Щиглецът

i.

Колата обикаляше из квартала, в очакване да ни вземе, но когато спря пред нас, видях, че на волана не беше Гюри, а някакъв тип, когото не бях виждал дотогава — подстриган така, сякаш някой му бе направил тази услуга в изтрезвителя, с пронизващи, полярносини очи.

Борис ни представи един на друг на руски.

— Привет! Меня зовут Анатолий — каза мъжът, и ми протегна ръка, изпъстрена с индиговосини корони и звезди, като шарките на великденски яйца.

— Анатолий? — казах предпазливо. — Очень приятно…

Последва поток от руски думи, от който не разбрах нищо, и се обърнах в отчаянието си към Борис.

— Анатолий — поясни той — не говори и дума английски. Нали така, Толя?

В отговор Анатолий ни изгледа сериозно в огледалото за обратно виждане и произнесе нова реч. Бях почти напълно убеден, че татуировките по кокалчетата на ръцете му означават, че е лежал в затвора: намастилени знаци, отбелязващи времетраенето на присъдата, излежаното време, време, маркирано на пластове, като кръгове на дървесен дънер.

— Той казва, че говориш добре — подхвърли иронично Борис. — Бива го с любезностите.

— Къде е Гюри?

— О… той отлетя вчера — отвърна Борис и започна да рови във вътрешния джоб на сакото си.

— Отлетя ли? Накъде отлетя?

— За Антверпен.

— Там ли е картината ми?

— Не — Борис беше успял да измъкне два листа от джоба си, които огледа на слабата светлина, преди да ми ги подаде. — Но моят апартамент е в Антверпен, както и колата ми. Гюри ще вземе колата и още някои неща, и ще пристигне да ни посрещне.

Когато вдигнах листа към светлината, видях, че е разпечатка на електронен билет:

— Пътят с кола от Антверпен до Амстердам е само три часа — каза Борис. — Ще пристигнем на летище Схипхол горе-долу по едно и също време — не, аз около час след теб — накарах Мириам да ни запази билети за различни полети. Връзката на моя е през Франкфурт. Твоят е директен.

— Тази вечер?

— Да… ами както виждаш, това означава, че нямаме много време…

— А защо пътувам аз?

— Защото може да се окаже, че се нуждая от помощ, а не искам да замесвам други хора в тази история. Е… като изключим Гюри. Но не съм казал на Мириам каква е целта на пътуването ни. О, о, можех да й кажа — прекъсна той опита ми да се намеся. — Само че — колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Така или иначе, трябва да побързаш, да вземеш паспорта си и всички пари в брой, с които разполагаш. Толя ще ни закара до Нюарк. Аз… — той потупа сака, който едва сега бях забелязал на задната седалка — аз съм напълно готов. Ще те чакаме в колата.

— Ами парите?

— Колкото имаш.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Не беше необходимо. Колкото имаш в брой… — той търсеше цигара по джобовете си, — е, аз не бих се притеснявал за това. Колкото имаш, колкото можеш да вземеш… Защото тези пари не са от значение. Те са най-вече, за да бъдат показвани.

Свалих очилата си, лъснах ги с ръкава си.

— Извинявай, не разбирам.

— Защото… — той се почука с кокалчетата на пръстите по главата, стария жест, с който искаше да каже „глупак“ — защото имам намерение да им платя, но не и пълната сума, която искат. Възнаграждение, защото са я откраднали от мен? Защо тогава да не ме крадат и обират всеки път, когато пожелаят? Каква поука ще си вземат от това? „Този човек е слаб“. „Ние можем да постъпваме с него, както пожелаем“. Но — той кръстоса конвулсивно крака и започна да се опипва от горе до долу за запалка — искам те да мислят, че ние сме склонни да платим всичко. Може да спреш и да изтеглиш пари от банкомат — например да спрем по пътя към летището. Те ще изглеждат добре, новите банкноти. Мисля, че имаш право да внесеш в Европейския съюз не повече от равностойността на десет хиляди евро, така ли беше? Но аз ще стегна остатъка с ластик и ще ги нося в куфарчето си. Освен това — той ми предложи цигара — не мисля, че е честно ти да даваш цялата сума. Аз ще осигуря още кеш, когато стигнем там. Като подарък за теб. А също и чек — е, по-скоро недействителен чек — фалшива вносна бележка от фиктивно съществуваща банка на Карибите. Изглежда съвсем убедително, съвсем законно. Не знам как ще се развие тази част. Ще трябва да импровизираме. Никой с акъл в главата не би приел чек вместо кеш като заплащане за такова нещо! Но ми се струва, че те са неопитни и в отчаяно положение, така че… — той кръстоса пръсти — имам надежда. Ще видим!

ii.

Докато Анатолий обикаляше квартала, аз влязох тичешком в магазина и награбих всички пари в брой, които не бяха още внесени в банката, без да ги броя, бяха някъде около шестнайсет хиляди. После изтичах горе и — докато Попър подтичваше в кръг около мен, скимтейки тревожно — нахвърлях някои неща в един сак: паспорт, четка за зъби, самобръсначка, чорапи, бельо, първия панталон, който ми попадна, две ризи за смяна, един пуловер. Тенекиената кутия от тютюн беше на дъното на чекмеджето, където държах чорапите си, аз грабнах и нея, после я оставих и затворих бързо чекмеджето.

Вървях забързано по коридора с кучето по петите ми, но гумените ботуши на Пипа, поставени пред стаята й, ме накараха да се закова на място: яркозеленият им цвят напомняше за лято и се сля в мислите ми с представата за нея и представата за щастие. За миг постоях така, обзет от колебание. После се върнах в стаята си, взех онова първо издание на „Озма от Оз“, и надрасках една бележка — бързо, без да си оставям време за размишления. „Добър път. Обичам те. Наистина.“ Подухах на листа, за да изсъхне мастилото, и го пъхнах в книгата, която поставих на пода до ботушите й. Възникналата в резултат на килима картина (Изумруденият град, зелените ботуши, цветът на Озма) почти ме накара да повярвам, че съм сътворил неволно хайку или някакво друго съвършено съчетание от думи, за да й обясня какво представлява тя за мен. За миг останах така, напълно неподвижен — тиктакащият часовник, заровените дълбоко спомени от детството, врати, отварящи се пред ярки фантазии за миналото, в които двамата се разхождахме из летни поляни — а после се обърнах решително и се върнах отново в стаята си, за да взема огърлицата, която сякаш ме беше призовала на онзи търг, произнасяйки името й: извадих я от тъмносинята кадифена кутия и я аранжирах внимателно върху единия от ботушите, така че светлината се пречупи в нея, хвърляйки златен отблясък. Беше от топази, от осемнайсети век, огърлица за кралица на феите, с три висулки, окачени на една фльонга, инкрустирана с диаманти, големи, чисти скъпоценни камъни с цвят на мед; точно такъв оттенък имаха очите й. Когато се извърнах, отклонявайки поглед от снимките на отсрещната стена, и забързах надолу по стълбите, изпитах нещо сходно с детската смесица от страх и възторг, с която счупвахме с камък някое стъкло. Хоуби щеше да прецени точно колко е струвала огърлицата. Но когато Пипа намереше нея и бележката, аз отдавна вече нямаше да бъда тук.

iii.

Заминавахме от различни терминали, затова си казахме „довиждане“ на тротоара, където ме остави Анатолий. Стъклените врати се плъзнаха със задъхано ахване. Вътре, след като минах покрай охраната, стъпил на лъскавия под в предутринната чакалня, проверих данните на мониторите и тръгнах покрай тъмни магазини със спуснати метални решетки. „Брукстоун“, „Тай Рак“, хотдог „Нейтанс“, ведра музика от седемдесетте нахлуваше в съзнанието ми (любов… любовта ще ни свърже… мисли за мен, скъпа, когато…) покрай лъхащи хлад призрачни изходи, заградени с въжета и пусти, ако не броим просналите се в цял ръст на по три-четири седалки едновременно сънливи студенти, покрай самотния бар, който все още беше отворен, самотната сергия за замразен йогурт, самотния безмитен магазин, в който, съгласно настоятелния и нееднократно повтарян съвет на Борис, се отбих да купя бутилка водка („сигурното си е сигурно… пиячка се продава само в контролирани от държавата магазини“) и чак до изхода за моя полет (претъпкан), където чакаха семейства от различни етнически групи с помъртвели погледи, туристи с раници, кръстосали крака на пода, и превтасали бизнесмени с мазни лица и отворени лаптопи, които създаваха впечатление на привикнали към тази рутина.

Самолетът беше пълен. Докато се влачех с тълпата по пътеката между седалките (икономична класа, в средата на редица от пет седалки), аз се питах как Мириам изобщо бе успяла да ми намери място. За щастие бях прекалено уморен, за да се питам за каквото и да било друго; и още преди светлинният сигнал за предпазните колани да изгасне, бях вече заспал — пропускайки напитките, вечерята и филмите — и се събудих едва когато сенниците на прозорците бяха вдигнати, в самолета нахлу светлина и стюардесата се появи, тикайки количката с опаковани закуски: чепка охладено грозде, чаша охладен сок; мазен, увит в целофан кроасан с цвета на яйчен жълтък; можехме да избираме между чай и кафе.

Бяхме се уговорили да се срещнем в сектора за получаване на багажа. Бизнесмените грабваха мълчаливо куфарите си и хукваха — към срещите си, маркетинговите си планове, любовниците си, кой би могъл да знае? Млади любители на марихуана с емблеми с цветовете на дъгата на раниците си подвикваха и се блъскаха, опитвайки се да грабнат багаж, който се оказваше чужд, и спореха кое е най-доброто заведение, отворено в ранните часове — „о, момчета, «Блубърд», безспорно…“

„Не, чакайте… не беше ли на Хаарлемстраат? Сериозно, бях си го записал? Не е ли на това листче? Не, слушайте, момчета, отиваме направо там — не помня името, но отварят рано и имат страхотни закуски. Можеш да си вземеш палачинките и портокаловия сок, да удариш един «Аполо 13» и да си запалиш джойнта направо на масата.“

Събраха се и потеглиха — петнайсетина-двайсет души, безгрижни, с лъскави коси, смееха се, нарамвайки раниците и спорейки как е най-евтино да се стигне до града. Въпреки че имах само ръчен багаж, аз стоях в сектора за получаване на багаж в продължение на повече от час, наблюдавайки как един здраво облепен с опаковъчни лепенки куфар се върти безпризорно на лента, докато Борис се появи зад мен и ме поздрави, обвивайки шията ми с ръка, сякаш се канеше да ме удуши и се опита да настъпи обувките ми.

— Хайде — каза той, — изглеждаш ужасно. Да намерим нещо за хапване, и да поговорим. Гюри е в колата отвън.

iv.

Кой знае защо, не бях очаквал да видя град, окичен с коледна украса: борови клонки и лъскави гирлянди, витрини, обсипани със звезди, остър, леден вятър, нахлуващ по каналите, огньове, празнични сергии и хора на колела, играчки, пъстрота, сладкиши, празнична бъркотия и блясък. Малки кученца, малки деца, клюкари, зяпачи и натоварени с пакети пешеходци, клоуни с цилиндри и войнишки шинели, и един малък танцуващ шут в коледни одежди, сякаш слязъл от картините на Аверкамп190. Все още не се бях разбудил напълно и нищо от онова, което виждах, не ми се струваше по-реално от онзи мимолетен сън в самолета, в който бях видял Пипа в един парк с много фонтани, изхвърлящи нависоко струи вода, а в небето бе надвиснала ниско и величествено планета с пръстен като на Сатурн.

— Нюмаркт — заяви Гюри, когато излязохме на голям кръгъл площад с приказен дворец с кулички; около него имаше открит пазар, леко заснежени клонки от вечнозелени растения, продавачите с плетени ръкавици тупаха с крака по земята, за да се сгреят — илюстрация от детска книжка. Гюри се провикна като Дядо Коледа: — Хо, хо, хо!

— Тук винаги има много полиция — отбеляза мрачно Борис, плъзвайки се към вратата, когато Гюри зави рязко.

Тъй като по най-различни причини въпросът с настаняването ме притесняваше, бях готов да преглътна всякакви условия от рода на спане на пода като незаконно настанени в празна къща. За щастие Мириам ми беше запазила място в хотел, който се намираше в една къща на канал в старата част на града. Оставих багажа си, заключих банкнотите в сейфа и излязох отново на улицата, където ме чакаше Борис. Гюри бе отишъл да паркира колата.

Борис хвърли цигарата си на калдъръма и я стъпка с тока на обувката си.

— Не съм бил тук от доста време — каза той; дъхът му излизаше като бяла пара, докато той оглеждаше преценяващо минувачите, облечени в убити тонове. — Апартаментът ми е в Антверпен… е, аз живея там заради бизнеса си. И Антверпен е красив град — същите морски облаци, същата светлина. Някой ден ще отидем там. Но аз все забравям колко ми харесва и тук. Умираш от глад, нали? — той ме ощипа по ръката. — Имаш ли нещо против да се поразходим?

Вървяхме по тесни улички, влажни и прекалено тесни, за да може по тях да мине кола, магазинчета, потънали в жълтеникава мъгла, пълни със стари гравюри и прашен порцелан. Мост за пешеходци над канала: кафява вода, самотна кафява патица. Пластмасова чашка, вече пълна до половината с вода, се люшкаше по вълничките. Вятърът беше остър и влажен, навяваше острите иглички на суграшицата, пространството около нас изглеждаше тясно и усойно. Попитах дали каналите не замръзват през зимата.

— Да, но — Борис избърса носа си, — предполагам, че се чувства глобалното затопляне. — Все още с палтото и костюма от снощното парти, той изглеждаше едновременно не на място и напълно у дома си тук. — Какво кучешко време! Какво ще кажеш, да се отбием ли ето там?

Мърлявото заведение на брега на канала — бар, кафе, както и да се наричаше — беше облицовано с тъмно дърво, а обзавеждането му беше с морска тематика, гребла, спасителни жилетки, червени свещи, горящи със слаб пламък, независимо от това, че беше ден, унил сумрак. Мътна, мъждива светлина. Водни капчици от кондензирана пара от вътрешната страна на прозореца. Нямаше менюта. В дъното — черна дъска, на която имаше надраскани неразбираеми за мен думи: dagsoep, draadjesvlees, kapucijnerschotel,zuurkoolstamppoot191.

— Нека поръчам аз — каза Борис и го направи, за моя изненада, на холандски. Когато поръчаната храна пристигна, се оказа, че е типична за предпочитанията на Борис — хляб, колбаси и картофи със свинско и кисело зеле, бира. Борис — докато се тъпчеше щастливо — разказваше спомени за своя първи и единствен опит да кара колело в Амстердам (провал, катастрофа), а също и колко обичал първите херинги за сезона — за щастие сезонът за улов на херинга не беше сега, защото, доколкото разбрах, херингата трябвало да се яде, като я хванеш за опашката и я пуснеш в устата си, но аз бях толкова замаян от всичко около мен, че не слушах много внимателно, а с почти болезнено изострени сетива ровех с вилица из картофената каша и чувствах как непознатият град ме обгръща и притиска, мирис на тютюн, малц и мускатово орехче, стените в заведението, в навяващи меланхолия кафяви тонове на стара книга с кожена подвързия, и по-нататък, тъмни пасажи, плискаща се солена вода, надвиснало ниско небе и стари сгради, облегнали се една на друга, надвиснали с поетично униние над бездната на разрухата, каменната самота на този град, който — поне за мен — приличаше на място, на което можеш да дойдеш, за да усетиш как водите се сключват над главата ти.

Скоро и Гюри се присъедини към нас, със заруменели бузи, задъхан.

— Паркирането тук си е проблем — каза той. — Извинете — после ми протегна ръка. — Радвам се да те видя! — и после ме притисна в прегръдка, чиято видимо искрена топлота ме изненада; като че ли бяхме стари приятели, които се срещат след дълга раздяла.

Борис, който междувременно пиеше втора пинта, се беше раздърдорил за Хорст.

— Не разбирам защо той не идва да живее в Амстердам — отбеляза той, дъвчейки доволно голямо парче наденица. — Непрекъснато се оплаква от Ню Йорк! Мрази го, мрази, мрази. И през цялото време, да му се не види — той махна с ръка към мъглата зад прозореца, — всичко, което обича, е тук. Дори езикът е като неговия. Ако Хорст наистина искаше да бъде щастлив на този свят, разбираш ли, да води някакъв приятен, щастлив живот? Би трябвало да плати двайсет бона в онзи негов санаториум за лечение на зависимости, а после да дойде тук, да си пуши трева и да кисне по цял ден в музеите.

— А Хорст… — казах, гледайки ту единия, ту другия.

— Моля?

— Той знае ли, че вие сте тук?

Борис изгълта докрай бирата си.

— Хорст? Не. Не знае. Ще бъде много, много по-лесно, ако Хорст научи за всичко това по-късно. Защото — той облиза една капка горчица от пръста си — подозренията ми се оказаха основателни. Шибаният Саша е крадецът. Братът на Улрика — подчерта той настоятелно. — Което, ако вземем предвид Улрика, поставя Хорст в неприятно положение. Затова е много по-добре да се погрижа за това сам, разбираш ли? По този начин правя услуга на Хорст — услуга, която той няма да забрави.

— Какво имаш предвид с това „да се погрижа сам“?

Борис въздъхна.

— То е… — той се озърна, за да се убеди, че никой не ни чува, макар че бяхме единствените посетители в заведението — ами сложно е, мога да ти го обяснявам три дни, но мога да ти кажа и с три изречения какво се е случило.

— Улрика знае ли, че той е взел картината?

Той подбели очи.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз — израз, на който бях научил Борис преди години, когато се мотаехме у дома след училище. „Колкото знаеш ти, толкова и аз“. „Зарежи“. Мътен пустинен здрач, спуснати щори. „Казана дума-хвърлен камък“, „Стегни се“, „Няма начин“. Същите сенки играеха и сега по лицето му. Отблясъци от златиста светлина, пречупена от стъклената врата към басейна.

— Мисля, че Саша трябва да е много глупав, за да каже на Улрика — каза Гюри с угрижено изражение.

— Не знам какво знае или не знае Улрика. Това няма значение. Тя предпочита брат си пред Хорст, както е доказала многократно досега. Човек би си казал — той нареди с господарски жест на келнерката да донесе нова пинта на Гюри, — човек би си казал, че Саша ще прояви достатъчно разум да не разбутва нищо известно време. Но не! Не може да вземе заем срещу нея в Хамбург или Франкфурт заради Хорст — защото Хорст ще научи това след секунди. Затова я е донесъл тук.

— Добре, виж какво, ако знаеш у кого е тя, би трябвало първо да се обадим в полицията.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание и неразбиращи погледи, като че ли бях извадил туба с бензин и бях предложил да се самозапалим.

— Е, искам да кажа — започнах да се оправдавам, след като келнерката беше донесла бирата, беше я оставила на масата и си беше тръгнала, а Гюри и Борис не бяха произнесли нито дума, — така не е ли най-сигурно? И най-лесно? Ченгетата да я открият и ти да нямаш нищо общо с това?

Звън на велосипеден звънец; някаква жена на колело премина с поскърцване по тротоара покрай нас, черната й пелерина се развяваше като наметало на вещица.

— Защото — поглеждах ту единия, ту другия, — като си помислите през какво е преминала тази картина… през какво трябва да е преминала… не знам дали съзнаваш, Борис, колко грижи са необходими дори само за транспортиране на една картина? Само за да бъде опакована както трябва? Защо да поемаме рискове?

— Аз също съм противник на рисковете.

— Анонимно обаждане. В отдела за кражби на произведения на изкуството. Те не са като обикновените ченгета — нямат връзка с редовната полиция, ще ги заинтригува единствено картината. Те ще знаят как да постъпят.

Борис се облегна на стола си. Огледа се. После погледна към мен.

— Не — каза той. — Това не е добра идея — говореше с тона на човек, който разговаря с петгодишно дете. — А искаш ли да знаеш защо?

— Помисли пак. Това е най-лесният начин. Няма да ти се наложи да правиш каквото и да било.

Борис постави чашата си с бира внимателно на масата.

— Те ще имат най-добра възможност да приберат картината, без тя да пострада. Освен това, ако аз го направя — ако аз им се обадя — да му се не види, може да накарам и Хоуби да им се обади — вдигнах ръце към главата си, — както и да го погледнеш, ти няма да бъдеш изложен на опасност. Искам да кажа — бях прекалено уморен, объркан; срещу себе си виждах два чифта очи, забиващи се в мен като свредели — ако го направя аз, или някой друг, който не е част от твоята… хм, организация…

Борис се разсмя на висок глас.

— Организация? Е… — той тръсна глава така рязко, че кичур коса падна пред очите му, — предполагам, че можем да минем и за нещо като организация, тъй като сме трима и дори малко повече…! Но не сме многобройни и много организирани, както виждаш.

— Трябва да хапнеш нещо — обърна се Гюри към мен в последвалото напрегнато мълчание, поглеждайки към недокоснатата чиния със свинско и картофи пред мен. — Трябва да яде — каза той на Борис. — Накарай го да яде.

— Да мре от глад, щом иска. Така или иначе… — започна Борис, грабна парче свинско от чинията ми и го натъпка в устата си…

— Само едно обаждане по телефона. Аз ще свърша тази работа.

— Не — каза Борис, смръщи се внезапно и избута стола си назад. — Няма да направиш нищо подобно. Не, не, мамка ти, млъквай, няма да го направиш — продължи той, вирнал нападателно брадичка, когато се опитах да го прекъсна — почувствах внезапно ръката на Гюри върху китката си, докосване, което ми беше добре познато, старият, забравен език на знаците от Вегас, който влизаше в употреба, когато баща ми крещеше в кухнята и питаше чия къща е тази? и кой плаща за нея?

— Освен това, освен това — каза с повелителен тон Борис, възползвайки се от неочакваното ми замлъкване, — искам да престанеш с тези тъпи дрънканици за „телефониране“, при това незабавно. „Да телефонирам, да телефонирам“ — продължи той, тъй като аз не отговарях, размахвайки присмехулно ръка във въздуха, като че ли думата „телефонирам“ звучеше детински абсурдно, като „еднорог“ или „страна на феите“. — Знам, че имаш желание да помогнеш, но предложението ти не върши работа. Затова го забрави. Никакво „телефониране“ повече. Така или иначе — продължи той дружелюбно, наливайки част от бирата си в моята полупразна чаша, — както бях започнал да ти обяснявам, Саша явно бърза много. Дали тогава разсъждава трезво? Дали ни води с един или дори повече хода? Не. Саша не е местен. Връзките му тук представляват опасност за самия него. Той има нужда от пари. И толкова много внимава да не се натъкне на Хорст, че попадна тъкмо на мен.

Не казах нищо. Щеше да бъде лесно да се обадя и сам в полицията. Нямаше никаква причина да въвличам Борис и Гюри.

— Удивителен шанс, а? А нашият приятел, грузинецът — много богат човек, но толкова далеч от света на Хорст, няма нищо общо с колекционерството, дори не беше чувал за картината. Някаква птичка — малка жълта птичка. Но Чери вярва, че той казва истината, когато твърди, че я е видял. Разбираш ли, той е много силен в търговията с недвижими имоти, тук и в Антверпен. Има много пари, а за Чери е почти като баща, но не е високообразована личност, ако разбираш какво искам да кажа.

— Къде е тя сега?

Борис потърка ожесточено носа си.

— Не знам. Нали не очакваш да ни кажат? Но Витя е установил контакт, за да каже, че е намерил купувач. Уговорено е и да се срещнем.

— Къде?

— Още не е решено. Вече успяха да променят мястото половин дузина пъти. Параноици — каза той и завъртя ръка край главата си.

— Ще ни накарат да почакаме ден-два. Може да ни уведомят дори само час преди срещата.

— Чери — казах аз и млъкнах. Витя беше умалителна форма на руското име на Чери, Виктор, но Чери си оставаше само прозвище, а аз не знаех нищо и за Саша: нито възраст, нито фамилно име, нито как изглежда, нищо освен това, че е брат на Улрика — а и не беше съвсем сигурно, че е така в буквалния смисъл, като се вземеше предвид колко свободно употребяваше Борис думата „брат“.

Борис облиза малко мазнина от пръста си.

— Моята идея беше да инсценираме нещо в твоя хотел. Нали разбираш — ти, американец, заможен, интересуваш се от картината. Те — той заговори по-тихо, докато келнерката подменяше празната му чаша с пълна, а Гюри й кимна учтиво и се приведе по-близо към нас — те ще дойдат в твоята стая. Обикновено става така. Съвсем делово. Но — той сви съвсем леко рамене — те са новаци и ги е страх. Искат те да изберат мястото.

— И то е…

— Не го знам още! Нали ти казах? Непрекъснато променят мнението си. Ако искат да чакаме, ще чакаме. Трябва да ги оставим да повярват, че те решават. А сега, извинявай — той се протегна и се прозя, потривайки с пръст едното си око, обрамчено в тъмни сенки, — уморен съм! Искам да подремна! — той се обърна, каза на Гюри нещо на украински, после отново погледна към мен и допълни: — Извинявай — привеждайки се към мен, за да обгърне с ръка раменете ми. — Нали можеш да намериш пътя обратно към хотела си?

Опитах се да се измъкна полека от прегръдката му, без това да направи неприятно впечатление.

— Да. Ти къде си отседнал?

— В апартамента на една приятелка — в Зеедийк.

— Близо до Зеедийк — каза любезно Гюри, изправяйки се стегнато, с малко военен маниер. — В някогашния китайски квартал.

— Какъв е адресът?

— Не си спомням. Нали ме познаваш. Не мога да пълня главата си с адреси и това е. Но — Борис потупа джоба си — имам адреса на твоя хотел.

— Добре.

Навремето, във Вегас, ако се наложеше да се разделим — когато бягахме от охраната на мола с джобове, претъпкани с откраднати ваучери за подарък — мястото за срещата винаги беше моят дом.

— Е… ще се видим там. Освен това имаш номера на телефона ми, а аз имам твоя. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново. Хайде — той ме перна с длан по тила, — стига си се притеснявал, Потър! Недей да стоиш така с това нещастно изражение! Ако загубим, печелим, ако спечелим, печелим! Всичко е наред! Знаеш как да се прибереш, нали? Право по тази улица и свиваш вдясно, когато стигнеш до канала „Сингел“. Да, точно там. Ще поговорим скоро пак.

v.

Завих не където трябваше по пътя към хотела и в продължение на няколко часа се скитах безцелно сред магазини, украсени със стъклени коледни играчки, из сивкави, сънни улички с непроизносими имена, сред позлатени статуи на Буда и азиатски бродерии, стари карти, стари клавесини, потънали в сенки магазинчета с кафеникавия цвят на пури, пълни със съдове, чаши и старинни вази от дрезденски порцелан. Слънцето се беше показало и светлината край каналите бе станала остра и ярка, с отблясъци, които сякаш можеше да се вдъхнат. Чайки се стрелкаха и крещяха. Претича куче с жив рак между зъбите. Замайването и умората ме караха да се чувствам подчертано откъснат от себе си и сякаш наблюдавах всичко отстрани — как минавах покрай сладкарници, кафенета и магазини със старинни играчки и рисувани плочки от Делфт от началото на деветнайсети век, стари огледала и сребро, блестящи под плътната светлина с цвят на коняк, френски шкафове с интарзии и маси с резбовани гирлянди, които биха накарали Хоуби да ахне възхитено — всъщност целият този мъглив, дружелюбен, културен град с цветарските магазини, пекарните и антикварните магазинчета ми напомняше за Хоуби, не само поради изобилието на старини и антики, а защото в това място имаше нещо здраво и благоприлично като Хоуби, като картинките в детска книжка, на които се вижда как търговци с престилки метат пода на магазинчетата си, а раирани котки дремят на огрени от слънцето прозорци.

Но имаше прекалено много неща за гледане, а аз бях зашеметен, изтощен и премръзнал. Накрая, спирайки непознати, за да ги питам за посоката (домакини с порозовели бузи и наръчи цветя в ръце, хипита с пожълтели от тютюн пръсти и очила с телени рамки), успях да намеря отново пътя, по мостове през каналите и се върнах обратно през тесните, озарени от вълшебна светлина улички, до хотела си, където незабавно смених малко долари на рецепцията, качих се в стаята си и взех душ в банята, цялата в стъклени извивки и пищно украсени стойки и кранове, смесица от „ар нуво“ и едно ледено, капсулирано, научно-фантастично бъдеще, и заспах, проснал се по корем на леглото — където часове по късно ме събуди мобилният ми телефон, който се плъзгаше по нощното шкафче, познатият чуруликащ звук ме накара да помисля за миг, че съм си у дома.

— Потър?

Седнах в леглото и потърсих очилата си.

— Аха… — не бях дръпнал завесите, преди да заспя, и сега отражения от водата в канала трептяха по тавана в тъмното.

— Да не би нещо да не е наред? Надрусал ли си се? Не ми казвай, че си отишъл в някое от онези кафенета.

— Не, аз… — замаяно плъзнах поглед наоколо — капандури, открити греди, наклонен таван и — когато станах и се изправих до прозореца, потривайки с пръсти главата си — осветените ленти на мостовете, извитите им отражения в черната вода.

— Е, аз се качвам. Нали не си с някое момиче?

vi.

За да се стигне до моята стая от рецепцията, трябваше да се ползват два различни асансьора и да се повърви още, затова се учудих, когато почукването на вратата ми последва много скоро. Гюри се изправи дискретно до прозореца, с гръб към нас, докато Борис ме оглеждаше.

— Обличай се — каза той. Бях бос, в хотелския халат, косата ми стърчеше на всички страни, защото бях заспал веднага след душа.

— Трябва да се оправиш. Върви, среши се и се избръсни.

Когато се появих от банята (бях оставил костюма си да виси там, за да се изгладят гънките), той изду критично устни и каза:

— Нямаш ли нещо по-добро?

— Костюмът е на „Търнбул и Асър“.

— Да, но изглежда така, сякаш си спал в него.

— Нося го от доста време. Имам по-хубава риза.

— Ами облечи я тогава — той отваряше едно куфарче, поставено пред леглото. — И донеси парите си тук.

Когато се върнах, закопчавайки бутонелите си, застинах насред стаята, защото го видях да стои с приведена глава до леглото, старателно зареждайки пистолета в ръката си: щракна с ударника с онази спокойна компетентност, каквато бях свикнал да наблюдавам у Хоуби в работилницата, и дръпна назад затвора със силно, съвсем автентично изщракване.

— Борис — казах, — какво, да му…

— Спокойно — каза той, хвърляйки кос поглед към мен. Започна да потупва джобовете си, извади пълнител и го пъхна на мястото му: трак. — Не е това, което си мислиш. Съвсем не. Само за фасон.

Хвърлих поглед към широкия гръб на Гюри: напълно неподвижен, с онази наложена от професията глухота, която симулирах и аз, когато разни двойки се караха в магазина ми дали да купят някоя вещ или не.

— Просто… — той отново плъзгаше нещо напред-назад по пистолета с прищракване, опитно, проверяваше го, вдигна го към очите си и го огледа, сюрреални жестове, изплували от някакви дълбини на съзнанието, в които постоянно трептяха черно-бели филми. — Ще се срещнем с тях на тяхна територия, и те ще бъдат трима. Е, всъщност двама. Двама, които се броят. И сега вече мога да ти кажа… малко се безпокоях, че Саша може да е тук. Защото в такъв случай не бих могъл да отида с теб. Но всичко се уреди по най-добрия начин и ето ме тук!

— Борис — докато стоях там, осъзнаването ме заля като вълна, причинявайки гадене, разбрах в каква шибана, тъпа история съм се забъркал…

— Не се тревожи! Аз вече не се тревожа за теб. Защото — той ме потупа по рамото — Саша е прекалено изнервен. Бои се да се покаже в Амстердам — страхува се, че Хорст ще научи. И има основание. И всичко това е много, много добра новина за нас.

— И така — той отново щракна с пистолета, пускайки обратно затвора: сребристият цвят на хромираните части, живачният блясък на черното, чиято гладка плътност изкривяваше мрачно пространството около нас, като капка машинно масло в чаша вода.

— Не ми казвай, че ще вземеш това — казах невярващо след кратко мълчание.

— Е, да. Само в кобура — ще го държа само в кобура. Но чакай, чакай — каза той, вдигайки ръка с дланта към мен, — преди да започнеш… — макар че аз не говорех, просто си стоях, ужасът беше пропъдил всякакви мисли от главата ми, — колко пъти трябва да ти го казвам? Просто за фасон.

— Шегуваш се, нали?

— Това е театър — продължи той бодро, като че ли не бях проговарял. — Чиста илюзия. Така няма да посмеят да се опитат да направят нещо, когато видят, че го нося, ясно ли е? — добави той накрая, тъй като аз продължавах да стоя и да гледам слисано. — Мярка за безопасност? Защото, защото — той повиши тон, тъй като се опитах да кажа нещо, — ти си богатият човек, ние сме личната ти охрана, ето каква е работата. Те ще очакват такова нещо. Всичко е съвсем цивилизовано. И ако поотворим палтата си ей така — той носеше скрит кобур на кръста си — те ще проявят уважение и няма да предприемат нищо. Много по-опасно би било да се набутаме там като… — той подбели очи и завъртя глуповато поглед из стаята, имитирайки наивно момиченце.

— Борис — чувствах се изпепелен, зашеметен. — Не мога да направя това.

— Какво не можеш? — той се отдръпна леко и ме изгледа. — Не можеш да излезеш от колата и да стоиш пет минути до мен, докато прибирам шибаната ти картина? Така ли?

— Не, говоря сериозно — пистолетът лежеше върху кувертюрата на леглото; привличаше неволно погледа ми; сякаш кристализираше и усилваше лошата енергия, трептяща в атмосферата. — Не мога. Наистина. Хайде да забравим цялата история.

— Да забравим? — Борис направи гримаса. — Не постъпвай така! Съгласи се, накара ме да дойда тук за нищо, и ме поставяш в затруднение. А сега — той размаха ръка, — в последната минута ти започваш да поставяш условия и да повтаряш „опасно, опасно“ и да ме учиш кое как да правя? Нямаш ли ми доверие?

— Да, но…

— Ето на. Моля те, довери ми се сега. Ти си човекът с парите — каза той нетърпеливо, тъй като не отговарях. — Такава — е нашата легенда. Така сме представили нещата.

— Трябваше да поговорим за това по-рано.

— О, я стига — каза той раздразнено, взе пистолета от леглото и го пъхна в кобура. — Моля те, стига сме спорили, ще закъснеем. Изобщо нямаше да го видиш, ако само беше останал още две минути в банята! Нямаше изобщо да знаеш, че нося оръжие! Защото… Потър, чуй ме. Ще ме изслушаш ли, моля те? Ето какво ще стане. Влизаме, оставаме там пет минути, стоим, стоим, стоим, казваме, каквото има да се каже — само говорим, ти си получаваш картината, всички са щастливи, ние си тръгваме и отиваме да вечеряме някъде. Окей?

Гюри, който се беше отдалечил от прозореца, ме оглеждаше от горе до долу. После, смръщил тревожно чело, каза на Борис нещо на украински. Последва размяна на неразбираеми реплики. После Борис посегна към китката си и започна да си разкопчава часовника.

Гюри заговори пак и завъртя глава в израз на категорично отрицание.

— Така е — каза Борис. — Прав си. — После се обърна към мен, кимна и каза: — Вземи неговия.

Платинен „Ролекс-Президент“. Циферблат, обсипан с диаманти. Опитвах се да измисля учтив начин да откажа, когато Гюри смъкна и огромния брилянт от малкия си пръст и — с очакване, като дете, поднасящо изработен от него подарък — ми го поднесе заедно с часовника в отворените си длани.

— Да — каза Борис, докато аз се колебаех. — Той е прав. Не създаваш впечатление за достатъчно богат човек. Ще ми се да имахме някакви по-различни обувки за теб — каза той, оглеждайки критично черните ми обувки с катарама отстрани, — но и тези ще трябва да свършат работа. А сега слагаме парите в тази чанта тук — чантата беше мека, кожена, натъпкана с пачки — и тръгваме. — Действаше бързо, ръцете му пипаха умело, като на хотелска камериерка, която оправя легло. — Най-едрите банкноти отгоре. Всички тези хубавички стотачки. Много красиво.

vii.

Излязохме на улицата: празнично великолепие и безумие. Отражения танцуваха и блещукаха по черната вода: поредици от пъстри арки над улицата, светлинни гирлянди по лодките в канала.

— Всичко ще мине много леко и спокойно — каза Борис, който въртеше копчето на радиото, преминавайки през „Би Джийс“, новини на холандски и на френски, опитвайки се да намери нещо. — Разчитам на това, че те искат да получат бързо парите. Колкото по-бързо се отърват от картината, толкова по-малка е опасността да се сблъскат с Хорст. Няма да се вглеждат толкова внимателно в чека или във вносната бележка. Единственото, на което ще обърнат внимание, ще бъде цифрата шестстотин хиляди.

Седях сам на задната седалка, с чантата с парите до мен. („Защото, господине, трябва да свикнете с мисълта, че сте важна личност!“, бе казал Гюри, когато заобиколи и ми отвори вратата, за да седна вътре.)

— Разбираш ли — онова, което според мен ще ги заблуди — е фактът, че чекът е абсолютно автентичен — обясняваше Борис. — Както и вносната бележка. Просто банката, която ги е издала, не осигурява покритие. На Ангуила. Руснаците в Антверпен — да, и тук, на „П. К. Хоофтстраат“192 — те идват, за да инвестират, да перат пари, да купуват произведения на изкуството, ха! Тази банка си беше съвсем наред преди шест седмици, но вече не е така.

Бяхме отминали каналите, водата. На улицата се виждаха многоцветни неонови ангели, силуетите им се очертаваха над сградите, изнесени напред като фигури на носа на кораби. Сини звездички, бели звездички, сигнални ракети, каскади от бяла светлина и коледни звезди, сияйни, недостижими, те нямаха нищо общо с мен — също като невероятния брилянт, блестящ на малкия пръст на ръката ми.

— Виж, това, което трябва да ти кажа — Борис изгуби интерес към радиото и се обърна към задната седалка, за да говори с мен, — това, което трябва да ти кажа, е да не се тревожиш. Казвам ти го от сърце — каза той, сви вежди и протегна ръка, за да стисне рамото ми и да го разтърси окуражаващо. — Всичко е наред.

— Фасулска работа! — обади се Гюри и ми се усмихна сияйно в огледалото за обратно виждане, доволен, че е намерил подходящия израз.

— Ето какъв е планът. Интересува ли те планът?

— Вероятно от мен се очаква да кажа „да“.

— Ще оставим колата. Малко извън града. После Чери ще ни чака на едно място и ще ни откара на срещата с неговата кола.

— И всичко ще мине тихо и спокойно.

— Абсолютно. А защо ще е така? Защото ти носиш парите! Това е единственото, което искат тези хора. Дори с фалшивия чек сделката ще е добра за тях. Четиридесет хиляди долара за никаква работа? Не е зле! След това… Чери ще ни откара до гаража с картината — и после… излизаме! Ще празнуваме!

Гюри измърмори нещо.

— Не е доволен от историята с паркинга. Казвам го, за да знаеш. Мисли, че това не е добра идея. Но… аз не искам да отида със собствената си кола, а последното, което ни трябва, е да ни глобят за неправилно паркиране.

— Къде ще се състои срещата?

— Ами… това ще ни създаде известно главоболие. Трябва да напуснем града, а после отново да се върнем в него. Те държаха на тяхното място и Чери се съгласи, защото… е, наистина е по-добре. Поне на тяхното място можем да разчитаме, че ченгетата няма да ни попречат.

Бяхме стигнали до една по-пуста част на пътя, прав и безлюден, движението не беше оживено, а крайпътните лампи се срещаха по-нарядко, и ободряващият шум и блясък на стария град, светлите бразди по небето, криещите се в него картини — сребърни кънки, щастливи деца под коледна елха — отстъпиха място на по-позната урбанистична суровост: „Фотоподарък“, „Ключалка“ — ключарски услуги, табели с надписи на арабски, пай „Шауарма“, кебап „Тандури“, спуснати решетки, всичко затворено.

— Това е „Овертоом“ — отбеляза Гюри. — Не е много интересна улица, нито пък приятна. — Тук е покритият паркинг на моето момче, Дима. Сложил е табела „Места няма“ за тази нощ, за да е сигурно, че никой няма да ни безпокои. Ще отидем в сектора за дългосрочно паркиране — ей! — изкрещя той — блядь! — когато някакъв микробус се появи изневиделица и ни засече отпред, надувайки клаксона, така че Гюри бе принуден да завърти рязко волана и да натисне с все сила спирачките.

— Понякога хората стават агресивни без никаква причина — отбеляза Гюри мрачно, включвайки мигача, за да завие към паркинга.

— Дай ми паспорта си — каза Борис.

— Защо?

— Защото смятам да го заключа в жабката, да е тук, когато се върнем. По-добре е да не бъде в теб, за всеки случай. Слагам тук и моя — каза той, вдигайки го високо, за да го видя. — И паспорта на Гюри. Гюри е почтен американски поданик — да — отбеляза той, докато Гюри казваше нещо със смях, — добре ти е на теб, а на мен? Много, много е трудно да се сдобиеш с американски паспорт и аз наистина не искам да го губя. Нали знаеш, Потър — той ме погледна, — че сега в Холандия има закон, който изисква винаги да имаш в себе си документ за самоличност? Правят случайни проверки по улиците — и наказват за неподчинение. Представи си — Амстердам? Що за полицейска държава е това? Кой би повярвал? Тук? Аз — никога. Дори да ме бяха убеждавали сто години. Така или иначе — той затвори и заключи жабката, — по-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.

viii.

Вътре в покрития паркинг, осветен с потискащо пулсираща маслиненозелена светлина, в сектора за дългосрочно паркиране имаше доста свободни места въпреки табелата „Места няма“. Докато паркирахме, някакъв мъж със спортно сако, който дотогава стоеше облегнат на бял „Рейндж Роувър“, хвърли цигарата си, ръсейки оранжеви искри, и тръгна към нашата кола. Оплешивяващ, с авиаторски очила с тъмни стъкла и стегната, военна стойка, той имаше обветреното лице на бивш пилот, представях си го като човек, наблюдавал на монитори работата на деликатни съоръжения на някакъв тестов полигон в Урал.

— Виктор — каза той, когато излязохме от колата, и едва не премаза пръстите ми със силното си ръкостискане. Гюри и Борис получиха силно потупване по гърбовете. След напрегнати встъпителни обяснения на руски, някакъв къдрав тийнейджър с детско личице се измъкна от седалката на шофьора и бе поздравен от Борис с потупване по бузата и закачливо подсвиркване на встъпителните тактове от детската песен On the Good Ship Lollipop193.

— Това е Шърли Ти — обърна се той към мен, рошейки дългите му къдрици. — Шърли Темпъл. Всички му казваме така — можеш ли да се досетиш защо? — и той се засмя, когато момчето неволно се усмихна и на бузите му се появиха дълбоки трапчинки.

— Не се оставяй да те заблуди външният му вид — каза ми Гюри тихо. — Шърли прилича на хлапе, но не отстъпва по смелост и съобразителност на никой от нас.

Шърли ми кимна учтиво — дали говореше английски? като че ли не — и отвори задната врата на „Рейндж Роувър“-а, а ние тримата — Борис, Гюри и аз — седнахме отзад, докато Виктор-Чери седна на мястото до шофьора и заговори с нас оттам.

— Би трябвало да мине лесно — каза ми той с официален тон, докато излизахме от паркинга и завивахме обратно по „Овертоом“. — Обикновена размяна — погледнато отблизо, лицето му беше широко, погледът — буден, устата — малка, строго свита, а суровата му бдителност ме накара да се почувствам малко по-спокоен за логиката на събитията от вечерта или по-скоро отсъствието на логика: смените на коли, липсата на посока и информация, кошмарното съзнание, че всичко ми е напълно чуждо. — Правим услуга на Саша и заради това, разбирате ли, той ще се държи добре с нас.

Дълги, ниски постройки. Светлини на неравни интервали. Имах чувството, че това не се случва, че се случва с някой друг, не с мен.

— Защото — може ли Саша да влезе в някоя банка и да заложи картината? — изреждаше педантично Виктор. — Не. Може ли Саша да отиде в заложна къща и да заложи картината там? Не. Може ли Саша, ако вземем предвид обстоятелствата, при които е извършена кражбата, да се свърже с някой от обичайните си контакти, които има от Хорст, и да получи от тях пари срещу картината? Не. Затова Саша е изключително доволен от появата на загадъчния американец — вие — с когото аз го свързах.

— Саша си инжектира хероин така, както ние с теб дишаме — каза ми тихо Гюри. — Види ли някоя пара, задължително хуква да купува огромни количества дрога.

Виктор-Чери нагласи очилата си.

— Именно. Той не е познавач на изкуството и не е придирчив. Използва картината като кредитна карта с висока лихва или поне така си мисли. Инвестиция за вас — пари в брой за него. Вие ми осигурявате парите — задържате картината като гаранция — той си купува дрога, задържа половината, продава другата и се връща след един месец с двойно по-голяма сума от тази, която сте му дали, за да си прибере картината. Ами ако не се върне след месец с двойно по-голямата сума? Тогава картината е ваша. Както казах, обикновена размяна на залог срещу пари.

— Само че не е толкова обикновена — Борис се протегна и се прозя, — защото, когато ти изчезнеш и се окаже, че чекът е фалшив — какво може да направи той? Ако хукне при Хорст и му поиска помощ в тази работа, Хорст ще му извие врата.

— Доволен съм, че промениха толкова много пъти мястото на срещата. Макар че е малко смешно. Но пък е добре, че днес е петък — каза Виктор, свали авиаторските си очила и ги избърса с края на ризата си. — Накарах ги да помислят, че ще се откажете. Защото непрекъснато отлагаха срещата и променяха плана — вие сте пристигнали едва днес, но те не знаят това — и заради тези постоянни промени в плана им казах, че сте уморен и изнервен от това мотаене из Амстердам с куфар, пълен със зелено, в очакване да чуете нещо от тяхна страна, и че сте си внесли парите обратно в банката и ще отлетите за Америка. Не им стана приятно да го чуят. И така — той кимна към чантата с пари — ето че дойде уикендът, банките са затворени, вие носите толкова пари в брой, колкото имате и… е, те разговаряха с мен много пъти, по телефона, а и съм се срещал лично с тях в един бар в квартала на червените фенери, но накрая се съгласиха да донесат картината и да направим размяната тази вечер, без предварителна среща с вас, защото им казах, че полетът ви е утре, и защото се мотаха толкова, ще трябва да приемат чек за остатъка. Което… е, не им се понрави, но приеха обяснението за чека. Това улеснява нещата.

— Улеснява ги много — каза Борис. — Не бях сигурен как ще мине номерът с чека. По-добре да мислят, че е станало така по тяхна вина, защото се мотаха много.

— Къде е мястото?

— Бар-закусвалня — той произнесе двете думи като една. — „Де Паарсе Ку“.

— Това означава „Лилава крава“ на холандски — поясни услужливо Борис. — Хипарско място. Близо до червените фенери.

Дълга, пуста улица — затворени магазини за железария, купчини тухли край платното, всички тези неща ми се струваха важни, придавах им неестествено голямо значение, макар че профучавахме в мрака покрай тях толкова бързо, че не можех да видя много.

— Храната там е ужасна — каза Борис. — Аспержи и някакви твърди, стари препечени филийки. Човек би очаквал да види на това място весели момичета, но сред посетителите има само стари, дебели, сивокоси жени.

— Защо се срещаме точно там?

— Защото вечер улицата е пуста — отвърна Виктор-Чери. — Кафе-закусвалнята е затворена, работното й време е приключило, но тъй като мястото е относително публично, няма опасност нещата да излязат извън контрол, разбирате ли?

Всичко наоколо ми беше чуждо. Без да го осъзная, бях напуснал реалността, бях прекрачил границата и преминал в ничия земя, където нищо вече нямаше смисъл. Разпокъсани, сякаш видени насън образи. Навити на макари кабели и купища строителни отпадъци, пластмасовите платна, с които са били покрити, бяха отвени настрана от вятъра.

Борис говореше с Виктор на руски; а когато осъзна, че го гледам, се обърна към мен.

— Ставаше дума, че Саша е във Франкфурт тази вечер — каза той, — организирал е парти в някакъв ресторант за свой приятел, който току-що е излязъл от затвора, и това ни беше потвърдено от три различни източника — а също и от Шърли. Мисли, че постъпва хитро, като не идва тук. Ако Хорст научи за това, което ще се случи тук, той иска да може да вдигне ръце и да каже: „Кой, аз? Нямам нищо общо с това!“

— Вие — обърна се Виктор към мен — живеете в Ню Йорк. Казал съм им, че сте търговец на произведения на изкуството, арестуван за продажба на фалшификати и сега ръководите верига, подобна на онази на Хорст — с много по-малко на брой произведения, що се отнася до живописта, но за сметка на това разполагате с много повече пари.

— Хорст… да е жив и здрав — намеси се Борис, — Хорст би бил най-богатият човек в Ню Йорк, ако не раздаваше парите си до последния цент. Винаги е било така. Издържа куп хора освен себе си.

— Това не е добре за бизнеса.

— Вярно е. Но той обича да бъде заобиколен от хора.

— Наркоманът-филантроп — ха! — каза Виктор. Произнесе го „фила̀нтроп“. — Добре, че от време на време по някой умира, че кой знае колко дрогирани отрепки се търкалят на онова бунище заедно с него. Така или иначе — когато отидем там, колкото по-малко говорите, толкова по-добре. Няма да очакват да водим светски разговори. Това е съвсем делова среща. Ще мине бързо. Дай му чека, Боря.

Борис каза нещо остро на руски.

— Не, той трябва да го даде лично. Да го получат от неговите ръце. И на чека, и на вносната бележка беше отпечатано името Фаруко Франтишек, „Ситизън Банк“, Ангуила, което допълнително усили усещането за пътуване насън, сякаш бях понесен по някаква бързо движеща се лента и вече нямаше как да спра.

— Фаруко Франтишек? Аз ли съм това? — при тези обстоятелства въпросът изглеждаше логичен — сякаш бях се откъснал от тялото си или най-малкото преминал отвъд хоризонта, на място, свободно от основни понятия от рода на идентичност.

— Не съм избирал името. Взех това, което можех да взема.

— И се предполага, че трябва да се представя така?

Нещо не беше наред с хартията, беше прекалено мека и тънка, а фактът, че на документите пишеше „Ситизън Банк“, а не „Ситизънс Банк“, ги караше да изглеждат неестествено.

— Не, Чери ще те представи.

Фаруко Франтишек. Опитах се безмълвно да изпробвам името, да го превъртя на езика си. Макар да не беше лесно за запомняне, беше достатъчно звучно и чуждестранно, за да носи в себе си нещо от неестествената плътност на тези сякаш загубени в пространството образи — черни улици, трамвайни релси, после отново калдъръм и неонови ангели — бяхме се върнали пак в стария град, пропит от история, непознаваем, канали, стойки с наредени велосипеди, коледни светлини, потрепващи по тъмните води.

— Кога смяташе да му го кажеш? — обърна се Виктор-Чери към Борис. — Нали трябва да знае името си.

— Е, сега вече го знае.

Непознати улици, необясними завои, безлики пространства. Дори бях престанал да се опитвам да чета табелките с имената на улиците и да съхраня известна представа къде се намираме. От всичко около мен — от всичко, което можех да видя — единственото, което можеше да послужи за ориентир, беше луната, плуваща високо над облаците — но и тя, макар и ярка и пълна, кой знае защо изглеждаше някак нестабилна, лишена от тежест, не чистата, сигурна луна над пустинята, а по-скоро нещо като празничен светлинен ефект, който може да изгасне с натискането на един клавиш на компютъра или пък да отплува нанякъде в мрака и да изчезне от поглед.

ix.

„Лилавата крава“ се намираше на безлюдна еднопосочна улица, по която едва можеше да мине кола. Всички околни магазини — аптека, хлебарница, магазин за велосипеди — бяха здраво заключени, не работеше нищо освен един индонезийски ресторант в далечния край на улицата. Шърли Темпъл спря така, че да слезем точно пред заведението. Отсрещната стена беше нашарена с графити: усмихнати личица и стрели, предупредителни знаци за радиоактивност, нарисувана с шаблон светкавица и името Shazam, букви, от които се стичаше кръв, като от плакат за филм на ужасите: „да се държим мило!“

Надникнах през стъклената врата. Заведението беше тясно и дълго, и — на пръв поглед — празно. Лилави стени; плафониери от цветно стъкло; различни, неподхождащи си маси и столове, боядисани в цветове, подходящи за детска градина, светлината беше слаба, като изключим тезгяха с грил до него, и осветения хладилник, който светеше ярко в дъното. Болнави стайни растения; черно-бели снимки на Джон и Йоко с автографи; табло за съобщения, обрасло с брошури и листовки с реклами за сатсанг и йога, както и за различни холистични терапии. Имаше стенопис с арканите на Таро, а на витрината висеше разпечатано на тънка хартия меню, пълно със здравословни храни в духа на Евърет: супа от моркови, супа от коприва, пюре от коприва, пай с леща и орехи — нищо особено съблазнително, но все пак то ми припомни, че за последен път съм се хранил истински, а не поглъщайки само няколко хапки на крак, през онази вечер, когато поръчахме да ни донесат къри в апартамента на Китси.

Борис забеляза, че гледам менюто.

— И аз съм гладен — каза той с малко официален тон. — Ще отидем заедно в „Блейкс“, на истинска, хубава вечеря. След двайсетина минути.

— Няма ли да влезеш?

— Още не — той стоеше малко встрани от мен, така че да не могат да го видят през стъклената врата, и се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. Шърли Темпъл обикаляше наоколо с колата. — Не стой тук, да не те видят, че говориш с мен. Влез с Виктор и Гюри.

Човекът, който се довлече с ленива походка до стъклената врата на заведението, беше кльощав, съмнителен, нервен тип на шейсетина години, с тясно, дълго лице, ексцентрично дълга коса, стигаща до под раменете му, и джинсова фуражка, като излязъл от изданията на „Soul Train“194 от 1973 година. Стоеше с връзката ключове в ръка и гледаше мен и Гюри, застанали зад Виктор, сякаш не беше убеден, че може да ни пусне да влезем. С разположените близо едно до друго очи, рошавите сиви вежди и буйните сиви мустаци той приличаше на мнителен стар шнауцер. После се появи някакъв друг човек, много, много по-млад и много, много по-едър, по-висок с половин глава дори от Гюри, малаец или индонезиец с татуировка по лицето и впечатляващи диаманти на ушите; черната му коса беше вързана на кок на върха на главата, поради което ми заприлича на някой от харпунджиите от „Моби Дик“, ако някой харпунджия от „Моби Дик“ би могъл да носи плюшено долнище от анцуг и бейзболно яке от прасковенорозов, лъскав плат.

Старият невротик набра някакъв номер на мобилния си телефон. Зачака, оставайки нащрек, без да ни изпуска от очи. После набра друг номер, обърна ни гръб и тръгна към дъното на закусвалнята, говорейки, притиснал длан към бузата и ухото си като истерична домакиня, докато индонезиецът стоеше зад стъклената врата, неестествено неподвижен, и ни гледаше. След кратка размяна на реплики дъртакът се върна, смръщил чело, и с видимо нежелание започна да рови из връзката с ключове, а после завъртя ключа в ключалката. В мига, в който влязохме, той започна да се оплаква с хленчещ тон на Виктор-Чери, размахвайки ръце, а индонезиецът пристъпи към нас, облегна се на стената, скръстил ръце, и се заслуша.

Явно имаше някакво напрежение. Нещо ги смущаваше. Какъв ли беше езикът, на който говореха? Румънски? Чешки? Нямах представа за какво става дума, но Виктор-Чери говореше с хладен и гневен тон, докато старият сивокос невротик започваше да се вълнува все повече и повече — гневеше ли се? не: беше по-скоро развълнуван, раздразнен, дори сякаш се опитваше да убеди в нещо събеседника си, а през цялото това време индонезиецът, обезпокоително неподвижен като анаконда, не откъсваше поглед от нас. Стоях на около десет фута от него и — въпреки че Гюри, у когото беше чантата с парите, стоеше прекалено близо до мен — съзнавайки, че ме наблюдават, с изкуствено-безразлично изражение се преструвах, че чета надписите по стената: „Грийнпийс“, „Зона, свободна от животински кожи“, „Приятели на веганите, закриляни от ангелите!“ Тъй като бях купувал достатъчно често дрога при достатъчно съмнителни обстоятелства (гъмжащи от хлебарки апартаменти в испанската част на Харлем, вмирисани на урина стълбища в блоковете на комплекса „Сейнт Николас“), знаех достатъчно, за да не проявявам интерес, тъй като — поне доколкото се простираше моят опит — трансакциите в такива случаи биваха едни и същи. Държиш се спокойно и безразлично, не говориш, ако не се налага, а ако заговориш, го правиш с равен тон, и — веднага щом получиш онова, за което си дошъл — си тръгваш.

— Закриляни от ангелите, как пък не — прошепна ми Борис, който се беше промъкнал незабелязано в закусвалнята, заставайки от другата ми страна.

Не отговорих. Дори след толкова много години за нас беше изключително лесно да си възвърнем навика да шушукаме, свели глави един към друг, като в часовете на Спирсецкая, но в тази ситуация подобно поведение като че ли не беше препоръчително.

— Дойдохме навреме — каза Борис. — Но един от техните хора не се е появил. Затова „Грейтфул Дед“ е толкова нервен. Искат от нас да почакаме, докато дойде и той! Вината е тяхна, те променяха прекалено често мястото на срещата.

— Какво става?

— Остави Витя да се оправя — каза той, побутвайки с носа на обувката си някаква смачкана топчица с козина на пода — попитах се да не е мишка, преди да осъзная, че става дума за играчка за котка, една от многото, разпилени наоколо до напъханата под една маса за четирима котешка тоалетна с пясък на буци, потъмнял от урина и непочистен от изпражнения.

Задавах си въпроса как една мръсна котешка тоалетна, поставена на място, на което беше много вероятно клиентите да стъпят в нея, би могла да бъде уместна в заведение, където се поднасяше храна (да не говорим пък доколко привлекателно, хигиенично и дори законно беше това), когато осъзнах, че вече никой не говореше и двама души се бяха обърнали към мен и Гюри — Виктор-Чери и старият невротик, който, с изражение на неуверено очакване, пристъпи напред, а очите му се стрелкаха ту към мен, ту към чантата в ръката на Гюри. Гюри пристъпи напред услужливо, отвори чантата и я остави на пода, свел угоднически глава, и отстъпи, за да позволи на дъртака да погледне вътре.

Той се взря вътре, присвивайки късогледо очи; сбърчи нос. После възкликна кисело и вдигна очи към Чери, който запази невъзмутимото си изражение. Последва нова размяна на неразбираеми реплики. Сивокосият изглеждаше недоволен. После той затвори чантата, изправи се и ме стрелна с поглед.

— Фаруко — казах нервно, забравил фамилното си име, надявайки се, че няма да се наложи да го кажа.

Чери ме подсети с поглед: документите.

— Ясно, ясно — казах и бръкнах в горния вътрешен джоб на сакото си за чека и вносната бележка — разгънах ги с жест, който се надявах да изглежда небрежен, хвърлих им един поглед, преди да ги подам…

Франтишек. Но точно когато протягах ръка — бам, бързо като порив на вятъра, който преминава през къщата в неочаквана посока и захлопва врата — Виктор-Чери пристъпи бързо зад сивокосия и го фрасна по тила с дръжката на пистолета, така силно, че шапката му отхвърча, той подви колене и се свлече със стон на земята. Индонезиецът, все така облегнат на стената, изглеждаше не по-малко изненадан от мен: той се наежи, очите му срещнаха моите с мълчалива изненада: „какво, да му…?“, сякаш въпрос между приятели, а аз не разбрах защо той не помръдва от мястото си, докато не хвърлих поглед зад себе си и не видях с ужас, че Борис и Гюри бяха насочили пистолети към него: Борис беше подпрял уверено дръжката на пистолета върху лявата си ръка, а Гюри държеше своя с една ръка, чантата с парите — в другата, и бавно отстъпваше назад към вратата.

Неочаквано се мерна някакъв образ; някой изскочи от кухнята в дъното: млада азиатка — не, беше момче; бяла кожа, неразбиращ, уплашен поглед, обхождащ помещението, пъстър шал с щампа „икат“ на главата, развяваща се дълга коса; изчезна бързо, както се беше появил.

— Има някой отзад — казах бързо и се заозъртах във всички посоки, стаята се въртеше около мен, сякаш бях на въртележка, сърцето ми биеше толкова бясно, че почти не можах да чуя собствените си думи и не бях сигурен дали някой друг ги е чул — или поне дали ги е чул Чери, тъй като той тъкмо вдигаше сивокосия, издърпвайки го за якето, после притисна гърлото му с една ръка, опря дулото на пистолета в слепоочието му и закрещя на онзи непознат източноевропейски език, влачейки го назад, докато индонезиецът се отдели предпазливо от стената с грациозно движение и впери в мен и Борис поглед, който ми се стори много продължителен.

— Мръсници такива ще съжалявате за това — каза той тихо.

— Ръцете, ръцете — отвърна с дружелюбен тон Борис. — Горе, за да ги виждам.

— Нямам оръжие.

— Няма значение, вдигни ги.

— Прав си — отвърна също така дружелюбно индонезиецът. Докато стоеше с вдигнати ръце, той започна да ме оглежда от горе до долу — почувствах ледени тръпки, когато осъзнах, че той иска да запомни лицето ми, запечатва го в своята база данни — после погледна Борис.

— Знам кой си — каза той.

Светлината на хладилника за плодови сокове създаваше усещането, че сме в подводница. Чувах собствения си дъх — вдишване, издишване, вдишване, издишване. Звън на метал в кухнята. Неясни викове.

— На пода, ако обичаш — каза Борис и посочи с глава. Индонезиецът коленичи покорно и после — много бавно — се отпусна по очи. Но не изглеждаше смутен или уплашен.

— Знам кой си — повтори той с малко приглушен глас.

С ъгълчето на окото си забелязах как нещо се стрелна бързо, толкова бързо; че трепнах: котка, черна като дявол, като оживяла сянка, късче мрак, което се шмугна в мрака.

— Е, кой съм тогава?

— „Боря от Антверпен“, нали? — не беше истина, че няма оръжие; дори аз виждах издутината до мишницата му. — Боря Поляка? Боря Марихуаната? Приятелчето на Хорст?

— И да е така, какво от това? — осведоми се с приятелски тон Борис.

Мъжът мълчеше. Борис, отмятайки косата от очите си с рязко движение на главата, изсумтя присмехулно и се канеше да направи някаква саркастична забележка, но тогава Виктор-Чери се появи в дъното на закусвалнята, сам, измъквайки нещо — като че ли белезници — от джоба си, и сърцето ми подскочи, когато видях под мишницата му пакет с очакваните размери, увит в меко бяло платно и увързан с пъстър канап за опаковане на подаръци. Той притисна гърба на индонезиеца с коляно и започна да наглася белезниците на китките му.

— Излез — обърна се към мен Борис и повтори — мускулите ми бяха блокирали, като схванати — побутвайки ме леко: — Върви! Влез в колата.

Озърнах се неразбиращо — не виждах вратата, нямаше врата; после я видях и се насочих към нея толкова бързо, че се подхлъзнах на една котешка играчка и едва не паднах, но излязох и се озовах пред пухтящия край тротоара „Рейндж Роувър“. Гюри пазеше отпред, на улицата, под заръмелия току-що дъждец — „Влизай, влизай“, изсъска той, плъзна се на задната седалка и ми махна с ръка да го последвам, точно в мига, в който Борис и Чери изскочиха от ресторанта, качиха се бързо в колата и ние потеглихме полека, с умерена скорост, напълно в разрез с досегашното напрежение.

x.

В колата, която отново беше излязла на централната улица, всички ликуваха: смях, удряне на разперени длани, а моето сърце се блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успявах да дишам.

— Какво става? — казах с пресипнал глас няколко пъти — задъхвайки се, гледайки ту един, ту друг от тях, а те упорито не ми обръщаха внимание, бърбореха насечено на някаква смесица от руски и украински, и четиримата, включително Шърли Темпъл. — Говорете на английски!

Борис се обърна към мен, бършейки очи, й прехвърли ръка през раменете ми.

— Промяна в плановете — каза той. — Стана в движение — импровизирахме. Не бихме могли да очакваме нищо по-добро. Техният трети човек не се появи.

— И вие се възползвахте от това, че бяха по-малко на брой.

— Спипахме ги!

— По бели гащи! Със смъкнати гащи!

— Ти — произнасях задъхано думите, — ти каза, че няма да употребите оръжие…

— Е, никой не пострада, нали така? Каква разлика има?

— А защо просто не платихме?

— Защото се възползвахме от късмета си! — той вдигна ръце във въздуха. — Такъв шанс се явява веднъж в живота! Имахме тази възможност! Какво можеха да направят? Те бяха двама — а ние четирима. Ако имаха ум в главата, нямаше да ни пуснат да влезем. И — да, знам, бяха само четиридесет хиляди, но защо да им плащам дори цент, ако не се налага? Защото са откраднали моя собственост? — Борис се изкиска. — Видя ли изражението му? На Грейтфул Дед? Когато Чери го фрасна по тиквата?

— Знаете ли защо мрънкаше дъртият козел? — обърна се ликуващо към мен Виктор. — Искаше парите в евро! „Какво, долари?“ — той наподоби киселото изражение на сивокосия. — „Донесли сте ми долари?“

— На бас, че сега му се иска да беше прибрал доларите.

— На бас, че му се иска да си беше мълчал.

— Иска ми се да можех да чуя разговора му със Саша.

— Иска ми се да знаех името на този тип, който не дойде. Защото бих го почерпил с едно питие.

— Чудя се къде ли е.

— Сигурно у дома под душа.

— Разучава Библията.

— Гледа „Коледна песен“ по телевизията.

— Най-вероятно е объркал мястото и чака другаде.

— Аз… — гърлото ми беше толкова свито, че се налагаше да преглътна, преди да проговоря. — Ами онова хлапе?

— Моля?

Валеше, ситен дъждец потропваше по предното стъкло. Улиците бяха черни и лъскави.

— Момче. Или момиче. Помощник в кухнята. Какъвто и да беше.

— Какво? — Чери се обърна — все още запъхтян, дишаше тежко. — Не видях никого.

— Нито пък аз.

— Е, аз го видях.

— Как изглеждаше?

— Млад — все още виждах като на стоп-кадър младото, призрачнобледо лице с полуотворена уста. — Бяла дреха. Приличаше на японец.

— Наистина ли? — попита любопитно Борис. — Значи можеш да ги различаваш на вид? Можеш да прецениш откъде са? Япония, Китай, Виетнам?

— Не можах да видя ясно. Беше азиатец.

— Тя или той?

— Струва ми се, че там в кухнята работят само момичета — каза Гюри. — Готвят макробиотични ястия. Кафяв ориз, такива работи.

— Аз… — сега наистина не можех да преценя със сигурност.

— Е… — Чери плъзна ръка по ниско подстриганата си коса — добре, че е избягал, какъвто и да е бил, защото знаеш ли какво намерих отзад? Рязана пушка „Мосберг 500“.

Думите му бяха посрещнати със смях и подсвирквания.

— Мамка му.

— Къде беше? Да не би Гроздан…

— Не. В едно такова… — описа с ръце нещо подобно на ремък за носене през рамо — как му казваха. Окачена под масата, покрита с някакво парче плат. Видях я случайно, когато бях коленичил на пода. Просто погледнах нагоре. Висеше кажи-речи над главата ми.

— Не си я оставил там, нали?

— Не! Не бих имал нищо против да я взема, но беше прекалено голяма, а ръцете ми бяха заети. Разглобих я, извадих затвора и го изхвърлих на задната уличка. Освен това — той измъкна един сребрист пистолет с къса цев и го подаде на Борис — намерих и това!

Борис вдигна пистолета към светлината и го огледа.

— Хубав малък револвер, J-рама, за скрито носене. Имал е кобур на глезена, скрит в онези негови клоширани джинси. Но за негово нещастие се оказа, че не е достатъчно бърз.

— Меки белезници — обърна се Гюри към мен и кимна леко. — Витя умее да предвижда ситуациите.

— Ами… — Чери избърса потта от широкото си чело, — те са леки и удобни за носене, и много пъти са ме отървавали от необходимостта да застрелям някого. Не обичам да причинявам болка, ако не се налага.

Средновековен град: криви улички, светлинна украса по мостовете, отразена в потръпващата от плискащи се в нея дъждовни капки вода на каналите, размивана от дъжда. Безброй непознати магазинчета, проблясващи с украсата си витрини, бельо, жартиери, кухненски съоръжения, подредени като хирургически инструменти, и навсякъде чужди думи: „Snel bestelen“, „Retro-stijl“, „Showgirl-Sexboetiek“195.

— Задната врата беше отворена към уличката — каза Чери, смъквайки спортното си сако и отпивайки дълбока глътка от бутилката водка, която Шърли Т. беше извадил изпод предната седалка — ръцете му още не бяха съвсем стабилни, а лицето му, особено носът, грееше от напрежение с ярка червенина, като на елена Рудолф. — Трябва да са я оставили отворена, за да може онзи — третият човек — да влезе отзад. Затворих я и я заключих — всъщност накарах Гроздан да я затвори и заключи, бях опрял пистолета в главата му, той хленчеше като малко дете, със сълзи и сополи…

— Тази пушка „Мосберг“ — обърна се Борис към мен, поемайки бутилката, която му подаваха от предната седалка, — гадно нещо е тя. А когато е рязана — може да ръси сачми нашироко, оттук до Хамбург. Дори ако я насочиш встрани от всички, пак ще улучиш половината от хората наоколо.

— Биха могли да ни скроят хубав номер, а? — отбеляза философски Виктор-Чери. — Да кажеш, че третият човек още не е пристигнал? „Почакайте още пет минути, моля“, „Съжаляваме, недоразумение…“, „Ще дойде всеки момент“, а през това време той да стои отзад с пушката. Хубава двойна игра можеха да врътнат, ако им беше дошло на ум.

— Може и да им е дошло. Защо иначе ще държат пушката там, отзад?

— Мисля, че ни се размина на косъм, ето какво ще ви кажа…

— Една кола спря отпред и ни изкара акъла, на мен и Шърли — обади се Гюри, — докато вие бяхте вътре, бяха двама педали, французи, търсеха ресторант…

— … но слава Богу, отзад нямаше никого, накарах Гроздан да легне и го вързах с белезниците за радиатора — казваше Чери. — О, забравям… — той вдигна увития в платно пакет — първо — това. За теб.

Подаде го през облегалката на Гюри, който — пипайки полека, с върховете на пръстите, сякаш му подаваха поднос с чаши, които можеше да разлее — го подаде на мен. Борис преглътна водката, избърса уста с опакото на дланта си и ме тупна весело с бутилката по ръката, тананикайки: „We wish you a merry Christmas, we wish you a merry Christmas…“

Пакетът лежеше на коленете ми. Плъзнах ръце по ръба. Опаковката беше толкова тънка, та почувствах незабавно, с върховете на пръстите си, че е онова, което трябваше да бъде, текстурата, тежестта отговаряха до съвършенство на очакваното усещане.

— Давай — каза Борис, — по-добре ще е да я разопаковаш, да се убедиш, че не е учебникът по гражданско образование и този път. Къде я намери? — попита той Чери, докато аз се борех с канапите.

— В един мръсен малък шкаф, където държаха метлите. В някакво жалко пластмасово куфарче. Гроздан ме отведе право при нея. Очаквах да прави още въртели, но чукването по главата се оказа достатъчно. Какъв смисъл има да те пречукат, като наоколо все още е пълно с кейкове с трева.

— Потър — каза Борис, опитвайки се да привлече вниманието ми; после повтори: — Потър.

— Да?

Той повдигна чантата.

— Тези 40 хилядарки отиват при Гюри и Шърли Ти. Заслужават да останат доволни. За услугите, които ни оказаха. Защото благодарение на тях двамата не платихме на Саша и един цент затова, че така любезно открадна твоята собственост. И, Витя — той се пресегна, за да стисне ръката му, — вече сме повече от квит. Сега аз съм ти длъжник.

— Не, аз никога няма да мога да ти се отплатя за онова, което направи за мен, Боря.

— Забрави. Това е без значение.

— Без значение? Без значение? Не е така, Боря, защото тази вечер аз съм все още жив благодарение на теб, и всяка вечер до последната…

Историята, която той разказваше, беше интересна, стига да бях в състояние да се заслушам в нея — някой бил натопил Чери за някакво неуточнено, но много тежко престъпление, което той не бил извършил, нямал нищо общо с тази история, бил напълно невинен, но онзи започнал да пее, за да му намалят присъдата, и ако самият Чери не пожелаел да пропее и да натопи по-високопоставените („а това би било неблагоразумно, иска ми се да продължа да дишам“), го очаквали десет години, и тогава Борис, Борис спасил положението, защото Борис открил в Антверпен мръсника, пуснат под гаранция, а разказът за това как го е направил беше много сложен и емоционален, Чери започваше, понякога млъкваше, сякаш се задавяше, и подсмърчаше, имаше и още, нещо свързано с палежи и кръвопролития, и нещо за някаква моторна резачка, но на този етап аз вече не слушах, защото бях отвързал канапа и воднистите отражения на уличните лампи в дъжда се плъзгаха по повърхността на моята картина, на моя щиглец, и тя — знаех го с непоклатима сигурност, без следа от съмнение, без дори да я обърна, за да погледна гърба — беше истинската.

— Виждаш ли? — попита Борис, прекъсвайки Витя, който продължаваше разгорещено разказа си. — Добре изглежда, нали, твоята золотая птица? Казах ти, че ще се погрижим за нея, нали?

Плъзгах невярващо пръст по ръба на дървената плоскост, като Тома Неверни по дланта на Христа. Както бе известно на всеки търговец на мебели, а така погледнато, и на свети Тома, по-трудно бе да измамиш осезанието, отколкото зрението, и макар да бяха минали толкова години, ръцете ми помнеха толкова точно картината, че пръстите ми незабавно се насочиха към мъничките следи от пирони в основата на плоскостта, дупчиците, които сочеха къде (преди години, така се говореше) картината е била закована — може би като кръчмарска табела, може би като част от рисуван шкаф, не се знаеше.

— Твоят човек отзад жив ли е още? — осведоми се Виктор-Чери.

— Така ми се струва — Борис ме смушка с лакът в ребрата. — Кажи нещо.

Но аз не можех. Беше истинска; знаех го, въпреки че беше тъмно. Плътната лента жълта боя на крилото, перцата, надраскани с дръжката на четката. На горния ляв ръб имаше драскотина, която не помнех отпреди, миниатюрен дефект, не повече от два милиметра на дължина, но иначе беше съвършена. Аз се бях променил, но тя — не. И докато светлината преминаваше на ленти по картината, почти ми призля от съзнанието, че в сравнение с нея моят живот беше просто един преходен, хаотичен изблик на енергия, биологичен проблясък, подобен на смущение в ефира, произволно като прелитащите покрай нас светлини на уличните лампи.

— Ах, прекрасно — каза Гюри, привеждайки се отдясно към мен, за да погледне. — Такава чистота! Като маргаритка. Разбираш ли какво искам да кажа? — попита той и ме смушка, защото мълчах. — Простичко цвете, самотно в полето? То е направо… — направи жест, който трябваше да означава „това е то! удивително!“ — Разбираш ли какво казвам? — и той отново ме смушка, защото в шемета си аз не отговарях.

Междувременно Борис говореше тихо на Витя, ту на руски, ту на английски, нещо за майка и дете, прекрасна любов.

— Още ли ти се иска да се беше обадил на ченгетата, а? — попита той, прегръщайки ме през рамото и свеждайки глава към моята, точно както правеше, когато бяхме момчета.

— Може и сега да им се обадим — отбеляза Гюри и избухна в смях, удряйки ме по другото рамо.

— Точно така, Потър! Да се обадим ли? Не? Може би все пак не е чак толкова добра идея, а? — обърна се той към Гюри, привеждайки се, за да говори през мен, повдигнал едната си вежда.

xi.

Когато завихме към гаража и излязохме от колата, всички все още бяха в еуфория, смееха се, разказваха си различни моменти от нападението на различни езици — всички освен мен, недоумяващ, все още в шок, отделни сцени и резки движения все още изскачаха бързо от мрака пред очите ми, бях прекалено замаян, за да говоря.

— Погледни го само — каза Борис, който говореше нещо, но се прекъсна и ме удари по ръката над лакътя. — Изглежда така, като че ли току-що са му направили най-хубавата свирка през живота му.

Всички ме гледаха и се смееха, дори и Шърли Темпъл, целият свят беше смях, фрактални звуци с метален отзвън, отскачащи от покритите с плочки стени, бълнуване и фантасмагория, имах чувството, че светът се разширява и разраства като някакъв фантастичен балон, който се рее, подобен на издуто корабно платно, нагоре към звездите, и сега вече аз също се смеех, без да бъда сигурен, че се смея, защото бях толкова разтърсен от събитията, че целият треперех.

Борис запали цигара. Лицето му изглеждаше зеленикаво в светлината на подземието.

— Увий това нещо — каза той добродушно, сочейки с глава картината — после ще го тикнем в сейфа на хотела и отиваме да си уредим наистина по някоя свирка.

Гюри се намръщи.

— Нали първо щяхме да ядем?

— Прав си. Умирам от глад. Първо вечеря, после свирки.

— В „Блейкс“? — попита Чери, отваряйки вратата на мястото до шофьора. — След час например?

— Звучи добре.

— Не ми е приятно да си тръгвам така — каза Чери, подръпвайки яката на ризата си, която беше прозрачна от пот и залепнала за тялото му. — От друга страна, един коняк би ми дошъл добре. От онези, дето са по сто евро. Мога да обърна една четвъртинка още сега. Шърли, Гюри… — той каза нещо на украински.

— Казва — поясни Борис сред избухналия смях, — казва на Гюри и Шърли, че тази вечер те черпят. С… — и той посочи чантата, която Гюри бе нарамил триумфално.

После настана мълчание. Нещо като че ли тревожеше Гюри. Той каза нещо на Шърли Темпъл, и Шърли — продължавайки да се смее, с дълбоки, очарователни трапчинки на бузите — махна пренебрежително с ръка, махна по посока на чантата, която Гюри се опитваше да му подаде, и подбели очи, когато Гюри отново му я подаде.

— Не сейчас — каза раздразнено Виктор-Чери. — Не сега. Ще ги делите по-късно.

— Моля — каза Гюри, предлагайки за последен път чантата.

— О, стига де. Делете си ги по-късно, иначе ще висим тук цяла вечер.

— Я хочу чтобы Шърли принял это — каза Гюри, изречението беше толкова просто и произнесено така отчетливо, че дори аз с жалкия си руски, разбрах: „Искам Шърли да я вземе“.

— Няма начин! — заяви Шърли на английски и — неспособен да се въздържи — хвърли поглед към мен, за да се увери, че съм го чул, като хлапе, гордо с наученото в училище.

— Хайде — Борис, поставил ръце на хълбоците си, погледна ядосано встрани. — Какво значение има кой ще я носи? Или някой от вас смята да духне с нея? Не. Всички тук сме приятели. Какво смятате да правите? — попита той, когато нито един от двамата не помръдна. — Ще я оставите на пода, за да я намери Дима, така ли? Моля ви, нека един от двамата вземе решение.

Настана дълго мълчание. Шърли, скръстил ръце, поклати категорично глава, когато Гюри отново настоя, и после, с тревожно изражение, зададе на Борис някакъв въпрос.

— Да, да, нямам нищо против — каза нетърпеливо Борис. — Давай — обърна се той към Гюри. — Тръгвайте тримата.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Достатъчно работа свършихте тази вечер.

— Ще се справите ли?

— Не — каза Борис, — двамата ще ходим пеш! Разбира се, разбира се — отхвърли той възраженията на Гюри, ще се справим, давай — и после отново всички се засмяхме, Витя, Шърли и Гюри ни махнаха с ръце, (Дава̀й!), скочиха в „Рейндж Роувър“-а и потеглиха нагоре по рампата и обратно по „Овертоом“.

xii.

— Ах, каква вечер — каза Борис, почесвайки се по корема. — Умирам от глад! Хайде, да се махаме оттук. Макар че… — той смръщи вежди, изпращайки с поглед отдалечаващия се „Рейндж Роувър“ — е, няма значение. Ще се оправим. От твоя хотел до „Блейкс“ може да се отиде пеш. А ти — той посочи към мен с глава, — колко си небрежен! Опаковай отново това нещо! Не го носи така, само увито, без да го завържеш с канапа.

— Добре — казах, — добре — и завих, за да застана пред колата и да поставя пакета на капака, докато ровех в джоба си, за да извадя оттам канапа.

— Може ли да погледна? — попита Борис, заставайки зад мен.

Смъкнах платното и за миг двамата постояхме смутени, като двама фламандски търговци, застанали почтително в самия край на някоя картина, изобразяваща Рождество.

— Доста зор беше — Борис запали цигара и издуха струя дим встрани от картината, — но си заслужаваше, нали?

— Да — отвърнах. Говорехме с шеговит, но малко приглушен тон, като момчета, притеснени от присъствието си в църква.

— При мен тя остана по-дълго, отколкото при когото и да било друг — каза Борис. — Ако броиш дните — после продължи с по-различен тон: — Не забравяй, ако имаш такова желание, винаги може да се уреди нещо за пари. Само една сделка, и можеш да се пенсионираш.

Но аз само поклатих глава. Не можех да облека в думи онова, което изпитвах, но то беше нещо дълбоко, първично, което Уелти бе споделил с мен, и аз с него — в музея, преди толкова много години.

— Само се шегувах. Е… до известна степен. Но не, наистина — каза той и потърка ръкава ми с кокалчетата на пръстите си, — тя е твоя. Чиста, свободна. Защо не я задържиш за малко, преди да я върнеш на онези от музея?

Мълчах. Вече се питах как точно смятам да я изнеса от страната.

— Хайде, опаковай я. Трябва да се махаме оттук. По-късно можеш да я гледаш, колкото си искаш. О, дай тук — той дръпна канапа от неумелите ми пръсти, аз все още не бях успял да намеря краищата, — давай, позволи ми да се заема аз, иначе ще останем тук до сутринта.

xiii.

Картината беше опакована и завързана, Борис я беше пъхнал под мишница и — дръпвайки си за последен път от цигарата — бе заобиколил, за да седне зад волана и се канеше да се качи в колата, когато зад нас отекна спокоен, дружелюбен глас с американски акцент:

— Весела Коледа.

Обърнах се. Бяха трима — двама лениво пристъпващи мъже на средна възраст, държаха се с безразличие, сякаш се бяха отбили да ни направят услуга — обръщаха се към Борис, не към мен, и като че ли бяха доволни да го видят, а пред тях, залитайки леко, вървеше младият азиатец. Бялата му дреха не беше работна униформа на готвач, а нещо асиметрично, ушито от бял вълнен плат, дебел около инч; той трепереше, устните му бяха посинели от страх. Беше невъоръжен, или поне така изглеждаше, което беше добре, тъй като основното, което ми направи впечатление у другите двама — едри, делови мъже — бяха синкавите метални отблясъци на пистолетите на мръсната флуоресцентна светлина. Дори сега не успявах да разбера какво става — приятелският им тон ме беше объркал; помислих си, че са хванали момчето и ни го водят — докато не се обърнах към Борис и не видях, че лицето му беше побеляло като тебешир.

— Съжалявам, че трябва да ти причиня това — каза американецът на Борис, въпреки че, съвсем не изглеждаше така — ако изобщо изпитваше някакво чувство, то явно бе задоволство. Беше с широки рамене, с отегчено изражение, в сиво палто от мек плат, и въпреки възрастта нещо в изражението му напомняше на нацупено херувимче, нещо у него, в белите му, меки ръце и отпуснатостта на човек, заемащ ръководен пост, напомняше на презрял плод.

Борис беше застинал на място, с цигара в уста.

— Мартин.

— Да, здрасти! — каза любезно Мартин, докато другият — бандит с прошарена руса коса, късо двуредно палто и грубо изсечени черти, като излязъл от нордическия фолклор, се упъти право към Борис, и след като порови около колана на панталона му, измъкна пистолета и го подаде на Мартин. В объркването си погледнах към момчето в бялото палто, но то сякаш беше ударено с чук по главата, не личеше нито да се забавлява, нито пък да разбира нещо повече от мен.

— Знам, че ти е гадно — отбеляза Мартин, — но… Уау — кроткият му глас беше в шокиращ контраст с очите, неподвижни като на пепелянка. — Хей, и на мен не ми е приятно. Двамата с Фритс бяхме в „Пимс“, не очаквахме да ни се наложи да излизаме. Гадно време, а? Къде отиде бялата Коледа?

— Какво правиш тук? — каза Борис, когото никога не бях виждал толкова уплашен, независимо от това, че не помръдваше.

— А ти как мислиш? — той сви шеговито рамене. — Не съм по-малко учуден от теб, ако това променя нещо. Никога не бих предположил, че на Саша ще му стиска да се обади на Хорст за тази история. Но пък — е, на кого би могъл да се обади при такъв провал, като си помислиш? Хайде, давай — той махна дружелюбно с пистолета и в пристъп на ужас аз осъзнах, че е насочил пистолета към Борис, че сочи с него пакета в ръцете на Борис. — Давай, предай ми я.

— Не — каза рязко Борис, отмятайки косата от очите си.

Мартин примигна с престорено учудване.

— Какво каза?

— Не.

— Какво? — Мартин се разсмя. — Не? Шегуваш ли се?

— Борис! Дай им я! — изпелтечих аз, както си стоях, вцепенен от ужас, а мъжът на име Фритс опря пистолета в слепоочието на Борис, после го хвана за косата и отметна главата му назад така рязко, че той простена.

— Знам — каза приятелски Мартин, хвърляйки ми колегиален поглед, сякаш искаше да каже: „Хей, тези руснаци — всичките са смахнати, не е ли така?“ — Хайде — продължи той, обръщайки се към Борис — дай я.

Борис изпъшка отново, когато мъжът до него го дръпна повторно за косата, и ми хвърли недвусмислен поглед над колата — разбрах какво иска да ми каже така ясно, както ако бе казал думите на глас, онова настоятелно, много характерно извиване на очите, което помнех от дните, когато крадяхме в магазините: „Бягай, Потър, дим да те няма!“

— Борис — казах, след като помълчах невярващо, — моля те, просто им я дай — но Борис само простена отново, отчаяно, когато Фритс заби рязко дулото на пистолета под брадичката му, а Мартин пристъпи напред, за да вземе картината от него.

— Отлично. Благодаря — каза той с безразличие, пъхна пистолета под мишницата си и започна да дърпа канапа, който Борис бе завързал на упорит мъничък възел. — Страхотно — пръстите му като че ли не му се подчиняваха много, и когато приближи, за да вземе картината, аз разбрах причината: беше се надрусал до ушите. — Така или иначе — Мартин хвърли поглед зад себе си, сякаш искаше да включи в шегата и отсъстващите си приятели, после отново насочи поглед към нас и отново сви безразлично рамене, — съжалявам. Откарай ги там, Фритс — допълни той, все така зает с картината, сочейки с глава един потънал в сенки като тъмница ъгъл на паркинга, по-тъмен от останалите, и когато Фритс се извърна за миг от Борис, за да посочи към мен с пистолета — „хайде, хайде, ти също“ — осъзнах, изстинал от ужас, че Борис бе разбрал какво ще се случи от мига, когато ги видя: затова бе поискал да избягам, или поне да се опитам да го сторя.

Но в краткия миг, през който Фритс направи този жест с пистолета към мен, нито един от нас не гледаше към Борис, чиято цигара внезапно отлетя в порой от искри. Фритс изкрещя и плесна с длан бузата си, после залитна назад, дърпайки яката около врата си, където бе паднала цигарата. В същия миг Мартин — вниманието му беше насочено към картината, той стоеше от другата страна на колата, точно срещу мен — вдигна поглед и аз все още се взирах неразбиращо в него над покрива на колата, когато някакъв пукот от дясната ми страна, три пъти, бързо едно след друго, ни накара да се обърнем бързо настрана. Когато пукотът се чу за четвърти път (аз се присвих, затворил очи), топла струя кръв плисна над покрива на колата в лицето ми, а когато отворих отново очи, видях как младият азиатец отстъпва ужасен и плъзга ръка по предницата на дрехата си — в кървави петна като престилка на касапин; аз от своя страна се взирах в осветения надпис Betaalautomaat op196 на мястото, където досега виждах главата на Борис; кръв се лееше изпод колата, а Борис лежеше на пода, подпрян на лакти, опитваше се да се изправи, нямаше как да разбера ранен ли е или не, и сигурно съм изтичал към него, без да мисля, защото в следващия миг вече бях от другата страна на колата и се опитвах да му помогна, кръв имаше навсякъде, Фритс не приличаше на нищо, свлякъл се, опрян на колата, с дупка с размерите на бейзболна топка отстрани на главата, и аз тъкмо бях забелязал, че пистолетът на Фритс се търкаля на земята, когато чух Борис да възкликва рязко и пред нас застана Мартин, присвил очи, с кръв по ръкава; притиснал с едната си ръка другата над лакътя, той се опитваше да вдигне пистолета си.

Беше се случило, още преди да се случи, като прескачано на филмов кадър, прехвърлило ме напред във времето, защото нямам никакъв спомен за това как съм вдигнал пистолета от пода, усетих само отката, толкова силен, че отметна ръката ми нагоре във въздуха, и действително не чух изстрела, преди да усетя отката, а гилзата отлетя и ме удари в лицето, и аз стрелях отново, полузатворил очи заради шума, ръката ми подскачаше при всеки изстрел, спусъкът не поддаваше лесно на натиск, движеше се тежко, сякаш се опитвах да затворя врата, а езичето на бравата отказваше да щракне, пукотът на прозорците на колата, Мартин, вдигнал ръка, експлодиращо стъкло, късове бетон отхвърчаха от един стълб, бях улучил Мартин в рамото, мекият сив плат беше тъмен, прогизнал, по него се разливаше черно петно, миришеше на кордит, оглушителното ехо се забиваше така дълбоко в черепа ми, че усещането не беше толкова като реален звук, достигащ до тъпанчетата ми, колкото сякаш някаква стена се бе издигнала рязко в съзнанието ми, изтласквайки ме назад към тежкия вътрешен мрак от детството, и тогава Мартин насочи своите очи на пепелянка към моите и се отпусна напред, подпирайки пистолета върху покрива на колата, и аз стрелях отново и го улучих над окото, червена експлозия, аз трепнах и тогава, някъде зад гърба ми, се разнесе тропот на тичащи крака по бетона — момчето с бялото палто тичаше по рампата към изхода с картината под мишница, тичаше нагоре по рампата, към улицата, екове се гонеха между облицованите с плочи стени, и аз едва не стрелях и подир него, но моментът беше напълно различен, бях се обърнал настрани от колата, приведох се, опрял ръце на коленете си, пистолетът беше на земята, нямах спомен да съм го изпускал, но чувах звука, изтракването му на пода, и тракането продължаваше, аз продължавах да чувам ековете и да чувствам вибрациите на пистолета по ръката си, докато повръщах, превит на две, а кръвта на Фритс се стичаше и съсирваше по езика ми.

От мрака отново се разнесе тропот на тичащи крака, отново не можех нито да виждам, нито да чувам, всички образи имаха черна рамка и аз падах, но всъщност не падах, защото кой знае как бях успял да седна на една ниска, дълга стена, облицована с плочки, бях привел глава между коленете си и се взирах в ясните червени слюнки, или може би повръщано, върху лъскавия, покрит с епоксидна боя бетон, и Борис, Борис беше тук, запъхтян, окървавен, влезе обратно тичешком, гласът му сякаш долетя от милион мили, Потър, добре ли си? избяга, не можах да го хвана, измъкна се.

Плъзнах длан надолу по лицето си и загледах червената следа, която остана по ръката ми. Борис все още ми говореше нещо настоятелно, но макар че ме разтърсваше за рамото, аз забелязвах предимно някакви глупави движения на устата му, като през звуконепроницаемо стъкло. Странно, но димът от пистолета след стрелбата имаше онзи ободряващ, амонячен мирис на бурите в Манхатън и мокрите тротоари в града. Вратата на един бледосин „Мини-Морис“ беше обсипана с по-тъмни петънца, яркосини като яйца на червеношийка. По-наблизо, изпод колата на Борис, пълзеше нещо тъмно, лъскава като коприна локва, широка около три фута, се разрастваше и напредваше към нас като жива, а аз се питах кога ще стигне до обувката ми и какво ще правя, когато стигне.

Борис ме удари с юмрук отстрани по главата — рязко, но без гняв: в удара нямаше емоция, нямаше разгорещеност. Все едно, че изпълняваше някакво предписание за спешна помощ.

— Хайде — каза той. — Очилата ти — посочи рязко с глава.

Очилата ми — счупени, с петна от кръв по стъклата — лежаха на пода до краката ми. Не помнех кога са паднали.

Борис ги вдигна, избърса ги в ръкава си и ми ги подаде.

— Хайде — повтори той, взе ръката ми и ме издърпа да стана. Гласът му беше равен, успокояващ, макар че целият беше оплескан с кръв и аз чувствах как ръцете му треперят. — Всичко свърши. Ти спаси и мен, и себе си. — Изстрелите бяха отключили шума в ушите ми и сега имах чувството, че там бръмчи ято скакалци. — Добре се справи. А сега идвай насам. Побързай.

Заведе ме зад остъкления офис, който беше заключен и тъмен.

По палтото ми от камилска вълна имаше петна от кръв, Борис го смъкна като служител на гардероб, обърна го с подплатата нагоре и го преметна върху една ниска циментова колонка.

— Ще трябва да се отървеш от това нещо — каза той, разтърсван от силни тръпки. — И от ризата. Не сега — по-късно. А сега — той отвори една врата, бутна ме да вляза първи и ме последва, включвайки някаква лампа — давай.

Влажна баня, вмирисана на ароматизатори за тоалетна и урина. Нямаше умивалник, само обикновен кран и канал на пода.

— Бързо, бързо — каза Борис, завъртайки кранчето така, че водата да тече с пълна сила. — Не търсим съвършенство. Просто… ау! — той направи гримаса, навеждайки глава под струята, плискайки лицето си, търкайки го с длан…

— Ръката ти — чух се да казвам. Държеше я някак странно.

— Да, да — навсякъде пръскаше студена вода, носеше се по въздуха, — той ме простреля в ръката, не е лошо, само драскотина… о, Господи — той плюеше и се давеше — трябваше да се вслушам в думите ти! Ти се опита да ми го кажеш! Борис, каза ти, има някой отзад! В кухнята! А аз чух ли те? Обърнах ли внимание? Не. Този дребен чекиджия — китайчето — той е гадже на Саша! У, Гу, не помня името му. Ааах — той отново напъха главата си под крана и водата забълбука в устата му за миг, стичайки се по лицето му — пфууу! Ти ни спаси, Потър, мислех, че сме загинали…

Борис отстъпи и потри с ръце лицето си, яркочервено, със стичаща се от него вода.

— Окей — каза той, избърса водата от очите си, тръскайки ръце така, че капките отлитаха надалеч, и ме побутна към шуртящата от крана вода, — а сега ти. Главата отдолу… да, да, студена е! — той ме бутна обратно, когато трепнах и опитах да се отдръпна. — Съжалявам! Знам! Ръцете, лицето…

Водата беше студена като лед, задавяше ме, влизаше в носа ми, никога не бях изпитвал по-силен студ, но ми помогна да дойда донякъде на себе си.

— Бързо, бързо — каза Борис, помагайки ми да се изправя. — Костюмът ти е тъмен, не личи. С ризата не можем да направим нищо, вдигни си яката, чакай, аз ще го направя. Имаш шал в колата, нали? Можеш ли да го увиеш около врата си? Не, не — забрави — аз треперех, посягах към палтото си, зъбите ми тракаха от студ, бях вир-вода от кръста нагоре. — Добре, карай, иначе ще премръзнеш, просто го остави с подплатата навън.

— Ръката ти.

Въпреки че палтото му беше тъмно, а светлината — слаба, виждах обгорялата следа над лакътя му, където черната вълна беше лепкава от кръв.

— Забрави. Нищо особено. Боже мили, Потър — той тръгна обратно към колата, почти тичаше, и аз забързах, за да го настигна, изпаднал в паника, че може да го загубя, да остана сам. — Мартин! Това копеле беше с тежък диабет, от години се надявах да пукне. Грейтфул Дед — и за него съм ти задължен! — каза той, пъхвайки пистолета с къса цев в джоба си, а после… измъкна от горния си джоб пакетче с бял прах, което отвори и поръси наоколо с него.

— Готово — каза той, отупа дланите си и отстъпи, залитайки леко; лицето му беше пепелявосиво, очите — неподвижни, и дори когато ме гледаше, сякаш не ме виждаше. — Това е всичко, което ще търсят. Мартин също сигурно има дрога по себе си, беше надрусан, забеляза ли? Затова беше толкова бавен — и Фритс също. Не са очаквали това повикване — не са предполагали, че ще им се отвори работа тази нощ. Господи — той стисна здраво клепачи, — какъв късмет имахме! — Потеше се, беше мъртвешки бледен, бършеше челото си. — Мартин ме познава, знае какво нося със себе си, не очакваше, че нося и онзи, другия пистолет, а що се отнася до теб… за теб те изобщо не мислеха. Влизай в колата — допълни той. — Не, не — стисна ме за ръката; последвах го откъм страната на шофьора като сомнамбул, — не тук, тук е сплескано. О — той се закова на място, последва сякаш цяла вечност мълчание в трепкащата, зеленикава светлина, — после тръгна, залитайки, към собствения си пистолет, хвърлен на пода, избърса го с кърпа, която извади от джоба си и — държейки го внимателно, през кърпата — го хвърли отново на пода.

— Пфуу — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Това ще ги обърка. Ще се опитват да открият истинския му собственик с години — той спря, притиснал ранената си ръка с другата: огледа ме от глава до пети. — Можеш ли да шофираш?

Не бях в състояние да отговоря. Бях зашеметен, замаян, треперех. Сърцето ми, за миг сякаш спряло заради шока от студената вода, сега пулсираше с тежки, отсечени, болезнени удари, като юмрук, блъскащ отвътре гръдния ми кош.

Борис поклати бързо глава, издаде някакъв звук, нещо като „ц-ц-ц“.

— От другата страна — каза той, когато краката ми се задвижиха сякаш по своя воля и аз отново тръгнах след него. — Не, не — той ме поведе обратно, отвори предната врата към мястото до шофьора, и ме побутна леко.

Бях подгизнал, треперех, повдигаше ми се. На пода се търкаляше пакетче дъвки „Стиморол“. Пътна карта: „Франкфурт — Офенбах — Ханау“.

Борис заобиколи колата, оглеждаше я. После се върна, пристъпвайки предпазливо, към шофьорското място — стъпваше ту вляво, ту вдясно, в желанието си да не се изцапа с кръв, седна зад волана, стисна го с две ръце и си пое дълбоко дъх.

— Окей — каза той, издишвайки продължително, говорейки сам на себе си като пилот, който се кани да потегли на някаква мисия. — Стягам се. Ти също. Работят ли стоповете? Габаритите? — потупа джобовете си, нагласи се на седалката, включи парното и го увеличи. — Има предостатъчно бензин — това е добре. Седалките се отопляват, ще се сгреем. Не бива да ни спрат — поясни той. — Защото аз не бива да шофирам.

Чуваха се всякакви леки шумове: поскърцваха кожените седалки, от мокрия ми ръкав капеше вода.

— Не може ли да шофирам аз? — попитах в тежката, ехтяща тишина.

— Е, аз мога — каза той, като че ли се защитаваше. — Шофирал съм. Аз… — той запали двигателя и потегли на заден ход, обгърнал с една ръка моята облегалка, — е, защо според теб имам шофьор? За такава превземка ли ме имаш? Отнета ми е книжката — той вдигна пръст, — за шофиране след употреба на алкохол.

Притворих очи, за да не виждам окървавената, свлякла се на пода купчина, покрай която минавахме.

— Затова, нали разбираш, ако ни спрат, ще пуснат името ми в компютъра, а това е нещо, което не искаме да се случва — бръмченето в главата ми беше толкова яростно, че едва успявах да чуя думите му. — Ще трябва да ми помагаш. Например да следиш за пътните знаци и да не ме оставяш да минавам по автобусните ленти. Тук велосипедните пътеки са червени, по тях също не може да се минава с кола, така че трябва да следиш и за тях.

Озовахме се отново на „Овертоом“ и се насочихме обратно към центъра на Амстердам: ключарски услуги, офис на агенция за набиране на служители, „Дигитален печат“, „Хаджи Телеком“, „Неограничена наслада“, надписи на арабски, прелитащи светлинни ленти, беше като кошмар, никога нямаше да успея да се измъкна от тази проклета улица.

— Божичко, по-добре да намаля — каза мрачно Борис. Изглеждаше съсипан, погледът му беше изцъклен. — Trajectcontrole197. Гледай заедно с мен за знаците.

Петна от кръв по маншетите ми. Големи, тлъсти капки.

— Trajectcontrole. Означава, че някаква машинка уведомява полицията, ако превишиш допустимата скорост. Много от полицаите се движат с немаркирани коли, и понякога карат известно време зад теб, преди да те спрат, макар че — ако имаме късмет — тук тази вечер няма кой знае какво движение. Защото е уикенд, предполагам, пък са и празници. Този район не е точно мястото, на което се очаква да има коледни тържества, ако ме разбираш. Нали ти е ясно защо се случи всичко това? — попита Борис, поемайки си тежко дъх, после изпъшка, почесвайки носа си.

— Не.

Като че ли говореше някой друг, не аз.

— Е… беше работа на Хорст. Тези двамата бяха хора на Хорст. Фритс беше може би единственият човек в Амстердам, на когото той би се обадил за такава спешна задача, но Мартин… мамка му — говореше прекалено бързо, объркано, — толкова бързо, че едва успяваше да произнесе докрай думите, погледът му беше суров и неподвижен. — Кой би могъл да предположи, че Мартин е в Амстердам? Знаеш ли къде са се запознали Хорст и Мартин? — той хвърли кратък поглед към мен. — В лудницата! В луксозна калифорнийска лудница! „Хотел Калифорния“, така я наричаше Хорст! Това е било по времето, когато роднините на Хорст все още поддържали връзка с него. Изпратили Хорст там да се лекува от наркотична зависимост, но Мартин е бил там, защото беше истински, напълно луд. Разбираш ли, луд като онези, които избождат очи. Виждал съм Мартин да върши неща, за които наистина не ми се говори. Аз…

— Ръката ти.

Болеше го; виждах в очите му да проблясват сълзи.

Борис направи гримаса.

— Ами! Това е нула. Съвсем нищо. Ахх — той вдигна лакът, за да усуча около ръката му кабела от зарядното устройство на телефона; бях го измъкнал от гнездото, усуках го два пъти над раната и го затегнах с все сила, — съобразителен си. Добра предпазна мярка. Благодаря! Въпреки че всъщност няма нужда. Просто одраскване — струва ми се, че по-скоро може да става дума за травма, отколкото за друго. Добре, че това палто е толкова дебело! Ще почистим раната, ще взема антибиотик и нещо обезболяващо — и ще съм наред. Аз… — той си пое дълбоко, треперливо дъх, — трябва да открия Гюри и Чери. Надявам се да са отишли право в „Блейкс“. Дима — трябва да предупредя и Дима заради тази каша, която оставихме. Той няма да се зарадва — ще идват ченгета, голямо главоболие — но ще изглежда, че е станало случайно. Няма начин да свържат случилото се с него.

Покрай нас профучаваха светлини на фарове. Кръвта шумеше в ушите ми. Не срещахме много коли, но аз трепвах при всяка, с която се разминавахме.

Борис изпъшка и прокара длан по лицето си. Говореше нещо, много бързо и трескаво.

— Какво?

— Казвам — каква каша. Още се опитвам да си го изясня — говореше насечено, с отпаднал глас. — Защото ето какъв въпрос си задавам… може да греша, може да съм параноик… но дали пък Хорст не е знаел от самото начало? Че Саша е откраднал картината? Само че Саша изнесе картината от Германия и се опита да вземе пари срещу нея зад гърба на Хорст. И когато всичко се обърка — Саша е изпаднал в паника — и на кой друг би могъл да се обади? Разбира се, аз просто разсъждавам на глас, може Хорст да не е знаел, че Саша я е взел, може би никога нямаше да разбере, ако Саша не беше толкова шибано небрежен и тъп, че да… проклетото околовръстно шосе — каза внезапно Борис. Бяхме се отклонили от „Овертоом“ и се движехме по околовръстния път. — Каква посока ни трябва? Включи навигацията.

— Аз… — пипах неумело, попадах на неразбираеми думи, менюта, които не можех да разчета, Geheugen, Plaats198, завъртях копчето, друго меню, Gevarieerd, Achtergrond199.

— О, по дяволите. Ще опитаме оттук — каза Борис, завивайки малко прекалено бързо и несръчно. — Ама и теб си те бива, Потър. Фритс… Фритс беше се „откъснал“ напълно, почти заспиваше… но Мартин, мили Боже. И после ти… Намеси се толкова смело! Ура! Изобщо не съобразявах, че си там. Но ето, че беше! И казваш, че никога досега не си стрелял?

— Не съм.

Мокри, черни улици.

— Е, позволи ми да ти кажа нещо, което може да прозвучи странно, но е комплимент. Стреляш като момиче. Знаеш ли защо е комплимент? Защото — Борис говореше замаяно, заваляше трескаво думите — знаеш ли как реагират в мигове на опасност мъжете, които никога дотогава не са стреляли, и жените, които не са стреляли дотогава? Много по-вероятно е жената — така казваше Бобо — да улучи. Защото, разбираш ли, повечето мъже искат да се представят като много печени, прекалено са нетърпеливи и стрелят прекалено рано… мамка му — каза Борис внезапно и удари спирачки.

— Какво?

— Само това ни трябваше.

— Само кое?

— Улицата е затворена.

Той подкара колата на заден ход. Измъквахме се заднешком по улицата.

Строителни работи. Бариери, зад които имаше булдозери, празни сгради със сини найлонови платна, опънати по прозорците. Купчини тръби, циментови блокове, графити на холандски.

— Какво ще правим? — попитах в последвалото безпомощно мълчание, след като завихме по друга улица, по която като че ли изобщо нямаше лампи.

— Ами… тук наблизо няма мост, който да прекосим. А това е задънена улица, така че…

— Не, имам предвид какво ще правим.

— С кое?

— Аз… — зъбите ми тракаха толкова силно, че едва произнасях думите. — Борис, прецакани сме.

— Не! Не сме. Пистолетът на Гроздан… — той потупа джоба си с несръчен жест — ще го хвърля в някой канал. Няма как да го свържат с мен, ако не успеят да направят връзката между мен и Гроздан. Иначе — няма никаква следа, която да води към нас. Защото моят пистолет е чист. Няма сериен номер. Дори гумите на колата ще са нови! Ще я откарам тази нощ при Гюри и той ще ги смени. Виж какво — допълни Борис, защото аз мълчах, — не се безпокой! Ние сме в безопасност. Да повторя ли? В б-е-з-о-п-а-с-н-о-с-т — той произнесе думата по букви, Движейки несръчно пръсти, докато ги изреждаше.

Една от гумите попадна в дупка и аз трепнах неволно, реагирах уплашено, вдигайки ръце към лицето си.

— И защо сме в безопасност? Най-вече защото сме стари приятели — защото можем да си имаме доверие. И защото… о, Боже, там има ченге, трябва да намаля.

Взирах се в обувките си. Обувки обувки обувки. Единственото, за което можех да мисля, беше че преди няколко часа, когато ги обувах, още не бях убил човек.

— Защото… Потър, Потър, помисли си само. Чуй ме за момент, моля те. Представи си какво би било, ако бях непознат — човек, когото не познаваш, комуто не се доверяваш? Ако сега беше напуснал паркинга и пътуваше с този непознат? Тогава животът ти би бил обвързан завинаги с живота на този непознат. Щеше да ти се наложи да внимаваш, много, много да внимаваш с този човек, до края на живота си.

Студени ръце, студени крака. Снекбар, супермаркет, осветени с прожектори пирамиди от плодове и сладкиши, Verkoop Gestart!200

— Животът ти — свободата ти — да зависят от лоялността на някакъв непознат? В такъв случай — да. Трябва да се тревожиш. Със сигурност. Би бил в много неприятно положение. Но — сега никой не знае за тази история освен нас двамата. Дори и Гюри не знае!

Неспособен да проговоря, аз поклатих глава в отговор, опитвайки се да си поема дъх.

— Кой? Китайчето ли? — Борис изсумтя отвратено. — И на кого ще каже? Той е непълнолетен и незаконно пребиваващ. Не говори никакъв нормален език.

— Борис — приведох се леко напред; имах чувството, че ще припадна, — той взе картината.

— Ах! — Борис направи болезнена гримаса. — Боя се, че нея наистина изгубихме.

— Какво?

— И може би завинаги. Боли ме затова — сърцето ме боли. Защото, неприятно ми е да го кажа… У, Гу, каквото и да му е името, след всичко, което видя, той ще мисли единствено за себе си. Ще е уплашен до смърт! Убити хора! Депортация! Няма да иска да се замесва. Забрави за картината. Той няма никаква представа за действителната й стойност. И ако се опасява, че може да има някакви неприятности с полицията… ако се почувства застрашен да прекара дори само един ден в затвора, единственото, което ще иска, ще е да се отърве от нея. Така че — той сви замаяно рамене, — нека наистина се надяваме, че малкото лайно ще успее да се измъкне. В противен случай съществува реален шанс „птицата“ да свърши в някой канал — или да бъде изгорена. Улични светлини хвърляха блестящи отражения по паркираните коли. Бях сякаш откъснат от тялото си, от себе си. Не можех да си представя как бих се почувствал, ако се върнех обратно в тялото си. Отново се бяхме върнали в стария град, калдъръмът потракваше, нощна, монохромна картина, сякаш излязла изпод четката на Ерт ван дер Неер201, седемнайсети век ни притискаше отвсякъде, сребърни монети танцуваха по черните води на каналите.

— Уф, тук е затворено — изпъшка Борис, спирайки рязко, и подкарвайки отново колата на заден ход, — трябва да търсим друг път.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Да… разбира се — каза Борис с някаква плашеща, неуместна жизнерадост. — Това там е твоят канал. „Херенграхт“.202

— Кой канал?

— Амстердам е град, в който можеш лесно да се ориентираш — каза Борис, като че ли не бях проговарял. — Единственото, което трябва да правиш в стария град, е да следваш каналите, докато — о, Боже, и тук са затворили.

Степенуване на тоновете. Странно усещане за живот в тъмните цветове. Малката, призрачна луна над островърхите стрехи беше толкова мъничка, че изглеждаше като принадлежаща на друга планета, облаците бяха мъгляви, тайнствени, призрачни, озарени от едва забележимо синьо-кафеникаво сияние.

— Не се тревожи, това се случва постоянно. Постоянно строят нещо. Стават големи бъркотии заради това строителство. Всичко това… мисля, че е заради нова линия на метрото или нещо подобно. Всички се дразнят от това. Има много обвинения в злоупотреби… дрън, дрън. Едни и същи неща във всеки град, нали? — говореше така неясно, че сякаш беше пиян. — Навсякъде се строят пътища, политици забогатяват, нали? Затова тук всички карат колело, става по-бързо, само че, съжалявам, аз нямам намерение да се движа с колело накъдето и да било една седмица преди Коледа. О, не — пред нас имаше тесен мост, колата се закова зад редица други коли — дали ще потеглим?

— Аз… — бяхме спрели край мост за пешеходци, по оплисканите от дъжда прозорци на колата ни се виждаха ясно розови капки. Хора вървяха напред-назад покрай нас, на по-малко от един фут разстояние.

— Излез от колата и погледни. О, я стой тук — каза той нетърпеливо, преди аз да успея да се съвзема; дръпна ръчната спирачка и слезе вместо мен. Видях осветения му гръб в лъчите на фаровете, неестествена, сякаш инсценирана картина, сред кълба дим от ауспусите.

— Някакъв микробус — каза той, мятайки се обратно в колата. Захлопна вратата. Пое си дълбоко дъх, протегна ръце напред и ги подпря на волана.

— Какво прави?

Озъртах се наляво-надясно, изпаднал в паника, очаквах някой случаен минувач да забележи кървавите петна, да дотича до колата, да заудря с юмрук по прозореца, да отвори вратите.

— Откъде да знам? Има прекалено много коли в този шибан град. Виж какво — каза Борис — потен и блед в ярката светлина от стоповете на колата пред нас; зад нас продължаваха да спират още коли, бяхме в капан, — кой знае колко дълго ще висим тук. Намираме се само на няколко преки от твоя хотел. По-добре ще е да излезеш и да тръгнеш натам пеш.

— Аз… — дали само заради светлините от предната кола водните капки по предното стъкло изглеждаха толкова червени?

Борис махна нетърпеливо с ръка.

— Потър, просто тръгвай — каза той. — Не знам какво става с този микробус отпред. Опасявам се, че може да се появи и пътна полиция. За нас двамата точно сега е по-добре да не ни виждат заедно. На „Херенграхт“ — няма как да не го видиш. Тук каналите описват кръгове, нали знаеш? Просто върви натам — той посочи с ръка, — и ще го намериш.

— Ами ръката ти?

— Нищо й няма! Бих свалил палтото, за да видиш, само че ще стане много сложно. Хайде, върви. Аз трябва да поговоря с Чери — той измъкна телефона от джоба си. — Може да се наложи да напусна града за малко…

— Какво?

— … но ако не се чуваме известно време, не се притеснявай, знам къде си. Най-добре ще е да не се опитваш да ми се обаждаш или да се свързваш с мен. Ще се върна веднага, щом мога. Върви — почисти се — увий шията си с шала, догоре — ще говорим скоро пак. Няма защо да бледнееш и да изглеждаш толкова зле! Имаш ли нещо със себе си? Имаш ли нужда от нещо?

— Какво?

Той порови в джоба си.

— Ето, вземи това — беше пергаментов плик с размазан печат на него. — Не е много, но е много, много чист. Вземи колкото главичка на кибритена клечка, не повече. А когато се събудиш, всичко вече няма да изглежда толкова зле. Сега, помни… — той започна да набира някакъв номер; осъзнавах особено ясно тежкото му дишане, — трябва да внимаваш шалът да стига до брадичката ти и да вървиш по тъмната страна на улицата, доколкото ти е възможно. Върви! — изкрещя той, защото аз все още не помръдвах — толкова високо, че забелязах как някакъв пешеходец се обърна и погледна към нас. — Бързай! Чери — поде той, отпускайки се с видимо облекчение на седалката, и започна да бърбори пресипнало на украински, докато аз излизах от колата — имах чувството, че видът ми е зловещ, че привличам всички погледи в ужасния поток от светлините на спрелите коли — и тръгнах обратно по моста, по пътя, по който бяхме дошли. За последен път го видях да говори по телефона, привел се настрана през отворения прозорец, сред необичайно големи облаци от изгорели газове, за да види какво става със спрелия отпред микробус.

xiv.

През следващия час — а може да бяха часове — докато се скитах по кръговете на каналите, търсейки хотела си, се чувствах по-ужасно откогато и да било през живота си, а това означава много. Беше станало по-студено, косата ми беше мокра, дрехите — подгизнали, зъбите ми тракаха от студ; улиците бяха достатъчно тъмни, за да изглеждат еднакви, и все пак недостатъчно тъмни, за да се лутам по тях в дрехи, изцапани с кръвта на човека, когото току-що бях убил. Вървях из черните улици, бързо, потракването на токовете ми звучеше странно самоуверено, а аз се чувствах зле и набиващ се на очи като човек, който се вижда в кошмарен сън да ходи гол навън, избягвах уличните лампи и се опитвах отчаяно да се убедя, с все по-малък успех, че обърнатото ми наопаки палто изглежда съвсем нормално, че няма нищо необичайно в него. Срещаха се пешеходци, но не много. От страх да не бъда разпознат бях свалил очилата си, тъй като знаех от опит, че те са най-характерната ми отлика — онова, което хората виждаха първо, онова, което помнеха — и макар това да не ми помагаше никак в търсенето на пътя, все пак пораждаше у мен ирационално усещане за безопасност, имах чувството, че така се укривам; неразбираемите улични табели и мъгливите ореоли на уличните лампи плаваха самотно, насочвайки се към мен, сред мътните светлини на автомобилни фарове и празничните ракети, струваше ми се, че преследвачи ме наблюдават с бинокъл, който не е на фокус.

А какво бе станало всъщност — бях подминал хотела, завивайки по улица на две преки от него. Нещо повече: не бях навикнал на европейските хотели, в които трябваше да звъниш, за да ти отворят след определен час, и когато най-сетне дошляпах дотам, кихащ, премръзнал до мозъка на костите, и намерих вратата заключена, дълго време само въртях дръжката като зомби — наляво-надясно, наляво-надясно, с ритмично, фиксирано движение, като метроном, прекалено оглупял от студ, за да разбера защо не мога да вляза. Взирах се потиснато през стъклото във фоайето и лъскавото, тъмно гише на рецепцията — там нямаше никого.

После от дъното на помещението се появи, забързан, вдигнал учудено вежди, спретнат тъмнокож мъж в тъмен костюм. Имаше един ужасен проблясък на осъзнаване, когато очите му срещнаха моите и аз предположих как изглеждам, а после той отклони очи и започна да рови във връзката ключове.

— Съжалявам, господине, заключваме външната врата след единайсет — каза той. Все още не ме поглеждаше. — За да осигурим безопасността на посетителите.

— Дъждът ме изненада.

— Разбирам, господине.

Осъзнах, че той се взира в маншета на ризата ми, на който се виждаше кафява капка кръв с размера на монета от четвърт долар. — В случай, че ви потрябва чадър, на рецепцията има.

— Благодаря — после добавих глупаво: — Разлях по себе си шоколадов сос.

— Много неприятно, господине. С удоволствие ще го почистим, ако оставите дрехите за пране.

— Ще бъде чудесно.

Дали можеше да подуши кръвта по мен? В топлото фоайе аз направо вонях на кръв — характерния й мирис на сол и ръжда. — А при това е любимата ми риза. Профитероли. — „Млъквай, млъквай“ — Но пък бяха чудесни.

— Радвам се да го чуя, господине. С удоволствие ще ви запазим маса в някой ресторант за утре вечер, ако искате.

— Благодаря. — В устата си чувствах кръв, мирисът и вкусът й бяха навсякъде, можех само да се надявам, че той не долавя мириса й така ясно като мен. — Ще бъде чудесно.

— Господине? — обади се той, когато тръгнах към асансьора.

— Моля?

— Ще ви трябва ключът от стаята — той пристъпи зад бюрото на рецепцията и извади ключ от едно от гнездата. — Двайсет и седми номер, нали?

— Точно така — отвърнах, едновременно благодарен, че ми е казал номера на стаята, и уплашен, че го знаеше, че го каза, без дори да се замисли.

— Лека нощ, господине. Надявам се престоят ви при нас да е приятен.

Два различни асансьора. Безкраен коридор с червен килим. Когато влязох в стаята, включих всички светлини — настолната лампа на бюрото, нощната лампа, полилеят също грейна с ярка светлина; изхлузих палтото си и то се свлече на пода, и тръгнах право към душа, разкопчавайки ризата си в движение, препъвайки се като чудовището на Франкенщайн, подгонено от селяните с вили. Смачках лепкавата топка от плат и я хвърлих във ваната, после пуснах гореща вода, възможно най-силно, розови струйки плъзнаха под краката ми, а аз се търках с душ-гела с аромат на лилии, докато замирисах на погребален венец и кожата ми запламтя.

Ризата беше унищожена: кафяви петна от плисналата кръв продължаваха да ограждат като огърлица яката, дълго след като водата затече чиста. Оставяйки я да се кисне във ваната, аз погледнах шала, а после и сакото — макар и изпоцапано с кръв, то беше прекалено тъмно, за да му личи, а после се заех с палтото, обръщайки го с лицевата част навън, колкото можех по-внимателно (защо бях отишъл с палтото от камилска вълна на партито? защо не бях избрал тъмносиньото?). Единият ревер не беше в кой знае колко лошо състояние, но другият беше много зле. Тъмното петно, като от плиснало вино, ми въздейства като рязък звук, съживявайки спомена за силата на изстрела: откатът, експлозията, траекторията на хвърчащите капки. Натъпках го под крана в умивалника, изсипах отгоре шампоан и търках, търках с една четка за обувки, която намерих в гардероба; и след като шампоанът свърши, и душ-гелът също, натрих мястото със сапун и продължих да търкам, като някакъв отчаян слуга от приказка, осъден да изпълни непосилна задача преди зазоряване — или да умре. Накрая, с треперещи от умора ръце, прибегнах до четката и пастата за зъби — които, колкото и странно да звучи, свършиха повече работа от всичко останало, но и това не беше достатъчно.

Най-сетне се предадох, признавайки, че усилията ми са безполезни, и окачих палтото над ваната така, че да капе в нея: един подгизнал призрак на господин Павликовски. Бях внимавал върху хавлиените кърпи да не попадне кръв; със смачкана на топка тоалетна хартия, на всеки няколко минути, бършех старателно, компулсивно ръждивите петна и капки по пода. Почистих фугите с четката си за зъби. Клинична белота. Покритите с огледала стени блестяха. Многократно отразена самота. Дълго след като последният оттенък на розово бе изчезнал, аз продължавах — плакнех и перях наново кърпите за ръце, които бях изцапал, защото водата от плакненето като че ли все още розовееше подозрително — и после, толкова уморен, че залитах, влязох под душа, пуснах толкова гореща вода, че едва издържах, и се изтърках отново от горе до долу, от глава до пети; търках косата си със сапуна и плачех от сапунената вода, която влизаше в очите ми.

xv.

Събудих се, неясно кога, от силен звън на вратата, който ме накара да скоча като попарен. Чаршафите ми бяха усукани и подгизнали от пот, плътните транспаранти бяха спуснати, така че нямах представа кое време е и дали е ден или нощ. Бях все още полузаспал. Нахлузих халата си, открехнах вратата, без да свалям веригата и казах:

— Борис?

Видях срещу себе си потното лице на жена в униформа на прислужница.

— За прането, господине.

— Моля?

— Изпратиха ме от рецепцията, господине. Казаха, че сте поръчали да вземем от вас дрехи за пране тази сутрин.

— Ъъъ… — сведох поглед към дръжката на вратата. Как беше възможно след всичко станало да съм пропуснал да сложа табелката „Моля, не безпокойте!“? — Почакайте.

Извадих от куфара си ризата, която бях носил на партито на Ан — онази, която според Борис не беше достатъчно добра, за да се явя с нея пред Гроздан.

— Ето — казах, подавайки я през открехнатата врата, после допълних: — Чакайте.

Сакото от костюма. Шалът. Черни. Да се осмеля ли? Изглеждаха ужасно, бяха влажни, но когато включих лампата на тавана и ги огледах внимателно — през очилата, със своя обучен от Хоуби поглед, свел нос на инчове от тъканта — не видях по тях кръв. Попих тук-там с бяла хартиена кърпичка, за да видя дали няма да се оцвети в розово. Имаше розов оттенък — но едва забележим.

Тя продължаваше да чака и в известен смисъл това бе облекчение, принуждаваше ме да бързам: бързо решение, нямаше място за колебание. Извадих от джобовете портфейла си, овлажнелия, но по чудо съхранен „Оксиконтин“, който бях пъхнал в джоба си преди партито на госпожа Дьо Лармесен (бях ли предполагал, че ще изпитвам благодарност за твърдото покритие на таблетките със забавено освобождаване? Не.) и дебелия пергаментов плик, който бях получил от Борис, преди да й подам и сакото, и шала.

Когато затворих отново вратата, ме заля облекчение. Но само трийсетина секунди по-късно долових тихия шепот на безпокойството, който само за мигове се издигна в кресчендо и премина в писък. Прибързано решение. Безумие. Как бях могъл да измисля такова нещо?

Легнах си. Станах. Легнах си отново и се опитах да заспя. После седнах в леглото и в полусънна припряност, неспособен да се въздържа, набрах номера на рецепцията.

— Да, господин Декър, с какво мога да ви бъде полезен?

— Ъъъ… — стиснах здраво клепачи; защо бях платил за стаята с кредитната си карта? — Питах се… току-що изпратих един костюм на химическо чистене, дали все още е в хотела?

— Моля?

— Навън ли изпращате дрехите за почистване или се перат тук, в хотела?

— Изпращаме ги навън, господине. Ползваме услугите на много добра фирма.

— Има ли начин да проверите дали костюмът ми вече е изпратен? Току-що осъзнах, че ще ми е необходим за едно излизане довечера.

— Сега ще проверя, изчакайте.

Чаках без никаква надежда, взирайки се в пликчето с хероин на нощното шкафче, на което бяха отпечатани череп, изпъстрен с всички цветове на дъгата, и думата AFTERPARTY. След миг служителят на рецепцията заговори отново:

— За кога ви трябва костюмът, господин Декър?

— Рано вечерта.

— Опасявам се, че вече е изпратен. Камионът току-що е потеглил. Но при нас обслужването осигурява почистените дрехи за същия ден. Ще го имате в пет следобед, гарантирам ви. Имате ли нужда от нещо друго? — попита той в последвалото мълчание.

xvi.

Борис беше прав за дрогата, която ми даде, за чистотата — прашецът беше чисто бял, едно смръкване ме отвя, така че за неопределен период от време аз се реех блажено на прага на смъртта. Градове, векове. Плъзгах се бавно в миговете и ги напусках също така плавно, беше истинска наслада, зад спуснатите транспаранти, пусти сънища за облаци, от които се раждаха сенки, застинали като великолепните ловни трофеи в натюрмортите на Ян Веникс, мъртви птици с окървавени пера, провиснали на един крак, и с останалите ми проблясъци на съзнание аз чувствах, че осъзнавам тайното величие на смъртта, укривано от човека до самия край: без болка, без страх, лежиш във величествено отчуждение в баржата на смъртта, за да отплаваш във великия безкрай като император, надалеч, надалеч, да виждаш далечните фигурки, щуращи се по брега, свободен от дребните човешки вълнения като любов, страх, скръб и смърт.

Часове по-късно, а може да бяха изминали и стотици години, когато отекна звънецът на вратата, разкъсвайки сънищата ми, аз дори не трепнах. Станах спокойно — пристъпвах щастливо, като по облаци, опирайки се на мебелите, докато вървях — и се усмихнах любезно на момичето, застанало на прага: беше русо, като че ли притеснено, и ми подаваше дрехите, опаковани в найлонов плик.

— Дрехите ви, господин Декър — като всички холандци (или поне на мен така ми се струваше) и тя произнасяше името ми като „Дека“, което ми напомни за Дека Митфорд, някогашна приятелка на госпожа ДеФрийс. — С нашите извинения.

— Моля?

— Надявам се, че не сме ви създали затруднения.

Очарователна! Тези сини очи! И акцентът й беше прелестен.

— Какво имате предвид?

— Обещахме да ви ги върнем в пет часа. От рецепцията казаха да не включваме почистването в сметката ви.

— О. няма проблем — отвърнах, питайки се дали е редно да й дам бакшиш, после осъзнах че парите и тяхното броене биха ме затруднили прекалено и после — след като затворих вратата, хвърлих дрехите в долния край на леглото и се упътих, залитайки, към нощното шкафче, погледнах часовника на Гюри: шест и двайсет, и се усмихнах. Представата за убийствената тревога, от която ме бе спасила дрогата: час и двайсет минути терзания! трескави телефонни разговори с рецепцията! мисълта, че долу чакат полицаи! ме изпълни с ведическа ведрост. Тревоги! Каква загуба на време! Всички свещени книги бяха прави. Несъмнено „тревога“ беше отлика на примитивните, духовно неизраснали личности. Как гласеше онзи стих на Йейтс, нещо за засмени китайци?203 Всичко се руши, всичко се изгражда наново. Древни, сияйни очи. Това бе мъдростта. В продължение на векове хората изливаха яростта си, плачеха, унищожаваха, хленчеха за жалкия си собствен живот, а при това — какъв бе смисълът? За какво бе цялата тази безполезна скръб? „Взрете се в полските кринове“204. Защо изобщо някой се тревожеше за нещо? Нима ние, като способни на чувства същества, не бяхме изпратени на тази земя, за да бъдем щастливи през краткото време, което ни бе отсъдено?

Точно така беше. Именно затова не започнах да нервнича заради резкия тон на напечатаната бележка, която някой от персонала беше пъхнал под вратата ми: „Уважаеми господине/госпожо, направихме опит да почистим стаята Ви, но за съжаление не ни бе осигурен достъп…“, и затова с най-голямо удоволствие се появих в коридора по халат и причаках една от камериерките, за да й връча зловещо количество мокри хавлиени кърпи — всички кърпи в банята бяха подгизнали, бях увил в тях палтото си, за да ми е по-лесно да изстискам водата от него, по тях имаше бледорозови следи, които не бях забелязал по-рано… чисти кърпи? Разбира се! О, забравили сте ключа си, господине? Заключили сте се в коридора? Момент, сега ще ви отворя! и защо, дори след всичко случило се, аз не се поколебах, преди да поръчам да ми донесат храна в стаята, позволявайки снизходително на пиколото да влезе в стаята ми и да докара количката до самото ми легло (доматена супа, салата, клубен сандвич, пържени картофи, повечето от това съумях да повърна само час и половина по-късно, най-приятното повръщане на света, толкова забавно, че чак се изсмях: упс! възможно най-прекрасната дрога!); бях болен, знаех го, часовете, прекарани в мокри дрехи навън при температура около нулата по Фаренхайт, ми докараха висока температура и треска, но величественото безразличие, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да се обезпокоя. Такова си беше тялото: несъвършено, податливо на болести. Страдания, болки. Защо хората отделяха толкова внимание на това? Навлякох всички дрехи, които намерих в куфара си (двете ризи, пуловера, втория панталон, два чифта чорапи) и седнах, отпивайки кока-кола, която бях извадил от минибара — наркотичният унес все още ме държеше, макар вече да беше започнал да избледнява — унасян от време на време от сънища наяве, които изглеждаха съвсем действителни: нешлифовани диаманти, блещукащи черни насекоми, и един особено реалистичен, в който се появи Анди, беше вир-вода, маратонките му жвакаха, когато влезе в стаята, остави зад себе си водна следа нещо не беше съвсем наред с него нещо странно изглеждаше някак не на себе си какво правиш, Тио?

и после ние отивахме нанякъде заедно Анди и аз с тежки куфари щяхме да тръгнем с лодка, по канала, но Анди започна с неговото никакви такива, няма да ме качиш на тази лодка а аз казвах ясно разбирам, затова разглобих яхтата чарк по чарк за да натъпча частите в куфара си, щяхме да я пренесем по суша, с платната и всичко останало, такъв беше планът, достатъчно беше да следваш каналите и те щяха да те отведат до мястото, на което искаш да отидеш или може би до мястото, от което си тръгнал но работата се оказа по-сложна отколкото си бях представял, да разглобиш цяла яхта, беше по-различно от разглобяването на стол или маса и частите бяха прекалено големи за да ги приберем в багажа имаше една огромна перка която се опитвах да натъпча заедно с дрехите си и Анди скучаеше и стоеше настрана и играеше шах с някакъв човек който не ми харесваше и каза ами ако не можеш да подготвиш плановете предварително, ще ти се наложи да съобразяваш в движение.

xvii.

Събудих се, вдигайки рязко глава, гадеше ми се, сърбеше ме цялото тяло, като че ли под кожата ми пълзяха мравки. Сега, когато организмът ми вече не беше под въздействието на наркотика, паниката се върна с двойна сила, тъй като очевидно бях болен, вече нямаше как да отрека треската и потенето. След като се довлякох до банята и повърнах отново (този път не беше забавно наркоманско повръщане, а обичайната гадост), аз се върнах в стаята и загледах сакото и шала си, които лежаха, опаковани в найлон, в долната част на леглото и си казах, потръпвайки, че съм имал голям късмет. Всичко завърши добре (наистина ли?), но можеше и да не стане така.

Измъкнах несръчно сакото от найлоновия плик — подът под мен се полюшваше приспивно, сякаш бях на кораб, затова се принудих да се опра на стената, за да не падна, взех очилата си и седнах на леглото, за да огледам дрехите и шала на светлината. Платът изглеждаше поизтъркан, но иначе всичко беше наред. От друга страна, като че ли не можех да бъда сигурен. Беше прекалено черен. Ту виждах петна, ту не ги виждах. Очите ми все още не функционираха правилно. Може би всичко беше някакъв номер — може би, ако слезех във фоайето, щях да открия, че там ме чакат ченгета — но не — пропъдих тази мисъл — това беше смешно. Биха запазили дрехите, ако бяха намерили нещо подозрително по тях, нали? Със сигурност нямаше да ги върнат почистени и изгладени.

Все още бях наполовина не на този свят: не бях на себе си. По някакъв начин сънят ми за яхтата се беше процедил в действителността и белязал хотелската стая, така че тя си беше стая, но същевременно и каюта: с вградени шкафове (над леглото ми и високо на стените), със спретнат месингов обков, лъснати, както се прави на борда на кораб. Корабната мебел; полюшването на палубата; и плисъкът на черната вода отвън, в канала. Бълнуване: реех се, откъснал се от котва. Отвън нямаше и следа от вятър, мъглата беше гъста и слабата, пепелява светлина на уличните лампи се разсейваше в нея, омекотена, като застинало сияние.

Сърбеше ме, сърбеше ме. Кожата ми гореше. Гадеше ми се, главата ми се цепеше от болка. Колкото по-голяма разточителност бях проявил с наркотика, толкова по-силно беше страданието — душевно и физическо — когато ефектът му избледнееше. Отново се върнах към късчето плът, отхвърчало от челото на Мартин, но този път усещането беше по-интимно, почти сякаш го чувствах отвътре, всеки удар на пулса, всяко избликване на кръвта, и — нещо дори по-лошо, по-дълбоко, до точката на замръзване — картината, изчезналата картина. Окървавената дреха, отекващите стъпки на бягащото хлапе. Пълен мрак. Катастрофа. За хората — пленници на биологичните закони — нямаше милост: поживявахме малко, суетяхме се за кратко насам-натам и после умирахме, гниехме като боклук в земята. Времето ни унищожаваше много скоро. Но да унищожиш, или да изгубиш нещо неподвластно на смъртта — да разкъсаш връзки, по-силни от отмиращите с времето — това беше съвсем различна, метафизична раздяла, придаваща удивителен, нов вкус на отчаянието.

Баща ми — на масата за бакара, в климатизираната среднощна зала. Във всичко винаги има нещо повече от това, което виждаш, на някакво скрито ниво. Някои от по-мрачните прояви и настроения на съдбата. Той се съветваше със звездите, чакаше да направи големите залагания, когато Меркурий беше ретрограден, посягаше към познание, намиращо се отвъд границите на познатото. Черното беше щастливият му цвят, девет — щастливото му число. Още една чаша, приятелю! „Съществува една висша схема и ние сме част от нея“. И все пак, ако се поровиш по-дълбоко под тази идея за висша схема (нещо, което той като че ли никога не си бе дал труда да направи), попадаш на пустота, толкова черна, че унищожаваше безусловно всичко, което някога си виждал или възприемал като светлина.

i.

Дните до Коледа изминаха като в мъгла, тъй като заради болестта и онова, което малко или много беше доброволно затворничество, аз скоро изгубих представа за времето. Стоях си в стаята; табелката „Моля, не безпокойте!“ си висеше на вратата; а телевизията — вместо да ми осигури поне някаква звукова имитация на нормалност — само усилваше разнообразните усещания на объркване, на подмяна: никаква логика, никаква структура, не е ясно какво следва, би могло да бъде всичко, „Улица Сезам“ на холандски, холандци, разговарящи зад пултове, още разговарящи холандци, насядали зад други пултове, и макар да имаше „Скай Нюз“, Си Ен Ен и Би Би Си, нямаше местни новини на английски (нищо важно, нищо свързано с мен или с онзи паркинг), макар че веднъж се стреснах сериозно, когато, превъртайки каналите, попаднах на стар американски полицейски сериал и застинах учудено, видял двайсет и пет годишния си баща; беше една от многото му безсловесни роли, беше асистент, навъртащ се около някакъв политик на пресконференция, кимайки, докато онзи изреждаше предизборните си обещания, и после, за един тайнствен миг, погледна право в камерата, право през океана и в бъдещето, към мен. Иронията, съдържаща се в този случай, беше толкова зловеща и многопластова, че аз останах на място ужасѐн, с отворена уста. Като изключим прическата и по-масивната му фигура (наедрял от вдигане на тежести, по онова време баща ми бе ходил редовно на фитнес), той би могъл да бъде мой близнак. Но най-шокиращ от всичко беше почтеният му вид — моят вече (било е около 1985 година) проявил престъпна непочтеност и затъващ в алкохолизъм баща. Нищо от характера му, нищо от неговото бъдеще не можеше да се прочете по лицето му. Вместо това той изглеждаше решителен, съсредоточен, образец на самоуверен и обещаващ млад човек.

След това изключих телевизора. Румсървисът се очертаваше все по-ясно като единствената ми връзка с действителността; поръчвах си храна единствено в най-тъмните часове преди зазоряване, когато момчетата, които носеха поръчката, бяха сънени и съобразяваха трудно.

— Не, искам холандски вестници, моля — казвах (на английски) на говорещия само холандски пиколо, който донесе „Интернешънъл Хералд Трибюн“ с моите кифлички с кафе, шунка с яйца и плато холандски сирена. Но тъй като той все пак продължаваше да се появява с „Трибюн“, слизах преди изгрев слънце по задните стълби, за да взема местните вестници, подредени ветрилообразно на една маса точно до стълбите, удобно за мен, защото не ми се налагаше да минавам покрай рецепцията.

Bloedend. Moord. 205 Слънцето сякаш не се издигаше в небето преди девет сутринта, а дори тогава беше мътно, унило, хвърляше ниска, слаба светлина, каквато би могла да бъде тя в чистилището — подобно на сценичен ефект в немска опера. Пастата за зъби, която бях използвал, за да почистя ревера на сакото си, вероятно бе съдържала водороден прекис или някакво друго избелващо вещество, защото на мястото, което бях търкал, сега имаше избеляло петно с тебеширенобели ръбове, ограждащи едва видимата, призрачна следа от мозъчната течност на Фритс. Към три и половина следобед светлината започваше да си отива; в пет часа навън беше черна нощ. Тогава, ако по улицата нямаше много хора, вдигах реверите на палтото си, увивах здраво шията си с шала и — като се стараех да вървя само с наведена глава — се измъквах в мрака и отивах до едно пазарче на стотина ярда от хотела, където продаваха само азиатци, и там, с останалото ми евро, купувах пакетирани сандвичи, ябълки, нова четка за зъби, сироп за кашлица, аспирин и бира. „Is alles?206“, питаше старата жена, струва ми се, на развален холандски. Броеше вбесяващо бавно монетите ми. Трак, трак, трак. Въпреки че имах кредитни карти, бях твърдо решен да не ги ползвам — още едно произволно правило в играта, която сам бях измислил, напълно ирационална предпазна мярка, защото — кого заблуждавах? Какво значение имаше с какво ще купя два сандвича от магазинчето на ъгъла, след като вече имаха номера на картата ми в хотела?

Преценката ми бе замъглена донякъде от страха, донякъде и от болестта, тъй като настинката не преминаваше. Имах чувството, че с всеки изминал час кашлицата ми ставаше все по-дълбока и белите дробове ме боляха все повече. Истина беше онова, което се говореше за холандската мания за чистота, за холандските почистващи препарати: на пазара имаше зашеметяващ подбор от подобни стоки, каквито не бях виждал никога дотогава, и аз се връщах в стаята си с шише, на което имаше картинка със снежнобял лебед на фона на заснежена планина, а на етикета отзад се виждаше череп с кръстосани кости. Но макар да беше достатъчно силен, за да почисти следите от ризата ми, и този препарат не се оказа достатъчен, за да премахне петната по яката, които само бяха изсветлели, и сега вече не приличаха на тъмни старчески петна, а на застъпващи се, зловещи кръгове, напомнящи базидиеви гъби. Изплакнах я за четвърти или пети път, от очите ми се стичаха сълзи, после я опаковах, увих я в найлонови торби и я натъпках в дъното на един висок шкаф. Знаех, че ако не сложа в тях някаква тежест, ризата ще изплува на повърхността на водата в канала, а се страхувах да я изнеса на улицата и да я тикна в първата кофа за боклук — можеше някой да ме види, щяха да ме заловят, така щеше да се случи, знаех го дълбоко в себе си, колкото и да бе нелогично, както ти се струва, че знаеш нещо в сънищата.

Ще се върна скоро. Какво означаваше „скоро“? Най-много три дни, така беше казал Борис на партито на Ан дьо Лармесен. Но си беше направил сметката без Фритс и Мартин.

Камбани и гирлянди, коледни звезди по витрините, панделки и позлатени орехи. Нощем спях с чорапи, с изцапаното си палто и пуловера с висока яка под завивките, защото завъртането на копчето на радиатора в посока, обратна на часовниковата стрелка, съгласно упътването в подвързаната в кожа брошура на хотела не затопляше стаята достатъчно, за да пропъди болката от треската и премръзването. Бели пухени завивки, бели лебеди. В стаята вонеше на белина като в евтино джакузи. Дали камериерките долавяха тази миризма в коридора? За кражба на произведение на изкуството не даваха повече от десет години, но с Мартин аз бях прекрачил границата и се бях озовал в друга страна — еднопосочно пътуване, без обратен билет.

И все пак, бях успял да разработя някак приемлив начин да мисля за смъртта на Мартин, или по-скоро да я заобикалям в мислите си. Деянието — вечната му стойност — ме бе захвърлило в толкова различен свят, че практически във всяко отношение бях вече мъртъв. Имах чувството, че вече съм отминал всичко в живота, че гледам назад към брега, стъпил на леден блок, който се носи навътре в морето. Стореното — сторено, не можем го върна назад207. Бях загубен.

И това беше добре. То нямаше голямо значение в общата схема на нещата, както нямаше значение и Мартин. Бяхме лесни за забравяне. Ако не нещо друго, това беше морален и социален урок. Но в предвидимото бъдеще — докато се пишеше историята, докато ледените шапки на полюсите не се разтопяха и по улиците на Амстердам не потечеше вода — картината щеше да се помни, загубата й щеше да буди съжаления. Кой знаеше, кого го беше грижа за имената на турците, които бяха взривили покрива на Партенона? На моллите, наредили унищожаването на статуите на Буда в Бамиян? И все пак, без значение дали те бяха живи или мъртви, делата им оставаха. Това беше най-лошият вид безсмъртие. Съзнателно или не: аз бях угасил една светлина в сърцето на света.

Божие дело: така се изразяваха застрахователните компании, когато ставаше дума за катастрофа, толкова произволна или непонятна, че нямаше друг начин да бъде квалифицирана. Вероятността беше едно, но някои събития излизаха дотолкова извън границите, предвидени от статистически таблици, че дори застрахователите се виждаха принудени да прибегнат до свръхестественото, за да ги обяснят — „лош късмет“, както бе казал натъжено баща ми една вечер край басейна, в бързо падащия здрач, докато пушеше „Вайсрой“ след „Вайсрой“, за да държи комарите на разстояние, в един от редките случаи, когато се опита да поговори с мен за смъртта на майка ми, защо се случват нещастията, защо на мен, защо тя; била е на неподходящо място в неподходящо време, просто шанс, хлапе, едно на милион; това не беше измъкване, не беше опит да се отърве от въпросите ми, а — съзнавах го, защото го казваше той — негово верую и същевременно най-добрият отговор, който бе в състояние да ми даде, все едно, че казваше „Такава е волята на Аллах“ или „Такава е волята Божия“, искрено прекланяне на глава пред богинята на Съдбата, най-великото божество, което той познаваше.

Ако той беше на мое място… Тази мисъл едва не ме накара да се разсмея. Можех да си го представя пределно ясно, скрил се тук като в миша дупка, как крачи напред-назад, как кръстосва стаята, наслаждавайки се на опасността и драматизма на ситуацията, натопено ченге в затворническа килия, имитирайки играта на Фарли Грейнджър208. Но можех със същата лекота да си представя и с какво увлечение би следил отстрани развитието на моето положение, обратите и изненадите, произволни като хвърляне на карти, можех съвсем ясно да си го представя как поклаща натъжено глава. „Лошо разположение на планетите. Тази история спазва определен модел, включва се в една по-голяма схема. Ако ставаше дума просто за интересен сценарий, хлапе, той е гарантиран.“ Щеше да се консултира с нумерологията, да прелиства астрологичните си книги, да подхвърля монети, да проверява разположението на звездите. Каквото и да се кажеше за баща ми, не можеше да се твърди, че светогледът му е непоследователен.

Хотелът започваше да се пълни заради празниците. Двойки. Американски военнослужещи разговаряха във фоайето с привично отривист тон, в гласа им отекваше съзнание за авторитетност и високопоставеност. Докато лежах в леглото в наркотичен унес, виждах в сънищата си заснежени планини, чисти и вдъхващи страх, алпийски панорами като в кадри от Берхтесгаден — откъслеци от кинопрегледи, силни ветрове се срещаха над морето в картината над бюрото ми и вдигаха високи вълни, които подхвърляха малка лодка, вдигнала платна, самотна сред тъмните води.

Баща ми: Остави това дистанционно, когато ти говоря.

Баща ми: Е, аз не бих казал „катастрофа“, просто провал.

Баща ми: Налага ли се той да се храни с нас, Одри? Трябва ли всяка шибана вечер да сяда на масата с нас? Не можеш ли да кажеш на Аламеда да го нахрани, преди да съм се прибрал?

„Уно“, „Боен кораб“, магическа дъска за рисуване, „Свържи четири“. Зелени фигурки на войници и противни гумени насекоми, все неща, които бях вадил от окачения си на камината чорап по Коледа.

Господин Барбър: сигнал с два флага209. Victor: имам нужда от помощ. Echo210: променям курса си надясно.

Апартаментът на Седмо Авеню. Сивотата на дъждовен ден. Многото часове, през които надувах устна хармоника, издавайки монотонни звуци: духване, вдишване, духване, вдишване.

В понеделник, или може би вторник, когато най-сетне събрах смелост да вдигна плътния транспарант, беше толкова късен следобед, че навън вече притъмняваше, на улицата срещу хотела ми телевизионен екип причакваше туристи, пристигнали да отпразнуват тук Коледа. Английски гласове, американски гласове. Коледни концерти в църквата „Синт Николаас“ и празнични сергии, на които се продаваха топли бухтички. „Едва не ме блъсна велосипед, но като изключим това, беше много забавно“. Гърдите ме боляха. Спуснах отново транспарантите и застанах под горещия душ, оставяйки се под ударите на водните струи, докато кожата не ме заболя. Целият квартал около хотела сияеше от приказно осветени ресторанти, красиви магазини, по чиито витрини имаше изложени кашмирени палта и тежки, ръчно плетени пуловери, и всички останали топли дрехи, които не бях сложил в багажа си. Но аз дори не смеех да поръчам кана кафе по телефона, заради холандските вестници, които преравях от сутринта, още отпреди зазоряване, в единия от тях на първа страница имаше снимка на паркинга с полицейски ленти пред входа.

Вестниците лежаха отворени на пода, край долната част на леглото ми, като карта на някакво ужасно място, на което не исках да отида. Отново и отново, неспособен да се въздържа, в промеждутъците между задрямването и трескавите разговори, които всъщност не водех, с хора, с които всъщност не разговарях, аз се връщах към вестниците и търсех холандски думи, които звучаха подобно на английски, а те не бяха много. Amerikaan dood angetroffen211. Heroїne, cocaїne. Moord: mortality, mordant, morbid, murder212. Drugsgerelateerde criminaliteet: Frits Aaltink afkomstig uit Amsterdam en Mackay Fiedler Martin uit Los Angeles.213. Bloedig — bloody214. Schotenwisseling: какво ли беше това, макар че… schoten — дали това не означаваше shots?215 Deze morden kwamen als een shok voor216… какво?

Борис. Отидох до прозореца, застанах там, после се върнах обратно. Въпреки че на онзи мост бях много объркан, помнех инструкциите му да не му се обаждам, беше много настоятелен в това отношение, и макар че се разделихме набързо, аз не бях убеден, че ми е обяснил защо от мен се изискваше да чакам той да ми се обади, пък и при всички положения не бях уверен, че това вече има някакво значение. Беше настоявал много уверено и че не е пострадал сериозно, и аз си го напомнях постоянно, въпреки че в блатото на нежеланите спомени, в което затъвах постоянно, непрекъснато ми се мяркаше прогорената дупка в ръкава на палтото му, лепкавият черен вълнен плат в светлината на полюшващите се лампи. Откъде можех да зная — не беше изключено пътната полиция да го е заловила на моста, да са го прибрали за шофиране без шофьорска книжка: безспорно неприятен вариант, ако бе станало така, но доста по-добър от куп други възможности, за които можех да се сетя.

Twee doden bij bloedige217. Нямаше край. Имаше и още. На следващия ден, и в деня след него, заедно с моята „традиционна холандска закуска“, се появяваха и още новини за убийствата на „Овертоом“: по-малки колонки, по-малко отделено място, по-сбита информация. Twee dodelijke slachtoffers. Nog een of meer betrokkenen. Wapengeweld in Nederland218 Снимката на Фритс заедно със снимки на някакви други типове с холандски имена и доста дълга статия, която надали щях да успея да прочета. Dodelijke schietpartij nog onopgehelderd219… Безпокоеше ме това, че бяха престанали да споменават наркотици — надеждата на Борис това да ги отклони от истинската следа — и бяха преминали към други вероятности. Аз бях дал ход на всичко това, то бе излязло на бял свят, в целия град хората четяха за станалото, разговаряха за него на език, който не беше мой.

Голяма реклама на „Тифани“ в „Хералд Трибюн“. „Красота и изящна изработка, неподвластни на времето. Весела Коледа от «Тифани & Ко».“

Случаят често ни изиграва, обичаше да казва баща ми. Системи, провалени изчисления.

Къде беше Борис? В трескавото си замайване се опитвах, неуспешно, да се забавлявам, или поне да се разнообразявам, мислейки си колко вероятно е той да се появи точно тогава, когато най-малко го очаквам. Попуквайки със ставите на пръстите си, за да стряска момичетата. Беше се появил половин час след началото на нашия годишен изпит, целият клас започна да се кикоти, когато учуденото му лице се появи зад армираното стъкло на заключената врата: „ха, светлото ни бъдеще“, беше отбелязал той презрително, когато на връщане към къщи се бях опитал да му обясня нещо за стандартизираните тестове.

В сънищата си не успявах да се добера до мястото, на което трябваше да отида. Винаги нещо ми попречваше, за да стигна до целта си.

Преди да напуснем Щатите, той ми беше пратил съобщение с някакъв номер, и макар да се страхувах аз да му пратя есемес (нямах представа от обстоятелствата, в които се намираше, не знаех дали съобщението не може да се проследи обратно до мен), постоянно си напомнях, че мога да се свържа с него, ако се наложи. Той знаеше къде съм. И все пак нощем лежах буден с часове, спорейки със себе си: неумолимо, досадно въртене в кръг, какво би станало, ако, какво би станало, ако, с какво можеше да навреди…? Най-сетне, изпаднал в дезориентация — нощната лампа светеше, бях полузаспал, почти не съзнавах какво правя — аз се предадох, посегнах към телефона на нощното шкафче, и му изпратих все пак съобщение, без да си дам възможност да размисля отново: „Къде си?“

През следващите два-три часа лежах буден, едва овладявайки безпокойството си, закрил лицето си с ръка, за да защитя очите си от светлината, въпреки че светлина нямаше. За съжаление, когато се събудих някъде призори, потънал в пот, телефонът мълчеше гробовно, защото му се беше изтощила батерията и — поради нежеланието си да се обаждам на рецепцията, за да попитам предоставят ли зарядни устройства за временно ползване срещу заплащане — аз се колебах с часове, докато най-накрая, в средата на следобеда, капитулирах.

— Разбира се, господине — каза служителят на рецепцията, почти без да ме погледне. — Европейска система, нали?

Слава Богу, мислех си, упътвайки се обратно към стаята си, опитвайки се да не бързам прекалено. Телефонът беше стар и бавен, и след като го включих и постоях до него известно време, ми омръзна да чакам да се появи логото на „Епъл“, отидох до минибара, налях си питие, после се върнах и продължих да се взирам в него, докато накрая се появи фоновото изображение — една стара училищна снимка, която бях сканирал на шега, никога не се бях чувствал по-щастлив при вида на някоя снимка, десетгодишната Китси, скочила във въздуха. Но точно когато се канех да въведа паролата, екранът изгасна, после замига в продължение на няколко секунди, черни и сиви ленти се плъзгаха по него и разпиляваха на частици, докато най-сетне се появи тъжният емотикон, чу се кликване и постепенно отслабващо жужене, от което ми призля, после дисплеят стана черен.

Четири и петнайсет следобед. Небето над островърхите стрехи от другата страна на канала се оцветяваше в ултрамарин. Седях на килима, облегнат на леглото, с кабела на зарядното устройство в ръка, след като методично бях изпробвал всички контакти в стаята — по два, три пъти — бях включил и изключил телефона стотина пъти, бях го поднасял към лампата, за да проверя дали все пак не се е включил, а дисплеят просто да е потъмнял, опитвах се да го рестартирам, но телефонът беше свършил: нищо не се случваше, екранът беше безвъзвратно студен, мъртъв и черен. Очевидно го бях довършил, предизвиквайки късо съединение: през онази нощ в паркинга се е намокрил — имаше капки вода по екрана, когато го извадих от джоба си — но тогава, макар да се притеснявах минута-две, преди да се включи, той сякаш заработи добре, до момента, когато се опитах да го включа в мрежата. Всичко, което имах на него, беше запаметено и на лаптопа ми у дома: всичко с изключение на онова, от което имах нужда — номера на Борис, който той ми бе изпратил в съобщение в колата на път към летището.

Водни отражения трептяха по тавана. Отвън се носеше коледна музика с метален отзвън, някъде пееха фалшиво: O Tannenbaum, O Tannenbaum, wie treu sind deine Blätter.

Нямах обратен билет. Но имах кредитна карта. Можех да взема такси до летището. „Можеш да вземеш такси до летището“, повтарях си. „Схипхол“. Качвам се на първия самолет. „Кенеди“, Нюарк. Имах пари. Говорех си сам, като малко дете. Кой знае къде беше Китси — нищо чудно да е и в Хамптънс — но секретарката, на госпожа Барбър, Джанет (която все работеше при нея, независимо от това, че госпожа Барбър не вършеше вече кой знае какво, за което да има нужда от помощник), беше човек, който може да ви уреди полет само за няколко часа, по всяко време, дори на Бъдни вечер.

Джанет. Мисълта за Джанет ми вдъхваше абсурдна увереност. Джанет, която беше система за укрепване на душевното състояние сама по себе си, дебела и розова, с розовите си шетландски пуловери и пъстрите индийски шалове, Джанет, като закръглена нимфа на Буше, която купува дрехите си от веригата „Джей Кру“, Джанет, която отговаряше на всичко с „отлично!“ и пиеше кафе от розова чаша, на която пишеше „Джанет“.

Беше истинско облекчение отново да мисля свързано. Каква полза би имал Борис, каква полза бих имал аз или който и да било друг от това да чакам тук? В това студено и влажно място, на чийто език не можех да чета. Имах температура, кашлях. Имах и кошмарното усещане, че съм затворник. Не исках да си тръгна без Борис, без да знам дали с Борис всичко е наред, бях объркан, все едно че се бях озовал в някой военен филм, в който продължаваш да тичаш напред, оставяйки падналия си приятел, без да знаеш какъв друг, по-страшен ад те очаква, но същевременно така отчаяно ми се искаше да напусна Амстердам, че си представях как падам на колене, когато слизам от самолета в Нюарк, как опирам чело в пистата.

Телефонен указател. Хартия и молив. Бяха ме видели само трима души: индонезиецът, Гроздан и младият азиатец. И макар да бе възможно Мартин и Фритс да имат в Амстердам колеги, които да ме търсят (още една причина да напусна бързо града), нямах основание да предполагам, че полицията изобщо се интересува от мен. Нямаше никаква причина да са включили номера на паспорта ми в списъка на издирваните лица.

После — сякаш някой ме удари по лицето — аз трепнах. Кой знае защо бях си мислил, че паспортът ми е долу, където го представих, когато се регистрирах в хотела. А всъщност изобщо не се бях сещал за него, още от момента, когато Борис го взе от мен и го заключи в жабката на колата си.

Много, много спокойно, аз оставих телефонния указател, полагайки усилие да направя това по начин, който би изглеждал небрежен и непринуден в очите на един непреднамерен наблюдател. При нормална ситуация беше повече от ясно какво трябва да направя. Намирам адреса, намирам мястото, намирам пътя дотам. Нареждам се на опашка. Чакам реда си. Разговарям учтиво и търпеливо. Имах кредитни карти, лична карта с нюйоркска регистрация. Хоуби можеше да изпрати по факс акта ми за раждане. Нетърпеливо се опитах да пропъдя от мислите си някакъв анекдот, който Тоди Барбър бе разказвал на една вечеря — как, след като веднъж изгубил паспорта си (в Италия ли беше? или Испания?), му се наложило да домъкне свидетел от плът и кръв, който да потвърди самоличността му.

Мастиленосини небеса, като насинена плът. В Америка беше още рано. Хоуби тъкмо прекъсваше работа, за да обядва, тръгваше към Джефърсън Маркет, може би за да напазарува продукти за коледния обяд, който устройваше. Дали Пипа беше все още в Калифорния? Представях си я как се претъркулва в някое хотелско легло, все още със затворени очи, и се пресяга сънливо към телефона, „Тио, ти ли си, случило ли се е нещо?“

„По-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.“

Почувствах се зле. Да се представя в консулството (или на каквото и да било друго подобно място), за да разговарям с кого ли не и да попълвам документи би означавало да си прося повече неприятности, отколкото ми бяха необходими. Не бях поставил горна граница на чакането, не бях решил колко дълго да чакам — и все пак всяко движение — произволно, безсмислено, като движенията на насекомо, жужащо в буркана, с който са го захлупили — ми се струваше за предпочитане пред това да остана и минута повече затворен в стаята, където в периферното ми зрение се мяркаха човешки сенки.

Поредната голяма реклама на „Тифани“ в „Трибюн“, която ме поздравяваше за празниците. После, на съседната страница, попаднах на друга реклама, за дигитални камери, надраскана с артистичен шрифт и с подпис: „Хуан Миро“.

Централната гара. Европейски съюз, няма паспортен контрол на границата. Мога да взема всеки влак, накъдето ми хрумне. Представях си как пътувам безцелно из Европа: водопадът на Рейн, високопланински проходи в Тирол, тунели, виждани по филмите, и снежни бури.

Понякога номерът е в това да изиграеш добре слаба ръка, спомних си как баща ми произнесе сънливо тези думи, полузаспал на дивана.

Взирайки се в телефона, замаян от треската, седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Когато обядвахме, Борис беше споменал, че ще вземе влака от Амстердам за Антверпен (и Франкфурт: нямах желание да припарвам до Германия), но също и за Париж. Ако отидех в консулството в Париж, за да поискам да ми бъде издаден нов паспорт, може би шансовете да бъда свързан с историята с Мартин бяха по-малки. Но нямаше как да заобиколя факта, че онова хлапе, китаецът, беше очевидец. Кой знае, лицето ми може би присъстваше във всички компютри на правоохранителните органи в Европа.

Отидох в банята, за да си наплискам лицето. Прекалено много огледала. Спрях водата и протегнах ръка към една кърпа, за да се избърша. Действията ми бяха методични, последователни. Настроението ми помръкваше след свечеряване, тогава ме нападаше страхът. Чаша вода. Аспирин за температурата. Тя също започваше да се покачва вечер. Простички действия. Съзнавах, че се разстройвам с размислите си. Не знаех по какви обвинения търсят Борис, но колкото и притеснителна да беше мисълта, че може да е арестуван, много повече ме безпокоеше възможността хората на Саша да са пратили още някой по следите му. А това беше още една мисъл, която не биваше да си позволявам да проследя.

ii.

На следващия ден — беше Бъдни вечер — се принудих да поръчам на румсървис и да изям една огромна закуска, макар да не ми се ядеше, и изхвърлих всички вестници, без дори да ги погледна, защото се боях, че ако видя дори само още веднъж думите „Овертоом“ и „убийство“, няма да успея да направя онова, което трябваше да направя. След като се нахраних солидно, събрах натрупалите се през седмицата вестници по и около леглото ми, навих ги на руло и ги хвърлих в кошчето за боклук; извадих от шкафа изгнилата си от белина риза и — след като проверих, за да се убедя, че найлоновата торба е здраво завързана — я пъхнах в друга торба от азиатския пазар (нея не завързах, защото така щеше да ми е по-лесно да я нося, а можеше да ми попадне и някоя подходяща тухла). После, след като вдигнах яката на палтото си и увих шала отгоре, обърнах табелата, за да може камериерката да влезе в стаята ми, и излязох.

Времето беше лошо, което ми беше от полза. Влажна суграшица навяваше отстрани и се сипеше над канала. Вървях може би около двайсет минути — кихах, чувствах се ужасно, премръзнах — докато стигнах до кофа за боклук на един особено безлюден ъгъл, където нямаше и следа от коли или пешеходци, нямаше и магазини, а само къщи със слепи прозорци, затворени здраво с капаци заради вятъра.

Бързо тикнах вътре ризата и продължих да вървя, понесен от прилив на бодрост, който ми помогна да премина много бързо няколко преки, въпреки че зъбите ми продължаваха да тракат. Краката ми бяха мокри; подметките ми бяха прекалено тънки за този калдъръм, беше ми много студено. Кога ли отнасяха боклука? Няма значение.

Освен ако — разтърсих глава, за да я проясня — азиатският пазар… върху найлоновата торба беше отпечатано логото на азиатския пазар. А той беше само на няколко преки от хотела ми. Но беше смешно да разсъждавам по този начин, и аз се опитах да се убедя в това с логични аргументи. Кой ме беше видял? Никой.

Чарли: потвърждавам.

Делта: имам затруднения при маневрирането.

Спри това. Стига. Няма връщане назад.

Тъй като не знаех къде има стоянка за таксита, се скитах безцелно в продължение на още двайсетина минути, докато най-сетне успях да спра такси на улицата.

— Централна гара — казах на шофьора-турчин.

Но когато той ме остави пред гарата, след като пътувахме по призрачни сиви улици, които ми приличаха на кадри от едновремешен кинопреглед, реших, че не ме е отвел там, където трябваше, тъй като сградата изглеждаше отпред по-скоро като музей: фантасмагория с фасада от червени тухли, по която отвсякъде стърчаха стрехи и кулички, холандска версия на викторианския стил. Влязох сред тълпите, пътуващи по празниците, полагайки усилия да изглеждам на мястото си тук и да не обръщам внимание на полицаите, които сякаш стояха почти на всяко място, където падаше погледът ми, и се чувствах смутен и объркан, докато великият свят на демокрацията преминаваше и се завихряше на вълни около мен: баби и дядовци, студенти, уморени младоженци, малки деца, мъкнещи раници; пазарски торби и чаши от „Старбъкс“, куфари с потракващи колелца, тийнейджъри, събиращи подписи за инициатива на „Грийнпийс“, бях се озовал отново сред присъщата на човечеството шумотевица. Имаше следобеден влак за Париж, но аз исках да се кача на последния, който щеше да потегли от гарата.

Опашките бяха безкрайни, стигаха чак до будките за вестници в другия край на гарата.

— За тази вечер ли? — каза служителката, когато най-сетне се добрах до гишето: едра, руса жена на средна възраст, с мек като възглавница бюст и безлично любезна като сводница във второстепенна жанрова картина.

— Точно така — отвърнах, надявайки се да не изглеждам толкова болен, колкото се чувствах.

— Колко билета? — попита тя, почти без да ме поглежда.

— Само един.

— Разбира се. Паспортът ви, моля.

— Момент… — казах с пресипнал от болестта глас и започнах да се потупвам по джобовете; бях се надявал да не ми го поискат… — о, съжалявам, не съм го взел, останал е в сейфа на хотела… но — и аз извадих нюйоркската си лична карта, кредитните си карти, картата с осигурителния си номер и ги подадох през прозорчето. — Заповядайте.

— За пътуването ще ви е необходим паспорт.

— Да, разбира се — правех всичко по силите си да говоря разумно, с тон на опитен човек. — Но нали ще пътувам чак довечера. Ето, виждате ли? — посочих празния под до себе си: нямах багаж. — Изпращам приятелката си, и реших, след като тъй и тъй съм тук, да си купя билет, ако може.

— Е… — служителката хвърли поглед към екрана, — разполагате с много време. Бих ви предложила да почакате и да си купите билет, когато се върнете тук довечера.

— Да — стиснах носа си, за да не кихна, — но аз бих искал да го купя сега.

— Опасявам се, че това е невъзможно.

— Моля ви. Ще ми окажете огромна услуга. Стоях четиридесет и пет минути на тази опашка, а нямам представа какви ще са опашките довечера. — Бях почти сигурен, че съм чул Пипа — която обикаляше цяла Европа с влак — че във влаковете не правят паспортни проверки. — Искам просто да си купя билета сега, за да си свърша другата работа, преди да се върна тук довечера.

Служителката се вгледа внимателно в лицето ми. После взе картата, погледна снимката, после погледна отново мен.

— Ето какво — казах, когато тя се поколеба, или поне остави у мен такова впечатление, — нали виждате, това съм аз. Имате името ми, осигурителния ми номер — ето — бръкнах в джоба си за лист и химикалка, — мога да повторя пред вас подписа, ако искате.

Тя сравни подписа. Погледна ме отново, после погледна картата и тогава, изведнъж, сякаш взе решение.

— Не мога да приема тези документи — и бутна картите обратно през прозорчето.

— Защо не?

Опашката зад мен растеше.

— Защо? — попитах отново. — Това е напълно законен документ. Ползвам го вместо паспорт, когато пътувам със самолет в Щатите. Подписите съвпадат — казах, когато тя не отговори, — не виждате ли?

— Съжалявам.

— Искате да кажете — долавях отчаянието в гласа си; тя срещна очите ми с агресивно изражение, сякаш казваше предизвикателно, че е излишно да споря, — искате да кажете, че трябва да дойда пак тук довечера и отново да се наредя на такава опашка?

— Съжалявам, господине. Не мога да направя нищо за вас. Следващият, моля — отвърна служителката и погледна над рамото ми към човека зад мен.

Докато се отдалечавах — бутайки се и блъскайки се из тълпата, за да си проправя път, някой се обади зад мен:

— Хей! Хей, приятелю!

Първоначално, замаян след разговора на гишето за билети, реших, че си внушавам. Но после, когато се извърнах неловко, видях някакъв тийнейджър с лице като муцунка на пор, зачервени очи и бръсната глава, полюшващ се на пръстите на гигантските си кецове. Забелязал как плахо се стрелкаше погледът му насам-натам, реших, че той ще ми предложи фалшив паспорт, но вместо това той се приведе към мен и каза:

— Не се и опитвай.

— Моля? — попитах неуверено, хвърляйки поглед към полицайката, която стоеше на около два метра зад него.

— Слушай, приятел. Докато имах такова нещо, съм пътувал насам-натам стотици пъти, и нито веднъж не са ме проверявали. Но единствения път, когато го нямах, на път за Франция, ме затвориха, и още как, във френския имиграционен изолатор, дванайсет часа, дават гадна храна, държат се гадно, беше ужасно. Ужасна, мръсна килия в полицията. Вярвай ми — постарай се документите ти да бъдат в ред. Никакви номера няма да минат и в твоя случай.

— Да, ясно — отвърнах. Потях се в палтото си, което не смеех да разкопчея. Не смеех да смъкна и шала си.

Горещина. Главоболие. Докато се отдалечавах от момчето, чувствах как ме прогаря яростно впереният в мен поглед на охранителната камера; опитвах се да не изглеждам притеснен, докато се промъквах през тълпите, залитайки, замаян от температурата, мачкайки листчето с номера на американското консулство в джоба си.

Мина доста време, докато намеря телефонна кабина — чак в другия край на гарата, на място, пълно със съмнителни на вид тийнейджъри, насядали по пода на нещо като племенен съвет — а още повече време ми отне да разбера как точно да избера номера.

Заля ме жизнерадостен порой от думи на холандски. После ме поздрави приятен глас с американски акцент: говорите с американското консулство в Нидерландия, бихте ли искали да продължите разговора на английски? Още менюта, още опции. Натиснете 1 за това, 2 за другото, моля изчакайте обаждане на оператор. Следвах търпеливо указанията и стоях, вперил поглед в тълпата, докато не осъзнах, че може би не е толкова разумно да оставя хората да виждат лицето ми и не се обърнах към стената.

Телефонът звъня толкова дълго, че аз се откъснах от действителността, потъвайки в някаква мъгла, когато най-сетне чух някакво изщракване и се разнесе безгрижен американски глас, сякаш жената, с която говорех, доскоро си бе почивала на плажа в Санта Крус.

— Добро утро. Тук е консулството на Съединените щати в Нидерландия, с какво мога да ви помогна?

— Здравейте — отвърнах, обзет от облекчение. — Аз… — бях обмислял дали да не дам друго име, колкото да получа само необходимата информация, но бях толкова отпаднал и изтощен, че ми беше вече все едно — опасявам се, че изпаднах в неприятно положение. Казвам се Тиодор Декър, паспортът ми беше откраднат.

— О, съжалявам — тя нанасяше нещо на компютъра, чувах потракването на другия край на линията. На фона се носеше коледна музика. — Особено неприятно по това време на годината — всички пътуват, нали знаете. Съобщихте ли в полицията?

— Какво?

— Нали са ви го откраднали? Трябва да ги уведомите незабавно. В полицията трябва да знаят, и то веднага.

— Аз… — започнах да се ругая на ум; защо ми беше да казвам, че са го откраднали? — не, съжалявам, стана току-що. Намирам се на централната гара — озърнах се, — и се обаждам от телефонна кабина. Ако трябва да бъда честен, не съм убеден, че е откраднат, мисля, че може да е изпаднал от джоба ми.

— Е… — тя отново затрака по клавиатурата — няма значение дали е откраднат или изгубен, във всички случаи трябва да уведомите полицията.

— Да, но тъкмо се канех да се кача на влака, нали разбирате, а сега няма да ми позволят да си купя билет. А трябва да бъда тази вечер в Париж.

— Почакайте за момент — в гарата имаше прекалено много хора, задушливият мирис на влажна вълна и множество човешки тела се надигаше кошмарно в прекалено затопленото помещение. След миг се чу ново щракане и жената заговори отново. — А сега трябва да получа от вас някои данни.

Име. Дата на раждане. Дата и място на издаване на паспорта. Потях се в палтото си. Навсякъде около мен беше пълно с тела, издишващи влажен въздух.

— Разполагате ли с документи, потвърждаващи гражданството ви? — питаше тя.

— Моля?

— Паспорт с изтекла дата? Акт за раждане, натурализационни документи?

— Имам карта с осигурителен номер. А също и лична карта, издадена от щата Ню Йорк. Могат да ми изпратят от Щатите по факс копие на акта за раждане.

— О, чудесно. Това би трябвало да бъде достатъчно.

Наистина ли? Стоях неподвижно. Наистина ли това беше всичко?

— Имате ли достъп до компютър?

— Ъъъ… — сигурно в хотела имаше? — разбира се.

— Тогава… — тя ми продиктува някакъв уеб-адрес. — Трябва да свалите, разпечатате и попълните клетвена декларация за загубен или откраднат паспорт и да я донесете тук, в нашия офис. Намираме се близо до „Рийксмузеум“. Нали знаете къде е?

Изпитвах такова облекчение, че нямах сили да направя нещо друго, освен да седя, оставяйки шумът на тълпата да бълбука и да се лее около мен в психеделичен поток.

— Така че, от вас искам следното — продължаваше калифорнийското момиче, деловият й тон ме откъсна от трескавия, многоцветен унес. — Клетвената декларация. Документите, получени по факс. Два броя снимки, размери 5 на 5 сантиметра, с бял гръб. И не забравяйте копие от полицейския формуляр.

— Моля? — стреснах се аз.

— Нали ви казах, в случаи на загуба или кражба на паспорт имаме нужда от копие на формуляра, с който сте съобщили за случилото се в полицията.

— Аз… — взирах се в зловеща група забулени арабски жени, плъзгащи се безшумно покрай мен, в черно от горе до долу. — Няма да ми стигне времето за това.

— Какво имате предвид?

— Аз не летя за Америка днес. Проблемът е просто там — трябваше да мине един миг, за да се съвзема; бях се разкашлял така, че от очите ми потекоха сълзи, — че влакът ми за Париж потегля след два часа. Така че, разбирате ли, не знам какво да правя. Не съм сигурен, че ще успея да осигуря всички тези документи и да стигна и до полицейския участък.

— Е — в тона й се долавяше съчувствие, — знаете ли, работното ни време свършва след четиридесет и пет минути.

— Какво?

— Днес приключваме работа по-рано. Нали е Бъдни вечер. А утре няма да работим, през уикенда също. Но започваме работа в осем и половина сутринта в понеделник след Коледа.

— Понеделник?

— О, съжалявам — отвърна тя. После допълни примирено: — Такива са изискванията.

— Но случаят е спешен!

Говорех хрипливо заради болестта.

— От какво естество е спешността? Медицинско, семейно?

— Аз…

— Защото в някои редки случаи можем да осигурим подкрепа по спешност в извънработно време — тонът й вече не беше толкова дружелюбен; говореше припряно, рецитираше предписания, чувах на фона да звъни друг телефон, като по време на радиопредаване с обаждания на слушатели. — За съжаление това се отнася единствено до спешни случаи, когато въпросът е на живот и смърт, а ако става дума за спешност от семейно естество, нашият екип трябва да прецени спешността й и едва тогава може да издаде временен паспорт. Така че, освен ако не се налага да пътувате тази вечер за Париж заради смърт или тежко заболяване, и ако не сте в състояние да представите потвърждаваща декларация от лекуващ лекар, свещеник или погребален агент…

— Аз… — Понеделник? Мамка му! Дори не ми се мислеше за полицейския формуляр — вижте, съжалявам, чуйте ме… — тя се опитваше да приключи разговора…

— Точно така. Ще можете да съберете необходимите документи до понеделник, двайсет и осми. И да, после, след като подадете молбата, ще я обработим колкото е възможно по-бързо… бихте ли ме извинили за секунда? — Щрак. После гласът й, вече малко по-далечен. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали? — телефонът незабавно зазвъня отново. Щрак. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали?

— За колко време можете да го изготвите? — попитах, когато тя отново заговори с мен.

— О, след подаване на молбата бихме могли да ви го осигурим за десет работни дни — най-много. Работни дни. Всъщност… при други обстоятелства бих се постарала да ускоря процедурата за вас до седем дни, но като вземете предвид празниците, сигурна съм, разбирате, персоналът е доста ограничен в момента, а пък и до Нова година не работим на пълно работно време. Така че… о, съжалявам — допълни тя, защото аз мълчах отчаяно, — може да отнеме повече време. Неприятно е да се чуе, разбирам ви.

— А какво да правя аз?

— Имате ли нужда от помощ за пътуващи?

— Не съм убеден, че разбирам какво представлява това — от мен се лееше пот. Въздухът, горещ и вмирисан, натежал от човешка воня, почти не ставаше за дишане.

— Превод на пари? Временно настаняване?

— Как се предполага, че ще се прибера у дома?

— В Париж ли живеете?

— Не, в Съединените щати.

— Ако ви се издаде временен паспорт — временният паспорт дори няма чипа, който ви е необходим, за да влезете обратно в Щатите, така че се съмнявам да има някаква съкратена процедура, с която да се приберете много по-бързо, отколкото с… — Дррръъън. — Момент, господине, бихте ли изчакали?

— Вижте какво, името ми е Холи. Искате ли да ви дам личния си служебен номер, в случай, че имате някакви проблеми или имате нужда от помощ, докато сте все още тук?

iii.

По една или друга причина температурата ми се покачваше рязко, когато падаше нощта. Но сега, след като бях стоял толкова дълго на крака в студа, тя скачаше неравномерно, като траекторията на тежък предмет, хвърлян от време на време нагоре по стената на висока сграда, така че, докато се прибирах, аз почти не разбирах как успявам да се движа и защо не падам и на какво всъщност се дължи придвижването ми напред, в несъзнателна безтегловност се плъзгах високо над самия себе си по мокрите от дъжда улици край канала, издигах се във висините, откъснат от тялото си, понесен от въздушни течения и сякаш виждах отгоре себе си; бях направил грешка, като не взех такси от гарата, пред мен непрекъснато се мяркаха найлоновата торба в кофата за боклук, лъскавото розово лице на служителката на билетната каса и Борис, със сълзи в очите и кръв по ръката, притиснал обгореното място на ръкава си; вятърът виеше, главата ми гореше и на неравни интервали се сепвах от епилептично потръпващите тъмни сенки в периферното ми зрение: черни петна, фалшива тревога, нямаше никого, всъщност изобщо по улиците нямаше хора, като изключим — от време на време — по някой колоездач, тъмни, изгърбени силуети под дъжда.

Главата ми тежеше, гърлото ме болеше. Когато най-сетне успях да спра такси на улицата, се оказа, че съм само на няколко минути път от хотела. Единственото хубаво нещо беше, че когато се качих горе — премръзнал до кости, разтърсван от тръпки, се оказа, че са почистили стаята ми и са напълнили отново минибара, от който бях изпил всичко, дори бутилчицата „Коантро“.

Измъкнах двете бутилчици джин, смесих ги с топла вода от чешмата, седнах на тапицирания с брокат стол край прозореца, хванал отпуснато чашата с пръсти, и оставих часовете да преминават покрай мен: полубуден, полузаспал, докато строгата зимна светлина очертаваше правоъгълници, които падаха на килима и се стесняваха, докато изчезнеха напълно, а после стана време за вечеря, стомахът ме болеше, гърлото гореше от надигналата се в него жлъчка, и аз продължавах да седя там, в тъмното. Не беше нещо, което ми хрумваше за първи път, бях го обмислял многократно, при далеч не толкова тежки обстоятелства; поривът ме разтърси неочаквано и със замах, отровен шепот, от който така и не се бях освободил окончателно, но през някои дни само трептеше на прага на слуха ми, а в други се надигаше неконтролируемо и се превръщаше във вой, в ярка, истерична вълна от видения, не бях сигурен защо ставаше така, понякога можеше да го отключи дори някой лош филм или досадна официална вечеря, краткосрочната скука и дългосрочната мъка, временният пристъп на паника и постоянното отчаяние нанасяха удара си едновременно, припламваше пепелява, безутешна светлина, в която виждах, наистина виждах, поглеждайки назад през годините, с напълно ясна мисъл и непоколебимо отчаяние, че светът и всичко в него бяха непоносимо, непоправимо съсипани, че нищо никога не е било добро или хубаво, връхлиташе ме нетърпима душевна клаустрофобия, бях в стая без прозорци, от която нямаше изход, заливаха ме вълни от срам и ужас, „оставете ме на спокойствие“, майка ми, мъртва на мраморния под, „спрете, спрете“, мърморех на себе си в асансьори, в таксита, „оставете ме, искам да умра“, хладен, трезв, себеунищожителен гняв, който — неведнъж — ме бе тласкал да се кача замаян в стаята си и решително да се нагълтвам с произволни съчетания от хапчета и алкохол, каквито имах подръка; не успявах единствено поради развитата поносимост на организма и собственото си неумение, и оставах неприятно учуден, когато се събуждах, но облекчен заради Хоуби — задето не му се бе наложило да ме открие.

Черни птици. Оловносиви небеса, предвещаващи нещастие — като в картина на Егберт ван дер Пул.

Изправих се, запалих лампата на бюрото, залитайки в слабата й светлина с цвят на урина. Можех да чакам. Можех и да избягам. Но това не бяха толкова варианти на избор, колкото изпитания на издръжливостта: безполезните мятания и застивания на мишка в терариум, които само удължаваха напрежението и мъките й. Съществуваше и трети вариант: защото по различни причини бях убеден, че някой представител на консулството ще върне доста скоро повикването ми, ако оставех там съобщение, че съм американски поданик, извършил убийство, и че искам да се предам.

Акт на протест. Животът беше пустота и суета, беше непоносим. Нима му дължах някаква привързаност? Абсолютно никаква. Защо да не изпреваря съдбата? Да хвърля книгата в огъня и да приключа с всичко? Не виждах края на ужаса в настоящето, имаше достатъчно външен, реален ужас, който се съчетаваше с моя личен, ендогенен принос; и при наличието на достатъчно дрога (проверих в пликчето, бе останало по-малко от половината), с радост бих теглил една тлъста финална линия и бих полетял отвъд, в големия мрак на душите, сред експлозия от звезди.

Само че нямаше достатъчно дрога, за да бъда сигурен, че ще успея да се довърша. Не исках да похабя всичко, с което разполагах, за да си осигуря само няколко часа забвение и да се събудя отново в клетката си (или, което би било дори по-лошо, в холандска болница без паспорт). От друга страна, поносимостта ми беше спаднала и бях почти убеден, че ще се справя, ако първо се напия както трябва и след това глътна моето хапче за спешни случаи.

В минибара имаше бутилка изстудено бяло вино. Защо не? Допих остатъка от джина и отпуших виното, обзет от ликуваща решителност — почувствах глад, бяха заредили отново минибара със солени бисквити и ядки, но ефектът щеше да е по-добър на гладен стомах.

Облекчението беше огромно. Спокойно отхвърляне. Съвършена, съвършена наслада — да се откажеш от всичко. Открих радиостанция, която предаваше класическа музика — грегориански коледни песнопения, литургична меланхолия, не толкова мелодия, колкото неин призрачен коментар — и се запитах дали да не си напълня ваната.

Но това можеше да почака. На първо време издърпах чекмеджето на бюрото и намерих вътре папка с хартия за писма с логото на хотела. Сиви каменни стени на катедрала, минорен лад, хексакорди. Rex virginum amator220. Заради температурата и плискащата се вода в канала, пространството около мен бе придобило постепенно призрачна двойственост, гранична зона, която бе едновременно хотелска стая и каюта в кротко полюшван от вълните кораб. Живот в открито море. Смърт от удавяне. Анди, когато бяхме деца, ми разказваше с тайнствения си марсиански шепот как по учебния телевизионен канал обяснявали, че Дева Мария закриля моряците, че една от защитните функции на розария221 се изразявала в това, че ако го четеш, никога няма да се удавиш. Maria Stella Maris. Мария, звезда на моретата.

Представих си Хоуби на полунощната литургия, коленичил на молитвения стол, в черния си костюм. Позлатата се изтрива по естествен път. По вратите на шкафовете, по капаците на бюрата често има многобройни дребни драскотини.

Вещите търсеха законния си притежател. Те имаха човешки черти. Можеха да мамят или да бъдат почтени, да бъдат съмнителни или добри.

Истински забележителните предмети не се появяваха току-така, от нищото.

Химикалката, осигурена от хотела, не беше много добра, искаше ми се да имам по-хубава, но пък хартията беше плътна, кремава. Четири писма. Онези до Хоуби и госпожа Барбър трябваше да бъдат по-дълги, те най-много заслужаваха да получат обяснение, а бяха и единствените хора, които наистина щяха да тъгуват, ако умра. Но щях да пиша и на Китси — за да я уверя, че няма вина за това. Най-късо щеше да бъде писмото до Пипа. Исках просто тя да знае колко много я обичам и да я уверя, че не бива да изпитва абсолютно никаква вина, задето не можеше да отвърне на любовта ми.

Но нямаше да кажа това. Исках да я обсипя с листенца от роза, не да изпратя отровна стрела. Важното бе тя да разбере какво щастие ми е доставила, по-очевидните неща щях да пропусна.

Когато затворих очи, ме връхлетяха с клинична яснота проблясъци от спомени, които треската докара незнайно откъде, сякаш светлината на сигнални ракети, изстрелвани над джунгла, озаряваше ярки, детайлни и заредени със сложни емоции сцени. Светлина се процеждаше на тънки жички, като струни на арфа, през капаците на прозорците в някогашния ни апартамент на Седмо Авеню, чувствах драскането на тръстиковите рогозки и виждах червената мрежа от отпечатъци, които те оставяха по ръцете и коленете ми, когато играех на пода. Онази оранжева официална рокля на майка ми с лъскавите неща по полата, които винаги се опитвах да докосна. Аламеда, икономката ни, мачка банани в стъклена купа. Анди ме поздравява по моряшки, преди да влезе с неуверената си походка в мрачното антре в апартамента на родителите си: „Слушам, капитане!“

Средновековни гласове, сурови, сякаш долитащи от отвъдното. Тържественото звучене на песента без съпровод.

Работата беше там, че всъщност не се чувствах нещастен. По-скоро имах чувството, че почистват последния от болните ми зъбни канали, зъболекарят се привежда над мен в светлината на лампите и казва: „почти приключихме“.

Откъде идваше този официален тон, този неестествено вдървен почерк — несъответстващи на изблиците от спомени и халюцинациите, които ме заливаха от всички страни — това не знаех. В трополенето на мократа суграшица по стъклата на прозореца долавях ехото на историята, маршируващи армии, глад, безконечно ръмяща тъга.

Китси като дете. Фини кичури коса, разпилени по лицето й. „Стига с тези хапчета! Престани или ще кажа на мама!“

(тук химикалката спря за миг да се движи)

Залепих плика; написах адреса; оставих го настрана. На рецепцията сигурно имаше марки.

Ту се потях, ту ме втрисаше. Пред очите ми се въртяха зелени петна. Температурата ми беше толкова висока, че стените сякаш започваха да ме притискат от всички страни.

Азотна киселина. Сажди. Времето оставяше следи и белези върху мебелите, както и върху живите същества.

До този момент ръката ми летеше напред по хартията, на резки, трескави скокове, без да се замислям. Но когато изписах докрай страницата и посегнах да взема друг лист, аз спрях ужасен. Онова, което първоначално бях почувствал като безтегловност, като смел последен полет, съвсем не бе породило красноречивото, вълнуващо сбогуване, което си бях представял. Почеркът ми беше неясен, редовете се кривяха, текстът не беше интелигентен, последователен или дори четлив. Би трябвало да има някакъв по-кратък, по-простичък начин да благодаря на Хоуби и да му кажа онова, което имах да му кажа: а именно, че не бива да се чувства зле, че винаги е бил добър с мен и че е направил всичко по силите си, за да ми помогне, също както ние с майка ми бяхме направили всичко по силите си да помогнем на малкия питбул, а кученцето — този момент беше от значение, само че аз не искам да разводнявам много разказа си — независимо от това, че беше много мило, в дните преди смъртта си се държеше като истински разрушител, съсипа кажи-речи целия апартамент и разпокъса целия диван.

Сълзливо, самосъжалително, безвкусно. Имах чувството, че са остъргали отвътре гърлото ми с бръснач.

Смъкваме горния слой. Вижте: има дървояд. Ще трябва да се третира с „Купринол“.

Онази нощ, когато взех свръхдоза в банята на горния етаж в дома на Хоуби, очаквайки да не се събудя, но все пак се събудих, опрял буза на една от старите плочки с психеделична шестоъгълна форма, се бях удивил колко сияйна може да бъде една обикновена бяла баня с обзавеждане отпреди Втората световна война, когато я гледаш от отвъдното.

Началото на края? Или краят на края?

Fabelhaft. Възможно най-хубавото забавление.

Едно по едно. Първо аспирините. Студена вода от минибара. Аспирините драскаха и засядаха в хранопровода ми, като че ли преглъщах чакъл, стривах ги, за да ги преглътна, от пиенето се почувствах много по-болен, жаден, объркан, въдичарски кукички се забиваха в гърлото ми, вода се стичаше абсурдно по бузите ми, задъхвах се, гърдите ми свиреха. Бях отворил виното, за да си доставя удоволствие (поне така се предполагаше), но то се стичаше по гърлото ми като терпентин, изгаряше, режеше стомаха ми, дали да не си напълня ваната, дали да не се обадя долу и да поръчам да ми донесат нещо топло за пиене, нещо обикновено, бульон или чай? Не: трябваше просто да допия виното и да продължа с водка; някъде онлайн бях прочел, че само два процента от опитите за самоубийство със свръхдоза наркотик са успешни, което ми се стори абсурдно ниска цифра, но за съжаление потвърдена и от собствения ми досегашен опит. It ain’t gonna rain no mo’222. Така гласяла предсмъртната бележка на един самоубиец. „Беше само фарс“ — предсмъртна бележка на съпруга на Джийн Харлоу, който се самоубил през първата им брачна нощ. Най-хубаво беше предсмъртното послание на Джордж Сандърс — холивудска класика, баща ми го знаеше наизуст и обичаше да го цитира. „Мой скъпи свят, напускам, защото се чувствам отегчен“. После и Харт Крейн. Завъртане и скок, ризата му се издула, докато падал. „Сбогом на всички!“ — така се провикнал на прощаване, скачайки от кораба.

Вече не приемах тялото си като свое. То беше престанало да ми принадлежи. Чувствах ръцете си като отделени от мен, докато те се движеха, плаваха в пространството по свое желание, а когато се изправях, се чувствах като разгъваща се марионетка, изправяща се с прекъслечни движения, за да увисне на конците си.

Хоуби ми беше разказвал, че като млад пиел „Къти Сарк“, защото това било предпочитаното уиски на Харт Крейн. Къти Сарк означава „къса пола“.

Бледозелените стени в стаята с пианото, палмите и сладоледът с шамфъстък.

Обледенени прозорци. Студените стаи от детството на Хоуби.

Старите майстори — те никога не грешаха.

Какво мислех аз, какво чувствах?

Болеше ме, когато дишах. Пакетчето с хероина беше в нощното шкафче, от другата страна на леглото. Но въпреки че баща ми, с непресъхващата си любов към ада на шоубизнеса, би изпаднал във възторг пред сцената — наркотикът, мръсният пепелник, пиенето и така нататък — аз не можех да приема докрай мисълта, че ще ме открият проснат на леглото в хотелския си халат, като някой певец с отминала слава от онези, които забавляват публиката в хотелските ресторанти. Трябваше да се измия, да взема душ, да се избръсна и да облека костюма си, за да нямам толкова жалък вид, когато ме намерят и едва тогава, когато свършеше смяната на нощните камериерки, да махна табелката „Моля, не безпокойте“ от вратата: по-добре беше да ме намерят бързо, не ми се искаше да ме открият по миризмата.

Сякаш цял човешки живот бе изтекъл от онази вечер, която прекарах с Пипа, спомних си колко щастлив бях тогава, как бързах за срещата си с нея в студения зимен мрак, спомних си възторга си, когато я видях под една улична лампа пред „Филм Форум“, и как се позабавих на ъгъла, за да изпитам докрай насладата да я гледам как се озърта за мен. Лицето й с изписано по него очакване, докато се взираше в тълпите. Аз бях този, когото очакваше да види: аз. И трепването на сърцето, когато повярваш за миг, че може би все пак можеш да имаш онова, които никога няма да бъде твое.

Костюмът от гардероба. Всички ризи бяха мръсни. Защо не се бях сетил да дам една за пране. Обувките ми бяха подгизнали от вода, в ужасно състояние, което добавяше една финална жалка нотка към общата картина — но не (спрях замаян в средата на стаята), нима исках да легна на леглото напълно облечен и с обувки, като труп в залата на погребална агенция? Отново ме беше избила студена пот, отново ме тресеше и мръзнех, всичко се повтаряше. Имах нужда да седна. Може би трябваше да обмисля отново цялото представяне на случая. Да скъсам писмата. Да изглежда като нещастен случай. Много по-добре би било да създам впечатлението, че съм се канел да отида на някакъв незнаен маскарад, решил съм да смръкна малко преди да изляза — седнал на ръба на леглото, предозиране, черно сияние на бенгалски огньове, пукот на тапи от шампанско, блажено отпускане. Упс, грешка.

Белите криле на празнично вълнение. Засилване и скок в безкрайността.

Тогава гръмнаха тромпети и аз се стреснах. Литургичното песнопение бе отстъпило място на музика с неуместно празнично звучене. Мелодична, с голямо участие на духови инструменти. Раздразнението се надигна у мен като вълна. Сюита „Лешникотрошачката“. Съвсем неуместно. Всичко беше неуместно. Една класическа коледна фантазия съвсем не беше нотката, с която бих искал да си отида, не и с тези бравурни оркестрови изпълнения, марш на еди-кого си, и внезапно стомахът ми се сви и се издигна рязко чак в гърлото ми, имах чувството, че съм изпил кана лимонов сок само след миг, дори още преди да успея да стигна до кошчето за боклук, всичко избликна навън в прозрачен киселинен порой, на вълни, вълна след жълта вълна.

След като всичко свърши, аз останах седнал на килима, опрял чело на острия метален ръб на кошчето, а искрящата музика на приказния балет се лееше вбесяващо на фона: дори не бях пиян, това беше ужасното, бях просто болен. Чувах откъм коридора бърборенето на куп американци, двойки се смееха и си пожелаваха шумно „лека нощ“, преди да се упътят към стаите си: стари приятели от колежа, работа във финансовия сектор, пет и повече години в областта на корпоративното право, тази есен Фиона тръгва на училище, всичко е наред в „Оукландия“, е, лека нощ тогава, обичаме ви, приятели — животът, който можех да имам и аз, само че не го исках. Помня, че това беше последното, което мислех, преди да се изправя със залитане на крака, да изключа дразнещата ме музика и — докато стомахът все още ме измъчваше — се хвърлих на леглото по лице, сякаш се хвърлях от някой мост, всички лампи в стаята продължаваха да греят ярко, докато аз потъвах далеч от светлината и мракът се сключи над главата ми.

iv.

Когато бях момче, след като майка ми умря, винаги полагах усилия да я задържа в мислите си, докато заспивах, с надеждата, че може да я сънувам, само че никога не ставаше така. Или по-скоро я сънувах постоянно, но като отсъствие, не като присъствие: полъх, преминаващ през току-що опразнен дом, почеркът й в някакъв бележник, ароматът на парфюма й, улици в непознати, изчезнали градове, за които знаех, че тя е вървяла по тях само преди мигове, но вече я няма, сянка, мернала се по огряна от слънцето стена. Понякога я виждах сред тълпата, или в някое потеглящо такси, и пазех като съкровище спомена за тези мигове, макар че никога не успявах да я догоня. Тя винаги ми се изплъзваше в крайна сметка: пропусках на косъм обаждането й, изгубвах телефонния й номер; или дотичвах капнал, останал без дъх на мястото, където тя трябваше да бъде, само за да видя, че си е тръгнала. Когато пораснах, тези постоянни разминавания бяха изпълнени с по-тежка, много по-болезнена тревога; обземаше ме паника, когато узнавах от някакъв невероятен източник, че тя живее в другата част на града, в жилище в бедняшките квартали, където аз по неразбираеми причини не съм я посещавал от години. Обикновено се опитвах отчаяно да спра такси или да стигна по някакъв начин до нея, когато се събуждах. Тези сценарии се повтаряха с упоритост, граничеща с жестокост, напомняйки ми на съпруга на една от клиентките на Хоуби, невротик от Уол Стрийт, който, когато изпаднеше в определено настроение, държеше да разказва три едни и същи истории от войната във Виетнам, с едни и същи, механично повтарящи се думи и жестове: същото шумно възпроизвеждане на изстрелите, отсеченото тактуване с ръка, винаги в един и същ момент. Лицата на всички ставаха напълно безизразни, когато, дойдеше ли време за напитките след вечеря, той подхващаше рутинното си изпълнение, което бяхме наблюдавали милион пъти и което беше също толкова непоклатимо и непроменимо, колкото и безмилостният кръг, в който се въртях в сънищата си, търсейки майка си, нощ след нощ, година след година, сън след сън. Той все се препъваше в един и същи дървесен корен и падаше; все не успяваше да стигне навреме до приятеля си Гейдж, също както и аз никога не успявах да намеря майка си.

Но тази нощ, най-сетне, аз успях да я намеря. Или, по-точно казано, тя намери мен. Чувствах го като нещо, което няма да се повтори, макар че може би през някоя друга нощ, в някой друг сън, тя отново ще дойде така при мен — може би, когато умирам, макар да ми се струва малко прекалено да се надявам на това. Със сигурност не бих се боял толкова от смъртта (не само от собствената си смърт, но и от смъртта на Уелти, на Анди, Смъртта изобщо), ако вярвах, че близък човек идва да ни посрещне на прага, защото — сега, докато пиша това, сълзите ми напират — си спомням как горкият Анди ми беше казал с изписан по лицето си ужас, че от хората, които е познавал и обичал, само майка ми е мъртва. Затова — може би, когато вълните са изхвърлили Анди, кашлящ и плюещ, в онази страна отвъд водата, може би именно майка ми е коленичила край него, за да го приветства с добре дошъл на непознатия бряг. Може би е глупаво дори да обличаш в думи подобни надежди. Но може би е още по-глупаво да не го правиш.

Така или иначе — независимо дали щеше да се повтори или не — това беше дар за мен; и ако тя имаше право на едно-единствено посещение, ако само то й бе позволено, тя си беше запазила това право за действително важен момент. Защото, съвсем неочаквано, тя се появи. Стоях пред някакво огледало и се взирах в отразената стая зад гърба си, с интериор, който много ми напомняше на магазина на Хоуби, или беше по-скоро една по-просторна негова версия с излъчване на вечност; кафяви стени, лъскави като тялото на музикален инструмент, и един отворен прозорец, който ми приличаше на изход към някаква много по-голяма, озарена от слънчева светлина сцена. Пространството, което виждах в рамката зад себе си, беше не толкова пространство в традиционния смисъл на думата, колкото съвършено композирана хармония, една по-просторна, по-истинска на вид реалност, обгърната от дълбоко мълчание, отвъд всякакво слово и звук; там всичко бе яснота и покой, и същевременно, като във въртян назад филм, човек можеше да си представи как на такова място разлятото мляко се връща обратно в каната, скачащата котка полита обратно и се отпуска спокойно на масата, крайпътна спирка на място, където времето не съществува, или по-скоро съществува, движейки се във всички посоки, всички събития и движения се случват едновременно.

А после аз отклоних поглед за миг и когато погледнах отново, видях отражението й зад себе си, в огледалото. Гласът ми изневери. По някакъв начин разбирах, че нямам право да се обръщам — това беше в разрез с правилата, каквито и да бяха правилата на това място — но ние можехме да се видим един друг, очите ни можеха да се срещнат в огледалото, и нейната радост, задето ме виждаше, беше не по-малка от моята, че виждам нея. Беше самата тя. Въплътено присъствие. В присъствието й имаше духовна реалност, дълбочина, послание. Тя се намираше между мен и мястото, откъдето бе дошла, каквото и да бе то, каквато и да бе страната отвъд. И всичко се въртеше около момента, в който очите ни се срещнаха, изненадата, развеселения поглед на красивите й сини очи с тъмни кръгове около ирисите, светлосини очи, изпълнени със светлина: здравей! Обич, прозрение, тъга, закачлива усмивка. В образа имаше движение и покой, покой и промяна — целият заряд и вълшебство на картина от велик художник. Десет секунди, вечност. Пълен кръг, път назад към нея. Можеше да го осъзная за миг, да живея в този миг завинаги: тя съществуваше само в огледалото, в пространството на тази рамка, и макар че не беше жива, не можеше да се каже точно, че е жива, не беше и мъртва, защото още не беше родена и същевременно никога не е била неродена — и странно, но същото се отнасяше и до мен. И аз знаех, че тя може да ми каже всичко, което искам да знам (живот, смърт, минало, бъдеще), въпреки че той беше вече тук, в усмивката й, отговорът на всички въпроси, предколедната усмивка на човек, съхраняващ тайна, толкова прекрасна, че не иска да я издаде преждевременно, все още не: „е, ще трябва да почакаш и ще разбереш, нали?“ Но тъкмо когато тя понечи да проговори — въздъхвайки примирено и с обич, онази толкова позната ми въздишка, която мога да чуя и сега — аз се събудих.

v.

Когато отворих очи, беше сутрин. Всички лампи в стаята продължаваха да горят, аз лежах под завивките, но нямах никакъв спомен как съм се озовал под тях. Всичко продължаваше да е окъпано, наситено с нейното присъствие — с по-голяма от привичната широчина, височина и дълбочина, в рамка с цветовете на дъгата, сякаш породена от някаква оптическа игра, и помня как си казах, че сигурно така се чувстват хората, след като са им се явили светци — не че майка ми беше светица, но появата й беше внезапна и изумителна като пламък, грейнал в тъмна стая.

Все още полузаспал, аз се отпуснах под завивките, полюшван от сладкия спомен за съня, който се плискаше тихо около мен. Дори нахлуващите от коридора утринни звуци приемаха атмосферата и цвета на нейното присъствие; защото в полусънното ми състояние ми се струваше, че ако се заслушам внимателно, мога да доловя характерния лек, бодър шум от стъпките й, примесен в потракването на подносите в количката на румсървиса по коридора, в свистенето на въжетата на асансьора, отварянето и затварянето на вратите му: много градски звук, звук, който свързвах със Сътън Плейс и с нея.

После, внезапно, разкъсвайки последните нишки на биологичната луминесценция, останала след съня, екна звън на камбани откъм близката църква, толкова силен, че аз се изправих в леглото, обзет от паника, и затърсих очилата си. Бях забравил какъв ден беше днес: Коледа.

Изправих се неуверено на краката си и отидох до прозореца. Камбани, камбани. Улиците бяха бели и пусти. Скреж блестеше по керемидите на покривите; отвън, на „Херенграхт“, танцуваха и прехвърчаха снежинки. Ято черни птици грачеха и се виеха над канала, изпълвайки небето с трескаво оживление, стрелкаха се със замах встрани и вълнообразно като едно компактно, интелигентно цяло, завихряха се, и движенията им сякаш преминаваха в мен на клетъчно ниво, бяло небе, снежни вихрушки и буен, брулещ вятър, за какъвто говорят поетите.

Първият закон на реставраторите. Никога не прави нещо, ако не си сигурен, че можеш да го премахнеш.

Взех душ, избръснах се и се облякох. После разчистих спокойно и опаковах багажа си. Трябваше да намеря начин да върна пръстена и часовника на Гюри, ако предположим, че той беше все още жив, нещо, в което все повече се съмнявах: само часовникът струваше цяло състояние — серия BMW7, с равностойността можеше да се направи първоначална вноска за покупка на апартамент. Щях да ги изпратя с куриерска служба на Хоуби, за да ги съхранява, и да оставя бележка с името му за Гюри на рецепцията — за всеки случай.

Заскрежени стъкла на прозорците, снегът придаваше призрачен вид на калдъръмените улици, затрупани, безмълвни, нямаше никакво движение, наслагване на векове, четиридесетте години на двайсети век, под които прозираха четиридесетте на седемнайсети.

Важно беше да не се замислям прекалено много. Важното беше да яхна вълната на енергията, породена от съня, която бе останала с мен и след като се събудих. Тъй като не говорех холандски, щях да отида в американското консулство и да ги помоля те да се обадят в холандската полиция. Щях да разваля Коледата на някой чиновник от консулството, празничния семеен обяд. Но не смеех да чакам, защото си нямах доверие. Може би нямаше да е зле да сляза долу и да прегледам сайта на Държавния департамент на САЩ и да осъвременя познанията за правата си на американски гражданин — със сигурност на света имаше много по-лоши места, на които да се озовеш в затвора, и може би, ако разкажех откровено всичко, което знаех (Хорст и Саша, Мартин и Фритс, Франкфурт и Амстердам), те щяха да успеят да открият картината.

Но кой можеше да знае как щяха да се развият събитията? Бях сигурен само в едно — на отлагането бе сложен край. Каквото и да се случеше, нямаше да бъда като баща си, да се измъквам, да кроя планове до последния момент, когато обърна колата и се разби в пламъците; щях да тръгна напред и да приема онова, което идваше към мен; и в този ход на мисли отидох в тоалетната, хвърлих вътре пергаментовия плик и пуснах водата.

Това беше: бързо както в случая с Мартин, и също толкова необратимо. Какво казваше баща ми? „Изправи се лице в лице с последствията“. Нещо, което самият той така и не направи.

Бях обходил всички ъгли на стаята, бях свършил с всичко необходимо, оставаха само писмата. Дори почеркът ме караше да се присвия от неудобство. Но — тази мисъл ме накара да трепна, готов да отстъпя — наистина трябваше да пиша на Хоуби: не самосъжалителните пиянски излияния, а делово писмо от няколко реда, да му обясня къде се намират чековата ми книжка, счетоводната книга, ключа от трезора. Може би щеше да е по-добре да призная писмено продажбата на фалшивите мебели, и да изясня категорично, че той няма нищо общо с нея. Може би бих могъл да поискам това изявление да бъде нотариално заверено в американското консулство; може би Холи (или който и да било друг) щеше да се съжали над мен и да помоли някой да го направи, преди да се обади в полицията. Гриша щеше да потвърди много неща, без да рискува да бъде замесен; никога не бяхме го обсъждали, той никога не ми беше задавал въпроси, но знаеше, че има нещо нередно във всички тези потайни прескачания до склада.

Оставаха Пипа и госпожа Барбър. Господи, онези писма, които бях писал на Пипа и така и не бях изпратил! Най-добрият, най-творческият ми опит, след катастрофалната й поява с Евърет, беше започнал и завършил с един ред, чийто тон според мен беше бодър и същевременно трогателен: „Заминавам за малко“. Като предполагаема бележка на самоубиец навремето тя ми изглеждаше, поне заради краткостта, като малък шедьовър. За съжаление обърках дозата и се събудих дванайсет часа по-късно, потънал в онова, което бях повърнал по завивката, и ми се наложи да се смъкна с усилие долу, защото в десет сутринта имах среща със служители от данъчните служби.

Като оставим това настрана, писмо на човек, комуто предстои да влезе в затвора, беше нещо различно, и щеше да е най-добре да си остане ненаписано. Пипа не се заблуждаваше, знаеше отлично що за човек съм. Не можех да й предложа нищо. Аз бях болестта, несигурността, всичко, от което тя се стремеше да избяга. Влизането в затвора щеше само да потвърди онова, което тя вече знаеше. Най-доброто, което можех да направя, бе да преустановя контактите си с нея. Ако баща ми бе обичал наистина майка ми — ако я беше обичал наистина така, както твърдеше, че я е обичал навремето — нима не би направил същото?

И после… госпожа Барбър. Такова съзнание може да те озари на потъващ кораб; то бе от онези крайно изненадващи неща, които не си в състояние да помислиш за себе си, докато не видиш абсолютния край, спасителните лодки във водата и кораба в пламъци — но в крайна сметка, когато мислех да се самоубия, именно представата за онова, което щях да причиня на нея, ме измъчваше най-много.

Излизайки от стаята — трябваше да сляза долу, за да помоля да поръчат куриер от FedEx и да прегледам сайта на Държавния департамент, преди да се обадя в консулството — аз спрях. Малка торбичка с бонбони, превързана с панделка, висеше на дръжката на вратата, а на нея имаше бележка, написана на ръка: „Весела Коледа!“ Отнякъде се носеше смях, прекрасно ухание на силно кафе, горена захар и прясно изпечен хляб лъхаше отдолу и се носеше по коридора. Всяка сутрин си бях поръчвал хотелската закуска и я изяждах мрачно — нали Холандия беше прочута с кафето си? Но тъй като пиех всеки ден, не бях в състояние дори да почувствам вкуса му.

Пъхнах торбичката с бонбони в джоба на сакото си, застанах в коридора и си поех дълбоко въздух. Дори осъдените на смърт имаха право да си поръчат нещо за последната вечеря — тема, която Хоуби (който готвеше неуморимо и се наслаждаваше на храната) беше подхващал нерядко в края на вечерта, заедно с арманяка, докато обикаляше, търсейки празни кутийки от енфие и чинийки, за да ги предложи като импровизирани пепелници на гостите си: за него това беше въпрос от сферата на метафизиката, най-подходящ за обсъждане на пълен стомах, след като той раздигнеше чиниите от десерта и поднесеше последното плато с карамели, ароматизирани с жасмин, защото — когато наистина вижда края, който ще дойде с края на нощта, когато затваря очи и махва с ръка за сбогом на света — какво би избрал човек всъщност? Някой утешителен спомен за миналото? Обикновено печено пиле, като обяда през някоя неделя, потънала в детството? Или би протегнал за последен път ръка към лукса, към далечния хоризонт — фазан с горски плодове, бели трюфели от Алба? Що се отнася до мен, преди да изляза в коридора, аз дори не съзнавах, че съм гладен, но в този момент, докато стоях там с бунтуващ се стомах и лош вкус в устата, и възможността за едно последно хранене на свобода, имах чувството, че никога не съм долавял по-прекрасна миризма от тази, топла и сладка: кафе и канела, обикновени кифли с масло от „континенталната закуска“. Странно, казах си, когато се върнах в стаята и взех менюто на румсървиса: да искаш нещо толкова лесно постижимо, да изпитваш апетит към самия апетит.

— Весела Коледа! — каза половин час по-късно момчето, което донесе закуската от кухнята, набит, разчорлен тийнейджър, като образ от картините на Ян Стейн, с увита като венец лъскава гирлянда в косата и клонче имел зад ухото.

После започна да повдига със замах сребърните капаци на блюдата.

— Специален холандски коледен хляб — посочи той иронично. — Само за днешния ден. — Бях поръчал „Празнична закуска с шампанско“, която включваше малка бутилка шампанско, яйца, приготвени със зехтин с трюфели и хайвер, плодова салата, плато с пушена сьомга и пастет, и половин дузина купички със сосове, кисели краставички, каперси, подправки и туршия от лукчета.

Той отвори шампанското и си тръгна (след като му дадох като бакшиш почти всички пари в евро, които ми бяха останали), и аз тъкмо си бях налял кафе и отпивах предпазливо, питайки се дали стомахът ми ще го понесе (още ми се гадеше и отблизо кафето не миришеше чак толкова прелестно), когато телефонът иззвъня.

Беше служителят от рецепцията.

— Весела Коледа, господин Декър — каза той припряно. — Съжалявам, но при вас се качва посетител. Опитахме се да го задържим на рецепцията…

— Какво?

Застинах. Ръката ми с чашата остана на половин път към устата.

— Качва се. Сега. Опитах се да го задържа. Помолих го да почака, но той отказа. Тоест… колегата го помоли да почака. Той тръгна нагоре, преди да успея да ви се обадя…

— Аха — огледах стаята. Цялата ми решителност се беше изпарила за миг.

— Моят колега — чу се как служителят разговаря приглушено с някого — колегата ми тъкмо тръгна след него по стълбите… и тъй като стана съвсем внезапно, си казах, че би трябвало…

— Каза ли си името? — попитах, отивайки към прозореца, докато се питах дали ще успея да го счупя с някой стол. Не бях на висок етаж, не се изискваше да скачам отвисоко, надали бяха повече от дванайсет фута.

— Не, не каза, господине — човекът говореше много бързо. — Не можахме… искам да кажа, той беше много решителен… промъкна се направо покрай рецепцията, преди…

В коридора настана суматоха. Някой крещеше на холандски.

— … тази сутрин персоналът ни е по-ограничен, вярвам, че ще проявите разбиране…

Някой заблъска решително по вратата — трепнах рязко, уплашено, сякаш отново виждах безкрайно бликащия от челото на Мартин фонтан, и разлях кафето си. Мамка му, казах си, поглеждайки костюма и ризата — бяха съсипани. Не можаха ли да почакат да приключа със закуската? От друга страна, мислех си, докато попивах кафето със салфетка и се взирах мрачно във вратата: може пък да бяха хората на Мартин. Може би всичко щеше да свърши по-бързо, отколкото бях предполагал.

Но вместо това, когато отворих вратата — почти не можех да повярвам на очите си — пред мен застана Борис. Раздърпан, със зачервени очи, с доста очукан вид. Имаше сняг в косата му, сняг и по раменете му. Бях прекалено стъписан, за да изпитам облекчение.

— Какво… — казах, докато той ме прегръщаше, а после, обръщайки се към служителя на хотела, който се насочваше целеустремено към нас: — Не, всичко е наред.

— Виждате ли? Защо трябваше да чакам? Защо да чакам? — каза гневно Борис, размахвайки ръка към служителя, който се беше заковал на място и се взираше в нас. — Нали ви казах? Казах ви, че знам къде е стаята му! Как да знам, ако не ми е приятел? — После, към мен: — Не разбирам за какво е този цирк. Смешно! Стоя си там цяла вечност, а на рецепцията — никой. Никой! Пустинята Сахара! — хвърли яростен поглед към служителя. — Чаках, чаках. Позвъних! После, тъкмо тръгнах нагоре — „чакайте, чакайте, господине“ — това с лигаво, бебешко гласче — върнете се — и ето ти го, хуква подир мен…

— Благодаря — казах на служителя, или по-скоро на гърба му, тъй като, след като бе гледал известно време ту мен, ту Борис, едновременно учудено и ядосано, той се бе обърнал и си бе тръгнал, без да каже дума. — Много ви благодаря. Наистина! — подвикнах по коридора след него; добре беше да се знае, че спират хората, които хукват несъпроводени по стълбите.

— Няма защо, господине — той не си даде труда да се обърне. — Весела Коледа.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — попита Борис, когато вратите на асансьора най-сетне се затвориха и ние останахме сами. — Или ще си стоим тук и ще се гледаме нежно?

Миришеше лошо, като че ли не се беше къпал с дни, изражението му беше едновременно леко презрително и изключително самодоволно.

— Аз… — сърцето ми биеше силно, отново започваше да ми се гади — да, разбира се, влез за минута.

— Минута? — огледа ме пренебрежително от глава до пети. — Да не си тръгнал за някъде?

— В интерес на истината, да.

— Потър… — каза той донякъде развеселено, оставяйки на пода чантата си, докосвайки челото ми с опакото на ръката си — изглеждаш зле. Явно имаш температура. Изглеждаш така, като че ли си изкопал сам Панамския канал.

— Чувствам се отлично — отвърнах аз рязко.

— Не изглеждаш отлично. Приличаш на умряла риба. И защо си се нагиздил така? Защо не отговаряш на обажданията ми? Какво е това? — попита той, поглеждайки зад мен, забелязал масичката от румсървиса.

— Заповядай, хапни.

— Е, ако нямаш нищо против, така и ще направя. Каква седмица! Пътувал съм през цялата шибана нощ. Гаден начин да прекараш Бъдни вечер… — той изхлузи палтото си и го остави да се свлече на пода, — е, ако трябва да бъдем честни, помня и по-лоши случаи. Поне на магистралата нямаше много коли. Отбихме се в някакво ужасно място на пътя, само там беше отворено — бензиностанция, кренвирши с горчица, обикновено ми харесват, но Божичко, стомахът ми… — беше взел чаша от бара и си наливаше шампанско.

— А ти тук… — той махна с ръка — добре си живееш, виждам. В разкош — той изрита обувките си и размърда пръстите на краката си, обути в мокри чорапи. — Божичко, пръстите ми са замръзнали. Ужасна киша е по улицата — снегът става на вода — той придърпа един стол. — Поседи с мен. Хапни нещо. Дошъл съм съвсем навреме — беше вдигнал похлупака от чинията, която се подгряваше на спиртник и душеше яйцата с аромат на трюфели. — Изглеждат вкусни — и са още топли! Какво, какво е това? — попита той, когато аз бръкнах в джоба си и му подадох пръстена и часовника на Гюри. — О, да! Бях забравил. Няма значение, можеш да му ги върнеш сам.

— Не, ти можеш да го направиш вместо мен.

— Е, би трябвало да му се обадим. Тук има храна за петима. Защо да не звъннем долу — той вдигна бутилката шампанско и огледа нивото на течността с такова изражение, сякаш изучаваше тревожни финансови статистики, — да поискаме още едно такова, само че голяма бутилка или дори две, и още кафе, а може би и чай? Аз — той придърпа стола си по-близо до масата — умирам от глад! Ще му кажа — той взе парче пушена сьомга и го провеси над отворената си уста, после го налапа и бръкна в джоба си за телефона, — ще му кажа да зареже колата някъде и да дойде при нас, искаш ли?

— Добре.

Когато го видях, нещо у мен помръкна, почти както ставаше, когато бях дете и баща ми го нямаше, оставах дълги часове сам у дома и когато чувах превъртането на ключа в ключалката, ме заливаше неволно облекчение, а после, когато го видех в действителност, сърцето ми се свиваше.

— Какво? — той облиза шумно пръстите си. — Не искаш ли Гюри да дойде? А кой кара колата цяла нощ? Кой не е спал? Може поне да му осигурим една закуска — той вече беше започнал да яде яйцата. — Много неща се случиха.

— Много неща се случиха и с мен.

— Къде отиваше?

— Поръчай си, каквото искаш — извадих хотелската карта, с която отключвах стаята си, и му я подадох. — Ще кажа да не приключват сметката. Кажи да я добавят към сметката на стаята.

— Потър — той хвърли салфетката и понечи да тръгне след мен, после — за моя голяма изненада — се разсмя. — Върви тогава! При новия си приятел или при заниманието, което е толкова важно за теб.

— Много неща се случиха с мен.

— Е — каза той самодоволно, — не знам какво се е случило с теб, но мога да твърдя, че на мен са ми се случили поне пет хиляди пъти повече неща. Ама че седмица беше! Направо да се опише в книга. Докато ти тънеше в лукс в хотела, аз — той пристъпи напред, постави ръка върху ръкава ми — почакай.

Телефонът му беше иззвънял; полуизвърнат, той заговори бързо на украински, после млъкна и прекъсна рязко разговора, забелязал, че аз тръгвам към вратата.

— Потър — той ме сграбчи за раменете, взря се настоятелно в очите ми, после ме обърна и ме бутна обратно в стаята, затваряйки вратата зад себе си с ритник. — Какво става, по дяволите? Като че ли си излязъл от „Нощта на зомбитата“. Как се казваше онзи филм, който харесвахме? Онзи, черно-белият? Не „Живите мъртви“, а онзи, поетичният…

— „Аз живях редом със зомби“. На Вал Лутън.

— Точно така, него имам предвид. Седни. Тук тревата е много силна, дори да си навикнал, трябваше да те предупредя…

— Не съм пушил никаква трева.

— … защото, казвам ти, когато дойдох тук за първи път, трябва да съм бил двайсетинагодишен, по онова време пушех като обезумял трева, всеки ден, мислех, че мога да се справя с всичко и… о, Божичко. Вината си беше моя — държах се като тъпак с оня човек в кафенето. „Дайте ми най-силното, което имате“. Е, и той ми я даде. Дръпнах си три пъти и краката вече не ме слушаха. Не можех да се изправя! Все едно че бях забравил как да движа краката си! Никакво периферно зрение, никакъв контрол върху мускулите. Тотално откъсване от действителността? — беше ме избутал към леглото; после седна до мен и обгърна с ръка раменете ми. — И, разбираш ли, ти ме познаваш, но… никога не е било така! Сърцето ми се блъскаше, биеше бързо, все едно, че тичах непрестанно, а през цялото време си седях на едно място — не разбирах къде съм, бях в ужасен мрак! Бях съвсем сам и дори поплаках малко, нали разбираш, обърнах се на ум към Бог, „Какво съм направил, за да заслужа това?“ Не знам как съм излязъл от онова място! Беше като ужасен сън. И това само от трева, имай предвид! Трева! Дойдох на себе си на улицата, краката ми бяха като желе, бях се вкопчил в една стойка за велосипеди на площад „Дам“. Имах чувството, че колите ще се качат на тротоара и ще ме премажат. Най-сетне успях да се добера до апартамента на гаджето ми в Йордаан223 и дълго време лежах в празната вана. Така че… — той оглеждаше със съмнение петната от кафе по ризата ми.

— Не съм пушил трева.

— Чух, каза ми вече! Просто ти разказвах една история. Казах си, че може да ти е интересно, поне малко. Е… няма от какво да се срамувам — допълни той. — Както и да е. — Последва мълчание, което ми се стори безкрайно. — Забравих да кажа… забравих да кажа — той наля минерална вода в чашата ми, — след онова, което ти казах, онзи случай, когато се лутах по „Дам“, се чувствах зле цели три дни. Тогава моето момиче каза: „Хайде да поизлезем, Борис, не може да продължаваш да лежиш тук и да провалиш целия ни уикенд“. Тогава повърнах в музея „Ван Гог“. Много стилно и елегантно.

Когато се плъзна по разраненото ми гърло, студената вода ме накара да настръхна и събуди един примитивен, физически спомен от детството: болката, която ми причиняваше пустинната светлина, мъчителният следобеден махмурлук, тракането на зъбите ми в охладената от климатика стая. Двамата с Борис бяхме толкова зле, че не преставахме да повръщаме, превивахме се от смях, защото повръщахме, и от това започваше да ни се повръща още повече. Давех се, дъвчейки престояли бисквити, които бях намерил в една кутия в стаята си.

— Е — Борис хвърли кос поглед към мен, — може да е просто някакъв вирус. Ако не беше навръх Коледа, бих слязъл долу, за да ти купя нещо за стомаха. Ето, заповядай — той сипа някаква храна в чинията ми и я побутна към мен. Взе бутилката от кофичката с лед, провери пак колко шампанско е останало и го изля докрай в полупразната ми чаша с портокалов сок (полупразна, защото той беше пил от нея).

— И така — той вдигна своята чаша с шампанско към мен, — желая ти Весела Коледа! Да сме живи и здрави дълги години! Роди се Христос, нека Го славим! А сега — той отпи голяма глътка от шампанското си — беше оставил кифлите направо на покривката и трупаше храна за себе си в керамичното блюдо, в което беше поднесен хлябът — съжалявам, знам, че искаш да узнаеш всичко, но аз съм гладен и трябва първо да се нахраня.

Пастет. Хайвер. Коледен хляб. Въпреки всичко аз също бях гладен и решавайки да бъда благодарен за мига и за храната пред себе си, започнах също да се храня, така че известно време и двамата мълчахме.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той след малко, поглеждайки към мен. — Изтощен си. — Взе си още сьомга. — Има някакъв лош грип, и Шърли го прихвана.

Мълчах. Едва бях започнал да осъзнавам за себе си факта, че той е тук, в стаята, с мен.

— Мислех, че си излязъл с някое момиче. Е, ето къде бяхме ние с Гюри — продължи той, когато аз не отговорих. — Бяхме във Франкфурт. Да… това знаеш. Ама че луда история беше! Но… — той допи шампанското, отиде до минибара и клекна, за да види какво има в него.

— Паспортът ми у теб ли е?

— Да, паспортът ти е у мен. Брей, хубаво вино има тук! И тези симпатични бутилчици „Абсолют“!

— Къде е?

— Ааа… — той се упъти с големи крачки към масата, с бутилка червено вино под мишница, понесъл и три бутилчици водка, които пъхна в кофичката с лед. — Ето ти го — измъкна паспорта от джоба си и го подхвърли небрежно на масата. — А сега — той седна отново — да вдигнем ли заедно тост?

Седях на ръба на леглото си, без да мърдам, с чинията с недоядена храна в скута си. Паспортът ми.

В настъпилото дълго мълчание Борис се пресегна през масата и тракна със средния си пръст по ръба на чашата ми с шампанско, стъклото звънна остро, прозвуча като почукването с лъжичка по чашата, когато дойде време за тостовете.

— Мога ли да привлека за малко вниманието ви? — попита той иронично.

— Какво?

— Тост? — и наклони чашата си към моята.

Потърках с ръка челото си.

— И за какво?

— Моля?

— За какво точно смяташ да вдигнеш тост?

— Коледа? Божията милост? Става ли?

Колкото по-дълго ставаше мълчанието между нас, макар и не точно враждебно, толкова повече то придобиваше отчетлива, заплашваща да излезе извън контрол отсянка на гняв. Най-сетне Борис се облегна отново на стола си, посочи с глава чашата ми и каза:

— Неприятно ми е да настоявам, но когато приключиш да се блещиш в мен, може би ще…

— Трябва да си изясня всичко това рано или късно.

— Кое?

— Предполагам, че ще трябва да си го изяснявам дълго време в мислите си. Няма да е лека задача. Разбираш ли, това — тук, другото — там. На две различни купчини. А може би дори три.

— Потър, Потър, Потър… — каза той с приятелски, леко пренебрежителен тон и отново се приведе напред, — глупак си ти. Не си способен да изпиташ благодарност, не цениш красотата на мига.

— Неспособен да изпитам благодарност. Смятам да пия за това.

— Какво? Нима не помниш онази наша единствена щастлива Коледа? Щастливите отминали дни? Които няма да се върнат никога? Баща ти — той замахна нашироко с ръка — на масата в ресторанта? Великолепната вечеря, радостта ни? Щастливото посрещане на празника? Не почиташ ли този спомен в сърцето си?

— За Бога!

— Потър — изпъшка той, — ама и ти си голяма работа. По-лош си от жена. „Бързо, бързо.“ „Ставай, тръгвай.“ Не прочете ли съобщенията ми?

— Какво?

Борис, който протягаше ръка към чашата си, застина на място. После хвърли бързо поглед към пода и аз изведнъж осъзнах много ярко присъствието на чантата му до стола.

Борис почука развеселено с нокътя на палеца по предните си зъби.

— Давай.

Думите увиснаха над останките от закуската. Разкривени очертания в сребърния купол на капака върху металното блюдо.

Вдигнах чантата и се изправих; усмивката му изчезна, защото аз тръгнах към вратата.

— Чакай! — каза той.

— Какво да чакам?

— Няма ли да я отвориш?

— Виж какво… — познавах се прекалено добре и си нямах доверие; не биваше да се бавя, нямаше да допусна едно и също нещо да се повтори два пъти…

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Ще отнеса това долу. За да го заключат в сейфа — не знаех дали в хотела изобщо има сейф, знаех само, че не искам картината да бъде близо до мен — беше на по-сигурно място при непознати, в някое гардеробно помещение, където и да било. Освен това имах намерение да се обадя в полицията в мига, когато Борис си тръгнеше, но не по-рано; нямаше смисъл да го въвличам в това.

— Но ти дори не отвори чантата! Дори не знаеш какво има вътре!

— Чух вече.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Може би не искам да знам какво има вътре.

— О, така ли? А може пък да искаш. Не е онова, което си мислиш, че е — допълни той малко злорадо.

— Не е?

— Не е.

— А откъде знаеш какво си мисля, че е?

— Разбира се, че знам какво мислиш, че е! И грешиш. Съжалявам. Но — той вдигна ръце — вътре има нещо много, много по-добро.

— По-добро?

— Да.

— Как може да е по-добро от…

— Просто е така. Много, много по-добро. Налага се да ми повярваш. Отвори и виж — каза той, кимвайки рязко към чантата.

— Какво е това? — попитах, след като бях мълчал зашеметено около трийсет секунди. Вдигнах една тежка като тухла пачка от банкноти по сто долара; после още една.

— Това съвсем не е всичко — и той потри тила си с длан. — Само малка част.

Погледнах чантата, после него.

— Част от какво?

— Е — той се усмихна самодоволно, — реших, че ефектът ще е по-драматичен, ако донеса пари в брой, нали?

От съседната стая долитаха приглушено репликите от някакъв комедиен сериал, точно отмерения, записан смях.

— Каква хубава изненада за теб! Имай предвид, това не е всичко. Реших да е в долари, за да ти е по-удобно, когато се прибереш. Горе-долу толкова, колкото беше сумата, с която дойде — даже малко повече. Всъщност още не са платили — не е пристигнал превод. Но се надявам да стане скоро.

— Те? Кои не са платили? Какво не са платили?

— Тези пари са мои. Мои, лични. От домашния ми сейф. Отбих се в Антверпен, за да ги взема. По-приятно е така — по-приятно за теб, като отвориш чантата, нали? Истинска коледна сутрин, хо-хо-хо, нали? Но ще получиш още много.

Прехвърлях купчината пари и оглеждах пачките, после ги връщах обратно. С бандероли, направо от „Ситибанк“.

— „Благодаря, Борис“, „О, няма защо“ — отговори той иронично със собствения си глас. — „За мен беше удоволствие“.

Купища пари. Непредсказуемо, неподлежащо на контрол събитие. Банкнотите шумоляха под пръстите ми. Всичко това имаше някакъв очебиен емоционален заряд, който не можех да осъзная.

— Както казах — това е само малка част. Два милиона евро. В долари е много, много повече. Така че — весела Коледа! Това е моят подарък за теб! Мога да ти отворя сметка в Швейцария за остатъка и да ти дам депозитна книжка, така че… какво? — той се отдръпна почти уплашено, когато аз прибрах купчините пачки в чантата, затворих я и я побутнах обратно към него. — Не! Твои са!

— Не ги искам.

— Струва ми се, че не разбираш. Позволи ми да обясня, моля те.

— Казах, че не ги искам.

— Потър… — той скръсти ръце и ме изгледа хладно, също както ме беше изгледал в бара на поляка — друг човек на мое място би си тръгнал доволен и никога не би се върнал.

— Защо тогава не го направиш?

— Аз… — той се озърна, като че ли в търсене на причината — ще ти кажа защо не! В името на старите времена. Въпреки че се отнасяш с мен като с престъпник. И защото искам да те обезщетя…

— За какво?

— Моля?

— За какво точно? Ще ми обясниш ли? Откъде, по дяволите, са тези пари? Как това би могло да поправи нещо, мамка му?

— Е, всъщност не би трябвало да прибързваш с…

— Не ме интересуват парите! — вече почти крещях. — Интересува ме картината! Къде е картината?

— Ако почакаш само секунда и не избухваш…

— За какво са тези пари? Откъде са? Какъв точно е техният източник? Бил Гейтс? Дядо Коледа? Феята на зъбчетата?

— Моля те. Драматизираш всичко като баща си.

— Къде е тя? Какво си направил с нея? Няма я, нали? Разменена? Продадена?

— Не, разбира се, аз… хей! — той издърпа рязко назад стола си, стържейки с краката му по пода. — Божичко, Потър, успокой се. Разбира се, че не съм я продал. Защо ми е да правя такова нещо?

— Не знам! Откъде бих могъл да знам? За какво е всичко това? Какъв беше смисълът на цялата история? Защо изобщо дойдох тук с теб? Защо трябваше да ме въвличаш в това? Реши да ме доведеш тук, за да ти помогна да избиваш хора? Така ли е?

— Никога през живота си не съм убивал човек — каза студено Борис.

— О, Господи! Наистина ли го казваш? Какво се очаква от мен, да се засмея? Наистина ли те чух да казваш, че никога…

— Това беше самоотбрана. И ти го знаеш. Не ходя насам-натам с желанието да причинявам зло на хората за удоволствие, но ще се защитавам, ако се налага. А ти — каза той, принуждавайки ме с повелителен жест да замълча, — що се отнася до Мартин, като изключим факта, че в противен случай аз нямаше да бъда тук сега, а най-вероятно и ти…

— Ще ми направиш ли една услуга? Ще млъкнеш ли? Може ли да отидеш ей там и да останеш така една минута? Защото точно сега не искам нито да те чувам, нито да те виждам.

— … що се отнася до Мартин, ако в полицията знаеха, сигурно щяха да ти дадат медал, а същото щяха да направят и много невинни, които вече не са живи, благодарение на него. Мартин беше…

— Или всъщност можеш да си вървиш. Така ще е по-добре.

— Мартин беше дявол. У него нямаше нищо човешко. Вината не беше негова. Нямаше никакви чувства, разбираш ли? Знам, че Мартин е причинявал на разни хора много по-лоши неща от това просто да ги застреля. Не в нашия случай — каза той припряно, махвайки с ръка, като че ли около това се въртеше цялото недоразумение, — нас той щеше да застреля просто защото се чувстваше задължен, не поради другото, поради извратеността и злото у него. Но беше ли Мартин добър човек? Беше ли изобщо истинско човешко същество? Не. Не беше. А и Фритс не беше цвете. Така че — цялото това твое разкаяние, терзанията ти — трябва да ги видиш в по-различна светлина. Трябва да видиш извършеното от теб като героизъм в името на едно по-висше благо. Не може постоянно да виждаш живота в такива мрачни краски, нали разбираш, много лошо ти се отразява.

— Мога ли да ти задам само един въпрос?

— Колкото поискаш.

— Къде е картината?

— Виж какво… — Борис въздъхна и отклони поглед. — Това беше най-доброто, което можах да направя. Знам колко много искаше да си я върнеш. Но не мислех, че ще се разстроиш толкова от това, че няма да я имаш.

— Може ли просто да ми кажеш къде е?

— Потър… — той постави ръка на сърцето си — съжалявам, че се разгневи толкова. Не го очаквах. Но нали ти каза, че и без това не възнамеряваш да я задържиш. Искаше да я върнеш. Нали така каза? — допълни той, защото аз продължавах да го гледам вторачено.

— В какъв смисъл това е най-доброто, по дяволите?

— Е, ще ти обясня! Ако млъкнеш и ме оставиш да говоря! Вместо да беснееш, да се мяташ напред-назад с пяна на устата и да разваляш Коледата и на себе си, и на мен!

— За какво говориш?

— Идиот — той почука по слепоочието си с кокалчетата на свитите си пръсти. — Откъде според теб са дошли тези пари?

— Как бих могъл да знам, мамка му?

— Това са парите от наградата!

— Награда?

— Да! За откриването на картината!

Трябваше да измине малко време. Стоях прав. Наложи се да седна.

— Сърдиш ли се? — попита предпазливо Борис.

Гласове в коридора. Отраженията на мътната зимна светлина по месинговата стойка на лампата.

— Мислех, че ще се зарадваш. Не се ли радваш?

Но аз все още не се бях съвзел достатъчно, за да проговоря. Можех само да се взирам втрещено в него.

Забелязал изражението ми, Борис отметна косата от лицето си и се разсмя.

— Ти сам ми даде идеята. Мисля, че не съзнаваше колко е добра! Гениална! Ще ми се сам да се бях сетил. „Обади се на ченгетата от отдела за откраднати произведения на изкуството! Обади се на тях!“ Откачена история! Така си мислех първоначално. Ти си малко куку на тази тема, ако трябва да бъдем съвсем честни. Само че… — той сви рамене, — последва поредица от неблагополучни събития, както сам отлично знаеш, и след като се разделихме с теб на моста, аз се обадих на Чери, какво да правим, какво да правим, известно време кършихме ръце, после се поослушахме и… — той вдигна чашата си към мен — действително гениална идея! Защо е трябвало да се съмнявам в теб? Когато и да било? Ти си мозъкът зад всичко това от самото начало! Докато аз съм бил в Аляска — където трябваше да ходя пет мили пеш до бензиностанцията, за да си открадна един десерт „Нестле“ — виж какво направи ти. Душата на делото! Защо трябваше да се усъмня в правотата ти? Защото, като се замислих, видях — той вдигна ръце, — че си прав. Кой би помислил? Повече от милион долара награда за твоята картина! И то дори не за връщане на самата картина, а за информация, довела до откриването й! Никакви въпроси! Пари в брой, чисти, необременени!

Отвън вятърът навяваше сняг по прозореца. В съседната стая някой кашляше силно, или се смееше силно, не можех да преценя.

— Напред-назад, напред-назад, през всички тези години. Игра за балами. Води до неприятности, опасна. И — сега си задавам този въпрос — за какво изобщо ми беше това? При положение, че може да се получат направо и съвсем законно всички тези пари? Защото ти беше прав — те са сериозни, делови хора. Не задават никакви въпроси. Единственото, което ги интересуваше, беше да намерят картината — Борис запали цигара и пусна кибритената клечка в чаша вода, където тя загасна със съскане. — Аз самият не присъствах, ще ми се да бях, но не мислех, че ще е разумно да съм там наблизо, ако ме разбираш. Екип на немските специални служби! Бронежилетки, пушки. Никой да не мърда! Всички по лице на земята! Голяма суматоха, тълпа на улицата! Ах, как ми се иска да бях видял изражението на Саша!

— Обадил си се на ченгетата?

— Е, не лично! Моето момче, Дима — Дима е бесен на немците заради стрелбата в паркинга му. Напълно ненужна и му създаде големи главоболия. Разбираш ли… — той кръстоса неспокойно крака и издуха голям облак дим, — досещах се къде крият картината. Има един апартамент във Франкфурт. Навремето принадлежеше на една бивша приятелка на Саша. Хората крият там разни неща. Но нямаше абсолютно никакъв начин да вляза там, дори с половин дузина помощници. Ключалки, алармени инсталации, камери, кодове. Единственият проблем… — той се прозя и избърса уста с опакото на ръката си, — е всъщност проблемите бяха два. Първият беше, че полицията вероятно щеше да се нуждае от доказателства, за да получи разрешение да претърси апартамента. Не можеш просто да се обадиш и да назовеш крадеца, представяйки се като анонимен гражданин, който иска да помогне, нали разбираш. И вторият проблем — не можех да си спомня точния адрес на този апартамент. Пазеха го в голяма тайна — аз самият съм бил там само веднъж — беше късно през нощта, а и аз не бях съвсем във форма. Знаех горе-долу кой е кварталът… не беше много добро място, в доста от сградите се бяха нанесли незаконно разни типове… карах Гюри да ме вози с колата по улиците, насам-натам, насам-натам. Отне цяла шибана вечност. И знаеш ли какво направих накрая? Сведох нещата до една редица сгради, но не бях сто процента сигурен в коя точно беше апартаментът. Затова слязох от колата и тръгнах пеш. Колкото и да ме беше страх да бъда на тази улица — колкото и да се боях да не ме видят — излязох и тръгнах пеш. Със собствените си два крака. И с полузатворени очи. Все едно, че малко се хипнотизирах, разбираш ли, опитвах се да си припомня колко крачки съм извървял, опитвах се да го почувствам с тялото си. Така или иначе, не бива да избързвам. Дима — той започна да рови старателно из парчетата хляб на масата — снахата на братовчеда на Дима, всъщност бившата му снаха, тя се ожени за холандец и имат син на име Антон — двайсет и една-две годишен, безупречен, с фамилно име Ван ден Бринк — Антон е холандски поданик и от малък говори холандски, което е много удобно за нас, нали разбираш? Антон… — той захапа едно хлебче, направи гримаса и изплю едно ръжено семенце — Антон работи в един бар, посещаван от много богати хора, близо до „П. К. Хоофтстраат“, в лъскавата част на Амстердам — улиците на „Гучи“ и „Картие“. Добро момче е той. Говори английски, холандски, от руския знае само една-две думи. Така или иначе, Дима накара Антон да се обади в полицията и да съобщи, че е видял двама немци, като даде за единия точното описание на Саша — бабешки очилца, риза като от „Малка къща в прерията“, татуировка с примитивни мотиви на ръката, която Антон можеше да възпроизведе до съвършенство, защото му я бяхме показали на снимка… така или иначе, Антон се обади на ченгетата, които се занимават с крадени картини и им каза, че видял как тези двама немци, страшно пияни, се скарали в бара, и били толкова ядосани, че забравили там… какво? Една папка! Е, естествено, папката беше специално подготвена. Мислехме да подхвърлим и обработен телефон, но никой от нас не е толкова печен в тези неща, та не можехме да бъдем сигурни, че няма да го проследят обратно до нас. Затова… аз разпечатах няколко снимки — онази, която ти показах, плюс още няколко, които имах в телефона си… щиглецът заедно с брой на вестник, по който можеше да се определи датата на снимката, нали разбираш. Вестникът беше отпреди две години, но… нямаше значение. Антон беше намерил случайно папката, нали разбираш, под един стол, заедно с други документи, свързани с онази история в Маями, за да се направи връзка с предишния случай, когато е била видяна картината. Адресът във Франкфурт беше вътре, за удобство, както и името на Саша. Всичко това беше идея на Мириам, нейна е заслугата, трябва да я почерпиш с едно голямо питие, когато се прибереш у дома. Прати ни някои неща от Америка с FedEx — много, много убедителни. Имаха името на Саша, имаха…

— В затвора ли е Саша?

— И още как — изкиска се Борис. — Взехме откупа, музеят прибра картината, ченгетата успяха да приключат случая, застрахователната компания си прибра парите, поуката остава за обществеността, всички печелят.

— Откуп?

— Е, награда, откуп, наречи го, както искаш.

— Кой изплати тези пари?

— Не знам — отвърна Борис с жест на раздразнение. — Музеят, правителството, частно лице. Има ли значение?

— За мен има.

— Е, не би трябвало да има. Би трябвало да млъкнеш и да бъдеш благодарен. Защото — той вирна брадичка и повиши тон, за да ме накара да млъкна, — знаеш ли какво, Тио? Знаеш ли какво? Познай! Познай какъв късмет имахме! При тях е била не само твоята птица, но… кой би предположил? Още много откраднати картини!

— Две дузини или дори повече! Някои от тях били изчезнали от много години! Освен това… не всички са толкова красиви и очарователни като твоята, всъщност повечето не са. Това е моето лично мнение. Но за четири-пет от тях все пак имаше обявени големи награди — по-големи, отколкото за твоята. И дори някои от по-неизвестните — умряла патица, досаден портрет на някакъв непознат тлъст мъж — дори за тях има по-малки награди, петдесет хиляди, тук-там и по сто хиляди. Кой би предположил? „Сведения, довели до връщането на картината“. Събраха се доста. И, надявам се — каза той с малко строг тон, — ти ще ме извиниш за това?

— За кое?

— Защото — казват, че е „един от случаите с най-много открити картини в историята“. Надявах се, че тъкмо това ще ти хареса — може би няма, кой знае, но се надявах. Откраднати от музеите шедьоври, върнати на обществеността! Оцелели съкровища на културата! Голямо ликуване! Всички ангели пеят! Но това нямаше да се случи, ако не беше ти.

Седях и мълчах слисан.

— Разбира се — допълни Борис, сочейки с глава към отворената чанта на леглото, — това не е всичко. В чантата има и хубави коледни подаръци за Мириам, Чери и Гюри. Освен това дадох веднага трийсет процента на Антон и Дима. По петнайсет процента на всеки. Всъщност Антон свърши цялата работа, така че според мен той трябваше да получи двайсет, а Дима — десет. Но за Антон това са много пари, така че той е щастлив.

— Открили и други картини. Не само моята.

— Да, не чу ли какво казах току-що…

— Какви други картини?

— О, някои много известни и прочути! Били изчезнали преди много години!

— Като например?

Борис изсумтя раздразнено.

— О, не знам имената, знаеш, че няма защо да ми задаваш подобни въпроси. Няколко модерни работи — много забележителни и скъпи, всички бяха страшно развълнувани, макар че аз, честно казано, не разбирам цялата тази дандания около тях. Защо такова нещо, все едно рисувано от дете в детската градина, трябва да струва толкова много? „Грозно петно“. „Черна пръчка с пискюли“. Но пък имаше и много работи с историческа стойност. Едната картина беше на Рембранд.

— Да не е морски пейзаж?

— Не — хора в някаква тъмна стая. Малко скучна. Но пък имаше един хубав Ван Гог, морски бряг. И после… о, не знам, Дева Мария, Иисус, много ангели. Имаше дори скулптури. И азиатски произведения на изкуството. Според мен не струваха нищо, но предполагам, че са много скъпи — Борис изгаси цигарата си, натискайки я ожесточено. — Което ми напомня… онзи успя да избяга.

— Кой?

— Китаецът на Саша — Борис отиде до минибара и се върна с тирбушон и две чаши. — Не бил в апартамента, когато дошли ченгетата, имал е късмет. И — ако е умен, а той е умен — няма да се върне — Борис вдигна ръце с кръстосан показалец и среден пръст. — Ще си намери някой друг богат мъж, който да го издържа. Това му е работата. Хубава работа, ако можеш да си я уредиш. — Прехапал устни, той изтегли тапата — пльок! — Иска ми се да бях се сетил за това с картините още преди години! Големи, лесни пари! Законно плащане! Вместо това тичане подир подскачащата топка, толкова много години. Напред-назад — той размаха тапата, — напред-назад. Убийствено за нервите! Толкова време, толкова главоболия, тези лесни, отпускани от правителството пари са били направо под носа ми! Казвам ти — той прекоси стаята и ми наля червено вино, струята забълбука шумно — в някои отношения Хорст вероятно е също толкова доволен, че нещата се развиха така. Той обича доларите не по-малко от всеки друг, но от друга страна страда и от чувство за вина, има някакви идеи за обществено благо, културно наследство, дрън, дрън.

— Не разбирам какво е мястото на Хорст в тази история.

— Да, и аз не разбирам, и никога няма да разберем — каза категорично Борис. — Всички действат много предпазливо, много учтиво. И да, да — каза той нетърпеливо и отпи бързо, някак крадешком, глътка от виното си — да, сърдит съм на Хорст — малко, може би няма да му вярвам толкова, колкото му вярвах преди, може би всъщност изобщо няма да му вярвам особено. Но… Хорст твърди, че нямало да изпрати Мартин, ако знаел, че сме ние. Може и да казва истината. „Никога, Борис, никога не бих го направил“. Кой би могъл да знае? Честно казано — между нас да си остане — мисля си, че той го казва само за да не си навреди допълнително. Защото, след като работата с Мартин и Фритс така или иначе пропадна, какво друго би могъл да направи? Освен да се оттегли без скандали? Да твърди, че не е знаел? Имай предвид, не знам това със сигурност — допълни той. — Това е просто моя теория. Версията на Хорст е друга.

— А именно?

— Хорст твърди — Борис въздъхна, — според Хорст той нямал представа, че Саша е взел картината, не и преди ние да я отмъкнем и Саша да му се обади изневиделица с молба Хорст да му помогне да си я върне. По чисто съвпадение се оказало, че Мартин е в Амстердам — бил пристигнал тук от Лос Анджелис за празниците. За друсалките Амстердам е много популярно място за посрещане на Коледа. И да, дотук — той потри едното си око, — съм почти сигурен, че Хорст казва истината. Обаждането на Саша действително е било изненада за него. Казал, че се оставя на неговата милост. Нямали време за приказки, трябвало да се действа бързо. Как би могъл Хорст да знае, че сме ние? Саша дори не беше в Амстердам — научил бе всичко по разкази, от китайчето, чийто немски не е кой знае какво — а Хорст е получил описание от трета ръка. Всичко се връзва, ако го погледнеш от определен ъгъл. Освен това… — той сви рамене.

— Какво?

— Ами… Хорст със сигурност не знаеше, че картината е в Амстердам, нито пък че Саша се опитва да получи заем срещу нея, не и докато Саша, изпаднал в паника, му се обадил, след като ние я взехме. Що се отнася до това, уверен съм, че е така. Но: дали Хорст и Саша не са участвали заедно в първоначалния план картината да изчезне, да бъде изпратена във Франкфурт, след онзи провал в Маями? Възможно е. Хорст харесваше много, изключително много тази картина. Изключително много. Казах ли ти, че веднага я позна, в мига, когато я видя? Без да се замисля? Каза името на художника и всичко останало.

— Тя е една от най-прочутите картини на света.

— Е — Борис сви рамене, — както съм ти казвал, той е образован човек. Израснал е, заобиколен от красиви неща. Ако оставим това настрана, Хорст не знае, че папката е мое дело. Ако разбере, няма да се зарадва особено. И все пак — той се засмя на глас, — би ли могло подобно нещо да му мине през ума? Съмнявам се. През цялото това време, толкова много пари за награда, просто са си стояли така! Чисти, законни! Грейнали като слънцето, видими за всички! За себе си знам, че никога не съм се сещал за подобно нещо — никога досега. Радост и щастие по целия свят! Открити откраднати шедьоври! Антон е големият герой — позира за снимки, говори по „Скай Нюз“! Снощи на пресконференцията всички се изправиха на крака и му ръкопляскаха! Всички го обичат — както беше с онзи човек, който успя да приводни самолета в реката преди няколко години и спаси всички пътници, помниш ли? Но за мен хората не ръкопляскат на Антон — а на теб.

Имаше толкова много неща, които трябваше да кажа на Борис, а не можех да кажа нито едно. И все пак, единственото, което можех да почувствам, беше съвсем абстрактна благодарност. Може би, казах си — протегнах се към чантата, извадих купчина пари и се взрях в тях — може би добрият късмет, също както и лошият, изискват известно време, за да бъдат осъзнати. Първоначално не чувстваш нищо. Емоциите идват по-късно.

— Доста приятно, а? — каза Борис, очевидно облекчен, че идвам на себе си. — Щастлив ли си?

— Борис, трябва да вземеш половината от това.

— Вярвай ми, погрижил съм се за себе си. Сега имам достатъчно, та дълго време да мога да не върша нищо, което не искам да върша. Кой знае — може дори да реша да отворя някой бар в Стокхолм. А може би не. Ще е малко скучно. Но ти… тези пари са изцяло твои! А ще дойдат и още. Помниш ли онзи път, когато баща ти ни даде по петстотин долара на всеки? Разхвърляше ги като перушина! Много благородно, с жест! Е… знаеш ли какво бяха те за мен тогава? Когато през по-голямата част от времето ходех гладен? Когато бях тъжен и самотен? Когато не притежавах абсолютно нищо? Това беше цяло състояние! Повече пари, отколкото бях виждал някога накуп! А ти… — носът му се беше зачервил; стори ми се, че ще кихне — винаги почтен и добър, ти споделяше с мен всичко, което имаше… и какво направих аз?

— О, Борис, стига — казах аз смутено.

— Откраднах от теб — ето какво направих — очите му блестяха с пиянска влага. — Отнех най-скъпото ти притежание. И как можах да се отнеса толкова зле с теб, при положение, че ти желаех само доброто?

— Стига. Не, наистина — престани — казах, когато видях, че плаче.

— Какво бих могъл да кажа? Ти ме попита защо съм я взел. И какво мога да отговоря аз? Мога само да кажа, че нещата никога не са точно такива, каквито изглеждат… изцяло добри, изцяло лоши. Би било толкова по-лесно, ако беше така. Дори баща ти… той ме хранеше, разговаряше с мен, отделяше ми време, даваше ми подслон в дома си, даваше ми дрехите от гърба си… ти мразеше толкова много баща си, но в някои отношения той беше добър човек.

— Не бих употребил думата „добър“.

— Е, аз бих.

— Ти си единственият, който би го направил. И би сгрешил.

— Виж. Аз съм по-толерантен от теб — заяви Борис. Оживен от перспективата за спор, той подсмръкна и преглътна сълзите си. — Ксандра — баща ти — ти винаги си искал да ги представяш като лоши и порочни. И да, така е… — баща ти се държеше деструктивно… безотговорно… като дете. Имаше широка душа и това го измъчваше много. Но той стори на себе си повече зло, отколкото е сторил някога на някой друг. Вярно е и това — продължи той с драматичен тон, отхвърляйки възраженията ми, — че той те окраде, или поне се опита да го направи, знам, но знаеш ли какво? Аз също те окрадох, но ми се размина. Кое е по-лошо? Защото, казвам ти — той побутна чантата с върха на обувката си — светът е много по-странен, отколкото ние си представяме или бихме могли да го опишем. И аз знам как разсъждаваш, или по-скоро как предпочиташ да разсъждаваш, но може би това е един момент, в който не можеш да сведеш нещата до чисто „добро“ и чисто „зло“, както правиш винаги? Като онези твои две различни купчини — лошото тук, доброто — там. Може би нещата не са толкова прости. Защото — по целия път в колата дотук, докато пътувахме цяла нощ, навсякъде по магистралата светеше коледната украса и — не се срамувам да ти го кажа, задавих се от сълзи — защото мислех, не можех да не мисля, за онази история от Библията… спомняш ли си, за неверния пристойник, който откраднал лептата на вдовицата, но после пристойникът отишъл в чужди земи и инвестирал мъдро лептата и върнал стократно умножена лептата на вдовицата, която бил откраднал? И тя му простила с радост, а после заклали угоеното теле, яли и се веселили?224

— Струва ми се, че смесваш няколко истории.

— Е, мина много време, откакто ходех на църковно училище в Полша. И все пак, онова, което искам да кажа — за което мислех в колата снощи, докато идвахме насам от Антверпен — е, че добрите дела невинаги имат добри последици, както и че от лошото невинаги следва лошо. Дори добрите и мъдрите не могат да преценят резултата на всички постъпки. Страх да те хване! Помниш ли княз Мишкин, от „Идиот“?

— В момента наистина не съм способен да водя интелектуални разговори.

— Знам, знам, но само ме изслушай. Чел си „Идиот“, нали? Така. Е, за мен „Идиот“ беше разтърсваща книга. Всъщност, толкова разтърсваща, че оттогава насам не съм чел много романи, освен разни от рода на „Татуировка дракон“. Защото — аз се опитвах да го прекъсна — е, можеш да ми кажеш това по-късно, какво си мислел ти, но позволи ми да ти кажа защо книгата ме разстрои толкова. Защото всичко, което Мишкин прави, през цялото време, е добро… самопожертвователно… отнася се към всички с разбиране и съчувствие, и какъв е резултатът от добротата му? Убийство! Катастрофа! Измъчваха ме много тревожни размисли заради това. Нощем лежах буден, измъчван от тревога. Защото… защо? Как бе възможно да става така? Четох книгата може би три пъти, мислех си, че нещо не разбирам. Мишкин е добър, обича всички, чувствителен, винаги прощава, никога не върши нищо нередно — но се доверява на неподходящите хора, взема неправилни решения, причинява болка на хората около себе си. Много мрачно послание се съдържа в тази книга. „Защо да бъдем добри?“ Но… ето каква мисъл ми хрумна снощи, докато пътувах в колата насам. Ами ако… ако нещата са по-сложни? Ами ако и обратното е вярно? Защото, ако понякога добри постъпки могат да имат лоши последици… къде пише, споменава ли се някъде, че лошите постъпки имат задължително лоши последици? Може би понякога… погрешният път е правилният? Можеш да избереш погрешния път и той все пак да те отведе там, където искаш да отидеш? Или, ако го кажем по друг начин, понякога се случва да оплескаш всичко и накрая все пак да излезе нещо добро.

— Не съм сигурен, че разбирам каква е идеята зад всичко това.

— Е, трябва да кажа, че лично аз никога не съм поставял такава строга граница между „добро“ и „лошо“. За мен тази граница често заблуждава. Двете неща никога не са напълно откъснати едно от друго. Едното не може да съществува без другото. Докато обичта е движещата сила на постъпките ми, аз знам, че правя най-доброто, което мога. Но ти — зает постоянно да осъждаш, да жалиш безкрай за отминалото време, да се ругаеш, да се обвиняваш, да се питаш „какво би било, ако…“, „какво би било, ако…“. „Животът е жесток“. „Иска ми се да бях умрял, вместо…“ Е, помисли за следното: какво би било, ако твоите постъпки и избори, били те добри или лоши, не са от значение пред лицето на Бог? Ами ако схемата е предначертана? Не, не… почакай… това е въпрос, над който си струва да се позамислиш. Ами ако нашите грешки и лоши постъпки са именно това, което определя съдбата ни и в крайна сметка ни кара да се обърнем към доброто? Ами ако някои от нас могат да стигнат дотам единствено по този път?

— Докъде да стигнат?

— Разбери, като казвам „Бог“, аз просто отнасям думата „Бог“ към една дългосрочна схема, която ние не сме в състояние да разшифроваме. Гигантски, бавно движещи се атмосферни фронтове, които нахлуват към нас отдалеч и ни отвяват в произволни посоки като… — той махна красноречиво с ръка като подир отвяно от вятъра листо. — Но може би тези сили не са чак толкова безлични и произволни, ако разбираш какво искам да кажа.

— Съжалявам, но наистина не мога да разбера идеята ти.

— Не ти трябва идея. Идеята е, че може би идеята е прекалено огромна, за да можем да я видим или разтълкуваме сами. Защото — веждата му отново се плъзна нагоре, като крило на прилеп, — е, ако ти не беше изнесъл картината от музея и Саша не я беше откраднал, и на мен не ми беше хрумнало да поискам наградата за откриването й — нали тогава дузината други откраднати картини все още нямаше да бъдат намерени? И можеше да си останат завинаги изгубени? Да си стоят, опаковани в кафява хартия, затворени в онзи апартамент? Без никой да ги гледа? В самота, загубени за света? Може да е трябвало една картина да изчезне, за да бъдат намерени всички?

— Струва ми се, че това може по-скоро да се определи като „безмилостна ирония“, отколкото като „Божи промисъл“.

— Но защо трябва да му даваме име? Не може ли двете да са едно и също нещо?

Спогледахме се. И тогава ми хрумна, че въпреки всичките му недостатъци, които бяха многобройни и впечатляващи, аз харесвах Борис и се чувствах добре в негово присъствие, защото, почти от мига, когато се видяхме за първи път, ми стана ясно, че той никога не се страхува. Малко бяха хората, които се движеха с такава свобода и жизнерадостно безразличие из света, запазвайки същевременно такава ексцентрична и непреклонна вяра в онова, което в детството ни той обичаше да нарича „Планетата на Земята“.

— И така — Борис допи виното си и си наля още, — какви са твоите големи планове?

— По отношение на какво?

— Преди малко бързаше да излезеш. Защо не поостанеш още малко тук?

— Тук?

— Не, нямам предвид тук в смисъл на тук, не в Амстердам — съгласен съм с теб, че вероятно е по-добре за нас да напуснем града, а що се отнася до мен, не изпитвам и желание да се връщам тук в скоро време. Исках да кажа, защо не се поотпуснеш и не си починеш малко, преди да отлетиш обратно? Ела с мен в Антверпен. Ще видиш жилището ми. Ще се запознаеш с приятелите ми! Ще се отървеш за малко от твоите женски проблеми.

— Не, прибирам се у дома.

— Кога?

— Още днес, ако мога.

— Толкова скоро? Не! Ела в Антверпен! Там предлагат страхотии услуги, не като тук, при червените фенери — две момичета за две хиляди евро, само трябва да се обадиш два дни по-рано. Всичко по две. Гюри може да ни откара — аз ще седя отпред; ти можеш да легнеш отзад и да поспиш. Какво ще кажеш?

— Всъщност мисля, че бихте могли да ме откарате до летището.

— Всъщност… мисля, че е по-добре да не го правим. Ако аз продавах билети, вероятно нямаше изобщо да те пусна на самолет. Видът ти е на човек с птичи грип или дори с пневмония — той развързваше връзките на мокрите си обувки и се опитваше да натъпче краката си в тях. — Уф! Ще ми отговориш ли на един въпрос? Защо — той вдигна една от съсипаните си обувки, — кажи ми, защо купувам тези префърцунени италиански кожени обувки, след като ги унищожавам за една седмица? А при това старите ми „кларкове“ — помниш ли ги? — вършеха отлична работа, когато се налагаше да бягам бързо! Да скачам от прозорци! Служиха ми години наред! Все ми е едно, че изглеждат тъпо с костюмите ми. Ще си намеря още такива обувки, и ще нося само тях до края на живота си. Къде ли е отишъл Гюри? — той погледна смръщено часовника си. — Не би трябвало да има толкова проблеми с паркирането навръх Коледа.

— Ти обади ли му се?

Борис се плесна по челото.

— Не, забравих. Мамка му! Той вероятно вече е закусил. Или е премръзнал до смърт в колата — той допи остатъка от виното си и пъхна в джоба си малките бутилки водка. — Багажът ти готов ли е? Да? Фантастично. Значи можем да тръгваме — забелязах, че увива останалия хляб и сиренето в една платнена салфетка. — Слез долу и оправи сметката. Въпреки че… — той огледа с неодобрение петната по палтото, хвърлено на леглото ми — наистина би трябвало да се отървеш от това нещо.

— Как?

Той посочи с глава тъмния канал пред прозореца ми.

— Наистина ли?

— Защо не? Няма закон, забраняващ хвърлянето на палта в канали, нали?

— Бих казал, че сигурно има.

— Е… кой знае. Надали се следи стриктно за спазването му, ако питаш мен. Нямаш представа какви боклуци плават тук, когато боклукчиите стачкуват. Пияни американци повръщат вътре, изобщо каквото ти дойде на ум. Все пак — той хвърли поглед през прозореца — съгласен съм с теб, че вероятно не би трябвало да се прави посред бял ден. Може да го отнесем в багажника до Антверпен и да го хвърлим в пещта за изгаряне на боклук. Апартаментът ми ще ти хареса много — той измъкна телефона си и започна да набира. — Малко жилище, подходящо за човек на изкуството, само че няма изкуство. А когато отворят магазините, ще излезем да ти купим ново палто.

vi.

Прибрах се у дома с нощния самолет, тъй наречения „полет на червените очи“, два дни по-късно (след като прекарах 26 декември в Антверпен, без всякакви празненства и без агенции за компаньонки — вместо това супа от консерва, една инжекция пеницилин и стари филми, които гледах, легнал на дивана у Борис), и пристигнах у Хоуби към осем сутринта, дъхът ми излизаше на бели облачета от устата, влязох през украсената с елхови клонки врата, минах през дневната, където светлините на коледното дърво бяха вече угасени и повечето подаръци под него вече ги нямаше, и стигнах до далечната част на къщата, където открих Хоуби, с подпухнало лице и сънлив поглед, по халат и чехли, стъпил на кухненската стълба, за да прибере супника и купата за пунш, които беше ползвал за коледния обяд.

— Здравей — казах, оставяйки куфара си — бях зает с Попчик, който сновеше около краката ми с упоритата си старческа походка, описвайки приветствени осмици — и едва когато вдигнах поглед към Хоуби, който слизаше от стълбата, забелязах колко решително беше изражението му: тревожно, но твърдо, усмивката на лицето му изразяваше непреклонност.

— А как си ти? — аз се изправих, оставяйки кучето, смъкнах новото си палто и го метнах на облегалката на един кухненски стол.

— Някакви събития?

— Нищо особено.

Той не ме поглеждаше.

— Весела Коледа! Е… наистина с известно закъснение. А как прекарахте празника?

— Чудесно. А ти? — осведоми се той сухо след малко.

— Всъщност не много зле. Бях в Амстердам — допълних, когато той не отговори.

— О, така ли? Трябва да е било приятно.

Говореше разсеяно, небрежно.

— Как мина твоят обяд? — попитах предпазливо, след като помълчах.

— О, много добре. Навън беше лапавица, но иначе събирането беше приятно — той се опитваше да сгъне кухненската стълба, но не успяваше. — Под елхата все още има няколко подаръка за теб, ако искаш, можеш да ги отвориш.

— Благодаря. Ще ги отворя довечера. Доста съм уморен. Мога ли да ти помогна с това? — попитах и пристъпих към него.

— Не, не. Не, благодаря — по гласа му се забелязваше, че нещо не е наред. — Готово.

— Добре — казах, питайки се защо не споменава нищо за подаръка, който му бях направил: детска бродерия в рамка, букви от азбуката и цифри, украсени с винетки, стилизирани домашни животни, бродирани с вълнени конци, „Мари Стуртевант нейна бро-дери-я възр. 11,1779“ Възможно ли бе да не го е отворил? Бях открил бродерията в кутия за ластични бабешки гащи на битпазара — не се продаваше евтино като за битпазар, четиристотин долара, но бях виждал подобни бродерии да се продават на търговете за американски произведения на изкуството за десет пъти по толкова. Наблюдавах го мълчаливо как се щура из кухнята като на автопилот — първо се повъртя малко, отвори вратата на хладилника, затвори я, без да извади нищо, напълни чайника, през цялото време затворен като в какавида, избягвайки погледа ми.

— Хоуби, какво има? — попитах накрая.

— Нищо.

Търсеше лъжица, но беше отворил друго чекмедже.

— Какво, не искаш да ми кажеш ли?

Той се обърна и ме погледна, в очите му за миг се мерна несигурност, после отново се обърна към печката и изтърси:

— Беше наистина неуместно да подаряваш на Пипа онази огърлица.

— Какво? — отвърнах стъписан. — Разстроена ли беше?

— Аз… — вторачил се в пода, Хоуби поклати глава. — Аз нямам представа какво става с теб — продължи той. — Вече не знам какво да мисля. Разбери, не искам да те съдя — каза той, защото аз седях и не помръдвах. — Наистина не искам. Всъщност бих предпочел изобщо да не говорим за това. Но… — като че ли търсеше подходящите думи — нима не съзнаваш, че това е нередно, че може да причини болка? Да подариш на Пипа огърлица за трийсет хиляди долара? Вечерта, когато бяхме на празненството по случай годежа ти? Да я оставиш просто така, в обувката й, пред вратата?

— Не съм платил трийсет хиляди за огърлицата.

— Не, предполагам, че си платил нещо от рода на седемдесет и пет хиляди, ако си я купил от магазин. А има и друго… — внезапно Хоуби придърпа един стол и седна. — О, не знам какво да правя — каза той потиснато. — Не знам откъде да започна.

— Моля?

— Моля те, кажи ми, че тази, другата история няма нищо общо с теб.

— Каква история? — попитах предпазливо.

— Ето каква — сутрешно предаване, класическа музика, от кухненското радио се носеха мечтателните звуци на клавирна соната. — Два дни преди Коледа имах забележително посещение — дойде твоят приятел Лушъс Рийв.

Внезапно изпитах чувството, че пропадам, бързо и надълбоко.

— Който отправи някои действително потресаващи обвинения. Решително надхвърлящи очакванията ми — Хоуби затвори очи, притиснал палеца и показалеца си към тях, и поседя за миг така. — Да оставим засега другото настрана. Не, не — каза той и махна с ръка, отхвърляйки опита ми да заговоря. — Всичко по реда си. Сега — за мебелите.

Мълчанието между нас се проточи нетърпимо.

— Разбирам, че не съм се държал така, че да ти е лесно да се обърнеш към мен. Разбирам също, че аз съм този, който те постави на тази позиция. Но… два милиона долара, Тио!

— Слушай, позволи ми да кажа нещо…

— Трябваше да си водя бележки — той представи фотокопия, товарителници за вещи, които никога не сме продавали, с които никога не сме разполагали, за да ги продадем, вещи на ниво „Значителни произведения на американското изкуство“, несъществуващи, не можех да пресмятам на ум и в един момент просто престанах. Цели дузини! Нямах представа какъв обхват е била добила цялата работа. А и ти ме излъга за подхвърлянето на фалшификати. Той съвсем не иска това.

— Хоуби? Хоуби, чуй ме — той гледаше към мен, но не ме поглеждаше истински. — Съжалявам, че е трябвало да разбереш по този начин, надявах се да уредя всичко, преди да се стигне до това, но… всичко е наред, разбираш ли? Мога да откупя обратно всичко, до последното парче.

Но вместо да изглежда облекчен, той само поклати глава.

— Това е ужасно, Тио. Как съм могъл да допусна всичко това?

Ако не бях толкова развълнуван, можех да изтъкна, че е допуснал само една грешка — да ми се довери и да взема думите ми за чиста монета, но той изглеждаше толкова искрено озадачен, че не събрах сили да проговоря.

— Как е могло да стигне толкова далеч? Как е възможно да не съм разбрал? Той имаше… — Хоуби извърна поглед, поклати отново глава, бързо, невярващо. — Твоят почерк, Тио. Твоят подпис. Маса на Дънкан Файф… столове за трапезария „шератън“… диван „шератън“, изпратен в Калифорния… този диван съм го правил аз, Тио, със своите две ръце, виждал си ме да го правя, той е толкова „шератън“, колкото и онази пазарска торба от „Гристийдс“ там. Изцяло нова рамка, дори подлакътниците са нови. Само два от краката са оригинални, ти стоеше до мен и ме гледаше как дялах украсата на новите…

— Съжалявам, Хоуби… от данъчното се обаждаха всеки ден… не знаех какво да направя…

— Знам, че не си знаел — каза той, но докато го казваше, в очите му се таеше съмнение. — Това долу е било нещо като детския кръстоносен поход. И все пак — той избута стола си назад и извърна очи към тавана, — защо не си спрял? Защо продължи да вършиш това? Харчели сме пари, които всъщност не са наши! Закопал си ни до кръста в земята! Това е продължавало с години! Дори да можем да възстановим всички суми, което не можем и ти го знаеш…

— Хоуби, като начало, аз мога да ги възстановя, и после… — имах нужда от кафе, не бях се събудил, но на печката нямаше кафе, а моментът наистина не беше подходящ да стана и да си направя — и второ, е, не мога да кажа, че е било редно, защото със сигурност не беше, но аз се опитвах да спася фирмата и да уредя някои задължения, не знам как се стигна дотам цялата работа да излезе от контрол. Но — не, не, чуй ме — казах настоятелно; чувствах как се отдалечава от мен, как погледът му се замъглява, както ставаше с майка ми, когато беше принудена да седи и да слуша някаква особено усукана и невероятна лъжа на баща ми. — Каквото и да ти е казал, а аз не знам какво е то, сега вече имам парите. Всичко е наред. Разбираш ли?

— Струва ми се, че не смея да те попитам откъде ги имаш — после той се облегна на стола си и продължи тъжно: — Къде беше всъщност? Ако нямаш нищо против да попитам?

Кръстосах и прекръстосах крака, потърках с ръце лицето си.

— В Амстердам.

— Защо в Амстердам? — и допълни, докато аз търсех подходящ отговор: — Мислех, че няма да се върнеш.

— Хоуби… — бях пламнал от срам; винаги се бях старал толкова много да укрия от него двуличието си, да му представям само изгладената, полирана страна на личността си; никога жалката, опърпана част, която така отчаяно криех — измамник, страхливец, лъжец и мошеник…

— Защо всъщност се върна? — Той говореше припряно, потиснато, като че ли искаше само да изхвърли думите от устата си; и във вълнението си стана и закрачи, чехлите му зашляпаха по пода. — Мислех, че сме те видели за последен път. Тази нощ… последните няколко нощи… лежах буден и се чудех какво да направя. Катастрофа. Катаклизъм. По новините говореха само за онези откраднати картини. Ама че Коледа. И не можех да те открия никъде. Не отговаряше на телефона си… никой не знаеше къде си…

— О, Господи — казах, искрено ужасѐн. — Съжалявам. И слушай, слушай — продължих, той беше стиснал устни и клатеше глава, като че ли вече беше обърнал гръб на онова, което говорех, като че ли не намираше смисъл да ме слуша, — ако мебелите са онова, което те безпокои…

— Мебелите? — кроткият, толерантен, търпелив Хоуби изръмжа като вулкан, готов да изригне. — Кой говори за мебелите? Рийв каза, че си избягал, че си се скрил, но… — той спря и замига бързо, опитвайки да се успокои — аз не можах да повярвам такова нещо за теб, не можах, и се боях, че е станало нещо много по-лошо. О, разбираш какво имам предвид — каза той малко ядосано, когато не отговорих. — Какво друго можех да си помисля? Като се има предвид как светкавично напусна партито… Можеш да си представиш какво ни беше, на мен и на Пипа, домакинята се понацупи, „къде е годеникът“, държеше да разбере защо си си тръгнал така внезапно, не ни поканиха на Събирането след партито, така че си тръгнахме, и тогава… представи си как съм се почувствал, когато заварих къщата отключена, вратата стоеше кажи-речи отворена, парите от чекмеджето — изчезнали… и дори ако оставим настрана огърлицата, бележката, която беше оставил за Пипа, беше толкова странна, тя беше не по-малко разтревожена от мен…

— Разтревожена ли беше?

— Разбира се, че беше! — Той размаха ръка. Почти крещеше. — Какво сме си помислили според теб? И после онова ужасно, ужасно посещение на Рийв. Тъкмо точех кората за пая — изобщо не трябваше да отварям, но мислех, че е Мойра — девет сутринта, стоях и го зяпах, целият посипан с брашно… Тио, защо го направи? — попита той отчаяно.

Тъй като не знаех какво точно има предвид — бях направил толкова много — можех само да поклатя глава и да извърна поглед.

— Беше толкова нелепо… как бих могъл да повярвам? И наистина не повярвах. Защото аз разбирам — продължи той, тъй като не казвах нищо, — виж, разбирам за мебелите, направил си това, което е трябвало да направиш, и вярвай ми, благодарен съм ти, ако не беше ти, аз щях да бъда наемен работник някъде и да живея в някаква жалка гарсониера. Но… — той заби юмруци в джобовете на халата си — тези, другите небивалици? Естествено, не мога да не се питам каква е твоята роля във всичко това. Особено като се има предвид как хукна нанякъде, без каквито и да било обяснения, с приятеля си — който, неприятно ми е да го кажа, е много очарователно момче, но създава впечатлението, че е видял отвътре не една затворническа килия…

— Хоуби…

— О, да, Рийв. Трябваше да го чуеш — като че ли бяха изцедили цялата му енергия; той беше отпуснат, сякаш признаваше поражението си. — Старата змия. И… искам да знаеш, че що се отнася до това… кражба на картина? Защитих те категорично. Каквито и други неща да си правил… бях сигурен, че не си извършил това. И после, само три дни по-късно… Какво се появява в новините? Същата картина, заедно с още много. Истината ли говореше той? — попита Хоуби, защото аз мълчах. — Ти ли беше?

— Да. Е, всъщност, технически погледнато, не.

— Тио.

— Мога да обясня.

— Моля те да го направиш — той потърка едното си око с длан.

— Седни.

— Аз… — той се озърна безпомощно, сякаш се боеше, че ще изгуби решимостта си, ако седне на масата с мен.

— Не, трябва да седнеш. Историята е дълга. Ще се опитам да я посъкратя, колкото мога.

vii.

Той не пророни и дума. Дори не отговаряше на телефона, когато той звънеше. Бях капнал, всичко ме болеше от седенето в самолета, и макар че подминах двата трупа, му разказах всичко останало колкото можех по-ясно: кратки изречения, делови тон, не се опитвах нито да се оправдавам, нито да обяснявам. Когато свърших, той продължи да седи — бях разтревожен от възцарилото се мълчание, в кухнята не се чуваше нищо друго освен равномерното бръмчене на стария хладилник. Но накрая той се облегна и скръсти ръце.

— Понякога ходът на събитията се завърта странно, нали? — каза той.

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Имам предвид просто… — той потри очи — започвам да го разбирам, колкото повече остарявам. Колко странно нещо е времето. Колко много заблуди и изненади крие.

Единствената дума, която чух, или по-скоро разбрах, беше „заблуди“. После той се изправи рязко — в целия си двуметров ръст, в стойката му се долавяше едновременно строгост и съжаление, или поне на мен така ми се струваше, сянката на предците му — патрулни полицаи, а може би и сянка от изражението на охранител, който се кани да изхвърли някого от кръчмата.

— Тръгвам си — казах аз.

Той примигна бързо.

— Какво?

— Ще ти напиша чек за цялата сума. Само го задръж, докато не те уведомя, че можеш да го осребриш, само за това те моля. Никога не съм искал да ти причинявам неприятности, кълна се.

Той размаха и двете си ръце в познатия си стар жест, отхвърляйки думите ми.

— Не, не. Чакай тук. Искам да ти покажа нещо.

Стана и тръгна към дневната, подът поскърцваше под стъпките му. Забави се там известно време. И когато се върна, носеше един албум със снимки, толкова овехтял, че почти се разпадаше. Седна. Прелисти няколко страници. И когато намери страницата, която търсеше, побутна албума по масата към мен.

— Ето — каза той.

Беше избеляла моментална снимка. Малко момче с орлов нос, с птича физиономия, гледаше с усмивка към пианото в стая с палми, обзаведена в стил „бел епок“: не парижки, не съвсем, това беше Кайро. Двойка жардиниери, много френски бронзови статуетки, множество малки картини. Смътно ми се стори, че разпознавам едната — цветя в стъклена чаша — като работа на Мане. Но после очите ми се плъзнаха и спряха на точното копие на много по-познат образ, в рамка, един-два реда по-нагоре.

Разбира се, беше репродукция. Но дори на тази стара, избеляла снимка, сияеше със своя, обособяваща я, странно модерна светлина.

— Рисувано копие — поясни Хоуби. — Картината на Мане също. Нищо особено, но… — той скръсти ръцете си на масата — тези картини символизираха голяма част от детството му, най-щастливата част, преди да се разболее — единствено дете, обичано и глезено от прислугата… смокини, мандарини и цъфнал жасмин около балкона… той говореше арабски и френски, ти знаеше това, нали? И… — Хоуби стисна здраво сключените си ръце, после потупа устни с показалеца на едната — често говореше за това как с великите картини е възможно да ги опознаеш, почти да заживееш в тях, дори само когато гледаш копия. Дори при Пруст… има един прочут откъс, когато Одет отваря вратата, настинала и нацупена, косата й е разпусната, кожата на петна и Суан, който никога дотогава не й е обръщал внимание, се влюбва в нея, защото му напомня на момичето от една леко повредена фреска на Ботичели. А самият Пруст е познавал фреската само от репродукции. Никога не е виждал оригинала, който е в Сикстинската капела. И въпреки това… целият роман е свързан по някакъв начин с този момент. И в дефекта, в петната по бузите на момиче от картината, се крие част от привличането. Макар и само с помощта на копие, Пруст е съумял да въплъти своята визия за картината, да остави с нея свой отпечатък върху действителността, да извлече от нея нещо изцяло свое и да го даде на света. Защото формата на красивото си остава форма на красивото, без значение дали е преминала стотици пъти през копирна машина.

— Така е — казах, но не мислех за картината, а за „подменените деца“ на Хоуби. Предмети, оживели под докосването му, обработвани, докато изглеждаха така, сякаш по тях се бе изливала честата позлата на времето, копия, които караха хората да обичат стиловете „шератън“ и „хепълуайт“, дори да не бяха виждали такива мебели през живота си.

— Е… аз самият съм просто един стар майстор на копия, и говоря като такъв. Нали знаеш какво е казал Пикасо, „добрите творци копират, великите творци крадат“225. И все пак, при срещата с истинското величие сякаш чувстваш лек токов удар. Няма значение колко пъти хващаш кабела и колко пъти други хора са го правили преди теб. Това е същата връзка — връзка с един по-висш живот. Носи винаги същия заряд. И тези копия — той се приведе напред, отново сключил ръце на масата — тези копия, с които той израснал, изчезнали, когато изгорили къщата им в Кайро, но ако трябва да ти кажа истината, за него те са били изгубени още преди това, когато осакатял и бил отпратен обратно в Америка, но… е, той беше човек като нас, чувстваше привличането на вещите, за него те имаха личност и душа, и макар че бе изгубил почти всичко друго в живота си, той така и не изгуби напълно тези картини, защото оригиналите им все още съществуваха в света. Няколко пъти пътува, за да ги види — всъщност веднъж пътувахме с влак до Балтимор, за да видим оригинала на неговия Мане, когато беше изложен там, преди години, тогава майката на Пипа беше още жива. За Уелти това беше доста път. Но знаеше, че никога вече няма да може да отиде до музея Д’Орсе. А тогава, в онзи ден, когато двамата с Пипа отидоха на изложбата на фламандците, как мислиш, коя картина искаше да й покаже той най-много?

Интересното в снимката беше, че това слабичко момче със събрани колене — с мила усмивка, спретнато в моряшкото си костюмче — беше същевременно и онзи умиращ старец, който бе стискал ръката ми, преди да издъхне: два различни, насложени кадъра, на които бе запечатана една и съща душа. А картината над главата му беше неподвижната точка, с която бе свързано всичко: сънища и знамения, минало и бъдеще, късмет и съдба. Тълкуванието не беше само едно. Имаше множество тълкувания. Това беше една постоянно разрастваща се загадка.

Хоуби се покашля.

— Мога ли да те попитам за нещо?

— Разбира се.

— Как я съхраняваше?

— В една калъфка от възглавница.

— Памучна?

— Ами… хасето памук ли е?

— Никакви уплътнения? Нищо, което да я предпазва?

— Само хартия и опаковъчна лента. Да — казах, а очите му се замъглиха уплашено.

— Трябвало е да ползваш пергамент и предпазно фолио с мехурчета.

— Сега вече знам.

— Съжалявам — той направи гримаса и притисна ръка към слепоочието си. — Все още се опитвам да го възприема. Летял си с „Континентал Еърлайнс“ с картината, която си предал за пренасяне в багажното отделение?

— Както вече казах, тогава бях на тринайсет години.

— Защо не си ми казал? Можеше да ми кажеш — настоя той, когато поклатих глава.

— Да, разбира се — отвърнах, малко прекалено бързо, но си спомнях изолацията и тревогите, сред които живеех по онова време; постоянния страх от социалните служби; тежката сапунена миризма в спалнята ми, чиято врата не можеше да се заключва, острия студ в каменносивото фоайе, когато чаках да се видя с господин Брейсгърдъл, страха да не ме отпратят някъде.

— Щях да измисля нещо. Макар че, когато се появи тук, бездомен, както беше… е, надявам се, че нямаш нищо против да го кажа, но дори твоят адвокат — знаеш го не по-зле от мен, това положение го притесняваше, много настояваше да те отведе оттук, а от моя гледна точка… ами няколко много стари приятели казаха „Джеймс, това е вече прекалено много за теб…“, нали разбираш защо разсъждаваха така — допълни той припряно, когато забеляза изражението ми.

— О, да, естествено.

Различните семейни двойки, Фоугъл, Гросман, Милдебъргър, които, макар че винаги се държаха любезно, успяваха да намекнат мълчаливо (поне на мен), че според тях „Хоуби и без това има достатъчно неща, с които трябва да се справя“.

— В известно отношение беше налудничаво. Знаех как изглежда в очите на хората. И все пак… е, посланието ми се струваше напълно ясно, нали Уелти те беше изпратил тук, и ето те и теб, като мъничко насекомо, постоянно се връщаше… — той се позамисли, намръщил чело в една по-изявена версия на постоянно угриженото си изражение — ще се опитам да ти обясня какво искам да ти кажа, макар и доста неумело. Когато майка ми умря, аз започнах да ходя насам-натам пеш, през цялото онова тежко, дълго лято. Понякога ходех пеш от Олбъни чак до Трой. В дъжда се криех под тентите на магазините. Бях готов на всичко, само и само да не се прибирам у дома, в онази къща, където нея вече я нямаше. Лутах се като привидение. Стоях в библиотеката, докато не ме изхвърлеха, а после се качвах на автобуса за Уотървлийт, возех се на него, после продължавах да се скитам. Бях едро момче, дванайсетгодишен, а висок като мъж, хората ме мислеха за скитник, домакините ме пъдеха с метли, застанали на праговете на къщите си. Но именно така се озовах в дома на госпожа Де Пейстър — тя отвори вратата, когато аз бях седнал на стъпалата пред нея и каза: „Трябва да си жаден, защо не влезеш?“ Портрети, миниатюри, дагеротипни фотографии, старата ми леля Еди-коя си, старият чичо Еди-кой си. Онази стълба, която се виеше спираловидно надолу. И аз стоях там… в спасителната лодка. Бях се добрал до нея. В онази къща понякога се налагаше да се ощипеш; за да си напомниш, че не си се озовал в 1909 година. Някои от най-прекрасните произведения на американската класика, които съм виждал до ден-днешен, и, Божичко, онова стъкло на „Тифани“ — по онова време „Тифани“ не беше чак толкова забележителна марка, хората не й обръщаха внимание, още не беше на мода, вероятно вече тези предмети са стрували доста пари в града, но много такива неща можеха да се купят на безценица по вехтошарските магазинчета в щата. Скоро аз самият започнах да ги обикалям. Но там… там всичко беше нейно семейно наследство. Всяка вещ имаше своя история. И тя с удоволствие ми обясняваше точно къде да застана, в кой час, за да видя дадена вещ в най-добрата възможна светлина. В късния следобед, когато слънчевите лъчи се плъзгаха из стаята — той щракна с пръсти — щрак, крак! — те грейваха една по една, като коледни лампички.

От мястото, на което седях, можех да огледам ясно Ноевия ковчег на Хоуби: двойките слонове, зебри, издяланите от дърво животни, които вървяха две по две, чак до мъничката кокошка и мъничкия петел, зайците и мишките най-накрая. И споменът беше тук, неподвластен на думите, кодирано послание от онзи първи следобед: дъждът, струящ по капандурата, редицата непретенциозни фигурки на животинките, наредили се на тезгяха в кухнята в очакване да бъдат спасени. Ной: великият съхранител, великият спасител.

— Освен това — той беше станал, за да направи кафе — предполагам, че е срамно през целия си живот да се вълнуваш толкова за съдбата на вещи…

— Кой го казва?

— Ами… — той се извърна към мен от печката — не е същото, като да сме отворили тук приют за болни деца, в такъв смисъл. Нима има нещо благородно в това да кърпиш стари маси и столове? Възможно е това да действа опорочаващо на душата. Нагледал съм се на предостатъчно разпродажби на вещи след нечия смърт, за да го знам. Идолопоклонничество! Прекалената привързаност към вещите може да те унищожи. Само че… ако наистина се привържеш към някоя вещ, тя придобива свой живот, не е ли така? И нима целият смисъл на вещите — красивите вещи — не е в това, че те свързват човека с една по-висша красота? Онези първи образи, които разтварят широко сърцето ти и през целия си живот ти ги гониш, опитваш се да ги уловиш наново по един или друг начин? Защото, мисля… поправянето на стари вещи, съхраняването им, грижата за тях — на определено ниво няма рационално основание…

— Не съществува рационално основание за нито едно от нещата, на които държа.

— Е, и с мен е същото — каза той трезво. — Но — надникна късогледо в кутията за кафе, после започна да сипва с лъжичка кафе в каната — виж, съжалявам, че продължавам да дрънкам, но така, както аз виждам нещата, положението е доста заплетено, нали?

— Моля?

Той се разсмя.

— Какво мога да кажа? Великите картини — хората се тълпят да ги гледат, те се възпроизвеждат до безкрайност върху чаши, подложки за мишки и каквото още ти дойде на ум. И — като имаш предвид, че броя и себе си сред тези хора — може цял живот да ходиш с абсолютна вътрешна убеденост по музеите, обикаляш, наслаждаваш се на всичко, после излизаш и отиваш да обядваш някъде. Но — той прекоси кухнята и седна обратно край масата — ако една картина действително проникне до сърцето ти и промени начина, по който виждаш, мислиш и чувстваш, ти не си казваш „о, аз обикнах тази картина, защото тя има универсална стойност“. „Обичам тази картина, защото тя се обръща към цялото човечество“. Не това е причината човек да обикне дадено произведение на изкуството. По-скоро става дума за тих шепот, разнесъл се от някой ъгъл. „Ей, ти! Ей, малкия — да, да, ти!“ — той плъзна пръст по избелялата снимка — докосване на реставратор, докосване без истински допир, между повърхността и пръста му оставаше пространство, тъничко като нафора. — Едно съвсем лично трепване на сърцето. Твоята мечта, мечтата на Уелти, мечтата на Вермеер. Ти виждаш една картина, аз виждам друга, албумите я изместват с още една крачка встрани, дамата, която си купува картичка с картината в магазина на музея, вижда нещо още по-различно, и като казвам това, дори не броя хората, отделени от нас във времето — четиристотин години преди нас, четиристотин години, след като ние си отидем — никога няма да развълнува двама души по еднакъв начин, а повечето хора изобщо няма да я възприемат задълбочено, но истински великата картина прониква като невидим флуид в умовете и сърцата по всевъзможни, различни пътища, по уникални, много специфични начини. „Твоя, твоя. Картината е рисувана за теб“. И… о, не знам, спри ме, ако смяташ, че съм започнал да дърдоря безсмислици… — той прокара ръка по челото си — но самият Уелти казваше, че у някои вещи има нещо съдбоносно. Всеки търговец на антики, всеки специалист ги разпознава. Вещите, които се връщат отново и отново. За някой друг, някой, който не търгува с такива вещи, тази роля може да не изпълнява вещ, а някой град, някой цвят, време на деня. Гвоздеят, на който може да се закачи и заплете тъканта на съдбата ти.

— Говориш като баща ми.

— Е… нека го кажем по друг начин. Кой беше казал, че съвпаденията са просто начинът Бог да съхрани своята анонимност?

— Сега наистина заговори като баща ми.

— А може би комарджиите разбират това по-добре от останалите хора? Нима всичко, което си струва на този свят, не изисква да рискуваш за него? Не е ли възможно доброто понякога да идва при нас по странни и заобиколни пътища?

viii.

Е, да. Предполагам, че може. Или, за да цитирам още един от бисерите сред многото парадоксални твърдения на баща ми, понякога трябва да загубиш, за да спечелиш.

Защото оттогава измина вече близо година и през цялото това време аз почти не престанах да пътувам, единайсет месеца, които прекарах почти изключително в чакални на летища, хотелски стаи и всякакви други места, през които човек само преминава, стоянки за таксита, „Заминаващи полети“, „Пристигащи полети“, пластмасовите подноси, застоялият въздух, нахлуващ през вентилационните отвори, подобни на хриле на акула — и макар че още не е дошъл Денят на благодарността, в заведенията на „Старбъкс“ по летищата вече пускат леки за слушане стандартни коледни парчета, като „Tannenbaum“ в изпълнение на Винс Гуаралди и „Greensleeves“ на Колтрейн; и сред онези много, много неща, за които имах време да размишлявам (като например за какво си струва да живееш? за какво си струва да умреш? преследването на кои неща би било чиста глупост?), мислих много и за онова, което каза Хоуби: за онези образи, които докосват сърцето и го карат да разцъфти като цвете, образите, които отварят пътя към една много, много по-всеобхватна красота, която можеш да търсиш цял живот и така и да не откриеш.

И това време, което прекарах сам и на път, ми се отрази добре. Година беше времето, което ми отне спокойното, самотно странстване, в процеса на което откупих обратно все още достъпните фалшификати, сделки след деликатни преговори, които предпочетох да провеждам лично: три-четири пътувания месечно, до Ню Джърси, Ойстър Бей, Провидънс и Ню Канаан, а после и по-надалеч — Маями, Хюстън, Далас и Шарлотсвил, Атланта, където, по покана на очарователната ми клиентка Минди, съпруга на много богат търговец на автомобилни резервни части на име Ърл, прекарах три доста приятни дни в къщичката за гости край нов-новеничък замък, иззидан от кораловорозови камъни, със собствена зала за билярд, „пъб за джентълмени“ (с автентичен, вносен барман, роден в Англия) и покрито стрелбище с автоматично зареждане на мишени. Някои от клиентите ми, управляващи хедж-фондове и интернет-компании, имат втори жилища на екзотични места, екзотични най-малкото за мен, Антигуа, Мексико и Бахамските острови, Монте Карло и Жуан ле Пен и Синтра, интересни местни вина, коктейли в терасирани градини с палми и агаве и бели чадъри, пърхащи на вятъра край басейните като корабни платна. А в промеждутъците се намирах в състояние, което би могло да бъде описано като „бардо“226, летях насам-натам сред монотонния рев на двигателите, издигахме се с прозорци, поръсени с водни капки, нагоре през напластени облаци към светлината, слизахме към дъждовните облаци, дъжда, ескалаторите, надолу, надолу, към бъркотията от лица в сектора за получаване на багаж, зловещо подобие на живот след смъртта, в пространството между земя и не-земя, свят и не-свят, полирани до блясък подове и катедрално ехо под стъклени покриви, анонимната топлина на тълпите, масова идентичност, от която не желая да бъда част и действително не съм, но от друга страна се чувствам почти така, сякаш вече съм умрял, чувствам се различен и съм различен, изпитвам известна притъпена наслада да влизам и излизам от груповото съзнание, да дремя по пластмасовите столове и да се скитам по лъскавите пътеки между щандовете на безмитните магазини, и, разбира се, всички са изключително мили, когато ме посрещат след приземяването, вили с покрити тенис-кортове и частни плажове и — след задължителната обиколка, всичко е много мило, след като съм се възхитил на този Бонар и онзи Вюйар, след лекия обяд край басейна — подписвам един тлъст чек и потеглям, значително обеднял, обратно с такси до хотела.

Това е голямо изместване. Не знам как точно да го опиша. От искане към неискане, от желание към безразличие.

Разбира се, има и много други неща извън това. Шокът, аурата. Всичко е по-плътно, по-ярко и аз имам чувството, че се намирам на прага на нещо неизразимо. Откривам кодирани послания в бордните списания. „Енергийна защита“. „Безкомпромисно обгрижване“. Енергия, цветове, сияния. Всяко нещо е знак, сочещ към нещо друго. И после, отпуснал се на леглото в някоя охладена от климатик стая с цвят на порцелан и балкон към „Променад дез Англе“ в Ница, аз гледам облаците, отразяващи се в плъзгащите се стъклени врати, аз се питам удивено как е възможно дори тъгата да ме прави щастлив, как мокетите, мебелите-имитация на „бидермайер“ и тихият говор на водещия по „Канал Плюс“ може да създават по някакъв начин у мен усещането, че всичко това е уместно и правилно.

Бих искал да забравя, но не мога. То е нещо като звън на камертон. Просто присъства. С мен е през цялото време.

Бял шум, безлично бучене. Затъпяващото оживление на терминалите. Но дори тези бездушни, изолирани места са просмукани със смисъл, осеяни със знаци като със звезди, изпълнени с ехото на сигналите. „Скай Мол“. Преносими стереосистеми. Отразени в огледалата островчета — „Драмбуйе“, „Танкъри“, „Шанел №5“. Взирам се в неразбиращите лица на останалите пътници — мъкнещи куфарчета и раници, пристъпващи бавно към изхода на самолета — и мисля за онова, което каза Хоуби: красотата променя тъканта на реалността. Постоянно си спомням и една по-традиционна мъдрост — а именно, че преследването на чистата красота е капан, най-прекият път към горчивината и скръбта, че красотата трябва да се съчетае с нещо по-смислено.

Само че — какво е това по-смислено нещо? Защо съм създаден такъв, какъвто съм? Защо ме вълнуват само тези неща, които не би трябвало да ме вълнуват, и защо не ме е грижа за нещата, които би трябвало да ме интересуват? Или, за да го представя по друг начин: как е възможно да виждам така ясно, че всичко, което обичам, всичко, на което държа, е илюзия и все пак — поне за мен — това вълшебство да е единственото, за което си струва да се живее?

Има нещо, което навява голяма тъга, нещо, което едва сега започвам да осъзнавам: не ни е дадено да избираме сърцата си. Не можем да се принудим да искаме онова, което е добро за нас или е добро за другите. Не можем да избираме какви хора да бъдем.

Защото — нима това не се набива в главите ни постоянно, още от детството, тази неподлагана на съмнения банална фраза от човешката култура? От Уилям Блейк до Лейди Гага, от Русо до Руми, от „Тоска“ до мистър Роджърс227, все едно и също, учудващо еднакво послание, прието от най-висшите до най-нисшите кръгове на обществото: когато ни обземат съмнения, какво да правим? Как да разберем кое е най-доброто за нас? Всеки психоаналитик, всеки кариерен консултант, всяка принцеса от филмите на „Дисни“ знае отговора: „Бъди такъв, какъвто си“. „Следвай гласа на сърцето си“.

Само че има нещо, което наистина, наистина много ми се иска някой да ми обясни. Какво да правим, ако ни се е паднало сърце, на което не е препоръчително да се доверяваме? Ами ако сърцето, по свои неведоми причини, ни води своенравно по неописуемо сияен път, за да обърнем гръб на здравето, на домашния уют, на гражданската отговорност, на здравите социални контакти, на всички общоприети, сладникаво възпявани добродетели и вместо това ни тласка към прекрасния пламък на разрухата, самоунищожението, катастрофата? Права ли е Китси? Ако най-дълбоката ти същност те примамва с песен право по пътя към кладата, по-добре ли е да й обърнеш гръб? Да запушиш ушите си с восък? Да пренебрегнеш цялото онова нередно великолепие, за което крещи сърцето ти? Да стъпиш на пътя, който ще те отведе съвестно към нормалното съществуване, рано лягане, рано ставане, редовни профилактични прегледи, стабилни връзки, стабилно професионално израстване, „Ню Йорк Таймс“ и късна закуска в неделя, и всичко това — с обещанието, че така по някакъв начин ще станеш по-добър човек? Дали не е за предпочитане да скочиш с главата надолу — като Борис — и да се изсмееш в лицето на справедливия гняв, с който крещят името ти?

Не става дума за външни изяви, а за дълбок смисъл. Величие, което е в света, но не е от този свят, величие, което светът не разбира. Онзи първи проблясък на чистата различност, в чието присъствие разцъфтяваш и не спираш да цъфтиш.

Същност, която не искаш. Сърце, на което не можеш да се възпротивиш.

Макар че годежът ми не е развален, поне не официално, ми — беше дадено да разбера — с изискан тон, фино, дискретно, в духа на семейство Барбър — че никой не ме държи отговорен за нищо. Което е идеално. Нищо не е било казано, нищо не се казва и сега. Когато ме канят на вечеря (както се случва често, когато съм в Ню Йорк), атмосферата е лека, приятна, дори оживена, с едва доловима интимност, в която няма нищо лично; отнасят се с мен като с член на семейството (почти), когато и да се появя там, съм добре дошъл; успях да убедя госпожа Барбър да поизлезе от апартамента, прекарахме няколко приятни следобеда заедно, обядвахме в „Пиер“, после посетихме един-два търга; а Тоди, спазвайки безукорна коректност, дори успя веднъж да спомене небрежно, като че ли напълно случайно, името на някакъв много добър лекар, без изобщо да намеква, че аз бих могъл да се нуждая от нещо подобно.

[Що се отнася до Пипа: въпреки че тя бе взела книгата за Оз, беше оставила огърлицата, заедно с едно писмо, което отворих с такова нетърпение, че буквално разкъсах плика, разкъсвайки и самото писмо. Идеята — която започнах да разбирам, след като коленичих и събрах парчетата — беше следната: обичала да ме вижда, времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк, означавало много за нея, и кой друг на този свят би могъл да избере за нея такава прекрасна огърлица? била съвършена, повече от съвършена, но тя не можела да я приеме, това би било прекалено, съжалявала и — може би думите й били неуместни, ако било така, се надявала да й простя, но не трябвало да мисля, че тя не отвръща на любовта ми, защото ме обичала, обичала ме. (Обичаш ме? попитах се смутено.) Само че било сложно, не мислела само за себе си, но и за мен, защото и двамата, аз и тя, тъй като сме били преживели много сходни неща, ужасно много сме си приличали — прекалено много. И тъй като и двамата сме пострадали така тежко, толкова рано в живота си, така насилствено и непоправимо, по начин, който повечето хора не разбират и не биха могли да разберат, дали не било малко… рисковано? Дали не било въпрос на самосъхранение? Няма ли като две свръхчувствителни, преследвани от мисълта за смъртта личности да започнем прекалено много да разчитаме един на друг? Това не означавало, че тя не се справя добре в момента, защото се справяла, но всичко можело да се промени за миг за всеки от нас, нали? Връщането назад, рязкото хлъзване обратно надолу, нали това била опасността? Тъй като слабостите и дефектите ни били много сходни, дали нямало опасност единият да дестабилизира прекалено бързо другия? И макар че въпросът бе оставен някак да виси във въздуха, осъзнах незабавно и с немалко учудване какво искаше да каже тя. (Глупаво от моя страна — да не съм го забелязал досега, след всички онези травми, премазания крак, многото операции; очарователно провлеченият й глас, очарователно провлечената походка, бледността, постоянната склонност да обгръща с ръце тялото си, шаловете, пуловерите, обичая й да навлича много пластове дрехи, ленивата, сънлива усмивка: и самата тя, онази унесена Пипа от детството ни, беше възход и падение, морфиновата близалка, за която бях копнял толкова много години.)

Но, както читателят на тези редове несъмнено се е убедил (ако те някога намерят читатели), представата да бъда повлечен надолу не крие ужас за мен. Не че бих искал да повлека някого със себе си, но… нима не мога да се променя? Не може ли аз да бъда силният? Защо не?]

Странно, но писах всичко това с идеята, че Пипа ще го прочете някой ден — а разбира се, тя няма да го прочете. Никой няма да го прочете, по очевидни причини. Не съм писал по памет: онази празна тетрадка, която учителката ми по английски ми даде преди толкова много години, се оказа първа от цяла поредица, начало на нередовен, но пожизнен навик, установил се, когато бях тринайсетгодишен, започнал с поредица официално звучащи и същевременно странно интимни, като до връстник, писма до майка ми: дълги, маниакални, преливащи от носталгия писма, сякаш писани до жива майка, която копнее за новини от мен, описващи къде съм „отседнал“ (никъде не употребявам глагола „живея“), писма, в които описвам подробно какво съм ял и какво съм пил, какво съм гледал по телевизията, какви книги съм чел и на какви компютърни игри съм играл, какви филми съм гледал, какво са направили и казали Барбърови, какво са направили и казали татко и Ксандра — тези писма (старателно датирани и подписани, готови да бъдат откъснати от тетрадката и да бъдат пратени по пощата) се редуваха с отчаяни изблици на „Мразя всички!“ и „Иска ми се да бях умрял!“, после минаваха месец-два само с по някой драснат ред, днес съм у Б., от три дни не съм ходил на училище, а вече е петък, животът ми в хайку, аз самият в почти зомбирано състояние, Божичко, така се надрусахме снощи, че аз май припаднах, играхме на някаква игра, наречена „Лъжливи зарове“, вечеряхме с корнфлейкс и ментови бонбони за приятен дъх.

Но дори когато отидох в Ню Йорк, аз продължих да пиша. „Защо, по дяволите, тук е толкова по-студено, отколкото си спомням, и защо тази глупава, шибана настолна лампа ме натъжава толкова?“ Описвах задушаващо скучни официални вечери; записвах разговори и описвах сънищата си; вземах си старателно бележки за онова, на което ме учеше Хоуби долу, в магазина.

Между тези записки имаше бележки за резултати от търгове от поредицата „Забележителни произведения на американското изкуство“ („Партида 77, украсен многорък свещник, изпъкнало огледало, $7500“) и — все по-често — злокобни списъци и таблици, за които мислех, че ще бъдат неразбираеми за човек, попаднал случайно на тетрадката, а всъщност са повече от ясни:

… и навсякъде в тези описания на ежедневието, издигайки ги над това, което бяха в същността си, е тайната, видима единствено за мен: разцъфтяваща в мрака, не спомената нито веднъж с думи.

Защото, ако нашите тайни определят същността ни, различна от лицето, което представяме пред света, тогава картината беше онова, което ме открои от жизнената повърхност и ми даде възможност да разбера кой съм. И тя е там: в тетрадките ми, на всяка страница, макар да не присъства видимо. Мечта и вълшебство, магия и бълнуване. Единна теория на полето. Тайна за тайната.

И той е прав. Аз също бих го разпознал. И ако можех да се върна назад във времето, бих срязал незабавно верижката и нямаше изобщо да ме е грижа, че картината ще остане ненарисувана.

Само че нещата всъщност са доста по-сложни. Кой знае защо изобщо Фабрициус се е заел да рисува щиглеца? Мъничък, уникален шедьовър, единствен по рода си. Бил е млад, прочут. Имал видни покровители (макар че, за съжаление, нито една от работите, рисувани за тях, не е оцеляла). Човек може да си го представи като младия Рембранд, затрупан с внушителни поръчки, ателието му — отрупано с накити, бойни брадви, бокали и животински кожи, дори леопардови, лъскави доспехи, властта и тъгата, криещи се в светската суета. Защо тогава такъв обект? Самотно домашно птиче? Изборът в никакъв случай не е характерен за времето и епохата, тогава са рисували предимно мъртви животни, във вид на внушителни ловни трофеи, отпуснати тела на зайци, птици и риби, натрупани на купчини, очакващи да бъдат сготвени и поднесени на масата. Защо ми се струва толкова важен фактът, че стената е гола — по нея няма окачени гоблени и ловни рогове, никакъв декор — и че той се е постарал да отбележи така ясно видимо името си и годината, нали надали е знаел (не би могъл, нали?), че 1654 година, годината, в която е нарисувал картината, е и годината на неговата смърт? Долавя се сякаш някаква тръпка на предчувствие, сякаш е имал усещането, че тази малка, загадъчна картина ще е една от малкото му работи, които ще го надживеят. Преследва ме мисълта за различните нива на тази аномалия. Защо не е избрал нещо по-типично? Защо не пейзаж — морски или не, историческа сцена, поръчан портрет на някоя видна личност, хора от простолюдието, пиещи в кръчма, защо не дори букет лалета, за Бога, а този малък, самотен пленник? Прикован към пръчката, на която стои? Кой би могъл да знае какво е искал да ни каже Фабрициус с избора на мъничкия си модел? И ако е вярно това, което се казва често, че всяка голяма картина е своеобразен автопортрет — ако Фабрициус иска да ни каже с това нещо за себе си, какво е то? Художник, считан за ненадминато велик от най-великите художници на своето време, художник, загинал толкова млад, толкова отдавна, и за когото не знаем почти нищо? За себе си като художник той казва много неща. Работата му говори със свой собствен глас. Стегнатият рисунък на крилете, перцата, изобразени с резки подрасквания с дръжката на четката. Почти видима е лекотата, с която се е движила четката, уверените движения на ръката му, наслоявала плътно боите. И все пак, съществуват и едни полупрозрачни петна, рисувани с такава обич редом с другите, нанесени с плътни, смели удари, че в този контраст се долавя нежност и дори закачка, видим е грундът, докосван от косъмчетата на четката; той иска да почувстваме колко мека е перушината на гърдите, колко лека и нежна е на пипане, колко крехко е крачето, вкопчено в металната пръчка.

Но какво говори картината за самия Фабрициус? Не казва нищо за религиозна, любовна или семейна обвързаност; нищо за наличие или отсъствие на гражданско съзнание, професионални амбиции или преклонение пред властта и богатството. Долавя се само биенето на едно малко сърчице и самотата, огряната от слънцето стена и съзнанието, че няма път за бягство. Време, което не се движи, време, което не може да бъде наречено време. И там, пленен в сърцето на светлината, стои малкият затворник и не трепва. Спомням си нещо, което бях чел за Сарджънт: как, когато рисувал портрети, Сарджънт винаги търсел животното, което се крие в модела му (склонност, която, след като вече имах повод да я търся, откривах навсякъде в работите му: дългите лисичи муцуни и заострените уши на неговите богати наследници, щръкналите като на заек зъби на интелектуалците и лъвските муцуни на индустриалните магнати, пухкавите деца, ококорили очи като бухалчета). А в този уверено рисуван портрет не може да не видиш човешкото у щиглеца. Раним, но запазил достойнство. Един затворник се взира в друг.

Но кой би могъл да знае какъв е бил замисълът на Фабрициус? Не са оцелели достатъчно негови работи, та дори да се опитваме да гадаем. Птичката се взира в нас. Не е идеализирана, не са й придадени човешки черти. Тя си е птица. Бдителна и примирена. Няма поука от историята. Няма извод. Има само двойна бездна — онази между художника и пленената птица и другата, между запечатания от него образ на птицата и начина, по който го виждаме ние, векове по-късно.

Да, познавачите може да се вълнуват от модерния рисунък и начина, по който е ползвана светлината, от историческата значимост и уникалната стойност на творчеството на фламандските майстори. Но това не вълнува мен. Както бе казала майка ми преди толкова много години, майка ми, която бе обикнала картината просто защото бе видяла нейна репродукция в книга, която взела като дете от библиотеката на окръг Команчи: не е важна значимостта. Историческата стойност я умъртвява. През тези непреодолими разстояния — между птицата и художника, между художника и зрителя — аз чувам съвсем ясно онова, което ми казва картината, онова „Ей, ти!“ от ъгъла, както беше го описал Хоуби, долитащо през делящите ни четиристотин години, и то е нещо много специално и лично. Долавям го в окъпаното в светлина пространство, в ударите на четката, които художникът ни позволява да видим, да видим отблизо, като това, което са в действителност — пигментни петънца, дело на човешка ръка, виждаме сякаш как космите на четката преминават по платното — а после, от разстояние, виждаме чудото, или шегата, както бе казал Хорст, въпреки че всъщност то е и едното, и другото, процесът на преображение на материята, в който боята е боя, но същевременно и пера, и кости. В тази точка действителността се пресича с идеала, шеговитото, става сериозно, а сериозното се превръща в шега. Вълшебната точка, в която всяка идея и нейната противоположност са еднакво верни.

И аз се надявам, че тук, или поне в начина, по който аз възприемам картината, се крие и една по-голяма истина за страданието — макар да съм започнал да съзнавам, че единствените истини, които ме вълнуват, са онези, които не разбирам и не мога да разбера. Онова, което е загадъчно, многозначно, необяснимо. Онова, което не можеш да вградиш в разказ, което няма своя история. Проблясъците от светлина по едва видимата верижка. Петно слънчева светлина върху жълта стена. Самотата, която отделя всяко живо същество от друго живо същество. Скръбта, неделима от радостта.

Защото — какво би било, ако точно този, специално този щиглец (а той е много специален) не е бил пленен или роден в плен, ако не живееше в нечий дом, където художникът Фабрициус е могъл да го види? Няма как той да е разбирал защо е принуден да води такъв мъчителен живот: стряскан от шумовете (така си го представям аз), тормозен от дима, от лая на кучетата, миризмите от готварницата, дразнен от пияници и деца, привързан така, че може да литва само дотам, докъдето позволява късата верижка. И все пак достойнството му е разбираемо дори за едно дете: една капчица смелост, само перца и крехки кости. Не е плах, дори не е лишен от надежда, стои уверено и не отстъпва. Отказва да се скрие от света.

И мислите ми се въртят все повече около този отказ да отстъпиш. Защото, независимо от това, което казва един или друг, независимо от това колко често и колко убедително ми го казват, никой никога няма да успее да ме убеди, че животът е някаква великолепна наслада, която те изпълва с удовлетворение. Защото ето каква е истината — животът е истинска катастрофа. Основните факти на съществуванието — опитите ни да се издържаме, да намерим приятели, и всичко останало, което вършим — са катастрофа. Забравете тези смехотворни глупости в духа на „Нашият град“228, които всички повтарят: чудото, въплътено във всяко новородено бебе, радостта, която доставя едно простичко цвете, „Живот, не можем да осъзнаем цялата ти прелест“229 и така нататък. За мен — и аз ще повтарям това упорито, до смъртта си, докато забия нихилистичния си нос в земята и вече нямам сили да го казвам: по-добре да не се раждаш, отколкото да се озовеш в тази помийна яма. В това бунище, пълно с болнични легла, ковчези и разбити сърца. Без освобождение, без право на обжалване, без право на „поправка“, както казваше Ксандра, път, който води единствено към старостта и раздялата, и никакъв друг изход освен смъртта. [„Трябва ни бюро жалби!“, така, спомням си, ми натякваше Борис, когато един следобед у тях се бяхме насочили към объркано-метафизичния въпрос защо майките ни, защо именно те — ангели, богини — е трябвало да умрат? докато бащите ни бяха живи и здрави, пиеха до безпаметство, влачеха се сред неразбория, и упорито продължаваха да се тътрят напред, сеейки хаос и безпорядък, във видимо цветущо здраве? „Взели са не онези, които е трябвало да вземат! Допусната е грешка! Всичко е нечестно! На кого да се оплачем сред цялата тази свинщина? Кой отговаря за всичко тук?“]

И — може да е смешно да продължавам в този тон, въпреки че и това е без значение, защото никой никога няма да види тези редове — но има нещо напълно нелогично в онова, което знаем, а именно, че всичко свършва зле за всички, дори за най-щастливите сред нас, и че накрая ще изгубим всичко, което има значение за нас — и все пак да съзнаваме, че независимо от всичко, независимо от жестоко предопределения изход на играта, е възможно да я играем дори с известна наслада.

Да се опитваш да изтръгнеш някакъв смисъл от това ми се струва очарователно старомодно занимание. Може би забелязвам някаква схема във всичко това просто защото съм се взирал прекалено дълго. От друга страна, за да парафразирам думите на Борис, може би виждам схема, защото тя съществува.

В известен смисъл написах тези страници и като опит да разбера. От друга страна, на друго ниво, аз не искам да разбера и да се опитвам да разбера, защото, постъпвайки така, ще изневеря на фактите. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е че никога не съм чувствал така ясно загадката на бъдещето: усещането, че пясъкът в пясъчния часовник изтича, трескавото препускане на времето напред. Незнайни, неизбрани от нас, неискани сили. А аз пътувам толкова отдавна, толкова отдавна се будя призори в хотели в непознати градове, толкова отдавна съм на път, че чувствам вибрацията на самолетните двигатели в костите си, в тялото си, имам чувството за постоянно движение, през континенти и часови пояси, което продължава дълго след като съм слязъл от самолета и пристъпвам със залитане към поредната хотелска рецепция, „здравейте, аз съм Ема/ Селина/Чарли/Доминик, добре дошъл в Еди-кой си хотел!“ уморени усмивки, попълване на формуляри с треперещи ръце, спускане на поредните транспаранти и после — отпускам се на поредното чуждо легло, около мен се полюшва поредната непозната стая, облаци и сенки, болестно ликуване, усещане, че си умрял и си вече в Рая. Защото едва снощи сънувах, че съм на път, сънувах и змии, телата им бяха нашарени с кръгове, бяха отровни, със заострени като стрели главички, и макар че бяха съвсем близо до мен, аз не се боях, съвсем не. А в главата ми се въртеше един стих, който бях чул някъде: когато сме край теб, забравяме смъртта230. Такива са прозренията, които ме обземат зад спуснатите транспаранти в хотелските стаи, озарени от ярката светлина на минибаровете, докато от коридора непознати гласове говорят на чужди езици, там, където преградата между световете изтънява.

И постоянно, след Амстердам, който бе всъщност моят Дамаск, спирката по пътя, белязана с апогея на моето обръщане — може би така би трябвало да се опише — аз продължавам да се вълнувам дълбоко от преходността, въплътена в хотелите, не по някакъв елементарен туристически начин, а с почти трансцендентална пламенност. Някъде през октомври, всъщност беше около Деня на мъртвите, бях отседнал в един крайморски хотел в Мексико, където вятърът издуваше пердетата из коридорите, а стаите имаха имена на цветя. Стая „Азалия“, стая „Камелия“, стая „Олеандър“. Пищност и великолепие, полъх на морски бриз в коридорите, които сякаш водеха към вечността, и всяка стая имаше врата с различен цвят. Божур, глициния, роза, пасифлора. И кой знае — може би именно това ни чака в края на пътя, величие, което не можем да си представим до мига, когато прекрачим прага и се взрем, обзети от удивление, когато Бог най-сетне свали ръце от очите ни и ни каже: „Погледни!“

И колкото и ужасно да звучи това, аз го разбирам. Не можем да избираме какво да искаме и какво да не искаме, и това е суровата, самотна истина. Понякога искаме онова, което искаме, дори да съзнаваме, че то ще ни убие. Не можем да избягаме от себе си. (Едно признавам на баща ми — той поне се беше опитал да поиска разумното — майка ми, чантата с документи, мен — преди да побеснее напълно и да побегне от него.)

И колкото и да ми се иска да повярвам, че има някаква истина отвъд илюзията, започнах да се убеждавам, че отвъд илюзията няма истина. Защото между „реалността“ от една страна и момента, в който съзнанието докосва реалността, има едно междинно пространство, краят на дъгата, където се ражда красотата, където две различни плоскости се преливат една в друга и се смесват, давайки ни онова, което животът не ни дава: и това е пространството, обитавано от изкуството, пространството, обитавано от магията.

А аз бих добавил — обитавано и от любовта. Или по-скоро тази междинна зона илюстрира противоречието, залегнало в основата на любовта. Погледнато отблизо: осеяна с лунички ръка, притисната към черно палто, жаба-оригами, килната на една страна. Отстъпиш ли назад, незабавно възниква илюзията: по-истинска от живота, безсмъртна. Самата Пипа е играта между тези две неща, едновременно любов и не-любов, има я и я няма. Снимки по стената, смачкан чорап под леглото. Моментът, когато посегнах да махна едно пухче от косата й, а тя се разсмя и избегна докосването ми. И също както музиката е разстоянието между нотите, също както красотата на звездите се крие в разстоянието между тях, също както, когато слънцето докосне дъждовните капки под определен ъгъл, опасва с пъстроцветна лента небето — така и пространството, в което съществувам аз и искам да продължа да съществувам, и честно казано, се надявам и да умра в него, е именно това междинно разстояние, в което отчаянието се пречупи в чистата различност и създаде нещо по-висше.

Затова и реших да напиша тези страници така, както ги написах. Защото само когато встъпиш в тази междинна зона, на пъстрата граница между истината и неистината, става изобщо поносимо да съществуваш и да пишеш това.

Важно е онова, което ни учи да разговаряме със себе си; онова, което ни учи да си пеем от отчаяние. Но картината ме научи и на друго — че можем да разговаряме един с друг, прехвърляйки бариерата на времето. И аз чувствам, че има нещо много сериозно, много важно, което трябва да ти кажа, мой несъществуващи читателю, и чувствам, че трябва да ти го кажа така настоятелно, както ако стоях в стаята пред теб. Че животът — каквито и други качества да има — е кратък. Че съдбата е жестока, но може би не е произволна. Че Природата (с което искам да кажа Смъртта) винаги побеждава, но това не означава, че трябва да се преклоним, да коленичим пред нея. Че дори ако невинаги сме щастливи, че сме тук, нашата задача е да се потопим в живота така или иначе; да газим право напред, напряко през тази помийна яма, с отворени очи и открити сърца. И когато умираме, когато се издигаме над материалното и когато потъваме отново, позорно, в материалното, за нас е гордост и привилегия да обичаме онова, което смъртта не може да докосне. Защото, макар че забвението и злополучията са преследвали тази картина през вековете — по същия начин я е следвала и любовта. И доколкото тя е безсмъртна (а тя е безсмъртна), аз имам един мъничък, светъл, непроменим дял в това безсмъртие. И аз добавям своята любов към историята на хората, които са обичали красивите неща, които са ги търсили, които са ги спасявали от огъня, издирвали са ги, когато са изчезнели, опитвали са се да ги съхранят и да ги спасят, предавайки ги буквално от ръка на ръка, и сияйната им песен се издига над разрухата на времето и достига до нови и нови поколения любители на красотата.