Сакатият бог

8.

„Да се плъзнеш под юмруците на света.“

Казваше се Торл. Тихичка, с будни тъжни очи.

Писъците й, изригнали от облака Елитри, прозвучаха като смях. Ненаситните насекоми се трупаха там, където бяха доскоро очите й. Нахлуваха в зяпналата й уста, а съсиреците кръв от раздраните й устни привличаха още стотици.

Садик изрева от ужас, залитна назад, сякаш се канеше да побегне, но Бадале го хвана здраво и го задържа. Паниката бе това, което Елитрите обичаха най-много, това, за което чакаха, и паниката беше взела Торл, а сега Елитрите взимаха нея.

Ослепено, момичето тичаше и залиташе по натрошените кристали, които разкъсваха босите крачета.

Около нея се струпваха деца и Бадале видя мрака в погледите им, и разбра.

„Удряйте, юмруци, все още се плъзгаме и пълзим. Не можете да ни убиете, не можете да убиете спомена за нас. Оставаме, за да ви напомняме за бъдещето, което ни дадохте. Оставаме, защото сме доказателството за престъплението ви.“

„Нека ядачите пълнят очите ви. Добре дошли в собствената си слепота, сякаш е дар на милост. А онова като нищо можеше да е смях. Скъпо дете, като нищо би могло да се смееш, глас на спомен. На история дори. Смях, побрал всички злини на света. В онзи смях, всички доказателства за вината ви.“

„Умират деца. Все още умират. Вечно умират.“

Торл падна, писъците й заглъхнаха в задавени накъсани звуци — Елитрите запълзяха надолу в гърлото й. Тя се загърчи и затупа с ръце и крака, а после роякът стана ленив, докато се хранеше и дебелееше.

Бадале загледа как децата запристъпваха, как запротягаха ръце, как грабваха натъпкалите се гърчещи се насекоми и ги тъпчеха в гладните си усти. „Кръжим и кръжим, и кръжим, и това е историята на света. Не бягай от нас. Не бягай от този момент, от тази сцена. Не бъркай неприязън и погнуса с гневно отричане на истини, които не желаеш да видиш. Приемам ужаса ти и не очаквам прошка. Но ако отречеш, наричам те страхливец.“

„А до гуша ми е дошло от страхливци.“

Издуха мухите от устните си и се обърна към Рут. Беше гушнал Хелд и плачеше без сълзи. Зад него се простираше ужасната тепсия на Стъклената пустиня. Бадале отново се обърна да огледа Змията, присвила очи. Вцепененост, неподходяща за зноя, за яркостта на небето. Вялото движение на капналите от умора. „Юмруците ви ни бият до безсъзнание. Юмруците ви изригват с основание. Биете ни от страх. От самоомраза. Биете ни, защото така ви е добре, хубаво е да се преструваш и да забравиш, и всеки път, когато удрят юмруците ви, още малко вина е премазана.“

„В онова старо място, където живяхме някога, заклеймявахте тези, които бият децата си. Но вижте какво направихте на света. Вие сте биячите на деца.“

— Бадале — каза Рут.

— Да, Рут. — Не го погледна отново. Още не.

— Малко дни са ни останали. Дупките с вода свършиха. Не можем дори да се върнем — изобщо няма да можем да се върнем. Бадале, мисля, че се предавам… аз… готов съм да се предам.

„Да се предам.“

— Ще оставиш ли Хелд на Елитрите? На Опалите?

Чу как пое рязко дъх.

— Няма да докоснат Хелд — прошепна той.

„Да, няма, нали?“

— Преди Хелд да стане Хелд — каза тя, — Хелд имаше друго име и това име беше Родена. Родена излезе между краката на една жена, майка. Родена дойде в този свят с очи от синьо, синьо като това небе, и сини ще останат. Трябва да продължим, Рут. Трябва да живеем, за да видим деня, в който нов цвят ще намери очите на Хелд, когато Хелд отново стане Родена.

— Бадале — прошепна той зад нея.

— Не е нужно да разбираш — каза му тя. — Не знаем коя е била майката. Не знаем коя ще е новата майка.

— Виждал съм, нощем… — И се поколеба. — Бадале…

— Големите, да — отвърна тя. — Нашите майки и бащи, лежат заедно, опитват се да правят бебета. Можем само да се върнем до онова, което знаехме, до онова, което помним от старите дни. Караме го всичко да се случва отново, макар да знаем, че не стана първия път, това е всичко, което знаем.

— Още ли летиш в сънищата си, Бадале?

— Трябва да продължим, Рут, докато Хелд престане да е Хелд и стане Родена.

— Чувам плача й нощем.

„Тя. Това е нейната история: Родена става Хелд, Хелд става Майка, Майка прави Родена, Родена е Хелд… А момчетата, които сега са бащи, те се опитват да се върнат, обратно вътре, всяка нощ, опитват се и се опитват.“

„Рут, всички ние плачем нощем.“

— Трябва да вървим — каза тя и най-сетне се обърна да го погледне.

Лицето му беше сбръчкано, отпусната кожа и плувнали в червени кръгове очи. Напукани устни, чело на жрец, усъмнил се в собствената си вяра. Косата му окапваше, дланите му изглеждаха огромни.

— Хелд казва на запад, Рут. Запад.

— Там няма нищо.

„Там има голямо семейство и те са богати с всякакви неща. С храна. С вода. Те ни търсят, за да ни благословят, да ни покажат, че бъдещето все още е живо. Ще ни обещаят това бъдеще. Видяла съм, видяла съм всичко това. И има майка, която ги води, и всичките й деца, които държи в прегръдката си, макар никога да не е правила Родена. Има майка, Рут, също като тебе. И скоро детето в прегръдката й ще отвори очите си.“

— Сънувах за Хелд предната нощ, Рут.

— Наистина ли?

— Да. Имаше криле и отлетя надалече. Чух гласа й на вятъра.

— Нейния глас ли, Бадале? Какво казваше? Какво казваше Хелд?

— Нищо не казваше, Рут. Смееше се.

Скреж беше нашарил струпаните по брега плавеи, а буците лед в плитчините на залива пукаха и стържеха, подмятани от връхлитащите вълни. Фелаш изкашля последната си сутрешна храчка, придърпа около раменете си наметалото от кожа и лен, изправи се и закрачи към слугинята си, която се бе навела към огъня.

— Приготви ли ми закуската?

Жената махна към отрязания от пън диск, който използваха за маса и на който чакаше глинена чаша с билков чай и запалено наргиле.

— Чудесно. Казвам ти, главата ме боли. Посланията на майка ми са тромави и груби. Или може би Омтоуз Феллак е груб — като този пъклен лед и мраз, които ни мъчат. — Погледна към другия бивак, на трийсет крачки по брега, и се намръщи. — И цялото това суеверие! Прекрачиха всички граници на доброто възпитание според мен.

— Чародейството ги плаши, ваше височество.

— Пфу! Това чародейство спаси живота им! Човек би си помислил, че благодарността би трябвало да стъпче дребнавите страхове и въображаеми кошмари. Божичко, какви кресливи кокошки са само. — Намести се на едно дърво, като се постара да избегне странните железни шипове, които стърчаха от него, отпи глътка чай и се пресегна за изкусно изваяния мундщук на наргилето. Пуфна доволно и завъртя очи към замръзналия сред залива кораб. — Виж само. Единственото, което го държи над водата, е айсбергът, в който е стегнат.

— Уви, ваше височество, вероятно точно това е източникът на недоволството им. Те са моряци, заседнали на сушата. Дори капитанът и първият й помощник излъчват униние.

— Е — изсумтя Фелаш, — ще трябва да се оправим с това, което ни е подръка, нали? Все едно, нищо не може да се направи. Корабът е свършил. Сега трябва да тръгнем по суша, а как ще преживеят това горките ми стъпала, не смея и да мисля.

Обърна се и видя идващите Шурк Елале и Скорген Кабан. Първият помощник ръсеше ругатни, докато залиташе по пясъка.

— Капитане! Заповядайте на чай. Ти също, Скорген… Ще ни донесеш още чаши, нали? — каза на слугинята си. — Чудесно.

— Беру да ни благослови — изсъска Скорген. — Десет крачки по-назад и топлината ни стапя на място, но тук…

— Това ще заглъхне, убедена съм — каза Фелаш. — Магията от вчера, да се изразим така, беше доста интензивна. И преди да сте прекалили с оплакванията, ще отбележа, че аз и слугинята ми сме не по-малко притеснени от този ужасен студ. Може би на Джагът им е било приятно да живеят в такъв климат, но както добре виждате, ние не сме Джагът.

— Ваше височество, за кораба ми… — почна Шурк Елале.

Фелаш дръпна от наргилето и въздъхна.

— Вече ви се извиних, нали? Може би е следствие от недостатъчно образование, но наистина не бях наясно, че всички кораби носят в коремите си определено количество вода, смятано за приемливо при пътуване. И че замръзването й следователно би могло да предизвика бедствие в смисъл на нацепени дъски и прочие. Освен това екипажът ви не работеше ли на помпите?

— Да. Но и сто ръце под палубата не можеха да помпат достатъчно бързо, предвид скоростта на замръзването. Не това имах предвид обаче — каза Шурк. — Както отбелязахте, всичко това го преживяхме. Просто лош късмет. Не, това, което искам да обсъдим, е въпросът с ремонта.

Фелаш изгледа светлокожата жена и потупа замислено зъбите си с мундщука на наргилето.

— Като се има предвид драмата, която разиграхте преди два дни, капитане, бях предположила, че по въпроса с „Вечна благодарност“ всичко е загубено. Премислихте ли?

— Да. Не. Искам да кажа, походихме по този плаж. Изхвърленият плавей е безполезен. Малкото дъски, които видяхме, са тежки като гранит — Маел знае за какво са използвали този проклет материал, но определено не плува. Всъщност, изглежда, притежава естествена потопяемост…

— Извинете, какво?

— Бутнете ли това дърво на каквато и да е дълбочина, остава там. Никога не бях виждала такова нещо. Дърводелецът ни твърди, че е свързано с минералите, които е попил материалът, и почвата, в която е расло дървото. Тъй или иначе, никакви гори не виждаме на сушата — никакви дървета, нищо.

— Което означава, че нямате дървен материал, с който да осъществите ремонта. Да, капитане, не беше ли точно това предположението ви преди два дни.

— Беше, да, и се доказа, ваше височество. И тъй като екипажът ми не може да оцелее на замръзнал кораб, изглежда, че като че ли наистина сме заседнали.

Скорген разрови пясъка със здравия си крак.

— Още по-лошото, ваше височество, е, че няма мекотели в плитчините. Не бихме могли дори пеш да стигнем там, където искате да идем.

— Крайно притеснително — измърмори Фелаш, без да откъсва очи от Шурк Елале. — Но вие все пак имате идея, нали, капитане?

— Може би.

— Продължете, моля. Авантюрата и експериментирането не са ми чужди по природа.

— Да, ваше височество. — Все пак жената се поколеба.

Фелаш отпрати във въздуха вихрещо се облаче дим.

— Хайде, капитане, първият ви помощник вече посинява.

— Добре. Омтоуз Феллак, ваше височество… истинска Крепост ли е?

— Не знам какво точно имате предвид с този въпрос.

— Крепост. Владение. Място. Свят, различен от този…

— Където можем да намерим, ъъ, дървета — добави Скорген. — Или нещо такова. Освен ако всичко не е лед и сняг, разбира се, или още по-лошо.

— Аа, разбирам. — Потупа се замислено с мундщука по устните. — Крепостта на Лед, точно. Магията — както всички открихме — определено е… студена. Неприятно при това. Въпреки пропуските в образованието ми по отношение на корабостроенето и прочие, досежно Крепостите то е доста по-задълбочено. — Фелаш се усмихна. — Естествено.

— Естествено — каза Шурк Елале, колкото да не позволи на Скорген да се обади.

— Най-обичайната проява на Омтоуз Феллак е точно това, което изпитахме. Лед. Жесток студ, замразяващ и изнервящ. Но трябва да се разбере, въпросната магия е била оформена като защитно оръжие, ако щете. Джагът са били във война с неумолим враг и са губели тази война. Опитали са да се обградят с могъщи ледени стени, да ги превърнат в непреодолима преграда. И много често са успявали… за известно време. Разбира се, както обича да изтъква майка ми, войната стимулира изобретенията и скоро след като едната страна подобри тактическата си позиция, другата бързо се приспособява да преодолее въпросното предимство — стига да има достатъчно време, за да го направи. Интересно, би могло да се твърди, че тъкмо собствените грешки на Джагът са довели до поражението им. Защото ако бяха погледнали на леда не като на защитна мярка, а като на нападателна — ако бяха направили от него истинско оръжие, сила за нападение и атака — като нищо са можели да унищожат врага си, преди да е успял да се приспособи. А макар детайлите, свързани с този враг, да са смътни…

— Извинете, ваше височество — прекъсна я капитанът. — Но, както отбелязахте преди малко, първият ми помощник наистина страда. Ако ви разбирам, ледът и студът на Омтоуз Феллак са просто аспекти или, предполагам, приложения на определена сила. И като такива, те не са единствената характеристика на силата.

Фелаш плесна с ръце.

— Точно така, капитане! Великолепно се изразихте!

— Благодаря, ваше височество. Толкова съм облекчена. Е, досежно тези други аспекти на Крепостта, какво можете да ми кажете?

Фелаш примига.

— Ами, нищо.

— Нищо?

— Нищичко, капитане. Единствената проява на Омтоуз Феллак, която е виждал този свят, е била с аспекта на лед.

— Тогава откъде знаете, че в нея има нещо повече?

— Капитане, това просто е логично.

— Значи този възглед, че има нещо повече е само… теоретичен?

— Скъпа моя, терминът не е пейоративен, въпреки тона, който използвахте току-що.

Зъбите на Скорген Кабан затракаха, когато проговори:

— Аз за това ли стоях тука? Нямате нито една изплюта от Маел податка?

— Едва ли сте точен, помощник-капитан — каза Фелаш. — Едва ли щеше да помогне на когото и да било от нас, ако бях казала просто: „Не знам“, нали? Това, което всъщност казах, е: „Не знам, но вярвам, че тази нишка си струва да се проследи.“

— Тогава защо не го направихте?

— Но аз го направих!

Шурк Елале се обърна към Скорген.

— Стига, Хубав. Върни се при другите.

— И какво да им кажа?

— Кажи им, че… проучваме възможности.

Фелаш махна с пухкавата си ръка.

— Момент, моля. Предлагам и двамата да се върнете при приятелите си. Проучванията, които ще ме ангажират днес, е най-добре ги направя сама, защото не мога да гарантирам безопасността на когото и да било в непосредствена близост. Всъщност предлагам да преместите бивака си на разстояние може би два пъти по-голямо от сегашното.

— Ясно, ваше височество — каза Шурк Елале. — Ще го направим.

Щом се отдалечиха, Фелаш се обърна към слугинята си и измърмори:

— Чака те пътуване, миличка.

— Да, ваше височество.

— Облечи се хубаво — посъветва я Фелаш. — Приготви си броня и си вземи метателни брадви. И ще се наложи да доплуваш до кораба за някое парче дърво. Но преди всичко това бих искала ново котле чай и още ръждивец за това наргиле.

— Веднага, ваше височество.

— Богове на бездната — изруга Шурк Елале, докато наближаваха бивака на екипажа, — какви цици има само! Винаги ме е удивлявало необикновеното разнообразие, което ни благославя всички. — Хвърли око на първия си помощник. — Или ни проклина, както е в случая може би.

— Исках да й забия един нож в черепа, капитане.

— Задръж тия идеи и ги скрий дълбоко и на тъмно — ако те чуе някой от екипажа, не искам да си имаме точно такива неприятности.

— Разбира се, капитане. Все едно, беше просто импулс, като кърлеж под окото. Между другото, как изобщо можа да видиш циците й под всичките ония топли кожи?

— Много добре ги видях аз. Нарича се въображение, миличък.

— Де да имах и аз.

— Междувременно трябва да успокоим някои страхове и предполагам, че изместването ни по-далече по брега ще е добро начало.

— Добро ще е, да. — Той се почеса по набръчкалите шията му белези. — Знаеш ли, капитане, някакъв нюх ми подсказва, че оная нейна слугиня не е толкова безполезна, колкото изглежда, как мислиш?

— Варенето на чай и паленето на лули за нищо ли го смяташ, миличък? Казвам ти, сериозно си мисля да си намеря слугиня, щом се върнем у дома. Разбира се, няма никакво правило, според което трябва да е жена, нали?

По уродливото му лице пропълзя червенина.

Шурк го плесна по гърба.

— Прав си за нея, Хубав. Според мен е също толкова зла магьосница като принцесата, ако не и повече. Тая жена се прикрива добре, но само да й погледнеш китките… Освен ако не се упражнява в хвърляне на бали сено, докато не я гледа никой, а и според белезите на дланите трябва ножове да има в балите… Тъй че да, много повече е, отколкото изглежда.

— Как се казва, между другото?

— Представа нямам. — Шурк изсумтя. Моряците в бивака вече ги гледаха. — Добре, Хубав, остави на мен да говоря.

— Да, капитане. По-добре ще е.

— Ако оплескам нещата, можеш да опухаш няколко глави.

— Да ги вкарам в пътя, един вид.

— Точно.

Невъзмутима под сянката на чадъра, Фелаш гледаше как слугинята й излази от водата.

— Трябва да понатрупаш малко тлъстина, миличка — подхвърли й. — Сигурна съм, че слънцето ще те стопли много бързо, също като мен. Все едно, преминаването те чака.

Задъхана, жената бавно се отдалечи от водата. В дясната си ръка стискаше парче дърво, черно в посинелите й пръсти. Зад нея, в плитчините, ледът се топеше — последните утайки от Омтоуз Феллак загасваха. В залива, там, където шелфът отстъпваше на по-дълбоките води, „Вечна благодарност“ потъваше в лъскавото си сълзящо ледено гнездо.

След като се съвзе достатъчно, за да може да се движи, слугинята облече ватираното долнище, а сетне тежката люспеста броня, която извади от вързопите намазано с восък платно. Затъкна две метателни брадви, стегна колана на късия меч в кожената ножница и калъфа с четири ножа за мятане под мишницата си и довърши снаряжаването си, като пъхна в колана си парчето дърво.

— Ваше височество, готова съм.

— Крайно време беше. Търпението ми е на път да свърши. — Фелаш въздъхна, остави наргилето настрана и стана. — Къде остави последните сладки?

— До бучката ръждивец, ваше височество.

— Аа, разбирам. Чудесно. Виж как съм почнала да отслабвам! От яд е. Помниш ли детството си, скъпа, когато гърдите ти са били плоски и всичките ти кокали са стърчали откъде ли не?

— Не, ваше височество, никога не съм била кльощава като момче, слава на късмета на Блудния.

— Нито пък аз. Винаги съм била подозрителна към пораснали мъже, които, изглежда, харесват това у жените си. Какво им е на момченцата, та хлътват по бледи костеливи призраци?

— Сигурно привлича покровителствената им природа, ваше височество.

— Покровителстването е едно, баламосването — съвсем друго. Та какво щях да правя? О, да, да те хвърля в Крепостта на Лед. Най-добре да извадиш поне няколко оръжия, миличка. Кой знае на какво ще попаднеш.

Слугинята извади брадвите си.

— Готова съм.

— … онази снизходителна високомерна крава не заслужава да има такива цици и такава безукорно бяла кожа и лъскава коса. И как ги люшка само тия бедра, ще кажеш, че ще си счупи кръста на всяка стъпка, а тия проклети сочни устни сякаш са готови всеки момент да налапат някой… Богове, какво стана?

Гърмът разтърси водата в залива и вдигна пушилка по пясъка. Шурк Елале се обърна и видя огромен бял облак, изригнал във въздуха от бивака на Фелаш. Моряците — още доста далече от тях, за да я чуят — наскачаха и се развикаха уплашено.

— Стой тук, Скорген. И ги успокой онези глупаци!

Затича обратно.

Бивакът беше в пълна бъркотия, вещите бяха разхвърляни по пясъка все едно от вихрушка. Принцеса Фелаш бавно се измъкна от изригналия пясък. Косата й беше разчорлена, дрехите й раздърпани. Лицето й бе почервеняло, все едно я бяха скъсали от бой.

— Ваше височество, добре ли сте?

Момичето се закашля.

— Мисля, че теорията се доказа, капитане. Изглежда, че Омтоуз Феллак е много повече от няколко буци лед. Проходът, който открих… мм, трудно е да се каже къде точно отведе…

— Къде е слугинята ви, ваше височество?

— Ами, да се надяваме, че в момента проучва с почуда и възхита.

— Пратихте я вътре?

Изумителните й очи блеснаха.

— Разбира се, че я пратих! Не настоя ли точно ти, че е нужно, предвид ужасната ни беда? Можеш ли изобщо да си представиш величината на жертвата, която правим с тази услуга?

Шурк Елале изгледа мълчаливо дебелото момиче.

— А ако не се върне?

— Ще съм крайно недоволна. Същевременно ще разполагаме с доказателство, подкрепящо някои други теории за Омтоуз Феллак.

— Моля? Какви други теории?

— Ами, за демони, за облаци безумие, месоядни растения, коварни полевки и още стотици кошмари в същия дух. А сега, моля, бъдете така добра да запалите огъня.

Посегна за последния си метателен нож и разбра, че канията е празна. Изруга, сниши се под замаха на косата, хвърли се наляво, превъртя се през рамо и се изправи до туловището на първия демон, който бе убила. Ръцете й зашариха по пъпчивата му кожа и напипаха една от брадвите й. Изпъшка, докато я изтръгне, превъртя се над тялото — то потрепери, щом шестте меча се забиха там, където тя беше допреди миг — и се изправи отново, за да запокити брадвата.

Тя изпращя в челото на демона и главата му отскочи назад.

Тя се хвърли напред и издърпа един от тежките мечове в стиснатата му ръка, която трепереше, докато огромният звяр се смъкваше на колене. Отби с острието петте меча, които млатеха от краищата на другите пет ръце, след което посече дебелия му врат веднъж, два пъти, три пъти, докато главата не се изтърколи.

Завъртя се рязко, за да погледне дали има още от проклетите същества. Пет трупа и нищо повече. Ако не се броеше тежкият й дъх, поляната беше съвсем тиха.

От един огън право на друг — беше се озовала сред бивак — и късметът й бе, че беше готова, докато те явно не бяха. Огънят продължаваше да гори, а и тук-там се бяха пръснали пушещи въглени. Ако не внимаваше, щеше да подпали гората — и всичкото дърво, от което капитанът и екипажът й така ужасно се нуждаеха.

Прибра оръжията си и стъпка тлеещите пламъци.

Изруга, когато нещо я ухапа отзад по врата. Посегна и юмрукът й се стегна около нещо малко и космато. Тя го огледа отблизо. Полевка, с мръвка месо от плътта й. Изсумтя и хвърли животинчето настрана.

— Е, ваше височество, май ви намерих малко дървета.

Някакъв звяр изрева наблизо и ревът бе повторен от още няколко, обкръжили поляната.

— Гъз на Блудния, тия гадини реват страшно.

Реши, че няма смисъл да се мотае повече тук. Избра случайна посока и се шмугна в гората.

Мракът беше нелеп, а въздухът влажен и студен. Тя се хвърли напред, стиснала брадвите в готовност. Нещо изпищя точно зад нея и тя рязко се обърна. Нещо изшумоля в горската шума — още една проклета полевка. Видя как животинчето спря, изви главата си назад и нададе нов писък.

Скоро остави лакомите твари зад себе си. Огромните дървесни стволове изтъняха, а гъстите храсти вече я затрудняваха. На десетина крачки напред земята пропадаше. Тя стигна до ръба и погледна надолу в дерето. Беше запречено от нападали дървета, а дънерите им бяха бели като кости.

Ниска мъгла се стелеше над тях и светеше като блатен газ.

Дерето се бе образувало от внезапен порой и дърветата долу бяха дивашки изтръгнати от корен и понесени от бурното течение. Огледа отломките и забеляза някакво очертание в сумрака на дерето, на около двайсет крачки надолу по течението. Отначало предположи, че е преграда от сплетени клони и дървета, но наносът беше струпан върху нещо друго… корпус.

Извади парчето дърво от колана си. Като че ли се потеше в ръката й.

Ботушите й се хлъзнаха и къде с пързаляне, къде със залитане, тя започна да се смъква по стръмния бряг на оврага. Промъкна се по-близо до кораба, като се стараеше да отбягва мъглата, доколкото може. Как беше стигнал толкова далече по този коварен лъкатушещ овраг, без да се разбие на парчета, си беше голяма загадка, но тя бе достатъчно разумна, за да се довери на чародейната връзка. В каквото и състояние да беше корпусът, щеше да е достатъчно, за да свърши работа.

Стигна до него и го опипа. Не беше изгнил. Почука и я възнагради смътен кух ек. На пет разтега над нея имаше резбован планшир с тежко перило, оформено като извиващи се змии по дължината на кораба, която по нейна преценка трябваше да е около петнайсет или двайсет крачки.

Погледна надолу и видя как бялата мъгла погълна краката й до коленете. А в тази мъгла малки сгърчени ръце се пресягаха да сграбчат бедрата й. Ноктите се впиха дълбоко и тя изохка от болка, измъкна меча си и започна да сече.

С раздрани и плувнали в кръв бедра се изтръгна и се закатери по корпуса, като се хващаше за струпаните дървета и клони. Прехвърли се с пъшкане през планшира и тупна върху наклонената палуба.

И се озова сред гмеж от космати черни маймуни, големи колкото кучета. Те оголиха дълги като ками зъби — зловещо жълтите им очи засвяткаха — и надигнаха чворестите си криваци. След това я връхлетяха от всички страни.

Някъде нагоре по оврага отекна глух тътен, но не й остана време да помисли за това.

— Утуулуто ми си мисли, че това е секс… колко странно.

Фелаш я изгледа накриво и клепачите й лениво примигнаха.

— В двореца има великолепна колекция от мундщуци, изваяни като пениси. — Махна небрежно с ръка. — Част от образованието на принцесата, разбирате…

Шурк остави наргилето.

— Мисля, че ми стига, ваше височество. Оставям ви на… приспособленията ви.

— Приключението може да ни споходи под всякаква форма, капитане. Ако вашето утуулу имаше мозък, сигурна съм, че щеше с охота да се съгласи.

— Но точно това е целият смисъл на, ъъ, страстта. Тя е предимно безмозъчна. Повечето световни трагедии се коренят точно в това неразбиране. Твърде много се привързваме към него, видите ли. Неща като вярност и скъпоценна интимност, любов и притежаване — и рано или късно всичко се обърква. Ами, познавала съм мъже — и имам предвид „познавала“, — които идваха при мен два пъти седмично, жадни за безмозъчното нещо, а след това започваха да дърдорят за жените си.

— И какво точно ви казваха? Моля ви, трябва да знам.

— За клюки сте зажадняла, нали?

— Дворецът изглежда ужасно далече в момента.

— Така е, ваше височество. Добре. Някои ми разправяха как цялата магия на любовта свършила между тях, жаравата на страстта вече изстинала на камък. Други се оплакваха колко сложно станало всичко или пък колко банално, или отчаяно. А пък други говореха за жените си все едно, че са собственост, да се използва, когато мъжете ги устройва, а иначе да се държи под ключ, но самата мисъл, че тези жени може би правят същото, което прави съпругът — там с мен, — виж, това подпалваше убийствен гняв в очите им.

— Значи, докато бяха с теб, повечето от тях все пак не схващаха идеята?

— Много точно, ваше височество. Да, изобщо не схващаха идеята.

— Защото това, което им предлагаше, беше секс без усложнения.

— Точно.

— Безмозъчен.

— Да. И това ги освобождаваше, а свободата ги правеше щастливи — или поне ги караше да забравят за кратко време. Но щом поривът отминеше, старият свят и всичките му вериги се връщаха с дрънчене. Тръгваха си все едно, че са осъдени да преплуват канала.

— Водили сте разнообразен и необикновен живот, капитане.

— Живот? Погрешна дума, ваше височество.

— О, не е нужно човек да диша, за да е жив… И преди да сте изтъкнали прибързано колко нелепо очевидно е това твърдение, умолявам ви да помислите добре, тъй като не визирах вашето състояние.

— В такъв случай наистина съм любопитна какво точно имате предвид, ваше височество…

— През своите години на обучение съм…

Следващите й думи бяха удавени от грохот. Двете рязко се обърнаха и видяха порой кална разпенена вода да изригва в залива малко отвъд плитчините и да избутва плочите плаващ лед. Миг след това от раздраното се изсипа сякаш половин гора от накършени клони и съборени дървета, а след тях пред очите им изникна носът на кораб, изпънат напред като забит юмрук, който се гмурна надолу в кипящите води на залива.

Буйното течение го понесе стремглаво към подводните скали.

— Кучката на Блудния! — изруга Шурк Елале.

Корабът рязко се наклони сред облаците пара и пяна, извъртя се и двете видяха самотна човешка фигура на руля да завърта кораба срещу течението.

Раната се затвори с гръм и бесният поток спря. Клони и дънери закръжиха във въртопа.

Капитанът се втурна към водата.

Странният кораб за миг остърга рифа. Имаха късмет, реши принцесата, че морето бе спокойно, но беше явно, че една сама жена няма да може да се справи и че корабът все още е застрашен. Погледна надясно и видя екипажа — тичаха по пясъка явно решени да догонят капитана си.

Погледът на Фелаш се върна на кораба.

— Миличка, не можа ли да намериш по-хубав?

Шурк Елале се покатери на палубата и изплю солена вода. Ботушите й се хлъзнаха по нещо и тя тупна тежко на задник. Вдигна ръката си. Кръв. Много и много кръв. Изруга, надигна се и закрачи към носа.

— Има ли котва тука? — извика. — Къде е проклетата котва?

В отговор слугинята изрева от кърмата:

— Откъде да знам?

Шурк видя моряците си, наскачали в плитчините. „Добре.“

— Носим се обратно към рифа! — извика слугинята. — Как да го спра това чудо?

— С проклета котва, тъпа краво!

Малко гузна от избухването си, забърза към кърмата. Щом видя слугинята отблизо, замръзна.

— Богове, жено, какво е станало с теб?

— Проклетите полевки — изръмжа тя. — Това… онова там… него ли наричаш котва?

Шурк с усилие откъсна погледа си от нея.

— Целувката на Маел, това е, да! — Пет бързи крачки и отново спря. — Вода ли чувам да шурти долу? Вода ли поемаме?

Слугинята я изгледа със зачервените си, капнали от умора очи.

— Мен ли питаш, капитане?

Шурк се хвърли към планшира откъм сушата, погледна ядосано бухащия във водата екипаж и изкрещя:

— Бързо на борда, мързеливи свине! На помпите! Бързо!

На брега Фелаш се намести отново на дънера, като внимаваше да избегне железните шипове. Дръпна от наргилето и загледа с доволство суматохата във водата. Издиша облак дим и усети как гърлото й изкъркори.

Време беше за следобедната й кашлица.

Риташе и газеше през купчините смачкани шлемове, разбити броня и кости, които се разпадаха на прах и се вдигаха на сиви, вихрещи се около краката му облаци. Напред, отвъд плоската равнина, затрупана с тела, се виждаше могила със също такива сгърчени трупове, а от върха на могилата се издигаха стволовете на две дървета, вързани в центъра, за да оформят изправено X. От тях висяха останки на тяло с раздрана на ивици плът и черна коса, увиснала над съсухреното лице.

Макар и отдалече, Силхас Руин виждаше ясно дългата стрела, забита в челото на фигурата.

Тук, на това място, световете се сгъваха един в друг. Хаос и лудост в такова обилие, че зацапваха самото време, задържали ужаса в неумолима хватка. Тук кожата на сто свята носеше една и съща раздрана дамга. Не знаеше какво е станало в тази битка — тази касапница, — та да остави такова наследство, нито дори в кой точно свят се е случило действителното събитие.

Бавно прекоси бойното поле към могилата зловещия й олтар.

Наоколо се движеха други фигури, лутаха се като изгубени, сякаш търсеха свои приятели сред безликите хиляди. Отпървом ги бе помислил за призраци, ала не бяха призраци. Бяха богове.

Преминаването му привлече вниманието на един, после на друг, на трети. Някои просто извръщаха отново погледи, за да продължат каквото правеха. Неколцина тръгнаха да го пресрещнат. Щом се приближиха, чу гласовете им, мислите им.

„Чужденец. Натрапник. Това не е негов свят, не е негово проклятие, нищо не е за него.“

„Идва да ни се надсмее, на онова от нас, което е пленено тук.“

„Дори не чува виковете, които така ни оглушават, всички тези вериги на страстно жела…“

„И отчаяние, Шеденул, толкова много отчаяние…“

Силхас Руин стигна до подножието на могилата и огледа сгърчените тела пред себе си, стръмния склон от плътна кост, сбръчкана кожа, броня и натрошени оръжия.

Половин дузина богове се сбраха около него.

„Тайст Лиосан?“

„Не, Беру. Тайст Андий. Бялата му кожа крие тъмнината вътре в него.“

„Има ли място във войната? Той е опасен. Не искаме да е наблизо, когато убием Падналия. Когато се нахраним и с това се освободим…“

„Да се освободим? — изръмжа един тежък гърлен глас. — Моури, от наследството на поклонниците ни никога няма да се освободим. Това е сделката, която сключихме…“

„И все пак, Беру. Смъртна страст ни даде облик. Смъртна страст ни въвлече във всичките им светове. Не бе достатъчно, че се възнесохме, не бе достатъчно, че трябваше да подирим предопределението си. Казвам ти, въпреки че повечето от мен все още върви по един далечен свят — и воят му за измяна ме оглушава, — в проклятие и молитва съм стегнат тук като юмрук. Желая ли обожание? Не. Стремя ли се към още по-голяма власт? Показано ми бе нейното безсмислие и сега всичката ми воля се утаява като пепел над душата ми. Тук сме пленени и така ще останем…“

„Защото онзи глупак Господаря оправда кражбата на Каминсод! Падналия беше ранен. Стана безполезен с болката си. И с онази проклета благословия на Господаря издигна Дома на Вериги, и с тези вериги окова всички нас!“

Десемврий изсумтя.

„Много преди онези вериги да дръннат за първи път, ние вече бяхме в окови — макар да се забавлявахме с преструвката си, че не съществуват. Господарят на Колодата и Падналия разпръснаха илюзията — не, те разпръснаха заблудите ни — и с тях цялото сладко, мило удобство.“

„Не ми трябва парвеню като теб да ми казва неща, които вече знам!“

„Трябва ти, след като си готов да храниш разума си с лъжливо въображение. Скоро ще се съберем на друго място, не много по-различно от това, и там ще извършим убийство. Хладно, жестоко убийство. Ще убием свой събрат бог. Преди сърцето му да бъде пронизано, преди Непознаваемата жена изобщо да успее да стигне до Падналия или да опита каквото се кани, ние ще го убием.“

„Недей толкова лесно да я изключваш, Десемврий — рече нов глас, на жена, тънък и накъсан. — Тя е сестра на Господаря на Колодата — Господар, който лично се крие от всички нас. Как е възможно това? Как е успял да ни заслепи за местонахождението си? Казвам ви, витае някъде над всичко това, неузнаваем като сестра си. Тази окаяна фамилия от тази окаяна империя…“

В костите изпращя тояга, натроши ги и Силхас се обърна и видя, че е дошъл нов бог. Смътен като петно от сянка.

„Десемврий — изсъска той, — и прескъпа Джес. Беру, Шеденул, Моури. Бекра, Тиланда, виждате ли как сте се струпали около този Тайст Андий? Този брат на Аномандър Рейк? Въобразявате си, че не може да ви чуе? — Тоягата се изпъна към Десемврий. — Виж ни, колко обречени сме в отражението на смъртните ни някога същности. Империята, да! Нашата империя, Десемврий, или сте забравили? Онази окаяна фамилия? Нашите собствени деца!“

„О, я огледай наоколо, Сенкотрон — изръмжа Джес. Лицето й — чиле от вълна, памук, коноп и коприна — се загърчи и стегна, щом оголи оплетените си в паяжина зъби. — Д’рек е дошла и си е отишла от това място. Тя знае и ни отваря вярна пътека. Проклетите ти деца не могат да се надяват да ни надвият. Остави ги на Форкрул Ассаил! Дано да се изядат едни други!“

Сенкотрон се изкиска.

„Кажи ми, Джес, виждаш ли братовчедката си някъде наблизо? Къде е Кралицата на сънищата в това място на смърт?“

„Тя се крие…“

„Не е тук, Джес — каза Сенкотрон, — защото е будна. Будна! Разбираш ли ме? Не спи, не се сънува тук, не дърпа лудите опашки на всички ви, Джес, за да обърква смъртните умове. Всички вие сте слепи глупци!“

„Решил си да ни предадеш!“ — изкрещя Шеденул.

„Не ме интересува никой от вас — отвърна Сенкотрон и махна рязко с призрачната си ръка. — Предателство? Твърде голямо усилие за такава нищожна цена.“

„Дошъл си тук само за да ни се подиграеш?“

„Тук съм, Беру, защото съм любопитен. Не за някой от вас. Вие не сте нищо освен богове и ако Ассаил успеят, всички ще изчезнете като пръдни във вятъра. Не, любопитството ми е за нашия неочакван гост, нашия Тайст Андий. — Тоягата се люшна към Силхас Руин. — О, братко на герои, защо благославяш Вечното падане на Колтейн с присъствието си?“

— Търся оръжие.

„Двете, които носиш, не са ли достатъчно?“

— За приятел. Тази битка, в която всички вие изглеждате тъй жадни да се включите… бих могъл да ви предупредя да се откажете, но признавам, че не виждам голяма полза от това. Всички сте обречени да се включите в свадата. Което ме кара да се чудя.

„Какво да се чудиш?“ — настоя Беру.

— Когато прахта се слегне, колко от труповете ви ще видя на това поле? — Силхас Руин сви рамене. — Правете каквото искате.

„Твоят брат уби най-силния ни съюзник.“

— Нима? И какво значение има за мен това, Беру?

„Дразнещ си също като него! Дано да споделиш съдбата му!“

— Всички ще споделим съдбата му — отвърна Силхас Руин.

Сенкотрон се изкиска.

„Намерил съм ти оръжие, но само ако този, който го владее, е достоен.“

Силхас Руин направи широк жест.

— Оттук ли?

„Не, не оттук. Нищо за оръжие не може да се намери тук, освен спомени от провал.“ — От сенките, завихрени около бога, се появи меч и издрънча в нозете на Тайст Андий.

Той погледна надолу и вдиша рязко.

— Откъде го намери това?

„Познаваш ли го?“

— Хуст… но не. — Замълча разколебан. — Чувствам, че би трябвало, след като познавам добре онази свещена ковачница. Драконовата тема е… характерна. Но втулките на ефеса ми напомнят за най-ранния период на изработка на Хуст, а мислех, че познавам всички направени така. Къде си се натъкнал на това?

„Въпросът е несъществен, принце. Забелязваш драконовата тема, нали? Какъв е терминът? Декоративен наклеп? Това би си помислил, като видиш тези люспи, проблясващи тъй прелестно по дължината на лезвието. — Сенкотрон се изкиска. — Това би си помислил.“

— Това оръжие е твърде хубаво за онзи, когото смятам да въоръжа.

„Нима? Колко… жалко. Навярно би могъл да убедиш приятеля си да вземе тези, с които боравиш сега? А за самия теб — това изключително оръжие. Приеми го като дар за тебе, от Сенкотрон.“

— А защо трябва да ме даряваш така? — попита Силхас Руин.

„Навярно другите тук скърбят за загубата на Качулатия. Аз — не. Беше престарял и лишен от хумор, и грозен освен това. Тъй. Щом не мога да предам най-добрите си благопожелания на благородния убиец на Гуглата, ще се задоволя с брат му.“

Силхас Руин погледна отново меча Хуст и промълви:

— Когато бяхме деца, той непрекъснато крадеше нещата ми, защото обичаше да гледа как се ядосвам. — Замълча при спомена и въздъхна. — Още тогава беше безстрашен.

Сенкотрон се беше смълчал. Другите богове просто ги наблюдаваха.

— А след това — прошепна Силхас Руин — той открадна скръбта ми. И сега се питам какво… какво ми е останало да чувствам?

„Ако предложа «благодарност», дали ще е безчувствено?“

Силхас Руин погледна рязко бога и рече:

— Приемам дара ти, Сенкотрон, а в замяна ти предлагам това. — Махна с ръка към другите богове. — Тази сган не ти подхожда. Остави ги да правят каквото щат, Сенкотрон.

Богът се изкиска.

„Ако бях кръвен родственик на това семейство, щях да съм пияният чичо, сврян в ъгъла. За късмет — дали да рискувам с тази дума? — не съм близък на никого от тях. Бъди уверен, че смирено ще се вслушам в съвета ти, принце.“

Силхас Руин вдигна оръжието. Рубинените му очи бавно обходиха боговете един по един. А след това изчезна.

Десемврий се обърна рязко към Сенкотрон.

— Какво беше всичко това? Що за коварна игра ни въртиш тук?

Тоягата на Сенкотрон се завъртя и шибна Бога на трагедията през носа. Той залитна и падна по задник.

— Най-доброто от теб странства в смъртния свят, стари приятелю — изсъска Сенкотрон. — Преди много време ти изостави онази празнота, наречена гордост. Най-после виждам къде се е дянала тя. Е, явно те чака още един урок по смирение. — Изгледа ядосано останалите. — Всички ви всъщност.

— Сополив малък фукльо! — изръмжа Беру. — Ти…

Гласът му заглъхна, защото Бога на Сенките вече го нямаше.

— Работа, работа, работа.

Котильон спря на пътя.

— Стана ли?

— Разбира се, че стана! — сопна се Сенкотрон, после изсумтя: — Тук? Какво правим тук?

— Позна мястото значи.

— Пфу! Да не чувам повече съжаления от теб. Писна ми от тях!

— Маркирам района още веднъж…

— Какво, като пес, пикаещ на ограда?

Котильон кимна.

— Грубо, но точно.

— А ти? — попита Сенкотрон. — Върна ли се в цитаделата на Сянката? Изгони ли я? Трябваха ли й няколко шамара? Юмрук в носа, бързо чукане зад цитаделата?

— Трябваше само да я подканя, Амманас.

— Сериозно?

— От всички вълци по нечия диря — каза Котильон — винаги има един, водачът на глутницата. Жесток и неумолим. Покажи ми един бог или смъртен без вълци по петите…

— Стига приказки за вълци. Това съм аз в края на краищата. Озъбен, с пламнали очи, мръсна кожа и ненаситен глад, сто звяра и всеки един наречен Съжаление.

— Точно така. — Котильон кимна.

— Значи я качи на кон, даде й меч и я отпрати по пътя й.

— За да убие най-големия, най-злия, да.

— Но тя се усмихваше.

— Намери ми един глупак, който ще заложи на това — отвърна Котильон и сам се усмихна.

Богът на Сенките се огледа.

— Не виждам никого наоколо. Толкова по-зле.

Въздухът се изпълни с крясък на чайки.

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“ Уидал прокара длан по мазилката и пръстите му остъргаха парчета влажен мъх. Нарисуваната сцена бе в груб, примитивен стил, но той подозираше, че е по-отскорошна от великолепните творби в градския палат. Светлина като кръв, трупове по брега, лица, блеснали под шлемовете. Горящо небе…

„Малцина преживяха хаоса, гражданските войни. Скриха се тук в тази гора. В цветната мазилка и боя се опитаха да направят спомените си вечни.“ Зачуди се защо някои хора правят такива неща. Зачуди се на нуждата им да оставят след себе си запис за велики събития, които са видели и преживели.

Разбира се, такова откритие — тук в леса над Брега, в подножието на огромна падина, на която колебливите му стъпки неизбежно се бяха натъкнали — водеше до въпроси, представляваше загадка и, като липсващите парчета по зида и дебелите късове мъх, той изпита нужда да запълни празнините.

„Защото всички ние сме обвързани в истории и докато годините се трупат, те стават на камък, пласт подир пласт, и съграждат живота ни. Можеш да стоиш на тях и да се взираш към някой бъдещ хоризонт или може да бъдеш смазан под тежестта им. Можеш да гребнеш с ръка и да ги натрошиш, докато не останат само отломки. Можеш и това да стриеш на прах и да гледаш как вятърът го отвява. Или можеш да благоговееш пред тези злочести истории, да изваеш идоли и възхитителни лъжи, които още повече да извисят погледа ти, и всички тези лъжи да направят куха и тънка твърдта, на която стоиш.“

„Истории. Те са претрупаните вещи в живота ни, удобствата, на които се облягаме и зад които се крием. Но какво от това? Променяш както ти хрумне — това е само една игра в черепа, разклащане на кокалчетата в чашата да видиш дали ще се покаже нещо ново. Да, предполагам, че такива игри са освобождаващи и чувството, което оставят, е като преместване в нова къща. Ново начало те зове. Нов живот, ново гъмжило от истории, нова планина, която да градиш камък по камък.“

„Какво те прави щастлив, Уидал?“

„Дълги промеждутъци време, Санд, свободни от тревога.“

„Нищо друго?“

„О, красотата, предполагам. Наслада, която да гали сетивата.“

„Играеш си на стабилен и простичък човек, Уидал, но смятам, че всичко това е преструвка. Всъщност смятам, че мислиш твърде много, за твърде много неща. Ти си по-лош от мен. И много скоро целият този хаос става толкова плътен, че започва да изглежда стабилен и прост.“

„Жено, главата ме заболява от теб. Ще ида да се поразходя.“

Разтърка отеклото си бедро, изтупа клечки и кал от дрехите си, а след това предпазливо се закатери нагоре по склона на падината, като се хващаше за корени и търсеше къде да стъпи по скритите в сумрака каменни сечени блокове. Издърпа се и продължи пътя си надолу към Брега.

На малко повече от двайсет крачки от пясъчната ивица краят на гората беше преобразен. Изсечени дървета, траншеи, изкопани на лъкатушещи вълни срещу предстоящия пробив в Светлопада. Навсякъде щъкаха хора. Купища оръжия — мечове, копия и пики — и групи шейки и ледерии, които усърдно търкаха ръждата от древното желязо и навиваха нови ивици мокра кожа по дръжките. Дървото на метателните оръжия изглеждаше незасегнато от времето, черните прътове бяха здрави както всякога. Стотици шлемове, струпани на смътно плашещи купчини, чакаха да ги смажат и поправят.

Уидал си проправи път през всичко това и стигна до самия бряг. Спря и затърси с очи из тълпите, но не можа да намери когото търсеше. Видя напред едно познато лице и извика:

— Капитан Пити!

Жената вдигна глава.

— Къде е той? — попита Уидал.

Тя изтри потта от лицето си и посочи.

Уидал погледна натам. Видя самотна фигура, седнала върху стара купчина смет, извърнала лице към Светлопада. Махна на Пити и се отправи натам.

Йедан Дериг дояждаше буца сирене и челюстите му работеха здраво, докато оглеждаше стръмната каскада от светлина. Щом чу стъпките на Уидал, хвърли поглед през рамо, но само за миг. Ботушите на Уидал запращяха по ужасните натрошени кости по ивицата, а след това нагоре по склона на бунището, където между по-големите парчета кости се мяркаха черупки от някакъв горски плод, кратуни и глинени чирепи. Най-сетне стигна до принца и седна до него.

— Не знаех, че ни е останало сирене.

Йедан млясна последната хапка, преглътна и отвърна:

— Вече не ни е.

Уидал потърка лице.

— Очаквах да усетя солта, освежаващия лъх на морето. Но въздухът е застоял като в корабен трюм. — Кимна към Светлопада. — Никакъв дъх не идва от това, нищо.

— Скоро ще дойде — изсумтя Йедан.

— Кралицата се чудеше за това.

— Чудеше ли се?

— Добре де. Тормозеше се. Добре, по-скоро като приклещена в ъгъла котка, като си помислиш. Никакво тормозене. Съска, дращи с лапи, страх гори в очите й.

Челюстите на Йедан се издуха, сякаш още дъвчеше сиренето, после той рече:

— За това ли се будиш всяка сутрин, Уидал?

Той въздъхна и примижа към Светлопада.

— Никога не си бил женен, нали? Разбирам.

— Не ме е интересувало много.

— Изобщо?

— Жените.

— Аа. Е, при Мекрос мъжете се венчават помежду си непрекъснато. Мисля, че виждат как го правят мъже и жени, и го искат и те.

— Кое точно искат?

— Някой да е котката, някой да е кучето, предполагам. Но всичко да е официално, един вид.

— Аз пък си мислех, че човек го прави от любов и преданост, Уидал.

— Не, всичко се свежда до това кой вдига крак и кой кляка. И ако имаш късмет, това върви напред-назад. Ако нямаш, ще се заклещиш в едното или другото и целият живот е нещастен.

— Нещо в очарователното ти описание на брака не ми достига, Уидал.

— Съжалявам, че чувам това, Йедан.

— Подозирам, че има нещо общо с липсата на искреност.

Уидал се ухили.

— Както и да е. Кралицата трябва бързо да бъде успокоена. Чувстваш ли се готов. И… скоро ли ще е?

— Няма как да се прецени готовността, докато не влезем в стълкновение, Уидал, докато не видя какво може да направи армията ми или какво е готова да направи. От двете ще разчитам на второто и ще се надявам на първото. А дали ще е скоро… — Замълча и посочи към Светлопада. — Виждаш ли онова там?

В изливащите се отгоре потоци светлина се оформи странно тъмно петно. Закапа като боя и стигна до самата основа на стената, преди по-светлите ръбове да започнат да се свиват навътре.

— Какво е?

— Дракони, Уидал.

— Какво?!

— Соултейкъни, или съюзници. Магията на Елейнт, която някои наричат техния дъх. Щурмуват преградата с тази хаотична сила и с всеки дъх древната рана изтънява, кожата отслабва.

— Маел да ни пази дано, Йедан… смяташ да се опълчиш на дракони? Как?

— Когато се отвори, раната ще е в подножието — за да отвори път за пешаците им. Ще трябва да се направи предмостие за десант — ние трябва да бъдем изтласкани назад от раната. За да премине физически един дракон през разлома, ще е необходима цялата му мощ, а когато го направи, ще е на земята, не във въздуха. А когато е на земята, драконът е уязвим.

— Но ако предмостието ви е изтласкало назад…

— Трябва на свой ред да ги отблъснем.

— За да стигнем до първия дракон.

— Да.

— И да го убием.

— В идеалния случай — на средата на раната. И не да го убием, а да го раним смъртоносно. В този момент сестра ми и вещиците трябва да… ударят. Да отнемат жизнената сила на дракона…

— И да запечатат разлома.

Йедан Дериг кимна.

Уидал се взря в него: в скулестия профил, в тъмните кротки очи, така невъзмутимо впити в Светлопада. „Кълна се в сладката пикня на Беру, нищо ли не може да го развълнува? Принц Йедан Дериг, войниците ти ще гледат към теб и най-сетне разбирам какво ще видят. Ти си тяхната стена, техният Светлопад.“

„Но дали и ти си ранен?“

— Йедан, може ли да стане? Това, което описваш?

Йедан Дериг сви рамене.

— Сестра ми отказва да коленичи пред Първия бряг. Това е актът, който освещава кралицата на шейките, а тя отказва да го извърши.

— Но защо?

Йедан оголи зъби в усмивка и отвърна:

— Опърничава сган сме ние, кралските особи. Кралица, която отхвърля освещаване, принц, който никога няма да създаде наследник. А Пробуждащата се зора? А нашата Сестра на Нощта? Няма ги, отидоха си завинаги. Ян Товис и аз, само това останахме. Бил ли си някога в ледерийски град, Уидал?

— Ами… да.

— Виждал ли си шейки сред ледерийската тълпа?

— Не, не мисля.

— Ходят с наведени глави, присвити, отдръпват се и правят път на всички. Не вървят, както би вървял ти, с изправени рамене, изпълнил пространството, което ти е нужно.

— Мисля, че това се е променило, Йедан. Това, което ти и сестра ти направихте тук…

— Че това, че натикахме меч в ръката им и им казахме да стоят тук, да се борят и да умрат без нито стъпка назад, ще превърне мишките в ръмжащи леопарди? Много скоро ще намерим отговора.

Уидал помисли малко, поклати глава и попита:

— Тогава само кралската кръв ли прави теб и сестра ти изключения от образа на шейките, който нарисува току-що? Вие не сте мишки.

— Ние сме обучени като офицери в ледерийската армия. Приехме го като дълг, не към краля на Ледер, а към шейките. За да предвождаме, трябва да ни видят като водачи, но по-важното бе, че трябваше да се научим да водим. Това беше подаръкът, който ни даде ледерийската армия. Но беше опасен, защото едва не погълна Ян. А може и да я е погълнал, предвид неохотата, която проявява сега.

— Ако не коленичи пред Брега, могат ли вещиците сами да затворят раната?

— Не.

— А ако бяха повече?

Йедан го погледна.

— Тоест, ако не бях ги избил? — Езикът му изчопли нещо полепнало по зъбите и той го сдъвка и го преглътна. — Не знам. Може би. Може би не. Бяха затънали в користни съперничества. Вероятно по-скоро щяха да узурпират властта на сестра ми, дори да я убият. А след това щяха да започнат да се избиват помежду си.

— Но не можеше ли да ги спреш?

— Спрях ги.

Уидал помълча, после отрони:

— Тя, разбира се, осъзнава опасността.

— Надявам се.

— Не си ли се опитвал да я убедиш?

— По свой начин сестра ми е също толкова упорита като мен.

— Още една стена — въздъхна Уидал.

— Какво?

Уидал поклати глава.

— Няма значение.

— Ето там. Нов подстъп… виж…

Зад Светлопада се спускаше тъмно призрачно петно, голямо и размътено. Връхлетя изведнъж, за да се промуши през сърцевината на раната. Нещо се стовари в преградата като огромен юмрук. Светлина се плисна като кръв. Червени цепнатини плъзнаха навън от тъмното петно.

Йедан се изправи.

— Върви при кралицата на Карканас, Уидал — рече и извади меча си. — Още един подстъп, и започва.

— Започва? — попита Уидал и всичко в него сякаш изтръпна.

Видя как Пити и Бревити затичаха нагоре по брега. Изведнъж го прониза мраз. Ужасни спомени — за младостта, за битки на палубите на Мекрос. Страх размекна краката му.

— Кажи й — продължи Йедан с тон, по-твърд от всякога, — че ще се държим толкова дълго, колкото можем. Кажи й, Уидал, че шейките отново стоят на Брега.

От раната щръкнаха копия — потръпващ, настръхнал ужас… Уидал видя гъмжащи, напиращи напред фигури, можеше почти да чуе воя им. Бликна светлина като гъста кръв. Изля се по брега и обля натрошените кости. Огря лицата под шлемовете.

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“

— Побързай, Уидал. Врагът проби.

„Не можем да устоим срещу нищо. Можем само да се разсипем като пясък под гладната вълна. Йедан призовава офицерите си, офицерите тичат и реват, строяват се редици, набедените ни войници едва се държат на крака. Шейките — моите шейки — стоят пребледнели, широко отворили очи, напрягат се да видят какво става на пролома, където ледериите, замечтали за богата плячка, срещат връхлитащите копия.“

„От раната вече се надигат крясъци. Идват Тайст Лиосан, лицата им са изкривени маски на ярост и цялата лудост на войната вече е там, на Брега. Кръвта на живота вече се лее.“

„Не можем да удържим. Виж хората ми, как търсят очите им брат ми, но той е само един и дори той не може да надвие този враг. Преди много време щяхме да сме достатъчно, достатъчно да удържим, достатъчно да устоим и да умрем, за да спасим този свят. Но вече не.“

Пули и Скуиш надвиснаха над нея. Викаха, пищяха, но тя бе глуха за тях. Грохотът на оръжията ставаше отчаян, като хиляда ножа на един брус. „Но ти си плът, братко. Не си камък за точене. Плът.“

— Трябва да коленичиш!

Ян Товис погледна намръщено младоликата жена пред себе си.

— Кръв ли искате?

Очите се разшириха.

Тя протегна ръце, с китките нагоре.

— Това ли искате?

— Трябва да коленичиш пред Брега!

— Не — изръмжа тя. — Още не. Махайте се, до гуша ми дойде от вас. Островитяните се борят — долу там, при тях, паднете на колене. В пясъка, до ранените и издъхващите — и двете. Погледнете ги в очите и им кажете, че така ще се спасят. — Хвърли се напред и ги изблъска настрани. — Вървете! Кажете им!

„Искате да коленича? Да осветя всичко това? Трябва ли да съм поредният владетел, подтикнал поданиците си към смърт? Трябва ли да се изправя високо и гордо, за да ги призова към гибел с гръмки обещания за слава? Колко още лъжи може да понесе този бряг? Колко празни могат да са думите?“

— На колене — прошепна Ян Товис. — Да. Всички. На колене.

9.

Най-сетне прекършено, тялото рухва и духът се изтръгва на свобода, духът разгъва криле за полет и звукът от крилете му е въздишка. Но знаеше, че не винаги е така. Бе имало времена, когато духът се бе изтръгвал с вой, прекършен също като тялото, което оставя. Твърде дълго в изтерзаната плът, твърде дълго злочест любим на безжалостната болка.

Копитата на коня му отекваха кухо, сухожилията на краката му проскърцваха като улягащ стар добре познат стол и той си помисли за топла стая, място, натежало от спомени, прошарени с обич и скръб, с радост и страдание. Но нямаше кътче в себе си, където да задържи сълзи, нищо, което да може да стисне в юмрук и да усети влагата, потекла между пръстите му. Никакви жестове не бяха останали, които да му напомнят кой беше някога.

Намери изгнилото й тяло под един балван. Рижата коса проблясваше под навятата прах. Лицето й бе сведено надолу, хлътналите й страни бяха притиснати в коленете. Сякаш в последните си мигове бе седяла присвита, взряна в пръстите на краката си.

Всичко отдавна си бе отишло, така си каза. Дори това усещане обаче бе някак механично, макар и объркващо, на ръба на провал. Залитащи стъпки като на сляп объркан човек, опитващ се да намери пътя за дома. Слезе от коня и тръгна към нея, ботушите се огъваха от движещите се и скърцащи в тях кости. Бавно седна на скалата — със скърцане на жили, кост и броня.

С прекършени криле духът й, объркан и сляп, си бе отишъл оттук, изгубил и самия себе си. Как можеше да се надява да го проследи? Наведе се, скри лице в ръцете си и — макар да беше все едно — затвори едното си око.

„Вече е без значение кой съм. Скърцащ стол. Малка стаичка, пушекът от огъня люти на очите. Врани накацали по гредите — що за луда жена би ги поканила тук? Копитата на конете на ловците са изтътнали отвън и вълчицата вече не вие. Няма дъх за това, вече не, не и след като трябва да бяга. Да бяга… богове, да бяга!“

„Знае, че е без полза. Знае, че ще я догонят и ще я обкръжат, ще я пронижат с копията си. Знае всичко за лова и за плячката, защото тези сили са природният й закон. Както и за тези, които я гонят, изглежда.“

„А жената в стола, очите й са насълзени, погледът й е замъглен. Коминът трябва да се почисти, пък и дивото е мъртво вече, мъртво завинаги. И когато следващия път ловците минат оттук, плячката им ще е на два крака, не на четири.“

„Точно така.“

„Сънуваш ли ме, старице? Сънуваш ли самотно око, блеснало в нощта, един последен поглед на дивото към лицето ти, към твоя свят? Богове на бездната, разкъсвам се. Усещам го.“

Роговете ехтят в триумф. Пронизано, сърцето на звяра спира лудешкия си бяг и старицата в скърцащия стол вдига ръка и изтръгва едното си око. Лежи кърваво в дланта й, докато тя изохква от болка. А после вдига глава и впива здравото си око в него.

— Дори слепият знае как се плаче.

Той поклаща глава — не в отрицание, а защото не разбира.

Старицата хвърля окото в огъня.

— При дивото, при дивото. Отиде си. Всичко си отиде. Освободи вълка в себе си, Призрако. Освободи звяра по дирята и един ден ще я намериш.

— Коя си ти?

— Надушваш ли това? Восък в огъня. Восък в огъня.

— Що за място е това там?

— Това тук? — Столът изскърцва. Тя посяга за другото око. — Любов живее тук, Призрако. Крепостта, за която сте забравили. Крепостта, която всички копнеете да намерите отново. Ала забравяте още нещо. — Впи ноктите си в другото око. — Където има любов, има и болка.

— Не — прошепна той. — Трябва да има много повече в това. — Вдигна глава и отвори окото си. Злочеста пустинна земя, канара, превито тяло. — Но тя го хвърли в пламъците. — „Восък. Восък в огъня.“

Огледа тялото, после бавно се изправи. Върна се при мъртвия си кон и смъкна от седлото навитото платно. Разпъна го, отиде при нея и леко я вдигна от гъстите туфи позеленяваща вече трева. Положи я върху платното, придърпа краищата и го стегна здраво, а след това вдигна вързопа и го завърза зад седлото.

Хвана юздите и затвори окото, което му бе останало.

А след това отвори онова, което го нямаше.

Дневната светлина изведнъж изчезна и грамадата настръхнали облаци изригна. Свирепият порив на вятъра заогъва дърветата по северния хребет и след миг връхлетя по склона и нагоре по пътя. Конят й изцвили уплашено и потрепери, а тя се присви на седлото — вихрушката заплашваше да я вдигне от гърба на животното. Впи петите си в хълбоците му и го пришпори напред.

Все още беше на половин ден от града — лабиринтите често се отклоняваха и никога не можеше да се разчита на порталите, а точно този портал се бе отворил много, много далече от мястото, където се бе появил. Изтощена и изпълнена със съмнения и трепет, тя препускаше напред и конските копита мятаха искри по каменната настилка.

Някои неща могат да обсебят душата. Някои неща трябва да се отменят. Носът на ботуш, ровещ в пепелта… но не, беше го подминала това. Беше тук със съжаленията, като ловни кучета по петите й.

Изтътна гръм. Мълнията блесна и накъсаните ивици сребриста светлина раздраха облаците. Някъде зад нея светкавица взриви пътя и конят й се олюля. Тя дръпна юздите и не му позволи да падне. Поривите на вятъра я удряха като юмруци отляво. Изруга. Едва чу гласа си.

Тъмнината вече бе погълнала света и тя яздеше, без да вижда почти нищо, разчиташе само на коня да се задържи на пътя. А дъждът все още се бавеше — можеше да го усети във въздуха, горчив от солта на кипналото море.

Наметалото се изхлузи от връзките на бедрата й и заплющя зад нея като разкъсано платно и тя изруга, понеже едва не изхвърча от седлото.

Беше яздила срещу пясъчни бури — богове, беше плюла в лицето на самия Вихър, — ала не помнеше такова нещо. Въздухът пращеше и пукаше. Пътят се тресеше от ударите на мълниите, гръмотевиците бяха като стъпките на слизащ от небето бог.

Изкрещя от ярост, подкара коня в бесен галоп и дъхът му задумка като барабани в дъжда… но въздухът бе горещ като клада и сух като гробница… нова ослепителна мълния, нов оглушителен взрив… конят залитна, а след това, с издути мускули, с изпънати кости — задържа се на пътя и…

… и вече нещо яздеше до нея, на огромен мършав кон, черен като небето горе.

Тя се извъртя в седлото и го изгледа с гняв.

— Ти?

На лицето му блесна усмивка.

— Кой друг? Съжалявам.

— Кога ще свърши това?

— Откъде да знам? Когато проклетият портал се затвори.

След това каза още нещо, но каквото и да каза, гръмотевицата го пръсна на парченца и тя поклати глава.

Той се наведе към нея и извика:

— Радвам се, че те виждам!

— Идиот! Той изобщо знае ли, че си тук?

Единственият отговор бе нова широка усмивка.

Къде се беше изгубил? Винаги я беше вбесявал. И ето го сега тук, до нея, за да й напомни всички основания първия път да направи… да направи каквото бе направила. Изръмжа нова ругатня и го погледна ядосано.

— Ще стане ли по-лошо?

— Чак когато се махнем оттук!

„Богове на бездната, какви неща съм готова да направя от любов.“

— На север — каза съсухрената старица. Като я погледнеше, Торент си спомняше за един свой чичо, ритнат от кон в лицето, копитото бе натрошило челюстите и костта чак до слепоочието. До края на дните си той показваше на света отпечатъка от това копито и с изкривена беззъба усмивка се смееше и казваше: „Най-добрият ми приятел направи това. Накъде върви светът, щом вече не можеш да се довериш на най-добрите си приятели?“

И ако конят го бе надживял, ако жена му беше плакала при кладата му, както се полага на вдовица, вместо да стои със сухи очи, ако чичо му не бе започнал да задиря момиченцата… Торент поклати глава. На всеки ездач, който нарича коня си „приятел“, му хлопа нещо в главата.

И все пак той се грижеше за коня си с усърдие, граничещо с обсебеност. Измъчваше се, като го гледаше как страда. Без храна, без вода, без други същества от неговия вид. Самотата отслабваше духа на конете, защото те бяха стадни животни също като хората и от самотията погледът им помръкваше.

— Тази пустиня лъщи на смърт — продължи Олар Етил. — Трябва да я заобиколим. На север.

Торент се огледа за децата. Абси се бе осмелил да се отдалечи малко и сега се връщаше с дълъг кристал, който рисуваше призми по голата му ръка. Вдигна го високо, размаха го като меч и се засмя. Близначките бяха унили, лицата им бяха безизразни.

Не можеше да се оправя с деца. Червената маска го беше пратил да се погрижи за децата на Оул, в онзи ден преди толкова време, след като познаваше добре непохватността и притеснението му. Червената маска го беше наказвал за нещо — Торент не можеше да си спомни за какво, не че вече имаше някакво значение. От мястото, където се бе озовал тогава, беше видял падането на един велик водач. От мястото, където се бе озовал, беше видял смъртта на Ток Анастер.

Беше апотеоз на човешкото безумие да се принуждават деца да виждат такива неща, осъзна той. Болката на умиращия, насилието на убиеца, жестокостта на победителя. Питаше се какво бяха видели близначките след онази нощ на измяна. Дори Абси носеше раните си, макар че сякаш бе неподатлив на дълги изблици на скръб.

Не, това изобщо не беше редно. Но пък може би никога не е било редно. Не спохожда ли всяко дете онзи миг, когато майката, бащата, изгубват богоподобния си статут, онова върховно всезнание за всички неща, когато се разкрие, че те са също толкова слаби, също толкова несъвършени и объркани като детето, което ги гледа? Как съкрушава този миг! Изведнъж светът се превръща в опасно място и в неизвестното дебнат всякакви заплахи, и детето се пита дали е останало някакво място, където да се скрие, да намери убежище.

— На север — повтори Олар Етил и тръгна с накуцване, провисналите от разнебитеното й тяло кости потракваха. Двата скелета-гущери заситниха след нея — беше се чудил къде са се дянали, тъй като бяха изминали дни, откакто ги бе видял за последен път.

— Абси и Стейви този път — каза Торент. Стейви стана, хвана ръката на братчето си — тази, която не стискаше кристала — и го поведе към коня. Качи се на седлото, след което се пресегна за Абси.

Докато я гледаше как вдига момчето от земята и го настанява пред себе си, Торент си помисли как са се променили тези деца. Бяха мършави, всичката тлъстина се беше стопила, кожата им бе потъмняла от слънцето. Новонаточен ум и вещина в очите и в жестовете им.

„Червената маска ме остави да пазя децата. Но тях вече ги няма. Всички. До едно. Тъй че обещах на Сеток да пазя тези. Колко дръзка бе тази клетва. А аз дори не обичам деца. Ако отново се проваля, тези три ще умрат.“

Ръчичката на Сторий се пъхна в неговата. Той я погледна, отгоре, срещна очите й и стомахът му се сгърчи от онова, което видя в тях. „Не, не съм безпогрешният ви защитник, не съм вашият бог закрилник. Не, не ме гледай така.“

— Да вървим — каза грубо.

Усещаше как нараства силата й. Сетивата й се протягаха надалече по каменистата земя, по мокрите пясъци на погребани потоци. Отново и отново докосваше знаците от своите изгубени деца, Имасс, и дори от Ерес’ал — които бяха живели тук във времената преди Имасс. И можеше да чуе ехото от гласовете им, песни, вече отнесени от древни ветрове там, по бреговете на пресъхнали реки, в подветрията на хълмове, отдавна изронени и разсипани.

Сечивата бяха груби, наистина, камъкът — от лошо качество, но все едно. Бяха живели тук. Бяха странствали по тези земи. „И отново ще вървят по тях. Онос Т’уулан, отказваш да разбереш какво търся за вас, за теб и събратята ти. Силвърфокс отведе толкова много далече от мен, но, Първи меч, онези, които те следват, ще намерят спасение.“

„Не се вслушвай в призивите на Първия трон — тя може да е дете на императора и може да стои в сянката на тайни — но нейната власт над теб е илюзия. Това, което те подтиква да се подчиниш, е покварата на Логрос, лудостта на отчаянието му. Да, ти коленичи пред Първия трон там, с другите, но императорът е мъртъв. Императорът е мъртъв!“

„Послушай ме, Онос Т’уулан! Върни своя народ — пътят, по който сте тръгнали, ще унищожи всички ви. Намери ме — нека сложим край на тази война на воли. Първи меч, виж през очите ми — аз държа твоя син.“

„Държа твоя син.“

Но той продължаваше да я отхвърля. Собствената му сила все така вреше и кипеше около него, изпълнена с мощта на Телланн. Опитваше се да си пробие път до него, но силата му й се опълчваше. „Проклет глупак! Аз държа сина ти!“

Изръмжа, спря и погледна с гняв човешките същества, които се точеха зад нея. „А дъщерите ти, Онос? Да им разпоря ли гърлата? Това ще те смири ли? Как смееш да ми се опълчваш! Отговори ми!“

Нищо, само стенещият вятър.

„Трябва ли да ги изоставя? Трябва ли сама да те намеря? Кажи ми, достатъчна ли е силата ти, за да отблъснеш дракон? Ще дойда за тебе, Първи меч, в кипящия огън на Телас…“

„Ако им навредиш, Олар Етил, хиляда свята на огъня Телас няма да те опазят от мен.“

Тя се засмя.

— А, ето, че проговори.

„Нима?“

Гадателката на кости изсъска от гняв.

— Ти? Да те няма, едноок труп! Върни се при жалката си армия презрени войници!

„Посегнеш ли със силите си, Олар Етил, не се знае кого би могла да намериш. Всъщност приеми го като предупреждение. Съвсем не си сама в тази земя. Има криле в тъмното, а утринният скреж таи във всяка своя капка хиляда очи. На вятъра се носят миризми и аромати, а дъхът на леда…“

— О, млъкни! Разбирам какво правиш! Нима си въобразяваш, че не мога да се скрия?

„Не успя да се скриеш от мен, едноокия труп.“

— Колкото по̀ се задържаш — отвърна тя, — толкова повече се губиш. Това е моето предупреждение към теб. Отпадаш, Ток Анастер. Разбираш ли ме! Отпадаш!

„Ще устоя достатъчно дълго.“

— И какво ще направиш?

„Каквото трябва.“

Волята й го избягна с лекота. Хлъзна се покрай него и се понесе напред, изтътна като порой от мълнии, изля се като вода, като огън. Щеше да нападне Телланн на Първия меч. Щеше да разбие преградата. Щеше да го стисне за гърлото…

Отпред на пътя й изникна редица конници, безмълвни и тъмни. Мръсни отпуснати знамена, опърпани пряпорци, шлемове над мършави съсухрени лица.

Силата й връхлетя срещу тях, разби се и се разпадна като вълни срещу скална стръмнина. Олар Етил усети как умът й се олюля. Беше замаяна от волята на тези привидения, узурпаторите на Трона на смъртта. Докато залиташе назад, един от мъртвите войници подкара коня си напред.

Сивото на брадата му бе като предено желязо, погледът в очите му — като камък. Спря пред нея и се наведе от седлото.

— Газиш по чужда земя, Гадателко на кости.

— Дръзваш да ме предизвикваш?

— Винаги и всякога.

— Той е мой!

— Олар Етил — рече той, докато вадеше меча си, — когато спориш със смъртта, винаги губиш.

Тя изкрещя от ярост и побягна.

Торент се приближи и застана до падналото на колене същество.

— Едва не ни оглуши. Нещо не е наред ли?

Тя бавно се изправи, а след това го шибна с ръка през гърдите и той отхвърча във въздуха. Тупна тежко на земята и дъхът излезе от дробовете му.

Олар Етил се приближи до него, пресегна се и го стисна за гърлото. Надигна го, приближи лицето си към него и в кухините на очите й той видя бушуващи пламъци.

— Ако ги избия всички — изсъска тя, — тук и сега… каква полза от тебе? Кажи ми, паленце, каква полза от тебе?

Той изохка, тя изръмжа и го захвърли настрана.

— Да не си посмял да ми се подиграваш отново, оул.

Двата скелета влечуги се изсмяха.

Сторий притича до него.

— Недей — замоли се момичето, личицето му беше оцапано от сълзи. — Недей, моля те. Не ни оставяй!

Той поклати глава. Гърлото му бе твърде раздрано за думи.

Конят му пристъпи отзад и го бутна с муцуна по рамото.

Богове на бездната.

Отдавна не бе развихрял пълната мощ на Телланн, повлякъл след себе си магията на лабиринта с всяка тежка, стържеща крачка. Нищо не можеше да го достигне в умъртвената й сърцевина. Дори яростната атака на Олар Етил бе приглушена, заглъхнал гняв, едва различим под многото пластове воля на Първия меч.

Помнеше една пустош, солена низина с остри камъни. Имаше пробиви в бойния ред. Имаше кланове останали само с по няколко воини в онова студено, затихнало утро. Той стоеше пред Логрос, останал без събратята си, и единственото, което го държеше на място, бе обвързването на дълга, заплетените мрежи на вярност. Беше Първият меч все пак.

Последните Джагът в Одан бяха избити и изклани. Дошло бе времето да се върне в Малазанската империя, при императора, който седеше на Първия трон. И при Дасем Ълтър, смъртната си сянка, която бе взела за себе си — и за най-близките си следовници — титлата Първи меч. Пророческо вдъхновение, защото скоро всички щяха да са мъртви — мъртви като Онос Т’уулан, мъртви като Т’лан Имасс. Или ако не мъртви, то… унищожени.

Но Логрос вдигна ръка и разкривените пръсти го посочиха.

— Ти беше някога Първият ни меч — каза той. — Когато се върнем в смъртната империя, ще се закълнем в служба на Дасем Ълтър, който е наследникът на титлата ти. Ще предадеш името Първи меч.

Онос Т’уулан се замисли. Да предаде титлата? Да прекъсне връзките? Да разкъса възлите? „Да позная отново свободата?“

— Той е смъртен, Логрос. Не знае какво е направил, като е присвоил титлата Първи меч.

А Логрос отвърна:

— В службата си Т’лан Имасс го освещават в…

— Готови сте да го направите бог?

— Ние сме воини. Нашата благословия ще…

— Ще го прокълне за вечността!

— Онос Т’уулан, ти не си ни нужен.

— Нима си въобразявате… — И си спомни гласа си, кипналия гняв и ужаса от това, което Логрос искаше да… „на един смъртен човек, на човек, обречен да се изправи срещу собствената си смърт, а това е нещо, което не сме правили никога, не, вечно бягахме от този миг на равносметка — Логрос, Господарят на смъртта ще удари Т’лан Имасс чрез него. Качулатия ще го накара да плати. За нашето престъпление, за непокорството ни…“ — Нима си въобразявате, че благословията ви може да се окаже нещо друго освен проклятие? Готови сте да го направите бог на скръбта и провала, бог с лице обречено да плаче, да се гърчи в болка…

— Онос Т’уулан, ние те отхвърляме.

— Ще говоря с Дасем Ълтър…

— Не разбираш. Твърде късно е.

Твърде късно.

Адюнкта Лорн бе повярвала, че убийството на императора е развалило съюза на човешката империя с Логрос Т’лан Имасс. Беше сгрешила. „Пролятата кръв, на която трябваше да обърнеш внимание, беше на Дасем Ълтър, не на Келанвед. И при все че никой от двамата не умря истински, само единият понесе смъртоносната целувка на Гуглата през всичките дни, които последваха. Само единият се изправи пред самия Качулат и научи за ужасното нещо, което му бе причинил Логрос.“

„Казваха, че Качулатия бил неговият бог покровител. Казваха, че се е заклел да служи на Господаря на смъртта. Казваха, че Качулатия след това го е предал. Нищо не разбираха. Дасем и неговата дъщеря бяха ножовете на Гуглата, които удряха по нас. Какво е да бъдеш оръжието на бог?“

„Къде си сега, Логрос? Усещаш ли ме сега, в това мое страстно прерождение? Моят наследник — избраното от теб дете — отхвърли предначертаната му роля. Стъпките му сега отмерват хода на една трагедия. Ти го превърна в Бог на сълзите и след като Гуглата вече го няма, той трябва да унищожи следващия, който го направи каквото е. Трепериш ли, Логрос? Дасем иде за теб. Дасем иде за теб.“

Не, светът не можеше да стигне до Онос Т’уулан. Той не трепваше от болка, не го разтърсваше скръб. Гневът му бе непознат. Беше неуязвим за всяко предателство, нанесено на него и на онези, които бе обичал с цялото си смъртно някога сърце. Не искаше мъст. Не се надяваше на спасение.

„Аз съм Първият меч. Аз съм оръжието на безбожните и в деня, в който бъда изваден от ножницата, прахта ще заличи всеки ваш сън. Логрос, глупак такъв, смяташе ли, че ти и всички Т’лан Имасс бяхте доказателство срещу смъртоносната целувка на бога? Попитай Крон. Попитай Силвърфокс. Погледни мен сега, виж как Олар Етил се опитва да ме изтръгне от проклятието на Дасем… но не може. Ти му даде господство над нас и тези вериги на Гадателката на кости ще се скършат.“

„Вървим към своето унищожение. Първият меч е разкъсан на две, едната половина смъртна и жестока в отрицанието си, другата половина безсмъртна и още по-жестока. Радвай се, че Дасем не ме е намерил. Радвай се, че той търси собствения си път и че ще е далече от мястото, където ще застана аз.“

„И ето я моята тайна. Вслушай се добре в това. Оръжието на безбожните не се нуждае от ръка, която да го владее. Оръжието на безбожните се владее само. То е без страх. Лишено е от чувство за вина, презрително е за възмездието. То е всичко това и много повече, но едно не е: не е лъжец. Никакво убийство в името на по-висша сила, никакви обещания за изкупление. Няма да загърне жестокостта във фанатична ревност, която оправдава и освобождава.“

„И точно затова е най-ужасяващото оръжие от всички.“

Никой не можеше да го засегне и той усещаше кипящата сила, излъчваща се от него на вълни… а отвъд нея светът тръпнеше. Не мислеше повече да се крие. Не го интересуваха коварства и военни хитрости.

Не беше ли по-добре така? Не беше ли по-удобно така, вместо да отприщи огъня на своя гняв? Телланн не изискваше бушуващи пожари, които да опустошат земи и да погълнат небето. Телланн можеше да се затаи в една-единствена искра или в смътния блясък в душата на кехлибар. Можеше да се затаи в търпението на един воин, неподвластен на съмнението, брониран в чиста праведност.

И ако тази праведност след това лумне, ако изпепели всеки дръзнал да я нападне, не беше ли това справедливо?

Улаг Тогтил се огъваше под атаката на мислите на Първия меч, този раздиращ порой от ярък ужас. Усещаше вълните страдание, изригващи от воините около него, завихрени като новородени змиорки във въртопа на яростта на предводителя им.

Щеше ли да унищожи това всички тях? Щеше ли накрая Онос Т’уулан да намери мястото си, за да прегърне унищожението, а щом се обърне назад, да види след себе си само пепелища? „Или това ще ни закали? Дали ще ни претопи това в неговите оръжия на безбожните?“

„Почувствахме те, Олар Етил, и ние също отхвърляме теб и всичко, което обещаваш. Нашето време свърши. Първият меч разбира това. Ти — не.“

„Иди си. Кръвта, която искаш от този свят, е твърде ужасна и да я пролеем в свое име означава да докажем за сетен път тази трагична тема, ужасното проклятие на смъртния Дасем Ълтър.“

„Логрос, да можех да те намеря сега, бих те разкъсал. Щях да ти откъсна главата и да заровя черепа ти в най-дълбоката, най-тъмната яма, за да не можеш да виждаш нищо освен вечната развала.“

„Да, вече разбираме Първия меч.“

„Разбираме го и не можем да го понесем.“

Ристале Ев се мъчеше да достигне Улаг. Нуждаеше се от силата му. Първият меч се самопоглъщаше, мислите му бяха едновременно зейнала озъбена паст и нахапана разкървавена опашка. Беше змия от огън, която неумолимо се стремеше напред, и воините след него залитаха в пороя на ужасяващата му мощ.

„Улаг, моля те — не ни ли дойде до гуша от оръжия? Нима мирът е само лъжа?“

„Първи меч — заклеваш се да ни прекършиш всички, но какво ще ни спечели това? Това ли е единственото наследство, което можеш да предложиш на всички, които те следват? Умираме, символ на безсмислено непокорство. Кралете ще продължат да вървят по земята, робите ще продължат да се влачат в синджирите, ловците ще продължат да преследват плячката и плячката ще продължи да умира. Майки ще плачат за изгубените си деца — Първи меч, нищо ли друго не можеш да ни предложиш освен това?“

Но в мислите на Онос Т’уулан нямаше място за грижа за страховете на тези, които го следваха. Не ги слушаше дори, вкопчен в жалката игра на безмилостност — в безумната нелепост на неуязвимостта. Никой не можеше да стигне до него.

„Но го следваме. Нищо друго не можем да направим.“

Тя залитна и Улаг я хвана и я задържа да не падне.

— Улаг…

— Дръж се, Ристале Ев. Намери нещо. Спомен, в който можеш да се вкопчиш. Време на радост, на любов дори. Когато дойде моментът… — Замълча, за да намери точните думи. — Когато дойде времето и паднеш на колене, когато светът извърне лицето си от теб на всички страни, когато пропаднеш в себе си и падаш, и падаш, намери своя миг, своя блян за мир.

— Няма такъв — прошепна тя. — Помня само скръбта си.

— Намери го — изсъска той. — Трябва!

— Той ще се погрижи всички да бъдем унищожени — това е единственият мир, за който вече бленувам, Улаг.

А той замълча и се обърна и я изпълни тъга. „Виждаш ли ни? Ние сме Т’лан Имасс. Ние сме славата на безсмъртието. Когато дойде забравата, ще я целуна. И в ума си ще се понеса в пустошта по река от сълзи. По река от сълзи.“

Грънтъл следваше диря невъобразимо стара, през стръмни пропасти, нападали остри скали и натрошени балвани. В това място на сънища въздухът беше горещ, миришеше на солени блата и просторни крайбрежни низини. Беше диря на мъртви и умиращи, диря на стиснати челюсти и вратни мускули, стегнати като железни пръти. Стържещи в камъка нозе и онова тъмно, топло зловоние, което така обсебваше умовете на гонените, на жертвите, изпълваше въздуха като дъха на призраци, пленени завинаги в това страдание.

Стигна до пещерата, спря пред нея и вдигна глава, за да подуши.

Но всичко това отдавна бе отминало, поколение след поколение се бяха напластили, процесия, която обещаваше да се повтаря и повтаря във вечността.

Илюзия, и той го знаеше много добре. Последната гигантска котка, довлякла плячката си в тази пещера, бе станала на кости и прах, така разпръснати от столетията, че не можеше дори да различи миризмата й. Леопард, тигър, пещерен лъв — какво значение имаше, проклетото същество отдавна бе умряло. Цикълът на ловуване, раждане и изхранване отдавна бе прекъснат.

Пристъпи в пещерата. Знаеше какво ще намери.

Кости. Разбити черепи. Черепи на Ерес’ал и на други маймуни, човешко дете или жена тук-там. Доказателства за време, когато бъдещите тирани на света са били само жертви, свиващи се от страх и ококорени пред блясъка на котешките очи в тъмното. Падали бяха жертва на свирепи зъби и нокти. Увисвали бяха с прекършени вратове от челюстите на огромните жълто-кафяви зверове, обитавали техния свят.

Тиранията е била само блясък в очите тогава и всеки ден слънцето се е вдигало, за да огрее свят на невежество. Колко сладко трябва да е било.

Грънтъл изсумтя. Къде бе умът, бленуващ за невъобразими възможности — като ръце, опипващи в тъмното? Опипващи… блясък на някоя далечна светлина ли бе онова? Беше ли обещание за нещо, нещо… чудесно? В мига преди тихото ръмжене — космите на врата настръхват — и внезапното връхлитане. „По-добре да умреш, докато търсиш пипнешком мечти, отколкото… какво? Онзи кърлеж под мишницата на вмирисаното същество, сгушено в теб?“

„Чувал съм, че скалните маймуни се събират на ръбовете на стръмнините, за да гледат изгрева и залеза на слънцето. За какво мислят? За какво бленуват? Миг на молитва ли е това? Време за благодарност за светлината на живота?“

„Молитва? Да: «Дано тези двукраки ловци си изядат задниците. Дай ни копия от огън и мълнии, за да обърнем тази битка — само веднъж, молим те. Само веднъж!»“

Пресегна се с грамадната си ноктеста лапа и перна един малък череп, видя как се хлъзна и след това бавно се завъртя. „Разбрах те. Зъбите са изщракали, мечтите са си отишли. Свършили са.“ Изръмжа глухо, мина през купчините кости и намери мястото, където бяха спали древните котки, след като си напълнят коремите, просто бяха тичали през дивите степи на сънните си светове, не по-различни от този. „Ха. Да сънуваш рай не по-различен от този, в който се е случило да живееш. Каква поука би могло да се крие в това?“

Всички тези светове, всички тези лабиринти му се надсмиваха със съвършената си баналност. Шаблони, които не носят просветление, повторения, лишени от смисъл. Не бе достатъчно да си представи светове без хора или други разумни глупци. Самият акт на въображението предполагаше прекалено човешки подход. При все това бе лесно да съчетае тези противоречия — „когато се придържам към човешкото в мен. Когато отказвам сладкия благослов на тигровия свят.“

„Не е чудно, че си забравил всичко, Трейк. Не е чудно, че не бе готов за божественост. В джунглите на древните дни тигрите бяха богове. Докато не дойдоха новите богове. А те бяха много по-жадни за кръв от тигрите и сега джунглата е безмълвна.“

Тази нощ, знаеше той, тук, в тази пещера, щеше да сънува лова, съвършеното дебнене на съвършената плячка и как влачи жертвата си нагоре по пътеката в тази пещера, далече от хиените и чакалите.

Като за сънища, не беше толкова лошо. Като за сънища.

„Черна козина, вкус на кръв в устата ми…“

Беше го намерил пред стените на мъртъв град. Коленичил на прашния път, събираше натрошените останки от старо гърне, но не само едно гърне се бе натрошило, бяха стотици. Паническо бягство, пушекът и пламъците се издигат и почернят варовиковите скали, до които се бе присвил градът, хиляди пребледнели, сиви като плавеи изтерзани лица. Падат неща, чупят се неща.

Опитваше се да сглоби парчетата и когато Маппо се приближи, вдигна поглед, но само за миг, и отново се върна към задачата си.

— Добри човече — рече тихо, докато буташе напред-назад парчетата с пръст, за да разбере каква е била формата на гърнето, — добри човече, да имаш случайно лепило?

Гневът си бе отишъл и с него — целият спомен. Икариум стоеше на колене, с гръб към града, който бе унищожил.

Маппо въздъхна, остави тежката си торба на земята и се наведе.

— Твърде много са натрошени, за да можеш да ги залепиш. Би отнело седмици, може би месеци.

— Но аз имам време.

Маппо потръпна и извърна очи — но не към града, където хищни пеперуди се трупаха по первазите на прозорците на залепените до стръмните скали сгради, където ивици сажди лъщяха по камъка като ужасни белези. Не към града с тесните му улици, пълни с отломки и трупове, и гущери ризан, гъмжащи по изстиналата гниеща плът, и бок’арала, трупащи се да ближат лъскави петна за солта и да мъкнат наръчи парцали, с които да правят гнездата си. И не към портата с разбитите й врати и купищата мъртви войници, подпухнали в броните си под дневния зной.

Не, загледа се на юг, към старите керванни станове, очертани само от ниски каменни основи за кошари. Никога вече нямаше пустинните търговци да пътуват до тук. Никога вече нямаше търговци от далечни градове да идват тук за прочутите „коприни на Червения червей“ на Шикимеш.

— Мислех, приятелю — каза Маппо и поклати глава. — Нали вчера говореше за пътуване. На север, каза ми, към брега.

Икариум вдигна очи и се намръщи.

— Нима?

— За да потърсиш Танно, Бродниците на духа. Казват, че били събрали древни записи чак от Първата империя.

— Да. — Икариум кимна. — И аз съм чувал това. Помисли си, всичкото това тайно знание! Кажи ми, мислиш ли, че жреците ще ми позволят да вляза в библиотеките им? Има толкова много, което трябва да науча — защо да ме спрат? Мислиш ли, че ще бъдат добри, приятелю? Добри към мен?

Маппо огледа чирепите на пътя.

— За Танно казват, че са много мъдри, Икариум. Не мисля, че ще залостят вратите си за теб.

— Добре. Това е добре.

Треллът се почеса по четината на брадичката си.

— Тъй че ще сме Икариум и Маппо. Ще вървим през пустините чак до брега и ще вземем кораб до острова, до дома на Бродниците на духа.

— Икариум и Маппо — повтори джагът и се усмихна. — Маппо, приятелю мой, този ден изглежда много обещаващ, нали?

— Ще извадя вода от керванните кладенци, а след това тръгваме на път.

— Вода — повтори Икариум. — Да, за да мога да измия тази кал — сякаш съм се къпал в нея.

— Хлъзнал си се от някой бряг снощи.

— Точно така, Маппо. Какъв съм тромав. — Загреба две шепи чирепчета и бавно се изправи. — Виждаш ли тази синя глеч? Като самото небе — сигурно тези съдове са били много красиви. Такава загуба е, когато драгоценни неща се счупят, нали?

— Да, Икариум. Ужасна загуба.

— Маппо? — Очите на Икариум бяха пълни с мъка. — В града… мисля, че нещо се случи. Хиляди хора са умрели — хиляди лежат мъртви в онзи град — истина е, нали?

— Да, Икариум. Изключително трагичен край.

— Що за ужасно проклятие го е сполетяло според теб?

Маппо поклати глава.

Икариум огледа чирепите в ръката си.

— Ако можех отново да събера всичко, бих го направил. Знаеш го, нали? Разбираш това… моля те, кажи, че го разбираш.

— Да, приятелю.

— Да вземеш каквото е счупено. Да го залепиш. Да го направиш цяло.

— Да — прошепна Маппо.

— Трябва ли всичко да се чупи накрая?

— Не, Икариум, не всичко.

— Не всичко? Кое няма да се счупи накрая? Кажи ми, Маппо.

— Ами… — Треллът се усмихна. — Не е нужно да търсиш далече. Не сме ли приятели, Икариум? Не сме ли били винаги приятели?

Внезапна светлина огря сивите очи на джага.

— Да ти помогна ли с водата?

— Ще се радвам.

Икариум се взря в чирепите в шепите си и се поколеба.

Маппо вдигна торбата си.

— Да ги приберем тук, ако искаш. Можем да се опитаме да ги залепим по-късно.

— Но има още на пътя, навсякъде — ще трябва да…

— Тогава остави водата на мен, Икариум. Напълни торбата, ако искаш, с колкото можеш да събереш.

— Но те са тежки… не, мисля, че ще се окаже твърде тежко бреме тази моя обсебеност, приятелю.

— Не се притеснявай за това, приятелю. Събирай. Ще се върна след малко.

— Наистина ли да ги сложа в торбата?

— Да, приятелю.

Икариум се усмихна и клекна. Погледът му се спря на меча му на няколко крачки вдясно и Маппо видя как се намръщи и каза:

— Почистих го от калта снощи.

— Ах. Колко мило от твоя страна, приятелю.

„Шикимеш и коприните на Червения червей. Преди толкова години, преди толкова лъжи. И най-голямата лъжа от всички: вечно приятелство.“

Седеше в сумрака сред кръг от камъни, които бе дотъркалял — стар обичай на Трелл, кръгът отворен на изток, където щеше да изгрее слънцето. В шепите си държеше десетина прашни светлосини глинени чирепа.

„Така и не ги сглобихме. Беше забравил още същия следобед, а не се и опитах да му напомня — а не беше ли точно това задачата ми? Да го захранвам само с онези спомени, които преценя, че са полезни, да потискам всички други, докато не изчезнат.“

„Коленичил в онзи ден, беше като дете, с всичките му игри, които чакат пред него — чакат да мине някой като мен. Преди това бе доволен да общува само с играчките си и нищо друго. Не е ли това скъпоценен дар? Не е ли това чудото на едно дете? Да гради собствените си светове, да живее в тях и да намира радост в самото живеене?“

„Кой би прекъснал това? Кой би искал да разбие и унищожи такова чудесно нещо?“

„Ще те намеря ли коленичил в прахта, Икариум? Ще те намеря ли озадачен над отломките, които са те обкръжили? Ще говорим ли за свети библиотекари и тайни истории?“

„Ще залепим ли своето гърне?“

Грижливо прибра чирепите в торбата. Легна с гръб към отвора в каменния пръстен и се опита да заспи.

Фейнт огледа околността и заяви:

— Тук са се разделили. Едната армия е тръгнала право на изток, но това е по-тясната диря. — Посочи на югоизток. — Две, може би три сили — големи — са тръгнали натам. Тъй че трябва да направим избор. — Огледа спътниците си и погледът й се спря на Прешъс Тимбъл.

Младата жена сякаш се бе състарила с десет години след смъртта на Юла. Явно я болеше от стоенето, петите й сигурно бяха набити, напукани и кървяха. „Също като моите.“

— Е? Каза, че е имало сила… тук някъде. Коя армия да последваме?

Прешъс Тимбъл се присви боязливо.

— Щом има армии, сигурно има война.

— Е, имало е битка, да. Намерихме каквото е останало. Но може би тази битка е била единствената. Може би войната е свършила и всички се връщат у дома.

— Имах предвид, защо трябва да тръгнем след които и да е от тях?

— Защото гладуваме и умираме от жажда…

Очите на младата жена блеснаха.

— Правя всичко, което мога!

— Знам, но не е достатъчно, Прешъс — каза Фейнт. — Ако не настигнем някоя от тези армии, всички ще умрем.

— На изток тогава… Не, чакай. — Прешъс се поколеба.

— Хайде, казвай най-после — изръмжа Фейнт.

— Нещо ужасно има нататък. Аз… не искам да се доближа. Пресягам се и след това бягам — не знам защо. Нищо не знам!

Емби се беше вторачил в нея все едно гледаше някакво странно парче дърво или счупен идол. Изглеждаше готов всеки момент да се изплюе в краката й.

Фейнт прокара пръсти през сплъстената си коса — ставаше дълга, но беше добре дошло. Само и само да я пази от убийствения зной. Гърдите я боляха и болката вече бе постоянен спътник. Мечтаеше си да може да се напие. Да падне в несвяст в някоя задна уличка или в мръсната гостилница на хан. Да изчезне от себе си за една нощ, само за една нощ. „И нека се събудя в ново тяло, в нов свят. Със Суитист Сафърънс, която седи до мен жива. Без воюващи богове и посечени от мечове чела.“

— А югоизтокът, магьоснице? Някакви лоши чувства в онази посока?

Прешъс Тимбъл поклати глава, а след това сви рамене.

— Какво означава това? — изсъска отчаяно Фейнт. — И там ли е толкова гадно за нас, колкото на изток, или не е?

— Не… но…

— Но какво?

— Вкусът е на кръв! Натам! Защо така? Всичко е с вкус на кръв!

— Проливат ли я, или я пият?

Прешъс Тимбъл я зяпна все едно, че е полудяла. „Богове, може и да съм, щом задавам такива въпроси.“

— Кой път ще ни убие по-бързо?

Младата жена вдиша дълбоко и потрепери.

— На изток. Онази армия… всички отиват да умрат.

— От какво? — настоя Фейнт.

— Не знам — от жажда може би. Да, от жажда. — Очите й се разшириха. — Няма никаква вода, никаква — виждам низина, искрящо поле, ослепително, остри като ками камъни. И кости — безкрайни полета от кости. Виждам мъже и жени, полудели от горещината. Виждам деца — о, богове! — прииждат като кошмар, като доказателство за всички престъпления, които сме извършили някога. — Изведнъж нададе ужасяващ вой, скри лицето си с ръце, олюля се и щеше да падне, ако не беше Емби, който пристъпи до нея и я задържа. Тя зарови лице в гърдите му. Над главата й той се вгледа във Фейнт и се усмихна убийствено.

„Лудост ли? Твърде късно е, Прешъс Тимбъл — и благодаря на боговете, че не виждаш това, което виждаме ние.“ Фейнт потръпна и се обърна на югоизток.

— Натам тогава.

„Деца. Не ми напомняй. Някои престъпления режат до кокала. Не, не ми напомняй.“

Видя в ума си Суитист Сафърънс, усмихната широко, взе решение и тръгна. „Ако са отишли много далече, няма да успеем. Ако стане още по-зле… кръв. Или я проливаме, или я пием.“

Зачуди се за армиите. Кои, в името на Качулатия, бяха и защо бяха навлезли толкова дълбоко в Пустинните земи само заради някаква си глупава битка? И защо се бяха разделили? „А вие, нещастни глупаци, първите на изток. Само един бегъл поглед натам, накъдето сте се запътили, разкъсва разума й. Моля ви, върнете се, преди да оставите твърде много мъртъвци по земята.“

„Където и да отивате, не може да си струва. Нищо на този свят не си струва и много ще ви е трудно да ме убедите в обратното.“

Чу пъшкане и се обърна.

Емби носеше Прешъс Тимбъл, усмивката му бе замръзнала в ухилена пародия на задоволство, сякаш намерил най-сетне копнежа на сърцето си, държеше да извлече най-пълно удоволствие от това. Главата на Прешъс Тимбъл се полюшваше на рамото му, със затворени очи и полуотворена уста.

— Какво й стана?

— Припадна и най-после ми падна — отвърна доволно Емби.

— О, писна ми от тъпотиите ти!

Десет хиляди космати гърбове, черни, сребристи и сиви, десет хиляди мършави дълги тела. Като железни мечове — десет хиляди железни меча. Кипяха пред очите на Сеток, размътваха се като наточените ръбове на вълни над разгневено море. Носеше се тласкана към извисяващите се скали, към щръкналите зъби на изгнилите канари.

Вятърът ревеше в ушите й, ревеше през самата нея и тътнеше като гръм през всяка костица на съществото й. Усещаше как зверовете се разбиват в брега, усещаше яростта им, докато връхлитаха срещу безчувствения камък и всички жестоки закони, които го държаха на място. Зъбеха се към небето, хапеха и дъвчеха лъчите слънчева светлина, които ги пронизваха. Виеха срещу идещата нощ и в своя лов дебнеха собственото си безумно настървение.

„Ние сме това, което сме, и да се опълчиш на този враг, който сме ние, е безнадеждно.“

„Кой ще се бие за нас? Кой ще се озъби, за да оголи мечове от остро желязо?“

Стръмнините напред отекваха от сблъсъка — беше все по-близо. „Вълци на Зимата, виждате ли ме? Благословен Господарю, горда Господарке, вашият призив ли е това? Чака ли там пещера, в онази разядена стена? И вътре — Крепост на тронове?“

„Има един мирис в дивото, мирис, от който настръхваш, който бликва като лед през човешките жили. Има дири, които пресичат пътеката, тайни проходи под горския саван. Мишки танцуват по рохкавата земя в мига преди да дойдем, а ние сме слепи за всичко това.“

„И всички пространства, разчистени от нашите огньове и нашите оръжия, и нашите рала, трябва след това да запълним с този потен, горчив порой на гордостта. В пустинните земи, създадени от нас, сме готови да застанем с ликуване и триумф.“

„Тронове на Дивото, тронове от кости, кожи и безжизнени очи. Високи като планини са тези Тронове на Зверовете.“

„Кой ни напада? Кой ни преследва в безмилостен лов? Кой ни убива?“

„Всички.“

Носеше се към разядените скали. Унищожението, ако дойдеше, щеше да дойде като благослов. Топлината на понеслите я зверове бе сладка като любяща целувка, утешителна прегръдка, обещание за спасение. „Аз съм дестраянтът на Вълците. Аз държа в гръдта си душите на всички избити зверове, на този и на всеки друг свят.“

„Но не мога да ги държа вечно.“

„Трябва ми меч. Трябва ми освобождение.“

„Освобождение, да, и меч. Десет хиляди железни меча. В името на Вълците на Зимата, в името на Дивото.“

Сестра Справедливост крачеше по безжизнения пясък далече на юг от Шпила, далече от очите на всички. Някога беше мечтала за мир. Беше живяла в свят, където въпросите бяха редки, и в това бе имало утеха. Ако имаше кауза, достатъчно ценна, за да може да посвети живота си на нея, това бе да измине пътя си от раждане до смърт без конфронтация. Нищо, което да разбуди неспокойствието й, нищо, което да нанася или понася болка. Макар Форкрул Ассаил отдавна да бяха изгубили своя бог, отдавна да бяха преживели ужасната скръб заради жестокия край на този бог — убийство, за което не бе възможно никакво възмездие, — беше започнала да таи в душата си детинската надежда, че е възможно да се сътвори нов бог. Да го сглоби от кости, от размекната глина за мускули, нежната милувка на лице, на което се придава форма, вдъхва се живот от собствените й обични ръце. И този бог щеше да се нарича Хармония.

В света на този бог животът нямаше да изисква смърт. Нямаше да е нужно да се убива, за да се яде. Нямаше да има жестока съдба или случайна трагедия, която да те отнеме, преди да е дошло времето ти, а горите и равнините щяха да гъмжат от животни, небесата от птици, моретата, езерата и реките — от риба.

Желанията на едно дете са крехки неща и тя знаеше, че нито едно от тях не надживява суровото, брутално безразличие, идващо с горчивите императиви на зрелостта: хладноокия порив да се намерят уклончиви доказателства за стойност или да се достигне надутото пренасищане на удовлетворението. Добродетелите се променят. Глината намира нови форми и се втвърдява на камък, а възрастните вдигат оръжия и се избиват.

И в този нов свят, в който се оказа, че бе израснала, нямаше място — никакво — за мир.

Помнеше как слезе от кораба в града, сред тези шумни човешки същества с уплашени очи. Накъдето и да се обърне, можеше да види как, живеят във война, всеки от тях грохнал от умора войник, воюващ с демони — реални или въображаеми. Бореха се за статут, бореха се за достойнство и се бореха да се изтръгнат от своите съседи, близки и събратя. Всъщност самата необходимост, която държеше заедно семейства, общности, провинции и кралства, бе натежала от отчаяние и страх, барикадираше ги срещу непознатото, странното и застрашаващото.

Форкрул Ассаил бяха прави да разрушат всичко това. Щеше да има мир, но в налагането на мир трябваше да има присъда и възмездие. Всички хора на Коланси и кралствата на юг трябваше да бъдат върнати в детското им състояние, а след това да бъдат съградени отново. Не можеха, нямаше да го направят сами — твърде много неща пречеха. Твърде много.

Беше жалко, че за да се постигне устойчиво равновесие, трябваше да умрат много хиляди, но когато алтернативата беше смъртта на всички, кой можеше да оспори направения избор? Цели популации бяха прочистени, изклани избирателно. Цели райони бяха опустошени и в тях не остана нито едно човешко същество, за да се освободи земята, за да се изцери. Онези, на които бе позволено да живеят, насила бяха принудени да приемат нов начин на живот под неумолимото наставничество на Форкрул Ассаил.

Ако това бе размерът на възстановяването, Справедливост щеше да е доволна. Нещата можеше да се получат, равновесието можеше да се постигне, и дори нов бог навярно щеше да се въздигне, роден от трезва вяра в реалността и съвсем реалните й ограничения, роден от искрено смирение и от желанието за мир. Вяра, която да се разпространи по целия свят, наложена от Чистите и Разводнените.

„Ако не беше Сърцето, ако не беше онзи юмрук на изтезание, извлечен от дълбините на залива. Цялата онази сила, така груба, така чужда, така съвършена в своето отрицание. Нашият бог беше убит, но ние вече бяхме намерили път към възмездието — На’Рук, които бяха разкъсали веригите си и сега жадуваха за кръвта на своите господари. Толкова много вече бе в ръцете ни.“

„Ако не беше Сърцето, така възпламенило Благоговение, Спокойствие и другите древни, така отворило душите им. Никое равновесие не може да е съвършено — всички знаехме това, — но новото решение лумна ярко, толкова ярко, че ги заслепи за всичко друго. Порталът, изтръгнат от К’Чаин Че’Малле, прочистен от онова мръсно древно проклятие. Акраст Корвалайн, върнат на Форкрул Ассаил, и от онзи портал — от силата на Сърцето — можем да възкресим своя бог.“

„Можем отново да станем деца.“

„Жертви? О, да, но всичко ценно изисква жертви. Равновесие? Ами просто ще премахнем единствената сила, която вечно е готова да наруши това равновесие — човечеството.“

„Нашият отговор е пълно унищожение. Нашето прочистване ще бъде абсолютно. Нашето прочистване ще бъде премахването на цял един вид.“

„Вдигнете високо Сърцето! Дръжте го високо, за да бъде чут гибелният му пулс! Мислите ли, че не ще намерим съюзници срещу грабителствата на човечеството?“

„Съюзници. Да, Благоговение, намерихме си съюзници.“

„И си казвам, че виждам мир в бъдещето — мира на моето детство, мира на хармонията, мира на безмълвния свят. Единственото, от което се нуждаем, за да достигнем до него, е малко кръв. Малко кръв.“

„Но, сестра Благоговение, тогава се вглеждам в древните ти очи и виждам как гладът на нашите съюзници те е заразил. Тайст Лиосан, Елейнт, Господарят и Господарката на Крепостта на Зверовете — но всички те жадуват за хаос, анархия, унищожение, за края на Века на боговете и на Века на човеците. Също като тебе жадуват за кръв, но не малко кръв. Не. Океани, океани от кръв.“

„Сестра Благоговение, ние ще ти се опълчим, когато дойде времето. Смирение е намерила оръжие, оръжие, което да сложи край на безумните ти амбиции.“

Стъпките й бяха шепот в пясъка, но в ума й земята тръпнеше под нозете й. Зноят на слънцето бе жесток на бялото й лице, но огънят на мислите и бе още по-горещ. А гласовете долу на пясъчната ивица, вече недалече, щяха да заглъхнат безсилно пред твърдата й непреклонност. И все пак в тях намираше… надежда.

— Равновесие — промълви тя. — Сестро Благоговение, ти сама ни принуди да ти се противопоставим. Смирение намери оръжието, което ни трябва. Дори да развихриш най-свирепото си безумие, ние ще му отвърнем… и отгоре.

Всъщност изобщо не я интересуваше съдбата на човечеството. Ако всички загинеха — така да бъде. Не, това, което бе важно, тук и сега, и в бъдещето, което идеше, беше принципът. „Равновесието има вечен враг и името му е амбиция. Ти си забравила това, сестро Благоговение, и на нас се пада да ти го напомним. И ще го направим.“

Изкачи високите скали над пясъчния бряг. Долу, на петнайсет крачки от нея, десетина човешки същества се бяха събрали и сякаш водеха някакъв спор. В залива зад тях стоеше на рейд кораб… и странните му очертания изведнъж смразиха Справедливост. „Джагът. Глупци!“

Закрачи надолу към брега.

Първите двама моряци, които я видяха, се разкрещяха. Блеснаха оръжия и човешките същества изведнъж се втурнаха към нея.

— Ще говоря…

Един ятаган посече към лицето й. Тя се изви настрани, сграбчи китката и стисна, докато костите не се пръснаха. Мъжът нададе вой, а тя пристъпи напред и заби пръстите си в гърлото му. Кръв плисна от зяпналата му уста, очите се облещиха и той се свлече. Нечий нож се стрелна към корема й. Кръстът й се изви настрани, за да отбегне атаката, едната й ръка изсвистя напред, докопа челото на жената и го строши като черупка на яйце.

В лявото й рамо удари ятаган и отскочи като от здраво дърво. Справедливост изсъска, изви се настрани и два бързи удара прекършиха врата на мъжа. Вече намръщена, загази напред, тела се завъртаха и падаха от замахващите й ръце, крясъците бяха оглушителни…

А след това оцелелите бягаха по брега, захвърлили оръжията си, а до водата, на трийсет крачки от нея, стояха четири фигури: мъж и три жени. Справедливост закрачи към тях.

Магията изригна от най-ниската жена. Вълна изгарящ студ връхлетя срещу Форкрул Ассаил и я изтласка на стъпка назад.

Втората жена бе извадила две метателни брадви с къси дръжки и бързо настъпваше.

„Кълна се в сладката целувка на Бездната, всички ли са самоубийци?“

— Спри!

Една брадва полетя право към нея. Тя се отмести от пътя й, но изпъшка, когато втората я удари в гърдите — желязното острие заседна в гръдната й кост. Прониза я неописуема болка. Втора вълна на Омтоуз Феллак я надигна от пясъка и я отхвърли на пет крачки назад. Тя падна тежко по гръб, превъртя се и се изправи. Костите на гърдите й се сгърчиха, изхвърлиха острието на брадвата и тя се изправи навреме, за да посрещне следващата атака на жената с брадвите.

Дълги ножове, съсък на остриета.

Справедливост отби ударите един след друг, но бе изтласкана назад на стъпка-две.

Пробуди гласа си.

— СПРИ!

Жената се олюля, но след това изръмжа и натисна напред.

— СПРИ!!!

Кръв плисна от носа на нападателката й. Кръв в очите й. Тя залитна, но отново вдигна оръжията си.

Справедливост изръмжа, пристъпи напред и я зашлеви толкова силно, че главата й изпращя. Жената рухна. Форкрул Ассаил застана над нея и за миг помисли да й строши гърлото с пета.

Една стрела забърса лявата й скула и отвори червена резка.

— СПРЕТЕ ВСИЧКИ!

Жената в краката й простена и се опита да се надигне. Ядосана, Справедливост се пресегна надолу, вдигна я и я запокити в морето на десет крачки отдясно. Изпъна дълъг пръст към магьосничката.

— Ще говоря на теб!

Другата жена с нея изкрещя:

— Тогава спри да убиваш екипажа ми!

Справедливост опипа с пръст резката на скулата си — раната вече се затваряше. Въздъхна. Гърдите я боляха, но костите бяха започнали да заздравяват и болката бързо заглъхна в сърбеж.

— Те ме нападнаха. Аз просто се защитих. Всъщност — добави, докато се приближаваше, — ако исках да ги убия всичките, вече щях да съм го направила.

— А онези пет трупа ей там?

— Както казах, щях да съм ги убила всичките.

Захвърлената в плитчините жена се изправяше колебливо. Справедливост я изгледа за миг и каза кратко.

— Ако отново ме нападне, ще я убия. — Обърна се към магьосничката. — Кажи й го ясно — твоя е, нали?

Ниската пълна магьосничка размърда странно пръстите на едната си ръка.

— Много ми е трудно да я задържа да не ти откъсне главата. Определено боравиш добре с думите, Инквизитор, но това няма да се получи втори път.

Справедливост присви очи към третата жена и изсумтя.

— Казано е, че Селението на Смърт е раздрано. Вашият вид ли вече носи чума на света?

— Не нося никаква чума — отвърна жената.

Форкрул Ассаил се намръщи. Видиотена ли беше тази? Знаеше много добре, че мозъкът на такива същества често загнива непоправимо.

Мъжът, който стоеше до немрящата, я беше зяпнал с единственото си здраво око.

— Какво каза тя, капитане? Че си чумава ли?

— Не, Хубав, каза, че си идиот. Сега млъкни и вземи събери екипажа, че виж как се пръснаха кой накъдето види, и назначи погребален наряд и каквото трябва там. Хайде.

— Слушам, капитане. — После се поколеба и изхриптя дрезгаво така, че да го чуят всички: — Ако някой е чумав, това е тя. Цялата бяла и с всичките тия вени по ръцете, и…

— Върви, Кабан. Веднага.

Мъжът кимна и се отдалечи с куцукане.

Справедливост загледа как нападналата я жена започна да събира оръжията си.

— Инквизитор — заговори магьосничката, — нямаме никакво намерение да търпим вашата… присъда. Всъщност обявяваме ви за свой враг.

— Сляпата омраза ли е единствената ви реакция? — попита Справедливост. — Наричаш ме Инквизитор, с което ми подсказваш, че знаеш определени подробности от местно значение. Но все пак титлата е предположение. Допускаш, че всички Форкрул Ассаил са Инквизитори, а това е невежество. Всъщност повечето Инквизитори, които наложихме над народите на тази земя, бяха Разводнени — в жилите им тече толкова човешка кръв, колкото и на Ассаил. Намерихме доста приятна ирония в това да наблюдаваме усърдието им, между другото.

— Въпреки всичко — отвърна магьосничката, докато продължаваше заповедните си жестове към слугинята си, — трябва да гледаме на теб като на свой враг.

— Все още не разбираш, нали? Вашите врагове са Древните сред Чистите, които искат пълното унищожение на целия ви вид, не просто на този континент, а по целия свят.

— Сигурна съм, че разбираш защо бихме могли да възразим на такива желания — рече магьосничката, а слугинята й междувременно дойде при тях и пъхна глинена лула в пухкавата й ръка. Младата жена запуфка да я разпали и продължи: — И макар, изглежда, да ми намекваш, че не споделяш ревността на вашите Древни Чисти, не мога да не се запитам какво точно те доведе тук, при мен.

— Спазарила си се с джагътите — каза Справедливост.

— Те споделят отвращението ни към вашите представи за справедливост.

Справедливост се намръщи.

— Не мога да разбера каква ценност виждат джагътите в теб, малко глупаво момиче, което си играе с гибелна магия, да не говорим за това безжизнено изчадие, приютило в себе си паразит. — Погледът й се впи в слугинята. — Има ли чар някакъв в тази? Ако има, твърде неуловим е за мен. Кажи ми, магьоснице, джагът ли е тя?

— Слугинята ми? Богове, не!

Очите на Справедливост се спряха на кораба в залива.

— Там ли е той?

— Кой?

— Твоят съюзник. Бих искала да говоря с него. Или с нея.

От лулата изпуфка облак дим.

— Извинявам се, какъв съюзник?

— Къде се крие джагътът? — настоя Справедливост.

— А, разбирам. Грешиш. Не съм сключила никаква сделка с определен джагът. Просто пожертвах малко кръв за привилегията на Омтоуз Феллак…

Немрящата се обърна към чародейката.

— Какво си направила?! Блудния да ме бутне — онази буря! Не можеш да…

— Необходимост, капитан Елале. А сега, моля те, поразмишлявай в мълчание за малко, нали?

— Изумена съм — призна Справедливост. — Не си представях, че ще си толкова… задръстена.

— Тръни и камъни…

— Не можеш да се пазариш с Омтоуз Феллак — не си Джагът. Не, трябва ти благословия или лична намеса, и това е вярно както за смъртен, така и за Древен бог. Този кораб е джагътски — видът му не е плавал по моретата на този свят от хилядолетия. Откъде е дошъл?

— От селението на самия Омтоуз Феллак — каза чародейката.

— Не, това е невъзможно. Освен ако някой джагът не е пътувал в лабиринта — но не, той е само лед — този кораб е построен в този свят. Разбираш ли защо това е нелогично.

— Явно не е само лед.

— Видяла си Омтоуз Феллак?

— Слугинята ми — отвърна чародейката. — Тя отпътува през портала. Влезе в Омтоуз Феллак и се върна с кораба.

Справедливост се обърна към слугинята.

— Опиши мястото, където беше.

— Просветли я — заповяда магьосничката, след като слугинята се поколеба.

Слугинята сви рамене и рече:

— Гора. Демони. Оврази. Зли маймуни.

— Не си пътувала до Омтоуз Феллак — заяви Справедливост. — Порталът се е отворил към друго селение, различен лабиринт.

— Не може да бъде — възрази чародейката. — Моят ритуал се захрани от силата на Омтоуз Феллак.

— О, спрете — провлече немрящата, беше скръстила ръце на гърдите си. — Тази Форкрул Ассаил е дошла да преговаря. Иска да предаде своите. Очевидно е дошла да търси съюзници, макар че защо е решила да търси нас си остава донякъде загадка, след като явно не знаеше, че използваш Омтоуз Феллак, принцесо. Тъй че, освен ако уменията ти в магията са такива, че дори боговете да треперят, признавам, че ми е трудно да разбера какво иска от нас.

Справедливост въздъхна и каза:

— Усетихме докосването на Древен лабиринт, но не можахме да определим кой е.

— Значи са те изпратили Древните Чисти?

— Не, тези, които стоят близо до Шпила, са почти слепи за отдалечени сили. Като казвам „ние“, имам предвид себе си и другарите ми. Пътували сме много пъти далече отвъд влиянието на мощта, излъчвана от Шпила, иначе нямаше да можем да засечем тези… смущения.

— А сега искате да постигнете някакъв съюз — каза немрящата.

— Вие търсите Шпила и онова, което лежи на олтара му…

— Не точно — прекъсна я чародейката, замълча, за да дръпне здраво от лулата, и добави: — Търсим начин да предотвратим онова, което замисляте вие.

— И как мислите да го предотвратите?

— По същия начин като теб: съюзници.

— Ако искате да имате и най-малката надежда за успех, ще ви е нужна нашата помощ.

— А ако не ти повярваме? — попита немрящата.

— О, всичко това е просто загуба на време — заяви Справедливост. — Ще говоря с джагъта веднага.

— Няма джагът — каза чародейката зад воала от дим.

— Значи той или тя се крие дори от теб. Отвори портала — онзи, който си използвала за слугинята си. Присъствието е много близо — усещам го. Усетих го още когато отприщихте Омтоуз Феллак срещу мен. Отвори портала и нека всички да видим кой е дошъл сред нас.

Магьосницата изсъска и подаде лулата си на слугинята. После каза:

— Е, добре. Ще бъде крехък портал. Всъщност бих могла да се проваля…

— Няма.

Чародейката се отдалечи, полюшвайки закръглените си бедра. Вдигна ръце и пръстите й се задвижиха във въздуха, сякаш дърпаха невидими конци.

Изля се жесток студ, пясъкът запращя като изгорен от мълния и порталът, който изригна, бе огромен, зейнал и извисен. През нахлулия леден въздух протече сладникава смрад. Миризмата на смърт.

На прага на портала се изправи фигура. Висока, изгърбена и съсухрена, със зеленикавосиво лице, пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Хлътнали очи ги изгледаха изпод опърпана вълнена качулка.

Мощта, която се изсипа от привидението, накара Справедливост да залитне назад. „Бездна! Джагът, да, но не просто някой Джагът! Смирение — можеш ли да ме чуеш? През този вой? Можеш ли да ме чуеш? Съюзник стои пред мен — съюзник на древна — толкова древна — сила! Този може да е бил Древен бог. Този може да е бил… всичко!“ Задъхана и събрала всичките си сили да не коленичи, да не се преклони пред това страховито същество, Справедливост успя да вдигне глава и се взря в празните кухини на очите му.

— Познавам те — рече тя. — Ти си Качулатия.

Джагътът пристъпи напред, порталът се завихри и затвори зад него. Гуглата спря, огледа поред всички, след което тръгна към Справедливост.

— Те те направиха свой крал — прошепна тя. — Те, които не следваха никого, избраха да последват теб. Те, които отказваха всякаква война, поведоха твоята война. И онова, което направи тогава — което направи…

Съсухрените му длани я уловиха. Той я вдигна от земята, а след това отвори уста и я захапа отстрани по лицето. Бивните се забиха под костта на бузата и изтръгнаха окото от тази страна. Отпра половината лице сред кървава каша, а след това захапа отново, под очните дупки, и бивните се забиха в мозъка й.

Справедливост висеше в ръцете му и усещаше как животът се изцежда от нея. Главата й странно се замая. Сякаш плачеше само с едно око, а от гърлото й не можеше да се изтръгнат думи. „Някога мечтаех за мир. Като дете мечтаех за…“

Шурк Елале гледаше ужасено. Джагътът захвърли трупа настрана. От плувналата му в кръв уста паднаха парчета от черепа.

След това Качулатия се извърна към тях и рече със сух монотонен глас:

— Никога не съм харесвал много Форкрул Ассаил.

Никой не проговори. Фелаш трепереше, беше пребледняла като самата смърт. Слугинята бе отпуснала безсилно ръце и изобщо не мислеше да посегне към брадвите на колана си.

Шурк Елале най-сетне се овладя и каза:

— Имаш изключително странен начин да приключваш дискусия, джагът.

Празните дупки на очите сякаш я намериха някак и Гуглата рече:

— Нямаме нужда от съюзници. Освен това наскоро научих един урок по краткост, Шурк Елале, и ми хареса.

— Урок? Сериозно? И кой ти дава уроци пък на теб?

Джагътът се извърна и се загледа над водата.

— А, моят кораб „Смърт“. Признавам, беше отживял каприз. Все пак не можеш да не се възхитиш на очертанията му.

Принцеса Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на Болкандо, се смъкна на колене и повърна на пясъка.

10.

Границата на Стъклената пустиня бе накъсана линия от кристали и балвани, досущ като древен бряг. Араникт не можеше да откъсне поглед от него. Седеше отпусната в седлото на уморено тътрещия се кон, придърпала качулката над лицето си против изгарящото слънце, встрани от главната колона. Принц Брис яздеше някъде напред, близо до авангарда, и я бе оставил на мира.

Необятният плосък като тепсия простор на пустинята бе заслепяващ, блясъкът бе болезнен и някак странно противен, все едно бе свидетелка на продължаващо престъпление, жестоко проклятие, изтерзало самата земя. Камъни, стопени на стъкло, късове кристал, стърчащи като копия, други израснали като храсти — и всеки клон и вейка блещукаха като направени от лед.

По границата имаше могили от кости, струпани като плавей. Повечето бяха натрошени на трески, сякаш онова, което се бе стоварило върху земята, беше смазало с огромния си юмрук всяко живо същество и изтръгнало живота му — приличаше на съзнателен акт, упражнение в невероятна злост. Струваше й се, че все още може да долови вкуса на злото, все още може да усети гнилия му дъх във вятъра.

Вълни на погнуса извираха от стомаха й непрестанно и плъзваха бавно като прилив, и щом се отдръпнеха назад, оставяха утайка в костите й. „Това място иска да ме убие. Усещам го.“ Кожата й бе лепкава и хладна под наметалото. „Иска ме отвътре. Гладно като зараза. Кой може да е направил това? Защо? Какъв ужасен сблъсък е довел до това?“

Представяше си, че ако се вслуша достатъчно внимателно, ако всички звуци от хилядите крачещи напред войници и стотици търкалящи се фургони заглъхнат изведнъж, ако дори стонът на вятъра заглъхне, ще може да чуе все още монотонните слова на ритуала, възпламенил пожарите и довел до жестокото оскверняване, превърнало земята в Стъклената пустиня.

„До това води отчаянието, онова отчаяние, което краде светлината от света, което се надсмива на борбата на самия живот да съществува, да устои. Което се опълчва на желанието ни да изцерим, да поправим всичко, което сме разрушили. Което отказва самата надежда.“

„Ако отчаянието има ритуал, проговорил е тук.“

Докато яздеше толкова близо до искрящата граница, до бреговете от кости и напукани скали, имаше чувството, че пустинята я поема вътре в себе си, че убийствените кристали са започнали да растат вътре в нея, нашепват пробудени в ехото на древни светове. „Че всичко, което сме, е направено погрешно. Това е усещането, което внушава.“

Армията на Брис Бедикт беше на много дни зад другите две, тъй като принцът се бе постарал да се раздели с Ловците на кости последен. Бяха продължили с тях до самия край на пустинята. Осем дни през все по-пресъхнала и негостоприемна земя. Питаше се дали се бе надявал да накара адюнктата да размисли, да я убеди колко безумна е решимостта й да прекоси Стъклената пустиня. Или навярно бе обмислял да придружи обречената сила. За първи път, откакто бяха станали любовници, Брис се беше затворил за нея. „И не само за мен. За всички.“

„А в деня, в който се разделихме с тях, стоеше близо до Тавори, но не каза нищо. Поне докато всички гледахме как Ловците на кости се строиха и поеха на път през онова отвратително сметище от кристали и кости и навътре в жестокия блясък. Всички гледахме и никой от нас — нито един от цялото множество войници — нямаше какво да каже.“

Когато и последният тежко натоварен фургон се изтъркаля през прохода и последният завихрен по дирята на малазанците облак прах се разнесе, когато колоната се стопи в свирепия блясък и надигащ се зной, Брис бе извърнал лицето си към нея.

Погледът му я стъписа, разби цялата й защита. Каквото и да беше мислил да направи, за да разубеди адюнктата, моментът бе отминал. Не, хиляда моменти. Цели осем дни и никой от тях задържан, никой от тях стиснат в ръката като оръжие. Крехката стена от безмълвие го беше надвила, надвила бе всички. Онзи поглед…

„Безпомощен. Изпълнен с… В името на Бездната, изпълнен с отчаяние.“

Изключителна жена бе Тавори Паран. Всички го разбираха. Всички бяха видели ужасяващото величие на волята й.

И войниците й я бяха последвали. За Араникт това бе най-непоносимото за гледане. Отделенията се събраха, ротите се строиха и докато минаваха в марш покрай принц Брис, му отдаваха чест рязко и отсечено. „Като на парад. Очите скрити в сянката на шлемовете, стегнатите юмруци на гърдите, израженията, изсечени от камък — богове, никога няма да забравя това. Онези лица. Ужасяващи със своята празнота. Войниците: ветерани от нещо много отвъд битките, много отвъд вдигнатите щитове и оголените мечове, отвъд дори писъците на умиращите другари и опустошаващата скръб.“

„Ветерани от цял живот на невъзможни решения, на всичко непоносимо и всичко непримиримо.“

След това Брис Бедикт подкара в челото на колоната и поведе войниците си на юг, покрай самата граница на Стъклената пустиня. Беше ясно, че веднага щом стигнат най-южния й край, скоростта ще стане свирепа. Бяха на повече от седмица зад перишите и легиона Евъртайн.

Араникт запали нова пръчка ръждивец. Вратът й се беше схванал, а се оказваше невъзможно да извърне лице и да гледа напред. Стъклената пустиня я държеше като капан.

„Те са там. Залитат ли вече под напора й? Заразила ли ги е вече лудостта й? Избиват ли се вече помежду си, обзети от безумна ярост? Вече три дни. Може вече да са мъртви, до един. Още кости за трошене, да ги навее вятърът до брега — единственото отстъпление, което им е останало.“ Погледна отново избелелите грамади от кости. „Всички вие ли сте се опитали да преминете пустинята.“

Самата мисъл я смрази. Потръпна и с усилие извърна очи от ужаса вляво от себе си.

„Брис, обич моя, какво ще изковеш сега от всички ни? Ние ледериите познахме твърде много поражения в последно време. И вкусихме отново собствената си кръв, срещу На’Рук. Не толкова горчива този път, защото спасихме Ловците на кости. Все пак бледнеем пред съюзниците ни. Нищожни сме в тяхната сянка.“

„И все пак… те ни отдадоха чест.“

Не можеше да заличи този миг от ума си. Лицата я терзаеха и се боеше, че ще е така до края на живота й.

„Чия армия са те? Тези Ловци на кости. Каква е каузата им? А силата вътре в тях, откъде идва? Дали е затаена в душата на адюнктата? Не… не мисля. О, тя е средоточието на всички тях, но те не хранят обич към нея. Виждат я, ако изобщо я виждат, като нещо не по-различно от планина, като стълб от буреносни облаци, като настръхнало сиво море — виждат я като част от естествения свят, нещо, което да се понесе и удържи.“

„Видях в лицата им ерозията на волята й и те я носеха. Носеха я както всичко друго. Тези малазанци засрамват самите богове.“

— Приближават се бързо към нас, ваше височество, от северозапад.

Брис кимна.

— Изтегли летящото крило, Преда. Ще взема знаменосеца и моята Атри-Цеда — щом ни видите да препуснем извън колоната, пусни крилото зад нас.

— Да, ваше височество.

Преда отпрати двама ездачи, един към крилото на фланга на леката конница, друг — да доведе Араникт от колоната. Знаменосецът, още съвсем младеж, спря до принца. Лицето му беше пребледняло и изопнато.

— Няма повод за тревога, войник — каза му Брис. — Това е среща на съюзници.

— Но… гущери, сър!

— К’Чаин Че’Малле. Не Късоопашати — сигурен съм, че си чул, че армията, която сега подхожда към нас, разгроми На’Рук.

Младежът кимна и облиза нервно устни.

Брис го изгледа замислено.

— Войник, нашето стълкновение с На’Рук… за първи път ли опита тогава вкуса на битката?

— Тъй вярно, сър.

— Ти ли носеше този пряпорец?

— Не, сър. Е, бях третият поред за деня, но тогава вече бяхме в пълно отстъпление…

— Оттегляне — поправи го Брис. — Повярвай ми, едно пълно отстъпление е много по-кърваво от това, което постигнахме.

— Да, сър.

Брис вдигна очи към знамето и едва потисна стона си, след като то за пореден път му напомни за извратеното чувство за хумор на брат му. „Не пряпорец на легион. Не, Имперското знаме, ни повече, ни по-малко.“ Провиснал от желязната кръстачка, платът представляваше опърпан правоъгълник безцветна вълна — беше всъщност откровено копие на одеялото на Техол, в мащаб почти едно към едно. А в центъра, където човек можеше да очаква елегантен или горд хералдически знак, стоеше новият герб на крал Техол Единствения на Ледер: три четвърти изображение на леглото на покрива на брат му, а ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види присвити под това легло шест оскубани — но живи — кокошки. Щом ги зърна, Брис си спомни за срещата си с Техол, когато му го показа…

— Настояваш войските да се сражават под това?

— Е, вече го направих. Леглото имам предвид. Пилците също — можеш ли да си представиш величината на святия им ужас да знаят, че Бог е поискал да ги сготви? Добре де, не точно техният бог. Макар че всъщност не можем са сме сигурни в това, нали? Бъг, случайно да си почитан от кокошки и петли?

— Не и от двете едновременно, ваше величество.

— Благодаря. Беше много просветляващо.

— Самата причина да съществувам, ваше величество. Няма защо.

— Техол…

— Да, Брис?

— Разбирам възгледа ти, че достойнството не може да се намери в… ъъ, материалното — трон, корона, великолепно имение или каквото е там… но когато стане дума за армията…

— О, винаги чувам само това от тебе, братко! „В армията не е така, Техол“, „Наборите няма да приемат еди-какво си, Техол“, „Не им харесва розовото, Техол“. Жалкият консерватизъм на тази прашасала институция е, честно казано, досаден.

— Не помня да се е споменавало за розово, ваше величество.

— Не се спомена, Бъг. Бях просто илюстративен.

— Каква точно илюстрация имахте предвид? Да призова ли отново дворцовия художник?

— В името на бездната, не! След онова поражение с жена ми и онази хубавичка гвардейка…

— Бивша гвардейка, ваше величество.

— Сериозно? По чия заповед? Настоявам да разбера!

— На нейно величество, ваше величество.

— Онази месеща се във всичко крава… о, не ме гледай така, скъпа — говорех за теб само в официалното ти качество. Тъй че, макар да негодувам от кралицата, любовта ми към моята красива жена си остава все така лъчезарна и вечно неопетнена…

— Колко лошо, че същото не може да се каже за онази млада жена, съпруже.

— Нея изобщо не съм опетнявал — нито веднъж!

— Техол, виждал ли си изобщо онази проклета картина?

— Само веднъж, скъпа, след като ти изгори единственото копие. И — точно така, изглеждаш много добре с този размахан пръст — художникът оттогава е потиснат…

— По-скоро бяга уплашен — подхвърли Бъг.

— Техол, за Имперското знаме…

— Не започвай пак, Брис. Мислех, че отдавна го решихме това. Хубаво е и много подходящо…

— Но кой ще се стече под него?

— Брис, ако една армия трябва да се стича под нещо, човек може да предположи, че здраво е загазила, нали? Е, добре, има ли по-подходящо място, под което да се свре, от кралското легло?

— С всичките други пилци — добави Бъг. — Виж, това беше умно, ваше величество.

— Чакай малко — намеси се кралицата. — Какво имаше предвид с „единственото копие“?

— Брис, събирай войските!

Сега, изпотен под яркото слънце, братът на краля изсумтя… но как му липсваха онези дни. Хаотичният палат на крал Техол изглеждаше много далече. Присви очи към знамето и се усмихна.

Араникт се приближи и спря до него.

— Принце, радвам се, че ви виждам усмихнат. Какво толкова ви развеселява?

— Нищо, Атри-Цеда. В смисъл, нищо съществено. К’Чаин Че’Малле са ни намерили — каква пъстра сбирщина съюзници ставаме, не мислите ли? Все едно. Елате с мен. Искам да се запозная с новите ни командири.

Тя се намръщи.

— Не са ли двама прости морски пехотинци, ваше височество? Всеки може да се сдобие с титла — това едва ли ги прави годни да искат подчинение от един принц, да не говорим за кралицата на Болкандо.

— Геслер и Сторми са много повече от прости малазански десантчици, Араникт. И нямам предвид новите им титли.

— Не помня да съм ги срещала.

— За мен ще е удоволствие да ви запозная, ако благоволиш.

Подкараха един до друг, знаменосецът яздеше на двайсет крачки пред тях. Конските копита затупаха кухо.

— Брис, чуваш ли това?

— Яздим по дъното на древно езеро — каза той. — Често пъти езерото остава, но само под повърхността, и смятам, че точно така е било тук някога. Но сега…

— Водата е изчезнала.

— Да. Изчезнала е.

— Възможно ли е всички да пропаднем?

Той сви рамене и не каза нищо.

— Значи вече и теренът под нас е несигурен.

— Съжалявам, Араникт. Дълго те пренебрегвах.

— Да.

Летящото крило възвиваше зад тях, трийсет пиконосци на Блуроуз в съвършен строй. Брис помисли за войника, когото бе загубил — „заради любов, ни повече, ни по-малко“. Хенар Вигълф сега вървеше с Ловците на кости. „И дори да съм го изпратил на смърт, не мисля, че ще проклина името ми.“

— Не се оправям много добре със скръбта, Араникт. Когато умряха родителите ни, без Техол и Хул едва ли щях да го преживея. Куру Кан ми каза веднъж, че скръбта няма нищо общо с тези, които са си отишли, и е свързана само с тези, които са останали. Усещаме отсъствието им в живота си като отворени рани и те никога не се затварят, колкото и години да минат.

— Скърбиш ли тогава за адюнктата и Ловците на кости?

— Безсмислено е, нали? Тя… трудно е човек да харесва тази жена. Тя гледа на всеки човешки жест като на някакъв вид поражение, слабост. Отговорностите й я поглъщат, защото няма да си позволи нищо друго.

— Разправяха, че имала любовница — каза Араникт. — Загинала е, спасявайки Тавори.

— Представи си раната, която е оставило това.

— Никой не иска да бъде нехаресван, Брис. Но ако трябва да е така, човек се стреми към други неща. Като уважение. Или дори страх. Всеки избор, който правим, отпада, без дори да го забележиш, докато не останат съвсем малко, и тогава осъзнаваш, че си само това, което си.

Брис помисли над думите й и въздъхна.

— Би трябвало да я харесам. Да намеря нещо… Освен нейната вещина, освен нейната упоритост дори. Нещо…

— Брис, за какво скърбиш? Да не би да е за това, че не успя да намериш у Тавори причините, които ти трябваха, за да я последваш?

— Трябваше да говоря с теб преди няколко дни — изсумтя той.

— Беше потънал в мълчание.

— Задържах се близо до нея, колкото можах. Като човек, умиращ от жажда — беше ли тя спасението ми? Или беше просто мираж? — Поклати глава.

— Няма да се върнем, нали?

— Да, няма.

— Ще се справим с това.

— Да, тъй че ще трябва да крия несигурността си — от офицерите ми, от войниците…

— Но не от мен, Брис.

Той се обърна да я погледне в лицето и се стъписа, като видя сълзите, потекли по прашните й страни.

— Араникт?

— Няма нищо — рече тя, ядосана сякаш на себе си. — Искаш ли да си като нея, Брис? Искаш ли отговорностите ти да те погълнат?

— Не, разбира се.

— А откакто тръгнахме с Ловците на кости, какво ти даде адюнктата.

— Не много…

— Нищо — отсече тя. — Нищо освен мълчание. Всеки път, когато ти трябваше нещо повече, тя ти даваше мълчание. Брис, ти от много дни не си казал почти нищо на никого. Не поемай чужди рани. Недей.

Той въздъхна, обърна се и се загледа напред. Тъмното петно на легионите в мъгливата далечина и по-близката група от хора и гущери, приближаваща се към тях.

„Когато Пазителят на имената дойде за мен, морето изтичаше от него като сълзи. Но вече бях мъртъв. Не видях нищо от това. Едва след прераждането ми ме намериха тези видения. Виждам как горкият Рулад Сенгар лежи посечен на оплискания с кръв под и зове братята си. Виждам ги как извръщат очите си от него. Виждам тялото си, свлечено до подиума. Виждам моя крал, седящ безжизнен на трона.“

„Можеше ли просто да го оставим там, толкова безсилен да се възпротиви на кукловодите, които винаги се сбират при символите на власт — толкова ли слепи са всички те, та да не разберат нелепостта на амбициите си? Жалката корист на всичките си дребни кроежи? Да сграбчиш тези мъртви ръце и нозе и да го подчиниш на своята воля.“

„Сънувал съм имената на хиляда изгубени богове. Ще ги изрека ли изобщо някога? Ще изрека ли на този свят за сетен път онези имена на падналите? Достатъчно ли е да отдадеш възпоминание на мъртвите? Име в дъха ми, изречено силно, в шепот, в дързък вик — ще се разбуди ли някоя изгубена душа? Ще намери ли себе си отново?“

„Като изричаме името на един бог, създаваме ли го?“

— Брис.

— Да, Араникт?

— Чу ли ме?

— Чух те и ще се вслушам в предупреждението ти, обич моя. Но трябва да имаш предвид, че понякога самотата е единственото останало ти убежище. Самотата… и мълчанието.

Видя как я потресоха думите му и съжали. „Ще възкреся ли с име един бог? Ще го накарам ли отново да отвори очи? Да види всичко, оставащо край нас, да види опустошението, което сме нанесли?“

„Толкова ли съм жесток? Толкова ли съм егоистичен?“

„Мълчание. Тавори, мисля, че започвам да те разбирам. Трябва ли падналите да бъдат принудени да видят за какво са загинали, да видят как е пропиляна саможертвата им? Това ли имаш предвид — това ли винаги си имала предвид — с «незасвидетелствани»?“

— Ето, че сега ти плачеш. Блудния да ме бутне дано, Брис, каква жалка двойка сме. Стегни се, моля те — вече сме почти при тях.

Той вдиша накъсано и се изправи в седлото.

— Не можех да я спра, Араникт.

— Наистина ли го очакваше?

— Не знам. Но мисля, че проумях нещо. Тя ни дава мълчание, защото не смее да ни даде нищо друго. Това, което виждаме като студенина и безразличие, всъщност е най-дълбокото въобразимо състрадание.

— Мислиш ли, че е така?

— Избирам да го вярвам, Араникт.

— Добре тогава.

— Знаменосец! — извика Брис.

Младежът дръпна юздите и извърна коня си надясно. Брис и Араникт се изравниха с него.

Двамата морски пехотинци бяха слезли от Ве’Гат. До тях стояха една жена и момче и момиче. Жената бе на средна възраст, Оул по рождение навярно. Децата бяха малазанци, макар че явно не бяха близки на двамата. Беше ли ги виждал някъде. В двореца? Вероятно. Зад хората стояха половин дузина К’Чаин Че’Малле, сред които и трите оседлани същества. Два от другите гущери не бяха толкова яки, но вместо ръце имаха мечове, а третото бе с по-широка муцуна, по-едро и невъоръжено. Две дръгливи псета обикаляха между краката на гущерите. Хората тръгнаха към тях.

— Араникт — промълви Брис, — кажи ми какво виждаш.

— Не сега — отвърна тя хрипливо.

Той я погледна и видя, че пали пръчка ръждивец, ръцете й трепереха.

— Кажи ми поне това. Трябва ли един принц на Ледер да отстъпи командването на тези?

Димът изсъска от устата й.

— Морските пехотинци… Да, по една проста причина.

— И тя е?

— По-добре на тях, отколкото на двете деца.

„Разбирам.“

Спряха на пет крачки от тях и гладко обръснатият войник заговори. Погледна знамето и рече:

— Значи е вярно.

Брис се покашля.

— Моят брат, кралят…

— Не храни никакво уважение към военните институции — рече десантчикът и кимна. — Гуглата да ме вземе, само заради това бих го последвал навсякъде. Какво мислиш, Сторми?

Другият мъж се навъси, почеса се по рижата брада и изпръхтя.

— Трябва ли?

— Какво да трябва? Тъпак, казах, че…

— А аз не слушах, тъй че как да знам какво си казвал, Геслер? И пука ли ми изобщо? Ако ми пукаше, сигурно щях да слушам, нали?

Геслер изсумтя сърдито, след което заговори на Брис:

— Принце, бих ви помолил да извините просташкото държане на приятеля ми, но пък той не е петгодишен и аз не съм татенцето му, тъй че можете спокойно да се отнасяте към него с отвращение. Всички ние тук го правим, не е ли тъй, Сторми?

— Не слушах.

— Принц Брис, за командната верига, която иска адюнктата…

— Съгласен съм да отстъпя пред желанията й, Смъртен меч Геслер.

— Е, ние не сме.

— Точно така — изръмжа Сторми. — Гес най-добре да се оправя с Че’Малле — всичко е до миризмите, нали? Трябва само да пръдне и всички мечове са извадени, което общо взето си е както си беше едно време. Ами че то в казармите още…

— Всичко е до доверието — каза момчето. По-голямото куче беше клекнало до него. Очите му блестяха войнствено на покритата с белези муцуна.

Всички се смълчаха. Тишината се проточи.

— Няма да е зле да обясниш, Гръб — каза мрачно Геслер.

Брис понечи да заговори, но Араникт го спря с ръка на рамото му.

— Всичко се свежда до това кого тя познава най-добре — продължи Гръб. — Нищо повече.

— Ние спасихме живота им! — възкликна знаменосецът.

— Млъкни, войник — сряза го Брис. — Това, което казва момчето, е смислено, Геслер. В края на краищата как може тя да разбере мотивите ни? Тази война е нейна, винаги е била нейна. Защо сме тук? Защо кралица Абрастал изглежда готова също да превърне това в своя кауза? Ловците на кости смъкнаха ледериите на колене — не бихме ли могли да таим негодувания заради това? Не бихме ли могли да мислим за измяна? Колкото до Болкандо, според всички описания хундрилите са опустошили огромни райони в кралството и са пролели кръвта на поданиците на кралицата. Заедно с перишите са подложили Болкандо на пълен грабеж.

— А защо да има по-добро основание да се довери на нас? — попита Геслер. — Нас ни отмъкнаха и сега командваме собствената си проклета армия от гущери. Фактът е, че дезертирахме от…

— От нищо не съм дезертирал! — извика Сторми. Малкото куче заджавка.

Брис забеляза усилващата се тревога на лицето на жената от Оул. Улови погледа й и рече:

— Вие ли сте дестраянтът?

— Аз съм Калит — отвърна тя. — Не разбирам какво става. Както използвате търговската реч, има думи, които не знам. Съжалявам. — Кимна към Геслер. — Той е Смъртен меч на К’Чаин Че’Малле. Той е защитник на Матрона Гунт Мач. Трябва да се бием, за да останем живи. Има стари рани… стари… престъпления. Не можем да избягаме. Гунт Мач не може да избяга. Воюваме и ще воюваме.

— И по някакъв начин адюнктата разбира тази истина — разсъди Брис. — Как?

Калит поклати глава.

— Не я познавам. Но… — Посочи момичето до Гръб. — Където отиде тя, има огън.

Геслер потърка лицето си с ръце.

— Нашата… Цеда. Синн. Без нейната магия и на Гръб На’Рук щяха да ни победят. Не на земята, а от небесните крепости. — Въздъхна. — Тъй че Синн и Гръб спасиха живота на всички ни. Адюнктата каза, че ще ни трябват.

— Не — поправи го Сторми. — Каза, че ще са в по-голяма безопасност с нас, отколкото с нея.

Геслер се обърна към Брис.

— Мислехме да тръгнем след нея — в онази пустиня.

— Няма да бъде отклонена — каза Брис. — И не иска никой от нас да я последва. Убедена е, че ще сме нужни другаде.

— Не мога да поема командването — каза Геслер. — Аз съм само един проклет от Гуглата морски пехотинец, шибан сержант.

— Беше проклет Юмрук, Геслер! — настоя Сторми.

— За три дни…

— Докато те разжалваха, да! А защо те разжалваха? Не искаш да го кажеш, нали?

— Остави…

— Няма! — Сторми изпъна пръст към приятеля си. — Ти си въобрази, че може да си следващият Дасем! И взе, че закле душите на всички ни на един проклет бог! Не ти е за първи път да си Смъртен меч, нали?

Геслер се обърна вбесен към Сторми.

— Откъде можех да знам? Не е като Финир да се е протегнал и да ме е потупал по главата, нали? А за тебе какво да кажем, Адютант? Излъга проклетата императрица!

— Картерон и Урко ме помолиха!

— Ти предаде империята!

Цеда Синн се смееше, но беше студен и жесток смях.

Калит бе пребледняла и отстъпи назад, въртеше широко отворените си очи от Геслер към Сторми и обратно.

— Точно за това ще сте нужни — рече Синн на Геслер. — Но няма да ви хареса. Ха! Изобщо няма да ви хареса!

Геслер понечи да се нахвърли върху момичето, но Сторми го спря и го избута назад.

— Ще спрете ли всички!?

Викът на Араникт наистина ги спря.

Геслер изруга тихо и извърна очи от предизвикателния поглед на Сторми.

— Принце, изобщо не съм го искал това. Исках вие да поемете върховното командване — вие или Кругава. Богове, дори онази кралица, за която говорихте. Изобщо не го искам.

— Проблемът се оказа много по-сложен, отколкото мислех — рече Брис. — Но ще спазя споразумението си с адюнктата. Не очаквам и кралица Абрастал да склони. Нашите благороднически титли са само продукт на обстоятелства. Не предполагат някаква особена дарба или способност, както и двамата знаем. Смъртен меч Геслер, не може да се отрече, че вие командвате най-внушителната армия в този съюз, поради което командването трябва да се падне на вас.

Геслер въздъхна отчаяно.

Сторми изръмжа, обърна се и закрачи към чакащите К’Чаин Че’Малле. Малкото рошаво куче го последва.

Геслер сви рамене.

— Харесваше ни както го бяхме направили — богове, колко отдавна беше. Сврени в някакъв мръсен гарнизон в едно вмирисано рибарско селце. Бяхме се покрили толкова далече, че светът сякаш бе забравил за нас, и точно така искахме да е. А виж ни сега. Богове на бездната!

Брис кривна глава.

— И оттогава сте били с адюнктата?

— Не съвсем. Въвлякохме се във Вихъра — един бунт. Обвиняваме Имперския историк за това, него, да. Все едно, изобщо не си заслужава да се знае — мизерна история за това как се тътрим и се лутаме насам-натам през половината проклет свят. Нищо забележително не направихме, освен може би че останахме живи, и виж докъде ни доведе това.

— Щом двамата с приятеля ви се чувствате толкова впримчени, защо просто не напуснете? — попита Брис. — Не се ли нарекохте вече дезертьори?

— Де да можех. Наистина. Но не можем и го знаем.

— Но… защо?

Геслер погледна унило Гръб и промълви като осъден на смърт:

— Защото тя ни вярва.

— Всъщност се получи доста добре — подхвърли Араникт, докато яздеха в бавен тръс назад към колоната.

Брис я погледна.

— В гласа ти имаше голяма тревога, Араникт. Когато ни стресна всички.

— Откъде идват боговете, Брис? Знаеш ли?

Той поклати глава. Не искаше да пробужда спомените си за морското дъно, за забравените менхири, загърнати в тиня. Сякаш цял живот беше странствал из онези кални пусти дълбини. „Спях и толкова исках да спя — вечно. А ако това не беше смъртта, която намират другите, беше смъртта, която намери мен. Такава умора… бях загубил волята си да се измъкна на свобода.“

— Геслер и Сторми — промълви Араникт. — Те са на една ръка разстояние.

— Моля? От какво?

— От божествеността.

— Говориш за неща, за които обичаше да говори Куру Кан. Представата на древната Първа империя за възнесението.

— Дестраянтът спомена за огън.

— Момичето, Синн…

Араникт изсумтя.

— Тя, да. Огънят, в най-безумната си проява, е изключително унищожителен — би могла да изгори всички ни на пепел, без изобщо да помисли. Когато таиш такава сила в себе си, тя изгаря всичко човешко. Не чувстваш нищо. Но, Брис, ти не разбираш — адюнктата иска Синн да е с тях.

— Колкото може по-далече от нея? Не мисля, че Тавори би…

— Не, не това е основанието й, Брис. Геслер и Сторми са.

— В такъв случай беше права като каза, че не разбирам.

— Те двамата са влизали в Крепостта на Огън, в това, което мъдреците на Първата империя са наричали Телас. Тавори иска Синн да е с тях, защото никой друг не може да й устои, никой друг не би могъл да се надява да преживее силата й, защото когато Синн съживи тази сила, както каза Калит, ще има огън.

— Адюнктата предупреди за измяна…

— Брис, Геслер и Сторми са на ръба на асцендентството и го усещат. Двамата са се вкопчили на живот и смърт…

— В какво са се вкопчили?

— В човечността си — отвърна тя. — Пръстите им са изтръпнали, мускулите им пищят. Ноктите им са напукани и кървят. Видя ли как ги гледаше момчето? Онзи Гръб? Той стои до Синн като въплътената й съвест — тя вече наистина е извън нея. Би могла да я изтласка настрана или да изтръгне живота й — не знам защо не го е направила вече. Въпреки всичкия този огън в ръцете й сърцето й е студено като лед.

— Да не би да ми казваш, че момчето няма никаква своя сила?

Тя го погледна рязко.

— Адюнктата спомена ли за него? За момчето?

Той кимна притеснено.

— Какво каза?

— Каза, че той бил надеждата за всички нас и че в края неговата сила ще — би могла — да се окаже спасението ни.

Тя се вгледа в лицето му.

— В такъв случай, Брис, наистина сме в беда.

„Измяна. Когато лицето пред нас се окаже лъжа, когато очите лъжат и крият истините. Ще има ли някога край на тези неща?“

Отново помисли за морското дъно, както знаеше, че ще стане. „Имам тези имена, дълбоко в себе си. Имената на падналите. Мога да чуя всяко от тях, там, със собствения си неповторим глас. И все пак толкова много от тях звучат еднакво, вик на болка. На… измяна. Толкова много и толкова много пъти.“

— Тя вярва на тези двама морски пехотинци. Вярва, че няма да й изменят. Само това има. Само на това може да се надява.

— Да — рече Араникт. — И още по-лошото е, че онази жена от Оул — Калит, — която каза, че не разбира нищо. Разбира го много добре. Харесва ли й, или не, съдбата на К’Чаин Че’Малле е в нейните ръце. Тя е дестраянтът на Матроната — представяш ли си как ще се довери на Синн? С живота на всички тези същества? С Матроната и всички останали К’Чаин Че’Малле? Едва ли. Тя е в същото положение като нас — всичко се свежда до Геслер и Сторми, а тя ги гледа как се дърлят и за най-малката дреболия.

— Сигурно й къса сърцето.

— Тя е ужасена, Брис. И е толкова сама, толкова сама. С всичко това.

Конете им бяха забавили ход. Без да ги усети, знаменосецът бе продължил напред и вече се приближаваше към колоната. От толкова далече знамето приличаше на бял флаг.

— Араникт, какво можем да направим?

— Каквото и да се случи, трябва да останем с тях — отвърна тя. — С Геслер и Сторми, и Калит, и К’Чаин Че’Малле. Но ако се стигне до това кого можем да спасим, ако останем с този ужасен избор, тогава… трябва да е момчето.

— Но те двамата са се стиснали за гърлата. Трябва да…

— Брис, те са като братя. Може да се репчат един на друг, дори да се сбият. Вярно, викат си, но нещата щяха да са много по-лоши, ако не си викаха. Това, което видяхме, беше човечността им — същото, което толкова отчаяно искат да опазят. То е като… ритуал. На грижа. На обич дори.

— Като женени.

— Братя според мен е по-точно. Обвързани кръвно, обвързани от общ живот. Когато ги гледаме как се карат, чуваме само казаното на глас — не чуваме всичко останало, важното. Калит тепърва започва да го разбира — когато го разбере, ужасът и тревогата й отчасти ще си отидат.

— Дано да си права. — Брис спря коня и се смъкна от седлото. Обърна се към пиконосците на Блуроуз, махна им да се върнат на мястото си на фланга и каза: — Хайде да походим. Авангардът все някак ще преживее и без мен, сигурен съм.

Макар да бе обзета от любопитство, тя само сви рамене и слезе от коня. Тръгнаха успоредно на колоната, повели конете си.

— Обич моя — заговори Брис. — Познах мълчание по-дълбоко — и по-съкрушително — от всичко, което човек би могъл да си представи.

— Не е нужно да говориш за това…

— Грешиш. Но това, което трябва да ти кажа, е много повече от новата интимност, която трябва да намерим помежду си, макар че и тя ще е част от него. Това, което ще опиша, е важно — основава се на казаното току-що от теб и — с твоя помощ — се надявам да ни насочи към верния курс на действие. Кажи ми какво знаеш за смъртта ми?

Тя спря и запали нова пръчка от угарката на предишната.

— Отрова. Нещастен случай.

— А трупът ми?

— Откраднало го е привидение.

— Откраднало го е? Може би е изглеждало така. Всъщност аз бях върнат. Отнесоха ме на едно място, където съм бил преди. Името ми бе изсечено на един камък. Добавено към безброй други.

Тя се намръщи и се загледа в жилавата трева по земята.

— Значи това става? С всички нас? Имената ни, всечени на камък? От смърт към живот и после пак отново? Както твърдят някои мъдреци?

— Не знам какво става. Не знам дали преживяното от мен е различно от това, през което преминават другите. Но чувствам, че в него има нещо, което е… уникално. Ако бях склонен да обвинявам някого, щеше да е Куру Кан. Той предизвика ритуал и ме изпрати на едно далечно място, селение може би — свят на дъното на океана, — и там срещнах… привидението. Пазителя на имената — или аз поне го нарекох така.

— И точно той дойде за теб? В тронната зала?

Брис кимна.

— Защото е знаел името ти?

— Може би. А може би не. Бихме се. С мечове. Надвих го.

— И той се провали като Пазител?

— Да.

— Тоест е дошъл, за да заемеш неговото място?

— Мисля, че да. — „Или поне така изглеждаше.“

— „Имената“, за които говориш, Брис — никой ли не ги пази вече?

— А, това ни води до възкресението ми. Какво знаеш за всичко незабележимо около нас?

Араникт поклати глава.

— Нищо. Но пък почти никой не знае.

— Често мисля за това. В сънищата ми има спомени за неща, които никога не съм правил или виждал. Крайно притеснително, поне в началото. Също като теб нищо не знам за връщането ми в света на живите. Покана ли беше? Разкъсване на вериги? Просто не знам.

— Силата за постигане на такова нещо трябва да е огромна.

— Нещо ми подсказва — отвърна той с кисела усмивка, — че дори силата на един Древен бог не би била достатъчна. Желанията на живите — за връщането на онези, които сме изгубили — не могат да разкъсат законите на смъртта. Това не е пътуване, което човек изобщо би могъл да предприеме, и вече не сме онова, което сме били като живи. Аз не съм същият човек, защото онзи човек умря в тронната зала, в нозете на своя крал.

Тя го гледаше със страх в очите.

— Дълго — продължи Брис — мислех, че няма да мога да намеря нищо — дори ехо на онова, което бях някога. Но след това… ти. — Млъкна и поклати глава. — И тъй, какво мога да ти кажа? Каква стойност има всичко това извън истините, които вече си споделихме? Мисля, че е следното: бях освободен… за да направя нещо. Тук, на този свят. Мисля, че вече знам какво е то. Не знам обаче какво ще бъде постигнато. Не знам защо е толкова… важно. Пазителят ме върна, защото аз съм надеждата му. — Погледна я рязко. — Когато спомена за вярата на Тавори в момчето, улових проблясък… като мъждукане на далечна свещ, като през мътна вода… от някой в сумрака. И осъзнах, че съм виждал тази сцена преди, в един сън.

— Някой — промълви Араникт. — Твоят Пазител?

— Не. Но съм усещал мислите на онзи непознат — сънувал съм спомените му. Стара къща, където съм бил някога, но сега е празна. Наводнена, тъмна. Като толкова други неща на дъното на океаните, времето й бе отминало, предназначението й — изгубено. Той влезе в нея, искаше да я намери, както я е намирал преди, искаше най-вече утехата на близки. Но тях ги нямаше.

— „Тях“? В онази къща са живели хора?

— Вече не. Той я напусна и сега върви, понесъл фенер — виждам го като фигура от мит, последната душа в дълбините. Самотното смътно сияние на всичко, което му е останало да предложи на някого. Миг на… — Вдигна ръка и изтри сълзите си. — На… светлина. Облекчение. От ужасния натиск, от бремето, от тъмнината.

Бяха спрели. Тя го гледаше и очите й бяха пълни с тъга.

— Той зове ли те? — прошепна Араникт. — Моли ли те за близостта ти, Брис?

Брис примига и поклати глава.

— Не знам. Той… ме очаква. Виждам светлината на фенера, виждам сянката му. Всичко е като от мит, заклинание. Чака ли душите на удавените? Като че ли трябва да е така. Когато затъваме, когато губим усета кое е горе и кое долу — не се ли случва често това, когато някой се дави? И виждаме светлина в сумрака, и вярваме, че натам е повърхността. Но вместо това… неговият фенер ни зове. Надолу и надолу…

— Брис, какво трябва да направиш?

— Има един глас вътре в мен — каза той хрипливо, гърлото му изведнъж бе пресъхнало. — Всичко, което са взели моретата — боговете и смъртните — всички… Незасвидетелствани. — Вдигна глава и се взря в широко отворените й очи. — Обвързан съм също като адюнктата, също като нея нещо ме тласка към… нещо. Бях ли възкресен, за да съм брат на крал? Командир на армии? Дали съм тук в отговор на братова скръб, на съжаление, че нещата не са като някога? Тук ли съм, за да изпитам отново какво е да си човек, да си жив? Не. Има нещо повече, обич моя. Нещо повече.

Тя се пресегна и го погали по бузата.

— Трябва ли да те изгубя, Брис?

„Не знам.“

Араникт като че ли видя отговора му, макар и неизречен, защото се притисна в него и той я прегърна с една ръка.

„Скъп глас. Скъпо нещо, което чака в мен — думите не могат да променят светове. Никога не са могли. Би ли разбунил хиляда души? Милион? Да разриташ калта и да я понесат безумните течения? За да се утаи отново, някъде другаде?“

„Сянката ти, приятелю, я чувствам като своя собствена.“

„Светлината ти, тъй треперлива, тъй смътна — всички блуждаем в тъмното, от мига на раждането до мига на смъртта. Но ти мечтаеш да ни намериш, защото като всеки от нас си сам. Има нещо повече. Трябва да има нещо повече.“

„В името на всичката любов в жилите ми, моля те, трябва да има повече.“

— Не ме поучавайте, сър, в заветите на нашата вяра.

Толкова много беше отдадено на мълчанието, сякаш бе драгоценно хранилище, съкровищница, която би могла да преобрази всичко, което е побрала, и да превърне страховете в множество храбри добродетели. „Но тези страхове са непроменени.“ Щит-наковалня Танакалаян стоеше пред Кругава. Звуците на пет хиляди братя и сестри, вдигащи лагера, ги обкръжаваха.

Под дрехите му се стичаше пот. Можеше да помирише собственото си тяло, остра и лютива миризма от вълнената подплата под ризницата. Дневният поход бе натежал на раменете му. Очите го сърбяха, устата му бе пресъхнала.

Беше ли готов за този момент? Не можеше да е сигурен — имаше си своите страхове, с които трябваше да се справи, в края на краищата. „Но пък колко дълго още трябва да чакам? И кой момент от всички мога да преценя като най-безопасния? Дъха преди бойния вик? Едва ли.“

„Ще го направя сега и дано всички, които гледат, разберат — дълго време мина, докато дойде, и мълчанието, което ме обкръжава, не е моето — тя ме доведе до това. Ще ни натика всички до ръба на пропастта, в цепнатините на камъка.“

„Желязо, кои са твоите добродетели? Наточеното острие целува и искри се пръскат на дъжд. Кръв се стича по жлеба и капе по белия сняг. Така бележиш всяка своя диря.“ Танакалаян извърна очи. Наоколо вреше и кипеше, вдигаха се палатки, валма дим се къдреха, понесени от вятъра.

— Без дестраянт — рече той — няма да знаем съдбата им. — И я изгледа с присвити очи.

Смъртен меч Кругава гледаше към седемте братя и сестри, които сглобяваха командната й шатра. Яките й ръце, скръстени над гърдите, бяха потъмнели до бронз, цвят, който изглеждаше също толкова прашен като голата земя около тях. Слънцето беше избелило кичурите коса, измъкнали се изпод шлема й, и те се развяваха под горещия вятър като паяжина. И да носеше рани от преговорите с адюнктата, нямаше да ги издаде.

— Сър — заговори тя, — командир Ерекала не е от нерешителните. Точно затова го избирам да командва флота. Внушавате колебливост и смятате, че точно това е моментът за подобни неща — след като толкова много бе подложено на изпитание.

„Но Рун’Турвиан провидя какво предстои, глупачко! Ще изменим на клетвата си. И не виждам изход.“

— Смъртен меч — почна той, като се мъчеше да сдържи гнева си, — ние сме се заклели на Вълците на Зимата. В желязото си оголваме зъбите на войната.

— И наистина ще има война, Щит-наковалня — изсумтя тя.

„Когато застана пред адюнктата, когато заяви, че ще служиш на нея и само на нея, славата на онзи миг те изкуси, нали? Лудост!“

— Нямаше как да знаем какво възнамерява адюнктата. Нямаше как да знаем, че така ще ни подведе…

— Сър, трябва ли да ви порицая?

Танакалаян сви устни, изправи рамене и заяви:

— Смъртен меч, аз съм Щитът-наковалня на Сивите шлемове на Периш…

— Ти си глупак, Танакалаян. Всъщност ти си поводът за най-голямото ми съжаление.

Този път нямаше да отстъпи пред високомерието й. Нямаше да се отдръпне унизен и пребит.

— А вие, Смъртен меч, стоите пред мен като най-голямата заплаха, която са познавали Сивите мечове.

Братята и сестрите при шатрата бяха спрели работата си. Други се стичаха, за да станат свидетели на сблъсъка. „Вижте се всички! Знаехте, че това предстои!“ Сърцето на Танакалаян затуптя силно.

Кругава беше пребледняла.

— Какво имате предвид, Щит-наковалня? — Гласът й бе стържещ. — В името на живота ви, обяснете.

О, как беше копнял за този миг, как си беше представял тази сцена, когато Щитът-наковалня се изправя лице в лице срещу Кругава. Засвидетелстван и запомнен. Точно тази сцена! И в ума си беше изричал всичко, което щеше да каже сега, с твърд и дързък глас, здрав и непоклатим пред гнева на тази тиранка. Бавно си пое дъх, изгледа разтрепераната от ярост Кругава и не трепна.

— Адюнкта Тавори е обикновена жена. Смъртна жена и нищо повече. Не е в правото ви да й предлагате службата си. Ние сме Децата на Вълците, а не на тази проклета жена! А виждате ли какво стана сега? Тя определя посоката ни и това се забива в самото сърце на нашата вяра!

— Падналия бог…

— Гуглата да го вземе Падналия бог! „Когато бедеринът е ранен и слаб, вълците ще връхлетят!“ Така е писано! В името на нашите богове, Смъртен меч, той би трябвало да умре от нашата ръка! Но да оставим всичко това — нима си въобразявате, че Тавори дава и пет пари за нашата вяра? Коленичи ли тя пред Вълците? Не.

— Вървим към последната война, сър, и тази война ни иска. Нас, перишите. Сивите шлемове. Без нас не може да има последна война! И няма да търпя…

— Последна война? Стига глупости. Няма такова нещо като последна война! Когато падне последният човек, когато последният бог издиша сетния си дъх, лешоядите ще вкопчат челюсти един в друг над труповете. Няма никакъв край — на нищо, безумна, суетна глупачко! Всичко това стана, за да застанеш ти, да, тъкмо ти, над грамада от трупове с меча си, червен като залеза. Всичко това стана заради Кругава и нейните безумни мечти за слава! — Махна яростно към струпалите се около тях войници. — И ако трябва всички да умрем заради твоя скъпоценен бляскав миг, какво пък, не е ли Щитът-наковалня този, който стои готов да прегърне душите?

— Това е твоята роля!

— Да благословя съзнателното убийство на нашите братя и сестри? Искаш да осветя жертвата им?

Лявата й ръка беше на дръжката на меча, оръжието бе наполовина извадено. От бяла беше станала яркочервена. „Безумният гняв почти я е завладял. Всеки момент ще ме убие. Кълна се във Вълците, вижте я само!“

— Щитът-наковалня, сър, няма право да оспорва…

— Ще ни благословя, Смъртен меч, в името на справедлива кауза. Направете каузата си справедлива. Умолявам ви, пред всички тези свидетели — пред нашите братя и сестри — направете тази кауза справедлива!

Мечът изстърга. Желязото потъна надолу и се скри в ножницата. Огньовете в очите й изведнъж помръкнаха.

— Значи сме разделени — каза тя. — Разкъсани сме. Кризата, от която се боях, най-после ни сполетя. Адюнктата спомена за измяна. — Студените и очи обходиха тълпата. — Деца мои, какво ни сполетя?

Капитан Икарл, един от последните ветерани сред Сивите мечове, проговори:

— Смъртен меч. Двете страни на един спор може да направят сложното просто, когато съвсем не е просто. Трети глас би могъл да предложи разум и дори мъдрост. Трябва да провъзгласим дестраянт. Мост, който да свърже това разделение, да заздрави тази рана.

— Сър, огласявате ли съмнението на мнозина? Оспорват ли моите братя и сестри водачеството ми?

Той поклати глава, но не се разбра в отрицание на какво.

— Смъртен меч, ние сме заклети на Вълците на Зимата — но без дестраянт не можем да стигнем до тях. Откъснати сме от боговете и затова страдаме. Кругава, дъще на Накалат, не виждате ли как страдаме?

Стъписана, с помръкнали очи, тя отново погледна Танакалаян.

— Щит-наковалня, предлагате ли да предадем адюнкта Тавори?

И ето, че беше разголено. Най-после. Той повиши глас, като се постара да остане спокоен и твърд, без да издава триумфа си.

— Вълците вият в името на войната. Нашият култ е роден в отечеството ни, в жестокия леден дъх на зимата. Дойдохме, за да почетем и уважим зверовете на дивото, вълците, които споделиха планинските твърдини и тъмните лесове с нашата раса. Въпреки че в ранните си дни преследвахме същите тези зверове. Разбирахме ги — или поне така искахме да вярваме…

— Тези думи са ненужни…

— Не, Смъртен меч. Нужни са. Всъщност те са жизненоважни. — Погледна другите — всички вече се бяха събрали, смълчано множество. „Пет хиляди. Всички братя и сестри. Вие ме чувате. Вие ще ме чуете. Трябва да ме чуете.“ — Оказваме се разделени, но тази криза настъпваше и ние трябва да й устоим. Тук. Сега. Братя и сестри, гледали сме в очите на звяра — избраното от нас диво — и в дръзката си самоувереност ги провъзгласихме за наши братя, наши сестри, наши ближни.

Завикаха гласове — гневни и груби в отрицанието си. Танакалаян вдигна ръце и ги задържа високо, докато тишината се върна.

— Самонадеяност — повтори той. — Не можем да разберем ума на един вълк — не повече, отколкото можем да разберем ума на едно куче или на денрабъ от северните морета. И въпреки това приехме култа към най-древните богове — Господаря и Господарката на мразовитата зима, на всички зверове, на дивото на света. Заклехме се на Дом — на Крепост — където не ни е мястото…

Протестите този път бяха още по-шумни и не заглъхнаха лесно. Танакалаян изчака.

— Но войната, ах, нея я познаваме добре. Разбираме я така, както никой вълк от леса не би могъл да я разбере. Това ли трябва да е каузата ни тогава? Трябва ли да сме мечът на дивото, защитникът на вълците и на всички зверове на леса, на морето, равнината и планината? — Погледна Кругава. — Смъртен меч?

— Най-ранните чувства шепнеха за такива неща, както всички знаем — отвърна тя. — И не сме се отклонили, сър. Не сме.

— Отклонили сме се, Смъртен меч, ако продължим да следваме адюнктата, ако стоим до нея в тази война, която търси тя. Най-сетне, време е да кажа за последното предупреждение на дестраянт Рун’Турвиан, изречено пред мен в миговете преди смъртта му, тежки, обвиняващи думи, докато той отказваше прегръдката ми.

Стъписването бе осезаемо — като гръм, толкова далечен, че остава нечут, но усетен. Трепет в самите кости. „И всичко, което предстои, всичко, което връхлита към нас…“

Видя объркването в широко отворените очи на Кругава.

— Танакалаян… той ти е отказал?

— Да. Така и не ме одобри — но едва ли не сте знаели за това. Сигурно ви е въздействал, ден и нощ, подкопавал е решението ви да не ме направите Щит-наковалня. А когато умря, страховете и съмненията му се вкорениха у вас.

Удостои го с поглед, какъвто не беше виждал никога в очите й.

— Щит-наковалня, кажете ни за предупреждението на дестраянта — обади се Икарл.

— Измяна. Каза, че тя ще ни принуди да изменим на нашите богове — не можех да съм сигурен за коя говори. За адюнктата? — Погледна Кругава. — Или за собствения ни Смъртен меч? Беше трудно, виждате ли, защото неприязънта му към мен се оказа пречка. Както и фактът, че умираше пред очите ми.

— Казваш истината — отрони удивена Кругава.

— Смъртен меч, не мислете, че не обичам моите братя и сестри. Не мислете, че бих застанал тук и да лъжа. Аз съм Щитът-наковалня и въпреки всички съмнения на дестраянт Рун’Турвиан — въпреки всички твои съмнения, Кругава — се придържам към своя дълг. Ние сме разделени, да. Но това, което ни разделя, е толкова основно, че ако се изрази с думи, ще прозвучи нелепо. На страната на адюнктата на нас ни се предлага място сред смъртните, сред хората — дефектни, слаби, несигурни в каузата си. На другата страна е заветът на вярата ни. Вълците на Зимата, Вълците на войната. Господарят и Господарката на Крепостта на звяра. И в тази вяра избираме да застанем до зверовете. Посвещаваме мечовете си на тяхната свобода, на тяхното право да живеят, да споделят този и всеки друг свят. Въпросът — толкова нелеп — е следният: трябва ли да бъдем хора, или трябва да сме убийци на човешкото? И ако е второто, тогава какво ще стане с нас в случай, че победим? В случай, че по някакъв начин поведем въстание на дивите зверове и така унищожим и последния човек на този свят? Трябва ли след това да се хвърлим върху собствените си мечове?

Погледна Кругава в очите.

— Рун’Турвиан беше прав. Ще има измяна. Всъщност, като изберем едната страна, не можем да не изменим на другата. Смъртен меч, ти положи меча си пред адюнктата. Но много преди този миг си врекла същото това оръжие на нашите богове. Колкото и здраво да е изкован един меч, никое оръжие не може задълго да понесе противоположни налягания. Отслабва. Строшава се. Никое оръжие никога не е свързвало разделеното и щом го извадиш, мечът може само да реже. Въпреки всички качества на желязото, Смъртен меч, ние сме плът и кръв. Какво ни очаква, Кругава? По кой път ще ни поведеш? Ще бъде ли към личната ти слава, там, редом до адюнктата? Или ще е в името на боговете, на които сме се заклели да служим?

Тя сякаш бе загубила дар слово.

„Качеството на желязото, жено, е, че когато удари, удря вярно!“ Той се обърна към множеството.

— Сестри! Братя от Сивите шлемове! Има много богове на войната — прекосили сме половината свят и не можем да отречем хилядата им лица — хилядата маски, носени от онзи тъмния властелин на враждата. Виждали сме смъртни да коленичат пред идоли и статуи — пред образа на глиган, на тигър или два вълка. Чували сме виковете над бойното поле. — Замълча и се усмихна унесено, сякаш си спомняше. — Полето на битката, да. От ехтящите умолителни викове бихме могли да си въобразим, че най-великият бог на войната е наречен Майка. — Вдигна отново ръце, за да усмири слушателите си. — Не беше израз на непочтителност, скъпи братя и сестри. Казвам само, че трябва да открием какво ни отличава — от всички онези просмукани с кръв култове. Какво търсят те там, в страховитата битка, онези дивашки вери? Ами, търсят смъртта — смъртта на враговете си — и ако смъртта трябва да дойде да ги вземе, се молят да е храбра и славна.

Закрачи покрай Кругава, доволен, че тя отстъпи да му направи път, и се обърна към Икарл и останалите: десетки и десетки лица, стотици, очите вече впити в него, очи, които се плъзгаха покрай Смъртния меч все едно бе престанала да съществува. Не можеше да повярва на внезапността, на пълната категоричност на тази узурпация.

„Беше фатално отслабена. Там, в командната шатра на адюнктата. Постара се да не го издаде и наистина го криеше добре. И въпреки това трябваше само да подбутна, само веднъж. И виж какво стана.“

„Тавори, твоят отказ прекърши Кругава, а Кругава е жена, за която доверието е всичко. Как така не чух прекършването на гръбнака й? Още там и тогава? Как пропуснах мига, в който тя се вкопчи в идеята за стратегия и за тактика и изгуби праведното си рвение? О, вече няма значение.“

— Но ние не сме като другите. Не сме просто един култ на войната сред много други. Не славата търсим — не в нашето име поне. Дори смъртта на враговете ни не ни радва толкова, не изпълва с гордост пиянските ни нощи. Твърде трезви сме за такива неща. Не ни е присъщо да се перчим и пъчим. Войната, мои братя и сестри, е единственото оръжие, което ни е останало.

— Да защитим дивото. Казвам ви, бих се опълчил на последните думи на Рун’Турвиан! Да предам Вълците? Не! Никога! И в деня на нашата битка, когато застанем свободни над труповете на нашите събратя човеци, когато отново поставим дивото над целия свят, е, тогава ще се поклоня на Вълците. И ще им отстъпя смирено. Защото не нашата слава е това, което търсим. — Обърна се рязко и се взря в Кругава. — Никога не е била. — Отново извърна лице към другите. — Трябва ли тогава да се хвърлим върху собствените си мечове? Не! Защото, както вече казах, няма такова нещо като последна война. Един ден ще бъдем призовани отново — и това е единственото сигурно нещо на света.

Огледа ги и извика:

— Братя и сестри! Заклети ли сте на Вълците на Зимата?

Ревът, който отвърна на въпроса му, го накара да залитне стъпка назад. След като се съвзе, той се обърна към Кругава.

— Смъртен меч, дойдох, за да те попитам за командир Ерекала и флота. Ти го избра, но трябва да знам — верен слуга ли е на Вълците? Или почита теб?

Все едно я зашлеви през лицето. „Да, правя го пред свидетели. Всички публични унижения, които ми нанесе ти — най-сетне мога да ти ги върна. Какво е усещането?“

Кругава изправи рамене.

— Ерекала е изключително благочестив, сър.

— Флотът вече трябва да е стигнал — каза той. — Да е блокирал залива и да е изолирал Шпила. Нали?

Тя кимна.

— И ни очакват там.

— Да, Щит-наковалня.

— Смъртен меч, ще се завърнете ли в лоното? Ще ни водите ли в предстоящата война? Нашата нужда от вас…

Тя вдигна очи и го накара да замълчи с ледения си поглед. Устните й се извиха в презрителна усмивка.

— Явно е отминала, Щит-наковалня. — Обърна се към тълпата. — Отказвам се от титлата Смъртен меч на Вълците. Със своята клетва пред адюнктата, изглежда, съм изменила на всички вас. Така да бъде. Нека бъде записано, че измяната — предречена от дестраянт Рун’Турвиан — не е на Сивите шлемове на Периш, а на Смъртен меч Кругава. Престъплението е мое и само мое.

„Богове, какъв върховен егоизъм! Дори в поражението е готова да застане сама над могилата. Лишавам я от всичко — забивам нож в самото й сърце, — а тя изведнъж се превръща във фигура от потресаваща трагедия! Как го постига? Всеки път!“

— Как ще бъде записано — каза той високо, — тепърва ще бъде решено. В случай, че преоткриеш вярата си, Кругава…

— В случай, че ти преоткриеш човечността си, Танакалаян, и в случай, че намериш куража — Гуглата знае къде — да видиш кризата в собствената си душа — озъби му се тя. — Тогава ела при мен. Дотогава ще яздя сама.

— А сама ли ще вдигаш и шатрата си? Ще си готвиш закуската?

— Винаги съм изразявала благодарността си към моите братя и сестри, Щит-наковалня, за добротата, която проявяват драговолно. — Кривна глава. — Питам се… колко ли време ще мине, преди да ти хрумне да направиш същото, Танакалаян?

И си тръгна, а той се обърна към братята и сестрите около палатката и попита:

— Е, чеда мои, трябва ли да ви помогна с това?

Кругава профуча покрай Спакс и запокити шлема си в ъгъла на палатката. Последваха го металните й ръкавици.

— Бих пила нещо, ваше величество.

Абрастал махна на Спакс и той стана и взе една кана.

— Права си, жено. Напий се и после ела в леглото ми. Заклевам се, с мен ще забравиш всичките си неприятности.

Навъсената жена го изгледа преценяващо, сякаш премисляше дали наистина да не приеме предложението му, и Спакс изведнъж усети, че се изпотява. Бързо й напълни бокал и й го подаде.

Кралица Абрастал се намести на купчината възглавнички.

— Е, поне не продължи дълго.

Очите на Кругава блеснаха.

— Ако съм толкова опозорена в очите ви, ваше величество…

— О, я млъкни и пий. Спакс, щом го изпие това, й налей още. Просто разсъждавах на глас, Смъртен меч, за усета на адюнктата…

— Тя ли? И ако благоволите, вече не съм Смъртен меч. Не, нищо от това не може да се хвърли в краката на Тавори…

— В името на всички речни богове, пий си пиенето. С други думи — млъкни! Остави ме аз да говоря.

— А аз, Огнекоса?

— Ако изобщо дойде някога удивителният миг, в който ще можеш да кажеш нещо умно, Спакс, гледай да не го изтървеш. Междувременно, да се върна на мисълта си. Адюнктата. Не знам как стана, но тя явно успя да ви обвърже всички към себе си — до деня на преговорите, когато взе, че разкъса всичко. Тъй че не продължи дълго, ако ме разбираш. Каквото направи, след това го развали и се чудя на удивителния й усет за подходящия момент.

Очите на Кругава гледаха мрачно над ръба на бокала.

— Ваше величество, какво мислите за нея?

— Спакс, подай ми тази проклета кана, ако не можеш да правиш нищо друго, освен да зяпаш — не, дай ми я, наистина. И се просни там до завесите — може да ни потрябваш да си избършем краката в теб. Та значи, адюнктата. Кругава… заклевам се, ще те накарам да се разревеш или каквото там можеш да изцедиш от себе си. Да таиш всичко вътре, както виждам, че правиш, ще те убие.

— Тавори Паран, ваше величество.

Абрастал въздъхна, загледана как Спакс сяда до завесата.

— Липсват ми хундрилите — промълви тя. Примига и извърна поглед към накачените по стените на палатката гоблени. Някаква избеляла сцена на коронация, фигурите — вдървени като статуи, от онзи вид официалност, която говори или за артистично бездарие, или за гениална абсурдност. Така и не можеше да настрои ума си за такива неща. „Просто едно глупаво кръгче от злато, сребро и какво ли още не. Просто една глупава демонстрация на превъзходство — виж всички тези преклонени глави! Къде е същинското послание тук? Ами, то е в онези стражи покрай стените и в ръцете им на дръжките на мечовете.“

— Трудно е — каза Абрастал, все така намръщено загледана в гоблените. — Откъде идва верността? Какво я поражда? Какво извисява някого над всички други, тъй че човек да избере да го следва? Дали не е нищо друго освен собственото му отчаяние? Дали е, както твърдят хундрилите, онова огромно крило на врана, изпънало се над нас? Копнеем ли за опеката на компетентността — реална или въображаема, истинска или измамна?

Спакс се покашля.

— Във времена на криза, Огнекоса, дори най-малката група ще потърси и ще избере един от малцината. Когато нямаме отговори, гледаме към този, който би могъл да има — и тази надежда е породена от забелязани качества: на най-чиста мисъл, на мъдрост или дързък кураж — всичко, което всеки от нас желае да отрази.

Кругава го погледна, но не каза нищо.

— Да отрази, тъй ли? — Абрастал изсумтя и удари глътка вино. — Тази кралица пред теб огледало ли е? Само това ли съм аз? Само това ли си ти, Боен главатар Спакс? Огледало на своя народ?

— В много отношения, да. Но когато гледат в това огледало, те винаги избират, според мен, да виждат само каквото искат да видят.

— Сър — изръмжа Кругава на Спакс, — поддържате несъстоятелна позиция, за всички, които биха могли да командват, които биха повели, от най-малкия отряд воини до най-голямата империя. — Намръщи се на бокала си и го протегна към Абрастал, а тя се наведе да го напълни отново. — Сред перишите, в облачни и безлунни нощи, често пъти по двайсет ловци се качват на рат’аварите и гребат извън фиордите. Запалват ярки фенери, окачват ги на прътове над черните ледени води и с тази светлина зоват от дълбините тричелюстните нитали — ужасна риба, която на огромни стада напада денрабъ и ги яде живи. Ниталите, видите ли, нападат на лунна светлина. И когато изплуват към светлината, ловците ги пронизват с копия. — Замълча и притвори клепачи.

Спакс се почеса по четинестата брадичка, мъчеше се да проумее значението на току-що казаното. Погледна Абрастал, но кралицата не откъсваше поглед от стария гоблен.

— Та тези риби изплуват на повърхността — изскърца като чакъл гласът на Кругава — и светлината ги заслепява, вцепенява ги. Никаква храброст няма в избиването им — то свършва чак когато ръцете и раменете на ловците пламнат като огън, когато не могат повече да вдигат харпуните.

Спакс изсумтя и закима.

— Да, чувството наистина е това, понякога.

— Когато мисля за дивите същества — продължи Кругава все едно, че не го е чула, — се сещам за ниталите. Ние хората се извисяваме като най-ярката светлина и пред нас всеки жив звяр на този свят замръзва на място. Моят Щит-наковалня съживи целия гняв на народа ми, гняв, смесен с чувство за вина. Ние трябва да бъдем убийците, защитаващи избиваните.

— Вълците на войната…

— Това е само един проклет глупав култ! — Кругава поклати глава. — Диващината на вълка ни е вдъхновила — толкова ли е изненадващо?

— Но във вярата ви трябва да има някакви принципи, които зоват за възмездие — настоя Спакс.

— Заблуди, сър. Ваше величество, продължете за адюнктата. Моля ви.

— Крайно импулсивна жена, Кругава. Отчаяние. Ужасна необходимост. Но дали е огледало? И ако е, какво трябваше да видим всички ние в нея?

Кругава вдигна очи и я изгледа.

— Доплаква ми се от самата мисъл за това, но не знам защо.

— За да отразява — каза Спакс, — огледалото се прави здраво, лъскаво и съвършено гладко.

— Намери ни още вино, Спакс — изръмжа Абрастал, — това свърши. Кругава, ти се закле във вярност на адюнктата. Защо?

— Бяхме обезпокоени. Започнали бяха да ни мъчат съмнения, особено дестраянта и неговите най-висши сенешали — онези, които са посветили живота си на философията на нашата религия. Обучавахме се да бъдем оръжията на войната, виждате ли, но бяхме започнали да се питаме дали единственият жест на човечеството е този, който нанася насилие. Унищожение. Чудехме се на привидно непреодолимата мощ на възмездието, отплатата и праведното наказание. — Очите й бяха тъжни. — Това ли е всичко, което притежаваме? Нищо ли друго няма, което да може да се опълчи на тези оръжия?

— Значи трябва да си видяла нещо. В нея. В Тавори Паран…

Но Кругава поклати глава.

— Единственото, което знаех за нея в онзи момент, когато обрекох службата си и службата на Сивите мечове — единственото, което знаех, дойде от виденията на сенешалите. Падналия бог е пострадал. В ужасна болка. Като звяр — като всеки от нас — се е разярил срещу мъчителите си. В това той е повече вълкът, отколкото сме ние. Или отколкото изобщо можем да се надяваме да бъдем. Ваше величество, един нож в гърлото му ще е милост, защото толкова много — трябва да разберете това — толкова много вече са се събрали, за да се хранят от болката му, да пият сладката отрова на кипналата му кръв. Нещо повече, като виждат неговия плен и агонията му, те се чувстват възвисени — това ги кара да се чувстват силни и единственото приложение на тази сила е жестокостта. В края на краищата не правим ли винаги точно това?

— Сънищата на сенешалите, Кругава. Какво предлагат те?

— Алтернатива. Изход. В сънищата им има жена, смъртна жена, неуязвима за всякаква магия, неуязвима за изкушението от вечното страдание на Падналия бог. И тя държи нещо в ръката си — малко, всъщност толкова малко, че нашите сънуващи не могат да различат естеството му, но то ги обсебва — о, как ги обсебва!

— Какво държи? — настоя Абрастал и се наведе към нея. — Все трябва да имате някакво предположение.

— Предположение ли? О, стотици предположения имам, ваше величество. Това, което държи, има силата да освободи Падналия бог. Има силата да се опълчи на боговете на войната — и на всеки друг бог. Има силата да съкруши живота на мъстта, на възмездието и праведното наказание. Силата да изгори самото изкушение от страданието. — Очите й блеснаха на светлината на фенера. — Можете ли да си представите такова нещо?

— Виждал съм я достатъчно пъти — обади се Спакс. — Нищо не виждам в ръката й.

Кругава остави чашата си. Седеше отпуснала ръка на коляното си, с дланта нагоре. Взря се в нея, сякаш се опитваше да сътвори с мисълта си онова, което й трябваше, и прошепна:

— Не е огледало. Но… о, как бих искала да е.

— Кругава — каза тихо и някак плахо Абрастал. — В момента, в който застана пред нея, нямаше ли някакво съмнение? Нямаше ли поне един миг на… несигурност?

— Помислих си… в очите й, толкова унили, че видях… нещо. А сега се питам — неволно се питам дали всичко, което ми се стори, че видях, не беше просто това, което исках да видя. — Ръката й бавно се сви, затвори се като цвете по заник. — Огледалото лъже.

Последните думи разтърсиха Спакс до дъното на душата му и той скочи и викна:

— Тогава защо не прие аргумента на своя Щит-наковалня? Кругава! Защо изобщо си тук?

Тя го погледна с помръкнали очи.

— Исках справедлива война. Исках да е последната от всички войни. Исках край. Един ден вълците ще тичат само в спомените ни, в сънищата ни. Не искам да доживея да видя този ден.

— Там имаше нещо — настоя Абрастал. — В ръката й — прорицателите ви са го видели, Кругава. Видели са го. Трябва да откриеш какво е — за да направим всички ние това, да направим каквото тя иска — заради нас, Кругава, трябва да го откриеш!

— Но аз вече знам какво е то, ваше величество. И вече разбирам как е отслабвало пред очите ми. Как пред очите ми светлината му гаснеше от света. Виждате отчаянието на адюнктата — о, да, тя е отчаяна. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Скъпоценното нещо, което тя намери… плати скъпо за него, прекалено висока цена. За нея, за Ловците на кости, за нас.

— Значи огледалото не е излъгало — изръмжа Спакс.

— Лъжата е във вярата, сър. Вярата, че може да успее да спечели, че може да оцелее дори. Виждате ли, тя наистина е обикновена смъртна и силата й не е по-голяма, отколкото на всеки друг. Била е във война — така мисля — през целия си живот. Чудно ли е изобщо, че вече залита?

Спакс поклати глава.

— Тя намира сила отнякъде, Кругава. Видях го — всички го видяхме, проклета да си…

— Тя ме отхвърли.

— Унизена ли се чувстваш? — изсумтя Абрастал. — Заради това ли е всичко?

— Ваше величество. — Тонът на Кругава се втвърди. — От самото начало се виждах като отражението на нейната вяра. Щях да съм неин непоклатим съюзник — заклет в нея и само в нея, все едно накъде щеше да ни поведе. И знаех, че се разбираме една друга. И че точно колкото аз се нуждая от нея — и от онова, което таи в себе си — и тя се нуждае от мен. Схващате ли го изобщо? Аз бях източникът на силата й. Когато вярата й се поколебае, трябваше само да погледне към мен. — Скри лицето си в ръце и бавно се килна напред. — Тя ме отхвърли!

Спакс се обърна към Абрастал, срещна твърдия й поглед и кимна бавно.

— Поставяш ме в трудно положение, Кругава — каза Абрастал. — Ако те разбирам правилно, мисълта ти сега е, че като те е отхвърлила, адюнктата по същество е изгубила вярата си. Но все пак не е ли въпрос на военна диспозиция? Две цели, не една, тъй че трябва да разделим силите си. А и предвид характера на Стъклената пустиня…

Но Кругава завъртя глава зад дланите си.

— Наистина ли си въобразявате, че тя вярва, че може да я премине? С армията?

Спакс избълва порой баргастки ругатни и след тях викна:

— Що за глупости? Ако мисли да се самоубие… не, егоизмът й не може да е толкова чудовищен, че да избие и всичките си войници!

— Мисля, че не разбирате… — Кругава свали ръце от лицето си и го погледна. — Не сте наясно с третия глас в този вечен спор.

— За какво говориш?

— Говоря за отчаянието, сър. Да, тя е готова да премине с армията си Стъклената пустиня, но го прави без вяра. Вярата я няма, прогонена е…

Абрастал я прекъсна:

— Колкото и искрено да си се виждала като истинското и непоклатимо отражение на вярата на Тавори, мисля, че убеждението ти, че Тавори те е виждала по същия начин, само по себе си е израз на вяра. Безкрайното ти отчаяние е изцяло сътворено от самата теб.

Кругава поклати глава.

— Отслабваше пред очите ми. Пред очите ми светлината му гаснеше от света. И видях отчаянието й. Ние сме твърде малко. Проваляме се. Онова блестящо нещо в ръката й умира.

— Кажи ми името му — прошепна Абрастал. — Този спор, за който говориш. Наричаш едната страна вяра, а другата отчаяние. Кажи ми за онова, което държи тя. Онова гаснещо, умиращо нещо.

Спакс се обърна изненадано към Абрастал.

— Ох, Огнекоса, все още ли не разбираш? Онова, което гасне от света? Името му е състрадание. Това е, което държи. Това е, което изпитва към Падналия бог. Това е, което изпитва към всички ни.

— А то не е достатъчно — прошепна Кругава. — Богове на бездната, не е достатъчно.