Sanctus

145

Далечни звуци започнаха да проникват през безчувствената мъгла в главата на Аркадиан - приглушени развълнувани гласове, скърцане на гумени подметки по твърд под. Опита се да отвори очи и не успя - клепачите му бяха твърде тежки и не можеше да ги повдигне. Затова остана да лежи и да слуша. Тъпата болка в гърдите и рамото постепенно се изостряше.

Пое дълбоко дъх и съсредоточи всичките си сили върху отварянето на очите. Клепачите му се разделиха за част от секундата и той побърза да ги затвори.

Беше светло. Болезнено светло. Видяното сякаш бе прогорило ретината му - шахматните шарки по окачения таван, корниз от едната страна с висяща от него завеса. Осъзна, че е в болница.

После си спомни защо.

Надигна се, опита се да седне, но нечия твърда ръка го задържа.

- Леко, леко... - разнесе се мъжки глас. - Спокойно. Просто ви преглеждам раната. Какво се е случило с вас?

Аркадиан се напрегна да си спомни. Раздвижи сухия си език в устата.

- Биха... - успя да каже той най-сетне.

- Чак пък да са ви били!

- Не. - Поклати глава и моментално съжали. Пое още няколко пъти дъх, докато леглото не спря да се люлее под него. - Биха ми... нещо... Не зная какво...

- Добре. Ще вземем кръвни проби. Може да се наложи да ви упоим отново, преди да ви закърпим.

- Не! - Аркадиан отново поклати глава. Този път световъртежът не бе така силен. - Трябва да се обадя. - Отново принуди очите си да се отворят и примижа срещу ослепителната светлина на спешното отделение. - Трябва да ги предупредя.

Завесата се дръпна, някаква дребна жена с бяла престилка се приближи и взе прикрепения към носилката картон.

- Спящата красавица се събуди - каза тя и кичурите на пепеляворусата ѝ коса се разпиляха около лицето ѝ, докато четеше бележките на парамедика. Табелката на гърдите ѝ я представяше като доктор Кулин. Тя погледна раната. - Какво е положението?

- Чиста е - отвърна медикът. - Още кърви, но няма засегнати важни органи. Куршумът е излязъл.

- Добре. - Доктор Кулин остави картона. - Превържете го и го изкарайте. Спешното ще ни трябва в най-скоро време.

- Защо? - попита Аркадиан.

Тя го погледна озадачено.

- Защо трябва да ви превързваме ли? Защото сте прострелян.

- Не, защо ви е нужно спешното?

Доктор Кулин погледна значката, затъкната в колана на Аркадиан от парамедиците. Това беше стандартната процедура. Така, когато при някой сблъсък имаше жертви от двете страни, добрите се ползваха с предимство в болницата.

- Имало е експлозия. Пристигат много ранени. И от онова, което чух, инспекторе, раните им са много по-сериозни от вашата.

- Къде? - попита Аркадиан, макар че вече знаеше отговора.

Някаква суматоха отвън привлече вниманието на докторката.

- При стената на стария град - каза тя, докато дърпаше отново завесата. - Недалеч от Цитаделата.

Аркадиан зърна бързо минаваща покрай него носилка на колела. На нея имаше мъж, целият окървавен, облечен точно като онзи, когото бе оглеждал в моргата преди два дни.

Затвори очи и вдиша миризмата на кръв и дезинфектанти. Изведнъж се почувства ужасно уморен. Онова, което се бе надявал да предотврати, вече се бе случило. Прииска му се да може да поговори с жена си и да слуша нежния й глас вместо набиращия сила хаос наоколо. Искаше да ѝ каже колко я обича и да чуе тя да му казва същото. Искаше да ѝ каже, че е добре, че не бива да се тревожи и че скоро ще се прибере у дома. После си помисли за Лив Адамсен, за Гейбриъл и за жената в склада - и се запита дали някой от тях е все още жив.

146

Доктор Кулин последва първата количка зад завесата за преглед и се спря като закована. Работеше в спешното отделение повече от десет години, но никога не бе виждала подобно нещо. Тялото на мъжа беше покрито с разрези, очевидно нанесени нарочно, които пропиваха с кръв зелената материя на набързо разрязаното расо. Кръвта беше толкова много, че сякаш го бяха потопили в нея.

Обърна се към парамедика, който го беше докарал.

- Не ставаше ли дума за експлозия?

- Да. Взривът е пробил дупка в основата на планината. Този тип е от вътрешността на Цитаделата.

- Майтапиш се!

- Лично го измъкнах навън.

Доктор Кулин се наведе предпазливо и освети с фенерче окото на монаха.

- Чувате ли ме?

Главата му се люшна от една страна на друга, при което дълбокият разрез на шията се отвори и затвори противно, сякаш дишаше.

- Можете ли да ми кажете името си?

Той прошепна нещо, но тя не успя да го разбере. Наведе се още и усети дъха му в ухото си, когато той прошепна отново, нещо като „Ego sanctus...“¹⁰¹ Нещастникът определено беше в делириум.

- Направихте ли нещо за спиране на кървенето? - попита тя, докато се изправяше.

- Затворихме раните и вливахме плазма, за да не се обезводни съвсем. Просто не спира.

- Кръвно?

- Шейсет и две на четиридесет и спада.

„Не е опасно ниско, но наближава границата“.

Сестрата прикрепи електроди към гърдите на пациента и сърдечният монитор оживя. Пулсът също изглеждаше твърде бавен. Доктор Кулин погледна отново раните. Нямаше признаци за съсирване. Може би беше болен от хемофилия. Суматохата покрай другите постъпващи я принуди да вземе бързо решение.

- Петстотин единици протромбин и двеста милиграма витамин К. И го зашийте по-живо, за да можем да започнем кръвопреливане. Ще му изтече цялата кръв, ако не побързаме.

Излезе в коридора. Парамедиците бутаха носилки с още трима монаси към дъното на отделението. И тримата губеха зашеметяващи количества кръв от рани, идентични с онези, които бе видяла току-що.

- Къде да оставим този пациент?

Гласът на парамедика я накара да се обърне. Погледна надолу и с облекчение видя, че на носилката не лежи монах.

- Ето тук - каза тя и посочи стената на коридора. Отделенията за преглед се пълнеха бързо, а тази жена като че ли нямаше кръвоизливи. Парамедикът спря носилката и я застопори.

- Какво имаме? - попита доктор Кулин, докато отваряше напукания почернял визьор на мотоциклетния шлем и насочваше лъча на фенерчето към дясното око на жената.

- Намерихме я в тунела - каза парамедикът. - Жизнените показатели са силни, но беше в безсъзнание и не дойде на себе си през целия път дотук.

Доктор Кулин освети лявото око. Зеницата се сви малко по-малко от тази на дясното.

- Направете ѝ рентген - нареди тя. - Вероятна черепна фрактура. Не махайте шлема, докато не разберем с какво си имаме работа.

Докато откарваха носилката, входната врата се отвори и вкараха още двама окървавени монаси - със същите рани и същата огромна загуба на кръв.

„Какво става, по дяволите?“

Доктор Кулин отиде зад първата завеса, направи бърза преценка и предписа същата доза кръвосъсирващ агент. Чу друг доктор да вика по коридора за пет литра нулева положителна. Тръгна замаяно към следващата завеса и я дръпна. Очакваше я поредната изненада. Отново монах, който обаче не кървеше; стоеше до носилката, на която лежеше млада жена, държеше я за ръката и спореше със сестрата.

- Няма да я оставя!

По расото му имаше много кръв, макар и не колкото при другите монаси. Жената беше цялата окървавена, явно от голяма рана на шията. Доктор Кулин пристъпи към нея и дръпна яката на тениската ѝ. Отдолу кожата беше изпоцапана с аленочервена кръв, но не се виждаха никакви рани.

- Състояние? - попита тя, докато търсеше източника на кръвотечението.

- Жизнените показатели са ниски, но стабилни - отвърна сестрата. - Кръвно осемдесет на петдесет.

Доктор Кулин се намръщи. Беше достатъчно ниско, за да говори за значителна загуба на кръв, но така и не можеше да види рана. Може би кръвта не беше нейна.

- Сложете я на система и следете кръвното. - Усмихна се на жената. Едва сега я разгледа по-добре. - Иначе изглеждаш наред.

За момент остана като хипнотизирана от почти неземно ярките ѝ зелени очи, които се взираха в нея, после се овладя и се обърна към монаха.

- Добре съм... - почна той.

- Е, значи няма да имате нищо против да погледна.

Дръпна окървавените краища на разкъсания ръкав на расото и погледна окървавената плът. Източникът на неговото кървене беше ясен - гаден разрез на китката, несъмнено доста дълбок. Раната изглеждаше на няколко дни, ако можеше да се съди по степента на заздравяване, но въпреки това кръвта изглеждаше прясна.

- Какво се е случило? - попита доктор Кулин.

- Малко изгубих съзнание - отвърна монахът. - Ще оживея. Моля ви, имам въпрос. Да са докарвали една жена? Изглежда на около четиридесет. Черна коса, около метър шейсет и пет?

Доктор Кулин се сети за жената с мотоциклетния шлем и каза:

- Пратих я на рентген. - Някъде зад нея тревожно запищя монитор. - И тя малко е изгубила съзнание. Но не се безпокойте - мисля, че ще се оправи.

147

Лив чу сред какофонията забързаното скърцане на обувките на докторката, която тръгна нанякъде. Чуваше и хиляди други звуци.

Откакто Гейбриъл я бе изнесъл от Цитаделата, всеки цвят, всеки звук и аромат ѝ се струваха като живи същества, сякаш изживяваше всичко за първи път.

Когато излязоха в нощта от безкрайните пълни с дим тунели и Гейбриъл я положи нежно на носилката, тя бе зърнала сърпа на новата луна в небето. И беше извикала: толкова прекрасен и крехък ѝ се стори - и така свободен. Сълзите ѝ обаче носеха и нещо друго покрай изпълващата я радост. Болка. Пареха от загубата. Беше търсила брат си и макар споменът за това какво точно беше намерила в онова помещение да ѝ убягваше, знаеше, че всичко е свършило и че Самюъл си е отишъл завинаги.

Сега се намираше в това ярко осветено и шумно място, толкова познато и същевременно така странно. Чуваше звука на смъртта в неравномерното дишане на хората наоколо, чуваше капещата им кръв.

Почувства как Гейбриъл я прегръща - беше усетил тревогата ѝ. Цитрусовият му аромат я обгърна, пропъди антисептичната воня на спешното отделение, металическия привкус на кръв и страха. Тя затвори очи и се потопи в този аромат, съсредоточена изцяло върху него и в успокояващия ритъм на биещото му сърце сред безбройните други звуци, докато накрая не остана само той. Това сърце биеше само за нея. И сълзите отново за почнаха да напират, защото това беше прекрасно също като луната.

После се появи нов звук, нисък и настоятелен, пълзящ по периферията на съзнанието ѝ.

Тя отвори очи.

На шкафчето, сред термометри и щепсели, лежеше букет люляк, увит в целофан - забравен подарък за някой предишен обитател на леглото. Люляк... цветето на Ню Джърси. Помисли си за дома и живота, който бе живяла само допреди няколко дни. Колко странен ѝ се струваше сега. Звукът се върна и Лив долови движение сред листенцата. Една пчела изпълзя от кадифените дълбини на един цвят, увисна за момент във въздуха и изчезна в друг.

- Какво става? - попита Гейбриъл и тя усети гласа му и през ръката му, която бе стиснала нейната.

- Не зная - отвърна тя, възхитена от звученето на собствения си глас.

Задържа въпроса му в ума си, съсредоточи се върху него, докато не прелетя друг спомен, накъсан и непълен. Спомни си страха в мрака, тънката кама и отвращението си от онова, за което е предназначено оръжието. Спомни си зелените очи, които се взираха в дълбините на душата ѝ и разкриваха същността и предназначението ѝ. И докато прелиташе, споменът донесе още нещо, предавано през кръвта на мъжа, който вече я прегръщаше, нещо шепнещо в ухото ѝ, нещо успокояващо, също като силата на ръцете му, която я караше да се чувства в безопасност.

Ku... Shi... kaamm...

Шепотът се понесе през нея, раждаше други древни думи, които се носеха и пулсираха в такт със сърцето на Гейбриъл.

KuShikaaM...

Clavis...

Namzāqu...

кλᾀ...

חתפמ

KuShikaaM...

Clavis...

Namzāqu...

И макар да не можеше да каже на какви езици са тези думи, тя ги разбираше всичките, сякаш беше родена с това знание, сякаш всяка дума бе частица от самата нея.

Прегърна още по-силно Гейбриъл, докато звуците и думите изпълваха главата ѝ и заглушаваха дори туптенето на сърцето му. Събираха се в едно, образуваха в ума ѝ картина, която най-сетне ѝ показа коя е и какво е.

KuShikaaM... - беше ѝ казало Тайнството.

KuShikaaM...

Ключът...