Керамикос замълча и се огледа бързо наоколо. Сега Мейн свиреше „Данс Макабр“55. Контесата и Валдини все още разговаряха. А снегът продължаваше да се носи на вихри покрай прозореца и се натрупваше на големи преспи по терасата. Тогава Керамикос извади стар кожен портфейл от джоба си и измъкна от него сгънат лист хартия. Оглади го на бара и го подаде на Енглес.
— Това е показанието на ефрейтор Холц от Гренадирски танков полк — каза той. — Може да го прочетете.
Енглес постави листа на бара така, че да мога да чета през рамото му. Беше написано на пишеща машина на немски език. Носеше датата 9 октомври 1954 г. Предавам го тук дословно, защото случайно ми е подръка сега, когато пиша, и защото това е много важно показание. Холц разказва случилото се с прямота и простота в начина на изразяване, обичайни за показанията на войниците. А всичко това, придружено от свиренето на Мейн и шума на вятъра, караше описваната сцена да оживее пред мен, докато я четях там горе, в столовата на хижата, точно над мястото, където тя наистина се бе разиграла. Тя, както каза Керамикос, не беше приятна история и придаваше на отминалите събития една необикновена отсенка на реалност, която според мен притежаваха всички неща, вдъхнали алчност и причинили смъртта на много хора.
(Превод от немския оригинал, взет от тялото на Керамикос, гърка)
На 15 март 1945 ми беше заповядано да се явя с охрана от трима души пред капитан Хайнрих Щелбен в Алберто Даниеле, Венеция. Капитан Щелбен ми заповяда да продължа за Банка Комерчале дел Пополо и да поема охраната на четиридесет дървени сандъчета, съдържащи злато. Веднага щом се стъмни, ние натоварихме сандъчетата на военна моторница и тръгнахме за Пиацале Рома56. Там прехвърлихме сандъчетата в затворен камион, който след това беше запечатан от капитан Щелбен и един служител на банката в мое присъствие. След това капитанът ми даде маршрута, който беше Местре—Конелияно—Кортина—Болцано—Инсбрук—Мюнхен. Освен запечатания камион в тях с шофьор беше даден на мен и ми беше заповядано да застана начело на колоната. След нас следваше камионът със златото с шофьор и един от моите войници за охрана. Колоната завършваше с капитан Щелбен в другия фолксваген с шофьор и останалите двама от моите войници. И тримата шофьори бяха немци. Не им знам имената. Имената на моите войници са редниците Флик, Вернер и Райнбаум.
В Понте неле Алпи спряхме, за да поставим вериги. Пътищата нагоре в планината бяха дебело покрити със сняг. Беше много студено и хлъзгаво. Малко след Кортина капитан Щелбен заповяда да спрем, като изсвири с клаксона на своята кола. Беше малко след два часа сутринта. Намирахме се в най-високата точка на някакъв проход. Разгледах картата и разбрах, че това е проходът Тре Крочи, а големият квадрат от постройки, които току-що бяхме отминали — хотел „Тре Крочи“.
Капитанът изравни колата си с моята и ми каза, че е получил заповед в запечатан плик, който трябвало да се отвори на това място. Той извади един плик и го отвори. След това ми каза, че му се заповядвало да остави златото под охрана в някакво бетонно здание на върха на влекова шейна някъде наблизо. След това той поведе колоната и ние се отбихме от шосето по един черен път. След няколкостотин метра стигнахме до едно железобетонно здание и часовият отпред поиска паролата.
Капитанът обясни какви заповеди е получил и часовоят извика началник-караула. Когато началник-караулът — ефрейтор — дойде, капитан Щелбен му подаде писмената заповед. Ефрейторът не знаеше какво да прави и каза, че трябвало по-напред да пита своя командир, който бил разквартируван в хотела. Капитанът отвърна, че такова забавяне е недопустимо, и му каза да изпълнява заповедите, които недвусмислено изискваха златото да бъде незабавно пренесено и складирането му да завърши преди зазоряване. Той каза, че веднага щом го пренесат, той ще отиде заедно с началник-караула до хотела, за да говорят с неговия командир.
Ефрейторът се съгласи. След това ние разчупихме печатите на камиона и започнахме да разтоварваме сандъчетата със злато и да ги товарим на влековата шейна. Помагаше ни целият караул, т.е. двамата часови и ефрейторът. Докато вършехме тази работа, ефрейторът се приближи до мен и сподели своето безпокойство от това, че не му било разрешено да докладва на своя командир в хотела. Той беше баварец и се числеше към зенитно поделение, поело службата от алпийските войски, които били на обучение там. Те строяха тежки противовъздушни позиции на върха на злитовията. Той изтъкна пред мен, че му изглеждало странно, че не е бил предупреден за пристигането на такъв важен конвой. След краткия разговор аз също се обезпокоих, още повече че моите войници започнаха открито да роптаят, защо то бяха подведени, че ще пътуват за Германия.
Шейната можеше да поеме само половината от златото. И когато тази половина беше натоварена, аз отидох с ефрейтора от караула при капитана. Ефрейторът настоя да му бъде разрешено да докладва на своя офицер. Отначало капитан Щелбен отказа. Той много се ядоса и заплаши ефрейтора с наказание за създаване на пречки в работата на Гестапо. Аз заявих на капитана, че отсъствието на ефрейтора няма да се отрази върху пренасянето на златото, още повече че един от войниците от караула можеше да кара еленовата шейна.
На края капитан Щелбен се съгласи да отиде с ефрейтора до неговия командир. Той ми заповяда да се кача на върха с първия товар. Аз трябваше да оставя един от моите войници с тези от караула да охраняват камиона. След това той тръгна с ефрейтора.
Аз оставих моя войник да охранява камиона и се качих с останалите в шейната. На върха на злитовията имаше някаква постройка, приличаща на железобетонен постамент за оръдие, в която се намираше теглителният механизъм. До нея имаше малка хижа и точно над тях се виждаха землени изкопи, където бяха инсталирани противовъздушните оръдия. Едва бяхме привършили с разтоварването, когато иззвъня телефонът в бетонната постройка. Отидох да вдигна слушалката. Обаждаше се капитанът. Той ми нареди да преместя сандъчетата в края на най-дълбокия изкоп за бетонните основи на противосамолетните оръдия. Докато моите войници вършели това, аз трябвало да изпратя шейната обратно за него. Изпълних заповедта и наредих на войниците да преместят сандъчетата в изкопите. До тях водеше проправена в снега пъртина, но тя беше много плъзгава. Склонът беше стръмен и сандъчетата трудно се носеха. Моите войници страшно роптаеха.
Още не бяхме привършили тази работа, когато пристигна капитанът. Той ни се скара, че работим бавно. Непрекъснато поглеждаше часовника си. Беше много нервен. Хората ми роптаеха дори в негово присъствие и той ме обвини, че съм отслабил дисциплината.
Когато приключихме с пренасянето и сандъчетата бяха подредени до стената на изкопа, той заповяда: „Ефрейтор, строй войниците в бетонната постройка! Трябва да им говоря“. Направих, както ми беше заповядано, и ги строих в редица до отсрещната стена на машинното помещение, където имаше малко свободно място. Бях неспокоен, войниците — също. В тази фаза на войната дисциплината не беше добра, но ние все още се страхувахме от Гестапо. Капитанът кресна на войника, който караше шейната и той влезе при нас. Имаше възглупав вид.
След него влезе капитанът и затвори вратата. По лицето му пробягваха нервни тикове и аз забелязах, че по куртката му и на лявата му ръка има кръв. Помислих, че е паднал и сее наранил. Изглеждаше много възбуден и нервно подръпваше ремъка на автомата, който висеше на рамото му.
— Едно от сандъчетата в камиона е било разбито и от него липсва злато — каза той. — Ще претърся всеки поотделно. Кръ-гом!
Машинално изпълнихме заповедта и по този начин се озовахме с лице към стената.
По някаква непонятна и за мен причина аз обърнах глава и погледнах през рамо. Видях, че той е насочил автомата към нас. В момента, в който се обърнах, той започна да стреля. Скочих към голата електрическа крушка, завинтена на стената точно над главата ми. Ударих я с длан. Но при отскока се спънах в някаква част от машината и паднах върху барабана на стоманеното въже. Настана абсолютна тишина. Стаята беше пълна с дим и изстрелите кънтяха отчетливо в затвореното пространство. Чувствувах се полузашеметен, защото си бях ударил главата.
Светна електрическо фенерче. Лежах неподвижно. Виждах капитана през спиците на едно голямо колело, до което лежах. Той се покатери по машината към стената и започна да оглежда труповете един по един. В една ръка държеше фенерчето, а в другата пистолета си. Вратата бе съвсем близо до мен. Аз запълзях тихо по пода зад барабана на въжето и успях да стигна до вратата. Но той се обърна и стреля по мен, докато я отварях. Куршумът ме улучи в ръката. Аз залитнах навън и почувствувах, че падам. Претърколих се няколко пъти надолу по стръмния склон. Спрях в дълбок, мек сняг. Падал съм по пъртината на шейната.
Покатерих се към прикритието на дърветата. Скоро след това шейната тръгна надолу. Караше я капитан Щелбен, а напреко на едната седалка лежаха две тела. След няколко минути от дъното на злитовията се разнесоха изстрели. След като всичко утихна, аз отново излязох на пъртината. Някой се изкачваше нагоре, като се придръпваше по стоманеното въже. Премина съвсем близо до мен и аз видях, че това е капитанът.
След известно време поех надолу между дърветата. В дъното на склона намерих ефрейтора, който бе тръгнал с капитана да докладва на своя офицер. Той лежеше по лице. Отдолу, под сърцето му, снегът беше червен. На гърлото му се виждаше рана от войнишки щик. Малко по-нататък имаше още три трупа. Първият беше удушен; другите два бяха убити с куршуми. Единият от тях беше личният прислужник на капитана, а другият — войникът, който беше карал шейната.
Изплаших се страшно при вида на мъртвите тела и при спомена за това, което стана на върха на злитовията. Страхувах се, че няма да ми повярват, като разкажа какво се е случило. Превързах раната си (разбрах, че не е опасна) и добрата съдба ми помогна да се кача на един камион, който отиваше надолу към Италия. С него стигнах до Триест и оттам успях да се кача на една гемия, която тръгваше за Корфу57. По-късно в цивилни дрехи се качих на една шхуна за Солун, където бях служил през 41 година и познавах някои хора, които можеха да ми помогнат.
С настоящето се заклевам, че гореказаното е точно описание на случилото се. Това е първото и единствено показание, което съм давал относно описаните събития, и никога досега не съм споменавал на никого за това, нито отчасти, нито изцяло.
Солун
След като прочетохме показанието, Енглес сгъна внимателно листа и го подаде на Керамикос.
— Бях сигурен, че нещо подобно се е случило. Но не можех да го докажа. Щелбен твърдеше, че малко след като подминал хотел „Тре Крочи“, били принудени да спрат, защото на пътя имало препречен някакъв камион. Неговите войници се разбунтували и се присъединили към войниците от камиона. Той и прислужникът му, подпомогнати от караула на злитовията, се опитали да им попречат да вземат златото от камиона. Завързала се престрелка. Караулът от злитовията и прислужникът му били убити. Той самият бил вързан и отведен на върха на злитовията. Случайно успял да се освободи и в седем и половина сутринта се добрал до хотел „Тре Крочи“. Това показание било дадено пред командира на зенитното поделение в Тре Крочи. По-късно Щелбен продължил с останалите деветнадесет сандъчета злато за Инсбрук, където дал подобно показание пред Гестапо.
— Да, чух за това показание — каза Керамикос. — Един от моите хора го е виждал. Гестапо арестувало ли е Щелбен?
— Не. По това време нещата вече са били доста хаотични и него са го извикали по спешност в Италия, за да се справи със застрашителните комунистически вълнения в големите градове. Аз го разпитвах, когато го арестуваха първия път. Не успях да изтръгна друго признание от него. Слабото място в показанията му, разбира се, беше това, че разбунтувалите се войници никога не биха си правили труда да го влачат до върха на злитовията. — Енглес погледна Керамикос с озадачена гримаса на лицето. — Защо в същност ми показахте показанието на Холц? — запита той.
— А вие мислите, че от него може да се разбере къде е скрито златото?
— Според това колко време е употребил за разстрела на онези войници тук горе, за свалянето на труповете им с шейната и още едно изкачване до върха, той не може да го е направил по-рано от, да речем, четири часа. Щелбен се е явил пред командира на зенитното поделение в хотел „Тре Крочи“ в седем и половина. В такъв случай той е разполагал с не повече от четири часа, през които да закопае петте трупа и двадесет и едно сандъчета със злато. Следователно той не е имал време да премести на друго място тези сандъчета.
— Може би сте прав — каза Керамикос, като помръдна с рамене.
— Тогава защо ми показахте това показание?
— Защото, приятелю, то само посочва къде е било златото. От него не може да се разбере къде е то сега. Не забравяйте, че Щелбен бе собственик на това място известно време. И двама германци са му работили. Те са прекарали тук повече от две седмици, преди да ги арестуват.
— Те сами ли са били тук?
— Да. Алдо, жена му и Ана получили едномесечен отпуск.
— Странното е, че и двамата немци са били убити по време на онзи бунт в Реджина Коели.
Керамикос се усмихна.
— Да — рече той — много удобно… за някого. Но за кого?
В това време Карла прекъсна разговора ни:
— Вие имате тайни, за които разговаряте толкова тихо, така ли?
— Никакви тайни от теб, Карла — отвърна Енглес. — Ние просто си блъскахме главите над това, какво ли е направил твоят малък Хайнрих с телата на петимата немски войници, които е заровил тука.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се преструвай, че не знаеш нищо за това. Къде ги е заровил — тях и златото?
— Откъде бих могла да знам? — Тя беше напрегната и пръстите й неволно въртяха едно от копчетата на аленочервения ски костюм.
— Ти не беше ли с него, когато тук е имало двама немци да му работят? — запита Енглес.
— Не. Аз бях във Венеция.
— Той ти нямаше доверие, така ли? — запита Керамикос с лукава усмивка.
Тя не му отговори.
Енглес се обърна към Валдини, който тихомълком се бе присъединил към нас:
— А ти къде беше по това време?
— И аз бях във Венеция — отвърна Валдини. Той не сваляше очи от Карла и по лицето му се четеше грозна полуусмивка.
— Ти беше в Кортина. — Гласът на Карла прозвуча стреснато.
— Не — повтори той със същото зловещо хилене. — Аз бях във Венеция.
— Но аз ти казах да отидеш в Кортина. Ти ми каза, че си бил в Кортина. — Тя беше много възбудена.
— Аз бях във Венеция — повтори той. Гледаше я със студени змийски очи.
— А-а — обади се Керамикос, — на теб ти е било казано да наблюдаваш Щелбен и двамата му работници. И въпреки това ти си останал във Венеция. Чудно защо?
— Нямаше нужда да ходя в Кортина. Двамата немци бяха приятели на Мейн. Те се грижеха за нейните интереси и тези на Мейн.
Чух, че Мейн взе фалшиво един акорд, и погледнах към него. Той ни наблюдаваше и щом срещна погледа ми, престана да свири и стана от пианото. Другите не го забелязаха. Те наблюдаваха Валдини. А малкият сицилианец наблюдаваше Карла.
— Значи, ти си бил във Венеция? — запита Керамикос. — И защо във Венеция?
— Исках да следя Мейн — отговори бавно Валдини.
— Ти си шпионирал мен — просъска Карла на италиански. — Защо си ме шпионирал?
Ъглите на очите му се присвиха и дребната му фигурка се изпъчи. Той бе доволен от себе си.
— Ти смяташ, че можеш да ме правиш на глупак — отвърна Валдини на английски с вбесен глас. — Ти мислиш, че аз нямам гордост. Едно време ти с удоволствие казваше: „Си, си, синьор Валдини!“Това беше по времето, когато ти беше моя собственост заедно с още петдесет момичета като теб. Но след като позволих да ми казваш Стефан как само се наду от гордост! Нямах нищо против Щелбен и всички други. Това беше бизнес. Но сега вече е различно. Аз вече не ти вярвам.
— Казваш, че Мейн бил във Венеция — рече Енглес. — Той какво правеше там?
— Правеше любов с Карла — отговори Валдини и устните му се отдръпнаха над пожълтелите зъби, изразявайки отвращение.
При тези думи Карла го удари. Тя го зашлеви с опакото на ръката си и големият й диамантен пръстен рязна бузата му, по която просветна струйка кръв.
Но той я сграбчи за китката и с бързо навеждане на тялото я прехвърли през рамото си. Главата й удари ръба на бара с гаден тъп звук. Валдини се нахвърли върху лежащата на пода, пъшкаща от болка жена и започна да я рита в ребрата с острите върхове на обувките си:
— Ти ме изостави заради някакъв си мръсен, жалък английски дезертьор, който не се интересува от нищо друго освен от златото — крещеше той с изтънял глас на италиански. Беше извън себе си от ярост и буквално плачеше от яд. — Защо не ми се довери? Аз щях да ти го намеря. Но сега…
Преди някой от нас да успее да направи и най-малкото движение, Мейн вече беше прекосил стаята. Той сграбчи Валдини за яката на сакото, извъртя го сам към себе си и го удари с юмрук между веждите. Сицилианецът отхвръкна към стената, удари се в нея и бавно се строполи като празен чувал. Мейн се обърна към нас. Очите му ни наблюдаваха внимателно, а дясната ръка беше в джоба на сакото.
— Внимавай сега! — прошепна ми Енглес в ухото. — Гърнето вече кипи и той държи пистолет. — Гласът му беше възбуден. Той се обърна към Мейн. — Тези двама немци — каза той — не се ли казваха… Вилхелм Мюлер и Фридрих Ман? — Той изстреля имената като прокурор, който представя последната улика по дело за убийство.
И въздействието, което те оказаха върху Мейн, бе очевидно. Лицето му изглеждаше изпито и сиво на студената светлина и той нервно оглеждаше цялата стая.
— Ти си свързал Карла с двамата немци — продължи Енглес. Говореше със студен и сух глас. — Тя ги е представила на Щелбен. И Щелбен се е зарадвал, че ще може да ги използва, защото и двамата са били гангстери и е нямало да има никакви въпроси, когато те изчезнат. Той не е знаел, че те са твои хора. Когато те са открили това, което е интересувало теб, ти си направил така, че да ги арестуват заедно с Щелбен.
— Предполагам, че освен това съм уредил да бъдат застреляни в затворническия бунт? — озъби се Мейн.
— Ти беше в Рим през това време — неочаквано се обади Карла. Тя с мъка се привдигна на лакът и го гледаше с ненавист.
— Не е било трудно да се уреди — каза Енглес, — ако си имал подходящи хора там. А аз съм сигурен, че ти си имал подходящи хора.
— А защо мислиш така? — Сега Мейн наблюдаваше единствено Енглес. Не беше сигурен в себе си. Искаше ми се Енглес да престане да подклажда огъня. Положението ставаше опасно.
— Защото — отвърна Енглес бавно — ти не си Гилбърт Мейн.
— А кой съм аз тогава? — запита Мейн със свита в юмрук ръка.
— Ти си убиец и гангстер. Ние за малко не те заловихме в Неапол през 1944. Ти беше дезертирал през време на дебаркирането в Салерно и ръководеше една банда около доковете на Неапол. Властите те търсеха за убийства и грабежи. Търсеха те и за това, че прекарваше тайно немски пленници през фронтовата линия. Ето защо аз започнах да се занимавам с твоето дело. Ние те заловихме в Рим три месеца след падането на града. Ти и твоята приятелка бяхте сгащени в една тратория58. Там получи този белег от куршум. Аз те разпитвах тогава. Ти ме позна, когато влязох тук днес, но си помисли, че може да не те позная, защото главата ти беше превързана, когато те видях последния път.
— Това е нелепо и абсурдно! — извика Мейн. Той с усилие на волята се мъчеше да си възвърне обичайното непринудено държание. — Ти се припознаваш. В моята военна кариера няма неизяснени. Попаднах в плен и след като постъпих в ЮНРРА. Може да провериш в архива на Военното министерство.
— Точно това направих, преди да тръгна насам — отвърна Енглес тихо. — Капитан Гилбърт Мейн се води „изчезнал“ през януари 1944 година. Смятало се, че е убит по време на бой близо до Касино59. След два месеца е отбелязано, че е успял да избяга от немски военнопленнически лагер. Когато си се явил на служба под името Гилбърт Мейн, ти си излъгал, че се завръщаш след прекаран удар, и са ти позволили да преминеш към ЮНРРА. Ти си подал рапорт да бъдеш изпратен в Гърция, където е било малко вероятно да те срещне някой от офицерите от зенитния батальон на истинския Гилбърт Мейн. Предполагам дори, че истинският Гилбърт Мейн е бил нарочно убит по време на боя. Твоето име е Стюарт Рос, а Мюлер и Мас са членове на твоята неаполска банда.
Мейн се изсмя. Това беше див смях. Беше целият побледнял и напрегнат.
— Ти най-напред ме обвини, че съм се опитал да убия Блеър и съм замислял да убия Карла, сега…
— Вярно е — прекъсна го Карла с дрезгав глас. — Всичко, което Енглес каза, е вярно. Аз знам, че е вярно. — Тя беше успяла да се изправи на крака. Лицето й сивееше под грима и тя едва се сдържаше да не заплаче със сълзи. — Ти си смятал да ме убиеш. Ти каза, че ще откриеш къде е златото. Говореше ми, че ме обичаш. Ти казваше, че ще откриеш къде е златото и след това ще се оженим и ще го поделим. Но ти си ме лъгал. — Гласът й потрепера на граници на истерията. — Ти през цялото време си ме лъгал. Ти си този, който закупи „Кол да Варда“ на търга. Вчера го разбрах. И… ти си този, който знае къде е златото. Ти, ти… — крещеше Карла. — Дано то ти донесе толкова добро, колкото донесе и на останалите.
Мейн пристъпи към нея. Нямаше никакво съмнение какво ще направи. Беше почервенял от гняв. Посегна да я удари, но докато изваждаше ръката си от джоба, Валдини, който бе дошъл в съзнание, бръкна за пистолета си. Той висеше в кобур под мишницата му и тъй като сицилианецът беше все още замаян, не можа веднага да дръпне закопчалката. Мейн беше по-бързият. Той стреля преди още Валдини да е извадил пистолета. Улучи го в гърдите. Малка черна точка се появи внезапно върху блестящо синьото сако на Валдини, той нададе сподавен вик и се претърколи.
За секунда никой не мръдна. Димът от пистолета на Мейн се издигна нагоре на сини колелца. Трясъкът от изстрела на Мейн като че ли ни смрази на място. Валдини започна да стене и да храчи кръв.
Карла беше първата, която се раздвижи. Тя изплака и коленичи до Валдини. Видяхме я, че вдигна главата му и избърсва кръвта от устните с жълтата копринена кърпичка от горното джобче на сакото му. Той отвори очи и погледна нагоре към нея: „Карла… кара миа.“ Направи опит да й се усмихне, но в този момент главата му увисна безжизнено назад.
— Стефан! — проплака Карла. — Стефан, не ме оставяй.
Но той беше мъртъв.
Тя вдигна глава, като все още обгръщаше тялото му с ръце. Плачеше. Според мен това беше най-покъртителното от всичко — че Карла може да плаче, защото Стефан Валдини е мъртъв.
— Защо трябваше да го убиваш? — Гласът й прозвуча уморено. — Той ме обичаше. Моят беден Стефан. Той беше всичко, което аз в същност имах. Което въобще съм имала. Той си беше мой. Той беше единственият, който истински ме обичаше. Беше привързан като кученце. Защо трябваше да го убиваш?
След малко тя, изглежда, се овладя. Положи отново тялото на Валдини на пода. След това тръгна бавно към Мейн. Той не я изпускаше от поглед, като в същото време се стараеше да наблюдава и нас, все още с пистолет в ръка. Като стигна до него, тя спря. Широко разтворените й очи гледаха диво.
— Глупак! Ние можехме да убием тихичко Хайнрих и да поделим всичкото злато между нас двамата. Можехме да бъдем много щастливи цял живот. Защо трябваше да ги караш да арестуват Хайнрих? И твоите двама приятели? Всичко се разчу.
— Блясъкът на това злато беше прекалено силен за моите двама приятели — отвърна Мейн грубо.
— Целия си живот прекарах с мъже, които мамеха и убиваха. Но теб сметнах за честен. Мислех, че ти наистина ме обичаш. Във Венеция… аз бях толкова щастлива с мисълта, че ще бъдем богати и ще можем да живеем добре и без опасности. Но после ти замина, а Хайнрих и твоите двама приятели бяха арестувани. Тогава започнах да те подозирам. Накарах Стефан да те проследи. След това разбрах, че всичко е свършено, че ти не обичаш мен, а златото. Ти наддаваше срещу мен на търга. Ти си замислял да убиеш мен и Стефан. Ти си един мръсен, жалък мошеник. — Всичко това тя изговори без вълнение. Но гласът й стана по-висок, когато продължи: — Сега вече уби и Стефан. Защо не убиеш и мен? Имаш пистолет. Не трябва да се страхуваш, щом имаш пистолет в ръка. Хайде, убий ме, защо не стреляш? — Изсмя се. — Глупак си ти, Гилбърт. Сега трябва да ме убиеш… и всички останали. Помисли колко много злато има тук и след това си спомни, че ти си единственият човек, който знае къде е то. — Тя се усмихна горчиво. — То няма да ти донесе нищо добро. Ариведерчи, Гилбърт.
Тя се обърна и излезе бавно от стаята.
Изпроводихме я с поглед до вратата. За другите не знам как е било, но моите нокти се бяха впили дълбоко в дланта ми, докато чаках с напрежение Мейн да стреля. Лицето му беше побеляло и помрачняло и аз като че ли чувствувах натиска на пръста му върху спусъка на бавно повдигания пистолет. Но Мейн неочаквано се овладя и отпусна ръката с пистолета. Скиорските обувки на Карла отекнаха ясно по голите дъски на коридора отвън и се заизкачваха бавно по стълбата.
Той се обърна към нас усмихнат. Целеше да постигне една свободна и уверена усмивка, но се получи някаква мъртвешка гримаса. Лицето му беше изопнато и пусто. Кожата бе придобила сив оттенък, което не се дължеше единствено на мъжделивата, побеляла от снега светлина, която се процеждаше през прозорците откъм притъмнелия външен свят. И аз внезапно осъзнах, че той се страхува.
Мейн, изглежда, се поколеба за миг какво да прави. Мисля, че се двоумеше дали да не ни застреля веднага на място. Усетих неприятно гадене в стомаха.
— Ако вдигне пистолета — прошепна Енглес, — скачай зад масата. — Неговият глас също беше напрегнат. Погледнах към голямата чамова маса. Тя предлагаше твърде недостатъчно прикритие. Почувствувах се безпомощен и мисля, че бях уплашен. Устата ми бе пресъхнала и всяко движение, всеки звук в тази стая се възприемаше от сетивата като през увеличително стъкло, така че тази сцена е все още абсолютно жива в съзнанието ми.
Спомням си, че над воя на вятъра можех да чуя тиктакането на часовника с кукувичката. Смятам, че се е чувало дори шумоленето на падащия сняг отвън — тих приглушен съсък, приличащ на въздишка. Разнесе се някакво странно тракане, което видях, че идва от зъбите на Алдо. Кръвта течеше на тъмна струйка изпод устата на Валдини, а тя зееше отпуснато върху изжулените чамови дъски на пода. Някой от нас беше разсипал чаша коняк на бара. Малката локвичка се бе проточила до ръба и тупкаше на равномерни капки.
Стори ми се, че стоим така цяла вечност — съвсем неподвижни — ние тримата, скупчени на бара: Алдо отзад с кърпа в едната ръка, с чаша в другата, с тракащи зъби и блеснала плешива глава, и Мейн застанал в средата на стаята, отпуснал ръката с пистолета. Но предполагам, че всичко това не е траяло повече от секунда. Някъде се затвори врата и над нас затрополяха стъпките на Карла. Тя беше в стаята на Валдини.
Мейн погледна нагоре. Слушаше напрегнато тези стъпки и според мен сега съжаляваше, че не е застрелял Карла преди малко. Но след това се стегна. И като се стараеше да наподоби своето обичайно държане, се обърна към нас и каза:
— Господа, страхувам се, че ще трябва да ви помоля да ми предадете оръжието си, ако имате такова. Ти първи, Керамикос! Ела при тази маса, където мога да те виждам добре! — И той посочи с цевта на пистолета накъде да се придвижи Керамикос. — Няма от какво да се страхуваш — добави той, тъй като гъркът се поколеба дали да тръгне. — Няма да те застрелям. Твоята помощ ще ми е необходима, за да изкопая златото.
Предполагам, че Керамикос се двоумеше. С едно бързо движение той би могъл да се озове зад Енглес. Но Енглес се беше обърнал и го наблюдаваше внимателно.
— По-добре му предай пистолета си, преди да се е уплашил отново — промърмори Енглес.
Керамикос изведнъж се усмихна.
— Да, може би така ще е по-добре — каза той и се отправи към масата. Изгледа въпросително Мейн.
— Извади пистолета за цевта и го остави на масата — заповяда Мейн.
Керамикос изпълни нареждането.
— Сега се обърни!
Аз почти се бях приготвил да чуя изстрела. Но Мейн се приближи към него и го обискира с бързи и опитни ръце.
Следващият поред беше Енглес. Той също носеше пистолет.
— Сега ти, Блеър.
— Аз нямам пистолет — казах аз, като вървях към масата.
Той се изсмя.
— Нещо като овца сред вълци, а? — Но въпреки това ме претърси. Заповяда дори на Алдо да излезе иззад бара и претърси и него. Италианецът беше загубил ума и дума от страх и докато излизаше иззад бара, очите му щяха да изскочат от кухините. Приличаше на някаква гротескова кукла от руски балет.
— Хайде сега изхвърли това тяло оттук! — заповяда Мейн на италиански. — Зарови го в снега и измий дъските!
— Но, но, синьоре. Мамма миа. Нон е посибиле60.
Не ми беше ясно от кое повече се страхува Алдо — от пистолета на Мейн или от сгърченото до стената тяло, проснато в локвата кръв. Той нареждаше нещо съвсем несвързано и безсмислено.
Мейн се обърна към нас:
— Няма смисъл да се занимавам с това животно. Може би вие ще бъдете така добри да изхвърлите това нещо оттук и да го заровите някъде, за да не се вижда. И… накарайте, моля, този кретино да измие пода. — Той вече напълно се владееше. Разпореждаше се с тялото на Валдини, все едно че то беше натрошена стъклария, която трябва да се изхвърли на боклука. — Не се качвайте по стаите си все още — добави той. — Искам да ги претърся преди това. — Погледна нагоре. — А сега трябва да се кача и да се погрижа за Карла. — Но преди това отиде до телефона и изтръгна кабела от стената.
— Какво смяташ да правиш с нея? — запита Енглес, когато Мейн се отправи към вратата.
Той се обърна на прага и се усмихна:
— Любов ще правя. — Тежките му обувки заскърцаха по дъските отвън и след това по стълбите. Чу се трясъкът на отворена с ритник врата и след това мигновено заглушен писък. Той се превърна в мучене, който постепенно се удави от воя на вятъра.
— Майн гот!61 — извика Керамикос. — Той я е убил.
Ние стояхме и слушахме. Каквато и да е една жена, не е приятно да я чуваш как стене от болка и да мислиш, че е била убита, без да си направил някакъв опит да я спасиш. Изведнъж се почувствувах много зле. Този писък и тялото на Валдини, което лежеше до стената като заклано прасе в собствената си кръв — това беше прекалено много за мен. По стълбите отново прокънтяха стъпки. Мейн слизаше обратно. Той влезе в столовата и се спря, като видя, че никой от нас не се е помръднал.
— Ей, хора, какво става с вас? — запита той. Беше прибрал пистолета и изглеждаше почти весел.
— Уби ли я? — запита Енглес.
— Мили боже, не! Само я вързах, нищо повече. Тя не можа да намери друг пистолет в стаята на Валдини. — Той кимна към трупа. — Енглес, изнесете моля ви с Блеър това тяло оттук! Керамикос, ти ела с мен!
Тялото на Валдини не беше тежко. Ние отворихме прозореца зад бара и го избутахме навън. Отвън беше натрупало и трупът потъна в снега като в пухено легло. Аз се надвесих над прозореца и погледнах надолу.
Трупът лежеше проснат по гръб — дрехите изглеждаха много светли на фона на снежната белота, а кръвта от устата образуваше червено петно около главата. Приличаше на парцалена кукла с някаква абсурдна и нелепа, самодоволно накривена шапка. Вятърът започна да навява отгоре сняг и тялото изчезна под него. Лицето ми моментално се вледени от ледения вихър. Отстъпих назад и затворих прозореца. Енглес се беше надвесил над Алдо. Италианецът стоеше на колене и търкаше пода с една кърпа за бърсане на чаши.
— Трябва да пийна нещо — казах аз.
— Налей и на мен, моля ти се. — Енглес дойде на бара. — Сигурно е станало време за обяд.
Погледнах часовника с кукувичката, който продължаваше да тиктака весело, сякаш нищо не се беше случило. Стрелките показваха дванадесет и половина.
— Никога не съм бил по-малко гладен — отвърнах аз.
— Хубава работа! Виждал си и по-ужасни неща! — подхвърли той, докато поемаше чашата.
— Знам. Но тогава беше война. Предполагам, че човек привиква с мисълта за смъртта още по време на обучението си във войската. Но да убиеш хладнокръвно някого — това е различно. Мислех, че ще застреля и Карла.
— Не се притеснявай, ще го направи. И нас ще застреля, ако не предприемем нещо да му попречим. — Той вдигна чашата си. — Наздраве! — Беше напълно спокоен. — Смешна работа! Имам пред вид влиянието, което златото, скъпоценностите или каквато и да е друга форма на концентрирано богатство оказват върху хората. Да вземем нашия приятел Щелбен. Той застрелял девет души толкова спокойно, колкото ти или аз бихме отрязали ненужните части от филмов сценарий. Същото е и с Мейн. Той вече е убил трима души и накарал един да извърши самоубийство. Ето ти съзнателният убиец — гангстерът, човекът, който убива без мисъл или чувство. Той наистина е доста тъп и безчувствен. Вълнуващото в него е само това, което върши.
— Защо по дяволите реши да се забъркваш в тази каша? — запитах аз.
Той ми хвърли един бърз поглед:
— Да, страхувах се, че рано или късно ще ми зададеш този въпрос. — Поколеба се за миг как да продължи. — Виж какво, и аз това се питам последните няколко минути. От гордост може би и от моето неутолимо влечение по силните усещания. Трябва да ти кажа, че аз се ползвах с добро име като офицер от разузнаването. Много рядко съм се провалял. Но със случая Щелбен и неговото злато не успях да се справя! След като прочетох за арестуването му и узнах, че той е бил за известно време собственик на „Кол да Варда“, нещо ми подсказа, че отново съм напипал следа. Почувствувах се длъжен да направя нещо. И после, когато ти ми изпрати онези снимки, разбрах, че съм прав. Разпознах Мейн. Помислих, че съм разпознал и Керамикос. Обезателно трябваше да дойда и да видя какво става тук. Но когато тази сутрин ти казах, че трябва да се подклажда огъня, аз въобще не предполагах, че нещата могат да се развият толкова бързо. — Той ме потупа по рамото. — Извинявай. Нямах намерение да те насаждам в такава бъркотия. Не искам да те заблуждавам, Нийл, ние сме наистина в критично положение.
— Ами в такъв случай да излезем от него.
— Как?
— Не може ли да се спуснем до Тре Крочи със ски?
— Да, със ски. Но Мейн не е глупав. Той сигурно се е досетил за тях и за снегоходките. Все пак хайде да проверим.
Той се оказа напълно прав. Мейн стоеше до отворената врата на стаичката за ски и трополенето, идващо оттам, ни подсказа, че е накарал Керамикос да навърже ските в един сноп.
— Изхвърлихте ли трупа? — запита, като ни видя. — Тогава елате и помогнете да свършим с това. — Държеше се на безопасно разстояние от нас, докато влизахме в малката стаичка, и внимателно ни следеше с очи. Освен нашите ски там имаше още няколко чифта. Ние ги навързахме три по три и след това той ни накара да ги изнесем отвън на терасата.
Мейн ни подкара към бетонното помещение за теглителния механизъм на злитовията. Снегът беше много дълбок — на места стигаше до колене. Той отключи вратата и ние се напъхахме вътре доволни, че се отърваваме от хапещия снежен вятър. Вътре беше леденостудено и влажно и се чувствуваше онзи дъх на плесен, който имат всички необитаеми бетонни помещения. Машината бе покрита със сив циментен прах и от това изглеждаше стара и неизползваема. Но всички оси и зъбчати връзки бяха добре смазани. Снегът висеше като бял воал зад здраво барикадираните с железни решетки прозорци. Вятърът свиреше през тънкия процеп, от който излизаше стоманеното въже. Погледнах към отсрещната стена. На нея Щелбен бе разстрелял немските войници според показанието на ефрейтор Холц. Но по нея нямаше следи от куршуми. Циментената замазка представляваше гладка, сива, безинтересна повърхност. Сигурно Енглес бе забелязал накъде гледам, защото ми прошепна:
— Изглежда, Шелбек е замазал отново стената.
Ние подредихме на купчина ските и двата чифта снегоходки в ъгъла до електрическото табло. След това отново излязохме навън в снега и Мейн заключи вратата. Започнахме да си пробиваме път през зъбите на вятъра обратно към терасата. Мейн спря пред входа на хижата.
— Започваме работа след обяда — каза той. — Дотогава ще се радвам, ако не мърдате по-далеч от бара, за да мога да ви наблюдавам.
Чак тогава влязохме вътре. Голямата стая ни се стори топла. Отърсихме снега от дрехите си и той се стопи на локвички по пода. Джо стоеше до бара.
— Къде по дяволите ходихте? — запита той. — И какво му е станало на Алдо? Той е по-глупав от обикновено. Счупи две чаши и изпусна една бутилка коняк. — Ана слагаше масата. Тя ни хвърли изплашен поглед. Цветът се беше отдръпнал от лицето й.
То вече не изглеждаше свежо и весело. Джо поръча по чашка и извади няколко филмови ролки.
— Ето ви скиорски кадри — избоботи той, като се приближихме до бара. — Дават представа за възможностите на това място като терен за снимки. — Той подаде негативите на Енглес.
— Ти къде промиваш филмите? — запита Енглес.
— Отзад там, в килера до кухнята — отвърна Джо. — Дяволски студено е, но има течаща вода.
Той явно нищо не бе чул. Енглес започна да разглежда филмите. Мейн застана встрани от нас. Беше странно да стоиш с човек, който нищо не е чул и абсолютно нищо не знае за това, че тук се е случило нещо необичайно.
Енглес изведнъж спря по средата на втората ролка.
— Какво е това, Джо?
Джо се надвеси и погледна в лентата.
— О, това го заснех вечерта, като пристигнахме. Хубав кадър на лунно осветление. Излязох да снимам откъм дърветата до ъгъла на злитовията. Дори едно таласъмче щракнах, нали виждаш?
— Да, да, наистина. — Енглес се взираше отблизо в негатива. Какво прави то? — посочи той с пръст към една от позите.
Джо погледна през рамото му:
— Кой го знае. Като че ли измерва нещо. Придава движение на кадъра. В същност аз затова излязох да снимам. Исках да хвана някой да се движи наоколо, за да придаде повече живот на кадрите…
— Той знаеше ли, че снимаш?
— Боже господи, не! Щеше да развали кадъра. Нямаше да се движи естествено.
— Съвсем правилно. — Енглес ми подаде филма. — Ето един хубав кадър, Нийл. Може да ти подскаже нещо за сценария. Трябва да включиш някоя лунна сцена. Много ефектно се получава във филмите.
Поех развитата лента от ръцете му. Той ми посочи с пръст началото на един кадър. Видях някаква навеждаща се фигура. Вдигнах лентата към светлината. Виждаше се цялата предна част на хижата с високия островръх покрив, покрит от сняг, дебелите борови клони и в центъра — бетонната постройка на злитовията, над която бе издигната хижата. Прозорците отразяваха бялата лунна светлина и на този фон изпъкваше един мъжки силует. Не беше трудно да се разпознае дребната слабовата фигура на Валдини.
Разтеглих бързо целулоидната лента. Валдини с разперени ръце правеше движенията на човек, който измерва повърхността на бетонната постройка. Можеше да се види дори, че държи в ръце нещо като ролетка. След това се изправяше и тръгваше покрай стената. Външната страна на вратата изведнъж се появяваше на филмовата лента и Валдини изчезваше.
— Не е лошо, нали? — каза Енглес. — Ако искаш, прегледай я докрай. Има един-два хубави кадъра със скиори. — Той гледаше третата лента. Разбрах намека и изгледах цялата ролка. След това я върнах на Джо.
— Имаш някои много сполучливи кадри. Свърши ли с другите, Енглес?
Той ги побутна към мен. Начина, по който го направи, привлече вниманието ми. Личеше, че е много развълнуван. Но го замаскира, като се обърна към Джо и подхвана дълъг разговор, изпълнен с технически термини за преимуществата на определен вид осветление и ъгли на снимане. А аз бях оставен да се чудя защо един кадър, на който Валдини измерва някаква бетонна стена, е предизвикал неговия интерес.