Самотният скиор

Глава втора3литовията се продава на търг

Джо Уесън изглеждаше изморен и сърдит, когато се срещнахме на закуска следващата сутрин. Стоял до късно да играе покер с двама американци и един чех.

— Ще ми се да докарам Енглес тука — изръмжа той навъсено. — Ще ми се да го покача най-отгоре на онзи проклет връх, да отрежа въжето на злитовията и да го оставя да стои там. Така да се натъпче със сняг, че никога вече да не погледне и парче лед в уискито.

— Не забравяй, че той е първокласен скиор — отвърнах аз развеселен. Едно време Енглес е бил в английския олимпийски отбор по ски. — На него сигурно снегът му харесва.

— Знам, знам. Но това е било, когато е нямал още двайсет години — преди войната. Оттогава е омекнал. Това прави армията от хората. Него сега само едно нещо го интересува — комфортът и чашката. Ти да не смяташ, че на него ще му хареса там горе, в хижата? Без жени, без свястно отопление, без да има кой да му говори колко страшни и гениални са идеите му за филмите, сигурно и без баня.

— Но затова пък има бар — помъчих се да го успокоя аз.

— Бар! — изсумтя презрително той. — Казаха ми, че човекът, който се грижи за бара там, може да проследи наследствена обремененост в своето семейство три поколения назад, че се е специализирал в приготовлението на грапа21 от денатуриран спирт и освен това, че е най-мръсният, най-мързеливият и най-глупавият италианец, който човек някога е виждал, а това вече трябва да ти говори нещо. И сега какво, аз трябва да мъкна камерата до този проклет от бога връх и да се мотая из снега за снимки, за да задоволя мегаломанията на Енглес. А и хич не ми се катери с някаква си злитовия тази сутрин. От такива изобретения ми се завива свят. Тази злитовия е била построена от германците и човекът, който я е притежавал, е бил арестуван само преди няколко дни като немски военен престъпник. Въжето сигурно е подсечено, така че да се скъса веднага, щом някой пожелае да го направи.

Трябва да си призная, че когато видях „изобретението“, аз също не останах възхитен. Ние стояхме в долния му край и гледахме нагоре към хижата, издигаща се на повече от хиляда стъпки над нас. Островърхият й покрив и дървената й тераса се забелязваха едва-едва на върха на просеката, изсечена сред боровата гора. Хижата стърчеше високо горе на склона на Монте Кристало. Над нея се извисяваха величествените бастиони на планината. Изглеждаше толкова далеч от цивилизования свят, колкото може да е само гнездо на орел.

Шофьорът, който ни докара, излезе от кабината и извика: „Емилио.“ От бетонната постройка, в която се намираше машината на влековата шейна, се измъкна нисичък човек, облечен в английски военен шинел и грамадни ботуши за сняг. Ботушите му бяха от времето на немската окупация, когато в прохода Тре Крочи е била разположена противовъздушна батарея.

Долу в Кортина снегът току-що бе започнал да вали, защото зимата едва сега настъпваше. Но тук вече бе натрупало и пресният сняг от предишната вечер покриваше всичко с девствената си пелена.

Прехвърлихме багажа си в шейната, като поставихме ските отзад в специалния багажник за ски. Черното куфарче на моята пишеща машина и снимачното оборудване на Джо Уесън изглеждаха съвсем чужди и неподходящи на обстановката. Качихме се. Човекът с ботушите се настани зад кормилото. Дръпна някаква ръчка и въжето пред нас се опъна, като на места изскачаше изпод снега. Раздаде се приглушен скърцащ звук и ние започнахме да се плъзгаме нагоре по снежната просека. Почти веднага се озовахме на склона и шейната, повдигайки нос, се наклони застрашително назад. Й аз по-скоро легнах по гръб на седалката. Изпитвах някакво необикновено и доста страшно усещане. Загубихме хижата от погледа си. Пред нас, сред тъмните борове, се простираше една широка снежна алея. Тя се издигаше направо към синьото небе, гладка и отвесна като стена.

Погледнах назад. Четвъртитото здание на хотел „Тре Крочи“ вече приличаше на голяма черна кутия, захвърлена върху бялата пелена на планината. Шосето за Австрия се виеше през прохода като мръсна кафява лента. Слънцето грееше, но в него нямаше и следа от онзи „слънчев снежен рай“, както пишеше в туристическата брошура. Намирахме се в един изгубен свят — снежна пустош и черни гори.

Право пред нас въжето на шейната се изпъваше като обтегната струна на цигулка. Не се чуваше нищо друго освен мекото съскане на плазовете на шейната по снега. Въздухът лежеше неподвижен сред тъмните борове. Изкачвахме се под ъгъл от около шестдесет градуса. Джо се наведе през мен към Емилио и му заговори на английски:

— Туй въже, дето ни дърпа, може ли да се скъса?

Италианецът като че ли се досети какво го питат.

Засмя се и поклати глава:

— Но, но, сеньоре. Той никога няма скъса. Но фунивия22 — и той пусна кормилото, за да разпери изразително ръце, посочвайки кабинковия лифт, който минаваше над нас — веднъж той къса. Фунивия за писта Покол. Молто периколозо23. — И той се ухили.

— Какво се случи? — запитах аз.

— Въжето, той къса. Но въжето, което дърпа, той държи и те пада двайсет метра и не стига земята. Хората, те бил много уплашен.

— Ами ако нашето въже се скъса? — заинтересувах се аз.

— Той няма къса. Това въже от тедески24. — След това присви сините си очи. — Но ако той къса — вие вижда, синьори — нищо не може вас спира. — И той посочи ухилен страховитата просека зад нас.

— Много благодаря — отговорих аз. И с безкрайно облекчение побързах да се измъкна от необичайното превозно средство веднага щом спряхме пред хижата.

Тя беше доста голяма за обикновено рифуджо25.

Повечето от тях се строят като дневни заслони и не са пригодени за преспиване. Обаче „Кол да Варда“ е била проектирана да приютява тези, които идват на Доломитите единствено заради карането на ски и не се интересуват от танците до зори.

Хижата беше дървена — изградена от борови стволове, сечени в околните гори, и е била построена преди две години от предишния собственик на „Екселсиор“. Тя се издигаше над и около бетонното помещение на голямото колело, което теглеше стоманеното въже на злитовията. С тевтонска прецизност и практичност немците бяха поставили електрическия теглещ механизъм на върха на просеката. Самата хижа представляваше продълговато здание с яки основи от борови греди, забити в дълбокия сняг. Веднага се набиваше на очи голямата, изнесена напред остъклена тераса, приличаща на корабен мостик. Тя гледаше на юг и на запад към „Тре Крочи“ и надолу към прохода за Кортина. Огряната от слънце панорама представляваше прекрасен фотоетюд в черно-бяло. И въпреки че беше още рано преди обяд и ние бяхме почти на осем хиляди стъпки височина, вече бе достатъчно топло да се седи отвън.

От терасата се влизаше в просторна столова с големи прозорци, облицована с чамова ламперия, и дълги чамови маси с пейки от двете страни. В единия ъгъл се мъдреше типичен италиански бар с хромиран автомат за еспресо кафе, а зад него блестяха лавици с шишета от всякакви марки, в най-различни форми и калибри, сред които се люлееше медното махало на часовник с кукувичка. Между бара и вратата, която водеше за кухнята и останалата част от хижата, се намираше огромна кахлена печка — австрийска направа, а в отсрещния ъгъл едно старо пиано.

Ние минахме, през вратата за към кухнята. Първото нещо, което видяхме от Алдо, беше една олисяла глава, надничаща през изрязания в кухненската врата отвор за сервиране. По голия му череп стърчаха няколко проскубани туфи от сиви косми. Кожата на скалпа и лицето му лъщеше като току-що полирана. Очите гледаха глуповато, а устата се усмихваше равнодушно, сякаш искаше с това да извини всичко останало. Помислих, че виждам човекоподобна маймуна. Само една секунда разговор с него ми бе достатъчна да се убедя в това. Усмивката му беше единствената човешка черта, която притежаваше. Мозъкът му се намираше в началния стадий на развитие на пещерния човек. Джо Уесън разказваше по-късно за него, че бил от този вид хора, на които ако им кажеш да вземат празната чиния пред теб и ръцете им са пълни с чаши, ще изпуснат чашите на земята, за да вдигнат чинията. Казах на хижаря да ни покаже нашите стаи. Той започна да кянка нещо като пуяк. Лицето му се зачерви. Започна да жестикулира. Въпреки че италианският език, с който си служеше, беше почти неразбираем, аз успях да доловя, че той не бил получавал никаква резервация за нас. Казах му да позвъни в „Сплендидо“ — бях видял, че на бара има телефон. Той само помръдна с рамене и каза, че така или иначе свободни стаи няма.

— Какво ломоти тоя? — изръмжа Джо и след като преведох отговора на Алдо, бузите му започнаха да се тресат от ярост.

— Глупости! Я кажи на тоя изрод да си извади главата от прозорчето и да дойде тук, където ритникът ми ще може да се запознае с дъното на панталоните му. Ще бъда безкрайно доволен, ако ми се отдаде възможност да си намеря претекст за връщане в хубавия удобен хотел. Но трижди проклет да съм, ако сляза със злитовията. За днес ми стига.

Аз отворих вратата, която обгръщаше като в рамка главата на Алдо, и той излезе пред нас треперещ от страх. Казах му, че аз и моят приятел започваме да се ядосваме. Той отново започна да кудкудяка на италиански.

— О, да върви по дяволите — извика Джо. — Я да огледаме стаите. Те трябва да са шест, а ми казаха, че само две били заети.

Аз кимнах и ние затрополихме по голата стълба. Алдо тръгна след нас, засипвайки ни с водопад от италианска реч. Стълбата излизаше на дълъг коридор. Стаите или по-скоро килиите — големи колкото кибритени кутийки бяха наредени от двете страни на коридора. Първата стая, чиято врата отворих, се оказа празна. Обърнах се да погледна Алдо. Той само разпери ръце и ъглите на устата му увиснаха. През следващата врата, която отворих, се виждаше стая с неоправено легло и разхвърляни дрехи. В третата стая явно имаше някой, защото Алдо се бе втурнал да ми попречи да я отворя, но Джо го изблъска встрани. Възнисък, слаб мъж, с дълга зализана коса, посивяла на слепоочията, и лице, което изглеждаше като парче черна набръчкана гума, стоеше точно пред вратата. Той беше странно наконтен за хижа като „Кол да Варда“. Носеше моден сиво-кафяв костюм, синя копринена риза и жълта вратовръзка с червени яхти, които плаваха по цялата й ширина. Държеше гребен в лявата си ръка и кой знае защо бе заел някаква странна отбранителна стойка.

— Вие търсите мен? — запита той на почти перфектен английски.

Побързах да обясня причината за нашето нахлуване. Алдо се опуйчи изпод ръката на Джо и заговори като картечница — получи се дует на английски и италиански. Наемателят на стаята вдигна с досада ръка към Алдо, за да го накара да млъкне.

— Казвам се Стефан Валдини — обърна се той към мен и добави, като посочи с пръст Алдо: — Този човек е глупак. Иска да си спести труда, като не пуска хората да преспиват в хижата. Мързеливо псе! — говореше с мек, мъркащ, почти мазен глас. — Кретино!26 — Той подметна обидната дума, като че ли тя бе най-обикновено обръщение. — Има четири свободни стаи. Дай двете крайни на англичаните!

Аз очаквах, че Алдо ще се разяри — вие може да наречете италианеца копеле и да напсувате с най-страшни и цинични думи цялото му семейство, и той в най-лошия случай ще се ухили, но наречете го кретино и той обикновено загубва дар слово от ярост. Но в случая Алдо само се усмихна раболепно и заповтаря: „Си, си, синьор Валдини, пронто.“27

И ние се озовахме набутани в двете крайни килийки. Прозорецът на Джо гледаше право надолу към просеката на злитовията, докато моят бе обърнат на юг, над терасата. Можех да виждам злитовията само ако се наведа напред, но тогава надвисналият от стряхата сняг влизаше право във врата ми. Отгоре се откриваше прекрасна гледка. Гористите склонове, очертани от върховете на боровете, се спускаха като вълни един подир друг чак до долината. А отдясно над мен величествените бастиони на Монте Кристало се извисяваха студени, сурови и заплашителни дори и сега, под лъчите на яркото слънце.

— Странно място, а, Нийл! — Огромното туловище на Джо Уесън изпълваше тясната рамка на вратата. — Кое беше това дребно човече, което прилича на сводник от първокласно бордело?28 Държеше се така, като че ли тук той е собственикът.

— Не знам — отвърнах аз разсеяно. Бях зает с разопаковането на багажа си и не преставах да мисля какъв великолепен терен за снимане на скиорски филм представляват хижата и околността. — Сигурно отдавна е тук, въпреки че той наистина прилича на човек, чието място е в нощно заведение.

— Е, щом като вече се настанихме, може и да пийнем по нещо, за да отпразнуваме пристигането си — промърмори Джо. — Аз слизам долу. Ще ми се да опитам онова червеникаво сиропче, което наричат грапа.

— Докато аз все още разопаковах нещата си, злитовията изсипа първия товар скиори — пъстра тълпа мъже и жени, обгорели от слънцето, облечени в яркоцветни екипи. Те се пръснаха по терасата, излегнати на топлото слънце с високи чаши в ръка. Дочувах весел, многоезичен разговор. Аз ги наблюдавах очарован, докато те поединично или на групи от по двама или трима слагаха ските си и се спускаха вихрено далеч от погледа, надолу по слаломната писта към Тре Крочи или изчезваха сред тъмните ели с пронизителното „писта!“, поемайки по-леката писта към Кортина. Сервитьорката Ана — полуиталианка, полуавстрийка — се връцкаше сред масите с препълнени подноси със салами, яйца и равиоли. Тя имаше големи засмени очи и даряваше с бърза усмивка и по-добро обслужване тези мъже, които бяха без жени. Какъв кадър за техниколор! Цветовете изпъкваха толкова отчетливо на черно-белия фон!

Новото необичайно обкръжение подействува като пришпорване на моето твърдо решение да напиша нещо, което Енглес ще хареса. Ако аз не напиша сценарий тук, значи, никога нищо не бих могъл да напиша. Продължавах да мисля за сценария, докато слизах надолу, за да се присъединя в бара към Джо.

В долния край на стълбището за малко щях да се сблъскам с висок, доста представителен човек, който разгорещено спореше с Алдо. Имаше дълга и много гъста коса, в която се прокрадваха издайнически сребърни нишки. Лицето му имаше тъмнокафяв тен с изключение на бялото на един белег, който минаваше през изпъкналостта на челюстните мускули. Скиорският му екип бе целият в бяло с жълт шал около врата. Веднага разбрах какви неприятности има с Алдо.

— Стая ли сте запазили тук? — запитах аз.

— Да — отвърна той. — Този човек или е глупак, или е дал стаята ми на някой друг и не иска да си го признае.

— И аз току-що имах същата неприятност. Не разбирам защо не желае да има посетители тук? Просто не иска и това е. Но в момента има две свободни стаи. В тази, която е точно над стълбите, няма никого и аз на ваше място бих отишъл горе да си я запазя.

— Така и ще направя. Много благодаря! — Той ме награди с една мързелива усмивка и понесе багажа си нагоре. Алдо помръдна с рамене и отпусна ъглите на устата си. След това се потътра след новия гост на хижата.

Джо и аз прекарахме остатъка от сутринта вън на слънце, като пиехме коняк и разисквахме какви кадри иска от нас Енглес. Многоцветно натруфените скиори и вавилонското стълпотворение на езици от фалшиво украсените гърлени звуци на австрийския до бързоструйния поток на италианския служеха като фон на нашия разговор. Джо вече не се мръщеше, че са го покачили на някакъв студен склон на Алпите. Сега той беше само кинооператор — интересуващ се единствено от ъгли, светлина и декор. Той бе художник, попаднал на добър модел. И аз бях двойно по-зает от него — трябваше хем да го слушам, хем да обмислям хрумналата ми идея за сценарий.

Не забелязах кога е пристигнала. Не зная колко дълго е седяла край нас. Аз просто се огледах по едно време наоколо и я видях. Главата и раменете й се открояваха на обгърнатите с белоснежно наметало черни ели. Няколко секунди седях озадачен и объркан. Смятах, че познавам тази жена, и в същото време не можех да си спомня откъде и коя е тя. И докато я зяпах, тя си свали тъмните очила и ме погледна право в очите, като полюшваше безразлично очилата с дългите си тънки, загорели от слънцето пръсти. Изведнъж се сетих и бръкнах да извадя портфейла, където пазех дадената ми от Енглес снимка.

Приликата беше поразителна. Но не можех да бъда напълно сигурен. Фотографията бе стара и избеляла, а момичето, което се беше подписало с „Карла“, имаше по-къса, опъната назад коса. И все пак чертите на лицето бяха същите. Погледнах още веднъж към жената, която седеше на другия край на терасата. Нейната гарвановочерна коса бе вдигната нагоре на голяма букла над високото й чело и се спускаше свободно по раменете. Начинът, по който седеше, и всяко нейно движение издаваха почти животинската чувственост на нейното тяло. Не беше нито много млада, нито кой знае колко хубава. Устните, начервени с тъмно червило, за да отговарят на цвета на скиорския й костюм, бяха прекалено широки и плътни, а около ъглите на очите й имаше дълбоки бръчки. Но тя беше възбудителна. Тя олицетворяваше всички низки мъжки помисли. Жената забеляза, че я гледам, докато я сравнявах с фотографията. Хвърли ми един поглед, приличащ на небрежна ласка, разсеян и отвлечен поглед, в който обаче проблясваше събуденият интерес. Това бе безизразно втренченият поглед на животно, което се е отегчило и търси да си поиграе с някого.

— Боже мой, Нийл! — потупа ме по ръката Джо. — Да не би да си решил да сваляш тази жена?

— Не ставай глупав — измърморих аз. Почувствувах се малко неудобно. Дори и в тази чужда страна Джо се придържаше непоколебимо към своите британски принципи. — Може ли в такава прекрасна утрин да се правят подобни предположения?

— Така я гледаше, като че ли искаше да я изядеш — отговори той. — Но тя си е избрала оня дребосък — Валдини. С такива като него трябва да внимаваш — нали знаеш — носят ножове. Диви хора! — Наистина! Мъжът, седнал срещу жената, беше Валдини. Седеше с гръб към нас.

— Не ставай смешен, Джо — казах аз. След това му показах фотографията, като закрих с палец надписа. — Това същата жена ли е? — запитах аз.

Той изкриви като петел главата си на една страна и присви малките си зачервени очички.

— Хм. Може би. Откъде набара, тази снимка?

— Това е снимката на една италианска артистка — излъгах аз набързо. — Срещнах я в Неапол, преди да тръгнем за Анцио. Тогава ми я даде. Въпросът е дали жената, която седи там, е същото момиче или не?

— Не знам. А и откровено казано, хич не ме интересува. Но според мен най-добре ще разбереш, ако отидеш и я попиташ.

Джо, разбира се, нямаше представа за истинското положение. Енглес беше казал: „Не предприемай нищо.“ Но аз трябваше да съм сигурен. Беше просто фантастично, че тя се появява още в първия ден от моето пристигане в „Кол да Варда“. Но приликата беше наистина поразителна. Реших се и станах.

— Прав си — казах аз на Джо. — Ще отида да я попитам.

— Само не настъпвай по мазола онова натруфено сводниче. Аз мога лесно да усмиря, който и да е в някой лондонски бар, но не бих тръгнал да се закачам с хора, които подозирам, че са отлични хвъргачи на ножове. Прекалено голяма мишена съм за тях.

Жената бе забелязала, че ставам, и очите й напрегнато ме проследиха, докато пресичах терасата. Валдини вдигна поглед, щом наближих масата.

— Извинете — обърнах се аз към нея, — струва ми се, че съм се запознавал с вас, когато бях в Италия с английските войски.

Настъпи неловка пауза. Тя ме гледаше, без да каже нищо. Също и Валдини. След това изведнъж ми се усмихна с топла усмивка.

— Сигурно грешите — отвърна на английски. Гласът й беше дълбок и плавен. Приличаше на мъркане. — Но вие изглеждате приятен човек. Заповядайте, седнете и ми разкажете откъде ме познавате.

— Валдини, който през цялото време ме беше наблюдавал предпазливо, сега изведнъж скочи на крака. Мазен и лъскав, какъвто си беше, той веднага донесе един стол за мен от съседната маса.

— Е — попита тя, като седнах, — къде сме се срещали с вас?

Подвоумих се какво да й кажа. Очите й бяха много тъмни и говореха открито, че тя се забавлява с моето смущение.

— Мисля, че името ви е Карла — проговорих аз с несигурен глас.

Очите веднага станаха безразлични. Сега те бяха студени и твърди — твърди като тези от снимката.

— Мисля, че сте се припознали — отвърна тя хладно.

Валдини се притече на помощ:

— Ако ми позволите, да ви представя. Това е контеса Форели, а това е мистър Блеър. Той е от една английска филмова компания. — Не ми беше ясно откъде е разбрал последното и защо се нагърби със запознаването.

— Прощавайте за безпокойството — казах аз. — Мислех, че презимето ви е… Ромета.

Сигурен бях, че дъхът й секна. Но очите не трепнаха. Умееше да се владее.

— Е, сега вече предполагам сте разбрали, че сте се припознали, мистър Блеър — каза тя.

Аз все още не бях сигурен. Извадих снимката от джоба си и я показах.

— Това не е ли ваша снимка? — запитах аз, като държах долната част покрита.

— Откъде, имате тази снимка? — наведе се тя бързо напред. Докато изстрелваше, въпроса към мен, в гласа й вече нямаше нищо мъркащо. Беше твърд и ядосан и леко потрепващ. Но като промени внезапно тона, тя добави: — Вече сам може да се убедите, че това не е моя снимка. И все пак много странно! Много голяма прилика. Дайте да я видя! — И тя протегна с повелителен жест силната си загоряла ръка.

Престорих се, че не съм чул молбата й, и мушнах снимката обратно в джоба си.

— Какво необикновено съвпадение! — промърморих аз. — Такава поразителна прилика! Бях повече от сигурен, че… — Станах от масата. — Моля да ме извините, контесо — казах аз, като се поклоних. — Страшно необикновена прилика!

— Не си отивайте, мистър Блеър — усмихна се лъчезарно контесата. Гласът й си бе възвърнал мъркащите нотки. — Останете да пийнете нещо с нас и… да ми разкажете нещо повече за тази снимка. Жената от снимката толкова много прилича на мен, че ми се ще да узная нещо повече за нея. Вие ме заинтригувахте. Стефан, поръчай едно питие за мистър Блеър.

— Не, моля ви, контесо — възразих аз. — Чувствувам се виновен. Достатъчно ви досадих за един ден. Моля да приемете моите извинения. Необичайната прилика… трябваше да се уверя…

— Е? — запита Джо, след като заех мястото си на нашата маса. — Тя ли е момичето от снимката, или не?

— Мисля, че да.

— Не си ли сигурен?

— Тя не пожела да бъде разпозната — обясних му аз.

— Аз не бих я обвинявал — изръмжа той. — И аз не бих искал да ме разпознаят в компанията на това дръгливо псе, особено пък ако съм жена. Гледай го само как става от масата. Ще се пръсне от собствената си надутост.

Видях, че и контесата се надигна и започна да си слага ските. Не погледна нито веднъж към мен. Все едно, че нищо не се бе случило. Тя замъкна издокарания дребен Валдини отвън на снега, поговори с него, след това се отблъсна с щеките и изчезна от погледа ни надолу по слаломната писта към Тре Крочи. Като се връщаше, Валдини ми хвърли един бърз, кос поглед.

Обядвахме отвън на терасата и след това Джо излезе със своите фотоапарати и чифт, взети под наем, снегоходки, аз се прибрах в стаята си, за да започна работа по сценария. Но не ме свърташе на едно място. Не можех да се съсредоточа. Съзнанието ми не можеше да се освободи от загадъчния интерес, който проявяваше Енглес към „Кол да Варда“. Най-напред историята с арестуването на Хайнрих Щелбен, а сега тази контеса Форели, която приличаше толкова много на Карла! Това струпване на съвпадения беше прекалено голямо, за да повярвам, че между тях няма връзка. А с какво ги привличаше тази хижа? Ако Енглес ми бе казал още нещо…! Но може би и той не е знаел повече. Злитовията бучеше в ушите ми, тъй както бучеше и над цялата хижа. Чувах шума й дори чак горе в моята стая — нисък, стържещ, монотонен звук, по който разбирах, че шейната се изкачва или слиза. А в бара, разположен точно над бетонната стаичка за механизмите, шумът беше почти оглушителен.

Най на края изоставих всички опити да пиша. Начуках на машината доклад до Енглес и слязох долу — тъкмо навреме, за да видя как Джо се завръща със своите фотоапарати. Снегоходките представляваха някакви кръгли, привързани за краката му плочи. Докато газеше нагоре из снега на пистата Кортина, той приличаше на голям тромав слон. Посетителите за този ден отдавна си бяха отишли и навън стана тъмно и много студено. Хижата като че ли се затваряше в собствена черупка за през нощта. Алдо разпали голямата кахлена печка и ние, съвсем естествено, се примъкнахме към бара и анасонлийката.

Докато стояхме около бара, се случи нещо, което си заслужава да бъде отбелязано. Не беше нищо значително — или поне така изглеждаше тогава — и въпреки това със сигурност мога да кажа, че то беше част от схемата на събитията. Тогава около бара бяхме четирима — Джо Уесън и аз, Валдини и новодошлият, който се представи като Гилбърт Мейн. Беше ирландец, но от говора му се разбираше, че е видял доста страни по света и по-специално Щатите.

Валдини не преставаше да се опитва да изкопчи нещо от мен за снимката. Не можех да се отърва от него. На такива досадници децата им викат „лепка“ — както и да го пъдиш, все ще намери начин да се залепи отново. Но в края на краищата успях да го убедя, че смятам случилото се за нещо, което няма никакво значение за мен, и че наистина съм сторил една глупава грешка. Разговорът постепенно се насочи към някои необикновени транспортни средства като например злитовията. Спомням си, че Мейн тъкмо разказваше за някакъв лифт, чиито кабинки се придвижват със зъбчати колела по въздушна релса, когато лифтовата машина под нас загърмя със своя монотонен грохот. Стържещият постоянен звук правеше разговора почти невъзможен. Като че ли цялата стая се тресеше.

— Кой ли може да идва толкова късно? — запита Мейн.

Валдини вдигна поглед от ноктите си, които почистваше с кибритена клечка:

— Сигурно ще да е другият гост на хижата. Той е грък. Казва се Керамикос. Защо е предпочел хижата, не знам? Мисля, че Кортина му харесва повече. — Той се ухили и като пъхна клечката в устата си, започна да си чисти зъбите с нея. — Той е от левицата. Знае всичко, което може да се знае за политическия живот в Гърция. А харесва и жените. Контесата например — не може да откъсне очи от нея. Или както се казва на английски — изяжда я с очи. — И той гадно и мръснишки смукна през зъби.

Шумът на злитовията намаля и секна. Валдини продължаваше да говори:

— Той ми напомня за един гръцки бизнесмен, когото познавах преди войната. Аз тогава притежавах едно корабче по Нил — красиво и много доходоносно. За уморени бизнесмени, нали разбирате. Момишетата бяха специално подбирани едно по едно. — Начинът, по който произнесе думата „момишетата“, прозвуча така, сякаш говореше за стадо животни. — Това беше нещо като кораб вариете.

— Искаш да кажеш „плаващ бардак“ — изръмжа Джо. — Защо по дяволите не наричаш нещата с истинските им имена? Както и да е, за мен този разговор не е особено приятен. Не ме интересуват твоите вертепи.

— Но, мистър Уесън, не говорете така! Всичко бе толкова красиво, нали разбирате? Луната светеше. Луната над Нил е прекрасна. Имаше и музика. Това беше много хубав бизнес. А този грък — забравил съм му името, — той беше богат човек, търговец от Александрия — той винаги искаше различно момише. Той беше златна мина. Доста спечелих от него… Валдини млъкна, защото забеляза, че не го слушаме.

В това време навън се чуха бързи, отсечени стъпки. Вратата се отвори и студената тъмнина на външния свят превзе затоплената стая. Предполагам, че всички очаквахме с интерес отварянето на вратата. Човек винаги бърза да си състави някакво впечатление за този, с когото му се налага да прекарва известно време в такова изолирано място като тази хижа. От най-обикновено любопитство.

Но мъжът, който влезе, се спря на прага, като ни видя четиримата, скупчени около бара. Като че ли се закова на място — едрото му тяло, обградено от тъмната бездна зад него, приличаше на статуя, поставена в ниша. Гледаше към Мейн. Високата фигура на Мейн се напрегна, той целият бе настръхнал. Всичко продължи не повече от секунда. Но през тази секунда атмосферата бе наелектризирана. След това Мейн се обърна към бара и поръча по едно питие за всички. Гъркът затвори вратата и дойде до бара. Изведнъж всичко отново се нормализира.

Бях абсолютно сигурен, че гъркът и Мейн се познават. Но предположението ми не се подкрепи с нищо от начина, по който новодошлият затвори вратата, дойде при нас и се представи. Беше здраво сложен, с кръгло лице и сини очи, които се взираха късогледо през дебелите стъкла на очилата. Светлокестенявата му коса беше изтъняла на върха на темето. Имаше къс врат и това правеше главата му да изглежда като поставена направо върху широките силни рамене.

Говореше добър английски с нисък, доста дебел глас. Имаше навика да изпружва напред главата си, когато спори, и това му придаваше войнствен вид.

През цялата вечер се случи само едно нещо, което можеше да потвърди моето предположение, че той и Мейн се познават по-отрано. Разговаряхме за бунта в Гръцката бригада в Египет по време на войната. Керамикос изглеждаше много добре запознат с всички подробности. Толкова добре в същност, че Джо неочаквано наруши дългото си мълчание и промърмори:

— От това, което казвате, човек може да си помисли, че вие лично сте организирали тази проклета история.

Бих могъл да се закълна, че гъркът размени светкавичен поглед с Мейн. Но това не беше приятелски поглед. Като че ли по този въпрос двамата имаха нещо общо.

И още едно нещо се случи тази вечер, което ми се стори доста странно. Енглес ми бе казал, че иска пълна информация за хората, които ще пребивават в „Кол да Варда“, и затова аз реших да му изпратя техни снимки. След вечерята придумах Джо да си донесе „Лайката“ и да направи няколко снимки на всички ни около бара. Казах му, че искам със снимките да убедя Енглес, че в хижата има повече атмосфера за вътрешни сцени, отколкото в някой хотел. Малкият Валдини се зарадва, когато Джо влезе с фотоапарата, и веднага започна да позира. Но Керамикос и Мейн видяха насочения обектив, те се обърнаха с гръб и започнаха оживен разговор. Джо ги подкани да се обърнат с лице, но Мейн отвърна през рамо:

— Ние не сме от вашата филмова компания, нали?

Джо се намръщи и щракна няколко пози. Но само Валдини и Алдо попаднаха в обектива. Аз започнах да го разпитвам как работи апарата. Знаех много добре как се борави с него, но бях твърдо решил да снимам останалите двама. Той ми даде да разгледам фотоапарата и аз го отнесох на бара, под светлината. Кукувичката изскочи ненадейно от гнездото си, за да отброи часа: „Ку-ку! Ку-ку!“ Мейн и Керамикос погледнаха стреснато към нея и аз щракнах с фотоапарата.

При този звук Мейн се обърна към мен:

— Снимахте ли ни? — запита той. В гласа му се доловиха нотки на раздразнение.

— Не съм съвсем сигурен — отговорих аз. — Защо?

Той ме погледна мрачно. Имаше студени, светли очи.

— Той не обича да бъде фотографиран — намеси се Валдини и в гласа му се прокрадна злобна нотка.

Очите на Мейн потъмняха от гняв. Но той не каза нищо на Валдини и се обърна с нехаен вид, за да продължи разговора си с Керамикос.

Това бяха все дребни случки, но изпъкваха като фалшиви тонове в гладко изпълнявана музикална пиеса. Имах странното усещане, че тези хора — Валдини, Керамикос и Мейн — под нехайната си външност потискаха яростна антипатия един към друг.

На следващата сутрин, малко след закуска, тръгнах за Кортина. Мейн дойде с мен. Предната вечер му бях споменал за търга и той изяви желание да дойде. На излизане минахме покрай Джо, който с проклетисване и псувни привързваше снегоходките на краката си.

— Все едно че съм си завързал два легена на краката — изгрухтя той. — От шест години не съм слагал подобно нещо. Не знам дали ще ми издържи кръвното. Ако си счупя врата, ще дам Енглес под съд. Но няма как иначе да заснема кадрите, които ми трябват. — На врата му се полюляваше малка камера. — Нийл, ако не се върна до четири часа, най-добре ще е да извикаш спасители с кучета. Ти накъде си се помъкнал?

Когато му казах, той се опули от учудване:

— Не искам да ти се бъркам, но Енглес не те е изпратил тук да се забавляваш, а да напишеш сценарий. Той не обича хора, които се бавят. Ти го знаеш какъв е. — Помръдна неопределено с рамене. — Е, може пък в армията да не е бил толкова взискателен. Но с филмовите екипи той просто не прилича на човек. Ти защо мислиш, че аз слагам тия проклети неща?

Благодарих му за съвета. Той ми мислеше доброто. Откъде можеше да знае, че Енглес си има готов сценарий.

Утрото бе възхитително — със синьо небе и ярко слънце, но природата — мъртвешки неподвижна. Никакви птици не пееха в тъмните елови гори. В цялата ослепително блестяща околност нямаше и следа от живот злитовията ми се стори дори още по-страшна, когато тръгнахме за Кортина. Ние седяхме с лице към хижата или по-скоро лежахме по гръб с лице към нея и се спускахме надолу по просеката. Заговорихме, като че ли водени от някакво взаимно споразумение. Разговорът се насочи към сравняване на различни италиански композитори. Мейн познаваше добре италианската опера и тананикаше отделни пасажи, за да илюстрира своите доводи. Той предпочиташе веселата бързина на „Севилският бръснар“ и тънката ирония в по-малко известни опери, като например „И куатро рустеги“29, пред по-сериозните неща. Тук нашите вкусове се различаваха, тъй като моята любима опера е „Травиата“. Но по отношение на „Аида“ бяхме единодушни. Особено когато се изпълнява при пълнолуние в летния театър на Рим, а колосалните призрачни стени на Баните на Каракала служат за декори. Трябва да си призная, че в този момент аз страшно бях доволен от неговата компания.

Когато пристигнахме в Кортина, улиците бяха пълни със скиори, упътили се за различните писти. Те представляваха весела, разноцветно облечена тълпа със зачервени от студения планински вятър обгорели лица. Малкото градче със своите фронтони и високи, остри като игли камбанарии блестеше под яркото слънце. По разчистените от снега тротоари се разхождаха туристи, зяпаха витрините на магазините или седяха зад запотените стъкла на кафенетата, където пиеха кафе с коняк. Двете въжени линии — фунивиите — простираха над главите ни своите стоманени въжета като антени, пресичащи града от единия до другия край. Лифтът отляво с един скок стигаше до Мандр и след това започваше да се катери по склоновете на Фалория. Чертата на въжената линия се виждаше ясно като тънка нишка, а червената кабина изпъкваше ярко на затоплените от слънцето кафяви скали на Фалория. От другата страна на града един по-къс лифт стигаше само до заобления връх Покол с неговите хотели и злитовии, които се изкачваха до пистите за по-напреднали скиори — Кол Друшие и олимпийската писта Тофана.

Оставих Мейн в „Луна“ и продължих за уфичо дела поста30, като успях да хвана тръгването на въздушната поща, за да изпратя втория си доклад до Енглес и негатива на снимките, които бях направил предишната вечер. Когато пристигнах в „Сплендидо“, Манчини пиеше в бара с още няколко приятели хотелиери. Поздрави ме така, сякаш бях единственият човек на света, когото е очаквал. Притежаваше огромни заложби за гостоприемен домакин.

— Трябва да пийнете нещо, мистър Блеър — каза той. — В „Луна“ е винаги много студено. — И той се ухили като голям, игрив лъв на ситния спретнатичък италианец, който, предполагам, беше собственикът на „Гран Алберто Луна“. — Голямо мартини, да? То пропъжда грижите и неприятностите. Сега ще идем да купим злитовията. След това ще празнуваме. Винаги когато някой от нас купи нещо, ние всички заедно празнуваме. Това е поводът. Винаги трябва да има някакъв повод.

Във фоайето на „Луна“ беше топло и уютно. Вътре имаше около двадесет-тридесет души, само мъже, повечето италианци. Държаха се спокойно, с безразличието на зрители — те не бяха дошли да купуват, а само да изпълнят едно светско задължение и защото след търга щеше да има почерпка. Те се трупаха около Манчини и със смях и весело бърборене го поздравяваха предварително за новата покупка. Мейн беше потънал в един фотьойл с висока чаша в ръка. Реших да седна до него. А той любезно придърпа един стол за мен и ми поръча питие. Но не изглеждаше склонен за разговори. Наблюдаваше внимателно хората наоколо. Съвсем неочаквано вниманието му бе привлечено от входната врата. Проследих погледа му и с учудване видях, че е влязъл Валдини. Той се движеше самодоволно и наперено със самочувствието на суперважна персона. Тази сутрин носеше по-тъмен костюм със съвсем слаба бледоморава лъскавина, кремава риза и червена вратовръзка, прорязана от сините стрели на тризъби светкавици.

— Какво ли прави Валдини тук? — запитах аз. — Не съм и предполагал, че може да се интересува от търгове.

— Не знам — отвърна Мейн бавно, като че ли говореше на себе си, и красивото му лице се намръщи озадачено.

След малко влезе аукционерът31. Пристъпваше със самочувствието на магьосник, който ей сега ще извади нещо от шапката си. Човек изпитваше чувството, че пред него трябваше да маршируват хералди с фанфари, за да предизвестят влизането му. Вървеше по средата на фоайето като сред шпалир от придворни. Покланяше се леко на свои познати или спираше тук-там за кратко здрависване. Той бе най-важният човек за момента. Зад него се суетяха двама келнери. Аукционерът посочи една маса. Веднага я преместиха. Избра си стол — поставиха го точно зад масата. После сложи внимателно книжката си на масата. Метр д’отелът донесе специалното дървено чукче и го положи върху полираната маса. Някаква въображаема прашинка биде незабавно избърсана. Най-после аукционерът се настани зад масата. Чукна тържествено с чукчето. Холът започна да утихва. Манчини се премести на свободна маса до нас. Свитата му го следваше по петите. Той премести стола си близо до моя.

— Забавен е, нали? — каза Манчини, като посочи с глава аукционера.

— Влизането бе добре изиграно — отвърнах аз.

Той се усмихна и кимна:

— Ние сме театрална нация. И затова, когато екзекутират италианец, той умира красиво. Може да не му харесва финала на представлението, но той се наслаждава на тържествеността на момента. Сега сам ще видите. Ние ще мълчим, а този там ще говори известно време. Ние познаваме злитовията толкова добре, колкото и собствените си хотели. Но той въпреки всичко ще ни я опише, като че ли никога не сме я виждали. Ще превърне описанието в лирична поема. Ще се разчувствува. Ще започне да жестикулира. Ще изнесе едно грандиозно представление. И тогава, след като се изтощи, аз ще обявя моята цена и тя ще ми бъде продадена за толкова, колкото е предварително уговорено. Всичко това е много неанглийско, нали? — допълни той с леко намигане. — Но аз съм доволен, че вие се забавлявате. Ако не се забавлявахте, щяхте да бъдете отегчен, а това щеше да ме натъжи.

Чукчето се стовари отново по масата. Холът утихна. Завесата се бе вдигнала. Представлението започваше. Аукционерът започна да чете условията на продажбата. Той ги прехвърли набързо. Те не му даваха възможност да се разгърне. Но след тях следваха причините за обявяването на продажбата на търг. И той започна да разказва историята на злитовията. Как „презреният и пропаднал“ Сордини я закупил от колаборациониста, който едно време притежавал „Екселсиор“. Той разказа за арестуването на Сордини, за „новината, разтърсила света“, че той бил всъщност Хайнрих Щелбен — немски военен престъпник, търсен за най-ужасните, потресающи и кръвожадни престъпления срещу италианския и английския народ. Нарисува словесен портрет на този „умопобъркан“. Спря се набързо на престъплението на „ужасните тедески“ и не си спести труда да изнесе една кратка историческа лекция за това, как италианският народ се „надигнал срещу ужасните и варварски действия на германците“ и „принудил омразните фашисти да сложат оръжие“. Изведнъж, преминавайки в пианисимо, той започна да описва злитовията и хижата на Кол да Варда и постепенно изпадна в лирически екстаз — това било „изумителна възможност“ за всеки проницателен бизнесмен с новаторски идеи, невероятно красиво недвижимо имущество, оборудвано с най-последните технически достижения на „блестящите немски инженери“, малък хотел с по-хубава панорамна гледка, отколкото „Орловото гнездо на Берхтесгаден“.

И след тази реплика гласът му секна. Холът притихнало мълчеше, като че ли представлението бе спряло дъха на присъствуващите. Аз очаквах всеки момент да чуя взрив от аплодисменти, да го извикат на бис. Но холът мълчеше. Аукционерът оправи с пръсти дългата си коса, паднала на кичури по челото му. Тънките черти на лицето му издаваха разочарование. Бутна очилата си още по-напред по дългия нос и със студен, делови тон обяви злитовията и хижата за продан.

— Дуеченточинкуанта мила32. — Гласът на Манчини бе тих и в него се долавяше уморената нотка на предрешеността на предложението. Четвърт милион лири! Аукционерът се престори на огорчен. Това беше най-долната граница, поставена от правителството. Манчини без съмнение беше положил доста старание, за да се добере до тази най-ниска цена. Аукционерът запита дали няма други наддавания. Но знаеше, че всичко е безнадеждно. Знаеше, че всичко е предварително уредено. Неговият кратък момент беше завършил. Вече нищо повече не го интересуваше. Помръдна неопределено с рамене и вдигна чукчето, за да обяви продажбата.

— Треченто мила33 — произнесе спокоен и равен глас. Изригна вулкан от учудени възгласи. Глави се обръщаха, вратове се извиваха. Аз познах гласа, преди да открия сред присъствуващите малката нагиздена фигурка, стратегически разположена там, където слънчевата светлина падаше като фокусиран лъч през един от високите прозорци. Това беше Валдини. Гърдите му, весело оцветени като перушината на някаква екзотична тропическа птица, се пъчеха важно напред. Неговото тъмно, гумено лице сияеше обляно от нахлуващото през прозореца слънце.

Манчини говореше скорострелно с хората около него. Той буквално се гърчеше от гняв. Обърнах се към Мейн. Запитах го нещо, но разбрах, че не ме слуша. Беше се навел напред, втренчил напрегнат, изучаващ поглед към Валдини. По лицето му играеше лека усмивка, а в очите му се бе появил блясък — от това, че се забавляваше, или от това, че бе развълнуван? Не можех да определя.

Аукционерът беше явно удивен. Запита Валдини дали е чул правилно. Валдини повтори ставката си — триста хиляди лири. Всички очи бяха обърнати към Манчини, за да видят какво ще направи големият човек от техния град. Той се беше окопитил. Един от приятелите му се измъкна тихичко от залата. Манчини запали цигара, настани се по-удобно във фотьойла и вдигна наддаването с десет хиляди.

Валдини не се поколеба. Отиде направо на четиристотин хиляди.

— Четиристотин и десет хиляди — заяви Манчини.

— И петдесет — долетя от прозореца.

Манчини вдигна до шестдесет. Валдини скочи на петстотин хиляди. И наддаването продължи — Манчини вдигаше с по десет, а Валдини с по петдесет хиляди, докато стигнаха милиона. Новината за дуела се беше разнесла из хотела. Около вратата се тълпяха много хора.

При един милион лири настъпи кратка пауза в наддаването. С нарастването на сумата Манчини наддаваше с все по-малки ставки. Седеше свит във фотьойла си, с увиснала челюст и потъмнели очи. Той не се интересуваше толкова много от загубата на парите, колкото от неизбежния присмех, на който ще бъде подложен в Кортина. Това, че се излагаше да се пазари открито за нещо, което всички знаеха, че е уредил предварително, накърняваше самолюбието и гордостта му. Аз се наведох напред и се осмелих да го запитам каква е истинската стойност на злитовията и хижата.

— За мен може би един милион — отговори той. — За външен човек — нищо.

— Искаш да кажеш, че ще бойкотираш хижата и Валдини ще изгуби парите си?

— Валдини?! — засмя се той горчиво. — Валдини е един мръсен сицилиански гангстер. Той нищо не губи. Това не са негови пари.

— Значи, той действува от нечие друго име, така ли?

— Може би контеса Форели — кимна той. — Изпратих един човек да разбере.

Аукционерът, изглежда, се беше уморил да чака и вдигна чукчето. Манчини отново наддаде с десет хиляди.

— Чинкуанта34 — раздаде се монотонният глас на Валдини.

— Сесанта35.

— Ченто36.

— Не мога да разбера какво става — промърмори сърдито към мен Манчини. — Ще им излезе през носа и няма нищо да спечелят. Имат някакви скрити причини. Тая Форели преследва някаква цел. Тя е прекалено способна с мъжете.

Човекът, който се беше измъкнал да проучи въпроса с Валдини, се върна и започна да шепне нещо в ухото на Манчини. „Ма перке!“37 — чух го да възклицава тихо. Човекът помръдна неопределено с рамене. Манчини се обърна към аукционера и започна да вдига отново с по десет.

— Наистина е Форели — каза ми той през рамо. — Но защо, не знам. Сигурно си има някаква причина. Ако я знаех и си заслужаваше парите, щях да я накарам да се откаже да наддава срещу мен. Но аз не си хвърлям парите на вятъра, нали ме разбирате?

Той приближаваше лимита, който си бе определил. Съжалявах го. Не искаше да мисля за него, че не може да се бори за победа или че му липсва кураж. Не би искал един англичанин да го види победен.

Наддаването бавно приближаваше цифрата един и половина милиона. След това Валдини учуди цялата зала, като смени тактиката си. Той изведнъж скочи от един и половина на два милиона. В гласа му се долавяха триумфални нотки. Предположи, че Манчини няма да надхвърли тази сума.

Психологическата му атака излезе сполучлива. Манчини само повдигна рамене, когато аукционерът го погледна въпросително. След това стана. За него наддаването бе свършило. Манчини привършваше играта с достойнство. Той излизаше с чисти ръце от една нелепа и абсурдна сделка. Аукционерът вдигна чукчето. Този път движението му беше по-забързано.

Но едновременно с вдигането на чукчето се чу остър, твърд глас:

— Дуе е медзо38.

Залата ахна. Два и половина милиона лири!

Манчини седна отново и зашари с очи из залата. За секунда настъпи мъртва тишина. Погледнах към Валдини. Новата ставка помете от лицето му излъчващата сияние важност. Сега той гледаше объркано и глуповато. Аукционерът затърси с поглед новия участник в наддаването. Това беше нисък, блед човек в тъмносин костюм, седнал неудобно на корав стол с висока облегалка. Приличаше на предприемач. Дрехите му не подсказваха, че притежава толкова пари. Когато го помолиха да потвърди ставката си, той я повтори със същия твърд глас.

Аукционерът хвърли бърз поглед към Валдини, който кимна разтревожено и вдигна с още сто хиляди.

— Тре милиони39 — отзова се твърдият и безразличен глас. Той заглуши избухналите оживени разговори.

— Това е невероятно! — обърнах се аз към Мейн.

Очите му бяха приковани към новия участник в наддаването. Така и не ме чу какво му говоря. Извъртях се към Манчини:

— Кой е ниският човек, който наддава?

— Адвокат от Венеция. Съдружник в една фирма, която работи за големи индустриални предприятия. Той също наддава за свой клиент. — Тонът, с който ми говореше, издаваше загрижеността му от новото положение. Предполагам, че се бе уплашил да не би някой голям синдикат да е решил да завладее Кортина и тъй като разполага с достатъчно пари, да изхвърли него и приятелите му от бизнеса.

Валдини неочаквано скочи с петстотин хиляди. Докато произнасяше цифрата, гласът му едва доловимо изтъня. Тази ставка бе жест на отчаяние.

— Шокова тактика — прошепнах аз към Мейн.

Той все още наблюдаваше с напрежение и присвити очи сцената, която се разиграваше пред нас. Забелязах, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели там, където стискаше дръжките на фотьойла. Явно наддаването много го вълнуваше. Но изведнъж се отпусна.

— Какво? А, да, шокова тактика. Валдини е вече към края си. — И той се обърна отново напред, напрегнат и съсредоточен в наддаването.

Малкият адвокат като че ли се поколеба. Наблюдаваше Валдини изкъсо. Валдини нервничеше. Очите му скачаха напосоки из залата. Всички чувствуваха, че приближава лимита си. В залата като порив на вятър се понесе възбуден шепот. Студеният глас на адвоката го накара да утихне. Той скочи на четири милиона и сто хиляди.

Залата ахна. Адвокатът разчиташе, че лимитът на Валдини е четири милиона. Един бегъл поглед към лицето на Валдини го убеди, че е бил прав. Наддаването се оказа твърде високо за него. Валдини поиска разрешение от аукционера да телефонира на своя клиент. Отказаха му. Той го удари на молба. Неговият клиент, започна да обяснява Валдини, не е очаквал, че наддаването ще се покачи толкова високо. Предполагал, че и самият аукционер не е очаквал подобно нещо. Това било фантастична сума! В такива необичайни ситуации аукционерът трябвало да му разреши да се допита до клиента си за нови инструкции. Аукционерът отказа.

Той и залата очакваха напрегнато, наблюдавайки умственото напрежение, изписано по лицето на Валдини. На всички стана ясно, че той иска да продължи с наддаването, но не смее, без да е получил допълнителни инструкции. Чукчето се вдигна, поколеба се, докато аукционерът вдигаше въпросително вежди по посока на Валдини и след това най-после удари по масата.

Невероятният търг с наддаване приключи. Злитовията беше продадена на неизвестен купувач.