Щиглецът

i.

Докато бях все още в Амстердам, сънувах майка си за първи път от години насам. Бях стоял затворен в хотела си в продължение на повече от седмица, боях се да се обадя по телефона на когото и да било или да изляза; а сърцето ми подскачаше и започваше да се мята дори при най-невинни шумове: камбанката на асансьора, потракването на количката, с която зареждаха минибаровете; дори в звъна на камбани на всеки кръгъл час — откъм камбанарията Вестерторен и църквата Крьойтберг — долавях някакъв мрачен тон, преплетен с усещане за обреченост като в приказките. Денем седях в долния край на леглото и се опитвах да разбера нещо от новините на нидерландски по телевизията (безнадеждна задача, тъй като не знам и дума нидерландски), а когато се отказвах, сядах край прозореца и се взирах в канала, наметнал над останалите си дрехи палтото от камилска вълна — защото бях напуснал Ню Йорк много бързо и нещата, които взех със себе си, не топлеха достатъчно дори вътре, в стаята.

Навън цареше весело оживление. Беше Коледа, нощем по мостовете над каналите блещукаха светлинки; dames en heren1 със зачервени бузи, с развени от ледения вятър шалове, преминаваха с подрънкване по калдъръмените улици, с привързани отзад на велосипедите коледни елхички. През следобедите един любителски оркестър изпълняваше коледни песни и звуците увисваха — крехки, с тенекиен отзвън — в зимния въздух.

Хаотично поръчвани подноси от румсървис; прекалено много цигари; топла водка от магазина за безмитни стоки. По време на тези неспокойни, прекарани на затворено дни, аз опознах всеки инч от стаята си — така, както затворник опознава своята килия. За първи път бях в Амстердам; не бях видял почти нищо от града, и все пак самата стая, със своята сурова, прохладна, избеляла красота, създаваше силно усещане за Северна Европа — истински модел на Нидерландия в миниатюра; белосани стени и протестантска почтеност, съчетани с дълбоко вкоренен лукс, донасян с търговските кораби от Изтока. Прекарвах неоснователно много време в съзерцание на две мънички маслени картини в позлатени рамки, окачени над бюрото. На едната се виждаха селяни, пързалящи се по замръзнало езеро край една църква, на другата — платноходка, подмятана по развълнувано зимно море: копия, предназначени за украса, нищо особено, и все пак аз ги изучавах така, сякаш криеха някакъв зашифрован ключ към дълбоката същност на старите фламандски майстори. Отвън суграшицата почукваше по стъклата на прозорците и се ръсеше над каналите; и макар брокатените завеси да бяха пищни, а килимът — мек, зимната светлина съхраняваше студени нотки от 1943-а, напомнящи за лишения и строги икономии, за слаб чай без захар и лягане без вечеря.

Рано всяка сутрин, когато навън все още беше тъмно, преди да се появят допълнителните рецепционисти и фоайето на хотела да се изпълни с хора, слизах долу за вестници. Хората от персонала разговаряха приглушено и пристъпваха тихо, очите им се плъзгаха невъзмутимо по мен, сякаш не ме виждаха — американецът от номер 27, който никога не слизаше долу през деня; опитвах се да се убедя, че нощният отговорник за персонала (с тъмен костюм, ниско подстриган, с очила с рогови рамки) вероятно би сторил какво ли не, за да отклони евентуални неприятности и да не създава суматоха.

В „Хералд Трибюн“ нямаше новини за опасното положение, в което се намирах, но историята присъстваше навсякъде в холандските вестници — плътно изписани колони на чужд език, които си оставаха, мъчително изкусителни, извън обсега на моето разбиране. Onopgelooste moord. Onbekende2 Качвах се горе и отново си лягах (напълно облечен, толкова студено беше в стаята), и разпръсвах вестниците по кувертюрата: снимки на полицейски коли, ленти, с които полицията огражда местопрестъпленията, но дори текстовете под снимките си оставаха неразбираеми, и макар да изглеждаше, че името ми не им е известно, нямаше как да разбера дали разполагат с мое описание и дали не укриват от обществеността част от сведенията.

Стаята. Радиаторът. Een American met een strafblad.3 Маслиненозелената вода в канала.

Тъй като ми беше студено и бях болен, а и през повечето време не знаех какво да правя (бях пропуснал да си взема не само топли дрехи, но и книга), през по-голямата част от деня не ставах от леглото. Нощта сякаш се спускаше още в средата на следобеда. Често — сред шумоленето на разпилените вестници — аз ту потъвах в сън, ту изплувах от него, а сънищата ми до голяма степен бяха помрачени от същата неопределена тревожност, която се просмукваше и в часовете, когато бях буден: присънваха ми се съдебни заседания, как куфарът ми се отваря на пистата и дрехите ми се разпиляват навсякъде, и безкрайни летищни коридори, по които тичах, за да не изпусна различни самолети, но съзнавах, че няма да стигна навреме.

Поради треската имах странни и удивително ясни сънища, потънал в пот, се мятах, почти без да съзнавам ден ли е или нощ, но през последната и най-тежка от тези нощи сънувах майка си — беше кратък, загадъчен сън, който остави у мен усещането, че по-скоро ми се е явило привидение. Намирах се в магазина на Хоуби — или по-скоро, в някакво призрачно място от сънищата, което изглеждаше като приблизителен вариант на магазина — когато тя се появи внезапно зад мен, така че видях отражението й в едно огледало. Когато я видях, бях като парализиран от щастие; беше тя, до най-малката подробност, до начина, по който бяха разхвърляни луничките й, усмихваше ми се, още по-красива, но не по-възрастна, с черната си коса и весело повдигнатото ъгълче на устата, не беше сън, а присъствие, изпълнило цялата стая: сила, присъща на нея, нещо различно, но живо. И колкото и да ми се искаше, аз знаех, че не може да се обърна, че ако погледна право към нея, бих нарушил законите на нейния свят и на моя; тя беше дошла при мен по единствения възможен начин, и очите ни се срещнаха в огледалото за един дълъг, притихнал миг; но тъкмо когато тя сякаш щеше да проговори — видимо с някаква смесица от шеговитост, обич и раздразнение — между нас нахлу мъгла и аз се събудих.

ii.

Ако тя бе оживяла, нещата щяха да се развият по-добре. Но стана така, че тя умря, когато бях още хлапе; и макар че всичко, което ми се е случило оттогава до днес, е станало изцяло по моя вина, все пак, когато я изгубих, аз изгубих от поглед всякакъв ориентир, който би ми помогнал да се добера до по-щастливи места, до по-приятен живот, в който бих бил заобиколен с повече хора.

Нейната смърт беше вододелът: Преди и След. И колкото и потискащо да е да го призная толкова години по-късно, аз все още не съм срещнал човек, който да ме накара да се почувствам обичан така, както го правеше тя. В нейно присъствие всичко оживяваше; тя хвърляше около себе си вълшебно, театрално сияние, затова и да видиш нещо през нейните очи означаваше да го видиш в по-ярки от обичайните цветове — спомням си как, няколко седмици преди тя да умре, отидохме с нея на късна вечеря в един италиански ресторант в Гринич Вилидж, и как тя ме дръпна за ръкава при вида на внезапната, почти мъчителна красота на една торта за рожден ден със запалени свещи, която носеха тържествено откъм кухнята, по тъмния таван играеше кръг бледа светлина, а после грейналата торта бе поставена сред семейството, придавайки красота на лицето на една възрастна жена, всички се усмихваха, сервитьорите отстъпиха с ръце зад гърбовете си — беше съвсем обикновена вечеря по случай рожден ден, каквато може да се види във всеки не особено скъп ресторант в центъра, и аз съм сигурен, че не бих си я спомнял, ако тя не беше умряла толкова скоро след това, но след смъртта й мислех за тази сцена отново и отново, и всъщност сигурно ще си я припомням, докато съм жив: насядалите в кръг хора, озарени от светлината на свещите, жива картина на онова обикновено, ежедневно щастие, което изчезна, когато изгубих нея.

А тя беше и красива. Това е почти второстепенно; но все пак, наистина беше така. Когато била току-що пристигнала в Ню Йорк от Канзас, работела от време на време като модел, но се смущавала прекалено много пред обектива, за да се справя добре; каквото и да бе това, което имаше у нея, то не се пренасяше върху филмова лента.

И все пак тя си беше изцяло тя: скъпоценна рядкост. Не си спомням да съм виждал някога човек, който действително да прилича на нея. Имаше черна коса, бледа кожа, която през лятото се осейваше с лунички; порцелановосини очи с много светлина в тях; а в наклона на скулите й имаше такава ексцентрична смесица от племенна примитивност и духа на „келтското възраждане“4, та понякога хората предполагаха, че е исландка. Всъщност беше полуирландка, получероки, родена в един град в Канзас, близо до границата с Оклахома; обичаше да ме разсмива, наричайки се „оуки“5, макар да беше стройна, изпъната като струна и елегантна като състезателен кон. За съжаление на снимка екзотичните й черти излизат прекалено резки и сурови — луничките й са покрити с фон дьо тен, косата й — прибрана назад в опашка, ниско долу на врата, като на благородник от „Сказание за Генджи“; а онова, което не се чувства, е топлотата й, онова нейно качество на забавна непредсказуемост, което обичах най-много у нея. От застиналостта, която излъчват снимките й, става ясно доколко не се е доверявала на обектива; изглежда нащрек като тигрица, която се готви да посрещне нападение. Но в живота не беше такава. Движеше се с вълнуваща бързина, жестовете й бяха внезапни и леки, винаги кацваше на ръба на стола като някаква елегантна водна птица, готова всеки момент да отлети стреснато. Обичах парфюма й с аромат на санталово дърво, тръпчивия му, изненадващ мирис, обичах шумоленето на колосаната й пола, когато се навеждаше да ме целуне по челото. А смехът й бе достатъчен да ви накара да захвърлите всичко, което правите, и да я последвате по улицата. Където й да отидеше, мъжете я гледаха с крайчеца на очите си, а понякога я гледаха и по начин, който малко ме безпокоеше.

Вината за смъртта й беше моя. Хората винаги прекалено припряно са ме убеждавали, че не е така; и да, бях просто дете, кой би могъл да знае, ужасна злополука, лош късмет, би могло да се случи с всеки — всичко това е съвършено вярно и все пак аз не вярвам в нито една от тези думи.

Случи се в Ню Йорк, на 10 април, преди четиринайсет години. (Дори ръката ми трепва и отказва да напише датата; налага се да я принудя да го стори, да насилвам писалката да продължи да се движи по хартията. Беше съвсем обикновен ден, но сега той стърчи на календара като ръждясал пирон.)

Ако денят се бе развил според предвижданията, той би избледнял в небето незабелязан, погълнат без следа заедно с останалата част от годината, през която бях в осми клас. Какво ли бих си спомнял от него сега? Нищо или почти нищо. Но, разбира се, тъканта на онази сутрин е по-ясно видима от настоящето, чак до влагата в подгизналия въздух. През нощта бе валяло, имаше страхотна буря, някои магазини бяха наводнени и две станции на метрото — затворени; ние двамата стояхме на жвакащия под стъпките ни килим пред сградата, в която се намираше жилището ни, и чакахме, докато нейният любимец, портиерът Голди, който я обожаваше, вървеше заднешком по Петдесет и седма улица с вдигната ръка, и надуваше свирката си, за да спре такси. Коли профучаваха, разплисквайки вълни от мръсна вода; натегнали от дъжд облаци се търкаляха над небостъргачите, разместваха се, понесени от вятъра и откриваха късове ясно небе, а долу, на улицата, сред изгорелите газове от колите, вятърът беше влажен и топъл, като пролетен.

— О, пълен е, госпожо — опита се Голди да надвика уличния шум, отстъпвайки встрани, когато едно такси зави с плисък край ъгъла и изгаси светлината, означаваща, че е свободно. Той беше най-дребният от портиерите: изпит, жизнен нисък човечец, светлокож пуерториканец, бивш боксьор от категория „перо“. Въпреки че лицето му беше подпухнало от пиене (понякога застъпваше нощна смяна, лъхащ на уиски), той все още беше жилав, мускулест и с бързи реакции — постоянно се закачаше, често излизаше да изпуши по някоя цигара на ъгъла, пристъпвайки от крак на крак и духайки в облечените си с бели ръкавици ръце, когато беше студено, разказваше вицове на испански и разсмиваше останалите портиери.

— Много ли бързате тази сутрин? — попита той майка ми. На табелката с името му пишеше „Бърт Д.“, но всички го наричаха Голди заради златния зъб и заради фамилното му име, Де Оро, защото „оро“ означава „злато“ на испански.

— Не, има време, всичко е наред — но тя изглеждаше уморена, а ръцете й трепереха, докато завързваше отново шала си, който се изплъзваше и плющеше на вятъра.

Голди сигурно и сам бе забелязал това, защото в погледа, който хвърли към мен (застанал по-назад, сякаш в опит да се измъкна, край бетонната колона пред сградата, аз гледах навсякъде, освен към майка си), се долавяше известно неодобрение.

— Няма ли да пътуваш с метрото — обърна се той към мен.

— О, имаме да свършим някои неща — заяви майка ми, не особено убедително, когато забеляза, че не знам какво да отговоря. Обикновено не обръщах особено внимание на дрехите й, но онова, което бе облякла онази сутрин (бял шлифер, розов шал от тънка материя, двуцветни мокасини в черно и бяло), е така трайно жигосано в паметта ми, че вече ми е трудно да си я представям, облечена по друг начин.

Бях тринайсегодишен. Мъчително ми е да си спомням каква неловкост цареше между нас двамата през онази последна сутрин, държахме се толкова отчуждено, че дори портиерът забеляза; във всеки друг случай щяхме да разговаряме приятелски, но през тази сутрин нямаше кой знае какво да си кажем, защото бях временно отстранен от училище. Предния ден й се бяха обадили в офиса, където работеше; беше се прибрала у дома мълчалива и гневна, а ужасното беше, че аз дори не знаех защо точно съм отстранен, макар че до около 75 процента бях сигурен, че господин Биймън (на път от кабинета си към учителската стая) бе погледнал от прозореца на площадката на втория етаж точно в най-неподходящия момент и ме бе видял да пуша на територията на училището. (Или по-скоро ме бе видял да стоя край Том Кейбъл, докато той пушеше, което на практика в моето училище се считаше за нарушение от същата величина). Майка ми ненавиждаше пушенето. Родителите й — обичах да слушам разкази за тях и считах за лош късмет това, че и двамата бяха починали, преди да мога да ги срещна — били приятни хора, обикаляли западните щати и се изхранвали с обучение на коне от породата „Морган“; били веселяци, обичали коктейлите, играели канаста, всяка година посещавали дербито в Кентъки и държали цигари в сребърни кутии из цялата къща. После, един ден, когато се прибрала от конюшните, баба ми се превила на две, закашляла се и започнала да плюе кръв; и останалите ученически години на майка ми били белязани от контейнерите с кислород на верандата и спуснатите щори на спалнята.

Но — както се опасявах, и то не без основание — цигарата на Том беше само върхът на айсберга. От известно време имах неприятности в училище. Всичко започна, или по-скоро се разрасна лавинообразно, когато баща ми избяга и изостави майка ми и мен преди няколко месеца; ние и двамата не го харесвахме особено, и по правило и аз, и майка ми се чувствахме по-добре без него, но другите хора изглеждаха шокирани и обезпокоени от това, че ни изостави така внезапно (без да остави средства, пари за моята издръжка или адрес за връзка), а учителите в моето училище в горната част на Уест Сайд толкова ме съжаляваха, проявяваха такава готовност да демонстрират разбирането и подкрепата си, че отпускаха на мен, стипендианта, всевъзможни специални преференции, отлагаха срокове за предаване на работи, даваха ми втори и трети шансове: а аз се възползвах от толерантността им дотолкова, че в рамките на месеци успях да затъна в много дълбока яма.

Затова ние двамата — майка ми и аз — бяхме повикани в училището ми на разговор. Срещата беше насрочена за единайсет и половина, но тъй като майка ми беше принудена да помоли да я освободят от работа за цялата сутрин, бяхме тръгнали рано към Уест Сайд — за да закусим (и, както предполагах, да поговорим сериозно), а и за да може тя да купи подарък за рождения ден на своя колега. Беше стояла будна до два и половина предната нощ, в светлината на монитора лицето й изглеждаше напрегнато — пишеше писма, опитвайки се да разчисти насъбралата се работа, като компенсация за отсъствието си от офиса на сутринта.

— За вас не знам — казваше с доста ожесточен тон Голди на майка ми — но мен ако питате, омръзна ми тази пролетна влага. Дъжд, дъжд… — той потръпна, подръпна с театрален жест яката си нагоре и вдигна поглед към небето.

— Казват, че следобед щяло да се проясни.

— Да, знам, но вече съм готов за лятото — той потри ръце. — Хората напускат града, мразят това време, оплакват се от жегите, но аз, аз съм си тропическа птица. Колкото по-топло, толкова по-добре. Хайде, да идва вече! — той плесна с ръце и отново тръгна заднешком по улицата. — И знаете ли какво обичам най-много — как всичко притихва, когато дойде юли. Сградите опустяват, става сънливо, всички заминават — нали разбирате? — той щраква с пръсти след едно профучаващо такси. — Това е моят отпуск.

— Но не се ли сварявате в тази горещина? — по-необщителният ми баща мразеше тази нейна черта, склонността й да заговаря сервитьорки, портиери и кашлюкащите старци, навъртащи се в пункта за химическо чистене. — Искам да кажа, през зимата човек може поне да се облече по-дебело…

— Вижте, вие работили ли сте на вратата зимно време? Казвам ви, студено е. Няма значение колко палта и шапки ще навлека. Стоиш тук през януари, през февруари, а вятърът вее откъм реката. Бррр.

Притеснен, аз гризях нокътя на палеца си и се взирах в такситата, прелитащи покрай вдигнатата ръка на Голди. Знаех, че чакането до разговора в единайсет и половина ще бъде мъчително; едва успявах да стоя кротко и да се въздържам да не изтърся някой уличаващ въпрос. Нямах представа какво може да сервират на майка ми, когато ни поканеха в стаята за разговори; самата дума „разговор“ предполагаше събиране на ръководството, обвинения, разобличения и дори възможно изключване. Отнемането на стипендията ми за нас би било равносилно на катастрофа; откакто баща ми ни напусна, ние бяхме без пукната пара; едва успявахме да платим наема. И най-важното: умирах от ужас да не би господин Биймън да е успял да разбере по някакъв начин, че ние с Том Кейбъл бяхме влизали с взлом в празни вили, когато му гостувах в Хамптънс6. Казвам „взлом“, макар да не бяхме насилвали ключалки, а и не бяхме нанасяли никакви щети (майката на Том беше брокер в агенция за недвижими имоти; влизахме във вилите с резервните ключове, които измъквахме от чекмеджето в кабинета й). Най-често се ровехме в шкафовете и чекмеджетата на скриновете, но се случваше и да отмъкнем по нещо: бири от хладилника, компютърни игри или някой диск с филми („Дани кучето“ с Джет Ли), както и пари, общо деветдесет и два долара: смачкани банкноти от пет и десет долара, измъкнати от буркан в една кухня, купчини монети, извадени от джобове в пералните помещения.

Помислех ли за това, ми призляваше. Бяха минали месеци, откакто бях гостувал на Том, но макар да се опитвах да се убедя, че няма как господин Биймън да знае, че сме влизали в тези къщи — как би могъл? — въображението ми се мяташе и стрелкаше панически на зигзаг. Бях твърдо решен да не издавам Том (макар да не бях сигурен, че той не ме е издал), но това ме поставяше в голямо затруднение. Как бях приел да извърша подобна глупост? Влизането с взлом беше престъпление; хората лежаха в затвора за такива неща. Предната нощ бях лежал буден с часове, измъчвах се, въртях се в леглото, гледах как дъждът плющи на неравни пристъпи по прозореца на стаята ми и се питах какво да кажа, ако ми хвърлят в лицето това обвинение. И как бих могъл да се защитавам, когато дори не знаех какво знаят те?

Голди въздъхна тежко, отпусна ръка и се върна до мястото, на което стоеше майка ми.

— Не е за вярване — поде той, продължавайки да следи с уморен поглед уличното движение. — Имало наводнение в Сохо, чули сте за това, нали, а Карлос каза, че някои улици около сградата на ООН били блокирани.

Наблюдавах мрачно тълпата работници, които слизаха от автобуса, прекосяващ града, навъсени като ято стършели. Може би щяхме да имаме повече късмет, ако отидехме няколко преки по-нататък, но и аз, и майка ми познавахме Голди достатъчно добре, за да знаем колко обиден ще бъде, ако си тръгнем. И точно тогава — така внезапно, че всички трепнахме — едно такси със запалена лампичка се отклони рязко и спря до нас, вдигайки вмирисаната вода от канавката във ветрилообразна пелена от пръски.

— Внимавайте! — каза Голди и отскочи встрани, когато таксито спря — и после, забелязал, че майка ми няма чадър, добави: — Чакайте — и тръгна към фоайето, където държеше колекция от изгубени и забравени чадъри в една месингова ваза до камината, за да ги раздава в дъждовни дни.

— Не — подвикна след него майка ми, бъркайки в чантата за мъничкия си сгъваем чадър на райета в бонбонени цветове, — не се безпокой, Голди, всичко е наред…

Голди дотича обратно до бордюра и затвори вратата на таксито след нея. После се приведе и почука на прозореца.

— Желая ви благословен ден — каза той.

iii.

Обичам да мисля за себе си като за проницателен човек (предполагам, че с всички е така), и докато описвам всичко това, съзнавам колко изкусително е да измисля някаква сянка, плъзваща се над нас. Но аз бях сляп и глух за бъдещето; единствената, смазваща тревога, която ме измъчваше, бе свързана с предстоящия разговор в училището. Когато се обадих на Том, за да му съобщя, че съм временно отстранен (шепнейки по стационарния телефон; тя ми беше взела мобилния), той като че ли не се учуди много от чутото.

— Виж какво — прекъсна ме той, — не ставай глупав, Тио, никой не знае нищо, само си затваряй шибаната уста — и преди да кажа и дума повече, допълни: — Съжалявам, бързам — и затвори.

В таксито се опитах да отворя прозореца, за да влезе малко въздух; не успях. Миришеше така, като че ли някой беше сменял мръсни пелени на задната седалка или дори беше напълнил гащите, а после се беше опитал да прикрие миризмата с кокосов ароматизатор за въздух, който миришеше на лосион против слънчево изгаряне. Седалките бяха мазни, лепени с изолирбанд, амортисьорите бяха кажи-речи свършили. Когато преминавахме по някоя неравност, зъбите ми изтракваха заедно с религиозните дрънкулки, висящи от огледалото за обратно виждане — медальони, миниатюрен извит меч, полюшващ се на пластмасова верижка, и някакъв гуру с тюрбан и брада, който се взираше с пронизващ поглед към задната седалка, вдигнал ръка за благословия.

Докато префучавахме по Парк Авеню, редици червени лалета се редяха в шпалир около нас. Боливудска поп-музика — толкова тиха, че звучеше като тихо виене, излизащо сякаш от подсъзнанието ми — виеше хипнотично лъскавите си спирали на самия праг на слуха ми. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват. Момчета за поръчки от „Д’Агостино“ и „Гристийдс“ тикаха колички, отрупани с бакалски стоки; забързани делови жени с високи токчета си проправяха път по тротоарите, помъкнали влачещи се неохотно деца към детската градина; работник в гащеризон метеше, събирайки боклуците от канавката в лопата с дълга дръжка; юристи и борсови посредници вдигаха смръщено ръце с обърнати нагоре длани, и се взираха в небето. Докато се движехме с подрусване по авенюто (майка ми изглеждаше потисната, вкопчила се в подлакътника, за да се предпази от друсането), аз се взирах през прозореца в киселите лица на ежедневието (изнервени хора в шлифери, хора, които пиеха кафе от картонени чаши, говореха по мобилните си телефони, а очите им се стрелкаха насам-натам) и се стараех много да не мисля за неприятностите, които може би ми готвеше съдбата: някои от които включваха присъда за малолетен престъпник и затвор.

Таксито внезапно зави рязко, влизайки в Осемдесет и шеста улица. Майка ми се хлъзна по седалката към мен и стисна ръката ми над лакътя; забелязах, че се поти и е пребледняла като мъртва риба.

— Прилоша ли ти? — попитах, забравяйки за миг собствените си проблеми. Това измъчено, вкаменено изражение ми беше добре познато: беше стиснала здраво устни, челото й лъщеше от пот, очите й бяха разширени, погледът — безжизнен.

Тя понечи да каже нещо — и веднага притисна длан към устата си, защото таксито спря рязко на светофар, подхвърляйки ни напред и после рязко назад на седалката.

— Дръж се — казах, после се приведох напред и почуках по мръсната плексигласова преграда, което накара шофьорът (сикх с тюрбан) да погледне назад изненадано.

— Вижте — казах през предпазната решетка, — дотук е достатъчно, слизаме, става ли?

Сикхът — или отражението му в украсеното с гирлянди огледало — впери немигащ поглед в мен.

— Искате да слезете тук.

— Да, моля.

— Но това не е адресът, който ми дадохте.

— Знам. Но дотук е достатъчно — отвърнах, хвърляйки поглед към майка си — с размазана спирала и внезапно повехнало лице, която ровеше из чантата за портмонето си.

— Тя добре ли е? — попита недоверчиво шофьорът.

— Да, да, с нея всичко е наред. Просто трябва да слезем тук, благодаря ви.

Майка ми извади с треперещи ръце няколко смачкани, овлажнели доларови банкноти и ги пъхна през решетката. Сикхът промуши ръка и ги прибра (без да ни поглежда, примирил се с положението), а аз излязох от колата и отворих вратата за нея.

Майка ми залитна леко, когато стъпи на тротоара, и аз я подхванах за ръката.

— Добре ли си? — попитах плахо, когато таксито потегли рязко. Бяхме в горната част на Пето Авеню, при високите сгради срещу парка.

Тя си пое дълбоко дъх, избърса челото си и стисна ръката ми над лакътя. После каза:

— Уфф — и започна да си вее с ръка. Челото й бе лъснало от пот, погледът — още леко разфокусиран; приличаше малко на морска птица с разрошени пера, която вятърът е отвял от верния път. — Съжалявам, още ми е малко лошо. Слава Богу, че се махнахме от това такси. Ще се оправя, просто имам нужда от чист въздух.

Стояхме на ветровития ъгъл, а човешкият поток течеше край нас: ученички в униформи се кикотеха, тичаха и се шмугваха покрай нас; бавачки бутаха претенциозни колички с по две-три бебета в тях. Изнервен баща ни подмина бързо, влачейки малкия си син, когото държеше за китката.

— Не, Брейдън — чух го да казва на момчето, което подтичваше, за да не изостава, — не бива да разсъждаваш така, по-важно е да имаш работа, която харесваш…

Отстъпихме встрани, за да избегнем сапунената вода, която един портиер изливаше от кофа на тротоара пред сградата, която обслужваше.

— Кажи ми — попита майка ми, притиснала пръсти към слепоочията си — на мен ли ми се струваше така, или таксито беше невероятно…

— Гадно? Вмирисано на „Хавайски тропик“ и бебешки лайна?

— Наистина — тя продължаваше да си вее — щях да издържа, ако не беше това постоянно спиране и потегляне. Бях си съвсем добре, и изведнъж просто ме блъсна.

— Защо някой път просто не помолиш да седиш на предната седалка?

— Говориш точно като баща си.

Отвърнах смутено поглед — защото и аз бях доловил нотки от онзи тон на всезнайко.

— Хайде да отидем до „Медисън“ и да намерим място, където да поседнеш — казах. Умирах от глад, а там имаше едно заведение, което харесвах.

Но — потръпвайки от почти видимо прилошаване — тя поклати глава.

— На въздух — и започна да бърше петната от спирала под очите си. — На въздух ми е добре.

— Разбира се — отвърнах, малко прекалено припряно, в желанието си да й угодя. — Както кажеш.

Много се стараех да подчертая съгласието си, но майка ми — макар и замаяна и лабилна — беше доловила нещо в тона ми; вгледа се внимателно в мен, опитвайки се да разбере какво мисля. (Това беше още една от привичките, които бяхме развили благодарение на годините, прекарани с баща ми — опитвахме се да си четем взаимно мислите.)

— Какво има? — попита тя. — Да не би да искаш да отидеш някъде?

— Ъъ, всъщност не — казах аз, отстъпих крачка назад и се озърнах смутено; макар и гладен, не мислех, че съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ще се оправя, дай ми само минута.

— Може би… — примигвах объркано — какво ли искаше тя, какво би й доставило удоволствие? — Какво ще кажеш, да отидем в парка?

За мое облекчение майка ми кимна.

— Така да бъде — каза тя с онзи тон, който наричах „гласа на Мери Попинс“, — но само колкото да се посъвзема — и ние тръгнахме към пешеходната пътека при Седемдесет и девета улица; покрай изкусно подрязани дървета в барокови саксии и масивни врати с украса от ковано желязо. Светлината беше избледняла до индустриално сиво, полъхът на вятъра беше тежък като пара от чайник. От другата страна на улицата, край парка, художници подреждаха стативи, разопаковаха платна, закачаха с кламери своите акварелни изображения на катедралата „Сейнт Патрик“ и Бруклинския мост.

Вървяхме в мълчание. Мислите ми жужаха тревожно около собствените ми безпокойства (бяха ли се обаждали и на родителите на Том? Защо не се бях сетил да го попитам за това?), но и около въпроса какво да си поръчам за закуска, веднага щом успеех да я заведа до снекбара (омлет с шунка, зеленчуци и сирене, и допълнително бекон; тя щеше да си поръча обичайното за нея: препечен ръжен хляб с яйца на очи и чаша черно кафе), така че не забелязах накъде се насочваме, но внезапно осъзнах, че тя току-що бе казала нещо. Не гледаше към мен, а към парка отсреща; изражението й ме накара да си спомня за един прочут френски филм, чието име не знаех — в него объркани хора вървяха по брулени от вятър улици и говореха много, но сякаш не разговаряха един с друг.

— Какво каза? — попитах, след като бях извървял объркано няколко крачки, по-забързано, за да я настигна. — Навремето?

Тя ме изгледа стреснато, като че ли беше забравила, че съм с нея. Белият й шлифер, чиито поли се развяваха на вятъра, допълваше впечатлението, което тя създаваше — сякаш бе дългокрака птица, готова всеки миг да разпери криле и да се зарее над парка.

— Какво е станало навремето?

— О! — лицето й стана безизразно, после тя се засмя бързо по своя рязък, детински начин. — Не, казах „пропадане във времето“.

Макар подобни думи да звучаха странно, аз бях наясно с това, което тя искаше да каже, или поне така си мислех — онова потръпване, когато изключваш, както си вървиш по тротоара, липсващи секунди, сякаш потокът на времето за миг е заекнал — или кадри, отрязани от филм.

— Не, не, малчо, това е просто заради мястото — тя разроши косата ми, извиквайки кривата ми, смутена усмивка: „малчо“ ме наричаха вкъщи, когато бях малък — това прозвище ми се нравеше също толкова малко, колкото и рошенето на косата, но макар че това ме караше да се чувствам глупаво, аз се радвах, че настроението й се е подобрило. — Винаги ми се случва тук. Когато се озова на това място, имам чувството, че съм отново на осемнайсет и току-що съм слязла от автобуса.

— Тук ли? — попитах скептично, позволявайки й да ме хване за ръка, нещо, което в повечето случаи не бих допуснал. — Това е странно.

Знаех всичко за младите години на майка ми в Манхатън, доста далеч от Пето Авеню — на авеню „Б“, прекарани в студиото над някакъв бар, където във входа спели бездомници, сбиванията в бара се пренасяли и на улицата, а някаква побъркана старица на име Моу гледала незаконно десетина-дванайсет котки в една затворена част от стълбището на горния етаж.

Тя сви рамене.

— Така е, но на това място всичко си е същото, както през първия ден, когато го видях. Същинско пътуване във времето. В долната част на Ийст Сайд — е, ти знаеш как е там долу, постоянно се появява по нещо ново, а аз се чувствам по-скоро като Рип Ван Уинкъл, отдалечавам се все повече и повече. Понякога се събуждам и имам чувството, че през нощта са променили външния вид на магазините. Стари ресторанти фалират, някакъв моден нов бар се появява на мястото на някогашния пункт за химическо чистене…

Мълчах почтително. Напоследък мисълта за минаването на времето много я занимаваше, може би защото наближаваше рожденият й ден. „Прекалено стара съм за такива неща“, беше казала преди няколко дни, след като бяхме претърсили целия апартамент, ровейки дори под възглавниците на дивана и в джобовете на палтата и якетата си, за да съберем достатъчно дребни, с които да платим на доставчика от бакалницата.

Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и каза:

— Тук всичко е по-стабилно — макар че говореше с небрежен тон, виждах, че очите й са замъглени; очевидно беше спала зле — заради мен. — Горната част на Парк Авеню е едно от малкото места, на които можеш да видиш как е изглеждал градът през деветдесетте години на деветнайсети век. Такива са и Грамърси Парк, и Гринич Вилидж донякъде. Когато дойдох за първи път в Ню Йорк, свързвах тези части на града с Едит Уортън, с „Франи и Зуи“, и „Закуска в Тифани“, всичко това, взето заедно.

— „Франи и Зуи“ живеят в Уест Сайд.

— Така е, но тогава бях прекалено глупава, за да го знам. Единственото, което мога да кажа, е че тук беше доста по-различно от долната част на Ийст Сайд, където бездомниците си кладяха огън в кофите за боклук. За мен уикендите тук бяха изпълнени с вълшебство — да скитам из музея — да топуркам сама из Сентръл Парк…

Да топуркаш? — толкова много от онова, което тя казваше, ми звучеше екзотично; това топуркане ми напомняше на дума от детството й, свързана с конете — леко подтичване може би, някакъв конски ход между галоп и тръс.

— О, нали знаеш, ту забързвам, ту просто се шляя — както правя често. Нямах пари, чорапите ми бяха на дупки, преживявах от овесена каша. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, но понякога в почивните дни идвах дотук пеш. Пестях парите за билет за обратния път. По онова време в метрото още даваха жетони вместо карти. А и нали все пак се очаква да дадеш някакви пари, когато влизаш в музея? Знаеш онези надписи, „предлагаме да дарите някаква сума“. Е, може би навремето съм била по-оперена, или просто са ме съжалявали, защото… о, не — каза тя с променен тон и се закова на място, така че аз извървях няколко крачки сам, преди да забележа.

— Какво? — обърнах се. — Какво има?

— Почувствах нещо — тя протегна длан и погледна към небето. — А ти?

И точно когато произнасяше тези думи, светлината сякаш помръкна. Небето тъмнееше бързо, ставаше по-мрачно с всяка секунда; вятърът шумолеше в листата на дърветата в парка, младите листа се открояваха — крехки и жълтеникави — на фона на черните облаци.

— Божичко, само това ни липсваше — каза майка ми. — Всеки момент ще се излее порой.

Приведе се напред, взирайки се към улицата, на север — нямаше никакви таксита.

Хванах я отново за ръка.

— Хайде — казах, — може да имаме повече късмет на отсрещната страна.

Зачакахме нетърпеливо последните примигвалия на знака „Спри“. Късове хартия се въртяха във въздуха и се търкаляха по улицата.

— Хей, ето такси — казах, гледайки нагоре по Пето Авеню; и докато го казвах, някакъв човек с вид на бизнесмен изтича до бордюра, вдигнал ръка, и лампичката „свободно“ угасна.

На другия тротоар художниците се бяха разтичали, покриваха работите си с найлонови платна. Продавачът на кафе затваряше капаците на сергията си. Прекосихме бързо улицата и в момента, когато стъпихме на отсрещния тротоар, тлъста дъждовна капка плисна на бузата ми. Кафяви кръгове — на големи разстояния един от друг, големи колкото десетцентова монета — започнаха да се появяват ту тук, ту там по тротоара.

— О, да му се не види! — възкликна майка ми. Тя затърси чадъра в чантата си — но той не бе достатъчно голям дори за един човек, камо ли пък за двама.

И тогава дъждът рукна — връхлиташе отстрани като студена пелена, на пориви, които се изливаха нашироко в дървесните корони и плющяха по тентите от другата страна на улицата. Майка ми се бореше, без особен успех, да отвори смешното малко чадърче. По улицата и в парка хората държаха над главите си чанти и вестници, и тичаха нагоре по стълбите към музея, който беше единственото място, на което човек можеше да се скрие от дъжда. Имаше нещо празнично, радостно в начина, по който ние двамата бързахме нагоре по стълбите под несигурното шарено чадърче — бързо, бързо, бързо — всекиму би се сторило, че се спасяваме от нещо ужасно, а не че тичаме право към него.

iv.

Три важни събития се бяха случили с майка ми, след като пристигнала в Ню Йорк с онзи автобус от Канзас — без приятели и практически без пари. Първото било, когато един импресарио на име Дейви Джо Пикъринг я забелязал, докато тя разнасяла подноси в едно кафене в Гринич Вилидж — младо момиче, ненавършило още двайсет години, с обувки „Док Мартенс“ и дрехи, купени на втора ръка, с плитка на гърба, толкова дълга, че можела да сяда на нея. Когато тя му донесла кафето, той й предложил седемстотин, а после и хиляда долара, за да замести някакво момиче, което не било дошло на работа, в снимките за моден каталог, които се провеждали наблизо. Показал й фургона, докаран за снимките, съоръженията, разположени в градинката на Шеридан Скуеър; отброил банкнотите и ги поставил на тезгяха.

— Дайте ми десет минути — казала тя; разнесла останалите поръчани закуски, закачила престилката си на мястото й и си тръгнала.

— Била съм модел само в каталози за поръчки по пощата — държеше тя да обяснява всеки път на хората — с което искаше да каже, че никога не е стигала до модни списания или представяне на висша мода, а се е появявала само в циркулярно разпращаните брошури на вериги магазини, представящи евтино ежедневно облекло за подрастващи красавици от Мисури и Монтана. Понякога, казваше тя, било забавно, но в повечето случаи — не: снимки за бански костюми през януари, когато я тресяло от грип; снимки в дрехи от туид и вълна в летните горещини, когато изнемогвала от жега с часове сред изкуствени есенни листа, вентилаторът в студиото разливал струи горещ въздух, а в почивките гримьорът притичвал, за да заличи с пудра потта от лицето й.

Но през тези години, докато позирала, преструвайки се на студентка — снимали момичетата по две и по три, на фона на измислен университетски кампус, притиснали книги към гърдите си — тя успяла да спести достатъчно пари, за да започне да следва наистина: записала история на изкуството в Нюйоркския университет. Никога не била виждала прочута картина в оригинал, докато не навършила осемнайсет и не се пренесла в Ню Йорк, и горяла от нетърпение да навакса пропуснатото — „беше чисто блаженство, същински рай“, така казваше; била затънала до уши в книги за изкуството и се взирала в едни и същи стари диапозитиви (Мане, Вюйар), докато всичко не започнело да се размива пред очите й. („Звучи налудничаво“, казваше тя, „но аз бих била напълно щастлива, ако можех да си седя и да гледам едни и същи картини, не повече от половин дузина, до края на живота си. Не мога да си представя по-приятен начин да се побъркаш“.)

Следването било второто важно събитие, което й се случило в Ню Йорк — за нея то вероятно е било най-важното. И ако не било третото важно събитие (срещата с баща ми и брака с него — събитие, което се оказало не толкова ползотворно, колкото другите две), тя със сигурност би защитила магистратура и би се заела да готви докторантура. Винаги, когато разполагаше с няколко свободни часа за себе си, тя се насочваше право към колекцията „Фрик“, музея на модерното изкуство или „Метрополитън“ — именно затова, докато стояхме в плисканата от дъжд колонада пред музея, взирайки се в замъглените от водата очертания на Пето Авеню и в белите капки, които отскачаха от паважа, аз не се учудих, когато тя изтръска чадъра си и каза:

— Може пък да влезем и да поразгледаме, докато дъждът спре.

— Ммм — онова, което ми трябваше, беше закуска. — Добре.

Тя погледна часовника си.

— Защо пък не. При това положение и бездруго няма да хванем такси.

Беше права. И все пак, аз умирах от глад. Кога ще ядем?, мислех нацупено, докато се качвах след нея по стълбите. Не можех да бъда сигурен, че след срещата в училище тя няма да бъде толкова ядосана, че изобщо да не ме заведе на обяд, и тогава щеше да се наложи да се прибера у дома и да ям овесени ядки или нещо подобно.

И все пак — музеят винаги будеше у мен празнично чувство; а когато се озовахме вътре, заобиколени от високото бърборене на туристите, се почувствах странно защитен от всичко, което може би ми готвеше денят. В голямото фоайе беше шумно и миришеше неприятно на мокри палта. Подгизнала тълпа азиатски пенсионери премина покрай нас като вълна, по петите на спретната като стюардеса екскурзоводка; изкаляни момичета от скаутската организация се бяха скупчили и шушукаха край гардероба; до гишето за информация се бяха наредили кадети от военното училище в сиви парадни униформи, свалили шапки, с ръце зад гърба.

За мен, градското дете, винаги ограничено от стените на апартамента — музеят беше интересен предимно с огромните си размери; дворец, в който залите се нижеха до безкрайност и бяха колкото по-отдалечени, толкова по-пусти. Някои от занемарените спални и отделени от публиката с въже дневни от сектора „Европейско обзавеждане“ сякаш бяха в плен на силно вълшебство, сякаш никой не бе стъпвал тук от стотици години. Откакто започнах да пътувам с метрото сам, обичах да отивам там и да се лутам, докато наистина се загубех, да потъвам все по-надълбоко в лабиринта на галериите, докато най-сетне се озова в някакви забравени зали, пълни с брони и порцелан, които не бях виждал никога преди (а често се случваше и да не успея да ги открия втори път).

Докато стоях зад майка ми на опашката за билети, отметнах глава и вперих поглед във високия като на катедрала купол на тавана два етажа по-горе: ако се взирах достатъчно упорито, понякога успявах да изпитам чувството, че летя нагоре като перце — трик от ранното детство, който губеше силата си с напредването на годините.

Междувременно майка ми — със зачервен нос и задъхана заради тичането ни в дъжда — ровеше за портмонето си.

— Може на излизане да минем през магазина за сувенири — казваше тя. — Убедена съм, че последното, което би искала Матилд, е да получи книга с репродукции, но ще премълчи, защото иначе би се поставила в глупаво положение.

— Леле! — възкликнах. — Това ли ще е подаръкът на Матилд?

Матилд беше арт-директорът на рекламната агенция, в която работеше майка ми; беше дъщеря на богат френски вносител на текстил, по-млада от майка ми, известна с превземките си; беше в състояние да вдигне скандал, ако транспортът или кетърингът не отговаряше на изискванията й.

— Да — тя замълча и ми подаде една дъвка, която аз приех, а тя прибра пакетчето обратно в чантата си. — Искам да кажа, нали това е номерът на Матилд — как не е необходимо добре избраният подарък да струва много пари, как може да намериш някое съвършено евтино преспапие на битпазара. Което вероятно би било чудесно, стига някой от нас да имаше време да отиде до търговската част на града и да се рови из битпазара. Знаеш ли какво стана миналата година, когато беше ред на Пру да избира подаръка? Тя се паникьоса, изтича до „Сакс“ през обедната си почивка и в крайна сметка изхарчи петдесет долара от собствените си пари над събраната сума, за да й купи слънчеви очила, бяха „Том Форд“, струва ми се, и все пак Матилд не пропусна да пусне някоя шегичка за американците и културата на консуматорското общество. А Пру дори не е американка, австралийка е.

— Обсъждала ли си въпроса със Серджо? — попитах. Серджо — мултимилионерът — собственик на фирмата, в която работеше майка ми — рядко можеше да бъде срещнат в офиса, затова пък се появяваше често по страниците със светски новини редом с личности от рода на Донатела Версаче; „обсъждала ли си въпроса със Серджо“ звучеше малко като „какво би направил Иисус в този случай?“.

— Представата на Серджо за книга за изкуство е албум със снимки на Хелмут Нютън или може би онази книга, която Мадона издаде преди време, от онези, които стават за подреждане на ниската масичка в дневната.

Понечих да попитам кой е Хелмут Нютън, но после ми хрумна нещо по-добро.

— Защо не й купите карта за метрото?

Майка ми извърна очи към тавана.

— Вярвай ми, точно това би трябвало да направя.

Наскоро в офиса бе се разразила паника, когато колата на Матилд се забавила в задръстване и тя била принудена да чака в някакво бижутерско ателие в Уилямсбърг.

— Искам да кажа — анонимно. Оставете й една на бюрото — използвана, незаредена. Просто за да видите какво ще направи.

— Мога да ти кажа какво ще направи — отвърна майка ми, пъхвайки членската си карта през пролуката на гишето за билети. — Ще уволни асистентката си, а вероятно освен това и половината служители от отдел „Продукции“.

Рекламната агенция, в която работеше майка ми, се бе специализирала в реклама на дамски аксесоари. По цял ден, под изнервения и малко злобен поглед на Матилд, тя ръководеше фотосесии на кристални обици, блестящи с фалшива празничност върху преспи изкуствен сняг, и чанти от крокодилска кожа — без притежател, оставени на задната седалка на пусти лимузини — които грееха в ореоли от небесна светлина. Разбираше си от работата; предпочиташе да работи зад обектива, не пред него; знаех, че й е приятно да вижда работите си по плакати в метрото и на билбордове на Таймс Скуеър. Но въпреки повърхностния блясък на работата й (закуски с шампанско, пликове с подаръци за персонала от „Бъргдорфс“7), работното време беше прекалено продължително, а и в сърцевината на тази работа имаше някаква пустота, която — знаех това — я натъжаваше. Онова, което тя искаше всъщност, бе да се върне в университета, но и двамата знаехме, че сега, когато баща ми ни беше напуснал, възможностите това да се случи бяха минимални.

— Добре — каза тя, обърна гръб на гишето и ми подаде моя пропуск — ще ме подсещаш за времето, за да не закъснеем, нали? Изложбата е огромна — тя посочи плаката, на който пишеше „Портрети и натюрморти: шедьоври от златната епоха на Севера“ — не можем да я разгледаме докрай този път, но има няколко неща…

Думите й заглъхнаха, докато я следвах нагоре по парадната стълба — разкъсван от благоразумния подтик да стоя близо до нея и порива да се отдалеча на още няколко крачки и да се преструвам, че не съм с нея.

— Неприятно ми е да препускам така през експозицията — казваше тя, когато я настигнах на горната площадка, — но от друга страна, на такава изложба се налага да дойдеш два-три пъти. Тук е „Урок по анатомия“, трябва да я видим, но онова, което действително искам да видя, е едно малко, не особено познато платно на един художник, който бил учител на Вермеер. Най-великият сред старите майстори, за които не си чувал. Картините на Франс Халс също са страхотни. Познаваш Халс, нали? Сещаш ли се за „Веселият пияница“? Ами управителките на приюта за старци?

— Да — казах аз. От всички картини, които бе споменала, познавах единствено „Урок по анатомия“. Детайл от нея присъстваше и на плаката: синкавата плът, различните оттенъци на черното, хирурзите със зачервени очи и носове като любители на чашката.

— Това е встъпителният минимум, който и един начинаещ трябва да познава — продължи майка ми. — Хайде, тук завиваме наляво.

На горния етаж беше ужасно студено, а косата ми беше още мокра от дъжда.

— Не, не, насам — дръпна ме майка ми за ръкава. Не беше лесно да се открие изложбата, и ние се лутахме из оживените зали (сновяхме, промъквайки се покрай тълпите, завивахме ту наляво, ту надясно, връщахме се по стъпките през лабиринти с озадачаващи обозначения и разположение), а големи, мрачни репродукции на „Урок по анатомия“ току се появяваха неочаквано на някое кръстовище като зловещи пътепоказатели, все същият труп с разрязаната ръка, а отдолу — червени стрелки, на които пишеше: „В тази посока към операционната“.

Не приемах с особен възторг перспективата да гледам куп картини на холандци в тъмни дрехи, и когато бутнахме стъклената врата и влязохме — от екнещите коридори в тишината на настланите с мокет зали — първоначално реших, че сме се озовали на погрешното място. Стените грееха приглушено в топло, пищно сияние, с мекотата, придавана от вековете; но после всичко се обособи, придоби яснота, цвят и онази специфична, северна светлина; портрети, интериори, натюрморти, някои миниатюрни, други с величествени размери: дами със съпрузите си, дами с домашните си кученца, самотни красавици в бродирани рокли и внушителни търговци, изобразени сами, отрупани с кожи и скъпоценности. Опустошени след пиршество маси, обсипани с обелени ябълки и черупки от орехи; драпирани бродирани завеси и сребро; картини, съдържащи зрителни измами, по които пълзяха насекоми и се виждаха цветя с венчелистчета на ивици. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-странни и красиви ставаха картините. Обелени лимони, чиято втвърдена кора висеше от острието на ножа, виждаше се зеленикаво петно от плесен. Светлина се пречупваше в ръба на полупразна чаша.

— И тази обичам — прошепна майка ми, спирайки до мен пред малък, особено набиващ се в съзнанието натюрморт: бяла пеперуда на тъмен фон, пърхаща над червени плодове. Фонът — в наситено, шоколадовочерно — излъчваше навеждаща на размисъл топлина, навяваща мисли за претъпкани складове и за потока на времето.

— Те наистина са знаели как да уловят този преход, холандските художници — преминаването на зрелостта в гниене. Плодът е узрял, но няма да остане така, скоро ще го нападне тлението. А виж, особено тук — каза тя и се пресегна над рамото ми, проследявайки очертанието във въздуха с пръст — този преход, пеперудата. — Посипаната с прашец обратна част на крилцето изглеждаше толкова деликатна, че сякаш прашецът би оцветил пръстите й, ако го докоснеше. — Колко красиво го е представил. Неподвижност, криеща трепета на движението.

— Колко време му е отнело да я нарисува?

Майка ми, която бе пристъпила прекалено близо до картината, се отдалечи, за да я огледа — без да обръща внимание на дъвчещия дъвка охранител, който се взираше неотклонно в гърба й, защото бе привлякла вниманието му.

— Е, холандците са измислили микроскопа — отвърна тя. — Били са бижутери, шлифовали лещи. Държали са на най-дребните детайли, тъй като и най-мъничкото нещо има свое значение. Когато видиш мухи или други насекоми в някой натюрморт — увехнало листо, черно петно на ябълка — това означава, че художникът ти изпраща скрито послание. Казва ти, че живите същества не са вечни — че всичко е преходно. Насред живота сме в смъртта. Именно затова тези картини се наричат „натюрморт“ — мъртва природа. Може би не се забелязва на пръв поглед — мъничкото петънце сред цялата тази красота и цъфтеж. Но ако се загледаш по-внимателно, го виждаш.

Приведох се напред, за да прочета текста на табелката на стената, която уведомяваше дискретно, че художникът — Адриен Коорт, дати на раждане и смърт — неизвестни, не бил известен приживе, а творбите му получили признание едва през петдесетте години на двайсети век.

— Ей, мамо — казах, — видя ли това?

Но тя вече вървеше напред. Стаите бяха студени, притихнали, с ниски тавани — тук отсъстваха дворцовият шум и екот, присъщи на фоайето. Макар че изложбата бе привлякла прилично голям брой публика, тук все още се чувстваше спокойствието, бавния поток на времето в затънтено място; някаква тишина, сякаш бяхме попаднали във вакуум; чуваха се продължителни въздишки и резки ахвания, сякаш бяхме в аудитория, пълна със студенти на изпит. Вървях по петите на майка ми, докато тя се движеше на зигзаг от портрет към портрет, много по-бързо, отколкото обикновено на изложба, от цветя към масички за игра на карти и плодове, пренебрегвайки немалко от картините (четвърта поредна сребърна халба или поредният мъртъв фазан), и насочвайки се без колебание към други („Ето например Халс. Понякога става толкова банален с неговите пияници и слугини, но когато прави нещо, прави го. При него ги няма тази придирчивост, това изпипване на детайла — той работи «мокро в мокро», мазка след мазка, при него всичко е толкова бързо. Лицата и ръцете — наистина прекрасно предадени, той знае, че именно те привличат погледа, а виж дрехите — така леко нахвърляни, почти ескизни. Погледни как свободно и модерно работи с четката!“). Прекарахме доста време пред един портрет от Халс — момче, държащо в ръцете си череп („Не се дразни, Тио, но на кого прилича това момче според теб? На някой — тя подръпна отзад косата ми, — на когото му е време да се подстриже?“), а също и пред два големи портрета на пируващи офицери от Халс, за които тя ми каза, че били много прочути и имали огромно влияние върху Рембранд. („Ван Гог също обичал Халс. На едно място, пишейки за него, той казва: При Франс Халс има поне двайсет и девет нюанса на черното! Или бяха двайсет и седем?“) Следвах я като замаян от усещането за вървежа на времето, доволен от това колко бе погълната от картините, доколко сякаш не съзнаваше, че минутите си летят. Нашият половин час като че ли вече бе почти към края си; но все пак ми се искаше да се бавя, да я разсейвам, в детинската си надежда, че времето ще мине незабелязано и ще пропуснем изцяло часа на срещата.

— Що се отнася до Рембранд — продължи майка ми, — всички говорят за това, че творбите му са посветени на разума и просвещението, на зората на научните изследвания и така нататък, но мен ме побиват тръпки, когато ги гледам колко са учтиви и официални, как се тълпят край масата с трупа, сякаш край бюфета на някой коктейл. Макар че — тя посочи с пръст, — виждаш ли тези двамата, озадачените, в дъното? Те не гледат тялото, гледат към нас. Гледат теб и мен. Сякаш ни виждат, застанали пред тях, двама души от бъдещето. Стъписани са. „Какво правят тези хора тук?“ Много убедително. От друга страна — тя описа с пръст във въздуха очертанията на трупа — тялото далеч не е нарисувано натуралистично, ако се загледаш. Забелязваш ли странното сияние, което то излъчва? Почти като че ли става дума за аутопсия на извънземно. Виждаш ли как тази светлина озарява лицата на хората, които са свели погледи към него? Сякаш тялото излъчва собствена светлина? Той го рисува, придавайки му такива радиоактивни качества, защото трябва да привлече вниманието ни към него — иска то да се набива в очи. И ето тук — тя посочи разрязаната ръка — виждаш ли как привлича внимание, рисувайки я толкова голяма, диспропорционална по отношение на останалите части на тялото? Дори я е обърнал, така че палецът е от погрешната страна, забелязваш ли? Е, това не е случайно допусната грешка. Кожата е смъкната от ръката — това виждаме незабавно, нещо никак не е наред — но обръщайки палеца, той подчертава това усещане за нередност, прави го още по-силно, така че то се възприема подсъзнателно; нещо наистина, несъмнено не е наред, дори да не можем да преценим какво точно. Много хитър трик.

Стояхме зад тълпа азиатски туристи, пред нас имаше толкова много глави, че аз почти не виждах картината, но не ме беше грижа, защото бях забелязал онова момиче.

Тя също ме беше забелязала. Хвърляхме си по някой поглед, докато вървяхме из залите. Дори не бях в състояние да преценя какво толкова интересно намирах у нея, тъй като беше по-малка от мен и изглеждаше малко странно — изобщо не приличаше на момичетата, по които хлътвах обикновено, сериозни, сдържани красавици, които хвърляха презрителни погледи наоколо си и излизаха с големите момчета. Това момиче имаше яркочервена коса; движенията й бяха бързи, лицето й имаше остри черти и лукаво, странно изражение, а и цветът на очите й беше странен — златист, меденокафяв. И макар да беше прекалено слаба, сякаш се състоеше само от лакти, и в известен смисъл почти грозна, у нея имаше нещо, от което коленете ми омекваха. Тя размахваше ожулен калъф за флейта — сигурно беше от града, а не туристка, може би отиваше на урок по музика. А може и да не е така, мислех си, минавайки зад нея, докато вървях подир майка си към следващата зала; дрехите й бяха малко невзрачни, като че ли идваше от предградията; вероятно беше туристка. Но все пак се движеше по-уверено от повечето момичета, които познавах; и лукавите, невъзмутими погледи, които ми хвърляше, когато минаваше покрай мен, ме влудяваха.

Тътрех се подир майка си, слушайки думите й с половин ухо, когато тя спря пред една картина така рязко, че аз почти се блъснах в нея.

— О, извинявай! — каза майка ми, без да ме погледне, и отстъпи назад, за да си осигури повече пространство. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой бе насочил лъч светлина към него.

— Това е картината, за която ти говорех — каза тя. — Не е ли удивителна?

Сведох глава към майка си в израз на внимание към думите й, но очите ми се плъзнаха обратно към момичето. С нея вървеше някакъв смешен стар, белокос чешит — ако се съдеше по острите му черти, подобни на нейните, трябва да й беше роднина, може би дядо; с пепитено палто и дълги, тесни обувки с връзки, които блестяха като стъкло. Очите му бяха сближени, носът — закривен надолу като птичи клюн; той накуцваше — всъщност цялото му тяло беше изкривено на една страна, едното му рамо беше по-високо от другото; ако това изкривяване беше още малко по-изявено, би могъл да мине за гърбав. Но независимо от всичко от него се излъчваше някаква елегантност. Накуцваше весело, дружелюбно край момичето, личеше си, че я обожава — накланяше глава към нея, внимавайки къде стъпва.

— Това е може би първата картина, която обикнах истински — казваше майка ми. — Няма да повярваш, но я открих в една книга, която вземах от градската библиотека, когато бях дете. Седях на пода до леглото си и я гледах с часове, напълно очарована — от този дребосък! Искам да кажа, удивително е колко много може да се научи за една картина, когато прекарваш дълго време с репродукцията й, дори ако репродукцията не е толкова добра. Започнах с това, че обикнах птицата — така, както се обиква домашен любимец, нещо подобно, а впоследствие се влюбих и в начина, по който тя е нарисувана — тя се засмя. — Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен. Всеки път, когато отворех неволно на тази страница, затварях книгата с трясък.

Момичето и старецът бяха застанали близо до нас. Смутен от близостта им, аз се приведох напред и се взрях в картината. Беше малка, най-малката в изложбата, а и най-простичката: жълтопера птичка, изобразена на обикновен, светъл фон, тъничкото й като клонка краче бе привързано към поставката, на която бе кацнала.

— Той бил ученик на Рембранд и учител на Вермеер — каза майка ми. — А тази единствена, малка картина всъщност е липсващото звено от веригата, която ги свързва — тази чиста, ясна дневна светлина, тук можеш да видиш откъде Вермеер е взел своята светлина. Разбира се, като дете не знаех за историческата стойност на картината, а и това не ме вълнуваше. Но тя съществува.

Отстъпих назад, за да огледам по-добре картината. Образът на малкото създание беше откровен и реалистичен — в него нямаше нищо сантиментално; а нещо в спретнатото, стегнато, сгушено в себе си телце — в живия му, бдителен поглед, ме караше да си спомням снимки на майка ми като дете: птичка с тъмна шапчица и нетрепващ поглед.

— Това е прочута трагедия в историята на Холандия — казваше майка ми. — Голяма част от града била унищожена.

— Кое?

— Трагедията в Делфт. Когато загинал Фабрициус. Не чу ли учителката, която разказваше на децата тази история?

Бях го чул. Сред картините имаше три ужасни пейзажа, дело на художник на име Егберт ван дер Пул, различни аспекти на една и съща опожарена пустош: руини от изгорели къщи, вятърна мелница с изпокъсани криле, задимено небе, в което кръжаха врани. Някаква дама с делови вид обясняваше на висок глас на група ученици на прогимназиална възраст как през седемнайсети век в Делфт се взривила фабрика за барут, и че художникът бил толкова преследван и измъчван от мисълта за гибелта на неговия град, че постоянно я рисувал.

— Е, този Егберт бил съсед на Фабрициус, той почти се побъркал след експлозията, поне на мен така ми се струва, но Фабрициус загинал и ателието му било унищожено. Заедно с почти всички негови картини — с изключение на тази — тя сякаш чакаше аз да кажа нещо, но тъй като не проговорих, продължи: — Той е един от най-големите художници на своето време, а това е една от най-великите епохи на живописта. Бил е много, много прочут по онова време. Но е тъжно, защото са оцелели само пет-шест от всички негови произведения. Всичко останало е изгубено — всичко, което е създал.

Момичето и дядо му стояха тихо наблизо, заслушани в думите на майка ми, а това ме смути донякъде. Отклоних поглед, а после — неспособен да се удържа — погледнах отново към тях. Стояха съвсем наблизо, толкова близо, че ако протегнех ръка, бих могъл да ги докосна. Тя побутваше стареца и го подръпваше за ръкава, дърпаше ръката му, за да му пошепне нещо в ухото.

— Така или иначе, ако питаш мен — продължаваше майка ми, — това е най-забележителната картина в цялата изложба. Фабрициус показва нещо, което е открил съвсем сам, което не е било познато на нито един художник на света преди него — дори на Рембранд.

Много тихо — толкова тихо, че едва я чух — момичето прошепна:

— Цял живот ли е трябвало да прекара така?

Бях си задал същия въпрос: привързаното краче, верижката изглеждаха ужасно; дядото й отговори нещо тихо, но майка ми (която като че ли изобщо не ги забелязваше, макар да стояха точно до нас) отстъпи назад и каза:

— Толкова загадъчна картина, и толкова проста. Всъщност излъчва нежност — сякаш те подканва да приближиш, нали? След всички тези мъртви фазани, покрай които минахме — това мъничко, живо създание.

Позволих си отново да хвърля крадешком поглед към момичето. Тя беше отпуснала тежестта си на един крак, извъртяла бедрото си на една страна. После — съвсем внезапно — се обърна и срещна погледа ми; объркан, почувствах как сърцето ми подскочи и извърнах очи.

Как ли се казваше? Защо не беше на училище? Бях се опитал да прочета името, надраскано на калъфа на флейтата, но дори когато се привеждах дотолкова, колкото се осмелявах, за да не бъда забелязан, не успявах да разчета смелите, остри букви, по-скоро изрисувани, отколкото изписани с маркер — като надпис, надраскан със спрей на вагон в метрото. Второто име беше късо, само от четири или пет букви; първата приличаше на P — а може би беше R?

— Да, несъмнено, хората умират — говореше майка ми. — Но сърцето ме боли, когато си помисля как ненужно губим различни неживи неща. От обикновена небрежност. В пожари, войни. Партенонът, ползван като склад за амуниции. Мисля си, че всяко нещо, което сме успели да спасим в хода на историята, е истинско чудо.

Дядото се беше отдалечил на разстояние от няколко картини, но момичето се бавеше, вървеше на няколко крачки зад него, и постоянно поглеждаше към майка ми и мен. Имаше прекрасна кожа: млечнобяла, ръцете й бяха сякаш изваяни от мрамор. Фигурата й беше спортна, но беше прекалено бледа за тенисистка; може би беше балерина или тренираше гимнастика, или може би дори скокове във вода — може би тренираше до късно в сенчести закрити басейни, сред кънтящо ехо, отражения и тъмни облицовъчни плочи. Представих си я как скача, изопнала гърди, с изпънати пръсти на краката, гмурва се безшумно към дъното на басейна, в лъскав черен бански костюм, а мехурчетата кипят и се отправят нагоре, отделяйки се от малкото й, стегнато телце.

Защо се вманиачавах така по отношение на някои хора? Нормално ли беше да се вкопчвам така трескаво в непознати, с такива живи фантазии за тях? Не ми се вярваше. Невъзможно ми бе да си представя как някакъв произволно подбран минувач от улицата развива точно такъв интерес към мен. И все пак, това беше основната причина да влизам в онези къщи заедно с Том: непознатите ме привличаха неудържимо, исках да знам каква храна ядат и от какви чинии се хранят, какви филми гледат и каква музика слушат, да надничам под леглата им и в тайните им чекмеджета, в нощните им шкафчета и в джобовете на палтата им. Често срещах по улиците интересни хора и мислите за тях нарушаваха спокойствието ми дни наред, представях си как живеят, съчинявах разни истории за тях, докато пътувах с метрото или автобуса през града. Бяха минали години, а аз не бях престанал да мисля за тъмнокосите деца в униформа на едно католическо училище — бяха брат и сестра; бях ги видял веднъж на гарата Гранд Сентръл буквално да се опитват да откопчат баща си от вратата на някакъв долнопробен бар, дърпайки го за ръкавите на сакото. Не бях забравил и онова крехко момиче с цигански черти в инвалидната количка пред хотел „Карлайл“, което говореше задъхано на италиански, обръщайки се към пухкавото кученце в скута си, докато някакъв отракан на вид господин със слънчеви очила (баща й? бодигард?), застанал зад инвалидната количка, разговаряше явно за някакви сделки по телефона си. В продължение на години превъртах тези непознати в мислите си, питах се кои ли са, какъв ли е животът им, и сега знаех, че ще се прибера у дома и ще продължавам да си задавам въпроси за това момиче и дядо му по същия начин. Старецът имаше пари; личеше си по облеклото му. Защо бяха само двамата? Откъде ли бяха? Може би бяха представители на някоя от старите, разклонени нюйоркски фамилии — музиканти, учени, някое от онези многобройни семейства от Уест Сайд с интерес към изкуствата, каквито може да бъдат срещнати около университета „Кълъмбия“ или на матинета в „Линкълн Сентър“. А може би този грозноват, благовъзпитан старец изобщо не й беше дядо. Възможно бе да е учител по музика, а тя да е феноменална изпълнителка на флейта, открита от него в някой малък градец и доведена тук, за да свири в „Карнеги Хол“…

— Тио? — каза внезапно майка ми. — Чу ли какво говорех?

Гласът й ме накара да се върна отново към себе си. Бяхме в последната зала от изложбата. По-нататък беше магазинът с картички и сувенири, касата, лъскави редици с албуми — а майка ми за съжаление не беше забравила да следи времето.

— Трябва да погледнем дали още вали — казваше тя. — Остава ни още малко време — хвърли поглед към часовника, после погледна покрай мен към стрелката, сочеща изхода, — но си мисля, че ще е по-добре да сляза долу, за да се опитам да открия нещо за Матилд.

Забелязах как момичето наблюдава майка ми, докато тя говореше — очите му се плъзгаха любопитно по гладката й, тъмна коса, прибрана в опашка, по пристегнатия в кръста лъскав бял шлифер — и за момент ми се стори вълнуващо да я видя така, както я виждаше момичето, като една непозната. Дали бе забелязала, че носът на майка ми беше съвсем лекичко изкривен накрая, там, където го беше счупила, когато паднала от едно дърво като дете? Или как черните кръгове около светлосините ириси на очите й придаваха малко диво изражение, напомняха на животно, вперило поглед в плячката си някъде сред пусто поле.

— Знаеш ли — майка ми хвърли поглед през рамо, — ако нямаш нищо против, може да изтичам обратно, за да хвърля набързо още един поглед на „Урок по анатомия“, преди да си тръгнем. Не можах да се доближа до картината, а се опасявам, че може и да не успея да дойда втори път, преди да закрият изложбата — и тя тръгна, с бързо потракващи токчета, после се обърна, сякаш казваше: идваш ли с мен?

Това беше толкова неочаквано, че за миг не съобразих какво да кажа.

— Ммм — отвърнах, възвръщайки си присъствието на духа, — ще се срещнем в магазина.

— Добре — каза тя. — Ще ми купиш няколко картички, нали? Ще се върна след минутка.

И продължи забързано нататък, преди да успея да й отговоря. С бясно туптящо сърце, без да мога да повярвам на късмета си, гледах как тя се отдалечава бързо от мен в белия си шлифер. Ето го, това беше моят шанс да заговоря момичето; но какво бих могъл да й кажа, мислех трескаво, какво да й кажа? Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, поех си един-два пъти дъх, за да се успокоя и — с бълбукаща в стомаха възбуда — се обърнах към нея.

Но установих стъписано, че нея вече я нямаше. Погледнах нервно към пустия вход на залата. После пъхнах още по-надълбоко ръцете си в джобовете, и с пламнало лице тръгнах демонстративно по цялата дължина на галерията. Минутите минаваха; всеки момент майка ми щеше да се върне; и макар да знаех, че няма да събера смелост да се доближа до момичето и действително да му кажа нещо, можех поне да го огледам добре за последен път. Наскоро бях останал буден до късно, за да гледаме двамата с майка ми „Гражданинът Кейн“, и бях особено запленен от идеята, че човек може да забележи някоя очарователна непозната, разминавайки се с нея, и да я помни до края на живота си. Някой ден и аз можеше да стана като стария човек от филма, облегнат назад в креслото си с поглед, зареян надалеч, и да разказвам: „Да, това беше преди петдесет години, и аз никога повече не видях червенокосото момиче, но знаете ли какво? През всичкото това време не е минал и месец, през който да не съм мислил за нея.“

Бях стигнал до средата на галерията, когато се случи нещо странно. Един от охранителите в галерията излезе тичешком през отворената врата на сувенирния магазин в далечината. Носеше нещо в ръце.

Момичето видя същото. Златистокафявите й очи срещнаха моите — погледът й беше стреснат, питащ.

Внезапно още един охранител изскочи от магазина. Беше вдигнал ръце нагоре и крещеше.

Хората започнаха да вдигат глави. Зад мен някой произнесе „О!“ със странен, безизразен тон. И в следващия миг страховит, оглушителен трясък разтърси залата.

Старецът — по лицето му бе изписано недоумение — залитна и падна встрани. Протегнатата му ръка с разперени възлести пръсти беше последното, което помня, че видях. Почти в същия миг проблесна черна светкавица, около мен заваляха и се завъртяха отломки, гореща въздушна струя връхлетя с рев към мен и ме отхвърли в другия край на залата. Дълго време след това не съзнавах нищо друго.

v.

Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, ми се стори, че лежа по корем в пясъчника на някаква потънала в мрак детска площадка — на непознато за мен, запустяло място. Банда недорасли грубияни се бяха струпали около мен и ме ритаха в ребрата и по тила. Вратът ми беше извит на една страна, не ми стигаше дъх, но това не беше най-лошото — в устата ми имаше пясък, вдишвах пясък.

Чувах как момчета мърмореха: „Ставай, задник такъв.“

„Виж го, виж го само.“

„Нищо не разбира.“

Претърколих се, скривайки главата си с ръце, и тогава — с леко, сюрреалистично стъписване — видях, че наоколо няма никой.

За миг останах да лежа така, прекалено зашеметен, за да се раздвижа. Някъде отдалеч се носеше приглушен шум на алармени звънци. Колкото и странно да ми се струваше това, все още имах чувството, че лежа в ограден със зидове двор на някакъв забравен от Бога строителен обект.

Някой ме беше пребил доста сериозно: цялото тяло ме болеше, ребрата ми бяха натъртени, главата си чувствах така, сякаш някой я беше ударил с оловна тръба. Раздвижвах челюстта си и се опитвах да бръкна в джобовете си, за да разбера дали са ми останали пари за билет до вкъщи, когато изведнъж осъзнах, че нямам никаква представа къде се намирам. Лежах неподвижен, осъзнавайки все по-ясно, че нещо много страшно се е объркало. Светлината не беше такава, каквато трябваше да бъде, същото важеше и за въздуха: лют и режещ, изпълнена с химикали мъгла, която изгаряше гърлото ми. Дъвката в устата ми беше пълна с пясък, и когато — с блъскащо се в гърдите ми сърце — се обърнах по корем, за да я изплюя, установих, че гледам, примигвайки, през пелени от дим, към нещо толкова непознато, че известно време останах неподвижен.

Намирах се в бяла пещера с назъбени стени. От тавана й висяха и се полюшваха парцали. Подът беше посипан и задръстен от купчини сиво вещество, подобно на скали от луната, осеян с натрошено стъкло и чакъл, с донесени сякаш от ураган боклуци, тухли и сгурия, и с хартиени късове, покрити с тънък слой прашец като с ранен скреж. Високо отгоре лъчите на две лампи пробиваха прахта като неправилно насочени светлини на фарове в мъгла — разкривени, едната обърната нагоре, а другата — килната настрана, и хвърляха наклонени сенки.

Ушите ми пищяха, но и цялото ми тяло сякаш бе изпълнено със звън, изключително смущаващо усещане — костите ми, мозъкът и сърцето, всичко вибрираше като ударена камбана. Слабо, сякаш много отдалече, механичният писък на алармите продължаваше да ехти, непрекъснат и безличен. Почти не можех да преценя дали звукът идва отвън или извира от мен. Натрапваше се чувството, че съм изоставен сред някакво зимно мъртвило. Накъдето и да погледнех, всичко си оставаше необяснимо.

Изправих се сред порой от песъчинки, подпирайки се с ръка на някаква не напълно вертикална повърхност, и примижах от болката в главата. В наклоненото пространство, в което се намирах, имаше някаква дълбоко залегнала нередност. От една страна, пелена от дим и прах бе провиснала в безмълвна неподвижност, от друга — всякакви разпокъсани материи висяха разбъркано от мястото, където би трябвало да бъде таванът или покривът.

Челюстта ме болеше; лицето и коленете ми бяха изпонарязани; чувствах устата си отвътре като гласпапир. Примигвайки, забелязах сред хаоса една маратонка; преспи от някакъв ронлив материал, покрити с тъмни петна; разкривен алуминиев бастун. Стоях, залитайки, зашеметен, кашлях и не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да направя, когато изведнъж ми се стори, че зазвъня телефон.

За момент не бях сигурен; заслушах се внимателно; и тогава телефонът пропя отново — мелодията звучеше малко неестествено, далечна, забавена. Заопипвах несръчно из разрухата около мен — измъквайки потънали в прах детски чантички и леки раници, отдръпвайки рязко ръце, когато докоснех нещо горещо или къс счупено стъкло, все по-обезпокоен от начина, по който купчините отломки поддаваха под краката ми на места и от меките, неподвижни купчини, които бях забелязал с периферното си зрение.

Дори след като се убедих, че не съм чул никакъв телефон, че шумът в ушите ми ме е заблудил, продължавах да търся, вкопчен с немислещата упоритост на робот в тези механични жестове. Сред химикалки, дамски чанти, портфейли, счупени очила, хотелски карти, пудриери, парфюми и лекарски рецепти (Ройтман, Андреа, алпразолам, 25 мг.), открих връзка ключове с фенерче на нея и неработещ телефон — зареден наполовина, без обхват, който пуснах в сгъваемата найлонова пазарска торба, която бях открил в някаква дамска чанта.

Задъхвах се, полузадушен в прахта от мазилка, главата ме болеше така, че едва гледах. Искаше ми се да седна, но нямаше къде.

Тогава зърнах бутилка с вода. Очите ми се стрелнаха бързо и се залутаха из хаоса, докато я видях отново, на около петнайсет фута от мен, полузаровена в купчина боклуци; мернах само частица от етикета, познат оттенък на мразовито синьо.

Тежко, с усилие, сякаш газех из сняг, започнах да снова и лъкатуша сред отломките, а под стъпките ми боклуците се трошаха с остро изпукване, като лед. Но не бях стигнал много далеч, когато с ъгълчето на окото си забелязах някакво движение на пода, набиващо се на очи сред общата неподвижност, раздвижване на бяло в бяло.

Спрях. После изгазих още няколко крачки напред. Беше мъж, проснат по гръб, покрит от глава до пети с прах. Беше така добре скрит в разрухата, покрита със ситна като пудра пепел, че формата му се очерта едва след миг: варовикова фигура на фон от варовик, той се опитваше да се изправи, досущ като статуя, съборена от пиедестала си. Когато наближих, видях, че човекът беше стар и много слаб, фигурата му беше разкривена, сякаш беше гърбав; косата му — доколкото я имаше — стърчеше право нагоре; едната страна на лицето му беше изпъстрена с грозни петна от изгаряне, а главата му над едното ухо представляваше ужасяваща, лепкава черна маса.

Когато се добрах до мястото, на което лежеше той — неочаквано бързо — той посегна бързо с побелялата си от мазилка ръка и се вкопчи в ръката ми. Обзет от паника, се дръпнах назад, но той ме стисна още по-здраво, и започна да кашля, да кашля влажно, мъчително.

Къде…?, питаше сякаш той. Къде…? Опитваше се да погледне нагоре към мен, но главата натежаваше на врата му и той отпускаше брадичка на гърдите си, така че се налагаше да се взира към мен изпод вежди като хищник. Но очите на обезобразеното му лице бяха интелигентни и пълни с отчаяние.

— О, Господи — казах, навеждайки се да му помогна, — чакайте, чакайте — а после млъкнах, защото не знаех какво да правя. Долната половина на тялото му лежеше на пода, усукана като куп мръсни дрехи. Той се подпря на ръце — енергично, стори ми се, устните му се задвижиха, продължаваше да се опитва да се изправи. От него се носеше остър мирис на изгоряла коса и изгоряла вълна. Но долната част на тялото му сякаш бе отделена от горната; той се закашля и се строполи обратно.

Озърнах се в опит да се ориентирам, объркан поради удара по главата, без никаква представа от времето, не знаех дори ден ли е или нощ. Величествената пустота на това място ме озадачаваше — рядко срещаната височина на пространството, изпълнено с пластове дим, които се преплитаха и издуваха, издигайки се като тенти към мястото, където би трябвало да бъде таванът (или небето). Но макар все така да нямах представа къде се намирам и защо съм тук, все пак разрухата наоколо будеше у мен някакви спомени за видяно на кино тичане в светлината на аварийни лампи. Бях гледал по интернет кадри от взривяването на един хотел в пустинята, и на тези кадри подобните на кутийки от пчелна пита стаи бяха застинали в подобна ярка светлина.

Тогава си спомних за водата. Отстъпих назад, оглеждайки се навсякъде около себе си, докато сърцето ми подскочи, защото бях видял отново синия проблясък в прахта.

— Вижте — казах и започнах да отстъпвам. — Аз просто…

Старецът ме гледаше едновременно с надежда и с отчаяние, като умиращо от глад куче, което няма сили да върви.

— Не… чакайте. Ще се върна.

Залитах като пиян сред отломките — сновях, ровех се, газех, повдигайки високо колене, сред най-различни вещи, лутах се сред тухли, цимент, обувки, чанти и цели обгорели късове, които предпочитах да не заглеждам по-отблизо.

Бутилката беше пълна почти догоре и гореща на пипане. Но още при първата глътка гърлото ми пое инициативата и аз бях изгълтал почти половината — топла като вода за миене, с вкус на пластмаса, преди да осъзная какво върша, да си наложа да я затворя и да я поставя в торбата, за да я отнеса при него.

Коленичих край стареца. В коленете ми се забиваха камъни. Той трепереше, дишането му беше хрипливо и неравно; погледът му не срещаше моя, а се луташе някъде нагоре и се спираше с капризно упорство върху нещо, което аз не виждах. Опитвах се да извадя бутилката с вода, когато той протегна ръка и докосна лицето ми. Внимателно, със старите си, костеливи пръсти, той отметна косата от очите ми, измъкна една стъклена тресчица, забила се във веждата ми, после ме потупа по главата.

— Хайде, хайде — гласът му беше много слаб, много скърцащ, много сърдечен, от гърдите му се изтръгваше ужасяващо свирене. Двамата се гледахме в продължение на един дълъг миг, който никога не забравих — приличахме всъщност на две животни, срещнали се по здрач — и тогава сякаш в очите му просветна ясна, красива искра и аз видях създанието, което той бе в действителност — а и той, струва ми се, видя мен. За миг между нас възникна жужаща връзка, сякаш бяхме два свързани двигателя.

После той се отпусна назад, толкова тежко, та за миг реших, че е издъхнал.

— Ето — казах смутено, пъхвайки ръка под раменете му, — така е добре.

Повдигнах главата му, доколкото можах, и му помогнах да отпие от бутилката. Той успя да глътне много малко, остатъкът се стече по брадичката му.

Отново се отпусна назад. Усилието се оказа прекалено голямо за него.

— Пипа — произнесе той с усилие.

Сведох поглед към обгореното му, зачервено лице, развълнуван от нещо познато в очите му, които бяха ръждивокафяви и ясни. Бях го видял по-рано. Бях видял и момичето видях я като на моментна фотография, с чистите цветове на есенни листа: ръждивокафяви вежди, меденозлатисти очи. Неговите очи отразяваха нейните. Къде беше тя?

Той се опитваше да каже нещо. Напуканите му устни се движеха. Искаше да знае къде е Пипа.

Поемаше с усилие дъх, гърдите му хриптяха.

— Вижте — казах разтревожено, — опитайте се да лежите спокойно.

— Трябва да вземе метрото, така ще е по-бързо. Освен ако не я докарат с кола.

— Не се безпокойте — казах аз и се приведох по-близо до него. Не се притеснявах. Бях убеден, че някой скоро ще се добере до нас. — Ще почакам, докато дойдат.

— Толкова си мил — ръката му (студена, суха като пепел) стисна моята. — Не те бях виждал, откакто беше малко момче. Но последния път, когато разговаряхме, беше вече пораснал.

— Но аз съм Тио — отвърнах, след като замълчах смутено за миг.

— Разбира се — погледът му беше уверен и сърдечен, също като ръкостискането му. — И съм уверен, че направи възможно най-добрия избор. Онзи Моцарт е толкова по-приятен от Глук, не мислиш ли?

Не знаех какво да отговоря.

— И за двама ви ще бъде по-лесно. Толкова сурово се отнасят с вас, децата, на прослушвания… — закашля се. Устните му овлажняха от гъста, червена кръв. — Не дават втора възможност.

— Чуйте ме… — струваше ми се нередно да го оставям да ме мисли за някой друг.

— О, но вие свирите толкова прекрасно, и двамата. Онази пиеса в сол мажор. Все се върти в главата ми. Леко, леко, съвсем на косъм…

Той изтананика няколко ноти, безформена фраза. Песен. Беше песен.

— … и сигурно съм ти разказвал как ходех на уроци по пиано при онази стара арменка? На палмата живееше един зелен гущер, зелен като ментов бонбон, обичах да го търся… шмугваше се по перваза на прозореца… вълшебни светлинки в градината… du pays saint8… стигаше се за двайсет минути пеш, но ми се струваше, че изминавам цели мили…

Той притихна за кратко; чувствах как разумът му се отдалечава от мен, въртейки се като листо в поток. После водата го върна обратно и той отново дойде на себе си.

— А ти? На колко години си сега?

— Тринайсет.

— Във френския лицей?

— Не, училището ми е в Уест Сайд.

— И по-добре, бих казал. Всички тези часове по френски! Прекалено много лексика за едно дете. Nom et prenom9, животински видове и тяхната еволюция. А всъщност е просто форма на колекциониране на насекоми.

— Моля?

— В „Гропис“ винаги говореха на френски. Помниш ли „Гропис“? С раирания чадър и сладоледа с шамфъстък?

Раиран чадър. С това главоболие ми беше трудно да мисля. Погледът ми се плъзна към дългата пукнатина в скалпа му, покрита с тъмна спечена кръв, като рана от брадва. Все повече осъзнавах присъствието на страшните форми, наподобяващи човешки тела, търкалящи се сред отломките, тъмни, неясни едри очертания, тълпящи се около нас, сред вездесъщия мрак, на тези тела, подобни на парцалени кукли, и все пак този мрак създаваше впечатлението, че можеш да отплаваш по него, излъчваше някаква сънливост, пенлива диря, която кипеше и се губеше в студен, черен океан.

Внезапно почувствах, че нещо се е объркало сериозно. Той беше дошъл на себе си и ме разтърсваше. Ръцете му пърхаха. Искаше нещо. Опита да се изправи, поемайки си дъх със свирене.

— Какво има? — попитах, отърсвайки се, за да се съвзема. Той дишаше тежко, развълнуван, подръпваше ръката ми. Изправих се уплашено и се озърнах, очаквайки да видя наближаването на някаква нова опасност — оголени жици, пожар, таван, който може всеки момент да рухне.

Той сграбчи ръката ми. Стисна я силно и успя да каже:

— Не тук.

— Какво?

— Не я оставяй тук. Не — погледът му се плъзна покрай мен, той се опитваше да посочи към нещо. — Вземи я оттук.

— Моля ви, легнете…

— Не! Те не бива да я видят — той настояваше трескаво, стиснал здраво ръката ми, опитваше се да се изправи. — Откраднали са килимите, ще я отнесат в сградата на митницата…

Видях, че сочи към един покрит с прах правоъгълен къс картон, практически неразличим сред нацепените греди и боклука, по-малък от моя лаптоп у дома.

— Това ли? — попитах и погледнах по-отблизо. По картона се виждаше накапан восък, беше облепен с неравномерно разхвърляни етикети. — Това ли искате?

— Моля те — той стисна здраво клепачи. Беше разстроен, кашляше така силно, че едва успяваше да говори.

Пресегнах се и хванах картона за ръба. Стори ми се учудващо тежък за малките си размери. От единия му край висеше дълга треска от счупена рамка.

Прекарах ръкав по прашната повърхност. Малка жълта птичка, избледняла под слоя бял прах. Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен.

Разбирам, отвърнах сънливо. Обърнах се с картината в ръка, за да й я покажа, и тогава осъзнах, че тя не е тук.

Или по-скоро — и беше, и не беше. Част от нея беше тук, но тази част беше невидима. Невидимата част беше важната. Това беше нещо, което не бях разбирал никога досега. Но когато се опитах да го кажа на висок глас, думите прозвучаха объркано и като ледена плесница ме блъсна съзнанието, че греша. И двете части трябваше да бъдат заедно. Не беше възможно да имаш едната част без другата.

Потърках челото си с ръка и се опитах да прочистя с примигване прахта от очите си, а после, с огромно усилие, сякаш повдигах прекалено голяма за мен тежест, се опитах да настроя правилно ума си. Къде беше майка ми? В един момент бяхме трима и един от тези трима души — в това бях доста уверен — беше тя. А сега бяхме само двама.

Зад мен старият човек беше започнал отново да кашля и да се тресе с неконтролируема настоятелност, опитваше се да говори. Пресягайки се назад, аз се опитах да му дам картината.

— Ето — казах, а после, обръщайки се към майка си — към мястото, на което ми се бе сторило, че е тя, — ще се върна след минута.

Но картината не бе онова, което той искаше. Той я отблъсна капризно, набутвайки я отново в ръцете ми, и забърбори нещо. Дясната част от главата му беше до такава степен подгизнала от лепкава кръв, че едва виждах ухото му.

— Какво? — попитах, но продължавах да мисля за майка си — къде беше тя? — Моля?

— Вземи я.

— Вижте, аз ще се върна. Трябва да… — не можех да го произнеса, не докрай, но майка ми искаше да се прибера у дома, незабавно, трябваше да се видя там с нея, това беше нещо, което тя бе подчертала съвсем ясно.

— Вземи я със себе си! — той тикаше картината в ръцете ми. — Върви! — Опитваше се да седне. Очите му блестяха диво; възбудата му ме плашеше. — Взеха всички електрически крушки, разрушиха половината къщи по улицата…

Капка кръв се стече по брадичката му.

— Моля ви — казах, протягайки колебливо ръце — боях се да го докосна. — Моля ви, легнете…

Той поклати глава, опита се да каже нещо, но усилието го накара да рухне, раздирайки се от влажна, мъчителна кашлица. Когато избърса устата си, видях по опакото на ръката му широка ивица кръв.

— Някой идва — не бях уверен в думите си, но не знаех какво друго да кажа.

Той ме погледна право в лицето, търсейки някакъв проблясък на разбиране, а когато не го откри, отново започна да се мъчи да стане.

— Пожарът — каза той с бълбукащ глас. — Вилата в Ма’ади. On a tout perdu10.

Той отново млъкна и се закашля. Мехурчета червеникава пяна се появиха от ноздрите му. Насред цялата тази нереална картина, сред каменни грамади и пречупени монолити, изпитах като насън чувството, че не съм оправдал очакванията му, че поради несръчността и незнанието си съм се провалил в изпълнението на някаква задача като онези от приказките. Въпреки че никъде сред тези разпилени камъни не се виждаше огън, аз запълзях и пъхнах картината в найлоновата торба, за да не може той да я вижда, след като видът й го разстройваше толкова много.

— Не се безпокойте — казах. — Аз ще…

Той се беше успокоил. Постави ръка върху китката ми, погледът му беше ясен и спокоен, и аз почувствах студения полъх на едно неразумно съждение. Бях направил онова, което се очакваше от мен. Всичко щеше да бъде наред.

Докато се наслаждавах на задоволството, дарявано от тази преценка, старецът стисна успокояващо китката ми, като че ли бях произнесъл на глас разсъжденията си. Ще се измъкнем оттук, каза той.

— Знам.

— Увий я във вестници и я постави на самото дъно на куфара, скъпи. При другите редки и ценни вещи.

От облекчението, че той се е успокоил, и поради изтощението от болката в главата споменът за майка ми трепна с крилца и отлетя като нощна пеперуда, аз се разположих до него и притворих очи, обзет от странно усещане за удобство и сигурност. Сякаш отплавах в някакъв сън. Той говореше малко несвързано, под нос: чуждестранни имена, цифри и суми, няколко думи на френски, но предимно на английски. Някакъв човек щял да дойде да види мебелите. Абду щял да има неприятности, защото хвърлял камъни. И все пак, всичко това сякаш имаше смисъл, аз виждах градината с палми, пианото и зеления гущер на стъблото на едно дърво, сякаш прелиствах албум с фотографии.

Помня, че в един момент попита „Ще успееш ли да се прибереш сам, момчето ми?“.

— Разбира се — лежах на пода до него, главата ми беше на едно ниво с изкривената му гръдна кост, така че можех да чувам всеки хрип и всяко секване на дъха му. — Пътувам сам всеки ден.

— А къде каза, че живееш сега?

Ръката му почиваше на главата ми, съвсем леко, както човек поставя ръка на главата на обичано куче.

— Източна Петдесет и седма улица.

— О, да! Близо до Le Veau d’Or11, нали?

— Да, на няколко преки.

Le Veau d’Or беше ресторант, който майка ми обичаше да посещава навремето, когато имахме пари. Там за първи път бях ял охлюви, там отпих за първи път Marc de Bourgogne12 от чашата на майка ми.

— Към Парк Авеню, така ли беше?

— Не, по-близо до реката.

— Достатъчно близо е, момчето ми. Сладкиши от разбит белтък, хайвер… Как се влюбих в този град първия път, когато го видях! Но вече не е същото, нали? Всичко ми липсва ужасно, а на теб? Балконът и…

— Градината — обърнах се да го погледна. Парфюми и мелодии. Затъвайки в недоумение като в блато, започнах да си мисля, че е бил близък приятел на семейството, за чието съществувание съм забравил, някакъв отдавна изгубен роднина на майка ми…

— О, майка ти! Милата! Никога няма да забравя първия път, когато дойде у нас да свири. Беше най-красивото малко момиченце, което съм виждал някога.

Откъде бе разбрал, че мисля за нея? Понечих да го попитам, но той бе заспал. Очите му бяха затворени, но дишаше бързо и тежко, сякаш тичаше, за да се спаси от нещо.

Аз самият се унасях — в ушите ми отекваше дразнещ звънтеж, в устата си чувствах метален вкус, като че ли бях на зъболекар — и можеше да изпадна отново в безсъзнание и да си остана така, ако в някакъв момент той не ме беше разтърсил силно, и аз се стреснах, обзет от паника. Старецът мънкаше нещо и подръпваше показалеца си. Беше смъкнал пръстена си, масивен златен пръстен с гравиран камък; опитваше се да ми го даде.

— Вземете го, не го искам — казах и се отдръпнах плахо. — Защо правите това?

Но той го притисна в дланта ми. Дишаше грозно, с бълбукане.

— Хобарт и Блакуел — произнесе старецът. Гласът му звучеше така, като че ли се давеше, но не в нещо, което го заобикаляше, а в нещо, което го изпълваше. — Звъни на зеления звънец.

— Зеления звънец — повторих колебливо.

Главата му се залюшка напред-назад, като че ли беше мъртвопиян, устните му трепереха. Премреженият му, невиждащ поглед се плъзна по мен и ме накара да изтръпна.

— Кажи на Хоуби да се махне от магазина — каза той с мъка.

Гледах невярващо кръвта, която се стичаше на струйка от ъгъла на устата му. Беше разхлабил вратовръзката си, дърпайки я рязко; казах „дайте“ и посегнах да помогна, но той бутна ръцете ми настрана.

— Да заключи касата и да се маха! — хриптеше той. — Баща му е пратил някакви хора да го пребият…

Той подбели очи; клепачите му трепнаха. После сякаш се спихна, стана почти плосък, като че ли въздухът бе изсмукан от него, изминаха трийсет секунди, четиридесет, през които приличаше на куп стари дрехи, но после — така рязко, че подскочих — гръдният му кош се изду шумно като ковашки мях и той изкашля на тласъци съсирена кръв, опръсквайки ме от глава до пети. Поизправи се на лакти, доколкото му стигаха силите — и в продължение на трийсет секунди диша тежко като куче, гърдите му се повдигаха трескаво, нагоре-надолу, нагоре-надолу, беше впил очи в нещо, което аз не виждах, стискайки през цялото време ръката ми, сякаш, ако успееше да не я изпусне, всичко щеше да бъде наред.

— Добре ли сте? — попитах — с трескава настоятелност, почти разплакан. — Чувате ли ме?

Докато старецът се бореше и се мяташе като риба на сухо, аз държах главата му, или поне се опитвах да го сторя, но не знаех как и се боях да не му причиня болка, а през цялото време той стискаше ръката ми така, сякаш беше провесен от покрива на висока сграда и щеше всеки момент да падне. Всеки дъх бе съпроводен от отделно, гъргорещо надигане на гърдите, сякаш повдигаше тежък камък с огромно усилие, а после го изпускаше, отново и отново. За миг ме погледна право в очите, от устата му бликна кръв, той сякаш се канеше да каже нещо, но думите се загубиха в бълбукащата по брадичката му струя.

После — за мое огромно облекчение — той се поуспокои, притихна, вече не стискаше толкова силно ръката ми, омекваше, имах чувството, че потъва, увлечен от водовъртеж, сякаш отплаваше надалеч от мен, понесен по гръб от водата.

— По-добре ли сте? — попитах, и тогава…

Капнах внимателно малко вода в устата му — устните му се раздвижиха, видях ги да мърдат; тогава, отпуснат на колене, като младия слуга от някоя приказка, избърсах кръвта от лицето му с кърпичката от индийска коприна, която извадих от джобчето на сакото му. Докато той застиваше — мъчително бавно, на степени и градуси — в неподвижност, аз се отпуснах назад, на пети, взрях се внимателно в опустошеното му лице и казах:

— Ало?

Единият тънък като хартия, полузатворен клепач със синкави вени потрепна като от тик.

— Ако ме чувате, стиснете ръката ми.

Но ръката му лежеше отпуснато в моята. Седях, гледах го и не знаех какво да правя. Беше време да тръгвам, крайно време беше — майка ми се беше изразила съвсем ясно — и все пак не виждах изход от пространството, в което се намирах, а всъщност в някои отношения не можех и да си представя как бих могъл да бъда някъде другаде — ако някъде съществуваше друг свят извън този. Сякаш изобщо не бях водил друг живот.

— Чувате ли ме? — попитах за последен път, приведох се и доближих ухо до окървавената му уста. Но не долових нищо.

vi.

Тъй като не исках да го смутя, в случай че просто си почиваше, се изправих колкото можех по-безшумно. Всичко ме болеше. В продължение на няколко мига стоях и гледах надолу към него, бършейки ръце в училищния си блейзър — кръвта му бе навсякъде по мен, ръцете ми лепнеха от нея — а после започнах да оглеждам лунния пейзаж от отломки в опит да се ориентирам и да намеря най-подходящия път, по който да изляза.

Когато — с известно затруднение — си проправих път към центъра на пространството, или към това, което ми приличаше на негов център, видях врата, пред която висяха всякакви отломки, обърнах се и започнах да се промъквам в обратната посока. Там пък беше паднала носеща греда, в резултат на което тухлите се бяха сринали на купчина, висока почти колкото мен, а отгоре бе зейнал димящ отвор, достатъчно широк, за да може през него да мине автомобил. Започнах с мъка да се катеря по бетонните късове и да ги заобикалям — но не бях напреднал много, когато разбрах, че ще се наложи да избера другата посока. Бледи пламъци ближеха далечните стени на онова, което някога беше сувенирният магазин на музея, пръскаха и плюеха искри в сумрачното пространство, част от което беше много по-ниско от нивото, на което би трябвало да бъде подът.

Не ми харесваше видът на другата врата (плочите на пода пред нея бяха покрити с червени петна, от купчина трошляк стърчеше мъжка обувка), но поне по-голямата част от отломките пред нея не бяха много масивни. Заклатушках се отново натам, привеждайки се под жиците, които ръсеха искри от тавана, сложих торбата на рамо, поех си дълбоко дъх и се гмурнах с главата напред сред разрушенията.

Незабавно започнах да се задушавам от дима, задави ме остра миризма на химикал. Кашлях и се молех да не се натъквам на повече провиснали оголени проводници, търсейки пипнешком пътя си, докато ситни камъчета, късове мазилка, по-малки и по-едри парчета от Бог знае какво се откъсваха, ронеха се и влизаха в очите ми.

Някои от строителните материали бяха леки, други — не. Колкото повече напредвах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. Периодично пътят ми се стесняваше или неочаквано се оказваше препречен, в ушите ми отекваше силен шум, като от насъбрала се тълпа, но не бях сигурен откъде идва. Налагаше се да се промъквам покрай разни неща, понякога вървях, понякога пълзях, не точно виждах, а по-скоро долавях присъствието на трупове сред разрушенията, по плашещата мекота, поддаваща под натиска ми, но по-лоша от нея беше миризмата: на изгорял плат, изгоряла коса и плът, и острият мирис на прясна кръв, който оставяше в устата вкус на мед, калай и сол.

Ръцете ми бяха изпонарязани, коленете ми — също. Промушвах се и заобикалях, опипвах пред себе си, докато се движех, промъквайки се странешком покрай нещо като дълъг дърводелски тезгях или може би греда, докато стигнах до място, където пътят ми беше препречен от плътна маса, която изглеждаше като стена. С усилие — защото мястото беше тясно — аз се поизвърнах, за да бръкна в торбата, трябваше ми светлина.

Исках да намеря ключодържателя-фенерче — той беше на дъното, под картината — но напипах телефона. Включих го — и почти незабавно го изтървах, защото в светлината му видях мъжка ръка, стърчаща между два къса бетон. Спомням си, че дори в ужаса си изпитах благодарност, че е само ръка, макар че така и не успях да забравя тъмните, подпухнали месести пръсти; все още се случва понякога да трепна уплашено, когато някой уличен просяк протегне към мен подобна ръка, почерняла, подпухнала, с нокти, обрамчени в черно.

Оставаше фенерчето — но аз исках да взема телефона. Той хвърляше слаба светлинна в кухината, където се бях озовал, но точно когато се съвзех достатъчно, за да се приведа да го взема, екранчето му изгасна. Отпуснах се на колене и запълзях в тъмното, опипвайки с две ръце камъни и стъкла, твърдо решен да го намеря.

Мислех си, че знам къде е, или поне приблизително, и го търсих вероятно по-дълго, отколкото трябваше; а когато изгубих надежда и се опитах да се изправя, установих, че съм допълзял на някакво място, където беше невъзможно да се изправя — някаква повърхност висеше ниско, на около три инча над главата ми. Нямаше как да се обърна, не можех да се върна заднешком, затова реших да пълзя напред с надеждата, че проходът ще се поразшири, и скоро вече напредвах с болезнени усилия, с глава, извъртяна на една страна, обзет от отчаяното усещане, че ще бъда премазан.

Когато бях четиригодишен, в стария ни апартамент на Седмо Авеню, се заклещих в леглото, което се прибираше в стената — звучи като комично приключение, но всъщност не беше така; мисля си, че щях да се задуша, ако Аламеда, тогавашната ни икономка, не беше чула приглушените ми викове и не ме беше измъкнала. Опитите да се промъквам в това задушно пространство ме накараха да изпитам подобно чувство, но много по-мъчително; заради заобикалящите ме натрошени стъкла и нагорещен метал, заради миризмата на изгорели дрехи и случаите, когато в мен се притискаше нещо меко, за което предпочитах да не мисля. Дребни отломки продължаваха непрестанно да падат върху мен; гърлото ми се пълнеше с прах, кашлях силно и чувствах как ме обзема паника, когато установих, че вече мога да виждам, макар и едва-едва, грубата повърхност на натрошените тухли около мен. Светлина — най-бледият проблясък, който човек би могъл да си представи — се процеждаше едва забележимо отляво, на около шест инча височина от пода.

Приведох се още по-ниско и установих, че гледам като през мъгла към ситната мозайка, покриваща пода на долния етаж. Куп предмети, които ми изглеждаха като съоръжения на спасителен екип (въжета, брадви, лостове и бутилка с кислород, на която пишеше „Противопожарна охрана, Ню Йорк“) лежаха разпилени в безредие по пода.

— Има ли някой? — извиках — и без да чакам отговор, започнах да се промъквам през дупката, спускайки се надолу колкото можех по-бързо.

Дупката беше тясна — ако бях няколко години по-голям, или по-тежък с няколко фунта, може би нямаше да успея да се промъкна. Докато се промушвах, торбата се закачи на нещо и за миг си помислих, че може да ми се наложи да я смъкна от рамото си и да я оставя — независимо от картината, като гущер, който жертва опашката си, но когато я дръпнах в последен опит, тя най-сетне се освободи сред порой от ронеща се мазилка. Над мен имаше някаква греда, върху която като че ли се крепеше голямо количество зидария, и докато се гърчех и промушвах под нея, ми се виеше свят от страх, че тя може да поддаде и да бъда премазан, докато не видях, че някой я е подпрял с крик.

След като успях да се измъкна през дупката, стъпих на крака, коленете ми се подгъваха, бях зашеметен от облекчение.

— Има ли някой? — извиках отново, питайки се защо наоколо има толкова много съоръжения, а никъде не се виждат пожарникари. Галерията беше замъглена от дим, но в по-голямата си част неповредена, прозрачните слоеве пушек ставаха толкова по-плътни, колкото по-нагоре се издигаха, но дори само по разкривените и обърнати към тавана лампи и охранителни камери можеше да се прецени, че някаква страховита сила е преминала като вихрушка през помещението. Бях толкова щастлив, че съм излязъл на открито, че трябваше да минат няколко мига, преди да осъзная колко странно е, че съм единственият, който стои на краката си в помещение, пълно с хора. Всички с изключение на мен лежаха на пода.

Онези, които лежаха наоколо, бяха поне една дузина — и не всички бяха цели. Изглеждаха така, сякаш бяха паднали от голяма височина. Три или четири от телата бяха покрити отчасти с горнища на пожарникарски униформи, изпод които стърчаха крака. Другите лежаха открити, с изцъклен поглед, сред петна, подобни на следи от експлозия, от пръскаща и плискаща течност, като след гигантска кървава кихавица, носещи усещането за истерично движение сред общата неподвижност. Спомням си особено ясно една дама на средна възраст, чиято опръскана с кръв блуза беше с десен на яйца от Фаберже, приличаше всъщност на блуза, която тя можеше да е купила от сувенирния магазин на музея. Очите й — очертани с черен грим — се взираха безизразно в тавана; а тенът й беше очевидно изкуствен, тъй като кожата й бе запазила свежия си прасковен оттенък, макар че горната част на главата й липсваше.

Помръкнали маслени бои, потъмнели златни рамки. Със ситни крачки отидох към средата на помещението, залитах леко, губех равновесие. Чувах собственото си хрипливо вдишване и издишване, звукът беше странно плитък, кошмарно тих. Не исках да гледам, но не можех иначе. Дребен азиатец, предизвикващ жалост в бежовото си дълго яке, лежеше свит на кълбо в разширяваща се локва кръв. Видях и един охранител (най-лесна за разпознаване беше униформата, дотолкова зле обгорено беше лицето му) с ръка, извита зад гърба и жестоко разплискана кръв на мястото, където трябваше да е кракът му.

Но основното, най-важното беше това, че сред налягалите на пода хора не разпознах нея. Принуждавах се да ги гледам, всеки поотделно, един по един — а дори понякога да не успявах да се принудя да погледна лицето, нали знаех как изглеждат краката на майка ми, дрехите й, двуцветните чернобели обувки; и дълго след като се бях убедил, че нея я няма, се насилвах да остана сред телата, сгушен, със затворени очи, като болен гълъб.

В следващата зала имаше още трупове — три тела. Дебел мъж с пуловер на ромбове без ръкави; покрита с рани стара дама; светлокосо момиченце, което ми напомняше на малко пиленце, с червена следа от ожулване на слепоочието, но иначе никъде по него не се забелязваха наранявания. А по-нататък нямаше други тела. Минах през няколко зали, осеяни със спасителни съоръжения, но въпреки петната от кръв по пода в тях нямаше мъртъвци. А когато стигнах до залата, която ми се струваше най-отдалечена, залата, към която тя бе тръгнала, където е била, залата, където беше картината „Урок по анатомия“ — бях прижумял, молех се отчаяно — видях и там същите носилки и апарати, и там, в странната тишина, която отекваше като писък, единствените наблюдатели бяха същите онези двама озадачени холандци, които се бяха взирали от стената в мен и майка ми, сякаш питайки: „Какво правите вие тук?“.

После нещо сякаш прещрака. Дори не помня как се случи; просто изведнъж се озовах на друго място, тичах, тичах през помещения, в които нямаше нищо друго освен димна омара, която придаваше безплътност и нереалност на внушителния им вид. Преди залите бяха изглеждали доста ясно подредени, в криволичеща, но логична поредица, съгласно която всички коридори се вливаха като притоци в голяма река, водеща към магазина за сувенири. Но сега, докато се връщах през тях бързо и се движех в обратна посока, осъзнах, че пътят съвсем не е толкова ясен; постоянно се озовавах пред стени без врати и влизах в задънени помещения. Вратите и входовете не бяха там, където очаквах да ги открия; сякаш от нищото изникваха основи на колони без колони върху тях. Когато завивах прекалено бързо зад един ъгъл, едва не се блъснах в група стражи на Франс Халс: едри, грубовати, червендалести мъже, подпухнали от много бира, същински нюйоркски полицаи на бал с маски. Взираха се студено надолу към мен, с нетрепващи, развеселени погледи, и когато се съвзех, аз отстъпих назад и отново хукнах.

Дори в спокойни дни понякога се случваше да се залутам в музея (кръстосвайки зали с образци на изкуството от Океания, тотеми и издълбани канута) и понякога трябваше да моля някой от пазачите да ме ориентира. Особено объркващи бяха залите с живопис, защото ги пререждаха толкова често; и сега, докато тичах из пустите зали, в призрачния полумрак, все повече усещах надигането на страха. Мислех си, че знам пътя към главното стълбище, но скоро след като излязох от залите с тематични експозиции, всичко наоколо започна да ми изглежда непознато, и след като в продължение на минута-две вземах замаян, тичешком завои, без да съм уверен, че знам накъде се движа, установих, че окончателно съм се загубил. По някакъв начин бях успял да прекося залите с шедьоври на италиански майстори (образи на разпнатия Христос, учудени на вид светци, змии и готови за бой ангели), озовавайки се в секция „английски художници от осемнайсети век“ — част от музея, която бях посещавал рядко и не познавах. Пред мен се ширеха дълги, просторни пространства, подобни на лабиринт помещения, които напомняха на омагьосан замък — лордове в перуки и невъзмутимите красавици на Гейнсбъро наблюдаваха безразлично объркването ми. Тези просторни дворцови зали бяха вбесяващи, защото като че ли не водеха до стълбище, нито пък към някой от главните коридори, а само към други великолепни дворцови зали, същите като тях; почти се бях разплакал, когато изведнъж видях една почти незабележима врата в странична стена на залата.

Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да видиш тази врата; беше боядисана в същия цвят като стените, врата от онези, които при обичайни обстоятелства държат заключени. Забелязах я само защото не беше затворена докрай — лявата й страна отзяваше от стената, или защото не я бяха затворили добре, или защото поради липсата на електричество заключващото устройство не функционираше, не знам. Все пак отварянето й не беше лесно — беше стоманена, тежка, и се наложи да я дърпам с всички сили. Внезапно — с пневматична въздишка — тя поддаде така неочаквано, че аз залитнах.

Промъквайки се през нея, се озовах в тъмен служебен коридор с много по-нисък таван. Аварийните светлини тук бяха много по-слаби, отколкото в галерията, затова трябваше да изминат няколко мига, преди очите ми да се приспособят към мрака.

Коридорът сякаш се простираше на мили напред. Запристъпвах боязливо, надничайки в онези офиси, чиито врати бяха открехнати. Камерън Гайслър, куратор. Мияко Фуджита, помощник-куратор. Имаше отворени чекмеджета, столовете бяха издърпани встрани от бюрата. На прага на един от кабинетите се търкаляше дамска обувка с висок ток.

Атмосферата на запустение беше невъобразимо зловеща. Имах чувството, че в далечината чувам сирени на полицейски коли, и може би дори говор по радиостанции и лай на кучета, но ушите ми пищяха толкова силно след експлозията, та си мислех, че може би така ми се струва. Все повече ме плашеше това, че не виждах никакви пожарникари, полицаи или охранители — всъщност не бях видял жива душа.

В служебната част на музея не беше толкова тъмно, че да ползвам фенерчето-ключодържател, но не беше и достатъчно светло, та да виждам добре. Намирах се в някаква част, подобна на архив или склад. Стените на кабинетите бяха покрити от пода до тавана с шкафове с метални лавици, на които бяха подредени пластмасови кутии като онези, които се ползват в пощите, и картонени кутии. Тесният коридор ме изнервяше, имах чувството, че стените ще ме смажат, а стъпките ми отекваха така влудяващо, че един-два пъти спрях и се обърнах, за да видя дали някой не върви зад мен.

— Има ли някой? — подвикнах плахо, продължавайки да надничам в някои от стаите, покрай които минавах. Част от кабинетите имаха оскъдно, модерно обзавеждане, други бяха претъпкани, неподдържани, пълни с неспретнато натрупани книги и документи.

Флорънс Клаунер, отдел „Музикални инструменти“. Морис Ораби-Русел, ислямско изкуство. Виктория Габети, текстил. Минах покрай едно прилично на пещера, тъмно помещение с дълга работна маса, на която бяха подредени несъответстващи едно на друго парчета плат, подобни на части от пъзел. В дъното на помещението бяха наблъскани стойки на колелца, на които висяха дрехи в найлонови чували, също като стойките до служебните асансьори в „Бендълс“ или „Бъргдорфс“.

Когато стигнах до място, където коридорът се разделяше на два ръкава, водещи под прав ъгъл наляво и надясно, аз се озърнах, изпаднал в недоумение накъде да завия. Миришеше на паркетин, терпентин и различни други химикали, сред които се долавяше и острият мирис на дим. Кабинети и работилници се нижеха до безкрайност във всички посоки: затворена геометрична схема, безлична и непоклатима.

Отляво някаква светлина примигваше от електроинсталацията на тавана. Оттам се чуваше прекъслечно жужене на статично електричество и на тази трептяща светлина видях по-надолу по коридора чешмичка.

Затичах към нея — толкова бързо, че едва не се подхлъзнах — и загълтах, притиснал уста към чучура, такива количества студена вода, толкова бързо, че болка прониза слепоочието ми. Хълцайки, започнах да мия кръвта от ръцете си и да плискам с вода възпалените си очи. Миниатюрни, почти невидими стъклени тресчици падаха с лек звън като ледени игли в металния умивалник.

Облегнах се на стената. От флуоресцентната светлина отгоре — трептяща, примигваща — ми призляваше. Изправих се с усилие; тръгнах напред, залитайки малко в несигурните проблясъци. В тази посока обстановката започна да добива решително по-индустриален вид: дървени палети, ниска количка, долавях присъствието на предмети, складирани и разнасяни в дървени сандъци. Стигнах до друго място, от което се отклоняваше един сенчест, хлъзгав коридор, тънещ в мрак, и аз тъкмо се канех да го подмина, когато видях в далечината светещ червен надпис — „Изход“.

Препънах се в собствените си крака и паднах; станах, все още хълцайки, и хукнах по безкрайния коридор. В края му имаше врата с метален лост, като аварийните изходи в моето училище.

Бутнах я и тя се отвори със звук, подобен на излайване. Хукнах надолу по едно тъмно стълбище — дванайсет стъпала, завой на площадката, после още дванайсет стъпала до долната площадка, пръстите ми едва докосваха металните перила, тропотът на обувките ми отекваше с такава влудяваща сила, сякаш редом с мен тичаха още десетина души. Стълбата свършваше в един сив служебен коридор с още една аварийна врата. Хвърлих се с цялата си тежест върху нея, бутнах с две ръце, тя се отвори — и връхлетелият насреща ми дъжд заедно с оглушителния вой на сирени ми подействаха като плесница.

Струваше ми се, че бих могъл да закрещя на глас, толкова щастлив бях, че съм навън, но надали някой би ме чул в този шум: със същия успех бих могъл да се опитам да надвикам двигателите на самолетите на летище „Ла Гуардия“ по време на гръмотевична буря. Сякаш сирените на всички пожарни коли, всички полицейски коли, линейки и всякакви превозни средства на спасителни отряди от пет района плюс Джърси виеха и пищяха на Пето Авеню — възторжен, весел звук, напомнящ на празничния шум и фойерверките на Нова Година, Коледа и Четвърти юли, взети заедно.

Изходът ме изплю в Сентръл Парк, излязох през една странична врата между товарните рампи и паркинга — наоколо нямаше никого. Алеите в сивкавозелената далечина пустееха; вятърът полюшваше дървесните корони, сякаш покрити с белезникава пяна. По-нататък плисканото от дъжда Пето Авеню беше блокирано. От мястото, на което стоях, едва успявах да видя през пороя гигантската, нестихваща канонада от най-различни дейности: имаше кранове и всякакви други съоръжения, полицаи отблъскваха тълпите назад, виждаха се червени светлини, жълти и сини светлини, ярки отблясъци, припламващи, пулсиращи и въртящи се с живачно непостоянство.

Вдигнах лакът, за да заслоня лицето си от дъжда и хукнах през пустия парк. Дъждовни капки се стичаха по челото ми и влизаха в очите ми, от което светлините по булеварда се размиваха в далечно, пулсиращо петно.

„Нюйоркска полиция“, „Противопожарна защита — Ню Йорк“, паркирани микробуси с движещи се чистачки на предните стъкла, полицейски кучета, батальон за спасителни операции, сапьорска полицейска част. Черни дъждобрани плющяха и се издуваха от вятъра. Жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъпления препречваше изхода на парка през портата „Майнърс Гейт“. Повдигнах я без колебание, промуших се под нея и се шмугнах тичешком в тълпата.

В блъсканицата никой не ме забеляза. В продължение на няколко мига тичах безсмислено нагоре-надолу по улицата, а дъждът обсипваше с пръски лицето ми. Накъдето и да погледнех, около мен се стрелкаха отражения на собствената ми паника. Наоколо се въртяха и надигаха сляпо вълни от хора: полицаи, пожарникари, хора със защитни каски, възрастен мъж, притиснал счупения си лакът към тялото си и жена с разкървавен нос, побутвани към Седемдесет и девета улица от един объркан полицай.

Никога не бях виждал толкова много пожарникарски коли на едно място: на отделение 18, на „Файтинг 44“, на Първи спасителен отряд, кола номер 4, „Гордостта на централните квартали“. Промушвайки се през морето от паркирани коли и черни служебни шлифери, забелязах една линейка на доброволческата еврейска организация „Хатзола“: на задния капак имаше надпис на иврит, а през отворените врати се виждаше нещо като малка осветена болнична стая. Санитари се бяха привели над една жена и се опитваха да я накарат да легне, докато тя се боричкаше да се изправи. Сбръчкана ръка с лакирани в червено нокти се вкопчваше напразно във въздуха.

Почуках с юмрук на вратата.

— Трябва да се върнете вътре — извиках. — Там има още хора…

— Има втора бомба — изкрещя в отговор един от санитарите, без да ме погледне. — Наложи ни се да евакуираме…

Не ми остана време да осмисля отговора, защото един огромен полицай връхлетя светкавично върху мен; беше с масивна глава, подобен на булдог, с издути мускули на ръцете като състезател по вдигане на тежести. Сграбчи ме грубо за ръката над лакътя и започна да ме влачи и бута към другата страна на улицата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, заглушавайки възраженията ми, докато аз се опитвах да се изтръгна от хватката му.

— Сър… — една жена с окървавено лице приближи до нас, опитвайки се да привлече вниманието му — сър, струва ми се, че ръката ми е счупена…

— Бягайте надалеч от сградата! — изкрещя й той, бутна ръката й и продължи, обръщайки се към мен: — Бягай!

— Но…

Той ме бутна с две ръце така силно, че аз залитнах и едва не паднах.

— БЯГАЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ СГРАДАТА! — изрева той отново и размаха ръце така, че дъждобранът му се развя като криле. — ВЕДНАГА!

Дори не гледаше към мен; малките му, мечешки очички бяха заковани в нещо, което се случваше над главата ми, по-нагоре по улицата, и изразът на лицето му ме ужаси.

Бързо се запромушвах през тълпата от спасителни работници към отсрещния тротоар, малко преди Седемдесет и девета улица — озъртайки се за майка си, но не я видях никъде. Наоколо гъмжеше от линейки и болнични коли: „Спешна помощ Бет Израел“, болница „Ленъкс Хил“, болница „Ню Йорк Презбитериън“, парамедицински екип за спешна помощ от болницата „Кабрини“. Окървавен мъж в делови костюм лежеше проснат по гръб зад един декоративен жив плет от тисове, в малкия ограден двор на една от старите сгради по Пето Авеню. Там имаше опъната жълта полицейска лента, която плющеше и трептеше на вятъра — но подгизналите от дъжда полицаи, пожарникари и хора с каски на главите я вдигаха и преминаваха под нея, почти сякаш не я забелязваха.

Всички гледаха в посока, обратна на центъра — едва по-късно щях да разбера причината; на Осемдесет и четвърта улица (прекалено далеч, за да съм можел да видя нещо) сапьори от полицията обезвреждаха неизбухнала бомба, обливайки я с вода от водни оръдия. Искаше ми се да поговоря с някого, да се опитам да разбера какво се е случило, затова се опитах да се добера до една от пожарните коли, но полицаите сновяха из тълпата, ръкомахаха, пляскаха с ръце и избутваха хората назад.

Вкопчих се за дрехата на един пожарникар — беше млад, дружелюбен на вид, дъвчеше дъвка.

— Вътре има още хора! — изкрещях.

— Да, да, знаем — извика в отговор пожарникарят, без да ме гледа. — Наредиха ни да напуснем сградата. Ще ни кажат какво става след пет минути, и тогава ще ни пуснат да влезем обратно.

Някой ме бутна рязко по гърба.

— Не спирай, не спирай!

Чух как някой изпищя.

После нечий груб глас със силен акцент извика:

— Не ме пипай!

— ВЕДНАГА! Продължавай!

Още някой ме блъсна по гърба. Пожарникари се привеждаха от стълбите на пожарните коли и се взираха към храма на Дендур13; полицаите се бяха наредили един до друг и стояха нащрек, неподвижни под дъжда. Препъвайки се покрай тях, повлечен от тълпата, виждах безизразни погледи, кимащи глави, крака, които несъзнателно потупваха в такт с обратното броене.

Когато чух пукота на обезвредената бомба и по Пето Авеню се надигна пресипнал рев като на футболен стадион, тълпата ме беше довлякла вече близо до Медисън. Полицаи — полицаи от транспортна полиция — размахваха ръце като вятърни мелници, отблъсквайки назад потока от зашеметени хора.

— Хайде, народе, движение, движение — те пореха тълпата, пляскайки с ръце. — Всички на изток, всички на изток.

Един полицай — едър мъж с козя брадичка и обица на ухото, като професионален кечист — се пресегна и блъсна някакво момче-доставчик на магазин с качулка на главата, което се опитваше да снима с мобилния си телефон, така че момчето се блъсна в мен и едва не ме повали.

— Полека! — изкрещя озлобено момчето — с висок, писклив глас, а полицаят го блъсна отново, този път така, че момчето падна по гръб в канавката.

— Глух ли си, приятелче? — извика той. — Разкарай се!

— Не ме докосвай!

— Ами какво ще кажеш, ако взема да ти пукна главата?

Между Пето Авеню и Медисън цареше истинска лудница; въпреки че движението на Седемдесет и девета улица беше спряно, тя беше претъпкана с полицейски и пожарни коли, циментови барикади и тълпи от крещящи, паникьосани, мокри до кости хора. Някои от тях се опитваха да избягат от Пето Авеню; други се блъскаха и се опитваха да си проправят път обратно към музея; много хора бяха вдигнали високо в ръцете си мобилни телефони, опитвайки се да снимат; други стояха неподвижни, с увиснали челюсти, докато тълпата се люшкаше около тях, и се взираха в черния дим, увиснал в дъждовното небе над Пето Авеню, като че ли отгоре се спускаха марсианци.

Сирени; бял дим, издигащ се на кълба от отдушниците на метрото. Бездомник, увит в мръсно одеяло, се луташе насам-натам, едновременно оживен и объркан. Озъртах се с надеждата да открия майка си в тълпата, наистина очаквах да я видя; за кратко време се опитах да плувам срещу течението на насочвания от полицаите поток (изправях се на пръсти, въртях глава, опитвайки се да видя), докато не осъзнах, че е безнадеждно да се опитвам да се върна назад и да се опитвам да я търся в този пороен дъжд, сред такава тълпа. „Просто ще я намеря у дома“, казвах си. Предполагаше се, че ще се видим у дома; у дома беше уговорката в случай на някакво объркване; тя трябва да е осъзнала колко безсмислено би било да се опитва да ме търси в тази блъсканица. Но напук на разумното обяснение ме пробождаше раздразнение, изпитвах разочарование — и докато вървях към къщи (главата ме болеше така, сякаш щеше да се пръсне, виждах всичко практически двойно), все се озъртах за нея, оглеждах непознатите, угрижени лица около мен. Тя беше успяла да излезе; това беше най-важното. Много зали са я делели от най-тежката експлозия. Нито едно от телата не беше нейното. Но независимо от постоянната ни уговорка, без значение колко разумно изглеждаше тя, аз все пак не успявах да повярвам докрай, че тя си е тръгнала от музея без мен.

i.

Хората от социалните служби ме сложиха на задната седалка в малката си, спретната кола, и ме закараха в някакъв ресторант в центъра, близо до работното им място — заведение, отличаващо се с фалшив лукс, с огледала в рамки и евтини китайски полилеи. Когато седнахме в сепарето (те двамата от едната страна на масата, аз срещу тях), те извадиха папки и химикалки от чантите си и се опитаха да ме накарат да закуся, докато те отпиваха от кафетата си и ми задаваха въпроси. Навън беше още тъмно; градът едва бе започнал да се буди. Не си спомням да съм плакал или да съм ял, но досега, след толкова много години, си спомням мириса на бърканите яйца, които поръчаха за мен; от спомена за онази препълнена чиния с издигащата се над нея пара стомахът ми все още се свива и става на буци.

Ресторантът беше почти празен. Сънливи помощник-келнери разопаковаха кутии с бейгъли и мъфини зад тезгяха. Млада двойка, типични посетители на нощни клубове с бледи лица и размазан грим, се беше сгушила в едно близко сепаре. Спомням си как се бях вторачил в тях с отчаяна, вкопчваща се настоятелност — момче с потно лице, със сако в китайски стил, с права яка, и раздърпано момиче с розови кичури в косата; имаше и една възрастна дама, съвършено гримирана, с кожено палто, прекалено топло за сезона, която седеше сама на бара и ядеше парче ябълков сладкиш.

Хората от социалните служби — които направиха всичко възможно, освен да ме разтърсят и да щракат с пръсти пред очите ми, за да ме накарат да насоча погледа си към тях — като че ли разбираха нежеланието ми да възприема каквото и да било от онова, което ми казваха. Един след друг те се привеждаха през масата и ми повтаряха онова, което аз не исках да чуя. Майка ми беше мъртва. Била ударена по главата от летяща отломка. Умряла на място. Съжалявали, че тъкмо те трябвало да ми съобщят това, то било най-тежката част от служебните им задължения, но наистина било необходимо да разбера какво се е случило. Майка ми беше мъртва, тялото й беше в „Ню Йорк Хоспитал“. Разбирах ли какво ми казват?

— Да — отвърнах в настаналото дълго мълчание, когато осъзнах, че очакват да кажа нещо. Грубият, настоятелен начин, по който повтаряха думите „смърт“ и „мъртва“, някак не съответстваше на успокояващите им гласове, на деловите им костюми от изкуствена материя, на испанската поп-музика, която се лееше от радиото и на жизнерадостните табели зад тезгяха („Смути от пресни плодове“, „Диетична наслада“, „Опитайте нашите хамбургери с пуешко!“)

— Fritas18? — попита сервитьорът, появил се до нашата маса, държейки високо в ръка чиния с пържени картофи.

И двамата социални работници се стреснаха; после мъжът (Енрике, и двамата се бяха представили само с първите си имена) отвърна нещо на испански и посочи няколко маси по-нататък, където младата ексцентрична двойка го викаше с жестове.

Седях със зачервени очи, изпаднал в шок, пред чинията с бързо изстиващи бъркани яйца и ми беше трудно да осъзная по-практичните аспекти на положението, в което се бях озовал. В светлината на случилото се техните въпроси за баща ми ми се струваха толкова маловажни, че трябваше да положа доста усилия, докато разбера защо те упорстват да ме разпитват за него.

— Кога го видя за последен път? — попита корейката, която няколко пъти ме беше помолила да се обръщам към нея с малкото й име (опитвах се многократно да си го припомня, но не успях). Но все още сякаш виждам пред себе си пълничките й ръце, скръстени на масата, и смущаващия цвят на лакираните й нокти — пепеляво-сребрист, с лилаво-синкав оттенък.

— Не можеш ли поне да предположиш? — попита мъжът, Енрике. — Кога си виждал баща си?

— Съвсем приблизително би било достатъчно — каза корейката. — Как мислиш, кога си го видял за последен път?

— Ами — започнах — мисленето ми струваше усилие — като че ли по някое време миналата есен.

Струваше ми се, че смъртта на майка ми е някаква грешка, която може да се поправи, ако се овладея и се опитам да помогна на тези хора.

— Октомври? Септември? — попита тя меко, когато аз не продължих.

Главата ме болеше толкова силно, че всеки път, когато я завъртах, ми се доплакваше, но главоболието беше най-малкият ми проблем.

— Не знам — отвърнах. — След като вече бях тръгнал на училище.

— Би ли казал тогава, че е било през септември? — попита Енрике, вдигайки поглед от листа на клипборда, на който си водеше бележки. Беше грубоват на вид, като че ли не се чувстваше добре с костюм и вратовръзка, малко като позатлъстял бивш спортист, но в тона му се долавяше успокояващата атмосфера на света на чиновника: работа от девет до пет, шкафове с папки в офиса, под, покрит с мокет, обичайните дела за Манхатън. — Не си имал никакъв контакт или връзка с него оттогава?

— А има ли приятели, или някой, който да му е особено близък, и който би могъл да знае как да се свържем с него? — попита корейката, привеждайки се майчински към мен.

Въпросът й ме стресна. Не бях чувал за такива хора. Дори самото предположение, че баща ми би могъл да има приятели (да не говорим пък за „особено близки“), почиваше на такова фундаментално неразбиране на личността му, че не знаех как да отговоря.

Едва след като чиниите бяха отнесени, в напрегнатото мълчание, когато всички бяха приключили с храненето, но никой не ставаше, за да си върви, върху мен се стовари смазващата истина за това накъде биеха те със своите на пръв поглед неразбираеми въпроси за баща ми и за моите баба и дядо Декър (от Мериленд, не помнех града, в някакво полуселско предградие, къщата се намираше зад един строителен хипермаркет, както и за някакви несъществуващи лели и чичовци. Бях малолетен, без настойник. Налагаше се да бъда отведен незабавно от дома си (от „обкръжаващата ме среда“, както се изразяваха те). Докато не успееха да се свържат с родителите на баща ми, общинските служби трябваше да се задействат.

— Но какво ще правите с мен? — попитах за втори път, избутвайки назад стола си, а във внезапно извисения ми глас трепна паника. Всичко изглеждаше съвсем непринудено, когато бях изключил телевизора и бях напуснал с тях апартамента, за да хапнем нещо заедно, така бяха казали. Никой не бе споменал нищо за отвеждането ми от дома.

Енрике сведе поглед към записките си.

— Е, Тео… — той упорито произнасяше погрешно името ми, и двамата го правеха, — ти си малолетен и е необходимо някой незабавно да се погрижи за теб. Ще се наложи да ти намерим място в някое общежитие по спешност.

— Общежитие? — думата караше стомаха ми да се свива; навеждаше ме на мисли за съдилища, спални помещения със заключени врати, баскетболни игрища, оградени с бодлива тел.

— Е, да кажем, място за временно пребиваване. Само докато баба ти и дядо ти…

— Чакайте — казах — бях зашеметен от бързината, с която всичко около мен се изтръгваше от контрол, от измамната топлина и сърдечност, която той придаде на думите „баба“ и „дядо“.

— Ще се наложи да организираме нещо временно, докато успеем да се свържем с тях — каза корейката, привеждайки се към мен. Дъхът й миришеше на мента, но се долавяше и слаб мирис на чесън. — Знаем колко ти е мъчно, но няма причини да се безпокоиш. Нашата работа е да се погрижим за твоята безопасност, докато се свържем с хората, които те обичат и държат на теб, разбираш ли?

Беше прекалено ужасно, за да бъде истина. Взирах се в двете чужди лица в сепарето срещу мен, изкуствената светлина им придаваше нездрав цвят. Дори само твърдението, че дядо Декър и Дороти са хора, които ме обичат, беше абсурдно.

— Но какво ще стане с мен? — попитах.

— Основното в случая — поде Енрике, — е че в момента за теб трябва да се осигури адекватна приемна грижа. От хора, които ще бъдат готови да сътрудничат на социалните служби в стремежа си да се грижат възможно най-добре за теб.

Съвместните им усилия да ме успокоят — спокойните им гласове и добронамерените, уравновесени изражения — спомагаха само за нарастването на паниката ми.

— Престанете! — извиках и се отдръпнах от корейката, която се бе пресегнала през масата и се опитваше да стисне грижовно ръката ми.

— Виж какво, Тео. Позволи ми да ти обясня нещо. Никой не говори за задържане в някаква институция за малолетни…

— А за какво тогава?

— Временен подслон. Това означава просто, че ще те отведем на сигурно място, при хора, които ще изпълняват функциите на настойник от името на държавата…

— А ако не искам да отида? — попитах толкова високо, че хората започнаха да се обръщат и да се вглеждат в нас.

— Чуй ме — каза Енрике, облегна се назад и направи знак, че иска още кафе. — Общината разполага с одобрени кризисни подслони за нуждаещи се малолетни. Хубави жилища. А точно сега това е само една от възможностите, които обмисляме. Защото в много случаи, подобни на твоя…

— Не искам да ме осиновяват!

— Много си прав, хлапе — каза момичето с розова коса на съседната маса, достатъчно високо, за да бъде чута. Наскоро в „Ню Йорк поуст“ беше пълно с материали за Джонтай и Кишон Дивънс, единайсетгодишните близнаци, изнасилени от осиновителя си и докарани после почти до гладна смърт, някъде в Морнингсайд Хайтс.

Енрике се престори, че не я чува.

— Разбери, ние сме тук, за да ти помогнем — каза той и отново сключи ръце, поставяйки ги на масата. — Освен това ще обмислим и други възможности да осигурим твоята безопасност и да отговорим на нуждите ти.

— Изобщо не ми казахте, че не мога да се върна вкъщи!

— Е, градските централи са претоварени… si, gracias — последните думи бяха отправени към сервитьора, който дойде да му налее още кафе. — Но понякога може да се организира нещо друго, особено в положение като твоето, стига да получим временно съгласие.

— Разбираш ли какво казва той? — корейката почука с нокът по пластмасовия плот на масата, за да привлече вниманието ми. — Не е задължително да влезеш в общежитие, ако се намери някой, който да остане известно време при теб. Или да те вземе при себе си.

— Известно време? — повторих аз. Това беше единствената част от изречението, която бе достигнала до съзнанието ми.

— Искам да кажа, може би има други хора, на които бихме могли да се обадим, хора, при които ще се чувстваш добре и ще може да останеш при тях за ден-два? Твой учител например? Или приятел на семейството?

Дадох им първото име, което ми хрумна — на стария ми приятел Анди Барбър; сетих се първо за неговия телефонен номер, защото това бе първият номер, като изключим моя, който бях запомнил наизуст. Макар че в началното училище двамата с Анди бяхме добри приятели (ходехме заедно на кино, преспивахме ту у нас, ту у тях, ходехме заедно на курсове по ориентиране в Сентръл Парк), все още не съм съвсем сигурен защо неговото име беше първото, което дойде на устните ми, тъй като междувременно не бяхме вече толкова близки приятели. В началото на прогимназиалния курс бяхме започнали да се отчуждаваме; не бях го виждал от месеци.

— Барбър с „ъ“ — каза Енрике, докато записваше името. — Какви са тези хора, ваши приятели?

Потвърдих, познавах ги практически откакто се помнех. Семейство Барбър живееха на Парк Авеню. Анди беше мой най-добър приятел още от трети клас.

— Баща му е важна клечка на Уол Стрийт — казах — и после замълчах. Току-що си бях припомнил, че бащата на Анди бе прекарал незнайно колко време в психиатрична клиника в Кънектикът заради „психическо изтощение“.

— А майката?

— Двете с майка ми са добри приятелки.

(Беше вярно, но не съвсем; макар отношенията им действително да бяха съвсем приятелски, майка ми не беше достатъчно богата, нито пък имаше достатъчно връзки в доброто общество, за да представлява интерес за дама като госпожа Барбър, която постоянно се появяваше по страниците със светски новини на клюкарските списания).

— Не, искам да кажа, какво работи тя.

— Занимава се с благотворителност — отвърнах, след като помълчах объркано. — Нали знаете, организира изложби като онази, на антикварните предмети в „Армъри“.

— Значи е домакиня?

Кимнах, доволен, че тя ми бе подхвърлила подходящата фраза, която, макар технически да отговаряше на истината, изобщо не беше начинът, по който някой, познаващ госпожа Барбър, би я описал.

Енрике се подписа със замах.

— Ще проверим. Не мога да ти обещая нищо — каза той, щракна с химикалката, за да я затвори, и я пъхна обратно в джобчето на сакото си. — Но, разбира се, със сигурност можем да те оставим в дома на тези хора за следващите няколко часа, ако държиш да останеш при тях.

Той се измъкна от сепарето и излезе навън. През витрината го виждах как крачи напред-назад по тротоара, говорейки по телефона, запушил другото си ухо с пръст. После избра друг номер, този път разговорът беше съвсем кратък. Отбихме се за съвсем кратко време в апартамента ни — за по-малко от пет минути, които ми стигнаха само да взема ученическата си чанта и няколко дрехи, избрани импулсивно и необмислено, а после се озовах отново в колата им („Сложи ли си колана?“). Облегнах буза на студеното стъкло и загледах как светлините на светофарите стават една след друга зелени надолу по пустия, огрян от зората каньон на Парк Авеню.

Анди живееше в горната част на Парк Авеню, на пресечка с шейсет и някоя улица, в една от старите сгради, където фоайетата приличат на излезли от някой филм с Дик Пауъл19, а портиерите все още са почти изключително ирландци и носят бели ръкавици. Всички те работеха там от незапомнени времена и аз си спомних името на мъжа, който ни посрещна на вратата — Кенет, нощният портиер. Беше по-млад от повечето си колеги; смъртноблед и зле избръснат, понякога съобразяваше трудно заради постоянната нощна работа. Макар да беше симпатяга — навремето беше кърпил футболни топки за мен и Анди, и ни беше давал приятелски съвети как да се справяме с побойниците в училище — в сградата се знаеше, че попийва; и когато отстъпи встрани, за да ни пусне да влезем през внушителния портал, хвърляйки ми поглед, с който сякаш казваше „Господи, хлапе, толкова съжалявам“ — първият от многото подобни погледи, които щях да срещам през идните месеци — аз долових лъхащия от него кисел мирис на сън и бира.

— Очакват ви — каза той на социалните работници. — Качете се.

ii.

Вратата отвори господин Барбър — първо само я открехна, после я отвори широко.

— Добро утро, добро утро — каза той и отстъпи назад. Видът на господин Барбър беше малко странен, забелязваше се една сребриста бледност, като че ли благодарение на лечението, на което е бил подложен в онази „ферма за кукувици“, (както я наричаше той) в Кънектикът, бе започнал да излъчва слабо сияние; очите му имаха странен, променлив сив цвят, а косата му беше чисто бяла, поради което човек можеше да го вземе за по-възрастен, докато не забележеше свежото му, младо лице — в което имаше дори нещо момчешко. Румените му бузи и дългият му, някак старомоден нос, в съчетание с преждевременно побелялата коса, му придаваха добронамерен вид — като на някой от по-неизвестните „Бащи на конституцията“, някой по-второстепенен член на Конгреса, телепортиран в двайсет и първи век. Деловият му костюм сякаш бе същият; който е носил и вчера в офиса — смачканата риза и скъпият на вид панталон изглеждаха така, сякаш току-що ги е вдигнал от пода на спалнята.

— Заповядайте — каза той с бодър тон, потривайки очите си с юмрук. — Здравей, скъпи — обърна се той към мен — това „скъпи“ от негова страна ме удиви, дори в тогавашното ми състояние на дезориентация.

Той зашляпа бос пред нас през мраморното антре. Отвъд, в богато обзаведената дневна (мебели, тапицирани с лъскав кретон, и скъпи китайски вази), се пораждаше усещането, че не е сутрин, а по-скоро полунощ: лампи с копринени абажури хвърляха приглушена светлина, по стените имаше големи картини в мрачни тонове, изобразяващи морски битки, тежките завеси бяха спуснати, изолирайки слънчевите лъчи. Там — до малкия роял, на който имаше ваза със специално аранжирани цветя с размера на сандък — стоеше госпожа Барбър, в пеньоар, чиито поли се влачеха по пода, и наливаше кафе в чаши, поставени върху сребърен поднос.

Когато тя се обърна, за да ни поздрави, долових как социалните работници започват да преценяват жилището и нея. Госпожа Барбър произхождаше от семейство от доброто общество, със старо холандско име, беше толкова руса, хладна и едноцветна, че на моменти изглеждаше частично обезкръвена. Тя беше шедьовър на невъзмутимостта; нищо никога не я объркваше и разстройваше, и макар да не беше красива, спокойствието й имаше магнетизма, присъщ на красотата — тя излъчваше такъв властен покой, че молекулите сякаш се пренареждаха около нея, когато влезеше в някоя стая. Приличаше на рисунка от модно списание и хората се обръщаха след нея, където и да отидеше, а тя се движеше със своята плъзгаща се походка и като че ли не забелязваше вълнението, което я сподиряше; очите й бяха доста раздалечени, ушите й бяха малки, поставени високо и прилепнали към главата, беше слаба, с ниска талия, елегантна и гъвкава като невестулка. (Анди имаше същите черти, но разположени в различна, непривлекателна пропорция, и беше лишен от нейната грация на дребен хищник).

В миналото нейната въздържаност (или студенина, зависи от гледната точка) понякога ме беше притеснявала, но тази сутрин й бях благодарен за хладнокръвието.

— Здравей. Ще делите стая с Анди — каза тя, без встъпителни усуквания. — Само че се опасявам, че още не е станал, за да отиде на училище. Ако искаш да полегнеш, няма проблем да отидеш в стаята на Плат — Плат беше по-големият брат на Анди, който беше заминал да учи в интернат. — Знаеш къде е тя, нали?

Отвърнах, че знам.

— Гладен ли си?

— Не.

— Добре тогава. Кажи ни какво можем да направим за теб.

Съзнавах, че всички са се вторачили в мен. Главоболието ми изместваше всичко останало в стаята. В кръглото като мишена огледало над главата на госпожа Барбър виждах цялата сцена, възпроизведена като чудновата миниатюра: китайските вази, подноса с чашите за кафе, обзетите от неловкост социални работници и всичко останало.

В крайна сметка господин Барбър наруши възцарилото се като по магия мълчание.

— Хайде, нека първо се погрижим за теб — каза той, постави ръка на рамото ми и решително ме поведе вън от дневната. — Не — назад, насам — назад, назад. Ето, тук е, отзад.

Само веднъж, преди няколко години, бях влизал в стаята на Плат; самият Плат — блестящ състезател по лакрос и донякъде психопат — беше заплашил мен и Анди, че ще ни скъса от пердах. Когато си беше у дома, той стоеше през цялото време в стаята си, зад заключена врата (и, по думите на Анди, пушеше трева). Сега плакатите му бяха изчезнали, стаята изглеждаше чиста и пуста, тъй като беше заминал за Гротън20. Имаше гири, купчини списания „Нешънъл Джиографик“, един празен аквариум. Господин Барбър отваряше и затваряше чекмеджета, и бъбреше малко объркано:

— Да видим какво има тук, а? Чаршафи. И… пак чаршафи. Опасявам се, че никога не влизам тук, надявам се да ме извиниш… а, бански. Не ти трябват тази сутрин, нали?

Ровейки в трето чекмедже, той най-сетне измъкна една нова пижама, още с етикетите, от мека, пухкава тъкан и ужасяващо грозна — с еленчета на електриковосин фон, нищо чудно, че не беше носена.

— Добре тогава — каза той, прокарвайки пръсти през косата си и хвърли крадешком притеснен поглед към вратата. — Сега те оставям. Адска работа е тази, която се случи, Боже мили. Сигурно се чувстваш ужасно зле. Един хубав, здрав сън е най-доброто нещо на света за теб сега. Уморен ли си? — той се взря по-внимателно в мен.

Уморен ли бях? Чувствах се напълно буден, и все пак донякъде така пребит и претръпнал от умора, че практически бях като изпаднал в кома.

— Може би не ти се иска да оставаш сам? Кажи ми какво предпочиташ.

Въпросът породи у мен остър прилив на отчаяние — защото, колкото и зле да се чувствах, той не можеше да направи нищо за мен, и по изражението му разбирах, че и той го съзнава.

— Ние сме съвсем наблизо, ако имаш нужда от нас — искам да кажа, аз ще отида на работа, но все ще има някой… — бледите му очи се застрелкаха из стаята, после отново се спряха на мен. — Може би не е редно от моя страна, но предвид обстоятелствата не намирам нищо лошо в това да ти налея, както се изразяваше баща ми, „една глътчица“. Ако ти се иска нещо подобно. Не, разбира се, не ти се иска — добави той припряно, забелязал объркването ми. — Съвсем неуместно е. Не обръщай внимание.

Той пристъпи по-наблизо, и за един неприятен миг ми се стори, че може да ме докосне или да ме прегърне. Но вместо това той само допря длани и ги потри.

— Така или иначе, ние се радваме, че си при нас и се надявам, че ще се разположиш колкото може по-удобно. Веднага ще кажеш, ако имаш нужда от нещо, нали?

Почти веднага, след като той излезе, пред вратата на стаята се разнесе шепот. После някой почука.

— Някой тук иска да те види — каза господин Барбър и изчезна.

Тогава в стаята влезе с тежка стъпка Анди; примигваше и се опитваше да нагласи очилата си. Беше ясно, че го бяха събудили и го бяха накарали да стане. Сред остро скърцане на пружини той се разположи до мен, на ръба на леглото на Плат, така че гледаше не мен, а стената отсреща.

Покашля се и побутна очилата нагоре по носа си. Последва дълго мълчание. Радиаторът потракваше и съскаше настоятелно. И двамата му родители се бяха измъкнали така бързо, сякаш се беше задействала пожарната аларма.

— Уау — каза той след известно време, със зловещо безизразния си глас. — Притеснително.

— Да — отвърнах аз. После останахме така, седнали мълчаливо един до друг, взирайки се в тъмнозелените стени на стаята на Плат и квадратните петна със следи от лепенки, където преди бе имало плакати. Какво повече имаше да се говори?

iii.

Дори сега споменът за онова време ме изпълва със задушаващо усещане за безнадеждност. Всичко беше ужасно. Хората ми предлагаха студени напитки, топли пуловери, храна, която не можех да ям: банани, сладкиши, сандвичи, сладолед. Когато ме заговаряха, отвръщах с „да“ и „не“, и през по-голямата част от времето се взирах в килима, за да не виждат хората, че съм плакал.

Макар че по нюйоркски стандарти апартаментът на семейство Барбър беше огромен, той се намираше на нисък етаж и в него практически не влизаше светлина, дори през прозорците, които гледаха към Парк Авеню. Макар че тук никога не мръкваше истински, а и денят не беше истински ден, отблясъкът от светлините на лампите по полираната дъбова ламперия създаваше атмосфера на празничност и уют, като в някой частен клуб. Приятелите на Плат наричаха апартамента „кошматориума“, а баща ми, който бе идвал тук един-два пъти, за да ме прибере, след като бях останал да преспя, го наричаше „Франк Е. Кембълс“ по името на известната погребална агенция. Но аз намирах успокоение в тази внушителна, мрачна, предвоенна пищност, в която можеше лесно да потънеш, ако не ти е приятно да те заговарят или да те зяпат.

Различни хора се отбиваха да ме видят — разбира се, социалните работници, които отговаряха за мен, както и един психиатър, разноските за чиито услуги се поемаха от общината, но и колеги на майка ми (някои от които, Матилд например, навремето имитирах успешно, за да я разсмея), както и много нейни приятели от Нюйоркския университет и времето, когато бе работила като модел. Имаше например един среднопрочут актьор на име Джед, който понякога идваше да прекара Деня на благодарността с нас („В моите очи майка ти беше кралица на вселената“), една малко уплашена на вид жена с оранжево палто на име Кика, която ми разказа как веднъж тя и майка ми — останали без пукната пара в Ийст Вилидж — организирали с блестящ успех вечеря за дванайсет души за по-малко от двайсет долара (ползвайки между другото пакетчета със захар и сметана, измъкнати от някакво кафене, и подправки, набрани крадешком от саксиите на един съседски прозорец). Анет — седемдесетинагодишна вдовица на пожарникар, някогашна съседка на майка ми в долната част на Ийст Сайд — дойде с кутия сладкиши, купена от една италианска пекарна, близо до мястото, където бяха живели двете с майка ми, същите маслени курабийки с кедрови ядки, които носеше винаги, когато ни идваше на гости на Сътън Плейс. Дойде и Чинция, някогашната ни икономка, която избухна в плач, когато ме видя, и ме помоли за снимка на майка ми, за да я носи в портфейла си.

Госпожа Барбър слагаше край на тези посещения, когато те се проточваха прекалено много, с обяснението, че аз лесно се уморявам, но също така — подозирам — и защото не можеше да приеме хора като Чинция и Кика да окупират дневната й за незнайно колко време. След около четиридесет и пет минути тя се появяваше и заставаше мълчаливо на прага. А ако не схванеха намека, тя проговаряше, благодареше им за посещението — със съвършена учтивост, но така, че хората осъзнаваха напредването на времето и ставаха да си вървят. (Гласът й, също като гласа на Анди, беше глух и сякаш идваше отдалече; дори когато стоеше непосредствено до него, човек имаше чувството, че предава съобщения от звездата Алфа-Кентавър).

Около мен, независимо от мен, животът в дома си продължаваше. Всеки ден звънецът на входната врата иззвъняваше много пъти — домашни помощници, детегледачки, доставчици, учители, преподавателят по пиано, дами, които водеха светските страници в различни списания, бизнесмени с мокасини с пискюли, които идваха във връзка с благотворителните дела на госпожа Барбър. По-малкият брат и по-малката сестра на Анди, Тоди и Китси, препускаха из мрачните коридори с приятелите си от училище. Често следобед се отбиваха на кафе или чай ухаещи на парфюм жени с много хартиени торби с покупки; вечер двойки във вечерно облекло се събираха на вино и газирана вода в дневната, където специално аранжираните цветя се подменяха всяка седмица, доставяни от един скъп цветарски магазин на Медисън Авеню, а на ниската масичка бяха разхвърляни небрежно последните броеве на „Аркитекчъръл Дайджест“ и „Ню Йоркър“.

Ако господин и госпожа Барбър изпитваха сериозни неудобства от това, че неочаквано им беше натрапено още едно дете, практически без предупреждение, те бяха така любезни да не го показват. Майката на Анди, с ненатрапчивите си бижута и леко безразличната си усмивка — тя можеше спокойно да се свърже по телефона с кмета на града, за да го помоли за услуга — сякаш действаше на ниво, намиращо се над Ограниченията, налагани от нюйоркската бюрокрация. Дори в скръбта и объркването си съзнавах, че тя движи задкулисно всичко, че облекчава положението ми, че ме предпазва от по-мъчителните аспекти на начина, по който действаха социалните служби — а междувременно съм доста уверен, че ме предпазваше и от пресата. Повикванията по настоятелно звънящия стационарен телефон бяха незабавно пренасочвани към нейния мобилен телефон. Водеха се разговори с тих глас, даваха се инструкции на портиерите. Когато веднъж влезе по време на един от разпитите на неуморния Енрике, който продължаваше да се интересува от местонахождението на баща ми — разпити, които често почти ме разплакваха; със същия успех можеше да ме пита за разположението на ракетни установки в Пакистан — тя ме отпрати от стаята и после, с овладян, равен тон, сложи край на тези разговори („Е, искам да кажа, момчето очевидно не знае къде е той, а и майката не е знаела… да, знам, че искате да го намерите, но е ясно, че този човек не иска да бъде намерен, взел е мерки да не бъде намерен… не е плащал издръжка, оставил е много дългове, практически е избягал от града без никакви обяснения, така че, честно казано, не разбирам какво се надявате да постигнете, ако се свържете с този прекрасен родител и гражданин и… да, да, всичко това е много хубаво, но ако кредиторите му не могат да го открият, а и вашите служби не могат, не разбирам каква полза има да продължавате да тормозите детето. Не може ли да се споразумеем да се сложи точка на всичко това?“).

Някои аспекти на военното положение, установено в дома след моето пристигане, създаваха неудобства в домакинството: например вече не се позволяваше на камериерките да слушат новинарската радиостанция „Тен тен Уинс“, докато си вършеха работата („Не, не“, казваше Ета, готвачката, сочейки ме предупредително с очи, ако някоя от прислужничките посегнеше да включи радиото), а сутрин вестник „Таймс“ биваше отнасян незабавно на господин Барбър, вместо да бъде оставян да го прочете семейството преди това. Очевидно това не беше в реда на нещата — случваше се сестричката на Анди да проплаче „Някой пак е отмъкнал вестника“, преди да замълчи виновно, срещнала погледа на майка си — и аз скоро разбрах, че вестникът е изчезвал в кабинета на господин Барбър, защото в него е имало неща, които не е било препоръчително да чета.

За щастие Анди, който и преди се беше проявявал като приятел в беда, разбираше, че последното, което искам, е да разговарям. През онези първи дни му бяха разрешили да не ходи на училище, за да стои у дома при мен. В неговата непроветрена стая с тапицерия на шотландско каре и две легла едно над друго, където бях прекарал много съботни вечери, докато бяхме в началното училище, двамата седяхме пред шахматната дъска — Анди играеше и от мое име, защото в зашеметеното си състояние невинаги си спомнях как се движат фигурите.

— Добре — казваше той, побутвайки очилата нагоре по носа си, — така да е. Напълно ли си сигурен, че искаш да постъпиш така?

— Как да постъпя?

— Да, разбирам — продължаваше Анди със своя вбесяващо тих глас, който бе накарал толкова много гамени да го блъскат така, че да пада на тротоара пред училището ни. — Топът ти е в опасност, точно така, но аз бих предложил да погледнеш по-внимателно царицата си — не, не, царицата. На D5.

Трябваше да ме повика по име, за да привлече вниманието ми. Отново и отново преживявах момента, когато двамата с майка ми тичахме нагоре по стълбите на музея. Виждах раирания й чадър. Дъждовните пръски, които вятърът запращаше в лицата ни. Знаех, че случилото се е необратимо, и същевременно ми се струваше, че трябва да има някакъв начин да се върна на онази мокра от дъжда улица и да променя хода на събитията.

— Тези дни — каза Анди, — някой, май беше Малкълм Как-му-беше името или някакъв друг, уж много уважаван автор — както и да е, та той направи много впечатляващо изказване тези дни в „Сайънс Таймс“, твърдейки, че на този свят съществуват по-голям брой възможни шахматни партии, отколкото песъчинки. Смешно е, че автор на научни материали в такъв голям вестник се е почувствал задължен да коментира нещо толкова очевидно.

— Така е — казах, изтръгвайки се с усилие от размислите си.

— Искам да кажа, кой не знае, че броят на песъчинките на тази планета, колкото и огромен да е, е ограничен. Абсурдно е някой изобщо да коментира това, което изобщо не е новина, като, разбираш ли — сензация от последния час! Изсипва го така, като факт, за който досега се предполага, че е държан в тайна.

В началното училище ние с Анди се бяхме сприятелили при малко или повече травматични обстоятелства: и двамата бяхме определени за прехвърляне в по-горен клас поради високите ни резултати на тестовете. Сега вече като че ли всички бяха единодушни, че това е било погрешно решение и за двама ни, макар и по различни причини. През тази година — лутайки се сред по-големи и по-едри момчета от нас, момчета, които ни препъваха и блъскаха, захлопваха вратите на шкафчетата върху пръстите ни, късаха ни домашните и плюеха в млякото ни, наричаха ни „червеи“, „педалчета“ и „тъпанари“ (определение, което за жалост моето фамилно име, Декър21, просто предизвикваше) — през цялата тази година (нашето „Вавилонско робство“, както казваше Анди със слабия си, мрачен глас) ние се борехме рамо до рамо като две слабовати мравки, наблюдавани с увеличително стъкло: ритаха ни по кокалчетата, удряха ни с юмруци под кръста, изолираха ни, хранехме се във възможно най-отдалечените ъгълчета, които можехме да намерим, за да не ни замерят с пакетчета кетчуп и панирани пилешки хапки. Цели две години нямах друг приятел освен него, нито пък той друг освен мен. Потискащо и смущаващо беше да си припомням онова време, нашите игри с роботи и строени от „Лего“ космически кораби, образите от класическия „Стар Трек“, които бяхме възприели тайно (аз бях Кърк, а той — Спок), в стремежа си да превърнем в игра тормоза, на който бяхме подложени. Капитане, изглежда, че тези извънземни са ни пленили в някакво подобие на вашите училища за човешки деца на Земята.

Преди да ме натикат насилствено в ограничен кръг от съперничещи си по-големи момчета с определението „талантлив“, което сякаш бе написано на табела, окачена на врата ми, никога не ми се бе случвало да бъда особено тормозен или унижаван в училище. Но горкият Анди — дори преди да го прехвърлят в по-горен клас — беше дете, над което бяха издевателствали постоянно: кльощав, нервен, страдащ от лактозна непоносимост, с кожа, толкова бяла, че изглеждаше почти прозрачна, и със склонност да употребява в ежедневен разговор думи от рода на „пагубен“ и „хтоничен“. Колкото и умен да беше, той бе несръчен; равният му глас и обичаят да диша през устата поради постоянно запушения нос го караха да изглежда леко глуповат, вместо извънредно интелигентен. В сравнение с другите си братя и сестра си — палави, борбени, обичащи спорта, препускащи между срещи с приятели, съотборници и забавленията след училище, които явно им доставяха удоволствие — той се открояваше като случайно попаднал на игрището за лакрос бледолик книжен плъх.

Докато аз бях успял да се възстановя донякъде от катастрофалната година, каквато беше пети клас за нас, Анди не се бе съвзел. Стоеше си в петък и събота вечер у дома; никога не го канеха на купони или на събирания в парка. И доколкото ми беше известно, аз си оставах единственият му приятел. И макар че, благодарение на майка си, той разполагаше с подходящите дрехи и се обличаше като най-популярните в училище момчета — дори носеше контактни лещи през повечето време — това не заблуждаваше никого: враждебно настроените спортни типове, които го помнеха от онези ужасни някогашни дни, продължаваха да го побутват насам-натам и да го наричат „Три-пи-о“ заради отдавнашната му грешка да се яви на училище с тениска с щампа от „Междузвездни войни“.

Анди открай време не беше бъбрив, не говореше много дори като дете, освен в някои редки случаи, в които избухваше, като че ли под налягане (голяма част от приятелството ни се бе изразявало в безмълвна размяна на комикси). Годините на тормоз в училище го бяха направили дори още по-мълчалив и затворен — вече не беше толкова склонен да употребява думи от речника на Лъвкрафт, а предпочиташе да се заравя в математика за напреднали и изобщо в научни занимания. Математиката никога не ме беше интересувала особено — бях, както се казва, „с висока лингвистична интелигентност“ — но, докато аз не оправдах надеждите, които бях давал първоначално в училище, и нямах интерес към високите оценки, ако постигането им изискваше тежък труд, Анди беше отличник по всички предмети и най-добър в класа. (Със сигурност щяха да го пратят в Гротън като Плат — перспектива, която го хвърляше в ужас още когато бяхме третокласници — ако родителите му не се безпокояха, с известно основание, да изпратят в интернат сина си, толкова тормозен от съученици, че веднъж едва не бе се задушил в плика, надянат на главата му по време на междучасие. А имаха и други основания за тревога; аз знаех за престоя на господин Барбър във „фермата за кукувици“, защото Анди ми беше казал, с обичайния си безразличен тон, че родителите му се бояли да не би той да е наследил донякъде същата „лабилност“, както се изрази той.)

Докато не ходеше на училище, за да бъде с мен, Анди се беше извинил, че се налага да учи, „но за съжаление е необходимо“, бе отбелязал той, беше подсмръкнал и бе избърсал носа си с ръкав. Натоварването му беше невероятно („адът на отличника“), и той не можеше да си позволи да изостане дори с ден. Докато той се бореше с явно безкрайните уроци (химия и математика, американска история, английски, астрономия, японски), аз седях на пода, опрял гръб на скрина му и броях на ум: по това време преди три дни тя беше жива, по това време преди четири дни, преди седмица… В мислите си виждах какво бяхме яли в последните дни преди смъртта й: последното ни посещение в гръцкия ресторант, последния път, когато отидохме в „Шън Ли Палас“, последния път, когато тя ми приготви вечеря (спагети карбонара), а после и вечерята преди това (пиле по индиански, беше се научила да готви това ястие в Канзас, от майка си). Понякога, за да създавам впечатление, че се занимавам с нещо, прелиствах стари броеве на „Фулметъл Алкемист“22 или едно илюстрирано издание на Х. Дж. Уелс, което стоеше в стаята му, но не бях в състояние да възприемам дори илюстрациите. Най-често се взирах в гълъбите, които пърхаха на перваза на прозореца, докато Анди попълваше безконечни таблици в тетрадката си по хирагана23, а коленете му подскачаха под масата, докато работеше.

Прозорците в стаята на Анди — част от една голяма спалня, която Барбърови бяха разделили наполовина — гледаха към Парк Авеню. В пиковия час около пешеходните пътеки се носеше ревът на клаксони, в прозорците на отсрещната страна на улицата гореше златна светлина и гаснеше горе-долу по същото време, когато и уличното движение започваше да оредява. Нощта си течеше (във фосфоресциращото сияние на уличните лампи виолетовите среднощни часове в града никога не ставаха истински черни), а аз се въртях в леглото, ниският таван над горното легло ме притискаше така тежко, та понякога наистина ми се струваше, че лежа под леглото, а не върху него.

Как бе възможно да тъгуваш за някой толкова, колкото аз тъгувах за майка си? Тя ми липсваше така, че исках да умра: това беше остра, физическа нужда, като нуждата от въздух, когато си под вода. Докато лежах буден, се опитвах да призова всичките си най-хубави спомени за нея — да ги фиксирам в съзнанието си, за да не я забравям — но вместо рождени дни и щастливи мигове постоянно си припомнях други случаи — например как няколко дни преди да загине ме спря в момента, когато излизах, за да махне някакъв конец от сакото на училищната ми униформа. Кой знае защо, това беше един от най-ясните ми спомени за нея: свитите й вежди, увереният жест, когато протягаше ръка към мен, всичко. Имаше и няколко случая — докато се реех неспокойно между будност и сън — когато се изправях рязко в леглото, дочул съвсем ясно в главата си нейния глас, произнасящ такива фрази, каквито несъмнено може да бе казвала някога, но всъщност аз не помнех, неща от рода на „Подхвърли ми една ябълка, моля те“ или „Питам се дали това нещо се закопчава отпред или отзад?“ и „Този диван е в позорно жалко състояние“.

В светлината от улицата по пода прелитаха черни ленти. Мислех, обзет от безнадеждност, за собствената си празна спалня, само на няколко преки оттук; за собственото си тясно легло с излиняла червена завивка. Със светещи на тъмно звезди, купени от планетариума, и картичка с кадър от филма на Джеймс Уейл „Франкенщайн“. Птичките се бяха върнали в парка, нарцисите цъфтяха; по това време на годината, когато се затопляше, ние понякога ставахме по-рано сутрин и вървяхме заедно пеш през парка, вместо да вземем автобуса до Уест Сайд. Само да можех да се върна назад и да променя случилото се, да намеря някакъв начин то да не се случи! Защо не бях настоял да закусим, вместо да отидем в музея? Защо господин Биймън не ни повика във вторник или в четвъртък?

Втората или третата вечер след смъртта на майка ми — така или иначе, скоро след като господин Барбър ме беше завел на лекар, за да се предприеме нещо против главоболието ми — семейство Барбър бяха поканили много гости в апартамента си, а беше късно да отменят поканата. Започна шушукане, развиваше се оживена дейност, която изобщо не бях в състояние да възприема.

— Струва ми се — каза госпожа Барбър, когато се появи отново в стаята на Анди, — че на вас двамата с Тио ще ви бъде по-приятно да си седите тук — независимо от небрежния й тон беше ясно, че това не е предложение, а заповед. — Ще бъде голяма скука, съмнявам се, че бихте се забавлявали. Ще помоля Ета да ви донесе храна от кухнята.

Двамата с Анди седяхме един до друг на долното легло и ядяхме коктейл от раци и сандвичи с артишок от картонени чинии — или по-скоро ядеше той, а аз се взирах в недокоснатата си чиния. Беше пуснал диск с някакъв екшън, на екрана експлодираха роботи сред дъжд от метал и пламъци. От дневната долиташе звън на чаши, ухание на восъчни свещи и парфюм, от време на време нечий глас се извисяваше в звънък смях. Искрящите звуци на It’s All Over Now, Baby Blue24, в динамичната трактовка на пианиста, сякаш достигаха до нас от друга вселена. Всичко беше загубено, аз бях загубил мястото си на картата: дезориентиращото усещане, че се намирам не в апартамента, в който трябваше да бъда, че съм се озовал в погрешното семейство, ме изтощаваше и аз се чувствах като пребит, замаян като пиян, готов да заплача, като подлаган на разпити затворник, който не е бил оставян да заспи в продължение на дни. Постоянно си казвах „Трябва да се прибера у дома“, и за милионен път си отговарях „Не мога“.

iv.

След четири дни, а може да са били и пет, Анди събра учебниците си в натъпканата до пръсване раница и тръгна отново на училище. През целия този ден, а и през следващия, аз седях в стаята му, бях включил телевизора на канала „Търнър Класик“, по който вървяха филмите, които майка ми гледаше в свободното си време. Тогава даваха екранизации по романи на Греъм Грийн — „Министерство на страха“, „Човешкият фактор“, „Падналият идол“, „Наемен убиец“. Вечерта на втория ден, когато чаках да започне „Третият човек“, госпожа Барбър (от глава до пети във „Валентино“, на път към някакво събитие във „Фрик“) се отби в стаята на Анди и обяви, че на другия ден тръгвам отново на училище.

— Всеки би се чувствал зле така — каза тя. — Седиш съвсем сам тук, това не е добре за теб.

Не знаех какво да кажа. Единственото, което ме караше да се чувствам що-годе нормално след смъртта на майка ми, беше да седя сам и да гледам филми.

— Крайно време е да се върнеш към някаква ежедневна рутина. Още утре. Знам, че не ти се вярва, Тио — каза тя, когато аз продължих да мълча, — но единственото, което ще ти помогне да се почувстваш по-добре, е да вършиш нещо.

Взирах се неотклонно в екрана на телевизора. Не бях ходил на училище от деня преди майка ми да загине, и докато не се връщах там, смъртта й изглеждаше някак неутвърдена официално. Върнех ли се там, тя щеше да се превърне в общоизвестен факт. Нещо по-лошо; в представата за връщане към някакво нормално ежедневие имаше нещо нередно, изглеждаше ми като предателство. Всеки път, когато си го припомнех, шокът ме връхлиташе наново, внезапно като плесница: нея вече я нямаше. Всяко ново събитие — всичко, което щях да правя в живота си оттук нататък — щеше да ни разделя все повече и повече: дни, в които тя не присъстваше, щяха да изпълват все по-голямото разстояние, което ни делеше. С всеки нов ден от остатъка на живота ми тя щеше да се отдалечава все повече.

— Тио.

Стреснат, вдигнах очи към нея.

— Стъпка по стъпка. Няма друг начин да се излезе от това състояние.

На следващия ден по „Търнър“ щеше да има кино-маратон, посветен на Втората световна война („Кайро“, „Скритият враг“, „Кодово име: Изумруд“), който наистина исках да гледам. Вместо това се измъкнах с усилие от леглото, когато господин Барбър надникна в стаята, за да ни събуди („Ставайте и не им прощавайте, хоплити!“) и се повлякох към автобусната спирка заедно с Анди. Денят беше дъждовен и доста хладен, поради което госпожа Барбър бе настояла да навлека едно старо палто с качулка на Плат, което ме караше да се чувствам неловко. Китси, малката сестричка на Анди, вървеше пред нас с танцова стъпка в розовия си шлифер, прескачаше локвите и се правеше, че не ни познава.

Знаех, че ще бъде ужасно и така и се оказа — още от секундата, в която влязох в яркоосветеното фоайе и долових добре познатата училищна миризма: дезинфектант с цитрусов аромат и нещо като мръсни чорапи. Написани на ръка съобщения по стените: списъци за записване за тенис и готварски курсове, прослушвания на изпълнители за училищна постановка на „Странна двойка“, за екскурзия до Елис Айлънд, известие, че още има свободни билети за традиционния пролетен концерт в Сентръл Парк — трудно бе да се повярва, че светът бе свършил, а по някакъв начин тези смехотворни занимания продължаваха да съществуват. Колко странно — в деня, когато бях за последен път в тази сграда, тя беше още жива. Продължавах да мисля за това, и всеки път мисълта ме поразяваше като нова: последния път, когато отворих това шкафче, последния път, когато докоснах тази тъпа книга, „Навлизане в биологията“, последния път, когато видях Линди Мейзъл да си слага гланц за устни с тази пластмасова пръчица. Не ми се вярваше, че няма как да проследя тези мигове обратно до един свят, в който тя не бе мъртва.

— Съжалявам.

Казваха го хора, които познавах, и хора, с които не бях разменил и една дума през живота си. Други — смеещи се и бърборещи по коридорите — замлъкваха, когато минех покрай тях, хвърляйки към мен печални или озадачени погледи. Други пък продължаваха да ме игнорират напълно, както играещи си кучета не обръщат внимание на някое болно или ранено животно сред тях; отказвайки да ме погледнат, те продължаваха да препускат и да вилнеят из коридорите, сякаш не бях там.

Особено Том Кейбъл ме избягваше така старателно, сякаш бях момиче, което бе зарязал. На обяд той не се виждаше никъде. В час по испански (влезе с ленива походка доста след началото на часа, пропускайки конфузната сцена, когато всички се струпаха с мрачни изражения около чина ми, за да ми изкажат съболезнования) не седна до мен, както обикновено, а съвсем отпред, изгърбен и проточил дългите си крака на една страна. По стъклата барабанеше дъжд, докато ние се борехме с превода на редица странни изречения, изречения, които биха дали повод за гордост на Салвадор Дали: за омари и плажни чадъри, и за Марисол с дългите мигли, която взема лимоновозеленото такси, за да отиде на училище.

След края на часа, когато излизахме от стаята, се отправих целенасочено към него, докато той си прибираше учебниците, и казах „Здрасти“.

— О, здравей, как е — отвърна той — резервирано, облегнал се назад с иронично извити вежди. — Разбрах за цялата история.

— Да — това беше обичайният тон на разговорите ни: прекалено надменни, за да се смесваме с останалите; шегите, които си разменяхме, бяха достъпни само за нас двамата.

— Кофти късмет. Лоша работа, наистина.

— Благодаря.

— Хей, трябваше да се направиш на болен, нали ти казах. Мама също побесня заради тая история. Направо щеше да експлодира! Е, какво — той сви леко рамене в мига зашеметено мълчание, последвал думите му, озъртайки се с такова изражение, като че ли искаше да каже „Не бях аз“, все едно, че бе хвърлил снежна топка с камък в нея.

— Както и да е. И така — продължи той с тон, който подсказваше, че животът си продължава. — Ами костюмът?

— Какво?

— Е — отстъпи леко и огледа иронично карираното палто, — несъмнено първо място в конкурса за двойници на Плат Барбър.

И въпреки волята си — беше истински шок, след дните, през които бях като вцепенен от преживения ужас, така внезапно и рязко, сякаш страдах от синдром на Турет25 — аз се разсмях.

— Страхотен лаф, Кейбъл — отвърнах аз с ненавистния ни, провлечен тон на Плат. И двамата бяхме добри имитатори, и често провеждахме цели разговори с гласовете на други хора: тъпи телевизионни говорители, скимтящи момичета, досадни и глупави учители. — Утре ще дойда, облечен като теб.

Но Том не влезе в тона ми и не реагира на шегата. Беше изгубил интерес.

— Ъъъ… по-добре недей — каза той и сви леко рамене с полуусмивка. — Друг път.

— Добре, друг път — бях раздразнен — какво, по дяволите, го прихващаше? И все пак част от постоянно поддържания от нас тон на черен хумор, който изглеждаше забавен единствено на нас, беше да се обиждаме и оскърбяваме взаимно; бях почти сигурен, че ще дойде при мен след часа по английски, или ще ме настигне тичешком, когато тръгнех да се прибирам, и ще ме хлопне по главата с тетрадката по алгебра. Но не го направи. На другата сутрин, преди първия час, той дори не ме погледна, когато му казах „здрасти“, а начинът, по който си проправи път край мен с безизразно лице, ме накара да застина на място. Линди Мейзъл и Манди Куейф, застанали пред шкафчетата си, се обърнаха и се спогледаха, кискайки се малко шокирано: „О, Божичко!“ До мен съученикът ми, с когото седяхме в лабораторията, Сам Уайнгартън, поклати глава.

— Ама че гъз — каза той на висок глас, достатъчно висок, за да се обърнат към него всички в коридора. — Голям гъз си, Кейбъл, нали ти е ясно?

Но на мен ми беше все едно — най-малкото, не се чувствах засегнат или потиснат. Приятелството ми с Том открай време имаше някаква налудничава, истерична отсянка, имаше в него нещо откачено, трескаво и малко опасно, и макар че същото някогашно високо напрежение присъстваше, стрелката за волтажа трептеше все така, но токът сякаш бе сменил посоката си, и вместо да правя щуротии с него в класната стая, ми идеше да натикам главата му в тоалетната чиния, да дръпна ръката му така, че да я изтръгна от ставата, да блъскам лицето му в тротоара, докато го разкървавя, да го принудя да яде кучешки лайна и боклуци от земята. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разярявах, понякога бях толкова бесен, че започвах да крача напред-назад из банята и да си говоря сам под нос. Ако Кейбъл не ме беше накиснал пред господин Биймън („Сега вече знам, че онези цигари не са били твои, Тио…“)… ако не ме бяха отстранили временно от училище заради Кейбъл… ако мама не си беше взела свободен ден… ако не се бяхме озовали в музея във възможно най-лошия момент… та нали дори господин Биймън се беше извинил в известен смисъл за станалото! Защото несъмнено имаше проблеми с оценките ми (и куп други неща, за които господин Биймън не подозираше), но отключващият инцидент, причината, заради която бях повикан на онази среща, цялата онази история с цигарите в училищния двор — чия беше вината за това? На Кейбъл. Не може да се каже, че очаквах от него да се извини. Всъщност надали бих му казал някога нещо по този въпрос. Само че… какво бях аз сега? Парий? Персона нон грата? Та той дори не искаше да разговаря с мен? Бях по-дребен от Кейбъл, но не много по-дребен, и всеки път, когато по непреодолимия си навик остроумничеше в клас или претичваше покрай мен в коридора с новите си най-добри приятели, Били Уогнър и Тад Рандолф (така, както бяхме тичали някога заедно, винаги прекалено бързо, с онзи порив към лудост и опасност) — единственото, за което можех да мисля, бе колко ми се иска да го пребия жестоко, да чуя как момичетата се смеят, докато той отстъпва превит пред мен, потънал в сълзи: „Ооо, Том? Хлъц, хлъц, плачеш ли?“ (В старанията си да предизвикам сбиване го ударих по носа уж случайно, затваряйки със замах вратата на тоалетната в лицето му, и го блъснах в автомата за напитки така, че той изтърва гадните си картофки със сирене на пода, но вместо да ми се нахвърли — както копнеех да стори — той просто се подсмихна и си тръгна, без да каже дума).

Разбира се, не всички ме избягваха. Много от съучениците ми оставяха бележки и подаръци в шкафчето ми (включително и Изабела Кушинг и Мартина Лихтблау, най-харесваните момичета от моя випуск), а отдавнашният ми враг Уин Темпъл от пети клас ме удиви, когато дойде и ме притисна в мечешката си прегръдка. Но повечето хора реагираха в мое присъствие с предпазлива, малко притеснена учтивост. Не че обикалях насам-натам разплакан, дори не демонстрирах потиснатост, но все пак те прекъсваха разговорите си, когато сядах до тях на обяд.

От друга страна, възрастните ме притесняваха с многото внимание, което ми отделяха. Съветваха ме да си водя дневник, да разговарям с приятелите си, да си направя „колаж на спомените“ (шантав съвет в моите очи; съучениците ми се чувстваха неловко в мое присъствие, дори когато се държах съвсем нормално; последното нещо, което исках, беше да привличам внимание, споделяйки чувствата си с хората или заемайки се с художествени занаяти с терапевтична цел в кабинета по изкуства). Струваше ми се, че прекарвам неоснователно много време, застанал в празни класни стаи и кабинети (с поглед, вперен в пода, кимащ безсмислено), заедно с някой загрижен учител, помолил ме да остана след часовете, или придърпал ме настрана, за да поговорим. Учителят ми по английски, господин Нюспийл, седнал на катедрата, първо ми описа с развълнуван тон ужасната смърт на собствената си майка, издъхнала по вина на некадърен хирург, а след това ме потупа по гърба и ми даде тетрадка, в която да си водя записки; госпожа Суонсън, психологът на училището, ми показа две упражнения за правилно дишане и изказа предположение, че може да се почувствам по-добре, давайки отдушник на скръбта си, като изляза навън и започна да замерям с кубчета лед някое дърво; дори господин Боровски (учителят по математика, комуто приповдигнатият тон бе значително по-неприсъщ, отколкото на останалите учители) ме придърпа настрана в коридора, и, говорейки много тихо, приближил лице на около два инча от моето, ми описа чувството за вина, което го измъчвало, след като брат му загинал при катастрофа. (Чувството за вина се споменаваше често в тези разговори. Дали учителите ми вярваха, също като мен, че аз нося вина за смъртта на майка си? Изглежда беше така.) Господин Боровски се чувствал толкова виновен, задето оставил брат си да шофира пиян, тръгвайки си от дома му след някакво парти, че известно време мислел дори за самоубийство. Самоубийството може да се е мярвало и в моите мисли. Но самоубийството не беше решение.

Приемах учтиво всички тези съвети, със застинала усмивка, обзет от упорито усещане за нереалност. Мнозина възрастни сякаш приемаха това вцепенение като добър признак; спомням си особено как господин Биймън (англичанин с прекалено превзето произношение, който носеше някакъв тъп шофьорски каскет от туид и когото съвсем неоснователно бях започнал да ненавиждам, приемайки го като един от факторите, довели до смъртта на майка ми) ме поздрави за зрялата ми реакция и ме уведоми, че се справям „страхотно“ с положението. Може и наистина да съм се справял страхотно, не знам. Сигурно е, че не ревях на глас и не разбивах с юмруци прозорците, не правех нито едно от нещата, които според мен вършеха хората, когато се чувстваха така, както се чувствах аз. Но понякога, неочаквано, скръбта ме връхлиташе на вълни, които ме оставяха без дъх; а когато вълните се оттеглеха, установявах, че виждам около себе си отблъскваща разруха, пустота, осветена от толкова ярка и мъчителна светлина, че почти не ми оставаха спомени от времето, когато светът не е бил мъртъв.

v.

Честно казано, дядо ми Декър и жена му бяха последното, което занимаваше мислите ми, и толкова по-добре, защото социалните работници не успяваха да ги открият с помощта на оскъдните данни, получени от мен. После госпожа Барбър почука един ден на вратата на Анди и каза:

— Тио, може ли да поговорим?

Нещо в тона й подсказваше, че има лоши новини, макар че точно сега ми бе трудно да си представя как положението би могло да се влоши. Когато седнахме в дневната — край един трифутов букет от напъпила върба и клонки, обсипани с ябълков цвят, току-що донесен от цветарския магазин — тя кръстоса крака и каза:

— Обадиха се от социалните служби. Свързали са се с баба ти и дядо ти. За съжаление се оказало, че баба ти е зле.

За миг не можах да съобразя.

— Дороти ли?

— Ако така я наричаш, да.

— О, тя всъщност не ми е истинска баба.

— Разбирам — отвърна госпожа Барбър с тон, по който личеше, че не разбира и няма желание да разбере. — Така или иначе, тя не е добре — някакво заболяване на гърба, доколкото разбрах — и дядо ти се грижи за нея. Което означава, че, разбираш ли, убедена съм, че те съжаляват, но казват, че не е удобно да отидеш при тях точно сега. Най-малкото, не и в дома им — допълни тя, когато аз не казах нищо. — Предложиха да плащат, за да живееш временно в хотел на „Холидей Ин“, който се намирал близо до къщата им, но това изглежда малко непрактично, нали?

В ушите си чувах неприятно жужене. Докато седях така, под нейния спокоен, леденосив поглед, по някаква причина се срамувах от себе си. Толкова се страхувах да не ме изпратят при дядо Декър и Дороти, че ги бях пропъдил почти напълно от съзнанието си, но съвсем различно бе да разбера, че те не ме искат.

По лицето й трепна едва забележимо съчувствие.

— Това не бива да те разстройва — каза тя. — Така или иначе, няма нужда да се безпокоиш. Уредено е да останеш при нас за още няколко седмици, най-малкото, докато свърши учебната година. Всички са единодушни, че така ще е най-добре. Между другото — допълни тя, привеждайки се към мен, — този пръстен е прекрасен. Семейна скъпоценност ли е?

— Ъъ, да — отвърнах. Сам не можех да си обясня защо, но бях започнал да нося пръстена на стареца почти постоянно със себе си. Най-често го държах в джоба на сакото си и постоянно си играех с него, но от време на време го слагах на средния си пръст и го носех, макар да ми беше широк и малко да се въртеше.

— Интересно. От семейството на майка ти или на баща ти?

— На майка ми — отвърнах след кратко мълчание. Не ми се нравеше посоката, която вземаше разговорът.

— Може ли да го видя?

Свалих пръстена и го пуснах в шепата й. Тя го вдигна към лампата и каза:

— Прелестно. Карнеол. И тази гравировка — гръко-римски период? Или е семеен герб?

— Мм, герб, струва ми се.

Тя се вгледа в митичния звяр, оголил нокти.

— Прилича на сфинкс — а може и да е крилат лъв — тя обърна пръстена на една страна в светлината и се взря във вътрешността му. — Ами този гравиран надпис?

Озадаченото ми изражение я накара да се намръщи.

— Не ми казвай, че никога не си го забелязвал. Чакай малко — тя стана, отиде до писалището, което имаше множество чекмедженца и открити отделения за писма, и се върна с една лупа. — Това ще свърши по-добра работа от очилата ми за четене — каза тя и загледа пръстена през лупата. — Този стар, калиграфски шрифт е труден за разчитане — приближи лупата до пръстена, после я отдалечи. — Блакуел. Това говори ли ти нещо?

— Ами… — всъщност в съзнанието ми се мерна нещо, нещо, което не можеше да бъде облечено в думи, но мисълта отлетя, изпари се, преди да добие плът.

— Виждам и гръцки букви. Много интересно — тя пусна пръстена обратно в ръката ми и добави: — Пръстенът е стар — личи по патината на камъка и по това колко е изтрита халката — виждаш ли? Някога, по времето на Хенри Джеймс, американците купували от Европа подобни камеи с антични изображения, и поръчвали да им правят от тях пръстени — сувенири от Голямата обиколка на Европа.

— Щом те не ме искат, къде ще трябва да отида?

За миг госпожа Барбър като че ли се стъписа. Но почти незабавно се съвзе и отвърна:

— Е, на твое място не бих се безпокоила за това сега. Вероятно най-добре за теб ще е да останеш тук още известно време и да завършиш учебната година, не е ли така? Освен това — тя посочи с глава — внимавай с пръстена и гледай да не го загубиш. Виждам колко ти е широк. Може би ще предпочетеш да го прибереш някъде на сигурно място, вместо да го носиш така.

vi.

Но аз продължих да го нося. Или — по-скоро — пренебрегнах съвета й да го скрия на сигурно място, и продължих да го държа в джоба си. Чувствах тежестта му, когато го поставях на дланта си; когато сключех пръсти около него, златото се затопляше от ръката ми, но гравираният камък оставаше хладен. Неговата тежест и старинност, смесицата от солидност и блясък ми действаха успокояващо; ако насочех достатъчно съсредоточено вниманието си към него, той имаше странната власт да ми дава опора в сегашното ми нестабилно състояние, да ме изолира от околния свят, но въпреки това не ми беше приятно да мисля за начина, по който се бях сдобил с него.

Не ми се искаше да мисля и за бъдещето си — защото, макар да не бях очаквал с желание новия живот в мерилендската провинция, изложен на хладната благосклонност на баба ми и дядо ми Декър, сега вече мисълта за онова, което щеше да стане с мен, почваше сериозно да ме тревожи. Всички изглеждаха дълбоко шокирани от идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“, предложена от дядо ми и Дороти, като че ли бяха предложили да ме настанят в барака в задния си двор, но на мен тя не ми се струваше чак толкова лоша. Открай време ми се искаше да живея на хотел, и макар че хотелите от веригата „Холидей Ин“ не бяха като онези, които бях виждал в представите си, със сигурност щях да се справя: хамбургери от обслужването по стаите, платени телевизионни канали, басейн през лятото, какво лошо би могло да има в това?

Всички (социалните работници, психиатърът Дейв и госпожа Барбър) не спираха да ми повтарят, че не е възможно да живея сам на хотел в някакво предградие в Мериленд, че каквото и да се случи, никога няма да се стигне дотам — и сякаш не осъзнаваха, че техните предполагаемо успокоителни думи увеличаваха тревогата ми стократно.

— Онова, което не бива да забравяш — казваше Дейв, психиатърът, комуто общинските служби бяха възложили да се грижи за мен, — е, че за теб ще се погрижат, каквото и да се случи. — Той беше трийсетинагодишен, носеше тъмни дрехи и очила с елегантни рамки, и винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе присъствал на четене на поезия в криптата на някоя църква. — Защото има много хора, които се грижат за теб и искат за теб само най-доброто.

Бях започнал да реагирам подозрително, когато непознати ми обясняваха кое е най-добро за мен — същото бяха казали и социалните работници, когато стана дума за настаняване в дома на някое семейство.

— Но… на мен не ми се струва, че баба ми и дядо ми предлагат нещо толкова нередно — казах аз.

— Какво имаш предвид?

— Идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“. Може там да се почувствам добре.

— Искаш да кажеш, че не би се чувствал добре в дома на баба си и дядо си?

— Не съм казал нищо подобно.

Той наклони глава на една страна.

— Не, но като се има предвид как постоянно споменаваш „Холидей Ин“ като нещо приемливо, ми се струва, че издаваш с това предпочитанието си към този вариант.

— Струва ми се значително по-приемливо от това да живея в чужд дом.

— Да — той се приведе напред, — но позволи ми да ти кажа нещо. Ти си едва тринайсетгодишен. И току-що си изгубил основната си опора, човека, който се е грижел за теб. Да заживееш сам тъкмо сега не е допустимо за теб. Искам да кажа, много е неприятно, че баба ти и дядо ти имат тези здравословни проблеми, но вярвай ми, убеден съм, че ще можем да измислим нещо, веднага щом състоянието на баба ти се подобри.

Не отговорих. Беше ясно, че никога не е виждал дядо Декър и Дороти. Макар че аз самият не ги бях виждал много пъти, основното нещо, което си спомнях от срещите ни, беше пълната липса на чувство за кръвна близост, безразличието в погледите, които спираха върху мен, сякаш бях някакво случайно хлапе, озовало се по погрешка там на излизане от мола. Перспективата да заживея с тях беше буквално невъобразима и аз тормозех паметта си с опити да измъкна от нея нещо за последното ми посещение в дома им — но нямах особен успех, защото тогава бях седем или осемгодишен. Помнех, че по стените имаше избродирани на ръка поговорки в рамки, както и някакво съоръжение на кухненския плот, в което Дороти сушеше плодове и зеленчуци. По едно време — след като дядо Декър ми беше изревал да не пипам с лепкавите си ръчички електрическото му влакче — баща ми бе излязъл да пуши навън (беше зима) и не бе влязъл обратно в къщата. „Боже Господи!“, бе казала майка ми, когато потеглихме отново с колата (идеята да се запозная с родителите на баща си беше нейна), и след това така и не отидохме там отново.

Няколко дни след като се бе получило предложението да бъда настанен в „Холидей Ин“, в дома на семейство Барбър се получи картичка за мен. (Казано между другото: нередно ли е да си мисля, че Боб и Дороти, както се бяха подписали, трябваше по-скоро да вдигнат телефона и да ми се обадят? Или дори да се качат в колата си и да дойдат в града, за да ме видят? Но те не направиха нито едно от двете неща — не че бях очаквал да долетят при мен, надавайки съчувствени възгласи, но все пак щеше да е мило, ако ме бяха изненадали с някой малък, нетипичен израз на привързаност).

Всъщност картичката беше от Дороти (името „Боб“, очевидно написано с нейния почерк, беше добавено допълнително в малкото пространство след собственото й име — явно се беше сетила със закъснение). Интересното беше, че пликът като че ли бе отварян на пара и след това залепен отново — дали го бе направила госпожа Барбър? или социалните работници? — но текстът на картичката бе написан несъмнено с отвесния европейски почерк на Дороти, който познавахме от пристигащите веднъж годишно у дома коледни картички, почерк, който — както бе отбелязал веднъж баща ми — би изглеждал по-добре на таблото пред ресторант „Ла Гулю“, където се изписваха с тебешир рибните специалитети на деня. Отпред на картичката се виждаше лале с клюмнала главичка, а надписът отдолу гласеше „Край няма“.

От малкото, което помнех за нея, знаех, че Дороти не си хаби думите напразно, и случаят с тази картичка не правеше изключение. След сърдечното встъпление — съжалявала за трагичната ми загуба и мислела за мен в тези дни на скръб — тя предлагаше да ми изпрати автобусен билет за Удбрайър, Мериленд, като същевременно споменаваше някакви неясни здравословни проблеми, които не давали възможност на нея и дядо Декър „да отговарят на изискванията“ за хора, които да поемат грижата за мен.

— Изисквания ли? — каза Анди. — Звучи така, като че ли искаш от нея десет милиона долара в небелязани банкноти.

Мълчах. Странно, но онова, което ме безпокоеше, беше снимката отпред на картичката. Беше съвсем обикновена картичка от онези, които се виждат подредени по стойките в супермаркетите, но все пак не ми се струваше подходящо да изпратиш на човек, чиято майка е умряла наскоро, снимка на увехнало цвете — колкото и артистично да бе изпълнена.

— Доколкото разбрах, тя била много болна. Защо пише именно тя?

— Не знам нищо повече от теб — бях си задал същия въпрос; струваше ми се неестествено кръвният ми дядо да не е написал нито ред и дори да не си е дал труд да се подпише.

— Може би — поде мрачно Анди, — дядо ти е развил болестта на Алцхаймер и тя го държи като затворник в собствения му дом. За да му вземе парите. Това се случва често, когато съпругите са по-млади, нали знаеш.

— Не ми се вярва той да има чак толкова много пари.

— И така може да е — съгласи се Анди и се покашля демонстративно. — Но не бива да се изключва и жаждата за власт. „Природа, със зъби и нокти, червени от кръв“26. Може да не иска ти да получиш дял от наследството.

— Приятелю — намеси се бащата на Анди, вдигайки внезапно поглед от „Файненшъл Таймс“, — струва ми се, че разговорът ви взема доста непродуктивна насока.

— Е, честно казано, аз не разбирам защо Тио да не остане да живее у нас — отвърна Анди, произнасяйки на глас собствените ми мисли. — Приятно ми е да бъда с него, а стаята ми е достатъчно просторна.

— Ами всички ние несъмнено с радост бихме го оставили да живее у нас — каза госпожа Барбър, но сърдечният й тон не беше толкова убедителен, колкото бих искал да бъде. — Но какво биха казали роднините му? Доколкото ми е известно, отвличането на непълнолетни все още не се допуска от закона.

— Но, татко, струва ми се, че в случая положението съвсем не е такова — продължи Анди с дразнещо безучастния си глас.

Господин Барбър стана рязко, взел в ръка чашата си с газирана вода. Не биваше да пие алкохол заради лекарствата, които вземаше.

— Тио, не си спомням, разбираш ли от ветроходство?

Трябваше да мине миг, преди да осъзная смисъла на въпроса му.

— Не.

— О, колко неприятно. Анди прекара забележително на ветроходния лагер в Мейн, нали така, Анди?

Анди мълчеше. Беше ми казвал многократно, че това са били най-ужасните две седмици в живота му.

— Запознат ли си със значението на морските сигнални флагове? — попита господин Барбър.

— Моля? — казах аз.

— Имам в кабинета си превъзходна схема, която бих ти показал с удоволствие. Не прави такива гримаси, Анди. Съвсем подходящо е едно момче да притежава подобни умения.

— Несъмнено, ако му се налага да спира преминаващ влекач.

— Тези твои остроумия са много досадни — каза господин Барбър, но изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен. — Освен това — допълни той, обръщайки се към мен, — струва ми се, че ще останеш учуден, ако разбереш колко често системата за морска сигнализация се ползва в паради, във филмите и… ами знам ли, например в храма на Мелпомена.

Анди изкриви лице.

— В храма на Мелпомена — повтори той иронично.

Господин Барбър се обърна към него и го изгледа.

— Да, в храма на Мелпомена. Нещо забавно ли има в думите ми?

— Бих казал, че по-скоро прозвучаха пресилено.

— Е, аз не намирам в тях нищо пресилено. Със сигурност прабаба ти би се изразила точно така.

(Дядото на господин Барбър бил отхвърлен от доброто общество, защото взел за жена не много известната актриса Олга Осгуд.)

— Точно това искам да кажа и аз.

— А как трябва да се изразя според теб?

— Всъщност, татко, онова, което по-скоро искам да знам, е кога за последен път си видял употреба на морска сигнализация в която и да било театрална постановка.

— В „Саут Пасифик“27 — отвърна незабавно господин Барбър.

— С изключение на „Саут Пасифик“.

— Отказвам се да споря.

— При това се съмнявам, че ти или мама сте гледали някога „Саут Пасифик“.

— За Бога, Анди.

— Е, дори да сте гледали постановката. Един пример не е достатъчен, за да докаже правотата ти.

— Няма да продължавам този абсурден разговор. Хайде, Тио.

vii.

Оттогава нататък започнах да полагам особени усилия да се представя като образцов гост: сутрин си оправях леглото; никога не пропусках да кажа „моля“ и „благодаря“, и да направя всичко, което според мен майка ми би искала да направя. За съжаление домакинството на семейство Барбър не беше от тези, в които човек би могъл да покаже благодарността си, грижейки се за по-малките деца или помагайки в миенето на съдовете. Като се започне с жената, която идваше да се грижи за растенията — потискащо задължение, тъй като поради недостига на светлина в апартамента повечето растения умираха и личната асистентка на госпожа Барбър, чиито основни задължения се свеждаха като че ли до пререждане на гардеробите и на колекцията порцелан, домакинският персонал наброяваше около осем души. (Когато веднъж попитах госпожа Барбър къде е пералнята, тя ме изгледа така, като че ли бях поискал луга и свинска мас, за да сваря сапун).

Но въпреки че не изискваха нищо от мен, усилията да се вградя в това безупречно и сложно домакинство ме излагаха на огромно психическо напрежение. Отчаяно се стремях да се слея с общия фон да се плъзгам невидим сред псевдокитайските декорации като риба в коралов риф — и все пак стотици пъти дневно привличах към себе си нежелано внимание: с това, че ми се налагаше да питам за всяка дреболия, било то за кърпа за лице, лейкопласт или острилка; с това, че нямах ключ и се налагаше да звъня всеки път, когато се прибирах и излизах — дори с добронамерените си опити да оправям леглото си сутрин (госпожа Барбър ми обясни, че е по-добре да оставя Иренка или Есперанса да го оправят, защото имали повече опит и се справяли по-добре с ъглите). Отваряйки една врата, счупих орнаментираното връхче на една старинна закачалка; два пъти задействах неволно алармената инсталация; и дори се озовах една нощ в спалнята на господин и госпожа Барбър, докато се лутах, търсейки банята.

За щастие родителите на Анди толкова рядко си стояха у дома, че присъствието ми като че ли не им създаваше особени неудобства. Освен ако не посрещаше гости, госпожа Барбър излизаше сутрин към единайсет — наминаваше за час-два преди вечеря, за да изпие един джин с лайм и да вземе, както се изразяваше тя „една малка вана“ — и се прибираше чак след като ние вече си бяхме легнали. Господин Барбър виждах дори по-рядко, като изключим уикендите и случаите, когато се шляеше из апартамента след работа със своята газирана вода в чаша, увита със салфетка, и чакаше госпожа Барбър да се облече, за да отидат някъде за вечерта.

Безспорно най-сериозният проблем, който се изправяше пред мен, бяха братята на Анди и сестра му. Макар че Плат, за щастие, бе заминал да тормози по-малките ученици в Гротън, Китси и най-малкият брат, Тоди, едва седемгодишен, очевидно се дразнеха от присъствието ми и считаха, че узурпирам и малкото внимание, което получаваха от родителите си. Имаше много капризи и цупене, много блещене и враждебно кискане от страна на Китси, както и една (озадачаваща за мен и никога неизяснена докрай) разправия, когато тя се оплака на приятелите, на домашните прислужници и на всички, които бяха склонни да я слушат, че съм влязъл в нейната стая и съм ровил из колекцията прасенца-касички на лавицата над бюрото й. Що се отнася до Тоди, той помръкваше все повече, забелязвайки, че седмиците си минават, а аз не си отивам, и често задаваше въпроси, които принуждаваха майка му да го щипе под масата. Питаше ме къде живея, още колко ще остана при тях, имам ли баща и ако имам, къде е той?

— Добър въпрос — отвърнах аз в последния случай, предизвиквайки ужасения кикот на Китси, много популярна в училище и — макар едва деветгодишна — толкова очарователна с бялорусите си коси, колкото Анди беше невзрачен.

viii.

Настана моментът, когато една фирма, занимаваща се с пренасяне на мебели, щеше да изпрати хора да опаковат вещите на майка ми и да ги закарат някъде на склад. Но преди те да влязат в апартамента, аз трябваше да отида там, за да отделя нещата, които исках да имам и онези, от които имах нужда. Картината присъстваше в съзнанието ми като едно далечно дразнене, несъразмерно слабо в сравнение с действителната й значимост, все едно, че беше някакъв училищен проект, който все забравях да довърша. Трябваше в определен момент да я върна в музея, но все още не бях измислил как да го направя, без да предизвикам огромна суматоха.

Вече бях пропуснал една възможност да я върна — когато госпожа Барбър бе отпратила някакви детективи, дошли да ме търсят. Тоест аз разбрах, че са били детективи (или може би дори от криминалната полиция) от онова, което ми каза Келин, момичето от Уелс, което се грижеше за най-малките деца. Прибирала Тоди от детската градина, когато се появили непознатите и питали за мен.

— Цивилни, нали разбираш? — каза тя и повдигна многозначително едната си вежда. Беше пълно момиче, говореше много бързо и бузите й бяха винаги така зачервени, сякаш бе стояла до открит огън. — Имаха такъв един вид.

Бях прекалено уплашен, за да я попитам какво разбира под „такъв един вид“; а когато влязох плахо при госпожа Барбър, за да разбера какво ще каже тя по въпроса, се оказа, че тя е заета.

— Извинявай — каза го, без да ме погледне, — имаш ли нещо против да поговорим за това по-късно?

След половин час щяха да запристигат гостите, сред тях един прочут архитект и прочут балетист от нюйоркския балет; тя нервничеше, защото закопчалката на колието й беше нестабилна, а и климатикът не работеше, както трябва.

— Неприятности ли ще имам?

Изтърсих го, без да съзнавам какво говоря. Госпожа Барбър се закова на място.

— Тио, не ставай смешен — отвърна тя. — Бяха много мили, много деликатни, просто не мога да ги оставя да се навъртат тук точно сега. Появиха се, без да се обадят предварително по телефона. Така или иначе, обясних им, че моментът не е подходящ, което те, разбира се, забелязаха и сами — тя посочи служителите от кетъринга, които шетаха насам-натам и техника, стъпил на стълба, който надничаше във вентилационната шахта, светейки си с фенерче. — Хайде, бягай. Къде е Анди?

— Ще се прибере след час. За часа по астрономия ги заведоха в планетариума.

— Е, ядене има в кухнята. Нямам много излишни тарталети, затова пък можете да ядете колкото си искате от малките сандвичи. А след като разрежат тортата, нямам нищо против да си вземете и от нея.

Говореше така безгрижно, че три дни по-късно, когато посетителите дойдоха да ме търсят в час по геометрия, аз бях забравил напълно за тях — единият млад, другият — по-възрастен, безлично облечени, те почукаха учтиво на отворената врата.

— Може ли да се видим с Тиодор Декър? — обърна се по-младият мъж с черти на италианец към господин Боровски, докато по-възрастният оглеждаше добродушно класната стая.

— Искаме само да поговорим с теб, нали нямаш нищо против? — каза по-възрастният, докато вървяхме към всяващата страх стая за разговори, където щеше да се проведе срещата с господин Биймън и майка ми в деня, когато тя загина. — Не се плаши.

Беше чернокож, с много тъмен цвят на кожата и сива козя брадичка — изглеждаше суров, но и симпатичен, като готино ченге от телевизионен сериал. — Просто се опитваме да възстановим много събития от онзи ден и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш.

Първоначално се бях стреснал, но когато той каза „Не се плаши“, му повярвах — докато не отвори вратата на стаята. Там седяха моето проклятие, господин Биймън, наперен както винаги, с костюм с жилетка и часовник на верижка; Енрике, социалният работник; госпожа Суонсън, училищният психолог (същата, която ми беше казала, че ще се почувствам по-добре, ако замерям някое дърво с ледени кубчета); Дейв, психиатърът, както обикновено с черни джинси „Ливайс“ и черно поло — и най-неочакваното — госпожа Барбър, с обувки с високи токчета и перленосив костюм, който изглеждаше така, сякаш струваше повече от месечните заплати на всички останали, които се бяха събрали в тази стая, взети заедно.

Паниката сигурно се бе изписала ясно на лицето ми. Може би нямаше да бъда чак толкова уплашен, ако разбирах малко по-ясно нещо, което по онова време не осъзнавах докрай: че бях малолетен и че ако бях подложен на официален разпит, присъствието на родител или настойник бе задължително — именно затова бяха повикани всички, за които най-общо се приемаше, че защитават интересите ми. Но единственото, което разбрах, когато видях всички тези хора и касетофона насред масата, беше, че някакви официални лица са се събрали, за да решат съдбата ми и да се разпоредят с мен така, както намерят за добре.

Седях вдървено и търпеливо отговарях на встъпителните им въпроси (имам ли хобита? спортувам ли?), докато на всички не стана ясно, че общите приказки не спомагат особено да се отпусна.

Би звънецът за края на часа. Откъм коридора се чуваше как хлопат вратичките на шкафчетата, долитаха далечни гласове.

— Свършен си, Талъм — подвикна злорадо някакво момче.

Мъжът с вид на италианец — беше се представил като Рей — придърпа стол и седна пред мен, така че коленете ни почти се опираха. Беше млад, но пълен, приличаше на добродушен шофьор на лимузина, а очите му със смъкнати външни ъгълчета изглеждаха влажни, сълзящи, сънливи, като че ли пиеше.

— Искаме само да разберем какво си спомняш — каза той. — Да се поровим в паметта ти, да си съставим някаква обща картина за онази сутрин, нали разбираш? Защото може би, спомняйки си някои дреболии, може да си припомниш нещо, което да ни бъде от полза.

Седеше толкова близо до мен, че долавях миризмата на дезодоранта му.

— Какво например?

— Например какво си ял на закуска онази сутрин. Това е добро за начало, какво ще кажеш?

— Ами… — бях се вторачил в златната гривна с плочка с личните му данни, която носеше на китката си. Въпросът не беше от онези, които очаквах да ми зададат. Истината беше, че онази сутрин не бяхме закусили изобщо, защото имах неприятности в училище и мама ми беше сърдита, но се притеснявах да го кажа.

— Не си ли спомняш?

— Палачинки — изтърсих в отчаянието си.

— О, така ли? — Рей впери в мен проницателния си поглед. — Майка ти ли ги направи?

— Да.

— А какво сложи в тях? Боровинки, шоколад?

Кимнах.

— И двете?

Чувствах, че всички ме гледат. После господин Биймън каза — така високопарно, сякаш се намираше в час по обществен морал:

— Не е необходимо да си измисляш отговор, ако не си спомняш.

Цветнокожият, който седеше в ъгъла с бележник, хвърли към господин Биймън остър, предупреждаващ поглед.

— Всъщност се забелязват някои нарушения в паметта — намеси се с тих глас госпожа Суонсън, която си играеше с очилата, окачени на шията й на верижка. Беше вече баба, носеше дълги бели ризи, а дългата си сива коса носеше на плитка, падаща на гърба. Учениците, изпращани в кабинета й за консултации, я наричаха „Свами“28. По време на срещите ни в училище, като изключим съвета за ледените кубчета, ме беше научила как да вдишвам и издишвам на три етапа, за да освобождавам емоциите си, и ме беше накарала да рисувам мандала, представляваща нараненото ми сърце. — Ударил е главата си, нали, Тио?

— Така ли е? — попита Рей, поглеждайки ме открито.

— Да.

— Прегледа ли те лекар?

— Не веднага — обади се госпожа Суонсън.

Госпожа Барбър кръстоса краката си в глезените.

— Отведох го в спешното отделение на болницата „Ню Йорк Презбитериън“ — каза тя спокойно. — Когато го доведоха в дома ми, се оплакваше от главоболие. Погрижихме се за това след един ден. Като че ли преди това никой не се беше сетил да го попита пострадал ли е по някакъв начин.

Енрике, социалният работник, понечи да възрази, но след като по-възрастният, цветнокож полицай (припомних си името му, беше Морис) го изгледа предупредително, замълча.

— Виж какво, Тио — поде Рей и ме потупа по коляното. — Знам, че имаш желание да ни помогнеш. Искаш да ни помогнеш, нали?

Кимнах.

— Прекрасно. А ако се случи да те питаме за нещо, а ти не знаеш отговора, можеш спокойно да кажеш, че не знаеш.

— Искаме просто да нахвърляме цял куп въпроси, и да видим дали ще откриеш в паметта си нещо, свързано с някой от тях — каза Морис. — Съгласен ли си?

— Имаш ли нужда от нещо? — вгледа се Рей внимателно в мен. — Може би вода? Газирана?

Поклатих глава. На територията на училището не се позволяваше употребата на газирани напитки — в момента, когато господин Биймън се обади:

— Съжалявам, на територията на училището не се позволява употребата на газирани напитки.

Рей направи гримаса, с която сякаш казваше: „Я стига бе“ — не бях сигурен дали господин Биймън го видя или не.

— Съжалявам, моето момче, опитах — каза той, обръщайки се към мен. — По-късно мога да изтичам и да ти донеса нещо безалкохолно от бакалията, ако искаш, става ли? И така — той плесна с ръце. — Колко време беше изминало според теб от момента, когато влязохте с майка ти в музея, до първата експлозия?

— Струва ми се, около час.

— Струва ти се или си уверен?

— Струва ми се.

— Мислиш, че може да е било повече от час? Или по-малко?

— Не мисля, че е било повече от час — отвърнах след дълга пауза.

— Опиши ни собствените си спомени за инцидента.

— Не видях какво се случи — казах аз. — Всичко си беше наред, после — гръмовен проблясък и трясък.

— Гръмовен проблясък?

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че трясъкът беше гръмовен.

— Ти каза трясък — намеси се Морис, пристъпвайки напред. — Как мислиш, ще можеш ли да ни опишеш в по-големи подробности как прозвуча този трясък?

— Не знам. Просто беше… много силен — добавих, когато те продължиха да ме гледат, като че ли очакваха да кажа още нещо.

В настаналото мълчание долових едва чуто кликване: госпожа Барбър, свела глава, дискретно проверяваше съобщенията на своя „блакбери“.

Морис се покашля.

— А някаква миризма?

— Моля?

— Да си доловил някаква конкретна миризма в моментите непосредствено преди взрива?

— Не, не мисля.

— Съвсем нищо? Сигурен ли си?

Докато въпросите продължаваха да се сипят — все едни и същи, в променена поредност, за да ме объркат, а от време на време се появяваше и по някой нов — аз събрах сили, очаквайки напразно да стигнат до картината. Просто щях да си призная и да приема последиците, без значение какви щяха да бъдат те (вероятно много сериозни, тъй като по всичко личеше, че скоро грижите за мен щяха да бъдат поети от държавата). В два случая едва не издърдорих всичко в страха си. Но колкото повече въпроси задаваха (къде съм бил, когато съм получил удара по главата? кого съм видял и с кого съм разговарял, слизайки надолу?), все повече ми ставаше ясно, че те нямат и най-слаба представа от онова, което се бе случило с мен — нито в коя зала съм бил, когато избухна бомбата, нито дори от кой изход съм напуснал сградата.

Разполагаха с план на музея; залите бяха отбелязани не с имена, а с номера — 19А и 19В, номера и букви в подобие на лабиринт, стигащи до 27.

— Тук ли беше при първата експлозия? — питаше Рей и сочеше. — Или тук?

— Не знам.

— Не бързай.

— Не знам — повторих с известно отчаяние. Схемата на залите имаше смущаващия вид на нещо, създадено от компютър, като част от видеоигра или възстановката на бункера на Хитлер, която бях видял по телевизионния канал „Хистъри“, нещо, което в действителност ми се струваше неразбираемо и не можех да свържа с пространствата — такива, каквито ги помнех.

Той посочи към друго място и каза:

— Виждаш ли този квадрат? Това е експозиционен панел с картини, окачени на него. Знам, че помещенията ти изглеждат еднакви, но може би ще успееш да си спомниш къде си бил, ориентирайки се по него?

Взирах се отчаяно в схемата и не отговарях. (Всичко ми е изглеждало така непознато донякъде и защото те са ми показвали онази част от сградата, където е била намерена майка ми — през доста зали от мястото, където бях аз, когато се взриви бомбата — но аз разбрах това доста по-късно).

— Не си забелязал никого на излизане — каза окуражаващо Морис, повтаряйки това, което вече им бях казал.

Поклатих глава.

— Съвсем нищо ли не си спомняш?

— Е, искам да кажа… покрити тела. Разхвърляни спасителни съоръжения.

— Но не и някой, който да е излизал от зоната на експлозията или да е влизал там.

— Не видях никого — повторих упорито. Вече бяхме говорили за това.

— Следователно не си видял и никакви пожарникари или хора от спасителните екипи.

— Не.

— Предполагам, тогава може да кажем със сигурност, че те вече са били получили заповед да напуснат сградата по времето, когато ти си дошъл на себе си. Следователно говорим за период от около четиридесет минути до час и половина след първата експлозия. Можем ли да твърдим това със сигурност?

Свих отпаднало рамене.

— Това „да“ ли означава или „не“?

Взирах се в пода.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам — повторих аз, а последвалото мълчание беше толкова дълго и смущаващо, та ми се стори, че няма да издържа и ще се разплача.

— Спомняш ли си втория взрив?

— Извинете, че се намесвам — обади се господин Биймън, — но това действително ли е необходимо?

Рей, който ме разпитваше, се извърна.

— Моля?

— Не съм убеден, че разбирам на какво основание бива подлаган на всичко това.

Съхранявайки старателно неутрален тон, Морис отвърна:

— Проучваме местопрестъпление. Нашата работа е да открием какво се е случило там.

— Да, но вие несъмнено разполагате с други възможности за действие в такива рутинни случаи. Бих предположил, че там вътре е имало всевъзможни охранителни камери.

— Няма спор — намеси се рязко Рей. — Само че камерите не могат да заснемат нищо през дима и прахта. Или ако в резултат на взрива са изкривени така, че гледат към тавана. Да видим сега — той се облегна с въздишка на стола си. — Ти спомена дим. Усети миризмата му или го видя?

Кимнах.

— Кое от двете? Помириса го или го видя?

— И двете.

— Откъде идваше според теб?

Канех се отново да кажа, че не знам, но се оказа, че господин Биймън не е изказал докрай съображенията си.

— Простете, но аз изобщо не мога да разбера каква е ползата от охранителните камери, ако те не са в състояние да функционират при авария — каза той, обръщайки се към всички в стаята. — При сегашното ниво на технологиите, и толкова много предмети на изкуството…

Рей се обърна, за да му отвърне гневно, но застаналия в ъгъла Морис вдигна ръка и каза на висок глас:

— Момчето е важен свидетел. Системата за наблюдение не е проектирана да оцелее в такава ситуация. А сега, извинете, но ако не можете да се въздържите с коментарите си, ще се наложи да ви помолим да напуснете, сър.

— Аз съм тук в качеството си на застъпник на детето. Имам право да задавам въпроси.

— Не и ако нямат пряка връзка с благосъстоянието на детето.

— Странно, според мен става дума точно за това.

В този момент Рей се завъртя на стола, който беше поставил срещу мен.

— Сър, ако продължавате да възпрепятствате хода на разпита, ще се наложи наистина да напуснете — каза той.

— Нямам никакво намерение да ви преча — заяви господин Биймън в последвалото напрегнато мълчание. — Уверявам ви, през ум не ми минава подобно нещо. Продължавайте, моля — той махна раздразнено с ръка. — Не бих искал да ви възпирам.

Въпросите продължаваха. Откъде е идвал димът? Какъв е бил цветът на забелязания от мен отблясък? Кой е влизал в тази зона и е излизал от нея преди взрива? Забелязал ли съм нещо необичайно, каквото и да е то, преди взрива или след него? Гледах снимките, които те ми показваха — невинни, безизразни лица, не познавах нито един от тези хора. Паспортни снимки на туристи-азиатци и на пенсионери, майки и пъпчиви тийнейджъри, усмихващи се на син фон във фотоателиета — обикновени лица, лица, които се забравят лесно, и все пак с някакво трагично излъчване. После разпитващите се върнаха към схемата. Дали не бих се опитал, за последен път, да определя на картата мястото, на което съм се намирал? Тук или тук? Или може би тук?

— Не помня.

Повтарях тези думи отново и отново: отчасти защото наистина не можех да бъда сигурен, отчасти защото се страхувах и ужасно ми се искаше разпитът да приключи, но и защото в стаята цареше подчертано напрежение и нетърпение; другите възрастни явно бяха се споразумели негласно, че аз не знам нищо и трябва да бъда оставен на спокойствие.

После изведнъж всичко приключи.

— Тио — каза Рей, изправи се и постави месестата си ръка на рамото ми, — искам да ти благодаря, приятелю, задето направи за нас, каквото можа.

— Няма проблем — отвърнах, смутен от изненадващо рязкото приключване на разговора.

— Знам отлично колко трудно ти беше. Никой, наистина никой не би поискал да си припомня такива неща. То е все едно, че — той очерта с ръце нещо като рамка за картина — събираме части на пъзел, опитваме се да си изясним какво се е случило там вътре, а ти може би разполагаш с някои части от пъзела, които никой друг не може да даде. Наистина ни помогна много, като се съгласи да поговориш с нас.

— Ако си спомниш още нещо — каза Морис, привеждайки се, за да ми подаде една визитна картичка (която госпожа Барбър бързо грабна и прибра в чантата си), — ще ни се обадиш, нали? Ще му напомните, нали, госпожо — обърна се той към госпожа Барбър, — да ни се обади, ако има още нещо, което да ни каже? Служебният номер е на картичката, но — той извади от джоба си химикалка, — бихте ли ми я върнали за момент, ако обичате?

Госпожа Барбър отвори безмълвно чантата си и му върна картичката.

— Така, така — той щракна с химикалката и надраска някакъв телефонен номер на гърба. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Можете да оставите съобщение в офиса, разбира се, но ако не ме откриете там, ми се обадете на мобилния, става ли?

Докато всички се тълпяха на вратата, госпожа Суонсън се насочи с плавната си походка към мен и обгърна раменете ми с ръка с присъщата си непринуденост.

— Здрасти — каза тя, като че ли бяхме първи приятели. — Как вървят нещата?

Отклоних поглед и направих гримаса, която трябваше да означава „добре, струва ми се“.

Тя погали ръката ми, като че ли бях любимата й котка.

— Браво на теб. Знам, че трябва да е било много тежко. Искаш ли да се отбиеш в кабинета ми за няколко минути?

Забелязах с ужас, че Дейв, психиатърът, се навърта зад нея, зад него пък стоеше Енрике, социалният работник, с ръце на кръста и нетърпелива полуусмивка на устните.

— Моля ви — казах, а отчаяното ми нежелание сигурно се е долавяло в гласа ми, — искам да се върна в час.

Тя стисна ръката ми над лакътя; забелязах как хвърли поглед към Дейв и Енрике. После отвърна:

— Разбира се. Къде е следващият ти час? Ще те заведа.

ix.

Междувременно беше дошло време за часа по английски — последният за деня. Изучавахме поезията на Уолт Уитман:

Недоумяващи лица. В късния следобед в задушната класна стая е надвиснал сънлив унес, през отворените прозорци долита шумът на уличното движение от Уест Енд Авеню. Учениците се облягат с лакти на чиновете, отпуснали глави в ръцете си, и драскат в полетата на своите тетрадки със спирали.

Взирах се през прозореца, към мръсния резервоар за дъждовна вода на отсрещния покрив. Разпитът (така приемах приключилия току-що разговор) ме беше смутил дълбоко, беше слял набързо като в стена разпилените усещания, които ме връхлитаха най-неочаквано и мигновено: задушлив поток от химикали и дим, искри и оголени жици, леденобялото сияние на аварийното осветление, така силно, че сякаш се губех в него. Случваше се съвсем произволно, докато бях на училище или пък на улицата — застивах в крачка, когато вълната отново ме заливаше и виждах очите на момичето, вперени в моите в онзи странен, изметнат миг, преди светът да се разлети на късове. Понякога се осъзнавах, неуверен, че съм чул какво ми е било казано току-що, виждайки как съученикът, с когото бяхме работили в лабораторията по биология, ме гледа вторачено, или как човекът, на чийто път бях застанал пред хладилника с безалкохолни напитки в корейския супермаркет, казва „Хайде, хлапе, давай, не мога да се мотая тук цял ден“.

Сред снимките, които ми показаха, не разпознах момичето — нито пък стареца. Полека пъхнах ръка в джоба на сакото си и затърсих пръстена. Преди няколко дни бяхме записали в тетрадките си думата consanguinity — кръвно родство, връзка, създавана от кръвта. Лицето на стареца беше така разкъсано и унищожено, че дори не бих могъл да си спомня как точно е изглеждал, но помнех прекалено ясно топлата влага на кръвта му по ръцете ми — особено като се има предвид, че в известен смисъл тази кръв беше още там, долавях мириса й, усещах в устата си вкуса й, и разбирах защо се говори за „кръвни братя“ и как кръвта свързва хората. През есента в часовете по английска литература бяхме чели „Макбет“, но едва сега започвах да разбирам защо лейди Макбет никога не би могла да измие кръвта от ръцете си, защо кръвта не изчезваше въпреки нейните опити да я измие.

x.

Тъй като се оказваше, че понякога съм се въртял и викал насън, будейки Анди, госпожа Барбър бе започнала да ми дава по едно малко зелено хапче, наречено „Елавил“, което според нейното обяснение щяло да пропъжда нощните ми страхове. Чувствах се неудобно, защото сънищата ми не бяха дори истински кошмари, а само тревожни интермедии, в които майка ми бе останала да работи до късно и нямаше как да се прибере — понякога някъде на север, в някакви опустошени от пожар земи, сред автоморги, където в дворовете лаеха вързани на вериги кучета. Обикновено в сънищата си я търсех по товарни асансьори и в запустели сгради, чаках я нощем на непознати автобусни спирки, мярвах жени, приличащи на нея, през прозорците на преминаващи влакове или не успявах да вдигна слушалката, когато тя се обаждаше да ме търси в дома на семейство Барбър — разочарования и разминавания на косъм, сред които се мятах и се събуждах, поемайки рязко и шумно дъх, проснат потен в утринната светлина, измъчван от гадене. Лошото не бяха опитите да я намеря, а събуждането, когато осъзнавах, че тя е мъртва.

Със зелените хапчета дори сънищата чезнеха в задушен мрак. (Сега осъзнавам, макар тогава да не ми правеше впечатление, че госпожа Барбър никак не е била права да ми дава лекарства, които никой не ми е предписвал, в допълнение към предписаните ми от Дейв жълти капсули и мънички оранжеви топченца). Сънят, когато идваше, напомняше на пропадане в яма, и сутрин често ми беше много трудно да се събудя.

— Черен чай, това е решението — каза господин Барбър една сутрин, когато клюмах над закуската си, и ми наля чаша от силната запарка в собствения му чайник. — „Асам Сюприйм“. Силен като конски ритник. Ще измете всякакви медикаменти от организма ти. Знаеш ли за Джуди Гарланд? Как се е справяла преди представление? Е, баба ми ми е разказвала как Сид Лъфт29 винаги се обаждал в близкия китайски ресторант и поръчвал пълен чайник, за да промие всички барбитурати от мозъка й — било е в Лондон, струва ми се, когато играела в „Палейдиъм“, и единственото, което я спасявало, бил силният чай, понякога било много трудно да я събудят, разбираш ли, просто да я измъкнат от леглото и да я облекат…

— Не може да пие това нещо, сигурно има вкус на киселина от батерия — каза госпожа Барбър, пусна в чая две бучки захар и добави солидна доза сметана, преди да ми подаде чашата. — Тио, неприятно ми е да повтарям едно и също, но наистина трябва да хапнеш нещо.

— Добре — отвърнах сънливо, но не направих опит да отхапя малко от мъфина с боровинки. За мен храната имаше вкус на картон; не бях изпитвал глад от седмици.

— Ако предпочиташ препечени филийки с канела? Или овесени ядки?

— Направо е смешно, че не ни позволяваш да пием кафе намеси се Анди, който имаше обичая да си купува голяма чаша кафе от „Старбъкс“ на път за училище, както и следобед, когато се връщаше, но родителите му не знаеха за това. — Много си изостанала в това отношение.

— Възможно е — отвърна хладно госпожа Барбър.

— Дори половин чаша би била от полза. Нелогично е от твоя страна да очакваш да вляза в час по химия за напреднали в 8.45 сутринта без кофеин в организма си.

— Съчувствам ти — отбеляза господин Барбър, без да вдига глава от вестника.

— Не проявяваш никакво разбиране. На всички останали е позволено.

— Случайно съм наясно, че това не е истина — каза госпожа Барбър. — Беси Ингърсол ми каза…

— Може госпожа Ингърсол да не позволява на нейната Сабин да пие кафе, но така или иначе е необходимо нещо доста по-сериозно от чаша кафе, за да помогне на Сабин Ингърсол да посещава часове за напреднали по какъвто и да е предмет.

— Не трябваше да казваш това, Анди, много е злобно.

— Е, такава е истината — отвърна Анди невъзмутимо. — Сабин е тъпа като пън. Предполагам, че има основание да си пази здравето, защото не може да се похвали с нещо друго.

— Умът не е всичко, скъпи. Би ли ял яйца на очи, ако поръчам на Ета да направи? — обърна се към мен госпожа Барбър. — Или може би пържени? Или бъркани? Изобщо, както ги предпочиташ?

— Аз обичам бъркани яйца! — обади се Тоди. — Мога да изям четири.

— Не, не можеш, приятелче — каза господин Барбър.

— Мога пък! Мога да изям шест! Цяла кутия!

— Не е като да искам „Декседрин“30 — продължи Анди. — Макар че в училище мога да си доставя, ако изпитам нужда.

— Тио? — настоя госпожа Барбър. Забелязах, че Ета, готвачката, стои на прага. — Какво ще кажеш за едно яйце?

— Нас никой не ни пита какво искаме за закуска — заяви Китси; но макар че го каза на много висок глас, всички се престориха, че не са я чули.

xi.

Една неделна сутрин изплувах към светлината, изтръгвайки се от тежък и много объркан сън, от който не ми остана никакъв спомен освен бръмчене в ушите и мъчителния копнеж по нещо, изплъзнало се от пръстите ми и паднало в дълбок пролом, така че никога нямаше да го видя отново. И все пак по някакъв начин — сред тези дълбини, в които бях потънал, сред прекъснатите нишки и безследно изчезналите фрагменти от съня — в мислите ми се открояваше едно изречение, примигвайки в мрака като новините, които пълзят по лентата в долната част на телевизионния екран: „Хобарт и Блакуел. Звъни на зеления звънец“.

Лежах, вперил поглед в тавана, не исках да помръдна. Думите бяха така ясни и отчетливи, сякаш бяха отпечатани на лист хартия, даден ми от някого. А освен това — по някакво чудо — паметта ми бе освободила части от забравен спомен и те изплуваха на повърхността заедно с думите, като онези хартиени кръгчета от Чайнатаун, които се издуват и разцъфват като цветя, когато ги пуснеш в чаша с вода.

Блъсна ме съмнение, трепнало в атмосферата, заредена със съзнанието за нещо важно: истински ли беше този спомен, наистина ли той ми бе казал тези думи, или съм ги сънувал? Недълго преди майка ми да умре, се бях събудил, напълно убеден, че една (несъществуваща) учителка, госпожа Молт, е сипала стрито на прах стъкло в храната ми заради моята недисциплинираност — нещо съвсем логично в света на моите сънища — и бях лежал в продължение на две-три минути с помътено, измъчвано от тревога съзнание, докато не дойдох на себе си.

— Анди? — казах, приведох се и погледнах към долното легло, което беше празно.

След като полежах няколко минути с широко отворени очи, взирайки се в тавана, слязох долу, извадих пръстена от джоба на униформеното си сако и го вдигнах към светлината, за да видя надписа. После го прибрах бързо и се облякох. Анди вече беше станал и закусваше с останалите Барбърови — те придаваха голямо значение на неделната закуска, чувах гласовете на всички откъм трапезарията, господин Барбър говореше за нещо, малко несвързано и неясно, както понякога му се случваше, и се разпростираше надълго и нашироко. След като се спрях за миг в коридора, тръгнах в обратната посока, към дневната, и извадих справочника „Уайт пейджис“, подвързан с брюкселска дантела, от шкафчето под телефона.

„Хобарт и Блакуел“. Ето — беше очевидно някаква фирма, макар да не се споменаваше с какво се занимава. Почувствах се леко замаян. Това, че виждах името черно на бяло, ме изпълни със странен трепет, сякаш невидими карти се подреждаха по местата си.

Адресът беше в Гринич Вилидж, Десета улица-Запад. След известно колебание, и с голямо притеснение, аз набрах номера.

Слушах сигнала „свободно“ и човърках нещо по един старинен месингов каретен часовник, поставен на масата в дневната, хапех долната си устна и гледах гравюрите на водни птици в рамки, окачени над масичката с телефона: тропическа речна рибарка, корморан на Таунзенд, обикновен орел-рибояд, малък воден дърдавец. Не бях много наясно как да обясня кой съм и как да попитам за онова, което ме интересуваше.

— Тио?

Трепнах гузно. Госпожа Барбър — във фин като паяжина сив кашмир — беше влязла с чаша кафе в ръка.

— Какво правиш?

На другия край телефонът продължаваше да звъни.

— Нищо — отвърнах.

— Е, побързай. Закуската ти изстива. Ета е направила пържени филийки.

— Благодаря — казах аз. — Сега идвам — точно в момента, когато механичният глас от записа на телефонната компания ми казваше да се обадя отново по-късно.

Присъединих се към семейство Барбър, потънал в размисъл — бях се надявал поне да се включи телефонен секретар — и забелязах с учудване не друг, а Плат Барбър (много по-едър и червендалест в сравнение с последния път, когато го бях видял) да седи на мястото, където обикновено седях аз.

— О — каза господин Барбър, прекъсвайки се посред изречението, попи устни със салфетката и скочи от мястото си, — ето те и теб, ето те и теб. Добро утро. Спомняш си Плат, нали? Плат, това е Тиодор Декър — приятелят на Анди, нали помниш?

Говорейки, той отиде да донесе допълнителен стол за мен и го набута с усилие на ъгъла на масата.

Когато седнах, малко встрани от групата — с три-четири инча по-ниско от всички останали, на нестабилен бамбуков стол, различаващ се от другите столове край масата — Плат срещна погледа ми без особен интерес и отвърна очи. Беше си дошъл у дома за някакво парти, и като че ли страдаше от махмурлук.

Господин Барбър седна отново и продължи да говори на любимата си тема, ветроходството.

— Както казвах, всичко се свежда до липса на увереност. Ти не си сигурен в себе си на лодка, Анди — заяви той, — а няма никаква проклета причина да не бъдеш, като изключим факта, че нямаш много опит със самостоятелното управление.

— Не — отвърна Анди с глухия си глас, който сякаш долиташе отдалече, — проблемът е там, че ненавиждам лодки.

— Дрън-дрън — каза господин Барбър и ми смигна, като че ли ставаше дума за някаква шега, която бях способен да оценя, макар да не беше така. — Не ми минават тези досадни настоявания. Погледни само онази снимка на стената, правена е през пролетта на Санибел31, преди две години. Това момче не изглежда отвратено от морето, небето и звездите, не, драги.

Анди седеше и съзерцаваше снежния пейзаж върху етикета на шишето с кленов сироп, докато баща му лееше възторзи по обичая си — мислите му бяха объркани и трудни за проследяване — как ветроходството приучавало момчетата на дисциплина и съобразителност, изграждало у тях силен характер като на едновремешните моряци. Анди ми беше разказвал, че навремето лодката не му пречела толкова, защото можел да си седи в каютата, да чете и да играе на карти с по-малкия си брат и сестра си. Но сега беше достатъчно голям, за да помага с платната — което означаваше да се блъска на палубата по цели дълги, мъчителни дни под заслепяващите слънчеви лъчи, заедно с Плат, който го тормозеше постоянно; да се присвива под утлегара32, напълно дезориентиран, да прави всичко по силите си, за да не се заплете във въжетата и да не бъде бутнат от някое платно през борда, докато баща им дава команди на висок глас и се наслаждава на солената пяна.

— Господи, помниш ли светлината по време на онова плаване край Санибел? — бащата на Анди избута стола си назад и впери очи в тавана. — Не беше ли великолепно? Онези червено-оранжеви залези? Като огън и жарава, направо като ядрен взрив! Чисти пламъци, които просто разкъсват небето и се стичат надолу. А помниш ли онази тлъста луна, как бързо се носеше сред синята мъгла край нос Хатерас — Максфийлд Париш ли беше, Саманта?

— Моля?

— Максфийлд Париш, художникът, когото харесвам. Онова негово внушително небе — той разпери ръце — с кълбящите се облаци? О, извинявай, Тио, нямах намерение да те фрасна.

— Констабъл е по облаците.

— Не, не, нямам предвид него, този художник ме удовлетворява много повече. Така или иначе — наистина, какво небе видяхме, докато плавахме през онази нощ! Вълшебно! Истинска идилия!

— През коя нощ?

— Не ми казвай, че не помниш! Беше несъмнено най-хубавият момент от пътуването!

Плат — облегнал се лениво на стола си — отбеляза злорадо:

— За Анди най-хубавият момент от пътуването беше, когато се отбихме да обядваме в онази закусвалня.

Анди каза с изтънял глас:

— И мама не обича плаването.

— Не особено, така е — каза госпожа Барбър и посегна, за да си вземе ягода. — Тио, иска ми се да хапнеш поне малко от закуската. Не може да продължаваш с това гладуване. Вече направо си се стопил.

Въпреки изнесената от господин Барбър импровизирана лекция пред схемата на морската сигнализация в кабинета му, аз също не бях намерил нещо особено привлекателно във ветроходството като тема.

— Защото знаете ли какъв е най-големият подарък, който баща ми някога ми е правил? — казваше много сериозно господин Барбър. — Морето. Любовта към морето — усета за него. Татко ми подари океана. И е наистина трагична загуба, ако ти, Анди — Анди, погледни ме, говоря на теб — си решил да обърнеш гръб именно на онова, което ми дари свобода, дари ми…

— Постарах се да го обикна. Но изпитвам инстинктивна ненавист към тези неща.

— Ненавист? — каза го невярващо; потресено. — Ненавист към какво? Към звездите и вятъра? Към небето и слънцето? Към свободата?

— Дотолкова, доколкото тези неща са свързани с ветроходството, да.

— Е… — той обходи с поглед масата, включвайки и мен в апела си за разбиране, — сега той просто се инати. Морето — обърна се отново към Анди, — колкото и да отричаш това, е твое по рождено право, то е в кръвта ти, със спомена за финикийците и древните гърци…

Но докато господин Барбър продължаваше да говори за Магелан, навигацията по звездите и „Били Бъд“ („Аз помня Тафи, уелското момче, отнесен от вълните розов цвят…“33), установих, че собствените ми мисли се насочват отново към Хобарт и Блакуел: питах се кои ли са Хобарт и Блакуел и с какво точно се занимават. Имената ми звучаха така, сякаш ставаше дума за двама стари сухари-адвокати, а може да бяха дори илюзионисти, партньори в бизнеса, тътрещи крака в мрачни стаи, на светлината на свещи.

Обнадеждаващо бе това, че телефонният пост не беше закрит. Телефонът в нашето жилище беше прекъснат. Веднага щом прецених, че е прилично да се измъкна от трапезарията, оставяйки недокоснатата си закуска, се върнах отново при телефона в дневната, където Иренка шеташе, влачеше прахосмукачката и бършеше прах от дребните украшения, подредени навсякъде наоколо, а в другия край на стаята Китси седеше пред компютъра, явно твърдо решена дори да не ме поглежда.

— На кого се обаждаш? — попита Анди, който, по обичая на цялото им семейство, се беше появил зад мен така тихо, че не го бях чул.

Можех да му кажа каквото ми дойдеше на ум, но знаех, че мога да разчитам на него да си държи устата затворена. Анди не би се разприказвал пред никого, особено пък пред родителите си.

— На едни хора… — започнах тихо, отстъпвайки малко встрани, така че да не могат да ме виждат през отворената врата. — Знам, цялата история звучи много откачено — но нали се сещаш за онзи пръстен, който имам?

Разказах му за стареца и вече обмислях как да му разкажа и за момичето, за връзката, която почувствах между себе си и нея, и за това колко много исках да я видя отново. Но Анди — както можеше да се очаква — вече беше направил скок напред, от личния към логистичния аспект на положението. Той хвърли поглед към указателя, отворен на масичката с телефона.

— В центъра ли се намират?

— Десета улица-Запад.

Анди кихна и издуха носа си; много си патеше от сенна хрема през пролетта.

— Ако не можеш да се свържеш с тях по телефона — каза той, сгъна носната си кърпичка и я прибра в джоба, — защо просто не отидеш там?

— Така ли мислиш? — попитах. Малко се страхувах да отида там, без да съм телефонирал предварително. — Наистина?

— Така бих постъпил аз.

— Не знам — отвърнах. — Може да не ме помнят от музея.

— Ако те видят лице в лице, има по-добра вероятност да си спомнят за теб — прецени трезво Анди. — Докато иначе може да си просто някаква откачалка, от онези, които си измислят разни неща и звънят по телефоните. Не се притеснявай — каза той и хвърли поглед през рамо, — няма да кажа на никого, ако не искаш.

— Откачалка ли? — казах. — И какво бих могъл да си измислям?

— Ами ето например, всякакви странни личности се обаждат да те търсят тук — каза Анди категорично.

Мълчах, защото не знаех как да приема думите му.

— Освен това, след като не отговарят, какво друго би могъл да направиш? Ще можеш да отидеш пак там едва през следващия уикенд. А и държиш ли да водим този разговор… — той хвърли поглед към антрето, където Тоди подскачаше с някакви обувки с монтирани в тях пружини, а госпожа Барбър разпитваше Плат за партито у Моли Уотърбийк.

Имаше право.

— Добре — казах.

Анди побутна очилата си нагоре по носа.

— Ще дойда с теб, ако искаш.

— Не, няма нужда — отвърнах. Знаех, че Анди същия следобед има занимания по японска култура за допълнителни кредити — учебната група щеше да посети чайната „Торая“, а после щяха да идат да видят новия филм на Миядзаки в „Линкълн Сентър“; не че Анди имаше нужда от допълнителни кредити, но тези излизания със съученици бяха за него единственото подобие на социален живот.

— Виж какво — каза той, порови в джоба си и извади мобилния си телефон, — вземи това със себе си. За всеки случай. Ето — той започна да натиска нещо по екрана, — премахнах кода за достъп. Сега можеш да го ползваш.

— Нямам нужда от това — казах, гледайки елегантния малък телефон с аниме-кадър на дисплея — Виртуалното Момиче Аки (гола, с високи над коляното ботуши като порнозвезда).

— Е, може и да ти потрябва. Кой знае. Хайде — настоя той, докато се колебаех. — Вземи го.

xii.

Затова и към единайсет и половина аз вече пътувах с автобуса по Пето Авеню към Гринич Вилидж — в джоба си носех адреса на „Хобарт и Блакуел“, записан на листче с монограм от онези, които госпожа Барбър държеше до телефона.

Когато слязох от автобуса на Уошингтън Скуеър, се полутах около четиридесет и пет минути в търсене на адреса. Лесно бе да се загуби човек в непоследователно планирания Гринич Вилидж (улиците невинаги бяха успоредни, защото понякога сградите между пресечките бяха разположени не в квадрат, а в триъгълник, постоянно се отклонявах насам-натам по задънени улички), затова ми се наложи три пъти да спирам и да питам за пътя: в едно магазинче за вестници, пълно с бонгове и гей-порносписания, в една претъпкана пекарна, където гърмеше оперна музика, а накрая попитах едно момиче в бял корсаж и гащеризон, което миеше отвън витрината на една книжарница с кофа и четка за стъкла.

Когато най-сетне открих Десета улица-Запад — която беше напълно пуста — тръгнах по нея, следейки номерата. Тази част на улицата беше позападнала, тук имаше предимно жилищни сгради. Пред мен по мокрия тротоар пристъпваха наперено три гълъба един до друг, като дребни, пречкащи се пешеходци. Много от номерата не бяха обозначени ясно и аз тъкмо се питах дали не съм пропуснал сградата и дали не трябва да се върна, когато внезапно погледът ми падна върху имената „Хобарт и Блакуел“, изрисувани със спретнат, старомоден шрифт в дъговиден надпис над витрината на един магазин. През прашните стъкла видях кученца от стафордшърски порцелан и керамични котки, прашен кристал, потъмняло стъкло, старинни столове и дивани, тапицирани в излинял стар брокат, пищно изрисуван порцеланов кафез за птици, миниатюрни мраморни обелиски върху мраморния плот на еднокрака кръгла масичка и два папагала-какаду от алабастър. Беше точно такъв магазин, какъвто би се харесал на майка ми претъпкан, позанемарен, с купчини стари книги по пода. Но решетките бяха спуснати, магазинът беше затворен.

Повечето магазини се отваряха чак към дванайсет или един по обяд. За да убия времето, тръгнах към „Елефант енд Касъл“ на Гринич Стрийт, ресторант, в който понякога се отбивахме с майка ми, когато бяхме в центъра. Но щом се озовах вътре, осъзнах грешката си. Разностилните порцеланови слончета, дори сервитьорката с черна тениска и коса, вързана на опашка, която пристъпи с усмивка към мен: всичко това ми дойде в повече, виждах масата в ъгъла, на която бяхме обядвали с майка ми последния път, когато бяхме тук — наложи ми се да измънкам някакво извинение и да се измъкна заднешком.

Стоях на тротоара с бясно биещо сърце. Гълъби прелитаха ниско в опушеносивото небе. По Гринич Авеню почти не се виждаха хора: двойка мъже с подпухнали очи, които изглеждаха така, сякаш се бяха карали цяла нощ; чорлава жена с прекалено голям за нея пуловер с висока яка, повела един дакел на каишка в посока към Шесто Авеню. Беше малко странно да се озова в този квартал сам, защото не беше място, където е обичайно в сутрините на почивните дни по улицата да се срещат деца — имаше зряла, изтънчена и малко пиянска атмосфера. Всички изглеждаха махмурлии, като че ли току-що се бяха измъкнали с усилие от леглата си.

Тъй като все още почти нищо не беше отворено, и защото се чувствах малко не на място, а и не знаех какво друго да правя, тръгнах полека обратно към „Хобарт и Блакуел“. За мен, дошъл тук от Горен Манхатън, всичко в Гринич Вилидж изглеждаше дребно и остаряло, със сградите, покрити с бръшлян и лозници, с големите дървени саксии по улиците, в които бяха посадени домати и разни подправки. Дори табелите на баровете бяха дървени, с рисунки като на селските кръчми: на тях се виждаха коне и котараци, петли, гъски и прасета. Но малките мащаби, уютната атмосфера ме караха да се чувствам и някак изолиран — забелязах, че преминавам бързо, с наведена глава, покрай гостоприемно открехнатите врати, долавяйки ясно близостта на човешкия живот, течащ съвсем близо до мен в празничната неделна утрин.

Решетките на „Хобарт и Блакуел“ бяха все още спуснати. Имах чувството, че магазинът е затворен от доста време; беше прекалено студен и мрачен; не се долавяше никакво присъствие на хора, никакъв далечен признак на живот като на други места по улиците.

Взирах се през витрината и се опитвах да преценя какво да предприема по-нататък, когато внезапно забелязах движение — голяма сянка се плъзна в дъното на магазина. Спрях на място като закован. Сянката се плъзгаше леко, както, казват, се движели привиденията, не се оглеждаше наляво-надясно, шмугна се бързо покрай някаква врата и потъна в мрака.

Сянката беше изчезнала. Засенчил очите си с ръка, аз се взирах в мрачните дълбини на претъпкания магазин, после почуках по стъклото.

„Хобарт и Блакуел. Позвъни на зеления звънец.“

Звънец ли? Нямаше звънец; входът към магазина беше скрит зад желязна порта. Отидох до съседния вход — номер 12, скромна жилищна сграда — после се върнах към номер 8, една от старите нюйоркски кооперации от кафеникав камък. Там отпред имаше малка площадка със стълба към първия етаж, но този път видях и нещо, което не бях забелязал преди: тесен вход, сгушен между номер осем и номер десет, полускрит от наредените пред него старомодни тенекиени кофи за боклук. Четири-пет стъпала водеха надолу към някаква анонимна врата на около три фута под нивото на тротоара. Нямаше нито табела, нито надпис, но погледът ми беше привлечен от проблясъка на ярък жълтозелен цвят — беше късче зелен изолирбанд, залепено до едно копче на стената.

Слязох по стълбите; натиснах звънеца и продължих да го натискам, трепвайки от разнеслия се истеричен звън (от който ми се прииска да си плюя на петите), поемайки си дълбоко дъх, за да си вдъхна смелост. После — така внезапно, че аз отскочих назад стреснато — вратата се отвори, и аз видях пред себе си един едър човек, какъвто съвсем не бях очаквал да видя тук.

Беше висок към метър и деветдесет: измършавял, но с благородна линия на челюстта и масивно телосложение; нещо у него ми напомняше на снимките на ирландски поети и боксьори, висящи по стените на една кръчма в центъра, където баща ми обичаше да пие. Косата му беше почти напълно посивяла и се нуждаеше от подстригване, кожата му имаше нездрав белезникав цвят, а под носа му имаше тъмноморави сенки, толкова дълбоки, че сякаш носът му бе счупен. Върху дрехите си бе навлякъл пищен халат с индийски десен и копринени ревери, който стигаше почти до глезените му и падаше на богати дипли около тялото му — такава дреха би могъл да носи главният герой в някой филм от трийсетте години: поизлиняла, но все пак впечатляваща.

Бях толкова стъписан, че изгубих дар-слово. Той съвсем не проявяваше нетърпение, даже напротив. Гледаше ме безизразно със своите очи с потъмнели клепачи, очаквайки да кажа нещо.

— Извинете… — преглътнах; гърлото ми беше пресъхнало. — Не искам да ви безпокоя…

Той примигна кротко в настъпилото мълчание, сякаш искаше да каже, че ме разбира отлично, и че през ум не би му минало да предположи нещо подобно.

Порових в джоба си; извадих пръстена, поставих го на дланта си и му го показах. Едрото, бледо лице на мъжа застина. Гледаше ту мен, ту пръстена.

— Откъде имаш това? — попита той.

— Той ми го даде — отвърнах аз. — Каза ми да го донеса тук.

Човекът стоеше и ме гледаше вторачено. За миг очаквах да каже, че не разбира за какво говоря. После той отстъпи безмълвно назад и отвори вратата:

— Аз съм Хоуби — каза той, когато се поколебах. — Заповядай.

i.

Безкрайно море от позлата, проблясваща в лъчите, които нахлуваха косо през покритите със слой прах витрини: позлатени купидони, позлатени скринове и лампиони, и — смесваща се с мириса на старо дърво — остра миризма на терпентин, блажна боя и лак. Последвах го през работилницата, по една изметена пътечка сред стърготините, покрай табла с дупки за кукички, разглобени на части столове и маси, обърнати нагоре с краката, завършващи с резбовани лапи на хищник. Макар и едър, мъжът се движеше гъвкаво, „като танцьор“, би казала майка ми, стойката му създаваше впечатлението, че се плъзга напред без всякакво усилие. Свел очи към петите на обутите му в пантофи крака, аз го последвах по едно тясно стълбище, което ни отведе в мрачна стая, чийто под бе плътно застлан с килими, тук имаше черни вази на пиедестали, а завеси с пискюли не допускаха вътре слънчевите лъчи.

В мълчанието почувствах как сърцето ми изстива. Мъртви цветя гниеха в масивните китайски вази, цареше тежката атмосфера на помещение, което дълго е стояло затворено: въздухът бе толкова застоял, че едва можеше да се диша, също толкова задушно беше и в нашия апартамент, когато госпожа Барбър ме бе завела на Сътън Плейс, за да си взема нещата, които ми бяха необходими. Тази застиналост ми беше позната; така едно жилище се затваря в себе си, когато някой умре.

Внезапно ми се прииска да не бях идвал. Но мъжът — Хоуби — сякаш долови опасенията ми, защото се обърна съвсем внезапно. Макар да не беше млад, в лицето му се бе съхранило нещо момчешко: очите му, по детски сини, бяха ясни и някак учудени.

— Какво става? — попита той, после добави: — Добре ли си?

Загрижеността му ме смути. Стоях, обзет от неловкост, в застиналия, претъпкан с антики мрак и не знаех какво да кажа.

Той сякаш също не намираше какво да каже; отвори уста, после я затвори; после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си. Изглеждаше някъде между петдесет и шейсетгодишен, зле избръснат, свенливото му, приятно лице с едри черти не беше нито красиво, нито грозно — човек, който винаги щеше да стърчи над повечето други мъже в помещението, но неясно защо изглеждаше болнав, сякаш се потеше, а тъмните кръгове под очите му и бледността ме караха да си спомням за йезуитските мъченици от стенописите в църквите, които бях виждал по време на училищната ни екскурзия до Монреал: едри, смъртнобледи европейци с интелигентни черти, пленявани и изгаряни на клади в поселищата на хуроните.

— Съжалявам, при мен е малко разхвърляно… — той се озърташе объркано, настоятелно, без да спира погледа си никъде, така се озърташе майка ми, когато не можеше да намери нещо. Гласът му беше дрезгав, но култивиран — така говореше моят учител по история, господин О’Ший, който бе израснал в бедняшки квартал на Бостън, а после бе завършил Харвард.

— Мога да дойда друг път. Ако така ще е по-удобно.

Чул думите ми, той ме погледна с лека уплаха и каза:

— Не, не — копчетата на ръкавелите му се бяха измъкнали, маншетите на ризата висяха отворени, захабени около китките. — Дай ми само малко време да се посъвзема, извинявай… ето — каза той объркано и отметна един сив кичур от лицето си, — готово.

Насочваше ме към едно тясно, твърдо на вид канапе с извити подлакътници и резбована облегалка. Но то бе отрупано с възглавници и одеяла, и сякаш двамата забелязахме едновременно, че заради разбърканите постелки на него нямаше да е удобно да се седи.

— О, съжалявам — измърмори той, отстъпвайки така рязко назад, че едва не се сблъскахме, — разположил съм се тук, както виждаш, не е най-удобното решение на света, но се налага да се примиря, защото не чувам добре покрай работата си…

Той се обърна (така че не успях да чуя края на думите му), заобиколи една книга, която лежеше отворена, с корицата нагоре, на килима, и една чаена чаша с кафяви кръгове в нея, и ми предложи да седна вместо това на едно кресло с богата тапицерия, с набори и плисета, с ресни и сложно капитонирана седалка — по-късно разбрах, че било турско — той беше един от малцината в Ню Йорк, които все още знаеха как да правят подобна тапицерия.

Бронзови статуи с криле, сребърни дрънкулки. Потънали в прах сиви щраусови пера в сребърна ваза. Приседнах плахо на ръба на креслото и се озърнах. Предпочитах да стоя прав, така щеше да бъде по-лесно да си тръгна.

Той се приведе напред, сключил ръце между коленете си. Но вместо да проговори, само се взря в мен и зачака.

— Аз съм Тио — започнах припряно след проточилото се прекалено дълго мълчание. Лицето ми гореше така, сякаш всеки момент щях да избухна в пламъци. — Тиодор Декър. Всички ми казват Тио. Живея в Горен Манхатън — добавих колебливо.

— Е, аз съм Джеймс Хобарт, но всички ми казват Хоуби — погледът му беше тъжен, обезоръжаващ. — Живея в Долен Манхатън.

Объркан, отклоних поглед, не можех да разбера шегува ли се или не.

— Съжалявам — той притвори за миг очи, после ги отвори отново. — Не ми обръщай внимание. Уелти — той хвърли поглед към пръстена в шепата си — беше мой бизнес-партньор.

Беше? Часовникът с циферблат, показващ фазите на луната — бръмчащ, със зъбчати колела, вериги и тежести, съоръжение, достойно за капитан Немо — изгъргори шумно в тишината, преди да отмери четвърт от часа.

— О — казах, — аз просто… Мислех…

— Не. Съжалявам. Не знаеше ли? — попита той, взирайки се внимателно в мен.

Отвърнах очи. Едва сега осъзнавах колко много съм се надявал да видя отново стареца. Въпреки онова, което бях видял — което знаех — аз някак бях съумял да храня детинската надежда, че е оживял по някакво чудо, като в някой телевизионен сериал, когато след рекламите се оказва, че жертвата на убиеца е оцеляла и се възстановява на спокойствие в болницата.

— А откъде имаш това?

— Моля? — попитах стреснато. Бях забелязал, че часовникът изобщо не е нагласян: десет сутринта или десет вечерта, във всеки случай беше много далеч от точния час.

— Каза, че той ти го е дал?

Понаместих се смутено.

— Да. Аз… — шокът от смъртта му ме връхлетя наново, като че ли още веднъж не бях оправдал очакванията му и преживявах отново събитията, но в съвсем различен аспект.

— В съзнание ли беше? Каза ли ти нещо?

— Да — подех аз, после замълчах. Чувствах се ужасно. Това, че се бях озовал в света на стария човек, сред неговите вещи, събуди много жив спомен за него: сънната атмосфера в онази зала, сякаш бяхме под вода, ръждивочервеното кадифе, богатата украса и тишината.

— Радвам се, че не е бил сам — каза Хоуби. — Това би му се сторило ужасно.

Сключи пръсти около пръстена, вдигна юмрук към устата си и ме изгледа.

— Божичко, ти си съвсем хлапе, нали? — каза после.

Усмихнах се смутено, не знаех как да реагирам.

— Извинявай — каза той с по-делови тон, явно целящ да ме успокои. — Работата е там… знам, че е било страшно. Тялото му… — той сякаш не намираше подходящите думи — преди да те повикат, обикновено ги почистват, доколкото могат, после те предупреждават, че няма да е приятно — което, естествено, ти е ясно, но… та така. Няма как да си подготвен за такова нещо. Преди няколко години в магазина ни попадна една поредица от снимки на Матю Брейди — снимки от Гражданската война, толкова ужасни сцени, че ни беше трудно да ги продадем.

Мълчах. Нямах обичая да участвам в разговорите на възрастните, освен с „да“ и „не“, ако ме питаха, но сега слушах, застинал на мястото си. Един приятел на майка ми, Марк, който беше лекар, бе повикан да идентифицира тялото й, но никой не ми беше казвал кой знае какво по този въпрос.

— Спомням си, че съм чел навремето за един войник, не знам, май беше при Шайлоу34 — говореше ми, но като че ли вниманието му не беше насочено изцяло към мен. — Или Гетисбърг? Войникът дотолкова се побъркал от преживения шок, че започнал да погребва птички и катерици на бойното поле. Много дребни животни също били загинали в престрелките. Имало много мънички гробове.

— При Шайлоу загинали 24 000 души за два дни — изтърсих аз.

Очите му стреснато се спряха върху мен.

— И 50 000 при Гетисбърг. Заради новите оръжия. Куршумите „Миние“ и винтовките с пълнител. Затова броят на труповете бил толкова голям. В Америка до Първата световна война се е водела окопна война. Повечето хора не го знаят.

Беше ми ясно, че той не знае как да реагира.

— Интересуваш се от Гражданската война, така ли? — каза той, след като помълча, за да обмисли думите си.

— Ъъъ… да — отвърнах рязко. — Донякъде.

Знаех много за артилерията на Съюза, защото бях писал доклад на тази тема, толкова наблъскан с факти и технически подробности, че учителят ме накара да го напиша отново, а знаех и за снимките, които Брейди бе правил на убитите при Антийтъм: бях ги виждал онлайн, млади момчета с изцъклени очи и почернели от кръв усти и носове. — В училище се занимавахме шест седмици с Линкълн.

— Брейди е имал фотографско ателие недалеч оттук. Виждал ли си го?

— Не.

Някаква хваната за миг мисъл се канеше да изплува на повърхността на съзнанието ми — нещо много важно и необлечено с думи, събудено от споменаването на онези войници с безизразни лица. Но сега всичко бе изчезнало освен образът — мъртви момчета с разперени крака и ръце, вперили очи в небето.

Последвалото мълчание беше особено мъчително. Никой от нас не знаеше как да продължи. Най-сетне Хоуби отпусна крака, после ги кръстоса отново.

— Исках да кажа… извинявай. Че те разпитвам така настоятелно — допълни той със затихващ глас.

Не знаех къде да се дяна от неудобство. Идвайки към тази част на града, бях така изпълнен с любопитство, че бях пропуснал да предвидя възможността да ми бъдат задавани въпроси.

— Знам, че трябва да ти е трудно да говориш за това. Само че… не предполагах…

Обувките ми. Интересно защо никога не се бях вглеждал в обувките си. В ожулените им носове. В разнищените връзки. „Ще отидем до «Блумингдейлс» в събота и ще ти купя нови.“ Само че това така и не се бе случило.

— Не искам да ти припомням отново станалото. И все пак… той беше ли в съзнание?

— Да. Донякъде. Искам да кажа… — неговото напрегнато, тревожно лице събуди у мен някакво желание да изръся куп неща, които не бе необходимо той да знае, а и не беше редно да описвам — разпилени вътрешности, онези грозни, повтарящи се сцени, които разкъсваха потока на мислите ми дори когато бях буден.

Портрети в тъмни цветове, порцеланови шпаньоли на полицата над камината, златното махало на часовника се люлее — тик-так, тик-так.

— Чух го да вика — потрих едното си око. — Когато дойдох на себе си. — Все едно, че се опитвах да опиша сън. Просто не ставаше. — Тогава отидох при него и останах при него и… не беше чак толкова страшно. Или по-скоро не беше така, както си представяте — допълних, защото последните ми думи прозвучаха като лъжа, каквато си и бяха.

— Той разговаря ли с теб?

Преглътнах с усилие; кимнах. Тъмен махагон; палми в саксии.

— Беше в съзнание?

Кимнах отново. Чувствах неприятен вкус в устата си. Не беше нещо, което човек би могъл да опише накратко — бяха все неща, които нямаха логична връзка и последователност, прахта, воят на алармите, как той стискаше ръката ми, ние двамата сами, заедно, сякаш бяхме прекарали време, дълго колкото цял живот, разбърканите изречения, имената на градове и хора, които не познавах. Искрите, отскачащи от оголените жици.

Очите му не се откъсваха от моите. Гърлото ми беше пресъхнало, малко ми се повдигаше. Мигът не преминаваше в следващ миг, както би могло да се очаква, аз чаках той да продължи да задава въпроси, да каже каквото и да било, но той мълчеше.

Накрая той тръсна отново глава, сякаш имаше нужда да проясни мислите си.

— Това е… — изглеждаше не по-малко объркан от мен; с халата и дългата си сива коса приличаше на крал без корона в някоя историческа пиеса за деца.

— Съжалявам — той отново поклати глава. — Всичко това е новина за мен.

— Не ви разбрах?

— Ами, виждаш ли, просто… — той се приведе напред и замига бързо и развълнувано, — това е нещо съвсем различно от онова, което ми беше казано. Казаха, че загинал на място. Бяха много, много категорични в това отношение.

— Но… — аз го зяпнах удивено. Нима предполагаше, че си измислям?

— Не, не — каза той припряно и вдигна ръка, за да ме успокои. — Просто… сигурно го казват на всички. „Загинал на място“? — повтори той мрачно, докато аз продължавах да се взирам в него. — „Не е почувствал болка“. „Не е разбрал какво се случва“.

Тогава — внезапно — започнах да разбирам, смразяващите заключения, налагащи се от думите му, нахлуха в мислите ми. Майка ми също бе „загинала на място“. И за нея също бе казано, че „не е страдала изобщо“. Социалните работници бяха повтаряли това толкова упорито, че аз не се бях сетил да си задам въпроса откъде можеха да бъдат толкова сигурни.

— Въпреки че, държа да отбележа, на мен ми беше трудно да си представя, че си е отишъл така — наруши Хоуби рязко възцарилото се мълчание. — Светкавица, и той пада, без да разбере нищо. Имах чувството, че не е било така, както го описваха, нали разбираш?

— Моля? — вдигнах поглед, дезориентиран от сблъсъка с ужасната нова вероятност.

— Истинско прощаване — каза Хоуби. До известна степен сякаш говореше на себе си. — Така би го искал той. Последен поглед, предсмъртно хайку — не би желал да си тръгне, преди да размени с някого няколко думи преди път. „Чайна сред черешов цвят, на пътя към смъртта.“

Не следях мислите му. В потъналата в сенки стая един-единствен слънчев лъч пронизваше като острие пролуката между завесите и пресичаше стаята, пречупваше се в пламъци върху един поднос с гравирани стъклени чаши, разпиляваше трептящи и танцуващи призми, които се местеха и полюшваха по стените като инфузории под микроскоп. Макар да се долавяше силна миризма на изгорели дърва, камината беше обгоряла отвътре, черна, закритият с решетка отвор за почистване — задръстен с пепел, като че ли отдавна никой не бе палил огън в нея.

— Момичето — подхванах аз плахо.

Погледът му отново се спря върху мен.

— Имаше и едно момиче.

За миг той като че ли не ме разбра. После се облегна на стола си и замига бързо, като че ли някой бе плиснал вода в лицето му.

— Какво е станало? — попитах стреснато. — Къде е тя? Добре ли е?

— Не… — той потърка носа си, — не.

— Но е жива, нали? — почти не можех да повярвам.

Той повдигна вежди по начин, който според мен означаваше „да“.

— Имала е късмет.

Но тонът му, поведението му подсказваха тъкмо обратното.

— Тя тук ли е?

— Ами…

— Къде е? Мога ли да я видя?

Той въздъхна с нещо близко до раздразнение и каза:

— Препоръчано й е спокойствие и да не се вижда с никого — започна да рови в джобовете си. — Тя не е на себе си… трудно е да се предвиди как ще реагира.

— Но нали ще се оправи?

— Е, да се надяваме, че ще стане така. Но още не е прескочила трапа — за да използвам тази доста неясна фраза, която лекарите държат да използват.

Беше извадил цигари от джоба на халата си. Запали една с треперещи ръце, после хвърли пакета на японската масичка между двама ни.

— Е? — каза той и размаха ръка, за да пропъди дима, който се издигаше към лицето му. После забеляза, че се взирам в пакета — бяха френски цигари, от онези, които пушеха хората в старите филми.

— Не ми казвай, че и ти искаш да запалиш.

— Не, благодаря — отвърнах след неловко мълчание. Бях почти сигурен, че се шегува — но не напълно.

От своя страна той ме наблюдаваше зорко, примигвайки някак угрижено през цигарения дим, като че ли току-що бе осъзнал нещо важно, свързано с мен.

— Това си ти, нали? — попита той неочаквано.

— Моля?

— Ти си момчето, нали? Момчето, чиято майка е загинала там?

Бях прекалено стъписан, за да отговоря веднага.

— Какво… — започнах. Всъщност исках да кажа „Откъде знаете“, но не бях в състояние да подредя докрай думите си.

Той потри смутено едното си око и внезапно се облегна назад, притеснен като човек, който е разлял питието си на масата.

— Съжалявам. Не се… искам да кажа… не се изразих както трябва. Господи? Аз съм… — направи неясен жест, сякаш искаше да каже „изтощен съм, не мога да мисля свързано“.

Извърнах глава, което не беше много възпитано — зашеметен от нежелано надигане на емоции, от което чак ми призля. Откакто майка ми загина, почти не бях плакал, и със сигурност не и пред друг човек — не плаках дори на мемориалната служба, по време на която хора, които едва я познаваха (а някои, като например Матилд, бяха превръщали живота й в ад) хлипаха и бършеха носовете си с кърпички около мен.

Той забеляза, че съм разстроен; понечи да каже нещо, после се отказа.

— Ял ли си? — попита неочаквано.

Бях прекалено учуден, за да отговоря. Храната бе последното, за което бих се сетил в момента.

— Аха, така и предположих — каза той и се изправи, а ставите на дългите му крака изпукаха. — Хайде да видим дали няма да успеем да забъркаме нещо.

— Не съм гладен — отвърнах, което прозвуча така грубо, че веднага съжалих. От смъртта на майка ми насам имах чувството, че единственото, за което мислят хората около мен, е да ме тъпчат с храна.

— Не, не, разбира се, че не си — той пропъди със свободната си ръка един облак цигарен дим. — Но ела с мен, моля те. Достави ми това удоволствие. Не си вегетарианец, нали?

— Не! — заявих засегнато. — Откъде ви хрумна?

Той се изсмя — кратко, рязко.

— Спокойно! Много от приятелите й са вегетарианци, тя също.

— О! — отвърнах едва чуто, а той сведе бавно към мен развеселения си поглед, внезапно станал по-оживен.

— Е, за твое сведение и аз не съм вегетарианец — продължи той. — Не възразявам да ям всякакви смешни и странни неща. Така че според мен ще се справим.

Той бутна една врата, която се отвори и аз го последвах по един коридор, чиито стени бяха отрупани с потъмнели огледала и стари картини. Макар че той вървеше бързо пред мен, аз бях обзет от желанието да се бавя и се заглеждах: семейни портрети, бели колони, веранди и палмови дървета. Игрище за тенис; персийски килим, проснат на морава. Прислужници с бели шалвари, със сериозни изражения, строени в редица. Погледът ми спря на фотография на господин Блакуел — изглеждаше достолепен с орловия си нос, елегантно облечен в бяло, леко изгърбен дори на млади години; стоеше облегнат на каменна стена край море, в някаква местност с палми, а до него — седнала отгоре на стената, с ръка на рамото му, така че изглеждаше с една глава по-висока от него — беше Пипа, още толкова малка, че сигурно е ходела на детска градина. Колкото и мъничка да беше тя, приликата беше ясно забележима: цветът на кожата, очите, главата, все така леко наклонена на една страна и косата — червена като неговата.

— Това е тя, нали? — попитах — и в същия миг осъзнах, че няма как да е тя. Тази снимка, с избледнели цветове, на която хората бяха облечени по отдавна отминала мода, бе правена много преди аз да се родя.

Хоуби се обърна и се върна, за да погледне.

— Не — каза той тихо, сключил ръце зад гърба си. — Това е Джулиет, майката на Пипа.

— Къде е тя?

— Джулиет ли? Мъртва е. Рак. Миналия май се навършиха шест години, откакто почина — и после, сякаш осъзнал, че думите му са прозвучали прекалено сухо, допълни: — Уелти беше по-големият брат на Джулиет. Всъщност полубрат. Един и същ баща — различни жени — той беше трийсет години по-възрастен от нея. Но я отгледа като собствено дете.

Пристъпих напред, за да погледна по-отблизо. Тя се беше облегнала на него, притиснала мило буза в ръкава му.

Хоуби се покашля.

— Тя се родила, когато баща им бил шейсетгодишен — каза той тихо. — Бил прекалено възрастен, за да проявява интерес към малко дете, особено като се има предвид, че поначало нямал слабост към деца.

В далечния край на коридора видях открехната врата; той я отвори докрай и застана на прага, взирайки се в мрака. Застанах на пръсти и надникнах иззад него, но той отстъпи назад почти незабавно и затвори вратата, чиято ключалка изщрака.

— Тя ли е там?

Макар че в помещението бе прекалено тъмно, за да се види кой знае какво, бях забелязал недружелюбното проблясване на животински очи, смущаващ зеленикав отблясък в дъното на стаята.

— Не сега.

Говореше толкова тихо, че едва го чувах.

— Какво е това там с нея? — прошепнах, бавейки се умишлено пред вратата — не ми се искаше да се отдалечавам оттук. — Котка ли?

— Куче. Медицинската сестра не одобрява, но тя иска то да спи в леглото й, а честно казано, и няма как да го измъкна оттам — скимти и драска по вратата… Ето, насам.

Вървеше бавно, с пропукващи стави, приведен напред като много старите хора, после бутна една врата и влязохме в претъпкана с вещи кухня, с капандура на тавана и червена готварска печка със заоблени очертания — доматеночервена, с елегантна линия, подобна на космически кораб в рисунка от петдесетте години. По пода имаше купчини книги — сборници с готварски рецепти, речници, стари романи, енциклопедии; по лавиците беше пълно със старинен порцелан, съдовете бяха натъпкани нагъсто, с поне половин дузина различни шарки. Край прозореца до пожарната стълба дървена статуя на светец с избледнели цветове вдигаше ръка за благослов; на бюфета, до сребърния сервиз за чай, рисувани фигурки на животни се редяха две по две, за да влязат в Ноевия ковчег. Но умивалникът беше пълен догоре с чинии, а по плотовете и первазите на прозорците имаше шишенца с лекарства, мръсни чаши, цели преспи от ужасяващо много неотворена поща, и кафяви, увехнали растения в саксии.

Той ме настани край масата, избутвайки встрани сметки за ток и стари броеве от списание „Антик“.

— Чай произнесе той — така, сякаш си припомняше точка от списък с продукти за пазар.

Докато шеташе около печката, аз се взирах в кръговете от кафе върху покривката. Размърдах се неспокойно, избутах стола си назад и започнах да се оглеждам.

— Ъъъ… — казах след малко.

— Да?

— Ще може ли да я видя по-късно?

— Може би — каза той, застанал гърбом към мен. Разбиваше припряно нещо и телта се удряше в порцелановия съд — трак, трак, трак. — Ако е будна. Изпитва много силни болки, а от лекарствата постоянно й се спи.

— Какво се е случило с нея?

— Ами… — тонът му беше въздържан и делови — тъкмо с такъв тон отговарях на хората, които ме разпитваха за майка ми. — Ударена е много силно по главата, има фрактура на черепа, честно казано, беше дълго време в кома, а левият й крак е счупен на толкова много места, че имаше опасност да го загуби. — „Като стъклени топчета в чорап“ — каза той и се засмя невесело. — Така каза лекарят, който гледаше рентгеновите снимки. Счупен на дванайсет места. Пет операции. Миналата седмица — каза той, полуизвърнат към мен — й извадиха пироните, и когато тя помоли да се прибере у дома, й позволиха. С условието поне през известна част от деня за нея да се грижи медицинска сестра.

— Може ли вече да ходи?

— Боже мой, не — отвърна той и взе цигарата, за да си дръпне; по някакъв начин успяваше да готви с едната ръка и да пуши с другата, приличаше на някой капитан на влекач или на готвач в лагер на дървари от старите филми. — Не е в състояние дори да седи повече от половин час.

— Но ще се оправи.

— Е, на това се надяваме — отвърна той, но не изглеждаше особено обнадежден. Знаеш ли какво — той хвърли отново поглед към мен, — като се вземе предвид, че и ти си бил вътре, удивително е, че си добре.

— Ами… — никога не успявах да намеря подходящ отговор, когато хората отбелязваха, както често се случваше, че съм „добре“.

Хоуби се покашля и загаси цигарата.

— Такаа — разкаянието, че ме е засегнал болезнено, бе изписано на лицето му. — Предполагам, че и теб са разпитвали? Криминалистите?

Сведох поглед към покривката.

— Да.

Имах чувството, че колкото по-малко се говори по този въпрос, толкова по-добре би било.

— Е, за теб не знам, но на мен ми се сториха много свестни — и много добре информирани. Има един ирландец — виждал е много такива неща, разказваше ми за куфари-бомби в Англия и на парижкото летище, за някакъв случай с взрив в кафе на открито в Танжер, разбираш ли, дузини мъртви, а човекът, който седял точно до бомбата, изобщо не пострадал. Казваше, че са виждали някои много странни ефекти, особено в по-стари сгради. Затворени пространства, неравни повърхности, светлоотразяващи материали — всичко това можеше да доведе до непредсказуеми последици. Било същото като при акустиката, така каза. Взривните вълни са също като звукови вълни — отскачат и променят посоката си. Понякога се случва да се счупят витрини на мили от взрива. Или пък — той отметна с китка косата, паднала в очите му, — понякога, по-наблизо до взрива, възниква нещо, което той нарече „защитен ефект“. Разни неща много близо до центъра на взрива остават непокътнати — примерно съвсем здрава чаша за чай в къща, взривена от ИРА, такива неща. Разбираш ли, хвърчащите стъкла и отломки убиват повечето хора, и те достигат често много надалеч. Камъче или парче стъкло, летящо с такава скорост, не се различава от куршум.

Плъзнах пръст по шарките на покривката.

— Аз…

— Извинявай. Сигурно това не е най-подходящата тема за разговор.

— Не, не — казах припряно; всъщност за мен беше голямо облекчение да чуя някой да говори открито, при това добре информирано, на тема, която повечето хора около мен избягваха особено старателно. — Не става дума за това. Просто…

— Да?

— Питах се… Как е успяла да излезе?

— Ами имала е късмет. Била затрупана под разни отломки — пожарникарите нямало да я открият, ако едно от кучетата им не ги насочило. Успели да се промъкнат донякъде, вдигнали една носеща греда с крик… знаеш ли, има още едно удивително нещо, тя била в съзнание, говорела с тях през цялото време, макар че сега не си спомня нищо от това. Чудото е, че са успели да я измъкнат, преди да бъде издадена заповед за напускане на сградата… а колко дълго беше в безсъзнание ти?

— Не помня.

— Е, късметлия си. Ако е трябвало да напуснат и да я оставят там, все още затрупана — както, доколкото знам, е станало с много хора… охо, готови сме — допълни той, когато чайникът засвири.

Чинията, която постави пред мен, не съдържаше нещо особено привлекателно на вид — някаква пухкава жълтеникава смес, запечена върху филии. Но миришеше приятно. Опитах предпазливо — беше топено сирене, с нарязани на ситно домати, черен пипер и разни други неща, които не успях да идентифицирам, но вкусът беше великолепен.

— Извинете, какво точно е това? — казах, отхапвайки отново внимателно от филията.

Той доби смутено изражение.

— Ами всъщност няма някакво специално име.

— Чудесно е — казах, забелязвайки с учудване колко бях гладен. Понякога, в зимните неделни вечери, майка ми запичаше филийки със сирене, които бяха много подобни на вкус.

— Обичаш ли сирене? Трябваше да се сетя да те попитам.

Кимнах, устата ми беше прекалено пълна, за да отговоря.

Макар че госпожа Барбър постоянно ми предлагаше сладолед и сладкиши, кой знае защо изпитвах чувството, че не съм се хранил нормално от деня, когато загина майка ми; най-малкото не бях ял такива неща, които бяха нормални за нас — ядяхме запържени зеленчуци с месо, бъркани яйца или замразени макарони със сирене, а аз седях на сгъваемата кухненска стълбичка и й разказвах как е минал денят ми.

Докато се хранех, Хоуби седеше от другата страна на масата, подпрял брадичка на големите си бели ръце.

— В какво те бива най-много? — попита той внезапно. — Спорт?

— Моля?

— От какво се интересуваш? Разни спортни игри, такива неща?

— Ами… — от видеоигри. Като Age of Conquest, Yakuza Freakout, нали разбирате?

Той изглеждаше озадачен.

— Ами в училище? Кои предмети предпочиташ?

— Струва ми се, история. И английски — допълних, когато той не каза нищо. — Но през следващите шест седмици часовете по английски ще са много досадни — прекъснахме литературата, върнахме се към граматиката и сега се занимаваме с анализ на изречения.

— Литература? Английска или американска?

— Американска. Тъкмо сега се занимаваме с нея, по-скоро досега се занимавахме. Тази година изучаваме и американска история. Но напоследък беше доста скучно. Тъкмо приключваме с Голямата депресия, но когато стигнем до Втората световна война, ще стане по-интересно.

Това беше най-приятният разговор, който бях водил от доста време насам. Задаваше ми куп интересни въпроси, например какво съм чел от изучаваните по литература неща, и по какво се различава прогимназията от началното училище; кой предмет ме затруднява най-много (испански) и кой исторически период ми е най-интересен (не бях сигурен, интересно ми беше всичко с изключение на Юджин Дебс и историята на профсъюзното движение, на която бяхме отделили прекалено много време), и какъв бих искал да стана, когато порасна? (нямах представа) — съвсем обичайни въпроси, но независимо от това ми беше приятно да разговарям с възрастен, който като че ли проявяваше към мен интерес, който не беше свързан със сполетялото ме нещастие, не се опитваше да изкопчи някаква свързана с това информация и не се ориентираше по списък, озаглавен „За какво да говорим с травматизирани деца“.

Бяхме преминали към писателите — от Т. Х. Уайт и Толкин до Едгар Алан По, друг мой любимец.

— Баща ми казва, че По бил втора категория писател — казах аз. — Че бил нещо като Винсънт Прайс35 на американската литература. Но аз мисля, че не е честно да се говори така.

— Наистина не е — каза сериозно Хоуби, наливайки си чай. — Дори да не харесваш По, той все пак е измислил криминалния жанр. И научната фантастика. В известен смисъл е предвидил в съчиненията си немалка част от двайсети век. Искам да кажа — честно казано, не го харесвам вече толкова, колкото го харесвах като момче, но дори да не го харесва, човек не може да го отхвърля като някакъв ексцентрик.

— А баща ми постъпваше именно така. Ходеше насам-натам и рецитираше „Анабел Ли“ с идиотски маниер, само за да ме вбеси. Защото знаеше, че харесвам стихотворението.

— В такъв случай баща ти е писател, така ли?

— Не — не разбирах откъде му бе дошло на ум подобно нещо. — Актьор е. Или по-скоро беше.

Преди да се родя, беше участвал с епизодични роли в няколко телевизионни сериала — нито веднъж не бе изпълнявал главна роля, а например на някой разглезен плейбой-приятел на главния герой, или на неговия корумпиран бизнес-партньор, когото убиват.

— Дали не съм чувал за него?

— Не. Сега вече работи като чиновник. Или поне това работеше.

— А сега какво прави? — попита Хоуби. Беше сложил пръстена на малкия си пръст и от време на време го въртеше с палеца и показалеца на другата си ръка, сякаш за да се убеди, че е още на мястото си.

— Кой знае? Той ни напусна.

За мое учудване той се разсмя.

— Отървали сте се, а?

— Ами… — свих рамене, — не знам. Понякога не беше лош. Гледахме заедно спортни предавания и полицейски сериали, и той ми разказваше как постигат специалните ефекти, с кръвта, и подобни неща. Но има и… е, не знам. Например понякога идваше да ме вземе от училище пиян — всъщност не бях споделял това нито с Дейв, психиатъра, нито с госпожа Суонсън, нито с който и да било друг. — Не смеех да кажа на майка ми, но накрая й каза майката на мой съученик. А после… — беше дълга история, чувствах се притеснен, искаше ми се да я претупам набързо — му счупиха ръката в някакъв бар, сбил се с някого, имало някакъв бар, в който обичал да ходи всеки ден, само че ние не знаехме, на нас казваше, че работел до късно, имаше цял куп приятели, които ние не познавахме, те му пращаха картички, когато ходеха на почивка по разни места като Вирджинските острови, на домашния ни адрес, разбирате ли? По този начин разбрахме цялата история, мама се опита да го накара да ходи на срещите на „Анонимни алкохолици“, но той отказа. Понякога портиерите идваха в коридора пред апартамента ни и нарочно вдигаха шум, разбирате ли — за да знае той, че са там. За да не изгуби контрол над себе си.

— Да не изгуби контрол ли?

— Често имаше крясъци, такива неща. Крещеше най-вече той. Та… — съзнавах притеснено, че казвам повече, отколкото имах намерение да кажа, — в повечето случай той вдигаше шум. Например… о, не знам, например когато трябваше да стои с мен, защото майка ми имаше работа. Винаги беше в много лошо настроение. Нямах право да го заговарям, когато гледаше новини и спорт, това беше закон. Искам да кажа… — замълчах потиснато, преценявайки, че съм се оплел. — Така или иначе, мина много време оттогава.

Хоуби се облегна на стола си и ме загледа: едър, затворен, предпазлив човек, макар сините му очи да бяха неприкрито тревожни като на малко момче.

— А сега? — попита той. — Харесваш ли хората, при които живееш?

— Ами… — помълчах с пълна уста, чудейки се как да опиша семейство Барбър. — Симпатични хора са според мен.

— Радвам се. Разбира се, не мога да твърдя, че познавам Саманта Барбър, макар да съм работил за семейството й преди. Има усет.

Когато чух думите му, престанах да се храня.

— Познавате семейство Барбър?

— Него не. Само нея. Майка й беше сериозен колекционер — но доколкото разбирам, е завещала всичко на брата, заради някаква семейна разправия. Уелти щеше да може да ти разкаже повече за тези неща. Не че обичаше да клюкарства — допълни той припряно. — Уелти беше много дискретен, затваряше си устата, но хората обичаха да споделят с него, беше такъв човек, нали разбираш? Непознати хора изливаха душата си пред него — клиенти, хора, които едва познаваше, но той беше от хората, с които ти се иска да поговориш за грижите си.

— Но да — той скръсти ръце, — всички търговци на произведения на изкуството и антиквари в Ню Йорк познават Саманта Барбър. Моминското й име е Ван дер Плейн. Не купува много скъпи неща, макар че Уелти я бе виждал по търгове сегиз-тогиз, но със сигурност притежава някои красиви вещи.

— А откъде знаете, че живея със семейство Барбър?

Хоуби замига бързо.

— Пишеше във вестника — каза той. — Не си ли видял?

— Във вестника?

— В „Таймс“. Не си ли го чел? Не?

— Във вестника е пишело за мен?

— Не, не — отвърна той бързо. — Не точно за теб. За децата, загубили близките си при атентата в музея. Повечето бяха деца на туристи. Имаше едно малко момиченце… почти бебе… дете на латиноамерикански дипломат…

— Какво пишеше във вестника за мен?

Той направи гримаса.

— О, тежкото положение на сирачето… Дама-благотворителка от висшето общество се намесва… такива неща, можеш да си представиш.

Взирах се в чинията си, обзет от неловкост. Сираче? Благотворителност?

— Беше много добре написано. Доколкото разбирам, ти си защитавал единия от синовете й от побойници в училище? — каза той и сведе едрата си посивяла глава, за да срещне погледа ми. — Онова, другото талантливо момче, което било прехвърлено заедно с теб в по-горен клас?

Поклатих объркано глава.

— Моля?

— Синът на Саманта, когото си защитил от група по-големи момчета в училище. Попречил си им да го набият и ти си понесъл ударите, такива неща?

Отново поклатих глава, напълно озадачен.

Той се разсмя.

— Каква скромност! Не бива да се притесняваш.

— Но… но то не беше така — казах объркано. — Тормозеха и биеха и двама ни. Всеки ден.

— Така пишеше във вестника. И това, че си го защитил, изглеждаше още по-впечатляващо. Помниш ли случая със счупената бутилка? — продължи той, защото аз мълчах. — Някой се опитвал да нарани сина на Саманта Барбър със счупена бутилка, и ти…

— О, това ли — казах смутено. — Не беше кой знае какво.

— Порязали теб, когато ти си се опитвал да му помогнеш.

— Не беше така! Кавано нападна и двама ни! На тротоара се търкаляше стъкло от счупена бутилка…

Той отново се разсмя — смях на едър мъж, плътен, грубоват, който беше в дисхармония със старателно култивирания му глас.

— Е, както и да се е случило — каза той, — несъмнено си намерил подслон при интересно семейство.

Изправи се, отиде до един шкаф, извади оттам бутилка уиски и си сипа два пръста в една не много чиста чаша.

— Саманта Барбър не изглежда като възможно най-сърдечната и гостоприемна жена поне не създава такова впечатление — каза той. — И все пак като че ли върши много добри дела, с всички тези фондации и благотворителни инициативи, нали?

Мълчах, докато той прибираше бутилката обратно в шкафа. През капандурата на тавана проникваше бисерносива светлина; ситен дъждец ръсеше по стъклото.

— Ще отворите ли отново магазина? — попитах.

— Ами… — той въздъхна. — Уелти се занимаваше с тази част от бизнеса — беше поел изцяло клиентите и продажбите. Аз… аз съм дърводелец, не съм търговец. Brocanteur, bricoleur36. Почти не стъпвам там — най-често съм долу, рендосвам и полирам. Сега, когато него го няма… е, всичко ми се струва различно. Обаждат се хора за неща, които е продал, докарват неща, които е купил, а аз не знам, не знам къде е документацията, не знам кое за какво е… има милион неща, за които бих искал да го питам, бих дал всичко, за да поговоря с него поне за пет минути. Особено… е, особено във връзка с Пипа. За лечението й и… така нататък.

— Разбирам — отвърнах, съзнавайки колко неубедително звучаха думите ми. Насочвахме се към притеснителна тема — за погребението на майка ми, продължителни мълчания, неуместни усмивки, тук думите не помагаха.

— Беше очарователен човек. Няма много такива като него. Хората винаги го съжаляваха заради проблема с гърба, но аз не съм срещал друг човек с такова природно предразположение да се чувства щастлив, и разбира се, клиентите го обожаваха… открит, винаги общителен, открай време… „светът няма да дойде при мен“, така казваше винаги, „следователно аз трябва да отида при него“…

Внезапно телефонът на Анди иззвъня; постъпваше някакво съобщение.

Хоуби — който тъкмо вдигаше чашата към устните си — трепна силно.

— Това пък какво беше?

— Момент — казах и бръкнах в джоба си. Съобщението беше от телефона на Фил Лефко, едно от момчетата от класа на Анди по японска култура: „Здрасти, Тио, Анди е, всичко наред ли е?“.

Припряно изключих и тикнах телефона обратно в джоба си.

— Извинете — казах. — Какво казвахте?

— Забравих — той се взря за миг-два в пространството, после поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще го видя отново — той сведе поглед към пръстена. — Това е типично за него — да те помоли да го донесеш тук… да ми го дадеш в ръцете. Аз… е, не казах нищо, но бях убеден, че някой го е откраднал в моргата…

Телефонът отново иззвъня с дразнещия си, писклив сигнал.

— О, съжалявам! — казах и бръкнах трескаво в джоба си за него. Съобщението от Анди гласеше: „Просто проверявам да не са те убили!!!!!!!“.

— Извинете — казах и задържах копчето, за да бъда сигурен, — този път наистина го изключих.

Но Хоуби само се усмихна и се взря в чашата си. Дъждът почукваше и се стичаше по стъклото на капандурата, хвърляйки воднисти сенки, които сякаш струяха надолу по стените. Прекалено притеснен, за да кажа нещо, чаках той отново да подхване разговора — а тъй като той не го направи, ние просто си седяхме спокойно, докато аз пиех изстиващия си чай („Лапсанг Сучонг“, с необичаен, опушен аромат), мислех за странния си живот и за мястото, на което се намирах.

После побутнах чинията си настрана.

— Благодаря — казах, както беше редно, а очите ми обхождаха стаята, — беше много вкусно — говорейки (както ми бе станало навик) заради майка си, за в случай, че тя ме чуваше.

— О, каква учтивост! — отвърна той — усмихвайки се не присмехулно, а по начин, който аз възприех като приятелски. — Харесва ли ти?

— Кое?

— Ноевият ковчег — той кимна към бюфета. — Стори ми се, че гледаш натам.

Излъсканите от пипане дървени фигурки на животни (слонове, тигри, бик и крава, зебри, имаше всичко, включително и две мишки) стояха търпеливо и чакаха да се качат.

— Нейни ли са? — попитах, след като известно време бях мълчал очарован; защото животните бяха подредени с такава любов (големите котки не се поглеждаха; паунът беше обърнал гръб на спътницата си, за да наблюдава с възхищение собствения си образ, отразен в тостера), че си я представях как прекарва часове, подреждайки ги, в старанието си да го направи точно както трябва.

— Не — той сключи ръце върху масата, — беше една от първите антики, които купих навремето, преди трийсет години. На един базар за американско фолклорно изкуство. Аз нямам особена слабост към фолклорното изкуство, никога не съм имал — това нещо, което не е и особено доброкачествено, няма нищо общо с другите ми притежания, и все пак нали винаги именно онова, което не хармонира с всичко останало, което не е съвсем както трябва, кой знае защо е най-близо до сърцето?

Избутах стола си назад, не бях в състояние да остана повече на едно място.

— Сега мога ли да я видя? — попитах.

— Ако е будна — той изду устни, — е, не виждам защо не. Но само за минута — имай го предвид. — Когато се изправи, височината на едрата му фигура с приведени рамене ме стъписа отново, сякаш го виждах за първи път. — Освен това те предупреждавам — тя е малко замаяна. О — той се обърна, вече на прага, — и ще е най-добре да избягваш да споменаваш Уелти, ако успееш.

— Тя не знае ли?

— О, да — каза той сухо, — знае, но понякога, когато чуе да се говори за това, се разстройва, пита кога се е случило и защо никой не й е казал.

ii.

Когато той отвори вратата, щорите бяха спуснати, затова трябваше да изминат няколко мига, докато очите ми привикнат с мрака — ароматен, ухаещ на парфюм, но в него се просмукваше и мирис на болест и лекарства. Над леглото висеше плакат в рамка — беше от филма „Магьосникът от Оз“. Ароматна свещ гореше треперливо в червена чаша, сред дребни украшения, броеници, нотни листове, изкуствени цветя и стари картички за свети Валентин — заедно с картички с пожелания за бързо оздравяване, на пръв поглед изглеждаха стотици, окачени на панделки, и много сребристи балони, реещи се заплашително под тавана, метални отблясъци играеха по връвчиците им, провиснали надолу като пипала на медузи.

— Имаш гост, Пип — каза Хоуби с висок, жизнерадостен глас.

Видях как завивката се раздвижи. Един лакът се повдигна.

— Ахъм… — измънка сънлив глас.

— Толкова тъмно е тук, мила. Ще ми позволиш ли да дръпна завесите?

— Не, моля те, недей, очите ме болят от светлината.

Беше по-дребна, отколкото я виждах в спомените си, а лицето й — смътно петно в мрака — беше много бяло. Главата й бе обръсната, само една къдрица бе оставена отпред. Докато пристъпвах малко плахо напред, видях на слепоочието й проблясък на метал — първоначално помислих, че е някаква фиба или шнола, докато не различих метални хирургически скоби, поставени над една вдъхваща страх, извита рана над ухото й.

— Чух ви в коридора — каза тя с тих, хрипкав глас, поглеждайки ту мен, ту Хоуби.

— Какво си чула, гълъбче? — попита Хоуби.

— Чух ви да говорите. И Козмо ви чу.

Първоначално не бях забелязал кучето, но после го видях — сив териер, свит на кълбо до нея, сред възглавниците и плюшените играчки. Когато вдигна глава, видях побелялата му муцуна и помътнелите от перде очи, и разбрах, че е много старо.

— Мислех, че спиш, гълъбче — каза Хоуби и протегна ръка да почеше кучето по гушката.

— Винаги казваш така, а аз винаги съм будна. Здрасти — каза тя, вдигайки поглед към мен.

— Здрасти.

— Кой си ти?

— Казвам се Тио.

— Коя е любимата ти музика?

— Не знам — отвърнах, а после, за да не изглеждам като глупак, допълних: — Бетовен.

— Супер. Приличаш на човек, който харесва Бетовен.

— Така ли? — попитах зашеметен.

— Казвам го като комплимент. Не мога да слушам музика. Заради главата. Направо е ужасно. Не — каза тя на Хоуби, който разчистваше стола до леглото й от книги, марли и хартиени носни кърпички, за да мога да седна на него — нека седне тук. Можеш да седнеш тук — каза тя и се помести съвсем лекичко в леглото, за да ми направи място.

След като хвърлих поглед към Хоуби, за да се уверя, че може, седнах съвсем плахо, на една страна, внимавайки да не смутя кучето, което вдигна глава и ме изгледа възмутено.

— Не се безпокой, няма да те ухапе. Е, понякога хапе — тя ме изгледа със сънен поглед. — Аз те познавам.

— Помниш ли ме?

— Приятели ли сме?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после веднага погледнах към Хоуби, смутен от лъжата си.

— Не помня името ти, съжалявам. Но помня лицето ти — и после, галейки кучето по тавата, тя каза: — Не помнех стаята си, когато се прибрах у дома. Помнех леглото си и вещите си, но стаята беше различна.

Сега, когато очите ми бяха привикнали с мрака, видях инвалидната количка в ъгъла, шишетата с лекарства до леглото й.

— Кои неща на Бетовен харесваш?

— Ъъъ… — взирах се в ръката й, отпусната върху завивката, в нежната кожа от вътрешната страна с лейкопласт в свивката на лакътя.

Тя се опитваше да се поизправи в леглото — хвърляйки поглед отвъд мен, към Хоуби, чийто силует се очертаваше в светлината от отворената врата.

— Не бива да говоря много, нали? — каза тя.

— Не, гълъбче.

— Струва ми се, че не съм много уморена. Но не съм сигурна. Ти уморяваш ли се през деня? — попита ме тя.

— Понякога — след смъртта на майка ми бях развил склонност да заспивам в час, или се просвах да спя като пребит в стаята на Анди, когато се прибирах от училище. Преди не се уморявах.

Хоуби — забелязах, хвърляйки поглед назад към коридора — беше излязъл за миг. Макар това да ми беше много неприсъщо, по някаква незнайна причина изпитвах ужасно желание да посегна и да взема ръката й, и сега, когато бяхме вече сами, го направих.

— Нали нямаш нищо против? — попитах. Всичко се случваше бавно, като че ли се движехме в дълбока вода. Струваше ми се много странно да държа нечия ръка — ръка на момиче — и същевременно съвсем естествено. Никога дотогава не бях правил нещо подобно.

— Съвсем не. Приятно е — после, след кратко мълчание, в което чух как малкият й териер похърква, тя каза: — Нали не възразяваш да затворя за малко очи?

— Не — казах и плъзнах пръст по кокалчетата й, проследявайки линията на костите.

— Знам, че е невъзпитано, но просто се налага.

Гледах надолу към клепачите й, заобиколени от сенки, напуканите й устни, бледата й, насинена кожа, грозният метален знак, наподобяващ бекар. Странното съчетание от вълнуващото у нея и онова, което поначало не можеше да се приеме като вълнуващо, ме замайваше и смущаваше.

Хвърлих гузно поглед назад и видях, че Хоуби се е изправил на прага. Излязох на пръсти обратно в коридора и затворих тихичко вратата зад себе си, доволен, че и в коридора цари сумрак.

Тръгнахме заедно към приемната.

— Как ти изглежда? — попита той така тихо, че едва можах да го чуя.

Как се очакваше да отговоря на такъв въпрос?

— Като че ли е добре.

— Не е на себе си — той замълча натъжено, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на халата си. — Искам да кажа… понякога е, но понякога не е. Не разпознава близки хора, разговаря с тях със съвсем официален тон, а понякога се държи съвсем непринудено с непознати, бъбри приятелски с хора, които не е виждала преди, държи се с тях като със стари приятели. Казват, че това било нещо обичайно.

— А защо не й дават да слуша музика?

Той повдигна едната си вежда.

— О, понякога все пак слуша. Но понякога, особено привечер, музиката я разстройва — тя решава, че трябва да свири, да подготви някаква пиеса за училище, притеснява се. Много е трудно. Казват ми, че ако става дума за свирене на някакво аматьорско ниво, това ще е напълно осъществимо…

Неочаквано иззвъня звънецът на външната врата и стресна и двама ни.

— О — каза Хоуби; доби тревожен вид и погледна часовника си — забелязах, че е стар и много красив, — това трябва да е медицинската сестра.

Спогледахме се. Не бяхме завършили разговора си; имаше още толкова много неща за казване.

Отново се разнесе звън. В дъното на коридора се разлая кучето.

— Подранила е — каза Хоуби — и тръгна забързано напред, а по лицето му се изписа потиснатост.

— Може ли да дойда пак? За да я видя?

Хоуби спря. Изглеждаше ужасен, че изобщо ми е дошло на ум да питам.

— Но разбира се, че може да дойдеш — каза той. — Моля те, ела пак…

Отново звънецът.

— Когато пожелаеш — каза Хоуби. — Моля те. Винаги ще се радваме да те видим.

iii.

— Е, какво стана там? — попита Анди, докато се преобличахме за вечеря. — Странно ли беше?

Плат си беше тръгнал с влака обратно за училище; госпожа Барбър беше на вечеря с управителния съвет на някаква благотворителна организация; а господин Барбър щеше да води нас, останалите, на вечеря в яхтклуба (ходехме там единствено през вечерите, когато госпожа Барбър имаше някакъв друг ангажимент).

— Този човек познава майка ти.

Анди, който завързваше връзката си, направи гримаса: всички познаваха майка му.

— Беше малко странно — допълних аз. — Но стана добре, че отидох. Заповядай — казах и бръкнах в джоба си, — благодаря ти за телефона.

Анди прегледа съобщенията, после изключи телефона и го пъхна в джоба си. После спря, все още с ръката в джоба, и вдигна очи нагоре, не право към мен.

— Знам, че се чувстваш зле — каза той неочаквано. — Съжалявам, че сега всичко около теб е толкова ужасно.

Гласът му — безизразен като запис на телефонен секретар — ми попречи за миг да осъзная смисъла на думите му.

— Тя беше ужасно мила — продължи той, все така без да ме поглежда. — Искам да кажа…

— Ами… да — отвърнах; не ми се искаше да продължавам този разговор.

— Искам да кажа, и на мен ми липсва — каза Анди и срещна погледа ми с малко уплашено изражение. — Никой от хората, които познавам, не беше умирал досега. Е, да, дядо ми, Ван дер Плейн. Но не и човек, когото съм харесвал.

Не казах нищо. Майка ми винаги бе имала слабост към Анди, търпеливо го разпитваше за домашната му метеорологична станция и се шегуваше с него за постиженията му в играта „Бойно поле Галактика“, докато цялото му лице не пламнеше от удоволствие. Млада, духовита, сърдечна, винаги готова да се забавлява, у нея имаше всичко, което липсваше у собствената му майка: майка, която хвърляше фрисби заедно с нас в парка, разговаряше с нас за филми със зомбита и ни позволяваше да се търкаляме в събота сутрин в леглото й, където ядяхме корнфлейкс „Лъки Чармс“ и гледахме анимационни филми; и понякога се дразнех, мъничко, като виждах колко глуповато очарован и възторжен ставаше Анди в нейно присъствие, как ходеше по петите й и дърдореше за четвърто ниво или каквато там игра го вълнуваше в момента, неспособен да откъсне поглед от задника й, когато тя се навеждаше, за да извади нещо от хладилника.

— Тя беше най-готината от всички — каза Анди със своя сякаш долитащ отдалече глас. — Помниш ли как ни заведе с автобуса на онази среща на феновете на филми на ужасите в Ню Джърси? И онзи мазник, Рип, който постоянно се влачеше подир нас, за да я убеди да играе във вампирския му филм?

Разбирах, че намеренията му са добри. Но за мен беше почти непоносимо да говоря за каквото и да било, свързано с майка ми, или за времето ПРЕДИ, затова му обърнах гръб.

— Мисля даже, че той не разбираше нищо от ужаси — продължи Анди с дразнещия си, слаб глас. — По-скоро е бил някакъв фетишист. Всички тези истории с подземията и момичетата, завързани за лабораторни маси ми приличаха на чисто садо-мазо порно. Помниш ли как я молеше да пробва онези вампирски зъби?

— Да. Тогава тя отиде да поговори с охраната.

— Той беше с кожени панталони. И пиърсинг навсякъде. Искам да кажа, кой знае, може и действително да е правел вампирски филм, но си беше пълен извратеняк, забеляза ли? Онази негова гадна усмивчица? И как се опитваше да надникне в деколтето й?

Показах му среден пръст.

— Хайде, да вървим — казах, — гладен съм.

— О, нима?

Бях отслабнал с четири-пет килограма след смъртта на майка ми — достатъчно много, за да започне госпожа Суонсън да проверява теглото ми в кабинета си (нещо, което ме караше да се чувствам много неудобно) — на кантара, който ползваше за момичета с хранителни разстройства.

— Защо, ти не си ли?

— Гладен съм, но бях останал с впечатлението, че пазиш линия. За да ти става роклята за абитуриентския бал.

— Майната ти — казах беззлобно, докато отварях вратата — и се блъснах право в господин Барбър, който бе стоял отпред, трудно бе да се прецени дали се бе канил да почука или бе подслушвал.

Смутен, започнах да пелтеча — всякакви нецензурни думи бяха сериозно нарушение на правилата в дома на семейство Барбър — но господин Барбър като че ли не беше особено възмутен.

— Е, Тио — каза той сухо, хвърляйки поглед някъде над главата ми, — радвам се да забележа, че се чувстваш по-добре. Хайде, да побързаме, за да намерим маса.

iv.

През следващата седмица всички забелязаха, че апетитът ми се е подобрил, дори Тоди.

— Приключи ли с гладната стачка? — попита ме той любопитно една сутрин.

— Тоди, яж си закуската.

— Ама нали така се казва — когато хората не ядат.

— Не, гладни стачки правят затворниците — отбеляза самоуверено Китси.

— Котенце! — намеси се господин Барбър предупредително.

— Да, ама той изяде вчера три гофрети — каза Тоди, поглеждайки настоятелно ту единия, ту другия от безразличните си родители с надеждата да привлече вниманието им. — А аз изядох само две. Тази сутрин изяде една купа корнфлейкс и шест парчета бекон, а вие казахте, че пет парчета бекон са прекалено много за мен. Защо аз да не мога да изям пет парчета?

v.

— Е, здравей, здравей — каза психиатърът Дейв, затвори вратата и се разположи срещу мен в кабинета си — навсякъде имаше килими и лавици със стари наръчници („Наркотици и общество“; „Детска психология: различният подход“); както и бежови надиплени завеси, които се разтваряха с тихо бръмчене, когато той натиснеше едно копче.

Усмихнах се смутено, плъзвайки поглед из стаята, по растенията в саксии, бронзовата статуя на Буда, гледах навсякъде, само не и към него.

— И тъй — далечният шум на уличното движение, долитащ от Пето Авеню, придаваше на мълчанието, възцарило се между нас, гигантски, междугалактически измерения. — Как си днес?

— Ами… — очаквах консултациите при Дейв с ужас, това изпитание, през което преминавах два пъти седмично, за мен не беше много по-различно от посещение при зъболекар; чувствах се виновен, че не мога да го харесвам, при положение, че той полагаше такива усилия, винаги ме питаше какви филми и какви книги харесвам, изрязваше статии от „Гейм Про“37, които според него биха представлявали интерес за мен — понякога дори ме водеше на хамбургери в закусвалнята EJ — и все пак, когато започнеше с въпросите си, аз се вцепенявах, като че ли ме бяха изблъскали изненадващо на сцена, където се играеше пиеса, а аз не си знаех репликите.

— Днес ми се струваш малко разсеян…

— Ами… — не бях пропуснал да отбележа, че немалко от книгите по лавиците в кабинета имаха заглавия, съдържащи думата „секс“: „Сексуалност на подрастващите“, „Секс и познавателна способност“, „Видове сексуални отклонения“ и — любимото ми: „Открит поглед към сексуалните зависимости“. — Струва ми се, че съм добре.

— Струва ти се?

— Не, добре съм наистина. Нещата се развиват добре.

— Така ли? — Дейв се облегна назад на стола си и заклати единия си крак, обут в кец „Конвърс“. — Това е чудесно — после продължи: — Защо не ми поразкажеш това-онова за последните събития около теб?

— О… — почесах се по едната вежда, отклоних поглед — испанският все още ме затруднява… трябва да направя още един допълнителен тест, сигурно ще е в понеделник. Но пък имам отлична оценка за доклада си за Сталинград. Което вероятно означава, че оценката ми по история вече няма да е В минус, а чисто В.

Той мълча толкова дълго, взирайки се в мен, че аз започнах да се притеснявам и затърсих какво друго да кажа. После попита:

— Нещо друго?

— Ами… — сведох поглед към пръстите си.

— Какво е положението с твоята тревожност?

— Не е толкова лошо — отвърнах и се замислих колко много ме притесняваше фактът, че не знам нищо за Дейв. Той беше от мъжете, които носят венчална халка, която не прилича много на венчална халка — а може и наистина да не беше и той просто да се гордееше особено много с келтския си произход38. Ако трябваше да изкажа предположение, бих казал, че се е оженил наскоро и има бебе — имаше онова изтощено излъчване на преуморен млад баща, като че ли му се налагаше да става да сменя памперси нощем — но кой би могъл да знае?

— А лекарството? Как стои въпросът със страничните ефекти?

— Ъъъ… — почесах се по носа — май вече го понасям по-добре.

Напоследък дори не бях вземал предписаните хапчета, от които толкова ми се доспиваше и така ме болеше глава, че бях започнал да ги хвърлям в умивалника и да ги отмивам с вода.

Дейв помълча за миг.

— В такъв случай — неправилно ли ще бъде твърдението, че общо взето, се чувстваш по-добре?

— Предполагам, че ще е правилно — отвърнах след кратко мълчание, вторачен в паното, окачено зад главата му. Приличаше на кривнато на една страна сметало, направено от глинени зрънца и навързани на възли въжета, и аз бях прекарал значителна част от живота си напоследък, взирайки се в него.

Дейв се усмихна.

— Казваш го, като че ли е нещо, от което трябва да се срамуваш. Но това, че се чувстваш добре, не означава, че си забравил майка си. Или че не си я обичал достатъчно.

Раздразнен от това предположение, което никога не бе ми хрумвало, отклоних очи и се загледах през прозореца — в депресиращия изглед оттук към зданието с бяла фасада от другата страна на улицата.

— Имаш ли някаква представа каква е причината да се чувстваш по-добре?

— Не, всъщност не — отвърнах рязко. „По-добре“ всъщност не беше точно описание на състоянието ми. Нямаше подходяща дума, която да го опише. Ставаше дума по-скоро за съвсем дребни неща — смеховете в училищните коридори, живото гущерче, стрелнало се в един аквариум в лабораторията — тези неща ме караха да се почувствам щастлив за миг, а после да се разплача. Понякога, вечер, през прозорците откъм Парк Авеню нахлуваше влажен, понесъл песъчинки вятър, когато движението вече започваше да оредява и градът утихваше за нощта; беше дъждовно, дърветата се разлистваха, пролетта преминаваше в лято; и самотните вопли на клаксоните на улицата, влажният мирис на мокри тротоари криеха някакъв заряд, предаваха наелектризиращото усещане за тълпите, за самотни секретарки и затлъстели мъже с хартиени пакети храна за вкъщи, за вездесъщата тъга, навявана от тромавите, настоятелни усилия на човешките същества да живеят. В продължение на седмици бях живял като вледенен, капсулиран; сега, когато влизах под душа, пусках водата колкото можех по-силно и безмълвно виех от плач. Всичко беше като отворена рана — мъчително, смущаващо, объркано, и все пак имах чувството, че съм бил извлечен от ледена вода през дупка в леда, в смразяващ студ, под слънчевите лъчи.

— Къде беше сега? — попита Дейв, опитвайки се да улови погледа ми.

— Моля?

— За какво се беше замислил?

— За нищо.

— Така ли? Доста трудно е наистина да не мислиш за нищо.

Свих рамене. Като изключим Анди, не бях казвал на никого за отиването с автобуса до дома на Пипа, и тази тайна придаваше цвят на всичко, като последните отблясъци от сън: хартиените цветя, слабата, трептяща светлина на свещта, влажната й, гореща ръка в моята. Но макар това да бе най-значителното и истинско нещо, което ми се бе случвало от доста време насам, не исках да го развалям, говорейки за него, особено пък с Дейв.

Поседяхме така още няколко мига, които ми се сториха много дълги. После Дейв се приведе напред с угрижено изражение и каза:

— Аз съм тук, за да разговарям с теб за всичко, за което пожелаеш да говориш. А може и — столът изскърца, когато той се размърда на него, — може и изобщо да не говорим! Само се питам дали няма нещо, което да ангажира мислите ти.

— Ами… — подех след една безкрайна пауза, възпирайки се да си погледна часовника. — Искам да кажа, аз просто… — колко минути още ни оставаха? Четиридесет?

— Защото научавам от другите възрастни около теб, че напоследък у теб се забелязва значително подобрение. Вземаш повече участие в час — допълни той, тъй като аз мълчах. — Поддържаш социални контакти. Отново се храниш нормално — в тишината откъм улицата долетя далечен писък на линейка. — Затова се питам дали би ми помогнал да разбера какво се е променило.

Свих рамене и се почесах по бузата. Как се предполага, че трябва да обясниш подобно нещо? Струваше ми се глупаво да се опитвам. Дори споменът бе започнал да се обгражда с далечно, нереално сияние, като сън, чиито подробности стават все по-неясни, колкото повече се опитваш да ги възстановиш. По-голямо значение имаше чувството, онова сладко, силно подводно течение, толкова властно, че в час, или в училищния автобус, или когато лежах в леглото си и се опитвах да мисля за нещо приятно, нещо, което да ме накара да се почувствам в безопасност, за някакво място, някакви обстоятелства, при които сърцето ми да не се свива от тревога, беше достатъчно да се отпусна, потъвайки до онова тайно място, където всичко беше наред. Стени с цвят на канела, дъжд по стъклата, всеобхватна тишина и усещане за отдалеченост и дълбочина, като на лакирания фон на картина от деветнайсети век. Килими, излинели така, че се виждаше основата, рисувани японски ветрила и много стари картички за свети Валентин, трепкащи в светлината на свещта образи на Пиеро, гълъбици и сърца, обрамчени с цветя. Бледото лице на Пипа в мрака.

vi.

— Виж какво — казах на Анди няколко дни по-късно, когато излизахме от „Старбъкс“ след училище, — може ли да ме прикриваш днес следобед?

— Разбира се — каза Анди и отпи лакомо от кафето си. — За колко време?

— Не знам — в зависимост от това колко време щеше да ми отнеме прехвърлянето на Четиринайсета улица, пътят до центъра можеше да отнеме четиридесет и пет минути; с автобус, в работен ден, можеше да ми отнеме и по-дълго време. — Около три часа?

Той направи гримаса; ако майка му беше у дома, щеше да задава въпроси.

— Какво да й кажа?

— Кажи, че е трябвало да остана до късно в училище, нещо подобно.

— Ще реши, че си оплескал нещо.

— На кого му пука?

— Е, да, но не ми се иска да се обади в училище, за да провери.

— Кажи, че съм отишъл на кино.

— Тогава ще попита защо не съм отишъл и аз. Защо да не кажа, че си в библиотеката?

— Звучи доста тъпо.

— Така да бъде, ами да й кажем тогава, че имаш някаква страшно спешна уговорка с онзи човек от социалните служби, който отговаря за теб. Или че си се отбил да удариш два „Олд Фешънд“39 в бара на „Фоур Сийзънс“40.

Имитираше баща си, изглеждаше толкова убедително, че се разсмях.

— Fabelhaft41 — отвърнах с гласа на господин Барбър. — Много смешно, няма що.

— Централната сграда е отворена довечера до седем — отвърна той с безизразния си, глух глас. — Но не е необходимо да знам дали си отишъл там или в някой от клоновете, забравил си да споменеш.

vii.

Вратата се отвори по-бързо, отколкото бях очаквал, в момента, когато се взирах надолу по улицата и мислех за нещо. Този път той беше добре избръснат, миришеше на сапун, дългата му коса беше спретнато сресана назад и прибрана зад ушите; и беше облечен също така впечатляващо, както господин Блакуел, когато го бях видял.

Той повдигна вежди, очевидно се изненада да ме види.

— Здравей!

— В неподходящ момент ли идвам? — попитах, хвърляйки поглед към снежнобелия маншет на ризата му, на който имаше бродиран миниатюрен монограм в китайско червено — печатни букви, но толкова дребни и стилизирани, че бяха почти невидими.

— Съвсем не. Всъщност, надявах се да се отбиеш — носеше червена вратовръзка с бледожълти шарки; черни обувки с връзки; и прекрасно скроен тъмносин костюм. — Моля, заповядай!

— Да не би да отивате някъде? — попитах, оглеждайки го плахо. С костюма изглеждаше като съвсем различен, не толкова объркан и меланхоличен, по-уверен в себе си — не като онзи Хоуби, който помнех от първото си посещение, раздърпан, с вид на красива, но занемарена бяла мечка.

— Ами… да. Но не веднага. Честно казано, в момента нещата при нас са пообъркани. Но това няма значение.

Какво ли означаваше това? Влязох вътре подир него — през подобната на джунгла работилница, между краката на маси и столовете с оголени пружини — и нагоре, през мрачната дневна, до кухнята, където териерът Козмо сновеше неспокойно напред-назад и скимтеше, а ноктите му потракваха по плочите. Когато влязохме, той отстъпи назад и ни изгледа нападателно.

— Защо той е тук? — попитах и коленичих, за да го погаля, но отдръпнах ръка, когато той трепна и отскочи.

— Мхм? — каза Хоуби. Като че ли нещо друго ангажираше мислите му.

— Козмо. Вече не иска ли да бъде с нея?

— О! Това е заради леля й. Тя не иска той да бъде там — Хоуби пълнеше чайника на умивалника; и — забелязах — чайникът трепереше в ръцете му, докато го правеше.

— Леля й?

— Да — каза той и сложи чайника да кипне, после се наведе и почеса кучето. — Горката малка животинка, не знаеш защо стана така, нали? Маргарет има много категорични възгледи по въпроса за кучета в стаята на болен. Несъмнено е права. Но сега ти си тук — каза той, поглеждайки през рамо със странно оживление. — Пипа не е преставала да говори за теб от последния път, когато беше тук.

— Наистина ли? — попитах възторжено.

— „Къде е онова момче?“, „Тук имаше едно момче“. Вчера ми казваше, че ще дойдеш и хоп! — каза той, със сърдечен, младежки смях, — ето, че ти дойде — изправи се с пукащи колене и избърса неравното си бяло чело с опаката страна на китката си. — Ако почакаш, ще можеш да влезеш при нея, за да я видиш.

— Как е тя?

— Много по-добре — каза той отривисто, без да ме погледне. — Много неща се случиха. Леля й ще я отведе в Тексас.

— Тексас? — повторих, след миг зашеметено мълчание.

— Опасявам се, да.

— Кога?

— Вдругиден.

— Не!

Хоуби изкриви лице — леко трепване, което изчезна в мига, когато го забелязах.

— Да, аз приготвях нещата й за път — каза той с бодър глас, противоречащ на неволния проблясък на мъка, който си бе позволил. — Идваха постоянно хора, нейни приятели от училище — всъщност днес е първият ни по-спокоен ден от доста време. Беше много натоварена седмица.

— А кога ще се върне?

— Ами… ще остане там доста време. Всъщност Маргарет ще я отведе да живее при нея.

— Завинаги?

— О, не! Не завинаги — каза той с тон, който ме накара да разбера, че е имал предвид именно завинаги. — Нали не напуска планетата — допълни той, като видя изражението ми. — Аз със сигурност ще ходя там да я виждам. А и тя сигурно ще идва тук да ми гостува.

— Но… — имах чувството, че таванът е рухнал върху мен. — Мислех, че тя живее тук. С вас.

— Е, така беше. Досега. Но аз съм сигурен, че там тя ще се чувства много по-добре — каза той доста неубедително. — За всички промяната е много голяма, но вярвам, че в крайна сметка всичко ще е за добро.

Беше очевидно, че не вярва на нито една дума от онова, което говореше.

— Но защо да не може да остане тук?

Хоуби въздъхна.

— Маргарет е полусестра на Уелти — каза той. — Другата му полусестра. Тя е най-близката роднина на Пипа. Така или иначе, й е кръвна роднина, а аз не съм. Тя смята, че Пипа ще се чувства по-добре в Тексас сега, когато вече е достатъчно добре, за да може да пътува.

— Не бих искал да живея в Тексас — казах слисан. — Там е много горещо.

— Аз мисля освен това, че лекарите там не са толкова добри, колкото тук — каза Хоуби, бършейки ръце. — Маргарет и аз сме на различно мнение по този въпрос.

После седна и впери поглед в мен.

— Очилата ти — каза той. — Харесват ми.

— Благодаря.

Не ми се искаше да говорим за новите ми очила — неприятно развитие на събитията, макар действително да ми помагаха да виждам по-добре. Госпожа Барбър ми избра рамки в оптиката „Е. Б. Мейровиц“, когато не успях да покрия изискванията в теста за добро зрение, направен от училищната медицинска сестра. Бяха кръгли, рогови, малко прекалено скъпи, малко по-подходящи за по-зрял човек, и възрастните около мен особено много се стараеха да ме уверяват колко ми отиват.

— Как вървят нещата в Горен Манхатън? — попита Хоуби. — Нямаш представа какво вълнение предизвика посещението ти. Всъщност аз дори се канех сам да дойда да те видя. Единственото, което ме задържа, беше нежеланието ми да оставям Пипа сама, тъй като и без това скоро ще си тръгне. Разбираш ли, всичко стана много бързо. Тази история с Маргарет. Тя е като баща си, стария господин Блакуел — набие ли си нещо в главата, се захваща с него и това е.

— А той също ли ще отиде в Тексас? Козмо?

— О, не — той ще се чувства по-добре тук. Живял е в тази къща, откакто беше на месец и половина.

— Няма ли да тъгува?

— Надявам се, че не. Е… честно казано, тя ще му липсва. Ние двамата с Козмо се разбираме доста добре, но той е ужасно потиснат, откакто Уелти загина. Беше всъщност куче на Уелти, отскоро се привърза към Пипа. Уелти винаги е имал такива дребни териери, които нямат особена слабост към деца, разбираш ли — Чеси, майката на Козмо, беше същинска напаст.

— Но защо Пипа трябва да се пренесе да живее там?

— Ами — започна той, потривайки едното си око, — това е единственото смислено наглед решение. Маргарет е най-близката й роднина. Макар че Маргарет и Уелти практически не си говореха, докато Уелти беше жив — не и през последните години, така или иначе.

— А защо?

— Ами… — беше ясно, че не му се иска да обяснява. — Много е сложно. Разбираш ли, Маргарет изобщо не понасяше майката на Пипа.

Точно когато казваше това, една висока, остроноса, уверена в себе си жена влезе в стаята — на години ми приличаше на сравнително млада баба, чертите й бяха фини, патрициански, но хищни, посивяващата й коса имаше цвета на ръждясало желязо. Костюмът и обувките й ми напомниха на госпожа Барбър, само че бяха в цвят, който госпожа Барбър никога не би носила: жълтозеленикав.

Тя ме погледна; после погледна Хоуби и попита с хладен тон:

— Какво е това?

Хоуби въздъхна шумно; изглеждаше раздразнен.

— Не се безпокой, Маргарет. Това е момчето, което е било с Уелти, когато той загина.

Жената ме погледна над очилата си със стъкла-половинки — и изведнъж се засмя рязко, високо, смутено.

— О, здравей — каза тя, с внезапно избликнала любезност, и протегна към мен сухите си, червени ръце, обсипани с пръстени. — Аз съм Маргарет Блакуел Пиърс. Сестрата на Уелти. Всъщност полусестра — поправи се тя и хвърли поглед над рамото ми към Хоуби, когато видя повдигнатите ми вежди да се отпускат. — Разбираш ли, ние с Уелти имахме един баща. Майка ми беше Сузи Делафийлд.

Произнесе името така, сякаш се очакваше то да означава нещо за мен. Погледнах към Хоуби, за да преценя какво мисли той. Тя забеляза, че го погледнах, и също хвърли остър поглед към него, преди да насочи вниманието си — цялата искряща от добронамереност — обратно към мен.

— Какво очарователно малко момче си ти — каза ми тя. Дългият й нос беше малко порозовял на върха. — Ужасно се радвам да се запознаем. Джеймс и Пипа ми разказваха за посещението ти — наистина извънредно необичайно. Всички много се вълнувахме. Освен това — тя стисна ръката ми в своята — аз трябва да ти благодаря от все сърце, задето ми върна пръстена на дядо ми. За мен това означава много.

На нея? Отново погледнах объркано към Хоуби.

— Би означавало много и за баща ми — имаше нещо обмислено, отрепетирано в нейната дружелюбност („лее очарование с кофи“, би казал господин Барбър); и все пак медночервената й коса и приликата с господин Блакуел и Пипа ме привличаха въпреки волята ми. — Знаеш как е бил изгубен навремето, нали?

Чайникът засвири.

— Искаш ли чай, Маргарет? — попита Хоуби.

— Да, моля — каза тя енергично. — С лимон и мед. И една капка скоч — после, с по-дружелюбен тон, се обърна към мен: — Ужасно съжалявам, но се опасявам, че имаме работа, която е само за възрастни. Скоро трябва да се видим с адвоката — веднага щом пристигне медицинската сестра, която се грижи за Пипа.

Хоуби се покашля.

— Не виждам нищо лошо в това…

— Може ли да отида да я видя? — попитах, прекалено нетърпелив, за да го чакам да довърши думите си.

— Разбира се — каза Хоуби бързо, преди леля Маргарет да успее да се намеси — и ловко се извърна, избягвайки ядосания й поглед. — Помниш пътя, нали? Ето, оттук направо.

viii.

Първото, което тя ми каза, беше:

— Моля те, би ли изключил лампата?

Седеше, облегната на възглавници, в леглото, със слушалките на айпода в ушите, и се оглеждаше, заслепена и объркана, в светлината на лампата на тавана.

Изключих я. Стаята изглеждаше по-празна, край стените бяха натрупани кашони. Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците; отвън, в тъмния двор, бледият силует на една цъфнала круша, чиито бели цветове я обгръщаха като кипнала пяна, се очертаваше на фона на влажните тухли.

— Здравей — каза тя и стисна малко по-здраво ръцете си, отпуснати върху завивката.

— Здравей — отвърнах, обзет от желание гласът ми да не звучеше толкова смутено.

— Знаех, че си ти! Чух те да говориш в кухнята!

— Така ли? Откъде разбра, че съм аз?

— Нали съм музикант? Имам много остър слух.

Когато очите ми привикнаха към мрака, забелязах, че тя вече не изглежда толкова крехка, колкото при предишното ми посещение. Косата й беше пораснала малко, скобите бяха извадени, макар че нагърчените очертания на раната все още се виждаха.

— Как се чувстваш? — попитах.

Тя се усмихна.

— Спи ми се — сънят се просмукваше в гласа й, хрипкав, със скрита сладост. — Имаш ли нещо против да ги ползваме заедно?

— Да ползваме кое?

Тя извърна глава, измъкна една от слушалките, и ми я подаде.

— Чуй това.

Седнах до нея на леглото и поставих слушалката в ухото си; зазвъняха ефирни хармонии, безплътни, настоятелни като радиосигнал, долитащ от Рая.

Спогледахме се.

— Какво е това? — попитах.

— Амиии… — тя хвърли поглед към айпода — Палестрина.

— О!

Всъщност ми беше все едно какво е. Слушах тази музика заради дъждовната светлина, заради бялото дърво зад прозореца, заради гръмотевиците, заради нея.

Мълчанието между нас беше едновременно странно и изпълнено с щастие, бяхме свързани с кабела и звънтящите, високи, крехки като лед гласове.

— Не е необходимо да говориш — каза тя, — ако не ти се говори — клепачите й натежаваха, сънливият й глас звучеше така, сякаш споделяше тайна. — Хората постоянно искат да говорят, но аз обичам да мълча.

— Плакала ли си? — попитах, след като я погледнах по-отблизо.

— Не. Е, всъщност съвсем мъничко.

Седяхме, без да казваме нищо, и не се чувствахме глупаво или неловко.

— Трябва да замина — каза тя след малко. — Знаеш ли?

— Знам. Той ми каза.

— Ужасно е. Не искам да заминавам — тя излъчваше солено ухание на лекарства и още нещо, нещо подобно на чая от лайка, който мама купуваше от „Грейсис“, нещо сладко и тревисто.

— Тя изглежда симпатична — казах предпазливо, — сигурно наистина е така.

— Сигурно — повтори тя мрачно, плъзгайки пръст по покривката на леглото. — Говореше нещо за басейн. И за коне.

— Ще бъде забавно.

Тя примигна объркано.

— Може би.

— Яздиш ли?

— Не.

— Нито пък аз. Но мама яздеше. Обичаше коне. Винаги спираше при конете от екипажите в Сентръл Парк Саут и им говореше. Изглеждаше… — чудех се как да го изразя — изглеждаше, като че ли те й отговарят. Обръщаха глави, макар и с наочници, натам, където вървеше тя.

— И твоята майка ли е мъртва? — попита тя плахо.

— Да.

— Моята майка е мъртва от… — тя помълча замислено — не помня откога. Почина след пролетната ми ваканция, така че пролетната ми ваканция се събра с още една седмица, през която бях освободена от училище. Щеше да има излет до Ботаническата градина през тази седмица, а аз не можах да отида. Тя ми липсва.

— От какво умря?

— Беше болна. И твоята майка ли беше болна?

— Не. Беше нещастен случай. — После, понеже не ми се искаше да се спираме задълго на тази тема, продължих: — Така или иначе, майка ми обичаше коне. Когато била малка, имала кон, който понякога се чувствал самотен, разбираш ли, идвал до къщата и промушвал главата си през прозореца, за да види какво става.

— Как се е казвал?

— Пейнтбокс42.

Обичах разказите на майка ми за конюшните в Канзас: за бухалите и прилепите, които живеели високо на подпокривните греди, за цвилещите и пръхтящи коне. Знаех имената на всички коне и кучета, които бе имала като дете.

— Пейнтбокс! Шарен ли е бил?

— Бил е на някакви петна. Виждал съм го на снимка. Понякога — през лятото — идвал и надничал, когато тя спяла следобед. Знаеш ли, чувала дишането му през завесите.

— Толкова хубаво звучи! Обичам коне. И все пак…

— Какво?

— Бих предпочела да остана тук! — изведнъж тя се насълзи. — Не разбирам защо трябва да заминавам.

— Трябва да им кажеш, че искаш да останеш.

Кога ръцете ни бяха започнали да се докосват? Защо ръката й беше толкова гореща?

— Но аз им казах! Всички смятат, че там ще е по-добре за мен.

— Защо?

— Не знам защо — отвърна тя нацупено. — Било по-спокойно, така казват. Но аз не обичам тишината, обичам да има много неща за чуване.

— И мен ще ме накарат да замина.

Пипа се надигна на лакът.

— Не! — възкликна тя стреснато. — Кога?

— Не знам. Скоро, предполагам. Трябва да отида да живея с баба си и дядо си.

— О — каза тя с копнеж, и се отпусна обратно на възглавницата. — А аз нямам баби и дядовци.

Сплетох пръсти с нейните.

— Моите не са особено симпатични.

— Съжалявам.

— Няма защо — отвърнах с възможно най-спокоен тон, макар сърцето ми да биеше така силно, че чувствах пулса във връхчетата на пръстите си. Ръката й в моята беше мека като кадифе, гореща като от треска, и съвсем леко влажна.

— Нямаш ли други роднини?

Очите й бяха толкова тъмни в слабата светлина, идваща от прозореца, че изглеждаха черни.

— Не. Или… — Дали баща ми влизаше в сметката? — Не.

Последва дълго мълчание. Все така бяхме свързани чрез слушалките — едната в нейното ухо, другата — в моето. Песен на раковини. Ангелски хорове и бисери. Внезапно всичко бе забавило ход; сякаш бях забравил как да дишам; непрекъснато затаявах дъх, а после издишвах накъсано и прекалено шумно.

— Каква каза, че е тази музика? — попитах, просто за да кажа нещо.

Тя се усмихна сънливо и посегна към една заострена, неапетитна на вид близалка, която лежеше върху станиолената си обвивка на нощното шкафче.

— Палестрина — каза тя през близалката, която бе пъхнала в устата си. — Тържествена литургия. Или нещо подобно. Те много си приличат.

— Харесваш ли я? — попитах. — Леля ти?

Тя ме гледа в продължение на няколко дълги мига. После остави внимателно близалката обратно върху опаковката и каза:

— Изглежда симпатична. Така ми се струва. Само че всъщност аз не я познавам. Това е някак странно.

— Но защо? Защо трябва да заминеш?

— Нещо свързано с пари. Хоуби не може да направи нищо — той не ми е истински чичо. Тя го нарича „измислен чичо“.

— Иска ми се той да ти беше истински чичо — казах аз. — Искам да останеш.

Внезапно тя седна в леглото, обви ме с ръце и ме целуна; изведнъж цялата кръв се оттече от главата ми, бързо и стремително, като че ли падах от скала.

— Аз… — бях обзет от ужас. Замаян, вдигнах инстинктивно ръка, за да изтрия целувката — но тази не беше влажна или отблъскваща, чувствах как топлината й се отпечатва и на опакото на ръката ми.

— Не искам да заминаваш.

— И аз не искам.

— Помниш ли, че си ме виждала?

— Кога?

— Точно преди…

— Не.

— Аз те помня — казах. По някакъв начин ръката ми бе стигнала до бузата й, аз я отдръпнах несръчно и си наложих да я прибера, свих я в юмрук и почти седнах върху нея. — Аз бях там — в този момент осъзнах, че Хоуби стои на вратата.

— Здравей, моя стара любов — макар че топлината в гласа му бе насочена предимно към нея, чувствах, че малка част от нея включва и мен. — Нали ти казах, че ще дойде пак.

— Каза! — тя отново се надигна в леглото. — И той дойде.

— Е, ще се вслушваш ли в думите ми друг път?

— Аз те слушах. Само че не ти вярвах.

Долният край на едно тънко перде галеше перваза на прозореца. Чувах далечната песен на уличното движение. Докато седях там, на ръба на леглото й, ми се струваше, че съм се озовал в онзи полубуден миг между съня и дневната светлина, в който всичко се слива и смесва, непосредствено преди да се промени, всичко се сливаше в една подвижна, еуфорична картина: дъждовната светлина, седналата в леглото Пипа и Хоуби на прага, и нейната целувка (със специфичния вкус на близалката, която сега предполагам, че е съдържала морфин), която още лепнеше по устните ми. И все пак, не съм сигурен, че дори морфинът може да бъде обяснение за моята зашеметеност в онзи миг, когато се оставях с усмивка да бъда обгърнат от щастие и красота. Замаяни, двамата се сбогувахме (нямаше обещания да си пишем; тя все още не беше достатъчно добре, за да пише) и после аз се озовах в коридора, където беше медицинската сестра, а леля Маргарет говореше на висок глас, който будеше у мен притеснение, чувствах успокояващата ръка на Хоуби на рамото си, силното му, вдъхващо доверие присъствие, подобно на котва, което ми напомняше, че всичко е наред. Не бях чувствал подобно докосване, откакто бе загинала майка ми — приятелска опора посред поредица смущаващи събития — и като бездомно куче, търсещо обич, аз почувствах някаква коренна промяна в привързаностите си, дълбоко, просмукващо се в кръвта ми, внезапно убеждение, че това място е добро, на този човек мога да разчитам, да му се доверя, никой няма да ми причини зло тук; убеждение, което ме накара да се просълзя за свой срам.

— О — възкликна леля Маргарет, — плачеш ли? Виждате ли? — обърна се тя към младата медицинска сестра (която кимаше усмихнато в желанието си да й се понрави, очевидно омагьосана от нея). — Колко е сладък! Тя ще ти липсва, нали? — Усмивката й беше широка, уверена, израз на нейната убеденост в собствената си правота. — Трябва да ни дойдеш на гости, задължително. Винаги се радвам на гости. Родителите ми… те имаха една от най-големите къщи в Тексас, строена в стила от епохата на Тюдорите…

И тя продължи да дърдори дружелюбно като папагал. Но моята привързаност беше насочена другаде. А целувката на Пипа — с онзи странен, горчиво-сладък вкус — беше с мен по целия път обратно към Горен Манхатън, докато се полюшвах сънливо в автобуса, във властта на разтапящо очарование и скръб, на болка, сияйна като звездите, която ме издигаше като хвърчило над бруления от вятъра град: главата ми се рееше в дъждовните облаци, сърцето ми се издигаше към небесата.

ix.

Мисълта за нейното заминаване ми беше ненавистна. Не исках да мисля за това. В деня, когато тя заминаваше, се събудих дълбоко угнетен. Взирайки се в синьочерното небе, надвиснало заплашително над Парк Авеню, мътно небе, като извадено от картина с изображение на Голгота, си я представях как гледа същото небе през прозореца на самолета; и — докато двамата с Анди вървяхме към автобусната спирка, сведените очи и мрачното настроение на хората по улицата сякаш отразяваха и увеличаваха тъгата ми заради нейното заминаване.

— Е, Тексас е скучен, няма спор — каза Анди между две кихавици; очите му бяха зачервени и сълзяха от полена, така че сега той приличаше дори повече от обикновено на лабораторна бяла мишка.

— Бил ли си там?

— Да — в Далас. Чичо Хари и леля Тес живяха там известно време. Няма какво да се прави, освен да ходиш на кино, и не може да отидеш никъде пеш, все някой трябва да те закара. Освен това имат гърмящи змии, а също и смъртно наказание, струва ми се, което според мен е примитивно и неетично в деветдесет и девет процента от случаите. Но за нея там вероятно ще е по-добре.

— Защо?

— Предимно заради климата — каза Анди, бършейки носа си с една от гладените памучни носни кърпички, които вземаше всяка сутрин от купчината в чекмеджето на скрина си. — Болните се възстановяват по-бързо на топъл климат. Затова дядо ми Ван дер Плейн се пренесе да живее в Палм Бийч.

Мълчах. Знаех, че Анди е верен приятел; доверявах му се, ценях мнението му, и все пак разговорът с него понякога ме караше да изпитвам чувството, че разговарям с някоя от онези компютърни програми, които симулират човешки реакции.

— Ако ще е в Далас, задължително трябва да отиде в природонаучния музей. Макар че може би ще й се види малък и донякъде старомоден. Имат IMAX, но не е дори 3D. Освен това искат да си купуваш допълнителен билет за вход в планетариума, което е смешно, като се има предвид колко по-невзрачен е от „Хейдън“.

— Аха.

Понякога се питах какво бе необходимо, за да бъде изтръгнат Анди от неговата кула на откачен математик — може би цунами? Нашествие на десептикони43? Годзила да зашляпа по Пето Авеню? Той беше планета, лишена от атмосфера.

х.

Дали някой някога се бе чувствал толкова самотен? Завърнал се в дома на семейство Барбър, сред оживлението и целостта на едно семейство, към което не принадлежах, сега се чувствах дори по-сам отпреди — особено тъй като, с наближаването на края на учебната година, не ми беше ясно (нито пък на Анди) дали ще замина с тях за вилата им в Мейн. С присъщата си тактичност госпожа Барбър съумяваше да заобиколи темата дори сред кашоните и отворените куфари, които започнаха да се появяват навсякъде из къщата; господин Барбър и по-малките деца изглеждаха приятно развълнувани, но Анди гледаше на тази перспектива с откровен ужас.

— Слънце и радост — отбеляза той саркастично, избутвайки нагоре по носа очилата си (същите като моите, само че с много по-дебели лещи). — При баба си и дядо си ще бъдеш поне на суша. И ще имате топла вода. И Интернет.

— Не ти съчувствам.

— Е, ако тръгнеш с нас, ще видим колко ще ти хареса. Все едно си се озовал в „Отвлечен“44. В онази част, когато го продават в робство на кораба.

— А какво ще кажеш за онази част, в която той трябва да отиде насред някаква пустош при някакъв свой гаден роднина, когото изобщо не познава?

— Да, точно за това мислех — отвърна сериозно Анди и се завъртя на стола си, за да ме погледне. — Те поне нямат намерение да те убиват — не може да се каже, че е заложено голямо наследство.

— Не, със сигурност не е.

— Знаеш ли какъв е съветът ми към теб?

— Не, какъв?

— Моят съвет — заяви Анди, почесвайки нос с гумичката на молива си, — е да учиш колкото е възможно по-старателно, когато се озовеш в новото си училище в Мериленд. Ще бъдеш в по-изгодни позиции — напред си с материала с цяла година. Това означава, че ще завършиш на седемнайсет. Ако се постараеш, ще успееш да се разкараш оттам след четири години, може би дори три, при това със стипендия за мястото, където искаш да бъдеш.

— Оценките ми не са чак толкова добри.

— Така е — отвърна сериозно Анди, — но това е само защото не учиш. Освен това, мисля, спокойно може да се предположи, че в новото ти училище, където и да е то, няма да има толкова високи критерии.

— Моля се на Бога да е така.

— Разбери, става дума за някакво обикновено училище. В Мериленд. Не искам да кажа нищо лошо за Мериленд. Така де, имат Лабораторията по приложна физика и големия телескоп в научния институт „Джонс Хопкинс“, да не говорим пък за Центъра по астронавтика „Годард“ в Грийнбелт. Несъмнено това е щат със сериозен ангажимент към НАСА. Каква беше общата ти оценка от тестовете в края на осми клас?

— Не помня.

— Щом не искаш да кажеш, добре. Това, което имам предвид, е че можеш да завършиш с добри оценки на седемнайсет години — може би дори на шестнайсет, ако се хванеш здраво на работа — и тогава ще можеш да продължиш в колежа, който пожелаеш.

— Три години са много време.

— Така ни се струва на нас. Но в общата схема на нещата не е така. Разбираш ли — продължи Анди трезво, — погледни например някаква нещастна глупачка като Сабин Ингърсол или онзи идиот Джеймс Вилиърс. Или шибания Форест Лонгстрийт.

— Но тези хора не са никак бедни. Виждах бащата на Вилиърс на корицата на „Економист“.

— Не, но са тъпи като подметки. Искам да кажа, Сабин едва съобразява как да си движи краката, за да ходи. Ако семейството й нямаше пари и трябваше да се оправя сама, сигурно трябваше да стане… отде да знам, проститутка. Що се отнася до Лонгстрийт — той сигурно просто ще се свие някъде и ще чака да умре от глад, като хамстер, който си забравил да нахраниш.

— Потискащо е да те слуша човек.

— Просто се опитвам да кажа, че ти си умен. При това възрастните те харесват.

— Какво? — попитах със съмнение.

— Няма спор — отвърна Анди с безличния си, дразнещ глас. Не забравяш имената на хората, гледаш ги право в очите, ръкуваш се тогава, когато това е прието. В училище всички се връзват на фльонга заради теб.

— Да, но… — не исках да кажа, че то е, защото майка ми е мъртва.

— Не ставай глупав. Можеш да извършиш безнаказано дори убийство. Достатъчно умен си, за да прецениш как да го направиш сам.

— А защо тогава не си преценил как да се измъкнеш от твоя проблем с ветроходството?

— О, изчислил към го — каза мрачно Анди, обръщайки се отново към тетрадката си по хирагана. — Изчислил съм, че ми остават още четири лета в ада, във възможно най-лошия случай — три, ако татко ми позволи да постъпя рано в колеж, още на шестнайсет години. Две, ако събера сили в единайсети клас да се включа в онази лятна програма на Планинското училище, където се изучава органично фермерство. А след това никога вече няма да стъпя на лодка.

xi.

— За съжаление е трудно да се разговаря с нея по телефона — каза Хоуби. — Не бях преценил това. Тя изобщо не се чувства добре.

— Не се чувства добре? — повторих. Бе минала само седмица, и макар да не бях имал предвид да посетя отново Хоуби, по някакъв начин отново се бях озовал тук: седях на масата в неговата кухня и ядях втора порция от нещо, което на пръв поглед ми бе заприличало на буца черна пръст, извадена от саксия, а всъщност беше изключително вкусна смес от джинджифил и смокини, с бита сметана и дребни, горчиви късчета портокалова кора отгоре.

Хоуби потри очи. Когато пристигнах, той поправяше някакъв стол на приземния етаж.

— Това ужасно ме тормози — каза той. Косата му беше вързана, за да не пада по лицето му; очилата му висяха на верижка на шията. Под черната работна престилка, която бе свалил и окачил на една кука, носеше стари кадифени панталони с петна от восък и разтворител, и излиняла от пране памучна риза с навити над лактите ръкави. — Маргарет казва, че плакала три часа без прекъсване след разговора ни по телефона в неделя.

— Но защо просто да не се върне?

— Честно казано, иска ми се да знаех как да променя нещата към по-добро — каза Хоуби. Така, както седеше, мрачен, но с вид на човек, който си разбира от работата, с отпусната на масата възлеста бяла ръка, нещо в стойката му ми напомняше на кротък товарен кон, или може би на работник в кръчмата в края на дълъг ден. — Мина ми през ума да се кача на самолета и да отида да я видя, но Маргарет не иска. Казва, че тя нямало да свикне истински с новото място, ако аз се въртя около нея.

— Струва ми се, че въпреки това трябва да отидете.

Хоуби повдигна вежди.

— Маргарет е наела терапевт — много прочут, доколкото разбирам, който използва коне в лечението на деца с тежки травми. Да, Пипа наистина обича животни, но дори да беше напълно здрава, надали ще иска постоянно да бъде на открито и да язди. По-голямата част от живота си е прекарала, заета с уроци по музика и в зали за репетиции. Маргарет говори много ентусиазирано за музикалната програма на тяхната църква, но един любителски детски хор трудно би привлякъл вниманието на Пипа.

Побутнах настрана чинията, остъргана до блясък.

— А защо Пипа не я познава отпреди? — попитах плахо и когато той не отговори, допълних: — Нещо свързано с пари ли е?

— Не съвсем. Или може би… да, прав си. Парите винаги имат някаква роля. Разбираш ли — той се приведе напред, подпрял големите си, изразителни ръце на масата, — бащата на Уелти имаше три деца. Уелти, Маргарет, и майката на Пипа, Джулиет. И трите от различни жени.

— О!

— Уелти беше най-големият. Искам да кажа… човек би си казал — първороден син, нали така? Но се разболял от туберкулоза на гръбначния стълб на шестгодишна възраст, когато родителите му били в Асуан — бавачката не преценила колко тежко е състоянието му, и го отвели в болница прекалено късно — бил много умно момче, доколкото съм чувал, а и представителен, но старият господин Блакуел не понасял прояви на слабост и болнавост. Отпратил го в Америка да живее при роднини, и практически дори не си спомнял за него.

— Това е ужасно — казах, шокиран от несправедливостта на чутото.

— Да. Искам да кажа… Маргарет би представила нещата по съвсем различен начин, разбира се, но той е бил суров човек бащата на Уелти. Така или иначе, когато семейство Блакуел били пропъдени от Кайро… „пропъдени“ може би не е най-точната дума… Когато Насър дошъл на власт, всички чужденци трябвало да напуснат Египет — бащата на Уелти се занимавал с петрол, но за негов късмет имал собственост и капитали и другаде. Защото на чужденците не било позволено да изнасят пари и други ценности при напускане на страната.

— Тъй или иначе… — той се пресегна за нова цигара. — Малко се отклоних. Работата е там, че Уелти почти не познаваше Маргарет, която е с цели дванайсет години по-млада от него. Майката на Маргарет беше от Тексас, богата наследница, с много собствени средства. Това е бил последният и най-дълъг брак на господин Блакуел — според Маргарет голямата му любов. Били прочута двойка в Хюстън — много пиене, чартърни полети, сафари в Африка — бащата на Уелти обичал Африка, дори след като бил принуден да напусне Кайро, винаги се връщал там.

— Тъй или иначе… — кибритената клечка припламна и той се закашля, издишвайки облак дим. — За баща им Маргарет била неговата принцеса, зеницата на окото му, такива неща. Но независимо от всичко, по време на брака си той не преставал да кръшка — с момичета от гардеробите в ресторантите и театрите, с келнерки, с дъщерите на техни приятели — и веднъж, когато бил вече шейсетгодишен, едно от тези момичета забременяло от него и родило бебе, наследило цвета на косата му. И това бебе било майката на Пипа.

Мълчах. Когато бях във втори клас, имаше голям скандал (чието развитие бе ежедневно документирано по страниците на „Ню Йорк Поуст“), когато на бащата на един от съучениците ми му се роди дете, но не от майката на Илай, в резултат на което много от майките застанаха на едната или на другата страна и престанаха да си говорят, когато чакаха следобед пред училище да ни приберат.

— По това време Маргарет била в колеж, във Васар45 — каза Хоуби с усилие. Макар че разговаряше с мен като с възрастен (което ми беше приятно), темата очевидно го притесняваше. — Доколкото знам, не разговаряла с баща си в продължение на две години. Старият господин Блакуел се опитал да се откупи от фризьорката, но стиснатостта му надделяла, стиснатост, която проявявал най-малкото по отношение на зависимите от него хора. Затова, нали разбираш, Маргарет… Маргарет и майката на Пипа не са се срещали дори, освен в съдилищата, и то когато Джулиет е била практически все още бебе. Бащата на Уелти намразил дотолкова фризьорката, че постановил категорично в завещанието си те двете с Джулиет да не получат нито цент с изключение на мизерната издръжка, постановена от закона. Но Уелти… — Хоуби изгаси цигарата си, — старият господин Блакуел поразмислил по отношение на Уелти и проявил справедливост към него в завещанието си. И по време на всички тези юридически спорове, които продължили с години, Уелти започнал да приема все по-тежко начина, по който бебето било отхвърлено и пренебрегнато. Майката на Джулиет не я искала; нито един от роднините на майката не я искал; старият господин Блакуел със сигурност никога не я бил искал, а Маргарет и майка й, ако трябва да бъдем честни, щели да бъдат доволни да я видят на улицата. А междувременно фризьорката оставяла Джулиет сама в жилището им, когато тя отивала на работа… откъдето и да го погледнеш, лоша работа.

Нищо не задължавало Уелти да се намесва, но той беше добросърдечен човек, лишен от семейство, а обичаше и деца. Поканил Джулиет тук по време на една ваканция, когато тя била шестгодишна, „ДжулиАн“, както я наричаха тогава…

— Тук? В тази къща?

— Да, тук. А когато лятото свършило и настанало време да я връща у дома, но малката плачела, защото не искала да си тръгва, а майката не отговаряла на обажданията му по телефона, той върнал самолетните билети и започнал да върти телефоните, за да провери къде да я запише в първи клас. Отношенията им никога не са били узаконени — страхувал се да разлайва кучетата, както се казва — но повечето хора приемали, че тя е негова дъщеря, без много да разпитват. Бил около трийсет и пет годишен, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И наистина беше такъв — във всеки аспект, който действително е от значение.

— Но да оставим това — каза той и вдигна очи, продължавайки с различен тон: — Ти каза, че искаш да разгледаш работилницата. Искаш ли да слезем долу?

— Да, моля — отвърнах. — Би било страхотно.

Когато го открих там долу, зает с един обърнат с краката нагоре стол, той се изправи, протегна се и каза, че му е време за почивка, но аз всъщност съвсем не исках да се качвам горе — работилницата беше такова магическо място: истинска пещера, пълна със съкровища, по-голяма отвътре, отколкото изглеждаше отвън, със светлината, процеждаща се през високо разположените прозорци, резбите и загадъчните, филигранни сечива, чиито имена не знаех, с острата, вълнуваща миризма на лак и восък. Дори столът, по който той работеше — предните му крака бяха кози, с разцепени копита — ми изглеждаше не толкова като мебел, колкото като някаква омагьосана твар, сякаш той можеше внезапно да се изправи, да скочи от дърводелския тезгях и да заподскача надолу по улицата.

Хоуби се пресегна за престилката си и я надяна отново. Макар че бе толкова кротък и добродушен, телосложението му беше на човек, който си изкарва прехраната с пренасяне на хладилници и товарене на камиони.

— И така — каза той, водейки ме надолу. — Това е „магазинът зад магазина“.

— Моля?

Той се засмя.

— Така нареченият arriere-boutique46. Онова, което виждат клиентите, е подредената сцена — фасадата, предназначена за публиката — но тук, долу, се върши важната работа.

— Ясно — казах, загледан в лабиринта, който се виждаше от стълбите — светло дърво с цвят на мед, тъмно дърво като разляна меласа, проблясъци на месинг, позлата и сребро в слабата светлина. Също като в Ноевия ковчег, мебелите бяха подредени по видове — столове при столове, дивани при дивани; часовници при часовници, а срещу тях бяха стройните редици на бюрата, шкафовете и гардеробите. В средата масите за хранене оформяха тесни пътечки, като в лабиринт, през които човек трябваше да се промъква предпазливо. На стената в дъното на помещението много потъмнели огледала, окачени рамка до рамка, излъчваха сребриста светлина, напомняща на старинни бални зали и салони, озарени от светлината на свещи.

Хоуби погледна назад, към мен. Беше му ясно колко ми е приятно тук.

— Харесваш ли старинни вещи?

Кимнах — така е, харесвам старинни вещи, макар дотогава да не бях осъзнавал това.

— В такъв случай трябва да ти е интересно при семейство Барбър. Мисля, че някои от техните вещи от епохата на кралица Ан и мебелите „чипъндейл“ не са по-лоши от това, което можеш да видиш в някой музей.

— Така е — отвърнах колебливо. — Но тук е по-различно. По-приятно — допълних, за да поясня.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… — стиснах силно клепачи, опитвайки се да събера мислите си, — тук долу е прекрасно, това, че има толкова много столове при други столове… вижда се характерът им, разбирате ли? Искам да кажа, това, че един е… — не намирах подходяща дума — ами някак глуповат, но в приятен, симпатичен смисъл. А другият е някак нервен, с тези дълги, тънки крака…

— Имаш добър усет за мебели.

— Ами… — комплиментите ме притесняваха, никога не знаех как да реагирам, можех единствено да се правя, че не съм ги чул — когато са подредени един до друг, ти става ясно как са били направени. У семейство Барбър — не бях наясно как да изясня мисълта си — ами не знам, но там подредбата ми напомня на онези сцени с препарираните животни в природонаучния музей.

Когато Хоуби се разсмиваше, мрачното му, угрижено изражение изчезваше; добросърдечието му ставаше осезаемо, излъчваше се на вълни от него.

— Не, наистина е така — продължих, решен да упорствам и да обясня какво имам предвид. — Така, както тя ги е подредила — една отделна маса с лампа на нея, и всичко аранжирано така, че не бива да се мести — прилича ми на онези диорами, които поставят около някой як или нещо подобно, за да покажат естествения му хабитат. Хубаво е, но, разбирате ли… — посочих към столовете, подредени край стената — този е като арфа, другият като лъжица, а този… — направих жест, наподобявайки линията на стола.

— С облегалка като щит. Въпреки че, трябва да ти кажа, най-хубавият му детайл са пискюлите на подлакътниците. Може би не го осъзнаваш — каза той, преди да започна да разпитвам за подлакътниците, — но за теб възможността да виждаш всеки ден около себе си нейните мебели е своеобразно възпитание — да ги виждаш в различна светлина, да можеш да плъзнеш ръка по тях, когато пожелаеш — той дъхна върху стъклата на очилата си и ги избърса с едно ъгълче на престилката. — Не трябва ли вече да се прибираш?

— Всъщност не — отвърнах, макар че вече ставаше късно.

— Хайде тогава — каза той, — да се хващаме на работа. Ще можеш да ми помогнеш с онзи малък стол там долу.

— С козите крака?

— Да, с козите крака. Там има закачена още една престилка — знам, прекалено голяма е, но току-що намазах стола с ленено масло и не искам да изцапаш дрехите си.

xii.

Дейв, психиатърът, бе казвал неведнъж, че му се иска да си избера някакво хоби — съвет, който ме дразнеше, защото предлаганите от него хобита (федербал, тенис на маса, боулинг) ми се струваха ужасно тъпи. Ако смяташе, че една-две игри на тенис на маса ще ми помогнат да преодолея мъката по майка си, той беше сериозно заблуден. Но — както свидетелстваха празният дневник, даден ми от господин Нюспийл, учителят по английски; предложението на госпожа Суонсън да се запиша на курсове по рисуване след училище; предложението на Енрике да ме заведе да гледам баскетбол на откритите игрища на Шесто Авеню; и дори спорадичните опити на господин Барбър да събуди у мен интерес към морска сигнализация и морски карти — очевидно много възрастни споделяха това мнение.

— Но какво все пак обичаш да правиш в свободното си време? — беше ме попитала госпожа Суонсън в нейния призрачен, бледосив кабинет, където миришеше на билков чай и пелин, на ниската масичка имаше високи купчини от списанията „Севънтийн“ и „Тийн Пийпъл“, а на фона се носеше сребрист звън на камбанки — някаква азиатска музика.

— Не знам. Обичам да чета. Да гледам филми. Да играя компютърни игри — Age of Conquest II и Age of Conquest: Platinum Edition. Не знам — повторих, защото тя не откъсваше поглед от мен.

— Е, това са все хубави неща, Тио — каза тя с угрижен вид. — Но би било добре да намерим някакво групово занимание, което да ти бъде интересно. Нещо, което изисква работа в екип, нещо, което да вършиш заедно с други твои връстници. Мислил ли си да се заемеш с някакъв спорт?

— Не.

— Аз се занимавам с едно бойно изкуство, наречено айкидо. Не знам чувал ли си за него. Това е начин да се възползваш от движенията на противника, вид самозащита.

Отклоних поглед от нея и вперих очи в окачената зад главата й очукана дървена плоскост с изображението на Светата Дева от Гуадалупе.

— А може пък да се заемеш с фотография — тя сключи ръцете си с много тюркоазени пръстени на бюрото. — Ако не се интересуваш от рисуване. Но искам да отбележа, че госпожа Шийнкопф ми показа някои от рисунките ти от миналата година — нали си спомняш, онази редица покриви, водните кули, изгледът от прозорците на кабинета? Показват, че имаш добро око — този изглед ми е познат, а ти си уловил действително интересни черти, някаква енергия — струва ми се, тя употреби думата „кинетична“, има някакво наистина приятно движение в пейзажа, с всички тези пресичащи се равнини и ъглите на пожарните стълби. Опитвам се да обясня, че не е толкова важно какво точно ще правиш — просто ми се иска да намерим начин да станеш по-отворен.

— Отворен спрямо какво? — попитах с глас, който прозвуча прекалено заядливо.

Тя ме изгледа учудено.

— Спрямо останалите хора! И — направи жест към прозореца — света около теб! Чуй ме — каза тя с най-мекия си, най-хипнотично успокояващ глас, — знам, че между теб и майка ти съществуваше невероятно тясна връзка. Разговаряла съм с нея. Виждала съм ви заедно. И знам точно колко много ти липсва.

„Не, не знаете“, казах си на ум и я загледах предизвикателно.

Госпожа Суонсън ми отправи странен поглед.

— Ще се учудиш, Тио — каза тя и се облегна в креслото си, на чиято облегалка бе преметнат шал, — като разбереш какви дребни, ежедневни неща могат да те изтръгнат от отчаянието. Но никой не може да го направи вместо теб. Ти си онзи, който трябва да търси отворената врата.

Макар да знаех, че намеренията й са добри, аз си тръгнах от кабинета й с наведена глава, очите ми смъдяха от гневни сълзи. Какво, по дяволите, можеше да разбере тази дърта кокошка? Госпожа Суонсън имаше гигантско семейство — около десет деца и трийсет внука, ако се съдеше от снимките по стените; госпожа Суонсън имаше огромен апартамент в Сентръл Парк Уест, къща в Кънектикът и нямаше никаква представа какво означава със строшаването на една дъска всичко около теб да рухне за миг. Лесно й беше да си седи в хипарското кресло и да дрънка за извънкласни занимания и отворени врати.

И все пак, най-неочаквано, една врата наистина се беше отворила, на най-невероятно място: в работилницата на Хоуби. Моята „помощ“ при работата върху стола (която се изразяваше предимно в това, че стоях отстрани, докато Хоуби разпаряше тапицерията, за да ми покаже щетите от дървояди, неумели поправки и други скрити отдолу ужасии) бързо се превърна в два или три удивително вълнуващи следобеда седмично, след училище: слагах етикети на различни буркани, бърках лепило от заешка кожа, подреждах кутии с дръжки за чекмеджета („дребните, досадни подробности“), а понякога просто го наблюдавах да обработва на струга крака на столове. Макар че магазинът горе си тънеше в мрак, а металните решетки оставаха спуснати, все пак в „магазина зад магазина“ високите стоящи часовници тиктакаха, махагонът сияеше, светлината се стичаше в златни езерца върху масите, животът в менажерията на долния етаж продължаваше да тече.

Обаждаха му се от аукционни къщи от всички краища на града, както и частни клиенти; реставрираше мебели за „Сотбис“, за „Кристис“, за „Тепър“ и за „Дойл“. След училище, сред сънливото тиктакане на високите часовници, той ме учеше да разпознавам текстурата и блясъка на различните видове дърво, цветовете им, лъскавите, къдрави вълнички на тигровия клен, зърнестата, подобна на пяна повърхност на почистения от чепове орех, да ги претеглям на ръка и дори да различавам мириса на всяко „понякога, когато не си сигурен какво е, е най-добре да го подушиш“ — пикантния махагон, димния мирис на ореха, характерния остър аромат на черната череша и цветния мирис на розовото дърво, примесен с дъх на амбра и смола. Триони и бургии, пили и камъни за заточване, различни видове длета, скоби и приспособления за рязане по ъгъл. Изучавах видовете лакове и позлати, какво е жлеб и какво — сглобка с шип, разликата между потъмнено дърво и истински абанос, нюпортска, кънектикътска и филаделфийска изработка на горната част на облегалката, как масивната конструкция и ниската надстройка на едно бюро „чипъндейл“ го правеха по-долнокачествено от друго бюро от същата епоха с характерните профили на крачетата, с четвъртинки колони с канелюри и „щедри“ по думите на Хоуби пропорции на чекмеджетата.

Долният етаж — слаба светлина, под, обсипан със стърготини — напомняше по нещо на конюшня — едри животни се редяха търпеливо в сумрака. Хоуби ми помогна да разбера, че хубавата мебел има индивидуалност на жива твар, с това, че наричаше отделните мебели „той“ и „тя“47, помогна ми да почувствам тази индивидуалност в мускулестата, почти животинска маса на забележителните мебели, отличаваща ги от техните по-питомни, безлични, безжизнени подобия, с навика си да плъзга с обич ръка по тъмните, лъскави хълбоци на бюфети и тоалетни масички, сякаш галеше домашни любимци. Беше добър учител и много скоро, превеждайки ме през процеса на анализ и сравнение, успя да ми обясни как да разпознавам имитацията: по прекалено равномерното износване (автентичните антики винаги бяха изтъркани неравномерно); по машинно изрязаните, а не полирани на ръка ръбове (достатъчно чувствителните пръсти можеха да почувстват машинно изрязания ръб, дори светлината да не бе достатъчно силна); но най-вече по това, че дървото изглеждаше безизразно, мъртво, по липсата на един определен отблясък: магията, породена през вековете, в които дървото е било докосвано и ползвано от човешки ръце, и преминавало от ръка на ръка. Замислех ли се за живота на тези достолепни стари писалища и високи скринове — живот, по-дълъг и по-милостив от човешкия — потъвах в покой като камък в дълбока вода, така че, когато дойдеше време да си вървя, излизах зашеметен и примигващ на шумното Шесто Авеню, почти неразбиращ къде се намирам.

Но повече, отколкото на работилницата (или „болницата“, както се изразяваше Хоуби), аз се наслаждавах на общуването със самия Хоуби: на уморената му усмивка, на небрежно-елегантната му стойка на едър мъж, на запретнатите ръкави и непринудения, шеговит начин, по който разговаряше, на обичая му да търка челото си с вътрешната страна на китката, като работник, на непоклатимото му добро настроение и солидния му здрав разум. Но макар че разговорите ни бяха непринудени и спорадични, те съвсем не бяха елементарни. Дори едно небрежно „Как си“ беше скрит въпрос с много оттенъци, а вечния ми отговор „Добре“ той можеше да разчете достатъчно лесно, без да ми се налага да давам сложни обяснения. И макар че рядко любопитстваше и разпитваше, имах чувството, че ме разбира по-добре от други възрастни, чиято работа бе да „влязат в главата ми“, както се изразяваше Енрике.

Но — преди всичко — аз го харесвах, защото се отнасяше с мен като с приятел, като с пълноправен събеседник. Нямаше значение дали понякога иска да говорим за съседа му, който имал подменена колянна става, или за старинната музика на концерта, на който бе присъствал в центъра. Ако му разкажех някоя смешна случка от училище, той ме изслушваше внимателно и с интерес; за разлика от госпожа Суонсън (която застиваше и ме поглеждаше стъписано, ако кажех някоя шега) или Дейв (който се изкикотваше, но някак смутено, и винаги с малко закъснение), Хоуби обичаше да се смее, и аз обичах той да ми разказва случки от собствения си живот: за грубовати, оженили се късно чичовци, за детството си и монахините, които си пъхали носа навсякъде, за третостепенния интернат на канадската граница и учителите му, които били до един пияници, за голямата къща в северната част на щата, в която по настояване на баща му било толкова студено, че прозорците се заледявали от вътрешната страна, за сивите декемврийски следобеди, когато четял Тацит или „Възходът на холандската република“ от Мотли. („Обичам историята, винаги съм я обичал. Нали знаеш, «пътят, по който не поех»48. Най-голямата ми амбиция от времето, когато бях момче, беше да преподавам история в университета «Нотр Дам». Но ми се струва, че и това, което правя сега, е просто едно по-различно занимание с история“.) Разказа ми за едноокото канарче, спасено от един магазин на „Улуъртс“, което го будело с песента си всяка сутрин през детството му; за пристъпа на ревматизъм, който го повалил на легло в продължение на шест месеца; и за странната малка библиотека за стари издания с рисувани тавани в съседство („за съжаление я разрушиха“), която посещавал, за да се измъкне от къщи. За госпожа Де Пейстър, самотната наследница на голямо богатство, на която ходел на гости след училище, някогашна красавица от Олбъни, която се занимавала с местна история, въртяла се грижовно около Хоуби и го хранела с кейк от Дънди, който пристигал по специална поръчка от Англия в тенекиени кутии, която нямала нищо против да разказва с часове на Хоуби за всеки отделен предмет в шкафа й с китайски порцелан, и чиято собственост бил между другото и онзи махагонов диван — за него се говорело, че е принадлежал на генерал Хъркимър49 — именно тя събудила първа интереса му към мебелите. („Макар че аз не мога да си представя генерал Хъркимър да се изтяга на тази декадентска мебел в античен стил, напомнящ за древна Гърция“.) За майка си, която починала скоро след смъртта на сестричката му, която пък живяла само три дни, и така Хоуби останал единствено дете; и за младия свещеник-йезуит и треньор на футболен отбор, който — след като една паникьосана ирландка-домашна помощничка му се обадила, за да каже, че бащата на Хоуби го пребива с колана си („кожата ми беше на парцали“) — дотичал у тях, запретнал ръкави и повалил бащата на Хоуби с едно кроше. („Отец Кийгън! Той беше единственият, който дойде у дома, когато страдах от ревматизъм, за да ми даде причастие. Помагах му при службата — той знаеше какво е положението, беше виждал следи от колана по гърба ми. Напоследък се говори за толкова много свещеници, постъпвали нередно с момчетата, но той беше добър с мен — винаги съм се питал какво е станало с него, опитвал съм се да го открия, но не можах. Баща ми се обади по телефона на архиепископа и докато се усетим, за нула време отпратиха отеца в Уругвай.“) Тук съвсем не беше като при семейство Барбър, където — независимо от общата добронамереност — аз или потъвах сред множеството, или се чувствах неловко като обект на официален разпит. Чувствах се по-добре от съзнанието, че е достатъчно само едно кратко пътуване с автобуса, право по Пето Авеню, за да стигна при Хоуби; и нощем, когато се будех стреснат, обзет от паника, а експлозията ме разтърсваше наново, понякога успявах да се приспя само с мисли за неговия дом, където човек неволно потъваше назад във времето и се озоваваше в средата на деветнайсети век, в свят на тиктакащи часовници и поскърцващи дъсчени подове, на медни съдове и кошници с репи и лук в кухнята, свят, в който пламъчетата на свещите се накланяха в течението от някоя отворена врата, пердетата на високите прозорци в дневната се издуваха и диплеха като бални рокли, а в прохладните, тихи стаи спяха старинни вещи.

Все по-трудно съумявах да обясня отсъствията си (често се случваше да не се появя и на вечеря), а изобретателността на Анди вече се изчерпваше.

— Искаш ли да дойда с теб, за да поговорим с нея? — попита Хоуби един следобед, когато двамата седяхме в кухнята и ядяхме плодова пита с череши, която той бе купил от пазара на фермерите. — Нямам нищо против да отида да се запозная с нея. А може би ще предпочетеш да я поканиш да дойде тук?

— Може би — отвърнах след кратък размисъл.

— Може да й е интересно да види онзи двоен скрин „чипъндейл“, нали се сещаш, филаделфийския, с извитата горна част. Не да го купува — просто да го погледне. А пък ако искаш, можем да я поканим на обяд в „Ла Грьонуй“50 — той се разсмя — или пък в някое ресторантче тук наблизо, което може да й се стори забавно.

— Нека помисля — отвърнах; и този път се прибрах рано у дома с автобуса, потънал в мисли. Дори ако изключим това, че бях лъгал постоянно госпожа Барбър — все четях до късно в библиотеката във връзка с някакъв несъществуващ проект по история, щеше да бъде конфузно да призная пред Хоуби, че съм представил пръстена на господин Блакуел като семейна скъпоценност. А ако госпожа Барбър и Хоуби се срещнеха, по един или друг начин щеше да стане дума и за това. Като че ли нямаше начин да се избегне.

— Къде беше? — попита рязко госпожа Барбър, появила се от дълбините на апартамента с чаша джин с лимон в ръка — беше облечена за вечеря, но още не си беше обула обувките.

По нещо в тона й надуших клопка.

— Всъщност — отвърнах, — бях в Долен Манхатън, на гости на един приятел на майка ми.

Анди се обърна и ме зяпна недоумяващо.

— О, така ли? — попита със съмнение госпожа Барбър, хвърляйки изкосо поглед към Анди. — А пък Анди тъкмо ми обясняваше, че пак ще останеш до късно в библиотеката.

— Не и днес — отвърнах с непринуденост, която учуди и мен самия.

— Е, трябва да кажа, че това ме радва — каза хладно госпожа Барбър. — Като се има предвид, че централната сграда на библиотеката е затворена в понеделник.

— Не съм казвал, че е в централната сграда, мамо.

— Струва ми се, че вие може и да го познавате — подех, за да извадя Анди от огневата линия. — Или поне сте чували за него.

— За кого? — госпожа Барбър отново насочи погледа си към мен.

— За приятеля, при когото бях на гости. Казва се Джеймс Хобарт. Има магазин за мебели в Долен Манхатън — е, всъщност магазинът не е негов, той се занимава с реставрирането на мебелите.

Повдигнатите й вежди се отпуснаха.

— Хобарт?

— Работи за много фирми в града. Понякога и за „Сотбис“.

— Нали нямаш нищо против да му се обадя?

— Не — казах предпазливо. — Той каза, че би било хубаво да отидем да обядваме някъде тримата. А може би вие ще предпочетете да отидете някой път в магазина му.

— О! — каза госпожа Барбър, след като помълча изненадано миг-два. Сега тя бе хваната в крачка. Ако й се бе случвало някога да отиде по на юг от Четиринайсета улица, по каквато и да било причина, то поне такъв случай не ми беше известен. — Добре, ще видим.

— Не за да купувате нещо. Просто да огледате. Има някои хубави неща.

Госпожа Барбър примигна, после каза:

— Разбира се. — Стори ми се странно неуверена — погледът й беше едновременно неподвижен и нефокусиран. — Да, чудесно. Сигурна съм, че ще ми бъде приятно да се запознаем. Не сме се запознавали досега, нали?

— Не, струва ми се, не.

— Така или иначе… Анди, съжалявам, дължа ти извинение. И на теб, Тио.

На мен? Не знаех какво да кажа. Анди — който скрито посмукваше палеца си от едната страна — повдигна леко едното си рамо, когато тя се обърна бързо и напусна стаята.

— Какво е станало? — попитах тихо.

— Разстроена е. Няма нищо общо с теб. Плат си е у дома — допълни той.

Сега, след последните му думи, осъзнах, че от далечния край на апартамента се носи музика — тежко басово думкане, сякаш проникващо в подсъзнанието.

— Защо? — попитах. — Нещо не е наред ли?

— Нещо се е случило в училището.

— Нещо лошо?

— Бог знае — отвърна той едва чуто.

— Проблеми ли има?

— Предполагам. Никой не иска да говори за това.

— Но какво е станало?

Анди направи гримаса: „Кой знае“.

— Беше тук, когато се прибрахме от училище — чухме музиката. Китси се развълнува и хукна да му каже „добре дошъл“, но той се разкрещя и тръшна вратата в лицето й.

Трепнах. Китси обожаваше Плат.

— После мама се прибра. Остана известно време в стаята му. После започна да говори по телефона. Не съм сигурен, но мисля, че татко ще се прибере скоро. Днес трябваше да вечерят със семейство Тикнър, но ми се струва, че вечерята е отменена.

— А ние кога ще вечеряме? — попитах след кратко мълчание. Обикновено в делничните вечери се хранехме пред телевизора, докато си пишехме домашните — но сега, когато Плат си беше у дома, а господин Барбър също се прибираше, пък и плановете на семейството за вечерта се бяха променили, изглеждаше по-вероятно всички да се съберат на вечеря в трапезарията.

Анди пооправи очилата си със суетлив жест на стара жена. Макар че аз бях тъмнокос, а неговата коса беше светла, съзнавах отлично, че благодарение на еднаквите рамки за очила, избрани за нас от госпожа Барбър, двамата си приличахме като грахови зърна — особено след като чух някакво момиче в училище да ни нарича „братя Сухарски“ (може да беше и „Психарски“, но във всеки случай не беше комплимент).

— Хайде да прескочим до „Серендипити“ и да си вземем хамбургери — предложи той. — Предпочитам да не съм у дома, когато татко се прибере.

— Вземете и мен — обади се неочаквано Китси, която дотърча и спря точно пред нас, зачервена и задъхана.

Двамата с Анди се спогледахме. Китси не обичаше да я виждат дори застанала до нас на опашката на автобусната спирка.

— Моля — изхленчи тя, поглеждайки ту него, ту мен. — Тоди е на тренировка по футбол, а аз си имам мои пари. Не искам да оставам сама с тях, моля ви!

— Е, хайде — казах на Анди, а тя ми хвърли поглед, изпълнен с благодарност.

Анди пъхна ръце в джобовете си.

— Добре тогава — каза и той безизразно. Казах си, че приличат на две бели мишки — само че Китси беше като захарно мишле, мишка-принцеса от приказките, докато Анди напомняше по-скоро на онези нещастни анемични мишлета от магазините за домашни любимци, с които можеш да храниш домашната си боа-констриктор.

— Вземи си нещата. Давай! — настоя той, защото тя продължаваше да стои, загледана в него. — Няма да те чакам. И не забравяй да си вземеш парите, защото нямам намерение да ти плащам сметката.

xiii.

През следващите няколко дни не отидох при Хоуби — от лоялност към Анди, макар че много ми се искаше поради напрегнатата атмосфера, която цареше навсякъде в дома. Анди беше прав: оказа се невъзможно да се разбере какво е направил Плат, тъй като господин и госпожа Барбър се държаха така, като че ли абсолютно всичко си беше наред (макар да бе ясно, че не е така), а самият Плат не казваше и дума, само седеше нацупен на масата, с паднали на лицето му кичури коса.

— Можеш да ми вярваш — казваше Анди, по-добре е, когато ти си тук. Поне говорят и се стараят малко повече да се държат нормално.

— Какво е направил според теб?

— Честна дума, не знам. И не искам да знам.

— Искаш, разбира се.

— Е, да — отстъпи Анди. — Но наистина нямам и най-бегла представа.

— Как мислиш, да не би да е излъгал за нещо? Или е откраднал? Или е дъвкал дъвка в училищния параклис?

Анди сви рамене.

— Последния път имаше неприятности, защото беше ударил някого със стик за лакрос в лицето. Но тогава не беше така — и после, съвсем изненадващо, добави: — Мама обича най-много Плат.

— Така ли мислиш? — попитах уклончиво, макар да знаех отлично, че това е истината.

— Татко обича най-много Китси. А мама обича най-много Плат.

— Но тя обича много и Тоди — казах, преди да осъзная как звучат думите ми.

Анди направи гримаса.

— Бих решил, че са ме подменили при раждането — каза той. — Ако не приличах толкова много на мама.

xiv.

По някаква причина, по време на тази мъчителна интермедия (може би защото загадъчните проблеми на Плат ми напомняха за моите собствени) ми хрумна, че би трябвало да кажа на Хоуби за картината, или — най-малкото — да засегна мимоходом тази тема, за да видя каква ще бъде реакцията му. Затрудняваше ме въпросът по какъв начин да я спомена. Тя все още беше в нашия апартамент, там, където я бях оставил, в торбата, която изнесох от музея. Когато я видях облегната на дивана в предната стая през онзи ужасен следобед, когато се бях върнал там, за да си взема някои неща, които ми трябваха за училище, минах точно покрай нея, избягвайки я старателно, както бих избегнал някой досаден бездомник на тротоара, и през цялото време чувствах хладните бледи очи на госпожа Барбър, вперени в гърба ми, а после виждах как се плъзгат из апартамента ни, по вещите на майка ми, докато тя стоеше на прага със скръстени ръце.

Беше много сложно. Всеки път, когато се замислех за това, стомахът ми се свиваше, така че първият ми инстинкт беше да захлопна капака над този проблем и да се опитам да мисля за друго. За съжаление беше минало толкова време, без да кажа каквото и да било на когото и да било, че сякаш вече беше прекалено късно да казвам каквото и да било. А колкото повече време прекарвах с Хоуби — с неговите сакати мебели „хепълуайт“ и „чипъндейл“, старите вещи, за които той се грижеше така усърдно — толкова повече изпитвах чувството, че не е редно да мълча. Ами ако някой намереше картината? Какво щеше да стане с мен? Откъде можех да зная, домоуправителят можеше да е влизал в апартамента ни, той имаше ключ, но дори да влезеше не беше сигурно, че ще се натъкне на картината. И все пак съзнавах, че си търсех белята, оставяйки я там, докато отлагах момента, в който трябваше да взема решение какво да правя.

Не че ми беше неприятно да я върна; ако можех да я върна по вълшебство, само със силата на желанието си, бих го направил незабавно. Само че не можех да измисля начин на връщане, който да не излага на опасност нито мен, нито картината. От бомбения атентат в музея насам из целия град имаше разлепени съобщения, че пакети, оставени по каквато и да било причина без надзор, ще бъдат унищожавани — поради което отпадаха най-блестящите ми идеи за връщане на картината анонимно. Всеки съмнителен куфар или пакет щеше да бъде взривен без колебание.

От всички възрастни, които познавах, имаше само двама, с които според мен беше възможно да споделя тайната си: Хоуби или госпожа Барбър. От тях двамата Хоуби несъмнено беше по-привлекателният и не толкова плашещ кандидат. Щеше да ми бъде много по-лесно да обясня на Хоуби как стана така, че изобщо изнесох картината от музея. Че това можеше да се разглежда като някаква грешка. Че бях следвал инструкциите на Уелти, че тогава бях със сътресение на мозъка, че не бях съзнавал напълно какво върша. Че не бях имал предвид да я оставя при себе си толкова време. И все пак, в това мое несигурно положение, докато още не беше ясно къде ще живея занапред, ми се струваше лудост да се осмеля да си призная нещо, за което бях убеден, че в очите на мнозина ще бъде много сериозно престъпление. После, по някакво стечение на обстоятелствата — точно когато вече съзнавах, че не мога да продължа да чакам и че се налага да предприема нещо — видях малка черно-бяла снимка на картината в бизнес-страниците на „Таймс“.

Сега, може би поради обзелия цялото домакинство смут след изпадането на Плат в немилост, вестникът от време на време биваше изнасян извън кабинета на господин Барбър, разделян на части, а после отделни страници от него се появяваха тук-там. Тези несръчно сгънати страници бяха обикновено разпилени близо до някоя увита със салфетка чаша с газирана вода (визитната картичка на господин Барбър) на ниската масичка в дневната. Статията беше дълга и скучна, някъде към края на бизнес-секцията, имаше нещо общо със застрахователния бизнес — ставаше дума за това колко е трудно да се организират големи изложби в условия на икономическа нестабилност, и най-вече за проблемите около застраховането на големи произведения на изкуството. Но онова, което привлече погледа ми, беше текстът под снимката: „Щиглецът“, шедьовърът на Карел Фабрициус от 1654 година, е унищожена.

Без да се замислям, седнах на стола на господин Барбър и започнах да преглеждам трудно разбираемия текст, търсейки други споменавания на моята картина (вече бях започнал да мисля за нея като за моя; мисълта се бе промъкнала в главата ми така естествено, сякаш бях притежавал картината цял живот).

Статията продължаваше на следващата страница; но точно в този момент госпожа Барбър влезе в стаята и се наложи да оставя вестника.

— Тио — каза тя, — искам да ти предложа нещо.

— Да? — попитах предпазливо.

— Искаш ли да дойдеш с нас в Мейн през лятото?

Обзелото ме ликуване ме накара да занемея за миг.

— Да! — казах после. — Уау! Ще бъде чудесно!

Дори тя не можа да потисне една лека усмивка.

— Е — каза тя, — Чанс със сигурност ще се радва да те впрегне в работа по яхтата. Доколкото разбирам, тази година ще потеглим малко по-рано — всъщност Чанс ще тръгне по-рано с децата. Аз ще остана в града, за да свърша някои неща, но ще дойда при вас след седмица-две.

Бях толкова щастлив, че изобщо не знаех какво да кажа.

— Ще видим дали ще се чувстваш добре на вода — може да ти хареса повече, отколкото на Анди. Нека поне се надяваме, че ще е така.

— Мислиш си, че ще е голямо забавление — каза мрачно Анди, когато изтичах (тичах, не вървях) обратно в нашата спалня, за да му съобщя добрата новина. — Но не е така. Ще намразиш тези неща.

Въпреки всичко ми беше ясно, че му е много приятно. И тази вечер — преди да си легнем — той седна с мен на ръба на долното легло, за да обсъдим какви книги да вземем, какви игри, както и да ми опише симптомите на морската болест, за да успявам, когато поискам, да се измъкна от задължението да помагам на палубата.

xv.

Тези две новини — и двете добри — ме накараха да се чувствам отпаднал и зашеметен от облекчение. Ако моята картина бе унищожена — ако това беше официалната версия, то значи аз разполагах с предостатъчно време, за да реша какво да правя по-нататък. По силата на същото вълшебство поканата на госпожа Барбър сякаш надхвърляше границите на лятото и стигаше надалеч, към хоризонта, сякаш целият Атлантически океан се простираше между мен и дядо Декър; промяната беше главозамайваща, и аз не можех да не ликувам заради дарената ми отсрочка. Знаех, че трябва да дам картината или на Хоуби, или на госпожа Барбър, и да разчитам на тяхната добронамереност, да им разкажа всичко, да ги помоля за помощ — с една потискащо трезвомислеща частица от съзнанието си разбирах, че ще съжалявам, ако не го направя, но бях прекалено зает с плаването и Мейн, за да се занимавам с каквото и да било друго; и дори започвах да си мисля, че би било хитър ход да задържа още известно време картината, като своеобразна застраховка за предстоящите три години, предпазваща ме от опасността да живея с дядо Декър и Дороти. Показателно за удивителната ми наивност е това, че дори вярвах, че ще успея да продам картината, ако се наложеше. И така, аз си мълчах, разглеждах морски карти и маршрути с господин Барбър, и се съгласих да отида с госпожа Барбър до „Брукс Брадърс“51, за да ми купи яхтени мокасини и няколко леки памучни пуловера, които да нося вечер, когато станеше хладно. И не казах нищо.

xvi.

— Прекалявах с образованието, това ми беше проблемът — каза Хоуби. — Или поне така мислеше баща ми.

Бях с него в работилницата и му помагах да сортира безброй парчета черешов фурнир, някои по-червеникави, други по-кафяви, всички част от старинни мебели, за да намерим точния оттенък, необходим за кръпка на кутията на високия стоящ часовник, по който той работеше.

— Баща ми имаше транспортна фирма (това вече знаех; името на компанията беше толкова прочуто, че дори аз го бях чувал) и през летните и коледните ваканции ме пращаше да товаря камиони — трябвало да се постарая, за да заслужа правото да карам някой от тях, така казваше. Мъжете на товарните рампи млъкваха като пънове, когато се появях там. Синът на шефа, нали разбираш. Вината не беше тяхна, като работодател баща ми беше гадно копеле. Така или иначе, караше ме да върша това от момента, когато навърших четиринадесет години, след училище и през почивните дни — товарех сандъци под дъжда. Понякога помагах и в офиса — потискащо, безрадостно място. През зимата там беше мразовито, през лятото — ужасно горещо. Трябваше да крещим, за да се чуваме над шума на вентилаторите. Първоначално го правех само лятно време и през коледните ваканции. Но после, след втората ми година в колежа, той обяви, че нямало вече да ми плаща таксата.

Бях намерил парче дърво, което ми се струваше подходящо, за да закърпим с него счупеното, и го плъзнах към него.

— Оценките ви ли бяха лоши?

— Не — представях се добре — каза той, взе дървото и го вдигна към светлината, после го сложи в купчината евентуално подходящи. — Работата е там, че той самият не беше ходил в колеж, а пък се бе справил чудесно, нали така? Да не би да си въобразявах, че съм нещо повече от него? Но имаше и още нещо — той просто беше такъв човек, имаше нужда да тормози всички около себе си, нали познаваш този тип хора, и си мисля, че сигурно е разсъждавал така — какъв по-добър начин да ме държи в подчинение и да ме принуди да му работя безплатно? Първоначално… — в продължение на няколко мига той оглеждаше съсредоточено друго парче фурнир, после сложи и него при възможните, — първо ми каза да прекъсна следването за една година — или дори за четири, пет, за колкото е необходимо — и да си спечеля парите за следване по трудния начин. Никога не виждах и цент от парите, които изработвах. Живеех у дома, а той внасяше сумите по специална сметка — за мое добро, нали разбираш. Казвах си, че постъпва сурово, но справедливо. Но после — след като му бях служил на пълен работен ден в продължение на три години — правилата на играта се промениха. Внезапно — той се разсмя — ами излезе, че не съм разбрал правилно уговорката. Оказа се, че съм му изплащал първите две години от следването си. Не бил отделял настрана нищо.

— Но това е ужасно! — казах, след като бях помълчал стъписано. Не можех да разбера как може да се смее, като описва такова непочтено отношение.

— Е — той извърна очи към тавана, — все още бях малко зелен, но осъзнах, че ако я карам така, ще остарея, преди да успея да се измъкна оттам. Само че — при положение, че нямах пари и нямах къде да живея — какво можех да направя? Опитвах се отчаяно да измисля нещо, когато — ето ти чудо! — стана така, че Уелти се появи в офиса един ден, точно когато баща ми ме ругаеше. Обичаше да ме унижава пред хората си този мой баща — перчеше се като мафиотски бос, повтаряше, че му дължа пари за това и онова, че си ги удържал от моята така наречена „заплата“. Че не ми давал чека със заплатата заради някакво въображаемо нарушение. Такива неща.

Уелти… това не беше първия път; когато го видях. Беше идвал в офиса, за да урежда транспорт на покупки от разпродажби — винаги е твърдял, че с този негов гръб трябвало да полага повече усилия, за да направи добро впечатление, да накара хората да видят човека, а не недъга и такива неща, но аз го харесах от първия миг. Повечето хора го харесваха — дори баща ми, а той беше човек, който — как да кажа — не развиваше лесно добри чувства към хората. Така или иначе, Уелти стана свидетел на това избухване, а на другия ден се обади по телефона на баща ми и каза, че съм му необходим, за да подготвя за транспорт мебелите от някаква къща, чието обзавеждане бил купил. Бях едро, яко момче, работех усърдно — точно каквото му трябваше. И така… — Хоуби се изправи и протегна ръце над главата си, — Уелти беше ценен клиент. И баща ми, каквато и да е причината за това, се съгласи.

— Къщата, чието обзавеждане му помагах да опакова, беше старият дом на семейство Де Пейстър. А се случи така, че аз бях познавал добре старата госпожа Де Пейстър. От времето, когато бях малко дете, обичах да й ходя на гости — беше забавна старица, носеше яркожълта перука, и беше истински извор на информация, навсякъде около нея имаше документи, знаеше всичко за местната история, а и умееше да разказва невероятно увлекателно — тъй или иначе, къщата си я биваше, беше натъпкана със стъкло на „Тифани“, имаше много хубави мебели от началото на деветнайсети век, и аз успях да помогна за установяването на произхода на много от тях, доста повече от дъщерята на госпожа Де Пейстър, която не проявяваше и най-малък интерес към стола, на който бе седял президентът Маккинли и изобщо към подобни неща.

В деня, когато аз приключих с работата си в къщата — беше около шест вечерта и бях потънал от глава до пети в прах — Уелти отвори бутилка вино, двамата седнахме на един от сандъците с мебели и я изпихме — нали разбираш, голи подове и онова ехо, присъщо на празните къщи. Бях изтощен — той ми плати на ръка, в брой, без да намесва в това баща ми — и когато му благодарих и попитах дали не е чувал за друго място, където бих могъл да намеря подобна работа, той каза: виж какво, току-що открих магазин в Ню Йорк, така че ако ти трябва работа, имаш я. И така, чукнахме се по този повод, аз се прибрах у дома, напълних един куфар, предимно с книги, сбогувах се с икономката, и на другия ден потеглих за Ню Йорк в багажника на един камион, който бях спрял на автостоп. Никога не съм се обръщал назад.

Настана мълчание. Продължавахме да сортираме фурнира: фрагментите, тънки като хартия, потракваха като плочки от някаква старинна игра, китайска може би, призрачно лек звук, който ни караше да се чувстваме изгубени в далеч по-всеобхватна тишина.

— Хей — казах, забелязал едно парче, грабнах го и му го подадох тържествуващо: съвпадаше идеално по цвят, по-добре от всички други парчета, които бе отделил на купчина.

Той го взе от мен и го огледа под лампата.

— Не е зле.

— Какво не му е наред?

— Ами виж… — той допря късчето фурнир до кутията на часовника — в тази работа трябва да се съчетават най-вече линиите на дървото. Това е номерът. Отклонения в цвета се заличават по-лесно. Ето, това парче — той вдигна друг къс фурнир, видимо отличаващ се с няколко нюанса по цвят — с малко пчелен восък и малко подходящо оцветяване може да стане. С калиев бихромат и съвсем малко вандайково кафяво — понякога, когато ми е било действително много трудно да съчетая линиите, особено при някои видове орех, съм ползвал амоняк за потъмняване на ново дърво. Но само когато случаят е бил действително отчаян. Винаги е най-добре да ползваш дърво от времето, от което датира предмета, който реставрираш, ако намериш такова.

— Как се научихте да правите всичко това? — попитах след кратко, смутено мълчание.

Той се засмя.

— По същия начин, по който се учиш ти сега! Навъртах се наоколо и наблюдавах. Помагах с по нещо.

— Уелти ли ви научи?

— О, не. Той разбираше от тези неща — знаеше как се правят. Ако си в този бизнес, трябва да го разбираш. Имаше много набито око и често прескачах да го доведа, ако ми трябваше второ мнение. Но преди да му стана съдружник, той обикновено ми прехвърляше предмети, подлежащи на реставрация. Тази работа отнема много време — изисква определена умствена нагласа, а той нямаше нито необходимия темперамент, нито достатъчно физическа издръжливост. Подчертано предпочиташе да се занимава с покупките — нали разбираш, да обикаля търговете — или да седи в магазина и да бъбри с клиентите. Всеки следобед към пет се качвах горе да пием чай. „Изтерзан от мрачните подземия“52. Долу беше действително доста неприятно в онези някогашни дни, навсякъде влага и плесен. Когато дойдох да работя за Уелти — той се засмя, — за него работеше един старец на име Абнър Мосбанк. Краката не го държаха, пръстите му бяха разкривени от артрит, виждаше с мъка. Отнемаше му около година да реставрира един предмет. Но аз не се намесвах, гледах го как работи. Беше като хирург. Не ми даваше да задавам въпроси. Държеше на пълно мълчание. Но пък знаеше абсолютно всичко — можеше да върши неща, които другите не умееха или пък вече не се интересуваха да изучат — съдбата на нашия занаят виси на косъм, и става все по-зле с всяко ново поколение.

— А баща ви никога ли не ви върна припечелените пари?

Той се засмя сърдечно.

— Нито цент! Така и не размени дори една дума с мен след това. Беше зъл дърт проклетник — почина на място от сърдечен удар, в мига, когато уволнявал един от най-старите си служители. Надали би могъл да видиш по-малко хора на нечие погребение. Три черни чадъра в лапавицата. Няма как да не се сетиш за Ебинизър Скрудж.

— А вие не се върнахте в колежа, така ли?

— Не. Нямах желание. Бях открил работата, с която исках да се занимавам. Така че — той опря двете си ръце отзад на кръста си и пак се протегна; с това сако с излинели лакти, раздърпано и малко мръсно, приличаше на добродушен коняр, упътил се към конюшните — поуката от тази история е: кой знае накъде ще тръгнеш след това?

— След кое?

Той се засмя и каза:

— След ваканцията на яхтата — после се обърна към лавицата, на която бурканчетата с пигменти бяха подредени като лекарства в аптека: кафеникавоземлисти, отровнозелени, стрити на прах въглени и пепел от кости. — Може за теб това да е повратният момент. Морето действа така на някои хора.

— Анди страда от морска болест. Когато е на борда, носи със себе си плик, в който да повръща.

— Е… — той посегна към едно бурканче с боя от сажди, — да си призная, мен морето никога не ме е вълнувало. Когато бях малък — четях „Балада за стария моряк“ с онези илюстрации на Доре — не, от океана ме побиват тръпки, но пък аз никога не съм тръгвал на такова приключение, каквото предстои на теб. Човек никога не знае. Защото — смръщил чело, той изтърси с потупване малко мека, черна прах на палитрата си — аз пък никога не съм предполагал, че старите мебели на госпожа Де Пейстър ще решат моето бъдеще. Може да те впечатлят раците-пустинници и да решиш да следваш морска биология. А може да решиш да строиш яхти, или пък да станеш художник-маринист, или да напишеш книга, разкриваща окончателната истина около потопяването на „Лузитания“53.

— Може — отвърнах с ръце зад гърба. Но не посмях да облека истинските си надежди в думи. Дори мисълта за това направо ме караше да се разтрепервам. Защото работата бе там: Китси и Тоди се държаха много, много по-мило с мен, като че ли някой се бе погрижил да поговори с тях; бях забелязвал и погледи, дискретни реплики, разменени между господин и госпожа Барбър, които будеха у мен надежди — и повече от надежди. Всъщност Анди бе този, който ме насочи към тази мисъл.

— Те мислят, че присъствието ти ми се отразява добре — бе казал той преди няколко дни, когато се прибирахме от училище. — Че успяваш да ме измъкнеш от черупката ми и че ставам по-общителен. Струва ми се, че може да обявят решението си пред семейството, когато отидем в Мейн.

— Какво решение?

— Не ставай глупав. Привързали са се към теб — особено мама. Но татко също. Мисля си, че може би искат да останеш при нас за постоянно.

xvii.

Прибирах се с автобуса, малко сънлив, полюшвах се напред-назад на удобната седалка и гледах как прелитат покрай мен влажните съботни улици. Когато влязох в апартамента — премръзнал, защото бях вървял под дъжда — Китси дотича в антрето и ме зяпна с широко отворени очи, като хипнотизирана, като че ли бях щраус, влязъл по погрешка в апартамента. После, след няколко безмълвни секунди, тя хукна обратно към дневната с шляпащи по паркета сандали и извика:

— Мамо! Той е тук!

Госпожа Барбър се появи.

— Здравей, Тио — каза тя. — Беше съвършено спокойна, но в поведението й забелязвах някаква принуденост, макар да не бях в състояние да я определя точно. — Влез, очаква те изненада.

Последвах я в кабинета на господин Барбър, потънал в мрак през този облачен следобед, където морските карти в рамки и стичащите се по стъклата дъждовни струи приличаха на театрален декор, представляващ каюта на кораб в бурно море. В другия край на стаята някакъв силует се изправи от едно кожено кресло.

— Здравей, приятелче — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Стоях вцепенен на прага. Разпознах безпогрешно гласа — беше баща ми.

Той пристъпи напред в слабата светлина, влизаща през прозорците. Нямаше съмнение, беше той, макар че се бе променил в сравнение с последния път, когато го бях видял: беше понапълнял, загорял, с подпухнало лице, нов костюм и подстриган като барман от някое заведение в центъра на града. Потресен, погледнах към госпожа Барбър, а тя ми се усмихна ободряващо, но безпомощно, сякаш казваше: „Разбирам, но какво мога да направя?“

Докато стоях, лишен от дар слово от шока, друга фигура се изправи и се промуши напред, заставайки пред баща ми.

— Здравей, аз съм Ксандра — чух гърлен глас.

Видях пред себе си странна жена, загоряла, с много спортна фигура: безизразни сиви очи, меднозлатиста кожа с много бръчки, със събрани навътре зъби с пролука между двата предни. Макар че беше по-възрастна от майка ми, или поне изглеждаше по-възрастна, беше облечена по начин, подходящ за по-млада жена: червени сандали с платформи, джинси с ниска талия, широк колан и купища златни бижута. Косата й, с цвят на карамелизирана слама, беше много права и цъфтеше по краищата; тя дъвчеше дъвка и миришеше силно на „Джуси Фрут“.

— Ксандра с „Кс“ — подчерта тя хрипкаво. Очите й бяха ясни и безцветни, заобиколени със сплъстени като бодли мигли, оцветени с тъмна спирала, погледът й беше самоуверен, властен, нетрепващ. — А не Сандра. И, Бог ми е свидетел, в никакъв случай Санди. Често ми се случва да ми кажат така, и тогава побеснявам.

Докато говореше, удивлението ми нарастваше. Просто не бях в състояние да осмисля присъствието й: дрезгавия глас на човек, който пие редовно, мускулестите ръце, китайския йероглиф, татуиран на големия пръст на крака й; дългите, квадратни нокти на пръстите с подчертаните бели връхчета; обиците с формата на морски звезди.

— Ъъъ, ние пристигнахме на „Ла Гуардия“ преди два часа — каза баща ми, покашляйки се, като че ли това обясняваше всичко.

Нима баща ми ни беше оставил заради тази жена? Потресен, аз отново погледнах към госпожа Барбър — но установих, че тя беше изчезнала.

— Тио, аз приключих с Лас Вегас — каза баща ми, загледан някъде над главата ми. Все още бе съхранил овладяния, уверен глас, който дължеше на актьорския си опит, но макар тонът му да беше авторитетен както винаги, ми беше ясно, че той се чувства не по-малко неловко от мен. — Предполагам, че трябваше да се обадим, но си казах, че ще е по-лесно направо да дойдем да те вземем.

— Да ме вземете ли? — повторих след дълго мълчание.

— Кажи му, Лари — каза Ксандра, а после се обърна към мен: — Би трябвало да се гордееш с твоето татенце. Спря да пие. Колко дни вече сме трезвени? Петдесет и един? При това се справи сам — изобщо не е влизал в клиника — прочисти се на дивана с кошница шоколадови яйца и шишенце „Валиум“.

Тъй като се чувствах толкова неудобно, че не исках да гледам нито нея, нито баща си, погледнах обратно към вратата — и видях Китси Барбър; застанала в коридора, тя слушаше всичко с ококорени очи.

— Защото, искам да кажа, аз просто не бях готова да приема такова нещо — заяви Ксандра с тон, който подсказваше, че моята майка е приемала и окуражавала алкохолизма на баща ми. — Искам да кажа — моята майка беше такъв впиянчен боклук, че можеше да повърне в чашата си с „Канейдиън Клъб“ и после да я изпие въпреки това. И една вечер му викам: Лари, няма да ти кажа „недей да пиеш никога вече“, пък и честно казано, мисля, че „Анонимни алкохолици“ е вече прекалено, защото проблемът ти не е толкова сериозен…

Баща ми се покашля и се обърна към мен с любезното изражение, което обикновено пазеше за непознати. Може би действително беше спрял да пие; но лицето му беше все така подпухнало, потно, с малко замаяно изражение, като че ли през последните осем месеца беше живял от коктейли с ром и хавайски коктейлни хапки.

— Ъъъ, синко — каза той, — дойдохме тук направо от самолета, защото… разбира се, искахме да те видим веднага…

Чаках.

— … трябва ни ключът за апартамента.

Нещата се развиваха малко прекалено бързо за мен.

— Ключът ли? — попитах.

— Не можем да влезем там — каза грубо Ксандра. — Опитахме вече.

— Работата е там, Тио — каза баща ми с ясен и сърдечен тон, прокарвайки с делови жест ръка през косата си, — налага се да вляза в жилището на Сътън Плейс и да видя какво е положението. Убеден съм, че там цари хаос, и някой трябва да влезе и да се погрижи за вещите.

„Ако не оставяше всичко в такъв проклет хаос…“ Бях чул баща си да крещи това на майка ми, когато — около две седмици, преди да изчезне — между тях избухна най-страшният скандал дотогава, защото обиците с диаманти и изумруди, които принадлежаха на майка ми, изчезнаха от подноса на нощното й шкафче. Баща ми (целият зачервен, той я имитираше със саркастичен фалцет) твърдеше, че това е станало по нейна вина, че вероятно ги е взела Чинция или някой друг, кой знае кой, по дяволите, глупаво било да се оставят накити да се търкалят така, и че може би това щяло да й послужи за урок, за да се грижи занапред по-добре за вещите си. Но майка ми — пепелявобледа от гняв — бе изтъкнала с хладен, безизразен тон, че била свалила обиците в петък вечер, а оттогава Чинция не бе идвала на работа.

„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“, бе изревал баща ми.

Мълчание.

„Значи, сега станах и крадец, а? Обвиняваш собствения си съпруг, че е откраднал бижутата ти? Що за смахнато, безумно обвинение е това? Трябва да се лекуваш, ясно ли ти е? Наистина се нуждаеш от професионална помощ…“

Само че се оказа, че не бяха изчезнали само обиците. След като той самият изчезна, се оказа, че липсваха и други неща — включително пари и някои антични монети, които тя бе наследила от баща си; тогава майка ми смени ключалките и предупреди Чинция и портиерите да не го пускат, ако се появеше, докато тя беше на работа. Но разбира се, сега всичко беше различно, нищо не можеше да му попречи да влезе в апартамента, да се рови из вещите й и да вземе каквото пожелае; но докато стоях и го гледах, и се питах какво, по дяволите, да отговоря, половин дузина неща се въртяха в съзнанието ми и на първо място сред тях беше картината. Всеки ден, в продължение на седмици, си бях повтарял, че трябва да отида там и да се погрижа за нея, да измисля някакъв вариант, но все отлагах, отлагах, и ето, че сега той беше тук.

Баща ми се взираше в мен със застинала усмивка.

— Става ли, приятелче? Как мислиш, ще можеш ли да ни помогнеш?

Може би вече не пиеше, но едновремешната раздразнителност, нападаща го късно следобед, когато му се допиваше, все още се долавяше, дразнеща като дращене на гласпапир.

— Ключът не е у мен — отвърнах.

— Няма проблем — каза припряно баща ми. — Можем да повикаме ключар. Ксандра, подай ми телефона.

Мислех трескаво. Не исках да отидат в апартамента без мен.

— Хосе или Голди могат да ни отворят — казах тогава. — Ако аз отида там с вас.

— Чудесно — каза баща ми, — да вървим.

В тона му долових подозрение, че лъжа за ключа (скрит на сигурно място в стаята на Анди). Знаех също, че не му е приятно да се обръщаме към портиерите, тъй като повечето от служителите в сградата нямаха добро мнение за баща ми — нерядко го бяха виждали в незавидно състояние под влияние на алкохола. Но аз се постарах да срещна очите му с колкото може по-безизразен поглед, докато накрая той сви рамене и се обърна.

xviii.

— Hola, Jose!

— Bomba! — възкликна Хосе и отстъпи весело назад, когато ме видя на тротоара; той беше най-млад и най-весел сред портиерите, винаги се опитваше да се измъкне преди края на смяната си, за да играе футбол в парка. — Тио! Qué lo que, manito?54

Непресторената му усмивка ме върна с болезнен тласък в миналото. Всичко си беше същото — зелената тента, жълтеникавите сенки, същата кафява локва с пяна отгоре се бе събрала в канавката край тротоара. Застанал пред вратите в стил „ар деко“ — блестящи от никел, целите в лъчи от абстрактните изображения на слънца, врати, през които биха могли да минават забързани вестникари в меки шапки, като във филм от трийсетте години — припомних си колко пъти бях влизал през тях, за да видя вътре как майка ми преглежда пощата или чака асансьора. Току-що върнала се от работа, с високи токчета и чанта за документи, с цветята, които аз й бях пратил за рождения ден. „Представяш ли си, тайният ми обожател пак се е появил!“

Поглеждайки зад мен, Хосе бе забелязал баща ми и Ксандра, която вървеше малко по-назад.

— Здравейте, господин Декър — каза той с по-официален тон, пресягайки се покрай мен, за да се ръкува с баща ми — учтиво, но без особена симпатия. — Радвам се да ви видя отново.

Баща ми, със своята Представителна Усмивка, понечи да каже нещо, но аз бях прекалено изнервен и го прекъснах:

— Хосе… — бях се тормозил с испанския по целия път дотук, повтаряйки си на ум изречението — mi papá quiere entrar en el apartamento, le necessitamos abrir lapuerta55 — После бързо вмъкнах и въпроса, който бях измислил, докато идвахме насам: — Usted puede subir con nosotros?56 Очите на Хосе се стрелнаха бързо към баща ми и Ксандра. Той беше едър, хубав мъж, от Доминикана, нещо у него напомняше на младия Мохамед Али — добросърдечен, винаги готов да се пошегува, но въпреки това като че ли не беше препоръчително да го дразниш. Веднъж, изпаднал в настроение да откровеничи, беше вдигнал сакото на униформата и ми беше показал на корема си белег от удар с нож, получен при улично сбиване в Маями.

— С удоволствие — отвърна той спокойно, на английски. Гледаше тях, но аз знаех, че отговаря на мен. — Ще се кача с вас. Всичко е наред, нали?

— Да, добре сме — отвърна сопнато баща ми. Тъкмо той бе настоял да уча в училище испански, а не немски („та поне един човек в семейството да може да общува с шибаните портиери“).

Ксандра, която бях почнал да възприемам като пълна идиотка, се разсмя нервно и каза някак припряно, със запъване:

— Да, добре сме, но този полет наистина ни съсипа. Много път е от Вегас дотук и сме още малко… — на това място подбели очи и размаха пръсти, с което искаше да представи замайване.

— О, така ли? — каза Хосе. — Днес? На „Ла Гуардия“ ли пристигнахте?

Като всички портиери, и той бе гений в областта на общите приказки, особено ако ставаше дума за транспорт или за времето, или за това кой е най-добрият маршрут до летището в часа-пик.

— Чувах, че днес там имало големи закъснения, някакъв проблем с обработката на багажа, нещо свързано с профсъюзите, така ли е?

По пътя до асансьора дърдоренето на Ксандра течеше като равномерен, но развълнуван поток: колко бил мръсен Ню Йорк в сравнение с Лас Вегас („Да, признавам, на Запад всичко е много по-чисто, предполагам, че съм разглезена“), за сандвича с развалено пуешко в самолета и за стюардесата, която „забравила“ (Ксандра постави кавичките с върховете на пръстите си) да й върне рестото от петте долара, с които тя платила виното си.

— О, госпожо! — поде Хосе, излизайки в коридора, като поклати глава със своя присмехулно-сериозен маниер. — Храната в самолетите е ужасна. В наши дни имате късмет, ако изобщо ви дадат нещо за ядене. Но едно ще ви кажа за Ню Йорк. Тук ще намерите добра храна. Има много добри виетнамски ресторанти, добри кубински, добри индийски…

— Не обичам тези храни с много подправки.

— Можете да намерите добра кухня, каквато предпочитате — имаме всичко. Segundito57 — каза той и вдигна пръст, докато прехвърляше връзката с ключове.

Ключалката поддаде с тежко изщракване, внушаващо инстинктивно, просмукващо се в кръвта усещане за правилност. Макар помещенията да бяха задушни, защото дълго бяха стояли затворени, едва не бях повален от този мирис — миришеше на „у дома“: на книги и стари килими, на лимонов препарат за под и на онези тъмни, ухаещи на смирна свещи, които тя купуваше от „Барнис“.

Торбата от музея беше подпряна на пода до дивана — точно където я бях оставил, преди колко седмици? В някакъв шемет аз се промуших напред и се стрелнах да я грабна, докато Хосе — препречил леко пътя на изнервения ми баща, уж несъзнателно — стоеше точно пред вратата, заслушан в бъбренето на Ксандра. Спокойното му, леко разсеяно изражение ми напомни, че бе гледал точно така през онази мразовита нощ, когато се наложи практически да носи на ръце дотук баща ми, толкова пиян, че си беше изгубил палтото. „Случва се и в най-добрите семейства“, беше казал той с безучастна усмивка, отказвайки да приеме двайсетдоларовата банкнота, която баща ми — дърдорещ несвързано, със следи от повръщано по сакото, изподран и мръсен, като че ли се бе търкалял по тротоара — се опитваше упорито да натика в лицето му.

— Аз всъщност съм от Източното крайбрежие — казваше Ксандра. — От Флорида, разбирате ли? — отново онова нервно изсмиване — неуверено, треперливо. — От Уест Палм по-точно.

— Флорида, казвате? — чух да отбелязва Хосе. — Много е красиво там.

— Да, страхотно е. Във Вегас поне имаме слънце, съмнявам се, че бих понесла зимите тук, бих се превърнала в сладолед на клечка…

В мига, когато вдигнах торбата, осъзнах, че е прекалено лека — почти празна. Къде, по дяволите, беше картината? Макар че направо не виждах ясно от паника, не спрях, а продължих да вървя, надолу по коридора, на автопилот, обратно към спалнята си, а зъбчатите колелца в мозъка ми поскърцваха и бръмчаха, докато вървях…

Внезапно — през разбърканите картини от онази нощ — споменът се върна. Торбата беше мокра. Не исках да оставя картината в мокра торба, за да не плесеняса, да не се разтекат боите, знам ли какво… Вместо това — как бях могъл да забравя? — бях я поставил на бюрото на майка си, за да бъде първото нещо, което би видяла, когато се прибере у дома. Бързо, без да спирам, хвърлих торбата в коридора пред затворената врата на моята спалня и влязох в спалнята на майка ми, замаян от страх, с надеждата, че баща ми не е решил да ме последва, но без да се осмеля да се обърна назад, за да видя така ли е.

Чух от дневната гласа на Ксандра:

— Сигурно виждате много знаменитости по улиците тук, а?

— О, да. ЛеБрон, Дан Акройд, Тара Рийд, Джей Зи, Мадона…

В спалнята на майка ми беше тъмно и прохладно, изпитах чувството, че няма да имам сили да понеса лекия, едва доловим мирис на нейния парфюм. И картината беше там, подпряна между фотографиите в сребърни рамки — родителите й, тя, аз на всевъзможни възрасти, и много коне и кучета: Чокборд, кобилата на баща й, Бруно — датският дог, нейният дакел Попи, който умрял, когато съм бил в детската градина. Събирайки сили да понеса гледката на очилата й за четене на бюрото и черния й чорапогащник, вкоравил се там, където го беше метнала да съхне, бележките с нейния почерк на настолния календар и милион други пронизващи сърцето ми гледки, аз взех картината, пъхнах я под мишница и се върнах бързо в собствената си стая от другата страна на антрето.

Стаята ми — както и кухнята — гледаше към вентилационната шахта и вътре беше тъмно, ако не се запалеше лампата. Употребявана кърпа за баня лежеше смачкана там, където я бях хвърлил през онази последна сутрин, върху куп дрехи за пране. Вдигнах я — изкривих лице от миризмата с намерението да покрия картината, докато намеря по-добро място, на което да я скрия, може би в…

— Какво правиш?

Баща ми стоеше на прага — тъмен силует, загърбил светлината.

— Нищо.

Той се наведе и вдигна торбата, която бях оставил на пода в коридора.

— Какво е това тук отвън?

— В тази торба носех учебниците си — казах след кратко мълчание — макар очевидно да ставаше дума за сгъваема пазарска торба от онези, които майките носеха в чантите си и нито аз, нито което и да било момче не би отишло с нея на училище.

Баща ми я хвърли през отворената врата, бърчейки нос заради миризмата.

— Пфу — каза той и размаха ръка пред лицето си, — тук мирише на непрани чорапи.

Докато се пресягаше през вратата и натискаше ключа на лампата, аз успях с едно сложно, спазматично движение да покрия картината с кърпата така, че (надявах се) той да не я види.

— Какво е това там?

— Плакат.

— Виж какво, надявам се, че нямаш намерение да помъкнеш куп боклуци към Вегас. Няма нужда да вземаш зимни дрехи — няма да ти трябват, освен може би някой ски-екип. Няма да повярваш какви възможности за ски има при Тахо, не като на онези заледени ниски планини тук на север.

Разбирах, че трябва да отговоря нещо, особено като се има предвид, че това бе най-дългата и дружелюбна реплика, която бе отправил към мен, откакто се появи, но някак не успявах да събера мислите си

Баща ми продължи рязко:

— Знаеш ли, не беше никак лесно да се живее с майка ти — той вдигна от бюрото ми нещо, което приличаше на стар тест по математика, погледна го и го хвърли обратно. — Беше затворен човек. Нали знаеш какъв й беше обичаят. Пускаше кепенците. Изолираше ме. Винаги държеше да постъпва правилно, дори когато това усложняваше нещата. Беше въпрос на надмощие, разбираш ли — тя наистина беше вманиачена на тема контрол. Честна дума, макар да ми е неприятно да го кажа, беше се стигнало дотам, че ми беше неприятно дори да бъда в една стая с нея. Тоест, аз не твърдя, че е била лош човек. Просто в един момент нещата си вървяха добре, и в следващия — бам! Ами сега, какво направих — а тя прилагаше познатия трик с мълчанието.

Не отговорих — стоях там притеснен, с картината, покрита с плесенясалата кърпа, светлината бе насочена право към очите ми, искаше ми се да бъда където и да било другаде (в Тибет, на езерото Тахо или на луната) и не проговарях, защото се опасявах, че няма да се овладея. Онова, което той бе казал за майка ми, бе съвършено вярно: често се случваше да стане необщителна, а когато беше разстроена, беше много трудно да се разбере какво мисли, но аз нямах желание да обсъждам недостатъците на майка си, пък и във всеки случай те изглеждаха доста незначителни в сравнение с тези на баща ми.

Баща ми продължаваше:

— … защото аз няма какво да доказвам, разбираш ли? В тази игра участват двама. Въпросът не е там кой е прав и кой — крив. Да, признавам, аз също нося вина за някои неща, макар че съм длъжен да подчертая нещо, което и ти знаеш — тя несъмнено умееше да пренаписва историята в своя изгода. — Беше странно да бъда отново в една стая с него: струваше ми се почти, че той издаваше различна миризма, беше придобил нова плътност и тежест, бе станал някак загладен, като че ли бе намазан от глава до пети с пласт тлъстина, дебел половин инч. — Предполагам, че в много бракове възникват проблеми като нашите — но тя се беше ожесточила ужасно, нали разбираш? А и с тази отчужденост… Наистина, просто чувствах, че не мога да живея повече с нея, макар че, Бог ми е свидетел, тя не заслужаваше това…

„Несъмнено не го заслужаваше“, казах си на ум.

— Защото нали знаеш каква беше истинската причина — не знаеш ли? — каза баща ми, облегнал се на рамката на вратата с лакът и ме изгледа проницателно. — Знаеш ли защо си тръгнах? Трябваше да изтегля пари от банковата ни сметка, за да платя данъци, а тя побесня, като че ли ги бях откраднал — наблюдаваше ме много внимателно, искаше да види реакцията ми. — От нашата обща банкова сметка. Искам да кажа, че по принцип, ако свалим картите на масата, тя ми нямаше доверие. Не вярваше на съпруга си.

Не знаех какво да кажа. За първи път чувах това за данъците, но несъмнено не беше тайна, че майка ми нямаше вяра на баща ми, когато ставаше дума за пари.

— Господи, колко злопаметна беше — каза той, с почти весела гримаса, плъзгайки ръка надолу по лицето си. — Око за око. Винаги гледаше да си го върне тъпкано. Защото — и това е вярно — тя никога нищо не забравяше. Можеше да чака двайсет години, за да ти натрие носа. И няма спор, аз съм този, който винаги се оказваше лошият, а може и наистина да съм лошият…

Картината, макар и малка, вече ми натежаваше, лицето ми бе схванато от усилия да прикрия смущението си. За да изолирам гласа му, започнах да броя на ум на испански. Uno dos tres cuatro cinco seis…

Когато стигнах до двайсет и девет, се появи Ксандра.

— Лари — каза тя, — хубаво местенце сте имали тук с твоята жена.

Начинът, по който го каза, породи у мен съжаление към нея, но от това тя не ми стана по-симпатична.

Баща ми я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, с някакво мачкащо движение, от което ми се доповръща.

— Е — каза той скромно, — то беше по-скоро нейно, отколкото мое.

„Не знаеш колко си прав“, помислих си.

— Ела тук — каза баща ми, хвана я за ръка и я поведе към спалнята на майка ми, напълно забравил за мен. — Искам да ти покажа нещо.

Обърнах се и ги изпратих с поглед — повдигаше ми се при мисълта, че Ксандра и баща ми ще се ровят из вещите на майка ми, но задоволството, че се махнаха, ми помагаше да не го преживявам тежко.

Хвърляйки по едно око към пустия коридор, заобиколих леглото си и поставих картината така, че да не се вижда. На пода се търкаляше стар брой на „Ню Йорк Поуст“ — същият вестник, който тя ми бе подхвърлила, а той бе долетял с пърхане до мен през последната ни събота заедно. „Ето, хлапе“ бе казала тя, надниквайки през вратата, „избери си филм“. Въпреки че имаше няколко филма, които бихме харесали и двамата, аз бях избрал една дневна прожекция от цикъл филми с Борис Карлоф: „Крадци на трупове“. Тя прие избора ми без никакви възражения, отидохме във „Филм Форум“, изгледахме филма, а после отидохме да ядем хамбургери в „Муунданс Дайнър“ — извънредно приятен съботен следобед, ако изключим това, че за нея той бе последен на тази земя, и сега аз се чувствах ужасно всеки път, когато си спомнех за него, защото (благодарение на мен) последният филм, който тя бе гледала, беше някаква изтъркана старомодна ужасия за трупове и обири на гробове. (Ако бях избрал филма, който тя бе искала да види — онзи за децата на Париж по време на Първата световна война, за който имаше много добри отзиви — дали пък нямаше да стане така, че тя да оцелее по някакъв начин? Често се случваше мислите ми да хлътват суеверно в такива мрачни разломи.)

Макар че приемах вестника като нещо свещено, като исторически документ, аз все пак го разтворих и разделих на страници. Започнах ожесточено да опаковам картината в страниците, една по една, и после ги залепих със същите лепенки, които бях ползвал само преди няколко месеца, за да опаковам подаръка на мама за Коледа. „Съвършеният подарък!“ бе казала тя, облечена в пеньоара си, сред вихрушка от цветна хартия, и се бе навела да ме целуне: беше комплект акварелни бои, които тя така и нямаше да носи в парка в съботните утрини на лятото, което не бе съдено да види.

Леглото ми — старинно сгъваемо легло с месингови рамки, купено от битпазара, едновременно войнишко и уютно — винаги ми бе изглеждало като най-сигурното скривалище на света. Но сега, докато се оглеждах (ожулено бюро, японски постер с Годзила, чашата с пингвини, купена от зоопарка, в която държах химикалките си), съзнанието за несигурността на всичко наоколо ме блъсна тежко; почувствах замайване, докато си представях как всички наши вещи ще излетят от апартамента — мебели, сребро и всички дрехи на мама: рокли от мострени разпродажби, все още с етикети, всички онези правени по мярка обувки без ток, подобни на балетни пантофки и шемизети с инициалите й на маншетите. Столове и китайски абажури, стари плочи с джаз, които бе купувала от Гринич Вилидж, бурканите с мармалад, маслини и люта немска горчица в хладилника. Зашеметяващото изобилие от ароматни масла и овлажняващи кремове в банята, ярките цветове на пяната за вана, полупразните шишета с прекалено скъпи шампоани, подредени нагъсто по ръба на ваната (Кийлс, Клоран, Керастаз — майка ми винаги имаше по пет-шест едновременно). Как бе възможно апартаментът да ми е изглеждал толкова вечен и непоклатим, а всъщност да е само декор, очакващ да бъде разглобен и изнесен от хамали в работни гащеризони?

Когато отидох в дневната, пред мен се изпречи един пуловер на майка ми — лежеше на стола, където тя го беше оставила, небесносиньо привидение, напомнящо за нея. Раковините, които бяхме събирали на брега при Уелфлийт. Зюмбюли, които тя бе купила на корейския пазар няколко дни преди да умре — почернелите им, гнили стъбла се бяха прегънали и полепнали по вазата. В кошчето за боклук: каталози от „Доувър Букс“58, „Белджиън Шус“59; опаковка от любимите й вафли „Неко“. Взех я и я подуших. Пуловерът — знаех това — щеше също да мирише на нея, ако го вдигнех и го притиснех към лицето си, макар че за мен бе непоносимо да го гледам.

Върнах се в стаята си, стъпих на стола пред бюрото, смъкнах куфара си — мек и не прекалено голям — и го натъпках с чисто бельо, чисти училищни униформи и ризи, върнати сгънати от пране. После поставих вътре картината, а върху нея — още един пласт дрехи.

Затворих ципа на куфара — нямаше ключалка, нали беше обикновен, платнен — и постоях съвсем неподвижно. После излязох в коридора. Чувах как в спалнята на майка ми се отварят и затварят чекмеджета. После чух кискане.

— Татко — обадих се на висок глас, — слизам долу да поговоря с Хосе.

Гласовете им замлъкнаха незабавно.

— Отивай — отвърна баща ми през затворената врата с неестествена сърдечност.

Върнах се, взех куфара и излязох с него от апартамента, оставяйки вратата открехната, за да мога да вляза отново. После слязох долу с асансьора, взирайки се в огледалото срещу себе си, опитвайки се да не си представям как Ксандра тършува из дрехите на майка ми в нейната спалня. Дали бе имал връзка с нея още преди да ни напусне? Дали изпитваше поне малко притеснение от това, че й позволяваше да рови като свиня из вещите на мама?

Вървях към входната врата, където Хосе стоеше на поста си, когато някой ме повика:

— Чакай малко!

Обърнах се и видях Голди, който излизаше забързано от стаята, където сортираха пощата.

— Тио, Господи, толкова съжалявам — каза той. За миг останахме така, загледани неуверено един в друг и после — с импулсивен жест, сякаш казваше „какво толкова, по дяволите“, толкова несръчно, че изглеждаше почти смешно, той протегна ръце и ме прегърна.

— Толкова съжалявам — повтори той, поклащайки глава. — Господи, какво нещастие.

Откакто се бе развел, Голди често поемаше нощни смени, а работеше и през празничните дни, стоеше до вратата, свалил ръкавиците си, с незапалена цигара в ръка, и се взираше в улицата. Майка ми често ме пращаше долу да му занеса кафе и сладкиши, когато той оставаше сам във фоайето, в компанията на осветената елха и електрическите светлини на седмосвещника и сортираше пощата сам, в пет часа в коледната утрин, и сега изражението му ми напомни за онези мъртви празнични утрини, за празния му поглед, пепелявобледото безизразно лице — в краткия миг, когато не се владееше, преди да ме забележи и да извади най-хубавата си усмивка, с която ми казваше „здрасти, малкия“.

— Толкова много мислех за теб и за майка ти — каза той, бършейки чело. — Ay bendito60. Не мога — изобщо не бих могъл да си представя какво преживяваш.

— Да — казах, извръщайки очи, — беше трудно… — което, кой знае защо, беше фразата, към която прибягвах винаги, когато хората проявяваха съчувствие към мен. Беше ми се налагало да го казвам толкова често, че думите вече излизаха от устата ми, звучейки заучено и малко фалшиво.

— Радвам се, че се отби — каза Голди. — Онази сутрин… аз бях на смяна, помниш ли? Тук, отпред.

— Разбира се, че помня — отвърнах, чудейки се на неговата настоятелност — като че ли се опасяваше, че може да не си спомня.

— О, Господи! — той прокара ръка по челото си, изглеждаше малко объркан, като че ли на него самия му се бе разминало на косъм. — Мисля си за това всеки Божи ден. Още виждам лицето й, знаеш ли, докато влизаше в онова такси. Помаха ми с ръка — беше толкова весела!

После се наведе и заговори с поверителен тон:

— А знаеш ли какво направих, когато разбрах, че е загинала? — каза го с такъв тон, сякаш споделяше голяма тайна. — Обадих се на бившата си жена — толкова бях разстроен — отдръпна се назад и ме загледа с повдигнати вежди, сякаш очакваше да не му повярвам. Сблъсъците на Голди с бившата му съпруга бяха епични.

— Искам да кажа, ние почти не си говорим — продължи той, — но на кого да кажа? Нали трябва да кажа на някого? Та тогава й се обадих и викам: „Роса, няма да повярваш. Загубихме една прекрасна дама от нашата сграда“.

Хосе — който ме беше забелязал — идваше откъм външната врата, за да се присъедини към разговора ни, с характерната си пружинираща походка.

— Госпожа Декър — каза той и поклати с обич глава, сякаш искаше да каже, че никога не е имало друга като нея. — Винаги поздравяваше, с такава мила усмивка. Съобразяваше се с нас, нали разбираш.

— Не като някои от другите наематели в сградата — каза Голди, хвърляйки поглед през рамо. — Нали знаеш… — приведе се напред и произнесе думата само с устни, — сноби. Такива хора, които стоят с празни ръце, не носят нито пакети, нито нищо, и все пак чакат да им отвориш вратата, това имам предвид.

— Тя не беше такава — каза Хосе, все още клатейки глава — със замах, като навъсено дете, което казва „не“. — Госпожа Декър беше жена от класа.

— Виж какво, би ли почакал една минутка? — попита Голди, вдигайки ръка. — Ще се върна веднага. Не си тръгвай. Не го оставяй да си тръгне — обърна се той към Хосе.

— Искаш ли да ти повикам такси, manito61? — попита Хосе, хвърляйки поглед към куфара ми.

— Не — отвърнах аз и хвърлих поглед назад, към асансьора. — Слушай, Хосе, би ли прибрал куфара, за да го пазиш, докато се върна да го взема?

— Разбира се — отвърна той, взе го и го нарами. — С удоволствие.

— Ще се върна за него сам, разбираш ли? Не го давай на никой друг.

— Разбира се, ясно — каза любезно Хосе. Отидох с него в багажното помещение, където той сложи етикет на куфара и го качи на висок рафт.

— Виждаш ли? — каза той. — Не се набива на очи, драги. Там не държим нищо друго освен пакети, за които получателите трябва да се подпишат, и наши лични вещи. Никой няма да освободи този куфар по друг начин, освен срещу личния ти подпис, разбираш ли? Няма да го дадем нито на чичо ти, нито на братовчед ти, на никого. Ще кажа на Карлос, на Голди и на другите да не дават куфара на никой друг освен на теб. Окей?

Кимнах и тъкмо се канех да му благодаря, когато Хосе се покашля.

— Слушай — каза той, понижавайки глас. — Не искам да те тревожа или нещо подобно, но наскоро тук идваха едни типове да питат за баща ти.

— Типове? — попитах, след като помълчах объркано. „Типове“ от устата на Хосе означаваше само едно: хора, на които баща ми дължеше пари.

— Не се безпокой. Не сме им казали нищо. Така де, баща ти го нямаше колко — почти година, нали? Карлос им каза, че никой от вас не живее вече тук и те не се появиха повече. Но… — той хвърли поглед към асансьора, — може би след завръщането си баща ти няма да иска да прекарва дълго време в тази сграда точно сега, нали разбираш?

Тъкмо му благодарях, когато Голди се завърна с пачка банкноти, която ми се стори огромна.

— Това е за теб — заяви той с малко мелодраматичен тон.

За миг реших, че не съм чул правилно. Хосе се покашля и отклони очи. На мъничкия чернобял телевизор в багажното помещение (чийто екран не беше по-голям от кутия за дискове) ефектна жена с дълги, подрънкващи обици размахваше юмруци и сипеше обиди към присвилия се пред нея свещеник.

— Какво е това? — попитах Голди, който все още държеше пачката в протегнатата си към мен ръка.

— Майка ти не ти ли е казвала?

Бях озадачен.

— Какво да ми е казвала?

Оказа се, че един ден — малко преди Коледа — Голди поръчал компютър, който бил доставен в сградата. Компютърът бил за сина на Голди, който имал нужда от него, за да се готви за училище, но (тук обяснението на Голди стана малко неясно) Голди всъщност не бил го платил, или бил платил само част от сумата, или пък се очаквало да го плати бившата му съпруга, а не той. Така или иначе, хората от транспортната фирма тъкмо изнасяли обратно компютъра, когато майка ми слязла случайно долу и разбрала какво става.

— И самата тя плати за него, тази прекрасна дама — продължи Голди. — Видя какво става, отвори чантата и извади чековата си книжка. Каза ми: „Голди, знам, че синът ти има нужда от този компютър за училище. Моля те, приятелю, позволи ми да направя това за теб, а ти ще ми върнеш парите, когато можеш.“

— Разбираш ли? — поде Хосе с неочаквано ожесточение, отклонявайки поглед от телевизора, на който жената вече стоеше сред някакво гробище и се караше с един заможен на вид тип със слънчеви очила. — Твоята майка направи това — той посочи с глава парите, почти гневно. — Si, es verdad62, тя беше жена от класа. Не беше безразлична към хората, нали? А какви са повечето жени? Биха похарчили тези пари за златни обици, парфюм или нещо друго за себе си.

Почувствах се странно, вземайки парите, по най-различни причини. Колкото и да бях шокиран, все пак нещо в цялата история ми се видя съмнително (кой магазин би доставил неплатен компютър?). По-късно се запитах дали не съм изглеждал толкова мизерно, та портиерите да са решили да събират пари за мен? Продължавам да не знам откъде дойдоха тези пари; и ми се иска да бях задал повече въпроси, но бях толкова зашеметен от всичко, което се случи през този ден (и най-вече от появата на баща ми и Ксандра), че ако Голди бе застанал пред мен и се бе опитал да ми даде стара дъвка, остъргана от пода, бих протегнал ръка и бих я приел също така безропотно.

— Не ми е работа, знаеш — каза Хосе, загледан някъде над главата ми, докато говореше, — но на твое място не бих казал на никого за тези пари. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сложи ги в джоба си — каза Голди. — Не се разхождай така, с парите в ръка. Много хора по улицата биха те убили за толкова пари в брой.

— Много хора в тази сграда — също! — каза Хосе и внезапно се разсмя.

— Ха! — възкликна Голди и също се разкикоти, после каза на испански нещо, което не разбрах.

— Cuidado63 — каза Хосе, поклащайки глава присмехулно-сериозно, както му беше обичаят, но не съумя да скрие усмивката си. — Затова не позволяват на нас двамата с Голди да работим на един етаж — каза ми той. — Гледат да ни държат разделени. Прекалено добре се забавляваме.

xix.

След като баща ми и Ксандра се появиха, събитията се задвижиха много бързо. Същата вечер, докато вечеряхме (в някакъв ресторант, посещаван предимно от туристи — бях учуден, че баща ми го е избрал), той разговаря на масата с човек от компанията, направила застраховката на майка ми — дори след всички тези години ми се иска да бях успял да чуя по-ясно какво говореха. Но в ресторанта беше шумно, а Ксандра (между дълбоките глътки бяло вино той може и да бе спрял да пие, но тя със сигурност не беше) ту се оплакваше, че не може да пуши и ми разказваше някак хаотично как се научила да се занимава с магия като ученичка в гимназията във Форт Лодърдейл — от една книга, която взела от библиотеката. („Всъщност това се нарича «Уика», то е природна религия.“) Ако разговарях с който и да било друг, щях да попитам какво точно означава да бъдеш вещица (заклинания и жертвоприношения? пакт с дявола?), но преди да попитам, тя се беше прехвърлила на друга тема, как имала възможност да продължи образованието си в колеж и съжалявала, че не го е направила („Ще ти кажа от какво се интересувах. Английска история, такива неща. Хенри Осми и Мери, кралицата на Шотландия“). Но в крайна сметка не отишла в колеж, защото била полудяла по някакъв мъж. „Полудяла“, изсъска тя, вперила в мен острите си, безцветни очи.

Така и не разбрах защо полудяването по въпросния мъж е попречило на Ксандра да учи в колеж, защото баща ми приключи разговора си по телефона. И тогава поръча (нещо, което ми се стори странно) бутилка шампанско.

— Не мога да изпия цялата проклета бутилка — каза Ксандра, която пиеше втора чаша бяло вино. — После ще ме боли глава.

— Е, ако аз не мога да пия шампанско, пий поне ти — каза баща ми и се облегна назад на стола си.

Ксандра ме посочи с глава.

— Дай на него — каза тя. — Келнер, още една чаша!

— Съжалявам — каза сервитьорът, строг италианец, който явно бе свикнал да се справя с разпасали се туристи. — Той не може да употребява алкохол, ако не е навършил осемнайсет години.

Ксандра започна да рови в чантата си. Носеше кафява рокля с презрамки, под скулите беше намазана с руж, или автобронзант, или изобщо някаква кафеникава пудра — в такава ясно очертана линия, че изпитвах желание да се пресегна и да я размажа с пръст.

— Хайде да излезем да пушим — каза тя на баща ми. После, в един застинал момент, двамата се спогледаха с неразбираеми усмивки, които ме накараха да изтръпна. После Ксандра избута назад стола си и — пускайки салфетката си върху стола — се озърна за сервитьора, каза: — О, чудесно, няма го — взе моята почти празна водна чаша и наля в нея малко шампанско.

Храната пристигна, преди те да се върнат, а междувременно аз бях успял да си налея тайно още една пълна чаша шампанско.

— Супер! — заяви Ксандра. Изглеждаше замаяна, лицето й лъщеше леко; придърпа късата си пола, промуши се покрай масата и се плъзна на мястото си, без да си направи труда да издърпа докрай стола. Разгъна с размах салфетката, постави я в скута си и придърпа към себе си тежката, яркочервена чиния с маникоти. — Изглежда страхотно!

— Моето също — отвърна баща ми, който обикновено се превземаше на тема италианска кухня и често го бях чувал да се оплаква от прекалено силния доматен вкус на потъналата в сос маринара паста — точно като онази в чинията пред него.

Докато нагъваха храната си (която вероятно бе изстинала, ако се вземеше предвид колко дълго ги нямаше), те подновиха разговора си оттам, където го бяха прекъснали отвън.

— Е, така или иначе, не стана — каза той, облегнат на стола си, играейки си предизвикателно с цигарата, която не можеше да запали. — Така върви светът.

— Сигурна съм, че си бил страхотен.

Той сви рамене и каза:

— Дори когато човек е млад, тази игра е много груба. Не е въпрос единствено на талант. Трябва също да изглеждаш добре и да имаш късмет.

— И все пак… — каза Ксандра, попивайки ъгълчето на устата си с пръст, увит в салфетка, — актьор… толкова ясно си го представям.

Провалената актьорска кариера на баща ми беше една от любимите му теми и — макар Ксандра да изглеждаше много заинтригувана — нещо ми подсказваше, че и тя не чува тези неща за първи път.

— А дали ми се иска да бях продължил с това? — баща ми се взираше в безалкохолната си бира (или беше с трипроцентно съдържание на алкохол? не можех да видя от мястото си). — Да си призная, така е. Това е едно от онези съжаления, които те преследват цял живот. С радост бих се възползвал от дарбата си, за да направя нещо, но не ми бе съден такъв лукс. Животът понякога се намесва по странен начин в плановете ти.

Бяха потънали дълбоко в собствения си свят; предвид вниманието, което ми обръщаха, със същия успех бих могъл да бъда и в Айдахо, но аз нямах нищо против; цялата история ми беше позната. Баща ми, който бил звезда в театралните представления в колежа, за кратко време си изкарвал прехраната като актьор: озвучавал реклами, изиграл няколко второстепенни роли (плейбой, който става жертва на убийство, разглезеният син на мафиотски бос) във филми и телевизионни сериали. После — след като се оженил за майка ми — всичко пропаднало. Той разполагаше с дълъг списък на причините, поради които не бе успял да пробие, но често го бях чувал да казва, че ако майка ми бе имала повече успех като модел, ако се бе постарала малко повече, бихме разполагали с достатъчно пари, за да може той да се съсредоточи върху актьорската работа и да не си търси друго основно занимание, за да се издържа.

Баща ми побутна чинията си настрана. Забелязах, че не беше ял много — това често беше признак, че пие или че скоро ще започне да пие.

— Стигна се до момента, в който трябваше да тегля чертата и да приключа — каза той, смачка салфетката си и я хвърли на масата. Питах се дали е разказал на Ксандра за Мики Рурк, когото възприемаше за един от основните злодеи, провалили кариерата му — като изключим мен и майка ми.

Ксандра отпи голяма глътка от виното си.

— Замислял ли си се за връщане към актьорската работа?

— Мисля за това, така е. Но — той поклати глава, сякаш отхвърляше някакво възмутително предложение — не. Отговорът по същество е не.

Шампанското гъделичкаше небцето ми — далечни, покрити с праха на миналото искри, бутилирани в една по-щастлива година, когато майка ми беше още жива.

— Разбираш ли, в секундата, когато той ме видя, разбрах, че не му се понравих — казваше й тихо баща ми. Явно й беше разказал за Мики Рурк.

Тя отметна глава и пресуши чашата си.

— Хора като него не търпят конкуренция.

— Постоянно повтаряха „Мики това, Мики онова, Мики иска да се запознае с теб“, но в мига, когато влязох там, разбрах, че с мен е свършено.

— Човекът очевидно не е наред.

— Не и тогава, тогава още не беше така. Защото, честно казано, по онова време действително имаше някаква прилика между нас — не физическа, но имахме сродно поведение пред камерата. Или, така да се изразя, аз имах класическа подготовка, имах диапазон, но успявах да постигна същата застиналост като онази на Мики, нали знаеш, онова шепнещо притихване…

— Ооох, направо изтръпвам. Шепнещо притихване. Как само го каза…

— Да, но Мики беше звездата. За двама нямаше място.

Докато ги наблюдавах как си делят едно парче чийзкейк като двама влюбени в някоя реклама, мислите ми се плъзгаха по непознат досега начин, в свободен поток, придаващ на всичко червеникав оттенък — светлините в залата бяха прекалено ярки, лицето ми пламтеше от шампанското, а аз мислех объркано, но развълнувано за майка си, за това как след смъртта на родителите си тя отишла да живее при леля си Бес, в къща край железопътна линия, с кафяви тапети и найлонови калъфи на мебелите. Леля Бес — която пържела всичко в евтин течен маргарин и нарязала една от роклите на майка ми с ножица, защото се притеснила от психеделичните мотиви в десена — била набита, озлобена стара мома от ирландски произход, която напуснала лоното на католическата църква и влязла в някаква малобройна секта на откачалки, които смятали за грях неща като пиенето на чай и вземането на аспирин. Очите й — на единствената нейна снимка, която бях виждал — имаха същия рядък, сребристосин цвят като очите на майка ми, но бяха зачервени и гледаха налудничаво, а лицето й беше грозновато, невзрачно. Майка ми казваше, че тези осемнайсет месеца, прекарани с леля Бес, били най-тъжните в живота й — конете били продадени, кучетата — при нови собственици, сбогувала се с тях дълго, с плач, застанала на пътя, обвивала с ръце шиите на Клоувър, Чокборд, Пейнтбокс и Бруно. Когато се прибрали в къщата, леля Бес казала на майка ми, че е разглезена и че хората, които не се боели от Бога, винаги си получавали заслуженото.

— А пък продуцентът, нали разбираш… искам да кажа, те всички бяха наясно какъв е Мики, всички го знаеха, вече започваше да му се носи славата, че е трудно да се работи с него…

— Тя не го заслужаваше — казах аз на висок глас, прекъсвайки разговора им.

Татко и Ксандра млъкнаха и ме загледаха така, сякаш се бях превърнал в отровен гущер.

— Искам да кажа, как би могъл някой да твърди това? — знаех, че не е редно да казвам това на глас, и все пак думите се ронеха от устата ми въпреки волята ми, като че ли някой ги бе освободил с натискането на копче. — Тя беше толкова изключителна, защо всички се държаха така ужасно с нея? Изобщо не заслужаваше нито едно от нещата, които й се случиха.

Татко и Ксандра се спогледаха. После той поиска сметката.

хх.

Когато излизахме от ресторанта, лицето ми вече пламтеше като огън, чувах силен шум в ушите си, а когато влязох в апартамента на семейство Барбър, не беше всъщност много късно, но пък съумях някак да се препъна в стойката за чадъри, вдигнах голям шум, и когато господин и госпожа Барбър ме видяха, осъзнах (по-скоро от техните изражения, отколкото от това, което чувствах), че съм пиян.

Господин Барбър включи телевизора с дистанционното.

— Къде беше? — попита той твърдо, но не сърдито.

Протегнах ръка към облегалката на канапето.

— Вечерях с татко и… — но установих, че не помня името й, помнех само, че е нещо с „Кс“.

Госпожа Барбър повдигна вежди и погледна съпруга си така, сякаш казваше „Права ли бях?“.

— Е, лягай си, приятелю — каза господин Барбър дружелюбно, с глас, който успя въпреки всичко да ме накара да почувствам, че животът все пак не е чак толкова лош. — Само се опитай да не будиш Анди.

— Лошо ли ти е? — попита госпожа Барбър.

— Не — отвърнах, макар всъщност да ми беше лошо; и през по-голямата част от нощта лежах буден в горното легло, чувствах се ужасно и се мятах, а стаята се въртеше около мен, няколко пъти дори сядах стреснато на леглото, с блъскащо се в гърдите ми сърце, защото ми се струваше, че в стаята е влязла Ксандра и ми говори нещо: думите бяха неясни, но грубоватият, неуверен тон на гласа беше несъмнено нейният.

xxi.

— И така — каза господин Барбър на закуска на другата сутрин, издърпвайки стол, за да седне до мен, — тържествена вечеря с родителя, а?

— Да, сър — главата ми се цепеше от болка, а стомахът ми се свиваше от миризмата на техните пържени филийки. Ета ми бе донесла дискретно от кухнята чаша кафе с два аспирина на чинийката.

— Живее в Лас Вегас, казваш?

— Точно така.

— А как изкарва гущерите?

— Моля?

— Какви ги прави там?

— Чанс — каза госпожа Барбър с равен тон.

— Е, искам да кажа — продължи господин Барбър, осъзнал, че въпросът му е прозвучал може би неделикатно, — какво работи?

— Ами… — казах и млъкнах. Какво работеше всъщност баща ми? Нямах и най-малка представа.

Госпожа Барбър — която изглеждаше обезпокоена от насоката на разговора — понечи да каже нещо; но вместо това Плат — който седеше от другата ми страна — заговори гневно, обръщайки се към майка си, като същевременно се оттласна с една ръка от масата, както си седеше.

— Та на кого трябва да ближа задника, за да получа чаша кафе в тази къща?

Настана ужасено мълчание.

— Той получава кафе — посочи Плат с глава към мен. — Прибира се пиян, но на него му поднасят кафе?

След ново потресено мълчание, господин Барбър каза — с толкова леден глас, че надмина дори госпожа Барбър:

— Този път прекали, Плат.

Госпожа Барбър смръщи бледите си вежди.

— Чанс…

— Не, този път няма да го защитаваш. Върви в стаята си — каза той на Плат. — Веднага.

Всички седяхме и се взирахме в чиниите си, заслушани в тежките, гневни стъпки на Плат, после чухме оглушителното затръшване на вратата и няколко секунди по-късно отново гръмна силно музика. До края на закуската почти никой не проговори.

xxii.

Баща ми — който обичаше да върши всичко бързо, все припираше „да се затъркаля работата“, както обичаше да се изразява — обяви, че смята да приключва делата си в Ню Йорк и че тримата трябва да бъдем в Лас Вегас след седмица. И удържа на думата си. В понеделник, в осем часа сутринта на Сътън Плейс се появиха хора от една транспортна фирма, започнаха да изнасят обзавеждането на апартамента и да го складират в сандъци. Един човек, който търгуваше със стари книги, дойде да прегледа албумите на майка ми, друг дойде да види мебелите, и преди да разбера какво става, домът ми започна да се стапя пред погледа ми с ужасяваща бързина. Докато гледах как изчезват завесите, как свалят картините, как навиват и отнасят килимите, си спомних за един анимационен филм, който бях гледал някога — в него героят изтриваше с гума бюрото си, лампата, стола, прозореца с живописната гледка, която се разкриваше пред него, и целия уютно обзаведен кабинет, докато накрая остана само гумата, увиснала сред плашеща бяла пустота.

Измъчван от онова, което се случваше, и все пак неспособен да го възпра, аз се навъртах там и гледах как апартаментът изчезва къс по къс, както пчела наблюдава как разрушават кошера й. На стената над бюрото на майка ми (сред безброй снимки от почивки и стари училищни фотографии) висеше една чернобяла нейна снимка от времето, когато бе работила като модел, правена в Сентръл Парк. Снимката беше много отчетлива, най-дребните детайли се открояваха с мъчителна яснота: луничките й, грубата тъкан на палтото й, белегът от варицела над лявата й вежда. Тя съзерцаваше с весел поглед бъркотията в разтурената дневна, баща ми, който изхвърляше документите й, нещата й за рисуване, и опаковаше книгите й, за да ги изпрати на благотворителната организация „Гудуил“ — сцена, която вероятно тя никога не си бе представяла, поне се надявам да е било така.

xxiii.

Последните ми дни при семейство Барбър прелетяха толкова бързо, че почти не ги помня — спомням си само припряното подготвяне на дрехи за пране и химическо чистене в последната минута, както и няколко претичвания до магазина за вино на „Лексингтън“ — за кашони. Пишех с черен маркер екзотично звучащия адрес на моя нов дом:

Двамата с Анди се взирахме мрачно в кашоните с надписани етикети в спалнята му.

— Като че ли заминаваш за друга планета — каза той.

— Горе-долу така си е.

— Не, говоря сериозно. Какъв адрес! Като че ли става дума за някаква миньорска колония на Юпитер. Питам се какво ли ще бъде училището ти.

— Бог знае.

— Искам да кажа… може да е някое от онези училища, за които четем, с бандите, където те проверяват на входа с детектор за метали — Анди бе страдал толкова от тормоза на съучениците си в нашето уж авторитетно училище, че в неговите представи такива редови училища не се различаваха много от затворите. — Какво смяташ да правиш?

— Вероятно ще си обръсна главата. И ще се татуирам.

Харесваше ми това, че не се опитва да се преструва на весел и бодър, когато говорехме за заминаването ми, за разлика от госпожа Суонсън или Дейв (който бе видимо облекчен, че нямаше да му се налага да води и занапред преговори с баба ми и дядо ми). На Парк Авеню не се говореше много за моето заминаване, но по принуденото изражение, което добиваше госпожа Барбър при споменаването на баща ми и неговата „приятелка“ разбирах, че не си внушавам някои неща. Освен това бъдещето с баща ми и Ксандра не изглеждаше толкова лошо или плашещо, колкото неясно, като петно черно мастило на хоризонта.

xxvi.

— Е, една промяна на обстановката може да ти се отрази добре — каза Хоуби, когато отидох да го видя, преди да замина. — Дори обстановката да не е тази, която би избрал.

Вечеряхме, но този път в трапезарията, седнали заедно в единия край на масата, достатъчно голяма, за да могат на нея да се хранят дванайсет души, а пищното великолепие на сребърните кани и различните украшения тънеше в мрак. И все пак тази вечер ми напомняше по нещо на последната ни вечер в стария апартамент на Седмо Авеню — тогава майка ми, баща ми и аз седяхме на кашоните и се хранехме от кутиите с китайска храна за вкъщи.

Не казах нищо. Чувствах се ужасно, а заради решението си да страдам мълчаливо бях станал неразговорлив. През цялата изпълнена с тревоги изминала седмица, докато оголваха апартамента, сгъваха и прибираха в кашони нещата на майка ми, за да ги откарат на разпродажба, копнеех за мрака и покоя в дома на Хоуби, за претъпканите му стаи и мириса на старо дърво, чаени листенца и тютюнев дим, купите с портокали на бюфета и свещниците, окичени със стекъл се на локвички восък.

— Искам да кажа, след майка ти… — той помълча деликатно. — Това ще бъде ново начало.

Взирах се в чинията си. Беше сготвил агнешко с къри заради лимоновожълтия сос вкусът му напомняше по-скоро на френска, отколкото на индийска кухня.

— Не се страхуваш, нали?

Вдигнах очи.

— От какво?

— От това, че отиваш да живееш с него.

Замислих се над въпроса на Хоуби, взирайки се в сенките зад неговата глава.

— Не — отвърнах, — всъщност не.

По някаква причина, откакто се бе появил отново, баща ми се държеше по-непринудено, изглеждаше по-спокоен. Не можех да го отдам на факта, че бе спрял да пие, защото поначало, когато не пиеше, баща ми ставаше мълчалив, почти видимо натежал от потиснатост, и толкова избухлив, че винаги внимавах да стоя настрана от него.

— Казвал ли си на още някого онова, което каза на мен?

— За…

В смущението си сведох глава над чинията и хапнах малко от кърито. Всъщност, ако човек приемеше факта, че не е къри, беше доста вкусно.

— Струва ми се, че той вече не пие — казах в последвалото мълчание. — Това ли имате предвид? Изглежда по-добре. Така че… — обзет от неловкост, не довърших изречението. — Да.

— Харесва ли ти приятелката му?

Наложи ми се да обмисля и този отговор.

— Не знам — признах после.

Хоуби мълчеше дружелюбно. Посегна към чашата с вино, без да откъсва очи от мен.

— Аз всъщност изобщо не я познавам. Предполагам, че е окей. Не мога да разбера какво харесва той у нея.

— Защо?

— Ами… — не знаех откъде да започна. Баща ми умееше да се държи очарователно с „дамите“, както се изразяваше той, отваряше вратите пред тях, докосваше леко китките им, когато искаше да подчертае някое свое изказване; виждал бях как някои жени се разливат от възторг пред него — гледка, която наблюдавах хладно, питайки се как е възможно човек да се хване на такива прозрачни номера. Все едно да гледаш малки деца, заблудени от евтините трикове на някой илюзионист. — Не знам. Струва ми се, защото бих предположил, че тя ще е по-хубава, нещо такова.

— Не е важно дали е красива, ако е мила — каза Хоуби.

— Да, ама не е чак толкова мила.

— О!

После попита:

— Изглеждат ли щастливи, когато са заедно?

— Не знам. Е… да — признах. — Тоест, той не изглежда постоянно гневен като преди. — После, доловил тежестта на незададения въпрос на Хоуби, допълних: — Освен това той дойде да ме вземе. Искам да кажа, можеше и да не дойде. Можеха да не се появяват, ако не ме искаха.

Нищо повече не бе казано по тази тема, и ние довършихме вечерята, говорейки за други неща. Но когато вече си тръгвах и двамата вървяхме по окичения със снимки коридор — покрай стаята на Пипа, където светеше нощна лампа и Козмо спеше пред леглото й — той каза, когато ми отваряше вратата:

— Тио.

— Да?

— Нали имаш адреса и телефона ми?

— Разбира се.

— Добре тогава — той явно се чувстваше също толкова неловко, колкото и аз. — Надявам се да пътуваш добре. Пази се.

— Вие също — отвърнах. Погледите ни се срещнаха.

— Е, хайде.

— Е, лека нощ тогава.

Той отвори широко вратата и аз излязох от къщата — за последен път, мислех си тогава. Но макар че нямах представа дали ще го видя някога отново, се оказа, че в това отношение греша.