Сатана и Юда

Шеста глава Спасените милиони

Ездата, която ни предстоеше, изискваше от конете прекалено голямо напрежение на силите, но пък просто нямаше как те да се чувстват по-добре от господарите си. В пуеблото те имаха възможност да си отпочинат, докато ние бяхме принудени да бдим. После при планинското възвишение, където трябваше да бъдем нападнати от индианците на Юдит, спахме съвсем малко, а днес не бяхме подремнали дори и минута. Съмнително беше дали и през идната нощ щяхме да намерим време за сън, при положение че ни се налагаше да бързаме толкова много. Дъждът си имаше своята неприятна, но и своята полезна страна. Той ни измокри до кости, ала поддържаше бодростта на конете. Вярно, че ездачите се чувстваха в известна степен прекалено «ободрени» и не бяха в кой знае колко добро настроение. Ето защо яздехме мълчаливо и навъсено подир апача, който въпреки дъжда, намалил видимостта ни през нощта на по-малко от пет крачки, не спря нито веднъж, за да се огледа и ориентира. Колкото и да напрягах паметта си да си припомня дали Винету изобщо някога се беше заблуждавал по отношение на пътя, след като беше казал, че добре познава местностите, нищо подобно не можах да си спомня.

Когато се развидели, ние се намирахме насред някаква обширна прерия. Винету посочи на североизток и каза:

— Ей там на около Половин час оттук минава пътят, по който яздихме вчера преди да срещнем нашия брат Дънкър. Вече е светло и затова нека препуснем по-бързо.

Не пришпорихме конете до предела на възможностите им, а само толкова, че за един час изминахме цяла немска миля. За наша радост още преди обяд вятърът утихна, дъждът спря и облаците се разнесоха. Водата добре си свърши работата и изцяло заличи следите ни. Пладнето беше все още доста далеч, когато Винету отново посочи на североизток с думите:

— На около един час път оттук се простира гората, в чиито край срещнахме вожда на нихорасите. Моите братя сигурно ще признаят, че яздихме много добре.

Разположената на изток от нас гора явно извиваше и продължаваше на юг, тъй като малко по-късно я видяхме да изплува пред нас именно в тази посока. Стигнахме до нея, после почти до обяд яздихме между дърветата и спряхме едва при отвъдния й край, за да дадем възможност на конете да си отдъхнат. След като почиваха и пощипваха трева почти два часа, ние продължихме пътуването си, но вече не в досегашната посока, понеже Винету свърна на югоизток. Когато го попитахме за причината, той отговори:

— Тъй като ги изпреварихме много, няма защо да се опасяваме, че могольоните ще се натъкнат днес на следите ни. Ето защо сега ще се отправим към пътя, по който смятат да минат и те. Ще ни е само от полза, ако моите братя се запознаят с него.

Когато използвам думата «път», никога нямам предвид видимо прокарана и утъпкана пътека. Скоро излязохме на едно плато, където имаше много пясък и камънаци, но съвсем малко трева. От време на време пред нас се изпречваше по някой хълм, който заобикаляхме. Тук нямаше истински планини, въпреки че на северозапад се простираха масивите на Могольон, а на североизток, което ще рече зад нас, бе Сиера бланка. Пътят ни се спускаше надолу към земите по горното течение на Хила. Никъде не намерихме вода.

Едва привечер една малка прерия ни показа, че сме навлезли в район с по-висока влажност. Скоро забелязахме и отделно растящи храсти. В подножието на едно възвишение от земята се процеждаше мъничко поточе. Там намерихме толкова хубаво място за бивак, за каквото можехме само да мечтаем.

— Тук ли ще спрем? — попита Емъри.

— Не — отвърна Винету.

— Но можем да заведем конете на водопой!

— Винету няма да го забрани, но после ще продължим ездата, за да минем през гората, която виждате ей там на юг, още преди да се е стъмнило… Уф! Слизайте бързо от конете!

Тъй като той говореше за ширналата се на юг гора, погледите ни естествено бяха насочени натам. И ето че забелязахме пет ездачи, които се приближаваха към нас. Сигурно все още не ни бяха видели, защото бяха на твърде голямо разстояние, а ние бяхме спрели сред храстите, обграждащи извора. Веднага скочихме от седлата и грабнахме пушките.

Петимата яздеха много хубави животни, нямаха пушки, но затова пък, както изглеждаше, конете им носеха зад седлата торби, натъпкани с провизии. Това ми даде право да кажа:

— Разузнавачи!

— Нихораси — добави Винету. — По лицата им няма бойни цветове, но не е възможно да са от друго племе. Те са наши приятели, обаче въпреки това ще трябва да им дадем добър урок.

Той имаше право. Съгледвачите са длъжни да са десетократно по-предпазливи. Дори и след като се приближиха достатъчно, тези индианци изобщо не забелязаха, че край извора се въртят някакви хора. Те все още нямаха възможност да ни видят нас самите, но нали в крайна сметка се бяхме добрали до това място, яздейки през покрита с трева равнина, и за всяко по-зорко око дори и в ниската трева нашата диря си личеше като дебела тъмна черта. Просто бяха длъжни да я забележат. Но те продължаваха да яздят към нас с такава безгрижна сигурност, сякаш се намираха в непосредствена близост до своето село. Когато се приближиха на около двайсетина метра, ние промушихме цевите на пушките си между клоните и Винету им извика на езика на могольоните:

— Стой! Нито крачка напред, нито крачка назад иначе ще стреляме!

Изплашени, те спряха и безпомощно втренчиха погледи в храсталаците.

— Онзи от вас, който се опита да обърне коня си, ще получи първия куршум! — заплаши Винету. — Слезте от седлата и хвърлете ножовете си!

Тогава единият от тях попита:

— Кои сте вие, дето се криете зад храстите?

— Ние сме десет храбри воини на могольоните. Не се ли подчините, загубени сте!

— Уф! Великият Маниту ни изостави. Неговата воля е да бъдем пленени от могольоните, но нашите братя ще ни освободят.

Човекът бързо скочи на земята, измъкна ножа си и го захвърли зад себе си. Другите последваха примера му. Петимата, застанаха пред конете си и покорно зачакаха да видят, какво щяха да предприемат техните врагове. Тогава Винету пристъпи напред и с назидателен тон им каза:

— Нима могат да се използват като съгледвачи хора, които слепешката сами влизат в ръцете на смъртта?

— Уф, уф! — възкликна един от нихорасите. — Винету, вождът на апачите!

— Имате задача да разузнаете какво правят могольоните, а държите очите си затворени.

— Знаем, че могольоните се канят да потеглят едва след три дни — опита се да се извини индианецът.

— Нима това е причина да сте като слепи? Дори и отрядите на могольоните да са все още далеч, то би трябвало да се сетите, че те също ще изпратят съгледвачи. Постъпвате като хлапета, които още не са получили съвети и указания. Ако ние наистина бяхме ваши врагове, никога нямаше да се върнете при племето си.

— Нека нашият прочут брат ни убие! Така ще е по-добре, отколкото да слушаме думите, които отправя към нас.

Индианецът говореше напълно сериозно. Да бъдеш хванат от Винету в подобна немарливост, бе голям позор. Клетите нихораси съкрушено гледаха в земята. Това омилостиви апача и с по-благ тон той им каза:

— Винету не е ваш вожд. Той иска само да ви обърне внимание, че човек винаги трябва да си държи очите отворени. Я ми кажете, кой ви изпрати на разузнаване?

— Нашият вожд Бързата стрела.

— Той доведе ли някого при вас?

— Да, един млад бледолик и една бяла пленница.

— Знаете ли кой му ги е предал?

— Да.

— Тогава сигурно знаете и кой още се намира тук зад храстите, а?

— Поразяващата ръка заедно с един друг храбър бял воин.

— Правилно отгатна. Освен това с нас има и друг воин, който умее да открива и най-скритите пътеки. Вземете си ножовете и елате с конете тук при водата!

Те изпълниха, каквото им беше казано. Подадох им ръка с думите:

— Моите братя са ни добре дошли. Нека седнат при нас и да ни кажат какви нареждания са получили от техния храбър и мъдър вожд!

Моят приятелски тон, както и обстоятелството, че Емъри и Дънкър също им подадоха ръка, им подействаха окуражаващо. Те пуснаха конете си свободно да пасат и нихорасът, който бе говорил досега, ми отвърна:

— Нашите очи съзират храбри ловци и воини, чиято слава се носи над планини и савани и не бива да лагеруваме близо до тях. Нека ни разрешат да седнем край водата по-далеч от тях, за да можем да слушаме мъдростта на техните думи!

— В скоро време и моите братя ще станат прочути мъже, тъй че нека спокойно седнат при нас.

Ние се настанихме край потока, а те насядаха срещу нас на почетното разстояние от няколко крачки. Винету повтори моя въпрос за полученото от техния вожд поръчение. Същият индианец отново взе думата.

— Бързата стрела не ни е дал някакви по-специални заповеди. Трябваше да яздим до Бялата скала, или ако могольоните вече са потеглили на път, да се опитаме да ги открием и да му изпратим вест за намеренията им.

— Все заедно ли трябва да останете? — осведомих се аз.

— Да. Винаги само един от нас ще отнася съобщението, тъй че докато могольоните се доберат до Мрачната долина, дотам ще пристигнат едно подир друго пет известия.

— Значи вестоносците ще отиват само до Мрачната долина, а не чак до вашето село, така ли?

— Да, вождът ще ги очаква там.

— С колко воини?

— Засега с малко. Другите са останали назад, за да правят месо и да изработят своите бойни амулети. Бързата стрела ни каза, че прославените воини може би ще дойдат и ще се бият заедно с нас.

Понеже при последните си думи той ме погледна въпросително, аз му отговорих:

— Наистина сме тръгнали на път към синовете на нихорасите. Но тъй като срещнахме вас, може би вече няма да е нужно да отиваме чак до Мрачната долина. Един от вас може още сега да се върне обратно, за да съобщи на вожда онова, което имаме да му казваме. Другите четирима обаче ще останат, за да ги използваме и по-късно като вестоносци. Ще променим избраната посока и отново ще поемем с конете на север, за да потърсим могольоните и да ги подслушаме. Колко воини ще наброявате, след като се съберат всички?

— Четири пъти по сто.

— Ако наблюденията ми са верни, воините на могольоните не достигат тази цифра. Не познавам Мрачната долина, където се каните да ги посрещнете, но щом Бързата стрела е избрал тази местност за полесражение, сигурно тя е удобна за целта.

— Много е удобна, но не и при дадените обстоятелства — намеси се Винету. — Могольоните също се канят да заемат там позиции и следователно ще изпратят съгледвачи, които основно да претърсят всички околности. Ето защо ще е по-добре, ако бъдат нападнати преди това, когато още не очакват да се натъкнат на врага.

— А ти знаеш ли някое удобно място? — попитах го аз.

— Да. То се нарича Плато на каньона и се намира на два часа път преди Мрачната долина. Платото образува триъгълник от твърда скала. От едната му страна има дълбок каньон, чиито стени са толкова стръмни, че никой не може да се спусне по тях. От другата страна високи скали се издигат като огромна стена, по която има възможност да се изкатериш, но не и на кон. До платото се стига по рязко изкачваща се клисура, а тя е толкова тясна, че през нея могат да яздят един до друг само по двама конници. Стигне ли човек горе, дълбокият каньон остава отдясно, а малко косо отпред се издига високата каменна стена. Отляво е третата страна на триъгълника и тя представлява гора, по чиято периферия растат гъсти храсталаци. Онзи, който поиска да слезе от платото, ще трябва да язди покрай каньона чак дотам, където скалите се спускат по-полегато пред него. Там започва друга, също тъй тясна клисура, която от отвъдната страна на платото първо води стръмно надолу, а после една пътека продължава към Мрачната долина. Моят брат Шарли сигурно ще признае, че това плато е много удобно, за да изненадаме и пленим нашите врагове.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Не съм виждал нито платото, нито Мрачната долина и следователно не мога да знам кое от двете места е за предпочитане, но щом моят червенокож брат ни препоръчва платото, убеден съм, че е прав. Какви предложения ще ни направи Винету относно нашите действия?

— Един от разузнавачите на нихорасите ще се върне при своя вожд, за да му съобщи, че могольоните трябва да бъдат посрещнати на Платото на каньона. Следователно се налага Бързата стрела да тръгне натам със своите четиристотин воини. Малко преди Да стигнат мястото на планираното нападение, те ще оставят конете си под надзора на няколко пазачи. После триста нихораси ще се изкачат на платото, където ще се разделят. Сто и петдесет ще се скрият в гората, а други сто и петдесет ще залегнат зад скалната стена, по която ще могат да се изкатерят, тъй като ще са без коне. Така по-късно, когато могольоните се озоват на платото, ще се видят обградени отляво от неприятели, отпред също от неприятели, а отдясно — от дълбокия каньон, където е немислимо да се спуснат и да избягат.

— Съвършено вярно! Но Винету спомена само за триста воини на нихорасите, а нали самият той още в началото каза, че са четиристотин! Четвъртата стотица навярно ще се скрие долу пред тясната клисура, за да попречи на могольоните да слязат от платото.

— Моят брат ме разбра, но мисли ли, че ще е добре, ако тези сто воини се скрият там малко преди пристигането на неприятеля?

— Не, оставените от тях следи биха могли да ги издадат. Впрочем би ни било много полезно, ако можехме да ги задържим при нас.

— Така е. Сега ще се върнем обратно, за да наблюдаваме могольоните. Ще изпратим вестоносец до Бързата стрела, за да му каже да ни даде онези сто воини. Може би ще имаме голяма нужда от тях.

— Прав си. Но те не бива да яздят по пътя, по който ще дойдат могольоните, защото се излагат на опасност най-неочаквано да се натъкнат на неприятеля, или пък със следите си да се издадат. Впрочем ще трябва да определим някое друго място, където да се срещнем с тях.

— И за това помислих вече — отвърна Винету и като се обърна към петимата нихораси, попита: — Моите червенокожи братя знаят ли къде се намира Пинун-Тота?

— Да — отвърна индианецът, който беше говорил и преди. Пинун-Тота е малка верига от възвишения, която се извива като змия и затова я наричат Змийската планина.

— Нека Бързата стрела изпрати там стоте воини, и то веднага след като пратеникът пристигне при него! Разбрахте ли всичко, което ви казах?

— Да.

— Тогава нека един от вас да отиде да уведоми вожда!

Тъй като Винету нямаше какво друго да им нареди, аз добавих:

— Нека вестоносецът каже на Бързата стрела, че могольоните са вече на път. Нямаме никакво време за губене. Веднага щом вашите сто воини се присъединят към нас, ще тръгнем по петите на неприятелите, за да им отрежем пътя за отстъпление, когато стигнат Платото на каньона. Как се нарича мястото, където се намираме в момента?

— Изворът на сянката.

— Вождът непременно трябва да узнае, че сте се натъкнали на нас, за да може точно да си изчисли времето. Впрочем колко път има оттук до Змийската планина?

— С коне като нашите ще яздим само три часа — отговори Винету.

— В каква посока?

— На североизток.

— А ние идваме от северозапад. В такъв случай Змийската планина се намира на пътя между Бялата скала и пуеблото на нашата Юдит. така ли?

— Да.

— И Джонатан Мелтън е решил да мине с петдесет воини именно по този път, за да ни залови. Хмм! Хрумна ми една мисъл. Какво е разстоянието до Мрачната долина, където е Бързата стрела?

— Мрачната долина е на пет часа езда оттук.

— Тогава незабавно ще потеглим към Змийската планина. След пет часа вестоносецът ще стигне при вашия вожд. Смятам, че един час ще е достатъчен на стоте нихораси, за да се приготвят за тръгване. Значи за единайсет часа ще успеят да пристигнат тук, при Извора на сянката, а след четиринайсет часа ще бъдат вече при нас в подножието на Змийската планина.

— Защо моят брат иска да бързаме толкова много? — попита Винету.

— Защото така ще можем да пленим Джонатан Мелтън с неговите петдесет индианци.

— Тогава би трябвало да яздим подир него чак до пуеблото — подхвърли Емъри.

— Защо? Нима мислиш, че ще тръгне натам?

— Естествено! Нали иска да ни залови, значи ще язди срещу нас, но понеже няма да ни срещне, ще се върне в пуеблото и там ще научи, че отдавна сме си отишли. А когато тръгне обратно, ние вече ще сме се справили с могольоните и спокойно ще го чакаме да се появи. Едва тогава ще го заловим, а не преди това.

— Ти забрави еврейката.

— Юдит ли? Хмм! Вероятно тя се е върнала в пуеблото.

— Не ми се вярва. По-скоро е поела към Бялата скала.

— Значи мислиш, че нейните индианци са я намерили, а?

— Съвсем сигурно. Тя си беше наумила бързо да догони Мелтън и ето защо предполагам, че е продължила пътуването си, а не се е върнала обратно.

— Е, добре, и по-нататък?

— В такъв случай нейде по пътя Мелтън ще се срещне с нея. Ще узнае, че сме се отправили към Бялата скала и ще побърза да се върне, за да уведоми могольоните. Дотук даваш ли ми право?

— Хмм, не бих искал да ти възразявам. Продължавай!

— Ако предположението ми е вярно, ние можем да срещнем Мелтън още преди да е стигнал при могольоните. Ако стоте воини на нихорасите са с нас, лесно ще го заловим заедно с неговите петдесет индианци. Така с един куршум ще ударим два заека: могольоните ще бъдат отслабени с петдесет души и Мелтън ще ни падне в ръцете.

— Моят брат каза верни неща — съгласи се Винету с мен. — Веднага ще насочим конете си към Змийската планина и нека воините на нихорасите побързат да се присъединят към нас.

Тези думи на апача бяха решаващи. Един от нихорасите препусна, за да предаде на вожда си указанията.

Възможно е да ви се стори странно, че все още не споменавах нищо за портфейла, който бях отмъкнал от вигвама на Мелтън. Наистина бях любопитен да огледам съдържанието му, ала не ми се искаше да го отварям в отсъствието на законния му собственик. Моите спътници изглежда бяха на същото мнение, понеже до този момент никой от тях не беше отворил дума за портфейла. Но ето че след като напоихме конете и останахме край тях без никаква работа, Уил Дънкър се обади:

— Сър, помислили сме за всичко и за всичко сме се погрижили, но все пак едно нещо сме забравили, и то най-важното.

— И какво е то? — попитах аз.

— Портфейла. Отдавна трябваше да го отворим.

— Съдържанието му не ни засяга.

— Така е, но наложително беше да надникнеш в него, за да разберем поне дали не си попаднал на някакъв друг портфейл. Непременно трябва да си наясно какво е положението на нещата, сър. Не е изключено да мъкнеш със себе си какви ли не боклуци без стойност, докато през това време истинското съкровище ти се изплъзва от ръцете. Ако връчиш на твоя мистър Фогел портфейл, който да не струва и пет пари, той едва ли ще ти е кой знае колко благодарен.

Той бе напълно прав, а и всички други бяха на същото мнение. И така, измъкнах портфейла и го отворих. Беше изработен специално за съхраняване на банкноти и вътре бе съвършено сух. Във всяко отделение имаше пъхнат по един плик от кожа, който се затваряше с езиче от същата материя. Измъкнах езичетата от цепките им. Подредени по различни държави, вътре намерих американски, английски, немски, френски, както и други държавни и банкови ценни книжа на извънредно висока стойност. Това бе такова голямо състояние, каквото навярно малко хора са държали в ръцете си, естествено с изключение на банковите Крезове. Разбрах го и без да е необходимо да отварям пакетчетата.

— The devil! — възкликна Дънкър с опулени от смайване очи. — Та тук трябва да има милиони! Какво ли не би дал синът на моя баща, само и само старият Хънтър да му беше чичо!

Пъхнах кожените пликове обратно в отделенията на портфейла, затворих го и го прибрах във вътрешния си джоб. В едно от отделенията бях забелязал още няколко документи и писма, но си замълчах за тях, защото се опасявах от любопитството на Дънкър.

Най-сетне напуснахме Извора на сянката, отправяйки се на североизток. Водач ни беше Винету. Настана нощ, но апачът яздеше толкова уверено напред в тъмнината, че не се отклони нито на метър от посоката, която следвахме.

Тази вечер небето бе осеяно със звезди и въздухът бе тъй кристално чист, че можехме да виждаме надалеч. След като измина споменатото време от три часа, през което яздихме много бързо, най-после видяхме пред нас да изплува някаква висока и тъмна маса.

— Това е Змийската планина — обади се апачът, сочейки напред. Описахме дъга около източните ниски поли на планината и когато се озовахме откъм северната й страна, отляво на нас останаха нейните гористи склонове. Тук-там гората врязваше остри клинове в равнината, които заобиколихме, за да се доберем до извора, където се канехме да лагеруваме. Винету тъкмо беше подхвърлил, че сме вече близо до него, когато внезапно дръпна юздите на жребеца си и го спря.

— Тихо! Нито звук! — прошепна той.

Незабавно се наведохме над вратовете на конете си и сложихме длани върху ноздрите на животните, за да им попречим да пръхтят.

— Какво има? — безмълвно попитах аз. — Забеляза ли нещо подозрително?

— Надушвам огън.

— В коя посока?

— Точно пред нас. Сигурно е при извора. — Нека моите братя ме почакат тук!

Той скочи от седлото и ми подаде юздите на жребеца си.

— Нима изворът е толкова наблизо, че пръхтенето на конете би могло да се чуе чак дотам?

— Човек с остър слух ще го долови. Затова ще е по-добре да се върнете малко назад!

След тези думи той изчезна в храсталаците, които току-що се канехме да заобиколим. Ние поехме назад и когато ни се стори, че сме се отдалечили достатъчно, спряхме. Измина доста време преди Винету да се появи отново. Той вървеше спокойно изправен, а това беше сигурен признак, че не съществува опасност.

— Моите братя ще се зарадват, щом чуят кого открих — доложи той.

— Е, кого? — попита Дънкър.

— Еврейката на име Юдит.

— Хайде бе! Толкова сте ми разказвали за тази чудновата лейди, че страшно много ми се иска да я видя.

— Ще я видиш, мастър Дънкър — засмя се Емъри. — И не само ще я видиш, ами дори ще можеш да си поговориш с нея.

— Откъде накъде пък ще говори с нея? — попитах аз.

— Ами няма ли най-сетне да заловим тази фуста? — отвърна ми той с въпрос.

— Не — обади се Винету. — Сега не бива да посягаме на нея, защото отива да се срещне с Мелтън, а така ще направим двоен улов.

Той каза всичко това с такава сигурност, че дори и аз се учудих и го попитах:

— Изглежда моят брат изобщо не се съмнява, че това ще стане, а?

— Ако Джонатан не е сляп, или ако неговите петдесет могольони имат очи, няма как да не се натъкнат на бялата скуоу. Вече ви казах, че пътят за пуеблото минава на половин час езда оттук. Теренът е равнинен и никъде не се изпречват нито скали, нито храсти или дървета. А освен това бялата скуоу е седнала ей там, при извора, край толкова голям огън, че той се вижда много по-отдалече, отколкото е споменатото разстояние от половинчасова езда.

— Много добре! Ами ако Мелтън все още не е стигнал дотук, или пък вече е отминал? Тогава какво?

— Невъзможно е вече да е отминал. Нито той, нито неговите могольони имат добри ездитни животни. Нищо не ги принуждава да пришпорват конете си. Ако, както предполагам, са се движили с обичайната за индианците крачка, не може да са стигнали кой знае колко далече и едва ли са подминали тази местност. А тъй като изворът, където лагерува Юдит с нейните индианци, има най-хубавата вода по тези места, а и могольоните по всяка вероятност ще се появят тъкмо когато настъпи времето за бивакуване, възможно е да се насочат към извора, за да пренощуват там.

— Голям майтап ще падне! — обади се англичанинът. — В такъв случай с един удар бихме заловили цялата банда — Юдит, Джонатан, юмите, а и могольоните.

— По-тихо! — прекъснах го аз. — Онези, които искаш да плениш, все още не са тук, а е съмнително дали изобщо ще се появят.

— Добре, но тогава какво Ще правим? — попита той.

— Ще чакаме. Най-напред искам и аз да се промъкна до огъня. Винету беше вече там, така че познава околностите и ще ме заведе. Щом се върнем, по-лесно ще отговорим на въпроса какво ще правим.

— А сега-засега тук ли оставаме?

— Не. Първо ще се върнем още малко назад. Човек никога не знае какво може да се случи и затова ще е по-добре да си потърсим някое безопасно място.

И така, поехме обратно и яздихме, докато стигнахме източния край на Змийската планина, врязал се като клин в равнината. Заобиколихме го и когато отново се озовахме откъм южните склонове на възвишенията, сметнах, че вече се намираме на сигурно място. Слязохме от конете. Емъри и Дънкър заедно с четиримата съгледвачи на нихорасите трябваше да останат там, а ние двамата — Винету и аз, пак се отправихме към отвъдната страна на планината.

Когато почти стигнахме мястото, където апачът беше доловил миризмата на огън, той не навлезе направо в храсталака, а свърна първо наляво към стръмните поли на възвишението, където се издигаха дървета. Там звездната светлина не проникваше до нас и се видяхме обгърнати от непрогледна тъмнина. Пипнешком продължихме безшумно да се промъкваме напред. Апачът ме водеше. Това трая може би около четвърт час, понеже се налагаше да бъдем извънредно предпазливи и напредвахме педя по педя.

Най-сетне между стволовете на дърветата зърнахме светлината на огъня. Вече можехме да виждаме по-добре и да се придвижваме по-бързо. Ала така можеха и по-лесно да ни забележат и затова трябваше да сме още по-предпазливи. Запълзяхме по земята, като се придържахме само към сенките на дърветата. Когато се озовах съвсем близо до апача, той извърна глава към мен и ми прошепна:

— Сигурно моят брат ще се зарадва, щом види мястото, където ще го заведа, защото едва ли е намирал такова подходящо скривалище за подслушване.

Винету излезе прав. Погледнато от бивака, ние се озовахме на склона на височина от около три метра. Под нас водата извираше от скалата и от нашето местоположение изглеждаше невъзможно човек да се спусне долу. Но само така изглеждаше, защото там нагъсто растяха смърчове, стигайки чак до извора. Гъстите им клони се спускаха ниско над земята и образуваха скривалище, за което можехме само да мечтаем.

Винету изчезна под най-долните клони и аз го последвах. Придържайки се ниско долу с ръце за стволовете, ние започнахме бавно да се спускаме по склона с краката напред, като се стремяхме да останем скрити под гъстите смърчови клони. Продължихме така чак до долу, където се спряхме, добре прикрити между последните дървета.

На близо от лявата ни страна извираше водата от скалите. Непосредствено отдясно каменният склон започваше да се издига стръмно нагоре. Изглеждаше невъзможно на това място, където се бяхме скрили, да се приюти човек. Изворът пълнеше най-напред малък воден басейн с ширина най-много два метра и оттам изтичащата вода образуваше малко поточе. Та отвъд този малък водоем пред нещо като колиба, направена от юмите с помощта на наклонени един към друг по-големи клони и покрита с по-малки вейки и шума, седеше… красивата Юдит. Претенции за подобно удобство сред дивата пустош можеше да има само някоя дама.

До нея клечеше индианец и разговаряха. По-нататък гореше буен огън — една непредпазливост, която можеше да се очаква само от юмите, изоставили вече старите си обичаи и навици. Те бяха насядали около високо лумналите пламъци, които сякаш се мъчеха да близнат небето. Можехме да чуем всичко, което говореше еврейката, понеже се намирахме само на един човешки бой от нея. А онзи тип, с когото приказваше, беше нашият предишен хазаин, в чиято къща недалеч от пуеблото ни бяха нападнали.

— Не е ли хубаво мястото? — прошепна ми Винету.

— Чудесно е! Знаеше ли го от по-рано?

— Не. Преди малко бях залегнал в храстите от другата страна на огъня. Тогава забелязах смърчовете и си казах, че те ни предлагат безопасно скривалище. Вярно, изворът ми беше известен от по-рано, но когато дойдох тук преди години, дърветата не бяха нито толкова високи, нито толкова клонести.

Да, нашето място бе сякаш нарочно създадено за подслушване. Но все пак тук ни дебнеше и една голяма опасност. Клоните, под чиято закрила се бяхме спуснали, растяха толкова ниско над земята, че бе цяло изкуство да се промъкваш под тях, без да ги разклатиш и да се издадеш.

И така, по отношение на скривалището си имахме голям късмет. Доловихме юмът да казва:

— Сеньор Мелтън сбърка. Не биваше да напада онези песове у дома. Къщата им предложи защита. Те имаха възможност да се защитават и разбраха, че трябва винаги да са нащрек. И станаха далеч по-предпазливи.

— Нали искахме да ги заловим живи.

— Това беше грешка. В крайна сметка ще бъдат убити! И не е ли по-добре това да стане веднага?

— Прав си. И аз съжалявах. По този начин само ги направихме по-предпазливи, а благодарение на това те ни се изплъзнаха. Ако пак се случи да ни дойдат наблизо, подобна грешка няма да се повтори!

— Сигурно е, че пак би се повторила, както стана завчера по тъмно при онази скала. Колко удобно ни беше да ги застреляме още там! Ама нали другите решиха да изчакат, докато те заспят! Това беше голяма грешка. Беше тъмно и бурният вятър ревеше толкова силно, че нямаше да чуят като приближаваме. Имахме възможност да се промъкнем на няколко крачки от тях и нито един от нашите куршуми нямаше да отиде напразно. Но от излишна предпазливост се отказахме от този план. После онези песове се оказаха по-умни от нас. Те ни откриха.

— Но нищо лошо не ви направиха. Те също можеха да ви застрелят.

— Страхуват се да направят подобно нещо. Не могат да гледат кръв. Надявам се пак да ги открием, защото сигурно са тръгнали към Бялата скала, а и ние яздим натам. Тогава нека другите казват каквото си щат, изобщо няма да се съобразявам, ще взема скалповете на Винету и на неговите бледолики.

При тези думи той извади ножа си и го размаха във въздуха с кръвожадно изражение на лицето. Какво зло му бяхме сторили? Никакво. Единствената причина за враждата му към нас можеше да се търси в това, че навремето в Сонора бяхме помогнали на асиендерото и на немските преселници да се защитят срещу юмите. Оттогава беше изтекла много вода, бяхме щадили юмите повече, отколкото бе необходимо, а по-късно дори бяхме сключили с тях мир. Този човек беше по-суров и безсърдечен от средния индианец и докато гледах злобната му физиономия, ми стана ясно защо жена му не желаеше да остане при него.

— Едва ли ще ти се удаде да ги вземеш — отвърна му неговата господарка, която по безскрупулност кажи-речи не му отстъпваше.

— И защо да не успея? — попита той.

— Защото има и други хора. Когато стигнем при Бялата скала и разкажа на сеньор Мелтън и на могольоните, че онези негодници са се изплъзнали и са тръгнали да ги търсят, веднага ще започне всеобща хайка и мерзавците сигурно ще бъдат заловени. А после могольоните ще им вземат скалповете.

— Нямам нищо против, стига само да видя бледоликите песове вързани на кола на мъченията! Иска ми се да…

Той не можа да продължи. Прекъснаха го силни викове.

— Уф, уф, уф! — разнесе се край огъня. Юмите, които се бяха разположили да бивакуват там, наскачаха на крака и отначало изплашено, а после зарадвано, се зазяпаха в мъжа, появил се между храстите. Ние също го видяхме. Беше… Мелтън.

— Джонатан! — извика еврейката и бързо се изправи.

— Юдит!

Двамата се втурнаха един към друг. Последваха бързи въпроси и отговори между тях:

— Откъде идваш? — попита той на испански, предпочитания от еврейката език, тъй като тя очевидно го владееше по-добре от английския.

— От пуеблото — отговори тя. — Ами ти?

— От Бялата скала. Накъде си тръгнала?

— Отивам при могольоните. А ти?

— Към пуеблото, при теб, както лесно можеш да се досетиш.

— Защо? Защо искаш пак да се върнеш там, откъдето само с голям късмет успя да се измъкнеш?

— Просто защото искам да заловя онези, от които избягах.

— Те не са вече там. Тръгнаха към Бялата скала.

— По дяволите! Пред вас ли са или зад вас?

— Пред нас са.

— Значи са тръгнали от пуеблото по-рано, така ли?

— Да.

— Дали са доста напред?

— Ние яздихме много бързо подир тях, защото се боях за теб.

— Това е добре, понеже ако нямат значителна преднина, все още не са стигнали до Бялата скала.

— Но те успяха да вземат голям аванс. По пътя ме заловиха и ме завлякоха в пустошта, където ме зарязаха. Местността не ми беше позната и цял ден се лутах. После цяла нощ лежах на открито, докато най-сетне нашите юми ме намериха. По този начин враговете ни сигурно са спечелили повече от ден преднина.

— Но тогава е възможно още рано сутринта да са пристигнали при Бялата скала! Не сме открили никаква следа от тях. Трябва да ми разкажеш всичко най-по дробно. Само че най-напред ми кажи следното: Фогел все още ли се намира в подземната галерия на пуеблото?

— Не, те го откриха и освободиха.

След тези думи той тропна с крак и извика:

— Тогава сигурно дяволът им е показал пътя, или пък ти си била непредпазлива!

— Използвах всички хитрости, които знам. Ти нямаш представа как се отнесоха с мен, с една дама! Откриха подземния ход, който от моята кухня води надолу, а също и тайния път през потока.

— В такъв случай непременно трябва да ги заловя. Те трябва да умрат с тази тайна, иначе после няма да съм на сигурно място дори и в моето единствено скривалище. Но защо баща ми не е с теб?

— Той е при тях. Те го изненадаха в жилището му, вързаха го и го отвлякоха.

— Това… това наистина е… нещастие, за което… не бях подготвен! — скръцна със зъби Мелтън. — Но пък имаме късмет, че на баща ми му хрумна идеята да скрие парите си в ботушите.

— Намериха ги — призна му Юдит.

— Значи… значи тези мерзавци са… в съюз с всички зли духове!

Аз трябва… трябва да поседна!

Явно новината, че сме открили парите, го порази много повече, отколкото пленяването на баща му. Юдит го заведе до колибата си. Негодникът седна и тя се настани до него, ала той не й обърна никакво внимание. Подпря лакти на колене и отпусна глава върху дланите си. Тя настоятелно започна да го увещава да се съвземе и да се стегне. Той нито й отговори, нито се помръдна.

Доближих глава до ухото на апача и му прошепнах:

— Да го пленим ли? Няма да е трудно. Ще изскочим от скривалището си, ще го пипнем за врата и ще изчезнем с него в гората, където никой няма да ни намери. Уплахата ще скове и него, и останалите.

— Да, няма да е трудно, ще успеем, но въпреки това нямаме право на този риск.

— Защо не?

— Защото все още не бива да се показваме. Веднага щом могольоните научат, че се намираме в тила им, ще станат много предпазливи и планът ни да ги обградим ще пропадне.

— За съжаление това е вярно. Значи трябва да се откажем от намерението си, а тъй хубаво можехме да го спипаме!

— Много скоро ще ни падне в ръцете! И тогава ще заловим не само него, но и неговите петдесет могольони. Или моят брат мисли, че той е дошъл тук без тях?

— Не, не мисля така. Случи се онова, което ти предрече. Той е пристигнал с тях в тази местност, видял е огъня и.., но я слушай!

Докато траеше тихият ни разговор, Мелтън се беше отърсил от своята унилост. Той накара Юдит да му разкаже всичко, което се беше случило след бягството му от пуеблото. Слушаше я много внимателно, без да я прекъсва и я гледаше с такива очи, сякаш искаше да погълне всяка нейна дума. Щом тя свърши, с ясно доловимо скърцане на зъби той рече:

— Направила си каквото си могла. Няма защо да те укорявам. Просто такива хора са онези мерзавци. Ние, тоест баща ми, чичо ми и аз, постъпвахме погрешно, иначе сега бихме могли най-спокойно и безопасно да пилеем това огромно състояние. Ако в Тунис не се разправихме с тях, то по-късно трябваше да положим всички усилия, за да ги премахнем от пътя си. Апачът лежа дълго време болен в Англия. И ние го знаехме. Нима не беше възможно да прехвърлим океана и да…? Там никой нямаше да зарони сълзи за тези типове. А и после, де да бяхме останали в Ню Орлиънс и да бяхме действали по друг начин! Най-важното беше на всяка цена да извадим от играта немеца и апача. След това щяхме да си имаме далеч по-малко грижи с англичанина. Сега берем горчивите плодове на грешките си.

— Все още не сме стигнали дотам! — окуражи го тя. — Какво сме загубили всъщност? Абсолютно нищо!

— Най-малко загубихме сумата, която баща ми носеше в ботушите си.

— Не е така. Ако онези хитреци ни паднат в ръцете, ще си върнеш парите, които са отмъкнали от баща ти. Просто трябва да го освободиш!

Той й отправи един много особен поглед и я попита:

— Толкова ли много те е грижа за него?

— За него не, но за теб и за парите.

— Тук си права. С баща ми могат да правят каквото си искат. Няма да взема да си вържа черно заради това. Ти мислиш ли, че при него се чувствам кой знае в каква безопасност?

— А не е ли така? — учудено попита тя.

— Не е! Вярно, все още не си е признал и приписва онова злодеяние на Олд Шетърхенд и Винету, но аз знам, че той е убил брат си, за да се спаси и да присвои парите му. А един братоубиец е способен да убие и собствения си син.

— Господи! — възкликна тя. — Смяташ, че това е възможно?

— Да. Той е в състояние да ми отмъкне парите и да изчезне с тях. Затова тръгнах да пътувам с теб и се отказах да яздя заедно с него. Затова в пуеблото не биваше да знае къде са скрити парите. Ако живеехме заедно, нямаше да спя спокойно и една минута. Познавам го. Не би се спрял не само пред грабеж, но в случай на нужда дори и пред убийство, без да пита дали става въпрос за родния му син. И тъй, ще го освободя между другото, когато пленявам враговете ни, но после двамата ще се разделим. Той ще получи толкова, колкото да може да преживява и няма да имам повече работа с него. Но стига сме говорили за баща ми! Най-важното е, че нашите преследвачи са се отправили към Бялата скала. Колко хубаво стана, че помъкнахме с нас адвоката и певицата!

— Какъв адвокат? Каква певица?

— Питаш ме… ах, да, та ти няма откъде да го знаеш. Представи си само, Мърфи е тръгнал подир нас!

— Мърфи ли? Да не е полудял?

— Сигурно, иначе не би дръзнал да се отправи към Дивия запад. В Албюкърки е срещнал сестрата на Фогел и я е взел със себе си.

— И тя е тръгнала с него? Ти видя ли ги и двамата?

— Да. В ръцете на могольоните са. Естествено те никога няма да се върнат на изток. По време на бойния поход трябваше да ги оставят при Бялата скала, но…

— Какъв боен поход? — прекъсна го тя.

— Могольоните са тръгнали на поход срещу нихорасите. Естествено без старците, жените и децата. Двамата пленници, певицата и адвокатът, също щяха да са при тях, но успях да увещая индианците да ги помъкнат със себе си. Така че Винету и спътниците му няма да могат да ги освободят, когато отидат при Бялата скала. Онези двамата са имали кола, когато са били нападнати и заловени от могольоните. Натовариха ги пак на нея. Вождът се съгласи с голямо неудоволствие, но в крайна сметка ми направи тази услуга. Силния вятър сигурно е бил много добър приятел на твоя съпруг. Разбрах го по извънредно топлия прием, който ми оказаха благодарение на твоята препоръка. Всъщност този вожд не е най-подходящият човек за мен и за моите планове. Струва ми се, че той е по-скоро предан и честен индианец. Успях да го настроя враждебно срещу Винету и Олд Шетърхенд само защото му ги представих като приятели и съюзници на нихорасите, неговите противници.

— Значи ако му попаднат в ръцете, той няма да ги закриля, така ли?

— Няма. Беше ми необходимо голямо въображение и много изобретателност, за да го накарам да ги намрази. Дявол знае как и защо тези типове са на толкова голямо уважение дори сред вражески настроени племена и могат да си позволят да поемат много повече рискове от другите хора. Наистина, усетих, че вождът храни известна неприязън към апача, ала само това нямаше да ми свърши работа и си съчиних няколко хубави историйки. Както сам се убедих, те постигнаха желания от мен резултат. Не бях съвсем сигурен дали онези мерзавци щяха да ме последват, но тези типове имат такъв невероятен успех в откриването на следи, че допусках възможността да попаднат и на моите дири и да поемат към Бялата скала. Следователно трябваше да се погрижа да не ги посрещнат там като приятели и ми се струва, че го направих според силите си.

— Както вече ти казах, те знаят, че си там. Но какво ли ще предприемат, когато не те намерят?

— Ще продължат да ме преследват.

— Но нали няма да знаят накъде си се отправил!

— Няма ли? Ако мислиш така, много се лъжеш. Няма други копои като тези двамата.

— Смяташ, че ще разпитат за теб в селото на могольоните ли?

— Не, не са толкова глупави, защото в такъв случай все ще се намери някой от червенокожите, пък бил той още и невръстен хлапак, който незабавно да се втурне подир вожда, за да го уведоми кой е идвал в тяхното село. На тези типове не им е нужно да питат когото и да било. Една тревичка, едно прекършено клонче или пък разплискана локва вода могат да им издадат всичко, което искат да знаят. Това се е случвало вече стотици пъти. А освен всичко друго е възможно на тях да се е натъкнал и Уил Дънкър.

— Уил Дънкър ли? Той пък кой е?

— Известен следотърсач, пътувал заедно с Мърфи. Той също беше пленен, но са го пазили толкова лошо, че успя да се докопа до най-хубавия кон в цялото село и да избяга с него. Наистина, преследвачите веднага препуснаха по петите му, ала към полунощ се върнаха с празни ръце. Ако този човек се е срещнал с онези типове, той им е разказал всичко. В такъв случай те едва ли са продължили за Бялата скала и сигурно са поели на юг.

— За да преследват могольоните ли?

— Не, защото срещу толкова многочислен неприятел не биха могли да постигнат нищо. Препуснали са към нихорасите, за да ги уведомят, че могольоните приближават.

— И мислиш, че така ще постигнат нещо?

— Само нещо ли? Казвам ти, че щяха да постигнат всичко, ако бях толкова глупав да не внимавам и от своя страна да не предупредя могольоните. Искат да ме заловят и да освободят адвоката и певицата. Но при тази многочисленост на могольоните те не могат да постигнат целта си без чужда помощ. Ще я получат от нихорасите. За щастие не са в състояние да се придвижват особено бързо, понеже с тях като пленник е моят баща, който естествено ще им създава възможно повече спънки. Или мислиш, че са се отървали вече? Сигурно знаеш как са се отнасяли с него в пуеблото.

— Много строго. Но тъй като те дори по време на бой не обичат да убиват неприятелите си, не ми се вярва да са го пречукали.

— Бих предпочел да са го направили. В такъв случай ще се отърва от него и парите му ще останат за мен, след като онези типове ми паднат в ръцете. Непременно трябва да имам и пушките на Олд Шетърхенд. Както казват, за един уестман те са цяло състояние. Но независимо от това дали баща ми е още жив или не, утре в ранни зори трябва да тръгна оттук, за да предупредя могольоните. Вие ще дойдете с мен, иначе по един или друг начин пак ще паднете в ръцете на враговете ни. А тогава едва ли ще те накажат само като те пуснат в непозната местност.

— Знаеш ли по кой път ще минат могольоните?

— Да. Тръгнали са към Дълбоката вода и утре вечерта ще лагеруват при Извора на сянката. Там ще ги догоня.

— Но ти не знаеш къде се намира този извор. Нали никога не си бил в онази местност!

— Моите могольони знаят къде е. Вождът ми даде петдесет воини, за да заловя Винету и неговите спътници. Те са недалеч оттук. Ние се канехме да пренощуваме при извора и забелязахме вашите огньове. Тогава спряхме и изпратихме един съгледвач. Когато се върна, той ни съобщи, че е видял една бяла скуоу с неколцина червенокожи воини. Веднага си помислих за теб и тръгнах насам, за да проверя дали предположението ми ще излезе вярно. А сега ще се върна при могольоните и ще ги доведа тук.

Двамата се изправиха на крака. Тя каза:

— Иди да ги вземеш! Дано действително да се отнасят с теб като с приятел.

— Разбира се.

— Тогава и твоята собственост ще е в безопасност.

— Естествено.

— Толкова много пари! Биха могли да изкушат дори индианец. Тогава той потупа с длан кожената чанта, която бе преметнал през рамо, същата, откъдето бях отмъкнал портфейла, и уверено каза:

— Тук са скрити милионите! Разбира се, това не го знае никой от могольоните, защото бях достатъчно предпазлив да си мълча. Дори от предпазливост дадох възможност на неколцина от тях да надникнат в чантата и да видят само различни стари вещи, които нямат никаква стойност за тях. И така, тръгвам. Ще се върна след десетина минути.

Той се отдалечи. Побутнах Винету.

— Ще изчезваме ли?

— Не — прошепна ми той в отговор — Ще чакаме, докато петдесетте могольони дойдат. Тогава ще се вдигне голям шум и никой няма да погледне насам.

Той имаше право. Скоро доловихме тропот от копита. Могольоните се появиха и край огъня настана такова оживление, че успяхме да се промъкнем обратно под клоните на смърчовете, без да се излагаме на опасност някой да ни забележи.

Върнахме се по пътя между дърветата, както бяхме дошли. Когато оставихме зад гърба си гората и храсталаците и вече на открито закрачихме покрай планинските възвишения, аз казах:

— Всичко стана точно според предвижданията на моя брат Винету. Могольоните са искали да бивакуват тук и са видели огъня. Ти спомена, че ще ги заловим всичките. Мислиш ли все още, че това наистина ще стане?

— Да, край Дълбоката вода.

— Къде е това?

— Ще видиш. Трябва да стигнем там преди тях.

— Изглежда, че онази вода представлява някакво езеро, а?

— Някога там е имало планина, която е бълвала огън. В Ню Мексико и Аризона и до ден-днешен се намират много такива планини. После, навярно при земетресение, тя е потънала и е оставила огромна дупка, където се събира водата.

— А дали това езеро е в близост до пътя за Извора на сянката, тъй че могольоните непременно да минат покрай него?

— Да, така е. Все пак те биха могли да се отклонят и наляво, и надясно, но няма да го направят, защото по пътя си към Извора на сянката няма да намерят другаде вода, където да могат да напоят конете си. Съвсем сигурно ще се отправят към езерото.

— А там ще имаме ли възможност да се скрием така, че да не ни забележат преждевременно?

— Да. Моят брат сам ще се увери, когато стигнем. Бяхме се добрали до подножието на източните склонове на Змийските планини и тъкмо се канехме да ги заобиколим, когато видяхме срещу нас да се задават двама мъже. Беше достатъчно светло, за да ги разпознаем. Бяха Емъри и Дънкър. Те също ни познаха и англичанинът ни подвикна със сподавен глас:

— Слава Богу, че се върнахте! Тревожехме се за вас.

— И решихте да проверите какво става, нали? — попитах го. — Елате да се върнем в бивака!

Съгледвачите на нихорасите бяха останали при конете. Когато стигнахме при тях, аз седнах на земята и се наканих да разказвам, но апачът ме изпревари с думите:

— Нека моят брат почака малко! По-необходимо от неговия доклад е онова, което имам да кажа на този млад воин.

Той се обърна към един от съгледвачите:

— Моят млад брат знае пътя, по който неговите сто съплеменници, които очакваме, ще побързат да ни се притекат на помощ, нали?

— Да — кимна индианецът.

— Тогава нека незабавно тръгне да ги посрещне! Толкова е светло, че въпреки падналата нощ ще успее да ги забележи. Щом ги срещне, той трябва да ги подкани да яздят възможно по-бързо, защото се нуждаем от тях, за да заловим петдесет могольони. Значи пътем ще се натъкнем на тези воини. След като моят млад брат разговаря с тях, нека веднага продължи да язди и да отиде при своя вожд, за да му съобщи, че воините на могольоните още утре привечер ще лагеруват край Извора на сянката. Преди тяхното пристигане Бързата стрела заедно със своите триста воини ще трябва тайно да заеме там позиции. Хау!

Съгледвачът безмълвно ни обърна гръб, приближи се до коня си и препусна в осветената от ярките звезди нощ, и то на югозапад, откъдето бяхме дошли.

Най-сетне разказах на моите двама спътници какво бяхме узнали.

Те се зарадваха на твърдата увереност, която хранеше Винету, че още на следващия ден Джонатан Мелтън ще ни падне в ръцете. Тази нощ сънят ни беше страшно необходим. Няколко нощи подред съгледвачите не се бяха лишавали от почивка, тъй че им възложихме да се грижат за безопасността ни и легнахме да спим. Но преди това на онзи, който щеше да стои на пост последен, Винету посочи по разположението на звездите времето, когато трябваше да ни събуди.

Не бяхме си отспали, когато ни вдигнаха на крак. Имаше почти два часа до зазоряване. След кратка закуска ние се метнахме на седлата, за да поемем обратно по вчерашния път.

Когато се развидели, бяхме изминали вече към три немски мили. Тогава Винету позволи на коня си да забави крачка. След още един час той спря и посочвайки надясно, каза:

— Ей там се намира Дълбоката вода. Тук ще трябва да изчакаме нихорасите.

— Ами ако пристигнат твърде късно? — попита Емъри.

— Могольоните и тогава няма да ни се изплъзнат, защото ще ги нападнем по пътя между Дълбоката вода и Извора на сянката.

Винету отново излезе прав. Бяхме чакали около половин час, когато далеч на югозапад от нас се появи отряд конници, които бързо приближаваха. Бяха очакваните хора. Те пришпориха конете си още по-яростно, понесоха се като вихрушка и накрая дръпнаха поводите и спряха животните посред бесния им бяг само на няколко метра от нас. Един от тях приближи коня си още повече и каза:

— Аз съм Зоркото око, по-малкият брат на Бързата стрела. Вождът изпраща на Винету и Поразяващата ръка стоте воини, поискани от моите прочути братя.

— Зоркото око е храбър воин — отвърна с достойнство Винету. — Бихме изпушили калюмета с нашите братя като поздрав за добре дошли, ала нямаме необходимото време, понеже искаме да заловим петдесет могольони. Моите братя узнаха ли вече за тази задача?

— Да. Съгледвачът ни пресрещна и ни каза. Онези песове могольоните ще видят, че сме готови за бой.

— Моите братя знаят ли езерото, което се нарича Дълбоката вода?

— Да. То се намира ей нататък, право към залез слънце.

— Нека тогава ни последват дотам, а Зоркото око да язди до мен. Когато отново потеглихме, нихорасите поеха след нас като се подредиха в индианска нишка. Така се прави винаги на бойни походи, защото по този начин се образува само една тясна диря и когато неприятелят се натъкне на нея, той няма да успее да определи точния брой на конниците пред себе си.

Яздех от дясната страна на Винету. Зоркото око беше от лявата му страна. Тъй като имаше още някои неща, които трябваше да узная, след известно време наруших мълчанието, обръщайки се към втория вожд на нихорасите:

— Преди малко моят брат Винету нарече Зоркото око храбър войн. Аз знам, че всички нихораси са смели хора и затова е сигурно, че ще победят могольоните. Воините на нихорасите все още ли са заети с изработването на амулетите си?

— Не — отвърна ми той. — Тържествените церемонии бяха прекъснати веднага щом се появи пратеникът на моите прочути братя.

— Правилно сте постъпили. Изработването на амулетите трае доста продължително, а нашето време е кратко и много ценно, защото могольоните още тази вечер ще стигнат до Извора на сянката. Зоркото око знае ли каква вест изпратихме на неговия брат, вожда?

— Да.

— Кога ще пристигне той на Платото на каньона?

— Утре сутринта с настъпването на деня.

— Тогава всички врагове ще ни паднат в ръцете.

— Това ни е известно. Всяко могольонско куче, което не се предаде, ще бъде застреляно.

— А каква ще е съдбата на тези, които се предадат?

— Ще бъдат вързани на кола на мъченията.

— Ако това стане, онази местност ще бъде наречена Плато на масовото убийство. Моят брат чувал ли е някога Винету и Поразяващата ръка да са били привърженици на кръвопролитията? Сигурно не е!

— Това го знае всеки червенокож и всеки бледолик, който е слушал някога да се говори за тези двама воини.

— Тогава сигурно и на теб са ти казали, че никога не помагаме на племе, което възнамерява да се отнесе жестоко с пленените си врагове. Тепърва ще разговарям с твоя брат, Бързата стрела, за битката, която предстои на Платото на каньона, но с теб се налага да обсъдим още сега планираното от нас нападение над петдесетте могольони. Те ще пристигнат при Дълбоката вода. С тях са един бледолик, една бяла жена и неколцина воини на юмите, които не са ваши врагове. Ще ми помогнеш ли да заловя тези хора?

— Щом Поразяващата ръка го желае, така ще стане. Но могольоните ще са наши, нали?

— При условие, че няма да ги избиете, ако не е абсолютно необходимо. Днес аз ще съм предводителят, защото пуших с вашия вожд лулата на мира. Аз съм негов брат. Помолих го да ви изпрати да ни помогнете и той го направи. Ето защо изисквам от вас да вършите само онова, което сметна за правилно. Единствено при това условие ще ви предам петдесетте могольони, които очакваме.

Той сбърчи чело, заби поглед в земята и не отговори. Моето искане явно противоречеше на представите му за право и справедливост.

— Защо мълчи моят брат? Защо не казва нищо? — настоятелно попитах.

Тогава той махна с ръка така, сякаш искаше да пропъди нещо от себе си и отвърна:

— Тъй като Поразяващата ръка е откровен към воините на нихорасите, то и аз ще бъда откровен и ще ти призная, че моят брат, вождът, ме посъветва да се подчинявам на теб, и на Винету.

— Тогава днес и утре ще спечелите две големи победи, без да жертвате воините си. Мъдростта е по-властна от грубата сила и милосърдието е по-могъщо от убийството.

— Съгласен ли е и Винету с теб? Аз трябва да се подчинявам и на него.

Тогава апачът ме подкрепи с думите:

— Онова, което каже или направи моят брат Шетърхенд, е все едно казано или направено от мен. Нека моите братя се споразумеят, но да не обсъждат повече нещата преди Олд Шетърхенд да е видял Дълбоката вода.

Несъмнено той имаше основателна причина, за да поиска това от нас. Ето защо аз замълчах. Впрочем, вече бях постигнал целта си — бях узнал в каква степен можеше да се очаква от нихорасите жестокост и в каква хуманност, естествено, доколкото е възможно да се използва понятието хуманност при воденето на бойни действия от червенокожи.

Дългата ни колона, проточила се в права линия, се придвижваше бързо напред по голата земя. Наоколо не се виждаше нито едно стръкче трева. Затова толкова по-голямо бе удивлението ми, когато внезапно пред нас изплува горичка, която, изглежда, имаше формата на елипса.

— Ей там е Дълбоката вода — обади се Винету, като посочи към дърветата.

— Намира се насред гората, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Изглежда мястото наистина е било кратер на някогашен вулкан.

Приближавахме се на изток, но ето че Винету свърна настрани, за да заобиколим и да се доберем до горичката откъм юг.

— Защо е това заобикаляне? — попитах го.

— Защото могольоните ще се появят от север и не бива веднага да открият следите ни.

Странно беше, че откъм външната си страна гората започваше без никакъв преход от трева и храсталаци. В нея имаше просека. На мястото, където стигнахме до първите дървета, Винету слезе от коня и каза:

— Тази просека води до Дълбоката вода. Конете не бива да навлизат в нея, нито пък да остават при първите дървета. Нека десетина от нашите воини се върнат с тях на юг на такова разстояние, че да не могат да бъдат забелязани оттук. Там ще ни чакат, докато изпратим някого да ги повика.

Зоркото око избра десет воини, които да изпълнят тази задача.

Останалите навлязоха в просеката.

Скоро видях езеро с кръгла форма, което имаше диаметър от около четирийсет метра. Водата му беше прозрачна като кристал. Повърхността му се намираше на пет-шест метра под нас. Около водата имаше широк пръстен, обрасъл с трева, откъдето към нас се издигаше полегат склон. Горе имаше зелена широка ивица, която опасваше гората откъм вътрешната й страна. Всичко това много приличаше на супник с двоен ръб, който бе пълен с вода само до долния си ръб. И горе, и долу цялата трева бе здравата изпогазена. Винету обърна внимание на този факт и попита:

— Знае ли моят брат кой е изпотъпкал така тревата?

— Разбира се, че е бил Силния вятър с могольоните си.

— А кога ли си е отишъл?

Внимателно огледах тревата.

— Преди малко повече от час.

— Правилно. Пристигнахме съвсем навреме, защото и пред нас, и зад нас има могольони. Тук непременно трябва да заловим онези, които идват подир нас. Нека моят брат Шетърхенд реши по какъв начин ще стане това!

Задачата ни бе толкова лесна, че и дете можеше да я реши. От само себе си се разбираше, че когато могольоните на Джонатан Мелтън се появят, първо ще напоят конете си. Затова щяха да се спуснат с тях при водата, където беше вторият пръстен зелена трева. Озоват ли се веднъж долу, те няма да виждат какво става над високия пет-шест метра горен ръб. Ако се скрием в горичката, докато те пристигнат, и спокойно изчакаме да заведат конете си долу при езерото на водопой, тогава е достатъчно да пристъпим напред, да се покажем над горния ръб и да насочим пушките си към тях. В такъв случай те са в ръцете ни. Ето защо казах следното на втория вожд на нихорасите, застанал до мен и Винету:

— Моят брат е смел воин, но днес храбростта му няма да бъде поставена на изпитание. Моля те да наредиш на хората си да образуват верига около езерото. После нека всеки воин се оттегли от мястото си назад в гората и се прикрие там до появяването на могольоните. Те ще отведат конете си Долу при водата. Вероятно тогава ще се покажа между дърветата, но нашите воини все още ще трябва да останат скрити. Щом вдигна ръка, те ще се покажат, ще залегнат на горния ръб на езерото и ще насочат пушките си надолу към неприятеля. Но не бива да стрелят преди да съм дал съответната заповед. А и тогава ще стрелят само по онези врагове, които се целят с оръжията си към тях. Съгласен ли си?

— Щом моят брат казва така, значи съм съгласен — отвърна той.

— Нека животът на могольоните бъде свещен за вас, но техните оръжия и коне ще получите като законна плячка.

— Ами вие? Вие какво ще вземете за вас?

— Нищо. Ние не сме тръгнали да водим война и да плячкосваме.

— Виждам, че намеренията на моя брат към нас са честни. Онези песове могольоните тръгнаха на поход, за да ни разкъсат, но ще завият от срам и ужас, когато се видят принудени да се върнат в бърлогите си победени.

Той свика хората си и ги запозна с моите нареждания. Незабавно започнаха да ги изпълняват. Скоро индианците се изпокриха в гората. Както откъм южната, така и откъм северната страна между горските дървета имаше просека, по която можеше да се стигне до водата. Точно оттам трябваше да очакваме появяването на могольоните. Нямаше откъде другаде да мине един ездач, за да стигне до езерото. За да имаме надеждни хора край двата входа, откъм южната страна заеха позиция Винету и Емъри, а пък аз заедно с Дънкър и Зоркото око застанахме при северния вход. И когато след тези приготовления хвърлих поглед между дърветата, съзрях цял конен отряд, който, яздейки през равнината, се приближаваше към горичката. Той наброяваше приблизително петдесетина души и следователно това бяха очакваните от нас хора. После извиках достатъчно силно, за да ме чуе всеки един от нашите:

— Идват! Никой воин на нихорасите да не се показва преждевременно!

Винету и Емъри, които до този момент бяха стояли пред дърветата, изчезнаха. Дънкър, който лежеше до мен и гледаше през входа към равнината, каза:

— Приближават се много бързо. Вече ясно могат да се различат отделните конници. Жената и Мелтън яздят начело. Сега сигурно ще спрат, за да изпратят насам някой съгледвач.

— Pshaw! Твърде непредпазливи са, за да го направят. А вече е и много късно, понеже ако тук се намираха техни неприятели, отдавна вече да са ги забелязали.

— Well! Да не би да искаш да кажеш, че ние не сме техни неприятели? Струва ми се, че сме такива, и то какви!

— Много скоро ще го разберат. Но хайде, ела, ние също Трябва да се скрием!

Заедно със Зоркото око пропълзяхме между дърветата и се оттеглихме толкова навътре, че никой да не може да ни види отвън, но пък самите ние да имаме възможност да наблюдаваме всичко. Не след дълго доловихме тропота от конски копита. Те бяха вече тук. Спряха отвън на открито, понеже входът бе твърде тесен, за да могат всички бързо да се втурнат през него. Видяхме ги да навлизат един подир друг, както могольони, тъй и юми. После скочиха от седлата и както бяхме предположили, поведоха конете надолу към водата, откъдето до нас долитаха силните им гласове.

Последни се появиха Мелтън и Юдит! Те яздеха начело, но са спрели пред горичката, за да пропуснат другите да навлязат в просеката преди тях. Мелтън скочи от коня и помогна на Юдит да слезе от седлото.

— Изморена ли си? — чух го да пита.

— Не, с моя вожд съм седяла по цели дни на коня.

— Когато все още беше твоят «мил» червенокож — засмя се той. — Остани тук. Аз ще отведа коня ти долу. Животните трябва да се напоят на това място, защото до Извора на сянката няма никъде да намерим вода.

Той се спусна с конете по полегатия склон. Юдит остана горе сам-самичка. Езерото бе разположено толкова ниско, че оттам никой не можеше да я види. Моето време бе настъпило. Изпълзях измежду дърветата и се изправих зад гърба й с карабината «Хенри» в ръка.

— Добро утро, сеньора! — поздравих аз.

Тя се обърна като ужилена. Щом ме зърна, отвори уста да извика от уплаха, ала викът й заседна в гърлото. От страх само облещи очи. Едва успя да изрече със заекване:

— Олд… Олд… Шетър… хенд!… Какво… какво… търсите… тук!?

— Търся вас и любимия ви Джонатан.

— Но това… това е лудост! Знаете ли, че с нас има петдесет индианци?

Тя изстреля тези думи бързо и заплашително, но все още задавено, защото уплахата продължаваше да действа.

— Разбира се, че го знам!

— Загубен сте, пазете се!

Юдит ме хвана за ръката, обърна се с лице към езерото и се накани да извика, ала аз я изпреварих, насочих дулото на пушката си към главата й и я заплаших:

— Нито дума, сеньора, иначе ще получите куршум! Мастър Дънкър!

Дългия Уил изпълзя навън.

— Какво да направя, сър?

— Ще пазиш тази лейди да не тръгне на разходка. Мастър, отнасяй се към нея с най-сърдечно съчувствие!

— Well, с най-голяма радост! Милейди, виждаш ли ей този нож? Опиташ ли се да направиш и една крачка от това място, веднага ще ти отрежа и двете уши! Казвам се Уил Дънкър и държа на думата си.

Обърнах се и вдигнах ръка във въздуха. Тогава от всички страни нихорасите изпълзяха измежду дърветата. Залегнаха на земята до самия ръб на откоса и насочиха пушките си към застаналите долу хора. Веднага се разнесе силният глас на Мелтън:

— The devil! Това пък какво е! Пушки наоколо! Кой ли е горе?

Той се беше опитал да се изкатери обратно и забеляза застрашително насочените дула. Пристъпих напред толкова, колкото да може да ме види.

— Сто заредени цеви, сър! Това е моят утринен поздрав за теб!

— Олд Шетърхенд! Олд..

Той светкавично свали пушката от рамото си, прицели се в мен и натисна спусъка. Но аз имах достатъчно време да се хвърля на земята. Куршумът му направи дупка във въздуха. Ала после бързо се изправих на крака, насочих карабината «Хенри» към него и извиках:

— Хвърли пушката си, иначе ще те застрелям! Едно… две…! Негодникът пусна оръжието си на земята. Неговият изстрел беше накарал индианците да вдигнат глави и да погледнат нагоре. Те видяха и мен, и насочените към тях пушки. Могольоните не ме познаваха, но неколцина юми силно извикаха името ми.

— Да, аз съм Поразяващата ръка — заявих аз — и ей там е застанал Винету, вождът на апачите.

Както всички други, и Винету беше лежал в тревата, но се изправи, за да се покаже на нашите противници. Аз продължих:

— А наоколо са заели позиция воините на нихорасите. Станете от тревата!

Нихорасите се изправиха и около езерото се образува гъста верига от мъже, насочили надолу дулата на пушките си. В същия момент откъм другата страна на Винету се разнесе глас:

— Нима ще остана сам да кисна в тревата? Аз съм Емъри Ботуел и сега ще ви покажа как трябва да се подхващат тези неща!

Най-спокойно той слезе при могольоните, взе пушката на най-близкостоящия индианец, подаде я нагоре на един от нихорасите така, че той да може да я стигне и да я вземе, И после със силен звучен глас заповяда:

— Нека могольоните подават нагоре пушките си и да подхвърлят ножовете си, ако не искат да бъдат застреляни!

Обръщайки се към друг индианец, който бе втренчил поглед в него сякаш беше привидение, той му се сопна:

— Е, няма ли да побързаш? Давай горе пушката си, иначе… Англичанинът измъкна револвера си и го насочи към гърдите на индианеца. Заплашеният човек веднага подаде нагоре пушката си. Дали се дължеше на неговия пример, или на безстрашното поведение на Емъри, или пък на многобройните застрашително насочени надолу цеви, но така или иначе могольоните не се осмелиха да окажат каквато и да било съпротива. Започнаха да подават нагоре пушките, а след тях подхвърляха и ножовете. Изглеждаха напълно безволеви същества, свикнали да се подчиняват. Беше ги обзело някакво паническо чувство. Затова пък толкова по-буйно и невъздържано бе поведението на Мелтън. Заповядваше им да стрелят, крещеше и ругаеше, наричаше ги страхливци, но и самият той не дръзваше да се съпротивлява. Емъри, който все още се намираше долу, отиде при него, вдигна от земята захвърлената пушка, насочи револвера си право в лицето му и го заплаши:

— Мълчи, глупав хлапако, иначе ще накарам езика ти да си почине! Само още една дума и край на всички речи, дето все още смяташ да ги държиш!

Той му взе останалите оръжия от колана, а после се изкачи при мен.

— Чарли, всичко е наред — каза ми той. — Бандата е разоръжена. Какво ще правим сега?

— Връзваме ги. Ще им разрешим един по един да се изкачват при нас и тук ще ги посрещаме с готовите ремъци.

— Well! Който не дойде, ще бъде застрелян!

Той пак слезе долу. Винету и Дънкър го последваха. Юдит беше поверена на един от нихорасите. Зоркото око също се спусна при езерото, за да накара със заплахи все още колебаещите се неприятели да се подчинят. Впрочем повечето могольони разбраха, че съпротивата е безсмислена и се предадоха в плен. Връзването им мина бързо. На всеки от тях омотавахме собственото му ласо около ръцете и краката, а после го слагахме да легне в тревата.

Последният, който остана да бъде пленен, бе самият Джонатан Мелтън. Отначало той хвърляше около себе си неукротими и енергични погледи и изобщо се държеше досущ като човек, който упорито търси път за бягство. Но трябваше да е сляп, за да не види, че всеки такъв опит неминуемо излага на опасност единствено неговия живот. Веднъж дори направи няколко бързи крачки нагоре по откоса, ала Юдит веднага му извика с разтреперан от страх глас:

— Стой долу, стой долу! Иначе ще стрелят по теб! Предай се! Тук отгоре виждам по-добре от теб, че няма никакво спасение. Тези хора са ужасни!

Тогава той се върна обратно, седна на земята и се загледа тъпо във водата. След малко пак стана, вдигна един камък, който лежеше наблизо, и после отново седна в тревата. Какво ли искаше да прави с камъка? Не можах да намеря отговор на този въпрос. Дали мислеше да го хвърли по нас, за да се защити? Смешно!

Мелтън седя така, докато всички юми и всички могольони бяха вързани. Тогава Емъри пристъпи до него и ме попита:

— Този негодник също ще бъде вързан, нали?

— Естествено.

— Ами ако окаже съпротива?

— Ще го повалиш, като го удариш с приклада. После ще се подчини.

Мелтън светкавично скочи на крака, отстъпи няколко крачки назад и извика:

— Какво, да се оставя да ме вържат ли?

— Да, мастър. Така наредих и едва ли ще стане иначе. Не се ли подчиниш, малко ще те позашеметим. Един хубав удар ще свърши бързо тази работа. А след като пак дойдеш на себе си, ще бъдеш вече вързан.

— Могольоните ще ме освободят.

— Я не си въобразявай подобни неща! Четиристотин напълно готови нихораси чакат, за да ги посрещнат. А тук при мен виждаш сто ваши противници в тила ви.

— Всичко това е твое дело, сатана такъв! — изсъска той. — Какво ще правиш с мен?

— Ще те предадем на полицията, която отдавна копнее за теб.

— Къде е баща ми?

— И той е вече на път за там.

— Взели сте му парите, нали?

— Те са у мистър Фогел, комуто принадлежат.

— Бъди хиляди пъти проклет!

Той изкрещя тези думи с глас, който премина във фалцет. После направи две крачки към водата, сякаш се канеше да се хвърли в езерото, но след това бързо отстъпи назад, рязко смъкна чантата си от рамото, където висеше на ремък, отвори я, пъхна вътре камъка, пак я затвори и с отчаян подигравателен кикот я метна надалеч във водата и тя незабавно потъна. Юдит нададе пронизителен писък, закри лицето си с длани и простена:

— Отидоха парите, загубени са! Загубени завинаги! Тя се втурна като побесняла надолу, приближи се до него и изкрещя в лицето му:

— Страхливец! Мошеник! Тези пари бяха и мои! Имах дял в тях!

Сега всичко е безвъзвратно загубено!

— Да, загубено… загубено! — повтори той някак занесено.

— Те бяха колкото моя, толкова и твоя собственост. Ти ми обеща част от тях. Това беше цената на моето сърце! Да не би да си мислиш, че щях да те обичам без тези пари? И да вземеш да ги хвърлиш в езерото, нищожество такова, жалък смотаняк, не…!

Тя го хвана за ръцете и започна да го разтърсва. Тогава той я отблъсна и извика:

— Махни се от мен, змия такава! Ти непрекъснато ме тласкаше към гибел. Де да не те бях последвал до твоето пуебло! Тогава щях да имам всичко, за което копнееше сърцето ми. А сега съм пленник… пленник!

— Пада ти се! Сега, след като ме измами с парите, аз те мразя!

Радвам се, че си задържан, и ще изпадна в безумна радост, когато узная, че палачът, чуваш ли, пала…

Юдит не можа да продължи. Той здраво я стисна с ръка за гърлото и изпаднал в безумна ярост, закрещя:

— Говориш ми за палача, за моята смърт, а? Преди да ми вържат ръцете ще съм те изпратил на оня свят! Върви по дяволите, сатанинска жено! Върви в ада, откъдето си дошла!

С всички сили той я блъсна в бездънното езеро, после се надвеси от брега над водата и като умопобъркан изкрещя подир падналото тяло:

— Там долу е чантата! Потърси я! Нали ти я обещах! Вземи си я сега!

Затичах се надолу, за да скоча подир жената, но Винету ме изпревари и се хвърли във водата. След броени секунди той се появи на повърхността заедно с нея. Няколко индианци протегнаха ръце, за да му помогнат. Мелтън ме беше сграбчил за ръката и в този момент ми изсъска:

— Преследваше ме, за да ми вземеш парите. Нали така, сър?

— Да — отвърнах му най-спокойно.

— Тогава скачай във водата и си ги извади от езерото! Там ги хвърлих.

— Не е вярно!

— Не е вярно ли? Сър, та те бяха в чантата, която преди малко изчезна във водата. Ти знаеш ли какво означава това? Човек жертва заради тях съвестта си, душеспасението си. Погазва законите. Прави всичко възможно, за да се докопа до богатство. И след като е успял, му се налага да се крие в дивата пустош, където не може да му се радва и да го използва, търчи подир някаква пропаднала фуста, която е готова да подели с теб парите, но не и угризенията на съвестта. А накрая вземеш, че ги хвърлиш във водата, за да не ги дадеш другиму! Знаеш ли, сър, какво означава това?

Тази сцена беше много жалка. Отърсих се от негодника, помолих Емъри да се разпореди да го вържат и отидох до мястото, където лежеше Юдит. Тя беше само припаднала. Невъзможно бе да е мъртва, защото бе останала съвсем кратко време под водата. Взех ръката й, за да опипам пулса. Той биеше бавно и слабо, но все пак добре се усещаше. Беше жива. Оставих я да лежи и се залових с други необходими работи.

Най-напред трябваше да се уведомят нихорасите, че сме пленили могольоните. Затова изпратих един от съгледвачите да отнесе тази вест на вожда си. Много настоятелно му втълпих в главата да не допуска могольоните да го забележат. Те се намираха на път за Извора на сянката и той трябваше да се погрижи да не оставя видими следи, защото ако враговете ги откриеха, щяха да се породят подозрения.

Освен това страшно ми се искаше да узная дали могольоните са взели със себе си двамата пленници, или са ги оставили при Бялата скала. Сигурно щях да го разбера от тяхната диря. Край Дълбоката вода нямахме възможност да я разчетем безпогрешно, понеже цялата земя наоколо бе силно изпотъпкана. Затова заедно с Винету решихме да обиколим около храсталака. И наистина! Откъм западната му страна (а ние бяхме дошли откъм източната) открихме следите на колата. Там тя беше спирала. От отпечатъците наоколо разбрахме, че конете са били разпрегнати, за да ги заведат на водопой. По-нататък дирята обикаляше около въпросното място, за да се слее отново с широката следа, оставена от потеглилите на път могольони.

Фактът, че те бяха взели със себе си певицата и адвоката, издаваше тяхното убеждение в успеха на похода им срещу нихорасите. Като поклати замислено глава, Винету обърна внимание на това обстоятелство с думите:

— Сигурно Силния вятър е твърдо уверен в своята победа, иначе едва ли щеше да помъкне със себе си двамата бледолики. Но защо изобщо ги е взел? Те могат само да му пречат. И тъй като от това няма никаква полза, може би е искал да предотврати някоя беля.

— Имаш предвид, че е възможно да избягат?

— Да. Вождът е повел със себе си всички воини, на които може да се разчита, и е оставил в индианското село само старците, жените, момчетата и момичетата. Ала тези хора не стават за пазачи на пленници. Колко лесно биха могли да избягат!

— Наистина това е единствената близка до ума причина, но даже и нея не мога да приема като чак толкова важно основание, понеже ако влачат със себе си тежката кола с нейните пътници, това неминуемо ще им донесе главоболия, забавяне и различни пречки. Ако пленниците са с него, то вождът ще трябва да отдели хора, които ден и нощ да бдят над тях. А ако бяха останали в лагера при Бялата скала заедно с няколко воини, щяха да се намират под сигурна охрана и вождът щеше да има пълна свобода на придвижване и действие по време на бойния си поход.

— Моят брат каза верни неща, но споменатата причина е наистина единствената, която може да си представи човек, макар да не е особено умно да се постъпва по този начин.

— Към всичко друго се прибавя и теренът, по който са принудени да минат могольоните. Помисли си само за тясната клисура, която извежда горе на Платото на каньона и после пак се спуска от другата му страна! Как могат да минат оттам с колата?

— Може би знаят много добре какъв е пътят и си мислят, че колата ще премине все някак.

— Тогава те са извънредно непредпазливи хора. Когато се каниш да нападнеш вражеско племе, редно е да разбереш какви са пътищата, които ти се налага да използваш. Както ми описа онези местности, те няма да могат да стигнат с колата кой знае колко по-далеч от Извора на сянката. Тази нощ ще бивакуват там. Не мислиш ли, че е необходимо да ги подслушаме!

— Естествено.

— Но това ще може да стане само под прикритието на нощта.

— Вярно е, че човек се приближава достатъчно само в мрака, но ще е по-добре, ако тръгна подир тях още през деня. Нека моят брат Шарли ме последва по-късно и направи така, че да пристигне там по мръкнало.

— Добре. Как и къде ще се срещнем?

— Ти беше вече при извора и знаеш къде е. Ще тръгна да те посрещна на около десет пушечни изстрела от извора. Там ще те чакам. Стигнеш ли приблизително на такова разстояние, ще накараш твоя Мечкоубиец да проговори. Аз ще ти отговоря с моята Сребърна карабина. Ние добре познаваме гласовете на пушките си и лесно ще се намерим.

— Чудесно! После няма да се връщаме пак тук, а?

— Няма. Нашите ще трябва да ни последват. Нека тръгнат с пленниците още през нощта и да направят така, че да се присъединят към нас един час след зазоряване. Тогава могольоните ще са напуснали извора. Ей сега ще напоя коня си и тръгвам.

— Кажи на нихорасите да доведат и другите коне!

Той се отдалечи на юг, в посоката, в която бяхме отпратили нашите животни с пазачите. Скоро те бяха доведени и той напои своя жребец, възседна го и потегли. Винету беше най-добрият съгледвач, който можех да изпратя подир могольоните.

Тъй като ни се налагаше да лагеруваме край Дълбоката вода доста продължително, ние се разположихме възможно най-удобно. Не толкова удобно се чувстваха вързаните пленници. Когато дойде на себе си, Юдит също беше вързана. Дългия Дънкър й скрой много злобен номер, като я положи в тревата до нейния Джонатан. Когато му поисках обяснения за стореното, той ме попита:

— Сър, да не би да мислиш, че това може нещо да ни навреди?

— Да. Нима такива пленници се оставят току-така близо един до друг, за да разговарят помежду си? Та нали биха могли да обсъдят общ план за бягство или пък да се споразумеят да дадат лъжливи показания?!

— Нека! Нямаме нужда от показанията им. Разполагаме с достатъчно доказателства. Не разбираш ли защо ги оставих един до друг?

— От злоба, от чиста злоба, мастър Дънкър. Или не е така?

— Не, не е от злоба. Може би малка шега. След всичко случило се предполагам, че разговорът им няма да е чак толкова нежен. Иска ми се да им дам възможност взаимно да се дразнят и ядосват. Я ги погледни! Какви погледи си хвърлят само! Е, трябва да отида при тях, за да ги послушам малко.

Той седна отзад, за да не го забележат. Физиономиите, които започна да прави този стар шегобиец, ясно ми подсказваха, че репликите, които си разменяха страшно много го забавляваха. Аз обаче легнах в сянката на едно дърво и заспах.

Хората проявиха достатъчно тактичност да ме оставят на спокойствие. Когато най-сетне ме събудиха, се почувствах ободрен. До залез слънце имаше още два часа. Щяха да ме оставят да си почивам и още по-дълго, ако Джонатан Мелтън и Юдит не бяха пожелали да говорят с мен. Когато отидох при тях, еврейката ме посрещна разгневена:

— Сеньор, защо ме събраха тук с този човек? Този глупак, който от страх хвърли във водата толкова много пари, трябва да бъде махнат оттук, защото иначе ще се задуша от ярост.

— Странно! Вчера говорехте съвсем различни неща за него, а и двамата си приказвахте по съвсем друг начин.

— Че какво ли знаете пък вие за това!

— О, аз знам всичко.

— Всичко ли? Нищо, ама абсолютно нищо не знаете! И къде бях снощи?

Последният си въпрос тя зададе с язвителен тон. Аз обаче й се усмихнах и отговорих:

— Край извора при Змийската планина. Близо до водата бяха направили колиба за вас. Отначало седяхте пред нея заедно с онзи доблестен юма, който като наш хазаин се отнесе с нас толкова мило и любезно. Знам дори, че сте говорили за мен и за други хора. А после пристигна и вашият любим Джонатан.

— Кой?… Откъде?

— От Бялата скала. Беше тръгнал с могольоните, за да ни залови. Но тъй като няма необходимите качества, той си изпати зле. Сеньор Джонатан се канеше да бивакува с могольоните си край извора и забеляза вашия огън, чиито пламъци се издигаха до небето. Тогава той остави индианците малко по-назад и се промъкна сам, за да разузнае какви хора са се разположили на лагер край водата. Вие никога повече няма да се озовете в подобно положение, иначе щях да ви обърна внимание на това, че е непростима непредпазливост да кладете големи огньове. Така лесно ви откриват. Сигурно си спомняте колко любезно и радостно го посрещнахте, когато се появи.

— В такъв… случай… сте ни подслушали, а? — призна тя най-сетне истинността на думите ми. — Къде се бяхте скрили?

— Под клоните на дърветата от другата страна на извора, точно срещу вас. Чувах всяка ваша дума и реших днес да дойда и най-приятелски да ви кажа едно «добро утро».

При тези думи тя с мъка успя да се надигне донякъде и ми отправи яростен поглед. Мелтън се ядоса че Юдит е позволила така лесно да бъде надхитрена, и започна да й прави гневни упреци. После той се обърна към мен и каза:

— Никой подслушвач не може да се приближи до мен толкова много, че да чуе какво говоря.

— Лъжеш се, мастър Мелтън! Ще ти припомня само един случай. Навремето, когато бяхме на борда на онзи кораб за Тунис, в присъствието ти Винету успя да отвори твоя куфар и да вземе оттам документите ти, които после прочетохме в нашата каюта. За тази цел той ти беше измъкнал ключа от дрехата, която носеше на гърба си. След това Винету прибра обратно документите в куфара, а ключа пъхна обратно в джоба ти. Нима това не е по-трудно от всяко подслушване? Бих могъл да спомена и други случаи, но се отказвам. Все още не ни познаваш.

— О, предостатъчно те познавам! Ти си сатана в човешки образ, който не знае нито милост, нито пощада. Досега си успявал във всичко, но гледай да не си навириш много носа, защото все някога и ти ще си намериш майстора.

— Да не би това да си ти?

— Не. С мен е свършено! Знам, че моята игра свърши. Няколко пъти успях да ти избягам, ставаше все по-трудно и по-трудно. Знам, че за мен няма повече надежда.

— Страхливец! — изсъска Юдит.

— Млък! — сопна й се той. — Ако не те бях срещнал, сега положението ми щеше да е съвсем друго. Но все още имам една утеха и една радост. Бях принуден да се откажа от плячката си, ала тя няма да падне в ръцете на друг човек.

— Не се ли лъжеш? — попитах го аз.

— Да се лъжа ли? Pshaw! Та не видя ли, че хвърлих милионите в езерото?

— Но дали заграбените от теб пари наистина се намираха в черната кожена чанта, която носеше през рамо?

— Ами да! Сега най-спокойно мога да ти го призная, понеже парите изчезнаха и никой няма да ги получи!

— Не е вярно. Те не са на дъното на езерото.

— Че къде са тогава?

— Тук, в джоба ми.

При тези думи аз се потупах по гърдите.

— Ами! Я не ме карай да ти се смея! Искаш само да ме ядосаш, но не си мисли, че ще успееш!

— Ще успея. Парите са в мен!

— Я ми ги покажи тогава!

— Добре! Познат ли ти е този портфейл? Извадих въпросния предмет и го поднесох пред очите му. Щом погледът му падна върху него, Мелтън трепна.

— По дяволите! Та това е… това е…

— … твоят портфейл — допълних аз.

— Не! Невъзможно е! — изкрещя той. — Този портфейл само прилича на моя. Няма да ме измамиш!

— Сега ще ти докажа, че говоря истината.

Отворих портфейла и му показах съдържанието на всяко отделение. Той видя, че действително ставаше въпрос за портфейла с милионите. И ръцете, и краката му бяха вързани, но въпреки всичко с един мощен тласък той успя да се надигне до кръста, ала веднага пак се строполи по гръб. При това не преставаше да крещи като умопобъркан:

— Той е! Моят портфейл! Това са моите милиони! О, ти, сатана, ти хилядократен сатана! Как попаднаха тези пари в ръцете ти?

Не успях да му отговоря, понеже и Юдит се присъедини към виковете му. Фактът да видят милионите спасени, и то в моите ръце, съвсем ги извади от равновесие. Те вече не крещяха, а ревяха. С претъркаляне се приближиха до мен, със свободните пръсти на вързаните си ръце ме хванаха за краката. Жената пискливо извика:

— Върни ни парите, върни ни ги! Дай ги, крадецо, разбойнико, подлецо! Дай ни ги!

Тази сцена бе направо отвратителна! Двамата не се държаха като хора. Отблъснах ги с крака от себе си, но те непрекъснато се опитваха с търкаляне да се доближат до мен и най-сетне се видях принуден да наредя да ги вържат така, че да не могат да се помръднат от мястото си. Лицето на Мелтън имаше неописуем израз. Очите му бяха изскочили от орбитите си и силно кръвясали. Той ревеше като диво животно. Не ми се щеше повече да го гледам и се отдалечих, за да приготвя коня си за предстоящата езда. Но когато се метнах на седлото, Мелтън ми извика да отида при него.

Така и направих. В погледа му се четеше най-люта омраза, ала той си наложи да се обърне към мен със спокоен тон.

— Сър, откъде взе портфейла? Кога ти попадна в ръцете?

— В нощта преди тръгването ти от Бялата скала. Докато седеше при вожда, за да обсъждате похода срещу нихорасите, аз ви подслушах. Спуснах се, плувайки по реката, и така се озовах в средата на лагера ви. Вашата непредпазливост много ми помогна.

— Но би трябвало да си влизал в моя вигвам!

— Естествено! Внимателно претърсих чантата ти и измъкнах ценното й съдържание.

— О, сатана! Как ми се ще да можех да те разкъсам на хиляди парчета!

При тези думи той като бесен задърпа ремъците си, опитвайки се да ги скъса.

— Мастър, я не се мъчи! Тези ремъци са много здрави. Преди малко ти каза, че никой няма да получи милионите. Обаче все пак някой ще ги получи и този някой са законните им наследници.

— Дано сатаната те погуби! Вярвах, че портфейлът ми е на сигурно място и през последните дни изобщо не проверявах съдържанието на кожената чанта. Освен парите имаше ли други неща?

— Да, ако не се лъжа — писма.

— Прочете ли ги вече?

— Не, те са собственост на наследниците.

— — Хиляди проклятия! Слушай, сър, какво ще ти кажа! Значи парите са все още тук, а и аз съм още тук! Не си мисли, че са завинаги в ръцете ти! След като видях портфейла, нямам намерение да се отказвам от играта. Става дума за милиони, разбираш ли, за милиони, и затова ще се боря до последния си дъх!

— Ами бори се тогава, мистър Мелтън, бори се срещу когото искаш! Никак няма да ти е лесно, а и ние ще се погрижим да нямаш възможност за нови героични дела. Прав си. Наистина става дума за милиони. Най-сетне те са в ръцете ми, а и теб те спипах. Обещавам ти, че няма да изпусна повече нито тях, нито теб.

Насочих коня си към Емъри и Дънкър и им внуших да бъдат много бдителни към пленниците. После извиках втория вожд на нихорасите, за да му съобщя времето за тръгване, и най-сетне напуснах мястото, което се бе оказало толкова съдбоносно за мнимия наследник.

Налагаше се да побързам, ако исках да стигна навреме за срещата си с Винету. Но нали имах хубав отпочинал кон и много добре знаех посоката, в която трябваше да търся апача. Необходимо е да отбележа още, че взех със себе си и един от нихорасите. Щях да го използвам като вестоносец, за да съобщя на неговия вожд подробности по обстановката, когато се натъкнем на могольоните.