Сатана и Юда

Трета глава Братоубийство

И през ум не ни мина да се върнем до онова място край Канейдиън, където за последен път видяхме Джонатан Мелтън. Това би означавало само излишна загуба на време. Напротив, доколкото ни позволяваше теренът, поехме веднага към Албюкърки, следвайки въздушната линия. На четвъртия ден привечер стигнахме целта си.

Град Албюкърки е получил названието си от едноименния херцог, който е бил вицекрал на Мексико. Албюкърки означава бял дъб (albaquercus). Селището се състои от две части, които никак не си приличат — стария испански и новия американски град. Двете градски части са отделени от широко незастроено пространство. Старият испански облик се е запазил чист от чуждо влияние във всяко отношение и никъде другаде новоамериканският стил не му се противопоставя толкова отблъскващо, както тук. Новият Албюкърки досущ приличаше на всички други никнещи като гъби след дъжд американски градчета, с лоши непавирани улички и улици, с дъсчени тротоари за пешеходците от двете страни. Повечето от къщите бяха постройки от дърво с магазинчета и пивници от какъв ли не вид. Градът е разположен на левия бряг на Рио Гранде дел Норте. На десния бряг се е ширнало голямото село Атриско.

Даже и да не бяхме толкова добре осведомени, пак бихме предположили, че ако все още се намираха в това селище, преследваните от нас хора трябва да се търсят в американската част на града. А ние знаехме, че срещата щеше да се състои в «салуна» на Пленър. Естествено и през ум не ни мина да отидем в тази странноприемница и тримата наведнъж. Напротив. Спряхме пред едно друго място наречено хотел. Двамата с Винету останахме там, а Емъри продължи с коня си към Пленър, за да отседне при него. От нас тримата англичанинът най-малко биеше на очи. Казахме му колкото може по-рядко да се мярка пред хората в странноприемницата и му възложихме задачата да събере възможно най-подробни сведения.

Както вече споменах, пристигнахме привечер. Бяхме изморени и ни се искаше да си легнем да спим навреме. Когато го казах на келнера по време на вечерята, той възрази:

— Джентълмени, постъпвате много погрешно. Наистина Албюкърки е затънтена и печална дупка, но щом веднъж ти се предлага подобно нещо, човек трябва да му се наслади, вместо да отиде в леглото си.

— Че какво толкова има? Изглеждате ми много въодушевен, мастър!

— И наистина е така! Би трябвало само да видите испанката, сър!

— Вече съм виждал не една и две испанки. Каква е тя?

— Певица. Казвам ви, че целият Албюкърки е полудял по нея. Тя мислеше да пее само една вечер, но толкова я харесаха, че реши да даде още две представления. Днес ще пее за последен път.

— И как му е името на това изключително същество?

— Пахаро.

— Хмм! Много хубаво звучи!

— Истинско испанско име. И тя е истинска испанка, макар че както изглежда, най-много й допада да пее немски песни.

— Какво? Една испанка, която пее немски песни?

— Да Това учудва ли ви? Тя сигурно знае защо го прави. Хората могат да си мислят за немците каквото си щат, но те имат хубави песни като никой друг народ. А сеньора Марта Пахаро умее да ги пее. И освен това би трябвало да чуете какви чудеса върши брат и с цигулката! Казвам ви, че няма друг такъв музикант като този Франсиско Пахаро!

— Значи Марта и Франсиско Пахаро, така ли? Правите ме любопитен. Може би все пак ще отида да чуя дамата. Къде е концертът им?

— В салуна отсреща. Вече няма билети. Всичко се разпродаде.

Само аз разполагам с още няколко. Всъщност мястото струва един долар, но ако ми платите два долара, можете да получите един билет.

— А-а значи искате сто процента печалба, а? От мен да мине.

Дайте ми два билета!

Защо купих билетите въпреки двойната им цена ли? Много просто — пахаро означава на немски Фогел (птица), а братът и сестрата се казваха Марта и Франц. Нямаше как да не се сетя за моите стари познати още от Германия, за хората, заради чието наследство заедно с Винету тръгнах да пътувам за Египет и Тунис, а сега отново се бях озовал в Америка. Испанка, която пее немски песни, това не беше много за вярване. По-скоро певицата е немкиня, която тук в Ню Мексико си е присвоила испанско име. Казах на Винету за какво става въпрос и той веднага изяви готовност да посети заедно с мен концерта.

Имаше само половин час до започването. Следователно трябваше да побързаме и затова се втурнахме към отсрещната страна на улицата. Келнерът съвсем не беше преувеличил нещата, поне що се отнасяше до посетителите. Салунът също беше дъсчена постройка и може би побираше около шестстотин души. Въпреки това имаше съвсем малко свободни столове, и то най-отзад.

Само след броени минути прииждащите посетители бяха принудени да заемат място между редиците или пък да останат навън в коридора. Виждаше се един издигнат за случая подиум, на който беше поставен роял. В съседство се намираше малко помещение, което, отделено с плътни завеси, беше на разположение на изпълнителите.

Когато бе даден знак за започването на концерта, двамата излязоха на сцената. Да, те бяха, Франц Фогел и неговата сестра. Той държеше своята цигулка, а тя седна пред рояла, за да му акомпанира. Той изпълни блестящо една пиеса и аз забелязах, че беше напреднал значително. Марта седеше така, че я виждах в профил: Без съмнение, тя бе станала още по-красива. Страданията през последните години още повече бяха одухотворили лицето й, а чертите му бяха придобили постоянен израз на меланхолична сериозност. След първото изпълнение двамата се оттеглиха от сцената.

При второто излизане главната роля се падаше на Марта, а съпроводът бе на Франц. Тя изпя един испански романс, и то толкова великолепно, че бе принудена да го повтори. Тя носеше дълга черна рокля, съвсем затворена по врата. Нямаше други бижута или украшения освен една червена роза в косата. След всяко изпълнение двамата се сменяха, като взаимно си акомпанираха.

После Марта изпя още две планинарски песни, една испанска серенада, подир което последва великолепното четиристишие:

Един път зърнах твоя лик, от чудния ти чар привлечен, и в същия вълшебен миг разбрах — навеки бях обречен!

Да, това беше истинска немска чувственост, лиричност и дълбока душевност. Такива песни можете да чуете само в Германия. По-голямата част от слушателите не разбра нито дума от текста и въпреки всичко последваха такива овации, че сградата сякаш потрепери. Певицата бе принудена да повтори две строфи.

В този момент Винету ме попита:

— Моят брат няма ли да отиде да попита къде живеят? Нали ще трябва да поговорим с тях!

Прав беше. Тази вечер двамата излизаха за последен път на сцената. Може би още на следващия ден щяха да си заминат. Трябваше да говоря с тях. И така, станах от стола си, за да отида при брата и сестрата. При това се видях принуден да си пробия път през застаналата в коридора тълпа, което привлече погледите на хората върху мен. И ето че чух едно изплашено полувисоко, но все пак ясно доловимо възклицание:

— The devil! Я виж, та това е Олд Шетърхенд!

Погледнах към мястото, откъдето се разнесоха тези думи. Един до друг там седяха двама мъже, които носеха широкополи сомбрера; Изпод огромните периферии на шапките се виждаха единствено черните им големи бради. Веднага щом забелязаха, че гледам към тях, те се извърнаха настрана. Това не можеше да не ми направи впечатление. Обаче назоваването на името ми привлече погледите на мнозина върху мен, което ми беше досадно, и затова продължих напред.

Братът и сестрата прекарваха паузите зад завесата. Аз се спрях пред нея и попитах на немски:

— Ще разрешите ли на един познат да влезе при вас?

Завесата се отдръпна и аз побързах да вляза в помещението зад нея.

— Кой… кой… вие, вие ли сте? — попита Франц и от изненада отстъпи две крачки назад.

— Господин Май! — силно извика Марта. Стори ми се, че тя се олюля. Пристъпих към нея, за да я подкрепя. Тогава тя ми хвана ръцете и ги целуна, преди да успея да й попреча.

Заведох я до стола и казах на брат й:

— Колко се радвам, че ви намерих тук! Имам да ви съобщавам много важни неща, но сега не бива да ви преча и затова искам само да ви попитам къде живеете.

— В последната къща в края на града, близо до реката — отвърна той.

— Ще ми позволите ли след концерта да ви придружа?

— Да, да, даже много ви молим да го направите!

— Добре! Значи ще дойда тук да ви взема. И Винету е с мен.

Марта скри лице в ръцете си и заплака. Тръгнах, за да съкратя това силно за тях вълнение. Когато пак стигнах до мястото, където чух да произнасят името ми, реших да поогледам малко по-подробно онези двама мъже, ала те бяха изчезнали. Де да не ги бях отминавал току-така!

Този път измина доста време преди братът и сестрата отново да се появят. Марта трябваше да се успокои, за да се покаже отново пред публиката. Франц изпълни една концертна пиеса, а после тя пя. След като бурните аплодисменти най-сетне отшумяха, слушателите проявиха такова въодушевление, че никой не искаше да си отиде. Измина доста време преди залата да се опразни. Винету също си тръгна. Той желаеше да ме остави насаме с брата и сестрата. И без това щяхме да разговаряме на немски, а той нямаше да разбере почти нищо. Когато предположих, че вече никой от екзалтираната публика няма да досажда на певицата, аз се отправих към малкото помещение, за да ги взема. Тя не ми каза нищо, аз също. Подадох й ръка и излязохме от залата. Брат й не можеше веднага да тръгне с нас, понеже имаше делова работа със съдържателя на заведението.

Вечерното небе беше оцветено с онова особено синьо, което е присъщо за Ню Мексико, където често се случва да не вали по цяла година. Въпреки че луната не беше изгряла, можеше да се вижда почти като през деня. Къщата, където се намираше жилището на Марта и Франц, беше разположена малко по-нататък, близо до реката. Хазайката беше вдовица от испански произход. Марта не беше пожелала да живее в някоя от обществените странноприемници. Макар да ги наричаха хотели, те в никакъв случай не заслужаваха това гордо название.

Тясната, добре утъпкана пътека ни водеше покрай самата река. По брега растяха различни храсталаци, зад които се виждаше стърчащата от водата тръстика. Отвори ни хазайката. Тя очакваше завръщането на брата и сестрата и по лицето й се изписа учудване, когато видя наемателката си, придружавана от непознат мъж, но не каза нито дума. Дойде с нас да ни свети по тесните стълби към горния малък и нисък етаж, където бе разположено тристайното жилище на моите двама познати. Къщите с такъв горен етаж в Албюкърки бяха голяма рядкост.

Когато седнахме един срещу друг, без да бързам, аз подех предпазливо разговора, обмисляйки всяка дума.

— Нали знаете, че вашият брат беше при мен, в родината отвъд океана, за да ми съобщи какво е вашето положение тук?

— Да. Аз бях човекът, който му вдъхна кураж да се обърне към вас.

— Та нима за това бе нужен кураж?

— Разбира се. Той мислеше, че след всичко случило се по-рано, едва ли ще проявите готовност да ни помогнете.

— Тогава значи не ме познава достатъчно добре. Впрочем май че Винету ви е накарал да се обърнете към мен. Или не е така?

— Да, така е. Този прекрасен човек дойде при нас, като че изпратен от самия Бог. Избави ни от голяма беда и само на неговата безкористна и великодушна подкрепа дължим възможността да започнем това концертно турне.

— Мога ли да попитам какъв е финансовият резултат?

— Отличен! Където излизаме за пръв път на сцената, ни посрещат с видимо съмнение, но после винаги получаваме бурни аплодисменти и искат от нас да изнасяме и други концерти. Така беше и в този случай.

— И накъде ще пътувате сега?

— Тръгваме за Санта Фе, а след това ще продължим на изток.

— Аха! Значи не сте доволна от досегашните си успехи и искате да станете милионерка, така ли?

Тя сведе очи, а на лицето й се появи сериозно изражение.

— Милионерка? Не желая да ставам пак такава, поне не на цената, която бях принудена да заплатя навремето. Скоро разбрах, че съм била заслепена. Споменахте и за успехите ми, нали? Не си мислете само, че те са в състояние да ми завъртят главата! Знаете, че и по-рано предпочитах да не е у дома, а не пред публика. Целта ми в живота не беше да стана певица, която може да бъде слушана от всеки, купил си билет. Сега бих се радвала много повече, ако на времето не ме беше «открил» капелмайсторът. Той ме взе, когато се намирах в много тежко положение и трудно се издържаше. Ако не го беше направил, и до ден днешен щях да си остана бедна работничка и…

Тя се поколеба да продължи, но тъй като не казах нито дума, отново по де:

— … и може би въпреки това щях да бъда щастлива, или по-скоро щях да си остана толкова щастлива, колкото бях по онова време.

— Надявам се да нямам никакви основания да ви причислявам към нещастните хора.

Тогава тя пак вдигна очи, замисленият й поглед се зарея нейде над главата ми и ми отговори:

— Какво значи щастие и какво — нещастие? Не бива под щастие да разбираме непрекъснат низ от радости и блажено състояние на духа, а под нещастие — постоянната душевна болка и мъка. Но я ме попитайте дали… съм доволна, тогава ще ви отговоря с «да» обаче само ако… се насиля.

Както изглеждаше, разговорът щеше да вземе доста мъчителна насока и затова се зарадвах, че в този момент се появи брат й. Под мишницата си носеше някакъв пакет, който сложи на масата, посочи с лявата ръка към него, подаде ми десницата си и зарадвано каза:

— Сърдечно добре дошъл, драги сънароднико! Кой би могъл да предположи подобно нещо! Когато ви видях, просто се вкамених от смайване, но и от радост. А сега нека отпразнуваме нашата среща! За тази цел донесох нещо. Познайте какво е то!

— Сигурно вино, а?

— Да, но какво! Ето, прочетете!

— «Ридесхаймер Берг»! — прочетох.

— Да — усмихнато кимна той, като ми поднесе бутилката още по-близо пред очите. — Навярно се учудвате, а?

— Не, никак. По-скоро се ядосвам.

— Защо?

— Защото не е истинско.

— Първо го опитайте, първо го опитайте!

— Не е нужно. Дори надписът на етикета е фалшифициран, защото името на градчето е Рюдесхайм, а не Ридесхайм.

— А-а! — разочаровано възкликна той, след като огледа етикета малко по-внимателно. — Изобщо не го бях забелязал.

— Фамозна правописна грешка! Ако етикетът е печатан тук, тогава кой знае къде са го забъркали туй вино! Колко платихте за бутилката?

— Петнайсет долара.

— Две ли взехте?

— Една!

— Аха! Е, поносимо е. Иначе има вино «Рюдесхаймер», за което даже отвъд океана, там където се произвежда, хората заплащат значително повече. Можете да прежалите трийсетте долара. Хайде да опитаме това знаменито ридесхаймско!

Той напълни три чаши. Чукнахме се и ги поднесохме към устните си. Братът и сестрата отпиха по глътка и веднага направиха ужасени физиономии. Аз обаче изобщо не го опитах, защото самата му миризма ми беше достатъчна. Та това беше чист оцет плюс мухлясали стафиди! Оставихме чашите на масата и Франц Фогел започна да ругае.

— Я не се ядосвайте! — казах му аз. — Не съм дошъл при вас, за да пия. Излейте тази помия и седнете! Трябва да си поговорим за далеч по-хубави неща.

— Да, за вашите успехи в Египет! — рече той и ме погледна с напрегнато очакване. — Задачата ви беше твърде трудна. Убеден съм, че не сте постигнали нищо. Дори и за най-умния човек на земното кълбо щеше да е невъзможно да открие търсения от нас човек само по мъглявите сведения, с които разполагахме.

— Хмм! Често в мъглата се сблъскват най-случайно хора, които при съвсем ясна видимост вероятно не биха се забелязали.

— Какво? Как?… Това поражда в мен предположение, че все пак пътуването ви не е било напразно.

— Това поражда предположение, че ще принудя сестра ви да стане нещо, което изглежда вече никак не й е по вкуса.

— Какво е то?

— Преди малко, докато все още ви нямаше, тя заяви, че няма никакво желание отново да става милионерка.

— Милионерка?… Нима на това искате да я принудите?

— Да. Говоря напълно сериозно.

— Би било повече от изумително! — възкликна той, като бързо стана от стола си.

Сестра му също впери поглед в мен, изпълнен с напрегнато очакване, ала не каза нищо.

— В цялата работа няма нищо изумително — продължих аз. — Изумително би могло да се нарече само това, че вие двамата изобщо не сте в течение на нещата. Както разбирам, писмото ми от Саутхемптън не е стигнало до вас.

— Писмо ли?Та аз говоря за нашата среща в Германия. Тогава вие бяхте на мнение, че спътникът на Смол Хънтър е измамник и се казва Джонатан Мелтън.

— Да, намерих ги и двамата, единият бе мъртъв, а другият — жив.

— Кой е живият?

— Мелтън. Смол Хънтър е мъртъв.

— Боже Господи! Значи наистина сме наследници на огромно състояние!

— На милионите! — добавих аз.

Той хвана главата си с ръце и извика:

— Кой би могъл да го повярва! Каква радостна вест! Дори само заради родителите ни! Елате, искам да ви прегърна!

Той понечи да ме вдигне от стола, но аз се възпротивих и се опитах да поохладя радостната му възбуда, като го помолих:

— Моля, овладейте се! Все още не сме докарали цялата работа дотам, докъдето би трябвало да бъде. Да, вярно е, че вие сте наследниците, обаче за съжаление огромното състояние не е налице. Джонатан Мелтън го е отмъкнал.

— О, Боже! Значи адвокатът Фред Мърфи му го е предал?

— Така е — отвърнах аз и му обясних как стояха нещата.

— Тогава Мелтън ще трябва да върне парите! Къде се е сврял този мерзавец? — попита той възбудено.

— Тук е, в Албюкърки — спокойно отговорих.

— Какво? Тук… в Албюкърки?… Аз ще…

— Стойте! — прекъснах го аз, тъй като вече се бе насочил към вратата. — Почакайте още малко! Та той не стои отвън на стъпалата, а е бил в града и то съвсем наскоро, най-много преди два дена. Върнете се пак спокойно на мястото си и ми позволете да ви разкажа всичко.

Дръпнах го отново да седне на стола си и му описах нашите преживявания. Лесно може да си представи човек с какво внимание братът и сестрата следяха моя разказ. Прекъснаха ме поне стотина пъти с въпроси и възклицания и затова измина доста време, докато свърша. Най-сетне стигнах до настоящия момент и вече можех да се насладя на безкрайното изумление на двамата.

Братът се впусна в безкрайни благодарствени и хвалебствени словоизлияния относно моите заслуги. Пресякох ги със забележката:

— Тези неща не ги казвайте на мен, а на сър Емъри и на Винету, които съвсем скоро ще видите! Ако ни се удаде да доведем цялата работа до успешен край, двамата ще заслужат напълно вашата похвала и благодарност.

Сестрата безмълвно ми подаде ръка. Нейното мълчание ми беше по-приятно от шумното признание на брат й. Той възбудено ходеше нагоре-надолу из стаята, мърмореше нещо под нос, клатеше глава, размахваше заплашително юмруци, сякаш Мелтън бе застанал пред него, и това поведение продължи, докато най-сетне не сложих край със забележката:

— Драги приятелю, стига сте се карали на въздуха! Така нищо няма да постигнете. Е, след като ви разказах всичко, ще се върна в хотела. Емъри сигурно е идвал вече да ме търси, или дори все още е там, за да ни осведоми какво е положението в салуна на Пленър. Ако Джонатан Мелтън е все още там, той няма никакви шансове да ни избяга. Ако ли пък е заминал, ще тръгнем да го преследваме още утре в ранни зори. А що се отнася до неговия баща и неговия чичо, то… хмм, кажи-речи съм сигурен, че те са тук и дори ги видях.

Разказах им случката в концертната зала.

— Двамата мъже са носели сомбреро, така ли? — замислено попита Франц. — Я ми кажете какви фигури и какъв ръст имат двамата възрастни Мелтън!

— Те са високи и слаби. Горе-долу са еднакви на ръст.

— Тогава вероятно съм ги видял преди малко, докато идвах насам.

— Видели сте ги? Къде?

— На пътя покрай реката между тази къща и първата постройка в посока към града.

— А-а! Да не би мен да са ме дебнали?

— Едва ли. Та нали не знаят, че се намирате тук!

— Не се самозалъгвайте! Двамата Мелтън са опитни уестмани. Да предположим, че те са били мъжете със сомбрерата в концертната зала! Те са ме познали. Веднага са усетили, че съм тук само заради тях. Затова са побързали да изчезнат.

— Но защо ще идват насам? Не са могли да знаят, че ще ни посетите.

— Това е вярно, обаче те не са дошли направо тук, ами са се скрили наблизо до залата, за да разберат къде съм отседнал, къде живея. Забелязали са, че заедно със сестра ви съм тръгнал по пътя за насам, последвали са ни и ето че сега са решили да ме изчакат, вероятно за да ме обезвредят. А познаха ли ви?

— Естествено! Нали трябваше да мина покрай тях. Сега се сещам, че те сякаш се изплашиха, когато чуха моите стъпки зад гърба си и бързо се обърнаха да видят кой идва.

— Навън е достатъчно светло, за да се различават добре всички предмети. Забелязахте ли как бяха въоръжени?

— Не съм ги оглеждал за пистолети, ножове или револвери, твърде бързо преминах покрай тях, но в ръцете си държаха пушки.

— Това е най-сигурното доказателство, че са имали намерение да стрелят. Сега в града никой не мъкне пушка със себе си. По време на концерта нямаха пушки, следователно първо са отишли да вземат оръжията си, защото имат нещо наум, за което им е необходимо огнестрелно оръжие. А какви са намеренията им, става ясно от факта, че са направили засада близо до вашето жилище. Без съмнение всичко това е заради мен.

Тогава Марта бързо сграбчи ръката ми и умолително каза:

— За Бога, не тръгвайте! Трябва да останете тук!

— Невъзможно е, защото Винету и Емъри ме чакат.

— Нека почакат до утре сутринта!

— Но дотогава могат да се случат неща, за които моето присъствие да е необходимо. Несъмнено, вече ме очакват с голямо нетърпение. Трябва да тръгна, наистина трябва да тръгна.

— Аз пък няма да ви пусна! — извика тя, като улови и другата ми ръка. — Искат да ви застрелят. Та размислете само какво означава това!

— Това означава, че вече не един и двама са искали да стрелят по мен и наистина са стреляли, но въпреки всичко ме виждате да стоя пред вас жив и здрав.

— Обаче този път навън ви очакват двама убийци.

— Те биха представлявали за мен опасност само ако не знаех, че са наблизо. Но тъй като вече ги видях, няма място за опасения. Възможни са два случая: в единия от тях двамата Мелтън ще предположат, че вие ще издадете присъствието им при реката. Тогава те ще си отидат, защото след като съм предупреден, засадата им става безполезна.

— Ами другият случай?

— Въпреки срещата си с вас те са останали наблизо. За да ме изненадат, ще трябва да се скрият. Следователно са се притаили в крайбрежните храсталаци. Но съвсем естествено аз ще внимавам да не се приближа много до тях и ще поема в друга посока. Просто ще заобиколя.

— А после бързо ги проследете и ги застреляйте! Не, не, оставате тук! Моля ви!

Видях, че тя действително много се страхуваше, но не биваше да отстъпвам. Ето защо освободих ръцете си и казах:

— Не се опитвайте да ме задържите! Наистина трябва да си тръгна и…

Млъкнах посред започнатото изречение, понеже навън се разнесе изстрел, последван веднага от още един. След това някакъв глас извика:

— Ей там отсреща беше! Напред, дръж бандитите! Познах гласа на Емъри. Взех лампата и я тикнах в ръката на Франц Фогел.

— Светете ми! Трябва да си вървя!

Бързо изскочих от стаята и се спуснах по стъпалата. Долу не успях да отворя вратата, понеже не знаех по какъв начин се заключва. Наложи се да почакам, докато дойде Фогел. Когато след малко се озовах навън и се огледах, въпреки необичайно светлата нощ не можах да видя нищо. Горе на стълбите се изправи Марта и извика:

— Останете де! Нали чухте, че положението е сериозно!

— Опасността за мен премина, защото онези типове са прогонени, но ако изстрелите им са улучили, ще ми е много жал за моя Винету.

— Винету ли? — попита Фогел. — Искате да кажете, че и той е тук?

— Да. Познах гласа на Ботуел. Той не знаеше, че съм тук. Само от Винету е възможно да го е научил и без съмнение апачът го е придружил. Както разбрах от неговия вик, Емъри е по петите на подлите убийци, но не чухме гласа на апача. Той сигурно е… а-а, слава Богу, отсреща се появиха два човешки силуета! Те са и изглежда никой не е ранен!

Двамата бързо притичаха през откритото пространство към нас. Наистина бяха Винету и Емъри. В радостта си аз се втурнах да ги посрещна и попитах:

— Улучиха ли ви?

— Не — отвърна Емъри. — Добре го бяха замислили ала толкоз по-зле се целиха. Знам кои бяха тези мерзавци! Сигурно местни мизерници, които са дебнели други хора, но са ги объркали с нас.

— Засадата беше за мен, а тези рицари-разбойници бяха двамата Мелтън, баща и чичо.

— Мътните го взели, възможно ли е? Ако действително е така, ще се пръсна от яд. Защо мислиш, че са били те?

— Ще ти кажа, но за да не пропуснем нещо важно, първо трябва да разбера в каква посока избягаха. Апачът обясни следното:

— Винету веднага се затича подир тях и почти ги настигна. Но недалеч стояха два коня, те се метнаха на тях и препуснаха в галоп.

— А-а, така ли стана! И понеже не сте взели пушките си, не можехте да им пратите някой куршум. Планът им съвсем не е бил лошо скроен. Ето че ни избягаха и повече няма да се върнат.

— Тъй ли мислиш? — попита Емъри. — Но ако обърнат конете и тайно се промъкнат насам, над нас отново ще надвисне опасност.

— Избягали са. Сигурен съм. Тъй като са ви видели и са познали поне Винету, едва ли ще дръзнат пак да дойдат насам. Елате да се качим горе! Сеньората ще ни разреши.

Радвах се, че двамата ми приятели са тук, защото така можехме, без да губим време, да обсъдим с Франц Фогел по-нататъшните си действия. А Марта, разбира се, бе страшно поласкана да види при себе си двамата мъже, на които дължеше толкова много. След като отново се озовахме в стаята и седнахме, аз се обърнах най-напред към Емъри и го подканих:

— Разкажи ни първо какво стана навън!

— Лоши неща станаха, много лоши! — гневно отвърна той. — Само ако знаех, че двамата негодници са залегнали в засада отстрани в полето, тогава…

— В полето ли? — прекъснах го аз.

— Да. Че къде другаде?

— Не бяха ли в храсталаците край реката?

— Не. Защо питаш?

— Ще ти обясня после. Разказвай по-нататък!

— Отидох във вашия хотел, за да си поговорим, но там заварих само Винету, който ми каза кого си открил. Зачакахме да се върнеш, но ти не дойде. Тогава тръгнахме към теб.

— Но нали Винету не знаеше къде е къщата!

— Глупости! Да не сме деца, та да нямаме представа как се узнава нещо, което искаш да научиш! Естествено че разпитахме за жилището на Фогел. Бавно поехме покрай реката, за да разберем дали някоя неприятна случка не е станала причина за дългото ти забавяне и тъкмо тогава, вдясно от нас на четирийсет или най-много на петдесет крачки в полето, изведнъж се надигнаха два човешки силуета. Видяхме, че насочиха към нас пушки и се хвърлихме на земята точно в мига, когато дулата им избълваха пламъчета. После скочихме на крака и се втурнахме подир тях. Мерзавците ни обърнаха гръб и си плюха на петите. Винету тичаше пръв, нали знаеш, че е по-добър бегач от мен. Той се приближаваше все повече до тях, но ето че внезапно, като че с помощта на магическа пръчица, пред нас изникнаха два коня и онези двамата се метнаха на тях, препуснаха в галоп и изчезнаха. Ето как стана.

С лека усмивка, плъзнала се по красивото му лице, Винету допълни:

— Апачът беше много близо зад единия от тях и дори успя да хване опашката на коня му, но още при първия скок на животното бе принуден да я пусне.

— Нали носехте револвери, защо не стреляхте?

— Защото не знаехме с кого си имаме работа — отговори Емъри. — Ако можех да предположа, че са те, всичко щеше да стане съвсем иначе!

— Нека моят брат не говори така! — обади се апачът. -Не постъпихме умно, а като деца, които са съвсем неопитни. Онези двамата стреляха, значи са убийци, а убийци не се оставят току-така да избягат. След като се хвърлихме на земята, трябваше да останем да лежим съвсем неподвижно. Те щяха да си помислят, че са ни улучили, че сме ранени или мъртви. Щяха да се приближат, за да проверят какво е станало, и тогава ние щяхме да… Знае ли моят брат Емъри какво щяхме да направим тогава?

— Мътните го взели! — въодушевено възкликна Ботуел. — Естествено че знам! Щяхме да ги сграбчим и да ги задържим. Ние сме такива мъже, които спокойно могат да се справят с подобни люде. Да, прав си, постъпихме като хлапета. Как можахме да се държим толкова глупаво! Обясни ми, Чарли!

— Няма да ми е трудно да ти обясня — отвърнах аз. — Вървели сте по пътя си нищо неподозиращи и съвсем спокойно. Следователно сте били толкова по-смаяни, че тъй близо до града и толкова изненадващо са ви нападнали с пушки. Признак на изключително присъствие на духа е фактът, че веднага сте се хвърлили на земята. Повече никой не може да иска дори и от най-ловкия и най-прочут уестман.

— Well! Това ме успокоява. Въпреки всичко щеше да е по-добре, ако бяхме използвали хитрия номер на Винету. Но както и да е, това е вече минало. Да говорим за нещо друго, защото тази история само ме ядосва!

— Да, нека поговорим за онова, което трябваше да ни съобщиш в хотела! Има ли нещо важно?

— Има. Джонатан Мелтън е бил тук. Заедно с годеницата си е бил отседнал при Пленър.

— Кога?

— Вчера преди обед. Двамата са се нахранили заедно, сменили са изморените коне, а после незабавно са отпътували.

— С колата ли?

— Да. Преди това са накарали Пленър да им намери водач, който е тръгнал с тях. Ще минат през Акома и ще се насочат към Литъл Колорадо.

— Де да можехме да го вярваме! Възможно е с това сведение да иска само да ни заблуди.

— Но в такъв случай Пленър и Джонатан би трябвало да са съучастници.

— Не е речено, че са такива. Възможно е Джонатан да го е излъгал, за да ни заблуди и той от своя страна. Това ли е всичко, което имаше да ни казваш?

— Не е. И друго има. Тази сутрин в салуна са се появили двама мъже, направили са солидна сметка и са попитали съдържателя дали при него са се отбивали един сеньор и една сеньора с пощенска кола. Съобразно истината той им е дал същите сведения, както и на мен. После двамата са си заминали.

— Пеша ли са дошли?

— Да. А сега се сещам какво ми подхвърли съдържателят, ей така, между другото — че са носили големи сомбрера.

— Значи са били татко и чичо Мелтън! Били са достатъчно предпазливи да не отсядат при Пленър, а да се отбият при него само за кратко време.

— Но защо са останали тук до тази вечер, а не са последвали незабавно любимия си Джонатан?

— Вероятно защото са били изморени, а е трябвало да дадат и на конете си възможност да си починат.

— Само ако не са ги сменили веднага срещу други с пресни сили! Навярно разполагат с достатъчно пари.

— Естествено. Джонатан сигурно се е погрижил за това. От предпазливост те са дошли тук от Ню Орлиънс по друг път. Тази вечер са посетили концерта, където ме видяха. Предположили са, че и вие сте тук, промъкнали са се подир мен и наблизо са направили засада, за да ме издебнат. След като са ме проследили дотук, са довели конете си и са били в пълна готовност да продължат пътя си веднага след смъртоносните изстрели.

— А в каква посока?

— Вероятно в същата, накъдето е тръгнал и Джонатан. Несъмнено още преди да се разделят в Ню Орлиънс, те са се уговорили най-подробно.

— Но щом като са дошли дотук по друг път, то и сега могат да направят същото!

След тези думи Винету подхвърли забележката:

— Замъкът на бялата скуоу се намира между Литъл Колорадо и Сиера бланка. Дотам има само един хубав път, по който е поел бледоликият Джонатан. Защо тогава баща му и чичо му ще вземат да тръгнат по някой по-лош път?

— И аз споделям това мнение — съгласих се аз. — Двамата възрастни Мелтън едва ли ще се изложат на големи трудности и лишения, ако това не е абсолютно наложително. У беден съм, че и те ще яздят през Акома. Утре веднага след разсъмване ще ги последваме по същия път.

— И аз ще дойда с вас! — въодушевено извика Франц Фогел.

— Вие ли? — изсмях се аз. — Да не би да искате да давате концерти в дивата Сиера бланка?

— Да! Страшно много ми се иска да им изкарам една такава песенчица на тези Мелтън, че да се видят в чудо!

— Драги приятелю, най-добре го предоставете на нас! Ние ще преследваме тримата Мелтън, за да им отнемем заграбеното състояние. В тази работа с нищо не можете да ни бъдете полезен. Отидете междувременно в Санта Фе и дайте няколко концерта. После ще ви потърсим там и ще ви поднесем вашите милиони на тепсия.

— Не! Не ми причинявайте тази болка и обида да ме зарежете да кисна в града! Би трябвало да нямам чувство за чест, ако го допусна!

Всъщност той имаше право. Заради него ние щяхме да се изложим на опасност, следователно бе съвсем справедливо и той да участва в начинанието. Изглежда и Емъри си мислеше същото, защото го попита:

— Ще можете ли сносно да яздите?

— Не само сносно. Тук в тази страна това бързо се научава.

— Ами да си служите с оръжия?

— Наистина не съм майстор в стрелбата, но ако се приближа на три-четири крачки до типа, когото искам да улуча, сигурно няма да стрелям покрай него.

Тогава и Марта започна да ни моли да вземем брат й. Беше забелязала колебанието ми и се обърна към Емъри. Със своя кавалерски дух англичанинът не можа да устои на молбите на красивата певица и най-сетне той ме попита:

— Чарли, имаш ли някакви важни причини, за да си против?

— Не. Поговори с Винету. Нека той решава!

Апачът обясни накратко:

— Нека младият мъж не си мисли, че да язди заедно с нас ще бъде някакво удоволствие. Цели осем дни ще ни се наложи да не слизаме от седлата, за да стигнем целта си.

— Готов съм да го понеса — обеща Фогел.

— Ако до настъпването на деня моят млад брат може да си купи оттук добър кон със седло и юзди, както и пушка с муниции, тогава ще му разрешим да дойде с нас.

След тези думи Фогел ме хвана за ръката и умолително каза:

— Помогнете ми, скъпи приятелю! Тук се намират и коне, и пушки с муниции. Повечето магазини са все още отворени. Ще ме придружите ли?

— С удоволствие. Можем набързо да свършим тази работа, после ще ни останат няколко часа за сън.

Винету, Емъри и аз се сбогувахме с Марта. Моите приятели се прибраха в странноприемницата, а двамата с Фогел тръгнахме в този късен час да търсим кон и други неща, от които се нуждаеше. Събудихме не един и двама души и заради нарушаването на нощната почивка платихме някой и друг долар или пиастра в повече. Особено големи главоболия ни създаде конят. Имахме възможност на много места да купим колкото си искаме стари съсипани кранти, но не и такова ездитно животно, от каквото се нуждаехме. Едва след като измъкнахме от леглата доста търговци, се добрахме до един по-свестен човек, който за «някакви си мизерни» осемдесет долара ни продаде вече поостарял, но иначе доста пъргав кон с кафеникав косъм, който не струваше повече от четирийсет долара. Фогел не се поколеба да плати тази цена. Концертите му бяха донесли достатъчно приходи, за да може да си позволи такъв разход.

Междувременно бе станало толкова късно, че на него не му остана време за сън понеже имаше да направи още някои приготовления. Един час след разсъмване той дойде да ни вземе. Прехвърлихме реката и се насочихме към Атриско, а после свърнахме на югозапад в посока към Рио Пуерко.

Не е необходимо да описвам подробностите на пътуването ни, ще спомена само, че Фогел се прояви като горе-долу сносен ездач. Тук-там имаше места, където следите от два коня се бяха отпечатали твърде ясно. Несъмнено това бе дирята на братята Мелтън. Те имаха цяла нощ преднина, но различни сигурни знаци издадоха, че непрекъснато ги догонвахме. Ако Фогел не беше с нас, с усилена езда можехме бързо да стопим разстоянието.

На втория ден вечерта стигнахме до Акома, едно старо индианско пуебло, където братята Мелтън сигурно също бяха спирали.

Под пуебло се разбира здраво укрепено, наподобяващо замък селище на коренното население в страната. В Ню Мексико се наброяват все още около двайсетина от този вид. Най-значителните са Таос, Ислета и Акома. Когато говорим за тези древни градове и села, човек не бива да си представя селища, състоящи се от отделни къщи или редици от къщи. За да осигурят защита на жителите си срещу вражески нападения, те били изграждани подобно на укрепени замъци и представляват тромави постройки от кирпич или камък, според наличието на единия или другия строителен материал, и са без всякакъв стил или външна архитектура.

Представете си две доста раздалечени скалисти стени, между които някога са лежали разпръснати по-едри и по-малки каменни блокове. Тези блокове са изтъркаляни съвсем близо един до друг и са били споявани с глина, докато се е образувал як зид, простиращ се от едната отвесна скала до другата. На височина той е бил около един етаж. В зида не е имало нито врати, нито други отвори, служещи за прозорци. Пространството между него и скалистите стени е било разделяно на произволно голям брой четириъгълни помещения с помощта на други надлъжни и напречни стени от кирпич. Накрая цялата постройка е била измазвана с дебел слой глина.

В таваните са се намирали дупки, служещи като входове за четириъгълните помещения и жилища. Над приземния етаж са били изграждани първия, втория, третия и тъй нататък от същия строителен материал и по същия начин етажи, но така, че всеки по-висок етаж се е отдръпвал метър или два по-назад и следователно над тавана на всеки по-долен етаж се е образувало нещо като открит балкон пред по-горния етаж. Често тези терасовидни етажи не са имали врата и прозорци, а само дупки на таваните си. И така, за да се стигне до дадено жилище, е трябвало първо човек да се изкачи, до най-горния етаж и после през съответната дупка да се спусне надолу, както слизаме ние в мазетата. В приземния етаж може да се влезе само с помощта на подвижна стълба, която се подпира отвън на стената, лишена от каквито и да било отвори. А изтегли ли се после стълбата върху плоския покрив, това изключително много затруднява достъпа на нападателите до вътрешността. Понякога по покритите с глинен пласт зидове на по-високите етажи се издълбават стъпала, по които човек може да се изкачи нагоре, но най-често и тези етажи се свързват по между си само чрез подвижни стълби, а те всеки миг могат да бъдат изтеглени. Този начин на строеж осигурява превъзходна защита срещу вражески нападения. Ако всички подвижни стълби на различните етажи се изтеглят и приберат, тогава нападащият неприятел би трябвало с помощта на собствени донесени стълби да се изкачи най-напред на платформата на приземния етаж, при което неминуемо ще се изложи на стрелите на защитниците на всички по-горни тераси и освен това ще се изложи на опасността да бъде нападнат от вътрешността на долния етаж. И ако след кръвопролитна схватка наистина успее да завладее първата платформа, то ще се види принуден да изкачва и завоюва и втората платформа, преодолявайки същите трудности и излагайки се на същите опасности. На всичко отгоре ще трябва да атакува без каквато и да било закрила, докато защитниците постоянно ще имат добро прикритие.

Това описание се отнася за пуебло с права и съразмерна архитектура, само че такива се срещат твърде рядко. Другите представляват неравномерно изградени и струпани една до друга и една над друга най-различни кирпичени килии, намиращи се най-често в безутешно пуста местност, и приличат по-скоро на огромна купчина развалини. А в тези изкуствени кутийки от глина някога са живели заедно стотици и хиляди хора, чието общуване е било възможно само благодарение на дупките в плоските покриви, през които индианците са слизали или са се покатервали от една килия в друга. В наше време, разбира се, вече не може да става дума за «хиляди хора».

Обитателите на едно пуебло в никакъв случай не бива да се сравняват с подвижните и енергични свободни индианци. Те са добродушни, непретенциозни, неуки хора, изостанали вероятно в развитието си потомци на древните ацтеки. Повечето от тях са католици, но всъщност едва ли могат да се нарекат истински християни. Те все още тайно се кланят на своя Маниту и не са се отърсили от някои стари езически обичаи и обреди, противоречащи на християнството. За това положение главната вина се пада на стародавното иберийско безразличие, което оставя всеки да кара по старому, благоприятства лицемерието и никога не позволява на хората да прегърнат по убеждение коя да е вяра. Вземе ли някой да обругава християнската религия, индианците пуебло ще останат напълно спокойни и ще започнат да се смеят. Но засегнеш ли тяхното суеверие, останало им от старите езически времена, тези иначе толкова безобидни хорица лесно могат да се превърнат в отмъстителни и опасни твърдоглавци.

Тези индианци се занимават малко със земеделие, малко с животновъдство, както и малко с домакинство, но всичко това се прави на възможно най-ниското равнище. Обикновено малките нивички се намират в близост до пуеблото и се обработват с направо детински прости инструменти. Новото и целесъобразното се отхвърля упорито. То влиза в противоречие с техните традиции, предавани от поколение на поколение. Предпочитат да жънат глад от каменистата си земя, отколкото да започнат да наторяват или да я обработват по друг начин освен с обикновена тояга или с дървена мотика. Същото е и положението с животновъдството. Тук-там се мяркат няколко изпосталели мършави кокошки, малобройни свини и многобройни кучета. Колкото и да е странно, тези зли песове свободно се разхождат наоколо, докато прасетата са вързани за вериги. Сръчността в изкуството на тези индианци стига дотам, колкото да изработват кошници, торби, както и други плетени предмети. От глина изпичат обикновени стомни и урни, изработват и различни фигурки. Но на тях напълно им липсва чувство за красива форма. Нашите четири-пет-годишни деца ще ги нарисуват на своите дъсчици много по-хубаво. Най-често те служат за играчки. Но нерядко имат и сакрално значение. В този случай се излагат в така наречената «естуфа» Това е малко помещение, оградено само от ниски зидове, високи не повече от три стъпки, между които винаги стърчат забити два дълги пръта.

Може би те са някакъв символичен знак, сочещ към небето. Много строго се следи в естуфата да не влизат случайни хора.

И така, в Акома пристигнахме привечер и веднага попитахме за губернатора. Под това название не бива да си представяте високопоставен чиновник, а нещо като селски кмет. Там, където се говори испански, дори и най-незначителният служител се накичва с гръмка високопарна титла, а повечето индианци-пуебло могат да говорят испански кой по-добре, кой по-зле. Цялото население се беше стекло и ни зяпаше с не дотам дружелюбни погледи. Това сигурно си имаше някаква по-особена причина. Нямахме намерение да им искаме нищо, а само ги попитахме за губернатора, понеже смятахме да го помолим да ни даде сведения за тримата Мелтън. Когато слязохме от конете, се оказа, че никой не желае да държи животните ни, нито пък да ни заведе при губернатора. Учудващо беше, че наоколо не се мяркаше нито едно младо момиче, но забелязах няколко доста симпатични момчета.

Тъй като никой не прояви готовност да ни помогне и всички се държаха толкова резервирано, та дори и враждебно към нас, ние бяхме предоставени сами на себе си. Затова вързахме юздите на конете си за околните скални късове и следени от мрачните погледи на индианците, тръгнахме да търсим вода. Заедно с Емъри стигнахме до малка градинка, където растяха някакви зеленчуци в окаяно състояние, както и малко цветя, Емъри се наведе да вземе една ряпа, която естествено щеше да плати много добре, но едно от миловидните момчета притича и го хвана отзад за дрехата, за да го издърпа настрани. Англичанинът се отърси от него и повторно посегна към ряпата. Тогава аз хванах приятеля си за ръката и го накарах да ме последва. Точно пред нас зърнахме естуфата. Емъри се приближи до нея, погледна над ниския зид и се разсмя.

Там имаше около десетина от гореспоменатите фигури, които наистина бяха много смешни — все юнашки разкрачени типове с подобни на колбаси ръце, протегнати в най-невъзможни пози. Виждаха се глави и чела без носове, с по две дупки в горната част вместо очи и една по-голяма дупка долу за уста. Имаше седящи фигури с чудовищно големи кореми и три глави — едната горе, другата на гърба и третата на гърдите. Ушите им бяха по-дълги от ръцете. Емъри посегна, за да разгледа по-добре една от тези глинени фигури. Отново го дръпнах назад и му обясних тяхното значение. Той се засмя и продължи нататък. Тълпата го последва. Остана само момчето. То ми отправи нерешителен поглед, после с бързо движение откъсна едно цвете от миниатюрната градинка, подаде ми го и каза:

— Благодаря ти! Ряпата растеше за моя баща, а тя ни е единствена.

Но това не беше гласът на момче, а на момиче. Тогава се сетих, че в някои пуебла момичетата се обличат като момчета. Те носят панталони и решат късо подрязаните си коси на крив път, което много допринася за объркването на техния пол. Имах голямо желание да й отговоря и аз с подарък, но какво да й дам? Сетих се, че в колана ми все още се намираше празната кутийка на вече отдавна изгубена острилка за моливи, направена от алпака. Извадих я, отвинтих и пак завинтих капачето й, за да покажа на девойчето как става това, а после й я подадох.

— Давам ти я в замяна за цветето, красива пуебла! Тя ме погледна учудено и не посмя да я вземе. За нея малката кутийка беше скъпоценно произведение на изкуството, нещо недостижимо.

— Ето, вземи я за цветето; тя е твоя! — повторих.

— Моя? — попита тя все още невярващо, но със сияещи очи.

— Да. Твоето цвете ми е по-скъпо от тази малка каха.[6]

— А за мен вашата каха е много по-скъпа от моето цвете! Благодаря ви! Вие сте добър. Веднага го разбрах по очите ви.

Тя взе кутийката, бързо ми целуна ръка и с ликуващи викове хукна към подвижната стълба, за да се изкачи в жилището си и там да скрие голямото си съкровище. С колко малко можеш да направиш един човек щастлив! И колко богато се възнаграждава често една-единствена приятелска дума! Беше ми писано много скоро да го разбера.

В този момент се появи Винету, за да ни вземе. Беше намерил вода. Близо до пуеблото имаше нещо като цистерна, където се събираше малкото дъждовна вода, паднала през годината. Заведохме конете си там и се наканихме да извадим вода с оставения за тази цел глинен съд, вързан за едно въже. Но тогава със силни викове притичаха няколко индианци, за да ни попречат. На всяка цена трябваше да получим вода, защото на следващия ден ни предстоеше да яздим през местности, където нямаше да намерим нито капка. Затова хванах пушката на Емъри, който този път проявяваше забележителна избухливост, и беше решил да ни набави тъй необходимата вода със сила. Индианците пуебло отстъпиха назад, понеже много добре знаеха, че въпреки численото си превъзходство бяха безпомощни срещу нашите пушки. Оръжията им бяха твърде мизерни.

Беше съвсем ясно, че тези клети хорица имаха право над малкото си вода и затова ми се струваше жестоко да им я отнемаме с оръжие в ръка. Ето защо помолих моя спътник да се откаже от враждебното си поведение и раздадох на индианците няколко дребни сребърни монети, като същевременно им обясних, че с тях искам да платя водата. Те веднага промениха своето държане и ни позволиха да използваме глиненото ведро.

Тъй като вечерта не беше далеч, трябваше да си потърсим някое място, където да прекараме нощта. Враждебното поведение на индианците изключваше възможността да преспим близо до пуеблото, а да не говорим за нощуване в самото него, тъй че отведохме конете доста далеч от тази постройка и легнахме да спим под открито небе. Въпреки това бе абсолютно необходимо да бдим през нощта на смени.

Бяха изминали вече около два часа от спускането на тъмнината, когато забелязахме някакъв човешки силует, който се приближаваше към нас откъм пуеблото. Тъмната фигура се спря на известно разстояние от бивака ни. Извикахме й, като я подканихме да дойде при нас. Тогава тя отвърна:

— Искам да говоря с добрия сеньор!

Беше гласът на момичето, което ми бе подарило цветето.

— Върви! — подкани ме Емъри. — Несъмнено има предвид теб.

Изпълних желанието му. Когато се приближих до индианката, тя ме предупреди:

— Трябва да говорим тихо, защото дойдох тайно от другите и не искам да ви се случи нещо лошо.

— Кой ни заплашва?

— Двамата бели, които днес пристигнаха при нас.

— Аха, значи сте ги видели! И кога беше това?

— Три часа преди да се появите вие.

— Колко време останаха тук?

След този въпрос тя пристъпи по-близо до мен и ми каза още по-тихо:

— Те ни уведомиха, че ще дойдете скоро след тях.

— И поискаха от вас да се държите към нас неприятелски, нали?

— Да. Казаха ни, че искате да разрушите нашата естуфа и да унищожите фигурите на божествата.

— Изобщо нямаме подобно намерение! Какво друго ви казаха за нас?

— Че сте опасни хора, извършили вече многобройни злодеяния, както и крадци, които се канят да ни ограбят.

— Уверявам те, че е точно обратното! Тези двама мъже са разбойници и крадци. Затова ги преследваме. Искаме да ги заловим и да ги предадем на властите да ги накажат. Ние сме почтени хора.

— Вярвам ви, сеньор. Не ми приличате на злодей, а и се държахте дружелюбно с нас. Затова се промъкнах тайно до тук с намерението да ви спася.

— Да ни спасиш? Според думите ти трябва да се намираме в голяма опасност.

— Да. Не знам съвсем точно колко е голяма, но двамата мъже все още са тук.

— Къде? Можеш ли да ми кажеш?

— Бих могла, ала не бива, защото не искам да ставам предателка спрямо моите съплеменници.

— Добре, но навярно нищо не ти пречи да ни кажеш каква е поточно опасността, която ни заплашва от страна на онези хора, а?

— Струва ми се, че ви очаква смърт. Само неколцина от нашите мъже знаят какво действително ще се случи. Никой нищо не е казвал на жените и на децата. Това мълчание ме кара да предполагам, че вас не ви очаква нищо друго освен смърт.

След тези думи тя бързо побягна и потъна в мрака. Може би тази девойка ни спаси от гибел.

Моите спътници се учудиха немалко, когато чуха какво бях узнал от момичето. Емъри искаше веднага да се отправи към пуеблото, за да потърси сметка от обитателите му. Обаче Винету му отвърна:

— Нека моят брат не действа прибързано! Червенокожите са повярвали на лъжите, които са им били казани. Ако ги нападнем, двамата Мелтън ще им помогнат, или пък ще използват схватката, за да избягат. По-добре е да ги изчакаме да дойдат. Вероятно те знаят къде се намираме в момента и затова ще си намерим някое друго място, където ще останем през нощта. Сигурно ще ни търсят. Можем да го очакваме поне от братята Мелтън, които ще заловим веднага щом се опитат да се приближат до нас.

Той имаше право и ние постъпихме според неговото предложение като преместихме бивака си по-надалеч. След като вече бяхме предупредени, можехме само да се радваме, че двамата Мелтън бяха останали тук. Така не беше нужно тепърва да ги догонваме.

Направихме така, че докато двама от нас спяха, другите двама охраняваха бивака. На мен ми се падна да стоя на пост заедно с Фогел. Когато сменихме Винету и ботуел за втори път, по голямата част от нощта беше вече изминала, и то без да забележим нещо подозрително. Това не можеше да не ни направи впечатление.

— Кой знае дали изобщо някой е имал намерение да предприема нещо срещу нас — обади се Емъри. — Момичето може да се е излъгало!

— Едва ли! — отвърнах аз.

— Но ето че никой не идва!

— Защото не са ни намерили, а навярно и защото индианците са разбрали, че е твърде опасно да се приближат до нас.

— Тогава ни се налага да чакаме до разсъмване, но после настоявам да принудим пуеблосите да ни предадат двамата Мелтън.

— Няма да могат, защото тогава братята няма да са вече тук. Ако се окаже, че, до настъпването на деня няма да е възможно да се предприеме нещо срещу нас, те няма да се бавят нито миг повече и ще си плюят на петите.

— Не мисля, че всичко това е чак толкова сигурно. Не по-малко вероятно е да останат тук. Нали пуеблосите ги поддържат!

— Това би било най-голямата глупост, която могат да извършат. Останат ли тук, да речем, за да ни нападнат с помощта на индианците, то би трябвало да са сигурни, че ще ни паднат в ръцете или, че ще бъдат убити от куршумите ни. Тези негодници са достатъчно хитри, за да го знаят. А несъмнено и достатъчно добре познават пуеблосите, за да си кажат, че те няма да посмеят да се приближат твърде много до нас, защото нашите пушки бият значително по-надалече от всичките им оръжия. Убеден съм, че ще избягат.

— Тогава ще останем с празни ръце!

— Така е. Но това е възможно да бъде предотвратено, като отново се преместим и установим бивака си на запад от пуеблото: Именно тази е посоката, в която двамата ще продължат пътя си. Ако не преминат твърде далеч от нас, може би ще ги чуем.

Винету също мислеше така и ние повторно сменихме мястото на бивака си. След това аз и Фогел не останахме при другите двама, които пак си легнаха да спят, а се разделихме и се отдалечихме от тях — аз надясно, а Фогел наляво. Така ние се озовахме на доста голямо разстояние един от друг и по този начин слухът ни можеше да контролира значително по-голяма площ, отколкото ако бяхме останали да седим в близост. За да мога да чувам още по-добре и още по-надалеч, аз легнах на земята и притиснах ухо върху нея.

Безмълвни и неподвижни прекарахме така доста време, докато до настъпването на деня остана малко повече от половин час. Тогава долових някакъв шум. Той идваше откъм мястото, където се намираше Фогел, и ако не се лъжех, беше причинен от тропота на два коня, които идваха откъм пуеблото и се насочваха към откритата равнина. Изправих се, отидох при моя спътник и го попитах:

— Чухте ли нещо?

— Да, човешки стъпки.

— Колко ли може да са били хората?

— Че нима е възможно да ги преброиш по слух? Много бяха. Дойдоха откъм пуеблото и после минаха покрай нас, но доста далеч оттук.

— Това е бил същият шум, който чух и аз, обаче вие се заблуждавате. Не бяха хора, а два коня, чиито копита удрят земята така, че неопитен човек наистина може да ги помисли за голяма група хора. Трябва да събудим Винету и сър Емъри, понеже съм убеден, че са били братята Мелтън.

След като двамата ми приятели изслушаха съобщението ми, те се съгласиха с мен. Емъри веднага каза:

— Да, те са били. Тръгнали са си и се налага незабавно да ги последваме.

— Не — възпротиви се Винету, — Моите братя ще трябва да почакат, докато се развидели, за да можем да разчетем следите им. А е необходимо и отново да напоим конете. Вярно, че снощи пиха вода, но не знаем накъде ще тръгнем и дали днес или утре ще намерим с какво да утолят жаждата си.

И така, останахме да седим по местата си, докато на изток небето избледня и беше възможно да видим пуеблото. Яхнахме конете, приближихме се до него и забелязахме, че всичките му обитатели бяха на крак. Това беше сигурно доказателство, че през нощта са замисляли да предприемат нещо срещу нас. Щом разбраха, че имаме намерение пак да отидем при цистерната, един от тях се приближи до нас и подхвърли:

— Ако желаете да напоите конете си, ще трябва повторно да ни платите.

— Че кой си ти, та искаш подобно нещо от нас?

— Аз съм вождът на пуеблосите.

— Аха, тъй значи! Вчера ни се щеше да си поговорим с теб и попитахме къде да те намерим. Защо никой не ни отговори?

— Защото не бях тук.

— Това е лъжа, спомням си много добре, че зърнах лицето ти. И кога казваш си напуснал пуеблото?

— Вчера рано сутринта.

— Значи завчера, а и през по-предишните дни си бил тук, нали?

— Да.

— Тогава навярно ще можеш да ни кажеш дали в това време са идвали някакви чужди хора.

— Никой не е идвал.

— Но нали вчера при вас са дошли двама бледолики ездачи?

— Не, не са. Когато се върнах, ми съобщиха само за вас. Щяха да ми кажат, ако е имало и други.

— Тук са били двама ездачи. През нощта те ни търсиха, за да ни убият.

Вождът се изплаши и като заекваше, едва продума:

— Сеньор, как можете да твърдите такова нещо! Ние сме почтени и миролюбиви люде, които никому няма да причинят зло.

— Ако наистина бяхте толкова почтени люде, тогава нямаше да ни лъжеш. Всъщност би трябвало да ви накажем, но няма да го направим, защото сме християни. Ние знаем, че двамата мъже, за които става дума, са си тръгнали преди по-малко от час. Но тъй като не се боим от тях, а вас ви презираме, ще се престорим, сякаш нищо не е станало и дори ще ви платим водата.

Той получи исканата сума. Ние напоихме конете и си тръгнахме. Щом се изгубихме от полезрението на индианците, ние се разделихме, за да търсим следите. Апачът пръв ги откри. Отначало дирята се насочваше на запад, ала после извиваше на северозапад.

— Ако можехме да ги следваме в галоп, скоро щяхме да ги настигнем — обадих се аз.

— Че какво ни пречи да го направим? — попита Емъри.

— Конят на Фогел няма да издържи.

— Моят млад брат не се ли е учил да разчита следи?

— Не — отвърна младежът. — Ако отпечатъците не са ясни, няма да ги открия.

— Тогава не бива да го оставяме сам, защото той няма да ни намери и ще се заблуди. Братята Мелтън яздят хубави животни. Въпреки това можем скоро да ги догоним. Сега Винету ще започне преследването заедно с Поразяващата ръка. Ние двамата сме достатъчни, за да заловим тези хора. Нека моят брат Емъри следва дирята ни с мастър Фогел.

Изразът на лицето на англичанина издаваше, че не е особено възхитен от това, че трябваше да придружава младежа, ала не възрази. Препуснахме в галоп и той остана с Фогел далеч назад.

Преднината на двамата Мелтън възлизаше на около един час. Препуснахме в тръс по пустата степ. Земята беше твърда като камък, но въпреки това полагахме усилия да оставяме ясни дири зад нас. Затова пък следите на двамата Мелтън можеха да се различат само на някои места. Те бяха внимавали много и се бяха постарали да загубим възможно повече време при разчитането им, така че трябваше да отваряме очите си на четири, за да не би да пропуснем някой отпечатък, докато галопирахме. Тук отново се прояви голямото майсторство на апача.

Лека-полека равнината премина във вълнообразен терен. Появиха се възвишения и падини, които ставаха все по-значителни. След два часа можеше вече да се говори за планини. Това бяха източните снижаващи се разклонения на Сиера Мадре.

Продължихме да яздим все в права посока ту нагоре, ту надолу, но без да срещаме особени затруднения по пътя си, защото възвишенията не бяха нито високи, нито стръмни. Отличаваха се с пълната липса на каквато и да било растителност. Измина и третият час. Бяхме изкачили един купен и имахме възможност да огледаме както разкрилата се пред нас долина, така и издигащото се отвъд нея планинско възвишение. И тогава съвсем ясно съзряхме право пред нас двамата Мелтън. Те бяха оставили вече долината зад гърба си и яздеха нагоре по отсрещния склон. За да се приближим до тях възможно повече преди да са ни забелязали, ние препуснахме надолу към долината колкото се може по-бързо. Те нямаха никаква възможност да чуят тропота на конете ни. Но докато все още не бяхме стигнали до долу, един от двамата се обърна. Той ни видя, посочи ни на брат си и след това те пришпориха конете си с такава бързина нагоре по планинския склон, че Винету се усмихна и каза:

— Животните им няма да издържат дълго на това препускане. Тези хора са ни съвсем сигурно в ръцете.

Той говореше с голяма увереност, ала било писано да стане другояче. Когато изкачихме и отсрещното възвишение, ние зърнахме братята долу в другата долина. Те пришпорваха конете си към най-голяма бързина, като от време на време се оглеждаха назад. Продължихме така нагоре-надолу по планинските склонове и винаги когато изкачвахме някоя височина, забелязвахме, че се намираме все по-близо и по-близо до преследваните от нас хора. Конете им бяха започнали да се изморяват, докато нашите изглеждаха все още със съвсем запазени сили.

След като отново се озовахме горе на поредния купен, ние видяхме две планински вериги, които се простираха на запад. Между тях в съвършено права посока се проточваше тясна долина, чието дъно тук-там бе цялото покрито с по-едри и по-дребни отломки от околните скали. Целият пейзаж оставяше впечатлението, сякаш на това място едно поколение великани бяха прокопали канал, който впоследствие беше пресъхнал. Именно по дъното на този канал лудешки препускаха двамата Мелтън. Ние ги последвахме. Гонитбата можеше да продължи най-много още четвърт час.

Точно тогава се случи нещо, което накара косите ни да настръхнат от ужас. Двамата братя, които поради все още твърде голямото разстояние нямаше как добре да отличим и да кажем кой кой е, продължаваха да галопират през едно място, покрито както с по-дребен чакъл, тъй и с по-едри камъни. Ето че конят на единия от тях се препъна и падна на земята, като затисна ездача. Другият спря и скочи от седлото, за да помогне на брат си въпреки опасността, която нарастваше с всяка загубена секунда. По-късно разбрахме, че падналият човек беше Томас Мелтън.

Брат му Хари се опита да изправи коня му на крака, ала не успя, понеже животното си беше счупило един преден крак. Удаде му се само да го издърпа настрани, с което освободи Томас. Той бързо стана и по енергичните и припрени жестикулации разбрахме в каква огромна възбуда бяха изпаднали и двамата. Разполагаха само с един-единствен кон и само единият от тях можеше да продължи бягството. Другият неминуемо щеше да бъде догонен от нас съвсем скоро. — Двама ездачи и един кон! В ръцете ни са! — извика Винету.

Близо един до друг ние полетяхме като вихрушка към гигантския канал. И точно тогава се случи ужасното. Хари Мелтън, чиито кон беше здрав и читав, се накани отново да се метне на седлото, обаче неговият брат му попречи, защото и той искаше да възседне животното. Възникна спор за коня, който продължи само броени секунди. И изобщо цялата страшна случка се разигра много по-бързо, отколкото може да бъде описано. Хари изблъска брат си настрани и сложи крак на стремето, за да се метне на седлото. Тогава Томас замахна зад гърба му с пушката си и така го удари с приклада по главата, че брат му рухна на земята. После се наведе за миг-два над него и след като се изправи, побърза да възседне коня и отново да препусне в галоп. Едва по-късно разбрахме защо се беше навел. От мига, в който падна конят, до мига, когато Томас Мелтън продължи бягството си, не бяха изминали и две цели минути, а за това кратко време не ни бе възможно да се приближим до тях на по-малко от един изстрел разстояние.

Пришпорихме конете си още по-енергично и скоро стигнахме до мястото, където лежеше Хари Мелтън, както и конят на неговия брат. Животното риташе около себе си с трите си здрави крака и се мъчеше да се изправи, ала всеки път отново и отново се заваляше на една страна. А Мелтън лежеше съвсем неподвижно върху чакъла.

Дръпнахме поводите на конете и слязохме от седлата. Той кървеше от дълбока рана в горната лява част на гърдите си.

— Братоубиец! — гневно избухна апачът.

— Да, братоубиец! — съгласих се с него и цялото ми тяло потрепери от тръпки на ужас.

— Ще препуснем ли подир него да го заловим?

— Не. Той няма къде да ни избяга. А тук пред нас лежи навярно умиращ човек и трябва да останем.

Винету не се възпротиви, макар че хвърли изпълнен със съжаление поглед напред, където бързо отдалечаващият се убиец все още ясно се виждаше. Свалихме връхната дреха и разтворихме жилетката на ранения, който на всичко отгоре беше зашеметен от удара с приклад. Намиращата се отдолу риза бе цялата напоена с кръв. Наложи се изцяло да съблечем жилетката и да оголим тялото му до кръста. Раната обилно кървеше, но все пак не толкова силно, че да доведе до бърза смърт от обезкървяване на организма.

Донякъде успокоителен признак беше, че кръвта не бликаше от раната на тласъци при всяко вдишване. Опитахме се да я превържем, но за съжаление нямахме вода.

Останахме да седим край Хари Мелтън и зачакахме да дойде на себе си. Измина дълго време, преди да отвори очи. Най-напред той посегна с двете си ръце към главата и втренчи безизразния си поглед в нас. После, изглежда, съзнанието му лека-полека се възвърна напълно. Той ни позна, изригна едно проклятие, понечи да се изправи на крака, но веднага пак се отпусна на земята.

— Недей да ставаш, мастър! — казах му аз. — Смъртта е притиснала гърдите ти и колкото повече се движиш, толкова по-бързо ще те довърши.

Мелтън огледа тялото си, забеляза кръвта и импровизираната превръзка и с тих, пресекващ глас попита:

— Кръв… кръв… от… къде е?

— От гърдите ти!

— Кой… кой… ме рани?

— Ударът с нож е от твоя брат.

— От… от Томас… от моя брат!

При тази чудовищна мисъл той затвори очи. След малко пак ги отвори. По все още красивото му сатанинско лице се появи израз на безумна ярост и като скръцна със зъби, каза:

— Проклет да бъде този убиец, Юда Искариотски! Той ме предаде в ръцете ви!

— Това би било най-малкото зло. Вероятно те предаде и в ръцете на смъртта. Затова си оправи сметките с живота!

— Къде е… той?

— Избяга с твоя кон.

— Да, да, вече знам. Неговият кон падна и аз слязох от седлото, за да му помогна. После той се опита да офейка с моя жребец. Скарахме се и аз се метнах на коня. Повече нищо не знам.

Естествено той изрече всичко това със запъване и паузи. Описах му случилото се:

— Не, ти не се метна на коня. Той ти попречи, като те удари с приклада на пушката си. После видяхме, че се наведе над теб. Тогава ти е забил ножа в гърдите.

— Наведе ли се? — стресна се той. След това погледът му затърси нещо наоколо.

— Къде ми е палтото?

— Ей го там.

— Дай ми го, дай ми го!

Подадох му дрехата. С треперещи ръце Мелтън бръкна във вътрешния джоб. Там нямаше нищо.

— Празен е! — простена той. — Празен! Томас го е взел!

— Какво е взел?

— Портфейла с парите! О, този Юда, този Юда! И аз съм му брат!

— Чии бяха тези пари?

— Мои, мои!

— Но те са крадени, плячкосани, нали?

Той замълча и едва след като още два пъти повторих въпроса си, ми отговори:

— Какво те засяга теб това, по дяволите! Ти, ти…!

Той зърна до себе си ножа, който бяхме измъкнали от колана му, грабна го и замахна към мен. Въпреки че беше ранен, ми бяха нужни немалко усилия да го изтръгна от ръката му.

Краткото боричкане с мен му струваше много усилия и кръвта потече по-силно от раната му. Той затвори очи. Докато се мъчех да спра кръвотечението, Мелтън започна да говори тихо, бавно, с чести паузи и някак отнесено:

— Пленен… заловен! Винету… Шетърхенд, тези песове!… Ограбен… наръган с нож… от Томас… проклетия Юда… Искариотски…

проклет! О, отмъщение… отмъщение!

Изглежда той бе изпаднал в някакво състояние на полусъзнание.

Използвах го, за да узная нещо.

— Този подлец взе твоята част от парите на Хънтър, нали?

— Да… парите на Хънтър! — кимна той, без да отваря очи.

— И той има също толкова, нали?

— Да, също толкова.

— Всичко останало е в Джонатан, а?

— В Джонатан… всичко! Отмъщение… отмъщение!

— Ще го имаш! Ние ще го преследваме до…

С голямо напрежение зачаках да чуя какво щеше да каже.

— До Флухо бланко… Уайт форк…! — едва прошепна той.

— Където е замъкът на еврейката ли?

— Нейният замък… нейното пуебло.

После Мелтън внезапно отвори широко очи, впери поглед в лицето ми и изкрещя:

— Ти кой си?

— Нали ме познаваш.

— Да… познавам те. Олд Шетърхенд… Винету, двамата сатани… сатани! Какво си взел да ме разпитваш? Остави ме на мира!

— Мислех, че искаш да отмъстим за теб на твоя брат, а?

— Да отмъстите…! Да… да… да! Преследвайте го… застреляйте го… вземете му парите и ги донесете…

След тези думи той неочаквано сви юмруци и извика:

— Не, не… нищо няма да кажа! Нека Томас избяга! Ти си… ти нищо няма да узнаеш… нищо… не и от мен! Върви в ада.. в ада!

Той се отпусна възнак и притихна. Кръвотечението се усили. Тъй като не се движеше повече, успяхме отново да спрем кръвта. Скоро заспа.

До този момент Винету не си беше отворил устата. Сега погледът му се плъзна изпитателно по лицето на Мелтън и апачът каза:

— Той ще си остане завинаги тук.

— Тогава поне да се надяваме, че преди да умре, ще се разкае!

— Дано всичко приключи час по-скоро, за да можем да продължим преследването на брат му. Ти изпитваш ли съжаление към него?

— Да.

— Не го заслужава. Той е по-лош и от звяр. Далеч по-голямо съжаление заслужава ей този кон, който никога не е вършил грехове. Винету ще сложи край на мъките му.

Апачът насочи дулото на Сребърната карабина към главата на животното и с един куршум го избави от мъките му. Когато се разнесе изстрелът, Мелтън изведнъж се надигна, успя да седне и като се огледа наоколо с широко отворени очи, попита:

— Кой стреля? По кого… кого…

Без да довърши въпроса си, той отново се отпусна на земята и остана неподвижно да лежи с часове. От време на време шепнеше нещо което не успявахме да разберем. Това състояние на привиден покои доста приличаше на сън, но не беше. Душата му беше будна, което си личеше по най-различните изражения, сменящи се непрекъснато на лицето му.

— Вече знаем къде точно се намира «замъкът на еврейката» — подхвърлих на Винету.

— Да, той е край Флухо бланко. Мелтън ни го издаде.

— Знае ли моят брат къде е тази река?

— Не съм бил при нея, но веднъж стигнах наблизо и сигурно много лесно ще я намеря. Тя се спуска от Сиера бланка. Янките я наричат Уайт Форк.

По обяд Емъри и Фогел се присъединиха към нас. Когато се свечери, настъпи краят на Мелтън. Изведнъж той скочи на крака, изригна няколко проклятия по адрес на брат си, които ми е невъзможно да напиша, и после падна мъртъв на земята. Смъртта му бе по-лека и по-безболезнена, отколкото заслужаваше. Но за съжаление нищо не можеше да се направи за неговото душеспасение. На сутринта го погребахме под купчина камъни, които поне щяха да запазят тялото му от човките на лешоядите. После напуснахме това тъжно място.