Когато Артър се събуди се чувстваше чудесно, абсолютно великолепно — освежен, преизпълнен с радост, че си е у дома, пращящ от енергия, дори не изпита разочарование, когато откри, че е средата на февруари.
С почти танцова стъпка отиде до хладилника, намери трите най-малко космати неща в него, сложи ги в чиния и се вгледа в тях съсредоточено в продължение на две минути. Понеже не направиха опит да се раздвижат през това време, той ги обяви за закуска и ги изяде. В стомаха му те ликвидираха една силно заразна болест, която, без да знае, беше хванал в газоотделящите блата на Фларгатон преди няколко дни, която иначе би убила половината население на западното полукълбо, би ослепила другата половина и би довела всички останали до психически смущения и стерилитет, така че Земята тук извади късмет.
Чувстваше се силен, чувстваше се здрав. Разчисти енергично ненужната поща с лопата и погреба котката. Тъкмо когато привършваше с последното, зазвъня телефонът, но той го остави да звъни, тъй като пазеше едноминутно мълчание. Който и да беше, щеше да се обади пак, ако е важно.
Изтръска калта от обувките си и се върна вътре. В купчината боклук имаше и няколко съществени писма — някакви документи от Съвета отпреди три години, отнасящи се до предложеното разрушаване на къщата му и някакви други писма, относно започването на проучване на общественото мнение по въпроса за цялостния проект за магистрала в областта. Имаше и старо писмо от Грийнпийс — екологичната организация, на която той от време навреме сътрудничеше — в което го молеха да подпомогне програмата им за освобождаване на делфините и някои породи хищни китове от плен, както и няколко картички от приятели, в които те смътно намекваха, че напоследък въобще не им се е обаждал.
Събра тези писма и ги постави в картонена папка с надпис: «Неща за вършене». Тъй като тази сутрин се чувстваше преизпълнен с енергия и много подвижен, дори добави: «Спешно!»
Извади от пластмасовата чанта пешкира и няколко други дреболии, които бе придобил в Мегамаркета на Порт Браста. Надписът отстрани представляваше умна и сложна игрословица на езика на Кентавър и като такава, тя бе напълно неразбираема на всеки друг език и напълно ненужна за безмитен магазин при един космодрум. На чантата имаше и дупка и затова той я изхвърли.
Внезапно го прониза болката, че още нещо трябва да е изпаднало в малкия космически кораб, който го докара до земята, като любезно се отклони от маршрута си, за да го остави на шосе А303. Беше загубил очукания си и износен от пътуване в космоса екземпляр на «Пътеводителя на галактическия стопаджия».
Е добре, каза си той, този път наистина няма да ми трябва повече.
Трябваше да проведе няколко телефонни разговора.
Беше решил как да се справи с кашата от противоречия, възникнали поради завръщането му, а именно, щеше нахално да ги пренебрегне.
Обади се в Би Би Си и помоли да го свържат с шефа на отдела му.
— Ей, здрасти, Артър Дент се обажда. Слушай, съжалявам, че не съм бил на работа от шест месеца, но това е, защото полудях.
— О, не се притеснявай. Помислих си, че нещо такова е станало. Тук непрекъснато се случват такива неща. Кога да те очакваме?
— Кога таралежите се събуждат от зимен сън?
— Някъде през пролетта, ако не се лъжа.
— Ще дойда малко след това.
— Добре.
Прелисти «Жълтите страници» и направи списък от телефонни номера, на които да опита.
— Добър ден. Болница «Старите брястове» ли е? Да, обаждам се, за да попитам, дали е възможно да поговоря с Фенелла, ъ-ъ-ъ… Фенелла… Боже мой, колко съм глупав, някой ден ще забравя и собственото си име, ъ-ъ-ъ, Фенелла, не е ли нелепо, наистина? Ваш пациент, с тъмна коса, дошла е снощи…
— Боя се, че нямаме пациенти на име Фенела.
— А, така ли, вижте, разбира се имах предвид Фиона, просто й викаме Фен…
— Съжалявам, дочуване.
Клик.
Шестте разговора в тази насока започнаха да вземат своя дял от енергичния му, динамичен оптимизъм, поради което реши, че преди той да го напусне изцяло, ще е по-добре да отиде с остатъка в кръчмата и малко да попарадира с него.
Имаше блестяща идея, как с един удар да обясни всички необясними чудатости около себе си и с подсвиркване отвори вратата, която толкова го бе измъчвала предната вечер.
— Артър!!!!
Той се ухили весело на изцъклените очи, вперени в него откъм всички ъгли на кръчмата и им каза колко чудесно си е прекарал в южна Калифорния.