Sanctus

30

Писъците отекваха в яркото помещение - първобитни и животински, напълно несъответстващи на лъскавата модерна обстановка на болницата в Ню Джърси.

Лив стоеше в ъгъла и гледаше изкривеното от болка лице на Бони. Телефонът я беше събудил малко след два през нощта, беше я измъкнал навън в колата и я бе пратил на юг по шосе 1-95 заедно с всички празни камиони, излизащи от Ню Йорк. Беше се обадил Майрън: водите на Бони изтекли.

Поредният писък раздра въздуха и Лив погледна към Бони, която клечеше гола в центъра на стаята и виесше толкова силно, че лицето ѝ бе станало пурпурно; жилите на врата ѝ бяха изпъкнали като опънати въжета, готови всеки момент да се скъсат. Майрън държеше едната ѝ ръка, акушерката бе хванала другата. Воят малко утихна и се чу шумът на вълни, съвсем чужд на това място. Нежният плисък идваше от преносимия високоговорител в ъгъла.

За страдащата от никотинен глад Лив уж успокояващите звуци се превръщаха в мъчително шумолене на разкъсан целофан на нова кутия „Лъки Страйк“. Жадуваше за цигара така, както не бе жадувала за нищо през живота си. Болниците винаги ѝ действаха по този начин. Самият факт, че ти е изрично забранено да правиш нещо, го правеше почти неустоимо. Същото беше и в църквите.

Писъкът се засили отново и премина в нещо средно между стон и ръмжене. Майрън галеше Бони по гърба и тихо шъткаше, сякаш се опитваше да успокои дете, събудило се от някакъв ужасен кошмар. Тя се обърна към него и с прегракнал от писъците глас изрече една- единствена дума:

- Арника.

Лив отвори с благодарност бележника си, за да запише името на билката и часа на поискването ѝ. Арниката се използваше от зората на времето. Лив често прибягваше до нея, за да премахне някоя синина; освен това се смяташе, че облекчава болките при тежко раждане. Откри, че истински се надява това да се окаже вярно, докато гледаше как Майрън се бори с някакво шишенце с малки хапчета. Писъците започнаха отново и станаха по-високи при поредната контракция.

„За бога, вземи истинско болкоуспокояващо“ - помисли Лив.

Може и да беше привърженичка на билките и лечебното им действие, но определено не беше мазохистка. Писъците на Бони достигнаха невъобразими висоти, ръката ѝ се стрелна към Майрън, блъсна шишенцето и хапчетата се разпиляха по блестящия под.

Телефонът на Лив иззвъня в джоба ѝ.

Тя напипа бутона за изключване през дебелата тъкан на дочените си панталони и натисна с надеждата да го накара да млъкне, преди да е звъннал отново. Никой обаче с абсолютно нищо не показа, че си дава сметка за присъствието ѝ тук, така че тя извади телефона, погледна надраскания сив екран, увери се, че наистина е изключен, и отново насочи вниманието си към драмата в помещението - и точно навреме.

Очите на Бони се подбелиха и тежкото ѝ тяло се свлече на пода въпреки усилията на Майрън и акушерката да го задържат изправено. Лив инстинктивно се хвърли към шнура на алармата и задърпа с всички сили.

Само за секунди помещението сс напълни с дежурни, които се засуетиха около Бони като пеперуди - краката им тъпчеха хомеопатичните хапчета. Отнякъде се появи носилка и я откараха навън, далеч от Лив и нежната музика на прибоя, към друга зала, заредена с най- новите лекарства и болнично оборудване.

31

Отдел „Убийства“ делеше място с отдел „Кражби“ на четвъртия етаж на нова стъклена сграда зад украсената каменна фасада на старото полицейско управление. Помещението бе голямо и шумно. Мъже по ризи седяха по бюрата и се люлееха в столовете си с риск да паднат по гръб, докато разговаряха на висок глас по телефони или помежду си.

Аркадиан седеше зад бюрото си, запушил едното си ухо, и се мъчеше да изслуша съобщението на телефонния секретар, с който се бе свързал. Женски глас. Американка. Говореше уверено. Директно. На двайсет и няколко, може би трийсет. Той затвори, без да остави съобщение. Човек никога не получава информация, като оставя съобщения. Най-добре е да продължиш да опитваш, докато онзи, на когото звъниш, не се поддаде на любопитството и не вдигне.

Сложи слушалката на вилката и натисна шпацията на клавиатурата, за да разкара скрийнсейвъра. На екрана се появиха снимките от масата за аутопсии. Той проследи с поглед белезите по тялото на мъртвия монах - странни линии и кръстове, образуващи в крайна сметка огромен въпросителен знак.

След аутопсията загадката около самоличността на монаха бе станала още по-голяма. Цитаделата все още не го признаваше за един от своите, а обичайните методи за идентифициране засега удряха на камък.

Отпечатъците от пръстите не фигурираха в никакви бази данни. Същото се отнасяше за зъбната картина. ДНК профилът му още се изясняваше в лабораториите, но освен ако мъртвецът не бе задържан за сексуално престъпление, убийство или някаква терористична дейност, едва ли щеше да се появи нещо и по това направление. А шефът на Аркадиан започваше да го натиска за доклад за постигнатото; искаше случаят да приключи. Аркадиан споделяше желанията му, но нямаше намерението да замаже нещата. Този монах беше член на някаква организация. И работата бе да открие коя е тя.

Погледна часовника на стената. Минаваше един следобед. Жена му би трябвало току-що да се е върнала от училището, в което помагаше три пъти седмично. Набра домашния си номер и докато чакаше, щракна иконата в долния ляв ъгъл на екрана, за да отвори браузъра.

Жена му отговори на третото позвъняване. Изглеждаше задъхана.

- Аз съм - каза Аркадиан, докато набираше в полето за търсене Религия и Белези.

- Хееей - отвърна тя, като провлачи средната част на думата по начина, по който го правеше и когато я беше срещнал за първи път преди дванадесет години. - Прибираш ли се?

Аркадиан се намръщи на върнатите резултати - цели четиристотин трийсет и една хиляди.

- Още не - каза той, докато превърташе първата страница.

- Тогава защо се обаждаш, да будиш празните надежди на момичето ли?

- Просто исках да чуя гласа ти. Как беше работата?

- Уморителна. Пробвай да преподаваш английски на цяла стая деветгодишни малчугани. Четох им едно стихче поне сто пъти. Макар че накрая едно хлапе май можеше да го прави по-добре от мен.

По гласа ѝ си личеше, че се усмихва. Винаги бе най-щастлива, когато прекарваше сутринта в пълна с деца стая. Тази мисъл малко го натъжи.

- Прилича ми на многознайко - отбеляза той. - Следващия път накарай него да чете на класа. Виж го как се справя под напрежение.

- Всъщност е момиче. Момичетата са по-умни от момчетата.

Аркадиан се усмихна.

- Може, но в крайна сметка се омъжвате за нас. Значи не сте чак толкова умни.

- Но пък после се развеждаме и прибираме всичките ви пари.

- Аз нямам никакви пари.

- О, ами... в такъв случай бих казала, че си в безопасност.

Той щракна върху един адрес и превъртя снимки на някакви чернокожи туземци с червени рани върху абаносовата плът. Нямаха паралели с белезите на монаха.

- Върху какво работиш? - попита тя. - Нещо отвратително ли?

- Да. Монахът.

- Откри ли вече кой е, или не можеш да говориш?

- Не мога да говоря, защото не знам. - Върна се на резултатите и отвори друга страница, посветена на стигмата - необяснения феномен, при който у съвсем обикновени хора се появяват рани, подобни на кръстните рани на Христос.

- Значи ще закъснееш?

- Още е много рано да се каже. Искат да приключа с този случай колкото се може по-скоро.

- Което означава „да“.

- Което означава „вероятно“.

- Ами... не се преуморявай.

- Няма. Седя си на бюрото и ровя из Гугъл.

- И после се прибери веднага.

- Винаги се прибирам веднага.

- Обичам те.

- И аз теб - прошепна той.

Огледа бръмчащото от разговори помещение. Повечето хора в него бяха или разведени, или на път да се разведат, но той знаеше, че подобно нещо никога няма да му се случи. Беше женен за жена си, не за работата. И дори този избор да означаваше, че никога не получаваше онези съблазнителни случаи, с които се изграждаше кариера и репутация, той нямаше нищо против. Не би разменил живота си нито за едното, нито за другото. Но пък в това самоубийство имаше нещо, което го караше да мисли, че е попаднал на нещо важно. Щракна напосоки върху един от сайтовете за стигмата и се зачете.

Сайтът бе доста академичен и съдържаше гъсто изписан сух текст, от време на време разнообразяван от някоя пикантна снимка на кървяща длан или стъпало, но никоя от тях не съответстваше на белезите върху тялото на монаха.

Аркадиан свали очилата и разтри отпечатъците, които оставяха върху носа му, когато ги носеше прекалено дълго - или иначе казано, всеки ден. Знаеше, че трябва да продължи с другите случаи, докато чака вест от Цитаделата или докато американката не вдигне телефона си, но случаят вече беше успял да му влезе под кожата - публичното мъченичество, ритуалните белези, фактът, че монахът сякаш не съществуваше официално.

Затвори браузъра и прекара следващите двадесет минути в описване на малобройните събрани факти, първоначалните си мисли и наблюдения в досието по случая. Когато приключи, прочете бележките си, после прерови снимките от аутопсията, докато не намери онази, която му трябваше.

Погледна отново тънката ивица кожа върху подноса. Светкавицата на апарата ясно открояваше дванайсетте грубо надраскани числа. Копира ги в мобилния си телефон, затвори досието, грабна сакото си от облегалката на стола и тръгна към вратата. Имаше нужда от малко въздух и нещо за хапване. Винаги мислеше по-добре в движение.

Два етажа по-долу, в един задръстен със стари досиета кабинет, нечия бледа ръка с лунички въведе хакната парола в компютъра на администратора, който работеше на смени и чието работно време започваше след два часа.

След кратка пауза мониторът оживя и окъпа тъмното помещение със студената си светлина. Стрелката се плъзна по екрана, намери иконата на сървъра и я отвори. Един пръст задвижи колелцето на мишката и превъртя папката с файловете, докато собственикът му не намери онова, което търсеше. Той бръкна под бюрото и включи флашка в компютъра. На работната площ се появи нова икона. Стрелката завлече досието на монаха върху нея и съдържанието му започна да се копира - докладът от аутопсията, снимките, записаните коментари, бележките на Аркадиан.

Всичко.

32

Лив Адамсен се облегна на грубия ствол на единствения кипарис, който стърчеше на поляната до болницата, отметна глава и с наслада издиша цигарения дим към надвисналите над нея клони. През зеления балдахин се виждаше големият осветен кръст на покрива на сградата, подобно на някаква изкривена луна в бавно изсветляващото небе. Когато една дефектна луминесцентна лампа в него примигна, нещо проблесна върху кората на две-три педи над главата ѝ. Тя се пресегна и го докосна предпазливо. Пръстите ѝ се изцапаха с нещо лепкаво и миришещо на гора. Смола, при това много - прекалено много за едно здраво дърво.

Повдигна се на пръсти да огледа източника на сълзенето. Откри редица пукнатини и цепки в кората. Приличаше на често срещано заболяване на този тип дървета, несъмнено причинено от дългата суха и леденостудена зима. Беше забелязала същите признаци при кипарисите в градината на Бони и Майрън. Все по-топлите лета изсушаваха земята и отслабваха корените. Суровите студени периоди позволяваха на този и на други гниещи процеси да засегнат смъртоносно дори най-силните дървета. В началния стадий можеш да изрежеш засегнатите места, но доколкото можеше да прецени, за това дърво вече бе твърде късно.

Постави нежно длан върху кората и дръпна дълбоко от цигарата. Миризмата на смола се смеси с тютюневия дим. Представи си кипариса горящ насред поляната, клоните му се сгърчваха и почерняваха, гладните пламъци близваха червената смола, а тя кипеше и съскаше. Погледна смълчания паркинг, за да се увери, че все още е сама; видението я беше стреснало. Приписа го на разклатените си емоции и умората от наблюдаването на „естественото“ раждане, завършило с облечени в бели престилки хора, откарващи Бони към чакащата родилна зала. Поне двете бебета, момче и момиче, бяха живи и здрави. Не беше очаквала да пише точно такъв материал, но предполагаше, че ще свърши работа. Драмата определено си я имаше, при това в изобилие. Спомни си момента, когато би тревога.

После си спомни обаждането.

Караше с този телефон от години. Беше толкова стар, че едва можеше да прати текстово съобщение, та какво остава да прави снимки или да сърфира в интернет. Малцина знаеха, че го има. Още по-малко знаеха номера ѝ. Превъртя наум съвсем краткия списък на онези, които го имаха.

След като започна работа в криминалния отдел, Лив беше възприела така наречената „вкъщи ли съм - няма ме“ система. Първата история, която трябваше да отрази, изискваше да преследва и да интервюира един особено безскрупулен адвокат, представляващ още по- безскрупулен местен строителен предприемач, съден от щата за няколко случая на подкупи за получаване на разрешителни за строеж. Беше оставила номера си на адвоката, за да ѝ звънне. За съжаление, онзи, който ѝ се обади, беше клиентът му. Когато телефонът иззвъня, тя се беше покатерила на една череша с ножица за подкастряне. Ругатните, с които я засипа онзи, едва не я накараха да падне от дървото, но Лив все пак успя да слезе, отиде в кухнята, взе писалка и хартия и записа всичко, което ѝ бе казал предприемачът, дума по дума. Този инцидент и дословните цитати станаха крайъгълният камък на изпепеляващата статия, която написа за случая.

Та от този случай научи два ценни урока. Първият бе никога да не се страхува да участва пряко в историята, ако това е най-добрият начин да я разкаже; вторият - да е по-внимателна при подбора на хората, на които дава телефонния си номер. Купи си нов телефон и започна да го използва само за работа. Старият, с нова симкарта и номер, беше запазен изключително за приятели и близки. Сега Лив го извади, включи го и погледна екрана. Беше пропуснала само едно повикване. Нямаше оставени съобщения.

Отвори менюто и избра пропуснатото повикване. Онзи, който я търсеше, беше скрил номера си. Лив се намръщи. Доколкото помнеше, всеки, който знаеше този номер, фигурираше в телефонния ѝ указател, за да го разпознае моментално. Дръпна за последен път от цигарата, стъпка я в мокрите иглички на земята и тръгна към болницата, за да се сбогува с човешката част от историята, която трябваше да събуди чисто човешки интерес.

33

Църквата, която заемаше едната страна на големия площад в стария град, следобед бе винаги оживена. Сякаш събираше тълпите, които се бяха мотали сутринта из тесните калдъръмени улички и бяха зяпали Цитаделата. Умореният посетител можеше да влезе в прохладната зала и моментално да намери отговор на неизречените си молби - дълги редици полирани дъбови пейки, предлагащи абсолютно безплатно място да седнеш и да размишляваш върху живота, вселената и колко неразумен може да е изборът на обувки. Църквата бе работеща, имаше служба веднъж дневно и два пъти в неделя, предлагаше причастие за онези, които го искаха, и изповед за нуждаещите се.

Именно в такова множество влезе един мъж, като забави за момент крачка, колкото да свали бейзболната си шапка в смътно припомнен жест на почит и да позволи на очите си да се настроят към сумрака след яркото слънцс навън. Мразеше църквите - от тях го полазваха тръпки, - но работата си беше работа.

Мина през групите туристи, взиращи се в извисяващи се колони, стъклописи и сводове - всички обърнали очи към небето, точно както го бяха замислили архитектите. Никой не си направи труда да го удостои с поглед.

Стигна отсрещния край на църквата и настроението му моментално се подобри. На пейката до спуснатите завеси седяха само няколко души. Той седна до последния грешник на опашката и зачака. Дойдоха и други хора и след малко някакъв чужденец го потупа по рамото и му посочи, че поредната кабинка се е освободила.

- Благодаря - отговори мъжът и посочи към ъгъла, като избягваше да погледне непознатия в очите. - Искам да използвам онази в края.

Туристът го погледна объркано.

- Влезте вие. Имам си свещеник, пред когото се изповядвам.

Чужденецът кимна и стана да влезе в кабинката, а мъжът се присви на пейката. Обикновено свободната му практика го отвеждаше в тъмните ъгълчета на някой бар или паркинг. Беше му шантаво да влиза в църква.

Още двама грешници излязоха, преди нужната му кабинка да се освободи. Той припряно стана и се вмъкна вътре, дръпна плътно завесата зад себе си и седна.

Беше тясно и тъмно, миришеше на тамян, пот и страх. Отдясно в дървения панел имаше малка квадратна решетка, малко по-ниско от нивото на главата.

- Какво си съгрешил, синко? - попита приглушен глас.

- Не знам точно - каза мъжът. - Вие ли сте брат Пийкок?

- Не - отвърна гласът. - Моля, изчакайте.

Мъжът зачака, заслушан в шепота на туристите и щракането на фотоапаратите. Звуците му приличаха на драскащите крака на бягащи насекоми. Нещо от другата страна на решетката се раздвижи и един тих глас каза:

- Аз съм пратеникът на брат Пийкок.

Мъжът се наведе напред.

- Прости ми, отче, защото съгреших.

- Какво имаш да изповядаш?

- Взех нещо от мястото, където работя. Нещо, което не е мое и което тревожи един брат от твоята църква.

- Това нещо у теб ли е?

Бледа ръка с лунички извади малък плик от вътрешен джоб.

- Да - каза мъжът.

- Добре. Нали разбираш, че целта на изповедта е да позволи на грешниците, влезли в Божия храм натоварени с греховете си, да излязат освободени от бремето?

Мъжът се усмихна и каза:

- Разбирам.

- Грехът ти не е тежък. Убеден съм, че ще получиш опрощението, което търсиш, ако сведеш глава пред Бог.

Решетката се вдигна, съвсем мъничко. Мъжът пъхна плика в процепа и усети леко подръпване, докато онзи от другата страна гo вземаше. Последва кратка пауза. Мъжът чу как онзи отваря плика и проверява съдържанието му.

- Това ли е всичко, което взе?

- Всичко, което имаше за взимане преди час.

- Добре. Както вече казах, грехът ти не е тежък. Благославям те в името на Отца, Сина и Светия Дух. Можеш да смяташ греховете си за опростени, стига да останеш приятел на Църквата. А сега сведи отново глава пред Бог и Той ще награди верния си слуга.

В процепа се появи друг плик. Мъжът посегна и го взе. Процепът се затвори и онзи от другата страна стана и си тръгна толкова бързо, колкото бе дошъл.

В плика имаше дебела пачка неподписани пътнически чекове за по сто долара. Винаги му плащаха по този начин. Мъжът се усмихна доволно. Ако го бяха проследили (а знаеше, че не са), можеше да заяви, че са били забравени от някой турист. Освен това чековете не можеха да се проследят и вероятно бяха купени от някой с фалшиви документи от някое от многобройните обменни бюра по старите улици.

Прибра плика в джоба си, измъкна се от кабинката и мина покрай търпеливата опашка. Избягваше погледите на околните чак докато църквата не остана далеч зад него.

34

Пет минути след като пратеникът на брат Пийкок опрости греховете на мъжа с луничавите ръце, пликът беше пъхнат в една кошница при дванадесет заклани пилета и четири килограма шунка. След секунди кошницата потегли нагоре по люлеещото се въже покрай потъналата в сянка северна стена на планината и скоро изчезна от поглед.

Докато гледаше как монасите от кухнята издърпват кошницата, Атанасий избърса потта от голото си теме. Прибра плика, преди останалите стоки да бъдат разтоварени. Беше вървял близо километър по коридори и стълбища, за да стигне дотук. Сега, след като се бе сдобил с плика, въздъхна уморено и тръгна обратно нагоре към пищното великолепие на личните покои на игумена.

Щом влезе задъхан през позлатената врата, игуменът грабна плика от ръцете му и го разкъса, жаден за съдържанието му. Извади флашката, отиде до писалището до стената с витража, дръпна предната му част и измъкна лъскав модерен лаптоп.

Сложи флашката и с няколко щраквания на мишката отвори досието, затворено от инспектор Аркадиан преди по-малко от час. На екрана се появи лицето на брат Самюъл, бледо и противно под ярката светлина в залата за аутопсии.

- Боя се, че тялото изглежда забележително цяло след падането - отбеляза игуменът, докато бързо преглеждаше първите няколко снимки.

Атанасий трепна, взрян в щръкналите от тялото на мъртвия му приятел счупени ребра. Игуменът спокойно отвори някакъв текстов документ, който скри зловещите образи, и се зачете. Стисна зъби, когато стигна до заключението.

Който и да е бил този човек, скочил е нарочно. Изчакал е да се съберат очевидци, после се е погрижил да падне на територия под юрисдикцията на града. Дали предсмъртното му бдение е било някакъв сигнал? Ако да, към кого е насочен той - и какво послание се е опитвал да предаде мъртвият?

Игуменът проследи нишката мисли на инспектора, която наближаваше опасно близо до забранената територия, и каза:

- Искам източникът, който ни е дал това досие, да ни държи постоянно в течение. - Затвори бележките и отвори нова папка, озаглавена Помощни улики. - Искам незабавно да научавам за всяко ново откритие и развитие на нещата.

Щракна върху един файл и на екрана се заредиха последователни изображения от близък план на други свързани с делото сведения - навитото въже, пропитото с кръв расо, камъчетата, извадени от изподраните ръце и крака на монаха, ивица кожа върху поднос...

- И се обади на прелата - навъсено добави игуменът. - Кажи му, че искам среща на четири очи с него веднага щом негово светейшество бъде благословен с достатъчно сила да приема посетители.

Атанасий не можеше да види какво е обезпокоило толкова игумена, но от тона му бе ясно, че го отпращат.

- Както заповядаш - каза той, сведе глава и мълчаливо излезе.

Игуменът продължаваше да се взира в снимката, докато не чу как вратата се затваря. Увери се, че е сам, бръкна в пазвата си и напипа каишката около врата си. На нея имаше два ключа - голям и малък. Наведе се към най-долното чекмедже на бюрото и пъхна малкия ключ в ключалката. Вътре имаше мобилен телефон. Игуменът го включи и отново погледна замръзналото на екрана изображение.

Набра цифрите, провери дали ги е въвел правилно и натисна бутона за свързване.

35

Лив едва се влачеше по 1-95 заедно с поне десет хиляди други отегчени шофьори.

Телефонът ѝ започна да вибрира и тя го извади и погледна екрана. Номерът на обаждащия се беше скрит. Пусна апарата на седалката и отново се загледа в бавно мъкнещия се трафик. Телефонът избръмча още няколко пъти и млъкна. Беше будна сякаш цяла седмица и единственият ѝ приоритет сега беше да се добере до леглото си.

Сигналът се поднови почти незабавно - твърде бързо, за да е сигнал за гласова поща. Явно търсещият я беше набрал номера веднага след като бе чул записаното съобщение. Лив погледна реката червени стопове, виеща се пред нея. Явно нямаше закъде да бърза, така че отби колата в сервизното платно, изключи двигателя и пусна сигналните светлини.

Взе телефона и натисна копчето за отговор.

- Ало?

- Здравейте. - Гласът беше мъжки, непознат и поръбен с някакъв намек за акцент. - Бихте ли ми казали с кого говоря?

Лив настръхна.

- А вие кого търсите?

Последва кратка пауза.

- Не съм съвсем сигурен - отвърна мъжът. - Казвам се Аркадиан. Полицейски инспектор съм и се опитвам да идентифицирам мъж, у когото бе открит този телефонен номер.

Журналистическият ум на Лив обработи отговора, като претегляше всяка дума.

- От кой отдел сте?

- Убийства.

- В такъв случай си имате или извършител, който не иска да говори, или жертва, която не може.

- Точно така.

- Кое от двете?

Отново последва кратко мълчание.

- Разполагам с неидентифицирано тяло. Явно самоубийство.

Сърцето ѝ подскочи. Тя отново прелисти списъка на мъжете, които знаеха този номер.

Майкъл, бившият ѝ приятел, макар че не би го описала като потенциален самоубиец. Старият ѝ професор от колежа, но той беше заминал на ваканция с новата си приятелка, която бе с двайсетина години по-млада - е, той определено не беше самоубиец.

- Колко годишен е... е бил този човек?

- На двайсет и няколко, може би трийсет.

Със сигурност не беше професорът ѝ.

- По тялото има някои особени белези - добави гласът.

- Какви белези?

- Ами... - Гласът се поколеба, сякаш Аркадиан преценяваше дали е разумно да разкрива допълнителни подробности.

Лив знаеше от опит с каква неохота ченгетата снасят информация.

- Казахте, че е самоубийство, нали?

- Да.

- В такъв случай не става дума за убийство, че да е нужно да спестявате информация, за да отсеете неверните показания, нали така?

Отново пауза. После:

- Да. Права сте.

- Тогава защо просто не ми кажете какви особени белези сте открили, а аз ще ви кажа дали зная за кого става дума?

- Изглеждате много добре осведомена как стават теи неща, госпожице...?

Сега беше ред на Лив да се поколебае. Дотук бе успяла да не каже нищо за себе си, докато търсещият я бе разкрил името си, професията си и целта на обаждането. Прашенето по линията подчертаваше тишината.

- Откъде се обаждате, инспекторе?

- От град Руин, в южната част на Турция. - Това обясняваше пращенето и акцента. - Вие сте в Съединените щати, нали? В Ню Джърси. Или поне телефонният номер е регистриран там.

- Явно не са ви направили инспектор току-така.

- Наричат Ню Джърси щата градина, нали?

- Същият.

Отново се чу пращене. Опитът на Аркадиан да я предразположи с празни приказки явно не действаше.

- Добре - каза той и опита нова тактика. - Предлагам ви сделка. Казвате ми коя сте, а аз ще ви кажа за особените белези по тялото.

Лив задъвка долната си устна. Преценяваше възможностите си. Не ѝ се искаше да издава името си, но бе заинтригувана и наистина искаше да знае кой се е мотал с личния ѝ номер, а сега лежи в моргата. И ухото ѝ прозвуча кратък сигнал и тя погледна синия дисплей. Триъгълник с удивителен знак мигаше нид думите ИЗТОЩЕНА БАТЕРИЯ. Обикновено това означаваше, че има около минута разговор, ако не и по-малко.

- Казвам се Лив Адамсен - бързо каза тя. - А сега ми кажете за тялото.

Чу тихото и вбесяващо бавно тракане на клавиатура вкарваха името ѝ в компютър.

- Следи от заздравели рани - каза най-сетне гласът.

Лив се канеше да зададе нов въпрос, когато сякаш подът под нея пропадна.

„На двайсет и няколко, може би трийсет...“

Ръката ѝ се плъзна неволно по гръдния ѝ кош.

- Тялото... има ли белег от дясната страна, около петнайсет сантиметра... подобно на полегнал кръст?

- Да - отвърна гласът с тона на заучено съчувствие. - Да, има.

Лив впери поглед напред. Магистралата и натовареният сутрешен трзфик към Нюарк бяха изчезнали. Вместо тях виждаше лицето на мърляво хубаво момче с дълга мръсна руса коса, застанало на Боу Бридж в Сентръл Парк.

- Сам - тихо каза тя. - Името му е Сам. Самюъл Нютън. Брат ми.

В ума ѝ изникна друга картина - Сам, осветен от ниското пролетно слънце, хвърлящо дълги сенки върху настилката на международното летище „Нюарк“. Беше спрял на върха на стълбичката на самолета, който щеше да го откара до планините на Европа. Преметна на рамо торбата, в която бяха всичките му неща, и сс обърна да помаха. Тогава го видя за последен път.

- Как е умрял? - попита тя.

- Падане.

Тя кимна замислено, докато образът на златното момче изчезваше, за да се смени с мъждукащата червена река на щатската магистрала. Всъщност отдавна бе сигурна, че никога повече няма да го види. После си спомни нещо друго, което бе споменал инспекторът.

- Казахте, че е самоубийство?

- Да.

Изникнаха още спомени. Тревожни спомени, които натежаха върху душата ѝ и напълниха очите ѝ със сълзи.

- И кога... кога е станало?

Последва кратко мълчание.

- Тази сутрин... местно време.

„Тази сутрин? Бил е жив през цялото това време...“

- Ако искате, мога да се обадя във вашето полицейско управление - каза Аркадиан. - Ще пратя снимки и щс помоля да ви се обадят, за да идентифицирате официално смъртта.

- Не! - рязко отвърна Лив.

- Вижте, някой трябва да го идентифицира, нали разбирате.

- Не е нужно да пращате снимки. Мога да дойда след... може би дванадесет часа...

- Не е нужно да идвате лично, за да го идентифицирате.

- В момента шофирам. Мога да продължа направо към летището.

- Наистина не е необходимо.

- Напротив - каза тя. - Трябва. Брат ми изчезна преди осем години. А вие ми казвате, че само преди няколко часа е бил все още жив. Просто трябва да дойда... Трябва да разбера какво е правил през всичките тези...

Телефонът ѝ се изключи.

36

Мъжът с луничавите ръце седеше в кафенето и се преструваше, че чете спортните страници. Заведението бе пълно и току-що бе успял да се добере до една малка масичка точно на границата на прохладната сянка, хвърляна от навеса върху уличката. Погледна как слънцето бавно пълзи по бялата ленена покривка към него и се дръпна назад в стола.

От мястото си виждаше извисяващата се Цитадела, която сякаш го наблюдаваше. Това го изнервяше. Параноята му всъщност не бе съвсем безпочвена. Почти веднага след като прехвърли парите от чековете в една сметка на Първа руинска банка, сметка, за която знаеше само той, беше получил две нови съобщения. Първото беше от човек, с когото работеше от време на време. Искаше същата информация, която той току-що беше продал. Второто бе от свръзката му в Цитаделата и предлагаше щедро възнаграждение за по-нататъшната му лоялност и редовно предоставяне на нови сведения. Сутринта определено се очертаваше доста доходо- носна. Въпреки това той се чувстваше малко притеснен да взема пари за „по-нататъшна лоялност“, след като се канеше да предаде същата информация на друг, при това пред самата Цитадела.

Вдигна очи от вестника и махна на сервитьора да му донесе сметката. Странно, че точно този случай бе събудил интереса на толкова много хора. Не беше убийство или сексуално престъпление, които традиционно бяха най-доходоносните.

Сервитьорът профуча покрай него, като остави малък поднос със сметката, затисната с ментов бонбон в средата. Мъжът с луничавите ръце си беше поръчал само кафе, но извади портфейла си, избра една кредитна карта и я размени с бонбона, който разви и лапна. Остави вестника на бялата покривка и го приглади: дланта му усети леката подутина вътре. Облегна се в стола си и се зазяпа като обикновен турист, наслаждаващ се на хубавото време. Келнерът се върна и прибра вестника и подноса, без изобщо да забавя крачка.

Слънцето продължаваше да пълзи в небето и мъжът дръпна стола си назад. Явно беше свързано със секс. Беше прегледал досието при източването и ако можеше да съди от всички онези белези, явно ставаше нещо смахнато. Подозираше, че е свързано с някаква щуротия, която светите отчета се опитваха да потулят.

Знаеше също, че другата страна, на която бе предал сведенията току-що, не изпитва особена любов към Цитаделата и хората в нея. Това го доказваше информацията, която бе осигурявал преди. Преди няколко години им бе продал досие относно скандал сьс свещеници педофили, а в друг случай бе набавил имената и телефонните номера на ключови свидетели, когато служители на една благотворителна организация, свързана с Църквата, бе разследвана за измами. Предполагаше, че и тук има нешо подобно. Явно клиентите му се опитваха да научат колкото се може повече, за да раздухват пламъците на поредния скандал и да вгорчат живота на пресветите типове там горе. А всичко това бе чудесна новина за него. Таблоидите веднага щяха да налапат един пикантен сексскандал с религиозна жилка - а те винаги плащаха най-добре от всички.

Погледна към планината и се подсмихна подигравателно. Щом искаха да му дават бонус за лоялността му, това си беше за тяхна сметка. Може би подобен начин на мислене работеше там горе, където хората вярваха във великото отвъдно, но в реалния свят единственото, което имаше значение, бе тук и сега. Пък и без това нямаше да им дава нова информация в скоро време. Осигуряването на големи файлове бе неприятна работа. Нямаше нищо против да им праща кратки съобщения на номера, който му бяха дали: поне това беше стъпка в правилната посока. Но днес вече се бе катерил веднъж по свещения хълм с флашка в ръка - допълнителните новини можеха да почакат до утре. Така или иначе вече му бяха платили.

Сервитьорът отново мина покрай него и остави подноса с кредитната карта под касовата бележка. Мъжът я взе и я прибра в портфейла си. Не беше нужно да се подписва или да вкарва ПИН кода си - кафето му вече беше платено, а по сметката му току-що бяха постъпили повече от хиляда долара. Закопча се, хвърли последен леко нервен поглед към безоблачното небе, сложи си шапката, измъкна се от кафенето и се смеси с тълпата.

Катрин Ман седеше на четири маси зад него в дълбоката сянка на навеса. Гледаше как информаторът се отдалечава сред пешеходците по широкия източен булевард. Бейзболната му шапка и шлиферът изглеждаха неуместно на ярката слънчева светлина. Сервитьорът се появи до нея и остави сметката заедно с вестника. Докато го прибираше в чантата си, тя опипа дебелия плик между страниците. Плати в брой, като се погрижи да остави щедър бакшиш, и тръгна в обратната на мъжа посока.

37

Лив седеше в голямата кутия от стомана и стъкло на терминал С на летище „Нюарк“ и отпиваше от грамадната си чаша кафе. Погледна таблото за заминаващи. Полетът ѝ още не бе обявен.

Веднага след като телефонът ѝ се изключи, тя продължи към дома си с цялата скорост, която ѝ позволяваше така нареченият „час пик“, и си запази билет за първия възможен полет до Европа. Първият етап от пътуването трябваше да започне в десет и двайсет, което ѝ даваше достатъчно време да напъха няколко неща в една мешка, да грабне зарядното и телефона, който използваше за работа, и да скочи в първото изпречило ѝ се такси.

По пътя прехвърли картата от стария телефон в другия и откри, че Аркадиан ѝ е оставил дълго съобщение, с което отново се опитваше да я разубеди да заминава. Беше оставил дори прекия си служебен номер и мобилния си телефон с молба да му се обади. Лив запази съобщението и през целия път до летището зяпаше през прозореца. Щеше да му се обади. Докато зяпа през прозореца на турско такси на път за службата му.

Едва когато си взе билета, притокът на адреналин мина и се смени с изтощение. Знаеше, че ще заспи веднага щом се качи на самолета или ще дремне толкова, колкото й позволи икономичната класа, но първо трябваше да остане будна достатъчно дълго, за да не изпусне полета. Точно затова се наливаше с кафе в промишлени количества.

Телефонът в джоба ѝ завибрира. Тя го извади и погледна екрана. Номерът беше скрит. Ох, трябваше да го изключи този телефон. Сега инспекторът щеше да ѝ задава още въпроси или да се опитва да я убеди да си остане у дома. Въздъхна уморено, помисли си с копнеж за цигара и натисна бутона за отговор, за да спре вбесяващото бръмчене.

- Ало.

- Здравейте - каза дълбок глас.

Не беше инспекторът.

- Кой се обажда?

Последва кратка пауза, която я накара да застане нащрек въпреки умората - а и кафето си казваше думата. Според опита ѝ единствените хора, които се колебаеха, когато се поинтересуваш от името им, са онези, които не искат да ти го кажат.

- Аз съм колега на инспектор Аркадиан - избоботи гласът. Акцентът му беше като на Аркадиан, но този човек изглеждаше по-стар и властен.

- Да не би да сте шефът му? - попита тя.

- Колега. Той свърза ли се с вас?

Лив се намръщи. Защо едно ченге ще проверява друго чрез свидетел? Нещата не се правеха по този начин. Ченгетата говореха помежду си, не с външни хора.

- Защо сам не го попитате?

- От няколко часа не се е появявал в службата - отвърна гласът. - Затова реших да се опитам да се свържа с вас. Значи да приема, че сте разговаряли?

- Разговаряхме.

- За какво?

Лив настръхна още повече. Този нов тип просто не говореше като ченге - поне не като ченгетата, които познаваше. Но пък може би там ги възпитаваха по различен начин.

Висок глас отекна из терминала - обявяваха полета ѝ. Лив присви очи към таблото. Пътниците се приемаха на изход 78 - един от възможно най-далечните.

- Вижте какво - каза тя, докато се надигаше уморено и вдигаше мешката, - буквално не съм мигнала, изпих близо три литра кафе и току-що получих наистина лоши новини, така че не съм в най-доброто си настроение за любезности. Ако искате да научите за разговора, питайте Аркадиан. Сигурна съм, че паметта му по нищо не отстъпва на моята, а най-вероятно е доста по-добра точно в момента.

Прекъсна и изключи телефона, преди онзи да е успял да я набере отново.

38

Веднага след като Лив затвори, игуменът нареди на Атанасий да му донесе личното досие на брат Самюъл от библиотеката. Поръча му също да вземе досиетата на всеки сегашен член на carmina - в главата му започна да се оформя план.

„Лоши новини“ - беше казала тя. Дори „Наистина лоши новини“... А Аркадиан си беше направил труда да ѝ се обади...

Невъзможно беше. Никой не можеше да влезе в Цитаделата, ако има живи роднини. Липсата на семейни връзки означаваше, че няма да има емоционално отвличане от работата им в недрата на свещената планина, нито желание да общуваш с външния свят. Сигурността на Цитаделата и запазването на тайните ѝ изрично изискваха това правило никога да не бъде нарушавано и проверките на новите кандидати бяха строги и изключително подробни. Ако семейните му документи бяха унищожени например при пожар, кандидатът се отхвърляше. Ако имаше дори само някакъв далечен братовчед, с когото никога не се бе срещал, резултатът бе отказ.

Папките пристигнаха след пет минути. Атанасий ги остави безмълвно върху бюрото на игумена и излезе.

Подобно на досиетата на всички обитатели на Цитаделата, това на брат Самюъл бе подробно и изчерпателно, с копия и дори някои оригинали от всеки по-важен документ, проследяващ историята на живота му - училищни отчети, история на месторабота според номера му за социално осигуряване, дори полицейски формуляри за задържане - всичко.

Игуменът прегледа документите, свързани със семейството му. Намери смъртните актове: майка му бе умряла само няколко дни след раждането му, а баща му бе загинал в автомобилна катастрофа, когато Самюъл бил на осемнайсет. Дядовците и бабите по двете линии отдавна бяха покойници. Баща му бил единствено дете, а братът на майка му умрял от левкемия на единадесетгодишна възраст. Нямаше чичовци, лели, братовчеди, братя или сестри. Всичко бе така, както би трябвало да е.

Леко почукване отвлече вниманието му от досието. Вратата се открехна и Атанасий подаде глава през процепа, после влезе.

- Прости за натрапничеството, братко игумене - каза той, - но прелатът току-що прати вест, че се чувства достатъчно добре, за да се срещне с теб. Трябва да се явиш в покоите му половин час преди вечерня.

Игуменът погледна часовника. До вечерня имаше още два часа. Забавянето вероятно целеше да даде на вампирите, които поддържаха прелата жив, достатъчно време да му вкарат малко свежа кръв. Беше се надявал да получи по-успокояващи новини преди часа на аудиенцията. Погледна голямата купчина червени папки, съдържащи личните данни на членовете на carmina. Може би все пак щеше да ги получи.

- Добре - каза той, затвори досието на брат Самюъл и го остави настрана. - Преди това обаче имам една задача за теб. Искам да се свържеш с източника, който ни осигури полицейското досие. Смятам, че разследващият инспектор е разговарял с една жена. Искам да знам коя е тя, какво е казала и най-важното - искам да знам къде е.

- Разбира се - отвърна Атанасий. - Ще направя всичко възможно и ще докладвам преди срещата.

Игуменът кимна и го загледа как се покланя и излиза. После отново се зае с кулата папки пред себе си.

Бяха общо шейсет и две и съдържаха подробната история на carmina, червените наметала, гилдията на охраната, която пазеше проходите на забранените части на планината; мъже, които се бяха доказали годни за тези бойни задачи както в предишния си живот, така и с по-късната си всеотдайност към Цитаделата. Като членове на carmina те бяха потенциални бъдещи sancti, макар засега да не знаеха нищо за истинското естество на Тайнството, поради което при необходимост можеха да бъдат пратени по широкия свят, без да го изложат на опасност.

Игуменът взе най-горната папка от купчината и я отвори, прескочи обичайните медицински записи и училищни отчети и затърси други документи - история на военната служба, справки за арести, доклади от затвори, - които можеха да му кажат дали даденият човек е онзи, който му трябва.

39

Катрин Ман седеше пред лаптопа си и изучаваше съдържанието на откраднатото досие. Беше го получила повече от час след като Цитаделата се бе сдобила със своето копие, поради което то беше допълнено и съдържаше кратко описание на разговора на Аркадиан с Лив. Имаше също и връзка към страницата на американския вестник, за който тя работеше. Прочете набързо бележките, след което грабна телефона и натисна бутона за повторно набиране.

- Имам го - съобщи веднага след като баща ѝ вдигна.

- И?

- Определено е sanctus - каза Катрин, докато разглеждаше снимките от аутопсията, на които се виждаше познатата мрежа от церемониални белези по тялото на монаха.

- Интересно - рече Оскар. - И въпреки това Цитаделата не е поискала официално тялото. Уплашени са от нещо.

- Може би. Но в досието има и нещо друго. Нещо... невероятно. - Погледна снимката на хубавата млада журналистка, която я гледаше от прозореца на браузъра. - Той има сестра.

Чу как баща ѝ затаи дъх, после чу и гласа му.

- Не може да бъде - каза той. - Ако има сестра, не може да е бил sanctus. Не би могъл дори да влезе в Цитаделата.

- Но белезите са налице - посочи тя. - Няма съмнение, че е бил напълно посветен. Бил е жигосан с Тау. Значи трябва да е дошъл от Цитаделата и трябва да е виждал Тайнството.

- В такъв случай намери сестрата - каза Оскар. - Намери я и я защитавай с всичко, с което разполагаме. Имам предвид наистина всичко.

Настъпи мълчание. И двамата знаеха какво има предвид.

- Разбирам - най-сетне каза Катрин.

- Зная, че е опасно - рече Оскар, — но това момиче няма представа какво ѝ се гласи. Трябва да я пазим. Това е наш дълг.

- Зная.

- И още нещо...

- Да?

- Приготви свободната стая и я зареди с добър скоч. - Топлотата се бе върнала в гласа му. - Мисля, че е време да се върна у дома.

40

Игуменът вървеше по тъмните каменни коридори на планината към покоите на прелата, разтревожен от липсата на успокояващи новини. Достатъчно лошо бе, че за първи път от близо деветдесет години някой почти бе успял да избяга от Цитаделата. Това, че беше загинал, бе единственият светъл лъч на хоризонта. Това, че явно има жив роднина, беше може би най-сериозният пробив в сигурността на Цитаделата през последните двеста години, ако не и повече. И нямаше начин да се измъкне от факта, че в крайна сметка всичко това беше негова отговорност.

От него се очакваше бързо и успешно овладяване на ситуацията, а за целта трябваше да получи пълномощия да действа толкова решително, колкото сметне за нужно не само вътре в Цитаделата, но и навън, а за това му бе нужна благословията на прелата.

Кимна на мъжа от постоянната охрана пред личните покои на прелата. Традиционно стражите на Цитаделата бяха опитни с арбалета, меча и камата, но времената се бяха променили и сега на коланите на тъмночервените им раса висяха полуавтоматични берети 92. Стражът отвори вратата, пусна го да влезе и я затвори. Не беше от мъжете, които игуменът бе подбрал от купчината папки.

Игуменът закрачи към елегантното стълбище, водещо към приемната на прелата. Чу някъде в мрака отпред съскането на апарат, ритмично вкарващ кислород в древните дробове на обитателя на това място.

Помещението бе по-тъмно и от коридора и игуменът трябваше да забави крачка на входа, тъй като не бе сигурен какво има на пътя му. В камината пукаше слаб огън, който изсмукваше въздуха от стаята в замяна на малко осветление и суха топлина. Единствената друга светлина идваше от редицата електронни уреди, които работеха денонощно, вкарваха кислород в кръвта на прелата, премахваха телесните му отпадъци и го поддържаха жив.

Игуменът тръгна предпазливо към огромното легло с балдахин и след няколко крачки започна да различава мършавата фигура, която лежеше в средата му - бяла и сякаш нематериална. В приглушената светлина се създаваше впечатлението, че прелатът е в центъра на паяжина от тръби и жици, подобно на някакъв пещерен паяк. Само в очите му сякаш имаше живот. Бяха тъмни, будни и гледаха приближаващия посетител.

Игуменът се пресегна през декарите ленени завивки да поеме подобната на щипка ръка на прелата. Въпреки задушаващата жега в стаята тя бе студена като планината. Той сведе глава и целуна пръстена, закрепен хлабаво на средния му пръст. Върху пръстена се намираше печатът на високия пост.

- Оставете ни - с пресекнат измъчен глас заповяда прелатът.

Двама аптекари в бели раса се надигнаха от местата си като привидения. Игуменът дори не ги бе забелязал в сенките. Провериха и нагласиха нещо по апаратите, увеличиха силата на алармите, за да могат да ги чуят от стълбището, след което безмълвно се плъзнаха към изхода. Игуменът се обърна отново към господаря си и видя, че светналите очи са се впили в него.

- Кажи ми... всичко... - прошепна прелатът.

Игуменът разказа накратко събитията от сутринта, без да спестява нищо. Прелатът продължаваше да го пронизва с очите си. Всичко звучеше още по-лошо, когато се казваше на глас, отколкото когато го бе репетирал наум по пътя насам. Знаеше от опит, че прелатът не е склонен към снизходителност. Самият той бил игумен последния път, когато един новопостъпил ги беше предал по време на Първата световна война, и безжалостният начин, по който бе оправил кашата, в крайна сметка му бе гарантирал сегашния пост. Игуменът тайно се надяваше, че успешното овладяване на положението може да изстреля и него нагоре по стълбицата.

Завърши доклада си и очите на стареца го пуснаха и се спряха върху нещо в мрака над леглото. Дългата му коса и брада бяха рехави и по-бели от чаршафите, които го обгръщаха като погребален саван. Единствените му движения бяха ритмичното повдигане и отпускане на гръдния кош и слабото пулсиране на артериите под тънката като хартия кожа.

- Сестра? - най-сетне каза прелатът.

- Все още не е потвърдено, ваше светейшество, но въпреки това е повод за сериозна и основателна тревога.

- Сериозна и основателна тревога... за нея...

Речта на прелата бе накъсана, а и самите думи и изречения се накъсваха допълнително на всеки няколко секунди от респиратора, който вкарваше въздух в уморените дробове.

- Радвам се, че ваше светейшество е съгласен - отвърна игуменът.

Острият поглед отново се обърна към него.

- С нищо не съм се съгласявал - каза прелатът. - От това посещение... носещо единствено... лоши новини... и въпросителни... приемам, че искаш от мен... разрешение... да накараш момичето да млъкне.

- Изглежда благоразумно.

Прелатът въздъхна и отново се загледа в балдахина от мрак над главата си.

- Още смърт - каза сякаш на себе си. - Толкова много кръв.

Вдиша дълбоко няколко пъти и съскането на респиратора се засили, за да запълни мълчанието.

- Вече хиляди години... - продължи отново на пресекулки той - ние сме пазителите... на Тайнството... тайна, предавана... непрекъснато... от основателите... на нашата църква. Предано... пазихме тайната... но тя също пазеше нас... Тя ни държи и сега... откъснати от света... изисква толкова много жертви... толкова много кръв... само за да остане скрита. Питал ли си се някога... братко игумене... каква е целта ни тук?

- Не - отвърна игуменът, несигурен накъде води въпросът. - Работата ни тук е очевидна. Това е Божия работа.

- Не ми пробутвай семинаристки баналности - изненадващо енергично го сряза прелатът. - Не съм някой новак. Имам предвид специфичната ни цел. Наистина ли вярваш, че вършим праведното дело Господне тук?

- Разбира се. - Игуменът се намръщи. - Нашето дело е праведно. Ние носим теглото на миналото на човечеството в името на неговото бъдеще.

Прелатът се усмихна.

- Наистина си благословен, за да си така уверен в отговора си. - Погледът му отново се зарея нагоре. - Трябва да призная... че с приближаването на смъртта... нещата изглеждат много по-различно за мен... Животът блести... по странен начин... след като го освети тъмната светлина на смъртта... Но ще бъда изцелен от живота... съвсем скоро...

Игуменът понечи да възрази, но прелатът вдигна почти прозрачната си ръка, за да го накара да млъкне.

- Стар съм, братко игумене... твърде стар... С наближаването на второто... столетие... чувствам... тежестта на годините... Навремето мислех... че дългият живот и крепкото... здраве, на което се радва човек... от живота... в тази планина... е благословия... Вярвах, че то е доказателство... че Бог се усмихва на всички ни... и на делото ни... Сега не съм... толкова сигурен... Във всяка култура... и в цялата литература... дългият живот винаги се представя... като не друго... а ужасно наказание... за прокълнатите...

- Или за благословените - добави игуменът.

- Дано да си прав... братко игумене... Напоследък... много мислих върху това... Питам се... когато времето ми най-сетне настъпи... дали Бог ще бъде доволен... от нещата, които извърших... в Неговото свято име?... Или ще се срамува?... Дали усилията на целия ми живот... ще се окажат просто... един кървав опит... да запазя репутацията... на хора, отдавна... превърнали се в прах?...

Гласът му замря със сухо хъхрене и тъмните очи се насочиха към гарафата с вода до леглото.

Игуменът наля една чаша, повдигна главата на прелата и му помогна да отпие няколко малки глътки между неуморната работа на респиратора. После го положи внимателно върху възглавницата и остави чашата на масичката. Когато се обърна, погледът на прелата отново беше спрян върху нищото над главата му.

- Гледам смъртта в очите... всеки ден... - каза той, изучавайки мрака. - Гледам я... и тя ме гледа... Чудя се защо... стои настрана... После идваш ти... говориш любезни думи... които не могат да скрият... жаждата ти за кръв... и си мисля... може би смъртта е коварна... Може би ме държи жив... за да мога да ти дам... правомощията, които искаш... Така действията ти ще ѝ осигурят... много по-млади души... от моята...

- Не изпитвам жажда за кръв - каза игуменът. - Но понякога задълженията ни го изискват. Мъртвите пазят тайните по-добре от живите.

Прелатът отново се обърна и впи погледа си в него.

- Брат Самюъл... може и да не се съгласи...

Игуменът премълча.

- Смятам да... изпълня желанието ти... - неочаквано каза прелатът и погледът му запълзя по лицето на игумена, попивайки реакцията му. - Намери я и я наблюдавай... с всички средства... но не ѝ причинявай зло... изрично забранявам...

Игуменът беше потресен.

- Но, ваше светейшество, как можем да я оставим жива, ако има дори най-малка възможност тя да знае за естеството на Тайнството?

- Съмнявам се... да знае каквото и да било... - отвърна прелатът. - Да имаш телефонен номер... е едно... Да имаш телефон... е съвсем друго... Наистина ли мислиш... че брат Самюъл... е имал време... да ѝ се обади... между научаването на нашата велика тайна... и трагичната си смърт?... Наистина ли така ревностно искаш... да отнемеш живот... въз основа на такава... съмнителна вероятност?...

- Мисля, че не бива да поемаме абсолютно никакви рискове, когато орденът ни е изложен на опасност. Църквата е слаба. Хората вече не вярват в нищо. Всяко разкритие относно произхода на вярата им може да унищожи всичко. Виждали сте как реагират някои дори между тези стени, когато им бъде разкрито Тайнството, дори след като са били внимателно проучени и подготвени. А представяте ли си какво ще стане, ако целият свят научи? Ще настъпи пълен хаос. Моите уважения, ваше светейшество, но ние трябва да защитаваме Тайнството повече от всеки друг път. Бъдещето на вярата ни може да зависи от това. Момичето е твърде опасно, за да остане живо.

- Всички неща трябва да свършат... - каза прелатът. - Нищо не е вечно... Ако Църквата е слаба... то може би всичко това... се случва не случайно... Може би е време... да се предадем... в ръцете на съдбата... Нека жребият падне... както му е писано... Взех решението си... Кажи на прислужниците... че искам да почивам... и затвори вратата... на излизане...

Игуменът остана замръзнал на мястото си. Не можеше да повярва, че срещата е приключила и че молбата му е отхвърлена. Гледаше как прелатът се взира нагоре, подобно на изображение върху гробница.

„Де да беше вече вътре в нея“ - помисли си той, докато се покланяше и бавно се отдалечаваше заднешком от леглото, преди да се измъкне от задушаващата стая.

Аптекарите чакаха в сумрачния коридор като призраци.

- Оставете го - каза игуменът, докато минаваше гневно покрай тях. - Иска да е насаме с мислите за наследството си.

Белите раса се спогледаха объркано, несигурни какво има предвид. Когато понечиха да го попитат, той вече беше слязъл по стълбището.

„Дърт глупак - помисли си игуменът, докато рязко отваряше вратата и минаваше покрай пазача. - Нищо чудно, че любимата ни Църква е станала така слаба, щом човек като него е начело“.

Посрещна със задоволство прохладата отвън и избърса с ръкав потта от челото си, докато вървеше към голямата катедрална зала, където обитателите на планината скоро щяха да се съберат за вечерня.

„Намери я и я наблюдавай“.

Думите на прелата отекнаха подигравателно в ума му. Имаше обаче една информация, която беше спестил. Когато беше разговарял с момичето, бе чул глас на заден план. Тя се намираше в летище. На път за Руин.

Щеше да я намери, разбира се. И да я постави някъде, където да може да я наблюдава много внимателно. И когато смъртта най-сетне престанеше да си играе с господаря му, щеше да се справи с нея по своя си начин.

41

Минаваше шсст и в отдела вече беше по-спокойно. Тишината се нарушаваше само от равномерното тракане на клавиатури, измъчвани от пишещи с два пръста полицаи. Хората по принцип не си падаха да извършват кражби или убийства през късния следобед, така че времето бе подходящо за наваксване с бумащината. Аркадиан седеше на бюрото си и се мръщеше на компютъра. Телефонът му почти не млъкваше. Пресата се бе добрала по някакъв начин до прекия му номер и на всеки две-три минути му звъняха с въпроси около случая, който в момента изпълваше екрана. Шефът на полицията също му се беше обадил лично. Искаше да знае дали не могат да излязат с официално изявление. Аркадиан го увери, че ще го направи веднага щом е готов с проверката на свидетелите. И именно затова се мръщеше.

След разговора с момичето беше пуснал името през различните бази данни и успя да започне да оформя досие на Самюъл Нютън. Най-малкото откри акта му за раждане, макар че дори той изглеждаше непълен. Документът потвърждаваше, че е роден в населено място на име Парадайз в Западна Вирджиния, в семейството на градинар и ботаничка, но името на новороденото бе просто Сам, а не Самюъл. Няколко други данни бяха оставени непопълнени, в това число полът, но търсенето извади на бял свят и свързан с него смъртен акт, записал тъжния факт, че майката е умряла осем дни след раждането.

Първите няколко години бяха неясни и много от обичайните документи, които беше очаквал да открие, липсваха. Колекция изрезки от вестници продължаваха историята му от деветгодишна възраст и описваха изпреварващите годините му алпинистки възможности. Попадна на черно-бяла фотография на младия Сам, кацнал на върха на отвесна скала, която несъмнсно току-що бе покорил. Аркадиан сравни образа на кльощавото ухилено момче със снимките, които бе направил в залата за аутопсии. Определено имаше прилика.

Според изрезката от след девет години излизаше, че катераческите умения на младия Сам непряко са довели до смъртта на баща му Една пролет, докато се връщали от състезание в италианските Алпи, колата им поднесла в някаква внезапна виелица и паднала в клисура. При самата катастрофа бащата и синът оцелели, макар че получили доста сериозни наранявания. Сам дошъл на себе си, без да помни къде се намира и как се е озовал в клисурата, а от счупеното странично стъкло навявал сняг. Ръката го боляла ужасно, но като се изключи това и премръзването, бил добре. Открил, че баща му също е в съзнание, но едва се държи и има голяма кървяща рана на главата. Бил заклещен под смачканото табло и се оплаквал, че не чувства нищо от кръста надолу.

Сам завил колкото се може по-добре баща си с дрехите, които успял да открие в колата, после се изкатерил по стената на клисурата да търси помощ. Нужно му било много време да се справи със заледената скала, защото трябвало да се бори с виелицата, а ръката, която „адски го боляла“, била всъщност счупена на две места. Накрая успял да стигне до пътя и спрял един минаващ камион.

Когато пристигнала линейката, баща му вече бил изгубил твърде много кръв, бил изложен на студа прекалено дълго и изпаднал в кома, от която така и не се събудил. Умрял три дни по-късно. Сам бил само на осемнайсет. Върнал се в САЩ с наградата за катерене в ръка и с баща си в ковчег в товарното отделение.

Наред с това Аркадиан бе успял да се добере до заявлението за паспорт, подадено от Сам за алпинистките му експедиции из цял свят. В раздела „Особени белези“ беше записан латерален белег в основата на гръдния кош отдясно, с формата на кръст. Аркадиан имаше чувството, че е открил своя човек; в същото време обаче доста неща не се връзваха.

Стандартната процедура при идентифицирането на тяло изискваше да се направи проверка на всеки, който се яви на разпознаването - необходима мярка за елиминиране на лъжливи свидетели. Когато провери Лив Адамсен от Нюарк, Ню Джърси, Аркадиан откри цялата обичайна информация - къде е живяла, кредитната ѝ история и тъй нататък - все неща, които не му бяха особено интересни. Но колкото по-внимателно се вглеждаше, толкова повече растеше объркването му.

Две неща включваха алармата в по принцип подозрителния му ум. Първото беше професията ѝ. Лив Адамсен бе разследващ журналист, работещ за криминалния отдел на голям щатски вестник. Това бе лоша новина, особено в радващ се на голям обществен интерес случай. Второто бе не толкова проблем, колкото загадка. Въпреки факта, че Лив бе идентифицирала правилно жертвата и бе реагирала като истинска сестра, при проверките той не откри нито един запис за някаква роднинска връзка със Сам. Доколкото можеше да определи от заплетената следа от документи, виеща се през живота на Самюъл Нютън, нямаше абсолютно никакви сведения, че той е имал сестра.

42

„Локхийд Трай Стар“ на кипърските турски авиолинии се тресеше, докато се засилваше по пистата на лондонското летище „Станстед“, за да полети към най-далечния край на Европа. В мига, в който колесниците се отделиха от настилката, вятърът го сграбчи и самолетът се замята, сякаш невидими ръце се опитваха да го разкъсат и да го запратят обратно на земята.

Беше голяма машина, което бе успокояващо, но също така бе стара, което тревожеше. В облегалките за ръцете все още имаше алуминиеви пепелници с капачета, които тракаха, докато самолетът се бореше да набере височина. Лив ги поглеждаше и си представяше времето, когато би могла да успокои нервите си по старомодния начин. Вместо това отвори кутията на пакета маринован джинджифил - останки от сушито с надута цена, което бе купила по време на престоя - и метна едно парченце под езика си. Джинджифилът бе добро средство против стрес и помагаше за намаляване на въздушната болест. Затвори пакета и го прибра за по-нататък. Имаше чувството, че този полет ще се окаже истинско изпитание дори за репутацията на джинджифила.

Огледа малцината пътници. Салонът бе пълен едва наполовина, а нощният час не предразполагаше към разговори с непознати. Старият самолет се раздруса отново, когато поредният порив го блъсна отстрани. От прозореца си тя виждаше лявото крило. Като че ли се клатеше. Насили се да извърне поглед.

Беше се надявала да подремне през последния етап от пътуването, но нямаше абсолютно никакъв шанс за това, докато опасенията за неминуема катастрофа продължаваха да опъват нервите ѝ. Извади другата покупка, която бе направила по време на престоя - туристически пътеводител за Турция.

Отвори на индекса. Имаше цяла глава, посветена на Руин, както и карта. Най-напред прегледа картата. Подобно на повечето хора, имаше само смътна представа къде се намира Руин. Древният град и по-точно Цитаделата бяха като пирамидите в Египет - всички знаеха как изглеждат, но малцина можеха да покажат на атласа точното им местоположение.

Тройно сгънатата карта показваше Турция, опънала се като мост между Европа и Арабия, притисната отгоре и отдолу от Черно и Средиземно море. Препратката от индекса я насочи към дясната част на картата, недалеч от границата, където Европа търкаше рамене с библейските земи на Близкия изток.

Забеляза два символа за летище северно и южно от град Газиантеп, където трябваше да кацне след около четири часа, но не успя да открие Руин. Погледна легендата и затърси отново. Трябваха ѝ няколко минути внимателно разучаване в сумрачния салон, за да го открие - западно от горното летище, където започваше да се издига Източен Таурус, точно на сгъвката на страницата и почти напълно скрит от правата черна линия на меридиана. Помисли си, че е горчиво подходящо брат ѝ да избере да се скрие на подобно място - толкова известно и същевременно така затънтено, сгушено загадъчно в гънките на картата.

Прелисти страниците, намери главата за Руин и зачете: поглъщаше фактите за мястото, където отиваше, подреждаше ги в журналистическия си ум, докато в него не започна да се оформя картина на града, където бе живял и умрял брат ѝ. Руин бе важен религиозен център и това изглеждаше уместно, като се имаше предвид какво ѝ бе казал Самюъл последния път, когато се видяха. Освен това Руин бе най-старото място за поклонение благодарение на целебните свойства на многобройните минерални извори, захранвани от топящия се лед по околните планини. Това също беше уместно. Можеше да си го представи как работи като планински водач, скрит под фалшиво име далеч от отъпканите пътища, докато търси покоя, който търсеше.

„Искам да съм по-близо до Бог“. Това ѝ бе казал.

Често се бе чудила на тези думи в тишината, настъпила след изчезването му, беше се измъчвала с най-мрачните начини, по които можеха да се тълкуват те. Но някак си знаеше, че е жив, въпреки че мълчанието му продължи с години. Вярваше го дори след като получи официалното писмо, което я уверяваше в противното. И сега вървеше по пътя, по който бе вървял той, за да научи що за живот е водил на това място. Надяваше се инспекторът да може да ѝ посочи къде е живял, а може би и някои от познатите му. Може би те щяха да ѝ дадат част от отговорите и да запълнят белите петна.

Обърна страницата и се загледа в снимката на стария град, скупчен в основата на шеметно висока планина. Текстът под фотографията я описваше като „Най-посещаваната старина на света и вероятно местонахождение на могъща древна реликва, известна като Тайнството“.

На срещуположната страница имаше кратка история на Цитаделата, разказваща за невероятната ѝ възраст и очертаваща постоянното ѝ присъствие в човешката история. Лив бе смятала, че Цитаделата е християнски храм, но текстът разкриваше, че е застанала на страната на християнството едва през четвърти век, след като то било наложено като официална държавна религия по времето на император Константин. Преди това била независима от всяка организирана религия, макар да оказвала огромно влияние върху почти всяка древна система от вярвания - вавилонците я смятали за първия и най-велик зикурат; древните гърци я почитали като дом на боговете и я прекръстили на Олимп; дори египтяните я смятали за свещена и фараоните пътували по море до империята на хетите, за да я посетят. Някои смятали, че големите пирамиди в Гиза били опит да се пресъздаде планината с надеждата магическите свойства на Цитаделата да се възпроизведат в долината на Нил.

След като Цитаделата направила политическия ход да подкрепи християнството, управлението на Църквата се преместило в Рим, за да се радва на пълната закрила на новосъздадената Свещена римска империя. Цитаделата обаче си останала реалната власт зад трона, като налагала своите едикти и догми чрез Рим, както и нова версия на всичко чрез издаването на одобрен вариант на Библията. Всички различаващи се от официалното ѝ становище мнения били смятани за ереси и били смазвани първо със силата на римската войска, а после от всеки крал и император, опитващ се да си спечели благоволението на Църквата и по съвместителство - на Бог.

Лив прегледа пропитите с кръв подробности съвсем бегло. Не ѝ пукаше за бруталната история на това място, нито за тайните, които може би се криеха там; единствената ѝ мисъл бе за брат ѝ и как този древен град го е подтикнал към смъртта.

Самолетът се разтресе и тих мелодичен звън я накара да вдигне поглед. Отново се беше включил сигналът да затегнат коланите. Сигналът, забраняващ пушенето, си светеше все така решително. Продължи да я тормози през останалата част от полета, докато нощта ставаше все по-тъмна, а бурята набираше сили.

43

Молитвеният ден в Цитаделата беше разделен на дванадесет служби, най-важните от които бяха четирите нощници. Те се изпълняваха всяка нощ, понеже се вярваше, че отсъствието на Божията светлина разбужда силите на злото. Всеки полицейски служител във всеки голям град по света би се съгласил с тази теория - че тъмните дела почти винаги се извършват под прикритието на нощта.

Първата от нощниците беше вечернята, официална служба, изпълнявана в единственото място, което бе достатъчно голямо, за да побере всички обитатели на Цитаделата, посрещащи края на поредния ден - голямата катедрална пещера в източната част на планината. Първите осем реда бяха заети от черните раса на духовните гилдии - свещениците и библиотекарите, прекарващи живота си в тъмнината на голямата библиотека. Зад тях бе тънката бяла линия на аптекарите, следвани от двадесет реда кафяви раса на работните гилдии - строители, дърводелци и други майстори, чиято работа бе постоянно да наблюдават и поддържат доброто състояние на Цитаделата.

Тъмночервените раса на охраната разсичаха тялото на конгрегацията, отделяйки висшите гилдии отпред от многобройните сиви раса отзад - монасите от прислугата, които правеха всичко, от готвене и почистване до осигуряване на работна ръка за другите гилдии.

Над многоцветното събрание, събрани в отделна висока галерия, седяха облечените в зелено братя sancti - общо тринадесет, в това число и игуменът, макар че днес бяха само единадесет. Игуменът не беше сред тях. Брат Грубер - също.

Когато слънцето се спусна под трите грамадни прозореца зад олтара - два триъгълника и между тях роза, символизираща всевиждащото око на Бог, - всички отидоха за последното ястие в трапезарията, преди да се оттеглят в спалните помещения.

Всички с изключение на трима мъже, облечени в червените раса на carmina.

Монах с пясъчноруса коса, плоско безизразно лице и с телосложението на боксьор средна категория прекоси празното пространство към една врата точно под балкона на sanctus. Другите двама го последваха. Никой не каза нито дума.

Досието на Корнилиъс като офицер от британската армия бе причина игуменът да го избере като естествен лидер на групата, поради което на път за вечернята му бе предадена бележка, съдържаща други две имена, инструкции и карта. Корнилиъс погледна картата, докато излизаше от катедралната пещера, зави наляво според инструкциите и продължи по тесните, не така често посещавани тунели към изоставената част на планината.

Здрачът се сгъстяваше в криволичещите улици на стария град. Последните туристи бяха изведени от любезни разпоредители и решетките се спуснаха с дрънчене, за да го затворят за през нощта. На запад, в района, известен като Изгубения квартал, сенките започнаха да приемат човешки форми - нощното предлагане на плът започваше потайната си търговия.

На изток Катрин Ман седеше в дневната си и чакаше принтера да изпълни задачата си. Вече съжаляваше, че го е настроила да печата с най-високо качество, и гледаше ядосано как страницата пълзи ред по ред. По новините даваха големи групи хора, събрали се да отдадат мълчалива почит на мъжа, когото все още не познаваха като брат Самюъл; в Америка, Европа, Африка, Австралия и дори в Китай, където публичните демонстрации, особено онези с религиозен оттенък, не се приемаха така леко. Репортер попита някаква жена пред катедралата „Сейнт Джон“ в Ню Йорк защо приема така присърце смъртта на монаха.

- Защото се нуждаем от вяра, нали разбирате? - Гласът ѝ бе напрегнат от напиращите емоции. - Защото имаме нужда да знаем, че Църквата се грижи за нас и че ни търси. Щом някой от нейните хора е доведен до такава постъпка, а Църквата не казва нито думичка по въпроса... къде тогава сме ние...?

Хора от всички континенти казваха в общи линии същото. Самотната смърт на монаха явно ги беше развълнувала. Бдението му на върха на планината сякаш символизираше собственото им чувство за изолираност, а последвалото мълчание бе доказателство за църква, която не я беше грижа за тях; за църква, която бе изгубила съчувствието си.

„Може би настъпва промяна - помисли Катрин, след като най-сетне извади листа от принтера и се загледа във фотографията на Лив Адамсен, взета от полицейското досие. - Може би пророчеството все пак ще се сбъдне“.

Изключи телевизора и грабна две ябълки на излизане. Летището бе на половин час път с кола. Нямаше представа колко време ще ѝ се наложи да чака там.

44

Тежката врата се завъртя с писък на ръждясалите панти. Корнилиъс мина през нея и взе горящата факла, която им беше оставена. Държеше я пред себе си, докато вървяха из забравените дълбини на Цитаделата. Брат Йохан беше до него; тъмната коса изобщо не съответстваше на скандинавския му произход, но сините му очи бяха като леда на родината му. Брат Родригес вървеше отзад и се издигаше цяла глава над тях, тънкото му високо тяло нямаше нищо общо с испанските му корени, а златистите му очи гледаха зорко и безизразно, докато вървеше с големи крачки през ниските тунели.

Хрущенето под краката им и пращенето на факлата отекваха около тях, докато историята на планината се надигаше в тъмното да ги посрещне. Тук-там зееха проходи, подобни на замръзнали в скръб уста. Зад тях се виждаха останките от живота, който някога бе царял тук - легла, увиснали под тежестта на влажна слама, разбити пейки, които едва ли можеха да понесат тежестта на духовете, седящи по тях. От време на време се натъкваха на натрошени камъни и бели варовикови жилки проблясваха в мрака подобно на привиденията на онези, които някога бяха вървели тук.

След десетина минути видяха слаба оранжева светлина, примигваща от някакъв вход и бълваща пушек към таван, издълбан по времето, когато хората са били по-дребни. С приближаването си усетиха миризмата на горяща вълна, а студеният въздух мъничко отстъпи пред слабата топлина. Корнилиъс пристъпи в помещение, което някога може би бе играло ролята на кухня. В отсрещния му край до стара кухненска печка клечеше някаква фигура и ръчкаше немощния огън с маша.

- Поздрави, братя - каза игуменът досущ като ханджия, посрещащ дългоочаквани пътници в разгара на виелица. - Моите извинения, това едва ли може да се нарече огън. Боя се, че май съм забравил изкуството как се пали огън. Моля... - И им посочи масата, на която имаше два големи хляба и плодове. - Седнете. Яжте.

Седна при тях и загледа как разчупват мълчаливо хляба, без да вземе за себе си. Наблюдаваше ги внимателно, докато се хранеха, свързваше имената с лицата, които бе видял в досиетата им. Високият - Гилермо Родригес, на двадесет и две. Роден в Бронкс. Някогашно хулиганче и член на банда. В досието имаше поредица арести за палежи, всеки път с все по-сурови наказания. Прекарал половината си живот с наркозависимата си майка, а останалата част в затвори за малолетни. Открил Бог, след като СПИН го направил сирак.

Срещу него седеше Йохан Ларсон. На двадесет и четири. Тъмнокос, синеок и поразително хубав. Роден в горите на Абиско в Северна Швеция в сепаратистка религиозна комуна. След като някакъв шофьор на камион подал сигнал за тревога, полицията открила Йохан да спи до трупа на брат си. Шофьорът случайно забелязал вълк, влачещ човешки крак през пътя. Комуната сложила край на съществуването си чрез самоубийство. Йохан казал на полицаите, че баща му му дал някакви хапчета, които щели да му помогнат „да види Бог“, но той бил ядосан, защото преди това се скарал с брат си, и ги изхвърлил. Изредилите се приемни семейства не успели да вкарат красивото измъчено момче в правия път и Йохан несъмнено вървял към самоунищожението си. Тогава Църквата се заела с него, изпратила го на един от семинарите за рехабилитация в Америка и му дала нова надежда.

Третият беше Корнилиъс Уебстър. На тридесет и четири. Израснал като сирак и постъпил в британската армия веднага щом навършил подходящата възраст. Пенсиониран, след като взводът му изгорял жив пред очите му, когато бронетранспортьорът им бил улучен от гранатомет. Белезите по лицето му, подобни на капчици восък и каращи брадата му да расте на кичури, бяха знак за тази трагедия. В деня, в който напуснал армията, сменил институционализирания живот на войник с институционализирания живот на монах. Сега неговото семейство бе Цитаделата, както и за всички останали.

Игуменът си помисли и за различните им умения във връзка с мисията, която щеше да им възложи - Корнилиъс със своята възраст и авторитет; Йохан с разсейващия си външен вид и безупречния английски, същинска стръв за женска рибка; Родригес с американския си паспорт и познаване на улиците. В миналото и на тримата имаше насилие и пламенен копнеж да се докажат пред Бог. Изчака ги да свършат с храната, преди да заговори отново.

- Моля да ме извините за нетрадиционното естество на тази мисия - каза той. Огънят го очертаваше с мъглявото си червено сияние. - Но когато ви обясня причината за нея, ще разберете нуждата от подобни предпазни мерки и потайност.

Потупа с пръст свитите си устни.

- Тази част от планината навремето е приютявала гарнизон монаси воини, carmina, червените рицари на Цитаделата, славните предшественици на гилдията, в която служите. Те препускали да изкоренят фалшивите религии, да смажат лъжовните богове, да унищожат еретическите църкви и да освободят заблудените вярващи от греховете им в пречистващите огньове на Инквизицията. Тези кръстоносни походи били известни като tabula rasa, чистата дъска, защото след тях не оставала нито следа от ерес.

Сниши глас и се наведе напред над масата, при което тя изскърца като гредите на стар кораб.

- Carmina не били подчинени на обичайните закони за хората. - Изгледа ги последователно, спираше поглед върху всеки. - Нито на законите на страната, в която се намирали. Защото това били законите на крале и императори, a carmina отговаряли единствено пред Бог. Събрах ви тук, за да подновим святото им дело. Може вече да не ни обсаждат вражески войски, но продължаваме да имаме врагове. И все още се нуждаем от воини.

Плъзна един плик към Корнилиъс.

- Тук вътре са подробностите за това какво трябва да направите и инструкции как можете да излезете от планината. Избрах вас, защото сте силни духом и имате опит да свършите Божията работа. Нека Той ви води, а не земните закони. Подобно на предшествениците ви, трябва да сте целеустремени в изпълнението на дълга си. Заплахата е истинска. Трябва да я елиминирате.

Посочи отсрещната стена, на която бяха подпрени три еднакви платнени торби.

- Вътре ще намерите пари, документи за самоличност и цивилно облекло. Два часа след полунощ ще бъдете посрещнати извън стените на стария град от двама души, които ще ви осигурят транспорт, оръжие и всичко, от което се нуждаете. Както предшествениците ви са използвали наемници, които да им помагат в мисиите, вие трябва да използвате тези хора, за да ви помогнат във вашето поръчение. Но никога не забравяйте, че онова, което вие вършите от любов към Бог, те го вършат от любов към парите. Така че ги използвайте, но не им се доверявайте.

Замълча за момент.

- Не ми е лесно да ви изпратя на подобна мисия. Ако на някой от вас му се случи да падне при изпълнение на дълга си, той ще бъде приет от Бог като благословен воин, подобно на падналите преди вас. Онези, които се върнат, ще бъдат посрещнати с отворени обятия не като членове на гилдията на охраната, каквито сте в момента, а като най-висшите от нас - зелено наметало, sanctus. Може би знаете - добави той, - че вече има две свободни места. Аз обаче бих увеличил бройката, за да има място за всеки от вас, който се покаже достоен. И с издигането до най-висшето ниво на нашето братство вие, разбира се, ще бъдете благословени със свещеното знание за онова, което сега искам от вас да защитите.

Надигна се от мястото си и свали кръста от колана си.

- Имате няколко часа да се преоблечете и да се подготвите за връщане в света. Сега ще ви благословя според традицията на ордена, който съживяваме тази нощ.

Вдигна Тау над главата си и започна да изрича древната бойна благословия, чиито думи бяха древни като планината, в която се молеха. Зад него огънят пращеше, съскаше и хвърляше огромни сенки върху тавана на помещението.

Няколко часа по-късно стената на стария град леко потрепери - ехо от бурята, минаваща над планинските върхове на север. Между два многоетажни паркинга в края на една алея с грохот се вдигна тежък метален капак и разкри тесен отвор, колкото да мине човек. Три сенки се отделиха от мрака подобно на разпилени от вятъра парчета нощ. Тръгнаха по алеята към паркиран микробус с отключена задна врата.

Първите едри дъждовни капки забарабаниха върху тънкия метален покрив на колата и заплющяха по настилката с цвят на кост, докато фигурите се вмъкваха вътре. Вратата се затвори, двигателят изръмжа и се събуди за живот. Фаровете се включиха и осветиха прашния път, а в следващия момент дъждът се изсипа отгоре му.

Микробусът потегли към вътрешния околовръстен път и широкия източен булевард, който щеше да ги отведе чак до летището. Докато обикаляха стария град, дъждът се засили, небето лееше черни сълзи за всичко случило се и за онова, което щеше да се случи. Те се лееха по стените на Цитаделата надолу към белезникавия ров, някога пълен с вода и преплуван от човек, плющяха по тесните калдьръмени улички, където бяха яздели червени рицари, отнасяше цветята и картичките, бележещи мястото, където съвсем неотдавна бе паднал монахът.

45

Старият „Локхийд Трай Стар“ се люшкаше и тресеше, докато се плъзгаше през буреносните облаци, охраняващи спускането към летището на Газиантеп. Мълния освети полутъмния салон и двигателите застенаха, мъчейки се да намерят опора в хлъзгавия въздух. Лив стискаше пътеводителя като Библия и се озърташе към останалите четиридесетина пътници. Никой от тях не спеше. Някои май се молеха.

„Проклет да си, Сам - помисли си тя, когато самолетът отново се разтресе. - Осем години без нито вест, а сега ме караш да преживявам това“.

Погледна през шибания от дъжда прозорец точно навреме, за да види как поредната мълния буквално облизва крилото. Двигателите зареваха от болка. Лив за пореден път хвърли поглед към пепелника в облегалката и се запита каква ли е глобата за пушене в пътнически самолет. Сериозно се замисляше дали да не я плати, каквато и да е.

Надникна още веднъж в бурната нощ с надежда за малко покой. Сякаш по божествена заповед облаците се дръпнаха и разкриха тъмен назъбен пейзаж, който танцуваше неуморно под почти непрекъснатите проблясъци на мълниите. В далечината се виждаше сиянието на голям град, сгушил се в естествена чаша сред хребетите, подобно на плитък басейн, пълен с разтопено злато. От стичащия се по прозореца дъжд градът трептеше, сякаш не беше съвсем материален. В центъра му имаше тъмно петно с четири прави линии светлина, ориентирани по посоката на света. Това беше Руин, а тъмнината в центъра му - Цитаделата. Отвисоко приличаше на черен скъпоценен камък, инкрустиран в центъра на ярък кръст. Лив прикова поглед в него. Спомни си всичко, което бе прочела за това място, и за всичката кръв, пролята заради тайната, която се пазеше вътре.

Самолетът зави несигурно по пътя си към летището и Цитаделата изчезна в нощта.

Катрин Ман наблюдаваше потока хора, изливащ се в залата за пристигащи. Според сведенията в откраднатото полицейско досие момичето би трябвало да дойде в Руин при първа възможност, за да прибере тялото на брат си. Самата тя се бе чувствала по същия начин преди дванадесет години, когато бе убит съпругът ѝ. Все още помнеше настоятелната нужда да е е него, макар да знаеше, че е мъртъв.

Предвид часа на телефонния разговор, отбелязан в досието, според уебсайта на една пътническа агенция това бе първият полет, който би могло да вземе момичето.

Освободените от митницата пътници се втурнаха към такситата, към чакащите ги близки или към опашката да си платят паркинга. Два полета бяха пристигнали едновременно и бе трудно да разгледа добре излизащите. Катрин бе запомнила лицето на момичето от разпечатката, но за всеки случай бе приготвила и табела. Тъкмо се канеше да я вдигне, когато видя някакъв мъж зад отсрещните перила, който държеше почти същата табела. Върху нея с дебел флумастер бе написано ЛИВ АДАМСЕН.

Катрин настръхна.

Бръкна в джоба на палтото си и хвана дръжката на пистолета, като следеше мъжа с крайчеца на окото си. Можеше да е полицай. Можеше да е някой друг човек за контакт, за когото не знаеше.

Беше доста висок, широкоплещест. Светлоруса брада като че ли прикриваше някакви белези по бузите му. Имаше нещо обезпокоително в начина, по който изучаваше тълпата, подобно на мечка, ядяща сьомга в планински поток. Около него витаеше атмосфера на авторитет и тъкмо това най-вече събуждаше страховете на Катрин. Нямаше да пратят високопоставен служител да посрещне някаква свидетелка, особено в този късен час. Този тип определено не бе полицай.

От митницата излезе някаква жена и тръгна сред блъскащата се тълпа. Мръснорусата ѝ коса падаше пред лицето ѝ. Гледаше надолу в торбата си и търсеше нещо. Изглеждаше с подходящ ръст и на подходящата възраст.

Катрин хвърли поглед към мъжа с табелата. Той също я беше видял. Младата жена извади мобилен телефон от чантата си и вдигна глава. Не беше тя. Пръстите на Катрин се отпуснаха и тя извади ръката си от джоба си. Мъжът продължаваше да се взира напрегнато в младата жена и когато тя се озова само на няколко крачки от него, вдигна табелата и се усмихна въпросително. Тя погледна право през него и продължи нататък.

Усмивката изчезна и мъжът отново започна да следи тълпата. Катрин направи същото. Когато и последният пътник излезе от залата, беше ясно, че сестрата на монаха не е дошла с този полет, а Катрин беше научила нови две неща. Инстинктът не я беше подвел - sancti наистина бяха пратили хора да пресрещнат момичето. И поради някаква причина нямаха представа как изглежда то.

46

Малко преди два след полунощ Лив излезе от митническата проверка и се озова в просторната зала за пристигащи. Експресионистични стенописи и висящи скулптури изпълваха ехтящото като пещерна зала помещение. Тя разпозна някои от по-драматичните моменти от дългата и кървава история на Руин от прочетеното по време на полета.

Ярките исторически фигури бяха в рязък контраст с истинските хора, които се тътреха под тях. Имаше неколцина добре облечени бизнесмени, забили носове в лаптопи и смартфони, но те бяха по-скоро изключение. Малки групички посетители с безизразни погледи се мотаеха безцелно по мраморния под, а две отегчени ченгета с автомати на рамо държаха всички под око.

Повечето от тръгналите за Руин туристи пристигаха на по-голямото летище северно от Газиантеп, което бе по-близо до древната твърдина. Лив изобщо не бе помислила за това, когато резервираше билета си - просто се спря на първия полет, който можеше да хване. Според пътеводителя от старото летище до древния град имаше предостатъчно автобуси, но по това време май беше по-добре да вземе такси веднага щом се сдобие с малко местна валута.

Докато се оглеждаше за обменно бюро, видя високия добре изглеждащ мъж, който гледаше право към нея. Отначало извърна очи, смутена от откровеното зяпане, но после пак го погледна. Мъжът ѝ се усмихваше.

Тя отвърна на усмивката му, а мъжът вдигна табела с името ѝ, написано с дебел флумастер.

- Госпожица Адамсен? - попита и пристъпи към нея.

Тя кимна, без да е съвсем сигурна как да приема това посрещане.

- Аркадиан ме изпрати - обясни мъжът.

Гласът му беше дълбок, сякаш принадлежеше на по-възрастен човек. Нямаше и следа от акцент.

- Американец ли сте? - попита Лив.

- Учих в Америка - отвърна той. Усмивката му си оставаше спокойна и неизменна. - Не се впечатлявайте. Руин е туристически град и всички говорят английски.

Тя кимна на разрешената загадка, после отново се намръщи пред следващата.

- Откъде знаехте с кой самолет...?

- Не знаех - прекъсна я той. - Посрещнах последните няколко международни полета с надеждата, че ще бъдете на някой от тях.

Звучеше доста радушно за човек, който е прекарал половината нощ на летище.

- Това бе първият, до който успях да се добера - каза тя. Почувства се неудобно, че са го натоварили с такава гадна задача.

- Няма проблем. - Мъжът посочи омачканата мешка в ръката ѝ. - Това ли е багажът ви?

- Да. Не се безпокойте, аз ще си го нося. - Лив метна мешката на рамо и тръгна след посрещача си по бляскавия мраморен под.

,,В Джърси Сити определено няма такова обслужване“ - помисли си тя, докато гледаше широкия гръб, проправящ път през туристите, скупчили се на групи като добитък. Дългият черен шлифер на мъжа се издуваше зад него и му придаваше излъчването на устремен рицар, досущ като онези от стенописите.

Минаха през бавно въртящата се врата. В тясното пространство тя се озова съвсем близо до него и усети аромата му. Чист, стипчив, с намек за кожа, цитрус и нещо древно и успокояващо - вероятно тамян. Повечето от познатите ѝ ченгета по принцип смятаха „Олд Спайс“ за върха на козметиката. Погледна нагоре. Той бе по-висок, отколкото ѝ се бе сторило първоначално. И красив като в традиционните момичешки мечти - очите му бяха сини като лед, а косата, която отначало бе взела за черна, се оказа много тъмнокестенява. Беше точно от онези мъже, за които майките предупреждаваха дъщерите си, а врачките откриваха да се спотайват в кристални кълбета, стига да им платиш достатъчно.

Въртящата се врата нежно ги избута в нощта и миризмата на дъжд върху бетон прониза затъпелите ѝ от пътуването сетива. Това бе най-свежото нещо, с което се бе сблъсквала през последните повече от дванадесет часа, но в извратения свят на заклетия пушач то бе само напомняне колко дълго е копняла за цигара. Спря до самия изход и отвори мешката си.

- Къде сте паркирали?

Мъжът се обърна и я загледа как рови в мешката.

- Ето там. - Той кимна към почасовия паркинг от другата страна на улицата.

Лив погледна към дъжда и нощта и каза:

- Тръгнах доста набързо. Май... май не съм си взела връхна дреха.

Той ѝ предложи чадър, но Лив все едно не го чу. Цялото ѝ внимание беше насочено към смачкания пакет „Лъки Страйк“. Чукна дъното му и издърпа една цигара с уста.

- Малко е ветровито - каза тя и раменете ѝ потръпнаха от студа. - А и защо да мокрите чадъра. Вижте какво... защо не докарате колата? Аз ще остана тук и ще изпуша една цигара. Така хем няма да стана вир-вода, хем на вас няма да ви се налага да ме съдите, че съм ви направила пасивен пушач.

Мъжът се поколеба и погледна към пороя, който се сипеше от небето.

- Добре. Стойте тук. Веднага се връщам.

Лив го гледаше как се отдалечава и как вятърът развява шлифера му. Щракна запалката в шепи, запали цигарата и напълни дробовете си с никотин и нощен въздух. Издиша и усети как напрежението от полета започва да се топи и изчезва заедно с дима. Прибра пакета в мешката, порови да намери телефона си и го включи.

Един микробус премина в дъжда. Някакъв човек, вероятно от охраната, като че ли гонеше трима младежи от навеса на спирката, където те може би бяха решили да пренощуват. А може би просто бяха студенти след здрав купон.

„Добре дошла в Руин...“

Телефонът избръмча в ръката ѝ. Имаше три пропуснати обаждания и две нови съобщения. Палецът ѝ тъкмо се канеше да натисне бутона за гласовата поща, когато пред нея спря едно рено. Прозорецът се спусна и добре облеченото ченге зад волана ѝ се усмихна, пресегна се и отвори задната врата.

Лив дръпна жадно от цигарата, забучи я в пълния с пясък пепелник до въртящата се врата и се втурна по мокрия тротоар към топлия и сух комфорт на автомобила.

- Как се казвате? - попита тя, докато затваряше и закопчаваше предпазния колан.

Мъжът превключи на скорост и се нареди зад другите коли и таксита, които бавно пълзяха към изхода.

- Гейбриъл - каза той и се усмихна - тя видя усмивката в огледалото и как около очите му се събраха ситни бръчици.

Лив се облегна на вратата и почувства как умората я обгръща като одеяло. Понечи да затвори очи, но си спомни съобщенията. Набра гласовата си поща и долепи телефона до ухото си.

- На кого се обаждате? - попита Гейбриъл.

- Просто си проверявам съобщенията. - Потисна прозявката си. - Къде всъщност отиваме?

- В Руин - отвърна той, излезе от колоната и продължи по сервизното платно. - Къде другаде?

Първото съобщение зазвуча през пращенето на бурята.

47

- Здравейте... ъ-ъ-ъ... госпожице Адамсен. Обажда се инспектор Аркадиан. Просто исках отново да изразя съболезнованията си... за вашата загуба... изпратих някои снимки на детектив Беринджър... от полицейското управление на Нюарк...

Лив притисна телефона до ухото си. Пращенето се засилваше и заглушаваше съобщението.

- Той ще ви се обади в... официално да идентифицирате... Може да свърши всичко необходимо... винаги можете... обадите, ако имате...

Съобщението свърши и очите ѝ се стрелнаха към мъжа зад волана. Щом Аркадиан бе изпратил снимки, по които да идентифицира тялото, значи не знаеше, че е тръгнала насам. Защо тогава да изпраща човек да я посрещне? Започна второто съобщение.

- Здравейте, обажда се детектив Беринджър от полицейското управление на Нюарк...

Не беше нужно да изслушва останалото.

Мъжът беше казал, че името му е Гейбриъл. И че е ченге.

Не!

Изобщо не бе казвал, че е ченге. Не ѝ беше показал значката си, когато се представи. Просто каза, че го е изпратил Аркадиан, а тя бе приела всичко останало. „Глупачка!“ Беше подлъгана от умората и от факта, че мъжът изглежда добре и се държи любезно. Кой беше той, по дяволите?

- Всичко наред ли е?

Погледите им се срещнаха в огледалото.

- Да - каза тя. Изведнъж си даде сметка, че физиономията ѝ сигурно е разтревожена. - Работа. Скочих в самолета доста набързо. Нямах време да приключа някои неща, преди да тръгна. Шефът ми сигурно здравата се е ядосал.

Очите му се стрелнаха към пътя, защото някакъв микробус профуча покрай тях, вдигайки облак пръски. Чу се писък на гуми и купето се озари в червено. Микробусът ги засече и рязко наби спирачки. Прекалено рязко.

Гейбриъл направи същото. Гумите засвириха по мократа настилка. Реното подскочи, когато бронята му се натресе в бронята на микробуса. Лив полетя напред и коланът се впи в тялото ѝ. Чу се рязък пукот и в мига преди да се отворят въздушните възглавници тя си помисли, че са я простреляли.

После всичко тръгна на забавен кадър.

48

Гейбриъл разкопчаваше предпазния си колан и посягаше към вратата. Изрита я с все сили и се изтъркаля навън в дъжда. Всичко се случи толкова бързо, че Лив продължаваше да зяпа празната предна седалка, когато вратата ѝ се отвори.

Обърна се и се озова пред дулото на пистолет.

- Слизай! - изкрещя нечий глас някъде зад дулото.

Тя погледна покрай черната дупка към младия мъж, който държеше оръжието. Беше почти момче. През русия мъх на лицето му надничаха младежки пъпки, а дъждът се изливаше от козирката на шапката, нахлупена ниско над светлосините му очи.

- Слизай! - отново изкрещя той.

Наведе се и я сграбчи с лявата си ръка. В същия миг стъклото зад нея се пръсна и изпълни купето с малки проблясващи парчета. Момчето рязко отлетя назад и направи пирует, сякаш някой беше дръпнал въже, завързано за лявото му рамо. Лив се извърна назад и видя Гейбриъл в назъбената рамка на прозореца.

- Бягай! - извика той и тутакси изчезна.

Лив завъртя глава и се загледа през отворената врата към светлоокото момче, което лежеше на земята, взряно в плющящия дъжд. Стъклени диаманти се посипаха по пода, докато тя се мъчеше да натисне копчето и коланът се плъзгаше по тялото ѝ. Втурна се приведена покрай трупа към сенките оттатък банкета. Очакваше всеки момент да чуе трясъка на изстрел зад себе си и куршумът да я повали.

Пресече локалното платно и се метна към ниските храсти. След две-три години при добро време и грижи сигурно щяха да ѝ предложат някакво прикритие, но в сегашното си състояние рехавите им клони бяха по-скоро препятствие. Лив мина на зигзаг между тях, като залиташе по тревата - беше толкова мокра, че бе станала хлъзгава като лед. Продължи с по-малки крачки и рискува да погледне през рамо.

Пороят бе толкова силен, че видимостта бе практически нулева. Едва успя да различи очертанията на колата и микробуса пред нея - и нищо друго. След няколко крачки нещо я блъсна и я отхвърли грубо назад. Лив се просна по гръб и остана да лежи няколко секунди, примигваше към дъжда и усещаше как студът от земята се просмуква в тялото ѝ. За втори път през последните - секунди? минути? - си помисли, че е простреляна, после различи нещо пред себе си, разперило се през тъмнината като някаква огромна паяжина. Проследи смътните ѝ очертания, докато не видя нещо тънко и здраво, щръкнало от земята. Стълб. Беше се блъснала в мрежата на ограда.

Отново погледна към двете коли и видя телефона си да свети на земята до главата ѝ. Беше го изпуснала при падането. Грабна го ужасена, че мижавата му светлина може да изиграе ролята на фар за онези, които се опитваха да я хванат. Прикри екрана с длан и натисна копчето за изключване. Оттук вече не можеше да види колата и микробуса. Това я накара да се почувства по-добре - но само за момент.

Проехтя изстрел, последван от рева на двигател и измъчен писък на гума върху асфалт. Чу още изстрели, последвани от трясък на стъкло. Ревът на автомобила се отдалечи и заглъхна.

Тя погледна към пътя, но не видя нищо освен замъглената жълта светлина на уличните лампи. Стори ѝ се, че някой стои до ниския насип с пистолет в ръка и се взира в мрака. Търсеше я. Но кой беше? Гейбриъл или някой от типовете, които им бяха устроили засада? Искаше единствено да остане напълно неподвижна, да не бяга, да не привлича вниманието към себе си. Но когато беше побягнала от колата, се бе насочила право към първото изпречило ѝ се прикритие. Дори не се беше преместила. Лежеше там, където преследвачите ѝ щяха да потърсят най-напред. Трябваше да се махне оттук.

Погледна надясно, към посоката, в която пътуваха. Редица сервизни постройки бележеха някакъв кръстопът. Най-вероятно складове. Пълни с багажи или товари, а може би и с хора, работещи нощна смяна. Намираха се само на няколкостотин крачки. В другата посока сиянието на терминала осветяваше долната част на пълзящ ниско над земята облак. Нямаше представа колко далеч се намира, но разстоянието изглеждаше много по-голямо от това до постройките. Заслуша се за приближаващи стъпки. Чу съскането на дъжда. Собственото си учестено дишане. И нищо друго.

Вдиша бързо три пъти, скочи на крака и се затича. Логичната постъпка бе да се насочи към най-близкото убежище и да се опита да вдигне тревога, затова тръгна в другата посока. Обратно към топлата, ярко осветена зала с тълпите туристи, зяпащи безизразно към таблата, и към двете ченгета с автоматите.

Тичаше приведена покрай оградата и се надяваше онзи с пистолета да гледа към кръстопътя. Внезапна мълния раздра нощта и запечата в ретината ѝ всичко, което беше пред нея - портала в оградата на двайсетина метра напред, редиците паркирани коли зад нея. Ако можеше да се свре сред спиращите куршумите автомобили, може би щеше да е в безопасност.

Над главата ѝ изтрещя гръм. Порталът вече беше само на десетина метра, насипът от лявата ѝ страна започна да се снишава с приближаването на отбивката за паркинга. Губеше оскъдното си прикритие, но нямаше какво да направи.

Жълтите и черни ивици на автоматичната бариера препречваха отвора в оградата. Тя се застави да се съсредоточи върху тях и да не мисли за онзи с пистолета отзад.

Пет метра.

Два.

Десният ѝ крак стъпи на твърдия асфалт и Лив се втурна към кутията със задвижващия механизъм на бариерата, шмугна се под нея, опря с благодарност гръб в студения мокър метал и за съвсем кратък миг се почувства в безопасност.

И тогава дъждът спря.

Толкова внезапно, че бе почти свръхестествено. В един момент отгоре ѝ се изсипваше същински тропически потоп, а в следващия водната завеса бе изчезнала. Чу гъргоренето на канализацията покрай основния път и тихото мляскане на мокра земя. В изведнъж настъпилата тишина собственото ѝ дишане приличаше на стърженето на моторна резачка. Напрегна слух за други звуци. В трескавото ѝ въображение тишината загатваше за притаил се наблизо враг, ослушващ се за най-малкото движение, насочил пистолета си към студената земя, докато не намери по-топла мишена.

Терминалът все още бе твърде далеч, но тя вече го виждаше ясно - което означаваше, че същото се отнася и за онзи, който я търсеше. Изпита непреодолимо желание да спринтира към прикритието на паркираните коли, но успя да се овладее.

До тях имаше само четири-пет метра асфалт. Освен това забеляза, че мястото, където бе клекнала, е по-ярко осветено от останалия паркинг. Виждаше примамливите сенки, където светлините на лампите не се припокриваха. Много по-трудно можеха да я забележат, ако изтича дотам. Най-близката сянка бе на шест метра от нея. Плюс още четири до колите. Или пък можеше да рискува и да изтича направо оттук.

Затвори очи и се облегна на стоманения стълб. После се втурна през тясната ивица на пътя, като държеше главата си ниско, на нивото на бариерата.

Гейбриъл чу далечните ѝ стъпки върху мокрия асфалт и я видя как пресече тичешком пътя, промени посоката си, когато стигна до сенките, и изчезна сред океана от метал.

Обърна се и огледа мястото на засадата за евентуални свидетели. По очертанията на паркинга имаше няколко охранителни камери, но всички гледаха навътре към автомобилите. Същото се отнасяше и за сервизните постройки. Никоя камера не следеше пътя. Най-вероятно нищо от случилото се през последните няколко минути не беше записано.

Събра месинговите гилзи на седемте патрона, които бе изстрелял по бягащия микробус. Повечето куршуми бяха достигнали целта си, но така и не бяха спрели шофьора. Пусна гилзите в джоба си и се наведе над трупа.

49

Докато влизаше c препъване през въртящата се врата в ярко осветения терминал, Лив едва не плачеше от облекчение. Закуцука напред, като остави следа от кал и вода, а стреснатите туристи се дърпаха от пътя ѝ. Сепнато от настъпилата суматоха, едно от ченгетата при паспортния контрол вдигна глава, побутна партньора си и кимна към нея. На лицето на втория се изписа отвращение и той натисна бутона на радиостанцията си и заговори в нея. Ръцете и на двамата се приближиха към предпазителите на автоматите.

„Страхотно... Да стигна чак дотук и да бъда застреляна от тези двама малоумници“.

Събра последните остатъци от силите си и вдигна ръце в познатия по цял свят знак, че се предава.

- Моля ви - промълви и се свлече на колене пред тях. - Обадете се на инспектор Аркадиан от отдел „Убийства“ в Руин. Трябва да говоря с него.

Родригес стоеше до гишето за проверка на багажа и гледаше как служителят изпразва раницата му върху стоманената маса и проверява съдържанието ѝ. Радиостанцията на колана му изпращя, но той не ѝ обърна внимание. Някаква жена се нуждаела от помощ и искаха подкрепления. Родригес се обърна и погледна над опашката към другата страна на детектора за метал. Благодарение на високия си ръст виждаше ясно залата, но не забеляза източника на суматоха.

- Благодаря, господине, приятен полет. - Служителят избута раницата му настрани и посегна към следващата чанта, подала се от рентгеновия апарат.

Родригес отстъпи настрани и бързо прибра паспорта, който не вярваше, че ще му потрябва отново, Библията, с която бе умряла майка му, бельо и две ризи, които стояха малко провиснали на слабата му висока фигура. Последната вещ сгъна внимателно, сякаш бе флаг, който щеше да бъде положен върху ковчега на войник - червен найлонов анорак, който не означаваше нищо за другите, но бе особено важен за него.

Не прибра единствено малкото томче с кожена подвързия, дадено му от игумена и описващо историята на tabula rasa. Него го сложи в джоба си. От вътрешната страна на корицата имаше написано женско име и два адреса. Първият бе на редакцията на вестник в Ню Джърси. Вторият беше домашен.

Стегна връвта на раницата, метна я на рамо и тръгна към изхода. Не погледна назад. Случващото се в терминала не го засягаше. Мисията му бе другаде.