Щамът Андромеда

I. СТРАНА НА БЕЗКРАЯ

Мъж с бинокъл. Ето как започна всичко. Една зимна вечер някакъв мъж стоеше отстрани на пътя, на самия хребет и наблюдаваше малкото аризонско градче там — долу.

Лейтенант Роджър Шоун едва се справяше с бинокъла. Металът беше студен, а той се чувстваше непохватен в кожената униформа и тежките ръкавици. Дъхът му постоянно замъгляваше лещите и той непрекъснато ги бършеше с пръст.

Не можеше и да предположи, че това е безполезно, защото бинокълът не можеше да му разкрие града и неговите тайни. Той щеше да се учуди, ако някой му кажеше, че хората, които най-накрая успяха да ги разкрият, имаха прибори, милиони пъти по-силни от бинокъла.

Нещо тъжно, глупаво и съвсем човешко имаше в образа на Шоун, облегнат на скалата, подпрял лакти, с бинокъл пред очите. Все пак е приятно да усещаш нещо познато в ръцете си, макар и тежко, а това щеше да бъде едно от последните му познати усещания преди да умре.

Можем само да си представим или да се опитаме да пресъздадем онова, което се случи от този миг нататък.

Лейтенант Шоун огледа градчето бавно и методично. Не беше голямо: пет-шест дървени сгради покрай единствената главна улица. Цареше тишина — никакви светлини, никакво оживление, а и лекият ветрец не донасяше никакви звуци.

Лейтенантът премести погледа си към околните хълмове. Те бяха ниски, прашни, изравнени, покрити с малки храсти и тук-там с обрулена юка. Зад хълмовете се виждаха още хълмове, а зад тях се простираше безкрайната и девствена пустиня Моджейв. Тази земя индианците наричаха Страната на безкрая.

Лейтенант Шоун почувства, че трепери от вятъра. Беше февруари, най-студеният месец и минаваше десет часа вечерта. Той закрачи обратно към фургона с въртяща се антена на покрива. Моторът бръмчеше на малки обороти — единственият звук наоколо. Отвори задната врата, качи се горе и я затвори след себе си.

Обгърна го тъмночервената светлина на фургона. Нощно време го осветяваха така, за да могат по-лесно да привикват с мрака, когато излизат навън. На този фон банките с приборите и електронната апаратура просветваха със зелени пламъчета.

Редник Луис Крейн, електронният техник, седеше вътре със същата униформа — куртка с качулка. Той се беше надвесил над някаква карта и правеше изчисления, като от време на време поглеждаше приборите пред себе си.

Шоун попита Крейн дали е сигурен, че са пристигнали на определеното място. Крейн отговори утвърдително. И двамата се чувстваха изморени. Бяха пътували цял ден от Вандънбърг, за да търсят последния спътник от серията „Скууп“. И двамата не знаеха много за тях, освен че бяха серия секретни капсули, предназначени да анализират горните слоеве на атмосферата и да се връщат обратно на земята.

За улеснение капсулите имаха електронни звънци, които почваха да дават сигнали, щом като се приближеха на осем километра от земята.

Заради това фургонът притежаваше такава мощна пеленгационна апаратура. Всъщност той сам се насочваше към целта. На военен език това беше известно като „едноагрегатна триангулация“ — много ефективна, макар и бавна. Методът беше прост. Фургонът спираше и фиксираше своята позиция, отчитайки силата и посоката на радиолъча от спътника. След това изминаваха тридесет километра по най-вероятното направление, спираха и определяха новите координати. По този начин на картата се отбелязваха серия триангулационни точки и фургонът можеше да продължи към спътника по зигзагообразна пътека, спирайки на всеки двадесет мили, за да поправи възможните грешки. Така се губеше повече време, отколкото ако се използваха два фургона, но беше по-безопасно. Военните смятаха, че два фургона на едно място могат да предизвикат подозрения.

В продължение на шест часа те се доближаваха до спътника. И ето целта беше вече близо.

Крейн почука нервно с молива по картата и съобщи името на градчето в подножието — Пидмонт, Аризона. Население: четиридесет и осем жители. Засмяха се на това, макар че и двамата чувстваха смътно безпокойство. РТП — разчетната точка на приземяване се намираше на двадесет мили северно от Пидмонт. Във Вандънбърг бяха изчислили тази точка въз основа на радарните наблюдения и на хиляда четиристотин и десетте проекции на траекторията, изчислена от компютъра. Допустимото отклонение можеше да бъде от порядъка на стотина метра.

И въпреки това местоположението на звънеца беше безспорно — засякоха го точно в центъра на градчето. Шоун предположи, че някой може би е забелязал спътника да се приземява, нали е бил нажежен до бяло, и после го е домъкнал в Пидмонт.

Изглеждаше правдоподобно, но все пак един жител на Пидмонт, намерил случайно американски спътник, още топъл-топъл, щеше да съобщи това на някого: репортери, полиция, НАСА, военните, просто — на някого.

В базата обаче не бяха чули нищо.

Шоун се измъкна от фургона, а след него и Крейн, треперейки от пронизващия студ. И двамата потеглиха към градчето.

То лежеше пред тях притихнало и съвсем тъмно. Шоун видя, че нито мотелът, нито бензиностанцията светят, въпреки че бяха единствените на километри разстояние.

И изведнъж забеляза птиците.

На пълната луна ги виждаше ясно — виеха се бавно над оградите и като огромни черни сенки покриваха лицето на луната. Чудеше се как не беше ги забелязал по-рано. Попита Крейн що за птици са това.

Крейн отговори, че не знае.

— Може би са лешояди — пошегува се той.

— Поне на такива приличат — каза Шоун.

Крейн се засмя нервно. От устата му излезе пара.

— Но защо тук ще има лешояди, когато те налитат само на мърша?

Шоун запали цигара, като прикриваше пламъчето с ръце. Не отвърна нищо, погледна още веднъж към къщите и очертанията на малкия град. После вдигна бинокъла, но пак не видя никакви следи от живот и движение. Накрая го пусна и хвърли цигарата на заледения сняг. Тя изсъска и угасна.

Обърна се към Крейн и каза:

— По-добре да слезем в града и да видим.

II. БАЗАТА ВАНДЪНБЪРГ

Лейтенант Едгар Комроу седеше с крака върху бюрото и разлистваше куп научни статии на петстотин километра от Пидмонт, в голяма квадратна стая без прозорци, която служеше за Център на управление на програмата „Скууп“. Беше поел нощното дежурство. Падаше му се да дежури веднъж в месеца. Тогава той ръководеше операциите на съкратения основен екип от дванадесет човека. Тази вечер те направляваха и следяха дейността на фургона под кодовото название „Кейпър-1“, който в момента си проправяше път през пустинята на Аризона.

Комроу не харесваше тази работа. Стаята беше сива и осветена с флуоресцентна светлина, обстановката беше до болка еднообразна и това го подтискаше. Той никога не идваше в Центъра, освен при пускане на спътник в орбита. Тогава атмосферата беше съвсем различна. Стаята се изпълваше със загрижени специалисти, всеки следеше своята задача, напрегнат, изпълнен с особеното сдържано очакване, което предшества всяко такова събитие.

Нощем обаче му беше скучно. През нощта нищо не се случваше. Комроу използваше времето да попрочете нещо. По професия беше специалист по сърдечно-съдови заболявания и се интересуваше от влиянието на пренатоварването при големи ускорения върху човешки организъм.

Тази вечер преглеждаше статията „Стехиометрия на съдържанието на кислорода и дифузните градиенти при увеличено налягане на газовете в артериите“. Статията се четеше мъчно и не беше много интересна. Искаше му се някой да го прекъсне и точно в този момент високоговорителят, който беше свързан с фургона на Шоун и Крейн, изщрака.

Чу се гласът на Шоун:

„Тук е «Кейпър-1». Вика Центъра. «Кейпър-1» вика Центъра. Четеш ли? Край.“

Комроу се оживи и отговори, че наистина чете.

„Влизаме в Пидмонт. Спътникът е някъде тук.“

— Много добре. Оставете приемника отворен.

— Разбрано.

Това съответстваше на правилата за откриване на спътниците според инструкцията, изложена в програмата „Скууп“. Правилата бяха написани в една сива книга с меки корици, която лежеше в ъгъла на бюрото, за да му бъде под ръка. Комроу знаеше, че разговорът между фургона и базата се записва и по-късно ставаше част от постоянния архив „Скууп“, но не можеше да разбере на кого бе нужно това. Винаги му се струваше, че всичко е от просто по-просто. Фургонът отиваше, взимаше капсулата и се връщаше.

Комроу разкърши рамене и отново се зае със статията за газовото налягане, като слушаше с половин ухо гласа на Шоун:

„Сега сме в града. Минаваме бензиностанцията и мотела. Всичко е тихо. Няма следа от живот. Сигналите от спътника са по-силни. Пред нас е една църква. Няма никакви светлини, нито движение.“

Той остави списанието. Без съмнение — в гласа на Шоун се долавяше напрегнато вълнение. Обикновено Комроу би се забавлявал при мисълта, че двама възрастни мъже треперят от страх по улиците на едно спящо градче в пустинята. Той обаче познаваше Шоун лично и знаеше, че въпреки всичките му добродетели, на него съвсем му липсваше въображение — можеше да заспи на филм на ужасите. Такъв си беше.

Комроу се заслуша. Въпреки смущенията в предавателя той чуваше шума на мотора и тихия разговор на двамата мъже.

Шоун: — Прекалено е тихо наоколо.

Крейн: — Да, сър.

Пауза.

Крейн: — Сър?

Шоун: — Да?

Крейн: — Видяхте ли това?

Шоун: — Кое?

Крейн: — Там отзад, на тротоара. Приличаше на труп.

Шоун: — Привижда ти се.

Пауза. След това Комроу чу как спирачките на фургона изскърцаха пронизително.

Шоун: — Господи!

Крейн: — Още един, сър.

Шоун: — Като че ли са мъртви.

Крейн: — Мога ли да…

Шоун: — Не, стой във фургона.

Гласът му стана по-силен, по-официален. Той съобщи:

— Тук „Кейпър-1“, вика Центъра. Приемам.

Комроу взе микрофона.

— Центърът слуша. Какво се е случило?

Шоун говореше със свито гърло:

— Сър, виждаме човешки тела. Много. Изглеждат мъртви.

— Сигурни ли сте, „Кейпър-1“?

— За Бога — каза Шоун. — Разбира се, че сме сигурни.

Комроу нареди меко:

— Придвижете се към капсулата.

После се огледа. Дванадесетте мъже от дежурния екип го гледаха втренчено и безизразно. Всички слушаха предаването.

Чу се отново шумът от мотора.

Комроу свали краката си от бюрото и натисна червеното копче „Безопасност“. Това копче автоматично изолираше Центъра за управление. Никой вече не можеше нито да излезе, нито да влезе без неговото разрешение.

След това той вдигна телефонната слушалка и каза:

— Дайте ми майор Манчек. Служебен разговор. Чакам…

Манчек беше старши дежурен офицер за месеца, човекът, който отговаряше за цялата дейност от „Скууп“ през месец февруари.

Докато чакаше, Комроу задържа слушалката с рамо до ухото си и запали цигара. По високоговорителите се чуваше гласът на Шоун:

— Мъртви ли ти изглеждат, Крейн?

Крейн: — Да, сър. Сякаш са заспали, но са мъртви.

Шоун: — Не приличат съвсем на мъртви, нещо липсва, странно. Но всички са свършили. Колко са много!

Крейн: — Като че ли са паднали, както са вървели. Просто са се спънали и край.

Шоун: — Гледай — навсякъде по улиците, по тротоарите.

Пак тишина, после Крейн каза: — Сър.

Шоун: — Господи!

Крейн: — Видя ли го? Човека в бяло, който пресича улицата.

Шоун: — Виждам го.

Крейн: — Той стъпва по тях като че ли…

Шоун: — Той идва към нас.

Крейн: — Сър, гледайте, мисля че трябва да се махаме, докато…

Връзката прекъсна с един пронизителен вик, после трясък, и Центърът за управление във Вандънбърг не можа повече да я възстанови.

III. КРИЗА

Когато Гладстон чул, че Гордън „Китаеца“ умрял в Египет, промърморил раздразнено, че генералът трябвало да намери по-подходящо време за това. Наистина след смъртта на Гордън в правителството на Гладстон настъпило объркване и криза. Един от подчинените забелязал, че такива обстоятелства все пак не могат да се предвидят, на което Гладстон отвърнал намръщено: „Всички кризи са еднакви.“

Разбира се, той имал предвид политическите кризи. Нито през 1885 година, нито в следващите четиридесетина години е имало научни кризи. После обаче се разразиха осем много важни, две от които станаха известни навсякъде. Интересно е, че последните две, свързани с откриването на атомната енергия и полетите в космоса, засягаха химията и физиката, но не и биологията.

Това и трябваше да се очаква. Физиката беше първата от природните науки, която напълно се модернизира и математизира. Последва я химията, докато биологията, това бавно развиващо се дете, креташе отзад. Дори по времето на Нютон и Галилей хората знаеха повече за Луната и другите небесни тела, отколкото за тяхното собствено.

Едва към края на четиридесетте години от нашия век положението се измени. Чак след войната, когато бяха открити антибиотиците, биологическите изследвания навлязоха в нова ера. Изведнъж се намериха и ентусиазъм, и пари за биологията, поток от открития заля света: успокояващи средства, стероидни хормони, имунохимия, генетичен код. През 1953 година беше присаден първият бъбрек; през 1958 година за първи път бяха изпробвани противозачатъчни таблетки. И не след дълго биологията стана най-бързо развиващата се област на науката. Далновидните изследователи говореха сериозно за промяна на гените, контролиране на еволюцията, регулиране на мозъчната дейност — идеи, които преди десетина години изглеждаха безумни.

И все пак още не беше настъпила биологична криза. Първата бе щамът „Андромеда“.

Според Луис Борнхайм кризата е състояние, при което сбор приемливи обстоятелства изведнъж, с появяването на един нов фактор, стават съвършено неприемливи, без значение дали този фактор е политически, икономически или научен: може да бъде смърт на национален герой, нестабилност на цените, научно откритие — всичко може да даде старт на такава криза. В този смисъл Гладстон е бил прав — всички кризи са еднакви.

Известният учен Алфред Покран в своя труд за кризите („Култура, криза и промени“) прави няколко интересни извода. Първо, той забелязва, че всяка криза се заражда много преди да се разрази истински. Например Айнщайн публикува своята Теория на относителността през 1905–1915 година, четиридесет години преди кулминационната точка на неговата слава в края на войната, открила нова епоха и началото на кризата.

Покран отбелязва също, че във всяка криза са замесени отделни индивиди и личности, и всеки един от тях е уникален:

„Трудно е да си представим Александър Македонски при Рубикон или Айзенхауер при Ватерлоо, както и Дарвин да пише на Рузвелт за потенциалните опасности, които крие атомната бомба. Кризата се създава от хората. Те влизат в нея със собствените си предразсъдъци, пристрастия и предубеждения. Кризата е сума от интуиция и несполуки, съчетание от забелязани и пренебрегнати фактори.

И въпреки това в уникалността на всяка криза се крие поразително сходство. Характерно за всички кризи е, че от ретроспективна гледна точка могат да се предскажат. Те, изглежда, притежават известна неизбежност, сякаш са предопределени. Това не се отнася за всички кризи, но е истина за достатъчно много, за да превърне и най-устойчивия историк в циник и мизантроп.“

В светлината на Покрановите разсъждения немалък интерес събуждат биографиите и характерите на хората, въвлечени в историята с щама „Андромеда“. До това време в науката не съществуваше биологична криза и първи американците, които се сблъскаха с фактите, не бяха подготвени да мислят със съответните категории. Шоун и Крейн бяха способни, но не дотам сериозни, а Едгар Комроу, дежурният офицер в базата Вандънбърг, макар и учен, не беше подготвен за това. Обхвана го само внезапно раздразнение, че някаква необяснима история нарушава спокойната нощ.

Според протокола той трябваше да извика по-висшия офицер, майор Артър Манчек, и тук вече историята взе друг обрат. Манчек беше готов да анализира криза и от най-голям мащаб.

Не беше подготвен обаче да признае нейното съществуване.

С набраздено от съня лице майор Манчек приседна на бюрото на Комроу, като слушаше повторението на записа с разговора от фургона.

Когато записът свърши, майорът каза:

— Най-странното нещо, което съм чувал някога. — И го пусна отново. Докато слушаше втори път, той внимателно си напълни лулата, запали я и запуши.

Артър Манчек беше техник — тих, тромав човек с лабилно кръвно налягане, което заплашваше кариерата му на офицер. Много пъти го съветваха да отслабне, но за него това беше невъзможно. Ето защо смяташе да напусне военната служба и да продължи кариерата си като учен в някоя частна фирма, където хората не се интересуват нито от теглото ти, нито от кръвното ти налягане.

Манчек дойде във Вандънбърг от научноизследователския институт на ВВС в Охайо. Там оглавяваше опитите по разработването на методите за приземяване на космическите апарати. Трябваше да изработи капсула, която да се приземява както във вода, така и на суша. Манчек успя да конструира три вида капсули, които бяха доста обещаващи. Този успех доведе до неговото повишение и преместването му във Вандънбърг.

Тук той вършеше административна работа, която ненавиждаше. Хората го изморяваха, а странностите на характерите им ни най-малко не го забавляваха. Често му се искаше да си е пак там, при аеродинамичните тръби в „Райт Петерсън“. Особено вечер, когато го събуждаха, за да разрешава някакъв дяволски проблем.

Тази вечер беше раздразнителен и потиснат. Затова реакциите му се забавиха, както обикновено в такива случаи. Движеше се бавно, мислеше бавно, работеше преднамерено бавно и скучно. Това беше тайната на неговия успех. Ако някой около него ставаше нетърпелив, Манчек сякаш още повече загубваше интерес към всичко, докато накрая изглеждаше така, сякаш се готви да заспи. Това беше негов своеобразен трик, за да може да запази абсолютна обективност и хладнокръвие.

Когато ролката се превъртя за втори път, той въздъхна и всмукна от лулата.

— Доколкото разбирам, нарушение на връзката е изключено?

Комроу кимна утвърдително.

— Проверихме всички системи. Все още приемаме носещата честота на тяхното предаване — той включи радиоприемника и свистенето изпълни стаята. — Запознат ли сте с метода на звуковото екраниране?

— Слабо — отвърна Манчек, като едва задържаше прозявката си. Фактически, звуковото екраниране бе система, която той разработи преди три години. Накратко казано — начин, при който с помощта на компютър можеше да се намери игла в копа сено — на машината се задава програма и от слети безпорядъчни шумове тя започва да отделя определени отклонения от средното ниво. Например може да се запише бърборенето по време на коктейл в посолството и преминавайки през компютъра, от него да се отдели един-единствен глас и да се проследи неговия говор.

Това се използваше за различни разузнавателни цели.

— Ето, ние имаме — каза Комроу, след като прекъсна предаването — само носещата честота. Ще я прекараме през звуковия екран да видим дали компютърът ще може да отдели нещо определено. После ще го пуснем през осцилографа в ъгъла.

Отсреща по зеленото лице на екрана пробягваше бяла линия.

— Сега включвам компютъра. Ето.

Натисна копчето. Линията върху осцилографа рязко се измени. Изведнъж стана по-спокойна и по-равномерна, с пулсиращ ритмичен звук.

— Така — каза Манчек. Всъщност той вече бе разшифровал за себе си тази линия и разбрал значението й. Други мисли занимаваха ума му — преценяваше възможности, обмисляше варианти.

— Ето и звуковия запис — продължи Комроу. Той натисна друго копче и звуковият вариант на сигнали изпълни стаята — механично стържене с повтарящо се металическо прещракване.

Манчек кимна.

— Двигател, работи с детонация.

— Да, сър. Сигурно радиопредавателят не е изключен и двигателят работи. Всъщност ние чуваме именно него.

— Добре — съгласи се Манчек.

Лулата му загасна. Известно време той продължаваше да я смуче, после отново я запали и махна от езика си парченце тютюн.

— Имаме нужда от доказателства — каза той почти на себе си. Обмисляше възможните видове доказателства, факти, последствия…

— Доказателства за какво? — попита Комроу.

Манчек не обърна внимание на въпроса.

— Имаме ли „Скавенджър“ в базата?

— Не съм сигурен. Ако нямаме, ще вземем от базата Едуардс.

— Вземете — Манчек стана. Той вече знаеше как да действа и пак се чувстваше изморен. Предстоеше му нощ, пълна с телефонни разговори, нервни телефонисти, лоша връзка, недоумяващи гласове от другата страна на жицата.

— Имаме нужда от един полет над града — каза той. — Подробно заснемане на обекта. Всички касетки да се доставят направо тук. Обявете тревога в лабораториите.

Той заповяда на Комроу да доведе и техниците, по-специално Джегърс. Манчек не обичаше Джегърс заради неговата вечна отегченост и префиненост, но знаеше, че е добър специалист, а тази вечер се нуждаеше именно от такъв.

В двадесет и три часа Самюел Уилсън, по прякор Стрелеца, се движеше с хиляда и тридесет километра в час над пустинята Моджейв. На лунната светлина той виждаше над себе си как двата стоманени реактивни самолета-близнаци светеха зловещо в нощното небе — изглеждаха тромави като бременни. Под крилата и коремите им висяха фосфорни бомби.

Самолетът на Уилсън беше по-различен — тънък, дълъг и черен „Скавенджър“ — един от седемте в света.

„Скавенджър“ фактически беше разузнавателният вариант на Х-18, реактивен самолет със среден радиус на действие, напълно оборудван както за дневно, така и за нощно разузнаване. Беше снабден с две шестнадесетмилиметрови камери под крилата, едната за видимите части на спектъра, а другата за спектрозонално фотографиране. Освен това притежаваше и камера „Хоманс“ за снимане с инфрачервени лъчи. Също и обикновена електронна и радиолокационна апаратура.

Разбира се, всички филми и плаки се промиваха автоматично още във въздуха и бяха готови за анализ веднага след връщането на самолета в базата.

Цялата тази технология позволяваше на „Скавенджър“ да постигне почти невъзможното. Той можеше да заснеме очертанията на града при пълно затъмнение и да проследи движението на всеки камион или кола от две хиляди и петстотин метра височина. Можеше да открие местоположението на подводница на дълбочина петдесет-шестдесет метра. Можеше да засече минни заграждения в залива по деформациите на вълните и можеше да получи точна снимка на завод само благодарение на остатъчната топлина на зданието четири часа след като там е прекратена всякаква работа.

Така че „Скавенджър“ беше идеалният инструмент, който трябваше да мине над Пидмонт, Аризона, в тази тъмна нощ.

Уилсън внимателно прегледа оборудването, пръстите му пробягаха по контролните копчета, допирайки всяко едно от тях. Той наблюдаваше мигащите зелени светлини на таблото, които показваха, че всички системи са в ред.

Слушалките му изпукаха. Стоманеният самолет над него изрече лениво:

— Наближаваме града, Стрелецо. Виждаш ли го?

Той се наведе напред, колкото му позволяваше тясната кабина. Летеше ниско, само на около сто и седемдесет метра над земята. За миг не се виждаше нищо освен пясък, сняг и клоните на юка. После точно отпред, на лунната светлина се очертаха къщите.

— Да. Виждам го.

— О’кей. Направи ни място.

Той поизостана, като се отдалечи на километър и половина от тях. Прегрупираха се, за да осигурят пряко заснимане на обекта с помощта на осветителните бомби. Ясна видимост всъщност не беше необходима. „Скавенджър“ можеше да мине и без нея. Но Вандънбърг изглежда настояваше да се вземе цялата възможна информация за града.

Самолетите се отдалечиха един от друг, докато стигнаха главната улица на града и започнаха да се движат успоредно на нея.

— Готов ли си за снимки?

Уилсън постави изящно пръстите си върху копчетата на камерата. Четирите пръста — като че ли свиреше на пиано.

— Готов съм.

— Слизаме.

Двата самолета се спуснаха, завивайки грациозно към града. Сега те летяха далеч един от друг и сякаш бяха на метри от земята, когато започнаха да пускат осветителните бомби. Всяка една от тях падаше долу и при удара й в земята над нея се издигаше бяло горящо кълбо, то обливаше града с неземна ярка светлина, отразяваща се в металните кореми на самолетите.

Изтребителите се издигнаха. Те свършиха своята работа, но Стрелеца сякаш не ги виждаше. Вниманието, умът и тялото му бяха съсредоточени в града.

— Поемай целта, Стрелецо.

Уилсън не отговори. Той насочи носа надолу, пусна въздушните клапани и целият потрепери, когато самолетът започна да се спуска стремглаво като камък към земята. Под него градът беше осветен на стотици метри наоколо. Той натисна копчетата и по-скоро почувства, отколкото чу, вибриращото бръмчене на камерите.

Падането продължи един безкраен миг, след това той дръпна ръчката към себе си и самолетът се заизкачва задъхано. Погледът му се плъзна надолу по главната улица. Навсякъде имаше трупове, проснати по улицата, в колите.

— Господи! — възкликна той.

Сега пак беше високо, вдигна се още по-нагоре, направи дъга и се приготви за второ спускане, като се опитваше да не мисли за онова, което видя. Едно от най-важните правила при въздушно разузнаване беше: „Не мисли за това, което виждаш.“ Анализите и преценките не бяха работа на пилота. Това беше задача на специалистите, а пилотите, които забравяха това правило и твърде много се интересуваха от онова, което снимаха, изпадаха винаги в беда — обикновено катастрофираха.

Като се спускаше втори път, той се опита да не гледа надолу, но не издържа и пак видя мъртвите тела. Фосфорните пламъци горяха по-бавно, светлината беше по-слаба и по-зловеща. Телата си бяха там — не беше ги измислил.

— Господи! — възкликна пак. — Боже Господи!

Табелата на вратата гласеше: ПРОПУСК ЕПСИЛОН, и под нея с червени букви — ВЛИЗАНЕ САМО СЪС СПЕЦИАЛЕН ПРОПУСК. Вътре беше нещо като стая за инструктаж, на едната стена имаше екран, а срещу него бяха наредени столове от стоманени тръби и кожа. Зад тях бе прожекционният апарат.

Когато Манчек и Комроу влязоха в стаята, Джегърс вече ги чакаше изправен пред екрана. Джегърс беше нисък, пъргав и с изразително лице. Въпреки че не го обичаха много в базата, той беше признат за най-добър дешифровчик на разузнавателните полети. Той бе човек, който изпитваше удоволствие да се рови и в най-малките подробности, затова тази работа бе точно за него.

Щом двамата седнаха, Джегърс потри ръце.

— Така, смятам, че можем да почнем веднага. Мисля, че тази вечер има нещо интересно за вас — той кимна на оператора отзад.

— Първата снимка.

Лампите в стаята загаснаха. Чу се прещракване и на осветения екран се яви снимка отгоре на малък град в пустинята.

— Снимката не е съвсем обикновена — поясни Джегърс. — От архивите е. Преди два месеца я направи разузнавателният спътник Янос 12. Както ви е известно, неговата орбита е двеста и осемдесет километра. Качеството на снимката е превъзходно. Все още не можем да разчитаме номерата на колите, но смятам, че догодина и това ще постигнем.

Манчек се раздвижи на стола, но не каза нищо.

— Тук виждате града — продължи Джегърс. — Пидмонт. Аризона. Население четиридесет и осем жители, нищо особено, даже и от разстояние двеста деветдесет и девет километра. Ето универсалния магазин, бензиностанцията, забележете колко ясно се чете ГАЛФ, по-нататък пощата, мотела. Другите са частни къщи. Ето там църквата. Втората снимка, моля.

Отново прещракване. Изображението беше тъмно, с червен оттенък. Явно, че и тази снимка беше направена от въздуха. Очертанията на зданията бяха много тъмни.

— Сега да започнем с инфрачервените снимки на „Скавенджър“. Тези снимки, както ви е известно, се правят с помощта на топлина, вместо на светлина. Всичко топло на снимката се отбелязва с бял цвят, а студеното с черен. Вие виждате, че зданията са тъмни — следователно са по-студени от земята. С настъпването на нощта къщите отделят топлината си по-бързо.

— А какви са тели бели петна на снимката? — попита Комроу. Виждаха се четиридесет-петдесет такива петна.

— Това са тела. Някои са вътре в къщите, някои са на улицата. Петдесет на брой. На някои от тях могат да се различат и четирите крайника и главата. Ето този например. Другият пък е проснат на улицата.

— Фургонът — забеляза Комроу. Манчек кимна.

— Въпросът сега е — мъртви ли са всички тези хора? — разсъждаваше Джегърс. — Не можем да сме сигурни. Телата имат различна температура. Четиридесет и седем са доста студени, изглежда са мъртви от известно време. Три са по-топли. Две от тях са в тази кола, тук.

— Нашите — уточни Комроу. — А третото?

— Третото е доста загадъчно. Ето го на улицата, стои ли, лежи ли? Обърнете внимание, той е съвсем бял, следователно съвсем топъл. Определиха температурата — около тридесет и пет градуса, което не е малко, може би това е температурата на кожата през хладните пустинни нощи. Следващият диапозитив.

Третата снимка светна на екрана.

Манчек се намръщи.

— Но той се е придвижил.

— Точно така. Снимката е направена при второто спускане. Точката се е придвижила на около двадесет метра. Следващият.

— Пак се е придвижил.

— Да, още пет-десет метра.

— Значи един човек е жив.

— Да, такова би могло да бъде предварителното ни заключение.

Манчек се изкашля.

— Значи така мислите?

— Да, сър. Така мисля.

— Че има човек там — долу, който се разхожда между труповете?

Джегърс сви рамене и почука с ръка по екрана.

— Трудно е да се изтълкуват фактите по друг начин и…

В този момент в стаята влезе войник с три кръгли металически кутии под мишница.

— Сър, получихме филмите от директното пикиране.

— Пускайте и тях — каза Манчек.

Заредиха апарата. Минута по-късно в стаята нахълта лейтенант Уилсън. Джегърс каза:

— Още не съм разгледал филмите, може би пилотът ще разкаже нещо.

Манчек кимна и погледна Уилсън. Пилотът стана и отиде отпред, като нервно бършеше ръце в панталоните. После застана встрани от екрана с лице към слушателите, и започна да говори монотонно.

— Сър, моите полети се състояха между 23 часа и 8 минути и 23 часа и 13 минути тази вечер. Те бяха два — единият, от изток на запад; другият — обратно, от запад на изток, със средна скорост триста километра в час, височина по алтиметъра двеста метра и…

— Само за момент — прекъсна го Манчек и вдигна ръка. — Не сте на разпит, кажете простичко.

Уилсън кимна и преглътна. Светлините в стаята изгаснаха и апаратът забръмча. Екранът показваше залетия от светлина град.

— Това е първото ми прелитане — каза пилотът. — Изток-запад, в 23 часа и 8 минути. Гледаме през лявата ми камера, която снима деветдесет и шест кадъра в минута. Както виждате, височината ми намалява бързо. Точно отпред е главната улица.

Той спря. Телата се виждаха ясно. И спрелият фургон. Антената на покрива все още се въртеше бавно. Когато самолетът прелетя отгоре, те видяха шофьора, рухнал върху кормилото.

— Отлично. Този филм ще ни помогне много, когато стане нужда.

— Говори сега за своя полет, Уилсън — напомни Манчек.

— Тъй вярно — продължи Уилсън, като се изкашля. Той гледаше втренчено екрана. — Ето, точно сега летя над целта, вие виждате труповете, които и аз ги видях в този момент. На мен ми се сториха седемдесет и пет.

Гласът му беше тих и напрегнат. Филмът прекъсна. Появиха се някакви цифри, после — отново образът:

— Спускам се втори път — каза Уилсън. Осветителните бомби догарят, но пак се вижда.

— Спрете филма — каза Манчек.

Операторът закова снимката. На нея беше изобразена дългата и права улица с телата по нея.

— Върнете.

Той върна филма, като че ли самолетът се издигаше от земята.

— Спрете сега.

Кадърът замръзна. Манчек стана и се приближи до екрана, като се взираше в единия край.

— Гледайте тук — посочи той една от фигурите. Беше човек с дълга до коленете бяла риза, който стоеше и гладеше самолета. Стар, с изпито лице, с широко разтворени очи.

— Какво ще кажете? — Манчек се обърна към Джегърс.

Джегърс се приближи. Смръщи вежди.

— Пуснете го още малко нататък — филмът продължи. Те вече ясно виждаха как човекът извръща глава и проследява с поглед самолета, който минава над него.

— Сега пак обратно — каза Джегърс.

Лентата се върна. Джегърс се усмихна студено.

— Човекът ми изглежда жив, сър.

— Да, сигурно е жив — отвърна Манчек рязко.

С тези думи той тръгна към вратата. На излизане спря за минута и каза, че обявява тревога: всички от базата трябва да останат на мястото си до второ нареждане. Всякакви телефонни разговори и други контакти с външния свят се забраняват и всичко, което са видели в прожекционната зала, остава строго секретно.

— Извикайте генерал Уилър. Предайте му, че съм обявил извънредно положение без заповед отгоре. Очаквам го веднага в базата.

Фактически никой освен командира на базата нямаше право да обявява извънредно положение.

Комроу забеляза:

— Не е ли по-добре вие да му докладвате?

— Аз си имам друга работа — отвърна Манчек.

??? липсват редове ???

чрез кожата. Това обаче се смяташе за сравнително по-маловажно постижение в сравнение с токсините, открити през последните години.

С толкова много усилия и пари можеше да се очаква, че смъртоносните видове химично и бактериологично оръжие непрекъснато ще се усъвършенстват. Но през периода 1961–1965 година това не се случи.

IV. ТРЕВОГА

Когато Артър Манчек влезе в малката звуконепроницаема кабина и седна пред телефона, той вече знаеше точно какво щеше да прави, но не беше сигурен защо трябва да го прави.

Като старши офицер в програмата „Скууп“ преди около година той беше запознат с програмата „Уайлдфайър“1. Доколкото си спомняше, за нея им говори доста сухо и прецизно един дребничък мъж — университетски професор и автор на проекта. Манчек беше забравил подробностите, освен че някъде имало лаборатория и петима учени, които можело да бъдат извикани в случай на тревога. Функцията на този екип била да изследва възможните извънземни форми на живот, донесени от американските космически апарати, връщащи се на земята.

Не му казаха кои са петимата мъже. Манчек знаеше само, че съществува специален пряк кабел, по който могат да бъдат извикани. За да се свърже, трябваше да набере някакъв двуцифрен код. Той бръкна в джоба си и извади портфейла, после порови малко, докато намери картичката, която му беше дал професорът.

Известно време гледаше картичката и мислеше какво ли може да се случи, ако набере 87. Опита се да си представи реда на събитията. С кого ли ще говори? Ще му се обади ли някой? Ще трябва ли да пита по-голям началник?

Потърка очите си, вгледа се пак в картичката и накрая сви рамене. Така или иначе, сега ще се разбере.

Откъсна лист от бележника до телефона и написа:

2^0 2^1 2^2 2^3 2^4 2^5 2^6 2^7

Основата на двоичната система е две. Две на нулева степен е едно, две на квадрат — 4, и т.н.

Той бързо написа още един ред.

2^0 2^1 2^2 2^3 2^4 2^5 2^6 2^7

1   2   4   8   16  32  64  128

После започна да събира числата, за да получи сумата 87. Загради ги в кръг.

2^0 2^1 2^2 2^3 2^4 2^5 2^6 2^7

1   2   4   8   16  32  64  128 = 87

—   —   —       ——      ——

След това прибягна до двоичния код. Той беше проектиран за компютри с необходими отговори от типа включено-изключено, да-не. Един математик веднъж се пошегува, че тези компютри приличат на хора, които смятат само с два пръста. Най-важното тук е, че двоичната система е превод на десетичната. Вместо девет знака има само два — едно и нула.

2^0 2^1 2^2 2^3 2^4 2^5 2^6 2^7

1   2   4   8   16  32  64  128 = 87

1   1   1   0   1   0   1   0

Манчек погледна цифрите, които току-що беше написал и постави чертичките — 1-110-1010. Съвършено правдоподобен телефонен номер.

Вдигна слушалката и го набра.

Беше точно дванадесет часът, полунощ.