди да крачат след него, както настоя. Но е събудил Телланн. Призовал е.

— Колко са вече, Ристале Ев?

— Пет хиляди? Десет?

— Онази стена, Ристале Ев, е огромна.

— Да — прошепна тя.

Изтече още миг. Обърнаха се и продължиха на север.

Мъглата се разчисти и Грънтъл видя, че гази в пресен сняг. На хиляда крачки вляво от него две строшени мачти стърчаха от бяла могила, навятият сняг бе струпан на висока дюна около останките от разбит кораб. Точно напред скални издатини очертаваха подножието на стръмен хребет, прорязан от тесни урви.

В равното подножие на стръмнините, прикътани в завета на скалите, стояха подобни на скелети рамки от стари колиби. Дъхът на сурова магия бе натежал във въздуха.

В гърдите му отекна тътен и той усети воинските души в себе си, струпали се и съживили силата си. Продължи напред.

Чу ниско ръмжене, спря и се напрегна, щом видя две големи котки да излизат от една пещера. Козината им бе нашарена в сиво и черно, като сенки по камъка. Горните им кучешки зъби стърчаха до долните челюсти. Зверовете го изгледаха, малките им уши се изпънаха назад покрай черепите.

Грънтъл се прозя широко. Пещерата бе точно зад колибите и от тъмното й устие бълваше зловонна миризма. Той тръгна натам.

Двете саблезъби котки затичаха към него.

„Не са соултейкън. Нито д’айвърс. Това са си истински зверове. Ловци. Но изглеждат… гладни. Толкова ли сте безстрашни? Какво искате от мен?“

Вече съвсем близо до него, котките спряха, тази отляво клекна, а след това полегна върху тънкия сняг и се претъркаля на гръб.

Грънтъл се отпусна. „Гладни за компания.“ Пристъпи към пещерата и се шмугна в тъмното. Вместо жесток студ го посрещна зной, влажен и вонящ.

„Тя е тук. И ме чака.“

„О, как съм очаквал този момент. Трейк, изобщо не исках това. Изобщо не исках теб. И когато ме избра, толкова пъти ти казах, че е грешка. Стони, ако можеше да ме видиш сега, щеше да разбереш, щеше да разбереш причината… за всичко това.“

„Почти го виждам — онова единствено, бързо кимване, което да ми каже, че всичко е наред. Няма да се върна, но всичко е наред. И двамата знаем, че има места, от които не може да се върнеш. Никога.“

Помисли да се превъплъти, но бързо се отказа. Тя щеше да го срещне както тя избере, но той беше Смъртният меч на Трейк — поне за този ден. Глас зашепна в него, далечен, глух, настоя да се обърне, да избяга оттук, но той го пренебрегна.

Цепнатината се стесни, заизвива се и накрая свърши в огромна сводеста зала.

Тя стоеше срещу него: набита мускулеста жена, загърната в кожата на пантера, но гола отдолу. Скритите й под тъмните вежди очи блещукаха златни. Закръглено лице, гъста дълга черна коса. Широката й уста с пълни устни беше стегната неприязнено.

Зад нея, върху напукана скална грамада, се виждаха развалините на къща. Стените се бяха огънали навътре и сякаш древно дърво бе израснало под сградата, разбило основите, но дървото вече бе мъртво. Скръб се сипеше от руините и вгорчи сетивата на Грънтъл.

Над нея, точно под купола, се вдигаше пара на облаци, осветени отзад, сякаш покривът сияеше, толкова сгорещен, че да стопи камъка. Зяпнал нагоре в тази изява на сила, Грънтъл за малко щеше да залитне напред и да падне по очи, притеглен към някакъв невъобразимо огромен свят. „Огромен, да, но не и пуст.“

Тя заговори в ума му, с онзи вече така познат напевен глас.

„Старвалд Демелайн, Смъртен меч, сега властва тук и преобразява самия камък. Никакъв друг портал не е останал. Колкото до тебе… паниката на твоя бог ли е това? Не биваше да идваш тук. Кажи му, Смъртен меч — кажи на моето дете, — няма да позволя намесата ти.“

„Твоето дете? Твърдиш, че си майката на Трейк, така ли?“

Долови мигновеното й раздразнение.

„Първи мечове, Първа империя, Първи герои — бяхме народ, който се гордееше с такива неща, не че ни донесоха нещо добро. Родила съм много деца. Повечето вече са мъртви.“

„Като Трейк.“

„Първите герои бяха избрани, Смъртен меч, за да станат богове и така да избягат от смъртта. Единственото, което той предаде онзи ден на Равнините на Ламатат, бе смъртната му плът. Но като всеки бог, не може да рискува да се покаже наяве. Затова сътвори теб. Неговия Смъртен меч, оръжието на волята му.“

„Напомни ми да му благодаря за това.“

„Трябва да стоиш настрана тук. Елейнт идат. Опиташ ли се да им се противопоставиш, ще умреш, Смъртен меч.“

„Не, страх те е, че ще успея.“

„Няма да позволя това.“

„Значи ти и аз ще се бием в тази пещера, както съм го виждал в сънищата си…“

„Сънища? Глупак. Опитвах се да те предупредя.“

„Черна козина… кръв, последен дъх — жено, тези послания не бяха твои.“

„Малко време остана! Грънтъл, не се опълчвай на това! — Вдигна ръце. — Виж ме! Аз съм Килава Онасс, Гадателка на кости на Имасс. Отхвърлих Ритуала на Телланн и силата ми надмогва тази на вашите човешки богове. Това, което ще се случи тук, дори аз не мога да предотвратя — разбираш ли ме? То е… необходимо…“

Беше очаквал такива думи, но все пак настръхна. „Това чуваме винаги, нали? От пълководци, бойни главатари и жалки тирани. Оправдаващи поредната кошмарна епоха на избиване. На страдание, мизерия и отчаяние. И какво правим всички ние? Присвиваме се и търпим. Казваме си, че точно така трябва да бъде — стоях на покрива на здание и около мен загиваха хора. И то от моята ръка — богове! Онова здание плачеше с кръв!“

„За какво? Всички умряха — целият шибан град — всички онези хора — просто така си умряха!“

„Казах на Трейк, че е избрал погрешно. Изобщо не бях войник — презирам войната. Ненавиждам всички мръсни лъжи за слава и чест — ти, Килава, ако наистина си живяла толкова дълго, колкото твърдиш, ако Трейк е твоя рожба, значи си виждала свое дете да коленичи пред войната — сякаш самата война е някой проклет бог!“

„Но все пак искаш да живее — искаш твоето дете-бог, твоят Първи шибан герой, да продължава и да продължава. Войни без край. И мечът ще сече, и те ще падат — вечно!“

„Грънтъл, защо си тук?“

Той пристъпи напред и усети как се надигна и кипна кръвта му. „Не си ли се досетила? Ще се бия. Ще сваля твоя син — тук и сега. Ще убия кучия син. Край на бога на клането, на ужаса и насилието…“

Обзета от внезапна ярост, Килава нададе вой и изчезна в непроницаемо черна мъгла. Превъплътена в пантера, огромна колкото самия Грънтъл, присви се и скочи.

В ума си той видя едно-единствено, бързо кимване. „Да.“ Оголи зъби и се хвърли напред.

Далече на североизток нещо блещукаше. Маппо стоя загледан натам дълго, докато слънцето не изду хоризонта зад него, а след това потъна червено и подпухнало надолу покрай ръба на света. Далечният проблясващ огън се задържа още малко, като горящи хълмове.

Той извади меха от торбата си, отпи глътка и се наведе да огледа разранените си стъпала. Подметките на ботушите му се бяха разпрали от жестоките атаки на кристалните късове. По обед краката му се разкървавиха и всяко петно кръв изчезваше под настървен рояк пеперуди, сякаш цветя изникваха под всяка негова стъпка. „Такъв е дарът на живота в това изтерзано място.“ Вдиша дълбоко. Мускулите на краката му бяха като стегнати юмруци. Не можеше да продължи още много дълго без пълна нощ отдих.

„Но времето изтича.“

Отпи още глътка и прибра меха. Нарами торбата и отново пое на път. На североизток.

Нефритените копия врязваха пътека в нощното небе и надолу кървеше зелена светлина, преобразила равната пустиня в искрящо море. Докато тичаше, Маппо си представи, че прекосява дъното на океан. Жестоко студеният въздух изпълваше дробовете му и хапеше като лед с всяко вдишване. Никога нямаше да изплува от това място. Тази мисъл го притесни и той я изхвърли от ума си с ръмжене.

Докато тичаше, високо горе прелитаха и лумваха звезди, нарастваха в смарагдова буря и кръстосваха небесата. Струваше му се, че ако се заслуша достатъчно внимателно, ще ги чуе как съскат като нажежена пара и след това пламват с гръм, щом започнат последното си спускане. Но съсъкът бе от собствения му дъх, тътенът бе само тупането на сърцето му. Небето си оставаше безмълвно и горящите звезди оставаха далече, далече.

Скръбта в душата му бе започнала да добива горчив вкус. Състарена и грохнала, готова всеки миг да рухне. Не знаеше какво ще я замени. Примирение, каквото може да споходи болен човек в сетните му дни? Или просто ликуващо нетърпение да види как всичко свършва? В този момент дори отчаянието сякаш изискваше твърде много усилие.

Приближи се и впи очи в нещо, наподобяващо редица високи кристали, зелени като ледник и властващи над целия пейзаж напред. Изтощеният му ум се мъчеше да му придаде някакъв смисъл. „Каквото и да е… ред, шаблон…“

„О, богове. Виждал съм негови подобия преди. В камък.“

„Икариум…“

„Безсмъртен архитект, строител на монументи, ти тръгна да предизвикаш боговете, да се опълчиш на предачите на времето. Създател на онова, което не може да умре, но с всяко здание издигаш нещата, които най-много са ти нужни — спомените, които ние останалите толкова ревностно пазим — и те идват мъртвородени в ръцете ти. Всеки един мъртъв като предишния.“

„И виж ни, нас, които сме готови да се молим да забравим толкова много — съжаленията си, глупавите си избори, раните, които сме нанасяли цял живот — презираме този дар, тази свобода, която виждаме като клетка и в гръмогласния си гняв съжаляваме, че не сме точно като теб.“

„Създател на празни здания. Фантазьор на безмълвни градове.“

Но колко пъти можеше да напомня на Икариум за приятелството? За драгоценната утеха на вярната дружба? Колко пъти можеше отново да запълва всички онези празни стаи? „Приятелю мой, мой кладенец бездънен. Но кажа ли ти истината, ти ще посегнеш на живота си.“

„А толкова лошо ли е това? След всичко, което си направил?“

„А сега си заплашен. И безпомощен. Усещам го. Знам, че е самата истина. Боя се, че ще се събудиш в пълната си ярост и този път не само хора ще се окажат в обхвата на меча ти. Този път ще има богове.“

„Някой те иска, Икариум, за свое оръжие.“

„Но… ако стигна пръв до теб, бих могъл да те събудя към това, което си. Бих могъл да изрека истината за историята ти, приятелю. И когато опреш върха на камата до гърдите си, бих могъл да се отдръпна. Да не направя нищо. Бих могъл да те почета с единственото нещо, което все още притежавам — себе си. Бих могъл да се окажа свидетелят на твоя единствен акт на справедливост.“

„Бих могъл да те склоня да се самоубиеш.“

„Възможно ли е това? Възможно ли е приятелството да ни доведе до това?“

„Какво бих направил после?“

„Бих те погребал. И ще плача над камъните. За своята загуба, както подобава за приятели.“

Градът бе неговото гениално творение — Маппо можеше да го види във всяка линия, — но щом се приближи и примижа към странно преливащата светлина и сенки в кристалните стени, видя доказателства, че е обитаван. Стъпките му се забавиха.

Натрошени черупки от плодове, дрипи, мухлясалата миризма на изсъхнали изпражнения.

Слънцето започваше да се издига — толкова далече ли се бе оказало това място? Приближи се към най-близкия, най-широк булевард. Щом мина между двете здания на ъглите, замръзна, зърнал за миг смътно движение — там, отразено в кристалния фасет, издаден от стената вдясно. И щом се взря, го видя отново.

Деца. Преминаващи деца.

И все пак тук нямаше никой. „Никой освен мен.“

Излизаха от града — стотици и стотици деца. Тънки като клечки крайници и издути от глад кореми. Той гледаше процесията им и не видя нито един възрастен сред тях.

Продължи напред. Зърваше по пътя си в кристалите гледки от краткотрайното им обитаване, плахото им присъствие сред великолепния, макар и хладен, безчувствен разкош. „Икариум, започвам да разбирам. И все пак най-жестоката шега от всички е това, че никога вече не можеш да намериш това място отново.“

„Всеки път, когато казваше, че го чувстваш близо… този град бе мястото, което търсеше. Тези кристални машини на паметта. И дирята, която търсеше — все едно дали бяхме на друг континент, все едно дали бяхме на половин свят далече от тук — тя беше дирята на спомена. Спомена за този град.“

Вървеше напред, сглобяваше късовете по-отскорошна история, армията от деца и много пъти зърваше едно и също момиче, с уста покрита с ранички, с коса, избелена от всякакъв цвят. И огромни очи, които сякаш някак търсеха неговите — но беше невъзможно. Тя отдавна си бе отишла, с всичките други деца. Не можеше да е…

„Ах! Това е то! Оглася песен заклинание — прогонва д’айвърс. Опали геми елитри — това е детето.“

Беше излязъл на голям площад. Тя беше там и гледаше към него от наклонен кристален шпил. Той продължи напред, докато не застана пред нея. Очите й го проследиха по целия път.

— Ти си само спомен — каза Маппо. — Функция на машината, която пленява минаващия през нея живот. Не може да гледаш към мен — не, някой е минал по моя път, някой друг е дошъл и е застанал тук пред теб. — След това се обърна рязко.

На петнайсет крачки, пред заключената врата на тясно здание, видя момче, високо, сгушило до гърдите си увито в парцали телце. Погледите им се срещнаха.

„Аз съм между тях. Това е всичко. Те не ме виждат. Виждат се един друг.“

Но очите на момчето го пронизаха като върхове на ножове. И то проговори.

— Не се обръщай.

Маппо се стъписа.

Зад него момичето отвърна:

— Икариас не може да ни задържи. Градът е затруднен.

Той отново се обърна към нея. Този път до нея стоеше момче с куп боклуци в мършавите си ръце. Взираше се с открито обожание в профила на момичето. Тя издуха мухи от устните си.

— Бадале. — Гласът на високото момче се разнесе покрай него. — Какво сънува?

Момичето се усмихна.

— Никой не ни иска, Рут. Никой. В своя живот те няма да променят нищичко, за да ни помогнат. В своя живот те правят още и още като нас, но когато казват, че са загрижени за бъдещето ни, лъжат. Думите са празни. Безсилни. Но аз видях думи с истинска сила, Рут, и всяка от тях е оръжие. Оръжие. Затова възрастните през целия си живот ги затъпяват. — Сви рамене. — Никой не обича да го режат.

Когато момчето проговори отново, бе все едно, че стоеше на мястото на Маппо.

— Какво сънува, Бадале?

— Накрая взимаме със себе си своя език. Накрая ги оставяме всички зад себе си. — Тя се обърна към момчето до нея и се намръщи. — Хвърли ги. Не ми харесват.

Момчето поклати глава.

— Какво сънува, Бадале?

Погледът на момичето се върна и се спря на лицето на Маппо.

— Видях тигър. Видях огре. Видях мъже и жени. После дойде една вещица и отведе децата им. И нито един от тях не се опита да я спре.

— Не беше така — прошепна Маппо. Но беше.

— После един препусна след тях — не беше много по-голям от тебе, Рут. Така мисля. Трудно беше да се види. Призрак излезе на пътя. Беше достатъчно млад, та все още да се вслушва в съвестта си.

— Не беше така! — простена Маппо.

— Това ли е всичко? — попита момчето на име Рут.

— Не — отвърна тя. — Но той чу достатъчно.

Маппо изрева. Залитна назад и й обърна гръб, готов да побегне. Озърна се за миг назад и видя, че очите й го следят. И тя заговори в черепа му:

„Огре, не мога да те спася и ти не можеш да спасиш него. Не и от него самия. Той е твоят Хелд, но всяко дете се събужда. На този свят всяко дете се събужда — и точно от това най-много се страхувате всички вие. Виж Рут. Той държи Хелд в прегръдката си. А ти, ти иди да намериш своя Хелд, да напълни още веднъж ръцете ти. Виж Рут. Той изпитва ужас, че Хелд ще се събуди. Той е също като теб. Сега чуй стиховете ми. Те са за тебе.“

Маппо се обърна рязко. И побягна от площада.

Ехото го подгони. Понесло гласа й.

„В Икариас остава спомен. В Икариас чака гробницата на всичко, което е забравено. Където остава споменът. Където той ще е намерил своята истина. Избираш ли да го спасиш сега, Огре? Избираш ли да го доведеш в този град? Когато отвори собствената си гробница, какво ще намери?“

„Какво намира всеки от нас?“

„Ще дръзнеш ли да начертаеш живота си, Огре, с всяко мъртво дете, оставено след тебе? Виждаш ли, сънувах сън, който не мога да разкажа на Рут, защото го обичам. Сънувах гробница, Огре, пълна с всички мъртви деца.“

„Изглежда, всички ние сме строители на паметници.“

А Маппо ревеше и тичаше. Тичаше и оставяше след себе си диря от кървави стъпки, и от всички страни — отражението си. Пленено завинаги.

Защото споменът остава.

— Ще ти омръзне ли някога тази мрачна обреченост, Сек?

Секул Лат хвърли поглед към Ерастас.

— Да, когато на теб ти омръзне всичката тази кръв на ръцете.

Ерастас изръмжа.

— И задачата ти е да ми напомняш непрекъснато за нея ли?

— Честно казано, не знам. Сигурно бих могъл да си извадя очите и да благословя новооткритата си слепота…

— На раната ми ли се подиграваш сега?

— Не, прощавай. Мислех за поета, който един ден решил, че е видял твърде много.

Килмандарос зад тях попита:

— И това негово самоосакатяване промени ли света?

— Невъзвратимо, майко.

— Как така?

— Очите могат да бъдат корави като броня. Могат да бъдат втвърдени, за да виждаш, но да не чувстваш нищо, ако волята е достатъчно силна. Виждала си такива очи, майко — както и ти, Ерастас. Лежат безчувствени в кухините като каменни стени. Способни са да видят всякакво отвратително зверство. Нищо не прониква вътре, нищо не излиза навън. Е, онзи поет махнал тези камъни. Разкъсал булото завинаги. Тъй че каквото имало вътре, всичко се изляло навън.

— Но след като е станал сляп, нищо отвън не е могло да проникне вътре.

— Да, майко, но вече е било много късно. Трябва да е било, като си помислиш.

— Изляло се значи — избоботи Ерастас. — После какво?

— Бих се обзаложил, че е променило света.

— Не към по-добро — промърмори Килмандарос.

— Не изпитвам изгаряща нужда, Ерастас — каза Секул Лат, — да изцеря злините на света. На този или на който и да е друг.

— Но все пак наблюдаваш критично…

— Ако всяко честно наблюдение накрая прозвучи критично, тогава честността ли отхвърляш, или акта на наблюдение?

— Защо не и двете?

— Вярно, защо не и двете? Бездната знае, така е по-лесно.

— Защо си правиш труда тогава?

— Ерастас, останали са ми две възможности за избор. Бих могъл да плача с основание или без никаква причина. Във второто намираме лудост.

— А първото по-различно ли е? — попита Килмандарос.

— Да. Част от мен избира да вярва, че ако плача достатъчно дълго, ще се изплача. И тогава в пепелта ще се роди нещо друго.

— Например какво? — настоя Ерастас.

Секул Лат сви рамене.

— Надежда.

— Виждаш ли тази дупка на лицето ми, Ашик? И аз плача, но моите сълзи са кръв.

— Приятелю, най-после си станал истинският бог на всички живи светове. Когато най-сетне застанеш на самия връх на цялото сътворение, ще ти вдигнем статуи в знак на свещеното ти нараняване, символ на вечното страдание на живота.

— Това ще го приема. Стига кръвта, стичаща се от лицето ми, да не е собствената ми.

Килмандарос изсумтя.

— Богомолците ти несъмнено ще са щастливи да кървят за теб, Ерастас, докато Бездната ни погълне всички.

— И жаждата ми няма да отстъпва на тяхната щедрост.

— Когато ние…

Но ръката на Килмандарос изведнъж стисна рамото на Секул и го обърна.

— Време е — изръмжа тя.

От хребета, на който стояха, низината на запад се простираше плоска, осеяна със скали и туфи жилава трева докъдето стигаше погледът. Но сега, под слънцето на късния предобед, пейзажът бе започнал да се променя. Изпъната в огромната извита сянка, земята започваше да избелява, всички цветове се отцеждаха. От сиво в бяло, докато сякаш цялата низина се превърна в пространство от кости и пепел, а в далечината — в самия център на тази гола пустош — земята бе започнала да се надига.

— Тя се пробужда — каза Килмандарос.

— А сега — прошепна Ерастас и самотното му око заблестя ярко — ще говорим за дракони.

Хълм, там където не бе имало никакъв хълм допреди малко. Надигна се над хоризонта, изду се и се разшири — планина…

Видяха как изригна, взрив от пръст и камък.

Огромни пукнатини раздраха дъното на низината. Целият хребет се разтресе под краката им и тримата Древни богове се олюляха.

Докато стълбът от прах и пепел се издигаше към небето, докато облакът се разтваряше като гъба, за да запълни половината небе, звукът най-сетне стигна до тях, плътен като връхлитаща стена, и възпламени зашеметяваща болка в черепите им. Секул и Ерастас бяха съборени на земята и се затъркаляха надолу. Дори Килмандарос бе надигната във въздуха — Секул зяпна към нея, видя как устата й се отвори широко в ужасяващ писък, който не можа да чуе от воя на вятъра и съкрушителния тътен на взрива.

Превъртя се на гръб и се взря нагоре в огромния вихрен облак. „Коурабас. Върна се на света.“

Сред урагана бяха започнали да се оформят въртопи от пръст, прах и пушек. Видя как се извиха, изтласкани настрани сякаш от невидим стълб въздух в самия център на бурята.

„Крилата й? Крилата й ли ги правят? Древна кръв!“

Щом грохотът заглъхна, Секул Лат чу смеха на Ерастас.

— Майко?

Килмандарос се вдигаше на крака. Обърна се към сина си.

— Коурабас Отатарал ирас’Елейнт. Отатарал, Секул, не е нещо — това е титла. — Обърна се към Ерастас. — Блуден! Знаеш ли значението й?

Смехът на едноокия Древен бог бавно замря. Той извърна очи и промърмори:

— Какво ме интересуват древни титли?

— Майко?

Взираше се в ужасната погибел на земя и небе на запад.

— Отас’тарал. Във всяка буря има едно око, място на… покой. Отас’тарал означава Окото на Отрицанието. А сега, над този свят, ние родихме буря.

Секул Лат се смъкна на земята и покри лицето си с оцапаните си с пръст длани. „Ще ми омръзне ли някога? Да. Трябва. Виждам какво сме развихрили. Виждам какво сме започнали.“

Ерастас залитна, падна на колене до Секул и той погледна изтерзаното му лице, и видя там безумно ликуване и горчив ужас. Усмивката на Блудния бе грозна.

— Виждаш ли, Сек? Те трябва да я спрат! Нямат друг избор!

„Да, моля ви. Спрете я.“

— Започна да се движи — обяви Килмандарос.

Секул избута Ерастас настрани и се надигна. Но небето не разкриваше нищо: твърде много прах, твърде много пушек и пепел — плащаницата бе затулила две трети от небесата, а последната третина изглеждаше излиняла, сякаш отстъпваше. Неестественият сумрак се спускаше бързо.

— Накъде?

Майка му посочи.

— Проследи я по земята. Засега това е единственото, което можем да направим.

Секул Лат се изправи.

— Там — посочи тя.

Широк откос бяла смърт, изпънат в права линия.

— Североизток — прошепна той, загледан как бавната, опустошителна гибел прорязва пейзажа. — Всичко, което лежи под нея…

— Където мине тя — каза Килмандарос, — никакъв живот няма да се върне никога. Покоят на материята става абсолютен. Тя е Окото на Отрицанието, центърът на бурята, където всичко трябва да умре.

— Майко, твърде далече стигнахме. Този път…

— Твърде късно е! — вресна Ерастас. — Тя е сърцето на магията! Без Окото на Отрицанието не може да има магия!

— Какво?!

Но Килмандарос клатеше глава.

— Не е толкова просто.

— Какво не е просто? — настоя Секул.

— След като вече е освободена, Елейнт трябва да я убият. Нямат друг избор. Тяхната сила е магическа, а Коурабас ще убие всичко, от което зависи магията. А след като е неуязвима за чародейството им, ще трябва да е с нокти и зъби, а за това ще е нужен всеки Елейнт — всяка буря, докато се събуди самата Тиам. А колкото до К’рул, той вече не може да отказва на призивите на Блудния — тъкмо той обузда хаоса на драконите, преди всичко.

— Те трябва да я убият! — изкрещя Ерастас. Кръвта, стичаща се от окото му, вече бе почерняла от прахта.

Килмандарос изсумтя уклончиво.

— Ако наистина я убият, Ерастас, тогава бурята умира. — Извърна се към него. — Но ти знаеше това — или най-малко се досещаше за истината. Това, което търсиш, е смъртта на цялото чародейство, подчинено на законите на контрол. Искаш да сътвориш свят, където никой смъртен не може да те нарани, никога повече. Свят, където кръвта е осветена в твое име, но всъщност нямаме никаква сила да се месим, дори да го искахме. Искаш да бъдеш почитан, Ерастас, но в култ, при който не си длъжен да даваш нищо в замяна. Правилно ли предположих?

Секул Лат поклати глава.

— Не могат да я убият…

Ерастас се обърна към него побеснял.

— Но трябва! Казах ти! Ще се погрижа всички да бъдат унищожени! Месещите се богове — искам децата ни да са мъртви! К’рул ще разбере — ще види, че няма друг начин, никакъв друг начин да се сложи край на тази продажна, жалка трагедия. — Изпъна пръст към Секул. — Мислеше си, че това е игра, нали? Мамиш с ашиците и после смигваш на курвата? Аз призовах Древните богове! К’рул мисли да ме пренебрегне? Не! Принудил съм го! — Изведнъж се изкиска, пръстите му потрепериха. — Тя е съсирек, потекъл в жилите му! И ще намери мозъка му, и той ще умре! Аз съм Господарят на Крепостите и няма да бъда пренебрегнат!

Секул Лат залитна назад.

— Те я оковаха първия път. Защото убийството й не беше избор — не и ако искаха да запазят лабиринтите живи. — Обърна се рязко към Килмандарос. — Майко… ти ли…

Тя извърна очи и промълви:

— Уморих се от това.

„Умори се?!“

— Но… но сърцето на Сакатия бог…

— Какво ни интересува онова изсъхнало парче месо? — викна Ерастас. — Той ще е също толкова мъртъв като всички други, когато това свърши! Също и Форкрул Ассаил — и всички други, които мислят да ми се опълчат! Ти не ми повярва, Сек — предпочете да не ме вземеш на сериозно — отново.

Секул Лат поклати глава.

— Вече те разбирам. Твоят истински враг е Господарят на Драконовата колода. Дракони, които са лабиринти — цялата нова, сурова сила. Но знаеше, че не можеш да се надяваш да се мериш с онзи Господар — не и докато боговете и лабиринтите остават господстващи. Затова си съставил план да убиеш всичко това. Колодата, магията на драконите, Господаря — боговете. Но какво те кара да мислиш, че Крепостите по някакъв начин ще се окажат неуязвими за Окото на Отрицанието?

— Защото Крепостите са Древни, глупако. Спазаряването на К’рул с Елейнт направи цялата тази бъркотия — това доведе лабиринтите в световете, това наложи ред над хаоса на Старата магия. Заговорът на К’рул да бъде избран един дракон между Великия клан, избран да стане Отрицателя, Отатарала, докато всички други ще се самооковат в аспекти на магията. Те наложиха закон над чародейството и сега аз ще разбия този закон. Завинаги!

— К’рул искаше мир…

— Искаше да ни стъпче! И го направи — но това свършва днес! Днес! Секул Лат, не се ли съгласи да сложим край на всичко това? Според думите ти се съгласи!

„Не бях сериозен. Никога не съм бил сериозен. Това е проклятието ми.“

— Е, Ерастас, щом няма да търсиш сърцето на Сакатия бог, къде ще отидеш сега?

— Това си е моя работа — отсече той, обърна се и огледа бялата рана, прорязала земята. — Далече. — Обърна се отново към Секул. — Маел най-сетне разбира какво сме направили тук — но кажи ми, виждаш ли го? Тича ли сега към нас с цялата си ярост? Не. А Ардата? Знай, че тя също крои нов заговор. Както и Олар Етил — Древните отново се приближават към възнесение, връщане на власт. Много работа има да се свърши.

И Блудния тръгна. На юг.

„Бяга.“

Секул се обърна към Килмандарос.

— Вече виждам пътя си, майко, от този момент насетне. Да ти го опиша ли? Виждам себе си скитник, изгубен и сам. Това е видение — виждам го ясно като ден. Е… — Смехът му бе сух. — Всеки пантеон има нужда от един глупак, олигавен и подивял.

— Синко — отвърна тя. — Това е само план.

— Моля? Какво?

— Блудния. Това, което развихрихме, не може да бъде удържано. Сега, повече от всякога, бъдещето е неизвестно, в каквото и да избере да вярва.

— Може ли отново да бъде окована, майко?

Тя сви рамене.

— Аномандър Рейк е мъртъв. Другите Елейнт, който съучастваха в оковаването, също са мъртви.

— К’рул…

— Тя е развихрена в него. Нищо не може да направи. Елейнт, които дойдат, ще се сразят с нея. Ще се опитат да я съкрушат — но Коурабас отдавна е предала разсъдъка си и ще се бие с тях до горчивия край. Очаквам повечето да умрат.

— Майко, моля те.

Килмандарос въздъхна.

— Няма ли да останеш с мен, синко?

— За да видя срещата ти с Драконъс? Не мисля.

Тя кимна.

— Драконъс ще те убие!

Тя го погледна с изгарящи очи.

— Беше само план, скъпи ми синко.