Сатана и Юда

Седма глава Епилог

Денят си отиде и над земята падна здрач. Вечерта беше красива. Небето — обсипано със звезди, а тънкият сърп на новолунието, намиращо се още в началото на първата си четвърт, клонеше вече към залез. Всъщност нощният светлик не ми беше кой знае колко приятен, но на изток имаше облаци и понеже вечерният вятър духаше от същата посока, аз се надявах, че постепенно те ще се разпрострат по целия небосклон и ще закрият звездите.

Мълчаливо препускахме в галоп по обширната равнина. Нихорасът скромно яздеше след мен. Само веднъж разменихме няколко думи. Като нихорас той много добре познаваше местността, в която се намирахме, но за мен тя бе чужда, понеже предишния ден бяхме дошли при Извора на сянката не от Дълбоката вода, а от Бялата скала и следователно бяхме продължили да яздим на запад. Затова когато предположих, че скоро ще се озовем на мястото на срещата с Винету, аз го попитах:

— Нека моят брат ме остави сам да намеря пътя. Следваме ли точно посоката, която ще ни отведе до Извора на сянката?

— Поразяващата ръка намира всеки път, дори и ако той му е напълно непознат — отвърна той.

— Мисля, че дотам имаме само още четвърт час езда. Вярно ли е?

— Точно така е, както казва моят бял брат.

Продължихме да препускаме нататък само още две-три минути. После спряхме и стрелях веднъж с Мечкоубиеца. Зачаках да чуя гърмежа на Сребърната карабина, но вместо това недалеч от нас се разнесоха думите:

— Тук съм. Познах гласа на пушката на моя брат Шарли.

После видях апача да се приближава към нас. Той ми подаде ръка и каза:

— Преценил си мястото толкова точно, че спря близо до мен.

Можех да ти отговоря с глас вместо с изстрел.

— Отдавна ли чакаш тук? — осведомих се аз.

— Не, защото успях да се промъкна до могольоните едва след смрачаване.

— Но ги видя по-рано, нали?

— Да. Непрекъснато бях по петите им, доколкото повеляваше моята безопасност.

— Разположили са се на бивак край Извора на сянката, нали?

— Да. Но моят брат знае, че там, където от земята бликат водите на извора, няма място за много хора. Там седи само вождът заедно с трима възрастни изтъкнати воини. Всички други са се разположили надолу край потока.

— Разставили ли са постове?

— Не. Могольоните са страшно непредпазливи хора.

— Знаеш ли къде е спряла колата?

— Два пъти обиколих лагера и ясно я видях. Оставена е до потока, недалеч от мястото, където е вождът.

— Ами къде са двамата пленници?

— Седят в колата. При тях има само един-единствен пазач.

— И на мен ми се иска да огледам бивака.

— Няма да е трудно. Облаците, вече почти над главите ни, до половин час ще покрият и останалата част от небето. Ще изчакаш ли дотогава?

— Да.

Наблюденията на Винету се оказаха верни. Облаците се разпростираха все повече и повече по небосклона и след споменатото от апача време закриха цялото небе. Тогава той се обади:

— Вече можем да тръгваме. Конете ще останат тук, воинът на нихорасите ще ги охранява.

— Тогава ще оставя и двете си пушки при него.

— Дай му само Мечкоубиеца! Аз ще взема карабината «Хенри».

— Защо?

— Докато тайно се промъкваш към могольоните, аз ще остана наблизо и ще бъда нащрек. Ако нямаш късмет и те открият, ще се вдигне олелия, която сигурно ще чуя. В такъв случай ще започна да стрелям с карабината «Хенри» толкова начесто, че противниците ни ще се изплашат и от изненада ще те оставят на мира.

И така, дадох на нихораса тежкия Мечкоубиец, а Винету взе карабината. После се отдалечихме на юг, където се намираше Изворът на сянката.

Вече беше станало толкова тъмно, че не виждахме на трикратно по-малко разстояние от преди. След малко повече от десет минути Винету спря и тихо ми обясни следното:

— Продължиш ли още стотина крачки нататък, ще се озовеш при първите храсти. Знаеш ги, защото вече сме били там. Право пред тях се намира изворът, където седи вождът. Наляво тече потокът, край който са се настанили другите воини. Между тях и вождът е колата.

— А къде са конете?

— Те пасат отвъд храсталаците на открито.

— Ще опитам да се промъкна до вожда.

— В такъв случай моят брат ще трябва да е извънредно предпазлив.

— Защо Винету ми дава подобен съвет? Нима е необходимо? Вождът седи близо до извора. Там растат достатъчно храсталаци, зад които ще мога да се скрия, ако вдясно не са се разположили други воини.

— Преди не видях там индианци.

— Не ми се вярва по-късно да са дошли, защото там няма вода.

— Да не би да искаш да разговаряш и с пленниците?

— Да, стига да е възможно.

— В такъв случай се налага да те предупредя, макар да се разсърди за предишните ми думи. Много е опасно да ходиш там, а още по-опасно е да разговаряш с тях.

— Няма да пропусна нито една предпазна мярка и ще изпълня намерението си само ако предварително съм се убедил, че мога да поема подобен риск. И така, ако ми се случи нещо, ти ще стреляш, но не и преди да си чул два или три изстрела от моя револвер.

— Така ще направя, но ще е далеч по-добре, ако не ми се наложи.

Оставих апача и бавно закрачих нататък. Кракът ми подритна някакъв малък камък и изведнъж ми хрумна една мисъл. Камъкът можеше да ми бъде полезен. Беше голям колкото яйце. Вдигнах го и го пъхнах в джоба си. След това пак се наведох и заопипвах наоколо с ръце. Намерих още пет-шест камъка, приблизително със същата големина и пак ги взех. После продължих нататък.

След около шейсет крачки легнах на земята и започнах да пълзя. Скоро се добрах до първите храсти. Беше тъмно. Могольоните не бяха запалили огньове. Изглежда, това беше признак на предпазливост. Бяха толкова тихи, че не долових никакъв шум макар да се намирах вече твърде близо.

Продължих да пълзя педя по педя напред, като се промъквах от един храст до друг. Най-сетне долових гласове. Същевременно до обонянието ми достигна миризмата на онзи треволяк, който обикновено пушат индианците, а именно — див коноп, смесен с малко тютюн. Забелязах огън, но той бе толкова малък, че отдалече нямаше как да се види. Той гореше в неголяма вдлъбнатина в земята, за да не може светлината му да достигне надалеч. Подхранваха го само с няколко шепи сухи клонки. Беше запален с единствената цел да поддържат огънчето в димящите лули.

Колкото и да беше малък огънят, той осветяваше най-близката околност, така че успях да различа вожда и тримата възрастни воини, които седяха при извора. В близост растяха два храста. Пропълзях до тях и се притиснах плътно към земята до самите им коренища. Вече се намирах в такава непосредствена близост до четиримата индианци, че непременно щях да чуя всяка тяхна дума.

Е да, щях да чувам, но… ако разговаряха. А за съжаление те мълчаха. Пушеха ли, пушеха, без да обелят нито дума. Изчаках около четвърт час и после още толкова — нищо! Това беше нещо повече от изпитание на търпението ми. Изглежда силната миризма на дивия коноп си бе избрала за жертва тъкмо мен. Тя упорито навлизаше в носа ми, дразнеше ме и едва се сдържах да не започна да кихам. Вече се канех да се оттегля, когато от другата страна на храстите се разнесе силен вик.

— Уф! — обади се вождът. — Съгледвачите.

Значи се връщаха техните разузнавачи. Те сигурно щяха да докладват какво бяха видели и чули, при което без съмнение щеше да има нещо ново и интересно за мен. Така че останах да лежа на мястото си, и то без да чувствам и най-малката следа от онова досадно дразнене в носа. Явно човешкият дух простира своята власт и над обонятелния ни орган.

Ето че в този момент се разнесе тропот от конски копита, а после долових и глухото тупване на човешки крака, скочили от седлото на земята. Появиха се двама мъже. Единият от тях се приближи, а другият остана по-назад. Явно, първият се канеше да говори, ала не си отвори устата, защото чувството на почит и уважение към вожда му повеляваше да изчака, докато го заговорят. А пък Силния вятър от своя страна доста време мълча, запазвайки достойнство, докато най-сетне реши да проговори:

— Моите млади братя се връщат късно. До къде яздиха те?

— Стигнахме отвъд Мрачната долина.

— А видяха ли пасищата на нихорасите?

— Не. Чак дотам не сме яздили.

— Но добре запомнихте пътя, по който ще трябва да минем, нали?

— Познаваме го отлично.

— Труден ли е?

— Не. Само при изкачването на Платото на каньона, както и на слизане оттам за колата пътят ще е много тежък.

— Не зърнахте ли някой от нихораските песове?

— Видяхме един-единствен между Платото на каньона и Мрачната долина.

— Откъде идваше?

— Идваше от север и отиваше на юг.

— Значи се е връщал оттук и е яздил към своите. Така ли?

— Яздеше към своите, но дали се е връщал оттук, не успяхме да разберем.

— Забеляза ли ви?

— Не. Видяхме го преди той да види нас и имахме време да се отдръпнем от пътя му.

— Защо не го пленихте?

— Помислихме си, че ще е по-добре да го пропуснем да мине необезпокоявано покрай нас..

— Имаше ли по него изрисувани цветовете на войната?

— Не.

— Значи пътят нагоре към Платото на каньона, както и спускащият се от него е много труден за колата, а?

— Толкова е стръмен и тесен, че ще ни струва големи усилия и мъки да я замъкнем чак до Мрачната долина.

— Уф! Изслушах ви. Можете да се настаните при другите. Двамата индианци се отдалечиха. Помислих си, че четиримата ще започнат да обсъждат онова, което бяха чули, ала те продължиха да мълчат, както и преди. Измина още четвърт час, докато най-сетне настъпи моментът, в който видях как и в този случай се потвърди поговорката, че «хубавите неща бавно стават», защото точно тогава вождът зададе следния въпрос:

— Моите братя вярват ли, че онзи пес, когото са срещнали нашите двама воини, е бил разузнавач?

— Не — отвърна най-възрастният индианец. — Ако е бил разузнавач, той би трябвало да е бил наоколо. Но когато пристигнахме, не открихме никакви следи. Значи е дошъл от някоя друга посока и не е съгледвач.

— Ами ако въпреки всичко е съгледвач! По-късно ще разберем дали наистина е било по-добре да го оставят да мине покрай тях необезпокоявано.

Вождът бе надушил истинската диря, понеже нихорасът, забелязан от двамата могольони, беше именно онзи воин, когото рано сутринта бях накарал да тръгне от Дълбоката вода. Силния вятър продължи:

— А какво ще кажат моите братя за колата?

— Трябваше да я оставим в нашия лагер — отвърна пак най-възрастният.

— Но нали пленниците не могат да яздят!

— Тогава и те трябваше да останат при племето ни. Там си бяха на сигурно място. Можехме да наредим на няколко опитни воини да ги пазят.

— Те нямаше да успеят да ги защитят.

— Срещу Винету и Поразяващата ръка ли?

— Да. Нали моят брат чу, че тези двама мъже са били в пуеблото със своите спътници, за да заловят бледоликия, който се нарича Мелтън. Но той им е избягал и те ще го преследват.

— Ако открият следите му.

— Тези двама воини намират всяка диря, затова ще намерят и дирята на Мелтън и ще я проследят. Те насъскаха срещу нас песовете нихораси. Ето защо изпратих срещу тях Мелтън с петдесет воини, които, ако се натъкнат на тях, сигурно ще ги пленят. Но ако нашите воини не се натъкнат на неприятелите ни, то Винету и Поразяващата ръка заедно с другите ще стигнат до нашия бивак при Бялата скала, после оттам ще се върнат и ще тръгнат по петите ни.

— В такъв случай в гръб ни дебне голяма опасност.

— Те не са никаква опасност за нас. Когато ни догонят, ние отдавна вече ще сме победили нихорасите и ще ги посрещнем и тях така, че няма да имат възможност да се изплъзнат. Значи сме постъпили добре, че помъкнахме с нас пленниците. Ако ги бяхме оставили при Бялата скала, тогава нито двайсет, нито трийсет воини нямаше да са в състояние да противостоят на хитростта на Поразяващата ръка и Винету.

Доблестният вожд на могольоните наистина имаше превъзходно мнение за нас, но за съжаление сметките му не бяха верни. Ако знаеше, че бях залегнал толкова наблизо и чувах всяка негова дума, сигурно нямаше толкова спокойно да продължи:

— Наложи се да влачим с нас и колата, понеже пленниците не умеят да яздят и яхнали коне, щяха да забавят похода ни.

— Ами ако не успеем да прекараме колата през клисурите, нали пак ще се наложи да яздят — обади се най-възрастният воин.

— Предстои да видим дали клисурите наистина са толкова тесни. Когато тръгнем утре на зазоряване, ще оставим пленниците с достатъчно силна охрана. Щом изминат няколко часа, ще могат да ни последват. Така ще стигнем при онези клисури преди тях и може би ще успеем да разширим някои прекалено тесни места. Хау!

Тази кратка дума беше знак, че той считаше въпроса за приключен и понеже повече не проговори, другите трима също си замълчаха. Знаех, че ако изобщо се подеме нов разговор, това ще стане едва след по-продължително мълчание, а на мен и през ум не ми минаваше да чакам дотогава. И така, запълзях обратно между храстите, като свърнах наляво, където според сведенията на Винету се намираше колата. Видях я на отвъдния бряг на поточето, което на това място бе широко само стъпка и половина. Отсреща, ала все пак наблизо, в тревата седеше един индианец, който беше оставил пушката до себе си. Той беше пазачът.

Отначало продължих още малко нататък, понеже непременно трябваше да узная на какво разстояние се намираха другите могольони. До тях имаше около тринайсет-четиринайсет крачки. След като разбрах каквото ме интересуваше, отново пропълзях обратно до колата. Тя беше от онези стари пощенски карети, които кръстосваха страната надлъж и нашир, едно истинско чудовище, каквото в днешно време не може да се види.

Под нея беше още по-тъмно, отколкото наоколо и тъй като там лежах в пълен мрак, постът нямаше възможност да ме види, докато аз добре го различавах.

За мое учудване забелязах, че прозорчето на вратата откъм моята страна бе отворено. Ако пленниците наистина се намираха вътре, това бе голяма непредпазливост, проявена от могольоните. Но може би вътре при тях седеше втори пазач, а в такъв случай въпросната небрежност лесно можеше да се обясни.

Бях си наумил да разговарям с пленниците, но как щеше да стане това? Надигнах се така, че две от колелата да застанат между мен и седящия насреща пазач, за да не може да ме види. Тихо почуках на вратичката и бързо залегнах на земята. Лекичкото ми почукване би трябвало да чуят само намиращите се в колата хора, но не и постът. Ако вътре седеше и друг могольон, то сега той сигурно щеше да надникне навън през отвореното прозорче. Погледнах нагоре. На фона на небето можех ясно да различа всеки предмет. Никаква глава не се появи. Повторих опита си и ето че ми отвърна тихичко и предпазливо почукване по пода на колата. Аха, значи въпреки всичко те бяха вътре! И то без охрана! Но вероятно бяха вързани, иначе индианците нямаше да оставят прозореца отворен и щяха да вкарат вътре още един пазач. Изправих се в цял ръст, приближих главата си до отвореното прозорче и тихо прошепнах:

— Мистър Мърфи, тук ли сте?

— Yes — получих също тъй тих отговор.

— Имате ли вътре свободно място от тази страна?

— Да.

— Скърца ли вратата при отваряне?

— Не. Металните панти са се изгубили и са заменени с кожени ленти.

— Добре, ще вляза при вас.

Отново залегнах в тревата и погледнах между предните и задните колела към пазача. Той си седеше на мястото, също както и преди. Извадих камък от джоба си и го хвърлих така, че падна на няколко крачки от другата страна на пазача. Човекът долови шума. Изправи се на крака и наостри слух. Взех втори камък и го хвърлих още по-надалеч от първия. Могольонът се подлъга и се отдалечи в посоката, откъдето се беше разнесъл шумът. Светкавично се изправих, отворих вратичката, влязох вътре и съвсем тихо я затворих. Протягайки напред ръце, отляво напипах двамата, които седяха един до друг. Седалката от дясната ми страна беше свободна и аз се отпуснах на нея. Тук ме очакваше нова изненада — прозорчето на отсрещната врата също беше отворено.

— Значи все пак това сте вие, сър! — припряно ми прошепна адвокатът. — Каква дързост! Осмелявате се да…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Засега нито дума! Първо трябва да видя какво прави пазачът.

Когато погледнах навън, той вече се връщаше. Изглежда бе обзет от подозрения, понеже се приближи до отсрещната врата на колата и попита през прозорчето:

— — Двамата бледолики още ли са тук? Тези думи бяха казани на лош английски.

— Yes. — отвърнаха двамата в един глас.

Помислих си, че това ще е достатъчно за индианеца, ала се излъгах, понеже той каза (и то на обичайната испанско-индианска смесица) следното:

— Чух някакъв шум. Дали ремъците ви са здраво стегнати. Ще ги проверя.

Той сложи крак на стъпенката и посегна с ръце през прозореца, за да опипа седналата отсреща певица. След като се убеди, че нейните ремъци са наред, той скочи на земята, заобиколи колата и се приближи откъм другата й страна. Светкавично се преместих до отсрещния прозорец, като се свих в ъгъла колкото бе възможно по-ниско. Пазачът се появи пред другия прозорец, протегна ръце във вътрешността и провери ремъците на юриста. Щом разбра, че са в отлично състояние, индианецът изчезна, като промърмори нещо неразбираемо. Пак се преместих в средата на моята седалка и когато погледнах навън, видях, че той пак седна на предишното си място.

— Вече можем да разговаряме — казах аз. — Само внимавайте да не произнасяте твърде високо «с», както и други съскащи звуци! Пазачът се успокои.

— Господи, на каква опасност се изложихте! — обади се Мърфи. — Необходимо бе само да се пресегне малко по-напред и щеше да ви спипа!

— Или пък аз него! Не се тревожете за мен! Тук съм на много по-сигурно място, отколкото навън. Как са ви поставили ремъците?

— Най-напред сме вързани един за друг с едно ласо, което е омотано около нас. Освен това ръцете ни са извити и са вързани отзад на гърба. И на трето място, всеки от нас има на врата си надяната примка, чиито край е здраво закрепен отдолу на седалката. И така, не можем да се изправим, без да се задушим.

— Наистина са избрали твърде сложен начин, за да бъдат сигурни, че няма да им избягате. В такъв случай няма нужда от пазач, а и вече не се учудвам, че са отворили прозорците, за да имате поне свеж въздух.

— Прозорците ли? Та тук няма вече никакви прозорци. Вождът извади стъклата. Сигурно знаете каква голяма стойност придават на подобни предмети.

— Разбира се. Значи затова прозорците са отворени! А сега най-важното е да ви кажа какво трябва да правите в случай че ме открият, докато съм при вас.

— Какво?

— Почакайте малко! Първо трябва да огледам ремъците ви и едва след това ще мога да ви обясня.

Видях, че са вързани точно така, както Мърфи ми беше описал.

— Тъй — казах им после, — вече знам къде ще трябва да режа с ножа си.

— С вашия нож?

— Да. Слушайте внимателно какво ще ви кажа! Ако ме забележат, докато съм тук, първата ми работа ще е да прережа ремъците ви. За тази цел няма да са ми нужни повече от десетина секунди. После ще задържа на разстояние от нас червенокожите с помощта на моите два револвера, а вие ще отворите ей тази врата от лявата ми страна, ще изскочите навън и ще побегнете между храстите в права посока. Там сигурно ще чуете изстрели. Това ще е Винету, когото ще повикате по име. Щом веднъж стигнете при него, ще сте в безопасност, защото чуят ли името му, всички тези триста могольони няма да посмеят да ви преследват в тъмнината.

— Добре, ами вие?

— Щом видя, че сте в безопасност, ще ви последвам. Ще има да се разправям най-много с двама-трима души, а тях ще застрелям само за секунди. Разбира се, това не може да мине безшумно, но ще се предизвика голяма бъркотия и после никой няма да се осмели да дойде до колата. Междувременно вече ще сте далече и ще са необходими само още няколко изстрела, за да бъда и аз в безопасност. Вече знаете какво трябва да направите, в случай че някой любопитен индианец ме открие. Но ако това не стане, ще бъдете освободени утре рано сутринта.

— Дано даде Бог вашите уверени думи да се превърнат в действителност и да ни освободите! Но и тогава няма да сме си свършили работата. Трябва да заловим Джонатан Мелтън.

— Той е в ръцете ми.

— Какво… как?

— Тихо, тихо! — предупредих, прекъсвайки адвоката. — Нима това наричате «шепнене»? Ами ако пазачът ни чуе?!

— Истина ли е? Да го вярвам ли, или не? Сър, страшно ми се иска с пълен глас да извикам «ура» и «победа!»

— Я по-добре се откажете! По-късно ще можете да крещите докато пресипнете.

— Ами къде го спипахте?

— При Дълбоката вода, където беше спряла колата ви. Милионите също са в мен.

— Къде са, къде? — нетърпеливо попита той.

— Ей тук във вътрешния ми джоб.

— Какво? Такава огромна сума носите в себе си?

— Естествено! Да не би да трябва да я закача високо на някое дърво, или пък да я закопая в земята?

— И с нея дръзвате да дойдете тук сред триста неприятели и да се промъкнете в тази пощенска кола? Ако ви заловят, отново ще изгубим парите.

— Никой няма да ме залови! Убеден съм, че моят джоб е по-добро място за съхранение на тези пари, отколкото вашата стоманена каса в Ню Орлиънс и ще пожелая само едно — дано по-късно, в ръцете на законните си собственици, парите да не са изложени на по-големи опасности, отколкото докато са в мен! Но ние се отклонихме от същинската тема на разговора. Нали се канехме да говорим за Джонатан Мелтън!

— Да, затова как е попаднал в ръцете ви. Иска ми се да бяхте видели и чули как се държа с мен, когато дойде при могольоните и ме завари там като техен пленник! Разказвайте, разказвайте, сър! Трябва да узная как ви падна в ръцете и какво беше поведението му.

Едва ли е необходимо да споменавам, че по време на целия разговор бяхме извънредно предпазливи и не изпуснахме из очи пазача. Адвокатът се боеше за себе си, много се страхуваше за мен, а че тревогата на певицата не бе по-малка, се разбираше от само себе си. Аз наистина не изпитвах страх. За мен вътрешността на старата пощенска кола действително беше по-добро скривалище от всяко друго място в близката околност. Така че можех да разказвам кажи-речи напълно непринудено и спокойно. Но не било писано да довърша разказа си без каквото и да било опасно прекъсване. По едно време бях принуден да млъкна. Чух стъпки и когато хвърлих поглед навън, видях да се приближава някакъв индианец, който, изглежда, имаше задача да смени поста при пленниците. Нашият пазач се изправи. Но новият пост пристъпи до пощенската кола, сложи крак върху стъпенката и подобно на своя предшественик провери състоянието на ремъците. И тази опасност отмина щастливо.

След като двамата пленници узнаха всичко, което сметнах за необходимо да им кажа за Джонатан Мелтън, продължих със следните обяснения:

— Още щом се зазори, могольоните ще тръгнат на път. Решиха за известно време да останете назад с колата под охрана. Но ние ще нападнем този отряд и ще ви освободим.

— Как звучи това! — обади се адвокатът. — Ще нападнем охраната и ще ви освободим! Като че ли всичко това непременно ще мине гладко като рязането на лист хартия с ножица. Да не мислите, че охраната няма да се защитава?

— Може би, или по-скоро вероятно така ще постъпи.

— Ужасно! И този човек го казва толкова спокойно! Сър, моля ви, само този път ме отведете щастливо до дома! Никога вече няма да ми хрумне да отида в Дивия запад! Как мислите, дали охраната, която ще ни оставят, ще е силна?

— Едва ли. Сигурно вождът ще отдели толкова конници, колкото са абсолютно необходими — да речем десетина.

— Те няма да могат да направят нищо срещу вас и вашите сто нихораси.

— Е, няма да са всичките сто, тъй като се налага да определим известен брой воини за охрана на пленените днес могольони, но все пак ще превъзхождат по численост вашата охрана поне шест или седем пъти. Към всичко това трябва да прибавим и уплахата на тези хора, когато ги връхлетим толкова ненадейно. Струва ми се, че ще успеем да уредим работата, без да проливаме кръв. Така, а сега ще тръгвам!

— Бъдете предпазлив, да не би все пак постът да ви забележи!

— И него ще отпратя в противоположната посока, както и предишния. Само гледайте!

Извадих два камъка от джоба си и хвърлих единия зад поста. Внимателно наблюдавахме какво ще стане и забелязахме, че индианецът наостри слух. След втория камък той се изправи, а когато хвърлих още по-далече и третия, постът се отдалечи в посока на шума.

— Лека нощ! — казах аз. — Довиждане до утре!

Посегнах през отвора на прозореца, отворих вратичката, излязох навън, после тихо я затворих и незабавно се хвърлих на земята, понеже видях, че постът се връщаше. Шумът от хвърлените камъни събуди и в него подозрения. Също като своя предшественик, и той се приближи до колата, за да огледа вътрешността й, но за щастие това стана откъм срещуположната страна. Можеше да се очаква, че после щеше да дойде и към мен. Ето защо с претъркаляне побързах да се отдалеча и замрях в тревата, за да не би с някое движение да привлека вниманието му върху себе си. Обаче той не провери от другата страна, а пак се върна на мястото си. Тогава аз продължих да пълзя. Но тъй като вече знаех къде се намираха враговете ни, а знаех и че пред мен няма нито един неприятел, скоро можех да стана от земята и прав да измина разстоянието до Винету.

Апачът все още беше на мястото, където го бях оставил.

— Доскуча ли ти? — попитах аз.

— Не — отвърна той. — Вярно, че моят брат се позабави повече отколкото предполагах, но понеже не се вдигна олелия, бях сигурен,. че му се е открила възможност да подслуша противниците ни. Затова не се разтревожих за него.

— Да, подслушвах ги. Но ела да отидем при конете! Във всички случаи е по-добре да не се намираме толкова близо до вражеския бивак.

Нихорасът седеше при трите животни. Настанихме се до него и аз разказах какво бях преживял и чул. За нас най-важно беше обстоятелството, че колата щеше да остане в лагера след тръгването на могольоните и че щеше да ги последва едва по-късно.

— Ще нападнем охраната и ще освободим двамата пленници — каза апачът.

— Така мисля и аз, но има една основателна причина да оставим колата и охраната й необезпокоявано да продължи по своя път и това са тесните пътища през онези клисури. Ако вождът на могольоните прецени, че са достатъчно широки, за да премине колата, тогава той безгрижно ще продължи нататък и ще предположи, че и тя ще го последва. В такъв случай ще можем да освободим пленниците без той преждевременно да разбере.

— Ами ако пътищата се окажат прекалено тесни?

— Тогава ще спре и ще нареди по-тесните места да бъдат разширени с помощта на томахоките. И ако до определено време колата не се появи, той ще бъде обзет от подозрения и ще изпрати съгледвач да види какво става. В такъв случай ще трябва поне на първо време да се откажем от освобождаването на двамата пленници.

— Моят брат е прав.

След тези думи апачът потъна в продължителен размисъл. Не беше трудно да се досетя какви мисли го занимаваха и наистина не се бях излъгал, защото щом стигна до някакво решение, той каза:

— Спокойно можем да нападнем охраната на колата. Пътищата са достатъчно широки, за да може да мине по тях. Видях пощенската кола и нейната ширина ми е известна. Тъй като искаме да нападнем могольоните горе на платото, става дума само за единия път, този, който води нагоре. Той не предлага големи трудности и пречки. Току-що мислено бях там и с очите на душата си измерих всеки метър от пътя. Колата може да мине оттам.

— Тогава без да се бавят, могольоните ще яздят нагоре право към платото.

— Така е. Нападението ще бъде проведено точно според плана ни.

— И как мислиш, че ще протече всичко? Моят брат е виждал онази местност и затова нека ми каже своето мнение.

— Не ми се иска да убием нито един човек и ето защо нападението трябва да е изненадващо. Вождът язди с повече от триста воини на юг. Ако половин час по-късно се появим от тази посока, то останалите при колата хора в никакъв случай няма да ни вземат за врагове. Вероятно ще си помислят, че сме отряд от техните воини, които са били принудени да се върнат обратно. Едва след като разпознаят лицата ни, ще разберат заблудата си. Но ще е вече твърде късно.

— Моят брат е намерил вярното решение. Неговият план ще бъде приведен в изпълнение. Но какво ще правим после?

— От Извора на сянката до Платото на каньона, където ще се състои схватката, има три часа езда. Не ми се иска да вземаме с нас пленниците, които заловихме днес, както и онези, които ще ни паднат в ръцете утре рано сутринта. Нека всички те останат при Извора на сянката под достатъчно силна охрана. Тъй като ще се намират само на някакви си три часа път от нас, можем да сме сигурни, че няма къде да ни избягат. Оставим ли при тях четирийсет нихораси под ръководството на Емъри, то ще е все едно, че са ни пред очите.

— И тук ще се съглася с моя брат. Той възнамерява ли лично да участва в боя?

— Зависи от обстоятелствата. Нашата задача е да следваме по петите могольоните, които през клисурата ще тръгнат нагоре към платото и там ще ги вкараме в ръцете на очакващите ги нихораси. Трябва да го направим на всяка цена. А какво ще става после, зависи, както казах, единствено от обстоятелствата. Разбира се, най-много би ме зарадвало, ако могольоните сложат оръжие, без да се бият.

— Те ще постъпят така само ако не им останат съмнения, че всяка съпротива ще означава за тях сигурна смърт.

— Тогава просто ще трябва да им го докажем! Планът, който споделихме и с вожда на нихорасите, сигурно ще има този успех.

— А моят брат мисли ли, че действията на вожда ще са съобразени с предложенията ни?

— Да, така мисля. Би излязъл голям глупак, ако не постъпи по този начин.

— Въпреки всичко трябва да сме сигурни дали ще последва нашите указания. Няма ли да изпратиш при него някой вестоносец, за да го попита?

— Не, защото нямаме време. А и не е достатъчно да узнаем само дали вождът смята да се придържа към предложенията ни. Още по-важното е да разберем дали действително ще постъпва, съобразявайки се с тях.

— Значи имаш предвид нещо като надзор. Но в такъв случаи един от двама ни би трябвало да отиде при него.

— Точно това исках да кажа. Само ако ти или аз сме при него, ще успеем да го накараме да се откаже от безсмислено кръвопролитие.

Аз познавам лично двамата пленници, които трябва да освободим тук, и имам повече задължения от теб по уреждане на наследствените въпроси. Затова моето място е тук. А ти пък много по-отдавна си приятел на нихорасите и ето защо предлагам да се метнеш на коня и да отидеш при вожда им!

— Ти го каза и аз съм съгласен. Веднага тръгвам на път.

— Ще вземеш ли и младия воин, който се намира при нас?

— Да.

— Тогава ще те помоля да се погрижиш гората на платото да бъде заета от нагъсто поставени наши хора, а зад веригата от скали да има достатъчно голям брой воини на нихорасите. Тогава за могольоните няма да остане изход за спасение. Ако не се предадат, или ще бъдат застреляни като обграден дивеч, или пък ще бъдат подгонени и изтикани в дълбокия каньон, чието дъно ще се покрие със смазаните им тела.

— Можеш да си напълно сигурен, че ще направя всичко възможно, за да постигна мирен изход от това положение. Но ако могольоните не се съгласят с условията ни, няма как да им попреча да се втурнат в ръцете на сигурната смърт. Ти само ги подгони по клисурата нагоре към платото!

След като си разменихме още няколко забележки, апачът се метна на коня си. Нихорасът също възседна своето животно. После двамата потеглиха на път. Развръзката наближаваше.

Останах сам. Смуших коня си и най-напред се върнах малко назад, за да не бъда открит от могольоните след настъпването на утрото. Вързах коня си за забито в земята колче и легнах да поспя. Сложих длани под главата си и отправил поглед към небето, където ярките звезди отново се бяха появили и облаците се бяха разнесли на запад, аз си припомних всички мои преживелици от деня, в който за пръв път видях в Гуаймас убития Хари Мелтън. Колко грижи, тревоги и опасности изпълваха времето между онзи ден и настоящата вечер! Поуката от всичко, което бях преживял и препатил, се съдържаше в кратките, но значими думи: «Винаги пази съвестта си чиста!»

Продължавах да разсъждавам в този дух и постепенно мислите ми започнаха да губят яснота. Най-после заспах. Тъй като не се бях загърнал в одеялото си, чувствително студеният нощен въздух ме събуди. По разположението на звездите разбрах, че до зазоряване оставаше още около час.

Скоро след това долових конски тропот, който се приближаваше от север. Тръгнах срещу този шум и скоро залегнах на земята. Появи се колона от ездачи, предвождани от двамина малко избързали напред конници. Единият от тях беше бял, а другият — червенокож. Той всъщност водеше отряда. Изправих се на крака и с преправен глас им подвикнах:

— Хелоу, мешърс! Накъде сте тръгнали? Двамата незабавно спряха конете и грабнаха пушките си. Белият отговори:

— Кого го засяга накъде сме тръгнали? Обеснико, я се приближи да те видим по-ясно, ако не искаш да опиташ куршумите ни!

— Че нима знаеш как се стреля по хора, мистър Емъри?

— Емъри? Значи този тип ме познава! Че кой ли…? Мътните го взели, ама че съм глупав! — прекъсна се той. — Това не може да е никой друг освен моят стар приятел Чарли! Я ела насам, сине мой, и ни кажи къде е апачът!

— Слизайте от седлата и тогава ще научите! Тук трябва да спрем. Всичко наред ли е, Емъри?

— Да.

— Ами Джонатан?

— Язди ей там, отзад, заедно с любимата си Юдит. Дънкър се смили над него и вече не иска нито за миг да го изпусне из очи.

Колоната спря и хората слязоха от седлата. Най-напред отидох при Мелтън. Току-що го бяха свалили от коня и го сложиха да легне на земята до Юдит. Дънкър стоеше прав до тях.

После отидох да нагледам пленените могольони. Те лежаха в тревата, вързани двама по двама с гръб един към друг. Бяха ни сигурно в ръцете. След това разказах на Емъри, Дънкър, както и на Зоркото око какво бях обсъдил и решил с апача, а накрая се обърнах към нихораса с думите:

— Моят червенокож брат знае ли някое място, намиращо се близо до Извора на сянката, откъдето да имаме възможност да наблюдаваме тръгващите на път могольони, без да бъдем забелязани от тях?

— Има такова място — отвърна ми той. — Когато моят брат пожелае, веднага ще го заведа.

— Добре! Скоро ще трябва да тръгваме, понеже утрото не е далеч. Нека петдесет от воините ти ни придружат, за да нападнат останалите назад врагове. Другите петдесет ще използваме за охрана на пленниците.

— Ами аз? — попита Дънкър.

— Ще трябва да правиш компания на Мелтън, когото ти поверих.

— Но аз мога да дойда с вас, нали? — попита Емъри.

— Иска ми се и ти да останеш тук. Не забравяй, че освен Мелтън имаме да пазим още петдесет пленници! Трябва да съм сигурен, че са под сигурна охрана. Това е пост за доверен човек като теб, Емъри.

— Добре! Кога трябва да стигнем при извора!

— Ще ви изпратя вестоносец.

Не след дълго петдесет нихораси се метнаха на седлата. Техният втори вожд заедно с мен застана начело на колоната и ни поведе на запад, за да можем да заобиколим Извора на сянката. По-късно свърнахме на юг и след това на изток. Когато описахме тази дъга, ние спряхме пред проточило се надалеч планинско възвишение, което, както изглеждаше, бе обрасло с храсталаци.

— Намираме се на самото място — каза Зоркото око.

— А на какво разстояние сме от извора? — осведомих се аз.

— На пет минути. Онзи, който се изкачи на това ниско възвишение и залегне зад храстите, може да държи под око цялата околност на Извора на сянката без самият той да бъде открит.

— Това е хубаво. Нека изчакаме, докато се развидели!

Разположихме се в полите на възвишението, където останахме докато лека-полека звездите избледняха и небето на изток леко просветля. Тогава заедно със Зоркото око се изкатерихме горе. Притаихме се зад храстите и зачакахме да се развидели достатъчно, за да можем да огледаме местността над нас. Това не продължи дълго.

Храсталаците, които ни осигуряваха прикритие, бяха обрасли хребета на възвишението, спускаха се по отвъдната му страна надолу, постепенно се разпростираха все по-нашироко, но там, където изворът бликаше от земята, отново изтъняваха, после напълно изчезваха, като отстъпваха място на тревистата прерия.

— Великолепно! — обърнах се към индианеца. — Не можехме и да си пожелаем по-подходящ терен.

— Значи моят бял брат е доволен от мен?

— Напълно! Това е възможно най-хубавото място за нашата цел. Можем да държим под око цялата местност и да наблюдаваме как могольоните ще тръгнат на път. Освен това изобщо няма да имаме нужда от коне, за да изненадаме с бързина останалите тук неприятели. Ще се спуснем надолу между храсталаците и ще се промъкнем до самия Извор на сянката.

Макар индианецът да се стараеше да не го показва, все пак му личеше, че моята похвала го накара да се почувства горд.

Пред нас се разкри лагерът на могольоните. Различихме дори платнището на пощенската кола. Тя стърчеше над храстите. Индианците бяха станали от сън и се подготвяха за предстоящото пътуване. Мнозина от тях се хранеха, други се миеха, а някои се грижеха за конете си. След известно време се разнесе пронизителен вик — това беше сигналът за тръгване. Всеки се завтече към своето животно, за да се метне на седлото. После могольоните образуваха колона, като ездачите се подредиха един след друг, което ни улесни да ги преброим. Бяха триста и четирима. Дългата върволица пое на юг, където ги очакваше гибел.

Индианците, оставащи в бивака, изпратиха с погледи потеглилите на път воини. Бяха застанали пред храстите и наброяваха десет души. Не бяха повече, за това свидетелстваше фактът, че забелязахме само четиринайсет пасящи коня — десет ездитни животни и четири, които теглеха колата.

Когато отправилите се на път могольони, изчезнаха на юг, ние можехме да се заловим за работа. Наредих трийсет души да тръгнат с мен, а останалите да ни последват по-късно с конете.

Прикривани от храстите, ние се закатерихме нагоре към хребета, после се спуснахме надолу по отвъдния склон и продължихме да се промъкваме през гъсталака, докато най-сетне спряхме близо до самия извор. Там аз пропълзях още малко напред, за да мога да огледам как стоят нещата. Десетимата нещастници седяха край водата и си правеха закуска. Когато нихорасите ги връхлетяха, те толкова се изплашиха, че никой от тях не направи опит да се защити или да избяга. Мигновено бяха вързани. А аз се приближих до старата пощенска кола, отворих едната й вратичка и подвикнах към намиращите се вътре хора:

— Добро утро, мисис Вернер и мистър Мърфи! Тук съм, за да изпълня даденото обещание.

Марта нададе ликуващ вик и затвори очи. От радост просто й прималя. Извадих ножа си, прерязах нейните ремъци, изнесох я на ръце и я положих да легне в тревата. Нямаше сили да стои на краката си. Ето че адвокатът невъздържано извика:

— Хайде и мен де, сър! Докога да чакам?

— Търпение, мистър Мърфи! Невъзможно ми е да помогна едновременно на няколко души. И вас ще освободя.

След като прерязах и неговите ремъци, той излезе от колата и протегна ръце.

— Слава Богу! Бедите ни свършиха! В какво ужасно положение се намирахме в този стар сандък!

Той не намери за нужно да ми благодари дори с една дума. Но затова пък ми каза нещо друго. Като сложи лявата си ръка на рамото ми, попита:

— Сър, при вас всичко наред ли е?

При тези думи с десницата си той ме потупа по гърдите.

— Портфейлът все още у вас ли е?

— Да. Ама че странен въпрос!

— Защото трябва да знам каква сума има в него.

— Откъде накъде пък трябва тъкмо вие да го знаете?

— Та нали съм управител на наследството и мое задължение е да се разпоредя какво да стане с тези пари.

— Я не си въобразявайте такива неща! Бяхте управител на наследството, но вече не сте. И какво ще стане с парите не е ваша работа. Та нали бяхте толкова хитър да напъхате в джоба на един мошеник цялото наследство!

— В такъв случай ще се погрижа да ви науча, че нещата стоят другояче.

Тези думи бяха казани със заплашителен тон. Аз обаче останах съвсем спокоен и отвърнах:

— Опасявам се, че в мое лице ще имате един много разсеян ученик.

— О, ще ви се наложи да внимавате. И така, ще ми дадете ли парите, или не?

— Няма. Ще ги задържа, докато се намери законният им собственик.

— Да не би да искате вие да определите кой е той?

— Не е необходимо, понеже той вече се намери и аз го познавам.

— Аз също го познавам. Той трябва да получи наследството си по служебен път от моята ръка. И така, дайте ми парите! Ще го направите ли, или не?

— Не. Впрочем най-учтиво ви моля да смените тона си. Друг тон по би ви подхождал.

— Тъй ли? И какъв е той?

— Този на благодарността. Просякът благодари и за залък хляб. Аз ви спасих живота и ви върнах свободата, а в замяна получавам само грубост! Ако си мислите, че така ще ме впечатлите, много се лъжете.

— А пък вие ме впечатлявате далеч по-малко. Не искате да дадете парите, само защото кроите тайно да ги сложите в собст…

— Млъкнете! Нито дума повече! — срязах го аз. — Има някои неща, на които отговорът е само юмрук!

— Вашият юмрук ли? Pshaw! Изобщо не се страхувам от него, макар че сте си присвоили позорното име Олд Шетърхенд. Намислили сте една част от парите да изчезне в собствения ви джоб и да…

Той не можа да продължи, понеже полетя във въздуха и падна на земята зад най-близкия храст.

Изплашената Марта скочи на крака, хвана и двете ми ръце, след което възкликна:

— За Бога, не го убивайте! Разбира се, той няма абсолютно никакво право да ви говори така, но само не го убивайте!

— Да го убия ли? Ами! Само дето се отнесох към присъствието му малко «отхвърлящо». Това е всичко. Оттук нататък той много ще внимава да не ме обижда повече, иначе ще се наложи да покажа на този клеветник как истинският мъж умее да защитава почтеното си име.

В този момент се появиха двайсетте нихораси с конете. Заповядах на един от тях да се върне, за да доведе Емъри и Дънкър заедно с отряда. Най-напред конете се напиха с вода, а после се пръснаха по моравата, покрита със сочна трева. Мърфи се беше изправил на крака и се беше отдръпнал настрани. Седеше зад един храст и разтриваше различни части на тялото си. Марта се беше вече съвзела. Опита се да се впусне в благодарствени словоизлияния, но аз я помолих да мълчи и тя изпълни желанието ми.

После пристигнаха останалите назад воини заедно с пленниците. Щом видяха своите петдесет вързани съплеменници, десетте могольони нададоха изплашени викове. Тъкмо се канех да наредя да се погрижат за подслоняването на тези хора, когато вниманието ми бе привлечено от силен рев, нададен от адвоката. Той беше забелязал Джонатан Мелтън. Веднага скочи на крака и се нахвърли върху беззащитния човек, когото току-що бяха свалили от коня. Мърфи го събори на земята и с двата си юмрука започна да обработва лицето на измамника.

Емъри и Дънкър ми хвърлиха въпросителни погледи. Не знаеха дали да отдръпнат адвоката от жертвата му или да не му пречат.

— Развържи Мелтън! — подхвърлих на Дънкър.

Тъй като Джонатан беше току-що свален от коня, краката му все още не бяха вързани, а ремъци имаше само на ръцете му. Няколко мига бяха достатъчни, за да ги освободят, и още в следващата секунда той с всички сили ги използва, за да се защити срещу нападателя си, който все още не го оставяше на мира. Започна се бой, който достави безкрайно удоволствие на всички индианци — както на свободните, така и на пленените. Ту единият от двамата противници вземаше връх, ту другият. Доста време измина, преди да стане ясен изходът от тази схватка, и се оказа, че нямаше победител, защото и двамата така се бяха подредили, че съвсем изтощени, останаха неподвижно да лежат един до друг.

Емъри се приближи до мен, изгледа ме смаяно и попита:

— Защо позволи Мърфи да отнесе такъв бой? Ти направо пусна Мелтън да се нахвърли върху него!

— Защото не бива да си позволява толкова много. Че кой му е дал правото да малтретира Мелтън? А преди малко със заплахи поиска от мен парите и вместо да ми благодари, загдето го освободих, той ми каза, че не съм искал да му ги дам, за да мога тайно да присвоя една част от тях за себе си.

— Пфу! За това обвинение ти му стовари двата си юмрука в муцуната, нали?

— Не. Предоставих наказанието му на прелестния Джонатан.

— Well, и тази идея не е лоша! Ей ги къде лежат и двамата едва могат да си поемат дъх. Това няма да навреди нито на единия, нито на другия. Но Мелтън ще трябва пак да го вържем, нали?

— Естествено.

Един знак бе достатъчен и негодникът отново беше вързан. От изтеглянето на могольоните бяха изминали вече близо четирийсет и пет минути и Емъри ми обърна внимание на следното:

— Трябва да тръгваме — каза той, — иначе няма да пристигнем навреме при клисурата.

— Говориш така, като че ли и ти ще дойдеш.

— Ами естествено! Или бъркам? Да не би да искаш да кажеш, че не бива да идвам с вас?

— Да. Става въпрос за пленниците, от които най-важен е Мелтън. Избяга ли ни, знаеш какво ще означава за нас. Освен това трябва да се охраняват шейсет могольони, а за юмите на еврейката да не говорим. Представи си какво би станало, ако тръгна оттук с петдесет души, за да подгоня над триста могольони да влязат в клисурата, и изведнъж зад гърба ни се появят шейсетте пленници, които междувременно са се освободили!

— Наистина лоша работа! Ще попаднете между двата отряда и те ще ви смажат.

— Значи разбираш последствията, нали? Тук имаме нужда от някой способен и доверен човек. Нима трябва да дам този пост на Дънкър?

— На Дънкър ли? Хмм! Той е добър следотърсач, но да му се повери нещо толкова важно,… не, не ми се иска.

— Напълно споделям мнението ти. Но тогава от нас остава един-единствен човек.

— Well! Значи аз трябва да се заема с тази работа. Ти така ме обработи, че няма къде да ходя. Но много ми се искаше да можех и аз да се бия горе на платото.

— Все още е съмнително дали изобщо ще се стигне до бой. Колко воини са ти необходими, за да охраняваш пленниците?

— Десет ще ми стигнат, тъй като всички са вързани.

— Вземи трийсет! На мен ще ми останат седемдесет.

— Но затова пък ти ще трябва да изпълниш най-трудната част от плана, и то като нямаш дори и една четвърт от хората, с които разполага Винету горе на платото.

— Достатъчни са ми. Ще се опитам по някакъв друг начин да заместя липсващите ми воини. Нужни са ми сто и седемдесет души. Вече имам седемдесет. Следователно ми трябват точно сто. Вместо тях ще използвам ей тази стара пощенска кола.

— Да не би да искаш да я употребиш като оръдие?

— Не като оръдие, а като стенобитна машина.

— Стенобитна машина? Та това е средновековно средство!

— Което обаче аз ще пренеса в най-новото време. Моята стенобойна машина ще оживее и няма да е само от мъртво дърво и желязо.

— Нищо не схващам.

— А е толкова просто! Разбираш, че се налага да вземем с нас пощенската кола, нали?

— Не, точно това не го разбирам. Как си мислиш, че ще можете да се придвижвате свободно, щом ще помъкнете с вас този стар сандък?!

— Слушай тогава! След като могольоните навлязат в клисурата, не бива да им даваме възможност да се върнат обратно. Следователно ще трябва да сме непосредствено по петите им. Но това не е безопасно, защото не е изключено изведнъж да се обърнат и да се нахвърлят срещу нас. В такъв случай колата ще ни помогне да се маскираме. Ако тя се появи зад могольоните, последните от тях ще ни помислят за техни воини.

— Вярно, хитро измислено! Но в цялата работа има една съществена пречка. Пощенската кола се придружаваше само от десет воини, а ти ще се появиш със седемдесет. Сигурно ще им се стори подозрително.

— О, не. Ти забрави петдесетте, които бяха с Мелтън и сега лежат тук пленени. Ще си помислят, че идват тъкмо те.

— Вярно! Петдесетте могольони са се натъкнали тук на десетимата с пощенската кола и са се присъединили към тях. В такъв случай разликата ще възлиза само на десетина души, което навярно няма да направи впечатление. Ами после какво ще става?

— Веднага ще чуеш.

Направих знак на втория вожд да се приближи и го помолих за следното:

— Свикай хората си и им кажи, че имам нужда от шест добри ездачи, които доброволно да се присъединят към мен за едно опасно начинание!

Той изпълни желанието ми и тогава заявиха съгласието си ни повече, ни по-малко от… всички воини. Обясних на Зоркото око и на хората му за какво ставаше въпрос с думите:

— Ще трябва да последваме могольоните с колата, за да ни помислят за свои хора и да можем веднага след тях да навлезем в клисурата. А когато стигнат горе на платото и разберат, че пред тях на непревземаеми позиции се намират вашите братя, те ще опитат да се върнат. Налага се на всяка цена да го предотвратим. Искам с помощта на пощенската кола да им отрежа пътя за отстъпление. Но за да се изкачим с нея по стръмното дере, ще е необходимо да впрегнем поне осем коня. Никой от вас не умее да кара такава кола. Затова самият аз ще седна на капрата, за да направлявам двата коня на ока. На всеки от предните шест коня ще язди по един ваш воин, за да го пришпорва. Озовем ли се близо по петите на могольоните, отначало те ще помислят тези шестима ездачи за свои съплеменници. Но по-късно, когато се приближим още повече до тях, можем да очакваме да ни разпознаят и да започнат да стрелят. И така, шестимата, яхнали конете пред колата, ще имат да изпълняват една много опасна задача. Ето защо ми се иска тези хора да са доброволци. Нека онзи, който все още има желание да участва в това начинание, да вдигне ръка!

И тогава всички ръце стремително полетяха нагоре.

— Сам виждаш, че между нас няма нито един страхливец — с горда усмивка каза предводителят им. — Щом Поразяващата ръка ще седи отпред на колата и ще рискува живота си, никой от нашите воини няма да иска да остане по-назад.

— Добре, тогава ще постъпим иначе! Шестимата воини, които са ми необходими, ще трябва да са отлични ездачи, защото важното е да изкачим клисурата в галоп и да предизвикаме сред яздещите пред нас могольони възможно по-голямо объркване. Аз не ви познавам, сигурно самите вие се познавате най-добре. Изберете ми шестимата най-способни и най-сигурни ездачи!

С тази работа се зае Зоркото око. А тя не бе лесна, понеже никой не биваше да се почувства обиден. Но ето че след съвсем кратко време той доведе шестимата, без другите да проявят недоволство. Както узнах, за мое задоволство, впряганите при ока коне, които бяха теглили пощенската кола до Бялата скала, се намираха все още тук. Ако се бях видял принуден да използвам за тази цел два полудиви индиански мустанги, може би те щяха да счупят ока. И без друго начинанието ни бе достатъчно опасно. За щастие хамутите бяха горе-долу в добро състояние. Шестте предни коня не се нуждаеха от оглавници и юзди. За всеки от тях бе достатъчно по едно ласо, което се връзваше от едната страна за ока, а от другата — за подкоремния колан.

Приготовленията бяха извършени бързо и скоро колата стоеше готова за път със своите осем впрегнати животни. Емъри пристъпи до мен и с необичайно сериозен тон ми каза:

— Не може ли някой друг да седне на капрата? Нима точно ти трябва да се излагаш на неприятелските куршуми?

— Вероятно няма да се стреля кой знае колко много — отвърнах аз, — и както знаеш, не всеки куршум улучва.

— Кога мислиш да се върнеш?

— Надявам се, че до четири часа всичко ще се реши. Ако по някаква причина не ми е възможно да се върна дотогава, ще ти изпратя вестоносец.

— Направи го, Чарли! С най-голямо нетърпение ще очаквам пристигането му. И още нещо! Не рискувай прекалено много, стари мой приятелю Чарли! Знаеш, че тук се намират хора, които къде-къде предпочитат самите те да застанат срещу смъртта, отколкото да те видят теб с изцъклени очи. Обещаваш ми, нали?

Не беше лъжа, очите на славния англичанин се просълзиха, толкова силно беше привързан към мен! Но той си представяше далеч по-голяма опасността, срещу която бях тръгнал. Трогнат, аз му подадох ръка с думите:

— Благодаря ти за твоята загриженост, добри ми приятелю! Бъди сигурен, че няма слепешката да се втурна към гибел. Та нали става въпрос и за милионите в моя джоб!

— Ти наистина ли мислиш да вземеш парите със себе си в боя?

— Да. Гарантирам за тях. Не се тревожи! И farewell,[14] стари ловецо на лъвове!

След като се сбогувах с него, при мен дойде Марта. Тя ми каза:

— Правят се толкова очебийни приготовления, а и тук-там чувам по някоя дума, от която си вадя заключение, че имате намерение пак да тръгнете срещу някаква опасност.

— Не е така — отвърнах аз. — С вашата кола ще предприема пътуване до Платото на каньона. Това е всичко.

— Тогава с Божията помощ вървете! Тук ще остане един човек, чиито най-добри пожелания ще ви придружават по време на вашия път.

Все още бях зает с изработването на камшик за конете от кожени ремъци и неколкократно нагънатото ласо, което щеше да представлява гъвкавата му дръжка, когато Джонатан Мелтън изпрати един човек да ме извика. Трябвало спешно да разговаря с мен. Когато се приближих до него и го попитах какво иска, той ме изгледа мрачно и каза:

— Виждам, че се каниш да тръгнеш на път. Навярно отиваш да се биеш, а?

— Да.

— Парите в теб ли са?

— Защо питаш?

— Защото не бива да ги излагаш на опасността да бъдат унищожени!

— Щом са в мен, това няма да се случи!

— Ами! Аз ти казвам, че няма да се върнеш. Отиваш на сигурна смърт. Но ако ми обещаеш да ме пуснеш на свобода, ще те спася, като ти издам плана на могольоните.

— Тъй! Значи искаш да предадеш твоите приятели и съюзници! Това може да се очаква от теб, но няма да ти донесе полза, понеже този план ми е отдавна известен. Могольоните се канят да отидат до Мрачната долина, но ние сме се подготвили предварително да ги обградим с наши хора така, че никой да не успее да се измъкне. След няколко часа ще ти изпратя вестта за нашата победа.

— Тогава сядай в колата и карай, по дяволите!

Той ми обърна гръб и аз си тръгнах.

Довърших изработването на камшика. Пътуването ни можеше вече да започне. Тъй като две пушки ми бяха твърде много, оставих Мечкоубиеца на Емъри. Карабината «Хенри» преметнах през рамо и се качих на високата капра на пощенската кола. Дънкър ми подаде юздите. Шестте ездачи на по-предните коне се метнаха и старата пощенска бракма се понесе напред.

Конете на ока бяха привикнали да теглят кола, обаче другите — не. Те ту се втурваха напред, ту се опитваха да свърнат надясно или наляво. Те объркваха спокойните животни и отначало колата не беше теглена напред, а просто тласкана и подхвърляна насам-натам. Едва след като шестимата индианци започнаха правилно да използват своите юзди и бедра, неравномерните тласъци и подхвърлянето на колата престанаха, и движението й стана по-малко опасно. Но тъй като нямаше път и предните ездачи не умееха да избягват големите неравности и пречки на околния терен, въпреки всичко пътуването оставаше крайно неприятно и ние минавахме през места, където трябваше да съсредоточа цялото си внимание, за да предотвратя някое нещастие.

Нихорасите, които под надзора на Емъри трябваше да охраняват пленниците при Извора на сянката, останаха в нашия бивак. В индианска нишка другите последваха пощенската кола.

Не беше необходимо да знаем в каква посока се намираше Платото на каньона. Трябваше само да яздим по дирите на могольоните. До платото имаше три часа път. Налагаше се да карам колата така, че да догоним нашите противници малко преди да стигнат до клисурата. За да не се натъкнем на тях преждевременно, изпратих напред един конник, който получи задачата да наблюдава техния ариергард и да ни осведоми, в случай че се озовем твърде близо до него.

Отначало пътувахме по-бързо, за да стопим преднината на могольоните. Почти след два часа се натъкнахме на нашия съгледвач, който ни каза, че неприятелят се намирал приблизително на десетина минути път пред нас. Оттук нататък трябваше да се придвижваме със скоростта на преследваните могольони. Ако теренът беше равнинен, те непременно щяха да ни видят. Ала тъй като наоколо имаше планини, долини и «пътят» ни многократно се виеше, ние имахме възможност да останем скрити зад неприятеля.

След още четвърт час разузнавачът доведе един нихорас, на когото се беше натъкнал, и доложи:

— Този воин се беше скрил зад една скала, за да не бъде забелязан от враговете ни. Той ти носи вест от Винету.

— Какво ти е поръчал апачът да ми кажеш?

— Че всичко ще стане така, както си наредил — отвърна новодошлият индианец.

— Значи вашите воини са се скрили зад скалите, така ли?

— Да, а също и в гората почти до онова място, където клисурата излиза на платото.

— Ами конете ви?

— Остават зад възвишението. Там са на толкова скрито, че могольоните не могат да ги забележат.

— Това е добре. Но къде е твоят кон?

— Не го взех. Винету нареди така, понеже когато вървя пеша, не оставям ясно видими следи, а мога и по-лесно да се скрия.

— Значи си предполагал, че ще се появим по петите на могольоните, а?

— Вождът на апачите ни каза така. Спуснах се по клисурата и после предпазливо тръгнах срещу вас, за да ви пресрещна. Веднага щом зърнах могольоните, се скрих, а след като отминаха, продължих и вървях, докато се натъкнах на твоя съгледвач, в когото разпознах мой приятел.

— Къде се намира вождът на могольоните?

— Начело на своите хора.

— А колко имаме още да яздим, докато стигнем до клисурата?

— Половината от времето, което бледоликите наричат един час.

— Добре. Присъедини се към нашите воини! И пеша няма да ти е трудно да се движиш в крак с тях, понеже отсега нататък ще напредваме твърде бавно.

Колоната отново потегли. Теренът стана толкова благоприятен за нас, че имахме добрата възможност още повече да се приближим до могольоните. Нашият съгледвач избърза напред с коня си. Когато повторно се натъкнахме на него, той ни съобщи, че неприятелят бил само на някакви си пет минути пред нас. Пътят ни извиваше между хълмове и върхове и най-сетне разбрахме, че могольоните се намират на следващия завой. След като стигнахме до другия му край, планинските склонове се разтвориха пред нас и изведнъж откриха свободно пространство.

То не беше голямо. Отдясно и отляво имаше високи скали, а отсреща се издигаше много стръмният склон на планинско възвишение, обрасло с гъста гора. В подножието му, съвсем вдясно долу, където свършваше гората, забелязах зейналия отвор на тясната клисура, в който могольоните току-що навлизаха. Изчакахме, докато и последният от тях изчезна в него, и препуснахме по откритото място, за да спрем после за минута-две пред входа на клисурата.

Неприятелят ни се намираше вече в клопката. Горе на платото го очакваха нашите хора, а долу се намирахме ние. Бяхме достатъчно силни, за да направим невъзможно отстъплението на могольоните.

До този момент успехът на начинанието ни беше все още съмнителен. Ако нашите противници ни бяха забелязали зад себе си и своевременно се бяха втурнали срещу нас, числеността ни нямаше да се окаже достатъчно голяма, за да ги отблъснем. А дори и това да ни се беше удало, по-голямата част от тях щяха да имат възможност да ни се изплъзнат настрани. Разбира се, след като изоставят конете, понеже бягството им можеше да се осъществи единствено ако се изкачат по стръмните планински склонове. Но ето че сега те бяха навлезли между почти отвесните стени на клисурата, по които нямаше начин да се изкатерят, и затова бяха принудени да продължават напред.

Платото, на което предстоеше да бъдат обградени, имаше следната форма:

То представляваше триъгълник, чиято повърхност беше всъщност самата скала. Задната му страна беше продълговато скалисто възвишение, зад което се беше скрила част от нашите воини. С предната страна B е означена гората, където беше залегнала другата част от нихорасите. Тя се спускаше стръмно от платото надолу. Страната C представлява дълбокия каньон, а той бе естествена непреодолима пречка. При обозначеното с E място се намираше извеждащият на платото изход от клисурата, а при D пътят пак се спускаше надолу от другата страна на платото.

Разположеният нависоко триъгълник, който щеше да се окаже съдбоносен за могольоните, беше плътно обсаден от триста нихораси. Сто и петдесет бяха залегнали зад скалите на възвишението A. Ръководеше ги техният вожд. Другите сто и петдесет дебнеха в гората. Тяхното командване бе поверено на Винету. Планът ни се състоеше в следното: спокойно да оставим могольоните при E да се изкачат на платото и да продължат да яздят успоредно на каньона C, докато стигнат до изхода D. Но още преди да се доберат до него, аз трябва да съм се появил с моите нихораси при E. След това могольоните ще бъдат толкова плътно обкръжени, че ако искат да постъпят разумно, непременно трябва да се предадат. Ще се намират съвсем беззащитни на откритото плато, докато нихорасите ще да имат чудесно прикритие както зад скалите, тъй и в гората. За да ги прогонят оттам, могольоните ще се видят принудени да щурмуват едновременно в двете посоки, при което гибелта им ще е неизбежна. В случая трябваше да се има предвид и фактът, че на индианците и през ум не им минава да предприемат открито нападение.

Понеже вождът на могольоните яздеше начело, неговият кон пръв стъпи на платото. Там той спря за броени секунди, докато се огледа на всички страни. След като не забеляза нищо подозрително, продължи да язди нататък и хората му го последваха. Този човек бе толкова уверен в своя успех, а по тази причина и толкова непредпазлив, че не беше изпратил напред нито един от воините си, за да претърсят околностите за неприятели. Когато и последният от могольоните стъпи на платото, първите ездачи от колоната бяха стигнали вече до средата на страната C, покрай която зееше каньонът. Трябваше да ги оставим да яздят още две-три минути и тогава да им се покажем, но за съжаление вождът на нихорасите се оказа прекалено нетърпелив, за да изчака този момент. Той бе залегнал зад един голям камък на скалистото възвишение. Изгубил търпение, той вдигна пушката си, прицели се в предводителя на могольоните и стреля, но без да го улучи. Незабавно хората му се показаха от своите прикрития, нададоха бойния си вик и също изстреляха пушките си, ала без да постигнат по-голям успех от своя вожд, защото разстоянието до неприятеля бе все още твърде голямо. На Винету веднага му мина през ума, че скрилите се заедно с него в гората нихораси ще последват този лош пример и със силен глас, който проехтя надалече, извика:

— Не стреляйте още! Останете скрити в гората!

За него бе важно не само да предотврати прибързаното нападение, но преди всичко да избегне излишно кръвопролитие. Това беше и главното условие, поставено от нас, с което се бе съгласил вождът на нихорасите. Но за съжаление думите на Винету отидоха на вятъра. Неговите сто и петдесет нихораси изскочиха между дърветата и надавайки див боен вик, стреляха по могольоните. Мнозина от тях бяха улучени.

Вождът Силния вятър изплашено спря коня си. Видя, че скалистата височина пред него бе заета от противникови воини. Гората от лявата му страна гъмжеше от неприятели. Отдясно зееше дълбокият каньон. Ако още яздеха напред, щяха да се приближат до високата верига от скали, откъдето изстреляните по тях куршуми още не можеха да ги достигнат. Впрочем дотам имаше доста повече път, отколкото обратно до входа на клисурата, близо до който все още се намираше краят на индианската колона. Ето защо вождът светкавично обърна коня си, изправи се на стремената, с високо вдигната ръка направи знак на своите хора и им изкрещя:

— Връщайте се! Обградени сме! Бързо обратно в клисурата!

Разбира се, един Винету би постъпил по друг начин. Но уплахата от внезапното нападение на този толкова опасен терен бе отнела способността на Силния вятър спокойно да разсъждава. Той препусна обратно, а неговите хора го последваха. Това предизвика невъобразим хаос и объркана тълпа ездачи се втурна напред, за да се добере час по-скоро до клисурата. И точно в тази тълпа нихорасите започнаха да изпращат от гората куршум след куршум. Това си беше чисто масово убийство. Ето защо апачът изтича на открито и размахвайки високо карабината си, опита да възпре нихорасите, като извика:

— Не стреляйте! Винету ви заповядва!

За щастие неговото появяване оказа по-голямо въздействие от думите му преди малко. Стрелбата престана. Но последиците от прибързаното нападение не можеха вече да се предотвратят, защото могольоните стигнаха до клисурата и навлязоха в нея.

Какво ли трябваше да предприемат нихорасите, обсадили платото? Винету все още не знаеше дали съм пристигнал до долния край на клисурата. Тъкмо когато си задавал този въпрос, той забелязал, че бягството на враговете ни се забавило и накрая спряло. Те нямали възможност да продължат по-нататък, нито пък да се върнат, и всичко това си имаше своята причина.

Когато се появих с моите нихораси долу при първите дървета на гората, наредих да спрем за няколко минути. Наострих слух да доловя идващите от горе шумове, но нищо не чух. Тогава, подчинявайки се на подвикването ми, шестимата ездачи накараха впрегнатите коне да навлязат в клисурата и колата бе последвана от нашите воини. Развръзката беше съвсем близо. Как ли щяхме да пристигнем горе на платото?

Двете стени на тясната клисура бяха от глинести шисти. На места те се приближаваха толкова много една до друга, че оттам можеше да минат заедно само двама конника. Но това бяха най-тесните места. Следователно имаше необходимото пространство за колата. Но затова пък трудности ни създаваше натрошеният камънак, покрил земята. Често се срещаха и по-едри камъни, в които можеха да се строшат колелата. Налагаше се да ги отбягваме. Пътувахме нагоре с бърза стъпка и както забелязах малко по-късно, бяхме изминали около половината път, когато горе се разнесоха изстрели.

— Чухте ли? Стреля се! — подвикнах на ездачите, яхнали конете на пощенската кола. — Започнали са да се бият, без да ни изчакат. Пришпорете конете! Трябва да преминем в галоп.

Те енергично забиха пети в слабините на животните, а моят камшик заплющя по гърбовете на конете при ока. Впрегнатите животни веднага преминаха в галоп и с бързия си бяг повлякоха тежката кола напред. Наистина, вече и дума не можеше да става за предпазливо каране и за избягване на камъните. Старата пощенска бракма взе да се накланя ту надясно, ту наляво. Правеше скокове като диво животно, което прескача препятствия. С лявата си ръка здраво се държах за високата капра и трябваше да положа всички усилия да не бъда запокитен на земята, още повече че със същата ръка се налагаше да дърпам и юздите. С десницата си размахвах камшика.

Ето че в този момент пред нас се разнесе многогласен вик. Погледнах нагоре и видях как клисурата се изпълни с блъскащи се ездачи. Това бяха отстъпващите могольони.

— Давай нататък! — изкрещях на нихорасите върху предните коне. — Не спирайте! Препускайте и газете всичко живо!

Дръзките смелчаци се подчиниха. Със силни крясъци те не преставаха да пришпорват животните. Техните коне никога не бяха теглили кола. Преди, когато пътят беше по-сносен, те все пак се бяха подчинявали. Сега обаче, когато чуваха зад себе си трополенето и трясъка на старата пощенска кола, усещаха ударите, които получаваха, острите шпори, когато долавяха ревовете на индианците, не беше никак чудно, че се подплашиха и без да обръщат внимание на изпречилите им се препятствия, неудържимо се втурнаха напред. Скоро последва сблъсъкът. Дали щяхме да успеем? Кой ли щеше да бъде изтласкан назад? Ние ли, които идвахме отдолу, или пък могольоните, които се спускаха отгоре, и следователно имаха по-голяма ударна сила?

Ето го моментът, в който придвижването и на едните, и на другите, сякаш замря. Нашата кола спря.

— Напред! — изкрещях аз. — Удряйте по вашите животни с прикладите!

Могольоните трябваше да се сетят да застрелят нашите предни коне, ала не им мина през ум. Като видяха пред себе си колата с някакви ездачи и бледолик кочияш, който се държеше като побеснял, преследвани от враговете си, те се объркаха и загубиха ценни секунди. Моите шестима нихораси се подчиниха на вика ми. Светкавично свалиха пушките си от раменете и заудряха с тях по всичко живо, до което можеха да се докопат. Пощурелите им жребци с пяна на уста се хвърлиха напред. Аз пък с все сила заудрях конете на ока. Колата отново пое напред. Могольоните ни обърнаха гръб и крещейки, един през друг се заблъскаха по обратния път. Последвахме ги, като помежду ни нямаше и метър свободно пространство… Играта беше Спечелена. Живата стенобойна машина добре си свърши работата. Зад колата моите нихораси крещяха и ревяха колкото имаха сили. Наистина не беше чудо, че само този адски шум бе обърнал неприятеля в бягство.

Най-сетне колата се добра до мястото, където клисурата излизаше на платото. С един поглед схванах цялото положение. Отляво беше отрядът на апача между дърветата, а самият той със Сребърната карабина в ръка беше излязъл от гората на открито и гледаше към нас. Отвъд платото, горе сред високите скали, се виждаше другият отряд на нихорасите, а съвсем близо пред мен бе гъстата тълпа на нашите противници, чиито ужасени погледи до един бяха втренчени в колата. Трябваше да използваме този момент!

— Спрете тук! Заемете позиция и не пропускайте никого! — подвикнах назад. Тези думи бяха отправени към следващите пощенската кола нихораси. Шестимата ездачи на предните коне незабавно изпълниха другата ми заповед:

— Продължавайте! Карайте през тях!

И се втурнахме напред! Врязахме се в обърканата тълпа на могольоните и я разделихме. Започнахме да си пробиваме път. Действително разчитах на слисването на тези индианци, но изобщо не мислех за възможно един от тях да не вдигне срещу нас оръжие, за да се защити. С рев и крясъци те отстъпваха наляво и надясно, пропускайки колата да мине, без даже да се опитат да я спрат. А колко лесно нашите подплашени и обезумели коне можеха да кривнат към края на платото и да ни повлекат в бездната! Ала шестимата нихораси се оказаха толкова добри ездачи, че успяха да подчинят животните на волята си.

По този начин ние се вклинихме дълбоко в гъстата Тълпа на неприятеля, която зад гърба ни пак се сливаше в едно. Не ме беше грижа за могольоните, непрекъснато продължавах да шибам моите коне. Един от неприятелите се изправи на стремената си точно срещу мен и ме зяпна с широко отворените си очи. Изненадата беше сковала и неговите движения. Познавах го, бях го виждал при Бялата вода, когато скрит в потока, подслушвах съвещанието на могольоните. Този човек беше Силния вятър.

— Наляво през платото! Карайте нататък към скалите! — извиках на моите шестима ездачи.

С десницата си бързо метнах юздите на желязната кука, която служеше именно за тази цел, грабнах с лявата си ръка карабината «Хенри» и в момента, когато колата направи рязък завой наляво, скочих от високата капра. Приземих се не само на крака, но и на ръце, ала светкавично се изправих, мигновено се озовах при вожда, сграбчих юздите на неговия жребец и с рязко движение тласнах главата му нагоре и го накарах да се изправи на задните си крака. Последва енергичен скок и когато конят стъпи здраво на земята и с четирите си крака, аз седях вече зад вожда върху гърба на животното, което се понесе вихрено напред, следвайки колата.

Вождът не беше очаквал подобно нападение, но все пак прояви достатъчно присъствие на духа да сграбчи дръжката на ножа си. Беше изпуснал пушката си. Опита се с удари назад да ме прободе, ала това не му се удаде. За да освободя ръцете си, аз преметнах карабината «Хенри» през рамо, и с такава сила го стиснах за врата с всичките си десет пръста, че той изпусна ножа, а после безпомощно размаха във въздуха и двете си ръце. Дъхът му секна.

От мига, когато се появих на платото с колата, до този момент сигурно не беше изминала повече от една минута. Зад гърба ми могольоните яростно ревяха, загдето бях отвлякъл техния вожд. От гората, както и откъм високите скали, се разнасяха радостните крясъци на нихорасите, но самият аз не бях кой знае колко радостен. От една страна, трябваше здраво да стискам врата на вожда. От друга — карабината ми висеше хлабаво на ремъка си и ме удряше през ушите. Конят пък съвсем беше побеснял. Започна да подскача лудо. Искаше да ни хвърли на земята, а аз нямах никаква власт над него, защото вождът беше изпуснал юздите. Те се влачеха съвсем безполезни, а аз седях назад, почти върху задницата на животното и краката ми не достигаха до стремената. Това беше истинска циркова езда, само че далеч по-трудна и по-опасна от ездата, която може да се види на манежа. Просто нямаше друг начин, налагаше се да хвърля вожда на земята, за да си освободя ръцете. Дано не си счупеше врата. Той бе изпуснал от контрол стремената и юздите. Започнах да го дърпам на една страна и положих големи усилия да прехвърля и другия му крак, понеже исках да го спусна на земята. Ала това мое човеколюбиво намерение има лоши последици. Вождът беше изпаднал в безсъзнание и се беше отпуснал тежко в десницата ми и когато се наведох малко напред, за да се опитам с другата си ръка да повдигна левия му крак, конят, още повече подплашен от това необичайно движение, направи мощен скок встрани, след което и двамата изхвръкнахме от седлото и се озовахме на твърдата като камък майка земя.

Няколко секунди останах да лежа неподвижно като вожда. После направих опит да се надигна. Имах чувството, сякаш бях подет от крилата на някоя вятърна мелница и бях запокитен през цял Елберфелд и Бармен.[15] В главата ми жужаха поне двайсетина разлютени кошера, а пред очите ми блещукаха толкова много северни сияния, колкото могат да се видят на север в Лапландия за десет години. В момента ми се струваше, че всичките ми кости са изпотрошени.

Но ето че в този миг дочух изстрели, погледнах назад и забелязах няколко могольони, които се бяха втурнали към мен, за да си върнат вожда. Нихорасите бяха стреляли по тях. Настигнеха ли ме, бях загубен. Вече се намираха толкова близо, че сигурно щяха да ме спипат преди някой да успее да ми се притече на помощ. Изпаднал в такава опасност, аз за сетен път се убедих, както това бе ставало вече толкова често, каква огромна власт има човешкият дух над тялото. Скочих на крака. Кошерите изчезнаха, северното сияние — също, а от болките нямаше вече и следа. Недалеч от мен на земята лежеше моята карабина «Хенри», останала за щастие невредима. Втурнах се към нея, вдигнах я, прицелих се в четиримата си преследвачи… последваха четири изстрела и всеки куршум улучи по един кон точно в гърдите. Само след няколко крачки животните рухнаха на земята. Отхвръкналите от седлата ездачи с мъка се надигнаха от камънака и, куцайки, побързаха да се отдалечат.

Веднага щом четиримата ми обърнаха гръб и побягнаха, аз отново почувствах болките, главата ми пак бръмна, както и преди, а пред очите ми повторно се появиха северните сияния. Ето че на вожда на нихорасите му дойде спасителната мисъл да ми изпрати неколцина от своите воини. На него му беше по-лесно, отколкото на Винету, понеже се намирах по-близо до скалистата височина, отколкото до гората. Тези хора уловиха жребеца на Силния вятър, после вързаха вожда и го отнесоха на ръце, докато аз, подпрял се на двама воини, закуцуках към скалите на височината.

В същото време забелязах, че нямам нито една счупена кост. Но бях получил сериозни натъртвания и други контузии, които могат да бъдат и по-болезнени от счупените кости. Горе при скалите положиха пленения вожд на земята и аз седнах до него. Този човек бе толкова важен, че ми се искаше самият аз да го охранявам, защото в моето състояние и без това не можех да правя нищо по-полезно.

Светлините, които виждах, както и шумът в ушите ми, бяха признак на неестествено силен прилив на кръв в главата ми. В подобен случай се препоръчват студени компреси, но аз се отказах от тях, защото не ми се искаше да се излагам пред индианците.

Неестествените светлини пред очите ми не ми позволяваха да видя какво става отсреща пред зейналия каньон. Чувах, че там някой говореше високо и гръмко, ала поради шума в ушите си не можех да различа чий беше гласа.

Тогава при мен дойде Бързата стрела, за да се осведоми за състоянието ми.

— Паднах от коня, но нямам нищо счупено — отвърнах му кратко. — Кой говори отсреща?

— Винету.

— На кого?

— На враговете ни.

— Какво ще каже вождът на апачите на могольоните? — Че трябва да се предадат.

— А те могат ли да вземат такова решение без своя вожд? — И да не искат, ще им се наложи. Той е наш пленник и не е в състояние да им даде съвет. За това трябва да благодарим единствено на твоята дързост.

— Не беше никаква дързост, а само взех бързо решение да действам. Ако е съществувала някаква опасност, то тя поне не е била значителна.

— Можеха да стрелят по теб!

— Да, но не го направиха. А кой стреля горе при вас преди още да изляза на платото? Могольоните ли?

— Не — смутено отвърна той. — Ние стреляхме. Помислих, че враговете са ни в ръцете.

— Задължението ти беше не да мислиш, а стриктно да се придържаш към нашия план. Ако не се намирах вече в клисурата, могольоните щяха да ни избягат. Предадох ти да пазиш един пленник. Ти разпореди ли се да го охраняват добре?

— Да. Доведохме го с нас. Той е при конете, които пасат от другата страна на скалите.

— Защо го взе със себе си?

— Защото при воините е под много по-сигурен надзор, отколкото в селото сред нашите скуоу и старци.

— Правилно си постъпил. Ами младият бледолик, когото оставих при теб?

— И той е с нас. Не искаше да се отдели от пленника. Да ги доведа ли и двамата при теб?

— По-късно. А ей там не идва ли към нас Винету с двама индианци?

— Да.

Фактът, че горе-долу добре успях да различа трите човешки фигури, доказваше, че зрението ми се беше вече подобрило. На главата ми също беше олекнало. Но както изглеждаше, положението на вожда на могольоните не беше добро. Той все още лежеше със затворени очи. Не бе възможно това да е последствие от хватката, с която го бях стиснал за врата. Сигурно при падането от коня той си беше изпатил значително повече.

Двамата индианци, които водеше Винету, бяха възрастни воини на могольоните. Това обстоятелство подсказваше, че идваха, за да проведем съвещание. От учтивост те спряха на известно разстояние от нас. Апачът се приближи и най-напред със строг тон се обърна към вожда на нихорасите:

— Кой даде първия изстрел тук при вас?

— Аз; Помислих, че мигът за действие вече е настъпил.

— Нали се уговорихме аз да стрелям пръв! Ти си вожд и би трябвало да се придържаш към взетите решения повече от всеки друг. Знаеш ли колко неприятелски воини паднаха убити?

— Не.

— Осем, а ранените са далеч повече. Това не биваше да се случва.

— Те си го заслужиха. Ако планът им беше успял, щяха да избият мнозина от воините ми, а щяха да извършат и други зверства.

— Така е, но все пак трябваше да удържиш на думата си. Винету никога не е нарушавал даденото обещание. След този укор апачът се обърна към мен:

— Моят брат извърши голямо геройство. Какво е положението при Извора на сянката?

— Добро е. Заловихме охраната на пощенската кола и сега пленниците се пазят много строго.

— А как се чувства моят брат? Падането му от коня беше тежко.

— Пострада ли?

— Костите ми останаха здрави.

— Щади се! Ти направи повече от достатъчно. Нека другите се погрижат за онова, което има още да се върши!

— Вече се чувствам почти толкова добре, колкото и преди. Ти доведе двама воини на могольоните. Навярно ще се състои някакво съвещание, а?

— Да. Те пожелаха да разговарят с вожда си.

— Ето го къде лежи! Все още не се е помръднал. Дано не си е счупил врата!

— Ще го прегледам.

Винету се наведе над вожда и след известно време ни съобщи:

— Не е пострадал сериозно. Само си е ударил главата в скалата. Не след дълго ще дойде в съзнание, налага се да почакаме.

— В такъв случай ще отида в клисурата при моите нихораси. Един от тях трябва да изпратя до Емъри, който се намира при Извора на сянката.

— За да го осведомиш за нашата победа ли?

— Да, а също и за да го повикам да дойде с всичките си хора.

— Моят брат ще постъпи много правилно, защото в противен случай Емъри би се натъкнал на завръщащите се могольони. Нали се уговорихме да им върнем свободата и това наистина ще стане.

Изправих се и тръгнах към клисурата. Първите крачки ми причиниха болки, които обаче трябваше стоически да понеса. После те малко поотслабнаха, но не кой знае колко. Положих усилия да мина по платото с вдигната глава. Когато се приближих до гората, нихорасите ме посрещнаха с ликуващи викове. От ляво, близо до зейналата бездна на каньона, бяха насядали могольоните в три дълги редици, като всеки от тях държеше в ръце юздите на намиращия се зад него кон. Те видяха, че се задавам, и докато преминавах покрай тях, погледите им не се откъсваха от мен. В същото време бързо разменяха помежду си забележки на полувисок глас, от които разбрах, че падането от коня не ме беше опозорило в техните очи.

Когато изпратих един от нихорасите като вестоносец, отново се върнах при Винету. Двамата могольони бяха седнали точно там, където преди малко бяха стояли прави. Винету беше заел място до техния вожд. Аз седнах от другата му страна, а Бързата стрела се настани на земята срещу нас по индиански маниер.

След известно време Силния вятър се размърда. Опита се да раздвижи ръцете и краката си, ала не успя, защото беше вързан. Тогава отвори очи. Погледът му падна най-напред върху мен. След като се взира втренчено в лицето ми близо минута, той проговори:

— Някакъв бледолик? Кой си ти?

— Наричат ме Поразяващата ръка!

— Поразяващата ръка! — повтори той явно изплашен. После затвори очи. Изглежда, искаше да размисли, но от израза на лицето му си личеше, че му беше трудно да събере мислите си. След малко отново отвори очи и каза:

— Вързан съм. Кой нареди това да стане?

— Аз.

Вождът пак затвори очи. Когато повторно ги отвори, те бяха възвърнали блясъка си. Вече беше в пълно съзнание и имаше вид, сякаш иска да ме прониже с поглед.

— Спомням си. Ти се появи на колата, скочи на земята, а после се метна на моя кон… А преди не беше ли в пуеблото на юмите?

— Бях там заедно с Винету. По-късно те подслушах край Бялата скала, докато се съвещавахте.

— Уф! Край Бялата скала ли? Но това съвещание беше проведено насред бивака ни!

— Знам, защото бях там. Вие разговаряхте толкова високо, че можех да чувам всяка дума. Плувайки се спуснах надолу по реката и спрях на брега точно зад гърба ти. След като узнах достатъчно, продължих да плувам, докато се измъкнах от района на бивака. И понеже нихорасите са мои приятели, а ти искаше да ме заловиш, естествено аз побързах да ги уведомя за всичко и ги посъветвах да ви издебнат тук на Платото на каньона.

— Значи на теб дължим поражението си, така ли?

— Да.

Той ме изгледа продължително с особен поглед. После попита:

— Защо седят тук тези двама възрастни воини от моето племе?

— Дойдоха, за да обсъдят с теб условията, при които ще можеш да си върнеш свободата.

— Какви са условията ви?

Той все още не беше удостоил с поглед седналия пред него вожд на нихорасите. Но ето че в този момент нашият съюзник се обади:

— Мен трябва да питаш за условията. Могольонът и сега не го погледна.

— Разговарям с Поразяващата ръка и с никой друг. И така, какви са условията?

— Всъщност сте проиграли живота си — обясних му аз, — а заедно с него ще загубите вашите скалпове, амулети, коне, оръжия, както и всичко, което притежавате. Обаче двамата с Винету, ще поговорим с вожда на нихорасите да ви постави не чак толкова сурови условия.

— Защо пък ще говорите с него?

— Защото той е победителят.

— Лъжеш се. Ние бяхме победени от Поразяващата ръка и Винету. Затова само на тях ще позволим да ни поставят условия. Готов съм да ги чуя от теб.

Той ме погледна очаквателно, а аз от своя страна хвърлих въпросителен поглед на Винету. Апачът ме разбра.

— Всичко, което казва моят брат Шарли, е добро и справедливо. Ще се съглася с него.

Вече можех да дам отговора си на Силния вятър:

— Тръгнали сте на поход, за да нападнете нихорасите. Знам, че ти cи не само храбър вожд, но и човек, който обича истината и сигурно няма да я премълчиш пред мен.

— Няма — гордо отвърна той.

— Какво щяхте да направите, ако бяхте срещнали съпротива от страна на нихорасите?

— Щяхме да ги избием, да отведем жените и девойките им, както и да вземем с нас цялото им имущество.

— Както чувам, ти ми каза самата истина. Законът на дивата пустош гласи: «Отвръщай на удара с удар!» Ето че нихорасите излязоха победители. Какво можете да очаквате от тях?

— Същото.

— Ако не бяхме тук с Винету с тези думи ти решаваш вашата участ. Ние предложихме на нихорасите помощта си, но им казахме и условията, при които можем да ги подкрепим.

— И какви са тези условия? — бързо попита той, като вдигна очи.

— Животът ви ще бъде пощаден.

— А какво ще стане със свещените ни амулети?

— Ще можете да ги задържите.

— Уф! Значи ще имаме право да се върнем при нашите в бивака край Бялата скала?

— Да.

— Тогава ме развържи! Веднага се съгласявам с условията ви. Незабавно се мятаме на конете и поемаме обратно!

— Чакай! Толкова бързо няма да стане! Ние двамата спасихме живота ви, както и вашите амулети, но дали ще можете да задържите други неща, това е въпрос, който ще трябва да бъде решен от вожда на нихорасите.

Бързата стрела направи презрително движение с ръка.

— Нали моите братя видяха, че плененият вожд на могольоните не желае да говори с мен. Той не ме е погледнал един-единствен път. Как тогава може да очаква от мен приемливи условия?

Тук вождът на могольоните побърза да го прекъсне:

— Ще разговарям с теб. Ето виж, вече те гледам! И така, кажи какво искаш от нас!

Нихорасът се поколеба кратко, а после отговори:

— Винету, прочутият вожд на апачите, както и Олд Шетърхенд, великият ловец и воин на дивата пустош, са мои приятели и братя. Техните сърца са изпълнени с милост и състрадание макар десниците им да притежават силата на мечка. Те не обичат да виждат как се пролива кръв, нито да гледат как облакът на тъгата засенчва нечие лице. Иска ми се да постъпя като тях от благодарност, загдето изпушиха заедно с мен лулата на братството. Това, от една страна. От друга страна, могольоните се канеха да ни нападнат, за да ни избият и да отмъкнат цялото ни имущество. Но не им се удаде. Вместо това ние ги победихме, и то без да бъде пролята и капка кръв на наш воин. Ето защо и моето сърце е настроено милостиво и ще поискам от могольоните само техните коне и оръжия.

— Уф! — възкликна Силния вятър. — Няма да се съглася!

— Тогава сте мои пленници и ще ви сполети същата съдба, която щеше да сполети и нас, ако бяхме във ваша власт. Ти ще умреш на кола на мъченията, а заедно с теб и всичките твои воини, които ни паднат живи в ръцете. А те ще са всички онези, които няма да бъдат застреляни, понеже никой, абсолютно никой няма да ни се изплъзне.

— Мога само да те посъветвам да се съгласиш с условията на вожда на нихорасите! — опита се да го склони Винету.

— Много са сурови! — опъна се Силния вятър.

— Не, напротив, твърде леки са! — подхвърлих аз. — Ти би поставил съвсем други условия, както сам каза.

— Мога ли да обмисля този труден въпрос малко по-обстойно?

— Разбира се. Половината път на слънцето достатъчен ли ти е?

— Да.

— Добре. Нека твоите двама възрастни воини се приближат, за да се посъветват с теб. Но преди това настоявам всички твои хора да предадат оръжията си. Ако не дадеш незабавно въпросната заповед, ще наредя веднага да започне боят, чийто единствен резултат ще е избиването до крак на вашите воини.

— А после ще им върнете ли оръжията?

— Щом изтече времето на съвещанието, пак ще ги получат. Тогава ти ще ни кажеш какво си решил.

— Винету ще ми обещае ли същото?

— И аз ти давам думата си — отвърна апачът.

Тогава Силния вятър нареди на своите двама старейшини:

— Думите на тези велики воини са като две клетви. Отидете при нашите воини, подканете ги да си предадат оръжията и ги накарайте да ги съберат на куп в средата на платото. Нека нихорасите ги пазят като гаранция за споразумението ни! После се върнете при мен, за да направим съвещание!

Бавно и тежко те се изправиха на крака и се отдалечиха. Могольонът и аз знаехме много добре какво правим, само че имахме различни основания.

Аз очаквах пристигането на Емъри с пленниците. Ако той дойде и намиращите се на платото могольони видят своите другари вързани с ремъци, сигурно щяха да посегнат към оръжията, за да освободят съплеменниците си. По тази причина бях поставил горното искане. Ако могольоните са обезоръжени, Емъри най-спокойно може да се появи.

Ами могольонът? Той от своя страна разчиташе на Джонатан и на неговите петдесет индианци, както и на десетимата, останали назад с адвоката и Марта. А тези шейсет души, към които впрочем трябваше да се прибавят и юмите, можеха да постигнат немалко. Ето защо той се съгласи с моето условие, за да приспи бдителността ни. Преди всичко обаче искаше да спечели време.

Могольоните безропотно се подчиниха на вожда си. Когато изпратихме при тях неколцина нихораси, лека-полека те им предадоха всичките си стари пушки, стрели, копия, ножове и томахоки. Всички тези предмети бяха отнесени и струпани на куп в средата на платото и при тях застанаха двайсет добре въоръжени нихораси, за да ги пазят. След това двамата старейшини се върнаха при своя вожд. Те седнаха при него, тъй като им бяхме направили място. Нямахме намерение да ги подслушваме, за да узнаем какво говорят с него и затова поставихме двама пазачи, те имаха за задача да следят да не развържат ремъците на Силния вятър, обаче охраната се намираше на такова разстояние, че нямаше възможност да чува думите ми.

Не беше необходимо самите ние да оставаме при вожда. Той ни беше в ръцете. Затова имах време да поискам от Бързата стрела да ме заведе зад скалите при Франц Фогел. Винету не дойде с мен, а остана на платото, за да надзирава всичко, което се върши наоколо. Със своите изключително изострени и тренирани сетива той бе най-подходящият за целта човек.

Никакъв път не водеше нагоре към скалистото възвишение. Трябваше да се катерим от един камък на друг, при което всяка крачка ми причиняваше болки. Разбрах, че още дълго щях да чувствам последиците от моето падане от коня.

Отвъд възвишението, чието подножие бе опасано от споменатата вече гора, се простираше нещо като прерия, покрита с гъста трева. Там течеше и потокът, за чието съществуване се бях досетил. Конете на нихорасите пасяха под надзора на няколко млади воини. Недалеч от тях лежеше един пленник, чиито крайници бяха вързани за забити в земята колчета. Това беше Томас Мелтън, а до него седеше цигуларят Франц Фогел, най-добрият и най-благонадежден пазач, на който можехме да поверим стария негодник. Фогел ни забеляза, скочи на крака, втурна се срещу мен и извика на немски:

— Най-сетне ви виждам! Какъв страх брах само! Преди известно време иззад възвишението дочух стрелба. После всичко пак утихна. Беше много зловещо! Битка срещу един враг, който наброява неколкостотин воини, би трябвало да продължи по-дълго.

— Щом са направени добри приготовления, както стана в случая, не е така. Сега-засега имаме примирие.

— Докога ще трае?

— Остават още близо четири часа. Впрочем мога да ви съобщя някои радостни вести.

— Какви са те? Говорете де!

— Преди всичко се сещам за две. Ще ви посети един господин, когото се надявахте да видите чак в Сан Франциско. Става дума за Фред Мърфи.

— Мърфи ли? Че какво иска той от мен?

— Сам ще ви го каже! Но ще имате и още едно посещение.

— Кой ще дойде?

— Една дама, вашата сестра.

— Сестра ми ли? Невероятно! Странно! Но затова е нужна смелост, която не очаквам нито от нея, нито от адвоката!

— Смелост ли? Нека по-добре го наречем пълно непознаване на опасностите, които ще се наложи да се преодоляват.

— Прав сте! Но тъй като вече е дошла дотук, нека не я укоряваме! А как се е срещнала с Мърфи и как й е хрумнало да ни търси точно тук?

Накратко му разказах най-необходимото. Той ме прегърна. Не се възпротивих на това, обаче щом разбрах, че благодарностите му скоро няма да имат край, аз го прекъснах с предупреждението:

— Бъдете по-умерен, драги приятелю! Ако сега изразходвате целия си възторг и цялата си радост, какво ще остане тогава за втората изненада, която ви очаква?

— Я оставете! Каквато и да е тя, няма да може да ме зарадва толкова много, както вестта, че сте освободили сестра ми от ръцете на могольоните.

— Хайде бе! Аз пък твърдя, че втората изненада ще ви зарадва къде-къде повече от първата.

— — Наистина ли? Казвайте тогава!

— Ето я! — кратко казах аз и извадих портфейла на Джонатан Мелтън.

— Някакъв портфейл? — попита Фогел, донейде разочаровано. Той го взе в ръка и го огледа от всички страни.

— Отворете го де! — подканих аз.

Беше истинско удоволствие човек да види как се смени изразът на лицето му. Какви очи облещи само, когато прочете надписа върху първия кожен плик, а и когато видя ценните книжа! Започна да отваря плик подир плик. Беше скочил на крака. Очите му се разширяваха все повече и повече, ръцете му се разтрепериха, устните му потръпваха, но не беше в състояние да говори. А мен кажи-речи ме хвана страх заради него, защото нали се знае, че и радостта може да убива. По едно време той неочаквано пусна портфейла в тревата, хвърли се на земята, зарови лице в дланите си и зарида.

Аз прибрах изпадалите пликове обратно в отделенията на портфейла, затворих го и го оставих до него. После зачаках, докато плачът премина в тихо хълцане. Фогел полежа мълчаливо още няколко минути, стана, вдигна портфейла от земята и с все още насълзени очи попита:

— Това… това… това от Джонатан Мелтън ли го взехте?

— Да — отвърнах аз и накратко му разказах всичко.

— Действително ли е наследството на стария Хънтър?

— Мога да се закълна.

— И е моя собственост, или по-скоро собственост на моето семейство?

— Естествено!

— Мога ли да го прибера в джоба си?

— Не, защото ми се иска да ви го връча пред очите на онези, които много ще се ядосат, като го видят. Ще го задържа още малко и после окончателно ще го получите. А какво ще правите след това с богатството, не ми е безразлично, но ще…

— Защо да не ви е безразлично? — прекъсна ме той. — Говорете де! Бъдете искрен!

— С удоволствие! Знаете какво ни струваше да се доберем до тези пари, или по-скоро все още не знаете, поне не знаете всичко. Те са вече в ръцете ни, но се намираме в Дивия запад, а вие сте неопитен човек в тези условия. Мислите ли, че вашият джоб ще е най-сигурното място за тези милиони?

След тези думи, явно изплашен от въпроса ми, както и от намекнатите опасности, той възкликна:

— Не, не! Не ги искам парите, все още не! Задръжте ги! Във вас ще са на по-сигурно място, отколкото в моя джоб. Вероятно изобщо няма да ги занеса до дома си.

— Вашата сестра също има право да определи какво да стане с парите. Затова ще я попитаме веднага щом пристигне тук. А сега ще ви разкажа най-подробно всичко, за което досега сме говорили само с намеци, а именно какво се случи, когато тръгнахте на път с вожда на нихорасите.

Свърших разказа си, Фогел пое дълбоко дъх и рече:

— Значи с такива мъки и усилия, при такива опасности за живота си сте се добрали до този портфейл! Трябва да поделя съдържанието му с вас!

— Не ме обиждайте! Ако по-късно пожелаете да извършите някаква добрина, спомнете си за родното бедняшко селце, както и за неговите жители, за които хиляда марки са цяло състояние! Никога не съм приемал пари за приятелски услуги. А сега ми се иска да нагледам стария Мелтън. Как се държи той, откакто е в ръцете на нихорасите?

— Не е казал дума. Само когато спи, стене и мърмори нещо на сън, сякаш го измъчват силни болки.

Отидох при Мелтън. Той не беше чул разговора ни, понеже преди малко Франц Фогел се беше отдалечил, за да ме пресрещне на доста голямо разстояние от него. Не ме беше и забелязал, защото лежеше по гръб на земята, а тилът му бе обърнат към нас. И когато най-неочаквано изникнах пред него, той втренчи поглед в мен така, сякаш виждаше призрак и простена:

— Немецът, хилядократно проклетият немец! О, ако бях свободен, о, ако ръцете ми не бяха вързани! Щях да те сграбча, да забия нокти в теб и да разкъсам месата ти така, че костите ти да се белнат! Нима могольоните не те спипаха?

— Не, мистър Мелтън, не ме спипаха, макар че сигурно с голяма радост биха ме заловили, още повече след като твоят скъп Джонатан толкова настоятелно ги помоли да вземат присърце пленяването.

Негодникът запази самообладание, на лицето му се появи дебнещ израз и той попита:

— Джонатан! Да не би да си го срещал?

— Възможно е. Но за съжаление не мога да ти отговоря точно.

— Тъй ли?… Ами тогава сигурно ще го видиш много скоро.

— Точно това желая!

— Не го желай, само не го желай! — запени се негодникът, — Той ще ме освободи, ще отмъсти за мен, ще те връхлети като куршум, който ще ти раздроби главата!

— Ще почакам, ще видя.

— И не ми се смей, не се смей на заканата ми, защото тя ще се сбъдне! Той ще дойде с могольоните! Те ще смажат враговете си и ще те заловят. И тогава — тежко ти, трижди тежко ти!

— Откакто не сме се виждали, ти си започнал страшно много да драматизираш нещата! Но за съжаление тъкмо сега не съм в такова настроение, че да взема насериозно заплахите ти. Ние не се боим от могольоните, защото техните намерения са ни известни и се каним да направим плановете им на пух и прах.

Той ме погледна изпитателно, изражението на лицето му отново се промени и ме попита:

— Мислиш, че ще можеш да ги осуетиш? Да не би да се самонадценяваш, сър?

— Едва ли. Знаем всичко. Твоят Джонатан идва с могольоните, но ние сме им поставили чудесен капан, където те сами ще се напъхат и ще е нужно единствено да хлопнем вратичката му. Много добре знам, че само след няколко часа ще ти покажа могольоните заедно с твоя скъп Джонатан като пленници.

На лицето му се изписа такова изражение, сякаш искаше да ме изяде.

— Като пленници ли? Също и Джонатан? Глупости! Искаш да ме изплашиш или да ме ядосаш, обаче няма да успееш!

— Мистър Мелтън, ти завинаги си обезвреден. Безразлично ми е дали ще се радваш или ядосваш. Говоря истината и ако не ти се вярва, много скоро ще получиш доказателства.

— The devil! Както изглежда, действително си уверен в успеха си! Впрочем в момента не ми е до това, имам нещо друго на ум. И ако си умен, ще можеш да направиш добра сделка! Съгласен ли си?

— Защо не? Стига само сделката да е почтена — отвърнах аз, любопитен да чуя онова, което беше готов да ми каже.

— Много е почтена, изключително почтена, стига и самият ти да се отнесеш почтено към мен.

— Не съм подлец. Може би най-сетне си го разбрал.

— Разбрах го и затова вярвам, че могольоните ще влязат в капан. Тъкмо на това се основава и сделката, която имам намерение да ти предложа.

— Тогава говори!

— Ще поискам от теб една услуга и в замяна ти обещавам възнаграждение, което ще е безмерно по-голямо от малкото, направено за мен.

— Каква услуга искаш?

— Да ме пуснеш на свобода и да ми върнеш парите, които взе от мен!

— А какво можеш да ми предложиш в замяна!

— Милиони!

— Милиони, това хич не е малко.! И колко са те?

— Между два и три милиона долара. Точната сума не е толкова важна. И така, съгласен ли си?

— Да.

— Даваш ли ми дума, че ще бъда свободен и ще получа парите?

— Да. Веднага щом с твоя помощ взема милионите, ще те пусна на свобода и ще ти върна твоите пари.

— Трябва да сме откровени един към друг. Сър, я ми кажи, наистина ли мислиш, че ще победите могольоните?

— Нещо повече. Ще ги пленим от първия до последния.

— Също и моя син ли?

— И него.

— Добре! Вярно, че ми е син, но се отнесе към мен като истински негодник. Той така раздели парите на Хънтър, че задържа за себе си почти всичко, а на мен даде някаква мизерна сума. Пада му се, ако сега го предам. И така, слушай внимателно! Той сигурно ще носи през рамо една чанта от черна кожа…

— Аха, добре!

— В нея има един портфейл. В него са скрити милионите заедно с няколко писма.

— Това сигурно ли е?

— Няма никакво съмнение! Доволен ли си!

— Всъщност не.

— Защо? Ще получиш милионите. Иде ми да полудея, че съм принуден да ти ги отстъпя!

— Но все пак се опита да ме водиш за носа! Щях да получа парите и без да ти давам каквото и да било обещание. Джонатан във всички случаи ще бъде мой пленник. Непременно щях да открия неговия портфейл.

— И така да е. Все пак се надявам, че заради тази малка хитрина няма да ми се разсърдиш, нали?

— Ни най-малко. Аз се надявам твоите сведения да са верни, а и Джонатан все още да притежава парите, защото нали поставих условието да ги получа с твоя помощ!

— Така и ще ги получиш.

— А какво ще стане после с Джонатан? Възможно е да бъде убит!

— Не мога да му помогна. Той ме измами. Отказвам се от него и ми е все едно какво ще му се случи. Ако умре, ще е добре дошло, понеже по-късно няма да ме безпокои. Обаче най-добрата сделка в случая правиш ти.

И този човек беше баща! Ужасих се. Имах чувството, че някой сложи парче лед върху гърба ми. Но въпреки всичко се овладях и невъзмутимо отвърнах:

— Да, възнаграждението ми действително е голямо, ала не може да ме накара да загубя самообладание, защото вече и без друго съм богат. Милионите са в джоба ми.

— Много ми се ще да ги видя! — изсмя се той.

— Ще ти направя тази услуга. Я виж тук! Ето… ето… ето и ето! Измъкнах портфейла, отворих го и при всяко «ето» тиквах пред очите му някой от пликовете. Ах, каква физиономия направи само! Очите му сякаш искаха да изскочат от орбитите си. С рязко движение той надигна глава, колкото му позволяваха ремъците, и ревна:

— Това… това… та това… откъде имаш този портфейл? О-о, ти сатана, сатана, сатана!

— Я не се вълнувай толкова много! — предупредих го аз. Какво лошо има, че направих тайно посещение във вигвама на сина ти? Жал ми е само за теб. Няма как да удържиш на думата си и да ми помогнеш да прибера обещаните милиони. Взех ги и без теб, а щом е тъй, не мога да те освободя. Няма начин да си получиш обратно и парите.

Той не отговори. Главата му безсилно се отпусна назад. Страните му хлътнаха, а очите му се затвориха. Помислих си, че вследствие на силното разочарование негодникът бе изпаднал в безсъзнание, и вече му бях обърнал гръб, за да си тръгна, когато той изведнъж изпружи тяло и така напъна ремъците, стегнали ръцете и краката му, че те взеха да пращят и да пукат, а колчетата се огънаха. Изкрещя ми с все сила:

— Ти си излязъл от пъкъла! Знаеш ли кой си? Самият сатана в човешки образ!

— Глупости! Брат ти беше истинският дявол. А ти си Юда Искариотски, предателят. На всички, които са ти правили добро, ти се отплати със зло. Отне живота на собствения си брат, както и парите, а току-що предаде и единствения си син. Да, ти наистина си Юда Искариотски и ще умреш като онзи предател, който сам се обесил. Ти няма да умреш от ръката на палача, а ще се самоубиеш. Дано Бог бъде по-милостив към теб, отколкото си ти самият!

Обърнах му гръб и през възвишението тръгнах да се връщам към платото. Горе от скалите имах възможност да го огледам надлъж и нашир. Положението бе същото, както и преди. Винету се намираше при оръжията на могольоните. Вързаният вожд все още лежеше долу при своите двама най-възрастни воини, а вождът на нихорасите току-що бе дал знак на хората си да се хранят.

Когато вече можеше да се очаква пристигането на Емъри, аз изпратих да го пресрещне един от нихорасите, който имаше задачата да ме уведоми за приближаването на отряда. Трябваше да знам кога ще доведат онези шейсет пленници, за да мога да взема необходимите предпазни мерки срещу възникването на евентуални вълнения сред могольоните.

Изминаха горе-долу два часа след пладне, когато пратеникът се върна и ми доложи, че след десетина минути Емъри щял да се появи. Бях уговорил вече с Винету какво трябваше да се направи. Той се насочи към гората, към заелите там позиции нихораси, а аз отидох при техния вожд и му казах:

— Оръжията се охраняват от двайсет твои воини, които може да се окажат недостатъчни. Затова дръж готови още двайсет души! Щом ти дам знак, веднага ги изпрати да отидат долу при купчината с оръжия!

После се отправих към Силния вятър и неговите двама съветници, седнах при тях и им заявих:

— Времето, което ви дадох за размисъл, изтича. Вече се съвещавахте. Стигнахте ли до някакво решение?

— Няма ли да удължиш това време?

— Не, то ви беше достатъчно.

— Но ние се нуждаем от още малко.

— Нямаше да ви е нужно и толкова, колкото ви дадох, ако ти не таеше задни мисли. Надяваш се да дойдат хора, които да те спасят.

— За какви хора говориш?

— За десетте воини, които днес рано сутринта остави при Извора на сянката.

Той се изплаши, обаче успя да се овладее и привидно непринудено попита:

— Споменаваш някакви десет воини. Ти видя ли ги при Извора на сянката?

— Да. Те охраняваха там двама бели пленници. Един мъж и една жена. Самият ти прекара последната нощ край Извора на сянката. Беше седнал заедно с трима възрастни воини при водата, а аз бях залегнал съвсем близо до вас, за да ви подслушам. Двама съгледвачи се върнаха и единият от тях ти доложи, че по пътя си са срещнали един нихорас. Признаваш ли, че беше така?

Той не отговори. Затова продължих:

— Този нихорас е бил вестоносецът, когото изпратих при Бързата стрела, за да му съобщи кога ще се появите на платото. После, пълзейки, аз се отдалечих от бивака ви и въпреки поставения наблизо пазач, се промъкнах в колата при пленниците, за да им кажа, че днес рано сутринта ще ги освободя.

— Уф, уф! — възкликна вождът. — Подобно нещо можете само ти и Винету. А удържа ли си на думата, която си дал на пленниците?

— Да. След като си тръгнахте, ние изскочихме от скривалището си, пленихме десетимата, които ти беше оставил, освободихме двамата бледолики, впрегнахме осем коня в колата и поехме подир вас.

— А защо взехте колата?

— Военна хитрост, която ни донесе успех. Ти мислиш за още един, по-многоброен отряд войни, които могат да се присъединят към десетимата.

— Къде са те?

— При Мелтън, на когото си поверил петдесет от твоите хора.

— У ф, уф! — извика вождът вече съвсем слисан. — Откъде знаеш?

— Научих го от вас, когато го споменахте по време на вашия военен съвет. Тези хора трябваше да тръгнат със задачата да заловят мен и Винету.

— А знаеш ли дали действително са тръгнали?

— Да. Видях ги при малкото езеро край Змийската планина. Бях се скрил близо до водата и подслушах Мелтън.

— Уф! Нима Олд Шетърхенд може да става невидим?

— Не, обаче когато червенокожите мъже нямат очи и уши, тогава е лесно да ги подслушаш. Мелтън каза, че ще потегли към Дълбоката вода, а оттам ще тръгне по петите ти.

— И така ли направи?

— Да. Но когато пристигна със своите петдесет воини при Дълбоката вода, с моите хора бяхме залегнали наблизо в засада и успяхме да ги пленим до един. След това те наистина тръгнаха по петите ти, само че като наши пленници.

Той ми отправи пронизителен поглед и попита:

— Но къде са пленниците? Нали ти си тук!

— Нима човек може да има полза от пленени врагове по време на боя? Оставих ги при Извора на сянката, ала когато отгатнах, че се надяваш да те спасят, незабавно изпратих човек с нареждането да ги доведат. Сам ще ги видиш, понеже скоро ще дойдат. Ха, виж! Ей оттам се задават!

Бях забелязал, че Винету се появи измежду дърветата и вдигна ръка. След този знак неговите сто и петдесет нихораси се показаха и насочиха пушките си към обезоръжените могольони.

— Какво е това? Какво ще става? — изплашено ме попита вождът на нашите неприятели.

— Нищо няма да става, ако воините ти кротуват — отвърнах аз. После направих онзи знак, който бях уговорил с вожда на нихорасите. — Слушай! — казах на Силния вятър.

Разнесе се звучният глас на Винету:

— Нека воините на могольоните чуят какво ще им кажа! Ей сега ще доведат техните братя, които ние пленихме. Онзи, който се държи Мирно и тихо, няма от какво да се бои, но който се опита да се отдалечи от мястото си, ще бъде застрелян.

— Ами какво ще правят воините, които в момента се спускат от скалите? — попита вождът на могольоните.

— Те са двайсет души — отвърнах аз, — и по моя заповед отиват да подсилят охраната при вашите оръжия, защото не е изключено на твоите могольони да хрумне да ги грабнат, за да освободят пленените си другари.

Тогава Силния вятър се обърна към двамата старейшини и им заповяда:

— Тичайте бързо при нашите воини и им кажете да си седят на местата каквото и да става! После пак се върнете при мен!

Те се отдалечиха и стигнаха при своите навреме, защото точно тогава забелязах как Емъри се появи начело на цялата колона на онова място, където клисурата излизаше на платото. Изправих вожда на могольоните в седнало положение, подпрях гърба му на един голям камък, за да наблюдава всичко и го попитах:

— Разпознаваш ли онези пленници?

— Мелтън — отвърна той, — бялата скуоу, както и мъжът и онази скуоу, които бяха с нас в колата.

— Преброй хората си!

— Шейсет пленени воини.

— Останалите са юми, които придружаваха онази скуоу на Мелтън.

Колоната премина покрай нас и спря. Когато видяха своя вожд да лежи вързан, пленените могольони сведоха глави. Мелтън най-нахално ме зяпаше в очите. След като колоната се разтури и всички пленници бяха положени да легнат на земята, двамата старейшини се върнаха. Попитах вожда им:

— Все още ли настояваш да удължа времето ти за размисъл?

Той хвърли поглед на двамата старейшини. Те мълчаливо поклатиха глава и той отговори следното:

— Не. Предаваме се.

— Добре! Оръжията ви са в наши ръце. Остава да предадете мунициите и конете. Първи ще бъдат онези, които седят отсреща, а след това ще дойде ред на току-що пристигналите пленници. Тримата ще бъдете последни. Всеки, когото пуснем да си върви, трябва незабавно да напусне платото, и то в посока към Извора на сянката. Един час след като изчезне и последният от вас, ще изпратя воини, които ще застрелят всеки могольон, открит в близката околност. Отбележи си го!

След това предупреждение потърсих апача и го помолих да надзирава и ръководи освобождаването на пленниците. Той взе със себе си десетина нихораси,. за да му помагат. А аз отидох при Марта, която ме очакваше. Казах й:

— Имам да ви показвам нещо. Елате!

Заедно с нея прехвърлих скалите на възвишението. От другата му страна посочих към нейния брат, който седеше в тревата при конете с гръб към нас.

— Ей там е вашият брат. Отидете при него и му занесете този портфейл!

Подадох й въпросната вещ и се отдалечих. След няколко крачки ме застигна радостен вик от две гърла. Когато се обърнах, видях, че братът и сестрата се прегръщат.

След като се озовах при хората от другата страна на възвишението, отидох при Джонатан Мелтън. Лицето му беше доста подуто и обезобразено от юмручния бой с адвоката. Щом ме забеляза, той веднага извърна глава настрани.

— Мистър Мелтън, бойният поход свърши — казах му аз. — Твоите добри приятели си отиват. Зарязаха те. Впрочем за теб имам една приятна изненада.

Без да ме чуе, наредих да прехвърлят баща му през скалистата височина и да го доведат при нас. Заедно с него пристигнаха Марта и Франц Фогел. Заведоха стария Мелтън при младия. Когато бащата зърна сина, отначало сякаш онемя от страх. След малко обаче извика:

— Значи все пак е истина! И ти си пленен! На кого го дължиш?

— Ей на онзи там! — отговори Джонатан, кимвайки с глава към мястото, където се намирах.

— На немския пес, който изобщо е виновен за всичко! Къде са парите ти?

— Отидоха, та се не видяха. У Шетърхенд са.

— Не, вече не са. Преди ги видях у него, но сега са в този музикант, чието изпълнение слушах заедно с моя брат в Албюкърки.

— Да, така е, мистър Мелтън — казах аз на Джонатан. — Както вече знаеш, тази лейди и младият мастър са законните наследници на мистър Хънтър. Затова им предадох портфейла.

— Все ми е тая! — подигравателно се засмя той. — Няма да го задържат задълго!

По време на тази сцена забелязах, че Юдит и Джонатан размениха съзаклятнически погледи. Изглежда, се бяха сдобрили. Ето защо малко след това се приближих до нея с думите:

— Сеньора, вашите юми си тръгнаха заедно с могольоните. Несъмнено са се отправили към пуеблото. Нямате ли желание и вие да се върнете там?

Тя ме погледна въпросително. Навярно си казваше, че бях задал въпроса си не от приятелско съчувствие, ала не можеше да отгатне намеренията ми.

— Да не би да искате да ме освободите?

— Може би.

— Обаче аз оставам тук, защото мястото ми е при Джонатан! Където е той, там съм и аз. Където отиде той, там искам да отида и аз!

— Същинска Рут![16] Но за съжаление се казвате Юдит. Вчера за малко не се избихте, а сега пък не желаете да се разделите. Тази нова привързаност сигурно си има основателна причина. Мога ли да я узная?

— Щом ви се иска да я научите, тогава опитайте се да я отгатнете! Винаги сте бил умен!

При тези думи тя ме погледна толкова подигравателно, че реших да приведа в изпълнение един мой таен замисъл.

— Когато повярвахте, че парите са потънали във водата, с вашата любов беше свършено — казах й аз. — Сега знаете, че те са в мистър Фогел, а Джонатан твърди, че ще си ги върне, и старата любов незабавно оживя. Невъзможно ми е по пътя да се отнасям с вас тъй строго, както с пленените мъже. Може би ще успеете в някой миг, когато сте останала без надзор, да се освободите от вашите ремъци. После няма да ви е трудно да развържете и Джонатан. Това естествено ще стане през нощта. Ще отнемете парите на мистър Фогел и двамата ще изчезнете с тях. Какво ще кажете за способността ми да чета мисли?

— Че… че пет пари не струва.

Тя отговори със запъване. Навярно бях отгатнал истината. Затова продължих:

— Дали струва пет пари или не, все едно, но аз ще постъпя, съобразявайки се с нея. Ще ви освободя.

— Но аз не желая да съм свободна!

— Добре! Това засилва подозренията ми. Наистина е редно да ви взема с нас, понеже сте си заслужили наказанието. Но в такъв случай би трябвало двойно да засиля надзора ви и затова ще е по-удобно да се отървем от вас.

— Само че няма да успеете. Гонете ме колкото си щете! Аз оставам тук!

— Мастър Дънкър! — извиках аз. Джон Дънкър се приближи.

— Мастър, наемаш ли се да качиш тази лейди на коня си независимо колко ще се съпротивлява?

— С удоволствие! — засмя се той. — Колкото повече се противи, толкоз повече ще се радвам. Ще направя от нея кротка и мирна връзка тютюн. Да действам ли?

— Да. Вземи със себе си двамата нихораси, които да ти помагат! Ще яздиш към Извора на сянката. Натам се отправиха могольоните и юмите. Щом се натъкнеш на червенокожи, ще им предадеш тази лейди и бързо се връщаш!

— Добре, ще го уредя.

Тогава при мен дойде вождът на нихорасите. Докато разговарях с него, имах възможност да наблюдавам как Юдит се съпротивляваше срещу отвеждането. Дънкър не се церемони много с нея. Тя бе вързана и след това увита в едно одеяло. Двамата нихораси, които му помагаха, я вдигнаха, подадоха му я да я сложи напреко на коня и тримата веднага потеглиха на път.

След около час бяхме готови за тръгване. На първо време плячкосаните коне и оръжия бяха разпределени между хората. Пленниците бяха здраво вързани върху седлата. Марта седеше в пощенската кола, а аз бях на капрата. Най-сетне потеглихме. Един индианец остана, за да доведе после Уил Дънкър и двамата му придружители.

Два часа по-късно ние минахме през вече неколкократно споменаваната Мрачна долина. След това Дънкър ни догони. Както ни обясни през смях, той блестящо се отървал от въпросната лейди, като я поверил на неколцина червенокожи джентълмени. Приблизително един час преди здрачаване видяхме жителите от селото на нихорасите, които ни посрещнаха с шумно ликуване. Един вестоносец ги беше уведомил за пристигането ни.

Според обичаите на индианците лесната победа бе чествана в продължение на няколко дни. Винету, Емъри, Дънкър и аз бяхме приети като много видни и почетни гости. Непрекъснато ни зяпаха и се отнасяха с нас толкова внимателно сякаш бяхме потомци на боговете. Наложи се да останем цели пет дни. Останахме с удоволствие, защото трябваше поне веднъж порядъчно да си починем, а ни предстоеше още много дълъг път.

Старата пощенска кола беше вече толкова разнебитена, че бяхме принудени да я зарежем. В замяна на това нихорасите изработиха за Марта удобна носилка от пръти, щавени кожи и ремъци.

В деня преди отпътуването ни един отряд нихораси отиде на лов за антилопи. Ние останахме в лагера. Когато ловците се върнаха, в селото се вдигна голяма олелия. Седяхме във вигвама на вожда, но веднага излязохме навън, за да разберем каква бе причината за този шум. Ловците бяха направили странен улов — не донесоха антилопи, а доведоха двама пленници. Един могольон и… една бяла скуоу на име сеньора Юдит.

На един час път от селото ловците се натъкнали на шестима могольони и на еврейката. Завързала се престрелка, в резултат на която един могольон и въпросната «скуоу» били заловени. Другите петима си плюли на петите. Най-странно ми се струваше обстоятелството, че и шестимата могольони са били въоръжени с пушки. Откъде ли ги бяха взели?

Най-напред се заловихме да разпитваме пленения могольон. Невъзможно бе да се изкопчи от него каквото и да било. Тогава ни доведоха Юдит. Тя ни изгледа нахакано.

— Каква работа имате толкова близо до селото? — попитах я аз. — Знаете ли, че вашите придружители са рискували живота си, като са се приближили до нихорасите?

— Това ми е безразлично.

— Да не би да сте дошла, за да настоявате отново да ви взема?

— Че какви други намерения бих могла да имам?

— Да освободите Мелтън.

— Смятате, че сме се решили на риска да влезем в този голям лагер? Не сме толкова глупави.

— През нощта винаги би могло да се предприеме подобно нещо. Но и това не са били същинските ви намерения. Искали сте да издебнете нашето отпътуване. След това щяхте да ни проследите и нападнете. Да освободите Джонатан и да приберете парите, а между другото могольоните да си отмъстят за поражението.

— Виж ти, колко сте ми бил умен! — засмя се тя, ала смехът й звучеше принудено. Бях отгатнал истината.

— Затова пък вие сте толкова по-глупава. Целият ви живот е една трагедия и краят му ще бъде също тъй тъжен.

— И животът, и краят са си моя работа.

— Донякъде и моя. Щом като непрекъснато най-нахално ни се изпречвате на пътя, ние имаме правото да се интересуваме от вас. Но вече ще вземем мерки да не можете повече да досаждате. Вождът на нихорасите ще ви задържи в плен няколко седмици. Това ще е единственият резултат от настоящата ви авантюра. Изчезвайте! Не ни се иска повече да ви гледаме!

Ясно си пролича как тя се изплаши. Тръгна да си върви, ала после пак спря, обърна се и попита:

— Значи наистина ще отведете Джонатан и той ще бъде наказан?

— Да.

— Тогава добър ви път! Но ще преживеете нещо, макар че няма и аз да присъствам.

От тази нейна заплаха се разбираше, че по пътя ще бъдем нападнати. Петима могольони се бяха изплъзнали, петима съюзници на Юдит. Трябваше да сме предпазливи. Можеше да се очаква, че тази нощ те ще се приближат до самия бивак, за да узнаят нещо за участта на своята предводителка, както и на своя съплеменник. Ето защо щом се смрачи, около селото поставихме верига от съгледвачи, които се притаиха във високата трева. Предпазната ни мярка се увенча с успех. Заловихме четирима могольони. Петият избяга.

На следващото утро можехме да продължим пътуването си без опасения и тревоги. Един отряд нихораси ни придружаваше няколко часа, а оттам нататък бяхме предоставени сами на себе си. Носилката на Марта бе носена от коне. Нихорасите се бяха погрижили да ни снабдят с хубави ездитни животни, така че правехме значителни дневни преходи. Отдалече заобиколихме Змийската планина, както и Флухо бланко с пуеблото, което бяхме завладели на идване. Но после отново свърнахме по пътя, по който бяхме дошли.

Ако Джонатан Мелтън се надяваше да бъде освободен, то изглежда надеждата му чезнеше от ден на ден все повече и повече. Внимавахме да не разговаря с баща си. А старият беше изпаднал в много особено състояние. Непрестанно мърмореше нещо неразбираемо под нос, през нощта внезапно се събуждаше, надавайки викове, и вършеше какви ли не щуротии, които ни караха да се съмняваме в здравия му разсъдък.

Така един ден привечер ние се озовахме отвъд Сиера Мадре преди Акома в онази местност, където Томас Мелтън уби брат си. Без някой от нас да беше казал и една дума, ние спряхме при мястото, където бяхме затрупали мъртвеца с камъни. Искахме там да пренощуваме. Скелетът на падналия кон все още лежеше наблизо. Лешоядите не бяха оставили по костите му абсолютно нищо. Мястото бе много зловещо — място на братоубийство. Ако ни бяха попитали защо бяхме избрали тъкмо него за нощен бивак, едва ли някой от нас можеше да даде задоволителен отговор.

Започнахме да се храним, но старият Мелтън не яде. С присвити колене седеше на земята и тихо простенваше. Луната бе току-що изгряла, когато той най-неочаквано ме помоли:

— Сър, развържете ръцете ми от гърба и ги вържете отпред!

— Защо? — попитах го.

— За да мога да ги сключа за молитва. Трябва да се помоля на Бога!

Каква неочаквана молба! Имах ли право да му откажа? Разбира се, не! И така, разреших на Уил Дънкър да я изпълни, понеже той седеше най-близо до пленника. Скаутът развърза ръцете му, които бяха извити на гърба. Но преди още да ги беше отново вързал отпред, старият Мелтън ме попита:

— Сър, къде е погребан брат ми?

— Точно до теб под купчината камъни.

— Тогава ме заровете при него!

Дънкър нададе вик. Видяхме го как сграбчи ръцете на Мелтън.

— Какво има, какво става? — попитах аз.

— Измъкна ми ножа от колана — извика Дънкър.

— Бързо му го вземи!

— Не мога, държи го много здраво! Ще се прободе… твърде късно!

Втурнах се към тях, енергично дръпнах Дънкър настрани и се наведох над стария. От отворената му уста се разнасяше задавено хъхрене. Стиснал здраво с две ръце дръжката на ножа, той беше забил цялото му острие в сърцето си. Само след няколко секунди беше мъртъв.

Какво да ви разправям повече!? Това е Божият съд, който започва още тук на земята и продължава в отвъдния свят не само до Страшния съд, но и во веки веков! На същото място същата смърт! Бях му казал, че ще умре като Юда Искариотски, и то от собствената си ръка. Колко бързо се сбъдна предсказанието ми!

Бяхме толкова потресени, че отначало можехме само безмълвно да се молим на Бога. Ами Джонатан, неговият син! Той лежеше, където си беше, и гледаше в светлата луна, без да издаде нито звук.

— Мистър Мелтън — подвикнах му след известно време, — разбра ли какво се случи?

— Yes — отвърна най-спокойно.

— Баща ти е мъртъв!

— Е да, прободе се с нож.

— Не те ли заболя сърцето?

— Защо? Старият намери покой. Тази смърт бе най-доброто за него. Иначе трябваше да се люлее на бесилото.

— Човече, така ли се говори за собствения ти баща?

— Ти мислиш ли, че той би говорил другояче за мен? Би ме предал и пожертвал, както и всеки друг, стига само да има полза. Заровете го при брат му, когото той уби!

Побиха ме тръпки и обърнах гръб. Нямах думи за такъв човек.

Погребахме мъртвеца при брат му. без да вадим ножа от гърдите му. После се метнахме на конете и изминахме доста голямо разстояние преди отново да спрем и да се установим на лагер.

На втория ден след тази случка пристигнахме в Албюкърки, където оставихме конете да си почиват. Там дадохме показания и за по-доброто охраняване на Джонатан Мелтън измолихме двама полицаи. За Марта взехме кола. После продължихме по пътя покрай Канейдиън чак до форт Баскъм, а оттам поехме по пътя край Ред Ривър към Мисисипи, та чак до Ню Орлиънс.

Колко се учудиха тамошните господа детективи, когато доведохме престъпника, измъкнат от най-затънтените краища на Дивия запад! И какъв шум се вдигна, след като лека-полека станаха известни всички обстоятелства при неговото задържане. Винету, майсторът в разчитането на следи, стана герой на деня, само че той никъде не се показа, ние също се криехме. За съжаление трябваше да останем доста дълго в града, за да бъдем на разположение на властите като свидетели. Най-сетне огромното състояние бе присъдено на семейство Фогел.

И какъв е краят на историята ли?

Дългия Дънкър все още се скита из Дивия запад. Може би след време любезният читател отново ще научи нещо ново за Емъри. Крюгер Бей се помина, както съобщиха съвсем наскоро вестниците. Джонатан Мелтън, мнимият Смол Хънтър, бе осъден на дългогодишен затвор в единична килия, но той скоро умря в тази тясна дупка. Никога повече не видях Юдит.

А какво стана със семейство Фогел ли?

При този въпрос сърцето ми направо се разтапя. В малки провинциални вестничета от време на време може да се прочете обява, приблизително със следното съдържание: «Безплатна храна и жилище, както и образование за даровити деца на бедни честни родители. За подробности се обръщайте към… и т.н.» Обикновено в резултат на всяко обаждане се появява един изискано облечен господин с благ поглед, за да види какво представлява детето. Ако то издържи изпита, той го взема със себе си в голяма приветливо обзаведена къща, на чиято порта върху малка месингова табелка може да се прочете обикновеното име Франц Фогел. Прекрачили прага на този дом децата на мизерстващия работник, на гладуващата вдовица, го напускат със сълзи на очи, но духовно и физически подготвени за борбите в живота, на които ще трябва да устояват. Запитат ли благодетелния господин защо намира такава радост и удоволствие тъкмо във възпитанието на деца, от които без неговата помощ и подкрепа не би излязло абсолютно нищо, той леко се усмихва като че сам на себе си. Но ако въпросът го завари в час, когато е по-общителен, тогава навярно ще отговори:

— Някога самият аз бях бедно момче. Вярно, аз не намерих обява, която да ми помогне да си стъпя на краката, но мен ме намериха, и затова сега моето най-голямо щастие е самият аз да намирам такива деца.

Горе в едно планинско селце се издига висока постройка, украсена със стройна куличка и заобиколена от добре поддържана градина. По времето, когато я зърнах за пръв път, бях поканен от нейната собственичка да разгледам къщата, за да се запозная с обзавеждането и нейните обитатели. Дотогава нищо не знаех за нея, защото дълго време се бях губил по чужди земи, а изпращаните ми писма не бяха стигали до мен.

Как се удивих само, когато съзрях великолепната сграда! Над високата и широка порта с големи златни букви се четеше: «Дом за изоставени». В преддверието позвъних. Появи се една възрастна, чисто облечена добродушна женица и ме попита дали искам да говоря с госпожа Вернер, като ме помоли да й кажа името си. Когато се представих, тя плесна с ръце и извика:

— Сигурно сте добрият господин Шетърхенд, за когото нашата мила госпожа Вернер толкова често ни чете какви ли не неща! О, вие трябва добре да опознаете нашия дом! И аз самата бях някога такова «изоставено» същество.

Тя ме заведе в семпло обзаведена стая, където седеше една също така семпло облечена дама. Това беше тя, някогашната певица и настояща милионерка, а същевременно и ангела-хранител на вдовиците и сираците.

— Най-сетне, най-сетне веднъж да дойдете и вие! — каза тя и като се усмихна през сълзите на тиха радост, ми подаде за поздрав и двете си ръце. — Преди всичко на вас исках да покажа моето малко царство, създадено със собствени сили.

— Дойдох с радост, защото ще видя Спасителя — отвърнах й дълбоко трогнат.

— Спасителя ли?… Какво имате предвид?

— Нима Христос не каза: «Който приеме някого в Мое име, той приема самия Мен!» Тук е свято място, госпожо Вернер. Бих искал да си събуя обувките като Мойсей, когато е видял Господа в огън. След дълго лутане вие сте намерили истинското огнище, истинския дом и го споделяте с изоставените. И тъкмо затова ви обичам, Марта! Моля ви, покажете ми го и на мен!

— «Дом за изоставени!» Колко хубаво и успокояващо звучат тези думи! Драги читателю, и аз, и ти ще се причислим някога към изоставените, когато всичко, което притежаваме, изчезне от погледа на гаснещите ни очи. Тогава пред нас ще се отворят портите на онзи дом, за който Спасителят казва: «В дома на Отца Ми има много обиталища и Аз отивам там да ви приготвя място!»