Щамът Андромеда

XII. СЪВЕЩАНИЕТО

— Време е за ставане, сър!

Марк Хол отвори очи. Бледа неонова светлина заливаше стаята. Той замижа и се обърна по корем.

— Време е за ставане, сър!

Този път гласът беше женски, мек и прелъстителен. Той седна в леглото, огледа се и видя, че е сам.

— Здравейте…

— Време е за ставане, сър!

— Коя сте вие?

— Време е за ставане, сър!

Той се протегна, натисна бутона на нощната лампа до леглото. Светлината угасна. Почака отново да чуе гласа, но не дочака.

Дяволски сполучлив начин да събудиш един заспал мъж. Докато си нахлузваше дрехите, той се чудеше какво ли е устройството. Не беше обикновен магнетофонен запис, защото работеше само при някакъв вид дразнител. Заповедта се повтаряше само когато Хол говореше.

За да провери теорията си, Хол пак запали лампата. Гласът попита меко:

— Искате ли нещо, сър!

— Бих искал да узная името ви.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че да.

Той почака. Светлината угасна. Хол си нахлузи обувките. Точно когато се канеше вече да излезе, един мъжки глас каза:

— Тук е командирът на службата за информация. Доктор Хол, бих искал да се отнасяте по-сериозно към работата.

Хол се засмя. Излезе, че системата не само отговаряше на неговите изказвания, но и записваше отговорите. Много хитро.

— Извинете, но не бях сигурен как работи устройството. Гласът беше доста прелъстителен.

— Гласът — продължи командирът — принадлежи на шестдесет и три годишната мис Гладис Стивънс. Тя живее в Омаха и си изкарва прехраната, като записва команди за екипажите на стратегическите бомбардировачи и други заповеди.

— О, така ли — каза Хол.

Той излезе от стаята и тръгна по коридора към кафенето. Като вървеше и се оглеждаше, изведнъж разбра защо именно архитекти на подводници бяха повикани да строят лабораторията на „Уайлдфайър“. Без ръчния си часовник нямаше представа колко е часът, нощ ли е, ден ли е. Чудеше се дали кафенето е пълно, дали беше време за вечеря или за закуска.

Оказа се, че кафенето беше почти безлюдно. Ливит също беше там. Поясни, че другите вече са в заседателната зала. Подаде му чаша с тъмнокафява течност и му предложи да закуси.

— Това какво е? — попита Хол.

— Питателна течност четиридесет и две — пет. Достатъчна да храни организма на един около седемдесеткилограмов човек в продължение на осемнадесет часа.

Хол изпи течността, която беше сладка и ароматизирана като оранжада. Да пиеш кафява оранжада не беше много приятно, но не беше чак толкова лошо след всичко, което преживяха. Ливит поясни, че е направена за космонавти и съдържа всичко, освен окислимите във въздуха витамини.

— Затова вземи и това хапче — предложи той.

Хол глътна и него и си взе чаша кафе от автомата в ъгъла.

— Няма ли захар?

Ливит поклати глава.

— Няма захар. Тук няма нищо, което може да служи за развъдник на бактерии. Отсега нататък всички сме на високобелтъчна диета. Захарта сами ще си я изработваме от разпадането на белтъчините. Но няма да изхвърляме никаква захар. Даже точно обратното — и той бръкна в джоба си.

— О, недей!

— Не може. Вземи — и той му подаде малка капсулка, в алуминиева обвивка.

— Не искам — каза Хол.

— Всички го сложиха. Комплексно действие. Иди си в стаята и си го сложи, преди да са започнали последните обеззаразяващи процедури.

— Досега се топих във всички вонящи бани, облъчвахте ме с какво ли не, но дявол да го вземе…

— Целта е да бъдеш колкото е възможно по-стерилен на петия етаж. Стерилизирахме кожата, слизестите повърхности, но нищо не сме направили за хранопровода.

— Добре, но защо пък свещичка…

— Ще свикнеш. Дават се първите четири дни, не са кой знае колко ефикасни, но все пак — каза той с обичайната си песимистична физиономия. След това стана. — Хайде да отиваме. Стоун иска да говори за Карп.

— За кого?

— Рудолф Карп.

Биохимик от унгарски произход, Рудолф Карп беше дошъл в Америка от Англия през 1951 година. Назначиха го в Мичиганския университет и там той прекара в упорита работа пет години от своя живот тихо и незабелязано. После по предложение на колегите му от обсерваторията Ан-Арбър, Карп започна да изследва метеорити с цел да открие дали могат да съдържат някаква форма на живот сега, или пък са съдържали такава в миналото. Той прие предложението съвсем сериозно и работи усърдно, без да напише нито един доклад до 1960 година. В същото време Калвин, Вон, Наги и другите пишеха статия след статия, коя от коя по-сензационни по същите проблеми.

Всички доводи и контрадоводи бяха сложни, но водеха до едно и също съвсем просто опровержение: всеки път, когато някой заявеше, че е открил вкаменелост с белтъчен произход или друг признак за наличие на жива материя в някой метеорит, критиците веднага го обвиняваха в немарливост при лабораторната работа, в замърсяване и заразяване с вещества и организми от земен произход.

Карп работеше бавно и внимателно. Беше решил да сложи край на всякакви опровержения. Той обяви, че е взел много мерки, за да избегне замърсяването: всеки изследван метеорит е бил обеззаразен в дванадесет разтвора, включително водороден прекис, йод, хипертоничен разтвор, киселинни разтвори. В продължение на два дни е бил облъчван с мощни ултравиолетови лъчи, накрая е бил потопен в бактерициден разтвор и поставен в изолирана, абсолютно стерилна камера, където били извършени останалите експерименти.

При разбиването на метеоритите Карп успя да изолира бактерии. Той откри, че те представляват пръстенообразни организми, прилични на тръбичка с вълнообразна повърхност, и могат да растат и да се размножават. Но въпреки че по структура много приличаха на земните бактерии (изградени бяха на основата на белтъци, въглехидрати и липоиди), няма клетъчно ядро и затова начинът на размножаването им все още бе тайна.

Карп изложи теорията си по своя спокоен, несензационен начин и очакваше добър прием. Но, разбира се, не го получи, дори напротив, беше осмян на Седмата конференция по астрофизика и геофизика в Лондон през 1961 година. Това го обезкуражи и той изостави метеоритите. А и откритите организми бяха унищожени от случайна експлозия в лабораторията на 27 юни 1963 година.

Съдбата на Наги и другите постигна и Карп. През 60-те години научните работници не бяха склонни да приемат, че съществува живот на метеоритите: всички представени доказателства бяха пренебрегвани и отхвърляни.

Но шепа хора в десетина страни бяха заинтригувани. Между тях — Джеръми Стоун и Питър Ливит. Именно Ливит, няколко години преди това беше формулирал правило №48. „Правилото“ служеше за шеговито напомняне на учените за безбрежния океан литература, събран през 40-те и 50-те години по въпросите за броя на хромозомите у човека.

В продължение на много години се считаше, че човек има 48 хромозома в клетките: за доказателство имаше снимки и множество точни изследвания. През 1953 година група американски цитолози съобщиха на света, че хромозомите у човека са 46. Още веднъж се появиха снимки, които доказваха този факт. Но тези учени не спряха дотук, а взеха старите снимки и изследвания и откриха на тях пак 46, а не 48.

Правило 48 на Ливит гласеше просто: „Всички учени са слепи!“ Ливит си спомни това правило, когато видя как приеха докладите на Карп и другите учени. Той отново ги прочете и не намери причина да се пренебрегват с лека ръка изследванията на метеоритите. Много от постановките бяха грижливо изпълнени, те бяха аргументирани и убедителни.

И отново си спомни всичко това, когато групата „Уайлдфайър“ започна работа над изследването с название „Вектор Три“. „Вектор Три“ и „Токсин Пет“ бяха здравата теоретична основа на програмата.

Основният проблем, който се разглеждаше във „Вектор Три“, беше: Ако на Земята попадне бактерия и причини непозната болест, откъде може да идва тази бактерия?

След консултации с астрономи и специалисти в областта на еволюцията групата заключи, че източниците могат да бъдат три.

Първият беше най-ясен — организъм от друга планета или галактика, който има някакви предпазни средства, за да устои на разликите в температурите и вакуума в пространството. Без съмнение такива организми съществуваха, като се има предвид известния клас термофилни бактерии, които виреят при високи температури и се размножават с готовност при 700C. Беше известно също, че в египетските пирамиди е бил открит вид бактерии, които са стояли запечатани в продължение на хиляди години. И те се оказаха също жизнеспособни.

Тайната беше в това, че бактериите притежаваха способността да се превръщат в спори и да се обвиват в твърда обвивка от калциеви соли. Тази обвивка позволяваше на организма да противостои на варене, замръзване и даже при нужда на хиляди години глад. Тя обединяваше предимствата на анабиотична камера и космически скафандър.

Без съмнение една бактерия можеше да пропътува през космическото пространство. Възможно ли беше обаче друга планета или галактика да е източникът на зараза за Земята?

Тук отговорът беше — не. Най-вероятният източник беше най-близкият — самата Земя.

Във „Вектор Три“ се казваше, че бактериите са могли да напуснат земната повърхност преди милиарди години, тогава, когато животът едва е започвал да се заражда в океаните и горещите континенти. Още преди появяването на рибите, древните мамути, човекоподобните маймуни. Те бавно са се издигали, докато фактически са попаднали в космическото пространство. Веднъж стигнали дотам, те са можели да се видоизменят, да приемат най-неочаквани форми, дори да се научат да използват направо слънчевата енергия вместо храна. Може би те биха могли направо да превръщат енергията в материя.

Ливит допусна, че горните пластове на атмосферата бяха аналогични с глъбините на морето. И двете среди бяха враждебни, еднакво негостоприемни за живота, но и двете бяха в състояние да го поддържат. Дори в най-дълбоките части на океана, където съдържанието на кислород беше незначително и никога не проникваше светлина, съществуваха множество форми на живот. Защо той тогава да не съществува и в най-отдалечените части на атмосферата? Наистина кислородът беше оскъден, но щом организмите можеха да живеят на няколко километра под повърхността на земята, защо да не живеят и на няколко километра над нея?

И ако там наистина съществуваха организми, и ако те наистина бяха се отделили от горещата повърхност на Земята много преди да се появи човекът, то тогава те бяха непознати за нас. Никаква имунизация, никакво приспособяване към тези бактерии, никакви антитела не можеха да помогнат. Те щяха да бъдат примитивни врагове, опасни за съвременния човек, по същия начин, както и акулата. Тази риба, останала непроменена от милиони години до днес, е била опасна за човека още когато той за пръв път е влязъл в океана.

Третият източник на зараза, третият изследван вектор, беше най-вероятен и най-опасен от всички. Това бяха съвременните микроорганизми, попаднали в космоса от недостатъчно добре стерилизираните космически кораби. Веднъж намерили се там, те щяха да се окажат под въздействието на силна радиация, на безтегловността и други фактори, които можеха да причинят мутагенни въздействия и по този начин да изменят организмите. Така че когато се върнеха отново на Земята, тези бактерии щяха да бъдат неузнаваеми.

Да вземем например една съвсем безобидна бактерия — тази, която причинява шарка или грип — и да я върнем в съвсем друга форма, неочаквана и смъртоносна. От нея може всичко да се очаква. Тя може да предпочете да поразява очната ябълка. Може да вирее отлично в киселинните стомашни секреции, да се размножава в биотоковете на мозъка и да причинява нервно разстройство.

Цялата тази теория за мутантната бактерия изглеждаше на хората от „Уайлдфайър“ съвсем изкуствена и невероятна. Сега това, разбира се, звучи смешно, особено като се има предвид, че именно такъв беше случаят с бактериите от щама „Андромеда“. Но фактът си е факт. Групата упорито пренебрегваше резултатите от своите собствени изследвания — че бактериите могат да се изменят бързо и основно — както и данните от опитите с биологическите спътници в космическото пространство, с които се изпращаха серии земни форми и после се връщаха обратно.

„Биосателит-2“ носеше освен всички други неща и няколко вида бактерии. По-късно беше съобщено, че в космоса те се размножават двадесет или тридесет пъти по-бързо от нормалното. Причините бяха все още неясни, но резултатите бяха неоспорими: космическото пространство можеше да повлияе на размножаването и растежа.

И въпреки това никой от групата „Уайлдфайър“ не обърна внимание на това, докато не стана прекалено късно.

Стоун направи бърз преглед на информацията и после връчи на всеки картонена папка.

— Тези папки — поясни той — съдържат пълния отчет по часове на полета на „Скууп VII“. Целта ни е да се помъчим да разберем какво се е случило със спътника, когато той е бил изведен в орбита.

Хол попита:

— Случило ли се е нещо с него?

Ливит обясни:

— Спътникът беше конструиран за шестдневен полет, защото възможността за събиране на микроорганизми е пропорционална на времето в орбита. След изстрелването му той се е движил по начертаната орбита, но на втория ден е излязъл от нея.

Хол кимна.

— Почнете от първата страница — каза Стоун.

Хол отвори папката.

— Няма смисъл да си губим времето с този текст — каза Стоун. — Записано е едно изправно изстрелване. И следващите деветдесет и шест часа от полета не показват никакви затруднения на борда на космическия кораб. Сега обърнете на страница 10.

— Добре е да се прегледат и разговорите между станциите през това време.

— Центърът е поддържал връзка със Сидни, летище Кенеди и Гранд Бахама. Хюстън притежава голям компютър, но в случая той само е помагал. Всички решения идват от базата във Вандънбърг. Връзката е записана най-отзад в текста. Тя разкрива доста неща.

— А иззетите места? — попита Хол.

— Майор Манчек от базата във Вандънбърг ми съобщи — отвърна Стоун, — че се отнасят до руските спътници в тази зона. Но и двете станции в Хюстън и Вандънбърг стигнаха до извода, че руснаците не са отклонили спътника нито случайно, нито нарочно. Други мнения не са изказвани.

Те кимнаха.

— Съблазнително е — продължи Стоун. — Военновъздушните сили имат специално устройство в Кентъки, което проследява пътя на всички спътници в земна орбита. То има двойна функция: да наблюдава старите спътници в орбита и да открива новите. В момента в орбита са дванадесет спътника с неизвестен произход. Независимо от това обаче чии са, те са прекалено много. Миналия петък военно-въздушните сили съобщиха, че в момента около Земята обикалят петстотин осемдесет и седем тела. В тях влизат и стари, вече нефункциониращи американски и съветски спътници. Включително и ракети-носители и последни степени, достатъчно големи да отразяват радарните лъчи — накратко, всички тела със стабилна орбита.

— Наистина са много.

— А може би са и още повече. Военновъздушните сили смятат освен това, че има и доста много отпадъци: гайки, болтове, късове метал, всички в повече или по-малко стабилна орбита. Вие знаете, че всъщност никоя орбита не е съвсем стабилна. Без чести корекции всеки спътник се отклонява, започва да се спуска към Земята по спирала и изгаря в атмосферата. Но това може да трае години, дори десетилетия след изстрелването. Във всеки случай военновъздушните сили предполагат, че общият брой на самостоятелно въртящите се тела е някъде към седемдесет и пет хиляди.

— Така че сблъсък с някакъв метален предмет е напълно възможен?

— Да.

— А с метеор?

— Да, това е друга възможност, която Вандънбърг поддържа. Рядко явление. Най-вероятно да е метеор.

— Имало ли е метеоритни дъждове тези дни?

— Не, но това не изключва възможността за сблъскване с единичен метеор.

— Има и още една възможност — каза Ливит, след като се изкашля.

Стоун се намръщи. Той знаеше, че Ливит има въображение, но това беше и предимство, и недостатък. Понякога той поразяваше и въодушевяваше хората със своите приумици, а друг път само ги раздразваше.

— Пресилено е да се мисли, че спътникът е попаднал на някое извънземно тяло — подзе Стоун, — по-скоро…

— Съгласен съм — прекъсна го Ливит, — наистина е съвсем пресилено, още повече, че няма никакво доказателство за това. Но ние все пак не трябва да изключваме и тази възможност.

Чу се гонг и същият страстен женски глас, който Хол вече знаеше, че принадлежи на бабата от Омаха, ги призова:

— Можете да минете на следващия етаж, господа.

XIII. ПЕТИ ЕТАЖ

Петият етаж беше боядисан в светлосиньо и всички носеха сини униформи. Бъртън взе да обяснява на Хол:

— Този етаж е като останалите — едно колело, съставено от концентрични окръжности. Сега сме от най-външната му страна. Тук живеем и работим. Кафене, спални, всичко е тук. А вътре, съвсем изолирано, е централното ядро. Там именно са спътникът и двамата оживели.

— И са напълно изолирани от нас, така ли?

— Да.

— Тогава как ще ги видим?

— Използвали ли сте някога защитна камера с ръкавици?

Хол поклати отрицателно глава

Бъртън му обясни, че това са големи кабини с прозрачни стени за работа със стерилни материали. Снабдени са с процепи и херметични ръкавици. За да се работи с онова, което е вътре в тях, трябва да се сложат ръкавиците така, че нищо да не се докосва с ръце.

— Ние отидохме и по-далече — добави той, — конструирахме и стаи на принципа на камерите. Но вместо ръкавици, човек трябва да си облече цял костюм. Ще видите какво имам предвид.

Те продължиха по извития коридор и спряха пред стая с надпис: ГЛАВЕН КОНТРОЛ. Ливит и Стоун бяха вече там и тихо работеха. Стаята беше тясна и натъпкана догоре с електронна апаратура. Едната стена беше стъклена и се виждаше съседната стая.

През стъклото Хол с интерес наблюдаваше как някакви механични ръце придвижваха капсулата до една маса, за да я поставят там. Той не беше виждал спътник преди и сега гледаше с интерес. Стори му се доста малък. На дължина не повече от метър — единият му край беше обгорен и почернял при влизането в по-плътните слоеве на акмосферата.

Под ръководството на Стоун механичните ръце отвориха един лопаткообразен отвор, за да покажат вътрешността.

— Ето — каза Стоун, като си махна ръцете от командните ръчки. Те приличаха на боксове. Работещият пъхаше пръстите си в тях и механичните ръце повтаряха всяко негово движение.

— Следващата ни стъпка — продължи Стоун — е да определим дали все още има нещо в капсулата с биологична активност. Някакви предложения?

— Плъх — обади се Ливит. — Черен норвежки плъх.

Всъщност черният норвежки плъх изобщо не беше черен. Името просто обозначаваше породата животни за лабораторни цели, може би най-известната в науката. Някога, разбира се, той е бил и черен, и норвежки, но годините на подбор го бяха направили малък, бял и кротък. Биологичният взрив породи необходимост от генетично еднообразни животни. През последните тридесет години по изкуствен път се създадоха над хиляда „чисти“ породи. Норвежкият черен плъх беше такава порода, че ако някой учен, независимо в коя част на земята правеше експеримент с него, той можеше да бъде уверен, че този експеримент може да се повтори или да се обогати от друг учен, който ще разполага със съвсем същите организми.

— Ще направим опита и с резус7 — каза Бъртън. — Рано или късно ще трябва да преминем и на примати.

Всички се съгласиха. Програмата предвиждаше опити с по-висши видове маймуни и с по-малки и по-евтини животни. Маймуната беше много трудно за работа животно — приматите бяха враждебни, пъргави и съобразителни, но най-трудни за учените бяха южноамериканските маймуни, защото имаха опашки, които използваха за хващане. За да бият инжекция на такава маймуна, трябваше трима-четирима асистенти да я държат — иначе с опашката тя грабваше спринцовката и я хвърляше в другия край на лабораторията.

Според теорията, приматите са най-близки в биологично отношение до човека. През петдесетте години няколко лаборатории дори се опитаха да направят експерименти върху горили и имаха страшни неприятности с тези, на външен вид, най-близки до човека животни. До 1960 година беше доказано, че биохимически най-близко до човека е шимпанзето, а не горилата. Изобщо подборът на животни по принципа на биологично сходство с човека често е доста странен. Оказва се например, че лалугерът се предпочита при имунологически и ракови изследвания, а при изследване на сърцето и кръвообращението прасето се смята за най-близко до човека.

Стоун отново хвана командните ръчки и започна леко да ги движи. През стъклото те видяха как черните метални пръсти отидоха до отсрещната стена, където държаха в клетки животните, приготвени за експеримента. Те бяха отделени от стаята с херметически прегради, с няколко вратички. „Като някакъв автомат“ — помисли си Хол.

Механичните ръце отвориха една вратичка, извадиха клетка с плъх и го приближиха към капсулата.

Плъхът огледа стаята, подуши с нос и си протегна врата. Минута по-късно легна на една страна, порита с крачета и застина.

Всичко стана за секунди. Хол не повярва на очите си.

— Господи — възкликна Стоун, — толкова бързо!

— Това много ще ни затрудни — забеляза Ливит.

— Ще опитаме с белязани атоми — каза Бъртън.

— Да, трябва — потвърди Стоун. — С каква скорост работи нашето разлагащо устройство?

— Ако е необходимо, и за милисекунди.

— Ще е необходимо.

— Да опитаме с резусите — предложи Бъртън. — По-удобни са за аутопсия.

Стоун отправи механичните ръце към една клетка, в която имаше голяма кафява маймуна — резус. Щом я вдигнаха, маймуната изкрещя и започна да удря по решетката. После се хвана за гърдите, погледна с изумление и умря.

Стоун поклати глава:

— Поне знаем, че още е биологически активно. Това, което е убило хората в града, е все още там и има същата сила. — Той въздъхна. — Ако това може да се нарече „сила“.

Ливит обяви:

— Започваме анализ на капсулата.

— Ще отнеса труповете — каза Бъртън — и ще се опитам да изясня как започва болестта. После ще ги аутопсирам.

Стоун отново хвана командните ръчки. Вдигна клетките с умрелите животни и ги постави на гумен конвейер в задната част на стаята. После натисна едно копче на контролния пулт с надпис: „Аутопсия“. Конвейерният ремък започна да се движи.

Бъртън излезе от стаята и отиде в залата за аутопсия. Той знаеше, че конвейерът автоматично донася животните в нея.

Стоун се обърна към Хол.

— Вие сте единственият лекар между нас. И сега, за съжаление, се налага да свършите нещо доста неприятно.

— В качеството си на педиатър и геронтолог?

— Да. Вижте дали може да се направи нещо за тях. И двамата ви пациенти се намират в общата лаборатория, построена специално за необикновени случаи като този. С нея имаме компютърна връзка, която ще ви помогне. Лаборантката ще ви покаже как действа.

XIV. ОБЩА ЛАБОРАТОРИЯ

Хол отвори вратата с надпис „ОБЩА ЛАБОРАТОРИЯ“ и си помисли, че в задачата му наистина има нещо „общо“ — да запази живота на един старик и на едно бебе. И двамата бяха от жизнено значение за успеха на програмата, но и с двамата, без съмнение, щеше да му бъде доста трудно.

Озова се в друга малка стая, подобна на тази, от която току-що излезе. В нея също имаше стъклен прозорец към друго вътрешно помещение. Там се намираха леглата с Питър Джексън и бебето. Най-поразителното от всичко бяха костюмите: до стената стояха изправени четири надути костюма от прозрачна пластмасова материя във формата на човешко тяло. От всеки един от тях започваше тунел към стаята, в която стоеше Хол. За да облечеш костюма, трябваше да се промъкнеш през тунела. По този начин той можеше да работи с пациентите в тяхната стая.

Момичето, което щеше да му асистира, седеше приведено над компютъра. Казваше се Карен Енсън. Тя започна да му обяснява действието му:

— Това е само една от подстанциите на компютъра от първия етаж. Има тридесет такива подстанции. Тридесет души могат да задават задачи едновременно.

Хол кимна. Принципът за икономия на машинното време му бе пределно ясен. Той знаеше, че и двеста души могат да използват един компютър едновременно, защото компютърът беше много бърз — за части от секундата той можеше да изпълнява различни задачи, а хората работеха бавно — за секунди и минути. Един човек не беше достатъчен за един компютър. Беше необходимо време, за да се зададат инструкциите, а в това време компютърът бездействаше. Щом задачата се поставеше, компютрите даваха отговорите почти мигновено. Това означаваше, че ако с компютъра работеше само един човек, машината щеше често да „бездейства“, а когато повече хора му възлагаха операции, неговото време се уплътняваше.

— Ако компютърът е много натоварен, може да почакате секунда-две за отговор, но обикновено отговорът идва веднага. Ние работим по програмата МЕДКОМ. Запознат ли сте с нея? — попита асистентката.

Хол поклати отрицателно глава.

— Това означава анализ на медицински данни. Подавате информацията, машината дава диагноза и препоръчва по-нататъшна терапия или потвърждава диагнозата.

— Сигурно е много удобно.

— Много е бързо. Всички наши лабораторни изследвания се извършват автоматично. Така че ние можем да определим и най-сложна диагноза за няколко минути.

Хол погледна през стъклото двамата пациенти.

— Правено ли им е нещо досега?

— Нищо. На първия етаж започнаха да преливат кръв на Питър Джексън, глюкоза и вода на бебето. Сега водният баланс и на двамата е възстановен, животът им е вън от опасност, но Питър Джексън е в безсъзнание и изглежда анемичен.

— Всякакви изследвания ли правят вашите лаборатории? — попита Хол.

— Всякакви. Даже на надбъбречната жлеза, хормоните и протромбиновото време8. Всички познати медицински изследвания.

— Добре. Да почваме тогава.

Тя включи компютъра.

— Вземете светлинната писалка и започвайте да записвате въпросите. Само леко я докоснете до екрана.

Подаде му малка писалка и натисна бутона за старт. Екранът светна. На него бяха написани всички анализи, които могат да се зададат на машината.

Хол се взря в списъка и посочи с писалката онези, които му бяха необходими: те изчезнаха от екрана. Поръча между петнадесет и двадесет и отстъпи назад.

Екранът остана за момент празен и после се появи следният надпис:

— Аз ще взема кръв за анализите — предложи асистентката. — Вие сигурно не сте били по-рано в такава лаборатория.

Хол поклати отрицателно глава.

— Много е просто. Минаваме през тунела, влизаме в костюмите. После тунелът херметически се затваря.

— Така ли? Защо?

— Може да се случи нещо с единия от нас. Например ако костюмът се скъса или както се казва в протокола: „ако се наруши целостта на костюмната повърхност“. В такъв случай някоя бактерия може да попадне по обратен път през тунела до тази стая.

— Значи, херметически се затваряме.

— Да. Диша се от отделна система — виждате ли тънките тръбички, които влизат ей-там? Когато сте облечен с костюма, вие сте изолиран отвсякъде. Няма обаче от какво да се безпокоите. Единственият начин да се пробие костюмът е да се среже със скалпел. Точно затова ръкавиците са с тройна подплата.

Тя му показа как да се пъхне в костюма, той повтори нейните движения и го надяна. Чувстваше се като огромно влечуго с тромава походка, което мъкне своя тунел като дебела опашка зад себе си.

След секунда се чу свистене, костюмът се херметизира. Последва друго свистене и когато въздухът започна да постъпва по специалните тръбички, стана хладно.

Асистентката му подаде инструментите. Докато тя взимаше кръв от вената на детето, Хол насочи вниманието си към Питър Джексън.

Той беше стар и блед — анемия. И много слаб. Първата мисъл на Хол беше — рак. А може би туберколоза, алкохолизъм или друга хроническа болест. Беше в безсъзнание. През главата на Хол бързо преминаха възможните причини: епилепсия, хипогликемичмен шок9, удар.

По-късно Хол разказваше, че се почувствал доста глупаво, когато компютърът му дал изчерпателна диагноза, допълнена от евентуални варианти. Дотогава той не беше оценил достатъчно възможностите му и качеството на неговата програма.

Той погледна кръвното налягане. Беше ниско, 85/50. Пулс — учестен 110. Температура — 36,5. Дишане 30 — достатъчно дълбоко.

Започна да преглежда тялото систематично — от главата. Когато причини на Джексън болка, като натисна тройния нерв при надвеждната дъга, старикът направи гримаса и повдигна ръце сякаш да отблъсне Хол.

Може все пак да не беше в безсъзнание, а в унес. Хол го разтърси.

— Мистър Джексън, мистър Джексън.

Старецът не отговори. После бавно започна да идва на себе си. Хол извика името му и отново силно го разтърси.

Питър Джексън си отвори очите за миг и каза:

— Махай се… махай се…

Хол продължаваше да го разтърсва, но Джексън се отпусна, тялото у пак стана меко и безчувствено. Хол се отказа и продължи прегледа. Дробовете бяха чисти, сърцето работеше нормално. Стомахът му беше напрегнат и Джексън даже повърна веднъж някаква кървава течност. Хол бързо направи базофилен анализ на кръвта — реакцията беше положителна. После изследва ректума — също имаше следи от кръв.

Хол се обърна към лаборантката, която вече даваше епруветките с кръв на компютъра в ъгъла на стаята.

— Оказа се, че нещо кърви в стомаха — забеляза Хол. — Скоро ли ще получим анализите?

Тя посочи към един екран, близо до тавана.

— Резултатите се получават веднага щом постъпят в лабораторията. Едновременно тук и на подиума в другата стая. Отначало идват резултатите от лесните анализи. Хематокритът ще е готов след две минути.

Хол зачака. Екранът светна. Появиха се буквите:

— Наполовина нормално — каза Хол. Той сложи кислородна маска на лицето му и добави: — Трябват ни най-малко четири дози и две дози плазма.

— Ще ги поръчам.

— Колкото може по-скоро.

Тя отиде да телефонира за банката кръв на втория етаж и ги помоли да побързат. Междувременно Хол се зае с детето.

От доста дълго време не беше преглеждал деца и беше забравил колко е трудно. Когато се опитваше да му отвори очите, то ги стискаше; когато искаше да му види гърлото, то свиваше уста; когато посягаше да преслуша сърцето — то така писваше, че заглушаваше всичко.

Хол обаче упорстваше. Спомни си думите на Стоун. Колкото и различни да бяха тези две човешки същества, все пак те бяха единствените оцелели от Пидмонт. По някакъв начин се бяха преборили с болестта. Това беше връзката между съсухрения старец, повръщащ кръв, и розовото малко бебе, което ревеше и стимтеше.

На пръв поглед бяха съвсем различни като два полюса, без нищо общо помежду си.

И все пак имаше нещо общо.

Прегледът отне на Хол половин час. Накрая той бе принуден да заключи, че бебето е в напълно нормално състояние — без каквито и да било особености.

Освен, разбира се, че по някакъв начин беше оживяло.

XV. ГЛАВЕН КОНТРОЛ

Стоун седеше с Ливит в стаята за главен контрол и гледаше през стъклото спътника във вътрешната стая. Въпреки че беше тясна, тя представляваше едно сложно и скъпо съоръжение, което струваше два милиона долара. Най-скъпата стая в цялата система.

Главният контрол беше първият етап в научното изследване на спътника. Основната му функция беше да се открият и изолират микроорганизмите. Според „Методиката за анализ на живота“ в програмата имаше три етапа: откриване, характеристика и контрол. Първо, микроорганизмът трябваше да бъде открит. След това — да бъде изследван и опознат. Чак тогава можеше да се търсят начини да бъде контролиран.

Чрез главния контрол трябваше да се открие микроорганизмът.

Ливит и Стоун стояха един до друг пред контролните табла и скали. Стоун движеше механичните ръце, докато Ливит работеше с микроскопа. Естествено, в стаята с капсулата не можеше да се влезе, за да се разгледа отблизо. Това вършеха микроскопи-роботи с екрани в стаята за контрол.

Един от първите проблеми беше дали да се използва телевизор или някаква система за пряка визуална връзка. Телевизионното устройство беше по-евтино и по-лесно за инсталиране, още повече че в електронните микроскопи, рентгеновите апарати и други устройства вече се използваха телевизионните интензификатори. Но все пак групата „Уайлдфайър“ накрая реши, че телевизионното изображение е недостатъчно точно за техните нужди. Дори камера, която дава линии с двойно по-голяма честота, не ги задоволяваше. Накрая се спряха на влакнеста оптическа система, в която светлинният образ се изпращаше направо през змиевидна система от стъклени влакна и предаваше образа на специален екран. Така се постигаше ясен контрастен образ.

Стоун постави капсулата и натисна съответните копчета. Една черна кутия се спусна от тавана и започна да изследва повърхността на капсулата. И двамата се втренчиха в екраните.

— Да преминем на петкратно — предложи Стоун.

Ливит включи необходимото увеличение.

Те гледаха как камерата се движеше автоматично и фокусираше повърхността на метала. Като завършиха общия оглед, превключиха на увеличение двадесет пъти. Този път огледът отне двойно повече време, защото полето на зрение стана по-малко. Все още нищо не се виждаше на повърхността: нито дупчица, нито назъбване, нито каквато и да била издутинка.

— Да преминем на стократно увеличение — каза Стоун.

Ливит превключи и се облегна назад.

Те знаеха, че започват дълго и досадно проучване. Можеше и нищо да не открият. Скоро щяха да изследват и вътрешността на капсулата, може би там щяха да намерят нещо. Но и нищо да не видеха, трябваше да вземат проби за анализ, като поставят стърготинки в хранителна среда.

Ливит отмести погледа си от екраните и огледа стаята. Камерата, спусната със сложен механизъм от тавана, правеше автоматични бавни кръгове около капсулата. После пак погледна към екраните.

В стаята имаше три екрана и трите показваха една и съща картина. Теоретически те можеха да оглеждат капсулата с три различни камери, снимащи различни части от нея, и по този начин огледът да трае три пъти по-малко време. Но не искаха да постъпят така, поне засега. Знаеха, че вниманието им ще отслабне и ще се уморят. Колкото и да се стараеха, не можеха да бъдат нащрек през цялото време. Ако двама души обаче гледаха едно и също изображение, възможността да изпуснат нещо беше по-малка.

Повърхността на конусовидната капсула, дълга деветдесет и две цяло и пет десети сантиметра и широка тридесет сантиметра, беше две хиляди и осемстотин квадратни сантиметра. Три последователни огледа при пет, двадесет и стократно увеличение им отнеха повече от два часа. В края на третото оглеждане Стоун каза:

— Мисля, че трябва да огледаме и при четиристотин и четиридесеткратно увеличение.

— Но?…

— Иска ми се да започнем вътрешния оглед и ако нищо не намерим, да се върнем на външен с четиристотин и четиридесет.

— Съгласен съм.

— Добре — каза Стоун. — Тогава започваме с петкратно отвътре.

Ливит хвана ръчките. Този път не можеше всичко да се върши автоматично. Камерата беше конструирана така, че да проследява формата на всеки предмет: куб, сфера, конус. Вътре обаче трябваше да се управлява ръчно. Ливит включи на петкратно увеличение и започна ръчно управление. Приближи камерата до отвора и я насочи вътре в капсулата.

— Дайте повече светлина.

Ливит изпълни нареждането и пет допълнителни лампи се спуснаха към капсулата и осветиха вътрешността й.

— По-добре ли е?

— Чудесно.

Като наблюдаваше своя екран, Ливит започна да движи далечната камера. За няколко секунди свикна да работи с нея, без да трепери. Трудно му беше да координира движенията си — все едно да се опитваш да пишеш, като гледаш в огледалото. Накрая обаче успя.

Огледът с петкратното увеличение отне двадесет минути. Нищо не видяха, освен една вдлъбнатина с големина колкото връх на молив. По предложение на Стоун, двадесеткратното увеличение започнаха именно от тази точка.

И изведнъж те го видяха: малко черно петно от нащърбена материя колкото песъчинка. Цветът не беше чисто черен, в него имаше и зелено.

Нито един от тях не реагира, макар че Ливит после си спомняше: „Треперех от вълнение. Мислех си, дали това е наистина нещо ново, някаква нова форма на живот…“ Въпреки това единственото нещо, което произнесе, беше:

— Интересно.

— Нека първо завършим целия оглед с това увеличение — каза Стоун, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно, но беше ясно, че и той е развълнуван.

Ливит искаше веднага да изследват петното с по-голямо увеличение, но много добре разбра какво иска да каже Стоун. Те не можеха още да си позволят да правят заключения — каквито и да било. Единствената им надежда беше в това: да бъдат прецизни, безкрайно, уморително прецизни. Трябваше да работят методично, за да бъдат сигурни всеки момент, че не са пропуснали нищо.

Иначе можеше да загубят часове и дни, докато стане ясно, че откритието им не води доникъде, че са направили грешка, че невярно са преценили фактите и са си загубили времето.

Затова Ливит внимателно прокара камерата по цялата повърхност с двадесеткратно увеличение. Спря един-два пъти, когато им се стори, че вижда други зеленикави петънца, и маркира местата, за да могат после лесно да ги намерят при по-голямо увеличение. Чак след още половин час Стоун каза, че е доволен от този етап.

Прекъснаха само за малко, за да глътнат по едно хапче кофеин с вода. Бяха се договорили преди това, че ще взимат амфетамини само в особено сериозни случаи. Те се държаха в аптеката на петия етаж, но за по-обикновени цели всички предпочитаха кофеин.

Когато Ливит включи лещите със стократно увеличение и започна третото изследване, още му горчеше от хапчето. Отново започна със забелязаното вече черно петънце.

Разочароваха се — при това увеличение то не изглеждаше много различно, а само по-голямо. Но все пак забелязаха, че е късче от някакво тъмвно, черно вещество, подобно на камъка, с неправилна форма. Виждаха се ясно и зелените петънца по нащърбената му повърхност.

— Е? Какво мислите!

— Ако капсулата се е сблъскала с това нещо — отвърна Ливит, — то или се е движело с огромна скорост, или е много тежко: защото все пак не е достатъчно голямо…

— Да отклони спътника от орбита? Да, съгласен съм, но и вдлъбнатината не е достатъчно голяма.

— Какво предполагате?

Стоун сви рамене.

— Смятам, че това нещо не е причинило промяна на орбитата, или пък има някакви еластични свойства, които още не знаем.

— Нещо да кажете за зеления цвят?

Стоун се засмя:

— Не можете да ме уловите. Аз съм само любопитен и нищо повече.

Ливит се подсмихна и продължи изследването. И двамата се чувстваха възбудени и вътрешно сигурни в откритието си. Прегледаха и другите места, където бяха забелязали зеления цвят. И там не грешаха.

Зеленият цвят при тях обаче беше по-различен. От една страна, те бяха по-големи и сякаш светеха. От друга страна, очертанията на петънцата изглеждаха съвсем правилни и закръглени.

— Приличат на малки капчици зелена боя, пръснати във вътрешността на камерата — разсъждаваше Стоун.

— Надявам се, все пак, че не е боя.

— Може да направим анализ — предложи Стоун.

— Да почакаме следващото увеличение.

Стоун се съгласи. Бяха минали вече четири часа, но и двамата не чувстваха умора. Гледаха внимателно. Екраните се замъглиха за момент при смяна на лещите. Когато изображението стана отново на фокус, пред тях се появи вдлъбнатината. При това увеличение неравностите на песъчинката бяха невероятни — като някаква миниатюрна планета с назъбени върхове и дълбоки долини. На Ливит за миг му се стори, че е точно това — малка, съвършена планета, с непокътнат живот. Той тръсна глава, за да отпъди тази мисъл. Невъзможно. Стоун промълви:

— Ако е метеор, изглежда невероятно странно.

— Какво ви тревожи?

— Вижте левия край, ей-там — Стоун посочи към екрана. — Повърхността на песъчинката, ако изобщо е песъчинка, навсякъде е неравна, освен в този ляв край. Там е съвсем гладка.

— Като изкуствена?

Стоун въздъхна:

— Да, като се загледам и на мен ми се струва така. Нека да видим и другите зелени петна.

Ливит нагласи координатите и фокусира камерата. На екраните се появи нов образ. Този път беше увеличението на едно от зелените петна. Границите му се виждаха ясно. Те се оказаха не съвсем гладки, а леко назъбени, почти като колелца на часовников механизъм.

— Дявол да го вземе — промърмори Ливит.

— Не е боя. Много правилно е назъбено.

Всичко се случи пред собствените им очи. За частица от секундата зелената точка се превърна във виолетова и после пак в зелена.

— Видяхте ли?

— Видях. Да не сте сменили светлината?

— Не, нищо не съм пипал.

След малко се повтори същото. Зелено — лъч виолетово — отново зелено.

— Поразително.

— Но това може да е…

И изведнъж, както гледаха, зеленото стана виолетово и не се промени повече. Назъбеността изчезна, петното се увеличи малко, стана съвсем кръгло и пак позеленя.

— То расте — каза Стоун.

Работеха бързо. Спуснаха кинокамерите и заснеха обекта от пет точки, при скорост деветдесет и шест кадри в секунда. Още една камера за забавени снимки фотографира обекта при интервал половин секунда. Ливит спусна още две камери и ги постави под различни ъгли спрямо първоначалната.

В главния контрол и трите екрана показваха от различни ъгли зеленото петно.

— Можем ли да получим още по-голямо увеличение? — попита Стоун.

— Не. Не помните ли, че така решихме — четиристотин и четиридесет да е най-голямото.

Стоун изруга. За да получат по-голямо увеличение, трябваше да отидат в другата стая или да използват електронни микроскопи. Но във всички случаи това щеше да отнеме време.

— Да почнем ли посявката и да се опитаме да изолираме организма? — попита Ливит.

— Да, може.

Ливит върна камерите отново на двадесеткратно увеличение. Сега те видяха, че всъщност местата, които представляваха интерес, бяха четири. Три изолирани зелени петна и вдлъбнатината с песъчинката.

Ливит натисна на командния пулт копчето „Посявка“. От едната страна на стаята се отдели поднос, на който стояха кръгли, покрити с пластмасови плочки чашки на Петри. Във всяка една от тях имаше тънък слой от хранителна среда.

В проекта „Уайлдфайър“ се изплозваха почти всички познати видове хранителни среди. Те представляваха желирана маса, съдържаща различни хранителни вещества, от които бактериите се хранеха и размножаваха. Освен обичайните лабораторни средства, като конски и овчи кръвен агар, шоколадов агар и среда на Сабурад, се използваха и тридесет други диагностични среди, съдържащи различни захари и минерални вещества. Имаше и още четиридисет и три специализирани среди, които включваха и тези за развитие на туберкулозния бацил и на някои редки гъби, както и експериментални среди, обозначени с МЕ997, ME423, ME-A12 и т.н.

В подноса бяха сложени и няколко стерилни тампона. Стоун започна да ги взима един по един с механичните ръце, допираше ги до повърхността на капсулата и после ги слагаше в хранителна среда. Ливит включи компютъра, за да могат след това да установят откъде беше всяка проба. Взеха проби от цялата външна повърхност на капсулата и пристъпиха ксъм вътрешността. Много внимателно, използвайки голямо увеличение, Стоун взе стърготинки от зелените петна и ги сложи в различни хранителни среди. Накрая с фини щипки взе наподобяващата камък материя и я постави внимателно в чист стъклен съд. Всичко това продължи повече от два часа. Ливит въведе в компютъра програмата, която прехвърляше на машината грижата за всяка от стотиците чашки, които те използваха. Някои щяха да бъдат оставени при стайна температура и нормално земно атмосферно налягане. Други щяха да бъдат подложени на горещина и студ; под високо налягане или вакуум; в среда на високо и нискокислородна наситеност; на тъмно и на светло. На човек щяха да са му необходими дни само да разнесе чашките по съответните камери. Компютърът го правеше за секунди.

Когато програмата започна, Стоун постави чашките на конвейерната лента и тя ги понесе към камерите.

Нямаше какво друго да правят, освен да изчакат от двадесет и четири до четиридесет и осем часа, за да видят ще поникне ли нещо.

— Междувременно можем да започнем да изследваме тази песъчинка — предложи Стоун, — ако наистина е песъчинка. Знаете ли да работите с електронен микроскоп?

— Позабравил съм — отговори Ливит. Не беше работил с такъв микроскоп близо година.

— Тогава аз ще приготвя обекта. Нужен ни е и масспектометричен анализ. Всичко се прави автоматично. Преди това обаче трябва да имаме увеличението. Кое е максималното оптическо увеличение в морфологическата лаборатория?

— Хиляда.

— Да започнем с него. Занесете песъчинката там.

Ливит погледна пулта и натисна копчето „Морфололгична лаборатория“. Механичните ръце на Стоун поставиха песъчинката в чашката на конвейера.

Погледнаха часовника на стената. Показваше единадесет часа. Бяха работили без прекъсване цели единадесет часа.

— Всичко е добре, щом свършва добре — заключи Стоун.

Ливит се усмихна и каза:

— Стискам палци!

XVI. СТАЯ ЗА АУТОПСИЯ

Бъртън работеше в стаята за аутопсия. Беше нервен и напрегнат, нямаше сили да забрави спомените си от Пидмонт. Седмици по-късно, когато си спомняше как беше работил и мислил през всичкото това време на петия етаж, той съжаляваше, че не е могъл да се съсредоточи повече.

Още в началните опити допусна няколко грешки.

Според инструкциите, трябваше да прави аутопсия на умрели животни, но му беше възложено и да определя пътя на разпространение на болестта. Честно казано, той не беше за тази работа. Ливит би бил много по-подходящ. Решиха обаче, че Ливит ще бъде по-полезен при предварителното изолиране и разпознаване на чуждия микроорганизъм.

Затова на Бъртън се падна да определя пътя на разпространение на болестта.

Експериментите бяха съвсем елементарни — трябваше просто да се установи как се пренася болестта в организма. Бъртън започна с клетките, разположени в редица, една до друга. Всяка една от тях имаше определен запас от въздух, а въздухопроводите можеха да се свързват в различни комбинации.

Бъртън постави херметически затворената клетка с трупа на норвежкия плъх до клетката на един жив плъх. Натисна копчето и въздухът от едната клетка започна да преминава свободно в другата.

Живият плъх се просна мъртъв.

Интересно, помисли си той, значи заразата се разпространява по въздуха. Окачи друга клетка с жив плъх, но постави между живия и мъртвия в съединителния въздухопровод микропорест филтър. Порите на микрофилтъра бяха с диаметър сто ангстрома — колкото големината на един малък вирус.

Отвори въздухопровода между двете клетки. Плъхът остана жив.

Няколко минути той стоя и го наблюдава. Значи причинителят на заразата, какъвто и да е той, е по-голям от вирус. Смени филтъра с по-голям, после с още по-голям. Продължи така, докато плъхът умря.

Филтърът бе пропуснал причинителя на болестта. Той измери диаметъра на порите — два микрона, почти колкото една малка клетка. Помисли си, че току-що бе научил нещо много съществено — големината на причинителя на инфекцията.

Това беше важно, защото с този прост експеримент той изключи възможността белтъчна или друга молекула да е причина на заразата. В Пидмонт те със Стоун допуснаха, че може да е газ, отделен от някакви организми.

Но сега стана ясно, че не е така. Болестта се пренасяше от нещо с големината на клетка, много по-голямо от молекула.

Следващата стъпка беше също толкова проста — да се определи дали мъртвите животни са потенциални преносители на заразата.

Бъртън взе един от мъртвите плъхове и изпомпа докрай въздуха от неговата клетка. От спадането на налягането плъхът се разкъса, но Бъртън не обърна внимание.

Когато се увери, че няма вече въздух, той пусна чист филтриран въздух. После свърза клетката с клетката на живото животно.

Нищо не се случи.

Интересно, пак си помисли той. Разряза още по-дълбоко мъртвия плъх с дистанционно управляван скалпел, та ако в него имаше някакви организми, да преминат в атмосферата.

Пак нищо не се случи. Живият плъх си подскачаше весело из клетката.

Резултатът беше съвсем ясен: мъртвите животни не бяха заразни. Ето защо лешоядите ядяха труповете в Пидмонт, без нищо да им се случи. Труповете не пренасят болестта, това можеха само микроорганизмите във въздуха.

Микроорганизмите във въздуха бяха смъртоносни.

Микроорганизмите в труповете бяха безопасни.

В известен смисъл това можеше да се предвиди. То беше свързано с теориите на приспособяването и взаимната адаптация между бактериите и човека. Бъртън отдавна проявяваше интерес към тази област и даже беше чел лекции по въпроса в медицинското училище в Бейлър.

Повечето хора винаги свързват бактериите с болести, но всъщност само три процента от тях са болестотворни, останалите са или безобидни, или полезни. В червата например има множество бактерии, които улесняват храносмилането. Човек се нуждае от тях и разчита на тях.

Фактически ние живеем в море от бактерии. Те са навсякъде: по кожата, в ушите и устата, в дробовете и в стомаха. Всичко, което притежаваме и докосваме, всяко вдишване е наситено с бактерии. Те са вездесъщи, но в повечето случаи ние дори и не подозираме за тях.

Това е така, защото и човекът, и бактериите са привикнали един към друг и са си изработили някакъв вид взаимен имунитет. Приспособили са се взаимно.

И това си има причина. Според един от основните принципи на биологията еволюцията се стреми да повишава възможностите за продължение на рода. Ако човек загива бързо от бактерии, значи се приспособява трудно и няма да живее достатъчно дълго, за да продължи рода си. Но и бакерията, която причинява смърт на организма, от който се храни, също не се е приспособила добре. И тя ще умре заедно с него, защото няма да има къде да паразитира. Всъщност преживяват тези бактерии, които живеят, без да погубват човека.

И обратно, приспособим е онзи човек, който успява да търпи паразита и даже да го използва, карайки го да работи за него.

„Най-приспособимите бактерии са онези — обичаше да повтаря Бъртън, — които причиняват леки болести или изобщо не причиняват нищо. Човек може да живее заедно със стрептококовата клетка шестдесет-седемдесет години. През това време той расте, продължава рода. Може също да носи у себе си и стафилококови клетки и това да му причинява само пъпки и акне. Може да влачи туберкулозата например десетилетия, а сифилиса — цял живот. Последните не могат да се нарекат, разбира се, леки болести, но не са толкова опасни, както едно време, защото и човекът, и бактериите са се приспособили един към друг.“

Известно е например, че преди четиристотин години сифилисът е бил твърде опасна болест, причинявал е огромни гнойни рани по цялото тяло и често хората са умирали за няколко седмици, но с годините и вековете спирохетът и човекът постепенно са привикнали един към друг.

Тези разсъждения не са толкова абстрактни и академични, както изглеждат на пръв поглед. В началния етап на програмата „Уайлдфайър“ Стоун обърна внимание, че около четиридесет процента от болестите на човека се причиняват от микроорганизмите. Бъртън възрази, че въпреки това само три процента от микроорганизмите причиняват болести. Явно, че макар и от бактериите да произтичат много болести, вероятността една отделна бактерия да е опасна за човешкия живот е много малка. Това е така, защото процесът на адаптиране на човека и бактерията е много сложен.

— Повечето от бактериите — подчертава Бъртън — просто не могат да живеят достатъчно дълго у човека, за да му причинят вреда. В едно или друго отношение условията са неблагоприятни. Човешкото тяло е или прекалено топло, или прекалено студено, средата е или прекалено киселинна или прекалено алкална, кислородът е или прекалено много, или недостатъчен. Човешкото тяло е враждебно като Антарктика за повечето бактерии.

Така че шансовете извънземен микроорганизъм да навреди на човека са много малки. Всички признаваха това, но знаеха, че операцията „Уайлдфайър“ така или иначе трябваше да се проведе. Бъртън, разбира се, също споделяше това мнение, но то го изпълваше със странно предчувствие, че неговото предсказание се е сбъднало.

Беше ясно, че бактерията, която бяха открили, можеше да убие човек. Не можеше да се приспособи към него обаче, защото го убиваше и умираше заедно с него. Тя не можеше да преминава от труп на труп. Живееше секунда-две и умираше заедно с човешкото тяло.

Бъртън почувства удовлетворение, но засега пред него стоеше практическата задача да я изолират, изследват и да търсят лекарство.

Той вече имаше известна представа за начина на пренасяне на болестта и за механизма на настъпването на смъртта — съсирване на кръвта. Оставаше въпросът — как тези микроорганизми проникваха в тялото? Инфекцията явно се пренасяше по въздуха, но можеше да проникне през кожата или през белите дробове. Може би бактериите навлизаха направо през порите на кожата или се вдишваха? Или и двете едновременно.

Но как да се определи точно?

Дойде му наум идеята да направи опит с животно, на което да покрие цялото тяло със защитна обвивка, освен устата. Това бе възможно, но щеше да му отнеме много време. Обмисля този въпрос повече от час, докато най-после стигна до приемливо решение.

Знаеше, че микроорганизмите убиват, като съсирват кръвта. Съсирването вероятно започваше от мястото на проникването. Ако това беше кожата, съсирването щеше да започне от повърхността на тялото; ако бяха белите дробове, процесът щеше да започне от гърдите и оттам да се разпространява навън.

Това можеше да се установи, като в белтъчните съставки на кръвта се вкарат белязани атоми и после с помощта на сцинтилометрично устройство се проследи къде именно започва съсирването.

За опита той избра подходящо животно — маймуна-резус, защото анатомически беше по-близка до човека от плъха. Вкара радиоактивното вещество магнезиев изотоп в организма на маймуната и настрои сканиращия сцинтилограф. Почака известно време, докато изотопът се разпространи равномерно, върза маймуната и постави апарата над нея.

Сега можеше да започне.

Сканиращият сцинтилограф щеше да отбелязва резултатите по схемата на тялото. Бъртън подаде програмата на компютъра и после вкара въздуха, съдържащ смъртоносните бактерии, при маймуната.

Печатащото устройство веднага започна да нанася точките на разпространението.

След три секунди всичко беше готово. Точките му показваха това, което искаше да узнае — съсирването започва от белите дробове и се разпространява по цялото тяло.

Бъртън научи обаче и още нещо. По-късно той поясни: „Предполагах, че може би съсирването на кръвта и смъртта не съвпадат — или най-малкото не съвпадат напълно. Виждаше ми се невъзможно смъртта да настъпва за три секунди, но още по-невероятно ми се струваше, че всичките пет литра човешка кръв могат да се съсирят за толкова кратко време. Искаше ми се да изясня дали смъртта не се причиняваше от един-единствен тромб, да речем, в мозъка и дали съсирването на кръвта в останалите части на тялото не ставаше по-бавно.“

Бъртън се беше сетил за мозъка още в този ранен етап на изследванията си. Много жалко, че не доведе своите предположения до логичното им заключение. Попречиха му данните на сцинтилографа, според които съсирването започваше от белите дробове и преминаваше по сънните артерии в мозъка след една-две секунди.

Така че тогава Бъртън изгуби първоначалния си интерес към мозъка. Грешката му се задълбочи още повече при следващия експеримент.

Експериментът беше най-обикновен и не влизаше в инструкцията на програмата. Бъртън знаеше, че смъртта съвпада със съсирването. Ако съсирването можеше да се предотврати обаче, щеше ли да се избегне смъртта?

Взе няколко плъха и им инжектира хепарин — антикоагулиращо вещество, което предпазваше от образуване на съсиреци. Хепаринът действаше бързо и се използваше широко в медицината. Действието му беше изучено основно. Бъртън го инжектира венозно в различни дози — от най-минималната до най-максималната.

После отново отвори капана и изложи плъховете на въздуха, съдържащ смъртоносния организъм.

Първият плъх, с ниска доза, умря за пет секунди. Другите го последваха след минута. Само плъхът с най-голяма доза живя три минути, но накрая и той свърши.

Бъртън се отчая от резултатите — отложи смъртта, но не можа да я предотврати. Значи методът на симптоматично лекуване нямаше ефект.

Той сложи на една страна умрелите плъхове и именно тогава направи съдбоносната си грешка.

Не аутопсира плъховете, в които бе вкарал антикоагулиращото вещество, а насочи вниманието си към първите умрели животни — първия черен норвежки плъх и първата маймуна. Направи им пълна аутопсия, а инжектираните с антикоагулант животни изостави.

Чак след четиридесет и осем часа разбра грешката си.

Наистина, аутопсията беше съвсем подробна и внимателна: работеше бавно, като през цялото време мислеше, че не трябва да пропуска нищо. Извади всички вътрешни органи на плъха и маймуната, изследва ги поотделно и взе проби за оптична и електронна микроскопия.

При първичния общ преглед беше установено, че животните са умрели от пълно вътрешносъдово съсирване на кръвта. Артериите, сърцето, белите дробове, бъбреците, черният дроб и жлъчката — всички обилно снабдени с кръв органи се бяха втвърдили. Това и очакваше.

После взе проби от тъканите. Изследва ги с микроскопа и ги фотографира — бяха нормални. Освен съсирената кръв в тях нямаше нищо особено. Той знаеше, че именно тези проби от тъкани ще се изпратят в хистологичната лаборатория, за да се видят под микроскоп и изследват пробите, оцветени с хематоксилинеозин, йодна киселина по Шиф и формалин по Ценкер. Пробите от нервна тъкан ще се оцветят с препарати, съдържащи злато по Нисъл и Каджал. За всичко това обаче ще са необходими от дванадесет до петнадесет часа. Разбира се, можеше да се надява, че тези изследвания ще му донесат допълнителна информация, но кой знае?

Не по-малко песимистично настроен беше и към резултатите от електронната микроскопия. Електронният микроскоп беше едно полезно устройство, но понякога той усложняваше нещата, вместо да ги опрости. Благодарение на него се получаваше голямо увеличение и ясни детайли — но само ако човек знаеше къде да гледа. Много беше удобен; подходящ за наблюдение на една клетка или на част от клетка, но първо трябваше да решиш коя клетка да изследваш. А в човешкото тяло имаше милиарди клетки.

В края на десетте часа работа Бъртън седна да обмисли какво е научил дотук. Направи си следния малък списък:

1. Смъртоносният агент е с размери приблизително един микрон. Следователно, той не е нито газ, нито молекула, нито дори голяма белтъчна молекула или вирус. Има големината на клетка и по всяка вероятност е някакъв едноклетъчен организъм.

2. Смъртоносният агент се разпространява по въздуха. Мъртвите организми не са заразни.

3. Отровният агент се вдишва от жертвата през белите дробове. Оттук по всяка вероятност навлиза в кръвта и причинява съсирване.

4. Смъртоносният агент причинява смърт чрез съсирване. Това става за секунди и съвпада с общото съсирване на кръвта в цялата кръвоносна система.

5. Антикоагулиращите препарати не предотвратяват този процес.

6. Никакви други патологични изменения не се наблюдават в умрялото животно.

Бъртън прочете списъка и поклати глава. Антикоагулантите може и да не действат, но фактът си е факт — все пак нещо спира този процес. Не може да няма начин да се спре. Той беше уверен в това.

Защото двама души бяха оживели.

XVII. В СЪЗНАНИЕ

В единадесет часа и четиридесет и седем минути Марк Хол стоеше наведен над компютъра и гледаше съсредоточено резултатите от лабораторните изследвания на Питър Джексън и бебето. Компютърът даваше резултатите един след друг, веднага щом постъпиха от автоматичното лабораторно устройство. Почти всички бяха готови.

Детето беше съвсем нормално. Компютърът показваше недвусмислено:

Виж, Питър Джексън беше нещо друго. Той имаше съществени отклонения от нормалното.

Вид на анализа  Нормално        Фактически

хематокрит      38–54           21 първични

                25 повторно

                29 повторно

                33 повторно

                37 повторно

Остатъчен азот  10–20           50 повторно

Ретикулоцити    1               6 повторно

В кръвта има значително количество незрели еритроцити

PH на кръвта    7.40            7.31

РУЕ             9               29

Амилаза         70–200          450

Беше лесно да се разберат някои от резултатите, но не всички. Хематокритът например растеше, защото на Джексън му преливаха кръв, наситена с еритроцити. Остатъчният азот, който характеризираше дейността на бъбреците, се оказа по-висок от нормалното, може би поради намаленото кръвообращение.

Другите резултати следваха естествено от загубата на кръв. Ретикулоцитите се повишиха от един на шест процента — Джексън беше получил анемия. Наличието на множеството незрели еритроцити доказваше, че организмът му се бореше да възстанови загубената кръв и затова вкарваше в кръвообращението млади незрели клетки.

Протромбиновото време доказваше, че въпреки кръвоизлива някъде в храносмилателната система кръвта му се съсирваше съвсем нормално, а скоростта на утаяването на еритроцитите — че в организма имаше тъкани, които се рушаха.

Показателите за PH обаче бяха доста странни. Цифрата 7.31 показваше повишена киселинност на кръвта, макар и не твърде голяма. Хол не знаеше как да обясни това. Компютърът също.

Хол прочете написания текст и сви рамене. Компютърът може да пожелае и да разговаря с пациента. Лесно е да се каже, но нали Джексън беше в безсъзнание и ако той наистина бе взимал нещо, от което се беше повишила киселиността на кръвта му, те не можеха да узнаят това, докато той не дойдеше в съзнание.

А може би — да изследва газовете в кръвта. Обърна се към компютъра и натисна копчето за газовете в кръвта.

Но компютърът си знаеше своето.

Хол написа: ПАЦИЕНТЪТ Е В БЕЗСЪЗНАНИЕ.

Компютърът като че ли обмисли това изречение и написа:

— По дяволите — изруга Хол и погледна през стъклото. Джексън наистина мърдаше като насън. Той пропълзя по тунела до костюма си и се наведе над пациента.

— Мистър Джексън, събудете се!

Старикът бавно отвори очи и втренчи поглед в Хол. Премижа удивено.

— Не се страхувайте — каза Хол тихо. — Вие сте болен и ние се грижим за вас По-добре ли се чувствате сега?

Джексън преглътна и кимна. Като че ли се страхуваше да говори. Но бледността му беше изчезнала. Бузите му леко порозовяха, ноктите му вече не бяха сини.

— Как се чувствате?

— Добре… Кой сте вие?

— Доктор Хол. Сега аз се грижа за вас. Изгубили сте много кръв, затова ви преливаме.

Той кимна, прие го съвсем спокойно. Начинът, по който го направи, подсети Хол за нещо и той попита:

— Случвало ли ви се е и преди?

— Да, два пъти.

— При какви обстоятелства?

— Ама аз не зная къде се намирам — отговори той и се огледа. — Тук болница ли е? Защо носите такива дрехи?

— Не, не е болница, а специални изследователска лаборатория в Невада.

— Невада ли? — старецът затвори очи и поклати глава. — Но аз живея в Аризона…

— Сега не сте там. Доведохме ви тук, за да ви помогнем.

— Защо сте облечен с такъв костюм?

— Доведохме ви тук от Пидмонт, защото там има заразна болест. И затова сте в изолационна камера.

— Значи и аз съм заразен?

— Още не знаем със сигурност, но трябва…

— Вижте какво — каза той, като изведнъж се опита да се изправи. — Тръпки ме побиват като гледам всичко това. Искам да си вървя. Тук не ми харесва.

Опита се да се освободи от системи. Хол внимателно го побутна назад.

— Успокойте се, мистър Джексън. Всичко ще се оправи, но трябва да си починете. Вие сте болен.

Джекън бавно легна назад.

— Искам цигара.

— Страхувам се, че още не бива да пушите.

— Дявол да го вземе, и цигара ли не може…

— Съжалявам, но пушенето не е позволено…

— Вижте какво, моето момче, като станете на моите години, правете каквото искате. И по-рано ми казваха: не яж люто, не пий, не пуши. Опитах за малко и знаете ли как се почувствах — ужасно, просто ужасно.

— Кой ви препоръчваше това?

— Докторите.

— Какви доктори?

— Докторите във Финикс. Голяма приказна болница с лъскава апаратура и блестящо бели престилки. Наистина като в приказките. Никога не бих отишъл, ако не беше сестра ми. Тя настояваше. Сестра ми живее с мъжа си Джордж. Глупачка. Хич не ми трябваше приказната й болница. Имах нужда само от почивка. Тя настояваше обаче и аз отидох.

— Кога беше това?

— Миналата година. Юни или юли.

— Защо отидохте в болница?

— Ами защо ходят хората в болница? Щото се бях разболял, дявол да го вземе.

— От какво?

— Тоя проклет стомах, както винаги.

— Кървеше ли?

— Ужасно! Всеки път като се закашлях, храчех кръв. Никога не съм знаел, че в човешкото тяло има толкова много кръв.

— Но кървенето беше в стомаха, нали?

— Да, нали ви казах. И пак ми слагаха същите иглички — той посочи системите. — И ми преливаха кръв. Миналата година лежах във Финикс, а по-миналата в Таксън. Там също беше хубаво. Същите хубавички сестри. — Изведнъж той млъкна. — На колко си години, сине? Много си млад за доктор.

— Аз съм хирург — каза Хол.

— Хирург! Не, по-добре недей. И те се опитваха да ме накарат, но аз не дадох. Не позволявам. За нищо на света. Не давам да ми я режете.

— Значи имате язва от две години?

— Малко по-отдавна. Нищо ми нямаше, мислех, че е просто разстройство, но изведнъж почнах да кървя.

„Щом не е от две години — каза си Хол — очевидно е язва, а не рак.“

— И постъпихте в болницата?

— Да, настаниха ме, предупредиха ме да не ям пикантни и тежки храни и да не пуша. Как ли не се мъчех, синко, но нищо не излезе. Човек така свиква с удоволствията си.

— Значи, след година пак трябваше да влезете в болница?

— О, да. Болницата във Финикс е голяма, стара. Сестра ми и нейният загубен мъж Джордж идваха да ме виждат всеки ден. Той е от ония, дето много четат, учен глупак. Адвокат. Говори големи приказки, а Господ не му е дал мозък, колкото и на скакалец.

— И във Финикс ли искаха да ви оперират?

— Да, разбира се. Не се обиждай, синко, ама това докторите само гледат как да изрежат нещо от тебе. Само за туй мислят. Аз им обясних, че дотука съм я карал с този стомах и докрай ще си карам с него.

— Кога напуснахте болницата?

— В началото на август. Някъде там. Първата седмица май.

— И кога пак започнахте да пушите, да пиете и да ядете каквото не трябва?

— Ама не ми чети лекции — каза Джексън. — Живял съм шейсет и девет години, като съм ял, каквото не трябва, и съм правил, каквото не трябва. Така ми харесва и щом не мога другояче, майната му.

— Сигурно ви е боляло обаче? — попита Хол, като се намръщи.

— Разбира се, свиваше ме понякога. Особено когато бях гладен. Но аз му намерих цаката.

— Така ли?

— Ами да. В болницата ми даваха нещо, прилично на мляко, и ми казваха да карам само с него. По сто пъти на ден, на малки глътки. Представяш ли си колко беше противно. Все едно, че ядеш тебешир. Аз обаче намерих нещо още по-хубаво.

— И какво беше то?

— Аспирин — отговори Джексън. — Действа чудесно.

— Колко аспирин взимахте?

— Доста. Особено накрая. Почти по едно шишенце. Нали знаеш, от тия, дето ги продават?

Хол кимна. Сега вече не беше чудно на какво се дължи киселинността. Аспиринът е ацетилсалицилат и като се взима в голяма доза, киселинността естествено се повишава. Той дразни и гастрита и може да повиши кървенето.

— Никой ли не ви е казвал, че като се взима аспирин, кървенето се увеличава?

— Казваха ми, но аз не им обръщах внимание. Защото не ме болеше — като глътнеш и малко „Стерно“ — край.

— „Стерно“ ли?

— Денатуриран спирт. Прецеждаш го през марля и готово.

— Вие пиехте и „Стерно“, така ли? — въздъхна Хол.

— Е, само ако не можех да намеря друго. Глътнеш аспирин, пийнеш и болката изчезва.

— Но „Стерно“ не е само етилов алкохол, а и метанол.

— Ама да не уврежда нещо, а? — изведнъж загрижено попита Джексън.

— Уврежда и още как. Можеш да ослепееш и даже да умреш.

— Е, по дяволите, болката ми минаваше и затова го взимах — промълви старикът.

— Аспиринът и спиртът оказваха ли влияние на дишането ви?

— Да, добре, че ме подсети. Не ми стигаше въздух, но, дявол да го вземе, на моята възраст не трябва много въздух.

Джексън се прозя и затвори очи.

— Ти си пълен с въпроси, сине, а на мен ми се доспа.

Хол го погледна и разбра, че има право. Не трябваше да бърза, поне засега. Върна се обратно по тунела и каза на асистентката:

— Нашият приятел Джексън има язва от две години. Можем да прелеем още две единици кръв и после ще видим какво ще стане. Освен това вкарайте сонда и направете студена стомашна промивка.

Разнесе се звън и отекна меко в стаята.

— Какво е това?

— Минали са дванадесет часа. Трябва да си сменим дрехите, а освен това вие отивате на съвещание.

— Така ли? Къде?

— Стаята за съвещания е до столовата.

Хол кимна и излезе.

В сектор „Делта“ компютрите бръмчаха и тихо прещракваха. Капитан Артър Морис въвеждаше в системата нова програма. Той беше програмист, изпратен в сектора от командването на първия етаж, защото вече десет часа горе не бяха получени никакви сведения по линията на специалната военна връзка. Можеше да се предполага, че такива сведения не са постъпвали, но не беше съвсем вероятно.

От друга страна пък, ако е имало съобщения, а не са били получени, това означаваше, че компютрите не работят добре. Капитан Морис наблюдаваше как компютърът изпълни програмата си за самопроверка — всички връзки работеха нормално.

Това не го успокои и той пусна разширена програма за проверка на всички блокове и връзки. Бяха необходими 0,03 секунди, за да се види отговорът: пет зелени светлини блеснаха в една редица на пулта. Той се приближи до телетайпа и прочете:

Сега вече кимна успокоен. Той не можеше да знае, че наистина има грешка, но тя беше чисто механична, а не електронна и затова не можеше да се отрази при тези проверки. Грешката беше в самия телетайп. Едно малко парче хартия се беше скъсало от края на рулото и навивайки се нагоре, бе заседнало между звънеца и чукчето и му пречеше да звъни. Ето защо не бяха регистрирани никакви съобщение по секретната военна линия.

Нито машината, нито човекът можеха да уловят грешката.

XVIII. ОБЕДНО СЪВЕЩАНИЕ

Според инструкциите групата трябваше да се събира всеки дванадесет часа за кратко съвещание, на което се резюмираха резултатите от направените изследвания и се набелязваха нови насоки. За да се пести време, съвещанията се правеха в малка стая до кафенето — можеха да ядат и да говорят едновременно.

Хол пристигна последен. Отпусна се на стола. Пред него него стоеше обядът: две чаши с някаква течност и три хапчета с различен цвят.

— Първо да чуем Бъртън — обяви Стоун.

Бъртън се изправи тромаво и с бавен колеблив глас изброи експериментите и резултатите. Отначало той отбеляза, че е определил големината на болестотворния организъм — един микрон.

Стоун и Ливит се спогледаха. Зелените петна, които бяха видели, бяха много по-големи, значи инфекцията можеше да се разпространи и само от парченце зелена материя.

След това Бъртън обясни какви опити е правил, за да докаже, че инфекцията се предава по въздуха и че коагулацията започва от белите дробове. Накрая завърши с опитите си да спре съсирването.

— А аутопсиите? — попита Стоун. — Какво показаха?

— Нищо ново. Цялата кръв е съсирена. Никакви други отклонения не се забелязват при изследваният под микроскоп.

— Съсирването започва от белите дробове, така ли?

— Да, явно микроорганизмите навлизат в кръвта или отделят токсини, които преминават в кръвта. Отговор на този въпрос ще имаме, когато бъдат готови пробите с оцветители. По-точно, ние търсим поражения в стените на кръвоносните съдове, тъй като се отделят тъканни тромби, които стимулират съсирването на мястото на поражението.

Стоун кимна и се обърна към Хол, който разправи за изследванията на двамата си пациенти. Той поясни, че при детето всичко е нормално, а при Джексън само язвата кърви и затова му преливат кръв.

— Той се възстановява, аз дори разговарях с него.

Всички се оживиха.

— Мистър Джексън е един смахнат старец на шестдесет и девет години. Има язва от две години. Два пъти е получавал кръвоизливи — преди две години и отново миналата година. Всеки път са го предупреждавали да пази диета, но той си я карал по старому и затова пак е получил кръвоизлив. По време на трагедията в Пидмонт се е лекувал по собствен метод — дневно по едно шише аспирин и отгоре на всичко по няколко глътки „Стерно“. Каза, че чувствал само задух.

— И сигурно е с чудовищна киселинност на кръвта — забеляза Бъртън.

— Точно така.

Метиловият спирт в организма се превръща във формалдехид и мравчена киселина. Комбинирани с аспирина, те са равносилни на големи количества киселина. Ако в организма не се поддържа необходимото равновесие киселина-основа, неминуемо ще настъпи смърт. Един от начините да се поддържа това равновесие е да се диша бързо и да се издишва въглеродният двуокис, което намалява количеството на въглеродната киселина в организма.

— Може ли тази киселинност да го е предпазила? — попита Стоун.

Хол сви рамене.

— Невъзможно е да се отговори на този въпрос.

— А детето? Имаше ли анемия? — попита Ливит.

— Не — отговори Хол, — но ние не можем да кажем, че механизмът, който е предпазил Джексън, е същият и при бебето. Може би е нещо съвсем различно.

— Какъв е киселинният баланс при детето?

— Нормален. Съвсем нормален. Поне засега е такъв.

За момент настъпи тишина. Накрая Стоун се опита да обобщи::

— Така, дотук имаме няколко обещаващи насоки. Проблемът си остава същият. Какво общо има в организма на стареца и детето? Може би, както вие предполагате, нищо. Като начало обаче трябва да приемем, че те са запазени по един и същ начин, чрез един и същ механизъм.

Хол кимна в знак на съгласие.

— А вие каво намерихте в капсулата? — обърна се Бъртън към Стоун.

— По-добре да ви покажем.

— Какво да ни покажете?

— Нещо, което смятаме, че е самият организъм — отговори Стоун.

На вратата пишеше: „МОРФОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ“. Стаята беше разделена на кабинет за експерименти и изолирана със стъкло камера. С помощта на специални ръкавици можеше да се работи с инструментите в камерата.

Стоун посочи към стъкления съд с черна песъчинка в средата.

— Смятаме, че това е нашият „метеор“ — започна да обяснява той. — На повърхността му се вижда нещо съвсем като живо. В капсулата има и други петна, които също могат да представляват жива материя. Ние го донесохме тук, за да може да го видите под микроскоп.

Стоун си сложи ръкавиците, постави съда в нишата на голяма хромирана кутия и отдръпна ръцете си.

— Тази кутия всъщност е микроскоп с обичайните увеличители и решаващи устройства. С него може да се постигне хилядократно увеличение. Всичко се прожектира на този екран.

Ливит нагласи ръчките, а Хол и другите втренчиха поглед в екрана.

— Десетократно — обяви Ливит.

Хол видя на екрана, че песъчинката е назъбена, сиво-черна и еднообразна. Стоун посочи зеленикавите петна.

— Стократно.

Зелените петна сега се виждаха съвсем ясно.

— Смятам, че това е нашият организъм. Видяхме го как нараства, става виолетов, вероятно в момента на делене на клетката.

— Спектрална промяна?

— Да, някакъв вид спектрална промяна.

— Хилядократно — каза Ливит.

Екранът се запълни само със зеленото петно, сгушено в назъбените падини на песъчинката. Хол видя, че зелената повърхност беше гладка и блестяща, почти мазна.

— И вие мислите, че това е просто една бактериална колония?

— Не можем да сме сигурни, че е колония в обикновения смисъл на думата — отвърна Стоун. — Докато не знаехме опитите на Бъртън, ние дори не предполагахме, че може да е колония. Мислехме, че може да е един-единствен организъм. Щом отделните причинители обаче са колкото микрон и по-малки, това е единственото обяснение. Следователно е някакво по-голямо образувание — може и колония, може и нещо друго.

Докато гледаха, петното ставаше ту виолетово, ту зелено.

— Ето, сега се дели — каза Стоун. — Чудесно се вижда.

Ливит включи камерите.

— Гледайте внимателно.

Петното стана виолетово и се задържа така. Поразшири се и за момент повърхността се разпука на шестоъгълни парчета като керамични плочки.

— Видяхте ли?

— Като че ли се разпука.

— На шестоъгълници.

— Интересно дали тези фигури са отделни организми — каза Стоун.

— И дали през цялото време имат правилна геометрична форма или само по време на делението.

— С електронния микроскоп ще узнаем повече — заключи Стоун и се обърна към Бъртън.

— Вие свършихте ли с аутопсиите?

— Да.

— Можете ли да работите със спектрометър?

— Мисля, че да.

— Тогава пристъпвайте към работа. Задачата не е трудна — спектрометърът работи в един блок с компютрите. Имаме нужда от анализ на проби от песъчинката и зеления организъм.

— Ще ми дадете ли парче?

— Да — Стоун се обърна към Ливит. — Запознати ли сте с аминокиселинния анализатор?

— Да.

— Същите проби трябва да се направят и за аминокиселините.

— И фракциониране, нали?

— Да, но трябва да работите ръчно — поясни Стоун.

Ливит кимна. Стоун се обърна към изолационната камера и извади стъкления съд от микроскопа. Сложи го на една страна под малък уред, който приличаше на миниатюрен ешафод. Това беше прибор за микрохирургия.

Микрохирургията беше сравнително нова област в биологията — способността да се извършват фини операции върху една-единствена клетка. С микрохирургическата техника беше възможно да се отдели ядрото от клетката или част от цитоплазмата така чисто и акуратно, както хирургът прави ампутация. Приборът бе конструиран по такъв начин, че всяко движение на ръката посредством ред препредавания се превръщаше в най-фини и точни микродвижения на скалпела, и най-малкото помръдване на палеца придвижваше скалпела на милионна част от сантиметъра. Като гледаше увеличителния екран, Стоун внимателно разряза черната песъчинка, докато получи две частички. Той ги постави в отделни стъклени чинийки, после изтръгна две късчета от зеленото петно.

В същия миг зеленото стана виолетово и се разшири.

— Не ви харесва — засмя се Ливит.

Стоун се намръщи.

— Интересно. Мислите ли, че това може да бъде неспецифична реакция на растеж или трофична реакция при нараняване и облъчване?

— Мисля, че петното просто не обича да го закачат — отговори Ливит.

— Трябва да продължим изследванията — заяви Стоун.

XIX. КАТАСТРОФАТА

Този телефонен разговор беше истински кошмар за Артър Манчек. Тъкмо свърши обяда и седна във всекидневната да си прочете вестниците и телефонът иззвъня. През последните два дни — откакто започна тази история с Пидмонт — не му беше до вестници.

Когато чу телефона, помисли, че е за жена му, но след секунда тя дойде и го повика:

— Тебе търсят. От базата.

Взе слушалката със смътно чувство на безпокойство.

— Тук е майор Манчек.

— Майор Манчек, с вас говори Бърнс от поделение номер 8.

Поделение 8 отговаряше за зашифроването и за издаването на пропуски за базата.

— Слушам ви.

— Сър, вие фигурирате в списъка на хората, които трябва да бъдат уведомени в случай на изключителни обстоятелства — говореше внимателно, като си подбираше думите, защото разговорът се водеше по открита линия. — Информираме ви, че преди четиридесет и две минути в областта на Биг хед, щата Юта, се разби учебнотренировъчен самолет.

Манчек се намръщи. Защо пък него информираха за обикновена катастрофа с такъв самолет? Това изобщо не беше неговата област.

— Какъв беше самолетът?

— „Фантом“, сър. По пътя Сан Франциско — Топика.

— А, разбирам — каза Манчек, макар че нищо не разбираше.

— Сър, Годар иска да бъде информиран за това и да се присъедини към комисията по разследването.

— Годар ли? Защо Годар? — за момент той остана така — с вестник в ръка, разсеяно загледан в заглавието: „Раздухване на Берлинската криза“. Отначало мислеше, че полковникът има предвид Луис Годар, шефа на шифровия отдел във Вандънбърг. После изведнъж разбра, че сигурно става дума за космическия център Годар, близо до Вашингтон. Освен другите задачи, които изпълняваше центърът, той беше и координационна връзка по някои специални програми под ръководството на Хюстън и централните държавни учреждения във Вашингтон.

— Сър — каза Бърнс, — работата е там, че четиридесет минути след излитането от Сан Франциско самолетът се е отклонил от своя курс и е минал над района УФ.

Манчек се почувства отпаднал, обхвана го сънливост.

— Над района УФ?

— Точно така.

— Кога?

— Двадесет минути преди катастрофата.

— На каква височина?

— Шест хиляди и деветстотин метра.

— Кога тръгва комисията?

— След половин час, от базата.

— Добре, идвам.

Сложи слушалката и впери разсеяно поглед в телефона. Беше уморен. Искаше му се да си легне. Областта УФ беше условното название на отцепения район около Пидмонт, Аризона.

Трябваше да го взривят. Още преди два дни трябваше да го взривят.

От деня, в който се взе решение да се отложи заповед 7–12, Манчек беше неспокоен. Той не можеше обаче да каже мнението си официално и напразно чакаше групата „Уайлдфайър“, която се намираше още в подземната лаборатория, та да се противопостави на решението на Вашингтон. Чакаше напразно. А съобщението им обясняваше всичко. С очите си видя телеграмата, адресирана до всички секретни поделения, там всичко беше казано недвусмислено.

По някаква причина групата „Уайлдфайър“ още не се бе оплакала. Неизвестно защо, те въобще не реагираха на телеграмата.

Много странно.

Сега пък тази катастрофа. Той запали лулата си, всмукна и започна да обмисля всички възможности. Най-вероятно е, разбира се, летецът, някой новак, да се е заплеснал, да е сбъркал курса, после се паникьосал и изгубил контрол над машината. И преди се беше случвало — стотици пъти. Обикновено комисията по разследването се връщаше от местопроизшествието със следния доклад: „Аварията е причинена от отказ на една от системите на управление.“ Всъщност на военен език това означаваше, че причините са неизвестни. Формулировката не правеше разлика между повреда в уредите и грешка на пилота, но за никого не беше тайна, че като правило виновен беше летецът. Човек не може да си позволи да се разсейва, когато управлява такава сложна машина, чиято скорост достига до три хиляди и двеста километра в час. Статистиката неопровержимо свидетелстваше: въпреки че само девет процента от полетите се извършваха след отпуска или неделна почивка, двадесет и седем процента от тях свършваха с катастрофа.

Лулата на Манчек изгасна. Той стана от стола, вестникът падна. Отиде в кухнята да каже на жена си, че излиза.

Тука е само за филми — каза някой, докато наблюдаваха песъчливите скали, яркочервени на фона на смрачаващото се небе. И наистина в тази част на Юта бяха снимани много филми. На Манчек обаче сега не му беше до кино. Когато се качи в лимузината на летището в Юта, той започна да мисли върху това, което му бяха съобщили.

По време на полета от Вандънбърг до Южна Юта комисията по разследването прослуша записа на разговора на „Фантом“ със земята. Нямаше нищо интересно в него освен края, преди катастрофата.

Пилотът бе казал:

— Нещо не е в ред.

И после — секунда по-късно:

— Въздушният шланг се топи. Сигурно от вибрацията, разпада се на прах.

Може би десет секунди след това, с отпаднал замиращ глас:

— Всичко гумено в кабината се топи.

С това записът свършваше. Манчек повтаряше наум всяка дума и всеки следващ път разговорът му прозвучаваше все по-странно и по-ужасно.

Той погледна скалите през прозореца. Слънцето залязваше и само върховете им бяха осветени от избледняващите му червеникави лъчи. Долините вече бяха обгърнати от здрач. Погледна напред към другата лимузина, която вдигаше след себе си облак прах. Там седяха останалите членове на комисията.

— По-рано обичах да гледам каубойски филми — каза някой. — Всички ги снимаха тук. Красива страна.

Манчек се намръщи. Удивляваше се как може хората да си губят толкова време с глупости. Или пък това беше един вид отрицание на действителността, нежелание да я погледнеш в очите.

А действителността беше твърде жестока. „Фантомът“ се беше отбил от курса и навлязъл доста много в забранената зона. Минали бяха шест минути преди пилотът да разбере грешката си и да насочи самолета отново на север. Веднъж попаднал обаче в зоната УФ, самолетът беше започнал да губи стабилност и накрая бе катастрофирал.

— Информирахте ли групата „Уайлдфайър“? — попита Манчек.

Един член от комисията, психиатър (в комисията винаги участваше и един психиатър), попита:

— Имате предвид бактериолозите?

— Да.

— Да, съобщиха им — потвърди друг. — Предадоха съобщението по шифрованата връзка преди час.

„Сега вече трябва да отговорят. Такова произшествие — мислеше си Манчек — не може да се отмине.“

Освен ако, разбира се, не четяха телеграмите им. Такова нещо никога не му беше хрумвало, но сигурно бе възможно. Толкова бяха погълнати от работа, че сигурно нищо друго не ги интересуваше.

— Ето остатъците от самолета — обади се някой, — точно пред нас.

Всеки път, когато Манчек видеше катастрофа, той се стъписваше. Трудно можеше да отъждестви разхвърляните тук-там отломъци с могъщата машина, която лети с хиляди километри в час. Всеки път очакваше да види една спретната купчина желязо, но никога не видя нещо подобно.

Останките от катастрофата бяха разхвърляни на площ пет квадратни километра в пустинята. Като стоеше до овъглените отломъци от лявото крило, той едва виждаше останалите членове на групата, някъде на хоризонта, близо до дясното крило. Навсякъде се търкаляха извити, почернели, олющени метални късове. На едно от тях личеше малка част от още запазен надпис с ясни букви „не…“, останалото го нямаше.

Нищо не можеше да се разбере от тия останки. Корпусът и кабината бяха раздробени на хиляди части и огънят беше обезформил всичко.

Когато слънцето залезе, Манчек се озова до остатъците от опашката на самолета. Металът още излъчваше топлина. Наблизо забеляза кокал, полузаровен в пясъка. Вдигна го и с ужас разбра, че е човешки. Дълъг, счупен и обгорял от едната страна — явно от крак или ръка. И странно чист — никаква плът — гладък, чист кокал.

Съвсем се стъмни и комисията извади фенерчета. Пет-шест души бродеха из останките от димящ метал и шареха по тях с ярките жълти лъчи.

Вече беше много късно, когато до него се приближи биохимикът. Не си спомняше името му.

— Знаете ли — започна той, — не ви ли се виждат странни онези думи на пилота за топящата се гума в кабината?

— Какво искате да кажете?

— В този модел „Фантом“ няма нищо гумено. Всичко е от една нова синтетична материя — ново производство на „Анкро“. Фирмата страшно се гордее с откритието си. Това е полимер с качества, сходни на човешката тъкан. Много еластичен и с много приложения.

— Мислите ли, че вибрацията може да е причина за това разпадане? — попита Манчек.

— Не — отговори биохимикът. — Хиляди „Фантоми“ летят по света с тази пластмаса. С никой не се е случвало такова нещо досега.

— Което значи…

— Което значи, че аз вече нищо не разбирам, дявол да го вземе — заключи биохимикът.

XX. ВСЕКИДНЕВИЕ

Постепенно в лабораторията на „Уайлдфайър“ се установи един делови ритъм на работа. В подземните камери нямаше нощ и ден, сутрин и следобед. Хората спяха, щом се уморяха, ставаха, щом се почувстваха отпочинали, и продължаваха работата си, всеки в своята област.

По-голямата част от опитите нямаше да ги доведат доникъде. Те го знаеха и предварително го бяха приели. Стоун обичаше да повтаря, че научната работа е като геоложка експедиция — търсиш, търсиш, въоръжен с карти и инструменти, но в края на краищата нито подготовката ти, нито интуицията ти са от значение. Само ако имаш късмет, усърдието ти може да бъде възнаградено, и то чрез упорит, тежък труд.

Бъртън работеше в лабораторията, където имаше спектрометър и други апаратури за изследване на радиоактивност, относителна плътност, термоелектрически и рентгено-кристалографски анализи.

Спектрометърът, с който работеха на петия етаж, беше стандартен модел К-5 Уитингтън. Както всички спектрометри, той се състоеше от изпарител, призма и регистриращ екран. Материалът за изследване се поставяше в изпарителя и изгаряше. Светлината от горенето преминаваше през призмата, където полученият спектър се прожектираше на екрана. Тъй като различните елементи излъчваха светлинни вълни с различна дължина на вълната, беше възможно да се анализира химичният състав на веществото само по спектъра на получената светлина.

На теория разчитането на спектрограми бе просто, но на практика — сложно и трудно. Никой в лабораторията нямаше специални познания в тази област. И така получените резултати направо бяха подадени на компютъра, който извърши анализа. Той имаше широк обсег на действие и даваше дори примерното съдържание на елементите в проценти.

Бъртън постави първата люспичка от песъчинката в изпарителя и натисна копчето. За момент избухна ярка светлина, той се извърна заслепен, после сложи и втората люспичка. Скоро компютърът щеше да даде първата спектрограма.

Повтори всичко със зеленото петно и след това измери времето. Компютърът обработваше самопроявяващите се фотоплаки, които щяха да бъдат готови за няколко секунди. Самият анализ обаче щеше да отнеме два часа — електрическото око действаше бавно.

Щом тези изследвания се приготвеха, компютърът щеше да анализира резултатите и да отпечата данните за пет секунди.

Часовникът на стената показваше три часа следобед. Изведнъж Бъртън почувства умора. Подаде на компютъра инструкции да го събуди, когато анализите бъдат готови, и си легна.

В друга стая Ливит внимателно подаваше същите люспи в друга машина — аминокиселинен анализатор. Не можеше да не се усмихне, като си спомнеше как работеха на времето, когато не съществуваше това автоматично устройство.

В началото на петдесетте години анализът на аминокиселинния състав в белтъците отнемаше седмици или дори месеци, някой път и години. А сега — няколко часа или най-много един ден. Всичко беше напълно автоматизирано.

Аминокиселините са строителният материал: познати са двадесет и четири — всяка от тях се състои от четири елемента: въглерод, водород, кислород и азот в различни съчетания. В белтъците те се съединяват във верига като товарен влак. Начинът, по който са подредени, определя природата на белтъка — дали е инсулин, хемоглобин или хормон на растежа. Всички белтъци са съставени от едни и същи товарни вагони, от едни и същи единици — някои белтъци имат повече вагони от определен тип, други — по-малко, или пък самите вагони са разположени в друг ред. И това е единствената разлика. А иначе същите аминокиселини, същите товарни вагони притежават белтъците и на човека, и на бълхата.

Близо двадесет години бяха нужни, за да се установи този факт.

Но какво контролираше реда, по който се нареждаха аминокиселините в белтъците? Отговорът беше ДНК — носителят на генетическия код, нещо като диспечер на сортировъчната станция.

И за това откритие бяха необходими още двадесет години. А щом се образува веднъж веригата, аминокиселините започват да се усукват и навиват. Приличат повече на змия, отколкото на влак. Начинът на навиването зависи от реда на аминокиселините и е съвсем специфичен. Ако един белтък не се усуква по точно определен начин, той престава да действа.

И за това — още десет години.

„Колко странно“ — помисли Ливит. Стотици лаборатории, хиляди научни работници по целия свят се трудят усилено, в продължение на десетки години, за да открият такива прости факти. А ето сега и тази машина. Разбира се, тя не можеше да даде точния ред на аминокиселините, но щеше да установи приблизителното им процентно съдържание: колко е валинът, аргининът, цистинът, пролинът, лейцинът. И това щеше вече да е една важна информация.

Но и тази информация щеше да бъде изстрел в тъмнината, защото нямаха причини да вярват, че песъчинката или зеленото петно са изградени дори частично от белтъчини. Наистина всяко живо същество на Земята съдържа белтъчини, но това съвсем не е задължително и за извънземната жива материя.

За момент той се опита да си представи живота без белтъчини. Почти невъзможно. Тук, на Земята, те влизат в състава на клетките и на почти всички ензими. Може ли да има живот без ензими? Възможно ли е?

Спомни си забележката на Джордж Томпсън, английския биохимик, който бе нарекъл ензимите „сватовете на живота“. И наистина — те действат като катализатори за всички химични реакции, именно на тяхната повърхност две молекули се срещат и влизат в реакция. Съществуват стотици хиляди, може би милиони ензими и всеки допринася за осъществяването на една-единствена реакция. Без ензими няма химична реакция.

А без химична реакция няма живот.

А може би има…

Този проблем не беше нов. Още като започнаха да разработват програмата „Уайлдфайър“, се постави въпросът: как да се изследва форма на живот, напълно различна от тези, които ние познаваме? Как изобщо да се познае, че е форма на живот?

Отговорът беше необходим не от чисто академичен интерес. Джордж Уолд казваше, че биологията сама по себе си е уникална наука, защото не може да дефинира своя предмет. Никой не можеше да даде дефиниция „Що е живот“. И никой всъщност не знаеше какво точно е той. Старите дефиниции — организъм, който има храносмилане, обмяна на веществата, отделяне, възпроизводство — явно бяха недостатъчни. Винаги можеха да се намерят изключения.

Най-накрая групата дойде до извода, че основният отличителен белег на живота е превръщането на енергията. Всички живи организми по един или друг начин приемат някакъв вид енергия — чрез храната или слънчевата светлина, — превръщат я в друга форма и след това я усвояват. (Вирусите правят изключение, но участниците в групата не бяха склонни да отнесат вирусите към живите организми.)

За следващата среща Ливит трябваше да приготви опровержение на тази дефиниция. Той го обмисля цяла седмица и се яви с три предмета: парче черен плат, часовник и късче гранит. Постави ги пред групата и заяви:

— Господа, вие виждате три живи същества.

После той предизвика групата да докаже, че те не са живи.

Първо вдигна парчето плат срещу светлината. То се нагря.

— Ето един пример — обяви той — на превръщане на енергията от светлинна в топлинна.

Възразиха му, че това е пасивно — само поглъщане, а не превръщане. Дори и да се приеме, че е превръщане, то не е целенасочено, т.е. не осигурява никаква жизнена функция.

— А откъде знаете? — попита Ливит.

След това дойде ред на часовника. Ливит посочи светещия циферблат — в момента се осъществяваше радиоактивно разпадане, при което се отделяше светлина.

Възразиха му, че това е просто отделяне на потенциална енергия от неустойчивата електронна обвивка. Въпреки всичко обаче смущението растеше — Ливит малко по малко постигаше целта си.

Накрая стигнаха и до гранита.

— Той е жив — обяви Ливит. — Той е жив, диша и говори. Само че не можем да видим това, защото става много бавно. Камъкът живее три милиарда години. Човекът — шестдесет-седемдесет. Ние не можем да видим какво става с тази скала по същата причина, по която не можем да разпознаем мелодията, записана на плоча със скорост един оборот в столетие. А от своя страна скалата даже няма представа за нашето съществуване, защото ние живеем един кратък миг от нейния живот. За нея ние сме като проблясък в тъмнината.

Той вдигна часовника си.

Тезата му беше ясна. Трябваше да преосмислят един от основните пунктове на своята теория. Съгласиха се, че е напълно възможно да не могат да анализират всички съществуващи форми на живот и дори да не могат да намерят метод за анализ при такива случаи. Но Ливит се вълнуваше и от още по-общ въпрос — как да се действа в случай на неопределеност. Той си спомни книгата на Талбърт Грегсън „Планиране на непланираното“, в която се изследваха сложни математически модели, разработени от автора за анализ именно на този проблем.

Грегсън бе убеден, че:

„Всички решения, включващи в себе си елемента на неопределеност, се делят на две рязко разграничени категории — такива, които имат последствия, и такива, които нямат. При което вторите явно са много по-трудни.“

Повечето решения и почти всички човешки взаимоотношения могат да се причислят към решенията с предвидими последствия. Например: един президент може да започне война, един бизнесмен — да си продаде фабриката, един мъж — да се разведе. Всяко от тези действия предизвиква реакция, броят на реакциите е безкраен, но броят на възможните реакции е сравнително малък. Преди да вземе решение, човек може да предвиди много от тях и по този начин по-правилно да оцени първоначалните си намерения.

Но съществува и друга категория, която не може да се оцени по анализ на последствията. Тази категория включва събития и ситуации, които са абсолютно непредсказуеми, не само всякакви катастрофи, но и редки моменти на прозрение и внезапни открития като лазера или пеницилина. И тъй като тези моменти са непредсказуеми, те не могат да се планират в никаква логична система. Математиката тук не помага.

Утехата ни е, че за добро или зло тези моменти са изключително редки.

Бавно и търпеливо Джеръми Стоун взе парченце от зелената материя и го пусна в разтопената пластмаса. Пластмасата беше с големина и форма на капсулка от лекарство. Той почака, докато парченцето съвсем потъна и отгоре го заля с още течност. След това пренесе пластмасовото хапче в термостата.

Стоун завиждаше на другите, че разполагат с множество механични приспособления. Приготвянето на образци за електронна микроскопия беше деликатна задача, за която бяха необходими сръчни ръце. Приготвянето на добър образец беше толкова трудно, колкото и работата на един занаятчия и изискваше толкова време и усилия, колкото и усвояването на всеки занаят. Стоун специализира цели пет години, докато го усъвършенства.

Пластмасовата обвивка се държеше в специален скоростен термостат, но бяха необходими още пет часа, за да се получи необходимата консистенция. В термостата се поддържаше температура шестдесет и един градус и относителна влажност десет процента.

Щом пластмасата се втвърдеше, повърхностният слой можеше да се изстърже и после с микротом да се отрежат зелените кръгли пластинки с определена дебелина — хиляда и петстотин ангстрома.

Чак тогава можеше да се поставят в електронния микроскоп и да се наблюдават при увеличение шестдесет хиляди пъти.

— Ще бъде интересно — помисли си Стоун.

Според него, общо взето, работите не вървяха лошо. В някои отношения имаше известен напредък. Най-важното беше, че още имаха време. Не трябваше да бързат, да се паникьосват, да се страхуват.

Бомбата беше вече хвърлена над Пидмонт. Тя щеше да унищожи микроорганизмите във въздуха и да неутрализира източника на инфекция. Единственото опасно място, откъдето можеше да се разпространи заразата, беше лабораторията „Уайлдфайър“, а тя бе конструирана така, че това бе изключено. В случай че изолацията в лабораторията се нарушеше, останалите помещения херметически щяха да се запечатат. За половин секунда плъзгащите се врати с въздушно налягане щяха да се затворят. По този начин щеше да се промени цялата вътрешна конструкция на съоръжението.

Това беше необходимо, защото от опита с другите лаборатории, които работеха в условията на така наречената аксенична атмосфера, атмосфера на пълно отсъствие на каквито и да било микроорганизми, беше станало ясно, че вероятността от заразяване е петнадесет процента. Причините обикновено бяха структурни — разхерметизиране, скъсване на ръкавицата, скъсване на шева. Все пак заразяване настъпваше.

В базата „Уайлдфайър“ бяха подготвени за всякакви изненади. Но ако всичко продължаваше така, а имаше подобни шансове, те можеха да работят спокойно неопределен период от време. Можеха да работят месец, дори година, за да открият организма-дразнител. Това не представляваше никаква трудност — абсолютно никаква.

Хол вървеше по коридора, разглеждаше командните подстанции на ядреното устройство и се опитваше да запомни разположенията им. На този етаж имаше пет, на известно разстояние една от друга по централния коридор. Всички си приличаха: малки сребристи кутии, не по-големи от пакет цигари. На всяка имаше ключалка и две лампички — зелена и тъмночервена.

Бъртън му беше разяснил механизма.

Във всички вентилационни системи и във всички лаборатории има датчици. Те проверяват стерилността на въздуха с различни електронни и химически устройства, както и с биоанализатори. Биоанализаторът е всъщност мишка, чийто пулс непрекъснато се анализира. Ако някой от тези механизми даде сигнал за зараза, лабораторията веднага се изолира. Ако заразата обхване целия етаж, той се изолира и атомното устройство се включва. Зелената лампичка угасва, почва да свети само червената. Това означава, че до взрива остават три минути и ако не поставите ключа, бомбата ще избухне, щом времето изтече.

— И всичко това трябва да предотвратя, аз самичък?

Бъртън кимна.

— Ключът е от стомана и е проводник. В него е монтирана система, измерваща някои характеристични константи на човека, който го държи. Ключалката реагира само на определена големина на тялото, на определено тегло и съдържание на сол в потта. Тя е изработена изцяло според вашите показатели и затова само вие може да я задвижите.

— Значи аз наистина съм единствен?

— Да. И единствен притежавате ключ. Но има едно усложняващо обстоятелство. При строежа е допуснато отклонение от проекта. Ние забелязахме грешката едва след като лабораторията беше привършена и ядреното устройство монтирано. Грешка обаче има: не ни достигат три взривяващи подстанции. Вместо осем, те са само пет.

— А това какво означава?

— А това означава, че ако етажът започне да се заразява, вие трябва да изтичате бързо до най-близката подстанция, иначе има опасност да бъдете изолиран в сектор без подстанция. И ако някой от биологичните датчици излезе от строя и подаде лъжлив сигнал за тревога, лабораторията ще излети във въздуха напразно.

— Доста сериозна грешка.

— Беше предвидено другия месец да бъдат монтирани тези три подстанции, но сега това не ни оправя. Не забравяйте какво ви казах и всичко ще бъде наред.

Ливит се събуди бързо, стана и започна да се облича. Беше възбуден — една мисъл току-що се бе родила в главата му — нещо замайващо, безумно, но дяволски замайващо.

То като че ли му се бе присънило.

Сънува къща, около къщата град — огромен, объркан, с магистрали. В къщата живееше човек със своето семейство. Живееше, работеше в града, движеше се, правеше нещо.

И изведнъж градът изчезна, остана само къщата. Колко се промениха нещата сега: една-единствена къща — без вода, канализация, електричество, улици. И едно семейство, изолирано от магазините, училищата, аптеките. И бащата, чиято работа беше свързана с другите хора в града, остана съвсем сам.

Сега къщата вече беше съвсем друг организъм. И оттук до организма, изолиран в лабораторията, имаше само една крачка, само един скок на въображението…

Трябва да обсъди това със Стоун. Стоун, разбира се, ще се разсмее, той винаги се смееше, но после щеше да се замисли. Още повече, че Ливит беше, така да се каже, изворът на идеи, този, който винаги предлагаше най-невероятни и дръзки теории.

Все пак Стоун поне щеше да се заинтересува.

Погледна часовника — двадесет и два часът. Почти полунощ. Побърза да се облече.

Извади един нов книжен комбинезон. Обу го — хартията беше хладна. И после изведнъж се стопли — странно чувство. Облече се, дръпна ципа и се изправи. Преди да излезе, погледна още веднъж часовника.

22.10.

— О, Боже — помисли си той.

Пак същото… Този път десет минути. Какво става с него… Нищо не си спомняше. Трябваше да се облече за тридесет секунди, а той бе изгубил десет минути.

Седна пак на леглото да си спомни какво е правил десет минути… — не си спомняше нищо.

Цели десет минути…

Ужасно. Мислеше, че никога няма да се случи отново, а ето сега пак… От месеци не беше се случвало, но всичките тези вълнения, това напрежение, нарушеният нормален ритъм на живот… и ето пак.

За момент си помисли дали да не каже на другите, после тръсна глава — ще му мине и вече няма да се повтаря. Всичко ще бъде наред.

Стана. Така… Беше тръгнал при Стоун, за да му каже нещо. Нещо много важно, много вълнуващо.

Спря.

Не можеше да си спомни.

Мисълта, видението, възбудата бяха преминали. Изчезнали, изтрити от съзнанието му.

Знаеше, че трябва да каже на Стоун, да признае всичко. Той много добре знаеше обаче какво ще отговори и ще направи Стоун, ако разбере. И много добре знаеше какво щеше да стане с неговото бъдеще, с живота му. Трябваше да се прости с програмата „Уайлдфайър“. Всичко щеше да се промени, ако някой разбере. Няма вече никога да може да се върне към нормален живот — ще трябва да напусне работа, да се занимава с друго, безкрайно да се приспособява. Нямаше да може дори да шофира.

Не, реши той, на никого няма да кажа. Всичко ще мине, само да не гледам тези мигащи светлини.

Джеръми Стоун беше изморен, но знаеше, че няма да може да заспи. Крачеше по коридорите на лабораторията и си мислеше за птиците в Пидмонт. Проследи наум, секунда по секунда, всичко, свързано с тях — как ги видяха, как ги умъртвиха с хлоразин, всичко. Но нещо непрекъснато му се изплъзваше.

Той го съзнаваше още в Пидмонт и това го безпокоеше. После всички тези мъчителни съмнения отидоха на заден план, за да възникнат отново по време на обедното съвещание, докато Хол говореше за своите пациенти.

Нещо от това, което Хол каза, някакъв факт, който спомена, по неясни причини се свързваше с птиците. Какво точно обаче, каква беше мисълта, думите, които възбудиха асоциацията?

Стоун тръсна глава. Не можа да си спомни. Нишките, връзките, ключът — всичко беше в главата му, но не можеше да изплува на повърхността. Стисна главата си с ръце, проклинайки неуслужливия си мозък.

Като повечето интелигентни хора, Стоун се отнасяше доста подозрително към собствения си мозък. За него той беше една точна и изкусна, но капризна машина. Никога не се учудваше, когато тя отказваше да работи, въпреки че се страхуваше от тези моменти и ги мразеше. В най-песимистичните си настроения той дори се съмняваше в ползата от мисленето, от интелекта. Имаше моменти, в които завиждаше на лабораторните плъхове. Мозъкът им беше толкова елементарен. Във всеки случай никога нямаше да се сетят, че могат да се самоунищожават: това бе чисто човешка измислица…

Често повтаряше, че човешкият разум принася повече вреда, отколкото полза. Той повече руши, отколкото създава, повече обърква, отколкото изяснява, повече обезкуражава, отколкото вдъхва смелост, той е изпълнен повече с презрение, отколкото с милосърдие.

Понякога сравняваше човека и неговия гигантски мозък с динозавъра. Всеки ученик знае, че динозаврите надминали себе си: расли, расли и станали толкова големи и тежки, че не били вече жизнеспособни. Никой досега не се е замислил дали пък човешкият мозък — тази най-сложна структура във Вселената, която има фантастични изисквания към човешкото тяло по отношение на храненето и кръвоснабдяването, не е аналогична. Може би наистина човешкият мозък е един вид динозавър за човека и може едва ли не да го доведе до гибел.

Сега мозъкът изразходва една четвърт от кръвта. Една четвърт от кръвта, която сърцето изпомпва, отива в мозъка, въпреки че той е малка част от човешкото тяло. А ако започне да расте и да се усъвършенства, може би ще консумира още повече и като някаква инфекция ще въстане против организма, който го е хранил, и ще го убие.

Или — още по-вероятно, в своята безгранична мъдрост ще измисли начин да унищожи себе си и себеподобните си. Понякога, когато седеше в Държавния департамент или на събранията в Министерството на отбраната и оглеждаше хората около масата, изведнъж започваше да му се струва, че не вижда нищо, освен десетина сиви, набраздени мозъци без плът и кръв, ръце, очи, пръсти. Без устни, полови органи — всичко това беше излишно.

Само мозъци. Седят и мислят как да оборят другите мозъци.

ИДИОТЩИНА

Стоун тръсна глава и си помисли, че започва да прилича на Ливит с неговите страшни и невероятни идеи.

И все пак в мислите на Стоун имаше някаква логика. Ако човек се страхува и мрази своя мозък, естествено, той ще се опита да го разруши. И своя, и на другите.

— Уморен съм — каза си той на глас и погледна часовника на стената — 23.40 — скоро ще започне съвещанието.

XX. СЪВЕЩАНИЕ В ПОЛУНОЩ

Срещнаха се отново в същата стая, по същия начин. Стоун огледа другите — всички бяха изморени. Никой, включително и той самият, не спеше достатъчно.

— Ние май се престарахме — каза той. — Не трябва да работим на две смени. Уморените хора правят грешки и в мисленето, и в действията си. Ще започнем да изпускаме приборите, да правим пропуски, да сме небрежни. Ще правим неверни предположения и ще строим върху тях грешни хипотези. Това не трябва да се случва.

Решиха да спят поне шест часа на всеки двадесет и четири. Изглеждаше разумно, още повече че на повърхността нищо ново не беше се случило. Атомната бомба в Пидмонт беше прекратила разпространението на заразата.

Заблуждението им щеше да продължи, ако Ливит не беше предложил да подадат заявка за кодово название на микроорганизма. Другите се съгласиха.

В ъгъла на стаята стоеше телетайпът за шифрована връзка. Той чукаше цял ден, приемайки информация отвън. Това беше апарат за двустранна връзка. Изпращаният материал трябваше да се печата с малки букви, а приеманият — с главния.

Никой досега не беше обърнал внимание на тази информация, тъй като всички бяха много заети. А и по-голямата част от нея бяха военни нареждания, които съвсем не се отнасяха до „Уайлдфайър“. Тези съобщения идваха тук, защото „Уайлдфайър“ беше включена като звено във веригата „Кулър“, наричана на шега „Първите двадесет“ — това бяха двадесетте звена, свързани непосредствено със сутерена на Белия дом и представляваха двадесетте най-важни стратегически обекта. Между тях бяха Вандънбърг, Кенеди, Обединеното командване на ПВО, Патерсън, Форт Детрик и Виржиния Кий.

Стоун отиде до телетайпа и написа съобщението. Компютърът го отнесе до центъра за кодиране, който шифроваше съобщенията на звената от веригата „Кулър“.

Лентата зафиксира следния диалог:

Моля линия за предаване

РАЗБРАНО ДАВАМ ЛИНИЯ ЗА ПРЕДАВАНЕ

стоун програма „уайлдфайър“

СЪОБЩЕТЕ ЗАКЪДЕ

централно бюро за кодиране

РАЗБРАНО БЮРО ЗА КОДИРАНЕ

предавам съобщението

ПРЕДАВАЙТЕ

изолиран е извънземен организъм донесен на земята от спътника скууп седем

моля дайте ни кодово наименование

край на предаването

СЪОБЩЕНИЕТО Е ПРЕДАДЕНО

Последва дълга пауза. Телетайпът бръмчеше и тракаше. После започна да излиза съобщение на дълго руло.

СЛЕДВА СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЦЕНТРАЛНОТО БЮРО ЗА КОДИРАНЕ

РАЗБРАНО ИЗОЛИРАН НОВ ОРГАНИЗЪМ

МОЛЯ ПРЕДАЙТЕ ХАРАКТЕРИСТИКАТА МУ

КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО

Стоун се намръщи.

— Но ние не знаем достатъчно.

Телетайпът беше нетърпелив.

ИЗПРАТЕТЕ ОТГОВОРА ДО ЦЕНТРАЛНОТО БЮРО ЗА КОДИРАНЕ

След минута Стоун написа:

предаваме съобщение до централното бюро за кодиране

още не можем да го характеризираме

предлагаме предварителна предполагаема класификация

бактериален щам

край на съобщението

ПРЕДАВАМЕ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЦЕНТРАЛНОТО БЮРО ДА КОДИРАНЕ

РАЗБРАНО ЗАЯВКА ЗА БАКТЕРИАЛНА КЛАСИФИКАЦИЯ ОТКРИВАЩА НОВА КАТЕГОРИЯ КЛАСИФИЦИРАНЕ СПОРЕД ПРИЕТАТА СИСТЕМА

КОДЪТ НА ВАШИЯ ОРГАНИЗЪМ ЩЕ БЪДЕ А Н Д Р О М Е Д А

ПЪЛНО КОДОВО НАИМЕНОВАНИЕ НА ОРГАНИЗМА ЩАМ АНДРОМЕДА

ЗАРЕГИСТРИРАНО В КАТАЛОГА ПОД НОМЕР 053.9 (НЕПОЗНАТ ОРГАНИЗЪМ) ДОПЪЛНИТЕЛЕН НОМЕР ASF 866 (АВИАЦИОННО ПРОИЗШЕСТВИЕ)

ТАЗИ РЕГИСТРАЦИЯ Е НАЙ-БЛИЗКА ДО УСТАНОВЕНИТЕ КАТЕГОРИИ

Стоун се усмихна:

— Изглежда, не се вместваме в установените категории.

Предаде отговора:

разбрано кодово название щам андромеда

прието

край на съобщението

СЪОБЩЕНИЕТО Е ПРЕДАДЕНО

— Готово — каза Стоун.

Бъртън гледаше листовете, които бълваха от телетайпа. Съобщенията се пишеха на дълго руло хартия, което падаше в една кутия. Имаше хиляди метри лента, която никой не беше поглеждал.

Прочете мълчаливо едно от съобщенията, откъсна го от останалите и го подаде на Стоун.

Гледаха листа и не можеха да повярват на очите си. Дълго време никой не проговори. Накрая Стоун погледна пак горния край на съобщението и каза тихо:

— Тук е отбелязано 443. Това означава, че предаването е по специалния канал. Долу звънецът трябва да е звънял.

— Но на този телетайп няма никакъв звънец — отбеляза Ливит. — Само на първия етаж в сектор 5. И те трябваше да ни съобщават всеки път, когато…

— Извикайте сектора по вътрешната централа! — нареди Стоун.

След десет минути ужасен сержант Морис свърза Стоун с Робъртсън, шефа на научноконсултативния комитет в Хюстън.

Стоун разговаря с него няколко минути. Робъртсън беше безкрайно учуден, че му се обаждат чак сега. Последва горещ спор върху решението на президента.

— Президентът няма доверие в учените — сподели Робъртсън. — Някак не се чувства удобно в тяхно присъствие.

— Вашето задължение е именно да го накарате да се чувства удобно — възрази Стоун. — А вие съвсем не го правите.

— Джеръми…

— Има само два източника на зараза — Пидмонт и тази лаборатория. При нас защитните средства са сигурни, но в Пидмонт…

— Джеръми, аз съм съгласен, че бомбата трябваше да бъде пусната досега.

— Като си съгласен, убеди и него. Притисни го. Накарай го да се подпише колкото може по-скоро, ако вече не е станало късно.

Робъртсън каза, че ще се опита и пак ще се обади. Преди да затвори слушалката, той попита:

— Между другото, ти какво мислиш за „Фантома“?

— За кое?

— За „Фантома“, дето се разби над Юта.

Последва момент на объркване, докато групата разбере, че е изпуснала и тази информация.

— Обичаен тренировъчен курс. Самолетът обаче се отклонил от курса и минал над забранената зона. Тук е загадката.

— Имате ли други сведения?

— Преди катастрофата пилотът споменава, че въздушният шланг се разпада. От вибрацията или нещо такова. Последните му думи са доста странни.

— Като на луд човек ли? — попита Стоун.

— Да — отговори Робъртсън.

— Отиде ли комисия на мястото на произшествието?

— Да, чакаме всеки момент съобщение от тях.

— Веднага ни го пратете — прибави Стоун и се замисли. — Ако сте привели в действие 7–11 вместо 7–12, значи около Пидмонт има поделения.

— Да, от националната гвардия.

— Но това е страшно глупаво.

— Виж, Джеръми, съгласен съм, че…

— Слушай, когато първият от тях умре — прекъсна го Стоун, — бих искал да знам кога и как. И най-важното — къде. Там вятърът духа повече от изток. Ако започнат да умират и западно от Пидмонт…

— Да, ще ти съобщя — отзова се с готовност Робъртсън.

Разговорът свърши и учените се оттеглиха от залата. Хол поостана и започна да се рови из съобщенията в кутията. Повечето от тях бяха неразбираеми за него — някакви безсмислени непознати кодове, и той скоро се отказа от това безнадеждно занимание — изостави го малко преди да стигне до препечатаното от вестника съобщение за странната смърт на офицера от пътната полиция в щата Аризона — Мартин Уилис.