Сбогом и благодаря за рибата

Глава 28

— Хората започват да говорят — каза Фенчърч тази вечер, след като изтеглиха горе виолончелото.

— Не само говорят — каза Артър, — но и печатат, с големи черни букви, под печалбите от лотарията. Затова реших да взема тези.

Той й подаде дългите тесни книжки на самолетните билети.

— Артър! — каза тя и го прегърна. — Значи ли това, че си успял да говориш с него?

— Днешният ми ден беше ден на телефонно изтощение. Говорих буквално с всички отдели на всички вестници от «Флийт стрийт» и накрая се добрах до този номер.

— Очевидно си работил здравата, подгизнал си от пот, горкият.

— Не от пот — каза Артър уморено. — Един фотограф беше тук преди малко. Опитах се да се противопоставя, но… няма значение, отговорът е «да».

— Говорил си с него.

— Говорих с жена му. Каза ми, че той е твърде странен и няма да дойде на телефона и да се обадя по-късно.

Седна тежко, разбра, че нещо му липсва и отиде до хладилника, за да си го набави.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Бих извършила убийство за едно питие. Винаги разбирам, че ме чакат тежки времена, когато учителят по виолончело ме огледа отгоре надолу и каже: «А, да, мила моя, струва ми се, днес малко Чайковски…»

— Обадих се пак, по-късно — каза Артър — и жена му каза, че е на 3.2 светлинни години от телефона и трябва да се обадя отново.

— Ах!

— Обадих се отново. Тя каза, че положението се е подобрило. Този път бил само на 2.6 светлинни години от телефона, но пак прекалено много, за да го чуя ако се провикне.

— Смяташ ли — каза Фенчърч изпълнена със съмнение, — че има някой друг, с когото можем да говорим?

— Стана още по-лошо — каза Артър. — Говорих с един човек от научно списание, който го познава и той ми каза, че Джон Уотсън не само ще повярва, но и сигурно ще разполага с абсолютни доказателства, които често му диктуват ангели с руси бради, зелени крила и анатомични налъми, че най-нашумялата глупава теория на месеца е вярна. На тези, които подлагат на съмнение виденията му, той тържествуващо показва въпросните налъми и повече нищо.

— Нямах представа, че положението е толкова лошо — каза Фенчърч тихо. Тя нервно опипваше самолетните билети.

— Обадих се на госпожа Уотсън още веднъж — каза Артър. — Името й, между другото, може би ще ти е интересно да научиш, е Тайнствената Джил.

— Разбирам.

— Радвам се, че разбираш. Мислех, че няма да повярваш на тези неща и затова когато се обадих този път записах разговора с телефонния секретар.

Отиде до телефонния секретар и започна нервно да натиска бутоните му и да беснее, защото апаратът беше от тези, които особено много препоръчваше списание «Кое?» и които не можеш да ползваш, без да полудееш.

— Ето го — каза той накрая и избърса потта от челото си.

Гласът беше тънък и пращящ, защото бе пътувал до спътник на геостационарна орбита и обратно, но също така беше и завладяващо спокоен.

— Може би трябва да поясня — каза гласът на Тайнствената Джил Уотсън, — че телефонът се намира в стая, в която той никога не влиза. Тя е в Лудницата, разбирате ли? Уонко Нормалният не обича да влиза там и не влиза. Мисля, че трябва да знаете това, може да ви спести разходите за телефон. Ако искате да се срещнете с него, това може да се уреди много лесно. Просто трябва да влезете при него. Той се среща с хора само вън от Лудницата.

Гласът на Артър, максимално озадачен:

— Съжалявам, не разбирам. Къде е лудницата?

— Къде е Лудницата? — отново Тайнствената Джил Уотсън. — Не сте ли чели инструкциите върху пакет клечки за зъби?

Гласът на Артър трябваше да признае, че не.

— Добре е да го направите. Сигурно това ще ви изясни нещата до известна степен. Може би това ще ви подскаже къде е Лудницата. Благодаря ви.

Телефонната линия прекъсна. Артър изключи устройството.

— Според мен, можем да считаме това за покана — каза той и повдигна рамене. — Всъщност взех адреса от научното списание.

Фенчърч вдигна очи към него, мръщейки се замислено, после погледна билетите.

— Мислиш ли, че си струва? — каза тя.

— Е — каза Артър, — единственото нещо, с което се съгласиха всички, с които разговарях, освен факта, че го смятат за пълно куку, е, че той знае за делфините повече, отколкото който и да било друг.