Самотният скиор

Глава десетаСамотният скиор

Бях изпълнен с жестока омраза към проклетото злато, като гледах тялото на Енглес отпуснато безжизнено във фотьойла, където го поставихме.

Какво толкова има в златото?! Малки блокчета от неизползваем на практика метал — нищо повече. То нямаше истинска стойност с изключение на това, че неговата рядкост го прави удобно средство за размяна. И въпреки че е неодушевен предмет, то явно обладава свой смъртоносен личен характер. То може да повлече хора открай света да го търсят. Действува като магнит, но единственото, което този магнит привлича, е алчността. Легендата за Мидас65 ясно доказва неговата безполезност. И въпреки това през цялата човешка история, откакто жълтият метал е бил открит, хората са се избивали един друг, за да го притежават. С хиляди са загивали бавно и мъчително от белодробна туберкулоза, за да го извлекат от дълбоки мини в затънтени места като Аляска и Клондайк. А други са отдавали целия си живот в рисковани спекулации с истински стойности, за да се сдобият с него и да го скрият в подземни хранилища.

За да се сдобие с тази не особено голяма купчинка злато, Щелбен бе избил девет души. А след неговата смърт, въпреки че златото бе заровено в сърцето на Доломитите, то привлече няколко души от различни краища на Европа, за да се скарат и избият един друг в своята алчност за богатство.

От всички, които златото бе събрало на върха на „Кол да Варда“, аз съм единственият останал жив. Тези, които измряха, бяха една противна пасмина: Стефан Валдини — гангстер и сводник; Карла Ромета — мошеница и не твърде различна от най-обикновена проститутка; Гилбърт Мейн, известен още като Стюарт Рос — дезертьор, гангстер и убиец; Керамикос — нацистки агент с гръцко поданство. Те всички умряха заради това злато.

А сега и Дерек Енглес.

И той си имаше своите слабости. Но беше блестяща и привлекателна личност. Той можеше да бъде един от големите в света на киното. А сега всичко, което остана от него, е само този труп, проснат безжизнен в един фотьойл в някакъв планински хотел в Италия. Той никога вече няма да режисира друг филм. Той дори бе принуден да предаде на мен отговорността да разкажа случилото се в „Кол да Варда“.

Джо се бе надвесил над трупа и разкъсваше дрехите около раната в слабините.

— Не ми прилича на рана от куршум — каза той, след като се показа бялата кожа на корема.

Надникнах през рамото му. Това бе по-скоро натъртване, отколкото рана. Кожата, изглежда, бе разкъсана от нещо неестествено нащърбено и остро. Плътта наоколо беше ужасно натъртена.

Джо поклати глава:

— Нещо го е ударило тук, и то здравата. — Той прегледа цялото тяло. Нямаше и следа от друга рана. Изправи се със сумтене. — Сигурно е знаел, че ще умре, когато е влизал тук. Човек не може да има такава рана и да не знае, че с него е свършено. Дали е станало далеч оттук? След раняването всяка стъпка за него е била агония. — Отиде до прозореца и погледна навън. — Заоблачава се, Нийл — каза той, като пусна завесата. — Ако започне да вали, отново следите му ще бъдат затрупани и ние никога няма да узнаем как е станало.

— Искаш да кажеш, че трябва да тръгнем обратно по следите му, докъдето можем? — запитах аз.

Той кимна:

— Енглес има сестра. Тя ще иска да знае как е станало. А и Студията ще очаква от нас пълен отчет. Кръвта по снега ще ни води дори ако не можем да хванем веднага следите от ските му. — Той отиде до бюрото и погледна листа хартия на машината. Поклати леко глава, докато го четеше. — Сигурно това го е накарало да дойде чак тук.

— Защо мислиш така?

— Искал е да бъде напълно сигурен, че ще опишеш целия случай, за да стане от него филм — отговори той. — Той имаше страшен нюх, да предугажда какво търси филмовата публика. Той е знаел, че тя ще хареса тази история, и не е искал да се похаби такъв ценен материал. — Той взе една гума от бюрото и започна да я къса на малки парченца. Въпреки че не беше приятел на Енглес, според мен неговата смърт го разстрои много повече, отколкото би си позволил да признае. — Никога не съм го обичал, ти знаеш това, Нийл — измърмори Джо, като гледаше мъртвото тяло. — Той не беше от хората, които може наистина да харесваш. Човек можеше да му се възхищава или да смята, че е неприятен. Но трудно бе да го харесаш. Той не беше от хората, които се сприятеляват лесно. Той живееше от силни усещания. Всичко пришпорваше — разговори, работа, действие. Той затова пиеше толкова много. Нервите му се нуждаеха от чувството на бодрост и оживеност, което алкохолът може да даде, когато няма други достатъчно силни усещания.

— Какво искаш да кажеш с това, Джо?

Той ме изгледа продължително и след това хвърли натрошената гума в кошчето за боклук.

— Не разбираш ли, той затова дойде тук, а не от чувството за отговорност, че е разпознал в Керамикос нацисткия агент. Той е бил подгонен от своята жажда за силни преживявания. И освен това е вярвал, че от това може да стане филм. Ето защо, като пристигна преди малко, седна на бюрото и написа на машината заглавието и твоето име отдолу. Той е знаел, че с него е свършено. Но независимо от болката съзнанието му е било ясно и е разбрал какъв страшен филм ще стане от тази случка. Жалко, че изпусна епизода с пожара. Щеше да му хареса. — Той млъкна за момент и се загледа с празен поглед в електрическата печка. — За него не беше привично да седне пред пишеща машина — продължи той. — При нормални обстоятелства би започнал да говори. Словесната самодраматизация бе неговото хоби. Но той е искал случаят да бъде разказан така, че той да бъде централната фигура. Той е виждал себе си като Самотният скиор. Искал е да бъде абсолютно сигурен, че ти ще го пресъздадеш по този начин. Знаел е, че това е краят му. И е замислял своето напускане на сцената, докато се е влачел по снега дотук. Искал е да има публика. Той винаги се нуждаеше от публика. И е искал да умре седнал пред бюрото с цигара, провиснала от устните му, пишещ на машина заглавието на филма с твоето име отдолу. Единствено мисълта за тази сцена го е крепила да върви. Той не би могъл да понесе пропиляването на една толкова хубава ситуация. Трябвало е да стигне дотук, трябвало е да бъде сигурен, че ти ще напишеш сценария и че Студията ще заснеме филма като последна работа на Дерек Енглес — техния знаменит режисьор. — Той удари с юмрук по дланта си. — Само да не бях заспал! Щях да заснема тази сцена. Той щеше да я хареса. — Джо млъкна изтощен от необичайно дългата за него реч. Търкаше с пръсти долната си устна. Предполагам, че едва сдържаше сълзите си. Защото, въпреки че не изпитваше чувство на обич към Енглес като човек, той го уважаваше страшно много като режисьор.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Луната вече бе залязла и сега бе доста по-тъмно. Облаци започваха да се трупат връз звездите.

— Хайде да тръгваме — казах аз. — Изглежда, скоро ще завали сняг.

— Ще можеш ли да вървиш? — запита той. — Прекарал си два тежки дни.

— Нищо ми няма — отвърнах аз.

Той излезе и събуди портиера. Скиорските ни дрехи и обувки бяха в кухнята и съхнеха пред печката. Преди да излезем от хотела, аз заключих канцеларията и дадох ключа на портиера с изричната заръка да не пуска вътре никой друг освен управителя.

— Човекът, който пристигна преди малко, е мъртъв — казах му аз на италиански. — Ние ще се върнем след един-два часа и ще говорим с управителя.

Той зина от уплаха и се прекръсти. Излязохме. След топлината на малката канцелария навън ни се стори още по-студено и тъмно. Но на небето от изток, където скоро трябваше да се пукне зората, прозираше бледа студена светлина. На нейния фон планините стърчаха нагоре тъмни и сурови. Студът ни пронизваше като с нож през мокрите дрехи и премяташе пред нас малки топчета пухкав сняг.

Лесно открихме следите от ските на Енглес. Той бе дошъл от Фалория по стария маршрут на военните патрули. Малки кървави петънца проблясваха тук-там в снега като пурпурни конфети. Пътят се изкачваше стръмно нагоре по един склон, обрасъл с ярка гора. С всяка извивка той ставаше по-стръмен, като се провираше по едната страна на долината, която се врязваше и разделяше планината надве. На едно място видяхме голямо червено петно. Сигурно тук Енглес бе получил кръвоизлив и бе спрял да повърне кръв. След като излязохме над пояса на дърветата и следите на ските ни поведоха по един стръмен склон от натрупани дюни от пресен сняг, ние стигнахме до едно място, където той бе спирал по малка нужда и жълто оцветеният сняг бе примесен с кръв. Само това е било достатъчно да му подскаже съвсем ясно, че е сериозно ранен.

Следите се изкачваха непрекъснато на зигзаг по склона. На едно място прекосихме нечии други следи. Те бяха оставени от двама скиори, които са се изкачвали. Без съмнение това бяха следите на Енглес и Керамикос, оставени, когато са се изкачвали към Фалория.

Небето започна да се заоблачава и острите зъбери на Тонди ди Фалория изглеждаха черни на студената светлина, разпръсквана от ранната зора. За такъв добър скиор като Енглес спускането е било извършено много предпазливо. Но няколко ярда по-нататък разбрахме причината. Гладката снежна повърхност бе разровена около неговите следи. Той бе паднал, опитвайки се да направи християния след право спускане по стръмния склон. Там, където се бе опитвал отново да се изправи на крака, снегът бе утъпкан и върху него се виждаха червени петна, оставени сякаш от кървави дрехи. Джо носеше малката си камера и тук засне първите кадри.

След това място пътят, по който Енглес се бе спуснал, ставаше все по-стръмен и по-прав. Изглежда, дотук е карал, както обикновено, без да забелязва колко сериозно е ранен, докато не е паднал на онова място. Сега следите се виждаха ясно, защото снегът бе пръхкав и замръзнал и липсваше прахообразният горен слой.

На отделни места трябваше да се катерим със стъпаловидно изкачване, защото склонът стана изключително стръмен. Ние вече се намирахме точно под Тонди ди Фалория и докато напредвахме с усилие към върха на последния снежен склон, пред нас се откри една величествена верига от остри хребети — бели, студено бляскащи лавинни склонове с присмехулно щръкнали нагоре зъби от черни скали.

Право пред нас гладкият стръмен склон се пресичаше от един пролом. Отвесно отсечените скали на Фалория преминаваха в скат от замръзнал сняг, който слизаше долу в пролома. Другата стена на пролома се образуваше от по-ниските скатове на грамадните планини, издигащи се величествено към глетчера Сорапис. А в дъното на пролома редица връз редица от студени върхове блестяха в разводненото сияние на изгряващото слънце.

Сигурно по този замръзнал снежен скат от дясната страна на пролома се бе изкачил Енглес, следван от Керамикос, защото пътеката за Фалория следваше точно билото на хребета. По-голямата част от тази пътека минаваше току под билото и на места, изглежда, тежестта на снега бе станала прекалено голяма за склона и се бяха натрупали лавини в безразборни купчини, надвиснали по страховития скат към нас, оголвайки хребета от сняг.

Отдясно продълговата долина се въздигаше към Тонди ди Фалория. И тук-там в тази долина из снега се подаваха черните глави на островърхи камъни. Следите на Енглес водеха право към един от тези камъни.

Последвахме ги. Снегът бе силно утъпкан около заострения връх на камъка, който едва се подаваше над повърхността.

— Боже мой! — възкликна изплашено Джо. — Я виж там! — Той сочеше с щеката си нагоре по следите.

Вдигнах глава и проследих с поглед двете успоредни линии на ски следите все по-нагоре и по-нагоре по склона до една разбутана грамадна пряспа.

Склонът се издигаше стръмно нагоре на около хиляда фута към Фалория Крепедел — тесен хребет, който е маркиран на картите като лавинно опасен. Той изглеждаше почти отвесен на края. И от този отвесен край се бе срутила грамадна лавина. Тя лежеше разпиляна в безпорядък, покрила половината склон. И от най-долния й край излизаха две тънки линийки, успоредни и сбрани една до друга, като изтеглени по конец върху снега, право към издадения над снега камък, до който се бяхме спрели.

Джо отново се бе захванал за камерата. Като засне каквото му трябваше, той каза:

— Той е бил фантастичен скиор, Нийл! Направил е невъзможното. Карал е по гребена на тази лавина и е излязъл жив от нея. И след това да вземе да се удари в това камъче! Виждаш ли, той е паднал, преди да стигне най-оголените камъни. Не е видял това нищожно камъче, наполовина скрито в снега. То е направило белята.

Кимнах. Не можех да кажа нито дума. Каква ирония на съдбата! Да избяга от лавината и да се нарани фатално на това нещастно камъче!

Гледах безмълвно като хипнотизиран нагоре по склона, когато очите ми неочаквано откриха някакъв тъмен предмет, лежащ на снега точно под последните брънки на лавината. Този черен предмет лежеше доста вляво от следите на Енглес, по посока на пролома, и приличаше на човешко тяло.

Показах го на Джо:

— Това тяло на човек ли е, или ми се привиждат разни неща?

Той погледна с присвити очи нагоре по склона.

— Боже мой, да! — извика той и след това погледна към мен. — Керамикос?

— Сигурно.

Погледнах отново към хребета, опитвайки се да реконструирам случката. И след това забелязах, че доста вляво лавината губи очертание, като че ли затрупана от пресен сняг.

— Мисля, че се досещам какво е станало — казах аз.

Той ме изгледа въпросително.

— Енглес имаше само осемдесет и пет секунди преднина пред Керамикос в „Кол да Варда“. Засякох го с часовника. Фактът, че е отличен скиор, би му бил от полза само в спускането. Изкачването е въпрос на издръжливост и Керамикос, колкото и невероятно да звучи, е бил в по-добра форма от Енглес. Той не е бил много по-назад от Енглес, когато са започнали да се катерят със стъпаловидно изкачване по склона от онзи пролом. Керамикос е спечелил малко височина още от самото начало. И след това, като се е спуснал по пътеката, която минава под хребета, Енглес е видял, че пътят му е препречен от лавината. Това е стара лавина в края на хребета вдясно. Не е могъл да се върне. Керамикос е бил зад него, а той имаше пистолет. А не е могъл и да продължи напред заради лавината. Имал е само една възможност — и той я е използвал. Спуснал се е право надолу по лавинния склон. Той беше достатъчно добър скиор, за да опита такова спускане.

— А с това е предизвикал срутването на лавина, която е затрупала Керамикос? — завърши мисълта ми Джо. Той погледна отново нагоре по склона, следвайки линията на хребета с очи. — Точно така е станало — каза той. — Може ли да е още жив? — кимна той с глава към тялото, проснато като черна кръпка върху бялата риза на планината.

— Няма да е зле да видим — отговорих аз. — Ще можем ли да се изкачим дотам, как мислиш?

— Да се опитаме.

Изкачването бе страшно трудно. Снегът бе много пухкав и при всяка стъпка нагоре трябваше да го утъпкваме със ските, за да можем да се задържим на склона. И при всяко тупкане на ските аз си мислех, че целият склон ще се изплъзне под краката ни и ще ни понесе надолу.

Най-накрая стигнахме до тялото. То лежеше сгърчено като раздърпан вързоп — лицето, заровено в снега, и едната ръка счупена и извита неестествено отзад на гърба. Обърнахме го. Наистина беше Керамикос — мъртъв и вкочанен. Само главата се клатеше свободно — вратът бе счупен. Свалих си ръкавиците и го претърсих. Дрехите му бяха станали корави от студа. Пистолет нямаше. Но в джоба на гърдите намерих портфейла му. В него нямаше нищо интересно освен показанието на ефрейтор Холц. Мушнах го в моя джоб.

Успяхме да дотътрим трупа до издадения камък, причинил раняването на Енглес. Оставихме го там, за да го приберат по-късно, и се отправихме обратно за Тре Крочи. Докато стигнем, отново заваля сняг.

Ето по какъв начин умряха Енглес и Керамикос. И това беше финалната сцена на филма, който ние заснехме — там горе, по студените склонове на Тонди ди Фалория.

Преди да си тръгна от Кортина, аз се изкачих още един път до „Кол да Варда“. Хижата, в която толкова много неща се бяха случили, представляваше мрачна, безредно нахвърляна купчина от почернели греди, вече покрити с тънка снежна кора. Изгорелите останки се бяха стоварили право върху бетонната стаичка на злитовията. Мейн, който бе купил хижата, не беше оставил завещание и аз предполагам, че тя е преминала отново в собственост на италианското правителство.

Почти една година мина от нощта на пожара, но разбрах, че развалините на хижата все още лежат разпръснати върху машинното помещение и че злитовията вече не се използва.

А златото? Предполагам, че аз съм единственият останал жив, който има представа къде може да е то. Мисля, че знам. Но не съм сигурен. Така или иначе не ме интересува. То вече причини смъртта на твърде много хора. Ако е там, нека си лежи и гние с всичко останало от „Кол да Варда“.