Щиглецът

i.

Когато се събудих от шума, вдиган от боклукчийските коли, изпитах чувството, че съм бил изстрелян в различна вселена. Гърлото ме болеше. Докато лежах съвсем неподвижен под пухената завивка, аз вдишвах тъмното ухание на изсушени ароматни треви и изгорели в камината дърва и — много слаб и далечен — вездесъщия мирис на терпентин, смола и лак.

Лежах така известно време. Попър — който беше спал свит на кълбо в краката ми — не се виждаше никъде. Бях спал с дрехите си, а те бяха мръсни. Най-сетне — тласнат от цяла поредица кихавици — аз станах, нахлузих пуловера върху ризата си и заопипвах под леглото, за да се убедя, че калъфът от възглавница е все още там, после запристъпвах тежко по студения под към банята. Косата ми беше изсъхнала на възли, през които не можех да прокарам гребена, дори след като я наквасих с вода и започнах наново, един кичур беше толкова сплъстен, че накрая се предадох и го отрязах с усилие, с ръждясалата ножица, която намерих в едно чекмедже.

Божичко, казах си, извръщайки се от огледалото, за да кихна. Доста време не бях заставал пред огледало и едва се познах: насинената челюст, няколко младежки пъпки по брадичката, лицето — на петна, подпухнало от настинката — очите ми също бяха подпухнали, със смъкнати клепачи, сънени, което ми придаваше глупав, неуверен, простоват вид. Приличах на някакво момче, отгледано в някаква секта и спасено от местната полиция, измъкнато, примигващо, от някое мазе, претъпкано с огнестрелно оръжие и мляко на прах.

Беше късно: девет часът. Излизайки от стаята си, чух, че отнякъде долита сутрешната програма на станцията за класическа музика на „Радио Ню Йорк“, познатия, сякаш чуван в сънищата глас на водещия, пиеси от каталога на Кьохел124, упоително спокойствие, същото топло мъркане на радиото, на чийто фон се бях будил толкова много сутрини на Сътън Плейс. Открих Хоуби в кухнята, седнал край масата с книга в ръка.

Но той не четеше; взираше се към другия край на стаята. Когато ме видя, трепна.

— Е, ето те и теб — каза той, стана и избута без особено внимание купчина писма и сметки, за да ми направи място да седна. Беше се облякъл за работилницата, с кадифен панталон с протрити колене и стар чернокафяв пуловер, раздърпан и на дупки от молци, подстриганата му по нов начин коса, оредяваща над челото, му придаваше солиден вид, като на оплешивяващия сенатор от корицата на учебника на Хадли по латински.

— Как сме?

— Добре, благодаря.

Гласът ми беше скърцащ и дрезгав.

Хоуби отново смръщи вежди и ме загледа внимателно.

— Божичко! — каза той. — Днес грачиш като гарван.

Какво ли искаше да каже с това? Пламнал от неудобство, аз се плъзнах на стола, който беше освободил за мен и — прекалено смутен, за да срещна погледа му — се загледах в книгата му: напукана кожена подвързия, „Животът и писмата на лорд Еди-кой си“, стара книга, с която несъмнено се беше сдобил на някоя разпродажба, вещите на старата госпожа Някоя си от Покипси, счупена бедрена става, бездетна, тъжна история.

Той ми наливаше чай, после побутна към мен една чиния. В опит да прикрия смущението си аз наведох глава и се заех със сандвича — и едва не се задавих, защото гърлото ме болеше така, че едва преглъщах. Пресегнах се прекалено припряно за чая, разплисках го върху покривката и се надигнах, за да попия влагата.

— Не, не… няма значение… ето…

Салфетката ми беше подгизнала и не знаех какво да правя с нея; в объркването си я изпуснах върху сандвича и бръкнах под очилата си, за да разтрия очи. После измънках:

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — той се взираше в лицето ми така, сякаш го бях попитал за пътя към място, което не бе сигурен, че познава. — О, я стига…

— Моля те, не ме карай да си тръгна.

— Какво говориш? Да те накарам да си тръгнеш? И къде би отишъл? — Хоуби побутна надолу очилата с половинки стъкла и ме загледа над тях. — Не ставай смешен — продължи той с шеговит, малко раздразнен тон. — Но мога да ти кажа къде ще те отпратя — право обратно в леглото. Изглеждаш така, като че ли си прихванал „Перната смърт“.

Но думите му не успяха да ме успокоят. Парализиран от притеснение, твърдо решен да не се разплаквам, аз забелязах, че съм вперил поглед в пустото ъгълче край печката, където навремето стоеше кошчето на Козмо.

— Ах — каза Хоуби, когато ме видя, че гледам празния ъгъл. — Да. Така става. Беше глух като пън, получаваше три-четири припадъка седмично, и все пак на нас ни се искаше той да живее вечно. Ревах като малко дете. Ако ми беше казал, че Уелти ще си отиде преди Козмо — той посвети половината си живот на воденето на това куче при ветеринари… Виж какво — продължи той с променен тон, приведе се напред и се опита да срещне погледа ми, докато аз седях все така безмълвен и потиснат. — Хайде стига. Знам, че си преживял много неща, но няма никаква причина да се терзаеш сега за това. Изглеждаш много съсипан — хайде, хайде, така е — продължи той бодро. — Много съсипан и — Бог да те благослови! — той продължи малко неуверено, — няма спор, че си поел силна доза от някаква субстанция. Недей да нервничиш — всичко е наред. Защо не си легнеш отново, а после ще обсъдим всичко.

— Знам, но… — извърнах глава, потискайки влажна, бълбукаща кихавица. — Аз нямам къде да отида.

Той се облегна на стола си: любезен, благоразумен, с малко суховати маниери.

— Тио — той потупа долната си устна, — на колко години си?

— Петнайсет. Петнайсет и половина.

— Ами — той явно се чудеше как да зададе въпроса — какво става с дядо ти?

— О! — казах аз безпомощно след кратко мълчание.

— Говорил ли си с него? Той знае ли, че няма къде да отидеш?

— О, мамка му — думите се изплъзнаха неволно; Хоуби вдигна ръка, с което искаше да каже, че няма нужда да се притеснявам, — ти не разбираш. Искам да кажа… не знам, може би има Алцхаймер или нещо подобно, но когато му се обадиха, той дори не поиска да говори с мен.

— Така че — Хоуби облегна тежко брадичка на ръката си и ме загледа като недоверчив учител — ти не си разговарял с него.

— Не — искам да кажа, не и лично… тогава беше дошла една жена, да помага… — Лайза, приятелката на Ксандра (грижовна, вървеше все по петите ми, изразявайки кротки, но все по-настоятелни и угрижени изисквания да бъде уведомено „семейството“) по едно време се беше оттеглила в един ъгъл, за да избере номера, който й бях дал — и затвори телефона с такова изражение, че Ксандра се бе разсмяла за първи и последен път същата вечер.

— Та какво стана с тази жена? — попита Хоуби във възцарилото се мълчание, с глас, който обикновено се използва при общуване с душевноболен пациент.

— Така. Ами… — аз потрих лицето си с ръка; цветовете в кухнята бяха прекалено ярки; чувствах се замаян, неспособен да овладея положението — предполагам, че е отговорила Дороти, Лайза каза после, че отвърнала „окей, почакайте“ — дори не нещо от рода на „О, не!“, „Как се е случило?“ или „Какъв ужас!“ — просто „почакайте, сега ще го повикам“, а после дядо ми се обадил и Лайза му разказала за катастрофата, а той отвърнал „Ами… съжалявам“, но с някакъв такъв тон, разказваше Лайза. Нямало „Мога ли да направя нещо“, нито пък „кога е погребението“, нищо подобно. Само нещо от рода на „благодаря, че се обадихте, много мило от ваша страна, довиждане“. Искам да кажа — аз можех да я предупредя — допълних притеснено, когато Хоуби не каза нищо. — Защото, така де, те наистина не обичаха баща ми — наистина не го обичаха — Дороти му е втора майка и двамата се мразеха от първия ден, но той не се разбираше и с дядо Декър…

— Добре, добре. Спокойно…

— … освен това, знаеш ли, баща ми е имал някакви неприятности като малък, може цялата история да е свързана с това — бил е арестуван, но не знам за какво… честно, не знам за какво, но те изобщо не искаха да имат вземане-даване с него, откакто ги помня, а никога не са искали да имат нещо общо и с мен…

— Спокойно! Аз не се опитвам да…

— … защото, кълна се, аз почти не съм ги виждал, изобщо не ги познавам, но те нямат причини да ме мразят… а и не може да се каже, че дядо ми е някакъв супер готин тип, всъщност поведението му към баща ми беше доста оскърбително…

— Шшшт… стига с това сега! Не искам да те притискам, просто трябва да знам… не, слушай сега — каза той, докато аз се опитвах да го надговоря, махвайки с ръка, за да отхвърли думите ми, както би пропъдил муха от масата.

— Адвокатът на майка ми е тук, в града. Ще дойдеш ли с мен, за да се видя с него? Не — обясних аз, когато видях, че той смръщва вежди, — не такъв адвокат, който те защитава в съда, а от онези, които управляват пари. Разбираш ли, аз разговарях с него по телефона, преди да замина.

— Окей — заяви влизащата Пипа — усмихната, с бузи, зарозовели от студа, — какво му е на това куче? Никога ли не е виждало кола?

Яркочервена коса; зелена плетена шапка; това, че я виждах на ярка дневна светлина, ми подейства като шок, сякаш ме заляха със студена вода. Вървеше с леко накуцване, вероятно останало след взрива, но и в него имаше някаква лекота, като в подскоците на скакалец, като специфичната, грациозна прелюдия към танцова стъпка; а пък се беше увила в толкова пласта дрехи заради студа, че приличаше на пъстра какавида с крака.

— Вие като котка — обясняваше тя, докато развиваше безбройните си шарени шалове, а Попчик танцуваше в краката й, захапал края на каишката си. — Винаги ли издава такива странни звуци? Искам да кажа, мине ли някое такси и — хоп! скача във въздуха, все едно че държах хвърчило на въженце. Хората си умираха от смях. Да — тя се наведе, взе кучето и потърка главата му с кокалчетата на пръстите си — ти имаш нужда от баня, нали? Малтийска болонка ли е? — вдигна тя поглед към мен.

Аз закимах ожесточено, притиснал опакото на ръката си към устата, за да потисна една кихавица.

— Обичам кучета — аз почти не чувах какво говореше тя, толкова бях зашеметен от очите й, срещнали моите. — Имам една книга за кучета и съм запомнила всички породи, които се споменават в нея. Ако можех да имам голямо куче, бих избрала нюфаундленд, като Нана от „Литър Пан“, а ако трябва да избирам малко… е, мнението ми се променя постоянно. Обичам всички малки териери, особено „Джак Ръсел“, те са винаги толкова забавни и дружелюбни, когато ги срещам по улицата. Но пък познавам и един прекрасен басенджи. А пък онзи ден се запознах с един страхотен пекинез. Наистина съвсем дребен и много интелигентен. В Китай можели да ги притежават само членове на императорската фамилия. Те са много древна порода.

— Малтийските болонки също са стара порода — изграчих, доволен, че имам какво да кажа. — Били са селекционирани в древна Гърция.

— Затова ли си я избра? Защото породата е древна?

— Ъъъ… — потиснах кашлицата си.

Тя казваше нещо друго — на кучето, не на мен — но аз бях отново нападнат от пристъп на кихане. Хоуби напипа бързо онова, което беше най-близо една салфетка от масата — и ми я подаде.

— Добре, това е достатъчно — каза той. — Лягай си веднага. Не, не — каза той, когато се опитах да му върна салфетката, — задръж я. А сега ми кажи — той огледа мръсната ми чиния с разления чай и подгизналата филия, — какво да ти донеса за закуска?

Между кихавиците свих безгрижно, по руски рамене — жест, който бях възприел от Борис: „каквото и да е“.

— Добре тогава, щом нямаш нищо против, ще ти направя овесена каша. По-леко ще е за гърлото ти. Нямаш ли чорапи?

— Ъъъ… — тя се занимаваше с кучето — с пуловер с цвета на горчица и коса като есенно листо; нейните цветове се смесваха и преливаха в ярките цветове на кухнята; ябълки на жилки, греещи в една жълта купа, острият, звънък отблясък на сребърната кана за кафе, в която Хоуби държеше четките си.

— Пижама? — продължаваше Хоуби. — Не? Ще видя дали няма да намеря нещо на Уелти. А когато свалиш тези неща, аз ще ги сложа за пране. Хайде, изчезвай — каза той и ме тупна по рамото така неочаквано, че аз подскочих.

— Аз…

— Можеш да останеш тук. Толкова дълго, колкото искаш. И не се безпокой, ще отида да се видя с твоя адвокат и всичко ще бъде наред.

ii.

Капнал, треперещ, аз се упътих надолу по тъмния коридор и се пъхнах отново под завивките, които бяха тежки и леденостудени. В мириса на стаята се прокрадваше влага, и макар че имаше много интересни неща за гледане — два грифона от теракота, викториански мънистени бижута и дори една кристална топка — тъмнокафявите стени със своята суха плътност, напомняща на какао, ме просмукваха до кости с гласа на Хоуби, а и с гласа на Уелти, дружелюбно кафяво, което ме насищаше докрай и ми говореше със старомодна топлота, така че, докато се люшках в яркоцветните си, трескави сънища, аз се чувствах обгърнат и защитен от присъствието им, а Пипа хвърляше едно изцяло свое, трептящо, пъстро сияние, и аз мислех объркано за алени есенни листа и искри, отхвърчащи от огньове в тъмното, а също и за картината си, как би изглеждала на такъв богат, тъмен, поглъщащ светлината фон. Жълта перушина. Тъмночервен проблясък. Блестящи черни очи.

Събудих се, подскачайки стреснато — ужасен, размахах ръце, мислех, че отново съм в автобуса и някой измъква картината от сака ми — и видях Пипа, която вдигаше сънливото куче, косата й сияеше по-ярко от всичко друго в стаята.

— Съжалявам, но той трябва да излезе — каза тя. — Не кихай върху мен.

Изправих се с усилие на лакти.

— Извинявай, здрасти — казах глупаво, избърсвайки лицето си с ръкав; после допълних: — По-добре съм.

Нейните вълнуващи, златистокафяви очи обходиха стаята.

— Скучно ли ти е? Искаш ли да ти донеса цветни моливи?

— Цветни моливи ли? — бях озадачен. — Защо?

— Е, за да рисуваш с тях…

— Ами…

— Няма проблем — каза тя. — Може просто да кажеш „не“.

И излезе бързо с Попчик, подтичващ по петите й, оставяйки след себе си лъх на канелена дъвка, а аз забих лице във възглавницата, смазан от мисълта за собствената си глупост. Въпреки че по-скоро бих умрял, отколкото да го кажа някому, аз се тревожех, че прекалената употреба на наркотици може да е увредила мозъка и нервната ми система, а може би дори и душата ми по някакъв необратим и може би трудно забележим начин.

Докато лежах, обзет от тези тревоги, мобилният ми телефон изписука: „Познай къде съм? На басейна в «MGM». Страхотно!!!!“

Примигнах и отвърнах: „Борис?“

„Да, съм аз!“

Какво правеше той там?

„Добре ли си?“, отвърнах.

„Да, само мн ми се спи! Смъркахме, човече, жестоко !

Последва ново изписукване:

«Страшен кеф. Голям купон. Ти? В подлезите ли живееш?»

«Ню Йорк Сити», отвърнах. «Болен, лежа. Защо си в «MGM»?»

«Тук съм с КейТи и Амбър и другите!!!» и после, секунда по-късно: «Знаеш ли за един коктейл на име «Уайт Ръшън»? Страхотен вкус, само името не е много готино за питие.»

Някой почука.

— Добре ли си? — попита Хоуби, надниквайки през полуотворената врата. — Да ти донеса ли нещо?

Оставих телефона настрана.

— Не, благодаря.

— Е, тогава ми кажи, когато огладнееш, моля те. Има купища храна, хладилникът е така натъпкан, че едва успявам да затворя вратата, имахме гости за Деня на благодарността — какъв е този шум? — попита той и се озърна.

— Просто телефонът ми.

Борис беше писал: «Последните няколко пъти беше пълен шемет — няма да повярваш!»

— Е, оставям те да се занимаваш с него. Кажи ми, ако ти трябва нещо.

Когато той излезе, аз обърнах лице към стената и написах: «MGM»? С КейТи Беърман?“

Отговорът дойде почти незабавно: „Да! А също и Амбър, и Мими, и Джесика, и сестрата на КейТи, Джордан, която вече е в колеж “.

„Какво, да му се не види…?“

„Лош момент избра да се махнеш!!! :)!“

После, почти незабавно, преди да успея да отговоря: „Трябва да прекъсвам, Амбър си иска телефона.“

„Обади се по-късно“, писах аз. Но отговор не последва — и щеше да мине дълго, дълго време, преди да чуя отново нещо за Борис.

iii.

Този ден, а и последвалите ден-два, докато се търкалях в удивително меката стара пижама на Уелти, бяха толкова разпилени и объркани заради треската, че постоянно ми се привиждаше „Порт Оторити“, имах чувството, че съм се озовал отново там, че бягам от някакви хора, промушвам се през тълпите и се шмугвам в тунели, където върху мен капе мазна вода, или пък че съм отново в Лас Вегас, на автобуса, че пътуваме през индустриални райони, брулени от вятъра, навяващ пясък по прозорците, и че нямам пари да си платя билета. Времето се изплъзваше изпод мен на големи вълни, по които се носех като по заледени участъци на магистралата, накъсвано от внезапни, резки проблясъци, когато колелата успяваха да стъпят здраво на пътя и аз се озовавах в нормалния поток на времето: Хоуби ми носеше аспирин и джинджифилова лимонада с лед, Попчик — току-що изкъпан, снежнобял и пухкав — се качваше със скок в долната част на леглото, където започваше да се разхожда върху краката ми.

— Хайде — каза Пипа, застанала до леглото, и ме побутна настрана, за да може да седне и тя, — мръдни малко.

Седнах в леглото и заопипвах наоколо, търсейки очилата си. Бях видял в сънищата си картината — бях ли я изваждал, за да я гледам, или не? — и установих, че се озъртам тревожно, за да се убедя, че съм я прибрал, преди да заспя.

— Какво има?

Насилих се да я погледна в лицето.

— Нищо.

Бях се мушкал няколко пъти под леглото, само за да докосна с ръце калъфката от възглавница, и не можех да не си задавам въпроса дали не съм проявил небрежност, оставяйки някой ъгъл да стърчи навън. „Не гледай надолу“, повтарях си. „Гледай нея.“

— Ето — казваше Пипа, — направих нещо за теб. Дай ръка.

— Уау — казах, взирайки се в тъмнозелената фигурка „оригами“ със стърчащи краища, която тя постави на дланта ми. — Благодаря.

— Знаеш ли какво представлява?

— Ъъъ… — Сърна? Сврака? Газела? Паникьосан, вдигнах поглед към нея.

— Предай се! Жаба! Не виждаш ли? Хайде, постави я на нощното шкафче. Предполага се, че подскача, когато я натиснеш така, виждаш ли?

Докато си играех несръчно с фигурката, чувствах погледа й върху себе си — погледа на тези очи, едновременно игрив и необуздан, излъчващ непринудено съзнание за власт, като очите на котенце.

— Може ли да погледна? — тя грабна айпода ми и започна да преглежда съдържанието му. После каза: — Хмм, хубаво. Магнетик Фийлд, Мази Стар, Нико, Нирвана, Оскар Питърсън. Никаква класика?

— Е, има малко — отвърнах смутено. Всичко, което тя бе споменала, с изключение на „Нирвана“, бяха записи на майка ми, а дори и някои неща на „Нирвана“ бяха нейни.

— Ще ти направя няколко диска. Само че оставих лаптопа си в училище. Предполагам, че мога да ти пратя нещо по мейла — напоследък слушам много Арво Перт125, не ме питай защо, налага ми се да го слушам със слушалки, защото съквартирантките ми побесняват.

Ужасѐн, че ще ме залови как я зяпам, неспособен да откъсна очи от нея, продължавах да я наблюдавам как се рови в айпода ми: розовите уши, набъбналата ивица на леко нагърчения белег под парещо червената коса. Погледнато в профил, окото й беше удължено, с поиздут клепач и нежна линия, напомняща на ангелите и пажовете в албума „Шедьоври на майсторите от Северна Европа“ от училищната библиотека, който бях взел и постоянно презаписвах.

— Хей… — думите засъхваха в устата ми.

— Да?

— Хм… — защо всичко не беше както преди? Защо не намирах какво да й кажа?

— Ооо… — тя вдигна поглед към мен и после се разсмя, смееше се толкова силно, че не успяваше да проговори.

— Какво има?

— Защо ме гледаш така?

— Как? — попитах стреснато.

— Като… — не бях сигурен дали си обяснявам правилно гримасата й с ококорени очи. Задушаващ се човек? Бавноразвиващ се? Риба?

— Не се сърди. Толкова си сериозен. Просто… — тя отново сведе очи към айпода, и пак избухна в смях. — Ооо! Шостакович, жестоко.

Какво ли си спомняше? Питах се, пламнал от унижение, и все пак неспособен да откъсна очи от нея. Не беше въпрос, който бих могъл да й задам, а все пак ми се искаше да зная. Дали и тя имаше кошмари? Боеше ли се от тълпи? Избиваше ли я пот, имаше ли пристъпи на паника? Имаше ли понякога чувството, че се наблюдава отдалеч, както се случваше често с мен, като че ли сътресението при експлозията бе разединило душата и тялото ми, оставяйки ги да съществуват поотделно, на около шест фута разстояние едно от друго? Нейните изблици на смях криеха някакво самозареждащо се безразсъдство, което ми беше добре познато от лудите нощи с Борис, с привкус на шемет и истерия, които аз отдавах (или поне наличието им в себе си) на озоваването на косъм от смъртта. През някои нощи в пустинята до такава степен ми бе призлявало от смях, така се търкалях и превивах, чак до болки в стомаха, в продължение на часове, че с радост бих се хвърлил пред някоя кола, само и само за да сложа край на този смях.

iv.

В понеделник сутринта, макар че все още съвсем не се чувствах добре, аз се изтръгнах от сънната, изпълнена с болки мъгла, затътрих се съвестно до кухнята и се обадих в офиса на господин Брейсгърдъл. Но когато го потърсих, секретарката му (след като ме помоли да почакам и се обади отново малко прекалено бързо) ме уведоми, че господин Брейсгърдъл бил вън от офиса и че не, за съжаление не можела да ми каже кога ще се върне. Дали можела да ми помогне с нещо друго?

— Ами… — оставих й номера на Хоуби и тъкмо съжалявах, че не съм проявил достатъчно съобразителност, за да си насроча среща, когато телефонът иззвъня.

— 212, а? — отекна плътният, интелигентен глас.

— Махнах се оттам — казах глупаво; заради настинката говорех носово, което ми се струваше тъпо. — В града съм.

— Да, така разбирам — тонът му беше дружелюбен, но хладен. — Какво мога да направя за теб?

Когато му разказах за баща си, чух как адвокатът си пое дълбоко дъх.

— Е — поде той предпазливо, — съжалявам да науча това. Кога се случи?

— Миналата седмица.

Той слушаше, без да ме прекъсва, през приблизително петте минути, които ми бяха необходими, за да му опиша последните събития, го чух как отказа поне два други разговора.

— Пусто да остане — каза той, когато аз млъкнах. — История и половина, а, Тиодор?

„Пусто да остане“: ако бях в друго настроение, сигурно щях да се усмихна. Това несъмнено бе човек, когото майка ми бе познавала и харесвала.

— Трябва да си се чувствал ужасно там — продължаваше той. — Разбира се, дълбоко ти съчувствам за загубата. Всичко това е много тъжно. Въпреки че, съвсем честно казано — и сега вече ми е по-лесно да ти го кажа — когато той се появи, никой не знаеше как да реагира. Майка ти, разбира се, беше споделила някои неща с мен — дори Саманта изрази загриженост — е, както сам знаеш, положението беше сложно. Но не мисля, че някой е очаквал това. Биячи с бейзболни бухалки.

— Ами… — „биячи с бейзболни бухалки“, съвсем не очаквах, че той ще обърне внимание на този детайл. — Онзи човек просто стоеше там и държеше бухалката. Не ме е удрял, не е ставало нищо подобно.

— Е… — той се засмя, непринуден смях, който пропъди напрежението — шейсет и пет хиляди долара действително изглеждаха като много строго определена сума. Трябва да кажа и друго — надхвърлих малко правомощията си като твой съветник, докато говорехме тогава по телефона, за което се надявам да ме извиниш предвид обстоятелствата. Работата е там, че надуших нещо гнило.

— Моля? — обадих се аз след изпълнена с мъчителна тревога пауза.

— Когато разговаряхме по телефона. За парите. Ти можеш да ги изтеглиш, поне онези от влога „529“. Има голяма наказателна такса, но е възможно.

Било е възможно? Можел съм да ги взема? Пред мен проблясваха картини от едно алтернативно бъдеще: на господин Силвър е платено, татко, по халат, проверява резултатите на своя „блакбери“, аз седя в часа на Спирсецкая, а Борис се е отпуснал лениво на стола си от другата страна на пътеката.

— Макар че, длъжен съм да ти кажа, парите във влога са всъщност малко по-малко — казваше господин Брейсгърдъл. — Но са на сигурно място и постепенно се увеличават. Не че не може да се намери начин ти да ползваш част от тях сега, предвид обстоятелствата, но майка ти беше твърдо решена да не докосва тези пари, дори когато изпадна във финансови затруднения. Последното, което би желала тя, би било баща ти да се докопа до тях. И да, между нас да си остане, мисля че е било много разумно от твоя страна да се върнеш в града, който познаваш. Извинявай — последва приглушена размяна на реплики — имам среща в единайсет, трябва да бързам — доколкото разбирам, сега живееш при Саманта, нали?

Въпросът ме завари неподготвен.

— Не — казах, — живея при приятели в Гринич Вилидж.

— Е, чудесно. Стига да се чувстваш добре там. Така или иначе, сега вече трябва да хуквам. Какво ще кажеш, да продължим разговора в моя офис? Ще те прехвърля на Патси, за да ти запише среща.

— Чудесно — казах, — благодаря, — но когато затворих телефона, се почувствах зле — имах чувството, че някой е бръкнал с ръка в гърдите ми, близо до сърцето, и е изтръгнал оттам грозен, влажен къс от плътта.

— Всичко наред ли е? — попита Хоуби — и дойде при мен от другия край на кухнята, спирайки внезапно, забелязал изражението ми.

— Разбира се.

Но пътят по коридора до стаята ми се стори много дълъг — а щом затворих вратата и си легнах, избухнах в плач или някакво подобие на плач — грозни, сухи хлипове, притиснал лицето си във възглавницата, докато Попчик дърпаше с лапи ризата ми и ме душеше тревожно по врата.

v.

Преди този разговор бях започнал да се чувствам по-добре, но наученото като че ли ме разболя отново. С напредването на деня температурата ми отново започна да се покачва до предишните главозамайващи височини, а аз не можех да мисля за нищо друго, освен за баща си: „Трябва да му се обадя“, казвах си непрекъснато, надигайки се от леглото, стреснат в мига, когато се унасях в сън; сякаш смъртта му не беше истинска, а само някаква репетиция, проба; истинската смърт (онази, постоянната) тепърва предстоеше и имаше време да я предотвратя, стига само да можех да го открия, стига само да отговореше на мобилния си телефон, ако Ксандра успееше да се свърже с него от мястото, на което работеше, „трябва да се свържа с него, трябва да му кажа“. После, по-късно — денят си беше отишъл, беше тъмно — бях потънал в неспокоен полусън, в който баща ми ме хокаше, задето съм объркал нещо с някакви резервации на самолетни билети — осъзнах, че от коридора нахлува светлина и видях една дребничка сянка, очертала се на фона й — Пипа, която влезе бързо в стаята със своята препъваща се походка, сякаш някой я беше бутнал вътре, погледна колебливо зад гърба си и попита:

— Да го събудя ли?

— Чакай — казах — и на нея, и на баща си, който бързо потъваше в мрака, в някаква разярена тълпа на стадион, отвъд висока, сводеста порта. Когато си сложих очилата, видях, че тя е с палто, като че ли се канеше да излиза.

— Извинявай — казах, засенчил с ръка очите си, гледайки объркано в ярката светлина на лампата.

— Не, ти извинявай. Аз просто… искам да кажа… — тя отметна кичур коса от лицето си — заминавам и исках да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме?

— О! — тя смръщи светлите си вежди; погледна към вратата и Хоуби (който беше изчезнал), после отново към мен. — Така. Ами… — гласът й зазвуча малко уплашено, — аз се прибирам. Тази вечер. Така или иначе, беше ми много приятно да те видя отново. Надявам се нещата ти да вървят добре.

— Тази вечер?

— Да, сега тръгвам към летището. Тя ме настани в интернат — поясни Пипа, докато аз продължавах да се блещя към нея. — Бях си дошла за Деня на благодарността. И да ме види лекарят, нали си спомняш?

— О! Да — взирах се много упорито в нея, с надеждата, че още спя. Думата „интернат“ събуди някакъв далечен спомен, но ми се стори, че това е нещо, което съм сънувал.

— Да — сега и тя изглеждаше смутена — много неприятно, че ти не дойде по-рано, беше забавно. Хоуби готвеше — имахме ужасно много гости. Така или иначе, имах късмет, че изобщо успях да дойда — трябваше да получа разрешение от доктор Каменцинд. В моето училище няма ваканция за Деня на благодарността.

— Но какво правят тогава?

— Не го празнуват. Е, предполагам, че предлагат пуйка или нещо подобно за онези, които отбелязват празника.

— Що за училище е това?

Когато тя ми каза името — с леко присмехулна извивка на устните — останах потресен. Институт „Монт Хефели“ беше училище в Швейцария — според Анди едва покриващо официалните изисквания за лицензиране — където изпращаха само най-глупавите и проблемни момичета.

— Монт Хефели? Наистина ли? Доколкото знам, там е много… — не беше редно да употребявам думата „психиатрично“ — уау.

— Е, леля Маргарет твърди, че съм щяла да свикна — тя си играеше с жабата-оригами на нощното шкафче, опитваше се да я накара да подскочи, само че тя беше разкривена и се килваше на една страна. — А пък изгледът е като планината на кутиите от „Каран д’Аш“. Покрити със сняг върхове, морави с цветя и така нататък. Иначе всичко е като в някой от онези скучни европейски филми на ужаса, в които не се случва нищо особено.

— Но… — имах чувството, че пропускам още или че може би още спя. Единственият човек, посещавал „Монт Хефели“, когото познавах, беше сестрата на Джеймс Вилиърс, Дорит Вилиърс, а казваха, че я изпратили там, защото намушкала приятеля си с нож в ръката.

— Да, шантаво място е — каза тя, а очите й се стрелкаха из стаята. — Училище за откачалки. Но пък няма много места, където биха ме приели с тази травма на главата. Към училището има клиника — каза тя, свивайки рамене. — В персонала са включени и лекари. Човек не би предположил, че ще възникне чак такъв въпрос. Искам да кажа, откакто получих този удар по главата, имам проблеми, но все пак не съм куку, нито пък клептоманка.

— Да, ама… — все още се опитвах да пропъдя думите „филми на ужаса“ от мислите си. — Швейцария? Звучи супер.

— Щом казваш.

— Познавам едно момиче, Лали Фолкс, която е учила в „Льо Розе“126. Казваше, че всяка сутрин имали почивка, в която им сервирали шоколад.

— Е, на нас дори не ни дават сладко върху препечените филии — ръката й се открояваше, бяла, обсипана с лунички, върху черното палто. — Дават само на момичетата с хранителни разстройства. Ако искаш захар за чая си, трябва да крадеш пакетчета от стаята на медицинските сестри.

— Ъъъ… — ставаше все по-лошо и по-лошо. — А да си виждала там едно момиче на име Дорит Вилиърс?

— Не. Била е там, но я изпратили на друго място. Струва ми се, опитала се е да издере лицето на някого. Известно време я държали затворена.

— Какво?

— Е, те не го наричат така — каза тя, потърквайки носа си. — То е една сграда, подобна на селска къща, казват и „Ла Гранж“127, нали разбираш, млекарки, фалшив рустикален стил, такива неща. По-хубава е от сградите, в които спим. Но на вратите има алармена инсталация, охранява се и така нататък.

— Ами аз… — спомних си за Дорит Вилиърс — ситно къдрава руса коса; безизразни сини очи, като на глуповат ангел от коледно дърво — и не знаех какво да кажа.

— Там, в „Ла Гранж“, настаняват истински шантавите момичета. Аз съм в „Бесоне“, заедно с куп момичета, чийто роден език е френският. Предполага се, че така ще науча по-лесно френски, но на практика означава, че никой не разговаря с мен.

— Но ти трябва да й кажеш, че не ти харесва там! На леля си.

Тя направи гримаса.

— Казвам й го. Но тогава тя започва да ми обяснява колко е скъпо училището. Или пък, че я наскърбявам. Така или иначе… — продължи тя притеснено, с глас, който напомняше „трябва да тръгвам“, и хвърли поглед през рамо.

— Аха — казах аз най-сетне, след кратко, замаяно мълчание. Денем и нощем бълнуванията ми бяха оцветени от нейното присъствие в къщата, приливи на щастие се надигаха отново и отново у мен, събудени от звука на стъпките й, на гласа й в коридора: щяхме да правим къща от одеяла, тя щеше да ме чака на ледената площадка, приятно вълнение обгръщаше с тих звън мислите за всичко, което щяхме да правим заедно, когато оздравеех — всъщност, струваше ми се дори, че вече бяхме правили някои неща, бяхме низали огърлици от многоцветни бонбони, слушайки по радиото музика на „Бел и Себастиън“128, а после се бяхме разхождали из някакъв несъществуващ център за аркадни игри на Уошингтън Скуеър.

Забелязах, че Хоуби бе застанал дискретно в коридора.

— Съжалявам — каза той, поглеждайки часовника си. — Наистина ми е неприятно да настоявам…

— Разбира се — каза тя. А на мен: — Е, довиждане. Надявам се скоро да оздравееш.

— Чакай!

— Какво има? — попита тя, вече полуизвърната.

— Ще се върнеш за Коледа, нали?

— Не, трябва да отида при леля Маргарет.

— Но тогава кога ще се върнеш тук?

— Ами… — тя сви леко само едното си рамо. — Не знам. Може би през пролетната ваканция.

— Пипс… — поде Хоуби, но всъщност говореше не на нея, а на мен.

— Тръгвам — каза тя и отметна косата от очите си.

Чаках, докато чух как се затваря външната врата. После станах от леглото и дръпнах завесата настрана. Гледах ги как слизат по стълбата през прашното стъкло — Пипа, с розов шал и розова шапка подтичваше леко до едрата, добре облечена фигура на Хоуби.

Когато завиха зад ъгъла, аз постоях известно време на прозореца, взирайки се в пустата улица. После, чувствайки се замаян и нещастен, се затътрих до спалнята й и — неспособен да устоя на изкушението — открехнах леко вратата.

Стаята изглеждаше по същия начин, както преди две години, само беше малко по-празна. Имаше плакати — за „Магьосникът от Оз“ и с надпис „Спасете Тибет“. Нямаше инвалидна количка. На перваза на прозореца се бяха натрупали белите зрънца на суграшицата. Но миришеше на нея, стаята беше още топла, оживена от присъствието й, и докато стоях там и вдъхвах атмосферата й, почувствах как на лицето ми се изписва широка, щастлива усмивка — просто защото стоях тук, сред нейните книги с приказки, парфюми, купидони, Коломбини и кавалери от едуардианската епоха, притиснали към сърцата си букети от рози. Тихо, пристъпвайки на пръсти, макар че бях бос, отидох да видя снимките в сребърни рамки на скрина — Уелти и Козмо, Уелти и Пипа, Пипа и майка й (същата коса, същите очи), заедно с един по-млад и по-слаб Хоуби…

В стаята се разнесе нисък, подобен на жужене звук. Извърнах се гузно: дали не идваше някой? Не: просто Попчик, бял като памук след банята, се беше нагласил сред възглавниците на неоправеното й легло и похъркваше доволно, проточил лига, почти сякаш мъркаше. И макар да имаше нещо жалко в това да търсиш утеха в останалите след нея вещи, като кутре, свило се в старо палто — аз се мушнах под завивките и се сгуших до него, усмихвайки се глуповато на мириса на дебелата завивка и на коприненото й докосване по бузата ми.

vi.

— Виж ти, виж ти — каза господин Брейсгърдъл, след като стисна ръката на Хоуби, а после и моята. — Тиодор — не мога да не отбележа — колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си. Ще ми се тя да можеше да те види сега.

Опитах се да го гледам в очите и да приема невъзмутимо думите му. Истината беше такава: въпреки че бях наследил правата коса на майка си и нещо от контрастните цветове на косата и кожата й, аз приличах доста повече на баща си, прилика, толкова подчертана, че и келнерките, и бъбривите посетители на заведенията никога не пропускаха да я отбележат; не може да се каже, че това някога ме беше радвало — да приличам на родителя, когото не понасях, но сега, когато той беше мъртъв, се разстройвах особено много, виждайки в огледалото една по-млада версия на пиянски нацупеното му лице зад волана.

Хоуби и господин Брейсгърдъл разговаряха тихо — господин Брейсгърдъл разказваше на Хоуби как се беше запознал с майка ми, после Хоуби, досетил се, възкликна:

— Да! Помня — натрупа един фут за по-малко от час! Божичко, излязох от някакъв търг и навън нищо не се движеше, бях отишъл в северната част, в старата галерия „Парк-Бърнет“…

— На Медисън Авеню, срещу хотел „Карлайл“?

— Да — доста далеч от вкъщи.

— Търгувате с антики, така ли? Тио каза, че магазинът ви е в Гринич Вилидж?

Седях и слушах учтиво разговора им: общи приятели, собственици на галерии и колекционери, семейство Рейкър и семейство Ренбърг, семействата Фосет, Фоугъл, Милдебъргър и Депю, после се прехвърлиха на изчезнали нюйоркски забележителности, на затварянето на „Лютес“, на „Ла Каравел“, на „Кафе де-з-Артист“, какво ли би казала майка ти, Тиодор, тя обичаше „Кафе де-з-Артист“ („А той откъде знае?“, питах се аз. Макар и за миг да не бях повярвал на някои от злобните намеци на баща ми по адрес на майка ми, все пак господин Брейсгърдъл изглежда наистина я бе познавал доста по-добре, отколкото бих предположил. Дори в библиотеката му онези книги, които не бяха посветени на правото, предполагаха близост между двамата, съдържаха отзвук от техни общи интереси. Книги за изкуството: Агнес Мартин, Едуин Дикинсън. А също и поезията — първи издания: Тед Бериган. Франк О’Хара, „Медитация по спешност“. Спомних си деня, когато тя се прибра зачервена и щастлива, точно със същото издание на Франк О’Хара, което тогава предположих, че е открила сред книгите с намалени цени в книжарница „Странд“, тъй като ние не разполагахме с пари за подобна покупка. Но когато се замислих за този случай, осъзнах, че тя така и не ми беше казала откъде е купила книгата.

— Е, Тиодор — каза господин Брейсгърдъл, изтръгвайки ме от размислите ми. Макар и застаряващ, той имаше спокойното излъчване и тена на човек, прекарващ доста от свободното си време по открити тенис-кортове; тъмните торбички под очите му придаваха вид на дружелюбна панда. — Ти си достатъчно голям, за да предположим, че един съдия би се съобразил най-вече с твоите желания в това отношение — казваше той. — Особено като се вземе предвид, че въпросът с настойничеството няма да е спорен… разбира се — обърна се той към Хоуби, — бихме могли да потърсим решение с временно настойничество за предстоящия преходен период, но не мисля, че това ще бъде необходимо. Очевидно е, че вариантът защитава по най-добър начин интереса на непълнолетния, стига вие да сте съгласни?

— Повече от съгласен — отвърна Хоуби. — Ако той е доволен, и аз съм доволен.

— Следователно сте напълно съгласен да изпълнявате засега задълженията на неофициален пълнолетен настойник на Тиодор?

— Официален, неофициален, с фрак, каквото кажете.

— Ще трябва да се обмисли и въпросът с обучението. Доколкото си спомням, бяхме говорили за интернат. Но като че ли би било прекалено да обмисляме подобно нещо сега, нали? — допълни господин Брейсгърдъл, забелязал стресването, изписало се по лицето ми. — Да те отпратим някъде, след като тъкмо си пристигнал, пък и предстои ваканция, нали? Не, не мисля, че има нужда сега да се вземат подобни решения — каза той, хвърляйки поглед към Хоуби. — Бих казал, че всичко ще е наред, ако изчакаме до края на срока, а после ще уредим нещата. И, разбира се, би трябвало да знаеш, че можеш да ми се обаждаш по всяко време. Денем и нощем — той записваше телефонен номер на визитната си картичка. — Това е домашният ми телефон, това е мобилният… Боже, Боже, ама че лоша кашлица! — вметна той, вдигайки очи. — Сериозна кашлица, лекуваш ли я, да? А това е номерът ми в Бриджхамптън. Надявам се, че ще ме търсиш без колебание, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било.

Опитвах се сериозно, с големи усилия, да сподавя новия пристъп на кашлица.

— Благодаря…

— Сигурно ли е, че искаш именно това? — Той ме загледа внимателно, с такова изражение, че се почувствах като свидетел в съда. — Да живееш в дома на господин Хобарт през следващите няколко седмици?

Не ми хареса това „следващите няколко седмици“.

— Да — казах, притискайки юмрук към устата си, — но…

— Защото… що се отнася до интерната — той скръсти ръце, облегна се назад в стола си и ме загледа. — Почти сигурно е, че дългосрочно това е най-доброто решение за теб, но честно казано, като се вземе предвид положението, мисля, че бих могъл да се обадя на приятеля си Сам Ънгърър в „Бъкфийлд“129 и можем да уговорим настаняването ти там още сега. Нещо все ще се уреди. Училището е отлично. Освен това ми се струва, че ще съумеем да организираме нещата така, че да спиш в дома на директора или на някой от учителите, вместо в общежитията, за да имаш около себе си по-семейна атмосфера, ако мислиш, че би предпочел да бъде така.

Двамата с Хоуби бяха вперили погледи в мен, струва ми се, окуражаващо. Взирах се в обувките си, не ми се искаше да изглеждам неблагодарен, но исках да се отърва по някакъв начин от тези предложения.

— Е — господин Брейсгърдъл и Хоуби се спогледаха — дали грешах, или наистина забелязах сянка на примирение и/или разочарование по лицето на Хоуби? — Стига това да е предпочитаният от теб вариант и господин Хобарт да е съгласен, засега не виждам нищо нередно в подобно уреждане на въпроса. Но настоявам да помислиш къде би искал да учиш, Тиодор, за да предприемем нещо във връзка със следващия учебен срок, а може дори и да предвидим лятно училище, стига да искаш.

vii.

Временно настойничество. През следващите седмици правех всичко по силите си, за да се овладея и да не си задавам прекалено често въпроса какво би могло да означава това „временно“. Бях подал молба за приемане в програма за ранна подготовка за колеж в града — надявах се, че това ще ме предпази от изпращане някъде из дивите гори, ако по някаква причина оставането ми при Хоуби се провали. Седях по цял ден в стаята си, на слабата светлина на лампата, докато Попчик дремеше на килима, приведен над книжки с тестове, опитвайки се да запаметя дати, доказателства, теореми, думи от латинския речник и толкова много испански неправилни глаголи, че дори в сънищата си виждах таблиците с дългите им колони, и мислех отчаяно, че никога няма да успея да ги подредя в главата си.

Като че ли се опитвах да се самонакажа — може би дори да се оправдая пред майка си — поставяйки си такава амбициозна цел. Бях изгубил навика да пиша домашни; не можеше да се твърди, че във Вегас съм продължил със заниманията си и сега огромното количество материал, който трябваше да запомня, ме караше да се чувствам като подложен на изтезания: светлина, насочена право в очите ми, съзнанието, че не знам правилния отговор и че ако се проваля, последиците ще бъдат катастрофални. Търкайки очи, аз се поддържах буден със студени душове и айскафе, подтиквах се да продължавам, напомняйки си, че това, което върша, е за добро, макар че това безкрайно тъпкане със знания ми се струваше доста по-себеразрушително от всякакво дишане на лепило; а после се стигаше до момента, в който размътеният ми мозък приемаше ученето като някаква дрога, оставяща ме толкова изтощен, че почти не осъзнавах къде се намирам.

И все пак бях благодарен, че учех толкова много, защото насилието, което упражнявах над мозъка си, не ми даваше възможност да се отдавам на размисли. Срамът, който ме измъчваше, беше още по-разяждащ поради това, че корените му бяха неясни: не знаех защо се чувствам така опетнен, безполезен и не на място — знаех само, че се чувствам именно така, и че всеки път, когато вдигнех поглед от учебниците, имах чувството, че от всички страни се надига тинеста вода и заплашва да ме залее.

Тези усещания се дължаха отчасти на картината. Съзнавах, че нищо добро няма да излезе от по-нататъшното й задържане, а същевременно разбирах, че съм я държал прекалено дълго при себе си, за да проговоря сега. Рисковано бе да се доверя на господин Брейсгърдъл. Положението ми беше прекалено нестабилно; той и без това вече напираше да ме изпрати в интернат. А когато обмислях — нещо, което се случваше често възможността да споделя с Хоуби, се отплесвах във всевъзможни теоретични сценарии, кой от кой по-невероятни.

Щях да дам на Хоуби картината, той щеше да каже: „Е, голяма работа“ и по някакъв начин (имах логистични проблеми да си представя тази част) щеше да се погрижи за нея, или да се обади на свои познати, или да му хрумне страхотна идея как да постъпи, или нещо, и нямаше да се притесни или ядоса, и може би всичко щеше да бъде наред?

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да се обади на полицията.

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да я прибере за себе си и после да каже: „Какво, да не си се побъркал? Картина ли? Не знам за какво говориш.“

Или: Щях да дам картината на Хоуби, той щеше да кимне и да придобие съчувствено изражение, да ми каже, че съм постъпил правилно, а после, веднага щом излезех от стаята, щеше да се обади на собствения си адвокат и аз щях да бъда отпратен в интернат или приют за малолетни престъпници (с или без картината повечето ми сценарии обикновено завършваха там).

Но несъмнено най-голямата част от измъчващото ме безпокойство бе свързана с баща ми. Знаех, че нямам вина за смъртта му, и все пак, на някакво залегнало в мозъка на костите, ирационално и съвършено непоклатимо ниво знаех също, че съм виновен. Като се има предвид колко студено му бях обърнал гръб в последния стадий на отчаянието му, фактът, че беше лъгал, губеше значението си. Може би той е бил наясно, че имам възможността да платя дълговете му — този небрежно споменат от господин Брейсгърдъл факт ме преследваше непрестанно. В сенките зад настолната лампа теракотените грифони на Хоуби се взираха в мен с мънистените си стъклени очи. Дали си е мислел, че съзнателно съм се отказал да му помогна? Че съм искал да умре? Нощем го виждах в сънищата си пребит, преследван из паркинги на казина, и неведнъж се будех стреснато и го виждах, седнал на стола до леглото ми, да ме наблюдава безмълвно, а огънчето на цигарата му да припламва в мрака. „Но нали ми казаха, че си мъртъв“, казвах на глас, преди да осъзная, че него го няма.

Без Пипа в къщата цареше мъртвешка тишина. Неизползваните представителни стаи миришеха леко на влага, като мъртви листа. Мотаех се там, оглеждах вещите й, питах се къде е тя, какво прави, и се стараех упорито да съхранявам връзката си с нея посредством такива несигурни нишки като червеникав косъм в каналчето на ваната или смачкан на топка чорап под дивана. Но колкото и да ми липсваше нейното гъделичкащо нервите присъствие, самата къща ми действаше успокояващо, с присъщите си сигурност и уют: стари портрети, слабо осветени коридори, шумно тиктакащи часовници. Сякаш бях постъпил като юнга на „Мари Селест“. Докато се движех сред застоялото мълчание, сред езерцата от сенки и дълбоките слънчеви локви, старите дъски поскърцваха под краката ми като корабна палуба, а едва доловимият шум на движението по Шесто Авеню се разбиваше подобно на вълни край ушите ми. А докато седях горе, замаян и неразбиращ, над диференциални уравнения, закона на Нютон за охлаждането и независими вариантни стойности, „използвахме факта, че «τ» е константа, за да елиминираме нейната дериватна стойност“, присъствието на Хоуби на долния етаж беше за мен като котва, приятелска, стабилизираща тежест: успокоявах се, когато чувах почукването на чукчето му да долита отдолу, от съзнанието, че той е там, долу, и работи, без да бърза, прехвърляйки сечива, лепила и разноцветни късове дърво.

Докато живеех у семейство Барбър, липсата на джобни пари бе за мен постоянен източник на безпокойство; това, че непрекъснато трябваше да се обръщам към госпожа Барбър, за да ми даде пари за обяд, за ползване на лабораторията в училище и за разни други дребни разходи, пораждаха тревоги и опасения, напълно несъразмерни с незначителните суми, които тя ми предоставяше, без да се замисли. Но издръжката, която получавах сега от господин Брейсгърдъл, ми помагаше да не се чувствам толкова неудобно, задето се бях натрапил без предупреждение в домакинството на Хоуби. Можех да плащам сметките на Попчик при ветеринаря, а за това отиваше едно малко състояние, защото той имаше лоши зъби и някаква лека форма на „сърдечен червей“ — доколкото ми беше известно, Ксандра нито веднъж не му беше давала хапчета, нито пък го беше водила да му слагат инжекции, през цялото време, което прекарах във Вегас. Можех освен това да плащам и собствените си сметки при зъболекаря, които бяха значителни (шест пломби, десет адски часа на зъболекарския стол), както и да си купя лаптоп и айфон и да си осигуря зимните дрехи и обувки, от които имах нужда. И, въпреки че Хоуби отказваше да приеме пари за пазар, аз все пак излизах и купувах бакалски стоки, за които плащах сам: мляко, захар и прах за пране от „Гранд Юниън“, но по-често ходех до селския пазар на Юниън Скуеър, откъдето пазарувах диви гъби и сочни, червени ябълки, хляб със стафиди — дребни удоволствия, които сякаш го радваха, за разлика от големите пакети прах за пране „Тайд“, които той поглеждаше тъжно и отнасяше в килера, без да каже и дума.

Тук всичко беше много различно от сложната, претенциозна атмосфера в пълния с хора дом на семейство Барбър, в който всичко вървеше по предварителен план, отрепетирано като бродуейска продукция, задушаващо съвършенство, от което Анди бягаше постоянно, шмугвайки се в стаята си като подплашена сепия. За разлика от него Хоуби живееше и се рееше като някакъв гигантски морски бозайник в своята собствена, уютна атмосфера, сред тъмнокафявите петна от чай и тютюн, където всеки часовник в къщата показваше нещо различно и времето всъщност не съответстваше на стандартните измерения, а се виеше полека, в хармония със спокойното им тиктакане, подчинявайки се на ритъма на този претъпкан със старинни вещи, усамотен кът, далеч от фабричната, лепена с епоксидна смола версия на света. Въпреки че Хоуби обичаше да ходи на кино, в къщата нямаше телевизор; той четеше стари романи с форзац от хартия с мраморна шарка; не притежаваше мобилен телефон; компютърът му, праисторически IBM, беше с размерите на куфар и напълно безполезен. В добродетелна тишина, той се заравяше в работата си, огъваше на пара фурнири или оформяше на ръка, с длето, краката на масички, и щастливата му задълбоченост се излъчваше от работилницата, издигаше се нагоре, разпращайки из цялата къща топлина като онази, която дават горящите в печката дърва през зимата. Беше разсеян и добросърдечен; беше кротък, немарлив, несъобразителен и склонен да се подценява; често се случваше да не чуе, когато го заговарях — и се налагаше да повтарям опита си не само веднъж; губеше си очилата, не знаеше къде е оставил портфейла си, ключовете си, бележката от химическото чистене, и постоянно ме викаше долу, за да пълзя заедно с него на четири крака, помагайки му да търсим по пода някакво миниатюрно пиронче, което бе изпуснал. Понякога отваряше магазина по предварителна уговорка, за не повече от час-два, но — доколкото аз можех да преценя — това не беше нещо повече от предлог да извади бутилка шери в очакване на приятели и познати; и ако показваше някаква мебел, отваряйки и затваряйки чекмеджета пред охкащата и ахкаща публика, го правеше както навремето ние с Анди вадехме на показ играчките си, за да се хвалим с тях.

Ако някога бе продал нещо, аз поне не бях забелязал. Неговият „ресор“ (както се изразяваше той) беше работилницата, или по-скоро „болницата“, в която се трупаха осакатените столове и маси, очакващи грижите му. Като градинар, грижещ се за растения в парник, чистещ ги от вредители лист по лист, той се съсредоточаваше в текстурата и шарките на отделните мебели, върху тайните им чекмеджета, върху белезите и чудесата, които криеха. Въпреки че притежаваше някои модерни дърводелски инструменти — електрическо длето, акумулаторна бормашина и циркуляр — той рядко ги използваше. („Щом трябва да си слагам тапи за уши, за да го ползвам, не ми върши работа“.) Слизаше долу рано и понякога, ако работеше по някакъв проект, оставаше там дълго след свечеряване, но обикновено, започнеше ли да пада здрач, той се качваше горе и преди да се измие за вечеря — си сипваше уиски, винаги едно и също количество, точно един инч, в малка стъклена чаша: уморен, склонен да побъбри, с ръце, почернели от боята, правена от сажди, а в умората му имаше нещо грубовато, войнишко. „Води ли те на вечеря?“, беше ми писала Пипа.

„Да, 3-4 пъти.“

„Той обича само празните ресторанти, в които никой не стъпва.“

„Точно така, мястото, на което ме заведе миналата седмица, беше като гроба на Тутанкамон.“

„Да, ходи само в такива заведения, чиито собственици съжалява! Опасява се, че ще фалират и после ще се чувства виновен.“

„Предпочитам той да готви.“

„Помоли го да ти направи меденки с джинджифил, ще ми се да имах малко и тук.“

С най-голямо нетърпение очаквах вечерята. Във Вегас — особено след като Борис тръгна с Котку — така и не успях да привикна към тъжното задължение да се храня сам вечер, седнал на ръба на леглото си с пликче чипс или може би кутия със засъхнал ориз, останал от китайската храна, която баща ми бе донесъл предния ден. Затова пък, за щастие, целият ден на Хоуби се въртеше около вечерята. Къде ще вечеряме? Кого да поканим? Какво да сготвя? Обичаш ли говеждо с моркови? Не? Никога ли не си опитвал? Ориза с лимон или с шафран? Сладко от смокини или от кайсии? Искаш ли да дойдеш с мен до „Джефърсън Маркет“? Понякога в неделя имахме гости, и сред професорите от университетите „Ню Скул“ и „Кълъмбия“, дамите от оперни оркестри и общества за съхраняване на културни ценности, както и всевъзможни симпатични старчета от нашата улица, се появяваха търговци и колекционери от всякакъв род и вид — от изкукуригали старици с ръкавици без пръсти, които продаваха джорджиански накити на битпазара, до богаташи, които биха били съвсем на място и в дома на Барбърови (научих, че Уелти е помогнал на много от тях да изградят колекциите си, съветвайки ги какво да купуват). По-голямата част от разговорите им ме озадачаваше напълно (Сен Симон? Оперен фестивал в Мюнхен? Кумарасвами? Вила в По?) Но дори когато бяхме в представителната част на жилището и обществото беше „изискано“, при него обстановката предразполагаше хората да си сервират сами и да държат чиниите в скута си, за разлика от строгите кетърингови принципи на партитата у Барбърови, протичащи сред ледено подрънкване на чаши и чинии.

Всъщност, на тези вечери, колкото и приятни и интересни да бяха гостите на Хоуби, аз постоянно се безпокоях, че ще се появи някой, който ще си спомни, че ме е виждал у семейство Барбър. Чувствах се гузен, задето не бях се обадил на Анди; но след онова, което се случи при срещата ми с баща му на улицата, повече се срамувах да призная, че отново съм се появил в града и отново нямам свой дом.

А и — колкото и незначително да бе това — все още се притеснявах от спомена за първата ми поява в дома на Хоуби. Той никога не бе разказвал историята в мое присъствие — как се бях появил на прага му — най-вече защото съзнаваше, че това ме смущава, но все пак го бе споделил с този-онзи; не че го обвинявах, историята беше наистина прекалено интересна, за да не я разкажеш.

— Това е напълно в стила на Уелти — казваше госпожа ДеФрийс, близка приятелка на Хоуби, която търгуваше с акварели от деветнайсети век и освен предпочитание към колосани дрехи и силни парфюми проявяваше и слабост към ласки и прегръдки, а имаше и обичая на старите дами да ти държи ръката или да я потупва, докато разговаряте. — Защото, скъпи, Уелти имаше точно обратното на агорафобия — агорамания. Обичаше хората, разбираш ли, обичаше пазарните площади, суматохата там, пазарлъците, стоките, разговорите, размените. Там откриваше мъничка част от Кайро, какъвто го помнеше от момчешките си години, винаги съм казвала, че сигурно би бил напълно доволен, ако можеше да шляпа насам-натам по чехли и да продава килими на някой „сук“. Той имаше дарба за антиквар, разбираш ли — можеше да прецени кое за кого е подходящо. В магазина му влизаха хора без намерение да купуват каквото и да било, може би дори само за да се скрият от дъжда, той им предлагаше чаша чай и преди да си тръгнат, те оставяха поръчка за маса за хранене, която да бъде изпратена в Де Мойн. Или пък влизаше някой студент, за да позяпа, и Уелти веднага измъкваше някоя малка, евтина литография. И всички бяха доволни, знаеш ли. Той съзнаваше, че не всеки е в състояние да влезе и да купи нещо голямо и забележително — беше въпрос на съчетаване, на намиране на подходящия дом за всеки предмет.

— Е, и хората му вярваха — намеси се Хоуби, появил се с шерито на госпожа ДеФрийс и своето уиски. — Той винаги казваше, че именно дефектът му го е направил добър търговец и аз си мисля, че имаше нещо вярно в това. „Симпатичният инвалид“. Няма скрити користни цели. Винаги наблюдава отвън, отстрани.

— О, Уелти никога не е бил „извън“ каквото и да било — отбеляза госпожа ДеФрийс, поемайки чашата с шери, като при това потупа сърдечно Хоуби по ръкава — малката й ръка с подобна на пергамент кожа блестеше от брилянти. — Той винаги беше в самото сърце на събитията, милият, с онзи негов смях, и никога не се оплакваше от нищо. Така или иначе, скъпи — продължи тя, обръщайки се към мен, — не се съмнявай, Уелти е знаел отлично какво върши, когато ти е дал този пръстен. Защото, като ти го е дал, той те е изпратил право тук, при Хоуби, разбираш ли?

— Така е — казах — и веднага изпитах нужда да стана и да отида в кухнята, дотолкова ме обезпокои тази подробност. Защото, разбира се, той не ми беше дал само пръстена.

viii.

Нощем, в старата стая на Уелти, която сега беше моя стая, но старите му очила и писалки все още си стояха в чекмеджетата на бюрото, лежах буден, вслушвах се в шумовете, долитащи откъм улицата, и се терзаех. Когато бях във Вегас, ми бе минавало през ум, че ако баща ми или Ксандра открият картината, може и да не разберат какво представлява, поне не веднага. Но Хоуби нямаше да се заблуди. Отново и отново си представях различни сценарии, според които се прибирах, заварвайки Хоуби да ме чака с картината в ръце — „какво е това?“ — а не съществуваха общи приказки и извинения, с които бих могъл да посрещна или омаловажа подобна катастрофа; и когато се отпусках на колене и посягах под леглото, за да докосна калъфката (от време на време опипвах така, слепешком, за да се убедя, че тя още е там), я пипвах бързо и отдръпвах ръка, сякаш докоснал прекалено нагорещена чиния с храна в микровълновата печка.

Пожар в къщата. Посещение на хора от фирма за борба с вредители. Голямото червено лого „ИНТЕРПОЛ“ на сайта „Изчезнали произведения на изкуството“. Ако някой се постараеше да направи връзката, то пръстенът на Уелти беше сигурно доказателство, че съм бил в близост с картината. Вратата на стаята ми беше толкова стара и нестабилна на пантите, че дори не се затваряше както трябва; налагаше се да я подпирам с една тежка желязна фигурка. Ами ако, тласнат от някакъв непредвидим импулс, Хоуби решеше да се качи горе и да почисти? Несъмнено, това сякаш не беше в стила на разсеяния и доста неспретнат Хоуби, когото познавах — „Не, не се сърди, ако разхвърляш, никога не влиза в стаята ми, освен за да смени чаршафите и да избърше прах“, беше писала Пипа, което ме подбуди да смъкна незабавно всички завивки и чаршафи от леглото си и да прекарам четиридесет и пет минути в трескаво бърсане на всичко наоколо — грифоните, кристалната топка, таблата на леглото — с една чиста тениска. Бърсането на прах скоро се превърна в моя мания — дотолкова, че ходех да си купувам кърпи за бърсане, въпреки че къщата на Хоуби беше пълна с такива неща; не исках той да ме види, че бърша, надявах се само, ако надникне в стаята ми, в съзнанието му да не се появи думата „прах“.

По тази причина, защото се чувствах спокоен единствено когато напусках къщата заедно с него, аз прекарвах по-голямата част от дните си в стаята, на бюрото, излизайки с нежелание, за да хапна нещо. А когато Хоуби излизаше, аз ходех подир него по галерии, на разпродажби на имущества, в изложбени зали и на търгове, сядайки редом с него в самото дъно на залата („не, не“, казваше той, когато му сочех празните столове на първите редове, „трябва да можем да виждаме кой наддава“) първоначално ми се струваше вълнуващо, също като на кино, но след час-два ми ставаше скучно, все едно че бях отворил учебник по математика.

Но макар да се опитвах (с известен успех) да демонстрирам светско безразличие, ходейки подир Хоуби из Манхатън, като че ли ми беше все едно с него ли съм или не, всъщност се бях залепил за него също така уплашено, както отчаяно самотният Попчик се влачеше постоянно подир мен и Борис във Вегас. Ходех с него на превзети обеди. Следвах го на експертни оценки. Ходех с него при шивача му. Ходех с него на не особено посещавани лекции за незнайни филаделфийски майстори на мебели от седемдесетте години на осемнайсети век. Ходех с него на концерти на Оперния оркестър, макар че те бяха толкова продължителни и скучни, че наистина се боях да не заспя и да се катурна на пътеката. Ходех с него на вечери у семейство Амстис (на Парк Авеню, притеснително близо до Барбърови) и у семейство Фоугъл, у семейство Красноу и семейство Милдебъргър; където разговорите бяха а) зашеметяващо скучни или б) дотолкова надхвърлящи познанията ми, че можех да участвам само с по някое „хм“. („Горкото момче, сигурно ти се струваме убийствено досадни“, отбеляза веднъж весело госпожа Милдебъргър, не съзнавайки колко близо е до истината). Други приятели на Хоуби, като например господин Абърнати — на възрастта на баща ми, с някакъв скандал или позорна проява в миналото, което обаче никой не коментираше — бяха толкова жизнерадостни и бъбриви, отнасяха се така пренебрежително към мен („Та къде, казваш, се сдоби с това дете, Джеймс?“), че аз си седях сащисан сред китайския порцелан и античните гръцки вази, изпълнен с желание да кажа нещо умно и същевременно се боях да не привлека внимание към себе си, губех дар-слово и изобщо не можех да се ориентирам. Поне веднъж-два пъти седмично ние отивахме у госпожа ДеФрийс, в претъпканата й с антики градска къща (същата като на Хоуби, само че разположена в северната част на града) на Източна Шейсет и трета улица, където седях на ръба на стол с тънички, вретеновидни крака и се опитвах да не забелязвам как страховитите й бенгалски котки забиват нокти в коленете ми. („Малък, но умее да се ориентира в обществото, нали?“, чувал я бях да отбелязва не чак толкова тихо, докато двамата се възхищаваха на някакви акварели на Едуард Лиър в другия край на стаята). Понякога тя идваше с нас на търговете в „Кристис“ и „Сотбис“, Хоуби оглеждаше внимателно всички предлагани предмети, отваряше и затваряше чекмеджета, показваше ми различни образци на майсторска изработка, отбелязваше нещо в каталога си с молив — а после, след като се отбиехме в една-две галерии по пътя, отивахме в „Сант Амбрьоз“, където Хоуби, в елегантния си костюм, стоеше на бара и пиеше еспресо, докато аз ядях кроасан с шоколад, гледах учениците с чанти, които влизаха вътре и се надявах да не се сблъскам с някой от предишното си училище.

— Баща ти ще иска ли още едно еспресо? — попита ме барманът — Хоуби, след като се извини, се беше упътил към тоалетната.

— Не, благодаря, само сметката — изпитвах окаян трепет, когато хората вземаха Хоуби за мой баща. Макар той да беше достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо, излъчваше жизненост, напомняща по-скоро на по-зрелите европейски татковци, които се срещаха в Ийст Сайд — елегантни, понатежали, петдесет-шестдесетгодишни, самоуверени татковци, с втори бракове и малки деца. В дрехите си, с които ходеше по галериите, докато отпиваше еспресо, загледан невъзмутимо към улицата, Хоуби можеше да мине за швейцарски индустриален магнат или собственик на заведение, оценено с една-две звезди в справочника „Мишлен“: солиден, оженил се късно, заможен. Защо, питах се натъжено, когато той се появи, преметнал през ръка палтото си, майка ми не се беше омъжила за човек като него? Или като господин Брейсгърдъл? Човек, с когото действително биха я свързвали много неща — може би по-възрастен, но представителен, човек, който обича художествените галерии и струнните квартети, който се рови с удоволствие из книжарниците, внимателен, културен, мил? Човек, който би я оценил по достойнство, би й купувал хубави дрехи и би я водил в Париж за рождения й ден, който би й осигурил такъв живот, какъвто тя заслужаваше? Ако се беше опитала, надали е щяло да й бъде трудно да намери такъв човек. Мъжете веднага я обикваха: от портиерите в кооперацията ни до моите учители и бащите на съучениците ми, та чак до собствения й шеф, Серджо (който, по неизвестни за мен причини, я наричаше „сладко глупаче“), че дори господин Барбър скачаше да я поздрави, когато тя идваше у тях да ме прибере, след като бях спал там, разливаше се в усмивки и я докосваше леко по лакътя, докато я водеше към дивана, питайки я с нисък, приятелски тон: „Няма ли да седнете? Няма ли да пийнете нещо, чаша чай, нещо друго?“ Не мислех, че това се дължи на въображението ми — не съвсем — господин Брейсгърдъл се взираше в мен така, сякаш виждаше нея, или търсеше в мен някаква следа от нейния дух. И все пак, дори в смъртта си, баща ми си оставаше незаличим — без значение колко силно исках да го пропъдя от картината — присъстваше неотклонно, в ръцете ми, гласа ми и походката ми, в моя внезапно стрелващ се изкосо поглед, когато излизах от ресторанта с Хоуби, дори самият начин, по който държах главата си, напомняше на едновремешния му наперен маниер да се оглежда във всяка огледална повърхност.

ix.

През януари се явих на изпитите: на лесния и на трудния. Лесният се проведе в една гимназия в Бронкс: в стаята имаше бременни жени, разни шофьори на таксита и бъбрива групичка местни момичета, от онези, които често се срещаха по „Гранд Конкорс“ — къси, пухкави кожени якета и блещукащ лак на ноктите. Но тестът всъщност не се оказа чак толкова лесен, колкото бях очаквал, имаше много повече въпроси за някакви мистериозни детайли от управлението на щата Ню Йорк, отколкото предвиждах (колко месеца в годината заседаваха законодателните органи в Олбани? Откъде, по дяволите, бих могъл да зная?) и аз се прибрах с метрото, потънал в размисли и потиснат. А трудният тест (заключена класна стая, изнервени родители, крачещи по коридорите, напрегната атмосфера на шахматен турнир) като че ли бе ориентиран към някакви невротични отшелници, отраснали с информационните технологии, а в повечето случаи многото възможни отговори на въпросите бяха толкова сходни, че аз си тръгнах, буквално без да имам каквато и да било представа как съм се справил.

Е, какво, мислех си, докато вървях по Канал Стрийт, за да се кача на метрото, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, мишниците ми вероятно миришеха от потта, която ме бе избила от напрежението в класната стая. Можеше и да не ме приемат в подготвителния курс за колежите130 — и какво от това? Трябваше да съм се справил много, много добре, да съм в челните трийсет процента от кандидатите, за да имам някакъв шанс.

Hubris, прекалена самонадеяност, водеща до падение — дума от речника, която срещах често в подготвителните тестове, макар че в крайна сметка не се бе появила в същинския изпитен материал. Състезавах се с пет хиляди кандидати за около триста места — ако не се справех, не бях много сигурен какво щеше да последва; струваше ми се, че не бих понесъл едно заминаване за Масачузетс, за да живея с това семейство Ънгърър, за което господин Брейсгърдъл говореше постоянно — майка с три момчета, които си представях като редица мускулести, тренирани на степери белозъби грубияни, които редовно пребиваха мен и Анди в лошото старо време в началното училище и ни караха да облизваме валмата прах от пода. Но ако се случеше да не издържа тестовете (или, по-точно казано, не получех достатъчно добра оценка, за да бъда приет в подготвителен курс за колеж), как бих могъл да подредя нещата така, че да остана в Ню Йорк? Несъмнено щеше да е по-добре да се бях ориентирал към някаква по-постижима цел, към някоя прилична гимназия в града, за която щях поне да имам някакви шансове. Но господин Брейсгърдъл толкова много настояваше за интернат, говорейки за чистия въздух, цветовете на есенните гори, звездното небе и безбройните наслади на живота в провинцията („Стайвесънт131! За какво ти е да оставаш тук и да ходиш в «Стайвесънт», ако можеш да се махнеш от Ню Йорк? Да се пораздвижиш, да дишаш по-леко? Да живееш в семейна обстановка?“), че аз изобщо се бях отказал от гимназиите, дори от най-добрите.

— Знам какво би искала майка ти за теб, Тиодор — повтаряше той постоянно. — Тя би искала за теб едно ново начало. Вън от града.

Беше прав. Но как бих могъл да му обясня как веригата от хаос и безумие, последвала смъртта й, бе обезсмислила тези стари желания?

Все още потънал в размисъл, аз завих на ъгъла към метростанцията, ровейки в джоба си за картата, и минах покрай будка за вестници, където видях едно заглавие с големи букви:

Заковах се на тротоара, потокът на хората, прибиращи се с метрото към дома, продължаваше да тече от двете ми страни. После — несръчно, с чувството, че ме наблюдават, с блъскащо се в гърдите ми сърце — аз се върнах и си купих вестника (вероятно в наше време не изглеждаше вече толкова съмнително момче на моята възраст да си купува вестник?), прекосих тичешком Шесто Авеню и седнах на една от пейките от другата страна, за да прочета статията.

Полицията, действаща по сигнал, бе успяла да открие три картини — една на Джордж Ван дер Мейн; една на Уибранд Хендрикс; и един Рембранд, всички изчезнали след експлозията — в някаква къща в Бронкс. Картините били открити на тавана, опаковани в алуминиево фолио и наредени сред резервните филтри за общия климатик на къщата. Крадецът, брат му и тъщата на брата — собственица на къщата — бяха в ареста, очакващи решението дали да бъдат освободени под гаранция; ако бъдеха признати за виновни по всички обвинения, ги очакваха присъди по различни обвинения, които можеха да достигнат общо двайсет години.

Статията продължаваше цели страници, съпроводена с дати и диаграми. Крадецът — парамедик — се задържал в сградата след заповедта за напускане, свалил картините от стените, увил ги в чаршаф, скрил ги под една сгъната носилка и излязъл с тях от музея, незабелязан от никого. „Избирани са без отношение към стойността“, казваше агентът от ФБР, интервюиран от автора на статията. „Грабнал е първото, което му е попаднало. Човекът не разбира нищо от изкуство. Когато отнесъл картините у дома си, не знаел какво да прави с тях, затова поискал съвет от брат си и двамата ги скрили у тъщата на брата, без нейно знание, ако може да й се вярва.“ Предполагаше се, че след като са се поровили малко в интернет, братята вероятно са осъзнали, че картината на Рембранд е прекалено прочута, за да успеят да я продадат, а усилията им да продадат една от двете по-неизвестни картини отвели агентите до скривалището на тавана.

Но последният абзац от статията прикова погледа ми така, сякаш бе отпечатан в червено.

Чувствах, че ми призлява. Станах, хвърлих вестника в най-близкото кошче за боклук и — вместо да се кача на метрото — тръгнах бавно обратно по Канал Стрийт, и цял час се лутах из Чайнатаун, във вледеняващия студ, покрай магазините за евтина електроника и кървавочервените килими в китайските закусвални, предлагащи хапки „дим сум“, взирайки се през замъглените витрини в махагоновите полици и чиниите с патица по пекински, наредени по тях, и си повтарях: „Да му се не види, да му се не види“. Улични продавачи със зачервени бузи, опаковани като в монголските степи, крещяха над димящите си мангали. Областен прокурор. ФБР. Нови сведения. „Твърдо сме решени престъпниците да понесат цялата тежест на закона. Работим с дълбокото убеждение, че и останалите изчезнали картини скоро ще се появят. Интерпол, ЮНЕСКО и други федерални и международни организации сътрудничат на местните власти във връзка със случая.“

Новината беше публикувана навсякъде: виждах спасения портрет от Рембранд дори във вестниците, списвани на мандарин, сред колонките китайски йероглифи, надничащ изпод щайги с непознати за мен зеленчуци и змиорки, поставени върху ледени блокчета.

— Действително е обезпокоително — каза Хоуби по-късно същата вечер, докато вечеряхме със семейство Амстис, свил угрижено вежди. Не можеше да говори за нищо друго освен за откритите картини. — Като си помислиш — наоколо е било пълно с ранени хора, на които е изтичала кръвта, а този човек е смъквал картини от стените. Изнесъл ги е навън в дъжда.

— Е, не мога да твърдя, че съм изненадан — заяви господин Амстис, който беше на четвъртото си уиски с лед. — Особено след втория сърдечен пристъп на майка ми. Нямаш представа каква свинщина оставиха след себе си онези дръвници от „Бет Израел“. Черни стъпки по килима. Седмици наред намирахме пластмасови накрайници за спринцовки по пода, кучето едва не изяде един. Че и счупиха нещо, нещо от витрината с порцелана, така ли беше, Марта?

— Виж какво, аз никога не бих се оплаквал от парамедици — каза Хоуби. — Бях действително впечатлен от хората, които идваха, когато Джулиет се разболя. Просто се радвам, че са открили картините, преди да пострадат сериозно, би могло да бъде истинска… Тио? — обърна се той внезапно към мен, принуждавайки ме да вдигна поглед от чинията си. — Добре ли си?

— Съжалявам. Просто съм уморен.

— Нищо чудно — каза дружелюбно господин Амстис. — Ще влезеш — успокои ме той с тон, който подсказваше, че всеки идиот би могъл да влезе, а после, обръщайки се отново към Хоуби, продължи: — Повечето от тези подготвителни курсове за колеж дори не заслужават това име, нали, Марта? Просто попрехвалени гимназии. Голяма мъка, докато влезеш, а после се оказва детска игра. Така е в наши дни с децата — достатъчно е да участват, да присъстват, и веднага очакват награда. Всички печелят. Знаеш ли какво казал един от студентите на Марта наскоро? Кажи им, Марта. Хлапето идва при нея след лекцията, иска да поговорят. Всъщност не би трябвало да казвам „хлапе“, говорим за вече защитил бакалавърска степен студент. И знаеш ли какво й казал?

— Харолд — обади се госпожа Амстис.

— Казал, че се притеснява за резултатите от теста си, искал съвет от нея. Защото имал проблеми да помни разни неща. Какво ще кажеш, връх, нали? Бакалавър по американска история — който има проблеми да помни разни неща!

— Е, Бог ми е свидетел, че и аз имам проблеми със запомнянето — каза непринудено Хоуби, ставайки, за да отнесе чиниите, и смени темата на разговора.

Но късно същата вечер, когато съпрузите Амстис си бяха тръгнали и Хоуби спеше, аз продължавах да седя в стаята си, взирайки се през прозореца към улицата, заслушан в тежкото скърцане на камионите, които се движеха след два часа сутринта по Шесто Авеню и се опитвах да се убедя сам, че нямам повод за паника.

Но как иначе да реагирам? Бях стоял с часове пред лаптопа си, прехвърляйки се бързо от статия на статия — като че ли бяха стотици — в „Льо Монд“, „Дейли Телеграф“, „Таймс ъв Индия“, „Ла Република“, езици, на които не можех да чета — като че ли всички вестници по света пишеха за това. Извън присъдите се налагаха и убийствени парични санкции: двеста хиляди, половин милион долара. Нещо по-лошо: собственицата на къщата също беше обвинена, защото картините бяха открити под покрива й. А това означаваше, че най-вероятно Хоуби също щеше да пострада — и то доста по-тежко от мен. Жената, пенсионирана козметичка, твърдеше, че не подозирала за присъствието на картините в дома й. Но Хоуби? Търговец на антикварни предмети? Нямаше да има значение това, че ме бе приел, нищо неподозиращ, от добросърдечие. Кой щеше да му повярва, че не е знаел нищо?

Мислите ми се мятаха ту нагоре, ту надолу, като в кошмарно пътуване с увеселително влакче. „Въпреки че тези крадци са действали импулсивно и дори да нямат криминално досие, тяхната неопитност няма да ни разколебае в желанието те да бъдат наказани съгласно буквата на закона“. Един от коментаторите, в Лондон, споменаваше моята картина заедно със спасения Рембранд: „… привлече вниманието ни към други ценни произведения, които са все още в списъка на изчезналите, особено към «Щиглецът» на Карел Фабрициус, рисувана през 1654 година, уникална според аналите на изкуството и съответно безценна…“

Затворих лаптопа и после, малко схванат от дългото седене, се наместих в леглото и изгасих лампата. Все още пазех пликчето с хапчета, което бях откраднал от Ксандра — стотици, с различен цвят и размери, според Борис до едно обезболяващи, но макар че понякога баща ми спеше от тях като пън, го бях чувал да се оплаква и че са го държали буден през нощта, и затова — след като в продължение на час и повече лежах, парализиран от притеснение и нерешителност, мятах се в леглото и чувствах, че ми се гади — аз запалих отново лампата и започнах да се ровя в чекмеджето на нощното шкафче за пликчето, после избрах две различни на цвят хапчета, едно жълто и едно синьо, надявайки се, ако едното не успее да ме приспи, другото да свърши работа.

„Безценна“. Обърнах се с лице към стената. Спасеният Рембранд беше оценен на четиридесет милиона долара. Но четиридесет милиона бяха все пак цена.

Навън, на булеварда, пожарна коля изпищя и надигна вой, отзвучаващ бавно в далечината. Коли, камиони, смеещи се на висок глас двойки, излизащи от баровете. Докато лежах буден, представяйки си успокояващи картини, като сняг или звезди над пустиня, аз се надявах да не съм объркал нещо, смесвайки хапчетата, та да умра от отравяне, и правех всичко по силите си да се вкопчвам в единственият утешителен факт, който бях измъкнал от четенето онлайн: че е практически невъзможно да се открие крадена картина, докато някой не се опита да я продаде или премести, и че именно затова били залавяни само двайсет процента от крадците на произведения на изкуството.

i

Ужасът и тревогите ми покрай картината бяха толкова големи, че донякъде хвърлиха сянката си върху пристигналото писмо: бях приет за пролетния семестър в подготвителния курс за колеж. Новината беше толкова потресаваща, че аз пъхнах плика в едно от чекмеджетата на бюрото, където то остана два дни до купа хартия за писма с монограма на Уелти, докато най-сетне събрах сили да застана на горната площадка (откъм магазина се носеше шум от енергичното стъргане на ръчно трионче) и да подвикна:

— Хоуби?

Триончето млъкна.

— Получих го.

Широкото, бледо лице на Хоуби се появи на долната площадка.

— Какво си получил? — попита той, все още погълнат от мисълта за работата си, малко разсеян, бършейки ръцете си в черната престилка, по която оставаха бели следи — а после, когато видя плика, изражението му се промени. — Това ли е, което предполагам?

Без да кажа и дума, му подадох писмото. Той погледна първо него, после мен — а след това се разсмя с онзи свой смях, който аз наричах за себе си „ирландски“, суров, изненадан от собственото си избухване.

— Браво на теб! — каза той, свали престилката си и я хвърли на перилото на стълбата. — Радвам се, че стана така, няма да се преструвам. Неприятно ми беше да мисля, че може да се наложи да си стегнеш багажа и да заминеш сам. А кога смяташе да ми съобщиш? В първия учебен ден?

Радостта му ме караше да се чувствам ужасно. На тържествената вечеря — бяхме с Хоуби и госпожа ДеФрийс в едно малко квартално италианско ресторантче, което едва успяваше да се крепи на ръба на фалита — аз се взирах в двойката, която пиеше вино на единствената друга заета маса освен нашата; и — вместо да се чувствам щастлив, както се бях надявал — изпитвах само тъпо раздразнение.

— Наздраве! — каза Хоуби. — Трудното отмина. Сега вече можеш да дишаш малко по-леко.

— Сигурно си толкова доволен — каза госпожа ДеФрийс, която цяла вечер ме беше вземала под ръка, беше притискала ръката ми към себе си и беше чуруликала възторжено. („Изглеждаш bien élégante132“, беше й казал Хоуби, когато я целуна по бузата: сивата й коса беше вдигната високо на главата, през халките на диамантената й гривна беше промушена кадифена панделка.)

— Беше истински образец на старание! — каза й Хоуби. Започвах да се чувствам още по-зле, когато го чувах да разказва на приятелите си колко сериозно съм работил и каква блестяща подготовка имам.

— Е, това е чудесно. Не си ли доволен? При това стана толкова бързо! Опитай се да изглеждаш малко по-радостен, скъпи. Кога започват занятията? — обърна се тя към Хоуби.

ii.

Бях приятно изненадан да установя, че след травматичния приемен изпит програмата на подготвителния курс не беше чак толкова тежка, каквато я бях виждал в страховете си. В някои отношения беше даже най-ненатоварената образователна програма, сравнена с програмите на другите учебни заведения, които бях посещавал: нямаше отделни часове за напреднали, тормоз за полагане на изпити SAT и за университетите от „Айви Лийг“133, нямаше убийствени изисквания по математика и за езиците — всъщност нямаше никакви изисквания. С нарастващо удивление аз се озъртах в този глупашки академичен рай, в който се бях озовал, и осъзнавах защо толкова надарени и талантливи момчета и момичета от пет градски района се бяха блъскали като луди, за да се доберат дотук. Нямаше тестове, нямаше изпити, нямаше оценки. Имаше часове, в които се учехме да съставяме проекти за соларни панели, посещавахме семинари, водени от икономисти-лауреати на Нобелова награда, а в други часове само слушахме стари записи на Тупак или гледахме епизоди от „Туин Пийкс“. Ако искаха, обучаващите се по тази програма можеха сами да съставят програмата на самостоятелното си обучение по роботика или история на компютърните игри. Избираемите предмети бяха интересни и аз имах пълна свобода на предпочитанията, от мен се искаше само да напиша у дома едно есе по предварително зададени въпроси в средата на семестъра и да представя един проект в края му. Но макар да съзнавах какъв късмет имам, не бях в състояние да се чувствам щастлив или дори благодарен за това. Като че ли бях претърпял някаква химическа подмяна на духа; като че ли киселинният баланс на психиката ми се беше променил и нещо изцеждаше непоправимо и необратимо жизнеността ми — както живите пипалца на коралите се превръщат в кост.

Можех да върша онова, което се изискваше от мен. Правил го бях и преди: главата ми се изпразваше и аз се принуждавах да продължавам напред. Четири сутрини седмично ставах в осем, вземах душ във ваната с крака като лъвски лапи, която бе в банята до спалнята на Пипа (завесата около душа беше с нарисувани глухарчета, ароматът на ягодовия й шампоан ме обвиваше присмехулно в изпарения, в които навсякъде ми се привиждаше усмивката й). После — рязко приземяване — излизах от облака пара, обличах се мълчаливо в стаята си и — след като влачех известно време Попчик по улиците наоколо, а той се стрелкаше насам-натам и джафкаше ужасено — надниквах в работилницата, казвах „довиждане“ на Хоуби, нарамвах раницата си и вземах метрото за две спирки до центъра.

Повечето обучаващи се по тази програма избираха по пет-шест курса, но аз се ориентирах към минимума — четири: история на изкуството, френски, въведение в европейското кино и руска литература в превод. Имах желание да се запиша за изучаване на разговорен руски, но можех да започна с встъпителното ниво — „Руски 101“ — едва през есента. Хладно, машинално, аз се явявах навреме в час, отговарях, когато ме заговаряха, изпълнявах онова, което ми бе възложено, и тръгвах да се прибирам. Понякога се хранех след часовете в евтини мексикански или италиански ресторанти около Нюйоркския университет — с флипери, изкуствени цветя, с големи телевизори, включени на спортни канали, и бира по долар в часовете, определени за продажба с намаление (но не и за мен: странно бе да се пренастройвам обратно към живота на малолетен, все едно че се връщах към детската градина и започвах отново да рисувам с пастели). После, лепнещ вътрешно от захарта в „Спрайт“-а, който сервитьорите доливаха неограничено по чашите, прекосявах пеш парка при Уошингтън Скуеър, на път към дома на Хоуби, свел глава и усилил звука на айпода си. Заради измъчващите ме тревоги (по новините продължаваха да говорят постоянно за спасения Рембранд) имах големи проблеми със заспиването, а всеки път, когато на вратата у Хоуби се позвънеше неочаквано, аз подскачах, като че ли беше избухнал страхотен пожар.

— Изпускаш много, Тио — казваше Сузана, научната ми ръководителка (говорехме си само на малки имена; всички бяхме приятели) — извънкласните занимания свързват хората от нашата програма в нещо като градски кампус. Особено по-младите сред тях. Толкова лесно е да се почувстваш изгубен.

— Ами… — тя беше права: чувствах се самотен. Осемнайсет-деветнайсетгодишните не общуваха с по-малките, а макар да имаше доста ученици на моята възраст и дори по-малки (включително и един дванайсетгодишен кльощав хлапак, за който се шушукаше, че имал коефициент на интелигентност 260), те бяха водили толкова защитен живот, грижите им бяха толкова глупави и чужди за мен, че сякаш говореха на някакъв език, който бях учил в прогимназията, но междувременно бях забравил. Живееха при родителите си, вълнуваха ги неща от рода на „крива на успеха“, изучаване на италиански в чужбина и летни стажове в ООН; побесняваха, ако запалиш пред тях цигара; бяха сериозни, добронамерени, с неувредена психика и напълно незрели. С тях можех да общувам точно толкова, колкото и с осемгодишните от близкото начално училище.

— Виждам, че си избрал френски. Клубът на изучаващите френски се събира веднъж седмично, в един френски ресторант на Юнивърсити Плейс. А във вторник ходят в „Алианс Франсез“ и гледат френски филми. Струва ми се, че това може да ти достави удоволствие.

— Може би — ръководителят на френската катедра, един възрастен алжирец, вече бе говорил с мен (беше ме стреснал, отпускайки голямата си, силна ръка върху рамото ми, бях подскочил, като че ли някой ме нападаше) и ми бе казал без излишни предисловия, че водел семинар, в който би се радвал да взема участие и аз, на тема „Корените на съвременния тероризъм, от Фронта за национално освобождение и войната за независимост на Алжир“ — ненавистно ми беше съзнанието, че сякаш всички учители знаеха кой съм и разговаряха с мен, видимо направили предварителните си проучвания, за „трагедията“, както се изразяваше преподавателката ми по европейско киноизкуство, госпожа Лебовиц („Наричай ме Рути“). И госпожа Лебовиц ме преследваше да се запиша в киноклуба, след като бе прочела есето, което бях писал за „Крадци на велосипеди“; също така беше изказала предположение, че може да ми бъде интересно в клуба по философия, в който ежеседмично се водиха дискусии по, както каза тя, Големите въпроси.

— Ъъъ, може би — бях отвърнал учтиво.

— Е, ако съдя по есето ти, бих казала, че си привлечен към това, което бих нарекла, по липса на по-добро определение, „сферата на метафизиката“. Към въпроси от рода на това защо добрите хора трябва да страдат — продължи тя, докато аз я гледах безизразно. — И произволна ли е съдбата. Есето ти се занимава не толкова с кинематографичните аспекти на произведението на Де Сика, колкото с фундаменталния хаос и несигурност на света, в който живеем.

— Не знам — казах аз в настъпилото неловко мълчание. Наистина ли бях посветил есето си на тези въпроси? Всъщност „Крадци на велосипеди“ дори не ми беше харесал (не ми бяха харесали и „Кес“, „Чайка“ или „Люсиен Лакомб“, както и останалите крайно потискащи чуждестранни филми, които бяхме гледали в часовете на госпожа Лебовиц).

Госпожа Лебовиц се взира в мен толкова дълго, че се почувствах неудобно. После нагласи очилата си с яркочервени рамки и каза:

— Е, повечето от нещата, с които се занимаваме в часовете по „Европейско кино“, са доста тежки. Затова си мисля, че ще ти бъде приятно да вземеш участие в някои от моите семинари за специализанти в областта на киноизкуството. „Американски комедии от трийсетте години“ или дори „Нямо кино“. Занимаваме се с „Кабинетът на доктор Калигари“, но също и с много филми с Бъстър Кийтън, много Чарли Чаплин — нали разбираш, също хаос, но представен така, че не въздейства заплашително. Жизнеутвърждаващи работи.

— Може би — отвърнах аз. Но нямах никакво намерение да се обременявам и с най-дребната допълнителна работа, колкото и жизнеутвърждаваща да беше. Защото — почти от мига, в който бях успял да вляза в подготвителния курс — измамният прилив на енергия, благодарение на който успях да се преборя със зъби и нокти да бъда приет — внезапно пресъхна. Щедрите обещания на учебната програма изобщо не ме вълнуваха; нямах никакво желание да полагам повече от абсолютно необходимите условия. Единственото, което ми трябваше, беше да избутам някак до края.

Съответно и ентусиазмът, с който ме бяха посрещнали преподавателите, постепенно отстъпи място на примирение и някакво смътно, безучастно съжаление. Не търсех предизвикателствата, не развивах способностите си, не разширявах познанията си, не се възползвах от многото възможности, които ми се предлагаха. Или, за да използвам деликатния израз на Сузана, не успявах да се адаптирам към програмата. Всъщност, колкото повече срокът напредваше, а преподавателите ми започваха да се държат все по-резервирано и в тона им започваше да се прокрадва нотка на упрек („по всичко личи, че предлаганите възможности на академично ниво не успяват да подтикнат Тиодор да полага по-големи усилия“), аз започвах все повече да се съмнявам, че единствената причина да бъда допуснат до обучение по тази програма е била „трагедията“. Някой в канцеларията бе обърнал внимание на кандидатурата ми, беше я показал на административния директор, о, Господи, горкото дете, жертва на тероризъм, дрън, дрън, дрън, училището има своя отговорност, колко места ни останаха, как мислите, ще успеем ли да намерим едно за него? Почти сигурно бях съсипал живота на някой достоен за такова образование гений от Бронкс — на някой лузър, свирещ на кларинет, когото сигурно продължаваха да бият, за да му вземат домашното по алгебра, и щеше да свърши като продавач на билети в някоя будка, вместо да преподава механика на флуидите в Калифорнийския технологичен институт, защото бях му отнел полагащото му се по право място.

Беше ясно, че е била допусната грешка. „Тиодор взема много рядко участие в клас и като че ли няма никакво желание да отделя за обучението си повече внимание от необходимия минимум“, беше писал моят преподавател по френски в унищожителния си доклад за средата на срока, който — в отсъствието на контролиращ отблизо образованието ми възрастен — не бе видян от никой освен от мен. „Надяваме се, че неуспехите му ще го подтикнат да докаже способностите си, за да може да се възползва от положението си през втората половина на срока“.

Но аз нямах никакво желание да се възползвам от положението си, още по-малко пък да се себедоказвам. Шляех се по улиците като болен от амнезия и (вместо да си пиша домашните, да отида в езиковата лаборатория, или да се присъединя към някой от клубовете, в които бях поканен) се качвах на метрото, пътувайки до разни последни спирки, където се озовавах в подобни на чистилище квартали, и се скитах сред испански кръчми и центрове за присаждане на коса. Но скоро изгубих интерес и към новооткритата възможност да обикалям града — да обикалям стотиците мили на линиите в подземната железница, просто така, защото ми е хрумнало — и вместо това, както камъкът потъва беззвучно в дълбока вода, аз потънах в безцелни занимания в мазето на Хоуби, сред приветливата, сънна атмосфера под нивото на тротоара, където бях изолиран от градския шум и настръхналите към небесата офис-сгради и небостъргачи, и с удоволствие полирах плотове за маси и слушах класическа музика по радио „Ню Йорк“ часове наред.

И защо, в края на краищата, трябваше да се вълнувам от passé composé134 и произведенията на Тургенев? Какво лошо имаше в това да спя до късно, придърпал завивката над главата си, а после да се шляя из притихналата къща, където в чекмеджетата откривах събирани някога миди, под писалището в дневната имаше плетени панери с натрупани в тях парчета дамаска и светлината на залеза проникваше през ветрилообразния прозорец над входната врата на тънки остриета с цвят на корал? Много скоро, между училището и работилницата, аз успях да потъна в сънливо забвение, в една видяна под друг ъгъл, като в сън, версия на предишния си живот, в която ходех по познатите ми улици, но живеех при различни обстоятелства, сред различни лица; и макар често, докато вървях пеш към училище, да мислех за предишния си, загубен живот с майка си — всичко можеше да отключи тези размисли, спирката на метрото на Канал Стрийт, осветените кофи с цветя на корейския пазар — над живота ми във Вегас сякаш се беше спуснала черна завеса.

Само понякога, в мигове, когато забравях да се контролирам, той пробиваше на такива бунтовни изблици, че аз се заковавах удивен на място, както си вървях по тротоара. По някакъв начин настоящето се беше свило и превърнало в далеч по-безинтересно място. Може би просто бях се вразумил донякъде, нямаше го вече хроничното опустошаващо великолепие на онези бурни хлапашки пиянства, когато нашето войнствено племе, наброяващо само двама, буйстваше из пустинята; може би така се порастваше, макар да не можех да си представя Борис (във Варшава, Кармиуолог, Нова Гвинея и където и да било другаде) да води този улегнал живот, бележещ прехода към зрелостта, в който се бях озовал аз. Двамата с Анди — а дори и с Том Кейбъл — бяхме обсъждали оживено плановете си какви да станем, когато пораснем, но що се отнася до Борис, понятието за бъдеще за него като че ли не надхвърляше момента на следващото хранене. Не можех по никакъв начин да си го представя как се подготвя да си изкарва прехраната или да стане полезен член на обществото. И все пак, съжителството с Борис ми даде възможността да осъзная, че животът е пълен с големи, смешно големи възможности — далеч по-големи от онези, които ни представяха в училище. Отдавна се бях отказал от опитите да му пращам съобщения и да му се обаждам; есемесите, изпратени до телефона на Котку, не получаваха отговор, домашният му телефон във Вегас беше изключен. Не можех да си представя — като се вземеше предвид обширния диапазон на странстванията му — че ще го видя отново. И въпреки това мислех за него почти всеки ден. Руските романи, които трябваше да чета за училище, ми напомняха за него; руските романи и „Седемте стълба на мъдростта“135, както и долната част на Ийст Сайд — ателиетата за татуировки и магазинчетата за пирожки, мириса на марихуана навсякъде, старите полякини, кретащи с тежки пазарски торби и хлапетата, пушещи във входовете на заведенията по Второ Авеню.

И понякога — внезапно, с почти болезнена острота — аз си спомнях за баща си. Чайнатаун ми напомняше за него с фалшивия си, излинял блясък, за неговите неуловими, неразбираеми промени в настроението: огледала и аквариуми, витрини, украсени с пластмасови цветя и саксии с бамбук на щастието. Понякога, когато вървях надолу по Канал Стрийт, изпратен от Хоуби, за да му купя камък за полиране и венециански терпентин от магазина „Пърл Пейнт“, неволно се озовавах на Мълбери Стрийт, в един ресторант, който баща ми обичаше, недалеч от спирката на „Е“ линия на метрото — по осем стъпала се слизаше в приземния етаж, където на масите имаше покрита с петна мушама, и оттам си купувах хрупкави палачинки с лук, пикантно свинско — все ястия, които трябваше да соча с пръст, тъй като менюто беше написано на китайски. Когато за първи път се върнах у Хоуби, натоварен с мазни хартиени торби, неразбиращото му изражение ме бе накарало да застина на място, стоях в средата на стаята като събудил се посред съня си сомнамбул и се питах какво ли съм си мислил — със сигурност не и за Хоуби; той решително не беше от хората, които копнеят денем и нощем за китайска храна.

— О, харесва ми, харесва ми — каза припряно Хоуби, — просто никога не се сещам за такава храна.

Тогава ядохме долу, в работилницата, направо от кутиите, Хоуби седеше на една табуретка с черната си работна престилка, запретнал ръкави до лактите, а пръчиците за хранене изглеждаха странно дребни между големите му пръсти.

iii.

Неофициалният характер на престоя ми при Хоуби също ме тревожеше. Въпреки че самият Хоуби, с присъщото си разсеяно добросърдечие, като че ли нямаше нищо против присъствието ми в къщата, господин Брейсгърдъл очевидно го приемаше като временно уреждане на въпроса и двамата с научната ми ръководителка в училище ми бяха обяснявали много настоятелно, че макар общежитията в нашия колеж да бяха предвидени за студентите в горните курсове, за мен можело да се уреди нещо. Но всеки път, когато се повдигнеше въпросът за моето постоянно настаняване, аз млъквах и започвах да се взирам в обувките си. Общежитията бяха претъпкани, оплюти от мухи, клетката на асансьора беше нашарена с графити и се движеше с дрънчене, предизвикващо асоциации със затвор; по стените висяха ленти с отрова за мухи, подовете лепнеха от разлята бира, залата с телевизора беше пълна с увити в одеяла, подобни на зомбита фигури, които дремеха по диваните, а разни болнави на вид типове с бради — вече мъже в моите очи, високи, плашещи, двайсетинагодишни — се замеряха с празни кутии от бира във фоайето.

— Е, ти си все още малък — каза господин Брейсгърдъл, когато — притиснат до стената — изразих нежеланието си, макар че истинската причина за това нежелание не беше нещо, което можех да обсъждам с него: как — предвид обстоятелствата — бих могъл да деля стая с някого? Ами охраната? Ако се задействаше противопожарната спринклерна инсталация, заливаща всичко с вода? Опасността от кражба? „Учебното заведение не носи отговорност за личното имущество на студентите“, пишеше в брошурата, която ми дадоха. „Препоръчваме на студентите да застраховат всички ценни предмети, които вземат със себе си в общежитието.“

В транса на постоянното си безпокойство, аз се посветих на задачата да стана незаменим за Хоуби: изпълнявах поръчките му, почиствах четките, помагах му да съставя описи на извършените реставрации и да търси подходящи обкови и парчета старо дърво.

Докато той дялкаше облегалки и струговаше нови крака на столове така, че да заприличат на стари, аз разтапях пчелен восък и смола на котлона, за да правя политура: 16 части пчелен восък, 4 части смола, 1 част венециански терпентин — ароматна, лъскава смес с цвят на карамел, гъста като крем и приятна за бъркане. Скоро той започна да ме учи как да полагам червена основа за позлата: малко от златното покритие винаги се изтриваше на местата, естествено докосвани от ръката, а после тънък, тъмен слой боя от сажди се втриваше в пукнатините. („Патинирането винаги е един от най-големите проблеми при всяка мебел. Ако търсиш старинен ефект върху ново дърво, патинираната позлата е най-лесна за скалъпване.“) А ако и след саждите позлатата изглеждаше прекалено нова и лъскава, той ме научи да я издрасквам с карфица — леки, неравномерни драскотини с различна дължина, после да я удрям лекичко с връзка стари ключове и накрая да насоча срещу нея прахосмукачката с обърната въздушна струя, за да се притъпи отблясъкът. „Що се отнася до мебелите, претърпели тежка реставрация, така че не са им останали износени оригинални части и почетни белези, се налага сам да придаваш старинност, създавайки такива следи. Трикът“, поясняваше той, бършейки чело с опакото на ръката си, „е никога да не се престараваш.“ С което искаше да каже „да избягваш равномерността“. Прекалено равномерното износване беше издайнически белег; истинската възраст — нещо, в което се убедих, разглеждайки оригиналните старинни мебели, минаващи през ръцете ми — беше убягваща, хитра, капризна, сияеща тук, нацупена там, топли, асиметрични линии по розовото дърво на един висок шкаф на местата, където слънцето го беше огрявало, докато другата му страна беше тъмна като в деня, когато е било издялано.

— Какво състарява дървото? Всичко, което може да ти дойде на ум. Горещина или студ, сажди от камина, прекалено много котки в къщата — или например това — каза той, отстъпвайки назад, за да ме остави да прокарам пръст по неравната, сякаш покрита с кал повърхност на един махагонов скрин. — Какво според теб е унищожило тази плоскост?

— Леле! — отпуснах се на пети, виждайки как надолу лакът — станал черен и лепкав, като прегорялата коричка на някой сладкиш по „лесна рецепта“, който не си изял — се лющеше и разкриваше ясния, плътен блясък на дървото.

Хоуби се разсмя.

— Лак за коса. В продължение на десетилетия. Представяш ли си? — попита той и подраска с нокът по един ръб, обелвайки черна, навита на руло люспа. — Старата красавица го е ползвала като тоалетна масичка. С годините се е натрупал като нов слой политура. Нямам представа какво слагат в тези неща, но свалянето им беше истински кошмар, особено на онези лакове от петдесетте и шейсетте години. Щеше да е наистина интересна вещ, ако тя не беше унищожила покритието. Единственото, което можем да направим, е да го почистим отгоре така, че да се вижда дървото и може би да го лъснем леко с восък. И все пак, прекрасна старинна работа, нали? — каза той с топлота, плъзгайки пръст отстрани по раклата. — Погледни извивките на крачетата, шарката на дървото, фигурите — виждаш ли, тук и тук, колко внимателно са съчетавани линиите?

— Ще го разглобиш ли?

Въпреки че Хоуби не обичаше да предприема такива ходове, аз обичах драматизма на хирургическото разчленяване и последвалото го възстановяване на някоя мебел — припряната работа, която трябваше да бъде свършена преди лепилото да започне да засъхва, приличахме на лекари, опериращи апандисит по спешност на борда на кораб.

— Не — той почука скрина с кокалчетата на пръстите си, приближавайки ухо към дървото, — струва ми се, че никъде не е гнило, но има увреждания на релсите — допълни той, опитвайки се да издърпа едно чекмедже, което заяде с изскърцване. — Така става, когато ги държиш претъпкани с боклуци. Ще поправим чекмеджетата — той издърпа докрай чекмеджето, правейки гримаса, когато дърво застърга по дърво, — ще рендосаме местата, където заяждат. Виждаш ли издутината? Най-добре ще е да изстържем отвътре жлеба, което ще го поразшири, но ми се струва, че няма да ни се наложи да изваждаме старите релси от сглобките — помниш какво правихме с онзи дъбов шкаф, нали? Но — той плъзна пръст по ръба на скрина — махагонът е нещо различно. Така е и с ореха. Учудващо е колко често се реже дърво там, където всъщност няма проблем. А пък линиите на махагона са така нагъсто разположени, особено когато е толкова стар, че действително е по-добре да не се рендосва другаде освен на местата, където е абсолютно необходимо. Малко парафин на релсите и ще бъде като нов.

iv.

И така времето се изнизваше. Дните толкова си приличаха, че аз почти не забелязвах преминаването на месеците. Пролетта премина в лято, влага, миризма на отпадъци, улиците се изпълниха с хора, дивите орехи се разлистиха, с тъмни, богати корони; а после лятото бе изместено от есента, студена и самотна. Нощем четях „Евгений Онегин“ или се задълбочавах в някоя от многото книги на Уелти за мебели (любимата ми беше един прастар двутомник, със заглавие „Мебелите «чипъндейл»: оригинали и фалшификати“) или дебелата, изпълваща ме с наслада „История на изкуството“ на Джансън. Макар понякога да работех в приземния етаж с Хоуби по шест-седем часа без прекъсване, почти без да разменим и дума, аз никога не се чувствах самотен, стоплен от неговото внимание: удивлявах се, че друг възрастен човек освен майка ми може да проявява такова разбиране, да бъде толкова наясно, така настроен на една и съща вълна с мен. Голямата разлика във възрастта будеше между нас известна неловкост; в отношенията ни имаше известна официалност, поколенческа дистанцираност; и все пак, между нас в работилницата се беше установила връзка, подобна на телепатия, по силата на която аз му подавах необходимото ренде или длето още преди да е попитал. „Лепено с епоксидна смола“ беше неговото определение за немарлива работа и за евтините вещи изобщо; беше ми показвал немалко оригинални мебели, чиито сглобки бяха останали недокосвани в продължение на двеста и повече години, докато при много съвременни мебели те бяха прекалено стегнати, натягаха прекалено дървото, ставаха причина то да се пука, не му даваха възможност да диша. „Никога не забравяй, човекът, за когото всъщност работим, е онзи, който ще реставрира тази мебел след още двеста години. Той е човекът, когото искаме да впечатлим.“ Когато предстоеше да лепи частите на някаква мебел, моето задължение беше да приготвя точните стеги, да поставя всяка на подходящото място, докато той подреждаше прецизно отделните части по реда на сглобките — такава беше старателната подготовка за същинското лепене и свързване, когато трябваше да действаме трескаво през няколкото минути, които имаме преди засъхването на лепилото, ръцете на Хоуби — уверени като на хирург, вземаха бързо точно необходимата част, ако се случеше да се объркам, а моята работа се свеждаше предимно до държане на частите притиснати една към друга, когато той нагласеше стегите (не само обичайните стеги, но и ексцентричният подбор от предмети, които той ползваше за същата цел, като например пружини от матраци, щипки, стари гергефи, вътрешни гуми от велосипеди и — вместо тежести — торбички от пъстра басма, пълни с пясък, или най-различни произволно грабнати предмети, като оловни фигурки за подпиране на врати и железни касички). Когато нямаше нужда от помощник, аз премитах стърготините, подреждах сечивата по местата им, и — ако нямаше какво друго да се прави — с удоволствие просто си седях и го гледах как точи длетата си или огъва дървесни плоскости на пара, над вряща на котлона вода. „Боже мили, долу вони!“, беше ми писала Пипа. „Изпаренията са ужасни, как издържаш?“ Но аз обичах тази миризма — ободряващо отровна — и до̀сега с дървото под пръстите ми.

v.

През цялото това време бях следил внимателно новините за моите събратя-крадци на картини от Бронкс. Всички се бяха признали за виновни — включително и тъщата — и бяха получили най-тежките присъди, предвиждани от закона: парични санкции от стотици хиляди долари, и затвор от пет до петнайсет години без право на обжалване. Като че ли най-широко разпространеното убеждение беше, че всички те щяха да си живеят и досега щастливо в Морис Хайтс136 и да нагъват обилни италиански вечери в дома на тъщата, ако не бяха направили глупостта да се опитат да продадат картината на Уибранд Хендрикс на един търговец, който се бе обадил на полицията.

Но това не уталожваше тревогата ми. После, един ден, когато се прибрах от училище, заварих горния етаж пълен с дим и пожарникари, струпали се в коридора пред спалнята ми — „мишки“, поясни Хоуби, пребледнял, с трескав поглед, кръстосващ къщата с работната си престилка и предпазните очила, избутани нагоре, като побъркан учен, „не обичам онези капани с лепило, това е жестокост, и отлагах викането на дератизатори, но Боже мой, това е възмутително, не мога да ги оставя да прегризват кабелите, ако не беше противопожарната аларма, цялата къща можеше да пламне ето така; извинете — това вече към пожарникарите — мога ли да го доведа там? — после, заобикаляйки някаква апаратура, — трябва да видиш това… — и застана, сочейки купчина овъглени миши скелети, все още тлеещи зад перваза на пода. — Погледни само! Цяло гнездо!

Въпреки че къщата на Хоуби беше обезопасена с всевъзможни алармени инсталации — и пожарът не бе нанесъл никакви реални щети, ако изключим малката обгоряла част от перваза в коридора, инцидентът ме разстрои много (ами ако Хоуби не си беше вкъщи? ами ако пожарът беше започнал в моята стая?) и след като, разсъждавайки логично, прецених, че наличието на толкова много мишки зад една двуфутова отсечка от перваза означава още мишки (и още прегризани кабели) другаде, започнах да се питам дали да не започна да залагам капани, въпреки отвращението, което Хоуби хранеше към тях. Предложението той да си вземе котка — макар и прието с ентусиазъм от Хоуби и обичащата котки госпожа ДеФрийс — бе обсъдено с одобрение, но после никой не предприе нищо и то потъна в забвение. После, само няколко седмици по-късно, тъкмо когато се питах дали да не повдигна пак въпроса за котката, едва не припаднах, чувствайки как сърцето ми слиза в петите, когато влязох в стаята си и го видях коленичил на килимчето до леглото ми — стори ми се, че бърка под леглото, а всъщност посягаше да вземе падналия нож за маджун — сменяше едно пукнато стъкло в долната част на прозореца.

— О, здравей — каза Хоуби, изправяйки се, и се зае да отупва крачолите на панталоните си. — Извинявай, не исках да те стресна! Но все се каня да сменя това стъкло, откакто ти пристигна. Разбира се, иска ми се да сложа старинно, неравно стъкло, като онова, което продават в «Бендхайм», нали знаеш, но не е чак толкова лошо, ако се сложат тук-там и прозрачни парчета… хей, полека — допълни той, — добре ли си? — когато аз изтървах чантата си с учебниците и се отпуснах на едно кресло като някой потресен от видяното млад лейтенант, прибиращ се със залитане от бойното поле.

Бях откачил, както би се изразила майка ми. Не знаех какво да правя. Макар да съзнавах какви странни погледи ми хвърляше Хоуби от време на време, колко смахнато трябваше да изглежда държанието ми в неговите очи, аз продължавах да съществувам в някаква лека омара, изпълнена с постоянно дрънчене: стрясках се всеки път, когато някой позвънеше на вратата; подскачах като опарен при всеки телефонен звън; като електрошок ме разтърсваха «предчувствия» — и посред учебните часове — които ме тласкаха да стана от чина и да хукна към къщи, за да се убедя, че картината е все още в калъфката, че никой не е разкъсал опаковката и не се е опитвал да изстърже лепенките. Седнал пред компютъра, търсех в интернет законите, свързани с кражби на произведения на изкуството, но отделните им фрагменти, до които се добирах, бяха само тези, които се срещаха навсякъде в мрежата, и аз не бях в състояние да си създам ясна и свързана представа за тях. После, след като бях живял у Хоуби осем месеца, които иначе не се отличаваха с някакви особени събития, неочаквано ми се представи решение на проблема.

Бях в добри отношения с всички хамали, които Хоуби наемаше за местене и складиране на мебели. Повечето бяха нюйоркчани от ирландски произход, тежко пристъпващи, добросърдечни мъже, които не бяха успели да си намерят работа като полицаи или пожарникари — Майк, Шон, Патрик, Малкия Франк (който не беше никак малък, а с размерите на гардероб) — но имаше и двама евреи от Израел, Равив и Ави, а любимецът ми беше един руски евреин на име Гриша. («Руски евреин» — понятие, което съдържа противоречие в същността си“, поясняваше той, издишвайки гъст облак ментолов дим. „Поне така е в съзнанието на руския човек. Защото в съзнанието на антисемита «евреин» не може да бъде еквивалентно на истински руснак — Русия се слави с такива убеждения“) Гриша беше роден в Севастопол и твърдеше, че си го спомня („черна вода, сол“), макар родителите му да бяха емигрирали, когато бил двегодишен. Русокос, с керемидено-червено лице и удивително сини очи, с цвета на яйцата на червеношийка, той беше пуснал шкембе от пиене и беше толкова небрежен към облеклото си, че понякога не закопчаваше долните копчета на ризата си и тя зееше отворена, но по небрежно-арогантния му маниер съдех, че несъмнено се има за хубавец (а кой знае, възможно бе и някога да е бил). За разлика от господин Павликовски с неговото каменно изражение, Гриша беше бъбрив, знаеше много вицове или „анекдоти“, както ги наричаше той, които разказваше с комично-равен тон, изстрелвайки ги бързо един след друг.

— Та значи, мислиш, че умееш да псуваш, „майор“? — попита той веднъж добросърдечно, вдигайки глава от шахматната дъска, поставена в един ъгъл на работилницата, където двамата с Хоуби играеха понякога следобед. — Давай, засрами ме.

И аз заизливах такъв зашеметяващ поток от мръсотии, че дори Хоуби — който не разбираше нито дума — се бе облегнал назад, притискайки със смях ръце към ушите си.

Един мрачен следобед, скоро след началото на първия ми есенен семестър в колежа, бях сам у дома, когато Гриша се отби, за да остави някакви мебели.

— Ей, майор — каза той, изстрелвайки една угарка от цигара между покритите си с белези палец и показалец. — Покажи, че можеш да бъдеш полезен. Ела да помогнеш с този боклук в камиона — за Гриша всички мебели бяха „боклук“.

Хвърлих поглед зад гърба му, към камиона.

— Какво карате? Тежко ли е?

— Ако беше тежко, скакалец такъв, теб ли щях да викам?

Внесохме вещите — огледало с позлатени краища, опаковано във вата; голям свещник; комплект столове за трапезария — и когато всичко бе разопаковано, Гриша се облегна на един бюфет, по който Хоуби работеше (след като първо го пипна с пръст, за да се убеди, че не лепне) и запали една от своите „Кул“. — Искаш ли една?

— Не, благодаря.

Всъщност ми се пушеше, но се опасявах, че Хоуби ще долови мириса.

Гриша размаха ръката си с мръсни нокти, пропъждайки цигарения дим.

— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Искаш ли да ми помагаш днес следобед?

— Как да ти помагам?

— Зарежи тая твоя книга с голите жени („История на изкуството“ от Дженсън) и ела с мен до Бруклин.

— За какво?

— Трябва да закарам някои от тези боклуци на склад, един помощник ще ми дойде добре. Трябваше да ми помага Майк, но бил болен. Ха! „Джайънтс“ играха снощи и изгубиха, той беше заложил доста на тях. На бас, че лежи у дома в Инуд с махмурлук и насинено око.

vi.

По целия път до Бруклин, в натъпкания с мебели камион, Гриша държа непрекъснат монолог за положителните качества на Хоуби от една страна и за това как той съсипва бизнеса на Уелти — от друга.

— Почтен човек в един непочтен свят? При това — живеещ като отшелник? Боли ме ето тук, сърцето ме боли, като го гледам как хвърля пари през прозореца всеки ден. Не, не — той вдигна мърлява длан, защото аз се опитах да кажа нещо, — разбирам, онова, което той върши, иска време — реставрации, работа на ръка, като Старите Майстори. Той е човек на изкуство — не бизнесмен. Но обясни на мен, моля, защо плаща склад в „Нейви Ярд“, в Бруклин, вместо да пораздвижи инвентара и да си плати някоя сметка? Неща, които Уелти е купувал на търгове — а нови и нови пристигат всяка седмица. Магазинът горе е натъпкан до тавана! Той седи върху цяло състояние — ще му трябват сто години, за да разпродаде всичко! Хората надничат по витрините — с пари в ръка — искат да купят нещо — извинете, мадам, разкарайте се! Магазинът е затворен! А той си седи долу с дърводелските си сечива, и губи десет часа, за да издяла едно ей толкова мъничко — той показа размера с палец и показалец — парче дърво за някакъв шибан стол на някаква бабичка.

— Да, но си има и клиенти. Ето, миналата седмица продаде един куп неща.

— Какво? — попита гневно Гриша и извърна рязко глава, откъсвайки очи от пътя, за да ме погледне. — Продал ли? На кого?

— На семейство Фоугъл. Отвори магазина заради тях — те купиха един шкаф за книги, шахматна масичка…

Гриша се намръщи.

— Тези хора. Така наречените му приятели. Знаеш ли защо купуват от него? Защото знаят, че той няма да им поиска висока цена — „отваря по предварителна уговорка“, ха! За него щеше да е по-добре, ако държеше магазина затворен пред тези лешояди. Искам да кажа — той се блъсна с юмрук по гърдите — ти ме познаваш. Хоуби ми е като роднина. Но — той потри три пръста в стария, познат ми от Борис жест, „пари, пари!“ — нищо не разбира от бизнес. Готов е да даде последния си парцал, последния си залък на всеки лъжец и мошеник. Ще видиш сам — скоро, след четири-пет години, ще фалира и ще остане на улицата, ако не си намери кой да му върти магазина.

— И кой например би могъл да върши това?

— Ами… — той сви рамене — например някой като братовчедка ми Лидия. Тази жена е в състояние да продаде вода на давещ се.

— Трябва да му кажеш. Знам, че той иска да намери някого.

Гриша се разсмя цинично.

— Лидия? Да работи на това бунище? Слушай — Лидия продава злато, часовници „Ролекс“, диаманти от Сиера Леоне. Вземат я от дома й с „Линкълн Таун кар“. Бели кожени панталони… палто от визон, дълго до земята… ноктите й ей толкова дълги. Няма начин жена като нея да седи по цял ден в някакъв магазин за стари вещи сред прах и боклуци.

Той спря камиона и изключи двигателя. Намирахме се пред масивна сива сграда в пустеещ район край брега на реката, пусти парцели и авторемонтни работилници — гангстерите във филмите винаги закарват на такива места човека, когото искат да убият.

— Лидия… Лидия е секси — каза замислено Гриша. — Дълги крака… цици… и на лице я бива. Има голям хъс за живот. Но за този бизнес не е необходима някаква лъскава личност като нея.

— А каква?

— Човек като Уелти. У него имаше някаква невинност, знаеш ли? Приличаше на учен. Или на свещеник. Всеки го приемаше като собствения си дядо. Но заедно с това беше и много опитен търговец. Хубаво е да бъдеш любезен, учтив, да се държиш приятелски с всички, но видиш ли, че клиентът ти се доверява и е убеден, че ти даваш най-ниската цена, трябва да се възползваш и да прибереш печалбата си, ха! Това е търговията, майор. Така върви шибаният свят.

Вътре, след като позвънихме, за да ни отворят, на едно бюро стоеше самотно някакъв италианец и четеше вестник. Докато Гриша се регистрираше, аз разглеждах брошура, взета от една етажерка, до която имаше образци на опаковъчни материали.

Наоколо нямаше никого освен служителя на бюрото в приемната. Натоварихме вещите в служебния асансьор и — с помощта на ключ-карта, след като набрахме съответния код — се качихме на шестия етаж. Вървяхме по безкрайни, безлични коридори, с камери, монтирани по таваните и анонимни, обозначени с номера, врати, коридор D, коридор Е, стени без прозорци, все едно че бяхме на Звездата на смъртта от „Междузвездни войни“, атмосфера на подземни военни архиви, или може би сред стените на някакво футуристично гробище, зад които се криеха урни.

Хоуби бе наел едно от по-големите помещения — с двукрила врата, толкова широка, че през нея можеше да мине цял камион.

— Започваме — каза Гриша, потраквайки с ключа в катинара и отваряйки вратата сред звън на метал. — Гледай само колко боклук е насъбрал тук.

Помещението беше така претъпкано с мебели и други вещи (лампи, книги, порцелан, бронзови статуетки; стари торби от магазините „Б. Олтмън“, пълни с хартия и обувки, покрити с мухъл), че след първия неразбиращ поглед, който хвърлих вътре, изпитах желание да изляза обратно и да затворя вратата зад себе си, все едно че се бяхме озовали в апартамента на някакъв вманиачен на тема вещи старец, който наскоро е починал.

— Плаща две хиляди месечно за това — каза мрачно Гриша, докато смъквахме опаковката от столовете и ги подреждахме, не много стабилно, върху едно бюро от черешово дърво. — Двайсет и четири хиляди долара годишно! По-добре да си пали цигарите с банкноти, отколкото да плаща наем за тази дупка.

— Ами по-малките помещения?

Някои от вратите бяха съвсем мънички, с размерите на куфар.

— Хората са луди — отвърна примирено Гриша. — За такова помещение, с размерите на багажник в кола, плащат стотици долари месечно.

— Искам да кажа — не знаех как точно да попитам — какво може да попречи на някой да прибере тук нещо незаконно?

— Незаконно? — Гриша попи потта по челото си с мръсна носна кърпа, после се пресегна и започна да бърше отвътре яката си. — Искаш да кажеш, нещо като оръжие?

— Може би. Или, нали знаеш, крадени вещи.

— Какво може да попречи ли? Ще ти кажа. Нищо не може да попречи. Закопай тук нещо и никой няма да го намери, освен ако не те пречукат, не влезеш в затвора или не престанеш да плащаш наема. Деветдесет процента от нещата тук са разни стари бебешки снимки, джунджурии от бабиния таван. Но… нали знаеш, ако стените можеха да говорят… Вероятно тук има и милиони долари, скрити някъде, стига да знаеш къде да търсиш. Всевъзможни тайни. Оръжие, скъпоценности, може и убиец да крие тук труповете на жертвите си. Хайде — той затвори вратата с трясък и започна да се бори с едно от резетата — помогни ми с тази гадост. Боже мили, мразя това място. Това е като смъртта, разбираш ли? — той посочи надолу по стерилните, сякаш безкрайни коридори. — Всичко затворено, изолирано от живота! Когато идвам тук, ми се струва, че дишам по-трудно. По-лошо е, отколкото в някоя шибана библиотека.

vii.

Същата вечер измъкнах справочника „Жълти страници“ от кухнята на Хоуби и го занесох в стаята си, където започнах да преглеждам адресите в рубрика „Складове — произведения на изкуството“. Имаше десетки адреси в Манхатън и в по-крайните квартали, много от тях с елегантно отпечатани рекламни карета, в които се описваха подробно предлаганите услуги: вещите ви се пренасят с бели ръкавици, от врата до врата! Иконом, с вид на герой от комикс, поднасяше визитна картичка на сребърен поднос: „«Блингън и Таркуел», осн. 1928 година. Осигуряваме дискретно и поверително съхранение на произведения на изкуството, съобразено с всички изисквания, решения за фирми и частни клиенти. Предмети с историческа стойност. Решения за съхранение. Помещенията се контролират с помощта на хидро– и термографски устройства. Поддържаме стандартна температура, съобразена с изискванията на Американската музейна асоциация — 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента относителна влажност.“

Но всичко това беше прекалено сложно. Последното, което ми трябваше, бе да привлека внимание към факта, че предавам на съхранение произведение на изкуството. Трябваше ми нещо сигурно, но не набиващо се на очи. Една от най-големите и популярни вериги имаше складове на двайсет места в Манхатън — включително и един край реката, на шейсет и някоя улица — изток, в стария ми квартал, само на няколко преки от апартамента, в който живеехме с майка ми. „Нашите помещения се контролират от команден център, в който персоналът дежури денонощно, и са оборудвани с най-съвременни устройства за предотвратяване на пожари и регистриране на дим и огън.“

Хоуби ме питаше за нещо, застанал в коридора.

— Какво има? — казах пресипнало, с неестествено висок глас, и затворих книгата, запазвайки страницата с пръст.

— Мойра е тук. Искаш ли да излезем и да хапнем хамбургери в местната кръчма?

„Местната кръчма“ беше неговото определение за „Белия кон“.

— Звучи добре, идвам след минута.

Започнах отново да преглеждам обявата в „Жълти страници“. „Отворете ново пространство за летните си забавления! Лесни решения за складиране на Вашата спортна екипировка и на всичко необходимо за Вашето хоби!“ Всичко изглеждаше толкова просто: не беше необходима кредитна карта, депозит в брой и готово.

На следващия ден, вместо да отида на училище, измъкнах калъфката от възглавница изпод леглото си, залепих я здраво с изолирбанд и я пъхнах в кафява хартиена торба от „Блумингдейлс“, после взех такси до магазина за спортни стоки на Юниън Скуеър, където след кратко колебание купих една евтина едноместна палатка, после отново взех такси, обратно до Шейсета улица.

В остъкления, обзаведен в духа на космическата епоха офис към хранилищата аз бях единственият клиент; и макар че си бях приготвил легенда (страстен привърженик на лагеруването на открито, майка, вманиачена на тема чистота), мъжете на гишето не проявиха никакъв интерес към голямата торба с лого на магазин за спортни стоки и етикета на палатката, провиснал умишлено навън. Нито пък някой намери нещо забележително или необичайно в това, че пожелах да предплатя за сейфа за цяла година, в брой — или дори за две години — ако беше възможно?

— Банкоматът е там — каза пуерториканецът на касата, посочвайки, без да откъсне поглед от сандвича с бекон и яйце, който ядеше.

„Нима е толкова лесно?“, питах се, докато слизах надолу с асансьора.

— Запишете си номера на сейфа — каза човекът на регистратурата — и кода за отключване, и ги пазете на сигурно място — но аз вече бях запаметил и двете — бях гледал достатъчно филми с Джеймс Бонд, за да съм запознат с процедурата — и в мига, когато излязох навън, хвърлих хартийката в кошчето за боклук.

Когато излязох от притихналата като пещера сграда, съпроводен от равномерното съскане на застоялия въздух, излизащ през отдушниците на климатичната инсталация, аз се почувствах замаян, освободен, а синьото небе и слънчевата светлина, нахлуваща отвсякъде, сякаш с тръбен звук, познатата утринна омара от изгорели газове, воят и писъците на клаксоните — всичко това сякаш рисуваше надолу по булеварда една по-просторна, по-хубава схема на събитията: слънчево царство, изпълнено с хора и обещаващо щастие. За първи път се озовавах близо до Сътън Плейс, откакто се бях върнал в Ню Йорк, и изпитах чувството, че сънувам отново познат, приятен сън, избледняваща смесица от минало и настояще, в която виждах дупките по старите тротоари и дори същите познати пукнатини, които бях прескачал, тичайки към къщи, приведен напред, представяйки си, че съм на самолет — наклонът на крилете, „готови за приземяване“, и онази последна отсечка, пикиране към дома — повечето от познатите ми магазини и заведения все още съществуваха, бакалницата, гръцкият ресторант, магазинът за вино, всички забравени лица на съседи се смесваха шеметно в мислите ми, Сал — цветарката и госпожа Баталина от италианския ресторант, и Вини от химическото чистене с шивашкия метър около врата, коленичил до майка ми, забождащ с карфици подгъва на полата й.

Бях само на няколко преки от сградата, в която се намираше някогашният ни апартамент: и докато гледах надолу по Петдесет и седма улица, светла и позната, озарена възможно най-красиво от слънчевите лъчи, чиито златисти отблясъци отскачаха от прозорците, аз си казах: Голди! Хосе!

Тази мисъл ме накара да ускоря крачка. Беше сутрин — единият от двамата трябваше да е на смяна, или дори и двамата заедно. Така и не бях изпратил онази картичка от Вегас, която им бях обещал: щяха да се радват да ме видят, да ме наобиколят, да ме прегръщат и да ме тупат по гърба, да изслушат с интерес разказа ми за всичко, което се беше случило, включително и за смъртта на баща ми. Щяха да ме поканят отзад, в служебното помещение, можеше да повикат и Хендърсън, управителя, да ми разкажат всички нови клюки за обитателите на сградата. Но когато завих зад ъгъла, сред спрели коли и рев на клаксони, на половин път към следващата пресечка видях, че сградата е обгърната отвсякъде от скеле, а по прозорците са налепени някакви служебни съобщения.

Спрях, потресен. После — отказвайки да повярвам — пристъпих още по-наблизо и останах на място, ужасен. Вратите в стил „ар деко“ бяха изчезнали, и — на мястото на мрачното, прохладно фоайе с лъснатия под и ламперията, на която се повтаряха мотивите с лъчистото слънце — пред мен зееше пещера с чакълен под, от която работници с каски изкарваха с ръчни колички строителни отпадъци.

— Какво става тук? — попитах някакъв тип с каска, толкова мръсен, че сякаш мръсотията бе попила в кожата му, който се гушеше гузно встрани и сърбаше кафето си.

— Какво да става?

— Аз… — когато отстъпих назад и вдигнах глава, видях, че промяната не е само във фоайето — бяха изтърбушили цялата сграда, така че се виждаше чак задният двор; глазираната мозайка по фасадата беше съхранена, но прозорците бяха пусти и прашни, зад тях нямаше нищо. — Някога живеех тук. Какво се е случило?

— Собствениците продадоха сградата — той крещеше, за да надвика пневматичните чукове във фоайето. — Последните обитатели се изнесоха преди няколко месеца.

— Но… — гледах празната обвивка, после надникнах вътре, сред прахта и строителните отпадъци, осветени с прожектори — мъже крещяха, от тавана висяха кабели. — Какво правят те?

— Тук ще има луксозни апартаменти. Ще струват над пет милиона всеки — ще има басейн на покрива — представяш ли си?

— Боже мили!

— Да, човек би си казал, че защото е стара, сградата е защитена от закона, нали? Хубава стара сграда — вчера разчиствах с пневматичен чук мраморната стълба, която водеше нагоре от фоайето, помниш ли я? Наистина жалко. Иска ми се да можеше някак да я измъкнем цяла. В наши дни рядко се вижда такъв качествен мрамор, хубав, едновремешен мрамор. И все пак… — той сви рамене. — Това е градът, какво да се прави.

После той се развика нагоре на някого — някакъв човек, който спускаше отгоре с въже кофа, пълна с пясък — а аз продължих, натъжен, точно под прозорците на някогашната ни дневна, или по-скоро това, което бе останало от нея, сякаш след бомбардировка, прекалено потиснат, за да погледна нагоре. „На сигурно място е, малкият“, беше казал Хосе, вдигайки куфара ми на най-горната полица в склада. Някои от обитателите, като например старият господин Лиополд, бяха живели в сградата повече от седемдесет години. Какво ли беше станало с него? Ами с Голди, с Хосе? Или — в този ход на мисли — с Чинция? Чинция, която винаги чистеше на десетина места за по няколко часа, и работеше в сградата само по няколко часа седмично, допреди няколко мига изобщо не се бях сещал за Чинция, но всичко тук бе изглеждало толкова солидно, толкова непроменимо, цялата социална структура на сградата, средище, където винаги можех да се отбия, да поздравя, да се видя с някои хора, които да ми разкажат какво се е случвало там. Хора, които бяха познавали майка ми. Хора, които бяха познавали баща ми.

И колкото повече се отдалечавах, толкова повече се разстройвах при мисълта за загубата на едно от малкото сигурни и непроменими пристанища на този свят, чието съществуване бях приемал като нещо естествено: познати лица, възторжени поздрави: hey manito! Защото се бях надявал, че поне този последен крайъгълен камък на миналото ще бъде на старото си място. Странно бе да си кажа, че никога няма да успея да благодаря на Хосе и на Голди за парите, които ми бяха дали — и че по волята на съдбата нямаше да мога да им кажа, че баща ми е загинал: защото нима познавах някой друг, който го бе познавал? Или би проявил интерес към разказа ми? Имах чувството, че дори тротоарът може да се разцепи под краката ми и аз да пропадна от Петдесет и седма улица в някаква бездна, в която ще продължа да падам безкрай.