Sanctus

100

Когато моторът тръгна от пропускателния пункт и продължи покрай редицата смълчани складове към тумбестия товарен самолет до хангар 12, ранният пролетен здрач вече започваше да потъмнява краищата на следобедното небе.

Гейбриъл вдигна ръка и махна на пазача, който току-що го беше пуснал. Лив не можеше да повярва, че я беше вкарал без никаква проверка. Охраната на летищата в Щатите съвсем не бе рехава като тази - или най-малкото тя се надяваше да е така. Гейбриъл беше казал на пазача, че отива да остави нещо в хангара, и я представи за своя приятелка. Тя не възрази. Всъщност донякъде ѝ хареса.

Минаха под крилото на самолета и продължиха през отворената врата на хангара. В затвореното пространство ревът на двигателя изведнъж стана оглушителен. Помещението бе пълно със сребристи контейнери, проходите между тях бяха широки колкото за мотора. Тръгнаха по един към дъното на сградата, където от прозореца на някакъв офис се лееше топла светлина. Гейбриъл спря мотора, изключи двигателя и обяви:

- Последна спирка.

Лив го пусна и слезе от седалката. Тъкмо приглаждаше разрошената си коса, когато вратата на офиса се отвори и излезе красива елегантна жена, следвана от весел старец с пилотски комбинезон. Жената почти не погледна Лив, а отиде при Гейбриъл, който спускаше стъпенката на мотора. Прегърна го със затворени очи, черната ѝ копринена коса се надипли по гърдите му от силната прегръдка. Лив се сконфузи и за своя изненада изпита ревност. Извърна се и се озова лице в лице със стареца, който я гледаше вежливо.

- Казвам се Оскар де ла Круз - представи се той и прекрачи прага на офиса. Приветливият му глас беше като от карамел. - Моля, влезте.

Лив хвърли още един поглед към дългата прегръдка между Гейбриъл и елегантната жена и влезе. Офисът беше топъл след мразовитото пътуване с мотора, а ароматът на кафе и успокояващото мърморене на телевизора правеха мястото почти уютно.

- Ще желаете ли кафе? - попита Оскар и тъмните му очи проблеснаха на силно загорялото му лице. - Или... може би нещо по-силно? - Хвърли поглед към входа. Между нас да си остане, имам скътано уиски в якето.

- Кафе, благодаря - отвърна Лив и се настани на един стол до бюрото, върху което имаше купчина документи и компютър.

Леко се извърна, когато Гейбриъл влезе в помещението. Беше прегърнал красивата жена през раменете и бе свел глава. Говореше тихо и бързо, със съсредоточена физиономия. Когато свърши, жената затвори вратата, погледна Лив, заобиколи бюрото и седна срещу нея. Усмивката смекчи лицето ѝ.

- Радвам се, че сте в безопасност при нас - каза тя. - Аз съм Катрин. Аз ви пуснах предупрежденията. Синът ми тъкмо ми разказваше какво се е случило.

Погледът на Лив се стрелна от нея към Гейбриъл и обратно.

Неин син?!

Гейбриъл придърпа два стола от другото бюро и седна на единия, остави черния сак на пода и почна да го отваря. Като ги гледаше един до друг, Лив наистина видя силната прилика между двамата, макар жената да не изглеждаше достатъчно възрастна, че да му е майка. Гейбриъл извади нещо от сака и ѝ го подаде. Беше мешката ѝ. Лив се усмихна, изпълнена с благодарност от този прост, но същевременно тактичен жест. Сякаш отново се събираше с частица нормалност. Намери плика във външния джоб, отвори го и погледна снимката си със Самюъл.

- Много съжалявам за вашата загуба - продължи Катрин. - И за изпитанията, през които преминахте, откакто разбрахте за смъртта на брат си. Не бих ви избрала да се озовете в разгара на древната ни борба, но явно плановете на съдбата са други.

Оскар сложи пред Лив чаша кафе, след което се настани на свободния стол. Когато лицето му се нареди до другите две, Лив забеляза, че и той прилича на тях.

- Брат ви беше член на древно монашеско братство - каза той и се наведе напред в стола си. - Единствената им цел е да защитават Тайнството. Смятаме, че смъртта на брат ви бе акт на върховна саможертва, с която той изпрати послание, разкриващо същността на Тайнството. - Светлите му очи се спряха върху Лив, дълбоките бръчици около тях подсказваха за живот, прекаран в смях. - Смятаме, че съобщението е било изпратено до вас.

Лив продължи да го гледа за момент, после бавно извади бележника си и го постави на бюрото. Обърна на втората страница, където бе преписала символите от семките.

- Ето какво ми изпрати той - каза тя и плъзна бележника към тях. - Подреждах ги по всевъзможни начини, мъчех се да открия някакъв смисъл. После се срещнах с доктор Аната и намерих това на мястото, където е паднал брат ми.

Извади пъхнатата между страниците картичка и им показа загадъчното съобщение:

Т

MALA

MARTYR

- Благодарение на това успях да подредя буквите по следния начин... - Посочи последното, което беше написала:

Т + ?

Ask Mala

- Точно тогава пристигнахте вие. - Лив хвърли поглед към Гейбриъл. Той й се усмихна и усмивката стигна чак до очите му. Лив извърна поглед и усети, че се изчервява. - Така - продължи тя и погледна стареца. - Вие сте мала. Предполагам, че трябва да питам вас какво представлява това Т?

Оскар я погледна. Очите му изведнъж бяха станали уморени и тъжни.

- Някога е било наше и е било наричано Мала Т. Но колкото до това какво представлява... боя се, че не зная.

Лив впери поглед в него. Не можеше да повярва на ушите си.

- Но вие трябва да знаете - възрази тя. - Брат ми е заложил живота си на това. Защо иначе би ме пратил да ви търся, ако не е смятал, че ще можете да помогнете?

Оскар поклати глава.

- Може би не това е посланието.

Лив се загледа във фразата в края на страницата. Беше извадила всички комбинации, които бе успяла да открие. Това беше единственото, което имаше някакъв смисъл. Взе бележника и прелисти на първата страница.

- Вижте - каза тя и посочи грубата рисунка на тялото с изгореното Т на ръката. - Същото нещо е било жигосано на ръката му, наред с тези други белези. Може би посланието е в тях!

- Белезите не са послание - каза Оскар и започна да съблича горнището на пилотския си костюм. - А просто знаци за чин. Те са част от ритуала, свързан с Тайнството, но не разкриват какво представлява то.

Измъкна ръцете си от ръкавите, смъкна комбинезона до кръста си, после свали бялото си поло. Лив зяпна тялото му. Беше с цвят на махагон и покрито с тъмните издути линии на стари белези. Погледът ѝ проследи познатите форми. Напълно точни. Нанесени преднамерено. Идентични с белезите, които бе видяла върху тялото на мъртвия си брат.

101

След вечерня почти всички обитатели на планината отиваха в трапезариите и отец Тома не очакваше да намери много хора в библиотеката.

Мина през въздушния шлюз и втората врата се плъзна и го пусна в преддверието. Той погледна към малкото кръгове светлина в мрака с тъмната фигура на монах във всеки, подобна на готова да се излюпи попова лъжичка. Повечето бяха с черни раса - библиотекари, дошли да оправят безпорядъка, оставен от изследователите. После забеляза главния библиотекар седнал до входа на основнага зала. Брат Малахия вдигна поглед към него и незабавно се изправи. Тома очакваше да го открие тук, но въпреки това крилете на страха запърхаха в гърдите му, докато го гледаше как върви към него. Тома не беше свикнал да пази тайни. Не му понасяха.

- Отец Тома - каза Малахия и се наведе заговорнически към него, - взех свитъците и табличките от праисторическата секция, както пожела.

- А, добре - отвърна Тома и усети напрежението в гласа си.

- Мога ли да попитам каква е целта на изваждането им?

- Да, разбира се - каза Тома, като се мъчеше да говори спокойно, дори небрежно. - Сензорите регистрираха някакви необичайни пикове във влагата в онази част на пещерата. Изолирах я в определен район и се нуждая от свободен достъп до лавиците, за да проверя резервоарите и да пусна диагностика на климатичната система. Просто предпазна мярка.

Очите на Малахия проблеснаха. Лично за него въвеждането на печатната преса беше върхът на технологичния напредък. Всичко по-късно само го озадачаваше.

- Разбирам - рече библиотекарят. - Уведоми ме, когато приключиш, за да се погрижа за връщането на текстовете.

- Разбира се - отвърна Тома. - Няма да отнеме много време. Ще пусна диагностиката веднага.

Поклони се, обърна се и тръгна небрежно - доколкото му позволяваше бясно препускащото сърце - към малката врата срещу входа. Отвори я и се вмъкна вътре.

Зад вратата имаше малко помещение с бюро, терминал и мъж с червеникавокафявото расо на страж.

- Добра вечер, братко - жизнерадостно поздрави Тома и продължи покрай него към вратата в отсрещната стена. - Някакви проблеми?

Стражът бавно поклати глава. Дъвчеше парче хляб, донесено му от някоя състрадателна душа.

- Добре - каза Тома и въведе код в контролното табло до вратата. - Ще пусна някои тестове на осветлението. Някои от проследяващите светлини изостават. Терминалът ти може да се изключи за кратко - добави той и посочи компютъра на бюрото. - Няма да отнеме много време.

Завъртя дръжката и изчезна в следващата стая, преди стражът да успее да отговори.

Тук въздухът беше прохладен и изпълнен с постояното бръмчене на електроника, сякаш помещението бе пълно с насекоми. Всяка стена бе запълнена с лавици, съдържащи изкуствения мозък на системите за осветление, сигурност и климатична инсталация. Тома тръгна по коридора между проводници и охладени платки към работната станция в средата на дясната стена.

Влезе в системата, въведе администраторска парола и на плоския екран се появи план на библиотеката. Затрептяха малки точици, носещи се като тичинки на черния фон. Всяка отговаряше на някой от хората в библиотеката. Премести курсора на мишката върху една от тях и до нея се появи прозорец, който я идентифицира като брат Варава, един от библиотекарите. Отец Тома повтори процедурата с останалите точици, докато не откри нужната му. Светлинката блуждаеше из централната част на залата с римските текстове. Тома погледна нервно към вратата, макар да знаеше, че стражът не знае кода за достъп. След като се увери, че е сам, натисна едновременно три клавиша, отвори командна конзола и стартира малка програма, която бе написал на един отдалечен терминал. Екранът замръзна за момент, след което всички светлинки оживяха отново и се понесоха на черния фон както преди.

Свърши се.

Тома усети как потта избива по челото му въпреки хладния въздух в помещението. Пое дълбоко дъх няколко пъти, затвори командния модул и излезе.

- Всичко е наред, нали? - попита той и примижа към екрана на терминала. Стражът кимна - устата му бе пълна с хляб и сирене и не можеше да говори. - Добре - рече Тома, обърна се и побърза да излезе в преддверието, за да избегне нежелани разговори и въпроси.

Видя Атанасий да стои до коридора, водещ към по-старите текстове. Консултираше се с окачения на стената план, пръстът му проследяваше лабиринта от зали, гладкото му чело бе набръчкано от съсредоточаване. Отец Тома застана до него и също си даде вид, че разглежда картата.

- Намира се в римския отдел - каза тихо, обърна се и се отдалечи.

Атанасий изчака няколко секунди и го последва, без да сваля поглед от кръга светлина на приятеля си, навлизащ в безбрежния мрак на голямата библиотека на Руин.

102

Лив се взираше в мрежата белези върху тъмната кожа на стареца. Погледна го в очите и се намръщи неразбиращо.

- Живях четири години в Цитаделата - обясни Оскар. - Предстоеше да бъда ръкоположен за sanctus, когато бях... разкрит.

Лив поклати глава, спомняйки си прочетеното за Руин.

- Но аз си мислех, че никой никога не е напускал Цитаделата.

- О, напускали са я. Но не за много дълго. Винаги са били безжалостно преследвани и принуждавани да млъкнат завинаги. Виждате пред себе си мъртвец - каза той с усмивка, докато внимателно сгъваше полото си. Сложи го в скута си и го приглади с длан. - Знаете историята за троянския кон, нали?

Лив кимна.

- Класическият пример как да проникнеш в крепостта.

- Точно така. Точно като отчаяните гърци пред портите на Троя, нашите хора решиха да прибягнат до коварство вместо до сила, да опитат да проникнат в непристъпното и да върнат божествения мандат на Тайнството. И създадоха свой собствен троянски кон.

- Вас!

- Да. Откриха ме в един дом за сираци в началото на двадесети век. Без родители. Без братя или сестри. Без абсолютно никакви роднини. Идеалното минало за всеки желаещ да бъде приет в братството. Влязох в Цитаделата на четиринадесетгодишна възраст с тайната безсрочна мисия да открия какво представлява Тайнството и да се измъкна от планината с тази информация.

- Трябваха ми три години да се доближа поне мъничко до целта си. През повечето време работех с огромната колекция книги, които пазят в библиотеката си, подреждах новопостъпилите придобивки. Един ден, две години след постъпването ми, пристигна сандък с находки от археологически разкопки в древна Ниневия. В съпътстващата документация се казваше, че съдържанието е част от забранена книга, вероятно свързана с Тайнството. Вътре имаше стотици фрагменти от каменни плочи. Отмъкнах едно от по-големите парчета, преди главният библиотекар да разбере какво съдържа сандъкът и да ме прати някъде другаде. Разгледах фрагмента, но надписът беше на абсолютно непознат за мен език, така че започнах да уча. Помагах на по-възрастните монаси в библиотеката, трупах умения и знания с надеждата, че ще успея да разчета текста, като същевременно продължавах да претърсвам всяка нова придобивка за нещо, което би ми помогнало да разкрия загадката на Тайнството. Накрая съдбата ме насочи по по-пряк път. Стремежът ми към знания бе забелязан от старшите монаси и бях направен послушник на най-висшия орден в Цитаделата - sanctus custodis deus specialis, пазителите на Светата Божия тайна, единствените, които знаят какво представлява Тайнството.

Лив погледна белезите. Бяха същите като по тялото на брат ѝ.

- Какво представляват тези белези?

- В хода на подготовката има церемония, изпълнявана всеки месец в едно преддверие в горната част на планината, където малцина имат право да ходят. Всеки послушник получава дървено Тау с жертвена кама, скрита в него. От нас се очакваше да режем дълбоко - каза той със затворени очи и прокара пръст по белега на лявото си рамо, спомняйки си какво го е причинило. - Дълбоки разрези. Символ на дълбока отдаденост. Редовен акт на вяра, винаги награждаван с чудо. - Пръстът му докосна гърдите и продължи бавно по линиите на някогашните страдания. - Защото без значение колко дълбоко режехме плътта си, раните ни заздравяваха бързо, почти моментално. - Отново отвори очи. - Близостта до Тайнството се награждава с невероятно изцеление и дълголетие. Аз съм почти на сто и шест години, а съм по-здрав от хора, които са с четиридесет години по-млади от мен. Ако беше останал жив, брат ти също щеше да се радва на дълги години, защото е бил подготвян за ръкополагане също като мен.

Чукна клавиатурата на компютъра и скрийнсейвърът изчезна и се смени с позната картина. Беше една от снимките от аутопсията, показваща издутата плът на лявата ръка на Самюъл - знакът на Тау.

- Брат ти е отишъл по-далеч от мен. Той носи символа на Тайнството. А както виждаш, аз го нямам - каза Оскар и се обърна, за да покаже голата си ръка. - Само напълно посветените носят този знак. Той е знаел тайната.

Очите на Лив се напълниха със сълзи и всичко пред нея се размаза.

- И какво стана? - попита тя. - Как така не стигнахте до целта си?

- Оказа се, че не сме единствените, които четат собствената си история - отвърна Оскар, докато навличаше полото си. - Sancti също бяха внедрили свой човек сред нас и научиха за съществуването ми - за щастие, не и самоличността ми. - Той приглади дрехата си и нагласи яката, за да скрие напълно белезите. - В Цитаделата се проведе истински лов на вещици, целящ да ме открие. Монасите започнаха да се oбвиняват един друг, често само за да си уредят стари сметки. Беше непоносимо. Знаех, че времето ми изтича, и започнах да рискувам. Станах непредпазлив. Един друг послушник, Тиберий, ме видя да прибирам фрагмент от една плоча. Когато тръгна да излиза от библиотеката, разбрах, че ще ме предаде, въпреки че беше мой приятел. Затова запалих огън в библиотеката и използвах пушека и хаоса, за да прикрия бягството си. Спуснах се до най-долната част на планината, хвърлих пейка през един прозорец и полетях след нея в нощта. Паднах от сто стъпки височина в рова и го преплувах. По онова време бушуваше война. Беше юли осемнадесета година. След мен беше оставена фалшива следа, водеща чак до окопите в Белгия, а самоличността ми беше сменена с тази на един нещастник, разкъсан на парчета от снаряд. Рицарите на Тайнството, carmina, тръгнаха по следата, намериха останките и се върнаха убедени, че съм успял да избягам от Цитаделата направо в прегръдките на смъртта. Междувременно аз бях прехвърлен в Бразилия. И оттогава живея тайно там.

- Тогава защо се връщате? - попита Лив. - Какво толкова важно има в смъртта на брат ми, та да ви накара да излезете от скривалището си, а други хора да се опитват да ме убият?

- Защото при бягството си взех със себе си онзи откраднат фрагмент и знанието как да го преведа. Върху плочата са записани първите няколко реда на пророчество за времето, когато Тайнството ще бъде разкрито и редът ще бъде възстановен. Кръстът ще падне /Кръстът ще се издигне / За да разкрие Тайнството / И да донесе новия век.

- Това ни даде надежда. А преди двадесет години бе открита друга част от пророчеството. Човекът, който го намери, се наричаше Джон Ман. - Оскар погледна Катрин, чиито ярки очи сякаш помръкнаха при споменаването на името. - Съпругът на дъщеря ми. Бащата на Гейбрнъл. Находката беше фрагменти от книга. От малкото оцелели части Джон стигна до заключението, че става въпрос за алтернативна версия на историята за Сътворението от Битие. Новината за откритието обаче стигна до Цитаделата. Те имат информатори навсякъде. Разкопките бяха на затънтено място. Нападението било брутално - не знаем със сигурност кой го е направил, но можем да предполагаме. Така и не намерихме тялото, нито находките.

Оскар примигна и сведе очи. Мълчанието му бе по- красноречиво от всякакви думи. В помещението се възцари тишина, всеки се унесе в собствените си спомени; единственото, което се движеше, бе трептящата картина на телевизора.

- Баща ми умря, търсейки истината - рече Гейбриъл.

- И не всички намерени от него фрагменти са били изгубени. Той взел предпазни мерки. Най-важната плочка останала непокътната. Сравнихме написаното с текста от фрагмента на дядо и получихме по-пълна версия на пророчеството:

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно - всички ще се дивят

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век.

Лив слушаше. Видя брат си, застанал на върха на планината и направил знака Тау с тялото си. После полетя напред. И надолу.

Кръстът ще падне.

Погледна рисунката в бележника си и очите ѝ грейнаха при вида на друг паднал кръст - онзи, който бележеше мястото, където някога двамата са били свързани. Ръката ѝ се вдигна до мястото на нейния белег.

Кръстът ще се издигне.

Погледна Оскар и каза:

- Има нещо, което трябва да знаете за мен и брат ми. Стана и започна да съблича блузата си.

103

Атанасий и отец Тома влязоха в римския отдел на библиотеката и за момент спряха и се взряха в тъмнината за други посетители. Тишината беше мъртвешка.

Римският отдел беше един от най-големите и наред с останалите съкровища съдържаше всички апостолически документи, влезли в първата библия. Индивидуалните ореоли светлина, които ги съпътстваха в мрака, сега бяха с цвета на излъскана мед. Единствената друга светлина идваше от тънката редица водещи лампи в каменния под. Залата изглеждаше пуста.

Атанасий кимна на отец Тома и тръгна покрай първия ред лавици. Докато бързаше в тесния проход, дишането му стана по-учестено, сухият въздух изсмукваше влагата от устата му и тя сякаш стана суха като свитъците около него. Той стигна края на прохода и се озова на пресечка. Друг коридор тръгваше надясно покрай стената, успоредно на централния. Атанасий спря и погледна назад. В края на прохода видя възоранжевия кръг на отец Тома, трептящ като далечна свещ в тъмнината. Без да откъсва поглед от него, Атанасий тръгна бавно по новия коридор. Подмина един шкаф и видя светлината да се появява отново в далечината. При срещата им в параклиса Тома бе предположил, че по този начин ще могат да видят силуета на всичко, намиращо се в проходите помежду им. С повече късмет това можеше да ускори издирването.

Продължиха бавно напред, всеки ред свитъци, пергаменти и таблички се разкриваше и бързо изчезваше в мрака, а светлината на Тома примигваше като някакъв далечен фар. С всеки ритмичен проблясък тя ставаше все по-слаба и скоро Атанасий трябваше да примижава, за да види ореола на приятеля си. Отслабващата светлина създаваше и илюзията, че Тома се отдалечава, от което сърцето на Атанасий се свиваше уплашено. Мразеше библиотеката и в най-добрите случаи, а този далеч не беше такъв. Безпокойството му растеше и заплашваше да замъгли ума му с ирационален страх, когато подмина ръба на поредния шкаф и го видя - опърпана човешка фигура, очертана на фона на далечната светлина на Тома, торе-долу в средата на прохода.

Атанасий спря. Впери поглед във фигурата. Опита се да разбере дали се движи. Тома явно също я беше видял, защото светлината му остана неподвижна в другия край. Атанасий пое няколко пъти дъх, за да успокои нервите си, и бавно запристъпва напред. Видя как оранжевата светлина се раздвижи и започна да се увеличава - Тома също бе тръгнал в прохода.

- Брат Понти! - възкликна Тома достатъчно високо, та Атанасий да го чуе. - Ти си бил значи.

Прегърбената фигура на слепия уредник се появи на няколко крачки пред Атанасий, осветена от ореола на Тома.

- Че кой друг? - изхриптя Понти с глас, изсъхнал от прах и тъмнина.

Дори на топлата оранжева светлина всичко у Понти изглеждаше бяло и безкръвно като паяците и другите бледи създания, които някак успяваха да живеят в постоянния мрак на планината.

- Не бях сигурен - дружелюбно продължи Тома. - Бях пуснал рутинна проверка и следата ти остана неидентифицирана. Системата като че ли не те разпознава. Регистрира ли се както трябва?

- Както всеки друг път - отвърна Понти и вдигна костеливата си ръка пред млечнобелите си очи.

Атанасий се примъкна още повече, стъпваше внимателно, за да не вдига шум. Гледаше как ръбът на собствения му кръг светлина пълзи към призрачната форма на уредника, докато не мина върху него и не се озова толкова близо, че можеше да го докосне.

В този момент инсталираната от отец Томас програма се задейства. Всеки, който гледаше основния екран с плана на библиотеката, щеше да види трите точки, събрали се в римската зала, но нямаше да забележи в това нищо необичайно. Програмата на отец Тома всъщност само бе разменила идентичността на две от точките, така че основната система за сигурност сега приемаше Атанасий за Понти - и обратно.

Атанасий стоеше абсолютно неподвижно, затаил дъх. Не казваше нищо и не вдигаше шум, но Понти все пак усети нещо, обърна се и се загледа право през него с бледите си незрящи очи. Вдигна глава като плъх, подуши въздуха и понечи да направи крачка напред, но отец Тома го хвана за ръката.

- Моля те, направи ми една услуга - каза той и го задърпа любезно по прохода. - Ще бъдеш ли така добър отново да минеш през сензора на входа? Сигурен съм, че системата ще те открие и ще се коригира.

Отначало Понти продължаваше да се взира сляпо в Атанасий, но после се обърна и послушно се затътри към изхода.

Вълна на облекчение заля Атанасий, докато гледаше отдалечаващата се фигура, но това не продължи дълго. Гледаше как топлата оранжева светлина се отдалечава по тесния проход с Тома и Понти в центъра ѝ. Успокояващите им гласове заглъхнаха и скоро станаха съвсем неразличими в странната акустика на това място. Светлината се смаляваше все повече и повече, докато не изчезна в основния коридор, и изведнъж Атанасий се озова самичък в смълчания мрак на библиотеката.

104

За втори път този ден Лив разказа странните обстоятелства около раждането си и зачака реакция. Тримата срещу нея се взираха в кръстния знак на гръдния ѝ кош.

- Кръстът ще се издигне, за да разкрие Тайнството - прошепна Оскар.

Погледът му срещна нейния. В очите му се четеше нещо като почуда и възхищение.

- Кръстът си ти - рече той.

Лив дръпна блузата си надолу. Изведнъж се почувства гола и засрамена.

- Възможно е - рече тя. - Само че нямам представа какво представлява Тайнството, така че не виждам как бих могла да го разкрия.

Седна, обърна на страницата, където беше преписала буквите, и препрочете посланието, което бе намерила в тях. Докато ги беше записвала, си мислеше, че е попаднала на нещо. А ето че то се оказа поредната задънена улица. Мала имаха толкова представа какво представлява Тайнството, колкото и самата тя. Внезапно се почувства непоносимо изтощена, сякаш някой бе отворил шлюз и я бе залял с умора.

- Буквите върху кожа ли бяха написани? Като телефонния номер? - попита Гейбриъл.

- Не - отвърна тя, докато разтъркваше очите си е ръце. - Върху семки. - Свали ръце и установи, че всички са я зяпнали.

- Семки? - повтори Оскар.

Лив кимна. Тялото на стареца сякаш се сви от дълбокото съсредоточаване, после той издиша и се пресегна през бюрото да придърпа клавиатурата към себе си.

- По време на престоя ми в Цитаделата - каза той, докато отваряше браузъра, - успях да науча някои от тайните им.

Написа нещо в полето за търсене. На екрана се появи образ - зелени и сиви петна, както и големи райони в сиво. Образът стана по-рязък и се оказа, че е сателитна снимка на Западна Анатолия и Егейско море. Оскар щракна с мишката. Образът се уголеми върху една част от Южна Турция, докато не се появи гъста мрежа улици, тръгващи радиално от нещо голямо и тъмно в центъра.

- Това е сателитен образ на Руин от осемдесетте години на миналия век. Преди това на всички самолети беше забранено да летят над града - обясни Оскар. Образът продължаваше да се изчиства. Накрая цялото изображение се зареди и Лив се наведе към екрана. - След като НАСА публикува снимката, забраната беше вдигната. Дори юрисдикцията на Цитаделата все още не е стигнала до космоса.

Лив се загледа в зеленото петно.

- Какво е това? - попита тя. - Езеро ли?

- Не - отвърна Оскар и увеличи максимално изображението. - Градина.

105

Атанасий пъплеше през смълчаната библиотека, ръцете му опипваха за невидими препятствия, погледът му не се откъсваше от тънката линия светлини в каменния под. Подобно на всички обитатели на планината беше свикнал с тъмнината, но не в такива обстоятелства. В периферното му зрение сякаш танцуваше лек бял шум, подобно на безмълвен рояк пчели, който изчезваше в мига, в който се опитваше да го погледне.

Погледна нервно през рамо за светлината на някой друг посетител, навлязъл дълбоко в библиотеката. Не видя нищо - само трептенето в периферното зрение и тънката нишка светлина, минаваща като пукнатина в мрака. Обърна се и продължи; сърцето му биеше толкова силно, че не чуваше нищо друго, дори собствените си приглушени стъпки по камъка. По-нататък светлините в пода завиваха надясно и изчезваха. Там започваше последният коридор, водещ до забранената зала. Мина по него, като стъпваше само по тънката драскотина светлина по пода подобно на въжеиграч, който знае, че една стъпка настрани ще го запрати надолу в бездната. Стигна до началото на коридора. Спря.

Пред него тънката светлина продължаваше в лъкатушеща линия, която след десетина метра изчезваше. Атанасий тръгна напред, като броеше крачките си, привлечен от ужасния мрак в края на светлинната пътека. Преброи до двадесет и осем, стигна края на светлината и се върна - двадесет и осем крачки до началото на коридора. Докато броеше, си спомни настойчивостта, с която отец Томас му обясняваше как може да заобиколи собствената му система за сигурност. Не можеше обаче да направи нищо след като Атанасий влезе в забранената зала. Прекрачеше ли прага, беззвучната аларма щеше да се включи и той щеше да има най-много две минути преди пристигането на охраната.

Атанасий вървеше напред-назад по коридора, броеше крачките до и от залата, държеше ръцете си разперени настрани, за да пази равновесие в тъмното. Когато се увери, че пътят му за бягство е чист, застана още веднъж на мястото, където свършваше светлината и започваше мракът. Чувстваше се като човек, застанал на ръба на отвесна скала и готвещ се да скочи.

Представи си помещението пред себе си - каменната стойка за книги в средата, дванайсетте ниши в стената зад нея, във всяка от които имаше черна кутия, съдържаща ревниво пазените тайни на техния орден. Реши, че ще му е нужна минута да върне всичко на мястото му и да се измъкне по коридора. Това означаваше, че разполага с шейсет секунди да намери книгата. Припомни си къде я беше оставил игуменът предишния ден - три хоризонтално, две надолу. Мислено повтори действията, които трябваше да изпълни вътре. Шейсет секунди не бяха достатъчно време - но разполагаше само с толкова.

Впери поглед в мрака, а белите рояци продължаваха да се въртят из периферното му зрение. Пое дълбоко дъх. Издиша бавно. Започна да брои обратно от шейсет

И пристъпи напред.

Щом се разнесе тънкият писък на алармата, стражът скочи от стола си и се хвърли да отключи бюрото. Атанасий още не беше успял да стигне до отсрещната стена на забранената зала.

В шкафа на охраната имаше „Берета“, два резервни пълнителя и уред за нощно виждане с телескопичен обектив по средата. Стражът грабна всичко това и пъхна първия пълнител, докато изскачаше в преддверието.

Отец Малахия се надигна от мястото си. Лицето му се превърна в загрижена маска, когато видя стражът да върви към него с пистолет в едната ръка и уреда за нощно виждане в другата.

- Дай ми една минута - каза стражът, скри оръжието в ръкава си и тръгна към прохода, водещ към основната зала.

Атанасий опипваше стената и броеше. Три хоризонтално. Две надолу. Пъхна ръце в студената ниша. Напипа гладка кутия.

Извади я и я постави на пода. Пръстите му затърсиха пипнешком ключалките по ръбовете.

Намери ги.

Отвори кутията.

Напипа студения гладък правоъгълник. Пръстите му се плъзнаха по повърхността. Проследиха релефните очертания на Тау, после продължиха към ръба и отвориха книгата.

В библиотеката не се чу никаква аларма, но всички разбраха какво се е случило, когато видяха червеникавокафявото расо на охраната. Стражът вървеше бързо по проходите, скрил едната си ръка в ръкава си.

Стандартната процедура бе всички да излязат в преддверието и да изчакат някой да обяви край на тревогата. Учените вдигнаха глави, затвориха автоматично книгите си и загледаха как светлинният ореол на стража помръква, докато той навлизаше все по-дълбоко в огромната тъмна библиотека. Отец Тома беше сред наблюдателите. Стоеше до Понти и собственият му кръг светлина маскираше факта, че слепият уредник също е осветен. Гледаше мълчаливо как стражът пресича средновековния отдел и влиза в залата със свещените текстове, водещи към праисторията.

- Проблем ли има? - попита Понти. Беше усетил напрежението, както кучето усеща призраци.

- Да се надяваме, че не - отвърна отец Тома.

Видя в далечината как стражът вдига ръка и си слага уреда за нощно виждане. Направи още две крачки и когато влезе в залата на апостолите, ореолът му угасна.

106

Лив се взираше в зърнестия зелен кръг на монитора. Разделителната способност бе твърде малка, за да се виждат подробности, но тя си представи очертанията на дървета и храсти в леките вариации на цвета.

Гласът на Оскар избоботи в смълчаното помещение:

- Една от големите исторически загадки на Цитаделата е как е успявала да издържи години обсада без храна. През първата си година бях чирак на градинарите - чистех плевели, засаждах нови лехи, помагах за събиране на плодовете. Едно от задълженията ми бе напояването. Вземахме вода от големите резервоари, които събираха дъждовна и отходна вода от вътрешността на планината. Понякога минералите в каменните канали я правеха червена и имахме чувството, че поливаме земята с кръв.

- Каквото и да имаше във водата, то правеше почвата невероятно плодородна. Всичко растеше на нея, макар че градината е разположена в кратер и почти през цялото време се намира в сянка. Веднъж, докато разчиствах избуяла трева, намерих стара дръжка от гребло. От нея бяха започнали да излизат зелени филизи. - Оскар вдигна очи и отново посегна към клавиатурата. - Тази градина е изхранвала Цитаделата през цялата история - каза той, докато пишеше в полето за търсене. - Зелените раса на sancti отразяват това наред с името еденити или едемити, с което са били известни. - Свърши с писането, сателитната снимка изчезна и започна да се отваря нова страница. - Някои мислят, че името се отнася за възрастта на ордена, чиято история започва от зората на човечеството. Други обаче смятат, че то има по-буквално значение и че Тау изобщо не е кръст.

Страницата се зареди. Лив впери поглед в екрана. Образът, който го изпълваше, силно подчертаваше думите на Оскар.

Беше стилизирана рисунка на дърво, тънкото стебло се издигаше право нагоре и се разделяше на два натежали от плод клона, образуващи познатата форма Т. По стеблото се виеще змия, а от двете страни на дървото стояха мъж и жена. Лив погледна Оскар. Не можеше да повярва на онова, което намекваше.

- Ти каза, че буквите са надраскани върху семки - каза той. - Знаеш ли какви точно?

Лив впери поглед в черните му очи и си помисли за всички изображения, който бе виждала през живота си, показващи Адам и Ева пред дървото на познанието, като един от тях винаги държеше тежкия плод на изкушението.

- Ябълка - отвърна тя. - Бяха надраскани върху семки от ябълка.

107

Огромните пещерни зали на библиотеката сияеха в зелено и всички детайли се виждаха ясно. Стражът ускори крачка и извади пистолета от ръкава си. Въртеше глава наляво и надясно и търсеше по-светли петна, издаващи нечие присъствие. Не видя нито едно. Ослепително ярко блестяха единствено тънките водещи светлини, които продължаваха напред като фосфоресциращо изпарение и водеха към забранената зала.

Отне му по-малко от минута да стигне там.

Когато приближи началото на последния коридор, забави крачка, леко приклекна и спря. Облегна се на стената до входа. Подаде предпазливо глава. Погледна към залата.

Подовите светлини сияеха и ярката зелена линия сочеше към края на коридора. Той напрегна очи и затърси някакво движение в тъмното оттатък светлините.

Не видя нищо.

Тръгна към залата. Държеше пистолета в протегнатата си напред ръка. Главата му бе абсолютно неподвижна като на котка, дебнеща мишка.

Атанасий видя как водещите светлини помръкват само на някакви си шест стъпки от него. Беше се сврял в лавицата, опразнена по-рано по нареждане на отец Тома. Беше ниско до пода, срещу входа, с лице към залата.

Гледаше как тъмното петно се отдалечава. Положението на лавицата беше такова, че всеки вървящ по коридора към залата не можеше да го види; но всеки, който се движеше в обратната посока, щеше да го забележи моментално. Трябваше да се махне оттук, преди стражът да е погледнал назад.

Бавно се измъкна навън; ушите му усилваха всеки най-малък звук, погледът му не се откъсваше нито за миг от малкото тъмно петно, което продължаваше да пълзи бавно по тънката ивица светлина по пода.

Надигна се на колене. Изправи се. Направи крачка в безформения мрак към изхода, като стъпваше на пръсти като балетист, изпълнен с ужас, че и най-незначителното тътрене на сандал върху камък ще предупреди стража и ще му донесе внезапна и сигурна смърт.

Ръцете му продължаваха да шарят напред в тъмнината и търсеха ръба на прохода, който щеше да го изведе от коридора капан.

Направи втора крачка.

Трета.

Четвърта.

На петата ръката му докосна гладкия студен камък на стената. Едва не изпъшка от облекчение. После замръзна. Тъмното петно беше спряло в самия край на светлините. Атанасий плъзна длан по студения камък и чу изнервящо силното стържене на сухата си кожа. Представи си стража. В дъното на коридора. С оръжие в ръка. Взиращ се в залата. Колко време щеше да му е нужно да се обърне, след като се увери, че вътре няма жива душа? Докато въпросът се оформяше в главата му, дланта му намери ръба на стената. Пръстите му се свиха около него и го издърпаха през входа в залата със свещените текстове.

Всяка фибра от тялото му крещеше да си плюе на петите, но Атанасий знаеше, че залата, в която се намира, е дълга цели двадесет стъпки. Всеки звук тук щеше да стигне до коридора, от който току-що се беше измъкнал. Трябваше да се движи безшумно. Пристъпваше колкото се може по-бързо и тихо, наясно, че някъде в мрака зад него стои човек с оръжие, който може да вижда в тъмното.

Ударите на сърцето му отмерваха ритъма на крачките, докато бързаше през черната зала към изхода. Погледът му бе прикован към светлините на пода и той беше така погълнат от мисли за онова, което беше зад него, че забеляза приближаващото сияние чак в последния момент.

Стигна края на залата и го видя - слаба светлина по пода и стената на прохода, в който се канеше да се шмугне. Замръзна на място. Някой идваше. Сиянието се засилваше.

Нямаше време да се скрие.

Нямаше къде да се скрие.

Оставаше му само да стои и да гледа как носителят на ореола се показа на ъгъла и грейна като свръхнова на по-малко от три метра от него. Беше отец Малахия, който несъмнено бе тръгнал да провери какво става в забранената зала.

Атанасий понечи да вдигне ръце в знак, че се предава. Очакваше всеки миг библиотекарят да вдигне очи, да го види и да извика стража. Но не се случи нищо. Малахия продължи да се взира в земята, острото му лице бе напрегнато и замислено, а светлият му ореол изглеждаше като комета в пропитите с мрак очи на Атанасий. Малахия продължи през залата и изчезна в коридора, от който току-що се беше измъкнал Атанасий.

Вцепененият Атанасий продължи да се взира в него още няколко мига, а очите му отново привикваха към мрака, който току-що бе спасил живота му.

После се обърна. И побягна.

108

Лив се взираше в стилизираната рисунка на дървото.

Няколко дълги секунди примигването на телевизора в ъгъла беше единственото движение в офиса, а тихият глас на водещия - единственият звук. Накрая Катрин наруши тишината.

- Тези семки ни трябват. Трябва да се доберем до тях и да ги изследваме.

Гейбриъл стана и се протегна, стройното му тяло отново се приготви за действие, а умът му започна да преценява ситуацията.

- Семките не се споменават в досието, така че от Цитаделата сигурно още не знаят за тях. Това означава, че имаме преднина. - Отиде до прозореца и се загледа над контейнерите към изхода на склада. - Пазят ги в шкафовете за веществени доказателства или по-вероятно в лабораторията. Това е проблем. Охраната ще е много по-бдителна след случилото се в моргата.

- Аз мога да ги взема - обади се Лив. - Мога да се обадя на Аркадиан. Ще му кажа, че сме разбрали какво означават буквите, но трябва да видя самите семки. После ще ги изпусна на пода или ще отвлека вниманието му по някакъв друг начин и ще отмъкна една от тях или ще я разменя с друга. - Погледна към Гейбриъл. - Нужна ви е само една семка, нали?

Гейбриъл за момент впери поглед в нея. На лицето му имаше тревожно и съсредоточено изражение, което след това се стопи в усмивка.

- Да - отвърна Оскар вместо него. - Една ни е достатъчна. Трябва да станеш нашата Ева и да грабнеш забранения плод. И ако семките се окажат нещо необичайно, представете си само какви неща можем да направим с тях.

Мислите на Лив запрепускаха. Намекът в думите му беше невероятен. Изпълни я тревога.

- Но ако семките наистина са от плода на... - Направо не можеше да го каже на глас. - Ако наистина са от дървото на познанието, то замесването с тях определено е... лоша идея.

Оскар продължаваше да я гледа. Широката му усмивка си оставаше все така широка въпреки загрижеността ѝ.

- Защо?

- Ами... Вижте какво е станало миналия път - отвърна тя.

- Имаш предвид падението на човека ли? Първородния грях? Пропъждането на човека от Едем, за да живее в постоянна болка и несгоди?

Лив кимна.

- Да, точно това имам предвид.

Усмивката на Оскар се смени със сухо кискане.

- И къде си чела за всичко това? - поинтересува се той.

Лив се замисли и разбра какво има предвид. Естествено. Беше го чела в Библията - книга, създадена от хората от планината, препис на първоизточник, който не е виждал никой друг. Какъв по-добър начин да накараш хората да престанат да търсят познание от това да ги подплашиш? Даваш им официална версия на божественото учение, като за начало започваш с най-ужасната история, в която яденето на забранения плод осъжда човечеството на проклятие.

- Знаем, че в Цитаделата има нещо - продължи Оскар. - Нещо... свръхестествено. Нещо толкова силно, че лечебната му сила се долавя дори извън планината. Пребиваването в близост до него несъмнено е опияняващо. Сигурно ги кара да се чувстват повече богове, отколкото хора. Представи си обаче какво би било, ако тази чиста жизнена сила бъде освободена от планината и разпространена по целия свят. Представи си, че вече няма да е нужно да се изсипват тонове изкуствени торове в сухата земя - каза той и посочи към контейнерите в склада. - Само една засята семка може да направи цели райони плодородни като сенчестата градина в центъра на Цитаделата. Цели пустини могат да се превърнат в градини. Опустошените земи да се покрият с гори. Това означава прераждане за бавно умиращата ни планета.

Лив беше потресена. Това определено бе нещо, за което брат ѝ би жертвал живота си. При последната им среща ѝ беше казал, че според него е бил пощаден неслучайно. Може би наистина беше умрял само за да могат тези семки да стигнат до нея. Беше длъжна да провери дали са си заслужавали смъртта му. Бръкна в джоба си и затърси телефона, после си спомни, че се беше отървала от него.

- Номерът на Аркадиан беше в телефонния ми указател - каза тя, погледна Гейбриъл и откри, че той продължава да се взира в нея.

Гейбриъл се усмихна леко. Лив усети как се изчервява и се извърна.

- Координатите му са в края на досието - каза Катрин и отвори съответния документ.

Лив огледа офиса в търсене на телефон. Погледът ѝ попадна на телевизора и тя замръзна, когато видя снимката на усмихнат мъж над рамото на водещия.

- Хей - промълви изненадано и разтревожено. - Познавам този човек.

Погледите на всички се обърнаха към усмихващото се лице на Ролс Бейкър.

109

Когато стигна философската зала, Атанасий вече не тичаше. Още щом влезе, видя слабо сияние отляво и спря.

Загледа се за момент в светлината, разкриваща очертанието на един шкаф, после бързо и безшумно тръгна към нея. Стигна до ъгъла, пое дълбоко дъх и надникна.

Очите му до такава степен бяха свикнали с тъмното, че отначало не успя да различи кой стои в центъра на светлия кръг. Накрая, когато зрението му се пребори с ярката светлина, въздъхна с облекчение.

Отец Тома стоеше в прохода до Понти, който се беше навел над една маса за четене със зарязани върху нея книги. Количката до него бе пълна с четки за бърсане на прах. Уредникът си вършеше работата, без да подозира за необичайната светлина, в която се къпеше.

Атанасий тръгна покрай шкафовете към тях и прочисти гърлото си.

- Братко Понти! Отец Тома! - каза той и гласът му прозвуча неестествено високо след принудителното дълго мълчание. - Стори ми се, че чух нещо.

Понти вдигна глава и се загледа през него с белите си слепи очи. Тома се усмихна, облекчен, че вижда приятеля си.

В контролната стая до главния вход двете точки на компютърния екран се събраха и програмата тихомълком смени идентификацията си, след което се самоизтри.

- В момента тече тренировка на охраната - прозаично каза Тома. Гледаше как Атанасий тихо извади четири сгънати листа хартия от ръкава си. - Може би е по-добре да тръгнем към изхода, не мислите ли?

- Вие двамата вървете - отвърна Понти. - През половината време изобщо не ме забелязват. Ако някой ми нареди, ще изляза. Иначе просто ще продължа работата си.

Атанасий взе най-голямата отворена книга от масата, сложи листовете в нея и внимателно я затвори. После каза:

- Добре. Значи няма да споменаваме, че сме те виждали.

Двамата се обърнаха да си тръгнат и повлякоха светлината след себе си.

- Много мило от твоя страна, братко. Много мило - отвърна сухият глас на уредника и призрачната му фигура се стопи в мрака.

Атанасий погледна корицата на книгата. Беше „Тъй рече Заратустра“ от Ницше, на немски, първото издание. Сега между страниците ѝ се криеха восъчни отпечатъци на по-голямата част от съдържанието на Еретическата библия. Едва устояваше на изкушението да ги погледне на светло. Рискът обаче бе твърде голям. Стражът и отец Малахия можеха да се върнат всеки момент. Най-добре бе да изчакат отменянето на тревогата и отварянето на библиотеката. Тогава можеха да четат на спокойствие.

Тома тръгна напред, както се бяха уговорили, за да не ги видят да излизат заедно от дълбините на библиотеката. Атанасий изостана, като оглеждаше рафтовете и търсеше място, където да скрие книгата. Не смееше да рискува онзи, който изучаваше Ницше, да се върне и да види какво има между страниците на книгата. Стигна до края на реда и видя стена от еднакви книги, изпълващи нисък шкаф. Погледна над него. Между книгите и задната част на шкафа имаше празно място. Атанасий бързо скри книгата там, после се дръпна назад, оправи томовете и прочете едно от заглавията. Тук бяха пълните съчинения на Сьорен Киркегор. Ницше беше напълно засенчен от датския си колега.

Удовлетворен, Атанасий се изправи и тръгна към изхода, отделен от мрака от кръга светлина, чиято яркост бързо се засилваше.

110

Колата спря пред самата бариера, на нивото на прозореца на кабинката на охраната. Пазачът вдигна нос от вестника и плъзна стъкленото прозорче настрани. Фуражката му беше на гишето пред него. На официално изглеждащата табелка на гърдите му се четеше „Охрана на летището“.

- Да? - каза той, докато оглеждаше мъжете в колата.

- Гейбриъл Ман да е идвал днес? - попита глас oт мястото до шофьора.

- Може би. Кой се интересува?

Аркадиан отвори кожения си портфейл и се наведе да му го покаже. Пазачът надникна над гишето и внимателно разгледа златната значка на инспектора. Натисна един бутон и бариерата започна да се вдига.

- Дойде преди около половин час с приятелката си - каза пазачът.

- Как изглеждаше приятелката? - бързо попита Аркадиан.

Пазачът сви рамене.

- Млада. Руса. Красива.

Не беше точно словесен портрет, но Аркадиан имаше доста добра представа за кого става дума. От Сюли още нямаше нито вест. От Лив също.

- Къде мога да ги намеря?

- Следвайте жълтата линия. - Пазачът се наведе през прозореца и посочи дебелата линия по настилката, която завиваше и продължаваше успоредно на оградата. - Ще ви отведе покрай складовете. Те са в хангар 12, на около триста метра отляво. Отпред има спрян един стар товарен самолет.

- Благодаря - каза Аркадиан. - И моля да не им се обаждате, че идваме. Визитата е неофициална.

- Разбрано, господине.

Колата се плъзна под бариерата и светлината на фаровете последва ярката жълта линия към редицата дълги сиви постройки. Повечето тънеха в мрак и тишина. Точеха се покрай отворените прозорци на автомобила като надгробни камъни.

Пред хангара беше спрян дундест самолет, с опашка към голямата плъзгаща се врата. Тя беше наполовина отворена и от нея в сгъстяващия се здрач се изливаше оранжева светлина.

- Угаси светлините - каза Аркадиан на шофьора, докато гледаше отвора и се мъчеше да види какво има от другата страна. - И приближи внимателно, искам да погледна.

Фаровете угаснаха и пътят пред тях потъна в мрак. Шофьорът изключи от скорост и продължи по инерция. Без светлините Аркадиан виждаше първите звезди по черното като мастило небе зад хангара, докато се плъзгаха напред със съскане на гуми върху изстиващата настилка.

Когато стигнаха на петнайсетина метра, Аркадиан вдигна ръка и шофьорът спря колата с ръчната спирачка, за да не задейства стоповете. Аркадиан надникна през отворения прозорец и се заслуша за гласове или някакъв друг шум отвътре. Не чу нищо освен пукането на бързо изстиващия двигател на автомобила.

Откопча предпазния колан, бръкна под сакото си и извади пистолета от кобура. Шофьорът го погледна.

- Да дойда с вас?

Беше сержант, постъпил наскоро в управлението. Въпреки цивилните дрехи миризмата на патрулен полицай още витаеше около него.

- Не, всичко ще е наред. Нека първо надникна. Ще ти махна, ако имам нужда от подкрепление.

Аркадиан изключи осветлението на купето, за да не светне при отварянето на вратата, и се измъкна в нощта.

111

Катрин грабна дистанционните и натисна бутона за увеличаване на звука. Водещият разказваше подробностите.

- ... току-що получаваме сведения, че тялото на световноизвестния журналист и издател Ролс Бейкър е намерено изгорено зад волана на колата му.

- Боже мой! - промълви Лив. - Това е шефът ми.

На екрана се появи улица, задръстена от пожарни и линейки. Жълти полицейски ленти трептяха на преден план и държаха любопитните настрани, а в далечината около димящия скелет на кола се бяха струпали пожарникари, ченгета и парамедици.

- Звъня ли му по телефона? - попита Гейбриъл.

Лив кимна.

- Кога?

Тя поклати глава и се опита да си спомни.

- През деня.

- Обаждала ли си се на някой друг?

Лив се замисли, прехвърляйки събитията от сутринта. Не се беше обаждала на никого, докато не се измъкна от ченгетата. После се беше обадила на шефа си и...

Погледна към Катрин.

- Звънях на вас.

Гейбриъл веднага скочи и тръгна към майка си.

- Дай ми телефона си.

Катрин го извади от джоба си и му го подаде. Гейбриъл провери списъка и си отбеляза часа на обаждането. Изключи апарата и се обърна към Лив.

- Трябва да се махаме оттук. Изглежда, следят не само твоя телефон, но и обажданията ти. Всеки, с когото си разговаряла, е в опасност.

Лив погледна към телевизора. На екрана се появи друга снимка на Ролс. Стоеше пред редакцията на „Инкуайърър“, ухилен до уши. Не можеше да повярва, че е мъртъв само защото се беше чула с него. Не можеше дори да си спомни за какво разговаряха. После сведе поглед, видя размазания телефонен номер на дланта си и си спомни с кого още се беше опитала да се свърже.

112

Бони беше на горния етаж и тъкмо слагаше близнаците да спят. На входната врата се почука, но тя изобщо не помисли да слезе да отвори. Майрън беше долу и приготвяше обяда. Щеше да я извика, ако търсеха нея.

Усмихна се на двете мънички личица, надничащи от меките бели одеяла и памучни шапчици, и натисна бутона на пластмасовата кутия, закрепена за двойното им креватче. Въртележката се задвижи и черно-бели фигурки затанцуваха над тях под звуците на чайки и плясък на вълни. Едната мъничка устица се изви в усмивка и Бони грейна, като я видя - да вървят по дяволите онези, които твърдят, че на майките просто им се привижда.

Мобилният ѝ телефон иззвъня в съседната стая и прекъсна мига. Звънеше почти непрекъснато, откакто Майрън пусна групово съобщение за появата на Ела (два килограма осемстотин тридесет и три грама) и брат ѝ Нейтьн, с петдесет и седем грама по-тежък и една минута по-малък. Погледна още веднъж бебетата и тихо излезе от стаята, като намали осветлението.

Влезе в спалнята и тръгна предпазливо към телефона си, който се зареждаше на нощното шкафче. Още не се беше възстановила от дългите напъвания и тежкото раждане. Взе апарата и погледна екрана. Номерът беше скрит. Канеше се да остави обаждащия се на гласова поща, но си спомни съобщението на Лив. Може би я търсеше друг журналист за историята. Беше разказала почти на всички познати, че бебетата ще се появят във вестника, и нямаше никакво намерение да я изкарват лъжкиня. Натисна копчето за отговор.

- Ало?

- Бони! - Гласът беше тревожен и напрегнат.

- Кой се обажда?

- Лив... Лив Адамсен. Журналистката от „Инкуайърър“. Виж, трябва да вземеш Майрън и децата и веднага да се махнеш от къщата.

- Какви ги говориш, скъпа? - попита Бони с отработено професионално спокойствие. Изведнъж чу някакъв звук долу. Сякаш в дневната беше паднало нещо меко и тежко. - Майтапиш ли се?

- Не! - почти изкрещя Лив. - Махнете се веднага! Имаш ли пистолет?

Въпросът беше толкова неочакван, че Бони замръзна. Отдолу се чуха още звуци. Тихо щракване на врата. Влачене на нещо по пода. Не се чуваше разговор. Не чу и Майрън да влиза в кухнята. Усети как ужасът я обзема, докато се вслушваше в тишината.

После се чу друг звук. Много по-близко, от съседната стая. Тънкият глас на плачещо бебе.

- Трябва да затварям - каза безизразно тя.

И прекъсна връзката.

Лив чу сигнала свободно и трескаво затърси из менюто как да набере номера отново. Не успя, вдигна треперещата си длан със записания телефон и започна да го въвежда ръчно.

- Остави телефона, ако обичаш.

Гласът беше познат, но абсолютно неочакван.

Лив вдигна очи и видя стоящия на вратата Аркадиан. Със значка в едната ръка и пистолет в другата. Насочен към Гейбриъл.

- Не - отсече тя и натисна последните два бутона. - По-добре направо ме застреляй.

Допря телефона до ухото си и изгледа решително инспектора.

113

Бони стоеше в стаята, напрегнала слух.

Плачът на бебето я придърпваше като невидимо въже, но тя се застави да го пренебрегне и да се вслушва в другите шумове в къщата. Претърси тишината. Не чу нищо. Абсолютно нищо.

Пристъпи към гардероба - обутите ѝ в пантофи крака стъпваха абсолютно безшумно по дебелия кремав килим - и внимателно го отвори. И тогава го чу. Бавното скърцане на кухненската врата. Така и не бяха намерили време да оправят пантите ѝ. Долу имаше човек. Може би Майрън бе влязъл да приключи с готвенето. Но тогава защо не се бе качил? Не чуваше ли, че бебето плаче?

Бръкна под окачените в гардероба дрехи към малкия сейф в задната стена. Беше накарала Майрън да го взида там веднага щом разбра, че е бременна. Найлоновият калъф на полицейската униформа зашумоля, докато ръката ѝ мина покрай нея към циферблата на малката стоманена врата. Въведе рождената си дата и отвори сейфа. Вътре бяха полицейската ѝ значка, кутия 9-мм патрони, два заредени пълнителя и служебното ѝ оръжие.

Взе пистолета и един пълнител, заслушана в плача и притихналата къща. Пъхна пълнителя и натисна, докато не се чу тихо прещракване - като от счупена костица.

Плачът от съседната стая се засили, стана по-отчаян и Бони усети стягане зад зърната - природата започна да реагира. Тихо пристъпи до вратата, приклекна и погледна през процепа в коридора.

Нямаше никого.

Гладният плач продължи и тя усети мокри петна по сутиена си. Пръстите ѝ около дръжката на пистолета леко се отпуснаха. Може би хормоните бяха виновни и просто си беше въобразила всичко това. Бе уморена, спор нямаше, и сетивата ѝ вероятно се бяха претоварили. Заслуша се отново. Чувстваше се все по-глупаво и по-глупаво. И тъкмо се канеше да стане, когато го чу.

Тихо скърцане на стъпка върху третото стъпало на стълбите.

После още едно на петото.

Майрън винаги се беше шегувал, че никого не можеш да издебнеш в тази къща.

„Майрън!

Господи, къде е Майрън?“

Приближи още повече до процепа, мъчеше се да види стълбите. Надяваше се да се появи Майрън и да тръгне спокойно към детската. Вместо това другото бебе също се разрева, до ноздрите ѝ достигна слаба миризма на изгоряла храна... а после пред нея изникна видение от ада.

Беше мъж. Висок. Брадат. Беше облечен с червен мушамен анорак, качулката плътно обрамчваше лицето му. Държеше пистолет, противно дълъг от закрепения за цевта заглушител. Погледът му се стрелна между стаята с плачещите бебета и притворената врата на спалнята.

Бони не откъсваше поглед от него. Усети как топлата влага се стича по гърдите ѝ, сякаш са я простреляли. Приближи късата цев на пистолета ниско при процепа, като го насочи възможно най-точно към непознатия. Беше минала тренировките за боравене с оръжие в академията. Знаеше как да прочиства сгради в търсене на враждебни цели. Упражняваше се на всеки две седмици, за да поддържа форма. Но нищо не я беше подготвило за подобно нещо. Пръстите ѝ се стегнаха около дръжката, докато го гледаше как накланя глава настрани и се вслушва през бебешкия плач, както беше правила и самата тя допреди миг.

Телефонът в спалнята иззвъня, стресна Бони и накара демона да се понесе към нея с ужасяваща скорост. Червеното изпълни полезрението ѝ, докато клечеше до открехнатата врата. Непознатият вдигна пистолета си, докато надзърташе вътре.

Бони погледна нагоре. Насочи оръжието си. Видя как главата му се свежда. Погледите им се срещнаха.

Изстреля три куршума един след друг със затворени очи, за да се предпази от полетелите в лицето ѝ трески.

Отвори очи. Площадката беше празна. Скочи панически, ужасена, че може да се е втурнал в детската. Шевовете ѝ едва не се скъсаха от напрежението, но умът ѝ изобщо не регистрира болката. Излетя навън, по лицето ѝ се стичаха сълзи от ярост и ужас, ушите ѝ още пищяха от стрелбата. Погледна надясно и се втурна към площадката с готов за стрелба пистолет.

И тогава го видя да лежи по гръб в долната част на стълбището, където го бяха запратили два от куршумите ѝ.

Близнаците пищяха в детската.

Кръв беше изпръскала стените и светлата пътека по стълбите, бележейки полета на мъжа надолу. Пистолетът му беше спрял на ръба на едно стъпало в средата, подобно на счупен черен кръст. Бони слезе няколко стъпала да го вземе, като през цялото време държеше оръжието си насочено към проснатата червена фигура долу. Видя дупка от куршум отстрани на гръдния му кош и друга в главата. Очите му бяха отворени и неподвижни. Единственото движение бе на пълзящата черна кръв, която се разливаше под него като дупка, която се отваря да го погълне обратно в ада. Приближи още. Приклекна да вземе пистолета. Видя нещо по-нататък във вестибюла - маратонка, обута на неподвижен крак.

Чак сега наистина осъзна какво се е случило. И тогава изригна собственият ѝ писък, отчаян и ужасен, заглушаващ плача на осиротелите ѝ деца.

114

Микробусът спря в сгъстяващия се мрак достатъчно далече от хангар 12 и Йохаи изключи двигателя. Корнилиъс погледна през прозореца към необозначената полицейска кола, хангара и самолета пред него. Вратата на хангара беше наполовина отворена, отвътре се лееше светлина. Кутлар не каза нищо. Беше свел глава и гледаше двете стрелки на екрана. Едната сочеше телефона на Корнилиъс, а другата - последния засечен сигнал от Катрин Ман. Двете почти се припокриваха.

От джоба на Корнилиъс се чу тихо бръмчене и той извади телефона си. Текстово съобщение. Намръщи се. Показа го на Йохан. Щом го прочете, той кимна, отвори вратата и се измъкна навън, като взе и ключовете. Кутлар усети как микробусът леко се олюлява, когато задната врата се отвори, и чу приглушени звуци - Йохан местеше някакви неща отзад. Въздействието на морфина беше започнало да отслабва и болката вече се трупаше в съсипания му крак. Изкачването по стръмните улици на стария град беше разкъсало повечето вътрешни шевове и той имаше чувството, че превръзката и крачолът на панталона са единствените неща, които държат крака му цял. Опита се да скрие раната, като сгъна якето в скута си, но продължаваше да усеща миризмата на кръв, която насищаше въздуха с ръждивия си аромат.

Микробусът отново се разлюля, задната врата се затвори и Йохан се появи отново и бавно тръгна към товарния самолет. Червеният анорак прилепваше плътно по тялото му; беше преметнал небрежно сак през рамо. В сумрака приличаше на човек от наземния персонал.

Най-сетне някой вдигна телефона. На заден план се чуваше бебешки плач.

- Бони?

- Той уби Майрън. - Гласът на Бони беше дрезгав. - Застреля го.

- Кой го е застрелял? Къде е сега той?

- Във вестибюла. Вече няма да нарани бебетата ми.

Лив хвърли поглед към Аркадиан, който продължаваше да я гледа, насочил пистолет към Гейбриъл.

- Чуй ме, Бони - каза тя. - Искам да вземеш децата и да се махнеш оттам, разбра ли? Искам да се обадиш в управлението на хора, на които имаш доверие. Нека отведат тебе и семейството ти на сигурно място, където никой не може да те намери. Ще го направиш ли, скъпа?

- Никой няма да нарани бебетата ми - повтори Бони отпаднало.

- Да, Бони, никой няма да ги нарани. А сега ще се обадиш в управлението, нали? - Погледна отново Аркадиан. Искаше ѝ се сама да звънне в полицията, но знаеше, че не бива да предизвиква съдбата.

Приглушеният плач на бебетата се усили - явно Бони влизаше при тях. Лив си помисли как ще растат, без да познават баща си. И всичко това заради едно телефонно обаждане - заради нея.

115

Корнилиъс гледаше как Йохан приближава полицейската кола. Текстовото съобщение от игумена беше променило нещата. Не обичаше мисията му да се променя в движение. Това го изнервяше. Ог една страна, новите заповеди правеха нещата по-прости. Беше много по-лесно просто да пипнат момичето и да се върнат в Цитаделата, отколкото да елиминират и всички възможни свидетели. Обучението обаче му пречеше просто да се откаже от първоначалните задачи. Може би все пак щеше да му се удаде възможност да изпълни и двете.

Когато Йохан преполови разстоянието, той отвори вратата и също се измъкна навън, като нареди на Кутлар:

- Стой тук.

Кутлар го гледаше как върви към оградата зад постройките. Стигна задната част на склада и изчезна зад ъгъла в посока към хангара, към който вървеше и Йохан. Кутлар остави лаптопа на съседната седалка и вдигна сгънатото яке от крака си. Черната влага заблестя, отразявайки слабата светлина на нощното небе. Кракът му изглеждаше като потопен в петрол. От това, че го гледаше, болката сякаш се усили още повече. Той бръкна в джоба на якето си и напипа шишенцето с капсулите морфин - моментално облекчение само на няколко сантиметра от него. Извади го и погледна към хангара. Топла светлина се лееше от отворената врата върху настилката. Момичето беше вътре. Пазачът им го беше казал. И веднага щом се озовеше в ръцете им или я убиеха, щяха да приключат и с него. Най-вероятно щяха да го направят още тук и да го оставят в склада при другите трупове.

Погледът му се стрелна към Йохан, който небрежно вървеше към колата. Видя го как се навежда. И как купето се озари за миг от стрелбата.

Сградата на терминала сияеше като мираж в далечината. Разстоянието бе твърде голямо. Най-добрият избор бе да се опита да стигне до кабината на охраната. Там сигурно имаше скрито оръжие и радиостанция, по която да извика помощ. Спомни си изненаданата физиономия на пазача, когато вдигна очи от вестника и се озова срещу дулото със заглушител на Йохан. Не беше оказал никаква съпротива. Просто отговори на въпросите на Корнилиъс. Каза им, че момичето е вътре заедно с още някой. Някой, който според него беше мъжът, с когото се бе сблъскал на пътя предишната нощ. Мъжът, който беше застрелял братовчед му Серко и бе виновник за болката в крака му.

Отново погледна към Йохан, който вече тичаше приведен към хангара, като се държеше встрани от светлината. Стигна до вратата, а Корнилиъс се появи иззад ъгъла и се присъедини към него. Двамата приклекнаха отвън - два демона в тъмното, проверяващи оръжията си. И в момент на откровение Кутлар осъзна, че това е неговият момент. Примъкна се до мястото на шофьора; болката го пронизваше при всяко движение. Развъртя капачката на шишенцето и лапна само една капсула достатъчно да успокои болката, без обаче да притъпи желанието му да оцелее.

Помисли си за мъжа вътре, който не подозираше, че онзи, по когото бе стрелял, е тук, отвън, а други двама дебнат при входа, с оръжие в ръка. Ако не се намесеше, след няколко минути онзи мъж вероятно щеше да е мъртъв. Но после убийците щяха да се върнат за него. И макар страшно да жадуваше да отмъсти за Серко, жаждата за живот бе още по-силна. Кутлар се извини тихо в тъмното с надеждата, че Серко ще го чуе, където и да се намира. После се загледа в Корнилиъс и Йохан, които дебнеха, разчитайки на изненадата. И зачака.

116

- Трябва да се махаме оттук каза Гейбриъл в мига, в който Лив остави слушалката.

Аркадиан не помръдна. Пистолетът му също.

- Какво направихте в моргата? - попита той.

Гейбриъл въздъхна и поклати уморено глава.

- Нямам време да ви обяснявам. Ако ще ме арестувате, арестувайте ме - но трябва да оставите тези хора да се махнат. И то вед...

Внезапният рев на клаксон го прекъсна. Главата му инстинктивно се завъртя към посоката на звука - точно навреме, за да види как някаква фигура се промъква през отворената врата в другия край на хангара - напрегната, вдигаща оръжие право към него.

- Залегни! - извика той и се метна напред, като повлече със себе си Оскар и Катрин.

В следващия миг светът около тях започна да се разпада.

Аркадиан също видя стрелеца, извъртя пистолета си точно когато прозорецът до него се пръсна и изпълни въздуха с мънички кристали и изстреля два куршума към далечната фигура преди нещо да го удари в рамото, да избие оръжието от ръката му и да го просне на пода.

Гейбриъл беше приклекнал до жената и вадеше пистолет от черния сак на пода. Зад него, в отсрещния край на офиса, Лив беше намерила убежище зад някаква копирна машина. Прикри глава с ръце, когато телевизорът над нея се пръсна, прекъсвайки новините и обсипвайки я с искри.

Проехтяха още изстрели - Гейбриъл отвръщаше на огъня.

Аркадиан се опита да изпълзи встрани от отворената врата. Претърколи се на една страна, стиснал зъби от болка, после нечии ръце го сграбчиха за дрехата и го повлякоха настрани. Аркадиан зарита с крака, за да помогне, и видя напрегнатото лице на чернокосата жена. Плъзна се по блестящия под точно когато от касата на вратата се разлетяха трески.

Жената го пусна, пресегна се над него и взе изпуснатия му пистолет.

Изведнъж настъпи тишина.

Когато прозвуча клаксонът, Корнилиъс вече беше заел позиция зад един контейнер, но Йохан все още влизаше през вратата. Рухна тежко на бетонния под и Корнилиъс разбра, че са го улучили лошо. Измъкна го на безопасно място, обърна го по гръб и го огледа.

В горната част на дясната му ръка имаше голяма рана. Кървеше, но кръвта не излизаше на тласъци. После видя още кръв, бликаща от рана във врата. Йохан го погледна объркано, вдигна ръка и усети нещо топло и влажно по дланта си. Загледа се тъпо в лепкавата червена течност. Корнилиъс натисна силно раната, за да спре кръвотечението, но осъзна, че е безполезно. Йохан също го знаеше. Извъртя се, за да се освободи от натиска, бръкна в падналия до него сак и извади две малки тъмнозелени гранати. Приличаха на странни стоманени плодове.

- Върви - успя да изпъшка.

Корнилиъс погледна гранатите, после отново в очите на Йохан. Видя как бавно помръкват. Клаксонът беше ликвидирал елемента на изненада. Трябваше да застреля Кутлар вместо да го оставя сам в микробуса. И сега Йохан умираше заради грешката му. При първа възможност щеше да го убие. Пресегна се и бързо направи знака на Тау на челото на Йохан, пръстите му оставиха кървава следа по кожата.

- Погрижете се за тях, но не наранявайте момичето - повтори на глас съобщението на игумена. Махна празния пълнител и сложи пълен. Погледна Йохан за последен път, кимна му, после вдигна пистолета над контейнера и започна да стреля бързо, докато отстъпваше по бетонния под към отворената врата.

117

Ушите на Аркадиан още пищяха от стрелбата, рамото го болеше ужасно, но въпреки това умът му беше бистър. Притисна раната с длан. Усети мократа дупка в сакото си там, където беше минал куршумът. Дръпна ръка и огледа дланта си. Кръвта беше тъмна, не яркочервена. Не идваше от артерия. Раната не кървеше много. Погледна към Гейбриъл, който беше приклекнал при прозореца и оглеждаше смълчания склад и за най-малкото движение.

- Как си? - попита жената.

Аркадиан се обърна към нея. Беше клекнала до отворена кутия патрони и сръчно пълнеше пълнителя на пистолета му, черната ѝ коса се бе разпиляла пред лицето ѝ като копринена вълна.

- Ще оживея - отвърна той.

Жената го погледна, после кимна към ъгъла и каза:

- По-добре я виж как е. Това не е твоя битка. Нито пък нейна.

Аркадиан проследи погледа ѝ до Лив, която все още се свиваше зад копирната машина. От това място видя и нещо друго. Под разбития телевизор имаше врата с надпис АВАРИЕН ИЗХОД, изписан с дебели зелени букви.

- Не бих го направил - каза старецът, сякаш прочел мислите му - Сто на сто знаят, че има заден изход. Всеки, който излезе от онази врата, ще попадне в капан.

Катрин сложи последния патрон в пълнителя и го пъхна в дръжката на пистолета.

- Дръж под око изхода и не си показвай главата - каза и подаде пистолета на Аркадиан с дръжката напред. - Имаш ли телефон?

Аркадиан кимна и моментално съжали, защото болката отново го жегна в рамото.

- Тогава се обади за подкрепления. Ще реагират много по-бързо на загазил полицай.

Аркадиан я погледна за момент в очите, после взе пистолета, напипа с палец предпазителя и откри, че вече е свален.

Йохан знаеше, че стените на офиса ще поемат силата на взрива. Трябваше да се приближи или да изчака онези да излязат. Предположи, че момичето ще остане вътре. Вероятно щеше да е зашеметена от експлозиите, дори ранена от шрапнел, но щеше да оцелее. Усещаше как студът и вцепенението се плъзгат по върховете на пръстите на ръцете и краката му.

От отсрещния край на склада се чуваше хрущенето на стъкло и предпазливо тътрене на крака. Погледът му се спря върху пистолета, лежащ на боядисания бетонен под. Той се пресегна и го взе. Стори му се нелепо тежък. Лош знак. Бавно свали заглушителя, за да го направи по-лек. Остави го на пода до себе си и усети как студът стига до коленете му, а топлината продължаваше да излиза от врата му.

Времето му изтичаше.

Взе първата от двете гранати.

118

Гейбриъл леко се понадигна и огледа склада през назъбения долен ръб на прозореца. След последния залп нямаше никакво движение. Това означаваше едно от две неща. Или нападателят се беше оттеглил (и несъмнено можеше да се върне с повече хора), или все още беше вътре и дебнеше. И в двата случая не можеха просто да чакат и да се надяват на най-доброто. Налагаше се да поемат нещата в свои ръце.

Някакво хрущене привлече вниманието му и той погледна към инспектора, който се тътреше на колене по покрития с натрошено стъкло под към Лив, все така свита зад копирната машина. Държеше мобилен телефон в зъбите си и притискаше ранената си ръка към гръдния си кош. В другата му ръка имаше пистолет. Гейбриъл не искаше да чака, докато полицаят извика подкрепление. След посещението му в моргата щяха със сигурност да го арестуват, а да се озове зад решетките за няколко дни нямаше да е от полза за никого. Инспекторът стигна до Лив, наведе се и ѝ прошепна нещо. Тя погледна към Гейбриъл и се усмихна. Гейбриъл ѝ се усмихна в отговор и се обърна, когато отново се чу хрущене на стъкло. Катрин и Оскар заемаха позиция при вратата. Гейбриъл вдигна оръжието си и пак огледа смълчания склад за движение между контейнерите.

Пак нищо. Само сенки и въздух.

Погледна към майка си и дядо си, присвити до стената до отворената врата. Майка му беше почти до нея, готова за действие. Държеше глока на мъжа, който сега бе на дъното на кариерата. Лицето ѝ бе съсредоточено. Гейбриъл вдигна лявата си ръка така, че Катрин да може да я вижда. Пое си дъх. И я спусна.

В същия миг вдигна пистолета през счупения прозорец с дясната си ръка и откри огън в посоката, където за последен път бе видял падащия мъж. Изстреля осем куршума. Три бързи, за да накара евентуалните неприятели да залегнат, останалите пет малко по-бавно, за да ги задържи приковани към земята.

Огледа склада през облака синкав дим. Не видя нищо. Надзърна през прозореца. Майка му вече беше отвън, облегнала гръб на един контейнер, готова за действие.

Йохан чу как куршумите профучават над главата му и се отплесват от стоманената врата зад него. Един перна сандъка, зад който се беше скрил, и го посипа с трески и парченца алуминий, преди да рикошира с вой надясно. През цялото време Йохан притискаше с длан врата си, за да намали кръвотечението и да си спечели още малко време. Преброи изстрелите и взе предвид честотата им. Три бързи, пет бавни - класически прикриващ огън. Сменяха позицията си. Това означаваше, че идват за него. Усмихна се и другата му ръка легна върху гранатите в скута му. Беше му студено и му се доспиваше.

„Още малко остава“ - помисли си.

Мислено започна да реди една от молитвите за бдение.

Умираше, вършейки Божие дело, а Бог винаги прибираше своите.

Гейбриъл стигна до отворената врата и зае позицията, освободена преди малко от майка му. Три бързи изстрела разкъсаха тишината и той беше отвън, преди да последва първият от по-бавните.

Йохан преброи трите бързи изстрела и смени позицията си; оставяше кървави следи по студения бетонен под.

Всяко движение бе мъчително, но не можеше да чака повече.

ЧЕТИРИ.

Пръстите му се затвориха около първата граната.

ПЕТ.

Дръпна халката, замахна и метна гранатата над контейнера към офиса в дъното на склада.

ШЕСТ.

Претърколи се през собствената си кървава следа. Дръпна халката на втората граната. Запрати я към прохода от другата страна.

СЕДЕМ.

Грабна пистолета от пода и се надигна.

ОСЕМ.

Изправи се зад контейнера. Вдигна пистолета. И започна да стреля.

Гейбриъл видя червената фигура да се надига. Пистолетът също се надигаше и се насочваше към мястото, където беше майка му. Видя как дулото изплю пламък и куршумът откъсна парче дърво от сандъка между двамата. Гърмежът отекна в склада, пистолетът отскочи назад, след което се насочи право към целта си.

Проехтя втори изстрел, този път от пистолета на Гейбриъл.

Облаче червена мъгла цъфна зад главата на стрелеца и тя рязко полетя назад, сякаш някой я беше ритнал. Мъжът залитна. Гейбриъл го гледаше как рухва, докато гърмежът отекваше в просторния хангар. Едва когато утихна, се чу металното дрънчене на нещо друго, което се търкаляше по бетона към тях. Той насочи пистолета към звука и го проследи, докато предметът подскачаше в тесния проход между сандъците. Осъзна какво е миг преди да се покаже точно до мястото, където беше приклекнала майка му.

Катрин се обърна към него, но той вече бе скочил, краката му се оттласкваха от бетона. Блъсна я с цялата си тежест и я понесе напред със себе си, възможно по-далече, преди гранатата да се е взривила.

И точно когато главата му мина над рамото ѝ и тялото му се удари в нейното, видя втората граната да се търкаля между контейнерите точно към мястото, към което се носеха.

119

От позицията си до вратата на офиса Оскар ясно виждаше прохода между контейнерите. И видя гранатата още щом полетя към него. Реакцията му бе инстинктивна. Изскочи навън, вдигнал предупредително ръце, и викна на Гейбриъл и Катрин. А когато ги видя как се носят неудържимо към него, изпита момент на божествено просветление и всичко сякаш замря.

Погледът му отново се насочи към гранатата, която се въртеше бавно във въздуха, вече на сантиметри от земята. Отскочи от бетона със звука на стоварващ се върху камък чук и продължи да се търкаля към него.

„Деветдесет години... - помисли си той. - Избягвах вражеските стрели и копия деветдесет години...“

Гранатата се блъсна в стената на офиса, отскочи и спря точно пред Оскар.

„Не е зле за един мъртвец“.

Полетя напред и се просна по корем върху гранатата.

Гейбриъл видя как Оскар скача и осъзна какво прави. Пресегна се, докато инерцията ги доближаваше към него, и пръстите му успяха да сграбчат гърба на пилотския му костюм.

И тогава първата граната експлодира зад него.

Ударната вълна го запрати над проснатото тяло на Оскар и в стената на склада. Улучи я с глава и тежко рухна на пода. Усети как губи съзнание. Опита се да изкрещи, за да се събуди. Но тогава Катрин се стовари отгоре му и блъсна главата му в бетонния под, довършвайки започнатото от стената.

Последното, което усети, преди да изгуби съзнание, бе как земята под него потръпна, след което се чу приглушеният взрив на втората граната.

120

Аркадиан тъкмо се бе понадигнал и гледаше дали телефонът му има обхват. Ударната вълна от първата експлозия го запрати към аварийния изход, вратата се отвори и го изплю в нощта.

Телефонът и пистолетът му отлетяха нанякъде. Той стисна зъби, за да не завие от болка, и се претърколи настрани, далеч от болката, поемайки дълбоко дъх, за да я потуши, докато оглеждаше района за евентуална опасност.

Видя Лив просната през прага на отворената врата, наполовина в склада и наполовина навън. Телефонът му лежеше на чакъла между тях и екранът му светеше със студена синя светлина. Той посегна към него точно когато втората експлозия разтресе земята. Сграбчи телефона и продължи да се оглежда за пистолета. Видя някакво движение. Погледна към вратата, която бавно се затваряше. И видя стоящия зад нея мъж.

Лив по-скоро усети, отколкото чу втората експлозия. Тя избоботи през земята като гръм и я изтръгна от замайването ѝ. Вдигна очи и видя Аркадиан проснат отвън. Тъкмо вдигаше телефона си. После погледът му се насочи някъде покрай и над нея и очите му се разшириха от ужас.

В ризата му цъфнаха две дупки. Куршумите го отхвърлиха назад и Лив видя на земята - точно там, където беше седял преди малко, пистолета му.

Хвърли се към оръжието, ръцете ѝ задраскаха по земята. Не погледна назад. Цялото ѝ внимание бе насочено към пистолета. Беше с дръжката към нея. Със свален предпазител.

Пръстите ѝ стиснаха дръжката, нокътят ѝ задра земята, докато показалецът се свиваше около спусъка. Лив понечи да се извърти и... нещо тежко я удари в тила и всичко изчезна.

121

Кутлар куцаше към будката на охраната. Потта пареше в очите му. Усещаше прохладния вечерен въздух върху влажната си кожа, но той по никакъв начин не можеше да угаси кипналата вътре в него жега. Раните му бяха инфектирани, нямаше съмнение. Освен това беше изгубил прекалено много кръв. Трябваше да намери помощ колкото се може по-скоро, или щеше да умре. Не можеше да позволи подобно нещо. Не и сега. Сякаш бяха минали часове, откакто бе натиснал клаксона и бе избягал от микробуса, но в действителност сигурно бяха минали само няколко минути.

Беше чул приглушената престрелка през бесните удари на сърцето си и тишината след двете експлозии. Може би всички бяха мъртви. Дори онзи тип, който беше убил Серко. При липсата на свидетели все още имаше възможност да се измъкне. Просто трябваше да стигне до охраната и да извика помощ.

Фаровете го осветиха отзад, когато беше само на десет метра от будката. Кръвта пулсираше в ушите му толкова силно, че дори не чу двигателя. Паниката стегна гърлото му. Опита се да се затича. Препъна се. Усети как остатъците от шевовете се опъват и се късат вътре в крака му.

Светлините станаха по-ярки и осветиха будката на охраната само на шест метра от него. Вече виждаше червените пръски по стената. Пазачът не беше посегнал за оръжие, но все трябваше да има пистолет някъде. Ако успееше да се добере до него, може би имаше някакъв шанс.

Вече чуваше двигателя през ударите на сърцето си. Закуцука с последни сили. Оставаха по-малко от пет метра.

Още десет мъчителни крачки.

... Още осем...

... Седем.

Корнилиъс мина право през Кутлар, сякаш го нямаше на пътя. Усети сблъсъка, когато полицейската кола удари двата му крака и на предното стъкло се появи паяжина - там, където го улучи главата при полета му над автомобила.

Погледна в огледалото. Видя как тялото пада по глава върху бетона, ръцете се разпериха безжизнено, краката се извъртяха под неестествени ъгли. Наби спирачките. Превключи на задна. Не искаше да оставя нищо на случайността. Не искаше и да оставя труп пред очите на всички.

Натисна газта, двигателят изрева и безформената купчина плът и дрехи започна да се увеличава в огледалото. Той спря на метър от нея, отвори багажника и слезе от колата с пистолет в ръка. Заобиколи, като донякъде се надяваше да намери Кутлар все още жив. Допадаше му идеята да го остави да прекара остатъка от живота си като инвалид, да пие през сламка и да сере в памперси. Вместо това обаче беше посрещнат от неподвижен празен поглед и бе почти разочарован.

Наведе се и бързо вдигна тялото. Усети как счупените кости хрущят в подутата плът на краката, докато го натикваше в тесния багажник до тялото на шофьора. Трябваше да натисне с цялата си тежест капака, за да го затвори. Огледа се. Не видя никакво движение. Не чу никакви сирени. Искаше му се да се върне, да претърси склада и да довърши нещата, но му беше дадена заповед, а и основната цел на мисията му беше постигната.

Качи се зад волана и погледна назад към лежащата в безсъзнание Лив. Ръцете ѝ бяха закопчани отпред с белезници, свързани с верига към халката в пода.

Гледаше как гърдите ѝ се повдигат и спускат. Надяваше се, че пукнатата глава ще я държи в безсъзнание достатъчно дълго, за да я откара без проблеми до където трябва.