Сатана и Юда

Втора глава В долината на смъртта

На никого не казахме, че имаме намерение да отпътуваме. На смрачаване се настанихме във вагона и скоро се понесохме от дясната страна на Мисисипи! а после и към Шрийвпорт на брега на Ред Ривър, където пристигнахме на зазоряване. Там имаше връзка за насам от Джаксън и Виксбърг през Мънроу. Според нашите пресмятания еврейката трябваше да дойде с този влак.

Седяхме във вагон-ресторанта и с голямо напрежение очаквахме да видим дали ще се качи във влака. Тъй като тя познаваше и мен, и Винету, ние седнахме така, че ако влезе във вагона, да не може веднага да ни забележи. Но Емъри нямаше защо да се крие. След като влакът отново потегли, англичанинът тръгна да обиколи другите вагони. Когато се върна, с голямо задоволство ни съобщи:

— Тя е тук, седнала е в предпоследния вагон.

— Не се ли лъжеш?

— — Невъзможно е да се лъжа. Каква красива жена, типична израилтянка, а до нея седи една индианка. Багажът й — едно малко куфарче и чанта. Самата тя носи обикновена шапка и сива мушама. Точно както ти ни каза. Какво ще правим с нея?

— Ще я оставим спокойно да си пътува.

— Well! Но би било по-добре, ако можехме да я задържим.

— Не. Всъщност с тази жена си нямаме никакво вземане-даване. Искаме да заловим не нея, а тримата Мелтън.

— Но тя се кани да ги предупреди.

— Няма да успее, защото ще я изпреварим. Сигурно няма да ни е кой знае колко трудно да се доберем преди нея до Албюкърки.

— Така предполагаме. Но предварително човек никога не знае какво може да се случи. По-добре да я задържим!

— И как ще го направиш?

— С помощта на някой шериф.

— Но той непременно ще поиска и ние да останем, а така положението с нищо няма да се подобри. Явно е, че от Гейнсвил тя се кани да тръгне нагоре към Ню Мексико. Тя подценява рискованата стъпка, която е предприела. Човек би помислил, че изобщо няма да стигне целта си. Ние обаче в Гейнсвил ще си купим коне и ще започнем ездата нагоре в планините.

— Но може би ще си имаме работа с команчите или с кайовите!

— Няма значение. Така няма да скучаем. При тези думи Винету вдигна вежди и каза:

— Нека моят брат не говори така! Команчите често стигат на север до пътя за Санта Фе. Винету не се бои от тях, макар да са негови смъртни врагове, но ако искаме да се доберем толкова бързо до Албюкърки, нямаме никакво време да се бием с тях.

Замълчах, защото беше прав.. Малко по-късно Емъри отново отиде до предпоследния вагон. Той завари еврейката все още да спи. Изглежда по време на пътуването си тя беше будувала през цялата нощ.

В Далас трябваше да сменяме влака. Това беше трудна работа, понеже не ни се искаше Юдит да ни види. Иначе би й хрумнало да ни се изплъзне нейде по пътя до Шърман. Успяхме да останем незабелязани дори и по-късно, когато във форт Уърт пак трябваше да се прехвърляме на друг влак. Оттам нататък железопътният насип беше съвсем нов и затова пътувахме бавно и предпазливо, тъй че пристигнахме в Гейнсвил, крайната спирка на влака, почти по тъмно.

Изчакахме Юдит и двете индианки да слязат преди нас и едва тогава напуснахме вагона. До този момент тя все още не ни беше забелязала. По онова време Гейнсвил представляваше тъжна гледка. Къщите му бяха всъщност колиби. На гарата нямаше къде да се подслони човек, а в градчето имаше само два тъй наречени «хотела», и то това, което там се разбираше под «хотел»! В сравнение с тях в Германия всяка селска кръчма е истински рай. Видяхме как нашата бегълка изчезна в по-хубавата странноприемница и я последвахме.

В сградата беше тъмно. Не се забелязваше никаква светлинка. Навън цареше вече сумрак и съвсем слабият чезнещ дневен светлик не смогваше да си пробие път през мръсотията на малките прозорчета.

Нейде отстрани доловихме гласове. Изглежда идваха откъм кухнята и само там мъждукаше някаква светлинка, трептяща от малка лоена свещ. Някакъв мъжки глас каза:

— All right! Всичко е предвидено. Веднага ще осветя целия «saloon».

Откъм тази посока се приближиха леки стъпки и нейде близо до нас заглъхнаха. Ако това беше Юдит, с която бе разговарял съдържателят на странноприемницата, то сега тя седеше в същото помещение, наречено от него «салун». Пипнешком се придвижихме напред и се добрахме до някаква маса, до която бе поставена пейка. И масата, и пейката бяха сковани от грубо рендосани дъски. Насядахме.

После дойде съдържателят и донесе една лампа, която остави на масата.

— Е-хей, та тук имало и други посетители! — възкликна той. — Добре дошли, джентълмени! Ще останете ли да пренощувате в хотела? Имаме изискано ядене, хубави легла и много ниски цени!

— Ще видим — отвърна Емъри. — Имате ли бира?

— Истинска английска «Портър».

— Тогава дайте ни три бутилки! Но ако това божествено питие не ни е по вкуса, ще си го пиете сам!

— Бих се радвал, но едва ли ще ми се падне това удоволствие. Междувременно аз си имах едно друго удоволствие, което беше много по-голямо от пиенето на неговата без съмнение неприятна ечемичена помия. Щом донесе лампата, видях, че от другата страна на нашата маса имаше още една пейка и на нея седяха… Юдит и нейните две индианки! Какви физиономии направиха и трите, щом ме зърнаха! След като гостилничарят се отдалечи, аз се изправих и се поклоних:

— Мисис Силвърхил, както виждате, вчерашната ни среща ме очарова толкова много, че просто не мога да се разделя с вас. Олд Шетърхенд откри следите ви, макар че накарахте друго лице да ви купи билетите.

— Вие… вие тук в Гейнсвил? — изрече със заекване тя.

— Може би въпреки цялата ви хубост щях да си остана в Ню Орлиънс, но в бързината си да заминете час по-скоро вие забравихте нещо, което ви е толкова необходимо, че незабавно взех влака, за да ви го донеса. Ето го, сеньора!

Извадих от джоба си бележката с обещанието за женитба, разгърнах я и я поднесох към светлината на лампата. Тя прочете редовете и грабна листчето от ръката ми.

— Това е мое! Този документ ми стига. Е, сега може да загубя всичко, което не успях да взема със себе си!

— Да, задръжте бележката, сеньора! С нея можете да принудите един от най-големите мошеници да постъпи почтено с вас, преди «hangman»[4] да му метне примката на врата. Тогава тя изсъска злобно:

— Мълчете, клеветнико! С вас нямам никаква работа.

Тъкмо в този миг се върна съдържателят. Той щеше да й помогне в бедата. Тя се обърна към него:

— Сеньор, имате ли за пренощуване стая със здрава ключалка за една дама, на която й е невъзможно да остане тук в компанията на такива хора?

— Иска ли питане, ма’ам! — отвърна той. — Имам една стая, където дори и принцеса би се чувствала като в рая.

— Тогава заведете ме там заедно с моите прислужнички!

Той ни взе лампата и тръгна с жените. Къщата беше разделена на две помещения — едно по-голямо, където седяхме ние, и друго по-малко, в което беше кухнята, заедно с мястото, където живееше съдържателят. И двете помещения имаха дъсчен таван. В тавана на кухнята имаше четириъгълен отвор. Точно там съдържателят подпря една подвижна стълба и с лампата в ръка се изкатери горе. Юдит и индианките се видяха принудени да го последват. Ние останахме да чакаме в мрака, докато най-сетне след около четвърт час човекът се спусна по стълбата, дойде при нас и сложи на масата една лоена свещ.

— Извинете, мешърс! — каза той. — Днес разполагам само с една лампа. Трите големи полилея, които поръчах в Литъл Рок, ще пристигнат за съжаление едва вдругиден. Ще желаете ли да се нахраните?

— Да — отговори Емъри. — Какво предлагате?

— Крехко печено филе с палачинки.

— Кой е готвачът?

— Самият аз. Жена ми ще дойде чак вдругиден. Четиримата келнери, които взех на работа, трябваше още вчера да са тук, но сигурно се бавят, защото шивачът все още не е сварил да им ушие фраковете.

— Тогава е истинско щастие — обадих се аз, — че поне вие сте тук. Разговаряхте с дамата там горе. Тя каза ли ви закъде пътува?

— Не.

— А кога ще си тръгне оттук?

— Също не. Но нали преди малко чухте, че пожела стая само за тази нощ.

— Можем ли и ние да пренощуваме тук?

— Естествено. Ще спите като царе.

— Къде?

— Тук в салуна. Ще получите разкошни легла.

— Добре! А може ли човек да намери коне в това благословено селище, наречено Гейнсвил? Искам да кажа — да купи?

— Разбира се, сър! Из целия Запад няма такива животни като нашите. Истинска арабска, персийска и английска чистокръвна порода! И цени, за които изобщо не си заслужава да се говори! Аз съм най-известният коневъд надлъж и нашир.

— Добре! Може би имате и седла, а?

— От всички видове, направо от най-известния седлар в Сейнт Луис и са почти нови.

— Тогава си пожелавам само конете и седлата да са по-хубави от истинската английска «Портър», която хвалихте не по-малко. Колко изхода има стаята, където се намират дамите?

— Само един, през който се качиха преди малко. Но извинете ме! Трябва да побързам да ви приготвя вечерята.

Този «хотелиер» беше такъв изпечен мошеник, какъвто едва ли съм срещал. Неговата «Портър» не беше нищо друго освен саморъчно «изфабрикувана», разводнена «small-beer»[5]. После вместо филе получихме жили от говежди крака, които изобщо не можеха да се сдъвчат, а пък палачинките бяха направени от гъсто, забъркано с топла вода най-долнокачествено брашно. «Леглата» представляваха купчина дървесни стърготини и за всичките тези царски удоволствия всеки от нас трябваше да заплати по три долара. Единствената ни утеха бе, че навярно и «принцесите» над кухнята бяха принудени да тънат в същите блаженства като нас.

Заради приятелското му отношение към Юдит нямахме доверие нa съдържателя. Легнахме си с намерението да поспим и да станем в ранни зори.

Посред нощ Винету ме събуди.

— Нека моят брат се ослуша! — каза ми той.

Наострих слух. Отвън се разнесе тих шум като от отдалечаващ се файтон. После всичко пак утихна. Отново заспахме, понеже бяхме убедени, че ако еврейката действително можеше да избяга само с помощта на подвижната стълба, то тя сигурно не би имала възможност да офейка, без да я чуем. Обикновено ние и тримата, а особено Винету, се будехме при най-лекия шум.

Когато станахме от сън, вече се зазоряваше. Тъй като вратата нямаше ключалка, а само едно дървено мандало, ние излязохме от къщата, без да будим съдържателя, който все още спеше в кухнята. Веднага забелязахме, че стълбата липсваше, и когато завихме зад ъгъла на «хотела», я видяхме облегната на стената. Тя стигаше до отворения капак на прозореца на горното помещение, наречено «стая». Едва сега открихме също и че от тази страна се намираше вратата, която извеждаше от кухнята навън. Бързо събудихме съдържателя.

— Къде са жените, които спяха горе? — попитах го.

— Тръгнаха си — отговори той и злорадо се ухили. — Аз ги изведох от стаята им.

— И то тайно, за да не забележим нищо.

— Така е, мешърс. Винаги гледам скъпите ми гости добре да се наспят. Ето защо отворих външната кухненска врата и толкова тихо подпрях стълбата отвън до стената, че нямаше да чуете нищо дори и да бяхте будни. После също тъй тихо се спуснаха и жените през прозореца.

Той каза всичко това с толкова подигравателен тон, че страшно ми се прииска да му зашия някой шамар. С мъка успях да се въздържа и продължих с въпросите си:

— Не знаете накъде тръгнаха, нали?

— Не.

— Но въпреки това сте осигурили за тях кола.

— Кола ли? — учуди се той. — Откъде знаете?

Спомних си думите, които Юдит беше казала на златаря: «Мистър Хънтър се е погрижил да отида бързо при него». Може би преди да се разделят той й е казал, че ще се разпореди да я чака готова за отпътуване кола?

— Знам, че тук при вас е имало кола за мисис Силвърхил — подхвърлих право в лицето на съдържателя.

— Щом като вече го знаете, няма смисъл да отричам. Чакаше я отсреща под навеса при железопътната гара. Наложи ми се да я набавя чак от Литъл Рок и платих за нея безбожно много пари, макар да е само някаква си стара бракувана пощенска кола.

— И накъде отпътува тази пощенска кола?

— Това не ви интересува.

— Well, както искате, сър! Я ни покажете сега конете, които ни предложихте!

— Не ги продавам. Откровено ще ви призная, че мисис Силвърхил, която е много изискана дама, ми плати, за да не ви давам коне.

— Тогава ще се намерят други хора, които ще ни продадат.

— Тук в Гейнсвил? Лъжете се. В това селище няма едно конско копито, което да не е моя собственост. А конете са хубави, длъжен съм да ви го кажа. Искате ли да ги видите? Те са на открито недалеч оттук в една оградена ливада.

Той изрече това със злорадия си тон, като същевременно посочи с ръка отвъд железопътната гара. Разбрах погледа, който ми хвърли Винету, и с привидно безразличие отвърнах:

— Е, човек би могъл поне да ги огледа. Покажете ни ги! Взехме целия си багаж и тръгнахме към ограденото място — на около десетина минути път от селището. Там имаше дванайсет коня. Няколко от тях ни харесаха. Но негодникът продължи да се инати и не желаеше да ги продава. Тогава реших да я карам по-накратко.

— Сър — попитах го, — мисис Силвърхил спомена ли ви имената ни?

— Не.

— Тогава ще ви ги кажа. Ей тук пред вас е застанал вождът на апачите Винету. Аз съм Олд Шетърхенд, за когото навярно сте чувал, а и третият от нас също е човек, с когото шега не бива. Вие продавате коне, а ние спешно се нуждаем от ездитни животни. Вие не ни ги давате само от чиста проклетия. Чуйте какво ще ви кажа! Ще купим онези два кафяви коня и този врания, като за всекиго от тях веднага ще ви платим по осемдесети пет долара. Освен това ще ни дадете три седла заедно с юздите и оглавниците по петнайсет долара парчето. Всичко на всичко това прави триста долара. Ако не желаете, ние ще си тръгнем, но какво ще стане после си е наша работа!

— Какво? Наистина ли, наистина ли? Вие сте Винету и Олд Шетърхенд! — извика той. — Щом е така, тогава ще се гордея да мога да разказвам, че съм гощавал такива мъже в моя салун! Да, сега ми се отварят очите, мешърс! Това е Винету, вождът със Сребърната карабина, а вие имате две пушки — една лека и една тежка. Това е Мечкоубиецът, а това — прекрасната карабина «Хенри». Мешърс, ще получите конете и седлата. Вземете ги! А сега да ви кажа накъде отпътуваха жените. Тръгнаха за Хенриета, където смятат да вземат други коне със свежи сили. После ще минат през Драйфърт на Ред Ривър, за да излязат на пътя на керваните покрай Канейдиън, който води към Сан Педро и Албюкърки.

Не бях очаквал такъв обрат в поведението му. По-скоро се бях подготвил да получа нов отказ. В такъв случай мигновено щяхме да се метнем на трите избрани от нас коня, щяхме да му хвърлим по петдесет долара за всеки от тях и да препуснем без седла и юзди. Но безспорно така беше по-добре.

Съдържателя ни помоли да се върнем в «хотела», където избрахме седлата и ги платихме заедно с конете. После той изчезна за две-три минути. Защо, разбрахме много скоро, понеже едва се беше върнал, когато салунът се изпълни с всичките жители на селището. Надойде мало и голямо, старо и младо, но не просто за да ни види, а за да ни гледа със зяпнала уста. Можехме спокойно да им позволим това удоволствие — стига само да не ни досаждаха. Никой не дръзна да ни заговори. А съдържателят направи добър алъш-вериш, защото през този един час, който останахме при него, се изпи толкова много бира, че усмивката на доволното му лице ставаше все по-широка и по-широка. Навярно това бе причината, поради която накрая ни помоли да приемем от него в добавка и значителен запас от хранителни провизии. Не му отказахме и скоро разбрахме, че той има много по-хубаво брашно и месо от онези, които ни беше предложил предишния ден за вечеря. Дори ни подари един малък тиган с три лъжици, които можехме добре да използваме по време на пътуването си, за да си приготвяме яденето.

Запасени така с всичко необходимо, ние яхнахме конете и поехме към Хенриета. Там узнахме, че еврейката е пристигнала около осем часа преди нас и е получила не само нови коне, да теглят пощенската кола, ами и други — резервни. Била е убедена, че ще я преследваме, и изглежда, се беше разпоредила да не ни се дават никакви сведения.

Най-вероятно тя беше подкрепила поръчението си със солидни бакшиши. И изобщо Юдит явно носеше със себе си значителна сума пари, защото иначе нямаше как да вземе толкова много коне. Наистина отказаха да ни дадат сведения, обаче след като Емъри тайно дръпна настрани едно малко конярче и му пъхна в ръката един долар, момчето си отвори устата и така узнахме не само кога еврейката беше пристигнала и заминала. Момчето му издаде и че преди известно време там идвал някакъв джентълмен, който се бил погрижил за по-бързото пътуване на дамата. Описанието на този мъж беше толкова подробно, че без колебание разпознахме в него Джонатан Мелтън.

Можеше да се предположи, че той беше уговорил с Юдит посоката на нейното пътуване и че беше взел всички мерки да облекчи придвижването й.

И така, тя имаше намерение да се добере до пътя за Сан Педро и това бе съвсем основателно, понеже само там можеше да смени изтощените коне с отпочинали. Не сметнах за необходимо да яздим по следите й, тъй като знаехме, че е тръгнала за Албюкърки. Понеже пътуваше с кола и от време на време й се налагаше да сменя конете, тя бе принудена да се движи по заобиколен път, докато ние можехме да минем направо. Вероятно поради това щяхме да пристигнем в Албюкърки преди нея и там можехме не само да я чакаме, но и да се поогледаме за Мелтън. В такъв случай пътят ни минаваше през северната част на Ляно естакадо, която представлява пустинно високо плато, тъй че трябваше да се приготвим за едно много тежко пътуване с какви ли не лишения, но въпреки всичко предложих да яздим точно в тази посока. Емъри нямаше кой знае какво желание. Той изтъкна няколко причини срещу решението ми, които не можех да призная за състоятелни. Но Винету се съгласи с него и ми каза:

— Може би ще ни се наложи да яздим няколко дни, без да намерим никаква вода. Дали конете ни ще издържат?

— Във всеки случаи ще намерим вода, защото сега не е сухият сезон — възразих аз.

— На високото плато няма да има, защото там вятърът пресушава всички големи и малки локви.

— Тогава все ще се натъкнем на кактусови полета, чиито сочни плодове конете ни могат да ядат. Така ще утолят жаждата си.

— Моят брат е прав. Тези плодове съдържат доста вода и тя ще е достатъчна за нашите животни. Но имам други опасения, които ме карат да се обявя против това да поемем право към Албюкърки. Поразяващата ръка знае ли със сигурност, че Джонатан Мелтън се намира вече там или пък че ще пристигне там?

— Да. Ако еврейката ми е казала истината.

— Казала я е. Възможно ли е Мелтън да се забави нейде по пътя?

— Съществува такава възможност.

— Юдит ще се присъедини към него, ще му каже, че сме по петите й, както и че е издала неговото намерение да отиде в Албюкърки. Тогава той много ще внимава да не се мярка в този град.

— Но това може да стане само ако някаква непредвидена пречка го е забавила по пътя.

— Не, не е изключено и на самия него да му хрумне да спре някъде и да я изчака.

— Но това ще означава загуба на време!

— Разбира се, че не. Все едно ще му е дали ще я чака в Албюкърки или нейде по пътя. В Албюкърки може много по-лесно да бъде разкрит, отколкото по тези пусти места, където никой няма да го види.

— Хмм! Нищо не мога да възразя, обаче имам едно особено чувство, което ме кара да яздя право към Албюкърки.

— Знам, че понякога моят брат изпитва подобно чувство, което рядко го лъже. Но този път го моля да не се вслушва в това предчувствие, а в гласа на разума.

— Щом Винету ме моли, няма да се противя повече и ще го последвам. И така, да тръгваме по следите на еврейката!

Купихме в Хенриета още някои неща, за да допълним екипировката си и напуснахме градчето, като отначало поехме на запад и продължихме в тази посока. Привечер стигнахме до един приток на Ред Ривър, който прекосихме на следващата сутрин. После се отправихме на север към Саут Форк ъв Ред Ривър, до който се добрахме по обед на следващия ден.

Там се намираше тъй нареченият Драйфърт, което преведено ще рече Сухия брод. Дадено му е такова име, понеже на това място реката е толкова широка и плитка, че ако не е придошла или няма наводнение, ездачите я прекосяват, без да ги намокри и една-единствена капка вода.

Досега винаги бяхме намирали достатъчно паша за нашите коне и пред очите ни постоянно бяха следите от пощенската кола, която преследвахме. Но ето че те извиха на северозапад, тъй че северният ръкав на реката и неговият извор останаха на изток и ние трябваше да се подготвим известно време конете ни да бъдат лишени от храна, а от жажда щяха да страдат и те, и ние. По тази причина се напихме до насита и оставихме нашите животни да направят същото. После продължихме ездата.

Много по-удобен щеше да е пътят от Камп Радцимски през форт Елиът, но по разбираеми причини Джонатан Мелтън бе избягвал населените и оживени места.

Вече споменах, че еврейката имаше преднина от около осем часа и за съжаление не само че не успяхме да я намалим, а напротив, струваше ми се, че тя сякаш се беше увеличила. Вярно, Юдит пътуваше с тежка пощенска кола, ала имаше предимството да може да сменя конете си, което за нас беше невъзможно.

Зеленината между притоците на Ред Ривър беше вече изчезнала. Прерията се превърна в пясъчна пустиня, през която яздихме цял ден, без да зърнем и едно стръкче тревица. На следващото утро пясъците отстъпиха място на камънаци и земята стана толкова твърда, че въпреки острото ни зрение и цялата ни проницателност не бяхме в състояние да различаваме дирите, които следвахме, още повече че старата пощенска кола имаше преднина от един ден. За щастие, докато търсехме следите във всички възможни посоки, ние се натъкнахме на голям гьол, чиято вода ни беше добре дошла, макар че цветът й не бе кой знае колко привлекателен. Пихме като държахме пред устата си носните си кърпи, използвайки ги вместо филтър, а после дадохме възможност и на конете да утолят жаждата си, докато не остана никаква вода, а само кал и тиня.

Открихме изгубената диря едва след като почвата отново стана песъчлива, но търсенето й ни отне още един ден. Следователно тя бе остаряла вече с два дни и поради това се забелязваше само тук-там.

— Глупава история! — обади се Емъри. — Ако продължава така, и до края на живота си няма да догоним тази фуста!

— Поне до Албюкърки няма да стане — потвърдих аз.

— Тогава все пак си бил прав, когато казваше, че е по-добре да яздим право към Албюкърки.

— За съжаление този извод идва твърде късно. Няма как да се върнем.

— Даже и да беше възможно, Винету нямаше да го направи, — намеси се апачът. — Не е изключено Джонатан Мелтън да спре по пътя, за да изчака жената. Може би тогава тя ще намали бързината си.

— И къде според моя брат той ще спре?

— Там, където има вода, значи горе край реката Канейдиън, до която имаме още два дни път.

Поклатих глава, защото твърде високо ценях прозорливостта и опита на апача, за да си позволя да му възразя в присъствието на Емъри. По начало бях на друго мнение, но се бях подчинил на съвета му, така че сега всякакви упреци щяха да са излишни. Но той забеляза, че поклатих глава и ме попита:

— Моят брат не мисли като мен, така ли?

— Да. Струва ми се, че няма да догоним Юдит.

— Дори и в случай, че Джонатан Мелтън спре, за да я изчака?

— И тогава. Та нали ще чака само докато тя се появи и после веднага ще продължи заедно с нея.

— У ф! Може би ще й даде възможност да си почине!

— Сигурно е, че няма да й даде, защото нали ще узнае от нея, че сме по петите й!

При тези думи апачът сведе глава и смутено каза:

— Моят брат е прав. Трябваше да се вслушаме в неговия вътрешен глас, а не да следваме моя съвет. Винету постъпи като глупак.

Заболя ме, че този мъж сам се наричаше глупак. По-късно действително щеше да има удоволствието да види, че въпреки моето твърдение, ние все пак щяхме да догоним пощенската кола, ала за съжаление при съвсем други обстоятелства, различаващи се силно от предсказаните от апача.

До Канейдиън Ривър имахме още цели два дни път, и то ни предстоеше много трудно пътуване. Намирахме се на вече споменатото високо плато. Конете ни газеха в дълбокия пясък, а слънцето сипеше такава жар над главите ни, че имахме чувството сякаш се намираме във фурна. Въпреки това, първият ден измина успешно и след кратка почивка много ни се искаше да продължим по-нататък, за да използваме вечерната и нощна прохлада, обаче нямаше как да стане, защото в тъмнината сигурно щяхме да изгубим дирята.

За наше щастие на следващата сутрин отново се натъкнахме на голяма локва вода, която оставихме на конете да я изпият. Към обед стигнахме до едно място, където растяха бодливи кактуси. Техните заоблени плодове съдържат воднист сок, който не е кой знае колко вкусен, но за страдащия от жажда човек като нищо може да замести водата. Това го знаят и животните.

И така, пихме, докато утолихме жаждата си, а после отстранихме бодлите на цял куп кактусови плодове, които стръвно бяха унищожени от конете. След това продължихме ездата.

Надявахме се до вечерта да стигнем до някой от малките притоци на Канейдиън. Там сигурно щяхме да намерим толкова много вода и трева, че на всички лишения щеше да се сложи край.

Но скоро след обед въздухът стана задушен и едва можехме да дишаме, а на юг небето придоби червеникав цвят. На няколко пъти Винету се огледа в тази посока.

— Кажи-речи изглежда така, сякаш всеки момент може да очакваме ураган — подхвърли Емъри.

— Сигурно това ни чака! — отвърнах аз. — Цяло щастие е, че вече не сме кой знае колко далеч от реката. С ураганите в Ляно естакадо шега не бива.

— Моят брат Шарли е прав — съгласи се с мен Винету. — Когато Дъхът на Ляно се надигне от дълбините, той се понася яростно над пустинята, вдига пясъка чак до небесата и ако премине над плодородни земи, поваля цели гори.

— Мътните го взели! Наистина ли и двамата смятате, че ще си имаме работа с този зъл дух?

— Той идва. Винету го знае много добре. Нека моите братя пришпорят конете. Ако не искаме да бъдем погребани под облаците и вълните на пясъка, ще трябва да побързаме да намерим някое място, където ураганът няма да се стовари върху нас с цялата си мощ.

И така, накарахме конете да препуснат колкото им държаха краката. Благодарение на инстинкта си самите те разбраха, че зад тях, се надига страшна опасност и напрегнаха всичките си сили, без да има нужда да ги подтикваме с шпорите си.

Червеникавото сияние на южния хоризонт се разпростираше все по-нашироко и все по-надалеч. Издигаше се нагоре по небето. В горната си част то стана по-светло, а долната придобиваше все по-тъмен и по-тъмен цвят. След време стигна до зенита, като същевременно от двете страни на запад и изток бързо пълзеше в северна посока. Това беше опасно. Знаех го, защото веднъж вече бях преживявал подобна буря в Ляно естакадо.

Изминаха два часа, откакто забелязахме опасността. Ураганът щеше да се извие над нас най-много след петнайсетина минути, а конете ни едва можеха да се движат напред. Нито шпорите, нито ударите имаха резултат, понеже клетите животни и без друго доброволно бяха Напрегнали вече сетните си сили. Без някой да ги кара, самите те с голямо нетърпение се оглеждаха за спасително място.

Ето че по едно време, на изток, далеч в дясно от нас се появи ниско, продълговато възвишение. Натам пясъкът не беше вече толкова дълбок и тук-там се виждаха места, покрити с обикновена пръст, където растеше оскъдна трева.

— Краят на пустинята! — извика Винету. — Виждаш ли онзи продълговат хълм на изток и самотното сухо дърво право пред нас, а, Шарли?

— Да — кимнах аз, а вятърът просто отвя отговора от устата ми. Действително, точно пред нас, в нашата посока, на самия хоризонт се издигаше високо изсъхнало дърво, останало без клони.

— Познаваш ли хълма и дървото?

— Да. Спасени сме. Вече има трева, а на петнайсетина минути от дървото тече малкият поток, който извира отвъд хълма. Нека яздим в галоп, за да можем навреме да стигнем до водата.

Помагайки си с удари, пришпорихме конете, за да напрегнат последни сили. Ставаше въпрос не само за нашия, но и за техния живот. С провиснали езици те препуснаха напред. Ако бяхме спрели, те от изтощение щяха да рухнат на място. Но ние ги заудряхме, започнахме да подсвиркваме, да викаме, да крещим, за да поддържаме бързия им бяг, и скоро прелетяхме покрай изсъхналото дърво… по зелената трева все по-напред… пред нас изплуваха вече храсти, между които проблясваше водна повърхност… все по-напред, все по-нататък… навлязохме сред гъсталака… прегазихме потока… още малко нататък между храстите, и най-сетне спряхме.

Не беше нужно да слизаме от седлата, понеже конете ни веднага се строполиха на земята. Хълбоците им учестено пулсираха, от муцуните им капеше пяна, езиците им бяха провиснали, а очите им — затворени.

— Сваляйте одеялата! — извиках аз. — разтрийте животните! Започнете да ги шибате с пръчки, за да не измръзнат! Не бива да ги загубим! Без тях няма да можем да продължим!

Светкавично разгърнах моето одеяло и отрязах няколко клона от най-близкия храст. Винету последва примера ми, но Емъри не се съгласи току-така с нашите действия.

— Защо навлязохте толкова навътре в храсталаците? — попита той. — Не можехте ли да спрете при потока? В момента водата ни е по-необходима от всичко друго.

— Скоро ще разбереш защо постъпваме така. А сега побързай да се погрижиш за жребеца си!

Залових се с всички сили да разтривам моя кон, апачът правеше същото с неговия и англичанинът последва нашия пример.

И тогава… тогава се започна! Над нас из висините сякаш екна тромбон или туба. После се разнесоха хиляди свирещи, ревящи, съскащи и пронизително пищящи звуци. Първо ни връхлетя ужасна жега, а след това бяхме сковани най-неочаквано от такъв студ, като че бяхме попаднали на Северния полюс. Познат ми беше този студ. Точно той представляваше голяма опасност за нашите животни. Зашибахме ги с пръчките, за да задържим кръвта близо до повърхността на телата им.

Студът трая най-много една минута, но беше толкова пронизващ, че след огромните усилия и пренапрежение в последните часове и разгорещеното състояние на конете това неминуемо щеше да им струва живота. Удрянето с пръчките и непрестанното разтриване стоплиха и нас и направиха студа по-поносим.

После внезапно отново стана горещо. Гласът на тромбона, както и хилядите други звуци, замлъкна. Затова пък се разнасяше някакво мощно шумолене. Въздухът не беше вече прозрачен и едва можех да виждам Винету и Емъри. Подвикнах им:

— Хвърлете се на земята с глава на север! Дръжте се здраво, иначе торнадото ще ви отнесе!

Да, предвестниците бяха преминали и ето че връхлетя самият ураган. Въздухът беше наситен с пясък, който проникваше във всички отвори на тялото. Само за броени секунди ми бяха напълнени очите, ушите и носа, въпреки че бях покрил лицето си с одеялото. Можех да дишам с много голяма мъка. Кажи-речи се задушавах.

Това продължи около три минути. После всичко премина. Бяхме затрупани с пясъчна покривка, дебела около педя, педя и половина, но въздухът изведнъж пак стана чист и кристален. Надигнахме се от земята и с голямо блаженство свободно задишахме.

И тогава пред нас на юг съзряхме странна картина. Въпреки чистия и прозрачен въздух там не видяхме небе, а където всъщност трябваше да се намира то, имаше само обширна пясъчна равнина, в чиито най-отдалечен край се издигаше високо изсъхнало дърво, останало почти без клони.

— Фата моргана! — извика Емъри.

— Да, това е измамното изображение на Ляно естакадо, което или върви пред торнадото, или пък го следва — каза апачът.

— Дървото, покрай което неотдавна минахме, стои на небето с короната надолу.

— Цялата картина напомня плафонна живопис с обърнати наопаки изображения. Сега виждаме местността, намираща се на юг от нас. Ако на същото разстояние на север от нас има хора, те пък ще видят нас, а може би са ни забелязали още преди връхлитането на урагана. Това отражение възниква от два въздушни пласта с различна топлина и плътност, а то рисува образите си по много различен начин. Но стига сте гледали този мираж, който и без друго ще изчезне съвсем скоро, ами обърнете внимание на конете. Изтощението им, силното изпотяване, а после студът, ураганът, последвалата жега… хмм, трябва още дълго здравата да ги разтриваме и след това да се опитаме да ги изправим на крака и да видим дали ще са в състояние да продължат.

След около четвърт час усилия ние най-сетне успяхме да възстановим силите на клетите животни поне дотолкова, че можеха да стоят на краката си. Възседнахме ги и около десетина минути яздехме бавно наоколо, защото иначе щяха да се схванат. Но все още не биваше да пият вода. Разчистихме една затревена ивица земя от изветия пясък и на първо време ги оставихме да пасат.

Едва след това можехме да мислим за себе си. Седнахме на земята и докато разговаряхме, започнахме да чистим от пясъка дрехите и вещите си. Англичанинът се обади:

— Вие и двамата сте виждали вече и дървото, и онзи хълм. А ти, Чарли, дори знаеш, че отвъд дървото тече поток. Та нима сте идвали тук? Сигурно тази местност е играла някога за вас важна роля, щом тъй бързо я разпознахте, а?

— Така е. Ако огледаш по-внимателно старото сухо дърво, ще видиш, че за неговата гибел не е виновна възрастта му, а огънят.

— А-а! Значи горски пожар в покрайнините на пустинята?

— Нищо подобно. За команчите това беше празничен огън, а за Винету и мен беше огън на болки и мъки.

— Мътните го взели! Да не би тези негодници да са искали да ви изпекат?

— Нещо такова. И не само нас, ами и още четирима наши спътници.

— Човече, та аз не знам абсолютно нищо за тази история! Я ми я разкажи!

— Двамата с Винету се бяхме спуснали от Сиера Гуаделупе и се канехме да прекосим Стейкид Плейнс, за да се доберем до форт Грифин. Познавахме пустинята и не се страхувахме от нея, още повече че бяхме взели провизии и два мяха с вода. Когато преполовихме пътя си, ние срещнахме четирима души, които идваха от форт Дейвис и искаха да стигнат до форт Додж…

— Много странен път! От Рио Гранде нагоре чак до Арканзас! Та по въздушна линия това са към шестстотин мили! И на всичко отгоре се минава през самата пустиня Ляно! Не можеха ли да изберат някой заобиколен път през по-свестни райони?

— Наистина така трябваше да направят, но не го разбираха, а пък онези, които ги бяха изпратили, го разбираха още по-малко. Узнах само, че ставаше въпрос за някаква работа с много пари. Нямали никакво време за губене и по тази причина пратениците получили нареждане да минат по най-прекия път, който водеше именно през дивата Ляно. Тези пратеници бяха двама млади търговци, които си нямаха хабер от Дивия запад, и затова им бяха дали за придружители двама ловци. Ловците са били веднъж в Ляно, но без да навлизат особено навътре в нея. Изобщо нямаха представа как се пресича пустинята на кон от юг на север.

— Ама че глупост! Трябвало е да се спуснат по Рио Гранде, да се качат на кораб за Ню Орлиънс и после с параход да поемат нагоре по Мисисипи и Арканзас.

— Да. Или пък можеха да тръгнат нагоре по Рио Гранде и през Ню Мексико да се озоват в Санта Фе, за да стигнат оттам до пътя, водещ за Арканзас. И по двата маршрута щяха да се доберат до целта си по-бързо, отколкото през Ляно — дори и ако в пустинята не се бяха натъкнали на никакви пречки.

[# Английското име на Ляно естакадо — Б. пр.]

— А пречки тук има повече от достатъчно.

— Наистина! Четиримата се бяха напъхали право в ръцете на смъртта. Когато ги намерихме, те лежаха кажи-речи полумъртви в пясъка, а и положението на конете им не беше по-добро. Ако не ги бяхме видели най-случайно, бяха осъдени да умрат. Свестихме ги с малко вода и помогнахме и на тях, и на животните им да се изправят на крака. После ги заведохме до най-близкото място известно на Винету, където можеше да се намери повече вода. Посъветвахме ги да тръгнат с нас за форт Грифин, но те така сърцераздирателно ни замолиха да ги преведем през пустинята в северна посока, че накрая се съгласихме. В резултат на това се отклонихме от пътя си и поехме на север.

— Но така самите вие сте се изложили на голяма опасност.

— Да, за съжаление! И наистина имаше защо да се разкайваме. Винету разчиташе на две места с вода, край които трябваше да минем. Но едното от тях бяхме принудени да го избегнем, понеже там се беше събрала каква ли не разбойническа сган, а когато по-късно се добрахме до другото място, видяхме, че е почти пресъхнало. Ако искахме да се спасим от смърт, трябваше преди всичко да съхраним конете си. Ето защо оставихме малкото вода на тях, а ние не получихме нито капка. Измъчвани от жажда, продължихме нататък.

— И всичко това само заради някакви си непознати хора?

— Да. И ти самият не би постъпил иначе. Нали те познавам.

— Pshaw! Но я продължавай!

— И така, оставихме се на конете да ни влачат, докато и те самите не можеха вече да си помръднат краката. Малкото вода, която получиха, не им даде кой знае колко сили и още на следващия ден не бяха в състояние да ни носят. Починахме си до сутринта на другия ден и малко поукрепнали, продължихме да вървим напред.

— Да вървите ли? Че не можехте ли да яздите?

— Не. Конете бяха твърде изтощени. Към обяд заклахме един от тях и изпихме кръвта…

— Бррр!

— Не казвай «бррр». Ако беше на наше място, щеше да постъпиш по същия начин. Вечерта бяхме принудени да убием още един кон. Третият умря през нощта. На следващия ден заклахме и другите. Кръвта им поддържаше живота ни, но не мога да ти опиша какво изпитвахме и в какво състояние се намирахме. Тогава разбрах, че кръвта наистина опиянява, макар може би само когато човек е изтощен и отпаднал толкова много. Продължихме да се влачим и да се препъваме, да падаме и с мъка да се изправяме на крака, изминавахме по няколко крачки и отново рухвахме, докато накрая останахме да лежим на земята.

— Ужасно! И къде се случи това?

— Недалеч оттук, може би на около един час езда в югозападна посока от изсъхналото дърво, което видяхме преди малко.

— Сега вече се досещам! Били сте нападнати от команчите и заради вашето състояние не сте могли да се съпротивлявате, нали?

— Така е. Лежах полужив на земята и треската рисуваше пред очите ми какви ли не безумни видения. Винету бе в същото положение. По едно време около нас изведнъж проехтя див рев и аз се опитах да се изправя, но не ми се удаде. Изпаднах в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че съм вързан. До мен лежеше Винету заедно с четиримата ни спътници, а около нас команчите се бяха разположили на лагер.

— От колко души се състоеше отрядът им?

— Преброих четиринайсет негодници.

— Само!

— Да, само! Четиринайсет здрави и силни мъже срещу шестима, които бяха полумъртви от изтощение. Индианците ни нахраниха и ни дадоха вода. След като се посъвзехме дотолкова, че можехме да вървим, ни доведоха дотук, където отново ни разрешиха да ядем и да пием колкото ни душа искаше. Онези типове останаха с нас да лежат тук цялата нощ. После ни откараха при дървото. Както ни каза вождът, там трябваше да бъдем изгорени.

— А-а, значи с тях е имало и вожд?

— И дори много прочут. Името му беше Атеша Му, което ще рече Силната ръка. Беше известен като най-войнствено настроения вожд на команчите. И така, отведоха ни при дървото и ни изправиха до него. Най-напред здраво вързаха за ствола му двамата търговци и запалиха огън. След като те умряха, дойде ред на двамата ловци, а Винету и аз щяхме да останем за финала на тази ужасна церемония.

— И е трябвало да гледаш как умират и другите двама?

— Да. Гледката беше страшна, но още по-ужасно беше да ги слушаш. Уверявам те, че това беше такава сцена, за която предпочитам да мълча. И до ден днешен ме побиват тръпки на ужас винаги щом се сетя за нея. Най-сетне, най-сетне всичко с четиримата свърши и команчите се заеха с нас.

— Разказвай по-бързо, по-бързо, за да разбера час по-скоро как сте се отървали!

— Първо трябва да ти кажа, че ни бяха взели всичко…

— Също и пушките ти, Мечкоубиеца и карабината «Хенри»?

— По онова време все още нямах тази карабина.

— Ами Сребърната карабина на Винету?

— Вождът я беше присвоил като плячка. Докато изгаряха четиримата клетници, той я държеше в ръката си. Знаехме, че и двете й цеви бяха заредени. Конете не се намираха наблизо, защото ги бяха оставили тук край потока.

— При тях имаше пазачи, нали?

— Не. Беше добре за нас. Освен това трябва да отбележа, че изтощението и слабостта ни бяха изчезнали. Нещо повече, яростта, която ме беше обзела, сигурно бе удвоила силите ми. До вожда стоеше неговият син, един млад силен воин, който държеше в ръка моя тежък Мечкоубиец. След тези предварителни обяснения лесно ще отгатнеш останалото. Бяха ни накарали сами да вървим от потока до дървото, така че краката ни не бяха вързани, обаче индианците бяха извили и стегнали с ремъци ръцете на гърба ни. Винету ми хвърли един многозначителен поглед и с очи ми посочи дървото, а после и потока. Никой не го забеляза, но аз го разбрах веднага. Отначало другите четирима бяха вързани по абсолютно същия начин като нас, ала накрая ги поставиха лице срещу лице и пак ги вързаха като прегърнати. След това двама по двама ги стегнаха за дървото. Червенокожите бяха измислили тази прегръдка на кладата, за да увеличат предсмъртните мъки на жертвите си, но ние се надявахме точно това да ни спаси. Ако смятаха и нас да връзват по този начин, то трябваше макар за броени мигове да ни освободят ръцете, и се надявахме това да се окаже достатъчно за избавлението ни.

— Страшни мигове, страшни мигове, които не бих желал никога да преживея!

— Стана така, както се бяхме надявали. Вождът направи знак на сина си и на един друг индианец. Младият команч се приближи до Винету, за да изпълни длъжността на палач, а другият пристъпи към мен. Той развърза възела на гърба ми и после ме хвана за ръката, за да ме отведе при Винету, чиито ръце в момента също бяха свободни. Наредиха ни да се прегърнем. Тогава с лявата си ръка апачът изтръгна торбичката с муниции от пояса на вожда, а с десницата си грабна Сребърната карабина от ръцете му. В същото време аз се отърсих от индианеца, който ме държеше, светкавично измъкнах ножа от пояса му и го затъкнах в колана си, докато с другата си ръка така го блъснах, че той отхвръкна надалеч. Вляво от мен стоеше синът на вожда, който си беше присвоил моя Мечкоубиец. Изтръгнах от ръцете му пушката, както и торбичката с патрони, и двамата с Винету се втурнахме към потока.

— Не стреляха ли по вас?

— Не. Негодниците бяха толкова слисани, че отначало останаха със зяпнала уста. После чухме зад нас яростни крясъци. Хукнаха да ни преследват, обаче ние имахме вече толкова голяма преднина, че никой не успя да ни догони. Щом стигнахме до първите храсти, Винету спря и застреля първите двама от преследвачите ни. Моята пушка също беше заредена, тъй че посрещнах следващите двама с куршум. Тогава другите предпочетоха да не бързат чак толкова. Спряха, известно време се съвещаваха, а след това се разпръснаха, за да се приближат до нас от няколко страни. Така обаче ние спечелихме време да си изберем най-хубавите коне, да препуснем и да изчезнем от очите им.

— Какъв късмет! И ми разказваш всичко това с такова безразличие!

— Че как иначе да ти го разкажа? Индианците достатъчно ни бяха улеснили задачата. После пък ние започнахме да ги преследваме, за да отмъстим за изгорените хора. Трябваше да има изкупление за четворното убийство и действително им отмъстихме. Вече бяхме застреляли четирима. На следващия ден имаше още четирима убити, а на по-следващия — други трима…

— Всичко това прави единайсет. Отначало са били четиринайсет, тъй че са останали само трима.

— Сметката ти е вярна. Всичките команчи заслужаваха смърт, но един от тях трябваше да запазим жив, за да разкаже на своите как Винету знае да наказва убийствата. Останалите трима изненадахме отвъд Канейдиън на едно място, наречено от индианците Кеапаиуай, Долината на смъртта. За двама от тях то наистина оправда името си.

— Вождът беше ли вече мъртъв?

— Не, беше от последните трима. Запазихме го за накрая, за да му доставим удоволствието да вижда близо пред себе си своята сигурна гибел. Застреляхме го заедно с един от неговите придружители. Последния команч оставихме да си върви. У битите погребахме с всичко каквото имаха по себе си, но преди това им взехме предметите, които бяха ограбили от нас. Между тях имаше и няколко писма от форт Дейвис, които по-късно предадохме във форт Додж заедно с другите неща. Тъй като беше вожд, Атеша Му трябваше да бъде погребан в достоен за него гроб. Винету не отстъпи от този обичай, макар че се касаеше за смъртен враг. В Долината на смъртта намерихме в скалите широка цепнатина, където го положихме с оръжията му в ръцете и торбичката с амулета, окачена на врата му.

— И там ли лежи все още? Сигурно хищниците са се промъкнали в цепнатината и са го изяли.

— Не са, защото я запълнихме с камъни. Изглежда, единственият команч, когото нарочно оставихме жив, ни е наблюдавал, понеже индианците знаят къде е гробът на Силната ръка. Сигурно той им е описал мястото му.

— Откъде знаеш, че им е известно?

— По-късно с Винету пак бяхме там. Множеството малки камъни, които бяхме натрупали, липсваха, а вместо тях имаше един-единствен голям камък, който затваряше цепнатината. Следователно някой е посетил гроба на вожда, за да му отдаде почести. Е, сега знаеш вече по какъв повод сме се запознали с местността, където се намираме в момента. Дървото все още се издига на мястото си, но е изсъхнало. Огънят отне и неговия живот.

— Несъмнено, какво очарование се крие за вас във факта, че сега бивакуваме точно на мястото, където на времето сте прекарвали толкова ужасна нощ като пленници!

— Очарование ли? Тази дума съвсем не подхожда на чувствата, които изпитваме. Бих предпочел веднага да се махна оттук. Какво ще каже Винету?

Апачът бе на мнение, че е по-добре да останем където си бяхме. Вечерта не беше далеч. Имахме вода и трева за конете. Какво можехме да искаме повече? Вярно, изпитвах тягостно чувство на това място, но се подчиних на волята на двамата си спътници. Макар че тревата все още бе покрита с дебел слой пясък, за конете имаше достатъчно храна. Те надушваха сочната паша и с копитата си отстраняваха пясъка. Вече можехме да им позволим да се напият с вода.

После старателно претърсихме околностите, понеже тук, в близост до потока, бе далеч по-вероятно да срещнем хора, отколкото нейде из неплодородната равнина. Ето защо се огледах във възможно по-голям периметър, но не забелязах нищо, което би могло да ме обезпокои. Тъкмо в момента, когато реших да се върна, при потока се разнесе изстрел. Изобщо не се изплаших. Прерийният ловец добре различава гласа на всяка позната пушка. Веднага разбрах, че е стрелял Емъри, а това не бе причина за тревога. Когато се появих при потока, видях, че беше убил един тлъст див пуяк. Никак не му се разсърдихме, понеже крехкото месо на птицата съвсем не ни беше излишно.

След като си избрахме удобно място за бивак, запалихме огън, за да изпечем пуяка. Беше много вкусен. Изядохме половината му, а другата половина оставихме «за утре».

— «За утре!» Нека човек не си въобразява, че сам може да определя действията си за следващия ден. Дори и за следващия час не може! Писано ни било изобщо да не вкусим от другата половина. Тя бе предопределена за хора, на които най-малко желаехме да я отстъпим.

Ясно беше, че не можеше и тримата едновременно да си легнем да спим. Един от нас трябваше да бди. Заемахме поста на смени. На мен се падна първата стража. Следваха Винету и Емъри. Приблизително в полунощ смених англичанина и стъпках огъня. Не ни беше необходим повече. След час събудих Винету и отново заспах. Било ми писано да се събудя по съвсем различен начин от обикновено. Имах много лош сън. Сънувах, че съм в леглото си у дома и по едно време вратата се отвори, макар че бях сложил резето от вътрешната й страна. В стаята влезе дребно, дебело маймуноподобно същество, което само с един скок се озова на леглото ми, седна върху гърдите ми и с дългите си космати ръце ме стисна за гърлото. Не можех да дишам, нито да извикам за помощ, нито пък да се помръдна. Това си беше истински кошмар!

Кошмар! Когато те връхлетят кошмари и кажеш тази дума, тогава тягостното чувство веднага изчезва и пак можеш спокойно да дишаш. Поне така казват много хора и изглежда беше вярно, защото едва си бях казал думата «кошмар», или по-скоро си я бях помислил, когато чувството за притискаща ме тежест изчезна и вече можех свободно да дишам. Събудих се.

Аха! Не си бях у дома, а близо до бреговете на Канейдиън! Подвикнах:

— Винету!

— Шарли! — отвърна ми апачът.

Той лежеше до мен. Понечих Да се присегна към него, ала не можех, защото и двете ми ръце бяха здраво вързани около тялото. Опитах рязко да се надигна и поне да седна, но веднага се отпуснах назад, защото нещо ми стегна гърлото. Беше въже или ремък.

Сънувах ли или всичко беше действителност? Над мен се виждаха звездите, които започваха да избледняват, а наоколо бяха храсталаците. Но какво ли беше това? Между отделните храсти бяха насядали множество тъмни човешки силуети, а миризмата на мас, едно от най-важните индиански «козметични» средства, ми подсказа, че бяха червенокожи. Всички мълчаха.

Бях пленен и вързан. Винету също. А дали тази участ бе сполетяла и англичанина? Според положението на звездите вече беше три часа. Значи той е бил на пост.

— Емъри? — подвикнах аз.

— Well! — отвърна ми той.

— Значи и ти!

— Най-подло изненадан и пленен!

— Докато беше на пост ли?

— За съжаление! Сякаш изникнаха изпод земята и ме връхлетяха! Сграбчиха ме за гърлото, за ръцете и краката, отпред и отзад, както и от двете ми страни. Така ми стиснаха гръкляна, че не можах да извикам, за да ви предупредя!

— Кой го направи?

— Индианци.

Тогава близо до мен се разнесе глас:

— Мастър Ботуел не може да ти обясни нищо повече, а и Винету не е в състояние. Но аз ще ти отговоря на въпроса. Намираш се в ръцете на вожда Ават-у.

Ават-у означава Голямата стрела. Този човек, от когото мнозина се страхуваха, беше вожд на команчите, спечелил си ужасна слава със своята жестокост. Ако бяхме попаднали във властта на този индианец, то надеждите ни за спасение не бяха кой знае колко големи. Никога не го бях виждал, но бях чувал, че не е стар човек.

Ами кой се беше обадил до мен? Обърнах глава към въпросната страна и наблизо видях един седнал мъж, който носеше обичайното за белите облекло. Макар че изобщо не беше нужно да се обръщам, защото много добре познавах този глас. Това беше гласът на Джонатан Мелтън.

— Защо се извръщаш от мен? — изсмя се той. — Нима съм ти толкова омразен, или пък не ме позна? Знаеш ли кой съм аз? Гневно избухнах:

— Кой си ти ли? Най-големият негодяй и подлец, който съм срещал през живота си!

— Това е предразсъдък, един колкото голям, толкова и несправедлив предразсъдък, сър. Аз съм честен човек и особено към теб винаги съм бил такъв. Да ти го докажа ли?

Замълчах и затова той подигравателно продължи:

— Признаваш, че много съм ти задължен, нали?

— Така е.

— Е, тогава тъкмо сега се каня най-почтено и добросъвестно за всичко да се разплатя с теб. Естествено много ти се иска да узнаеш как изпадна в това положение и какво би трябвало да очакваш, нали?

— Разбира се!

— Добре, тогава ще ти дам необходимото обяснение. Авантюристичната ти роля е изиграна. Не можеш повече да ми пречиш, защото завещанието ти е направено. Ти си пленник на Голямата стрела. Знаеш ли кой беше бащата на този вожд?

— Не.

— Силната ръка, когото ти уби и погреба в Долината на смъртта.

Затова те очаква възможно най-ужасната смърт. Заедно с Винету, който на времето също е бил с теб, ще бъдеш жив погребан при тленните останки на мъртвеца. Голямата стрела ми се закле в това, а ти добре знаеш, че един индианец винаги удържа подобна клетва. Е, сър, как ти е настроението сега?

— Чудесно.

— Добре. Ще се почувстваш и още по-чудесно. Впрочем, преди да умреш ще ти призная, че наистина съм онова лице, за което си ме смятал.

— Джонатан Мелтън, измамникът! А онзи мъртвец, в пролома при улед аярите, беше истинският Смол Хънтър, нали?

— Да.

— А команчът беше твоят баща.

— Да. Той застреля американеца. После си помислихме, че няма да се отървеш от ръцете на улед аюните, но онези глупци са те изпуснали. Въпреки това не успя да ни догониш. Незабавно се отправихме към Ню Орлиънс, където от дълго време старателно бе подготвян нашият удар.

— От чичо ти, нали?

— Да. Той получаваше депешите и писмата, а ние се съобразявахме с тях. Толкова бързо придвижихме работите си, че ти и там остана с празни ръце. Беше си въобразил, че си подхванал много хитро нещата, ала сега сигурно си разбрал, че си пълен лаик в занаята. А онова, което ми достави най-голямата радост, е, че те изпреварих и изместих дори и при мисис Силвърхил. Сигурно страшно много те е заболяло, че тогава тя ти отряза квитанцията.

— Отрязала ми квитанцията ли? Кога?

— В Сонора, където толкова често си падал на колене пред нея.

— Аз ли? — попитах и въпреки положението, в което се намирах, не се сдържах да не се разсмея на глас.

— Да, ти! Смей се, смей се, няма да ме заблудиш. Как само е просияло лицето ти, когато си я видял пак в Ню Орлиънс!

— Просияло ли е? И тая не е малка!

— Да. Просто си се побъркал от радост!

— Навярно тогава пак съм паднал на колене пред нея, а?

— Естествено! Признай си го!

— Да, действително имам слабост веднага да падам на колене пред фустите. Разбира се, самата тя ти разказа всичко това, нали?

— Е да! Че от кого друг мога да го узная? Колко сърдечно се смееше, докато ми разправяше как те е заключила и си е заминала! Надявам се да ти е казала, че е моя годеница, а?

— Наистина ми каза.

— Признай си де, че си тръгнал по петите й не само заради моя милост, ами и заради нея самата! От нея научих всичко. Казала ти е, че съм отпътувал за Албюкърки, за да се срещна там с моя баща и с моя чичо, нали?

— Да.

— И че после ще отидем в нейния замък, където смятам да си изградя моето райско гнезденце?

— И това също.

— Е, тогава значи знаеш всичко и нямам какво да добавя, освен че копнежът по нея не ми позволи да продължа по-нататък. Спрях край Канейдиън, за да я изчакам. Щяхме да продължим веднага и както виждам, сега щяхме да имаме преднина от два дни. Но ето че попаднахме в ръцете на команчите тъкмо когато Юдит свърши разказа си. Бяха намислили да ни убият, обаче на мен ми хрумна една великолепна спасителна мисъл. Досещаш ли се каква?

— Да.

— Знаех, че си по петите ни…

— Но за кръвното отмъщение на Голямата стрела все още нищо не си знаел.

— Не, но ми е добре известно, че команчите живеят във вечна вражда с апачите. Ето защо предложих на Голямата стрела една сделка, която бе във висша степен подходяща да задоволи и двете страни. Поисках да ми позволят да продължа пътуването си с Юдит, без да бъда ограбен, а в замяна на това изявих готовност да му кажа как може да Залови Винету.

— И той съгласи ли се?

— С удоволствие. Още повече след като чу, че Олд Шетърхенд придружава Винету.

— Но не ти е имал кой знае какво доверие. Не те е пуснал да си вървиш.

— Е да, не можеше да изпълни моето условие преди аз да съм изпълнил неговото. Беше сигурно, че ще ви срещнем някъде по следите на Юдит. И така, изминахме известно разстояние срещу вас. Тогава се изви ураганът, по време на който се появи фата моргана. Това явление ни показа отражението на трима конника, които в галоп се приближаваха към потока. Кои ли можеха да са те? Никой друг освен вие! Команчите бяха вече близо до потока. Предположиха, че ще останете там, и се оттеглиха към гората, намираща се на около половин час път назад. Следите им бяха заличени от летящия пясък. Когато торнадото премина, ние ви видяхме как претърсвате околността, После се стъмни и изпратихме съгледвачи. След като се върнаха, те ни съобщиха какво правите. Седели сте край един огън и сте се занимавали с печенето на пуяк. По-късно команчите тръгнаха, за да ви обградят. Залегнаха във верига около вас, без да ги забележите. Наблюдаваха ви как си разпределяте постовете. Трудно е да нападнеш изненадващо и да плениш Винету и Поразяващата ръка. Затова индианците изчакаха третият от вас, мастър Ботуел, да застане на пост. Той наистина допусна да бъде обезвреден без дори да гъкне. После вас двамата завързаха набързо още докато спяхте. Е, сега знаеш всичко. Аз ще взема останалата част от пуяка веднага щом месото се изпече. Ще го изядем заедно с Юдит, при което непрекъснато ще си мислим за теб.

— Къде е мисис Силвърхил?

— Трябваше да остане в гората, пазена от няколко команчи. Но нека сега говорим за други неща! Имам две желания, които ти като благодарен джентълмен сигурно ще ми изпълниш.

— Какви са те?

— Голям любител съм на пушки. А ти имаш две, които са толкова прочути, че най-настоятелно те моля преди смъртта си да ми ги завещаеш.

— Ами ако не го направя?

— Няма да имаш никаква полза, защото ги обявявам за моя законна плячка.

— Хубаво! А втората молба?

— Преди време, в Тунис, ти ми отне едни документи. Освен това, доколкото знам, е бил съставен протокол за някаква си аутопсия на мъртвец. Къде са всички тези документи?

— Отиди в Ню Орлиънс при твоя адвокат Фред Мърфи! Той сигурно ще може да ти ги даде.

— Не се опитвай да бъдеш духовит! Ето виж, половинката от пуяка е вече моя. Сега ще взема и пушките.

Той наистина си беше присвоил остатъците от птицата, а в момента посегна и към пушките, които се намираха до мен. Тъй като бяхме пленени и вързани така, че не можехме да се помръднем, команчите не бяха сметнали за необходимо да отнесат оръжията ни далеч от нас. Вече се канех да извикам вожда, когато зад мен се разнесе остър глас и на заваления английски, говорен от индианците, заповеднически каза:

— Чакай! Остави пушките!

В същото време човекът излезе пред мен. Беше вождът, понеже в косата му имаше три пера. Междувременно беше станало толкова светло, че ясно можех да различа гордите сурови черти на лицето му.

— Защо да ги оставя? — попита Мелтън. — Те са мои.

— Не са. Ти ми обеща тези трима мъже!

— Да, но не и вещите им.

— Не беше нужно. Всичко, каквото победените носят със себе си, се пада на победителите. И така, остави пушките!

След като белият не се подчини веднага, индианецът извади ножа си и го заплаши. Тогава Мелтън пусна пушките и гневно каза:

— На, вземи ги, макар че не са твои! Сега ще отида при нашата кола и незабавно продължавам пътуването си.

— Почакай малко.

— Да чакам ли? Защо? Удържах си на думата и сега трябва да ме пуснеш да си вървя, както ми обеща.

— Обещах ти и ще спазя обещанието си, но ти можа ли да ми кажеш часа, когато ще заловя тримата воини?

— Не.

— Тогава и аз не мога да определя точно времето, когато ще ти позволя да си отидеш. Сега-засега оставаш тук!

— Да не би да гледаш на мен като на твой пленник?

При тези думи с гръмовен глас вождът му кресна:

— Мълчи, смърдящ койот такъв, и се подчинявай!

Тогава Мелтън отново седна до мен, а индианецът продължи с по-умерен тон:

— Обеща ми да заловя Винету и Поразяващата ръка. Трябва веднага да ги разпитам, за да разбера дали действително са те.

След тези думи той се изправи пред Винету и като го огледа с искрящия си поглед, попита:

— Как ти е името?

— Аз съм Винету, вождът на апачите — отвърна моят приятел.

— Ами ти как се казваш? — попита той англичанина.

— Ботуел.

— Това име не се е чувало още край нито един лагерен огън.

После команчът се приближи до мен и след като ме огледа внимателно, подхвърли:

— Наричат те Поразяващата ръка, нали?

— Да.

— И си враг на команчите?

— Не. Но се защитавам от всеки червенокож или пък бял воин, който ме нападне.

— Ти ли, заедно с Винету, уби Силната ръка, вожда на команчите, който беше мой баща, както и по-възрастния ми брат?

— Да, но не с Винету, понеже и двамата бяха повалени от моите куршуми.

— Винету е присъствал, затова носи същата вина като теб и ще понесе същото наказание. А тъй като Ботуел ви придружава, вашата участ ще сполети и него. Ще бъдете зазидани живи в гробницата на Силната ръка… Обградете пленниците от всички страни! Връщаме се при конете в гората!

Тази заповед се отнасяше до неговите хора. Вождът беше малко над трийсетте години. Както изразът на лицето му, така и цялото му поведение подсказваха, че има горд и неумолим характер. В никакъв случай не можехме да очакваме от него милост и пощада.

Развързаха ремъците на краката ни, тъй че да сме в състояние сами да вървим. После колоната от воини потегли. Преброих двайсет и трима команчи, които тръгнаха с нас. Беше ни необходим почти половин час, за да стигнем до гората. Дърветата растяха по-нарядко и образуваха само една тясна ивица, която бързо пресякохме. На отвъдната страна се простираше открита прерия и там, пазени от двама индианци, пасяха конете. Естествено, нашите животни също бяха доведени.

Тук ни вързаха по друг начин — първо извиха ръцете ни на гърба, а после ни накараха да възседнем конете и стегнаха глезените ни с ремъци за колана на седлото. Джонатан Мелтън също яхна един кон. След това продължихме в галоп на север през прерията, която беше толкова обширна, че ни бяха нужни два часа, за да я оставим зад гърба си. И тук вчерашният ураган беше посипал тревата с пясък.

Скоро забелязахме пред себе си високи дървета с гъста шума и се озовахме на южния бряг на Канейдиън, покрай която минава пътят за Сан Педро и Албюкърки. Естествено, човек не бива да си представя под думата «път» онова, което сме свикнали да разбираме ние. Нямаше и следа от път в нашия смисъл. Просто оттам бяха свикнали да минават волските коли и това бе всичко.

Между дърветата видяхме стара пощенска кола, край която пасяха шест коня. Юдит седеше в тревата, ала щом се приближихме, веднага стана. Двама мъже, несъмнено наетите кочияши, лениво се бяха излегнали на земята. Имаше и петима команчи, оставени като пазачи, тъй че отрядът на вожда се състоеше общо от трийсет души.

— Спипахме ги! — подвикна Мелтън на еврейката. — Ето, водя ти твоя отритнат от теб обожател.

При последните си думи той посочи към мен. Тя се усмихна и доволно му кимна, без да ме удостои с поглед. Какво ли друго можех да сторя срещу такова нахалство освен да си замълча? Но ето че един друг човек, от когото най-малко бях очаквал, се нагърби с ролята на мой адвокат. Това бе самият вожд. Той се обърна към Мелтън с думите:

— Ти удържа на думата си и аз също ще удържа моята. Ще можете да продължите пътуването си, без да ви направим нещо лошо или пък да ви вземем каквото и да било. Но преди това първо погледни тези воини! Винету и Поразяващата ръка бяха пленени и беше решено да бъдат изгорени. Въпреки ремъците те избягаха посред бял ден и после убиха най-храбрия вожд на команчите заедно с още дванайсет воини. Но те не го оставиха да лежи на земята като готова плячка за лешоядите и койотите, а го погребаха, слагайки при него оръжията и амулета му, така че той отиде във Вечните ловни полета като истински герой. Те двамата са наши врагове, но въпреки всичко са големи и прочути воини и мъже на честта. Ами ти кой си?

— Аз също съм джентълмен, който…

— Я мълчи! — прекъсна го вождът. — Докато разговаряше толкова дълго с Поразяващата ръка, аз лежах скрит в храстите зад вас и чух всичко, което призна пред него. Ти не си воин, а подъл крадец. Аз, Голямата стрела, съм бил в градовете на бледоликите и там видях много неща. Видях и хора, които ги бяха затворили заради измама. А за да се различават от почтените люде, им бяха остригали главите до голо. Ще удържа думата си и ще те пусна да си вървиш, но преди това, за да се отличаваш от тези храбри и доблестни мъже, ще останеш без коса. Смъкнете я от главата му с ножовете си!

— Косата ми? Моята…

— Мълчи, крастава жабо, иначе ще ти взема не само косата, ами и скалпа! — кресна му вождът.

Мелтън не се подчини доброволно на заповедта му. Напротив, завика и запищя с все сила, но бе съборен на земята, където бе здраво притиснат от шест чифта ръце, а след това един стар команч смъкна косата му с ловджийския си нож. Ако се съдеше по гримасите, които правеше Мелтън, както и по крясъците, които надаваше, изглежда това сухо бръснене не беше особено приятно.

Когато главата му се оголи съвсем, индианците пуснаха Джонатан, той бързо скочи на крака и се оттегли зад колата. Тогава вождът се обърна към еврейката, която тъкмо в този момент се канеше да изчезне подир него.

— Стой, почакай! Белият воин Олд Шетърхенд беше наречен твой обожател. Вярно ли е?

— Да — отговори тя, без да сведе очи.

— Ти си го отблъснала и си предпочела да заминеш с мъжа, който се скри зад колата. Станала ли си вече негова жена?

— Още не.

— Едно индианско момиче никога няма да предприеме пътуване с мъж, на когото още не е станало жена. А езикът ти е като змийски зъб, който пръска отрова. Хиляди червенокожи скуоу и девойки биха казали «да», ако Поразяващата ръка ги пожелае. А той никога няма да вземе за жена такава усойница като теб. Ти лъжеш. Признай си!

— Да — промълви тя малодушно.

— Изричайки лъжи, ти пръскаш отрова срещу един прославен воин, когото не си достойна да погледнеш в очите. Вътрешно си приличаш с човека, с когото си тръгнала на път, затова нека тази прилика стане и външна! Ти обиди един велик воин, който бе достатъчно горд, за да не пожелае да се защити, макар и с две-три думи, срещу една жена. Острижете и нейната коса! Нека после двете крастави жаби пътуват накъдето си поискат!

Красивата Юдит нададе такива писъци, че това ме принуди да помоля вожда:

— Ават-у е велик воин. Тази скуоу не е достойна той да се занимава с нея. Нека й остави косата и гордо й обърне гръб!

Команчът ми хвърли пронизващ поглед.

— Кой дава право на Поразяващата ръка да променя заповедите на Голямата стрела? Един истински воин и вожд никога не бива да взема обратно веднъж казаните думи. Ще стане както наредих. Смъкнете й косата!

Бях направил каквото ми бе възможно в моето безпомощно положение и извърнах глава, та поне да не гледам онова, което за съжаление нямаше как да не слушам. Изглежда, Юдит се съпротивляваше с всички сили. Тя крещеше и пищеше сякаш я набиваха на кол. След като притихна, аз се обърнах, обаче никъде не я забелязах, защото беше избягала в пощенската кола. Оттам се разнесе гласът на Мелтън:

— Нека Голямата стрела пак ми каже дали ще убие тримата пленници!

— Ще удържа на думата си. Утре ще бъдат зазидани — отвърна вождът. — А сега нека подлият бледолик със своята скуоу направят така, че да не ги виждаме повече, иначе ще им вземем и нещо друго освен косите!

С трескава бързина конете бяха впрегнати в колата, а резервните животни бяха вързани отзад. Двамата кочияши с един скок се озоваха на капрата и Мелтън се качи при своята Юдит. После каретата потегли. Човекът, когото бяхме преследвали и в Африка отвъд океана, и тук, отново ни се изплъзваше, а ние… ние щяхме да бъдем живи погребани.

Бяха ни свалили от конете и лежахме в тревата. Този ден команчите все още не бяха яли. Канеха се да се нахранят тук на това място преди да яхнат конете си и да се отправят към Долината на смъртта.

И през ум не ми минаваше да губя надежда. Та нали участта ни щеше да се реши едва на следващия ден, а дотогава разполагахме поне с двайсетина часа. Какво ли не може да се случи за двайсет часа!

Вярно, не разчитах на чужда помощ. Трябваше сами да си помогнем, но как?

Успокоителното на първо време беше, че явно нямаха намерение да ни измъчват. Вождът беше доказал, че ни уважава. Засега не можехме да желаем повече.

Дадоха ни да ядем. Имаше месо, а мръвките, които получихме, бяха също толкова големи като онези на команчите. Развързаха ни ръцете, понеже не искаха да ни хранят като малки деца. През това кратко време индианците зорко следяха всяко наше движение. После отново ни вързаха ръцете на гърба.

Направи ми впечатление, че когато извиха назад ръцете на Емъри, той някак се сепна. Виждайки, че това не ми убягна, съвсем равнодушно той ми каза на немски:

— Навярно забеляза, че добре се овладях, а?

— Да. Но всъщност не биваше нищо да видя, защото и червенокожите също тъй лесно можеха да го забележат. Не бе изключено да заподозрат, че имаш някакви тайни помисли.

И ето че още в същия миг най-близкоседящият до нас команч се обърна към своя вожд. Следователно в него се беше породило подозрение.

— Двамата бледолики разговарят на език, който не разбирам.

Вождът бързо се извърна към мен и рече:

— Нека Поразяващата ръка ми каже какъв е този език!

— Това е езикът на моя народ.

— Ами твоят народ има ли песни за смъртта като нас, червенокожите воини?

— Да, предсмъртни песни и предсмъртни молитви към Великия Маниту.

Тогава той извиси глас така, че всички да могат да го чуят, и каза:

— Когато някой храбър воин вижда, че смъртта му наближава, той се подготвя за нея. Той си припомня своите подвизи и ги възхвалява по обичайния за своето племе начин. Тези двама бледолики са храбри воини. Те ще умрат и затова трябва да разговарят за делата си на езика на своя народ. Ние можем да ги убием, ала трябва да оставим душите им, за да могат те да прислужват на Силната ръка във Вечните ловни полета. Нека не им пречим да приказват на своя език!

Това бе голяма снизходителност от един човек, за когото мислех, че е лишен от качеството снизходителност, плод единствено на неговите религиозни възгледи. Вече можех на воля да разговарям с Емъри. При това правехме толкова строги и сериозни физиономии, сякаш приказвахме наистина само за нашата близка смърт.

— И така — попитах аз, — за какво си мислеше преди малко, когато ми направи впечатление изразът на лицето ти?

— За един фокус, който съм виждал няколко пъти, а после съм го правил лично. Нарича се «Вързаният магьосник». Мина ми през ума дали пък няма да мога да го използвам тук!

— Хмм! Не си въобразявай, че ще можеш да измамиш тези хора с някакъв си фокус-мокус!

— Не става въпрос за някаква евтина измама, а за два трика, които няма да забележи никой бял, а още по-малко пък индианец. Магьосникът се оставя да му вържат ръцете на гърба с ремък, а после сам ги освобождава. Най-важното в случая е да успееш сам да усучеш ремъка около лявата си китка.

— Това не би направило особено впечатление. Все едно, че човек иска да помогне на индианеца, който го връзва.

— Продължавай!

— Внимавай! Ремъкът се хваща по средата, единият му край се премята през китката на лявата ръка и оставяш здраво да го завържат на възел. Докато човекът, който върши тази работа, опъва ремъка, ти самият дърпаш другия му край. Привидно така помагаш на противника си, но всъщност възелът не се е затегнал докрай, което ще рече, че става подвижен и може да се придвижва насам-натам по ремъка. Човекът, който се занимава с теб, не го забелязва. После слагаш и двете си ръце на гърба, за да може да затегнат другия край около китката на десницата ти. В това време с лявата си ръка хващаш десния ръкав на дрехата си, сякаш искаш да го повдигнеш и да помогнеш да те вържат по-добре. По този начин между ръцете ти остава по-голямо разстояние и има достатъчно пространство за развързването на клупа, същевременно се създава възможност, докато те връзват, силно да опънеш ремъка. Тогава без да заподозре каквото и да било, всеки може да се убеди в здравината на ремъка и възлите, но въпреки всичко чрез изтикване на единия или на другия възел можеш да освободиш лявата или дясната си ръка. Човек би могъл и сам отново да се върже, спокойно да позволи по всяко време да проверят възлите му. Представяш ли си цялото положение?

— Много лесно. Мисля, че не е изключено да се спасим благодарение на този фокус.

— Да, преди малко, докато отново ни връзваха, внимавах добре. Вързан съм точно така, както предполага успешното прилагане на този трик. Ще освободят ръцете ни, за да вечеряме, а после пак ще ги вържат. Тогава ще опитам моето изкуство. Ами ти?

— Хмм! Убеден съм, че и аз ще се справя с това най-обикновено «магьосничество», но не знам какво ще излезе при първия опит. Човек би трябвало да се е упражнявал по-дълго, особено когато става въпрос за свободата и живота му. Затова предпочитам да го предоставя на теб.

— Защо? Ако обясним този трик и на Винету, ще можем бързо и едновременно да се освободим и тримата. Действаме ли, без да се бавим, ще изчезнем преди някой да си помисли да ни задържи.

— Всичко това звучи много съблазнително, но не е толкова лесно, колкото си го представяш. Първо, как ще дадем такива обяснения на Винету, без да ни чуят и пазачите? Той разбира съвсем малко немски, а пък индианците разбират английски.

— Това е вярно.

— И второ, не бива да им направи впечатление, че при връзването и тримата премятаме ремъка върху едната си китка. Ако един го направи, сигурно няма да му обърнат внимание, но ако и тримата го повторим, несъмнено ще събудим подозренията им. И така, предпочитам ти да се заемеш с фокуса.

— Ами тогава какво ще стане с вас?

— Ще изчакаме и ще видим! Много ни е нужен нож, но за съжаление ни го взеха.

— О, не, имам малко джобно ножче с пиличка за нокти. Обикновено го нося във вътрешния джоб на жилетката си. Сигурно ще ни изпразнят джобовете, но ми се струва, че няма да го намерят там.

— Чудесно! Освободиш ли си ръцете и щом имаш ножчето, ще можеш да си освободиш краката, а после да прережеш и нашите ремъци.

Винету седеше до нас, ала почти нищо не разбра от разговора ни. Все пак се надявах, че ще съумеем да му съобщим необходимото. Най-напред се случи онова, което бяхме предвидили преди малко — след като се нахранихме, джобовете ни бяха претърсени и изпразнени. Взеха ни всичко, но за щастие малкото джобно ножче на Емъри не бе открито.

После отново ни вързаха върху конете и потеглихме към Долината на смъртта.

На времето, когато заедно с Винету преследвахме команчите, долината не беше тяхна цел. Те препускаха насам-натам, за да ни заблудят и да ни отклонят от дирите си. Затова преследването продължи няколко дни, докато накрая отмъщението ни застигна във въпросната долина и последните от тях. Но този път те се канеха да яздят по най-краткия път и като нищо можехме да стигнем целта си за седем-осем часа.

Команчите разполагаха с далеч по-добри коне от нашите. Първо минахме по нещо подобно на брод през Канейдиън, а отвъд реката поехме на север. По бреговете й растяха дървета и трева. Скоро дърветата и храстите изчезнаха, а когато се отдалечихме още повече от водата, постепенно се изгуби и тревата.

Долината на смъртта съвсем не беше получила името си заради това, че там бяхме застреляли и погребали вожда на команчите. Тя се наричаше така, понеже се намираше в съвършено пуста и мъртва местност. Силната ръка се беше отправил към нея на времето вероятно само за да се скрие от нас в онова усамотено и диво място.

Долината имаше формата на дълбок кратер. Стените й се издигаха стръмно нагоре и представляваха твърда гола скала. Имаше само един-единствен път, по който можеше да се спуснеш на кон долу. Навярно бе възможно да се изкачиш пеша и да слезеш на няколко места. Дъното на котловината образуваше окръжност, чиято обиколка можеше да се обходи за около половин час.

В северния край, близо до подножието на скалите извираше малко поточе. Водата му имаше лек вкус на сяра и съвсем скоро то пак изчезваше в земята, но влагата му се оказваше достатъчна, за да даде живот на оскъдна тревица.

Спряхме да починем по пладне. За наша радост отново получихме по парче сушено месо. Сега имаше възможност да се опита онзи трик. Освободиха ни ръцете и започнахме да се храним. След като свършихме, пак ни вързаха. С голямо напрежение следях действията на Емъри. Най-непринудено той посегна и хвана ремъка, с който трябваше да бъде вързан, преметна го през лявата си китка и спокойно остави да направят там един възел, а после изви и двете си ръце на гърба, за да му вържат и дясната ръка. Червенокожият не му попречи, а когато свърши работата си, огледа целия ремък и направи толкова доволна физиономия, че бях убеден в провала на Емъри като «магьосник». Затова го попитах:

— Е, като че нищо не стана, а? Индианецът внимателно провери ремъка ти и не откри нищо обезпокоително.

— И все пак го измамих! Всеки момент мога да измъкна ръката си. Иска ми се да ти покажа. Знаеш ли какво желание имам?

— Какво?

— Тази вечер да се откажа от яденето. Ако не се храня, няма да има нужда да ми развързват ръцете. Тогава ремъкът ще си остане тъй както е сега и във всеки миг ще мога да се освободя. Обаче ако ям, не се знае дали после фокусът ще ми се удаде пак толкова добре.

— Но ако не искаш да ядеш, това лесно би могло да събуди известни подозрения, защото нали всеки, чиито ръце толкова дълго остават вързани на гърба, ще иска да се възползва от всяка възможност малко да ги пораздвижи!

— Вярно. Наистина може да им направи впечатление, тъй че няма да се отказвам от яденето.

Продължихме пътуването. Тримата яздехме един до друг. Винету беше по средата и с откъслечни думи, чиято връзка индианците нямаше как да разберат, успяхме да му съобщим намеренията си. Неговото красиво светлобронзово лице остана съвършено безизразно, когато чу радостната вест, а после тихо каза:

— Свободен да, но не и без моята Сребърна карабина!

— И аз няма да си тръгна без моите пушки — съгласих се с него, обръщайки се на немски към Емъри.

— Ами ако се окаже невъзможно? — попита англичанинът.

— Ще си ги взема по-късно. Свободата е нещо много скъпоценно, но какво ще правя в тези земи, ако нямам оръжия?

— Съвсем вярно! И все пак в случая става въпрос за живота ни!

— Това е най-важното. Значи ще избягаме без оръжията си! Но ако бях сигурен, че животът ми не е в опасност, щях да стоя в плен дотогава, докато се откриеше възможност да взема и оръжията си.

До падането на здрача оставаше около един час, когато се добрахме до Долината на смъртта. Бавно, като погребално шествие, ние се спуснахме на коне по стръмния склон един подир друг. Ами ако наистина не ни беше писано пак да се изкачим горе? Побързах да се отърся от подобни мисли.

След като стигнахме до дъното на котловината, вождът свърна към мястото, където поточето извираше от скалите. Там спря и скочи от коня. И другите направиха същото, защото при водата щяхме да прекараме нощта. Щом слязохме от седлата, индианците се опитаха да напоят конете, обаче животните отказаха да пият съдържащата сяра вода, която миришеше и имаше вкус на развалени яйца.

През това време огледах котловината. В северозападния й край, там където скалите бяха най-стръмни, се намираше процепът, в който на времето бяхме погребали вожда. Цепнатината не беше голяма. Долу бе широка най-много два метра и се стесняваше толкова бързо, че на височина един човешки бой ширината й възлизаше само на две педи. Оттам нагоре тя продължаваше на значителна височина, запазвайки същата ширина. Тъй като беше невъзможно да се затрупа с камъни толкова нависоко, въздухът имаше свободен достъп до нея, и ако наистина ни бе писано да бъдем зазидани вътре в скалата, то можехме да умрем от глад и жажда, но не и от задушаване. Каменната плоча, поставена пред отвора, беше тежка и долу бе по-широка от цепнатината. На височина имаше метър и половина. Въпреки тежестта си, тя нямаше да е достатъчна, за да ни задържи в гробницата, защото ние тримата бяхме достатъчно силни, за да я избутаме и съборим отвътре и така да си открием пътя към свободата. Но наоколо се търкаляха достатъчно много камъни, за да се натрупа такава голяма купчина пред плочата, че да е невъзможно да я помръднем дори и на сантиметър.

Най-напред индианците ни отведоха при гробницата. Бяха необходими усилията на петима от тях, за да отстранят плочата. След като това стана, вождът се приближи до отвора и с тържествен глас заговори:

— Тук лежи погребан Атеша Му, великият вожд на команчите. Неговият дух отиде във Вечните ловни полета, където дълго и напразно очаква душите на убийците си, които трябва да му прислужват. Нека той се върне и чуе какво имам да му казвам, аз, неговият син и отмъстител!

Той изчака малко, очевидно за да даде време на духа на баща си да пристигне от Вечните ловни полета, и после продължи:

— Силната ръка беше преследван и убит от Винету и Поразяващата ръка. Но ето че двамата неприятелски воини попаднаха в ръцете ми и ще заплатят с живота си за неговата смърт. Всеки мъртвец отива във Вечните ловни полета така, както се чувства в момента на смъртта си. Ако бяхме решили да измъчваме и нараним убийците, те щяха да се появят пред Атеша Му слаби и окървавени и щяха да му бъдат лоши слуги. Ето защо няма да посягаме на тях и съвсем здрави ще ги зазидаме при неговите тленни останки, за да умрат без рани и да му служат по-добре. Така той ще може да се хвали и гордее с тях пред всички покойници във Вечните ловни полета. Хау!

Отново поставиха каменната плоча пред отвора на гробницата, без да успея по-подробно да огледам вътрешността й. Поведоха ни към потока. Приблизително на двайсет и пет крачки от неговия извор в скалата се врязваше тесен процеп без изход, където ни вкараха. Там ни наредиха да седнем и след като ни вързаха краката, оставиха при нас двама воини, на които вождът внуши да бъдат безкрайно внимателни и предпазливи. После всички други продължиха към потока.

— Проклето хрумване, да ни натикат тук! — недоволно промърмори Емъри на немски. — Безкрайно неприятно, че им дойде подобна мисъл!

— Тъй ли мислиш? А пък аз се радвам, че постъпиха така.

— Не те разбирам. Ако бяхме на открито, можехме да наблюдаваме какво става на всички страни и щяхме да имаме свободно пространство за действие във всички посоки.

— Но и нас щяха да наблюдават по-добре. Нека първо се стъмни. После пазачите няма да могат да ни виждат и ние ще се освободим, без да забележат каквото и да било. Тук към нас са насочени само два чифта очи, а ако бяхме на открито при водата, щяхме да сме изложени на погледите на всички команчи.

— Хмм, може и така да е! Ти просто имаш способността и в най-лошото нещо да откриеш хубава страна.

Стъмни се и индианците запалиха малък огън, но за съжаление не при потока където бивакуваха, ами пред нашия процеп. Наоколо не се намираше достатъчно горивен материал за по-голям огън, на който да могат да изпекат месо. Но сухите клонки, каквито имаше наблизо, стигаха само колкото да се поддържа съвсем слаб пламък, който обаче улесняваше задачата на пазачите ни.

Това беше наистина неприятно. Процепът в скалите, където се намирахме, предлагаше място само за трима души. Малкият огън гореше точно пред него, а на четири-пет крачки по-нататък седяха двамата команчи. Ако искахме да ги обезвредим, трябваше първо да прескочим огъня, а в такъв случай те щяха да имат време да грабнат оръжията си или поне да се развикат за помощ, след което другите щяха да се притекат. Освен това колкото и да беше малък огънят, светлината му все пак стигаше до нас.

— На ти сега! — обади се Емъри. — Все още ли няма да ми дадеш право?

— Няма! Ти да не си мислиш, че огънят ще гори през цялата нощ?

— Естествено! Ще внимават много да не го оставят да угасне.

— Ако имат достатъчно горивен материал. Я виж колко бързо изгарят тънките клонки и колко малка купчинка са събрали!

Дадоха ни вечерята много късно. Тя пак се състоеше от къс месо. За да се нахраним, за кратко време ни развързаха ръцете. За наша радост Емъри пак успя да измами индианеца, който после отново ни върза. Англичанинът запази възможността да измъкне ръцете си от ремъка.

Двамата пазачи се сменяха на всеки два часа и всеки път новите постове проверяваха дали всичко с ремъците е наред. Никой от тях обаче не забеляза, че възлите на Емъри можеха лесно да се развържат.

Дълго време команчите останаха будни. Чувахме гласовете им до късно след полунощ. Най-сетне всички притихнаха. Изглежда бяха легнали да спят.

Ние обаче почивахме с глави близо една до друга и шепнешком разговаряхме. Миниатюрният огън все още гореше., но бяха останали толкова малко съчки, че сигурно до един час щеше да угасне. Сега си служехме с английския, за да може и Винету да участва в разговора.

— Проклета история! — изръмжа Емъри. — Даже и да успеем да се измъкнем оттук, вече ще е твърде късно.

— Защо ще е твърде късно? — попитах аз.

— Ами това е очевидно! В бивака всичко утихна, но все пак не знам дали всички са заспали. Затова ще трябва още да чакаме. Но после пък ще наближи смяната на постовете, които веднага ще забележат какво се е случило.

— Ами тогава просто ще изчакаме да се сменят.

— Ще ни струва скъпоценно време, което няма да успеем да наваксаме. А дори и да се измъкнем оттук, пак няма да можем веднага да изчезнем, защото първо ще трябва да си намерим коне. Кой знае колко ще се проточи търсенето им и кога ще се метнем на седлата. А колко е лесно да ни спипат!

— Няма да ни спипат, понеже няма да се спираме при конете.

— Какво? Искаш да избягаме пеша?

— Да.

— Пеша! Тогава можеш и да се закълнеш, че ще ни настигнат.

— Разбира се, че няма! Ще избягаме пеша, но няма да отиваме далеч, защото изобщо няма да излизаме от котловината.

— Няма да излизаме от котловината ли? Ти да не полудя?

— Преди всичко става въпрос за нашите оръжия. Предполагам, че сега няма да можем да се доберем до тях. Избягаме ли надалеч, ще трябва да се простим с тях. Така че оставаме тук, за да изчакаме мига, когато ще можем да си ги вземем.

— Нима е възможно да останем тук? Има ли наоколо скривалище, където ще сме в безопасност?

— Да, в гробницата на вожда.

— Ха! Но това е много дръзка мисъл!

— Далеч не е толкова дръзка, колкото си мислиш. Много по-рисковано ще е, ако излезем от Долината на смъртта и побегнем през ширналата се надалеч равнина, където могат да ни забележат на значително разстояние. Още с настъпването на деня преследвачите ще тръгнат да ни гонят и несъмнено ще ни настигнат. Не е необходимо да ти обяснявам какво би означавало това, когато нямаме нито коне, нито оръжия.

— Но нима е толкова сигурно, че не можем да се доберем до конете и че непременно трябва да тръгнем без оръжията си?

— Кажи-речи е сигурно. А и тук не става въпрос единствено за оръжията, но и за останалите предмети, които ни взеха.

— Не е ли възможно незабелязано да се промъкнем до тях и тайно да си ги вземем?

— Вероятно не. Лесно е да се предвиди, че ще ни спипат.

— Тогава нека ни спипат! Мътните го взели! Веднъж само да си освободя ръцете и краката и тогава ще покажа на червенокожите кой е Емъри Ботуел!

— Мислиш ли, че имам по-малко решителност от теб? Само че нямам никакво желание да се оставя току-така пак да ме заловят, след като веднъж съм се освободил. Не съм казал, че непременно трябва да се скрием в гробницата на вожда. Развържем ли ремъците си, най-напред ще проверим дали всички индианци спят и ще видим какво е положението с нашата собственост. После ще знаем какво решение да вземем.

— Да — прошепна Винету, който беше мълчал до този момент, — планът на моя брат Шетърхенд е добър. В случай на нужда на първо време ще се скрием в гробницата на вожда. Команчите ще си помислят, че сме избягали без коне и оръжия. Ще си кажат, че никак няма да е трудно пак да ни заловят. Затова вождът няма да изпрати всички воини да ни преследват, още повече че някой трябва да остане да пази вещите ни.

— Защо ще ги пази? — попита Емъри.

— Нали моят брат знае, че трябва да бъдем изпратени във Вечните ловни полета без мъчения и рани. Щом това стане, ще сложат при нас всички предмети, които сме притежавали. Телата ни не бива да бъдат изранени, нито пък да са със счупени кости, за да бъдем способни и силни роби на мъртвия вожд във Вечните ловни полета. Ето защо ще ни оставят оръжията, както и всичко останало, което ще отиде в отвъдното като собственост на Силната ръка. С помощта на нашите пушки мъртвият команч ще бъде най-прочутият воин във Вечните ловни полета.

— Наистина! Команчите вярват, че всичко, което погребат с нас, ще премине в отвъдния свят.

— Да. Ще бъдем принесени в жертва на мъртвеца и в отвъдното ще станем негови слуги. Следователно каквото отнесем със себе си на оня свят, ще бъде негова собственост. Но сега тихо! Идват новите постове.

Нашите пазачи се изправиха, за да направят място на двамата команчи, които в момента се приближаваха. И новите стражи, както и предишните, провериха състоянието на ремъците ни и после седнаха на земята. Единият от тях хвърли в огъня последните останали съчки и след като погоряха още десетина минути, пламъците угаснаха.

Тогава небето над нас стана видимо за зрението ни. Видяхме, че по него се носеха облаци, а сред тях тук-там проблясваха звезди. Навън пред процепа бе вече толкова тъмно, че едва различавахме двамата команчи, макар да се намираха най-много на три метра от нас.

След около четвърт час Емъри измъкна ръцете си от ремъка, а после с помощта на джобното ножче освободи и краката си. След това развърза и нашите възли. Всичко щеше да стане много по-бързо, ако ги беше срязал, но ремъците ни бяха нужни за пазачите.

Ръцете ни бяха пострадали от ремъците. Започнахме да търкаме и разтриваме ставите си, за Да възстановим правилното кръвообръщение. После пристъпихме към изпълнението на същинската си задача, при което се налагаше да сме изключително предпазливи, защото двамата червенокожи седяха с лице към нас. Трябваше да пропълзим до тях. Ако ни забележеха само един миг преждевременно, тоест преди да сме ги стиснали за гърлото, целият ни план пропадаше.

За щастие, при нас беше по-тъмно, отколкото навън. Безшумно се запромъквахме на четири крака към двамата пазачи. Същевременно притворихме очи толкова, колкото да можем да виждаме през полуспуснатите си клепачи, защото отвореното око се забелязва дори и в подобна тъмнина.

Приближавахме се все повече и повече. Ето че Винету докосна ръката ми. Това беше уговореният знак. Втурнах се напред като изстрелян от пружина и в следващия миг ръцете ми се сключиха около гърлото на единия от команчите. Лице в лице тази хватка е много по-трудна, отколкото в гръб, но въпреки това и аз, и Винету успяхме. Под тежестта ни пазачите паднаха по гръб. Не се чу нищо друго освен тихо хъркане, но то не можеше да достигне чак до бивака при потока. Последва познатият удар по слепоочието, за да ги зашеметим, след което предпазливо можехме да отпуснем хватката, за да не се задушат.

И така, първата част от задачата ни бе успешно изпълнена. Двамата индианци нямаха други оръжия освен ножовете си. Ние им ги взехме и вече разполагахме поне с някакво средство за отбрана. Затъкнахме устата на пленниците си с парцали и здраво ги вързахме. После завлякохме безчувствените им тела до мястото, където бяхме лежали ние, и там ги стегнахме с ремъци един за друг така, че да им е невъзможно да се измъкнат навън като се търкалят по земята.

— Нека моите братя почакат тук — прошепна апачът, — Винету ще се промъкне до потока, за да разбере какво решение трябва да вземем.

Безшумно като змия той се отдалечи. Противно на очакванията ми, само след две-три минути апачът се върна. Това не беше добър признак.

— Не бива да отиваме нито при конете, нито при оръжията — съобщи ни той. — При животните има пазач, а цялата ни собственост е събрана на едно място при потока и до нея седи вождът, който изобщо не спи. Радостта, че ще може да ни отмъсти за смъртта на баща си, не му позволява да заспи. Винету знаеше, че така ще стане.

— Нима не можем да го нападнем също като нашите пазачи?

— Не, понеже около него са налягали войните му, които сигурно ще събудим, ако се приближим.

— Да, не ни остава нищо друго освен да се скрием и да изчакаме развоя на събитията — казах аз. — И така, да отидем при гробницата!

Бавно запълзяхме надясно. След като се отдалечихме достатъчно, можехме вече да се изправим. Когато стигнахме при гробницата, отместихме каменната плоча от едната и страна толкова, колкото да се промъкнем в цепнатината. Но далеч по-трудно беше да я придърпаме отвътре на старото й място. Това ни се удаде едва след няколко опита и много големи усилия. Тъй като земята пред цепнатината представляваше твърда скала, можехме да се надяваме, че команчите нямаше да забележат никакви следи и нямаше да разберат, че камъкът е бил преместван.

Убежището ни беше всичко друго, само не и удобно — макар процепът да бе дълбок, той беше много нисък. В дъното се намираха тленните останки на Силната ръка. Това беше една все още много добре запазена индианска мумия, иначе в гробницата не се усещаше никаква миризма на плесен или на гнило. Но все пак не ни беше особено приятно в компанията на мъртвеца, който приживе бе наш враг.

Така седяхме скупчени плътно един до друг и, обзети от трескаво нетърпение, чакахме настъпването на деня. Повече не беше необходимо да се сменят постовете, защото последните двама пазачи бяха застанали на стража точно два часа преди зазоряване. Можеше да се очаква, че след по-малко от половин час небето щеше да започне да светлее. Това иначе кратко време се превръща в цяла вечност за хора, изпаднали в нашето положение.

И тримата мълчахме. Толкова близо до тленните останки на вожда, нямаше как да не изпитаме онова, бих го нарекъл свято чувство, от което човек рядко остава незавладян на подобно място за вечен покой.

Минутите бавно се нижеха. Аз седях отпред до самия камък и от време на време долепях око до тясната пролука, която бе останала между него и скалата. Най-сетне видях, че започна да се разсъмва. Решителният миг наближаваше. Веднага щом малко се развиделеше, вождът сигурно щеше да забележи, че двамата пазачи не са на мястото си. Ето че в този момент Емъри наруши тишината:

— Можеш ли да виждаш навън, Чарли?

— Само на три или най-много на четири крачки, но с всяка изминала минута става все по-светло.

— Тогава само след броени минути ще започне голямата олелия. Излязохме глупави да се затворим тук. Открият ли ни, свършено е с нас.

— Съвсем не е чак толкова сигурно, колкото си мислиш.

— и какво би направил?

— Единственото, което би могло да ни спаси в такъв случай, е да се нахвърля върху вожда и да го пленя. Падне ли ни в ръцете, ще имаме възможност да водим преговори.

— Ами ако изобщо не ни пуснат да излезем оттук?

— Ха! Ще се видят принудени!

— А ако натрупат отвън пред плочата цяла купчина камъни?

— За тази цел ще им е нужно време. Ние тримата сме достатъчно силни. Стигат ни и секунди, за да съборим плочата и… но я слушай! Навън се беше разнесъл пронизителен вик, онзи вик, който индианците надават, когато искат да обърнат вниманието на своите хора върху някаква опасност.

— Това вождът ли беше? Погледни навън, Чарли, по-бързо!

Докато траеше разговорът ни, дневната светлина бе станала толкова силна, че когато отново надникнах през пролуката, можех вече да виждам чак до потока. Пред очите ми беше както целият бивак, тъй и неговата близка околност. Да, вождът беше надал вик. Той беше застанал пред процепа в скалите, където бяхме до неотдавна, и гледаше двамата пазачи, които лежаха там на земята вързани и със запушена уста. Неговият вик беше събудил другите червенокожи. Те бяха скочили на крака и сега бързо тичаха към мястото.

Отначало възникна кратка суматоха. Хората се блъскаха и крещяха. После всички утихнаха. Вождът нареди да освободят изненаданите и пленени от нас воини и ги разпита. Значи не ги бяхме убили. После отново се разнесоха викове. Команчите започнаха да се оглеждат наоколо. Не забелязаха и следа от нас. Според тях бяхме напуснали котловината. Вождът им подвикна някакви заповеди. Те се въоръжиха, втурнаха се към конете, метнаха се на тях и ги насочиха към тясната стръмна пътечка, по която се бяхме спуснали.

Но не всички излязоха от котловината. Трима останаха — а именно вождът и двамата пазачи. Предводителят им отново седна на онова място, където беше прекарал нощта, а другите двама останаха прави на известно разстояние от него. Бяха го разгневили и не смееха да се приближат.

— Ако команчите имаха поне малко акъл в главите си, щяха незабавно да се върнат — обади се Емъри. — Щом излязат на откритата равнина и не ни видят, би трябвало да разберат, че все още сме в котловината.

— Не е така! — възразих аз. — Ще предположат, че сме разполагали с достатъчно време да стигнем толкова надалеч, че вече е невъзможно да ни забележат. Ще започнат да търсят следи и, естествено, няма да открият нищо. Така те няма да знаят накъде сме избягали и ще се разделят на няколко групи, за да ни преследват в различни посоки. Вече съм убеден, че планът ни ще се увенчае с успех.

Зачакахме. След около четвърт час един от ездачите се върна и доложи нещо на вожда. Последният се изправи и се метна на коня си. Заповяда на двамата пазачи да сторят същото и заедно с тях и с пратеника тръгна. Пушките, както и другите ни вещи, останаха да лежат край потока. Видях как индианците изчезнаха зад скалите, там където започваше пътечката, и скоро след това ги зърнах да се появяват по-нависоко.

— Успяхме! — тържествуващо извиках аз. — Успяхме, и то как! Всичко това надхвърля очакванията ми. Дойдоха да вземат вожда и пазачите. Всички наши вещи са ей там, а и конете ни са наблизо.

— Тогава бързо навън! — припряно каза Емъри. Той понечи веднага да се изправи.

— Още не! — предупредих го аз. — Трябва да изчакаме, докато стигнат горе и вече няма да могат да виждат какво става на дъното на котловината.

След кратко време този момент настъпи. Прекатурихме плочата. Бяхме свободни. Емъри искаше веднага да се втурне към оръжията ни, обаче Винету го предупреди:

— Нека моят брат не прибързва. — Първо трябва отново да поставим камъка пред гробницата. Вождът сигурно ще се върне. И ако погледне отгоре, ще види отворения гроб и незабавно ще повика своите воини.

— И какво от това? Няма защо да се боим повече от тях.

— Все още има защо! Ние също ще трябва да се изкачим горе, а пътечката е единствена. Заемат ли я команчите, няма да можем да мръднем оттук.

С обединени усилия вдигнахме тежкия камък и го върнахме на старото му място. После се втурнахме към потока, за да вземем час по-скоро вещите си. Нищо не липсваше от тях. Какво блажено чувство ме обзе, когато отново държах в ръцете си моите две пушки!

— А сега да изчезваме! — подвикна Емъри и понечи да се втурне към конете.

— Още не! — възпрях го аз. — Първо ще трябва да разберем какво става горе в равнината и затова ще се изкачим с конете едва след като се огледаме.

И така, закатерихме се по стръмната пътечка нагоре. Тъй като бе възможно вождът да се върне всеки момент, и то може би придружаван от други команчи, ние бяхме извънредно предпазливи. Бързо прибягвахме през откритите места, а щом се прикриехме, спирахме, за да се ослушаме дали нейде пред нас не се разнасят човешки стъпки или пък шум от конски копита. И добре че постъпихме така, защото тъкмо когато бяхме стигнали до един нов завой на пътеката и внимателно се ослушвахме и надничахме иззад ъгъла й, ето че доловихме конски тропот. Начело беше Винету. Той погледна много предпазливо иззад скалата, а после се обърна към нас и каза:

— Вождът идва!

— Сам ли е?

— Да.

Шумът от копита престана. Команчът беше спрял и оглеждаше котловината. Ако не бяхме изправили камъка пред гробницата, това непременно щеше да му направи впечатление и нямаше как да не разбере веднага, че се намираме все още наоколо. Но не забеляза изчезването на вещите. След малко спокойно продължи да се спуска надолу.

— Какво ще правим? — попита Емъри.

— Ще го пленим — отвърнах аз, — но не тук. Това място не е подходящо. Един вик за помощ от него ще бъде чут от хората му. Бързо да се спуснем пак долу!

Обърнахме се и се затичахме обратно. Спряхме се чак където пътечката излизаше на дъното на котловината. Там имаше голям скален отломък, зад който спокойно можеше да се скрие един човек. Винету се притаи зад него.

— Нека моите братя завият зад ъгъла, за да не ги види вождът. Аз ще го пропусна да мине, след което ще скоча зад него на коня и ще го пленя. После моите братя могат да се втурнат срещу нас.

Ние двамата с Емъри изминахме тичешком оставащите двайсетина метра до изхода на пътечката и там се скрихме зад ъгъла на скалата. Малко по-късно чухме, че вождът приближава. Заслушахме се в тропота от копитата на неговия кон. В този миг той сигурно беше в близост до скривалището на апача… а ето че вече го бе отминал… сега… сега конят спря. Разнесе се сподавен вик. Изскочихме иззад ъгъла. Животното стоеше на пътеката. Винету беше коленичил на гърба му и с двете си ръце здраво стискаше команча за гърлото. Притичахме до тях, смъкнахме от коня втрещения от уплаха индианец, обезоръжихме го и го вързахме със собственото му ласо, като силно стегнахме ръцете му към тялото. После го отведохме до място, където нямаше възможност да ни забележат отгоре, принудихме го да седне на земята и вързахме също и краката му така, че остана да лежи пред нас като бебе в пелени.

— Нека моите братя бдят при него — каза Винету, — а аз ще се изкача бързо до горе, за да наблюдавам команчите.

Апачът се отдалечи. Голямата стрела лежеше в краката ни и гледаше с очи, в които се четеше неописуема ярост. Друг на негово място най-вероятно би си мълчал. Но вождът беше повярвал, че отдавна сме напуснали котловината, и сигурно изгаряше от нетърпение да узнае как ни се е удало да го подмамим в тази клопка. Ето защо той попита:

— Къде се беше скрил Поразяващата ръка със своите спътници, та не успяхме никъде да ги открием?

— В гробницата на баща ти.

— Уф! Защо не избягахте веднага?

— Защото не искахме да си отидем без конете и оръжията. Както виждаш, вече си ги взехме.

— Винету и Поразяващата ръка са много дръзки воини — с мъка процеди той, защото се задавяше от гняв.

— Тогава значи разбираш, че воините на команчите би трябвало да са значително по-умни, за да успеят да ни задържат в плен. Вие успяхте да ни заловите, защото един зъл човек ни предаде. Но повторно това няма да ви се удаде. А пък идеята да ни затворите в гробницата на баща ти беше такава, че можеше да хрумне само на един толкова млад воин като теб.

— Но все още не сте ни избягали!

— О, чувстваме се в толкова голяма безопасност, сякаш на този свят не съществуват никакви воини на команчите! Нужна ми е само тази единствена пушка, която виждаш в ръката ми, за да ги изпратя всичките във Вечните ловни полета. Сигурно си чувал за тази карабина.

— Да. Злият дух ти я е дал. С нея можеш да стреляш колкото си искаш, без да е необходимо да зареждаш.

— Щом го знаеш, не бива да казваш, че твоите воини пак ще ни заловят.

Той замълча, затвори очи, след малко пак ги отвори и като ми хвърли изпитателен поглед, попита:

— Аз съм в ръцете ви. Какво ще правите с мен?

— Ти искаше да ни подготвиш мъчителна смърт. Щяхме бавно да умрем от глад и жажда в гробницата на Силната ръка. Каква участ очакваш ти сега от нас?

— Смърт. Сигурно ще ме измъчвате, но от устата ми няма да чуете ни вопъл, ни стон.

— Ние няма да те изтезаваме, няма и да те убием. Ти не ни измъчва, а се отнесе към нас с уважение като към храбри воини. Затова ще си тръгнем и ще те оставим тук, за да те намерят по-късно твоите воини и да те освободят. Винету и Поразяващата ръка не жадуват за човешка кръв. На времето те нямаше да застрелят и баща ти, ако той не беше изгорил съвсем невинните четирима бледолики.

В този момент Винету се завърна. Той беше чул последните ми думи и се обърна към вожда:

— Да, нека Голямата стрела обясни на воините си, че Винету е приятел на всички червенокожи мъже и гледа на синовете на команчите като на свои врагове само тогава, когато те се държат враждебно към него. Ти искаше да ни убиеш. Затова можехме да ти поискаме живота, но няма да ти го отнемем. Обаче ще ти вземем нещо друго. Искахме да заловим един бледолик, който е голям престъпник. Ти взе под закрилата си този човек и му разреши спокойно да си отиде заедно с жената, която не е омъжена за него. После ни докара тук. Така онзи мъж спечели голяма преднина, която ще можем да стопим само с много добри коне. Воините на команчите имат тук ездитни животни, които са значително по-хубави от нашите. Ние ще ги разменим срещу три от вашите коне. Аз ще взема твоя жребец. Хау!

Винету се метна на коня на команча, насочи го към стръмната пътека и ни направи знак да го последваме. Емъри понечи да отиде да вземе своето животно, но Винету каза:

— Нека моите братя оставят конете си тук. Горе ще намерят много по-хубави животни.

Той смуши жребеца и пое напред, без да погледне вожда. Ние тръгнахме подир него. Не беше трудно да се разбере, че команчът кипеше от гняв заради загубата на коня си. Това беше едно великолепно животно. При другите команчи бях забелязал още няколко коня, които по нищо не му отстъпваха. Затова бях много любопитен да видя какво ли щяхме да намерим горе в равнината. Щяхме да получим хубави коне от стадата на команчите. Не питах по какъв начин, защото Винету нищо не каза. Безмълвно той яздеше пред нас като човек, който изобщо няма причина да бъде предпазлив. Сигурно знаеше много добре какво върши.

Когато се озовахме горе, забелязах, че команчите наистина са проявили голямо безгрижие. Те все още търсеха следите ни и се бяха разпръснали, за да огледат всички посоки. Видяхме ги как наведени, старателно претърсваха всяка педя земя. Тъй като конете им лесно можеха да заличат нашите дири и изобщо щяха само да им пречат в търсенето, те ги бяха събрали на едно място и ги бяха оставили под надзора на един-единствен пазач. Намираха се недалеч. Трябваше да извървим най-много шестстотин крачки. Команчът седеше на земята с гръб към нас и съсредоточено наблюдаваше усилията на своите другари.

— Този човек сигурно ще чуе стъпките на моя кон — усмихнато каза Винету. — Затова ще почакам тук. Нека моите братя отидат тихо при него и си изберат двете най-хубави животни.

Апачът остана да чака на мястото си. Взех в ръка карабината «Хенри», за да сплаша червенокожия, и заедно с Емъри се запромъквахме към него. Пазачът наблюдаваше напразните усилия на своите съплеменници с такова съсредоточено внимание, че се добрахме до конете и се спряхме близо зад гърба му, без да забележи каквото и да било. Тогава го попитах:

— Ще ми каже ли синът на команчите какво търсят толкова настойчиво неговите братя?

Индианецът се огледа, видя ни, скочи на крака като изхвърлен от пружина и, втренчвайки поглед в нас, изпелтечи:

— Пора… Поразяващата… ръка!

— Да, аз съм. А познаваш ли воинът, който ей там е възседнал коня си?

— Винету, яхнал жребеца на нашия вожд!

— Така е. Тогава ми кажи какво търсят твоите братя из равнината?

— Те… те… търсят… вас! — отвърна той, все още съвсем слисан.

— Нас ли? Тогава върви бързо да им кажеш, че сме тук!

Той не показа намерение да направи каквото му наредих, а продължаваше да ни гледа така, сякаш виждаше пред себе си призрак. Тогава насочих дулото на карабината си към него и го заплаших:

— Побързай ти казвам, иначе незабавно ще получиш куршум!

— Уф! — изплашено възкликна той, обърна ни гръб и се затича колкото му държаха краката. Вече имахме свобода на действие. Избрахме си двете най-хубави животни от конете, които до един бяха оседлани.

Индианецът хукна, сякаш бе на състезание и надаваше крясъци, които се чуваха надалеч. Така той привлече вниманието на своите другари. Те видяха, че сочи към нас и се завтекоха към него. По този начин ни се отвори свободно пространство. Метнахме се на конете и поехме в галоп на юг, където в момента на по-малко от един изстрел разстояние не се намираше никакъв индианец. По-късно отново свърнахме на запад.