Самотният скиор

Глава първаНа път за Доломитите

Бях гледал всички епизоди на филма, но днес за пръв път щях да видя изцяло монтираното копие. Гледането на филмовия материал представляваше най-обикновена, делнична работа — парчета кинолента, от които трябваше да се подбират монтажни дубли и варианти. За мен те не означаваха нещо повече от произволно разпилени страници на някакъв ръкопис, в случая целулоидни ленти, които трябваше да бъдат внимателно и хладнокръвно навързани в киноматериал.

Но сега беше съвсем друго, защото седях в тъмнината на прожекционната зала и на екрана пред мен оживяваше последователно цялата тъжна история. Разбира се, тя не протичаше точно така, както беше станала в действителност, а и не би могло. Нито един зрител не би издържал, ако бяхме направили филма по този начин. Доста неща бяхме „обработили“, за да се получи един стегнат разказ. Но всичко важно беше останало, така че с пликче лепкави бонбони и потни ръце, стиснати в тъмнината, всеки, който пожелаеше да похарчи няколко шилинга, би могъл да се забрави за час и двадесет и три минути и да заживее в атмосферата на напрежение и страх, в които ние живяхме в онази хижа в сърцето на Доломитите.

Филмът започваше с приближаващ се кадър на хижата, заснета откъм злитовията5 — точно така, както аз я бях видял за първи път тогава. И докато влековата шейна приближаваше хижата, аз се вживях в действието и загубих критичното си чувство. Защото аз знаех каква ще е вътрешността на хижата, преди камерата да е надникнала през прозореца. Знаех кои ще бъдат вътре и какво ще кажат. Аз седях и изживявах станалото още веднъж.

Но ще кажете, как мога да не знам кои ще бъдат вътре и какво ще кажат, след като аз съм написал сценария? Точно така. Но едно нещо е да съчиниш сценарий, а съвсем друго — да описваш неща, които наистина са се случили — да пишеш, така да се каже, заедно с мъртвите, които надничат през рамото ти. Енглес го измисли това — да се направи сензационен криминален филм за приключение, което е лично изживяно. Той беше човекът, който ме запозна с истинските герои, спомогна да се постави мизансценът и взе голямо участие в режисиране на драмата, която се разигра. Той дори ми даде и заглавието — натрака го черно на бяло на пишеща машина с вече вдървени и изстинали пръсти. Фактът, че аз написах сценария, а един режисьор го реализира, не попречи на филма да изглежда някак си изцяло творение на Енглес.

Така че за мен окончателният вариант на филма беше като кошмарно съновидение. И докато разказът за всичко, което познавах толкова добре, следваше своята последователност, всеки герой от екрана се трансформираше в съзнанието ми и приемаше друго лице, това, което аз познавах. Аз вече не виждах актьорите, които играеха съответните роли, а истинските хора, такива, каквито те са били някога. Все едно че гледах пред себе си призраци — толкова много от хората бяха умрели. А и аз самият бях стигнал доста близо до смъртта — високо там по студените снежни склонове под Монте Кристало.

Станалото беше толкова живо в паметта ми, че аз не се нуждаех от хилядите метри филмова лента, струващи над сто хиляди лири, за да си припомня всичко. По-добре мъртвите да лежат в гробовете си, отколкото да излизат като бледи призраци от целулоидната лента, мърдащи устни за слова, които някога като живи бяха произнасяли. Имаше нещо неестествено и дори страшно в това да седя сега в удобното кресло и да гледам всичко изживяно, акуратно подредено на филмовата лента със съзнанието, че кочаните с билети са вече готови.

Сигурно доста странно ви е прозвучал този начин за започване на разказ, в който няма да се говори за призраци и привидения, но в който ще стане дума за една групичка хора от кол и въже, за алчност и насилие в непривична обстановка. Ако започнах отзад напред, то е, защото чак след като видях подредената купчина от филмови ролки, на които беше запечатан направеният от нас филм, аз почувствувах необходимостта да разкажа всичко точно така, както се случи с мен. Повече не искам да гледам филма — никога вече. Независимо от това, колко голям успех ще завоюва — а в него има всичко, което може да му осигури успех, — аз вече му се нагледах. Сега за последен път ще разкажа случилото се точно така, както стана. С този разказ може би съзнанието ми ще се изтощи и аз ще мога да забравя всичко окончателно.

Както най-често става с изумителните случки в живота на човек и аз се уплетох в тази история по една чиста случайност. Беше първи декември — сив, мокър ден, който напълно отговаряше на настроението ми — и всичко започна не някъде другаде, ами в една аптека6. Дерек Енглес стоеше пред щанда и пиеше от голям стакан някакво тъмно, газирано питие „за избистряне на погледа“. Той ме стрелна с очи над ръба на чашата и се намръщи недоволно. Винаги е искал хората около него да мислят, че алкохолът не му влияе. Той поглъщаше спиртните напитки така, както повечето от нас поемат храната си. Само по този начин мозъкът му работеше най-добре. Нещо трябваше да подгонва като с камшик действията и речта му и чашката беше неговият стимулатор. Той никога не закусваше и лекуваше махмурлука си, като тайно гълташе аспирин, който винаги носеше със себе си. Не знаех защо се бе озовал на Шафтсбъри авеню тази сутрин. Просто така се бе случило. Понякога съдбата слага добрата си маска и размества пионките по шахматната дъска на живота, за да се срещнат точно тези, които се търсят. Така беше станало и този път.

Някои казват, че всичко се нареждало най-добре от само себе си. Но хората, които правят това изявление, са били винаги обгърнати от самодоволна сигурност.

Съгласен съм, че едно събитие влече след себе си друго, че всеки отделен период от живота на човека е свързан със следващия по строго определен начин. Но невинаги е възможно да сграбчиш свободния край точно в момента, когато най-много ти трябва. И аз се чувствувах доста отчаян, когато срещнах Енглес тази сутрин.

Преди войната7 аз работех по семейна традиция в едно малко, прилично предприятие — местния вестник на Уилтшайър. Но вестникът фалира и след като прослужих три години зад граница и стана време да ме демобилизират, аз се оказах без работа. Страшно много исках да се върна при Пеги и детето, но с жена ми се разбрахме, че нищо друго не ни остава, освен да подпиша договор за една година свръхсрочна служба. След това един мой приятел предложи да основем издателство в Ексетър. Искаше да му стана съдружник. Като се уволних, ние вложихме в новото начинание всичко, което имахме. Издателството просъществува шест месеца — хартиената криза и липсата на капитал ни ликвидираха.

Писах до всички, които познавах — приятели от преди войната и познати от службата. Всеки ден преглеждах най-старателно обявленията „Търси да назначи“ във вестниците. Но лодката на безработните беше претъпкана от такива като мен. Изпратих обратно Пеги и Майкъл в къщицата ни в Уилтшайър и ето ме в Лондон да търся работа.

Бяха минали пет години от последното ми идване в Лондон и през това време бях обиколил половината свят. Бях скитал из големите градове на Италия и Австрия. Бях живял в най-добрите хотели на Европа. Бях разполагал с прислуга и безплатен превоз. А тази сутрин стоях под дъжда на площад Пикадили като една нищожна молекула от грамадния потоп, залял Лондон. Чувствувах се самотен и изгубен сред множеството. Изпитвах някаква възбудена напрегнатост и същевременно бях потиснат. Възбудата идваше от самия Лондон, защото той е град на напрежението. От Уестминстър8 до Сити9 се издигат мрачни, високи здания, чиито търговски бюра и кантори със своите клонове се разпростират по всички краища на света, където живеят хора. В Лондон няма нищо невъзможно. Все едно че целият свят ти е подръка. Ако познаваш точно този, към когото трябва да се обърнеш, и ти си точно човекът, който е нужен за съответната работа, Лондон държи ключа за всяка страна в света. Но аз бях и потиснат, защото няма друг град, в който можеш да се чувствуваш толкова самотен и изгубен, колкото в Лондон, и то особено ако нямаш работа.

Но тъй като освен работа ми трябваше и паста за зъби, аз се помъкнах по Шафтсбъри авеню и влязох в първата аптека, която видях. И там заварих Енглес.

Още през 1942 бях изпратен при него като командир на батарея. За фронта тръгнахме заедно, но след Аламейн10, той бе прехвърлен в разузнаването, а аз заминах с батареята за Италия и завърших войната с чин майор. Той беше изключително взискателен командир. И бе разжалвал двамата ми предшественици. Всички казваха, че няма да изкарам повече от шест седмици. Но аз издържах. Дори ми правеше удоволствие да служа под негово командуване. Притежаваше блестящи способности, беше човек на настроения и с ексцентрично поведение, но в същото време и силна, завладяваща личност. Той налагаше енергично своята воля там, където трябваше да се преодолява някаква трудност. Сега се беше върнал в киното и според вестниците последната му режисьорска работа в студията „К. М.“ — „Трите надгробни камъка“ го бе издигнала над всички останали режисьори.

Отвърна с любезно кимване на моя поздрав, остави празната чаша на щанда и се загледа упорито в мен, докато прибирах покупката си.

— Какво работиш сега, Нийл? — запита той на края.

Имаше навика да говори бързо и отсечено, като че ли езикът не можеше да догони бързината, с която работеше мисълта му.

— Съвсем наскоро се върнах — отговорих аз. Твърде често го бях чувал да се присмива на неудачниците, за да му позволя да узнае сегашното ми положение.

— Уволни ли се?

— Да.

— Май доста длъжка служба изкара?

— Да, подписах за една година свръхсрочна.

— На баницата мекото и на работата лекото, а? — ухили се подигравателно Енглес.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — смотолевих аз, въпреки че ми беше пределно ясно какво има предвид. След войната животът в армията беше много по-лек и приятен, отколкото извън стените на казармите.

— Много добре разбираш какво искам да кажа — изсмя се той. — Всички свестни момчета се уволниха, когато демобилизираха и мен преди година и половина. Единствените, които останаха, с изключение на щатните, бяха глупаците, търсачите на приключения и тези, които гледаха да я наредят по-леко. Ето какво й липсва на нашата европейска администрация. Тя не предлага истинско бъдеще за такава кариера и затова военната служба не е привлекателна за хората, които ние наистина би трябвало да имаме там. Е, ти в коя категория ще се причислиш?

— От трите категории, които спомена, аз мисля, че бих предпочел да бъда поставен сред търсачите на приключения — отвърнах с враждебен тон. Не можах да се сдържа. Защото бях ядосан. Нямаше да седна да му разправям сега колко противно ми е било да оставам още една година в армията при положение, че след женитбата ни ние с Пеги бяхме заедно съвсем за кратко време и аз почти не бях виждал детето, което се роди. А на всичкото отгоре бях и материално притеснен. В миналото бях успявал да се държа на равна нога с Енглес. Не защото имам толкова силен характер, колкото неговия, а защото си познавах работата. Но да стоя срещу него — преливащ от жизненост и превъзходство сега, когато на мен не ми вървеше, — това беше прекалено много. Искаше ми се да избягам от тази аптека, преди той да е надушил истинското ми положение.

— Значи, вече край на службата — каза той. — Още ли се мотаеш с онова мърляво вестниче в Уилтшайър?

— Не, то фалира.

Неговите тъмни очи ме наблюдаваха внимателно.

— Тогава какво работиш сега?

— Основахме с мой приятел едно малко издателство — отвърнах аз. — А ти какво, сега друг филм ли правиш?

Но него човек не можеше така лесно да отклони от темата.

— Много пари трябват в днешно време, за да се захване човек с издателска работа — отвърна той, все още втренчил поглед в мен. — Те след войната поникнаха навсякъде като гъби. Повечето сега са в затруднение. — Подвоуми се какво още да каже. След това изведнъж се усмихна закачливо. Пожелаеше ли, ставаше очарователен. Беше способен да превключва като електрически ключ. Но можеше да бъде и дяволски жесток подигравчия. Сега добре познатата ми очарователна усмивка неочаквано се появи на лицето му и аз почувствувах огромно облекчение, забелязвайки, че независимо от махмурлука си тази сутрин той е в добро настроение. — Ти май трябва да пийнеш нещо — допълни той. — И аз имам нужда да се подкрепя след тази гадост, дето я пих сега. — И като ме хвана подръка, ме поведе навън. Докато пресичахме улицата, той заговори отново: — Пишеш ли още, Нийл? Твоите две едноактни пиеси, които поставих на кораба, докато плавахме заедно, не бяха лоши.

— Написах една пиеса, докато стоях в Австрия. Но знаеш какво е положението с театрите — нищо друго освен мюзикли и възобновяване на стари постановки. Дори и утвърдените драматурзи не могат да намерят театър, който да им играе пиесите. А освен това съмнявам се дали тази пиеса е достатъчно хубава.

— Ти ми изглеждаш адски отчаян — прекъсна ме той. — Животът е веселба. Не го приемай толкова на сериозно. Все нещо изскача в последния момент. Трябва ли ти работа?

Спрях се насред улицата. Идеше ми да го ударя. Неговият безпогрешен инстинкт да открива хорските слабости му беше подсказал, че аз бях без работа, и сега той се готвеше да се наслаждава на моето неудобство. Беше безжалостен и безскрупулен и мразеше неудачниците. Забавляваше се, когато атакуваше човек в най-слабото му място. Просто невероятно как неговата уелска интуиция надушваше човешките слабости!

— Животът може да е веселба — отвърнах аз ядосано, — но той самият не е чак толкова весел.

— Я се качи на тротоара — промърмори той. — Тук е много по-безопасно. Значи, смяташ, че не говоря сериозно?

— Смятам, че се държиш глупаво — озъбих се аз. Бях вбесен от мисълта, че съм служил с този човек на равноправни начала, а сега той е в състояние да ми подхвърля трошички заради удоволствието да наблюдава как ще реагирам.

Енглес ме стисна здраво за лакътя и ме побутна да влезем през стъклената врата на едно луксозно заведение. Поръча уиски и за двамата.

— Ето го веселото — каза той, вдигайки присмехулно чашата си към мен. Смееше се. Личеше му по очите. — Значи, смяташ, че не говоря сериозно, а? Аз, за твое сведение, говоря съвсем сериозно. Трябва ли ти работа, или не?

Гаврътнах уискито наведнъж и поръчах още по едно.

— Не ми трябва нито твоето благотворително великодушие, нито твоите подигравателни усмивки.

— Боже господи! Ама ти си бил много докачлив! Ти виждал ли си ме някога да проявявам благотворително великодушие? Много добре си спомням, че ти си ми казвал, и то неведнъж, че съм бил най-безмилостният човек, когото познаваш. И то само защото не мога да понасям неспособните и нерешителните. Колкото и странно да ти звучи, но точно днес срещата с никой друг не би ми доставила такова удоволствие. Но такъв е животът! Искаш ли да свършиш добра работа, човекът, който непременно ти трябва, винаги ще се появи в последната минута. Само пет-шест души от тези, с които съм служил, могат да свършат работата, която имам пред вид. И ако те се явяха накуп, аз бих се спрял на теб, без да се двоумя за миг.

Ласкателството му беше съвсем прозрачно. Но точно това ме заинтригува. Енглес никога нямаше да си прави труда да ласкае когото и да е, освен ако наистина не иска да го използува за нещо. Той изведнъж ми се усмихна топло.

— Виж какво, Нийл, аз говоря съвсем сериозно. Ако ти трябва работа, аз ще се радвам да работим отново заедно.

— Какво ми предлагаш? — запитах аз.

— Три месеца в Кортина, в Доломитите, като автор на сценарии за студията „К. М.“ — отговори той бързо. — Сто лири на месец плюс всички разходи.

Аз зяпнах от учудване. Това бе шанс, който идва веднъж в живота, и аз се бях сблъскал с него просто ей така, в някаква си аптека. Но защо точно мен бе избрал?

— Защо мислиш, че аз мога да напиша точно такъв сценарий, какъвто ти трябва? — запитах аз.

— Не ми трябва да пишеш никакъв сценарий. Аз вече си имам.

— Тогава какво по дяволите ще правя аз?

Той отреагира веднага на моето разочарование, като ме потупа по рамото:

— Три месеца в най-добрия скиорски курорт на Европа не е чак толкова лошо предложение.

— Знам — отвърнах аз сприхаво. — Но то не ме удовлетворява. Предлагаш ми работа като сценарист, а след това казваш, че сценарий не ти трябва. Знаеш, че отдавна се стремя да стана писател.

— Не съм искал да те разочаровам. Слушай, Нийл, най-добре е да бъда напълно откровен с теб. Аз мисля, че ти не би могъл да напишеш такъв сценарий, какъвто ми трябва. Но ако напишеш нещо, обещавам ти следното: аз ще го прочета и ако сметна, че твоят сценарий е по-добър от този, който вече имам, ще използвам него. С това съгласен ли си?

— Напълно. При това положение за какво в същност искаш да ходя там?

— Ти говориш италиански, нали?

— Достатъчно, за да се оправям.

— Отлично — усмихна се той. — Тъй като ти сам се постави в групата на търсачите на приключения, на теб това може да ти се стори доста забавно. От друга страна, може да се окаже пълен провал. В този случай ти ще трябва да се задоволиш само с трите месеца почивка в Доломитите. Разполагам с някакви бегли подозрения, които не мога сам да проверя, защото съм пред завършване на новия си филм. Необходим ми е човек, на когото мога да се доверя. Този човек трябва да води наблюдението и да ме държи в течение — трябва да е с чувство за отговорност и в същото време много инициативен. Ти си точно такъв човек.

— Благодаря за ласкателството — отвърнах аз. Бях се посъживил малко след обзелото ме разочарование. Ентусиазмът на Енглес винаги е бил заразителен.

— Това не е ласкателство — засмя се той. — Ти просто притежаваш тези качества. Освен това имаш писателски опит, а това ще ми послужи като претекст да те изпратя. Е, приемаш или не?

— Добре де, какво ще работя?

— Боже господи, Нийл — избухна той. — Или приемаш, или се отказваш?

— Разбира се, че приемам — отвърнах аз. — Страшно много ми трябва работа. Но съвсем естествено искам да знам какво ще работя? Как иначе мога да ти отговоря дали ще се справя с нея.

— Ти би трябвало по-добре да ме познаваш — отвърна той с по-спокоен тон. — Аз не бих ти предлагал тази работа, ако не бях сигурен, че ще можеш да я вършиш. Е, приемаш или не?

— С най-голямо удоволствие.

— Много добре. — И той поръча още по едно, преди аз да бях изпил и половината от втората чаша. — Това е за последно — успокои ме той, — докато ти обясня в какво ще се състои работата. И ще бягам, иначе ще изпусна влака. Ходил ли си в Кортина?

Кимнах. Разбира се, че бях ходил. В края на войната бяхме обявили целия курорт за почивен център за нашите войски.

— В същност няма значение — продължи той. — Намислил съм да снимам там филм. На сегашните филми им липсва динамика — повечето от тях приличат на филмирани пиеси — затова уестърните са толкова популярни. Филмовите компании смятат, че хората ходят на кино, за да слушат. Но не е така. Те ходят, за да гледат. Огромен пазар стои открит и чака да се появи някой скиорски филм с бързо, напрегнато действие, с много падане по пистите и опасни сцени. Светът е полудял по спорта — той създава една изкуствена възбуда и вълнения, които трябва да заместят тези, породени от войната. Но аз ще трябва най-напред да убедя моите продуценти в успеха на такъв филм. Затова изпращам там и една дебела, тромава горила на име Джо Уесън, който по ирония на съдбата е първокласен кинооператор. Той отива, за да направи няколко снимки, които да убедят студията „К. М.“, че аз съм прав. Ти тръгваш с него, за да напишеш сценария. Това е само претекст, за да оправдая разноските и хонорара. Въобще не ме е грижа дали ще напишеш сценарий или не, но по-добре се опитай. Джо Уесън ще разчита на него. За всички, освен за мен ти си там, за да напишеш сценарий. Ще бъдеш включен във ведомостта на студията „К. М.“ като автор на сценарии. Аз ще го уредя. — Енглес запали цигара. — Ще се настаните в една хижа, наречена „Кол да Варда“ — продължи той. — Тя е на около пет мили северно от Кортина. Не се различава много от обикновените хижички, но има самостоятелни стаи. Вече съм направил резервации за двама. Стигате Пасо Тре Крочи11 и вземате влековата шейна — злитовия — както й викат макаронаджиите — до хижата. Преструвай се, че пишеш, и наблюдавай всички, които идват горе. Най-вече гледай за това момиче. — Той извади една снимка от портфейла си и ми я подаде.

Това беше твърде избеляла и смачкана фотография на главата и разголените рамене на едно момиче. Беше правена в Берлин и отдолу имаше надпис: „Ftir Hein — rich, meinen Liebling — Carla.“12

— Тя е италианка — допълни Енглес.

То си личеше и от снимката. Момичето бе с тъмни коси и очи и широки, плътни устни. Нещо твърде животинско имаше в лицето й, а в очите блестеше твърдост. Напомняше ми някои от снимките на проститутки в картотеките на нравствената полиция, които бях разглеждал скоро след падането на Рим.

— Разбери, не искам да правиш абсолютно нищо — продължи Енглес. — Искам само да си отваряш очите. Интересуват ме злитовията и хижата, хората, които пребивават там, постоянни посетители, всичко необикновено, което може да се случи. Повече подробности няма да ти кажа. Ако си държиш очите и ушите отворени, ти вероятно ще научиш толкова, колкото знам и аз. Но аз не искам да предприемаш каквото и да е. Ще ми изпращаш всекидневна информация. Ако стане нещо обезпокоително, телеграфирай ми веднага в киностудията. Ще пращаш информациите си с „въздушна поща“. Сега всичко ясно ли е?

— Като в мъгла — отвърнах аз.

— Точно толкова ясно исках да ти стане — ухили се той. — Ела при секретарката ми утре. Тя ще уреди формалностите. — Погледна часовника си и пресуши на един дъх чашата. — Ще успея да хвана влака — промърмори той. — Получаваш работа за три месеца и ако подозрението ми се окаже вярно, може да извадиш голям късмет. В най-лошия случай може да напишеш сценарий, който аз да поставя. Заминаваш за Кортина вдругиден.

С тези думи той ме потупа по рамото и се втурна навън, оставяйки ме леко смутен и объркан, но с неочакваното чувство, че светът е прекрасен и че отново си заслужава да се живее. Съдбата ми сервираше на поднос възможност да напиша филмов сценарий. Изпих още няколко чашки на бара, наслаждавайки се на щастливия случай и топлината на уискито. Ако напишех сценарий и той се окажеше достатъчно добър, Енглес, в това бях сигурен, щеше да удържи обещанието си. Не се замислях много за личната поръка, която ми беше дал. Тогава не знаех, че тя ще пропъди от главата ми всякаква мисъл за написване на сценарий, докато не седна да описвам истинските събития, които се разиграха в „Кол да Варда“.

Когато се върнах вечерта в нашата къщичка, Пеги ме посрещна на вратата и веднага разбра по лицето ми, че късметът ни отново е проработил. Лицето й светна. Много се смяхме над мистериозността, с която бе обвито новото предложение за работа, и излязохме да отпразнуваме щастливото събитие, като за първи път от месеци насам харчехме пари, без да им правим сметка, и чертаехме планове за това, какъв сценарий ще напиша. Фактът, че отново щяхме да бъдем разделени, вече не ни тревожеше. Щеше да е само за кратко време, а пред нас се откриваше многообещаващо бъдеще и само не трябваше да изпускаме шанса.

И така, след два дни аз се озовах в едно купе с Джо Уесън. Описанието, което даде за него Енглес — „дебела, мудна горила“, — бе донякъде жестоко, но точно. Той бе човек с тежко издялани черти на лицето. Кожата под очите му се опъваше надолу от големи торбички. Бузите падаха на широки гънки до гушата и когато говореше, се клатеха като слонски уши. Предполагам, че тежеше над петнадесет стоуна13, но в същност неговата фигура бе една от най-впечатляващите, които съм виждал през живота си, и да го наблюдава човек как се намества на тясното легло в спалния вагон, бе все едно да застане пред клетката на панда14 в Лондонската зоологическа градина.

Той пристигна на гара Виктория15 разярен. Мъчеше го махмурлук и очевидно мразеше да пътува.

— Ти ли си Нийл Блеър? — запита той. Задъхваше се, като говори, но въпреки това крачеше бързо. — Аз съм Джо Уесън. Енглес, дяволите да го вземат, хвана нас двамата за балами. Защо не се постара той сам да убеди студията, че е замислил „страшен филм“, ами трябва да праща нас да треперим от студ на тия Доломити заради някакви снимки. Той тръшна камерите и фотоапаратите си на багажника в купето. — Така или иначе студията ще прави това, което той каже. С две-три приказки щеше да ги кандърдиса. На него езикът му работи и както гледам, ръжда не е хванал. Иска всички да му играят по гайдата. — Той се намести в ъгъла по посока на движението и като че ли в потвърждение на мнението, което имаше за него Енглес, извади цяла купчина приключенски романи, взе най-горния и се задълбочи в четене.

Той изчиташе последователно роман след роман. Купчината се смаляваше, докато прекосявахме Ламанша и влакът трополеше през Франция и Швейцария. Прекъсваше четенето само когато ядеше или пиеше, като и двете неща вършеше шумно, поглъщайки огромни количества, или когато спеше, което пък правеше още по-шумно, хъркайки с някакви странни серии от грухтене и сумтене, които завършваха с тъничко продължително изсвирване.

Не беше от разговорливите, но веднъж се наведе приятелски към мен и попита:

— Сега започваш при нас, така ли?

Говореше по особен начин — на пресекулки, като че ли не му достига въздух. След като отговорих, че наистина е така, той поклати глава и бузите му се разлюляха:

— Добра фирма, когато си на върха, но господ да ти е на помощ, когато не си. Те не си поплюват. Грешки не прощават. Ако объркаш нещо — и той щракна изразително с пръсти, — с тебе е свършено. Засега Енглес е големият им коз. Може да изкара така още една година. Може и пет. Работил ли си с него преди?

Казах му откъде се познаваме с Енглес.

— Аха — изсумтя той. — Тогава ти го познаваш по-добре от мен. В такива условия всеки си проличава какъв е. Може да е много мил и любезен, но може да се държи като същински дявол. Най-безмилостният и безскрупулен режисьор, с когото съм работил. Ако някоя кинозвезда не му играе по свирката — изпъжда я. Намира си друга или пък създава нова. По тоя начин и Лин Барин стана изведнъж известна в „Трите надгробни камъка“. Отначало бяха взели Бети Карю. Тя почна да си придава важности — искаше цели сцени да се играят, както тя иска. Енглес направо я изхвърли от снимачната площадка. Псуваше така цветисто, че стихотворение можеше да се напише от неговите изрази. На следващия ден докара някакво непознато момиче — Лин Барин. Никой не беше и чувал за нея. А той я направи звезда още на снимачната площадка. Накара я да играе така, както той иска, и филмът само спечели от това. Тя свърши добра работа на „К. М.“, но вече се изтърка. — Джо изпусна една дълга въздишка. — И господ не може да ви разбере вас, дето сте напуснали армията? Там поне всичко ви е наред. Никой не може да те изхвърли освен ако не извършиш нещо наистина глупаво. — Той неочаквано се усмихна. Имаше безкрайно очарователна усмивка. Лицето му, независимо от цялата излишна плът, беше много изразително. — И все пак, признавам си, че не бих могъл да се поставя на ваше място. Така или иначе животът е борба. Къде му е удоволствието да знаеш, че няма да те изхвърлят, независимо от това, дали ти е добра работата, или не? — И той с дълбока въздишка на доволство се върна към своите приключенски романи.

Когато пристигнахме в Кортина, беше тъмно и валеше сняг. Още щом излязохме извън осветената гара, нашето чувство на радост, че сме свършили с пътуването, беше задушено от дебелото покривало на плътно валящия сняг. В тишината на нощта дори можеше да се чуе мекият звук от неговото падане. Той скриваше светлините на малкия град и заглушаваше шума от веригите на хотелския автобус.

Кортина не се различава от останалите известни зимни курорти. Те всички олицетворяват външния блясък на лукса на цивилизацията, присаден от собствениците на хотели в сърцето на някоя планина с диви гори, сняг и назъбени върхове. Поради късния час на нашето пристигане бяхме уредили предварително първата нощ да преспим в „Сплендидо“ и да продължим за „Кол да Варда“ на следващия ден.

Едва пристъпили зад двукрилната врата на преддверието, ние се потопихме в разкоша на блестящия хотел като в топла вана. Във всяка стая парното отопление отпъждаше назад беснеещия навън студ. Отвсякъде струеше мека светлина, свиреха танцови оркестри и проблясваше среброто на приборите за хранене. Италиански келнери с подноси с безброй различни напитки си пробиваха път през разноцветния многонационален мравуняк от мъже и жени. Всичко беше предоставено на тяхно разположение — учители по ски, учители по кънки, превоз до главните писти, хокейни мачове, ски скокове. Все едно че си в универсален магазин, където всички удоволствия и развлечения на страната, разполагаща със сняг, могат да се купят за еди-колко си на метър. А отвън снегът продължаваше да вали на парцали.

Докато чаках да стане време за вечеря, запрехвърлях купчинка брошури за Кортина. Една от тях рекламираше курорта като „слънчевия снежен рай на Доломитите“. Друга пък изпадаше в поетичен екстаз пред скалистите върхове, като ги представяше за „островърхи кули, издигащи се от снега, приличащи на пламъци, извисяващи се в синьото небе“. Във всички се говореше с благоговение за петдесет и осем различни ски писти, а що се отнася до летните спортове в Кортина, те единогласно заявяваха: „… тук е почти невъзможно да ви омръзне: езда преди закуска, голф преди обяд, тенис след обяд, лек душ, преди да се облечете официално за вечеря — и човек пак е готов да танцува до сутринта.“ Имах чувството, че тук не може да се случи нищо необикновено. Те бяха превърнали студения сняг в едно голямо игрище, а суровите бастиони на Доломитите не бяха нищо повече от приятни връхчета, на които можеш да се наслаждаваш при залез-слънце с чаша сухо мартини в ръка.

И Джо Уесън бе помислил нещо подобно. Той неочаквано изникна зад мен. Беше обул обувки с гумена подметка и се движеше тихо за такъв грамаден човек като него.

— Съвсем като зализана прическа, нали? Всеки косъм на мястото си — измърмори той, докато надничаше през рамото ми в брошурата, която четях. — Италианска им работа — тръгнали да укротяват природата с бурканче брилянтин! Но сигурно не е много далеч оттук мястото, където двадесет хиляди души са загинали, за да прекарат слоновете на Анибал през проходите. А май че само преди една-две години доста наши измръзнаха до смърт, защото искали да пресекат планината откъм Германия.

Аз подхвърлих брошурата обратно на масичката:

— Все едно че си в Палм Бийч, „Лидо“ във Венеция или „Мейфеър“ — съгласих се аз. — Същите хора, същата атмосфера. Само дето навън всичко е в бяло.

Той изсумтя с отвращение и тръгни пред мен към ресторанта.

— Ти ще искаш да се върнеш тук — изръмжа той, — като прекараш ден-два горе в онази проклета хижа.

Докато седях на масата, аз се огледах наоколо, за да видя дали момичето, подписало снимката с „Карла“ няма да е в ресторанта. Нямаше я, разбира се, въпреки че повечето от жените в ресторанта бяха италианки. Не разбирах защо Енглес очаква тя да се намира точно сега в Кортина.

— Няма нужда да се стараеш да им привлечеш погледа — изръмжа Джо Уесън, натъпкал уста с равиоли16. — Като гледам повечето от тях какво представляват, само трябва да си оставиш вратата на стаята отворена.

— Не бива да си толкова краен в преценките — отвърнах аз.

Малките му кръвясали очички запремигаха срещу мен:

— Извинявай, приятелю. Забравих, че си бил доста дълго в Италия, за да ги опознаеш. Каква ти трябва — контеса или маркиза?

— Не съм решил още — отвърнах аз. — Каквато ще да е — синьора, дори синьорина, най-обикновена жена, или пък някоя проститутка от кварталната градинка.

— Е, ако си мераклия за последното, сред тези тук няма да ти е много трудно да намериш такава.

След вечеря тръгнах да търся собственика на хотела. Исках да получа от него колкото се може повече информация за „Кол да Варда“ и злитовията. Нашата резервация за хижата бе направена чрез него и аз предполагах, че той ще може да ми разкаже някои подробности, от които имах нужда.

Едуардо Манчини беше нисък, набит човек, с доста светла кожа за италианец. Беше наполовина венецианец и наполовина флорентинец и бе живял дълги години в Англия. В същност той на времето играел в английския национален отбор по бобслей. Бил един от най-добрите в световния бобслей елит. Но преди около десетина години трябвало да свие знамената поради страшно лошо падане. Дясната му ръка била счупена на толкова много места, че сега почти не си служеше с нея.

Без съмнение на времето е имал стройна атлетическа фигура, но сега бе надебелял толкова много, че това дори му пречеше да ходи. Пиеше непрекъснато. Предполагам, че е започнал да пие след последното падане. Не беше трудно да го разпозная сред гостите на хотела. Приличаше на инвалид — пълното му тяло се движеше бавно, почти сковано сред тях. Той беше изпочупил едва ли не всичките си кости по едно или друго време и според мен в тялото му имаше доста голямо количество платина на мястото на липсващите кости. Но независимо от всичко, набразденото му от гуляите лице надничаше добродушно под рошавата тицианова коса, която стърчеше почти право нагоре, придавайки му едновременно височина и някакъв младежки любопитен вид. Той беше много богат човек и притежаваше най-големия хотел в Кортина.

По-голямата част от това аз научих от един американец, когото срещнах в бара преди вечеря. Като полковник от американската армия той заемал някакъв ръководен пост в Кортина по времето, когато съюзническите войски ползваха курорта за отпускарски център.

Намерих Едуардо Манчини в бара. Той и жена му пиеха с моя американски приятел и двама английски офицери, дошли от Падуа. Американецът ме представи. Аз споменах, че заминавам за „Кол да Варда“ на следващия ден.

— Ах, да — възкликна Манчини. — Вие сте двама, нали? И смятате да снимате там филм? Както виждате, аз знам какви хора са гости на моя хотел. — И лицето му просветна от удоволствие. Говореше английски много бързо и с едва забележим акцент на кокни17, примесен с италианска интонация. Но беше много трудно да разбереш какво казва, тъй като изговорът му се затрудняваше от слюнката, която се събираше в ъглите на устата. Предполагам, че едната му челюст е била раздробена при някое от многобройните падания и не е зараснала правилно.

— „Кол да Варда“ принадлежи на хотела, нали? — запитах аз.

— Не, не, боже всемогъщи, не! — поклати глава той яростно. — Не трябва да оставате с това впечатление. Аз не бих искал да обвинявате мен за всички неуредици на тази хижа. Ще си съставите лошо мнение за мен. Моят хотел е моят дом. Аз не приемам кого да е тук, нали разбирате? Вие сте мои гости. Така се отнасям към всички, които виждате тук. — И той посочи с широк жест към разноцветната тълпа, която изпълваше бара й фоайето на хотела. — Ние се стараем абсолютно всичко да е в ред, за да не си кажете, че моята жена и аз сме лоши домакини. И затова не искам да ме обвиняват за „Кол да Варда“. Там не е удобно. Алдо е глупак. Не знае как да обслужва хората. Той е мързелив и което е най-ужасното, не го бива за барман. Не е ли така, Мимоза?

Жена му се усмихна и кимна зад чашата си с мартини. Тя беше дребна и привлекателна и имаше хубава усмивка.

— Аз смятам, как се казва на английски, да, смятам, „да му дам пътя“ — продължи той. — Моля да ме извините за лошия английски. Много отдавна не съм бил в Англия. Едно време имах хотели в Брайтън и Лондон. Но това беше много преди войната.

Уверих го, че говори английски отлично. И наистина, ако аз говорех толкова добре италиански в моята родина, нямаше да се чувствувам задължен да се извинявам.

Той кимна с глава, като че ли точно такъв отговор бе очаквал да чуе.

— Да, аз ще му дам пътя — обърна се той към съпругата си. — Ние ще го уволним, скъпа, вдругиден. И ще пратим там Алфредо. Той има добра жена и те ще стопанисват добре хижата. — Той постави ръката си върху моята. — През това време вие няма да се сърдите на мен, нали? Аз, както биха казали вашите доктори, съм локо парентис18 за момента. Аз уреждам резервациите. Но в петък хижата ще стане част от „Сплендидо“. Тогава, ако останете за по-дълго, ще забележите разликата. Но това изисква време, нали разбирате?

— Искате да кажете, че тя ще премине към вашия хотел?

— В петък — кимна той. — Ще има търг. Аз ще я купя. Всичко е уредено. След това ще видите.

— Нещо не ми е ясно, Манчини — прекъсна го американецът. — На италианските търгове не се ли наддава? Ако в Америка такава хижа се обяви за продажба на търг, за нея ще се борят най-различни собственици на недвижими имоти и бизнесмени, за които ще е удоволствие да станат собственици на такава играчка като злитовията. Знам, че сте най-големият хотелиер в областта, но предполагам, че има и други, които биха желали да притежават хижичката.

— Вие не разбирате как стават тия работи в Италия — отговори Манчини с бързо присвиване на очи. — Ние тук не сме глупаци. Ние сме бизнесмени. И не се караме като куче и котка. Ние оправяме работите помежду си. На другите хижата не им трябва. За тях тя е твърде далеч. Докато аз притежавам тук много голям хотел и непрекъснато прогресирам. Хижата ще е печеливша, защото „Кол да Варда“ ще стане собствена ски писта на „Сплендидо“. Ще пусна автобуси дотам и тази писта няма да е натоварена като Покол, Тофана или Фалория. Така че няма да има никой друг да наддава освен мен. А човек, който не е тукашен, няма никога да се реши да я купи. Той знае, че после ще бъде бойкотиран.

— Много ми се иска да присъствувам на италиански търг — казах аз. — Къде ще се състои той?

— Във фоайето на „Луна“. Наистина ли искате да дой дете?

— Да, ще ми бъде много интересно.

— Тогава ще дойдете с мен, да? — Майчини поклати глава, като се смееше. — Но ще бъде много скучно, предупреждавам ви. Без изненади и фойерверки. Ще има само едно наддаване — на много ниска цена — и това ще е всичко. Но ако наистина искате да дойдете, чакайте ме тук в единадесет без петнадесет в петък и ще отидем заедно. След това ще пийнем по чашка, за да отпразнуваме покупката, а също и заради това, че ако не ви почерпя едно питие, вие ще останете с чувството, че сте си загубили напразно времето. — И той се разсмя с дълбок, гърлен смях. — Правителството няма да спечели кой знае колко от тази сделка. Което е добре, тъй като ние не обичаме правителството. То е южняшко, а ние предпочитаме Австрия. Италианци сме, но смятаме, че австрийците управляваха по-добре. Ако имаше плебиоцит, аз мисля, че тази част от страната щеше да гласува за връщането ни към Австрия.

— Какво общо има правителството с хижата? — запита американецът. — Доколкото си спомням, злитовията е била построена от германците за алпийските им части. След това там се настанило британско поделение. Да не би английските военни да са продали хижата на италианското правителство?

— Не, не. Малко преди да свърши войната, германците я продадоха евтино на бившия собственик на „Екселсиор“. От него я реквизираха англичаните. Хотелът му също беше реквизиран. Но когато англичаните си отидоха, на него му дойде нанагорно. Той беше прекалено голям колаборационист. Ние го принудихме да разбере, че за него ще е най-добре да продаде каквото има, и един малък синдикат, образуван от нас, изкупи цялото му имущество. Виждате ли, ние сме като едно малко семейство тук в Кортина. Ако нещо не върви, вземаме необходимите мерки. Това беше преди една година. Тогава бизнесът не вървеше и злитовията не ни трябваше. Беше продадена много евтино на някой си Сордини. — И той направи драматична пауза. — Това беше много странна сделка. Ние нищо не знаехме. И откъде можехме да знаем? Той не е тукашен. Бяхме много изненадани, когато го арестуваха. И двамата работници, които беше назначил, и тях арестуваха — те също бяха германци.

— Не ви разбирам — намесих се аз, като се стараех да прикрия възбудата си. — Този Сордини германец ли е?

— Но да! — отговори с учуден глас Манчини. — Името Сордини е служило за прикритие. Той се преименувал само за да избегне възмездието за всичките си престъпления. Вестниците писаха за всичко. И по вашето радио дори съобщиха, чух го с ушите си. Един капитан от карабинерите19 го арестува. Капитанът и аз пиехме заедно в този бар вечерта, преди да се качи горе да го арестува. Ние смятаме, че Сордини е купил хижата, за да се укрива там. Заведоха го в Рим и го бутнаха в Реджина Коели20. Но той не се самоуби в този затвор. О не, той вероятно е имал приятели и се е надявал да избяга, както направи Роата — главнокомандуващият армията на Мусолини в Албания, за когото съобщиха, че се измъкнал от болницата по пижама и изчезнал по река Тибър в миниатюрна подводница. Не, Сордини се самоуби, когато го предадоха на англичаните заедно с останалите военни престъпници, и тогава погълнал отрова.

— Как е било истинското му име? — Гласът ми прозвуча неестествено, докато се опитвах да покажа, само най-обикновено любопитство.

— Ах, не знаете ли? Хайнрих Щелбен — отговори Манчини. — Ако искате, ще ви покажа изрезките от вестниците. Пазя ги, защото много наши гости се интересуват от местните известни личности. — Барманът веднага подаде папката с изрезките.

— Мога ли да ги взема за малко? — попитах аз.

— Но, разбира се. Само че ще ви моля да ги върнете. Искам да ги поставя в рамки, за да се четат свободно.

Благодарих му, уверих го още веднъж, че ще отида с него на търга, и побързах да се прибера в стаята си. Бях много развълнуван. Хайнрих Щелбен! Хайнрих! Щракнах настолната лампа и извадих снимката, която ми даде Енглес. „Фюр Хайнрих, майн либлинг — Карла.“ Едно от най-баналните немски имена! И въпреки всичко съвпадението изглеждаше прекалено странно. Извадих изрезките. Бяха две и двете от вестник „Кориере дела Венеция“. Съвсем кратки съобщения. Ето пълния текст, така както го преведох през онази първа нощ в Кортина:

Прочетох внимателно двете изрезки. И отново погледнах снимката. Карла! Карла Ромета! Хайнрих Щелбен! Наистина прекалено странно съвпадение.