Щиглецът

i.

Макар че бях решил да оставя куфара в стаята за багажа в сградата, където бяхме живели, и бях сигурен, че Хосе и Голди ще го пазят, с наближаването на заминаването ни ставах все по-притеснен, докато в последната минута реших да се върна там по една причина, която сега ми се струва доста глупава: в бързината да измъкна картината от апартамента бях нахвърлял в куфара произволно куп неща, включително и голяма част от летните ми дрехи. Така че в деня преди отпътуването, когато баща ми щеше да ме вземе от дома на семейство Барбър, аз потеглих забързано към Петдесет и седма улица с идеята да отворя куфара и да извадя няколко по-хубави ризи, които бях поставил отгоре.

Хосе не беше там, но някакъв нов портиер с масивни рамене (Марко В., според табелката на униформата му) пристъпи пред мен и ми прегради пътя с упорита, непоклатима стойка, присъща по-скоро на охранител, отколкото на портиер.

— Извинете, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Разказах му за куфара — но след като прегледа дневника, плъзгайки месестия си пръст по колонките с дати, той не прояви желание да влезе в помещението за багажа и да го изнесе.

— И защо го оставихте тук? — попита, почесвайки се със съмнение по носа.

— Хосе каза, че мога да го оставя.

— Имате ли квитанция?

— Не — отвърнах, след като помълчах объркано.

— Е, тогава не мога да ви помогна. Нищо подобно не е записано тук. Освен това не държим на склад вещи на лица, които не са сред обитателите на сградата.

Бях живял достатъчно дълго в тази сграда, за да знам, че това не отговаря на истината, но нямах намерение да влизам в спор.

— Вижте — казах, — аз живеех тук навремето. Познавам Голди, Карлос и всички останали. Искам да кажа — о, хайде — продължих след настъпилото хладно, неразбираемо мълчание, доловил, че губи интерес към разговора. — Ако ме заведете там, мога да ви го покажа.

— Съжалявам, но там може да влизат само хора от персонала и обитатели на сградата.

— Той е платнен, с дръжка, обвита с панделка. Името ми е написано на него, разбирате ли — Декър!

Сочех за доказателство табелката, която все още стоеше на предишната ни пощенска кутия, когато влезе Голди, чиято почивка беше приключила.

— Виж ти, кой е дошъл! Това хлапе е мой човек — каза той на Марко В. — Познавам го откакто беше ей толкова висок. Какво става, Тио, приятелю?

— Нищо. Искам да кажа — ами напускам града.

— О, така ли? Значи тръгвате вече за Вегас? — попита Голди. Когато чух гласа му и почувствах ръката му на рамото си, всичко отново започна да изглежда лесно и уютно. — Щуро място за живеене, а?

— Предполагам — отвърнах колебливо. Хората постоянно повтаряха колко щуро съм щял да си изкарвам във Вегас, но аз не разбирах защо, след като надали щях да си прекарвам времето в казина и клубове.

— Предполагаш? — Голди подбели очи и поклати глава — смешна мимика, която майка ми, изпаднала в закачливо настроение, умееше да имитира. — О, Боже, казвам ти — този град, с тези профсъюзи, които имат там… Така де, работата, в ресторанти, в хотели — много добри пари се изкарват, където и да погледнеш. А пък времето — всеки ден слънце! Ще ти хареса там, приятелю. Кога каза, че заминаваш?

— Ъъъ, днес — искам да кажа, утре. Затова исках да…

— О, дошъл си за куфара? Хей, няма проблем — Голди каза нещо с остър тон на испански на Марко В., който сви безразлично рамене и тръгна към стаята за багажа.

— Марко е свестен — каза ми полугласно Голди. — Но не знае нищо за куфара ти, защото ние с Хосе не сме го записали в дневника, нали разбираш?

Разбирах. Всички парчета багаж трябваше да бъдат описвани при внасянето и изнасянето им от сградата. С това, че не бяха сложили етикет на куфара и не го бяха вписали в дневника, те ме предпазваха от възможността някой друг да се появи и да предяви претенции за него.

— Ами — казах смутено, — благодаря, че се погрижихте за мен…

— Няма проблем — отвърна Голди. — О, благодаря, човече — каза той високо на Марко, поемайки куфара. — Та както казах — продължи, вече по-тихо; трябваше да вървя много близо до него, за да го чувам — Марко е добро момче, но напоследък много от наемателите се оплакаха, че в сградата нямало достатъчно персонал по време на… нали разбираш — той ме погледна многозначително. — Искам да кажа, например Карлос не можа да дойде навреме, за да поеме смяната си през този ден, вероятно не по своя вина, но го уволниха.

— Карлос ли? — Карлос беше най-възрастният и най-сдържаният от портиерите, приличаше на мексикански актьор от стари времена, от онези, които са ставали идоли на публиката, предпочитаща евтините дневни представления — с тънките, сякаш изрисувани мустаци и посивяващи слепоочия, с винаги излъсканите до блясък черни обувки и белите ръкавици — винаги по-бели от ръкавиците на всички останали. — Уволнили са Карлос?

— Знам, звучи невероятно. Трийсет и четири години и — Голди посочи с палец зад гърба си — фиуу! И сега управата държи особено много на безопасността, нов екип, нови правила, всяко влизане и излизане трябва да се регистрира и така нататък…

— Така или иначе — продължи той, излизайки гърбом през входната врата, като същевременно я отваряше — нека ти повикам такси, приятелю. Направо на летището ли отиваш?

— Не — казах и протегнах ръка, за да го спра — бях така потънал в мислите си, че наистина не бях забелязал какво прави, но Голди бутна ръката ми встрани с категоричен жест.

— Не, не — каза той, мъкнейки куфара към бордюра, — всичко е наред, приятелю — разбирам — и аз осъзнах сконфузен, че според него не искам да носи куфара, защото нямам пари да му дам бакшиш.

— Ей, почакай — започнах, но в същия момент Голди наду свирката и затича по платното, вдигнал ръка.

— Хей! Такси! — викаше той.

Стоях слисан пред входа, когато таксито зави със замах и се закова край тротоара.

— Бинго! — възкликна Голди и отвори задната врата. — Какво ще кажеш, на минутата, а?

Преди да измисля как да го възпра, без да се представя като идиот, вече бях настанен на задната седалка, куфарът бе натоварен в багажника, а Голди потупа покрива с дружелюбен жест, какъвто му беше обичаят.

— Добър път, амиго — каза той, поглеждайки първо мен, после небето. — Наслаждавай се на слънцето и за мен. Нали знаеш какъв съм, като стане дума за слънце — тропическа птица съм аз. Чакам с нетърпение да се прибера в Пуерто Рико и да си говоря с пчелите. Ммм… — затананика той, притворил очи, наклонил глава на една страна. — Сестра ми гледа пчели и аз им пея, за да ги приспивам. Дали има пчели във Вегас?

— Не знам — отвърнах, бъркайки в джобовете си, за да се опитам да преценя колко пари имам.

— Е, ако видиш там пчели, поздрави ги от Голди. Кажи им, че си идвам.

— Hey! Espera!65 — Хосе, вдигнал ръка, все още облечен във футболния си екип — идваше на работа направо от мача в парка — вървеше към мен със своята спортна, пружинираща походка.

Щиглецът ❖ 261

— Хей, manito, заминаваш ли? — каза той, наведе се и пъхна глава през прозореца на таксито. — Трябва да ни пратиш снимка, да я закачим долу!

Долу, в мазето, където се преобличаха портиерите, една цяла стена беше покрита с пощенски картички и моментални снимки с „Полароид“ — от Маями и Канкун, Пуерто Рико и Португалия, изпращани от наематели и други портиери през годините на Източна Петдесет и седма улица.

— Точно така! — каза Голди. — Прати ни снимка! Не забравяй!

— Аз… — те щяха да ми липсват, но реших, че ще приличам на женчо, ако го кажа. Затова казах само: — Окей. Умната.

— И ти — каза Хосе, отстъпвайки назад, вдигнал ръка. — Стой настрана от игралните маси.

— Ей, момче — обади се шофьорът, — искаш ли да те карам нанякъде или не?

— Ей, я по-спокойно, всичко е наред — обърна се Голди към него. После, обръщайки се към мен: — Ще се справиш, Тио — и тупна за последен път таксито по покрива. — Успех, момче. До скоро. Бог да те благослови.

ii.

— Не ми казвай — заяви баща ми, когато пристигна на другата сутрин в дома на семейство Барбър, за да ме отведе с такси, — че ще завлечеш всичкия този боклук в самолета.

Защото имах и друг куфар освен онзи с картината — куфара, който първоначално имах намерение да взема.

— Струва ми се, че ще трябва да се доплаща за свръхбагаж — каза с малко истеричен тон Ксандра. В убийствената горещина, докато стояхме на тротоара, мириса на лака й за коса стигаше чак до мен. — Позволяват само до определени килограми.

Госпожа Барбър, която бе слязла с мен, каза невъзмутимо:

— О, няма да има проблем с двата куфара. Когато пътувам, багажът ми винаги надхвърля определените килограми.

— Да, но това струва пари.

— Ще се уверите, че таксата всъщност е съвсем нормална — заяви госпожа Барбър. Макар че беше много рано и тя не си беше сложила дори червило, а не носеше и никакви бижута, по някакъв начин, както си беше по сандали и с обикновена памучна рокля, тя успяваше да създаде впечатлението, че е облечена безупречно. — Може да ви се наложи да доплатите двайсет долара, когато ви приемат багажа, но това няма да представлява проблем за вас, нали?

Двамата с баща ми се вторачиха един в друг като две котки. После баща ми отклони поглед. Малко се срамувах от спортното му сако, което ми напомняше на хората, заподозрени в рекет, чиито снимки публикуваха в „Дейли Нюз“.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш два куфара каза той нацупено и аз бях почти готов да оставя куфара при госпожа Барбър, а по-късно да й се обадя и да й обясня какво има в него. Но преди да реша да кажа каквото и да било, широкоплещестият шофьор-руснак бе извадил сака на Ксандра от багажника и бе надигнал втория ми куфар, който — с известно натискане и блъскане — успя да натика вътре.

— Виждате ли, не е много тежък! — каза той и захлопна багажника, бършейки чело. — Пък е и мек!

— Но сакът ми! — възкликна паникьосано Ксандра.

— Няма проблем, мадам. Мога да го сложа на предната седалка до себе си. Или отзад, при вас, както предпочитате.

— В такъв случай всичко е наред — каза госпожа Барбър — привеждайки се напред, за да ме целуне леко — целуваше ме за първи път, откакто заживях у тях, целувка като онези, които си разменят дамите, излезли заедно на обяд, ухаеща на мента и гардения. — Чао на всички — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.

Двамата с Анди се бяхме сбогували предния ден; знаех, че заминаването ми го натъжава, и все пак се почувствах засегнат, задето не бе останал да ме изпрати, а вместо това замина с останалите от семейството за уж така ненавистната къща в Мейн. Що се отнася до госпожа Барбър, тя не изглеждаше особено разстроена от раздялата ни, докато, честно казано, аз почти се бях поболял от мисълта, че си тръгвам.

Сивите й очи бяха ясни и спокойни, когато срещнаха моите.

— Благодаря ви толкова много, госпожо Барбър — казах аз. — За всичко. Предайте поздравите ми на Анди.

— Разбира се, че ще предам — каза тя. — Ти беше много приятен гост, Тио.

Стоях в трептящия от задушна утринна омара въздух на Парк Авеню, задържайки за миг ръката й — с далечната надежда, че тя ще ми каже да й се обадя, ако имам нужда от нещо — но тя каза само:

— Е, тогава, желая ти късмет — и ме целуна отново, леко, хладно, а после се отдръпна.

iii.

Все още не можех да осъзная напълно, че напускам Ню Йорк. През целия си живот не бях напускал този град за по-дълго от осем дни. По пътя към летището, докато се взирах в билбордовете, които известно време нямаше да виждам — реклами на стриптийз-клубове и адвокати, предлагащи услугите си в дела за телесни повреди — ме връхлетя една вледеняваща мисъл. Ами летищният контрол? Не бях летял много (само два пъти, единият — когато ходех още в детска градина) и дори не знаех със сигурност какво включва проверката: рентген? Претърсване на багажа?

— Всичко ли отварят на летището? — попитах плахо — а после повторих въпроса си, защото като че ли никой не ме беше чул. Седях на предната седалка, за да осигуря романтично уединение на баща ми и Ксандра.

— О, да — отвърна шофьорът на таксито. Беше едър, широкоплещест руснак: с груби черти, потни бузи, червени като ябълки, приличаше на затлъстял състезател по вдигане на тежести. — А ако не отварят багажа, го прекарват през рентген.

— Дори и този, който предавам — не ръчния?

— О, да — каза той с явно желание да ме успокои. — Проверяват за експлозиви, за всичко. Напълно безопасно е.

— Но… — опитвах се да намеря начин да формулирам въпроса си, без да се издам, и не успявах.

— Не се бой — каза шофьорът. — На летището е пълно с полиция. А пък преди три-четири дни имаше дори временни заграждения.

— Е, мога само да кажа, че нямам търпение да се махна от това шибано място — заяви Ксандра с хрипкавия си глас. За момент се учудих, защото ми се стори, че говори на мен, но когато погледнах назад, видях, че се е обърнала към баща ми.

Баща ми постави ръка на коляното й и каза нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Беше си сложил тъмните очила, беше се облегнал на задната седалка, и в монотонния му глас се долавяше нещо младежки разпуснато, нещо тайнствено, което премина между тях, когато той стисна коляното на Ксандра. Обърнах им гръб и се загледах в ничията земя, която профучаваше покрай нас: дълги, ниски сгради, кръчми, авторемонтни работилници, паркинги, в които колите се пържеха в утринната жега.

— Разбираш ли, нямам нищо против седмѝците в номера на полета — казваше тихо Ксандра. — Осмиците обаче ме побъркват.

— Да, но пък осмицата се счита за щастливо число в Китай. Погледни само таблото с пристигащите полети, когато стигнем на „Маккаран“66. Виж номерата на всички полети, пристигащи от Пекин — осем, осем, осем.

— Ти пък, с твоята китайска мъдрост.

— Въпрос на разположение на цифрите. Всичко е енергия. Среща на земята и небето.

— „Земята и небето“. Говориш така, като че ли става дума за магия.

— То си е магия.

— Хайде де!

Вече шепнеха. Виждах в огледалото глуповатите им лица, прекалено близо едно до друго; когато осъзнах, че се канят да се целунат (нещо, което продължаваше да ме шокира, без значение колко често го правеха пред мен), аз се извърнах и се загледах право пред себе си. Хрумна ми, че ако не знаех как е загинала майка ми, никаква земна сила не би могла да ме убеди, че те двамата не са я убили.

iv.

Докато чакахме, за да получим бордните си карти, се бях вцепенил от страх, очаквах всеки момент някой от летищната охрана да отвори куфара ми и да открие картината още тук, на опашката за регистрация. Но киселата жена, подстригана на етажи, чието лице още помня (молех се, когато дойде нашият ред, да не се паднем при нея) издърпа куфара ми и го постави на транспортната лента, почти без да го погледне.

Докато го гледах как се отдалечава с клатушкане, към мястото, където щеше да го поеме летищният персонал за незнайни процедури, се почувствах притиснат и ужасен от блъскащите се наоколо, обзети от оживление непознати — а имах чувството и че се набивам на очи, сякаш всички се бяха вторачили в мен. Не се бях озовавал сред такава гъста тълпа и не бях виждал толкова много полицаи на едно място от деня, когато загина майка ми. Войници от Националната гвардия с автомати стояха до детекторите за метал, непоклатими, в бойни униформи, студените им погледи се плъзгаха по тълпата.

Раници, чанти за документи, пазарски чанти и детски колички, навсякъде из терминала, докъдето стигаше погледът ми, виждах движещи се човешки глави. Докато пристъпвах бавно на опашката за проверка, чух как някой извика — стори ми се, че извика моето име. Застинах на място.

— Хайде, хайде — каза баща ми, който подскачаше зад мен на един крак, опитвайки се да нахлузи обувката си, и ме сръчка с лакът в гърба — не стой така, задържаш цялата проклета опашка…

Докато минавах през детектора за метал, бях насочил упорито очи към мокета — вдървен от страх, очаквах всеки момент нечия ръка да се отпусне тежко на рамото ми. Ревяха бебета. Старци пърпореха наоколо с моторизирани инвалидни колички. Какво ли щяха да направят с мен? Дали щях да успея да ги накарам да разберат, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат? Представях си някаква стая със стени от сиви тухли, като от филмите, тряскане на врати, гневни ченгета по ризи с къси ръкави, „забрави, хлапе, не заминаваш за никъде“.

Щом минахме през летищния контрол, чух в екнещия коридор ясни, целеустремени стъпки някъде близо зад мен. Отново спрях.

— Не ми го казвай — баща ми се обърна към мен и извърна изнервено очи към тавана. — Забравил си нещо.

— Не — отвърнах, озъртайки се. — Аз…

Зад мен нямаше никого. Пътници ме заобикаляха от две страни, за да ме подминат.

— Божеее, та той е бял като някакъв шибан чаршаф — каза Ксандра. После попита баща ми: — Дали е добре?

— О, ще се оправи — отвърна баща ми и тръгна напред по коридора. — Щом се качи на самолета. Седмицата беше тежка за всички.

— Да му се не види, на негово място щях да лудна и при мисълта за пътуване със самолет — каза грубо Ксандра. — След всичко, което е преживял.

Баща ми — влачейки след себе си своя куфар на колелца, който майка ми му беше подарила за рождения ден преди няколко години — спря отново.

— Горкото хлапе — каза той, изненадвайки ме със съчувствения си поглед. — Не те е страх, нали?

— Не — отвърнах прекалено бързо. Последното, което исках, беше да привлека нечие внимание, или да създам впечатление, че съм дори на една четвърт толкова откачил, колкото бях.

Баща ми ме изгледа със свити вежди, после се обърна.

— Ксандра? — каза той, повдигайки брадичка. — Защо не му дадеш едно от онези… нали знаеш.

— Ясно — каза Ксандра съобразително, спря да порови в чантата си, и извади две големи, бели хапчета с формата на куршуми. Едното пусна в протегнатата длан на баща ми, другото даде на мен.

— Благодаря — каза татко и пъхна хапчето в джоба на сакото си. — Хайде да намерим нещо, с което да ги прокараме, какво ще кажете? Прибери го — обърна се той към мен, когато вдигнах хапчето, което бях хванал между палеца и показалеца си, за да го огледам, удивен от големината му.

— Не му трябва цяло — каза Ксандра, вкопчвайки се в ръката на баща ми, и се наведе на една страна, за да оправи каишката на сандала си.

— Точно така — каза татко. Взе от мен хапчето, счупи го с опитен жест наполовина и пусна едната половина в джоба на спортното си сако, после двамата тръгнаха пред мен, влачейки багажа си.

v.

Хапчето не беше достатъчно силно, за да ме извади напълно от строя, но ме поддържаше в щастливо-замаяно състояние, в което постоянно се гмурвах със скок от един в друг климатизиран сън. На седалките около мен пътниците забърбориха тихо, когато безтелесният глас на някаква стюардеса обяви резултатите от промоционалната игра на борда — вечеря и напитки за двама в „Трежър Айлънд“67. Нейното сподавено обещание бе причина да потъна в един сън, в който се гмурках дълбоко в чернозеленикави води, осветени от факли, състезавайки се с японски деца кой ще извади една калъфка от възглавница, пълна с розови перли. На фона на сънищата чувах равномерния рев на самолета — бял, сияен и постоянен като шума на морето, макар че в един странен момент — когато, увит в тъмносиньото одеяло, сънувах някъде високо над пустинята — двигателите като че ли замлъкнаха и аз почувствах как се издигам в безтегловност, с лицето нагоре, все така закопчан с колана към седалката, която някак бе успяла да се откъсне от останалите седалки и се рееше свободно из салона.

Върнах се в тялото си със силно друсване, когато колесникът докосна пистата и самолетът заподскача напред, докато се закова с писък на място.

— Иии… добре дошли в Лост Уейджес68, Невада — казваше пилотът по интеркома. — Нашето местно време в Града на греха е 11:47 сутринта.

Полуослепен от ярката светлина, сред много стъкло и всякакви светлоотразяващи повърхности, аз се влачех след баща ми и Ксандра през терминала, зашеметен от тракането и проблясъците, носещи се откъм игралните автомати, от музиката, гърмяща неуместно силно толкова рано през деня. Летището приличаше на вариант на Таймс Скуеър с размерите на мол: гигантски палми, киноекрани, на които се виждаха фойерверки и гондоли, танцьорки, певци и акробати.

Мина много време, преди вторият ми куфар да се появи на лентата. Гризейки нокти, аз се взирах в един билборд с ухилен комодски дракон, реклама за атракции в някакво казино: „Очакват ви над 2000 влечуги“. Струпалите се край лентата за багажа хора приличаха на колоритна група окъснели посетители на треторазреден нощен клуб: някои бяха изгорели от слънцето, други носеха ризи от лъскава материя, имаше и дребни, окичени с бижута азиатки с огромни черни очила със запазения знак на известни марки. Лентата се въртеше, вече почти празна и баща ми (беше ми ясно, че страшно му се пуши) бе започнал да се протяга, да крачи напред-назад и да потрива буза с кокалчетата на ръката си, както правеше, когато му се пиеше, когато куфарът най-после се появи — последен, брезентов, със защитен цвят, с червения етикет и пъстрата панделка, която майка ми бе увила около дръжката.

С една дълга крачка баща ми се хвърли към него и го грабна, преди да успея да стигна дотам.

— Крайно време беше — каза той с весело оживление и го хвърли върху количката с багажа. — Хайде, да се махаме оттук.

Излязохме с количката през плъзгащите се врати и спиращата дъха горещина се изправи пред нас като стена. На цели мили разстояние, във всички посоки, пред нас се редяха паркирани коли, покрити и притихнали. Взирах се упорито право напред — остро проблясваше хромиран метал, хоризонтът трептеше като огледало с неравна, вълнообразна повърхност — сякаш, ако погледнех назад или се поколебаех, това би накарало някой униформен служител да застане на пътя ни. Но никой не ме хвана за яката, никой не ни изкрещя да спрем. Никой дори не ни погледна.

Ярката светлина ме караше да се движа така дезориентирано, че когато баща ми спря пред един нов сребрист „Лексус“ и каза:

— Окей, ето ни и нас — аз се препънах в бордюра и едва не паднах.

— Това ваше ли е? — попитах, гледайки ту него, ту нея.

— Какво? — отвърна кокетно Ксандра, пристъпвайки тежко с платформите към предната седалка, докато баща ми отваряше колата с писукащото дистанционно. — Не ти ли харесва?

„Лексус“? Всеки ден се сблъсквах с всевъзможни неща — дребни и по-значителни, които ужасно исках да споделя с майка си, и докато стоях занемял и гледах как баща ми товари куфарите в багажника, първата ми мисъл беше „Уау, да видим какво ще стане, когато тя научи за това“. Нищо чудно, че не беше пращал пари вкъщи.

Баща ми хвърли със замах недоизпушения си „Вайсрой“.

— Окей — каза той, — качвай се.

Пустинният въздух сякаш го беше наелектризирал. В Ню Йорк бе изглеждал малко унил и невзрачен, но в трептящия от горещина въздух бялото спортно сако и тъмните очила, с които приличаше на водач на някаква секта, изглеждаха съвсем на място.

Колата потегли с натискане на копче, при това толкова тихо, че първоначално не долових движението. Плъзнахме се напред в лишено от дълбочина пространство. Толкова бях привикнал да се друсам на задните седалки на таксита, че това гладко, прохладно пътуване ме накара да се почувствам капсулиран, имаше нещо зловещо в него: кафяв пясък, убийствено ярка светлина, транс и мълчание, донесени от вятъра боклуци, веещи се по телените огради. Все още се чувствах замаян и безтегловен от хапчето, и налудничавите фасади и гигантските сгради по „Стрип“69, силното, трептящо сияние там, където дюните срещаха небето, ме караха да се чувствам така, сякаш се бяхме приземили на друга планета.

От известно време Ксандра и баща ми разговаряха тихо на предната седалка. Сега тя се обърна към мен — дъвчейки ожесточено дъвката, грубовата, осветена от слънцето, бижутата й блестяха на силната светлина.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя, и от нея лъхна силно на „Джуси Фрут“.

— Луда работа — казах, наблюдавайки как покрай прозореца на колата премина една пирамида, а после и Айфеловата кула — бях прекалено зашеметен, за да възприема всичко.

— Казваш му „луда работа“ сега? — каза баща ми, почуквайки с нокът по волана по начин, който обикновено свързвах с опънати нерви и скандали късно вечер, когато се прибираше от офиса у дома. — Чакай само да видиш довечера как е осветено всичко.

— Погледни там — сам ще се убедиш — каза Ксандра, пресягайки се, за да посочи нещо през прозореца откъм страната на баща ми. — Ето го и вулкана. Наистина действа.

— Всъщност, струва ми се, че сега го поправят. Но на теория, така е. Гореща лава. На всеки кръгъл час.

— Отклонете се вляво след точно две мили — разнесе се механичен женски глас.

Карнавална пъстрота, гигантски глави на клоуни и знаци XXX70: непознатото ме вълнуваше, но и малко ме плашеше. В Ню Йорк всичко ми напомняше на майка ми — всяко такси, всеки уличен ъгъл, всеки облак, преминал пред слънцето — но в тази гореща пясъчна пустота добивах усещането, че тя никога не е съществувала; не можех да си представя дори духа й, който гледа надолу към мен. Като че ли и последната следа от нея бе изгоряла в разредения пустинен въздух.

Продължавахме нататък, а фантасмагоричната редица на небостъргачите започна да се снишава и премина в пущинак, осеян с паркинги и аутлети, редяха се безлични отбивки пред търговски центрове, „Съркът Сити“71, магазини за играчки, супермаркети и закусвални, „Отворено 24 часа“, и не беше ясно къде започва и къде свършва всичко това. Небето беше широко и пусто, като небето над море. Докато се опитвах да не заспя — примигвайки в ярката светлина — мислех объркано за скъпото, тапицирано с кожа купе на колата и се сетих за една история, която майка ми често бе разказвала: как, когато двамата с баща ми започнали да се срещат, той се появил с едно порше, което заел от свой приятел, за да я впечатли. Едва след като се оженили, тя разбрала, че колата всъщност не е негова. Тя като че ли приемаше историята за забавна — макар че, ако се вземат предвид други, не толкова забавни факти, които излезли на бял свят след сватбата (като например това, че е бил арестуван като малолетен за неизвестни провинения), аз се питах как съумява да намира нещо весело в този случай.

— Ъъъ, откога имате тази кола? — повиших тон, за да прекъсна разговора им на предната седалка.

— О… ами… малко повече от година, нали, Ксан?

Година? Все още обмислях това — което означаваше, че баща ми се е сдобил с колата (и с Ксандра) още преди да изчезне, когато вдигнах глава и забелязах, че крайпътните молове са отстъпили място на безкрайни на вид редици малки къщички с декоративна мазилка на фасадите. Въпреки усещането за еднаквост, въпреки вида им на белезникави кутийки — наредени в редици, като надгробни камъни в гробище — някои бяха боядисани в празнични пастелни тонове (бледозелено, нежнорозово и млечносиньо), имаше и нещо вълнуващо чуждестранно в резките очертания на сенките, в бодливите пустинни растения. Израснал в град, където пространството винаги беше недостатъчно, аз бях по-скоро приятно изненадан. За мен щеше да бъде нещо ново да живея в къща с двор, въпреки че на този двор имаше само кафяви камъни и кактуси.

— Това все още ли е Лас Вегас?

Опитвах се като в игра да намеря онова, което отличаваше една къща от друга: тук сводест вход, там басейн или палма.

— Сега виждаш една напълно различна част на града — каза баща ми, издиша рязко тютюневия дим и загаси цигарата си, трета поред. — Тази част, която туристите никога не виждат.

Въпреки че се движехме от доста време сред къщите, наоколо нямаше нищо, по което човек да се ориентира, невъзможно бе да се прецени каква е целта ни и в каква посока се движим. Линията на покривите беше монотонна, не се променяше, и аз започнах да се боя, че можем да оставим зад гърба си и пастелните къщички и да се озовем в пустошта, на някой изгарян от слънцето паркинг с каравани сред земите със солена почва, от онези, които бях виждал по филмите. Но вместо това — за моя изненада — къщите започнаха да стават по-големи: с втори етаж, кактусови градини, огради, басейни и гаражи за повече от една кола.

— Е, ето ни вкъщи — обяви баща ми, завивайки по път, обозначен с невероятен знак — от гранит, на който бе написано с бронзови букви: „Ранчото от Каньона на сенките“.

— Тук ли живеете? — попитах впечатлен. — А има ли каньон?

— Не, просто мястото се казва така — отвърна Ксандра.

— Разбираш ли, тук има куп нови жилищни комплекси — каза баща ми и стисна носа си между очите. По тона му — онзи познат, раздразнителен тон, който подсказваше, че му се пие — личеше, че е уморен и в не много добро настроение.

— И дават на отделните квартали общо име — поясни Ксандра.

— Именно. Както и да е. О, защо не млъкнеш, по дяволите — избухна баща ми, пресягайки се да намали звука, когато жената от навигационната система се обади с нови инструкции.

— Всички те имат, така да се каже, тематични названия — продължи Ксандра, нанасяйки гланц по устните си с върха на малкия си пръст. — Има „Поселище Бриз“, „Хребет на призраците“, „Вили на танцуващите сърни“. В „Спортно знаме“ се намира голф-игрището. А в Encantada72 е най-лъскаво — има много скъпи къщи… хей, завий насам, захарче — допълни тя, стисвайки ръката на баща ми над лакътя.

Баща ми продължаваше да кара напред и не отговори.

— Да му се не види! — Ксандра се обърна и погледна отклонението, което вече се губеше зад нас. — Трябва ли винаги да избираш най-дългия път?

— Стига с тези преки пътища. Станала си като онази жена от навигацията на „Лексус“-а.

— Да, но нали така ще стане по-бързо. Сега ще трябва да заобиколим чак покрай „Танцуващите сърни“.

Баща ми изпухтя раздразнено.

— Виж какво…

— Какво толкова трудно има в това да завиеш към „Следите на циганките“ и после да завиеш два пъти наляво и един път надясно? Само толкова трябва. Ако отклониш при „Десатоя“…

— Да се разберем, ти ли искаш да шофираш? Или ще ме оставиш аз да карам шибаната кола?

Знаех, че не бива да противореча на баща си, когато заговореше с този тон, и очевидно Ксандра бе научила същото. Тя се завъртя със замах на седалката — и с умишлена настоятелност, с която явно целеше да го раздразни — увеличи рязко звука на радиото и започна да натиска силно копчето, прехвърляйки радиостанциите, рекламите се примесиха с пращене и пукот.

Стереоуредбата беше толкова мощна, че чувствах равномерната пулсация на звука в гърба на бялата ми кожена седалка. „Ваканция — онази, за която винаги съм мечтал…“ Светлина се плъзгаше по дивите пустинни облаци и ги пронизваше със силата на експлозия — небето беше безкрайно, отровносиньо, като от компютърна игра или халюцинация на летец-изпитател.

— „Вегас 99“ ви предлага музика от осемдесетте и деветдесетте — заговори бързо и възбудено гласът от радиото. А сега за вас — Пат Бенатар73, в нашето предаване „Обяд с еротичните танци на дамите от осемдесетте“.

Когато стигнахме до квартала „Именията Десатоя“, на Дезърт Енд Роуд 6219, където в някои от дворовете видях натрупан дървен материал, а вятърът носеше по улиците пясък, ние навлязохме във входната алея на голяма къща, в чийто външен вид имаше нещо испанско, или може би мавританско — кремава фасада с гипсова украса, прозорци с капаци, сводести стрехи и керемиден покрив, начупен под изненадващи ъгли. Бях впечатлен от безцелната й разпиляност, от колоните и корнизите, външната врата със сложна украса от ковано желязо — всичко това й придаваше вид на декор, сякаш беше къща от някоя сапунена опера на канал „Телемундо“, който портиерите ни гледаха постоянно в стаята за багажа.

Слязохме от колата и тръгнахме да я заобикаляме с куфарите в ръце, за да минем през гаража, когато чух някакъв зловещ, плашещ звук, нещо като писък или плач, от вътрешността на къщата.

— Божичко, какво е това? — попитах и пуснах стреснато куфарите си на земята.

Ксандра, залитайки леко на високите си сандали, се бе навела на една страна и ровеше за ключовете си.

— О, млъкни, млъкни, млъквай, по дяволите — мърмореше тя под нос. Още преди да успее да отвори широко вратата, отвътре излетя с писък някакъв истеричен космат парцал и започна да подскача, да танцува и да се върти около нас.

— Седни! — Ксандра вече крещеше. През полуотворената врата звуци, напомнящи за сафари (тръбене на слон, маймунско бърборене) ехтяха така гръмко, че се чуваха чак в гаража.

— Уау — казах и надникнах вътре. Въздухът беше горещ и спарен: миришеше на застоял цигарен дим, нови килими, и — несъмнено — на кучешки изпражнения.

— За служителите в зоологическата градина големите котки крият редица предизвикателства — гърмеше някакъв глас откъм телевизора. — Защо да не последваме Андреа и нейния екип на сутрешната им обиколка.

— Хей — казах и спрях на прага с куфарите си, — оставили сте телевизора включен.

— Да — каза Ксандра, промушвайки се покрай мен, — това е „Анимал Планет“, оставих го заради него. Заради Попър. Казах, долу! — кресна тя на кучето, което задраска по коленете й с лапи, когато тя влезе, залитайки на високите си сандали и изключи телевизора.

— Останал е тук сам? — попитах, надвиквайки крясъците на кучето. Беше едно от онези дългокосмести момичешки кученца, което би било бяло и пухкаво, ако беше чисто.

— О, той си има чешмичка за вода от зоомагазина — каза Ксандра, избърса чело с опакото на ръката си и прекрачи кучето. — И една от онези големи автоматични хранилки, нали ги знаеш?

— Каква порода е?

— Малтийска болонка. Чистокръвен. Спечелих го на една лотария. Знам, трябва да го изкъпя, голяма досада е да ги поддържаш чисти. Браво, виж какво направи с панталоните ми — обърна се тя към кучето. — Бели джинси.

Стояхме в просторно, отворено помещение с високи тавани и вътрешна стълба, която водеше към нещо като галерия с перила от едната му страна — помещение, голямо почти колкото целия апартамент; в който бях израснал. Но когато започнах отново да виждам по-ясно след ярката слънчева светлина отвън, се удивих, забелязал колко празно беше тук. Стени в цвят „слонова кост“. Каменна камина, сякаш зидана за някоя ловна хижа. Диванът като че ли бе взет от чакалня на болница. От другата страна на стъклената врата, водеща към вътрешен двор, по стената се простираха лавици, повечето от тях празни.

Баща ми влезе, поскърцвайки с обувки, и тръсна куфарите на килима.

— Господи, Ксан, тук мирише на лайна.

Ксандра — привеждайки се, за да остави чантата си — направи гримаса, когато кучето започна да подскача, да се закача с нокти и да се катери по нея.

— Нали Джанет трябваше да идва да го извежда — каза тя, надвиквайки пискливото джафкане на кучето. — Имаше ключове и всичко останало. Божичко, Попър — каза тя, сбръчквайки нос, и отвърна глава, — смърдиш.

Празнотата на дома ме потресе. До този момент не бях поставял под въпрос необходимостта да бъдат продадени книгите, килимите и старинните вещи на майка ми, както и настояването всичко останало или да бъде изпратено на благотворителни организации, или изхвърлено на боклука. Бях израснал в апартамент с четири помещения, в който всички гардероби бяха натъпкани до пръсване, под всяко легло имаше кутии, а тенджерите и тиганите висяха на куки от тавана, защото за тях нямаше място в кухненските шкафове. Но — колко лесно би било да се донесат тук някои от нейните вещи, като сребърната кутия, която бе принадлежала на майка й, или картината с онази кафява кобила, която на вид можеше и да е работа на Стъбс, или дори онзи екземпляр на „Черния красавец“, който тя бе чела като дете! Не можеше да се каже, че не биха им влезли в работа няколкото добри картини или някои от мебелите, които тя бе наследила от родителите си. Той се бе отървал от вещите й, защото я мразеше.

— Боже Господи — казваше баща ми, извисил глас, за да надвика гневния лай. — Това куче съсипа къщата. Наистина.

— Е, не знам… виждам, че е мръсно, но Джанет каза…

— Казах ти, трябваше да му вземеш кучешка колибка. Или… отде да знам, да го беше завела в приют за кучета. Не ми е приятно да бъде в къщата. Мястото му е навън. Нали ти казах, че ще ни създава проблеми? Джанет е толкова вятърничава…

— Е, изсрал се на килима няколко пъти, какво от това? И — ти пък какво си зяпнал, по дяволите? — продължи гневно Ксандра, прекрачвайки дерящото се куче — и аз трепнах леко, осъзнал, че говори на мен.

vi.

Новата ми стая беше толкова гола и самотна, че след като разопаковах багажа си, оставих плъзгащите се врати на гардероба отворени, за да виждам дрехите си, окачени вътре. Отдолу все още се чуваше как татко крещи за килима. За съжаление крещеше и Ксандра, вбесявайки го все повече, което (бих могъл да й го кажа, ако ме беше попитала) бе възможно най-погрешният начин да се държиш с него. У дома, преди, майка ми знаеше как да потисне гнева му — млъкваше и слабият, нетрепващ пламък на презрението й сякаш изсмукваше кислорода от стаята и ставаше причина всичко, което той казваше и правеше, да изглежда смехотворно. Накрая той изфучаваше навън, затръшвайки външната врата с гръмотевичен трясък, а когато се върнеше — часове по-късно, превъртайки ключа в ключалката с тихичко изщракване — той започваше да обикаля из апартамента, сякаш нищо не се бе случило, отваряше хладилника, за да си вземе бира, питаше със съвсем нормален тон къде му е пощата.

Избрах най-голямата от трите празни стаи на горния етаж, която имаше и мъничка баня в единия край, като в хотел. Плътен стоманеносин плюшен мокет на пода. Гол матрак, в единия му край — найлонов пакет със спално бельо. Хасе „Леджъндс“. Двайсет процента намаление. Откъм стените се носеше тихо, механично жужене, както бръмчи филтърът на аквариум. В такива стаи убиват проститутки на повикване или камериерки в телевизионните сериали.

Наострил уши, за да не ме изненадат татко или Ксандра, аз седнах на матрака, сложил на коленете си опакованата картина. Вратата беше заключена, но аз все пак не смеех да смъкна хартията, защото се боях те да не се качат горе — ала желанието да я видя беше непреодолимо. Внимателно, много внимателно започнах да чопля лепенките с нокътя на палеца си, и подхванех ли края им, да ги обелвам от хартията.

Измъкнах картината по-лесно, отколкото бях очаквал, и усетих как потискам възторженото си ахване. За първи път я виждах на дневна светлина. В белотата на голата стая приглушените цветове на картината разцъфнаха и оживяха; и макар че повърхността й бе покрита с едва забележим слой прах, излъчваната от нея атмосфера ме караше да мисля за обляната от светлина въздушност на стена срещу отворен прозорец. Затова ли хора като госпожа Суонсън все говореха за „пустинна светлина“? Тя умираше да дърдори за своето, както се изразяваше, „пребиваване“ в Ню Мексико — широк хоризонт, пусто небе, просветление на духа. И наистина, сякаш някаква игра на светлината бе преобразила картината, както картината, разкриваща се пред прозореца на мамината спалня — тъмни резервоари за юда по покривите наоколо — понякога изглеждаше позлатена и сякаш трептеше наелектризирана в светлината, процеждаща се през надвиснали късно следобед буреносни облаци, точно преди да плисне поройният летен дъжд.

— Тио? — баща ми похлопа енергично на вратата. — Гладен ли си?

Станах, надявайки се да не се опита да влезе, за да не разбере, че вратата е заключена. Новата ми стая беше гола като затворническа килия; но пък в гардероба имаше високи рафтове, доста над нивото на очите на баща ми, а бяха и много дълбоки.

— Ще ида да взема китайско за вкъщи. Искаш ли нещо?

Дали баща ми щеше да съобрази какво представлява картината, ако я видеше? Досега мислех, че няма, но сега, докато я гледах в тази светлина и виждах сиянието, което излъчваше, съзнавах, че всеки глупак би разбрал.

— Аха, сега идвам — подвикнах; гласът ми прозвуча фалшиво и пресипнало; пъхнах картината в една допълнителна калъфка за възглавница и я скрих под леглото, а после излязох забързано от стаята.

vii.

През седмиците, прекарани в Лас Вегас преди началото на учебната година, докато се мотаех на долния етаж със слушалки в ушите, но с изключен айпод, узнах немалко интересни факти. Като начало, предишната работа на баща ми не бе налагала чак толкова много делови пътувания до Чикаго и Финикс, както ни бе убеждавал той. Без ние с майка ми да знаем, той всъщност бе идвал със самолет до Вегас в продължение на месеци, и именно във Вегас, в някакъв бар в азиатски стил в хотел „Беладжо“, се запознал с Ксандра. Връзката им започнала известно време преди изчезването на баща ми — доколкото разбрах, били заедно малко повече от година; оказа се, че отпразнували „годишнината“ си малко преди смъртта на майка ми, с вечеря в „Делмонико“74 и концерт на Джон Бон Джоуви в комплекса „MGM Гранд“. (Бон Джоуви! Струваше ми се ужасно, че майка ми никога няма да узнае този забавен факт — едно от всички неща, които умирах от желание да споделя с нея — а те бяха хиляди, ако не и милиони.)

След като поживях няколко дни в къщата на Дезърт Енд Роуд, открих и още нещо: когато казваха, че татко „е спрял да пие“, Ксандра и баща ми всъщност искаха да кажат, че от скоч, предпочитаната от него напитка, той бе преминал на съчетание от бира „Корона Лайт“ и „Викодин“. (Бях забелязал с учудване, че двамата извънредно често си разменят знака на победата, оформяйки с два пръста V, в съвсем неуместен на пръв поглед контекст, и недоумението ми вероятно щеше да продължи още дълго, ако веднъж баща ми не беше поискал открито от Ксандра „Викодин“, защото мислеше, че не чувам).

За „Викодин“ знаех единствено, че благодарение на него една доста безразсъдна филмова звезда, която харесвах, постоянно се появяваше в жълтата преса: виждаше се как излиза със залитане от мерцедеса си, а на фона проблясваха светлините на полицейски коли. Няколко дни по-късно попаднах на найлонов плик с хапчета, на око около триста, поставен на бара в кухнята, до едно шишенце с лекарството, което баща ми вземаше против косопад, и куп неплатени сметки — Ксандра го сграбчи незабавно и го пъхна в чантата си.

— Какви са тези хапчета? — попитах.

— Ъъъ… витамини.

— А защо са насипани така, в пликче?

— Ами вземам ги от един културист там, където работя.

Странното беше — и това бе още едно от нещата, които ми се искаше да можех да обсъдя с майка си, че този нов, дрогиран татко беше значително по-приятен и предсказуем като съжител от онзи, когото помнех отпреди. Когато баща ми пиеше, той беше кълбо от нерви — непрекъснато се шегуваше неуместно, обземаха го пристъпи на агресивна енергия, до момента, когато алкохолът го поваляше — но когато спираше да пие, ставаше по-лошо. Вървеше на десет крачки пред мен и майка ми по тротоара, говореше си сам и потупваше джоба си, сякаш търсеше оръжие. Носеше у дома неща, които не му трябваха и не можеше да си позволи, като например обувки от крокодилска кожа на Маноло Бланик за майка ми (която ненавиждаше високите токове), които дори не й бяха по мярка. Или пък вдигаше голяма врява, настоявайки да отиде на някакво парти чак някъде си в Бруклин („Какво искаш да кажеш с това, че може би е по-добре да не отида? Искаш да живея като някакъв шибан отшелник, така ли?“), а после, след като бе замъкнал майка ми там, бе си тръгнал разярен само десет минути по-късно, след като бе обидил някого и му се бе присмял в лицето.

Хапчетата му осигуряваха друга, по-дружелюбна енергия: съчетание от оживление и отпуснатост, някаква отнесена, глуповата замисленост. Походката му вече не беше толкова нервна. По-често му се случваше да задреме, кимаше в знак на съгласие, губеше нишката на аргументите си в разговор, шляеше се наоколо бос, с полуотворен халат. С това, че ругаеше без ожесточение, бръснеше се рядко, и маниерът му да разговаря отпуснато с цигара, провиснала от едното ъгълче на устата, той почти създаваше впечатлението, че репетира за роля: някакъв самоуверен тип от петдесетте години или ленив, преситен гангстер, който няма кой знае какво да губи. И все пак, с цялата си нова въздържаност той все пак имаше онова налудничаво, едва ли не героично излъчване на хлапашка наглост, още по-трогателно, защото вече клонеше към своята есен, почти съсипан, занемарил себе си.

В къщата на Дезърт Енд Роуд имаше кабелна телевизия — онзи суперскъп пакет услуги, който майка ми никога не се съгласи да плати — и той спускаше щорите, за да изолира ослепителната слънчева светлина и седеше, пушейки, пред телевизора, с изцъклен поглед като пушач на опиум, гледаше спортния канал ESPN с изключен звук, без да подбира конкретен спорт, всичко, каквото вървеше в момента: крикет, хай алай75, бадминтон, крокет. Въздухът беше прекалено охладен, със застояла миризма на хладилник; докато стоеше така, неподвижен, в продължение на часове, а тънките струйки дим от цигарата му се виеха към тавана като тамян, той би могъл със същия успех да съзерцава прозренията на Буда, да размишлява като член на санга над дарма76, както и класирането на водещите състезатели, направено от професионалната голф-асоциация или нещо подобно.

Оставаше неясно дали баща ми работи нещо — и, ако работеше, каква беше неговата работа. Телефонът звънеше по всяко време на деня и нощта. Баща ми излизаше със слушалката в антрето, обръщаше ми гръб, подпираше се с ръка на стената и се взираше неотклонно в килима, докато говореше — нещо в стойката му ми напомняше на треньор в края на труден мач. Обикновено говореше тихо, но дори когато не го правеше, ми беше трудно да разбирам репликите, с които участваше в разговора: „коефициент“, „силен фаворит“, „от първия надолу“, „срещу очакванията“. Отсъстваше дълго време, без да обяснява по каква работа, а много нощи двамата с Ксандра изобщо не се прибираха. „Дават ни много гратиси в «MGM Гранд»“, поясняваше той, докато търкаше очи и се отпускаше на възглавниците на дивана с въздишка на изтощение — и аз отново имах чувството, че играе роля, мрачен плейбой, ветеран от осемдесетте години, който лесно става жертва на отегчението. „Надявам се, че нямаш нищо против. Просто, когато тя е втора смяна, за нас е по-лесно да дремнем в някой хотел на «Стрип».“

viii.

— Какви са тези хартии навсякъде? — попитах веднъж Ксандра, когато тя беше в кухнята и си правеше диетична напитка, беше на нисковъглехидратна диета. Озадачаваха ме картоните с отпечатани на тях таблици, които намирах из цялата къща: в таблиците бяха нанесени с молив числа в монотонни редици. Напомняха смътно на някакъв научен документ, с тайнствения вид на ДНК-поредици или може би на шпионски известия в бинарен код.

Тя изключи блендера и отметна кичур коса от очите си.

— Моля?

— Тези таблици или каквото там са.

— Бакаррра! — отвърна Ксандра — произнесе думата с френско „р“ и размаха шеговито пръсти.

— О! — отвърнах след миг смутено мълчание, макар че никога дотогава не бях чувал думата.

Ксандра натопи пръст в напитката и го облиза.

— Разбираш ли, ходим често в салона за бакара в „MGM“ — каза тя. — Баща ти обича да си води статистика на игрите, които е играл.

— Може ли някой път да дойда и аз?

— Не. Е, да… предполагам, че би могъл — каза тя с такъв тон, като че ли бях помолил да отида с тях на почивка в някоя политически нестабилна ислямска държава. — Само че, нали знаеш, в казината не са много склонни да приемат деца. Всъщност не е позволено да влезеш вътре и да ни гледаш как играем.

„Какво от това“, казах си. Да стоя и да зяпам как татко и Ксандра играят хазартни игри — това така или иначе не беше моята представа за забавление. На глас казах:

— Но аз съм чувал, че там има тигри, пиратски кораби и такива неща.

— А, да, предполагам — тя се пресягаше, за да свали една чаша от лавицата, оголвайки правоъгълника с изписани със синьо мастило китайски йероглифи между тениската и ниската талия на джинсите. — Опитаха се преди няколко години да включат и това в цената за входа, като семеен билет, но номерът им не мина.

ix.

При други обстоятелства можеше и да харесам Ксандра — което, предполагам, е все едно да кажа, че бих харесал момчето, което ме наби, ако не ме беше набило. Благодарение на нея за първи път ми дойде на ум, че жените над четиридесет — жени, чиято външност поначало не е толкова впечатляваща — могат да бъдат секси. Въпреки че в лице не беше красива (куршуменосиви очи, малък, но груб нос, ситни зъби), тя беше запазила фигурата си, тренираше, а краката и ръцете й бяха така загорели и лъскави, че сякаш бяха лакирани, като че ли се мажеше постоянно с кремове и масла. Пристъпвайки нестабилно на обувките си с високи токове, тя вървеше бързо, постоянно подръпвайки прекалено късата си пола, малко приведена напред — и в тази походка имаше нещо странно привлекателно. В някои отношения тя ме отвращаваше — неувереният й глас, плътният й, лъскав гланц за устни от тубичка, на която пишеше „Устни като стъкло“; многото дупки, пробити в ушите й и пролуката между предните й зъби, която често опипваше с език — но у нея имаше и нещо едновременно кораво и пламенно, възбуждащо: когато свалеше обувките си и ходеше боса, излъчваше животинска сила като мъркаща, пристъпваща дебнешком голяма котка.

Кока-кола с ванилия, балсам за устни с ванилия, диетични напитки с ванилия, коктейл с водка „Столичная“ и ванилия. Когато се прибереше от работа, се обличаше като превзета, безделничеща съпруга на богат мъж — къси бели поли, много златни бижута. Когато се печеше на слънце край басейна, носеше бели, плетени на една кука бикини; гърбът й беше широк, но слаб, със силно очертани ребра, като на мъж, свалил ризата си.

— Ау, гаф с тоалета — отбелязваше тя, когато сядаше на шезлонга, забравила да завърже сутиена си, и аз виждах, че гърдите й са също така загорели, както останалата част от тялото й.

Обичаше да гледа риалити програми: „Сървайвър“, „Американ айдъл“. Обичаше да пазарува от „Интермикс“ и „Джуси Кутюр“. Обичаше да се обажда на приятелката си Кортни и да „си излива душата“, а голяма част от нейното „изливане на душата“ за съжаление бе свързана с мен.

— Можеш ли да си представиш? — чух я да казва един ден по телефона, когато баща ми не си беше вкъщи. — Не сме се уговаряли така. Хлапе?! Алоооо!

— Да, адска досада е, няма спор — продължи Ксандра, вдишвайки дълбоко дима от своята „Марлборо Лайт“ — спря пред стъклената врата, която водеше към басейна, и впери поглед към ноктите на краката си, току-що лакирани в пъпешовозелено. — Не — продължи тя след кратка пауза. — Не знам за колко време. Искам да кажа, как смята, че ще реагирам? Не съм някаква шантава майчица от предградията, която кара децата на тренировки.

Оплакванията й като че ли бяха по-скоро рутинни, не особено разгорещени и остри. И все пак беше трудно да разбера как да я накарам да ме харесва. Дотогава си бях мислил, че жените на възраст да бъдат майки обичат да бъдеш около тях и да разговаряш с тях, но с Ксандра скоро ми стана ясно, че е за предпочитане да не се закачаш и да разпитваш как е минал деня й, когато се прибереше в лошо настроение. Понякога, когато у дома бяхме само двамата, тя изключваше спортния канал, и тогава седяхме спокойно заедно, ядяхме плодова салата и гледахме филми по „Лайфтайм“. Но когато се дразнеше от мен, тя имаше обичая да отговаря студено с „Очевидно“ на всичките ми въпроси, което ме караше да се чувствам като глупак.

— Ъъъ, не мога да намеря отварачката за консерви.

— Очевидно.

— Довечера ще има лунно затъмнение.

— Очевидно.

— Виж, от контакта хвърчат искри.

— Очевидно.

Ксандра работеше вечер. Обикновено потегляше наперено към три и половина следобед, облечена в работната си униформа, която подчертаваше извивките на тялото й: черно сако, черен тесен панталон от някаква еластична материя, блузата — разкопчана до гръдната кост, разкривайки осеяна с лунички кожа. На табелката, закачена на сакото й, пишеше КСАНДРА с главни букви, а отдолу: Флорида. В Ню Йорк, онзи път, когато излязохме да вечеряме заедно, тя ми беше казала, че се опитвала да пробие в бизнеса с недвижими имоти, но скоро ми стана ясно, че всъщност беше управителка на бар, наречен „Никълс“77 в едно казино на „Стрип“. Понякога се прибираше с пластмасови чинии със закуски от бара, увити в целофан, разни кюфтенца и хапки пиле „терияки“, които двамата с баща ми отнасяха пред телевизора и ядяха, изключили звука.

Съжителството с тях бе все едно да живея със съквартиранти, с които не се разбираме особено. Когато си бяха у дома, оставах в стаята си, затворил вратата. А когато ги нямаше — тоест през по-голямата част от времето — обикалях по-далечните части на къщата, опитвайки се да привикна към огромните й размери. Много от стаите не бяха мебелирани, в други пък имаше съвсем малко мебели, и откритите пространства, ярката светлина, нахлуваща през прозорците без пердета — само изложени на слънцето килими и паралелни равнини — ме караха да се чувствам донякъде като кораб без котва.

От друга страна за мен беше облекчение да не съм постоянен прицел на внимание, постоянно на сцената, както беше при семейство Барбър. Ярката, безкрайна, безразлична синева на небето сякаш обещаваше някакъв смехотворен, несъществуващ триумф. Никой нямаше да се развълнува, дори ако решах изобщо да не си сменям дрехите, никой не се тревожеше, че не посещавам психотерапевт. Бях напълно свободен да правя щуротии, да оставам в леглото до обяд, да гледам пет филма с Робърт Мичъм един след друг, стига да пожелаех.

Татко и Ксандра заключваха вратата на спалнята си — което беше много неприятно, защото именно там Ксандра държеше лаптопа си, недостъпен за мен освен в случаите, когато тя си беше у дома и го сваляше в дневната, за да мога да го ползвам. Докато се ровех тук и там в тяхно отсъствие, откривах брошури на агенции за търговия с недвижими имоти, нови, неразопаковани чаши за вино, куп стари списания с телевизионни програми и кашон, пълен с опърпани книги с меки корици: „Вашият лунен знак“, „Диета Саут Бийч“, „Какво ни издава на покер — справочникът на Каро“, „Любовници и комарджии“ на Джаки Колинс.

Къщите наоколо бяха пусти — нямахме съседи. През пет-шест къщи, на отсрещната страна на улицата, паркираше един стар „Понтиак“. Той принадлежеше на една жена с уморено изражение, големи гърди и проскубана коса, която виждах понякога късно следобед да говори по мобилния си телефон, застанала боса пред къщата и стиснала пакет цигари. За себе си я бях нарекъл „Плайа“, защото първия път, когато я видях, носеше тениска, на която пишеше „Не мразете «Плайа», мразете играта“. Освен нея, така наречената Плайа, единственият жив човек, когото бях виждал на нашата улица, беше един мъж с голямо шкембе и черна тениска без ръкави, който изкарваше кофа за боклук навън, на тротоара (макар че аз бих му обяснил: тук никой не откарваше боклука. Когато трябваше да бъде изнесен боклукът от къщата, Ксандра ме изпращаше да се промъкна с чувала и да го изхвърля на сметището в една изоставена, наполовина построена къща малко по-надолу по улицата). Нощем — като изключим нашата къща и къщата на Плайа — на улицата цареше пълна тъмнина. За подобна изолация бях чел в трети клас в книга за децата на първите заселници в Небраска — само че аз тук нямах братя, нямаше дружелюбни домашни животни, нито пък мама и татко.

Най-тежко от всичко бе това, че се намирахме посред нищото — нямаше кина, нямаше библиотеки, нямаше дори квартален магазин.

— Няма ли тук автобус или нещо такова? — попитах Ксандра една вечер, докато тя разопаковаше в кухнята пластмасовите чинии с пилешки крилца „Атомик“ и сос рокфор, които бе донесла.

— Автобус? — повтори Ксандра, облизвайки малко сос „барбекю“ от пръста си.

— Нямате ли тук обществен транспорт?

— Не.

— А как се придвижват хората?

Ксандра наклони глава на една страна.

— Карат кола — отвърна тя с такъв тон, сякаш бях бавноразвиващ се, който никога не е чувал за коли.

Имаше един плюс: басейнът. Първия ден само за час успях да изгоря така, че станах червен като тухла и прекарах една мъчителна, безсънна нощ върху драскащите нови чаршафи. След това започнах да излизам едва когато слънцето клонеше към залез. На това място залезите бяха ярки и мелодраматични — огромни петна в оранжево, алено или цинобър, напомнящи за Лорънс Арабски в пустинята, а после черната нощ се спускаше рязко като захлопване на врата. Кучето на Ксандра, Попър — което живееше през повечето време в една колибка от кафява пластмаса, поставена в сянката на оградата — търчеше напред-назад покрай басейна и джафкаше, докато аз се отпусках по гръб, опитвайки се да открия познатите ми съзвездия сред замайващото количество звезди, осеяли като бели пръсти небето: Лира, Касиопея, царицата, извитият като камшик Скорпион с двете жила на опашката, всички познати от детството звездни силуети, които ме приспиваха с дружелюбно примигване, очертани от светещите в тъмното звезди от планетариума на тавана в спалнята ми в Ню Йорк. Сега, преобразени — в студеното си величие, като божества, отхвърлили маските — те сякаш бяха излетели нагоре през покрива, за да заемат истинското си място в своя небесен дом.

х.

Тръгнах на училище през втората седмица на август. Погледнат отдалече, ограденият комплекс от ниски, дълги, пясъчножълти сгради, свързани помежду си с покрити коридори, ми напомняше на затвор с по-свободен режим. Но щом влязох през вратата, пъстроцветните плакати и кънтящото фоайе ме накараха да изпитам чувството, че потъвам обратно в познат стар училищен сън: гъмжащите от ученици стълби, жуженето на осветлението, кабинетът по биология с игуаната в терариум с размери на пиано; редиците шкафчета по коридорите, познати като декор на популярен телевизионен сериал — и макар приликата с предишното ми училище да бе само повърхностна, на някаква честота успях да го възприема като нещо истинско и успокояващо.

В другата група, която учеше английски за напреднали, четяха „Големите надежди“. В моята четяха „Уолдън“; и аз се скрих в прохладното мълчание на тази книга, убежище от тенекиените отблясъци на ослепителното пустинно слънце. По време на сутрешното междучасие (когато ни подбраха като стадо и ни накараха да излезем навън, в двор с телена ограда, близо до автоматите за безалкохолни напитки), застанах с моето евтино издание с меки корици в най-сенчестия ъгъл, който можах да открия, и се заех да търся и подчертавам с червен молив немалкото изречения, които ми действаха много ободряващо: „Животът на повечето хора е белязан с безмълвно отчаяние“; „Едно стереотипно, неосъзнато отчаяние се крие дори в онова, което наричаме игри и забавления на човечеството“. Какво ли би казал Торо за Лас Вегас; за светлините и врявата на този град, за боклука и илюзиите, за гигантските сгради и пустотата зад фасадите?

В новото ми училище цареше обезпокоителна атмосфера на преходност. Тук имаше много хлапета на военни, много чужденци — много от тях деца на високопоставени служители, пристигнали в Лас Вегас, за да поемат управителни функции или да ръководят строителни работи. Някои от тях бяха живели за десет години в десет различни щата, а немалко бяха живели и в чужбина: в Сидни, Каракас, Пекин, Дубай, Тайпе. Имаше също така и доста много плахи, почти невидими момчета и момичета, чиито родители бяха избягали от тежкия фермерски живот, за да го заменят с работа като помощник-сервитьори и камериерки в хотелите. В тази новосъздадена екосистема парите и дори красивата външност като че ли не бяха фактори, определящи популярността; постепенно осъзнах, че най-важно беше кой е живял най-дълго във Вегас, и именно затова зашеметяващи мексикански красавици и наследници на строителни концерни седяха сами на обяд, докато безличните, посредствени деца на местни брокери на недвижими имоти и търговци на автомобили бяха избирани за мажоретки и президенти на класовете, сформирайки неоспоримия елит на училището.

Дните бяха красиви и безоблачни; и когато наближи септември, ненавистната ми ослепителна светлина отстъпи място на едно лъчезарно сияние, което сякаш посипваше всичко със златен прашец. Понякога обядвах на „испанската маса“, за да упражнявам своя испански; понякога — на „немската маса“, макар че не говорех немски, защото няколко от немците — деца на служители в „Дойче Банк“ и ръководни кадри от „Луфтханза“ — бяха израснали в Ню Йорк. Що се отнася до предметите, единствените часове, които очаквах с радост, бяха тези по английска литература — и все пак ме смущаваше фактът, че много мои съученици не харесваха Торо, дори се обединяваха в неприязънта си към него, като че ли той (който твърдял, че никога не е научил нищо стойностно от стар човек) беше техен враг, а не приятел. Презрението, с което той се отнася към търговията — което ме въодушевяваше — дразнеше немалко от по-словоохотливите ученици в групата на напредналите.

— Да бе, да — крещеше едно противно момче, чиято коса беше намазана с гел и сресана така, че да стърчи на кичури като на герой от японския анимационен филм „Драгон Бол Зед“ — страхотен ще стане светът, ако всеки си вдигне чуковете и тръгне да блее из горите…

— Аз, аз, аз… — изхленчи иронично нечий глас от задните редове.

— Това е антисоциално — намеси се едно устато момиче, надвиквайки избухналия след последната реплика смях — извъртайки се на стола си така, че да се обърне към учителката (една отпусната жена с дълги крайници, госпожа Спиър, която винаги носеше кафяви сандали и дрехи в земни тонове, и създаваше впечатлението, че страда от тежка депресия). — Торо само си седи на задника и ни обяснява колко му е добре…

— … защото — намеси се момчето от „Драгон Бол Зед“, повишавайки доволно глас, — представяте ли си какво ще стане, ако всеки зареже всичко така, както ни съветва той? Що за общество бихме имали, ако то се състои само от хора като него? Не бихме имали болници и такива неща. Нямаше да имаме пътища.

— Задник — измърмори за моя радост някой под нос — но достатъчно високо, за да чуят всички около него.

Обърнах се, за да видя кой се беше обадил: беше едно момче с вид на човек, страдащ от изтощение, което седеше от другата страна на пътеката и барабанеше с пръсти по чина си. Когато забеляза, че го гледам, той повдигна учудващо изразително едната си вежда, сякаш искаше да каже: „Нали не е за вярване, че тези шибани идиоти могат да говорят така?“

— Искаше ли някой отзад да каже нещо по този въпрос? — попита госпожа Спиър.

— Като че ли на Торо изобщо му е пукало ще има ли пътища — каза изтощеното на вид момче. Акцентът му ме изненада — чуждестранен, но не можех да определя какъв точно.

— Торо е първият защитник на околната среда — каза госпожа Спиър.

— Той е бил и първият вегетарианец — обади се някакво момиче от задните редове.

— Отива му — намеси се още някой. — Мистър „Здравословна диета“.

— Вие съвсем не разбирате какво искам да кажа — обади се възбудено момчето от „Драгон Бол Зед“. — Някой трябва да строи пътища, не може да седиш по цял ден в гората и да гледаш мравките и комарите. На това му казват „цивилизация“.

Съседът ми се разсмя рязко, презрително — смехът му прозвуча като излайване. Беше слаб и бледен, не много спретнат, лишената от блясък черна коса падаше в очите му, имаше нездравия, болезнен тен на човек, избягал от затвора, кожата на ръцете му беше загрубяла, а ноктите изгризани до живеца — нямаше нищо общо със загорелите скейтъри с лъскави коси от училището ми в Горен Уест Сайд или с побойниците, чиито бащи бяха шефове на фирми или прочути лекари с кабинети на Парк Авеню, беше по-скоро момче, което би могло да седи на тротоара с бездомно куче, вързано с въже.

— Е, за да се заемем с някои от тези въпроси, бих искала всички да отворите на петнайсета страница — каза госпожа Спиър. — Там, където Торо говори за експериментален начин на живот.

— Какъв експеримент е това? — обади се „Драгон Бол Зед“. — Защо да приемаме, че неговият начин на живот в гората е различен от този на който и да било пещерен човек?

Тъмнокосото момче се смръщи и се сви още повече на мястото си. Напомняше ми на онези деца с вид на бездомници, които стояха на Сейнт Маркс Плейс, предаваха си цигари от ръка на ръка, сравняваха белезите си и просеха дребни — същите прокъсани дрехи и слаби ръце без никакъв загар; същите черни кожени гривни, оплетени около китките. Тяхното многопластово, сложно послание съдържаше знаци, които не можех да разчета, но общият смисъл беше повече от ясен: „ние сме различно племе, забрави, прекалено съм як, не се и опитвай да ме заговориш.“ Такова беше погрешното ми впечатление от единствения човек, с когото се сприятелих, докато бях във Вегас, и — както се оказа впоследствие — един от най-близките ми приятели изобщо.

Той се казваше Борис. Същия ден по някакъв начин се озовахме един до друг в тълпата, чакаща училищния автобус.

— Ха! Хари Потър! — отбеляза той, след като ме огледа.

— Майната ти — казах равнодушно. Не за първи път във Вегас чувах това сравнение с Хари Потър. Благодарение на нюйоркските ми дрехи — спортни панталони в защитен цвят, белите тениски с якички, очилата с рогова рамка, от които за съжаление се нуждаех, за да виждам — изглеждах като чешит в училище, където повечето ученици носеха потници и джапанки.

— Къде ти е метлата?

— Забравих я в Хогуортс — отвърнах. — Ами ти? Къде ти е сноубордът?

— Моля? — попита той, привеждайки се към мен, свил длан зад ухото си като някой глух старец. Беше с половин глава по-висок от мен; освен високите войнишки обувки и странните униформени панталони, издути на коленете, той носеше раздърпана тениска с логото на фирма-производителка на сноубордове — Never Summer78 бе изписано с готически шрифт; с големи, бели букви.

— Тениската ти — посочих отсечено с глава. — В пустинята няма много възможности да караш сноуборд.

— Неее — отвърна Борис, отмятайки сплъстената тъмна коса от очите си. — Не мога да карам сноуборд. Може пък да мразя слънцето.

В крайна сметка се качихме заедно на автобуса, на седалките най-близо до вратата — очевидно непопулярно място, ако се съдеше по това как останалите се блъскаха и промушваха назад, но аз не бях израснал, ползвайки училищен автобус, а същото важеше и за него, защото очевидно и той приемаше за естествено да седне на първото празно място, което види. Оказа се, че и той живееше в „Каньона на сенките“ — но по-далеч, в самия край, който все още отвоюваха от пустинята, където много от къщите бяха недовършени и по улиците имаше пясък.

— Откога си тук? — попитах аз. Всички в новото ми училище задаваха този въпрос, като че ли бяхме затворници, излежаващи присъди.

— Не знам. Може би два месеца — макар че говореше съвсем свободно английски, със силен австралийски акцент, имаше и едно тежко, едва доловимо сливане на думите, като подводно течение, подсказващо още нещо: тук лъхаше на граф Дракула, или може би на агент на КГБ. — А ти откъде си?

— Ню Йорк — отвърнах — и изпитах задоволство от мълчаливия му, заинтригуван поглед, от преценяващо присвитите вежди, изражение, което означаваше „много яко“. — Ами ти?

Той направи гримаса.

— Ами… да видим — поде после, отпускайки се назад на седалката, и започна да изрежда страните, броейки на пръсти. — Живял съм в Русия, в Шотландия, където може и да е било яко, но аз не помня, в Австралия, Полша, Нова Зеландия, в Тексас за два месеца, Аляска, Нова Гвинея, Канада, Саудитска Арабия, Швеция, Украйна…

— Боже мили!

Той сви рамене.

— Но най-много в Австралия, Русия и Украйна. На тези три места.

— Говориш ли руски?

Той направи жест, който означаваше „горе-долу“.

— Говоря и украински, и полски. Но съм забравил много неща. Онзи ден се опитах да си спомня каква е думата за „морско конче“ и не успях.

— Кажи нещо.

Той изпълни молбата ми — думите прозвучаха съскащо и гърлено.

— Какво означава?

Той се изкикоти.

— Означава „да те… в гъза“.

— Сериозно? На руски?

Засмя се, оголвайки сивкави, много не-американски зъби.

— На украински.

— Мислех, че в Украйна говорят руски.

— Е, да. Зависи в коя част на Украйна. Двата езика не се различават чак толкова. Е — той цъкна с език и вдигна очи нагоре, — не изключително много. Някои имена на числа са различни, дните на седмицата, някои думи. Името ми се произнася малко по-различно на украински, но в Северна Америка е по-удобно да ползвам руския вариант и да си бъда „Борис“. На Запад всички знаят за Борис Елцин — той наклони глава на една страна, — Борис Бекер…

— Борис Баденов?

— Какво? — попита той рязко, извръщайки се, сякаш го бях обидил.

— Шоуто на Булуинкъл, сещаш ли се? „Борис и Наташа“79?

— О, да. Княз Борис! От „Война и мир“, аз нося неговото име. Но неговата фамилия е Друбецкой, не това, което ти каза.

— Та кой е първият ти език? Украински?

Той сви рамене.

— Може би полски — облегна се обратно на седалката и отметна настрани тъмната си коса, тръскайки глава. Очите му бяха много черни, гледаха едновременно сурово и весело. — Майка ми беше полякиня, от Жешов, близо до границата с Украйна. Руски, украински — Украйна, както знаеш, влизаше в състава на СССР, така че говоря и двата езика. Може би не толкова много руски — той е по-подходящ за ругатни и псувни. Със славянските езици е така — руски, украински, полски, дори чешки — знаеш ли един, се ориентираш в останалите. Но за мен сега английският е най-лесен. Навремето беше обратното.

— Какво мислиш за Америка?

— Всички тук се усмихват толкова широко! Е, поне повечето хора. Може би ти не си точно такъв. Мисля, че това изглежда глупаво.

Той беше единствено дете, също като мен. Баща му (роден в Сибир, в Новоаганск, украинец по произход) се занимаваше с минно дело и геологически проучвания.

— Работата му е много важна, обикаля света.

Майката на Борис — втора съпруга на баща му — беше мъртва.

— Моята също — казах аз.

Борис сви рамене.

— Моята почина много отдавна — каза той. — Беше алкохоличка. Една вечер се напи, падна през прозореца и загина.

— Уау — казах, малко стъписан от пренебрежителния му тон.

— Да, гадна работа — отбеляза той небрежно, загледан през прозореца.

— И от каква националност си в такъв случай? — попитах след кратко мълчание.

— Моля…?

— Ами ако майка ти е полякиня, а баща ти украинец и си роден в Австралия, това означава, че си…

— Индонезиец — отвърна той с мрачна усмивка. Имаше тъмни, изразителни, дяволски вежди, които се движеха много, когато говореше.

— Как така?

— Ами на паспорта ми пише „Украйна“. А имам и полско гражданство. Но мястото, на което искам да се върна, е Индонезия — каза Борис, отмятайки косата от очите си. — По-точно в ПНГ.

— Къде?

— Папуа Нова Гвинея. Любимото ми място от всички, на които съм живял.

— Нова Гвинея? Доколкото си спомням, там има ловци на глави.

— Вече не. Или поне не толкова много. Тази гривна е оттам — каза той, сочейки една от многото черни кожени ленти на китката си. — Направи ми я моят приятел Бами. Той ни беше готвач.

— Как е там?

— Не беше зле — той хвърли към мен обичайния си мрачно-развеселен поглед. — Имах папагал. А също и домашна гъска. И се учех да карам сърф. Но шест месеца по-късно баща ми ме замъкна в някакъв зачукан град в Аляска. Полуостров Суърд, непосредствено под полярния кръг, разбираш ли? А после, в средата на май отлетяхме за Феърбанкс на витлов самолет, и след това дойдохме тук.

— Уау — казах аз.

— Там горе е адска скука — каза Борис. — Купища мъртва риба и бавен интернет. Трябваше да избягам — иска ми се да бях избягал — допълни той с горчивина.

— И какво щеше да направиш?

— Щях да си остана в Нова Гвинея. Да живея на плажа. Така или иначе, слава Богу, не бяхме там цяла зима. Преди няколко години бяхме горе на север в Канада, в Албърта, сещаш ли се, град с една улица, до река Пус Купе? От октомври до март е тъмно през цялото време, и единствените шибани занимания са да четеш и да слушаш радио Си Би Си. Трябваше да шофираме петдесет километра до място, където можеше да си изперем прането. И все пак — той се разсмя — беше много по-добре, отколкото в Украйна. В сравнение с Украйна си беше Маями Бийч.

— Та какво, казваш, прави баща ти?

— Предимно пие — отвърна кисело Борис.

— Значи трябва да ги запознаем с моя.

Отново това внезапно, рязко изсмиване — сякаш плюеше.

— Да, би било великолепно. А по курви ходи ли?

— Не бих се учудил — отвърнах след кратка, стъписана пауза. Макар че малко неща, които правеше баща ми, биха могли да ме учудят, досега не си го бях представял като посетител на заведенията с надписи „Момичета на живо“ и „Клуб за джентълмени“, покрай които минавахме понякога на магистралата.

Автобусът постепенно се опразваше; бяхме само на няколко преки от нашата къща.

— Хей, това е моята спирка — казах аз.

— Искаш ли да дойдеш у нас, да гледаме заедно телевизия? — попита Борис.

— Ами…

— О, хайде де. Вкъщи няма никой. Освен това имам „SOS Айсберг“80 на дивиди.

xi.

Всъщност училищният автобус не отиваше до самия край на „Каньона на сенките“, където живееше Борис. От последната му спирка до дома му трябваше да вървим двайсет минути пеш, в убийствената горещина, по улици, покрити с навят пясък. Макар че на нашата улица имаше много табели „Продава се“ и „Продажба през съдия-изпълнител“ (а нощем звукът на радиото от някоя преминаваща кола се носеше на цели мили) — все пак дотогава не бях имал представа колко зловещ става „Каньонът на сенките“ в най-далечния си край: все едно че виждах градче от кукленски къщи в края на пустинята, изчезващо постепенно под заплашително надвиснали небеса. Повечето къщи изглеждаха така, като че ли никога не са били обитавани. Други — недостроените — имаха прозорци с недовършени рамки, без стъкла; обгърнати от скелета и посивели от навяван пясък, с купчини цимент и жълтеещи строителни материали отпред. Слепите фасади със заковани с дъски прозорци имаха неравен, очукан вид — като лица с рани и превръзки по тях. Докато вървяхме, царящата пустота ставаше все по-обезпокоителна, като че ли се скитахме по някаква планета, обезлюдена от радиация или епидемия.

— Прекалено надалеч са построили тази гадост — каза Борис. — И сега пустинята си взема обратно земята. Вземат си я и банките — той се изсмя. — Торо да ходи да се шиба, а?

— Целият този град сякаш е построен с девиза „Торо да ходи да се шиба“.

— Аз ще ти кажа кой може да ходи да се шиба — хората, които са си купили тези къщи. До повечето от тях дори не може да се докара вода. Банките ги прибират обратно, защото хората не могат да си плащат ипотеките — затова баща ми нае тази къща за такива смешни пари.

— Аха — казах, след като помълчах стреснато. Не се бях замислял как баща ми може да си позволи толкова голяма къща като нашата.

— Баща ми строи мини — каза неочаквано Борис.

— Моля?

Той прибра с ръка потните, тъмни кичури, паднали по лицето му.

— Хората ни мразят, където и да отидем. Защото им обещават, че мината няма да навреди на околната среда, а после се оказва, че мината вреди на околната среда. Но тук — той сви рамене с небрежен фатализъм, съвсем по руски — Боже мили, та кой го е грижа за тази проклета пясъчна яма?

— Аха — казах, заслушан удивено как гласовете ни отекваха по пустата улица, — тук наистина е пусто, нали?

— Да. Същинско гробище. Наблизо живее само още едно семейство — ето там, с големия камион пред къщата, нали виждаш? Нелегални имигранти, така ми се струва.

— А вие с баща ти сте законно пребиваващи, нали?

В училище това беше проблем — някои от учениците не бяха законно пребиваващи; по стените имаше плакати, засягащи този въпрос.

Той издаде някакъв звук, който трябваше да означава „пфу, ама че смешка“.

— Разбира се. Собствениците на мината са се погрижили за това — или някой друг. Но онези хора там долу са двайсет-трийсет, всички живеят в една къща. Кой знае, може да търгуват с наркотици.

— Така ли мислиш?

— Нещо странно става там — каза мрачно Борис. — Само това знам.

Къщата на Борис — от двете страни имаше празни парцели, преливащи от боклук — приличаше много на къщата на татко и Ксандра: подовете — покрити с мокет, чисто нови домакински уреди, същото разположение на помещенията, малко мебели. Но вътре беше прекалено топло, за да бъде приятно; в басейна нямаше вода, а само няколко инча пясък на дъното, нямаше и най-далечна имитация на градина, нямаше дори кактуси. Всички повърхности — домакинските уреди, плотовете, кухненският под — бяха покрити с тънък слой ситен пясък.

— Нещо за пиене? — попита Борис, отваряйки хладилника, в който проблясваха редици бутилки с немска бира.

— О, да, благодаря.

— В Нова Гвинея — каза Борис, бършейки чело с опакото на ръката си, — когато живеех там, нали разбираш, имаше много голямо наводнение. Изпълзяха змии… много опасни, страшна работа… в двора плуваха неизбухнали мини от Втората световна война… много гъски измряха. Така или иначе — продължи той, отваряйки една бира, — водата стана опасна за пиене. Заразена с тиф. Разполагахме само с бира — нямаше „Пепси“ или „Люкозад“, всичко беше свършило, нямаше йод на таблетки, и цели три седмици, аз, баща ми и дори мюсюлманите нямахме нищо за пиене освен бира. На обяд, на закуска, по всяко време.

— Не звучи толкова лошо.

Той направи гримаса.

— През цялото време ме болеше глава. Местната бира в Нова Гвинея е много неприятна на вкус. Тази тук е хубава! Във фризера има и водка.

Понечих да кажа „добре“, за да го впечатля, но си спомних за горещината и пътя, който трябваше да извървя до вкъщи, затова отвърнах:

— Не, благодаря.

Той чукна бутилката си в моята.

— Съгласен. Прекалено горещо е денем за пиене. Баща ми пие толкова много водка, че нервните окончания в краката му са изгубили чувствителност.

— Сериозно?

— На това му казват — той сгърчи лице от усилие да произнесе правилно думите — „периферна невропатия“ (произнесе го „перѝферна невропа̀тия“). — В Канада, в болницата, го учеха да ходи. Станеше ли, падаше — и си разкървавяваше носа — голям смях.

— Звучи забавно — казах, спомняйки си случая, когато видях собствения си баща да пълзи на четири крака, за да си вземе лед от хладилника.

— Много. Твоят какво пие? Баща ти имам предвид?

— Скоч. Когато пие. Предполага се, че сега е престанал.

— Ха! — каза Борис с тон, който подсказваше, че е чувал подобни твърдения. — Баща ми трябва да смени пиенето — хубавото шотландско уиски тук е евтино. Виж какво, искаш ли да видиш стаята ми?

Очаквах нещо от рода на собствената си стая, затова се изненадах, когато той отвори вратата и ние се озовахме в нещо като парцалива палатка, вмирисана на застоял цигарен дим; навсякъде имаше купчини книги, празни бирени бутилки, пепелници, купища употребявани хавлиени кърпи и непрани дрехи, разпилени по пода. Стените от разноцветни тъкани се издуваха — жълти, зелени, тъмносини, лилави, а над покрития с батикова тъкан матрак висеше червено знаме със сърп и чук. Като че ли някой руски космонавт бе паднал с кораба си в джунглата и си бе приспособил подслон от националното знаме и саронги, взети от местното население.

— Сам ли го направи? — попитах.

— Сгъвам всичко и го слагам в куфар — отвърна Борис, тръшвайки се на сияещия в ярки цветове матрак. — Мога да го издигна наново за десетина минути. Искаш ли да гледаш „SOS Айсберг“?

— Разбира се.

— Страхотен филм. Гледал съм го шест пъти. Особено онзи момент, когато тя се качва на самолета си, за да спаси онези, останалите на леда.

Но този следобед, кой знае защо, така и не гледахме „SOS Айсберг“, може би защото не можахме да прекъснем разговора си, за да слезем долу и да пуснем телевизора. Борис бе водил по-интересен живот от всички други мои връстници, които познавах. Оказваше се, че е учил доста несистемно, при това в много мизерни училища; в отдалечените места, където работел баща му, често нямало училище, което да посещава.

— Има записани уроци, нали знаеш — казваше той, отпивайки от бирата си, без да откъсва поглед от мен. — Има тестове, на които може да се явяваш. Само че трябва да си на място, където има интернет, а понякога в отдалечените части на Канада и Украйна няма такова нещо.

— И какво правиш тогава?

Той сви рамене.

— Чета много, какво друго.

Обясни, че един учител в Тексас извадил за него учебна програма от интернет.

— В Алис Спрингс трябва да е имало училище.

Борис се засмя.

— Имаше, разбира се — каза той и издуха един потен кичур от лицето си. — Но след като майка ми умря, живяхме известно време в Северните територии — Арнем Ланд, в един град на име Кармиуолог. Е, поне се предполага, че е град. Около него на цели мили няма нищо — фургони, в които живеят миньорите, бензиностанция с бар, бира, уиски и сандвичи. Така или иначе, бара го въртеше жената на Мик, Джуди се казваше. По цели дни — той отпи от бирата си и по брадичката му потече струйка от нея, — по цели дни не правех нищо друго, освен да гледам с Джуди сапунки, а вечер заставах с нея зад бара, докато баща ми се напиваше с хората си от мината. По време на мусоните нямаше дори телевизия. Джуди си държеше записите в хладилника, за да не се повредят.

— Как да се повредят?

— От влагата навсякъде тръгваше плесен. По обувките, по книгите — той сви рамене. — По онова време не говорех толкова много, защото не знаех кой знае колко английски. Бях много притеснителен, седях сам, постоянно гледах да се усамотя някъде. Но Джуди все пак разговаряше с мен, беше мила, въпреки че почти не разбирах онова, което ми говореше. Всяка сутрин отивах при нея, и тя ми правеше все една и съща, но вкусна закуска — яйца с бекон. Дъжд, дъжд, дъжд. Четях, бършех чиниите, помагах й да чисти бара. Следвах я навсякъде, както патетата следват майка си. Това е чаша, това е метла, това е столче за бар, това е молив. Такова беше моето училище. Гледах телевизия — или записи на „Дюран Дюран“ и Бой Джордж — всичко на английски. Любимият й сериал беше „Дъщерите на Маклауд“. Гледахме го винаги заедно, а когато не разбирах нещо, тя ми обясняваше. Разговаряхме за сестрите, плакахме, когато Клеър загина в катастрофа, а тя казваше, че ако има къща като онази в ранчото „Дроувърс“, ще ме заведе да живеем там, и че ще бъдем щастливи заедно, и че ще наемем да ни работят жени като сестрите Маклауд. Тя беше много млада и хубава. Руса, къдрокоса, слагаше си сини сенки за очи. Мъжът й я наричаше „уличница“ и „конски задник“, но аз мислех, че прилича на Джоди от сериала. По цял ден говореше с мен и пееше — научи ме на текстовете на всички песни от джубокса. „Мрак в града, нощта пулсира като жива…“81 Скоро започнах да се справям доста добре. Говори на английски, Борис! Знаех малко английски от училището в Полша — hello, excuse me, thank you very much, но цели два месеца, докато бяхме заедно, двамата не спряхме да дърдорим! И оттогава говоря много. Тя винаги се държеше много мило с мен. Въпреки че всеки ден отиваше в кухнята да плаче, защото ненавиждаше ужасно Кармиуолог.

Ставаше късно, а навън все още беше горещо и грееше ярко слънце.

— Виж какво, умирам от глад — каза Борис, стана и се протегна така, че част от корема му се оголи между раздърпаната тениска и войнишкия панталон: хлътнал, мъртвешки бял, като корема на умиращ от глад светец.

— Какво има за ядене?

— Хляб и захар.

— Занасяш се.

Борис се прозя и потърка зачервените си очи.

— Никога ли не си ял хляб, посипан със захар?

— Нищо друго ли няма?

Той сви уморено рамене.

— Имам купони за пица. Вятър работа. Никой не кара доставки дотук.

— Нали там, където сте живели преди, сте имали готвач?

— Така е. В Индонезия. В Саудитска Арабия също — Борис пушеше — аз бях отказал цигарата, която ми предложи; като че ли се беше понапил, полюшваше се и танцуваше из стаята, сякаш слушаше музика, но музика нямаше. — Много як тип, казваше се Абдул Фатаах. Което означава „Слуга на онзи, който открива портите към храната“.

— Ами, виж какво, да идем у нас тогава.

Той седна тежко на леглото с ръце между коленете.

— Не ми казвай, че онази уличница готви.

— Не, но работи в бар, където поднасят закуски. Понякога носи у дома храна.

— Блестящо — заяви Борис, залитайки леко, докато се изправяше. Беше изпил три бири и продължаваше с четвърта. Преди да излезем, той взе един чадър и ми го подаде.

— Ъъъ… това за какво е?

Борис отвори чадъра и излезе.

— По-хладно е под него — заяви той. В сянката лицето му изглеждаше синкаво. — И няма да изгориш от слънцето.

xii.

Преди срещата с Борис бях понасял самотата си доста стоически, без да осъзнавам докрай колко самотен бях. Предполагам също, че ако някой от нас живееше в що-годе нормално домакинство, с определен час за прибиране вечер, със задължения и родителски надзор, не бихме станали толкова неразделни, при това така бързо, но почти от първия ден нататък ние бяхме постоянно заедно, отмъквахме си по нещо за ядене и деляхме парите, които имахме.

В Ню Йорк растях сред немалко деца, които познаваха света — бяха живели в чужбина и говореха по три-четири езика, ходеха на лятно училище в Хайделберг и прекарваха ваканциите на места като Рио, Инсбрук или Антиб.

Но Борис засенчваше всички тях — като стар морски капитан. Беше яздил камила; беше ял ларви в Австралия, беше играл крикет, беше се разболявал от малария, беше живял на улицата в Украйна („но само за две седмици“), сам беше палил пръчка динамит, беше плувал в австралийски реки, пълни с крокодили. Беше чел Чехов на руски, както и писатели, за които изобщо не бях чувал — на украински и полски. Беше устоявал на дълбокия мрак посред зима в Русия, когато температурите падат под минус четиридесет; безкрайни виелици, сняг и черен лед, единственото светло петно било зелената неонова палма, която светела денонощно пред провинциалното заведение, в което баща му обичал да пие. Макар че беше петнайсетгодишен — само с една година по-голям от мен — той вече беше спал с момиче, в Аляска, поискал й цигара на паркинга на някакъв супермаркет, тя го поканила да седне при нея в колата — и готово. („Само че, знаеш ли какво?“, беше казал той, издухвайки дим през ъгълчето на устата си. „Струва ми се, че не й беше много приятно.“)

— А на теб?

— Боже, разбира се. Макар че, казвам ти, не го правех както трябва. Струва ми се, че в колата беше прекалено тясно.

Всеки ден се прибирахме заедно с автобуса. При недовършения Общински център на края на „Именията Десатоя“, чиито врати бяха заключени с катинари, а палмите в саксии бяха мъртви, кафяви на цвят, имаше изоставена детска площадка, където си купувахме безалкохолни и полуразтопени шоколадови десерти от бързо намаляващите запаси в автоматите, седяхме на люлките, люлеехме се и разговаряхме. Избухливостта му и мрачните му настроения, които го налягаха често, се редуваха с нездрави изблици на веселие; беше и буен, и унил, понякога успяваше да ме разсмее така, че да ме заболи коремът, и винаги имахме да си казваме толкова много неща, че често забравяхме да следим времето и оставахме навън, разговаряйки много след свечеряване. В Украйна той беше видял как застреляли в корема някакъв победил на изборите политик, докато вървял към колата си — просто се случило така, че бил очевидец на станалото, не видял онзи, който стрелял, а просто как този широкоплещест мъж в прекалено тясно за него палто паднал на колене в снега и мрака. Разказа ми и за мъничкото училище с ламаринен покрив близо до резервата Чипеуа в Албърта, пееше ми детски песнички на полски („За домашно в Полша обикновено ни даваха да научим наизуст някое стихотворение или песен, а понякога и молитва“) и ме учеше да псувам на руски („Това е истинско псуване на майка — като в лагерите“). Разказа ми също как в Индонезия неговият приятел Бами, готвачът, му повлиял да приеме исляма: не ядял свинско, постел по време на Рамазан, молел се пет пъти дневно, обърнат към Мека.

— Но вече не съм мюсюлманин — поясни той, влачейки пръста на единия си крак в прахта. Лежахме по гръб на една въртележка, замаяни от въртенето. — Отказах се преди време.

— Защо?

— Защото пия.

(Това беше омаловажаващото изказване на годината; Борис пиеше бира така, както останалите ученици пиеха „Пепси“, започвайки практически от мига, когато се прибирахме у дома след училище.)

— Че кой го е грижа? — отбелязах. — Необходимо ли е някой да знае?

Той изсумтя нетърпеливо.

— Погрешно е да изповядваш някоя вяра, а да не спазваш съвестно каноните й. Това означава да се отнасяш без необходимата почит към исляма.

— И все пак… „Борис Арабски“. Звучи страхотно.

— Майната ти.

— Не, сериозно — аз се разсмях и се надигнах на лакти. — Наистина ли вярваше във всичко това?

— Кое това?

— Ами Аллах, Мохамед, „няма друг бог освен…“, нали разбираш?

— Не — каза той гневно, — моят ислям беше въпрос на политика.

— Какво, искаш да кажеш, че си бил като онзи с бомбите в обувките82?

Той избухна в смях.

— Не, да му се не види. Освен това ислямът отхвърля насилието.

— А какво тогава?

Той се изправи на въртележката и ме изгледа внимателно.

— Какво „какво“? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Я стига! Задавам въпрос.

— И той е…?

— След като си приел исляма и така нататък, в какво вярваше?

Той се отпусна назад и се изкиска, като че ли обзет от облекчение.

— Да вярвам ли? Ха! Аз не вярвам в нищо.

— Какво? Искаш да кажеш, че сега не вярваш?

— Искам да кажа, че никога не съм вярвал. Е… в Дева Мария — малко. Но в Аллах и Бог? Никак.

— Защо тогава, по дяволите, реши да ставаш мюсюлманин?

— Защото… — той разпери ръце, както правеше понякога, когато му липсваха думи — бяха такива прекрасни хора, всички бяха толкова мили с мен!

— Това е някакво начало.

— Е, наистина беше така. Дадоха ми и арабско име — Бадр ал-Дин. „Бадр“ е луна, името означава нещо като „луна на вярата“, но те казаха: „Борис, ти си «бадр», защото озаряваш всичко, сега, когато стана мюсюлманин, огряваш света с вярата си, излъчваш сияние, където и да отидеш.“ Харесваше ми да бъда „Бадр“. Пък и джамията беше страхотна. Рушащ се дворец — през покрива нощем се виждаха звездите, отдолу кацаха птици. Един старец от Ява ни ръководеше, докато изучавахме Корана. Там ми даваха и храна, държаха се мило, следяха да бъда чист и да нося чисти дрехи. Понякога заспивах на молитвеното си килимче. А когато дойдеше време за молитва на зазоряване и птиците се разбуждаха, винаги се носеше шум от пърхащи криле!

Макар че австралийско-украинският му акцент несъмнено беше много странен, той говореше английски почти толкова свободно, колкото и аз; и ако се вземе предвид колко кратко време беше живял в Америка, беше доста добре ориентиран в „американский“ начин на живот. Непрекъснато прелистваше опърпания си джобен речник (името му беше надраскано небрежно на кирилица отпред, а отдолу беше изписан старателно английският му вариант: Boris Vladimirovych Pavlikovsky), а аз постоянно намирах стари салфетки от супермаркетите „7-11“ или страници от бележници с правени от него списъци на думи и изрази:

Когато речникът му изневеряваше, той се обръщаше за съвет към мен.

— Какво е sophomore84! — попита ме веднъж, оглеждайки таблото със съобщения във фоайето на училището. — Ами Home Ec? Poly Sci85(той произнесе последното като „полицай“)? Никога не беше чувал за повечето храни, които се предлагаха на обяд в трапезарията: фахитас, фалафел, пуешко „тетразини“. Разбираше много от филми и музика, и все пак беше изостанал с десетилетия във времето; нямаше представа от спорт, някои игри и предаванията по телевизията, а освен това — като изключим няколко прочути европейски марки като БМВ и Мерцедес — не беше в състояние да различи една кола от друга. Американските пари го объркваха, а понякога и географията на Америка: в коя провинция се намираше Калифорния? Бих ли му казал кой град е столица на Ню Ингланд?

Но беше свикнал да бъде сам. Без да се оплаква, се приготвяше за училище, пътуваше на автостоп, сам си подписваше известията за успеха и поведението му, изпращани от учителите, крадеше си храна и всичко необходимо за училище от магазините. Приблизително веднъж на седмица ние се отклонявахме на мили от обичайния си път, вървейки в сянката на чадърите като индонезийски туземци, за да хванем малкото местно автобусче, CAT86, на което, доколкото можех да преценя, се качваха само пияни, хора, прекалено бедни, за да си позволят кола, и деца. Автобусът се движеше доста нередовно, и ако го изпуснехме, се налагаше да чакаме дълго следващия, но пък сред спирките му имаше една при търговски център, в чийто прохладен, блестящ супермаркет с недостатъчно персонал Борис крадеше за нас стекове, масло, кутии чай, краставици (голям деликатес в неговите очи), опаковки бекон — и дори сироп за кашлица веднъж, когато бях настинал — пъхаше ги под подплатата на грозния си сив шлифер (мъжки шлифер, прекалено голям за него, със смъкнати рамене — мрачно напомняне за страните от Източния блок, купони за храна и фабрики от съветската епоха, за индустриални комплекси в Лвов и Одеса). Докато той кръстосваше между витрините, аз стоях в началото на пътеката, за да го предупредя, ако се появи някой — толкова разтреперан от страх, че на моменти се опасявах да не припадна, но скоро и аз започнах да пълня джобовете си с ябълки и шоколад (и двете — също любима храна на Борис), преди да продължим невъзмутимо към щанда, откъдето си купувахме хляб, мляко и други неща, прекалено големи за крадене.

В Ню Йорк, когато бях единайсетгодишен, майка ми ме беше записала на някакъв курс под надслов „Деца в кухнята“, на дневен лагер, където се бях научил да приготвям някои прости неща: хамбургери, печено сирене (приготвях го за майка ми понякога, когато работеше вечер до късно) и нещо, което Борис наричаше „яйца с препечени филийки“. Борис, който седеше на кухненския плот, ритайки с крака шкафовете и ми говореше, докато готвех, после измиваше чиниите. Разказваше, че в Украйна понякога се занимавал и с джебчийство, когато му трябвали пари за ядене. „Гониха ме веднъж-два пъти“, казваше той. „Но така и не ме хванаха“.

— Може някой път да отидем до „Стрип“ — казах аз. Двамата стояхме пред кухненския плот у нас, с ножове и вилици, и ядяхме пържоли направо от тигана. — Ако искаме да правим това, точно там е най-подходящото място. Никога не съм виждал толкова много пияни хора на едно място, и всичките не са оттук.

Той спря да дъвче; изглеждаше шокиран.

— А защо да го правим? Тук е толкова лесно да се краде от големите магазини!

— Казвам го просто така — парите, които бях получил от портиерите — и които двамата с Борис харчехме по малко, по няколко долара за автоматите и супермаркета до училището, който Борис наричаше „магазина“87, щяха да стигнат за известно време, но не бяха неизчерпаеми.

— Ха! И какво ще правя аз, ако те арестуват, Потър? — попита той, хвърляйки голямо парче от стека на кучето, което бе научил да танцува на задни лапи. — Кой ще ми готви? И кой ще се грижи за Хапльо?

Той наричаше кучето на Ксандра, Попър, ту „Амил“, ту „Нитрит“88, ту „Попчик“, ту „Хапльо“ но никога с истинското му име. Бях започнал да го пускам в къщата, въпреки че не ми позволяваха, защото не издържах да го гледам как се дърпа на веригата си, опитвайки се да гледа вътре през стъклената врата, и джафка като обезумяло. Но вътре то беше учудващо кротко; копнеещо някой да му обърне внимание, ни следваше, където и да отидехме, подтичваше тревожно по петите ни, нагоре и надолу по стълбите, свиваше се на кълбо на килима и заспиваше, докато ние с Борис четяхме, карахме се или слушахме музика в моята стая.

— Наистина, Борис — казах, отмятайки косата от очите си (беше наложително да се подстрижа, но не ми се харчеха пари за това), не виждам голяма разлика между краденето на портфейли и краденето на стекове.

— Разликата е голяма, Потър — той разпери ръце, за да ми демонстрира точно колко голяма. — Да крадеш от човек, който си вади хляба с труд, е едно, да крадеш от голяма, богата компания, която краде от хората — съвсем друго.

— „Костко“ не краде от хората — те са верига супермаркети, която поддържа ниски цени.

— Добре тогава, върви да крадеш най-необходимото от частни лица. Ако това е твоят мъдър план. Тихо! — обърна се той към кучето, което лаеше, за да получи още от пържолите.

— Не бих крал от някой беден работник — казах аз и хвърлих парче пържола на Попър. — Из Вегас се срещат достатъчно долнопробни личности, чиито джобове са натъпкани с пачки банкноти.

— Долнопробни?

— Съмнителни. Непочтени.

— Аха — заострените като стрехички черни вежди се повдигнаха. — Съгласен. Обаче ако откраднеш пари от някой долнопробен тип, гангстер например, той най-вероятно ще ти причини зло.

— А в Украйна не се ли страхуваше, че ще ти се случи нещо?

Той сви рамене.

— Можеше да ме пребият. Но не и да ме застрелят.

— Да те застрелят?

— Да, да ме застрелят. Не ме гледай така учудено. Това е каубойска страна, кой знае какво може да стане? Всички носят пистолети.

— Но аз не говоря за полицаи. Говоря ти за пияни туристи. Градът гъмжи от тях в събота вечер.

— Ха! — той остави тигана на пода, за да го оближе кучето. — Най-вероятно ще свършиш в затвора, Потър. С неустойчив морал, робуваш на икономическите закони. Много лош гражданин си ти.

xiii.

По това време — трябва да е било октомври — ние се хранехме заедно почти всяка вечер. Борис, който често изпиваше по три-четири бири преди вечеря, преминаваше на горещ чай с яденето. После, след вечеря удряше по една водка, навик, който скоро възприех от него („Помага за храносмилането“, поясняваше той), и двамата се търкаляхме отпуснато наоколо, занимавахме се с домашните си, понякога спорехме, а понякога заспивахме пред телевизора.

— Не си тръгвай! — каза Борис една вечер, бяхме у тях и аз станах да си вървя към края на „Великолепната седморка“, Юл Бринър събираше хората си за последната битка. — Ще пропуснеш най-хубавото.

— Да, но наближава единайсет.

Борис който беше легнал на пода — се надигна на лакът. Дългокос, с хилав гръден кош, слаб и източен, той беше пълна противоположност на Юл Бринър в почти всяко отношение, и все пак по някакъв странен начин между тях имаше някаква прилика: същият потаен, бдителен поглед на смеещите се, но и малко жестоки очи, и нещо монголско или татарско във формата им.

— Кажи на Ксандра да мине да те прибере — каза той с прозявка. — Кога си идва от работа?

— Ксандра ли? Забрави.

Борис отново се прозя, клепачите му натежаваха от водката.

— Остани тогава да спиш тук — каза той, търкулна се настрана и потри лице с ръка. — Ще забележат ли, че те няма?

Дали изобщо щяха да се приберат у дома? Понякога не се прибираха.

— Надали — отвърнах.

— Тихо — каза Борис, пресегна се за цигарите си и седна в леглото. — Сега гледай, идват лошите.

— Гледал ли си филма преди?

— Дублиран на руски, ако щеш, вярвай. При това много слаб дублаж. Лигав. „Лигав“ ли е думата, която ми трябва? Искам да кажа, говореха по-скоро като учители, отколкото като наемни стрелци.

xiv.

Въпреки че се чувствах нещастен, докато живеех при семейство Барбър, сега си спомнях с копнеж за апартамента на Парк Авеню като за изгубен рай. И въпреки че имах достъп до интернет на компютъра в училище, Анди не го биваше много с писането, а посланията, които получавах от него, бяха дразнещо безлични. („Здравей, Тио. Надявам се, че си прекарал добре лятото. Баща ми си купи нова яхта — казва се «Авесалом». Майка ми отказва да стъпи на нея, но за съжаление аз бях принуден. Имам известни проблеми с новото ниво на японския, но иначе всичко е наред.“) Госпожа Барбър отговаряше добросъвестно на писмата, които й пишех — с по един-два реда на картичките с нейния монограм, които ползваше за кореспонденцията си, поръчани при „Демпси и Каръл“ — но в тези редове нямаше нищо лично. Тя винаги ме питаше „Как си?“ и приключваше писмото с „Мисля за теб“, но никога не пишеше нищо от рода на „липсваш ни“ или „иска ни се да те видим“.

Пишех до Пипа, в Тексас, макар че тя беше още прекалено болна, за да ми отговаря — и по-добре, защото повечето от тези писма аз така и не изпратих.

Това звучеше скучно; изхвърлих го и започнах наново.

— Това твоята приятелка ли е? — Борис, който хрупаше ябълка, четеше над рамото ми.

— Разкарай се.

— Какво се е случило с нея? — попита той, а после, когато аз не отговорих, допълни: — Ти ли я удари?

— Какво? — попитах, защото го слушах с половин ухо.

— По главата? Затова ли пишеш, че съжаляваш? Ударил си я или нещо подобно?

— Как пък не — отвърнах, а после — по сериозното му, съсредоточено изражение — разбрах, че говори напълно сериозно.

— Мислиш, че мога да ударя момиче? — казах аз.

Той сви рамене.

— Може да си го е заслужила.

— Тук, в Америка, не бием жени.

Той се намръщи и изплю ябълковите семки.

— Не. Американците тормозят само по-малките държави, които са на мнение, различно от тяхното.

— Борис, млъквай и ме остави на мира.

Но той продължи да ме дразни с коментари, и вместо да започна ново писмо до Пипа, започнах да пиша на Хоуби.

Но не изпратих и това писмо. Затова бях във възторг, когато пристигна писмо — дълго писмо, истинско, на хартия — не от друг, а от Хоуби.

— Какво е това? — попита подозрително баща ми — забелязал нюйоркското пощенско клеймо, той грабна писмото от ръката ми.

— Какво правиш?

Но баща ми вече беше разкъсал плика. Прегледа бързо писмото и веднага изгуби интерес.

— Заповядай — каза той, докато ми го връщаше. — Съжалявам, хлапе. Моя грешка.

Самото писмо, като артефакт, беше красиво: плътна хартия, внимателно изписани букви, шепот, напомнящ за тихи стаи и пари.

xv.

Същата вечер, у Борис — докато лежах пиян в моята половина от покрития с батикова тъкан матрак — се опитах да си припомня как изглеждаше Пипа. Но през прозореца без завеси се виждаше такава огромна и ясна луна, че вместо това си припомних една история, която ми бе разказвала майка ми — как, когато родителите й отивали на конни състезания със стария си буик, тя пътувала като малка с тях на задната седалка. „Пътувахме дълго, понякога по десет часа, през сурови местности. Виенски колела, арени за родео, посипани с талаш, всичко миришеше на пуканки и конска тор. Една вечер, бяхме в Сан Антонио, аз малко се разкиснах — нали разбираш, исках си моята стая, моето куче, моето легло — и тогава татко ме вдигна нависоко и ми каза да погледна луната. «Когато тъгуваш за вкъщи», каза той тогава, «просто погледни луната, защото луната е една и съща, където и да си.» Затова, когато той почина и аз трябваше да отида у леля Бес — а дори и сега, в града, всеки път, когато видя пълната луна, ми се струва, че той ми казва да не поглеждам назад и да не тъгувам за разни неща, че домът ми е там, където съм аз — и тя ме целуна по носа. — Или където си ти, малчо. За мен ти си центърът на света.“

До мен нещо зашумоля.

— Потър? — попита Борис. — Буден ли си?

— Може ли да те попитам нещо? — казах аз. — Как изглежда луната в Индонезия?

— Какво ти става?

— Или — отде да знам, например в Русия? Същата ли е като тук?

Той ме чукна леко по главата с кокалчетата на пръстите си — типичен негов жест, който вече познавах, с който искаше да каже „идиот“.

— Еднаква е навсякъде — каза той, прозя се и се подпря на едната си кльощава, окичена с гривни китка. — Защо?

— Не знам — казах, а после, след напрегната пауза: — Чу ли това?

Някъде се бе хлопнала врата.

— Какво е това? — попитах и се обърнах така, че да бъда с лице към него. Спогледахме се, наострили уши. Долу се чуваха гласове — смях, хора се блъскаха насам-натам, чу се трясък, като че ли бяха съборили нещо.

— Това баща ти ли е? — попитах и седнах в леглото — и тогава чух женски глас, писклив, пиянски.

Борис също седна — кокалест, болезнено блед в светлината, която влизаше през прозореца. Шумовете, които долитаха отдолу, звучаха така, сякаш хвърляха разни неща и местеха мебелите.

— Какво говорят? — попитах шепнешком.

Борис се заслуша. Виждах ясно всички грапавини и вдлъбнатини по шията му.

— Глупости — отвърна той. — Пияни са.

Двамата седяхме и слушахме — Борис по-съсредоточено от мен.

— Каква е тази с него? — попитах.

— Някаква курва — той се заслуша за кратко, смръщил чело, профилът му се очерта остро на лунната светлина, после отново легна. — Две са.

Търкулнах се настрана, за да погледна айпода си. Беше 3:17 сутринта.

— Майната им — изпъшка Борис, почесвайки се по корема. — Защо не млъкнат?

— Жаден съм — обадих се плахо след кратко мълчание.

Той изсумтя.

— Ха! Вярвай ми, не искаш да отидеш там.

— Какво правят? — попитах. Една от жените току-що бе изпищяла — не можех да преценя дали на шега или от страх.

Лежахме като вдървени, взирахме се в тавана и слушахме зловещото тряскане и блъскане.

— Украински ли е това? — попитах след малко. Макар да не можех да разбера и дума от онова, което говореха, достатъчно дълго бях общувал с Борис, за да започна да правя разлика в интонацията на украинския говор, сравнен с руския.

— Отлично, Потър. — После: — Запали ми една цигара.

Подавахме си цигарата един на друг в тъмното, докато отново чухме захлопване на врата в друга част на къщата и гласовете затихнаха. Накрая Борис издиша, една последна, димна въздишка, и се претърколи, за да загаси фаса в преливащия пепелник до леглото.

— Лека нощ — прошепна той.

— Лека нощ.

Той заспа почти веднага — пролича си от дишането му — но аз лежах буден още дълго време, с раздразнено гърло, чувствах се замаян от цигарата и ми се гадеше. Как се бях озовал в този нов живот, в който пияни чужденци крещяха нощем около мен, всичките ми дрехи бяха мръсни и никой не ме обичаше? Борис — несъзнаващ нищо — хъркаше до мен. Когато най-сетне, на зазоряване, заспах, сънувах майка си: тя седеше срещу мен в метрото по шеста линия, полюшваше се леко, лицето й изглеждаше спокойно в потрепващата изкуствена светлина.

„Какво правиш тук?“, каза тя. „Върви си у дома! Веднага! Ще те чакам в апартамента.“ Само че гласът й не беше съвсем истински, а когато се загледах по-внимателно, видях, че това съвсем не бе тя, а някой, който се представяше за нея. Задъхан, стреснат, аз се събудих.

xvi.

Бащата на Борис беше загадъчна фигура. Според обясненията на Борис, той често работеше на място, някъде посред нищото, в своята мина, и оставаше там с екипа си в продължение на седмици. „Не се мие“, казваше строго Борис. „Непрекъснато е отвратително пиян.“ Очуканата късовълнова радиостанция в кухнята беше негова. („От времето на Брежнев“, поясни Борис, „но той не иска да я изхвърли.“), негови бяха и руските вестници, и броевете на „Ю Ес Ей Тудей“, които понякога намирах да се търкалят наоколо. Един ден, когато влязох в една от баните в къщата на Борис (които бяха доста ужасни — нямаше завеси на душовете, тоалетните бяха без седалки, и горе, и долу, във ваната растеше нещо черно), се уплаших доста, когато видях един от костюмите на баща му, мокър и вмирисан, да виси като мъртвец на щангата за завеса пред душа: безформен, от кафяв, бодлив вълнен плат с цвета на току-що изкопани корени, костюмът капеше отблъскващо по пода, като някакъв Голем с влажен дъх, дошъл от старото им отечество, или дреха, измъкната от водата с полицейски мрежи.

— Какво има? — попита Борис, когато излязох от банята.

— Баща ти сам ли си пере костюмите? — попитах. — Тук, в умивалника?

Борис — облегнал се на рамката на вратата, дъвчейки нокътя на палеца си — сви уклончиво рамене.

— Сигурно се шегуваш — казах, а после, защото той не сваляше поглед от мен, попитах: — Какво, в Русия няма ли химическо чистене?

— Той има много скъпи и луксозни вещи — изръмжа Борис през палеца си. — Часовник „Ролекс“, обувки на „Ферагамо“. Може да почиства костюма си така, както му се иска.

— Така е — отвърнах и смених темата. Минаха няколко седмици, през които изобщо не се сещах за бащата на Борис. Но после дойде денят, когато Борис се вмъкна със закъснение в часа по английски за напреднали, с виненочервено петно под окото.

— О, удариха ме по лицето с топката — отвърна той бодро, когато госпожа Спиър (Спирсецкая, както я наричаше той) го попита с подозрение какво му се е случило.

Знаех, че лъже. Хвърляйки поглед към него през пътеката, по време на целия час, докато течеше апатична дискусия за Ралф Уолдо Емерсън, се питах кога е успял да получи тази синина на окото, след като си тръгнах от тях предната вечер, за да се прибера и да разходя Попър — Ксандра го държеше вързан на двора толкова дълго, че бях започнал да се чувствам отговорен за него.

— Какво направи? — попитах, когато го настигнах след края на часа.

— Ъ?

— Как се нагласи така?

Той смигна и каза:

— О, я стига — блъсвайки с рамо моето рамо.

— Как стана? Пиян ли беше?

— Баща ми се прибра — и защото мълчах, допълни: — Какво друго би могло да бъде, Потър? Ти какво си представяше?

— Боже, но защо?

Борис сви рамене.

— Радвам се, че ти си беше тръгнал — каза той и потърка здравото си око. — Не ми се вярваше, когато той цъфна. Спях долу на дивана. Първоначално си помислих, че ти се връщаш.

— Какво стана?

— Ооох — Борис въздъхна подчертано шумно; беше пушил по пътя към училище, разбрах по дъха му. — Видя бирените бутилки на пода.

— Ударил те е, защото си пил?

— Защото беше пиян до козирката, затова. Беше се натряскал като дърво — според мен изобщо не знаеше кого удря. Днес сутринта — когато видя лицето ми, се разплака и се разкая. Така или иначе, ще отсъства дълго време.

— Защо?

— Имал много работа на обекта, така каза. Ще се върне чак след три седмици. Мината е близо до едно от онези места, където има контролирани от държавата бардаци, сещаш ли се?

— Не са контролирани от държавата — възразих — и установих, че се питам дали пък не е така.

— Е, разбираш какво искам да кажа. Има обаче и нещо добро — той ми остави пара.

— Колко?

— Четири хиляди.

— Занасяш се.

— Не, не… — той се плесна по челото, — имах предвид рубли, извинявай! Около двеста долара, но все пак. Трябваше да поискам повече, ама не посмях.

Бяхме стигнали до едно разклонение на коридора — тук аз трябваше да завия в една посока за часа по алгебра, а Борис — в друга, за часа по „Управление на Америка“: проклятието на живота му. Беше задължителен предмет — лесен за изучаване дори въпреки отсъствието на система в стандартите на училището ни — но докато се опитвах да обясня на Борис какво представляват първите десет поправки в Конституцията, и какво представляват изрично цитираните права на Конгреса за разлика от правата по подразбиране, си спомнях случаите, когато се опитвах да обясня на госпожа Барбър какво е интернет сървър.

— Е, ще се видим след часа — каза Борис. — Я ми обясни още веднъж, преди да тръгна, каква е разликата между Федералната банка и Федералния резерв?

— Казвал ли си на някого?

— Какво да съм казвал?

— Е, нали знаеш.

— Какво, да не искаш да ме натопиш? — попита Борис със смях.

— Не теб, него.

— И защо? Можеш ли да ми обясниш защо приемаш това за добра идея? За да ме депортират ли?

— Добре — отвърнах, след неловка пауза.

— Е, довечера трябва да излезем на вечеря! — каза Борис. — В ресторант! Може би в мексиканския — след първоначалните си съмнения и възражения, Борис бе започнал да харесва мексиканската кухня — казваше, че не била позната в Русия, не много лоша, като посвикнеш, но ако храната беше прекалено пикантна, не я докосваше. — Може да отидем с автобуса.

— Китайският е по-наблизо. И храната е по-добра.

— Да, но… Не помниш ли?

— О, да, вярно — отвърнах. Последния път, когато бяхме ходили там, се бяхме измъкнали, без да платим сметката. — Забрави.

xvii.

Борис харесваше Ксандра доста повече, отколкото я харесвах аз: прибързваше да й отваря вратата, казваше й, че харесва новата й прическа, предлагаше й да носи разни неща вместо нея. Бях започнал да го закачам за нея от момента, в който го видях да наднича в деколтето й, когато тя се наведе да вземе телефона си от един нисък рафт в кухнята.

— Леле, тая не прощава — каза Борис, когато се качихме в стаята ми. — Как мислиш, дали баща ти ще се ядоса?

— Най-вероятно няма да забележи.

— Не, сериозно, какво би ми направил баща ти според теб?

— Ако какво?

— Ако аз и Ксандра…

— Не знам, вероятно ще се обади в полицията.

Той изпръхтя подигравателно.

— Защо?

— Няма да топи теб, а нея. Изнасилване на малолетен.

— Де да можеше…

— Чукай я, щом ти се иска — казах аз. — Изобщо не ми пука дали тя ще влезе в затвора.

Борис се претърколи по корем и ме изгледа лукаво.

— Тя се друса с кокаин, нали знаеш?

— Какво?

— Кокаин.

И той издаде звук, наподобяваш смъркане.

— Занасяш се — казах аз и допълних, когато той ми се ухили самодоволно: — По какво позна?

— Просто знам. Разбира се от начина, по който върви. Освен това скърца със зъби. Понаблюдавай я някой път.

Не знаех за какви признаци да я наблюдавам. Но после, един следобед, когато баща ми не си беше у дома, ние се прибрахме и я видяхме да се изправя с подсмърчане, след като бе стояла наведена над ниската масичка, прибрала с ръка косата си отзад на врата. Когато отметна глава, погледът й падна върху нас, измина един миг, в който всички мълчахме, после тя се обърна, като че ли нас ни нямаше.

Продължихме нагоре по стълбите, към моята стая. Макар че никога дотогава не бях виждал някой да смърка наркотик, дори на мен ми беше ясно какво правеше тя.

— Леле, колко е секси — каза Борис, след като аз затворих вратата. — Питам се къде ли го държи?

— Не знам — отвърнах и се тръснах на леглото си. Ксандра тъкмо излизаше: чух шума от колата й, докато я изкарваше на входната алея.

— Как мислиш, дали ще ни даде малко?

— Може да даде малко на теб.

Борис се отпусна, разполагайки се на пода до леглото, със свити колене, облегнат на стената.

— А как мислиш, дали го продава?

— Няма начин — отвърнах невярващо след кратка пауза. — А ти как мислиш?

— Ха! За теб е добре, ако продава.

— Защо?

— В къщата трябва да има пари!

— И каква полза имам аз от това?

Той насочи своя проницателен, преценяващ поглед към мен и попита:

— Кой плаща сметките тук, Потър?

— Хмм — за първи път се замислях над този въпрос, но незабавно осъзнах голямата му практическа стойност. — Не знам. Баща ми, струва ми се. Макар че и Ксандра дава някакви пари.

— А той как ги печели? Парите си?

— Нямам идея — отвърнах. — Говори с разни хора по телефона, после излиза от къщи.

— Да си виждал тук някъде чекови книжки? Кеш?

— Не, никога. Само чипове понякога.

— И те са същото — каза бързо Борис, изплювайки един отгризан нокът на пода.

— Така е, само че не можеш да ги осребриш в казиното, ако нямаш осемнайсет години.

Борис се изкиска.

— Хайде бе! Ще измислим нещо, ако се наложи. Ще те нагиздим с оня префърцунен училищен блейзър с герба, и ще отидеш на гишето: „Моля за извинение, госпожице…“

Търкулнах се към него и го ударих силно с юмрук под рамото.

— Майната ти — казах, подразнен от провлечената, снобска имитация на гласа ми.

— Не бива да говориш така, Потър — отбеляза злорадо Борис, потривайки ръката си. — Така няма да ти дадат нито цент. Просто искам да кажа, че знам къде е чековата книжка на баща ми, и ако възникне нещо непредвидено — той протегна разперените си длани — нали разбираш?

— Разбирам.

— С две думи, ако се наложи да пиша фалшив чек, ще пиша фалшив чек — каза Борис философски. — Добре е, че мога да го направя. Не те карам да разбиеш ключалката на стаята им и да преровиш вещите им, но все пак е добра идея да си държиш очите отворени, нали?

xviii.

Борис и баща му не празнуваха Деня на благодарността, а Ксандра и моят баща имаха резервации за „Романтично-екстравагантно празненство“ в някакъв френски ресторант в „MGM Гранд“.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита баща ми, когато ме видя да разглеждам брошурата, оставена на кухненския плот: сърчица и фойерверки, трицветни знаменца над чиния с печена пуйка. — Или си намерил друг начин да прекараш празника без нас?

— Не, благодаря — той се опитваше да се държи мило с мен, но мисълта да бъда с него и Ксандра на тяхното романтично-незнамсикакво празненство ме притесняваше. — Имам други планове.

— Е, какво ще правиш тогава?

— Ще прекарам Деня на благодарността с друг човек.

— С кого? — осведоми се баща ми в рядък пристъп на родителска загриженост. — Някой приятел?

— Мога ли да се опитам да позная? — намеси се Ксандра, загледана в хладилника — боса, в блузата с лого на „Маями Долфинс“, с която спеше. — Същото лице, което непрекъснато изяжда портокалите и ябълките, които нося вкъщи.

— О, хайде стига — каза сънливо баща ми, застана зад нея и я обгърна с ръце, — онова малко русначе — как му беше името, Борис — ти харесва.

— Харесвам го, разбира се. Което вероятно е добре, защото и без това стои тук почти непрекъснато. — Дявол да го вземе — каза тя, отдръпвайки се от него, и се плясна по голото бедро, — кой е пуснал тук този комар? Тио, не разбирам защо не можеш да запомниш, че вратата към басейна трябва да се държи затворена. Казвала съм ти го безброй пъти.

— Е, разбира се, бих могъл да прекарам Деня на благодарността и с вас, ако държите — казах аз невъзмутимо, облегнат на бара. — Защо пък да не направя така?

Казах това, за да подразня Ксандра, и с удоволствие забелязах, че съм успял.

— Но резервацията е за двама — каза тя, отметна коса и погледна към баща ми.

— О, със сигурност ще успеят да измислят нещо.

— Ще се наложи да се обадим предварително.

— Ами добре, обади се — каза баща ми, тупна я малко пиянски по гърба и се отправи към дневната, за да провери резултатите от футболните мачове.

Ксандра и аз останахме за кратко така, вперили очи един в друг, докато тя отвърна поглед, сякаш от някакъв мрачен и непоносим образ на собственото си бъдеще. После каза безжизнено:

— Имам нужда от кафе.

— Не съм оставял тази врата отворена.

— Нямам представа кой го прави непрекъснато. Знам само, че онези странни хора, които продаваха продукти на „Амуей“89, не си източиха фонтана, преди да се преместят, и сега, където и да погледна, има милион комари — ето, тук лети друг, да му се не види.

— Виж какво, не се ядосвай. Не държа да идвам с вас.

Ксандра остави кутията с филтри за кафе-машината.

— Е, какво решаваш? — попита тя. — Да променям ли резервацията или не?

— За какво говорите вие двамата? — долетя приглушено гласът на баща ми от съседната стая, където се беше разположил сред поставки с кръгли следи от чаши, празни кутии от цигари и маркирани таблици за бакара.

— За нищо особено — подвикна Ксандра. После, няколко минути по-късно, когато машината засвистя и зарони капки кафе, тя потри очи и каза със сънено-хрипкав глас: — Не съм казвала, че не искам да дойдеш.

— Знам. Не твърдя, че си казвала. — После добавих: — И имай предвид, не аз оставям вратата отворена. Оставя я татко, когато излиза навън, за да говори по телефона.

Ксандра — протягайки се, за да свали от шкафа чашата си за кафе с лого на „Планет Холивуд“ — хвърли през рамо поглед към мен. — В действителност няма да вечеряш у тях, нали? — попита тя. — При онова момче, русначето или каквото е там?

— Не. Просто ще стоим тук и ще гледаме телевизия.

— Искаш ли да ви донеса нещо?

— Борис обича онези коктейлни наденички, които понякога донасяш. А пък аз обичам крилца. Люти.

— Нещо друго? Ами онези хапки — мини-такитос? Нали харесваш и тях?

— Ще бъде чудесно.

— Добре, ще ви уредя. Само не ми пипайте цигарите. Все ми е едно дали пушиш — тя вдигна ръка, за да възпре протестите ми, — не съм те спипвала, но някой краде пакети от този стек тук, а аз давам за такъв стек двайсет и пет долара седмично.

xix.

Откакто Борис се появи с насинено око, бях започнал да изграждам в съзнанието си образа на баща му като някакъв дебеловрат съветски функционер, подстриган почти до голо и със свински очички. В действителност — както установих с изненада, когато най-сетне се запознах с него — той беше изпит и бледен като умиращ от глад поет. С жълтеникав тен като растение, болно от хлороза, с хлътнали гърди, той пушеше непрестанно, носеше евтини ризи, които посивяваха след пране, и пиеше безбройни чаши подсладен чай. Но когато човек срещнеше погледа му, съзнаваше, че тази негова крехкост е измамна. Беше жилав, емоционален, лошото настроение го обгръщаше като мараня — с дребна кост и остри черти на лицето, също като Борис, но в погледа на зачервените му очи прозираше озлобление, а ситните му, остри зъби имаха кафеникав оттенък. Напомняше ми на побесняла лисица.

Макар че го бях зървал, а го бях и чул (него или някакъв човек, когото бях взел за него) да се блъска из къщата им онази нощ, всъщност се срещнах лице в лице с него едва няколко дни преди Деня на благодарността. Един ден, когато ние с Борис влязохме в дома им след училище, смеейки се и разговаряйки, го намерихме да седи изгърбен край кухненската маса, с бутилка и чаша пред себе си. Независимо от занемарените си дрехи, той носеше скъпи обувки и много златни бижута; а когато вдигна към нас зачервените си очи, ние млъкнахме незабавно. Въпреки че беше невисок, слаб човек, по лицето му бе изписано нещо, което подсказваше, че е по-добре да не го доближаваш.

— Здрасти — казах аз плахо.

— Здравей — отвърна той — с каменно лице, и много по-подчертан акцент от този на Борис — а после се обърна и каза на Борис нещо на украински. Последва кратък разговор, който следях с интерес. Интересно беше да се наблюдава как се променяше Борис, когато говореше на друг език — някак се оживяваше, нещо се събуждаше у него, сякаш в тялото му се настаняваше някаква различна, по-енергична личност.

После — съвсем неочаквано — господин Павликовски протегна и двете си ръце към мен.

— Благодаря — каза той прегракнало.

Въпреки че се боях да го доближа — имах чувството, че се доближавам до диво животно — аз все пак пристъпих напред и също протегнах двете си ръце, а той ги пое в своите, които бяха студени и загрубели.

— Ти си добър човек — каза той. Очите му бяха кръвясали, погледът — прекалено прочувствен. Искаше ми се да извърна очи, срамувах се от себе си.

— Бог да бъде винаги с теб и да те благослови — каза той. — За мен ти си като син. Защото прие моя син в семейството си.

„Семейството ми“? Погледнах объркано Борис.

Господин Павликовски също се обърна към него.

— Преведе ли му какво казах преди?

— Той каза, че тук ти си част от нашето семейство — каза Борис с отегчен тон, — и че ако има нещо, което може да направи за теб…

За моя огромна изненада господин Павликовски ме придърпа към себе си и ме прегърна силно, а аз затворих очи и се опитвах да не обръщам внимание на мириса, който той излъчваше: балсам за коса, телесни миризми, алкохол, както и някакъв остър, неприятно тежък одеколон.

— Това по какъв повод беше? — попитах тихо, когато вече бяхме горе, в стаята на Борис, и вратата беше затворена.

Борис подбели очи.

— Вярвай ми, не искаш да знаеш.

— Непрекъснато ли е пиян? Как не го изхвърлят от работа?

Борис се изкиска.

— Защото е високопоставен служител на фирмата — каза той. — Или нещо подобно.

Останахме в сумрачната, покрита с батикови тъкани стая на Борис, докато чухме как камионът на баща му потегля по входната алея.

— Доста време няма да се върне — каза Борис, а аз спуснах отново завесата. — Тормози се, задето ме оставя толкова дълго сам. Знае, че предстои празник и попита дали не мога да отида у вас.

— Е, ти и без това си непрекъснато у нас.

— Той знае това — каза Борис и прибра падналата пред очите му коса. — Затова ти благодари. Но — надявам се, че не възразяваш — аз не му дадох истинския ти адрес.

— Защо?

— Защото — той поприбра крака, за да мога да седна до него, без да чака да го моля — си мисля, че не ти се иска да се изтърси пиян посред нощ у вас. Да събуди баща ти и Ксандра, и да ги накара да станат от леглото. Освен това — ако стане дума — той мисли, че фамилното ти име е Потър.

— Защо?

— Така е по-добре — отвърна спокойно Борис. — Можеш да ми вярваш.

хх.

Двамата с Борис лежахме на пода пред телевизора у дома, ядяхме чипс, пиехме водка, и гледахме парада по случай Деня на благодарността, организиран от веригата магазини „Мейсис“. В Ню Йорк валеше сняг. Току-що бяха преминали няколко надуваеми фигури — Снупи, Роналд Макдоналд, Спондж Боб, мистър Пийнът90 — и група хавайски танцьори в препаски и полички от трева изпълняваха своя номер на Хералд Скуеър.

— Добре, че не съм на тяхно място — каза Борис. — Сигурно са им премръзнали задниците.

— Аха — отвърнах, но всъщност не обръщах внимание нито на надуваемите фигури, нито на танцьорите, нито на парада изобщо. Когато видях Хералд Скуеър на телевизионния екран, изпитах чувството, че съм изоставен някъде, на милиони светлинни години от земята, и улавям сигнали от зората на радиопредаванията, гласове на говорители и аплодисменти на публиката от една изчезнала цивилизация.

— Идиоти. Не мога да повярвам, че се обличат така. Тези момичета ще се озоват в болница — колкото и яростно да се оплакваше от горещината в Лас Вегас, Борис беше твърдо убеден, че всичко, което е „студено“, поболява хората: неотоплени басейни, климатикът у дома, и дори ледът в напитките.

Той се търкулна по гръб и ми подаде бутилката:

— Вие с майка ти ходехте ли да гледате този парад?

— Не.

— Защо? — попита Борис и даде чипс на Попър.

— „Некультурный“ — отвърнах с дума, която бях научил от него. — При това има прекалено много туристи.

Той запали цигара и подаде една и на мен.

— Натъжи ли се?

— Малко — отвърнах и се наклоних, за да си запаля цигарата от неговата кибритена клечка. Не можех да престана да си спомням как празнувахме Деня на благодарността преди; сцените се въртяха непрестанно пред очите ми като филм, който не можех да спра: виждах как майка ми шляпа боса, в стари джинси, скъсани на коленете, как отваря бутилка вино и ми налива безалкохолна джинджифилова бира в чаша за шампанско, вади маслини, включва уредбата, слага си смешната празнична престилка и разопакова пуешките гърди, които е купила за нас от китайския квартал, но веднага сбръчква нос и отстъпва назад заради миризмата — „О, Боже, Тио, това нещо е развалено, отвори ми вратата“ — амонячна смрад, от която се насълзяват очите, държи чинията пред себе си като невзривена граната и хуква надолу по пожарната стълба към контейнера за боклук на улицата, докато аз, надвесил се през прозореца, присмехулно имитирам отгоре повръщане. Тогава вечеряхме скромно с консервиран зелен фасул, консервирани боровинки и кафяв ориз с печени бадеми: „Нашият вегетарианско-социалистически Ден на Благодарността“, така го беше нарекла майка ми. Не бяхме се подготвяли старателно за празника, защото тя трябваше да завършва спешен проект; догодина, обеща тя (и двамата бяхме изтощени от смях; кой знае защо, разваленото пуешко ни беше развеселило), щяхме да наемем кола и да отидем на гости на приятеля й Джед във Върмонт, или пък да си направим резервации за някое страхотно място като „Грамърси Тавърн“. Само че това бъдеще така и не се осъществи; и аз празнувах своя алкохолно-чипсов Ден на благодарността с Борис пред телевизора.

— Какво ще ядем, Потър? — попита Борис и се почеса по корема.

— Какво? Да не си гладен?

Той поклати ръка ту на едната, ту на другата страна: comme ci, comme ça91.

— А ти?

— Не особено — чувствах небцето си като разранено от многото чипс, а и от цигарите започваше да ми се повдига.

Внезапно Борис се разкикоти шумно и седна.

— Слушай — той ме ритна и посочи към телевизора. — Чу ли това?

— Кое?

— Водещият на новините. Току-що честити празника на децата си. „Бастард и Кейси“.

— О, я стига.

На Борис постоянно му се случваше да чуе погрешно някоя английска дума — слухови недоразумения, понякога забавни, но често просто дразнещи.

— „Бастард и Кейси“! Това е гадно, а? Кейси как да е, ама да наречеш собственото си дете „Бастард“ на празник по телевизията?

— Не е казал такова нещо.

— Добре де, ти нали знаеш всичко, какво каза тогава?

— Откъде да знам какво, по дяволите, е казал?

— А защо тогава спориш с мен? Защо си въобразяваш, че винаги знаеш повече от мен? Какъв й е проблемът на тази страна? Как е успял толкова тъп народ да стане толкова богат и арогантен? Американци… филмови звезди… телевизионни звезди… дават на децата си имена като Епъл, Бланкет, Блу и Бастард92 и всякакви други идиотщини.

— И смисълът на това, което каза, е…?

— Смисълът на думите ми е, че демокрацията служи като извинение за всяка шибана дивотия. Насилие… алчност… глупост… всичко е окей, ако го правят американците. Така ли е? Прав ли съм?

— Ти май наистина не можеш да млъкнеш, а?

— Знам какво чух — ха! Бастард! Ето какво ще ти кажа. Ако си мисля, че детето ми е копеле, със сигурност ще му дам някакво друго шибано име.

В хладилника имаше крилца, такитос и коктейлни наденички, които Ксандра беше донесла, както и кнедли от китайския ресторант в един търговски център, където баща ми обичаше да се храни, но докато стигнем до яденето, водката (приносът на Борис към честването на празника) беше вече преполовена, и всеки момент можеше да ни прилошее. Борис — който понякога изпадаше в сериозно настроение, когато се напиеше, и проявяваше типично руската слабост към трудни теми и въпроси, на които не съществува отговор — седеше на мраморния плот на бара, размахваше вилица с набодена на нея коктейлна наденичка, и говореше малко хаотично за бедността, капитализма, промените в климата и за шибаното съсипване на света изобщо.

В някакъв момент, вече съвсем объркан, аз казах:

— Борис, млъквай. Не ми се слуша вече.

Той беше отишъл в стаята ми, за да вземе „Уолдън“, и четеше на глас един дълъг откъс, който по някакъв начин трябваше да подкрепи онова, което той настояваше да каже.

Хвърлената книга — за щастие с меки корици — ме улучи по скулата.

— „Изчезни“ — каза той на руски. — Махай се!

— Аз съм си у дома, тъп нещастник такъв.

Коктейлната наденичка — както си беше набодена на вилицата — прелетя покрай главата ми и едва не ме улучи. Но и двамата се смеехме. Към средата на следобеда бяхме се натаралянкали до ушите: търкаляхме се по килима, препъвахме се един друг, смеехме се и ругаехме, пълзяхме на четири крака. По телевизията предаваха някакъв футболен мач, и макар че той дразнеше и двама ни, не ни се занимаваше да търсим дистанционното, за да сменим канала. Борис се беше насвяткал така, че се опитваше да говори с мен на руски.

— Говори на английски или млъкни — казах аз, опитвайки се да се задържа, хванал парапета на стълбата, и се приведох така несръчно, за да избегна удара му, че паднах върху ниската масичка.

— Ти меня достал! Пошёл ты!93

— Дрън-дрън-дрън — отвърнах аз с лигав момичешки глас, легнал по корем на килима. Подът се люлееше и надигаше като корабна палуба. — Балалайка-таратайка.

— Шибан „телик“ — каза Борис, рухвайки на пода до мен и ритна смешно в посока към телевизора. — Не ми се гледат тези лайна.

— Ами виж какво, да му се не види — търкулнах се на една страна, притиснал ръка към стомаха си, — и на мен не ми се гледа.

Всичко се размиваше пред очите ми, около предметите имаше ореоли, трептящи извън обичайните им граници.

— Хайде да гледаме времената — каза Борис и запълзя на колене през дневната. — Искаме да видим какви са времената в Нова Гвинея.

— Ще трябва ти да търсиш, не знам на кой канал е.

— Дубай! — възкликна Борис, рухвайки на четири крака — последва сълзлив поток руска реч, в която разпознах една-две нецензурни думи.

— Английский! Говори на английски!

— Там сняг вали? — той ме хвана за рамото и ме разтърси. — Човекът казва, че вали сняг, луд човек, ты видеш?! Сняг в Дубай! Чудо, Потър! Гледай!

— Това е Дъблин, задник такъв. Не е Дубай.

— Вали отсюда! Разкарай се!

Тогава трябва да съм скъсал лентата (това се случваше много често, когато Борис идваше у нас с бутилка), защото следващото, което помня, е съвсем различна светлина, в която стоях на колене до плъзгащите се врати, до мен на килима имаше локва повръщано, а аз бях подпрял чело на стъклото. Борис спеше дълбоко, легнал по корем и хъркаше щастливо, провесил ръка от дивана. Попчик също спеше, подпрял доволно муцуна върху тила на Борис. Чувствах се отвратително. Една мъртва пеперуда се люшкаше по повърхността на водата в басейна. Чуваше се ясно бръмченето на някаква машина. Удавени щурци и бръмбари се мятаха, понесени от завихрената вода в пластмасовите цедки на филтрите. Отгоре залязващото слънце озаряваше крещящо ярко и безчовечно кървавите пластове облаци, които навеждаха на мисли за края на дните, кадри от катастрофи и унищожение: взривяване на атоли в Тихия океан, дивеч, препускащ пред стена от пламъци.

Ако Борис не беше там, може би щях да се разплача. Вместо това отидох в банята, повърнах отново, и след като пих вода от чешмата, се върнах с хартиени салфетки и почистих мръсотията, въпреки главоболието, толкова силно, че едва можех да гледам. Повръщаното имаше ужасен оранжев цвят от пилешките крилца на скара и беше много трудно да се почисти, беше оставило петно, и докато го търках с препарата за миене на чинии, аз се опитвах с все сили да се вкопча в някоя успокояваща мисъл за Ню Йорк — за жилището на семейство Барбър с китайския порцелан и дружелюбните портиери, а също и за безвремието в усамотеното жилище на Хоуби, със старите книги и шумно тиктакащите часовници, със старите мебели и плюшените завеси, където навсякъде се бе утаило миналото — тихи стаи, в които всичко беше спокойно и имаше смисъл. Често се случваше нощем, когато съзнанието, че съм на напълно чуждо място, ме притиснеше особено силно, да се приспивам с мисли за неговата работилница, за плътния мирис на пчелен восък и стърготини от розово дърво, а после и за тесните стълби, водещи към дневната, където прашни слънчеви лъчи озаряваха ориенталските килими.

„Ще се обадя“, казах си тогава. И защо не? Бях все още достатъчно пиян, за да реша, че това е добра идея. Но телефонът звъня безконечно без отговор. Накрая, след два или три опита, и след като бях седял потиснато около половин час пред телевизора — гадеше ми се, потях се, стомахът ме болеше жестоко, гледах канала за времето, заледявания по пътищата, студени фронтове преминават над Монтана — реших да се обадя на Анди и отидох в кухнята, за да не събудя Борис. Китси вдигна слушалката.

— Не можем да говорим — каза тя припряно, когато разбра, че съм аз. — Закъсняваме, тъкмо отиваме на вечеря.

— Къде? — попитах, примигвайки. Главата все още ме болеше така, че едва успявах да стоя прав.

— У семейство Ван Нес, на Пето Авеню. Приятели на мама.

На фона се чуваха неясно хленченето на Тоди и ревът на Плат: „Остави ме на мира!“

— Мога ли само да поздравя Анди? — попитах, забил поглед в кухненския под.

— Не, наистина, ние… идвам, мамо! — чух я да вика. А на мен каза: — Честит Ден на благодарността.

— И на теб — отвърнах — и предай поздрави на всички.

Но тя вече беше затворила.

xxi.

Безпокойствата ми, свързани с бащата на Борис, се поуталожиха, откакто той бе взел двете ми ръце в своите и ми беше благодарил, че помагам на Борис. Въпреки че видът на господин Павликовски („Мистър!“, кискаше се Борис) действително беше плашещ, аз все пак започвах да си мисля, че той не е толкова ужасен, колкото изглежда. Два пъти през седмицата след Деня на благодарността, когато се прибирахме от училище, го заварвахме в кухнята — разменяхме измънкани незначителни фрази, нищо повече, а той седеше на кухненската маса, пиеше на един дъх чаши водка и попиваше потното си чело с хартиена салфетка, с потъмняла от мазния балсам русолява коса, и слушаше много високо новини на руски по разнебитеното си радио. Но после, една вечер, докато седяхме долу с Попър (когото бях довел от вкъщи) и гледахме стар филм с Питър Лоре, „Звярът с петте пръста“, външната врата се хлопна с трясък.

Борис се плесна по челото.

— Мамка му!

И преди да разбера какво става, той тикна Попър в ръцете ми, дръпна ме за яката, за да стана, и ме забута назад.

— Какво…?

Борис махна с ръка — „просто се махай“.

— Кучето — изсъска той, — баща ми ще го убие. Бързай.

Минах тичешком през кухнята, и — колкото можех по-тихо — се измъкнах през задната врата. Навън беше много тъмно. За първи път в живота си Попър не издаваше звук. Пуснах го на земята, защото знаех, че няма да се отдели от мен, и заобиколих към прозорците на дневната, които нямаха завеси.

Баща му вървеше с бастун — виждах това за първи път. Опирайки се тежко на него, той куцукаше из ярко осветената стая като театрален герой на сцената. Борис стоеше прав, кръстосал ръце пред хилавите си гърди, сякаш се прегръщаше сам.

Двамата се караха — или по-скоро баща му говореше нещо гневно. Борис бе вперил очи в пода. Косата му падаше пред лицето, така че виждах само върха на носа му.

Изведнъж, отмятайки глава, Борис каза нещо рязко и се обърна, за да излезе. Тогава — с такава внезапно избухнала ярост, че едва успях да го проследя — ръката на баща му се стрелна като змия с бастуна и удари Борис през гърба, по раменете, поваляйки го на пода. Преди да успее да стане — беше се изправил на четири крака — господин Павликовски го ритна, поваляйки го отново, а после го сграбчи за ризата откъм гърба и го изправи, залитащ, на крака. Крещейки и ругаейки на руски, той го удари през лицето с червената си, окичена с пръстени ръка — веднъж с дланта, веднъж с опакото на ръката. После го блъсна така, че Борис залитна към средата на стаята, а баща му вдигна извития край на бастуна и го удари през лицето.

Почти изпаднал в шок, аз заотстъпвах от прозореца — бях изгубил ориентация дотолкова, че се препънах в някакъв чувал с боклук и паднах. Попър — стреснат от шума — тичаше напред-назад, скимтейки високо и жалостиво. Точно когато ставах с усилие — обзет от паника, сред дрънчене на кутии и бутилки от бира — вратата се отвори рязко и на бетона се очерта правоъгълник от жълта светлина. Изправих се колкото можех по-бързо, грабнах Попър и хукнах да бягам.

Оказа се обаче, че е само Борис. Той ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме повлече надолу по улицата.

— Божичко — казах — дърпайки се леко, за да погледна назад. — Какво беше това?

Зад нас вратата на къщата отново се отвори широко. Силуетът на господин Павликовски се очерта в светлината от коридора — той се крепеше с една ръка, за да не падне, размахваше юмрук и крещеше на руски.

Борис продължаваше да ме дърпа напред.

— Хайде!

Двамата затичахме надолу по тъмната улица, обувките ни шляпаха по асфалта, докато най-сетне гласът на баща му не заглъхна.

— Да му се не види — казах, забавяйки крачка, когато завихме зад един ъгъл. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, виеше ми се свят; Попър скимтеше и се боричкаше, за да се освободи, а когато го оставих на асфалта, той започна да препуска в кръг около нас. — Какво става?

— О, нищо — каза Борис, с неразбираемо бодър тон и избърса носа си, издавайки влажен, смъркащ звук. — „Буря в чаша вода“, така казваме в Полша. Просто не беше на себе си.

Наведох се напред, подпрял ръце на коленете си, в опит да си поема дъх.

— Не беше на себе си от гняв или от пиене?

— И от двете. За щастие не видя Попчик, иначе… не знам какво щеше да стане. Той смята, че кучетата трябва да стоят отвън. Ето — каза той, вдигайки нагоре една бутилка водка, — виж какво има тук! Измъкнах я, докато излизах.

Помирисах кръвта по него, преди да я видя. Лунният сърп не беше много голям, но все пак светлината беше достатъчна, за да мога да виждам — и когато застанах пред него и го погледнах право в лицето, разбрах, че от носа му се лее кръв и ризата му е потъмняла от нея.

— Майчице! — казах, все още задъхан. — Добре ли си?

— Хайде да отидем на детската площадка, за да се посъвземем — каза Борис. Лицето му, както казах, беше в ужасно състояние: едното му око беше подуто, на челото му имаше грозна, извита рана, от която също течеше кръв.

— Борис! Трябва да отидем у дома.

Той повдигна едната си вежда.

— У дома?

— У нас. Където и да е. Изглеждаш зле.

Той се ухили, оголвайки окървавените си зъби, и ме смушка с лакът в ребрата.

— А, не, имам нужда да пийна нещо, преди да се изправя пред Ксандра. Хайде де, Потър. Нали няма да е зле да се поотпуснем с нещо? След всичко това?

xxii.

На детската площадка до недовършения общински център пързалките хвърляха сребристи отблясъци на лунната светлина. Седяхме на ръба на празния фонтан, провесили крака в сухия басейн, и си подавахме бутилката, докато започнахме да губим представа за времето.

— Никога не съм виждал нещо по-шантаво — казах и избърсах устата си с ръка. Звездите бяха започнали леко да се въртят.

Борис — подпрял се на ръце, вдигнал лице към небето — си пееше нещо на полски.

— Много е страшен, да му се не види — казах. — Баща ти.

— Да — отвърна весело Борис и избърса уста в рамото си, в изпоцапаната с кръв риза. — Убивал е хора. Веднъж преби някакъв човек до смърт в една мина.

— Глупости!

— Не, истина е. Случи се в Нова Гвинея. Опита се да представи нещата така, като че ли са се откъснали големи камъни и са премазали човека, но все пак се наложи да напуснем незабавно страната.

Замислих се над чутото.

— Баща ти не е… ммм, много як — казах. — Искам да кажа, не виждам как…

— Не, не с юмруци. А с — как му викате — той замахна с ръка, сякаш удряше нещо — тръбен ключ.

Мълчах. В жеста на Борис, който имитираше удара с тръбен ключ, имаше нещо, което подсказваше, че говори истината.

Борис — който се опитваше да си запали цигара — въздъхна, издишвайки дим.

— Искаш ли? — той ми подаде цигарата и си запали нова, после потърка брадичката си с кокалчетата на пръстите и каза: — Ох! — плъзгайки напред-назад пръсти по нея.

— Боли ли?

Той се засмя сънливо и ме удари по рамото:

— А ти как мислиш, идиот такъв?

Скоро и двамата вече залитахме от смях и пълзяхме на четири крака по чакъла. Колкото и пиян да бях, мислите ми бяха странно ясни и хладни, сякаш гледах всичко отдалече. После, в някакъв момент — покрити с прах от търкалянето и боричкането по земята — ние вече вървяхме, залитайки, към къщи, в почти пълен мрак, сред редиците пусти къщи, обгърнати от гигантската пустинна нощ, под ярко просветващите звезди, а Попчик подтичваше отзад, докато ние се люшкахме насам-натам и се смеехме така силно, че се задавяхме, задъхвахме и едва не повръщахме край пътя.

Той пееше с пълно гърло, същата песен като преди:

Ритнах го.

— На английски!

— Ето, ще те науча да я пееш. А-а-а…

— Кажи ми какво означават думите.

— Добре, ще ти кажа. „Имало някога две котенца малки…“ — запя Борис:

— „Две котенца малки“?

Той се опита да ме удари и едва не падна.

— Майната ти! Не съм стигнал до хубавата част.

Избърса устата си с ръка, отметна глава и запя:

Когато стигнахме до вкъщи — вдигахме прекалено много шум и постоянно си шъткахме един на друг — видяхме, че гаражът беше празен — у дома нямаше никого.

— Слава Богу! — възкликна Борис разпалено, просвайки се на бетона, за да благодари на Господ.

Хванах го за яката на ризата.

— Ставай!

Вътре — на светло — стана ясно, че той е в ужасно състояние: навсякъде по него имаше кръв; окото му беше само един процеп в лъскавата, подпухнала кожа.

— Стой така — казах, пуснах го да седне в средата на килима в дневната, и отидох със залитане в банята, за да намеря нещо, с което да почистя раната му. Само че там нямаше нищо друго освен шампоан и шише със зелен парфюм, спечелено от Ксандра на някаква игра с награди в хотел „Уин“. В замъгления ми от пиене мозък проблесна нещо, което ми беше казвала майка ми — че ако няма друг антисептик, може да се ползва и парфюм, и аз се върнах в дневната, където Борис се търкаляше на килима, а Попър душеше обезпокоено окървавената му риза.

— Ето — казах, избутах кучето настрана и започнах да попивам окървавеното място на челото му с навлажнена кърпа. — Не мърдай.

Борис се отдръпна и изръмжа:

— Какво правиш, по дяволите?

— Млъквай — отвърнах, придържайки косата му така, че да не пада в очите.

Той измърмори нещо на руски. Опитвах се да действам внимателно, но бях не по-малко пиян от него, и когато пръснах раната с парфюм, той изпищя и ме цапна през устата.

— Какво, да му се не види… — казах, докосвайки устната си — когато отделих пръсти от нея, по тях имаше кръв. — Виж какво ми направи.

— Блядь94 — изрева той, закашля се и замахна с ръка във въздуха. — Това вони. С какво ме наплеска, курво?

Избухнах в смях; не можех да спра.

— Копеле — изрева той и ме блъсна така силно, че паднах. Но и той се смееше. Протегна ръка, за да ми помогне да стана, но аз я отблъснах с ритник.

— Разкарай се! — смеех се толкова силно, че едва успявах да произнеса думите. — Миришеш ми на Ксандра.

— Господи, ще се задуша. Трябва да смъкна това нещо от себе си.

Излязохме, залитайки, навън — смъквайки в движение дрехите си, подскачайки на един крак, докато събувахме панталоните си — и скочихме в басейна: лоша идея, осъзнах го в необратимия миг, когато вече политах надолу, преди да се забия във водата, мъртвопиян и толкова зашеметен, че не бях в състояние дори да ходя. Студената вода ме блъсна с такава сила, че почти ми изкара дъха.

Изплувах с усилие на повърхността: очите ми смъдяха, хлорът изгаряше отвътре носа ми. В лицето ми пръсна вода и аз я изплюх обратно, към него. Той беше едно неясно бяло петно в мрака, с хлътнали бузи и тъмна коса, залепнала от двете страни на главата му. Започнахме да се боричкаме със смях, натискахме се един друг под водата, макар че зъбите ми тракаха от студ и се чувствах прекалено зле и прекалено пиян, за да разигравам циркове във вода, дълбока повече от два метра.

Борис се гмурна. Една ръка се сключи около глезена ми, дръпна ме и аз се озовах под водата, вперил поглед в тъмна стена, изпъстрена с мехурчета.

Задърпах се, боричках се. Все едно, че отново се бях озовал в музея, пленен в някакво тъмно пространство, без път нагоре и навън. Блъсках се, гърчех се, издишвайки с паникьосано бълбукане въздух, който излиташе нагоре пред очите ми: под водата забиха камбани и падна мрак. Накрая — точно когато вече щях да напълня дробовете си с вода — успях да се изтръгна и изскочих на повърхността.

Поемайки задавено въздух, аз се вкопчих задъхан в ръба на басейна. Когато погледът ми се изясни, видях Борис, ругаейки и кашляйки, да се гмурва в посока към стълбите. Задушавайки се от гняв, аз се насочих с подскоци и плуване към него и придърпах с крак глезена му така, че той се пльосна по лице във водата.

— Задник — изломотих, когато той изплува, пляскайки, на повърхността. Опитваше се да каже нещо, но аз плиснах вода в лицето му, и пак, и пак, а после вкопчих пръсти в косата му и го натиснах отново под водата.

— Гадно лайно такова — закрещях, когато той отново се появи на повърхността, задъхан, а по лицето му се стичаше вода. — Никога повече не прави това с мен!

Държах двете си ръце на раменете му и се канех да се гмурна, натискайки го под себе си — да го задържа под водата дълго, наистина дълго — когато той се пресегна, стисна ме за ръката и аз забелязах, че е пребледнял и трепери.

— Стига — произнесе той задъхано и тогава осъзнах колко странен и нефокусиран е погледът му.

— Хей казах, — добре ли си?

Но той кашляше прекалено силно, за да отговори. Носът му отново кървеше, между пръстите му бликаше тъмна кръв. Помогнах му да излезе и двамата рухнахме върху стълбите на басейна, наполовина във водата, наполовина вън от нея, прекалено изтощени, за да излезем напълно от нея.

xxiii.

Събуди ме силна слънчева светлина. Лежахме в моето легло: с влажни коси, полусъблечени, потръпващи от студ в климатизираната стая, а Попър похъркваше между нас. Чаршафите бяха влажни и воняха на хлор; главата ми се цепеше от болка, в устата си чувствах противен метален вкус, като че ли бях смукал шепа дребни монети.

Известно време лежах напълно неподвижно от страх, че може да повърна, ако променя положението на главата си дори с четвърт инч, после — много внимателно — седнах в леглото.

— Борис? — казах, потривайки буза с длан. По калъфката на възглавницата имаше засъхнали следи от кръв. — Буден ли си?

— Ох, Божичко — изпъшка Борис, мъртвешки бледен и целият лепкав от пот, и се търкулна по корем, вкопчвайки се в матрака. Беше напълно гол, ако изключим гривните с шипове, като на Сид Вишъс, и слиповете, които като че ли бяха мои. — Сега ще повърна.

— Не тук — сритах го. — Ставай.

Мърморейки, той излезе, залитайки. Чувах го как повръща в моята баня. От звука започна да ми се гади, но и ме обзе нещо като истерия. Търкулнах се на една страна и започнах да се кискам, притиснал уста във възглавницата. Когато той се появи с неуверена крачка, притиснал ръце от двете страни на главата си, огледах шокирано синьо-черното му око, спечената кръв около ноздрите и хваналата коричка рана на челото му.

— Леле — казах, — това изглежда зле. Трябва да ти сложат шевове.

— Знаеш ли какво? — каза Борис, хвърляйки се по корем на матрака.

— Какво?

— Закъснели сме за шибаното училище!

Двамата се търкулнахме по гръб и заревахме от смях. Въпреки отпадналостта и гаденето, имах чувството, че никога няма да спра.

Борис се приведе встрани, опипвайки с една ръка за нещо, което се намираше на пода. След миг главата му отново се появи над ръба на леглото.

— Я! Какво е това?

Седнах и протегнах алчно ръка към чашата с вода, или това, което мислех за вода, а когато той я тикна под носа ми, се задавих от миризмата.

Борис вече виеше от смях. Бърз като светкавица, той скочи върху мен: целият сякаш се състоеше от остри кокали и лепкава от пот плът, миришеше на пот, повръщано, но имаше и още някаква остра миризма на мръсно, като застояла вода в езеро. После ме ощипа силно по бузата и плисна чашата с водка в лицето ми.

— Време е да си вземеш лекарството! Спокойно, спокойно — продължи той, когато аз блъснах чашата, тя отхвръкна, а после го ударих по устата, кос удар, който нямаше особен ефект. Попър джафкаше възбудено. Борис стисна шията ми с ръце, сграбчи мръсната ми вчерашна риза и се опита да я натъпче в устата ми, но аз реагирах по-бързо и го блъснах на леглото така, че главата му се удари в стената.

— О, по дяволите! — каза той, потривайки сънливо лице с отворена длан, и се изкиска.

Изправих се неуверено, потръпвайки от стичащата се по кожата ми студена пот, и тръгнах към банята, където на една-две силни струи — подпрял се с длани на стената — изпразних съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. Чувах как Борис се смее в съседната стая.

— Пъхни два пръста в гърлото — подвикна той, а после и още нещо, което не чух заради новия пристъп на гадене.

Когато всичко приключи, плюх един-два пъти, после избърсах устата си с опакото на ръката. Банята беше в ужасно състояние: душът капеше, вратата стоеше широко отворена, газех по подгизнали хавлии и окървавени хавлиени кърпи, разпилени на пода. Все още потръпвайки след повръщането, пуснах водата в умивалника и пих от шепата си, после наплисках лицето си. Огледалният ми образ, гол до кръста, беше блед, с присвити рамене и подута устна — там, където Борис ме беше цапардосал предната нощ.

Борис все още лежеше на пода, отпуснат, като че ли тялото му беше лишено от кости, опрял глава на стената. Когато се върнах, той отвори здравото си око и се изкиска, като ме видя.

— Вече е по-добре, а?

— Майната ти! Да не си посмял да говориш с мен.

— Пада ти се. Нали ти казах да не се моткаш с тази чаша?

— Кой, аз?

— Не помниш, нали? — той докосна с език горната си устна, за да провери дали не е започнала да кърви отново. Сега, когато беше без риза, се виждаха изхвръкналите му ребра, следите от побои и обрив от горещина високо горе на гърдите. — Беше много лоша идея да оставяш тази чаша на пода. Лош късмет! Казах ти да не я оставяш там! Докара ни уроки!

— Не беше необходимо да я изливаш на главата ми — казах, търсейки пипнешком очилата си, и се пресегнах да взема първия попаднал ми слип от общата купчина мръсно бельо на пода.

Борис стисна с два пръста горната част на носа си и се засмя.

— Просто се опитвах да ти помогна. Едно малко питие ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да бе, много благодаря.

— Вярно е. Ако не го повърнеш. Главоболието ще ти мине като по вълшебство. Баща ми не е от хората, склонни да помагат, но това е нещо полезно, което знам от него. Най-хубаво от всичко е една добра, изстудена бира — ако има.

— Ей, я ела тук — казах аз. Стоях на прозореца и се взирах надолу, към басейна.

— Мхм?

— Ела да погледнеш. Искам да видиш това долу.

— Просто ми го опиши — измърмори Борис, без да помръдне. — Не ми се става.

— Най-добре ще е да станеш — картината на долния етаж беше такава, сякаш там се бе разиграло убийство. Следа от кървави капки водеше по каменните плочи към басейна. Обувки, джинси, една окървавена риза, бяха безредно разпилени наоколо. Една от протритите обувки на Борис лежеше на дъното в дълбоката част на басейна. И което беше по-лошо — голямо петно от повръщано плуваше като мазна пяна в плитката вода край стъпалата.

xxiv.

Накрая, след няколко не особено ентусиазирани опита да почистим басейна с вакуумната машина, се озовахме седнали в кухнята, на бара, пушехме от татковия „Вайсрой“ и разговаряхме. Наближаваше обяд — беше прекалено късно, излишно бе дори да обмисляме дали да отидем на училище. Борис — раздърпан, с безумен вид, с риза, разпрана и провиснала от едното му рамо, тръшкаше вратите на шкафовете и се оплакваше горчиво, че нямало чай — беше направил отвратително кафе по руски маниер, като го свари с утайката в една тенджерка на печката.

— Не, не — каза той, когато аз си сипах в една чаша с нормални размери. — Много е силно, пие се в много малка чаша.

Опитах го и изкривих лице.

Той натопи пръст в кафето и го облиза.

— Не би било зле, ако имаше бисквити.

— Сигурно се шегуваш.

— А хляб с масло? — попита той с надежда.

Смъкнах се от плота — много предпазливо, защото главата ме болеше — и започнах да търся, докато не попаднах на едно чекмедже, пълно с пликчета захар и пакети тортиля чипс, които Ксандра бе взела от бюфета на бара и бе донесла у дома.

— Побъркана работа — казах, загледан в лицето му.

— Кое?

— Това, което направи баща ти.

— Това не е нищо — измънка Борис и извъртя глава настрана, за да може да напъха цяло парче чипс в устата си. — Веднъж ми счупи ребро.

След дълго мълчание, защото не ми дойде на ум какво друго да кажа, отбелязах:

— Не е много страшно да ти счупят ребро.

— Не, но боли. Ето, това — той издърпа нагоре ризата си и ми го показа.

— Стори ми се, че ще те убие.

Той побутна с рамо рамото ми.

— Е, аз го предизвиках умишлено. Озъбих му се. За да можеш да измъкнеш Попчик. Виж, всичко е наред — каза той със снизходителен тон, защото продължавах да не откъсвам поглед от него. — Снощи беснееше с пяна на устата, но когато ме види, ще съжали.

— Може би трябва да останеш тук известно време.

Борис се облегна назад, подпирайки се на ръце, и ми се усмихна пренебрежително.

— Няма за какво да се тръшкаш толкова. Той изпада понякога в депресия, това е всичко.

— Ха! — в старите дни, преминали под знака на „Джони Уокър“ с черния етикет — когато повръщаше по ризата си, и вбесените му колеги звъняха по телефона у нас — баща ми (понякога облян в сълзи), обясняваше своите пристъпи на ярост с „депресия“.

Борис се разсмя — изглеждаше искрено развеселен.

— И какво? Ти понякога не се ли натъжаваш?

— Той трябва да бъде изпратен в затвора, задето ти причинява това.

— О, моля те — лошото кафе омръзна на Борис и той се упъти към хладилника, за да търси бира. — Баща ми има лош характер, безспорно, но ме обича. Когато напусна Украйна, можеше да ме остави при една съседка. Така стана с приятелите ми Макс и Серьожа — Макс заживя на улицата. Освен това, ако гледаме така на нещата, аз самият би трябвало да бъда в затвора.

— Моля?

— Веднъж се опитах да го убия. Наистина! — допълни той, като забеляза как го гледам. — Опитах се.

— Не ти вярвам.

— Не, вярно е — каза той примирено. — Това ме кара да се чувствам много зле. През последната ни зима в Украйна го подмамих да излезе навън — беше толкова пиян, че го направи. А после заключих вратата. Мислех, че със сигурност ще умре в снега. А сега трябва да съм доволен, че не умря, нали? — той избухна в силен смях. — В противен случай щях да си вися в Украйна, Боже мили. И да се храня от контейнерите за боклук. Да спя по гарите.

— Какво стана тогава?

— Не знам. Не беше достатъчно късно през нощта. Някой го беше видял и го прибрал с кола — предполагам, че е била някоя жена, кой знае? Така или иначе, тогава беше продължил да пие, успя да се прибере след няколко дни — за мой късмет не помнеше какво беше станало! Вместо това ми донесе футболна топка и каза, че занапред ще пие само бира. Издържа около месец.

Потърках едното си око зад очилата.

— А какво смяташ да кажеш в училище?

Той отвори бирата.

— Моля?

— Е, искам да кажа — следата от удар по лицето му имаше цвят на сурово месо. — Нали хората ще питат.

Той се ухили и ме смушка с лакът.

— Ще им кажа, че ти си го направил.

— Не, сериозно.

— Говоря сериозно.

— Борис, това не е смешно.

— О, хайде де. Футбол, скейтборд — черната му коса падаше като сянка пред лицето му и той я отметна назад. — Нали не искаш да ме отведат оттук?

— Така е — казах, след неловка пауза.

— Защото иначе — Полша — той ми подаде бирата. — Мисля, че там ще бъде. Там ще ме депортират. Въпреки че в Полша — той се разсмя внезапно, едно изненадващо излайване — е по-добре, отколкото в Украйна, Божичко!

— Не могат да те върнат там, нали?

Той погледна смръщено ръцете си, които бяха мръсни, краищата на ноктите му бяха червени от кръв.

— Не — каза той ожесточено. — Защото преди това ще се самоубия.

— О, хлип, хлип, хлип!

Борис постоянно заплашваше, че ще се самоубие по една или друга причина.

— Говоря истината! По-добре да умра. Предпочитам да съм мъртъв.

— Не, не предпочиташ.

— Да, предпочитам! Зимата — нямаш представа каква е там. Дори въздухът е ужасен. Навсякъде сив бетон, а вятърът…

— Е, все някога сигурно идва лято.

— О, Господи! — той взе от мен цигарата, дръпна силно от нея, и издиша струя дим към тавана. — Комари. Смрадлива кал. Всичко мирише на мухъл. Бях толкова гладен и самотен — наистина, понякога ме мъчеше такъв глад, сериозно, че отивах на брега на реката и се питах дали да не се удавя.

Главата ме болеше. Дрехите на Борис (всъщност моите дрехи) се въртяха в сушилнята. Навън слънцето грееше ярко и жестоко.

— За теб не знам — казах, поемайки цигарата от него, — но аз имам нужда от някаква истинска храна.

— Какво да правим тогава?

— Трябваше да идем на училище.

— Хм — Борис вече беше обяснил, че ходи на училище, защото и аз ходя, и защото няма какво друго да се прави.

— Не, сериозно. Трябваше да отидем. Днес в менюто има пица.

Борис изкриви лице в гримаса на искрено съжаление.

— Да му се не види. — Училището имаше и друга страна — там поне ни хранеха. — Сега вече е много късно.

xxv.

Понякога нощем се будех разплакан. Най-лошата страна на експлозията беше, че я носех в тялото си — горещината, разтърсващата до кости ударна вълна. В сънищата ми винаги имаше два пътя, по които можех да изляза оттам — един светъл и един тъмен. Налагаше се да избера тъмния, защото по светлия беше много горещо и се виждаше как трептят пламъци. Но на тъмния път бяха труповете.

За щастие Борис никога не се стряскаше и никога не проявяваше раздразнение, когато го будех, като че ли идваше от свят, в който в един среднощен вопъл от мъка няма нищо толкова необичайно. Понякога той вземаше Попчик — който хъркаше пред леглото ни — и го поставяше, като отпусната, сънлива купчинка — на гърдите ми. Така закотвен — чувствайки топлината на телата им край мен — аз лежах, броях на испански или се опитвах да си припомня всички думи, които знаех на руски (повечето нецензурни), докато не заспях отново.

Когато бях току-що пристигнал във Вегас, се опитвах да се почувствам по-добре, представяйки си, че майка ми е още жива и че животът й тече съгласно обичайната нюйоркска рутина — разменя по някоя дума с портиерите, купува си кафе и мъфин от закусвалнята, чака на перона „шестицата“, застанала до сергията за вестници. Но не успях да поддържам дълго тази илюзия. Сега, когато заравях лице в чужда възглавница, която изобщо не миришеше на нея, нито пък на дома, мислех за апартамента на семейство Барбър на Парк Авеню или, понякога, за къщата на Хоуби в Гринич Вилидж.

Това писмо пристигна, пъхнато в старо издание на „Вятър, пясък и звезди“95 на Сент-Екзюпери, което четях и препрочитах. Държах писмото в книгата, където постепенно ставаше все по-изпомачкано и мръсно от постоянно четене.

Борис беше единственият човек във Вегас, на когото бях разказал как загина майка ми — за негова чест може да се каже, че той прие описанието с лекота; в собствения си живот бе преживял толкова хаос и насилие, че разказът ми като че ли изобщо не го шокира. Беше виждал големи експлозии в мините около Бату Хиджау96 и други места, за които никога не бях чувал, където работел баща му, и — без да познава подробностите — беше в състояние да направи доста точни предположения за типа експлозиви, които са били използвани. Колкото и да беше бъбрив, у него имаше и някаква потайност, и аз му вярвах, че няма да разкаже нищо никому, без да се налага да го моля за това. Може би защото самият той беше без майка и се беше привързвал силно към хора като Бами, „асистента“ на баща му, Евгений, и Джуди, жената на собственика на кръчмата в Кармиуолог — той не намираше нищо странно в моята привързаност към Хоуби.

— Хората обещават да пишат, а не пишат — каза той веднъж, когато седяхме в кухнята и гледахме последното писмо от Хоуби. — А този приятел ти пише постоянно.

— Да, той е мил човек.

Бях се отказал от опитите си да обясня на Борис що за човек бе Хоуби: да опиша къщата, работилницата, обичая му да изслушва внимателно, което толкова го отличаваше от моя баща, и най-вече създаваната от него приятна духовна атмосфера — мъглива, есенна; мекия, дружелюбен микроклимат, благодарение на който в негово присъствие се чувствах уютно и в безопасност.

Борис бръкна с пръст в отворения буркан с фъстъчено масло на масата между нас и го облиза. Беше започнал да харесва фъстъченото масло, което (както и бонбоните „маршмалоу“) не се намирало лесно в Русия.

— Стар педал, а? — попита той.

Бях слисан.

— Не — отвърнах бързо; а после: — Не знам.

— Няма значение — каза Борис и ми подаде буркана. — Познавам някои много мили дърти педали.

— Струва ми се, че не е — казах колебливо.

Борис сви рамене.

— На кого му пука? Нали се държи добре с теб? Никой от нас не намира достатъчно доброта в този свят, така ли е?

xxvi.

Борис бе започнал да харесва баща ми, и той му отговаряше със същото. Той разбираше по-добре от мен как баща ми си изкарва прехраната; и макар да знаеше, без някой да му го е обяснявал, че трябва да не припарва до баща ми, когато той губи, той знаеше също и че баща ми има нужда от нещо, което аз нямах желание да му дам: а именно публика, когато му вървеше и печелеше постоянно, когато крачеше из кухнята, нагълтал се със стимуланти и неадекватен от недоспиване, и търсеше някой да изслуша разказите му и да го похвали, че се е справил прекрасно. Когато го чуехме долу, оживен и главозамаян от някоя печалба — блъскаше се възторжено в предметите и вдигаше много шум — Борис оставяше книгата си и слизаше долу, където седеше и търпеливо слушаше досадните възстановки на вечерта, прекарана на масата за бакара, които правеше баща ми — той описваше играта карта по карта, а после често се прехвърляше към мъчителни (за мен) спомени за сходни триумфи, чак до студентските му години и провалената актьорска кариера.

— Не си ми казвал, че баща ти е играл в киното! — заяви веднъж Борис, връщайки се горе с чаша вече изстинал чай.

— Не е участвал в много филми — май само в два.

— Ама разбираш ли, онзи — той е наистина голям филм — онзи, полицейския, за корумпираните ченгета, как се казваше?

— Ролята му там не е много голяма. Появява се кажи-речи за секунда. Дали му ролята на някакъв адвокат, когото застрелват на улицата.

Борис сви рамене.

— Много важно. Все пак е интересно. Ако отиде някога в Украйна, хората ще се държат с него като със звезда.

— Да върви тогава, и да вземе Ксандра със себе си.

Ентусиазмът, с който Борис приемаше техните, както той се изразяваше, „интелектуални разговори“, бе приеман одобрително от баща ми. Тъй като аз самият не се интересувах от политика, а още по-малко ме вълнуваха политическите възгледи на баща ми, нямах никакво желание да участвам в безсмислените спорове за събитията по света, които доставяха удоволствие на баща ми. Но Борис — и пиян, и трезвен — беше винаги готов да се включи. Често в такива случаи баща ми започваше да размахва ръце и да имитира акцента на Борис, в продължение на целия разговор, което ме дразнеше ужасно. Но самият Борис или не забелязваше, или нямаше нищо против. Понякога, когато той слизаше долу да включи електрическата кана, за да си направи чай, и не се връщаше, ги намирах да спорят щастливо в кухнята като актьори на сцена, за разпадането на Съветския съюз и какво ли не още.

— Ах, Потър! — каза Борис, когато се качи горе. — Този твой баща! Такъв симпатяга!

Извадих слушалките на айпода от ушите си.

— Щом казваш.

— Говоря искрено — отвърна Борис и се отпусна тежко на пода. — Така склонен да разговаря, и толкова интелигентен! При това те обича.

— Не виждам по какво съдиш за това.

— Хайде стига! Той има желание да постъпва правилно с теб, но не знае как. Иска му се ти да слизаш долу и да разговаряш с него, не аз.

— Казвал ли ти е такова нещо?

— Не. Но това е истината! Знам го.

— Ако е така, мен поне е успял да заблуди.

Борис ме изгледа внимателно.

— Защо го мразиш толкова?

— Не го мразя.

— Той е разбил сърцето на майка ти — каза категорично Борис. — Когато я е напуснал. Но ти трябва да му простиш. Всичко това вече е минало.

Зяпнах. Нима баща ми наистина разправяше на хората такива неща?

— Това са глупости — казах, седнах и захвърлих комикса, който четях. — Майка ми — как можех да му го обясня? — ти не разбираш, той се държеше с нас като задник, ние бяхме щастливи, когато той ни напусна. Да, знам, че ти го имаш за много готин и така нататък…

— А какво му е толкова ужасното? Това, че е бил с други жени? — попита Борис и разпери ръце с обърнати нагоре длани. — Такива неща се случват. Той има свой живот. Какво общо има това с теб?

Поклатих невярващо глава.

— Човече — казах, — добре те е замотал.

Никога не преставах да се удивлявам на способността на баща ми да очарова и привлича външни хора. Даваха му пари назаем, препоръчваха го за повишение, осигуряваха му полезни контакти, предлагаха му да ползва вилите им, изпадаха напълно в плен на очарованието му — и после всичко изведнъж рухваше и той се ориентираше към някой друг.

Борис обви с ръце коленете си и се облегна на стената.

— Така да е, Потър — каза той миролюбиво. — Твоят враг е и мой враг. Щом ти го мразиш, мразя го и аз. Но — и той наклони глава на една страна — ето ме тук, гостувам в неговата къща. Какво да правя. Да разговарям, да се държа мило и прилично? Или да проявявам неуважение?

— Не казвам нищо подобно. Просто ти казвам да не вярваш на всичко, което той говори.

Борис се изкиска.

— Поначало не вярвам на всичко, което ми казват хората — каза той и ме ритна приятелски по крака. — Включително и на всичко, казано от теб.

xxvii.

Макар че баща ми се бе привързал много към Борис, аз постоянно се опитвах да отклоня вниманието му от факта, че Борис на практика се беше пренесъл да живее у нас — задачата не беше трудна, защото хазартът и наркотиците до такава степен притъпяваха съобразителността му, че ако бях докарал рис горе в спалнята си, той можеше и да не забележи. Преговорите с Ксандра бяха малко по-трудни, тя бе по-склонна да се оплаква от допълнителните разходи, независимо от количеството крадени пакетирани храни, с които Борис допринасяше за издръжката на домакинството. Когато тя си беше у дома, той си седеше горе и гледаше да не й се пречка, мръщеше се съсредоточено над „Идиот“ на руски или слушаше музика на моите колонки. Носех му бира и храна отдолу и се научих да му правя чай така, както го харесваше: врял, с три бучки захар.

Междувременно Коледа вече наближаваше, макар това съвсем да не личеше по времето: нощем захладняваше, но през деня беше слънчево и топло. Когато задухаше вятър, чадърът край басейна понякога изплющяваше така, че звукът напомняше на пистолетен изстрел. Нощем се виждаха светкавици, но дъжд нямаше; а понякога пясъкът се вдигаше от земята и прелиташе на малки вихрушки, които се стрелкаха насам-натам по улиците.

Мисълта за предстоящите празници ме потискаше, макар че Борис приемаше нещата с безразличие.

— Всичко това е за малките деца — каза той презрително, облегнал се на лакти в леглото ми. — Елха, играчки. Ние ще си направим собствен праздник на Бъдни вечер. Какво ще кажеш?

— „Праздник“?

— Ами разбираш ли, нещо като празничен купон. Не истинска бъднивечерска трапеза, просто една хубава вечеря. Ще сготвим нещо хубаво — може да поканим баща ти и Ксандра. Мислиш ли, че ще искат да вечерят с нас?

За мое голямо учудване баща ми — и дори Ксандра — изглежда бяха във възторг от тази идея (подозирам, че в случая с баща ми това се дължеше на факта, че думата „праздник“ му доставяше удоволствие, и той обичаше да кара Борис да я казва). На двайсет и трети двамата с Борис отидохме на пазар, с истинските пари, които баща ми ни беше дал (за щастие, защото супермаркетът, в който ходехме обикновено, беше прекалено пълен с хора, пазаруващи за празниците, за да можем да крадем спокойно), и се прибрахме у дома с картофи, пиле, куп неапетитни на вид продукти (кисело зеле, гъби, грах, сметана) за някакво полско празнично ястие — Борис твърдеше, че знаел как се приготвя; купихме и черни хлебчета (Борис настояваше за черен хляб; казваше, че белият бил съвсем неподходящ за това ястие); половин килограм масло; туршия и някакви коледни сладкиши.

Борис беше обявил, че вечерята ще започне, когато на небето се появи първата звезда — Витлеемската. Само че ние бяхме свикнали да готвим за себе си, а не за други, и съответно се забавихме. На Бъдни вечер, към осем часа вечерта, киселото зеле беше готово, а пилето (което готвехме според инструкциите на опаковката) трябваше да е готово след десет минути, когато баща ми — подсвирквайки „Deck the Halls“97 — се появи и потропа развеселено с кокалчетата на пръстите си по един от кухненските шкафове, за да привлече вниманието ни.

— Хайде, момчета! — каза той. Лицето му беше зачервено и лъснало, говореше много бързо и отсечено, с напрегнат тон, който познавах отлично. Беше облякъл един от старите си, елегантни нюйоркски костюми на „Долче и Габана“, но нямаше вратовръзка, яката на ризата му беше разкопчана. — Вървете да се срешите и да се поизлъскате малко. Ще заведа всички на вечеря. Нямаш ли някакви по-прилични дрехи, Тио? Не може да нямаш.

— Но… — изгледах го с безпомощен гняв. Това беше типично за баща ми — да се появи наперено отнякъде и да промени плановете в последния момент.

— Е, хайде де. Пилето може да почака. Нали? Сигурен съм, че може — говореше като картечница. — Може да приберете и останалите неща в хладилника. Ще го изядем утре, на коледния обяд — нали още ще бъде „праздник“? Или само Бъдни вечер е „праздник“? Бъркам ли нещо? Е, добре, тогава ще празнуваме нашия… Коледен ден. Нова традиция. Вчерашното ядене така или иначе е по-вкусно. Слушайте, ще бъде фантастично. Борис — той вече извеждаше Борис вън от кухнята, — кой номер ризи носиш, другарю? Не знаеш? Имам едни стари ризи от „Брук Брадърс“, би трябвало да ти ги дам всъщност всичките, не ме разбирай погрешно, ризите са страхотни, сигурно ще ти стигат до коленете, но пък на мен яките са ми малко тесни, а ако запретнеш ръкавите, ще изглеждат чудесно…

xxviii.

Въпреки че живеех в Лас Вегас вече почти половин година, за четвърти или пети път се озовавах на „Стрип“ — а Борис (когото движението по нашата малка орбита между училището, мола и дома удовлетворяваше напълно) практически изобщо не беше стъпвал в истинския Вегас. Зяпахме удивени неоновите водопади, електрическата светлина, грееща, пулсираща, лееща се и бълбукаща навсякъде около нас, а вдигнатото нагоре лице на Борис ставаше ту червено, ту златно в безумния порой от светлини.

Когато влязохме в хотел „Венишън“, видяхме истински канал, с истинска, миришеща на химически препарати вода, по която плаваха гондоли, оперни певци в сценични костюми пееха Stille Nacht и Ave Maria под изкуствено небе. Двамата с Борис се тътрехме, обзети от неловкост, чувствахме се зле облечени, влачехме крака, прекалено зашеметени, за да възприемем всичко това. Баща ми беше резервирал маса в един луксозен италиански ресторант, чиито стени бяха покрити с дъбова ламперия — аванпост на по-прочутия ресторант със същото име в Ню Йорк.

— Поръчвайте всичко, каквото ви се иска — каза баща ми, издърпвайки стол, за да седне Ксандра. — Аз черпя. Отпуснете му края.

Изпълнихме буквално инструкциите му. Ядохме флан от аспержи с лучен винегрет; пушена сьомга; карпачо от пушена треска; паста „перчатели“ с артишок и черни трюфели; хрупкав костур с шафран и зелен фасул; стек на скара, задушени ребърца; и пана кота, и тиквен сладкиш, и сладолед със смокини за десерт. Тази вечеря водеше с много дължини в моята класация за най-вкусно ядене, не бях ял нищо подобно от месеци, а може би и никога; а Борис — който изяде сам две порции треска — беше изпаднал в екстаз.

— Ах, прекрасно — каза той за петнайсети път, почти мъркайки, когато хубавата млада сервитьорка донесе още една чиния с бонбони и бишкоти за кафето. — Благодаря ви! Благодаря ви, господин Потър, Ксандра — каза той отново. — Беше много вкусно.

Баща ми — който не беше ял много в сравнение с нас (Ксандра също не яде много) — побутна чинията си настрана. Косата на слепоочията му беше влажна, а лицето му беше толкова яркочервено, че почти светеше.

— Благодарете на онзи дребен китаец с шапка на „Чикаго Къбс“, който цял следобед залагаше с мен срещу банката — каза той. — Боже мили, имах чувството, че не можем да изгубим. — В колата той вече ни беше показал неочакваната голяма печалба: тлъстата пачка стодоларови банкноти, свита на руло и стегната с ластик. — Печелившите карти идваха неспирно. Щастливо разположение на Меркурий, а и луната беше висока. Искам да кажа — беше магия. Знаете ли, понякога около масата се появява светлина, някакво видимо сияние, и съзнаваш, че то се излъчва от теб, разбирате ли? Ти си светлината! Там има едно фантастично крупие, Диего, обичам този Диего — искам да кажа, луда работа, той досущ прилича на Диего Ривера, художника, само че облечен в суперелегантен шибан смокинг. Разказвал ли съм ви за този Диего? Работи в казино „Фламинго“98 от четиридесет години, още от старите времена. Едър, пълен, страхотен тип. Мексиканец, нали разбирате. А как светкавично се плъзгат ръцете му, и онези огромни пръстени — той раздвижи пръсти — бакаРРРа! Господи, колко обичам тези стари мексиканци в залата за бакара, имат такъв страхотен стил! Плесенясали, елегантни старци, дори пълнотата им отива, разбирате ли? Така или иначе, ние бяхме на масата на Диего, двамата с онзи китаец, той също беше страшно забавен, с очила с рогови рамки, не разбира и дума английски, знаете, и само повтаря „Сан Бин! Сан Бин!“, налива се с онзи идиотски жасминов чай, който те пият, на вкус е като пепел, но обичам миризмата, това е миризмата на късмета, и беше невероятно — така ни вървеше, Боже мили, и всички онези китайки, които се бяха наредили зад нас, печелехме всяка ръка… Как мислиш — обърна се той към Ксандра — дали става да ги заведа в залата за бакара, за да ги запозная с Диего? Сигурен съм, че той страшно ще им хареса. Питам се дали е още на смяна. Какво ще кажеш?

— Той няма да е тук — Ксандра изглеждаше добре, очите й блестяха, беше оживена — с къса кадифена рокля и сандали, обсипани с камъчета, червилото й беше по-червено от онова, което носеше обикновено. — Не сега.

— Понякога в празнични дни той взема две смени една след друга.

— О, на тях няма да им се иска да ходят дотам. Цяло пътешествие е. Ще мине половин час, докато стигнете дотам през етажа с казината и после обратно дотук.

— Да, но аз съм убеден, че ще му бъде приятно да се запознае с моите хлапета.

— Да, сигурно — съгласи се Ксандра, плъзгайки пръст по ръба на чашата с вино. В основата на шията й проблясваше окачената на верижка мъничка златна гълъбица. — Той е симпатичен човек. Само че, Лари, говоря сериозно, знам, че не се вслушваш в това, което ти говоря, но ако започнеш да се сближаваш прекалено с крупиетата, току-виж някой ден, когато отидеш там, те посрещнала охраната.

Баща ми се разсмя.

— Божичко! — каза той ликуващо, плясвайки по масата така шумно, че аз трепнах. — Ако не знаех, че е невъзможно, бих си казал, че Диего наистина ни помагаше днес на масата. Искам да кажа, може и така да е било. Бакара и телепатия! Накарайте вашите съветски специалисти да проучат този въпрос — каза той на Борис. — Това ще оправи икономиката ви там.

Борис се покашля леко и вдигна чашата си с вода.

— Извинете, може ли да кажа нещо?

— Дойде ли вече време за речи? Може би трябваше всички да си подготвим тостове?

— Благодаря на всички ви, че бяхме заедно. Желая на всички нас здраве и щастие, и да бъдем живи до следващата Коледа.

В последвалото изненадано мълчание се чу как в кухнята гръмна шампанско, после избухна смях. Тъкмо бе минало полунощ: от две минути вече беше Коледа. После баща ми се облегна назад на стола си и се разсмя.

— Весела Коледа! — извика той, извади от джоба си кутия с някакво бижу и я плъзна по масата към Ксандра, и две купчинки двайсетдоларови банкноти (По петстотин долара! На всеки!), които побутна по масата към Борис и към мен. И въпреки че през тази нощ в контролираната температура на казиното, където нямаше часовници, думи като „ден“ и „Коледа“ звучаха доста безсмислено, сред силния звън на чашите представата за щастие като че ли вече не изглеждаше толкова фатална и обречена.

i.

През следващата година бях толкова зает с опити да пропъждам от мислите си спомените за Ню Йорк и предишния ми живот, че почти не забелязвах как минава времето. Дните се редяха еднакви, без смяна на сезони, под палещите лъчи на слънцето: сутрешен махмурлук в автобуса за училище, гърбовете ни — болезнено зачервени, защото сме заспали край басейна, острата петролна миризма на водката и мирисът на мокро куче и хлор, който постоянно се носеше от Попър. Борис ме учеше да броя, да питам за пътя и да предлагам питие на руски, също така търпеливо, както ме бе учил да псувам. „Да, моля, с удоволствие.“ „Благодаря ви, много мило от ваша страна.“ „Говорите ли вы по английский?“ Говорите ли английски? „Я немного говорю по-русски“. Говоря малко руски.

И зиме, и лете, през деня грееше ослепително слънце; пустинният въздух изгаряше ноздрите ни и дращеше пресъхналите ни гърла. Всичко беше смешно; всяко нещо ни караше да избухваме в смях. Понякога, точно преди залез, когато небесната синева започваше да преминава във виолетово, виждахме необуздани, обрамчени с електрикови тонове златистобели облаци, като от картина на Максфийлд Париш, да се търкалят над пустинята — като Божественото откровение, повело мормоните на запад. „Говорите медленно“, казвах, говорете бавно, и „Повторите, пожалуйста“. Повторете, моля. Но ние до такава степен бяхме настроени на еднакви честоти, че нямаше нужда да говорим, ако не ни се искаше; знаехме как да се докараме взаимно до истеричен пристъп на смях само с повдигане на вежда или изкривяване на устни. Нощем седяхме с кръстосани крака на пода, оставяйки мазни отпечатъци от пръсти по учебниците си. Благодарение на хранителния си режим изглеждахме болни от недохранване, по краката и ръцете ни се появяваха светлокафяви петна — недостиг на витамини, каза медицинската сестра в училище, направи и на двама ни по една болезнена инжекция в задника и ни даде шарени бурканчета с желирани детски витамини. („Боли ме задникът“, каза Борис, потривайки се отзад, и започна да ругае металните седалки на училищния автобус.) От многото плуване бях в лунички от глава до пети; в косата ми (която никога след това не е била толкова дълга) имаше кичури, изсветлели от химикалите в басейна, и общо взето се чувствах добре, макар че все още чувствах в гърдите си тежест, която никога не изчезваше, и зъбите ми бяха почнали да се развалят от многото сладкиши и бонбони, които ядяхме. Като изключим това, бях добре. И така времето минаваше доста щастливо; но после — малко след петнайсетия ми рожден ден — Борис се запозна с едно момиче на име Котку; и всичко се промени.

Името Котку я правеше по-интересна, отколкото беше всъщност; но това не беше истинското й име, а само галено прозвище („сладурче“ на полски), което й бе измислил Борис. Фамилното й име беше Хъчинс; а истинското й собствено име беше нещо от рода на Кайли или Кийли или Кейли; освен това бе прекарала целия си живот в Кларк Каунти, Невада. Въпреки че ходеше в същото училище като нас и беше само с една година напред, беше много по-голяма — от мен беше по-голяма с цели три години. Очевидно Борис й беше хвърлил око от доста време, но аз не я бях забелязал до онзи следобед, когато той се тръшна на пода до леглото ми и заяви:

— Влюбен съм.

— О, така ли? И в кого?

— Онова гадже от групата, в която изучаваме гражданско образование. Оная, от която купих малко трева. Искам да кажа, тя при това е на осемнайсет, представи си! Боже, колко е красива!

— Имаш трева?

Той замахна на шега и ме удари по рамото; знаеше къде ми е най-слабото място, точно под лопатката — можеше да ме накара да изпищя, ако забиеше пръсти там. Но аз не бях в настроение и го ударих силно.

— Ох! Майната ти! — извика Борис и се търколи на една страна, потривайки с пръсти челюстта си. — Това пък защо го направи?

— Надявам се да те заболи — отвърнах. — Къде е тази трева?

Не разговаряхме повече за любовните интереси на Борис, поне този ден не, но след няколко дни, когато излязох от час по математика, го видях надвесен над същото момиче при шкафчетата. Борис не беше особено висок за възрастта си, но момичето беше много дребно, независимо от това, че изглеждаше много по-голяма от нас; с плоски гърди, кльощави бедра, високи скули, с триъгълно лице с остри черти и мазна кожа. Пиърсинг на носа. Черна тениска без ръкави. Белещ се черен лак на ноктите; черна коса с оранжеви кичури; безизразни, светли, синьозеленикави очи, силно подчертани с черен молив. Тя несъмнено беше яка — дори суперяка; но погледът, който плъзна по мен, будеше тревога, у нея имаше нещо, което напомняше на заядлива сервитьорка в закусвалня или злонравна детегледачка.

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Борис, когато ме настигна след училище.

Свих рамене.

— Бива я, струва ми се.

— Струва ти се?

— Е, Борис — ами тя изглежда горе-долу на двайсет и пет.

— Знам! Това е супер! — отвърна той като в шемет. Осемнайсетгодишна! И прилича на пълнолетна! Няма проблем да купува пиене! Пък и цял живот е живяла в този щат, знае на кои места не проверяват дали си пълнолетен.

ii.

Хадли, бъбривката, която носеше яке в цветовете на училището и седеше до мен в час по американска история, сбръчка нос, когато я попитах за харесваното от Борис по-голямо момиче.

— Тази ли? — каза тя. — Пълна курва. — По-голямата сестра на Хадли, Джан, била в един клас с Кайла, Кайли или както там й беше името. — Чувах, че майка й била направо професионална проститутка. Приятелят ти да внимава да не си лепне някоя болест.

— Брей — казах, стъписан от ожесточението й, макар че всъщност може би не трябваше да бъда. Хадли, дъщеря на военен, беше в плувния отбор на училището и пееше в училищния хор; имаше нормално семейство с трима братя и ваймаранер на име Гретхен, беше си го донесла от Германия, а баща й й се караше, ако закъснееше след определения от него час.

— Не се занасям — каза Хадли. — Прави го с гаджетата на други момичета — и със самите момичета, изобщо с когото й падне. При това, струва ми се, пуши трева.

— О! — отвърнах. Нито едно от изредените обвинения не беше в моите очи задължително основание да не харесвам Кайли или нещо подобно, особено като се вземе предвид, че през последните месеци двамата с Борис се бяхме посветили сериозно на пушенето на трева. Но онова, което ме притесняваше — и то много — беше начинът, по който Котку (ще продължа да я наричам с прякора, който й бе дал Борис, защото вече не помня истинското й име) с внезапната си намеса практически бе придобила пълна власт над Борис.

Първоначално беше зает в петъчните вечери. После — през целия уикенд, при това не само вечер, но и през деня. Много скоро вече говореше само за нея — Котку това, Котку онова, и докато се усетя, ние двамата с Попър вечеряхме и гледахме телевизия сами.

— Не е ли удивителна? — попита ме отново Борис, след като я беше довел за първи път у нас — вечерта се оказа крайно неуспешна, просто и тримата се надрусахме така, че почти не можехме да се движим, а после двамата се търкаляха на дивана долу, докато аз седях на пода с гръб към тях и се опитвах да се съсредоточа върху филма „До краен предел“, който повтаряха по телевизията. — Какво ще кажеш?

— Ами, как да кажа… — какво очакваше да чуе той от мен? — Тя те харесва, няма спор.

Той се размърда неспокойно. Седяхме отвън, при басейна, въпреки че беше прекалено хладно и ветровито, за да плуваме.

— Не, наистина! Какво мислиш за нея? Кажи ми истината, Потър — настоя той, когато аз се поколебах.

— Не знам — казах неуверено, а после — защото той продължаваше да се взира в мен, допълних: — Честно? Наистина не знам, Борис. Вижда ми се малко безразсъдна.

— Така ли? Това лошо ли е?

В тона му се долавяше искрено любопитство — не беше нито гневен, нито саркастичен.

— Е — казах стъписан, — може и да не е.

Борис, зачервен от водката, постави ръка на сърцето си.

— Обичам я, Потър. Наистина. Това е най-истинското нещо, което се е случвало през живота ми.

Почувствах се толкова неловко, че извърнах очи.

— Малка кльощава вещица! — той въздъхна щастливо. — Когато я прегърна, усещам костите й, лека е като перце. — Озадачаваше ме това, че Борис явно харесваше Котку заради много от нещата, които аз намирах за обезпокоителни: това нейно дръгливо тяло на улична котка, за нейната настоятелна, жалка зрелост. — И е толкова смела и умна, с такова голямо сърце! Искам само да се грижа за нея и да я пазя от онзи тип, Майк, нали знаеш?

Сипах си безмълвно още водка, въпреки че всъщност не биваше да продължавам да пия. Тази история с Котку ме озадачаваше допълнително, защото — както ме бе уведомил самият Борис с недвусмислени нотки на гордост — Котку вече си имаше гадже: някакъв двайсет и шест годишен тип на име Майк Макнат, който имал мотор и работел за фирма, занимаваща се с почистване на басейни.

— Чудесно — бях казал малко по-рано, когато Борис ми беше съобщил тази новина. — Трябва да го докараме тук да помага с почистването.

Беше ми омръзнало да се грижа за басейна — задача, която се падаше почти изцяло на мен — особено защото препаратите, които Ксандра носеше у дома, никога не бяха от подходящия вид или в необходимото количество.

Борис избърса очи с опакото на ръката си.

— Положението е сериозно, Потър. Струва ми се, че тя се бои от него. Иска да скъса с него, но я е страх. Опитва се да го убеди да постъпи в армията.

— Ти по-добре внимавай този тип да не ти вдигне мерника.

— На мен? — той изпръхтя презрително. — Аз се безпокоя за нея! Толкова е мъничка! Тежи осемдесет и един фунта!

— Да, да — Котку твърдеше, че страда от „гранична форма на анорексия“ и винаги можеше да изкара от равновесие Борис с твърденията си, че не е яла нищо цял ден.

Борис ме перна отстрани по главата.

— Прекалено много време седиш тук сам — каза той, отпусна се до мен и потопи крака в басейна. — Ела довечера у Котку. И доведи някого.

— Като например…?

Борис сви рамене.

— Какво ще кажеш за онази оперена блондинка, подстриганата като момче, до която седиш в час по история? Плувкинята?

— Хадли? — поклатих глава. — Няма начин.

— Да! Ще стане! Защото тя е навита! Абсолютно сигурно ще дойде!

— Вярвай ми, това не е добра идея.

— Аз ще я попитам от твое име! Хайде де. Тя се държи приятелски с теб, все бърбори. Да й се обадим ли?

— Не! Не е в това… престани — казах, дръпвайки го за ръкава, когато той понечи да стане.

— Не ти стиска!

— Борис — той вече вървеше към къщата, за да се обади по телефона. — Недей. Говоря сериозно. Тя няма да дойде.

— И защо?

Предизвикателният му тон ме подразни.

— Наистина ли искаш да знаеш? Защото… — канех се да кажа „Защото Котку е курва“, което беше самата истина, но вместо това казах: — Виж какво, Хадли е в списъка на отличниците, нали разбираш. Надали ще поиска да кисне у Котку.

— Какво? — Борис се завъртя рязко назад, възмутен. — Тази кучка! Какво е казала?

— Нищо. Просто…

— О, да, казала е! — той се връщаше бързо към басейна. — По-добре ще е да ми кажеш.

— Хайде, стига, нищо няма. Успокой се, Борис — допълних, когато видях колко беше гневен. — Котку е много по-голяма. Дори не са в един випуск.

— Чипоноса мръсница! Какво й е направила Котку?

— Успокой се — погледът ми падна върху бутилката водка, която, осветена от един чист, бял слънчев лъч, приличаше на светла сабя. Той беше пил прекалено много, а последното, което исках, беше да се скараме. Но аз самият бях прекалено пиян, за да намеря някаква смешна или непринудена реплика, с която да го отклоня от темата.

iii.

Много други, по-свестни момичета на нашата възраст харесваха Борис — и най-вече Сафи Касперсен, която беше датчанка, говореше английски с префинен британски акцент, изпълнявала беше малка роля в една от постановките на „Сирк дю Солей“ и беше много подчертано най-красивото момиче от випуска. Сафи учеше с нас английски за напреднали (беше говорила в час интересни неща за „Сърцето е самотен ловец“) и въпреки че я имаха за надменна, тя харесваше Борис. Беше ясно за всички. Смееше се, когато той се шегуваше, гледаше го в захлас, когато се озоваваха в една дискусионна група, и разговаряше ентусиазирано с него из коридорите — а Борис й отговаряше също така оживено, жестикулирайки по своя руски маниер. И все пак — кой знае защо — тя като че ли никак не го привличаше.

— Но защо? — питах го. — Тя е най-красивото момиче от випуска ни.

Винаги бях смятал, че датчаните са високи и руси, но Сафи беше дребна брюнетка, приличаше на излязла от приказка и това нейно качество се подчертаваше от блещукащия сценичен грим на професионално направената нейна снимка, която бях виждал.

— Хубава е, да. Но не е много секси.

— Борис, тя е страхотно секси. Да не си откачил?

— Е, освен това прекалено много се старае — каза Борис и седна до мен с бира в ръка, посягайки с другата да вземе цигарата от мен. — Прекалено е благонадеждна. Непрекъснато учи или репетира, все такива неща. Котку — той издиша облак дим и ми върна цигарата, — тя е като нас.

Мълчах. Как бях успял да стигна от отличник по всички предмети дотам, че да ме включват в една категория с отхвърлен от всички парий като Котку?

Борис ме смушка.

— Струва ми се, че ти самият я харесваш. Сафи.

— Не, не бих казал.

— Харесваш я. Покани я да излезе с теб.

— Да, може — казах, макар да знаех, че няма да се осмеля. В предишното ми училище чужденците и пристигналите по програми за обмен ученици се държаха кротко настрана, и там момиче като Сафи би било по-достъпно, но във Вегас тя беше прекалено популярна, заобиколена от прекалено много хора — а пък съществуваше и друг съществен проблем: къде бих могъл да я заведа? В Ню Йорк би било лесно: можех да я заведа да караме кънки, на кино или в планетариума. Но трудно можех да си представя как Сафи Касперсен диша лепило или пие бира от кутия в хартиен плик на детската площадка, или изобщо върши някое от нещата, които вършехме ние двамата с Борис.

iv.

Продължавах да се виждам с него — но вече не толкова често. Все по-често той прекарваше нощите с Котку и майка й в „Дъбъл М Апартмънтс“ — всъщност хотел за кратък престой, занемарен мотел от петдесетте години на магистралата между летището и „Стрип“, в чийто вътрешен двор край празния басейн се навъртаха типове с вид на нелегални имигранти и влизаха в разправии за мотоциклетни резервни части. („Дъбъл М“ ли?, беше казала Хадли. Нали знаеш какво означават двете „М“? „Мишки и мухъл“). За щастие Котку не идваше чак толкова често у нас с Борис, но дори когато не идваше, той непрекъснато говореше за нея. Котку имала страхотен музикален вкус и му записала на диск микс с жестоки хип-хоп парчета, които трябвало да чуя на всяка цена. Котку предпочитала на пицата й да има само зелени чушки и маслини. Котку наистина, наистина искала да има синтезатор — а също и сиамска котка, или може би пор, но в „Дъбъл М“ не допускали домашни животни.

— Сериозно, трябва да прекарваш повече време с нея, Потър — каза той и ме побутна с рамо, — тя ще ти хареса.

— О, я стига — казах, припомняйки си присмехулното й отношение към мен, обичая й да избухва в злорад смях по необясними причини и постоянно да ме праща да й нося бира от хладилника.

— Не! Тя те харесва! Наистина! Искам да кажа, приема те по-скоро като малко братче — така ми е казвала.

— С мен не говори изобщо.

— Това е, защото ти не говориш с нея.

— Чукате ли се?

Борис изсумтя раздразнено — правеше го, когато нещата не се развиваха така, както искаше той.

— Мръсно подсъзнание — каза той, отмятайки косата от очите си, после допълни: — Е, какво? Какво си представяш? Карта ли да ти напиша?

— Да ти начертая.

— Ъ?

— Така се казва. Карта ли искаш да ти начертая.

Борис подбели очи. Размахвайки ръце, той отново започна да обяснява колко интелигентна била Котку, колко „жестоко печена“, колко много знаела, колко много била изживяла и колко несправедлива била преценката ми за нея и колко нечестно било, че съм се държал надменно с нея, без да си направя труда да я опозная, но аз, докато го слушах с половин ухо, хвърлях по един поглед на едно старо криминале от типа „филм ноар“ („Паднал ангел“ с Дана Андрюс), което даваха по телевизията, и не можех да не мисля, че учебната група, в която се беше запознал с Котку, беше всъщност за сериозно изостанали по предмета „гражданско образование“, ученици, които не успяваха (дори по критериите на нашето крайно непретенциозно училище) да се справят без допълнителна помощ. Борис — който се справяше с математиката без усилие, а езиците му се удаваха повече, отколкото на който и да било друг човек в кръга на познатите ми — беше принуден да посещава „гражданско образование за идиоти“, защото беше чужденец: той много се дразнеше от това изискване на училището. („За какво ми е? Да не би да имам шансове един ден да гласувам за Конгреса?“) Но Котку? — осемнайсетгодишна! Родена и израснала в Кларк Каунти! Американска поданица, като излязла от сериала „Ченгета!“ — за нея нямаше такова извинение.

Отново и отново се улавях, че се отдавам на такива недостойни мисли, и правех всичко по силите си, за да ги пропъдя. Какво ми пукаше? Да, Котку беше мръсница; да, беше прекалено тъпа, за да се справи със стандартните изисквания по гражданско образование, купуваше си от дрогериите евтини обици-халки, които постоянно се закачаха във всичко, и да, макар че тежеше едва осемдесет и един фунта, все пак ме плашеше ужасно, боях се, че е в състояние да ме нарита до смърт със заострените носове на ботушите си, ако се ядосаше достатъчно. („Тя ми е бойна мадама“, беше казал гордо Борис веднъж, докато се въртеше около мен и правеше гангстерски знаци, или по-скоро онова, което той приемаше за гангстерски знаци, а после ме зарадва, разказвайки ми как Котку изскубала окървавен кичур от косата на някакво момиче — това беше още една нейна особеност, тя непрекъснато се замесваше в някакви плашещи сбивания с момичета, повечето от които, също като нея, си бяха „бял боклук“, но понякога се биеше и с момичета от истински банди, латиноамерикански и чернокожи.) Но на кого му пукаше, че Борис харесва скапани момичета? Нима все още не бяхме приятели? Най-добри приятели? На практика братя?

От друга страна — нямаше съвсем подходяща дума, за да опише отношенията ни с Борис. До появата на Котку не се бях замислял толкова по този въпрос. Това бяха сънни следобеди в прохладата от климатика, лениви и пиянски, зад щорите, спуснати заради ослепителната светлина отвън, сред разпилените по килима празни пакетчета от захар и изсъхнали портокалови кори, на фона на „Dear Prudence“ от „Белия албум“ (обожаван от Борис) или на непрестанно повтарящото се старо парче на „Рейдиохед“:

Дишането на лепило започваше с отекване на глух рев, внезапно надигналия се като вихър шум на самолетни витла: двигателите се включват! Отпускахме се обратно на леглото, потъвайки в мрак, като парашутисти, скачащи с гърба напред от самолет, въпреки че — когато бяхме вече толкова надрусани и отнесени — трябваше да внимаваме с пликовете, похлупили лицата ни, в противен случай, когато идвахме на себе си, трябваше да чистим капки засъхнало лепило от косите и от ноздрите си. Спяхме изтощени, гръб до гръб, на мръсни чаршафи, вмирисани на куче и пепел от цигари, Попчик хъркаше до нас с корема нагоре, ако се заслушахме достатъчно внимателно, можехме да доловим шума на въздуха, нахлуващ през отворите на климатика, подобен на подсъзнателно дочут шепот. Вятърът не спираше по цели месеци, навяваният пясък потракваше по прозорците, повърхността на водата в басейна се нагърчваше зловещо. Сутрин — силен чай, краден шоколад. Борис хващаше в шепа кичури от косата ми и дръпваше рязко, а после ме ритваше в ребрата. „Събуждай се, Потър! Изгрей, слънчице!“

Убеждавах се, че той не ми липсва, но ми липсваше. Надрусвах се сам, гледах филми за пълнолетни и канал „Плейбой“, прочетох „Гроздовете на гнева“ и „Къщата със седемте кули“ (и двете можеха да минат за най-скучните книги, писани някога) — и в продължение на хиляди часове, време, през което можех да науча датски или да свиря на китара, ако бях опитал — се шляех по улиците с разбития скейтборд, който двамата с Борис бяхме намерили в една от затворените къщи в квартала, които се продаваха заради неизплатена ипотека. Ходех на партита на плувния отбор с Хадли — на тези партита пиене нямаше, присъстваха и родителите — а през уикендите ходех на партита без родители, у момчета и момичета, които почти не познавах, вземахме „Ксанакс“ и пиехме шотове „Йегермайстер“, а после аз се прибирах в два сутринта с хъркащия автобус CAT, толкова надрусан, че трябваше да се държа за седалката пред себе си, за да не падам на пътеката. След училище, ако скучаех, най-лесното беше да отида да се мотая с тълпите апатични, надрусани хлапета, които блуждаеха между „Дел Тако“ и залите с аркадни игри на „Стрип“.

И все пак продължавах да се чувствам самотен. Липсваше ми Борис, в своята разпиляна и импулсивна цялост: мрачен, безразсъден, избухлив, ужасяващо несъобразителен. Борис, блед, с нездрав тен, с неговите крадени от магазина ябълки и романите му на руски, с изгризаните нокти и влачещите се в прахта връзки на обувките. Борис — псуващ свободно на четири езика, обещаващ бъдещ алкохолик — който отмъкваше храна от чинията ми, когато му се приискаше, и задрямваше пиян на пода, с толкова зачервено лице, сякаш му бяха удряли шамари. Дори когато вземаше неща, без да пита, а го правеше доста често — постоянно изчезваха разни дреболии, дискове, химикалки, моливи и тетрадки от шкафчето ми, неведнъж го бях залавял да рови и из джобовете ми за пари, но собствените му притежания имаха толкова малка стойност за него, че това някак не приличаше на кражба; винаги, когато самият той се сдобиеше с пари, ги делеше поравно с мен, и ми даваше с готовност всичко, което му принадлежеше, стига да поисках (а понякога и когато не исках, какъвто беше случаят със златната запалка на господин Павликовски, на която се бях възхитил мимоходом, а после я открих във външния джоб на раницата си).

Ето какво беше странно: преди ме притесняваше по-скоро това, че тъкмо Борис беше малко прекалено гальовен, ако „гальовен“ е подходящата за случая дума. Първия път, когато се бе обърнал в леглото и ме беше прегърнал през кръста, лежах за миг полузаспал и се питах какво да направя: взирах се в старите си чорапи и празните бирени бутилки по пода, в джобното издание на „Червеният знак на храбростта“. Накрая, обзет от смущение, се прозях престорено и се опитах да се отдръпна, но той въздъхна и ме придърпа по-наблизо, притискайки се сънено в мен.

„Шшт, Потър“, прошепна той във врата ми. „Това съм просто аз“.

Беше неестествено. Неестествено ли беше? И да, и не. Скоро след това бях задрямал, приспан от горчивата му миризма на бира и немито тяло, от равномерното му дишане близо до ухото ми. Съзнавах, че не мога да обясня този случай, без да му придам по-голямо значение, отколкото имаше всъщност. В нощите, когато се будех, полузадушен от страх, той беше край мен, задържаше ме, когато скачах от леглото, обзет от ужас, придърпваше ме обратно да легна до него под завивките, нареждайки с гърлен, променен от съня глас успокоителни безсмислици на полски. Унасяхме се прегърнати, заслушани в музиката от моя айпад (Телониъс Мънк, Велвет Ъндърграунд, музика, която майка ми бе харесвала), понякога се събуждахме вкопчени един в друг като корабокрушенци или като много по-малки деца.

И все пак (това беше по-съмнителната част, която будеше безпокойство у мен) бе имало и други, далеч по-смущаващи пиянски нощи, когато се боричкахме полуоблечени в слабата светлина, която идваше откъм банята, без очилата всичко около мен имаше неясни очертания, разливащи се в светъл ореол: груби, припрени докосвания, бира от ритнатите бутилки се пенеше по килима — докато се случваше, беше просто забавление, нищо особено, пък и си струваше заради онзи парлив миг, когато подбелвах очи и забравях всичко; но на другата сутрин, когато се събудехме, легнали по корем и пъшкайки в двата края на леглото, станалото потъваше в непоследователна поредица от кадри в контражур, нестабилни, зле осветени като в експериментален филм, необичайно променените черти на Борис постепенно избледняваха от паметта ми и всичко това нямаше по-голяма връзка с действителния ни живот, отколкото би имал някой сън. Никога не говорехме за това; то не беше съвсем реално; докато се приготвяхме за училище, се замеряхме с обувки, плискахме се с вода, дъвчехме аспирин за махмурлука, смеехме се и се шегувахме по целия път до автобусната спирка. Бях наясно, че ако узнаеха за това, хората биха приели нещата погрешно, не исках никой да научава и знаех, че и Борис не иска, но независимо от всичко съвсем не изглеждаше притеснен, поради което и аз бях почти сигурен, че това е просто нещо смешно, което не бива да се приема сериозно или да става повод за безпокойство. И все пак неведнъж се бях питал дали не е редно да събера сили и да кажа нещо: да очертая някаква граница, да изясня нещата, просто за да бъда напълно сигурен, че той не е останал с погрешно впечатление. Но подходящият момент така и не настана. Сега вече нямаше смисъл да го заговоря на тази тема и да поставям и двама ни в неловко положение, но това далеч не ме успокояваше.

Ненавиждах се, защото ми липсваше толкова много. У нас се пиеше доста (особено що се отнася до Ксандра), често се тряскаха врати (чувах я да крещи: „Е, ако не съм аз, трябваше да си ти, нали!“); и липсата на Борис (когато Борис беше в къщата, и двамата бяха доста по-въздържани) усложняваше всичко. Част от проблема беше и промяната в работното време на Ксандра в бара — бяха променили работните графици в местоработата й; тя беше под силен стрес, хората, с които бе работила дотогава, бяха напуснали, или пък работеха в други смени; в сряда и понеделник, когато ставах, за да отида на училище, често я виждах, току-що прибрала се от работа, да седи сама и да гледа любимото си сутрешно предаване, прекалено напрегната, за да заспи, и да пие „Пепто-Бисмол“100 направо от шишето.

— Тази нощ ми се взе здравето — каза тя и направи опит да се усмихне, когато веднъж ме видя на стълбите.

— Трябва да идеш да поплуваш. После ще ти се доспи.

— Не, благодаря, мисля да си остана тук с това „Пепто“. Какво лекарство! Мирише на дъвка, но несъмнено е страхотно.

Що се отнася до баща ми, той прекарваше повече време у дома — обръщаше ми внимание, което ми беше приятно, но резките промени в настроението му ме изнервяха. Беше започнал футболният сезон; той беше обзет от оживление. След като провереше своя „блакбери“, перваше с разтворена длан дланта ми и почваше да танцува из дневната: „Гений ли съм аз или да? Или да?“ Преглеждаше таблици за залози на амплитуда, сравняваше резултати, а понякога — по-рядко — се допитваше и до една книга със заглавие „Скорпион: предсказания за вашите шансове в спорта през годината“.

— Винаги гледам да се придържам към проучванията си — казваше той, когато го намирах да сравнява таблици и да натиска клавишите на калкулатора, като че ли изчисляваше своя данък общ доход. — На човек му трябва да улучва само петдесет и три-петдесет и четири процента, за да си осигури прилично съществувание от тези неща — разбираш ли, играта на бакара е единствено за забавление, в нея няма никакви умения, поставям си граници и никога не ги надвишавам, но при залаганията, ако следиш спортните резултати, може наистина да направиш добри пари, стига да спазваш дисциплина. Трябва да имаш подход на инвеститор. Не като запалянко, и дори не като комарджия, защото тайната е в това, че по-добрият отбор обикновено печели и онези, които правят предвиждания, умеят да преценяват правилно. Но и хората, които правят предвиждания, имат своите ограничения, защото са повлияни от общественото мнение. Те всъщност не казват кой ще победи, а кой ще победи според широката публика. Така че този марж, между фаворита по емоционални съображения и действителните факти — мамка му, я виж този нападател в крайната зона, „Питсбърг“ пак имат голям шанс, а сега съвсем не ни трябва да вкарат — тъй или иначе, казвам, какво ще стане, ако се заема сериозно да си напиша домашното, за разлика от Джо Тъпанаря, който избира победителя, след като е прегледал за пет минути спортната страница? Кой ще има предимство? Нали разбираш, не съм от онези наивници, които вярват фанатично в „Джайънтс“, каквото и да стане — да му се не види, майка ти би могла да потвърди това. Скорпионът държи да има контрол над всичко — такъв съм аз. Амбициозен съм, държа да спечеля на всяка цена. Оттам идваше и актьорското ми умение навремето, когато играех. Слънце в Скорпион, асцедент Лъв. Всичко си го има в хороскопа ми. Ето, ти например си Рак, рак-пустинник, потаен, свит в черупката си, действаш по съвсем различен начин. Това не е нито лошо, нито добро просто нещата стоят така. Така или иначе, каквото и да е, аз винаги следя внимателно състоянието на защитата и нападението в отборите, но независимо от това не вреди да обръщаш внимание и на разните транзити, прогресии и слънчеви дъги в деня на мача…

— Заради Ксандра ли започна да се интересуваш от такива неща?

— Ксандра? Половината от хората във Вегас, които залагат на мачове, имат в телефона си номера на някой астролог на бързо набиране. Та както казвах, ако всички останали показатели са еднакви, може ли положението на планетите да повлияе на резултата? Може. Трябва категорично да заявя, че може. Идеята е да прецениш дали денят е добър или лош за играча, дали е в настроение или не, такива неща. Казвам ти честно, полезно е да разполагаш с такова предимство, когато си малко — как да кажа — ха-ха, раздвоен, но е вярно и това, че — и той ми показа дебела пачка, като че ли от стодоларови банкноти, стегната с ластик — и годината беше наистина удивително добра за мен. Петдесет и три процента, хиляда мача годишно. Това е вълшебната формула.

Той наричаше неделите „денят на големите пари“. Когато ставах, го откривах долу, сред шумолящи, разпилени вестници, да се щура с трескаво оживление, сякаш беше коледна сутрин, да отваря и затваря шкафове, да си говори със спортния тракер на своя „блакбери“ и да хрупа царевичен чипс направо от пакетчето. Ако слезех да погледам с него дори за кратко, докато вървяха важните мачове, понякога ми даваше „дял“, както се изразяваше — двайсет, дори петдесет долара, ако спечелеше.

— За да ти стане интересно — поясняваше той, привел се напрегнато напред на дивана, потривайки тревожно ръце. — Виждаш ли — това, което ни трябва, е „Колтс“ да бъдат премазани в първото полувреме на мача. Да ги унищожат. А що се отнася до „Каубойс“ и „Найнърс“, резултатът трябва да надхвърли трийсет през второто полувреме — да, да, дааа!!! — той изкрещя възторжено и скочи с вдигнат юмрук.

— Издъниха се! „Редскинс“ взеха топката! Работата тръгна!

Обърках се, защото „Каубойс“ бяха изгубили топката. Мислех, че очакванията му са „Каубойс“ да спечели поне с петнайсет точки. Прекалено трудно бе за мен да проследявам как баща ми прехвърляше подкрепата си от един отбор на друг посред мача и често изпадах в неловка ситуация, окуражавайки с викове погрешния отбор; и все пак, докато се мятахме произволно от мач на мач, между коефициенти и амплитуди, аз се наслаждавах на изстъпленията му и на целодневното нагъване на нездравословна храна, и приемах двайсетачките и петдесетачките, които той ми подхвърляше, като паднали от небето. Имаше и други случаи, когато — след като бе крещял до пресилване, издигнат на гребена на вълна от възторзи, черпещ сили от нея — го обземаше смътно безпокойство, което, доколкото аз можех да преценя, нямаше нищо общо с хода на мачовете, и тогава той започваше да крачи напред-назад без никаква разбираема причина, обхванал главата си с ръце със сключени пръсти, взирайки се в телевизора с вид на човек, обезумял поради провал в бизнеса: обръщаше се към треньорите и играчите, питаше ги какво, по дяволите, е станало с тях, какво, по дяволите, се е объркало? Понякога идваше подир мен в кухнята, със странно умолително изражение.

— Ще ме уморят там — казваше той шеговито, облегнат на бара, нещо в комично изгърбената му стойка напомняше на обирник на банка, превит одве заради получената огнестрелна рана.

Хоризонтала „х“, вертикала „у“, изминати ярдове, покритие на предвижданията. В дните на мачовете, докъм пет часа следобед, бялата пустинна светлина успяваше да удържи нахлуването на естествената неделна унилост — преходът от есен към зима, самотата в октомврийския сумрак с мисълта, че на другия ден те очаква училище — и все пак към края на тези футболни следобеди винаги настъпваше едно кратко притихване, когато настроението на тълпите се променяше и всичко, на екрана и извън него, помръкваше от усещане за несигурност, стъклените врати към вътрешния двор, сияещи дотогава като лъснат метал, потъмняваха, ставаха първо златни, а после сиви, в тишината на пустинята лягаха първо дълги сенки, а после идваше и нощта, идваше тъгата, която не можех да пропъдя, мисълта за мълчаливите тълпи, насочили се към изходите на стадионите и за студения дъжд, който се лееше над университетските градове по източното крайбрежие.

Паниката, която ме обземаше тогава, бе трудно обяснима. Дните, посветени на мачовете, свършваха рязко, с бързината, с която се губи кръв, и това ми напомняше на времето, когато гледах как трупат в кашони и откарват нанякъде вещите от апартамента ни в Ню Йорк: като понесен от прииждаща вода, не чувствах почва под краката си, нямаше в какво да се вкопча. Горе, зад затворената врата на стаята си, палех всички лампи, пушех трева, ако имах, и слушах музика на моите колонки — музика, каквато дотогава не бях слушал, Шостакович и Ерик Сати, бях ги записвал на айпода си за майка ми и така и не ги бях изтрил — и прелиствах книги, взети от заемната библиотека: предимно албуми с репродукции, защото те ми напомняха за нея.

„Шедьоврите на фламандската живопис“, „Делфт: Златната ера“, „Рисунки на Рембранд, на негови анонимни ученици и последователи“. На компютъра си в училище бях открил, че има книга за Карел Фабрициус (тънка книжка, само сто страници), но в училищната библиотека я нямаше, а ползването на компютри в училище се осъществяваше под толкова строг контрол, че параноята не ми позволяваше да се поровя повече онлайн — особено след като бях кликнал без замисляне на един линк (Het Puttertje, „Щиглецът“, 1654), отвел ме на някакъв всяващ страх официален сайт, наречен „База данни за изчезнали произведения на изкуството“, до който можеше да бъда допуснат само срещу името и електронния си адрес. Така се бях стреснал при неочакваната поява на думите „Интерпол“ и „Изчезнали“, че в паниката си изключих компютъра — нещо, което не биваше да правим.

— Какво направи сега? — попита библиотекарят, господин Остроу, преди да успея сам да го включа отново, пресегна се през рамото ми и започна да вписва паролата.

— Аз… — изпитах все пак неволно облекчение, че не бях гледал порносайт, когато той започна да прехвърля назад историята. Бях имал намерение да си купя евтин лаптоп с петстотинте долара, които баща ми ми даде за Коледа, но тези пари се бяха стопили по някакъв начин — „Изчезнали произведения на изкуството“, повтарях си; нямаше повод да се паникьосвам от тази дума, „изчезнали“, унищожените картини също бяха изчезнали, нали така? Макар да не бях вписал име, се притеснявах, защото се бях опитал да вляза в базата данни от адреса на училищния си компютър. Кой знае, криминалистите, които бяха идвали да говорят с мен, можеше и да са ме проследили и да знаят, че съм във Вегас; връзката, макар и далечна, все пак съществуваше.

Картината беше скрита, според мен много умело, в чиста памучна калъфка за възглавница, залепена с изолирбанд за обратната страна на горната табла на леглото ми. От Хоуби знаех с какво внимание трябва да се докосват старинните вещи (той понякога ползваше бели ръкавици за особено деликатни предмети), и никога не я докосвах с голи ръце, хващах я само за ръбовете. Вадех я само когато баща ми и Ксандра не си бяха у дома и знаех, че няма да се върнат скоро — но и когато не можех да я видя, ми беше приятно да знам, че тя е там, защото придаваше дълбочина и стабилност на всичко, като арматурата при укрепване на пътищата, съзнание за сигурност, невидима, здрава основа, която ме успокояваше също както ме успокояваше и мисълта, че някъде далеч китове плуват безметежно из водите на Балтийско море, а в някакви загадъчни часови зони монаси измолват с безконечните си песнопения спасението на света. Изваждането на картината, начинът, по който я докосвах, начинът, по който я гледах — всичко това изискваше сериозно отношение. Дори още когато посегнех към нея, като че ли нещо се разтваряше пред мен, издигах се нагоре, долавях мимолетен полъх; и ако я гледах достатъчно дълго с пресъхнали от изстудения пустинен въздух очи, настъпваше един странен миг, в който пространството между мен и нея изчезваше, и когато вдигнех очи, имах чувството, че не аз, а картината е част от реалността.

1622-1654. Син на учител. Доказано авторство на по-малко от дузина картини. Според Ван Блейзвик, хронистът на град Делфт, Фабрициус бил в ателието си и рисувал клисаря на Старата църква, когато, в десет и половина сутринта, се взривил барутният склад. Тялото на художника Фабрициус било извадено изпод руините на ателието от съседи, негови съграждани, „с голяма скръб“, гласяха записките, „и немалки усилия“. Онова, което приковаваше вниманието ми в тези кратки описания в книгите, взети от библиотеката, беше ролята на случайността: произволното в катастрофите, в неговия и в моя случай, които се засичаха в даден момент, „мигът на големия взрив“, както се изразяваше татко, но не саркастично или пренебрежително, а признавайки почтително, че силата на съдбата управлява и неговия живот. Човек можеше да изучава връзките в продължение на години и никога да не успее да предвиди правилно — ставаше дума за срещи и разпади, за „пропадане във времето“ — виждах отново майка си, застанала пред музея в един миг, когато потокът на времето потрепва и светлината се променя по странен начин, за предположения, пърхащи на прага на едно неизмеримо сияние. Произволният случай, който може да промени всичко — а може и да не го промени.

Водата от чешмата в банята горе беше толкова силно хлорирана, че не ставаше за пиене. Нощем сухият вятър търкаляше боклуци и бирени кутии по улицата. Хоуби ми беше обяснявал, че мокротата и влагата са най-страшното нещо на света за старинните вещи; беше ми показал как дървото на стария стоящ часовник, по който работеше, когато заминах, бе изгнило отдолу от влага („Някой е плискал вода с кофи по каменните подове, и сега виждаш ли колко меко, колко износено е това дърво?“).

„Пропадане във времето“ — възможност събитията да бъдат видени два или повече пъти. Точно както ритуалите на баща ми, неговите системи на залагане, всичките му оракули и магии се основаваха на практическото съзнание за наличие на невидими модели, така и експлозията в Делфт беше част от сложни, взаимосвързани събития, рикоширали в настоящето. Мисълта за множеството възможни изходи от дадена ситуация беше зашеметяваща. „Парите са без значение“, казваше баща ми. „Парите са символ на енергията, разбираш ли? Зависи успяваш ли да я проследиш, да проследиш движението на шанса.“ Щиглецът ме наблюдаваше упорито, с блестящи, нетрепващи очи. Дървената плоскост беше малка, „размерите й едва надхвърлят тези на лист с формат А4“, както пишеше в една от моите книги за изкуството, въпреки че всички тези дати и размери, мъртвата информация, съдържаща се в книгите, нямаха стойност, също както нямаха стойност и предвижданията в спортните страници, когато „Пакърс“ дръпнеха напред с две точки в последната четвърт, а снегът започнеше да застила игрището с тънка ледена покривка. Картината, нейното вълшебство, усещането, че е жива — това бе същото като онзи странен, нереален миг, когато заваляваше сняг и падащите снежинки се въртяха в зеленикавата светлина пред обективите, когато мачът изгубваше значение, все едно бе кой побеждава и кой губи, оставаше само желанието да пиеш с очи тази безмълвна, брулена от вятъра сцена. Когато гледах картината, преживявах подобно съсредоточаване в една точка: трепкащ, озарен от слънцето миг, съществуващ сега и завинаги. Само от време на време забелязвах верижката около крачето на птичката, рядко се замислях колко жесток е бил животът към това същество — пърхащо с криле само за няколко мига и после принудено да кацне отново на същото място, без никаква надежда.

v.

Имаше и нещо добро: баща ми се държеше добре с мен и това ми се нравеше. Водеше ме на вечеря поне веднъж седмично — хубави вечери, в ресторанти с бели покривки на масите, само ние двамата. Понякога той канеше и Борис, а Борис винаги приемаше с готовност — притегателната сила на възможността да се нахрани добре беше по-голяма дори от привлекателността на Котку — но колкото и да е странно, установявах, че ми е по-приятно да бъда насаме с баща си.

— Знаеш ли — каза той веднъж на една от тези вечери, беше късно, но ние не бързахме да изядем десерта си, говорехме за училище, за какво ли не (този нов баща, който се интересуваше от мен! откъде се бе взел той?), — знаеш ли, наистина се радвам, че започнах да те опознавам, откакто дойде тук, при нас, Тио.

— Ами… ъъъ, и аз се радвам — отвърнах смутено, но въпреки това искрено.

— Искам да кажа — баща ми прокара пръсти през косата си — благодаря, че ми даде втори шанс, хлапе. Защото аз направих голяма грешка. В никакъв случай не биваше да допускам отношенията ми с майка ти да се отразяват на отношенията ми с теб. Не, не — той вдигна ръка, — не се опитвам да прехвърля вината на майка ти, отдавна съм надживял това. Просто тя те обичаше толкова много, че аз винаги съм се чувствал като натрапник, когато бях с вас двамата. Чужд в собствения си дом, нещо такова. Между вас двамата имаше такава близост — той се позасмя натъжено, — че нямаше много място за трети човек.

— Ами… — спомних си как двамата с майка ми ходехме на пръсти из апартамента, за да не се сблъскаме с него. Тайните ни, смеха ни. — Искам да кажа, аз просто…

— Не, не, не искам от теб извинения. Аз съм бащата, аз трябваше да намеря някакъв изход. Само че сякаш се бях озовал в някакъв омагьосан кръг, ако разбираш какво имам предвид. Чувствах се изолиран, потиснат, пиех много. А изобщо не биваше да допускам да се стигне дотам. Така, нали виждаш, пропуснах някои наистина важни години от живота ти. Аз съм този, който трябва да се примири с тази мисъл.

— Ами… — чувствах се толкова зле, че не знаех какво да кажа.

— Не се опитвам да те обвинявам, приятелю. Само обяснявам колко се радвам, че вече се сближихме.

— Ами да — казах, взирайки се в чисто остърганата си чиния от крем брюле, — и аз се радвам.

— Освен това, така де — искам да те обезщетя по някакъв начин. Виж какво, тази година печеля толкова добре от залаганията — баща ми отпи от кафето си, — че искам да ти открия спестовен влог. Нали разбираш, просто да ти отделям по нещо. Защото, знаеш ли, аз действително имам вина пред теб покрай историите с майка ти, и заради това, че ме нямаше толкова месеци.

— Татко — отвърнах смутено, — не е необходимо да правиш това.

— О, но аз искам да го направя. Имаш осигурителен номер, нали?

— Разбира се.

— Е, аз вече съм отделил десет хиляди. Това е добро начало. Ако се сетиш, когато се приберем, дай ми осигурителния си номер и следващия път, когато мина покрай банката, ще открия сметка на твое име, става ли?

vi.

Почти не бях се виждал с Борис, освен в училище — и през един съботен следобед, когато баща ми ни беше завел в ресторанта към деликатесния магазин „Карнеги“ в хотел „Мираж“, да ядем риба тон с „бяли“101. А после, няколко седмици преди Деня на благодарността, той пристигна неочаквано, изкачи се с тежки стъпки по стълбата и каза:

— Баща ти е започнал да губи много, знаеш ли?

Оставих „Сайлъс Марнър“, която четяхме в училище.

— Какво?

— Ами започнал е да играе на двестадоларовите маси — двеста долара на залагане — поясни той. — Така можеш да загубиш хиляда за пет минути, без проблем.

— Хиляда долара за него са нищо — заявих аз; после, когато Борис не отговори, попитах: — Колко каза, че е изгубил?

— Не каза — отвърна Борис. — Но е много.

— А не мислиш ли, че може просто да те е преметнал?

Борис се разсмя.

— Възможно е — каза той, седна на леглото и се отпусна назад, подпирайки се на лакти. — Значи не знаеш нищо за това?

— Ами… — доколкото ми беше известно, баща ми беше спечелил доста миналата седмица, когато „Булс“ победиха. — Не разбирам как е възможно да е закъсал много. Води ме в бистро „Бушон“102 и на разни такива места.

— Да, но може да има друга причина за това — каза мъдро Борис.

— Друга причина ли? Каква?

Борис като че ли понечи да каже нещо, но после се отказа.

— Е, кой знае — продължи той, запали цигара и всмукна дълбоко дима. — Баща ти… у него има нещо руско.

— Да бе — казах аз и протегнах ръка за цигарата. Често бях чувал баща ми и Борис, по време на „интелектуалните си разговори“, да обсъждат, размахвайки ръце, многото прочути комарджии в руската история: Пушкин, Достоевски, споменаваха и други имена, непознати за мен.

— Ами… това е даже много руска черта, ако искаш да знаеш — постоянно да се оплакваш колко лошо върви всичко! Дори животът ти да е чудесен — не споделяй това с никого. Не ти трябва да дърпаш дявола за опашката — той носеше една от старите ризи на баща ми, прана толкова често, че беше станала почти прозрачна, и толкова голяма, че се развяваше около тялото му като част от традиционно арабско или индуско облекло. — Само че с баща ти понякога е много трудно да се прецени дали говори сериозно или се шегува. — А после допълни, наблюдавайки ме внимателно: — За какво мислиш?

— За нищо.

— Той знае, че споделяме. Затова ми го каза. Нямаше да ми го каже, ако не искаше ти да знаеш.

— Да.

Бях почти сигурен, че случаят не е такъв. Баща ми не беше от хората, които, изпаднали в съответното настроение, биха обсъждали личния си живот с жената на шефа например или друго подобно неподходящо лице.

— Би ти го казал и сам — заяви Борис, — ако вярваше, че това те интересува.

— Виж какво, както сам каза… — баща ми имаше слабост към мазохистични прояви и драматични жестове; през неделите, които прекарвахме заедно, обичаше да преувеличава неуспехите си, пъшкаше, залиташе, оплакваше се на висок глас, че е „смазан“ или „унищожен“ след загубен мач, дори преди това да бе спечелил от дузина други и да изчисляваше печалбите с калкулатора. — Понякога той малко преувеличава.

— Е, да, вярно е — каза благоразумно Борис. Взе отново цигарата, дръпна си и после ми я подаде, казвайки дружелюбно: — Остатъкът е за теб.

— Не, благодаря.

Настана кратко мълчание, през което чувахме рева на тълпата от телевизора, по който вървеше някой от футболните мачове на баща ми. После Борис отново се отпусна назад на лакти и попита:

— Има ли нещо за ядене долу?

— Никаква шибана храна.

— Мислех, че има останало китайско.

— Вече няма, някой го е изял.

— Да му се не види! Да идем тогава у Котку, майка й има замразени пици. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Борис се разсмя и ми направи някакви доста неубедителни на вид гангстерски знаци.

— Оправяй се, брат — заяви той с „гангстерския“ си глас (който се различаваше от обичайния му говор само по това „брат“ и жестовете, с които съпровождаше думите си), стана и се помъкна навън, влачейки крака. — Ние, черните, трябва да кльопаме.

vii.

Странно бе колко бързо връзката на Борис и Котку придоби напрегнат, раздразнителен тон. Те все още се сдобряваха непрекъснато, и все така не можеха да се удържат да не се докосват, но в мига, когато отвореха уста, човек оставаше с усещането, че слуша мъж и жена, женени от петнайсет години. Заяждаха се за дребни суми, например кой бил платил последния път обяда им в някаква закусвалня в мола, и разговорите им, които успявах да дочуя, се развиваха горе-долу по следната схема:

Проблемът с Майк, чистача на басейни — съперникът на Борис в любовта — отпадна благодарение на крайно уместното решение на Майк да встъпи в редиците на бреговата охрана. Доколкото знаех, Котку продължавала да говори с часове по телефона с него всяка седмица, което, кой знае защо, не безпокоеше Борис („Тя просто се опитва да му вдъхне увереност, нали разбираш“). Затова пък беше смущаващо да се наблюдават проявите му на силна ревност към нея в училище. Знаеше програмата й наизуст и в секундата, когато часът свършеше, хукваше да я намери, като че ли подозираше, че може да му измени в час по „Испански за работното място“, или нещо подобно. Един ден, след училище, когато бях сам с Попчик у дома, той ми се обади и попита:

— Да познаваш някакъв тип на име Тайлър Оловски?

— Не.

— Той е в твоята група по американска история.

— Съжалявам, групата е голяма.

— Добре, виж какво — можеш ли да разбереш нещо за него? Например къде живее?

— Къде живее? Това нещо свързано с Котку ли е?

Внезапно — за моя голяма изненада — отекна звънецът на вратата: четири тържествени удара на камбана. Откакто бях пристигнал в Лас Вегас, никой не бе звънял на входната ни врата, нито веднъж. Борис също бе чул звънеца по телефона.

— Какво става? — попита той. Кучето тичаше в кръг и лаеше като обезумяло.

— Има някой пред вратата.

— Пред вратата? — На нашата пуста улица, без съседи, където никой не събираше боклука и нямаше дори улично осветление, това беше забележително събитие. — Кой може да е?

— Не знам. После ще ти се обадя.

Вдигнах Попчик — който направо беше изпаднал в истерия — и (докато той риташе и скимтеше, борейки се да се измъкне) успях да отворя вратата с една ръка.

— Я виж ти — разнесе се приятен глас с акцент от Източното крайбрежие. — Какъв дребен симпатяга.

Взирах се, примигвайки срещу ярката следобедна светлина, в един много висок, много загорял, много слаб мъж на неопределена възраст. Приличаше донякъде на човек, който не пропуска участие в родео, донякъде на провалил се ресторантски музикант. Авиаторските му очила със златни рамки имаха стъкла, преливащи във виолетово в горната част; носеше бяло спортно сако над червена каубойска риза със седефени копчета и черни джинси, но основното, което забелязах у него, беше косата му: отчасти тупе, отчасти присадена или залепена, подобна на нишки от фибростъкло и с тъмнокафявия цвят на вакса за обувки от онези, които се продават в тенекиени кутии.

— Хайде, пусни го! — каза той, сочейки с глава Попчик, който все още риташе и се опитваше да се освободи. Гласът на мъжа беше плътен, държеше се спокойно и дружелюбно; ако изключим акцента, беше въплъщение на тексасец, чак до ботушите. — Остави го да потича, нямам нищо против. Обичам кучета.

Когато пуснах Попчик, човекът се наведе да го потупа по главата — стойката му напомняше на върлинест каубой край лагерен огън. Колкото и странен да бе видът на новодошлия, заради косата и така нататък, не можех да не се възхитя на естественото му, непринудено поведение.

— Да, да — каза той. — Страхотен дребосък. Такъв си, да! — загорелите му бузи, напомнящи на спаружени, изсъхнали ябълки, се покриха със ситни бръчици. — Имам си трима у дома. Малки пинчове.

— Моля?

Човекът се изправи; после ми се усмихна, разкривайки равни, ослепително бели зъби.

— Мини-пинчери — поясни той. — Невротични дребни копеленца, дъвчат всичко из къщата и го правят на парцали, когато ме няма, но ги обичам. Как се казваш, малкият?

— Тиодор Декър — отвърнах, питайки се кой ли е той.

Човекът отново се усмихна; очите зад леко затъмнените стъкла на авиаторските очила бяха малки и проблясваха весело.

— Охо! И ти си нюйоркчанин! Познавам по говора, така ли е?

— Така е.

— Момче от Манхатън, предполагам. Прав ли съм?

— Да — потвърдих, питайки се какво точно е доловил в гласа ми. Досега не ми се беше случвало някой да познае, че съм от Манхатан само като ме чуе как говоря.

— Ей, виж ти, аз пък съм от Канарси103. Там съм роден и израснал. Винаги е приятно да срещнеш човек от Източното крайбрежие. Аз съм Нааман Силвър — той протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Силвър.

— Господин! — той се усмихна приятелски. — Обичам възпитани деца. Вече рядко се срещат такива като теб. Евреин ли си, Тиодор?

— Не, сър — отвърнах и веднага съжалих, че не казах „да“.

— Е, ето какво ще ти кажа. Според мен всеки нюйоркчанин може да бъде приет за почетен евреин. Така виждам аз нещата. Бил ли си някога в Канарси?

— Не, сър.

— Е, навремето беше фантастично място, но сега… — той сви рамене. — Родът ми живее там от четири поколения. Дядо ми, Сол, имаше един от първите ресторанти за кашерна храна в Америка. Голям, прочут ресторант. Но го затвори още когато бях дете. После, когато баща ми почина, майка ми се пренесе заедно с нас, децата, в Джърси, за да бъдем по-близо до нейното семейство и чичо ми Хари — той постави ръка на костеливия си хълбок и ме погледна. — Баща ти тук ли е, Тио?

— Не.

— Не? — той надникна зад гърба ми, към вътрешността на къщата. — Жалко. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не, сър — отвърнах.

— Сър. Добре звучи. Добро дете си ти. Да ти кажа, напомняш ми на мен самия, какъвто бях на твоите години. Току-що завършил обучението си в йешива104 — той вдигна ръце със златни гривни на загорелите, космати китки — и виждаш ли тези ръце? Бяха бели като мляко. Като твоите.

— Ъъ — все още стоях объркан на прага, — бихте ли искали да влезете? — Не бях уверен, че е редно да каня непознат у дома, но бях самотен и скучаех. — Можете да почакате тук, ако искате, но не знам със сигурност кога ще се прибере той.

Той отново се усмихна.

— Не, благодаря. Имам да обиколя още много места. Но ето какво, ще бъда откровен с теб, защото си добро дете. Търся си от баща ти и главницата, и горницата. Знаеш ли какво означава това?

— Не, сър.

— Е, да си жив и здрав. Не ти трябва да знаеш и се надявам никога да не разбереш. Едно само ще ти кажа, това не е добра бизнес-политика — той постави дружелюбно ръка на рамото ми. — Ако щеш вярвай, Тиодор, но аз умея да работя с хора. Не обичам да ходя по къщите и да разговарям с децата, както става сега с теб. Това не е редно. В обичайния случай бих отишъл там, където работи баща ти и бихме си поговорили кротко с него. Само че той е труден за намиране — това вероятно вече ти е ясно.

Чувах, че телефонът вътре звъни: бях почти сигурен, че е Борис.

— Май ще е по-добре да идеш да отговориш — каза любезно господин Силвър.

— Не, няма проблем.

— Върви, върви. Струва ми се, че е редно да отговориш. Аз ще чакам тук.

Обзет от нарастващо безпокойство, влязох вкъщи и вдигнах слушалката. Както и предполагах, беше Борис.

— Кой беше? — попита той. — Не е била Котку, нали?

— Не. Виж какво…

— Мисля, че е отишла при този тип, Тайлър Оловски. Имам такова странно усещане. Е, може да не е точно „при“ него. Но са си тръгнали заедно от училище, говорела с него на паркинга. Разбираш ли, през последния час са заедно — дърводелство или нещо подобно…

— Борис, съжалявам, не мога да говоря сега, ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ще ти повярвам, ако кажеш, че не е звънял баща ти — заяви господин Силвър, когато се върнах при вратата. Погледнах зад гърба му, към белия кадилак, паркиран пред къщата. Вътре имаше двама души — шофьорът и още един човек на седалката до него. — Не беше баща ти, нали?

— Не, сър.

— Щеше да ми кажеш, ако беше той, нали?

— Да, сър.

— Защо ли не ти вярвам?

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Няма значение, Тиодор — той отново се наведе, за да почеше Попър зад ушите. — Ще го спипам рано или късно. Нали няма да забравиш да предадеш това, което ще ти кажа? И ще кажеш, че съм се отбил?

— Да, сър.

Той насочи дългия си показалец към мен.

— Как е името ми, помниш ли?

— Господин Силвър.

— Господин Силвър, точно така. Просто проверявам.

— Какво искате да му предам?

— Предай му, че съм казал, че хазартът е за туристите — заяви той. — Не за местните жители — и ме докосна леко, съвсем леко по главата със загорялата си ръка. — Бог да те благослови.

viii.

Когато Борис се появи вкъщи половин час по-късно, аз се опитах да му разкажа за посещението на господин Силвър, но макар че той се заслуша за малко, основното, което го вълнуваше, беше гневът към Котку, задето флиртувала с някакво друго момче, този Тайлър Оловски или както там му беше името, по-голям от нас с една година, който също се друсал, но бил богат и играел в училищния отбор по голф.

— Майната й — каза той гърлено, докато седяхме на пода на долния етаж и пушехме от тревата на Котку. — Не отговаря, когато й звъня. Знам, че е с него, знам го.

— Хайде стига — бях доста притеснен заради господин Силвър, но още повече ме измъчваше досадата от постоянните разговори за Котку. — Сигурно просто си е купувал трева.

— Да, но тук има и нещо повече, знам го. Тя вече не ме кани да оставам у тях, не си ли забелязал? Винаги е заета с разни неща. Дори не носи синджирчето, което й купих.

Очилата ми се бяха изкривили и аз ги наместих, побутвайки ги нагоре по носа си. Борис дори не беше купил глупавото синджирче, а го беше откраднал в мола, измъкна го и побягна, докато аз (почтеният гражданин с училищен блейзър) отвличах вниманието на продавачката с глупави въпроси за това, което ние с татко бихме искали да подарим на мама за рождения й ден.

— Хм — казах, надявайки се това да прозвучи като израз на съчувствие.

Борис се смръщи, начумерен като буреносен облак.

— Тя е курва. Знаеш ли какво направи онзи ден? Преструваше се, че плаче в час — опитваше се да накара онова копеле, Оловски, да й съчувства. Каква мръсница.

Свих рамене по този въпрос не бих възразил — и му подадох джойнта.

— Харесва го само защото има пари. Родителите му имат два мерцедеса. Е-класа.

— Това са коли за стари дами.

— Глупости. В Русия такива коли карат мафиотите. Освен това — той вдиша дълбоко дима, задържа го, размахвайки ръце, очите му се насълзиха, чакай, чакай, чакай, това е най-хубавото от всичко, разбираш, нали? — знаеш ли как я нарича той?

— Котку?

Борис я наричаше толкова упорито „Котку“, че в училище всички — дори учителите — също бяха започнали да я наричат така.

— Точно така! — каза възмутено Борис и избълва дим през устата.

— С моето име! Аз й дадох тази „кличка“105. А знаеш ли какво видях онзи ден в коридора? Бъркаше й косата.

На ниската масичка имаше два полуразтопени ментови бонбона, които баща ми беше извадил от джоба си заедно с разни рецепти и дребни пари, и аз свалих обвивката на единия и го лапнах. Бях се надрусал така, че се реех високо като парашутист, а сладкият вкус премина като огнена тръпка по цялото ми тяло.

— Бъркал й косата? — повторих, а бонбонът затрака шумно по зъбите ми. — Я пак?

— Ето така — обясни той, размърда пръсти, сякаш разчорляше някого, дръпна си за последен път от джойнта и го изгаси. — Не знам каква е думата.

— На твое място не бих се безпокоил — казах и отново отпуснах глава назад на дивана. — Знаеш ли, трябва да опиташ тези ментови бонбони. Страхотни са на вкус, наистина.

Борис потърка лицето си с ръка, плъзгайки я отгоре надолу, после тръсна глава като куче, което се отърсва от вода.

— Уау — каза той, прокарвайки и двете си ръце през разчорлената си коса.

— Да, и аз съм така — казах след кратко, пулсиращо мълчание. Мислите ми се влачеха, тежки и лепкави, и успяваха да изплуват с усилие на повърхността.

— Как?

— Надрусан.

— О, така ли? — той се разсмя. — И колко надрусан?

— Доста съм се отнесъл, приятелю — усещах ментовия бонбон на езика си — със силен вкус, огромен, с размера на голям камък, като че ли едва успявах да говоря, защото той беше в устата ми.

Последва мълчание, изпълнено с покой. Беше към пет и половина следобед, но дневната светлина беше ясна и ярка. Няколко мои бели ризи бяха прострени навън, до басейна и се развяваха, блестящо бели, издувайки се като корабни платна. Притворих очи, чувствайки как червена светлина прогаря клепачите ми, и се отпуснах назад на дивана (станал внезапно много удобен), като че ли той беше полюшваща се лодка, и се замислих за Харт Крейн, чието творчество изучавахме сега по английски. Бруклинският мост. Как бе станало така, че това стихотворение не ми беше попадало в Ню Йорк? И защо не бях обръщал никакво внимание на моста, който бях виждал на практика всеки ден? Чайките, шеметната височина. „Спомням си киното и неговите измамни панорами…“106

— Бих могъл да я удуша — обади се внезапно Борис.

— Какво? — попитах стреснато, защото бях доловил само думата „удуша“ и несъмнено зловещия му тон.

— Дръглива, шибана пачавра. Така ме вбесява! — Борис ме побутна по рамото. — Какво ще кажеш, Потър? Не ти ли се иска да изтриеш онази присмехулна усмивка от лицето й?

— Ами… — казах, след като бях помълчал стъписано; това явно беше подвеждащ въпрос. — Какво е пачавра?

— Горе-долу същото като курва.

— О!

— Така де, кого си мисли, че лъже.

— Правилно.

Последва тежко мълчание, което се проточи толкова, че се замислих дали да не стана, за да пусна някаква музика, но не можах да реша каква. Нещо жизнерадостно би било неуместно, а пък последното, което ми трябваше, бе да го раздразня допълнително с нещо мрачно и потискащо.

— Ъъъ — започнах след прилично дълга според мен пауза. — След петнайсет минути започва „Война на световете“.

— Ще й дам аз на нея една война на световете — каза заканително Борис. После стана.

— Къде отиваш? — попитах аз. — В „Двете М“ ли?

Борис се намръщи.

— Смей се ти — каза той с горчивина, нахлузвайки своя „советский“ шлифер. — А твоя баща, ако не плати на онзи тип, го чакат „Три П“?

— Три „П“ ли?

— Пистолет, пътна злополука, или полет от покрив — заяви Борис и се изкиска по славянски злокобно.

ix.

Питах се дали това не беше нещо от някакъв филм. Три „П“? Откъде му беше хрумнало пък това? Въпреки че бях се справил доста добре с пропъждането на мислите за събитията от следобеда, Борис успя да ме подплаши сериозно с последната си забележка, и в продължение на повече от час седях на долния етаж, гледайки „Война на световете“ с изключен звук, заслушан в бръмченето на машината за лед и плющенето на вятъра в чадъра във вътрешния двор. Попър, доловил настроението ми, беше също толкова изнервен и непрекъснато излайваше рязко, скачайки от дивана, за да провери откъде идват различните шумове около къщата — така че, когато малко след свечеряване във входната алея действително навлезе кола, той се хвърли към вратата и вдигна такава врява, че ме изплаши почти до смърт.

Но се оказа, че е просто баща ми. Дрехите му бяха изпомачкани, изглеждаше изтощен и в не особено добро настроение.

— Татко? — все още бях толкова надрусан, че гласът ми прозвуча странно и прекалено отнесено.

Той спря на най-долното стъпало на стълбата и ме загледа.

— Вкъщи дойде някакъв човек, господин Силвър.

— О, така ли? — попита баща ми с доста непринуден тон. Но стоеше съвсем неподвижно, отпуснал ръка на перилото.

— Каза, че се опитвал да се свърже с теб.

— Кога дойде? — попита той и се насочи към дневната.

— Към четири следобед, струва ми се.

— Ксандра тук ли беше?

— Не съм я виждал.

Баща ми постави ръка на рамото ми и като че ли се замисли за миг.

— Ами тогава — каза той, — ще ти бъда благодарен, ако не й кажеш нищо за това.

Забелязах, че остатъкът от джойнта на Борис беше все още в пепелника. Той проследи погледа ми, взе угарката и я подуши.

— Помислих си, че надушвам нещо — каза той и я пусна в джоба на сакото си. — Миришеш доста, Тио. Откъде намирате това нещо?

— Всичко наред ли е?

Очите на баща ми бяха малко зачервени и блуждаеха.

— Разбира се — отвърна той. — Просто отивам горе, трябва да се обадя на този-онзи.

Миришеше силно на застоял тютюнев дим и на жасминовия чай, който пиеше постоянно — навик, придобит междувременно от китайските бизнесмени в салона за бакара: от това потта му придобиваше остър, чужд мирис. Докато го гледах как се качва към горната площадка на стълбите, видях как вади от джоба си угарката от джойнта и я прокарва замислено под носа си.

x.

Когато вече бях горе, в стаята си, а Попър, все още неспокоен, крачеше недоволно наоколо — мислите ми се насочиха към картината. Досега се бях гордял с идеята си за калъфа от възглавница зад таблата на леглото, но сега осъзнах колко глупаво беше да държа изобщо картината в къщата — не че имах други възможности, освен ако не решах да я скрия някъде в контейнера за отпадъци през няколко къщи оттук (който не бе изпразван нито веднъж, откакто живеех във Вегас) или в някоя от пустеещите къщи от другата страна на улицата. В дома на Борис тя нямаше да бъде на по-сигурно място, отколкото у нас, а не познавах никой друг, комуто можех да се доверя. Единственото друго възможно място беше училището ми — и тази идея не беше добра, но макар да знаех, че трябва да има по-добър вариант, не можех да се сетя за такъв. От време на време в училище имаше проверка на шкафчетата, а сега — тъй като през Борис бях свързан с Котку — вероятно се бях превърнал в някоя от онези отрепки, към които би се насочила една произволна проверка. И все пак, ако някой откриеше картината в моето шкафче — било то директорът, или господин Детмарс, страховитият треньор на баскетболния отбор, или дори някое от невъоръжените наемни ченгета от охранителните фирми, които довеждаха от време на време, за да сплашват учениците — все пак щеше да е по-добре, отколкото да я намерят татко или господин Силвър.

Картината в калъфа беше допълнително увита в няколко пласта хартия за рисуване, закрепена с лепенки — качествена хартия, специално обработена против стареене и пожълтяване, бях я взел от кабинета по рисуване в училище — а най-отдолу имаше двоен слой чист бял памучен плат, за да защитава повърхността й от химикали, които биха могли да се съдържат в хартията (не че имаше такива). Но аз бях вадил картината толкова често, за да я гледам — отлепяйки горната част на пакета, за да я измъкна — че хартията се беше поразкъсала, а лепенките вече не се залепваха. След като полежах на леглото няколко минути, загледан в тавана, аз станах и извадих една много голяма ролка подсилена лепяща лента за опаковане, която бе останала от пренасянето ни, а после отлепих калъфката от задната страна на таблата.

Беше прекалено голямо — прекалено силно изкушение: да я държа в ръце и да не я погледна. Измъкнах я бързо и почти незабавно почувствах как ме обгръща топлото й сияние — това беше нещо като музика, сладка, скрита нежност, необяснима по друг начин освен като дълбоко, вълнуващо кръвта усещане, че всичко е наред; така бавно и уверено бие сърцето, когато си до човека, с когото се чувстваш обичан и в безопасност. Картината грееше, излъчваше сила и онази свежест, която познавах от утринната светлина в старата ми спалня в Ню Йорк, ведра и спокойна, но и ободряваща, светлина, в която всичко придобиваше ясни очертания, и същевременно изглеждаше по-очарователно и фино, отколкото беше в действителност — и още по-прекрасно в спомените ми, защото беше част от невъзвратимото минало: и грейналите тапети, и глобусът на „Ранд Макнали“107 в полусянката.

Малка птичка; жълта птичка. Отърсвайки се от унеса си, аз я пъхнах обратно в кърпата, увита в пластове хартия, увих я допълнително в две-три (четири? пет?) спортни страници от старите вестници на баща ми, а после — импулсивно, много целеустремено в своя предизвикан от наркотика порив — започнах да я облепвам с лентата за опаковане, докато не се виждаше вече дори една печатна буква и цялата огромна ролка не свърши. Никой нямаше да може вече да отвори този пакет просто така. Дори с нож, при това остър нож, не само с ножици, отварянето на пакета би отнело доста време. Накрая, когато приключих — пакетът приличаше на някаква странна, гигантска какавида от научнофантастичен филм — пъхнах мумифицираната картина заедно с калъфката от възглавница в чантата си с учебниците, и я поставих в леглото, под завивките, близо до краката си. Раздразнен, Попър изсумтя и се размърда, за да направи място за нея. Колкото и дребен и смешен да беше, той все пак можеше да лае яростно и приемаше мястото си до мен като своя територия; и аз знаех, че ако някой отвореше вратата на спалнята, докато спях — дори този някой да беше Ксандра или баща ми, а Попър нямаше слабост към нито един от двамата — той щеше да скочи и да вдигне тревога.

Онова, което бе започнало като успокоителна мисъл, отново се преобразяваше в страхове от взломове и непознати. Въздухът, минаващ през климатика, беше толкова студен, че започнах да треперя; а когато затворих очи, установих, че напускам тялото си — издигам се нагоре бързо като изпуснат балон — но се стрясках, тръпка преминаваше по цялото ми тяло и отварях очи. Затова се стараех да държа очите си затворени и да си припомням онова стихотворение на Харт Крейн, доколкото можех — не помнех много, но дори отделните думи като „чайка“, „движение“, „суматоха“ и „зора“ носеха в себе си нещо от поезията на въздушните пространства и спадовете от високо към ниско; и точно когато се унасях, се озовах в някакъв властен, сетивен спомен за тесния, ветровит, миришещ на изгорели автомобилни газове парк близо до някогашния ни апартамент, край Ийст Ривър, отгоре, някак откъснат от всичко, се носеше ревът на уличното движение, докато реката течеше бързо, завихряйки се така във водовъртежи и объркващи течения, че понякога сякаш течеше в две различни посоки.

xi.

Тази нощ не спах много и когато стигнах до училище и прибрах картината в шкафчето си, бях толкова изтощен, та дори не забелязах, че устната на Котку (която пак се умилкваше около Борис, като че ли нищо не се беше случило) беше подпухнала. Едва когато чух как Еди Рисо, грубиян от по-горните класове, я пита: „Да не е било камион?“, забелязах, че някой я беше фраснал яко по лицето. Тя се мотаеше наоколо, кискаше се малко нервно, и обясняваше на всички, че се ударила в отваряща се врата на кола, но с такъв смутен тон, който (поне според мен) съвсем не звучеше убедително.

— Ти ли свърши тази работа? — попитах Борис следващия път, когато останахме насаме (относително насаме) в час по английски.

Борис сви рамене.

— Не съм искал.

— Какво означава „не съм искал“?

Борис ме изгледа възмутено.

— Тя ме предизвика!

— Тя те е предизвикала — повторих аз.

— Виж, само защото ме ревнуваш от нея…

— Майната ти — казах аз. — Изобщо не ми пука за твоите истории с Котку — имам си свои проблеми. Ако щеш, счупи й главата.

— О, Божичко, Потър — Борис внезапно заговори сериозно. — Да не се е върнал? Онзи тип?

— Не — отвърнах след кратка пауза. — Още не. Е, какво пък, майната му — допълних, защото Борис продължаваше да ме гледа вторачено. — Проблемът е негов, не мой. Просто ще му се наложи да намери някакъв изход.

— С колко се е набутал?

— Нямам идея.

— Не можеш ли да му намериш пари?

— Кой, аз?

Борис извърна поглед. Бутнах го по ръката.

— Не, какво имаш предвид? Как така аз да му намеря пари? За какво говориш? — настоях, когато той не отговори.

— Няма значение — каза Борис бързо и се облегна на стола си, а аз не успях да продължа разговора, защото в този момент в стаята влезе Спирсецкая, изпълнена с желание да разговаряме за досадния „Сайлъс Марнър“, и с това разговорът ни приключи.

xii.

Същата вечер баща ми се прибра у дома рано, с торби, пълни с храна за вкъщи от любимия му китайски ресторант, включително и една допълнителна порция от пикантните кнедли, които харесвах — и беше в толкова добро настроение, че господин Силвър и вчерашните събития сякаш ми се бяха присънили.

— И така… — казах аз и млъкнах. Ксандра, която беше дояла своите пролетни рулца, миеше чашите в умивалника, но се притеснявах да продължа пред нея.

Баща ми пусна „голямата усмивка на татко“ — онази усмивка, с която понякога убеждаваше стюардесите да го прехвърлят в бизнес-класа.

— Какво „и така“? — осведоми се той, побутвайки настрана кутията със скариди по съчуански, и посегна да си вземе курабийка с късмет.

— Амиии… — Ксандра беше пуснала водата силно — успя ли да се оправиш с всичко?

— Какво — каза той небрежно, — да нямаш предвид Бобо Силвър?

— Бобо?

— Виж, надявам се, че не си се притеснил от тази история. Не си, нали?

— Ами…

— Бобо… — той се засмя — наричат го „менш“108. Той наистина е приятен човек — е, ти сам си разговарял с него, просто се бяхме сдърпали малко, това е.

— Каква беше тази история с главницата и горницата?

— Разбери, беше просто недоразумение. Искам да кажа — продължи той, — тези хора са все чешити. Те си имат свой език, свой начин да вършат нещата. Но ето — той се засмя, — ето ти нещо приятно, когато се видях с него в „Сийзърс“, знаеш ли, Бобо нарича басейна в „Сийзърс“ свой „офис“ — така или иначе, когато се видяхме, по време на срещата ни, знаеш ли какво повтаряше той през цялото време? „Добро дете имаш, Лари, истински малък джентълмен.“ Та значи, не знам какво си говорил с него, но действително съм ти задължен.

— Хм… — отвърнах уклончиво и си взех още ориз. Но в себе си бях почти опиянен от промяната в атмосферата — понесен от вълната на същия възторг, който нахлуваше в мен, когато бях малък и виждах, че се отказва от мълчанията си, стъпките му отново стават леки, а понякога го чувах и да се смее, да тананика пред огледалото, докато се бръснеше.

Баща ми счупи курабийката и се засмя.

— Я виж — каза той, смачка късметчето на топче и ми го подхвърли. — Питам се кой ли е този, който седи в Чайнатаун и измисля тези неща?

Прочетох късметчето на глас:

— „Имате необичайни отношения със съдбата, използвайте ги предпазливо!“

— Необичайни отношения ли? — повтори Ксандра, която бе се изправила зад него и обви с ръце шията му. — Това звучи някак мръсно.

— Е — баща ми се извърна, за да я целуне, — мръсното подсъзнание е извор на младост.

— Така изглежда.

xiii.

— Онзи път аз те цапнах така, че ти се поду устната — каза Борис, който очевидно се измъчваше от чувство за вина покрай историята с Котку, след като сам подхвана такъв разговор ни в клин, ни в ръкав, нарушавайки непринуденото ни мълчание в училищния автобус.

— Да, а после аз ударих главата ти в шибаната стена.

— Не съм искал да го направя!

— Да направиш какво?

— Да те ударя по устата!

— А нея искаше ли да удариш?

— В известен смисъл, да — каза той уклончиво.

— В известен смисъл.

Борис изпъшка раздразнено.

— Казах й, че съжалявам! Сега между нас всичко отново е наред, няма проблем! Пък и какво общо има тази работа с теб?

— Ти започна да говориш за това, не аз.

За миг той ме изгледа странно, отнесено, после се засмя.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

Той наклони глава близо до моята.

— Снощи двамата с Котку си направихме „пътешествие“ — каза той тихо. — Взехме ЛСД. Беше страхотно.

— Наистина ли? Откъде го намерихте? — „екстази“ се намираше лесно в училище — двамата с Борис бяхме вземали поне дузина пъти, през вълшебни, безмълвни нощи, когато в унеса си бяхме вървели под звездите на пустинята — но никой никога не беше вземал ЛСД.

Борис се почеса по носа.

— Ее, ами майка й познава един страховит дъртак на име Джими, който работи в оръжеен магазин. Той ни уреди с пет дози — не знам защо купих пет, ще ми се да бях взел шест. Така или иначе, остана ми малко. Божичко, беше фантастично.

— О, така ли? — сега, когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че зениците му са странно разширени. — Още ли те държи?

— Може би мъничко. Спал съм само два часа. Така или иначе, сдобрихме се напълно. Как да ти кажа — като че ли дори цветята по кувертюрата на леглото на майка й ни се радваха. А ние бяхме от същата материя като цветята, и разбрахме колко много се обичаме, че имаме нужда един от друг, каквото и да стане, и че всички лоши неща между нас са били породени единствено от любов.

— Уау — отвърнах с тон, който явно е прозвучал по-тъжно, отколкото исках, ако се съди по това как Борис смръщи вежди и ме погледна.

— Е? — попитах, защото той не откъсваше очи от мен. — Какво има?

Той примигна и поклати глава.

— Не, аз наистина просто я виждам. Тази мъглявина от тъга, която обгръща по някакъв начин главата ти. Все едно, че си войник или нещо такова, човек от миналото, който крачи през бойното поле, обзет от дълбоки чувства…

— Борис, ти все още си абсолютно надрусан.

— Всъщност не — каза той унесено. — От време на време потъвам в това състояние, от време на време излизам от него. Но все още, ако погледна само с ъгълчето на окото си, виждам как от разни неща изхвърчат пъстри искри.

xiv.

Нямаше никакви произшествия нито с баща ми, нито на фронта „Борис-Котку“ — в продължение на повече от седмица, достатъчно време, за да реша, че е безопасно да прибера у дома калъфката от възглавница. Когато я извадих от шкафчето си, забелязах, че е необичайно обемиста (и тежка), и когато я занесох горе в стаята си и я извадих от калъфката, разбрах причината. Стана ми ясно, че когато я бях опаковал и залепвал, съм бил надрусан до уши: всички тези пластове от вестници, облепени с цяла голяма ролка подсилена опаковъчна лепенка, ми се бяха сторили като разумна предпазна мярка, когато бях подплашен и замаян от тревата, но сега, когато бях отново в стаята си, в трезвата светлина на следобеда, картината изглеждаше така, като че ли е била увита и опакована от луд и/или безпризорен — усукана в обвивките си като мумия; количеството на опаковъчната лепенка беше такова, че тя вече дори не изглеждаше правоъгълна; дори ъглите бяха заоблени. Взех най-острия кухненски нож, който можах да намеря, и започнах да режа лепенката в единия ъгъл, първоначално предпазливо, от страх, че ножът може да се плъзне и да повреди картината, после все по-енергично. Но бях успял да срежа само донякъде една част от триинчовото покритие, а ръцете ми почваха да се уморяват, когато чух, че Ксандра се прибира, прибрах картината обратно в калъфката и я залепих отново към задната страна на таблата на леглото, решен да изчакам момент, когато двамата ще отсъстват по-дълго време.

Борис ми беше обещал, че двамата ще вземем две от останалите дози ЛСД веднага, когато мислите му се върнат към обичайното си състояние, както се изрази той; сподели с мен, че все още се чувствал малко отнесен, виждал как се движат фигурите, оформени от дървесните шарки на покрития му с фурнир чин в училище, и че първите няколко пъти, когато пушил трева, това го отпращало на истинско ново „пътешествие“.

— Звучи малко прекалено — казах аз.

— Не, супер е. Мога да го прекъсна веднага, щом пожелая. Мисля си, че трябва да го направим на детската площадка — допълни той.

— Може би на Деня на благодарността.

Изоставената детска площадка беше мястото, на което вземахме „екстази“ всеки път — освен първия, когато Ксандра заблъска по вратата на спалнята ми, молейки ни да й помогнем да оправи пералнята, което ние, разбира се, не успяхме да направим, но онези четиридесет и пет минути, прекарани с Ксандра в пералното помещение, точно по време на върховия ефект на дрогата, направо ни сринаха жестоко.

— Много по-силно ли е от „екстази“?

— Не… е, да, но е прекрасно, вярвай ми. Все ми се искаше да излезем с Котку някъде навън, на открито, само че там е прекалено близо до магистралата — светлини, коли… какво ще кажеш за този уикенд?

Така че имаше какво да очаквам с нетърпение. Но тъкмо бях започнал да се чувствам по-добре и обнадежден — спортният канал не беше включван от една седмица, което несъмнено беше някакъв рекорд — когато, прибирайки се от училище, намерих баща ми да ме чака у дома.

— Трябва да поговоря с теб, Тио — каза той в момента, когато влязох. — Можеш ли да ми отделиш минутка?

Аз спрях.

— Ами да, разбира се — дневната изглеждаше почти като след обир — навсякъде имаше разпилени хартии, дори възглавниците на дивана бяха поразместени.

Баща ми престана да крачи — движеше се малко вдървено, като че ли го боляха коленете.

— Ела тук — каза той с приятелски тон. — Седни.

Седнах. Баща ми въздъхна; после седна срещу мен и прокара ръка през косата си.

— Адвокатът — каза той, приведе се напред с ръце, сключени между коленете, и ме погледна открито.

Чаках.

— Адвокатът на майка ти. Искам да кажа… знам, че е съвсем неочаквано, но наистина имам нужда ти да поговориш по телефона с него от мое име.

Беше ветровито; навяваният отвън пясък потропваше по стъклената врата, а тентата във вътрешния двор плющеше като знаме.

— Какво? — попитах, след като помълчах колебливо. Когато той ни напусна, майка ми беше споменавала нещо за среща с адвокат — предполагах, че става дума за развод, но така и не узнах какво бе излязло от тази среща.

— Ето какво… — баща ми си пое дълбоко дъх и се загледа в тавана. — Ето каква е работата. Предполагам, ти си забелязал, че вече не се занимавам със спортни залагания, нали? Ами — продължи той, — иска ми се да сложа край на това. Докато все още съм напред с материала, така да се каже. Не че… — той помълча и като че ли се замисли, — искам да кажа, честно, бях станал доста добър в тази работа, защото си правех необходимите проучвания и спазвах някаква дисциплина. Правя си изчисленията. Не залагам импулсивно. И наистина, както казах, справях се доста добре. Спечелих доста пари през последните месеци. Само че…

— Така — казах аз объркано в настъпилото мълчание, питайки се накъде ли бие.

— Искам да кажа, защо да си търся белята? Тъй като — той постави ръка на сърцето си — аз наистина съм алкохолик. Аз съм първият, който го казва. Изобщо не мога да пия. Едно питие ми е много, хиляда не ми стигат. Отказването от пиенето е най-доброто нещо, което съм правил някога. А пък с хазарта, въпреки склонността ми към пристрастяване и така нататък, винаги е било някак различно, разбира се, изпадал съм в тежки положения, но никога не съм бил като тези хора, които, знам ли, се увличат дотолкова, че са готови да злоупотребят със служебни пари, да съсипят семейния бизнес и други подобни. Но — той се засмя — ако не искаш да те острижат рано или късно, най-добре е да не се мотаеш постоянно в бръснарницата, нали така?

— И какво? — попитах предпазливо, след като бях чакал известно време да продължи.

— Ами какво… уффф — баща ми прокара пръстите на двете си ръце през косата си; изглеждаше като малко момче, объркан, невярващ. — Ето какво. Наистина искам да направя някои големи промени, и то незабавно. Защото имам възможност да започна от най-долните етажи в един чудесен бизнес. Един мой приятел има ресторант. И, искам да кажа, струва ми се, че това ще бъде наистина страхотно за всички нас — такъв шанс се отваря един път в живота, така си е. Нали знаеш, на Ксандра сега й е много тежко с новия й шеф, който е голяма гад, и знам ли, просто ми се струва, че такова решение би било много по-разумно.

Баща ми? Ресторант?

— Уау — това е супер — казах аз. — Уау.

— Да — баща ми кимна. — Наистина е супер. Но работата е там, че за да отвориш такова заведение…

— Какъв ресторант?

Баща ми се прозя и потърка зачервените си очи.

— О, знаеш ли… просто обикновена американска храна. Стекове, хамбургери, такива неща. Съвсем простичка и добре приготвена. Но проблемът е там, че за да може моят приятел да открие заведението и да плати таксите за ресторанта…

— Такси за ресторанта ли?

— О, Господи, да, не би повярвал, ако ти кажа колко пари искат за такова нещо. Трябва да се плащат такси за ресторанта, за лиценз за алкохол, застраховка… много разходи изисква разработването на такова място.

— Е, добре — разбирах накъде бие с тези обяснения. — Ако имаш нужда от парите в моята сметка…

Баща ми ме изгледа слисан.

— Какво?

— Е, нали се сещаш, онази сметка, която си ми открил. Ако имаш нужда от тези пари, нямам нищо против.

— А, да — баща ми помълча. — Благодаря. Наистина съм ти много благодарен за това, приятелю. Но всъщност — той стана и закрачи из стаята — работата е там, че съм намерил много добър начин да се справим с това. Разбираш ли, едно краткосрочно решение, колкото да може заведението да се открие и да се разработи. Ще възстановим сумата за няколко седмици — искам да кажа, на такова място, като се вземе предвид разположението и други неща, та то е все едно че сме взели лиценз да печатаме пари. Става дума само за първоначалните разходи. В този град всички са луди на тема такси, налози и така нататък. Искам да кажа — той се позасмя някак смутено, — знаеш, че не бих ги искал, ако въпросът не беше спешен…

— Моля? — попитах, след като помълчах неразбиращо.

— Искам да кажа, както ти обясних, наистина се налага ти да се обадиш. Това е номерът — беше го записал на едно листче, забелязах, че започва с 212. — Трябва да се обадиш на този човек и да говориш лично с него. Казва се Брейсгърдъл. Погледнах листчето, после баща си.

— Не разбирам.

— Не е необходимо да разбираш. Трябва само да кажеш онова, което аз ще ти кажа.

— Но какво общо има това с мен?

— Виж, просто го направи. Кажи кой си, кажи, че искаш да поговориш с него по делови въпрос, дрън-дрън…

— Но… — Кой ли беше този човек? — Какво искаш да кажа?

Баща ми си пое дълбоко дъх; явно се стремеше да овладее изражението си, нещо, което обикновено му се удаваше добре.

— Той е адвокат — каза той, докато издишваше. — Адвокатът на майка ти. Той трябва да предприеме необходимото, за да преведе тази сума — ококорих се, когато видях цифрата, която сочеше, 65 000 долара — по тази сметка — и той плъзна пръст по редицата цифри под сумата. — Кажи им, че съм решил да те пратя в частно училище. За целта ще му трябват името и осигурителният ти номер. Това е.

— Частно училище ли? — повторих, след като помълчах недоумяващо.

— Ами нали разбираш, заради данъците е.

— Не искам да ходя в частно училище.

— Чакай, чакай — просто ме изслушай. Докато тези суми се изразходват в твоя полза, няма проблем. А пък ресторантът, разбираш ли — той е от полза за всички нас. И може би в крайна сметка все пак най-вече за теб. Така да се каже, аз бих могъл да се обадя и лично, но работата е там, че ако представим нещата правилно, ще успеем да спестим към трийсет хиляди долара, които иначе ще отидат в държавната хазна. Божичко, та аз мога да те пратя и наистина в частно училище, стига да искаш. В интернат. С всички тези пари, които ще спечелим, мога да те пратя и в Андовър109. Просто не искам половината от тях да се озоват при данъчните, разбираш ли? Освен това — искам да кажа, така, както са наредени нещата, когато дойде време да постъпиш в колеж, това ще означава допълнителни разходи за теб, защото, ако имаш толкова много пари, няма как да кандидатстваш за стипендия. Видят ли тази сметка, хората от финансовия отдел в колежа ще те сложат в различна графа „доходи“ и ще лапнат 75% от парите още първата година — хоп! А по този начин ти поне ще се възползваш максимално от парите, нали разбираш? И то още сега. Когато действително с тях може да се свърши нещо полезно.

— Но…

— Но… — писклив глас, изплезен език, глуповато изражение. — О, хайде де, Тио — продължи той с обичайния си глас, защото аз не откъсвах поглед от него. — Бог ми е свидетел, нямам време да се занимавам с това. Трябва да се обадиш незабавно, преди края на работното време по Източното крайбрежие. Ако се налага да подпишеш нещо, кажи им да пратят документите с куриерска служба. Или по факс. Просто трябва да свършим тази работа колкото е възможно по-бързо, ясно ли е?

— Но защо да го правя аз?

Баща ми въздъхна; обърна очи към тавана.

— Виж какво, Тио, не ми излизай с тези номера — каза той. — Знам, че си наясно с положението, защото съм те виждал как чакаш пощата… да — продължи той въпреки опита ми да възразя, — да, така е, всеки ден излиташ към пощенската кутия като шибана светкавица.

Бях толкова стъписан от думите му, че дори не знаех как да отговоря.

— Но… — сведох отново поглед към листа и очите ми незабавно попаднаха върху цифрата: 65 000 долара.

Без предупреждение баща ми замахна и ме удари през лицето, толкова бързо и силно, че за секунда не успях да схвана какво се е случило. После, преди да успея дори да мигна, той ме удари втори път, с юмрук — „прас“, като по комиксите, пред очите ми преминаха светкавици, като от фотоапарат, и отново с юмрук. Залитнах — коленете ми бяха омекнали, всичко около мен стана бяло — но той ме хвана за гушата и с бързо, рязко движение ме дръпна нагоре така, че застанах на пръсти, опитвайки се да си поема въздух с отворена уста.

— Слушай сега — той крещеше в лицето ми, носът му беше на два инча от моя, но Попър скачаше и лаеше толкова шумно, а и звънтежът в ушите ми беше станал толкова силен, че сякаш чувах крясъците му през смущения в радиопредаване. — Ти ще се обадиш на този човек — той размаха хартията в лицето ми — и ще му кажеш точно онези шибани думи, които аз искам да кажеш. Не се опитвай да усложняваш нещата, защото аз ще те накарам да направиш това, Тио, не те лъжа, ще ти счупя ръката, ще ти смъкна кожата от бой, ако не се обадиш по телефона незабавно. Ясно ли е? Ясно ли е? — повтори той в звънтящото в ушите ми мълчание. Чувствах по лицето си киселия му, вмирисан на цигари дъх. Свали ръце от гърлото ми; отстъпи назад. — Чуваш ли? Кажи нещо.

Избърсах лицето си с ръка. По бузите ми се стичаха сълзи, но те течаха автоматично, като вода от кран, не бяха свързани с никаква емоция.

Баща ми стисна здраво очи, после ги отвори; поклати глава.

— Виж — поде той отривисто, все още задъхан, — съжалявам. — Отбелязах с някаква способна да разсъждава студено и ясно част на съзнанието си, че по тона му съвсем не личи да съжалява; по-скоро като че ли все още му се искаше да ми смъкне кожата от бой. — Но, кълна се, Тио, ти просто трябва да ми повярваш за това. Трябва да направиш това за мен.

Виждах всичко размазано, затова вдигнах двете си ръце, за да наглася очилата си. Дишах толкова тежко, че сякаш моите вдишвания и издишвания бяха най-силният шум в стаята.

Баща ми, с ръце на хълбоците, отново обърна очи към тавана.

— О, я стига — каза той. — Прекрати това.

Не отговорих. Стояхме така още един-два дълги мига. Попър бе спрял да лае и гледаше тревожно ту него, ту мен, сякаш се опитваше да разбере какво става.

— Просто… е, нали знаеш — сега отново говореше съвсем спокойно. — Съжалявам, Тио, кълна се, съжалявам, но действително съм в затруднено положение, имаме нужда от тези пари незабавно, сега, в тази минута, наистина е така.

Опитваше се да срещне очите ми; погледът му беше открит, разумен.

— Кой е този човек? — попитах, гледайки не него, а стената зад главата му, гласът по някаква причина излизаше от гърлото ми пресипнал и чужд.

— Адвокатът на майка ти. Колко пъти трябва да повтарям? — разтриваше кокалчетата на ръката си, които го боляха от удара. — Виждаш ли, такъв е случаят, Тио — отново въздишка, — искам да кажа, съжалявам, но кълна се, нямаше да съм толкова разстроен, ако не беше толкова важно. Това е само временно, нали разбираш — просто докато бизнесът потръгне. Защото цялата работа може да рухне ей така — той щракна с пръсти, — ако не започна да плащам на кредиторите. А що се отнася до останалите пари — тях наистина ще използвам, за да те пратя в по-добро училище. Може би частно. Това би ти харесало, нали?

Унесен от собственото си отсечено дърдорене, той вече набираше номера. Подаде ми слушалката и — преди някой да е отговорил — изтича в другия край на стаята и вдигна втората слушалка.

— Ало — обърнах се аз към жената, която отговори на позвъняването, — ъъ, извинете — гласът ми беше хрипкав, неуверен, все още не можех да повярвам, че всичко това се случва. — Мога ли да разговарям с господин… ъъ…

Баща ми посочи с пръст към листа: „Брейсгърдъл“.

— Ъъъ, господин Брейсгърдъл — казах аз.

— А за кого да предам? — и нейният, и моят глас отекваха прекалено силно, защото баща ми слушаше на другата слушалка.

— Тиодор Декър.

— О, да — произнесе мъжки глас отсреща. — Ало! Тиодор? Как се чувстваш?

— Добре.

— Говориш така, като че ли си настинал. Кажи ми. Настинал ли си — може би малко?

— Да — отвърнах колебливо. В другия край на стаята баща ми произнасяше само с устни думата „ларингит“.

— Неприятна история — произнесе отекващият глас — толкова високо, че ми се наложи да отдръпна малко слушалката от ухото си. — Никога не съм мислел, че хората може да настиват на такова слънчево място като това, където живееш ти. Така или иначе, радвам се, че се обади — не знаех как точно да се свържа пряко с теб. Знам, че сигурно все още ти е много тежко. Но се надявам нещата да са по-добре от последния път, когато те видях.

Мълчах. Нима бях виждал този човек?

— Беше много лош момент — каза господин Брейсгърдъл, разбрал правилно мълчанието ми.

Кадифеният му, равен глас събуди спомена.

— О, да — казах аз.

— Историята за снежната буря, помниш ли?

— Точно така.

Той се беше появил около седмица след смъртта на майка ми; възстар човек с гъста бяла коса — елегантно облечен, с раирана риза и папийонка. Двамата с госпожа Барбър като че ли се познаваха, или поне като че ли той познаваше нея. Беше седнал срещу мен в креслото, което беше най-близо до дивана и бе говорил дълго, неща, които ме объркваха, но единственото от тях, което бе останало в съзнанието ми, беше разказът му как се запознал с майка ми: имало силна снежна буря, не се виждали никакви таксита, когато — сред ветрилообразни пръски мокър сняг — едно заето такси преорало снега на ъгъла на Осемдесет и четвърта улица и Парк Авеню. Прозорецът се смъкнал и майка ми („очарователна като видение!“) надникнала, казала, че отива до Източна Петдесет и седма и попитала дали той не е в същата посока.

— Тя често говореше за тази буря — казах аз. Баща ми — със слушалката, залепена за ухото — вдигна рязко поглед към мен. — Когато нямало достъп до града.

Господин Брейсгърдъл се разсмя.

— Каква прелестна млада дама! Бях закъснял за делова среща — с една възрастна доверителка, наследница на корабни магнати, която междувременно, уви, е покойница. Така или иначе, слязох от нейния пентхаус на улицата — влачейки, разбира се, и чантата си с документите — и видях, че е навалял цял фут сняг. Цареше съвършено мълчание. Деца влачеха шейните си по Парк Авеню. Така или иначе, след Седемдесет и седма улица метрото беше спряло и аз тъкмо почнах да газя до колене в снега, когато — хоп! се появи едно жълто такси и майка ти в него. Забиха спирачки със скърцане, все едно, че я бяха изпратили от спасителен екип. „Качете се, ще пътуваме заедно.“ Центърът беше напълно пуст… снежинките кръжаха наоколо, и сякаш всички светлини в града бяха запалени. А ние се движехме с две мили в час — със същия успех можеше да сме и в шейна — минавахме на червено, нямаше никакъв смисъл да се спира. Помня, че разговаряхме за Феърфийлд Портър110 — наскоро в Ню Йорк бе имало негова изложба — после преминахме към Франк О’Хара и Лана Търнър, спорехме коя година бяха затворили окончателно стария ресторант на „Хорн енд Хардарт“, „Автомат“111. А после открихме, че работим от двете страни на една и съща улица! Беше началото на едно красиво приятелство, както се казва.

Хвърлих поглед към баща си. Изражението му беше странно, беше стиснал устни, сякаш за да не повърне върху килима.

— Поговорихме тогава за състоянието, завещано от майка ти, ако си спомняш — продължи гласът на другия край на линията. — Не говорихме много, моментът не беше подходящ. Но се надявах, че ще се отбиеш при мен, когато се почувстваш способен да понесеш такъв разговор. Бих ти се обадил по телефона, преди да напуснеш града, ако знаех, че заминаваш.

Погледнах баща си; после сведох очи към листа в ръката си и изтърсих:

— Искам да отида в частно училище.

— Наистина ли? — попита господин Брейсгърдъл. — Струва ми се, че това е отлична идея. А къде имаш намерение да отидеш? Да се върнеш на изток? Или пък някъде там, при вас?

Не бяхме обмислили това. Погледнах баща си.

— Ъъ — измънках аз — ъъ… — докато баща ми правеше гримаси и размахваше яростно ръка.

— Може и да има добри частни интернати по Западното крайбрежие, но не съм чувал за такива — казваше господин Брейсгърдъл. — Аз съм завършил „Милтън“112, което ми осигури прекрасни преживявания. Най-големият ми син също отиде там, но остана само една година, реши, че това не е подходящо място за него…

Продължихме да говорим, от „Милтън“ се прехвърлихме на „Кент“113, към най-различни други интернати, в които били учили децата на негови приятели и познати — а баща ми надраска една бележка и ми я подхвърли. „Да изпрати парите“, пишеше в нея. „За начална вноска“.

— Ааа… — започнах аз, защото нямах представа по какъв друг начин да сменя темата, — майка ми оставила ли ми е някакви пари?

— Е, не особено много — каза господин Брейсгърдъл, чийто тон като че ли охладня, когато чу въпроса ми, а може би просто се бе подразнил от прекъсването. — Тя имаше някои финансови проблеми накрая, и ти би трябвало да си наясно с това. Но все пак имаш пари, внесени по „план 529“114. А откри и малък ЦВМ за теб, преди да загине.

— Какво е това? — баща ми слушаше много внимателно, без да откъсва очи от мен.

— Целеви влог за малолетни. Пари, които да се ползват за твоето образование. Но не може да се ползват за нищо друго, най-малкото, не и докато си все още непълнолетен.

— Защо не може? — попитах след кратка пауза, защото ми се стори, че той особено много набляга на последното обяснение.

— Защото законът е такъв — каза той сухо. — Но със сигурност нещо ще може да се направи, ако държиш да смениш училището. Имах клиентка, която използва част от влога по план 529 на най-големия си син, за да плати скъпа детска градина за най-малкия. Не че съм на мнение, че двайсет хиляди долара годишно е разумен разход за възпитание на такава възраст — не се и съмнявам, че им купуват най-скъпите пастели в цял Манхатън! Но да, казвам го, за да разбереш как функционират тези неща.

Погледнах баща си.

— Значи няма начин да ми преведете, да кажем, шейсет и пет хиляди долара — казах. — Ако се нуждая от тях незабавно.

— Не! Категорично не! Така че просто забрави тази идея — тонът му се беше променил — явно беше коригирал и мнението си за мен, вече не бях син на майка си и Добро Хлапе, а алчна малка гадина.

— Между другото, мога ли да попитам по какъв път изчисли, че ти е необходима такава сума?

— Ъъъ… — погледнах баща си, който беше притиснал ръка към очите си. „По дяволите“, казах си и осъзнах, че съм произнесъл думите гласно.

— Е, това няма значение — каза господин Брейсгърдъл с коприненомек глас. — Така или иначе е просто невъзможно.

— Няма начин?

— Няма абсолютно никакъв начин.

— Добре, окей… — опитвах се отчаяно да съобразявам, но мислите ми препускаха в две посоки едновременно. — А може ли да ми пратите част от парите? Например половината?

— Не. Такова нещо трябва да се уреди пряко с избрания от теб колеж или интернат. С други думи, трябва да ми бъдат представени сметки, които аз да платя. А цялата процедура е свързана и с много друга документация. А ако решиш да не отидеш в колеж, което е малко вероятно…

И докато той говореше неразбираемо за всевъзможните варианти за ползване на сумите, които майка ми беше вложила на мое име (всички влогове с много строги ограничения, изключващи възможността аз или баща ми да се доберем незабавно до действителни пари в брой, до пари за харчене), по лицето на баща ми, който държеше слушалката малко встрани от ухото си, се изписа нещо близко до ужас.

— Ами, ъъ, добре е, че научих това, благодаря ви, сър — казах, опитвайки се да приключа разговора.

— Разбира се, има данъчни облекчения — свързани с влагането на парите по този начин. Но нейната основна цел беше да се увери, че баща ти никога няма да може да се добере до тях.

— О? — казах плахо в последвалото прекалено дълго мълчание. Нещо в тона му ме накара да заподозра, че той бе разкрил присъствието на баща ми зад тежкото, шумно като на лорд Вейдър дишане (ясно доловимо според мен, макар да не знаех дали господин Брейсгърдъл го чува) в другата слушалка.

— Съществуват и други съображения. Всъщност — той помълча, както сигурно считаше за редно при тези обстоятелства — не знам дали е редно да ти го казвам, но неизвестно неупълномощено лице два пъти се е опитвало да тегли големи суми от тази сметка.

— Какво? — попитах отвратено след кратко мълчание.

— Разбираш ли — поде господин Брейсгърдъл, а гласът му се носеше сякаш много отдалеч, от морските дълбини. Аз съм попечител на сметката. И около два месеца след смъртта на майка ти някой е отишъл в банката в Манхатън, в работно време, и се е опитал да фалшифицира моя подпис на платежните документи. Е, в централния клон ме познават и незабавно ми се обадиха, но още докато разговаряха с мен, човекът се измъкнал през вратата, преди някой от охраната да отиде да му поиска документ за самоличност. Това беше — Боже мили — преди почти две години. А после — съвсем наскоро, миналата седмица — получи ли писмото, в което ти описвах случая?

— Не — отвърнах, когато най-сетне осъзнах, че се налага да кажа нещо.

— Е, без да се разпростирам много, получих странно телефонно обаждане от някакъв човек, който се представи като твой тамошен адвокат, и изиска превод на някакви суми. После — когато направихме проверката — установихме, че лице с достъп до твоя осигурителен номер е кандидатствало и получило от твое име съгласие за доста голям кредит. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Така или иначе, не се тревожи — каза той, когато аз не отвърнах. — Имам при себе си копие от твоя акт за раждане, пратих го по факса в банката, дала съгласие за кредита и достъпът до сумите незабавно бе прекратен. Освен това пуснах предупреждение до „Екуифакс“ и всички други агенции, осигуряващи информация за лицата, кандидатстващи за кредит. Въпреки че си малолетен и по закон нямаш право да сключваш подобни договори, ти би носил отговорност за подобни дългове, направени от твое име, когато станеш пълнолетен. Във всеки случай те моля настоятелно да бъдеш много внимателен с осигурителния си номер за в бъдеще. На теория е възможно да ти бъде издаден нов, но бюрократичните усложнения, свързани с такава процедура, са толкова много, че не го препоръчвам…

Когато затворих телефона, бях облян в студена пот — и напълно неподготвен да чуя воя, който нададе баща ми. Помислих, че е гневен — че се гневи на мен — но когато остана неподвижен на мястото си, със слушалка в ръка, се вгледах по-внимателно в него и разбрах, че плаче.

Беше ужасно. Нямах никаква представа какво да предприема. Издаваше такива звуци, сякаш някой го беше полял с гореща вода — като че ли се превръщаше във върколак — като че ли го изтезаваха. Оставих го там и — Попчик забърза по стълбите пред мен; очевидно също нямаше желание да слуша този вой — отидох в стаята си и дълго седях на ръба на леглото си, стиснал главата си с ръце, трябваше ми аспирин, но не исках да слизам до банята, за да си взема, искаше ми се Ксандра да побърза да се прибере. Ревовете, които се носеха отдолу, бяха нечовешки, като че ли го горяха с газова горелка. Извадих айпода си, опитах се да намеря някаква по-силничка музика, която да не е прекалено разтърсваща (четвърта симфония на Шостакович, която, колкото и да е класическа, все пак доста ме поразтърси), легнах на леглото със слушалките в ушите и се вторачих в тавана, а Попър стоеше прав, наострил уши, и се взираше в затворената врата с настръхнала козина на врата.

xv.

— Той ми е казвал, че имаш цяло състояние — заяви Борис по-късно същата вечер на детската площадка, докато седяхме там и чакахме дрогата да подейства. Донякъде ми се искаше да бяхме избрали друга нощ, за да я вземем, но Борис настояваше, че така съм щял да се почувствам по-добре.

— И ти си вярвал, че аз имам цяло състояние и не искам да ти го кажа?

Седяхме на люлките като че ли цяла вечност, очаквайки нещо, но какво, и сам не знаех.

Борис сви рамене.

— Не знам. Има много неща, които ти не ми казваш. Аз бих ти казал. Така или иначе, всичко е наред.

— Не знам какво да правя. — Макар че се случваше едва забележимо, бях започнал да долавям как в чакъла около краката ми започват тежко да се завихрят блещукащи сиви форми, като в калейдоскоп — мръсен лед, диаманти, просветващи късчета счупено стъкло. — Започва да става страшно.

Борис ме смушка.

— Но има и нещо, което пък аз не съм ти казал, Потър.

— Какво?

— Баща ми трябва да си замине. Работата му го налага. След няколко месеца ще се върне в Австралия. А оттам, струва ми се, ще отпътува за Русия.

Настана мълчание, което вероятно продължи пет секунди, но аз имах чувството, че сме мълчали един час. Борис? Да си замине? Всичко като че ли застина, сякаш планетата спря да се върти.

— Е, аз няма да тръгна с него — каза Борис невъзмутимо. Лицето му на лунната светлина бе започнало да потрепва, като че ли осветено от примигващо електричество, като в черно-бял филм от епохата на нямото кино. — Майната й на тази история. Ще избягам.

— Къде?

— Не знам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после попитах: — И Котку ли ще дойде?

Той отвърна с гримаса:

— Не знам.

Усещането за филм се бе усилило дотолкова, придобивайки онази яркост, придавана от сценичното осветление, че всяка прилика с действителния живот бе изчезнала; ние бяхме обезсилени, превърнати в двуизмерни герои от роман, полезрението ми бе ограничено от черен правоъгълник; можех да видя как в долната му част се плъзга в субтитри онова, което Борис говореше. Тогава, почти едновременно, изпитах чувството, че някакъв капак в долната част на стомаха ми се отваря и пада. „Божичко!“, помислих си, заравяйки и двете си ръце в косата си, прекалено изумен, за да мога да си обясня какво изпитвах.

Борис продължаваше да говори, а аз осъзнах, че ако не искам да се изгубя завинаги в този лишен от цветове свят на „Носферату“, изпълнен със зърнести образи и рязко очертани сенки, за мен е важно да слушам думите му и да не се вкопчвам толкова в измамната тъкан на нещата.

— … така де, аз разбирам, струва ми се — казваше той мрачно, а навсякъде около него танцуваха фосфоресциращи капчици и петънца, като светлина на гниещо дърво. — При нея дори не може да се говори за бягство, тя не е вече малолетна, нали знаеш? Но вече веднъж е живяла на улицата и не й е харесало.

— Котку е живяла на улицата?

Неочаквано ме заля вълна на съчувствие към нея — някак дирижирана, почти като надигащия се прилив на филмов музикален фон, но тъгата в тази вълна беше напълно истинска.

— Е, и аз съм живял на улицата, в Украйна. Но там бях с приятелите си, Макс и Серьожа — и никога за повече от няколко дни един след друг. Понякога беше забавно. Спяхме в мазетата на изоставени сгради — пиехме, вземахме буторфанол, дори си кладяхме лагерни огньове. Но когато баща ми изтрезнееше, винаги се прибирах у дома. С Котку нещата са стояли по-различно. Майка й имала някакъв приятел, който… правел с Котку разни неща. Затова тя избягала. Спяла по входовете. Просела… правела свирки на разни типове за пари. Известно време не ходела на училище, било е проява на смелост от нейна страна да се върне и да опита да завърши след всичко, което се е случило. Защото, нали разбираш, хората говорят. Сам знаеш.

Мълчахме, замислени над тази ужасна история, а аз изпитвах чувството, че благодарение на тези няколко думи съм прекосил живота на Котку и Борис, изживявайки го в цялата му тежест.

— Съжалявам, че не харесвам Котку! — казах съвсем искрено.

— Е, и аз съжалявам — каза трезво Борис. Имах чувството, че гласът му прониква директно в мозъка ми, без да преминава през ушите. — Но пък и тя не те харесва. Мисли те за разглезен. Че далеч не си преживял такива неща, каквито сме преживели ние с нея.

Критиката ми се стори справедлива.

— Така е — казах аз.

Стори ми се, че премина някакъв много важен отрязък от колебливия поток на времето; трепкащи сенки, пукот на статично електричество, бръмченето на невидим прожекционен апарат. Когато протегнах напред ръка и я огледах, тя беше посипана с прашинки и пожълтяла като стара филмова лента.

— Уау, сега и аз го виждам — каза Борис, обръщайки се към мен — движението му беше бавно, като на ръчно въртяна лента, четиринайсет кадъра в секунда. Лицето му беше тебеширенобяло, зениците — тъмни и огромни.

— Виждаш…? — повторих предпазливо.

— Нали разбираш — той размаха осветената си, черно-бяла ръка във въздуха. — Сега всичко е двуизмерно, като на кино.

— Но ти…

Значи не бях само аз? Значи и той го виждаше?

— Разбира се — отвърна Борис, който с всеки изминал момент изглеждаше все по-малко като жив човек, и все повече като някакъв разпадащ се къс лента, складирана през двайсетте години за добиване на сребърен нитрат; зад него грееше светлина от някакъв невидим източник. — Все пак ми се иска да имахме и нещо цветно. Нещо като „Мери Попинс“ например.

Когато каза това, аз избухнах в неудържим смях, смеех се толкова силно, че едва не паднах от люлката, защото тогава разбрах със сигурност, че той вижда същото, което виждам и аз. Нещо повече: ние създавахме тези картини. Каквото и да бе това, което виждахме под влиянието на наркотика, ние го изграждахме заедно. И в мига, когато осъзнах това, симулаторът на виртуална реалност превключи на цвят. Случи се едновременно и за двама ни — щрак! Спогледахме се и просто се разсмяхме; всичко ни докарваше до истеричен смях, дори пързалката на детската площадка ни се усмихваше, и в някакъв момент, беше вече дълбока нощ, когато се люлеехме на катерушката и от устите ни излиташе дъжд от искри, аз прозрях, че смехът е светлина, а светлината е смях, и че това е тайната на вселената. С часове наблюдавахме как облаците се пренареждат в логични схеми; търкаляхме се в прахта, убедени, че това са водорасли(!); лежахме по гръб и пеехме „Dear Prudence“ на дружелюбните, благодарни звезди. Беше фантастична нощ — всъщност една от забележителните нощи в живота ми, независимо от онова, което се случи после.

xvi.

Борис остана да спи у нас, тъй като аз живеех по-близо до детската площадка, а той беше (за да употребя собствения му любим израз за тежко надрусан) „в гавно“, което трябваше да означава „в лайна“, „лайняно положение“ или нещо подобно — така или иначе, прекалено разбит, за да може да се прибере у дома сам в тъмното. И добре, че остана, защото така аз не бях сам у дома в три и половина следобед на другия ден, когато у нас се отби господин Силвър.

Макар че почти не бяхме спали и крайниците ни потреперваха, всичко около нас все още бе съхранило мъничко вълшебство и излъчваше светлина. Пиехме портокалов сок и гледахме анимационни филми (стори ни се добра идея, защото така продължавахме снощното настроение в „Техниколор“) и — което беше лоша идея — току-що бяхме споделили втория си джойнт за този следобед, когато на вратата се позвъни. Попчик — който беше много неспокоен; чувстваше, че нещо с нас не е наред и беше ни лаял като побъркан — незабавно се разлая отново, като че ли беше очаквал нещо подобно.

Внезапно действителността се стовари върху мен.

— Мамка му — казах.

— Аз ще отида — обади се веднага Борис, вземайки Попчик под мишница. И потегли с танцова походка, бос, без риза, видимо напълно безгрижен. Но като че ли само след секунда се върна, а лицето му беше пепелявосиво.

Не каза нищо; не беше и необходимо. Станах, обух си маратонките и вързах здраво връзките им (бях свикнал да го правя преди нашите обирнически набези по супермаркетите, за в случай, че се наложи да бягам), и тръгнах към външната врата. И там отново беше господин Силвър — с бялото си спортно сако, с косата, която сякаш бе намазана с вакса за обувки, и всичко останало — само че този път до него стоеше някакъв едър тип с татуировки, чиито размазани сини линии се увиваха като змии около ръцете му. Държеше алуминиева бухалка за бейзбол.

— Виж ти, Тиодор! — каза господин Силвър. Изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Как я караш?

— Добре — отвърнах, чудейки се как внезапно се бе изпарил от мен всякакъв ефект на наркотика. — А вие?

— Не се оплаквам. С хубава синина си се уредил, приятелю.

Неволно вдигнах ръка и докоснах бузата си.

— Ами…

— Добре ще е да се погрижиш за нея. Приятелчето ти ми каза, че баща ти не си е у дома.

— Ъъ, така е.

— Всичко ли е наред с вас? Да сте имали някакви проблеми днес следобед?

— А, не, всъщност не — отвърнах. Човекът до него не размахваше бухалката, и съвсем не се държеше заплашително, но аз не можех да не осъзнавам присъствието на бухалката в ръцете му.

— Защото, нали, ако това някога се случи? — каза господин Силвър. — Ако имате проблеми, каквито и да са те, аз мога да ви помогна да се справите с тях ето така.

За какво говореше той? Погледнах зад гърба му, към улицата, към неговата кола. Въпреки тонираните стъкла видях другите мъже, които чакаха вътре.

Господин Силвър въздъхна.

— Радвам се да чуя, че нямаш проблеми, Тиодор. Иска ми се и аз да можех да кажа същото.

— Извинете, не ви разбрах.

— Защото ето какво — продължи той, като че ли не бях проговорил. — Аз имам проблем. Голям проблем. С баща ти.

Тъй като не знаех какво да кажа, стоях и се взирах в каубойските му ботуши. Те бяха черни, от крокодилска кожа, с токове на пластове от лепен гьон, с много остри върхове и лъснати така, че ми напомняха на подчертано женствените каубойски ботуши, които носеше постоянно Луси Лобо, една ексцентрична дизайнерка, която работеше с майка ми.

— Разбираш ли, нещата стоят така — продължи господин Силвър. — Имам документи, че баща ти ми дължи петдесет хиляди долара. И това ми създава много големи проблеми.

— Той събира парите — казах смутено. — Може би, не знам, ако му дадете още малко време…

Господин Силвър ме изгледа. После нагласи очилата си.

— Слушай — каза той спокойно. — Баща ти държи да залага ризата на гърба си на начина, по който някакви кретени се справят с някаква шибана топка… искам да кажа, извини ме за острите изрази, но ми е трудно да изпитвам съчувствие към човек като него. Не изплаща дълговете си, закъснява три седмици с лихвата, не отговаря на обажданията ми — той отмяташе провиненията на пръсти, — обещава да се срещнем днес на обяд и после не се явява. Знаеш ли колко време седях и чаках този дръвник? Час и половина — той наклони глава на една страна. — Хора като твоя баща създават работа на хора като мен и Юрка. Да не мислиш, че ми е приятно да идвам у вас? Да пътуваме с колата чак дотук?

Мислех, че въпросът му е реторичен — очевидно на нито един нормален човек не би му било приятно да шофира до мястото, където живеехме — но тъй като измина ужасяващо много време, а той продължаваше да се взира в мен, сякаш очакваше отговор, накрая примигнах смутено и казах:

— Не.

— Не. Точно така, Тиодор. Категорично не ми е никак приятно. Ние с Юрка имаме по-интересни занимания, можеш да ми вярваш, от това да си губим цял следобед в търсене на задник като баща ти. Така че, моля те, направи ми тази услуга, и кажи на баща си, че можем да уредим въпроса по джентълменски в момента, когато той прояви желание да седне с мен и да разчисти нещата.

— Да разчисти нещата?

— Той трябва да ми донесе онова, което ми дължи — господин Силвър се усмихваше, но сребристият оттенък на авиаторските му очила придаваше на очите му смущаващо непроницаем вид. — А от теб искам да му кажеш, че трябва да направи това за мен, Тиодор. Защото ако ми се наложи да дойда тук още веднъж, вярвай ми, вече няма да бъда толкова любезен.

xvii.

Когато се върнах в дневната, Борис седеше кротко, взираше се в екрана, на който течаха анимационните филми с изключен звук, и галеше Попър — който, въпреки преживяното наскоро вълнение, сега спеше дълбоко в скута му.

— Смехотворно — каза той лаконично.

Произнесе думата по такъв начин, че разбрах с малко закъснение какво е казал.

— Е, да — отвърнах. — Нали ти казах, че е чешит.

Борис поклати глава и се облегна на дивана.

— Нямам предвид старчето с перуката, което прилича на Ленард Коен.

— Мислиш, че е перука?

Той направи гримаса в смисъл „на кого му пука“.

— И той е смехотворен, но аз имам предвид едрия руснак с онова, металното, как му казвате…

— Бейзболна бухалка.

— Това беше само за фасон — каза той презрително. — Просто се опитваше да те сплаши, тъпанарят.

— Откъде знаеш, че е руснак?

Той сви рамене.

— Просто знам. Никой няма подобни татуировки в Щатите. Руснак е, абсолютно сигурно. Той също разбра какъв съм в момента, в който заговорих.

Измина известно време, преди да осъзная, че седя и се взирам в празното пространство. Борис вдигна Попчик и го постави на дивана, така внимателно, че той изобщо не се събуди.

— Искаш ли да се махнем за малко оттук?

— Божичко — казах, тръсвайки внезапно глава — по някаква причина едва сега почувствах ефекта от посещението, беше някаква забавена реакция — мамка му, иска ми се баща ми да си беше у дома. Знаеш ли, иска ми се онзи тип да го беше пребил. Наистина ми се иска. Той го заслужава.

Борис ме срита по глезена. Краката му бяха черни от мръсотия, на всичкото отгоре и ноктите му бяха лакирани в черно, което дължеше на Котку.

— Знаеш ли какво съм ял вчера? — каза той дружелюбно. — Два десерта „Нестле“ и изпих едно пепси — за Борис всички шоколадови десерти бяха „десерти Нестле“, също както всички безалкохолни напитки бяха „Пепси“. — А знаеш ли какво съм ял днес? — той оформи кръг с палеца и показалеца си. — Нула.

— Аз също. От тази дрога не се огладнява.

— Да, но все пак имам нужда да хапна нещо. Стомахът ми… — той изкриви лице.

— Искаш ли да отидем да си купим палачинки?

— Да — каквото и да е — все ми е едно. Имаш ли пари?

— Ще потърся.

— Добре. Мисля, че и аз имам около пет долара.

Докато Борис се ровеше, за да намери обувките си и някаква риза, аз наплисках лицето си с вода, огледах зениците си и синината на челюстта, закопчах наново ризата си, след като забелязах, че я бях закопчал накриво, и отидох да пусна Попчик навън, после му подхвърлях известно време топката за тенис, защото не беше воден на разходка и знаех, че се чувства притеснен. Когато двамата влязохме отново в къщи, Борис — вече облечен — седеше долу; бяхме претърсили набързо дневната и се смеехме, шегувахме се, събирахме дребните си пари и се опитвахме да преценим къде искаме да отидем и как най-бързо да се доберем дотам, когато внезапно забелязахме, че Ксандра се е появила на входната врата и стои там с някакво странно изражение.

И двамата млъкнахме незабавно и продължихме да събираме монетите в мълчание. Ксандра обикновено не се прибираше у дома по това време, но програмата й невинаги беше особено твърда и се бе случвало да ни изненада и преди. Но после, с несигурен глас, тя произнесе името ми.

Спряхме да броим монетите. Обикновено Ксандра ме наричаше „хлапе“, или „ей, ти“, каквото и да е друго, но не и „Тио“. Забелязах, че все още е облечена в работната си униформа.

— Баща ти е катастрофирал с колата — каза тя. Като че ли говореше не на мен, а на Борис.

— Къде? — попитах.

— Станало е преди два часа. Бях на работа, когато ми се обадиха от болницата.

Двамата с Борис се спогледахме.

— Уау — казах аз. — Какво е положението? Тотална щета ли?

— Имал е 3.9 промила алкохол в кръвта.

Цифрата не означаваше нищо за мен, затова пък фактът, че беше пил, беше многозначителен.

— Уау — казах, прибирайки монетите в джоба си, и попитах: — Е, кога ще се прибере у дома?

Тя срещна с безизразен поглед очите ми.

— У дома?

— От болницата.

Ксандра започна бързо да клати глава; озърна се, търсейки стол, на който да седне; после седна.

— Не разбираш — лицето й беше пусто и странно. — Умрял е. Той е мъртъв.

xviii.

Следващите шест-седем часа преминаха като в мъгла. Появиха се няколко от приятелките на Ксандра: най-добрата й приятелка, Кортни; Джанет, с която работеше; както и една двойка, Стюарт и Лайза, които бяха по-мили и значително по-нормални от хората, които Ксандра обикновено водеше у дома. Борис щедро извади всичко, което бе останало от тревата на Котку, жест, оценен по достойнство от всички присъстващи; и за щастие някой (като че ли беше Кортни) поръча по телефона пица — за мен остана неясно как убеди „Домино“ да я доставят чак до нас, след като в продължение на повече от година ние двамата с Борис бяхме врънкали, умолявали и изпробвали всякакви познати ни средства и обяснения, за да измолим същото.

Докато Джанет седеше, обгърнала с ръка раменете на Ксандра, Лайза я потупваше по главата, Стюарт правеше кафе в кухнята, а Кортни свиваше на ниската масичка джойнт с не по-малко опитни движения от Котку, ние с Борис, зашеметени, се навъртахме на заден план. Трудно бе да се повярва, че баща ми е мъртъв, при положение, че цигарите му бяха все още на плота в кухнята, а старите му бели маратонки — до задната врата. Оказваше се — историята се разкриваше в объркан ред, наложи ми се да я сглобявам на ум — че баща ми се блъснал с „Лексус“-а на магистралата, малко преди два часа следобед, когато, навлизайки рязко в насрещното движение, се ударил в някакъв ТИР, и загинал на място (за щастие шофьорът на ТИР-а не беше загинал, нито пък пътниците в колата, която се бе забила отзад в камиона, само шофьорът на колата имаше счупен крак). Новината за съдържание на алкохол в кръвта беше учудваща, но не чак толкова — имах подозрения, че баща ми отново е започнал да пие, макар да не го бях виждал да го прави — но онова, което като че ли най-много озадачаваше Ксандра, не беше това, че е бил много пиян (практически в безсъзнание зад волана), а мястото на злополуката — извън Вегас, в посока на запад, към пустинята.

— Той би ми казал, би ми казал — казваше тя тъжно в отговор на някакъв въпрос на Кортни, но защо, мислех си аз мрачно, седнал на пода и покрил с ръце очите си, й е хрумнало, че на баща ми му е било присъщо да казва истината за каквото и да било?

Борис ме прегърна през раменете.

— Тя не знае, нали?

Разбрах, че говори за господин Силвър.

— Дали да й…

— Къде е отивал? — обърна се Ксандра към Кортни и Джанет, почти нападателно, като че ли подозираше, че те укриват някакви сведения. — Какво е правел чак там?

Странно бе да я гледам все още в работната униформа, тя обикновено се преобличаше в секундата, когато се прибереше.

— Не е отишъл на среща с онзи тип, както е трябвало да направи — прошепна Борис.

— Знам — може да бе имал намерение да отиде на срещата с господин Силвър. Но — както ние с майка ми толкова често, толкова фатално често бяхме научавали — вероятно се бе отбил в някакъв бар по пътя, за едно-две бързи питиета, за да успокои нервите си, така казваше той винаги. На този етап — кой можеше да каже какво се е въртяло в главата му? Нямаше нищо полезно, което бихме могли да изтъкнем пред Ксандра при тези обстоятелства, но със сигурност и друг път му се бе случвало да напуска града, за да избяга от кредиторите си.

Не плаках. Въпреки че чувствах как постоянно ме заливат студени вълни на неверие и паника, всичко продължаваше да ми се струва крайно нереално и аз постоянно се озъртах, за да го видя, регистрирайки постоянно отсъствието на неговия глас сред гласовете на останалите, онзи непринуден, убедителен глас като от реклама за аспирин (четирима на всеки петима лекари…), който лесно се открояваше над всички останали в помещението. Ксандра влизаше и излизаше, държеше се доста делово — бършеше очи, вадеше чинии за пица, наливаше в чашите на всички червено вино, което се появи отнякъде — и после отново избухваше в сълзи. Единствено Попчик беше щастлив; рядко се случваше в къщата да се съберат толкова хора, и той подтичваше от един към друг, без да се впечатлява от постоянните им опити да го пропъдят. В някакъв сълзлив момент късно вечерта — Ксандра хлипаше за двайсети път в прегръдките на Кортни, „О, Божичко, няма го, не мога да повярвам“ — Борис ме дръпна настрана и каза:

— Потър, трябва да тръгвам.

— Не, недей, моля те.

— Котку ще пощурее. Трябваше вече да съм при майка й! Не ме е виждала от четиридесет и осем часа.

— Виж какво, кажи й да дойде тук, ако иска — кажи й какво се е случило. Ще стане пълен ад, ако и ти си тръгнеш сега.

Вниманието на Ксандра бе достатъчно погълнато от гостите и скръбта, така че Борис успя да се качи несмущаван горе и да телефонира от спалнята й — стая, която обикновено беше заключена и ние с Борис никога не виждахме. След десетина минути той се появи и затича надолу по стълбите.

— Котку ми каза да остана — той се приведе, за да седне до мен. — Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.

— Уау — отвърнах и, почувствал как сълзите напират в очите ми, потрих лицето си с ръце, за да не види той колко бях трогнат и учуден.

— Е, искам да кажа, тя знае какво е. И нейният баща е мъртъв.

— Така ли?

— Да, загинал е преди няколко години. При това също в автомобилна катастрофа. Не са били чак толкова близки…

— Кой е загинал? — попита Джанет, и се наведе, залитайки, към нас — фризирана, с копринена блуза, обгърната от мирис на марихуана и козметични препарати. — Още някой ли е умрял?

— Не — казах сухо. Не обичах Джанет — тя беше гъската, която навремето бе обещала да се грижи за Попър и го бе оставила заключен, сам, с автоматичната хранилка.

— Не питам теб, а него — каза тя, отстъпи и се опита да фокусира нестабилното си внимание върху Борис. — Умрял ли е някой? Някой твой близък?

— Няколко души, да.

Тя примигна.

— Откъде си?

— Защо?

— Акцентът ти е много странен. Като на британец или… не, всъщност не. Някаква смесица от британски и… като от Трансилвания.

Борис се разсмя на глас.

— Трансилвания? — повтори той и се озъби. — Искаш ли да те ухапя?

— Ама че смешни момчета — каза тя неопределено, чукна Борис по главата със столчето на чашата си с вино и отиде да се сбогува със Стюарт и Лайза, които тъкмо си тръгваха.

Оказа се, че Ксандра е взела някакво хапче. („Може би повече от едно“, каза Борис на ухото ми.) Тя като че ли всеки момент можеше да припадне. Борис — беше гадно от моя страна, но аз просто не можех да се принудя да го направя — й взе цигарата, загаси я, после помогна на Кортни да я качи нагоре по стълбата и да я отведе в спалнята, където тя се просна по лице върху кувертюрата, на отворена врата.

Стоях на прага, докато Борис и Кортни й сваляха обувките — беше ми интересно да видя и аз веднъж стаята, която двамата с баща ми винаги държаха заключена. Мръсни чаши и пепелници, купища списание „Глеймър“, пухкава зелена кувертюра, лаптопът, който все не можех да ползвам, велоергометър — кой би могъл да предположи, че държат тук велоергометър?

Обувките на Ксандра бяха свалени, но решиха да я оставят облечена.

— Искаш ли да остана тук за през нощта? — Кортни се обърна към Борис, говореше тихо.

Борис нахално се протегна и прозя в лицето й. Ризата му се измъкна нагоре, а джинсите му се бяха свлекли достатъчно ниско, за да стане ясно, че не носи слипове.

— Много мило от ваша страна — каза той. — Но тя ще спи като пън, струва ми се.

— За мен не е проблем да остана.

Може да бях надрусан — бях си надрусан — но тя се беше привела така близо до него, че като че ли се опитваше да го целуне или нещо подобно, което беше голям майтап.

Трябва да съм издал някакъв задавен звук, нещо като кикот — защото Кортни се обърна навреме, за да забележи развеселения ми жест към Борис, как сочех с палец вратата — „разкарай я оттук“!

— Добре ли си? — попита тя хладно, оглеждайки ме от горе до долу. Борис също се хилеше, но се овладя и когато тя се обърна отново към него, изражението му беше сантиментално-угрижено, от което аз се разкикотих още по-силно.

xix.

Когато всички си тръгнаха, Ксандра вече беше се отнесла окончателно — спеше толкова дълбоко, че Борис извади джобно огледалце от чантата й (която беше преровил, търсейки таблетки и пари) и го постави под носа й, за да провери дали диша. В портфейла й имаше двеста двайсет и девет долара, които прибрах без особени угризения, защото й оставаха кредитните карти и един неосребрен чек за две хиляди двайсет и пет.

— Знаех, че истинското й име не е Ксандра — казах аз, подхвърляйки на Борис шофьорската й книжка: оранжеви оттенъци по лицето, тупирана по различен начин коса, име: Сандра Джей Теръл, без ограничения.

Борис — поставил пръсти на пулса й, седнал край нея на леглото като лекар в някой стар филм — вдигна огледалото към светлината.

— Да, да — измърмори той на руски, после още нещо, което не разбрах.

— Спи като пън.

Той я побутна с пръст по рамото, после се приведе и надникна в чекмеджето на нощното шкафче, където аз ровех припряно сред озадачаваща бъркотия: дребни пари, чипове, гланц за устни, подложки за чаши, изкуствени мигли, лакочистител, опърпани джобни издания („Зоните на вашите погрешни решения“), рекламни мостри на парфюми, стари касетки, карти за застраховка, чийто срок бе изтекъл преди десет години, и пачка издайнически кибрити с логото на юридическа кантора в Рино, на които пишеше „Правни услуги при обвинения за шофиране под въздействието на наркотици и всякакви други обвинения, свързани с наркотици“.

— Хей, я ми дай това — каза Борис, пресегна се и прибра в джоба си една лента презервативи. — А това какво е?

И той взе нещо, което на пръв поглед приличаше на кутия от „Кока-Кола“ — но когато я разтърси, кутията задрънча. Борис я допря до ухото си, каза: — Ха! — и ми я подхвърли.

— Хитро — аз отвинтих капака — очевидно не беше истинска кутия от кола — и изтърсих съдържанието й върху нощното шкафче. После, след кратко мълчание, казах: — Уау! — Очевидно тук Ксандра криеше бакшишите, които получаваше — отчасти в брой, отчасти в чипове. Имаше и най-различни други неща — толкова много, че ми беше трудно да ги огледам — но очите ми се бяха спрели незабавно върху обиците с диаманти и изумруди на майка ми, които бяха изчезнали малко преди баща ми да ни напусне.

— Уау — повторих отново, вземайки една от тях с палеца и показалеца си. Майка ми си слагаше тези обици почти винаги, когато ходеше на коктейли или на някакви други събития, изискващи официално облекло — синьозелената прозрачна дълбочина на камъните, кокетните им среднощни отблясъци бяха също толкова част от нея, колкото и цветът на очите й и пикантният, плътен мирис на косата й.

Борис се кискаше. Сред банкнотите той незабавно беше забелязал и грабнал една кръгла кутийка за фотолента, която отвори с треперещи ръце. Пъхна вътре върха на малкия си пръст, после го облиза.

— Бинго — каза той, плъзгайки пръст по венците си. — Сега вече Котку ще се ядоса, задето не дойде.

Протегнах към него отворената си длан, на която лежаха обиците.

— Да, готини са — каза той, почти без да ги поглежда. Изтърсваше купчинка прашец върху нощното шкафче. — Може да им вземеш към две хиляди долара.

— Бяха на майка ми.

Баща ми беше продал повечето от бижутата й още в Ню Йорк, включително и венчалния й пръстен. Но сега вече ми ставаше ясно, че Ксандра бе подбрала някои неща за себе си, и бях обзет от странна тъга, когато видях на какво се беше спряла — не на перлите или на рубинената брошка, а на евтини украшения от ученическите години на майка ми, включително и гривната с амулети, която бе носила в прогимназията, цялата окичена с подрънкващи подкови, балетни пантофки и четирилистни детелини.

Борис се изправи, стисна с пръсти ноздрите си и ми подаде навита на тръбичка банкнота.

— Искаш ли малко?

— Не.

— Хайде де, ще се почувстваш по-добре.

— Не, благодаря.

— Тук трябва да има петнайсетина грама, а може и повече! Можем да задържим малко и да продадем останалото!

— Вземал ли си и преди? — попитах предпазливо, хвърляйки поглед към проснатата на леглото Ксандра. Макар че очевидно спеше дълбоко и нямаше да се събуди скоро, се притеснявах да разговаряме за подобни неща над нея.

— Да. Котку много си пада. Но е скъпо — той като че ли скъса лентата за минута, после замига бързо с клепачи. — Уау. Хайде — разсмя се той. — Вземай. Не знаеш какво изпускаш.

— Достатъчно съм надрусан и без това — казах аз, ровейки из банкнотите.

— Така е, но от това ще дойдеш на себе си.

— Борис, нямам време да се мотая — казах аз, прибирайки в джоба си обиците и гривната с амулетите. — Ако ще тръгваме, трябва да тръгнем сега. Преди да са запристигали разни хора.

— Какви хора? — попита скептично Борис, прокарвайки пръст напред-назад под носа си.

— Можеш да ми вярваш, тези неща стават бързо. Пристигат от социалните служби — хората, които работят с малолетни, и така нататък — бях преброил парите — хиляда триста двайсет и един долара, плюс дребни монети; имаше много повече в чипове, почти пет хиляди долара, но по-добре беше да й ги оставим.

— Половината за теб, половината за мен — казах аз, като започнах да разпределям парите на две равни купчини. — Тук има достатъчно за два билета. Вероятно ще закъснеем за последния полет, но все пак трябва да побързаме и да вземем такси до летището.

— Сега? Тази вечер?

Спрях да броя и го погледнах.

— Нямам си никого тук. Никого. Nada115. Ще ме натикат в дом за сираци, преди изобщо да успея да разбера какво става.

Борис посочи с глава тялото на Ксандра — беше много притеснително, защото така, както се бе проснала по лице на матрака, прекалено много приличаше на мъртва.

— Ами тя?

— Какво, по дяволите, ме интересува? — казах след кратко мълчание. — Какво предлагаш да правим? Да чакаме, докато се събуди и открие, че сме я обрали?

— Не знам — каза Борис, оглеждайки я колебливо. — Просто ми е кофти заради нея.

— Е, няма защо да ти е кофти. Тя не ме иска. Тя самата ще се свърже с тях в мига, когато осъзнае, че се е накиснала с мен.

— С тях? Не мога да разбера кои са тези „те“.

— Борис, аз съм малолетен — чувствах прекалено познатото надигане на паниката — може би положението не беше на живот и смърт в буквалния смисъл на думата, но аз го приемах почти така, сякаш къщата се изпълваше с дим, а изходите се затваряха. — Не знам каква е процедурата в твоята страна, но аз нямам никакви роднини, нито пък приятели тук…

— Ами аз? Имаш мен!

— И какво смяташ да направиш? Да ме осиновиш? — аз се изправих. — Виж какво, ако ще идваш, трябва да побързаме. У теб ли е паспортът ти? Ще ти трябва за самолета.

Борис вдигна ръце по своя руски маниер, с което искаше да каже „стига вече“.

— Чакай! Всичко това се случва прекалено бързо.

Спрях, вече застанал на прага.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът, Борис?

— Моят проблем?

— Нали ти искаше да избягаш? Ти ме караше да тръгна с теб! Снощи.

— Къде отиваш? В Ню Йорк?

— Къде другаде?

— Искам да отида някъде, където е топло — каза той незабавно. — В Калифорния.

— Това е лудост. Кого познаваме…

— Калифорния! — възкликна той ликуващо.

— Ама… — въпреки че аз самият не знаех почти нищо за Калифорния, можех със сигурност да предположа, че (ако изключим мелодията на California ueber alles116, която тананикаше в момента) Борис знаеше още по-малко. — Къде в Калифорния? В кой град?

— На кого му пука?

— Това е голям щат.

— Фантастично! Ще бъде супер. Ще си стоим надрусани постоянно — ще четем книги — ще кладем лагерни огньове. Ще спим по плажовете.

Вгледах се в него в продължение на един непоносимо дълъг момент. Лицето му пламтеше, устните му бяха потъмнели от червеното вино.

— Добре — казах, съзнавайки отлично, че прекрачвам границата и се насочвам към най-голямата грешка в живота си, към дребните кражби, просията с чашка за монети, дремане по тротоарите, безпризорност, към провала, от който никога нямаше да се съвзема.

Той блаженстваше.

— На плажа, а? Съгласен ли си?

Ето как човек тръгва по погрешния път — толкова бързо става.

— Където искаш — отвърнах, отмятайки косата от очите си. Бях изтощен до смърт. — Но трябва да тръгваме веднага. Моля те.

— Какво, сега, на минутата?

— Да. Имаш ли нужда да се прибереш вкъщи, за да си вземеш нещо?

— Тази вечер?

— Не се занасям, Борис — обясненията с него събудиха у мен нов пристъп на паника. — Не мога просто да седя тук и да чакам… — оставаше и проблемът с картината, не бях убеден как да се справя с него, но успеех ли да измъкна Борис от къщата, сигурно щях да намеря някакъв начин. — Хайде, моля те.

— Толкова лоши ли са социалните служби в Америка? — попита недоверчиво Борис. — Говориш така, като че ли става дума за ченгетата.

— Идваш ли с мен? Да или не?

— Трябва ми малко време. Искам да кажа — продължи той, тръгвайки след мен, — не можем да тръгнем сега! Наистина… кълна ти се. Дай ми един ден! Само един ден!

— Защо?

Той като че ли изпадна в затруднение.

— Ами, виж какво, защото…

— Защото?

— Защото… защото трябва да се видя с Котку! И… разни други неща! Честно, не може да тръгнеш тази нощ — продължи той, когато аз не отговорих. — Вярвай ми. Ще съжаляваш, казвам ти истината. Ела у нас! Почакай до сутринта и тръгни тогава!

— Не мога да чакам — казах рязко, взех моята половина от парите и се упътих обратно към собствената си стая.

— Потър… — той вървеше след мен.

— Да?

— Има нещо важно, което трябва да ти кажа.

— Борис — обърнах се аз към него, — какво има, да му… майката. Какво става? — попитах, докато двамата стояхме и се взирахме един в друг. — Ако имаш да ми казваш нещо, давай, кажи го.

— Страхувам се, че ще се ядосаш.

— Какво има? Какво си направил?

Борис мълчеше и гризеше отстрани палеца си.

— Е, какво е?

Борис отклони очи.

— Трябва да останеш — настоя той, без да дава обяснения. — Правиш грешка.

— Забрави — сопнах се и му обърнах гръб. — Ако не искаш да дойдеш с мен, не идвай, ясно ли е? Но не мога да се мотая тук цяла нощ.

Борис — така си мислех — можеше да попита какво има в калъфа за възглавница, особено защото пакетът беше толкова дебел и със странна форма заради прекаления ми ентусиазъм при последното опаковане. Но когато я отлепих от гърба на таблата на леглото и я поставих в сака си заедно с айпода, бележника, зарядното устройство, „Вятър, пясък и звезди“, няколко снимки на майка ми, четката ми за зъби и една смяна дрехи), той само се мръщеше и мълчеше. Когато извадих от дъното на гардероба училищния си блейзър (беше ми окъсял, макар че, когато майка ми го купи, ми беше голям), той кимна и каза:

— Това е добра идея.

— Кое?

— Така няма да приличаш толкова на бездомник.

— Ноември е — отвърнах. Бях си донесъл само един дебел пуловер от Ню Йорк; пъхнах и него в сака и затворих ципа. — Ще бъде студено.

Борис се беше облегнал на стената и ме наблюдаваше с предизвикателно изражение.

— Е, какво смяташ да правиш? Ще живееш на улицата, на гарата, къде?

— Ще се обадя на приятеля си, при когото живеех преди.

— Ако тези хора те искаха, щяха да са те осиновили.

— Не биха могли! Как да го направят?

Борис скръсти ръце.

— Не са те искали в това семейство. Ти самият си ми го казвал — много пъти. Освен това те никога не ти се обаждат.

— Не е вярно — отвърнах след кратка, смутена пауза. Само преди няколко месеца Анди ми беше пратил доста дълъг (по неговите стандарти) мейл, в който ми разказваше разни случки от училище, скандалът, избухнал, когато треньорът по тенис бил обвинен, че опипвал момичетата в час, макар този живот да беше вече толкова далечен за мен, че сякаш четях за хора, които не познавах.

— Нали децата са много? — каза Борис, малко злорадо, както ми се стори. — Нали няма достатъчно място за всички? Не помниш ли? Ти казваше, че майката и бащата били доволни, че си заминаваш.

— Разкарай се.

Главоболието ми се усилваше. Какво щях да правя, ако се появяха хората от социалните служби и ме натовареха в колата си? На кого бих могъл да телефонирам — в Невада? На госпожа Спиър? На „Плайа“? На дебелия продавач в магазина за сглобяеми модели на кораби и самолети, който ни продаваше само лепило без моделите?

Борис ме последва, когато слязох долу, където спряхме насред дневната до видимо изтормозения Попър, който застана точно на пътя ни, седна и ни загледа, като че ли знаеше точно какво се случва.

— О, майната му — казах аз, оставяйки сака си. Настана мълчание.

— Борис — казах — ти не можеш ли…

— Не.

— А Котку…

— Не.

— Е, майната му тогава — казах аз, наведох се и взех Попър под мишница. — Няма да го оставя тук, за да го заключва и да го умори от глад.

— И накъде си тръгнал? — попита Борис, когато се упътих към външната врата.

— Моля?

— Пеш? До летището?

— Чакай — казах и оставих Попчик на земята. Изведнъж започна да ми се повдига, имах чувството, че ще повърна червено вино на килима. — Ще пуснат ли кучето в самолета?

— Не — каза безжалостно Борис и изплю отгризания си нокът.

Държеше се като задник; искаше ми се да го ударя.

— Добре тогава — казах. — Може пък някой на летището да се съгласи да го вземе. О, по дяволите, ще тръгна с влак.

Той се канеше да направи някаква саркастична забележка, издул устни по добре познатия ми начин, но внезапно изражението му — се промени; аз се обърнах и видях Ксандра, с налудничав поглед и размазан около очите грим, да стои, залитайки, на горната площадка на стълбата.

Взирахме се в нея, застинали на местата си. След мълчание, което сякаш продължи векове, тя отвори уста, затвори я, хвана се за перилото, за да не падне и каза със скърцащ глас:

— Къде остави Лари ключовете си, в сейфа в банката ли?

Взирахме се ужасено в нея в продължение на още няколко мига, преди да осъзнаем, че тя чака отговор. Косата й приличаше на копа сено; изглеждаше напълно дезориентирана и толкова трудно се крепеше на краката си, че сякаш всеки момент щеше да падне по стълбите.

— Ъъ, да — каза Борис на висок глас. — Искам да кажа, не. — А после, защото тя продължаваше да стои на мястото си: — Всичко е наред. Иди да си легнеш.

Тя измънка нещо и — все така нестабилна на краката си — си тръгна със залитане. Няколко мига и двамата стояхме неподвижно. После — полека, чувствайки как космите по врата ми настръхват — взех сака си и се измъкнах през външната врата (за последен път виждах и тази къща, и нея, въпреки че всъщност дори не се обърнах за последен поглед), а Борис и Попчик ме последваха. Тримата се отдалечихме бързо от къщата и тръгнахме към края на улицата; ноктите на Попчик потракваха по паважа.

— Е, добре — каза Борис с онзи тих, шеговит тон, който възприемаше, когато се измъкнеше на косъм от залавяне в супермаркета. — Окей. Може би не е спяла чак толкова дълбоко, колкото предполагах.

Бях окъпан в студена пот и нощният въздух — макар и хладен — ми подейства добре. В мрака, далече на запад, проблясваха безмълвно светкавици, като във филма „Франкенщайн“.

— Е, поне не е умряла, нали? — позасмя се той. — Тревожех се за нея. Божичко.

— Дай ми телефона си — казах, побутвайки го с лакът.

Той бръкна в джоба си и ми го подаде. Беше евтин телефон за еднократна употреба, който беше купил, за да има постоянна връзка с Котку.

— Не, задръж го — каза той, вдигайки ръце, когато се опитах да му го върна, след като приключих с обаждането: таксита „Лъки“, 777-7777, телефонният номер беше залепен по всички разнебитени пейки на автобусните спирки във Вегас. После той извади пачката банкноти — неговия дял от онова, което взехме от Ксандра — и се опита да я набута в ръцете ми.

— Забрави — казах, озъртайки се тревожно към къщата. Страхувах се, че Ксандра може да се събуди отново и да излезе на улицата, за да ни търси. — Твои са.

— Не! Ти може да имаш нужда от тях!

— Не ги искам — казах и пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, за да му попреча да ги натика там. — Освен това те може да потрябват и на теб.

— Стига де, Потър! Иска ми се да не тръгваше веднага — той посочи надолу по улицата, към редиците пусти къщи. — Ако не искаш да дойдеш у нас, остани някъде тук за ден-два. В онази, тухлената къща има дори мебели. Ще ти нося храна, ако искаш.

— О, да, хайде да се обадим на „Домино“ — казах и пъхнах телефона в джоба на якето си. — Нали вече правят доставки дотук и така нататък.

Той трепна.

— Не се сърди.

— Не се сърдя.

И наистина не се сърдех — само бях толкова объркан, та ми се струваше, че всеки момент ще се събудя с книга, паднала върху лицето ми.

Забелязах, че Борис е вдигнал поглед към небето и си тананика една от песните на „Велвет Ъндърграунд“, които слушаше майка ми: „Но затвориш ли веднъж вратата… тогава вечна може би ще е нощта…“

— Ами ти? — попитах и потрих очи.

— Мхм? — той ме погледна с усмивка.

— Какво ще стане? Ще се видим ли пак?

— Може би — отвърна той със същия бодър тон, с който в представите ми се бе сбогувал с Бами и с Джуди, жената на бармана от Кармиуолог, и с всички останали хора, с които се бе разделял през живота си. — Кой знае?

— Искаш ли да се срещнем след ден-два?

— Ами…

— Да дойдеш при мен по-късно. Вземи самолет — имаш пари. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде съм. Не казвай „не“.

— Добре тогава — каза все така бодро Борис. — Няма да казвам „не“.

Но от тона му ставаше ясно, че всъщност казва „не“.

Притворих очи.

— О, Господи.

Бях толкова уморен, че залитах; трябваше да се боря с желанието си да легна на земята, с физически осезаемото привличане, което ме теглеше надолу към тротоара. Когато отново отворих очи, видях, че Борис ме гледа загрижено.

— Я се виж — каза той. — Всеки момент ще паднеш.

И бръкна в джоба си.

— Не, не, не — казах аз и отстъпих, когато видях какво държи в ръката си. — Няма да стане, забрави.

— Ще се почувстваш по-добре!

— Нали така каза и за онова, другото — не можех да понеса още водорасли и пеещи звезди. — Наистина, не искам.

— Но това е нещо различно. Напълно различно. От него ще дойдеш на себе си. Главата ти ще се проясни — обещавам.

— Да бе — дрога, от която се изтрезнява и която прояснява главата, според мен съвсем не беше в стила на Борис, макар че той действително изглеждаше доста по на себе си от мен.

— Погледни ме — каза той убедително. — Да. — Разбра, че това ми е подействало. — Бълнувам ли? Да не би да имам пяна на устата? Не — само се опитвам да ти помогна. Хайде — продължи той и изтърси малко прашец върху опакото на ръката си, — ето. Позволи ми аз да ти го дам.

Донякъде се опасявах, че ще ми скрои номер — че ще припадна на място и после ще дойда на себе си кой знае къде, може би в някоя от празните къщи по улицата. Но бях толкова уморен, че ми беше все едно, а си казах, че и без това може би така щеше да е по-добре. Приведох се напред и го оставих да затвори едната ми ноздра с пръст.

— Готово! — каза той окуражаващо. — Ето, така. Смъркай. Почти незабавно наистина се почувствах по-добре. Това приличаше на чудо.

— Уау — казах и потърках носа си, раздразнен от острото, но приятно смъдене.

— Нали ти казах? — той вече изтърсваше още прашец от кутията.

— Хайде, другия нос. Не издишвай. Готово, давай.

Всичко ми изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано, включително и самият Борис.

— Какво ти казвах? — сега и той вземаше нова доза. — Не съжаляваш ли, че не ме послуша?

— И ти искаш да продаваш това нещо, Боже мили — казах аз, вдигнал очи към небето. — Защо?

— Защото всъщност струва много. Няколко хиляди долара.

— Това малко количество?

— Не е толкова малко! Доста грамове са — може да са и двайсетина. Мога да натрупам състояние, ако го разделя на малки дози и ги продавам на момичета като К. Т. Беърман.

— Познаваш К. Т. Беърман?

Кейти Беърман, която беше в по-горния клас, имаше собствена кола — черен кабриолет — и беше толкова далеч от нашата социална сфера, че със същия успех можеше да е кинозвезда.

— Разбира се. Скай, К.Т., Джесика, всички тези момичета. Така или иначе — той отново ми подаде шишенцето — сега вече ще мога да купя на Котку онзи синтезатор, който иска да има. Няма да имаме вече грижи за пари.

Известно време крачихме напред-назад, докато аз започнах да гледам доста по-оптимистично на бъдещето и на нещата изобщо. Докато стояхме на улицата и потривахме носове, а Попър гледаше любопитно нагоре към нас, аз сякаш вкусвах вълшебството на Ню Йорк на езика си, мимолетно, но лесно за обясняване усещане.

— Искам да кажа, страхотно е — казвах, а думите се въртяха в спирали и се сипеха от устните ми. — Наистина, трябва да дойдеш. Можем да отидем до Брайтън Бийч — там се събират всички руснаци. Е, аз никога не съм ходил. Но метрото стига дотам, това е последната спирка. На това място има голяма руска общност, ресторанти, където предлагат пушена риба и хайвер от есетра. Ние с майка ми все си говорехме как ще отидем там някой ден, бижутерът, с когото тя работеше, й беше казал кои са добрите заведения, но така и не отидохме. Казват, че било супер. Освен това, виж — аз имам пари за училище — и ти ще можеш да постъпиш в моето училище. Не, наистина можеш. Аз имам стипендия. Е, най-малкото имах. Но онзи човек каза, че стига парите във влога ми да се ползват за образование… нали може да става дума и за образованието на някой друг. Не само за моето. Има предостатъчно за нас двамата. Все пак, искам да кажа, държавните училища… държавните училища в Ню Йорк си ги бива, мои познати учат в такива училища, нямам нищо против да ходя в държавно училище.

Продължавах да бърборя, когато Борис каза:

— Потър.

И преди да отговоря, той взе лицето ми в ръце и ме целуна по устата. И докато стоях и мигах — всичко свърши, още преди да разбера какво става — той вдигна Попър за предните лапи и целуна и него, както си висеше във въздуха, право по носа.

После ми го подаде.

— Колата те чака — каза той и поразроши козината на главата му за последен път. И действително — когато се обърнах, видях кола, идваща откъм града, да се движи бавно покрай тротоара, оглеждайки номерата на къщите.

Стояхме и се гледахме — аз се задъхвах, бях напълно зашеметен.

— Късмет — каза Борис. — Няма да те забравя — после потупа Попър по главата. — Сбогом, Попчик. Ще се грижиш за него, нали? — допълни той, обръщайки се към мен.

По-късно — в таксито, а и после — щях да си представям отново и отново този момент и да се чудя, че тогава просто махнах и си тръгнах съвсем спокойно. Защо не се бях вкопчил в ръката му, защо не го бях помолил за последен път да се качи в колата, „моля те, да му се не види, Борис, това е просто все едно да избягаме от училище, ще закусваме, летейки сред житните ниви, когато изгрее слънцето!“ Познавах го достатъчно добре, за да знам, че ако го помолех по подходящия начин и в подходящия момент, би бил готов да направи почти всичко; и още докато се обръщаше, знаех, че би се затичал след мен и би скочил със смях в колата, ако го бях помолил един последен път.

Но аз не го направих. А всъщност може би така беше по-добре — казвам това сега, макар че дълго и горчиво съжалявах, че не съм го сторил. Изпитвах облекчение най-вече, задето в това необичайно за мен състояние на бъбривост и желание да говоря се бях възпрял да изтърся онези думи, които трептяха на върха на езика ми, онова, което така и не бях казал, макар че и двамата го знаехме достатъчно добре, без да му го казвам на глас — думите, разбира се, бяха „обичам те“.

xx.

Поради силната ми умора ефектът на наркотика не беше много дълготраен — поне не и приятната му част. Шофьорът на таксито — съдейки по акцента му, предположих, че е преселник от Ню Йорк — незабавно подуши, че нещо не е наред и се опита да ми даде карта, с която можех да набера номератора на Националната служба за избягали от дома си деца, но аз отказах да я взема. Когато го помолих да ме закара до гарата (без дори да знам дали Вегас има гара — но все трябваше да има), той поклати глава и каза:

— Цайс, нали знаеш, че в „Амтрак“ не допускат кучета?

— Така ли? — попитах и сърцето ми се сви.

— На самолет — може би, не знам — беше още млад човек, с бебешко лице, малко пълен, говореше бързо, на тениската му пишеше „Пен и Телър117 на живо в «Рио»“. — Трябва да имаш кошница или нещо подобно. Струва ми се, че най-сигурно ще бъде да опиташ с автобус. Само че деца под определена възраст не могат да пътуват, ако не представят родителско разрешение.

— Нали ти казах! Баща ми почина, приятелката му ме връща при роднините ми на Изток!

— Добре де, тогава нямаш повод за безпокойство, нали?

До края на пътуването мълчах. Все още не бях осъзнал, че баща ми е мъртъв, и от време на време светлините, преминаващи като светкавици по магистралата покрай нас, събуждаха мъчителния прилив на спомена. Катастрофа. В Ню Йорк поне не ни се налагаше да се тревожим, че може да кара пиян — най-големите опасения бяха, че може да падне пред някоя кола или да го намушкат, за да му вземат портфейла, когато излиза със залитане от някой бар в три часа сутринта. Какво ли щеше да стане с тялото му? Бях разпилял пепелта на майка ми над Сентръл Парк, въпреки че май имаше забрана да се постъпва така; една вечер, на смрачаване, бяхме отишли с Анди в една безлюдна част на запад от езерото и — докато Анди пазеше, за да не ни изненадат — аз разпилях съдържанието на урната. Онова, което ме бе разстроило повече от самото разпиляване на пепелта, беше фактът, че урната беше опакована в нарязани на парчета листове от порно списания: очите ми неволно бяха спрели върху две фрази: „Азиатски гаджета по сапунена пяна“ и „Влажни, горещи оргазми“, докато сивата пепел с цвета на лунни скали ту спираше, ту се въртеше по водата в майския сумрак.

После се появиха светлините и колата спря.

— Готово, цайс — каза шофьорът и се обърна, поставил ръка на облегалката. Бяхме спрели на паркинга на автогарата „Грейхаунд“. — Как каза, че ти е името?

— Тио — казах, без да се замислям, и незабавно съжалих.

— Добре, Тио. Аз съм Джей Пи — той се пресегна, за да стисне ръката ми. — Ще изслушаш ли съвета ми за едно нещо?

— Разбира се — отвърнах, трепвайки леко. Дори с всичко останало, което се беше струпало, а то не беше малко, се притеснявах ужасно, че шофьорът може да е видял как Борис ме целува на улицата.

— Не ми е работа, но ще ти трябва нещо, в което да прибереш този Пухчо.

— Моля?

Той посочи с глава сака ми.

— Ще се побере ли вътре?

— Ъъъ…

— Освен това, така или иначе сигурно ще трябва да дадеш сака в багажното отделение. Може да се окаже прекалено голям, за да го вземеш със себе си — и тогава ще го приберат отдолу, не като в самолета.

— Аз… — нямах сили да мисля и за това. — Нямам нищо друго.

— Чакай малко. Ще потърся в канцеларията отзад — той стана, отиде до багажника и се върна с голяма платнена пазарска торба от магазин за здравословна храна, на която пишеше „Екологична Америка“. — Ако бях на твое място — продължи той, — бих отишъл да си купя билет без това пухкаво момче. Остави го при мен, за всеки случай, съгласен ли си?

Новият ми приятел се оказа прав, че не можех да се кача на „Грейхаунд“ без специален формуляр за „Малолетен без спътник“, подписан от един от родителите — а имаше и други ограничения за деца. Чиновникът на гишето — изнурен на вид мексиканец със зализана назад коса — започна да изрежда монотонно целия заплашително звучащ списък. Не се допускат прехвърляния. Не се допускат пътувания, по-дълги от пет часа. Ако лицето, упоменато във формуляра за „Малолетен без спътник“ не се появеше, за да ме посрещне, представяйки категорични доказателства за самоличност, щях да бъда предаден на службите за защита на децата или на местните представители на изпълнителната власт в града, в който щях да пристигна.

— Но…

— Важи за всички деца под петнайсетгодишна възраст. Без изключения.

— Но аз не съм под петнайсетгодишна възраст — казах, ровейки се, за да извадя съвсем официалната лична карта, издадена в Ню Йорк. — Аз съм на петнайсет. Вижте! — Енрике — предвиждайки възможността да вляза в онова, което той наричаше „системата“ — ме беше завел да ме снимат скоро след смъртта на майка ми; и въпреки че навремето това ми беше неприятно, приемайки го като дългата ръка на Биг Брадър („Уау, имаш си личен баркод“ — беше казал Анди, оглеждайки любопитно картата), сега му бях благодарен, че ме откара до центъра и ме регистрира като лека кола на старо. Стоях вдървено и чаках като бежанец в светлината на мръсните флуоресцентни лампи, докато чиновникът оглеждаше картата под безброй различни ъгли и на различна светлина, докато накрая реши да я приеме за истинска.

— Петнайсет — повтори той с подозрение, докато ми я връщаше.

— Точно така.

Знаех, че изглеждам малък за възрастта си. Беше ми ясно, че няма шанс да си призная за Попър, тъй като на една голяма табела на гишето беше написано с големи червени букви: „Не транспортираме кучета, котки, птици, гризачи, влечуги и други животни“.

Що се отнася до самия автобус, имах късмет: имаше един с прехвърляне за Ню Йорк, който потегляше от гарата след петнайсет минути. Когато машината изплю билета ми с механично изщракване, аз стоях и се питах замаяно какво, по дяволите, да правя с Попър. Излизайки навън, хранех слаба надежда новият ми приятел да е потеглил — отнасяйки може би Попър в по-сигурен дом, където щяха да го обичат повече — но вместо това го открих да пие „Ред Бул“ от кутията и да говори по мобилния си телефон. Попър не се виждаше никъде. Той прекъсна разговора, когато ме видя.

— Е, какво става?

— Къде е той? — взрях се уморено към задната седалка. — Какво направихте с него?

Той се разсмя.

— Тука нема… тука има!

И вдигна със замах един небрежно сгънат брой на „Ю Ес Ей Тудей“ от платнената чанта, която беше поставил на предната седалка до себе си; а вътре, разположил се доволно в една картонена кутия на дъното, седеше Попър и дъвчеше чипс.

— Заблуда за окото — поясни шофьорът. — Кутията изпълва торбата така, че да не се очертава формата на кучето, а и му дава малко повече пространство, в което да се движи. А вестникът е идеалният реквизит. Покрива го, създава впечатление, че торбата е пълна, а не тежи.

— Мислите ли, че той ще се чувства добре?

— Е, искам да кажа, той е такъв мъник — колко тежи, пет-шест фунта? Кротък ли е?

Аз погледнах със съмнение Попър, свит на кълбо в дъното на кутията.

— Не винаги.

Джей Пи избърса уста с опакото на ръката си и ми подаде пакетчето с чипс.

— Давай му по малко от тези залъгалки, ако започне да нервничи. Ще спирате през няколко часа. Просто седни колкото можеш по-далеч от останалите пътници, и внимавай да се отдалечиш повечко от гарата, преди да го пуснеш да си свърши работата.

Нарамих торбата и я обвих с ръка.

— Личи ли? — попитах.

— Не. Не и ако не знаеш какво има там. Но мога ли да ти дам още един съвет? Тайната на магьосника?

— Разбира се.

— Недей постоянно да гледаш така към торбата. Гледай навсякъде, но не и към нея. Оглеждай се, проверявай връзките на обувките си — ето, така — това е начинът. Самоуверено и естествено, това му е майката. Макар че можеш да се престориш на несръчен и да се правиш, че си изпуснал контактната си леща, ако те заглеждат по-особено. Разпилей чипса — удари си пръстите на крака — закашляй се и се изпръскай с онова, което пиеш — каквото и да е от този род.

Уау, казах си. Очевидно тези таксита не носеха името „Лъки“ току-така.

Шофьорът отново се разсмя, като че ли бях казал тези думи на глас.

— Глупаво правило е това, дето не пускат кучета в автобуса — той отпи дълбока глътка „Ред Буп“. — Така де, какво да прави човек? Да си изхвърли кучето на пътя?

— Вие да не сте илюзионист?

Той отново се разсмя.

— Как позна? Правя фокуси с карти в един бар в „Орлийнс“ — ако беше достатъчно голям, за да можеш да влезеш, щях да те поканя да дойдеш и да ме видиш някой път. Така или иначе, тайната е една — винаги приковавай вниманието им към нещо друго, за да се отклони от трика, който правиш в момента. Това е първият закон на магията, цайс. Заблуда за окото. Никога не го забравяй.

xxi.

Юта. Когато слънцето се издигна в небето, проломът Сан Рафаел се разгърна в неземни гледки, сякаш се бяхме озовали на Марс: пясъчник и шист, каньони и пусти, ръждивочервени плата. Трудно ми беше да заспя, донякъде заради ефекта на дрогата, донякъде от страх, че Попър може да започне да се върти и да скимти, но той пазеше пълна тишина, докато пътувахме по виещите се планински пътища, кротуваше в торбата на седалката до мен, тази до прозореца. Оказа се, че сакът ми е достатъчно малък, за да мога да го внеса в автобуса, и това ме радваше по няколко причини: заради пуловера, заради „Вятър, пясък и звезди“, и най-вече заради моята картина, която се чувствах длъжен да защитавам, колкото и плътно опакована и скрита да беше — като свята икона, носена от кръстоносец в битка. В задната част на автобуса нямаше други пътници, ако изключим двамата плахи латиноамериканци, мъж и жена, които държаха пластмасови кутии с храна на коленете си, и един стар пияница, който си говореше сам, така че се справихме чудесно по завоите през Юта, чак до Гранд Джънкшън, Колорадо, където имахме петдесетминутна спирка за почивка. След като заключих сака си в шкафче, което се задействаше с пускане на монета, отведох Попър доста надалеч от гарата, далеч от погледа на шофьора, купих два хамбургера за нас двамата от „Бъргър Кинг“ и му дадох да пие вода от пластмасовия капак на стара кутия за храна, която намерих в боклука. От Гранд Джънкшън спах до престоя в Денвър — час и шестнайсет минути, точно по залез — където двамата с Попър тичахме неспирно, тласкани от облекчението, че не сме затворени в автобуса, отдалечихме се толкова по потъналите в сенки, непознати улици, че се уплаших да не изгубим пътя, но пък за щастие открих едно хипарско кафене, в което продавачите бяха млади и приятелски настроени („Внеси го вътре!“, беше казало момичето с лилава коса зад тезгяха, когато видя Попър, вързан пред кафенето, „ние обичаме кучета!“) и където купих не само два сандвича с пуешко (един за мен, един за него), но и веганско брауни, както и мазна хартиена торба, пълна с домашни вегетариански кучешки бисквити.

Четох до късно, плътната кремава хартия жълтееше в кръга слаба светлина, а мракът на непознатото профучаваше покрай нас, докато преминавахме през Континенталния вододел и излизахме от Скалистите планини, а Попър, доволен след голямото тичане в Денвър, спеше щастливо в торбата си.

По някое време съм заспал, после се събудих и почетох още малко. В два часа сутринта, тъкмо когато Сент-Екзюпери разказваше как се е разбил самолетът му в пустинята, стигнахме до Салина, Канзас („Кръстопътят на Америка“) — двайсетминутна спирка за почивка под обкръжената от нощни пеперуди лампа; там двамата с Попър тичахме в тъмното из паркинга на една изоставена бензиностанция, главата ми беше все още пълна с прочетеното, а и със странно ликуване, защото за първи път се намирах в щата, където се бе родила майка ми — дали по време на пътуванията си с баща си тя не бе минавала и през този град, в който колите прелитаха покрай мен към изхода към магистралата на Девета улица, а осветените силози за зърнени храни приличаха на космически кораби, извисяващи се сред пустошта на мили наоколо? Върнахме се в автобуса — сънливи, мръсни, уморени и премръзнали — и двамата с Попчик спахме от Салина до Топика, и от Топика до Канзас Сити, Мисури, където спряхме точно когато слънцето изгряваше.

Майка ми често ми беше разказвала колко равни са земите, в които беше израснала толкова равни, че можело да се виждат как се завихрят циклони из прериите на цели мили разстояние — и все пак не бях в състояние да повярвам в съществуването на такива пусти простори, в гигантското, неразнообразявано от нищо небе, толкова огромно, че човек се чувстваше смазан и потиснат от безкрая. В Сейнт Луис, по обяд, имахме час и половина престой (предостатъчно време, за да разходя Попър и да изям отвратителен сандвич с говеждо, но мястото беше много съмнително, за да се осмеля да се отдалечавам много) и — когато се върнахме на гарата — трябваше да се прехвърлим в съвсем различен автобус. Тогава — само след час-два — се събудих, защото автобусът беше спрял, и видях, че Попър седи кротко, проврял нос през отвора на торбата, а една чернокожа жена на средна възраст, с яркорозово червило, се беше надвесила над мен и казваше гръмогласно:

— Не можеш да държиш това куче в автобуса!

Взирах се объркано в нея. После, за свой ужас, осъзнах, че тя не е просто някаква пътничка, а шофьорът на автобуса, с униформа и фуражка.

— Чуваш ли какво казвам? — повтори тя, отмятайки агресивно глава встрани с жест, напомнящ на тик. Беше широкоплещеста като професионален боксьор; на табелката, закачена върху внушителния й бюст, бе изписано името й: „Дениз“. — Не можеш да държиш това куче в автобуса.

После махна рязко, нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Напъхай го обратно в торбата, по дяволите!“.

Покрих отново главата му — той като че ли нямаше нищо против — и останах на мястото си, усещайки как сърцето ми незабавно се смъкна в петите. Бяхме спрели в някакъв град, наречен Ефингам, в Илинойс: къщи като от картините на Едуард Хопър118, сграда на съда, напомняща на театрален декор, и транспарант, на който бе изписано на ръка: „Кръстопътят на благоприятните възможности!“

Жената-шофьор обходи с жест пътниците, насочвайки пръст към всеки от тях.

— Има ли някой от вас нещо против това животно?

Останалите пътници в задната част на автобуса — раздърпан мъж с големи, засукани мустаци; зряла жена с брекети; притеснена на вид чернокожа майка с дъщеря си, ученичка в началните класове; старче, което приличаше на У. К. Фийлдс119 с кислороден апарат и тръбички в ноздрите — всички изглеждаха прекалено стъписани, за да отговорят, само малкото момиченце, с ококорени очи, поклати едва забележимо глава: не.

Жената почака. Озърна се. После отново се обърна към мен.

— Добре тогава. Това е добра новина за теб и за зверчето, скъпи. Обаче ако някой — тя размаха пръст под носа ми, — ако някой от пътниците се оплаче, че в автобуса има животно, където и да е по време на пътуването, ще се наложи да те сваля. Ясно ли е?

Нямаше да ме изхвърли? Примигнах към нея, страхувах се да помръдна или да произнеса дори една дума.

— Ясно ли е? — повтори тя по-заплашително.

— Благодаря…

Тя поклати малко войнствено глава.

— О, не. Не ми благодари, скъпи. Защото смятам да те изхвърля от този автобус дори при едно-единствено оплакване. Само едно.

Седях и треперех, докато тя вървеше по пътеката и подкарваше автобуса. Завихме и излязохме от паркинга, а аз се боях дори да погледна другите пътници, макар да чувствах, че те всички гледат към мен.

Попър изпухтя тихичко и се нагласи отново до коляното ми. Колкото и да обичах и съжалявах Попър, никога не бях го приемал за особено интересно или интелигентно куче. Вместо това дори често ми се искаше да е някакво по-готино куче, бордър коли, лабрадор или някакъв спасител, или пък някакъв обучен за бой, преследван мелез от приют, войнствен, дребен помияр от онези, които гонят топки и хапят хората — накратко, почти всичко освен това, което беше в действителност: дамско куче, играчка, съвсем педалска картинка, куче, което се срамувах да разхождам по улицата. Не че Попър не беше симпатичен; всъщност много хора харесваха точно такива дребни, подскачащи пухкави топки — аз може би не, но някое момиченце като онова от другата страна на пътеката би го намерило край пътя, би го прибрало у дома и би започнало да му връзва панделки.

Стоях като вцепенен, преживявайки отново и отново връхлетелия ме страх: лицето на жената-шофьор, разтърсилият ме шок. Онова, което наистина ме плашеше, бе, че сега бях наясно — ако тя ме накараше да сваля Попър от автобуса, щеше да се наложи и аз да сляза с него (и какво щях да правя тогава?), дори да бяхме на някакво незнайно място насред Илинойс. Дъжд и житни ниви: и аз, застанал край пътя. Как бях успял да се привържа към такова смешно животно? Дамско кученце, което Ксандра си беше избрала?

Докато прекосявахме Илинойс и Индиана, аз седях, полюшвайки се, на мястото си, и бдях: прекалено много се страхувах, за да заспя. Дърветата бяха голи, по верандите се виждаха изгнили тикви, останали от Хелоуин. От другата страна на пътеката майката беше прегърнала малкото момиченце и му пееше тихичко: You are my sunshine. Нямах нищо за ядене, освен трохите от чипса в пакетчето, което ми беше дал шофьорът на таксито; и, с неприятния им солен вкус в устата, докато край мен преминаваха равнини, застроени с индустриални сгради, прелитаха малки, затънтени градчета, аз се почувствах премръзнал и самотен, взирах се в посърналите ниви и си припомнях песните, които навремето ми пееше майка ми. „Сладурче, сбогом, не плачи, сладурче, влакът ми лети…“120 Най-сетне — в Охайо, когато вече се смрачаваше, и лампите в тъжните, малки, рядко срещани къщички светваха една по една, аз се почувствах достатъчно спокоен, за да задряма, и клюмах с глава до Кливланд, град, огрян от студена, бяла светлина, където смених автобуса в два сутринта. Не пуснах Попър на по-дълга разходка, от каквато се нуждаеше, от страх да не ни види някой (защото какво можехме да направим, ако ни разкриеха? Да останем завинаги в Кливланд?). Но и той изглеждаше уплашен; двамата седяхме и треперехме на един уличен ъгъл в продължение на десет минути, после му дадох малко вода, сложих го в торбата и се упътих обратно към автогарата, за да се кача на автобуса.

Беше посреднощ, всички изглеждаха полузаспали, което улесни прехвърлянето ни; прехвърлихме се още веднъж, по обяд на следващия ден, в Бъфало, където автобусът спря на автогарата сред хрущенето на натрупала се суграшица. Брулещият, остър вятър носеше влага; след две години в пустинята бях забравил какво е истинската зима — люта, мъчителна. Борис не беше отговорил на нито едно от съобщенията ми, което беше може би разбираемо, защото ги пращах до телефона на Котку, но все пак изпратих още едно: „Бъфало, Ню Йорк, втора нощ. Надявам се, че си ОК. Нещо за Кс.?“

Бъфало е много далеч от Ню Йорк Сити; но като изключим останалия в паметта ми като сънен, трескав спомен престой в Сиракюс, където разходих Попър, дадох му вода и купих за двама ни две датски кифли със сирене, защото нямаше нищо друго — успях да спя почти през цялото време, докато минавахме Батейвия и Рочестър, и Сиракюс, и Бингамтън, подпрял буза на прозореца, където през някаква пролука нахлуваше студен въздух, а подрусването ме връщаше към „Вятър, пясък и звезди“, сякаш бях в самотната си пилотска кабина високо над пустинята.

Предполагам, че съм започнал полека да се разболявам още след престоя в Кливланд, но когато най-сетне слязох окончателно от автобуса на автогара „Порт Оторити“, беше вечер, а аз горях от треска. Мръзнех, едва се държах на краката си, а градът — за който бях копнял така отчаяно — ми се струваше чужд, шумен и студен, навсякъде около мен вятърът носеше боклук и изгорели газове, във всички посоки претичваха непознати.

Автогарата гъмжеше от ченгета. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах упътвания към най-близкия приют за деца, избягали от дома, номера на телефони, на които приемаха съобщения за избягали деца, а една жена-полицай ме загледа особено подозрително, докато вървях забързано към изхода — беше ми ясно, че след шейсет и повече часа, прекарани в автобуса, мръсен и уморен, надали имам благонадежден вид — но никой не ме спря и аз не се озъртах назад, не и докато не се отдалечих доста от входа. Няколко мъже на различна възраст и с различна националност подвикнаха подир мен, когато се озовах на улицата, тихи гласове, идващи от различни посоки („Хей, братле! Накъде си? Имаш ли нужда от такси?“), но въпреки че особено един от тях, червенокос, ми се стори съвсем приличен и приятен, не много по-възрастен от мен, дори си казах, че приличаше на момче, с което бих се сприятелил, бях достатъчно нюйоркчанин, за да не обърна внимание на веселия му поздрав и да продължа да вървя уверено, като че ли знаех къде отивам.

Мислех, че Попър ще изпадне във възторг от възможността да излезе от торбата и да ходи, но когато го поставих на тротоара, се оказа, че Осмо Авеню му идва в повече, беше толкова уплашен, че се осмели да върви само до първия ъгъл; никога досега не се бе озовавал на улица в голям град, всичко го караше да изпада в ужас (коли, клаксони, краката на хората, празните найлонови пликчета, които вятърът разнасяше по тротоара) и той ту хукваше напред, ту се стрелваше към пешеходната пътека, скачаше насам-натам, хукваше ужасено да се скрие зад мен, усуквайки каишката около краката ми така, че се препъвах и едва не паднах пред някакъв микробус, който бързаше да не изпусне зелената светлина.

Вдигнах го, размахващ лапи, и го натиках обратно в торбата (в която драскаше и пухтеше възмутено, докато накрая се укроти), а после застанах сред тълпата в пиковия час, опитвайки се да преценя накъде да тръгна. Всичко изглеждаше толкова по-мръсно и недружелюбно, отколкото си го спомнях — а беше и по-студено, улиците сивееха като стари вестници. Que faire?121, както обичаше да казва майка ми. Почти я чувах да го казва, долавях нежния й, безгрижен глас.

Често се бях питал, когато баща ми кръстосваше кухнята у дома, тряскаше вратичките на шкафовете и се оплакваше, че има нужда да пийне, какво ли означава „да имаш нужда да пийнеш“ — какво ли означава да имаш нужда от алкохол и нищо друго, нито вода, нито „Пепси“, нито каквото и да било друго. „Сега, казах си мрачно, вече знам.“ Умирах за една бира, но не бях толкова глупав, че да вляза в някоя бакалница и да се опитам да си купя бира, без да представя лична карта. Спомних си с копнеж за водката на господин Павликовски, ежедневния прилив на топлина, който бях свикнал да приемам като нещо разбиращо се от само себе си.

И което беше по-важно: умирах от глад. Наблизо имаше една елегантна сладкарница, в която предлагаха малки кейкове, а аз бях толкова гладен, че влязох вътре без замисляне и купих първия, който привлече погледа ми (оказа се, че е с аромат на зелен чай и някаква ванилова плънка, със странен, но прекрасен вкус). Благодарение на захарта почти веднага се почувствах по-добре; а докато ядях, облизвайки крема от пръстите си, се взирах удивено в целеустременото движение на тълпата. Когато напусках Вегас, аз бях някак по-уверен в представите си как ще се развие всичко. Дали госпожа Барбър нямаше да се обади на социалните служби, ако се появях у тях? Не ми се вярваше; но сега вече не бях толкова уверен. А съществуваше и немаловажният проблем с Попър, тъй като (освен към млечни продукти, ядки, лейкопласт, горчица и около двайсет и пет други често срещани в домакинството субстанции) Анди беше силно алергичен към кучета — не само кучета, но и котки, коне и всякакви животни, срещани в цирка, както и към морското свинче (на име Нютън), което отглеждахме със съучениците ни във втори клас, поради което и в дома на семейство Барбър нямаше никакви домашни животни. Кой знае защо, докато бях още във Вегас, това не ми беше изглеждало като непреодолим проблем, но сега, докато стоях на студа на Осмо Авеню, а около мен се смрачаваше, започвах да го приемам именно така.

Тъй като не можах да измисля нещо друго, тръгнах на изток, към Парк Авеню. Вятърът брулеше сурово, право в лицето ми, във въздуха се носеше мирис на дъжд, което ме тревожеше. Небето в Ню Йорк изглеждаше много по-ниско и тежко от онова на запад — мръсни облаци, като размазани с гума, като надраскани с молив на груба хартия. Като че ли откритите пространства на пустинята бяха прекроили начина, по който възприемах разстоянията. Всичко наоколо ми се стори тясно и усойно.

Ходенето пеш ми помогна да се почувствам по-стабилно на краката си. Вървях на изток, покрай библиотеката (лъвовете! Спрях там за момент, като завръщащ се от фронта войник в мига, когато за първи път вижда отново дома си), после завих и продължих нагоре по Пето Авеню — уличните лампи светеха, наоколо все още цареше оживление, макар че булевардът постепенно опустяваше с падането на нощта — чак до южната част на Сентръл Парк. Колкото и уморен и премръзнал да бях, все пак сърцето ми трепна, когато видях парка, и аз затичах през Петдесет и седма улица (улицата на радостта!) към сумрачната му зеленина. Мирисът, сенките, дори видът на петнистите, светли стъбла на чинарите ме ободриха, и все пак, то беше като че ли виждах друг парк зад този, осезаемия, карта на миналото, призрачен парк, натежал от спомени, училищни излети и посещения в зоопарка преди много години. Вървях по тротоара откъм Пето Авеню и се взирах навътре в парка, където сенките на дърветата се спускаха над алеите, озарени от сиянието на лампите, загадъчни и привлекателни като гората в „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Ако завиех и тръгнех по някоя от тези осветени алеи, дали пък нямаше да изляза от парка в някоя различна година, може би в едно различно бъдеще, в което майка ми — току-що приключила работа — щеше да ме чака, поразрошена от вятъра, на пейката (нашата пейка) край езерото: щеше да остави мобилния си телефон и да стане, за да ме целуне: „Здрасти, малчо, как беше в училище, какво искаш за вечеря?“

После — внезапно — аз се заковах на място. Една позната фигура в костюм се промуши покрай мен и продължи забързано напред по тротоара. Гъстата бяла коса се открояваше в мрака, бяла коса, която изглеждаше така, като че ли трябваше да се носи дълга, привързана с панделка отзад на опашка; той беше угрижен, по-раздърпан от обикновено, и все пак го познах незабавно, държеше главата си леко наклонена, също като Анди: беше господин Барбър, с работната си чанта, бързащ след работа към дома.

Затичах се, за да го настигна.

— Господин Барбър? — извиках. Но той като че ли си говореше сам, не можех да чуя какво казва. — Господин Барбър, аз съм, Тио — казах високо и го дръпнах за ръкава.

С шокиращо ожесточение той се обърна рязко и блъсна ръката ми. Нямаше съмнение, беше господин Барбър; бих го познал навсякъде. Но очите му, които срещнаха моите, бяха очи на непознат — блестящи, сурови, изпълнени с презрение.

— Не давам вече милостиня! — извика той с неестествено писклив глас. — Разкарай се!

Би трябвало да мога да преценя, че става дума за маниакален пристъп. Беше някакъв подсилен вариант на състоянието, в което изпадаше понякога баща ми в дните, когато имаше мачове — или, така погледнато, онзи път, когато ме удари. Никога не бях виждал господин Барбър, когато не си е взел лекарството (Анди, съвсем в свой стил, беше много въздържан в описанията на бащините си „еуфории“, и аз не бях чувал за случаите, когато се бе опитвал да телефонира на външния министър или да отиде на работа по пижама); а яростта му дотолкова нямаше нищо общо с кроткия, разсеян господин Барбър, когото познавах, че единственото, което можах да направя, бе да отстъпя посрамен. Измина един дълъг миг, през който той ме гледаше яростно, после бръсна с пръсти ръкава си (като че ли бях мръсен, като че ли го бях заразил с нещо, когато го докоснах) и си тръгна наперено.

— Пари ли искаше от този човек? — попита ме друг мъж, който се беше промъкнал до мен, взел се незнайно откъде, докато аз стоях стъписан на тротоара. — Пари ли искаше? — попита той по-настоятелно, когато аз се обърнах да си вървя. Беше шишкав, с безличен чиновнически костюм, изглеждаше като женен с деца; с отблъскващите маниери на вечно вкиснал и оплакващ се човек. Когато се опитах да го заобиколя, той се изпречи пред мен и постави тежката си ръка на рамото ми, а аз, изпаднал в паника, успях да се измъкна и избягах в парка.

Тичах към езерото, по алеи, пожълтели и подгизнали от нападалите по тях листа, а там инстинктивно се насочих към „Мястото на рандевуто“ (както двамата с майка ми наричахме нашата пейка) и седнах там, целият треперещ. Бях си помислил, че имам невероятен, невъобразим късмет — да попадна на господин Барбър на улицата; бях си помислил, че може би ще има пет неловки секунди, докато отмине изненадата му, но че после ще ме поздрави радостно, ще поразпита, „о, няма значение, няма значение, ще имаме време за това по-късно“, и ще ме отведе в техния апартамент. „Боже мили, какво приключение. Колко ще се радва Анди, когато те види!“

Божичко, мислех си — прокарвайки ръка през косата си, все още потресен. В един идеален свят господин Барбър щеше да е именно онзи член на семейството, когото бих искал най-много да срещна на улицата, повече от Анди, със сигурност повече от братята и сестрата на Анди, бих го предпочел дори пред госпожа Барбър, с нейните хладни мълчания, с придирчивостта й по отношение на социалните й контакти и с нейната система от правила за поведение, които ми бяха непознати, със студения й, неразгадаем поглед.

По навик прегледах телефона си за съобщения, може би за десетхиляден път — и неволно се почувствах ободрен, защото най-сетне се беше получило съобщение — не разпознах номера, но явно беше от Борис. „Хей! Надявам се вие двамата да сте суп. Не щурей. Обади се на Кс., става ли, постоянно досажда“.

Опитах се да му се обадя — докато пътувах, му бях изпратил петдесетина съобщения — но никой не отговаряше на този номер, а телефонът на Котку ме прехвърляше направо на гласова поща. Ксандра можеше да почака. Вървейки обратно към южната част на Сентръл Парк, купих три хотдога от един продавач, който тъкмо затваряше сергията си за деня (един за Попър, два за мен) и докато се хранехме на една по-усамотена пейка край Сколарс Гейт, аз обмислях възможностите, които виждах пред себе си. Моите пустинни фантазии за Ню Йорк включваха понякога перверзни представи как двамата с Борис живеем на улицата, някъде около Сейнт Маркс Плейс или Томпкинс Скуеър, дори ми се струваше възможно да стоим и да подрънкваме с дребни в чашите за просия заедно със същите онези безделничещи скейтъри, които се присмиваха на Анди и на мен, когато минавахме покрай тях в училищните си униформи. Но действителната перспектива да спя на улицата беше много по-непривлекателна сега, когато бях сам и разтърсван от треска в ноемврийския студ.

Най-гадното в цялата работа беше, че се намирах само на пет преки от Анди. Чудех се дали да не му се обадя — може би да го помоля да излезе, за да се видим — и после реших да не го правя. Разбира се, можех да му се обадя, ако положението станеше отчайващо; той щеше с готовност да се измъкне от къщи, да ми донесе чисти дрехи, пари, измъкнати от чантата на майка му и — кой знае — може би и малко останали след някое парти сандвичи с раци или от солените фъстъци, които всички Барбърови ядяха постоянно. Но раната от думата „милостиня“ още пареше. Пък и колкото и да харесвах Анди, не го бях виждал почти две години. И не можех да забравя начина, по който ме беше погледнал господин Барбър. Очевидно нещо се беше объркало, и то сериозно, само че не можех да разбера точно какво — като изключим съзнанието, че по някакъв начин съм отговорен за това, плуващо в общата миазма от срам и съзнание, че съм недостоен и в тежест на хората, която никога не ме напускаше напълно.

Неволно — защото се взирах в пространството — срещнах погледа на някакъв мъж на пейката срещу мен. Бързо извърнах очи, но беше късно; той вече ставаше и се упътваше към мен.

— Сладко помиярче — каза той и се наведе, за да потупа Попър, а после, тъй като аз не казах нищо, продължи: — Имаш ли нещо против да седна тук?

Беше жилав човек, дребен, но як на вид; а и миришеше. Станах, избягвайки погледа му, но когато се обърнах, за да си вървя, ръката му се стрелна напред и мъжът стисна китката ми.

— Какво става? — попита той с противен глас. — Не ме ли харесваш?

Изтръгнах се от хватката му и хукнах — Попър тичаше след мен, излязохме на улицата, тичахме прекалено бързо, той не беше свикнал на такова улично движение, идваха коли — сграбчих го точно навреме и прекосих тичешком Пето Авеню, озовавайки се пред хотел „Пиер“. Пешеходците бяха започнали да заглеждат преследвача ми — останал от другата страна на улицата, възпиран от светофара, но когато погледнах отново назад, вече на сигурно място в кръга светлина, която се лееше от топлия, добре осветен вход на хотела — елегантно облечени двойки; портиери, спиращи таксита — видях, че той беше изчезнал отново в парка.

Улиците бяха много по-шумни, отколкото ги помнех — и по-миризливи. Докато стоях на ъгъла край антикварния магазин „A La Vielle Russie“122 ме блъсна тежко вонята на централен Ню Йорк: конете, впрегнати в екипажите, изгорели газове от автобусите, парфюм и урина. Толкова дълго бях приемал Вегас като нещо временно — считах, че в Ню Йорк е истинският ми живот — но така ли беше наистина? „Вече не“, казах си потиснато, оглеждайки редеещите тълпи пешеходци, бързащи покрай „Бъргдорфс“.

Въпреки че всичко ме болеше и ме тресеше отново, повървях още, през няколко преки, опитвайки се да пропъдя изтръпването и слабостта от краката си, спомена за упоритото, неспирно подрусване на автобуса. Накрая обаче студът ме победи, и аз спрях такси; можех спокойно да се кача на автобус, пътят беше не повече от половин час, право по Пето Авеню до Гринич Вилидж, само че след три денонощия в автобуса не можех да понеса мисълта, че ще се подрусвам отново в автобус, дори да беше само за минута.

Доста се притеснявах от мисълта, че ще се изтърся в дома на Хоуби без предупреждение — беше ми много неудобно, защото от доста време вече не поддържахме връзка, по моя вина, не по негова; бях престанал да отговарям на писмата му. Това беше в известен смисъл естествено развитие; от друга страна, небрежното предположение на Борис („Стар педал“?) ми бе подействало, отблъсквайки ме незабележимо от Хоуби, и аз не бях отговорил на последните му две-три писма.

Чувствах се зле; чувствах се отвратително. Макар че пътуването беше кратко, трябва да съм задрямал на задната седалка, защото когато шофьорът спря колата и попита:

— Тук става ли? — аз подскочих стреснато, полагайки усилия да си спомня къде се намирам.

Магазинът — забелязах това, докато таксито се отдалечаваше — беше затворен, потънал в мрак, като че ли не бе отварян никога през цялото време на моето отсъствие от Ню Йорк. По витрините се бе наслоила мръсотия, а когато надникнах вътре, видях, че някои от мебелите са покрити с чаршафи. Нищо друго не се беше променило, само старите книги и дребните предмети — мраморните папагали, миниатюрните обелиски — бяха покрити с по-дебел пласт прах.

Сърцето ми се сви. Стоях на улицата минута-две, които ми се сториха много дълги, преди да събера смелост да натисна звънеца. Стори ми се, че стоя цяла вечност и се вслушвам в далечното ехо, въпреки че вероятно не бе изминало почти никакво време; почти се бях убедил, че в къщата няма никой (а какво щях да правя? Да се върна пеш до Таймс Скуеър, да намеря някой евтин хотел или да се предам на ченгетата, които издирваха избягали деца?), когато вратата се отвори внезапно и аз се озовах лице в лице не с Хоуби, а с някакво момиче на моята възраст.

Беше тя — Пипа. Все така дребничка (бях станал много по-висок от нея) и слаба, но изглеждаше далеч по-здрава в сравнение с последния път, когато я бях видял, лицето й се беше позакръглило; имаше много лунички; а и косата й беше някак различна, като че ли беше израснала наново с различен цвят и плътност, не беше вече червеникаворуса, а с по-тъмен, ръждивочервен цвят и малко твърда и непокорна, като на леля й Маргарет. Беше облечена като момче, по чорапи, със стари джинси и прекалено широк пуловер, но освен всичко това се беше накичила и с оранжево-розов раиран шал, какъвто би носила някоя изкукуригала бабичка. Смръщила чело, учтива, но сдържана, тя ме погледна недоумяващо със златистокафявите си очи: за нея бях непознат.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

„Забравила ме е“, мислех потресено. Как бих могъл да очаквам, че ще ме помни? Беше изминало много време; знаех, че и аз съм се променил. Беше все едно да видиш човек, когото си смятал за мъртъв.

И тогава — стъпвайки тежко по стълбите, зад нея, в изпоцапани с боя леки памучни панталони и жилетка, развлечена на лактите — се появи Хоуби. „Подстригал се е“, беше първата ми мисъл; косата му беше много по-къса и по-бяла, отколкото си я спомнях. По лицето му беше изписано леко раздразнение; за миг сърцето ми отново се сви, защото реших, че и той няма да ме познае, но тогава той отстъпи рязко назад и възкликна:

— Боже мили!

— Аз съм — казах бързо. Боях се, че ще затвори вратата под носа ми. — Тиодор Декър. Помните ли?

Пипа бързо вдигна поглед към него — беше ясно, че разпозна името ми, макар да не бе познала мен — и приятелската изненада, изписала се по лицата им, ме стъписа толкова, че аз се разплаках.

— Тио — прегръдката му беше силна, родителска, и така бурна, че аз се разплаках още по-силно. После той постави ръка на рамото ми, тежка, закотвяща ръка, въплъщение на сигурност и авторитет; и вече ме водеше навътре, към работилницата, сред мътно проблясващата позлата и богатите дървесни аромати, за които бях мечтал, нагоре по стълбите към отдавна изгубената за мен дневна с плюша, вазите и бронзовите фигури.

— Прекрасно е да те видя отново — казваше той, и: — Изглеждаш разбит — и: — Кога се върна? — и: — Гладен ли си? — и: — Божичко, колко си пораснал! — и: — Каква коса! Като на Маугли, момчето от джунглата! — и (това вече със загрижен тон): — Да не би да ти е задушно тук? Да отворя ли някой прозорец? — и, когато Попър надникна от торбата: — Ха! А кой е това?

Пипа се разсмя, вдигна Попър и го остави да се сгуши в ръцете й. От температурата ми се виеше свят — пламтях и излъчвах топлина като реотаните на електрическа печка, люшках се като кораб без котва — бях дотолкова извън себе си, че дори не се притесних от сълзите си. Единственото, което изпитвах, беше облекчение, че съм тук, чувствах само препълненото си до болка сърце.

Когато се върнахме в кухнята, се оказа, че има гъбена супа — не бях гладен, но тя беше топла, а аз бях премръзнал до смърт — и докато ядях (Пипа седеше с кръстосани крака на пода и си играеше с Попчик, размахвайки помпона на бабешкия си шал под носа му, Попър/Пипа, как не ми беше направило впечатление сходството на имената им?) аз му разказах малко, объркано, за смъртта на баща си и за онова, което се беше случило. Докато Хоуби ме слушаше, скръстил ръце на гърдите си, изражението му ставаше все по-тревожно, и челото му се смръщваше все по-упорито.

— Трябва да й се обадиш — каза той. — На жената на баща си.

— Но тя не му е жена! Просто живееха заедно! И изобщо не я е грижа за мен.

Той поклати твърдо глава.

— Няма значение. Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че с теб всичко е наред. Да, трябва — каза той, повишавайки тон, за да отхвърли опитите ми да възразя. — Никакво „но“. Обаждаш се незабавно. Точно сега — Пипс — в кухнята имаше старомоден телефон, монтиран на стената, — хайде, ела да излезем за малко оттук.

Въпреки че Ксандра беше горе-долу последният човек на земята, с когото исках да говоря — особено след като бях претършувал спалнята й и бях откраднал парите й от бакшиши — облекчението ми от това, че се бях добрал дотук, беше толкова голямо, че бих направил всичко, което поискаше от мен Хоуби. Набирайки номера, си казах, че тя сигурно няма да отговори (у нас звъняха толкова много адвокати и събирачи на дългове, през цялото време, че тя много рядко отговаряше на повиквания от непознат телефон). Затова бях учуден, когато вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Оставил си вратата отворена — каза тя почти веднага с обвинителен тон.

— Какво?

— Оставил си кучето да излезе. Избягал е — не мога да го намеря никъде. Сигурно го е блъснала кола или нещо подобно.

— Не — взирах се неотклонно в чернотата отвън, в настлания с тухли вътрешен двор. Валеше, капките потропваха тежко по стъклата на прозорците — първият истински дъжд, който виждах от почти две години насам. — Той е с мен.

— О — каза тя, като че ли с облекчение. После, с по-остър тон: — Къде си ти? Някъде с Борис?

— Не.

— Говорих с него — звучеше така, като че ли се беше надрусал до ушите. Не искаше да ми каже къде си. Знам, че знае — макар че там, при нея, беше още рано сутринта, гласът й беше хрипкав, като че ли беше пила или плакала. — Би трябвало да пусна подир теб ченгетата, Тио. Знам, че ти си откраднал парите и другите неща.

— Да, също както ти си откраднала обиците на майка ми.

— Какво…

— Онези, с изумрудите. Принадлежали са на баба ми.

— Не съм ги откраднала — тя вече говореше гневно. — Как смееш? Лари ми ги подари, даде ми ги, след като…

— Да. След като ги открадна от майка ми.

— Хм, извинявай, но майка ти е мъртва.

— Да, но не беше, когато той открадна обиците й. Случи се горе-долу година преди смъртта й. Тя се свърза със застрахователната компания — казах и повиших глас, за да възпра опита й да каже нещо. — Подаде и молба в полицията.

Не знаех дали това с полицията отговаря на истината, но можеше и да го е направила.

— Ъъъ… ти сигурно не си чувал, че съществува такова нещо като „собственост, придобита по време на брака.“

— Да, а ти вероятно не си чувала за такова нещо като „неотчуждаема наследствена вещ“. При това вие с баща ми дори не бяхте женени. Не е имал право да ти ги даде.

Мълчание. Чух как изщраква със запалката в другия край на линията, как вдишва уморено дима.

— Виж какво, хлапе. Мога ли да ти кажа нещо? Не е за парите, честно. Или за кокаина. Въпреки че мога да ти кажа с абсолютна сигурност, че не съм правила такива неща, когато бях на твоите години. Мислиш се за много печен и така нататък, но си тръгнал по лош път, ти и онзи, как му беше името. Да, да — сега тя извиси глас, за да ме надвика — аз също го харесвам, но това момче е голяма беля.

— Ти ги разбираш тези работи.

Тя се засмя мрачно.

— Знаеш ли какво, хлапе? Стигала съм дотам да се боцкам няколко пъти — и наистина разбирам. Той ще свърши в затвора веднага щом навърши осемнайсет и съм готова да се обзаложа, че и ти ще се озовеш там с него. Искам да кажа, не мога да те виня — тя отново повиши глас, — обичах баща ти, но той със сигурност не беше стока, а от това, което ми е казвал, съдя, че и майка ти не е била стока.

— Окей, край. Майната ти — бях толкова бесен, че треперех целия. — Затварям.

— Не, чакай. Чакай. Съжалявам. Не трябваше да казвам това за майка ти. Не за това исках да говоря с теб. Моля те, ще почакаш ли една секунда?

— Чакам.

— Като начало — ако това те интересува — ще уредя да кремират баща ти. Съгласен ли си?

— Прави каквото искаш.

— Никога не си се интересувал особено от него, нали?

— Това ли е всичко?

— Има и още нещо. Честно казано, на мен ми е все едно къде си. Но ще ми трябва адрес, на който да мога да се свържа с теб.

— И защо?

— Не се прави на интересен. Все някой ще те потърси, от училището ти или…

— Не съм много сигурен.

— … и аз ще трябва — знам ли — да дам някакво обяснение, да кажа къде си. Освен ако не държиш ченгетата да разлепят снимката ти по бакалниците или нещо подобно.

— Струва ми се доста невероятно.

— Доста невероятно — повтори тя, имитирайки ожесточено, провлечено моя глас. — Е, може и да е така. Но все пак ми дай някакъв адрес, и сме квит. Искам да кажа — продължи тя, защото аз не отговорих, — нека си го изясним, за мен е все едно къде се намираш. Просто не искам да се накисна в случай, че възникне някакъв проблем и се наложи да се свържа с теб.

— Има един адвокат в Ню Йорк. Името му е Брейсгърдъл. Джордж Брейсгърдъл.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Потърси го в справочника — отвърнах. Пипа беше влязла в стаята, за да напълни купа с вода и да я даде на кучето, и аз се обърнах смутено с лице към стената, за да не я гледам в лицето.

— Брейс Гърдъл123? — повтори Ксандра. — Така, както го чувам? Що за име е това?

— Виж, сигурен съм, че ще го откриеш.

Настана мълчание. После Ксандра каза:

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Човекът, който загина, беше баща ти. Твоят баща. А ти се държиш така, като че ли е загинало — не знам, кучето, не, не и кучето дори. Защото знам, че ще страдаш, ако някоя кола блъсне кучето, поне така си мисля.

— Да кажем, че се интересувах от него точно толкова, колкото той от мен.

— Е, позволи ми да ти кажа още нещо. Ти приличаш на баща си повече, отколкото можеш да предположиш. Ти си негов син, в това няма съмнение, изцяло негов.

— Е, а ти си лъжкиня — отвърнах след кратка, изпълнена с презрение пауза — отговор, който според мен обобщаваше отлично положението. Но — дълго след като бях затворил телефона, докато седях, кихайки и треперейки, в горещата вана, и в светлия, замъглен въздух после (докато гълтах аспирина, който Хоуби ми даде и вървях подир него по коридора към миришещата на застояло стая за гости, „изглеждаш капнал, допълнителни одеяла има в раклата, не, няма да говорим повече, сега те оставям“), последната й реплика се въртеше отново и отново в съзнанието ми, докато завирах лице в тежката възглавница с непозната миризма. Не беше вярно — също както не бе вярно и онова, което беше казала за майка ми. Дори хрипливият й, сух глас, долитащ от слушалката, споменът за него ме караше да се чувствам омърсен. „Майната й“, казах си сънливо. Забрави я. Тя е на милион мили оттук. Но макар да бях смъртно уморен — дори повече от смъртно — а поразнебитеното месингово легло да се оказа най-мекото, на което бях спал някога, думите й се провираха като отвратителна нишка през сънищата ми през цялата нощ.