Щамът Андромеда

V. РАННО УТРО

Всичко беше в пълна готовност. Кабели, шифри, телетайпи дремеха вече две години. Беше достатъчно обаче едно позвъняване на Манчек, за да се задвижи цялата машина.

Когато набра номера, той чу серия прещраквания и после глухо бръмчене, което означаваше, че бе попаднал на една от линиите за шифрована връзка. След миг бръмченето спря и един глас каза:

— Запис. Кажете си името, съобщението и затворете телефона.

— Майор Артър Манчек. Въздушна база Вандънбърг. Център за управление на програмата „Скууп“. Смятам, че трябва да обявя тревога по програмата „Уайлдфайър“. Разполагам със снимки, които потвърждават извънредно произшествие. Базата е затворена.

Докато говореше, изведнъж всичко му се стори доста невероятно. Даже магнетофонът не би му повярвал. Известно време той задържа телефонната слушалка — по навик. Чакаше някой да му отговори.

Чу само прещракване, връзката прекъсна автоматично. Слушалката стоеше безмълвна. Той я окачи и въздъхна. Никак не беше доволен.

Манчек очакваше да го повикат от Вашингтон след няколко минути, затова остана до телефона. Никой обаче не позвъни. Той не знаеше, че процесът, който беше започнал, е автоматичен. Веднъж обявена, тревогата „Уайлдфайър“ щеше да се движи строго по план и не можеше да се отмени по-рано от 12 часа.

Десет минути след позвъняването на Манчек беше предадено следното съобщение по най-строго зашифрования кабел на държавата:

Това беше автоматична телеграма. Всичко, включително нареждането за пресата и евентуалната заповед 7–12, беше автоматично следствие на позвъняването.

Пет минути по-късно се получи второ съобщение, в което се казваха имената на хората от екипа „Уайлдфайър“.

Предполагаше се, че тази телеграма също има съвсем служебен характер — просто да се съобщят имената на петимата членове, които се поставяха в положението „зет капа“. За нещастие обаче, машината сгреши едно от имената и отказа да прочете съобщението изцяло. (Обикновено, когато се случеше машината да сгреши нещо при секретните съобщение, цялото съобщение се преписваше отново или пък се препрочиташе от компютър, за да се свери текстът.)

Така че и това съобщение не беше сигурно. Във Вашингтон и на други места извикаха специалист, за да потвърди точността му по метода на „обратното проследяване“. Вашингтонският експерт изказа сериозно съмнение за валидността на съобщението, щом като машината допускаше и други малки грешки.

Следователно, можеше да се разчита само на първите двама от списъка, а за останалите трябваше да се чака допълнително потвърждение.

Елисън Стоун беше изморена. В къщата им на хълма, от която се откриваше изглед към Станфордския университет, тя и съпругът й, шеф на факултета по биология, бяха поканили петнадесет семейства и всички останаха до късно. Госпожа Стоун се отегчи. Отраснала всред официалните кръгове на Вашингтон, тя знаеше, че втората чаша кафе, предложена подчертано без коняк, означава, че гостите трябва вече да си отиват. За нещастие професорите, изглежда, не спазваха това правило. Беше я сервирала преди няколко часа, но все още никой не си тръгваше.

Малко след един часа на вратата се позвъни. Тя отиде да отвори и се учуди при вида на двамата военни, които стояха един до друг в нощта. Сториха й се смутени и нервни и предположи, че са се заблудили. Хората често се губят нощно време в този квартал, където имаше само частни къщи.

— Какво обичате?

— Съжаляваме за безпокойството, госпожо — каза единият учтиво. — Това ли е домът на доктор Джеръми Стоун?

— Да — каза тя, като се понамръщи.

Погледна по пътеката зад двамата мъже. Пред къщата беше паркирала синя военна кола. Трети човек стоеше до нея и изглежда държеше нещо в ръка.

— Пушка ли държи онзи човек там? — попита тя.

— Госпожо, трябва да видим доктор Стоун веднага

Всичко й изглеждаше много странно и тя, без да иска, се изплаши. Друг човек прекосяваше ливадата пред къщата и гледаше през прозореца. На бледата светлина, която струеше от прозореца, тя ясно различи пушката в ръцете му.

— Но какво става?

— Госпожо, не искаме да разстройваме вашето тържество. Моля, извикайте доктор Стоун.

— Не зная дали…

— В противен случай ние трябва да влезем и да го вземем — добави мъжът.

Тя се поколеба за миг и след това промълви:

— Почакайте тук.

Върна се и понечи да затвори вратата, но единият от мъжете вече беше влязъл в хола. Той стоеше до вратата изправен, много учтив, с шапка в ръка.

— Ще почакам тук — усмихна й се той.

Влезе отново при гостите, като се опитваше да скрие вълнението си. Всички разговаряха и се смееха. Беше шумно и запушено. Откри Джеръми в един ъгъл, разгорещен в спорове за някакви бунтове. Докосна ръката му и той се отдели от групичката.

— Знам, че ще ти се стори смешно, но един военен чака в хола ни, друг стои отвън, а още двама с пушки — в градината. Искат да те видят.

В първия момент Стоун изглеждаше учуден, но после кимна.

— Ще се разберем — отвърна той.

Неговото държание я подразни. Той сякаш ги очакваше.

— Мисля, че ако си бил осведомен, би трябвало да ми кажеш…

— После ще ти обясня.

Отиде в хола. Военният беше все още там. Тя последва мъжа си.

Стоун каза:

— Аз съм доктор Стоун.

— Капитан Мортън — представи се мъжът, като не подаде ръка. — Избухнал е пожар, господине.

— Добре. Имам ли време да се преоблека? — попита Стоун, като погледна вечерното си сако.

— Мисля, че не, сър.

За нейно най-голямо учудване мъжът й кимна спокойно.

— Добре.

Той се обърна към нея и каза:

— Трябва да отида с тях.

Лицето му стана празно и безизразно. Всичко приличаше на някакъв кошмар. А и това лице… Недоумяваше. Стана й страшно.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам точно. След седмица или две. А може и повече.

Тя се стараеше да говори тихо, но не можеше да прикрие безпокойството си.

— Но какво се е случило? Арестуват ли те?

— Не — отговори той, като се усмихна. — Нищо подобно. Извини ме пред гостите.

— Защо са тези пушки тогава?

— Госпожо Стоун — обърна се към нея военният, — наше задължение е да пазим мъжа ви. От сега нататък нищо не трябва да му се случи.

— Точно така — кимна Стоун. — Нали разбираш, сега изведнъж ставам много важен човек. — Той пак се усмихна. Усмивката му беше странна и измъчена. После я целуна.

Преди тя да се опомни, той вече излизаше през вратата. Отляво — капитан Мортън, отдясно — друг военен, а отзад безмълвно застана въоръженият. В това време четвъртият го поздрави и отвори вратата на колата.

Фаровете светнаха, вратите се затвориха, колата даде заден ход и изчезна в нощта. Тя все още стоеше на прага, когато една от гостенките се приближи и попита:

— Елисън, добре ли си?

Обърна се — успя дори да се усмихне и да каже:

— О, нищо особено. Джеръми трябваше да тръгне веднага. Повикаха го от лабораторията. Пак някакъв несполучлив нощен опит.

Гостенката поклати глава.

— Жалко. Толкова беше приятно.

В колата Стоун седна отзад и погледна втренчено мъжете. По лицата им не можеше да се прочете нищо.

— Какво ми носите?

— Какво да носим?

— О, по дяволите. Какво ви казаха да ми предадете? Трябва да са ви дали нещо.

— Ах, вярно.

Подадоха му една тънка папка. На корицата беше написано: Кратки сведения по програмата „Скууп“.

— И нищо повече?

— Не, сър.

Стоун въздъхна. Никога не беше чувал за програмата „Скууп“, папката трябваше да се прочете внимателно. Но в колата беше много тъмно. Щеше да има време после, в самолета. Той започна да си мисли за последните пет години. Спомни си за странния симпозиум в Лонг Айлънд и малкия докладчик, англичанин, който всъщност започна всичко това.

През лятото на 1962 година Дж. Дж. Мерик, английски биофизик, представи своя доклад на десетия симпозиум по биология в Коулд Спринг Харбър на Лонг Айлънд. Заглавието му беше „Честотата на биологичните контакти в съответствие с вероятностите за видообразуване“. Мерик беше един непокорен учен без предразсъдъци, чиято репутация на човек с ясна мисъл не беше подронена нито от скорошния му развод, нито от наличието на красивата секретарка — блондинка, която го придружаваше на конгреса. След доклада имаше кратко сериозно обсъждане на основните му изводи, резюмирани в края.

„Трябва да заключа, че първият контакт с извънземния живот се предопределя от възможностите на видообразуването. Не може да се отрече фактът, че сложните организми са редки на земята, докато по-простите са в изобилие. Има милиони видове бактерии, хиляди видове насекоми. Има няколко вида примати. И само четири вида човекоподобни маймуни. А човешкият вид е само един.

Съответен на броя видове е и броят на членовете на отделните видове. Простите организми се срещат много по-често от сложните. На земята живеят три милиарда хора, а в една голяма колиба има десет, дори сто пъти повече бактерии.

Всички налични данни за произхода говорят за развитие от прости към по-сложни форми на живот. Това важи за живота на земята, а може би и за цялия космос. Шейпли, Мероу и други учени са изчислили броя на най-близките планети, на които може да има живот. Моите собствени изчисления, посочени в доклада, се отнасят до относителния брой различни организми в цялата вселена.

Целта ми е да определя възможността за контакт между човека и друга форма на живот. Тази възможност е както следва:

От всичко това може да се стигне до заключението, че първият човешки контакт с извънземни форми на живот ще бъде с организми, подобни или еднакви със земните бактерии и вируси. Последствията от такива контакти могат да бъдат обезпокоителни, особено ако си спомним, че три процента от земните бактерии са способни да окажат вредно въздействие върху човека.“

По-нататък сам Мерик допусна възможността, че първите хора, които стъпят на Луната, могат да донесат някаква чума оттам. Това предположение предизвика оживление.

Един от малкото учени, които го приеха сериозно, беше Джеръми Стоун. Тогава беше на тридесет и шест години, но това не му пречеше да бъде най-известната личност на симпозиума. Той беше професор по бактериология в Станфордския университет от тридесетгодишната си възраст и току-що бе получил Нобелова награда.

Списъкът на неговите открития, без да се взимат предвид сериите експерименти, които му донесоха Нобеловата награда, беше направо изумителен. През 1955 година той пръв бе използвал специален метод за преброяване на бактериите в бактериалните култури. През 1957 година бе разработил метод за получаване на чисти суспензии. През 1960 бе представил радикално нова теория за действие на оперони в E.coli и S.tabuli и бе получил факти за физическата природа както на възбуждащите, така и на подтискащите вещества. Докладът му от 1958 година върху линейните вирусни трансформации положи началото на ново направление в научните изследвания, по-специално на учените от института Пастьор в Париж, които впоследствие спечелиха Нобеловата награда през 1966 г. През 1961 година Стоун сам спечели престижната награда. Присъдиха му я заради неговите изследвания върху мутантните бактериални реверсии2, които беше правил в свободното си време като студент по право в Мичиганския университет на двадесет и шест години.

Може би най-важното за Стоун беше, че той още като студент по право бе започнал трудове от величината на този, за който получи Нобелова награда, или както казваше един негов приятел: „Джеръми знае всичко, а останалото му доставя удоволствие.“ Вече го сравняваха с Айнщайн и Бор. Смятаха го за учен със съвест, с широк кръгозор, човек, който знае как да преценява различните събития.

Стоун беше слаб, плешив, с изключителна памет, която задържаше с еднаква лекота както научните факти, така и неприличните вицове. Най-характерното за него обаче беше нетърпението, което правеше всички около него да имат чувството, че му губят времето. Той имаше лошия навик да прекъсва събеседника си и да приключва разговорите. Опитваше се да се въздържа, но не винаги успяваше. Високомерното държание и факта, че беше спечелил Нобеловата награда много млад, както и скандалите в личния му живот (женен четири пъти, от които два пъти за съпруги на свои колеги), караха хората да странят от него.

И все пак именно той през 1960 година си проби път всред правителствените кръгове, като се застъпи за образуването на нов научен център. По повод на тази своя нова роля той се шегуваше: „вакуум, жадуващ да бъде изпълнен с горещ газ“, но всъщност влиянието му беше значително.

В началото на 1960 година САЩ неохотно трябваше да признаят, че притежават значителен брой научни учреждения. Те имаха четири пъти повече учени от Европейската икономическа общност и изразходваха седем пъти повече средства за научни изследвания. Повечето от тези средства пряко или косвено идваха от Конгреса, а последният се нуждаеше от хора, които да го съветват как да ги изразходва.

През петдесетте години повечето от тези съветници бяха физици: Тейлър, Опънхаймър, Брукман, Уайднър. Но десет години по-късно, поради това, че бяха отпуснати повече пари за биологията и се появи по-голям интерес към нея, се създаде нова група, ръководена от Де Бейки от Хюстън, Формър от Бостън, Хегърман от Ню Йорк и Стоун от Калифорния.

Издигането на Стоун се дължеше на много фактори: престижа от Нобеловата награда, политическите му контакти, последната му жена, дъщеря на сенатора Томас Уейн от Индиана, юридическото му образование. Всичко това обясняваше непрекъснатото му появяване пред обърканите сенатски комисии и му даваше силата на доверен съветник.

Това беше същата сила, която той успешно използваше, за да извърши научноизследователските и организационни работи, които доведоха до програмата „Уайлдфайър“.

Стоун беше заинтригуван от идеите на Мерик, защото те съответстваха на някои негови схващания. Това той обясни в кратък доклад „Стерилизация на космическите апарати“, публикуван в списание „НАУКА“ и по-късно препечатан в английското списание „ПРИРОДА“. Той доказваше, че заплахата от бактериална зараза е нож с две остриета и че човек трябва да се предпазва и от двете.

До излизането на статията му основа за подобни научни дискусии беше главно въпросът за опасността от заразяване на другите планети от спътниците и пробите, които по невнимание отнасят земни организми. Този проблем беше обсъждан още при началните космически опити. През 1959 година НАСА издаде строги наредби за стерилизация на земните проби.

Целта на наредбите беше да се предпазят от зараза другите планети. Ясно е, че ако се изпрати сонда на Марс или Венера, за да се изследват нови форми на живот и на нея се окажат земни бактерии, опитът ще бъде провален.

Стоун пък разглеждаше обратната ситуация. Той заявяваше, че е еднакво възможно извънземните организми да заразят земята чрез тези сонди. Разбира се, апаратите, които изгаряха при навлизане в атмосферата, не представляваха проблем, но онези, които се връщаха, полетите с хора и сонди като спътниците от програмата „Скууп“ бяха нещо съвсем различно. Въпросът за заразата беше много важен.

Тази статия предизвика известен интерес, но както той се изрази „нищо особено“. Ето защо през 1963 година организира неофициална семинарна група, която се събираше два пъти месечно в стая №410, на последния етаж на Станфордския медицински институт, в крилото по биохимия. Тук групата обядваше и обсъждаше въпроса за възможните зарази. Именно тази група от пет човека — Стоун и Джон Блек от Станфорд, Самюъл Холдън и Терънс Лисът от Кол Мед, и Андрю Вайс от Бъркли — стана ядрото на проекта „Уайлдфайър“. Те изпратиха петиция до президента на САЩ през 1965 година, като внимателно я написаха точно по начина, по който Айнщайн беше съобщил на Рузвелт за създаването на атомната бомба.

Отговорът на писмото дойде обнадеждаващо бързо. След двадесет и четири часа един от съветниците на президента позвъни на Стоун. На другия ден той отлетя за Вашингтон, за да се срещне с президента и членовете на Съвета за национална сигурност. Две седмици по-късно Стоун отиде в Хюстън, за да обсъди по-нататъшните планове с шефовете на НАСА.

Въпреки че Стоун трябваше да понася шеги от рода на „обеззаразител на буболечки“, повечето от учените възприеха проекта. След един месец свободният семинар на Стоун се превърна в официален комитет за изучаване на проблемите на заразата и мерките за предотвратяването й.

Този комитет беше включен в списъка на проекти за перспективни изследвания (СППИ) към Министерството на отбраната на САЩ и бе финансиран именно от Министерството на отбраната. По това време в СППИ бяха инвестирани големи суми за развитие на физиката и химията — йонно разпръскване, обратно дублиране, пи-мезонни субстрати, но напоследък се наблюдаваше нарастващ интерес към проблемите на биологията. Така например една от групите към СППИ се занимаваше с електронно сондиране на мозъчната дейност (евфемизъм за контрол на мозъчната дейност); друга изследваше биосинергизма — възможността за комбинации между човек и механизъм, вложен в тялото му. Имаше и една, която оценяваше резултатите от проекта „Озма“ — търсенето на извънземни форми на живот, осъществен през 1961–1964 година. Четвъртата група се занимаваше с проектирането на машина, която да изпълнява всички човешки функции и да може да се самовъзпроизвежда.

Всички тези проекти имаха предимно теоретичен характер и над тях се трудеха най-известни учени. Да бъдеш допуснат до СППИ беше знак на признание и главно осигуряваше средства за прилагане и разширяване на експериментите.

Ето защо, когато комитетът на Стоун предложи проект за „Методика за анализ на живите организми“ с детайлно разработен начин, по който може да се изследва всяко живот същество, Министерството на отбраната отговори със сумата двадесет и два милиона долара за построяването на специална изолирана лаборатория. Очакваше се тази доста голяма сума да бъде оправдана, тъй като резултатите можеха да се приложат и за други, вече започнали, разработки. През 1965 година въпросът за изследването на стерилитета и заразяването беше добил голямо значение. Например НАСА започна строеж на Лунна лаборатория за приемане на космонавтите от „Аполо“, които, връщайки се от Луната, можеха да донесат бактерии и вируси, вредни за човешкия организъм. Всички космонавти щяха да бъдат изследвани в лабораторията в продължение на три седмици след тяхното завръщането до пълното им обеззаразяване. Други важни проблеми, които се разрешаваха в момента, бяха осигуряването на „чисти пространства“ в индустрията (където прахът и бактериите трябваше да бъдат сведени до минимум) и „стерилните камери“, които се изпробваха в Националния институт по здравеопазване в Бетезда. Голямо бъдеще се предричаше на асептичната среда, т.нар. „острови на живота“, и системите за поддържане на стерилитет. Ето защо финансирането на Стоун се смяташе същевременно и за добро капиталовложение във всички тези области.

Щом парите бяха отпуснати, строежът започна бързо. Крайният резултат — лабораторията „Уайлдфайър“ беше построена през 1966 година във Флетрок, Невада. Проекта направиха конструктори-корабостроители от корабната компания „Дженеръл Дайнамикс“. Тази компания имаше значителен опит при конструирането на жилищните помещения за персонала на атомните подводници, където хората трябваше да работят и живеят продължително време.

По план лабораторията представляваше конична структура на пет етажа. Всеки етаж беше кръгъл, а в средата му се преплитаха кабели, тръбопроводи и лифтове. Всеки следващ етаж беше по-стерилен от предишния. Първият не беше стерилен, вторият беше средно стерилен, третият — по-стерилен и т.н. Преминаването от един етаж на друг не можеше да става свободно. Всеки човек трябваше да премине през обеззаразителни и карантинни процедури.

След като завършиха лабораторията, оставаше само да се състави екипът „Уайлдфайър“ — групата учени, които щяха да изследват всеки нов организъм. След продължителни проучвания на възможните кандидати бяха избрани пет души, включително и самият Джеръми Стоун. Тези пет човека трябваше да бъдат готови за незабавна мобилизация в случай на биологична тревога.

Не минаха и две години от писмото му до президента, и Стоун можеше с пълно право да каже, че „неговата страна вече е способна да се справи с всеки непознат биологически враг“. Той си даваше вид, че е много поласкан от бързия отговор на Вашингтон и предоставената му възможност да осъществи веднага предложението си, а споделяше с приятели, че му се струва доста странна готовността, с която Вашингтон се съгласи да изпълни плановете му.

Стоун не би могъл да знае причината за нетърпението на Вашингтон или за истинската загриженост на много от правителствените кръгове. До вечерта, в която напусна гостите си и потегли със синята военна кола, той нямаше и понятие за проекта „Скууп“.

— Нямаме никакъв по-бърз начин, сър — поясни военният.

Стоун се качи в самолета, смутен от абсурдността на положението — беше Боинг 727. Озова се сам всред дълги редове от празни седалки.

— Ако предпочитате първа класа — предложи военният с лека усмивка. — На нас ни е все едно.

След миг той изчезна. На негово място не дойде стюардеса, а намръщен военен полицай с пистолет на бедрото, който застана до вратата. Запалиха моторите и те тихо завиха в нощта.

Стоун се облегна назад и се зачете в папката с проекта „Скууп“, която лежеше на коленете му. Страшно го заинтригува. Прочете я бързо, толкова бързо, че полицаят помисли, че само я прелиства. Всъщност обаче Стоун четеше всяка дума.

Програмата „Скууп“ беше рожба на генерал-майор Томас Спаркс, шеф на Управлението за химично и биологично оръжие при медицинската служба на американската армия. Спаркс ръководеше изследванията на този вид оръжие, които се извършваха във Форт Детрик, щата Мериленд; Харли, щата Индиана; Дъгуей, щата Юта. Стоун го беше виждал един-два пъти. Правеше впечатление на кротък човек, с два чифта очила на носа, във всеки случай никога не можеше да се предположи, че се занимава с такава работа.

Като четеше нататък, Стоун научи, че договорът за разработката на спътниците „Скууп“ е сключен с лабораторията за реактивни двигатели при Калифорнийския технологически институт в Пасадена през 1963 г.

Целта на програмата „Скууп“, се казваше в материала, е събирането на всякакъв вид организми в „близкия космос“, т.е. в горните слоеве на атмосферата. Всъщност това беше военен проект, но финансиран чрез Националното управление по аеронавтика и космически изследвания (НАСА), което се смяташе за гражданско учреждение. Фактически НАСА беше правителствено учреждение със сериозни военни цели. През 1963 година 43% от неговите контрактации бяха секретни.

Теоретически лабораторията за реактивни двигатели конструираше спътник, който трябваше да бъде изведен на необходимата височина, за да събере организми и прах за проучване. Това се смяташе за чисто научен експеримент — едва ли не само от любопитство. И наистина учените, които работеха по проекта, го възприемаха така.

Фактически истинските му цели бяха съвсем различни — а именно, да се намерят нови форми на живот, полезни за програмата „Форт Детрик“, т.е. да се открие ново биологично оръжие.

Форт Детрик в щата Мериленд бе център за откриване на химично и биологично оръжие. Той се разпростираше на хиляда и триста акра, имаше завод, който струваше сто милиона долара и се смяташе за едно от най-големите съоръжения от този вид в САЩ. Само 15% от неговите открития бяха публикувани в научни списания, останалите се класифицираха, както и докладите от Харли и Дъгуей. Харли бе свръхсекретен институт, който се занимаваше главно с вируси. През последните години тук бяха създадени много нови вируси от групата с кодово название „Кери Нейшън“ (които причиняват стомашно разстройство) и от групата с кодово название „Арнолд“ (предизвикващи спазми и смърт). Изпитателният полигон в Дъгуей, щата Юта, бе по-голям от целия щат Роуд Айлънд и се използваше главно за изпробване на отровни газове като „Табун“, „Склар“ и „Каф-11“.

Стоун знаеше, че малко американци имаха представа за мащабите на американските изследвания, свързани с химичното и биологичното оръжие. Общите държавни разходи в тази област надминаваха половин милиард долара годишно. Голяма част от тези средства се разпределяха между университетските центрове — университета „Джон Хопкинс“ в Пенсилвания и Чикагския университет, където изследвания за военни цели се контрактуваха под различни мъгляви формулировки. Разбира се, понякога мъглата се разсейваше. Програмата, разработвана в университета „Джон Хопкинс“, имаше за цел изучаването на съществуващите или потенциално възможните наранявания и болести, които представляват интерес при воденето на биологическа война, както и на някои химични и имунологични реакции на отделни антитоксини и ваксини.

През последните осем години никое от откритията на университета „Джон Хопкинс“ не беше публикувано. Някои открития в Чикагския университет и в Лос Анжелос понякога виждаха бял свят, но военните ведомства ги смятаха за „опитни балони“ — преди всичко целящи да сплашат чуждестранните наблюдатели. Класически пример за това бе публикуваният доклад на Тендрън и още пет учени, озаглавен „Изследвания върху токсин, който бързо прекъсва окислителната фосфорилация по пътя на кожната абсорбция“.

В този труд се описваше, без да се идентифицира, отрова, която убива човек за по-малко от минута и се абсорбира чрез кожата. Това обаче се смяташе за сравнително по-маловажно постижение в сравнение с токсините, открити през последните години.

С толкова много усилия и пари можеше да се очаква, че смъртоносните видове химично и бактериологично оръжие непрекъснато ще се усъвършенстват. Но през периода 1961–1965 година това не се случи. Заключението на сенатската подкомисия по бойна готовност от 1961 година беше, че „резултатите от изследванията са доста незадоволителни“, и че „трябва да се търсят нови начини и пътища“.

Точно това се беше стремил да постигне майор Томас Спаркс с проекта „Скууп“.

Крайната цел на тази програма беше да се изведат в орбита около Земята седемнадесет спътника, които да събират организми от атмосферата и да ги донасят на Земята. Стоун прочете кратките отчети за всеки полет…

„Скууп I“ беше позлатен конусовиден спътник с тегло около седемнадесет килограма и пълно оборудване. Той беше пуснат на 12 март 1966 година от военно-въздушната база Вандънбърг в Калифорния. Вандънбърг се използва за орбитите запад-изток, за разлика от кейп Кенеди, където се пускат спътници с направление изток-запад. Освен това Вандънбърг има и предимството, че е по-секретна. Полетите по-лесно можеха да се запазят в тайна тук, отколкото на кейп Кенеди.

„Скууп I“ летя шест дни. Приземи се успешно в тресавището близо до град Атенс, щата Джорджия. За съжаление обаче съдържаше само познати на земята организми.

„Скууп II“ изгоря при навлизане в по-ниските слоеве на атмосферата поради някаква повреда в съоръженията. „Скууп III“ също изгоря, въпреки че беше защитен с нов вид пластично-волфрамова изолация.

„Скууп IV“ и „V“ бяха пренесени невредими от Индийския океан и предпланините на Апалачите, но нито един от тях не съдържаше някакви нови организми. Събрани бяха безвредни варианти на S.albus, разпространени представители на микрофлората на човешката кожа. Тези несполуки наложиха решително подобрение на стерилизацията преди пускането.

„Скууп VI“ влезе в орбита през първия ден на новата 1967 година. Той притежаваше всички усъвършенствания, направени благодарение на предишните опити. Възлагаха му се големи надежди. Приземи се след единадесет дни близо до Бомбай, Индия. При най-строга тайна тридесет и четвърта въздушнопреносима дивизия, намираща се на територията на Франция, в Европа, близо до Париж, трябваше да прибере капсулата. Според правилата на „Операция Скраб“, план, разработен първоначално за капсулите Меркурий и Джемини (в случай че се приземят в СССР или някоя от социалистическите страни), тридесет и четвърта дивизия бе винаги в бойна готовност, когато имаше полет в космоса.

„Скууп VI“ се завърна без особени произшествия. Той съдържаше непознат едноклетъчен организъм с кокобацилярна форма3.

Микроорганизмът се оказа безвреден и нанасяше поражения само на домашните кокошки, като им причиняваше леко неразположение за четири дни.

Сътрудниците от Форт Детрик вече доста се съмняваха в успешното откритие на какъвто и да било патогенен материал. Въпреки това обаче „Скууп VII“ беше пуснат много скоро след „Скууп VI“. Точната дата бе секретна, вероятно 5.II.1967 година. „Скууп VII“ веднага влезе в устойчива орбита с апогей петстотин и осем километра и перигей триста петдесет и осем километра. Такава беше орбитата в продължение на два дни и половина. След това по неизвестни причини спътникът рязко измени стабилната си орбита и бе решено да се приземи по радиокоманда от Земята.

Предполагаемото място за кацане беше една пустиня на североизток от Аризона.

По средата на полета Стоун трябваше да прекъсне четенето. Един офицер влезе, подаде му телефона и отстъпи на почтително разстояние, докато Стоун разговаряше.

— Ало — каза Стоун смутено. Не беше свикнал да разговаря по телефона, докато пътува със самолет.

— Тук е генерал Маркъс — чу той уморен глас. Стоун не познаваше никакъв генерал Маркъс. — Исках само да Ви информирам, че е събрана цялата група с изключение на професор Кърк.

— Какво му е?

— Професор Кърк е в болница — отвърна генерал Маркъс. — Повече подробности ще научите, когато се приземите.

Разговорът свърши. Стоун върна телефона на офицера. За миг помисли за другите от групата — как ли са реагирали, като са ги вдигнали от кревата.

Разбира се, Ливит беше налице. Сигурно бързо се е окопитил. Той се занимаваше с клинична микробиология, специалист по заразни болести. Видял е достатъчно чуми и епидемии, за да се научи колко е важно да реагираш бързо. Освен това у него се беше загнездил и песимизъм, който никога не го напускаше. (Веднъж той призна, че единственото нещо, за което мислел на собствената си сватба, било „каква ли издръжка ще иска тя след развода“). Беше раздразнителен, вечно мърмореше, тромав, с мрачно лице и тъжни очи, които като че ли виждаха само сурово и окаяно бъдеще. Но същевременно той беше разумен, с въображение и дръзки мисли.

После, патологът Бъртън от Хюстън. Стоун никога не го беше обичал кой знае колко, но признаваше таланта му на учен. Бъртън и Стоун бяха различни. Докато Стоун беше организиран, Бъртън бе разпилян. Стоун умееше да се контролира, Бъртън действаше импулсивно. Докато Стоун беше уверен, Бъртън бе нервен, страхлив, сприхав. Викаха му „Спънатия“, отчасти задето непрекъснато се спъваше в развързаните връзки на обувките си и размъкнатите маншети на панталоните си и отчасти заради способността му да се натъква, без да иска, на най-важни открития.

В групата беше и Кърк, антропологът от Йейл, който явно нямаше да може да присъства, ако разбира се, сведенията бяха верни. Стоун знаеше, че щеше да му липсва неговото присъствие. Кърк беше зле информиран и доста суетен човек, но като че ли съвсем случайно притежаваше изключително логичен ум. Беше способен да схване най-важните моменти от даден проблем и да ги използва така, че да получи необходимия резултат. Въпреки че не можеше никога да свърже двата края на собствения си бюджет, математиците често го молеха за помощ при разрешаването на най-абстрактни задачи.

Стоун щеше да чувства липсата на такъв именно логичен мозък. По всяка вероятност петият човек нямаше да може с нищо да им помогне. Стоун се намръщи, като си помисли за Марк Хол. Всъщност те направиха компромис, като го допуснаха в групата. Стоун би предпочел да има опитен специалист по обмяната на веществата, а не хирург, какъвто с неохота трябваше да приемат. Оказаха им голям натиск от Министерството на отбраната и Комисията по атомна енергия — там много силно вярваха в хипотезата за решаващия глас на случайния човек, и в края на краищата Стоун и другите трябваше да отстъпят.

Стоун не познаваше добре Хол, чудеше се какво ли е казал, като са му съобщили за тревогата. Той не можеше и да предполага, че имаше голямо забавяне при осведомяването на останалите от групата. Не знаеше например, че патологът Бъртън беше уведомен едва в пет часа сутринта, а Питър Ливит, микробиологът — чак в шест и тридесет — в момента, когато пристигна на работа в болницата.

А Хол беше повикан в седем и пет сутринта.

По-късно именно Марк Хол беше казал: „Страшна история. В миг като че ли някой ме грабна от най-обикновеното всекидневие и ме хвърли в най-необикновения свят.“

В шест часа и четиридесет и пет минути Хол се миеше в предоперационната стая — приготвяше се за първата си за деня операция и се шегуваше със своя асистент.

После влезе в операционната, като държеше ръцете си напред. Сестрата му подаде кърпа и той се избърса. Другият асистент вече приготвяше болния за операция, мажеше го с йод и разни други дезинфекционни препарати. Имаше и още една сестра. Поздравиха се.

В болницата Хол беше известен като експедитивен, раздразнителен, необикновен хирург. Оперираше бързо, почти два пъти по-бързо от другите. Когато работата вървеше гладко, той се шегуваше и смееше, докато оперираше, пускаше закачки по адрес на асистентите, сестрите и анестезиолога. Ако нещо не беше в ред обаче, ако вървеше бавно и трудно, Хол можеше да стане страшно раздразнителен.

Както повечето хирурзи, държеше на реда. Всичко трябваше да се прави по установения ред и по установения начин. Всяко отклонение от правилото го изваждаше от равновесие.

Всички знаеха това и когато забелязаха Ливит в галерията за наблюдение са изплашиха. Ливит включи микрофона, който свързваше галерията с операционната, и каза:

— Здравей, Марк.

Хол покриваше пациента със зелен стерилен чаршаф, като остави отвор на корема. Той погледна изненадано нагоре:

— Здравей, Питър.

— Съжалявам, че те безпокоя, но е много спешно.

— Трябва да почакаш. Почвам операция.

Той свърши с увиването и поиска скалпела. Опипа стомаха, за да види къде да започне разреза.

— Не може да се чака.

Хол спря. Остави скалпела и погледна нагоре. Последва дълго мълчание.

— Какво, дявол да го вземе, означава това „не може да се чака“?

Ливит запази спокойствие.

— Трябва да прекъснеш. Спешно е.

— Слушай, Питър. Имам пациент. Дадена му е упойка. Трябва да започвам, не мога просто така…

— Кели ще направи операцията.

Кели също беше хирург в болницата.

— Кели ли?

— Той вече се мие — каза Ливит. — Всичко е уредено. Очаквам те в съблекалнята след тридесет секунди.

И след това си тръгна.

Хол изгледа в недоумение всички в стаята. Никой не помръдна и не проговори. След минута свали ръкавиците си и излезе, като по пътя изруга високо.

Хол смяташе ролята си в програмата „Уайлдфайър“ за повече от незначителна. През 1966 година при него дойде Ливит, главният микробиолог на болницата, и в най-общи линии му обясни целта на програмата. Хол намери всичко това много забавно и се съгласи да се присъедини към групата, ако някой път имат нужда от неговата помощ, но самият той смяташе, че от „Уайлдфайър“ нищо няма да излезе.

Ливит бе предложил да му дава папките на програмата, за да го държи в течение. Отначало Хол учтиво ги приемаше, но скоро стана ясно, че изобщо няма намерение да ги чете и тогава Ливит престана да му ги дава. Хол се зарадва, защото никак не обичаше да има разни ненужни неща по бюрото си.

Преди година Ливит го беше попитал не му ли е поне любопитно да научи нещо за работата на групата, в която фактически се бе включил и която в един момент можеше да се окаже опасна.

Хол отговори:

— Не.

Сега, в лекарската стая, Хол съжали за тези думи. Стаята беше малка, без прозорци, с гардероби до стените. В средата имаше голяма машина за кафе и пластмасови чашки до нея. Ливит с унило изражение на сериозното си лице на булдог си наля една чаша.

— Кафето сигурно е отвратително. Няма една свястна чаша в тази болница. Бързо се обличай.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш първо защо? — каза Хол.

— Да, имам, имам. Бързо, обличай се, вън ни чака кола. И без това сме закъснели. Може би вече твърде много сме закъснели.

Той имаше особен, грубо-мелодраматичен начин на изразяване, който винаги дразнеше Хол.

Ливит шумно засърба кафето.

— Точно както предполагах. Как го пиете! Побързай, моля ти се.

Хол отключи шкафа си и го ритна, за да се отвори. Той се облегна на вратата, откопча черните гумени гамаши, които се носеха специално в операционната, за да предпазват от електрични заряди.

— И сега сигурно ще ми кажеш, че това е във връзка с оня проклет проект.

— Точно така — отговори Ливит, — опитай се все пак да побързаш. Колата ни чака, за да ни откара на летището, а ти знаеш какво е движението сутрин.

Хол се облече бързо, без да се замисля. Главата му беше като празна. Никога и през ум не му бе минавало, че подобно нещо можеше да се случи. Излязоха заедно с Ливит. Отвън, на слънцето, той вида спрялата военна кола, като сбъднат кошмар, доказателство, че Ливит не се шегуваше, че никой не се шегува.

От своя страна Питър Ливит се дразнеше от Хол. Не понасяше много лекарите. Въпреки че и той имаше лекарска диплома, никога не беше практикувал, предпочете да се посвети на научна работа. Занимаваше се с микробиология и епидемиология, а специалността му беше паразитология. Изучаваше паразитите по целия свят. Работата му бе ознаменувана с откриването на бразилския плосък червей Taenia Renzi, който той описа в едно свое изследване през 1953 година.

Като поостаря обаче, Ливит престана да пътува. „Здравеопазването — обичаше да казва той — е работа за младежи; когато се разболееш за пети път от амебна дизентерия, значи е време да оставиш практиката.“ Ливит се разболя за пети път в Родезия през 1955 година. Три месеца лежа тежко болен и отслабна с двайсетина килограма. След това се отказа от лекарската практика. Предложиха му да стане главен микробиолог на болницата и той прие, като смяташе, че ще има достатъчно време за научна работа.

В болницата беше известен като отличен клиничен бактериолог, но интересите му си оставаха в областта на паразитологията. През периода 1955–1964 година издаде серия от изискани научни трудове за обмяната на веществата в Ascaris и Necator, които имаха голям успех сред специалистите.

Неговата репутация обясняваше присъствието му в групата „Уайлдфайър“, а той пък беше привлякъл Хол. Ливит знаеше защо именно Хол беше привлечен, докато самият Хол нямаше представа.

Когато Ливит го помоли да участва, Хол го беше запитал защо.

— Аз съм само хирург — беше казал Хол.

— Да — отговори Ливит, — но ти си запознат с хематологията.

— И какво от това?

— Може да потрябва. Всички тези неща — химия на кръвта, РН, киселинност, алкалност. Може да се окаже жизнено важно някой път.

— Има и други специалисти — отбеляза Хол. — Много от тях са и по-добри от мен.

— Да — отговори Ливит, — но повечето са женени.

— Е, и?

— А ние имаме нужда от ерген.

— Защо?

— Трябва един член от групата да бъде неженен.

— Но това са глупости.

— Може би да, но може и да не са — заяви Ливит.

Излязоха от болницата и тръгнаха към военната кола. Що наближиха, млад офицер, застанал мирно, ги поздрави.

— Вие ли сте доктор Хол?

— Да.

— Мога ли да видя документите ви?

Хол му подаде малката лична карта със снимката си. Носеше я в портфейла си от една година. Беше доста странна на вид — само име, снимка и отпечатък на палеца, нищо повече, нищо, което да показва, че това е официален документ. Офицерът погледна първо картата, после Хол и отново картата.

— Добре, господине — върна му я той и отвори задната врата на колата. Хол влезе вътре, последван от Ливит, и присви очи от проблясващата червена светлина на въртящата се лампа върху покрива на колата.

— Какво ти стана?

— Нищо, не обичам такива светлини, напомнят ми войната, когато карах линейка. — Ливит се настани и колата потегли.

— Като стигнем летището, ще получиш папка, която трябва да прочетеш по време на пътуването.

— Какво пътуване?

— На летището ще се качиш на Ф-104 — поясни Ливит.

— За къде ще пътувам?

— За Невада. Опитай се да четеш по пътя, защото когато пристигнем, ще имаме много работа.

— А другите?

Ливит погледна часовника си.

— Кърк има остра атака на апендисит и е в болница. А останалите вече започнаха работа. Сега летят с хеликоптер над Пидмонт, щата Аризона.

— Никога не съм чувал за такова място — учуди се Хол.

— Никой не беше чувал — отвърна Ливит, — поне досега.

VI. ПИДМОНТ

В 9.59 часа сутринта един реактивен хеликоптер К-4 се издигна от бетонната площадка при свръхсекретния хангар МSH-9 и взе курс на изток към Аризона.

Решението да отлети от МSH беше взето от майор Манчек, който се погрижи скафандрите да не привлекат ничие внимание. Работата беше там, че в хеликоптера имаше трима души — пилотът и двама учени, облечени в прозрачни надуваеми костюми, в които приличаха на тлъсти марсианци или, както се изрази един от работниците в хангара, "на рекламни балони марка „Мейси“.

Когато хеликоптерът се издигна в ясното утринно небе, двамата пътници се спогледаха. Единият от тях беше Джеръми Стоун, а другият Чарлз Бъртън. И двамата бяха пристигнали във Вандънбърг само преди няколко часа — Стоун от Станфорд, а Бъртън от Бейлърския университет в Хюстън.

Бъртън беше на петдесет и четири години и се занимаваше с патология. Беше професор в Бейлърския медицински факултет и консултант към Центъра за управляеми космически полети на НАСА в Хюстън. Неговата изследователска дейност в Бетезда беше посветена на въздействието на бактериите върху тъканите на човешкото тяло.

Една от особеностите на научното развитие е, че такава жизненоважна област бе останала, неизвестно защо, фактически недокосната, когато Бъртън й се посвети. Макар и хората да знаеха, че болестите се причиняват от микробите още от 1840 година, когато Хенле създаде своята хипотеза, до средата на двадесетия век не беше известно защо и как бактериите нанасят своите поражения. Механизмът беше още непознат.

Бъртън започна изследванията си, както повечето от своите колеги, с Diplococcus pneumoniae, причинителите на пневмонията. Към пневмококите се проявяваше голям интерес до откриването на пеницилина през четиридесетте години. След това и интересът, и субсидиите в тази област се изпариха. Бъртън се пренасочи към Staphylococcus aureus — един разпространен кожен патоген, причинител на пъпки и циреи. Когато започна тези изследвания, всички го гледаха с насмешка: стафилококите, както и пневмококите, бяха силно чувствителни към пеницилина. Съмняваха се, че Бъртън някога ще има достатъчно средства, за да продължи изследванията си.

В продължение на пет години те бяха прави. Парите не стигаха и Бъртън често трябваше да ходи при фондации и филантропи да моли за средства. Той обаче беше упорит, търпеливо изследваше стените на клетъчната обвивка, от която всъщност зависеше реакцията на окръжаващата тъкан, и откри половин дузина токсини, отделяни от бактерията, с които тя рушеше тъканта, разпространяваше инфекцията и унищожаваше червените кръвни телца.

И изведнъж, през 1950 година първият устойчив на пеницилин бацил беше открит. Той причиняваше странна смърт, най-често от абсцес в мозъка. Чак на другата сутрин, след като направи своето откритие, Бъртън разбра, че то всъщност има огромно значение. Десетки лаборатории из цялата страна започнаха да изследват стафилококите, това стана истинска „златна мина“. За една година неговите приходи се увеличиха от шест хиляди на триста хиляди долара годишно. Скоро след това той стана професор по патология.

Като си мислеше за миналото, Бъртън не изпитваше кой знае каква гордост от онова, което бе свършил. Той знаеше много добре, че всичко все пак е късмет. Просто така се бе случило, че в най-подходящия момент и на най-подходящото място се бе занимавал точно с каквото е трябвало.

Чудеше се какво ли може да означава това негово пътуване с хеликоптера.

Джеръми седеше срещу него и се опитваше да скрие неприязънта, която изпитваше към външния му вид. Под пластмасовия костюм Бъртън носеше мръсна спортна риза с петно на левия джоб, панталоните му бяха изтъркани и омачкани. Стоун имаше чувството, че дори косата му е рошава и мазна.

Той гледаше втренчено през прозореца, като се опитваше да мисли за друго.

— Петдесет души са умрели в продължение на осем часа след приземяването на „Скууп VII“. Въпросът е как се разпространява инфекцията.

— Предполагам по въздуха — каза Бъртън.

— Да. Може би.

— Всички смъртни случаи са, изглежда, в непосредствена близост до града — продължи Бъртън. — Има ли някакви сведения за смъртни случаи по-далече?

Стоун поклати отрицателно глава.

— Помолих военните да се занимаят с този въпрос. Те проверяват заедно с пътния патрул, но досега няма такива сведения.

— А вятър?

— За щастие, миналата вечер вятърът е бил лек, петнадесет километра в час. Духал е постоянно от юг и към полунощ е спрял. Доста необикновено за това време на годината, както ми казаха.

— За наше щастие.

— Да — кимна Стоун, — и за друго имаме късмет. Няма никакво важно населено място в радиус от почти сто и осемдесет километра. На север е Лас Вегас, на запад — Сан Бернардино, а на изток — Финикс. Няма да е добре, ако заразата стигне до някое от тях.

— Докато няма вятър, може би ще успеем.

— Може би — съгласи се Стоун.

През следващия половин час двамата мъже обсъждаха възможните посоки за разпространение на заразата, като използваха куп работни карти, приготвени за една нощ от компютърния център в базата Вандънбърг. На тях се нанасяха комплексни анализи на географските фактори — в дадения случай те бяха контурни модели на югозападната част на САЩ с указани посоки на ветровете.

После преминаха към друг въпрос: за колко време е настъпила смъртта. И двамата бяха слушали записа от фургона. Съгласиха се, че всички в Пидмонт, изглежда, са умрели бързо.

— Дори ако прережеш гърлото на човек с бръснач — каза Бъртън, — смъртта не може да настъпи толкова бързо, както тук. Като се разрежат сънните артерии и шийните вени, минават от десет до четиридесет секунди, докато човек изпадне в безсъзнание, и почти минута, докато умре.

— А в Пидмонт, изглежда, всичко е станало за секунда-две.

Бъртън сви рамене.

— Може би травма или удар в главата — предположи той.

— Да, а може и газ с нервно-паралитично въздействие.

— И това е съвсем възможно.

— Или такъв газ, или нещо твърде сходно — каза Стоун. — Ако беше някакъв вид блокиране на ензимите, както например с арсеник или стрихнин — обикновено минават от петнадесет до тридесет секунди, а понякога и повече. Докато поразяването на нервната система, нервно-мускулните възли или мозъчната кора е много по-бързо. Почти мигновено.

— Ако това е някакъв бързодействащ газ, той трябва лесно да прониква в дробовете.

— Или в кожата — добави Бъртън. — Или през слизестите тъкани. През всякаква пореста повърхност.

Бъртън попипа пластмасовия си костюм.

— Ако наистина този газ е толкова леснопроникващ…

Стоун се подсмихна.

— Скоро ще разберем.

От микрофона се чу гласът на пилота:

— Господа, наближаваме Пидмонт. Чакаме вашите заповеди.

— Направете кръг, за да огледаме отгоре — нареди Стоун.

Въртолетът направи стръмен вираж. Двамата мъже погледнаха надолу към града. Лешоядите бяха дошли още през нощта и накацали на купчини около телата.

— Точно от това се и страхувах.

— Те могат да станат преносители на заразата — промълви Бъртън. — Ядат от заразените и разнасят микробите.

Стоун кимна, като не откъсваше поглед от прозореца.

— Какво да правим?

— Да ги отровим с газ — предложи Стоун. Включи микрофона и попита пилота: — Имаме ли газ?

— Да, сър.

— Направете още една обиколка и покрийте с него целия град.

— Да, сър.

Хеликоптерът се наклони и зави назад. Скоро двамата мъже не можеха да видят нищо под себе си от облака светлосин газ.

— Какъв е този газ?

— Хлоразин — отговори Стоун. — В малки дози поразява обмяната на веществата, а птиците имат ускорена обмяна. Те са съставени само от пера и мускули. Пулсът им е двадесет и един удара и много от тях поемат повече храна от собственото си тегло.

— Газът разрушава органичните съединения, така ли?

— Да. Веднага ще умрат.

Хеликоптерът направи още един кръг и забръмча на едно място. Постепенно облакът се разсея от лекия вятър, придвижвайки се на юг. Скоро отново можаха да видят земята. Стотици птици лежаха там. Някои още потреперваха конвулсивно с криле, други бяха вече мъртви.

Стоун се намръщи. Някъде в подсъзнанието му се мержелееше мисълта, че нещо беше забравил, нещо беше пренебрегнал. Някакъв факт, нещо от жизнено значение, нещо във връзка с тези птици, което непременно трябваше да се има предвид.

От микрофона се чу гласът на пилота:

— Сега какво ще наредите, сър?

— Идете в центъра на главната улица — каза Стоун — и пуснете въжената стълба. Оставете я на височина шест метра, никакво спускане по-надолу. Ясно ли е?

— Слушам, сър.

— Щом слезем, качвате се на сто и петдесет метра височина.

— Слушам, сър.

— Връщате се, щом ви сигнализираме.

— Слушам, сър.

— Ако нещо се случи с нас…

— Тръгвам веднага за „Уайлдфайър“ — каза пилотът с пресъхнал глас.

— Точно така.

Той знаеше какво означава това. Плащаше му се по най-високата тарифа на военновъздушните сили. Получаваше редовна заплата плюс опасен труд, плюс хонорар за специални полети в невоенно време, плюс полет над опасна територия, надбавка за изпълнение на задача над противникова територия, плюс полетни за всеки час във въздуха. За ден като днешния той щеше да получи повече от хиляда долара, а семейството му още десет хиляди долара по краткосрочната застраховка, ако не се върне.

Тия пари обаче не му се даваха току-тъй: ако се случеше нещо със Стоун или Бъртън на земята, пилотът имаше нареждане да се върне в базата „Уайлдфайър“ и да кръжи десет метра над земята, докато групата „Уайлдфайър“ намери най-ефикасен начин да го изпепели във въздуха заедно с хеликоптера.

Плащаше му се, за да рискува. Доброволно се беше съгласил на тази работа и знаеше, че сега над него, на шест хиляди метра височина, кръжи реактивен самолет на военновъздушните сили, въоръжен със снаряди въздух-въздух, готови да унищожат хеликоптера, ако нервите на пилота не издържат и той не се върне в базата.

— Внимавайте, сър — предупреди пилотът. — Сър!

Хеликоптерът маневрира над главната улица и увисна във въздуха. Чу се трополене и въжената стълба се спусна. Стоун стана, надяна шлема и откри вентила. Костюмът се наду около него. Бутилката кислород на гърба му щеше да стигне за два часа.

Той почака, докато Бъртън надуе своя костюм. После отвори люка и погледна надолу. Хеликоптерът беше вдигнал гъст облак прах.

Стоун включи предавателя.

— Всичко наред ли е?

— Да.

Стоун започна да се спуска по стълбата. Бъртън почака за момент и тръгна след него. Нищо не се виждаше от прах. Най-после почувства земя под краката си, пусна стълбата и се огледа. Костюмът на Стоун се мяркаше като неясно очертание. След малко прахта се разнесе. Сега вече се виждаше по-ясно. Хеликоптерът прибра стълбата и се отдалечи в небето.

— Хайде — подкани го Стоун.

Те тръгнаха тромаво по главната улица на Пидмонт.

VII. „НЕОБИКНОВЕН ФАКТОР“

Бъртън и Стоун пристигнаха в града едва дванадесет часа след първия контакт на хората с щама „Андромеда“. Седмица след това, когато вече можеха спокойно да разискват събитията, и двамата си спомняха живо тази сцена и я описваха с подробности.

Сутрешното слънце беше още ниско. Светеше хладно, безрадостно и хвърляше дълги сенки по леко заскрежената земя. От мястото, където бяха застанали, виждаха цялата улица и сивите обветрени дървени сгради. Първото нещо обаче, което им направи впечатление, беше тишината. Освен лекия вятър, който стенеше глухо покрай празните къщи, навсякъде цареше мъртва тишина. Наоколо всичко беше покрито с тела, натрупани и проснати по земята в пози на замръзнало учудване.

Не се чуваше никакъв познат звук. Нищо, което би им вдъхнало надежда — нито мотор на кола, нито лай на куче, нито детски вик.

Тишина.

Двамата мъже се спогледаха и с болка разбраха, че им предстои още много да научат, да изяснят и упорито да търсят. Някаква катастрофа беше поразила този град и те трябваше да направят всичко, което е по силите им, за да открият причината. Но нямаха нито ключ към загадката, нито дори някаква изходна точка.

Фактически знаеха само две неща. Първо, че нещастието очевидно бе започнало с приземяването на „Скууп VII“, и второ, че смъртта бе отнела живота на хората от този град в потресаващо къс срок. Ако тази болест бе причинена от спътника, то тогава тя беше нещо съвършено непознато в историята на медицината.

Дълго време не си казаха нищо, само стояха на улицата, гледаха наоколо, а вятърът леко подухваше. Накрая Стоун промълви:

— Защо всички са навън, на улицата? Ако е станало през нощта, повечето хора би трябвало да са си вкъщи.

— Не само това. Много от тях са по пижами. Снощи беше студено. Поне да бяха се наметнали.

— Може би са бързали.

— Защо? — попита Бъртън.

— За да видят нещо — предположи Стоун и сви безпомощно рамене.

Бъртън се наведе над първото срещнато тяло.

— Странно, виж как се държи за гърдите. Повечето са застинали в такава поза.

Стоун се огледа и видя, че наистина много от тях се държаха за гърдите, някои впили пръсти, други само допрели ръце.

— Не изглежда да ги е боляло. Лицата им са съвсем спокойни.

— По-скоро учудени, като че ли нещо ги е поразило както си вървят. И всички са се хванали за гърдите.

— Коронарна смърт? — попита Стоун.

— Съмнявам се. Тя е болезнена — щеше да има на лицето им поне гримаса. И при белодробна емболия4 също.

— Но ако е било мигновено, не са имали време да…

— Може би. Според мен са умрели безболезнено. Което значи, че са се хванали за гърдите, защото…

— Не са могли да дишат — довърши Стоун.

Бъртън кимна.

— Възможно е това да е задушаване. Бързо, безболезнено, почти мигновено, но се съмнявам. Ако човек не може да диша, първото нещо, което прави, е да разкопчае всичко, което го стяга, особено на врата и гърдите. Виж онзи мъж. С вратовръзка е, но не я е докоснал. А онази жена там пък е със стегната яка.

След първоначалния шок Бъртън започна да идва на себе си. Започна да мисли трезво. Тръгнаха към фургона, който стоеше на средата на платното, а лампите му все още блещукаха. Стоун се протегна и ги угаси. Бутна вкочанясалото тяло на шофьора и прочете името му на джоба на куртката.

— Шоун.

Човекът, който стоеше вцепенен на задната седалка, беше редник с фамилно име Крейн. И двете тела бяха съвсем изстинали. Стоун кимна към радиоуредбата отзад.

— Дали все още работи?

— Сигурно.

— Тогава да намерим първо спътника, а след това ще се заемем…

Той спря и се вторачи в лицето на Шоун, който явно бе рухнал на кормилото с цялото си тяло в момента на смъртта. На лицето му имаше голяма елипсовидна драскотина, която стигаше до края на носа.

— Нищо не разбирам — озадачи се Стоун.

— Защо, какво? — попита Бъртън.

— Погледнете тази рана.

— Много е чиста — отбеляза Бъртън, — необикновено чиста. Изобщо не е кървила.

Изведнъж Бъртън разбра. Той искаше да си почеше главата, но ръката му срещна пластмасовата обвивка на костюма.

— Такава рана — каза той — означава скъсани капиляри, раздробена кост, скъсани вени — би трябвало да има ужасно много кръв.

— Точно така. Би трябвало, а погледнете и другите, дори онези, на които лешоядите са разкъсали месото — не кървят изобщо.

Бъртън гледаше с растящо удивление. По телата нямаше и капчица кръв. Как не бяха забелязали това преди.

— Сигурно механизмът на действие е такъв, че…

— Да — каза Стоун, — може би сте прав. — Той извлече Шоун от вагона. — Хайде да отиваме да търсим този проклет спътник. Почнах да се тревожа.

Бъртън отиде отзад, изтегли Крейн през задната врата и седна на неговото място. Стоун опита да запали, но моторът не включи.

После опита пак и каза:

— Нищо не разбирам, акумулаторът е изтощен, но все пак трябваше да дава поне искра.

— Има ли бензин? — попита Бъртън.

След малка пауза Стоун изруга високо. Бъртън се усмихна и изпълзя от задната седалка. Отидоха до бензиностанцията, намериха един варел, напълниха го с помпата, като изгубиха няколко минути, докато разберат как се работи с нея, домъкнаха го до фургона, напълниха резервоара и Стоун опита пак.

Този път моторът запали.

— Да тръгваме — каза Стоун.

Бъртън се промъкна пак отзад, включи електронното устройство и антената започна да се върти. Той чу слабия сигнал на спътника.

— Сигналът е слаб, но още се различава. Звукът идва някъде отляво.

Стоун включи на скорост. Тръгнаха надолу, като заобикаляха телата. Звукът се усилваше. Продължиха до главната улица, край бензиностанцията и универсалния магазин. Изведнъж сигналът стана много слаб.

— Отдалечихме се. Обърнете.

Стоун се позабави, докато превключи на заден ход, после се върнаха обратно, като се водеха по силата на звука. Минаха петнадесет минути, докато установят мястото, откъдето идваха сигналите. То беше на север, в покрайнините на града.

Накрая спряха пред едноетажна дървена къща. Табелката с надпис „Д-р Алън Бенедикт“ поскърцваше на вятъра.

— Разбира се — каза Стоун, — те са го занесли на доктора.

Двамата слязоха от фургона и влязоха в къщата. Предната врата беше отворена и се блъскаше напред-назад. Влязоха във всекидневната. Тя беше съвсем празна. Вдясно се намираше кабинетът.

Д-р Бенедикт беше вътре. Грозноват, белокос човек, седнал на бюрото си с няколко учебника пред себе си. Покрай стената бяха наредени шишета, спринцовки, снимки на семейството и на няколко мъже във военни дрехи. Единият сочеше другите ухилени войници. Отдолу беше надраскано: „На Бени от момчетата от 87, Анцио“.

Д-р Бенедикт гледаше към ъгъла на стаята с широко отворени очи и спокойно лице.

— Поне Бенедикт не е умрял на улицата — забеляза Бъртън.

И в този момент те видяха спътника.

Прав, лъскав, гладко полиран конус, около метър висок, с посмачкани и обгорели ръбове от горещината при влизането в земната атмосфера. Беше отворен със сила, явно с помощта на длето и клещи, които всъщност лежаха на земята, до него.

— Глупак, как е могъл да го отвори — рече Стоун.

— Откъде да знае?

— Трябвало е поне да попита някого — отговори Стоун и въздъхна. — Няма значение. Сега вече всичко му е ясно. А и на още четиридесет и девет души.

Той се наведе над спътника и затвори зеещия триъгълен отвор.

— Дайте контейнера.

Бъртън подаде сгънатата пластмасова торба и я отвори. Сложиха спътника, затвориха контейнера и го запечатаха.

— Дано нещичко е останало — каза Бъртън.

— Аз пък предпочитам нищо да няма — промърмори Стоун.

Върнаха се пак при тялото на д-р Бенедикт. Стоун се приближи и го разтърси. Човекът падна тежко от стола.

Бъртън забеляза лактите му и изведнъж се развълнува. После се наведе над тялото.

— Хайде помогнете ми — каза той.

— Какво да правя?

— Съблечете го.

— Защо?

— Искам да видя дали има признаци на венозен застой.

— Чакайте — спря го Бъртън и почна да разкопчава ризата и панталоните.

Известно време не продумаха нищо, докато го съблякоха съвсем.

— Готово.

— Дявол да ме вземе — изруга Стоун.

Нямаше и следа от синини. Обикновено когато човек умре, кръвта се спуска надолу поради гравитацията. Ако е в легло, гърбът му става морав от насъбралата се там кръв. Бенедикт беше умрял седнал на стола, но нямаше синини нито по хълбоците, нито на бедрата или на лактите, които беше поставил на облегалките на стола.

— Много странно — забеляза Бъртън. Той се огледа и намери барабан с изварени инструменти. Отвори го и извади един скалпел. Сложи ножче — внимателно да не пробие костюма си — и после се обърна към тялото.

— Ще разрежем главната артерия и вена.

— Коя?

— Лъчевата, на китката.

Като държеше внимателно скалпела, Бъртън разряза кожата на китката точно в основата на палеца. Кожата се отдели от раната. Нямаше никаква кръв. Отдолу се показа тлъста подкожна тъкан. Още нямаше никаква кръв.

— Поразително.

Разряза по-надълбоко. Все още не се появяваше кръв. Тогава изведнъж сряза кръвоносния съд. На пода изтрополи рохкава топка тъмночервена маса.

— Дявол да ме вземе! — повтори Стоун.

— Здраво се е съсирила — рече Бъртън.

— Нищо чудно, че никой не кърви.

— Помогнете ми да го обърнем — помоли Бъртън. Двамата положиха трупа по гръб. Бъртън направи дълбок разрез в средната част на бедрото. Достигна до бедрената артерия и вена. И отново нямаше никакво кървене. Разряза артерията, дебела колкото човешки пръст — там също нямаше кръв, а само плътна червеникава маса.

— Невероятно.

Започна нов разрез, този път в гръдния кош. Откри ребрата и огледа кабинета да види дали някъде няма по-остър нож. Трябваше му остеотом5, но не можа да намери.

Най-накрая взе същото длето, с което бяха отворили спътника, и счупи няколко ребра, за да открие дробовете и сърцето. Пак нямаше никакво кървене.

Бъртън си пое въздух, отвори сърцето и разряза лявата клапа.

Вътрешността беше пълна с червена пихтиеста маса. Течна кръв нямаше изобщо.

— Пълно съсирване, няма що — отбеляза той.

— Имате ли представа каква може да бъде причината?

— Цялата кръвоносна система? Пет и половина литра кръв? Невероятно. — Бъртън се отпусна в лекарския стол и погледна замислено току-що разрязаното тяло.

— Никога не съм чувал подобно нещо. Има процес, който се нарича „вътрешносъдова коагулация“, но той се среща рядко и за него са необходими редица специални обстоятелства.

— Може ли това да се породи от един-единствен токсин?

— Теоретически, да. Но фактически няма такъв токсин на земята, който…

Той спря.

— Да, точно така — повтори Стоун.

Той вдигна спътника, наречен „Скууп VII“, и го занесе във фургона. Когато се върна, каза:

— По-добре да претърсим къщите.

— Да започнем оттук.

— Добре — съгласи се Стоун.

Именно Бъртън откри госпожа Бенедикт — приятна жена на средна възраст. Стоеше си облегната на стола с книга на колене. Тя сякаш бе имала намерение да обърне страницата. Бъртън я погледна набързо и чу, че Стоун го вика.

Тръгна към другия край на къщата. Стоун беше в малка спалня, наведен над тялото на един юноша, който лежеше в леглото. Това явно беше неговата спалня: с пъстри плакати по стената и самолети на полиците.

Момчето лежеше по гръб с очи, вперени в тавана. Устата му беше отворена. В едната си ръка стискаше празна туба от специално лепило за сглобяване на моделите самолети. Из цялото легло бяха разхвърляни празни шишенца от лак за моделите.

Стоун отстъпи назад:

— Гледайте!

Бъртън погледна в устата му, бръкна вътре с пръст и извади вече втвърдена маса.

— Господи — възкликна той.

Стоун се намръщи.

— За това във всеки случай е било необходимо повече време. Независимо какво го е накарало да се самоубие, трябвало е повече време. Ние май опростяваме нещата. Не всеки е умрял изведнъж. Някои са умрели в къщите си, някои са излезли на улицата. А това дете тук… — Той поклати глава. — Хайде да претърсим другите къщи.

На излизане Бъртън се отби пак в кабинета на доктора — като заобиколи тялото. Изпита странно чувство, като гледаше разрязаните китки, крак, гръден кош и — нито капка кръв. Имаше нещо ужасно и нечовешко в това. Като че ли кървенето беше признак за живот. А може би наистина е така, помисли си той, фактът, че кървим, кървим до смъртта, ни прави живи същества.

За Стоун Пидмонт беше една загадка, която го предизвикваше да я разкрие. Той беше убеден, че градът сам ще му разправи всичко: за природата на болестта, как е протекла и какви са причините й. Всичко беше въпрос на правилно съпоставяне на фактите. Но трябваше да признае, че фактите бяха смущаващи.

Къща, в която около масата, сложена за вечеря, седяха мъж, неговата жена и малка дъщеря. Те явно бяха спокойни, щастливи и никой от тях не е имал време да се мръдне от стола. Бяха замръзнали в пози на ласкави усмивки един към друг, наведени над чиниите с храна, която сега вече се разваляше и наоколо летяха мухи. Стоун забеляза мухите и си помисли, че трябва да запомни тяхното присъствие тук.

Друга къща — стара жена с бяла коса и набръчкано лице. Тя се усмихваше мило от примката на въжето, привързано за една греда на тавана. Въжето поскърцваше, като опираше до гредата.

В ръката й имаше плик. С внимателен почерк, спретнат и бавен, беше написано: „За този, който може да се заинтересува.“

Стоун отвори писмото и прочете: „Денят на страшния съд настъпва. Земята и водите ще се отворят и човечеството ще бъде погълнато. Нека Господ бъде милостив към душата ми и към всички, които са били милостиви към мен. Другите да се продънят в Ада. Амин.“

Бъртън слушаше:

— Луда. Senile dementia — старческа лудост. Видяла е как всички около нея умират и е откачила.

— И затова се е самоубила?

— Да, мисля, че е така.

— Много странно самоубийство, не мислиш ли?

— И начинът, по който се е самоубило детето, също е странен — отбеляза Бъртън.

Стоун кимна.

Рой О. Томсън е живял сам. От омазнените му дрехи се разбираше, че е работил в бензиностанцията. Той явно е напълнил ваната в банята с вода, после коленичил, пъхнал си главата вътре и умрял. Тялото му беше вдървено, главата потопена във водата. Нямаше никого наоколо, нямаше и следа от борба.

— Невъзможно, никой не може да се самоубие по този начин — отсъди Стоун.

Лидия Еверет, шивачката в града, беше отишла спокойно в задния двор, седнала на един стол, заляла се с бензин и драснала клечка кибрит. До остатъците от тялото й намериха изгорялата бензинова туба.

Уилям Арнолд, шестдесетгодишен, седеше вкочанен на стола, облечен в униформата си от Първата световна война. Бил е капитан в тази война и си беше останал капитан, преди да се простреля в дясното слепоочие с Колт 45. Нямаше и капчица кръв в стаята, когато го намериха. Изглеждаше почти смешно — седнал на стола, с чистичка, суха дупка в главата.

До него имаше магнетофон, а лявата му ръка още стоеше върху кутията. Бъртън погледна въпросително Стоун и пусна магнетофона.

Един треперещ раздразнен глас заговори:

— Вие май не сте бързали много, а? Но все пак добре, че накрая дойдохте. Имаме нужда от подкрепления. Сражението беше жестоко. Миналата нощ загубихме четиридесет процента от войниците, като превзехме височината, а двама офицери са тежко ранени. Лошо, много лошо. Ех, да беше дошъл поне Гари Купър. Трябват ни такива мъже, които направиха Америка силна. Не мога да ви обясня какво означават за мен тия гиганти от летящите чинии. Ето, те сега ни изгарят, газът покрива всичко. Хората умират, нямаме газови маски. Нито една, но аз няма да чакам. Ще направя каквото е необходимо. Съжалявам, че имам само един живот за родината.

Лентата продължаваше да се върти, но вече нямаше никакъв звук.

Бъртън я спря.

— И той е полудял — каза той, — всички са мръднали.

Стоун кимна.

— Някои са умрели моментално, а другите са полудели.

— И пак стигаме до същия основен въпрос — защо? Каква е разликата?

— Може би разликата е в имунитета. Някои са по-чувствителни към вируса от другите. У някои се пораждат защитни реакции поне за известно време.

— Спомняш ли си филма на летеца — оня човек с бели дрехи, който все още беше жив?

— Мислиш ли, че е още жив?

— Не, но се чудя — продължи Стоун, — ако някои хора са живели повече от другите, достатъчно дълго, че дори да издиктуват цяла реч на магнетофона, или да се обесят, тогава защо пък други да не живеят още по-дълго време. И защо тогава в този град да няма все още някой жив?

Точно в този момент те чуха плач.

Отначало им се стори, че е вятърът, толкова висок, тънък и пронизителен беше гласът. След това се ослушаха, първо с недоумение, после учудено. Плачът продължаваше, прекъсван от суха кашлица.

Изтичаха навън. Звукът едва се долавяше и беше трудно да се установи посоката му. Затичаха се нагоре по улицата. Той започна да се усилва. Това още повече ускори крачките им. И после изведнъж се загуби.

Двамата мъже се заковаха на място, затаиха дъх. Стояха по средата на горещата и безлюдна улица и се гледаха.

— И ние ли се побъркахме?

— Не — каза Стоун, — сигурен съм, че го чухме.

Почакаха. Няколко минути беше съвсем тихо. Бъртън погледна надолу по улицата към къщите, към фургона, спрял на пътя пред къщата на доктор Бенедикт.

Плачът започна отново, сега много силен и отчаян.

Мъжете се втурнаха напред.

Не беше далеч, през две къщи, от дясната страна. Мъж и жена лежаха отвън на тротоара, хванали се за гърдите. Заобиколиха ги бързо и влязоха в къщата. Плачът се усилваше и изпълваше празните стаи.

Качиха се бързо на горния етаж и влязоха в спалнята. Голямо двойно легло, неоправено. Тоалетка, огледало, шкаф в стената… детско креватче.

Те се надвесиха над него, дръпнаха пелените и видяха под тях едно зачервено нещастно бебенце. То спря за малко, докато огледа непознатите лица в пластмасови шлемове, после почна пак да вие.

— Изплашихме го — каза Бъртън. — Горкото дете.

Той го повдигна неловко и го залюля. Бебето продължаваше да крещи. Беззъбата му уста беше широко отворена, бузите — морави, а вените се издуваха на челцето.

— Сигурно е гладно — предположи Бъртън.

Стоун се намръщи.

— Много е малко, не повече от два месеца. Момче ли е или момиче?

Бъртън отметна одеалцата и махна пелените.

— Момченце е. Трябва да се преповие и да се нахрани. — Той се огледа наоколо. — В кухнята сигурно има някакви каши.

— Не, не трябва в никакъв случай да го храним — забрани Стоун.

— Защо?

— Не трябва нищо да му правим, докато не го измъкнем от този град. Може в яденето да е част от заразата. Може би именно хората, които не са били яли толкова скоро, са останали живи по-дълго време. Може би…

Той спря.

— Но каквото и да е, не трябва да рискуваме. Трябва да почакаме, докато го поставим под наблюдение.

Бъртън въздъхна. Знаеше, че Стоун има право, но знаеше също, че бебето не е хранено най-малко от дванадесет часа. Нищо чудно, че ревеше така.

— Сега за нас това е най-важното откритие. Трябва незабавно да се връщаме, за да го запазим.

— Още не сме изчислили обаче броя на жертвите.

— Това сега не е важно. По-важно е, че намерихме един оцелял.

Детето спря да плаче за момент, сложи си пръстчето в устата и погледна въпросително към Бъртън. Но като разбра, че оттам не излиза никаква храна, почна да крещи отново.

— Лошото е, че не може да ни каже какво се е случило.

— Надявам се, че все нещо ще разберем от него.

Паркираха фургона по средата на главната улица, точно под хеликоптера и му дадоха знак да се спусне със стълбата. Бъртън държеше детето, Стоун — спътника. — „Странни трофеи от още по-странен град“ — помисли си Стоун. Бебето се беше поуспокоило: изморено от плач, то заспа. От време на време се стряскаше, проплакваше насън и пак заспиваше.

Хеликоптерът се спусна, като вдигаше облаци от прах. Бъртън покри личицето на детето с пелените, за да го запази. Стълбата допря земята и той с мъка се заизкачва нагоре.

Стоун чакаше долу с капсулата в ръка всред прахта и оглушителното бръмчене на мотора.

Изведнъж усети, че не е сам на улицата. Обърна се и видя зад себе си един старец с рядка сива коса и набръчкано уморено лице. Беше бос, с дълга нощница, цялата оцапана с кал и пожълтяла от прах. Гърдите му се повдигаха с усилие.

— Кой сте вие? — попита Стоун, но той знаеше — човекът от снимките. Това беше човекът, сниман от самолета.

— Вие… — промълви човекът.

— Кой сте вие?

— Вие… вие го направихте…

— Как се казвате?

— Не ме докосвайте… аз не съм като другите…

Той трепереше от страх, като гледаше Стоун, облечен в пластмасовия костюм. Стоун помисли: „Кой знае колко странни му изглеждаме. Като марсианци.“

— Не ми причинявайте зло.

— Не се страхувайте, няма нищо да ви направим. Как се казвате?

— Джексън. Питър Джексън, сър. Моля ви не ме пипайте. — Той посочи телата на улицата. — Аз не съм като тях.

— Няма да ви докоснем — повтори Стоун.

— Вие ли направихте това?

— Не, не сме.

— Те всички са мъртви.

— Ние нямаме нищо общо с това.

— Лъжете — изкрещя той и очите му се разшириха. — Лъжете, вие не сте човешки същества. Само се преструвате на такива. Знаете, че аз съм болен човек. Можете да излъжете мен, болния човек, кръвта ми изтича, зная, аз имам…

Той се олюля, сгъна се на две, хвана се за стомаха и се сгърчи от болка.

— Какво ви е?

Човекът се строполи на земята. Дишаше тежко, целият побледня. Лицето му се покри с пот.

— Стомахът ми — задави се той, — стомахът ми. — Повърна. От устата му излезе тежка червена кървава маса.

— Мистър Джексън…

Човекът обаче не се помръдна. Очите му се затвориха, той лежеше по гръб. За момент Стоун помисли, че е мъртъв, но видя как гърдите му бавно се повдигаха, много бавно, но все пак се повдигаха.

Бъртън слезе по стълбата.

— Кой е този?

— Същият човек от снимките. Помогнете ми да го вдигнем.

— Жив ли е?

— Все още.

— По дяволите — промълви Бъртън.

Използваха лебедката, за да повдигнат безчувственото тяло на Питър Джексън. После отново я спуснаха, за да вдигнат капсулата. Накрая Бъртън и Стоун бавно се качиха по стълбата в хеликоптера.

Те не си махнаха костюмите, а само прикрепиха нова бутилка кислород за още два часа. Трябваше да им стигне до връщането в базата.

Пилотът установи връзка с Вандънбърг, за да може Стоун да говори с майор Манчек.

— Какво намерихте? — попита Манчек.

— Градът е мъртъв. Имаме доказателства за необикновен фактор.

— Внимавайте — предупреди Манчек. — Разговорът става по отворен канал.

— Да, знам. Ще дадете ли заповед 7-12?

— Ще се опитам. Сега ли искате да почвате?

— Да, сега.

— Пидмонт?

— Да.

— Взехте ли капсулата?

— Да.

— Добре тогава — съгласи се Манчек. — Ще дам заповед.

VIII. ЗАПОВЕД 7–12

Последното средство от програмата „Уайлдфайър“, което трябваше да влезе в действие в случай на извънредни биологични обстоятелства, беше заповед 7–12. Според нея на мястото на контакта с извънземните организми трябваше веднага да се извърши термоядрен взрив с ограничен радиус на действие. Кодът на заповедта беше „Огън“, тъй като фактически задачата на бомбата беше да изгори всичко, за да не може инфекцията да се разпространява.

Операция „Огън“ беше съгласувана едва след дълги дебати между различни ведомства — канцеларията на президента, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Комисията по ядрена енергия. Комисията и без това беше недоволна, че предоставиха ядреното устройство на лабораторията „Уайлдфайър“. Сега не желаеше да приеме тази операция. Държавният департамент и Министерството на отбраната смятаха, че всеки надземен ядрен взрив ще причини сериозни международни усложнения.

Накрая президентът се съгласи, само настоя той да има последната дума за взрива. Това не хареса на Стоун, но беше принуден да приеме. Върху президента също бе оказан силен натиск и чак след дълги разисквания се стигна до този компромис. Не можеше да се пренебрегне и докладът на Хъдзъновия институт.

На него беше възложено да изучи възможните последствия от операцията „Огън“. Според доклада на института съществуваха четири принципни случая, в които президентът можеше да бъде изправен пред необходимостта да даде заповед за началото на операцията „Огън“. По степен на сериозност те бяха, както следва:

1. Спътник или пилотиран космически кораб, приземил се в ненаселена територия на Съединените щати. Унищожението ще предизвика слабо местно недоволство и малки човешки загуби. Руснаците могат да бъдат неофициално осведомени за причините за нарушаването на договора от 1963 година за забрана на надземните ядрени опити.

2. Спътник или пилотиран космически кораб, приземил се в голям град (например Чикаго). Ще бъдат унищожени огромна площ и голяма част от населението. Огромни последствия за страната, сериозни международни усложнения.

3. Спътник или пилотиран космически кораб, приземил се в главен град на необвързана страна (например Делхи). Операцията ще означава американска намеса с използване на ядрено оръжие за предпазване от разпространението на заразата. Сценарият съдържаше седемнадесет варианта на възможните последствия за съветско-американските отношения след разрушаването на Делхи. Дванадесет от тях водеха до термоядрена война.

4. Спътник или пилотиран космически кораба, приземил се в голям град на СССР (например Волгоград). Тази операция ще изисква САЩ да информират СССР за случилото се и да посъветват руснаците сами да взривят града. Тук сценарият предполагаше шест възможни последствия за американо-съветските отношения — и всичките водеха до термоядрена война. Ето защо институтът съветваше, в случай че приземяването станеше в СССР или в някоя от социалистическите страни, САЩ да не информира СССР за случилото се, тъй като бедствието щеше да отнеме живота на два до пет милиона души, а при термоядрени удари и контраудари щяха да загинат повече от двеста и петдесет милиона.

Като резултат от доклада на Хъдзъновия институт, президентът и неговите съветници решиха, че отговорността и контролът над операцията „Огън“ трябва да паднат върху политиците, а не върху учените. Окончателните последици от решението на президента, тогава още, разбира се, не можеха да предскажат.

Вашингтон взе решение един час след позвъняването на Манчек. Причините за това решение никога не станаха ясни, но крайният резултат беше налице:

Президентът реши да се отложи заповед 7–12 за двадесет и четири до четиридесет и осем часа. Вместо това, той нареди да се вдигне по тревога националната гвардия и да се загради районът около Пидмонт в радиус сто и шестдесет километра. И зачака следващите събития.

IX. ФЛЕТРОК

Хирургът Марк Уилям Хол седеше на тясната задна седалка на изтребителя Ф-104, втренчил поглед през гумената кислородна маска в папката на коленете си. Ливит му я беше дал точно преди да излетят — тежък свитък хартия в сива картонена подвързия. Хол трябваше да я прочете по време на полета, но Ф-104 не беше пригоден за четене. Той едва намери място да си свие ръцете, а камо ли да отвори папка и да чете.

Все пак направи отчаян опит.

На обложката с печатни букви беше написано: „Уайлдфайър“, а под него зловещите думи:

Когато Ливит му подаде папката, Хол бе прочел тази бележка и подсвирна.

— Май не ти се вярва — забеляза Ливит.

— Искат да ни сплашат, а?

— Въобразявай си! Ако попадне у някой, дето не трябва, той просто изчезва.

— Много мило.

— Прочети и ще видиш защо.

Полетът трая час и четиридесет минути. Час и четиридесет минути пълна неестествена тишина със скорост, превишаваща 1,8 пъти скоростта на звука. Хол прелисти почти цялата папка, но да чете беше невъзможно. По-голямата част от съдържащите се двеста седемдесет и четири страници бяха препратки, служебни забележки, никоя от които той не разбираше. Първата страница беше като останалите:

На втората страница бяха изброени основните параметри на системата, както бяха изложени от първоначалната група към програмата „Уайлдфайър“. Там беше конкретизирана най-общата конструктивна идея за разположението, а именно построяването на няколко общо взето еднотипни лаборатории, на низходящи етажи, всяка от които щеше да бъде по-стерилна от по-горната.

Като четеше по-нататък, Хол разбра, че само на първия етаж имаше разположен голям комплекс с компютри за анализ на постъпващите данни, но той обслужваше и останалите нива. Това се смяташе за съвсем приемливо, тъй като при биологичните задачи астрономическото време беше без никакво значение, а важно беше най-пълноценното използване на машинното време: компютърът можеше да обработва няколко задачи едновременно.

Хол разлистваше останалата част от папката — търсеше нещо, което би го заинтересувало. И изведнъж стигна до една доста особена страница — Хипотезата за решаващия глас.

Хол тъкмо се мръщеше и се чудеше какво ли означава това, когато чу гласа на пилота:

— Доктор Хол!

— Да.

— Току-що преминахме последния контролен пункт. След четири минути кацаме.

— Добре — каза Хол. — Знаете ли точно къде?

— Мисля, че това е Флетрок, Невада.

— Добре.

След няколко минути самолетът спусна колесника и намали скоростта.

Невада беше идеалното място за базата „Уайлдфайър“. От всичките петдесет щата Сребърният щат заемаше седмо място по площ и четиридесет и девето по брой на населението. Той е най-слабо населеният щат след Аляска. Особено като се има предвид, че осемдесет и пет процента от четиристотин и четиридесетте хилядното население на щата живее в Лас Вегас, Рано или Карсън Сити, гъстотата от 1,2 души на квадратен километър го правеше доста подходящо място за програми като „Уайлдфайър“ и наистина много от тях бяха разположени тук.

Наред с известния атомен полигон във Винтън Флетс тук се намира и станцията за свръхвисоки енергии в Мартиндейл и координационният център на военновъздушните сили близо до Лос Гейдъс. Повечето от тези центрове са построени в южната част на щата, още преди Лас Вегас да достигне двадесет милиона посетители годишно. Отскоро всички тези изпитателни станции почнаха да се съсредоточават в северозападния край на Невада, който още е сравнително по-изолиран. Секретните списъци на Пентагона включват още пет нови центъра на тази територия, чиито цели са все още неизвестни.

X. ПЪРВИ ЕТАЖ

Хол кацна по обед, в най-голямата горещина. Нямаше нито едно облаче по бледосиньото небе. Слънцето грееше безмилостно. Слезе от самолета и тръгна към малката желязна барака. Краката му затъваха в размекнатия асфалт и той си мислеше, че може би това летище е направено да се ползва само през нощта. Сигурно само тогава асфалтът е твърд.

Вътре в бараката беше прохладно. Климатичната инсталация работеше с пълна сила. Наредбата беше скромна: масичка за игра на карти в единия ъгъл, където стояха двама пилоти — играеха покер и пиеха кафе. В другия ъгъл часовоят с автомат през рамо говореше по телефона. Той даже не вдигна поглед, когато Хол влезе.

Близо до телефона имаше машина за кафе. Хол и пилотът на неговия самолет се приближиха до нея и си наляха. Хол отпи една глътка и попита:

— И къде е този град? Аз не го забелязах, докато летяхме.

— Не знам, сър.

— Идвали ли сте тук друг път?

— Не, сър. Това летище е встрани от основните маршрути.

— Кого всъщност обслужва то?

В този момент Ливит влезе и извика Хол. Бактериологът го изведе пак навън на жегата, към един светлосин автомобил, паркиран зад бараката. На колата нямаше никакви номера, нямаше и шофьор. Ливит седна зад кормилото и повика Хол да влезе вътре.

Когато Ливит запали мотора, Хол каза:

— Тук май не ни ценят много.

— О, ценят ни и още как, но няма шофьори. Изобщо тук се използват точно толкова хора, колкото е необходимо. Броят на бъбривците е намален до минимум.

Караха през една пустинна, хълмиста местност. В далечината се синееха планини — очертанията им се губеха в маранята на пустинята. Пътят беше прашен и целият в дупки сякаш с години не е бил използван.

Хол забеляза това.

— Така ти се струва. Колко усилия ни струваше строежът му! Почти пет хиляди долара.

— Защо ви беше?

Ливит сви рамене.

— Трябваше да премахнем следите от тракторите. Огромно количество тежки съоръжения трябваше да се пренесат по тези пътища. А не бихме искали хората да се чудят какво ли е минавало оттук.

— Предпазни мерки — продължи Хол след известна пауза. — А, да, нали четох там в онази папка, някакво самоунищожаващо се атомно устройство…

— Е, и какво?

— То съществува ли в действителност?

— Съществува.

Инсталирането на устройството беше доста уязвима точка в началните планове на програмата „Уайлдфайър“. Стоун и другите настояваха правото на последно решение — да взривят или да не взривят — да бъде тяхно. Но комисията по ядрена енергия, както и правителството, се противопоставиха. Дотогава правителството не бе изпускало контрола над ядрените устройства от ръцете си. Стоун доказа, че в случай на авария в лабораторията може да няма време да се допитват до Вашингтон, за да получат заповед за взривяване от Президента.

— В папката пишеше също, че това устройство има някаква връзка с „Хипотезата за решаващия глас“.

— Да, така е.

— Какво значи това? Нали знаете, че страницата е иззета от папката?

— Знам — потвърди Ливит. — После ще говорим пак.

Колата сви от нащърбения асфалт по един прашен път. Вдигна се пушилка и въпреки горещината бяха принудени да затворят прозорците. Хол запали цигара.

— Това ти е последната — каза Ливит.

— Знам. Нека да й се насладя.

От дясната страна те подминаха надпис:

Но никъде нямаше нито ограда, нито пазач, нито кучета — само този олющен, поизтрит знак.

— Страшни мерки за безопасност — забеляза Хол.

— Нали разбираш, не искаме да предизвикаме подозрение. Мерките за безопасност са по-добри, отколкото изглеждат, не се безпокой.

Минаха още около половин километър. Колата подскачаше по лошия път. Когато превалиха хълма, пред Хол се откри една огромна кръгла ограда, може би сто метра в диаметър. Висока беше три метра, много здрава и на определени места покрита с бодлива тел. Вътре имаше обикновена дървена постройка, а около нея — царевица.

— Каква е тази царевица? — попита Хол.

— Много хитро, нали?

Стигнаха до входа. Един мъж с груби фермерски панталони и памучна фланелка им отвори вратата. Той държеше сандвич и енергично дъвчеше. Усмихна се и им намигна. После им махна с ръка, като продължаваше да дъвче. Надписът на вратата гласеше:

Ливит мина през входа и спря пред дървената сграда. Остави ключовете в колата и излезе. Хол го последва.

— Сега какво ще правим?

— Ще влезем — отговори Ливит.

Влязоха направо в малка стая. Вътре до разклатено бюро седеше един мъж с каубойска шапка, карирана спортна риза и вратовръзка. Четеше вестник и обядваше сандвичи, както и мъжът на вратата. Той ги погледна и се усмихна любезно.

— Здрасти.

— Здравейте — отвърна Ливит.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Само минаваме оттук, на път за Рим — каза Ливит.

Мъжът кимна.

— Знаете ли колко е часът?

— Часовникът ми спря вчера — отговори Ливит.

— Дявол да го вземе — изруга мъжът.

— Сигурно от горещината.

Ритуалът свърши и мъжът отново кимна. Тогава те минаха покрай него и излязоха от преддверието в един коридор. На вратите имаше табелки: „Инкубатори за семена“, „Контрол на влажността“, „Анализ на почвата“. В сградата работеха пет-шест души, всички облечени небрежно, но явно много заети.

— Това е истински селскостопански институт — обясни Ливит. — Даже, ако поискаш, човекът, когото видяхме преди малко, може да те разведе из лабораториите и да ти обясни целта на експериментите. Тези хора се опитват главно да отгледат различни видове царевица в почва с ниска влажност и висока алкалност.

— А инсталацията „Уайлдфайър“?

— Тука е — отвърна Ливит. Той отвори вратата с надпис „Склад“ и те се намериха в тясна стаичка, пълна с мотики, гребла и маркучи.

— Влизай — нареди Ливит.

Хол влезе. Ливит затвори вратата след себе си. Изведнъж Хол почувства, че подът под краката му потъва и те започнаха да се спускат надолу, заедно с греблата и маркучите.

След малко се озоваха в модерна празна стая, залята от студена флуоресцентна светлина. Стените бяха боядисани в червено. Единственият предмет в стаята беше правоъгълна, висока до кръста кутия, която Хол оприличи на катедра. Беше покрита със светещо, зеленикаво стъкло.

— Ела при анализатора — каза Ливит. — Постави си ръцете на стъклото, с дланите надолу.

Хол изпълни всичко. Той почувства леко бодване по пръстите и после чу бръмченето на машината.

— Добре. Сега се отмести.

След това Ливит сам се доближи, сложи ръцете си върху кутията, почака да чуе бръмченето и после обясни:

— Това е всичко. Ти спомена за мерките за сигурност: ще ти ги покажа преди да влезем в лабораториите.

Той кимна към вратата на отсрещната страна на стаята.

— Какво е това?

— Анализатор на отпечатъците от пръстите и дланите — отвърна Ливит. — Всичко е напълно автоматично. Отчита до десет хиляди дерматографски линии, така че грешките са почти изключени. В блока на паметта са заложени сведения за всеки, който има достъп до „Уайлдфайър“.

Ливит бутна вратата в ъгъла. Зад нея се оказа още една с надпис: „Охрана“, която безшумно се плъзна встрани. Влязоха в затъмнена стая. Пред пулта с множество светещи зелени скали стоеше само един-единствен човек.

— Здравейте, Джон — поздрави Ливит. — Как сте?

— Добре, доктор Ливит. Видях ви като идвахте.

Ливит запозна Хол с дежурния. Той стана и започна да му показва всички съоръжения.

— На хълмовете близо до станцията — обясни той — виждате добре замаскирани два радиолокатора. Те контролират влизането в базата. До оградата са закопани датчици, които сигнализират за приближаването на всяко живо същество, по-тежко от четиридесет килограма.

— Нищо не пропускаме — каза дежурният. — А ако това се случи… — Той сви рамене и се обърна към Ливит: — Да му покажем ли кучетата?

— Добре — съгласи се Ливит.

Минаха в съседната стая. Там имаше девет големи клетки. Стаята миришеше силно на животни. Хол видя девет огромни немски овчарки — през живота си не беше виждал такива големи.

Те започнаха да го лаят, а не се чуваше никакъв звук. Той гледаше удивено животните, зинали срещу него с беззвучна паст.

— Тези кучета са със специална военна дресировка — обясни дежурният. — Учат ги да бъдат свирепи. Когато човек ги води на разходка, трябва да носи кожени дрехи и ръкавици. Изрязани са им гласните струни и затова не се чува нищо. Тихи и свирепи.

— А налагало ли се е да ги използвате?

— Не. За щастие, още не — отговори дежурният.

Влязоха в малка стая с шкафчета. Хол видя името си на едно от тях.

— Тук ще се преоблечем — поясни Ливит. Той кимна към купа розови комбинезони в единия ъгъл. — Съблечи всичко и облечи само това.

Хол се преоблече бързо. Дрехите представляваха широки комбинезони със страничен цип. Щом се приготвиха, те тръгнаха по коридора.

Изведнъж се чу алармен звън и една решетка пред тях рязко се плъзна и се затвори. Над тях замига бяла лампа. Хол се обърка. Едва много по-късно той си спомни, че Ливит веднага бе отместил погледа си от ослепителните припламвания на лампата.

— Нещо не е както трябва. Всичко ли свали от себе си?

— Да — отговори Хол.

— Пръстени, часовник, всичко?

Хол погледна ръцете си. Беше забравил часовника.

— Връщай се — заповяда Ливит. — Остави го в шкафчето си.

Хол се върна. После пак тръгнаха по коридора. Решетка се отвори, не се чу никакъв алармен звън.

— Всичко е автоматизирано, а? — забеляза Хол.

— Да. Всеки чужд предмет се засича. Отначало се страхувахме, че решетката регистрира и такива неща като изкуствено око, сърдечни стимулатори, изкуствени зъби — изобщо всичко. Но за щастие, никой от нашия екип не притежава такива неща.

— А пломби?

— Пломбите не. Програмирано е да не реагира на пломби.

— Как е устроено?

— Нещо на базата на съпротивленията, но аз много не разбирам.

Минаха край надпис, който гласеше:

Хол забеляза, че стените са червени и го сподели с Ливит.

— Да — каза Ливит. — Всеки етаж е боядисан в различен цвят. Първият е червен, вторият — жълт, третият — бял, четвъртият — зелен, а петият — син.

— Придържахте ли се към някаква система при избора на цветовете?

— Преди няколко години за флотата бяха събрани данни за психологическия ефект на цвета на заобикаляща среда. Изглежда именно тези данни са използвани.

Приближиха се до кабината. Вратата се плъзна и пред тях се появиха три стъклени кабини.

— Седни, в която искаш — предложи Ливит.

— И тук пълна автоматика.

— Разбира се.

Хол влезе в едната кабина и затвори вратата след себе си. Вътре имаше кушетка и някаква сложна апаратура. Пред кушетката беше поставен телевизионен монитор, на който светеха няколко точки.

— Седнете — раздаде се равен металически глас. — Седнете. Седнете.

Хол седна на кушетката.

— Наблюдавайте екрана пред вас. Разположете се така, че всички точки по него да загаснат.

Хол погледна екрана и видя, че точките сега съответстваха на формата на човешкото тяло.

      ¤

    ¤   ¤

  ¤       ¤

¤   ¤   ¤   ¤

    ¤   ¤

    ¤   ¤

    ¤   ¤

Той започна да се наглася. Една по една точките изчезнаха.

— Много добре — каза гласът. — Сега по-нататък. Кажете името си. Първо фамилното, после собственото.

— Марк Хол — отвърна той.

— Кажете името си: първо фамилното, после собственото.

Изведнъж на екрана се появиха думите:

— Хол, Марк.

— Благодаря за съдействието — продължи металическият глас. — Сега кажете стиха:

— Вие се шегувате — каза Хол.

Пауза и отново тихото щракане и писукане на релетата. На екрана се появи пак същият текст:

Хол се почувства кръгъл глупак, но повтори:

Пак пауза. Отново същият глас:

— Благодаря за съдействието.

На екрана се появи следният надпис:

— Моля за внимание — разнесе се металическият глас. — Ще отговаряте с „да“ или „не“. Въздържайте се от други отговори. Ваксинирани ли сте против дребна шарка през последните дванадесет месеца?

— Да.

— Дифтерит?

— Да.

— Тифус или паратиф? А и В?

— Да.

— Тетанус?

— Да.

— Жълтеница?

— Да, да, да. Против всичко съм ваксиниран.

— Моля отговаряйте само на въпросите. Ненужните думи само губят ценно време на компютъра.

— Добре — подчини се Хол. Когато го включиха в програмата „Уайлдфайър“, имунизираха го против всички възможни болести: даже против чума и холера, за които всеки шест месеца трябваше да го реимунизират. Биха му и гама-глобулин за устойчивост при вирусни инфекции.

— Боледували ли сте някога от туберкулоза или друго мико-бактериално заболяване, имали ли сте положителни реакции при проверка за туберкулоза?

— Не.

— Боледували ли сте от сифилис или някое друго спирохетно заболяване, причинено от грам-положителни бактерии като стрептококи, стафилококи, пневмококи?

— Не.

— Болести, предизвикани от гонококи, менингококи, протеуси, псевдомони, салмонела, шигела?

— Не.

— Имали ли сте някакво скорошно или по-старо заболяване на кожата като бластомикоза, хистоплазмоза, кокцидомикоза или позитивна реакция на някой вид гъбички?

— Не.

— Имали ли сте напоследък някакво вирусно заболяване от рода на полиомиелит, хепатит, мононуклеоза, шарка, скарлатина, варицела, херпес?

— Не.

— Брадавици имате ли?

— Не.

— Някакви алергии?

— Към прашеца на полската детелина.

На екрана се появиха думите:

И след един момент:

— Моля повторете още веднъж за блока памет.

Хол повтори отчетливо:

— Полска детелина.

На екрана блесна надписът:

— Алергичен ли сте към албумин?

— Не.

— С това се свършват официалните въпроси. Моля, съблечете се, легнете пак така, че да изчезнат светлите точки на екрана.

Хол се подчини. Миг след това една ръчка с ултравиолетова лампа се спусна близко до тялото му. До лампата беше прикрепено нещо като обектив. Хол видя на екрана отпечатъците, които оставяше обективът от неговото тяло. Започна с краката.

— Това е изследване за гъбични заболявания — обясни гласът.

След няколко минути му заповядаха да се обърне по корем. Същата процедура се повтори. После отново го накараха да легне по гръб и да угаси точките на екрана.

— Сега ще бъдат изследвани физическите ви параметри. Умолявате се да лежите спокойно, докато се направят необходимите изследвания.

Към тялото му бяха прикрепени всевъзможни жички с датчици и манипулатори. Той разбираше за какво служат някои — шестте на гърдите му — за електрокардиограма, другите двадесет и една на главата за електоенцефалограма. Имаше обаче още много по стомаха и краката.

— Моля вдигнете си лявата ръка — нареди гласът.

Хол я вдигна. Отгоре се протегна механична ръка с по едно електронно око от двете страни. Механичната ръка опипа ръката на Хол.

— Сложете я сега на поставката вляво. Не се движете. Ще почувствате леко убождане от иглата, която влиза във вената.

Хол погледна екрана. На него се появи цветен образ на ръката му — на син фон се виждаха зелените разклонения на вените. Машината сигурно работеше на принципа на топлинната чувствителност. Тъкмо имаше намерение да протестира, когато почувства леко убождане.

Погледна назад. Иглата беше във вената.

— Моля, легнете спокойно. Отпуснете се.

В продължение на петнадесет секунди машината жужеше и тракаше. После всички проводници отидоха по местата си. Внимателни механични пръсти поставиха лепенка на убоденото място.

— Изследванията за физическите ви параметри завършиха.

— Мога ли да се облека?

— Моля, седнете с дясното рамо към телевизора. Ще получите пневмоинжекция.

От стената на дебел кабел излезе нещо, прилично на пистолет, притисна кожата на рамото му и стреля. Хол чу свистене и усети кратка болка.

— Сега се обличайте — отговори гласът. — Предупреждаваме ви, че може да ви се вие свят няколко часа. Получихте принудителна имунизация и гама-глобулин. Ако ви се завие свят, седнете. Ако почувствате гадене, повръщане, треска, съобщете в контролния пункт на първия етаж. Ясно ли е всичко?

— Да.

— Изходът е вдясно. Благодаря ви за съдействието. Изследването свърши.

Хол вървеше по дългия червен коридор с Ливит; ръката леко го наболяваше.

— Ама че машина — говореше Хол. — Дано медицинската асоциация не разбере за нея.

— Няма да разбере — отговори Ливит.

Фактически електронният анализатор беше конструиран от фирмата „Сандеман Индъстрийз“ през 1965 година по правителствена поръчка, за да почне тяхното производство, необходимо за полетите в космоса. Правителството разбираше, че въпреки високата цена (около осемдесет и седем хиляди долара) той можеше да замести лекаря като диагностик. Всички знаеха, разбира се, че и пациентите, и лекарите трудно щяха да свикнат с него.

Правителството нямаше намерение да го пусне на пазара поне до 1971 година, освен за някои големи болници.

Като вървяха по коридора, Хол забеляза, че стените постепенно завиват.

— Къде се намираме?

— На територията на първия етаж. Отляво са лабораториите. Отдясно няма нищо друго освен здрава скала.

Няколко души минаха по коридора. Всички бяха облечени в розови комбинезони: изглеждаха сериозни и заети.

— Къде са другите от нашата група?

— Ето тук — отговори Ливит и отвори врата с надпис „ЗАЛА ЗА КОНФЕРЕНЦИИ №7“. Влязоха в стая с огромна дъбова маса. Стоун беше вече там. Стоеше изправен и бодър, като че ли току-що бе взел студен душ. До него Бъртън изглеждаше жалък и объркан. В погледа му се четеше умора и страх.

Поздравиха се и седнаха. Стоун бръкна в джоба си и извади два ключа. Единият беше сребърен, а другият — червен. Червеният беше закачен на верижка. Той го подаде на Хол.

— Сложете си го на врата — каза Стоун.

— Какво е това? — попита Хол.

— Страхувам се, че на Марк още не му е ясно за решаващия глас — намеси се Ливит.

— Аз мислех, че той вече е прочел това в самолета.

— Неговият екземпляр беше редактиран.

— Така ли? И вие не знаете нищо за решаващия глас? — обърна се Стоун към Хол.

— Нищо не знам — каза Хол намръщено и погледна ключа.

— И никой не ви е казал, че главната причина, поради която сте в нашата група, е, че сте ерген?

— Но какво общо има това с…

— Това, че всъщност вие сте този решаващ глас. Вие сте ключът към това дело, в буквалния смисъл на думата.

Стоун взе своя ключ и се отправи към ъгъла на стаята. Той натисна един скрит бутон. Дървената ламперия се плъзна и пред тях се откри блестящ метален пулт. Той постави ключа в ключалката и го завъртя. Светна зелена светлина на пулта и Стоун отстъпи назад. Ламперията се затвори.

— Под нивото на последния етаж на тази лаборатория се намира автоматично атомно самоунищожаващо се устройство — започна разказа си Стоун. — То се контролира оттук, от лабораторията. Аз току-що поставих своя ключ и завъртях на бойна готовност. Устройството е готово да избухне. Ключът ми не може да се извади. Докато вашият може да се постави и после пак да се извади. Детонаторът на бомбата се включва с три минути закъснение. Това е именно времето, през което вие можете да мислите и евентуално да го извадите.

Хол все още се мръщеше.

— Но защо именно аз?

— Защото сте ерген и трябваше да имаме в групата поне един ерген.

Стоун отвори една чанта и извади папка. Подаде я на Хол и му каза:

— Прочетете това.

Това беше пак папката на „Уайлдфайър“.

— Страница 255 — уточни Стоун.

Хол разлисти папката.

— Прочетете.

— Това е някакво безумие — промълви Хол, като прочете текста.

— Ни най-малко — отговори Стоун, — това беше единственият начин да накараме правителството да ни предостави контрола над това оръжие.

— И вие мислите, че аз ще мога да поставя ключа и да го взривя?

— Страхувам се, че нищо не разбирате. Детониращото устройство е напълно автоматично. Ако в лабораторията избухне инфекция и целият пети етаж бъде заразен, след три минути устройството се взривява. Но това ще стане именно ако вие не поставите своя ключ и не отмените тази заповед.

— А, така ли… — изрече тихо Хол.

XI. ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ

Някъде на етажа се разнесе звън. Стоун погледна към часовника на стената. Беше късно. Той започна да излага на участниците в групата тяхната задача, като говореше бързо, крачеше из стаята и ръкомахаше.

— Както ви е известно — подзе Стоун, — намираме се на най-горния етаж на пет етажна сграда. Според протокола ще бъдат необходими около двадесет и четири часа, за да преминем през всички стерилизиращи и обеззаразяващи процедури до най-долния етаж. Ето защо трябва да започнем веднага. Капсулата скоро ще пристигне.

Той натисна едно копче на пулта върху масата. Пред тях блесна екранът на телевизор и те видяха конусовидното тяло на спътника, увито в пластмасова торба, да се спуска бавно надолу. Поддържаха го две механични ръце.

— В централната част на тази кръгла сграда — продължи Стоун — са разположени ескалатори и апаратурата за съобщителните връзки: тръби, кабели и т.н. Капсулата сега е там, но скоро ще бъде поставена в свръхстерилното отделение на най-долния етаж.

Стоун каза по-нататък, че е донесъл още два сюрприза от Пидмонт. На екрана се показа Питър Джексън, на носилка. На двете му ръце бяха поставени системи.

— Това е човекът, оцелял през нощта, същият, който се вижда и на снимките, направени от първия полет на самолета. Сутринта беше още жив.

— А сега какво е състоянието му?

— Още не е ясно — отвърна Стоун. — В безсъзнание е и повръща кръв. Поддържат го със системи, поне докато ние се доберем до най-долния етаж.

Стоун превключи едно копче и на екрана видяха едно малко бебе. То скимтеше, привързано за мъничко легло. Имаше система във вена на главата.

— Този малък приятел също е оцелял снощи — каза Стоун — и ние го докарахме. Не можехме да го оставим, още повече, че беше в действие вече заповед 7–12. Градът сега е разрушен от атомен взрив. Освен това бебето и Джексън са единствените живи ключове към загадката.

След това заради Хол и Ливит, които още не знаеха нищо, Стоун и Бъртън отново разказаха какво бяха видели и научили в Пидмонт. Разправиха за бързата смърт, за странните самоубийства, запушените артерии и съсирената кръв.

Хол слушаше изумен. Ливит седна, като клатеше глава в недоумение.

Когато разказът свърши, Стоун попита:

— Има ли въпроси?

— Не са спешни — отвърна Ливит.

— Тогава да започваме! — нареди Стоун.

Тръгнаха към вратата. На нея имаше надпис с обикновени бели букви: ЗА ВТОРИЯ ЕТАЖ. Този надпис се видя на Хол съвсем незначителен и елементарен. Очакваше нещо повече. Може би непристъпен часовой с автомат или поне караул за проверка на паспорти, но нямаше нищо такова и той забеляза, че никой не носеше нито значки, нито пропуски.

Сподели недоумението си със Стоун.

— Да, така решихме още по-рано. Значките лесно се заразяват и после трудно се стерилизират. Обикновено са от пластмаса и се стопяват при висока температура.

Четиримата минаха през вратата, която се затвори рязко и се херметизира със съскащ звук. Хол се озова в празна стая, облицована с тухли. В нея имаше само един сандък с надпис „Дрехи“. Той съблече комбинезона и го пусна в сандъка. За миг нещо светна, после угасна. Комбинезонът беше изгорен.

След това се обърна назад и видя, че на вратата е написано:

„През тази врата няма изход за първия етаж“

Хол сви рамене. Другите вече минаваха през втората врата, на която пишеше само „ИЗХОД“. Той ги последва и се озова всред облаци пара с особен дъх, напомнящ на хвойна. Не беше трудно да се досети — сигурно ароматизирано дезинфекционно средство. Седна на една пейка да си почине. Парата го обгърна. Сега разбра целта на тази пара. Трябваше да разшири порите и да проникне в дробовете.

Четиримата мъже чакаха, не говореха почти нищо, докато телата им се покриха с пот и после тръгнаха към следващата стая.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се Ливит към Хол.

— Чудесна римска баня — отговори Хол.

В другата стая имаше плитка вана с надпис:

„Потопете само стъпалата“ и душ с надпис: „Не гълтайте разтвора от душа, пазете очите.“ Като че ли искаха да ги сплашат. Хол се опита да определи състава на разтвора по миризмата, но не успя. Все пак водата беше доста плъзгава, значи разтворът бе алкален. Хол попита Ливит.

— Да — отговори той, — това е алфахлорофин при PH 7.76 — и добави, че когато е възможно, киселите и алкалните разтвори се редуват.

— И като си помислиш — продължи Ливит, — това всъщност е един всеобщ проблем. Как да дезинфекцираш човешкото тяло — едно от най-мръсните неща в нашата Вселена, — без същевременно да го убиеш. Интересна задача, нали?

Той се замисли. Хол се огледа за кърпа да се обърше след душа, но не намери никъде. В следващата стая го обгърна поток горещ въздух. На стените светнаха кварцови лампи и заляха стаята със силна виолетова светлина. Стоя там, докато сушилните апарати изключиха. Кожата му леко настръхна в следващата стая, която беше предназначена за обличане. Дрехите сега бяха по-различни — приличаха на хирургически — светложълти, със свободно горнище с остро деколте, къси ръкави, еластични панталони, ниски обувки с гумени подметки, много удобни — като балетни пантофки.

Дрехите бяха меки, от някаква синтетична материя. Облече се и заедно с другите излезе през врата с надпис „КЪМ ВТОРИЯ ЕТАЖ“. Влезе в асансьора и зачака, докато той се спускаше надолу.

И отново се озоваха в един коридор. Стените тук бяха жълти, а не червени, както горе. Хората също бяха с жълти униформи. Една сестра до асансьора съобщи:

— Господа, часът е четиринадесет и четиридесет и седем минути. Можете да продължите слизането след един час.

Влязоха в малка стая с надпис: „ВРЕМЕННА ПОЧИВКА“. В нея имаше шест кушетки със завивки от изкуствена материя.

— По-добре да си починем — предложи Стоун. — Ако можете, дремнете. Трябва да съберем сили до последния етаж, защото тогава няма да ни е до сън. — Той се приближи до Хол. — Какво мислите за обеззаразяващата процедура?

— Интересна е — отвърна Хол. — Ако я продадете на шведите, ще натрупате състояние. Все пак очаквах нещо много по-строго.

— Почакайте — каза Стоун, — по-нататък става все по-строго. На третия и четвъртия етаж ще има прегледи от лекари, а после кратко съвещание.

Стоун легна на една от кушетките и моментално заспа. Научил беше този номер преди години, когато правеше опити по часовник. Свикна да спи час тук, два там, което му беше от голяма полза по-късно.

Втората процедура на обеззаразяване приличаше на първата. И втората униформа изгориха, въпреки че я бяха носили само един час.

— Не е ли разхищение? — обърна се Хол към Бъртън.

— Но това е хартия — вдигна рамене Бъртън.

— Хартия ли? Тази тъкан?

— Не тъкан. Хартия. Преработена е по специален начин.

Озоваха се в басейн, в който ги накараха да си потопят и главите. В инструкцията на стената се казваше, че очите трябва да се отворят под водата. За да се отиде в следващото помещение, трябваше да се мине под водата. Докато плуваше, Хол почувства смъдене в очите, но нищо повече.

Във втората стая имаше само шест кабини със стъклени стени, които приличаха на телефонни. Хол се приближи до една от тях и прочете надписа: "Влезте и си затворете двете очи. Стойте с раздалечени от тялото ръце и леко разкрачени. Не си отваряйте очите, докато не чуете бръмчене. „МОЖЕ ДА ОСЛЕПЕЕТЕ ОТ ДЪЛГОВЪЛНОВАТА РАДИАЦИЯ“.

Хол изпълни нарежданията и почувства някаква хладина по тялото си. Всичко трая може би пет минути. След това чу бръмченето. Отвори очи. Тялото му беше сухо. Последва другите по един коридор, в който имаше четири душа. Минаха последователно под всеки. Накрая ги изсушиха сушоари. После — пак нови дрехи. Този път — бели.

Облякоха се, качиха се на асансьора и слязоха на третия етаж.

Чакаха ги четири сестри. Една от тях заведе Хол в някакъв кабинет. Този път бе подложен на двучасов преглед не от машина, а от съвършено равнодушен млад човек. Хол се притесняваше и си помисли, че предпочита машината.

Докторът се интересуваше абсолютно от всичко, включително и от автобиографията му: дата на раждането, образование, пътувания, семейно положение, бил ли е в болница, заболявания. И подробен преглед. Хол взе да се ядосва — на кого бе нужно всичко това? Но лекарят само свиваше рамене и повтаряше:

— Такъв е редът.

След два часа всички бяха готови и се спуснаха към следващата процедура на четвъртия етаж.

Четири вани с пълно потапяне, три процедури с ултравиолетова и инфрачервена светлина, две с ултразвук, и накрая нещо съвсем невероятно: стоманена кабинка, а вътре закачен шлем. Надпис: „Апарат за ултраобгаряне. За да предпазите главата и мъха на лицето си, нахлупете внимателно шлема и натиснете копчето отдолу.“

Хол никога не беше чувал за ултраобгаряне и изпълни всичко, без да знае какво ще стане. Сложи си шлема и натисна копчето.

Блесна ослепителна светлина, вълна от топлина изпълни кабината. Почувства болка за миг, толкова кратка, че я усети чак като отмина. Махна шлема внимателно и огледа тялото си. Кожата му беше покрита с фина бяла пепел и после изведнъж разбра, че това не е никаква пепел, а неговата собствена кожа или поне е била неговата кожа. Машината беше обгорила външния епителен слой. Отиде под душа и изми пепелта. Когато най-после стигна до съблекалнята, намери там зелени дрехи.

Пак преглед от лекар. Сега вземаха проби от всичко: слюнка, епител на устната кухина, кръв, урина, секрет. Този път той се подчини на всички опити, прегледи, въпроси. Умори се и се почувства объркан. Повтарящите се процедури, непознати опити, цветовете на стените, меката изкуствена светлина…

Накрая пак го върнаха при Стоун и другите. Стоун каза:

— Тук ще си починем шест часа, докато направят лабораторните изследвания. Можем да поспим. По този коридор има стаи с вашите имена на вратите. Има и кафене. След пет часа ще се срещнем да обсъдим някои неща. Ясно ли е всичко?

Хол намери стаята, влезе и се учуди на размерите й. Той очакваше, че ще е като купе първа класа, но тя беше много по-голяма и добре мебелирана. Имаше легло, стол, малко бюро и компютър с вграден монитор. Компютърът го заинтригува, но беше страшно уморен. Легна и веднага заспа.

Бъртън не можеше да заспи. Лежеше, гледаше тавана и си мислеше. От главата му не излизаше този град, мъртвите трупове по улиците, съсирената кръв…

Не беше хематолог, но неговата работа също изискваше някои познания за кръвта. Той знаеше, че много бактерии й оказват влияние. Например неговите собствени изследвания в областта на стафилококите показваха, че тези организми произвеждат два ензима, които изменят човешката кръв.

Единият бе така нареченият екзотоксин, който разрушава кожата и разтваря кръвните телца. Другият бе коагулант, който обвива бактерията с протеин, за да я предпази от разрушителното действие на белите кръвни телца.

Значи беше възможно бактериите да изменят кръвта. И то по най-различни начини. Стрептококите отделят ензима стрептокинез, който разтваря съсирена плазма; клостридиите и пневмококите отделят разнообразни хемолизини, които разрушават червените кръвни телца. Маларийните плазмодии и амебите също разрушават червените кръвни телца, като се хранят с тях. Други паразити имат същото действие.

Така че беше напълно възможно.

Но това не можеше да им помогне да разберат как действаха организмитe от „Скууп“.

Опита се да си припомни в каква последователност ставаше съсирването на кръвта. Да, така, наподобяваше стъпаловиден водопад: един ензим се отделя, активизира се, въздейства на друг, той на трети, третият на четвърти, така на дванадесет или тринадесет етапа и накрая кръвта се съсирва.

Останалите подробности си спомняше смътно, промеждутъчните реакции, необходимите ензими, метали, йони, местните фактори. Беше ужасно сложно.

Тръсна глава и се опита да заспи.

Лекарят микробиолог Ливит размишляваше как трябва да се отдели и определи причинителят на болестта. И по-рано беше мислил върху това: всъщност той беше един от инициаторите на групата, един от онези, които разработиха протокола по „Методика за анализ на живота“. Сега обаче, когато трябваше да го приведе в действие, в него възникваха съмнения.

Преди две години, като си бъбреха на чаша кафе, всичко изглеждаше чудесно — приличаше на забавна интелектуална игра, абстрактно изпитание на умствените способности. Но сега, когато заразителят реално съществуваше и причиняваше смърт, вече не беше сигурно дали всички предвидени мерки щяха да бъдат така ефикасни, както те считаха тогава.

Отначало щеше да е лесно — щяха да изследват внимателно капсулата и да анализират всичко. А по-нататък? Ще успеят ли да намерят организъм, който да може да се проучи и опознае?

После трябваше да се опитат да разберат как действа. Вече съществуваше хипотезата, че съсирва кръвта; ако това беше така, те вече имаха откъде да започнат, но ако не беше, щяха да загубят много време.

Дойде му наум примерът с холерата. Векове наред хората знаеха, че холерата е страшна болест, причинява остро стомашно разстройство, организмът може да загуби тридесет литра течност дневно. Въпреки това те не свързваха смъртоносните последици от болестта с разстройството и търсеха някакво средство, което да унищожи бактерията. Чак в днешно време стана известно, че холерата убива именно чрез обезводняване на организма; ако болният успее бързо на навакса загубата на течност, може да преодолее болестта без никакви лекарства или лечение.

Отстрани симптомите, болестта изчезва сама.

Ливит си мислеше за организмите от „Скууп“.

Дали и сега, ако излекуват съсирването на кръвта, болестта ще бъде унищожена? Или може би съсирването на кръвта беше признак на някакво по-страшно разстройство в организма?

Имаше още нещо, което измъчваше съзнанието му още от самото начало на програмата „Уайлдфайър“. Тогава Ливит предупреждаваше, че те може да станат неволни убийци на някаква извънземна форма на живот.

— Всички хора — подчертаваше Ливит, — независимо от научната си обективност, не могат лесно да се избавят от вродените предразсъдъци, когато става въпрос за човешкия живот. Един от тях е схващането, че високоразвитите организми са по-големи от простите организми. Това е истина за нашата планета. Колкото по-високоорганизирани са организмите, толкова са по-големи, като се започне от едноклетъчните и се стигне до многоклетъчните, а след това до по-големите животни с обособени клетки и органи. На Земята развитието на живота винаги е вървяло към по-големи и към по-сложни организми.

Но това може да не е така навсякъде във вселената. На други места животът може да се развива точно в обратна посока — към по-малки и по-малки форми. Точно както съвременната техника се научи да произвежда все по-малки и по-малки елементи. Може би при една по-съвършена еволюция стремежът е към по-малки форми. Още повече че те имат свои предимства: по-малко разход на суровини, по-евтин космически полет, по-малки проблеми с храната.

Така че може би най-разумните същества на някоя далечна планета не са по-големи от бълха. Или даже от бактерия. В този случай програмата „Уайлдфайър“ можеше да причини унищожението на тази високоразвита форма на живот, без даже да разбере това.

Но всъщност такива мисли идваха в главата не само на Ливит. Те бяха изказани и от Мъртън в Харвард, и от Чалмърз в Оксфорд. Чалмърз, който имаше силно чувство за хумор, даже се пошегува: "Представете си, както човек си гледа под микроскоп някоя бактерия, изведнъж вижда надпис: „Моля заведете ни при вашия вожд.“ Всички се забавляваха много тогава.

На Ливит това обаче не му излизаше от ума. Защото можеше да излезе истина.

Преди да заспи и Стоун успя да помисли за предстоящия разговор и за метеорита. Какво ли щяха да кажат Наги или Карп, ако знаеха за него?

Сигурно щяха да се побъркат — помисли си той. — Може би и ние самите ще се побъркаме…

После заспа…

Сектор „Делта“ се наричаха трите стаи на първия етаж, където бяха разположени съобщителните средства по програмата. През него минаваха всички линейни връзки между отделните етажи, както и телефонните и телетайпните кабели, които съединяваха лабораторията с външния свят. И библиотеката, и централният склад се управляваха от сектор „Делта“.

По своята същност той функционираше като напълно автоматизирано гигантско командно табло. И трите стаи на сектор „Делта“ бяха тихи. Чуваше се само тихото бръмчене на магнетофонната лента и заглушеното прещракване на релетата. На подиума седеше един-единствен човек, заобиколен от всевъзможните мигащи лампички на компютъра, но едва ли имаше нужда и от него. Компютрите се самоуправляваха и си даваха проверочни задачи всеки дванадесет минути. В случай на грешки се сами изключваха.

Според протокола, задачата на дежурния бе да следи връзката по секретната военна линия, която се сигнализираше с позвъняване на телетайпа. Когато се чуеше звън, дежурният съобщаваше за това на петте центъра за управление. А при случай на авария в компютъра, той трябваше да осведоми командния пункт на първия етаж.