Щамът Андромеда

XXII. АНАЛИЗЪТ

След като стана ясно, че всяка минута е скъпа, резултатите от спектралния и биохимичния анализ, които по-рано не се смятаха за най-важни, придобиха изведнъж първостепенно значение. Учените се надяваха, че най-после ще се разбере в общи линии дали има сходство между организмите от щама „Андромеда“ и земните форми на живот.

Когато компютърът подаде изчисленията, Ливит и Бъртън веднага се заеха с тях. Цифрите бяха наредени в колонка, напечатани върху зелена хартия.

Резултатите бяха достатъчно ясни. Черната песъчинка съдържаше водород, въглерод и кислород, значително количество сяра, силиций, селен и следи от някои други елементи.

Зеленото петно пък съдържаше водород, въглерод, азот и кислород. Нищо повече. И на двамата им се стори странно, че и песъчинката, и зеленото петно имат толкова сходен химичен състав, но зеленото петно съдържаше азот, а песъчинката — не.

Изводът беше очевиден: черната песъчинка не беше изобщо никаква песъчинка, а някаква материя, близка до земното органично вещество, нещо подобно на пластмаса.

А зеленото петно, вероятно жива материя, беше съставено от елементи, които по пропорции бяха близки до живите организми. На земята тези четири елемента — водород, въглерод, азот и кислород — представляваха деветдесет и девет процента от съдържанието на всички елементи в живите организми.

Резултатите от анализа ги окуражиха. Те говореха за съществуването на сходство между зеленото петно и земния живот. Но надеждите им изчезнаха, щом видяха данните от биохимичния анализ.

Срещу названията на всяка аминокиселина, акуратно подредени от компютъра, стояха по една нула за черното и една за зеленото вещество.

— Невероятно — промълви Ливит, загледан в листовете. — Погледни.

— Нито аминокиселини, нито белтъци — каза Бъртън.

— Живот без белтъци — Ливит поклати глава, — нима най-лошите ми предчувствия ще се окажат верни?

На земята организмите бяха еволюирали благодарение на способността си да осъществяват биохимичните реакции в малко пространство с помощта на белтъчните ензими. Биохимиците се опитват да възпроизвеждат тези реакции, но успяват само за някои от тях, и то като ги изолират от останалите.

В живата клетка всичко е по-различно. Там на малко по обем пространство протичат реакции, които осигуряват енергията, растежа и движението. Те са неотделими една от друга и човек не може да ги възпроизведе по същия начин, както не може да приготви цяла вечеря, от ордьовъра до десерта, като смеси всички необходими продукти и ги сготви наведнъж, а чак после се заеме да отделя ябълковия сладкиш от сиренето.

А в клетките с помощта на ензимите се осъществяват стотици различни реакции. Всеки ензим е като специализиран работник в кухнята, който върши само едно нещо. Така например хлебарят не може да направи бифтек, а кебапчията не може да свари на скарата супа.

Но ензимите имат и друга обща функция. Те правят възможни химични реакции, които без тях не биха се осъществили. Биохимикът можеше да ги възпроизведе, като използва висока температура, високо налягане или силни киселини. Но нито човешкото тяло, нито клетката биха понесли тези непривични условия. Ензимите, „сватовете на живота“, улесняваха протичането на реакциите при нормална телесна температура и атмосферно налягане.

Ензимите бяха необходими, за да има живот на земята. Но ако някоя друга форма на живот можеше да съществува без тях, значи тя сигурно се е развила по съвсем друг начин.

Оттук следваше, че сега те се намираха пред един съвсем чужд за земята организъм. Следователно анализът на бактерия и откриването на средство за борба с нея щеше да отнеме много, много повече време.

Джеръми Стоун работеше в морфологичната лаборатория. Той взе малката пластмасова капсулка със зеленото „петно“. Сложи я в една преса, закрепи я здраво и със зъболекарска бормашина започна да стърже пласт след пласт, докато се добра до зелената маса.

Тази работа беше много деликатна и изискваше доста минути съсредоточен труд. Най-накрая той шлифова капсулката така, че получи пластмасова пирамида, чийто връх беше зеленото вещество.

После го извади и го занесе при микротома, нож с въртящо се острие, който стържеше кръгли люспи пластмаса и те падаха в съд с вода. Дебелината на люспите можеше да се измери по начина, по който те отразяваха светлината: ако светлината беше сребриста, значи люспата бе прекалено дебела. А ако беше с цветовете на дъгата, значи бе точно колкото трябваше — няколко молекули.

Това беше нужната дебелина за електронния микроскоп.

Когато Стоун получи необходимата люспа, той внимателно я взе с пинсета и я постави на малка кръгла медна мрежа. После постави мрежата в металната капсулка, капсулката в микроскопа и го затвори херметически.

Това беше електронен микроскоп тип BVJ, модел J 42 с голяма интензивност и екран на електронното излъчване. По принцип на действие беше доста елементарен — работеше както обикновеният оптически микроскоп, само че вместо да фокусира светлинните лъчи, фокусираше електронни лъчи. Светлината се фокусира с помощта на лещи, а електронните — с магнитни полета.

В редица отношения електронният микроскоп не е много по-различен от телевизията и всъщност изображението се прожектира на подобен екран — повърхността е покрита със специален слой, който просветва, когато електроните го атакуват. Голямото предимство на електронния микроскоп е способността му да увеличава обектите много повече от оптическия. Обяснение за това дава квантовата механика и вълновата теория за радиацията, а най-добра популярна аналогия е намерил специалистът по електронна микроскопия Сидни Полтън, който е и голям любител на автомобилни състезания.

— Представете си — казва той — едно шосе с остър завой. Разполагате с две превозни средства — спортен автомобил и голям камион. Ако камионът се опита да вземе този завой, той ще излезе от пътя, докато спортната кола ще се справи много лесно. Защо? Защото е по-лека, по-малка и по-бърза и по-лесно преодолява трудни и остри завои. На по-леките завои и двете коли са еднакво добри, но на острите — спортната кола ще е по-добра.

По същия начин и електронният микроскоп се справя по-добре „с пътя“ от оптическия. Всички предмети имат ръбове, ъгли. Дължината на вълната на електрона е по-малка от тази на светлинния. Той „взима завоите“ по-добре, следва пътя по-добре, очертава го по-точно. А оптическият е точно като камиона — може да се движи само по широки пътища. Или на езика на микроскопната техника това означава, че могат да се гледат само по-големи предмети, с по-големи ръбове и заоблени извивки, клетки и ядра. А електронният микроскоп може да следва и по-малко пътища и пътечки и да очертае малки структури вътре в клетката — митохондрии, рибозоми, мембрани, ретикули.

Всъщност той има и някои недостатъци, които до известна степен неутрализират възможностите му за по-голямо увеличение. Поради това, че при него се използват електрони, необходимо е средата да бъде вакуум — а това означава, че не могат да се изследват живи организми.

Но най-важният му недостатък е, че трябва да се изследват такива малки люспи, от които трудно може да се получи тримерна представа за наблюдавания предмет.

И за тази особеност Полтън имаше просто сравнение:

— Да кажем, че разрежете един автомобил на две през средата. По този начин можете да се досетите за цялостната конструкция. Но ако отрежете едно малко парченце от автомобила, и то под несполучливо избран ъгъл, доста ще се затрудните. В парченцето може да се падне късче от амортисьора, от колелото или стъклото. Но едва ли по тях ще можете да добиете представа за формата и функцията на цялата конструкция.

Стоун беше наясно с всички тези недостатъци, когато постави зелената люспа вътре и задейства вакуумната помпа. Сега той не трябваше да мисли за тях, защото нямаше друг избор. Все пак това беше най-добрият уред, с който разполагаха.

Загаси светлината и пусна лъча. Завъртя няколко копчета, докато го фокусира. И ето го образа на екрана — зелен и черен.

Невероятно.

Пред очите му се очерта една-единствена единица на този организъм — идеален правилен шестоъгълник, всяка една от страните на който плътно се допираше до друг шестоъгълник. Вътрешността на шестоъгълника беше разсечена от клинове. Те се срещаха точно в центъра на структурата. Всичко това създаваше впечатление за математическа точност — нещо съвсем различно от представите за живота на Земята.

Приличаше на кристал.

Стоун се усмихна. Ливит щеше да е доволен — той страшно обичаше такива ефектни главозамайващи неща. Ливит също често беше споменавал за възможността да съществува живот, основан на кристална структура или подчинен на строго определен модел.

Стоун реши да извика Ливит.

Още от вратата Ливит видя всичко и заяви:

— Ето отговора.

— На кое?

— Ами как функционира организмът. Видях получените резултати от спектралния и биохимичния анализ.

— Е?

— Организмът е съставен от водород, въглерод, кислород и азот. А няма никакви аминокиселини. Никакви. Това означава, че няма белтъци, няма и ензими. Чудех се как могат да живеят на безбелтъчна основа. Сега разбирам.

— Кристална структура.

— Изглежда — Ливит се втренчи в екрана. — В три измерения, шестоъгълна пластинка, прилична на керамична плочка. Осемстенна фигура, всяка от двете големи стени е шестоъгълник, а вътре — срещащи се клиновидни отсечки.

— Те могат да служат и за разделяне на биохимичните функции.

— Да — каза Ливит и се намръщи.

— Какво има?

Ливит се замисли, искаше да си спомни нещо забравено, някакъв сън за къща и град. Почна да си спомня. Къща и град. Как къщата стоеше сама и как функционираше в рамките на града.

Спомни си целия сън.

— Интересно как тази единствена структура се свързва с другите.

— Чудите се дали това не е част от по-висш организъм ли?

— Именно. Дали наистина този организъм е самостоятелен като бактерия, или е част от по-голям орган или от по-голям организъм? Ако вие например гледате клетка от дроб, можете ли да предположите от какъв орган е тя? И какво би представлявала една мозъчна клетка без останалия мозък?

Стоун се загледа в екрана.

— Малко необикновено сравнение. Защото клетките на дроба могат да се възстановяват, а на мозъка — не.

Ливит се усмихна:

— Теорията за пратеника?

— А защо не — продължи Стоун.

Автор на „Теорията на пратеника“ беше Джон Р. Самюълз — инженер по съобщителна техника. В своя доклад на Петата ежегодна конференция по астронавтика и съобщителна техника той направи преглед на някои теории за начина, който други цивилизации биха избрали за контакт с нас. Той твърдеше, че и най-напредничавите схващания по този въпрос са незадоволителни и че по-развитите цивилизации сигурно ще намерят по-добри методи.

— Да предположим — започна той, — че дадена култура иска да изучи Вселената. Да предположим, че тя поиска да съобщи за своето съществуване в Галактиката, да изпрати информация, доказателство за своето съществуване във всички направления. Кой е най-добрият начин за това? Радиовълните? Едва ли, прекалено бавни, прекалено скъпи и много бързо заглъхват. Телевизията? — Още по-лошо. Даже силните сигнали след няколко милиарда километра угасват. Да се генерират светлинните лъчи пък е фантастично скъпо. Даже ако се намери средство да се взривят цели звезди, самото Слънце — това ще струва скъпичко.

Освен необходимите средства, друг недостатък, характерен за всяко излъчване, е, че с увеличаването на разстоянието силата на сигнала рязко намалява. Една лампичка, която свети непоносимо силно на три метра и се вижда на петнадесет километра, е съвсем неразличима на милион километри. Лъчистата енергия намалява пропорционално на радиуса на четвърта степен — прост необорим закон.

Така че тук би могло да се използва не физиката, а биологията. Трябва да се създаде комуникационна система, чиито сигнали да не намаляват своята сила с увеличаване на разстоянието, а да оставят толкова мощни на милиони километри, колкото са били в момента на излъчването си.

Накратко, трябва да се създаде организъм, способен да пренесе нужното съобщение, да може да се възпроизвежда, да е евтин и да се размножава във фантастични количества. Срещу минимална суровина да може да се получават трилиони такива пратеници. Освен това да са устойчиви на суровите условия на космическото пространство и да могат да растат и да се размножават. Само след няколко години броят им би бил неимоверно голям и те ще се носят във всички посоки на Галактиката, очаквайки да установят контакт с жива материя.

А какво ще стане, когато този контакт се осъществи? Всеки отделен организъм ще притежава способността да израсне в пълноценен орган или организъм. При контакт с друга жива материя те ще започнат да израстват в цялостен механизъм за свръзка. Все едно да разпръснеш милиард мозъчни клетки и всяка от тях да е в състояние при подходящи условия да възпроизведе целия мозък. И този новополучен мозък ще информира съответната цивилизация за наличието на друга и за начините, по които двете могат да се свържат.

На времето тази теория се стори на учените смешна, но сега, при създалите се обстоятелства не можеха да я пренебрегнат.

— Смятате ли, че организмът вече расте в някакъв вид комуникационна система? — попита Стоун.

— Може би посевките на културите ще ни отговорят на този въпрос — отвърна Ливит.

— Или пък рентгенокристалографският анализ — допълни Стоун. — Сега ще наредя да го направят.

Въпреки съмненията в необходимостта от това съоръжение, в края на краищата на петия етаж беше инсталирана апаратура за рентгенокристалографски анализ. Това бе най-модерният, сложен и скъп метод за структурен анализ в съвременната биология. Имаше и нещо общо с електронната микроскопия, но бе една стъпка по-съвършена от него. Притежаваше по-голяма чувствителност, проникваше в тайните на живата материя по-дълбоко, но с цената на огромна загуба на време, оборудване и човешки сили.

Биологът Р.А. Янек е казал: „Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-скъпо ни струва всяка стъпка.“ Той е имал предвид, че цената на всеки уред, с който човек може да види по-малки и по-тънки детайли, нараства по-бързо от неговата увеличителна способност. Този жесток закон беше открит най-напред от астрономите, които с горчивина разбраха, че да се построи телескоп с шестметрово огледало е много по-скъпо, отколкото такъв с триметрово.

Това важеше и за биологията. Оптическият микроскоп например е малък уред, който може да се носи с една ръка. Но с него могат да се видят само клетки, и това струва на учените хиляда долара.

С електронния микроскоп може да се наблюдават структури вътре в клетката. Но това е вече един по-голям апарат, който струваше сто хиляди долара.

Рентгеновата кристалография пък е още по-усъвършенствана — с нея може да се отдели и да се наблюдава една-единствена молекула — това е максималното приближение до наблюдаване на атомите, каквото изобщо е възможно в съвременната наука. Това устройство обаче е голямо колкото автомобил и запълва цяла стая. За него са необходими специално обучени оператори, а за разчитането на резултатите — компютър, защото чрез рентгеновата кристалография не се получава директен образ. Фактически това не е микроскоп и принципът му на действие се различава от този на оптическия и електронния микроскоп. Вместо изображение на фотоплаката се появява дифракционен чертеж — геометрична фигура от точки, доста загадъчна на вид. С помощта на компютъра фигурата от точки се анализира и се установява молекулния строеж на обекта.

Тази наука е сравнително нова, макар че носеше старомодно название. От кристалите вече рядко се интересуваха, терминът „рентгенокристалография“ водеше началото си от времето, когато обект на изследванията бяха кристалните структури. Строежът на кристала е строго определен и фигурата от точки, която се получава от рентгеновите лъчи, е лесна за анализ, но напоследък те започнаха да се използват и за вещества с неправилен строеж. При това лъчите се отразяват под най-различни ъгли. Компютърът може да „разчита“ фотографската плака, да измерва ъглите и по този начин да възпроизведе формата на предмета, който е дал това отражение.

В момента компютърът извършваше безкрайни и скучни изчисления. Но ако те се правеха от хора, щяха да са необходими години, а може би векове. А той го вършеше за секунди.

— Как се чувствате, мистър Джексън? — попита Хол.

Старецът премигна и погледна Хол с прозрачния му скафандър.

— Горе-долу — каза той и се усмихна горчиво.

— Искате ли да си поговорим малко?

— За какво?

— За Пидмонт.

— Какво за Пидмонт?

— За нощта, през която се случи всичко — поясни Хол.

— Добре, ще ви кажа. В Пидмонт съм прекарал целия си живот. Вярно, че съм отскачал и до Лос Анжелос, и до Сан Франциско, и даже до Сент Луис, но Пидмонт е моят живот. И трябва да ви кажа, че…

— Нощта, в която се случи всичко това — повтори Хол.

Той спря и извърна глава.

— Не искам да мисля за тази нощ.

— Трябва.

— Не искам.

Старикът продължаваше да гледа настрани, после пак се обърна към Хол:

— Всичките измряха, нали?

— Не, не всичките. Още един оцеля — и той кимна към креватчето до него.

Джексън се вгледа в купа от одеяла.

— Кой?

— Едно бебе.

— Бебе? Трябва да е бебето на Ритър, на Джеми Ритър. Съвсем е малко, нали?

— На около два месеца.

— Да, неговото е. Същински дявол, прилича на дядо си. Старият Ритър обичаше да вдига гюрултия. И детето беше същото. От сутрин до вечер фучеше. Не смееха да отворят прозорците си от него.

— А някаква друга особеност?

— Никаква, здраво като бик, само дето викаше толкова много. Спомням си, че онази нощ особено дяволски се беше разкрещяло.

— Коя нощ? — попита Хол.

— Ами тази, същата, когато Чарли Томас домъкна това проклето нещо. Ние, разбира се, всички го видяхме как пада, просветна като метеор и падна някъде на север. Всички бяхме развълнувани и Чарли Томас отиде да го търси. След двадесет минути пристигна. Беше го натоварил в багажника на колата си — новеничък Форд. Толкова се гордееше с него.

— И после какво стана?

— Какво стана — наобиколихме го и взехме да го разглеждаме. Мислехме, че е от онези космически неща. Ани веднага каза, че е от Марс, но тя по начало си е много занесена. Ние, разбира се, съобразихме, че не е от никакъв Марс, а сигурно от кейп Канаверал. Нали знаете, във Флорида има едно такова място, откъдето изстрелват ракетите.

— Да, продължавайте.

— Така… хубаво, съобразихме ние, но по-нататък… Дотогава такова нещо не беше се случвало в Пидмонт. Вярно, че веднъж един турист с пушка се беше разгърмял в мотела „Вождът на команчите“, но това беше през четиридесет и осма година. Освен това беше попрепил, пък имаше и смекчаващи вината обстоятелства — момичето му избягало, докато той бил войник в Германия ли, дявол знае къде. Никой нищо не му направи — хората го разбраха, и оттогава нищо не се е случвало. Тих градец. Затова и си го обичаме.

— Какво направихте с капсулата?

— Ами не знаехме какво да правим с нея. Ал викаше да я отворим, но ние сметнахме, че няма да е добре, нали може да има някакви научни работи вътре. Помислихме малко и Чарли, този, дето я донесе, предложи да я занесем на доктора. На доктор Бенедикт, искам да кажа, нашия градски лекар. Той се грижи за всички и за индианците даже. Добър човек, и много учен. Всичките му дипломи висят на стената. Решихме, че доктор Бенедикт щеше да знае как да постъпи. Затова го занесохме на него.

— И после?

— Старият доктор, всъщност той не е много стар, огледа капсулата внимателно, като че ли гледаше болен, и каза, че това нещо може да е дошло от космоса и би могло да е наше, но би могло и да е тяхно. Аз ще се погрижа — каза. — Трябва сигурно да се обадя по телефона и да съобщя. Всеки понеделник докторът играеше покер с Чарли, Ал и Хърб Джонстън — събираха се у Хърб и ние решихме, че след това той ще се обади, където трябва. Вече беше станало време за вечеря, а ние и без това бяхме огладнели. Отидохме си и оставихме доктора да се занимава.

— Колко беше часът?

— Около седем и половина.

— И какво направи докторът с него?

— Взе си го вкъщи и никой от нас повече не го е видял. Всичко започна в осем или осем и половина. Стояхме си с Ал на бензиностанцията — той беше дежурен тази вечер и си бъбрехме. Доста студена вечер, но аз исках да си поговорим, дано ми се размине малко болката в стомаха. Мислех да си взема газирана вода от автомата и да си изпия аспирина. Бях жаден. Като ме свиеше стомахът, винаги ожаднявах.

— Бяхте ли пили „Стерно“ този ден?

— Да, малко, към три часа.

— Как се чувствахте?

— Като бях с Ал, ми беше добре, бях малко замаян и стомахът ме болеше, но горе-долу се държах. Стояхме си в бензиностанцията, приказвахме си и изведнъж той извика: „Господи, главата ми.“ Скочи, изтича навън и падна. Посред улицата, без да промълви дума. Нищо не разбрах. Можеше да е сърдечна криза или удар, но той беше твърде млад за такива работи. Изтичах след него. Мъртъв… И изведнъж… те всички почнаха да излизат. Последва го мисис Ленгдън, вдовицата Ленгдън. После не си спомням, толкова много бяха. Просто се сипеха навън. Почнаха да се хващат за гърдите и да падат като че ли се препъваха. И никой не стана вече. И никой не обели и дума.

— Вие какво си помислихте?

— Не знаех какво да мисля, всичко беше толкова необикновено. Изплаших се. На вас ще кажа — исках да запазя спокойствие. Но, разбира се, не можех. Сърцето ми биеше силно, задъхвах се. Хвана ме страх. Мислех, че всички са мъртви. В този момент чух плача на бебето — значи не всички са мъртви. И тогава видях Генерала.

— Генерал?

— О, ние така си го наричаме. Той не беше генерал, но бе участвал във войната и обичаше да го напомня. По-стар е от мен. Добър човечец беше Питър Арнълд. Винаги здрав като скала. Стоеше на прага с военните си дрехи. Беше тъмно, но имаше луна. Забеляза ме и попита: „Ти ли си това, Питър?“ — Ние имаме еднакви имена. Аз му рекох: „Да, аз съм.“ „Какво става, дявол да го вземе? Японците ли идват?“ — вика. Тогава думите му ми се сториха странни, а той продължаваше: „Трябва да са наистина японците. Идват да ни избият.“ А аз му викам: „Питър, да не си се чалнал?“ Той каза, че не се чувства добре и си влезе вътре. Наистина трябва да се беше чалнал, защото се самоуби. Но и другите откачиха. Такава беше, явно, болестта.

— Как разбрахте?

— Хората не се самоизгарят или давят, ако са с всичкия си, нали? До тази нощ всички хора в този град бяха добри, нормални. И изведнъж нещо им стана.

— Вие какво направихте?

— Казвах си: „Питър, ти сънуваш. Сигурно си пийнал повечко.“ Отидох си вкъщи и си легнах. Мислех си — утре сутринта ще бъде по-добре. Но към десет часа чух шум от кола и излязох да видя кой е. Беше някакъв фургон. Вътре имаше двама мъже. Отидох да ги видя, но по дяволите, и те се проснаха мъртви. Ужасна работа. Но странно…

— Кое?

— Само още една кола мина тази нощ, а обикновено минават толкова много.

— Още една кола ли?

— Да. Уилис, нощният патрул. Той мина петнадесет секунди или половин минута преди всичко това да започне. Не спря — понякога не спира. Зависи дали е закъснял за смяна.

Джексън въздъхна и отпусна главата си на възглавницата.

— Ако нямате нищо против, ще поспя, изтощих се от това бърборене.

Затвори очи. Хол се промъкна обратно през тунела, седна в лабораторията и се загледа в Джексън и бебето в кошчето. Стоя така дълго време.

XIII. ТОПИКА

Залата беше голяма колкото футболно игрище и оскъдно мебелирана — само с няколко маси. Гласовете на техниците, които подреждаха останките от катастрофата, кънтяха. Членовете на комисията поставяха изкривените парчета метал от „Фантома“ така, както бяха намерени в пясъка.

Чак като свършеха тази процедура, щеше да започне истинското разследване.

Майор Манчек, изморен, с възпалени очи, седеше в ъгъла, стискаше чашата си с кафе и ги наблюдаваше. Според него имаше нещо сюрреалистично в тази сцена: десетина мъже във варосаната зала на Топика да възпроизвеждат аварията със самолета.

Един от биофизиците се приближи до него, като размахваше под носа му прозрачна найлонова чанта.

— Току-що ги взех от лабораторията.

— Какво е това?

— Никога няма да се сетите — очите му светеха от вълнение.

„Добре де, няма да се сетя“ — помисли си Манчек ядосано и повтори:

— Какво е това?

— Деполимеризиран полимер — отговори биофизикът, премлясквайки от задоволство. — Току-що го взех от лабораторията.

— Какъв полимер?

Полимерът е изграден от многократно повтарящи се еднакви молекулни остатъци — звена, хиляди еднакви частици, като доминото. Полимери са повечето от пластмасите, както и найлонът, вискозата, целулозата и даже гликогенът, синтезиран от черния дроб.

— Полимерът — пластмасата, от която е направен въздушният маркуч до маската на пилота на „Фантома“. И самата маска на пилота.

Манчек се намръщи и погледна ронливия черен прах в чантата.

— Пластмаса, казвате?

— Да. Полимерът се е деполимеризирал. Пластмасата наистина е била разрушена, но не от вибрация, а от чисто биохимично въздействие — чисто органично.

Постепенно Манчек започна да разбира.

— Според вас нещо е разрушило пластмасата.

— Да, може и така да се каже, но е доста опростено, разбира се.

— Какво е то?

Биофизикът сви рамене.

— Някакъв вид химична реакция. Може би предизвикана от киселина или голяма топлина, или…

— Или?

— Може би някакъв микроорганизъм. Ако има такъв, който да разрушава пластмаса. Разбирате какво ви говоря, нали?

— Да — отговори Манчек, — мисля, че разбирам.

Той излезе от стаята и се отправи към телеграфа, разположен в другата част на зданието. Написа телеграма за базата „Уайлдфайър“ и я предаде на телеграфиста. Докато чакаше да бъде изпратена, попита:

— Нямаме ли още отговор?

— Отговор ли?

— Да, отговор от „Уайлдфайър“?

— „Уайлдфайър“ ли, сър? — учуди се телеграфистът.

Манчек потърка очи. Страшно се умори — забрави, че трябва да си държи езика зад зъбите.

— О, нищо, нищо.

След разговора с Питър Джексън, Хол отиде да потърси Бъртън. Той разглеждаше пробите от предишния ден в стаята за аутопсия.

— Намерихте ли нещо? — попита Хол.

Бъртън се дръпна от микроскопа и въздъхна:

— Не, нищо.

— Все си мисля за тези луди — продължи Хол. — Като говорех с Джексън, пак се сетих. Толкова много хора в града са полудели или са били като замаяни, искали са да се самоубият тази нощ и повечето от тях са възрастни.

Бъртън се намръщи:

— Какво от това?

— При старите хора като Джексън — продължи Хол — има всякакви болести. Организмите им се рушат по най-различни начини. На някои белите дробове са изтощени, на други сърцето е слабо, черният дроб работи зле, съдовете склерозират.

— Смятате ли, че това изменя хода на болестния процес?

— Може би. Все си мисля, от какво хората могат да си изгубят така бързо ума?

Бъртън поклати неопределено глава.

— И още нещо — каза Хол — Джексън си спомни, че преди смъртта си една от жертвите извикала: „Господи, главата ми.“

— Преди самата си смърт ли? — уточни Бъртън.

— Да.

— Мислите ли, че може да е кръвоизлив?

Хол кимна:

— Изглежда правдоподобно. Във всеки случай трябва да се провери.

Ако щамът „Андромеда“ предизвиква по някаква причина кръвоизлив в мозъка, това означава, че той може да доведе мигновено и до психически смущения.

— Но нали видяхме, че смъртта се причинява от съсирване…

— Да, при повечето хора, но не при всички — поясни Хол. — Някои оживяват, други полудяват.

Бъртън кимна. Изведнъж той се развълнува. Ами ако наистина въпросният микроорганизъм руши кръвоносните съдове? Това веднага ще предизвика съсирване. Щом стената на кръвоносния съд се разруши, пробие или изгори, съсирването мигновено започва. Отначало около мястото на поражението се натрупват тромбоцитите, които го защитават и не допускат голяма загуба на кръв. После се събират червените кръвни телца. След това фибриновата маса ги свързва и настъпва съсирване. Накрая съсирекът се уплътнява и втвърдява.

Това бе нормалният процес.

Но ако поражението бе голямо, ако започнеше от белите дробове и продължеше нататък…

— Интересно, щом този микроорганизъм руши стените, това означава, че започва съсирване. Но ако при определени хора съсирването се предотвратява по някакъв начин, то тогава той продължава да разяжда съдовете и причинява кръвоизливи.

— А лудостта — намеси се Бъртън, като започна да преглежда бързо своите проби. Взе три от мозъка и започна да ги изследва.

Без съмнение.

Патологията беше очевидна. Във вътрешния слой на стените на мозъчните съдове се виждаха малки зелени петна. Бъртън не се съмняваше, че при голямо увеличение те щяха да се окажат съставени от същите шестоъгълници.

Той бързо провери и другите проби — от белия и черния дроб и далака. На няколко места в стените на кръвоносните съдове намери зелени петна, но не в такова огромно количество, както в мозъка.

Явно щамът имаше предпочитание към мозъчните кръвоносни съдове. Не бе ясно защо. Известно е, че там кръвоносните съдове притежават някои особености. Например: при известни условия кръвоносните съдове на тялото се разширяват или свиват — при голям студ или физическо усилие, докато в същото време кръвоносните съдове на мозъка не претърпяват никакво изменение, осигурявайки все един и същ приток на кръв в мозъка.

При физическо натоварване притокът на кръв в мускулите може да се увеличи от пет до двадесет пъти. А мозъкът получава един и същ приток: независимо от това дали човек взима изпит или дреме, сече дърва или гледа телевизия. Мозъкът получава едно и също количество кръв всяка минута, всеки час, всеки ден.

Учените не са открили защо това е така и как точно мозъчните кръвоносни съдове се саморегулират, но явлението съществува и тези съдове се смятат за особен случай всред другите артерии и вени. Явно, че при тях има нещо по-различно.

И ето сега, пример на микроорганизъм, който предпочита да разрушава именно тях.

Като размисли, Бъртън разбра, че това не е толкова необикновено. Например сифилисът има предпочитание към аортата, твърде специфична и частна реакция. Цистозомозата, паразитна инфекция, в зависимост от вида си, въздейства на пикочния мехур, червата, изобщо на органите от храносмилателния тракт. Така че тясната специализация на микроорганизмите съвсем не е невъзможна.

— Има и още един проблем — каза той, — в повечето хора съсирването започва от белите дробове. Това знаем. Може би и рушенето на кръвоносните съдове започва оттам. Това, по което се различават…

Изведнъж Бъртън млъкна.

Спомни си плъховете, при които се опита да спре съсирването. Въпреки това те умряха, а той не ги аутопсира.

— Боже господи — възкликна Бъртън.

Бързо извади един плъх от хладилника и го разряза. Да, кървеше. Направи дисекция на мозъка и видя там силен кръвоизлив.

— Сега вече е ясно — каза Хол.

— Значи, ако животното е нормално, то умира от съсирване, което започва от белите дробове, а ако съсирването се предотврати, бактерията прониква до кръвоносните съдове на мозъка, руши ги и предизвиква кръвоизлив.

— И лудост.

— Да — Бъртън беше силно развълнуван. — А на съсирването може да попречи всяка болест на кръвта. Или липса на витамин К. Лошо усвояване на хранителните вещества. Функционална недостатъчност на черния дроб, нарушение на белтъчния синтез. И още десетки неща.

— Които по-често се срещат у възрастните хора — забеляза Хол.

— Джексън има ли някаква такава болест?

Хол мисли доста дълго и каза:

— Не, черният му дроб е болен, но не толкова сериозно.

Бъртън въздъхна:

— Значи стигнахме дотам, откъдето тръгнахме.

— Не, не съвсем. Защото и Джексън, и бебето са оцелели. У тях не е предизвикан кръвоизлив. Микроорганизмът изобщо не е проникнал. Изобщо!

— А това означава?

— Това означава, че по някакъв начин при тях е предотвратен първоначалният процес, т.е. проникването му в стените на кръвоносните съдове. Щамът не е стигнал нито до белите дробове, нито до мозъка.

— Но защо?

— Ще разберем — отговори Хол, — когато установим защо шестдесет и деветгодишния пияница с язва прилича на двумесечно бебе.

— А изглеждат направо антиподи — разсъждаваше Бъртън.

— Да, така изглеждат — потвърди Хол. Трябваше да минат много часове, преди Хол да разбере, че всъщност в думите на Бъртън се таи отговорът на загадката — но този отговор нямаше да има вече никакво значение.

XXIV. ПРЕОЦЕНКА

Сър Уинстън Чърчил беше казал веднъж, че „истинската гениалност се състои в способността да оцениш правилно неопределената, случайна и противоречива информация“. За групата „Уайлдфайър“ обаче беше характерно, че въпреки блестящите си индивидуални качества, нейните членове допуснаха няколко много груби грешки при оценката на постъпващата информация.

Всичко това напомня сентенцията на Монтен — „При силно напрежение хората оглупяват и се самоизмамват.“ Наистина участниците в групата бяха под силно напрежение, но те знаеха, че това ще бъде така и бяха подготвени за евентуални грешки.

И все пак не можеха да предвидят мащабите, огромните отклонения, до които ги доведоха тези грешки. Не очакваха, че основната им грешка щеше да се състои от множество недоглеждания, от куп изпуснати важни факти.

Сякаш в един момент всичките бяха заслепени. По-късно Стоун го обясняваше така: „Ние бяхме ориентирани в проблема, но всичко, което правехме, беше насочено единствено към намиране на начин да се излекува заразата. И затова, естествено, вниманието ни беше насочено главно към Пидмонт. Мислехме, че ако не намерим бързо разрешение на този въпрос, после ще стане късно и участта на Пидмонт ще постигне цялата земя. Не можехме ни най-малко да променим хода на мисленето си.“

Грешката започна да взима все по-големи размери, когато работата стигна до изследването на посевките на културите.

Стоун и Ливит бяха взели хиляди проби от капсулата. Бяха направили посевки при най-различни атмосферни и температурни условия и при различно налягане. Резултатите можеха да се анализират само от компютър.

При програмата „Растеж Трансматрица“ компютърът не отбелязваше всички възможни комбинации от условия, влияещи на растежа, а само важните положителни и отрицателни резултати. И то след като измерваше автоматично теглото на всяка чашка Петри и изследваше всяко нарастване с фотоелектричното си око.

Когато Стоун и Ливит пристъпиха към анализ на резултатите, откриха няколко удивителни закономерности. На пръв поглед като че ли хранителната среда нямаше никакво значение — организмите се развиваха еднакво добре върху захар, кръв, шоколад, агар-агар10 и даже върху обикновено стъкло.

Но газовата среда и светлината оказаха решаващо въздействие.

Ултравиолетовата светлина стимулираше растежа при всички обстоятелства. Пълната тъмнина и в по-малка степен инфрачервената светлина го възпрепятстваха.

В присъствието на кислород растежът напълно спираше, а в присъствието на въглероден двуокис се усилваше. Азотът не оказваше влияние.

Най-голям растеж се получаваше при сто процента присъствие на въглероден двуокис и ултравиолетова светлина, а най-малък — в чиста кислородна среда и пълна тъмнина.

— И какъв е изводът? — попита Стоун.

— Прилича на пряко превръщане на енергията — отвърна Ливит.

— Чудно — промълви Стоун.

Той подаде на входното устройство координатите на изолирана система. Такива системи се използваха за изследване на обмяна на веществата при бактериите, като се измерваше количеството на постъпилите газове и хранителни вещества и после количеството на отпадъците. Всичко беше херметизирано и напълно автономно. Ако в такава среда се поставеше растение, измерваше се поглъщането на въглероден двуокис и отделянето на вода и кислород.

Но при същите условия щамът „Андромеда“ се проявяваше съвсем различно. Организмът не отделяше нищо. В средата от въглероден двуокис и при ултравиолетова светлина той продължаваше да расте до пълно поглъщане на въглеродния двуокис. След това растежът спираше. Не се отделяше нищо — нито газ, нито какъвто и да било остатъчен продукт.

— Пълно усвояване — забеляза Стоун.

— Трябваше да се очаква — добави Ливит.

Това беше организъм, напълно приспособим към околната среда. Той консумираше всичко, не изхвърляше нищо — чудесно качество за вакуума на космическото пространство.

Изведнъж една и съща мисъл осени и двамата.

— Господи.

Ливит вече тичаше към телефона.

— Бързо. Свържете ме с Робъртсън.

— Невероятно — продължи Стоун. — Нищо не се губи. Даже не се нуждае от хранителна среда. Може да расте в присъствието на въглероден двуокис, кислород и слънце. Точка.

— Дано не сме закъснели — каза Ливит, като нетърпеливо наблюдаваше екрана на компютъра.

Стоун кимна.

— Ако този организъм наистина е в състояние направо да превръща материята в енергия и енергията в материя, значи той действа като миниатюрен реактор.

— И при атомен взрив…

— Невероятно — не спираше Стоун, — просто невероятно.

Екранът се освети. Те видяха Робъртсън, изморен, с цигара в ръка.

— Джеръми, трябва да ми дадеш още малко време. Аз не можах…

— Слушай — заговори Стоун, — трябва веднага да вземеш мерки заповедта 7–12 да не се приведе в действие. Абсолютно необходимо е при никакви обстоятелства атомното устройство да не се взривява в близост с тези микроорганизми. Това е най-фаталното нещо, което бихме могли да направим на този свят, говоря буквално.

Накратко обясни какво беше открил.

Робъртсън свирна с уста.

— По този начин щяхме да им осигурим фантастично богата хранителна среда.

— Точно така — потвърди Стоун.

Проблемът за благоприятната хранителна среда беше предмет на особено безпокойство за групата „Уайлдфайър“. В обикновени условия, както е известно, съществуват много фактори, които задържат и балансират неконтролирания бърз растеж на бактериите.

А иначе математическата картина на неконтролирания растеж е застрашителна. Например една-единствена клетка на бактерия E.coli при „идеални условия“ се дели всеки двадесет минути. Като че ли в това няма нищо особено, но ако се замислите… Бактерията се размножава в геометрична прогресия, от една се образуват две, после четири, осем и така нататък. И излиза, че за един ден една клетка от E.coli може да се превърне в свръхколония голяма и тежка, колкото цялата планета.

Това, разбира се, никога не може да се случи по простата причина, че не съществуват такива „идеални условия“. Храната се свършва. Кислородът се изчерпва. Условията в самата колония се променят и това спира растежа.

Ако даден организъм обаче наистина има способността да превръща направо материята в енергия и му бъдат осигурени огромни количества такава енергия, каквато се получава при атомния взрив.

— Ще предам препоръката ви на Президента — каза Робъртсън. — Ще му стане приятно, като разбере, че е бил прав за отменянето на заповед 7–12.

— Предай му и моите поздравления за научната му интуиция — каза Стоун.

Робъртсън се почеса по главата:

— Знаеш ли, получих още данни за катастрофата на „Фантома“. Станала е в района западно от Пидмонт, на височина шест хиляди и деветстотин метра. Комисията е успяла да намери останки от разрушената пластмаса, за която споменава пилотът. Причината е деполимеризация.

— Какво мисли за това комисията?

— Не знаят какво да мислят — призна Робъртсън. — И още нещо. Намерили са и парченца от кости, по всяка вероятност човешки, евентуално раменна и бедрена, но съвсем чисти, просто като полирани.

— Месото е изгоряло, така ли?

— Не изглежда точно така — отговори Робъртсън.

Стоун се намръщи и погледна Ливит.

— А как?

— Нали ви казах, чиста, излъскана кост — повтори Робъртсън. — И на тях им се видя много странно. И друго. Проверихме частите, които ограждат Пидмонт — сто и дванадесети полк е там, разположен в радиус сто и петдесет километра около населеното място. На осемдесет километра в дълбочина също има патрули. Западно от Пидмонт има около сто души. От тях нито един не е умрял.

— Нито един? Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Имало ли е хора в района, когато „Фантом“-ът е прелетял над него?

— Да. Дванадесет души. Те всъщност съобщиха за самолета в базата.

— Изглежда, че катастрофата е просто някакво съвпадение — забеляза Ливит.

Стоун кимна към Робъртсън.

— Склонен съм да се съглася с Питър. След като на земята няма жертви…

— Може би организмите са само в горния слой на атмосферата?

— Възможно е. Но засега знаем само как този организъм убива и нищо повече. Чрез съсирване, никакви там разпадания, полиране на кости и други щуротии. Чрез съсирване.

— Добре де — съгласи се Робъртсън. — Да оставим самолета на мира.

И тук разговорът прекъсна.

— Да проверим сега биологичната активност на културите — нареди Стоун.

— Да направим ли пак опит с плъхове?

Стоун кимна:

— Но първо вижте дали щамът е все още толкова заразен.

Ливит се съгласи. Трябваше да са сигурни, че организмът не е мутирал, не се е изменил в нещо, което има съвсем различно действие.

Вече се приготвяха да почват опитите, когато мониторът за връзка с петия етаж зазвъня. Чу се:

— Доктор Ливит, доктор Ливит.

Ливит се обади. На екрана се появи приятно лице на млад мъж с бяла престилка.

— Да.

— Получихме електроенцефалограмата от компютърния център. Сигурен съм, че има някаква грешка, но…

Той се запъна.

— Е — нетърпеливо попита Ливит, — какво има?

— Вашата електроенцефалограма, сър, е отнесена към четвърта група, тя е атипична, но вероятно е благоприятна. Бихме искали да повторим записа.

— Трябва да е някаква грешка — каза Стоун.

— Сигурно — потвърди Ливит.

— Несъмнено, сър, но ние искаме да бъде сигурни.

— Сега съм много зает — отвърна Ливит.

Стоун се намеси, като се обърна направо към лаборанта.

— Доктор Ливит ще направи втора електроенцефалограма веднага, щом се освободи.

— Добре, сър.

Когато екранът загасна, Стоун каза:

— Има моменти, когато тези задължителни процедури могат да те изкарат от нерви.

— Да — съгласи се Ливит.

Тъкмо щяха да се заловят отново за биологичните изследвания на различните хранителни среди, когато компютърът съобщи, че предварителните резултати от рентгенокристалографията са готови. Стоун и Ливит отидоха да ги видят и отложиха изследването на хранителните среди. Жалко. Ако бяха останали, щяха да забележат, че в разсъжденията си са се отклонили доста и вече са тръгнали по грешен път.

XXV. УИЛИС

Рентгенокристалографският анализ показа, че организмът „Андромеда“ не се състои от по-малко съставни части, както нормалната клетка — нито ядро, нито митохондрии, нито рибозоми. Едно-единствено вещество изграждаше и стените, и вътрешността. На снимката бе отразен характерен процес на прецесия — разсейване на рентгенови лъчи.

Като разгледа резултатите, Стоун каза:

— Серия от шестоъгълни пръстени.

— И нищо повече — потвърди Ливит. — Дявол да го вземе, как ли функционира?

Нито единият, нито другият беше в състояние да разбере как такъв просто устроен организъм може направо да използва енергия за растежа си.

— Доста елементарна пръстеновидна структура — каза Ливит, — една фенолна група и нищо повече. Би трябвало да е съвсем инертна.

— А тя превръща енергията в материя.

Ливит се почеса по главата. Той пак си спомни сравнението с града и мозъчните клетки. По структура молекулата бе проста, сама по себе си не притежаваше никакви скрити възможности, но в състава на някаква общност тя добиваше необикновена сила.

— Може би има критично ниво, определено състояние на структурата, при което тя придобива свойства, невъзможни за по-простата единица — предложи Ливит.

— Както при мозъка на шимпанзетата — напомни Стоун.

Ливит кимна. По основната си характеристика мозъкът на шимпанзетата бе толкова сложен, колкото и човешкият мозък. Имаше малки разлики в структурата, но главното бе другаде — в големината. Човешкият мозък бе по-голям, с повече клетки, с повече вътрешни връзки.

И именно тази тънка разлика го правеше качествено различен. Както веднъж шеговито беше отбелязал неврофизиологът Томас Уолдрън: „Разликата се състои в това, че ние използваме шимпанзето за опитно животно, а не обратното.“

Стоун и Ливит си блъскаха главата над тази загадка известно време и като не стигнаха до никакъв извод, преминаха към анализ на електронната плътност по метода на Фурие. Вероятността за местоположението на електроните в тази структура беше изобразена на схема, прилична на топографска карта.

И тук се натъкнаха на нова странност. Имаше структура, но коефициентът на Фурие беше различен при различните точки.

— Като че ли част от структурата по някакъв начин се изключва — забеляза Стоун.

— Във всеки случай тя не е еднородна — допълни Ливит.

Стоун въздъхна и погледна схемата.

— Да имахме поне един физикохимик.

„Вместо Хол“ — добави той наум.

Хол потърка уморено очи и отпи глътка кафе. Как би искал да има поне малко захар. Седеше сам в кафенето, беше тихо, само телетайпът прощракваше в ъгъла.

Постоя малко, после стана, приближи се до него и започна да преглежда рулата хартия. По-голямата част от информацията не му говореше нищо.

И изведнъж едно изречение от „Бюлетин за смъртните случаи“ привлече погледа му. Този бюлетин се изработваше от компютъра и включваше всички по-важни произшествия в зависимост от подадената програма. Сега той трябваше да подбере смъртните случаи, станали в областта Аризона — Невада — Калифорния, и да ги напечата отново.

Може би Хол не би му обърнал внимание, ако не беше разговорът му с Джексън. Досега му се струваше, че само си беше загубил времето с този старец.

А ето че трябваше да се позамисли.

Хол веднага си спомни, че този Уилис беше минал през града няколко минути преди да се разрази заразата. Но беше минал, без да спира.

И по-късно беше полудял.

Каква ли бе връзката?

Интересно. Във всеки случай имаше много общи неща — и Уилис е имал язва, беше пил аспирин и после се беше самоубил.

Това, разбира се, още нищо не доказваше. Всички тези обстоятелства можеха да са случайни, но все пак трябваше да се проверят.

Натисна копчето на компютърното табло. Екранът светна и едно момиче със слушалки му се усмихна.

— Свържете ме с главния лекар на Аризонската пътна полиция, Западния сектор, моля.

— Да, сър — каза тя енергично.

След няколко секунди екранът светна отново.

— Свързваме ви с доктор Смитсън, лекар от пътната полиция, западно от Флагстаф. Той няма телевизионен монитор, но може да му говорите.

— Добре — отговори Хол.

Нещо прещрака и забръмча. Хол погледна екрана, момичето беше изключило звука и навярно отговаряше на други запитвания. Докато я наблюдаваше, той чу дълбок, бавен глас:

— Ало, кой ме вика?

— Ало! Докторе, тук е доктор Марк Хол от… Финикс. Искам да ме осведомите за един от вашите случаи — за патрула Уилис.

— Момичето, което ни свърза, спомена, че сте от някакво правителствено учреждение. Вярно ли е?

— Да, вярно е. Искаме…

— Доктор Хол — продължаваше бавно Смитсън, — може би все пак ще удостоверите самоличността си и името на вашето учреждение?

— За съжаление, нямам право да отговоря на вашия въпрос.

— Да, но все пак трябва да ме разберете. Не мога да давам информация по телефона, и то на човек, който не желае да ми каже за какво му е нужна тя.

Хол въздъхна дълбоко.

— Но, докторе, аз трябва да ви попитам…

— Попитайте ме каквото искате, просто няма да…

В това време един звънец зазвъня и безстрастен металически глас заговори:

„Моля за внимание. Това е запис. Компютрите анализираха качеството на връзката и установиха, че разговорът се записва от външно лице. Напомняме, че наказанието за запис на правителствени разговори е минимум пет години затвор. Ако записът продължи, този разговор ще се прекъсне автоматично. Благодаря.“

Настъпи дълго мълчание. Хол можеше да си представи учудването на Смитсън.

— От какво дяволско място се обаждате, все пак? — попита Смитсън накрая.

— Затворете го, хайде.

Пауза, прещракване и:

— Добре, затворих го.

— Обаждам ви се от секретно правителствено учреждение — поясни Хол.

— Добре, сега да се разберем…

— Чакайте, ще ви обясня всичко накратко. Работата е изключително важна и се отнася до полицая Уилис. Без съмнение случаят ще се разследва и вие сигурно ще бъдете привлечен. Но преди това може би ще успеем да докажем, че полицаят не е бил отговорен за своите действия, че е страдал от някакво остро заболяване. Не можем обаче да направим това, ако вие не ни помогнете, и то ужасно бързо. А за отказ да съдействате на официално правителствено разследване, имаме право да ви осъдим на дванадесет години затвор. Не ме интересува дали вярвате или не, но по-добре е да повярвате.

Настъпи пак дълга пауза и накрая се чу познатият провлечен глас:

— Не се афектирайте, доктор Хол. Сега, естествено, разбирам…

— Беше ли Уилис болен от язва?

— Язва? Не. Той само така е казал или поне така са казали, че е казал. Никога не е имал язва, доколкото знам.

— Бил ли е болен от нещо?

— Диабет — отговори Смитсън.

— Диабет?

— Да. И се отнасяше към болестта си много небрежно. Открихме я преди пет-шест години. Тогава беше на тридесет години. Доста остра форма. Слагахме му инсулин по петнадесет единици дневно. Той обаче си беше небрежен. Един-два пъти го докарваха в болницата в кома, защото не си слагаше инсулин. Казваше, че мрази да го дупчат. Искахме да го отстраним от полицията, не трябваше да му се дава да кара кола. Можеше изведнъж да получи ацидоза и да катастрофира. Много го наплашихме и той уж обеща да внимава. Оттогава, струва ми се, изминаха три години. Той редовно си биеше инсулина.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че да. Но сервитьорката на ресторанта, Сали Къноувър, казала на един от следователите, че Уилис бил пил преди това, защото миришел на алкохол. Аз обаче мога да гарантирам, че Уилис през живота си не е близвал алкохол. Той беше истински фанатик в това отношение. Никога не е пил, нито пушил. Винаги е водил съвсем трезвен живот. Ето защо диабетът страшно му досаждаше. Смяташе, че с нищо не го е заслужил.

Хол се отпусна на стола. Приближаваше се все повече и повече. Само да посегне и щеше да достигне отговора, последния отговор — ключа към всичко.

— И един последен въпрос — каза Хол. — Минавал ли е Уилис през Пидмонт в деня на своята смърт?

— Да. Обади се оттам. Малко беше закъснял, но мина през Пидмонт. Защо? Има ли това нещо общо с опитите, които се правят по тези места?

— Не — отговори Хол, но беше сигурен, че Смитсън не му вярва.

— Страшно се натопихме с тази история на Уилис. Ако и вие имате някакви доказателства, моля…

— Да, да, ще държим връзка — обеща Хол и изключи. На екрана се появи момичето:

— Свършихте ли, доктор Хол?

— Да, но имам нужда от една информация.

— Каква?

— Имам ли власт да арестувам някого?

— Ще проверя, сър. В какво е обвинен?

— В нищо. Само трябва да го задържим.

В продължение на минута момичето разглеждаше нещо на таблото пред себе си.

— Доктор Хол, вие имате право да призовете всеки на официален военен разпит и може да го задържите не повече от четиридесет и осем часа.

— Добре. Уредете това — каза Хол.

— Да, сър. Кого трябва да повикам?

— Доктор Смитсън.

Момичето кимна и екранът угасна.

Малко му дожаля за Смитсън. Щеше доста да се поизпоти тези няколко часа, но нищо повече. Все пак сега беше много важно да не се разпространяват слухове за Пидмонт.

Хол се облегна назад и се замисли върху всичко, което успя да научи. Беше много развълнуван, чувстваше се на прага на важно откритие.

Трима души:

Диабетик, изпаднал в ацидоза, защото не взел инсулин.

Старец, пил спирт и взел аспирин — пак ацидоза.

Бебето.

Единият бе живял няколко часа, другите двама по-дълго, а може би изобщо бяха вън от опасност. Единият беше полудял, другите двама — не. Но нещо ги свързваше всичките.

Нещо много просто.

Ацидозата. Учестеното дишане. Съдържанието на въглероден двуокис. Кислородна наситеност. Замайването. Умората. Всичко беше някак логично свързано. И те държаха ключа за борба с „Андромеда“.

В този момент се чу сигналът за обща тревога и заблестя жълта светлина.

Хол скочи и излезе от стаята.

XXVI. АВАРИЯ

МИГАЩОТО ТАБЛО В КОРИДОРА веднага показа къде беше мястото на произшествието — стаята за аутопсии. Хол се досещаше за причината — сигурно по някакъв начин е била пробита изолацията и заразата е проникнала.

Като тичаше по коридора, той чу тихия, успокоителен глас от високоговорителя:

— Пробита е изолацията в стаята за аутопсии. Пробита е изолацията в стаята за аутопсии. Обявява се тревога.

Асистентката му излезе от лабораторията и го видя.

— Какво става?

— Сигурно Бъртън. Инфекцията е проникнала.

— А той добре ли е?

— Съмнявам се — отговори Хол и пак се затича.

Тя хукна след него.

Ливит излезе от морфологичната лаборатория и се присъедини към тях. Сега и тримата бягаха колкото могат по-бързо по плавно виещите се коридори. Хол тъкмо си мислеше, че Ливит бяха много добре за своите години и той изведнъж спря.

Застана като вцепенен, вперил поглед в таблото с мигащите лампи.

Хол го погледна:

— Хайде, върви — каза той.

— Доктор Хол, той не е добре — забеляза асистентката.

Ливит не се движеше. Стоеше прав, с отворени очи; но като че ли беше заспал. Ръцете му висяха отпуснати.

— Доктор Хол…

Хол спря и се върна.

— Питър, хайде, момче, сега имаме нужда от теб.

Той не каза повече нито дума, защото Ливит изобщо не го чуваше, а само гледаше втренчено мигащата светлина. Хол закри очите му с ръка, той пак не реагира. Хол си спомни как и друг път Ливит избягваше да гледа мигащи светлини и когато го питаха защо, той обръщаше въпроса на шега.

— Дявол да го вземе — промърмори Хол. — Сега ли намери…

— Но какво му е? — продължаваше да пита асистентката.

От ъгъла на устата му течеше слюнка. Хол бързо мина зад него и каза на момичето:

— Минете отпред и покрийте светлините, за да не ги вижда.

— Защо?

— Защото мигат три пъти в секунда — отговори Хол.

— Искате да кажете…

— Скоро ще започне припадъкът.

Ливит припадна. Коленете му се прегънаха с главозамайваща бързина и той се строполи на пода. Тялото му започна да трепери. Ръцете, краката, целият. Той стисна зъби и издаде задавен крясък. Главата му удряше пода. Хол я подпря с крака си — по-добре така, отколкото да я удря на твърдия под.

— Не се опитвайте да му отваряте устата — каза Хол. — Няма да можете. Той така здраво я е стиснал.

На панталоните му се появи жълто петно.

— Сега може да започне общият спазъм. Бързо идете в аптеката и донесете сто милиграма луминал и спринцовка. После, ако трябва, ще преминем на дилантин.

Ливит плачеше със стиснати зъби, като животно. Стегнатото му тяло се извиваше и удряше пода като въже. Момичето се върна със спринцовката. Хол почака Ливит да се отпусне и му би инжекцията.

— Останете при него — помоли той асистентката. — Ако има още един пристъп, просто направете това, което аз направих. Сложете си крака под главата му. Мисля, че скоро ще дойде на себе си. Не се опитвайте да го местите.

И Хол отново се спусна към стаята за аутопсии.

Няколко секунди той се опитва да отвори вратата и после изведнъж разбра, че вратата е затворена автоматично. Лабораторията беше заразена. После отиде в контролния пункт. Там беше Стоун и наблюдаваше на екрана смъртно изплашения Бъртън.

Бъртън изглеждаше много зле: лицето му бе побледняло, дишаше бързо и не можеше да говори. Изглеждаше точно такъв, какъвто си беше всъщност — човек, който чака смъртта да дойде всеки момент.

Стоун се опитваше да му вдъхне надежда.

— Успокой се, успокой се, не се страхувай, всичко ще се оправи, само се успокой.

— Страх ме е — мърмореше Бъртън. — О, господи, страх ме е.

— Успокой се — продължаваше Стоун с мек глас. — Ние вече знаем, че бактерията не се чувства добре в среда от кислород. Сега вкарваме кислород в лабораторията. Това ще те спаси за известно време.

Стоун се обърна към Хол.

— Чак сега ли идвате? Къде е Ливит!

— Припадна — отговори Хол.

— Какво?

— Светлините на вашето табло мигат три пъти в секунда и той получи пристъп.

— К А К В О?

— Епилепсия. Отначало лек припадък, после по-голям — с гърчове, уриниране и всичко останало. Бих му луминал и веднага дойдох.

— Ливит има епилепсия?

— Точно така.

— Но той сигурно не е знаел, не е съзнавал — промълви Стоун.

И изведнъж си спомни молбата за втора електроенцефалограма.

— Знаел е — каза Хол. — Той винаги избягваше мигащите светлини, които са причина за пристъпите му. Сигурен съм, че е знаел. Сигурен съм, че е имал моменти, в които не е съзнавал какво му става. Губили са му се минути и после нищо не е могъл да си спомни.

— Сега как е?

— Поддържаме го с успокоителни средства.

— А тук вкарваме чист кислород на Бъртън — поясни Стоун. — Това ще му помогне за известно време, докато намерим друг начин.

Стоун изключи връзката с Бъртън и добави:

— Фактически кислородът ще почне да постъпва при него едва след няколко минути, но ние му казахме, че вече сме почнали да го вкарваме. Той е напълно изолиран, така че инфекцията не може да се разпространи повече.

— Но как стана заразяването? — попита Хол.

— Изолацията е била прекъсната някъде — отговори Стоун и тихо продължи, — ние знаехме, че това ще се случи рано или късно. Всички изолации се късат след известна употреба.

— Все пак смятате, че е случайност? — уточни Хол.

— Разбира се, просто нещастен случай — отговори Стоун. — Толкова голяма изолация, толкова гуми с такава и такава дебелина. Всяка изолация след време се износва. И просто Бъртън се случи да е там, когато стана първият пробив.

На Хол това съвсем не му изглеждаше толкова просто. Той погледна към екрана. Бъртън дишаше учестено, от ужас гърдите му се повдигаха бързо, бързо.

— Откога е така? — попита пак Хол.

Стоун погледна часовниците. Те спираха автоматично в случай на авария. Сега бяха отмерили времето от началото на аварията.

— Четири минути.

— И Бъртън е още жив? — учуди се Хол.

— Да, слава Богу. — После Стоун се намръщи — разбра какво искаше да каже Хол.

— Но защо е още жив? — продължи да пита Хол.

— Кислородът…

— Но вие преди малко казахте, че още не се вкарва кислород. Какво го предпазва тогава?

В този момент се чу гласът на Бъртън:

— Слушайте, искам да изпробвате нещо върху мен.

Стоун включи своя микрофон:

— Какво?

— Калоцин — отговори Бъртън.

— Не! — реагира веднага Стоун.

— Дявол да го вземе, аз разполагам с живота си.

— Не! — повтори твърдо Стоун.

— Може би трябва да опитаме — отстъпи Хол.

— В никакъв случай. Нямаме право даже да опитаме.

Калоцинът беше вероятно най-строго пазената тайна на американската наука през последните десет години. Това беше лекарство, получено от фармацевтичната фирма „Янсен“ през пролетта на 1965 година под индекса UJ. 44759 или съкратено К-9. Откритието стана случайно при обичайните опити с новополучените проби.

Както повечето фармацевтични фирми, Янсен изпробваше всички нови лекарства с цел да се проявят потенциалните им биологични възможности.

Пробите се извършваха върху различни лабораторни животни: плъхове, кучета, маймуни. В цикъла влизаха обикновено двадесет и четири различни проби.

Препаратът К-9 проявил по време на опитите много странни свойства. Той задържал растежа. Животното, което го поемало, не можело да порасне повече.

Това откритие наложило нови проби, от които произлезли още по-интригуващи резултати. Станало ясно, че хапчетата задържат метаплазията, т.е. превръщането на нормалните клетки в организма в анормални — предвестници на рака. Янсен се въодушевил и подложил медикамента на още по-голям брой опити.

През септември 1965 година вече нямаше съмнение. Калоцинът спираше развитието на рака. По непознат начин той възпрепятстваше размножаването на вируса — причинител на миелоидната левкемия. Животните, в които беше инжектиран препаратът, не се разболяваха от тая болест, а при заразените развитието на болестта спираше.

Персоналът на фирмата се развълнува. Скоро стана ясно, че това е антибиотик с широк спектър на действие. Той убиваше вируса на детския паралич, на бяса, на левкемията и даже на обикновената брадавица. Убиваше бактерии, гъби и паразити.

По някакъв начин унищожаваше всякакви едноклетъчни и по-прости организми, а не действаше на клетките, организирани в по-сложна система. В това отношение препаратът притежаваше абсолютна селективност.

Фактически това беше един универсален антибиотик. Унищожаваше всякакви микроби, дори причинителите на обикновената простуда. Разбира се, наблюдаваха се и странични явления, например унищожаваха се полезните бактерии в червата. Болните получаваха остро разстройство. Но нима това бе висока цена за лекуването на рака?

През декември 1965 година сведенията за лекарството бяха неофициално разпространени всред правителствените кръгове и отговорните лекарски среди. Именно тогава за пръв път се намериха противници. Много учени, в това число и Джеръми Стоун, поискаха забрана на медикамента.

Но аргументите звучаха чисто теоретически и фирмата, предчувствайки милиардите печалба, настояваше за клинични опити. В края на краищата правителството, Министерството на здравеопазването и Управлението на снабдяването с медицински стоки подкрепиха фирмата и разрешиха клиничните опити да бъдат извършени въпреки протестите на Стоун и другите учени.

През февруари 1966 година опитите започнаха. Взеха двадесет неизлечимо болни от рак и двадесет доброволци от затвора в Алабама. Всички взимаха хапчета веднъж на ден в продължение на месец. Резултатите бяха точно такива, каквито се очакваха — здравите получиха странични усложнения, но нищо сериозно. При болните от рак се наблюдаваше поразително намаляване на симптомите му и постепенно излекуване.

На 1 март 1966 година спряха да им дават хапчетата и след шест часа и четиридесетте пациенти умряха.

Стоун предсказа всичко това от самото начало. Той подчерта, че векове наред човечеството си е изработвало имунитет към повечето микроорганизми. По кожата, във въздуха, в белите дробове, в червата и дори в кръвта имаше стотици различни вируси и бактерии. Потенциално всички те бяха смъртоносни, но хората се бяха адаптирали към тях в течение на години и сега само малък брой бяха опасни.

Човешкият организъм бе една съвършена балансирана система. Ако се вкараше в него лекарство, което да убива всички бактерии, този баланс щеше да се наруши и щяха да бъдат унищожени плодовете на еволюцията, извършвана векове наред. А освен това се отваряше път и на суперинфекцията, т.е. изникваше проблемът за новите микроорганизми, причиняващи непознати болести.

Стоун беше прав. И четиридесетте пациенти умряха от неизвестни, странни и ужасни болести. Единият започна да се подува от главата до петите, докато умря от задушаване. Другият стана жертва на микроорганизъм, който за няколко часа разяде стомаха му. На трети някакъв вирус превърна мозъка му в желеобразна маса.

И тъй нататък.

Фирмата с неохота трябваше да изостави по-нататъшните си опити. Правителството, най-после убедено, че Стоун бе съумял да предвиди нещата, се съгласи да изпълни предложението му и забрани всякакво изучаване и експериментиране с калоцина.

Оттогава минаха две години.

И ето сега Бъртън искаше калоцин.

— Не, вие много добре знаете — каза Стоун, — че той ще ви излекува за момент, а после, като престанете да го взимате, ще умрете.

— Лесно ви е да разсъждавате оттам.

— Никак даже не ми е лесно, никак. — Той пак изключи връзката и се обърна към Хол. — Все пак знаем, че кислородът спира разпространението на заразата. Ще му даваме кислород — за известно време ще му помогне. Ще се почувства малко замаян, но затова пък ще се поотпусне и ще започне да диша по-бавно. Горкият, изплашил се е до смърт.

Хол кимна. Но защо ли думите на Стоун „изплашил се е до смърт“ се забиха в съзнанието му: „изплашен до смърт“. Да, Стоун без да иска каза нещо страшно важно. Това беше ключът. Това беше отговорът.

Хол тръгна към вратата.

— Къде отивате?

— Трябва да помисля…

— За какво?

— За „изплашен до смърт“.

XXVII. ИЗПЛАШЕН ДО СМЪРТ

Хол се върна в лабораторията и се загледа през стъклото в стареца и бебето. Искаше да подреди мислите си, но му беше страшно трудно да разсъждава логично. Чувството му, че бе на прага на откритието, изчезна.

В продължение на няколко минути не откъсваше поглед от стареца, а въображението му рисуваше най-трагични картини: умиращия Бъртън с ръка на гърдите, Лос Анжелос в паника и навсякъде тела, мъртъвци, катастрофирали коли…

Изведнъж разбра, че и той също е изплашен. Изплашен до смърт. Да, ето думите се върнаха в съзнанието му.

„Изплашен до смърт“

В някакъв смисъл това трябва да е отговорът, но какъв, какъв?

Бавно, като се мъчеше да разсъждава логично, той премисли всичко отново.

Така. Полицай с диабет. Не взима редовно инсулин и от време на време изпада в ацидоза.

Старец, свикнал да пие „Стерно“, което също води до насищане на организма с метилов алкохол и ацидоза.

Бебе, което… Какво? Какво заместваше ацидозата при него?

Хол поклати глава. Пак стигна до бебето, което беше съвсем нормално, без никаква повишена киселинност. Въздъхна.

Добре, хайде отначало. Логично. Ако човек получи ацидоза, какво прави обикновено?

Има висока киселинност в организма. Може да умре, все едно, че си е бил солна киселина във вените.

Такава висока киселинност означава смърт.

Но организмът може да я компенсира. Чрез учестено дишане. Защото по този начин дробовете изхвърлят въглеродния двуокис и количеството на въглеродната киселина в организма, образувана от въглеродния двуокис в кръвта, намалява.

Значи има начин да се избегне киселинността.

С учестено дишане.

А „Андромеда“? Какво се случва с щама, когато човек диша бързо при повишена киселинност?

Може би учестеното дишане пречи на микроорганизма да проникне от дробовете в кръвоносните съдове. Може би това е отговорът. Не, не може да е това. Нещо по-просто е, нещо, което винаги са знаели, но не са му обръщали внимание.

Микроорганизмът започва атаката си от белите дробове.

Влиза в кръвоносната система.

Съсредоточава се в стените на артериите и вените, като предпочита кръвоносните съдове на мозъка.

Разрушава стените.

Това води до съсирване на кръвта или пък до кръвоизливи, до лудост и смърт.

За да стане всичко толкова бързо обаче, са необходими множество организми. Милиони и милиони, струпани в артериите, във вените. Толкова много не биха могли да влязат през белите дробове.

Тогава може би те се размножават в кръвта?

И то с фантастична скорост.

А ако човек има ацидоза? Дали тя задържа размножаването.

По всяка вероятност.

Хол пак поклати глава. Защото хора с ацидоза като Уилис и Джексън бяха едно нещо. Ами бебето?

То беше съвсем нормално. А ако дишаше бързо, при него щеше да се получи прекалено ниска киселинност. Това пък беше друга крайност.

Хол погледна през стъклото — бебето се събуждаше. Почти веднага то започна да крещи, лицето му стана мораво, очичките му се свиха, отворената устичка показваше беззъбите венци.

„Изплашен до смърт“

Ами птиците с тяхната бърза обмяна на веществата, бърз пулс и учестено дишане? Птиците, които всичко вършеха бързо?

Учестеното дишане?

Нима беше толкова просто?

Хол поклати глава. Едва ли.

Седна и потърка очи. Болеше го главата и се чувстваше уморен. Мислеше за Бъртън — той можеше всеки момент да умре. Горкият, стоеше там безпомощен в запечатаната стая.

Напрежението стана непоносимо. Изведнъж почувства, че изпитва непреодолимо желание да избяга, да избяга от всичко.

Телевизионният екран светна. Появи се асистентката.

— Доктор Хол, пренесохме доктор Ливит в амбулаторията.

— Идвам веднага — изрече механично Хол.

Хол знаеше, че се държи странно. Нямаше причини да отива при Ливит сега. Той беше добре, съвсем добре, вън от всякаква опасност. Но трябваше да отиде при него, за да не мисли за другите по-неотложни проблеми. Като влезе вътре, се почувства виновен.

Момичето каза:

— Той спи.

— След припадъка е нормално — отвърна Хол.

— Да почнем дилантина?

— Не. Трябва да почакаме. Може би ще го оставим на луминал.

Хол започна бавно и внимателно да преглежда Ливит. Асистентката го погледна:

— Вие сте много уморен.

— Да, по това време обикновено вече спя.

В обикновен ден той отдавна щеше да е свършил работата си в болницата и щеше да кара колата си по автострадата Санта Моника. Ливит също се прибираше в това време и по този начин при семейството си в Пасифик Палисад.

За момент сякаш видя картината — дългите редици коли, бавно пълзящи по пътя.

Пътните знаци отстрани. Най-голяма позволена скорост — сто километра, най-малка шестдесет. Във върховите часове на деня тези правила звучаха като подигравка.

Максимум и минимум.

Да се кара бавно беше лошо, дори опасно. Трябваше да се кара с постоянна скорост. Разликата между максималната и минималната скорост да е малка, трябваше…

Спря се.

— Аз съм бил идиот!

Спусна се към компютъра.

След седмици Хол характеризира откритието си като „пътно-транспортна диагноза“. Принципът беше толкова прост, ясен и очевиден, че се чудеше как по-рано не се бе сетил.

Той беше страшно развълнуван, като чукаше по клавишите на компютъра уточнение към програмата „Растеж“. Три пъти направи грешки, пръстите му не се подчиняваха.

Накрая все пак успя да подаде програмата. И скоро видя на екрана това, което искаше — растежа на „Андромеда“ като функция на PH, на киселинно-алкалното равновесие.

Резултатът беше абсолютно ясен.

Щамът „Андромеда“ се съхраняваше само в много тесен диапазон на PH. Ако средата беше прекалено кисела или прекалено алкална, той не се размножаваше. Размножаваше се добре само в диапазона от PH 7.39 до 7.43.

Хол се вгледа в графиката, начертана от компютъра, и се спусна към вратата. Успя само да каже на асистентката си:

— Всичко е наред. Тревогите свършиха.

Жестоко се лъжеше.

XXVIII. ИЗПИТАНИЕ

Стоун както и преди следеше Бъртън на екрана от контролния пункт.

— Кислородът вече е пуснат — посрещна той Хол.

— Спрете го — нареди Хол.

— Какво?

— Спрете го и оставете Бъртън при нормални условия.

— Какво?

— Спрете го и оставете Бъртън при нормални условия.

Хол гледаше Бъртън. Явно кислородът беше започнал да му действа. Не дишаше толкова бързо, гърдите му бавно се повдигаха.

Взе микрофона.

— Бъртън, тук е Хол. Намерих отговора. Щамът се размножава само в много малък диапазон на PH. Разбирате ли? Много малък диапазон. Щом имате повишена киселинност или алкалност на кръвта, сте в безопасност. Искам да бъдете в състояние на респираторна алкалоза. Затова дишайте колкото можете по-бързо.

— Но тук влиза чист кислород. Ще стане пренасищане и ще загубя съзнание. И без това вече се чувствам като замаян.

— Не, няма. Ние изключихме кислорода. Сега дишайте колкото се може по-бързо.

— Дайте му въздух с повече въглероден двуокис.

— Но „Андромеда“ най-добре се размножава в среда на въглероден двуокис.

— Да, но не при неблагоприятно PH на кръвта. Сега разбирате, нали? Въздухът няма значение, а кръвта има. Трябва да създадем неблагоприятен баланс на кръвта.

Изведнъж Стоун разбра:

— Наистина, бебето много викаше.

— Точно така, затова.

— А старецът с аспирина имаше учестено дишане.

— Освен това пиеше „Стерно“.

— Така че и двамата са имали доста нарушен алкално-киселинен баланс — разсъждаваше Стоун.

— Така е — потвърди Хол, — грешката ми е, че обръщах внимание само на ацидозата и не разбирах как у бебето се е увеличила киселинността. А то било точно обратното — увеличила се е алкалността. Така че можеш да се спасиш и по двата начина — или много киселина, или много малко киселина — само да не си в диапазона на растежа на „Андромеда“.

Хол се обърна пак към Бъртън:

— Продължавайте да дишате бързо. Не спирайте. Движете гръдния кош, за да отделяте повече въглероден двуокис. Как се чувствате?

— Добре — отвърна Бъртън задъхано. — Уплаших се… но сега е добре.

— Така, отлично.

— Вижте какво — Стоун погледна Хол. — Не можем да го държим така до безкрайност. Рано или късно…

— Разбира се, но трябва първо да алкализираме кръвта му — поясни Хол и се обърна пак към Бъртън:

— Огледайте се и вижте няма ли в лабораторията нещо, което да повиши PH на кръвта ви.

Бъртън се огледа.

— Не виждам нищо.

— Сода бикарбонат? Витамин С? Оцет?

Бъртън неистово ровеше всред шишенцата и епруветките на полицата и поклати отрицателно глава:

— Нищо няма.

Хол почти не го чу. Той броеше вдишванията — тридесет и пет в минута. Дишането беше дълбоко и хубаво. Това щеше да го поддържа известно време, но наистина рано или късно той щеше да се изтощи. Дишането беше трудна работа — можеше да загуби съзнание.

Хол огледа лабораторията. Изведнъж забеляза плъха. Черният норвежки плъх стоеше тихичко в клетката си в ъгъла и наблюдаваше Бъртън.

Хол замръзна на мястото си.

— Този плъх…

Той дишаше бавно и леко. Стоун също го забеляза:

— Какво, по дяволите, става…

В този момент лампите замигаха и компютърът светна.

— Господи — възкликна Стоун.

— Къде е това уплътнение?

— На една от обвивките — свързана е с всички лаборатории. Главното херме…

Екранът пак светна.

Те четяха надписите с удивление.

— Нещо става — каза Стоун. — Нещо много лошо.

— Не разбирам…

Хол възкликна:

— Детето, разбира се, детето.

— Детето?

— И тоя проклет самолет. Всичко съвпада

— За какво говорите? — ядоса се Стоун.

— Детето е нормално — отговори Хол, — значи то може да плаче и да разруши алкалнокиселинния си баланс. Добре. Това е попречило на щама „Андромеда“ да проникне в кръвта му и да го убие.

— Да, да — отговори Стоун нетърпеливо. — Вече ми казахте това.

— А КОГАТО СПРЕ ДА ПЛАЧЕ?

Стоун го погледна втренчено. Нищо не каза.

— Искам да кажа — поясни Хол, — че рано или късно бебето щеше да спре да плаче. Значи алкално-киселинният му баланс щеше да се възстанови и то пак щеше да бъде уязвимо за заразата.

— Да.

— И въпреки това, то не е умряло.

— Може би някакъв бърз начин за изработване на имунитет.

— Не е възможно. Има само две обяснения. Когато детето спре да плаче или организмът вече не е там, издухал го е вятърът, или организмът…

— Да, разбира се, той се променя, мутира — сети се Стоун.

— Изменил се е в безвредна форма. И може би още се променя. Сега изглежда не е опасен за хората, само яде гумата на изолацията.

— Ах, да, самолета…

Хол кимна.

— Никой от войниците на земята не е пострадал, но във въздуха пилотът е видял със собствените си очи как пластмасата на самолета му се топи.

— Значи сега Бъртън е изложен на съвсем друг, безвреден организъм. Затова и плъхът е жив.

— Затова и Бъртън е жив — допълни Хол. — Не е необходимо да диша бързо. Той е жив защото щамът „Андромеда“ се е променил.

— Той може да се промени отново — предположи Стоун. — А ако повечето мутации стават едновременно с размножаването и нарастването на организма…

Изведнъж завиха сирените и червената светлина на компютъра светна.

Стоун се обърна към Хол:

— Бързо. Излизайте. Тук няма подстанция. Тя е в другия сектор.

За момент Хол гледаше с недоумение и си седеше на стола. Изведнъж разбра, втурна се към вратата, за да изтича коридора. В същия момент чу как нещо изсвистя и тежка стоманена врата му препречи пътя.

Стоун изруга:

— Хванахме се. Ако бомбата избухне, ще разпръсне микроорганизмите по цялата земя. Ще се получат хиляди мутации, всяка ще убива по свой начин. Никога няма да можем да се избавим.

Монотонният механичен глас повтаряше по високоговорителя:

За миг настъпи тишина, после се чу прещракване — сменяше се записът. Мис Гладис Стивънс от град Омаха, щата Небраска, съобщи тихо:

XXIX. ТРИ МИНУТИ

Сирената отново зави тревожно. Голямата стрелка на всички часовници се премести на дванадесет, а малката започна да отчита времето. Стоп-часовниците светеха червено, а една зелена линия на циферблата показваше минутата на взрива.

Механичният глас повтори спокойно:

— Автомат — поясни Стоун. — Етажът е заразен и системата се задвижва. Не трябва да допуснем това.

Хол държеше в ръка ключа.

— Няма ли някакъв начин да се доберем до подстанцията?

— На този етаж не може. Всички сектори са изолирани един от друг.

— Но нали и на другите етажи има подстанции?

— Да…

— Как мога да стигна до тях?

— Никак. Всички пътища са отрязани.

— А централното ядро?

Централното ядро бе свързано с всички етажи.

Стоун сви рамене:

— Предохранителните системи…

Хол си спомни, че бяха разговаряли с Бъртън за това централно ядро. Теоретически по него можеше да се стигне директно до най-горния етаж. Но практически бе невъзможно, защото по окръжността бяха разположени лигаминови датчици, предназначени да попречат на някое лабораторно животно да се измъкне в централното ядро. В случай на произшествие по тръбите протичаше лигамин, производно на отровата кураре, в газово състояние, силно разтворимо във вода. Освен това имаше и автоматични пистолети със стрели, намазани с лигамин.

Хол вече беше в лабораторията и наблюдаваше през стъклото вътрешното работно пространство. Някъде по-навътре беше и централното ядро.

Хол попита:

— Какви са шансовете ми?

— Никакви — отсече Стоун.

Хол се наведе и допълзя по тунела до пластмасовия костюм. Почака да се херметизира, взе един нож и отряза тунела, като ненужна опашка. Той вдиша с пълни гърди лабораторния въздух, пълен с микроорганизми, хладен и свеж.

Нищо не му се случи.

Стоун отиде в другата стая и започна да го наблюдава. Хол видя, че устните му се движат, но нямаше звук. След секунда мониторите се включиха и той чу гласа на Стоун: „… най-доброто, което можеше да измислим.“

— За какво говорите?

— За предохранителната система.

— Много съм благодарен — каза Хол и се придвижи към гумения уплътнител. Отворът беше малък и кръгъл и водеше право към централното ядро.

— Има само една възможност — каза Стоун. — Дозите са ниски. Изчислени са за десеткилограмово животно, т.е. колкото за една голяма маймуна. А вие сте най-малко седемдесет, нали? Бихте могли да издържите и по-голяма доза, докато…

— Докато умра — уточни Хол.

„Жертвите на кураре загиват от задух. Мускулите на гърдите и диафрагмата се парализират. Не е най-приятният начин за умиране“ — мислеше си Хол.

— Пожелайте ми успех — каза той.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ И ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ — напомни гласът на Гладис Стивънс.

Хол проби уплътнението с юмрук, пропълзя в облак прах и влезе в централното ядро.

Тук беше тихо. Не се чуваха сирените, нямаше мигащи червени светлини. Обгърна го студена, метална, кънтяща пустота. Централното ядро беше десетина метра широко, боядисано в сиво. Всъщност то представляваше цилиндрична шахта с кабели и механизми по средата. На стената имаше стълба, която водеше до четвъртия етаж.

— Ще ви гледам на екрана на монитора — се чу гласът на Стоун. — Тръгвайте бързо по стълбата. Ей сега ще бъде пуснат газът.

След това се включи магнетофонният запис:

— Бързо! — извика Стоун.

Хол се заизкачва. Погледна назад — след него пълзяха бели облачета дим и покриваха пода.

— Ето го газа — съобщи Стоун. — Хайде по-бързо.

Хол тръгна бързо. Хващаше една след друга скобките, задъхвайки се от умора и вълнение.

— Датчиците ви засякоха — глухо промълви Стоун.

Стоун седеше в лабораторията на петия етаж и гледаше как електронното око на компютъра очерта тялото на Хол. Струваше му се, че Хол е ужасно уязвим. Погледна към третия екран и видя как тънките цеви на лигаминовите пистолети се насочват към целта.

— Бързо!

На зеления екран тялото на Хол беше един червен контур. После върху контура в областта на шията се появи кръстът на електронния мерник. Компютърът беше програмиран да се цели в област с най-силен приток на кръв. При повечето животни това беше шията, а не гърбът.

Хол пълзеше нагоре. В момента за него не съществуваше нищо друго освен стъпалата и умората. Чувстваше се необикновено изтощен сякаш с часове се беше изкачвал. После осъзна, че газът е започнал да му действа.

— Датчиците се прицелват — съобщи Стоун, — но ви остават още десет метра.

Хол се обърна и видя едно от дулата. Беше насочено точно срещу него. Както го наблюдаваше, то избухна, появи се облаче сивкав пушек, свистене, и нещо удари стената до него и падна на земята.

— Този път не умря. По-бързо.

Още една стрела профуча и се заби в стената, съвсем до врата му. Опитваше се да върви по-бързо. Вече се виждаше вратата с обикновени бели букви „IV EТАЖ“. Стоун беше прав — оставаха по-малко от десет метра.

Последва трета стрела, четвърта… Не го улучиха. По някаква ирония на съдбата почувства раздразнение. За какво служат тия глупави компютри, като не могат да улучат такава мишена като него…

Най-после. Засегна го в рамото. Отначало при бодването щипеше, после усети силна пареща болка, лекарството беше инжектирано. Хол изруга.

Стоун гледаше всичко на монитора. Екранът безстрастно съобщи: „ПОПАДЕНИЕ“ и после върна лентата, която показа движението на стрелата във въздуха и забиването й в рамото на Хол. Повтори го три пъти.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ ДО ВЗРИВА — обади се гласът.

— Дозата е ниска — каза Стоун, — продължавайте бързо.

Хол и без това бързаше. Чувстваше се ужасно тромав сякаш тежеше двеста килограма, но продължаваше да се изкачва. Стигна вратата точно когато друга стрела се заби в стената на милиметри от бузата му.

— По дяволите!

— Хайде! Хайде!

Вратата беше плътно херметизирана и имаше дръжка. Той се хвана за нея. Още една стрела се удари в стената до него.

— Ще успеете, ще успеете — викаше Стоун.

ДЕВЕТДЕСЕТ СЕКУНДИ ДО ВЗРИВА — съобщи гласът.

Завъртя дръжката. Вратата се отвори със свистене. С единия крак беше вече в стаята, когато стрелата го улучи в петата. Парещата болка обхвана цялото му тяло. И изведнъж се почувства с още петстотин килограма по-тежък. Едва успя да затвори вратата.

— Вече сте във въздушния шлюз — говореше Стоун. — Сега завъртете дръжката на другата врата.

Хол се придвижи до нея. Като че ли трябваше да измине километри, безкраен път, безнадеждно далече. Ходилата му бяха като от олово, а горната част на краката — от гранит. Доспа му се. Изпитваше мъчителна умора при всяка крачка. Една крачка, още една и още една.

ШЕСТДЕСЕТ СЕКУНДИ ДО ВЗРИВА.

Времето летеше. Той не разбираше нищо. Всичко ставаше толкова бързо, а той се движеше толкова бавно.

Ето я дръжката. Хвана я с ръка като на сън. Завъртя.

— Хол, още малко. Преодолейте отровата. Вие можете, можете — насърчаваше го Стоун.

По-нататък Хол вече нищо не си спомняше. Той смътно видя дръжката, отворената врата, лаборантката — тя стоеше в коридора и го гледаше ужасена как се тътри срещу нея.

— Помогнете ми — помоли той.

Момичето се поколеба, очите й се разшириха и тя побягна по коридора.

Той я изгледа безизразно и падна на земята. Само на няколко метра се виждаше лъскавата метална повърхност на подстанцията.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ СЕКУНДИ ДО ВЗРИВА — напомни гласът.

Изведнъж се ядоса, защото гласът беше женски, съблазнителен, защото беше записан отпреди на магнетофон и защото някой беше измислил всички тези неумолими предупреждения като сценарий, който компютрите и лъскавите машинарии изпълняваха. Сякаш собствената му съдба беше запланувана още от самото начало.

Обзе го ярост.

После Хол вече не можеше да си спомни как е изминал останалото разстояние, как е успял да застане на колене и да извади ключа. Спомняше си само, че го завъртя и видя зелената лампичка.

ВЗРИВЪТ СЕ ОТМЕНЯ — обяви гласът, сякаш това беше нещо съвсем обикновено.

Хол се отпусна тежко на пода. Обгърна го черна мъгла.