Сатана и Юда

Пета глава При Бялата скала

Естествено и през ум не ни мина да се сбогуваме с Юдит. Накарахме юмите да ни покажат коня на Мелтън. Оседлахме го и вързахме собственика му върху него. Върнаха ни и нашите животни. Купихме си запаси от сушено месо. След като казах на индианците да не пипат ласата ни, защото имахме намерение да се върнем да ги вземем, ние си тръгнахме. Юмите ни пуснаха да си вървим, без да ни създават пречки, но по лицата им ясно си личеше, че се ядосваха, загдето бяха принудени да спазват мира между нас. Ако по-нататък им се удадеше случай пак да се срещнат с нас, със сигурност можехме да очакваме враждебни действия от тяхна страна.

Всъщност би трябвало да се отправим нагоре по каньона на Флухо бланко, но се налагаше да се отбием при индианката, за да спазим обещанието си, а освен това нали искахме да си вземем ласата. Ето защо първо яздихме надолу по брега на реката и после свърнахме на изток. В тази посока се намираше къщата й. След два часа стигнахме до нея. Жената стоеше на прага. Попитах я:

— Идва ли някой тази нощ при моята червенокожа сестра?

— Да — призна тя. — Тук беше младият бледолик, когото искате да заловите. Дойде, за да вземе и другия ни кон.

— И ти му го даде?

— Не, сам си го взе. Опитах се да му попреча, но той заплаши, че ще ме убие.

— Без седло ли язди?

— Не, той взе седлото и оглавника с юздите.

— Не ти ли даде някакво поръчение?

— Даде ми. Трябва да кажа на младата скуоу, че бягството му е успешно и че настоява час по-скоро и тя да го последва. После препусна на юг.

— Ние сме доволни от теб и ще ти дадем каквото ти бяхме обещали.

Всеки от нас й подари по нещо, а събрано накуп, то бе толкова много, че когато се върнеше при своите, можеше да мине сред тях за заможен човек. После смушихме конете и се отправихме на юг, за да приберем ласата си.

Когато се добрахме до ръба на котловината и до мястото, където висяха нашите ласа, забелязахме, че юмите се бяха насъбрали долу и гледаха нагоре. Очакваха ни. На най-горната платформа стоеше еврейката. Значи след нашето оттегляне я бяха освободили. Лютата й омраза към нас й беше внушила една много неприятна мисъл. Беше отрязала част от долното ласо, докъдето бе успяла да достигне, и с подигравателни викове започна да я размахва пред очите ни. Засмях се. Емъри подпря пушката си върху ръба на скалата и насочих към Юдит дулото. Тогава, крещейки от страх, тя побягна и скоро изчезна в отвора, който представляваше входа на най-горния етаж.

Прибрахме кожените ремъци, но вече разполагахме само с две ласа и половина. Веднага след това започнахме преследването на Джонатан Мелтън.

Откакто бяхме напуснали пуеблото, бяха изминали около четири часа, следователно можехме с право да допуснем, че преднината на Мелтън възлизаше най-малко на осем часа. Затова попитах апача:

— Колко път има до Бялата скала?

— Тъй като разполагаме с добри коне, ще са ни необходими около двайсет часа.

— По моите сметки ще са повече от двайсет, понеже конят на стария Мелтън сигурно ще започне да изостава от нашите животни. На ден по дванайсет часа. Значи ще пристигнем утре. Какво мисли Винету, дали Силния вятър ще ни посрещне приятелски?

— Могольоните не са в много добри отношения с апачите, ала никога не съм им причинявал каквото и да било зло. Защо тогава да не ни приеме дружелюбно?

— Мелтън ще го настрои срещу нас.

— Да, но ако пристигне там пръв.

— Сигурно ще ни изпревари. Ще направи всичко възможно, за да пътува по-бързо.

— Че защо му е чак толкова много да бърза? Той е убеден, че Юдит няма да ни издаде каквото и да било.

— Възможно е да има някакви други намерения, които да ни изправят пред нови опасности. Може би ще предположи, че ще останем по-продължително при пуеблото и да придума могольоните да тръгнат с него, за да ни нападнат.

— Това наистина е възможно. В такъв случай ще се натъкнем на тях и със сигурност те вече ще гледат на нас като на врагове.

Водехме разговора си по начин, че старият Мелтън да не може да чуе. Той не ни удостояваше с нито един поглед. Лицето му беше помръкнало от твърде невесели мисли. От време на време въздишаше дълбоко, или пък издаваше гневни възклицания. Сигурно го болеше пострадалата част от тялото му, с която седеше върху коня.

Скоро разбрахме, че е немислимо да догоним Джонатан Мелтън. Конете на Фогел и на стария Мелтън съвсем не бяха команчски жребци и нашият пленник полагаше всички усилия да забави ездата ни. Би трябвало да е голям глупак, за да не отгатне, че сме по петите на сина му.

Винету познаваше местностите и беше изключително надежден водач. Пред нас беше дирята на Джонатан. Той никога не е идвал по тези места и следваше единствено указанията на еврейката, ала въпреки всичко се придържаше толкова точно към вярната посока, сякаш вече неведнъж е изминавал това разстояние.

Пътят ни водеше все нагоре и нагоре, докато най-сетне, привечер, стигнахме до платото, простиращо се между Сиера бланка и планините Могольон. Там където се намирахме в момента, нямаше гора. Виждаше се само ниска рядка тревица, която напомняше на пуната в перуанските Анди. На нея напомняше и силният студен вятър, който духаше от запад и скоро ни накара да зъзнем. Не бяхме подготвени за толкова острите му пориви.

Ако бях тръгнал само с Винету и Емъри, сигурно нямаше да спираме, а щяхме да яздим през цялата нощ, за да стигнем нашата цел преди Мелтън. Но Фогел не беше издръжлив ездач, а пък старият Мелтън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне от коня. Донякъде това бе преструвка, но донякъде се дължеше и на болките, които изпитваше.

— Ще спираме ли още преди настъпването на нощта? — попита Емъри.

— Нямам голямо желание — колебливо рече Винету.

— Но нали е невъзможно да яздим до утре сутринта. По-добре ще е да потърсим още сега някое подходящо за бивак място, отколкото да се окажем принудени от мрака да спрем там, където се озовем.

— Моят брат е прав. Знам такова място. Това е една каменна стена, която ще ни предпазва от вятъра. След четвърт час сме там.

След посоченото от апача време видяхме пред нас да се издига ниско планинско възвишение, което на запад се спускаше полегато. Източният му склон падаше толкова стръмно, че образуваше нещо като защитна стена, зад която студеният вятър не успяваше да проникне. Там растяха и доста храсти, а това ще рече, че имаше дърва за огън. При този студ той ни беше много нужен.

Слязохме от конете и развързахме стария Мелтън. Той така се беше схванал, че не можеше нито да върви, нито да стои прав. Наложи ни се да го занесем до едно вдлъбнато място на скалистата стена и там да го сложим да легне.

След като завързахме конете за забити в земята колчета, ние събрахме сухи съчки и запалихме огън, до който налягахме възможно по-наблизо. После ядохме. Мелтън също получи парче месо, което му нарязах на малки парчета и му ги пъхах в устата, защото не ми се искаше да му развързвам ръцете дори и за да се нахрани.

— Ще стоим ли на пост? — попита Емъри.

— Може би няма да е нужно — отвърна Винету. — Тук наоколо няма врагове.

— Добре, тогава всички ще спим! Необходимо ни е.

— И все пак ще е по-разумно, ако един от нас бди — подхвърлих аз. — Първо, трябва да пазим Мелтън и второ, от неговия син може да се очаква всичко. Наистина, той не е прериен ловец, но не е и глупак и е напълно възможно да се досети, че все пак сме узнали посоката, в която се е отправил. В такъв случай ще очаква да го преследваме. Ако е решил да ни издебне?

— Хмм! — промърмори Емъри. — Не е чак толкоз опитен, но ако се безпокоиш, тогава ще стоим на пост.

Хвърлихме жребий. Първата стража се падна на Винету, втората на Емъри, после идваше моят ред и най-накрая оставаше Фогел. Всеки щеше да пази по час и половина, което правеше общо шест часа. След това се канехме отново да поемем на път. В момента беше около девет часа вечерта.

След умората и напрежението от последните дни аз заспах толкова дълбоко, че когато ми дойде ред, Емъри трябваше да ме побутне два-три пъти, за да се събудя. Англичанинът си легна, а аз хвърлих нови дърва в огъня, за да стопля спящите хора. Наоколо беше тихо, но вятърът свиреше покрай нашата защитна стена. За да не задремя, от време на време ставах и се разхождах малко наоколо.

Така премина моята стража и вече трябваше да събудя Фогел. Дожаля ми за него. Той не беше привикнал на такива трудности и пренапрежение. Сънят му се отразяваше добре, тъй че го оставих да лежи и поех и неговия пост.

Събраните дърва за огъня вече привършваха и ето защо се отдалечих, за да донеса нови съчки. Тъй като бяхме претърсили близката околност на бивака, трябваше да отида по-нататък, а заради тъмнината бях принуден да се осланям единствено на осезанието си. Започнах да търся опипом между храстите и постепенно се отдалечавах все повече от огъня. Естествено не ми беше възможно да не Издавам никакъв шум. Клоните и клончетата, на които се натъквах, пропукваха и… що за звук беше този, който току-що долових? Хмм! Дали беше изсвирил някой порив на вятъра? Или пък беше цвиленето на кон?

Наострих слух. Звукът не се повтори. Ако не се заблуждавах, шумът беше дошъл откъм дясната ми страна. Оставих снопа от съчки на земята, легнах по корем и запълзях в споменатата посока.

Тъй като трябваше да се провирам между храсти, задачата ми не беше никак лесна. Ако ставаше въпрос за неприятели, изпокрили се наоколо из храсталака, то аз можех да ги открия само ако успеех да пребродя пълзешком терена в посока на шума в по-широк зигзаг, тъй че да мина поне веднъж покрай всеки храст. Но така сигурно Щяха да изминат часове, преди да свърша и половината работа. Ала нямах друг избор. И така, запълзях по споменатия начин, насочвайки се първо надясно, докато стигна до скалата, а после свърнах наляво и продължих до края на гъсталака. Така напредвах бавно, когато… ха, ето че отново се разнесе същият звук и сега ясно различих, че беше цвилене. Вече знаех приблизително и мястото, където се намираше животното. Беше близо до стръмния планински склон, където имаше завет. Също като нас собственикът на коня бе потърсил там закрила от вятъра.

Но кой ли можеше да е този човек? Ако е бил там още преди да се появим, то сигурно ни беше видял при пристигането ни. И защо ли стоеше там, защо не беше дошъл при нас, ако не ни кроеше нещо лошо, или пък ако се боеше от нас, защо тогава не се беше отдалечил? Или е пристигнал по-късно? В такъв случай непременно е видял огъня ни. Несъмнено той се е промъкнал, за да разбере кои сме. Фактът, че не се беше появил, но въпреки това беше останал наблизо; можеше да говори както за миролюбиви, тъй и за враждебни намерения. И понеже се касае за повече хора, несъмнено се намираме в опасност. На всяка цена трябваше да узная как стояха нещата, тъй че отново запълзях към скалистата стена, а после и покрай нея. Ако не се бях излъгал в преценката си за мястото, откъдето беше дошъл звукът, в момента се намирах най-много на петдесетина крачки от коня, който беше изцвилил.

Продължих предпазливо да пълзя на ръце и колене, докато изминах приблизително същото разстояние. И наистина, ей там, в ляво от мен, стоеше един кон, само че… той не беше единствен. Бяха три-… пет…, че и повече. Всичките вързани. Ездачите им сигурно бяха нейде наблизо. Продължих да пълзя между каменната стена и конете. Тогава във високата трева право пред мен зърнах някакъв продълговат обемист предмет, нещо като вързоп с овална форма. Какво ли беше това?

Макар да беше много рисковано и дръзко аз пропълзях до самия предмет, така че да мога да го достигна с ръка. Докоснах го с върховете на пръстите си и съвсем лекичко го заопипвах. Беше човек, загърнал се в няколко одеяла. А къде ли се намираха другите?

Трябваше да опиша дъга, понеже, нямаше как да се промъкна между каменната стена и спящия вързоп. Така стигнах до малка полянка, където седяха търсените от мен хора. Долових, че разговаряха на полувисок глас. На всяка цена исках да подразбера за какво говореха. Поех риска да се приближа още повече и се добрах до един паднал къс от скалата, пред който седяха двамина от въпросните хора. Точно до него растеше храст, тъй че имах достатъчно добро прикритие, за да не ме видят. Проврях главата си между храста и каменния отломък и наострих слух.

— Ха, та това беше езикът на юмите! Дали обитателите на пуеблото са тръгнали по петите ни? Каква мисъл само? Но тя съвсем не беше лишена от основание.

Точно в този момент един от тях каза:

— Не биваше да чакаме, трябваше веднага да ги нападнем! Макар да не говореше високо, все пак по гласа разпознах онзи индианец, в чиято къща завчера вечерта ни бяха нападнали. Значи предположението ми беше вярно. Пред мен бяха пуеблосите.

— Щяхме да извършим грешка — възрази му седящият до него човек. — Куршумите ни можеха да улучат пленения Мелтън, точно този, когото искаме да освободим.

— Не, нямаше да го улучим, защото огънят добре осветяваше всичко.

— Не забравяй поста! Олд Шетърхенд не може да не чуе, че се приближаваме.

— Но нали теб не те чу, макар да беше стигнал толкова близо до огъня!

— Но тогава той все още не беше на пост. Събудиха го тъкмо когато почти се бях приближил до самия бивак. Трябваше бързо да изчезна, защото иначе щеше да ме открие. За щастие той не ме чу.

Ала неколцина от нас несъмнено ще забележи. Налага се да изчакаме, докато следващият застане на пост.

Тогава се намеси трети индианец:

— Ще направим каквото ни каза бялата скуоу — ще изчакаме с нападението, докато се зазори. Така добре ще виждаме по какво и кого се целим и стреляме. Те са само четирима, за един миг ще свършим с тях. Но нападнем ли сега, колебливата светлина на огъня ще ни попречи да се прицелим безпогрешно и ако само ги раним, ще излезе, че напразно сме ги преследвали.

— Прекалено много се страхувате от тях — обади се нашият коварен хазаин.

— Това не е страх, а предпазливост. Бялата скуоу иска да види как нейните врагове падат мъртви на земята. Можем да й направим тази услуга, понеже тя беше скуоу на нашия вожд.

— Тук си прав! — дочух гласа на Юдит. Значи тя се беше измъкнала от одеялата си, беше станала и се беше приближила. — Искам да присъствам на тази сцена, искам да видя как онези мерзавци падат поразени от куршумите ви. Ако ми се подчинявате, ще получите голямо възнаграждение. Ако освободим бащата на моя мъж и убием неговите противници, техните скалпове ще бъдат ваши, също както пушките им и всичко друго, което носят със себе си. После веднага продължаваме към Бялата скала, за да отидем при мъжа ми. Съгласни ли сте?

— Да, да — разнесе се наоколо в хор.

— Какво е разстоянието до огъня, край който седят негодниците?

— Около триста крачки — отвърна индианецът, който беше ходил на разузнаване. — Ще се промъкна дотам. Трябва да ги видя!

— Опасно е!

— Не и за мен. Знам как трябва да постъпя. Научила съм го от моя мъж, вашия вожд.

— Ще дойда с теб, защото става дума не само за твоята, но и за нашата безопасност.

— Хайде, ела!

Бях чул достатъчно и побързах да се оттегля. Не беше малка работа! Жената се беше втурнала подир нас заедно с индианците, за да види как умираме. За да предприеме и издържи подобна форсирана езда, тя като жена на вече покойния вожд сигурно е прекарала доста време на гърба на коня. А колко ли страшна беше омразата, която й даваше сили! Цяло щастие бе, че дървата за нашия огън се бяха свършили. Иначе щях да остана да си седя без изобщо да подозирам колко отблизо ни дебне смъртта.

Проврях се настрани в храстите, после се изправих, за да мога да вървя по-бързо и започнах да се промъквам устремно напред, за да изпреваря двамата. След като реших, че това ми се е удало, спрях и зачаках. Бях си избрал такова място, покрай което те нямаше как да не минат.

Ето че долових шумоленето на клони. Притаих се и ги пропуснах да ме подминат, а после ги последвах. Намираха се най-много на трийсетина крачки от огъня ни, който беше догорял почти напълно, когато те се разделиха, за да не си пречат при безшумното промъкване. Индианецът продължи да пълзи малко наляво, а тя се придържаше повече надясно. Трябваше да обезвредя първо него, а след това и нея.

Като безплътна сянка се втурнах подир юма и бързо го изпреварих, ала не мина без шум. Той спря и се ослуша. Точно това положение на тялото му бе много удобно за мен. Един скок… и го сграбчих за гърлото. Веднага го ударих с дръжката на револвера си в слепоочието. После го пуснах да се свлече на земята.

След това се промъкнах подир «дамата». Изглежда, тя си мислеше, че не е нужно да е кой знае колко предпазлива, понеже отвъд нашата каменна стена вятърът виеше с удвоена сила и едва ли някой щеше да чуе стъпките й. Въпреки всичко бях принуден да призная пред себе си, че Юдит се справяше съвсем нелошо. Тя толкова умело използваше сенките на храстите, че ако все още седях край огъня, сигурно нямаше да мога да я забележа.

Ето че вече се приближи до бивака ни толкова много, че имаше възможност добре да огледа всички спящи. Тя клекна в тревата и надникна между клоните. Съвсем тихо се приближих само на педя и останах коленичил малко встрани зад нея. Тя протягаше врат и провираше глава все по-напред и по-напред. Забеляза, че липсвам. Тогава я заговорих:

— Не съм там, сеньора. Трябва да погледнете насам.

Тя обърна глава. Чертите на лицето й сякаш се вкамениха. Не бе способна да издаде нито звук. Бях пъхнал револвера си обратно в колана, но затова пък извадих ножа си и я заплаших:

— Ако изречете само една дума на висок глас, това острие ще прониже сърцето ви! Промъкнахте се дотук, за да видите «негодниците». Е, добре, ще имате възможността хубаво да ги огледате. Станете и ме последвайте!

Изправих се. Но тя остана на колене, без да откъсва от мен втренчения си поглед.

— Ставайте! — повторих аз.

— Вие… вие… вие… ли…? — изпелтечи тя най-после.

— Да, ето ме, вижте! Но хайде, елате!

— Какво ще… ще…?

— Какво ще правите ли? Ще трябва да седите до нас докато стрелят по нас. Хайде, вървете при огъня!

Тъй като говорех високо, Винету се събуди и скочи на крака. Хванах Юдит отзад за якичката на блузата й и я побутнах да върви напред.

— Уф! — учудено възкликна апачът. — Това е онази скуоу!

— С нея са и юмите, които се канят да ни избият — обясних им аз, като същевременно принудих еврейката да седне на земята до огъня.

— Емъри и Фогел също се събудиха. Старият Мелтън навярно изобщо не беше заспивал. Изплашеният му поглед се втренчи в неговата злополучна избавителка.

— Ха, кого виждам? — попита англичанинът, разтривайки очи. — това е пак нашата прелестна Юдит! Нима все още сърце не й дава да се раздели с нас?

С кратки думи обясних какво е положението, донесох събраните отпреди съчки, за да разпалим по-буен огън, а след това довлякох и изпадналия в безсъзнание индианец.

— Юмите засега няма да дойдат — подхвърлих аз. — Сега въпросът е ние какво ще правим.

— Да, какво? И особено какво ще правим с тази фуста, с тази дива кръвожадна котка! Ще трябва да изрежем ноктите й.

— Какво ще каже моят брат? — попитах апача.

— Нищо — отвърна той. — Винету наистина не знае какво да каже за една такава скуоу. Би трябвало да бъде убита, тъй както се смазва отровна змия!

— Не това! — обадих се аз. — Въпреки всичко тя е жена. Ще я пуснем да си върви. Вече знаем как стоят нещата и ще тръгнем на път.

— Не те разбирам — подхвърли Емъри. — Какво ще стане с юмите? Няма ли да им дадем един добър урок?

— На тях няма да им помогнат никакви уроци. Губим време. Вържете Мелтън върху коня му!

— Ами тази @доня, дето се нарича «дама»? Не е за вярване, че въпреки нейните…

— Почакай малко! Първо качете Мелтън на седлото и ми доведете коня!

— Аха, хмм!

Успокои го това, че останах при Юдит, от което си направи извода, че все пак тя нямаше да се отърве без никакво наказание. Взех половината ласо, останало след като Юдит го преряза, и с него здраво вързах ръцете й за тялото, преметнах моите пушки през рамо и възседнах коня си. После помолих моите спътници:

— Тъй, а я сега ми подайте добрата ни приятелка! Понеже толкова обича нашата компания, ще я взема за малко в прегръдките си.

Емъри и Винету я хванаха, за да я вдигнат, но тогава тя започна да крещи с все сила. Поех я и я сложих напречно на коня. Другите също се метнаха на седлата. Винету улови юздите на Мелтъновия жребец и тръгнахме първо покрай каменната стена, а после и през откритата равнина, над която с рев се носеше силният вятър. Цялото небе беше покрито с гъсти облаци. Беше непрогледна нощ, ала нали Винету ни беше водач — можехме да разчитаме на него.

Юдит не можеше да си движи ръцете и лежеше неподвижно пред мен като чувал с картофи. Мълчеше скована от страх, защото не знаеше какво сме решили да правим с нея. На Емъри и Фогел не им беше ясно защо я бях взел с нас. Апачът, който винаги ме разбираше, и в този случай показа, че умее да разгадава намеренията ми.

— Ще се отклоним, нали? — попита ме той кратко. — Докато тя вече няма да може да се ориентира.

— Да, и няма да вижда планинското възвишение.

— Хау!

Въпреки мрака забелязах, че той се отклони от посоката, в която яздехме, откакто бяхме оставили зад гърба си долината на Флухо бланко.

Беше може би към четири часа призори, но денят се развидели малко по-късно, отколкото можеше да се очаква в този годишен сезон. Когато се съмна, бяхме изминали значително повече от една немска миля.[10] Все още се намирахме на платото. Вляво от нас, тоест в южна посока, се виждаше гора, която се простираше много надалеч и се губеше на западния хоризонт като тясна тъмна ивица. Яздихме на юг, докато се добрахме до гората. Там спряхме. Спуснах Юдит на земята, а после скочих от седлото и аз, за да я освободя от половината ласо. Забила поглед в земята, тя не обели нито дума.

— Сеньора, знаете ли къде се намирате? — попитах я аз. Тя не ми отговори.

— Вярно, разбрахме с какво удоволствие прекарвате времето си с нас — продължих аз, — но за съжаление ни се налага да се откажем от по-нататъшното ви присъствие. Сбогом!

Метнах се на седлото и продължихме в тръс. Когато след няколко минути се обърнахме, за да видим какво прави, жената все още стоеше на същото място.

— Тя не знае къде се намира — обади се Емъри.

— Точно това ми беше целта — отвърнах му аз.

— Дали ще се оправи?

— Може би. Но ако е умна, ще си остане там, където е. Нейните юми ще тръгнат да я търсят, естествено най-напред в посока на планините Могольон. Щом забележат, че не сме яздили натам, ще се върнат и рано или късно ще се натъкнат на нея. Страхът, който има да бере, загдето е тъй сама и безпомощна в дивата пустош, ще е справедливо наказание за нея.

— Ами ако не я намерят и най-мизерно си загине?

— Това е немислимо. В търсенето й индианците ще загубят най-много един ден. Може би после те изобщо ще се откажат да ни преследват.

По-късно се оказа, че съм бил прав. Такъв черен гологан се не губи.

Продължихме да яздим все в близост до гората, докато на запад тя се изпречи точно в нашата посока. Следователно ни се налагаше да я прекосим, но тя не ни създаде пречки, защото дърветата растяха много нарядко. По обед я оставихме зад гърба си, а пред нас отново се ширна тревиста равнина, от която тук-там се издигаше по някой нисък хълм. Спряхме за около час, за да могат конете ни да си отдъхнат, и тъкмо се канехме отново да тръгнем на път, когато в далечината пред нас изникнаха конници. Бързо се оттеглихме между дърветата.

Когато се приближиха, забелязахме, че са индианци. Всичките яздеха много хубави коне, но не носеха нито пушки, нито копия, нито пък лъкове.

— Съгледвачи! — обади се Винету и аз се съгласих с него. Разузнавачът трябва да има добър кон, за да може да се придвижва бързо. При изпълнението на неговата задача изброените видове оръжия само му пречат, ето защо обикновено той ги оставя у дома си.

— Съгледвачи ли? — попита Емъри. — Та нали ги изпращат само когато се предприемат враждебни действия. А да сте чували, че някое от тукашните племена е изровило бойната секира?

— Не — отвърна Винету — но тук се пресичат териториите на няколко племена. Винаги има някакви спорове и не е трудно едно племе да нападне друго.

— Четиримата ездачи не са боядисали лицата си с бойни цветове — обадих се аз — и няма как да разберем от кое племе са.

— Нека моят брат изчака да дойдат насам. Както изглежда, това са трима млади воини и един по-възрастен.

Индианците не се бяха насочили право към нас, но все пак се приближиха достатъчно, за да различим накрая и чертите на лицата им.

— Уф! — възкликна апачът. — Та това е моят брат Бързата стрела, вождът на нихорасите! Можем да му се покажем!

Апачът смуши коня си да излезе на открито и се насочи към четиримата. Ние го последвахме. Щом ни зърнаха, индианците спряха конете си и се хванаха за ножовете. Но още в следващия миг по-възрастният от тях извика:

— Уф! Моят приятел и брат Винету! Великият вожд на апачите е за мен като слънчевият лъч за болния, който жадува за топлина.

— А за мен появяването на Бързата стрела е като изворната вода за жадния. Моят брат е оставил пушката си у дома. Дали е тръгнал по пътеката на съгледвачите?

— Да. Бързата стрела и трима наши воини се метнаха на конете си, за да разберат в каква посока ще чуят да се разнася лаят на кучетата могольони.

— Защо е започнала вражда между тях и храбрите нихораси?

— Трима от нашите воини тръгнали нагоре по реката през земите на тези чакали. Те бяха убити. Изпроводих хора, за да попитат защо са го направили. И те не се върнаха. Тогава изпратих съгледвачи и от тях научих, че сред конете на могольоните настанал голям мор и се канели да предприемат поход и да отвлекат наши коне. Ето защо самият аз тръгнах на път, за да попитам собствените си очи. Сега се връщам.

— И каква вест ще занесе моят брат на воините си?

Бързата стрела отвори уста, за да даде желаните сведения, но веднага побърза да я затвори и ни измери нас, останалите, с проницателен поглед.

— Вождът на апачите е заедно с непознати бледолики и има даже един пленник. Как мога да отговоря тогава на въпросите му?

След тези думи Винету посочи към Фогел и каза:

— Този млад човек не е воин, но той властва над всички звуци, които радват сърцето. Когато свири на своите струни, ушите на всички, които го слушат, се изпълват с възхищение. Винету го е дарил със своето приятелство и със своята закрила.

После апачът посочи Емъри и продължи:

— Този бледолик е силен и храбър воин. Неговите каменни вигвами се издигат отвъд морето. Той притежава много стада и несметни богатства. Въпреки това тръгна да пътува, за да извърши големи подвизи. Винету е негов приятел. Той го познава отдавна, бил е заедно с него тук в планините и из саваната, а преди няколко месеца пак се срещна с него в една далечна страна отвъд две Големи води и го видя там да се бие геройски.

— Ами този тук? — попита Бързата стрела, посочвайки с пръст към мен.

— Това е моят брат Поразяващата ръка.

Очите на нихораса радостно просветнаха. Също като нас и той все още седеше на коня си. В този миг обаче пъргаво скочи от седлото, заби острието на ножа си в земята, седна до него и каза:

— Добрият Маниту изпълни най-голямото ми желание — да видя Поразяващата ръка. Нека моите прочути братя слязат от конете си и седнат при мен. Могат да поверят пленника си на моите млади воини, които добре ще го охраняват.

Скочихме от седлата. Всъщност нямахме време за губене, а и Бързата стрела навярно също, обаче за него щеше да е голяма обида, ако не изпълним желанието му. Ето защо насядахме при него в кръг, в чиито център беше забитият нож. Тримата млади нихораси развързаха Мелтън от коня, после пак му стегнаха краката с ремъка и го сложиха легнал на тревата близо до себе си. По знак на апача се отдалечиха от нас толкова, че пленникът да не може да чуе разговора ни.

Тогава Бързата стрела взе своя калюмет, натъпка го с тютюн и го запали. След като дръпнахме и последния път от лулата, вече бяхме приятели. Едва тогава вождът отговори на въпроса, зададен му от Винету преди малко:

— Могольонските песове ще изпълзят от дупките си след четири дни, за да потеглят на боен поход срещу моето племе.

— Моят брат откъде знае точното време? — осведоми се апачът.

— Видях ги да поправят амулетите си, а след това най-често има обичай да се изчакват четири дни преди да се тръгне на път.

— Къде ще ги посрещне моят брат, на своя територия, или ще избърза да ги изненада още в техните земи?

— Все още не знам. Това ще бъде решено от съвета на старейшините. Нека моят брат Винету дойде с мен, за да поговори с тях. Те ще се почувстват горди да видят при себе си и храбрия Шетърхенд.

— С радост бихме те придружили — отвърнах аз, — ала трябва да отидем при могольоните.

— При враговете на племето ми? — учудено попита той.

Накратко му обясних как стояха нещата. Известно време вождът гледа замислено пред себе си, а после рече:

— Въпреки това моите братя могат да дойдат с мен. Ако злият бледолик на име Джонатан Мелтън потърси закрилата на могольоните, той ще остане при тях.

— Ами ако му я откажат?

— Тогава ще продължи да язди към Бялата скала, за да чака там своята скуоу.

— Тя е тръгнала вече натам и е възможно още утре да се присъедини към него. Както сам виждаш, ние нямаме никакво време за губене.

— Разбирам. Моят брат Шетърхенд каза, че Мелтън е напуснал пуеблото на кон, нали?

— Да.

— А не с кола?

— Не.

— С него ли е бялата скуоу?

— Все още не.

— А някой, който да кара колата с четирите коня?

— Не.

— Ами един бял ловец, който да му е бил водач?

— Също не. Защо Бързата стрела ми задава тези въпроси?

— Защото видях как могольоните нападнаха една кола. Застреляха кочияша и плениха един бледолик и една бяла скуоу, които седяха в колата, както и яздещия до нея водач.

— Защо ли са нападнали колата?

— Защото са изровили бойната секира срещу нас. Винаги когато тези песове тръгнат по бойната пътека срещу червенокожи мъже, те гледат и на бледоликите като на врагове.

— Невъзможно е Мелтън да е бил там. Но в такъв случай не бива да се бавим, понеже животът на пленниците виси на косъм. Налага се да се разделим с храбрия вожд на нихорасите. Може би ще се видим отново по-скоро, отколкото сега си мислим.

— Поразяващата ръка има ли някаква причина, за да изказва тази надежда?

— Да. Възможно е да ни потрябва помощта ти, за да измъкнем Мелтън от могольоните. А те подозират ли, че си узнал вече за враждебните им намерения?

— Знаят, че намеренията им са ни известни, но вярват, че нямаме никаква представа за толкова скоро предстоящото нападение.

— Това е добре за вас. Кое племе е по-силно — вашето или тяхното?

— Броят на воините е почти еднакъв.

— Надявам се, че ще мога да ти бъда полезен. А ти би ли желал да ми направиш една услуга? Ще ти бъда много благодарен.

— Кажи ми каква е тя!

— Молбата ми е доказателство както за приятелството ми, така и за доверието, което имам в теб. Ние не знаем какво ни очаква през близките дни. Вероятно ще ни се наложи да бъдем и разумни, и смели. Ако непрекъснато трябва да мъкнем с нас пленника си, бихме могли да изпаднем в големи затруднения.

— Искате да ми го поверите ли?

— Да, моля те да го вземеш.

— Ще изпълня молбата ти. Пленникът ще бъде при мен на също толкова сигурно място, колкото ще е и ако бдиш над него със собствените си очи.

— Благодаря ти. А погледни сега този млад мъж, който седи до мен! Вождът на апачите спомена вече, че той не е воин. Бледоликият не е пригоден за опасностите, срещу които тръгваме. Ще го вземеш ли под закрилата си? После ще наминем при теб за него.

— Той ще живее в моя вигвам като мой роден син. Имат ли моите братя други желания?

— Не. В отплата за твоята добрина ще ти кажа, че отсега нататък ще мислим за теб и за твоята изгода. Ще се промъкнем тайно до могольоните и ще направим всичко, което ще е в твоя полза.

— Хвала на добрия Маниту, че ме доведе дотук, да се срещна с вас. Той ще нареди да стане така, че много скоро очите ми пак да се порадват на вашите лица. Хау!

Когато узна, че нихорасите ще го вземат със себе си, старият Мелтън направи страшно учудена физиономия, ала както изглеждаше, тази промяна не му беше неприятна. От нас не можеше да очаква никаква милост, а нихорасите не бяха видели нищо лошо от него. Може би нямаше да го охраняват толкова строго. Или пък щеше да успее да ги убеди в невинността си. Не беше изключено сред тях да се намери някой, който, ако му обещаеше нещо примамливо, можеше да се подлъже да му помогне да избяга. Ето защо, когато отново го вързаха върху коня, на лицето му се беше изписало кажи-речи доволно изражение. Но ние бяхме убедени, че нихорасите щяха да оправдаят нашето доверие. За тях щеше да е голям позор, ако после при въпроса ни къде е пленникът, се окажеше, че не са в състояние да ни го върнат. При тях той щеше да е на по-сигурно място, отколкото при нас, въпреки че тръгваше с нихорасите далеч по-охотно от нашия приятел Фогел.

Когато разбра, че тук ще се раздели с нас, младият човек използва цялото си красноречие, за да ни разубеди. Напразно му говорех за опасностите, които ни очакваха. Дори ни се разсърди, защото смятахме, че не е в състояние да ги посрещне. Заплаши ни, че и срещу волята ни ще язди подир нас. Най-сетне ми хрумна една спасителна мисъл. Казах му, че някой от нас непременно трябва да остане при Мелтън и да не го изпуска из очи, понеже все пак не можем напълно да се доверим на нихорасите. Фогел се почувства като човек, получил много важна и почетна задача, и склони макар за малко да се раздели с нас. Сбогуването ни бе кратко, но сърдечно. Индианците изчезнаха с Мелтън в гората, а ние тримата — Винету, Емъри и аз, смушихме конете да излязат на равнината, през която бяха дошли нихорасите.

С нас вече нямаше човек, на когото да не можем да разчитаме или пък чиито кон да не е сигурен. Полетяхме като вихрушка по тревистата равнина и имахме всички изгледи да стигнем целта си още същата вечер.

Най-прекият път бе този, по който бяха яздили нихорасите. Необходимо беше само да следваме тяхната диря, която впрочем по-късно изчезна, понеже в близост до неприятеля те си бяха дали труд да не оставят следи. И когато вече се канеше да се свечери, ние можехме да се похвалим с много добро постижение, защото от раздялата ни с Бързата стрела бяхме оставили зад гърба си поне седем немски мили. Почнахме да се оглеждаме за някое място, подходящо за бивак. В ляво от нас се издигаше хълм. Оттам започваше дълга редица от храсти, която се губеше в далечината. Това ни даваше основание да заключим, че там имаше поток. Насочихме конете към това възвишение, после завихме около него и видяхме пред себе си гъсталак, откъдето… проехтя заплашителен глас:

— Спрете, мешърс! Ако някой позволи на коня си да направи и една крачка, ще получи куршум!

Това не беше шега работа. Човекът, който ни извика, не се виждаше. Беше се скрил в храсталака. А може би не беше сам. И така, спряхме. По говора му личеше, че е бял, и то не от испански произход.

— Къде всъщност се намира строгият господар и собственик на това място? — попитах аз.

— Тук, зад дивите череши, между чиито клони наднича дулото на карабината ми — дойде в отговор.

— Сър, защо ни заплашваш с куршумите си?

— Защото искам да ви държа по-далеч от себе си, докато разбера дали сте негодници или сте джентълмени.

— Естествено че сме джентълмени, драги ми мастър.

— Това може да го каже и всеки мерзавец. Легитимирайте се както подобава!

— С какво? Да не си мислиш, че тук всеки се разхожда наоколо с кръщелното си свидетелство, или пък с паспорта си за имунизация?

— Никой не ви иска подобно нещо. Кажете ми само имената си! Кой е червенокожият мастър, който язди с теб?

— Винету, вождът на апачите. А мен обикновено ме наричат Олд Шетърхенд.

— Heigh-day![11] Винету и Поразяващата ръка! Каква среща! Ей сега идвам, ей сега!

Гъстите клони на дивите череши се раздвижиха и оттам излезе един много висок и кльощав човек, чиито дрехи висяха на парцали по тялото му. Не носеше шапка, а в ръката си държеше дебела тояга. Ако тази личност се мернеше нейде по пътищата в Германия, сигурно щяха да го арестуват като скитник.

След като направи движение с ръка сякаш сваляше шапка и ни се поклони, той каза:

— Голяма чест, изключителна чест, мешърс! Идвате тъкмо навреме! Наистина не знаех къде да ви търся.

— Търсил ли си ни? — учудено го попитах.

— Всъщност все още не, но тъкмо се канех да го направя.

— Необяснимо! Сам ли си тук?

— Yes, мастър!

— Как да те наричаме?

— Както желаете. Обръщат се към мен как ли не. Ако наистина си Олд Шетърхенд, тогава навярно си чувал за Уил Дънкър, а?

— Прочутият скаут на генерал Грант?

— Yes, сър. Наричат ме също и Дългия Дънкър или Дългия Уил.

Той отново направи с дясната си ръка такова движение, сякаш сваляше шапка.

— Значи си тръгнал да ни търсиш?

— Yes, теб, Винету и някакъв млад музикант, който се казва Фогел. Ще ви обясня всичко. Само слезте от конете и елате при потока!

— Значи сега ни разрешаваш да се приближим, а?

— Yes! Впрочем спокойно можехте да ме оставите да стрелям — засмя се той. — Ето я моята карабина, ха-ха-ха! Той ни показа своята тояга.

— Нямаш ли пушка?

— Не. Промуших тоягата през клонака, за да ви заблудя.

— Но Уил Дънкър трябва да има оръжия!

— Имах, имах и то какви! Но индианците, могольоните, ми ги взеха.

— А-а! Да не са те нападнали?

— Yes, сър, yes. Както и колата с четирите коня.

— Ти си бил водачът, а кочияшът са го застреляли, нали?

— Така е, но ти май знаеш всичко, като че ли сам си бил там. Как стават тези неща, мастър?

— Първо ми кажи, коя е била онази лейди, която е седяла в колата!

— Ще ти кажа. Елате само с мен при потока и се настанете удобно. Бъдете ми добре дошли! Голяма чест, изключителна чест!

И той отново направи пантомимата, сякаш сваляше някаква невидима шапка. Бях чувал за този странен чудак, ала сега го виждах за пръв път. Слязохме от седлата, преведохме конете си през гъсталака и изведнъж се озовахме пред един извор, чиито бистри и студени води бликаха от земята и се спускаха надолу покрай храстите, които бяхме забелязали още отдалече. Там стоеше един великолепен жребец с индианска сбруя.

— Мастър Дънкър, този кон твой ли е? — попитах го аз.

— Yes — отвърна той. — Но ако предпочиташ да се изразя по-иначе, тогава ще кажа, че го взех временно назаем от Силния вятър, в случай че познаваш този червенокож негодник!

— Аха, от вожда на могольоните! Как стана така, че той ти даде назаем един толкова скъпоценен кон?

— И самият той не го знае. Това беше заем против волята му. Просто забравих първо да го попитам. Могольоните ми взеха всичко, а когато започнах да се съпротивлявам, ми направиха дрехите на парцали. Ето защо после взех в замяна коня.

— Истинско приключение, както предполагам. Трябва да ни го разкажеш!

— С удоволствие. Но преди това ми дайте назаем някакво оръжие, ако имате, разбира се, нещо излишно, та да мога да се почувствам като човек!

— Ето ти един от моите револвери.

Той го взе, разгледа го и забеляза фабричната марка.

— Великолепно оръжие! Прочута фабрика, сър! Сега вече онези негодници могат да ми дойдат, ще ги посрещна! И още нещо! Да имате някое парче месо? От вчера сутринта не съм слагал нищо между зъбите си.

— И месо ще получиш. Емъри, моля те, дай му едно по-солидно парче!

Макар да беше сушено, парчето, което получи, беше повече от килограм. Ала в съвсем кратко време то изчезна. Човекът наистина беше гладен. После той гребна с ръце вода и млясна с език.

— Това ми дойде много добре! Не вярвах, че толкова скоро ще мога да ям. Цяло щастие е, че ви срещнах, и то не само за мен, ами и за пленниците, защото тъкмо вие сте мъжете, които сигурно ще успеят да ги измъкнат.

— Що за хора са те?

— Що за хора ли? Хмм, сър, ще има много да се чудиш!

— Казвай най-сетне де! Трябва да знам, трябва всичко да знам!

— Ще го узнаеш, мастър. Но когато човек чете някоя хубава книга, той не започва нейде от средата или пък от края. Всяко нещо трябва да е по реда си, сър. И така, седях във форт Белкнър на чаша ментов джулеп — уверявам те, че това е най-прекрасният джулеп, какъвто може да има — и размислях накъде да ме понесат краката ми, дали нагоре към Ред Ривър или пък да прескоча за малко до Ляно Естакадо. И тъкмо тогава пред вратата спря кола, теглена от четири коня. От нея слезе един мъж, на когото от сто метра му личеше, че е джентълмен. Той влезе вътре, седна на съседната маса и се огледа като човек, който не е съвсем наясно какво да пие. Естествено аз го посъветвах да си поръча ментов джулеп и му подадох чашата си да го опита. След това двамата здравата му пийнахме и накрая той ме попита дали наоколо може да се намери някой свестен и надежден водач до Ню Мексико, че и за по-нататък. Всъщност човекът искаше да стигне чак до Фриско. Изминавал съм този път многократно и затова му предложих себе си за водач. Той взе нови коне със свежи сили и само след един час тръгнахме. И знаеш ли кой беше този джентълмен, а? Познаваш го много добре!

— Наистина ли? Каква случайност!

— Да, случайност, но щастлива! Онзи мастър се казва Фред Мърфи и е адвокат в Ню Орлиънс.

— Адвокатът Фред Мърфи? Възможно ли е? А знаеш ли какво смята да прави във Фриско?

— Тогава все още не, ала сега вече знам. От време на време, докато яздех редом с него, дочувах какво говореше на онази лейди.

— А коя е тя?

— Well, ще научиш, ама по-късно, защото все още не й е дошъл редът на дамата. Във всяко нещо трябва да има порядък. Преди да започна да разказвам за нея, се налага първо да стигна до Албюкърки.

— До Албюкърки ли? Човече, слушай, не ме разпъвай на кръст! Давай по-бързо!

— Не се горещи толкова, сър! Ще стигнем до края на историята и без да бързаме толкоз, че да остана без дъх. И тъй, в Албюкърки се наложи да чакаме повече от един ден. Трябваше да поправим нещо по колата. Седяхме и се хранехме в някакъв салун, мисля, че стопанинът се казваше Пленър. Наоколо имаше и други посетители. Те разговаряха за някакви концерти, които били давани наскоро. Изпълнителите били един цигулар и една певица. Двамата си прикачили испански имена, ала хората знаели, че са брат и сестра от Германия. Хазайката, при която живеела сестрата, го раздрънкала.

— А посетителите споменаха ли истинските им имена?

— Естествено! Та нали точно това накара моят адвокат да подскочи на метър от земята. Братът се казва мистър Фогел, а пък сестрата е мисис Вернер.

— Аха! Тъй си и мислех! Продължавай!

— За моя адвокат бе работа за секунди да чуе имената, да разпита за адреса на певицата и да хукне презглава навън от салуна. Ако не беше адвокат, щях да си помисля, че е откачил, но както е известно адвокатите не полудяват. Или си виждал някой, който по изключение да е превъртял, а, сър?

— Не… да… да… не! Продължавай, давай по-нататък!

— По-нататък ли? По-нататък няма какво друго да се каже, освен че на следващото утро мисис Вернер също седна в колата и тръгна с нас. Поехме по обичайния път нагоре по бреговете на Сан хосе към форт Уингейт, после през Сиера Мадре и надолу покрай Рио Пуерко чак до устието на реката, където прехвърлихме Колорадо, за да следваме пътя за Сърбът. Но ето че изведнъж мисис Вернер отказа да продължи. Заговори за своя брат, който бил нейде по тези места, за Олд Шетърхенд, за Винету, както и за някой си сър Емъри, който изглежда е англичанин…

— Такъв е. Виждаш го ей тук до мен.

— Well! Голяма чест, изключително изискана чест, сър!

Той отново свали невидимата си шапка и продължи своя разказ:

— От разговора на двамата разбрах, че е станала невиждана измама. Певицата и брат й бяха ощетените, а мошениците били трима мъже на име Мелтън. Олд Шетърхенд, Винету и Емъри тръгнали да заловят негодниците. Тези типове се били скрили в някакъв замък, който се намирал нейде на някакъв малък приток на Литъл Колорадо.

— На брега на Флухо бланко.

— Well! Може и така да е. Не го знам. Та тази лейди се беше вече озовала близо до въпросната местност и настоятелно искаше да потърси брат си. При вземането на решение аз нямах думата. И изобщо ми беше съвсем безразлично дали пътят е за Канада или пък на юг към Мексико. И така, нищо не казах. Изглежда адвокатът знаеше, че не бива да се върви против волята на една лейди, и затова се отклонихме от дотогавашната си посока и поехме към планините Могольон.

— Защо натам?

— Защото точно там Литъл Колорадо има толкова много малки притоци като на никое друго място. Не се боях, че няма да намеря тъй наречения замък.

— Но мастър Дънкър, да навлезеш в онези земи с една дама! С кола, която отникъде не може да мине! Как сте могли да поемете такава отговорност?

— Изобщо не съм си въобразявал, че мога да я поема, сър! Така искаше лейди Вернер и ние бяхме принудени да се подчиним. С нея не бе възможно да се излезе наглава. Струва ми се, че ако някой попиташе адвоката от Ню Орлиънс къде предпочита да се задълбочи — в законника или в красивите очи на певицата — той нито за миг не би се поколебал в отговора си. Невъзможно е аз да нося отговорност. Веднага щом се отклонихме от пътя, придвижването ни стана неимоверно трудно. Ту се втурвахме надолу в някоя клисура така, че очаквахме колата всеки миг да се прекатури, ту отново започвахме да се изкачваме по такава стръмнина, че горките коне едва успяваха да я извлекат нагоре. Или пък ни се налагаше да прекосим някой поток, където засядахме и там киснехме с часове. Вчера по обед пак се бяхме заклещили в една подобна дупка, когато изведнъж ни нападнаха. Стотина индианци само срещу мен, защото кочияшът бе застрелян от капрата още в самото начало, а на адвоката не можеше да се разчита. Преди да успея да вдигна пушката си, бях сграбчен от десет-петнайсет чифта ръце. Заудрях наоколо, ала това не ме спаси. Разкъсаха ми дрехите. Събориха ме на земята и там ме притиснаха. Вързаха ме и ме помъкнаха към прелестната местност, наречена Клеки-тсе, Бялата скала.

— Аха! Там искаме да отидем и ние.

— И ще трябва да отидете.

— Трябва ли? Че кой го е казал?

— Лейди Вернер, която също е там заедно с адвоката. И колата завлякоха нататък. Бил ли си някога при Бялата скала?

— Още не.

— Тогава си представи една неголяма планина! Застанеш ли горе и огледаш ли се наоколо, ще видиш един замък с кръгла форма, с бели зидове, прозорци, портали, колонади, подпорни стълбове, стълбища, еркери и кули. Ще си помислиш, че го е строил някой прочут архитект, но въпреки всичко това е естествена скала, бял варовик, от който постепенно дъждовете са изваяли този «замък» на природата. Покрай него минава поток, който от едната си страна мие скалата, а пък другият му бряг е обрасъл с гъсти шубраци. По-нататък, в посока на споменатата планина следва тревиста равнина, където могольоните са издигнали вигвамите си.

— Военновременни вигвами ли са?

— Не. Те живеят там със своите скуоу и деца. И тъй, завлякоха ни в онази красива местност. Бяхме вързани и на първо време бяхме всички заедно на едно място. Адвокатът ту щеше да се пръсне от гняв, ту хленчеше от панически страх. Той има заешко сърце. Лейди Вернер беше мълчалива, запазила пълно самообладание. Каза ни, че ако си знаел, че е пленена, непременно си щял да дойдеш да я освободиш.

— Така и ще направим. Продължавай!

— Вечерта ни разделиха. Отведоха ме в някакъв вигвам, където бях охраняван от един индианец. Така постъпиха и с адвоката. За жената също имаше отделна шатра, но на нея й свалиха ремъците. Даже й разрешиха да излиза от шатрата. Изглежда, че очите й бяха запленили и вожда. Днес към обед се случи нещо, което ще те изненада. Бяха ме извадили от вигвама и ме бяха събрали с адвоката, вероятно за да проведат нещо като разпит. Седяхме един до друг, а наоколо — най-знатните воини на могольоните. Тогава доведоха един ездач, който искаше да говори с вожда. Беше бял. Щом го зърна, адвокатът изкрещя като побеснял.

— Назова ли го по име?

— Да. първо го нарече Смол, Смол Хънтър, а после пък — Джонатан Мелтън.

— Каква беше реакцията на ездача?

— Отначало се изплаши, но после, изглежда, се зарадва. Той държа на вожда дълга реч, от която обаче ние нищо не можахме да чуем. Личеше си, че човекът идваше отдалеч и поне през половината нощ беше яздил, защото от умора едва си стоеше на краката и трябваше да седне, а конят му беше целият потънал в пот и прах.

— Вождът как го посрещна?

— Отначало мрачно, но после, когато онзи свърши речта си, Силния вятър стана по-дружелюбен и изпуши с него лулата на мира.

— По дяволите!

— Да, по дяволите! Вече знам, че този човек е един от тримата Мелтън, и то главният мерзавец. Адвокатът ми го каза.

— Мелтън носеше ли някаква чанта със себе си?

— Да, от черна кожа. Беше преметнал ремъка й през рамо. И на него дадоха един вигвам.

— Къде се намира?

— Той е точно до онзи вигвам, в който по-късно се канеха да ме натикат. Мелтън влезе вътре, но скоро пак излезе и дойде при нас.

— Все още ли носеше чантата си през рамо?

— Не.

— Значи я е оставил във вигвама. Това е важно за мен. Продължавай!

— Приближи се до нас, взе да се подиграва на адвоката и му каза, че неизбежно щял да умре на кола на мъченията веднага щом могольоните се върнели от бойния си поход.

— Значи се е говорило за някакъв боен поход, така ли?

— Представа си нямам. Един-единствен път чух тази дума именно от устата на Мелтън, но наистина останах с впечатление, че се подготвя нещо необичайно.

— Тези индианци се канят да нападнат нихорасите, за да им откраднат конете.

— И навярно нихорасите нищо не подозират, а?

— Всичко знаят и се готвят за бой.

— Well, тогава изгледите ни са добри. Ще отидем при нихорасите и ще ги доведем, за да освободим жената и адвоката.

— Нека първо добре обмислим нещата.

— Защо?

— Най-напред ще трябва да се запознаем с бивака им.

— Да не би да искаш да отидеш там? Но това означава да влезеш право в устата на лъва.

— Нямам такова намерение. Но я ми разкажи ти как избяга?

— Сър, вече ти споменах, че ме изведоха навън при адвоката и че после се появи Мелтън. Той доста дълго ангажира вниманието на вожда и индианецът нямаше възможност да се занимава с нас. Никой не ни наблюдаваше. Краката ни не бяха вързани, а само ръцете. Още от вчера дърпах и обработвах моите ремъци. Във вигвама ми имаше старо глинено гърне с вода, от което можех да пия. Та в него навлажнявах ремъка. Постепенно той стана мек и еластичен и се поразшири. Най-сетне ми се удаде да си измъкна ръцете и само зачаках подходящ миг, който да ми дава изгледи за успешно бягство. По едно време решиха пак да ме отведат във вигвама. Трябваше да мина покрай жилището на вожда. А там стоеше ей този кон, дето го виждаш тук. Великолепен жребец, какъвто рядко се среща. Казах си: сега или никога! Смъкнах ремъка от ръцете си, метнах се на коня и препуснах!

— Ах, каква ли олелия се е вдигнала!

— В самото начало никаква. Както изглежда, индианците бяха толкова смаяни от дързостта ми, че необезпокоявано минах през целия бивак. Е, после наистина се започна голяма дандания. Затрещяха изстрели, ама твърде късно. Нито един не ме улучи. Префучах невредим покрай пазачите. Вярно, имах прекрасен кон, ала за съжаление не разполагах с оръжие. Препусках дотук, където дадох възможност на жребеца да се напие с вода. Тъкмо се канех да продължа, и се появихте вие. Тъй, сега вече знаеш всичко.

— Колко време ти бе необходимо, за да стигнеш дотук?

— Около три часа.

— Не забравяш, че ще те преследват, нали?

— Yes, сър. Естествено че ще ме гонят. Дори и да не държат толкоз много на такъв стар нехранимайко като мен, то конят, който отмъкнах, е толкова скъпоценно животно, че ще положат всички усилия да си го върнат.

— Преследвачите ще яздят по следите ти, следователно ще се появят тук, но тъй като слънцето вече залезе, сигурно ще се е вече стъмнило, когато ще пристигнат на това място. Тогава няма да могат да различат дирята. Въпреки всичко нека не се бавим. Да тръгваме към Бялата скала!

— Well, идвам с вас.

— Нямаме нищо против. Една полезна мъжка десница в повече никога не бива да се пренебрегва.

Думите ми явно го поласкаха. Той се усмихна доволно.

— Но не мога да го искам от теб — продължих аз. — Бъди доволен, че си се измъкнал! Рисковано е пак да се връщаш.

— Вече не е, сър. Щом Олд Шетърхенд и Винету са тук, човек може всичко да рискува. Тръгвам с вас! Или искаш някой да каже за Дългия Дънкър, че се е изплашил от няколко индианци?

— Онова, което съм чувал за теб, ме кара да мисля, че си способен уестман.

— Тъй ли? Споменават ли ме хората поне с малко добро? Това ми стопля сърцето. И тъй, идвам с вас и можете да поемате каквито си искате рискове, уважаеми сър, аз участвам във всичко. Но няма как да тръгнем по пътя, по който дойдох, защото ще се натъкнем на моите преследвачи.

— Вярно е. Винету познава тези места и той ще ни води.

— Винету така ще ви води — обади се апачът, — че след два часа да видите пред себе си Бялата скала.

Закарахме конете на водопой, после отново се метнахме на седлата и тръгнахме на път точно когато последният дневен светлик изчезна на западния хоризонт.

Небето пак беше покрито с тежки облаци. Стана пак тъй тъмно, както и миналата вечер, но Винету ни водеше с такава сигурност, сякаш бе светъл ден. Както беше предвидил, така и стана. След два часа път, той спря. Някаква висока тъмна маса се издигаше право пред нас.

— Това е планината, за която говори Дънкър — обясни ни апачът.

— Наистина ли е тя? — попита Дългия Уил. — В този мрак не бих я познал.

— Тя е. Когато човек застане горе, може да види долу Бялата скала.

— Тогава ще трябва да се изкачим горе. Да яздим нататък!

— Чакай! — предупредително извиках. — Бивакът започва непосредствено от другата страна на възвишението, така ли?

— Да.

— В такъв случай, понеже то се издига над него и оттам се вижда надалеч, бих се учудил много, ако горе няма пост. Нека първо Винету се изкачи сам, за да разузнае какво е положението.

Апачът скочи от коня и изчезна в нощната тъма. Измина около половин час преди да се върне.

— Моите братя трябва да бъдат внимателни, горе има двоен пост — доложи той.

— Значи не можем да се изкачим, така ли?

— Можем, но без конете.

— Тогава ще ги отведем по-далеч — назад. Ако веднъж изпръхтят или изцвилят, ще ни издадат.

Върнахме се малко назад и оставихме животните под надзора на Емъри. После само тримата отново се отправихме към възвишението и предпазливо се изкачихме горе. Постовете бяха запалили огън, на чиято светлина ясно можехме да различим двата силуета. Стражите, или по-скоро техният предводител, заслужаваха само презрителен присмех.

Застанали на отвъдния склон на планинския купен, ние хвърлихме поглед надолу към бивака. Нямаше как да различим Бялата скала, защото в тъмната нощ и тя бе станала черна. Долу горяха многобройни лагерни огньове. Вигвамите се виждаха само като силуети с неясни очертания.

— Well, ето ни вече при целта — обади се Дънкър. — Какво ще правим?

— Вигвамите не могат да се различат добре — отвърнах аз. — Е, да, ако имаше лунна светлина, на която добре да си личат, тогава можеше да се предприеме нещо.

— Но тъмнината си има и положителните страни.

— Така е, обаче най-важното е да разбера в кой вигвам е Мелтън и къде се намира лейди Вернер.

— Много добре знам къде са, ала за съжаление не мога да ти покажа. А ако можех, какво щеше да направиш?

— Щях да сляза долу в бивака.

— Защо?

— Поне да поговоря с жената, ако се окаже невъзможно да я измъкна.

— Това би било един от онези номера, които, както казват, са по силите само на теб и на Винету. Но трябва да знаеш, че целият бивак е обграден с постове. Как тогава ще се промъкнеш в него?

— По най-естествения път, който съществува — през потока. Няма да си тръгна преди да съм опитал поне да разговарям с лейди Вернер. Какви са всъщност вигвамите? Зимни или летни?

— Летни са.

— Значи са от платно. Тогава то е закрепено за колчета, които могат да се измъкнат от земята. При зимните вигвами положението е друго. Далече от потока ли са двете шатри, които търся?

— Не, съвсем близо са.

— Добре, тръгвам. Върнете се при конете и ме чакайте там. Ето ви моите пушки. Вземете ги и ги занесете при Емъри!

— Моят добър брат няма ли да поеме твърде голям риск? — замислено попита апачът. — Винету предпочита да го придружи.

— Не. Няма да имам никаква полза. Друго беше, ако ти знаеше точното разположение на онези вигвами.

— В такъв случай би трябвало с теб да дойде белият ловец, с когото се срещнахме. Той добре познава местността, а и ще ти помага. Самият ти го нарече способен уестман.

Дънкър веднага изрази готовност да ме придружи.

— Тази работа е по вкуса ми, сър. Харесва ми! Как мислиш, ще мога ли да участвам в нея?

— Хмм, не те познавам достатъчно, за да ти отговоря. Умееш ли да плуваш и да се гмуркаш?

— Доста сносно.

— Каква беше днес водата в рекичката — бистра или мътна?.

— Мътна беше. По нея често плаваха снопчета отнесена трева, както и тръстика.

— Това е много хубаво, защото ще ни е от голяма полза. Ще си направим островчета, под които ще се скрием така, че никой да не може да ни види.

— Островчета ли? Под които ще се скрием? — слисано попита той. — Я ми го обясни, сър. Не го проумявам.

— Цялата работа съвсем не е толкова трудна. Веднага ще разбереш. Навързва се тръстика, както и други неща, често влачени от водата, и то по такъв начин, че да се получи форма на малко островче — от онези, които теченията на реки и потоци влачат със себе си. В средата на островчето се прави връх, който трябва да е кух и да има няколко дупки, обърнати на всички страни. Промъкнеш ли се под него, вкараш ли главата си в издадената над водата част, ще имаш достатъчно въздух за дишане и през дупките ще можеш да се оглеждаш във всички посоки.

— All right! Много умна идея, сър! Да, дори и хора като мен могат още много да научат от Олд Шетърхенд и Винету. — Човек трябва да е изобретателен, мастър Дънкър!

— Щом островчетата ще плават, то и ние ще трябва да заплуваме заедно с тях, нали?

— Ако водата е дълбока, ще плуваме, плитка ли е, тогава ще газим. Ще се налага ту Да изпъваме тяло, ту да го свиваме — все според дълбочината на водата. Най-добре плуването да става по начина, наречен «плуване прав». Колената се присвиват леко нагоре и риташ във водата ту с единия, ту с другия крак, докато с протегнатите и по-широко разтворени ръце гребеш кучешката. Но в никакъв случай не бива да се образуват и най-малките вълнички, защото те всичко биха издали на някой по-наблюдателен човек. Разбра ли ме, мастър Дънкър?

— Yes, сър, много добре. Мисля, че ще се справя.

— Почакай малко! Не е само това! Трябва да съблюдаваме и някои други неща, разбира се при положение, че противникът е оставил зорки и наблюдателни постове. Ще напредваме внимателно, като ще спираме само на такива места, където самите ние поискаме да се огледаме по-подробно. Не бива да се придвижваме нито по-бързо, нито по-бавно от водата или от други предмети, които ще се носят близо до островчетата. А съвсем пък не бива някой да реши да плува срещу течението. Трябва винаги да се съобразяваме с него. Там където има водовъртежи, ще се наложи и самите ние да се въртим, а ако решим да спираме на брега, за да подслушваме, това трябва да става на подходящи места, където водата е спокойна и има вдадена в реката суша. Ще изглежда, че уж островчето се е закачило там и е спряло.

— Хмм! Все пак е по-трудно, отколкото си мислех, сър.

— Ако човек има опит и добре внимава, всичко е лесно. Важното е дали искаш да рискуваш.

— С най-голямо удоволствие! Направо се радвам.

— Хубаво! Но смятам за свой дълг да те предупредя, че рискуваш живота си. Забележат ли ни, загубени сме! И тъй, добре си помисли!

— Pshaw! Няма какво да размислям. Идвам с теб! Просто ми се ще веднъж да се свра в един плаващ остров и после да мога да разказвам, че всичко това съм научил от Олд Шетърхенд.

— Добре! Знаеш ли на какво разстояние нагоре и надолу по долината има разставени постове?

— Да, ако от обяд не се е променило нещо.

— Тогава можеш да ме водиш. Горе ще нагазим във водата и ще излезем на сушата едва след като отминем долния край на бивака. Тъй като после няма да разполагаме с необходимото време, ще трябва още сега да ти кажа как да се държиш. Едно леко цъкане с език ще е знакът, че някой от нас иска да каже нещо на другия. В такъв случай приближаваме двете островчета плътно едно до друго, за да имаме възможност да се разберем. Освен това ще гледаш винаги да си зад мен и да правиш всичко, каквото правя и аз. Спра ли на брега, спираш и ти. Отблъсна ли се, ще направиш същото! Само в един-единствен случай не бива да следваш примера ми, а това ще е, ако зарежа островчето и се изкача на брега, за да се промъкна тайно до някой вигвам.

— The devil! Нима е възможно да поемеш подобен риск?

— Не само е вероятно, ами е дори и сигурно. Ще ми посочиш вигвамите, за които споменах, още преди да сме се изравнили с тях, защото не бива да се връщаме срещу течението. Впрочем, за да те окуража, ще ти кажа, че цялата работа е по-лесна, отколкото изглежда. От едната страна на рекичката, където водите й мият белите скали, сигурно няма жива душа. Следователно оттам не можем да очакваме опасност. А другият бряг е обрасъл с храсталаци, които ни предлагат закрила. Към това се прибавя облачното небе, мрачната нощ, както и несигурната трептяща светлина на огъня, която във водата още повече не позволява ясно да се различат очертанията на отделните предмети. А сега напред! Нека първо уведомим Емъри, а после пътешествието по вода може да започне!

— Няма ли да е по-добре, ако изчакаме, докато огньовете угаснат и индианците си легнат да спят?

— Не, нали искам да поговоря с жената, стига да има и най-малката възможност за това, а и да наблюдавам червенокожите, за да узная евентуално нещо за планирания поход срещу нихорасите! Или трябва да рискуваме още сега, или изобщо да се откажем от тази работа.

Отидохме при Емъри и оставихме там всичко, от което не се нуждаехме, или което не биваше да се намокри. От оръжията взехме само ножовете си. Тъй като Дънкър нямаше нож, апачът му даде своя. Винету настоя да ни придружи до рекичката. Поиска да ни помогне при изграждането на островчетата и аз се съгласих, понеже така спестявахме време.

Естествено, че трябваше да подходим към тази работа с най-голяма предпазливост. След като открихме къде се намираше първият пост над бивака, ние продължихме на известно разстояние в същата посока, докато намерихме тръстика. Не биваше да я режем над водата, защото на сутринта прорязаните стебла щяха да направят впечатление на индианците. Между близките храсталаци имаше достатъчно сухи клони, тъй че скоро събрахме необходимото ни количество и започнахме да правим островчетата. Те трябваше да са леки, но здрави, защото ако някое от тях се разкъсаше и разпаднеше, скрилият се отдолу човек щеше да се изложи на най-голяма опасност. А и формата им не биваше да бие на очи. Трябваше да изглеждат точно така, сякаш единствено водата беше събрала и сплела отделните им съставни части, образувайки едно цяло. След около час бяхме готови. Дънкър пръв навлезе в рекичката, за да направи пред мен един опит с «островчето», който излезе напълно успешен. След като ме увери, че за всеки случай ще бъде в пълна готовност да ни помогне със скорострелната ми карабина «Хенри» в ръка, Винету се отдалечи. После и аз навлязох във водата, промъкнах се под моето островче и пъхнах глава в кухината му. Нощното ни приключение можеше вече спокойно да започне.

Не беше кой знае колко приятно чувство да си потопен във водата облечен. Вярно, бяхме оставили при Емъри всичко, от което можехме да се лишим, ала тъй като смятах да разговарям с Марта, все пак задържах по-голямата част от дрехите си, а те скоро натежаха от вода и започнаха да ми пречат.

Реката не беше широка, но дълбока. Щом се оттласнахме от брега, изгубихме почва под краката си и бяхме принудени да плуваме. Съвсем точно се съобразявах със силата на течението, а моят спътник ме следваше на няколко метра. Беше тъмно, но въпреки това, след като изминахме известно разстояние, забелязах първият пост да стои на брега. Успяхме щастливо да минем покрай него. Беше застанал с лице към водата и несъмнено видя двете купчини от тръстика и клони, понесени от реката, но нищо не заподозря. Това ме убеди, че нашите островчета имаха естествен вид. Можех да се надявам, че нямаше да направят впечатление и на други бдителни очи.

По-нататък не ни се мернаха никакви постове. Вероятно само след долния край на бивака имаше още един пост на брега на реката. Скоро пред очите ни изплуваха първите вигвами, осветени от огньовете. Те се издигаха на левия бряг, засенчен от растящите там храсталаци. Ако се бяхме придвижвали близо до него, гъсталаците щяха да скриват бивака от погледите ни — затова ние се придържахме повече към другия, десния бряг. Оттам можехме да хвърляме поглед тук-там между храстите и бяхме сигурни, че отсреща нямаше никой, който да ни обърне тъй нежелано от нас внимание.

По едно време течението отслабна, защото реката описваше широк завой надясно, където водите й миеха подножието на Бялата скала. По този начин от вътрешната страна на завоя, отляво на нас, оставаше достатъчно място за шатрите, повечето от които бяха издигнати близо до реката — сигурно, за да им е под ръка тъй необходимата вода.

Бяхме минали вече покрай тринайсет или четиринайсет вигвами, когато Дънкър ми даде знак, че иска да ми съобщи нещо. Тъй като ме следваше съвсем отблизо, нямаше нужда да спирам. Наострих слух зад мен и го чух да казва:

— Големият вигвам, пред който са забити двете копия с амулети, е на вожда.

Всъщност това не ме интересуваше особено, но все пак обърнах внимание на посочения вигвам и разбрах колко добре беше направил Дънкър, че ми го посочи. Пред вигвама гореше огън. Но понеже той вече догаряше, отстрани на шатрата, където имаше повече място, бяха запалили още един огън. Край него седяха неколцина червенокожи, и то така, че лесно можеше да се узнае какво предстои. Сигурно щяха да дойдат и други и заедно да образуват кръг. Очевидно там щеше да се състои съвещание. Ако успеем да ги подслушаме, може би ще узнаем нещо важно. Ето защо спрях с островчето си на десния бряг и Дънкър направи същото — така че двете островчета се сляха в едно. Озовахме се толкова близо един до друг, че можехме тихо да разговаряме и съвсем ясно да се разбираме.

Вярно, че за да ги подслушаме, трябваше да се прехвърлим на левия бряг, обаче там храстите щяха да ни пречат добре да се оглеждаме наоколо. Затова на първо време останахме все още при десния бряг, за да можем оттам да наблюдаваме какво става отсреща. Отново имахме възможността да стъпим на дъното. Водата бе дори толкова плитка, че можехме да седнем на мекия наносен пясък.

— Сър, защо спираш тук? — тихо ме попита Дънкър.

— Нима не виждаш, че отсреща се правят приготовления за някакво съвещание? — попитах го аз.

— Наистина. Искаш да ги подслушваш ли?

— Да. По-късно, когато започне събранието им. Засега ще останем тук, защото така ще можем да установим кой ще вземе участие в съвещанието. Оттук не се ли вижда вигвамът, където живее Мелтън?

— Не. Но той е шестият, ако се брои от зигвама на вожда надолу по брега.

— Ами вигвамът на лейди Вернер?

— Той е четвъртият оттам нататък.

— В такъв случай не е нужно тепърва да ми показваш двата вигвама, стига само да не си объркал в броенето. Да изчакаме сега да видим какво ще става отсреща!

Изглежда, на съвещанието щеше да се разглежда някакъв много важен въпрос. Разбрахме го от големината на кръга, който щеше да се образува, както и от значителния брой обикновени воини, които още отсега се събираха наоколо. На известно разстояние от вътрешния кръг те започнаха да се подреждат в широк полукръг, защото в съвещанието имаха право да участват само по-изтъкнатите воини.

Малко повече от час бяхме седели така «на котва», когато забелязахме от вигвама на вожда да излиза някакъв висок и як индианец, който се отправи към вътрешния кръг.

— Това е Силния вятър — прошепна ми Дънкър.

Значи този човек беше вождът. Зад него се появи и Джонатан Мелтън. Той носеше всичките си оръжия и седна до Силния вятър. Следователно Мелтън ще участва в съвещанието, като преди това е имал разговор с вожда. После по даден знак се появиха дванайсет възрастни и опитни воини, които се настаниха в кръга.

Съвещанието започна и едва тогава ние един подир друг се отдалечихме от десния бряг и заплувахме към левия. Придвижвахме се толкова предпазливо, че изглеждаше сякаш островчетата бяха понесени от течението към отсрещния бряг. Там отново спряхме съвсем близо един до друг.

Измина известно време, докато пак се настаним по-удобно, и видяхме, че съвещанието вече е започнало. Нямаше как да хвърлим поглед над високия бряг. Чухме само как нечий силен енергичен глас държеше реч.

— Знаеш ли кой говори? — попитах Дънкър.

— Вождът.

— Гласът се носеше толкова ясно, че можехме да разберем всяка негова дума.

— … макар моите червенокожи братя да се канят да потеглят на път едва след четири дни, все пак аз имам няколко основателни причини, за да започна похода още утре в ранни зори. Освен това този смел бледолик ми съобщи, че пътем сигурно ще заловим трима прочути мъже. Ако излезе истина, тогава във всички вигвами и долини хората ще разказват за храбростта и хитростта на могольоните. Тримата воини са вождът на апачите Винету, Поразяващата ръка и още един прочут бледолик, избил вече много червенокожи воини!

— Уф, уф! — разнесе се наоколо в кръга, а и застаналите недалеч от него индианци също нададоха възклицания, изразяващи тяхната радостна изненада.

— Нашият бял брат — продължи вождът, — ще разкаже сега на воините на могольоните онова, което преди малко съобщи и на мен.

С тези думи приключи встъпителната му реч. Той я беше държал прав и сега, както предполагах, отново си седна на мястото. След броени секунди се разнесе гласът на Джонатан Мелтън. Той им дръпна дълга войнствена реч, която засягаше най-вече нас. Разказа им, че сме се появили при него в пуеблото и сме започнали да хулим и ругаем могольоните, че сме искали да отидем при нихорасите и да ги подбудим да тръгнат в поход срещу тях. Понеже самият той бил приятел на могольоните, веднага се метнал на коня си, за да ги предупреди за заплашващата ги опасност. Можели да се уверят в добрите му намерения, ако обърнели внимание на обстоятелството, че дошъл при тях на един напълно съсипан и изтощен кон. Току-що бил чул за взетото решение от могольоните да предприемат боен поход срещу нихорасите, който обаче щял да започне едва след четири дни. Това било погрешно, защото дотогава най-вероятно самите нихораси щели да ги нападнат. Затова трябвало незабавно да тръгнат на път, още повече че днес се е удало на Дънкър да офейка. Беглецът бил чул за намерението им да предприемат поход срещу нихорасите и можело да се предположи, че ще побърза да отиде при тях, за да ги уведоми.

Този тип приведе и други свои основания по един толкова хитроумен начин, че още преди да бе свършила речта му, бях убеден, че съветът на старейшините щеше да му даде съгласието си. И действително — след последните му думи сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Настъпи краткотрайна тишина, а после отново чух гласа на вожда:

— Моят бял брат доказа, че е приятел на нашето племе. Ние му благодарим. Нека сега ми отговори само на няколко въпроса. При тръгването му от пуеблото на бялата скуоу Винету и Поразяващата ръка бяха ли все още там?

— Да.

— А знаеш ли кога ще го напуснат?

— Не.

— На тях известно ли им е, накъде си се отправил?

— Не.

— Тогава не може да се очаква, че незабавно са тръгнали да те преследват. Може би те все още се намират в пуеблото, а?

— Наистина е възможно.

— В такъв случай ще успеем да им попречим да насъскат нихорасите срещу нас. Необходимо е само да им изпратим един отряд от наши воини, за да ги плени. Така те няма да стигнат до нихорасите.

— Ами ако вече са при тях?

— Тогава би трябвало да тръгнем още утре в ранни зори. Ако нихорасите действително имат намерение да ни нападнат, ще бъдат принудени да минат през Ткли Настла,[12] в случай че не искат да изгубят няколко дни в заобикаляне. А ние можем там да ги издебнем и да ги унищожим до последния човек. Ако възрастните воини са съгласни с мен, още сега ще изпратя петдесет души, които веднага ще тръгнат, за да пресрещнат Винету и Поразяващата ръка и да ги пленят. Останалите войни ще потеглят с мен утре към Ткли Настла, където можем да изчакаме вестта за успеха на нашия отряд. Аз казах! А сега нека обсъдим предложението ми!

— Ела, да тръгваме! — прошепнах на Дънкър. — При шестия вигвам пак ще спрем на брега.

Отново се оттласнахме от брега и продължихме да плуваме нататък. Шестият вигвам се намираше също тъй близо до рекичката, както и другите. През храстите сянката му падаше върху водната повърхност. Когато се добрахме до нея, ние пак спряхме на брега. Подканих Дънкър:

— Остани тук, докато се върна, но в никакъв случай не излизай на сушата!

— Ами ако не се върнеш, сър?

— Тогава ще чуеш Винету да стреля. Разнесат ли се изстрели от неговата Сребърна карабина, ще бягаш оттук. С твоето островче ще се спуснеш надолу по реката, докато стигнеш най-долния пост, и след като го заобиколиш, ще се върнеш при сър Емъри.

— Ами ти, какво ще стане с теб?

— Остави тази грижа на мен. Не би могъл да ми помогнеш, по-скоро би навредил на нашия план.

Закрепих островчето си за храста, до който се намирах в момента, и се измъкнах изпод него, като естествено първо трябваше да се гмурна. После предпазливо започнах да се промъквам между храсталаците нагоре по брега. Щом стигнах горе, се огледах. Не се виждаше жива душа.

Сега най-важното беше да разбера дали във вигвама имаше човек, или не. Пропълзях съвсем близо до него и наострих слух. Нищо не се чуваше. Извадих едно колче от земята и внимателно повдигнах долния край на платнището. Входът се намираше точно срещу мен. Беше полуотворен. Тъй като светлината на един от огньовете падаше вътре, забелязах, че вигвамът е празен.

Сърцето ми заби учестено. Мелтън носеше заграбеното наследство в една кожена чанта, но не я беше взел със себе си на събранието. Следователно тя се намираше в неговия вигвам. Обаче никъде не я зърнах. Ето защо повдигнах платнището още малко нагоре и се вмъкнах вътре. Чантата никъде не се виждаше. Дали не я беше дал на вожда да я пази? Но това не ми се струваше много вероятно. Ето защо пропълзях до леглото, направено от шума, трева и няколко одеяла, бръкнах с ръка отдолу и затърсих. И ето че… я напипах!

Бях изпаднал в голяма възбуда. Тук бяха милионите, които толкова искахме да си върнем. Но дали биваше да ги взема? С усилие на волята си наложих спокойствие.

Отмъкнех ли чантата, Мелтън съвсем скоро щеше да забележи, че тя липсва. Щеше да вдигне тревога. Щяха да търсят и да намерят следите ми, после щяха да продължат да претърсват околността и щяха да се натъкнат и на другите ни дири. Така щяхме да се изложим на най-голяма опасност, а дори и да й се изплъзнехме, щяхме да имаме парите, но не и крадеца.

И така, не биваше да вземам чантата. А да я отворя и разровя, това щеше да ми отнеме време, с което не разполагах. Трябваше обаче да рискувам. Трескаво измъкнах толкова търсения предмет изпод одеялата. Може би Джонатан беше извадил ценното й съдържание и го беше напъхал по джобовете си. В такъв случай излагането ми на тази опасност бе съвсем безполезно.

Чантата беше кожена и имаше метална рамка с ключалка. Беше пълна и… заключена. Извадих ножа си, насилих ключалката и я отворих. Това никак не беше трудно, но го направих неохотно, понеже бе твърде съмнително дали ще успея да я затворя също тъй лесно. Бръкнах в чантата и напипах някакви меки предмети и други по-дребни неща, но те не бяха онова, което търсех. После между пръстите ми попадна дебел портфейл. Нямаше нищо друго. Измъкнах го. За да възстановя предишния обем на чантата, с ножа си отрязах парче от най-долното одеяло, сгънах го, придавайки му четириъгълна форма, и го пъхнах обратно на мястото, откъдето бях извадил портфейла. После натиснах металната рамка с ключалката по-здраво, за да се затвори, и тя… щракна! Не можех да си обясня как бе възможно това, но отворената преди малко с груба сила ключалка пак се заключи.

Вече трябваше да се връщам, но това не беше толкова лесно, колкото може би някой ще си помисли, защото се налагаше да залича оставените от мен следи.

Вярно, дрехите ми бяха подгизнали, но сигурно бе, че във вигвама нямаше да измокря чак толкова много пода, за да направи някому впечатление. След като отново напъхах кожената чанта под постелята, аз захапах със зъби портфейла, изпълзях навън от вигвама и пак забих колчето на старото му място. Пълзейки на колене заднешком към реката, аз грижливо изправях с ръце стъпканата трева. Ако тази нощ на това място паднеше роса, на зазоряване тук сигурно нямаше да си личи нищо от следите ми. Когато най-сетне стигнах долу при водата, откъм скривалището на Дънкър дочух тихия му глас:

— Слава Богу! Това чакане ми се стори цяла вечност! От безпокойство за теб така се изприщих, че заприличах на болен от шарка.

— И въпреки всичко се налага да ме почакаш още малко — отвърнах аз.

— Още ли да чакам? Защо?

— Донесох нещо, което нямаше как да не взема, а от друга страна, то не бива да се мокри, тъй че трябва да го закрепя върху моето островче, за да остане сухо.

— Какво е то?

— Няколко милиона долара.

— Какво? Да не би да са онези заграбени пари.

— Да.

— Голям късметлия си! Сигурно са в портфейл, а?

— Да.

— Тогава го закрепи много внимателно, за да не се загуби!

— В задния край на моето островче ще направя втора плаваща купчина. Отсега нататък ще трябва да не я изпускаш из очи, докато ме следваш.

Трябваше да събера нужния материал, но не биваше да режа клони от храстите, защото светлия цвят на отрязаните места щеше да ме издаде. За щастие наоколо имаше и други откършени и нападали клонки, които бяха напълно достатъчно за моята цел. След като скътах портфейла на това сигурно място, отново се мушнах под моя остров и продължихме да плуваме. Спряхме при четвъртия вигвам и аз отново се измъкнах навън.

— Внимавай! — предупреди ме Дънкър. — Предполагам, че лейди Вернер не е сама във вигвама!

— Тогава навярно седи навън — отвърнах му аз.

— Тъй ли? И защо?

— Защото такава дама ще предпочете да се наслаждава възможно по-дълго на чистия въздух, вместо да кисне в тесния задушен вигвам заедно със старите скуоу.

Пълзейки, аз се изкачих по брега. Предположението ми се потвърди. На три-четири крачки пред мен се издигаше вигвамът, а близо до него видях седналата Марта. Тя бе избрала мястото си отстрани на шатрата, защото пред входа й се бяха настанили няколко индианки. Важното беше да я заговоря, без да я изплаша прекалено много. Най-добре бе да я повикам със собственото й име и да си послужа с немски език.

— Марта! — тихо прошепнах зад гърба й. Тя трепна и изненадано се обърна, но за мое щастие, без да извика. Надигнах глава, колкото да може да види лицето ми, и едва чуто побързах да й прошепна:

— Тихо! Не вдигайте шум! Познахте ли ме?

— Да — едва промълви тя и се отдръпна малко встрани, така че по-лесно да можем да разменяме тихи думи. Вниманието на индианките бе насочено към мястото, където съвещанието на воините все още не беше приключило.

— Дойдох само за да ви кажа, че съм наблизо — продължих аз.

— Слава Богу! — прошепна тя и сключи ръце като за молитва. — Но каква дързост от ваша страна!

— Изобщо не е опасно. Преди всичко ми кажете как се отнасят с вас!

— Доста сносно.

— Значи, както изглежда, животът ви не е в опасност, така ли?

— Може би все пак да е!… Ако Джонатан Мелтън… но вие няма как да знаете какво…

— Всичко знам — прекъснах я аз. — Вашият водач Дънкър…

— Той избяга! — припряно се намеси тя..

— И се натъкна на мен и Винету. В момента се крие зад мен във водата.

— Господи, колко е опасно! Ами моят брат Франц?

— Той е в безопасност. Намира се при нихорасите.

— Там не е в безопасност, защото те ще бъдат нападнати от могольоните. Мелтън ми каза, че и той ще вземе участие в похода, за да ви залови.

— Значи очаква, че ще дойдем, така ли?

— Както изглежда. Той ме заплаши. След като му паднете в ръцете заедно с Винету и мистър Емъри и да «пречука» и всички нас.

— Тогава вече знаете, че поне за момента нищо лошо няма да ви се случи. Можете да сте спокойна. А ние ще се погрижим походът им срещу нихорасите да се провали, така че няма защо да берете страх и заради брат си. Сега засега все още не мога да ви освободя, но ви уверявам, че вашето пленничество ще е много кратко. Къде е Мърфи, този тъй непредпазлив адвокат?

— Малко по-нататък. По нареждане на Мелтън го охраняват твърде зорко. Ами вие какво правихте през това време? Изглежда, не сте намерили замъка, който търсехте.

— Намерихме го. По-късно ще ви разкажа с подробности! Хари Мелтън е мъртъв. Пленихме брат му Томас и само Джонатан ни се изплъзна. Но най-късно след няколко дни ще го Заловим.

— Ами наследството? Какво стана с него?

— Може би е вече в ръцете ми.

— В ръцете ви…

— Тихо, по-тихо! — прекъснах я аз. — Вече и без друго говорих много и останах тук твърде дълго. Ще ви кажа, още само това, че бях във вигвама на Мелтън. Пропълзях вътре и понеже там нямаше никой, отмъкнах портфейла му, където вероятно е скрито всичко, което търсим. Това е най-важното, но скоро ще спипаме и тези негодници. А сега тръгвам! Не се тревожете и ми изпълнете една молба, след като се отдалеча!

— Каква е тя?

— Слезте няколко пъти до водата, за да заличите моите следи!

Ако индианците забележат смачканата трева, ще си помислят, че вие сте го направили.

— С удоволствие! Но позволете ми и аз да ви помоля нещо! Не залагайте живота си на карта! Ако ви убият, и аз съм загубена.

— Не сте, защото тогава тук ще са и Винету, и Емъри. Но ви уверявам, че нищо лошо няма да ми се случи. Чувствам се в такава сигурност, в каквато е и препоръчаното писмо в чантата на пощальона. И така, не се отчайвайте! Дръжте се смело и бъдете уверена, че непременно ще ви измъкнем оттук, понеже…

Аз млъкнах, защото в същия миг над бивака се разнесе силен пронизителен вик. Старите индианки пред входа на вигвама скочиха на крака и изпълнени от любопитство, се отдалечиха на няколко крачки, тъй че вече нямаше опасност да ни забележат толкова лесно, както преди.

— Какво ли означава това? — попита Марта.

— Този вик е сигнал за индианците да се съберат. От него разбирам, че са решили да действат според предложенията на Мелтън. Несъмнено много скоро един отряд ще поеме на път, за да ни залови. Трябва да тръгвам. И така, кураж! И довиждане!

Тя ми подаде ръка, после аз се плъзнах надолу към водата. Тъкмо когато се канех да се промъкна под моето островче, чух един познат глас да казва:

— Мисис Вернер, идвам, за да се сбогувам с вас. Наистина, убеден съм, че ви е много тежко да се разделите с мен, но мога да ви даря с утехата, че скоро пак ще се видим.

Човекът, който изрече тези думи, беше Джонатан Мелтън. Тонът му беше толкова гадно подигравателен, че страшно много ми се прииска да се втурна нагоре, да го сграбча и да го завлека с мен във водата. Ала трябваше да се съобразявам не само с Марта и с Мърфи, а и с… онзи портфейл. Ето защо се вмъкнах в скривалището си и продължих да подслушвам. Негодникът продължи:

— Не съм аз единственият, който ще напусне бивака, вие също ще заминете оттук.

Ах, помислих си аз, дано в този момент Марта постъпи разумно!

Дано да не млъкне, а да му отговори нещо! И тя наистина постъпи умно. Изглежда съобрази, че аз още не съм се отдалечил и имам голямото желание да чуя какво още ще й съобщи той.

— Ще замина ли? И кога? — попита тя.

— Още на зазоряване заедно с индианците, които ще потеглят в поход срещу нихорасите. Само след четвърт час аз тръгвам с един отряд от петдесет могольони, за да заловим Олд Шетърхенд, Винету и англичанина. Ако все още се намират в замъка, където искахте да отидете и вие, там ще ги изненадаме и пленим. А ако са тръгнали, ще ги пресрещнем нейде по пътя. И в двата случая отсега може да се каже, че все едно са ни в ръцете. А на сутринта индианците ще вземат със себе си и вас, и адвоката, за да не се налага да се връщам толкова далеч назад. С вас ще се срещнем в една много красива местност, наречена Мрачната долина. И какво мислите, че ще се случи тогава?

— Да не би да се каните да ни убиете?

— Да ви убия ли? Ще ви призная, че с това предположение сте доста близо до истината.

— Сър, нещата може да се развият и по съвсем друг начин, а не както си мислите. Все пак е възможно да не успеете да изненадате нихорасите и могольоните да бъдат победени. Тогава ще попадна в ръцете на победителите, но не и във вашите.

— Pshaw, женски акъл! Нихорасите изобщо не подозират, че ще предприемем боен поход срещу тях. Ще ги връхлетим, тъй както ястребът връхлита върху гълъбите. Наредих да не ви изпускат из очи — нито вас, нито адвоката. Ще ви вържат върху конете. Не е изключено на вожда да му хрумне милостивата мисъл да ви качи във вашата кола, защото не можете да яздите добре и само ще бавите колоната. Но в никакъв случай няма да ви се предложи случай да избягате и в никакъв случай не бива да се надявате, че вашите приятели ще успеят да ми се изплъзнат и да ви спасят! А сега си вървете във вашия вигвам! Жените, които ви пазят, са получили нареждане да не ви пускат навън до настъпването на деня.

Изглежда, тя се подчини на заповедта му, понеже нищо повече не чух. Изчакахме още известно време, а после продължихме да плуваме надолу, докато се озовахме извън веригата от постове. Едва тогава се измъкнахме от водата. Когато прибрах портфейла, забелязах, че бе съвсем сух.

Въпреки нощния мрак успяхме да се ориентираме в коя посока да тръгнем, понеже горе на възвишението огънят все още гореше.

Той ни послужи като пътеуказател. От другата страна на хълма ни очакваше Емъри.

— Сър — обади се Дънкър, докато крачехме редом един до друг, — ама това беше такова приключение, за което винаги ще си спомням с голямо удоволствие. Разговорът ти с онази лейди бе толкова тих, че нищо не можах да чуя, но накрая Мелтън ни издаде всичко. Направо няма цена обстоятелството, че в прекалената си сигурност и увлечен от желанието си да й се подиграва, той ни издрънка всичко.

Какво ще правим сега?

— Това не можем да решим само ние двамата. Много хубаво стана, че узнахме толкова важни неща, но най се радвам на портфейла. Мелтън съвсем скоро ще тръгне на път. Следователно едва ли може да се очаква, че ще се рови в кожената си чанта и ще забележи липсата му. Не съм мислил, че е възможно толкова лесно да се докопам до парите. Във всеки случай, хората, на които принадлежат, могат да се чувстват вече материално осигурени.

— Но дали действително парите са в портфейла?

— Би трябвало страшно много да се лъжа, ако не са там. Веднага щом се разсъмне, ще проверим.

Аз млъкнах, защото ми се стори, че недалеч от нас забелязах тъмен човешки силует. Напълно възможно беше да е някой могольон. Но ето че чухме гласа на Винету:

— Нека моите братя се приближат!

Той държеше в ръка моята карабина «Хенри» и ни обясни присъствието си така:

— Моите братя навлязоха горе във водата. Трябваше да плуват по течението. Затова застанах да ги чакам толкова надолу по брега.

Нека дойдат с мен да отидем при Емъри.

Англичанинът немалко се зарадва да ме види пак жив и здрав. Ние изстискахме водата от дрехите си, облякохме и онези, които бяхме оставили да не ни пречат, като междувременно разказахме какво бяхме узнали. Когато споменах, че съм докопал портфейла, апачът направи замислена физиономия. После каза:

— Моят брат в никакъв случай не е бивало да го взема. Мелтън ще забележи липсата му.

— Нека!

— И ще заподозре, че сме били тук.

— А може би ще отвори чантата си едва след няколко дни. И като разбере, че парите му са изчезнали, защо пък веднага трябва да си помисли, че ние сме ги взели? Нима не е възможно да ги е откраднал някой могольон? А може да предположи и че парите са измъкнати от по-отдавна. Но дори и подозренията му действително да се насочат към нас, то и тогава все пак ще е по-добре да са у нас парите, до които се домогвахме толкова дълго, отколкото да останат в неговите ръце и изложени на случайностите на капризната съдба. Най-сетне не беше изключено да стане така, че когато го заловим, парите да не са у него.

— Може би ще дам право на моя брат, ако продължи да разказва. Отзовах се на подканата му, като споделих с тях и онова, което Джонатан Мелтън беше казал на певицата. Когато свърших, апачът не успя да скрие учудването си.

— Винету мислеше този човек за по-умен, отколкото се показва. Присмехът е изкусител, на когото никога не бива да се оставяш да те подвежда. Значи той ще тръгне с петдесет воини, за да ни пресрещне! Какво ще каже моят брат Шетърхенд?

— Това е такава глупост, по-голяма от която не може да има. Щом като допуска, че сме узнали накъде се е отправил, тогава би трябвало да проумее, че това ще стане, и то много скоро. В такъв случай е възможно вече да сме тук, или поне да сме Нейде съвсем наблизо. Ето защо от негова страна е страхотна грешка тъкмо сега да тръгва, за да ни пресреща. Тъмно е. Няма да може да види и да разчете следите ни и е почти сигурно, че ще се размине с нас. Той не бива да напуска този бивак по тъмно и първо би трябвало най-старателно да претърси околностите му.

— Моят брат каза верни думи. А могольоните ще потеглят на поход срещу нихорасите малко по-късно, след като се развидели, така ли? Че нима вече са се приготвили за път? Та нали походът щеше да започне едва след три дни?

— За подготовката на един индиански отряд е необходимо да се направи много по-малко, отколкото за някоя голяма войска от бели войници.

— Поразяващата ръка не бива да забравя, че отрядът ще трябва не само да се въоръжи, но и да се запаси с провизии. А разполагат ли могольоните с достатъчно храна? Моите братя забелязаха ли да са направили месо?[13]

— Не.

— Това е груба грешка, защото както по пътя, тъй и там, накъдето са тръгнали, няма да намерят нищо за ядене.

— Нима в околностите на Мрачната долина няма никакъв дивеч?

— Много малко. И освен това имат ли време за лов воини, които всеки миг очакват да бъдат нападнати?

— Не, но ако могольоните правят такива грешки, това може само да ни радва. Вождът на апачите знае ли къде е Мрачната долина?

— Да.

— Колко път има до нея?

— Ако някой най-обикновен ездач поеме натам в ранни зори и остане на бивак да пренощува, ще пристигне по обед на следващия ден. Аз ще водя моите братя.

— Кога тръгваме?

— Веднага щом Мелтън потегли с отряда си. Ако тръгнем преди него, те ще открият следите ни и ще предизвикаме подозрения.

— Не е ли възможно да изберем някой друг път? Ако тръгнем след тях, ще сме принудени през цялото време да останем зад гърба им, а това непрекъснато ще ни бави. Във всички случаи те няма да яздят толкова бързо, колкото ни се налага на нас да бързаме, щом искаме своевременно да предупредим нихорасите. Затова предлагам незабавно да напуснем тази местност.

— Олд Шетърхенд е прав. А какво ще каже моят брат Емъри?

— Да тръгнем веднага — отвърна англичанинът. — Парите са вече у нас, а сега остава да спипаме и скъпия Джонатан. Винету може ли да ни води така, че могольоните да не попаднат на следите ни?

— Да. Те ще яздят по пътя, по който минахме вчера от извора насам. Ако се придържаме малко по-надясно, те няма да забележат никаква следа от нас.

Той искаше да яздим така, че пътят ни да води успоредно с пътя на могольоните. Така и направихме. Може би беше вече два часа през нощта, когато се метнахме на седлата и напуснахме това място. Ездата ни наистина не предвещаваше да е особено приятна, защото вятърът се усили и скоро започна да вали толкова силно, че след съвсем кратко време се измокрихме до кости. Но за мен и за Дънкър това нямаше никакво значение, защото още отпреди бяхме подгизнали от вода.