Sanctus

50

Лив се взираше в гладките звукоизолиращи стени и малкото огледало, зад което несъмнено се криеше стая за наблюдение. Запита се дали сега там не седи някой и не я гледа. Загледа се в отражението си - мръсни дрехи, полепнала по черепа коса. Вдигна ръка да оправи прическата си, но се отказа - беше губене на време.

Отначало реши, че са я довели на това място само защото помещенията за разпит са единственото място в полицейското управление, където пушенето е позволено. Сега, докато гледаше отражението си, не бе съвсем сигурна дали това е причината. Може би просто я държаха настрана, тъй като приличаше на луда. Наистина се бе чувствала донякъде така, докато даваше показания и описваше събитията от пристигането си на терминала до момента, когато се върна с препъване в него след опита за отвличане.

Сякаш всичко се бе случило на друг човек. Чувството се засили, когато полицаят, който снемаше показанията ѝ, излезе да ѝ донесе поредната цигара; когато се върна, в поведението му се долавяше смътна промяна. Тихото му съчувствие бе заменено от хладна дистанцираност. Завърши ритуала почти мълчаливо, накара я да прочете и да подпише документа, след което изчезна без нито дума; щорите от външната страна на прозореца не ѝ позволиха да види накъде отива.

От вътрешната страна на вратата нямаше дръжка. Промяната в поведението на ченгето и мълчаливото чакане в ярко осветената стая със завинтените за пода маса и столове я караха да се чувства като арестувана.

Лив бавно вдигна догарящия фас от пепелника и дръпна. Вкусът бе чужд и неприятен, но това не я отказа. Собственият ѝ смачкан пакет беше останал в мешката на задната седалка на колата на Гейбриъл заедно с паспорта ѝ, кредитните карти и всичко друго, ако не се брои телефонът. Аркадиан явно пътуваше насам. Надяваше се, че той ще прояви повече съчувствие от колегите си. Помисли си за собственото си пътуване по криволичещия път между тъмните грамади на планините, после по ярко осветените улици на града, който успяваше да изглежда едновременно невероятно стар и много модерен. Спомни как гледаше уморено от задната седалка на полицейската кола прелитащите покрай тях знаци - от познатата емблема на „Старбъкс“ и фасадите от хром и стъкло на банките до малки дюкянчета от камък, предлагащи медни изделия, килими и сувенири, както бяха правили още в библейските времена.

Дръпна отново от вонящия фас, сбърчи нос и го изгаси в пепелника, на чието дъно бе изобразена Цитаделата. Бутна го настрани и подпря глава на ръцете си. Климатичната инсталация бръмчеше едва доловимо. Затвори уморените си очи, за да се отърве от ярката светлина, и въпреки всичко, през което бе минала, заспа за секунди.

51

„Клиника за котки, кучета и домашни любимци“ се намираше на ъгъла на „Благодат“ и „Опрощение“ в сърцето на Изгубения квартал. Само по себе си наличието на ветеринарно заведение в такава пропаднала и съмнителна част на града беше необичайно, но фактът, че зад матираните стъкла на фасадата светеше, бе още по-странен.

В кръговете, в които се движеше Кутлар, обикновено я наричаха „Клиниката за кучки“ - свидетелство за работата, която се вършеше там през малките часове. Повечето от тези процедури, за които не се изискваше медицинско досие и се плащаха в брой, се извършваха върху жени. В града нямаше сводник, който да не е използвал клиниката в един или друг момент за всевъзможни услуги, от набързо уреден нелегален аборт до подбиващи цените стерилизации, извършвани под маската на слагане на контрацептиви. Спиралите и хапчетата бавно усвоявани хормони бяха сравнително скъпи, затова стерилизацията беше по-изгодна. Повечето момичета научаваха за направеното им чак след години.

Клиниката предлагаше и други, по-специализирани услуги, тарифите за които бяха доста по-високи поради по-дългите срокове зад решетките, с които се санкционираха.

Кутлар никога досега не бе използвал това място. Нямаше домашни любимци и до неотдавна беше достатъчен късметлия предвид областта, в която работеше, да не прибягва до сделките под масата. Всичко това се бе променило на шибания от дъжда път за летището, когато деветмилиметровият куршум се бе сплескал при преминаването през вратата на микробуса и се бе разцепил на две, когато се заби в десния му крак. Едната половинка сега лежеше в металния поднос. Кутлар я погледна, усети как стомахът му се преобръща и се извърна. Видя отражението си във вратата на кабинета. Бръснатата му глава бе плувнала в пот и лъщеше на светлината на операционните лампи, хлътналите му очи приличаха на пусти сенки. Осъзна, че прилича на мъртвешка глава, потръпна и отмести поглед.

Лежеше на лявата си страна, подпрян на вдигнатата подпора на масата, докато един тлъст тип с бяла престилка и сивкава кожа продължаваше деликатното търсене на втората половина от куршума. От време на време Кутлар усещаше подръпване, чуваше звука на раздирана влажна плът и стомахът му се бунтуваше, но се бореше с гаденето, като се стараеше да диша равномерно - вдишване през носа, издишване през устата - и да се съсредоточи върху черния лабрадор, който се лигавеше щастливо от големия плакат на отсрещната стена.

Беше чул за клиниката от един познат, специализирал се във внос и износ на различни стоки, които по принцип трудно можеш да срещнеш в обявите. Той му бе казал, че докторът не икономисва болкоуспокояващите, стига да не му е паднало пердето и да не ги е изгълтал самият той. Дрънченето на метал върху метал оповести събирането на второто парче от куршума с първото.

- Това като че ли е по-голямата част от железарията - каза дебелакът с глас, който нямаше да изглежда не на място, ако беше излязъл от устата на някакъв продавач. - Сега трябва да дренирам раната и да я промия, за да махна евентуални по-дребни фрагменти. После мога да запечатам вените и да започна кърпенето.

Кутлар кимна и стисна зъби. Докторът взе пластмасова бутилка с тънка тръбичка на гърлото, стисна я с месестата си ръка и насочи струята студен физиологичен разтвор в червената бездна в горната част на бедрото му. Кутлар потръпна. Още беше вир-вода от дъжда. Заради мокрите дрехи и загубата на кръв започваше да трепери; може би за това донякъде допринасяше и посттравматичният стрес. Погледна отново плаката с щастливото псе, осъзна, че това е реклама за лечение на някакви глисти, и стомахът му отново се преобърна.

Помисли си за засадата на пътя и се опита да проумее къде се бяха оплескали нещата. Беше оставил първите двама при бюрото за наемане на коли до основното летище, след което бе продължил към другото с братовчед си Серко да остави кльощавия испанец, за да може да хване полета до Щатите.

Забелязаха тъмнокосия играч с шлифера малко след като го оставиха - до вратата за пристигащи, държеше табела с името на момичето. Приличаше на полицай, но беше сам. Останаха да го следят, докато момичето изведнъж не цъфна с някакъв полупразен полет от Лондон. Кутлар прецени положението и реши, че ще получат добър бонус, ако двамата със Серко скочат на онзи тип и приберат момичето, така че ги последваха навън. Почти им се отвори възможност да я отмъкнат още тогава, докато оня с шлифера отиде да вземе колата, а тя остана да пуши. Само че от другата страна на пътя имаше някакви типове от охраната - разкарваха скитници от автобусната спирка. Наложи се да изчакат. Последваха ги с микробуса. И решиха да ги засекат на пътя.

Планът бе прост. Той трябваше да се погрижи за тъмнокосия, докато Серко прехвърли момичето в микробуса. Лесно и приятно. Само дето шофьорът му се нахвърли толкова бързо, че го повали на земята и той изпусна пистолета. Докато успее да се изправи, проехтя изстрел. Кутлар се хвърли срещу мъжа, изрита пистолета от ръката му, след което се метна в микробуса и потегли. Само че момичето не беше вътре. Нито пък Серко. Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото и видя нещо да лежи на пътя. Тъкмо понечи да се върне, когато куршумите започнаха да се забиват в колата и направиха стъклото на сол. Разбра, че е прострелян, чак когато се опита да натисне спирачките и кракът му не помръдна. Връщането бе равносилно на самоубийство. Нямаше избор. Мъртвите не можеха да си уреждат сметките, били те братовчеди или не.

Някъде в чакалнята зазвъня телефон. Кутлар знаеше кой е. Запита се с колко ли време разполага, преди да се доберат до него. Беше изпълнявал странни поръчки за Църквата и в миналото, предимно сплашване и предаване на съобщения със закани. Но не и нещо такова. Не и отвличане. Не и работа, изискваща пистолет. Сумата обаче бе прекалено добра, за да откаже. Въпреки това смяташе да излезе от играта веднага след като докторът приключи, без значение какви са парите. Не искаше да свърши в ковчег. Слушаше звънящия телефон и му се искаше да не им беше казвал за клиниката. Не че бе имал кой знае какъв избор. По-възрастният тип изрич- но му беше казал къде да отидат в случай, че се стигне до жертви. Точно тази дума беше използвал - жертви. Трябваше да се откажат още тогава. Вече бе твърде късно. Най-малкото за Серко.

- Ще ви дам антибиотик за треската - каза дебелакът. - Ще свърши работа и като профилактика срещу евентуална инфекция.

Кутлар кимна. По скалпа му отново изби пот и потече по врата и гърба му. Носеше се слух, че докторът навремето практикувал съвсем почтено медицина, преди слабата воля и свободният достъп до морфин да си кажат тежката дума.

- Трябва да почивате - каза докторът. - Не се напрягайте, докато това не зарасне.

- Колко време? - изграчи Кутлар. Устата и езикът му бяха пресъхнали от новокаина или с каквото там го бяха напомпали.

Докторът отново погледна разръфаната червена дупка и започна да я изучава, сякаш бе някакъв рядък вид орхидея.

- Може би месец. Най-малко две седмици, преди изобщо да се опитвате да вървите с този крак.

Глас от прага стресна и двамата.

- Трябва да може да върви веднага, защото тръгва с нас.

Беше Корнилиъс. Подобните на восък петна по лицето му блестяха под лампите на операционната. Йохан влезе след него. Червените им мушамени анораци бяха лъскави от дъжда. Изглеждаха така, сякаш ги бяха потопили в кръв.

- Добре. - Дебелакът беше достатъчно благоразумен да не спори с клиентите си. - Ще го стегна здраво и ще му дам силни болкоуспокояващи.

Корнилиъс спря до масата и се наведе да огледа раната като истински познавач, преди докторът да започне да я превързва. Погледна Кутлар и му намигна, очите му се усмихнаха и в краищата им се събраха бръчици. Кутлар усети как нещо се размърда в студената безчувственост на крака му. Приятелят му бе прав - докторът наистина не пестеше хапчетата, но стените на новокаина започваха да се рушат и армията на болката се канеше да атакува.

Докторът приключи с превързването и взе спринцовка.

- Сега ще ви сложа малко морфин, а за по-късно ще ви дам хапчета.

Размазано червено петно профуча през операционната. В следващия миг Йохан бе сграбчил доктора и бе запушил устата му. Кръвясалите очи се разшириха от ужас зад мръсните очила и един сопол направи мехур, когато докторът задиша тежко през носа. Корнилиъс измъкна спринцовката от месестите пръсти и я заби в ръката му през бялата престилка. Натисна буталото и ужасът в облещените очи се смени с изцъклена примиреност, когато опиатът попадна в кръвоносната система. Йохан замъкна доктора до един стол и го пусна да седне, а Корнилиъс намери нова ампула и отново напълни спринцовката. Заби я на същото място като преди и натисна буталото, докато не я изпразни.

- Tabula rasa - прошепна той на Кутлар. - Никакви свидетели.

Извади спринцовката от ръката на дебелака и пристъпи напред. Кутлар щеше да побегне, ако кракът му ставаше за нещо, но знаеше, че е безполезно. Не би могъл да стигне и до вратата. Помисли си за лежащия на мокрия път Серко. Надяваше се тези безмилостни кучи синове, които и да са, поне да спипат убиеца и да му върнат услугата. Гледаше как спринцовката се приближава, лъскавата игла сочеше право към него. Върхът ѝ бе розов от кръвта на доктора.

„Защо не смени иглата“ - помисли си Кутлар, преди да си даде сметка, че всъщност няма никакво значение.

- Трябва да се махаме оттук - каза Корнилиъс, взе салфетка от кутията на помощната маса и уви спринцовката в нея. - Можеш ли да вървиш?

Кутлар кимна. Отново пое дъх. Корнилиъс прибра спринцовката в джоба си, подхвана го и му помогна да стане. Кутлар усети как подутият му крак напира под стегнатата превръзка. Стаята се завъртя пред очите му. Опита се да направи крачка, но краката не му се подчиняваха. Последното, което видя, преди да изгуби съзнание, бе кучето от плаката - с блеснали очи, здраво и без никакви глисти.

52

Зазоряваше се.

Гейбриъл спря колата на шест метра от ръба на кариерата и изключи двигателя. Старата кариера беше издълбана в планинския хребет северно от града, в края на някогашен път, свързващ се с централния северен булевард на Руин. Над сто теглени от волове каруци минавали навремето по него дневно, натоварени с камък за града.

По-голямата част от строителния материал за църквата в центъра на Руин бе добита тук; същото се отнасяше и за северната и западната стени на града. Сега пътят беше погребан под гъста гора и натрупаната през вековете шума, от която тук-там подобно на счупена кост стърчеше по някоя разбита плоча - единственото напомняне, че някога е бил оживен. Кариерата сс намираше на два и половина километра от най-близкия използван път и липсваше на съвременните карти; бе почти невъзможна за откриване дори посред бял ден, освен ако не знаеш къде да я търсиш.

Гейбриъл отиде до ръба и вдиша плътните първобитни миризми от потопа през нощта. На двадесет метра под него се стелеше килим от зелен жабуняк, покриващ повърхността на езеро, чиято дълбочина не можеше да се измери. Несъмнено беше доста дълбоко. Каменните кариери събираха вода като гигантски дъждовни резервоари. Ослуша се за рев на двигатели, кучешки лай, ръмжене на моторни резачки или нещо друго, което да издава присъствието на хора в района. Нищо.

След като се увери, че е сам, се върна при колата и отвори багажника. От него го погледнаха светлите невиждащи очи на мъртвеца. На гърдите му бе цъфнал голям розов цвят, в чийто център зееше черна дупка. Гейбриъл взе пистолета на мъртвия - „Глок“ калибър 22, любимото оръжие на наркодилъри, отрепки и на половината полиция на западния свят. В пълнителя имаше петнайсет патрона и още един в цевта. Гейбриъл претърси трупа и извади втори пистолет - къс „Смит и Уесън“ 40-и калибър с лек заряд. Наричаха модела „ситен и бавен“, тъй като по-малкото количество барут в гилзата означаваше, че куршумът лети сравнително бавно. Но пък нямаше и свръхзвуков гърмеж, така че шумът бе много по-малко - а това не беше зле, ако не искаш да привличаш прекалено много внимание към себе си. Убитият обаче не беше успял да стреля нито веднъж, а вече никога нямаше да му се отвори нова възможност.

Пресегна се през трупа и извади от багажника два черни сака. Остави ги на земята и отвори първия. Вътре имаше две големи бутилки белина. Изсипа цялото съдържание на едната върху тялото, като се погрижи да не пропусне местата, които бе докосвал, за да заличи собствените си следи. Втората бутилка бе предназначена за купето. Гейбриъл отвори задната врата.

На пода, отчасти скрита под седалката на шофьора, мешката на Лив. Гейбриъл я взе и я остави на земята, след което заля с белина всичко, до което се бе докосвал. После завъртя ключа на запалването и натисна бутоните на прозорците. Три от тях се спуснаха до долу. Четвъртият вече беше разбит. Той изля остатъка от белината върху волана, скоростния лост и седалката на шофьора и хвърли празната бутилка в купето. Извади оборудвания със заглушител SIG Р228 от кобура под мишницата си и стреля в пода, после затвори багажника и стреля през капака му.

Взе един паднал клон, счупи го на две и го занесе при колата. Превключи на скорост, след което натисна с пръчката газта, докато двигателят не заръмжа. Заби другия край в облегалката, увери се, че воланът е в централно положение, после е едно плавно движение освободи ръчната спирачка и отстъпи назад.

След пускането на амбреажа предните колела се завъртяха по меката земя. За момент автомобилът остана на място, после гумите зацепиха в камъка под гнилата шума и колата потегли напред. Гейбриъл я гледаше как набира скорост. След секунди колелата се озоваха във въздуха и реното изчезна. Гейбриъл го чу как се блъска в стената на кариерата, последва плясък и двигателят замлъкна завинаги.

Той отиде до ръба и погледна надолу. Колата беше преобърната, носеше се към центъра на езерото и потъваше - въздухът излизаше от пробития под. Гейбриъл продължи да я наблюдава, наклонил глава настрани като хищна птица, докато автомобилът не се скри под повърхността, оставяйки след себе си отслабващ поток от мехурчета и малко петно масло.

В тишината се чуваше пляскането на вълните в каменните стени - ставаше все по-слабо с избледняването на спомена за онова, което ги бе причинило. Накрая стана толкова тихо, че иззвъняването на телефона в джоба му прозвуча като сирена. Той го извади и го отвори, преди да иззвъни втори път, погледна дисплея и каза:

- Здравей, майко.

- Гейбриъл - каза Катрин Ман. - Вече започвах да се чудя къде си.

- Имаше проблем на летището. - Гейбриъл погледна към зелената вода. - След пристигането на момичето се появиха едни типове. Наложи се да поразчистя.

Последва пауза, докато майка му осмисляше чутото.

- Тя с теб ли е?

- Не. Но и с тях не е.

- Къде е тогава?

- На сигурно място. Вече сигурно е в полицията. След двайсет минути ще бъда в Руин. Ще я намеря.

- Добре ли си? - попита тя.

- Нищо ми няма - отвърна той. - Не се безпокой за мен.

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Изравни шумата там, където колелата я бяха разбъркали, после отиде до втория сак. Отвори го и извади две колела, няколко черни тръбни елемента и двигателя на преносимия мотоциклет, който бе използвал през по-голямата част от лятото по време на проекта в Судан. Рамката и двигателят с обем 100 кубически сантиметра бяха от алуминий, което правеше машината много лека, и всичко се сгъваше така, че човек можеше да натовари четири такива на кон и да ги откара до най-недостъпните райони на света. Нужни му бяха пет минути да сглоби мотоциклета.

Извади от сака черен шлем и прибра мешката на Лив и другия празен сак. Затвори ципа, преметна багажа през рамо и яхна машината. Натисна няколко пъти педала да вкара гориво в двигателя и той оживя. Всеки, койго го чуеше, щеше да го вземе за някаква малка резачка. Гейбриъл обърна мотора, превключи на скорост и пое обратно по следите, оставени от автомобила.

53

Лив се събуди със стряскане и сърцето ѝ се разтуптя диво, сякаш се мъчеше да изскочи. Току-що бе сънувала един от ония сънища, в които се навеждаш напред, политаш и се събуждаш точно преди да тупнеш на пода. Навремето ѝ бяха казали, че ако паднеш чак до земята, значи си мъртъв. Винаги се бе чудила откъде го знаят.

Вдигна глава от ръцете си и примижа на ярката светлина в стаята за разпити.

На стола срещу нея седеше мъж.

Лив инстинктивно се дръпна назад. Столът изскърца жално, но болтовете го задържаха прикован за пода.

- Добро утро - каза мъжът. - Добре ли спахте?

Тя позна гласа.

- Аркадиан?

- Същият. - Погледът му се спря върху папката на масата помежду им, после отново се вдигна към нея. - Въпросът е вие коя сте?

Лив също погледна папката. Имаше чувството, че се е събудила в някакъв свят от роман на Кафка. До папката имаше торбичка с гевреци, чаша кафе и нещо, което приличаше на пакет мокри кърпички.

- Най-близкото до душ и закуска, което успях да намеря в последния момент - каза Аркадиан. - Заповядайте.

Лив посегна към гевреците, видя в какво състояние са ръцете ѝ и взе кърпичките.

- Добре, по принцип съм доверчив човек - каза Аркадиан, докато я гледаше как маха засъхналата кал и мръсотия от пръстите си. - И когато някой ми каже нещо, по принцип съм склонен да му повярвам, докато не се появи някой друг, който да ме разубеди. Дадохте ми името на мъжа по телефона и това име излезе наяве.

Отново погледна папката.

Гърлото на Лив се стегна, когато осъзна какво се намира между кориците.

- Но също така казахте, че въпросният мъж е ваш брат - и точно тук е моят проблем. - Сбърчи чело като търпелив и снизходителен баща, разочарован от детето си. - Освен това се появявате на летището посред нощ и говорите за някакви засади и за простреляни хора, а това също подлага вярата ми на изпитание, госпожице Адамсен. - Погледна я с тъжните си очи. - Не са постъпили никакви съобщения за инциденти с автомобили в района на летището. Нито пък за стрелба. И досега никой не е намерил търкалящи се по пътищата трупове. Всъщност засега единственото лице, което твърди, че всичко това е станало, сте вие...

Лив наведе глава и зачеса енергично калната си коса с две ръце, подобно на пощуряло от бълхи куче. По масата се посипа нещо като малки диаманти. Дивото чесане спря толкова внезапно, колкото бе започнало, а зелените очи заблестяха на омазаното с мръсотия лице.

- Да не мислите, че непрекъснато мъкна в косата си натрошено автомобилно стъкло? Просто за всеки случай, ако ми се наложи да скалъпя нещо?

Аркадиан впери поглед в мъничките кристали, проблясващи върху надрасканата повърхност на масата.

Лив разтърка очи с почистените си ръце, които вече миришеха на бебешки лосион.

- Щом не вярвате, че едва не ме отвлякоха, хубаво. Не ми пука. Искам само да видя брат си, да се наплача хубаво и да се заема с несъмнено досадното уреждане на подробностите по връщането му у дома.

- А аз с най-голямо удоволствие бих ви позволил да го направите. Но все още не съм убеден, че той наистина е ваш брат, а вие не сте просто журналистка, опитваща се да направи удар с голямата история.

Лив го погледна объркано.

- Каква голяма история?

Аркадиан примигна, сякаш току-що нещо беше застанало на мястото си.

- Кажете ми, да сте чели вестници или да сте гледали новини след като разговарях с вас?

Лив поклати глава.

- Чакайте тук. - Аркадиан почука по прозореца. Вратата се отвори и той изчезна.

Лив грабна един геврек. Още беше топъл. Излапа го, докато гледаше през полуотворената врата към занемарения офис, слушаше бръмченето на разговорите и зърваше ръбовете на бюра, покрити с листа. Изпита странното чувство, че си е у дома.

Аркадиан се върна точно когато тя прокарваше първия геврек с кафето и посягаше към втория и плъзна вчерашния вечерен вестник по масата.

Лив видя снимката на предната страница. Усети как нещо в нея се пречупва, също както на брега на езерото в Сентръл Парк. Картината се размаза пред очите ѝ. Понечи да погали изображението на брадатия мъж, застанал на върха на Цитаделата. Стонът най-сетне успя да се изтръгне някъде от дълбините на душата ѝ и сълзите потекоха.

54

Зазоряването събра всички в голямата катедрална зала за утреня, последната от четирите нощни служби, за да станат свидетели на умирането на нощта и раждането на новия ден. Тъй като тя символизираше изкуплението, прераждането, спасението от злото и триумфа на светлината над мрака, присъствието на всички обитатели на Цитаделата бе задължително.

Само че днес нещо се различаваше.

Атанасий го забеляза, докато отец Малахия бе в разгара на риторическите си излияния от амвона. Погледна разсеяно към редиците червени стражи пред него. Въпреки стриктното правило всички да присъстват на утреня, един от тях липсваше. С високия си ръст Гилермо Родригес обикновено стърчеше - в съвсем буквалния смисъл на думата - сред останалите. Днес обаче го нямаше.

Атанасий си спомни шейсет и двете досиета, които бе занесъл в покоите на игумена предишния ден. Шейсет и две червени папки за шейсет и двамата от carmina. Обърна се леко, сякаш слушаше внимателно проповедта, и започна да брои наум.

Неподвижният въздух в катедралата потрепна, когато дълбоките гласове запяха последното славословие на истинския език на тяхната църква. „Всеки ден ще те благославям и ще възхвалявам името ти во веки веков. Благословен да си, ГОСПОДИ; научи ме на твоите божествени закони“.

Атанасий едва успя да приключи, преди събралите се да започнат да се разотиват. Стражите бяха петдесет и девет. Трима липсваха.

Слънцето изгряваше и грамадните прозорци над олтара светнаха - Бог бе отворил великото си око и гледаше вярното си паство. Светлината отново бе победила мрака. Беше започнал новият ден.

Атанасий излезе от катедралата с тълпата кафяви раса, умислен върху откритието си. Не знаеше почти нищо за миналото на брат Гилермо и предположи, че игуменът може да го е избрал за някаква задача. Тази мисъл дълбоко го смути. Винаги се беше гордял със способността си да обуздава импулсивността на игумена. Фактът, че трима от стражите липсваха, го караше да се безпокои - не само защото се страхуваше от реакцията на игумена на смъртта на брат Самюъл, но и защото той сам щеше да я изпита.

Беше си помислил, че чрез разкриването на пророчеството, което като че ли предричаше края на Тайнството и едно ново начало, игуменът демонстрира разтопяването на сковаващата секретност, която държеше Църквата замразена в миналото. Сега подозренията му нашепваха тъкмо обратното. Боеше се, че игуменът изобщо не очаква с нетърпение светлото бъдеще, а най-вероятно се връща към поведението от тъмното и изпълнено с насилие минало.

55

Лив седеше мълчаливо в ярко осветената стая за разпити.

Продължаваше да се взира в снимката във вестника, докато Аркадиан внимателно разказваше подробностите. Когато приключи, той постави ръка върху синята папка и каза:

- Бих искал да ви покажа още снимки. Направихме ги преди аутопсията. Разбирам, че ви е трудно, и напълно ще ви разбера, ако не искате да ги виждате, но те могат да ни помогнат да разберем повече за причините за смъртта на Самюъл.

Лив кимна и избърса сълзите по бузите си.

- Първо обаче искам да изясним нещо.

Тя го погледна.

- Трябва да ме убедите, че наистина сте негова сестра.

Изтощението отново се стовари върху Лив. Точно сега изобщо не ѝ се искаше да разправя цялата история на живота си, но трябваше да разбере какво се е случило с брат ѝ.

- Научих истината едва след като баща ми почина.

Нещата, които бе открила преди осем години, започнаха да се връщат. Неща, които обикновено държеше заключени дълбоко в себе си.

- Като малка имах доста сериозни проблеми със самоличността. Никога не бях сигурна къде точно ми е мястото. Знам, че повечето хлапета минават през етап, когато си мислят, че всъщност не са част от семейството, но аз имах съвсем различна фамилия от тази на татко и на брат ми. Изобщо не познавах майка си. Веднъж попитах баща ми за нея, но това само го направи още по-мълчалив и дръпнат. През нощта го чух да плаче. С развинтеното си тийнейджьрско въображение си помислих, че съм разровила някаква срамна семейна тайна. Никога повече не го питах за нея. Когато умря, мъката ми, чувството за загуба, наричайте го както искате, сякаш се спря върху този въпрос без отговор. Той се превърна в идея фикс за мен. Имах чувството, че не само съм изгубила баща си, но и възможността да открия коя съм в действителност.

- Но все пак сте открили - обади се Аркадиан.

- Да - отвърна Лив. - Да, открих.

Пое дълбоко дъх и се върна в миналото.

- Тъкмо бях започнала да уча в Колумбийския университет. Следвах журналистика. Първата ми голяма задача беше разследващ материал от три хиляди думи на тема по мой избор. Реших да ударя с един куршум два заека. Зарових се в голямата семейна тайна. Хванах автобуса за Западна Вирджиния до мястото, където се бяхме родили с брат ми. Едно от онези градчета, които могат да минат под знака „типично американски“. Една дълга главна улица. Магазини с навеси, наредени покрай тротоара, повечето затворени. Нарича се Парадайз³¹. Па- радайз, Западна Вирджиния. Основателите на това място явно са имали големи надежди.

- Лятото, когато сме се родили, майка и татко пътували и се хващали на работа, където я намирали. Били специалисти по органично градинарство, в много отношения изпреварили времето си. Най-често се принуждавали да вършат обикновена градинарска работа, поемали общински поръчки или се хващали в някоя ферма, колкото да могат да свържат двата края, докато не се родим. Посещавали всяко медицинско заведение, покрай което минавали, но си мисля, че по онова време нещата са се ограничавали горе-долу с измерване на кръвното и слушането на двете малки сърчица. Не правели прегледи с ултразвук. Мама и татко нямали представа, че нещо не е наред. Докато не станало твърде късно... „Болницата“, в която съм се появила на бял свят, беше медицински център в края на града. Намираше се в сянката на огромен „Уолмарт“, който несъмнено бе виновник за всички празни магазини по главната улица. Беше едно от онези провинциални заведения, чиято основна работа е или да закърпят хората и да ги изпишат с шише аспирин, или да ги препратят към истински болници. Пълна мизерия. Дори не ми се мисли какво ли е било навремето.

- Разприказвах се със сестрата на рецепцията, обясних върху какво работя и какво търся - продължи Лив. - Тя ме заведе в един склад, пълен до тавана с кутии със стари архиви. Беше пълна каша. Отне ми цял час само да намеря кутията от интересуващата ме година. Документите вътре бяха още по-объркани. Изрових записите на ражданията и ги прочетох. Моето го нямаше, затова си записах имената на всички служители от онова време и убедих рецепционистката да ме свърже с един от тях - сестра, която работела в центъра през осемдесетте, някоя си госпожа Кинтнър. Беше се пенсионирала преди няколко години. Отидох да я видя. Седнахме на верандата и пихме лимонада. Помнеше майка ми. Каза, че била прекрасна. Че се борила два дни, за да ни роди. Не можели да разберат какъв е проблемът, докато не ни извадили от „капака“, както го нарече - спешно Цезарово сечение.

Лив бавно стана от стола.

- Родила съм се като Сам Нютьн - шепнешком промълви тя. - Името на брат ми бе Сам Нютън. Родили сме се в един и същи час, в един и същи ден, от едни и същи родители. Близнаци сме. - Обърна се надясно и издърпа блузата от джинсите си. - Но не обикновени близнаци.

Вдигна блузата.

Аркадиан видя белег - по-бял от бледата ѝ кожа. Полегнал на една страна кръст. Абсолютно същият като онзи, който бе видял върху тялото на монаха.

- За много братя и сестри се говори, че са като вързани - рече Лив. - Ние наистина сме били. Трите ни долни ребра били общи. Жълтите вестници по супермаркетите описват това като сиамски близнаци. В медицинските среди нашият случай е известен като омфалопагия, при която новородените са свързани при гърдите. Понякога могат да имат общи органи, например черен дроб. При нас е имало само обща кост.

Лив пусна блузата си и отново седна.

- Сестра Кинтнър каза, че сме направили голям фурор. Дотогава не било имало случаи свързаните близнаци да са от различен пол и затова докторите били много развълнувани. После, когато състоянието на майка ми и нашето се влошило, изпаднали в паника. Тя изгубила твърде много кръв, получила много вътрешни наранявания при опита да роди двойното бебе и така и не дошла в съзнание. Предполагам, че лекарите осъзнали, че вината е тяхна или най-малкото на болницата, затова потулили всичко. Майка ми умряла осем дни след раждането ни - в същия ден, в който двамата със Самюъл сме били разделени хирургически. Едва тогава открили, че е издаден само един акт за раждане. Бързо издали втори за мен, като вместо датата на раждането вписали датата на разделянето ни. Може би от техническа гледна точка съм станала индивид точно тогава. На баща ми му хрумнало да ме кръсти на майка ми. Лив Адамсен било моминското ѝ име, името на момичето, в което се влюбил и за което се оженил.

Аркадиан попиваше новата информация. Сравни я с онова, което вече знаеше, и затърси въпроси, които още не бяха намерили отговора си.

- А как така фамилията на баба ви е различна от тази на майка ви?

- Норвежка традиция. Децата приемат името на бащата. Бащата на баба бил Ханс, така че тя става Хансен, което буквално означава син или дете на Ханс. Дядо ми бил Адам, така че тя била Адамсен. Проследяването на родословни дървета е същински ад, ако си скандинавец.

Лив погледна вестника. Лицето на Самюъл се взираше в нея.

- Казахте, че искате да ми покажете нещо, което би могло да обясни смъртта на брат ми - каза тя. - Какво е то?

Ръката на Аркадиан потупа неуверено синята папка. Беше омекнал, но все още си оставаше малко дръпнат.

- Вижте - каза тя. - Искам да разбера какво се е случило с него не по-малко от вас. Затова можете да ми се доверите или не, от вас зависи. Но ако все още се тревожите заради онова, с което си изкарвам хляба, ще подпиша всяка декларация за мълчание, която ми пробутате.

Пръстите на Аркадиан престанаха да барабанят. Той стана и излезе. Папката остана на масата.

Лив впери поглед в нея, мъчеше се да потисне желанието да я грабне и да надникне вътре, докато инспектора го няма. След секунди той се върна с химикалка и стандартна декларация за конфиденциалност. Лив подписа и той сравни подписа ѝ с подписа в изпратеното по факса копие на паспорта ѝ. После отвори папката и плъзна по масата една снимка.

На нея се виждаше измитото тяло на Самюъл върху масата за аутопсии. От ярката светлина тъмните белези изпъкваха ясно и гротескно върху бледата му кожа.

Лив гледаше, изгубила дар слово.

- Кой му е направил това?

- Не знаем.

- Но трябва да сте говорили с хората, които са го познавали. Нима никой не знае нищо? Дали не се е държал странно напоследък, или е изглеждал потиснат?

Аркадиан поклати глава.

- Единственият човек, с когото успяхме да разговаряме, сте вие. Брат ви падна от върха на Цитаделата. Предполагаме, че е пребивавал в нея няколко години, тъй като няма сведения да е живял другаде в града. От колко време казахте, че е бил в неизвестност?

- Осем години.

- И през цялото това време изобщо не се е обаждал?

- Нито веднъж.

- Значи ако през цялото време е бил вътре, последните, които са го видели жив, трябва да са останалите обитатели на Цитаделата, но се боя, че няма да можем да разговаряме с някой от тях. Изпратих запитване, но това е само заради процедурата. Никой няма да се съгласи да разговаря с мен.

- Не можете ли да ги заставите?

- Цитаделата следва собствените си закони - в буквалния смисъл на думата. Тя е държава в държавата, със свои правила и правосъдна система. Не мога да ги заставя да направят нищо.

- Значи могат да си мълчат дори когато някой е умрял? И нищо не може да се направи?

- В общи линии - отвърна Аркадиан. - Макар да съм сигурен, че в крайна сметка ще кажат нещо. Разбират от реклама като всички останали. Междувременно можем да разследваме в други посоки.

Извади от папката още три снимки и плъзна първата към нея.

Лив видя телефонния си номер, надраскан на някаква тънка кожена ивица.

- Намерихме това в стомаха на брат ви. Ето как успяхме да се свържем толкова бързо с вас. - Плъзна втората снимка. - Но това не е всичко.

56

Пътищата в Изгубения квартал били очертани както падне в земята от ръчни колички и конски каруци в началото на шести век и вече изобщо не съответстваха на съвременния трафик и скоростта му. Всяко разширяване на пътните артерии изисква събаряне на сгради, но в случая това бе немислимо и затова градските власти бяха въвели толкова сложна система от еднопосочни улици, че колите се лутаха из тях като мухи в паяжина.

Карането на линейката по средновековните улици беше същински кошмар за Ердем. Наръчникът на парамедика изискваше от него да реагира на всеки сигнал в града в рамките на петнайсет минути. Освен това трябваше да върне превозното средство в същото състояние, в което е било при излизане. Което означаваше, че едно пътуване из каменния лабиринт с необходимата скорост за изпълняване на първото изискване водеше до драстично неспазване на второто - сто на сто все някъде щеше да ожули колата.

Успя да промуши линейката през една тясна каменна арка, натисна газта и насочи вниманието си напред с надеждата да навакса, докато следващото препятствие не го принуди отново да запълзи.

- Как се движим? - попита той.

- Вече сме на четиринайсетата минута - отвърна Кемал. - Не си мисли, че ще бием рекордите тук.

Пациентът, към когото отиваха, беше мъж, намерен в безсъзнание на една от страничните улички в края на Изгубения квартал. Предвид часа и местоположението Ердем предполагаше, че човекът или е друсан, или е бил прострелян или наръган. Онзи, който се беше обадил, не бе дал много подробности - само колкото да е сигурен, че ще пратят линейка. Иначе казано, чудесно начало на чудесен ден.

- Има ли новини от полицията? - попита Ердем.

Кемал погледна екрана на радиоскенера за патрулна кола.

- Не. Сигурно още си пият кафенцето.

Патрулката явно не смяташе случая за спешен. За разлика от парамедиците, от ченгетата не се искаше да реагират в рамките на петнайсет минути. Особено рано сутрин.

- Стигнахме. - Ердем взе един остър завой и видя проснатата фигура в другия край на уличката. Нямаше и помен от полицейска кола. Нямаше помен от никого.

- Седемнайсет минути - каза Кемал и натисна копчето на радиото, което щеше да регистрира времето на пристигането в централата. - Не е чак толкова зле.

- И без нито една драскотина - добави Ердем, спря линейката, свали ключовете от запалването и се измъкна от мястото си с добре заучено движение.

Мъжът на улицата беше мъртвешки блед и Ердем откри причината веднага щом го обърна. Цялото му дясно бедро бе подгизнало от кръв. Ердем повдигна разкъсания панталон да види колко сериозно е поражението - и спря. Вместо в зейнала рана се взираше в окървавена превръзка, стегната и направена сравнително скоро. Канеше се да се обърне и да извика Кемал, когато студеното дуло се опря във врата му.

Кемал не бе успял дори да стане от мястото си, когато брадатият се появи на отворения прозорец и насочи пистолет към лицето му.

- Обади се - каза с акцент, който приличаше на английски. - Няма нужда от помощ. Кажи им, че мъжът, когото сте намерили, е просто пиян.

Кемал посегна към микрофона и слушалките; погледът му се стрелкаше между черната дупка на дулото и спокойните сини очи на мъжа. Това бе едва вторият път за близо шест години, откакто попадаше в засада. Знаеше, че в такава ситуация трябва да запази спокойствие и надежда, но този тип наистина изглеждаше опасен. Първия път нападателите носеха скиорски маски и бяха толкова изнервени, че с еднакъв успех можеха да хвърлят оръжията или да стрелят. Този обаче беше спокоен и не криеше лицето си. Единствената му маска беше гъстата брада, която растеше на кичури около стари белези от изгаряне, и червената качулка на мушамен анорак над дългата светлоруса коса.

Ръката на Кемал намери микрофона, той го вдигна и направи каквото му беше наредено.

57

Лив се взираше в снимката.

Метален поднос с бяла салфетка, върху която имаше пет малки кафяви семки. Върху блестящата повърхност на всяка беше надраскано нещо.

Аркадиан плъзна трета снимка и каза:

- Символите са нанесени от двете страни. Пет семки, десет символа. Предимно букви, малки и главни.

Разположи снимките така, че да се застъпват. Буквите се наредиха в двойки.

Т а М + k

? s A a I

- Подредени са в същия ред на двете снимки, така че можете да видите кои знаци на коя семка са - в случай че двойките са подбрани нарочно. Аз лично не мога да открия нищо смислено в тях, но може би точно това е смисълът. Вероятно целта е била посланието да не е очевидно за всеки. Може да е било предназначено само за вас.

Лив погледна бърканицата букви.

- Означават ли нещо?

- Не на пръв поглед - отвърна тя. - Мога ли да ползвам отново химикалката?

Аркадиан бръкна в джоба си и ѝ я подаде.

Лив взе вестника, приглади го и преписа символите в пустото небе около фигурата на брат си. Видя името му да се появява от буквите и го изписа по букви, после добави останалите символи отдолу, за да запази оригиналните двойки.

s а М I ?

a + A k T

Дали не беше съкратено посланиe, че САМЮЪЛ е бил АТАКУВАН? Изглеждаше малко пресилено. Пък и семките бяха открити по време на аутопсията, което определено правеше предупреждението някак излишно.

- Нямате ли експерти по разбиване на кодове?

- Има един професор по криптология в университета в Газиантеп, който ни помага от време на време, но не съм му се обаждал. Струва ми се, че брат ви е положил необичайни грижи това съобщение да не бъде открито от неподходящите хора, така че най-малкото, което мога да сторя, е да уважа това желание. Наистина мисля, че то е било предназначено за вас и че вие сте единствената, която ще може да намери някакъв смисъл в него. - Аркадиан сниши глас. - Никой друг не знае за тези семки. Само патологът, който ги намери, аз, а сега и вие. Не включих снимките в досието. Ако се разчуе за тях, всеки специалист по Руин и запалянко на тема Тайнството ще се втурне да ми предлага разчитането си. Опитвам се да разреша случая, а не да разбера какво представлява Тайнството - макар че... - Отново погледна семките.

- Макар че? - подкани го Лив.

- Макар че подозирам, че двете неща спокойно биха могли да се окажат едно и също.

58

Два етажа по-долу една луничава ръка въведе потребителско име и парола, които даваха достъп до полицейската база данни. Екранът премигна и се стартира клиентът за електронна поща. Имаше седем нови съобщения. Шест бяха паметни бележки от отдела, а седмото - от някой си GARGOILE. Графата ОТНОСНО: беше празна. Човекът надникна нервно над монитора и отвори съобщението. То се състоеше от една-единствена дума: Зелено.

Унищожи съобщението, премахна всяка следа от него в мрежата и отвори командна конзола. На екрана се появи черен екран и го подкани отново да въведе име и парола. Той го направи, зарови се още по-дълбоко в Мрежата и започна да преглежда наскоро променените файлове.

GARGOILE беше сравнително проста програма, написана от самия него. Тя правеше задачата да следи състоянието на всяко досие, до което по принцип не би трябвало да има достъп, много, много по-лесна. Вместо да минава през досадния процес да прониква в централната база данни и ръчно да проверява за промени, можеше просто да прикачи програмата към архитектурата на всеки файл и при осъвременяването му GARGOILE автоматично го уведомяваше по електронната поща.

Намери досието на мъртвия монах, отвори го и започна да го прелиства. На двадесет и трета страница забеляза малък блок текст, подчертан от програмата с жълто-зелено. В него се говореше за задържането на някоя си Лив Адамсен след несвързаните ѝ твърдения за опит за отвличане на летището. В момента се намираше горе, в стаята за разпити на четвъртия етаж. Там се намираха отделите „Кражби“ и „Убийства“. Човекът се намръщи. Не беше съвсем сигурен какво общо има всичко това с мъртвия монах.

Но пък...

Проблемът не беше негов.

И двете групи бяха поискали да им се докладва пряко за всяко ново развитие по делото. Откъде накъде да играе ролята на контрольор?

Включи флашка в компютъра, копира детайлите и затвори досието, след което внимателно се върна през лабиринта на базата данни, затваряйки след себе си всички невидими врати, които беше използвал.

Когато се върна на работната площ, отвори някаква невинна електронна таблица за онези, които биха проявили любопитство да надзърнат към екрана, грабна палтото и телефона си и тръгна към вратата. Никога не изпращаше нищо от собствения си терминал, дори да е криптирано. Беше твърде рисковано, а той бе твърде предпазлив. Пък и зад ъгъла имаше интернет кафе, където сервитьорките си ги биваше, а кафето бе по-добро.

59

Лив прекара следващите няколко минути в търсене на думи в плетеницата букви и записването им. Откри такива като SALT, LAST, TASK, MASK⁴¹ - нищо разтърсващо, нищо като GRAIL, CROSS⁵² или някое от другите неща, за които се предполагаше, че са свързани с Тайнството. Определено нищо, за което си заслужаваше да умреш.

Опита се да открие дума от главните букви - МАТ и се замисли върху останалото - s а l а к. Погледна към Аркадиан.

- На какъв език говорят в Цитаделата?

Той сви рамене.

- Гръцки, латински, арамейски, английски, иврит - всички съвременни езици и много от мъртвите. Говори се, че имат огромна библиотека с древни текстове. Ако брат ви е имал нещо общо с този вид неща, съобщението по принцип би могло да е написано на който и да било език.

- Страхотно.

- Но не мисля, че би направил подобно нещо. Защо да ви праща съобщение, което не бихте разбрали?

Лив изпухтя и взе снимката на тялото на брат си. Погледът | проследи линиите около раменете, бедрата и врата, Т-образния кръст, изгорен дълбоко в плътта на лявото рамо.

- Може би в белезите има нещо - предположи тя. - Карта или нещо подобно.

- Съгласен съм, че са важни, но мисля, че символите са по-важни. Направил си с труда да ги издраска върху пет малки семки, а после ги е погълнал заедно с телефонния ви номер и е скочил в наша юрисдикция, така че съдържанието на стомаха му да бъде открито при аутопсията.

Лив отново насочи вниманието си към вестника. Фигурата на Самюъл сега беше заобиколена от буквите, които така се бе постарал да скрие.

- Искам да го видя - каза тя.

- Не мисля, че е разумно - меко рече Аркадиан. - Брат ви падна от огромна височина. Нараняванията му бяха големи, а ние извършихме подробна аутопсия. По-добре би било да изчакате.

- Какво да изчаквам? Докато го закърпят ли?

- Госпожице Адамсен, май не разбирате какво се случва с един труп по време на аутопсия.

Лив пое дълбоко дъх и го прикова с ярките си зелени очи.

- След подробен външен оглед съдебният лекар прави Y-образен разрез на торса, разбива гръдната кост и вади сърцето, белите дробове и черния дроб за допълнително изследване. Горната част на черепа се отделя с трион и тъканите на лицето се обелват, за да се получи достъп до мозъка, който също се вади за изследване. Някога да сте били в Ню Джърси, инспекторе?

Аркадиан примигна.

- Не.

- Миналата година в Нюарк имахме сто и седем убийства - повече от две на седмица. През последните четири години съм писала статии върху всеки аспект на престъпленията и съм разследвала всеки елемент от полицейската процедура, в това число и аутопсиите. Лично съм присъствала на повече аутопсии от повечето новопостъпили ченгета. Затова знам, че няма да е приятно, знам, че става дума за брат ми, но знам също, че не съм долетяла чак дотук с надхвърлила лимита си кредитна карта - която, между другото, беше открадната, - само за да гледам купчина снимки. Така че бъдете така добър и ме заведете да видя брат си - каза тя, като обърна снимката и я плъзна обратно към него.

Погледът на Аркадиан се местеше между лицето на Лив и снимката. Цветът на косата беше един и същ, имаха еднакви скули и широко поставени очи. Очите на Самюъл бяха затворени, но той знаеше, че те също са яркозелени.

Бръмченето на телефона му наруши мълчанието.

- Извинете - каза той, стана и отиде в ъгъла на стаята.

- Няма да повярваш - забърбори възбуденият глас на Рийс в ухото му. - Точно когато си мислехме, че случаят не може да стане по-странен, излязоха резултатите от лабораторията!

- С какво разполагаш?

- Клетките на монаха са...

Острият писък на сирената накара Аркадиан рязко да дръпне телефона от ухото си.

- Какво става, по дяволите? - изкрещя той: държеше апарата на достатъчно безопасно разстояние, за да не му се спука тъпанчето.

- Сигнал за пожар! - извика Рийс в отговор през воя на банши. - Мисля, че ни евакуират. Не съм сигурен дали не е някаква тренировка. Ще ти се обадя, когато всичко приключи.

Аркадиан хвърли поглед към Лив. Погледите им се срещнаха и той взе решение.

- Не се безпокой - извика в телефона. - Идвам. - Усмихна се и добави колкото заради Лив, толкова и заради Рийс: - И ще ти доведа посетител.

60

Оглушителният рев на перките се засили: двете хиляди конски сили захраниха двигателя на дясното крило и обърнаха самолета така, че задният товарен отвор се озова срещу вратата на склада.

Катрин гледаше как мъже с червени комбинезони тичешком напъхаха дървени клинове под големите колела на товарния С-123. Бяха го купили за щедрата сума от един долар от Бразилските авиолинии с уговорката, че организацията трябва да го направи годен за полет и да го изведе от военната база за тридесет дни, ако не искат да бъде използван като мишена. Машината беше в такова окаяно състояние, че едва успяха да спазят условията, но оттогава бе навъртяла над двадесет хиляди часа във въздуха.

Ревът на двигателите замря, водните пръски се разсеяха и задният люк се отвори. Катрин закрачи по мократа настилка, следвана от Беки и митническия служител, който придържаше фуражката си с едната си ръка и стискаше папка в другата. Беше взела Беки да провери дали всичко в натъпкания товарен отсек отговаря на описа и да разсее митничаря и наземния персонал с жизнената си младост и красота, докато дискретно не разтоварят най-ценната и нерегистрирана част от товара.

През последните няколко години Катрин беше виждала баща си много пъти, но никога в Руин. Беше твърде опасно, дори след толкова време. Вместо това тя летеше до Рио или се срещаха някъде другаде, за да прекарат няколко дни заедно, да обсъдят последните проекти на благотворителната организация, да сипят огън и жупел върху поредната стоварила се върху планетата злина и да пият добро уиски.

Изкачи рампата и впери поглед в големия фирмен знак върху тънката алуминиева кожа на първата палета. По-голямата част от товара бе азотен тор, дар от една голяма нефтохимическа компания, която искаше да успокои съвестта си за всички поразии, които бе направила на света. Катрин винаги се терзаеше при приемането на подобни дарения, но пък беше наясно, че хората, които в крайна сметка се облагодетелстват от тях, не се интересуват от подобни морални въпроси; единственото, което имаше значение за тях, бе земята, от която изкарваха прехраната си.

След няколко дни азотният тор щеше да се смесва със стерилния прах около едно село в Судан - ако суданското правителство им дадеше разрешение да отлетят там и ако Гейбриъл успееше да убеди местните водачи на въоръжени групировки да не го откраднат и да го превърнат в бомби. Беше постигнал добър напредък, преди Катрин да го повика тук. Сега трябваше да започне всичко отначало.

Беки и митничарят вече проверяваха серийните номера на сандъците. Зад тях тримата членове на екипажа заобиколиха крилото и се насочиха към опашката на самолета. Нужно бе усилие на волята да не ги зяпа. Изчака ги да излязат от периферното ѝ зрение, след което се обърна и докато слизаше по товарната рампа, подхвърли през рамо:

- Ще кажа на водача на електрокара, че може да започва.

- Благодаря - отвърна митничарят, без да поглежда към нея.

Катрин тръгна към склада. Илкер преподреждаше някакви сандъци с комплекти за пречистване на вода. Катрин посочи към самолета и той вдигна палец, обърна електрокара и потегли към изхода. Катрин продължи между палетите към офиса в дъното.

Един от екипажа тъкмо си сипваше кафе от каната под телевизора до отсрещната стена. Обърна се и я погледна с огромна усмивка, от която силно загорялото му лице се покри с бръчки.

- Пилот Мигел Рамирес, на вашите услуги - каза той и потупа идентификационната карта на костюма си.

Катрин се хвърли през стаята, като едва не го събори в желанието си да го сграбчи в обятията си. Умората, грижите, травмите на току-що отминалия ден, тежестта на историята, която надвисваше над идващите дни - в момента всичко това бе забравено.

След деветдесет години изгнание Оскар де ла Круз най-сетне се бе върнал у дома.

Останаха прегърнати, докато телефонът на Катрин не пропя в джоба ѝ и не развали магията. Тя се дръпна, целуна баща си по двете бузи и извади апарата. Оскар гледаше как лицето ѝ се мръщи, докато чете току-що препратения имейл.

- Гейбриъл ли?

Катрин поклати глава.

- Момичето. В полицията е.

- Кой е източникът?

- Човек от сградата на централното управление.

- Достоверен ли е?

- Точен.

Оскар поклати глава.

- Не е същото.

Катрин сви рамене.

- Доставя ни информация при поискване и тя винаги е добра.

- И каква информация е доставял този източник в миналото?

- Полицейски досиета на всяко свързано с Църквата разследване през последните три години. Научихме за него от наш човек в журналистическите среди.

- Значи да приема, че не ни дава информацията от любов към каузата ни, така ли?

- Не. Дава ни я за пари.

Катрин отново погледна телефона, препрочете съобщението и си отбеляза времето на пристигането му. Ядоса се, че не го е видяла по-рано. Изчисти екрана и натисна бутон за бързо набиране. Запита се кога източникът ѝ е изпратил информацията - преди или след като я е съобщил на Цитаделата. Нямаше кой знае какво значение. Хората, които се бяха опитали да отвлекат момичето, вече несъмнено бяха в течение и сигурно вече се прегрупираха.

Набирането на номера завърши.

Някъде в Руин зазвъня телефон.

61

Basilica Ferrumvia бе най-голямата сграда в Руин, която не принадле жеше на Църквата. Беше издигната камък по камък в средата на деветнадесети век като фар на надежда и прогрес от средновековните коптори южно от Изгубения квартал. Въпреки църковно звучащото ѝ име обаче единственото нещо, което беше на почит в нея, бе търговията. Наричаната от всички Църква на железния път бе главната гара на града.

Гейбриъл отби пред готическата ѝ фасада в разгара на часа пик. Спря олекотения мотоциклет под огромния навес от стъкло и желязо над главния вход до редицата скутери, изключи двигателя и закрачи енергично към гарата като обикновен служител, бързащ да хване влака.

Мина бързо през шумната централна зала и се спусна в приглушената тишина на багажната служба, издълбана дълбоко в скалите под перон 16.

Шкаф 68 се намираше в най-далечния ъгъл на помещението, точно под една от шестте наблюдателни камери. Камерата бе разположена така, че макар лицето на Гейбриъл да бе видимо за дежурните, съдържанието на шкафа оставаше скрито. Той набра петцифрения код и отвори вратата.

Вътре имаше друг черен сак, идентичен по размери и изработка с онзи на рамото му. Гейбриъл го отвори и извади черно ватирано яке и два пълнителя. Остави пълнителите на пода на шкафа, извади пистолета си, внимателно свали заглушителя и го пусна в сака. Тишината бе необходима през нощта. Стрелбата през деня трябваше да е достатъчно шумна, за да подплаши онези, които не би трябвало да са на мястото на престрелката. Не искаше да пострадат невинни минувачи. Военните наричаха това косвени жертви. В града пък - убийство.

Огледа се, смъкна сака от рамото си, свали якето и облече ватираното. Пълнителите отидоха в джоба. Пистолетът отново се озова в кобура под мишницата му; без заглушителя не изпъкваше толкова много. Взе сака, прибра го в шкафа, отвори го и извади мешката на Лив. Поколеба се за момен - вроденото чувство за такт не му позволяваше да наднича в личните вещи на жена, но въпреки това го направи.

Намери дрехи, тоалетни принадлежности, зарядно за телефон - всичко, което би взел човек, ако заминава по спешност. Имаше и малък лаптоп в куфарче, портфейл, кредитни карти, журналистическа карта за самоличност и карта за „Старбъкс“, почти пълна. В страничния джоб откри паспорт, връзка ключове и малък албум. В него имаше десетина снимки на Лив и някакъв младеж на разходка из Ню Йорк. На тях Лив беше с няколко години по-млада. Младежът несъмнено бе неин брат. Имаше същата руса коса, същото леко заоблено привлекателно лице - хубаво при него, красиво при нея, - същите яркозелени очи, светещи от радостта на споделения смях.

Последната снимка показваше, че разходката е била преди 2001 година: младежът стоеше между кулите близнаци на Световния търговски център и буташе с ръце настрани, а лицето му бе изкривена карикатура на ужасно усилие. С дългата си коса и наченки на брада приличаше на Самсон в храма на филистимците. Картината бе зловеща, натоварена с трагедия не само заради случилото се с кулите, но и защото младежът с разперените ръце подигравателно имитираше позата, която щеше да заеме през последните часове преди да полети от върха на Цитаделата.

Гейбриъл прибра снимките в портфейла. Инстинктът му подсказваше да остави мешката в шкафа, но той я преметна през рамо, затвори вратата на камерата и тръгна към изхода. Мешката щеше да му е талисман, магия за късмет, леща, през която да фокусира решимостта си. Когато намереше Лив и я заведеше на безопасно място, щеше да ѝ я върне.

Сигурността ѝ вече се бе превърнала за него в лична мисия. Не можеше да каже точно защо или кога бе решил така. Може би когато я гледаше как тича през хлъзгавия от дъжда паркинг, обхваната от ужас, който отчасти се дължеше на него. А може би и по-рано - когато бе видял изумителните ѝ зелени очи, търсещи истината в неговите. Можеше най-малкото да я освободи от страха, стига да му се удадеше възможност.

Излезе от сумрака на багажната служба в ярката светлина на основната зала. Стъкленият таван, издигащ се на тридесет метра в най-високата си точка, сякаш улавяше и отразяваше всеки звук. Беше толкова шумно, че той по-скоро усети, отколкото чу звъна на телефона в джоба си.

- Момичето е отведено в централното полицейско управление - каза Катрин. - Намира се в стаята за разпити на четвъртия етаж и дава показания за случилото се през нощта.

- Откога е информацията?

- Току-що я получих. Но мислим, че източникът, който ни я даде, я е дал и на sancti.

В това имаше резон. И освен това означаваше, че хората, които се бяха опитали да отмъкнат Лив, ще се навъртат наоколо и ще чакат следващия удобен момент.

- Ще ти се обадя - каза той и прекъсна връзката.

Надяна шлема, докато приближаваше към мотоциклета и обмисляше следващия си ход. Реши, че Лив ще е в безопасност, докато е в стаята за разпити; нямаше обаче да остане там завинаги, а сградата на полицейското управление беше огромна. Щеше да е почти невъзможно да я открие, без да привлече внимание към себе си. Запали двигателя и погледна към вестникарската сергия, на която се продаваше сутрешното издание на местния вестник. На първа страница отново имаше снимка на монаха - този път от по-близък план, явно направена с много добър обектив. Заглавието отгоре гласеше ПАДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА.

Гейбриъл превключи на скорост и се сля с мудния сутрешен трафик.

Знаеше много добре къде щеше да отиде Лив.

62

Аркадиан бутна голямата стъклена врата на управлението и я задържа отворена. Лив излезе и примижа на ярката светлина на слънцето. Няколко униформени ченгета и цивилни служители от администрацията се бяха събрали около един пепелник, светилище на общата им зависимост. Лив тръгна да се присъедини към службата.

- Мога ли да ви отмъкна една цигара? - попита един мъж с бяла риза и синя вратовръзка. Цивилните обикновено бяха по-отстъпчиви от униформените. Той я погледна и леко се дръпна, стреснат от външния ѝ вид.

- Тя е с мен - каза Аркадиан.

Служителят извади пакет „Марлборо Лайт“.

- Благодаря - каза Лив и си взе цигара. - Наистина ви благодаря.

Мъжът ѝ поднесе огънче и Лив се наведе и запали. Дръпна жадно и вдиша сухия дим. Вкусът беше отвратителен като на цигарите, които бе пушила в стаята за разпити. Въпреки това се усмихна на мъжа и тръгна след Аркадиан по улицата.

- Кога за последен път видяхте брат си? - попита той, когато го настигна.

Лив отново дръпна от цигарата с надежда, че познатото блаженство скоро ще я изпълни.

- Преди осем години. Точно преди да изчезне.

- Някаква идея защо е заминал?

Лив се намръщи на гадния вкус. Какво им беше на тези чуждоземни цигари? До една приличаха на горящи гуми.

- Дълга история.

- Е, тогава да вървим по-бавно. Моргата е само на две пресечки.

Лив отново дръпна предпазливо и пусна цигарата възможно най-дискретно в канавката с надеждата, че приятният мъж, който я беше почерпил, не гледа след нея.

- Мисля, че всичко започна със смъртта на татко. Не зная какво от това знаете...

Аркадиан си помисли за досието, което бе съставил за миналото на мъртвия монах, и статията за трагичната автомобилна катастрофа в ледената клисура.

- Запознат съм в общи черти.

- Брат ми смяташе, че вината е изцяло негова! „Синдром на оцелелия“, така го наричат докторите. Не можеше да се отърси от чувството, че той е бил причината за всичко и че не заслужава да живее. Премина през дълга терапия, опитваше се да се примири. Накрая се обърна към религията. Предполагам, че често се случва. Започваш да търсиш отговори. И ако не можеш да ги намериш тук и сега, започваш да търсиш другаде.

Припомни си събитията отпреди осем години - пътуването до Западна Вирджиния; пеенето на щурците на верандата, докато сестра Кинтнър ѝ разказваше какво знае; как всичко се бе изяснило и бе застанало на мястото си; после мракът бързо го скри отново, след като сподели откритието си със Самюъл.

- Изобщо не трябваше да му казвам.

- Не бъдете толкова сурова към себе си - каза Аркадиан. - Когато Самюъл се обвиняваше за смъртта на баща ви, вие също ли мислехте така?

- Не.

- А казвахте ли му, че вината не е негова?

- Разбира се.

- Е, а сега аз ще ри кажа - смъртта на Самюъл не е по ваша вина. Каквото и да сте му казали, каквото и да си мислите, че сте направили, за да го пропъдите, той вече е бил тръгнал по своя път. Нищо не сте можели да направите, за да промените това.

- Откъде сте толкова сигурен?

- Ако е хранил някакви лоши чувства към вас или ако е смятал, че имате вина за нещо, защо му е трябвало да се погрижи да ви открием?

Лив сви рамене.

- Може би за да ме накаже.

Аркадиан поклати глава.

- Нещата не стават така. Сигурно сте писали за случаи на отвличане и за изчезнали хора.

- Случвало ми се е.

- И какво е най-лошото при тях? Имам предвид, за близките.

Лив си помисли за хората, които бе интервюирала - измъчените погледи, постоянните умувания за всичко, което би могло да се случи, непрекъснатата тревога и несигурност. Помисли си за демоните, с които бе живяла самата тя, откакто Самюъл бе изчезнал.

- Най-лошото е да не знаеш какво става.

- Именно. Но вие знаете какво се е случило със Самюъл, защото той се е погрижил да научите. Значи не ви е наказвал. А ви е освободил.

Стресна я вой на сирена. Голяма противопожарна кола се понесе през трафика и зави на следващата пресечка. Аркадиан я изгледа как изчезва, после хукна натам.

63

Хора в бели лабораторни престилки и по ризи изпълваха улицата с пъхнати в джобовете ръце и прегърбени рамене, за да се предпазят от студа. Пожарната спря до друга, която вече беше паркирала пред нещо като огромен мавзолей. Пожарникари в ярки дрехи проверяваха имена по списък.

Аркадиан тръгна към най-близкия, като оглеждаше лицата на околните, вадеше телефона си и натискаше копчетата.

- Да сте виждали доктор Рийс?

Пожарникарят погледна списъка.

- Не. Още не е излязъл.

Записаният глас на Рийс подкани Аркадиан да остави съобщение. Той затвори и забърза към двама пожарникари, които тъкмо излизаха от сградата.

- Какво става? - попита ги и показа значката си. Двамата миришеха на пушек.

- Нищо - каза единият, свали шлема си и избърса потта от челото си. - Задействала се е алармата в един коридор. Някой запалил кошче за боклук в тоалетната.

- Нарочно?

- Че как иначе?

Аркадиан се намръщи.

- Може ли да вляза?

Пожарникарят го погледна, после заговори в микрофона на ревера си:

- Чарли четири, намерихте ли нещо друго?

Чу се пращене, последвано от металически глас:

- Не. Излизаме.

- Заповядайте - каза пожарникарят.

Аркадиан тръгна нагоре по стълбите. Лив го следваше по петите, загледана решително напред и леко намръщена с надеждата, че това прави физиономията ѝ сериозна и пожарникарят ще я вземе за партньор на Аркадиан. Вместо това огнеборецът зяпаше мърлявите ѝ дрехи и сплъстената ѝ коса. Дори отвори уста да каже нещо, може би да я спре, но радиото отново оживя и отвлече вниманието му, което позволи на Лив да вземе на скок последните няколко стъпала и да изчезне вътре.

Озова се в голямо преддверие с няколко врати, пуста рецепция и два асансьора отляво. Пред нея Аркадиан натисна копчетата, изчака няколко секунди, после рязко се обърна и мина през двойната врата. Лив го последва по стълбището, като се стараеше да стъпва в синхрон с него чак до сутерена, за да не я чуе и да не ѝ нареди да остане отвън.

Аркадиан нахлу в коридора и спря, поразен от царящата тишина. На пода лежеше престилка, съборена от закачалката от някой бързащ да излезе. По-нататък се виждаше вратата на кабинета на Рийс. Беше полуотворена. Той натисна бутона за повторно набиране и предпазливо тръгна напред.

Надникна вътре и видя телефона на Рийс да вибрира върху празното бюро. Апаратът се чукна в черна чаша, наполовина пълна с кафе с мляко. От бледата напитка все още се вдигаше пара. Аркадиан затвори телефона си и тишината отново изпълни всичко. Зад него в коридора се чу някакъв шум и той рязко се извъртя и посегна към пистолета си.

Лив видя как ръката на Аркадиан се стрелна към сакото му. Видя и че я позна и на лицето му се изписва раздразнение. Погледна над рамото му към празния кабинет. Отчаяно ѝ се искаше да разбере какво става, но знаеше, че не е време да задава въпроси.

Аркадиан бутна вратата, като я докосваше само с ръкава си, и сърцето на Лив се разтупка. Беше в бранша достатъчно време, за да разбере какво означава това движение. Ченгето разглеждаше това място като местопрестъпление.

Аркадиан отново се обърна към нея и нареди:

- Стойте тук. - И тръгна към друга двойна врата в дъното на коридора. - Не пипайте нищо.

Бутна вратата с рамо. Лив забърза след него и се мушна в процепа, преди вратата да се затвори. Озова се в тясна безлична стая.

Температурата бе само няколко градуса над нулата и във въздуха се носеше миризма на дезинфектанти и нещо сладникаво, което предизвикваше леко гадене. Едната стена беше заета от големи шкафове, поне тридесет. Лив внезапно потръпна, когато си даде сметка какво има в тях.

В центъра на стаята стоеше изоставена количка. Върху долната ѝ половина имаше найлон, отметнат настрани като чаршаф. Сякаш лежащият беше станал при включването на тревогата и беше излязъл заедно с всички останали. Аркадиан я заобиколи и спря пред един шкаф на отсрещната стена, трети във втория ред, означен с номер 8. В залепената за прозореца прозрачна папка имаше написана на ръка бележка. Лив не можеше да я прочете от мястото си, но се досещаше какво пише на нея.

Аркадиан хвана дръжката с ръкав да отвори шкафа - и в същия миг Лив чу звук зад себе си и рязко се обърна. Блед кльощав мъж стоеше неуверено на прага. В едната си ръка държеше недояден геврек, с другата отмяташе косата си назад.

- Къде беше, по дяволите? - викна му Аркадиан.

Рийс се облегна на касата и погледна покрай Лив.

- Пропуснах да закуся - каза и посочи геврека. После на лицето му се изписа смущение.

Лив проследи погледа му.

Шкафът бе празен. Тялото на брат ѝ го нямаше.

64

Лив, Аркадиан и Рийс стояха като хипнотизирани.

После Аркадиан развали магията. Погледна към ъгъла и заповяда:

- Вън! - И ги подкара към относителната топлина на коридора и стълбището. - Никой да не влиза - извика на Рийс. - Провери кабинета си за липсващи неща, но не докосвай нищо.

Рийс и Лив се спогледаха. По погледа му пролича, че му се струва позната, после на лицето му се изписа безпокойство, когато разбра коя най-вероятно е тя. Лив се извърна, преди на лицето му да се изпише съчувствие. Видя Аркадиан да изчезва през вратата към стълбището и тръгна след него, отчасти да разбере какво става и отчасти да не ѝ се налага да слуша съболезнованията на патолога за загубата ѝ.

Аркадиан се втурна в приемната, която вече бе пълна с хора, които се връщаха в сградата, проби си път към офиса на охраната и каза на страховитата дама зад бюрото:

- Обадете се в централата. В моргата е станала кражба. Да изпратят екип следователи.

Тя го изгледа свирепо и възмутено над очилата си за четене.

- Веднага! - извика той и всички се обърнаха към него. - И никой да не слиза в сутерена.

Нервният център на охраната на моргата бе голям колкото да побере стол, бюро и няколко компютъра, записващи сигналите от камерите. На бюрото имаше два екрана, разделени на по три части, предаващи изображения от различни камери. Униформен мъж около петдесетте погледна влизащия Аркадиан. Светлината на екраните се отразяваше от фотосоларните стъкла на очилата му, които все още бяха тъмни от ярката слънчева светлина навън.

Аркадиан размаха значката си.

- Можете ли да включите записа от хладилното помещение в сутерена?

Вратата зад него се отвори и в тъмната стая нахлу светлина. Аркадиан се обърна и видя Лив да се намъква в помещението. Гледаше решително към мониторите, за да избегне погледа му. Аркадиан понечи да ѝ каже да излезе, но реши, че е по-добре да я държи до себе си.

Измъкна телефона и намери записа на обаждането на Рийс, когато се бе задействала алармата. Девет и четиринадесет. Един от екраните показваше записа от камерата, която бе забелязал в ъгъла на помещението.

- Можете ли да върнете на девет и четиринадесет и да пуснете записа?

Мъжът отвори менюто и въведе часа. Образът подскочи и в празната допреди миг стая се появи мъж. Буташе количка към един от шкафовете.

- Кой е този? - попита Аркадиан.

Човекът от охраната се взря в екрана. Мъжът с количката спря и се огледа - беше чул писъка на сирената.

- Не му знам името, но работи тук - каза дежурният. - Мисля, че е от лаборантите.

Записът продължи на подскоци през три секунди, докато мъжът не изчезна: движеше се като лошо водена марионетка.

- Вижте покривалото - каза Лив и посочи екрана. - Прилежно сгънато върху количката. Когато влязохме, беше отметнато.

- Можете ли да увеличите скоростта? - попита Аркадиан.

Дежурният натисна един клавиш няколко пъти и образът започна да прескача през пет секунди, после през десет. Когато часовникът показваше девет и седемнадесет, в кадър влезе друга фигура.

- Задръжте - каза Аркадиан.

Записът отново тръгна през три секунди.

Новодошлият бе висок, чернокос, с тъмни дрехи. Не можеха да видят лицето му. През цялото време стоеше с гръб към камерата. Мина покрай количката и спря пред шкафа, който беше отворил Аркадиан. Облечена в ръкавица ръка хвана дръжката и дръпна. Сърцето на Лив заблъска в гърдите ѝ. Видя очертанията на чувал за трупове.

Мъжът отвори чувала. Въпреки лошото качество на картината Лив веднага позна брадатото лице и сълзи опариха очите ѝ. В следващия момент натрапникът се премести и скри лицето на Самюъл с тялото си. Като че ли търсеше нещо в джоба на якето си. Свали си ръкавицата, намери каквото търсеше и се наведе към отворения шкаф. После рязко се извъртя към вратата, стреснат от нещо. Държеше главата си наведена заради камерата, но Лив все пак го позна.

- Гейбриъл... - ахна тя. - Той ме взе от летището снощи.

Аркадиан грабна телефона на бюрото, без да изпуска от поглед екрана: гледаше как мъжът закопчава чувала, затваря шкафа, качва се на количката и дърпа найлоновото покривало върху себе си.

- Обажда се инспектор Давуд Аркадиан. Има проникване в моргата. Всички екипи да започнат да търсят заподозрения. Млад мъж. Слабо телосложение. Височина около метър осемдесет и пет. Черни дрехи...

Появиха се двама души, облечени като парамедици. Бутаха количка. По-високият хвърли поглед към камерата, но бе невъзможно да различат лицето му. И двамата бяха с хирургически маски, шапки, престилки и латексови ръкавици. Аркадиан ги гледаше как отиват право към шкафа на Сам. Провериха съдържанието на чувала, качиха го на количката и изкараха тленните останки на Самюъл Нютън извън кадър. Цялата операция отне по-малко от петнайсет секунди.

Гейбриъл се надигна като някакво създанис от филм на ужасите и ги последва, като остави покривалото така, както го бяха заварили.

Аркадиан сложи ръка на микрофона и попита:

- Има ли камера в приемното отделение?

Хладилното помещение изчезна и се смени с издигната бетонна платформа с линейка от едната страна и летящи врати от другата. Лив си помисли, че прилича на склад на месарница.

След няколко секунди вратите се отвориха и количката мина през тях. Двамата парамедици направо я запратиха в линейката.

Аркадиан свали ръка от микрофона и нареди:

- Смяна на приоритета. Искам незабавно издирване на линейка, тръгнала от градската морга в посока към колелото „Алилуя“. Номер неизвестен. Заподозрените са двама мъже, единият около метър и деветдесет, другият към метър и седемдесет и пет, и двамата облечени като парамедици. Заподозрените се търсят за проникване и противозаконно отнемане и в момента бягат от местопрестъплението. Снимка на другия заподозрян ще бъде разпратена след малко.

Затвори телефона и каза на дежурния:

- Свалете снимките на заподозрените от записа и ги пратете в централата по имейла.

И излезе. Трябваше да говори с Рийс.

65

Гейбриъл се вмъкна в празната разпределителна стая и клекна зад централния тезгях, върху който все още лежеше сутрешната поща и колети, зарязани след включването на алармата. Докато вадеше сака и шлема от скривалището им, чу гласове от коридора и грабна някакъв обемист плик.

- Добре ли сте? - На прага се появи жена на средна възраст и го загледа остро и подозрително през очилата си с дебели дизайнерски рамки.

- Да... имам пратка за... - Гейбриъл погледна етикета. - Доктор... Макин? - И пусна петстотинватова усмивка.

Горе-долу на втората секунда от сиянието ѝ ръката на жената се вдигна колебливо към гърдите ѝ и погледът ѝ омекна.

- Имате предвид доктор Меахин - каза тя. - Трябва ли да подписвам някъде?

- Не, всичко е наред - отвърна Гейбриъл. - Човекът, който ме упъти насам, вече подписа.

Кимна на жената и се измъкна обратно в коридора. Беше пълно с хора. Чу някой да вика от рецепцията зад него. Продължи към рампата. Задната част на сградата бе пуста. В отсрещния край на алеята видя линейка да излиза на колелото „Алилуя“.

Скочи от платформата и спринтира към мотоциклета, който бе скрил зад един контейнер за отпадъци. С две резки натискания на педала запали двигателя и полетя напред, после рязко натисна спирачки. Колелото „Алилуя“ беше еднопосочно и движението по това време винаги беше натоварено. Погледна наляво. Не видя линейката. Започна да се провира между колите, като се оглеждаше напред. След мъчително маневриране стигна до пресечката с южния булевард, откъдето можеше да продължи в две посоки - надясно към покрайнините и наляво към Цитаделата. Заложи на втората възможност, но засега продължи право напред, готов да завие в която и да било посока в мига, в който види целта си.

Рязко натисна спирачка и задното колело закова. Чу се клаксон и един микробус го заобиколи в последния момент. Шофьорът изкрещя гневно от безопасността на кабината си. Гейбриъл изобщо не го чу. Гледаше булеварда в двете посоки. Линейката я нямаше. Просто беше изчезнала някъде между алеята и този кръстопът.

66

- Липсва ли нещо? - попита Аркадиан още от вратата.

- Не. - Рийс седеше зад бюрото си и държеше някакъв лист. - Мислех, че може да са взели това - доклада от лабораторията, за който ти споменах. Явно не са знаели какво представлява. Това е... невероятно.

Погледна над рамото на инспектора и на лицето му се изписа изненада. Лив стоеше на прага.

Аркадиан въздъхна.

- Рийс, това е Лив Адамсен. Тя е роднина на... Сестра е на монаха.

- Да, аз... ъ-ъ-ъ... Здравейте... - Рийс се усмихна нервно. - Съжалявам за ъ-ъ-ъ... - Млъкна и затърси път през минното поле от неподходящи обяснения за случилото се.

- Съжалявате, че изгубихте тялото на брат ми? - предложи Лив.

- Да всъщност... - каза той. - За първи път ми се случва.

- Е, винаги има първи път, нали?

Рийс се изчерви, с което съсипа добре поддържаната бледност на лицето си, и сведе поглед.

- Госпожице Адамсен - намеси се Аркадиан и я погледна авторитетно, или поне така се надяваше. - Зная, че сте ядосана, и имате пълното право да бъдете ядосана, но пратих всички служители на разположение да търсят онази линейка. Ще върнем брат ви. Изобщо не биваше да ви позволявам да идвате тук, а сега това е местопрестъпление и просто не можете да сте тук. Върнете се на рецепцията и изчакайте, докато не осигурим района.

Лив отвърна твърдо на погледа му и каза:

- Не.

- Това не е молба.

Лив с подчертана категоричност влезе в кабинета и седна срещу Рийс.

- Нека ви обясня защо ще остана. През последните двайсет и четири часа открих, че брат ми, когото смятах вече за мъртьв, наистина е умрял. Прелетях хиляди километри в неудобни самолети, за да дойда да го идентифицирам. Бях отвлечена, по мен стреляха, а после, точно когато си мислех, че най-сетне ще го видя, вие го изгубихте.

Замълча, за да осмислят думите ѝ, после продължи:

- Зная как да се държа на местопрестъпление. Не мога да замърся това повече, защото вече съм била тук. Така че нищо не ви пречи да ме оставите тук и да се погрижите да остана доволна. Защото - тя вдигна смачкания вестник, - ако се опитате да ме разкарате, първата ми работа ще е да се обадя на редактора си. Мислите ли, че няма да ми запази първата страница?

Погледът на Рийс се стрелкаше от Аркадиан към Лив и обратно. Двамата се гледаха като дебнещи се котки, докато Аркадиан най-сетне не примигна.

- Добре я каза той. - Останете. Но ако нещо стигне до пресата, каквото и да било, ще приема, че е дошло от вас, и ще ви преследвам за възпрепятстване на разследване. Разбрахме ли се?

- Напълно. - Тя се обърна и ледът в очите ѝ моментално се стопи. - И тъй... Рийс, нали?

Патологът кимна. Опърничавите жени го плашеха доста. Освен това ги намираше за невероятно привлекателни. А тази направо биеше всички рекорди.

- Говорехте нещо за лабораторни резултати?

Рийс погледна Аркадиан, който само сви рамене.

- Добре. Ъ-ъ-ъ... лабораторните доклади са нормална част от клиничната процедура... както вероятно знаете. Винаги правим стандартен набор тестове на тъканите, за да установим едни неща и да изключим други, като например дали жертвата е взела, или са ѝ дали нещо, което може да е допринесло за смъртта. Един от тези тестове измерва степента на некроза на черния дроб, което помага за установяване на времето на смъртта. В случая той всъщност не ни трябваше, тъй като имаше много свидетели, но процедурата си е процедура. Ето и резултатите... - Той посочи червената бележка, прикрепена към горния лист. - Дойде със запитване за замърсяване. От лабораторията мислят, че пробата е била надписана неправилно. Няма абсолютно никакъв признак за некроза. Всъщност точно обратното. Клетките като че ли... регенерират. Клетките на черния дроб наистина се възстановяват, разбира се, но само ако организмът е жив...

Аркадиан се запита - със закъснение - дали е било умно да позволява Лив да чуе това.

- Проверих всичко много внимателно. Пробата определено е от монаха. Така че ако се съди само по тези резултати и игнорираме факта, че аз лично направих аутопсията... - Рийс се поколеба. - Бих казал, че той се... възстановява.

67

На една трета по обиколката на колелото „Алилуя“ имаше висока елегантна сграда, която бе изтърбушена, подсилена и превърната в нелепо скъп паркинг. Металният ѝ параван се вдигна и един бял микробус излезе навън и се включи в натоварения трафик.

Гейбриъл наблюдаваше от другата страна на улицата със скрито от визьора на шлема лице. Погледна джобния си компютър като куриер, който проверява адреса на доставката. В горната част на екрана пулсираше малка бяла точка, а около нея пълзеше карта на улиците. Движението на точката съвпадаше точно с това на микробуса - или по-точно с движението на тялото на Самюъл: предавателят, който Гейбриъл беше поставил в гърлото му, показваше местоположението.

Той прибра компютъра в джоба на якето си и запали мотоциклета. Микробусът стигна до края на полукръга и зави наляво към центъра на стария град. Гейбриъл го последва, като остави няколко коли между него и себе си.

Малко преди северния булевард микробусът отби по една хлъзгава уличка покрай голям знак, приветстващ посетителите с добре дошли в квартал Умбра.

Откакто съществуваше Руин, Умбра или Кварталът на сенките, бе най-непопулярната и съответно най-малко заселената част на града. Сврени под северната страна на Цитаделата, улиците му постоянно се намираха в сянката на планината, дори в разгара на лятото. Напоследък ниските цени на земята го правеха чудесно място за огромните автопаркове, обслужващи армиите туристи, които нахлуваха в града. Сега микробусът пътуваше именно в тази долина на студен сив бетон.

След като напуснаха анонимността на колелото, Гейбриъл изостана още и се скри зад един градски автобус. Микробусът рязко зави надясно по тясна алея между две огромни многоетажни чудовища.

Гейбриъл продължи напред, направи бърз обратен завой, качи се на тротоара, изключи двигателя и пусна стъпенката. Свали страничното огледало и изтича до ъгъла, като по пътя вдигна визьора на шлема си. Приклекна до стената, подаде огледалото през ръба, като го държеше ниско до земята, и загледа алеята, която свършваше при отвесната скала, издигаща се към стената на стария град. Микробусът спря пред ниска бариера. Един мъж с дълга тъмна коса и брада се подаде от левия преден прозорец, пъхна карта в процепа на електронния четец, след което хвърли поглед назад.

Гейбриъл замръзна.

При липсата на слънчева светлина, която да се отрази от огледалото, единственото, което можеше да го издаде, бе движението.

Успя да разгледа внимателно шофьора. Приличаше повече на рок звезда или филмов актьор, отколкото на наемник. След секунди микробусът продължи напред и изчезна в сградата.

Гейбриъл извади компютъра от джоба си. Пулсиращата бяла светлина се движеше в горната част на екрана, където задната част на гаража опираше в планината. Той пъхна огледалото в джоба си и стана. Стотици автомобилни фарове надничаха над ниската стена от лявата му страна подобно на копнеещи за свобода затворници. Гейбриъл прескочи стената и забърза навътре.

Бе студено и влажно, миришеше на масло, бензинови пари и урина. Понеже си даваше сметка, че вероятно се намира в обхвата на някоя камера, Гейбриъл тръгна към едно паркирано по-нататък „Ауди“, престори се, че се кани да се качи, после коленичи уж да търси изпуснат ключ и отново погледна екрана на джобния компютър.

Бялата точка вече не се намираше в пределите на паркинга, а преминаваше през скалата отвъд него. Гейбриъл я загледа как пресича улиците и сградите на стария град в посока право към Цитаделата. Когато измина две трети от разстоянието, точката спря на място, примигна и изчезна.

Гейбриъл отиде до старата бетонна стена в дъното и опря компютъра в нея, за да усили сигнала. Точката се появи и отново примигна. Беше още по-близо до Цитаделата.

Някъде почти до стария ров угасна напълно.

68

Кутлар седеше отпред и се взираше в мрака на тунела пред подскачащите светлини на фаровете. Трополенето на гумите по неравния под и тътенът на дизеловия двигател се сливаха в общ скръбен звук. Друсането опъваше шевовете по крака му. Радваше се на болката - тя го поддържаше съсредоточен и доказваше, че все още е жив.

Главата му бе замаяна от взетите хапчета. Осъзна, че трябва да има предвид това. Трябваше да е нащрек, ако искаше да се измъкне от тази ситуация. Тя бе станала съвсем ясна, когато Корнилиъс и Йохан му помогнаха да се махне от клиниката и да се качи в микробуса.

- Трябва да ни кажеш какво стана - беше казал Корнилиъс, сякаш му предлагаше приятелски съвет. - Трябва да ни кажеш как момичето е успяло да избяга. И най-важното - бе добавил и се бе приближил толкова, че косъмчетата на брадата му погъделичкаха ухото на Кутлар, - трябва да ни кажеш как изглежда тя.

Именно затова все оше дишаше. Те разполагаха само с името ѝ, а той бе виждал лицето ѝ. Докато продължаваха да я търсят, той им беше по-полезен жив, отколкото мъртъв.

Тунелът внезапно тръгна нагоре и свърши в просторна зала. Йохан завъртя волана и фаровете осветиха стоманена врата. Микробусът спря. Йохан изключи двигателя и двамата с Корнилиъс слязоха и минаха отзад. Кутлар нс помръдна. Купето леко се наклони, когато задната врата се отвори, и Кутлар чу шумоленето на найлон - вдигаха първия чувал.

Беше се смаял, когато убиха двамата парамедици. Смъртта на доктора беше някак си по-приемлива - никой нямаше да се изненада особено, когато намерят тялото му отпуснато в стола, както го бяха оставили. Беше прекрачил границата, откакто се бе пристрастил към наркотиците. Медиците обаче бяха обикновени цивилни. Съвсем свестни хора.

Сияещи в червено от светлините на стоповете, монасите се появиха иззад микробуса с първия чувал и го сложиха до стоманената врата. След като повториха процедурата още два пъти, Йохан извади карта, сложи я в четеца и вратата се отвори навътре. Секунди по-късно се затвори. Труповете някак си бяха изчезнали зад нея.

Корнилиъс и Йохан отново се качиха в микробуса.

- Мога да ви помогна да я откриете - каза Кутлар.

Корнилиъс се обърна към него и устните му се свиха.

- Как?

- Да се разкараме оттук и ще ви покажа. - Кутлар се опита да скалъпи усмивка, но успя само да направи гримаса. - Трябва да се обадя. - Сви театрално рамене. - Тук обаче няма обхват.

За момент Корнилиъс не каза нищо. Само гледаше избилата по кожата на Кутлар пот.

- Разбира се - каза най-сетне.

Двигателят оживя и звукът внезапно изпълни затвореното пространство. Кутлар загледа през страничния прозорец как червеното сияние в пещерата помръква, докато се отдалечаваха.

Трите чувала останаха да лежат в черната тишина на планината, докато в лабиринта тунели отгоре палеха факли и се приготвяха да ги приберат. Брат Самюъл се бе завърнал малко повече от двадесет и четири часа след бягството си от Цитаделата.

IV.

69

Хладилното помещение на градската морга беше доста добро място за събиране на улики - ако изобщо можеше да има такова. Ограниченият достъп беше попречил на натрупването на обичайните допълнителни отпечатъци, косми и други следи, които пречат на повечето разследвания. Всички повърхности бяха клинично чисти. Имаше и пълен запис от камерите, показващи къде са били заподозрените и до какво са се докосвали.

- Ето там. - Аркадиан посочи края на найлона върху количката. - Първият заподозрян го докосна, докато се качваше.

Петерсен се усмихна. Отпечатъци се снемаха по-лесно единствено от стъкло.

- Докосна също и онзи шкаф - каза Аркадиан и посочи шкаф номер 8. - Уведоми ме веднага щом откриеш нещо - добави той и остави Петерсен да подрежда четчиците си и да отваря тубата фина алуминиева прах.

До вратата стоеше полицай, който се грижеше никой да не влиза и излиза от помещението.

Рийс крачеше напред-назад в коридора пред кабинета си. Когато Аркадиан се приближи, му подаде стъкленица за проби.

Аркадиан я взе, без да забавя крачка, и попита:

- Къде е тя?

- В помещението за персонала на първия етаж - отвърна Рийс зад гърба му.

*

В показанията се описваше всичко, което ѝ се бе случило от влизането в моргата до идентифицирането на загадъчния мъж от видеозаписа. Лив тъкмо се канеше да подпише, когато се появи Аркадиан. Тя все още се чудеше каква е играта на Гейбриъл и защо я играе. Не го беше описала като „мъжа, който се опита да ме отвлече“. Най-лошото, което бе направил, бе да се представи за полицай и да ѝ предложи да я откара до града. Не той беше човекът, насочил пистолет към лицето ѝ. Не беше откраднал и тялото на брат ѝ, макар все още да не бе сигурна какво точно правеше в хладилното помещение. Накрая се спря на „мъжа, който ме посрещна на летището и се представи като придружаващ ме полицай“. Не кой знае колко елегантно, но поне точно. Написа датата и се подписа.

Униформеният служител провери подписа ѝ и излезе. Аркадиан затвори вратата след него.

Лив дръпна към себе си едно потиснато на вид мушкато от ъгъла на масата и започна да го чисти: махаше изсъхналите цветове от задушените стебла, натрошаваше ги и ги пускаше в саксията.

- Намерихте ли го?

Аркадиан погледна към улицата. Щеше да е чудесно точно сега пред сградата да спре полицейски микробус и да измъкнат от него и тримата заподозрени, закопчани. Уви, това не се случи.

- Още не - отвърна той. На мокрия път, където бяха спрели пожарните, се виждаше петно дизел, преливаше във всички цветове на дъгата. - Работим по въпроса. - Обърна се към смачкания вестник на масата. Първата страница бе превърната в калейдоскоп от букви и драсканици. - Някакъв напредък с това?

- Нямах много време да се съсредоточа, ако трябва да съм честна. Бях малко разсеяна, така да се каже.

Аркадиан премълча с надеждата, че тишината ще смекчи настроението ѝ.

- Наистина ли мислите, че затова са го отмъкнали? - Тя отново огледа надрасканите букви и символи.

- Може би. Пипнем ли ги, ще ги питаме. А дотогава бих искал да ви помоля нещо. - И сложи на масата пакета, който му бе дал Рийс.

Лив присви очи.

- Това е комплект за вземане на ДНК проба, нали?

- Да. Предвид лабораторните резултати, които е получил Рийс, ще е много полезно да сравним вашата ДНК с тази на брат ви. А и с това ще установим без капка съмнение родството ви. - И плъзна комплекта към нея.

Лив откъсна последното мъртво цветче от мушкатото, смачка го и го пусна при другите. Изтръска ръце, отвори комплекта и отърка с клечката с памук вътрешната страна на бузата си. Пусна я в бурканчето, затвори го и му го подаде. Цитаделата се издигаше зад сградите от другата страна на улицата, сурова и безпристрастна на фона на небето. От гледката я побиха тръпки.

Аркадиан проследи погледа ѝ, забеляза някакво движение на улицата и възкликна:

- Господи!

Пред сградата бе спрял микробус на телевизионен екип.

- Не съм ги викала аз - каза Лив. - Занимавам се единствено с преса. Не обичаме тези типове.

На вратата се почука.

- Извинявай, шефе, но снех почти пълен набор отпечатъци от найлона - каза Петерсен. - Как искаш да ги пратя, за нормална или ускорена обработка?

- Задръж за момент, ще дойда с теб. - Аркадиан се обърна към Лив. - Знам, че не сте се обаждали на журналистите, така че не тълкувайте погрешно онова, което ще кажа... Мисля, че трябва да ви измъкнем от сградата.

Лив се намръщи.

- Това не е опит да се отърва от вас - продължи Аркадиан. - Просто мисля, че ще сте в по-голяма безопасност, ако не се мотаете наоколо. Ако журналистите научат за случилото се, ще обсадят моргата. Не искам хората, които откраднаха брат ви, да ви гледат в новините в шест вечерта. Ще уредя някой да ви откара до управлението, за да можете да вземете душ и да се преоблечете. Ще ви намеря там по-късно. Става ли?

Лив погледна калните си дрехи.

- Става. Но ако използвате това като повод да ме отсвирите, незабавно ще дам пресконференция.

- Както желаете - отвърна той. - Само стойте далеч от прозорците. He искам да виждам лицето ви по новините.

„И аз“ - помисли си Лив, докато оглеждаше мърлявата си блуза.

70

Атанасий бе извикан в кабинета на господаря си малко след утреня, за да го придружи на една задача. „В името на братството - беше казал игуменът и бе добавил: - Задача, за която не бива да споменаваш пред никого.“

И ето че сега се спускаха по тясното стълбище, като си осветяваха пътя с една-единствена факла. От време на време минаваха покрай други тесни и загадъчни коридори.

След пет-шест минути непрекъснато спускане Атанасий видя слабо мъждукане отпред. Идваше от някаква арка, която изглеждаше по-нова. Влязоха в малка пещера, където мълчаливо стояха двама монаси с факли. И двамата носеха зелените раса на sancti.

Зад тях имаше взидана в стената врата, изработена от тежка стомана. В единия ѝ край имаше тънък жлеб, подобен на високотехнологичните ключалки, охраняващи входа към голямата библиотека. Игуменът кимна мълчаливо на sancti, бръкна в ръкава си и извади маг- нитна карта. Чу се приглушено прещракване. Игуменът отвори широко вратата и тримата минаха през нея. Атанасий се поколеба за момент, но ги последва.

Помещението бе малко, а въздухът изглеждаше по-топъл и в него се носеше фин прах, който сияеше в оранжево на светлината на факлите. В отсрещната страна също имаше стоманена врата, пред която лежаха какавиди от дебел найлон. Атанасий веднага се сети какво има в тях.

Единият sancti отвори най-близкия чувал достатъчно, за да се види главата. Тънка струйка кръв се стичаше от малката дупка в слепоочието към врата. Атанасий не познаваше мъжа. Не познаваше и онзи във втория чувал. Познаваше обаче третия. Погледът му спря върху лицето на мъртвия му приятел и той потръпна.

- Кръстът се завърна в Цитаделата - тихо каза игуменът, който също гледаше обезобразеното лице на брат Самюъл.

За момент четиримата гледаха трупа, след което, сякаш в отговор на някаква нечута команда, чувалът бе затворен и sancti го отнесоха. Атанасий очакваше, че ще се върнат за другите две тела. Това обаче не стана.

- Трябва да се отървем от тези нещастници - каза игуменът. - Съжалявам, че трябва да оставя тази задача на теб. Зная, че е неприятна, но трябва да се погрижа за някои изключително важни въпроси, събратята ти не могат да слизат в долните части на Цитаделата, а ти си единственият, на когото мога да се доверя...

Изобщо не обясни кои са тези хора, нито защо са донесени тук.

- Отнеси ги в изоставената част в източните покои - каза игуменът. - Пусни ги в някоя от старите тъмници. Телата им ще бъдат забравени, но душите им ще намерят покой. - Спря на прага, разтърка ръце, сякаш ги измиваше, и добави: - Вратата ще се затвори автоматично след пет минути. Гледай да си излязъл дотогава.

Атанасий се заслуша как стъпките му се отдалечават в мрака.

„Кръстът се завърна в Цитаделата...“

Спомни си думите от Еретическата библия:

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

Запита се какво ли са намислили да правят с осквернените останки на приятеля му. Несъмнено щяха да ги занесат в параклиса на Тайнството - защо иначе бяха прибрани не от друг, а от sancti?

Но мисълта, че Самюъл може да се съживи...

Подобно нещо можеше да хрумне само на безумец.

Погледна двата чувала с двата анонимни трупа в смълчаната крипта и се запита какъв е бил животът им до тази сутрин и кой ли ще се тревожи от изчезването им. Съпруги? Любими? Деца?

Падна на колене и се помоли безмълвно за тях, докато внимателно затваряше найлоновите им савани. После ги замъкна в преддверието, опасявайки се, че вратата може да се затвори всеки момент и да превърне прашната зала в негова гробница.

71

Лив седеше в стаята на персонала в градската морга, гледаше снимката на брат си и съживяваше образи от миналото. Споделянето на семейната история с Аркадиан бе като да насочи лъч светлина към нея. Сега си спомни как беше завела Самюъл в спалнята си и развълнувано му бе разказала всичко, което бе научила при пътуването си до Парадайз, Западна Вирджиния.

Видя го все едно с очите си как седи на ръба на тясното легло, как лицето му, и без това забулено от болка и мъка, пребледня като тебешир, когато му разкри как точно са се появили на бял свят. Лично за нея това бе обяснило всички въпроси за самоличността ѝ, които я измъчваха през детството и тийнейджърските години. Беше се надявала, че това споделяне ще донесе мир и на него. Но опитът ѝ да охлади тлеещата му омраза към самия себе си само беше налял масло в огъня. Той вече се обвиняваше за смъртта на баща им. А сега тя му бе дала причина да се обвинява и заради майка им.

Беше излязъл от стаята като призрак.

След това не разговаря с нея месеци наред. Не отговори на нито едно от обажданията ѝ. Лив оставяше съобщения дори в кабинета на психотерапевта му, докато не откри, че Самюъл е спрял да го посещава и вместо това се е обърнал към църквата.

Последния път, когато го видя, беше в Ню Йорк. Обади ѝ се най-неочаквано и изглеждаше щастлив и жизнерадостен, точно какъвто беше навремето. Каза ѝ, че тръгва на пътешествия и иска да я види, преди да замине.

Срещнаха се на Централна гара и прекараха времето в мотаене като типични туристи. Той сподели, че бил осъзнал някои неща, които са му дали нова насока. Каза ѝ, че щом някой умира, за да може да живее някой друг, то този друг е бил спасен ненапразно. Тези хора имали висше предназначение; пътешествието, на което се отправял, било неговият начин да открие какво е неговото.

Тя предположи, че въпросното пътешествие ще включва катеренето на разни страшни планини, но той ѝ каза, че това не е начинът да се доближиш до Бог. Не се впусна в подробности и тя не настоя. Просто се радваше, че брат ѝ, изглежда, е намерил нова и вълнуваща посока. Докато му махаше на летището, нито за миг не ѝ хрумна, че никога вече няма да го види жив.

Премигна, за да махне сълзите, и погледна към Цитаделата, издигаща се като резенче нощ на фона на пролетното небе. Изпита болката, която сигурно бе изпитвал брат ѝ, докато е бил там. Никога не бе обвинявала себе си за смъртта на баща си или майка си, но се обвиняваше за смъртта на Самюъл. Каквото и да си мислеше Аркадиан, именно желанието ѝ за себепознание я беше накарало да потърси истината за раждането им и необмисленото разкриване на тази истина пред Самюъл го бе довела до скока от върха на тази проклета планина.

Вратата се отвори и я върна в настоящето. Лив избърса сълзите си и се обърна. На прага стоеше едро цивилно ченге с кръгло сивкаво лице и коса с цвят на тухла. Очите му се взираха в нея, а поставените на кръста ръце разтваряха леко сакото му и разкриваха мъничко кобура под мишницата и белезниците на колана. Ризата му се бе опънала по шкембето, значката бе окачена на шнурче на врата.

Беше виждала безброй като него - колебливото дете, което трябва да ти покаже, че е от полицията, макар и да не носи униформа. Винаги ги четкаше, когато работеше по някой материал - те обичаха да говорят.

Челото му се набръчка.

- Добре ли сте?

- Да. Просто... за момент...

Той кимна несигурно. Опита се да се усмихне. Отказа се и показа с палец през рамо.

- Отзад чака дежурна кола. Трябва да ви измъкна оттук и да ви откарам до управлението. Там имаме фитнес зала, където ще можете да вземете душ и да се преоблечете.

Лив избърса очите си с ръкав.

- Благодаря. - И пусна усмивка, която бе по-колеблива и от неговата. - Как се казвате?

- Сюлейман - отвърна той и вдигна картата си. - Сюли, ако искате да звучи по-приятелски.

Пистолетът в кобура му леко проблесна, докато Лив разглеждаше картата. Светкавицата беше обезцветила малко лицето му и на снимката изглеждаше по-сериозен, отколкото на живо, но несъмнено беше той - помощник-инспектор Сюлейман Мантус от ПУР.

- Добре - каза тя, след като се увери, че няма да я отвличат отново. - Да вървим, Сюли.

Взе вестника от масата и тръгна след него.

Минаха през оживената рецепция. Двама униформени полицаи стояха на пост при входа и проверяваха всеки влизащ и излизащ. Отвън Лив видя новинарски екип с пуснати прожектори и работеща камера. Репортерката стоеше с гръб към сградата и записваше материала си или предаваше на живо. Лив тръгна след помощник-инспектора по смълчания коридор, водещ към задния изход. Друг униформен полицай стоеше на пост до летящите пластмасови врати. Кимна им, когато приближиха.

- След вас... - каза Сюли и я пусна да мине първа.

Вратата леко се запъна, след което Лив се озова под ослепително ярката светлина на слънцето - или така ѝ се стори.

После някаква жена извика:

- Имате ли връзка с изчезването на монаха?

Лив се обърна да потърси убежище в сградата, но помощник-инспекторът я сграбчи за ръката и я поведе към една полицейска кола наблизо. Лив наведе глава, за да скрие лицето си с косата.

- Арестувана ли сте? - извика репортерката.

От дясната ѝ страна проблесна светкавица и към разпита се присъедини мъжки глас:

- Каква е връзката ви с изчезналия?

- Кражбата дело на вътрешни хора ли е?

Помощник-инспекторът отвори задната врата на колата, бутна решително Лив вътре и затвори след нея.

Лив вдигна поглед точно когато купето се изпълни със светлина от притиснат до прозореца фотоапарат. Рязко извърна глава.

- Съжалявам - каза Сюли, докато се настаняваше зад волана. - Направо да не повярваш колко бързо надушва пресата подобни неща.

Освободи ръчната спирачка и потегли. Лив погледна назад. Последното, което видя, бе мъртвият поглед на обектив, насочен право към нея.

72

Катрин Ман посочи едно място на прашния бетонен под на склада и електрокарът направи грациозен пирует и спусна палетата точно там. Катрин се опитваше да нареди нещата така, че следващата пратка - земеделски продоволствия за един от проектите в Уганда - да не се окаже погребана и неоткриваема. Всяка палета имаше тънка алуминиева обвивка и беше с размерите на два големи хладилника. Приличаше на подреждането на голям триизмерен пъзел, но беше по-добре, отколкото да седи в офиса, да гледа новините с Оскар и да чака обаждането на Гейбриъл.

Електрокарът даде на заден, обърна и пое обратно към транспортния самолет. По-голямата част от азотния тор щеше да полети отново след няколко дни - ако имаха късмет.

Силно чукане я накара да се обърне. В края на тясната пътека между палетите видя Оскар - стоеше на прозореца и ѝ махаше да дойде. Лицето му бе навъсено Катрин подаде списъка на Беки и каза:

- Погрижи се тези да останат в предната част, нали?

- Гледай - каза Оскар веднага щом Катрин влезе в офиса, насочи дистанционното към телевизора на стената и усили звука.

- Разследването на смъртта на монаха - каза водещият с тон, обикновено запазен за кланета и обявяване на война, - прие мрачен обрат тази сутрин. Близки до полицията източници твърдят, че тялото му е изчезнало от градската морга...

Картината се смени и показа раздърпана окаляна жена, водена от някакъв цивилен към някакъв автомобил.

- Имате ли връзка с изчезването на монаха? - извика някаква репортерка. - Арестувана ли сте?

Жената вдигна очи, погледна право в обектива, после сведе глава и се скри зад завесата от мръсна коса.

- Това трябва да е тя - каза Оскар.

Катрин не го чу. Взираше се като хипнотизирана в цивилния полицай до Лив. Гледаше го как я качва грубо на задната седалка. Камерата се насочи към лицето му. Видя го как вдига луничавата си ръка, за да я отблъсне.

После се качи в колата и потегли.

73

Атанасий замаяно вървеше към параклиса за молитва. Още се потеше от изтощителното мъкнене на труповете през сложната плетеница тунели, водещи към средновековните пещери в източната част. Сега отново се намираше в обитаемите райони на Цитаделата, но изпитанието още го мъчеше наред със слабата миризма на химикали от чувалите. Колкото и енергично да бе измил ръцете си с дъждовната вода в пералното помещение, не можеше да се отърве от нея.

Старите тъмници пазеха внушителни спомени за бурното минало на Църквата - ръждясали окови и страховити щипци с цвета на засъхнала кръв. Разбира се, той познаваше историята на Цитаделата, кръстоносните походи и гоненията през по-бруталните времена, когато силната вяра в Бог и в ученията на Църквата се изковавали чрез страха, но си бе мислил, че всичко това завинаги си е отишло. А ето че призракът на жестокото минало се бе вкопчил в настоящето подобно на миризмата на древна смърт, надигнала се от тъмницата, в която бе хвърлил труповете. Когато чу хрущенето на чупещите се кости, върху които паднаха телата, нещо в него също се прекърши, сякаш действията и вярата му бяха опънати толкова много, че накрая не издържаха. Докато трепереше сам в студената планина, двете зърнати в Еретическата библия фрази блестяха в мислите му подобно на свежи истини в мрака.

Спря пред параклиса. Боеше се да влезе заради срама, който носеше със себе си. Прокара разсеяно длан по голото си теме и отново надуши антисептичната миризма на чувала от ръкава си.

Имаше нужда да се помоли. Каква друга надежда му оставаше? Пое дълбоко дъх и се наведе, за да мине през ниския вход.

Параклисът бе осветен от свещи, примигващи около Т-образния кръст на отсрещната стена. Нямаше седалки, само постелки и тънки възглавнички, които да пазят старите кокалести колене от студения под.

Атанасий не беше забелязал запалената отвън свещ, но още щом влезе, видя, че параклисът вече е зает от богомолец. Едва не заплака от облекчение, когато видя кой е.

- Скъпи братко... - Отец Тома стана и прегърна треперещия си приятел. - Какво те е разтревожило толкова?

Атанасий се мъчеше да се овладее. Озърна се назад към входа, после погледна загриженото лице на приятеля си. Замисли се дали да сподели тревогите си с него, или да премълчи в името на собствената си безопасност. Сякаш стоеше на ръба на пропаст и знаеше, че направи ли крачка напред, никога няма да може да се върне.

Погледна в изпълнените с любопитство и тревога очи на приятеля си и заговори. Разказа му за срещата с игумена в забранената зала, за Еретическата библия и за пророчеството в нея, за ужасната задача, която току-що бе изпълнил. Разказа му всичко.

Когато приключи, двамата дълго останаха да седят в мълчание. Атанасий знаеше, че с разказа си е изложил и двамата на опасност. Отец Тома вдигна очи, хвърли бърз поглед към вратата и се наведе към иконома.

- Какви бяха фразите, които видя в забранената книга? - попита с едва доловим шепот.

Вълна на облекчение заля Атанасий.

- Първата бе „Светлината Божия, заключена в мрак“ - прошепна той. - А втората: „Не свещена планина, а тъмница проклета“.

Дръпна се назад. Интелигентните очи на Тома се стрелкаха из тъмното помещение в синхрон с трескавите му мисли.

- Напоследък все по-силно усещам, че има нещо... неправилно... тук... - Отец Тома подбираше внимателно думите си. - Цялото това натрупано знание, продукт на най-добрите умове на човечеството, скрито в мрака на библиотеката, без да просветлява никого. Започнах работата си тук, за да защитя знанието, да го запазя, а не да го затварям... Когато приключих с подобренията в библиотеката и видях колко добре работят, се обърнах с молба към прелата да публикуваме чертежите, за да могат и други библиотеки да се възползват от системите, които използваме тук. Той отказа. Каза, че книгите и съдържащото се в тях знание са опасни оръжия в ръцете на непосветените. Каза, че колкото повече такива книги избледнеят и се разпаднат на прах в библиотеките отвъд тези стени, толкова по-добре. - Погледна Атанасий. Очите му отразяваха болката и разочарованието, които бе крил толкова дълго. - Оказва се, че съм изградил система, която е от полза единствено на онези, които искат да държат затворен най-големия дар - знанието.

- „Светлината Божия, заключена в мрак“ - тихо цитира Атанасий.

- „Не свещена планина, а тъмница проклета“ - отвърна отец Тома.

Двамата отново потънаха в мълчание.

- Колко жалко и същевременно иронично, че гениалната ти система за сигурност не ни позволява да разберем какво друго се казва в забранената книга - промълви най-сетне Атанасий. Погледът му бе вперен в трептящото пламъче на една свещ.

Отец Тома продължи да го гледа известно време, след което рече:

- Може и да има начин. Очите му блестяха убедено. - Трябва да изчакаме да мине вечерня, когато повечето братя се хранят или си лягат. Тогава в библиотеката е най-тихо и спокойно.

74

Гейбриъл усети вибрирането на телефона в джоба си, извади го и погледна екрана.

- Да, майко?

- Къде си? - попита Катрин.

- Преследвах крадците на тялото. Върнаха монаха в Цитаделата. Сега двама от тях са в някакъв долнопробен вертеп в края на Изгубения квартал. Другият наглежда микробуса им.

- Какво правят?

- Нямам представа, но реших да ги държа под око. Предполагам, че момичето е в безопасност - докато е с Аркадиан.

- Там е работата - каза Катрин. - Не е в безопасност. Ама никак.

Кутлар седеше в задната стаичка на пълния с боклуци магазин. Корнилиъс беше от лявата му страна. Друг мъж седеше срещу него, зад бюро, по което се търкаляха вътрешности на компютри и мобилни телефони. Зили беше „техният човек“ за нелегални технологии. Столът му скърцаше всеки път, когато слагаше пачка пари от червената пластмасова кутия за готова храна в банкнотоброячната машина. Дългата му черна коса висеше изпод бейзболна шапка с емблемата на вече несъществуваща фирма за трактори. Кутлар знаеше, че шапката крие плешивина, която никой не биваше да вижда.

Хавайската риза на Зили беше най-яркото нещо на това място, което приличаше на типична вехтошарница в долнопробен квартал, но служеше и като параван за всичко, от изкупуване на крадено имущество до пласиране на оръжие, дрога, а понякога дори и на хора. Именно Зили бе препоръчал на Кутлар „Клиниката за кучки“ като добро място за огнестрелни рани.

Зили гледаше как последните банкноти минават през брояча със същия поглед, с който наркоманът гледа приготвянето на дозата. После бръкна под бюрото, без да сваля очи от Корнилиъс. Малък вентилатор бръмчеше в тишината и охлаждаше дънната платка на изкормен компютър.

Болката отново прониза крака на Кутлар, когато Зили извади нещо матово и метално и го насочи към Корнилиъс. Корнилиъс дори не трепна.

- За мен беше удоволствие да работим заедно - каза Зили и на лицето му цъфна крива усмивка, разкриваща изненадващо здрави зъби. - Всеки приятел на Кутлар...

Избута пачките банкноти настрани, постави в центъра на бюрото нещо като лаптоп и го отвори. Екранът оживя и показа карта на света с празна колона отдясно, под две полета за търсене.

- Китайска технология - обясни Зили, сякаш им продаваше часовник. - Връзва се безпроблемно към всяка телекомуникационна мрежа на света. Просто вкарвате номера и получавате пълен отчет на всички входящи и изходящи обаждания - час, продължителност, дори подробности за сметката и регистрирани адреси.

Корнилиъс го изгледа безизразно и извади листа, който бе пъхнат в плика от игумена. На него имаше две имена и два номера. Първият беше на Лив. Корнилиъс го въведе в полето за търсене. На екрана се появи икона на пясъчен часовник и програмата се зае с ровенето из базите данни. След няколко секунди в колоната под полето за търсене се появи нов номер.

- Намери мрежата - каза Зили. - Това е единственото обаждане от или към този номер за последните дванайсет часа. Дванайсет часа е стойността по подразбиране. Може да се промени в настройките, но не ви го препоръчвам, защото ще получите номерата на всяка пицария на планетата и още куп други боклуци. А сега вижте това...

Премести курсора върху новия номер. Появи се диалогова кутия, показваща гласовата поща. Имаше и адрес в Пало Алто, Калифорния.

- Това е доставчикът. Ако номерът е на частен абонат, научавате адреса му.

Корнилиъс продължи да наблюдава как устройството се рови из телефонните мрежи и се опитва да засече апарата на Лив. Кутлар хвърли поглед към Зили с надеждата, че той ще погледне към него. Но Зили не го направи. Просто продължаваше да се взира в екрана. Накрая се появи ново съобщение: НОМЕРЪТ НЕ Е ОТКРИТ.

Корнилиъс погледна Зили и вдигна вежди.

- Добре... значи положението е следното... - Зили се облегна назад и столът му отново изскърца. - Системата работи само когато търсеният апарат е включен. Мобилните телефони изпращат сигнал на всеки няколко минути, за да се регистрират към най-близкия предавател. Ако телефонът е изключен, няма сигнал - и няма и следи. Въведете номер, за който знаете, че е активен. Ще видите какво имам предвид.

Вентилаторът увеличи оборотите и болката отново изгори крака на Кутлар.

Корнилиъс въведе в полето за търсене собствения си номер. Дръпна козирката на шапката над очите си и сплете пръсти на тила си. Лицето му бе безизразно като маска.

Нужни бяха само десетина секунди. Картата, изпълваща основния екран, стана по-детайлна, образът се увеличаваше, сякаш идваше от камера, падаща свободно от космоса право към центъра на Руин. Появиха се очертанията на сгради, после образът внезапно спря над плетеница улици. Стрелка посочи средната част на улица „Св. Троица“.

- Виждате ли! - Зили беше толкова сигурен в резултата, че дори не си направи труда да погледне екрана.

- Системата има и способности за сателитна навигация и може да установи местоположението на активен сигнал с точност метър и половина. Освен това е в състояние да следи два номера едновременно и да показва на какво разстояние са един от друг. С други думи, можете да проследите нечий телефон спрямо вашия собствен и програмата ще ви начертае най-краткия път до него. Просто апаратите трябва да са включени.

Корнилиъс затвори лаптопа.

- Благодаря ви за помощта.

- За нищо.

Корнилиъс погледна Кутлар, който стана и закуцука с благодарност към изхода. Корнилиъс се обърна и го последва.

- Трябва ли ви кутийката за обяд? - извика Зили след тях и кимна към червената пластмасова кутия на бюрото.

- Задръжте я - отвърна Корнилиъс, без да се обръща.

75

Лив застана под свирепата струя на душа и я нагласи толкова гореща, колкото можеше да издържа. Болката беше хубава. Пречистваща. Загледа как водата постепенно се избистря, докато измиваше тялото ѝ и се оттичаше в канала, отнасяйки със себе си мръсотията от изминалата нощ.

Прокара длан отстрани по гръдния си кош, намери кръстовидния белег, проследи очертанията му с върховете на пръстите си - отдаваше почит на онази част от себе си, която навремето я бе свързвала физически с брат ѝ. Дланта ѝ продължи нагоре към рамото и се спусна по ръката до мястото, където други белези нарушаваха гладката ѝ кожа - серия тънки линии, надраскани през детство, изтормозено от липсата на майка и усещането, че е чужд човек в собственото си семейство.

Болката, която усещаше под горещата вода, върна спомена за парещото ухапване на бръснача, което бе фокусирало тийнейджърския ѝ ум някъде извън хаоса на емоциите ѝ. Много ѝ се искаше баща ѝ да ѝ беше разказал онова, което сама бе открила на онази веранда в Парадайз, Западна Вирджиния. Сега разбираше, че тъгата в очите му не се е дължала на разочарованието му от нея. Той просто бе виждал жената, чието име носеше тя. Бе виждал любовта, която бе изгубил.

Горещата вода продължаваше да я облива и мислите ѝ се понесоха към собствените ѝ загуби - майка ѝ, после баща ѝ, а сега и брат ѝ. Завъртя крана до последно и нажежените иглички се забиха в плътта, отнасяйки сълзите ѝ. По-добре бе да изпитва болка, отколкото аб- солютно нищо.

Помощник-инспектор Сюлейман Мантус крачеше напред-назад в коридора. Беше изпълнен с твърде много нервна енергия, за да седи. Усещането обаче беше добро - същото като на атлет в разгара на състезанието; като радостната тръпка на ловеца, наближаващ жертвата си.

Подшушването на пресата за кражбата в моргата бе само върхът на айсберга. Знаеше как стават тези неща. Управлението щеше да се опита да замаже нещата, защото откъдето и да погледнеш, ситуацията вонеше по-лошо и от пандизчийски клозет; а колкото повече се опитваха да потулят скандала, толкова по-настървени за информация щяха да стават журналистите. Никой не плащаше по-добре от тях, а тази история беше световна сензация, така че сега той смучеше солидни суми от големите новинарски мрежи наред с първоначалните поръчители, чийто интерес към случая ни най-малко не отслабваше.

Погледна по коридора. Две униформени ченгета стояха до вратата и си бъбреха. Чуваше мърморенето им, но не можеше да различи думите. Извади телефона си, прелисти указателя и набра номер, свърза се и каза:

- Имам нещо, което може би ще ви заинтересува.

76

Корнилиъс стоеше до микробуса и гледаше как Кутлар мъчително куцука към него. Ако положението му се влошеше още, можеше и да преразгледат мнението си относно ценността му. Йохан седеше зад волана и говореше по телефона с информатора. Записа си някакъв адрес, затвори и каза:

- Момичето е тук.

Корнилиъс взе листчето и погледна към улицата. Кутлар беше единственият от тримата, който я бе виждал, но Корнилиъс също си беше създал свой образ, още откакто игуменът ги бе запознал с мисията им. Докосна набръчканата кожа на бузата си, където не растеше брада. Спомни си една улица в покрайнините на Кабул и жалната фигура, държаща вързоп парцали, който можеше да е и малко дете.

Хубаво е да си представяш врага.

Помага ти да се съсредоточиш.

Затова за него тази жена сега бе жената, която бе помогнала за изтребването на целия му взвод, разрушителят на единственото семейство, което бе имал някога - докато Църквата не го прие в лоното си. Представяше си как тя застрашава новото му семейство и това му даваше сила и решимост. Този път щеше да я спре.

Когато Кутлар най-сетне стигна до тях, Йохан се измъкна иззад волана и отиде в задната част на микробуса.

- Качвай се - каза Корнилиъс.

Кутлар се подчини сляпо като куче, изпълняващо заповедите на господаря си, който го бие.

Йохан отново се появи с червения си анорак и мина покрай тях без нито дума; насочваше се натам, откъдето току-шо беше дошъл Кутлар.

Корнилиъс се настани зад волана, подаде адреса на Кутлар и каза:

- Води.

Болката разкъсваше крака на Кутлар, докато микробусът се друсаше по евтиния асфалт, излят направо върху древния калдъръм. Той си помисли за хапчетата в джоба си, но знаеше, че не може да си позволи да глътне още едно. Вярно, убиваха болката, но също така го караха да се чувства така, сякаш всичко е наред, а той не можеше да си позволи подобно нещо.

Не и ако искаше да живее.

Йохан зави на ъгъла и продължи към вехтошарницата на Зили. Когато приближи, извади мобилния си телефон, а лявата му ръка напипа дръжката на пистолета в джоба му.

Зили се беше качил на един стол зад тезгяха и тъкмо слагаше червената пластмасова кутия на горната лавица между един празен шпиндел за дискове и някакъв стар „Сега Мегадрайв“.

- Разкодираш ли такива глупости? - Йохан му показа телефона си.

Зили се обърна и присви очи към апарата.

- Разбира се - каза доволно и слезе.

Взе телефона и затрака по клавиатурата на компютъра си, който въпреки древния си външен вид можеше да хакне всеки телефон, създаван на този свят.

Извика менюто и със закъснение осъзна, че телефонът всъщност е разкодиран.

77

Ароматът на печено кафе от машината в ъгъла изобщо не успяваше да маскира вонята на моргата. Аркадиан седеше зад безнадеждно отрупаното бюро на Рийс и чакаше източването на големия PDF файл. Отвън тропането и звуците откъм лабораториите показваха, че нещата се връщат към горе-долу нормалния си ход.

Файлът беше изпратен от архивния отдел на Вътрешна сигурност на Съединените щати в отговор на запитването за отпечатъците, които бяха снели от найлона. Бяха получили съответствие за по-малко от минута. Аркадиан чак не можеше да повярва. Естествено, в полицейските филми всичко беше фасулска работа - достатъчно е само да пуснеш отпечатъците в компютъра и след няколко секунди получаваш име, адрес и актуална снимка на търсения. В реалния свят обаче пръстовите отпечатъци почти не се използваха за идентифициране на заподозрени; те бяха част от детайлна поредица доказателства, които свързваха заподозрения и престъплението след като извършителят е бил заловен с други, по-времеемки средства. Повечето отпечатъци просто липсваха в досиетата, за да бъдат сравнени.

Файлът най-сетне се източи и Аркадиан щракна върху него. Първата страница изпълни екрана и той разбра защо са намерили съответствието толкова бързо. Ставаше въпрос за служебно военно досие. Снемането на отпечатъци на мъжете и жените във въоръжените сили беше рутинна работа - така бе по-лесно да се идентифицират, ако загинат при изпълнение на воинския си дълг. До неотдавна повечето страни пазеха доста ревниво личните досиета на бившите си служители, но това бе преди 11/9. Сега като че ли данните бяха достъпни на всяка приятелска страна, която се интересуваше от тях.

Аркадиан прелисти първата страница и започна да чете.

Досието описваше подробно военната кариера на сержант Гейбриъл де ла Круз Ман (вече от запаса), служил в Пета група на Специалните части на Съединените щати. От снимката го гледаше униформен мъж с късо подстригана коса и пронизващи светлосини очи. Аркадиан я сравни с разпечатката от записа на камерата. Косата беше пораснала, но човекът бе същият.

Прегледа всичко - минало, психологически портрет, проверки и т.н. Тридесет и две годишен, баща американец, майка наполовина бразилка и наполовина туркиня. Бащата бил археолог, майката работела, а после оглавила международна благотворителна организация „Ортус“, така че ранните му години минали в обикаляне из света.

Често прекъсвано начално и средно образование в различни международни училища, след това Харвард, специализация в областта на модерно езикознание и икономика. Владее перфектно пет езика, сред които английски, турски и португалски, може да се оправя на пущу и дари след службата си в Афганистан.

Нещо в досието привлече вниманието му и Аркадиан заряза четенето по диагонал и се съсредоточи. В началото на последната година на младия Гейбриъл в Харвард се случило нещо, което несъмнено му се отразило разтърсващо. Докато обработвал важна находка от древни текстове, открити в иракската пустиня до някакво място на име Ал Хила, д-р Джон Ман бил убит заедно с неколцина колеги. Инцидентът сериозно разбунил духовете. Саддам Хюсеин, който по онова време още бил диктатор, обвинил кюрдските бунтовници.

Световната общност пък подозирала, че убийството е дело на Саддам, който хвърлил вината върху кюрдите, за да сложи ръка върху безценната находка. Самите текстове изчезнали безследно.

От досието не ставаше ясно кого обвинява Гейбриъл за смъртта на баща си, но фактът, че бе напуснал университета и бе постъпил в армията малко преди войната в Ирак, предполагаше, че е имал известни подозрения. Записал се като редник - макар че образованието му можело да му гарантира офицерски чин - и минал основното обучение с толкова високи оценки, че незабавно бил приет в школа за десантчици.

Прекарал девет месеца във Форт Камбъл на границата между Кентъки и Тенеси, научил се да управлява самолети, да скача от тях и да убива хора по най-различни начини и с най-различни оръжия. С повишаването на секретността на мисиите досието ставаше по-лаконично, но беше ясно, че е служил като сержант на взвод в Афганистан по време на операцията „Трайна свобода“ и е награден два пъти - за храброст по време на бой и за участие в тайна мисия по спасяване на заложници; той и взводът му спасили група отвлечени от талибаните хуманитарни работници. Напуснал армията преди четири години. Без да обяснява защо.

Към края на досието беше добавена допълнителна страница, описваща известната му дейност след уволнението. Работел като съветник по сигурността за „Ортус“ и пътувал много в Южна Америка, Европа и Африка.

Аркадиан потърси в Гугъл информация за „Ортус“. Началната страница на сайта им показваше злокобно познат образ - каменен паметник на брадат мъж с разперени ръце, статуята на Христос Спасителя, гледащ към Рио де Жанейро. „Ортус“ твърдеше, че е най-старата благотворителна организация на света, основана през единадесети век след разтурването на древния монашески орден Братството на мала, чиято история се губела някъде в зората на човечеството. Орденът бил принуден да се откаже от клетвите си, след като Църквата го обявила за еретически. Много от монасите били изгорени на клада заради вярата, че светът е богиня, а слънцето е бог и че целият живот е продукт на брака помежду им. Други успели да се спасят и по-късно се появили като членове на светска организация, посветили се на делата, които преди това вършели като духовници.

Аркадиан се спря върху сегашните им проекти, в които би могъл да има участие и Гейбриъл де ла Круз. Имаше голям проект в Бразилия за защита на големи площи джунгла от незаконни дървосекачи и златотърсачи, друг в Судан за възстановяване на унищожени по време на гражданската война земеделски земи, както и в Ирак за възстановяване на естествените блата, пресушавани от системното настъпване на промишлеността и годините война.

Аркадиан можеше само да си представя какво е да си съветник по сигурността на подобни места. Да защитаваш невъоръжени доброволци от партизани и бандити, докато се опитват да доставят храна и вода в най-бедните райони на света; да се опитваш да наложиш закон там, където закон не съществува. Който и да бе този тип, несъмнено беше светец - което правеше появата му в моргата тази сутрин още по-объркващо.

Върна се на началната страница и щракна върху връзката „За контакти“. Първият адрес в списъка бе в Рио де Жанейро. Това обясняваше статуята. Имаше също адреси в Ню Йорк, Рим, Джакарта и един в Руин - улица „Екзегезис“ в Района на градините, непосредствено на изток от сградата на полицията.

Той записа адреса на гърба на снимката на Гейбриъл от камерата, сгъна я и я прибра в джоба на сакото си.

78

В облицованата с бели плочки съблекалня Лив бършеше почервенялата си кожа с тънка драскаща кърпа. Чуваше как някой плува в басейна оттатък душовете.

Малката купчинка спортно облекло в бяло и синьо, която ѝ бе дал помощник-инспекторът, направо блестеше в сравнение със старата ѝ блуза и джинсите. Обу долнището на анцуга и навлече бялата тениска. На гърдите и на гърба ѝ с големи черни букви беше изписано ПОЛИЦИЯ. Бръкна в джобовете на джинсите си, прехвърли няколкото долара и дребни в джоба на анцуга и избърса калта от телефона си. Натисна копчето и екранът светна. Апаратът потръпна леко в дланта ѝ - беше получила текстово съобщение. Номерът ѝ бе непознат.

Отвори го и отново я побиха тръпки.

НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙТЕ НА ПОЛИЦИЯТА.

Главните букви бяха повече от въздействащи.

ОБАДЕТЕ МИ СЕ И ЩЕ ОБЯСНЯ.

Помисли си за предупреждението, което бе получила снощи, преди засадата и стрелбата.

Остана да стои като закована. Чуваше шуртенето на душа, плясъка на плуващия в басейна и бръмченето на климатичната инсталация, но това бяха единствените звуци. Нямаше приближаващи стъпки. Нямаше приглушени разговори в коридора. Изведнъж обаче изпита чувството, че в помещението има още някой, застанал зад стената между съблекалнята и изхода и слушащ всяко нейно движение.

Прибра телефона в джоба си и обу белите спортни чорапи.

„Мисля, че е най-добре да останете под наша закрила...“

Аркадиан ѝ бе казал това, преди да я отпрати с придружителя ѝ.

Полицейска закрила. Брат ѝ се беше възползвал доста добре от нея, нали?

Върза мърлявите си маратонки. Тъмносиньото горнище на анцуга правеше слабата ѝ фигура да изглежда окръглена. На него също беше изписано ПОЛИЦИЯ. Погледна още веднъж към вратата, прибра изпонадраскания вестник и тръгна в обратната посока, покрай все още капещите душове и към басейна.

Въздухът тук бе топъл и влажен. Задраска гърлото ѝ с хлорни пръсти, докато вървеше покрай басейна към пожарния изход. Сноп слънчева светлина някак бе успял да проникне през струпалите се сгради и светлосинята вода искреше под него.

Дръпна резето. В сградата пронизително зави сирена. Лив бързо излезе, дръпна вратата и алармата спря толкова внезапно, колкото се бе включила. Плуващият изобщо не обърна внимание, а продължи бавните си тегели. Слънчевите зайчета танцуваха по белите плочки на стените.

Сюли говореше по телефона с един новинарски продуцент. Алармата прозвуча само за секунди, но моментално привлече вниманието му.

- Налага се да затварям - прошепна той. - Ще ви се обадя след малко.

Отиде до вратата на женската съблекалня. Подметките му скърцаха по блестящия линолеум на пода. „Жени. Господи!“ Беше вътре от цяла вечност. Заслуша се за шуртене на душ. Нищо. Почука леко.

- Госпожице Адамсен? - Бутна вратата, колкото да провре главата си в процепа.

Отговор не последва. Точно пред него имаше преграда, която му пречеше да вижда.

- Госпожице Адамсен? - повика отново той, този път малко по-силно. - Добре ли сте?

Пак нищо.

Надзърна зад преградата. Съблекалнята беше празна, ако не се броеше купчината мръсни дрехи и мократа кърпа. Сюли усети как плътта под ризата му пламва. Лицето му почервеня.

- Госпожице Адамсен?!

Погледна наляво. Четирите клетки на тоалетните бяха отворени.

Изтича при душовете.

Празни.

Продължи напред и се озова в ярко осветеното миришещо на химикали помещение с басейна. Присви очи към трептящата светлина с надеждата, че човекът във водата е тя; видя къса черна коса и полицейски бански, каквито със сигурност не ѝ беше давал. Забеляза пожарния изход и гърлото му пресъхна. Затича тромаво към него. Веднага щом бутна вратата и чу алармата, разбра какво се е случило.

Отвън улицата беше пълна с хора с костюми и небрежно облечени туристи. Затърси тъмносин полицейски анцуг. Не видя нищо. Вратата се затвори зад него и алармата спря да пищи. Телефонът завибрира в ръката му. Погледна го с опасението, че го търси Аркадиан за новини. Номерът беше скрит.

- Ало?

До него спря бял микробус.

- Аз съм - каза шофьорът.

79

Лив бързаше по улицата. Нямаше представа накъде отива, но знаеше, че трябва да се покрива и да се отдалечи колкото може повече от полицейското управление. Вдигна качулката на новия си анцуг върху мократа си коса и тръгна в крак с някаква група жени, като се придържаше достатъчно близко, за да изглежда, че е една от тях.

Уличните продавачи енергично рекламираха стоките си, предимно традиционни медни джунджурии и навити килимчета. Докато минаваше покрай една вестникарска будка, Лив погледна първите страници на вестниците. Навсякъде се мъдреше снимката на брат ѝ. Отново я заля вълна от чувства, но този път не мъка и вина, а по-скоро гняв и яд. Имаше твърде много въпросителни около смъртта му, за да си губи времето да се опитва да решава главоблъсканици с думи. Чувстваше се донякъде отговорна за трагичния път, по който бе поел Самюъл, но нещо друго го бе подтикнало да посегне на собствения си живот и тя бе длъжна пред паметта му да разбере какво е то.

Вдигна очи и видя Цитаделата да се издига високо над главите на туристите. Всички бавно се движеха към нея, привлечени от притегателната ѝ сила подобно на листа, носещи се към водовъртеж. Тя също се чувстваше привлечена, макар и по съвсем различни причини, но засега това трябваше да почака. Беше прочела в пътеводителя, че входът в стария град е двадесет лири, а в момента разполагаше само с няколко долара.

Извади телефона си, отвори последното текстово съобщение и натисна бутона за набиране.

Микробусът бавно пъплеше по улицата. Сюли седеше до вратата, редом с някакъв тип, който се потеше, сякаш лятото беше в разгара си. Големият тип с брадата на туфи караше. И тримата наблюдаваха мълчаливо улицата.

Сюли не искаше да се замесва с тях. Продаването на информация беше едно, но прякото участие в нещо, което явно щеше да се окаже отвличане, напълно излизаше от рамките на предпочитанията му. Та това бе престъпление, дявол го взел. И излагаше на опасност всичко. Но едрият със стопеното лице бе твърде настоятелен. И тъй като никак не му се искаше да стои пред полицейското управление и да води тежки спорове, Сюли се качи в колата.

Търсеше в тълпата русата коса на момичето или белия надпис върху тъмносиния анцуг, като в същото време се надяваше, че няма да я види. В управлението щяха да му трият сол на главата, задето я беше изгубил, но можеше да се справи с това. Пък и конското беше за предпочитане пред това да я открие заедно с тези типове.

- Засякох я!

Потният на средната седалка обърна екрана на търсещото устройство към шофьора. Онзи го погледна за момент и се обърна напред, където улицата завиваше наляво и излизаше в обширна пешеходна зона зад преграда от бетонни стълбчета - там старите сгради бяха преустроени и превърнати в магазини. Беше пълно с хора, най-вече туристи.

- Ей там - каза потният.

Докато микробусът пълзеше към стълбовете, Сюли огледа района. В една от отдалечаващите се групи видя жена с тъмносин анцуг. На гърба на анцуга пишеше ПОЛИЦИЯ.

- Ще заобиколим от другата страна и ще ги изчакаме да излязат от пешеходната зона - каза шофьорът и спря до бордюра. - Слез да я хванеш.

Сюли усети как студената паника сграбчва сърцето му.

- И без това ти я изгуби - каза шофьорът. - Освен това те е виждала и е по-малко вероятно да побегне от теб.

Сюли отвори и затвори устата си като риба, погледът му заскача между студените сини очи на шофьора и белега от изгаряне по бузата му. С подобни типове не биваше да се спори, така че той дори не опита. Отвори вратата, смъкна се на паважа и тръгна в посоката, в която беше изчезнало момичето.

80

Телефонът изщрака в ухото на Лив.

- Ало?

Позна гласа на жената, която ѝ беше оставила съобщение предишната нощ.

- Продължавате да ми изпращате съобщения - каза Лив. - Коя сте вие?

Последва съвсем кратка пауза. При други обстоятелства нямаше да я забележи, но сега моментално застана нащрек.

- Може все още да не знаеш, но сме приятели - отговори ѝ жената на „ти“. - Къде си?

Лив продължаваше да се движи с потока туристи, усещаше успокояващата близост на другите обикновени, открити човешки същества около себе си.

- Защо да ви казвам?

- Защото можем да те защитим. Защото точно в момента те търсят едни хора. Хора, които искат да те накарат да млъкнеш. Лив, няма лесен начин да се каже това. Тези хора искат да те убият...

Лив се поколеба, обезпокоена повече от това, че жената знае името ѝ, отколкото от новината, че някой иска смъртта ѝ.

- Кой иска да ме убие?

- Безжалостни, властни хора. Искат да те накарат да млъкнеш, защото си мислят, че брат ти е споделил с теб информация. Информация, с която не би трябвало да разполага никой.

Лив погледна буквите, изписани върху вестника в ръката ѝ, изказа:

- Нищо не знам.

- Това за тях е без значение. Ако мислят, че знаеш нещо, това е достатъчно. Рискуваха да те отвлекат на летището. Освен това откраднаха тялото на брат ти заради това и ще продължат да те търсят, докато не те открият. Те не поемат никакви рискове. - Замълча за момент, за да подчертае последните си думи, след което продължи по-меко: - Ако ми кажеш къде си, мога да пратя човек да те заведе на сигурно място. Същият човек, когото изпратих да те пази снощи.

- Гейбриъл ли?

- Да - отвърна Катрин. - Той е един от нас. Беше изпратен да те пази. И го направи. Кажи ми къде си и ще го пратя при теб. Лив, той ми е син...

Лив искаше да ѝ повярва, но точно сега ѝ трябваше време да помисли, преди да си позволи да се доверява на когото и да било. Освен с чуждите дрехи на гърба си разполагаше единствено с няколко долара на монети, телефон с почти изтощена батерия и вчерашен брой на местен вестник. Отново погледна страницата. Видя лицето на брат си да се взира от нея сред ореол от надраскани букви и символи. И осъзна нещо. Обърна страницата, прочете малките букви от другата страна и каза:

- Ще ви се обадя след малко.

*

Момичето беше на по-малко от петнайсет метра пред него. Сюли разблъскваше бавно движещата се тълпа и постепенно скъсяваше разстоянието. Помисли си дали просто да не се обърне и да се върне в сградата на полицията. Но ако го направеше, онзи в микробуса щеше да го издъни; анонимно обаждане щеше да съобщи името на човека, който изнася информация. Щеше да предложи като доказателство копия от досиета. Сюли винаги грижливо прикриваше следите си, но рискът си оставаше. Ако успееха да свържат изчезването на тялото на монаха с него, щеше здравата да нагази в лайната - осуетяване на текущо разследване, заблуждаване на следствието, продаване на секретна информация. За такива неща се влизаше в затвора, а това бе най-големият кошмар за всяко ченге.

Затова продължи напред, като се спотайваше сред тълпата в случай, че Лив се обърне. Стандартно проследяване. Докато я приближаваше, си помисли дали просто да не ѝ каже да бяга, след което да изчезне, докато всичко не приключи.

Впи поглед в тъмносинята качулка и ускори крачка. Вече беше само на три метра от нея.

Метър и половина.

Почти я бе настигнал, когато видя как белият микробус спира в края на пешеходната зона. Беше хваната в капан като плъх във водосточна тръба. Вече нямаше начин да се измъкне. И двамата не можеха да се измъкнат. Трябваше да продължи.

Когато групата приближи микробуса, Сюли забави крачка - не искаше да я мъкне със себе си повече от необходимото. Видя как големият с брадата слиза и заобикаля микробуса, за да отвори задната врата. Вече се намираха само на три метра от колата. Сюли пристъпи напред и вдигна ръка. Пресегна се да я хване. Забеляза как потният тип в микробуса се намръщи на лаптопа, после вдигна очи и поклати глава.

Твърде късно.

Луничавата му ръка сграбчи рамото на младата жена и я завъртя.

Тя извика възмутено и се измъкна от хватката му.

Сюли зяпна смаяно лицето под синята качулка. Беше друго момиче.

- Извинете - каза Сюли и дръпна рязко ръката си, сякаш беше докоснал оголен проводник. - Помислих, че...

Посочи надписа ПОЛИЦИЯ.

- Откъде взехте това?

Момичето го гледаше свирепо. Сюли извади значката си и непознатата тутакси се укроти, посочи назад в тълпата и каза:

- Смених го с едно момиче.

Сюли проследи накъде сочи ръката ѝ, но видя само тълпа непознати.

- Преди колко време?

Момичето сви рамене.

- Преди няколко минути.

- Срещу какво го сменихте?

- Срещу друг анцуг.

- Какъв?

Момичето разпери ръце.

- Ами... Бял. По-скоро... избелял. Малко протъркан по ръкавите.

Заради топлото обедно слънце повечето хора по улицата се бяха отървали от палтата и якетата си; над половината носеха по нещо бяло. Сюли все още беше с гръб към микробуса и си позволи да се усмихне.

„Добър ход, госпожичке - помисли си. - Наистина добър ход“.

81

Лив излезе от туристическото информационно бюро и тръгна срещу потока хора, което малко я изнервяше, обратно към сградата на полицията - което я изнервяше доста повече.

Направи справка с подарената ѝ карта и затърси различни пътища до улицата, отбелязана с черен флумастер. Можеше да заобиколи, но това щеше да ѝ отнеме време, а тя вече не разполагаше с време. Просто се налагаше да рискува. Извади телефона от джоба си и погледна екрана. Батерията беше изтощена. Въпреки това натисна бутона за набиране; молеше се да има достатъчно мощност за едно обаждане.

- Не беше тя - каза Кутлар, преди полицаят да успее да отвори уста. Искаше да напомни на Корнилиъс, че е полезен.

- Да, не беше - каза Сюли и опря ръка на отворения прозорец. - Сменила е горнището за някакво бяло. Момичето не можеше да каже в коя посока е продължила.

Корнилиъс запали двигателя и каза:

- Качвай се.

Полицаят се размърда колебливо и посочи с палец през рамо.

- Може би е по-добре да...

- Качвай се - повтори Корнилиъс.

Ченгето схвана.

Кутлар погледна екрана и леко се отпусна. Да знае къде се намира момичето май беше единственото, което му гарантираше живота. Присъствието на полицая го изнервяше, защото той също знаеше как изглежда тя. Колкото по-скоро се отървяха от него, толкова по- добре.

Микробусът потегли по неравния път и болката отново пламна в крака му.

Кутлар натисна бутона и на екрана се появи пясъчен часовник - системата търсеше сигнала.

82

Свърза се, докато минаваше покрай сергия, предлагаща дюнери. Силната пикантна миризма на печени подправки и лук ѝ напомни, че от доста време не е яла нищо. Слънцето обливаше с лъчите си настилката с цвят на кост и сградите, които до една приличаха на църкви.

- Къде беше, по дяволите? - извика познат глас. Ролс Бейкър, собственикът и главен редактор на „Ню Джърси Инкуайърър“, не беше от тихите. - Веднага ми прати материала за раждането. Имам такава дупка в лайфстайл рубриката, че камион можеш да прекараш през нея.

- Виж, Ролс, аз...

- Не искам извинения. Искам материала.

- Ролс, не съм го написала.

Последва кратка пауза.

- По-добре сядай да го пишеш веднага, защото...

- Какъв е материалът на първа страница на днешния „Инкуайърър“? - попита тя, преди редакторът да се е разпенил съвсем с конското.

- Какво общо има това, мамка му?

- Просто отговори на въпроса ми.

- Монахът. Както във всеки друг вестник.

- Той ми беше брат.

За миг настана тишина. После Ролс възкликна:

- Ебаваш се!

- В момента съм в Руин. Тук става нещо странно. Не знам какво е, но работата е дебела. Във въртележката съм и имам нужда от помощта ти.

Отново последва мълчание. Лив си го представи как седи в кабинета си, гледа към реката и изчислява каква печалба ще донесе ексклузивният материал. В ухото ѝ прозвуча остър тон и за момент Лив си помисли, че връзката е прекъснала. После гласът на Ролс избоботи:

- Какво ти трябва?

- Вървя към редакцията на един местен вестник - „Итаат Еден Кимсе“. Искам да им се обадиш и да ги помолиш да ми осигурят малко пари в брой, бележник и нещо за писане. И евентуално да ми отстъпят едно бюро за няколко часа.

- Няма проблем. - Лив чу скърцане на писалка. - Само не им снасяй нищо съществено. Не забравяй кой ти плаща заплатата. Кажи им, че пишеш туристически материал или нещо такова.

- Добре - каза тя. Сигналът за изтощена батерия прозвуча отново. - Телефонът ми всеки момент ще изключи. Можеш ли да ги помолиш да ми осигурят и зарядно? - Каза марката и модела на апарата, но от другата страна цареше мълчание.

Екранът бе угаснал. Лив прибра телефона в джоба си. Погледна назад по улицата. Видя приближаващ микробус.

83

- Ето там... - Без да откъсва очи от екрана, Кутлар посочи група хора, нагъващи дюнери до една сергия. Корнилиъс се обърна към тях. Вратата на Сюли се отвори още преди да спрат.

- Аз ще огледам - каза той и докато я затръшваше, в купето нахлу пикантен аромат на подправки и лук. Кутлар вдигна очи от екрана и загледа как полицаят повдига панталоните си и оглежда тълпата.

- Виждаш ли я? - попита Корнилиъс.

Кутлар огледа лицата от двете страни на улицата.

- Не. - От миризмата на храна започна да му се гади.

Корнилиъс взе лаптопа. Картата на улицата беше замръзнала, стрелката в центъра посочваше мястото, където бяха паркирали. Страничната колона показваше последния номер, е който бе разговаряла, а иконата на пясъчния часовник до него се въртеше бавно, докато системата го издирваше из мрежите.

Кутлар погледна в страничното огледало. Ченгето говореше с продавача и нагъваше дюнер. Стомахът му запротестира и Кутлар се обърна. Заради проклетото еднопосочно движение им трябваха пет минути, за да се доберат дотук. Би могъл да го направи и за половината време, но джипиесът ги беше насочил по оживените главни улици, а той нямаше желание да възразява. Колкото по-дълго я търсеха, толкова по-голям шанс имаше да се измъкне от тази ситуация.

Имаше и друг важен въпрос - не толкова наложителен като инстинкта му за оцеляване, но все пак достатъчно силен. Той включваше мъжа, който го бе прострелял в крака и го бе принудил да остави братовчед си да лежи мъртъв на шосето. По принцип не беше особено близък със Серко, но все пак той беше роднина. Реши, че ако тези типове намерят момичето, може би ще издирят и убиеца на братовчед му. Наистина се надяваше онзи да се опита да им се изпречи на пътя.

Пясъчният часовник изчезна и се смени с диалогова кутия с име и адрес. Корнилиъс копира информацията в текстово съобщение.

- Продавачът каза, че е видял преди пет минути момиче, което прилича на нашето. - Полицаят се беше навел през отворения прозорец и дъвчеше последната хапка дюнер. Кутлар се сви от дъха на чесън. - Май се качила в такси.

Корнилиъс натисна ИЗПРАТИ и зачака съобщението да замине.

- Вижте, ако е в кола, вече може да е навсякъде - каза Сюлейман. - Имам предвид, ще я засечете веднага щом отново си включи телефона. Но аз наистина вече трябва да се връщам в управлението. Поех голям риск, за да ви осигуря преднина... и ако не се върна и не обявя момичето за изчезнало, ще стане гадно.

Корнилиъс изчака на екрана да се появи „Съобщението е изпратено“ и присви очи към уличното движение. Всяка втора кола беше такси.

- Разбира се - каза най-сетне. - Скачай, ще те хвърлим.

Сюлейман за момент се поколеба, но се качи.

Кутлар се дръпна колкото се може по-далеч от него. Вонята на чесън и пот от полицая едва не го задушаваше.

84

В Ню Йорк беше студено – по-студено, отколкото си спомняше Родригес. Сложи си червения мушамен анорак веднага щом слезе or самолета. Докато вървеше през залата за пристигащи, телефонът завибрира в джоба му. Погледна новата информация - някъде в Нюарк, домашен адрес, доколкото можеше да прецени.

Огледа се за вестникарска сергия или книжарница. Старият летателен център на „Транс Уърлд Еърлайнс“ беше целият заоблени ръбове и елегантни криви линии. Приличаше по-скоро на творение на гигантски буболечки, отколкото на бюрократи и работници. Забеляза книжарница „Барнс и Нобъл“.

Последният път, когато бе стъпвал тук, беше преди шест години. Тогава си мислеше, че напуска завинаги страната и стария си живот. А ето че сега отново бе тук и отново се готвеше да се заеме с нещо сходно с някогашните си занимания. Затвори съобщението и набра запомнен наизуст номер. Нямаше представа дали все още е валиден, нито дали човекът, с когото се опитва да се свърже, е мъртъв, или зад решетките. Телефонът се свърза, докато Родригес влизаше в книжарницата и минаваше покрай лавиците с готварски книги на знаменитости и книжлета с тъпи заглавия.

- Ало?

Гласът звучеше като шумолене на суха хартия. На заден фон се чуваше пуснат телевизор; някакви хора викаха гневно, други аплодираха възторжено.

- Госпожа Бароу? - Беше стигнал до лавицата с градските пътеводители.

- Кой се обажда? - Тонът беше предпазлив.

- Гилермо - каза той със стария си уличен акцент, който сега му прозвуча странно. - Гилермо Родригес. Обикновено ми викаха Гил. Стар приятел съм на Джей Джей, госпожо Б. Отсъствах известно време. Ще се радвам да се видя с него, ако още е наоколо.

Настъпи пауза, запълнена с още телевизионни аплодисменти и окуражителни викове. Май беше „Спрингър“ или „Рики Лейк“. Беше забравил, че съществуват подобни предавания.

- Хлапето на Лорета! - ненадейно възкликна жената. - Живееше в онзи двустаен апартамент на Тули Стрийт.

- Точно така, госпожо Б. Хлапето на Лорета.

- От доста време не съм я виждала.

Пред очите му проблесна картина. Опъната кожа върху крехки кости. Тръби, вкарващи лекарства в дупките на ръцете, през които обикновено влизаше дрогата.

- Тя умря, госпожо Бароу - каза той. - Преди седем години.

- О, нима? Много съжалявам, синко. Беше приятна дама, макар да имаше някои недостатъци.

- Благодаря - каза той. Знаеше какво има предвид.

Резките гласове от телевизора отново изпълниха тишината, докато Родригес не започна да се чуди дали не е забравила, че е на телефона.

- Виж какво, синко, дай ми номера си - каза тя. - Ще го предам на Джейсън. Ако иска да говори с теб, ще ти звънне.

Родригес се усмихна.

- Благодаря, госпожо Бароу. Много мило от ваша страна.

Даде ѝ номера си и тя затвори насред поредните му благодарности. Родригес грабна една карта на Нюарк и тръгна към касата. Телефонът му иззвъня, докато прибираше рестото. Благодари на касиерката и излезе.

- Тил? Ти ли си, пич?

- Да, Джей Джей. Аз съм, мой човек.

- Жестоко! Гили Родригес. - В гласа се долавяше огромна усмивка. - Чух, че си се включил в Божията команда.

- Няма такива работи, човече. Просто ме хвана липсата за известно време...

Остави мълчанието да се проточи. В стария му живот „да те хване липсата“ обикновено означаваше да си в кафеза.

- И сега къде си се установил?

- В Куинс. Захванах се с това-онова, знаеш как са нещата. Просто трябва отново да вляза в играта.

- Така ли? - Тонът на Джей Джей стана предпазлив, точно като на баба му. - Какво ти трябва?

Гилермо си помисли за прочетеното по време на полета - как писанията на еретиците били пречистени в пламъците на tabula rasa.

- Можеш ли да ме уредиш с нещо по-така... специализирано?

- Мога да те уредя с каквото поискаш, стига да имаш мангизи.

- Да - каза Родригес, докато буташе вратата и излизаше в мразовитата нюйоркска утрин. - Имам мангизи.

85

Месинговата табела на стената оповестяваше, че в сградата се намират офисите на „Итаат Еден Кимсе“, преведено отдолу като „Руин Обзървър“. Шофьорът включи аварийните светлини и Лив му подаде телефона си и каза:

- Веднага ще пратя някого.

Най-старата рецепционистка на света я упъти към международната редакция на първия етаж. Веднага щом влезе в просторното помещение, Лив се почувства като у дома. Всяка редакция, в която бе влизала, изглеждаше точно като тази - ниски окачени тавани, разделени с прегради бюра, неонови лампи, които светеха ненатрапчиво и еднакво по всяко време на денонощието. Така и не бе спряла да се изумява на факта, че всички велики постижения на съвременната журналистика, всички политически клюки, награди „Пулицър“ и обогатяващи живота материали, които се изливаха ежедневно по вестникарските будки, се съставят в подобна безлична обстановка, която спокойно можеше да мине и за кантора на застрахователна компания.

Огледа безинтересното великолепие на офиса и се спря върху деловата жена с прическа от 40-те години на миналия век, която маршируваше към нея. Перфектно начервените ѝ устни бяха разтеглени в усмивка. Изглеждаше така изпълнена с енергия, че ако изведнъж запееше или се впуснеше в танц, Лив изобщо нямаше да се изненада.

- Госпожица Адамсен? - Жената изпъна безупречно поддържаната си ръка в подобие на нацистки поздрав.

Почти хипнотизирана, Лив кимна и също протегна ръка.

- Аз съм Ала - каза видението, стисна ръката ѝ, раздруса я и ѝ я върна като продупчен билет. - Офис мениджър. - Гласът ѝ бе изненадващо дълбок и гърлен и изобщо не съответстваше на порцелановата й външност. - Тъкмо уреждах одобрение за парите - добави тя, обърна се и я поведе през помещението.

- О. - Споменаването на пари върна Лив в реалността. - Долу чака такси и държи телефона ми като залог. Може ли някой да го освободи? Нямам абсолютно никакви пари.

Съвършените устни се свиха.

- Няма проблем - каза Ала с тон, който не оставяше съмнение, че има проблем. - За днес използвайте това. - Ръката с безупречен маникюр посочи едно празно бюро. - Но ако останете за по-дълго, ще трябва да го делите. Всички са дошли заради историята с Цитаделата. И вие ли?

- Ъ-ъ-ъ, не - отвърна Лив. - Подготвям... туристически материал.

- О! Добре, ето това, за което сте помолили. Ще ви донеса парите веднага щом намеря някой да подпише. Отивам... да платя таксито. - Завъртя се на елегантно токче. - А, да, шефът ви помоли да му се обадите - добави през рамо. - Наберете девет за външна линия.

Лив я загледа как се отдалечава, цялата енергия и целенасоченост. Ако беше филм, ролята ѝ можеше да се изиграе от младата Катрин Хепбърн.

Огледа отделеното ѝ бюро. Стандартен бежов компютър, телефон с много линии, кактус, измъчен до смърт от често поливане, и снимка в рамка на мъж на трийсет и няколко, наведен над жена, държаща на коляното си гърчещо се тригодишно момче. Хлапето беше миниатюрно копие на мъжа. Лив се запита чие ли е бюрото; най-вероятно на мъжа. Имаше доста сдържан вид. А който и да обитаваше това бюро, беше подозрително спретнат и прибран за журналист.

А може би пък Лив просто завиждаше.

Погледна замръзналата картина на радостния семеен живот. Долови пожара от емоции от снимката, свързващ тримата души с невидими, но неразрушими връзки. Беше като да прелистиш брошура за изумително красиво място за почивка, което сигурно никога няма да посетиш.

Откъсна поглед от снимката и взе бележника - от старомодните, с пружина в горната част. Отвори го и записа датата и местоположението си в началото на първата страница. В работата си често се сблъскваше с много неща едновременно и бе абсолютно задължително да може да свърже записките си с конкретно време и място.

Очерта контурите на човешко тяло и нанесе по памет белезите, които бе видяла на снимките от аутопсията. Приключи и се загледа рисунката. Всяка линия бе запис на страданията на брат ѝ.

Обърна страницата и копира двойките букви и символите от семките, както и всяка дума, която бе успяла да получи дотук. Разгледа резултата и откри, че непрекъснато се спира върху две конкретни думи: SAM по очевидни причини и ASK⁶¹, защото се набиваше на очи. Беше един от малкото глаголи и ѝ приличаше на заповед.

Професорът от колежа ѝ бе казал, че цялата журналистика се свежда до тази дума. И че разликата между добрия и лошия репортер е просто в способността да зададеш правилния въпрос. Освен това я бе посъветвал, ако ѝ се случи да се оплете в някоя тема, да задава четирите К и единия З въпроси и да се съсредоточи върху липсващите отговори.

Обърна нова страница и записа:

Кой - Самюъл

Какво - Самоубийство

Кога - Вчера сутринта, около 8:30 местно време

Къде - Цитаделата, град Руин

Защо -

Последният въпрос чакаше отговора си. Защо го беше направил? При други обстоятелства щеше да издири и интервюира всеки, който е разговарял с жертвата преди смъртта ѝ, но Аркадиан бе казал, че това е невъзможно. От Цитаделата не разговаряха с никого. Мълчанието бе в центъра на всичко.

- Ето - внезапно я прекъсна секретарката. Носеше телефона на Лив и издут плик. - Взех двадесет лири, за да платя на таксито. Разписката е вътре. Подпишете, ако обичате... - Поднесе ѝ разписка с индиго между страниците.

Лив подписа и включи зарядното в контакта. Екранът светна и се появи иконата за зареждане.

- Кажете, с кого трябва да говоря, за да науча повече за миналото на Цитаделата?

- С доктор Аната. Но тя е много заета покрай историята с монаха. Може би твърде заета, за да говори за... туристически материал...

Лив пое дълбоко дъх и се усмихна пресилено.

- Защо все пак не ми дадете координатите ѝ? - Искаше ѝ се да бе измислила по-завързана история. - Нищо не пречи поне да опитам.

86

Родригес гледаше как старият му живот минава покрай прозореца на таксито. Нови строежи върху някога пусти терени и червеникавокафяви блокове за хора, които не можеха да си позволят жилище в Манхатън или дори в Бруклин, така че трябваше да се задоволят с Южен Бронкс. Колкото повече наближаваха Дистрикт 16, толкова по-позната ставаше гледката. Новите пари все още не бяха стигнали до тези части - или поне онези, които се вписваха в данъчните декларации. А когато таксито стигна Хънтс Пойнт, Родригес имаше чувството, че изобщо не е заминавал.

Шофьорът спря на Гарисън Авеню и се обърна.

- Аз съм дотук, приятел - каза от бронираната си клетка. До адреса, който му бе дал Джей Джей, имаше още три пресечки. Родригес не каза нищо, просто плати, слезе и продължи пеша.

Кварталът можеше и да си е останал същият, но през годините на отсъствието си Родригес се бе превърнал в нещо друго. Предишния път, когато беше тук, животът му бе помрачен от страх и подозрения. А сега бе обгърнат от топлината на Божията светлина. Усещаше я върху гърба си, докато вървеше по мръсните улици. Другите също я долавяха - личеше си по начина, по който го гледаха. Дори дилърите по ъглите и надрусаните курви не се опитаха да му досаждат. Беше станал като онези, които е по-добре да избегнеш, като минеш от другата страна на улицата. Целенасочен човек. Уверен. Безстрашен. Опасен.

Мина покрай една изкорубена кола на трупчета и магазин със следи от пожар и метални кепенци на витрината. Спомни си, че лично той го беше подпалил. По онова време тук имаше пицария. Беше напъхал парцали през един счупен прозорец, после ги запали и гледаше от сенките, докато някакви типове не дойдоха и не ги изгасиха. Винаги бе обичал да гледа как горят разни неща. А ето че вече беше намерил пламък, който никога не угасва. Чувстваше чистотата му вътре в себе си, той осветяваше пътя му в това място на постоянен мрак.

Къщата изглеждаше пуста, което важеше за цялата улица, но той усети погледи, докато изкачваше стъпалата. Вратата се отвори, преди да стигне до нея. Някакво хлапе със суичър надникна навън, огледа улицата, а после и него. Не се отмести да му направи път. Някъде отвътре се чуваше стрелба.

- Джей Джей вътре ли е? - попита Родригес.

- Пусни човека да влезе - изкрещя глас сред експлозиите. Хлапето бавно премигна и се дръпна настрани.

Вътре къщата беше съвсем различна. Късият коридор водеше към стая, обзаведена с чисто нови мебели и електроника. Едната стена се заемаше от огромен аквариум, а другата - от плосък телевизор с размерите на брачно ложе. Някаква военна игра със специални ефекти и съраунд звук беше в разгара си. Двама мъже бяха вперили погледи в екраните, натискаха бутони и дърпаха спусъци. Истинските им оръжия лежаха до пепелник и лула с крек. Единият вдигна очи за миг, после отново насочи вниманието си към виртуалната бойна зона и изкрещя насред клането:

- Гили Родригес! Леле, ама че си брадясал! Заприличал си на Исус с мушама.

И се разсмя на собственото си остроумие.

Родригес само се усмихна, докато оглеждаше стария си приятел и виждаше само сянка на онова, което можеше да стане от него. От последната им среща Джей Джей беше отслабнал поне с петнайсет килограма и кожата му бе със същия сивкав оттенък като кожата на майка му, когато беше нагазила твърде дълбоко и прекалено далеч в живота, за да ѝ пука. Имаше всички аксесоари на уличния успех - дрехи, банда и тъй нататък, но годините на улицата си бяха казали своето. Младостта му почти си беше отишла и светлината ѝ помръкваше. Родригес му даваше още две години. Може би по-малко.

- Радвам се да те видя - каза той. - Изглеждаш добре, човече.

Джей Джей поклати тъжно глава.

- Не, трябва да си почина малко. Може би да си пусна брада, да се запозная с шивача ти. - Натисна паузата на контролера си и го подаде на хлапето до Родригес.

- Поемай нататък - каза му. - Застреляй ми малко бели.

Надигна се от мекия кожен диван и застана пред Родригес.

- Човече - рече той и го изгледа отдолу. - Да не си пораснал?

Родригес поклати глава.

- Винаги съм си бил височък. Просто не си ме виждал от доста време.

Прегърнаха се, блъснаха се с рамене и се потупаха по гърбовете като в доброто старо време, после се дръпнаха и се заразглеждаха неловко един друг - защото доброто старо време вече го нямаше.

- Имаш ли нещо за мен? - попита Родригес.

Джей Джей бръкна в аквариума и извади мокра найлонова торба, скрита зад един висок корал.

- Доста екзотични вкусове имаш, приятел.

Родригес взе торбата и прегледа съдържанието ѝ - „Глок 34“, резервен пълнител, заглушител „Еволюшън-9“ и малка пластмасова кутия с пистолет с широко дуло и дванадесет къси патрона, подобни на патрони за пушка.

- За какво ти е това? - попита Джей Джей. - Да не те е страх от тъмното?

- От нищо не ме е страх - рече Родригес и му метна дебела пачка банкноти.

Загледа как Джей Джей брои парите и нервно търка носа си на всеки няколко банкноти, сякаш го мъчи упорит сърбеж. Майката на Родригес също го правеше. Чешеше си носа, докато не го разрани. Погледна другите двама, които се стреляха с оръжия играчки, докато истинските лежаха на масата. Джей Джей определено нямаше да изкара още две години, освен ако не видеше светлината, водеща към спасението. Щеше да е късметлия, ако доживееше до Рождество.

87

Д-р Мириам Аната седеше до машината за напитки в коридора на поредната местна телевизия. От джоба на сакото ѝ (днес тъмносиво, но пак на райета - обичаше да мисли, че те са ѝ запазената марка) зазвучаха тенекиените звуци на „Ода на радостта“.

По принцип трябваше да е изключила телефона си, но твърде много хора я търсеха за интервюта, а определено нямаше никакво желание да им дава повод да се обадят на някой друг. Бръкна да отговори, но по погрешка натисна бутона за прекъсване на връзката. Огледа се да види дали някой не е забелязал.

Насочи отново вниманието си към машината и я натъпка с достатъчно монети за бутилка студен чай, която се изтъркаля в паничката. Отвори я и пи жадно. Стоеше почти непрекъснато под горещите светлини на студията, откакто монахът беше полетял към смъртта си предишния ден. Не че имаше нещо против. Това бе чудесна възможност да увеличи продажбата на книгата ѝ. Още отрано беше научила, че най-важното е да оформя отговорите според някоя от публикациите си. Така продуцентите не можеха да я редактират.

„Одата на радостта“ прозвуча отново и тя вдигна, преди да е свършила встъпителната част.

- Доктор Аната?

Жена. Американка или може би канадка - така и не се бе научила да прави разлика, но и двете страни бяха голям пазар за книгите ѝ.

- Същата.

- Чудесно - продължи жената. - Вижте, знам, че сте заета, но наистина ми е нужна помощта ви за малко допълнителна информация.

- Това покана за интервю ли е?

- Ами... мисля, че да.

- За коя телевизия казахте, че работите?

Последва кратка пауза.

- Доктор Аната, не се обаждам от телевизия... Аз съм част от историята - каза Лив, преди да успее да си прехапе езика. - Аз... аз съм сестра на монаха.

Мириам замря. Не беше сигурна, че е чула правилно - нито че може да ѝ повярва.

- Видях тялото му - продължи Лив. - Всъщност снимки. Изчезна, преди да успея да го видя с очите си. По него има някакви знаци, нещо като ритуални белези. Чудех се дали не бихте искали да ги видите и да ми кажете мнението си на експерт какво означават според вас.

При споменаването на белези главата на Мириам се замая.

- Разполагате ли със снимките? - прошепна тя.

- Не - каза Лив. - Но мога да ви покажа как изглеждат. Има и някои други неща. Неща, които може би са свързани с Тайнството.

Мириам се облегна тежко на машината.

- Какви неща?

- Може би ще е по-лесно да ви покажа.

- Разбира се.

- Кога сте свободна?

- В момента съм свободна. Намирам се в едно телевизионно студио недалеч от центъра. Вие къде сте?

Лив замълча. Не искаше да разкрива местоположението си на никого. Един приятел ченге навремето ѝ беше казал, че най-доброто място за криене е тълпата. Трябваше ѝ оживено публично място, някъде наблизо. Погледна вестника със снимката на Самюъл на върха на най-посещаваната древна атракция на света и каза:

- Да се срещнем при Цитаделата.

88

Кутлар още надушваше миризмата на чесън и пот от празната съседна седалка. Примигна, когато микробусът излезе от Тунела. Някакъв силует се движеше по алеята между паркингите към тях.

Отвори лаптопа и се загледа напрегнато в пясъч ния часовник. Малките черни пиксели се въртяха н него, виртуалният пясък показваше колко бързо изтича собственото му време.

Йохан се върна и седна зад волана, а Корнилиъс сс премести до Кутлар. Картата на екрана вече се сменяше. Една стрелка показваше местоположението на телефона на Лив. Пясъчният часовник отново се появи за момент, после картата се разшири, за да покаже втора стрелка, над и отляво на първата - тяхната позиция, проследена по сигнала на Корнилиъс.

Бяха близко.

Корнилиъс гледаше как стрелката в центъра се пре мести малко нагоре по улицата.

- Движи се.

Йохан обърна към кръговата улица.

При следващото опресняване на екрана втората стрелка също се движеше - кръжеше около първата като ястреб, дебнещ плячката си.

Тялото на брат Самюъл беше съблечено до кръста и положено с разперени ръце, подобно на формата, която се извисяваше от олтара в дъното на параклиса на Тайнството. Погледът на игумена се плъзна по обезобразената плът, която сякаш сияеше с восъчен оттенък на каменния под, разкъсана на много места от разтрошени кости и задържана в едно цяло от грубите шевове на патолога.

„Възможно ли е тези човешки останки наистина да се вдигнат отново и да изпълнят пророчеството?“

Забеляза тънкото пипало на кървавата лоза, увито около олтара. Проследи го с поглед и видя, че коренът му е в един от каналите в пода. Уви го около ръката си и задърпа, докато не го откъсна, после отиде до една от големите факли и поднесе пипалото към пламъка. То засъска от жегата и от него остана само почерняла фибра и червено петно по дланта на игумена.

Пламъкът на факлата се разлюля - някой отвори вратата зад него. Игуменът се обърна, като търкаше дланта си в грубата вълна на расото - сокът на лозата започваше да дразни кожата му. На прага стоеше брат Септус, един от монасите, който бе помогнал за донасянето на Самюъл тук.

- Готови сме, братко игумене - каза монахът.

Игуменът кимна и го последва в друго помещение в горната част на Цитаделата, което бе тънало в мрак и тишина почти от времето на Инквизицията.

Вратата зад тях се затвори и брат Самюъл остана сам с Тайнството. Пламъците на свещите се разлюляха отново и светлината им затрептя меко по тялото му.

За момент изглеждаше, че то се раздвижва.

89

Родригес също гледаше Самюъл, застанал на прочутия мост в Сентръл Парк и прегърнал през рамо момиче, което приличаше досущ на него. Снимката беше в евтина рамка като другите няколко, висящи на стената на апартамента.

Влизането се оказа лесно. Момичето живееше на партера на жилищна кооперация, нарочно построена достатъчно близо до центъра, за да привлича млади професионалисти. Сега всички те бяха на работа. Наложи му се само да скочи в малката градинка, чиято гъста растителност му осигури чудесно прикритие, да нагъне мушамения анорак на прозореца, за да заглуши шума, и да счупи стъклото. Братята му в Руин шяха да се погрижат за момичето. Той трябваше да се увери, че Лив не е оставила някакви насочващи следи след себе си.

Не беше познавал много добре Самюъл и да види предишния му живот запечатан на стената в дома на сестра му бе странно изживяване. Имаше и друга негова снимка, на която бе много по-млад и седеше в лодка със също така младолика версия на момичето. И двамата бяха присвили очи срещу яркото слънце. Имаше снимки и до телефона, частично скрити от филизите на едно от многобройните растения, които покриваха буквално всяка хоризонтална повърхност.

Родригес натисна примигващия бутон и изслуша записаните съобщения, докато събираше цялата хартия наоколо в средата на дневната. Имаше две обаждания; и двете като че ли бяха от шефа ѝ, който се пенявеше, че е напуснала града без разрешение.

Взе кувертюрата на разхвърляното легло и я добани към купчината. Спомни си един филм, който бе гледал като дете. Беше за някакъв тип, който бе побъркан на тема извънземни пришълци и трупаше в дома си купища подобни боклуци.

Самият той сега се чувстваше като извънземен.

Когато събра достатъчно запалим материал в дневната, обиколи другите помещения и плисна бензин върху леглото, килимите и дивана. Нямаше време да претърсва апартамента, така че трябваше да се погрижи всичко в него да бъде унищожено.

Върна се оттам, откъдето беше влязъл, хвърли запалена клечка през счупения прозорец и чу как другите прозорци изпукаха от налягането, когато бензиновите пари се запалиха. Не спря да гледа пожара, макар че страшно би му харесало. Трябваше да се отбие на още две места, преди да отлети завинаги оттук.

Вършеше Божие дело. Нямаше време за забавления.

90

Лив не се нуждаеше от карта, за да намери Цитаделата. Достатъчно беше да тръгне към нея, докато основният поток туристи не я помъкне със себе си чак до будките за билети, през портата и нагоре по тесните улички към най-прочутата планина на света.

Никога не беше оценявала колко древен с всъщност градът, докато не се озова тук, в най-старата му част. Улиците бяха покрити с калдъръм, но най-силно въздействаха сградите от двете ѝ страни. Всички бяха мънички, с миниатюрни прозорци и ниски врати, построени за хора, хранили се лошо, живели трудно и рядко прехвърляли трийсетте. Постройките бяха изградени и поправяни с различни материали, събирани през дългата история на града. От средновековни стени стърчаха римски колони, а дупките помежду им бяха запълнени с дъбови греди и измазан с глина плет. Мина покрай открехната врата с желязната ръка на Фатима в центъра ѝ, която напомняше за продължителното арабско присъствие в града по време на кръстоносните походи. Зад нея се виждаше малък двор с перистил, пълен със зеленина. Растенията пълзяха по покритите с мозайки стени. Следващата постройка приличаше на градска италианска къща от осемнадесети век; а онази до нея - наполовина на старогръцка вила, наполовина на форт от времето на Наполеон. От време на време между разнородните къщи имаше пролуки, през които се виждаха модерните сгради долу в равното - продължаваха чак в далечината до червените назъбени подножия на планините, обкръжаващи града от всички страни.

По тясната уличка подухна ветрец и донесе топъл въздух и миризмата на храна, която я накара да си спомни колко е гладна. Продължи нагоре към сергията виновник за изкусителните аромати. Тя предлагаше дюнери и сосове - поредното напомняне как градът е възприел различните влияния през вековете. От цялата кървава история, разигравала се около Цитаделата, от всички религиозни войни, водени в нейната сянка, сега единствените останки от онези изгубени империи бяха творенията на архитектурата и добрата храна.

Лив извади банкнота от мижавото пликче и я размени за триъгълно хлебче с някакви семенца и паничка бабагануш⁷¹. Загреба гъстата паста и я напъха в устата си. Миришеше на пушек и чесън, смес от сусамово масло, печен патладжан, кимион и някакви други подправки на заден план. Никога през живота си не бе яла по-вкусно нещо. Отново топна хляба в паничката и тъкмо тогава телефонът ѝ иззвъня. Лив отхапа залък и извади апарата от джоба си.

- Ало - каза с пълна уста.

- Къде беше, по дяволите? - викна ѝ Ролс. - Току-що те видях по Си Ен Ен как те пъхат в някаква полицейска кола. Какво става там?

- Не се безпокой - отвърна Лив, като продължаваше да дъвче. - Добре съм.

- Сигурна ли си?

- Да.

- Тогава защо не ми се обади? Казах на момичето в редакцията да ти предаде да ми звъннеш.

- Сигурно е забравила. Стори ми се малко отнесена.

- Казвай какво става.

Точно този разговор се надяваше да избегне.

- Просто се опитвам да разбера какво е станало с брат ми - рече тя. - Добре съм. Не се безпокой за мен.

- Струваш ми се задъхана.

- И наистина съм задъхана. Катеря се по доста стръмен склон.

- Да бе. И да беше така, пак нямаше да пуфтиш толкова. Трябва да се грижиш за себе си. Зарежи тия цигари.

Лив си даде сметка, че въпреки силния стрес от часове не е и помисляла за цигара.

- Май ги отказах - каза тя.

- Добре. Много добре. Виж, искам да направиш нещо за мен.

Дойдохме си на думата значи. Лив бе сигурна, че не ѝ се обажда от загриженост за здравето ѝ.

- Запиши си този номер - каза той.

- Момент. - Лив извади химикалката и надраска номера върху дланта си. - Кой е това?

- Пътното ченге, дето го гледаше как ражда оная вечер.

- Бони ли?

- Да, Бони. Виж, знам, че моментът наистина е неподходящ, но историята ми трябва за този уикенд. Още имам дупка в лайфстайл рубриката, така че искам да ѝ се обадиш и да я придумаш да се съгласи някой друг да се заеме с материала, става ли?

- Ще ѝ звънна веднага. Нещо друго?

- Не, това е всичко. Само внимавай. И си води много бележки.

Лив се усмихна и каза:

- Винаги внимавам. - И затвори.

*

Ролс прибра телефона си и затвори външната врата. Закъсняваше за едно благотворително тържество в Сити Хол, а искаше да се срещне с мъжа, когото всички сочеха за следващ кмет. Винаги си струва да се навърташ около бъдещия крал.

Пъхна се зад волана на своя „Форд Мустанг“, който нямаше абсолютно нищо общо с кризата на средната възраст, и тъкмо се канеше да завърти ключа, когато някой почука по прозореца. Обърна се и видя зейнало дуло, насочено към него. Мъжът с оръжието му направи знак да свали стъклото. Беше облечен в някаква червена мушама и имаше брада, която изглеждаше не на място на слабото му младежко лице.

Ролс вдигна ръце и изпълни, каквото му бе наредено. Когато прозорецът се смъкна наполовина, непознатият пъхна през процепа голяма бутилка минерална вода и каза:

- Дръж.

Ролс я взе.

- Какво искаш? - Усети странната миризма от бутилката и осъзна, че съдържанието ѝ изобщо не е вода.

- Да мълчиш - отвърна мъжът и стреля.

Горящият магнезий улучи бутилката терпентин и гърдите на Ролс Бейкър.

91

секретар на Бони се включи точно докато Лив минаваше под голямата каменна арка, водеща към площада с църквата. Да слушаш мекия провинциален глас, който те кани да оставиш съобщение, докато стоиш пред масивното готическо великолепие на храма, беше сюрреалистично изживяване.

- Здравей, Бони - каза тя, докато вървеше през площада с ордите туристи. - Обажда се Лив Адамсен от „Ню Джърси Инкуайърър“. Виж, надявам се всичко да е чудесно с теб, Майрън и близнаците и наистина, ама наистина съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ми се наложи да замина за няколко дни. Въпреки това вашата история е невероятна, така че скоро ше ти се обади някой колега, който да поеме нещата след мен. Знам, че от редакцията още искат да публикуват материала в неделния брой, ако нямаш нищо против. Ще ти се обадя, когато се върна. Пази се.

Затвори и мина под втора арка.

Излезе от сянката, присви очи от яркото слънце - и се закова на място. Пред нея, издигаща се като стена от мрак, беше Цитаделата. Толкова отблизо гледката бе едновременно ужасяваща и будеща благоговение. Погледът на Лив се плъзна до върха, после бавно се спусна надолу, следвайки падането на брат ѝ. Когато стигна дъното, видя голяма тълпа, събрала се до ниска каменна стена. Някаква жена с дълга руса коса и дълга рокля стоеше с разперени настрани ръце. По кожата на Лив пробягаха ледени тръпки. За един ужасен момент си помисли, че там долу стои духът на брат ѝ. Туристите се бутаха в нея и я побутваха към групата и след малко тя видя в центъра на тълпата ярки цветове. Същинско море от цветя, оставени от непознати. Изглеждаха така, сякаш растат през разбитите плочи на настилката и цъфтят в мълчалива почит към мъжа, който ги беше напукал. Докато ги гледаше, Лив разчиташе скритото значение в цветовете и формите - жълти нарциси в знак на уважение, тъмночервени рози за скръб, розмарин за памет и кокичета за надежда. Тук-там стърчаха картички, подобни на платната на полупотопени в плитко море ветроходи. Лив клекна, взе една и сякаш студен пръст пробяга по гръбнака ѝ, когато видя какво е написано на нея. Две думи - Mala Martyr⁸¹, a над тях, запълващо горната част на картичката, имаше голямо Т.

- Госпожице Адамсен?

Лив рязко извъртя глава и инстинктивно се дръпна от гласа.

Над нея стоеше стилна жена на средна възраст, облечена в тъмносив костюм на райета, с няколко нюанса по-тъмен от прецизно подстриганата ѝ коса. Погледът ѝ се премести от Лив към цветята зад нея и се върна обратно.

- Доктор Аната? - отвърна Лив и се изправи да я поздрави. Жената се усмихна и протегна ръка. Здрависаха се. - Но как разбрахте, че съм аз?

- Идвам от телевизионно студио - отвърна жената и се наведе заговорнически към нея. - А вие, скъпа, сте новина номер едно.

Лив нервно се огледа към тълпата. В момента вниманието на туристите бе разделено между планината и мълчаливото представление на жената с разперените ръце. Никой не гледаше към нея.

- Какво ще кажете да идем на някое по-спокойно местенце? - предложи д-р Аната и посочи покрай вала, където от няколко кафенета се изсипваше малка армия пластмасови маси.

Лив погледна импровизираното светилище, бележещо мястото, където бе умрял брат ѝ, кимна и тръгна след Мириам.

Микробусът спря до стената на стария град, недалеч от Южната порта. Корнилиъс погледна към екрана. Стрелката беше неподвижна и сочеше едно място до пресушения ров и стария вал. През последните няколко минути момичето не беше помръднало.

Слезе след Йохан от лявата врата и отвори дясната. Кутлар затвори лаптопа, подаде му го и сковано се плъзна по седалката, за да стъпи до него. Стъпалото на микробуса не беше високо, но в мига, когато кракът му докосна паважа, изпита чувството, че някой отново го е прострелял в крака. Стисна зъби, твърдо решен да не издава болката и да не показва слабостта си; усети как потта избива под ризата му. Хвана се за вратата, за да запази равновесие, и наведе глава, докато заповядваше на крака си да поеме тежестта му. С периферното си зрение виждаше обувките на Корнилиъс, обърнати с върховете към него. Чакаше го.

Кутлар бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчетата, от които се беше въздържал през последните няколко часа, свали капачката и изсипа няколко желатинови капсули в потната си длан. На етикета пишеше, че трябва да взема по една на всеки четири часа. Лапна две и едва не се задави, докато ги преглъщаше.

Погледна покрай Корнилиъс към Южната порта. Момичето беше някъде в стария град. Той беше единственият, който знаеше как изглежда, а тъй като велосипедите бяха единствените превозни средства, които се допускаха по стръмните древни улици, трябваше да продължат пеша. Прибра хапчетата в джоба си, пусна вратата на микробуса и закуцука към будките за билети при входа. Когато преполови разстоянието, кракът му вече беше безчувствен.

92

Макар да се намираше доста встрани от вала и основния поток туристи, кафенето беше пълно. Не беше така популярно като другите заведения, тъй като не предлагаше изглед към Цитаделата, но Лив въпреки това усещаше присъствието ѝ през каменната сграда, която я скриваше. Беше като придобила плътност сянка или като наближаваща буря. Седна срещу ру- иноложката, далеч от тълпите и с лице към стената. Веднага пристигна енергичен млад сервитьор с бяла престилка и черна жилетка, взе поръчките им, откъсна бележката и я пъхна под пепелника.

- Е - каза Мириам веднага щом сервитьорът се отдалечи, - как мога да ви помогна?

Лив постави бележника си на масата. Картичката още беше в ръката ѝ. Обърна я и отново прочете думите:

Т

MALA

MARTYR

- Ще ми обясните ли какво означава това? - попита тя и плъзна картичката по масата.

- Добре - отвърна Мириам. - Но първо трябва да ми кажете нещо. - Посочи буквата Т. - Споменахте, че върху тялото на брат ви е имало знаци. Този сред тях ли беше?

Лив отвори първата страница на бележника и го обърна, за да покаже грубата си рисунка на тялото на Самюъл.

- Беше жигосан на ръката му.

Мириам впери поглед в мрежата белези, хипнотизирана от дивашката им красота. Бързо затвори бележника, когато сервитьорът се появи отново и постави питиетата им на масата.

- Нарича се Тау - каза тя веднага щом сервитьорът се махна. - Това е много силен и много древен знак, стар като тази земя, която е взела името му.

Лив се намръщи. Не ѝ беше ясно как думата „Тау“ може да се превърне в „Турция“.

- Говоря за земята, в която се издига Цитаделата - поясни д-р Амата, явно усетила объркването ѝ. Кимна към далечните върхове, които едва се виждаха между сградите. Неравните им очертания бяха като зъби на фона на небето. - Царството на Тау.

Лив проследи погледа ѝ и си спомни картата от пътеводителя и планинския масив, който се виеше около града и продължаваше през страната като гръбнак.

- Планините Таурус - промълви тя. Този път първата част на името бе изпълнена със смисъл.

Д-р Аната кимна.

- За да разберете правилно значението на Тау и какво означава то за това място, трябва да познавате донякъде историята. - Тя се наведе напред и дългите ѝ пръсти със сребърни пръстени направиха шпиц върху безупречно бялата покривка. - Най-ранните сведения за човешко присъствие в този район описват враждата между две племена, борещи се помежду си за контрол върху земята. Едното се наричало яхве. Те живеели в пещери по склоновете на планината и се смятало, че защитават някаква свещена реликва, която им давала огромна сила. Дори през онези праисторически времена другите племена ги почитали или най-малкото се страхували от тях до такава степен, че отивали на поклонничество в планината и носели дарове за боговете, които според тях живеели там.

- След време градчето около планината започнало да процъфтява благодарение на поклонниците, идващи при планината да принесат жертвите си и да пият от чудодейните води, които извирали от земните недра и за които се вярвало, че даряват здраве и дълъг живот. Появила се църква, която да се грижи за мирските интереси на Цитаделата и да проповядва Божието слово, предавано от планината в писмена форма. В тези писания името на Бог се изписвало като YHWH, което се превежда като Йехова или Яхве - също като името на племето. В тях се разказвало как бил създаден светът и как бил заселен от хората. Всеки, който се усъмнявал в официалната версия, бил обявяван за еретик и преследван от безжалостните воини-жреци, препускащи под знаме със символа на божествената власт на Цитаделата. - Д-р Аната посочи символа Т. - Тау. Единственият истински кръст. Символът на реликвата, която им дала власт над другите. Символът на Тайнството.

Корнилиъс спря до голямата каменна арка и отвори лаптопа да провери сигнала. Неговата стрелка се беше придвижила, а тази на момичето си оставаше на място.

Погледна надолу по стръмната улица към Кутлар. Беше изостанал на пет-шест метра и се изкачваше с мъка. Ризата му беше подгизнала от пот, всяка измъчена стъпка бе ритмична братовчедка на предишната - раненият крак бавно се изнасяше напред и стъпваше предпазливо на земята, а здравият бързо го следваше, за да поеме колкото се може повече тежест върху себе си.

Корнилиъс смяташе да го застреля с безшумния си пистолет веднага щом му покаже момичето, а после да го остави на някоя от пейките покрай вала. Надяваше се, че това ще шокира момичето и то послушно ще го последва само, макар че за всеки случай имаше в джоба си спринцовка халдол. Гледаше клатушкащия се като метроном Кутлар, изчака го почти да се изравни с него и погледна екрана. Момичето още не се беше преместило. Затвори лаптопа, пъхна го под мишница и пристъпи в сянката на арката.

93

Лив погледна символа Т - Тау. Беше чела много за Тайнството по време на пътуването дотук, но нито за миг не ѝ бе минавало през ума, че то може да бъде свързано по някакъв начин със смъртта на брат ѝ.

- Фактът, че брат ви има този знак върху ръката си, означава, че той е знаел какво представлява Тайнството - продължи руиноложката. - Може би се е опитвал да сподели това познание.

Лив си спомни какво беше казал Аркадиан - разрешиш ли загадката на Тайнството, ще разрешиш загадката около смъртта на Самюъл. Погледна д-р Аната и попита:

- Сигурно сте стигнали до свое заключение относно това какво представлява Тайнството.

Руиноложката поклати глава.

- Всеки път, когато си мисля, че съм на път да разбера, отговорът винаги ми се изплъзва. Мога да ви кажа какво не е. Не е кръстът на Христос, както смятат някои. В сравнение с религиозния орден, живеещ в тази планина, Христос е кажи-речи новодошъл. Това означава, че трябва да се изключат също тръненият венец, копието, пронизало хълбока му, и чашата, от която е пил. Всички те са митове, подклаждани от Цитаделата през годините с цел да се скрие истинската същност на Тайнството.

- Тогава откъде можем да знаем, че там изобщо съществува нещо? - попита Лив. - Щом никой не го е виждал...

- Не можеш да изградиш най-голямата религия на света само върху някакъв слух.

- Нима? Помислете си само. Имаме две враждуващи праисторически племена. За да надделее, едното се заравя в планината и твърди, че притежава божествено оръжие. Може да е имало суша или затъмнение и те да са заявили, че е тяхно дело. Хората започват да вярват, че племето наистина има някаква сила, и започват да се отнасят към членовете му като към богове. На тях им харесва, естествено, така че продължават да поддържат лъжата. И тя ще продължи да си действа, стига някой да не разбере, че вътре всъщност няма нищо. Превъртаме хиляди години напред и виждаме, че хората продължават да вярват, само дето върху лъжата вече е налице световна религия. - Помисли си за разделящия се с нея Самюъл. За думите му, че иска да се приближи до Бог. - И ако брат ми е открил, че след всичко, през което е минал, единственото, което му е давало сили да продължи напред, вярата му, всъщност е изградена върху... нищо...

Очите на Лив се наляха със сълзи.

- Там обаче има нещо. Нещо могъщо - каза Мириам. Взе бутилката вода и погледна изображението върху етикета. - Нека ви попитам следното... - Наля вода в чашата си и сребърните пръстени звъннаха при допира със стъклото. - Какво искате от живота? Какво искаме всички ние? Здраве, щастие, дълголетие, нали така? Същото, за което сме мечтаели винаги. Най-древните ни прадеди, които запалили първия огън и заострили пръчки, за да се пазят от дивите зверове, са искали абсолютно същите неща - а планината е съществувала още тогава, заедно със светите мъже в нея. И онези прости хора, които просто желаели да живеят мъничко по-дълго и да не се разболяват, са почитали тези мъже не заради някаква хитроумна лъжа, а защото те са живеели дълго, много дълго време и болестта не ги е докосвала. Кажете ми: когато си помислите за Бог, какъв образ си представяте?

Лив сви рамене.

- Старец с дълга бяла брада.

- Откъде според вас идва този образ? - Д-р Амата завъртя бутилката и посочи изображението на Цитаделата върху етикета. - Най-ранните хора са гледали към тази планина и от време на време зървали боговете, живеещи там - мъже с дълги коси и дълги бели бради. Стари, много стари мъже в епоха, когато се е смятало за истинско щастие да надхвърлиш трийсетте.

- Тази вода се изнася по цял свят още от времето на римляните, когато императорите научили за нея - продължи Мириам. - Нали не мислите, че са я карали чак до Рим само защото има добър вкус? Те са желаели онова, към което се стремят всички хора и най-вече владетелите - дълъг живот. Дори днес средната продължителност на живота в Руин е със седем години по-голяма от тази във всеки друг голям град и хората продължават да пристигат тук с хиляди и да се лекуват от какво ли не. Тези неща не са слух и лъжа. А факт. Още ли мислите, че там няма нищо?

Погледът на Лив се спря върху пепелника. След пристигането ѝ в Руин десетгодишната ѝ пристрастеност към никотина сякаш беше изчезнала. Мириам беше права - тук определено имаше нещо. Самюъл не би я забъркал във всичко това, ако беше безсмислено. И нямаше да надраска онези букви върху семките, освен ако те не сочеха към нещо. Въпросът бе към какво?

Обърна на страницата, върху която бе копирала буквите. Погледна ги отново. И подобно на слънчев лъч, пробил си път през облаците, видя в тях нещо ново.

94

Корнилиъс стоеше под яркото следобедно слънце и оглеждаше тълпите туристи, изпълващи широкия вал - хора, позиращи за снимки, скупчени около екскурзоводите или взиращи се нагоре в Цитаделата, унесени в мислите си. Имаше много млади жени и всяка от тях можеше да е момичето. Докосна неравната кожа на бузата си и си представи врага. Докато лежеше в болницата и се възстановяваше от изгарянията си, унесен от морфина, често си мислеше за нея. Все я виждаше как се появява от нищото, протегнала напред вързопа парцали, облечена в бурка, която я скриваше от глава до пети без очите и дланите. Понякога в ръцете ѝ имаше пакет вестници като онзи, в който го увила майка му, преди да го остави пред прага на дома за сираци и да вземе експреса за Ливърпул. Не си спомняше и нейното лице. Но нямаше нужда да познава лицата им, за да знае какви са те. Предателки. До една.

Тежкото дишане и неравномерните стъпки зад него оповестиха пристигането на Кутлар като някакъв прокажен, измъкващ се от пещерата си. Корнилиъс пъхна ръка в джоба си и хвана дръжката на пистолета.

- Коя от всички е тя?

Лив се взираше в буквите, които бе копирала от семките по групи:

Т а М + k

? s А а l

Сравни ги с картичката, която бе намерила сред цветята:

Т

MALA

MARTYR

Взе химикалката и записа в бележника си Mala, като зачеркваше буквите, срещащи се и на двете места.

Ако се приемеше, че Т е Тау, оставаха само три букви - s, k и А, както и два символа - + и ?. Загледа се в тях, записа още една дума и последните два символа, после прочете резултата:

T + ?

Ask Mala

Разположението на подчертаните букви изглеждаше правилно. Същото се отнасяше и за главните букви в началото на всяка дума. Това ли беше съобщението, което пращаше брат |? Имаше някакъв смисъл в него. Т беше Тау, символът на Тайнството, а знакът плюс можеше да е кръст. Въпросителният знак символизираше загадката, а последните две думи приличаха на инструкция - „Попитай мала“. Погледна руиноложката и попита:

- Кои са мала?

Мириам вдигна поглед от бележника с написаните думи и обясни:

- Казах ви, че в началото имало две племена. Едното било яхве, хората от планината. Другото било племе на прокудени, които смятали, че яхве са откраднали Тайнството и със затварянето му са нарушили естествения ред на нещата. Те вярвали, че Тайнството трябва да бъде открито и освободено. Това племе се наричало мала. Мала били преследвани от яхве, били преследвани и избивани заради вижданията си. Обаче запазили вярата си жива и тайната им църква се развивала дори в сянката на планината. По времето, когато се договорили с римляните да „подсилят“ държавната религия, яхве вече били излели отровната си омраза към племето в езика - на латински mala означава „злини“. Но макар че демонизирала тези хора, изгаряла параклисите им, конфискувала и унищожавала свещените им текстове, Цитаделата не успяла да унищожи духа им.

Лив изтръпна.

- Те още ли съществуват?

Мириам отвори уста да отговори, но погледът ѝ внезапно се премести нагоре. Лив се обърна и видя едър мъж, открояващ се като силует на фона на небето. Въпреки силната светлина зад него чертите му започнаха да се оформят в тъмните му очертания. Първо бяха очите - светлосини, гледащи право към Лив. Обхвана я нервен трепет, когато осъзна кой е.

- Да - каза Гейбриъл. - Да, съществуваме.

95

От мястото си Кутлар виждаше целия вал покрай основата на планината, чак до редицата каменни сгради, които обещаваха всякакви спа процедури за изцеление и съживяване.

- Няма я тук - каза той.

Корнилиъс пусна дръжката на пистолета. Кутлар го мотаеше, сигурен беше. Отвори лаптопа и погледна картата. Двете стрелки почти се припокриваха в центъра и сочеха точно мястото, на което стояха, близо до струпаните цветя.

- Тук е - каза той, извади телефона си и бързо набра номера на Лив, като гледаше от полето за търсене.

Пристъпи напред, натисна бутона за свързване и свали ръката си, за да може да чуе звъненето на другия телефон. Чу нещо пред себе си.

Наклони глава и се заслуша. Звукът се чу отново долу на земята, сред цветята, и погледът му долови слабо движение. Приличаше на бръмчене на земна пчела. Корнилиъс клекна и бръкна сред меките цветчета. Пръстите му докоснаха пластмасата на телефон. Той завибрира отново, докато го вдигаше. От собствения си телефон чу механичен глас, подканващ го да остави съобщение. Прекъсна и отвори менюто на телефона на Лив, за да провери списъка на разговорите, телефонния указател и текстовите съобщения. Всички те бяха празни.

Някой бе изтрил паметта на телефона и го беше зарязал.

Мириам гледаше как брадатият мъж бързо се отдалечава. Видя го да спира до отсрещната стена, да разговаря с друг мъж и да гледа в нещо като малък лаптоп. Гейбриъл беше прав. Наистина следяха телефонния сигнал на момичето.

Бръкна в джоба си и извади собствения си телефон. Тръгна към редицата спа центрове, по-далеч от мъжете с лаптопа. Изключи телефона си, замисли се дали да не го изхвърли в някое кошче покрай стената на рова, но го прибра и реши вместо това да се махне от града за няколко дни. Винаги можеше да се отърве от апарата - в зависимост от това как се развият нещата. Поне момичето вече беше в безопасност. Това бе най-важното.

Моторът ръмжеше по тесните улички. Лив нямаше шлем и вятърът развяваше косата ѝ, докато седеше на задната седалка, вкопчила се в Гейбриъл. Усещаше здравото му тяло под дрехите и краката ѝ неволно се стягаха около него на всеки завой и неравност. Ароматът, който бе усетила така силно при първата им среща преди по-малко от денонощие, отново я обгърна в потока топъл следобеден въздух. Сега, докато се съпротивляваше на желанието да отпусне глава върху широките му рамене, Лив осъзна, че това не е одеколон, а естествената му миризма. Беше превъзходна.

Нямаше представа накъде отиват, как може да се свърже с когото и да било без телефон, не знаеше нищо за мъжа, в когото се притискаше. Въпреки това се чувстваше странно сигурно за първи път от дни. Нещо в настоятелната му енергичност я завладяваше и ѝ заповядваше да тръгне с него. Караше я да се чувства така, сякаш всичко, което искаше от нея, бе за самата нея, а не за него. Сякаш единствената му грижа бе нейната безопасност. Освен това той бе един от мала. И ако онова, за което бяха говорили с руиноложката, бе вярно, най-малкото, което можеше да направи, бе да се отдаде на вярата и да тръгне в посоката, която ѝ бе показал брат ѝ.

„Пък и - помисли си тя, докато минаваха през Западната порта и се вляха в трафика по вътрешния кръг, преди да се насочат към покрайнините на града, - какво друго ми остава?“

96

Аркадиан седеше до шофьора в патрулната кола, взираше се в колоната спрели пред тях автомобили и чакаше дежурният да вдигне.

- Полицейско управление Руин - чу най-после в ухото си.

- Ако обичате, свържете ме с помощник-инспектор Сюли Мантус - каза Аркадиан.

- Кой се обажда?

- Инспектор Аркадиан.

„Четирите сезона“ на Вивалди зазвучаха в слушалката, отброявайки секундите. Когато дежурният се обади отново, бяха успели да се придвижат цяла кола напред.

- Съжалявам, номерът му не отговаря.

- Добре, ще ме свържете ли с мобилния му?

Този път обаждането се прехвърли направо на гласова поща. „Къде ли се е запилял, по дяволите?“

- Обажда се Аркадиан - каза той малко раздразнено. - Обади ми се незабавно.

Затвори и отново се загледа в задръстената улица. Звънеше на Сюли, откакто беше научил за журналистическата засада при моргата. Беше видял по телевизията как Сюли буквално замъкна Лив покрай камерите и я набута в полицейската кола, все едно беше арестувана. Смяташе да му разпори задника, когато се добере до него. Може би Сюли подозираше подобно нещо и затова не отговаряше на повикванията. В същия миг телефонът в ръката му изчурулика и той рязко го отвори.

- Сюли?

- Не, Рийс съм. Имам новини за теб.

Аркадиан изпухтя раздразнено към прозореца.

- Добри ли са?

- Ами... интригуващи. Току-що се промъкнах в лабораторията и погледнах ДНК пробите, за да видя как вървят нещата. Сравних пробата на момичето с тази на монаха. Бяха по средата на електрофорезата, но въпреки това ги обработих с флуор, за да видя как се разделят нишките.

- Изобщо не разбирам какви ги говориш. Кажи ми едно - съответстват ли си?

- Има още време, преди да се обработят напълно, но засега оставам с впечатление, че не само си съответстват, ами са идентични. Което е странно.

- Защо? Това подкрепя историята ѝ.

- Да, така е. Очаквах обаче резултатите да покажат, че момичето не е сестра на монаха.

- Как така?

- Защото при всички описани случаи на сиамски близнаци няма нито един, в който те да са от различни полове. Генетично полът трябва да е един и същи, защото на практика те са едно същество.

- Значи е невъзможно?

Рийс замълча за момент, после каза:

- Поне е много малко вероятно от медицинска гледна точка.

- Но не и невъзможно?

- Не. Има много описани случаи на двуполови характеристики - хермафродити и тъй нататък. И като се има предвид религиозната страна в цялата история, ако вярваш в непорочното зачатие, това оставя вратата отворена за всевъзможни...

- Чудеса?

- Смятах да използвам „необясними феномени“.

- Не е ли едно и също?

Рийс премълча.

- Значи въз основа на данните смяташ, че момичето казва истината ли?

Рийс отново се поколеба, сдържан от естествения скептицизъм на учения.

- Да - каза най-сетне. - Мисля, че казва истината. Не вярвах, докато не видях резултатите от ДНК пробите, но не можеш да фалшифицираш подобно нещо.

Аркадиан се усмихна. Беше му приятно, че доверието, с което бе приел версията на момичето, се оказа основателно. Вече беше напълно убеден, че тя е ключът към цялата загадка.

- Ще ми направиш ли една услуга? - попита той. - Би ли добавил всичко това в досието? Ще го прегледам, като дойда в службата.

- Разбира се. Няма проблем. Къде си сега?

Аркадиан погледна задръстването по тесните улици, водещи към Района на градините.

- Още търся мъртвия монах. Макар че в момента и мъртвец би се движил по-бързо от мен. Как са нещата при теб? На журналистите не им ли омръзна вече?

- Стига майтапи, отвън са се събрали стотици. Обзалагам се, че с нетърпение очакваш вечерните новини.

- И още как - отвърна Аркадиан и си помисли за неизбежните заглавия ТЯЛОТО НА МОНАХА ОТМЪКНАТО ПОД НОСА НА ЧЕНГЕТАТА. - Чао, Рийс.

Затвори преди патологът да успее да каже още нещо и се обърна към цивилния полицай, който караше мълчаливо.

- Май ще се поразходя - каза и откопча предпазния колан. - Имаш адреса. Ще се срещнем там.

Слезе от колата и тръгна по улицата, като лъкатушеше между бавните коли, и си спечели продължително бибипкане на клаксон и среден пръст от някакъв шофьор на микробус. Ходенето му се отразяваше добре. Донякъде помагаше да се освободи от чувството за безсилие, но мълчанието на Сюли продължаваше да го тормози. Прелисти списъка получени обаждания, намери номера на Лив, натисна бутона за свързване и се огледа. В далечината видя знак с надпис „Екзегезис“ - танцуваше в маранята и издигащите се отработени газове.

Тръгна натам, заслушан в механичния глас, който му съобщаваше, че няма връзка с търсения номер. Намръщи се. При предишното обаждане записаният глас беше на Лив. Набра отново и отново чу автоматичния оператор. Номерът определено беше нейният, просто записът липсваше. Прекъсна връзката, без да остави съобщение.

Улица „Екзегезис“ беше много по-широка от онази, по която идваше, и от двете ѝ страни се издигаха великолепни някога къщи, превърнали се в разнебитени офис сгради, почернели от трафика и времето. Тръгна по сенчестата страна, като броеше постройките, докато не намери номер 38, изсечен дълбоко в каменния стълб до широката врата. Под него имаше месингова табела с надпис Ортус над емблемата - четирилистна детелина със земното кълбо в центъра ѝ. Прибра телефона в джоба си и изкачи трите стъпала, водещи към тежката стъклена врата, която изглеждаше неуместно модерна в каменния вход. Бутна я и влезе.

97

Сюли бавно дойде на себе си. ш Сякаш се издигаше бавно от дълбините на някаква тъмна гъста течност. Още преди да отвори очи разбра, че нещо не е наред. Където и да се намираше, мястото миришеше на влага, пушек и... мрак. Опита се да отвори очи, но те само се завъртяха под тежките клепачи, които отказваха да помръднат. Главата му пулсираше като след запой в края на седмицата, но той знаеше, че от доста време не е пил нито капка. Пое дълбоко дъх, изпълвайки носа и дробовете си с усойната и тъмна миризма, изсумтя като тежкоатлет и съсредоточи всичките си сили, за да отвори лявото си око. За краткия миг, преди клепачът да се затвори отново, видя къде се намира. В нещо като пещера.

Отпусна се за момент, изтощен от усилието, опита се да проясни ума си и да намери някакъв смисъл във видяното. Заслуша се за някакви звуци, които биха могли да му помогнат. Чу единствено съскането на кръвта в ушите си, подобно на вълни, разбиващи се на чакълен бряг. Равномерният ритъм го унесе, дишането му стана дълбоко и той отново потъна в упойващите дълбини на безсъзнанието, а замъгленият му ум продължаваше да се чуди как така се е озовал в пещера до морето.

В следващото надигане от черните дълбини на съня нямаше нищо леко и приятно. Този път сякаш го дръпнаха с кука, закачена за малкия му мозък. Опита се да извика, но от гърлото му се откъсна само задавено скимтене. Опита се да отдръпне главата си от болката, но тя не помръдваше. Тежките му клепачи се мъчеха да се повдигнат, очите се завъртяха мудно и видяха източника на агонията. Зърна неравни каменни стени, осветени от танцуващи пламъци. Видя очертанията на зловещи на вид уреди в тъмнината. Не можеше да види причината за болката и това го изпълни с ужас, който го свести по-бързо и от кофа ледена вода.

Накрая болката започна да се отдръпва и от мъглата се появи спомен. Спомни си как се качва в микробуса, обръща се да вземе предпазния колан и усеща остра болка в десния си крак. Спомни си шока при вида на спринцовката и как се помъчи да посегне към нея с ръце, които внезапно бяха отказали да му се подчиняват. И това беше всичко.

Съсредоточи се върху мястото, където се беше забила иглата, опита се да го докосне, но ръцете му не помръдваха. Помъчи се да погледне надолу, но главата му също остана неподвижна. Завъртя очи надолу, доколкото можеше. Видя, че ръцете му са завързани за облегалките на някакъв стол. Видя и нещо друго, нещо абсолютно изненадващо и неуместно в мрачната пещера. Отдясно имаше малка маса с лаптоп и мобилен телефон, свързан с него чрез къс кабел. За момент помисли, че бълнува, но болката в главата и тънката топла струйка по врата му бяха съвсем реални. Опита да раздвижи крака, но те също бяха здраво завързани за стола. Напрегна се, опъвайки вървите, но острата болка в тила внезапно се появи отново и натисна ужасяващо напред. Опита се да се дръпне, но ремъците през челото и гърлото му го държаха на място. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Натискът продължи, докато болката не стана толкова силна, че имаше чувството, че вратът му ще се счупи. За няколко мига остана на върха на страданието, след което натискът постепенно отслабна, носейки му кратко, но благословено облекчение.

През съскането на кръвта в ушите си чу тътрене на крака по земята някъде зад себе си.

- Кой е? - изграчи Сюли, без да може да скрие страха в гласа си.

Нещо задърпа дясната му ръка и после тя се освободи. Опита се да я вдигне и да разтърка тила си, но се чу дрънчене и движението спря. Дебела кожена гривна стягаше китката му, а за нея бе закачена къса верига, закрепена за стола. Отпусна ръката си с дрънчене на метал и отново се заслуша.

- Аз съм полицай - извика в мрака, използвайки думите като талисман.

Внезапната близост на гласа до лявото му ухо го накара да изхленчи от изненада.

- Имаш цвета на предател - каза гласът. - Нима Юда не е бил червенокос?

Сюли завъртя очи наляво. Не видя нищо освен тъмни стени и трептяща светлина.

- Седиш на стол удушвач - продължи дълбокият и спокоен глас от тъмнината наблизо. - Едно от основните оръжия, използвано за заличаване на тумора на ереста от Инквизицията. В него има чистота, която съм сигурен, че ще оцениш. В облегалката, точно под черепа ти, има широк метален винт. Ако го завъртя в едната посока... - Сюли усети как шипът отново се забива в тила му и изпъшка, - винтът се навива и изпитваш болка. Ако го завъртя в другата посока... - пронизващият натиск отслабна, - ще усетиш облекчение. И тъй - каза гласът, този път още по-близо, - кое от двете да бъде?

- Какво искате? - попита Сюли мрака. - Мога да ви дам пари. Това ли искате?

- Искам единствено лоялността ти - прозвуча отговорът. - И малко информация. Искам да разбереш, че озоваването ти тук не е удоволствие, а необходимост, породена от собствените ти действия. Ние поискахме твоята лоялност. Ти избра да не ни я дадеш. Предаде Църквата, а това е грях. - Гласът се приближи толкова, че Сюли усети дъха в ухото си. - Искаш ли да изповядаш греха си сега?

Главата на Сюли бръмчеше, измъчвана от болка и колебание. Да признае ли, че е продавал информацията на други, или да отрича? Ако отречеше, можеше да го подложат на мъчения и пак да признае. Не искаше болката да се връща.

- Съжалявам - бързо каза той. - Направих грешка. Ако това е грях, тогава... моля ви, простете ми.

- Вдигни дясната си ръка - нареди гласът.

Сюли вдигна ръката си колкото може, преди веригата да я спре.

- Веригата се нарича mea culpa - каза гласът от мрака. - Тя позволява на еретика да подпише признанието си в края на разпита. Mea culpa означава „вината е моя“. Признанието е първата стъпка към опрощението. Знаеш ли каква е втората?

- Не - изкряка Сюли с глас, разпъван между страх и болка.

- Изкуплението. Трябва да извършиш добро дело и да изкупиш греха си.

Сюли се мъчеше да овладее заливащата го паника. Познаваше кога му предлагат сделка.

- Добре - каза той. - Какво искате да направя?

98

Аркадиан показа значката си на рецепцията и каза с обезоръжаваща усмивка:

- Търся Гейбриъл Ман. Той работи тук, нали?

- О - изненада се рецепционистката и погледна значката, после него с обърканото, виновно изражение на истински невинните. - Да. Всъщност... не, обикновено не. Искам да кажа, обикновено е на едно или друго място, но наистина работи за организацията. Сега ще проверя къде е.

Набра вътрешен номер и заговори тихо в слушалката. Зад нея се виеше елегантно дървено стълбище, от което долитаха звуците от офисите на горните етажи. Рецепционистката натисна някакъв бутон и го погледна.

- В момента е в Судан. Няма да се върне най-малко още месец.

Аркадиан кимна. Мислеше си за отпечатъците, които Гейбриъл бе оставил в градската морга преди по-малко от два часа.

- Мога да проверя как да се свържете с него, ако желаете - предложи рецепционистката. - Обикновено в базата имат телефон или сателитна връзка. Опитвах сс да се свържа с майка му и да проверя дали не е разговаряла с него. Тя ръководи организацията.

- Имате ли нейния номер? - попита Аркадиан. - Или някаква представа кога ще се върне?

- Разбира се - отвърна жената, взе химикалка и преписа върху едно листче номер от указателя. - Това е мобилният ѝ телефон. Очаквах вече да се е върнала от летището. Мога да ѝ предам да ви се обади...

- Не, няма нужда - каза Аркадиан, взе листчето и прочете името и номера. - Аз ще я потърся. От кое летище трябва да се върне?

- От градското. Там излитат и кацат всички товарни самолети.

Аркадиан кимна и се усмихна отново.

- Благодаря ви за помощта.

Обърна се и излезе през тежката стъклена врата на улицата. Полицейската кола вече го чакаше отпред.

99

Игуменът гледаше как треперещата ръка на информатора се пресяга към лаптопа. Късата верига подрънкваше, докато онзи вкарваше поредицата пароли за отдалечен достъп. Интернет връзката през телефона бе бавна и бяха нужни няколко дълги минути, преди най-сетне да успее да отвори досието на монаха.

- Вътре съм - съобщи той на мрака. Въпреки мразовития въздух в пещерата от върха на носа му капеше пот.

- Нещо добавяно ли е? - попита игуменът и се наведе към екрана.

Веригата се опъна и отпусна, луничавата ръка вкара още няколко пароли и отвори имейл приложение, прелисти входящата поща и щракна върху съобщение, изпратено от някой си GARGOILE. То съдържаше само една дума: „Червено“.

- Трябва да се търси текст, маркиран в червено - обясни с треперещ глас информаторът. - Това е новото.

Но той все още си оставаше главният.

Изтри съобщението, отвори досието на монаха и започна да го прелиства. Игуменът гледаше как през екрана прелитат страници, пълни с подробности за неща, които никой извън Цитаделата не биваше да научава. Призляваше му при мисълта за всички жадни погледи, които бяха пълзели по тези страници и жадно бяха щипвали информация подобно на мравки, оголващи кокал. Червена ивица светна насред страницата, обагряйки в алено гледащите екрана лица. Луничавата ръка замря. Игуменът зачете. Беше кратко резюме на разговора на Лив с Аркадиан относно странните обстоятелства около раждането ѝ и защо има различно име и рождена дата от брат си. Игуменът кимна замислено. Това решаваше загадката защо сестрата не е била открита по време на проверките при влизането на Самюъл в Цитаделата.

- Продължи нататък - каза той.

Червеният текст изчезна и дълго време през екрана прелитаха само бели страници. Едва в самия край, в секцията „Патология“, новата добавка хвърли кървавото си сияние в пещерата.

Текстът беше в две части. Първата представляваше бележка, че пробата от черния дроб на монаха е маркирана като замърсена, тъй като клетките регенерирали. Игуменът се запита дали това не е свидетелство, че брат Самюъл се съживява, както се казваше в пророчеството, или е просто латентен ефект от близостта му до Тайнството. Докато четеше втората част обаче му хрумна нова интерпретация и сърцето му заби по-бързо. Това бе кратка бележка от някой си д-р Рийс относно резултатите от сравнението на ДНК пробите, взети от падналия монах и момичето.

Игуменът се взираше в червения екран, омагьосан от откритията и изводите на патолога. Пробите бяха абсолютно еднакви. Брат Самюъл не само имаше сестра - тя бе негов идентичен близнак.

Това обясняваше всичко. Пророчеството бе вярно. Самюъл наистина е бил кръстът. Но той бе паднал, а сега момичето се бе издигнало на неговото място - плът от плътта му, кост от костта му. Същата като него.

Сега тя беше кръстът.

Тя бе инструментът, който щеше да убие Тайнството и да освободи света от неговата ерес. Тя бе ключът към всичко.

- Унищожи досието - нареди игуменът. - Копирай всичко в лаптопа и после го заличи от полицейската база данни.

Информаторът се поколеба - явно не искаше да извърши подобен явен акт на вандализъм. Игуменът докосна леко затягащия винт, шипът потръпна и предаде вибрацията на гръбначния стълб. Това бе достатъчно веригата да задрънчи трескаво. Информаторът побърза да се подчини и прикачи към оригиналното досие в базата данни вирус, който щеше да унищожи съдържанието му, директорията, а накрая и себе си.

Игуменът погледна свързания към лаптопа мобилен телефон. Беше като замаян от новата информация. Трябваше да предупреди Корнилиъс да се погрижи момичето да бъде доведено колкото се може по-бързо и невредимо. Така можеше да я използва за изпълняването на пророчеството и даденото преди хилядолетия обещание на Бог. Осъзна, че това е била съдбата му - бил е роден именно с тази цел. Помисли си за прелата, който лежеше в мрака и се тревожеше за Божието мнение за делото на собствения му живот, и изпита съжаление към него. Игуменът нямаше да завърши дните си в тормоз заради пропуснатите възможности. Макар прелатът да го бе посъветвал да не прави нищо, той бе проявил смелостта да послуша сърцето си и да действа според обстоятелствата. И резултатът бе налице.

Представи си реакцията на прелата при последната им среща, как мършавата му ръка махна, отказвайки молбата му да действа. Той беше слаб, но упорит, а упоритостта му едва не им костваше тази възможност за спасение.

Игуменът обмисли това. Слабостта на прелата и нежеланието му да действа все още можеха да му попречат да изпълни онова, за което бе предопределен. Действието против волята на прелата извън планината бе едно нещо, но вътре влиянието му бе много по-силно - хората бяха верни на поста, ако не на човека. Прелатът можеше да го спре. Даже по-лошо - можеше да го отстрани и да заеме мястото му. Можеше да се надигне от леглото си и да изпълни пророчеството - последното действие на човек, отчаяно желаещ да увенчае дългия си празен живот с нещо наистина смислено. А когато пророчеството се изпълни, какво следва? Дали щяха да приемат силата на Тайнството, както твърдяха мнозина богослови? Дали щяха да се сдобият с истинско безсмъртие, а не само с намек за такова? Ако станеше така, прелатът никога нямаше да умре и игуменът завинаги щеше да остане негов подчинен.

Вдигна очи, внезапно усетил настъпилата тишина. Броячът на екрана стигна до сто процента и изчезна.

- Всичко ли е изтрито?

- Да - отвърна информаторът. - Всичко.

- Добре - каза игуменът и хвана с две ръце затяга щия винт.

Прелатът беше проблем. Още можеше да съсипе всичко.

- Tabula rasa - прошепна той.

И започна да върти.