Sanctus

1

Главата му се блъсна в каменния под и ослепителен проблясък изпълни черепа му. Обгърна го мрак.

Смътно долови как тежката врата се затваря с трясък, след което я залостиха с дебела греда, прокарана през железни скоби.

Остана да лежи, където бе паднал. Вслушваше се в собствения си пулс и печалния вой на вятъра, долитащ през тесния прозорец - гадеше му се и му се виеше свят, но нямаше опасност да изгуби съзнание - пронизващият студ щеше да се погрижи за това. Беше неподвижен и древен студ, неизменен и суров като камъка, в който бе издълбана килията. Притискаше го и го обгръщаше като саван, замразяваше сълзите по бузите и брадата му, изстудяваше кръвта, която се процеждаше от пресните рани - беше си ги нанесъл сам по голото си от кръста нагоре тяло по време на церемонията. В ума му се блъскаха картини на отвратителните сцени и ужасната тайна, на които току-що бе станал свидетел.

Това бе кулминацията на търсенето, продължило през целия му съзнателен живот. Краят на пътя, който се беше надявал, че ще го отведе до някакво свещено древно познание, до божествено просветление, което ще го приближи до Бог. И ето че най-сетне се бе сдобил с познанието, но не откри никаква божественост, а само невъобразима горест.

Къде бе Бог във всичко това?

Сълзите щипеха кожата, студът се просмукваше все по-дълбоко в тялото му, ледените му пръсти стискаха костите му. Чу нещо от другата страна на тежката врата. Далечен звук, който някак бе успял да стигне дотук през лабиринта тунели, пронизващи цялата свещена планина.

„Скоро ще дойдат.

Церемонията ще приключи. После ще се разправят с мен...“

Знаеше историята на ордена, в който бе постъпил. Знаеше свирепите им правила - а сега знаеше и тайната им. Със сигурност щяха да го убият. Вероятно бавно, пред очите на доскорошните му братя, като напомняне за сериозността на техните колективни и безкомпромисни клетви - предупреждение какво ще се случи, ако ги нарушат.

„Не!

Не тук. Не по този начин“.

Опря чело в студения каменен под и се надигна на четири крака. Бавно и мъчително придърпа зеленото расо върху раменете си; грубата вълна жулеше раните по ръцете и гърдите му. Сложи си качулката и отново се свлече на пода. Усещаше топлия си дъх през брадата си. Прибра колене под брадичката си и остана да лежи свит като зародиш, докато топлината не започна да се връща и в останалите части на тялото му.

Някъде от недрата на планината долетяха нови звуци.

Отвори очи и започна да се съсредоточава. Слабо сияние минаваше през тесния прозорец и смътно разбулваше очертанията на килията. Беше грубо изсечена, чисто функционална. От купчината боклук в единия ъгъл заключи, че се намира в едно от стотиците помещения, които вече не се използваха редовно и не се поддържаха от Цитаделата.

Погледна отново към прозореца - просто цепка в скалата, изсечена преди безброй поколения, та стрелците да наблюдават вражеските войски, приближаващи в равнината долу. Надигна се вдървено на крака и тръгна към него.

Зазоряването все още беше далеч. Нямаше луна, виждаха се само далечните звезди. Но светлината отдолу бе достатъчно силна, за да го накара да присвие очи. Сиянието идваше от десетките хиляди улични лампи, билбордове и фирмени надписи, простиращи се далеч под него към венеца далечни планини, които обкръжаваха равнината от всички страни. Свирепото и непрекъснато сияние на град Руин.

Погледна към светлините на света, на който бе обърнал гръб преди осем години в търсене на истината - търсене, което го бе довело в този древен затвор и до откритие, което беше разкъсало душата му.

Отново се чу приглушен звук. Този път по-близо.

Трябваше да побърза.

Изниза въжения колан от кожените гайки на расото. С привична сръчност завърза краищата на примки, пристъпи към прозореца и се подаде навън, опипваше ледената скала в търсене на цепнатина или издатина, която да удържи тежестта му. Откри я под отвора, надяна едната примка на нея и се дръпна назад с цялата си тежест, за да я стегне и да провери здравината ѝ.

Издържа.

Прибра дългата си сплъстена руса коса зад ушите си и пак погледна надолу към пулсиращия килим светлини. После, с натежало от древната тайна сърце, издиша целия въздух от дробовете си, измъкна се през тесния отвор и се хвърли в нощта.

2

Девет етажа по-долу в стая, която бе толкова великолепна и пищно обзаведена, колкото килията бе гола и празна, друг мъж внимателно измиваше кръвта от своите току-що направени разрези.

Беше коленичил пред зейнала камина, сякаш се молеше. Дългата му коса и брада бяха посребрени от възрастта, а косата на темето му бе окапала и образуваше естествена тонзура. Зеленото му расо бе свалено до кръста.

Тялото му, макар и леко прегърбено от първите признаци на напредналата възраст, бе все още здраво и жилаво. Яките мускули играеха под кожата, докато мъжът потапяше муселиновата кърпа в медната купа пред себе си, внимателно изстискваше хладката вода и допираше плата до сълзящата си плът. Задържаше кърпата върху всяка рана за известно време, после повтаряше ритуала.

Когато разрезите по врата, ръцете и гърдите спряха да кървят, мъжът се изсуши с чисти меки кърпи, стана и полека нагласи расото на раменете си, доволен от успокояващото щипане на раните под грубия плат. Затвори светлосивите си очи, бледи почти като слюда, и пое дълбоко дъх. Винаги го обземаше спокойствие непосредствено след церемонията, чувство на задоволство, че е спазил най-великата традиция на древния си орден. Опита се да му се наслади колкото се може по-дълго, преди земните отговорности да го върнат отново към реалността на службата му.

Плахо почукване на вратата го изтръгна от унеса му.

Явно тази вечер блаженството му щеше да е недълговечно.

- Влез - каза той и посегна към въжения колан, преметнат върху облегалката на близкия стол.

Вратата се отвори и по резбованата ѝ лакирана повърхност заиграха отблясъци от огъня. Един монах мълчаливо влезе в стаята и я затвори внимателно. Той също носеше зеленото расо и дългата коса и брада на древния орден.

- Братко игумене... - Гласът му бе тих, почти съзаклятнически. - Прости, че се натрапвам в този късен час... но сметнах, че трябва да научиш незабавно.

Сведе очи към пода, сякаш не беше сигурен как да продължи.

- Тогава незабавно ми кажи - изръмжа игуменът, докато препасваше колана и наместваше кръста - дървен, във формата на буквата Т - на гърдите си.

- Изгубихме брат Самюъл...

Игуменът замръзна.

- Какво искаш да кажеш? Умря ли?

- Не, братко игумене. Искам да кажа... не е в килията си.

Ръката на игумена стисна кръста толкова силно, че дървото се отпечата в дланта му. Логиката обаче бързо успокои страховете му и той отново се отпусна и каза:

- Сигурно е скочил. Претърсете района долу и приберете тялото, преди да го е открил някой.

- Прости ми, братко игумене - продължи монахът, все така взрян напрегнато в пода, - но вече претърсихме. Съобщихме на брат Атанасий веднага щом разбрахме, че Самюъл е изчезнал. Брат Атанасий се свърза с външните и те претърсиха подножието. Не откриха тялото му.

Спокойствието, на което се радваше игуменът допреди няколко минути, се изпари окончателно.

Тази нощ брат Самюъл бе посветен в sancti¹¹, вътрешния кръг на техния орден - братство, което бе толкова тайно, че само живеещите в уединените коридори в планината знаеха, че все още съществува. Инициацията бе проведена по традиционния начин, като накрая разкриваше на подготвения монах древното Тайнство, свещената тайна, за чието пазене бе създаден орденът. По време на церемонията брат Самюъл се бе показал недостоен за това познание. Не за първи път се случваше монах да се окаже неподходящ в момента на откровението. Тайната, която се бяха нагърбили да пазят, бе могъща и опасна и независимо колко усърдно се бе готвил новакът, в решителния момент можеше просто да не издържи.

За съжаление онези, които притежаваха познанието, но не можеха да понесат тежестта му, бяха опасни почти колкото самата тайна. В такива случаи бе по-безопасно, а може би и по-милосърдно, страданията на такъв човек да бъдат прекратени колкото се може по-бързо.

Такъв случай се бе оказал и брат Самюъл.

А сега беше изчезнал.

Докато се намираше на свобода, Тайнството бе изложено на опасност.

- Намерете го - нареди игуменът. - Претърсете отново, копайте, ако се наложи, но го намерете.

- Да, братко игумене.

- Освен ако оттук не са минали ангели и не са се смилили над окаяната му душа, той трябва да е паднал и трябва да е някъде наблизо. А ако не е паднал, трябва да е някъде в Цитаделата. Завардете всеки изход и претърсете всяко помещение, всяка порутена бойница и всяка зазидана тъмница, докато не намерите или брат Самюъл, или трупа на брат Самюъл. Разбра ли ме?

Изрита медната купа в камината. От нея изригна облак пара и изпълни въздуха с неприятна, остра миризма на метал. Монахът продължаваше да се взира в пода. Отчаяно копнееше да бъде освободен, но умът на игумена беше другаде.

Настроението на възрастния мъж сякаш се уталожи заедно със съскането и пламъците.

- Сигурно е скочил - най-сетне каза той. - Значи тялото му трябва да е някъде долу. Може да се е заплело в клоните на някое дърво. Може вятърът да го е отвял от планината и сега да лежи някъде, където не сме се сетили да търсим. Трябва обаче да го намерим, преди утрото да доведе първата група досадници.

- Както заповядаш.

Монахът се поклони и понечи да си тръгне, но потрепване по вратата го стресна. Друг монах влезе самоуверено в стаята, без да чака позволението на игумена. Бе дребен и слаб, острите му черти и хлътналите му очи му придаваха измъчено интелигентен вид, сякаш разбираше повече, отколкото му се иска; в същото време, макар да носеше кафявото расо на administrate, най-нисшата гилдия в Цитаделата, от него лъхаше на спокоен авторитет. Това бе Атанасий, личният прислужник на игумена, който - за разлика от всички останали дългокоси и дългобради монаси - бе абсолютно плешив и гологлав от косопада, от който страдаше от седемгодишна възраст. Атанасий хвърли кос поглед към госта на игумена и бързо извърна очи. Според стриктните правила на Цитаделата зелените раса - sancti - бяха недосегаеми. Като иконом на игумена, на Атанасий понякога му се случваше да се сблъска с някой от тях, но всякаква форма на общуване бе абсолютно забранена.

- Прости за натрапването, братко игумене - каза Атанасий и прокара длан по гладкия си череп, както правеше, когато е притеснен. - Позволявам си да ти съобщя, че брат Самюъл е открит.

Игуменът се усмихна и разпери ръце, сякаш да прегърне с топлота новината, и каза доволно:

- Чудесно. Всичко отново е наред. Тайната е в безопасност, орденът ни също. Къде намерихте тялото?

Ръката на Атанасий продължаваше бавно да се плъзга по бледото теме.

- Не тялото... - Атанасий замълча за момент. - Брат Самюъл не е скочил от планината. А е излязъл. Намира се на четиристотин стъпки нагоре, по източната стена.

Ръцете на игумена се отпуснаха и изражението му отново стана мрачно.

Представи си гранитната стена, която се издигаше отвесно от ледниковата долина и играеше ролята на една от страните на свещената крепост. После махна пренебрежително с ръка.

- Няма значение. Невъзможно е да се спусне по източната стена, а до зазоряване има още седем часа. Ще се умори много преди това и ще полети надолу към смъртта си. А дори ако по някакво чудо успее да стигне до подножието, нашите братя отвън ще го задържат След такова спускане ще е изтощен и няма да може да окаже никаква съпротива.

- Да, братко игумене - каза Атанасий. - Но... - Продължаваше да приглажда несъществуващата си коса.

- Какво но? - рязко попита игуменът.

- Но брат Самюъл не се спуска. - Дланта на Атанасий най-сетне се отлепи от главата му. - Той се катери.

3

Черният вятър духаше в нощта, плъзгаше се между високите върхове и ледника източно от града, смесваше праисторическия си мраз с песъчинки от топенето на ледовете от огладените морени.

Набираше скорост, докато се втурваше надолу към равнината на Руин, сгушила се като огромна купа в шепата на назъбените планини. Шепнеше из старите лозя, маслинените горички и насажденията шамфъстък по ниските склонове, след което продължаваше към неоновото сияние на разпълзелия се град, където някога бе карал шатрите да плющят и беше развявал червеното знаме със златно слънце на Александър Велики, вексилиума на Четвърти римски легион и всички пряпорци на всяка обезсърчена армия, която бе подлагала на обсада високата тъмна планина, докато командирите ѝ се бяха взирали нагоре, копнеейки за тайната, която се криеше в нея.

Вятърът фучеше и сега, виеше по широкия източен булевард, покрай построената от Сюлейман Великолепни джамия и по каменната тераса на хотел „Наполеон“, от която великият пълководец бе гледал как армията му плячкосва града долу - но беше гледал и нагоре към каменните бойници на тъмната, така и непокорена от него планина, останала да пронизва като кинжал ребрата на неизградената му империя и преследвала последните му сънища, докато е умирал в изгнание.

Вятърът продължаваше да стене нататък, прехвърляше високите стени на стария град, промъкваше се през улиците, направени нарочно тесни, за да спират атаката на враговете, плъзгаше се покрай стари къщи, пълни догоре с нови спомени, и клатеше туристическите знаци, които висяха там, където някога се бяха търкаляли труповете на изклани врагове.

Накрая прелетя над стената, зафуча през тревата, където някога бе имало ров, и се блъсна в планината, до чиито недра нямаше достъп дори той, продължи нагоре към небето и намери самотен мъж в тъмнозеленото расо на ордена, расо, невиждано от тринадесети век.

Мъжът бавно и упорито пълзеше нагоре по ледената скала.

4

Хилядите години виелици и носещ киша вятър бяха изгладили скалата като стъкло и Самюъл не намираше почти никаква опора по дългия и мъчителен път до върха.

А към това се прибавяше и студът.

Освен че бе изгладил скалата, вятърът я беше и вледенил. Кожата на Самюъл замръзваше и залепваше за камъка, давайки му безценно сцепление за няколко мига, а после се отскубваше, откъсваше се от разранените му длани и колене. Вятърът го блъскаше, дърпаше расото му с невидими пръсти, опитваше се да го откъсне от скалата и да го запрати надолу към дебнещата в мрака смърт.

Стегнатото около дясната му китка въже жулеше кожата му непоносимо, но той продължаваше да го мята към малките издатини, до които иначе нямаше как да достигне. Всеки път дърпаше здраво, за да стегне примката около мижавата опора, като се молеше въжето да не се изхлузи или скъса, докато пропълзяваше няколко сантиметра по-нагоре.

Килията, от която бе избягал, се намираше близо до залата, в която се бе провело Тайнството, в най-горната част на Цитаделата. Колкото по-високо успееше да стигне, толкова по-малък бе рискът да могат да го достигнат от другите килии.

Скалата, досега твърда и гладка, изведнъж стана назъбена и трошлива, нацепена от студа, който бе калил гранитния пласт по-долу. Дълбоките цепнатини правеха катеренето по-лесно, но и безкрайно по-коварно. Опорите за ръцете и краката му се разпадаха неочаквано; надолу към ледения мрак се сипеха камъни. В страха и отчаянието си Самюъл забиваше дълбоко пръсти, лакти и колене в пукнатините; крайниците му издържаха тежестта на тялото, но за сметка на това се сдобиваха с нови драскотини и рани.

Нагоре и нагоре. Вятърът се засили, а наклонът стана обратен. Гравитацията, която досега му помагаше, вече се мъчеше да го отскубне от скалната стена. Камъкът се разтрошаваше под пръстите му и единственото, което го задържаше да не полети на хиляда стъпки надолу, бе въжето на китката му и твърдото убеждение, че не е извървял житейския си път.

Накрая, след сякаш безкрайното катерене, се пресегна за поредната опора... но вместо скала имаше само въздух. Свали малко ръка и дланта му напипа равна площадка.

Вкопчи се в ръба и се прекатери през него. Легна по корем на студения като самата смърт камък, определи пипнешком размерите на площадката и изпълзя в средата ѝ. Вятърът го брулеше, искаше да го отнесе. Площадката не бе по-широка от килията, от която се бе измъкнал, но докато там бе безпомощен пленник, тук горе изпитваше онова чувство, което го спохождаше всеки път, когато покоряваше някой непристъпен връх - беше въодушевен, замаян и неизразимо свободен.

5

По това време на годината, пролетта, слънцето изгряваше над върховете на Таурус²¹, точно по протежение на широкия булевард през сърцето на града, където пътят около Цитаделата срещаше три древни улици, всяка ориентирана точно по посоките на света.

Със слънцето се надигна и скръбният глас на мюезина от джамията в източната част на града - призоваваше всички на молитва, както бе правил, откакто през седми век християнският град бе завладян от арабските войски.

Утрото доведе и първата група туристи: събраха се пред входа със сънени очи, кисели от ранното ставане и бързата закуска.

Докато се прозяваха и чакаха началото на поредния екскурзионен ден, плачът на мюезина утихна и остана само един звук, някак зловещ, звук, който сякаш излизаше иззад тежката дървена врата и се носеше по древните улици. Този звук пропълзя във всеки от туристите, събуди спотаените им страхове, накара очите им да запремигват и ръцете да започнат да придърпват палта и кожуси върху изнежените меки тела, които сякаш чак сега усетиха пронизващия студ на утрото. Звук като от рояк насекоми, събудили се в кухите недра на земята, или като стона на грамаден кораб, който се разцепва и потъва в мрачните води на бездънно море. Туристите се заспоглеждаха нервно, а звукът се понесе около тях - тътнежът на стотици дълбоки мъжки гласове, припяващи святи думи на отдавна забравен език.

Вратите изскърцаха и огромната решетка внезапно се размърда в каменната си рамка. Мощни електромотори, скрити в каменните зидове, за да запазят древния изглед, задвижиха макарите и стоманените въжета. Бръмченето на машините заглуши песента на монасите, а когато решетката най-сетне се вдигна догоре и вратите се отвориха широко, пеенето беше замряло.

Тълпата туристи бавно нахлу в тесните улички, водещи към най-старата крепост на света.

Минаха през сложния лабиринт застлани с калдъръм улички и продължиха покрай бани и къпални, където чудодейните лечебни води на Руин бяха оценени по достойнство много преди римляните да заимстват идеята за минералните бани; покрай оръжейници и ковачници, сега ресторанти и магазини за сувенири, продаващи граали, стъкленици с лечебна вода и свети разпятия, докато не стигнаха до централния площад, в единия край на който се издигаше огромната църква, единственият храм в целия комплекс, в който им бе позволено да влизат.

Някои от по-тъпите посетители спираха тук: гледаха високата фасада и се оплакваха на екскурзоводите, че Цитаделата изобщо не приличала на онова, което били видели в справочниците. А после, когато минеха през голямата порта в другия край на площада и завиеха зад последния ъгъл, замръзваха на място.

Огромна сива скала-замък се издигаше величествено пред тях с непристъпните си бастиони и грубо изсечени бойници. Проблясващите тук-там разноцветни стъкла на прозорците, подобни на инкрустирани в скалата скъпоценни камъни, бяха единственият намек за свещения характер на планината.

6

Слънцето, което осветяваше пътя на бавно напредващата армия туристи, сгряваше Самюъл, който лежеше неподвижно на повече от хиляда стъпки над тях.

С идването на топлината чувствителността в крайниците му бавно се върна - и се върна и дълбоката раздираща болка. Самюъл отвори очи, с мъка се надигна, опря се на разранените си длани и седна. Древният мраз на скалата донякъде успокояваше болката.

Започна да се моли, както правеше всеки път, когато успяваше да покори някой връх.

„Отче наш...“

Но щом устата му заизрича думите, в съзнанието му изникна образ и Самюъл се запъна. Осъзна, че след кошмара, който бе видял предишната нощ, след гнусотията, извършена в Негово име, вече не е сигурен на кого или на какво се моли. Усещаше студената скала под пръстите си - скалата, в която някъде под него бе издълбана залата, където се извършваше Тайнството. Представи си я, представи си онова, което се намираше в нея, и го изпълни почуда, ужас и срам.

Очите му се напълниха със сълзи и той затърси в ума си нещо - каквото и да е, стига да може да пропъди преследващото го видение. Топлият въздух се издигаше нагоре, носеше аромата на събудената от слънцето трева и събуждаше един стар спомен; в ума му започна да се оформя образ на момиче - отначало смътен и неясен, но с всеки момент все по-отчетлив. От мъглата на миналото се появяваше лице, едновременно непознато и близко, лице, изпълнено с любов.

Инстинктивно докосна най-стария си белег - отдавна заздравял, за разлика от най-новите, които все още кървяха. Усети под дланта си нещо друго, прибрано в джоба му. Извади го. Малка восъчножьлта ябълка, останала от скромната вечеря в трапезарията. Не я беше изял, защото бе прекалено нервен - нали само след няколко часа му предстоеше да бъде представен пред най-древното и свято братство на света. А ето че сега бе тук, на върха на света, в своя малък личен ад. С неизядената ябълка.

Захапа я и усети как сладостта ѝ изпълва измъченото му тяло и сякаш го стопля отвътре, захранва изтощените мускули. Изяде я и изплю семките в изподраната си длан. Във възглавничката на палеца му се беше забила остра каменна люспа. Той я хвана със зъби и я издърпа, като трепна от острата болка.

Плю върху окървавената си длан - приличаше на мъничко копие на тясната площадка, на която седеше. Избърса кръвта с пръсти и се загледа в сивата скала под себе си. Беше същата на цвят и на пипане като страниците на еретичната книга, която му бяха показали в недрата на огромната библиотека по време на подготовката му. Да, страниците ѝ бяха изработени от подобен камък, дори може би същия, сбитите знаци бяха изсечени от ръка, отдавна превърнала се в прах. Думите, които бе прочел там, бяха пророчество, предупреждаващо за края на света, ако Тайнството стане известно извън стените на Цитаделата.

Погледна към града далече долу. Утринните лъчи се отразиха в зелените му очи, погалиха високите остри скули под тях. Помисли си за всички хора долу, които живееха живота си, стремяха се с мисъл и дела да вършат добро, да продължат напред, да се доближат до Бог. След трагедиите в собствения си живот бе дошъл тук, при извора на вярата, за да се посвети на същото. А сега бе сам тук, на самия връх на най-свещената планина...

...и никога не се бе чувствал по-далеч от Него.

В замъгленото му съзнание отново изплуваха образи - на онова, което беше изгубил, на онова, което бе научил. И докато думите на пророчеството, издълбано върху каменните страници на еретичната книга, бавно се връщаха в паметта му, той видя в тях нещо ново. И онова, което отначало бе възприел като предупреждение, сега засия като откровение.

Вече беше донесъл познанието за Тайнството дотук, извън Цитаделата. Какво му пречеше да го отнесе по-нататък? Може би тъкмо той щеше да стане средството за хвърляне на светлина в тази тъмна планина и да сложи край на онова, което бе видял с очите си. А дори и да грешеше и тази криза на вярата да бе слабост на човек, неспособен да проумее целта на онова, което е видял, то Бог със сигурност щеше да се намеси. Тайната щеше да си остане тайна, а кой щеше да скърби за живота на един объркан монах?

Погледна към небето. Слънцето вече се беше издигнало - носителят на светлина, носителят на живот. Стопляше го. Той отново погледна каменната люспа в шепата си. Умът му вече бе остър като назъбения ѝ ръб.

Знаеше какво трябва да направи.

7

На осем хиляди километра западно от Руин една стройна руса жена с фини нордически черти стоеше в Сентръл Парк. Едната й ръка бе положена върху парапета на Боу Бридж, а другата държеше малък пощенски плик, адресиран до Лив Адамсен. Пликът беше измачкан от дългото стоене в чантата - и все още не бе отворен. Лив се взираше в трепкащото сиво отражение на Ню Йорк във водата и си спомняше последния път, когато бе стояла тук с него - тогава се правеха на туристи и слънцето светеше ярко. Сега не светеше.

Вятърът набразди полираната повърхност на езерото, двете унили лодки на кея се чукнаха леко една в друга. Лив прибра един рус кичур зад ухото си и погледна плика. Острите ѝ зелени очи бяха сухи от взирането срещу вятъра. Опита се да не се разплаче. Пликът се бе появил в пощата ѝ преди почти цяла седмица, спотаен като усойница, сред обичайните брошури за кредитни карти и листовки от пицарии. Отначало го взе за поредната сметка, но после видя адреса на подателя в долния ъгъл. Непрекъснато получаваше подобни писма в „Инкуайърър“ - писмени копия на информация, която бе изисквала около поредната тема, върху която работеше. Това беше от Американското бюро за съхранение на архиви, супермаркета за публична информация относно Светата Троица в живота на повечето хора - раждане, бракосъчетание, смърт.

Вцепенена и стресната, беше напъхала писмото в чантата си и то бе останало заровено там, между разписките, бележниците и гримовете на живота ѝ в очакване на подходящия момент да бъде отворено, макар че такъв може би никога нямаше да настъпи. Накрая, след като цяла седмица го бе виждала всеки път, когато бъркаше за ключовете или телефона си, нещо ѝ прошепна да го отвори и тя излезе на ранен обяд и взе влака от Джърси до сърцето на големия анонимен град, където никой не я познаваше, където спомените съответстваха на обстоятелството и където никой нямаше да обърне внимание, ако съвсем рухне.

Слезе от моста и тръгна към брега. Ръката ѝ се плъзна в чантата и извади смачкан пакет „Лъки Страйк“. Тя запали цигара и пак се загледа към езерото. Вдишваше дима и слушаше далечния шум на града. После отвори плика.

Вътре имаше писмо и сгънат документ. Канцеларският език и начинът на подреждане на абзаците ѝ бяха до болка познати, но думите ужасно се различаваха. Погледът ѝ се плъзна по тях: виждаше ги на групи вместо на цели изречения:

...в неизвестност от осем години...

...липса на нови сведения...

...официално приет за покойник...

Разгъна документа, прочете името му и усети как нещо в нея се скъса. Сдържаните през последните години емоции избухнаха и тя захлипа неудържимо. Сълзите ѝ бяха родени не само от странно желаната вълна на мъка, но и от абсолютната самота, която изпита при нейното връхлитане.

Спомни си последния ден с него. Как обикаляха града като последни селяндури; как наеха лодка, досущ като тези, които сега се полюшваха празни във водата. Опита се да извика спомена от този момент, но видя само откъслеци - движенията на жилавото му тяло, което се сгъваше и разгъваше, докато той дърпаше веслата; запретнатите до лактите ръкави на ризата, разкриващи светлорусите косъмчета по загорелите от слънцето ръце; цветът на очите му и как около тях се събираха бръчици, когато се усмихваше. Лицето му си оставаше смътно. Преди винаги се появяваше, призовано само от изричането на името му, сякаш бе заклинание; сега най-често се появяваше някой самозванец, приличащ на младежа, когото бе познавала някога - но никога не беше съвсем същият.

Помъчи се да го призове, вкопчи се в хлъзгавата субстанция на спомена, докато най-сетне не се появи истинският образ - той като момче, как се бори с големите гребла в езерото край къщата на баба Хансен в северната част на щата Ню Йорк. Баба Хансен ги беше избутала във водата и викаше след тях: „Прадедите ви са били викинги. Можете да се върнете само след като победите водата...“

Прекараха в езерото целия следобед, редуваха се с гребането и управлението, докато дървената лодка не се превърна в част от тях. После баба Хансен ги нагости по случай победата на изсъхналата от слънцето трева, нарече ги Аск и Ембла на името на първите хора, извайвани от древните норвежци от паднали дървета по други, далечни брегове, после ги омагьоса с нови истории от прародината им, с разкази за вилнеещи ледени гиганти, летящи валкирии и викингски погребения в горящи дракари. По-кьсно, в тъмнината на тавана, докато чакаха сънят да ги споходи, той беше прошепнал, че когато умре в някоя бъдеща героична битка, иска да си отиде по същия начин - духът му да се смеси с дима на горящия кораб и да се понесе нагоре чак до Валхала.

Погледна отново удостоверението с неговото име и безстрастното заключение за официалната му смърт - не от копие, меч или при някакъв невероятно доблестен и саможертвен акт, а просто поради период на дълго отсъствие, преценен и сметнат за достатъчно достоверен от някакви чиновници. Сгъна твърдата хартия с привични движения, също запомнени още от детството, клекна на брега на езерото и пусна хартиената лодчица във водата. Направи завет с ръце около триъгълното платно и щракна със запалката. Когато сухата хартия започна да почернява и после пламна, бутна леко лодката навътре, към средата на празното езеро. Пламъците затрептяха за момент, докато търсеха какво да заръфат, после студеният ветрец ги угаси. Тя загледа как лодката се носи по тъмносивата вода, докато малките вълнички не я преобърнаха.

Запали нова цигара и зачака лодката да потъне, но тя остана да се носи върху отражението на града подобно на попаднал в преддверието на ада дух.

„Не точно викингско погребение...“

Обърна се и тръгна обратно към гарата и към влака, който щеше да я върне в Джьрси.

8

- Вслушайте се за само момент, дами и господа - каза екскурзоводът на групата туристи, които се взираха с изцъклени очи нагоре към Цитаделата. - Вслушайте се в ромона на езиците около вас. Италиански, френски, немски, испански, холандски - различни езици, разказващи историята на тази най-стара непрекъснато обитавана постройка в света. И същата тази бъркотия от езици, дами и господа, ни напомня за прочутата библейска история за Вавилонската кула от Битие, която била построена не в прослава на Бог, а на човека, поради което Бог се разгневил и „смесил езиците им“, след което те се пръснали по земята и оставили кулата незавършена. Много учени смятат, че тази история се отнася всъщност за Цитаделата в Руин. Забележете също, че историята разказва за постройка, издигната не за прослава на Бог. Ако погледнете нагоре към Цитаделата, дами и господа - екскурзоводът махна театрално към грамадата, изпълваща очите на всички, - ще забележите, че няма никакви външни признаци за религиозното ѝ предназначение. Няма да видите кръстове, изображения на ангели или друга иконография. Външният вид обаче може да заблуждава, защото въпреки липсата на религиозна украса Цитаделата на Руин е несъмнено дом на Бог. Първата Библия е била написана между нейните загадъчни стени и е послужила като духовна основа, върху която била изградена християнската вяра.

- Всъщност Цитаделата е била първоначалният център на християнската църква - продължи той. - Преместването във Ватикана в Рим станало през двадесет и шеста година след Христа, за да осигури по-голяма известност на бързо разрастващата се Църква. Колко от вас са били във Ватикана?

Повечето туристи вдигнаха колебливо ръце.

- Но не всички. И несъмнено сте се възхищавали на Сикстинската канела, обикаляли сте базиликата „Свети Петър“, посетили сте папските гробници, а може би дори сте се явявали на аудиенция при папата. За съжаление, макар че за тукашната Цитадела се говори, че пази чудеса, които не отстъпват по нищо на римските, вие няма да можете да ги видите, тъй като единствените хора, които се допускат в това най-потайно и свято място, са монасите и свещениците, които живеят тук. Това правило е толкова стриктно, че дори бойниците, изрязани в монолитното тяло на планината, са дело не на каменоделци или строители, а на жителите на свещената планина. Тази практика не само е довела до уникално разнебитения външен вид на това място, но и е дала името на самия град.

- Но въпреки външния си вид това не е руина, а най-старата твърдина в света и единствената, която никога не е била превземана, макар най-прочутите и твърдо решени нашественици да са се опитвали да го направят. А защо са се опитвали? Заради легендарната реликва, която според легендата се пази тук - светата тайна на Руин, известна като Тайнството. - Екскурзоводът замълча и името се задържа за момент във въздуха, подобно на призован дух. - Най-старата и най-голямата загадка на света - продължи той, този път със заговорнически шепот. - Някои смятат, че Тайнството е истинският кръст на Христос. Според други става дума за Светия Граал, от който пил Христос и който може да изцери всяка рана и да даде вечен живот. Мнозина вярват, че някъде дълбоко в издълбаните недра на свещената планина се намира тялото на самия Христос, запазено по някакъв чудодеен начин. Има и такива, които смятат, че всичко това е просто легенда, история без никаква истина зад нея. Простата истина, дами и господа, е, че никой не знае. И тъй като потайността е камъкът, върху който е изградена легендата за Цитаделата, лично аз силно се съмнявам, че някой някога ще разбере истината.

- А сега, ако имате някакви въпроси, питайте - завърши екскурзоводът, като искрено се надяваше никой да не прояви любопитство.

Малките му неспокойни очи се взираха в празните лица на туристите. Всички бяха зяпнали огромната постройка и се мъчеха да измислят какво да попитат. Обикновено никой не успяваше, което означаваше, че ще имат цели двайсет минути да се мотаят наоколо, да купуват сувенири и да си правят нескопосани снимки, преди да се върнат при автобуса и да поемат към следващата забележителност. Екскурзоводът тъкмо поемаше дъх да им съобщи това, когато нечия ръка посочи нагоре към небето.

- Какво е това там? - попита червендалест мъж към петдесетте. - Онова, което прилича на кръст?

- Както вече споменах, никъде по Цитаделата няма...

Екскурзоводът млъкна насред изречението. Присви очи към изсветляващото небе. Вгледа се отново.

Там горе, върху прочутия с голотата си връх на древната крепост, имаше мъничък кръст.

- Знаете ли, не съм... сигурен какво е това... - Гласът му заглъхна.

Така или иначе никой не го слушаше. Всички напрягаха очи, за да видят по-добре нещото, кацнало на върха на планината.

Екскурзоводът последва примера им. Нещото горе леко се олюляваше. Приличаше на буквата Т. Може би птица или просто игра на утринната светлина.

- Човек е! - извика някой от друга група недалеч, мъж на средна възраст (холандец, ако се съдеше по акцента му), който се взираше напрегнато в дисплея на видеокамерата си.

- Вижте! - Мъжът се дръпна, за да покаже откритието си на останалите.

Екскурзоводът успя да зърне екрана през блъсканицата. Камерата беше на максимално увеличение и на екрана се виждаше зърнест цифрово увеличен образ на мъж, облечен в нещо като зелено монашеско расо. Дългата тъмноруса коса се развяваше около брадатото лице под напора на вятъра, но човекът стоеше абсолютно неподвижен на ръба с разперени настрани ръце и наведена глава. Приличаше на същински човешки кръст - или на самотна, жива фигура на Христос.

9

Катрин Ман водеше шестимата доброволци по склоновете западно от Руин, през една овощна градина, засадена за първи път сигурно още в края на Средновековието. Всички бяха с еднакви работни комбинезони от дебела бяла материя и с широкополи шапки с черни мрежи, спускащи се до раменете и скриващи лицата. В светлината на ранното утро приличаха на членове на древна друидска секта, тръгнали да правят жертвоприношение.

Катрин спря до един изправен варел, покрит с насмолен брезент, и започна да маха затискащите брезента камъни, а групата мълчаливо се нареди зад нея. Приповдигнатото настроение в микробуса, докато пътуваха из пустите улици преди зазоряване, отдавна се бе изпарило. Катрин махна последните камъни. Някой ѝ подаде пушилката. Обикновено колкото по-топъл бе денят, толкова по-активни бяха пчелите и трябваше да се опушват. Въпреки засилващата се жега Катрин вече виждаше, че и този кошер е като другите. Отвътре не се чуваше бръмчене, а прелката - в случая суха червена тухла, бе празна.

За всеки случай тя вдуха малко пушек в долната част на кошера, после вдигна покривалото. Осем летви, поставени на равни разстояния върху ръба на варела. Съвсем прост кошер, от онези, които можеха да се направят от почти всяка изхвърлен непотребен съд, както бе случаят с този. Експедицията до овощната градина беше замислена като практическа демонстрация на основите на пчеларството - нещо, което участниците можеха да приложат в различните краища на света, където щяха да бъдат изпратени за следващата година. Но тази сутрин, докато проверяваха кошерите един след друг, обучението се превърна в сблъсък с нещо наистина смущаващо.

Катрин внимателно вдигна една от летвите и се обърна към групата. От летвата висеше восъчна пита с неправилна форма, в която почти нямаше мед; а до съвсем неотдавна кошерът бе сред най-продуктивните. Сега, ако не се брояха малкото новоизлюпени пчели, които пълзяха безцелно по питата, кошерът бе изоставен.

- Вирус? - предположи мъжки глас иззад една от мрежите.

- Не - отвърна Катрин. - Вижте...

Шестимата се събраха в полукръг пред нея.

- Ако кошерът е заразен от хроничен или остър паралитичен вирус, пчелите не могат да летят и измират около него. Вижте обаче земята.

Шест шапки се наклониха и огледаха мократа от роса трева в сянката на най-близката ябълка.

- Няма нищо. Погледнете и вътре в кошера.

Шапките се надигнаха и широките им периферии се опряха една в друга.

- Ако причината беше вирус, дъното на кошера щеше да е покрито с мъртви пчели. Те са като нас - когато са зле, се прибират у дома и се свиват долу, докато не се почувстват по-добре. Тук обаче няма никакви пчели. Просто са изчезнали. А има и още нещо.

Вдигна летвата още малко и посочи долната част на питата, където шестоъгълните клетки бяха покрити с мънички восъчни капачета.

- Неизлюпени ларви. Пчелите обикновено не изоставят кошера си, ако има още неизлюпени личинки.

- Тогава какво е станало?

Катрин нагласи питата в смълчания кошер и въздъхна:

- Не зная. Но се случва навсякъде. - Тръгна обратно към дъсчената барака в края на градината. - За същото нещо се съобщава от Северна Америка, Европа, чак до Тайван на изток. Засега никой не е успял да разбере каква е причината. Всички обаче са съгласни в едно - че положението става все по-лошо.

Стигна микробуса, свали си ръкавиците и ги пусна в празната пластмасова кутия, предназначена специално за тази цел. Всички последваха примера ѝ.

- В Америка го наричат „разпадане на колониите“. Някои смятат, че това е краят на света. Айнщайн е казал, че ако пчелите изчезнат от лицето на земята, на нас ни остават само още четири години. Няма ли пчели, няма опрашване. Няма реколти. Няма храна. И няма човечество.

Дръпна ципа на защитната мрежа и свали шапката си. Лицето ѝ беше овално, с бледа чиста кожа и тъмни, много тъмни очи. Около нея витаеше някаква неподвластна на времето, смътно аристократична атмосфера и Катрин редовно бе обект на фантазиите на младите доброволци, макар сигурно да беше по-възрастна от майките им. С другата си ръка разкопча шнолата си и остави гъстата коса с цвят на черен шоколад да падне свободно по раменете ѝ.

- И какво се прави по въпроса?

Питащият - високо светлорусо момче от Средния запад - също тъкмо бе свалил мрежата и шапката си. Беше като повечето новаци, дошли да работят в благотворителната организация на Катрин - ревностен, лишен от цинизъм, пращяш от здраве и надежда, озарен от доброто в този свят. Катрин се запита как ли ще изглежда след една година в Судан, след като е гледал как деца бавно измират от глад, или в Сиера Леоне, докато увещава гладуващите селяни да не орат обработвани още от прадядовците им ниви, защото партизаните са заложили мини в тях.

- Правят се много проучвания и опити да се установи връзка между разпадането на колониите и генномодифицираните култури, новите видове пестициди на никотинова основа, глобалното затопляне, известните паразити и инфекции. Има дори теория, че сигналите на мобилните телефони объркват навигационните системи на пчелите и ги карат да губят ориентация.

Катрин дръпна ципа на комбинезона и го остави да се свлече на земята.

- А вие какво мислите?

Катрин погледна ревностния младеж и видя как лицето му започва да се смръщва - това момче май за пръв път разбираше, че не всичко на този свят е розово.

- О, не зная - каза и на него, и на всички. - Може да е комбинация от всички тези неща. Пчелите всъщност са доста просто устроени същества. Обществото им също е просто. И не е нужно много, за да обърка нещата. Те могат да се справят със стреса, но ако животът им стане прекалено сложен до точка, в която вече не могат да разпознаят обществото си, може би го напускат Може би предпочитат да отлетят към сигурната смърт, отколкото да продължат да живеят в свят, който вече не са в състояние да разберат.

Огледа се. Всички бяха спрели да смъкват облеклата си, на младите им лица бе изписано безпокойство.

- О, изобщо не ме слушайте - каза Катрин, за да разведри атмосферата. - Просто прекарвам прекалено много време в Уикипедия. Освен това видяхте, че това не се случва с всички кошери. Повече от половината са пълни до пръсване. Хайде! - Плесна с ръце и моментално се почувства като възпитателка в детска градина, приканваща петгодишни хлапета да запеят песничка. - Имаме още много работа. Приберете облеклото и извадете инструментите. Трябва да сменим мъртвите кошери. - Вдигна капака на друга пластмасова кутия, оставена на тревата.

- Тук има всичко необходимо. Инструменти, инструкции как да направите прост кошер, рамки и допълнителни летви. Не забравяйте обаче, че на терен ще трябва да правите кошери от онова, което успеете да съберете. И че няма да намерите кой знае какви материали. Хората, които нямат нищо, по принцип не изхвърлят нищо. А не можете да използвате материали от празните кошери. Ако някаква спора или паразит наистина е довел до смъртта на кошера, само ще пренесете бедствието на новото място.

Отвори вратата и седна зад волана. Трябваше да се държи на дистанция от доброволците. Повечето от тях идваха от добре образовани семейства от средната класа, което означаваше, че са добронамерени, но непрактични и склонни да изгубят часове в обсъждане как да направят нещо по най-добрия начин, вместо да се захванат за работа. Единственият начин да ги излекува от това бе да ги хвърли в дълбокото и да ги остави да се учат от собствсните си грешки.

- След половин час ще проверя как сте се справили. Ако все пак ви потрябвам, потропайте по прозореца.

И затръшна вратата преди някой да успее да я попита нещо.

Чуваше глухото потракване на инструментите отвън и началото на многото предстоящи теоретични дискусии. Включи радиото. Ако ги слушаше за какво си говорят, рано или късно майката в нея щеше да я накара да им се притече на помощ, а това нямаше да е от полза за никого. Нямаше да е с тях, когато заминат.

Местната радиостанция заглуши доброволците с информация за пътната обстановка и последните новини. Катрин взе дебелата картонена папка от дясната седалка. На корицата имаше една-единствена дума - Ортус, изписана в центъра на четирилистна детелина. Папката представляваше сложен план за напояване и облагородяване на ивица пустиня, появила се след безогледното изсичане на гори в делтата на Амазонка. Днес трябваше да реши дали организацията ѝ може да си позволи начинанието, или не. Сякаш всяка година все повече и повече части от света се нуждаеха от лечение, въпреки че събираните благотворителни средства непрекъснато набъбваха.

- И накрая - каза говорителят с леко развеселен тон, винаги запазван за свежа новина в края на сериозния материал, - ако днес се разходите до центъра на Руин, ви очаква голяма изненада, защото някакъв човек, облечен като монах, е успял да се изкатери на върха на Цитаделата.

Катрин погледна вграденото в таблото радио.

- В момента не сме сигурни дали това не е някаква реклама - продължи говорителят, - но мъжът бил забелязан тази сутрин малко след изгрев слънце, а сега стои с разперени настрани ръце, подобно на... човешки кръст.

Инстинктите на Катрин се задействаха и тя завъртя ключа и превключи на скорост. Свали прозореца и подвикна:

- Трябва да ида до офиса. Ще се върна до един час.

Младежите я погледнаха и на лицата им се изписа леко безпокойство, че ги изоставя, но Катрин изобщо не го забеляза. Погледът ѝ вече бе насочен към пролуката в живия плет, откъдето започваше черният път, водещ към шосето за Руин.

10

По средата между събиращата се долу тълпа и върха на Цитаделата игуменът седеше до червените въглени в камината, уморен от нощта, прекарана в очакване на новини, и гледаше човека, който току-що ги беше донесъл.

- Мислехме, че източната стена е непристъпна - завърши доклада Атанасий и ръката му поглади плешивото му теме.

- Е, поне научихме нещо тази нощ - въздъхна игуменът и погледна към големия прозорец. Слънцето започваше да осветява древните сини и зелени стъкла. Гледката не подобри настроението му. - И тъй - продължи той, - имаме си монах отстъпник, стоящ на самия връх на Цитаделата, разперил ръце в провокативен символ, който вече сигурно е видян от стотици туристи и Бог само знае от кой друг, а ние нито можем да го спрем, нито да го върнем.

- Да - каза Атанасий. - Но той не може да говори с никого, докато е там горе, а накрая ще му се наложи да се спусне. Къде другаде може да иде?

- В ада! - изръмжа игуменът. - И колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за всички нас.

- Ситуацията, както я виждам, е следната... - упорито продължи Атанасий, който от дългия си опит знаеше, че най-добрият начин да се справи с раздразнението на игумена е просто да не му обръща внимание.

- Той няма храна. Няма вода. Има само един начин да се спусне от върха и дори да изчака прикритието на нощта, инфрачервените камери ще го засекат веднага щом се окаже под най-горните бойници. Долу имаме сензори, а охраната отвън ще е готова да го задържи. Все пак той се намира в единствената постройка на света, от която никой никога не е успял да се измъкне.

Игуменът го изгледа странно, после за негов потрес каза:

- Не е вярно. Измъквали са се. Не наскоро, но се е случвало. При дълга история като нашата това е... неизбежно. Естествено, винаги са били залавяни и принудени да млъкнат - в името на Бога - заедно с всеки, изкарал лошия късмет да контактува с тях, докато са били извън тези стени. - Забеляза, че Атанасий пребледнява, и добави: - Тайнството трябва да бъде пазено.

Игуменът винаги бе съжалявал, че икономът му няма куража за по-сложните задължения на ордена. Именно затова Атанасий продължаваше да носи кафявото расо на нисшите гилдии вместо тъмнозеленото на ръкоположен sanctus. Но пък бе толкова ревностен и отдаден на службата си, че игуменът понякога забравяше, че така и не е научил тайната на планината и че голяма част от историята на Цитаделата му е неизвестна.

- За последно Тайнството е било изложено на опасност през Първата световна война - рече игуменът, взрян в изстиналите сиви въглени, сякаш върху тях бе записано миналото. - Един новоприет монах скочил през прозореца и преплувал рова. Оттогава ровът е източен. За щастие, не бил напълно посветен и все още не знаел тайната на нашия орден. Успял да стигне чак до окупираната Франция, преди да успеем да... да го настигнем. Бог е бил с нас. Когато сме се добрали до него, бойното поле вече ни било свършило работата.

Погледна Атанасий и добави:

- Но онези времена са били различни. Църквата е имала много съюзници, мълчанието се купувало лесно и пазенето на тайни не представлявало проблем; било преди интернет да даде възможност на всеки да изпраща за миг информация до милиарди хора. Днес няма начин да премълчим инцидент като този сега. Именно затова трябва да се погрижим той да не се случи.

Погледна отново към прозореца, който вече бе напълно осветен от утринното слънце. Изобразеният фазан сияеше в живи сини и зелени тонове - архаичен символ на Христос и на безсмъртието.

- Брат Самюъл знае нашата тайна - рече игуменът. - Следователно не бива да напуска тази планина.

11

Лив натисна звънеца и зачака. Къщата в Нюарк бе спретната и нова, само на няколко пресечки от Бейкър Парк и недалеч от щатския университет, където собственикът Майрън работеше като лаборант. Ниска ограда я отделяше от съседните дворове, а няколко крачки трева - от улицата. Миниатюрен вариант на американската мечта. Ако пишеше за други неща, Лив сигурно щеше да използва този образ и да скалъпи някаква трогателна сцена; не това обаче беше причината да е тук.

Отвътре се чуха малко тромави стъпки и Лив се опита да надене някаква физиономия, която да не издава абсолютната самота, която изпитваше след обедното си бдение в Сентръл Парк. Вратата се отвори и пред нея застана хубава млада жена в толкова напреднала бременност, че направо изпълваше тесния коридор.

- Вие трябва да сте Бони - каза Лив с жизнерадостен тон, принадлежащ на някой друг. - Аз съм Лив Адамсен от „Инкуайърър“.

Лицето на Бони грейна.

- От рубриката за бебетата! - Отвори широко вратата и ѝ направи знак да влезе в безупречно чистия бежов коридор.

Лив никога не бе писала за бебета, но премълча. Просто продължаваше да се усмихва чак до идеално подредения кухненски бокс, където един мъж с ведро лице правеше кафе.

- Майрън, скъпи, това е журналистката, която ще пише за раждането...

Лив се ръкува с него. Лицето започваше да я боли от пресилената усмивка. Искаше само да се прибере у дома, да се мушне под завивките и да се наплаче. Вместо това огледа помещението, като не пропусна да забележи кадифената му мекота и грижливо подредените дреболии - ароматните лампи, смесващи миризмата на рози с тази на кафето, плетените кошници, в които имаше само въздух - продаваха ги в комплект по три на касите на веригата за домашно обзавеждане ИКЕА.

- Хубав дом...

Знаеше, че този коментар се очаква. Помисли си за собствения си апартамент, задръстен с цветя и миризма на почва - цветарник с легло, както го бе нарекъл един бивш приятел. Защо не можеше да живее като обикновените хора и да е щастлива и доволна? Погледна към безупречно чистия им двор - зелен правоъгълник с малки кипариси, които за две лета щяха да скрият къщата, ако не ги кастреха драстично и често. Два вече леко пожълтяваха. Може би природата щеше да свърши работата на хората. Именно познаването на растенията и по-конкретно на целебните им свойства беше причината Лив да изнася това представление.

„Адамсен, ти разбираш от растения и такива глупости“ - бе прозаичното начало на разговора, когато собственикът и главен редактор на „Ню Джърси Инкуайърър“ Ролс Бейкър я сгащи в асансьора в началото на седмицата. В следващия момент я отряза от криминалния отдел и обичайната ѝ територия в по-тъмните аспекти на журналистическото поприще и я натовари да напише материал от две хиляди думи под заглавието „Естествено раждане - както е предвидила Майката природа?“ за неделната здравна притурка. Беше писала градинарски статии от време на време, но не и медицински.

„Изобщо не е нужно да се впускаш подробно в медицината, ако питаш мен - каза ѝ Ролс, докато излизаше от асансьора. - Просто ми намери някое семейство, което да е горе-долу с всичкия си и да иска да роди бебето си в басейн или на горска полянка без никакви болкоуспокояващи освен билкови екстракти, и потърси чисто човешкото с няколко думи. И по-добре да са нормални граждани. Не искам да чета за някакви си проклети хипита“.

Лив ги откри чрез обичайните си канали. Бони беше пътно ченге от щатската полиция, което я поставяше възможно най-далеч от хипитата. Не можеш да практикуваш „Мир и Любов“, когато се занимаваш с ежедневния кошмар по магистралите на Ню Джърси. Но ето че сега Бони сияеше, седнала на Г-образното канапе, стиснала ръката на практичния си съпруг и научен работник, и говореше разпалено за естественото раждане, сякаш бе щатен служител на Майката земя.

Да, това щяло да е първото им дете. Всъщност деца - чакали близнаци.

Не, не знаела пола им; решили да е изненада.

Да, Майрън се бил свързал с родилното, защото бил учен и тъй нататък; да - била обмислила обичайното раждане в родилен дом, но тъй като жените поколения наред са раждали без помощта на модерната медицина, тя била твърдо убедена, че е по-добре за бебетата нещата да станат по естествен път.

Тя ще ражда все пак, добави Майрън със своя нежен, почти момчешки глас, докато я галеше по косата и ѝ се усмихваше влюбено. Не е моя работа да ѝ казвам кое е най-доброто.

Нещо в тази затрогваща интимност и безкористност проби бронята фалшиво добро настроение на Лив и тя потресено усети как сълзите се стичат по бузите ѝ. Чу се да се извинява, когато Бони и Майрън се втурнаха да я успокояват, и успя да се стегне достатъчно, за да завърши интервюто. Чувстваше се виновна, че е домъкнала черния облак на мъката си в светлото убежище на простия им живот.

Прибра се, просна се с дрехите в разхвърляното легло и заслуша капенето на напоителната система, грижеща се за растенията, които изпълваха апартамента и гарантираха в най-общия смисъл, че споделя живота си с други живи същества. Прехвърли в ума си събитията от деня и се пъхна под завивките. Трепереше от студ, сякаш твърдият лед на самотата ѝ никога нямаше да се стопи и тя никога нямаше да познае топлината на живот като този на Бони и Майрън.

12

Катрин Ман вкара микробуса в малкия двор зад една голяма градска къща и паркира сред облак прах. Тази част в източния край на града все още се наричаше Районът на градините, макар че зелените площи, дали името му, отдавна бяха изчезнали. Все пак отзад около къщата имаше ореол на минало великолепие - изпод тъмните пластове мръсотия надничаше същият фин камък с меден цвят, от който бяха изградени църквата и по-голямата част от стария град.

Катрин слезе и мина покрай празната стойка за велосипеди до кладенеца, който някога бе осигурявал прясна вода. Сърцето ѝ още туптеше развълнувано от няколкото разминавания в последния момент, докато бе карала през засилващия се сутрешен трафик. Извади ключодържателя, намери необходимия ключ, пъхна го в ключалката на задната врата и отвори.

След ярката светлина на пролетното слънце къщата бе прохладна и тъмна. Докато въвеждаше кода за изключване на алармата, вратата се затръшна зац нея. Тя забърза по сумрачния коридор към светлата приемна в предната част.

Редицата часовници на стената зад рецепцията показваше времето в Рио, Ню Йорк, Лондон, Делхи, Джакарта - навсякъде, където организацията имаше представителства. В Руин беше осем без четвърт - все още твърде рано за начало на работния ден. Спускащата се от елегантното дървено стълбище тишина потвърждаваше, че е сама. Тя тръгна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Пететажната къща бе тясна, в стила на повечето еднотипни средновековни сгради, стъпалата скърцаха под краката ѝ, докато минаваше покрай офисите с врати от замъглено стъкло, които заемаха долните четири етажа. В края на стълбището имаше тежка бронирана врата. Катрин я отвори с мъка и влезе в квартирата си.

Прекрачването на прага бе като връщане в миналото. Стените бяха покрити с ламперия и боядисани в меко сиво, дневната бе обзаведена с изящни стари мебели. Единственият намек за сегашния век бе малкият плоскоекранен телевизор, кацнал на ниска китайска масичка в ъгъла.

Катрин грабна дистанционного от миндера, включи телевизора и отиде до вградената в отсрещната стена библиотека. Лавиците стигаха от пода до тавана и бяха пълни с най-доброто, което можеше да предложи литературата на деветнадесети век. Тя натисна гръбчето на подвързаното в черна агнешка кожа издание на „Джейн Еър“, чу се тихо щракане и долната част на библиотеката се отвори. В дълбокия шкаф имаше сейф, факс апарат, принтер - всички джунджурии на модерния живот. Най-долу върху купчина списания за интериор лежеше бинокълът, подарен ѝ за тринадесетия ѝ рожден ден при първото ѝ посещение в Африка. Тя го взе и забърза обратно по подредения на шарки паркет към капандурата. Няколко гълъба се разлетяха, когато отвори и подаде глава навън. Червени керемиди и синьо небе прелетяха пред погледа ѝ, докато насочваше бинокъла към черния монолит на по-малко от километър на запад. Зад нея телевизорът оживя и започна да излъчва в празното помещение края на някакво предаване за глобалното затопляне. Катрин опря лакти на перваза и внимателно насочи бинокъла към върха на Цитаделата.

Видя го.

Разперени ръце. Наведена глава.

Образът ѝ бе познат открай време, само че изваян от камък и издигащ се на върха на друга планина на половин свят оттук. Още от дете знаеше какво означава. Сега, след поколения съвместни активни усилия да се даде старт на веригата събития, които щяха да променят съдбата на човечеството, всичко се случваше тук, пред очите ѝ - при това от действията на един-единствен човек. Докато се опитваше да спре треперенето на ръцете си, чу говорителят да изрежда основните новини.

- През следващия половин час ще имаме новини от световната среща по промените в климата, ще се запознаем с последните резюмета за движението на световните пазари и ще разкажем как древната крепост в град Руин най-сетне бе превзета тази сутрин - според сведенията на върха ѝ...

Катрин погледна още веднъж необичайната картина и седна пред телевизора, за да види как я кара останалата част от света.

13

Течеше реклама за някакъв лъс кав автомобил, а лентата в долната част на екрана показваше времето по света. Осем и двайсет и осем; четири и двайсет и осем сутринта в Рио. Катрин извади телефона си, натисна бутона за бързо набиране и заслуша бипканията на многото числа, загледана в рекламата. Накрая някой в тъмното в другия край на света вдигна.

- Ola? - чу се тих, но съвсем буден женски глас и Катрин изпита облекчение, че не е събудила никого.

- Мариела, Катрин съм. Извинявай, че се обаждам толкова рано. Но си помислих, че може да е буден.

Баща ѝ все по-често будуваше в най-невероятни часове.

- Да, сеньора - отговори Мариела. - Буден е от доста време. Запалих камината в кабинета. Тази нощ е студено. Четеше, когато го оставих.

- Мога ли да говоря с него?

- Разбира се, сеньора - каза Мариела.

По линията се чу шумолене на пола и меки стъпки. Катрин си представи как икономката на баща ѝ върви в тъмното по коридора към меката светлина на камината в дъното на скромната къща. Стъпките спряха, чу се кратък приглушен разговор, след което телефонът беше предаден от ръка на ръка.

- Катрин... - Топлият глас на баща ѝ се понесе през континенти и моментално я успокои. От тона му си личеше, че се усмихва.

- Татко... - Тя също се усмихна въпреки сериозната новина, която трябваше да му съобщи.

- Как е времето в Руин тази сутрин?

- Слънчево.

- А тук е студено - рече той. - Трябваше да палим камината.

- Знам, татко, Мариела ми каза. Слушай, тук става нещо. Пусни Си Ен Ен.

Чу го как казва на Мариела да включи малкия телевизор в ъгъла на кабинета и погледът ѝ се стрелна към нейния. Блестящото лого се завъртя на екрана, после отново се появи водещият. Катрин леко увеличи звука. От телефона за кратко се чуха звуците на някакво спортно предаване, сапунена опера и реклами - всички на португалски, - последвани от сериозния тон на световния новинарски канал.

Катрин вдигна поглед, когато картината зад водещия показа зелена фигура, застанала на върха на планина.

Чу как баща ѝ ахна.

- Боже мой - прошепна той. - Sanctus.

- До този момент - продължи водещият - от Цитаделата нито потвърждават, нито отричат, че този човек има нещо общо с тях. За да хвърлим допълнителна светлина върху тази загадка, поканихме специалиста по Руин и автор на много книги за Цитаделата доктор Мириам Аната.

Водещият се завъртя в стола си към едра, застрашителна на вид жена около петдесетте, облечена в тъмносин костюм на тънки райета и проста тениска. Сребристосивата ѝ коса бе късо подстригана и грижливо сресана, с един асиметричен кичур.

- Доктор Аната, какво ще ни кажете за събитията от тази сутрин?

- Мисля, че сме свидетели на нещо необичайно - каза тя, наклони глава напред и изгледа със студените си сини очи водещия над очилата си за четене. - Този човек напълно се различава от монасите, които понякога могат да се видят да поправят бойниците или прозорците. Расото му не е кафяво, а зелено, което е много важно: само членовете на един орден носят този цвят, но те са изчезнали преди деветстотин години.

- За кои става въпрос?

- Живеели са в Цитаделата и затова знаем много малко за тях, но тъй като са били единствените, забелязвани високо горе, приемаме, че са били някакъв висш орден, вероятно натоварен със задачата да закриля Тайнството.

Водещият докосна слушалката в ухото си.

- Мисля, че можем да продължим с предаване на живо от Цитаделата.

Картината се смени с ново, по-ясно изображение на монаха. Расото му леко се развяваше на сутрешния ветрец, ръцете му продължаваха да са разперени настрани, без да помръднат.

- Да - каза водещият. - Ето го и него, на върха на Цитаделата, прави кръстен знак с тялото си.

- Не е кръст - прошепна Оскар по телефона, докато картината бавно се отдалечаваше, за да разкрие ужасяващата височина на планината. - Знакът, който прави, е may.

Оскар де ла Круз седеше в кабинета си в западните хълмове на Рио де Жанейро, осветен от мекото сияние от камината, и не откъсваше поглед от телевизора. Косата му бе съвсем бяла и контрастираше с тъмната му кожа, излъскана като стар каиш от над стоте лета, които бе живял. Но въпреки достолепната му възраст тъмните му очи все още бяха живи и будни, а набитото му тяло излъчваше неуморима енергия и устремност. Напомняше на действащ генерал, прикован насила зад бюрото поради липса на военни действия.

- Какво мислиш? - прошепна гласът на дъщеря му в слушалката.

Замисли се над въпроса ѝ. През по-голямата част от живота си бе очаквал да се случи подобно нещо, беше се опитвал години наред да го предизвика... а сега не знаеше какво да прави.

Надигна се сковано от стола и тръгна към остъклената врата за терасата, чиито плочки смътно отразяваха лунната светлина.

- Може да не означава нищо - каза най-сетне.

- Наистина ли го вярваш? - попита дъщеря му с прямота, която го накара да се усмихне. Сам я беше научил да се съмнява във всичко.

- Не - призна той. - Всъщност не го вярвам.

- Тогава?

Замълча, почти уплашен да предаде мислите и чувствата си в думи. Погледна над басейна към върха на Корковадо, където О Cristo Redentor, Христос Спасителят, беше разперил ръце и гледаше благосклонно към все още спящите жители на Рио. Самият той бе помогнал за издигането на статуята с надеждата, че това ще положи началото на новата ера. И тя наистина бе станала прочута, както се беше надявал, но това бе всичко.

Замисли се за монаха, застанал на върха на Цитаделата. Жестът на човека, разнесен за миг из целия свят от медиите, беше почти идентичен с онзи на статуята, която самият той бе градил девет години от стомана, бетон и пясъчник. Ръката му мина по високата яка на полото - той винаги носеше поло.

- Мисля, че може би пророчеството се сбъдва - прошепна накрая. - Мисля, че трябва да се подготвим.

14

Слънцето вече сиясше ярко над Руин. Самюъл гледаше как сенките по източния булевард, който продължаваше чак до червените планини в далечината, се скъсяват. Почти не усещаше изгарящата раменете му болка въпреки напрежението, натрупало се от държането на и без това изтощените му ръце вдигнати.

От известно време си даваше сметка за суматохата долу, за събралата се тълпа и пристигналите телевизионни екипи. Звуците, понесени от издигащия се топъл въздух, от време на време достигаха до него и тогава множеството му се струваше необичайно близко. Той обаче мислеше само за две неща. Първото бе Тайнството, а второто - лицето на момичето от миналото му. Когато умът му се освободи от всичко друго, двете сякаш се сляха в един могъщ образ, който го утешаваше и успокояваше.

Погледна през ръба, надолу покрай отвесната стена, която бе изкатерил сякаш преди дни. Към изпразнения ров на повече от хиляда стъпки под него.

Пъхна стъпала в процепите, които бе срязал малко над полите на расото си, после вкара палци през подобните дупки в края на ръкавите. Разкрачи се и усети как тъканта на дрехата се опъва по тялото му, почувства напрежението в ръцете и краката. Погледна за последен път надолу. Усети издигащия се въздух, затоплен от издигащото се слънце. Чу бърборещите гласове в засилващия се вятър. Съсредоточи се върху мястото, което бе избрал, непосредствено до стената, където група туристи стоеше до малка затревена площ.

Премести тежестта си.

Наклони се напред.

И се хвърли.

Нужни му бяха три секунди, за да прелети разстоянието, което бе изкатерил за няколко мъчителни часа през нощта. Болката разтърсваше изтощените му крака и ръце, докато се мъчеше да държи расото опънато срещу вятъра. Не откъсваше поглед от зеленото петно, стремеше се към него с цялото си същество.

Чуваше писъците през воя на вятъра. Замахна енергично с ръце, за да увеличи съпротивлението, опита се да наклони тялото си така, че да коригира траекторията си. Видя как хората се разбягват от мястото, което си беше избрал. Зеленото петно се носеше с бясна скорост към него. По-близо. И още по-близо.

Нещо рязко дръпна дясната му ръка - процепът се беше разкъсал. Внезапната загуба на съпротивление го завъртя като пумпал. Той хвана развяващия се ръкав и отново го опъна. Вятърът моментално го отскубна. Беше прекалено слаб. Беше твърде късно. Въртенето се засили. Земята бе твърде близо. Обърна се по гръб.

И се стовари на пет стъпки от стената на рова, непосредствено до затревената площ, с все още разперени ръце, взиращ се нагоре към ясното синьо небе. Писъците, надигнали се щом се бе хвърлил от върха, се усилиха. Намиращите се най-близо до него се извръщаха или гледаха с ужас как тъмната кръв изпълзява под тялото му, как тече на ручейчета по новите пукнатини на избелелите от слънцето плочи, как се просмуква в зелената тъкан на опърпаното расо и му придава зловещ тъмен оттенък.

15

Катрин Ман ахна, докато гледаше случващото се на живо по телевизията - в един момент монахът стоеше неподвижно на върха на Цитаделата; в следващия беше изчезнал. Картината рязко се премести надолу, когато операторът се помъчи да проследи падането, после се прехвърли обратно в студиото, където изгубилият ума и дума водещ се мотаеше със слушалката си и се мъчеше да запълни внезапно възцарилото се втрещено мълчание. Катрин вече бе до капандурата и вдигаше бинокъла към очите си. Силно увеличеният образ на опустелия връх и далечният вой на сирени й дадоха потвърждението, което ѝ трябваше.

Отиде до канапето, грабна телефона и натисна бутона за повторно набиране. Включи се телефонен секретар и дълбокият успокояващ глас на баща ѝ я помоли да остави съобщение. Тя набра мобилния му телефон. Къде ли се бе дянал така внезапно? Мариела явно беше с него, иначе щеше да вдигне. Свърза се с мобилния. Той я прехвърли направо на гласова поща.

- Монахът падна - каза само тя.

Докато затваряше, осъзна, че очите ѝ са пълни със сълзи. Беше гледала и чакала толкова дълго този знак, подобно на поколенията стражи преди нея. А сега изглеждаше, че и това е поредният фалшив сигнал. Погледна за последен път пустия връх, прибра бинокъла в тайния шкаф и набра петнайсетцифрения код на сейфа. След няколко секунди се чу глухо изщракване.

Зад бронираната врата от титан имаше кутия с размерите на лаптоп, но около три пъти по-дебела, поставена в гнездо от сива пяна. Катрин я взе и я отнесе на отоманката пред канапето.

Невероятно яката поликарбонатна повърхност на външен вид и на допир приличаше на камък. Катрин освободи скритите закопчалки и вдигна капака. Вътре имаше два фрагмента от плоча, поставени един над друг. Бяха покрити със знаци. Тя се вгледа в познатите парчета, грижливо отцепени от скалата от нечия отдавна превърнала се на прах ръка. Това бе всичко, останало от древната книга. Изрязаните символи бяха по-ранни от Стария завет и само загатваха за цялото ѝ съдържание. Езикът бе на древния народ мала - прародителите на Катрин Ман. Тя погледна познатата форма, образувана от редовете.

Итнкт крт яв змт

Всчк г вдт днвремен всчк двт

Крт пдп

Крт здгн

д ркр тнст

днс пв вк

Това бе свещеният знак Тау, възприет от гърците като тяхната буква Т, но по-стар от езика им, символ на слънцето и на най-древния от боговете. Шумерите го познавали като Тамуз; римляните го наричали Митра, а за гърците бил Атис. Знакът бил толкова свещен, че го поставяли върху устните на египетските владетели, когато ги посвещавали в мистериите. Символизирал живота, възкресението и кръвното жертвоприношение. Точно тази фигура бе направил монахът с тялото си, докато стоеше на върха на Цитаделата пред очите на целия свят.

Зачете думите, като ги допълваше наум, сравняваше значението им с шеметния символизъм и събитията от последните няколко часа.

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно - всички ще се дивят

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век

Под последния ред се виждаха върховете на други обезглавени знаци, но неравният ръб на счупената плоча минаваше през тях и не позволяваше да се разбере какво се е казвало по-нататък.

Първите два реда бяха сравнително лесни за тълкуване.

Истинският кръст бе знакът Тау, много по-древен от християнския кръст, появил се на земята в момента, когато монахът бе разперил ръцете си.

Всички го бяха видели едновременно благодарение на световните новинарски мрежи. Всички бяха удивени от необичайното и безпрецедентно събитие - и никой не знаеше какво означава то.

По-нататък се поколеба. Знаеше, че текстът е непълен, но не можеше да разгадае останалото.

Кръстът наистина бе паднал, както се казваше в пророчеството. Но този кръст бе човек.

Погледна през прозореца. Цитаделата бе висока триста и тридесет метра от основата до върха, а монахът бе паднал от отвесната източна стена.

Как бе възможно някой да стане след подобен удар в земята?

16

Притиснал наръча документи към гърдите си, Атанасий почука на позлатената врата на покоите на игумена. Отговор не последва. Той се вмъкна вътре и за свое огромно облекчение откри, че стаята е празна. Това означаваше, че поне за момента няма да му се наложи да говори с игумена за това как е решен проблемът с брат Самюъл. Развръзката не му бе донесла радост. Брат Самюъл бе един от най-близките му приятели, преди да избере пътя на sancti и да изчезне завинаги в строго пазените и недостъпни горни етажи на планината. А ето че сега беше мъртъв.

Отиде до бюрото, остави документите на него и ги раздели на две купчини. Първата съдържаше последни сведения за нещата в Цитаделата - списък на провизии и график на работата по постоянните ремонти. Втората, много по-голяма, се състоеше от доклади за огромните интереси на Църквата отвъд стените на Цитаделата - последните археологически открития по целия свят, преглед на новоизлезлите богословски статии, резюмета на предложени за публикуване книги, понякога дори предложения за телевизионни предавания или документални филми. Основната информация идваше от различни официални организации, финансирани или изцяло притежавани от Църквата, но част от нея се осигуряваше от огромната мрежа неофициални информатори, които работеха тихомълком във всяка област и бяха част от традицията на Цитаделата, подобно на молитвите и проповедите, които изпълваха дните на братята.

Атанасий погледна най-горния лист. Беше доклад, изпратен от агент на име Кафзиел, един от най-добрите шпиони на Църквата. При разкопки на останките от храм в Сирия били открити фрагменти от древен ръкопис и той препоръчваше незабавно „П и И“ - придобиване и изследване, за да се изучи и неутрализира евентуалната заплаха, която може да се съдържа в него. Атанасий поклати глава. Поредната безценна антика несъмнено щеше да се озове заключена в сумрака на голямата библиотека. Чувствата му относно тази неизменна политика не бяха тайна в Цитаделата. В беседите си с брат Самюъл и отец Тома, човека, разработил и внедрил толкова много подобрения в библиотеката, той неведнъж беше посочвал, че събирането на познание и цензурирането на алтернативни идеи е знак за слабостта на Църквата в отворения съвременен свят. Тримата често бяха разговаряли за времето, когато огромните, трупани от векове знания на Цитаделата ще бъдат споделени с външния свят за доброто на Бог и на човечеството. После Самюъл избра да последва древния таен път на sancti и Атанасий неволно си помисли, че всичките им надежди са умрели с него. Всичко, с което бе свързан Самюъл през живота си в Цитаделата, щеше да бъде опетнено.

Сълзите опариха очите му, докато гледаше документите за деня и си представяше новините, които щяха да донесат те в близко бъдеще - безкрайни доклади относно падналия монах и как светът е възприел станалото. Обърна се и тръгна към позлатената врата, като бършеше очите си с ръка, излезе от покоите на игумена и отново се озова в лабиринта от коридори. Имаше нужда от някое уединено място, където да даде воля на чувствата си.

Макар и със сведена глава, той закрачи целенасочено по проветрените от климатичната инсталация тунели и скоро стигна до тясно, слабо осветено стълбище, което го изведе в тесен коридор под голямата катедрална пещера. От двете страни на коридора имаше врати, водещи към малки параклиси. В дъното, в нишата до една от вратите, гореше свещ - знак, че параклисът е зает. Атанасий отвори вратата, влезе и я затвори. Няколкото свещи, осветяващи помещението, трепнаха от въздушния полъх и светлината затанцува по ниския покрит със сажди таван и Т-образния кръст върху каменната лавица, изсечена в отсрещната страна. Пред кръста бе коленичил мъж в просто черно расо и се молеше.

Атанасий коленичи до него, после го сграбчи във внезапна отчаяна прегръдка и се разрида, притиснал лице в рамото му.

Останаха дълго така, без да кажат нито дума, отдадени на мъката си. Накрая Атанасий се дръпна и погледна кръглото бяло лице и интелигентните сини очи на отец Тома. Черната коса на отеца вече оредяваше и бе прошарена на слепоочията, бузите му блестяха от сълзи.

- Чувствам се така, сякаш всичко е изгубено.

- Ние сме още тук, братко Атанасие. Също и онова, което обсъждахме точно тук. Нищо не е изгубено.

Атанасий успя да се усмихне, стоплен от думите на приятеля си.

- И можем поне да запомним Самюъл такъв, какъвто бе в действителност - добави отец Тома. - Дори другите да не го направят.

17

Игуменът стоеше в центъра на Capelli Deus Specialis, параклиса на Светата Божия тайна, високо в планината. Помещението бе малко, с нисък таван, изсечено в монолитната скала още от основателите на Цитаделата и бе останало непроменено оттогава: по стените още се виждаха грубите следи от примитивните инструменти. Игуменът долавяше острата метална миризма на кръв от церемонията от предишната нощ, която се надигаше от браздите по пода, които блестяха влажно на слабата светлина на свещта. Проследи браздите към олтара, където силуетът на Тайнството едва се очертаваше в сумрака.

В подножието на олтара забеляза нов израстък, който се виеше от каменния под - тънкото пипало на кървавата лоза, странното червено растение, което растеше около Тайнството по-бързо, отколкото можеше да бъде изкоренено. В изумителната му плодовитост имаше нещо, което го отвращаваше. Понечи да тръгне към него, но чу зад себе си дълбокия грохот на отварящата се огромна каменна врата. Застоялият въздух в параклиса се раздвижи, пламъчетата потрепнаха в локвичките разтопена лой и светлината затанцува по острите инструменти, окачени по стените. Вратата се затвори и пламъчетата се успокоиха.

Влезлите бяха двама, с дългите бради и зелените раса на Ордена на Тайнството, но в държането им се долавяше разлика. По-ниският стоеше крачка назад, без да откъсва поглед от другия, а ръката му докосваше Т-образния кръст, затъкнат под въжения колан; онзи отпред стоеше със сведена глава, забит в пода поглед и отпуснати рамене, сякаш дори само тежестта на расото бе непосилна.

- Е, братя?

- Тялото падна извън нашата територия - каза по-дребният монах. - Нямаше начин да го приберем.

Игуменът затвори очи за момент и издиша. Беше се надявал новините да оправят настроението му, но те само го влошиха. Изгледа другия брат, онзи отпред, по-високия, който все още не се беше обадил.

- И къде е сега той? - попита с мек, но същевременно заплашителен тон.

- В градската морга. - Погледът на по-едрия монах не се вдигна по-високо от гърдите на игумена. - Предполагаме, че му правят аутопсия.

- Предполагате, че му правят аутопсия - озъби се игуменът. - Не предполагайте какво правят; знайте го, или си мълчете. Не идвайте на това място, за да споделяте предположенията си. Когато дойдете тук, искам да съобщавате само истината.

Монахът падна на колене.

- Прости ми, отче игумене - замоли се той. - Провалих те.

Игуменът го погледна с отвращение. Брат Грубер бе човекът, който бе хвърлил брат Самюъл в килията, от която той бе успял да избяга. Негова беше вината, че Тайнството е изложено на опасност.

- Провали всички ни - отвърна игуменът.

Обърна се и отново се загледа към тайната на техния орден. Почти усещаше как очите на целия свят се обръщат към Цитаделата, как прогарят скалата като рентгенови лъчи с неутолима жажда да разберат какво се крие в нея. Беше уморен и раздразнен от дългото нощно бдение, а и раните го боляха под расото. Напоследък беше забелязал, че макар церемониалните порязвания да заздравяват бързо както винаги, всеки път болят все по-дълго и по-дълго. Възрастта постепенно си казваше думата - може би бавно, но неумолимо.

Нямаше желание да се ядосва на уплашения монах. Просто искаше тази ситуация да отмине и непостоянното внимание на света да се насочи към нещо друго. Цитаделата трябваше да изтощи обсадата, както бе правила винаги.

- Стани - кротко рече той.

Грубер се подчини, но не вдигна очи и не видя как игуменът кимна на монаха зад него, нито как онзи извади кръста от колана си, как махна върха му и как лъсна острието на церемониалната кама, скрита вътре.

- Погледни ме - каза игуменът.

Докато Грубер вдигаше очи да срещне погледа му, ниският монах с едно движение преряза оголеното му гърло.

- Знанието е всичко - каза игуменът, докато отстъпваше назад, за да избегне бликналия фонтан артериална кръв.

Гледаше как изненаданото изражение на Грубер преминава в объркване, докато ръката му посягаше към прерязаното му гърло. Гледаше го как се свлича на колене, гледаше как животът изтича от него в браздите по пода.

- Разбери какво точно е станало с тялото - каза игуменът. - Свържи се с някой от градския съвет или полицейското управление. С някой, който има достъп до нужната ни информация и е готов да я сподели с нас. Трябва да знаем до какви заключения са стигнали относно смъртта на брат Самюъл. Трябва да знаем накъде биха могли да ни насочат събитията от тази сутрин. И най-вече трябва да си върнем тялото на брат Самюъл.

Монахът бе вперил поглед в Грубер, който немощно потръпваше на пода на параклиса. Фонтанът, бликащ на ритмични тласъци от гърлото му, отслабваше с всеки удар на умиращото му сърце.

- Да, братко игумене - каза дребният монах. - Атанасий вече се зае със запитванията на медиите чрез външния си посредник. И предполагам... тоест, зная, че е имало и връзка с полицията.

Игуменът стисна зъби. Отново усети очите на целия свят върху себе си.

- Дръж ме в течение - каза той. - И прати Атанасий при мен.

Монахът кимна.

- Разбира се, братко игумене. Ще предам, че желаеш да се срещнеш с него в покоите си.

- Не. - Игуменът пристъпи към олтара и изкорени кървавата лоза. - Не там.

Погледна нагоре към Тайнството. Икономът му не бе sanctus и не знаеше какво представлява то, но за да е ефективен в овладяването на ситуацията, трябваше да е по-наясно с онова, с което си имаха работа.

- Кажи му да ме потърси в голямата библиотека. - Тръгна към изхода, като пусна лозата върху трупа на брат Грубер, докато го прекрачваше. - Ще ме намери в забранената зала.

Хвана вкарания във вратата дървен кол и го натисна. Грохотът на камък върху камък отекна в параклиса, прохладният свеж въздух от преддверието нахлу вътре. Игуменът погледна към лежащия Грубер. Лицето му бе ужасно бледно на фона н*а локвата кръв, в която танцуваха отразените пламъчета на свещите.

- И се отърви от това нещо — нареди той.

След което се обърна и се отдалечи.

18

Кабинетът на градския следова- тел се намираше в древна каменна сграда, в мазето, което през различните периоди бе използвано като барутен погреб, хранилище за лед, хладилник за риба, склад за месо, а за един кратък период през шестнадесети век - и като затвор. Добрата му сигурност и подземната му прохлада бяха идеални за новия отдел по патология, създаден от градския съвет в самия край на 50-те. Тук, в старомодно оборудваните подземия, върху една от трите керамични маси за аутопсия лежеше потрошеното тяло на брат Самюъл, ярко осветено от силните лампи. Двама мъже го оглеждаха внимателно.

Първият бе дежурният патолог д-р Бартоломю Рийс, наметнал бялата престилка на професията върху черния костюм на социалната си среда. Беше пристигнал от Англия преди четири години по международна полицейска програма за размяна на опит; турският произход на баща му и двойното гражданство бяха улеснили назначаването му. Трябваше да остане само половин година, но така и не успя да напусне. Дългата му коса също бе черна благодарение по-скоро на козметиката, отколкото на природата и висеше от двете страни на тънкото му бледо лице като частично дръпнати пердета. Въпреки сериозния си външен вид обаче Рийс беше известен във всички отдели на градската полиция като най-жизнерадостния патолог на света. Често казваше, че е на трийсет и две, изкарва добри пари и докато повечето варвари само си мечтаели да живеят охолно сред мъртвите, той наистина го правел.

Вторият мъж се чувстваше далеч по-неудобно. Стоеше малко зад Рийс и дъвчеше десертно блокче от плодове и ядки, което бе намерил в джоба си. Беше по-висок от патолога, но изглеждаше някак смачкан, сивият му летен костюм бе провиснал унило от раменете му, отпуснати под тежестта на близо двадесетте години служба. Гъстата му тъмна коса, посребрена тук-там, бе сресана назад и разкриваше интелигентно лице, което успяваше да изглежда едновременно развеселено и тъжно; очилата за четене с рамки от черупка на костенурка, кацнали по средата на дългия му, подобен на клюн нос, завършваха образа на човек, който приличаше повече на уморен професор по история, отколкото на следовател от отдел „Убийства“.

Инспектор Давуд Аркадиан беше малко странна птица в полицията на Руин. Несъмнените му способности би трябвало с лекота да го издигнат в този напреднал етап от кариерата му до поста главен инспектор, ако не и по-горе. Вместо това той бе прекарал по-голямата част от живота си като обикновен полицай, наблюдаващ постоянната процесия от по-некадърни мъже, катерещи се по служебната стълбица, докато самият той си оставаше сред множеството анонимни детективи, които брояха дните до пенсия. Аркадиан имаше много повече качества от тях, но още в началото на кариерата си беше направил избор, който бе хвърлил много дълга сянка върху работата му.

А именно - бе срещнал жената на живота си, беше се влюбил в нея и се бяха оженили.

Да си щастливо женен детектив си е рядкост, но Аркадиан се бе запознал с жена си, докато работеше по заместителство като младши инспектор. Когато срещна бъдещата си съпруга, тя бе проститутка, готвеща се да свидетелства срещу мъжете, които я бяха домъкнали тук от Източна Европа и я бяха поробили. Първото му впечатление бе, че тя е най-храброто, най-красивото и най-уплашеното момиче, което е виждал. Беше натоварен да се грижи за нея, докато делото не влезе в съда. Често се шегуваше, че трябва да му плащат за извънреден труд, защото дванадесет години по-кьсно продължаваше да го прави. През това време ѝ помогна да се отърве от наркотиците, към които я бяха пристрастили, плати да завърши педагогическото си образование и ѝ върна живота, който ѝ бе предопределен поначало. В сърцето си знаеше, че това е най-доброто дело, което е правил, но разумът му беше наясно и с цената, която вървеше с него. Високопоставените полицейски служители не можеха да се женят за бивши проститутки, независимо колко са се променили. Затова той си остана инспектор от средното ниво, където общественият интерес бе по-малък, от време на време поемаше достоен за способностите му случай, но най-често се залавяше с трудните, с които никой от по-старшите не искаше да си има вземане-даване.

Сега гледаше към смачканите останки на монаха и преценяваше подробностите. Лещите на очилата увеличаваха топлите му кафяви очи. Лабораторният екип беше претърсил тялото за улики, но го бе оставил с дрехите. Грубата зелена одежда бе потъмняла от студена съсирена кръв. Ръцете, които бяха стояли разперени толкова дълго, образувайки кръст, сега бяха прибрани, вързаното на двоен клуп около дясната му китка въже беше внимателно навито до обезобразената длан. Аркадиан се намръщи. Не че аутопсиите не му понасяха - определено беше присъствал на предостатъчно; просто не бе сигурен защо бяха поискали да присъства тъкмо на тази.

Рийс прибра провисналата си коса под хирургическата шапка, пусна компютъра на подвижната стойка до масата, отвори ново досие и попита:

- Какво мислиш за примката?

Аркадиан сви рамене.

- Може да е искал да се обеси, но е решил, че е твърде банално.

Хвърли смачканата на топка обвивка на десертното блокче към кошчето до стената, но тя отскочи от ръба и се изтърколи под една скамейка. Явно му се очертаваше лош ден. Погледът му се спря за момент върху телевизора на отсрещната стена, включен на новинарския канал. Течеше предаване за монаха на върха.

- Това е нещо ново за мен - каза Аркадиан, докато вдигаше опаковката. - Първо гледаш телевизионното шоу, а после правиш дисекция на трупа...

Рийс се усмихна и обърна плоския монитор към него. Взе безжичните слушалки, закачени на монитора, сложи си ги и нагласи тънкия микрофон пред устата си, след което натисна червения квадрат в ъгъла на екрана. Той замига - MP3 файлът започна да се записва директно в досието.

19

Оскар де ла Круз седеше в дъното на параклиса, облечен в обичайното си бяло поло под тъмнокафявия ленен костюм. Главата му бе леко сведена. Старецът се молеше безмълвно за монаха, без да знае, че той вече е мъртъв. Накрая отвори очи и огледа мястото, за чието изграждане беше помогнал преди повече от седемдесет години.

В параклиса нямаше украса, нямаше дори прозорци; меката светлина идваше от скритите лампи, които ставаха по-ярки, колкото по-нагоре гледаш - архитектурен трик, целящ да привлича погледа нагоре. Беше откраднал идеята от величествените готически катедрали в Европа. Смяташе, че строителите им са откраднали много повече неща от него и от народа му.

Имаше още двайсетина души, събрали се на бдение - други нощни птици като него, хора от тайната конгрегация, които бяха чули новините и бяха дошли тук да се помолят и да размишляват върху това какво ли означава знакът за тях и за другите като тях. Оскар познаваше повечето - някои доста добре, но пък и мястото не бе за всеки. Всъщност малцина знаеха за съществуването му.

Мариела седеше до него, потънала в своите мисли, и редеше молитва на език, по-древен от латинския. Когато свърши, Оскар се обърна към нея и попита:

- За какво се молеше?

Тя се усмихна и погледна към олтара, над който висеше голямо Тау. През всичките години, откакто идваха тук, никога не му бе отговаряла.

Спомни си как за първи път срещна срамежливото осемгодишно момиченце, което се изчерви, когато я заговори. Параклисът тогава бе нов и статуята, в която бе построен, носеше надеждите на племето им. А сега ги държеше един човек на другия край на света - държеше ги в разперените си ръце.

- Когато построи това - прошепна Мариела и кимна към смълчаното помещение, - наистина ли вярваше, че то ще промени нещата?

Оскар се замисли. Статуята на Христос Спасителя беше построена по негово предложение и с парите, за чието събиране беше помогнал. Бе продадена на Бразилия като величествен символ на католическата нация, но всъщност бе опит за осъществяването на древното пророчество на една много по-стара религия.

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно - всички ще се дивят

Когато статуята най-сетне бе разкрита пред събралите се представители на медиите - след девет години строеж, - снимките ѝ се появиха във вестници и списания по целия свят. Не стана точно едновременно, но всички видяха знака и бурните възхвали бяха свидетелство, че всички се чудят и възхищават.

Но нищо не се случи.

През следващите години славата на статуята стана още по-голяма, но въпреки това нищо не се случваше - поне нищо от онова, на което се беше надявал Оскар. Не беше успял да създаде нищо повече от забележителност за бразилската туристическа индустрия. Единствената му утеха бе, че бе изградил и тайния параклис в основата на огромната статуя, издълбан в скалата като поредното отражение на Цитаделата - църква в планина.

- Не - отговори той на въпроса на Мариела. - Надявах се, че ще промени нещата, но не мога да кажа, че съм вярвал.

- А монахът? Вярваш ли, че той ще го направи?

Оскар я погледна и каза:

- Да. Да, вярвам.

Мариела се наведе и го целуна по бузата.

- Точно за това се молех - каза тихо. - А сега се моля да си прав.

В предната част на параклиса настана внезапна суматоха.

Малка група богомолци се беше събрала до олтара и напрегнатият им шепот се носеше из помещението като засилващ се вятър. Един се отдели и тръгна по пътеката към тях. Беше Жан-Клод Ландовски, внукът на френския скулптор, създал постройката, в която се молеха. Спираше до всеки от присъстващите и му казваше нещо. Изражението му бе сериозно, дори строго.

Оскар наблюдаваше реакциите на богомолците на новината. Мариела стисна ръката му. Оскар нямаше нужда да чува думите - знаеше какви ще бъдат.

20

- И така - започна Рийс с най-добронамерения си тон, - досие едно-осем-шест-девет-четири тире Е. Часът е десет и седемнадесет. Присъства моя милост, доктор Бартоломю Рийс от кабинета на градския следовател, и инспектор Давуд Аркадиан от градската полиция. Субектът е неидентифициран бял мъж на възраст около двадесет и пет години. Височина - хвана вградената в масата метална рулетка и я разви рязко - метър осемдесет и седем. Първоначалният оглед отговаря на сведенията на очевидците, записани в досието, на тяло с множество травми, получени при падане от голяма височина.

Намръщи се, чукна върху мигащия червен квадрат, за да спре записа, и каза в посока към машината за кафе:

- Хей, Аркидиан. Защо са те натоварили със случая? Този тип се е хвърлил от високо и е умрял на място. Доколкото мога да преценя, няма много работа за детективи.

Аркадиан бавно издиша и с рязко движение метна направената на топка обвивка в кошчето за боклук.

- Интересен въпрос - отвърна и наля две чаши кафе.

- За съжаление, това не е от самоубийствата, дето се правят на тихо и закътано местенце. - Взе кутията мляко и доля едната чаша. - И нашият човек не се е хвърлил просто от високо, а от Планината. Знаеш колко мразят началниците, когато там се случи нещо „не особено приятно“, така да се каже. Мислят, че това може да откаже хората да посещават прекрасния ни град, което ще се отрази върху продажбите на тениски със Светия Граал и стикери с „Истинският кръст Христов“ - а това определено не им харесва. Затова трябва да се погрижат да направят всичко възможно, за да отговорят на подобен трагичен инцидент.

Подаде на Рийс много бяло кафе в много черна чаша.

Рийс кимна разбиращо, отпи и заключи:

- И затова пращат цял инспектор.

- Именно. По този начин могат да дадат пресконференция и да съобщят, че полицията си е свършила най-съвестно и експертно работата и е стигнала до заключение, че някакъв тип, облечен като монах, се е хвърлил от върха на Цитаделата и е умрял. Разбира се, освен ако ти не откриеш нещо друго...

Рийс отпи дълга глътка от хладкото мляко с кафе, подаде чашата на Аркадиан, натисна червения бутон, за да продължи записа, и отсече:

- Е, да видим тогава.

21

Катрин Ман седеше в кабинета си на втория етаж на къщата насред купища документи на различни езици. Както обикновено, вратата към коридора беше отворена и тя чуваше стъпките по дървения под, звънящите телефони и откъслечни разговори - хората вече идваха на работа.

Беше пратила човек в овощната градина да прибере доброволците. Искаше да остане известно време насаме с мислите и чувствата си и точно в момента изобщо не ѝ бе до сериозни разговори за мъртви пчели. Помисли си за празните кошери в светлината на смъртта на монаха и потръпна. Древните хора отдавали огромно значение на знаменията, свързани с необичайното поведение на живите твари. Запита се как ли биха приели свръхестествените неща, които се случваха днес по света - топящи се полярни шапки, тропически климат в доскоро умерени зони, безпрецедентни урагани и наводнения, отровени от киселинни морета коралови рифове, изчезващи пчели. Сигурно щяха да сметнат, че настъпва краят на света.

На бюрото пред нея лежеше папката, която бе взела от седалката на микробуса. Докладът с нищо не бе разведрил настроението ѝ. Беше прочела само половината и вече знаеше, че проектът ще е твърде скъп. Може би това бе просто още една част от света, която щяха да оставят да залинее и загине. Беше вперила поглед в грижливо анотираните диаграми и графики, очертаващи първоначалните разходи по изграждането на напоителната система и прогнозите за развитието на дърветата, но виждаше издълбани върху фрагменти от плоча символи и фигурата, направена от монаха преди падането му.

- Гледа ли новините?

Сепната, Катрин погледна ведрото лице на стройното като върба момиче, грейнало срещу нея от прага. Опита се да си спомни името ѝ, но текучеството тук бе толкова голямо, че никога не беше сигурна, че няма да сбърка. Рейчъл може би... или Ребека? Беше дошла на тримесечен стаж от някакъв английски университет.

- Да - отвърна Катрин. - Гледах.

- Стана страхотно задръстване. Затова закъснях.

- Няма проблем - отвърна Катрин и пак се наведе над доклада. Сутрешните новини, които така ѝ тежаха, явно бяха просто неудобство за повечето хора - нещо, за което щеше да се дърдори известно време, а после щеше да бъде забравено.

- Искаш ли кафе? - попита момичето.

Катрин отново погледна свежото ѝ спокойно лице и изведнъж си спомни името ѝ.

- Да, Беки, много ще съм ти благодарна.

Момичето грейна цялото.

- Супер. - Кестенявата опашка се метна енергично и Беки тръгна към кухнята.

Повечето работа се вършеше от доброволци като нея - хора на всякаква възраст, жертващи безвъзмездно времето си не поради религиозни задължения или национална гордост, а просто защото обичаха планетата и искаха да се погрижат по някакъв начин за нея. Точно това правеше благотворителната организация - докарваше вода в пресъхнали места, засаждаше зърнени култури и дървета в опустошени от война или отровени от промишлеността земи, макар че „Ортус“ не беше замислена с тази цел и не винаги се бе занимавала с това.

Телефонът на бюрото ѝ иззвъня.

- Ортус. Мога ли да ви помогна? - каза Катрин с най-ведрия тон, който успя да скалъпи.

- Катрин - прозвуча топлият глас на Оскар и тя моментално се почувства мъничко по-добре.

- Здрасти, татко. Къде се изгуби?

- Молех се.

- Чу ли? - Не знаеше как точно да формулира въпроса си. - Чу ли, че той... че монахът...

- Да - отвърна той. - Чух.

Катрин преглътна с мъка.

- Не се отчайвай - каза баща ѝ. - Не бива да губим надежда.

- Но как можем да я запазим? - Погледна към вратата и сниши глас. - Пророчеството вече не може да се изпълни. Как кръстът може да се издигне?

Пращенето по трансатлантическата линия запълни дългата пауза, преди баща ѝ да заговори отново.

- Хора са се връщали от оня свят - рече той. - Потърси в Библията.

- Библията е пълна с лъжи. Ти си ме учил така.

- Не, не съм те учил на подобно нещо. Разказвах ти за отделните специфики и нарочно допуснатите неточности. В официалната Библия има много неща, които са верни.

Отново се възцари мълчание, нарушавано само от пращенето.

Искаше да му вярва. Наистина искаше. В сърцето си обаче чувстваше, че да продължава да вярва сляпо, че всичко ще е наред, не се различава особено от това да затвориш очи и да стискаш палци.

- Наистина ли вярваш, че кръстът ще се издигне?

- Би могъл - рече той. - Трудно е да се повярва, признавам. Но ако вчера ми беше казала, че изневиделица ще се появи sanctus, ще се покатери върху Цитаделата и ще направи знака Тау, също едва ли бих ти повярвал. А ето, че се случи.

Не можеше да възрази на думите му. Подобно нещо се случваше рядко. Именно затова ѝ се искаше баща ѝ да беше тук и да можеха да разговарят, когато се появи новината. Може би тогава нямаше да изпадне в такава меланхолия.

- И какво според теб трябва да правим? - попита тя.

- Да държим тялото под око. То е ключът. То е кръстът. И ако той наистина... стане, ще трябва да го защитим от онези, които биха искали да му навредят.

- Другите sancti.

- Смятам, че ще се опитат да си върнат тялото при първа възможност и да го унищожат, за да сложат край на пророчеството. Като sanctus той няма семейство, така че никой няма да предяви претенции към тялото.

Двамата отново се смълчаха. Размишляваха какво ли ще стане, ако се случи подобно нещо. Катрин си го представи как лежи в някаква тъмна стая без прозорци някъде в Цитаделата - и изведнъж натрошеното му тяло започва да се възстановява по някакъв чудодеен начин. А от сенките се появяват закачулени фигури, облечени в зелено мъже с кинжали и какви ли не инструменти за мъчение.

На другия край на света баща ѝ си представяше подобни картини, макар че неговите не бяха плод на въображението. Беше виждал със собствените си очи на какво са способни sancti.

22

Атанасий изпитваше дълбока неприязън към библиотеката.

В затворената ѝ анонимна тъмнина и лабиринта от зали имаше нещо много зловещо и клаустрофобично. Игуменът обаче го беше извикал именно там, така че нямаше друг избор освен да се подчини.

Библиотеката заемаше система от пещери на около една трета от височината на планината, избрани от първите строители на Цитаделата, защото бяха достатъчно тъмни и добре проветрени, за да не позволят на слънчевата светлина и влагата да повредят древните свитъци и ръкописи. Когато пещерите започнали да се пълнят с все повече и повече безценни текстове, било решено, че запазването на подобни съкровища не може да се повери само на тъмнината и сухия въздух, така че започнали последователни подобрения. Сега библиотеката се помещаваше в четиридесет и две зали с различни размери и съдържаше най-ценната и уникална колекция от книги в света. В международната гилдия на учените богослови битуваше горчивата шега, че това е най-голямата колекция древни текстове, която никой не е виждал.

Атанасий приближи единствения ѝ вход, разяждан от обичайното безпокойство. Студена синя светлина пропълзя през дланта му, докато скенерът проверяваше и потвърждаваше самоличността му, преди вратата да се плъзне настрани и да го допусне до въздушния шлюз. Той пристъпи вътре и чу как вратата се затваря зад него. Чувството за клаустрофобия се засили. Знаеше, че няма да го остави, докато не излезе от библиотеката. Над втория скенер замига светлина, която показваше, че шлюзът прави онова, което е нужно, за да не допусне замърсеният въздух около него да попадне в херметически затворения свят от другата страна на вратата. Зачака. Усети как изсушеният въздух изсмуква влагата в гърлото му. Светлината спря да премигва. Втората врата се отвори и Атанасий се озова в библиотеката.

Веднага щом пристъпи в тъмното, около него се появи кръг светлина. Беше с диаметър само няколко стъпки и следваше точно движението му, като го държеше в центъра си, докато той вървеше през рецепцията към арката, водеща към сърцевината на библиотеката. Подобно на грижливо поддържания климат (постоянна температура от 20 градуса по Целзий и 35% влажност), осветлението бе чудо на модерната технология. То също бе подновявано непрекъснато през поколенията - свещите бяха отстъпили пред газените фенери, които на свой ред бяха заменени от електричество. Сега системата за осветление бе не само най-напредналата в света, но и единствена по рода си. Подобно на повечето последни технологични подобрения, тя бе замислена и разработена от един човек - отец Тома, най-добрия приятел на Атанасий.

От момента, в който отец Тома бе попаднал в Цитаделата - преди повече от десетилетие, - към него се отнасяха различно в сравнение с другите новодошли. Също като на повечето обитатели на планината, миналото му бе неизвестно, но с каквото и да се бе занимавал във външния свят, веднага стана ясно, че е експерт в запазването на стари документи и гений в електрониката. През първата година самият прелат му даде специални правомощия да обнови напълно библиотеката. Изпълняването на задачата отне близо седем години, като първата бе прекарана само в експериментиране с различни честоти на светлината и изучаване на въздействието им върху различните мастила и носители. Разработеното след това осветление беше гениално в простотата си и вдъхновено от първите книжници, които идвали в библиотеката само с една свещ, осветяваща района непосредствено около тях, докато останалата колекция продължавала да тъне в пълен мрак.

Чрез система от сензори за движение, натиск и топлина отец Тома бе създал среда, в която всеки посетител на библиотеката се следеше от централен компютър, който осигуряваше тясна колона светлина, достатъчна да освети само района наоколо. Тази светлина следваше човека през библиотеката, като постоянно изтласкваше тъмнината, без да засяга останалите райони. Системата бе толкова чувствителна, че всеки монах можеше да бъде идентифициран по малките разлики в телесната температура и изместения обем въздух от уникалните му размери и тегло. Това означаваше, че компютърът можеше не само да следи движението на всеки посетител, но и да действа като допълнителна мярка за сигурност относно правата на достъп на монасите до различните части на библиотеката.

Атанасий излезе от коридора и тръгна по тънката нишка приглушени насочващи лампи, вградени в пода, които показваха пътя през мрака. От време на време виждаше други учени, подобни на светулки, уловени в собствените си ореоли от светлина, които ставаха все по-слаби с навлизането в дебрите на библиотеката.

Друго голямо нововъведение на отец Тома бе да раздели библиотеката на зони според възрастта, мастилото и вида хартия и да нагласи осветлението във всеки район така, че да съответства на характерните му особености. Затова докато Атанасий навлизаше все по-на- вътре, там, където се държаха все по-стари и по-деликатни текстове, кръгът светлина около него постепенно ставаше по-приглушен и оранжев. Сякаш вървеше назад през времето и се озоваваше в същите условия, в които са се намирали хората, създали документите.

Най-далеч от входа се намираше най-малката и най-тъмната зала. Тук се пазеха най-старите, най-крехките и най-скъпоценните текстове - парчета изтънял от времето велен и думи, надраскани върху трошлив камък. В редките случаи, когато светлината в забранената зала светеше, бе тъмночервена, подобна на светлината на угасващи въглени.

Само трима души имаха постоянно право да влизат в това помещение - прелатът, игуменът и главният библиотекар отец Малахия. Другите трябваше да получават специално разрешение от някой от тях, но това се случваше рядко. Ако някой волно или неволно влезеше тук без нужната оторизация, светлината си оставаше изключена, а безмълвната аларма уведомяваше постоянната охрана да се втурне през тъмните коридори и да се погрижи за натрапника.

По традиция наказанието за влизане в забранената зала беше сурово, винаги се налагаше публично и служеше като свиреп пример за всички, които биха дръзнали да сторят подобно нещо. В миналото нарушителите били изкарвани пред всички свещеници и монаси и им вадели очите, за да бъдат пречистени от онова, което са видели; езиците им били изтръгвани с нажежени клещи, за да не могат да повторят нещо, което са научили неволно; а в ушите им било сипвано разтопено олово, за да изгори забранените думи, прошепнати вътре.

После обезобразеното тяло на нарушителя било изхвърляно от Цитаделата като предупреждение към другите за опасностите от неподчинението и търсенето на забранено знание. Именно от този зловещ ритуал се появила поговорката „Не виждай зло, не чувай зло и не говори зло“. Към нея имаше и четвърта, по-малко известна фраза, съветваща „Не прави зло на другите“, която изглеждаше донякъде неуместна предвид историята на появата ѝ.

Подобно на всички други в Цитаделата, Атанасий бе чувал истории за това какво се случва с онези, които се озоват в забранената зала, но доколкото знаеше, вече стотици години никой не бе подлаган на наказанието. Това отчасти се дължеше на променилия се свят, който вече не търпеше подобни прояви на варварщина, но най-вече на факта, че никой не смееше да влезе тук без нужното разрешение. Самият той досега бе стъпвал в залата само веднъж, когато бе назначен за иконом, и се беше надявал, че никога няма да му се наложи да я посети отново.

Докато вървеше прилежно в сумрака, без да откъсва поглед от светлинките в пода, се запита каква е причината да бъде повикан тук и дали не е било направено още някое ужасно откритие. Може би Самюъл някак беше успял да се вмъкне в библиотеката между бягството и фаталното си катерене. Или бе влязъл в забранената зала и беше откраднал или унищожил някои от свещените и незаменими текстове...

Нишката светлинки зави рязко надясно и изчезна под невидимата каменна стена. Тя бележеше мястото, където започваше последният коридор, водещ към най-далечната зала. Каквато и да бе причината игуменът да го извика тук, скоро щеше да я научи.

23

- По тялото има следи от скорошни порязвания и травми по ръцете и краката - каза Рийс, продължавайки предварителния оглед. - Разрезите са много. Дълбоки. В някои случаи чак до костта. Освен това са с неравни и разкъсани краища. В някои случаи в раните се забелязва нещо като парченца скала. Махам ги и ги отделям за анализ.

Прикри с длан микрофона и се обърна към Аркадиан.

- Покатерил се е горе, преди да скочи, нали?

- Доколкото ми е известно, нямат нещо като древен асансьор.

Рийс отново погледна обезобразените длани и стъпала на монаха и си представи монументалната височина на Цитаделата.

- Мъчно катерене - отбеляза тихо, махна ръката си от микрофона и продължи: - Макар и скорошни, раните по дланите и краката показват признаци на значително съсирване на кръвта, което предполага, че са били нанесени няколко часа преди смъртта. Върху някои от по-малките разрези се е образувала съединителна тъкан, понякога покриваща парченцата скала. Въз основа само на степента на заздравяване бих казал, че е бил на върха няколко дни преди да скочи.

Постави дланта върху студената керамична маса и огледа голата ръка.

- Привързаното към дясната китка въже също е ожулило сериозно кожата и е свалило епидермиса. Въжето е грубо, вероятно конопено, много здраво.

- Това е коланът му - обади се Аркадиан. Рийс вдигна очи и се намръщи неразбиращо. - Виж расото при кръста.

Рийс погледна тъмната окървавена дреха и забеляза дебела кожена гайка, грубо пришита към тъканта от едната страна. Там, където би трябвало да се намира втората, платът беше разпран. Беше забелязал други скъсани места по расото - две над полите и две при китките, но не им бе обърнал внимание.

- Въжето вероятно е служело за колан на жертвата - каза Рийс за протокола. - В средната част на дрехата има гайки, макар че едната като че ли липсва. Отново ще прибера всичко и ще го изпратя за анализ.

Аркадиан се пресегна зад Рийс и натисна мигащия червен бутон, за да спре записа.

- С други думи - рече той, - нашият човек се е покатерил на върха, използвайки колана си като алпинистко въже, нарязал е ръцете и краката си по пътя, висял е горе достатъчно дълго, за да започнат раните му да заздравяват, а после се е хвърлил веднага щом се е събрала достатъчно голяма тълпа, за да съсипе сутринта ми. Случаят е изяснен. Така че колкото и да ми харесва да вися тук, имам и други не чак толкова обаятелни, но все пак заслужаващи си случаи. Така че ако нямаш нищо против, ще използвам телефона до машината за кафе и ще се опитам да свърша малко истинска полицейска работа. - Обърна се и излезе от кръга ярка светлина над масата за аутопсии. - Викай, ако намериш нещо.

- О, не се и съмнявай. - Рийс взе грамадни ножици. - Сигурен ли си, че не искаш да гледаш? Смятам да му срежа расото. Не всеки ден се случва да видиш гол монах.

- Ти си побъркан, Рийс. - Аркадиан вдигна телефона и се зачуди с кой от шестте текущи случая да започне.

Рийс погледна към трупа, усмихна се и промърмори:

- Да бе, побъркан! Пробвай да правиш това всеки ден и да останеш нормален.

Пъхна ножицата под яката на расото и започна да реже.

24

Атанасий последва водещата светлина зад ъгъла и продължи по дългия тъмен коридор, в края на който го очакваше забранената зала. Дори да имаше хора отпред, не можеше да ги види. Кървавочервената светлина в залата не беше предвидена да се вижда отдалеч. Спря в тъмното. Никак не му харесваше, че не може и да чуе нищо. Беше чул веднъж как Тома обясняваше на Самюъл, че било свързано с постоянния нискочестотен сигнал, който не се долавя от човешкото ухо, прекъсва всички звукови вълни и не им позволява да се разпространяват извън кръга светлина около теб. Това означаваше, че може да си на три метра от някого и пак да нямаш представа какво казва. Така всичките четиридесет и две зали си оставаха потънали в характерната за библиотеката тишина, дори да бяха пълни с учени глави, спорещи по богословски теми. Означаваше също, че въпреки бързия си и целенасочен марш по тъмните коридори Атанасий не можеше да намери утеха дори в звука на собствените си стъпки.

Беше преполовил коридора, когато го видя. Кратко, в самия край на светлината. Призрачен бял проблясък в тъмното.

Отскочи назад, като се взираше в мрака и се опитваше да зърне отново онова, което беше видял. Нещо го шляпна по гърба и той рязко се завъртя. Зад него имаше каменен шкаф за книги. Обърна се отново, опитваше се да различи нещо в зловещата тъмнина.

И отново го видя.

Отначало като съвсем смътно очертание, подобно на рееща се в мрака паяжина. С приближаването си нещото започна да се преобразява в мършава тътреща се фигура. Тялото бе кльощаво и кокалесто и сякаш едва издържаше тежестта на расото, което висеше като час- тично обелена кожа; дългата рядка коса се спускаше пред невиждащите очи. Въпреки противния вид на бавно приближаващия монах Атанасий усети как цялото му тяло се отпуска.

- Братко Понти - изпъшка той. - Ама че ме стресна!

Беше уредникът, стар монах, специално избран да чисти и поддържа голямата библиотека, защото слепотата му означаваше, че не се нуждае от осветление, за да си върши работата. Той завъртя глава по посока на гласа и се загледа право през Атанасий с млечнобелите си очи.

- Съжалявам. - Гласът му бе дрезгав: гърлото му беше пресъхнало от въздуха. - Опитвам се да се придържам близо до стените, за да не се блъскам в хората, но тази част е малко тесничка, нали, братко...?

- Атанасий.

- А, да. - Понти кимна. - Атанасий. Помня те. Идвал си тук и преди, нали? - И махна в посока на залата.

- Веднъж - отвърна Атанасий.

- Точно така. - Брат Понти пак бавно кимна, сякаш се съгласяваше с чутото. - Е, да не те бавя - каза и се обърна сковано към изхода. - Той вече е там. И ако бях на твое място, братко, не бих го карал да чака.

Обърна се и се стопи в мрака.

25

На Рийс му потрябваха няколко минути да се справи с напоеното с кръв расо. Разряза го от яката до долния край, а после по дължината на ръцете, като внимаваше да не ги докосва. Леко обърна тялото, издърпа дрехата и я постави върху метален поднос за отделен анализ.

Този тип бе в доста добра форма.

Или поне щеше да бъде, ако не беше паднал от триста метра върху гола скала.

Рийс чукна с пръст червения квадрат на екрана и отново започна да записва.

- Първите впечатления от тялото на субекта отговарят на онова, което може да се очаква след падане от голяма височина - масивни травми по торса, натрошени ребра стърчат на няколко места от двете страни на гръдния кош, напълно в съответствие със счупванията, причинени от много бързо спиране на свободно падащо тяло при контакт със земята. Тялото е покрито с дебел тъмен слой съсирена кръв от многобройните прободни рани. Двете ключици са счупени на няколко места, дясната стърчи през кожата в основата на врата. Изглежда, че има... - вгледа се по-внимателно - някакво по-старо неравномерно порязване хоризонтално на врата от едното рамо до другото.

Хвана маркуча над масата, натисна дръжката и насочи струята вода към врата и гърдите на трупа. Лепкавото тъмно покритие започна да се отмива.

- Леле! - възкликна Рийс.

Прокара струята по цялото тяло - първо гърдите, после ръцете и накрая краката. Отново спря записа.

- Хей, Аркадиан - извика през рамо, без да може да откъсне поглед от посинялото тяло на масата. - Каза, че искаш улики. Това достойно ли е да ти грабне вниманието?

26

Атанасий спря на прага - знаеше, че няма право да влиза в забраненото помещение, и бе доста уплашен от това какво би го сполетяло, ако го направи.

Надникна вътре.

Игуменът беше прав. Червената светлина струеше от него, сякаш бе някакъв сияещ в тъмното демон. Беше с гръб към входа и не можеше да види Атанасий. Погледът му бе прикован към петнайсетте издълбани в скалите ниши, в които имаше контейнери, изработени от същия материал като черните кутии на самолетите. Атанасий си припомни думите на отец Малахия, че били достатъчно здрави, за да защитят безценното си съдържание дори цялата планина да се срути отгоре им. Това не го успокои особено.

Погледна към невидимата линия на пода и се замисли дали да не я прекрачи дръзко, но фразата „Не виждай зло, не чувай зло“ изникна неканена в мислите му и го накара да остане на място, докато игуменът, може би усетил присъствието му или чудещ се защо закъснява, не се обърна и не погледна право към него. Атанасий с облекчение забеляза, че въпреки обезпокоителния ален цвят лицето на господаря му не изглежда гневно като лицето на човек, стъпил на бойната пътека, а е замислено, сякаш той сс опитваше да разреши някакъв проблем.

- Влизай. - Игуменът извади една кутия от нишата ѝ и я отнесе до стойката за книги в центъра на помещението. Усети, че Атанасий все още се колебае да прекрачи прага, и добави: - Говорих с Малахия на идване. Можеш да влезеш в хранилището в близкия един час.

Атанасий се подчини и когато направи крачка напред, около него се появи втора червена светлина, потвърждаваща, че - поне засега - присъствието му тук е легитимно.

Стойката за книги се намираше в центъра на помещението и гледаше към входа, но подставката бе обърната срещу него. Всеки, който стоеше зад нея, щеше да бъде предупреден за приближаването на друг човек от издайническото сияние, а книгата, поставена там, не можеше да се види отвън.

- Извиках те тук, защото искам да ти покажа нещо - каза игуменът.

Освободи закопчалките на кутията и внимателно я отвори.

- Имаш ли представа какво е това?

Атанасий се наведе напред и ореолът му се сля с този на игумена и освети подвързаната с шиста книга. Върху нея бе гравиран символът Тау.

Дъхът му секна. Веднага разбра каква е тази книга - достатъчни му бяха описанията, които бе чел, както и обстоятелствата, при които я виждаше.

- Някаква еретическа библия - каза Атанасий.

- Не - поправи го игуменът. - Не някаква еретическа библия, а Еретическата библия. Това е последното запазено копие.

Атанасий се взираше в каменната корица.

- Мислех си, че всички са били унищожени.

- Точно това искаме да си мислят всички. Какъв по-добър начин да им попречим да търсят нещо от това да ги убедим, че то не съществува?

Решението наистина беше мъдро. Самият Атанасий години наред почти не се бе замислял за легендарната книга, защото смяташе, че тя е точно това - легенда. А ето че сега беше пред него и можеше да я докосне с ръката си.

- Тази книга - каза през зъби игуменът - съдържа тринадесет страници отвратителни, отровни и изопачени лъжи. Лъжи, които се осмеляват да противоречат и да извращават самото Божие слово, записано и увековечено в нашата истинска Библия.

Атанасий впери поглед в безобидната на вид корица и попита:

- Тогава защо е било нужно да се пощади това копие? Щом книгата е толкова опасна, защо я пазим?

- Защото - отвърна игуменът, като тикаше пръст в кутията, - можеш да унищожиш книгите, но съдържанието им има начин да оцелее. А за да внесем смут сред враговете си и да ги победим, не е зле на първо място да познаваме умовете им. Ще ти покажа нещо.

Докосна с пръст ръба на корицата и я отвори. Страниците вътре също бяха от плочи, скрепени с кожени ремъци. Докато игуменът обръщаше страниците, Атанасий изпита непреодолимо желание да прочете надрасканото върху тях. За съжаление това бе на практика невъзможно заради бързото прелистване и мъглявата червена светлина. Виждаше, че всяка страница има две гъсто изписани колони, но му бе нужно известно време да установи, че текстът е на малански, езика на първите еретици. След като вече се беше настроил, успя да различи само два фрагмента, докато страницата не бе обърната. Два фрагмента, две фрази - които само засилиха и без това огромния му потрсс.

- Ето - заяви игуменът, когато стигна до последната страница. - Тази част е тяхната версия на Битие. Предполагам, че си запознат с противния им език.

Атанасий се поколеба. Умът му все още трепереше от забранените думи, които бе прочел току-що.

- Да - успя да каже той, без гласът му да го издаде. - Аз... изучавал съм го.

- Чети тогава - каза игуменът.

За разлика от предишните страници, последната плоча съдържаше само седем реда текст. Бяха подредени като калиграма, образуваща знака Тау - същия текстуален символ, който бе гледала Катрин Ман преди два часа. Този обаче беше цял.

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно - всички ще се дивят

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век

Чрез милостивата си смърт

Атанасий вдигна поглед. Умът му работеше трескаво.

- Ето защо те извиках тук - каза игуменът. - Исках да видиш с очите си как може да бъде интерпретирана смъртта на брат Самюъл от враговете ни.

Атанасий отново се зачете в пророчеството. Първите три реда приличаха на описание на необичайните събития от сутринта. Последните четири обаче бяха причината лицето му да пребледнее като платно. Онова, което загатваха, бе невероятно, неимоверно, изключително важно.

- Ето защо запазихме книгата - тържествено каза игуменът. - Знанието е сила, а познаването на онова, в което вярват враговете, ни дава предимство. Искам да не изпускаш от поглед тялото на брат Самюъл. Защото ако тези извратени думи съдържат някаква истина и той е кръстът, за който се говори тук, може тепърва да се издигне - и враговете ни да погледнат на него като на оръжие, което да използват срещу нас.

27

Рийс и Аркадиан се взираха в тялото. Кожата беше нашарена от гъста и сложна мрежа от белези – някои стари, други по-скорошни, всички направени нарочно. В зловещата обстановка на стаята за аутопсии те създаваха впечатлението, че монахът е някакво готическо чудовище, съшито от частите на различни хора.

Рийс отново включи записа.

- Субектът има множество еднообразни белези по по-голямата част от тялото си, резултат от разрези, направени с остър, вероятно клиничен инструмент като скалпел или бръснач, най-вероятно по време на някакъв ритуал.

След което продължи със страховитото изброяване.

- Започвам от главата... Стар заздравял белег около цялата основа на врата, там, където се съединява с торса. Подобни белези обгръщат двете ръце при раменете и краката при слабините. Онзи в горната част на лявата ръка неотдавна е бил отворен отново, но вече показва признаци на заздравяване. Разрезът също е равен и много гладък, направен с хирургическа точност от много остър предмет. Върху лявата ръка при съединението на бицепса и трицепса има Т-образен белег, по-дебел от останалите, причинен от многократно изгаряне. - Погледна към Аркадиан. - Изглежда, това момче е било жигосвано като добиче.

Аркадиан се взираше в изпъкналото Т на ръката на монаха, напълно забравил за останалите си случаи. Взе фотоапарата на Рийс. На дисплея се виждаше миниатюрен образ на лежащия върху масата монах. С натискането на бутона изображението бе прехвърлено безжично в компютърното досие.

- Един белег минава през горната част на гръдния кош, а друг го пресича вертикално през гръдната кост и стига до пъпа. - Рийс замълча за момент. - По форма и размери прилича на Y-образния разрез, който се прави за изваждането на основните органи при аутопсия. От ареолата на лявото зърно започват четири прави линии, образуващи формата на кръст. Белезите са стари, с дължина приблизително... - Рийс отново използва рулетката - двадесет сантиметра всеки. - Вгледа се по-внимателно. - От дясната страна на торса има друг кръст на нивото на основата на гръдния кош. Различава се от останалите белези, с латерална дължина около петнадесет сантиметра. Налице е и по-къс вертикален белег с дължина около пет сантиметра, приличащ на полегнал на една страна християнски кръст, леко хлътнал; следи от опъване на кожата около него; най-вероятно белегът е много стар и не е бил подлаган на повторно ритуално отваряне. Вероятно не е толкова важен, колкото другите.

Аркадиан направи още една снимка и огледа внимателно белега. Не приличаше точно на полегнал кръст. Дръпна се назад, като си мислеше какво означават тези разрези.

- Виждал ли си подобно нещо?

Рийс поклати глава.

- Предполагам, чс става въпрос за някаква инициация. Но повечето от белезите не са пресни, така че не зная доколко имат отношение към скачането му.

- Това не е просто скачане - отбеляза Аркадиан.

- Какво искаш да кажеш?

- При повечето самоубийства основната цел е смъртта. Това обаче не се отнася за този тип. Смъртта му беше някак си... второстепенна. Мисля, че основният му мотив е някакъв друг.

Веждите на Рийс изпълзяха почти до косата му.

- Ако се хвърлиш от върха на Цитаделата, смъртта е доста напред в дневния ти ред.

- Но защо му е било да се катери чак до върха? Падане и от много по-ниско би свършило същата работа.

- Може да се е страхувал да не оживее и да остане сакат. Доста от по-боязливите самоубийци завършват в болницата вместо в гроба.

- И така да е, не му е било нужно да се мъчи до самия връх. Не му е трябвало и да чака. Но го е направил. Стоял е бог знае колко на студа, напълно изтощен, с множество кървящи рани, и е чакал утрото. Защо му е било да прави това?

- Може да си е почивал. Подобно катерене сигурно е страшно изтощително. А и сигурно е кървял по целия път нагоре. И когато се е добрал до върха, вероятно е припаднал от умора, а после слънцето го е съживило. И тогава го е направил.

Аркадиан се намръщи.

- Само че не стана така. Той не просто се е събудил и е скочил от планината. Стоя горе с разперени ръце поне два часа. - Имитира позата. - Защо му е да го прави, ако просто иска да сложи край на всичко? Сигурен съм, че публичността на смъртта му е от значение. Единствената причина да стоим тук и да водим този разговор е, че е чакал, докато си осигури зрители. Ако беше изиграл номера си посред нощ, едва ли щеше да се появи в новините. Знаел е точно какво прави.

- Добре - отстъпи Рийс. - Значи може би този тип е страдал от недостиг на внимание като дете. Каква е разликата? Така и така е мъртъв.

Аркадиан се замисли.

„Каква е разликата?“

Знаеше, че шефът му иска целият случай да се изясни бързо и безпроблемно. Умният ход бе да пренебрегне естественото любопитство, с което се беше родил, и да престане да задава мъчни въпроси. Но пък не можеше просто да хвърли значката си и да се заеме с предлагане на ваканционни квартири или да стане екскурзовод.

- Виж, поех този случай не по свое желание - каза той. - Твоята работа е да установиш каква е причината за смъртта. Моята - да разбера защо се е стигнало до нея, а за да го направя, трябва да се опитам да разбера нагласата на този тип. Скачащите отвисоко обикновено са жертви. Хора, които вече не могат да се справят, които поемат по пътя на най-малкото съпротивление към смъртта. Този обаче е имал кураж. Той не е класическа жертва и определено не е тръгнал по пътя на най-малкото съпротивление. Което ме кара да мисля, че действията му са означавали нещо за него. И че може би са означавали нещо и за някой друг.

28

Атанасий забърза по коридора след игумена. Ореолите и на двамата с всяка крачка ставаха все по-ярки.

- И така - каза игуменът, без да забавя ход, - кой е поел разследването?

- Някой си инспектор Аркадиан - задъхано отвърна Атанасий. - Вече поиска да говори с някой, който евентуално разполага с някаква информация за покойния. Заръчах на братята отвън да кажат, че смъртта е била трагедия и че сме готови да помогнем по всякакъв начин за изясняването ѝ.

- Каза ли, че го познаваме?

- Казах, че в Цитаделата живеят и работят много хора и че ще се погрижим да открием дали някой от тях не е изчезнал. Не бях сигурен дали искаме да обявим, че е един от нас, или предпочитаме да останем настрана.

Игуменът кимна.

- Добре си постъпил. Кажи отвън да продължат със същото любезно сътрудничество - засега. Възможно е проблемът с тялото на брат Самюъл да се реши без наша намеса. След като властите завършат огледа и не се появят роднини, можем да излезем и да предложим да вземем тялото като израз на съчувствие. Така ще покажем на света каква любяща и грижовна църква сме и как сме готови да приемем клетата окаяна душа, решила да сложи край на живота си по такъв самотен и трагичен начин. Освен това ще си върнем брат Самюъл, без да ни се налага да признаваме, че сме били близки с него.

Спря, обърна се и прониза Атанасий с острите си сиви очи.

- Същевременно в светлината на онова, което току-що прочете, трябва да сме и бдителни. Не бива да оставяме нищо на случайността. Ако се съобщи нещо необичайно, каквото и да е, трябва да сме готови да приберем тялото на брат Самюъл незабавно, по какъвто и да било начин. - Изгледа Атанасий изпод гъстите си вежди. - Така че ако се случи някакво чудо и той възкръсне, поне ще бъде в ръцете ни. Каквото и да става, не можем да позволим на враговете да се доберат до тялото.

- Както заповядаш - отвърна Атанасий. - Но ако онова, което ми показа току-що, наистина е единственото останало копие от книгата, кой друг би могъл да знае за... - Поколеба се. Не беше съвсем сигурен как да опише древните думи върху каменната плоча. Не искаше да използва „пророчество“, защото можеше да се изтълкува, че думите са Божията воля, а това само по себе си бе ерес. - Кой друг би могъл да знае за подробностите около... предричането...?

Игуменът кимна одобрително на предпазливостта му. Тя потвърждаваше, че Атанасий е подходящият човек, който да се заеме с официалната страна на ситуацията: притежаваше нужната политическа изтънченост и дискретност. Неофициалната страна бе грижа на самия него.

- Не можем просто да вярваме, че унищожаването на всички книги и разпространителите им е унищожило думите и мислите, които са се съдържали в тях - обясни той. - Лъжите са като бурените. Можеш да ги скубеш, да тровиш корените им, да ги гориш, но те винаги намират начин да се върнат. Затова трябва да приемем, че това „предричане“, както мъдро се изрази, е известно под някаква форма на враговете ни и че те се готвят да действат според него. Но не се безпокой, братко - каза той и положи тежката си като мечешка лапа ръка на рамото на Атанасий. - Устоявали сме на далеч по-опасни заплахи от тази в нашата дълга и сложна история. Сега трябва просто да правим онова, което сме правили винаги - да сме една крачка напред, да вдигнем подвижния мост и да изчакаме външната заплаха да се оттегли.

- А ако не се оттегли? - попита Атанасий.

Хватката върху рамото му се стегна.

- Тогава ще атакуваме с всичко, с което разполагаме.

29

Рийс избра точка в горната част на гръдната кост, натисна силно скалпела и го прокара гладко през плътта чак до срамната кост, като внимателно следваше дължината на белега. Завърши Y-образния разрез с още две дълбоки линии от върха на първата до външните краища на счупените ключици на монаха. Накрая сряза кожата и мускулите на гърдите, издърпа ги и разкри потрошените ребра. Тук обикновено му трябваха хирургически ножици или трион, за да разреже гръдния кош, който защитаваше сърцето, белите дробове и другите вътрешни органи, но силният сблъсък със земята бе свършил по-голямата част от работата вместо него. Трябваше само да среже няколко сухожилия, за да стигне до гръдната кухина.

- Би ли чукнал квадрата вместо мен? - Рийс кимна към монитора. - Ръцете ми са заети.

Аркадиан погледна окървавените ребра под ръцете на доктора и пусна на запис.

- Добре - започна Рийс с бодрия си тон. - Първото впечатление е, че вътрешните органи са изненадващо добре запазени предвид силата на удара. Ребрата определено са си свършили работата, макар да са почти напълно унищожени.

Направи няколко умели разреза в кухината, за да отдели ларинкса, хранопровода и сухожилията, свързващи основните органи с гръбначния стълб, преди да вдигне всичко това наведнъж и да го прехвърли в широк метален контейнер.

- По черния дроб има следи от кръв, но никой от главните органи не е изгубил цвета си, така че жертвата не е имала ссриозен вътрешен кръвоизлив - каза той. - Смъртта вероятно е настъпила от системен срив на органите след масивната травма, което ще потвърдя след привършването на тестовете за токсини в кръвта и тъканите.

Отнесе контейнера до тезгяха покрай стената и започна рутинно измерване на черния дроб, сърцето и белите дробове, като взе проби от тях.

Аркадиан погледна към телевизора в ъгъла и отново се озова пред зловещата картина на мъжа, който сега бе на парчета пред него, застанал гордо и съвсем жив на върха на Цитаделата. Всички новинарски канали използваха тези кадри. На тях се виждаше как монахът пристъпва към ръба. Как поглежда надолу. Как се накланя напред и после изведнъж изчезва. Камерата рязко се измества надолу и увеличава образа, за да проследи падането. Улавя го, губи фокус, улавя го отново и се мъчи да го държи в кадър. Беше все едно да гледаш записа на Запрудер на убийството на Кенеди или самолетите, врязващи се в Близнаците. В материала имаше нещо знаменателно и смразяващо кръвта. Аркадиан не можеше да откъсне очи от екрана. В последния момент камерата отново изгуби монаха и образът се дръпна назад точно навреме, за да покаже основата на Цитаделата и как тълпата се дръпва потресена от мястото, където бе паднало тялото.

Сведе очи към пода. Превъртя наум видяното отново и отново, свързваше отделните фрагменти от падането...

- Било е нарочно - прошепна.

Рийс вдигна поглед от цифровите везни, които в момента показваха тежестта на черния дроб.

- Разбира се, че е било нарочно.

- Не, имам предвид начина, по който е паднал. Самоубийците обикновено са доста праволинейни. Скачат или заднешком, или надолу с главата.

- Главата е най-тежката част от тялото - каза Рийс. - Притеглянето винаги я обръща надолу - стига падането да е достатъчно дълго.

- А падането от върха на Цитаделата определено е дълго. Повече от триста метра. Нашият човек обаче си остана в хоризонтално положение - чак до долу.

- И какво означава това?

- Означава, че падането е било контролирано.

Аркадиан отиде до подноса с расото, взе пинцети и разтвори втвърдената тъкан на единия ръкав.

- Виж тук. Разрезите при китките са били за ръцете. Това означава, че е можел да опъне расото като крило. - Пусна ръкава и продължи да претърсва гънките, докато не намери другите разрези малко над полите. - А тези са били за краката. - Пусна расото и се обърна към Рийс. - Ето защо не е паднал надолу с главата. Той не е скочил от планината - а е полетял от нея.

Рийс погледна отвореното изкормено тяло.

- В такъв случай бих казал, че определено е трябвало да поработи върху приземяването.

Аркадиан подмина коментара му без коментар и продължи мисълта си:

- Може би е смятал, че може да намали скоростта на падането достатъчно, за да оцелее. Или може би...

Представи си отново монаха, разперените му ръце, наведеното напред тяло, главата още по-напред, сякаш се бе съсредоточил върху нещо, сякаш се е...

- Прицелвал.

- Какво?

- Мисля, че се е целел в конкретно място.

- И защо?

Добър въпрос. Защо да се целиш някъде, ако ще умреш където и да паднеш? Но пък смъртта явно не беше основната цел, тя не бе толкова важна, колкото... свидетелите.

- Прицелвал се е, защото е искал да падне на наша територия!

Рийс сбърчи чело.

- Цитаделата е държава в държавата - обясни Аркадиан. - Всичко от другата страна на рова и стената е тяхно; всичко от тази страна е наша отговорност. Искал е да е сигурен, че ще се озове от нашата страна на рова. Искал е да се случи всичко това. Искал е публично разследване. Искал е да видим тези разрези по тялото му.

- Но защо?

- Нямам абсолютно никаква представа. Но каквото и да е, според него си е заслужавало смъртта. Смъртното му желание, в буквалния смисъл, е било да се махне от онова място.

- И какво ще правиш, когато някоя голяма религиозна клечка се обади и си поиска монаха? Ще му изнесеш лекция за юрисдикцията ли?

Аркадиан сви рамене.

- Досега не са признали, че е от техните хора.

Погледна към разрязаното тяло на монаха и хирургически прецизните белези по врата, краката и ръцете. Може би белезите бяха някакво послание и онези, които биха поискали тялото, знаеха какво означават.

Рийс взе една кутия изпод масата за аутопсии, пусна записа и започна да изстисква съдържанието на стомаха в нея.

- Добре - каза той. - Съдържанието в стомаха е съвсем малко, така че последната вечеря на нашия приятел трудно може да се нарече банкет. Изглежда, последното, което е изял, е ябълка, може би и хляб известно време преди смъртта си. Ще изпратя проба за анализ. Съдържанието на стомаха до голяма степен не е смляно, което предполага, че храносмилателната му система е била напълно или частично неработеща, а това говори за силен стрес преди смъртта. Момент - каза той, когато нещо помръдна в хлъзгавите мембрани между пръстите му. - Тук има и още нещо.

Аркадиан приближи масата. Нещо малко и тъмно цопна в супата от ябълкова каша и стомашен сок. Приличаше на навита ивица препечено телешко.

- Това пък какво е?

Рийс го взе, отнесе го до умивалника, бутна ръчката на крана с лакът и задържа нещото под водната струя.

- Прилича ми на ивица кожа - каза той, докато го оставяше върху поднос със салфетка. - Навито е, може би за да го глътне по-лесно.

Взе пинцети и започна да го развива.

- Една от гайките на расото му липсваше, нали? - прошепна Аркадиан.

- Май току-що я намерихме.

Рийс постави находката до мащаба, изписан на ръба на подноса. Аркадиан направи още една снимка и я включи в досието. Рийс обърна ивицата, за да фотографират и другата страна, и изведнъж сякаш нещо изсмука въздуха от помещението.

Двамата стояха като замръзнали.

Без да кажат нито дума.

Аркадиан вдигна фотоапарата.

Щракането на затвора извади Рийс от транса му.

Той прочисти гърлото си и каза високо:

- След като развихме и почистихме кожения предмет, открихме нещо надраскано върху него.

Хвърли поглед към Аркадиан и продължи:

- Дванадесет числа, на пръв поглед произволни.

Аркадиан се взираше в числата. Комбинация за сейф? Някакъв шифър? Може би някаква глава и стих от Библията, съдържащ дума или изречение, което ще хвърли светлина върху нещата, а може би дори върху Тайнството? Погледна отново числата.

- Не са произволни - каза замислено. - Изобщо не са произволни.

Погледна Рийс и добави:

- Това е телефонен номер.