Sanctus

122

- Оставете ни! - каза игуменът.

Аптекарите вдигнаха глави, изненадани от заповедта на човек, различен от господаря им, та бил той и игуменът. Станаха неуверено, като поглеждаха ту към прелата, ту към животоподдържащите машини, ту към властно застаналия на прага игумен.

- Аз съм господарят тук - зашушна сухият глас на прелата някъде от гнездото бели завивки. - Не го забравяй.

- Прости ми, отче - каза игуменът, - но имам спешни новини... относно Тайнството.

Аптекарите продължаваха да чакат.

- Излезте - каза им прелатът.

Игуменът ги гледаше, докато проверяваха апаратите и как после излизат.

- Приближи се - чу се гласът на прелата от тъмното. - Искам да видя лицето ти.

Игуменът тръгна към леглото и спря до изоставените от привиденията машини.

- Съжалявам, че идвам без предупреждение - каза той и намали звука на животоподдържащия монитор, - но с Тайнството се случва нещо. Нещо необичайно.

Застана до леглото на прелата и моментално бе пронизан от острите му черни очи.

- И това има ли нещо общо с тримата carmina, които не могат да бъдат открити в планината?

Игуменът се усмихна и каза спокойно:

- А, това ли?

- Да, това. - Зад гнева на прелата кипеше изненадваща енергия.

- Точно това бих искал да обсъдим.

Игуменът го погледна. Прелатът се беше състарил още повече през няколкото часа, откакто го беше видял за последен път. Жизнената му сила бе почти свършила, способността да се възстановява - почти изчерпана.

- Току-що получих вест, че са открили сестрата на брат Самюъл - каза той, наблюдаваше реакцията на прелата. - Наредих да я докарат тук, в Цитаделата. При мен.

Съвсем слаб намек за руменина докосна ледената кожа на лицето на стареца.

- Подобаващо е да изчакаш да станеш прелат, преди да започнеш да се държиш като такъв.

- Прости ми - каза игуменът и се пресегна, сякаш искаше внимателно да махне кичур коса от очите на прелата. - Но понякога човек трябва да действа като лидер, за да стане лидер.

Взе една възглавница и я притисна с голямата си длан върху лицето на прелата. С другата си ръка стисна китките му, за да не могат ноктестите пръсти да го одраскат. Чу зад себе си слабата аларма на един от мониторите, регистрирал опасна промяна в жизнените показатели на стареца. Игуменът погледна към вратата и се заслуша за приближаващи стъпки. Всичко беше спокойно. Продължи да държи прелата, докато кокалестите му ръце не се отпуснаха, след което махна възглавницата. Очите на стареца се взираха към мрака над главата му, долната челюст беше провиснала. Игуменът отиде до животоподдържащата машина и увеличи звука. Алармата нададе вой.

- Помощ! Бързо! - извика игуменът и се завтече към леглото.

От площадката се чуха забързани стъпки, вратата се отвори и аптекарите се изсипаха в стаята. Един се втурна към машините, останалите се насочиха към прелата.

- Започна да се задушава - каза игуменът и отстъпи назад. - Добре ли е?

Алармата продължи да вие и аптекарите при леглото започнаха сърдечен масаж на стареца, един извади дефибрилатор.

- Направете каквото трябва - каза игуменът. - Ще ида да доведа помощ.

Излезе в празния коридор и тръгна не за помощ, а към долните зали на планината. Нямаше да има разследване, тъй като сега тъкмо той, игуменът, бе поел функциите на прелата и нямаше да нареди да се проведе разследване. Освен това тъжната смърт на стареца щеше да бъде засенчена от онова, което предстоеше.

Беше премахнал последното препятствие. И вече можеше да изпълни предначертанието си.

123

Гейбриъл бавно идваше на себе си.

Отначало очите му отказваха да се отворят и той можеше само да вдишва въздух, наситен с миризмата на експлозив, изгорено дърво - и още нещо. За последен път се бе сблъсквал с тази миризма в Судан, след като партизаните бяха нападнали един от камионите с хуманитарни помощи. Когато отиде да провери на място с правителствените войски, същата миризма се стелеше над земята като мазен облак. Едва когато видя почернялото тяло на шофьора, стопено върху волана, осъзна на какво мирише. Очите му рязко се отвориха, когато направи връзката и си спомни какво се бе случило.

Огледа се. Лежеше на пода до стената на склада, майка му се беше проснала върху него. Плесна я два-три пъти по лицето. Разтревожено постави пръсти отстрани на шията / и затърси пулс. Беше силен и ритмичен.

Хвана я за раменете и внимателно я отмести от себе си. Главата му запулсира. Заслуша се през болезненото туптене за някакво движение в склада. Не чу нищо.

Пистолетът му лежеше на пода там, където го беше изпуснал. Взе го и дръпна затвора, за да провери дали оръжието е годно за употреба. Измъкна се предпазливо между контейнерите. Не погледна към офиса. Не искаше да вижда онова, което знаеше, че ще види - не и преди да се увери, че районът е чист и че кучият син, който бе направил всичко това, е мъртъв.

Шмугна се в прохода между контейнерите и бързо тръгна към предната част на склада, вървеше снишен. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, а това беше проблем. Когато бе започнала стрелбата, инспекторът се обаждаше за подкрепления. Патрулът на охраната на летището също минаваше на всеки двадесет минути. Ако попаднеше в ръцете им, щеше да бъде изваден от играта и това само щеше да е от полза за Цитаделата. Опипа цицината на тила си, на мястото, където главата му се беше ударила в стената. Косата около нея беше лепкава от кръв. Погледна пръстите си. Кръвта беше яркочервена, не тъмна, не прекалено гъста - още не беше започнала да се съсирва. Явно не беше лежал в безсъзнание дълго, което бе добре, но въпреки това трябваше да действа бързо.

Стигна края на прохода и приклекна. Надзърна иззад ръба на последния контейнер - бързо, навън и навътре, оръжието следваше посоката на погледа му, готово да стреля. Един мъж лежеше проснат между отворената врата на хангара и първата редица контейнери. Очите му бяха отворени и неподвижни. Задната част на главата му липсваше. Гейбриъл мина покрай него, като се оглеждаше за някакво движение, докато вървеше към изхода.

Отвън всичко беше тихо - нямаше ги нито полицейските коли, нито охраната на летището. До един съседен склад беше паркиран бял микробус. Гейбриъл бе сигурен, че е същата кола, която беше преследвал. Тогава вътре имаше трима души. Засега беше намерил само един. Дръпна ръба на вратата и я затвори, после се върна при мъртвия.

Куршумът, който го беше убил, бе влязъл точно в центъра на нарисувания с кръв върху челото му знак Тау. Около раната нямаше кръв. Смъртта бе настъпила моментално. Жалко.

Приклекна и претърси мъртвеца, като избягваше лепкавите петна около яката на червения анорак. Поне беше страдал, преди да умре.

Намери ключовете за микробуса и пластмасов правоъгълник с размерите на кредитна карта. Спомни си как микробусът беше спрял при стената на стария град. Тогава шофьорът беше използвал карта, вероятно тази. Прибра я в джоба си заедно с ключовете и взе оръжието на убития. До лежащия наблизо сак видя заглушител. Взе черния метален цилиндър и повдигна с него капака на сака.

Вътре имаше четири пълнителя с 9-милиметрови патрони, две гранати и пластмасова кутия със заредени хиподермични спринцовки като онези, които войниците носеха със себе си по време на сражение. Имаше и две ампули с прозрачна течност. Той погледна етикетите. Кетамин - силен транквилизатор, използван обикновено от ветеринарите за упояване на коне. Прибра пистолета и заглушителя в сака, метна го през рамо и тръгна между контейнерите към офиса.

В края на прохода надуши горчивата миризма на експлозиви и видя нацепената външна стена на офиса. На пода пред нея имаше почернял кръг, показващ мястото на взрива. На стоманения таван над него се виждаше втори. Явно якият бетон на пода бе насочил по-голямата част от експлозията нагоре и това беше спасило живота му. Гейбриъл стигна края на пътеката, пое дълбоко дъх, за да потисне надигащия се в гърдите му гняв, и пристъпи напред.

Онова, което беше останало от Оскар, лежеше до входа на офиса.

Гейбриъл бе виждал много паднали на бойното поле, раздрани и разкъсани на парчета от зъбите и ноктите на съвременните оръжия - но никога близък човек. Тръгна към дядо си, като се опитваше да сподави мъката си, да не гледа кървавата пихтия, в която се бе превърнало тялото му. Вместо това се съсредоточи върху лицето, което като по чудо бе останало недокоснато. Оскар лежеше по корем, главата му бе извъртяна настрани, очите му бяха затворени, сякаш спеше. Изглеждаше спокоен, дори доволен. Ярко кърваво петно изпъкваше на тъмния махагон на бузата му. Гейбриъл нежно го избърса с пръст. Кожата беше все още топла. Гейбриъл се наведе и го целуна по челото, после се изправи и се огледа за нещо, с което да го завие, преди мъката да го е надвила докрай. Все още не беше обезопасил района и не бе намерил Лив. Смъкна найлона от един сандък, внимателно покри тялото на Оскар и влезе в офиса.

124

Щом видя отворената врата на аварийния изход, разбра, че нещо не е наред. Вдигна пистолета, клекна и надникна навън. Инспекторът лежеше на земята. Лив не се виждаше никаква.

Излезе, огледа се, хвана инспектора под мишниците, понечи да го вкара вътре и едва не го изпусна, когато той изстена и се закашля.

Гейбриъл го замъкна в офиса, затвори вратата и потърси пулс на врата му. Напипа го и се намръщи към двете дупки от куршуми в гърдите му. Бяха съвсем близо една до друга и от тях не течеше кръв. Бръкна с пръст в едната и напипа още топло топче метал. Задърпа към втората дупка, разкъсвайки плата. Отдолу се показа черна бронежилетка с два сплескани куршума на мястото, където би трябвало да е сърцето.

- Ей - каза Гейбриъл и го зашлеви по бузата. - Хайде, събуждай се. Нищо ти няма.

Зашлеви го и по другата буза и главата на Аркадиан най-сетне помръдна и очите му се отвориха. Инспекторът погледна Гейбриъл, очите му се фокусираха и той се опита да се изправи.

- Полека - каза Гейбриъл и го натисна към пода. - Ако станеш, може отново да изгубиш съзнание. Кажи ми само едно: с кола ли дойде тук?

- Да - изхриптя Аркадиан.

- Няма я - каза Гейбриъл, докато бъркаше в джоба си за телефона. - Онзи, който я е взел, вероятно е същият, който е стрелял по теб и те е оставил да умреш. Искам да се обадиш и да я обявиш за открадната. В момента би трябвало да е някъде по пътя към Цитаделата. Предупреди ги обаче да внимават. Момичето е с него.

Аркадиан погледна телефона, спомни си за полицая, който го беше докарал, и попита:

- А шофьорът?

Гейбриъл го погледна безизразно. После каза:

- Би трябвало да е с тях.

Аркадиан кимна и лицето му помръкна. Взе телефона със здравата си ръка и започна да набира номера на централата, но успя да въведе само първите три числа, преди и двамата да замръзнат, защото усетиха някакво движение в склада.

Гейбриъл се хвърли към отворената врата и клекна до нея. Звукът се чу отново. Приличаше на статичен шум... или шумоленето на дебел найлон. Осъзна какво е миг преди да погледне навън и ужасен писък да разцепи въздуха - отчаян плач, пълен с болка и мъка.

Майка му стоеше между контейнерите с найлона в ръка и се взираше в онова, което беше останало от тялото на баща ѝ.

125

Корнилиъс успя да мине по целия южен булевард до вътрешния околовръстен път, преди Аркадиан да успее да обяви колата за открадната. Когато диспечерът обяви автомобила за издирване, вече караше към Квартала на сенките. Туристическите автобуси и колите се бяха разкарали, решетката бе спусната за през нощта и кварталът беше на практика пуст. Корнилиъс зави в алеята и спря колата пред стоманената врата. Написа по телефона съобщение, в което обясняваше къде е и кой е в колата с него.

После зачака.

След безкрайно проточила се минута от другата страна се чу дълбок звън и вратата започна да се вдига. Фаровете осветиха гладкия бетон на черния тунел и Корнилиъс подкара напред, заслушан в успокояващото трополене на гумите по неравния под. Даде си сметка, че това вероятно е последното му шофиране и излизане от Цитаделата. Това беше добре. Не изпитваше привързаност към модерния свят и хората, които го обитаваха. Беше видял достатъчно ад на земята през годините в армията. Спасението беше пред него, далеч от света, високо в планината - по-близо до Бог.

Колата се заизкачва към залата в края на тунела. Фаровете осветиха двама души, застанали като привидения в центъра ѝ. Корнилиъс зави надясно от тях и спря. Изключи двигателя, но остави светлините. Двамата - и двамата със зелените раса на sancti - тръгнаха към колата. Корнилиъс отвори вратата, слезе и се озова в мечешката прегръдка на две яки ръце.

- Добре дошъл - каза игуменът, пусна го и го изгледа като баща, посрещащ отдавна изгубения си син. - Ранен ли си?

Корнилиъс поклати глава.

- Тогава бързо се преоблечи и ела с нас.

Прегърна го през раменете и го поведе към вратата. Щом минаха през нея, Корнилиъс спря и се втренчи в това, което го чакаше на пода. Игуменът се усмихна и му направи знак да го вземе. Корнилиъс усети как сълзите опариха очите му, докато се навеждаше към дървения кръст, поставен върху тъмнозеленото расо на изцяло посветен sanctus.

126

Телефонът млъкна и Аркадиан погледна дисплея. Сигналът беше изчезнал. Намръщи се - отчасти от досада, отчасти заради онова, което току-що му беше казала дежурната. Погледна окървавеното си рамо. Трябваше да иде в болница и да се обади и на жена си, за да не научава за всичко това от втора ръка, но успя единствено да съобщи за откраднатата кола. Откъм склада отново проехтя скръбен стон и той си даде сметка, че не е единственият, който се нуждае от лекарски грижи. Отиде до вратата и погледна навън.

Сцената, пред която се озова, сякаш бе взета от ренесансова картина на библейска мъка. Обезобразеното тяло на стареца лежеше на пода, покрито с дебел найлон, който блестеше като коприна под меката светлина на лампите. Гейбриъл беше коленичил до него, прегърнал майка си, която беше опряла глава на гърдите му. Катрин плачеше. Гейбриъл вдигна глава, погледна Аркадиан и попита с пресекнат от мъка глас:

- Колата?

- Знаят къде е - отвърна Аркадиан. - Всички полицейски коли имат предавател, за да могат да ги открият бързо, ако радиовръзката прекъсне. Дежурната каза, че предавателят на тази явно е повреден. Сякаш се движел по права линия през сградите и улиците на стария град, а после спрял. Право в средата на Цитаделата.

- Значи сме закъснели - каза Гейбриъл унило.

- Не - разнесе се задавен глас. Катрин вдигна глава и погледна Аркадиан. - Семките, които е погълнал монахът! Трябва да се погрижите да са на сигурно място.

Аркадиан се намръщи. Никой не би трябвало да знае за семките. Катрин като че ли усети смущението му и обясни:

- Смятаме, че те може би са Тайнството.

Аркадиан поклати глава.

- Но те са най-обикновени ябълкови семки. Анализирахме ги.

След думите му се възцари тежко мълчание. Дълги секунди никой не помръдна. Накрая Гейбриъл нежно целуна майка си по темето и се изправи.

- Щом не са семките, значи е момичето - каза той, докато минаваше покрай Аркадиан към офиса. - Тя е ключът към всичко. Още от самото начало. Смятам да я върна.

Наведе се, вдигна черния сак от пода и го сложи на най-близкото бюро.

- Нека аз се оправя с това - каза Аркадиан и погледна телефона, който вече имаше една чертичка. Натисна копчето за повторно набиране. - Ако е отвлечена и откарана в Цитаделата, не могат просто да го отрекат. Можем да се обърнем към специалния пълномощник и да упражним политически натиск. Да ги принудим да съдействат на разследването.

- Ще отрекат всичко - каза Гейбриъл, отвори сака и затършува вътре. - А и ще отнеме твърде много време. Тя ще е мъртва, преди някой политик да си размърда задника. Каза, че колата се движела, когато си говорил с диспечера. Това означава, че имат само двайсет минути преднина. Трябва да стигнем възможно най-бързо там и да я измъкнем.

- И как ще го направим?

Гейбриъл рязко се завъртя и нещо фрасна Аркадиан по ръката.

- Не ние - каза Гейбриъл.

Аркадиан погледна надолу. Видя спринцовката, стърчаща там, където го беше ударил Гейбриъл. Ахна смаяно и залитна назад, докато се мъчеше да махне спринцовката. Ръката му вече беше натежала. Блъсна се в стената и усети как краката му се подгъват. Гейбриъл пристъпи напред, хвана го и внимателно го сложи да седне на пода. Аркадиан се опита да заговори, но езикът му не се подчиняваше.

- Съжалявам - каза Гейбриъл.

Последната мисъл на Аркадиан бе, че раната в рамото вече не го боли.

127

Корнилиъс никога не бе стъпвал в тази част на планината.

Каменното стълбище бе тясно и покрито с прах. Стражът водеше, оранжевият пламък на факлата му осветяваше грубите стени и отпуснатата Лив, която носеше на рамо като убита сърна. Тишината се нарушаваше единствено от тежките им стъпки.

Изкачваха се почти двадесет минути и накрая спряха в малка пещера. Корнилиъс бе целият потен под новото си зелено расо. Свещите по стените хвърляха достатъчно светлина, за да разкрият няколко започващи от пещерата тунела, всичките тесни и грубо изсечени. В един от тях мъждукаше слаба светлина и стражът sanctus тръгна към нея с все така твърда крачка, въпреки че беше пренесъл момичето през почти цялата планина. Корнилиъс го последва заедно с игумена. Трябваше да се наведе - проходът бе направен преди хиляди години от хора, рядко пораствали по-високи от дивата трева, расла тогава в равнините около планината. Продължи напред с наведена глава - подобаваща проява на почит към онова, което знаеше, че го чака. Напред беше Capelli Deus Specialis, Параклисът на Светата Божия тайна, мястото, където се пазеше Тайнството.

Сиянието се засили и освети по-добре стените и тавана. Оказа се, че стените не са грубо изсечени, както си беше помислил Корнилиъс, а са покрити със стотици изображения. Погледът му улавяше отделни образи - змия, увиваща се около натежало от плод дърво; друго дърво във формата на Тау с мъж в сянката на разперените му клони. Имаше и жени в различни състояния на агония - една беше разпъната на диба, друга пищеше на клада, трета я насичаха мъже с мечове и брадви. Всички му изглеждаха еднакви. Приличаха на жената в бурката и мъките им му носеха известен покой. Картините му напомняха за времето, няколко дни преди да изгуби взвода си, когато се бяха натъкнали на останките от древен храм в пустинята недалеч от главния път за Кабул. Рушащите се стени бяха покрити с подобни рисунки, почти заличени от времето и стихиите, рисунки, изобразяващи стари брутални постъпки, отдавна забравени и превърнали се на прах.

Изображенията по стените ставаха все по-смътни, сякаш хилядолетията ги заличаваха като древни спомени, докато накрая не се стопиха в скалата. Проходът стана по-широк и излязоха в по-голямо помещение. Корнилиъс се изправи и присви очи от яркото червено сияние, идващо от малка ковашка пещ в отсрещната стена. Пред нея бяха подредени четири кръгли точила в дървени рамки, осветени от кървавата светлина, а зад тях на стената имаше кръгъл камък, малко по-малък от човешки ръст. Приличаше на воденичен камък с четири дървени пръта, стърчащи от него на равни разстояния един от друг. В центъра му беше изваян знакът Тау. За момент Корнилиъс го взе за Тайнството, но после забеляза дълбоките жлебове в скалата над и под него.

Това беше врата.

Истинското Тайнство се намираше зад нея.

Под тъмните тунели, в долната част на планината, библиотеката започна да се осветява от светлините на връщащите се монаси. Един от ореолите бе на Атанасий. На стражите им отне близо час да претърсят всичко, преди да обявят, че става въпрос за фалшива тревога, и да отворят отново вратите.

Преддверието бе необичайно светло от съчетаното сияние на всички монаси, които се бяха събрали тук да разменят клюки и предположения. Атанасий видя намръщения отец Тома да излиза от контролната стая, следван от отец Малахия, който креташе подире му като подплашена гъска, и побърза да се извърне от страх, че погледите им могат да се срещнат и общата им тайна да проблесне между тях като волтова дъга. Притисна папките към гърдите си и се загледа решително към мрака отвъд арката към главната част на библиотеката и забраненото знание, което бе скрил там.

128

Катрин домъкна последната туба бензин до отворената задна врата на белия микробус. Беше потна и мускулите на ръцете и краката ѝ горяха от усилието, но нямаше нищо против. Работата ѝ помагаше да се разсее от по-дълбоката болка на загубата.

Гейбриъл взе тубата и я плъзна към голямата купчина, която бяха събрали от склада - чували със захар, одеяла, полипропиленови тръби и пластмасови покривала - все леснозапалими неща, които отделяха много пушек. Всичко това бе натъпкано около няколко бели найлонови чувала с надпис KNО₃. В тях имаше калиев нитрат, богат на азот тор, който трябваше да замине за Судан. Сега щяха да послужат на каузата по различен начин.

Гейбриъл нагласи тубата до купчината, обърна се и погледна измъченото лице на майка си. Точно така изглеждаше и след смъртта на баща му - мъка, смесена с гняв и страх.

- Не е нужно да го правиш - каза ѝ.

- И ти също.

Той я погледна внимателно и осъзна, че болката в очите ѝ не се дължи само на вече случилото се, но и на онова, което може да се случи. Скочи на земята и каза:

- Не можем просто да я оставим. Ако пророчеството е вярно и тя е кръстът, значи тя може да промени всичко. Но ако ние не направим нищо, нищо няма да се промени и всичко станало тук ще е напразно. И ще прекараме остатъка от живота си в непрекъснато оглеждане, защото те ще я измъчват. Ще я измъчват, ще открият с кого е разговаряла, после ще я убият и ще започнат да търсят нас. Не искам да прекарам остатъка от живота си в криене. Трябва да приключим с това още сега.

Катрин го погледна с черните си, пълни със сълзи очи.

- Първо убиха баща ти. А сега ми отнеха моя. - Погали го по бузата. - Няма да им позволя да ми отнемат и теб.

- Няма да го направят - каза той и изтри една сълза от бузата ѝ. - Това не е самоубийствена мисия. След смъртта на татко станах войник и мога да се бия с тях по техните начини. Академичните спорове няма да променят нищо, а протестите пред катедралите не сриват стените им. - Кимна към каросерията на микробуса. - Ние обаче ще го направим.

Катрин го погледна. И видя в очите му баща му. И дядо му. Както и самата себе си. Знаеше, че е безсмислено да спори с него. Пък и нямаше време.

- Добре - въздъхна тя. - Да го направим.

Той се наведе и я целуна нежно по челото - достатъчно дълго, за да го забележи, но не толкова, че да го вземе за последно сбогом.

- Добре - каза и посегна към черния сак. - Слушай сега какво искам да направиш.

129

Стражът пусна Лив пред пещта и свали тънък метален прът от една кука на стената. Сложи го в огъня и започна да помпа духалото. Помещението се изпълни с ритмичния рев на пламъците. Пещта заблестя по-ярко и хвърли жълта светлина върху точилата. Игуменът отиде до най-близкото, смъкна расото си и го остави да падне на пода. Корнилиъс впери поглед в мрежата белези по тялото му.

- Готов ли си да получиш познанието за Тайнството? - попита игуменът.

Корнилиъс кимна.

- Тогава прави, каквото правя аз.

Изтегли церемониалната кама от дървения си кръст и натисна педала, който задвижваше точилото. Нагласи ръба на камата върху камъка и започна да я точи, без да я изпуска от поглед. Гейбриъл също смъкна расото си и усети горещината от огъня върху кожата си. Извади камата от кръста и завъртя своето точило.

- Преди да влезеш в параклиса, трябва да получиш свещените знаци на нашия орден - избоботи гласът на игумена през съскането на духалото и стърженето на метала по точилата. - Тези знаци, изрязани в собствената ни плът, ни напомнят за неспособността ни да изпълним обета, даден от нашите предци пред Бог. - Вдигна камата от точилото и огледа острието ѝ на светлината. - Тази нощ, благодарение на чудесната ти служба, обетът най-сетне ще бъде изпълнен.

Обърна се към Корнилиъс и вдигна върха на камата, докато той не опря горния край на дебелия изпъкнал белег, минаващ през средата на тялото му.

- Първата - каза високо, заби острието в плътта си и го прекара надолу към корема. - Тази кръв ни свързва чрез болка с Тайнството. Както страда то, така трябва да страдаме и ние, докато цялото страдание не свърши.

Корнилиъс гледаше как острието разрязва белега и кръвта руква по тялото на игумена, как капе по каменния под. Вдигна своята кама. Опря я в плътта си. Прониза кожата с върха. Прокара ножа надолу, като изключи ума си за болката и заповяда на ръката си да се подчинява. След секунди първият разрез беше готов и горещата кръв потече обилно. Игуменът отново вдигна камата си и направи втори разрез там, където лявата ръка се срещаше с тялото му. Корнилиъс повтаряше движенията му точно, копираше всеки разрез, докато тялото му не се сдоби с всички знаци на братството, от което вече бе част.

Игуменът завърши последния разрез, вдигна окървавената кама към челото си, прокара я с плоската страна нагоре, после я обърна и я прокара настрани, като очерта червено Тау. Корнилиъс направи същото. Докато го правеше, си спомни за Йохан и по бледата му обезобразена буза потекоха сълзи. Йохан бе умрял доблестно, за да може мисията им да успее. И поради тази негова саможертва сега Корнилиъс щеше да бъде благословен с познанието за Тайнството. Гледаше как игуменът прибира камата си в дървената ножница на кръста си и пристъпва към пещта. Вдигна металния прът от въглените и пристъпи към Корнилиъс.

- Не се безпокой, братко - каза игуменът, който явно бе разтълкувал сълзите му погрешно. - Всичките ти рани скоро ще заздравеят.

Вдигна сияещия връх на желязото и Корнилиъс усети сухата жега да приближава кожата на рамото му. Извърна глава и си спомни експлозията, която го бе изгорила навремето. Изпита изпепеляваща агония, когато желязото го жигоса. Стисна зъби, за да спре писъка, и си заповяда да издържи. Миризмата на изгоряла плът изпълваше въздуха.

Желязото се махна, но болката остана и Корнилиъс бе принуден да погледне, за да се увери, че всичко е свършило. Дишаше задъхано, докато се взираше в овъглената покрита с мехури плът, която вече го бележеше като един от избраните. После видя как плътта започна да се втвърдява, да се затваря, да заздравява.

В танцуващия мрак се чу стържене. Стражът беше запънал крака и буташе дървените пръти на огромния кръгъл камък, отместваше го в изгладените през хилядолетията жлебове, за да разкрие помещението зад него.

На пръв поглед то изглеждаше празно. После, когато очите на Корнилиъс свикнаха с мрака, той видя потрепващите пламъчета на свещите.

- Ела - каза игуменът, хвана го за ръка и го поведе натам. - Ела и виж. Вече си един от нас.

130

Атанасий се взираше в мрака на философската зала, напрягаше очи да види извън границите на собствения си кръг светлина и търсеше други такива.

Нямаше никого.

Забърза към шкафа в средата на помещението, стигна до събраните трудове на Киркегор и пръстите му напипаха тънкото томче на Ницше. Извади го и го скри в ръкава си. Не смееше да го погледне, докато бързаше към най-тихите и уединени ъгълчета на залата. Избра си маса до стената, свряна между най-непознатите и непопулярни заглавия. Отново огледа мрака, после внимателно постави книгата върху масата.

Впери поглед в нея, сякаш беше капан, който всеки момент ще се задейства. Изглеждаше подозрително изолирана на голата маса, затова той отиде до най-близкия рафт, свали няколко тома и ги постави до нея, като отвори някои напосоки. Удовлетворен от импровизирания камуфлаж, отвори книгата там, където бяха сгънатите листове. Взе първия, разгъна го внимателно и го постави на масата.

Листът беше празен.

Атанасий бръкна в джоба на расото си и извади парче въглен, което беше отмъкнал от камината на игумена. Стри го, докато не получи купчинка фин черен прах, после много внимателно топна пръст в него и започна да търка мазната повърхност на листа. Прахът намери вдлъбнатините във восъка и започнаха да се появяват малки черни символи, докато страницата не се запълни от две гъсто изписани колони.

Атанасий обърна листа и погледна разкритото от въглена. Никога не бе виждал толкова дълъг текст на забранения език на мала. Зачете, като мърдаше беззвучно устни.

В началото бе Светът,

и Светът беше Бог, и Светът бе добро.

И Светът бе съпругата на Слънцето

и създателят на всичко.

В началото Светът бе див,

градина, изпълнена с живот.

И появи се създание, въплъщение на Земята,

което да въведе ред в градината.

И там, където ходеше Едната, земята разцъфваше,

растения поникваха там, където преди ги нямаше,

тварите гнездяха и благоденстваха,

и всяка получи име от Едната.

И вземаха те, каквото им трябваше от Земята, но не повече.

И всяка твар се връщаше отново в Земята,

когато животът ѝ приключваше.

И тъй бе по времето на грамадните папрати,

и по времето на великанските гущери,

дори в началото на първата епоха на леда.

Но един ден се появи човекът, най-великото от всички животни.

Подобен на Бог, но не достатъчно близко до Него.

И започна човекът да вижда не великите дарове, що притежаваше,

а само онези, които му липсваха.

Започна да жадува за онова, що не бе негово.

И това създаде празнина в него.

И колкото повече копнееше за онова, което нямаше,

толкова по-голяма ставаше празнината.

Опита се да я запълни с нещата, които можеше да притежава -

земя, вещи, власт над животните, власт над другите.

Видя другите човеци и възжела повече, отколкото му се полагаше,

желаеше повече храна, повече вода, повече подслони

Но никое от тези неща не можеше да запълни огромната празнота.

А най-много от всичко желаеше повече живот.

Не искаше времето му на Земята

да се измерва с изгрева и залеза на слънцето,

а с издигането и рухването на планини.

Искаше времето му да е неизмеримо.

Искаше да бъде безсмъртен.

И видя Едната, що вървеше по Земята.

Без да старее. Без да изнемощява.

И човекът ѝ завидя.

131

Гейбриъл влезе в кабината на товарния самолет и погледна през предното стъкло. В далечината стоповете на микробуса светнаха, когато колата мина покрай кабината на охраната и излезе на пътя. Пресметна, че на майка му ще са ѝ нужни около тридесет минути да стигне до Цитаделата и да заеме позиция. След като излетеше, на него щяха да са му нужни по-малко от десет.

Седна в лявото пилотско кресло и огледа уредите. Няколко пъти беше летял като втори пилот, но отдавна не го беше правил и никога не бе управлявал машината сам. С-123 не беше проектиран за едночленен екипаж. Натоварен догоре, самолетът тежеше почти тридесет тона и се нуждаеше от двама силни мъже да дърпат лостовете, за да маневрира във въздуха. Кацането пък беше най-трудната част, особено с пълен товарен отсек и насрещен вятър. Е, поне това нямаше да е проблем.

Направи проверка на системите, като изрови от паметта си процедурите, запечатани в главата му по време на военното обучение, после размърда елероните и руля, за да си припомни тежестта им. Бяха по-тежки, отколкото си ги спомняше. Задейства спирачката, напомпа гориво и натисна бутона на стартера. Лостът затрепери в ръката му, когато десният двигател се закашля, затрепери и оживя с рев. Левият двигател го последва с опашка черен пушек и Гейбриъл усети удържаната сила на витлата в лоста, сила, изгаряща от желание да понесе самолета напред. Намали малко газта, сложи си слушалките, включи радиото и се обади на кулата. Даде позивната и местоназначението си и поиска разрешение за незабавно излитане.

После зачака.

Летището имаше само две писти. За щастие товарните самолети излитаха и кацаха предимно на втората писта, по-близката до хангара. Ако обаче вятърът беше неблагоприятен, трябваше да рулира чак до другата. Секундите изтичаха.

Видя движение отдясно - две сини светлини, които се въртяха мързеливо над подскачащите лъчи на приближаващи фарове. Беше патрулна кола, носеше се по асфалтовата алея успоредно на оградата. Движеше се към кабината на охраната. После забави ход.

Време беше да тръгва.

Гейбриъл бутна двата лоста на газта напред, отпусна спирачката и двете витла поеха студения нощен въздух и понесоха самолета по настилката. Отляво имаше голям пътнически самолет, чакащ в края на основната писта. Беше обърнат в същата посока като неговата. Това означаваше, че вятърът е попътен, така че ако му се наложеше да излети без разрешение, най-малкото щеше да се насочи в същата посока като останалия трафик.

Самолетът подскачаше, набираше скорост и се носеше към началото на втората писта. Патрулната кола вече беше спряла и някакъв човек в униформа слизаше от мястото на шофьора.

В слушалките се разнесе глас:

- Ромео-девет-осем-едно-нула-Квебек. Имате разрешение за излитане, писта номер две. Заемете позиция и чакайте. Край.

Гейбриъл потвърди инструкцията и намали газта.

Отляво пътническият самолет започна да набира скорост по основната писта. Той щеше да е следващият. Беше оставил инспектора да лежи при входа на склада със значка на гърдите. Бързо щяха да го открият и да се обадят на медиците. Нямаше представа колко кетамин му беше бил. Може би твърде много. Последното, което искаше, бе смъртта на полицая да тежи на съвестта му.

Пътническият самолет вече се издигаше.

Металическият глас отново изпращя в слушалките.

- Ромео-девет-осем-едно-нула-Квебек. Имате разрешение за незабавно излитане. Край.

- Разбрано - отвърна Гейбриъл, отпусна спирачките и даде пълна газ. Внезапното ускорение го притисна в седалката, после носът се вдигна и колесниците се отделиха от пистата след силно раздрусване. Той посегна да ги прибере, но размисли и реши да ги остави спуснати. Вече беше във въздуха и щеше да стигне до Цитаделата много преди майка си, така че малко допълнително съпротивление щеше да намали скоростта му.

Прелетя над оградата и зави наляво. Видя в далечината издигащия се над равнината Таурус. Отразеното от облаците сияние му показваше къде се намира Руин. Продължи да се издига, като описа широк кръг, който го отведе над планината, докато не започна да приближава древния град от север. Държеше самолета по курса, като устояваше на издигащите се въздушни потоци от планинските върхове, докато те не останаха назад. Вече беше над плитката котловина на града и линията на големия северен булевард, сочещ право към неравното петно мрак в центъра. Въведе в автопилота курса, по който самолетът щеше да прелети точно над Цитаделата и да продължи към брега. Имаше гориво за четиридесет и пет минути - напълно достатъчно, за да навлезе в открито море, преди да падне.

Провери за последен път курса, включи автопилота и пусна лоста, когато призрачните ръце поеха управлението и нагласиха елероните, газта и руля. Остави автопилота да управлява няколко минути, като гледаше как петното мрак приближава, докато не изчезна под носа на самолета. Най-сетне, удовлетворен, че всичко е наред, разкопча колана, стана от пилотското място и отиде в багажния отсек да се приготви.

132

Корнилиъс прекрачи каменния праг и влезе в параклиса на Тайнството.

След ревящото сияние на пещта тук цареше неестествен мрак, сякаш полепнал по тайните, пазени в това помещение. Няколкото трептящи до входа свещи едва осветяваха лавицата, върху която бяха поставени. Пламъчетата им се разлюляха, когато стражът мина покрай тях и тръгна в тъмното към отсрещния край на помещението. Корнилиъс напрегна очи в мрака и различи нещо на пода в центъра на параклиса. Стражът забави крачка и сложи момичето на земята. Нещото на пода се оказа тялото на брат Самюъл, с обърнати към тъмния край на помещението крака и разперени ръце, образуващи знака Тау.

Стражът се наведе, хвана Самюъл за ръцете, извлачи го до стената, пусна го безцеремонно и се върна при Лив. Завъртя я така, че краката ѝ да сочат към мрака, после разпери ръцете ѝ и я нагласи в същата поза като на брат ѝ преди малко.

- Благодаря, Септус - каза игуменът. - Сега ни остави сами. Но не се отдалечавай.

Монахът кимна. Пламъчетата на свещите отново се разлюляха, докато излизаше от параклиса.

Игуменът хвана Корнилиъс за ръка и го поведе напред.

Корнилиъс го последва, без да откъсва поглед от мястото зад Лив, където мракът започваше да приема форма. Направи още една крачка и усети как раните започват да го сърбят, сякаш по разрязаните краища на плътта му пълзяха мравки. Погледна и видя как кожата се затваря, сякаш беше от разтопен и изстиващ сега восък. Отново се взря напред, в нещото в мрака в дъното на помещението. То с всяка крачка приемаше все по-отчетлива форма, позната и същевременно чужда. После видя нещо друго, нещо така неочаквано, че потресено отстъпи назад.

Игуменът стисна лакътя му по-здраво и се наведе към него.

- Да - прошепна. - Сега виждаш. Тайнството. Най-голямата тайна на нашия орден. И най-големият ни срам. И тази нощ ще станеш свидетел на неговия край.

133

Катрин зави в алеята и ярките фарове осветиха сивата бетонна стена на многоетажния паркинг. В отсрещния ѝ край се виждаше издигащата се над съвременните сгради средновековна стена, бележеща границата на стария град.

Тя спря до тежката стоманена врата, подаде ръка през отворения прозорец и прекара през четеца електронната карта, която Гейбриъл беше взел от мъртвия монах. Зачака, заслушана в ниското ръмжене на двигателя. Нищо не се случи.

Вдигна глава и погледна към тънкия правоъгълник небе между високите стени. Синът ѝ беше някъде горе и се носеше насам. В съзнанието ѝ проблесна образът на обезобразеното тяло на Оскар и Катрин затвори очи, за да го пропъди. Сега не беше време за оплакване. Знаеше, че е в шок. Знаеше също, че в един момент всичко преживяно ще се стовари отгоре ѝ - но не сега. Сега трябваше да е силна заради сина си. Действията ѝ можеха да му помогнат да остане жив. Той трябваше да живее. Не можеше да изгуби и него.

Подскочи, когато зад вратата се чу силно дрънчене и тя започна да се вдига бавно, подобно на отворена паст на гроб. Стигна горния ръб на входа и спря.

Катрин погледна за последен път тъмното небе, превключи на скорост и вкара микробуса в тунела.

134

Празният товарен отсек на самолета се тресеше така, сякаш се мъчеше да се разпадне на парчета. Гейбриъл стигна до мястото, където подът започваше да се надига, закачи десния си крак и дясната ръка в товарната мрежа покрай фюзелажа, намери опора и натисна червения бутон, спускащ рампата.

Глухото дрънчене се чу през рева на двигателите и в задната част на самолета се появи тънък хоризонтален процеп, който засмука въздуха от отсека. Гейбриъл се вкопчи в мрежата, а виещият вятър задърпа парашутисткия му костюм. Второ дрънчене и силно изтракване оповести пълното отваряне на рампата. Гейбриъл си сложи парашутистките очила и запълзя към ръба. Надникна в ледения вятър. На три километра под него лежеше Руин, четирите прави линии на булевардите се събираха като линиите на оптичен мерник в центъра на града.

Беше скачал от този самолет, но никога през нощта и от такава височина. Скачането с парашут бе удобен начин да заобиколиш бариерите, когато правителствата се запъваха с издаването на визи, докато хората на земята отчаяно се нуждаеха от помощ.

Освободи крака си от мрежата и се завъртя, докато не се озова легнал в средата на рампата с крака към виещата нощ. Направи последна проверка на раниците на гърдите и гърба си и се плъзна към края на рампата, като се държеше за мрежата, за да не го поеме въздушният поток.

Краката му стигнаха до ръба и Гейбриъл ги спусна в ледения въздух, плъзна се още малко и остана да се държи единствено на ръцете си. Вече беше напълно във въздуха, тялото му беше опънато хоризонтално в ревящия нощен въздух. Стискаше здраво и гледаше как тъмното петно пълзи все по-близо. Насочи лявото си око към него и затвори дясното, сякаш се прицелваше с карабина.

И се пусна.

Веднага щом излезе от турбуленцията, разпери ръце и крака, освободи мембраните между тях и те се надуха от вятъра. Комбинацията от скоростта и формата на костюма създадоха моментална подемна сила и Гейбриъл усети как се издига нагоре. Започна да маневрира, като местеше ръце, без нито за миг да изпуска от поглед тъмната мишена, към която се носеше.

Тренировките с костюма крило бяха последният курс, който бе завършил, преди да напусне армията. Костюмите бяха най-новата разработка на скоковете от голяма височина с ниска видимост, които бяха в основата на секретните операции. Според теорията при скачането от голяма височина самолетът можеше да остане извън обсега на ракетите земя-въздух, а отварянето на парашута в последния момент свеждаше до минимум риска десантчиците да бъдат забелязани. Освен това човек в състояние на свободно падане беше твърде малък, за да се засече от радар. Това бе идеалният начин за бързо и тайно вкарване на добре обучени войници във вражеска територия. Както и идеалният начин да влезеш в планинска крепост, която никой не е успявал да превземе.

Погледна алтиметъра на китката си. Вече се намираше на височина под хиляда и двеста метра и падаше със скорост двадесет и четири метра в секунда. Наведе се и се завъртя в тесен кръг, гледаше как тъмното петно расте, докато се носеше по спирала надолу и търсеше в черния му център градината, за която знаеше, че е там.

135

Катрин видя светлината отпред и пръстите на лявата ѝ ръка стиснаха нервно волана. Дясната посегна към черния сак на съседната седалка и извади пистолета.

Помисли си за забавянето в алеята, между използването на картата и отварянето на вратата. Може би я очакваха. Може би отиваше право в засадата. Ако беше така, нямаше смисъл да спира. Тунелът беше твърде тесен за обръщане, а движението на задна щеше да е прекалено трудно. Пък и бягството нямаше да помогне на Гейбриъл. Така че тя натисна газта и загледа светлините напред - ставаха все по-ярки. Вдигна пистолета над таблото точно когато микробусът изкачи наклона. Светлините на фаровете прорязаха мрака и осветиха пещера и автомобил. С включени светлини. Празно купе. И отворени врати.

Тя рязко завъртя волана и зави точно преди да закачи задната броня на полицейския автомобил. Наби спирачки, при което микробусът подскочи и спря. Катрин завъртя пистолета и огледа пещерата, като търсеше и най-малкото движение. В стената пред нея имаше затворена метална врата. Самата зала беше пуста.

Изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Внезапната тишина беше потискаща. Катрин грабна черния сак от седалката, отвори вратата, слезе и заобиколи колата с насочено напред оръжие, за да провери дали някой не се е скрил зад нея. Пак не видя никого. Отиде до багажното отделение на микробуса и отвори вратата.

Съдържанието се беше поразместило по време на пътуването, но купчината тор, захар и димящите запалителни материали бяха повече или по-малко непокътнати.

„Гигантска димна бомба - беше ѝ казал Гейбриъл. - Достатъчно мощна, за да избие всяка врата в долната част на планината“.

Внимателно остави черния сак на металния под до голяма картонена кутия, натикана до задния калник. В нея имаше ветроупорен фенер и два от тънките като чаршафи спални чували, които използваха в по-топлите страни. Извади фенера, остави го на пода, върза спалните чували един за друг и ги изпъна като дълго бяло памучно въже. Остави единия край в кутията и затегли другия към резервоара.

Докато заобикаляше микробуса, забеляза камерата, монтирана високо на черната стена. Лещите ѝ светеха в червено. Катрин пъхна ключа в капачката на резервоара, отвори го, обърна гръб на камерата и внимателно напъха в него края на въжето. Върна се при багажника, взе ветроупорния фенер и отвори резервоара. Напои въжето с газ, като изля най-много по средата.

„Това е фитилът ти“ - беше ѝ обяснил Гейбриъл.

Изля останалата газ в картонената кутия, бръкна в сака и извади две гранати. Тъмнозеленият метал беше скрит под разноцветни ивици - беше използвала всички лепенки, които успя да намери в склада. Постави внимателно гранатите в центъра на мократа от газта кутия.

„Това са детонаторите - беше казал Гейбриъл. - Активирай ги в последния момент“.

Катрин пъхна пръст в халката на първата граната, но спря. Избързваше. Остави гранатата и посегна към последното нещо, което Гейбриъл беше натоварил в микробуса, преди да я изпрати насам.

Олекотеният мотоциклет отскочи от каменния под. Шлемът беше закачен на кормилото, но тя го остави там - не беше забравила камерата и бързо отминаващото време.

Подпря мотоциклета на вратата и взе отново гранатата. Халката се отдели с лек звън. Катрин внимателно остави гранатата на дъното на полятата с газ кутия.

„Ако пуснеш дръжката, след като си извадила халката, разполагаш с шейсет секунди да се махнеш“.

Така ѝ бе казал Гейбриъл.

Погледът ѝ се заби в металната дръжка на запалката, докато бавно отпускаше пръстите си.

Лостчето не помръдна. Лепенките го държаха на място.

Издиша с облекчение, взе втората граната и дръпна халката, преди да изгуби кураж. Постави я до първата, после избута кутията колкото се може по-навътре в микробуса, докато не опря тубите с бензин и чувалите с тор. Извади от сака голяма кутия кибрит - последната част от бомбата.

Яхна мотора, бръкна в джоба си за картата и я стисна между зъбите си. Драсна една клечка и я хвърли в локвата газ. Ярките жълти пламъци се стрелнаха по намокреното въже към резервоара и гранатите.

„След запалването на фитила ще имаш около една минута да се махнеш - беше ѝ казал Гейбриъл. - А може би и по-малко“.

Катрин обърна предното колело на мотора към тунела, завъртя газта и натисна рязко стартера.

Нищо.

Жълтата светлина на пламъците стана още по-ярка. Катрин помпаше да вкара повече гориво в двигателя. Отново опита да запали.

Пак нищо.

Отпусна газта, за да не задави двигателя, чу рева на огъня зад себе си и забута с крака към тъмния тунел. Въздухът зашепна в ушите ѝ, докато моторът набираше скорост. Включи фара и видя, че наклонът свършва след три метра. Това беше последният ѝ шанс.

Завъртя амбреажа и натисна педала да превключи на втора скорост. Краят на наклона приближаваше. Моторът подскочи под нея, двигателят се закашля и се запали от набраната инерция. Задави се за миг, но след това изръмжа. Катрин даде газ и отпусна амбреажа. Веригата захапа и моторът полетя по неравния каменен под, далеч от горящия микробус.

136

Тъмното петно на Цитаделата продължаваше да расте под Гейбриъл, разширяваше се като локва мастило над светлините на града.

Покрай краищата му вече различаваше отделните лампи по пустите улици на стария град - затворени заведения, магазини за сувенири и люлеещи се табели. А също и подробности от тъмната планина. Видя най-високия връх, от който бе паднал Самюъл - отвесен от едната страна и спускащ се стръмно от другата. Върхът опираше в хребет, който се спускаше по спирала по долната част на планината, извивайки се като примка около непрогледния мрак в средата. Все още не можеше да види градината.

Спускаше се надолу, прицелил се в центъра на мрака към мястото, където беше градината според сателитната снимка. Когато то изпълни полезрението му, рязко дръпна шнура. Усети лекото дърпане на водещия парашут, последвано от рязко намаляване на скоростта.

Парашутът се отвори над него като огромен надуваем дюшек. Гейбриъл пъхна ръце в примките на въжетата за управляване и се спусна през мрака.

След като свистенето на въздуха утихна, можеше да чуе звуците на града - съскането на трафика по околовръстното шосе, музика от баровете покрай южната стена, смесена с разговори и смях. После звуците внезапно замлъкнаха, изчезна и по-голямата част от светлината. Беше се озовал под нивото на хребета и се спускаше в тъмния кратер в сърцето на планината.

Веднага щом се oзовa на тъмно, Гейбриъл затвори лявото си око и отвори дясното, което не беше повлияно от светлината. Моментално различи цепнатините в отвесните скали и заоблените очертания, издигащи се на групички в обширната площ под него. Изглеждаха някак... по-леки. Това беше градината. Много по-близо, отколкото предполагаше. И се приближаваше стремително.

Той дръпна рязко насочващите въжета. Усети раздрусване и стомахът му леко подскочи, когато парашутът го дръпна нагоре. Вдигна крака да не закачи върха на едно дърво, изникнало внезапно от мрака. Кубинките му задраха тънките клонки. Дръпна рязко дясното въже, за да избегне сблъсъка. Кракът му се закачи за някакъв по-дебел клон. Успя да се освободи и погледна нагоре точно когато следващото дърво се втурна към него от мрака.

Монахът вдигна глава от камината и се заслуша.

Стана и отиде до вратата, червеното му расо беше единственият цвят в унилия вестибюл на личните покои на прелата. Долепи ухо до вратата към градината и го чу отново - този път по-тихо. Сякаш някаква огромна птица се движеше между дърветата или пък човек си проправяше път през храсти. Намръщи се. Никой нямаше право да стъпва в градината след мръкване. Бръкна в ръкава си за пистолета, изгаси светлините и отвори вратата.

До изгрева на луната имаше още часове и очите му не можеха да видят нищо в дълбокия мрак на градината. Пристъпи навън, като затвори тихо след себе си, огледа тъмнината, като обръщаше глава като бухал и се вслушваше за някакво движение.

Рязко изпукване разцепи тишината и монахът рязко завъртя глава в посоката на звука. Напрегна още повече слух. Чу едва доловимо шумолене, сякаш от разлюлял се клон, после отново се възцари тишина. Звуците идваха от овощната градина. Монахът се спусна по каменните стъпала до алеята, стъпи от чакъла на тревата, която заглушаваше стъпките му, и тръгна към дърветата с насочен напред пистолет. Очите му започнаха да свикват с тъмнината и в мрака постепенно се очертаваха сенки.

Вече различаваше дърветата и нещо друго близо до центъра на градината, по-светло от царящата нощ и движещо се като призрак в тъмното. Насочи пистолета към него и тръгна натам, като се стараеше стволовете на дърветата да са между него и привидението. Когато приближи, забеляза висящите от ръба му въжета, а после и празните ремъци, които се влачеха по земята. Осъзна с потрес какво вижда в мига, когато внезапна бяла светкавица го заслепи и чу оглушителен трясък. Опита да се обърне и да насочи пистолета към онзи, който го бе сграбчил, но връзката между главата и тялото му вече беше прекъсната със счупването на врата. Монахът рухна на земята, усети плътния влажен аромат на черната почва, смесен с миризмата на гниещи листа. Усети, че някой развързва въжения му колан и дърпа расото му После мракът го погълна.

137

Фарът на мотоциклета осветяваше неравните стени на тунела, който се издигаше и завиваше към стоманената преграда на входа.

Плътната врата изникна отпред и Катрин рязко натисна спирачката, колелата се плъзнаха по бетонния под, предното се удари в метала и мотоциклетът спря. Катрин грабна картата и се пресегна да я прокара през ключалката. Мотоциклетът падна на земята и двигателят му замлъкна. Отзад се чуваше пукането на огъня, отекващо в тунела. Катрин легна на пода до мотоциклета, готова да се пъхне под вратата веднага щом тя започне да се вдига.

Нищо не се случи.

Погледна към картата, която беше леко огъната там, където я беше захапала, изправи я и отново я прекара през четеца.

Пак нищо.

Огледа се за друга ключалка или някакъв начин за измъкване и видя охранителна камера, кацнала като гарван високо в ъгъла, вперила в нея голямото си стъклено око. Червената светлинка ѝ намигна и Катрин с надигаща се паника осъзна, че вратата няма да се отвори.

Беше попаднала в капан.

Докато увиваше съблеченото тяло на монаха в парашута и го влачеше през мократа трева към купчината натрошени клони, Гейбриъл стискаше зъби от болка.

Беше си ударил лошо лявата ръка при приземяването и сега, когато адреналинът от свободното падане отшумяваше, болката заявяваше за себе си. Едва движеше пръстите си и почти не можеше да хване нещо достатъчно здраво. Имаше чувството, че я е счупил.

Прибра я до тялото си и със здравата си дясна ръка придърпа малко клони върху пашкула с монаха, после тръгна към ябълката, под която бе скрил раницата си. Над себе си чуваше тихото шумолене на листата и далечното бръмчене на града, но земята под краката му така и не трепереше от приглушен взрив. Може би нещо не беше станало според плана.

Бръкна в раницата и включи джобния си компютър. Затвори дясното си око, за да го предпази от светлината, наведе глава към отвора и надникна вътре.

Бялата точка пулсираше в горната част на екрана. Нямаше друга информация. Схематичните очертания на улиците на града бяха изчезнали. Намираше се извън картата. При липса на отправни точки можеше да използва устройството като прост търсач на посока, следващ сигнала от предавателя в тялото на Самюъл. Сигурен беше, че ще отведат Лив там, където се намира и брат ѝ.

Затвори раницата и стисна зъби от болка, докато вдигаше качулката на тъмночервеното расо. Между дърветата виждаше слаба светлина от прозорец, изсечен високо в стената. Гледаше го, докато бъркаше в раницата да извади пистолета и джобния компютър, като в същото време се ослушваше за експлозия. Бомбата вече трябваше да се е задействала. Гейбриъл се надяваше, че взривът и пушекът ще създадат достатъчно суматоха, за да може без проблеми да проникне в планината. Не можеше обаче да чака безкрайно. Някой можеше да забележи липсата на убития преди малко монах и да дойде да го търси или да вдигне по тревога цялата планина. Не можеше да си позволи подобно нещо, не и ако искаше да измъкне Лив жива. Мислите му се завъртяха около майка му и какво ли е станало с нея, но побърза да ги прогони. С голи предположения нямаше да свърши нищо.

Изчака още няколко секунди, като раздвижваше лявата си ръка, за да я изпробва. Болеше ужасно, но трябваше да търпи. Светлината в прозореца леко се раздвижи, когато някой мина пред нея. Гейбриъл се изправи със скрити в ръкавите на расото ръце - здравата държеше пистолета, а другата се мъчеше да не изпусне джобния компютър - и закрачи по тревата към пътеката, която би трябвало да го отведе до някаква врата и в Цитаделата.

Паниката се надигаше в Катрин като свистяща пара.

Нямаше представа колко ѝ остава, преди микробусът да се взриви. Трескаво огледа прохода за някакъв изход, цялото ѝ същество отчаяно жадуваше да оцелее.

„Мисли, по дяволите!“

Тунелът правеше завой. Възможно бе това да я защити от директния взрив. Представи си как ударната вълна минава по тясното пространство и я блъска в стоманената врата като чук върху наковалня. Трябваше да залегне, да се слее със стената и да изложи колкото се може по-малко площ от тялото си на взрива. Прескочи мотора и залегна, забеляза закачения на кормилото шлем, грабна го и го нахлузи, докато се търкаляше наляво, където кривината на тунела можеше да отрази част от ударната вълна. Стигна до гладката стена и се свря във вдлъбнатината между нея и пода, като в същото време трескаво мислеше какво друго може да направи. Заради затворения шлем собственото ѝ дишане беше оглушително.

Пое бързо дъх.

Запуши нос.

И се напъна с всички сили да издиша.

138

Взривът отекна през планината като гръм, освобождаващ се изпод земята. В мрака на голямата библиотека от лавиците изпопадаха книги и от тавана се посипа прах. Атанасий вдигна слисано глава. Сякаш самата планина беше надничала над рамото му и бе потръпнала от прочетеното.

Бързо сгъна восъчните страници, пъхна ги обратно в томчето на Ницше и стана. Трябваше да разбере дали онова, което беше открил в размазаните думи на мъртвия език, е истина. Вярата му зависеше от това. Вярата на всеки зависеше от това. Тръгна към централния коридор, като стъпваше върху паднали книги, без да обръща внимание на хаоса наоколо и на тревожните гласове, които изпълваха мрака, докато наближаваше изхода. Чувстваше се откъснат от самия себе си, сякаш се бе превърнал в чист дух, независим от ограниченията на материалното тяло. Влезе в преддверието и тръгна към въздушния шлюз, без да обръща внимание на виещите библиотекари, които си скубеха косите при вида на съсипаната библиотека.

Миризмата на пушек го блъсна веднага щом излезе от шлюза в коридора. Беше остър и парлив като сяра и се смесваше с уплашените викове от долните коридори. Двама монаси с кафяви раса изтичаха покрай него надолу, към източника на дима. Атанасий си ги представи как бързат към някаква цепнатина в скалата, от която излизаше димът - цепнатина, пълна със сяра и огън.

Обърна се и тръгна в противоположната посока, към горната част на планината и към собственото си откровение. Знаеше, че този път е забранен и най-вероятно ще го отведе до смъртта му, но това някак не го плашеше. Не можеше да живее в студената сянка, хвърлена от току-що прочетените думи. Предпочиташе да умре, докато се опитва да открие дали са верни, отколкото да живее и да подозира, че са.

Шмугна се в едно тясно стълбище и се заизкачва към горната площадка. Там зави по тесен коридор, от който тръгваха няколко други. В края му до вратата, водеща към горната част на планината, стоеше страж в червено расо. Атанасий нямаше представа как ще мине през него, но дълбоко в сърцето си беше уверен, че все някак ще го направи.

Осъзна, че все още държи книгата с откраднатите страници от Еретическата библия, и я вдигна към гърдите си като талисман. Направи две крачки към стража и го видя да поглежда в неговата посока точно когато в средата на площадката се отвори друга врата. В тесния коридор се появи втори страж, нахлупил качулката ниско над лицето си.

И тогава светлините угаснаха и потопиха коридора в непрогледен мрак.

139

Лив се свести с мисълта за гръмотевици.

Отвори очи.

Стотици точици светлина трептяха пред нея в течния мрак. Съсредоточи се. Почувства как студената твърда земя потръпва и утихва под нея. Видя как пламъчетата на свещите, отразени от редицата полирани като огледало остриета, отново се успокоиха на фона на тъмната каменна стена. После видя нещо друго да лежи на пода. Тяло, голо от кръста нагоре. Познатите черти на лицето изпъкваха гордо и гротескно на слабо светещата кожа.

Протегна се към него, без да обръща внимание на болката в главата, която дойде с движението. Протегнатата ѝ ръка докосна студеното като самата планина лице и го обърна към себе си. От гърдите ѝ се изтръгна нисък животински стон. Въпреки жестоката си смърт и бруталната намеса на патолозите Самюъл изглеждаше спокоен. Лив запълзя по пода към него и се надигна да го целуне, горещите сълзи опариха очите ѝ. Докосна с устни студената му кожа и почувства как нещо в нея се раздвижи. После всичко внезапно политна, защото я сграбчиха и грубо я дръпнаха от брат ѝ.

Гейбриъл забеляза стража миг преди светлината да изгасне.

Просна се на пода във внезапния мрак, като удари наранената си ръка. Болката прониза цялото му тяло. Стисна зъби и се застави да продължи тихомълком през черния коридор към отсрещната стена, като протягаше напред здравата си ръка, но същевременно внимаваше да не трака с пистолета по камъка. Лявата му ръка остана прибрана в ръкава, пулсираща от болка, но все така стискаща джобния компютър. Беше успял да го погледне точно преди да влезе в коридора. Сигналът от предавателя идваше някъде отвъд вратата в дъното - същата, до която стоеше стражът.

Ръката му докосна студената каменна стена и Гейбриъл се долепи до пода и насочи пистолета към мястото, където бе видял стража. Зад него от дълбините на Цитаделата долитаха объркани гласове - някои викаха за осветление, други за помощ, трети - за маркучи, за да изгасят пожара някъде долу. Паниката беше съвсем осезаема. Нищо не плашеше хората повече от миризмата на пушек.

Задържа пистолета насочен, с другата си ръка протегна джобния компютър към средата на коридора и малко пред себе си. Болката го прониза, когато застави палеца си да потърси копчето за включването на екрана. Откри го. Натисна го. И студената светлина на екрана освети коридора, докато устройството падаше от ръката му. Стражът вече не беше до вратата. Беше коленичил отляво, с насочен към прохода пистолет. Стреля два пъти, като се целеше над източника на светлина - вероятно в главата на противника си. В тесния каменен коридор гърмежите бяха оглушителни.

Гейбриъл също стреля - пистолетът му беше със заглушител - и видя кастражът трепна и се свлече покрай вратата, а оръжието му изтрака върху камъка. Хвърли се напред, като използваше светлината на компютъра, и изрита пистолета по-далеч от ръката му. Пресегна се със здравата си ръка към врата му, за да провери дали е жив, като продължаваше да стиска пистолета, в случай че напипа пулс. Мъжът беше мъртъв. Ръката на Гейбриъл се плъзна по грубата повърхност на расото, усети топлата кръв на гърдите и накрая намери онова, което търсеше.

Върна се, взе джобния компютър и го нагласи в сгънатата си лява ръка, като насочи светлината към тежката обкована врата. Ключалката беше в центъра ѝ. Гейбриъл вкара взетия от стража ключ, завъртя го и натисна вратата. Тя се отвори и Гейбриъл видя стълбище, което водеше нагоре към мрака на планината.

140

Рязко я вдигнаха да се изправи и я завъртяха с лице към някаква гротескна фигура. Монах. Гледаше я със сивите си очи над гъстата брада, тялото му от кръста нагоре блестеше от кръвта, течаща от разрезите, които изглеждаха едновременно нови и познати.

- Знаците на нашата отдаденост - каза игуменът, когато проследи погледа ѝ. - Брат ти също ги носеше, но не успя да понесе тайната ни.

Кимна към по-тъмната част на помещението и същите груби ръце пак така рязко я обърнаха към мрака. Тя завъртя глава надясно с надежда да зърне брат си. Силна ръка я сграбчи за косата и я принуди да гледа нагоре.

- Потърси в тъмното - нареди ѝ игуменът. - Виж сама.

Лив погледна.

Видя единствено сенки. После сякаш през тялото ѝ повя ветрец, когато нещо придоби форма в мрака.

Беше във формата на Тау, високо горе-долу колкото нея. Докато очите ѝ продължаваха да различават все повече подробности, ветрецът се засили и донесе със себе си шумолене, подобно на шепота на листа. Усещаше как минава през нея и нежно премахва болката ѝ.

- Това е великата тайна на нашия орден - каза гласът зад нея. - Погубителят на всички хора.

Ръцете я побутнаха напред и се появиха още подробности. Стволът беше с дебелината на малко дърво, макар че повърхността му бе по-плоска и направена от някакъв по-тъмен материал. В основата му имаше груба решетка, от която нещо се стичаше в изсечените в каменния под канали. Напомняше ѝ на сока на умиращото дърво пред болницата в Нюарк. Там, където течеше лепкавата течност, бяха прораснали малки лози, чиито филизи се виеха нагоре по странната неравна повърхност на Тау. Погледът ѝ ги проследи нагоре покрай сглобките на повърхността, където бяха споени грубите плочи от ковано желязо, образуващи централния стълб. Вятърът се засили още и вече носеше със себе си топлия успокояващ аромат на изгорена от слънцето трева. Погледът ѝ стигна до мястото, където стволът се срещаше с по-тънките рамене на хоризонталната част. А после Лив видя нещо друго - нещо вътре - и остана без дъх от ужас.

- Виж - прошепна игуменът, който явно беше усетил откритието ѝ.

Лив се взираше в тясната цепнатина, прорязана в матовата метална повърхност на Тау - и в светлите зелени очи, които се взираха в нея.

- Тайната на нашия орден. Най-големият престъпник на човечеството. Осъден на смърт за престъпленията срещу човека, но невъзможен за убиване. До днешния ден.

Игуменът излезе в полезрението ѝ и посочи към мястото, където лежеше захвърленото тяло на Самюъл.

- Кръстът ще падне - каза той, след което посочи към Лив. - Кръстът ще се издигне - ръката му се насочи към Тау, - за да разкрие Тайнството и да донесе новия век чрез милостивата си смърт.

Освободи някаква закопчалка отстрани на кръста и в помещението отекна остро метално дрънчене.

- Онази, която някога лиши човека от неговата божественост, сега ще я възстанови.

Освободи още закопчалки и предната част на съоръжението помръдна и бавно се отвори. Жената вътре нададе мъчителен животински писък.

Тау не беше кръст, а метален ковчег, пълен с шипове, които блестяха тъмно от същата течност, която Лив бе помислила за дървесен сок. Сега обаче видя ужасната истина. Не беше сок, а кръв, течаща от стотиците равномерно разположени дупки по крехкото голо тяло на жената. Тя беше млада. Повече момиче, отколкото жена, но дългата ѝ коса сияеше бяла в мрака, полепваше на дебели кичури по тялото, омазано с кръв от безбройните ритуални рани - ужасни и познати.

- Белезите, които носим, са напомняне за нашата неспособност да освободим света от злото - занарежда игуменът, сякаш повтаряше молитва. - Ритуалите, които изпълняваме, го държат безкръвно и слабо, докато най-сетне не бъде въздадена справедливост.

Лив погледна в очите ѝ. Зелени като езеро, широки като на дете и в същото време бездънни и изпълнени с болка. Въпреки уродливостта на ситуацията изпита порив на съчувствие и близост, сякаш параклисът бе най-обикновена стая, а момичето пред нея бе изгубена приятелка от детството. Сякаш виждаше копие на самата себе си, подобно на отражение, което я гледа от дъното на дълбок кладенец. Лекият ветрец, който вееше от нея и донасяше аромата на трева, като че ли ги свързваше по някакъв начин. Зелените очи се взираха дълбоко в нея и Лив се почувства гола и приета, виждана, но не и съдена. И, подобно на прозорец, те позволяваха и на Лив да вижда. И тя видя всичко в нея и нея във всичко. Тя бе мъката на всяка жена, която е искала да бъде майка, но не е станала. Беше майката на самата Лив, крещяща от болка, докато жертваше собствения си живот за живота на двете си деца. Беше всички разбити сърца и всички пролети сълзи. Тя беше жена и жената беше тя. Тяхната болка беше нейна болка, а болката ѝ бе невъобразима. И Лив видя всичко това и изпита копнеж просто да се пресегне и да ѝ предложи простата утеха на докосването, сякаш тя беше майката, а измъченото дете, приковано в отвратителния кръст, бе нейното, изгубено в безкраен кошмар. Но невидимият мъж я държеше прекалено здраво и Лив не можеше да движи ръцете си, така че опита само с онова, на което бяха способни думите.

- Няма нищо - рече тя и примигна, за да махне неканените сълзи, които се стичаха по бузите ѝ. - Ш-ш-ш. Няма нищо.

Прозрачните зелени очи сякаш за момент трепнаха, после жената се усмихна едва-едва и въздъхна, сякаш се бе освободила от тежък товар. Лив усети как поставят нещо в ръката ѝ. Погледна надолу. Видя тънкото острие на кама, стърчащо от ръката ѝ в мрака.

- Изпълни съдбата си - каза игуменът, като стискаше здраво ръката ѝ. - Освободи човечеството от най-големия му предател.

Лив впери поглед в тънкото острие и внезапно с ужас видя върху студения му връх причината, поради която я бяха довели тук. Опита се да пусне камата с отвращение, помъчи се да я насочи настрани, но ръцете, които я държаха, бяха твърде силни. Думите на Самюъл зазвучаха в трескавия ѝ ум, докато се съпротивляваше на мъжете.

Ако други умират заради теб, то Бог те е пощадил ненапразно.

Често се бе питала какво е предназначението на живота ѝ, но знаеше, че не е това. Тази изящна измъчена жена не биваше да умре. Не и от нейната ръка. Погледна бледото елфическо лице, усети ветреца, миризмата на трева се засили, а звукът се промени, стана някак течен, подобно на плискащи се в брега вълни, които сякаш минаваха през нея и ѝ носеха странна утеха и прилив на спомени.

Видя се да стои до езерото със Самюъл в изгорялата от слънцето трева и да слуша разказите на баба им от тяхното скандинавско минало.

„Не е било замислено да е очевидно за всеки - беше казал Аркадиан за надрасканото върху семките послание. - Било е предназначено за вас“.

Ароматите и събудените от тях спомени изведнъж разкриха всичко с ужасяваща яснота. Ask не беше напътствие. А беше свързано с легендата за Аск и Ембла - първите човешки същества. Съобщението, което ѝ бе пратил Самюъл, беше:

Ask + ?

Mala Т

Тау и въпросителният знак бяха подчертани, защото означаваха едно и също. Кръстът на мала - Тау - беше Ембла. Тайнството бе Ева.

141

Когато видя зелените очи, взиращи се в него от процепа, Корнилиъс за момент с ужас си помисли, че това е жената в бурката, оказала се незнайно как на това място. Едва когато игуменът разкри коя е, осъзна истинското чудо на Тайнството. Тя не беше просто жената в бурката или майката, която го бе изоставила като новородено - тя беше изворът на цялото женско коварство.

Ева трябваше да умре за престъпленията, които бе извършила срещу човека и срещу Бог; това бе единственият начин светът да се освободи от отровата ѝ, а по някакъв начин гърчещото се в ръцете му момиче бе ключът за това. Усети я как се съпротивлява, видя камата в ръката ѝ да се обръща настрани от символа на омразата му, прикован в кръста, и без да мисли за действията си, запрати Лив с цялата си сила напред към Ева.

Лив изпъшка от сблъсъка и вдиша древния аромат, подобен на аромата на плодородна почва и наближаващ дъжд. Това бе миризмата на Ева и тя я успокояваше. Усещаше камата между телата им, задържана от прегръдката им. Изпитваше обаче и изгаряща болка в гърлото и в дясното рамо. Беше блъсната с такава сила, че двете бяха приковани за шиповете на Тау.

Чу зад себе си гневни думи и я дръпнаха назад толкова бързо, колкото я бяха бутнали напред. Ахна, когато невероятната болка я прониза цялата, усети топлото бликане от шията си надолу по гърдите, после краката ѝ се подкосиха и тя се свлече на каменния под.

Игуменът я гледаше как пада и видя как мечтите му рухват заедно с нея.

Хвърли убийствен поглед към Корнилиъс и посегна към камата в кръста си. Но някакъв звук го накара да спре.

Беше тих, подобен на плясък на вълни върху мидени черупки. Идваше откъм Ева. Игуменът се обърна към нея. Тя хлипаше. Бездънните зелени очи гледаха строполилата се на пода Лив и тънките ѝ рамене се тресяха. Игуменът видя как една сълза капна в мрака и изчезна в бавно разпълзявашата се локва кръв на момичето.

После друг звук раздра мрака на параклиса - писък, толкова силен, че игуменът и Корнилиъс неволно запушиха ушите си с длани.

Беше като разцепване на вековно дърво или като трясък на раздвижил се ледник. Беше песен на сирена, изпълнена с мъка и гняв.

Игуменът се бе втренчил в Ева и отказваше да се огъне пред яростта ѝ.

А после ужасният вой започна да утихва и от раните ѝ потече кръв. Отначало на тънки струйки, но скоро потокът стана по-бърз. Кръвта се лееше от всяка дупка на кожата ѝ и от дълбоките церемониални разрези по ръцете и краката. Игуменът гледаше като омагьосан как се стича бързо като вода по тялото ѝ и попада в каналите по пода, където течеше и кръвта на Лив.

„Тя умира“ - помисли си ликуващо той.

И тогава Ева проговори с глас, който бе повече въздух, отколкото звук.

- KuShikaaM - прошепна успокояващо. - KuShikaaM.

Лив отвори очи и я погледна като дете, гледащо майка си. После се усмихна и очите ѝ се затвориха спокойно - като очите на Ева.

142

Щом ужасният писък разцепи мрака, Гейбриъл затича по слабо осветения тунел. Болката в ръката вече бе станала почти непоносима и започваше да му призлява.

Стигна края на тунела точно когато писъкът спря. Долепи се до стената. Надникна иззад ъгъла. Видя горящата пещ в дъното на помещението, точилата пред нея и големия кръгъл камък на стената с изваяния върху него знак Тау. До камъка стоеше монах и се взираше в чернотата отвъд отворената наполовина врата. Писъкът вероятно бе дошъл оттам. Значи Лив беше там, Тайнството също. Гейбриъл пристъпи напред.

Монахът се обърна, видя го, извади ръка от ръкава на расото и понечи да вдигне оръжието си, но така и не успя. Двата куршума го улучиха в гърдите и го запратиха върху голямата каменна врата. Пръстът му се сви конвулсивно и пистолетът стреля, но улучи само скала.

Беше мъртъв още преди да падне на земята.

Игуменът и Корнилиъс се сепнаха от изненадващата стрелба. Беше съвсем близо. От другата страна на вратата.

- Иди виж какво става - каза игуменът и отново се обърна към Ева, която бе толкова бледа, че почти сияеше, докато вечната ѝ жизнена сила я напускаше. Колкото по-слаба ставаше тя, толкова по-силен се чувстваше той. Пророчеството все пак беше изпълнено. Сега той щеше да е безсмъртен. Като беше убил божество, самият той бе станал бог. Но още докато душата му се изпълваше с екстаз при тази мисъл, игуменът усети необичайни бодежи в различни части на тялото си. Погледна дълбоките церемониални рани около лявото си рамо и видя как неотдавна затворилата се тъкан бавно започва да се отваря. Притисна с длан разреза и усети как топлата кръв внезапно сс надига под нея и протича между пръстите му. Погледна другите си белези - те се отваряха по същия начин - и за секунда ги зяпна като страничен наблюдател, станал свидетел на нещо страховито, случващо се на някой друг. После го обхвана слабост, сякаш енергията и възторгът от неотдавнашния триумф се оттичаха заедно с кръвта, която вече капеше по пода. Пресегна се да се опре на нещо, ръката му докосна ръба на Тау... и за първи път през всичките години, прекарани в близост до Тайнството, той изпита страх.

Гейбриъл знаеше, че който и да се намира в съседното помещение, вече е предупреден от изстрелите. Значи трябваше да действа бързо и правилно. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и усети странен сърбеж под кожата на счупената си ръка. Раздвижи предпазливо пръсти, очаквайки нова пронизваща болка. Вместо това почувства болката дълбоко в костите си и досега безполезните му пръсти се затвориха в юмрук. Още болеше и хватката бе твърде слаба, за да е от полза, но вече не чувстваше ръката си като счупена, колкото и невероятно да изглеждаше това. Откритието така го разсея, че не видя проблесналото в мрака острие, докато то не го улучи високо в гърдите и не се плъзна с агонизираща болка по ребрата. Той инстинктивно се извъртя, обелвайки кожа и месо от кост, и вдигна лявата си ръка да избие ножа настрани. Болката го прониза отново и от гърлото му се изтръгна вик.

И тогава видя нападателя, гол до кръста и целият в кръв. Восъчно петно кожа на лицето му блестеше на светлината на огъня. Гейбриъл разпозна злото пред себе си. Спомни си писъка, който го беше довел тук, и разкъсаното тяло на дядо си на пода на склада. Демонът сякаш разбра състоянието му, докато гледаше как Гейбриъл придържа ръката си - гледаше го като хищник, преценяващ слабите страни на плячката си.

Ножът отново проблесна и Корнилиъс пристъпи напред и замахна към здравата му ръка. Гейбриъл залитна назад и вдигна пистолета, но кошмарното видение продължи да го притиска и замахна отново, като този път улучи не само мрак. Гейбриъл усети сблъсъка с ножа като удар в китката, но не изпита болка. Насочи пистолета към Корнилиъс. Видя очите на демона в мерника и дръпна спусъка.

Нищо. Забеляза потеклата от китката гъста кръв и в забавеното движение на битката осъзна съвсем ясно какво се е случило. Сниши се и се измъкна настрани, когато демонът пак скочи към него. Падна върху каменния под и се претърколи, като притискаше пистолета към тялото си с наранената си ръка. Ножът беше срязал сухожилията му. И сега дясната му ръка бе безполезна също като лявата. Беше беззащитен.

Претърколи се отново, за да увеличи разстоянието помежду им, и спря непосредствено до пещта. Погледна нагоре и видя, че Корнилиъс вече стои над него. Държеше дебел метален прът, подобен на желязо за жигосване. Погледна надолу и се усмихна при вида на пистолета в безпомощните ръце на жертвата си. После нещо сякаш го разсея и той насочи вниманието си към собственото си тяло. Кръвта сякаш набъбваше в него, започна да се излива през разрезите в плътта. Гейбриъл се оттласна назад с крака и се плъзна по неравния под, спечелвайки няколко безценни стъпки, докато поставяше показалеца на счупената си ръка на спусъка.

Корнилиъс усети движението му, вдигна пръта високо над главата си, ухили се маниакално и пристъпи напред, извиси се над беззащитната си жертва. Гейбриъл стисна здраво дръжката на пистолета. Цялата болка внезапно беше изчезнала и силата му се бе върнала. Насочи оръжието към Корнилиъс и бързо изстреля три куршума.

За момент Корнилиъс остана като закован. После погледна появилите се в тялото му дупки. Гледаше как кръвта започва да тече от тях, как се смесва с пороя, който вече се лееше по тялото му. После погледна към Гейбриъл, направи крачка напред и рухна мъртъв на пода.

143

Лив имаше чувството, че потъва в дълбока вода, топла и изпълнена със спомени, които се рееха пред нея - картини от живота ѝ, които проблясваха и избледняваха като сребристи рибки. Ветрецът, който бе чувствала през себе си, сега беше течение, носещо шепота на забравени гласове и фрагменти от далечни спомени. Потъваше все по-дълбоко и картините избледняваха, понасяха се нагоре и надалеч, а под нея се надигаше много по-ярка светлина.

„Това е смъртта“ - помисли си тя, докато гледаше как светлината се надига от мрака, за да я посрещне. Погълна я и зад клепачите ѝ се струпаха нови образи.

Имаше градина, зелена и тучна, и някакъв мъж вървеше през нея, а слънцето - или нещо като слънце - сияеше ярко в небето. После се издигна сянката на дърво и закри светлината, и тя изведнъж се озова в пещера, заобиколена от мъже с омраза в очите.

След това дойде болката.

Цяла вечност болка и мрак, докато плътта ѝ беше разкъсвана, рязана с ножове, горена с огън и врящо масло.

И миризмата на кръв.

И безкраен, отчаян копнеж по слънцето, жадуването да го усети по кожата си и да стъпва леко по прохладната земя.

Болката беше навсякъде, проблясваше от мрака, затваряше я и я пречупваше, отново и отново, во веки веков.

После видя лице и очи, пълни с мъка и състрадание.

Лицето на Самюъл.

Не искаше тази картина да отлети като останалите и се съсредоточи върху нея, задържа я, докато тя не започна да се изпълва с още подробности.

Видя тялото му, голо от кръста нагоре, кървящо от дълбоките разрези. После пещера, пълна с други мъже, които като един започнаха да изрязват с остри ножове кървави линии по лявото си рамо. И чу звук. Отекващо припяване на ниски гласове, молитва или заклинание на древен език, който тя някак успяваше да разбере.

- Първата - казваха отново и отново те. - Първата. Първата.

И болката проблесна в мрака и избухна в лявата ѝ страна заедно със звука на раздирана плът. И тя чу да се извисява нов глас, изпълнен с мъка и болка.

- Къде е Бог в това? - извика Самюъл. - Къде е Бог в това?

Образите се разбягаха. За момент всичко потъна в тишина и мрак.

А после тя усети, че започва да се издига.

144

Очите на Лив се отвориха. Лежеше на мястото, където бе паднала. Над нея се бе навел Гейбриъл и ѝ се усмихваше, лицето му бе като топло слънце. Тя отвърна на усмивката му. Мислеше, че все още сънува, но той се пресегна, погали я по бузата с длан и Лив усети топлината му и осъзна, че той наистина е тук.

Погледна към Тау. Кръвта по шиповете беше единственият знак, че Ева е била там. Лив проследи потока до пода и каналите, където кръвта се смесваше с нейната. После видя някаква фигура да се надига зад железния кръст. Мъж, целият в кръв. Приличаше на демон. Той вдигна горящата факла, която държеше, и пламъците хвърлиха мъртвешка светлина по разкривеното му от омраза лице. Гейбриъл усети движението и започна да се обръща, но тежката факла вече описваше дъга надолу с ревящи пламъци, право към главата му. Внезапен гръм разтърси помещението и демонът отлетя назад към олтара.

Лив погледна към входа, откъдето беше дошъл изстрелът. На прага стоеше кльощав монах. Държеше пистолет, а гладкото му теме светеше като ореол на светлината на свещите.

Атанасий се взираше в кланицата пред себе си. Изстрелът беше отхвърлил игумена към гадните шипове от вътрешната страна на празния саркофаг. Той пристъпи напред, все още насочил оръжието към окървавената фигура на бившия си господар. Игуменът не помръдваше.

Погледна другите двама - мъж и жена. И двамата го гледаха уморено. Той свали пистолета и тръгна към тях. Мъжът носеше расо, но беше непознат. Имаше рани отстрани на гръдния кош и на ръката, ако се съдеше по кръвта и разрязания плат.

Жената беше в много по-тежко състояние. Имаше дълбока рана на шията и кръвта ѝ се стичаше на земята и в каналите по пода. Атанасий се наведе, за да огледа раната по-добре. И замръзна безмълвен, когато пред очите му случи чудо и плътта започна да се затваря.

Само за секунди леещият се поток кръв се превърна в тънка струйка, която след миг секна. Той погледна лицето на жената, видя в очите ѝ нещо неподвластно на времето и си спомни думите, които беше прочел в Еретическата библия.

Светлината Божия, заключена в мрак.

Протегна ръка да докосне лицето ѝ, но някакъв шум откъм олтара накара всички да се извърнат.

Игуменът се беше размърдал. Тримата гледаха как главата му тежко се олюлява на раменете и се обръща към тях. Очите му се насочиха право към Атанасий. Факлата лежеше на пода, тлееше, задушена от расото, и го обгръщаше в дим.

- Защо? - попита той объркано и някак разочаровано. - Защо ме предаде? Защо предаде своя Бог?

Атанасий погледна зловещия отворен Тау и оковите за китки, увиснали в края на хоризонталните рамене.

Не свещена планина, а тъмница проклета.

Погледна отново към жената. Нежната ѝ шия вече беше напълно заздравяла, бездънните ѝ зелени очи горяха с живот.

- Не съм предал своя Бог - каза той и се усмихна на свръхестествената жена. - А току-що Я спасих.