Щиглецът

i.

Един следобед, осем години по-късно — след като бях завършил колежа и бях започнал работа при Хоуби — тъкмо излизах от „Банк ъв Ню Йорк“ и вървях по Медисън Авеню, угрижен и замислен, когато чух някой да вика името ми.

Обърнах се. Гласът ми беше познат, но не можех да позная човека пред себе си: трийсетинагодишен, по-едър от мен, с мрачни сиви очи и безцветна русолява коса, падаща до раменете. Дрехите му — раздърпан костюм от туид и груб пуловер с висока яка — биха изглеждали по̀ на място на някоя кална селска уличка, отколкото на градски булевард; освен това имаше онова неуловимо излъчване на западнал човек от привилегированата класа — спал по диваните в апартаментите на приятелите си, употребявал наркотици, пропилял доста от парите на родителите си.

— Аз съм Плат — каза той, — Плат Барбър.

— Плат — казах аз след кратко, удивено мълчание. — Толкова време мина! Божичко!

Трудно бе да разпозная едновремешния побойник и състезател по лакрос в този умислен и учтив минувач. Нямаше ги безочливото му поведение, онази едновремешна агресивна искрица в погледа; сега той изглеждаше уморен, в очите му се таеше тревожно примирение. Би могъл да бъде нещастен съпруг от предградията, умислен над изневерите на жена си, а може би — компрометирал се учител от някое второстепенно училище.

— Виж ти. Брей. Плат. Как си? — попитах след проточила се неловка пауза и се върнах малко назад. — Още ли си в града?

— Да — каза той, попипвайки с длан врата си отзад, съвсем видимо притеснен. — Всъщност наскоро започнах нова работа — възрастта не му се беше отразила добре; навремето той беше най-русият и най-хубавият от братята, но сега беше пуснал двойна гуша и шкембе, а и лицето му беше загрубяло и изгубило онази перверзна красота на младеж от нацистка организация. — Работя за едно академично издателство. „Блейк-Бароус“. Седалището им е в Кеймбридж, но имат офис и тук.

— Чудесно — казах с такъв тон, сякаш бях чувал за издателството, въпреки че не бях — кимнах, подрънквайки с монетите в джоба си, чудейки се как да се измъкна. — Е, страхотно е, че те видях. Как е Анди?

Лицето му като че ли застина.

— Значи не знаеш?

— Ами… — започнах да мънкам — чувах, че бил в MIT137. Преди година-две срещнах на улицата Уин Темпъл — той каза, че Анди получил стипендия за научна работа — нещо, свързано с астрофизика? Знаеш ли — продължих смутено, почувствал се неловко под неподвижния поглед на Плат, — всъщност не поддържам особени връзки с хората от училище…

Плат плъзна ръка по задната част на главата си.

— Съжалявам. Не знам защо не успяхме да се свържем с теб, сигурно не сме знаели как. Все още всичко е много объркано. Но бях сигурен, че междувременно си научил.

— Какво да съм научил?

— Той е мъртъв.

— Анди? — попитах, после, когато той не реагира: — Не!

Той изкриви едва забележимо лице — гримасата изчезна в мига, в който я забелязах.

— Да. Беше много мъчително, за съжаление. И Анди, и татко.

— Какво?

— Преди пет месеца. Двамата с татко се удавиха.

— Не — вперих поглед в тротоара.

— Яхтата се обърна. Край Нортийст Харбър138. Всъщност не бяхме се отдалечили много, може би изобщо не трябваше да излизаме в морето, но татко… нали помниш какъв беше…

— О, Господи! — застанал в променливия пролетен следобед, докато децата, излезли току-що от училище, тичаха около мен, имах чувството, че някой ме е повалил с брадва, бях объркан като човек, който не знае как да реагира на неуместна, груба шега. През годините бях мислил често за Анди, веднъж-два пъти дори се бяхме разминали на косъм, но така и не поднових връзката си с него, след като се върнах в Ню Йорк. Бях сигурен, че рано или късно ще го срещна, както бях срещнал Уин, и Джеймс Вилиърс, и Мартина Лихтблау, и още други някогашни съученици. Но въпреки че нерядко се замислях дали да не му се обадя по телефона, кой знае защо, така и не го бях направил.

— Добре ли си? — попита Плат, разтривайки тила си — изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— А… хм… — обърнах се към близката витрина, докато се посъвзема, и прозрачният ми призрачен образ застана срещу мен, виждах в стъклото как тълпите преминават зад мен.

— Боже — казах после, — не мога да повярвам. Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, че го изтърсих така, на улицата — Плат потърка брадичката си. — Нещо май презеленя.

„Презеленя“ — така казваше господин Барбър. Нещо ме прободе, когато си спомних как господин Барбър се ровеше из чекмеджетата в стаята на Плат и ме питаше искам ли да остана сам. „Адска работа е тази, която се случи, Боже мили.“

— И баща ти ли? — попитах и примигнах, като че ли някой току-що ме бе събудил рязко от дълбок сън. — Правилно ли чух?

Той се огледа, после вирна брадичка с маниер, който възкреси за миг онзи арогантен Плат, когото помнех, погледна часовника си и попита:

— Хайде, нали ще ми отделиш малко време?

— Ами…

— Да пийнем по нещо — каза той и отпусна ръка на рамото ми така тежко, че аз трепнах. — Знам едно спокойно местенце на Трето Авеню. Какво ще кажеш?

ii.

Седяхме в почти празния бар — прочуто навремето заведение с дъбова ламперия, вмирисано на мазнината, с която приготвяха хамбургерите, със знаменца на университетите от „Айви Лийг“ по стените, а Плат говореше малко объркано и толкова монотонно, че ми беше трудно да следя мисълта му.

— Татко — започна той, вперил очи в своя джин с лайм: напитката на госпожа Барбър. — Всички се притеснявахме да говорим за това — но… Баба ни го наричаше „химически дисбаланс“. Биполярно разстройство. Първият случай, или пристъп, наричай го, както искаш, получил в юридическия факултет на Харвард — първата година, така и не успял да стигне до втората. Всички тези негови налудничави планове и пристъпи на ентусиазъм… държал се агресивно в часовете, изказвал се неуместно, бил започнал да пише някаква епична поема с размерите на цял том за китоловния кораб „Есекс“, която се оказала просто куп глупости, а после момчето, с което делял стая и което вероятно му е въздействало по-уравновесяващо, отколкото някой е можел да предположи, заминало за един семестър в чужбина, в Германия и… ами така. Наложило се дядо ми да се качи на влака, да отиде в Бостън и да го прибере. Бил арестуван, защото запалил огън пред статуята на Самюъл Елиът Морисън139 на Комънуелт Авеню, и възпрепятствал полицая, който пристигнал да го прибере.

— Знаех, че е имал проблеми. Но не подозирах, че става дума за нещо такова.

— И така… — Плат впери поглед в питието си, после пресуши чашата на един дъх. — Това е било преди аз да се родя. Нещата се променили, когато се оженили с мама и вземал известно време редовно лекарствата си, но баба ни никога не му се доверяваше докрай след всички онези истории.

— Какви истории?

— Е, разбира се, ние, внуците й, се разбирахме чудесно с нея — каза той припряно. — Но ти нямаш представа какви проблеми им е създавал татко, когато е бил по-млад… пропилял купища пари, имало ужасни скандали, гневни пристъпи, някакви ужасни проблеми с непълнолетни момичета… плачел, извинявал се, а после пак всичко започвало отново… Баба ни винаги го е обвинявала за инфаркта на дядо ми — двамата се карали в офиса на дядо и… бум! Но вземаше ли си лекарствата, беше същинско агънце. Чудесен баща… ами — сам знаеш. Държеше се чудесно с нас, децата.

— Беше прекрасен. Поне по времето, когато го познавах.

— Да — Плат сви рамене. — Можеше да бъде такъв. След като се оженил за мама, известно време го давал кротко. После… не знам какво е станало. Направил някакви ужасно ненадеждни инвестиции — това било първият признак. После започнал да притеснява разни познати, обаждайки се посред нощ в къщите им, такива работи. После изпаднал в романтичен захлас по някаква студентка, която стажувала в офиса му — момиче, чиито родители мама познавала. Било много тежко.

По някаква причина се трогнах дълбоко, когато го чувах как говори за госпожа Барбър като за „мама“.

— Никога не съм знаел за тези неща — казах.

Плат се смръщи: отчаяно, примирено изражение, което извади на преден план приликата му с Анди.

— Ние самите почти не знаехме нищо… ние, децата — каза той с горчивина, влачейки пръст по покривката на масата. — „Татко не е добре“ — това беше единственото, което ни казваха. Разбираш ли, бях на училище, когато са го откарали в болницата, а и не ми позволяваха да говоря с него по телефона, казваха, че се чувствал прекалено зле, и в продължение на цели седмици аз си мислех, че е мъртъв и не искат да ми го кажат.

— Помня всичко това. Беше ужасно.

— Кое всичко?

— Ами това… ъъ, психическия му проблем.

— Е, да… — аз се стреснах от гнева, припламнал в очите му — а как, по дяволите, аз бих могъл да разбера дали е „психически проблем“, последна фаза на рак или кой знае какво друго? „Анди е толкова чувствителен… по-добре ще е Анди да остане в града… не мислим, че животът в интернат ще понесе на Анди…“ — е, единственото, което мога да кажа, е че мен мама и татко ме разкараха от къщи кажи-речи веднага, след като се научих да си връзвам връзките на обувките, в някакво тъпо, шибано училище, в чиято програма беше включена езда — наречено „Принц Джордж“, абсолютно треторазредно, но пък о, какви изживявания, каляващи характера, каква прекрасна подготовка за Гротън, а и приемаха съвсем малки деца, от седем до тринайсетгодишни. Да можеше да видиш брошурата — ловните полета на Върджиния и тям подобни, само дето не ни очакваха единствено зелени хълмове и костюми за езда — като на снимките. Паднах в конюшнята и един кон стъпи върху мен, счупи ми рамото и лежах в болничното отделение, прозорецът ми гледаше към входната алея, по която не идваше никаква кола. Нито един шибан човек не ми дойде на гости, дори и баба ми. Да не говорим пък, че лекарят беше пиян и не намести добре рамото ми, та и до днес имам проблеми с него. Мразя конете до ден днешен, да им… майката.

— Така ши иначе — той се овладя и промени тона, — когато нещата с татко действително се спекоха и той беше изпратен на лечение, те вече ме бяха измъкнали от това място и ме бяха изпратили в Гротън. Доколкото знам, е имало някакъв инцидент в метрото — разказите си противоречат, татко разказваше едно, полицаите — друго, но — той повдигна вежди, в някакъв маниерен пристъп на черен хумор — татко така или иначе отпраши към кукувичарника. Без колан, връзки за обувки и остри предмети по себе си. Но на това място го подложили на шокова терапия, и тя май наистина е подействала, защото той излезе оттам като нов човек. Е… ти си спомняш. Направо „Баща на годината“.

— И после… — спомних си ужасната среща с господин Барбър на улицата, но реших да не я споменавам, — какво се случи?

— Е, кой знае. Преди няколко години отново започнаха проблемите и се наложи пак да постъпи в болница.

— Какви проблеми?

— О… — Плат въздъхна шумно — кажи-речи същото, пак злепоставящи го телефонни обаждания, избухвания на публични места и така нататък. Разбира се, с него всичко беше наред, чувстваше се прекрасно, до момента, когато започнаха някакви обновявания на сградата, а той беше против това постоянно чукане и стъргане, и против корпорациите, унищожаващи града ни — всъщност все неща, които са основателни, и после всичко се разви лавинообразно, докато се стигна дотам, че той започна да вярва, че го преследват, че го снимат тайно и че постоянно го шпионират. Написа доста смахнати писма на разни хора, включително и на някои клиенти на фирмата… в яхт-клуба се държеше като непоносим досадник… немалко от членовете се оплакаха, дори някои негови стари приятели, и кой би могъл да ги обвинява?

Така или иначе, когато татко се върна за втори път от болницата… така и не заприлича докрай на човека, какъвто беше преди. Промените в настроението му не бяха толкова крайни, но не можеше да се концентрира и беше постоянно раздразнителен. Преди шест месеца смени лекуващия си лекар, взе си отпуск и замина за Мейн — там чичо ни Хари има къща на един малък остров, с него там живееше само пазачът и татко твърдеше, че морският въздух му се отразява добре. Всички се изреждахме да прекарваме известно време с него… по онова време Анди беше в Бостън и последното, което му трябваше, беше да му натресат грижите за татко, но тъй като беше по-близо до Мейн от нас, общо взето, той се накисна най-много.

— Баща ви не се е връщал в… ъъъ… — не исках да казвам „кукувичарник“ — там, където се е лекувал преди?

— А нима някой можеше да го накара? Не е лесно да изпратиш някого да се лекува против волята му, особено ако човекът отказва да признае, че нещо не е наред с него, а по онова време той отказваше, освен това ни беше обяснено, че било въпрос на медикаментозна терапия, че в момента, когато поредната доза започнела да действа, щял да бъде съвсем наред. Болногледачът ни се обаждаше, внимаваше той да се храни добре и да си взема лекарствата, татко разговаряше с психоаналитика си по телефона всеки ден — тоест, лекарят казваше, че всичко е наред — каза той с такъв тон, сякаш се опитваше да се защити. — Нямало проблем татко да шофира, да плува, да управлява яхта, ако изпитвал подобно желание. Вероятно не беше добра идея да потеглим толкова късно през деня, но времето не беше кой знае колко лошо, когато вдигнахме платна, а нали знаеш какъв беше татко — безстрашният морски вълк и разни такива работи. Героизъм и други дивотии.

— Знам.

Бях слушал много, много пъти разказите на господин Барбър за плавания по „свеж бриз“, който после се оказвал бурен североизточен вятър, предизвикал обявяване на извънредно положение в три щата и спиране на тока по цялото атлантическо крайбрежие, а Анди, в пристъп на морска болест, повръщал, докато изгребвал морската вода. Нощи, прекарани в наклонилата се застрашително на една страна яхта, засядания на пясъчни коси, в мрак и пороен дъжд. Самият господин Барбър — смеейки се гръмогласно над чашата си с „Върджин Мери“ и неделния си бекон с яйца — неведнъж бе описвал как и той, и децата били отвени от вятъра във водата в пролива край Лонг Айлънд по време на ураган, радиостанцията също била отнесена, и как госпожа Барбър се обадила на един свещеник от църквата „Сейнт Игнейшъс Лойола“ на Парк Авеню и Осемдесет и четвърта улица и стояла будна и се молила цяла нощ (госпожа Барбър!), докато на брега не било прието съобщението от корабчето на бреговата охрана. („При първия по-силен вятър хуква като стрела към Рим, така ли е, скъпа? Ха!“)

— Татко… — Плат тъжно поклати глава. — Мама все казваше, че ако Манхатън не беше остров, той не би могъл да живее и минута на него. На сушата се чувстваше потиснат — все копнееше за водата, имаше нужда да я вижда, да чувства мириса й — помня как двамата с него, пътувайки с кола от Кънектикът, вместо да караме направо по магистрала 84 към Бостън, трябваше да заобикаляме с мили, за да се движим по крайбрежието. Винаги гледаше към Атлантика — наистина, наистина беше особено чувствителен на тази тема, все обясняваше как облаците се променят, колкото повече се приближаваш към океана — Плат притвори за миг сивите си очи с цвят на цимент, после отново ги отвори. — Знаеш, че по-малката сестра на татко се е удавила, нали — каза той с толкова равен глас, че за миг се запитах дали не съм чул нещо погрешно.

Примигнах, търсейки някакъв отговор.

— Не. Не знаех.

— Е, така е — продължи Плат безизразно. — Китси носи нейното име. Скочила от една лодка в Ийст Ривър по време на някакво парти — предполага се, на шега, така казваха всички, „злополука“, но мисля, че няма човек, който да не знае, че това не бива да се прави, теченията били ужасни, повлекли я незабавно. Загинало още едно хлапе, което скочило във водата да я спасява. Да не забравяме и случая с чичото на татко, Уендъл, през шейсетте години, когато, полупиян, се опитал да доплува до сушата в отговор на някакво предизвикателство — искам да кажа, татко все дърдореше, че водата за него била източник на живот, извор на младост и такива неща — да, беше. Но за него тя не беше само живот. А и смърт.

Не отговорих. Морските разкази на господин Барбър, сред които нямаше нито един особено последователен или свързан, или пък съдържащ действителни сведения за самия спорт, винаги пулсираха със своя специфична, величава целеустременост, с гъделичкащо сетивата усещане за предстояща катастрофа.

— Освен това — Плат стисна устни така, че заприличаха на тънка черта — разбира се, ужасното в тази работа беше, че той се имаше за безсмъртен по отношение на водата. Син на Посейдон! Непотопим! Що се отнасяше до него, колкото по-бурна бе водата, толкова по-добре. Знаеш ли, бурята направо го опияняваше. Падането на атмосферното налягане пораждаше у него еуфория, като че ли поемаше малка доза райски газ. Въпреки че точно този ден… имаше вълни, но иначе беше топло, един от онези светли, слънчеви есенни дни, когато искаш само час по-скоро да се озовеш на вода. Анди се ядосваше, че трябва да тръгне с нас, беше го хванала някаква настинка, а трябваше и да свърши нещо сложно на компютъра, но никой от нас не е помислял, че има някаква реална опасност. Планът беше да го изведем, за да се поуспокои, а след това се надявахме да се отбием в ресторанта на кея и да го накараме да хапне нещо. Разбираш ли — той кръстоса нервно крака, — с него бяхме само ние двамата, Анди и аз, и ако трябва да бъдем честни, татко малко го бяха прихванали. Бил изнервен още от предния ден, говорел малко несвързано, готов да избухне всеки момент — Анди се беше обадил на мама, защото имаше работа и се опасяваше, че няма да успее да се справи сам, а мама се обади на мен. Докато стигна дотам и извадя лодката, татко беше отвъртял напълно. Дрънкаше за летящи пръски пяна и понесен от вятъра дим и така нататък — необузданият зелен Атлантик — абсолютно изтрещял. Анди открай време не можеше да понася татко, когато той изпадаше в подобни настроения, затова се беше заключил в стаята си на горния етаж. Предполагам, че се беше нагледал на някои от най-добрите изпълнения на баща ни, преди аз да пристигна. Знам, че сега, когато си припомням събитията от онзи ден, изглежда, че преценката ни е била много неправилна, но… разбираш ли, аз можех сам да се справя с платната. Татко започваше да беснее из къщата и какво можех да направя аз, да се преборя с него и да го заключа? А пък имаше и друго — нали знаеш какъв беше Анди, никога не се сещаше за храна, шкафовете бяха празни, в хладилника имаше само няколко замразени пици… едно кратко плаване и после хапване на кея, планът изглеждаше добър, разбираш ли? „Нахранете го“, все така повтаряше мама, когато татко започваше да изпада в еуфория. „Накарайте го да хапне нещо.“ Това винаги беше първата линия на защитата. Да го накараме да седне — да изяде един голям стек. Често това се оказваше достатъчно, за да възвърне равновесието му. Пък и… казвах си, че ако не се успокои, стъпим ли обратно на сушата, можехме да пропуснем ресторанта и да го закараме в „Бърза помощ“, ако се налага. Накарах Анди да дойде с нас само за да бъда сигурен, че ще се справя. Имах нужда от помощник — честно казано, бях позакъснявал тук и там предните дни, и не се чувствах особено „свеж“, както казваше татко — той помълча и изтри длани във вълнения си панталон. — Е, Анди никога не бе обичал особено морето, както сам знаеш.

— Помня.

Плат се смръщи.

— Виждал съм котки да плуват по-добре от Анди. Искам да кажа, честно, Анди беше вероятно най-тромавото хлапе, което съм виждал, с изключение на бавноразвиващите се и онези с двигателни проблеми… Божичко, трябваше да го видиш на корта, шегувахме се, че трябва да участва в параолимпийските игри — там би отвял всички противници. И все пак, прекарваше доста часове на яхтата, Бог е свидетел — така че изглеждаше разумно да има и още един човек на борда, нали? Щяхме да успеем да се справим с лодката без проблем, искам да кажа, всичко беше наред, съвсем наред, само дето аз не бях се вглеждал в небето, а трябваше, надигна се силен вятър, ние се опитвахме да свием грога, а татко размахваше ръце и крещеше нещо за пустите пространства сред звездите, и изобщо всевъзможни глупости, яхтата се издигна по една вълна, той изгуби равновесие и падна през борда. Ние с Анди се опитвахме да го извадим, и тогава се надигна нова вълна, а ние я посрещнахме съвсем погрешно, застанали напряко на нея — огромна вълна, от онези, които се издигат като от нищото и се стоварват върху теб и хоп — обърнахме се. Не беше и чак толкова студено, но температура на водата петдесет и три градуса по Фаренхайт е достатъчна, за да изпаднеш в хипотермия, ако останеш достатъчно дълго в нея, а за съжаление с нас стана точно така, искам да кажа — татко… той се рееше някъде из стратосферата…

Дружелюбната сервитьорка с вид на студентка се появи зад гърба на Плат и явно се канеше да попита дали не искаме още нещо — улових погледа й и поклатих леко глава, предупреждавайки я да не идва.

— Именно хипотермията уби баща ни. Беше отслабнал толкова, че по него не беше останала никаква телесна тлъстина, час и половина мятане във водата бяха достатъчни при такава температура. Ако не стоиш напълно неподвижен, губиш по-бързо телесна топлина. Анди… — Плат, явно доловил близостта на сервитьорката, се обърна и вдигна два пръста, „още две от същото“ — откриха спасителната жилетка на Анди да се влачи зад яхтата, все още прикрепена към въжето.

— О, Господи.

— Трябва да се е изхлузила през главата му, когато е паднал през борда. Има една каишка, която се прекарва отдолу през чатала — малко е неудобна, никой не обича да си я слага… така или иначе, жилетката на Анди си беше там, все така завързана за спасителното въже, но очевидно той не се беше закопчал както трябва, малкото му лайно. Ама наистина — продължи той, повишавайки тон, — това е съвсем типично за него. Нали разбираш? Да не се постарае да закопчае правилно проклетото нещо! Винаги е бил пълно, проклето дърво…

Хвърлих притеснен поглед към сервитьорката, съзнавайки колко високо бе почнал да говори Плат.

— Божичко! — внезапно Плат избута стола си назад от масата. — Винаги съм се държал така отвратително с Анди. Като абсолютно гадно копеле.

— Плат… — искаше ми се да мога да отвърна „Не беше така“, само че казаното от него беше самата истина.

Той вдигна поглед към мен и поклати шава.

— Разбираш ли… Божичко! — Очите му бяха безизразни, с празен поглед, като на пилотите на хеликоптерите „Хюи“ в една компютърна игра („Air Cav II: Инвазия в Камбоджа“), която двамата с Анди обичахме. — Само като си помисля за някои неща, които съм му причинявал. Никога няма да си го простя, никога.

— Уау — казах аз след неловка пауза, взирайки се в едрите, кокалести ръце на Плат, отпуснати с дланите надолу върху масата — ръце, които дори след всички тези години имаха грубо, брутално излъчване, криеха някакъв остатък от предишната му жестокост. Въпреки че и аз, и Анди бяхме принудени да понасяме немалко тормоз в училище, преследването, на което Плат подлагаше Анди — изобретателно, садистично, с наслада — граничеше с истинска инквизиция: да, плюеше в храната му и чупеше играчките му, но освен това оставяше на възглавницата му мъртви гупи от аквариума и снимки от аутопсии, свалени от интернет; отмяташе завивката му и пикаеше върху него, докато той спеше (а после крещеше: „Андроидът се е напикал в леглото!“); натискаше главата му под водата във ваната като инквизиторите от затвора „Абу Гариб“; натискаше го с лицето надолу в пясъчника на детската площадка, докато Анди плачеше и се опитваше да си поеме дъх. Държеше инхалатора високо над главата му, докато Анди хриптеше и го умоляваше да му го даде: „Искаш ли го? Искаш ли го?“ Бях чувал и други ужасни неща — за Плат, за някакъв колан, за тавана в някаква провинциална вила, вързани ръце, импровизирана бесилка: грозна история. „Щеше да ме убие“, така казваше Анди със своя далечен, безизразен глас, „ако жената, която ни гледаше, не ме беше чула да ритам по пода.“

Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците на бара. Плат погледна празната си чаша, после вдигна очи към мен.

— Ела да се видиш с мама — каза той. — Знам, че тя наистина иска да те види.

— Сега? — попитах, съзнавайки, че той има предвид същия този миг.

— О, моля те, ела. Ако не сега, малко по-късно. Недей само да обещаваш, както правим всички, когато срещнем някого на улицата. Това би означавало толкова много за нея.

— Ами… — сега беше мой ред да погледна часовника си. Трябваше да свърша някои неща, всъщност ми тежаха немалко проблеми, изискващи да се заема незабавно с тях, но вече ставаше късно, водката ме беше позамаяла, следобедът си отиваше.

— Моля те — повтори той и направи знак, че иска сметката. — Никога няма да ми прости, ако разбере, че съм те срещнал и съм те пуснал да си тръгнеш. Нали ще дойдеш с мен за малко?

iii.

Когато влязох в антрето, изпитах чувството, че съм преминал през врата, водеща обратно към детството: шкафове с китайски порцелан, осветени отгоре пейзажи, слабата светлина на лампите с копринени абажури — всичко изглеждаше по същия начин както когато господин Барбър ми отвори вратата вечерта, след като умря майка ми.

— Не, не — каза Плат, когато по навик се упътих към кръглото огледало и оттам към дневната. — Натам, отзад — и той ме поведе към дъното на апартамента. — Сега изобщо не държим на официалностите — мама обикновено приема гостите си там, ако изобщо реши да се види с някого.

Навремето така и не бях припарвал до личната „светая светих“ на госпожа Барбър, но когато наближихме, уханието на нейния парфюм — не можех да го сбъркам, ухание на бели цветове с някаква странна, димна нотка — ни докосна като тюлено перде на отворен прозорец, полюшвано от вятъра.

— Тя не излиза много, не както преди — каза тихо Плат. — Няма ги вече онези големи вечери и приеми… случва се да покани веднъж седмично някого на чай, или да излезе на вечеря с някоя приятелка. И толкова.

Плат почука; заслуша се.

— Мамо? — подвикна той, и когато отвътре се чу някакъв неясен отговор, открехна вратата. — Водя ти гост. Никога няма да познаеш кого срещнах на улицата…

Стаята беше огромна, обзаведена в старомодните прасковено-розови тонове, които бяха популярни през осемдесетте години на двайсети век. Близо до вратата имаше мека мебел — диван и ниски, тапицирани столове без странични облегалки — много украшения, бродирани възглавнички, десетина картини от стари майстори: бягството в Египет, Яков и ангелът, предимно работи на художници от школата на Рембранд, макар че една мъничка рисунка с перо, в сепия — Христос измива краката на свети Петър — беше така умело изпълнена (умората в приведения гръб на Христос, сложната игра на слисване и тъга по лицето на свети Петър), че можеше и да е дело на самия Рембранд.

Приведох се по-наблизо, за да я видя по-добре — и тогава, в далечния край на помещението, се включи една лампа, чийто абажур имаше формата на пагода.

— Тио? — чух я да казва, и тогава я видях, подпряна на купища възглавници в невероятно огромно легло.

— Ти! Не мога да повярвам! — възкликна тя, протягайки към мен и двете си ръце. — Вече си съвсем пораснал! Къде беше досега, за Бога? В Ню Йорк ли си сега?

— Да, върнах се още преди време. Изглеждате чудесно — допълних по задължение, макар съвсем да не беше така.

— Ами ти! — тя отпусна ръце върху моите. — Какъв красавец си станал! Просто не мога да дойда на себе си!

Тя изглеждаше едновременно по-млада и по-възрастна от жената, която помнех: много бледа, без червило, ситни бръчици в ъгълчетата на очите, но кожата й беше все още бяла и гладка. Сребристорусата й коса (и преди ли имаше този сребрист оттенък, или беше започнала да побелява?) падаше свободно, несресана; носеше очила със стъкла-половинки, на раменете й имаше къса копринена домашна наметка, прикрепена с голяма диамантена брошка с формата на снежинка.

— Ето къде ме заварваш — в леглото, с ръкоделие, като стара моряшка вдовица — каза тя и махна с ръка към недовършената бродерия на коленете й. Две миниатюрни кученца — йоркширски териери — спяха върху пастелно кашмирено одеяло в краката й, но сега по-малкото ме забеляза, скочи и се разлая яростно.

Усмихвах се смутено, докато тя се опитваше да го успокои — другото куче се беше събудило и също вдигаше врява — и се оглеждах. Леглото беше модерно — много голямо, с тапицирана табла — но в стаята имаше немалко интересни старинни вещи, на които не бих обърнал внимание като малък, защото не разбирах достатъчно. Очевидно тази стая беше нещо като Саргасово море на апартамента — тук са се озовавали предметите, отхвърлени при старателното декориране на представителните помещения: разностилни ъглови масички; азиатски украшения; забележителна колекция от сребърни звънци за викане на прислугата. Махагонова шахматна масичка — от мястото, на което стоях, ми се струваше, че може да е работа на Дънкан Файф140, а върху нея (сред евтини емайлирани пепелници с позлата и безброй подложки за чаши) — препарирана птица-кардинал: наядена от молци, тя едва се крепеше, перата й бяха избледнели до ръждивочервено, главата й беше рязко наклонена на една страна, окото — прашно черно мънисто, вдъхваше ужас.

— Тинг-а-Линг, шт, моля те, млъкни, не мога да понеса това. Този е Тинг-а-Линг — каза госпожа Барбър, вземайки на ръце боричкащото се кученце — той е непослушният, нали, скъпи, и за миг не ме оставяш на мира, а другата, с розовата панделка, е Клемънтайн. Плат — подвикна тя, за да заглуши лая, — може ли да го занесеш в кухнята? Той наистина става малко досаден, когато имаме гости — обърна се тя към мен, — редно е да повикам някой да го обучава…

Докато госпожа Барбър навиваше на руло бродерията си и я прибираше в овална кошничка с резбовани раковини върху капака, аз седнах в креслото до леглото й. Тапицерията беше износена, пастелното райе ми беше познато — креслото, стояло преди в дневната, сега беше заточено в спалнята, същото кресло, на което бях видял веднъж, преди много години, да седи майка ми, когато бе дошла в дома на семейство Барбър, за да ме прибере, след като бях спал у тях. Плъзнах пръст по Дамаската. И незабавно майка ми се изправи пред мен, станала, за да ме поздрави, когато влязох, в яркозеленото си двуредно палто с войнишка кройка, което бе облякла онзи ден — толкова модерно, че хората я спираха по улиците да я питат откъде го е купила, и все пак някак не на място у Барбърови.

— Тио? — обади се госпожа Барбър. — Искаш ли нещо за пиене? Чаша чай? Или нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Тя потупа брокатената кувертюра на леглото.

— Ела, седни тук, до мен. Моля те. Искам да те виждам добре.

— Аз… — тонът й, едновременно интимен и официален, породи у мен пристъп на безкрайна тъга, и когато погледите ни се срещнаха, ми се стори, че този момент преосмисли и настрои на фокус цялото минало, така че то стана прозрачно като стъкло, сложна мозайка от застинали мигове — дъждовни пролетни следобеди, потънал в сенки стол в антрето, лекото като перце докосване на ръката й по тила ми.

— Толкова се радвам, че дойде.

— Госпожо Барбър… — започнах аз, преместих се на леглото, нагласяйки се предпазливо на самия му ръб. — Божичко, не мога да повярвам. Едва сега научих. Толкова съжалявам.

Госпожа Барбър стисна здраво устни като дете, което се опитва да не се разплаче.

— Да — каза тя, — ами… — и между нас се възцари ужасно, сякаш ненарушимо мълчание.

— Толкова съжалявам — повторих малко по-настоятелно, съзнавайки колко глупаво се държа, сякаш, като говорех по-силно, това по някакъв начин би представило скръбта ми като по-голяма.

Тя примигна с нещастно изражение; и тъй като не знаех какво друго да направя, аз поставих ръка до нейната и седяхме така мъчително дълго.

Накрая тя проговори първа.

— Така или иначе — тя избърса решително една сълза от ъгълчето на окото си, докато аз търсех отчаяно някаква подходяща реплика. — Той те спомена три дни, преди да умре. Беше сгоден и скоро щеше да се жени. За една японка.

— Не думайте. Наистина ли? — колкото и да бях натъжен, не можах да не се поусмихна: Анди беше избрал за втори език японския, именно защото си падаше по допълнителните сексуални интерпретации на манга герои и манга-мръсниците в моряшки униформи. — Японка от Япония?

— Именно. Дребосъче с писклив глас, разнася един четец за електронни книги с формата на плюшено животно. О, да, запознахме се — каза тя, повдигайки едната си вежда. — Пихме чай в „Пиер“, Анди превеждаше, докато ядяхме сандвичите си. Момичето — казва се Мияко — дойде, разбира се, на погребението… е, разбирам, всичко е въпрос на различия между културите, но явно е истина това, което казват за японците, че не дават външен израз на чувствата си.

Малкото кученце, Клемънтайн, бе допълзяло до шията на госпожа Барбър и сега се сгуши там, заприличвайки на плюшена яка.

— Признавам си, чудя се дали да не си взема и трето — каза тя, посягайки да го погали. — Ти какво ще кажеш?

— Не знам — отвърнах объркано. Беше изключително неприсъщо на госпожа Барбър да се интересува от чуждо мнение за каквото и да било, особено пък от моето.

— Трябва да кажа, че са ми голяма утеха — и двамата. Старата ми приятелка Мария Мерседес де ла Перейра се появи с тях една седмица след погребението, съвсем неочаквано — две кутрета в кошница, с панделки, и наистина, в началото не бях много убедена, но сега вече си мисля, че надали някога съм получавала по-подходящ подарък. По-рано никога не сме можели да държим кучета заради Анди. Беше толкова силно алергичен. Нали помниш?

— Помня.

Плат — все още с костюма на пенсиониран лесничей, с големите джобове, провиснали така, сякаш имаше обичай да тъпче в тях мъртви птици и гилзи от патрони — беше влязъл отново в стаята. Той си придърпа един стол.

— Е, мамо… — поде той, хапейки долната си устна.

— Е, Плат, миличък — настана хладно мълчание. — Добре ли мина денят ти на работа?

— Чудесно — той кимна, сякаш се опитваше да убеди в това самия себе си. — Да. Бях много, много зает, наистина.

— Толкова се радвам да го чуя.

— Работим по нови книги. Има една за Виенския конгрес.

— Още една ли? — тя се обърна към мен. — А ти, Тио?

— Моля?

Бях се загледал в рисунката върху раковината (китоловен кораб), монтирана върху капака на кошничката й за бродерия, и мислех за горкия Анди: мятащ се в черната вода, соления вкус и гаденето в гърлото. Ужасът, жестоката съдба да умре в толкова ненавистната му природна стихия. „Проблемът е там, че ненавиждам лодки.“

— Кажи ми, с какво се занимаваш сега?

— Ами търгувам с антикварни стоки. Предимно американски мебели.

— Наистина ли?! — тя беше във възторг. — Ами че това е просто прелест!

— Да… работя в Гринич Вилидж. Управлявам магазина, ръководя продажбите. Партньорът ми… — беше толкова отскоро, че все още ми беше трудно да се изразявам така — бизнес-партньорът ми, Джеймс Хобарт, се занимава с реставрацията, той е майстор в този занаят. Трябва някой път да ни посетите.

— О, прекрасно! Антики! — Тя въздъхна. — Нали знаеш колко обичам стари вещи. Иска ми се децата ми да проявяваха някакъв интерес към тях. Винаги съм се надявала поне един от тях да има подобна склонност.

— Е, остава все пак Китси — каза Плат.

— Странно — продължи госпожа Барбър, като че ли не го беше чула. — У нито едно от децата ми няма и капка артистизъм. Не е ли учудващо? Малки филистери, и четиримата.

— О, моля ви — казах с възможно най-весел глас. — Още помня уроците по пиано на Тоди и Китси. И Анди, с неговата цигулка „Сузуки“.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш какво имам предвид. Нито едно от децата ми няма визуален усет. Никаква способност да оценят картина или някакъв интериор. Виж — тя отново взе ръката ми — когато ти беше малък, често те виждах да гледаш картините ми в коридора. Винаги се насочваше право към най-хубавите. Пейзажът на Фредерик Чърч, онази работа на ФицХенри Лейн и другата, на Рафаел Пийл, или портретът от Джон Сингълтън Копли — нали знаеш, един малък, овален, момичето с шапка?

— На Копли ли беше той?

— Да. А и сега видях как загледа малкия Рембранд.

— Значи все пак е Рембранд, така ли?

— Да. Само тази, измиването на краката. Останалите са „школа на…“. Собствените ми деца са живели в един дом с тези картини от самото си раждане, и нито веднъж не са проявили и най-бледа следа от интерес към тях, така ли е, Плат?

— Предпочитам да мисля, че някои от нас имаха постижения в други области.

Покашлях се и подех:

— Знаете ли, аз наистина се отбих само за да ви се обадя. Чудесно е, че ви видях — вас двамата… — обърнах се и към Плат, включвайки и него в казаното. — Иска ми се само да се бяхме видели при по-радостни обстоятелства.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Съжалявам — отвърнах, чувствайки се притиснат до стената. — Не мога, не и тази вечер. Но наистина ми се искаше да изтичам догоре за минутка, за да ви видя.

— Но тогава ще дойдеш друг път на вечеря, нали? Или на обяд? Или за да пийнем по нещо? — тя се разсмя. — Както ти предпочиташ.

— Ще дойда на вечеря, обещавам.

Тя ми подаде буза за целувка, както не бе правила никога, когато бях малък, не го правеше дори със собствените си деца.

— Колко прекрасно е да те видя отново тук! — каза тя, взе ръката ми и я притисна към лицето си. — Като в старите времена.

iv.

Докато вървяхме към вратата, Плат ме озадачи, правейки опит да се ръкува с мен по някакъв странен начин — беше донякъде като таен гангстерски знак или условно ръкостискане на представител на някакво братство, или дори знак от жестомимичната азбука — не знаех как да реагирам. В объркването си отдръпнах ръка и — като не можах да се сетя за нещо друго — свих юмрук, удряйки го в неговия, което ме накара да се почувствам глупаво.

— Е, това е. Радвам се, че се срещнахме — казах аз в настъпилото неловко мълчание. — Обади ми се.

— За вечерята ли? О, да. Вероятно ще вечеряме у дома, ако не възразяваш. Мама наистина не обича да излиза често — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. А после ме стъписа с думите: — Напоследък се виждам често с твоя стар приятел Кейбъл. Ще му бъде интересно да научи, че сме се виждали.

— Том Кейбъл? — разсмях се невярващо, макар да нямах особен повод за смях; лошият спомен от временното ни отстраняване от училище и от начина, по който той ме отсвири след смъртта на майка ми още ме смущаваше. — Значи се виждате? — продължих, когато Плат не реагира. — Не съм се сещал за него от години.

Плат се подсмихна.

— Признавам си, навремето ми се струваше странно, че приятелите на това момче биха проявили интерес към сополанко като Анди — каза той тихо, облегнат на вратата. — Не че ми пукаше. Бог ми е свидетел, Анди имаше нужда от човек, който да го заведе някъде да се надруса или нещо подобно.

Анди Сопола. Андроид. Пъпчивец. Посерко.

— Не връзваш ли? — продължи небрежно Плат, забелязал недоумяващия ми поглед. — А пък аз си мислех, че и ти си в играта. Навремето Кейбъл със сигурност се друсаше яко.

— Трябва да е било, след като аз заминах.

— Е, може би — не бях убеден, че ми харесва начинът, по който ме гледаше Плат. — Мама със сигурност те имаше за света вода ненапита, но аз знаех, че сте приятелчета с Кейбъл. А Кейбъл беше малък крадец — той се изсмя рязко, и на мен ми се стори, че с този звук се връща старият, неприятен Плат. — Бях казал на Китси и Тоди да заключват стаите си, докато си у нас, за да не откраднеш нещо.

— Значи затова е била цялата история? — от години не се бях сещал за случая с касичката на Китси.

— Ами… такава беше работата с Кейбъл… — той вдигна очи към тавана. — Разбираш ли, по едно време излизах със сестрата на Том, Джоуи, мили Боже, и тя беше една беля…

— Да — спомнях си отлично Джоуи Кейбъл — шестнайсетгодишна, с големи цици — как се отриваше в мен, дванайсетгодишното хлапе, в коридора в къщата им в Хамптънс, облечена само с миниатюрна тениска и оскъдни бикини.

— Джо Мърлата! Леле, какъв задник имаше! Помниш ли как се разкарваше гола около джакузито? Та така, говорехме за Кейбъл. В клуба на татко в Хамптънс го бяха спипали да се рови из шкафчетата в мъжката съблекалня — не е бил на повече от дванайсет-тринайсет години. Та значи е било, след като ти замина, а?

— Така трябва да е.

— Такива неща са се случвали в няколко клуба там. Разбираш ли, когато е имало големи турнири, такива неща — той се промъквал в съблекалните и крадял каквото му попадне. После, май вече в колежа — о, по дяволите, в кой колеж беше, не беше Мейдстоун, както и да е — така или иначе, Кейбъл се наел да помага през лятото на бара в клуба, откарвал разни старчета, прекалено къркани, за да шофират, по домовете им. Представителна външност, умее да разговаря — е, ти знаеш. Карал старчетата да му разказват историите си за войната, такива неща. Палел им цигарите, смеел се на вицовете им. Само че понякога се налагало да помогне на някое старче да стигне до вратата и на следващия ден се оказвало, че портфейлът му е изчезнал.

— Е, аз не съм го виждал от години — казах сухо. Не ми харесваше тонът, който бе възприел Плат. — А какво прави сега всъщност?

— Ами… нали ти е ясно. Пак се е захванал със старите си номера. Всъщност се вижда от време на време със сестра ми, макар че аз със сигурност бих прекратил тази история. Така или иначе — той промени леко тона — не искам да те бавя. Да знаеш, очаквам с нетърпение да кажа на Китен и Тоди, че съм те видял — особено на Тод. Беше му направил голямо впечатление, постоянно говореше за теб. Ще бъде в града следващия уикенд и съм сигурен, че ще иска да те види.

v.

Вместо да взема такси, тръгнах пеш, за да проясня мислите си. Беше ведър, влажен пролетен ден, слънчеви лъчи пронизваха на снопове буреносните облаци, наизлезлите от работа чиновници се тълпяха на пешеходните пътеки, но пролетта в Ню Йорк за мен си оставаше сезон, отровен от спомена за смъртта на майка ми, нахлуващо със сезона ехо, кървави петна, свързани с появата на нарцисите и напъпването на дърветата, фина плетеница от халюцинации и ужас („Супер! Жестоко!“, както би казала Ксандра). Новината за Анди ме караше да изпитвам чувството, че някой е включил рентгенов апарат и преобразил всичко наоколо като във фотографски негатив, така че въпреки нарцисите, хората, които разхождаха кучетата и полицаите, надуващи свирките си по кръстовищата, аз виждах наоколо си само смърт: тротоарите гъмжаха от мъртъвци, трупове се изсипваха от автобусите и бързаха след работа към къщи, нищо нямаше да е останало от тях след сто години освен зъбни пломби, пейсмейкъри и може би по някой парцал или някоя кост тук-там.

Главата ми не можеше да го побере. Милион пъти се бях канил да се обадя на Анди и единствено притеснението ме възпираше; вярно беше, че не поддържах връзки с хора от старото училище, но все пак се случваше да срещна някого, някогашната ни съученичка Мартина Лихтблау (с която имах кратка и неудовлетворителна връзка предната година, бях спал с нея само три пъти — любихме се крадешком, на някакъв сгъваем диван) — Мартина Лихтблау го бе споменала, Анди сега е в Масачузетс, виждате ли се още с Анди, о да, същият страховит зубър, само че сега го прави толкова демонстративно, че изглежда, как да кажа, ретро и шик. Представяш ли си, стъклата на очилата му са дебели като стъклото на бутилките от кока-кола — ходи с оранжеви кадифени панталони и си подстригва косата така, че прилича на шлема на Дарт Вейдър.

„Уау, Анди“, мислех си, поклащайки с обич глава, пресягайки се над голото рамо на Мартина, за да взема една от цигарите й. Тогава си бях казал, че би било много хубаво да се видя с него — жалко, че не беше в Ню Йорк — и че може би ще му се обадя по време на ваканцията, когато си е у дома.

Само че не го направих. Не бях във Фейсбук заради параноята си, а и рядко поглеждах вестник, но все пак не можех да разбера как така не съм научил — но пък през последните седмици толкова се тревожех за магазина, че не можех да мисля почти за нищо друго. Не че имахме финансови проблеми — напоследък парите идваха при нас наистина удивително бързо, печелехме толкова, че Хоуби, приписвайки на мен заслугата за спасението си (преди това се беше озовал на ръба на фалита), бе настоял да му стана партньор, което никак не ми се искаше предвид обстоятелствата. Но усилията ми да го разубедя само затвърдиха убеждението му, че трябва да си делим печалбата; колкото повече се опитвах да не обръщам внимание на предложенията му, толкова по-настоятелен ставаше той; с типичното си великодушие приписваше нежеланието ми на „скромност“, въпреки че аз всъщност се опасявах да не би партньорското ми участие да хвърли официална светлина върху някои неофициални сделки в магазина събития, които биха потресли горкия Хоуби до подметките на обувките му „Джон Лоб“141, стига да знаеше. А той не знаеше. Защото аз бях продал съзнателно фалшификат на един клиент, клиентът беше разбрал и сега вдигаше скандали.

Нямах нищо против да върна парите — всъщност единствената възможност беше да откупя обратно стоката на загуба. В миналото този ход винаги ми беше вършил работа. Продавах силно променени или направо сглобени наново мебели като оригинали: ако — напуснал сумрака в „Хобарт и Блакуел“ — колекционерът забележеше у дома нещо нередно („винаги си носи джобно фенерче“, беше ме посъветвал Хоуби навремето, в началото на играта; „това, че в повечето антикварни магазини е толкова тъмно, не е случайно“), тогава аз — разстроен от недоразумението, но непоклатим в убеждението си, че предметът е автентичен — благородно предлагах да го купя обратно на цена, с десет процента по-висока от онази, която бе платил колекционерът, при условията на обикновена продажба. Така се представях като почтен човек, уверен в качествата на предлаганата от мен стока и готов да предприема и абсурдното, само и само за да бъдат доволни клиентите, и нерядко клиентът омекваше и задържаше покупката. Но в три-четири случая някои по-недоверчиви колекционери приеха предложението ми: онова, което колекционерът не съзнаваше, че фалшификатът — преминавайки от неговите ръце обратно в моите, на цена, която би трябвало да съответства донякъде на реалната му стойност — така получаваше доказателство за автентичност. Озовеше ли се отново в ръцете ми, аз вече имах документ, с който можех да докажа, че предметът е бил част от прочутата колекция на Еди-кого си. Независимо от сумата, която доплащах, купувайки обратно фалшификата от господин Еди-кой си (в идеалния случай актьор или моден дизайнер, заел се с колекциониране на старинни вещи като хоби — макар това да не означаваше, че е действително много именит колекционер), можех после да го продам на цена, приблизително два пъти по-висока от онази, на която го бях купил повторно, на някой дръвник от Уол Стрийт, който не можеше да различи „чипъндейл“ от „Етан Алан“, но беше повече от очарован да получи „официалната документация“, доказваща, че неговото писалище, дело на Дънкан Файф, или нещо подобно, преди това е било част от колекцията на господин Еди-кой си, именития филантроп/дизайнер/звезда на Бродуей… попълнете празните места.

Досега тази система бе функционирала. Само че този път господин Еди-кой си — в случая един превзет педал от горната част на Ийст Сайд, на име Лушъс Рийв — отказваше да захапе стръвта. Безпокояха ме две неща — той явно смяташе, че а/ е бил измамен съзнателно (което беше истина) и б/ че Хоуби е замесен в тази история и че дори именно той е скроил измамата, което не би могло да бъде по-далеч от истината. Когато се бях опитал да спася положението, настоявайки, че грешката е изцяло моя — покашляне, наистина, сър, грешите, като казвате това за Хоуби, аз действително съм съвсем нов в бизнеса и се надявам да не останете с лошо впечатление от мен, работата му е с такова високо качество, че подобни обърквания са разбираеми, не мислите ли? — господин Рийв („Наричайте ме Лушъс“), елегантен субект с неясна възраст и професия, остана неумолим.

— Следователно не отричате, че това е дело на Джеймс Хобарт? — каза той по време на изнервящия обяд в „Харвард Клъб“, облягайки се назад с лукаво изражение и плъзгайки пръст по ръба на чашата си с газирана вода.

— Вижте… — осъзнах, че съм допуснал тактическа грешка, приемайки да се срещна с него на негова територия, тук, където той познаваше сервитьорите, и даваше поръчки, драскайки на бележника си, където нямаше как да проявя щедрост и да му предложа да опита това или онова.

— И че той съзнателно е свалил този резбован феникс от работа на Томас Афлек, от… да, да, уверен съм, че е на Афлек, или най-малко на някой от филаделфийските майстори, и че го е прикрепил върху този действително старинен, но иначе напълно незабележителен скрин от същия период? Нали говорим за един и същ предмет?

— Моля ви, ако само приемете да… — седяхме на маса до прозореца, слънцето грееше право в очите ми, потях се, бях притеснен…

— Как тогава можете да твърдите, че не става дума за умишлена измама? От негова и от ваша страна?

— Вижте какво… — сервитьорът се навърташе наоколо, искаше ми се той да се махне — грешката е моя. Както вече казах. И ви предложих да откупя скрина обратно, на по-висока цена, така че всъщност не разбирам какво друго искате от мен.

Но независимо от привидната ми невъзмутимост, целият се тресях от тревога, тревога, която не се разсейваше, поради факта, че оттогава бяха минали дванайсет дни, а Лушъс Рийв все още не беше осребрил чека, който бях му дал — бях проверил в банката точно преди да срещна Плат.

Не знаех какво иска Лушъс Рийв. През целия си живот, откакто се занимаваше с тази работа, Хоуби бе произвеждал тези силно променени мебели, ползвайки части от други („подменените деца“, както ги наричаше той); складът в Бруклин Нейви Ярд беше претъпкан от такива вещи с дати на етикетите отпреди трийсет и повече години. Първият път, когато отидох там сам и се заех да се поровя сериозно, открих с удивление мебели, които изглеждаха като истински „хепълуайт“, истински „шератън“, същинска пещера на Али Баба, преливаща от съкровища — „О, Божичко, не, не“ беше казал Хоуби, чувах гласа му през пукота на мобилната връзка — складът беше като бункер, вътре нямаше телефонна връзка, бях излязъл навън, на ветровития док, за да говоря с Хоуби, притиснал пръст в другото си ухо — „вярвай ми, ако бяха автентични, отдавна щях да съм се свързал с отдела за американски мебели в «Кристис»…“

Бях се възхищавал на „подменените деца“ на Хоуби в продължение на години и дори му бях помагал да създаде част от тях, но шокът, че някои от тях, които не бях виждал преди, бяха успели да ме заблудят, ме накара да се „отдам на безумни предположения“ (за да употребя една любима негова фраза). Често се случваше в магазина да попадне старинна мебел с музейна стойност, но прекалено повредена и разнебитена, за да можем да я спасим; за Хоуби, който страдаше за тези унищожени останки като за гладни деца или измъчвани котки, беше въпрос на чест да спаси онова, което можеше да бъде спасено (две орнаментирани колонки оттук, два фино струговани крака оттам) и после, с таланта си на майстор-дърводелец да ги пресъчетае в красиви, млади чудовища на Франкенщайн, понякога откровено причудливи, но понякога и напълно достоверни образци на работата в даден период, почти неразличими от оригиналите.

Киселини, бои, златен лак за импрегниране и боя от сажди, восък, прах и пясък. Стари пирони, оставени да ръждясат в солена вода. Азотна киселина по ново орехово дърво. Жлебовете на чекмеджетата — търкани с гласпапир, няколко седмици под ултравиолетовата лампа, достатъчни да състарят ново дърво със сто години. От пет унищожени стола „хепълуайт“ от гарнитура за трапезария той беше способен да създаде солидна и на вид напълно автентична гарнитура от осем стола, разделяйки на части оригиналите, копирайки някои части (като ползваше дърво от други повредени мебели от същия период) и сглобявайки ги отчасти от оригинални, отчасти от нови елементи. („Крак на стол…“, казваше той, плъзгайки пръст по крака, „за тях е типично да са изподраскани и ожулени в долната част — дори ако ползваш старо дърво, трябва да обработиш с верига долната част на новоиздяланите крака, ако искаш да не се отличават от другите… много, много леко, не казвам да ги удряш с все сила… освен това белезите си имат много характерно разположение, по предните крака обикновено има повече следи, отколкото по задните, виждаш ли?“). Бях го виждал да превръща оригиналното дърво на бюфет от осемнайсети век, буквално нацепен на късове, в маса, която можеше да е излязла изпод ръката на самия Дънкан Файф. („Дали става?“ попита неуверено Хоуби, отстъпвайки назад, явно несъзнаващ чудото, което бе сътворил.) Или — какъвто беше случаят със скрина „чипъндейл“ на Лушъс Рийв — една обикновена мебел, попаднала в ръцете му, с помощта на орнамент, спасен от някоя великолепна останка от същия период, можеше да се превърне във вещ, неразличаваща се по нищо от шедьовър.

Един по-практичен и безскрупулен човек би се възползвал целенасочено от дарбата си и би натрупал състояние от нея (или, за да се възползвам от неоспоримото твърдение на Гриша, „щеше да я шиба като проститутка, дето взема пет хиляди долара“). Но доколкото ми беше известно, на Хоуби никога не му бе минавало през ума да продава „подменените деца“ като оригинали, или дори изобщо да ги продава; а тъй като не проявяваше абсолютно никакъв интерес към онова, което се случваше в магазина, аз разполагах със значителна свобода и можех да се заема със задачата да печеля пари, за да плащам сметките. Само с един диван „шератън“ и един комплект столове с „облегалки от панделки“142, които продадох на цени, обичайни за „Израел Сак“143 на доверчивата млада съпруга на един калифорнийски банкер, бях успял да изплатя данъчни задължения за къщата в размер на стотици хиляди. С още една гарнитура за трапезария и малко канапе „шератън“ — продадени на клиент, който живееше извън Ню Йорк и би трябвало да е по-ориентиран, но беше заслепен от безупречната търговска репутация на Хоуби и Уелти — отървах магазина от дългове.

— Много удобно е, нали — каза любезно Лушъс Рийв, — това, че той оставя магазина изцяло във ваши ръце? Че притежава работилница, в която произвежда тези фалшификати, но си измива ръцете, когато нещата опират до пласирането им и го оставя на вас?

— Имате офертата ми. Нямам намерение да седя тук и да слушам всичко това.

— Защо тогава продължавате да седите?

Нито за миг не се съмнявах, че Хоуби ще бъде удивен, ако научи, че продавам неговите „подменени деца“ като оригинали. Като начало, много от творбите му, в които бе влагал повече творческа фантазия, бяха пълни с малки неточности, бих казал дори „вградени шеги“, пък и когато ги изработваше, не беше толкова придирчив към материалите, както би бил един сериозен производител на фалшификати. Но аз бях установил, че дори относително опитни купувачи се поддават изключително лесно на заблуда, ако предлагаш стоката на цена, с двайсетина процента по-ниска от обичайната за оригинал. Хората обичаха да си мислят, че са сключили изгодна сделка. В четири от пет случая погледът им просто подминаваше онова, което те не желаеха да видят. Знаех как да привлека вниманието на купувачите към изключителните детайли на някоя мебел — ръчно рязаният фурнир, фината патина, почетните белези, да плъзгам пръст по елегантната корнизна извивка (която самият Хогарт144 бе нарекъл „линия на красотата“), за да отклоня погледите им от преработените части на гърба, където на силна светлина биха могли да забележат, че шарките не съвпадат идеално. Пропусках да предложа на клиентите да погледнат избраната вещ и отдолу, нещо, което Хоуби — винаги готов да поучава, подкопавайки фатално собствените си интереси — правеше с готовност. Но за в случай, че все пак някой решеше да погледне, правех необходимото подът наоколо да е много, много мръсен, а джобното фенерче, с което разполагах, да свети с много, много слаба светлина. В Ню Йорк имаше много хора с много пари, а и немалко притиснати от срокове специалисти по вътрешно обзавеждане, които, ако им покажех снимка на някаква подобна мебел в каталога на аукционна къща, с радост подкрепяха покупката на цена, която в техните очи беше ниска, особено като се има предвид, че харчеха чужди пари. Друг трик — предназначен да примами различен тип клиенти, по-опитни — беше да заровя въпросната вещ в дъното на магазина, да насоча срещу нея прахосмукачката на обратна тяга (незабавно състаряване!) и да оставя любопитния клиент да си я изрови сам: виж само, под всички тези прашни боклуци — истински диван „шератън“! С този тип многознайници — които скубех с особено удоволствие — номерът беше да се правя на глупак, да изглеждам отегчен, да не вдигам нос от книгата си, да се държа така, като че ли не съм наясно какво имам в магазина и да ги оставя да мислят, че те оскубват мен: въпреки че ръцете им трепереха от възбуда и само се преструваха, че не бързат, а хукваха към банката, за да изтеглят солидна сума. Ако клиентът беше важна особа, или пък приятел на Хоуби, винаги можех да кажа, че предметът не се продава. Рязкото „не се продава“ беше добро начало за преговори и с непознати, тъй като тази реплика не само тласкаше онзи тип купувачи, които търсех, да се стремят още по-настоятелно към бърза сделка и да плащат в брой, но и ми даваше възможност да прекъсна преговорите по средата, ако нещо се объркаше. Сценарият можеше да се провали най-лесно от някоя неочаквана поява на Хоуби, решил да се качи горе в неподходящ момент. Появата на госпожа ДеФрийс в магазина в неподходящ момент също можеше да предизвика (и беше предизвиквала) провал — в един случай ми се беше наложило да прекъсна разговора точно в момента, когато почти бях уредил продажбата, за голямо раздразнение на съпругата на един филмов режисьор, на която й омръзна да чака, излезе от магазина и така и не се върна. Повечето „скалъпвания“ на Хоуби не бяха забележими с просто око, а само при оглед на ултравиолетова светлина или лабораторен анализ; и макар че при него идваха много сериозни колекционери, посещаваха ни и немалко хора, които например никога не биха се досетили, че в епохата на кралица Ан никога не е произвеждано такова нещо като огледало в цял ръст на самостоятелна стойка. Но ако някой проявеше достатъчно съобразителност и откриеше някоя неточност — да кажем, анахронизъм в обработката или използвания вид дърво, нетипични за производителя или епохата — веднъж-дваж се бях осмелявал да замажа с лъжа дори това: твърдейки, че тази вещ е произведена по специална поръчка и всъщност това я прави дори още по-скъпа от обичайния артикул.

Развълнуван и измъчван от тревоги, бях влязъл почти несъзнателно в парка и вървях по алеята към езерото, където двамата с Анди, докато бяхме още в началното училище, бяхме седели в дългите си якета през не един зимен следобед, очаквайки майка ми да дойде и да ни заведе в зоологическата градина или на кино — мястото на рандевуто, седемнайсет часа нула-нула! Но за съжаление напоследък все по-често се озовавах тук в очакване на Джеръм, който работеше като куриер на колело и ми продаваше дрога. Хапчетата, които бях откраднал преди толкова години от Ксандра, ме бяха тласнали по лош път: всякакви видове, „окси“, „рокси“145, морфин и „Дилаудид“146, когато успеех да се добера до нещо такова, купувах ги от години по улиците; през последните няколко месеца успявах да поддържам (в повечето случаи) равномерна схема на употребата — един ден вземах, един ден — не (макар че и в деня без дрога вземах също една доза, съвсем малко, колкото да не ми призлява) и въпреки че днешният ден по програма беше ден без дрога, започвах да се чувствам все по-зле, ефектът на водката, изпита с Плат, започваше да се изпарява и макар да знаех отлично, че не нося нищо със себе си, непрекъснато се опипвах от горе до долу, ръцете ми неволно постоянно се плъзгаха по палтото ми и в джобовете на сакото.

В колежа нямах никакви паметни и забележителни постижения. Годините, прекарани във Вегас, ме бяха направили негоден за каквато и да било упорита работа; и когато най-сетне завърших, на двайсет и една години (за шест, вместо за четири години, както беше по програма), си тръгнах от колежа без никакви високи оценки. „Честно казано, не виждам в дипломата ти нещо, което би ти позволило да кандидатстваш за магистратура“, беше казала научната ми ръководителка. „Особено като се вземе предвид, че ще трябва със сигурност да разчиташ и на финансова подкрепа.“

Но това не ме безпокоеше; аз знаех с какво искам да се занимавам. Кариерата ми на търговец бе започнала, когато бях седемнайсетгодишен и случайно се озовах на горния етаж в един от редките следобеди, когато Хоуби беше решил да отвори магазина. По онова време бях започнал да опознавам паричните затруднения на Хоуби; Гриша беше повече от прав, когато говореше за тежките последици, до които щеше да доведе склонността на Хоуби да трупа стока, без да я продава. („Ще си стои долу, ще боядисва и ще дялка дори и в деня, когато дойдат да залепят на вратата обява, че къщата се продава за дългове.“) Но независимо пликовете с писма от данъчните служби, които бяха започнали да се трупат сред каталозите от „Кристис“ и старите концертни програми на масичката в антрето („Съобщение за неплатени задължения“, „Повторно напомняне за дължими суми“, „Второ напомняне за неплатени задължения“), нищо не можеше да накара Хоуби да държи магазина отворен в продължение на повече от половин час, освен ако не се случеше по това време да се отбие някой приятел; а когато приятелите му станеха да си вървят, той често дори пропъждаше хора, влезли с намерение да купуват, и заключваше магазина. Почти винаги, когато се прибирах у дома, заварвах табелката „затворено“ на вратата на магазина, а пред витрините стояха хора и надничаха вътре. Най-лошо от всичко беше, че ако все пак събереше сили да отвори магазина, той имаше навик да отива някъде за чаша чай, оставяйки доверчиво вратата отворена, без да има някой на касата; и макар че Майк, който му носеше стока, бе проявил предвидливостта да заключи витрините със сребърни и златни предмети, немалко керамика и кристал бяха изчезнали, дори аз самият бях слязъл случайно в магазина един ден, откривайки там една стройна, спортно облечена майка с дете, която сякаш тъкмо се прибираше от занимания с „пилатес“, да пъха небрежно в чантата си едно преспапие.

— Струва осемстотин и петдесет долара — казах, а когато чу гласа ми, тя застина на място и вдигна ужасено очи. Всъщност струваше само двеста и петдесет, но тя ми подаде безропотно кредитната си карта и ме остави да регистрирам покупката — вероятно първата изгодна сделка в този магазин след смъртта на Уелти; защото приятелите на Хоуби (които бяха и основните му клиенти) съзнаваха отлично, че можеха да го убедят да им продава стоката си, снижавайки престъпно много и без това прекалено ниските цени. Майк, който понякога помагаше и в магазина, вдигаше цените безразборно, отказваше да се пазари и съответно не успяваше да продаде почти нищо.

— Добре си се справил! — каза Хоуби, примигвайки доволно в светлината на работната си лампа, когато слязох долу и му казах за голямата продажба (на сребърен чайник в моята версия; не ми се искаше да излезе, че направо съм обрал жената, освен това знаех, че той не проявява интерес към онова, което наричаше „дреболиите“ — след като се бях ровил дълго в книги за антикварни предмети, бях установил, че именно те представляват голяма част от инвентара на магазина). — Съобразително хлапе. Уелти щеше да се привърже към теб като към бебе, подхвърлено на прага ни, ха! Да проявиш интерес към среброто му!

Оттогава развих навика в следобедите, когато Хоуби имаше някакво занимание в работилницата, да седя с учебниците си на горния етаж. Първоначално беше просто забавление — забавления, чиято липса се забелязваше болезнено в безрадостния ми студентски живот, разнообразяван единствено от пиене на кафе в салона и лекции за Валтер Бенямин. През годините след смъртта на Уелти магазинът „Хобарт и Блакуел“ явно си бе спечелил репутация на лесна мишена за крадци; и насладата да спипвам тези елегантни тарикати и крадци на дребно, и да им измъквам големи суми ми приличаше на нещо като някогашното ни крадене, но с обратен знак.

Но бях научил и един урок: урок, който се просмукваше постепенно в мен, и се отнасяше до най-голямата истина, залегнала в основата на този бизнес. Това беше тайната, която никой не споделяше, онова, което човек трябваше да научи сам: а именно, че в антикварната търговия не съществуваше такова нещо като „коректна“ цена. Обективната стойност — цената, споменавана в каталозите — нямаше никакво значение. Ако се появеше наивен клиент с пари в ръка (каквито бяха повечето), нямаше значение какво пишеше в книгите, какво казваха експертите, за колко са били продадени наскоро подобни предмети в „Кристис“. Предметът — който и да беше той — струваше толкова, колкото можеше да измъкнеш от купувача.

Предвид това аз бях започнал да обикалям магазина и да свалям някои етикети (така посетителите щяха да бъдат принудени да ме заговарят, за да питат за цената) и да променям цената на други — не на всички, само на някои. Номерът, както бях успял да се убедя по пътя на пробата и грешката, беше да оставя поне четвърт от цените ниски и да вдигна останалите, понякога дори с четиристотин-петстотин процента. През годините, в които цените в магазина бяха оставали неестествено ниски, се беше изградила вярна клиентела; съхранявайки четвърт от цените все така ниски, не рискувахме да изгубим предаността на тези клиента и ни гарантираха, че хората, търсещи изгодна покупка, все още можеха да я направят при нас, ако се поогледаха. По силата на някаква объркана алхимия задържането на ниски цени на около четвърт от стоката придаваше основателност и на раздутите цени: кой знае защо, някои хора бяха по-склонни да извадят хиляда и петстотин долара за чайник от майсенски порцелан, ако той беше поставен до някой по-обикновен, но подобен на него чайник, продаван за няколкостотин долара — прекалено ниска, но все пак коректна цена.

Така започна всичко; и така „Хобарт и Блакуел“, след като бе кретал години наред, започна да работи на печалба под зоркото ми ръководство. Но не ме интересуваха единствено парите. Харесваше ми и играта. Бях установил, че за разлика от Хоуби — който се водеше от погрешното предположение, че всеки, който влезеше в магазина му, чувстваше също като него обаянието на старинните мебели, като изключително добросъвестно изтъкваше дефектите и добрите страни на всяка вещ — аз притежавам точно обратното умение: да обгръщам предмета в озадачаваща тайнственост, способността да говоря за некачествена стока така, че клиентът да пожелае да я притежава. Когато продавах някоя вещ, заемайки се с възхвалата й (за разлика от случаите, когато просто си седях и оставях непредпазливия клиент да влезе в заложения от мен капан), за мен играта се състоеше в това да оценя правилно клиента и да предположа как биха искали те да ги виждам — не ме интересуваше толкова какви бяха всъщност (специалист по вътрешно обзавеждане с претенции на познавач? домакиня от Ню Джърси? притеснителен хомосексуален мъж?), колкото какви биха искали да бъдат. И на най-високите етажи образът се постигаше с помощта на дим и огледала; всеки обзавеждаше своята сцена. Номерът беше да се обръщаш към пожелателния образ, който те виждаха във въображението си — познавачът, бонвиванът с изискан вкус, а не към неуверения човек, който всъщност стоеше пред теб. За предпочитане беше да не се припира, да не се действа прекалено директно. Скоро се научих точно как да се обличам (на границата между консерватизма и демонстративната елегантност) и как да се справям с претенциозни и непретенциозни клиенти, променяйки пропорциите на учтивостта и безразличието; предполагайки наличие на познания и у едните, и у другите, винаги готов да полаская, да изгубя интерес или да се откажа точно в подходящия момент.

И все пак, с този Лушъс Рийв се бях издънил зле. Не можех да разбера какво иска. Всъщност той така неумолимо пренебрегваше извиненията ми и насочваше гнева си изцяло към Хоуби, че започвах да се питам дали не съм се натъкнал на някаква стара обида или омраза. Не ми се искаше да разкривам картите си пред Хоуби, споменавайки името на Рийв, пък и кой би могъл да има зъб на Хоуби, най-добронамерения и най-безкористния сред хората? Ровенето в интернет не ми помогна да науча за Лушъс Рийв нищо повече, имаше само няколко нищо незначещи споменавания в сайтовете със светски клюки, не участваше в никакви клубове на завършилите „Харвард“ — съществуваше само адресът му в една прилична част на Пето Авеню. По нищо не личеше да има семейство, отникъде не можеше да се разбере какво работи и как се издържа. Беше глупаво от моя страна да му издам чек — бях проявил алчност; мислех за намерението си да изградя документална история на скрина, въпреки че на този етап дори плик с пари, поставен дискретно под някоя салфетка и побутнат към него, не би ми гарантирал, че той ще престане да се занимава с този въпрос.

Стоях, забил юмруци в джобовете на палтото си, очилата ми се бяха замъглили от пролетната влага, а аз се взирах потиснато в калните води на езерото: имаше няколко невзрачни кафяви патици, найлонови пликчета се полюшваха във водата между тръстиките.

На повечето пейки имаше табелки с имената на хората, дарили пари за поставянето им — в памет на госпожа Рут Клайн и така нататък, но от всички табелки само табелката на пейката на майка ми, на нашето „място на рандевуто“, носеше по-различно и приветливо послание, дадено от анонимния дарител: „За многото възможности“. Това била Нейната Пейка още преди аз да се родя: в дните, когато била новопристигнала в града, седяла тук с книга през свободните си следобеди, минавала без обяд, когато парите отивали, за да си плати входа в Музея на модерното изкуство или за билет за някоя прожекция в кино „Парис“147. По-нататък, отвъд езерото, там, където алеята ставаше пуста и потъваше в сенки, се намираше онази неподдържана, самотна част на парка, където ние с Анди разпиляхме пепелта й. Анди беше онзи, който ме убеди да се промъкнем там и да я разпилеем, напук на забраните, нещо повече, да я разпилеем тъкмо на това място:

vi.

— Божичко — каза Хоуби, след като се бе взрял внимателно в мен в светлината на лампите. — Бял си като платно. Да не се разболяваш?

— Ами… — той тъкмо излизаше, с палто в ръка; зад него стояха господин и госпожа Фоугъл, закопчани догоре и с отровни усмивки. Отношенията ми със семейство Фоугъл („лешоядите“, както ги наричаше Гриша) бяха охладнели значително, откакто поех в свои ръце магазина; тъй като не забравях многото антики, които те практически бяха откраднали от Хоуби, аз сега лепвах по-висока цена на всяка вещ, ако имах дори най-слаби подозрения, че те биха могли да проявят интерес към нея; и въпреки че госпожа Фоугъл — която не беше глупава — бе започнала да телефонира направо на Хоуби, аз обикновено успявах да осуетя намеренията й — по най-различни начини, един от които беше да кажа на Хоуби, че вече съм продал въпросната вещ, но в разсеяността си съм забравил да й сложа надпис „продадено“.

— Ял ли си? — с присъщите си кротка разсеяност и мъглява представа за околния свят Хоуби не бе престанал да си въобразява, че аз и семейство Фоугъл сме все така свързани от дълбоко взаимно уважение. — Тъкмо се каним да отидем тук, наблизо, на вечеря. Хайде, ела с нас, искаш ли?

— Не, благодаря — отвърнах, виждайки пронизващия поглед на госпожа Фоугъл, насочен към мен, студената й, лицемерна усмивка, очите — като късчета ахат в безизразното й лице на застаряваща доячка. Обикновено ми доставяше удоволствие да пристъпя напред и да отвърна невъзмутимо на усмивката й — но сега, под неприветливата светлина в коридора, се чувствах изсмукан, избиваше ме студена пот, като че ли по някакъв начин бях изгубил позиции. — Мисля… ъъ, че ще вечерям вкъщи днес, благодаря.

— Не си ли добре? — попита със сладникав тон господин Фоугъл — оплешивяващ банкер от Средния запад, с очила със стъкла без рамки, спретнат в двуредното си палто — лош късмет, ако се случи да е ваш банкер и закъснеете с вноската за ипотеката. — Колко жалко!

— Чудесно беше да се видим — каза госпожа Фоугъл, пристъпи напред и постави пълничката си ръка върху ръкава ми. — Сигурно ти е било приятно, че Пипа ви беше на гости? Иска ми се да я бях видяла, но тя беше толкова заета с приятеля си. Какво ще кажете за него… как се казваше той? — тя се обърна отново към Хоуби. — Елиът?

— Евърет — отвърна Хоуби с неутрален тон. — Добро момче.

— Да — казах аз и се обърнах, смъквайки палтото от раменете си. Появата на Пипа, направо от самолета от Лондон, заедно с въпросния „Евърет“, ми бе причинила един от най-тежките шокове през живота ми. Броях дните, часовете, тресеше ме от възбуда, не можех да спя, не можех да се възпра да не поглеждам часовника си всеки пет минути. Когато чух звънеца, скочих и буквално хукнах да отворя широко вратата — за да я видя на прага, хванала за ръка някакъв жалък англичанин?

— А той с какво се занимава? И той ли е музикант?

— Всъщност се занимава с музикални библиотеки — каза Хоуби.

— Не ми е ясно какво означава това в наши дни, с компютрите и така нататък.

— О, аз съм убедена, че Тио е напълно наясно с тези неща — каза госпожа Фоугъл.

— Не, всъщност не.

— Кибер-библиотекар? — каза господин Фоугъл, и се изкиска необичайно високо и весело. После се обърна към мен: — Вярно ли е това, което се говори, че в наши дни младите хора могат да завършат образованието си, без да са стъпили дори веднъж в библиотека?

— Не бих могъл да знам.

„Музикални библиотеки!“ Наложило ми се беше да повикам на помощ и последната капчица самообладание, с която разполагах, за да запазя лицето си безизразно (чувствайки как се разпадам отвътре, съзнавайки, че това е краят), да поема влажната ръка на англичанина — „Здравей, Евърет“, „Ти трябва да си Тио, толкова много съм чувал за теб“, дрън, дрън, дрън — докато стоях застинал на прага, като пронизан с щик янки, взиращ се в човека, който го е убил. Беше слабо, ококорено, подвижно момче, наивно, кротко, вбесяващо жизнерадостно, носеше джинси и спортна блуза с качулка като тийнейджър; а от бързата усмивка, която ми отправи, когато останахме сами в дневната — сякаш се извиняваше — ми причерня от ярост.

Всеки миг от техния престой беше мъчение за мен. По някакъв начин успях да го изтърпя. Макар че се опитвах да ги избягвам, доколкото ми беше възможно (колкото и да умеех да се преструвам, едва събирах сили да се държа учтиво с него; всичко, свързано с него, розовата му кожа, смутеният му смях, космите, които надничаха изпод маншетите на ризата му, ме изпълваше с желание да скоча и да избия конските му, типично английски зъби; каква ли изненада ще бъде, мислех си, ако старият очилатко изведнъж скочи и го стисне за топките?), все пак, колкото и да се стараех, не можех да стоя настрана от Пипа, навъртах се ненатрапчиво край нея и се мразех за това, дотолкова болезнено ме вълнуваше близостта й: босите й крака на закуска, голите й крака, гласът й. Случайно проблесналата белота под мишниците й, когато смъкваше пуловера си през главата. Мъчителната болка, която ми причиняваше, докосвайки с ръката си ръкава ми. „Здрасти, скъпи. Здравей, мили.“ Изправяше се зад мен, покриваше очите ми с шепи: изненада! Искаше да знае всичко за мен, всичко, което правех, я интересуваше. Сгушваше се до мен на тясното диванче за двама от епохата на кралица Ан, така че краката ни се допираха: о, Господи! Какво чета? Може ли да погледне айпода ми? Откъде имам този фантастичен часовник? Всеки път, когато ми се усмихнеше, имах чувството, че се озовавам в Рая.

И все пак, всеки път, когато измислех някакъв начин да остана насаме с нея, той се появяваше, стъпвайки тежко — туп, туп, туп, с глуповатата си усмивка, прегръщаше я през рамото и разрушаваше всичко. Слушах как си говорят в съседната стая, как избухват в смях: за мен ли говореха? Да обвива с ръка талията й! Да я нарича „Пипе“! Единственият поне донякъде поносим и забавен момент от престоя им беше, когато Попчик — станал особено ревнив по отношение на територията си на стари години — беше скочил съвсем неочаквано и го беше ухапал по пръста. „Божичко!“ Хоуби беше хукнал да търси спирт, Пипа нервничеше, Евърет се опитваше да се прави на невъзмутим, но очевидно беше стреснат: „Да, да, няма спор, голяма работа са кучетата! Обичам кучета! Само че никога не сме имали, защото майка ми е алергична.“ Той бил „бедният роднина“ (изразът беше негов) на една нейна съученичка; майка американка, много братя и сестри, баща, който преподаваше някакво неразбираемо математическо/философско нещо в Кеймбридж; също като нея беше вегетарианец „и почти веган“; за мой ужас се беше оказало, че двамата живеят заедно (!) — той, разбира се, спа в нейната стая по време на престоя им; и цели пет нощи, докато бяха тук, аз бях лежал буден, измъчван от гняв и тъга, наострил уши за всяко прошумоляване на чаршаф, всяка въздишка или шепот, долитащи от съседната стая.

А при това — махнах с ръка на Хоуби и семейство Фоугъл, „пожелавам ви страхотна вечер!“, после им обърнах мрачно гръб — какво бих могъл да очаквам? Вбесяваше ме, измъчваше ме с болка, пронизваща до костите, този неин предпазлив, сърдечен тон, който възприемаше, когато наблизо беше въпросният „Евърет“ — „не“, бях отвърнал, когато ме беше попитала излизам ли с някого, „всъщност не“, въпреки че (факт, който ме изпълваше с мрачна, хладна гордост) всъщност спях с две различни момичета, като нито една от двете не знаеше за другата. Приятелят на едната живееше в друг град, а другата имаше годеник, който й беше омръзнал, тя преглеждаше повикванията му, когато беше в леглото с мен. И двете бяха много хубави, момичето с годеника-рогоносец беше дори истинска красавица — малка Карол Ломбард — но нито една от тях не беше реална за мен; те бяха само заместители на Пипа.

Дразнех се от онова, което изживявах. Глупаво беше да се мотая наоколо „с разбито сърце“ (за съжаление това беше първият израз, който ми идваше на ум), беше лигаво, проява на слабост, достойна за презрение — ооо, тя е в Лондон, тя е с друг, ами иди да купиш вино, чукай Карол Ломбард и я забрави. Но мисълта за Пипа ми причиняваше такива непрестанни страдания, че можех да я забравя толкова, колкото бих могъл да забравя, че страдам от зъбобол. Беше против волята ми, безнадеждно, непреодолимо. Години наред тя беше първото, за което се сещах, когато се събудех, тя се мяркаше в мислите ми, преди да потъна в сън, а през деня мисълта за нея ми се натрапваше упорито, постоянно, винаги съпроводена с болезнено пробождане: колко часа ли беше в Лондон? постоянно събирах и изваждах, изчислявах часови разлики, поддавах се на натрапчивото желание да проверявам на телефона си какво е времето в Лондон, 53 градуса по Фаренхайт, 10:12 часа вечерта, слаб дъжд — застанал на ъгъла на „Гринич“ и Седмо Авеню, до затворената болница „Сейнт Винсънт“, когато пътувах към центъра, за да се видя с моя дилър, какво ли прави Пипа? къде ли е? на задната седалка на някое такси, на вечеря, пие с хора, които не познавам, спи в легло, което никога не съм виждал? Отчаяно ми се искаше да видя снимки от апартамента, в който живееше тя, за да придам малко повече цвят на фантазиите си, но се притеснявах да поискам. Мислех с болка за спалното й бельо, какво ли е, представях си го в тъмни цветове, каквото е обикновено в общежитията, разбъркано, непрано, сенчесто студентско гнездо, виждах как луничавата й, бледа буза се откроява на моравия или кафеникав фон на възглавницата, как английският дъжд почуква по прозореца й. Снимките й по стените в коридора пред спалнята ми — много пъти различна Пипа, на различна възраст — бяха за мен ежедневно мъчение, винаги ново, винаги неочаквано: но колкото и да се опитвах да отклонявам очи от тях, като че ли постоянно поглеждах неволно и я виждах пред себе си, как се смее на шегата на някой друг, как се усмихва на друг, не на мен, винаги нова болка, нов удар, право в сърцето.

Ето какво беше странно: съзнавах, че повечето хора не я възприемат така, както я виждах аз — така погледнато, намираха я за малко странна с неуверената й походка и призрачната й бледност, съчетана с рижата коса. По някаква незнайна, идиотска причина аз винаги се бях ласкал, че съм единственият човек на този свят, който я оценява по достойнство — че тя ще бъде шокирана, трогната и може би дори ще започне сама да приема себе си в изцяло нова светлина, ако узнаеше колко прекрасна е в моите очи. Но това така и не се случи. Съсредоточавах се гневно върху недостатъците й, принуждавах се да разглеждам снимките, на които бе запечатана в по-неизгоден ъгъл или на възраст, когато не е изглеждала чак толкова добре — дълъг носи, хлътнали бузи, очите й (макар и с онзи разбиващ сърцето ми цвят) някак оголени заради почти безцветните мигли — грозновата като Хък Фин. И все пак, всички тези аспекти на вида й я правеха — в моите очи — толкова крехка и различна, че ме вълнуваха до отчаяние. Ако беше някоя красавица, бих могъл да се утешавам с това, че не е в категорията ми; това, че дори когато изглеждаше грозновата, видът й не ми даваше покой и ме вълнуваше, предполагаше любов, по-обвързваща от обикновено физическо привличане, някаква катраненочерна бездна в душата, в която можех да се търкалям и да се самосъжалявам с години.

Защото в най-дълбоката, най-непроменима част от същността ми разумните разсъждения бяха безполезни. Тя беше изчезналото кралство, неосквернената част от мен, която изгубих, когато изгубих майка си. Тя цялата беше обгърната във вихрушка от очарование — от старинните картички за свети Валентин и бродираните китайски жакети, които колекционираше, до мъничките ароматни шишенца, купувани от „Нийлс Ярд Ремедис“148; винаги бе имало нещо блестящо и вълшебно в нейния непознат, далечен живот: Швейцария, кантон Вод, улица „Томбукту“ 23; Бленъм Кресънт W11 2ЕЕ, мебелирани стаи в страни, които не бях виждал никога. Очевидно този Евърет („беден като църковна мишка“ — негов израз) живееше с нейните пари, или по-скоро с парите на чичо Уелти, старата Европа, живееща на гърба на младата Америка, както бях писал в доклада си за Хенри Джеймс през последния семестър в колежа.

Дали не можех да му напиша чек, за да го убедя да я остави на мира? Докато седях сам в магазина през хладните, лениви следобеди, и такава мисъл ми бе минала през ума: „петдесет хиляди, ако изчезнеш още тази вечер, сто, ако обещаеш да не се видиш с нея никога повече“. Беше ясно, че парите бяха проблем за него; докато бяха в Ню Йорк, той постоянно ровеше тревожно в джобовете си, постоянно спираше пред някой банкомат, теглеше по двайсет долара, за Бога.

Беше безнадеждно. Просто нямаше никакъв начин тя да означава толкова за „мистър Музикална библиотека“, колкото означаваше за мен. Ние си принадлежахме; това съдържаше някаква мечта за магическа справедливост, беше неоспоримо; мисълта за нея изпълваше всяко кътче на съзнанието ми със светлина, озаряваше вълшебни, непознати дотогава за мен висини, отваряше пред мен перспективи, които сякаш не можеха да съществуват по друг начин, освен свързани с нея. Слушах отново и отново нейния любим Арво Перт, това за мен беше начин да бъда с нея; достатъчно бе тя само да спомене някой роман, който бе чела наскоро, за да го грабна трескаво, с надеждата да вляза в мислите й, да установя телепатична връзка с нея. Някои предмети, преминали през магазина — пиано „Плейел“; странна, малка, изподраскана руска камея — ми изглеждаха като осезаеми артефакти от един живот, който ние с нея по право би трябвало да водим заедно. Пишех й писма по електронната поща, по трийсет страници, които изтривах, без да съм изпратил, избирайки вместо това математическата формула, на която се бях спрял, за да не изглеждам прекалено глупаво в очите й: моят мейл трябваше да бъде винаги с три реда по-къс от онзи, който бе изпратила тя, тя трябваше да чака винаги с един ден повече, отколкото аз бях чакал за последния й отговор. Понякога, в леглото — докато въздишах, понесен по вълните на дрогирани, еротични мечти — водех с нея дълги, откровени разговори: „ние сме неразделни“, такива сълзливо-сантиментални фрази разменяхме в представите ми, всеки поставил ръка на бузата на другия, „никой не може да застане между нас.“ Също като сталкер, аз съхранявах кичурче коса с цвят на есенен лист, измъкнато от кошчето за боклук, след като тя бе подрязвала бретона си в банята — и, нещо още по-обезпокоително, една непрана блуза, която все още ме опияняваше, защото лъхаше на нейната вегетарианска, ухаеща на сено пот.

Беше безнадеждно. И по-лошо от безнадеждно: унизително. Когато тя идваше на гости, винаги оставях вратата на спалнята си открехната — доста нерафинирана покана. Дори лекото провлачване на крака й (като малката русалка, прекалено ефирна, за да може да ходи по земя) ме подлудяваше. Тя беше златната нишка, която преминаваше през всичко, увеличителното стъкло, придаващо по-голяма сила на красотата, така че целият свят се преобразяваше чрез нея и единствено чрез нея. Два пъти се бях опитал да я целуна: веднъж в едно такси, бях пиян; и веднъж на летището, изпаднал в отчаяние от мисълта, че нямаше да я виждам месеци наред (а кой знае, може би и с години)…

— Извинявай — казах, малко по-късно, отколкото трябваше.

— Няма защо.

— Не, наистина, аз…

— Слушай — отново онази сладка, неопределена усмивка, — всичко е наред. Но скоро ще повикат пътниците за нашия полет (всъщност не беше така), трябва да тръгвам. Грижи се за себе си, нали обещаваш?

„Грижи се за себе си“. Какво, за Бога, намираше тя в този Евърет? Все се опитвах да си представя колко ли скучен съм в нейните очи, щом бе в състояние да предпочете такава безцветна лигня като него пред мен. „Някой ден, когато имаме деца…“ — той го беше казал донякъде на шега, но кръвта ми се бе смразила. Беше точно от онези лузъри, които можеш да си представиш да влачат насам-натам торби с памперси и всякакви бебешки принадлежности… Упреквах се, че не съм бил по-настоятелен с нея, въпреки че в действителност нямаше как да упорствам повече при липсата на дори минимално окуражаване от нейна страна. И без това вече се бях поставил в достатъчно неудобно положение: тактичното поведение на Хоуби, старателно безизразният тон, който поддържаше при всяко споменаване на Пипа. И все пак копнежът ми по нея беше като тежка болест, чиито следи влачиш с години, независимо от убеждението ми, че много скоро ще се отърва от него. Забелязала го беше дори онази крава, госпожа Фоугъл. Не можеше да се твърди, че Пипа ме е подвеждала — напротив; ако имаше някакъв интерес към мен, тя би се прибрала в Ню Йорк, вместо да предпочете да остане в Европа, след като завърши; и все пак, по някаква глупава причина аз все още не можех да избия от главата си спомена за начина, по който ме бе погледнала през онзи ден, когато я посетих за първи път и седнах на ръба на леглото й. Споменът за този следобед през детството ни ме крепеше години наред; вероятно — поболял се от самота след смъртта на майка си — аз се бях вкопчил в това внушение като някакво осиротяло животно; а всъщност — каква подигравка — тя е била дрогирана и не на себе си след травмата в главата, готова да прегърне първия непознат, влязъл в стаята й.

Моите „дражета“, както ги наричаше Джеръм, бяха в една стара метална кутия от тютюн. Стривах върху мраморния плот на скрина малко от запасите си от старомодния оксиконтин, подреждах го в линийки с картата си от „Кристис“ и — свивайки най-новичката банкнота от портфейла си на тръбичка — се привеждах към масичката с овлажнели от нетърпение очи: кота нула, бум, горчив вкус в гърлото и после прилив на облекчение, отпусках се назад на леглото, когато ударът на познатата наслада достигнеше право до сърцето ми: неподправено удоволствие, болезнено ярко, ме отнасяше далеч от несгодите, напомнящи за себе си с тенекиено дрънчене.

vii.

Вечерта, когато бях поканен у семейство Барбър, бурният вятър така навяваше дъжда, че едва успях да отворя чадъра си. На Шесто Авеню нямаше никакви таксита, пешеходците, привели глави, вървяха странешком под косо навявания дъжд; във влажната, задушна, подобна на бункер спирка на метрото от циментовия таван монотонно капеше вода.

Когато излязох от метрото, по Лексингтън Авеню нямаше жива душа, усещах ледените убождания на танцуващите дъждовни капки, отскачащи от тротоарите, вървейки под плющящия дъжд, който сякаш усилваше уличните шумове. Таксита префучаваха покрай мен, разплисквайки шумно водата. Малко след станцията на метрото се шмугнах в един покрит пазар, за да купя цветя — лилии, три букета, защото един ми се стори прекалено малко; в мъничкото, силно затоплено магазинче ароматът им ме блъсна неприятно и едва когато плащах на касата, разбрах защо: мирисът им имаше онази болезнена, нездрава сладост, която помнех от възпоменателната служба за майка ми. Когато излязох и, привел глава, затичах по наводнения тротоар — чорапите ми жвакаха в обувките, студеният дъжд шибаше лицето ми — вече съжалявах, че съм ги купил и едва не ги хвърлих в някое кошче за боклук, само че поривите на дъжда бяха толкова мощни, че не можах да се принудя да спра дори за миг и продължих да тичам напред.

Стоях в антрето — косата ми беше залепнала за черепа, предполагаемо непромокаемият шлифер беше вир-вода, като че ли го бях накиснал в някоя вана — когато вратата се отвори внезапно и на прага застана едро момче с открито лице, с вид на колежанин, в което след миг-два разпознах Тоди. Още преди да започна да се извинявам за водата, която течеше от мен, той ме прегърна силно и ме потупа по гърба.

— О, Божичко — говореше той, докато вървеше пред мен към дневната. — Нека взема шлифера ти — и цветята, мама много ще им се зарадва. Страхотно е, че се виждаме отново. Колко време мина?

Беше по-едър и по-як от Плат, с не много барбъровски, по-тъмен оттенък на косата, жълта като боядисан картон, и съвсем не-барбъровска усмивка, открита, лишена от всякаква ирония.

— Е… — сърдечността му, която сякаш предполагаше наличието на някаква щастлива някогашна близост, несъществувала между нас, ме караше да се чувствам неловко. — Доста време. Вече си в колеж, нали?

— Да — в „Джорджтаун“ — тук съм за уикенда. Уча политология, но всъщност се надявам да се заема с управление на организации с идеална цел, нещо, свързано с млади хора — с тази постоянно напираща на устните му усмивка на активен участник в студентското самоуправление той очевидно се бе превърнал в такъв блестящ студент, какъвто навремето обещаваше да стане Плат. — И, наистина, надявам се, че не звучи странно, но донякъде дължа това свое желание и на теб.

— Моля?

— Е, имам предвид желанието си да работя с млади хора, ощетени от обстоятелствата. Знаеш ли, навремето, когато живееше у нас, ти много ме беше впечатлил. Положението, в което ти се бе озовал, просто отвори очите ми. Защото дори тогава, в трети клас или нещо подобно, ти ме накара да се замисля — че това е, което бих искал да правя някой ден, нали разбираш, да помагам на деца.

— Уау — отвърнах, все още обмисляйки думата „ощетени“. — Аха. Страхотно.

— И действително е много вълнуващо, защото има толкова много начини да помагаш на млади хора в нужда. Искам да кажа, не знам доколко си запознат с положението във федерален окръг Кълъмбия, но там има много места с недостиг на подобни грижи, участвам в един проект за подготовка на деца от рискови групи по четене и математика, а това лято заминавам за Хаити по линия на организацията „Подслон за човечеството“.

— Той ли е?

Благовъзпитано потропване на токчета по паркета, леко докосване на пръсти по ръкава ми, и докато разбера какво става, Китси вече ме прегръщаше, а аз се усмихвах, свел поглед към бялорусата й коса.

— О, но ти си вир-вода — каза тя, като се отдръпна, за да ме погледне. — Виж се на какво приличаш. Как, за Бога, стигна дотук? С плуване ли? — Тя беше наследила дългия, изящно оформен нос на господин Барбър и неговия ясен, почти глуповато грейнал поглед — също както когато беше и деветгодишно хлапе с непокорно разпиляна коса, в ученическа униформа, зачервено от усилие да нарами раницата си — само че сега, когато ме погледна, онемях, осъзнавайки в каква студена, недостъпна красавица се е превърнала.

— Аз… — за да скрия смущението си, погледнах отново към Тоди, който се суетеше с шлифера ми и цветята. — Извинявай, но всичко ми се струва наистина толкова странно. Искам да кажа — ето, ти например — казах го, обръщайки се към Тоди. — На колко години беше, когато се видяхме за последен път? Седем? Осем?

— Разбирам — каза Китси, — дребната гадина сега прилича съвсем на човек, нали? Плат — Плат беше влязъл с нехайна походка в дневната, зле избръснат, пак в костюм от туид и раздърпан пуловер от ирландска вълна, с мрачното изражение на моряк от някоя пиеса на Синг, — тя къде иска да отидем?

— Мм… — той потри смутено четината по бузата си — всъщност иска да отидем в нейната стая. Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към мен. — Ета е сложила масата там.

Китси се намръщи.

— О, по дяволите. Е, вероятно няма проблем. Защо не прибереш кучетата в кухнята? Хайде — тя ме хвана за ръка и ме повлече по коридора, леко приведена напред, движенията й напомняха на пърхането на безразсъдна пеперуда — трябва да ти намерим нещо за пийване, ще имаш нужда. — Нещо в нетрепващия й поглед ми напомняше на Анди, а също и в леко задъхания й глас — обичаят му да стои с полуотворена уста, както се случва с астматиците, при нея се бе превърнал в очарователно полуотваряне на устните и леко хрипкав говор, като на филмова звезда. — Надявах се да се съгласи на трапезарията или поне да сме в кухнята, толкова потискащо е там, в нейното леговище — какво ще пиеш? — попита тя, минавайки зад бара до килера, на който бяха подредени чаши и кофичка с лед.

— Малко „Столичная“ би било чудесно. С лед, моля.

— Наистина ли? Сигурен ли си? Никой от нас не я пие — татко винаги поръчваше от този вид… — тя вдигна бутилката „Столичная“ — защото му харесваше етикетът… много в духа на Студената война… как, казваш, се произнасяше?

— Сталичная.

— Прозвуча съвсем автентично. Дори не бих се опитала да повторя. Знаеш ли — каза тя, насочвайки към мен сивозелените си очи с цвят на цариградско грозде, — страхувах се, че няма да дойдеш.

— Времето не е чак толкова лошо.

— Да, но… — последва кокетно примигване — аз си мислех, че ни мразиш.

— Да ви мразя? Не.

— Нима? — Пленително бе да се наблюдава как, когато тя се разсмееше, обичайната за Анди малокръвна отпуснатост у нея се преобразява и се превръща в прелестното, бонбонено сияние на принцеса от филмите на „Дисни“. — Но аз се държах толкова ужасно!

— Не обръщах внимание.

— Това е добре — след една проточила се прекалено дълго пауза тя се зае отново с напитките. — Държахме се безобразно с теб — каза тя категорично. — И Тод, и аз.

— Стига де, и двамата просто бяхте малки.

— Да, но… — тя прехапа долната си устна, — разбирахме, че не постъпваме правилно. Особено като се има предвид какво те бе сполетяло. А сега… искам да кажа, след като татко и Анди…

Чаках, тя като че ли се опитваше да изясни мисълта си, но вместо това само отпи глътка вино (бяло; Пипа пиеше червено), после докосна китката ми.

— Мама те очаква — каза тя. — Толкова се вълнува още от сутринта. Да отидем ли при нея?

— Разбира се — леко, съвсем леко, поставих ръка на лакътя й, както бях виждал да постъпва господин Барбър с гости от „нежната половина на човечеството“ и я побутнах към коридора.

viii.

Тази вечер беше като сън, дотолкова в нея се смесваха разпокъсани картини от настояще и минало: светът от детството, останал като по чудо недокоснат в някои аспекти, мъчително променен в други, сякаш домакини на вечерта бяха Призракът на Миналата Коледа и Призракът на Бъдещата Коледа. Но въпреки постоянно възникващите, болезнени напомняния за отсъствието на Анди („Ние двамата с Анди…“, „Помниш ли, когато Анди…“), въпреки че всичко останало ми се струваше толкова странно смалено (пай с месо, поднесен на сгъваема масичка в стаята на госпожа Барбър?), най-странното в тази вечер беше моето дълбоко, проникващо в кръвта, необяснимо усещане, че се завръщам у дома. Дори Ета, когато отидох в кухнята да й се обадя, беше развързала престилката си и се бе хвърлила да ме прегръща: „Имах свободен ден, но помолих да остана тук, исках да те видя.“

Тоди („Вече съм Тод, моля те“) беше заел водещата позиция на баща си на масата, насочвайки разговора, малко механично, но с видима, очарователна искреност, въпреки че госпожа Барбър така или иначе не проявяваше интерес да разговаря с някой друг освен с мен — малко за Анди, но най-вече за семейните си мебели, част от които бяха купувани от „Израел Сак“ през четиридесетте години, но повечето бяха семейно наследство, още от колониалния период — тя стана от масата, преди изобщо да бяхме приключили с вечерята, и ме поведе за ръка, за да ми покаже един комплект столове и махагонова тоалетна масичка — епохата на кралица Ан, произведени в Салем, Масачузетс — които били собственост на семейството на майка й от шейсетте години на осемнайсети век. („Салем ли?“, казах си. „Дали пък сред тези Фипс, както беше фамилното име на прадедите й, е нямало и вещици? А може да са горили вещици?“ Като изключим Анди — мълчалив, изолиран, самодостатъчен, неспособен да постъпва непочтено, напълно лишен едновременно от злонамереност и чар — у всички останали от семейство Барбър, включително и у Тод, имаше нещо скрито, обезпокоително, някаква лукава наблюдателност, смесица от благоприличие и пакостливост, заради която не беше трудно да си представя как прадедите им са се събирали нощем в горите, смъквайки пуританските си одежди, за да вилнеят около накладения огън.) Не разговаряхме много с Китси — нямахме възможност, заради госпожа Барбър; но почти всеки път, когато хвърлех поглед към нея, срещах очите й, насочени към мен. Плат — заваляйки малко думите след пет (или шест?) големи чаши джин с лимон, ме придърпа към бара след вечеря и каза:

— Тя е на антидепресанти.

— Така ли? — отвърнах стреснато.

— Имам предвид Китси. Мама не докосва такива неща.

— Ами… — притеснявах се от това, че говореше така тихо, като че ли искаше мнението ми, или очакваше да се намеся по някакъв начин. — Надявам се да й подействат по-добре, отколкото на мен.

Плат отвори уста да каже нещо, после като че ли размисли.

— О — той залитна леко назад, — предполагам, че ще се справи. Но й е много тежко. Китс беше много близка с тях двамата — бих казал, че беше по-близка с Анди от който и да било друг в семейството.

— Така ли?

Не бих описал отношенията им в детството като „близки“, освен че действително тя се навърташе повече около него, отколкото братята му, предимно за да врънка за нещо и за да го дразни.

Плат въздъхна — просмукалата с джин въздушна вълна едва не ме повали.

— Да. Прекъсна следването си в „Уелзли“ — не е сигурна, че иска да се върне, може да продължи в „Ню Скул“, а може и да реши да работи — много й е тежко да живее в Масачузетс след… е, нали разбираш. Виждали са се много често в Кеймбридж — тя, разбира се, се чувства ужасно, задето онзи път не е отишла да се погрижи за татко. Справяше се с него по-добре от всеки друг, но тогава имало някакъв купон, и тя се обадила на Анди и го помолила да отиде вместо нея… е, това е.

— Мамка му — стоях потиснат край бара, стиснал щипката за лед, призляваше ми при мисълта, че още някой страда от същата разрушителна отрова на размисли от рода на „защо не направих…“ и „само да бях…“, която бе съсипала собствения ми живот.

— Да — каза Плат, наливайки си отново солидно количество джин. — Лоша работа.

— Но тя не бива да се самообвинява. Не е редно. Това е лудост. Искам да кажа — продължих, нервничейки под сълзливия, мъртвешки неподвижен поглед, който Плат бе насочил към мен над чашата, — нали, ако се бе качила на яхтата, сега тя щеше да е мъртва, а не той.

— Не, нямаше — каза категорично Плат. — Китс е превъзходен моряк. Добри рефлекси, съобразителна — такава беше още като съвсем мъничка. Анди… Анди си мислеше за своите орбитни резонанси или за каквото там бе правил вкъщи на лаптопа и когато положението стана критично, реагира неадекватно. Напълно типично за шибаното му поведение. Така или иначе — продължи той със спокоен тон, сякаш не забеляза стъписването ми при последната му забележка — тя е малко разстроена точно сега, убеден съм, че разбираш. Би трябвало да я поканиш да излезете някъде на вечеря, нещо подобно, мама ще се побърка от радост.

ix.

Когато си тръгнах, около единайсет часа, дъждът беше спрял, улиците блестяха като стъкло от водата и Кенет, нощният портиер, беше на вратата (със същите натежали клепачи, все така лъхащ на малцово уиски, с малко по-голямо шкембе, но иначе непроменен).

— Не ще да си чужд тук, а? — каза той, същото, което казваше всеки път, когато преспивах тук като малък и мама идваше да ме прибере — същият апатичен глас, все така проговаряше с миг закъснение. Човек можеше да си го представи как дори в някакъв потънал в дим, посткатастрофичен Манхатън, стои, залитайки, пред вратата в парцалите на някогашната си униформа, а горе Барбърови горят в камината броеве на „Нешънъл Джиографик“, за да се отопляват, и преживяват от джин и консервирани раци.

Въпреки че се процеждаше във всеки миг от вечерта като бълбукаща струйка отрова, смъртта на Анди все още си оставаше нещо прекалено огромно, за да бъде осмислено — макар че по някакъв странен начин сега, като поглеждах назад, тя ми се струваше неизбежна, зловещо предсказуема, почти сякаш той бе страдал от фатален вроден дефект. Дори като шестгодишен — разсеян, несръчен, астматик, безнадежден случай — печатът на злополучията и ранната смърт е бил ясно видим върху дребното му, крехко телце, бил е белязан, сякаш съдбата си бе направила шега и му беше закачила на гърба едно от онези листчета, на които пише „Ритни ме“.

Забележително беше и друго — как неговият свят бе продължил, макар и накуцвайки, напред без него. Отскачайки, за да се спася от водната пелена, вдигната от кола, минаваща край тротоара, си мислех колко странно беше да видиш как няколко часа могат да променят всичко — или по-скоро колко странно бе да установиш, че настоящето съдържа такава ярка отломка живо минало, увредено, разядено, но не и унищожено. Анди бе проявил доброта към мен, когато си нямах никого другиго. Най-малкото, което можех да направя сега, бе да проявя доброта към майка му и сестра му. Тогава и през ум не ми мина това, което, разбира се, мисля сега: че бяха изминали години, откакто се бях съвзел от вцепенението, в което ме бе хвърлило съсредоточаването върху собственото страдание; и че между унеса и забравата, инерцията и различните интермедии, докато гризях със зъби собственото си сърце, сигурно бях пропуснал много малки, ежедневни прояви на доброта; дори думата „доброта“ ме караше да се чувствам така, сякаш се изтръгвам от безсъзнание, от потока на електронните машини и долавям гласове, като в болница, съзнавам, че наоколо има хора.

х.

Навикът да се дрогирам, макар и през ден, все пак си беше навик, както Джеръм често ми бе напомнял, особено когато решах да не се придържам прекалено стриктно към схемата „през ден“. Ню Йорк беше пълен с всякакви страхове, които ме преследваха ежедневно, в подлезите, сред тълпите; споменът за внезапно връхлетялата експлозия така и не ме бе напуснал, бях в постоянно очакване нещо да се случи, винаги следях за това нещо с ъгълчето на окото си, определени струпвания на хора на публични места можеха да отключат това военновременно усещане за нещо непосредствено предстоящо, достатъчно бе някой да се изпречи на пътя ми или да мине покрай мен прекалено бързо, подминавайки ме под неочакван ъгъл, и сърцето вече започваше да се блъска панически, като механичен чук, в гърдите ми, принуждавайки ме да тръгна, препъвайки се, към най-близката пейка в парка; а обезболяващите хапчета на баща ми, които първоначално бях започнал да вземам, за да овладявам почти неконтролируемата си тревожност, ми осигуряваха такова блажено бягство от действителността, че скоро започнах да ги вземам просто за да си доставям удоволствие: първо си позволявах това удоволствие само през уикендите; после — вечер, когато се прибирах от колежа, после започнах да позволявам на мъркащата, ефирна наслада да ме обгръща всеки път, когато се чувствах нещастен или отегчен (а за съжаление това се случваше доста често); по това време направих и паметното откритие, че дребните хапчета, които дотогава бях пренебрегвал, защото бяха толкова мънички и предполагах, че са слаби, бяха буквално десетки пъти по-силни от таблетките „Викодин“ и „Перкосет“, които бях почнал да гълтам с шепи — „Оксиконтин“, 80 милиграма, доза, достатъчна да убие човек с непоносимост към препарата — но на този етап аз определено не бях такъв човек, и когато накрая привидно бездънната ми съкровищница на перорални невролептици се опразни, малко преди осемнайсетия ми рожден ден, бях принуден да започна да ги купувам по улиците. Дори дилърите ме упрекваха за сумите, които харчех, хиляди долари всяка седмица; Джак (предшественикът на Джеръм) ми се беше карал неведнъж за това, седнал на мръсното кресло-чувал, откъдето ръководеше бизнеса си, броейки моите стотачки, новички, току-що изтеглени. „Със същия успех можеш да ги гориш, братко.“ Хероинът беше по-евтин — петнайсет долара дозата. Дори да не си го инжектирах — Джак старателно ми беше записал кое колко ще ми струва от вътрешната страна на кутия от хамбургер — очакваният разход щеше да е много по-приемлив, някъде около четиристотин и петдесет долара месечно.

Но аз си инжектирах хероин само ако ми предложеха — веднъж тук, веднъж там. Колкото и да ми харесваше, и макар постоянно да изпитвах нужда да го правя, не си го купувах. Никога нямаше да имам основание да спра. Докато с хапчетата не само че разходите бяха фактор, който ми помагаше да контролирам навика си, но имах и отлична причина да слизам всеки ден долу и да продавам мебели. Мит беше, че не можеш да функционираш правилно, ако ползваш опиати: венозното инжектиране беше едно, но за човек като мен, склонен да подскача при изпърхването на гълъб на тротоара, засегнат толкова тежко от посттравматично стресово разстройство, че едва не бях започнал да се треса конвулсивно като паралитик, хапчетата бяха ключът към възможността да работиш не само компетентно, но и високоефективно. Алкохолът правеше хората отпуснати и им пречеше да се концентрират: достатъчно бе само да видя как Плат Барбър седи в „Джей Джи Мелън“149 в три часа следобед, потънал в самосъжаление. Що се отнася до баща ми, дори когато изтрезнееше, у него си оставаше несръчността на мъртвопиян боксьор, не беше в състояние да натиска точните клавиши на телефона или да настрои таймера в кухнята, хората наричаха това „скапване на мозъка“ — увреждането на мозъка от сериозно пиене, нелечим неврологичен проблем. Той разсъждаваше доста налудничаво, не беше в състояние да се задържи на нито едно работно място. А пък аз… е, може да нямах постоянна приятелка, нито пък някакви приятели, достойни за това определение, извън онези, които употребяваха наркотици, но пък работех по дванайсет часа дневно, стресът не бе в състояние да ме извади от строя, носех костюми на „Том Браун“, общувах усмихнато с хора, които не можех да понасям, ходех на плуване два пъти седмично и играех тенис понякога, не употребявах захар и консервирани храни. Държах се непринудено, бях представителен, бях слаб като струна, не си позволявах да се отдавам на самосъжаления или негативно мислене от какъвто и да било вид, бях отличен търговец — всички го казваха — и бизнесът ми вървеше така добре, че почти не забелязвах липсата на сумите, които харчех за дрога.

Не че нямаше и пропадания — непредсказуеми отклонения, когато за няколко страшни мига ми се струваше, че всичко се изплъзва от контрол, както кола се хлъзва по заледен мост, и тогава виждах ясно колко зле можеха да се развият нещата, и колко бързо можеше да стане това. Не ставаше дума за парични проблеми — по-скоро въпросът беше там, че увеличавах дозите, забравях, че съм продал някоя вещ, или забравях да изпратя сметката, понякога и Хоуби ме гледаше странно, когато прекалявах с дозата и слизах долу прекалено отнесен, като че ли не ходех по този свят. На официални вечери, по време на разговори с клиенти… извинете, казахте ли нещо, стори ми се, че се обърнахте към мен? Не, просто съм малко уморен, като че ли се разболявам, може би днес ще си легна рано, приятели. Бях наследил светлите очи на майка си, и освен ако не се появях със слънчеви очила на поредното откриване на галерия, нямаше как да прикривам свитите като връхчета на карфица зеници — приятелите на Хоуби като че ли не забелязваха, освен (понякога) някои от по-младите, по-ориентирани, особено хомосексуалистите — „лошо момче си ти“, беше ми прошепнал един културист, приятел на наш клиент, на една официална вечеря, и ме бе хвърлил в ужасно притеснение. По същите причини се боях и да се отбивам в счетоводния отдел на една от аукционните къщи, защото един от служителите там — по-възрастен, британец, който също се дрогираше — постоянно флиртуваше с мен. Разбира се, имах подобни случаи и с жени: едно от момичетата, с които спях — стажантка при моден дизайнер — бях я срещнал на Уошингтън Скуеър, при алеята, където разхождаха дребни породи кучета, бях с Попчик, и само след трийсетина секунди на една от пейките в парка и на двамата ни беше станало ясно, че сме в едно и също състояние. Когато изпитвах чувството, че нещата излизат извън контрол, намалявах дозите, а понякога и направо преставах да се дрогирам за определено време — най-дългият период беше шест седмици. Не всеки беше в състояние да направи това, мислех си аз. Но всичко беше просто въпрос на дисциплина. Само че по времето, което описвам, в пролетта на двайсет и третата ми година, в продължение на три години вече не се беше случвало да не се дрогирам за период, по-дълъг от три дни.

Бях си съставил програма, съгласно която смятах, че ще мога да се откажа окончателно, ако поискам: рязко сваляне на дозата, работа — седем дни в седмицата, много лоперамид; хранителни добавки с магнезий и свободни аминокиселини, за да попълват недостига на невротрансмитери в организма ми; протеини, електролити на прахчета, мелатонин (и трева) за спокоен сън, както и различни билкови тинктури и отвари, в които стажантката при модния дизайнер се кълнеше — корени от сладник, бял трън, коприва, хмел и канелено масло, корени от дилянка и екстракт от билката „лимонче“. Имах цяла торба от магазин за биохрани, пълна с всичко, от моето се нуждаех, която си седеше в дъното на гардероба ми вече година и половина. Всичко си бе останало недокоснато с изключение на марихуаната, която отдавна беше свършила. Проблемът (както многократно бях имал възможност да установя) беше, че след като изминеха трийсет и шест часа, когато организмът започнеше да се бунтува и човек видеше остатъка от своя живот без дрога да се простира пред него като мрачен коридор на затвор, беше необходима някаква изключително основателна причина, за да продължаваш напред, към мрака, вместо да се отпуснеш веднага обратно на прекрасната пухена постеля, която така глупаво си загърбил.

Същата вечер, когато се прибрах от Барбърови, аз глътнах една таблетка морфин със забавено освобождаване — така правех винаги, когато се прибирах в къщи, преследван от угризения и обзет от убеждението, че трябва да променя нещата: ниска доза, по-малко от половината на това, от което се нуждаех, за да почувствам каквото и да било, точно колкото ми трябваше след алкохола, за да не остана толкова превъзбуден, че да не мога да заспя. На следващата сутрин, обезкуражен (защото обикновено, когато се събудех с гадене в тази фаза на ударния план, аз много бързо се обезкуражавах), стрих трийсет милиграма „Роксикодон“ на мраморния плот на шкафчето, после ги направих шейсет, вдишах ги през срязана пластмасова сламка, после, защото не ми се искаше да изхвърля в тоалетната остатъка от хапчетата (на стойност над две хиляди долара), станах, облякох се, промих носа си с физиологичен разтвор, и след като скрих в стаята си още няколко от таблетките морфин със забавено освобождаване, пъхнах в джоба си тенекиената кутия от тютюн „Редбрест Флейк“ и — в шест сутринта, преди Хоуби да се събуди — взех такси до хранилището.

Хранилището — сграда, отворена двайсет и четири часа в денонощието — приличаше на погребален комплекс от епохата на маите, ако изключим служителя с празен поглед, който гледаше телевизия на бюрото си в приемното помещение. Притеснен, тръгнах към асансьорите. Само три пъти бях стъпвал тук в продължение на седем години — и винаги със страх, нито веднъж не се бях осмелил да се кача горе, до сейфа, а само се шмугвах бързо в приемната, за да платя наема, в брой: за по две години наведнъж, максимумът, допускан от закона на щата.

Товарният асансьор се задвижваше с карта-ключ, която за щастие се бях сетил да донеса. За нещастие тя не можа да го задейства от първия път; и — в продължение на няколко минути, надявайки се, че служителят в приемната е прекалено погълнат от телевизионното предаване, за да забележи — аз стоях в отворения асансьор, опитвайки се да наглася правилно картата, докато стоманената врата най-сетне се затвори със съскане. Изнервен, с усещането, че ме наблюдават, аз се стараех да отвръщам лице, виждайки размазаната си сянка на монитора, и така стигнах до осмия етаж, 8D, 8Е, 8F, 8G — сиви стени от газобетон и редици безлични врати, като в някаква модулно изградена Вечност, в която нямаше да има друг цвят освен сивия и нямаше да падне и прашинка до края на времето.

8R, два ключа и комбинирана ключалка с код — 7522 — последните четири цифри от домашния телефон на Борис във Вегас. Вратичката на сейфа се отвори с метално скърцане. Ето я и торбата с надпис „Спортни стоки Парагон“ — от нея си висеше етикета на палатката „Кинг Канопи“, $43.99, все така спретната и новичка, каквато беше, когато я купих преди осем години. И въпреки че видът на калъфката, показваща се от торбата, ме накара да трепна болезнено като от токов удар, сякаш електрическа искра бе докоснала слепоочието ми, онова, което ме притесни повече от всичко, беше миризмата — защото излъчвания от изолирбанда мирис на пластмаса, като от вътрешна облицовка на басейн, в това малко, затворено пространство се беше просмукал навсякъде, мирис, събуждащ забравени емоции, към които не се бях връщал от години, остър поливинилов полъх, който ме върна незабавно обратно в детството, към химическите миризми на спалнята ми във Вегас и мириса на новия килим, припомних си как заспивах вечер и се събуждах всяка сутрин със същата миризма на лепило в носа, а картината си стоеше залепена на задната страна на таблата на леглото. Не я бях разопаковал истински от години; дори само отварянето на пакета би отнело десетина-петнайсет минути рязане с макетно ножче, но докато стоях там замаян (пропадане, объркване, почти както онзи път, когато се бях озовал в полусън на прага на стаята на Пипа, без да знам какво съм мислил или какво възнамерявам да направя), ме прониза желание, граничещо почти с изстъпление: защото сега присъствието на картината само на ръка разстояние от мен, след толкова време, ме изправи на ръба на опасен копнеж, за чието съществуване сякаш дори не бях подозирал. В сенките мумифицираният пакет — по-скоро малкото, което се виждаше от него — имаше раздърпан, трогателен вид, който по странен начин пораждаше лично отношение — не приличаше толкова на неодушевен предмет, колкото на някакво нещастно създание, вързано, безпомощно, неспособно да нададе вик в мрака, което копнееше за спасение. От петнайсетата си година не бях се озовавал толкова близо до картината и сега с усилие се въздържах да не я грабна и да не изляза оттук с нея. Все пак чувах тихия шум на камерите за наблюдение зад гърба си; затова — с бързо, конвулсивно движение — пъхнах тенекиената кутия от тютюн в торбата от „Блумингдейлс“, затворих вратичката и превъртях ключа. „Просто ги хвърли в тоалетната, ако решиш да се отказваш“, беше ми казала Мая, изключително привлекателната приятелка на Джеръм, „в противен случай ще се замъкнеш някой път до хранилището в два часа сутринта“, но когато излизах оттам, леко замаян от първоначалното въздействие на наркотика, дрогата беше последното нещо, за което мислех. Дори само видът на пакетираната картина, самотна, трогателна, ме преобърна наопаки, като че ли отнякъде бе нахлул сателитен сигнал от миналото и беше блокирал всякакви други предавания.

xi.

Въпреки че моите (редки) дни без дрога ми бяха помогнали да задържа прекаленото увеличаване на дозата, признаците на абстиненция станаха трудно поносими по-скоро, отколкото бях очаквал, и дори с хапчетата, които бях запазил, за да си помагам с тях при намаляването на дозата, през следващите дни се чувствах доста зле: гадеше ми се, не можех да ям, кихах непрекъснато.

— Просто някаква настинка — казвах на Хоуби. — Нищо ми няма.

— Не, стомахът ти не е наред, това е грип — настояваше Хоуби, върнал се от „Бигълоу“150 с още „Бенадрил“ и „Имодиум“, плюс бисквити и джинджифилова лимонада от „Джефърсън Маркет“. — Съвсем не виждам защо… наздраве! На твое място бих отишъл на лекар, така всичко ще се оправи бързо и без усложнения.

— Виж какво, това е просто някакъв вирус.

Самият Хоуби имаше железен организъм; почувстваше ли, че се разболява, изпиваше един „Фернет-Бранка“ и продължаваше работа.

— Може би, но ти не си ял почти нищо от дни. Няма смисъл да се измъчваш, като само седиш тук и стържеш.

Но работата откъсваше мислите ми от преследващите ме притеснения. Втрисаше ме на всеки десет минути, на спазми, после ме избиваше пот. Носът ми течеше, очите ми сълзяха, разтърсваха ме изненадващи тикове, като че ли ме удряше ток. Времето се беше променило и сега магазинът беше пълен с хора, тих говор и въздушни течения; цъфналите дървета навън, по улиците, приличаха на бели сияния, видени в наркотичен унес. Когато работех с касата, ръцете ми не трепереха, поне в повечето случаи, но вътрешно се гърчех. „Първата битка не е най-тежката“, беше ми казала Мая. „На третия или четвъртия пристъп ще ти се иска да си умрял.“ Стомахът ми се мяташе като риба на сухо; болки, мускулни тикове, не можех да лежа спокойно и да се отпусна удобно в леглото и нощем, след като затворех магазина, лежах зачервен и кихащ във ваната, във вода, толкова гореща, че едва издържах, притиснал към слепоочието си чаша джинджифилова лимонада с лед, вече почти изцяло разтопен, докато Попчик — прекалено схванат от старост, за да се изправи на задни лапи и да наднича във ваната, както обичаше да прави преди — седеше на килимчето в банята и ме наблюдаваше тревожно.

Но всичко това не беше толкова лошо, колкото се бях опасявал. Онова, което не бях очаквал да ме връхлети с такава сила, не бях очаквал дори една четвърт от станалото в действителност — беше „психарската страна“, както се бе изразила Мая — а това беше нещо нетърпимо, сякаш ужасът се спускаше върху мен като влажна, черна пелена. Мая, Джеръм, стажантката на моделиера — повечето от моите познати, които се дрогираха, го правеха по-отдавна от мен; и когато започваха, надрусани, да разговарят за симптомите на абстиненция (явно само в такова състояние събираха сили изобщо да говорят за отказване), всички ме предупреждаваха многократно, че физическите симптоми не са най-тежката част, че дори едно привикване в ранен стадий като моето би предизвикало депресия, „каквато изобщо не можеш да си представиш“, а аз се бях усмихвал учтиво, привеждайки се към огледалото и си казвах „Хайде де!“.

Но „депресия“ изобщо не беше думата, с която можеше да се опише това състояние. Това беше скок в дълбините на скръбта и отвращението, надхвърлящ далеч личните измерения: заливаше ме мъчителна погнуса от цялото човечество и всички негови начинания още от зората на времето; болезнена ненавист към биологичните закони. Старост, болест, смърт. Никой не можеше да им убегне. Дори най-красивите приличаха на мек плод, осъден на развала. И все пак, по някакъв начин хората съумяваха да продължават да се любят, размножават, да развъждат нова и нова храна за гробовете, да създават нови и нови същества, осъдени да страдат, като че ли това беше някакво изкупление, като че ли беше нещо добро и дори достойно за възхищение от морална гледна точка: да въвличаш нови и нови невинни създания в една игра, която могат единствено да загубят. Гърчещи се бебета и пристъпващи тежко, самодоволни, изпаднали в хормонално опиянение мамички. „О, колко е сладък! Аууу!“ Деца, крещящи и препускащи по детските площадки, неподозиращи адските изненади, които им готвеше бъдещето: скучна работа, разоряващи ипотеки, нещастни бракове, оплешивяване, операции за смяна на тазобедрената става, чаша кафе в самотата на опустялата къща и колостомична торбичка в болницата. Повечето хора като че ли се задоволяваха с тънкия слой гланц и умелото сценично осветление, които съумяваха по някакъв начин да придадат на изначално страшното положение на човечеството някакъв по-загадъчен привкус, така че да не всява чак такъв ужас. Хората се занимаваха с хазартни игри и голф, садяха градини, играеха на борсата, любеха се, купуваха нови коли, ходеха на йога, работеха, молеха се, ремонтираха жилищата си, вълнуваха се, като гледаха новините по телевизията, тревожеха се за децата си, клюкарстваха за съседите си, избираха в кой ресторант да отидат, четейки отзивите в интернет, основаваха благотворителни организации, поддържаха политици на изборите, ходеха на тенис-мачовете от Открития шампионат и на официални вечери, пътуваха, забавляваха се с всякакви устройства и приспособления, оставяха се да бъдат заливани постоянно, от всички страни, с информация, текстове, съобщения и забавления, за да се опитат да не мислят за това — какво сме и къде сме. Но ако бъдеше погледнато на силна светлина, за това положение не съществуваше благоприятно тълкувание. Работиш в офиса; създаваш предвидените от статистиката 2.5 деца; усмихваш се учтиво на празненството по случай пенсионирането си, а после гризеш чаршафите и се давиш с компота от праскови в старческия дом. По-добре би било никога да не си се раждал… никога да не си искал, никога да не си се надявал. Всички тези духовни терзания и лутания се преплитаха отново и отново с видения сякаш в полусън: Попчик, който лежеше, изтощен и слаб, на една страна, виждаше се как се повдига и отпуска гръдният му кош — бях го забравил някъде, бях го оставил сам, бях забравил да го нахраня, той умираше — отново и отново, дори когато той беше при мен в стаята, стрясках се и се озъртах гузно — къде е Попчик?; а тези образи на свой ред се смесваха с други, които отново ме караха да скачам стреснато — на опакованата картина, заключена в стоманения си ковчег. Каквато и причина да бях имал преди толкова години, за да оставя на съхранение картината — да я задържа при себе си — и дори да я изнеса от музея — сега не можех да си я припомня. Времето я беше замъглило. Тя беше част от един свят, който не съществуваше — или по-скоро аз имах чувството, че живея в два свята, и че хранилището с наетия в него сейф е по-скоро част от въображаемия, а не от реалния свят. Лесно беше да забравя сейфа в хранилището, да се преструвам, че той не съществува; сякаш донякъде бях очаквал, като го отворя, да видя, че картината е изчезнала, и все пак знаех, че няма да бъде така, тя щеше да си е там, затворена в мрака, да ме чака вечно, дотогава, докогато решах да я оставя там, като труп на човек, когото съм убил и скрил в някое мазе.

На осмата сутрин се събудих след четиричасов, тежък сън, потънал в пот, напълно пуст отвътре и така отчаян, както не се бях чувствал никога досега в живота си, но бях достатъчно стабилен на краката си, за да разходя Попчик из квартала и да отида в кухнята, за да си изям закуската, подходяща за възстановяващ се след болест — яйца на очи и хлебче с масло — която Хоуби настоятелно ми предлагаше.

— Крайно време беше — самият той беше приключил с храненето и раздигаше чиниите, без да бърза. — Бял си като платно — и аз щях да съм толкова блед, ако бях карал една седмица само на бисквити. Това, от което се нуждаеш сега, е малко слънце, малко чист въздух. Редно би било да излезеш с кучето на хубава, дълга разходка.

— Добре.

Само че нямах никакво намерение да ходя другаде освен право в магазина, където беше тихо и тъмно.

— Не исках да те безпокоя, толкова зле се чувстваше — поде той отново, дружелюбно наклонил глава на една страна, вече с делови тон, който ме накара да се почувствам неудобно и да сведа поглед, забивайки го в чинията, — но докато не беше добре, те търсиха няколко пъти по домашния телефон.

— О, така ли?

Бях изключил мобилния си телефон и го бях прибрал в едно чекмедже; дори не го бях поглеждал от страх да не попадна на някое съобщение от Джеръм.

— Едно много мило момиче — той погледна бележника, надничайки над очилата си, — Дейзи Хорсли — Дейзи Хорсли беше истинското име на „Карол Ломбард“. — Каза, че имала много работа — това беше условният код, който означаваше „годеникът пристигна, не идвай“ — и че трябвало да й изпратиш съобщение, ако искаш да я видиш.

— Добре, чудесно, благодаря.

Голямата сватба на Дейзи в катедралата „Сейнт Питър енд Пол“, на която щяха да присъстват много видни личности, щеше да се състои — ако изобщо се стигнеше до нея — през юни, след което тя щеше да се пренесе да живее в окръг Кълъмбия с приятеля си.

— Обади се и госпожа Хилдъсли, за шкафа от черешово дърво — не онзи, заобления отгоре, а другия. Даде добра оферта — осем хиляди — и аз приех, надявам се да нямаш нищо против, мен ако питаш, шкафът не струва повече от три хиляди. Освен това още някакъв човек — звъня два пъти — Лушъс Рийв?

Едва не се задавих с кафето — първото, което пиех от доста дни насам, но Хоуби като че ли не забеляза.

— Остави телефонен номер. Каза, че ти си знаел за какво става дума. О… — той внезапно седна и тупна с длан по масата — обади се и едно от децата на Барбърови!

— Китси?

— Не — той отпи от чая си, — май беше Плат? Правилно ли съм чул?

xii.

Представата, че ще трябва да преговарям с Лушъс Рийв без опората на дрогата беше достатъчна, за да ме накара да се упътя отново към хранилището. Що се отнася до Барбърови — и предстоящият разговор с Плат не ме изпълваше с приятно нетърпение, но за мое облекчение, когато се обадих, отговори Китси.

— Организираме вечеря в твоя чест — каза тя незабавно.

— Моля?

— Не ти ли казахме? О… може би е трябвало да ти се обадя! Така или иначе, на мама й беше толкова приятно да те види! Иска да знае кога ще дойдеш пак.

— Ами…

— Трябва ли ти специална покана?

— Е, може би нещо подобно.

— Гласът ти е странен.

— Извинявай, ъъъ… бях болен от грип.

— Наистина ли? О, Божичко! А ние всички сме съвсем здрави, не ми се вярва да си се заразил от нас… моля? — обърна се тя към някой, който каза нещо неясно на фона. — Сега… Плат се опитва да ми измъкне слушалката. Ще се чуем скоро.

— Здрасти, брат — каза Плат, когато взе слушалката.

— Здрасти — отвърнах, потривайки слепоочието си, като се опитвах да не се замислям над това колко е странно той да ме нарича „брат“.

— Аз… — разнесоха се стъпки, някъде се затвори врата. — Смятам да карам направо.

— Да?

— Става дума за едни мебели — каза той с дружелюбен тон. — Дали не би могъл да продадеш някои от тях?

— Разбира се — седнах. — Кои има предвид майка ти?

— Ами… — поде Плат, — работата е там, че всъщност никак не ми се иска да безпокоим мама с тази история, ако е възможно. Не съм убеден, че може да понесе такива разговори, ако разбираш какво искам да кажа.

— Така ли?

— Е, искам да кажа, тя има толкова много неща… такива, които си стоят в Мейн и други на склад, които надали ще погледне отново, разбираш ли? И не само мебели. Сребро, цяла колекция монети… разни керамични съдове, за които се предполага, че са нещо изключително, но честно казано, са абсолютно лайно. Не го казвам в преносен смисъл. Имам предвид, че наистина приличат на кравешки лайна.

— Предполагам, че трябва да задам въпроса защо искаш да продадеш тези неща.

— Е, не сме принудени да ги продаваме — каза той припряно. — Но работата е там, че тя страшно се инати за някои от тези стари дивотии.

Потърках едното си око.

— Плат…

— Така де, те просто си стоят — целият боклук. А част от тях ми принадлежи, монетите, някои пистолети и пушки, и разни други работи, защо баба ни ми ги завеща. Искам да кажа — допълни той отривисто, — смятам да говоря с теб напълно откровено. Досега работех с един друг тип, но честно казано, предпочитам да работя с теб. Познаваш ни, познаваш мама, и знам, че ще ми дадеш добра цена.

— Така — отвърнах неуверено. Последва безкрайна, изпълнена с очакване пауза — като че ли четяхме реплики от предварително подготвен сценарий и той уверено чакаше да произнеса предвидения отговор, а аз се чудех как да се отърва от него, когато погледът ми падна върху името на Лушъс Рийв и телефонния номер, изписан с изразителния, уверен почерк на Хоуби.

— Ами, хм, доста е сложно — отвърнах. — Искам да кажа, ще се наложи да видя лично нещата, преди да мога да кажа каквото и да било. Да, да — той се опитваше да ми говори нещо за снимки, — но снимките не са достатъчни. Освен това аз не търгувам с монети, нито пък с такава керамика, каквато ми описваш. Особено що се отнася до монетите, наистина трябва да се обърнеш към търговец, който се занимава само с това, а междувременно — продължих — той все още се опитваше да ме надговори, — ако въпросът е там, че ти трябват няколко хиляди долара, мисля, че мога да ти помогна.

Това го накара да млъкне.

— Да?

Мушнах пръст под очилата си, за да ги повдигна по-нагоре по носа.

— Ето какво… опитвам се да докажа произхода на един скрин — същински кошмар е, купувачът не ме оставя на мира, предложих му да го откупя обратно, но той явно е решил да предизвика скандал. Не знам по каква причина. Така или иначе, мисля си, че за мен ще бъде много полезно да мога да представя документ, доказващ, че съм купил скрина от друг колекционер.

— Е, мама те има за нещо изключително — отвърна той кисело. — Със сигурност ще направи всичко, което поискаш от нея.

— Само че работата е такава… — Хоуби беше долу и работеше с фрезата, но аз все пак заговорих по-тихо, — разбира се, ясно ти е, че разговорът е изцяло поверителен?

— Разбира се.

— Всъщност аз изобщо не виждам причина да намесваме майка ти. Мога да изготвя документ за продажба със задна дата. Но ако въпросният тип реши да задава въпроси, а е възможно да стане така, бих искал да мога да му кажа да се обърне към теб — да му дам телефонния ти номер, най-голям син, майката наскоро овдовяла, дрън-дрън и така нататък…

— Кой е този човек?

— Казва се Лушъс Рийв. Да си чувал нещо за него?

— Не.

— Е… все пак искам да те предупредя, че не е напълно изключено да познава майка ти, или поне да я е виждал някъде.

— Това не би трябвало да е проблем. Напоследък мама не се вижда почти с никого — той помълча, чух го как пали цигара. — И така, да предположим, че този тип се обади.

Описах скрина.

— С радост ще ти пратя снимка. Характерната отлика е фигурата на феникс, издялана най-отгоре. Ако се обади, не е необходимо да му казваш нищо друго, освен че този скрин е бил в къщата ви в Мейн, преди майка ти да го продаде преди няколко години. Ще се окаже, че го е купила от някакъв търговец, който междувременно е закрил бизнеса си, нали разбираш, някакъв старец, починал преди известно време, не помниш името, да му се не види, ще трябва да попиташ. Макар че, ако той продължава да настоява — учудващо бе да науча как няколко петна от чай и няколко минути в запалената фурна, на ниска температура, могат да състарят допълнително кочана стари квитанции от шейсетте години, купени от един битпазар, — няма да има проблем да те снабдя с документ и за тази покупка.

— Ясно.

— Добре. Така или иначе — опипвах наоколо, търсейки цигара, но цигара нямаше — ако се погрижиш за нещата по твоя линия, нали разбираш, ако се ангажираш да кажеш онова, което ми е необходимо, когато този тип се обади — ще ти дам десет процента от цената на скрина.

— Което е…?

— Седем хиляди долара.

Плат се разсмя — смехът му прозвуча странно щастливо и безгрижно.

— Татко винаги казваше, че всички вие, търговците на антики, сте мошеници.

xiii.

Затворих телефона, чувствайки се оглупял от облекчение. Госпожа Барбър притежаваше не малко второкачествени и третокачествени антики, но притежаваше и толкова много действително стойностни вещи, че ми беше неприятно да си представям как Плат разпродава разни неща под носа й, без тя да подозира какво върши той. А ставаше ли дума за продажба по принуда, то ако някой създаваше впечатлението, че в момента има някакви трудно определими неприятности, то това беше именно Плат. Макар от години да не си бях спомнял за изключването му, обстоятелствата около него бяха толкова старателно пазени в тайна, че вероятно бе извършил нещо доста сериозно, нещо, което при не толкова строг контрол върху всичко станало можеше да доведе и до намеса на полицията: а това по някакъв странен начин ме успокояваше, смятах, че именно затова мога да разчитам, че ще прибере парите и ще си мълчи. А пък и — когато мислех за това, сърцето ми се изпълваше със задоволство — ако на този свят имаше човек, който би могъл да се държи пренебрежително с Лушъс Рийв или дори да го сплаши, това бе именно Плат: сноб от световна класа, сам умеещ отлично да тероризира хората.

— Господин Рийв? — попитах с любезен тон, когато той отговори на обаждането ми.

— Лушъс, моля ви.

— Е, добре, Лушъс — гласът му беше достатъчен, за да почувствам как ме изпълва ледена ярост; но съзнанието, че Плат е на моя страна, ме караше да съм по-наперен, отколкото по право трябваше да бъда. — Връщам повикването ви. Какво сте наумили?

— Вероятно не това, което си представяте — отвърна той бързо.

— Така ли? — казах непринудено, макар че тонът му ме беше стъписал. — Добре тогава, обяснете ми.

— Предполагам, ще предпочетете да не го правя по телефона.

— Чудесно. Какво ще кажете, да се видим в центъра — продължих аз бързо, — след като последния път бяхте така добър да ме поканите във вашия клуб?

xiv.

Ресторантът, който избрах, беше в Трайбека151, достатъчно отдалечен в посока към центъра, за да не се притеснявам излишно, че може да се натъкна на Хоуби или някой от неговите приятели, и посещаван от доста млади хора, което (надявах се) можеше да накара Рийв да се почувства не на място. Шум, светлини, разговори, постоянна блъсканица: за сегашните ми свежи, непритъпени сетива усещанията бяха зашеметяващи, вино, чесън, парфюм и пот, чинии с цвърчащи късове пиле с лимонова трева, изнасяни бързо от кухнята, тюркоазената тапицерия на пейките край стената, яркооранжевата рокля на момичето до мен — всичко това ми въздействаше като химикали, впръскани право в очите ми. Стомахът ми се свиваше от нерви, дъвчех таблетка против киселини от шишенцето, което държах в джоба си, когато вдигнах очи и видях красивата, покрита с татуировки, подобна на жираф салонна управителка — с безизразно лице и ленива походка — да сочи безразлично масата, на която седях, на Лушъс Рийв.

— Е, здравейте — казах, без да се изправям, за да го поздравя. — Радвам се да ви видя отново.

Той се озърташе с неприязън.

— Наистина ли се налага да седим тук?

— Защо не? — попитах невъзмутимо. Умишлено бях избрал масата, покрай която от всички страни постоянно минаваха хора — не беше чак толкова шумно, че да ни се налага да крещим, но шумът беше достатъчен, за да се почувства той дискомфортно, нещо повече, бях оставил за него стола, на който слънцето щеше да грее право в неговите очи.

— Това място е напълно смехотворно.

— О! Съжалявам. Ако не се чувствате добре тук… — посочих с глава към погълнатата единствено от себе си млада жена-жираф, полюшваща се разсеяно на мястото си.

Съгласявайки се със смисъла на жеста ми — ресторантът беше претъпкан — той седна. Въпреки че говорът и жестовете му бяха отмерени и елегантни, а костюмът — с модерна кройка за мъж на неговата възраст, поведението му ме караше да си представям риба-балон — или надута с помпа за велосипедни гуми фигура на канадски конен полицай или цирков атлет от онези, които изпълняват силови номера на арената: брадичка, разделена в средата от дълбока бразда, нос като топка от тесто, всичко това наблъскано в едно месесто лице с възпаления яркорозов цвят на човек с високо кръвно.

След като храната пристигна (азиатски фюжън, множество крехки пелмени, подредени като контрафорси на крепост, и пържен лук — ако се съдеше по изражението му, не му се понрави), аз зачаках сам да стигне до онова, което искаше да ми каже, каквото и да бе то. Копието на фалшивия документ за продажба, който бях написал на празна страница в един от старите кочани с квитанции на Уелти, с дата отпреди пет години, беше в джоба ми, но аз нямах намерение да го вадя, ако не се наложеше.

Беше помолил за вилица; измъкна с нея от ястието си, носещо малко притеснителното название „скорпионови скариди“, няколко ленти зеленчук, подредени като архитектурни елементи, и ги избута в края на чинията. После ме погледна. Малките му, проницателни очи се открояваха, яркосини, на розовото му като шунка лице.

— Знам за музея — каза той.

— Какво знаете? — попитах, след колеблива, неуверена пауза.

— О, моля ви. Отлично разбирате за какво говоря.

Усетих как страхът ме пронизва ниско в гръбнака, но внимавах да не вдигам очи от чинията: бял ориз и пържени зеленчуци, най-лекото ястие в менюто.

— Е, ако не възразявате, предпочитам да не говоря за това. Темата е болезнена за мен.

— Да, мога да предположа.

Той каза това с такъв присмехулен и предизвикателен тон, че аз вдигнах рязко поглед към него.

— Тогава загина майка ми, ако имате това предвид.

— Да, така е — той направи дълга пауза. — Тогава загина и Уелтън Блакуел.

— Точно така.

— Е, какво тогава. За това пишеше във вестниците, за Бога. Въпросът е обществено достояние. Но… — езикът му се стрелна по горната устна, — ето какъв е въпросът, който си задавам. Защо му беше на Джеймс Хобарт да разправя на целия град тази история — за това как сте се появили на прага му с пръстена на неговия партньор? Защото, ако си беше държал устата затворена, никой никога нямаше да направи връзката.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате какво имам предвид. Вие притежавате нещо, което аз искам. Което искат много хора.

Престанах да се храня, ръката ми с пръчиците застина на половин път към устата. Спонтанният, необмислен импулс ме тласкаше да стана и да напусна ресторанта, но почти също толкова бързо дойде осъзнаването, че такава постъпка би била много глупава.

Рийв се облегна на стола си.

— Не казвате нищо.

— Това е, защото не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко, оставяйки пръчиците, и в някакъв светкавичен проблясък — събуден може би от бързината на жеста — мислите ми се насочиха към моя баща. Как би се справил той с такава ситуация?

— Изглеждате много смутен. Питам се защо.

— Предполагам, защото не виждам каква е връзката между всичко това и скрина. Защото бях останал с впечатлението, че той е поводът да бъдем тук.

— Много добре знаете за какво говоря.

— Не — неразбиращият ми смях прозвуча доста убедително. — Опасявам се, че не.

— Значи искате да го кажа открито? Направо тук? Е, добре, ще го кажа. Вие сте били с Уелтън Блакуел и племенницата му, и тримата сте били в зала 32 и вие… — предизвикателна усмивка плъзна бавно по лицето му — сте единственият човек, излязъл от тази зала. А ние знаем още какво е било изнесено от зала 32, нали?

Опасявах се, че цялата кръв се е отдръпнала от лицето ми, сякаш се бе стекла в петите. Навсякъде около нас тракаха прибори, носеше се смях, ехото на гласовете отскачаше от облицованите с плочки стени.

— Нали разбирате? — продължи Рийв самодоволно. — Всичко е много просто. Искам да кажа, нали — каза той с лек упрек, оставяйки вилицата си — нали не сте предполагали, че никой няма да свърже събитията? Вие сте взели картината, а когато сте занесли пръстена на партньора на Блакуел, сте му дали и нея, не знам по каква причина… да, да — продължи той, въпреки че аз се опитах да го прекъсна, премести леко стола си и вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, — в крайна сметка вие ставате повереник на Джеймс Хобарт, за Бога, той ви става опекун, и оттогава досега той се възползва от този мъничък сувенир, ваш и негов, за да вади пари от него.

Да вади пари? Хоуби?

— Да вади пари от него? — повторих, после съобразих и казах: Да вади пари от какво?

— Вижте какво, този ваш номер с „не разбирам какво става“ започна да става малко досаден.

— Не, аз говоря искрено. Какво, по дяволите, имате предвид?

Рийв изду устни, явно много доволен от себе си.

— Картината е прелестна — каза той. — Прекрасна мъничка аномалия… абсолютно уникална. Никога няма да забравя първия път, когато я видях в музея „Морицхойс“… наистина напълно различна от всички останали произведения там, или дори от всички останали произведения от епохата, ако питате мен. Трудно е да се повярва, че е рисувана в началото на седемнайсети век. Една от най-великите малки картини на всички времена, не сте ли съгласен? Какво беше казал… — той помълча с присмехулно изражение — какво беше казал онзи колекционер… нали се сещате, критикът, французинът, който я открил? Намерил я заровена в килера на някакъв благородник през деветдесетте години на деветнайсети век, и оттогава нататък започнал да прави „отчаяни опити“ — той постави кавичките, вдигнал пръсти във въздуха — да се сдобие с нея. „Не забравяйте, трябва да имам този мъничък щиглец на всяка цена.“ Но, разбира се, аз нямам предвид този цитат. Имам предвид онзи, другия, прочутия. Несъмнено вие самият го знаете. След толкова време сигурно сте запознати добре с картината и нейната история.

Оставих салфетката си на масата.

— Не знам за какво говорите.

Нямаше какво друго да правя, освен да не отстъпвам и на педя и да повтарям тези думи. „Отричай, отричай, отричай“, както баща ми — в единствената си голяма филмова роля на мафиотски адвокат, точно преди да го застрелят — бе посъветвал клиента си.

Някой бе спуснал щорите на витрината, и масата ни се изпъстри със сенки, подобни на тигрови шарки. Рийв, наблюдавайки ме самодоволно, набоде на вилицата си една яркооранжева скарида и я изяде.

— Искам да кажа, опитвах се да преценя как стоят нещата — продължи той. — Може би ще ми помогнете? Коя друга картина с тези размери е дори приблизително от същата класа? Може би онази очарователна малка работа на Веласкес, нали си спомняте, градината на вила „Медичи“. Да не говорим пък, че картината е една от малкото оцелели работи на художника.

— Бихте ли ми обяснили отново за какво говорим? Защото не съм много сигурен, че разбирам накъде биете.

— Е, дръжте се както предпочитате — каза той любезно, попивайки устни със салфетката. — Не можете да заблудите никого. Въпреки че държа да кажа — доста безотговорно е да я поверите на тези бандити, да я разнасят насам-нататък и да я залагат.

Когато той забеляза абсолютно искреното ми удивление, нещо подобно на изненада трепна за миг по лицето му, но изчезна също толкова бързо.

— Такава ценност не бива да се поверява на хора като тях — каза той, дъвчейки усилено. — Улични бандити… простаци.

— Вече наистина не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко.

— Нима? — той остави вилицата си. — Е, добре. Моето предложение — ако благоволите да разберете за какво говоря — е да купя това нещо от вас.

Почувствах как шумът в ушите — спомен от някогашната експлозия — започна да се надига, както ставаше често в моменти на стрес, високо бръмчене като на приближаващ самолет.

— Да цитирам ли цифра? Е, мисля, че половин милион ще свърши работа, като се вземе предвид това, че аз съм в състояние да телефонирам още сега, на минутата — той извади мобилния си телефон от джоба и го постави на масата — и да сложа край на тази ваша търговска инициатива.

Притворих очи, после отново ги отворих.

— Вижте, колко пъти трябва да повтарям? Наистина не знам какво се върти в главата ви, но…

— Ще ви кажа точно какво се върти в главата ми, Тиодор. Мисля за консервация, съхраняване на едно произведение на изкуството. Очевидно тези грижи не са първостепенни за хората, с които имате делови отношения. Несъмнено разбирате, че такъв изход е най-подходящ и за вас, а и за картината. Явно е, че сте натрупали състояние от това, но не бихте ли се съгласили, че е безотговорно да я подхвърляте насам-натам в такива условия, излагайки я на опасност?

Но моето непресторено недоумение, предизвикано от думите му, като че ли свърши добра работа. След миг на странно колебание, което не можах да си обясня, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си…

— Всичко наред ли е? — попита появилият се внезапно сервитьор с вид на фотомодел.

— Да, да, всичко е чудесно.

Сервитьорът се изпари, видях го да прекосява с плъзгаща се походка залата, отивайки да побъбри с красивата салонна управителка. Рийв извади от джоба си няколко сгънати страници, които побутна по покривката на масата към мен.

Беше разпечатка от някакъв уебсайт. Очите ми се плъзнаха бързо по страниците: ФБР… международни организации… провалена акция… разследване…

— Какво е това, да му се не види? — възкликнах толкова високо, че една жена на съседната маса подскочи на мястото си. Рийв — който продължаваше да се храни — не отговори.

— Не, наистина искам да ми отговорите. Какво общо има всичко това с мен?

Прехвърлях нервно страниците — обвинение в убийство по невнимание… Кармен Уидобро, икономка, наета от агенция за временна заетост „Маями“, застреляна от агенти, нахлули в къщата… тъкмо се канех да попитам отново какво общо има статията с мен, когато застинах на мястото си.

Оставих вестника на масата. Рийв, който бе престанал да се храни, ме наблюдаваше с хищна усмивка, стиснал устни. Може би превзетостта на тази усмивчица върху крушовидното му лице беше причината, но така или иначе, аз неочаквано избухнах в смях: смях, който освобождаваше натрупалия се ужас и даваше воля на облекчението ми, точно така се бяхме смели двамата с Борис, когато тлъстото ченге, което тичаше подир нас в супермаркета (и всеки момент щеше да ни хване) се подхлъзна на мокрия под и падна на задника си.

— Да? — попита Рийв. Дъртото чудовище имаше оранжево петно на устата от скаридите. — Значи открихте повод за забавление?

Единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава и да хвърля поглед наоколо, из ресторанта.

— Човече — отвърнах, бършейки очи, — не знам какво да кажа. Очевидно имате халюцинации или… откъде да знам.

Рийв, трябва да се отбележи за негова чест, не изглеждаше смутен, макар да беше очевидно, че развитието на събитията не му е приятно.

— Не, наистина… — аз поклатих глава. — Извинете, не беше редно да се смея. Но това е най-големият шибан абсурд, на който съм се натъквал.

Рийв сгъна салфетката си и я остави настрани.

— Вие сте лъжец — каза той любезно. — Може би си въобразявате, че ще успеете да се измъкнете, като блъфирате, но няма да стане.

— Обвинение в убийство по невнимание? Имение във Флорида? Какво, действително ли мислите, че всичко това има някаква връзка с мен?

Рийв ме наблюдаваше мрачно с малките си, яркосини очи.

— Бъдете разумен. Предлагам ви изход.

— Изход ли? — Маями, Хамбург, дори само имената ме накараха отново да се изсмея невярващо. — Изход от какво?

Рийв попи устни със салфетката.

— Радвам се, че намирате цялата история за толкова забавна — каза той мазно. — Защото аз съм твърдо решен да се обадя на този господин от отдела за издирване на откраднати произведения на изкуството, и да му разкажа в подробности всичко за вас, Джеймс Хобарт и тази престъпна схема, която двамата сте разработили. Какво ще кажете?

Хвърлих вестника на масата и избутах стола си назад.

— Ще ви кажа да му се обадите, щом държите. Нямам нищо против. А когато пожелаете да разговаряме по другия въпрос, ми се обадете.

xv.

Движен от импулса, аз се озовах вън от ресторанта толкова бързо, че почти не забелязвах накъде се движа; но след три или четири преки започнах да треперя така силно, че ми се наложи да се отбия в мърлявата малка градинка южно от Канал Стрийт и да седна на една пейка; задъхвах се, отпуснал глава между коленете, под мишниците ми бе избила пот и се просмукваше в костюма ми от „Търнбул и Асър“152, приличайки, съзнавах го (в очите на намусените бавачки от Ямайка и на старите италианци, които си вееха със сгънати вестници и ме наблюдаваха подозрително) на някакъв надрусан с кокаин млад борсов агент, натиснал неправилния клавиш и изгубил десет милиона.

На отсрещния тротоар имаше малко квартално магазинче. Когато дишането ми се поуспокои, пресякох улицата, влязох в него — чувствайки се лепкав от влага и чужд под полъха на нежния пролетен ветрец — и си купих „Пепси“ от хладилника, излязох, без да си прибера рестото и се върнах в сенчестата зеленина на градината, на изпоцапаната със сажди пейка. Над мен пърхаха с криле гълъби. Коли профучаваха, ръмжейки, към подлеза, към други предградия, градове, молове и паркинги, в гигантския, безличен поток на междущатските връзки. Изкусителна беше голямата самотност на това ръмжене, тя почти сякаш криеше някакъв призив, подобен на зова на морето, и аз за първи път разбрах импулса, тласнал баща ми да опразни банковата си сметка, да си прибере ризите от химическото чистене, да напълни догоре резервоара на колата и да напусне града, без да каже и дума на някого. Изгорените от слънцето магистрали, въртенето на копчето на радиото, силозите, изгорелите газове, огромните пространства, разгърнали се пред теб като таен порок.

Неизбежно бе мислите ми да се насочат към Джеръм. Той живееше на булевард „Адам Клейтън Пауъл“, на няколко преки от последната спирка на линия 3 на метрото, но имаше и един бар на 110-та улица, наречен „Брадър Джей“, в който понякога се срещахме; работническа кръчма, в която от джубокса се носеше гласът на Бил Уидърс153, с лепкав от мръсотия под, а професионалните алкохолици седяха, увесили носове над третия си бърбън в два следобед. Но Джеръм никога не продаваше медикаменти за по-малко от хиляда долара и макар да знаех, че той не би отказал да ми даде няколко пакетчета хероин, ми се стори, че много по-лесно би било да взема такси и да отида направо до Бруклинския мост.

Стара дама разхождаше чихуахуа; малки деца се караха за една близалка. Над Канал Стрийт се носеше далечният, трескав вой на сирени, неистинска, задкулисна нотка, която беше в дисонанс с шума в ушите ми: в нея имаше нещо, което ме караше да мисля за бойна техника, за протяжния писък на връхлитащи снаряди.

Притиснал ръце към ушите си (което никак не помагаше срещу шума в ушите, ако изобщо имаше някаква промяна, тя се изразяваше в усилването му), седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Сега детинските ми машинации във връзка със скрина ми се струваха смехотворни — просто щеше да се наложи да отида при Хоуби и да му призная какво съм направил: нямаше да е много забавно, всъщност щеше да е ужасно гадно, но по-добре беше да го научи от мен. Не можех да си представя как щеше да реагира; единственото, от което разбирах, бяха антиките, а щеше да ми бъде трудно да си намеря друга работа като продавач, затова пък притежавах достатъчно умения, за да ме приемат в някоя дърводелска работилница, ако се наложеше — да позлатявам рамки или да дялам дръжки на шкафове; от реставрацията не се правеха много пари, но пък толкова малко хора умееха да поправят старинни мебели съобразно някакъв що-годе приемлив стандарт, че все някой със сигурност щеше да ме приеме. Що се отнася до статията: не бях съвсем наясно с онова, което бях прочел, почти сякаш, излязъл за миг от киносалона, неволно бях влязъл обратно в друг и сега гледах непознат филм от средата. На едно ниво всичко беше пределно ясно: някакъв предприемчив мошеник беше фалшифицирал моя щиглец (от гледна точка на размери и техника картината не беше чак толкова трудна за фалшифициране) и фалшификатът се подмяташе кой знае къде, ползван като гаранция при сделки с дрога и погрешно считан за оригинала от разни необразовани наркобарони и федерални агенти. Но колкото и фантастична и неотговаряща на истината да беше тази история, колкото и да нямаше никаква връзка с картината или с мен, връзката, направена от Рийв, беше реална. Кой знае на колко хора бе разказвал Хоуби за моята поява в дома му? И на колко други хора бяха разказали историята тези хора? Но досега никой, нито дори Хоуби, не беше направил връзката — пръстенът на Уелти означаваше, че съм бил в залата с картината. Ето къде зимуваха раците, както би казал баща ми. Това беше историята, която щеше да ме вкара в затвора. Французинът — крадец на картини, който беше изпаднал в паника и бе изгорил много от работите, които бе откраднал (Кранах, Вато, Коро), бе осъден само на двайсет и шест месеца затвор. Но това беше във Франция, много скоро след 11 септември; а съгласно новите допълнения във федералния закон против тероризма музейните кражби подлежаха на допълнително, по-сериозно обвинение по точка „присвояване на културни ценности“. Присъдите бяха станали много по-строги, особено в Америка. А и един по-обстоен поглед отблизо не би извадил на бял свят нищо добро за личния ми живот. Дори да имах късмет, ме очакваха пет до десет години.

Което — ако трябваше да бъда честен — би било напълно заслужено. Как изобщо бях могъл да си помисля, че ще съумея да я укривам успешно? От години се канех да предприема нещо във връзка с картината, да я върна там, където й беше мястото, и все пак по някакъв начин все я задържах при себе си и намирах причини да не правя нищо. Когато си помислех за нея, опакована и запечатана там, в северната част на града, се чувствах така, сякаш се бях самоунищожил, изличил, като че ли заравянето й на онова място само бе увеличило мощта й, бе й придало по-жизнена и страховита форма. По някакъв начин, макар и лежаща под покрова си в своята гробница в хранилището, тя бе съумяла да се освободи и да се появи в някакъв измамен, общодостъпен разказ, като постоянно сияние, тлеещо дълбоко в световното съзнание.

xvi.

— Хоуби — започнах аз, — закъсал съм.

Той вдигна поглед от раклата в японски стил, която имаше нужда от леко възстановяване: изпъстрена с петли и жерави, със златни пагоди върху черната политура.

— Мога ли да ти помогна?

Той очертаваше крилото на един жерав с акрилна боя — много различна от оригиналната, която бе на основата на смола, но първото правило на реставрациите, на което той ме бе научил отдавна, беше никога да не предприемаш необратими ходове.

— Всъщност работата е там, че, как да кажа, забърках и теб в кашата. Неволно.

— Е — линията, която изтегляше с четката, си оставаше равна, ако си казал на Барбара Гибъри, че ще й помогнем за тази къща, която обзавежда в Райнбек, оправяй се сам. „Цветовете на чакрите“! Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Не… — опитвах се да измисля нещо, което да прозвучи забавно, нещо непринудено, госпожа Гибъри с много подходящия си прякор „Трипи“154 за нас обикновено беше извор на забавление — но главата ми беше абсолютно празна. — Опасявам се, че не е това.

Хоуби се изправи, тикна четката зад едното си ухо, избърса чело с носна кърпа с безумен десен — психеделично лилаво, като че ли върху нея бе повърнала африканска теменужка, вероятно я беше намерил на поредната разпродажба на север сред вещите на някоя побъркана стара дама.

— Е, кажи тогава какво има — каза той спокойно, посягайки към една от чинийките, в които бъркаше боите. Сега, след като вече бях навършил двайсет години, наложената от разликата в поколенията дистанция между нас бе изчезнала и отношенията ни бяха колегиални — трудно ми бе да си представя, че подобна близост би се установила между мен и баща ми, ако той беше още жив; аз винаги бих бил под напрежение, винаги щях да се опитвам да преценя доколко е пиян или надрусан и дали мога да разчитам на някакъв смислен отговор.

— Аз — опипах стола зад себе си, за да се уверя, че не лепне, преди да седна. — Хоуби, направих глупава грешка. Не, нещо наистина много глупаво — настоях, когато той махна добросърдечно и пренебрежително с ръка.

— Ами… — той отмерваше чиста умбра с капкомер в чинийката — колко е глупаво не знам, но мога да ти кажа, че миналата седмица целият ми ден беше съсипан, когато видях, че върхът на свредела е минал през плота на масата на госпожа Уосърман. Беше чудесна маса, от времето на Уилям и Мери155. Знам, че тя няма да забележи закърпеното място, но можеш да ми вярваш, моментът беше неприятен.

Това, че той не изглеждаше особено впечатлен, ме накара да се почувствам още по-зле. Бързо, сякаш се спусках насън по шеметно стръмна пързалка, аз се хвърлих стремително да му обяснявам случая с Лушъс Рийв и скрина, пропускайки да спомена Плат и квитанцията със задна дата във вътрешния джоб на сакото ми. Веднъж започнал, не можех да се спра, като че ли най-важното бе да не спирам да говоря, да говоря като някой заловен на магистралата убиец, не спиращ да нарежда монотонно в светлината на електрическата крушка в някой провинциален полицейски участък. В някакъв момент Хоуби бе престанал да работи, тикнал бе отново четката зад ухото си; слушаше непоклатимо, сключил вежди, с онзи далечен, затворен в себе си вид на сгушена арктическа яребица, който познавах много добре. После измъкна четката от косми на самур иззад ухото си и я потопи във вода, преди да я избърше с едно фланелено парцалче.

— Тио — каза той, вдигна ръка и затвори очи, — бях започнал да увъртам, да повтарям едно и също за неосребрения чек, задънена улица, тежко положение, — стига. Всичко ми е ясно.

— Толкова съжалявам — бърборех безсмислено. — Никога не биваше да го правя. Никога. Но сега се стигна до истински кошмар. Той е вбесен, отмъстителен, и като че ли по някаква причина ни има зъб… нали разбираш, по някаква друга причина, различна от станалото.

— Е, какво — Хоуби свали очилата си. Разбирах колко е объркан от начина, по който опипваше предпазливо почвата, опитвайки се да оформи отговора си. — Станалото-станало. Няма смисъл да влошаваме допълнително положението. Само че — той се прекъсна и замълча, — аз не познавам този човек, но ако той е мислел, че скринът е работа на Афлек, значи има повече пари, отколкото разум. Да плати седемдесет и пет хиляди — нали толкова ти е дал за това нещо?

— Да.

— Е, трябва да иде да си прегледа главата, само това мога да кажа. Мебели от такава класа се появяват един-два пъти на десетилетие — и то невинаги. При това не се появяват ей така, отникъде.

— Да, но…

— Освен това и последният глупак знае, че един истински Афлек би струвал много повече. Кой си купува такава мебел, без да си подготви преди това домашното? Само някой идиот и това е. И още нещо — каза той, повишавайки тон, защото се бях опитал да кажа нещо — след като той е повдигнал въпроса, ти си постъпил правилно. Предложил си да му върнеш парите, а той не е приел, нали така каза?

— Не съм му предлагал да върна парите. Предложих да откупя скрина обратно.

— Но на цена, по-висока от платената от него! И как ще изглежда всичко това, ако бъде представено в съда? Нещо, което той няма да направи, можеш да ми вярваш.

В настъпилото мълчание, под болнично ярката светлина на работната му лампа, осъзнах доколко неуверени сме и двамата относно онова, което трябваше да предприемем. Попчик — който дремеше на сгънатата хавлиена кърпа, която Хоуби бе поставил за него между краката на една масичка, завършващи с нокти на хищна птица — потрепваше и проскимтяваше насън.

— Искам да кажа — поде Хоуби — беше избърсал боята от ръцете си и посягаше към четката с нетрепващ поглед на привидение, като призрак, упорито съсредоточен върху мисията си — продажбите никога не са били мой ресор, знаеш го, но съм в този бизнес от много време. И понякога — ръката му с четката се стрелна и нанесе една лека мазка — границата между прекаленото разхвалване на стоката и измамата е действително много неясна.

Чаках, обзет от неувереност, насочил поглед към лакираната в черно ракла. Беше много красива, донесена от пенсионирал се морски капитан в дома му в покрайнините на Бостън: украшения от мидени черупки и гравирани раковини, цитати от Стария Завет, бродирани от неомъжените му сестри, мирисът на китово масло, горящо вечер в лампата, тишината на остаряването.

Хоуби отново остави четката.

— О, Тио — каза той, донякъде ядосано, почесвайки чело с опакото на ръката си, която остави там тъмно петънце. — Нима очакваше, че ще се захвана да те упреквам? Излъгал си онзи тип. Опитал си се да поправиш нещата. Но той не иска да продава. Какво повече би могъл да направиш?

— Не е само този скрин.

— Какво?

— Не трябваше да се захващам с това — нямах сили да срещна погледа му. — Първо го правех, за да плащам сметките, да измъкна фирмата от затрудненията, а после, предполагам… искам да кажа, някои от тези мебели са удивителни, заблудиха мен, а пък си седяха така на склад…

Сигурно бях очаквал нежелание да повярва, повишаване на тон, някакво възмущение. Но онова, което стана, беше много по-лошо. С избухване бих могъл да се справя. Вместо това той не каза нито дума, само ме гледаше натъжено, набит и масивен, обгърнат от светлината на работната лампа като с ореол, а сечивата му, наредени на стената зад него, приличаха на масонски символи. Остави ме да му разкажа онова, което трябваше да бъде разказано, и ме слушаше безмълвно, докато говорех, а когато накрая проговори, гласът му беше по-тих от обикновено, без следа от разгорещеност.

— Добре тогава — приличаше на фигура от алегорична картина: дърводелец-мистик с черна престилка, полускрит в сенките. — Добре. И какво смяташ да предприемеш по този въпрос?

— Аз… — това не беше отговорът, който бях очаквал. Очаквайки със страх избухването на гнева му (защото несъмнено се бе случвало Хоуби да се разяри, колкото и да бе добродушен иначе и да не се гневеше лесно), бях си подготвил всякакви оправдания и извинения, но изправен пред тази негова зловеща невъзмутимост, не виждах как да се защитя. — Ще направя, каквото кажеш — от детските си години не се бях чувствал толкова посрамен и унизен. — Грешката е моя, готов съм да поема пълната отговорност.

— И така, мебелите са продадени — той като че ли обмисляше нещо в ход, създаваше донякъде впечатлението, че си говори сам. — Никой друг не се е свързвал с теб?

— Никой.

— И откога продължава това?

— О, ами — (поне от пет години) — една-две години като че ли…

Той изкриви лице.

— Боже мили. Не, не — продължи той припряно, — просто се радвам, че реши да бъдеш откровен с мен. Но ще се наложи да се заемеш с тази работа, да се свържеш с клиентите, да им кажеш, че имаш известни съмнения — не е необходимо да се задълбочаваш, просто казвай, че е възникнал проблем, че има съмнения в автентичността… и предлагай да откупиш мебелите на цената, на която си им ги продал. Ако не пожелаят да ти обърнат внимание — добре. Ти си направил оферта. Но ако решат да продават, ще ти се наложи да се примириш, разбираш ли?

— Да.

Онова, което не казах — което не можех да му кажа — бе, че не разполагаме с пари, за да възстановим разходите дори на една четвърт от въпросните клиенти. Бихме банкрутирали за един ден.

— Казваш „мебели“. Кои мебели? Колко на брой?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Тоест знам, само че…

— Тио, моля те — сега вече се беше ядосал; забелязах това с облекчение. — Край на увъртанията. Говори открито с мен.

— Ами… не регистрирах продажбите. Вземах парите в брой. Така че, разбираш ли, да няма начин ти да разбереш, дори ако бе решил да провериш счетоводните книги…

— Тио, не ме карай да повтарям въпроса си. Колко са продадените мебели?

— О… — въздъхнах аз — ами… дузина — може би — добавих последното, забелязал слисаното изражение на Хоуби. Всъщност бях продал три пъти повече мебели, но бях сигурен, че повечето хора, които бях измамил, бяха прекалено несведущи, за да забележат нещо, или пък толкова богати, че им бе все едно.

— Боже мили, Тио — каза Хоуби, след като бе мълчал потресено известно време. — Дузина парчета? Но не на такива цени? Не като предполагаемия Афлек?

— Не, не — отвърнах припряно (макар всъщност да бях продал някои от тези мебели за сума, два пъти по-голяма от тази). — И не съм продавал на никой от редовните ни клиенти. — Това поне беше вярно.

— На кого тогава?

— На хора от Западното крайбрежие. Кинаджии, компютърни специалисти. Също и на хора от Уол Стрийт, но — на младоци, нали разбираш, от разни хедж-фондове. Тъпанари с пари.

— Имаш ли списък на клиентите?

— Не точно списък, но…

— Има ли как да се свържеш с тях?

— Е, разбираш ли, сложно е, защото… — не ме притесняваха хората, повярвали, че са открили истински образец на стила „шератън“ на изгодна цена и напуснали забързано магазина с фалшификатите си, убедени, че са измамили мен. Старото правило Caveat emptor156 бе повече от приложимо в този случай. Нито веднъж не бях казал пред тях, че мебелите са автентични. Притесняваха ме хората, на които бях продавал съвсем целенасочено мебелите — и ги бях лъгал съвсем съзнателно.

— Нямаш списък с имената им.

— Така е.

— Но все пак имаш някаква представа. Би могъл да ги откриеш.

— До известна степен.

— „До известна степен“. Не разбирам какво искаш да кажеш с това.

— Има някои бележки, товарителници. Мога да сглобя някои неща по памет.

— Можем ли да си позволим да откупим обратно всички тези мебели?

— Ами…

— Можем ли? Да или не?

— Ами… — нямаше начин да му кажа истината, тоест, че е невъзможно. — Това би ни поставило в много затруднено положение.

Хоуби потърка едното си око.

— Е, затруднено или не, трябва да го направим. Нямаме избор. Ще затегнем коланите. Дори да е трудно известно време… дори да започнем да бавим плащанията на данъците. Защото — продължи той, тъй като аз продължавах да го гледам, — не можем да допуснем дори за едно от тези неща да се поддържа измамата, че е истинско. Боже мили — той поклати невярващо глава, — как, по дяволите, си го направил? Та те дори не са добри фалшификати! Някои от материалите, които съм ползвал… всичко, което имах подръка… скалъпени са през куп за грош…

— Всъщност… — на практика работата на Хоуби се бе оказала достатъчно добра, за да заблуди дори някои сериозни колекционери, но си казах, че може би не е разумно да споменавам това сега…

— … и, разбираш ли, ако едно от парчетата, които си продал като оригинали, се окаже фалшификат — тогава ще излезе, че всички са фалшиви. Всичко ще бъде поставяно под въпрос — всяка отделна вещ, излязла някога от този магазин. Не знам замислял ли си се за това.

— Ъъъ… — много пъти бях мислил по този въпрос. Мислех за това почти непрекъснато от онзи обяд с Лушъс Рийв насам.

Хоуби мълча толкова дълго, че аз започнах да се изнервям. Но накрая той просто въздъхна, потри очи и се извърна леко, заемайки се отново с работата си.

Мълчах, наблюдавайки как лъскавата черна линия, излизаща изпод четката му, се превръща в черешова клонка. Сега вече всичко беше ново. Двамата с Хоуби бяхме съдружници, плащахме заедно данъците си. Аз бях определен за изпълнител на завещанието му. Вместо да се изнеса в отделен апартамент, бях предпочел да продължа да живея на горния етаж и да му плащам почти символичен наем, няколкостотин долара месечно. Доколкото можеше да се каже, че имах дом и близки, това бяха неговият дом и той самият. Когато слизах долу да му помагам с лепенето, го правех не толкова, защото той имаше нужда от мен, колкото заради удоволствието да се ровим за стеги и да си крещим, надвиквайки гърмящата музика на Малер; а когато понякога прескачахме вечер до „Белия кон“ за по едно питие и по някой сандвич на бара, за мен това нерядко се оказваше най-хубавото време от деня.

— Да? — попита Хоуби, без да се обръща към мен, забелязал, че все още стоя зад гърба му.

— Съжалявам. Не исках да се стигне толкова далеч.

— Тио — движението на четката спря. — Знаеш много добре… немалко хора биха те потупали поощрително по гърба в такъв момент. И, нека бъда откровен с теб, част от мен също изпитва подобни чувства, защото, признавам си честно, не мога да си представя как си успял да осъществиш това. Дори Уелти… Уелти беше като теб, клиентите си умираха за него, беше в състояние да продаде какво ли не, но дори той виждаше голям зор горе в магазина с по-скъпите вещи. Истински „хепълуайт“, истински „чипъндейл“ — не можеше да се отърве от тях! А ти си успял да пласираш целия този боклук срещу цяло състояние!

— Не е боклук — отвърнах, щастлив, че този път поне мога да кажа истината. — Голяма част от тези работи са действително много добри. Заблудиха и мен. Предполагам, че тъй като си ги правил ти самият, не можеш да го осъзнаеш. Колко убедителни са.

— Знам.

Имахме един забележителен висок шкаф от епохата на кралица Ан с трипръсти крака, който през гладните години се бях опитвал да продам на възможно най-ниската реална цена, която беше някъде от порядъка на двеста хиляди долара. Но въпреки че напоследък се бяха появили някои съвсем приемливи оферти, аз ги бях отхвърлил до една — просто защото тази безукорна мебел, поставена в добре осветената входна част на магазина, хвърляше ласкателна светлина и върху фалшификатите, забутани в дъното.

— Тио, ти си истинско чудо. Ти си гений в онова, което вършиш, няма спор. Но — тонът му отново стана неуверен, чувствах как се опитва да напипа пътя напред — е, искам да кажа, търговците живеят от репутацията си. Такава е системата, налагаща поддържане на добро име. Не може да се каже, че не го знаеш. Хората започват да говорят. Така че, разбираш ли — той натопи четка в боята и присви късогледо очи, взирайки се в шкафа, — измамата е нещо трудно доказуемо, но ако не се погрижиш да поправиш стореното, аз съм почти сигурен, че то ще рикошира и ще ни нанесе удар впоследствие. — Ръката му не трепваше; четката уверено очертаваше линията. — Мебел, претърпяла сериозна реставрация… забрави за ултравиолетовите лъчи, ще се учудиш какво би станало, стига само някой да я постави в ярко осветено помещение… дори фотоапаратът изважда на бял свят разлики в шарката, които човек никога не би забелязал с просто око. Веднага щом някой от тези хора реши да поръча да фотографират покупката му, или, пази Боже, реши да я изпрати на ежегодния търг „Забележителни американски произведения“ в „Кристис“ или „Сотбис“…

Настана мълчание, което — докато се разрастваше и надигаше между нас като вълна — ставаше все по-внушително, и нямаше с какво да бъде запълнено.

— Тио — четката спря, после отново се задвижи. — Не се опитвам да търся оправдания за теб, но… не мисли, че не го съзнавам — аз съм човекът, който те постави на това място. Оставих те да работиш по свое усмотрение, съвсем сам. Очаквайки от теб да извършиш чудото с рибите и хляба. Ти си много млад, така е — настоя той рязко, обръщайки се за малко, когато се опитах да го прекъсна, — млад си, и имаш талант за всички аспекти на нашия бизнес, с които ми е неприятно да се занимавам, и така блестящо успя да ни върнеш в играта, че за мен беше много, много удобно да си държа главата заровена в пясъка. По отношение на онова, което се случваше горе. Така че моята вина не е по-малка от твоята.

— Хоуби, кълна се. Аз никога…

— Защото — той взе отвореното шише с боя, погледна етикета му така, като че ли не можеше да си припомни за какво служеше, и отново го остави — е, беше прекалено хубаво, за да бъде истина, нали? Всички тези пари, които се стичаха към нас, истинско чудо, нали? А опитах ли се да се поинтересувам по-отблизо от това? Не. Не мисли, че не съм наясно — ако ти не беше започнал с номерата си там горе, вероятно вече щяхме да сме дали къщата под наем и щяхме да търсим ново място за живеене. Така че ето какво — ще започнем на чисто — ще заличим миналото — и ще приемаме нещата така, както дойдат. Едно по едно. Това е единственото, което можем да направим.

— Виж какво, искам да изясня едно — спокойствието му ме измъчваше, — аз поемам отговорността. Ако нещата стигнат дотам. Просто искам да го знаеш.

— Добре — той отново нанесе една мазка с четката, със заучен, опитен жест, който незнайно защо ме смути. — Така или иначе, нека оставим този въпрос засега, искаш ли? Не — продължи той, когато се опитах да кажа нещо друго, — моля те. Искам да се заемеш с тези неща, а аз ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, ако възникне някаква конкретна необходимост, но като изключим това, не искам повече да говорим на тази тема. Съгласен ли си?

Навън валеше дъжд. На приземния етаж беше влажно и студено — противен, подземен хлад. Стоях и го гледах, без да знам какво да кажа и какво да правя.

— Моля те. Не се сърдя, просто искам да продължа с работата си. Всичко ще бъде наред. А сега, моля те, качи се горе — ако обичаш? — допълни той, защото аз не помръдвах. — Работата е сложна, наистина се налага да се съсредоточа, ако не искам да я оплескам.

xvii.

Качвах се мълчаливо нагоре, стълбите скърцаха силно, вървях между наредените от двете ми страни снимки на Пипа, които ме гледаха с упрек, и не смеех да вдигна очи към тях. Когато слязох долу, имах намерение да започна първо с по-лесното и после да премина към централния номер в програмата. Но колкото и мръсен и непочтен да се чувствах, не събрах сили да го направя. Колкото по-малко знаеше Хоуби за картината, в толкова по-голяма безопасност се намираше. Би било нередно във всяко отношение да го въвличам в тази история.

И все пак ми се искаше да имах с кого да поговоря, някой, комуто да имам доверие. През няколко години все се появяваше по някоя вестникарска статия за изчезналите произведения, които, освен моя „Щиглец“ и две заети от друга колекция работи на Ван Аст, включваха и няколко ценни произведения от Средновековието и няколко египетски антики; учени бяха писали доклади на тази тема, писани бяха дори книги; престъплението беше споменато в челната десетка на обирите на произведения на изкуството в сайта на ФБР; навремето ми действаше много успокояващо приетото от повечето хора предположение, че онзи, който бе измъкнал двете картини на Ван Аст от залите 29 и 30, е откраднал и моята картина. Почти всички тела в зала 32 бяха намерени до рухналия вход; според анализаторите бе имало един период от десет до трийсет секунди, преди да падне носещата греда, през който няколко души биха могли да се измъкнат оттам. Отломките в зала 32 бяха прехвърлени с фанатично старание от хора с бели ръкавици, въоръжени със скенери и въпреки че рамката на „Щиглеца“ беше открита, неповредена (и бе окачена така, празна, в музея „Морицхойс“ в Хага, „като напомняне за незаменимата загуба за нашето културно наследство“), не бе открита нито една доказано автентична част от самата картина, нито една тресчица, нито едно от старинните пирончета, нито люспа от характерния жълт оловно-калаен пигмент. Но тъй като картината бе рисувана върху дървена плоскост, можеше да се предположи (и един историк, надут от съзнанието за своята знаменитост, яростно застъпваше тази теория, за което му бях много благодарен), че при взрива „Щиглецът“ е била изхвърлена от рамката си и е попаднала в доста големия огън, горящ в магазина за сувенири — епицентъра на експлозията. Бях го гледал в един документален филм по Пи Би Ес, как крачи наперено напред-назад пред празната рамка, фиксирайки настоятелно камерата си с поглед на човек, обигран в контактите с медиите. „Този миниатюрен шедьовър е оцелял при експлозията на барутните складове в Делфт, само за да срещне гибелта си векове по-късно в друга експлозия, също човешко дело, по една действителна ирония на съдбата, по-странна от нещо, извадено от разказите на О. Хенри или Ги дьо Мопасан.“

Що се отнася до мен, официалната версия — отпечатана в най-различни източници и приета за истина — гласеше, че съм бил на няколко зали разстояние от „Щиглецът“, когато е избухнала бомбата. Немалко журналисти се бяха опитвали да вземат от мен интервю през годините и аз бях отхвърлял предложенията им, до едно; но немалко хора, очевидци, бяха видели майка ми в последните й мигове в зала 24, красивата тъмнокоса жена в лъскавия шлифер, и много от тези очевидци твърдяха, че са ме видели до нея. Четирима възрастни и три деца бяха загинали в галерия 24 — и според официалната версия на историята, общоприетата версия, аз съм бил сред телата на пода, изпаднал в безсъзнание и останал незабелязан в суматохата.

Но пръстенът на Уелти беше физическо доказателство за това къде съм се намирал наистина. За мой късмет Хоуби не обичаше да говори за смъртта на Уелти, но от време на време — рядко, обикновено по-късно вечер, когато беше изпил няколко чаши — му се случваше да се отдава на спомени. „Можете ли да си представите как се почувствах? Нима не е чудо, че…?“ Неминуемо някой ден някой щеше да направи връзката. Открай време съзнавах това, но реейки се в наркотичната мъгла, бях пренебрегвал съществуващата опасност с години. Може би никой не се вслушваше в думите му. Може би никой никога нямаше да узнае.

Седях на леглото си и се взирах през прозореца към Десета улица — хората тъкмо се прибираха от работа, излизаха на вечеря, разнасяха се резки изблици на смях. Ситен, подобен на мъгла дъждец падаше косо в белия светъл кръг, хвърлян от уличната лампа точно пред прозореца ми. Всичко ми се струваше сурово и нестабилно. Имах отчаяна нужда от хапче, и тъкмо се канех да стана, за да си сипя нещо за пиене, когато — близо до светлия кръг, но все пак извън него, забелязах нещо неприсъщо за обичайното движение по улицата — някакъв самотен силует, застанал неподвижно под дъжда.

След като мина половин минута и той продължаваше да стои там, аз изключих лампата и пристъпих към прозореца. Сякаш в отговор на движението ми силуетът се отдалечи още повече от лампата; но макар че чертите му не се различаваха добре в тъмното, аз успях да си съставя доста ясна представа за него: широки, приведени рамене, къси крака и масивен ирландски торс. Джинси и спортна блуза с качулка, високи, тежки обувки. Известно време той стоя неподвижно — фигура на работник, неуместно присъствие на улицата по това време, подминаваха го начинаещи фотографи и елегантно облечени двойки, развеселени студенти на път за вечеря. После той се обърна. Тръгна си бързо, раздразнено; когато се озова в светлината на следващата лампа, го видях как бърка в джобовете си и се обажда по мобилен телефон, привел глава, като че ли объркан.

Спуснах пердето. Бях доста склонен да повярвам, че ми се привиждат разни неща, всъщност така или иначе постоянно ми се привиждаше какво ли не — това бе част от живота в един съвременен град, тази почти невидима, втъкана в него нишка на страх, очакването на някаква катастрофа, трепването при звука на задействала се аларма на кола, вечно да очакваш нещо да се случи, да очакваш мириса на дим, трясъка на счупени стъкла. И все пак — искаше ми се да съм стопроцентово сигурен, че това е само плод на въображението ми.

Цареше гробна тишина. Процеждащата се през дантеленото перде светлина на уличната лампа рисуваше разкривени, подобни на паяжина шарки по стените. През цялото време бях съзнавал, че задържането на картината е грешка, и все пак я бях задържал при себе си. Нищо добро не можеше да излезе от това. Дори не можеше да се каже, че имах някаква полза от нея или че ми бе доставяла наслада. Навремето, в Лас Вегас, поне можех да я гледам, когато пожелаех, когато се чувствах зле, на заспиване, или когато тъгувах, рано сутрин или посред нощ, през есента или лятото, да я наблюдавам как се променя под слънчевите лъчи и в зависимост от времето навън. Едно бе да гледаш картината в музей, но да я наблюдаваш на всички тези светлини, в различни настроения, в различни сезони, бе все едно да я видиш по хиляди възможни начини, а да я държиш затворена в мрака — едно творение на светлината, което можеше да живее само в светлина — беше погрешно в толкова много отношения, че дори не бих се наел да ги опиша. Нещо повече от погрешно — това беше лудост.

Взех чаша от кухнята, напълних я с лед, отидох до бюфета и си налях водка, върнах се в стаята си, извадих айфона от джоба си и започнах замислено да набирам пейджъра на Джеръм, но след първите три цифри затворих и вместо това набрах номера на Барбърови.

Отговори Ета.

— Тио! — каза тя, явно зарадвана, на фона работеше телевизорът в кухнята. — Катрин ли търсиш?

Само роднините и най-близките приятели наричаха Китси така; за всички други тя беше Катрин.

— Тя вкъщи ли е?

— Ще се прибере след вечеря. Знам, че очакваше да й се обадиш.

— Мхм… — нямаше как да не изпитам задоволство. — Ще й предадеш ли тогава, че съм се обаждал?

— Кога ще дойдеш пак да се видим?

— Скоро, надявам се. Плат у дома ли е?

— Не, и той излезе. Ще му кажа, че си звънял, няма да забравя. Ще дойдеш скоро пак, нали?

Затворих телефона и останах така, седнал на ръба на леглото си, отпивайки от водката. Успокоителна беше мисълта, че мога да се обадя на Плат, ако възникне нужда — не за картината, за това му нямах доверие, но по отношение на работата с Рийв и скрина. Това, че Рийв не бе казал и дума по този въпрос, ми изглеждаше като лошо предзнаменование.

От друга страна… какво можеше да направи той? Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че Рийв се беше предоверил на картите си, хвърляйки така открито обвинението си. Каква полза би имал, ако започнеше да ме преследва заради скрина? Каква щеше да е неговата изгода, ако ме арестуваха, ако приберяха картината, с което възможността той някога да се добере до нея щеше да изчезне окончателно? Ако искаше да я притежава, не му оставаше нищо друго освен да изчаква и да ме остави да го заведа до нея. Единственото мое предимство — единственото — беше, че Рийв не знаеше къде е тя. Можеше да наеме когото си иска, ако искаше да ме следи, но ако аз не припарвах до хранилището, нямаше никакъв начин той да разбере къде е картината.

i.

— О, Тио! — каза Китси един петъчен следобед, малко преди Коледа, вземайки в ръка една от изумрудените обици на майка ми, и я вдигна към светлината. Бяхме приключили с продължителния обяд във „Фредс“, а преди това бяхме прекарали цяла сутрин, избирайки модели на сребърни и порцеланови съдове. — Прекрасни са! Само че… — по челото й се появиха бръчици.

— Да…?

Беше три следобед; ресторантът беше претъпкан с бърборещи хора. Тя беше излязла, за да говори по телефона, и аз се бях възползвал от момента да извадя обиците от джоба си и да ги поставя на покривката.

— Ами просто… чудя се — тя присви леко вежди, сякаш гледаше обувки, за които не бе сигурна иска ли да ги купи или не. — Искам да кажа… страхотни са! Благодаря ти! Но… ще бъдат ли съвсем подходящи? За самия ден?

— Е, ти решаваш — казах, посегнах към своята „Блъди Мери“ и отпих дълбока глътка, за да прикрия изненадата и раздразнението си.

— Защото… изумруди… — тя вдигна една от обиците до ухото си, изкривявайки замислено очи към нея, докато го правеше. — Обожавам изумруди! Но… — тя отново вдигна обицата, оставяйки я да заискри в светлината, която се лееше от лампите над нас — изумрудът всъщност не е моят камък. Струва ми се, че може да се открояват прекалено рязко, разбираш ли? На фона на бялото… и с моята кожа? „О дьо Нил“157! И мама не може да носи зелено.

— Както предпочиташ.

— О, не, сега си ядосан.

— Не, не съм.

— Да, разбира се, че си! При това съм те засегнала!

— Не, просто съм уморен.

— Наистина изглеждаш в лошо настроение.

— Моля те, Китси, уморен съм — бяхме полагали героични усилия да търсим апартамент, изнервящо занимание, което бяхме понесли, общо взето, в добро настроение, въпреки че празните пространства и пустите стаи, изпълнени с призраците на живота, който други хора бяха оставили зад себе си събуждаха (у мен) неприятни отзвуци от миналото — кашони с вещи за пренасяне, миризми от кухнята, потънали в сенки спални, от които животът си е отишъл, но по-силно от тези неща във всичко пулсираше някакво заплашително механично жужене, което (доколкото можех да преценя) чувах само аз, тежкото, задъхано дишане на тревогата, която гласовете на брокерите, отекващи жизнерадостно в лъскавите повърхности, докато те обикаляха апартаментите, палеха лампите и показваха разните уреди с покритие от неръждаема стомана, не успяваха да пропъдят.

И защо беше всичко това? Нали не всеки апартамент, който оглеждахме, бе освободен по някакви трагични причини, както аз някак все успявах да си представя. Това, че в почти всяко от тези места на мен ми лъхаше на развод, банкрут, болест и смърт, явно се дължеше на самозаблуда — а освен това как биха могли тегобите на тези предишни наематели, реални или въображаеми, да навредят на Китси или на мен?

— Не се обезкуражавай — казваше Хоуби (който, също като мен, беше свръхчувствителен към душата на помещенията и предметите, към отпечатъците на времето). — Приеми го като работа. Все едно, че трябва да преровиш сандък с дребни и досадни части. Ще попаднеш точно на тази, която ти трябва, стига само да стиснеш зъби и да продължиш да търсиш.

И беше прав. През цялото време приемах нещата с добро настроение, също като нея, упорито вървяхме напред от едно към друго жилище в дните, определени за оглед от интересуващи се клиенти, от мрачни предвоенни апартаменти, в които витаеха духовете на стари, самотни еврейки, до чудовищни стъклени постройки, студени като лед, в които съзнавах, че никога не бих могъл да живея, без да изпитвам постоянното усещане, че в мен са се прицелили снайперисти. Никой от нас не очакваше търсенето на жилище да бъде удоволствие.

В сравнение с това отиването с Китси до „Тифанис“, за да поръчаме да изнесат списъка, в който поканените на сватбата щяха да отмятат нещата, които са избрали да ни подарят, ми се бе сторило като приятно разнообразие. Очаквах да се срещнем с консултантката, да посочим нещата, които ни се понравеха, и после да се измъкнем ръка в ръка за един коледен обяд. Вместо това — съвсем неочаквано — бях зашеметен от стреса, породен от промъкването през тълпите в един от най-посещаваните магазини в Манхатън, в петък, при това непосредствено преди Коледа: претъпкани асансьори, тълпи по стълбите, навсякъде преливаше от стада туристи, купувачи, търсещи подаръци за празниците, ограждаха витрините с кордони от по пет-шест реда, за да купуват ръчни и настолни часовници, шалове, дамски чанти, наръчници с правила за поведение в обществото и всевъзможни други стоки в характерния синьозеленикав цвят, запазената марка на „Тифанис“. Бяхме се влачили с часове из петия етаж, съпровождани от консултантката за съставяне на сватбени списъци, която толкова се стараеше да осигури безукорно обслужване и да ни помогне да направим уверено избора си, че не можех да не се чувствам преследван („Мотивите на порцелановите сервизи трябва да говорят за вас двамата: «Ето, това сме ние, като двойка»… това е съществена демонстрация на вашия стил“), докато Китси се мяташе от един на друг мотив: златната лента! не, синята! чакай… на какво се бях спряла първо? осмоъгълните не са ли малко прекалени? а консултантката й пригласяше с услужливите си пояснения: урбанистични геометрични мотиви… романтични флорални декорации… елегантност, неподвластна на времето… искрящо великолепие… и макар да не преставах да повтарям да, този е чудесен, но и този също, и двата ми харесват, решението е твое, Китс, консултантката не преставаше да ни показва нови и нови, очевидно надявайки се да изтръгне от мен някакво по-категорично предпочитание, обяснявайки ми внимателно някои тънкости, ето, този емайл, ръчно рисуваните кантове тук, докато накрая трябваше да си прехапвам езика, за да не кажа на глас онова, което мислех в действителност: че независимо от майсторското изпълнение нямаше абсолютно никакво значение дали Китси ще избере модел X или модел Y тъй като, поне в моите очи, те бяха поначало едни и същи: осемстотин долара за произведен вчера поднос?! Един поднос?! Имаше прекрасни сервизи от осемнайсети век, които можеха да бъдат купени на частица от цената, която трябваше да се плати за тези студени, блестящи, току-що излезли от фабриката съдове.

— Но нали не е възможно да харесваш всички съвсем еднакво? Да, да, определено се връщам към мотивите „ар деко“ — обърна се Китси към търпеливо навъртащата се около нас продавачка, — но колкото и да ги харесвам, не знам дали са съвсем подходящи за нас — после, вече към мен: — Ти какво ще кажеш?

— Избери каквото искаш. Който и да било от всичките. Наистина — казах аз, пъхнах ръце в джобовете си и отвърнах поглед, докато тя стоеше и примигваше, гледайки ме с уважение.

— Изглеждаш ми изнервен. Иска ми се да ми кажеш какво предпочиташ.

— Да, но… — толкова пъти ми се беше случвало да вадя порцелан от сандъци на разпродажбите след погребения и разводи, че намирах нещо неизразимо тъжно в блестящите, недокоснати сервизи, излъчващи мълчаливата увереност, че блестящите, нови съдове гарантират също толкова блестящо, незасегнато от трагедии бъдеще.

— Китайските рисунки? Или птиците по Нил? Хайде, кажи, Тио, знам, че предпочиташ едно от двете.

— Няма да сбъркате и с единия, и с другия. И двата са елегантни и приятни. А ето нещо семпло, за всеки ден — каза услужливо продавачката, очевидно за нея „семпло“ беше ключова дума в обслужването на отегчени и капризничещи бъдещи младоженци. — Действително съвсем семпло и неутрално — явно по протокол се предвиждаше на младоженеца да бъде позволено да избере сервиза за ежедневна употреба (вероятно за всички онези партита, на които щях да събирам приятели, за да гледаме мачовете за суперкупата, ха-ха), докато „официалният сервиз“ беше работа за експерти, тоест за дамите.

— Става — отговорът ми прозвуча малко по-рязко, отколкото възнамерявах — бях забелязал, че очакват от мен да кажа нещо. Трудно бих могъл да проявя особен ентусиазъм по отношение на обикновен, бял фаянс с модерни форми, особено като се вземе предвид, че се продаваше по четиристотин долара чинията. Напомняше ми за симпатичните възрастни дами, облечени в дрехи на „Маримекко“, които посещавах понякога в „Риц-Тауър“: вдовици с хрипкави гласове, с тюрбани на главите и гривни с глави на пантери, очакващи нетърпеливо да се пренесат да живеят в Маями — апартаментите им бяха пълни с мебели от опушено стъкло и хромирана стомана, които с помощта на декораторите си бяха купували през седемдесетте години на цената на добри мебели от епохата на кралица Ан — но (както бях принуден да им кажа със съжаление) те не бяха задържали цената си и не можеха да бъдат препродадени дори на половината от първоначалната си стойност.

— Порцеланът… — сватбената консултантка плъзна по ръба на чинията пръсти, чиито нокти бяха покрити с безцветен лак. — Знаете ли как ми се иска младоженците, които консултирам, да мислят за елегантните сребърни прибори, за финия кристал и за порцелана? Да ги свързват с ритуалните удоволствия в края на деня. Вино, забавления, семейство, близост. Един сервиз от фин порцелан е прекрасен начин да осигурите постоянно присъствие на стил и романтика в брака си.

— Става — повторих аз. Но идеята ми се стори противна; а двете „Блъди Мери“, които изпих във „Фредс“, още не бяха пропъдили неприятния й привкус.

Китси разглеждаше обиците с видимо колебание.

— Добре, виж какво. Ще ги сложа все пак на сватбата. Те са прекрасни, а и знам, че са били на майка ти.

— Искам да носиш това, което ти предпочиташ.

— Ще ти кажа какво мисля аз — тя се пресегна със закачлив жест през масата и взе ръката ми. — Мисля си, че имаш нужда да полегнеш.

— Несъмнено — аз притиснах дланта й към лицето си и си напомних какъв късметлия съм.

ii.

Всичко бе станало действително много бързо. Два месеца след първата ми вечеря у Барбърови ние с Китси се виждахме практически през ден — дълги разходки, после вечери (понякога в „Мач 65“ или „Льо Билбоке“, понякога и на сандвичи в кухнята) и разговори за миналото: за Анди, за дъждовните следобеди, прекарвани в игра на „Монополи“ („вие двамата бяхте толкова гадни… все едно Шърли Темпъл срещу Хенри Форд и Джей Пи Морган“), за онази вечер, когато беше плакала, след като я накарахме да гледа „Хелбой“ вместо „Покахонтас“, и за ужасните вечери, когато трябваше да носим сако и вратовръзка — ужасни поне за нас, момчетата, седнали вдървено в яхтклуба пред кока-кола с лимон, а господин Барбър се озърташе нервно, търсейки любимия си сервитьор Амадео, с когото настояваше да упражнява своя комичен испански, говорейки като Хавиер Кугат158 — приятели от училището, партита, винаги имаше за какво да разговаряме, помниш ли това, помниш ли онова, помниш ли, когато ние… това не беше като с Карол Ломбард, само пиене и после в леглото, с нея нямахме кой знае какво да си кажем.

Не че двамата с Китси не бяхме също доста различни хора, но в това нямаше нищо лошо: в края на краищата, както съвсем разумно бе изтъкнал Хоуби, нима не се предполагаше, че бракът е съюз на противоположности? Нима не се очакваше аз да внеса нещо ново в нейния живот и тя — в моя?

Освен това (така си казвах аз), нима не беше време да Вървя Напред, Да Се Откъсна От Миналото, да обърна гръб на градината, останала затворена за мен? Да Живея В Настоящето, Да Се Съсредоточа Върху Днешния Ден, вместо да тъгувам за онова, което не можех да имам? Години наред бях тънал в самосъжаления и разрушителна скръб: Пипа, Пипа, Пипа, възторг и отчаяние — това нямаше край, случаи, лишени на практика от всякакво значение, ме караха да отлитам към звездите или да потъвам в безмълвна депресия, името й, появило се на екранчето на телефона ми или някой мейл, подписан „С обич“ (Пипа подписваше така всичките си писма, без значение до кого бяха адресирани), тези неща бяха достатъчни, за да ходя дни наред по облаци, докато — ако, когато се обадеше на Хоуби, тя не го помолеше да даде слушалката на мен (а защо трябваше да го направи?), аз се чувствах смазан извън всякакви разумни граници. Самозаблуждавах се и го съзнавах. Нещо по-лошо: любовта ми към Пипа бе помрачена в дълбините си от спомена за майка ми, за смъртта на майка ми, със съзнанието, че съм загубил майка си и няма как да си я върна. Целият този сляп, детински копнеж да спасиш и да бъдеш спасен, да повториш миналото и да го промениш, по някакъв начин се бе вкопчил неистово в Пипа. Имаше нещо болезнено, нещо нездраво в него. Виждах неща, които в действителност не съществуваха. Рискувах да заприличам на живеещ в каравана самотник, дебнещ момичето, което си е харесал в някой мол. Защото истината беше следната: двамата с Пипа се виждахме най-много два пъти в годината; разменяхме си мейли и съобщения, но не много редовно; когато тя беше в Ню Йорк, си разменяхме книги и ходехме заедно на кино; бяхме приятели, нищо повече. Надеждите ми за връзка с нея бяха напълно нереалистични, докато постоянните ми терзания, съзнанието, че съм безсилен да променя нещо — те бяха ужасяващо реални. Нима тази неоснователна, безнадеждна, лишена от взаимност мания беше начинът, по който трябваше да пропилея остатъка от живота си?

Решението да се освободя бе взето съвсем съзнателно. Наложи се да мобилизирам всичките си сили, за да го осъществя, като животно, прегризващо лапата си, за да се освободи от капан. И по някакъв начин бях успял да го направя; и ето, срещу мен седеше Китси и ме наблюдаваше развеселено със светлосивите си очи.

Беше ни забавно да бъдем заедно. Разбирахме се. Това беше първото лято, което тя прекарваше в града — „първото, откакто се помня“, тъй като къщата в Мейн си оставаше затворена. Чичо Хари и братовчедите бяха отишли в Канада, на островите Дьо ла Мадлен — „и аз се чувствам малко изгубена тук, с мама, и… о, моля те, направи нещо за мен. Моля те, ще се съгласиш ли да отидем на плаж заедно през уикенда?“ Така че през уикендите ние ходехме в Ийст Хамптън, където отсядахме в дома на нейни приятели, прекарващи лятото във Франция; а през седмицата се срещахме в центъра, когато приключех работа, пиехме хладко вино в заведения с масички на тротоара, прекарвахме вечерите в пустеещия Трайбека по излъчващите трескава горещина тротоари, докато горещият полъх от отдушниците на метрото разпиляваше искри от тлеещия край на цигарата ми. В киносалоните винаги беше прохладно, както и в бар „Кинг Коул“ в „Сейнт Реджис“ и в „Ойстър Бар“ на гара „Гранд Сентръл“. Два следобеда седмично — с шапка, ръкавици, кецове „Джак Пърсел“ и спретната пола, напръскана от глава до пети с медицински слънцезащитен спрей (защото и тя като Анди имаше слънчева алергия) — тя се качваше на черния си „Мини-Купър“, с багажник, модифициран по специална поръчка така, че да побира стиковете й за голф, и отиваше сама до Шинекок или Мейдстоун. За разлика от Анди тя постоянно пърхаше и бърбореше, смееше се нервно на собствените си шеги, което ми напомняше на бащините й разпилени изблици на енергия, но без неговата ирония и отчужденост. Ако човек я напудреше и сложеше изкуствена бенка на лицето й, тя би могла да мине за придворна дама от Версай, с бялата си кожа и розовината по бузите, с трескавите си изблици на веселие. Носеше свободни, къси рокли без ръкав, и в града, и в провинцията, допълнени с винтидж чанти от крокодилска кожа, залепяше етикети с името и адреса си от вътрешната страна на обувките на „Кристиан Лубутен“, на които пристъпваше нестабилно („чепици за мъченици!“), за в случай, че ги изриташе, за да танцува или да плува, а после ги забравеше някъде: сребристи обувчици, обувчици с панделки и остри носове, по хиляда долара чифта. „Лош човек!“, крещеше тя надолу по стълбите, когато — в три часа сутринта, добре наквасен от изпития ром с кока-кола — аз най-сетне се измъквах, залитайки, да потърся такси, тъй като на другия ден ме чакаше работа.

Тя беше тази, която предложи да се оженим. Отивахме на някакво парти — тя със светлосиня рокля, парфюмирана с „Шанел №19“. Излязохме на Парк Авеню — позамаяни от коктейлите, които бяхме изпили горе — и в момента, когато прекрачихме прага, уличните лампи светнаха, така че двамата застинахме и се спогледахме: ние ли го бяхме направили? Ситуацията беше толкова смешна, че ние се разкикотихме истерично — сякаш светлината се лееше от нас, като че ли можехме да заредим с енергия Парк Авеню. И когато Китси ме хвана за ръка и каза:

— Знаеш ли какво трябва да направим според мен, Тио? — аз знаех отлично какво се кани да ми каже.

— Да го направим ли?

— Да, моля! Не мислиш ли, че трябва? Струва ми се, че мама ще бъде толкова щастлива!

Дори не бяхме уточнили датата. Все я променяхме, ту заради свободните за венчавка часове в църквата, ту заради някой от гостите, чието присъствие беше задължително, ту заради нечии състезания, наближаващ термин за раждане и какво ли не друго. Ето защо сватбата постепенно се превръщаше в такова внушително събитие — списъкът на гостите наброяваше стотици, разходите — много хиляди, подбираха се костюми и се разработваха сценарии като за шоу на Бродуей — и аз не можех да си изясня напълно как тази сватба се превърна в такава суперпродукция. Знаех, че понякога майката на булката носеше вината за такива излезли от контрол сватбени представления, но в този случай нямаше как да прехвърлим отговорността на госпожа Барбър, която трудно можеше да бъде убедена да напусне стаята си и кошничката си с бродерия, която никога не отговаряше на телефонни обаждания, никога не приемаше покани и дори вече не поддържаше прическата си, тя, която навремето ходеше задължително през ден на фризьор — имаше постоянен час в единайсет, преди да отиде някъде на обяд.

— Нали мама ще се зарадва? — бе прошепнала Китси, смушквайки ме в ребрата с острото си лакътче, докато бързахме обратно към стаята на госпожа Барбър. И споменът за радостта на госпожа Барбър, когато узна новината (ти й кажи, бе помолила Китси, ще бъде особено щастлива, ако го научи от теб), беше миг, към който се връщах отново и отново в спомените си, и никога не ми омръзваше: учудването в очите й, после възторгът, лумнал неовладяно на хладното й, уморено лице. Бе протегнала една ръка на мен и другата на Китси, но онази прекрасна усмивка — никога нямаше да я забравя — беше всичко за мен.

Кой би предположил, че е в моя власт да направя някого толкова щастлив? Или че аз самият бих могъл някога да бъда отново щастлив? Настроенията ми политаха нагоре като изстреляни с прашка; след като бе стояло години наред заключено и анестезирано, сърцето ми пърхаше и се блъскаше като пчела, захлупена в буркан, всичко беше ярко, ясно очертано, объркващо, объркано — но това бе чиста болка в сравнение с онази, потисканата мъка, която ме бе измъчвала с години, притъпена от дрогата като болка от развален зъб, мръсната, противна болка от нещо гнило. Тази яснота ме хвърляше във възторг; сякаш бях свалил зацапани очила, размазвали очертанията на всичко, което бях гледал дотогава. Изживях цялото лято в състояние на трескаво опиянение: целият тръпнех, държах се глупаво, преливах от енергия, живеех от джин и салата със скариди и ободряващото тупкане на топките за тенис. И можех да мисля само за едно: Китси, Китси, Китси!

Бяха изминали четири месеца, вече беше декември, сутрините бяха студени и свежи, във въздуха се носеше звън на коледни камбанки; ние с Китси бяхме сгодени и можех ли да бъда по-щастлив? Но въпреки че всичко беше прекалено съвършено, сърчица и цветя, досущ като финал на музикална комедия, аз се чувствах зле. По неясни причини бълбукащият прилив на енергия, по който се носех цяло лято, изчезна в средата на октомври и аз паднах тежко на земята, под тъжно ръмящия дъждец, погълнат от тъга, която се простираше безкрай, във всички посоки: като изключим няколко души (Китси, Хоуби, госпожа Барбър), ми стана противно да се виждам с хора, не можех да се съсредоточа върху това, което ми говореха, не можех да разговарям с клиентите, не можех да поставям етикети на мебелите в магазина, не можех да пътувам с метрото, всички човешки дейности ми се струваха безсмислени, неразбираеми, като че ли се бях озовал в черен, гъмжащ мравуняк сред пустош, накъдето и да погледнех, не виждах искрица светлина, антидепресантите, които гълтах добросъвестно в продължение на осем седмици, не помогнаха дори малко, нито пък другите, които бях опитал преди това (така погледнато, бях опитал всички, но явно бях сред двайсетте процента нещастници, на които не им се полагаха ливади, осеяни с маргаритки, над които пърхаха пеперуди, а „тежки главоболия и помисли за самоубийство“); и въпреки че мракът понякога се разсейваше за достатъчно дълго време, за да мога да се ориентирам в окръжаващия ме свят, познатите силуети придобиваха яснота, както мебелите в спалнята започват постепенно да се очертават призори, но облекчението винаги си оставаше само временно, тъй като, кой знае защо, никога не се зазоряваше докрай, мракът отново поглъщаше всичко, преди да успея да се осъзная и отново започвах да се лутам в тъмното, сякаш някой бе излял мастило в очите ми.

Не разбирах защо се чувствам толкова объркан. Не бях успял да забравя Пипа и това ми беше ясно, може би никога нямаше да я забравя и това просто беше нещо, с което трябваше да свикна да живея, тъжното съзнание, че обичаш човек, когото не можеш да имаш; но съзнавах и по-непосредствените си затруднения да отговоря на изискванията на все по-натоварения ни (поне аз го възприемах така) социален живот. Двамата с Китси вече не можехме да се наслаждаваме на толкова много разтоварващи вечери, прекарвани насаме, да седим в някое затъмнено сепаре от една и съща страна на масата и да се държим за ръце. Вместо това почти всяка вечер имаше партита за вечеря, оживени маси в ресторанти в компанията на приятелите й, уморителни събития, на които аз (напрегнат, отказал наркотиците, с изопнати докрай нерви) не съумявах да излъчвам подобаващо оживление и общителност, особено като се има предвид и умората след работния ден — освен това продължаваха и приготовленията за сватбата, лавина от дреболии, от които се очакваше да се интересувам с ентусиазъм, подобен на нейния, пъстра вихрушка от опаковъчна хартия, рекламни листовки и всякакви стоки. Нейните ангажименти се равняваха на пълен работен ден: трябваше да обикаля фирми за декорации и цветарски магазини, да сравнява качествата на кетърингови компании и търговци, да трупа мостри от тъкани, кутии с петифури и парчета от торта за проба; тя нервничеше и постоянно ме молеше да й помогна да избере между практически неразличими нюанси на слонова кост и бледолилаво на някаква цветова скала, организираше поредици „момичешки вечери“, в които шаферките й оставаха да пренощуват, поръчала беше и някакъв „уикенд на момчетата“ за мен (организацията бе поверена на Плат?? Следователно поне беше сигурно, че ще съм пиян от началото до края), занимаваше се и с плановете за медения месец, сред купчини лъскави брошури (Фиджи или Нантъкет? Миконос или Капри?)

— Фантастично — повтарях с новия си, предназначен за разговори с Китси глас, — всички тези места изглеждат страхотно — въпреки че, като се вземеше предвид предисторията на нещастията в семейството й, свързани с вода, ми се струваше странно, че тя не проявява интерес към Виена, Париж или Прага, или изобщо която и да било друга дестинация, която не беше в буквалния смисъл на думата остров сред криещия всякакви изненади океан.

Все пак, никога досега не бях виждал така ясно бъдещето си; и когато си напомнях колко правилен е пътят, по който бях поел, както често ми се налагаше, мислите ми се насочваха не само към Китси, но и към госпожа Барбър, чието щастие ме караше да си възвръщам увереността и изпълваше части на сърцето ми, които бяха останали пусти и пресъхнали в продължение на години. След нашето съобщение тя видимо се ободри и освежи; започна да ходи из апартамента, устните й зарозовяха с едва забележима следа от червило, и дори съвсем ежедневното й общуване с мен бе оцветено от една постоянна, уверена, спокойна светлина, която сякаш разширяваше пространството около нас и озаряваше кротко и най-тъмните ъгли на душата ми.

— Никога не съм предполагала, че ще мога отново да бъда толкова щастлива — сподели тя тихо с мен, един път на вечеря, когато Китси беше скочила внезапно от масата и бе хукнала да се обади на някого, какъвто й беше обичаят, и бяхме останали само двамата на шахматната масичка в стаята на госпожа Барбър, ровейки неловко с вилиците в аспержите и сьомгата. — Защото… ти винаги беше толкова добър с Анди… окуражаваше го, повдигаше самочувствието му. Той винаги проявяваше най-добрите си страни, когато беше с теб. И… и толкова се радвам, че вече и официално ще бъдеш част от семейството ни, че вече ще легализираме това, защото… о, предполагам, че не е редно да говоря такива неща, но се надявам, че не възразяваш да проявя за миг откровеност — защото винаги съм мислела за теб като за свое дете, знаеше ли това? И навремето, когато беше малко момче.

Тези думи ме трогнаха и шокираха дотолкова, че реагирах недодялано, запелтечих нещо смутено, докато тя не ме съжали и не насочи разговора към други теми. И все пак, всеки път, когато си спомнех тези думи, сякаш ме обгръщаше топло сияние. Също толкова удовлетворяващ (за мой срам) беше споменът за краткото, шокирано мълчание на Пипа по телефона, когато й съобщих новината. Отново и отново си припомнях тази пауза, наслаждавах се на стъписаното й мълчание след първото „О?“ И после, след като се бе съвзела: „О, Тио, колко прекрасна новина! Умирам от нетърпение да се запозная с нея!“

— О, тя е невероятна — казах злобно. — Влюбен съм в нея още откакто бяхме деца.

Което — в много отношения, които тепърва започвах да осъзнавам — беше абсолютно вярно. Преплитането на минало и настояще беше влудяващо еротично: изтръгвах безкрайна наслада от спомена за презрителното отношение на деветгодишната Китси към мен, несръчния тринайсетгодишен хлапак (как извръщаше очи към тавана и се цупеше, когато трябваше да седне до мен на вечеря). А още повече се наслаждавах на неприкритото удивление, проявявано от хора, които ни познаваха от деца: Ти? и Китси Барбър? Наистина ли? За нея? Наслаждавах се на пакостливите ни забавления, на направо невероятните ситуации: как се промъквах в стаята й, когато майка й заспеше — същата стая, която бе заключвала, за да не влизам в нея, когато бяхме малки, същите розови текстилни тапети, непроменени от времето, когато спях в стаята на Анди, а на вратата имаше бележки, написани на ръка: „Не влизай!“, „Не ме безпокойте!“ — влизах, Китси отстъпваше пред мен, заключваше вратата зад нас, поставяше пръст на устните ми и го плъзваше по тях, после онова първо, прекрасно търкулване в леглото й, „мама спи, шшшт!“

Всеки ден имах безброй поводи да си напомням какъв късмет имам. Китси никога не се уморяваше; Китси никога не беше нещастна. Беше очарователна, възторжена, предана. Беше красива, със сияйната прелест на захарна фигурка, която караше хората по улицата да се обръщат подир нея. Възхищавах се на нейната бъбривост, на тясната й връзка със света, на това, че беше забавна и непосредствена — „малка перушанка!“, както я наричаше с голяма нежност Хоуби — какъв полъх на свеж въздух беше тя! Всички я обичаха. Що се отнася до нейното заразително лекомислие, съзнавах, че би било израз на дребнава заядливост да отбелязвам, че Китси като че ли никога не се трогваше от нищо. Дори добрата стара Карол Ломбард се насълзяваше, когато си спомняше бивши гаджета, когато по телевизията говореха за измъчвани животни или за затварянето на някои стари заведения в Чикаго, където беше родена. Но Китси като че ли никога не приемаше нищо като особено неотложно, вълнуващо или дори учудващо. В това отношение тя приличаше на майка си и брат си — и все пак въздържаността на госпожа Барбър и Анди по някакъв начин се различаваше от склонността на Китси да прави лекомислени и омаловажаващи забележки всеки път, когато някой заговореше за нещо сериозно. („Не е никак забавно“, бях я чувал да казва с капризна въздишка, бръчкайки нос, когато хората я питаха за майка й.) Освен това — макар че намирах в това нещо болезнено, нездраво — аз не преставах да я следя за някакви прояви на скръб за баща й и Анди, и започвах да се притеснявам от това, че не забелязвах нищо подобно. Нима тяхната смърт не й се беше отразила по никакъв начин? Нима не се очакваше, че в даден момент поне ще поговорим за това? До известна степен се възхищавах на смелостта й: горе главата, продължаваме напред напук на трагедията или каквото там се е случило. Може би тя наистина беше просто прекалено затворена, прекалено въздържана, привикнала да се прикрива умело. Но засега по нищо не личеше, че тези искрящи сини плитчини — толкова привлекателни на пръв поглед — крият някаква дълбочина и аз понякога изпитвах смущаващото усещане, че газя във вода до колене, надявайки се да стигна до по-дълбоко място, в което да поплувам.

Китси ме потупваше по китката.

— Какво има?

— „Барнис“ — искам да кажа, след като и без това сме тук, дали да не отскочим и до техния отдел „обзавеждане на дома“? Знам, че мама ще се радва, ако изнесем списъка тук, но пък може да се окаже забавно, ако за ежедневните неща се насочим към нещо по-нетрадиционно.

— Не… — посегнах към чашата си и пресуших остатъка на един дъх, — аз наистина трябва да тръгвам към центъра, ако нямаш нищо против. Трябва да се видя с един клиент.

— Ще идваш ли нагоре довечера? — Китси делеше апартамент с още две момичета, недалеч от офиса на организацията, занимаваща се с произведения на изкуството, в която тя работеше.

— Не съм сигурен. Може да се наложи да вечерям с някого. Ще се опитам да се измъкна.

— Поне за коктейли? Моля? Или най-малкото за по едно питие след вечеря? Всички ще бъдат толкова разочаровани, ако не се появиш поне за мъничко. Чарлс и Бети…

— Ще се опитам. Обещавам. Не забравяй това — и аз посочих с глава обиците, които все още лежаха на покривката.

— О! Не! Разбира се, че няма! — каза тя гузно, сграбчи ги и ги пусна в чантата си като шепа дребни монети.

iii.

Когато излязохме заедно навън, сред предколедната тълпа, аз се почувствах неуверен и натъжен; и сградите, завързани с панделки като подаръци, и ярко осветените прозорци само задълбочаваха тази потискаща тъга: мрачно зимно небе, сиви каньони, изпълнени с бижута и кожи, с цялата власт и меланхолия на богатството.

Какво ми липсваше? — задавах си този въпрос, докато двамата с Китси прекосявахме Медисън Авеню, а розовото й палто от „Прада“ подскачаше жизнерадостно в навалицата. Защо обвинявах Китси, че не й личи да е преследвана от мисълта за Анди и баща си, че продължава напред и живее живота си?

Но, докато стисках лакътя на Китси и получавах усмивка за награда, за миг изпитах и облекчение, възможност да се откъсна от грижите си. Бяха изминали осем месеца, откакто оставих Рийв в онзи ресторант в Трайбека; засега никой не се бе свързал с мен по повод продадените фалшификати, макар че бях напълно готов да призная грешката си, ако някой го направеше: неопитен, нов в бизнеса, ето, връщам ви сумата, сър, приемете извиненията ми. Нощем, докато лежах буден, се успокоявах с мисълта, че ако се стигнеше до неприятности, поне не бях оставил значителна следа: бях се постарал да сведа документацията около продажбите до минимум, а за по-дребните вещи предлагах намаление на цената, ако бъде изплатена в брой.

И все пак, все пак. Беше само въпрос на време. Обадеше ли се само един клиент, щеше да повлече след себе си лавина. Достатъчно лошо щеше да бъде, ако това навредеше на репутацията на Хоуби, но когато претенциите за връщане на фалшификатите станеха толкова много, че изгубех възможност да възстановявам парите на хората, щяха да последват и съдебни дела: дела, в които щеше да бъде цитиран и Хоуби като мой съдружник. Трудно щеше да бъде да убедя съда, че не е знаел какво върша, особено що се отнася до продажби на нивото на мебелите, представяни на големия ежегоден търг за забележителни произведения на американски майстори — и, ако се стигнеше дотам, аз дори не бях убеден, че Хоуби щеше да се защити адекватно, ако това означаваше аз да остана единствен виновник. Вярно беше: много от хората, на които бях продавал такива мебели, имаха толкова много пари, че щеше да им е все едно. И все пак. И все пак. Кога ли на някой щеше да му хрумне да погледне отдолу онези столове от комплекта за трапезария „хепълуайт“ и щеше да забележи, че опаката страна на седалките не е еднаква? Че шарките не съвпадат, че има несъответствия в краката? Или щеше да занесе някоя маса за независима оценка и щеше да узнае, че този лак не е бил ползван през седемдесетте години на осемнайсети век, защото още не е бил изобретен? Всеки ден се питах кога и как щеше да бъде разкрит първият фалшификат: дали щеше да пристигне писмо от нечий адвокат или щяха да ни се обадят от отдела за мебели към „Сотбис“, дали някой специалист по вътрешно обзавеждане или колекционер нямаше да връхлети в магазина, за да иска обяснение от мен и Хоуби щеше да слезе долу и да каже виж какво, имаме проблем, можеш ли да отделиш една минута?

Ако бракоразрушителната новина за моите провинения излезеше на бял свят преди сватбата, не бях съвсем наясно какво щеше да последва. Може би сватбата изобщо нямаше да се състои. И все пак — заради Китси и заради майка й — ми се струваше, че би било още по-жестоко, ако истината се разбереше по-късно, особено като се имаше предвид, че семейство Барбър далеч не бяха толкова състоятелни, колкото бяха преди смъртта на господин Барбър. Имаха проблеми с наличните средства. Парите бяха управлявани от тръстове. На мамичка й се беше наложило да преназначи част от прислугата на половин работен ден, а някои дори да освободи. А татко — така бе споделил Плат, опитвайки се да събуди интерес у мен към още антикварни вещи от апартамента — накрая бил леко изкукал и инвестирал сума, равняваща се на повече от петдесет процента от портфолиото, в банка „Виста“, някаква изродила се търговска банка, по „сантиментални причини“ (пра-прадядото на господин Барбър бил президент на една от първите основани банки в историята на Масачузетс, отдавна изгубила името си при сливането си с „Виста“). За съжаление от „Виста“ спрели изплащането на дивиденти, и фалирали малко преди смъртта на господин Барбър. Това беше и причината за драстичното намаление на някога щедрата подкрепа, която госпожа Барбър оказваше на някои благотворителни организации; затова и Китси трябваше да работи. А пък работата на Плат като редактор в стилното малко издателство, както самият той нерядко ми бе напомнял, когато си пийнеше, му докарваше по-малко пари от тези, които мама навремето бе плащала на икономката им. Ако изпаднех в тежко положение, бях почти напълно уверен, че госпожа Барбър щеше да направи, каквото може, за да ми помогне; а Китси, като моя съпруга, щеше да бъде задължена да помогне, независимо от това искаше или не. Но това би означавало да им изиграя мръсен номер, особено като се вземе предвид, че щедрите похвали на Хоуби успяха да убедят всички, и особено Плат, загрижен за топящите се средства на семейството, че аз съм някакъв финансов вълшебник, долетял на помощ на сестра му.

— Ти умееш да печелиш пари — бе казал той без заобикалки, когато ми обясняваше колко се радват всички в семейството, че Китси ще се омъжи за мен, а не за някой от безделниците, с които знаеха, че се вижда. — А тя — не.

Но най-много от всичко ме безпокоеше Лушъс Рийв. Въпреки че не бях чул нищо от него по въпроса за скрина, през лятото той бе започнал да ми изпраща будещи тревога писма: писани на ръка, без подпис, на карти за кореспонденция със син кант и името му, отпечатано най-горе с калиграфски шрифт: Лушъс Рийв.

А след това:

И след още три седмици, само един ред:

Мисълта за тези писма ме измъчваше, макар да се стараех да я пропъждам от съзнанието си. Всеки път, когато си спомнех за тях — а това се случваше често, мисълта се появяваше съвсем непредвидено, например по време на хранене, докато поднасях вилицата към устата си — имах чувството, че ме събуждат с плесница от сън. Напразно се опитвах да си напомням, че твърденията на Рийв при срещата ни в ресторанта се разминаваха безумно с истината. Щеше да е глупаво да реагирам по какъвто и да било начин на писанията му. Най-добре беше да го игнорирам, както бих постъпил с някой настоятелен просяк на улицата.

Но после, бързо едно след друго, се случиха две притеснителни събития. Бях се качил горе, за да попитам Хоуби дали иска да излезем да обядваме някъде заедно — и той отвърна: „Да, чакай малко“, защото прехвърляше пощата си на шкафа, смъкнал очилата си до върха на носа.

— Хмм… — каза той, обръщайки един плик, за да го погледне отпред. Отвори го и загледа картата — протягайки ръка, за да я погледне възможно най-отдалече, а после я приближи отново към очите си.

— Виж това — той ми подаде картата, — за какво може да става дума?

На картата, с прекалено добре познатия ми почерк на Рийв, бяха написани само две изречения — без обръщение, без подпис.

— О, Господи — казах аз, оставих картата на масата и отвърнах поглед от нея. — О, за Бога!

— Какво?

— Това е онзи, със скрина.

— О, разбирам — каза Хоуби. Нагласи очилата си и ме загледа спокойно. — Той осребри ли в крайна сметка онзи чек?

Прокарах пръсти през косата си.

— Не.

— Какво е това предложение? За какво говори той?

— Виж какво… — отидох до умивалника, за да си налея вода, стар номер на баща ми, когато имаше нужда от няколко мига, за да се овладее. — Не исках да те тревожа с това, но този тип е голям досадник. Започнах да изхвърлям писмата му, без да ги отварям. Ако получиш още едно, предлагам ти и ти да го хвърлиш в боклука.

— Но какво иска?

— Ами… — водата течеше шумно от кранчето; започнах да плакна чашата. — Ето какво… — обърнах се, прокарах ръка по челото си. — Цялата история всъщност е налудничава. Написах му чек за скрина, както вече ти казах. За сума, по-висока от онази, която той ми плати.

— Какъв е проблемът тогава?

— Е… — отпих малко от водата, — за съжаление той си е наумил нещо друго. Той мисли… ъъъ… мисли, че ние тук произвеждаме подобни мебели на конвейер, и иска да се включи в предприятието. Нали разбираш, вместо да осребри чека. Намерил е някаква старица, гледана денонощно от медицински сестри, и иска да използва апартамента й за… ъъъ…

Хоуби повдигна вежди.

— За пробутване?

— Именно — казах, доволен, че той първи употреби думата. „Пробутването“ беше трик — фалшиви или долнокачествени старинни вещи и мебели се поставяха в частни домове — най-често принадлежащи на самотни стари хора — за да бъдат продадени на лешоядите, навъртащи се край смъртното легло: търговци, намиращи се на най-ниското ниво на хранителната верига, толкова нетърпеливи да отмъкнат всичко при разпродажбата след смъртта на старата жена под кислородната палатка, та не съзнаваха, че самите те стават жертва на измама. — Когато се опитах да му върна парите, той ми направи това контрапредложение. Ние осигуряваме мебелите. Делим наполовина. И ме тормози оттогава досега.

Хоуби изглеждаше озадачен.

— Но това е абсурдно.

— Да… — притворих очи, стиснах с два пръста носа си, — но той е много настоятелен. Затова и те съветвам да…

— Коя е тази жена?

— Ами някаква жена, негова възрастна роднина, нещо такова.

— Как се казва?

Опрях чашата в слепоочието си.

— Не знам.

— Тук ли живее? В града?

— Предполагам. — Въпросите му придаваха на разговора насока, която не ми се нравеше. — Така или иначе, просто изхвърли това нещо на боклука. Съжалявам, че не ти го казах по-рано, но наистина не исках да те тревожа. Ако не му обръщаме внимание, все някога ще му омръзне.

Хоуби погледна първо картата, после мен.

— Ще я задържа. Не — допълни той рязко, когато се опитах да кажа нещо, — това е повече от достатъчно, за да отидем в полицията, ако се наложи. Все ми е едно какво ще стане със скрина — не, не — той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, — това е недопустимо, ти си се опитал да поправиш грешката си, а той иска да те принуди да се заемеш с престъпна дейност. Откога продължава това?

— Не знам. Може би два месеца — продължих, защото той не преставаше да се взира в мен.

— Рийв — той оглеждаше смръщено картата. — Ще попитам Мойра — Мойра беше малкото име на госпожа ДеФрийс. — А ти ми кажи, ако той ти пише пак.

— Разбира се.

Не смеех дори да се опитам да си представя какво щеше да стане, ако се окажеше, че госпожа ДеФрийс познава Лушъс Рийв или е чувала за него, но за щастие никой не повдигна повече този въпрос. Като че ли беше чист късмет, че писмото до Хоуби подлежеше на различни тълкувания. Но заплахата в него бе ясно доловима. Глупаво бе да се тревожа, че Рийв ще се обърне към представителите на закона, тъй като — постоянно си го напомнях — единственият му шанс да вземе картината за себе си беше да ме остави на свобода, за да отида при нея.

И все пак, по някаква перверзна причина, това само ме караше да копнея още по-силно за картината, исках я близо до себе си, за да мога да я гледам, когато изпитам желание. Макар да знаех, че това е невъзможно, все пак мислех за това. Накъдето и да погледнех, във всеки апартамент, който оглеждахме двамата с Китси, отбелязвах възможни скривалища: високи шкафове, декоративни камини, широки подпокривни греди, до които можеше да се стигне само с много висока стълба, дъски на пода, които лесно можеше да бъдат повдигнати. Нощем лежах, вперил очи в тъмното, и фантазирах, представяйки си специално изработен огнеупорен шкаф, в който можех да я заключа и тя да бъде в безопасност, или дори нещо по-абсурдно — някаква тайна, климатизирана стая, като в замъка на Синята брада, в която да може да се влиза само ако знаеш шифъра на ключалката.

Моя, моя. Страх, обожествяване, мания за притежание. Насладата и ужасът на фетишиста. Напълно съзнаващ лудостта си, свалях изображения на картината на компютъра и телефона си, за да мога да я поглъщам тайно с очи, дигитално пресъздадени мазки на четката, късче светлина от седемнайсети век, компресирано в точки и пиксели, но колкото по-чисти бяха цветовете, колкото по-точно бе пресъздадено напластяването на боите, толкова повече копнеех за истинската картина, неподменима, великолепна, окъпана в сияние.

Прахозащитена среда. Денонощна охрана. Въпреки че се опитвах да не мисля за онзи австриец, който бе държал дъщеря си затворена в подземие в продължение на двайсетина години, за съжаление именно това сравнение ми идваше на ум. Какво би станало, ако умра? Ако ме блъсне автобус? Дали безформеният пакет нямаше да бъде взет погрешно за някакъв боклук и да бъде хвърлен в инсинератора? Три-четири пъти се обаждах, без да казвам името си, в хранилището, за да се убедя в онова, което вече ми беше известно от маниакално честите ми посещения в сайта на фирмата: гарантирани нива на температура и влажност, в допустимия диапазон на изискванията за съхраняване на произведения на изкуството. Понякога, когато се събуждах, ми се струваше, че съм сънувал всичко това, но много скоро осъзнавах, че не е така.

Но беше немислимо да отида там, докато Рийв дебнеше като котарак да се стрелна навън от дупката си. Трябваше да изчакам. За съжаление след три месеца щеше да се наложи да платя наема на сейфа; и предвид всичко станало не виждах основание да отида да го платя лично. Това, което трябваше да направя, бе просто да накарам Гриша или някой друг от момчетата да отиде да плати вместо мен в брой — бях уверен, че няма да задават никакви въпроси. Но после се бе случила втората неприятност: само преди няколко дни Гриша ме беше шокирал до крайна степен, като се промъкна в магазина, когато бях там сам и описвах седмичните продажби, отметна глава встрани като от нервен тик и каза:

— Майор, трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Редовен ли си?

— Какво? — заради примесите на идиш и простонароден руски, допълнени от типично бруклински жаргон и думи, научени от рап-парчета, изразите на Гриша понякога не отговаряха на познатия ми английски.

Гриша изсумтя шумно.

— Май не ме разбираш правилно, шампионе. Питам дали при теб всичко е наред — дали нямаш проблеми със закона.

— Момент — казах, защото тъкмо събирах дълга колонка числа — а после вдигнах очи от калкулатора: — Я чакай, какво имаш предвид?

— Ти си ми брат, не обвинявам и не съдя. Просто искам да знам, ясно ли е?

— Защо? Какво е станало?

— Хора се навъртат около магазина, дебнат. Ти да знаеш нещо по въпроса?

— Кой? — хвърлих поглед през прозореца. — Какво? Кога е било това?

— Исках да те попитам. Не смея да отида с колата до Бъро Парк, да се видя с братовчеда Генка по една негова работа — страх ме е тези типове да не се повлекат подир мен.

— Подир теб? — аз седнах.

Гриша сви рамене.

— Става вече четири-пет пъти. Вчера, когато излизах от камиона, видях един от тях да се навърта пред магазина, но той прекоси улицата и се измъкна. С джинси — по-възрастен, спортно облечен. Генка представа няма какво става, но се подплаши, нали ти казвам, имаме си с него едни дела, та рече да попитам знаеш ли нещо за тая работа. Този човек никога не говори, само стои и чака. Питам се да не е заради твоите сделки с „шваца“159?

„Шваца“ беше Джеръм; не го бях виждал от месеци.

— Е, добре тогава. Неприятно ми е да ти го кажа, но според мен полицията души наоколо. Майк… и той забеляза. Той пък реши, че е за издръжката, която трябва да плаща. Но този човек просто си стои и не прави нищо.

— И откога продължава това?

— Кой знае? Но е поне месец. Майк вика, че е по-отдавна.

— Следващия път, когато видиш този човек, ще ми го покажеш ли?

— Може да е частен детектив.

— Защо мислиш така?

— Защото някак по ми прилича на бивше ченге. Майк мисли така… ирландците разбират от ченгета, Майк вика, че изглежда по-стар, като пенсиониран полицай може би.

Ясно — казах, спомняйки си набития мъж, когото бях забелязал през прозореца на стаята си. Впоследствие го бях виждал още четири-пет пъти — или някой, който приличаше на него, да се навърта отпред, когато магазинът беше отворен винаги когато бях заедно с Хоуби или разговарях с клиент, в моменти, неудобни да искам от него обяснение — но пък той изглеждаше толкова безвреден, със спортна блуза с качулка и високи спортни обувки, че не можех да бъда сигурен. Веднъж — тогава се бях уплашил много — видях някакъв човек, който много приличаше на него, да се мотае пред сградата, в която живееха Барбърови, но когато се загледах, си казах, че греша.

— Навърта се тук от доста време. Но ето — Гриша помълча — знаеш, иначе нямаше да кажа нищо, може и да няма нищо, но вчера…

— Е, какво стана? Казвай — настоях аз, а той потри врата си и погледна гузно встрани.

— Ами друг някакъв тип, различен. И него бях виждал да се върти около магазина. Отпред. Но вчера влезе и попита за теб, по име. А пък на вид хич не ми се понрави.

Облегнах се рязко назад на стола си. Бях се питал кога Рийв щеше да реши да се появи лично.

— Не съм говорил с него. Бях навън — той посочи с глава — така че… Товарех камиона. Но го видях да влиза. Такъв човек се забелязва. Добре облечен, ама не като нашите клиенти. Ти беше на обяд и Майк беше сам в магазина — вика, влиза онзи и пита: „Тиодор Декър?“. Е, ти не си там и Майк му го казва. „Къде е?“. Един куп въпроси за теб, тук ли работиш, тук ли живееш, откога, къде си сега и разни такива.

— А Хоуби къде е бил?

— Не искал да говори с Хоуби. Казал, че му трябваш ти. После — той начерта с пръст линия по масата — излезе. Тръгна да обикаля наоколо. Наднича тук, наднича там. Оглежда навсякъде. Видях го от мястото, на което бях, от другата страна на улицата. Стори ми се странно. А пък… Майк не спомена за това посещение пред теб, защото рече, може пък да не е нищо, може да е нещо лично, „по-добре да не се месим“, но аз също видях човека и си казах, че може би е по-добре да знаеш. Защото, нали, играчът надушва друг играч, разбираш ли?

— Как изглеждаше? — попитах аз, и допълних, защото Гриша не отговори: — По-възрастен? Понатежал? Побелял?

Гриша изсумтя раздразнено.

— Не, не, не — и завъртя рязко, категорично глава. — Не беше някакъв дядка.

— Е, как изглеждаше тогава?

— Изглеждаше като човек, с който не би искал да се сдърпаш, ето как.

В настаналото мълчание Гриша запали една от своите „Кул“ и предложи една и на мен.

— Е, какво да правя аз, майор?

— Моля?

— Трябва ли ние с Генка да се безпокоим?

— Не, не мисля. Така — продължих, посрещайки малко несръчно дланта, която той вдигна, за да плесне с нея моята, — добре, но ще ми направиш ли една услуга? Би ли дошъл да ме повикаш, ако някой от вас го види отново?

— Гаранция! — Той помълча и ме огледа критично. — Ама сигурен ли си, че ние с Генка няма от какво да се притесняваме?

— Е, аз все пак не знам какво правите, нали така?

Гриша извади мръсна носна кърпа от джоба си и избърса с нея моравия си нос.

— Този твой отговор не ми харесва.

— Е, все пак внимавайте. За всеки случай.

— Майор, и аз би трябвало да кажа същото на теб.

iv.

Бях излъгал Китси — нямах никакви ангажименти. Когато излязохме от „Барнис“, се целунахме на раздяла на ъгъла на Пето Авеню и тя тръгна обратно към „Тифанис“, за да огледа кристалите — така и не бяхме стигнали до тях — а аз тръгнах да взема метрото по линия 6. Но вместо да се присъединя към потока купувачи, който се лееше надолу по стълбите към перона, аз се почувствах толкова опустошен и замаян, толкова самотен, уморен и болен, че вместо това спрях и се загледах в мръсната витрина на бара „Събуей Ин“, точно срещу товарните рампи на „Блумингдейлс“ — сякаш бях пропаднал назад във времето и се бях озовал във филма „Изгубената седмична почивка“160 — тук нищо не се беше променило от времето, когато баща ми се напиваше по кръчмите. Отвън: неонов надпис като от „филм ноар“. Вътре: същите мръсни червени стени, лепкави маси, нащърбени плочи на пода, силна хлорна миризма на почистващ препарат, изгърбен барман, преметнал парцал на рамото си, наливащ питие на някакъв самотник с кръвясали очи на бара. Спомних си как ние с майка ми веднъж изгубихме от поглед баща ми в „Блумингдейлс“ и тя незабавно напусна магазина, прекоси улицата — по онова време не ми беше ясно как така знае накъде да тръгне — и го намери тук, да гаврътва на един дъх шотове за по четири долара заедно с някакъв стар шофьор на камион с хриптящ глас, и още един старец с пъстра кърпа на главата, който приличаше на бездомник. Бях останал да я чакам на прага, замаян от острия мирис на вкиснала бира и запленен от топлия, тайнствен мрак на заведението, от мъждукането на джубокса и примигването на аркадната игра „Ловец на елени“ в дълбините му, като нещо от „Зоната на здрача“ — „О, това е мирисът на стари мъже и отчаяние“, бе казала сухо майка ми, сбръчквайки нос, когато излезе от бара с пазарските торби и ме хвана за ръка.

Едно „Джони Уокър“, с черен етикет — в памет на баща ми. Може би две. Защо не? В тъмните дълбини на бара имаше нещо топло, дружелюбно, чувстваше се онази пиянски-сантиментална атмосфера, която помагаше да забравиш за миг кой си и защо си се озовал тук. Но в последния момент, както бях застанал на прага, аз трепнах така, че барманът вдигна очи към мен, обърнах се и продължих да вървя.

Лексингтън Авеню. Мокър вятър. Следобедът бе влажен и изпълнен с привидения. Подминах спирката на Петдесет и първа улица, после и онази на Четиридесет и втора, и продължавах да вървя, за да се освежа. Жилищни блокове с белезникавия цвят на пепел. Човешки орди по улиците, мигащи лампички на коледни елхи високо горе, по балконите на последните етажи, коледни песни, леещи се самодоволно от магазините, а докато се промушвах през тълпите, проправяйки си път, аз изпитах странното усещане, че вече съм мъртъв, че се движа по тротоара в някаква огромна сивота, далеч надхвърляща тази на улицата или дори на целия град, че душата ми се е отделила от тялото и се движи сред други души в някакво мъгливо пространство между миналото и настоящето, вървяхме и спирахме, подчинявайки се на светофарите, отделните минувачи преминаваха пред очите ми, странно изолирани и самотни, безизразни лица, от които висяха кабелите на слушалки, вперили поглед право напред, беззвучно движещи се устни, а звуците на града ставаха по-далечни, глъхнещи под смазващото небе с цвят на гранит; боклуци и вестници, бетон и ситен дъждец, мръсна зимна сивота, която ме затискаше като каменна плоча.

Мислех, че след като успях да се откъсна от бара, бих могъл да отида на кино — че може би самотата в киносалона ще ми помогне да се почувствам по-добре, някоя оскъдно посетена следобедна прожекция на филм, интересът към който е започнал да спада. Но когато, замаян и подсмърчащ от студ, стигнах до киното на ъгъла на Втора и Трийсет и втора улица, френският полицейски филм, който исках да гледам, вече беше започнал, а също и трилърът с подмяната на самоличност. Оставаха само куп коледни филми и нетърпими романтични комедии: плакати, на които се виждаха булки с изпоцапани рокли, боричкащи се шаферки, и слисан баща с шапка на Дядо Коледа и две ревящи бебета в ръце.

Такситата започваха да оредяват. Високо над улицата, в този мрачен следобед, горяха светлини — в пусти офиси и високи жилищни сгради. Обърнах гръб на киното и продължих да се движа безцелно в посока към центъра, без ясна представа накъде съм се запътил и защо, и докато вървях, изпитах странно примамливото усещане, че се заличавам сам, сякаш се разплитах, нишка по нишка, дрипи и парцали се стелеха зад мен, както си прекосявах Трийсет и втора улица и се оставях да бъда понесен от потока на минувачите в пиковия час, подмятан от един миг към друг.

В следващото кино, на около десет-дванайсет преки от предишното, положението беше същото: филмът за ЦРУ беше започнал, както и биографичният филм за кинозвездата от 40-те години, който бе получил толкова добри отзиви; до началото на френския полицейски филм оставаше още час; и ако не исках да гледам филма за някакъв психопат или сърцераздирателната семейна драма — а аз не исках, ми оставаха само още булки, ергенски партита, шапки на Дядо Коледа и анимационни филми.

Когато стигнах до киното на Седемдесета улица, изобщо не спрях пред касата, а просто продължих нататък. По някакъв загадъчен начин, точно докато пресичах Юниън Скуеър, повлечен от връхлетяла ме изневиделица тъмна вихрушка, аз стигнах до решението да се обадя на Джеръм. Имаше някакво мистично ликуване в тази идея, сякаш решавах да умъртвя плътта си по подобие на светците. Дали щеше да успее да ми намери медикаменти така, без предупреждение, или щеше да ми се наложи да прибегна до редова дрога, от онази, която се купуваше от улицата? Беше ми все едно. Не бях се дрогирал от месеци, но каквато и да бе причината, възможността да прекарам една вечер, дремейки, в наркотичен унес, в спалнята си в дома на Хоуби започваше да ми изглежда като съвсем разумна реакция на празничните светлинки, празничните тълпи, на болезнената, погребална нотка в безконечния звън на коледните камбани, на бонбоненорозовия бележник на Китси, купен от „Кейтс Пейпъри“, в който страниците бяха надписани така: МОИТЕ ШАФЕРКИ МОИТЕ ГОСТИ МОЕТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ПО МАСИТЕ МОИТЕ ЦВЕТЯ МОИТЕ ДОСТАВЧИЦИ МОЯТ СПИСЪК СЪС ЗАДАЧИ МОЯТ КЕТЪРИНГ.

Отстъпвайки бързо назад — светлината на светофара се беше сменила и аз едва не се бях изпречил пред една кола — залитнах и за малко не се подхлъзнах. Нямаше никакъв смисъл да разсъждавам над необоснования ужас, който изпитвах от публичността на една голяма сватба — затворени пространства, клаустрофобия, резки движения, отключващи фактори за фобията ми щеше да има навсякъде, по някаква причина обаче метрото не ми създаваше толкова проблеми, измъчвах се повече в претъпкани сгради, постоянно очаквах нещо да се случи, кълбо дим, тичащ човек някъде в периферията на тълпата, не можех да издържам да седя дори в киносалон, ако вътре имаше повече от десетина-петнайсет души, се обръщах, стиснал платения си билет, и напусках прожекцията. А мисълта за тази многолюдна церемония в претъпканата догоре църква постоянно се мяркаше около мен като флашмоб. Щях да глътна няколко хапчета „Ксанакс“ и да удържа някак до края й.

И още нещо: надявах се все по-силната шумотевица на социалния живот, на чиито вълни се носех като в лодка по време на ураган, да утихне след сватбата, тъй като единственото, което всъщност исках, беше да се върна към безоблачните дни на лятото, когато имах Китси за себе си: да вечеряме двамата сами, да гледаме филми в леглото. Постоянните покани и събирания ме изтощаваха: пъстрата, постоянно меняща се вихрушка от нейни приятели, многолюдните вечери и изпълнените с трескава активност уикенди, които изтърпявах, стиснал очи, с ожесточените усилия на корабокрушенец, борещ се да оцелее: Линзи? не, Лоли? извинявай… а това е… Фрида? Здравей, Фрида, и… Трев? Трав?… Радвам се да те видя отново! Заемах благовъзпитани пози край старинните им селски маси и пиех, докато не изпаднех във вцепенение, докато те бъбреха за вилите си в провинцията, за жилищните управи в сградите, където наемаха апартаменти, за ръководствата на училища и детски градини, за програмите си във фитнес-центровете — точно така, постепенно намаляване на кърменето, но напоследък имаме голям напредък с памперсите, най-голямото тъкмо трябва да постъпи в подготвителна група за детска градина, а есента в Кънектикът е невероятна, о, да, разбира се, всяка година отиваме някъде с момичетата, но нали знаеш, правим и излети само за момчета, два пъти годишно, до Вейл, или надолу из Карибите, а миналата година отидохме на спининг-риболов в Шотландия и открихме някои наистина забележителни игрища за голф — но да, вярно, Тио, ти не играеш голф, не караш ски, не се занимаваш с ветроходство, нали?

— Съжалявам, боя се, че е така.

Нагласата им да вършат всичко в група беше толкова изразена (споделени шеги и почуда, всички се струпваха да гледат видеозаписи от почивки на някой айфон), че ми беше трудно да си представя как някой от тях отива на кино сам, или се храни сам в някой бар; понякога мъжете, които с приветливостта си ми напомняха на членове на някаква комисия, ме караха да се чувствам така, като че ли се явявах на интервю за работа. А и всички тези бременни жени! „О, Тио! Не е ли очарователен?“, възкликваше Китси и неочаквано поднасяше под носа ми новороденото бебе на някоя своя приятелка, а аз отскачах назад, искрено ужасѐн, като пред запалена клечка кибрит.

— О, на нас, мъжете, понякога ни е необходимо известно време — каза Рейс Голдфарб самодоволно, забелязал объркването ми, повишавайки глас, за да надвика крясъците на малките деца, които ревяха и се търкаляха в една част на дневната под погледа на бавачката си. — Но нека ти го кажа, Тио, когато поемеш едно такова мъниче, твое собствено, за първи път в ръцете си… — и той потупа по корема бременната си жена — сърцето ти трепва. Защото, когато видях за първи път малкия Блейн — (който се клатушкаше непривлекателно наоколо, с лепкава физиономия) — когато срещнах тези големи сини очи… Нали разбираш, красиви, с оня син цвят, който имат очите на бебетата? Тогава се преобразих. Влюбих се. Имах желанието да кажа: хей, малки приятелю, ти си тук, за да ме научиш на всичко! Казвам ти, от първата му усмивка просто се разтопих, както става с всички нас, нали, Лорън?

— Сигурно — казах учтиво, отидох в кухнята и си налях една голяма водка. Баща ми също ужасно се изнервяше в обществото на бременни жени (всъщност дори веднъж го бяха уволнили, защото бе прекалил с неподходящите си забележки; в офиса не бяха приели добре шегичките му с кобилите за разплод), а освен това и дума не можеше да стане за някакво „разтапяне“, той никога не бе понасял близостта на бебета и малки деца, още по-малко пък всякакви традиционни образи на любящи родители, глуповато усмихнати жени, опипващи коремите си и мъже с привързани към гърдите им бебета, и всеки път, когато беше принуден да ходи на детски рожден ден или училищно празненство, се измъкваше да пуши навън или стоеше мрачен в ъглите, като дилър на дрога. Явно бях наследил от него това отношение, а кой знае, може би и от неговия баща — това яростно отвращение към размножаването, пулсиращо бясно в кръвта ми; чувствах го като нещо вродено, наследствено, вградено в мен.

Щях да прекарам нощта в унес. Да потъна в тъмното лоно на блаженството. Не, благодаря, Хоуби, вечерях, мисля да си легна и да почета. За какви неща говореха само тези хора, дори мъжете! Само споменът за онази вечер у семейство Голдфарб бе достатъчен, за да се чувствам толкова зле, че едва успявах да вървя, без да залитам.

Когато наближих Астор Плейс — африканци биеха барабани, пияни се караха, откъм сергията на някакъв уличен продавач се носеше на облаци ароматен дим — почувствах как настроението ми се подобрява. Вероятно поносимостта ми към дрогата бе намаляла — това беше ободряваща мисъл. Само по едно-две хапчета седмично, колкото да ми помогнат да се справя с най-тежката част от социалния живот, и то само когато наистина имах нужда от тях. За да компенсирам липсата на таблетки, бях започнал да пия прекалено много, а това наистина не ми вършеше работа, с опиатите бях спокоен, толерантен, способен да приема какво ли не, бях в състояние да запазвам доброто си настроение с часове в невъзможни ситуации, да слушам всякакви досадни и смехотворни глупости, без да изпитам желание да изляза навън и да се застрелям.

Само че не се бях обаждал на Джеръм от доста време, и когато се мушнах във входа на някакъв скейтърски магазин, за да му се обадя, телефонът му ме прехвърли директно на гласова поща — запис на глас, който не звучеше като неговия. Запитах се дали не е променил номера си и след втория опит започнах да се безпокоя. Хора като Джеръм — същото се бе случило с Джак преди него — можеха да изчезнат доста внезапно, дори ако поддържаш редовна връзка с тях.

Чудейки се какво да предприема, продължих покрай хотел „Сейнт Маркс“ към Томпкинс Скуеър. „Цял ден, цяла нощ. Трябва да сте навършили двайсет и една години, за да влезете“. В центъра, по-надалеч от притискащите силуети на небостъргачите, вятърът режеше по-силно, но пък и небето бе по-открито, ставаше по-лесно да се диша. Мускулести типове, разхождащи двойки питбули, татуирани момичета с тесни рокли, напомнящи на Бети Пейдж161, несретници с провлечени панталони, лепени обувки и зъби като на тиквен фенер за Хелоуин. Пред магазините — щендери със слънчеви очила, гривни с черепи и многоцветни перуки за травестити. Тук някъде се продаваха и спринцовки, може би дори на повече от едно място, но не знаех точно къде; ако можеше да се вярва на хорските приказки, работещите в офисите на Уол Стрийт купуваха непрекъснато от улицата, но аз не разполагах с достатъчно сведения, за да знам къде да отида и към кого да се обърна, пък и кой ли би продал дрога на мен, непознат с очила с рогови рамки, подстриган елегантно, като жител на богаташките квартали, и облечен така, както се бях облякъл, за да отидем с Китси да избираме порцелан за сватбените си подаръци?

Неспокойно сърце. Издигане на тайната в култ. Тези хора познаваха — също като мен — задните улички на душата, шепота и сенките, парите, преминаващи дискретно от ръка в ръка, паролите и кодовете, второто аз, всички онези скрити утехи, които издигаха живота над нивото на обичайното и го правеха такъв, че да си струва да се живее.

Джеръм — бях спрял на тротоара пред един евтин суши-бар, за да се ориентирам — Джеръм ми беше споменавал за един бар с червена тента, около „Сейнт Маркс“, може би на Авеню „А“? Той все казваше, че идва оттам, или че ще се отбие там, идвайки при мен. Барманката продавала под тезгяха на клиенти, които нямали нищо против да плащат двойно, за да не купуват от улични търговци. Джеръм постоянно й осигуряваше доставки. Името й — оказа се, че дори го помня — беше Катрина. Но тук като че ли всяка втора витрина принадлежеше на бар.

Повървях нагоре по „А“ и надолу по Първо Авеню: шмугнах се в първия бар, чиято тента беше оцветена в някакво подобие на червено — цветът беше по-близък до тъмножълтия тен на болен от хепатит, но не беше изключено някога да е бил червен — и попитах:

— Тук ли работи Катрина?

— Не — отвърна огненорижото момиче зад бара, без дори да ме погледне, докато наливаше бира.

Жени с пазарски чанти с колелца, задрямали, подпрели главите си на вързопи. Витрината беше украсена с обсипани с лъскав брокат образи на Дева Мария и декорация от Деня на мъртвите. Отвън ята сиви гълъби пляскаха безшумно с криле.

— Знам, че мислиш за това, знам, че мислиш за това… — каза тихичко нечий глас в ухото ми.

Обърнах се и видях набит, широко ухилен чернокож мъж, от когото лъхаше остра миризма; имаше златен преден зъб и ми подаваше визитна картичка, на която пишеше: „Боди Арт, Пиърсинг.“

Разсмях се — той също, с дълбок, плътен смях — сякаш си бяхме разменили шега, която само двамата разбирахме, пъхнах картичката в джоба си и си тръгнах. Само миг по-късно съжалих, че не го бях попитал къде да търся онова, което ми трябваше. Дори да не пожелаеше да ми каже, създаваше впечатление, че знае.

Боди Пиърсинг. Масаж и акупресура на крака. Купуваме злато. Купуваме сребро. Голям брой бледи хлапета и после, по-нататък едно изпито момиче с „раста“-плитки, съвсем само, с мръсно кученце и някакъв картонен надпис, толкова изтрит, че не се четеше. Обзет от чувство на вина, бърках по джобовете си за дребни — щипката за банкноти, която ми бе подарила Китси, бе прекалено стегната, трудно ми беше да измъкна една, нервничех, съзнавайки, че всички наоколо ме гледат и тогава — подвикнах „Хей!“ и отскочих, защото кученцето заръмжа и скочи, щракна с острите си като игли зъби и захапа ръба на единия ми крачол.

Всички се смееха — хлапетата, един уличен продавач, някакъв готвач с мрежа за коса на главата, който говореше по телефона си, седнал на стъпалата пред един вход. Издърпах крачола си, с което предизвиках нов изблик на смях, обърнах се, и за да се успокоя от преживяната изненада, се мушнах в първия бар, който видях — тентата беше черна с нещо червено по нея — и попитах бармана:

— Тук ли работи Катрина?

Той спря да бърше чашата.

— Катрина ли?

— Аз съм приятел на Джеръм.

— Катрина? Да нямате предвид Катя?

Хората, насядали край бара — източноевропейци — бяха замлъкнали.

— Може би, хм…

— Какво е фамилното й име?

— Ъъъ… — един тип с кожено яке се завъртя на табуретката, заставайки с лице към мен, и впери в мен поглед, достоен за Бела Лугоши162.

Барманът не откъсваше очи от мен.

— Това момиче, което търсите — за какво ви е?

— Ами аз всъщност, аз…

— Какъв е цветът на косата й?

— Ъъъ… руса? Или… всъщност… — по изражението му личеше, че всеки момент ще ме изхвърлят — а може би и по-лошо; очите ми се спряха на бейзболната бухалка зад тезгяха — сигурно съм сбъркал, оставете…

Излязох от бара и вече се бях отдалечил доста надолу по улицата, когато някой изкрещя зад мен:

— Потър!

Застинах на място и го чух как се провикна отново. После се обърнах невярващо. И докато си стоях, все още неспособен да повярвам, а потокът от минувачи течеше от двете ни страни, той се разсмя и пристъпи бързо напред, за да ме прегърне.

— Борис — заострени като стрехички черни вежди, весели черни очи. Беше по-висок, лицето му беше още по-изпито, белегът над окото му беше останал, имаше и няколко нови. — Уау.

— Ти си уау — той ме отдалечи малко от себе си, без да ме пуска. — Ха! Виж го ти! Много време мина, а?

— Аз… — бях прекалено зашеметен, за да намеря думи. — Какво правиш тук?

— А може би аз трябва да попитам — той отстъпи назад, за да ме огледа от горе до долу, после обхвана с жест улицата, като че ли тя му принадлежеше, — какво правиш ти тук? На какво дължа тази изненада?

— Какво?

— Тези дни се отбих в магазина ви! — той отметна косата от лицето си. — За да те видя!

— Значи, ти си бил?

— Че кой друг? Откъде разбра къде да ме намериш?

— Аз… — поклатих слисано глава.

— Значи не си търсил мен? — той се отдръпна учудено. — Наистина ли? Значи това е случайност? Кораби, разминаващи се в океана? Невероятно! И защо си толкова пребледнял?

— Какво?

— Изглеждаш ужасно.

— Майната ти.

— Ах — той ме прегърна през врата, — Потър, Потър! Такива тъмни сенки! — плъзна пръст под едното ми око. — Но пък хубав костюм. И… — той отпусна прегръдката си и ме перна с палец и показалец по слепоочието, — хей, все със същите очила ли си? Не си ли си купувал нови?

— Аз… — продължавах само да клатя глава.

— Какво? — той разпери ръце. — Нали не ме обвиняваш, задето се радвам да те видя?

Разсмях се. Не знаех откъде да започна.

— Защо не ми даде някакъв телефонен номер? — попитах.

— Значи не ми се сърдиш? Не си ме намразил завинаги? — Въпреки че не се усмихваше, той хапеше развеселено долната си устна. — Не искаш — той посочи с глава улицата около себе си, — нямаш намерение да се биеш с мен или нещо такова?

— Здрасти — каза една висока жена с поглед, остър като стомана, с тесни бедра в черни джинси, заставайки редом с Борис — държеше се така, че сигурно беше негова жена или приятелка.

— Прочутият Потър — каза тя, протягайки дълга бяла ръка с пръсти, целите покрити със сребърни пръстени. — Приятно ми е. Знам всичко за теб — беше малко по-висока от него, с дълга, не много гъста, права коса, високото й, елегантно, облечено в черно тяло напомняше по нещо на питон. — Аз съм Мириам.

— Мириам? Здравей! Всъщност съм Тио.

— Знам — ръката й беше студена. Забелязах син пентаграм, татуиран от вътрешната страна на китката й. — Но когато говори за теб, той винаги те нарича Потър.

— Говори за мен? Така ли? И какво казва?

Никой не ме беше наричал „Потър“ от години, но тихият й глас ми напомни една забравена дума от онези книги, които четяхме навремето, припомни ми за говора на змиите и черните магьосници: „Змийски език“.

Борис, който беше прехвърлил ръка през рамото ми, ме пусна, когато тя се появи, като че ли беше произнесена някаква условна дума. Размяна на погледи — чийто смисъл разпознах незабавно, спомняйки си ученическите ни години, когато бяхме в състояние да си кажем „Да се махаме“ или „Идва!“, без да произнесем и дума — и Борис, някак объркан, прокара пръсти през косата си и се вгледа внимателно в мен.

— Ще идваш ли насам? — попита той, тръгвайки обратно.

— Къде насам?

— Ами тук, из квартала.

— Мога да дойда.

— Искам да… — Борис спря, намръщи се и хвърли поглед към улицата над главата ми. — Искам да поговоря с теб. Но сега… — той доби притеснен вид, — моментът не е подходящ. След час, може ли?

Мириам, хвърляйки поглед към мен, каза нещо, сигурно на украински. Размениха няколко думи. После Мириам ме взе под ръка със странно интимен жест и ме поведе по улицата.

— Ето там — посочи тя. — Върви натам, трябва да минеш четири-пет преки. Има един бар малко встрани от Второ Авеню. Държи го един стар поляк. Той ще се срещне там с теб.

v.

Почти три часа по-късно аз все още седях в тапицираното с червена изкуствена кожа сепаре в бара на поляка, сред примигващи коледни светлини и вбесяваща смесица от пънк рок и полска коледна музика от гърмящия джубокс, отегчен от чакането, и вече се питах дали той изобщо ще се появи или не, и дали да не се прибера у дома. Така и не бях взел никакви негови данни — всичко се бе случило толкова бързо. В миналото бях пускал името на Борис в „Гугъл“, за да видя дали няма да излезе нещо — никога не се бе появявало каквото и да било — но пък и никога не си бях представял Борис да води живот, който би подлежал на проследяване онлайн. Можеше да е навсякъде, да прави какво ли не: да бърше болнични подове, да кръстосва джунгли в някаква чужда страна, с пистолет в ръка, да събира угарки от цигари по тротоарите.

Наближаваше краят на часа, през който се сервираха напитки с намаление, студенти и артистични типове започваха да се процеждат на тънки струйки през тълпата от шкембести, застаряващи поляци и посивели петдесетинагодишни пънкари. Току-що бях привършил третата си водка; тук наливаха големи, затова ми се стори глупаво да не поръчам още една; знаех, че трябва да хапна нещо, но не бях гладен, а настроението ми ставаше все по-мрачно и унило с всеки изминал миг. Беше невероятно потискащо да си мисля, че ми е вързал тенекия след толкова години раздяла. Философски погледнато, тази среща поне ме бе отклонила от намерението да търся дрога: не повръщах след предозиране в някоя кофа за боклук, не ме бяха обрали, нито пък ме бяха прибрали за опит да купя наркотик от ченге под прикритие…

— Потър — ето го и него, вмъкна се на мястото срещу мен в сепарето и отметна косата си с жест, който събуди звънкото ехо на миналото.

— Тъкмо се канех да си тръгна.

— Съжалявам — същата лукава, очарователна усмивка. — Имах работа. Мириам не ти ли обясни?

— Не, не каза нищо.

— Е, то не е като да работиш в счетоводна къща. Виж какво — каза той, привеждайки се напред, опрял длани на масата, — не се ядосвай! Не съм очаквал да се натъкна на теб! Дойдох колкото можех по-бързо! Дори тичах! — пресегна се и ме перна леко по бузата. — Боже мили! Толкова време мина! Толкова се радвам да те видя? Ти не се ли радваш?

С израстването беше станал хубав мъж. Дори когато беше най-кльощав и недодялан, той беше привлекателен с присъщата си проницателност, живия поглед и съобразителния си ум, но онова негово сурово, полугладно излъчване беше изчезнало, а всичките му останали отлики се бяха съчетали по най-добър начин. Кожата му беше загрубяла, но дрехите му стояха добре, чертите му бяха остри, напрегнати — герой от кавалерията в ролята на концертиращ пианист; а сивкавите му, ситни, остри зъби — забелязах — бяха подменени със стандартните, типично американски бели редици.

Видя, че го гледам, и почука с нокът един от блестящите си предни зъби.

— Ново чене.

— Забелязах.

— Направи ми го един зъболекар в Швеция — каза Борис и направи знак на сервитьора. — Струва ми цяло шибано състояние. Жената все настояваше — Боря, устата ти — срамота! Бях се заинатил да не го правя, но се оказа, че е най-правилният разход от всички пари, които съм харчил някога.

— Кога се ожени?

— А…?

— Можеше да доведеш и нея, ако си искал.

Той ме изгледа учудено.

— Какво, Мириам ли имаш предвид? Не, не… — бръкна в джоба на сакото си, извади телефон и започна да натиска нещо по него. — Мириам не ми е жена! Ето — той ми подаде телефона — това е жена ми. Какво пиеш? — попита той, преди да се обърне към сервитьора.

На снимката в айфона се виждаше покрито със сняг шале, швейцарски тип, и красива блондинка на ски пред него. До нея, също на ски, имаше две добре опаковани руси хлапета с неопределен пол. Не приличаше толкова на семейна фотография, колкото на реклама за някакъв здравословен швейцарски продукт, като вид йогурт или Бирхерово мюсли.

Погледнах го слисан. Той отклони очи и направи познатия ми от миналото руски жест: е, да, това е положението.

— Твоя жена? Наистина ли?

— Да — той повдигна едната си вежда. — И децата са мои. Близнаци.

— Мамка му.

— Да — каза той със съжаление. — Родиха се, когато бях много млад, прекалено млад. Моментът не беше подходящ — тя искаше да ги задържи — „Боря, как можеш!“ — какво можех да кажа? Честно казано, не ги познавам много добре. Всъщност най-малкия — него го няма на снимката — най-малкия дори не съм го виждал. Струва ми се, че е само на… май на шест седмици.

— Какво? — отново погледнах снимката, опитвайки се да съчетая в представите си това благоприлично нордическо семейство с Борис. — Разведен ли си?

— Не, не, не… — водката пристигна, в запотена гарафа с две мънички чашки, той наля по една за всеки от нас — Астрид и децата живеят предимно в Стокхолм. Понякога тя идва през зимата на ски в Аспен — била е шампионка по ски, преминала олимпийски квалификации, когато била деветнайсетгодишна…

— Така ли? — казах, стараейки се думите ми да не прозвучат недоверчиво. Децата, което ставаше напълно ясно, когато човек ги погледнеше по-отблизо, бяха прекалено руси и румени, за да бъдат дори в далечна родствена връзка с Борис.

— Да, да — отвърна с много сериозен тон Борис и кимна рязко. — Тя има нужда винаги да е на място, където има възможност да кара ски, а — нали ме знаеш — аз ненавиждам шибания сняг, ха! Баща й е крайно десен — струва ми се, почти с нацистки убеждения — нищо чудно, че Астрид имаше проблеми с депресия, с баща като него! Какъв противен стар мръсник е! Но те са много нещастен и потиснат народ, тези шведи. Гледаш го, смее се, пие, и в следващия миг — мрак и нито дума. dziękuję163 — обърна се той към сервитьора, който се бе появил отново с поднос, отрупан с малки чинийки: черен хляб, картофена салата, два вида херинга, краставици в сметана, зелеви сърми и яйца в саламура.

— Не знаех, че тук сервират храна.

— Не сервират — каза Борис, намаза с малко парче черен хляб и го посоли. — Но аз умирам от глад. Помолих ги да донесат нещо от съседния ресторант. После чукна чашката си в моята и каза: — Sto lat!164 — някогашния му тост.

— Sto lat.

Водката беше ароматна, с непознат за мен мирис на някаква горчива билка.

— И така — подех аз, сипвайки си храна. — Мириам?

— Моля?

Протегнах ръце с дланите нагоре в детински жест: „моля за обяснение“.

— А, Мириам! Тя работи за мен! Моя дясна ръка, вероятно така би трябвало да се каже. Казвам ти, по-добра е от повечето мъже. Каква жена, Боже мой! Малко са такива като нея, вярвай ми. Струва собственото си тегло в злато. Хайде, хайде — Борис напълни отново чашата ми и я побутна към мен. — За встречу! — вдигна той своята. — За нашата среща!

— Не е ли мой ред да вдигна тост?

— Да, така е — той чукна със звън чашата си в моята, — но аз съм гладен, а ти много се бавиш.

— Е, тогава за нашата среща.

— За нашата среща! И за съдбата! Защото ни събра отново!

Веднага щом отпихме, Борис се нахвърли на храната.

— И с какво точно се занимаваш? — попитах аз.

— С това-онова — хранеше се, гълтайки лакомо по някогашния си обичай, като гладно дете. — Много неща. Оправям се, нали разбираш.

— А къде живееш? В Стокхолм? — допълних, когато той не отговори.

Той махна нашироко с ръка.

— Навсякъде.

— Като например…?

— О, ами Европа, Азия, Северна и Южна Америка…

— Това е доста голяма територия.

— Ами… — започна той с уста, пълна с херинга, избърсвайки капка сметана от брадичката си, — освен това ръководя и малък бизнес, ако разбираш какво имам предвид.

— Моля?

Той преглътна херингата, помагайки си с голяма глътка бира.

— Нали знаеш как вървят нещата. Официалният ми бизнес е агенция за поддръжка на домакинства и почистване. Наемам работници предимно от Полша. Пък и в името на фирмата се съдържа забавна закачка — „Полска Кантора за Свежест“, ПКС165, загряваш ли? — Той отхапа малко от едно мариновано яйце. — А можеш ли да познаеш какво е мотото ни? „Събираме и последната прашинка“, ха!

Реших да подмина това без коментар.

— Значи си бил в Щатите през цялото това време?

— О, не! — той беше напълнил отново чашите ни и вдигаше своята към мен. — Пътувам много. Тук съм около шест до осем седмици годишно. А през останалото време…

— Русия? — попитах, изпивайки чашата си на един дъх, и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Не толкова. Северна Европа. Швеция, Белгия. Понякога в Германия.

— Мислех, че си се върнал у дома.

— А?

— Защото… ами защото така и не се обади.

— Аха… — Борис се почеса смутено по носа. — Беше объркано време. Помниш ли, във вашата къща… онази последна нощ?

— Разбира се.

— Е, аз никога не бях виждал толкова дрога през живота си. Примерно половин унция кока, а не продадох и прашинка, нито дори четвърт грам. Но пък раздадох немалко — станах много популярен в училище, ха! Всички ме обикнаха. А повечето се озова в моя нос. После — онези пликчета, които намерихме, с какви ли не таблетки, нали помниш? Помниш ли онези мъничките, зелените? Оказаха се много сериозен медикамент, предписвали го на пациенти в терминален стадий на рак — баща ти трябва да е бил убийствено пристрастен, за да е вземал такива неща.

— Да, и при мен имаше такива.

— Е, тогава сам знаеш. Дори вече не произвеждат онези готини зелени „окси“-та. Правят от онези, „прекаран наркоман“, които няма как да се смъркат и инжектират венозно. Но баща ти?! Разбираш ли — да се прехвърли от пиенето на това?! Всяко дърто пиянде на улицата е за предпочитане. Когато за първи път взех една… припаднах преди втората доза и ако Котку не беше с мен… — той прокара пръст по гърлото си, — пфффт.

— Да — отвърнах, припомняйки си собственото си глупашко блаженство, отпуснал глава с лицето надолу върху бюрото си на горния етаж при Хоуби.

— Така или иначе — Борис изпи водката си на една глътка и наля на двама ни, — Ксандра продаваше. Не онези таблетки. Те бяха на баща ти. За лично ползване. Но с другите неща търгуваше на мястото, където работеше. Помниш ли онези двамата, Стюарт и Лайза? Онези, които приличаха на суперпочтена двойка, търговците на недвижими имоти? Те й осигуряваха стоката.

Оставих вилицата си.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми каза! Доколкото разбирам, започнали да се държат гадно, когато се оказало, че й липсва дрога. Един вид, мистър Почтен Адвокат и мис Спретната Девойка, идват й в къщата, съчувстват мило… галят я по главата… „можем ли да помогнем“, „Горката Ксандра, толкова ни е жал за теб“… но после, като се разбрало, че им е изчезнала дрогата… леле! Нещата изцяло се променили. Наистина се почувствах много зле заради онова, което направихме, когато тя ми разказа тези неща. Имаше ужасни проблеми! Но по това време — той се перна по носа — всичко вече беше заминало тук. Капут.

— Чакай… Ксандра ти е разказала всичко това?

— Да. След като ти си тръгна. Когато живеех там с нея.

— Ще трябва да пообясниш това-онова.

Борис въздъхна.

— Добре де. То е дълга история. Но ние не сме се виждали от много време, разбираш ли?

— Живял си с Ксандра?

— Е, знаеш ли, така — от време на време. Продължи около четири-пет месеца. После тя се върна в Рино и аз загубих връзка с нея. Разбираш ли, баща ми се беше върнал в Австралия, пък и ние с Котку бяхме останали без нищо…

— Това трябва да е било наистина странно.

— Е… може би — каза той нервно. — Разбираш ли — облегна се назад и отново направи знак на сервитьора, — бях в много лошо състояние. Бях останал без дрога, след като преди това се бях друсал дни наред. Знаеш какво е, когато спреш рязко кокаина — истински ужас. Бях сам и наистина уплашен. Нали знаеш, онази болест, която се просмуква в душата ти — дишането ти се ускорява, обзема те ужасен страх, като че ли Смъртта всеки миг ще протегне ръка и ще те вземе. Слаб, мръсен — целият треперех от страх, приличах на някакво полумъртво коте. А беше и Коледа — и нямаше никого! Обадих се на един куп хора, никой не отговаряше — минах покрай онзи тип Лий, при когото оставах да спя понякога, в къщата край басейна, но него го нямаше, вратата беше заключена. Вървях, вървях — почти бях почнал да залитам. Беше ми студено, страхувах се. У дома нямаше никого! Затова отидох у Ксандра. По онова време Котку вече не разговаряше с мен.

— Човече, проявил си голяма смелост. Не бих се върнал там и за милион долара.

— Знам, наложи се да посъбера кураж, но бях толкова самотен и се чувствах толкова болен! Устните ми постоянно трепереха. Като… знаеш ли, в такова състояние ти се иска да легнеш, да гледаш часовника и да броиш ударите на сърцето си. Само че няма къде да легнеш, нямаш и часовник. Вече почти плачех. Не знаех какво да направя! Дори не знаех дали тя е още там. Но лампите бяха запалени — беше единствената осветена къща на улицата — аз влязох и застанах пред стъклената врата, и я видях там, със същата дълга тениска с делфините, беше в кухнята и си забъркваше „маргарита“.

— И какво направи тя?

— Ха! Първоначално не искаше да ме пусне! Застана на прага и крещя дълго — руга ме, нарича ме как ли не. Но после аз се разплаках. И когато я попитах дали мога да остана при нея — той сви рамене, — тя каза „да“.

— Какво? — попитах, посягайки да взема новата чаша, която ми беше налял. — Искаш да кажеш, да останеш… в такъв смисъл?

— Бях уплашен! Тя ми позволи да спя в нейната стая! Беше настроила телевизора на канала, по който даваха коледни филми!

— Хм — съзнавах, че той очакваше да го разпитвам за подробности, но самодоволното му изражение не ме убеждаваше, особено в тази история със спането в нейната стая. — Е, радвам се, че нещата са се уредили добре за теб. А каза ли тя нещо за мен?

— Е, да, това-онова — той се изкиска. — Всъщност доста неща! Защото, разбираш ли, не се сърди, но аз прехвърлих вината за някои неща на теб.

— Радвам се, че съм бил от полза.

— Да, естествено! — той се чукна ликуващо с мен. — Много ти благодаря! Ако ти беше направил същото, нямаше да се сърдя. Но честно казано, струва ми се, че и горката Ксандра беше доволна да ме види. Щеше да се зарадва на когото и да било. Искам да кажа — той изпи чашата на един дъх, — беше луда работа… онези нейни гадни приятели… а и беше съвсем сама там. Пиеше много, страхуваше се да отиде на работа. Нещо можеше да й се случи, при това съвсем лесно — никакви съседи, зловещо беше, наистина. Защото, нали помниш Бобо Силвър — е, Бобо всъщност се оказа не чак толкова лош човек. Ненапразно му викат „менш“. Ксандра се боеше до смърт от него, но той не я подгони заради дълговете на баща ти, най-малкото не предприе нищо сериозно. Съвсем не. А баща ти дължеше много. Предполагам, Бобо е знаел, че тя е останала без пукната пара — баща ти и нея беше прекарал, и то качествено. Реши, че би могъл да приеме нещата нормално. Не можеш да вземеш на босия цървулите. Но онези, другите, нейните така наречени приятели, те бяха зли като банкери. Нали разбираш? „Имаш задължения към мен“, наистина злобно, като мафиотите, да те хване страх. Бяха по-лоши от него! При това не ставаше дума и за голяма сума, но тя все още нямаше пари, те се държаха гадно — все така — имитирайки присмехулно, той приведе напред глава, посочи агресивно с пръст пред себе си — „майната ти, нямаме намерение да чакаме, няма да е зле да измислиш нещо“, такива работи. Така или иначе, добре беше, че отидох там тогава, защото можах да й помогна.

— И как й помогна?

— Връщайки парите, които бях взел от нея.

— Беше ги запазил, така ли.

— Е, не — отвърна той спокойно, бях ги изхарчил. Но имах и друга възможност. Защото, знаеш ли, когато кокаинът свърши, отидох с парите при Джими в оръжейния магазин и си купих още. Разбираш ли, купувах го за себе си и за Амбър — само за нас двамата. Много, много красиво момиче, много невинно, много изключително. А беше и съвсем млада, едва четиринайсетгодишна! Беше само една нощ в „MGM Гранд“, почувствахме се толкова близки, просто седяхме на пода в банята в апартамента на бащата на КейТи и разговаряхме. Дори не се целунахме! Говорехме, говорехме, говорехме! Едва не се разплаках, наистина открихме сърцата си един на друг. И — той притисна ръка към гърдите си — толкова се натъжих, когато настъпи денят, питах се защо всичко трябва да свърши? Защото ние можехме да останем вечно там и да си говорим! Всичко беше толкова съвършено, чувствахме се толкова щастливи! Ето колко се бяхме сближили, виждаш ли, само за една нощ. Така или иначе — затова отидох при Джими. Той имаше наистина гаден кокаин — не беше и наполовина толкова добър, колкото онзи на Стюарт и Лиса. Но всички знаеха, разбираш ли, всички бяха научили за онзи уикенд в „MGM Гранд“, че аз съм имал толкова много от прашеца. И хората започнаха да идват при мен. Примерно около дузина дойдоха още първия ден, когато отидох отново на училище. Тикаха ми в ръцете парите си. „Ще ми намериш ли малко… ще ми намериш ли малко… трябва ми малко за брат ми… имам синдром на дефицит на вниманието, трябва ми, за да си пиша домашните…“. Много скоро вече продавах на състезателите от футболния отбор на горните класове и на половината баскетболен отбор. А и на много момичета… приятелки на Амбър и на КейТи… също и на приятели на Джордан… студенти от университета на Лас Вегас! Загубих пари от първите партиди, които продадох, не знаех колко да искам, продавах яко на ниска цена, исках всички да ме харесват, дрън-дрън. Но щом успях да се ориентирам — забогатях! Джими ми даваше стоката с голямо намаление, защото и той прибираше доста зелено от тая работа. Разбираш ли, аз му правех голяма услуга, продавайки дрога на хлапета, които иначе биха се страхували да си я купуват — биха се страхували от хора като Джими, който я продаваше. КейТи… Джордан… всички те имаха много пари! Винаги ми даваха назаем с удоволствие. Кокаинът не е като екстазите — продавах и екстази, но там нещата вървяха понякога добре, понякога зле, веднъж се струпат купувачи, друг път няма никой с дни, а за кокаина си имах много редовни клиенти, които се отбиваха по два-три пъти дневно. Искам да кажа, дори само КейТи…

— Уау — дори след толкова много години името й имаше своето въздействие върху мен.

— Да! За КейТи! — двамата вдигнахме чашите си и пихме.

— Каква красавица! — Борис трясна с чашата си по масата. — Завиваше ми се свят, когато бях край нея, дори само защото дишахме един и същи въздух.

— Спа ли с нея?

— Не… Боже, опитвах… но само една вечер се съгласи на малко „ръчен труд“, бяхме в спалнята на малкия й брат, тя беше много надрусана и в добро настроение.

— Човече, сигурно е, че си тръгнах в неподходящ момент.

— И още как. Свърших в панталоните още преди тя да ми свали ципа. А издръжката, която получаваше КейТи… — той се пресегна към празната ми чаша. — Две хиляди месечно! И получаваше това само за дрехи! Само че КейТи имаше вече толкова дрехи, че просто не беше ясно за какво са й повече. Така или иначе, към Коледа за мен всичко се развиваше като във филмите, когато автоматът издрънчи и се посипят долари. Телефонът не спираше да звъни. Бях най-добър приятел на всички! Момичета, които преди това не бях и виждал, ме целуваха, сваляха златни колиета от шиите си и ми ги даваха! Друсах се колкото можех, денем и нощем, линии, дълги колкото ръката ми, и въпреки това парите се сипеха отвсякъде. Бях нещо като „Белязания“ на нашето училище! Едно момче ми подари мотор, а друго — кола на втора ръка. Случваше ми се, когато вдигах дрехите си от пода, от джобовете ми да падат стотици долари — нямах представа откъде са.

— Това е доста информация, нещата са се развили много бързо.

— И още как! Аз обикновено се обучавам по този начин. Казват, че опитът е добър учител, и поначало това е вярно, но лично аз имам късмет, че този опит не стана причина за смъртта ми. Понякога… когато съм пийнал повечко бира… дръпвам по една-две линийки. Но в повечето случаи вече не ми е приятно да го правя. Бях се съсипал яко. Ако ме беше видял преди около пет години… Изглеждах… — той всмука бузите си — ето така. Но — сервитьорът се бе появил отново с още херинга и бира — стига за това. А какво — той ме измери с очи — става с теб? Справяш се добре, бих казал.

— Е, предполагам, че се справям.

— Ха! — той се облегна назад и отпусна ръка върху ръба на облегалката. — Забавният стар свят, а? Търговия с антики! Дъртият педал, той ли те уреди в тая работа?

— Точно така.

— Чувам, че се правят добри пари.

— Така е.

Той пак ме огледа от горе до долу и попита:

— Щастлив ли си?

— Не много.

— Слушай, имам страхотна идея! Ела да работиш за мен!

Избухнах в смях.

— Не, не се занасям! Не, не — допълни той, принуждавайки ме да замлъкна с повелителен жест, когато отворих уста, напълни отново чашата ми и я плъзна по масата към мен, — колко ти дава той? Сериозно. Ще ти дам два пъти по толкова.

— Не, аз обичам работата си — произнасях думите прекалено старателно и отчетливо, дали наистина бях толкова пиян? — Харесва ми онова, което върша.

— Така ли? — той вдигна чаша към мен. — Защо тогава не си щастлив?

— Не искам да говоря за това.

— И защо не?

Махнах пренебрежително с ръка.

— Защото… — вече не знаех колко чаши съм изпил. — Просто така.

— Значи не е заради работата — защо тогава? — той беше глътнал своята водка със замах, отмятайки глава, и сега се нахвърли върху новата чиния с херинга. — Проблеми с парите? Момиче?

— Нито едното, нито другото.

— Значи е момиче — заяви той тържествуващо. — Знаех си.

— Слушай — аз допих остатъка от водката си и ударих по масата с отворена длан — какъв гений бях, просто не можех да престана да се усмихвам, беше ми хрумнала най-добрата идея от години насам! — Стига сме говорили за това. Хайде, да вървим! Имам голяма изненада за теб.

— Да вървим? — Борис видимо се наежи. — Къде да вървим?

— Ела с мен, ще видиш.

— Искам да си седя тук.

— Борис…

Той се облегна.

— Остави, Потър — каза той, вдигайки ръце нагоре. — Просто се отпусни.

— Борис! — погледнах към тълпата в бара, като че ли очаквах масови прояви на възмущение, после отново към него. — Дойде ми до гуша да седя тук! Вися тук от часове.

— Но… — поде той раздразнено, — нали си освободих цялата вечер за теб! Имах разни неща за вършене! И ти си тръгваш?

— Да! И ти идваш с мен. Защото… — аз разперих ръце — трябва да видиш изненадата!

— Изненада ли? — той хвърли на масата салфетката си, смачкана на топка. — Каква изненада?

— Ще разбереш. — Какво му ставаше? Нима бе забравил как да се забавлява? — Хайде, да се махаме оттук.

— Защо? Сега?

— Просто така! — заведението бе изпълнено с дълбокия тътен на разговорите; никога през живота си не се бях чувствал толкова уверен в себе си, толкова доволен от собствената си съобразителност.

— Хайде, допивай!

— Наистина ли трябва да правим това?

— Ще се радваш, че сме го направили, обещавам ти. Хайде! — казах, пресягайки се, хванах го за рамото и го разтърсих — поне според мен — съвсем приятелски. — Искам да кажа, няма шега, нямаш представа колко хубава е изненадата.

Той се облегна назад със скръстени ръце и ме изгледа подозрително.

— Струва ми се, че ми се сърдиш.

— Борис, какво, по дяволите… — бях толкова пиян, че залитнах, докато се изправях, и ми се наложи да се задържа, хващайки се за масата. — Хайде да не спорим. Да вървим.

— Мисля, че ще бъде грешка да отида където и да било с теб.

— Така ли? — погледнах го, притваряйки леко едното си око. — Идваш ли или не?

Борис ме изгледа невъзмутимо. После стисна с пръсти носа си между очите и каза:

— Не искаш да ми кажеш къде отиваме.

— Така е.

— Имаш ли нещо против шофьорът ми да ни закара?

— Шофьорът ти?

— Да. Чака на две-три преки оттук.

— Мамка му — отклоних поглед и се разсмях. — Имаш шофьор?

— Значи нямаш нищо против да отидем с него?

— Защо да имам нещо против? — казах след кратка пауза. Колкото и пиян да бях, поведението му ме стъписа: той ме гледаше с някакво странно, пресметливо, лишено от емоция изражение, което не бях виждал преди.

Борис допи остатъка от водката си и стана.

— Много добре — каза той, прехвърляйки с пръсти незапалена цигара. Да приключваме тогава с тази глупост.

vi.

Борис беше изостанал толкова много, когато аз вече отключвах входната врата в къщата на Хоуби, че сякаш се опасяваше да не би ключът ми в ключалката да предизвика масивна експлозия. Шофьорът му беше паркирал на втора линия, обвивайки демонстративно колата в облак дим от ауспуха. Вътре разговорът между Борис и шофьора се водеше на украински: не бях успял да разбера нищо, въпреки двата семестъра, през които бях изучавал разговорен руски.

— Влез — казах, едва успявайки да потисна усмивката си. Какво мислеше този идиот, че ще го нападна, отвлека или нещо подобно? Но той стоеше все още на улицата, пъхнал юмруци в джобовете на палтото си, и се озърташе назад, към шофьора, чието име беше Генка или Гюри, или Георгий, или нещо, да му се не види, което бях забравил.

— Какво става? — попитах аз. Ако не бях толкова пиян, параноята му можеше и да ме подразни, но сега само ми се струваше забавна.

— Я ми кажи пак, защо трябваше да идваме тук? — попита той, оставайки на доста голямо разстояние от мен.

— Ще видиш.

— И ти живееш тук, горе? — попита той с подозрение, надничайки в антрето. — Това ли е домът ти?

Явно бях вдигнал повече шум, отколкото възнамерявах, отваряйки вратата.

— Тио? — подвикна Хоуби откъм задната част на къщата. — Ти ли си?

— Да — той беше облечен за вечеря, с костюм и вратовръзка — да му се не види, казах си, да не би да има гости? И внезапно осъзнах, че е едва време за вечеря, макар да имах чувството, че е три сутринта.

Борис пристъпи предпазливо зад мен, с ръце в джобовете на палтото си, оставяйки вратата широко отворена зад себе си, оглеждайки големите базалтови урни и полилея.

— Хоуби — казах аз — той беше излязъл в антрето и стоеше, повдигнал вежди, а госпожа ДеФрийс докрета тревожно зад него. — Здрасти, Хоуби, нали помниш, разказвал съм ти за…

— Попчик!

Малката бяла топчица — която вече припкаше по обичая си по коридора към външната врата — се закова на място. После нададе нещо като висок писък и препусна колкото можеше по-бързо (което вече не беше много бързо) и Борис — с ликуващ смях се отпусна на колене.

— О! — той го сграбчи, докато Попчик риташе и се гърчеше. — Станал си дебел! Дебел е! — продължи той възмутено, докато Попчик скачаше и го целуваше по лицето. — Оставил си го да затлъстее! Да, здравей, „пустышка“166, пухче такова, здравей! Помниш ме, нали? — той вече лежеше по гръб, проснал се в цял ръст, и продължаваше да се смее, докато Попчик, все още квичейки от радост, подскачаше върху него. — Той ме помни!

Хоуби, нагласяйки очилата си, стоеше и наблюдаваше развеселено — а госпожа ДеФрийс, не чак толкова развеселена, стоеше до него и се мръщеше леко, гледайки как моят миришещ на водка приятел се търкаля с кучето по килима.

— Не казвай нищо — Хоуби пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Това трябва да е…

— Именно.

vii.

Не останахме дълго — Хоуби бе чувал много за Борис през годините, хайде да пийнем по едно! а Борис също беше заинтригуван, любопитен, също както бих бил аз, ако се беше появила Джуди от Кармиуолог или някаква друга митична личност от неговото минало — но и двамата бяхме пияни и прекалено експанзивни и аз имах чувството, че може би смущаваме госпожа ДеФрийс, която, макар че се усмихваше любезно, седеше прекалено тихо на един стол, сключила мъничките си ръце с много пръстени в скута, и почти не говореше.

Затова си тръгнахме — Попчик ни сподири, шляпайки развълнувано подир нас, Борис, възторжен, говореше високо, обяснявайки с ръкомахане на шофьора да заобиколи, за да спре пред входа да ни вземе:

— Да, пустышка, да — това на Попър и после: — Това е за нас! Ние сме с кола!

После внезапно се оказа, че шофьорът на Борис говори английски не по-зле от самия него, и тримата вече бяхме приятели — всъщност четиримата, ако броим и Попчик, който стоеше на задни лапи, подпрял предните на прозореца и се взираше много сериозно в светлините на магистралата „Уест Сайд“, докато Борис му бърбореше нещо, прегръщаше го и го целуваше отзад по врата, като същевременно обясняваше на Гюри (шофьора) едновременно на руски и английски колко прекрасен съм бил аз, приятел от младите години, кръвен брат (а Гюри протегна назад лявата си ръка, за да се ръкува тържествено с мен, както седях отзад), и колко прекрасен бил животът, щом двама приятели можело да се срещнат отново след дълга раздяла в този огромен свят.

— Да — каза Гюри мрачно, завивайки към Хюстън Стрийт така бързо и рязко, че аз се плъзнах към вратата, — така беше и с мен и Вадим. Всеки ден тъгувам за него — тъгувам толкова, че се будя и нощем от мъка. Вадим беше мой брат — той хвърли поглед назад към мен, преминавайки, без да спре, през пешеходна пътека, хората, които пресичаха, се разпиляха на всички страни, видях стъписаните им лица през тъмното стъкло, — беше за мен повече от брат. Както сме с Боря. Но Вадим…

— Ужасно нещо е това — каза ми тихо Борис, а после, обръщайки се към Гюри: — Да, ужасно, ужасно…

— … прекалено рано изпратихме Вадим под земята. Истина е това, което се пее в оная песен, чувал съм я по радиото, знаете ли я? На онзи, който пее „Piano Man“? „Само добрите умират млади“.

— Той ни чака там — утеши го Борис и се пресегна, за да потупа Гюри по рамото.

— Да, точно така му казах и аз — измърмори Гюри, завивайки толкова внезапно пред друга кола, че аз увиснах напред на предпазния колан, а Попчик просто полетя. — Тези неща са прекалено дълбоки… думите не са достойни да се докосват до тях. Човешкият език не може да ги изрази. Но накрая, когато го полагах за вечен сън, с лопатата в ръка — тогава му заговорих с душата си. „Довиждане, Вадим. Остави портите отворени за мен, братко. Запази ми място там, където си ти.“ Само Бог — „моля те“, мислех си, опитвайки се да съхраня невъзмутимо изражение, стиснал Попчик в скута си, „мамка му, гледай в пътя!“ — Фьодор, моля те, помогни ми, имам два важни въпроса във връзка с Бога. Ти си професор в колеж — (моля?) — затова може би ще можеш да намериш отговорите. Първи въпрос — очите му срещнаха моите в огледалото за задно виждане и той вдигна пръст нагоре: — има ли Бог чувство за хумор? Втори въпрос: възможно ли е Бог да има жестоко чувство за хумор? В смисъл: дали Бог си играе жестоко с нас, дали не ни измъчва за собствено удоволствие, както зли деца измъчват някое насекомо в градината?

— Ъъъ — казах, стреснат от погледа му, който той бе насочил развълнувано към мен, вместо към наближаващия завой — е, може би, не знам, надявам се да не е така.

— Той не е човекът, на когото би трябвало да задаваш такива въпроси — каза Борис, подавайки ми цигара, а после подаде една и на Гюри на предната седалка. — Бог е измъчвал достатъчно Тио. Ако страданието облагородява, тогава той е княз. А сега, Гюри — той се облегна назад, потъвайки в облак дим, — искам от теб една услуга.

— Каквото пожелаеш.

— Може ли да погледаш кучето, след като ни оставиш? Да го повозиш на задната седалка натам, накъдето иска да отиде?

Клубът беше чак в Куийнс, не бих могъл да кажа точно къде. В застланата с червен килим предна зала, която изглеждаше като мястото, на което отиваш, за да целунеш по бузата дядо си, веднага след като те пуснат от затвора, големи, сякаш семейни компании от пиячи, насядали в столове тип „Луи Шестнайсети“ около маси, покрити с богато надиплени покривки от златиста тъкан, ядяха, пушеха и се тупаха по раменете. Зад тях, по лакираните в тъмночервено стени, висяха в произволно изобилие коледни гирлянди и празнична украса, напомняща за съветската епоха, пъстри лампички и играчки от оцветен алуминий — петлета, птички в гнездо, червени звезди, ракети и сърп и чук с кичозни надписи на кирилица („Честита Нова Година, скъпи другарю Сталин!“). Борис (самият той добре наквасен; беше продължил да пие направо от бутилката на задната седалка) беше обгърнал раменете ми с ръка и ме представяше на руски на млади и стари като свой брат, което хората като че ли приемаха буквално, ако се съдеше по това как мъже и жени ме целуваха и прегръщаха и се опитваха да ми наливат водка от големи шишета в кристални кофички за лед.

По някакъв начин най-сетне успяхме да се доберем до дъното на залата, където имаше спуснати черни плюшени завеси, охранявани от бияч с бръсната глава и змийски очи, татуиран до ушите с надписи на кирилица. Отзад имаше зала, в която гърмеше музика и се носеше тежък мирис на пот, афтършейв, трева и пури „Кохиба“: тоалети на „Армани“, анцузи, платинени часовници „Ролекс“ с диаманти. Никога не бях виждал толкова много мъже, носещи толкова много злато по себе си — златни пръстени, златни синджири, златни предни зъби. Всичко наоколо приличаше на някакъв чужд, объркан, ярко блестящ сън; а аз се намирах в онзи неприятен стадий на пиянството, в който не можеш да фокусираш погледа си върху нищо, само кимах, клатушках се и оставях Борис да ме влачи из тълпата. По някое време, късно през нощта, Мириам се появи отново, като сянка; след като ме поздрави с целувка по бузата — призрачно-меланхоличен церемониален жест, сякаш застинал във времето — тя и Борис изчезнаха, оставяйки ме на една претъпкана маса заедно с куп мъртвопияни, пушещи като комини руснаци, които явно до един знаеха кой съм („Фьодор!“), тупаха ме по гърба, наливаха ми водка, предлагаха ми храна, цигари „Марлборо“, и ми крещяха добросърдечно нещо на руски, явно без да очакват отговор…

Почувствах нечия ръка на рамото си. Някой смъкна очилата ми.

— Здравей…? — казах недоумяващо на непознатата жена, която внезапно се озова седнала на коленете ми.

Жана. Здравей, Жана. Какво правиш? Нищо особено, а ти? Истинска порнозвезда, с тен, придобит в солариум, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия гърди, които заплашваха да прелеят вън от деколтето й. Способността да предсказваме бъдещето се предава по наследство в рода ми: да ти погледам ли на ръка? Да, разбира се: английският й беше доста добър, макар да ми беше трудно да разбирам какво казва заради ужасния шум в клуба.

— Виждам, че по природа си философ — тя плъзна по дланта ми нокът, розов като тоалетите на Барби. — Много, много интелигентен. Много възходи и падения — правил си по малко от всичко в живота си. Но си самотен. Мечтаеш да бъдеш заедно с едно момиче, до края на дните си, нали така?

После Борис се появи отново, сам. Придърпа един стол и седна. Проведе кратък, весел разговор с новата ми позната, който приключи с това, че тя ми сложи обратно очилата и си тръгна, но не преди да измъкне от Борис една цигара и да го целуне по бузата.

— Познаваш ли я? — попитах Борис.

— Не съм я виждал през живота си — отвърна той и сам запали цигара. — Ако искаш, можем да тръгваме. Гюри чака отвън.

viii.

Междувременно бе станало много късно. В сравнение със суматохата в клуба на задната седалка на колата беше спокойно (светлините на арматурното табло създаваха уютна атмосфера, от радиото се носеше тиха музика) и ние се возихме с часове нагоре-надолу с Попчик, дълбоко заспал в скута на Борис, смяхме се и разговаряхме — Гюри се включваше, разказвайки с пресипнал глас история за детството си в Бруклин, за „тухлите“, както наричаше той обитаваните от бедняци жилищни сгради, докато ние с Борис пиехме топла водка от бутилката и смъркахме по малко кокаин от пликчето, което той измъкна от джоба на палтото си — Борис от време на време го подаваше и напред, на Гюри. Въпреки че климатикът работеше, в колата беше ужасно горещо; лицето на Борис беше потно, а ушите му — огненочервени.

— Знаеш ли — казваше той — вече беше смъкнал сакото си; свали бутонелите от маншетите на ризата си, пъхна ги в джоба си и запретна ръкави, — баща ти ме научи как да се обличам. Благодарен съм му за това.

— Да, баща ми научи и двама ни на много неща.

— Така е — каза той искрено — кимна рязко, без следа от ирония и избърса нос с ръба на дланта си. — Той винаги изглеждаше като джентълмен. Ето — толкова много от момчетата в клуба — с кожени палта, плюшени анцузи, все едно че току-що са излезли от офиса на имиграционните служби. Много по-добре е да се обличаш ненатрапчиво, като баща ти, хубаво сако, хубав часовник, но „классный“ — така де, не прекалено лъскав — да се опиташ да се впишеш в картината.

— Така е — тъй като работата ми изискваше да забелязвам такива неща, аз вече бях забелязал часовника на Борис — швейцарски, цена на дребно около петдесет хиляди, часовник на европейски плейбой — прекалено крещящ за моя вкус, но извънредно семпъл в сравнение с обсипаните със скъпоценни камъни буци от злато и платина, които видях в клуба. Бях забелязал и че от вътрешната страна на ръката му, между китката и свивката на лакътя, има татуирана в синьо звезда на Давид.

— Какво е това? — попитах.

Той протегна към мен китката си, за да виждам по-добре.

— IWC. Добрият часовник е като пари в банката. Винаги можеш да го заложиш или продадеш в случай на спешна необходимост. Това е бяло злато, но прилича на неръждаема стомана. По-добре е да имаш часовник, който изглежда не толкова скъп, колкото е всъщност.

— Не, имах предвид татуировката.

— Ааа… — той вдигна ръкава си нагоре и погледна със съжаление ръката си — но аз вече не гледах татуировката. Осветлението в колата не беше силно, но аз можех безпогрешно да разпозная белези от игла. — Звездата ли имаш предвид? То е дълга история.

— Но… — не бях толкова неблагоразумен, че да разпитвам за следите от убождания. — Нали не си евреин?

— Не! — възкликна възмутено Борис, смъквайки ръкава си. — Разбира се, че не!

— Е, тогава, предполагам, логичният въпрос е защо…

— Защото казах на Бобо Силвър, че съм евреин.

— Какво?

— Защото исках да ме вземе на работа при себе си! Затова излъгах.

— Не думай.

— Така е, излъгах! Той се отбиваше често в къщата на Ксандра — душеше нагоре-надолу по улицата, проверяваше да няма нещо гнило, например да не се окаже, че баща ти всъщност не е загинал — и един ден събрах смелост да го заговоря. Предложих му да работя за него. Нещата излизаха извън контрол — в училище имаше неприятности, някои хора трябваше да заминат да се лекуват, други бяха изключени — разбираш ли, трябваше да прекъсна връзките си с Джими, известно време да се занимавам с нещо друго. И да, фамилното ми име е неподходящо, но в Русия много евреи носят и името Борис, затова си казах — защо не? Откъде би разбрал истината? Реших, че татуировката е добра идея — бях готов да го направя, за да го убедя, нали разбираш. Накарах един тип, който ми дължеше сто долара, да я направи. Съчиних цяла дълга и тъжна история, че майка ми е полска еврейка, семейството й било в концентрационен лагер, хлип, подсмрък… глупак съм бил, да не съобразя, че еврейският религиозен закон не допуска татуировките. Защо се смееш? — попита той в опит да се защити. — Човек като мен можеше само да му бъде от полза! Говоря английски, полски, руски, украински. Образован съм. Така или иначе, на него му беше напълно ясно, че не съм евреин, изсмя ми се в лицето, но все пак ме взе при себе си и това беше много мило от негова страна.

— Как си могъл да работиш за човек, който искаше да убие баща ми?

— Не е искал да убие баща ти! Това нито е честно, нито е вярно. Искал е само да го сплаши! Но да, работих за него, почти цяла година.

— Какво работеше при него?

— Не беше нищо лошо, ако щеш, вярвай! Бях му просто помощник — носех известия, изпълнявах поръчки, тичах насам-натам, такива работи. Разхождах кученцата му! Прибирах дрехите от химическо чистене! Бобо се държа като добър и щедър приятел с мен в тежък момент — почти като баща, мога да кажа това с ръка на сърцето и го казвам искрено. Със сигурност беше повече баща за мен от истинския ми баща. Бобо винаги се е държал почтено с мен. И повече от почтено. Сърдечно. Научих много от него, докато го наблюдавах как работи. Та затова не ми е чак толкова неприятно, че нося тази звезда, която ми напомня за него. А това — той нави ръкава си до бицепса, където се виждаше роза, разкъсана от шипове, и някакъв надпис на кирилица — това е за Катя, любовта на живота ми. Обичах я повече, отколкото съм обичал която и да било друга жена.

— Говориш така за всички жени.

— Да, но когато го казвам за Катя, говоря истината! Бих ходил по натрошено стъкло за нея! Бих минал през огън, през ада! Бих дал живота си за нея с радост! Никога няма да обичам някого на този свят толкова, колкото обичах Катя — дори приблизително толкова. Тя беше единствената. Бих умрял с радост, ако с това бих могъл да си спечеля дори един ден с нея. Но — той смъкна отново ръкава си — никога не бива да татуираш по себе си името на някой човек, защото направиш ли го, губиш човека. Бях прекалено млад, за да знам това, когато се татуирах.

ix.

Не бях се друсал с кокаин, откакто Карол Ломбард напусна града, и сега нямаше никаква възможност да заспя. В шест и половина сутринта Гюри обикаляше из Ийст Сайд с Попчик на задната седалка („Ще го заведа в някоя закусвалня, ще хапнем сандвич с бекон, яйца и сирене!“), а ние, като наелектризирани, бърборехме в някакъв усоен денонощен бар на Авеню „С“ с покрити с графити стени и плътни текстилни щори на прозорците, така че утрото нямаше достъп тук — клуб „Али Баба“, шот — три долара, „хепи ауър“ от десет сутринта до обяд — опитвайки се да изпием достатъчно бира, за да се приспим поне донякъде.

— Знаеш ли какво направих в колежа? — казвах му аз. — Записах разговорен руски за една година. Само и единствено заради теб. Честно казано, справях се много зле. Така и не го научих достатъчно добре, за да чета, разбираш ли, да седна и да чета „Евгений Онегин“ — казват, трябвало да се чете на руски, не можело да го почувстваш истински в превод. Но… толкова много мислех за теб! Спомнях си разни дреболии, които си ми казвал — всякакви неща се появяваха в мислите ми — о, уау, чуваш ли, пуснаха Comfy in Nautica, чуваш ли? На „Панда Беър“! Съвсем бях забравил този албум. Както и да е. Писах семестриална работа по руска литература върху „Идиот“ — руска литература в превод, искам да кажа — и през цялото време, докато четях книгата, мислех за теб, виждах те в спалнята си, как пушиш цигарите на баща ми. Беше толкова по-лесно да не обърквам имената на героите, когато си представях как ги произнасяш ти… всъщност като че ли слушах цялата книга, прочетена с твоя глас! Когато бяхме във Вегас, ти чете „Идиот“ около шест месеца, помниш ли? На руски. Това беше единственото, което правеше. Помниш ли как дълго време не можеше да слезеш долу заради Ксандра, аз трябваше да ти нося храна, като че ли беше Ане Франк. Така или иначе, аз прочетох „Идиот“ на английски, но ми се искаше да стигна и до такъв момент, в който руският ми да е достатъчно добър за тази книга. Но така и не стигнах дотам.

— Цялото това шибано училище — каза Борис, който очевидно съвсем не беше впечатлен. — Ако искаш да говориш руски, ела с мен в Москва. Ще проговориш на руски за два месеца.

— Е, ще ми кажеш ли сега с какво се занимаваш?

— Нали ти казах, това-онова. Колкото да свързвам двата края — и после, ритвайки ме под масата: — Сега май си по-добре, а?

— Моля?

В предното помещение освен нас имаше само двама души — бяха красиви, неземно бледи, мъж и жена, двамата с къси, тъмни коси, вперили погледи един в друг, мъжът бе взел протегнатата през масата ръка на жената и гризваше от време на време шеговито вътрешната страна на китката. „Пипа“, помислих и ме прободе мъчителна болка. В Лондон беше вече почти обяд. Какво ли правеше тя?

— Когато се срещнахме, ти приличаше на човек, който е тръгнал да се дави в реката.

— Съжалявам, имах тежък ден.

— И все пак, добре си се уредил тук — казваше Борис. От мястото, на което седеше, той не можеше да види онази двойка. — Значи вие сте партньори?

— Не! Не в този смисъл!

— Нямах това предвид — Борис ме огледа критично. — Господи, Потър, престани да бъдеш толкова чувствителен. Така или иначе, това беше жена му, онази дама, нали?

— Да — казах нервно и се облегнах назад на стола си. — Е, в известен смисъл.

Връзката на Хоуби и госпожа ДеФрийс си оставаше за мен дълбока мистерия, както и фактът, че бракът й с господин ДеФрийс все още съществуваше. — Мислех, че тя е вдовица от години, но не е. Тя… — приведох се напред и се почесах по носа, — разбираш ли, тя живее в северните квартали, а той — в центъра, но двамата са постоянно заедно… тя има къща в Кънектикът и двамата прекарват понякога там уикендите. Тя е омъжена, но… аз никога не съм виждал съпруга й. Още не съм си изяснил това. Ако трябва да ти кажа истината, мисля, че двамата са просто добри приятели. Съжалявам, че се раздрънках. Наистина не знам защо ти разказвам всичко това.

— И той те научи на занаят? Изглежда симпатичен. Истински джентълмен.

— Мм?

— Шефът ти.

— Той не ми е шеф! Аз съм негов делови партньор — отблясъкът на наркотика започваше да избледнява; кръвта шумеше в ушите ми, остър, висок звук, като песен на щурци. — Всъщност аз се занимавам почти изцяло сам с продажбите.

— Извинявай! — каза Борис и вдигна ръце. — Не е необходимо да се дразниш. Но имай предвид, че бях сериозен, когато ти казах да дойдеш да работиш за мен.

— И какъв отговор се очаква от мен?

— Виж, искам да ти се отблагодаря. Да ти дам възможност да споделиш всички хубави неща, които са се случили на мен. Защото — продължи той с внушителен тон, прекъсвайки опита ми да заговоря, — аз ти дължа всичко. Всичко хубаво, което ми се е случило в този живот, Потър, ми се е случило благодарение на теб.

— Какво? Аз ли те уредих в бизнеса с наркотици? Уау, добре — казах, запалих една от неговите цигари и побутнах обратно към него пакета, — чудесно е да се знае такова нещо, действително ме кара да се гордея със себе си, благодаря.

— Наркотици ли? Кой говори за наркотици? Аз искам да те обезщетя. Заради онова, което направих. Казвам ти, това е страхотен живот. Много ще се забавляваме заедно.

— Да не ръководиш агенция за компаньонки? Това ли е?

— Слушай, искаш ли да ти кажа нещо?

— Моля.

— Наистина съжалявам за това, което ти причиних.

— Забрави. Все ми е едно.

— Защо да не споделя с теб част от хубавите си печалби? Да ти дам възможност да обереш и ти част от каймака?

— Виж какво, Борис, мога ли и аз да кажа нещо? Не искам да се замесвам в нищо нечисто. Не се засягай — допълних, — но полагам големи усилия да се измъкна от нещо, и както вече казах, сега съм сгоден, нещата са различни, наистина не мисля, че искам…

— Защо тогава не ми позволиш да ти помогна?

— Нямам това предвид. Искам да кажа… е, не ми се иска да навлизам в подробности, но съм правил някои неща, които не биваше да правя, и искам да поправя стореното. Тоест опитвам се да си изясня как бих могъл да го поправя.

— Трудно е да се поправят грешки. Рядко се случва да имаш такава възможност. Понякога единственото, което можеш да направиш, е да се постараеш да не те пипнат.

Красивата двойка стана да си върви, тръгнаха ръка за ръка, отметнаха завесата от нанизани на върви мъниста и се понесоха нанякъде в бледото, студено утро. Гледах как мънистата се полюшват и потракват в сподирилото ги въздушно течение, което сякаш образуваше вълнички около бедрата на момичето.

Борис се облегна. Беше вперил очи в моите.

— Опитвах се да ти я върна — каза той. — Ще ми се да можех.

— Какво?

Той се намръщи.

— Ами… затова и дойдох в магазина. Нали знаеш. Убеден съм, че си научил за онази история в Маями. Притеснявах се, питах се какво ли ще помислиш, когато се чуе по новините, и, честно казано, малко се боях, че могат да стигнат по следите и до теб, през мен, нали разбираш? Сега вече нямам чак такива опасения, но… все пак. Разбира се, бях затънал до уши в тази история — но знаех, че схемата е кофти. Трябваше да разчитам повече на инстинкта си. Аз — той извади ключа си, за да смръкне набързо още една малка купчинка прашец от него; бяхме единствените посетители в заведението; дребната татуирана келнерка, или съдържателка, или каквато там беше, бе изчезнала в задното помещение, в което бях успял да хвърля само бегъл поглед и ми се бе сторило, че насядалите на евтините диванчета там хора гледат някакво порно от седемдесетте години, — е, така или иначе… беше ужасно. Трябваше да знам, че ще стане така. Пострадаха хора, аз загубих, но от цялата работа получих ценен урок. Винаги е грешка — момент, чакай да дръпна и от другата страна — както казах, винаги е погрешно да работиш с хора, които не познаваш — той стисна с два пръста ноздрите си и ми подаде пликчето под масата. — Разбираш ли, хората най-често забравят именно това. Никога не работи с непознати, когато залогът е наистина голям. Никога! Хората казват „о, еди-кой си е свестен“ — и на мен ми се иска да повярвам в това, такъв съм по природа. Така идват неприятностите. Нали разбираш, аз познавам своите приятели. Но приятелите на приятелите ми? Не чак толкова добре! Точно по този начин хората си лепват СПИН, нали?

Беше грешка — съзнавах го още докато го правех — да смъркам още кокаин; и без това вече бях прекалил, чувствах челюстта си скована, кръвта пулсираше силно в слепоочията, а неразположението, предизвикано от отлива на наркотика, вече се прокрадваше в тялото ми, чувствах се трошлив като вибриращо стъкло.

— Както и да е — продължаваше Борис. Говореше много бързо, коляното му подскачаше, докато потупваше с крак по пода под масата. — Опитвах се да измисля как да я върна. Мислих, мислих, мислих. Разбира се, аз самият вече не мога да я ползвам. Опарих се вече, и то сериозно. Разбира се — той се поразмърда нервно на мястото си, — не точно това е причината да дойда при теб. Отчасти исках да се извиня. Да ти кажа „съжалявам“ със собствения си глас. Защото аз наистина съжалявам. А отчасти и защото с цялата тази информация в новините — исках да ти кажа да не се безпокоиш, защото може би ти си мислиш… е, нямам представа какво си мислиш. Обаче… не ми беше приятно да си представям как ти научаваш всичко това, боиш се, не разбираш нищо. Опасяваш се, че търсенето може да стигне и до теб. Това ме караше да се чувствам много зле. И затова исках да поговоря с теб. Да ти кажа, че не съм те замесил в тази работа — никой не знае за връзката между теб и мен. И освен това исках да ти кажа, че наистина, наистина се опитвам да я върна. Полагам големи усилия. Защото — той опря три пръста в челото си — аз наистина натрупах състояние от нея, и наистина искам да я получиш обратно, да я имаш за себе си — нали разбираш, самата вещ, в памет на доброто старо време, просто да я имаш, да си е твоя, да я държиш в някой шкаф или където искаш, да я вадиш от време на време и да си я гледаш, като едно време, разбираш ли? Защото аз знам колко много я обичаше. Стигна се дотам, че и аз я обикнах, наистина.

Бях се вторачил в него. Новият, искрящ прилив на наркотик ми помогна най-сетне да започна да разбирам какво ми говореше той.

— Борис, за какво говориш?

— Знаеш за какво.

— Не, не знам.

— Не ме карай да го казвам на глас.

— Борис…

— Опитах се да ти го кажа. Молих те да не си тръгваш. Щях да ти я върна, ако беше почакал само един ден.

Мънистената завеса все още се полюляваше и потракваше от въздушното течение. Трептящи стъклени вълнички. Вперил неотклонно поглед в него, бях като вцепенен от неясното, далечно усещане за преплитане на един сън с друг: потракването на прибори под ярката обедна светлина в ресторанта в Трайбека, самодоволната усмивчица на Лушъс Рийв, седнал на масата срещу мен.

— Не — казах, избутах назад стола си, чувствайки как настръхвам от избилата по тялото ми пот, и вдигнах ръце пред лицето си. — Не.

— Ти какво мислеше, че я е взел баща ти ли? Донякъде се надявах да помислиш така. Защото той беше толкова закъсал, пък и без това вече крадеше от теб.

Плъзнах ръце надолу по лицето си и го загледах, неспособен да проговоря.

— Аз я подмених. Да. Аз бях. Мислех, че си разбрал. Виж, съжалявам! — допълни той, защото аз само го зяпах. — Държах я в шкафчето си в училище. Майтап, нали разбираш. Е… — последва неуверена усмивка. — Може би не точно, но все пак нещо като шега. Но… чуй ме… — той почука по масата, за да привлече вниманието ми — кълна се, нямах намерение да я задържа. Нямах такива планове. Как бих могъл да предположа какво ще стане с баща ти? Ако само бе приел да останеш през онази нощ — той вдигна ръце нагоре — щях да ти я дам, кълна се, така щях да направя. Но не можах да те убедя да останеш. Държеше да тръгнеш! Веднага, на минутата! Трябваше да вървиш! Сега, Борис, сега! Не пожела да почакаш дори до сутринта! Трябваше да вървиш, трябваше, на секундата! А аз се страхувах да ти призная какво бях направил.

Взирах се в него. Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми биеше толкова бързо, че не смеех да направя нещо друго освен да стоя съвсем неподвижно и да се надявам, че ще се успокои.

— Сега си гневен — каза примирено Борис. — Искаш да ме убиеш.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Аз…

— Какво искаш да кажеш с това „подмених я“?

— Виж какво… — той се озърна неспокойно — съжалявам! Знаех си, че не е добра идея да се надрусаме заедно. Знаех, че всичко може да свърши зле! Но… — той се приведе напред и постави длани на масата — аз наистина се чувствах зле заради тази история, казвам ти го честно. Нима бих дошъл да те видя, ако не беше така? Бих ли те повикал по име на улицата? И когато казвам, че искам да изплатя дълга, който имам към теб, говоря сериозно. Искам да те обезщетя. Защото, разбираш ли, на тази картина дължа състоянието си, тя ме направи…

— Какво тогава е това в пакета, който съхранявам аз?

— Какво? — попита той, свивайки вежди, а после побутна стола си назад и ме загледа, свел брадичка към гърдите си. — Занасяш ме. Толкова време мина, а ти така и…

Но аз не успях да отговоря. Устните ми се движеха, но не издавах нито звук.

Борис плясна с длан по масата.

— Идиот такъв! Искаш да кажеш, че така и не си отворил пакета? Как си могъл…

Тъй като аз, скрил лице в ръцете си, продължавах да не отговарям, той се пресегна през масата и стисна рамото ми.

— Наистина ли? — попита настоятелно, опитвайки се да срещне погледа ми. — Наистина ли не си го отварял? Така и не си го отворил, за да погледнеш?

В задната стая се разнесе тих женски писък, глуповат и безсмислен, последван от избухването на също толкова безумен мъжки смях. После някакъв блендер заработи на бара, рязко и шумно като механичен трион, и това сякаш продължи неестествено дълго време.

— Не си знаел? — попита Борис, когато шумотевицата най-сетне секна. В задната стая отново избухна смях и се разнесе ръкопляскане. — Как си могъл да не…

Но аз не можех да кажа и дума. Наслоили се на пластове графити по стената, стикери, драсканици, пиянски лица с кръстове вместо очи. В задното помещение се надигаше вой на пресипнали гласове: „давай, давай, давай!“. Толкова много неща се мяркаха със светкавична скорост в съзнанието ми, че едва успявах да си поема дъх.

— През всички тези години? — попита леко смръщен Борис. — И нито веднъж не си…

— О, Господи!

— Добре ли си?

— Аз… — поклатих глава. — Как изобщо разбра, че я имам? Откъде знаеш това? — повторих, когато той не отвърна. — Претърсвал си стаята ми? Вещите ми?

Борис ме изгледа. После зарови и двете си ръце в косата си и каза:

— Ти си от пияниците, които имат бели петна в паметта, Потър, известно ли ти е това?

— Я стига, моля те! — казах, след като помълчах недоверчиво за миг.

— Не, говоря сериозно — каза той меко. — Аз съм алкохолик. Знам, че е така! Бях си алкохолик още от десетгодишен, когато за първи път опитах алкохол. Но ти, Потър… ти си като баща ми. Той се напиваше… и изпадаше в нещо като безсъзнание, но ходеше и вършеше разни неща, които после не помнеше. Блъска колата, пребива ме, сбива се с някакви хора, събужда се със счупен нос или дори в съвсем друг град, легнал на някоя пейка на гарата…

— Аз не върша нищо подобно.

Борис въздъхна.

— Не, но паметта ти спира да действа. Просто така. И аз не твърдя, че си извършил нещо лошо, или си упражнявал насилие, ти не си склонен към насилие за разлика от него, но разбираш ли, например… ето, например онзи път в „Макдоналдс“, когато ти лежеше толкова пиян на някаква седалка в детския кът, че онази жена повика ченгетата да те изхвърлят, а аз те измъкнах бързо оттам и стояхме половин час в „УолМарт“, и се преструвахме, че разглеждаме моливи, а после тръгнахме обратно към автобуса, към автобусната спирка, от тази нощ ти не помнеше нищо, нали? Нищичко? „Макдоналдс“ ли, Борис? Какъв „Макдоналдс“?. Или — продължи той, смръкна обилно кокаин и повиши глас, за да ме накара да замълча, — или например онзи ден, когато се натряска тотално, до козирката, и ме накара да ходя с теб „на разходка“ в пустинята? Добре, съгласих се на разходката. Само че ти беше толкова пиян, че едва можеше да ходиш, а навън беше сто и петдесет градуса по Фаренхайт. И ти се умори да ходиш и легна на пясъка. И ме помоли да те оставя там да умреш. „Остави ме, Борис, остави ме“. Помниш ли това?

— Давай по същество.

— Какво мога да кажа? Ти беше нещастен. През цялото време се напиваше до безсъзнание.

— Както и ти.

— Да, помня. Случваше се да припадна на стълбите, по лице, спомняш ли си? Заспивах на земята, на мили от вкъщи, и когато се събуждах, виждах как краката ми стърчат изпод някакъв храст, и нямах никаква представа как съм се озовал там. Да му се не види, веднъж пратих мейл на Спирсецкая — посред нощ, някакъв налудничав пиянски мейл, в който писах, че е прекрасна жена и че съм влюбен в нея до уши, а така си и беше по онова време. На следващия ден, в училище, страдах от ужасен махмурлук, а тя: „Борис, Борис, трябва да говоря с теб“. Е, за какво? А пък тя — много кротко и внимателно — се опитваше да ми обясни, че нищо няма да стане, без да ме засегне. Мейл ли? Какъв мейл? Нямах абсолютно никакъв спомен! Стоях там с пламнало лице, а тя ми даваше разни копирани страници от някаква нейна книга с поезия и ми обясняваше, че трябва да се влюбвам в момичета на моята възраст! Няма спор — правех много глупости. Повече от теб! Но аз — той си играеше с една цигара — се опитвах да се забавлявам и да се чувствам щастлив. А ти искаше да умреш. Има разлика.

— Защо имам чувството, че се опитваш да промениш темата на разговора?

— Не съдя никого! Просто… навремето направихме доста щуротии. Неща, които според мен ти не помниш. Не, не! — продължи той бързо и завъртя глава, забелязал изражението ми. — Нямам предвид това. Въпреки че, държа да отбележа, ти си единственото момче, с което някога съм делил легло!

Смехът ми избухна гневно, като че ли се бях задавил от нещо или кашлях.

— Що се отнася до това — продължи Борис с пренебрежителен тон, облегна се и отново стисна ноздрите си, — пфу! Предполагам, че понякога се случва на тази възраст. Бяхме млади и имахме нужда от момичета. Струва ми се, че може би ти виждаше в това нещо друго. Но не, чакай — каза той бързо, и изражението му се промени — бях избутал назад стола си, чиито крака застъргаха по пода, исках да си вървя, — чакай — повтори и ме хвана за ръкава, — недей, моля те, чуй какво се опитвам да ти кажа, помниш ли изобщо онази вечер, когато гледахме „Доктор Но“?

Вземах палтото си от облегалката на стола. Но когато чух думите му, спрях.

— Помниш ли?

— Трябва ли да си спомням? И защо?

— Знам, че не помниш. Защото навремето те подлагах на тестове. Споменавах „Доктор Но“, пусках шеги. За да разбера как ще реагираш.

— Та какво стана с „Доктор Но“?

— Това беше скоро след като се запознахме! — коляното му подскачаше бясно. — Мисля, че не беше навикнал на водка — никога не знаеше колко да си налееш. Влезе с една голяма чаша, толкова голяма, водна чаша, и аз си казах: „да му се не види!“ Не помниш ли?

— Имаше много подобни вечери.

— Да, не помниш. Чистил съм повърнатото от теб — хвърлях дрехите ти в пералнята — ти дори не знаеше, че съм го направил. Плачеше и ми говореше какви ли не неща.

— Какви неща?

— Ами… — по лицето му се изписа нетърпение — о, ами че майка ти била загинала по твоя вина… че искаш ти да си бил умрял вместо нея… че ако умреш, може би отново ще бъдете заедно, в мрака… няма защо да се задълбочаваме в това, не искам да ти стане неприятно. Ти беше много зле, Тио — но през повечето време ми беше забавно да бъдем заедно! Беше навит на всичко… но всъщност беше много зле. Предполагам, че всъщност е трябвало да лежиш в болница. Случваше се да се покатериш на покрива и да скочиш оттам в басейна, помниш ли? Можеше да си счупиш врата, беше абсолютна лудост! Лягаше нощем по гръб на платното, нямаше никакви улични лампи, нямаше начин някой да те види, чакаше някоя кола да мине и да те прегази, трябваше да се боричкам с теб, за да те вдигна и да те завлека обратно в къщата…

— Щял съм да лежа доста време на онази шибана, забравена от Бога улица, преди оттам да мине кола. Можело е и да спя там, да си взема спален чувал.

— Няма да изпадаме в подробности. Ти беше откачил. Можеше да убиеш и двама ни. Една вечер намери кибрит и се опита да запалиш къщата, това спомняш ли си го?

— Просто се шегувах — отвърнах смутено.

— Ами килимът? А онази голяма дупка от изгаряне на дивана? Обърнах възглавниците наопаки, за да не забележи Ксандра.

— Този боклук беше толкова евтин, че в тапицерията нямаше дори огнезащитни съставки.

— Добре, добре. Нека бъде твоето. Така или иначе, да се върнем на онази вечер. Гледаме ние „Доктор Но“, ти вече го беше гледал, аз обаче не, много ми харесваше, а ти беше вече съвсем „в говно“, стигнахме до оня момент на неговия остров, всичко страшно готино, и той натиска някакво копче и показва откраднатата картина, нали се сещаш?

— О, Боже!

Борис се изкиска.

— И ти го направи! Бог да ти е на помощ! Беше страхотно. Толкова пиян, че залиташе… „Искам да ти покажа нещо“! Нещо прекрасно! Най-хубавото, което можеш да си представиш! Беше застанал пред телевизора. Не, наистина! Аз си гледам филма — започваше най-интересното, но ти не искаше да си затвориш устата. „Разкарай се!“ Тъй или иначе, ти излезе бесен, крещеше „майната ти“, вдигаше страхотен шум. Тряс, бум, прас. И после се появи с картината, разбираш ли? — той се разсмя. — Странно, аз бях напълно убеден, че ме лъжеш. Световноизвестна картина от музей? Хайде, моля ви. Но… картината беше истинска. Всеки би забелязал.

— Не ти вярвам.

— Е, все пак е вярно. Наистина разбрах, че е така. Защото, ако беше възможно да се рисуват фалшификати, които изглеждат така… Лас Вегас щеше да е най-красивият град в историята на света! Така или иначе… беше толкова смешно! Аз толкова гордо те учех да крадеш ябълки и сладкиши от магазина, а ти беше откраднал световноизвестно произведение на изкуството.

— Не съм го крал.

Борис се изкиска.

— Не, не — ти обясни. Съхраняваше я на безопасно място. Това било сериозно задължение, най-важното в живота ти. Та казваш — каза после той и се приведе напред, — че не си я отварял и не си я поглеждал? През всичките тези години? Какви са те били прихванали?

— Не ти вярвам — казах отново. — Кога я взе? — продължих, когато той подбели очи и извърна поглед. — Как?

— Виж, както вече казах…

— Как очакваш от мен да повярвам и на една дума от всичко това?

Борис отново обърна очи към тавана. Бръкна в джоба на палтото си за айфона и извади на него някаква снимка. После ми го подаде през масата.

Беше обратната страна на картината. Репродукция на самата картина можеше да се намери навсякъде. Но гърбът беше характерен като пръстов отпечатък: тлъсти капки восък за печати, кафяв и червен; неравномерно налепени етикети от всякакви европейски страни (римски цифри; разкривени подписи, написани с перо) — напомняше на сандък за багажа от едновремешен параход или на някакъв договор, сключен преди много години. Ронещите се слоеве жълто и кафяво се отличаваха с почти органична плътност, като напластени мъртви листа.

Той прибра отново телефона в джоба си. Седяхме дълго в мълчание. После Борис посегна да си вземе цигара.

— Сега вярваш ли ми? — попита той и издуха дим през ъгълчето на устата си.

Атомите в главата ми се въртяха шеметно и се разпиляваха; оживлението, породено от малката доза наркотик, вече избледняваше, тревогата и безпокойството се промъкваха незабелязано като мрака преди гръмотевична буря. Измина един дълъг, печален миг, в който ние се гледахме — високочестотни сигнали, химическо взаимодействие на самота със самота, като двама тибетски монаси на планински връх.

После аз станах, без да кажа и дума, и взех палтото си. Борис също скочи.

— Чакай — каза той, докато аз се извих настрана, за да мина покрай него. — Потър? Не си тръгвай сърдит. Когато казах, че ще те обезщетя, бях искрен…

— Потър? — извика той отново, когато аз преминах през потракващата мънистена завеса и излязох на улицата, в мръсносивата светлина на зазоряването. Авеню „С“ беше пусто, ако изключим едно самотно такси, чийто шофьор като че ли ми се зарадва също толкова, колкото аз на него, и се стрелна незабавно към мен, забивайки спирачки, за да ме вземе. Преди Борис да успее да каже дори още една дума, аз се качих на таксито и потеглихме, оставяйки го там, застанал в палтото си до редица боклукчийски кофи.

х.

Докато стигна до хранилището, бе станало вече осем и половина сутринта, челюстта ме болеше от скърцане със зъби, а сърцето ми като че ли всеки миг щеше да се пръсне. Чиновническа зора: утрото на пешеходците гърмеше и сияеше, изпълнено със заплаха. В десет без четвърт вече седях на пода в стаята си, в къщата на Хоуби, а съзнанието ми се въртеше и люшкаше като пумпал, клатещ се ту на една, ту на друга страна. На килима около мен се търкаляха две пазарски торби; една никога не ползвана едноместна палатка; калъфка за възглавница от бежово хасе, все още съхранила миризмата на спалнята ми във Вегас; тенекиена кутия, пълна с най-различни таблетки, „Роксикодон“ и морфин, които, съзнавах това, трябваше да бъдат изхвърлени в тоалетната; и плетеница от опаковъчни лепенки, които бях прерязал внимателно с макетен нож — двайсет минути деликатна работа, чувствах пулса във върха на пръстите си, ужасявах се, че може да натисна прекалено силно и да увредя неволно картината, докато накрая успях да освободя едната страна, обелвайки внимателно пласт по пласт, с треперещи ръце: само за да намеря — притиснат между картони и увит във вестници — един изподраскан учебник по гражданско образование („Демокрацията, различността и ти!“).

Пъстра, мултикултурна тълпа. На корицата — деца от Азия, Латинска Америка, афроамериканци, деца от коренното население на Америка, едно момиче с мюсюлманска забрадка на главата и белокожо дете в инвалидна количка се усмихваха и се държаха за ръце пред американското знаме. Вътре, сред жизнерадостния, глуповат свят на книгата, свят на добри граждани, в който представители на различни етноси се включваха щастливо в живота на своите общности, а градски деца надзираваха с лейки в ръце своя проект за подобряване на жилищната среда, грижейки се за растение в саксия, чиито клони бяха илюстрация за различните разклонения на управлението на страната — вътре Борис беше рисувал кинжали с неговото име на тях, рози и сърца около инициалите на Котку, както и две бдящи очи, извили лукаво поглед встрани, точно над един частично попълнен образец за тест:

За щастие Хоуби не си беше у дома. Хапчетата, които бях глътнал, не бяха подействали, и след като два часа се въртях и мятах в леглото си, сякаш пропадайки в мъчително, полусънно състояние — мислите ми се прескачаха, чувствах се изтощен от бързото биене на сърцето ми, гласът на Борис все още отекваше в съзнанието ми — аз се насилих да стана, да почистя боклуците, разпилени из спалнята ми, да взема един душ и да се избръсна: докато го правех, се порязах, защото горната ми устна бе безчувствена, почти като след зъболекарска упойка, след като преди носът ми беше прокървил. После си направих една кана кафе, намерих някаква стара кифла в кухнята и се насилих да я изям, и към обяд вече бях долу в магазина, готов да започна работа — точно навреме, за да хвана пощаджийката с жълтата й мушамена наметка (тя изглеждаше малко изплашена и се държеше на разстояние от мен — заради кръвясалите ми очи, порязаната горна устна и окървавената ми носна кърпичка), макар че, докато тя ми подаваше пощата с ръката си в гумена ръкавица, аз осъзнах: какво значение имаше това? Рийв можеше да пише на Хоуби каквото му хрумнеше — да се обади в Интерпол — на кого вече му пукаше от това?

Валеше. Пешеходците, присвили рамене, бързаха по улицата. Дъждът плющеше силно по витрината, дъждовни капки се търкаляха като мъниста по найлоновите торби с боклук в края на тротоара. Седнал в старото си кресло зад бюрото, аз се опитвах да си намеря котва или поне някаква утеха в избелелите коприни и сумрака на магазина, горчиво-сладкия сумрак, напомнящ за училищни стаи в дъждовни дни от детството, но резкият спад сред силния прилив на допамин ме караше да се чувствам като паднал отвисоко, долавях първите, далечни тръпки на нещо много подобно на смърт — тъга, която се надигаше първо от стомаха и започваше да блъска от вътрешната страна на челото, целият мрак, който бях успял да пропъдя, нахлуваше с рев отново в тавата ми.

Тунелно зрение. През всички тези години се бях носил по течението, прекалено безчувствен и изолиран, за да допусна до себе си каквато и да било реалност: постоянно бълнуване, което ме бе люшкало по леките си, успокояващи вълни още от детството ми — замаян от дрога, легнал на мъхнатия килим във Вегас, вперил поглед във въртящия се вентилатор на тавана — само че сега вече не се смеех, бях като Рип Ван Уинкъл167, изкривил лице от болка и стиснал глава в ръце, върнал се със сто години закъснение.

Имаше ли начин да поправя станалото? Не. В известен смисъл Борис ми беше направил услуга, вземайки това нещо — най-малкото предполагах, че така биха приели нещата повечето хора; бях се отървал; никой не можеше да ме обвини в нещо; по-голямата част от проблемите ми беше решена с един удар, но макар да съзнавах, че на мое място всеки здравомислещ човек би се почувствал облекчен, ако се отървеше от картината, никога досега не се бях чувствал така опустошен от отчаяние, себененавист и срам.

Морната топлина на магазина. Не можех да седя на едно място; ставах и сядах, отивах до витрината и се връщах. Всичко беше просмукано от ужас. Един порцеланов Пулчинела ме наблюдаваше злорадо. Дори мебелите изглеждаха болнави и несъразмерни. Как бях могъл да си внуша, че съм по-добър човек, по-мъдър, по-възвишен, ценен и достоен за живот въз основа на тайната, която криех? И все пак така беше. Картината ми помагаше да се чувствам не толкова смъртен, не толкова обикновен. Тя беше и подкрепа, и оправдание; сила за съществуване и същност на съществуването. Беше крайъгълният камък, на който се крепеше цялата катедрала. И беше ужасно да узная, виждайки как съвсем внезапно този крайъгълен камък изчезва изпод краката ми, че през цялото ми съществуване като зрял човек, тайно в себе си съм се опирал на това голямо, скрито, дивашко ликуване, пораждано от съзнанието, че целият ми живот се крепи на една тайна, която всеки миг може да го разбие на пух и прах.

xi.

Когато Хоуби се прибра у дома, към два следобед, той влезе през входа откъм улицата, съпроводен от подрънкването на звънчето, като купувач.

— Е, това снощи несъмнено беше изненада — бузите му розовееха от дъжда, той смъкна дъждобрана от раменете си и изтръска дъждовните капки; беше се облякъл подходящо за посещение в аукционната къща, вратовръзката му беше с уиндзорски възел, беше облякъл един от красивите си стари костюми. — Борис!

По настроението му личеше, че е свършил добра работа на търга; макар да нямаше склонност да наддава прекалено много, той знаеше добре какво иска, и нерядко, на някой не прекалено оживен търг, когато не му се налагаше да наддава срещу някого, той успяваше да си тръгне с куп прекрасни вещи. — Доколкото разбирам, сте имали тежка нощ?

— Аха.

Седях сгушен в един ъгъл и пиех чай; главоболието ми беше жестоко.

— Странно беше да се запознаем, след като бях чувал толкова много неща за него. Все едно да се запознаеш с герой на книга. Винаги съм си го представял като хитрия Доджър от „Оливър!“ — е, нали се сещаш, онова хлапе, уличният гамен, какво беше името на актьора, Джак Някой си. Ходеше с едно парцаливо палто и едната му буза беше изцапана.

— Вярвай ми, навремето той беше достатъчно мръсен.

— Е, нали знаеш, Дикенс не ни казва какво е станало с Доджър. Кой би могъл да каже, може, когато е пораснал, да е станал почтен бизнесмен? А Попър направо се побърка, нали? Никога не съм виждал по-щастливо животно.

— О, да… — той се беше извърнал настрана, занимаваше се с палтото си; не беше забелязал как застинах, когато чух името на Попър — докато не съм забравил, Китси се обади.

Не му отговорих, не можех; досега изобщо не се бях сетил за Попър.

— Беше късничко, към десет. Казах й, че си срещнал Борис, че сте се отбили тук и после сте излезли пак, надявам се да не съм объркал нещо.

— Всичко е наред — казах след кратко мълчание, през което полагах усилия да събера мислите си, които се разпиляваха едновременно в няколко посоки, всяка от които беше много лоша.

— Какво трябваше да ти напомня… — Хоуби притисна пръст към устните си. — Нещо ми беше възложено. Нека помисля.

— Не мога да се сетя — каза той, след като трепна леко и поклати глава. — Ще трябва да й се обадиш. Знам, че беше някаква вечеря днес, на гости у някого. Вечеря в осем! Това си спомних. Но не помня къде.

— Семейство Лонгстрийт — казах, а сърцето ми падна в петите.

— Като че ли така беше. Така или иначе… Борис! Много забавен, много очарователен… колко време ще бъде в Ню Йорк? Колко време ще бъде тук? — повтори Хоуби дружелюбно, когато аз не отговорих — не можеше да види лицето ми, и с какво ужасено изражение се взирах в улицата. — Трябва да го поканим на вечеря, не мислиш ли? Защо не го помолиш да ни даде няколко дати, когато е свободен вечер? Но само ако ти искаш — продължи той, тъй като аз продължавах да не отговарям. — Ти решаваш. Само ми кажи, за да знам.

xii.

Около два часа по-късно — изтощен, със сълзящи от главоболието очи — аз продължавах да търся трескаво начин да прибера Попър, като същевременно измислях обяснения за отсъствието му и веднага ги отхвърлях. Оставил съм го вързан пред някой магазин и някой го е откраднал? Очевидна лъжа — дори ако изключим факта, че валеше като из ведро, Попър беше толкова стар и толкова трудно креташе на каишка, че беше трудно да го замъкна дори до най-близкия пожарен кран. На фризьор? За козината на Попър се грижеше една видимо бедна женица на име Сесилия, която работеше в жилището си и винаги го връщаше най-късно до три следобед. Ветеринар? Като начало, Попър не беше болен (а ако е бил, каква можеше да е причината да не съм го споменал?), а освен това го водехме при ветеринаря, когото Хоуби познаваше от времето на Уелти и Чеси. Кабинетът на доктор Макдърмот се намираше малко по-надолу на нашата улица. Защо бих го завел при друг лекар?

Изпъшках, станах и отидох до витрината. Отново и отново се озовавах в същата задънена улица, виждах как Хоуби влиза с озадачено изражение, както неминуемо щеше да стане след час-два, и започва да се озърта из магазина: „Къде е Попър? Виждал ли си го?“ И толкова: всеки път запъвах на това място; нямаше начин да прескоча в друга програма, натискайки alt-tab. Можеш да изключиш компютъра, да започнеш пак, включвайки го наново, и играта пак щеше да блокира и застине на същото място. „Къде е Попчик?“ Няма код, с който да излъжеш и да преминеш на друго ниво. Край на играта. Нямаше как да се подмине този момент.

Дрипавата пелена на пороя се разкъса и премина в ситен дъждец, мокрите тротоари блестяха, вода се стичаше от тентите, и като че ли всички обитатели на улицата бяха решили да се възползват от този момент, за да наметнат по някой шлифер и да изтичат до ъгъла с кучето: навсякъде имаше кучета, накъдето и да погледнех, тежко пристъпваща овчарка, черен стандартен пудел, нечистокръвен териер, нечистокръвен ритрийвър, един старичък френски булдог и двойка самодоволни дакели, вирнали носове, пристъпващи ситно и превзето един до друг, докато пресичаха улицата. Обзет от тревога, аз се върнах при креслото си, седнах, взех каталога с предложенията на „Кристис“ и започнах да го прелиствам нервно: кошмарни акварели на модернисти, две хиляди долара за някаква грозна викторианска статуетка — два биещи се бизона, абсурдно.

Какво щях да кажа на Хоуби? Попър беше стар и глух и понякога заспиваше на най-невероятни места, откъдето не ни чуваше, когато го викахме, но много скоро щеше да дойде време за вечерята му и аз щях да чуя как Хоуби се качва горе, търси го зад дивана, в спалнята на Пипа и на всички предпочитани от него места.

— Попски? Хайде, момче! Време е за вечеря!

Дали щях да успея да се престоря на неразбиращ? Да започна да претърсвам къщата заедно с него? Да се почесвам озадачено по главата? Мистериозно изчезване? Бермудски триъгълник? Бях се върнал със свито сърце към варианта с фризьора, когато звънчето на входната врата издрънка.

— Бях решил да го задържа.

Попър — с мокра козина, но иначе явно несмутен от преживяното приключение — се попротегна тържествено, когато Борис го постави на пода, и после зашляпа към мен, вдигнал глава, за да мога да го почеша по гушката.

— Изобщо не личеше да му липсваш — каза Борис. — Прекарахме много приятен ден заедно.

— Какво правихте? — попитах след дълго мълчание, защото не можех да се сетя какво друго да кажа.

— Предимно спахме. Гюри ни остави — той потърка потъмнелите си очи и се прозя — и ние двамата си поспахме добре. Нали помниш — как обичаше да се свива на кълбо, като кожена шапка на главата ми? — Попър никога не бе спал, положил муцунка на моята глава — правеше го само с Борис. — После… събудихме се, аз взех душ и го заведох на разходка — не надалече, той не искаше да върви дълго, аз проведох няколко телефонни разговора, изядохме един сандвич с бекон и потеглихме насам. Виж какво, съжалявам! — продължи той импулсивно, защото аз не отговарях, и прокара пръсти през косата си. — Наистина. И ще поправя стореното, при това ще го поправя както трябва, така ще стане.

Мълчанието между нас беше смазващо.

— А поне позабавлява ли се снощи? Аз се забавлявах! Страхотна вечер. Е, разбира се, тази сутрин не бях в прекрасна форма. Моля те, кажи нещо — изтърси той, тъй като аз продължавах да мълча. — Цял ден се чувствам ужасно заради тази история.

Попър прекоси стаята, влачейки лапи, и се насочи към паничката си с вода. Започна спокойно да лочи. Дълго време не се чуваше никакъв шум освен неговото монотонно лочене и мляскане.

— Наистина, Тио — той притисна ръка към сърцето си, — чувствам се ужасно. Чувствата, които изпитвам… срамът… нямам думи да ги опиша — каза той, с по-сериозен тон, а аз продължавах да мълча. — И да, признавам си, някаква част от мен си задава въпроса: „Защо унищожи всичко, Борис, защо отвори голямата си уста?“ Но как бих могъл да лъжа и да се крия? Поне това ще ми признаеш, нали? — каза той, потривайки нервно ръце. — Не съм страхливец. Казах ти какво съм направил. Признах си. Не исках да се тревожиш, след като научиш за тези събития. И ще успея да те обезщетя по някакъв начин, обещавам.

— Защо… — долу Хоуби беше включил прахосмукачката, но аз въпреки всичко заговорих по-тихо, със същия гневен шепот, както когато долу беше Ксандра и не искахме да ни чуе, че се караме — защо…

— Защо какво?

— Защо, по дяволите, я взе?

Борис примигна малко лицемерно.

— Защото еврейски мафиоти идваха в къщата ви, затова!

— Не, това не е причината.

Борис въздъхна.

— Е, отчасти е — съвсем мъничка част от причината. Нима картината можеше да бъде в безопасност у вас? Не! Не беше на сигурно място и в училище. Взех един стар учебник, опаковах я във вестници, усуках го в повече лепенки, за да изглежда пакетът по-обемен…

— Попитах защо я взе.

— Какво бих могъл да кажа. Аз съм крадец.

Попър продължаваше да лочи шумно. Попитах се раздразнено дали Борис се беше сетил да му налее вода през този толкова приятен ден, който бяха прекарали заедно.

— Освен това — той сви леко рамене — исках да я имам. Да. Кой не би искал?

— Защо я искаше? Заради парите? — допълних, защото той не каза нищо.

Борис направи гримаса.

— Разбира се, че не. Не бих могъл да продам такова нещо. Въпреки че — трябва да призная — веднъж, когато бях закъсал, едва не я продадох, на много, много ниска цена, почти все едно, че я подарявах, само за да се отърва от нея. Радвам се, че не го направих. Бях се набутал в една каша и имах нужда от пари в брой. Но — той подсмръкна силно и избърса носа си — да се опиташ да продадеш такова нещо е най-лесният начин да бъдеш заловен. Сам го знаеш. Виж, да го ползваш като залог при преговори — това е друга работа. Задържат го като залог и ти осигуряват стоката. Продаваш стоката, каквато и да е тя, връщаш се със сумата, даваш им техния дял, прибираш си картината, край на предаването. Разбра ли?

Не казах нищо и започнах отново да прелиствам каталога на „Кристис“, който все още лежеше отворен на бюрото ми.

— Нали знаеш какво казват хората — каза той малко натъжено, сякаш опитвайки се да ме убеди в правотата си. — Удобният случай създава крадеца. Нима някой може да разбира това по-добре от теб? Бръкнах в шкафчето ти, защото търсех пари за обяд, и си викам — какво? Хей, какво е това? Лесно беше да я измъкна и да я скрия. А после взех стария си учебник и отидох в часа по практическа подготовка на продавачки, който посещаваше Котку — беше със същия размер, същата дебелина — ползвахме същите лепенки и така нататък! Котку ми помогна да го направим. Но не й казах защо го правя. Котку всъщност не беше човек, на когото можеше да се разказват подобни неща.

— Все още не мога да повярвам, че си я откраднал.

— Виж, нямам намерение да си търся оправдания. Откраднах я. Но… — той се усмихна очарователно, — нали не постъпвам непочтено? Нали не крия, че съм го направил?

— Напротив — казах, след като помълчах, неспособен да повярвам на ушите си. — Напротив, ти скри, че си го направил.

— Ти никога не си ме питал директно за това? Ако беше ме попитал, щях да си призная!

— Борис, това са дивотии. Ти ме излъга.

— Е, сега не те лъжа — каза Борис и се озърна примирено. — Смятах, че междувременно си разбрал! Още преди години! Очаквах да знаеш вече, че съм бил аз!

Бях тръгнал към стълбите, Попчик вървеше по петите ми; Хоуби беше изключил прахосмукачката, възцарило се беше оглушително мълчание, а не ми се искаше той да ни чуе.

— Не съм съвсем наясно… — Борис издуха немарливо носа си, огледа съдържанието на хартиената носна кърпичка и направи гримаса, — но съм почти убеден, че е някъде в Европа — той смачка кърпичката и я пъхна в джоба си. — Има някаква далечна възможност да е в Генуа. Но аз залагам по-скоро на Белгия или Германия. Може би и Холандия. На такова място могат да я залагат по-успешно, защото хората там се впечатляват повече от нея.

— Това не стеснява особено възможностите.

— Е, виж какво! Бъди благодарен, че не е в Южна Америка! Защото ако беше там, гарантирам ти, че нямаше да имаш никакъв шанс да я видиш отново.

— Доколкото си спомням, ти каза, че е изчезнала.

— Не казвам нищо повече от това, че може би ще успея да науча къде е. Може би. Това съвсем не означава, че ще намеря начин да я върна. Никога преди не съм си имал работа с тези хора.

— Какви хора?

Почувствал се явно неловко, той премълча, плъзгайки поглед по пода, между статуетки на булдози, купчини книги и множество малки килимчета.

— А той не пикае ли върху антиките? — Борис посочи с глава към Попчик. — И по всички тези красиви мебели?

— Не.

— А пък у вас го правеше през цялото време. Целият килим долу миришеше на пикня. Вероятно защото Ксандра не се е стараела много да го разхожда, преди ние да се появим там.

— Какви хора?

— Моля?

— Питам какви са тези хора, с които не си си имал работа досега.

— Сложно е. Ще ти обясня, ако искаш — допълни той припряно, — само че ми се струва, че сега и двамата сме уморени и моментът не е подходящ. Но аз ще се обадя на този-онзи и ще ти кажа какво съм успял да открия, става ли? И когато я открия, ще дойда и ще ти кажа, обещавам. Между другото… — той потупа с пръст горната си устна.

— Какво? — попитах аз стреснат.

— Имаш някакво петно там, под носа.

— Порязах се, като се бръснех.

— О! — застанал пред мен, той като че ли се колебаеше, като че ли се канеше да започне да лее нови извинения или да се отдаде на поредния разгорещен изблик, но в мълчанието между нас имаше нещо много категорично, и той пъхна ръце в джобовете си. — Добре тогава.

— Добре.

— До скоро тогава.

— Да — но когато той излезе през вратата, а аз, застанал зад витрината, го наблюдавах как избягва стичащата се от тентите вода и се отдалечава с нехайна походка — която стана по-лека и жизнерадостна в момента, в който той реши, че вече не го виждам — си казах, че е много вероятно сега да съм го видял за последен път.

xiii.

Като се вземе предвид как се чувствах, тоест едва ли не като на смъртно легло, измъчван от адско мигренозно главоболие и затънал в такава жестока потиснатост, че едва гледах, не виждах особен смисъл да държа магазина отворен. Затова, въпреки че слънцето беше изгряло и по улицата се бяха появили хора, аз обърнах табелката откъм страната, на която пишеше „затворено“ и — с Попчик, който подтичваше обезпокоено подир мен — се завлякох горе, измъчван от гадене заради пулсиращата болка зад очите, и се проснах полуприпаднал на леглото, за да си почина няколко часа преди вечерята.

Двамата с Китси трябваше да се срещнем в апартамента на майка й в осем без петнайсет, за да тръгнем оттам към дома на семейство Лонгстрийт, но аз подраних малко — отчасти защото исках да я видя за малко насаме, преди да отидем на вечеря; и отчасти защото имах нещо за госпожа Барбър — доста рядък каталог от изложба, който бях открил за нея на една от разпродажбите, на които ходеше Хоуби, „Гравюри по времето на Рембранд“.

— Не, не — каза Ета, когато отидох в кухнята и я помолих да почука на вратата на спалнята вместо мен, — тя е будна и е станала. Занесох й чай преди петнайсетина минути.

Под „будна и станала“ в случая с госпожа Барбър означаваше, че беше по пижама, с изподъвкани от кучетата пантофи, а на раменете й имаше нещо, което приличаше на стара наметка от скъп плат, част от официален тоалет.

— О, Тио! — възкликна тя, а лицето й грейна с трогателна, непресторена грозота, която ми напомни на Анди в редките случаи, когато наистина се радваше на нещо — като например, когато по пощата пристигна новият му двайсет и два инчов телескоп „Наглър“, или когато разкри с ликуване порно сайта на LARP168, на който красавици с големи гърди размахваха мечове и се търкаляха с рицари, магьосници и така нататък. — Какво мило, мило дете си ти!

— Нямаш го, надявам се?

— Не… — тя запрелиства щастливо каталога, — колко съвършен жест от твоя страна! Никога, никога няма да повярваш, че бях на тази изложба като студентка в Бостън.

— Трябва да е била изключителна изложба — казах, отпускайки се в едно кресло. Чувствах се много по-щастлив, отколкото само преди час бих допуснал за възможно. Сред терзанията заради картината, страданията поради главоболието, отчаянието при мисълта за вечерята при семейство Лонгстрийт, питайки се как ще издържа цяла вечер на суфле със скариди, слушайки как Форест изяснява пространно възгледите си за икономиката, докато единственото, което ще ми се иска, е да се надрусам до безумие, се бях опитал да се обадя на Китси, с намерението да я помоля да излъже, че не сме добре, за да се измъкнем и да прекараме вечерта в леглото в нейния апартамент. Но — както се случваше вбесяващо често през свободните дни на Китси — никой не реагира на повикванията ми, никой не отговори на есемесите и мейловете ми, известията ми бяха посрещани с изщракване, което ги прехвърляше директно в гласова поща — „Трябва да си купя нов телефон“, беше казала тя капризно, когато споменах нещо за тези нейни чести изчезвания без възможност за комуникация, „нещо не е наред с моя…“, и макар че няколко пъти я бях молил да прескочим до магазина на „Епъл“ на отсрещния тротоар и да й купим нов, тя винаги си намираше някакво извинение: или опашките бяха прекалено дълги, или се налагаше да бърза занякъде, или нямаше настроение, или беше гладна, жадна, искаше да отиде до тоалетната — не можеше ли да го направим друг път?

Седнал на ръба на леглото си със затворени очи, вбесен от невъзможността да се свържа с нея (като че ли никога не успявах да я открия, когато наистина беше необходимо), се питах дали да не се обадя на Форест и да му кажа, че съм болен. Но колкото и зле да се чувствах, аз все пак исках да я видя, дори и седнала срещу мен на масата, на вечеря с хора, които не харесвах. Затова — за да се принудя да стана от леглото, да тръгна към Барбърови и да преодолея най-тежката част от вечерта — бях глътнал една доза опиати, която според едновремешните ми стандарти, беше много малка. Но макар че не успя да пропъди главоболието ми, тя ми осигури учудващо добро настроение. Не се бях чувствал толкова добре от месеци.

— Вие с Китси отивате някъде на вечеря, нали? — попита госпожа Барбър, която продължаваше да прелиства щастливо каталога, който й бях донесъл. — У Форест Лонгстрийт?

— Точно така.

— Вие с Анди бяхте в един клас с него, нали?

— Да.

— Не беше ли той едно от онези, ужасните момчета?

— Ами… — еуфорията ме правеше великодушен. — Всъщност не. Форест, който беше глуповат и загряваше бавно („Сър, може ли дърветата да бъдат считани за растения?“), нямаше достатъчно ум, за да тероризира по някакъв целенасочен и изобретателен начин мен и Анди. — Но да, права си, беше един от групата, нали се сещаш, Темпъл, Тарп, Кавано и Шефърнън.

— Да. Темпъл. Него помня съвсем ясно. И онова момче, Кейбъл.

— Какво? — попитах, леко учуден.

— Виж, той със сигурност тръгна по лош път — продължи госпожа Барбър, без да вдига очи от каталога. — Живее на кредит… не може да се задържи никъде на работа, а чувам, че имал и проблеми със закона. Издавал чекове без покрития, доколкото знам, майка му е положила огромни усилия, за да убеди пострадалите да не повдигат обвинение срещу него. А пък Уин Темпъл — каза тя, вдигайки очи, преди да успея да обясня, че всъщност Кейбъл не е бил част от онази агресивна хлапашка банда, — той беше онзи, който бе блъскал главата на Анди в стената в помещението с душовете.

— Да, той беше.

Онова, което помнех от случая с банята, не бе толкова как Анди получи мозъчно сътресение от ударите в покритата с плочки стена, колкото как Шефърнън и Кавано ме притиснаха на пода и се опитаха да натикат един стик дезодорант в задника ми.

Госпожа Барбър — елегантно увита в наметката, с шал на коленете, като че ли се готвеше за пътуване с шейна към някое коледно парти — продължаваше да прехвърля страниците.

— Знаеш ли какво каза онова момче, Темпъл?

— Моля?

— Малкият Темпъл — тя не откъсваше поглед от страниците; говореше жизнерадостно, като с някой случаен познат на коктейл. — Какво беше оправданието му. Когато го попитаха защо е удрял Анди, докато той изпаднал в безсъзнание.

— Не знам.

— Каза „защото това хлапе ми ходи по нервите“. Казват, че сега бил адвокат, и се надявам искрено да успява да си овладява по-добре нервите в съдебната зала.

— Уин съвсем не беше най-лошият от всички — казах аз, след като помълчах апатично. — Имаше и много, много по-лоши. Виж, Кавано и Шефърнън…

— А майка му дори не слушаше. Пишеше нещо на мобилния си телефон. Някакво страшно важно обсъждане с клиент.

Хвърлих поглед към маншета на ризата си. Бях се погрижил да я сменя след работа — ако имаше нещо, на което ме бяха научили годините, преживени под въздействието на дрогата (да не говорим пък за годините, през които продавах фалшифицирани антики), то бе, че колосаните ризи и костюмите, току-що излезли от химическото чистене, успяват изключително добре да прикрият многобройни прегрешения — но днес, замаян и небрежен под въздействието на морфиновите таблетки, докато се въртях из спалнята си, обличайки се, и тананиках една песен на Елиът Смит… слънчеви лъчи… ме държат буден от дни… и (сега забелязах) не бях закопчал добре единия си маншет. Нещо повече, копчетата във формата на възел, които бях избрал, дори не бяха чифт — едното тъмнолилаво, другото синьо.

— Можехме да ги съдим — продължи разсеяно госпожа Барбър. — Не знам защо не го направихме. Чанс каза, че се опасявал да не би от това положението на Анди в училището да стане още по-тежко.

— Е… — нямаше как да оправя незабележимо маншета си, щеше да се наложи да изчакам, докато се качим в таксито. — Онова в банята се случи всъщност по вина на Шефърнън.

— Да, така казаха и Анди, и малкият Темпъл, но по отношение на мозъчното сътресение нямаше спор, че…

— Шефърнън беше подъл тип. Той блъсна Анди така, че да се удари в Темпъл… когато те се сбиха, Шефърнън беше в другия край на стаята и се превиваше от смях с останалите момчета.

— Е, това не знам, но Дейвид — Дейвид беше малкото име на Шефърнън — съвсем не приличаше на останалите, беше съвършено възпитан, толкова мил, идвал е често тук, и винаги толкова се стараеше да взема и Анди със себе си. Нали знаеш как се държаха повечето деца, на рождени дни и…

— Да, но Шефърнън открай време имаше зъб на Анди. Защото майка му постоянно го занимаваше с него. Караше го да кани Анди, караше го да идва у вас.

Госпожа Барбър въздъхна и остави чашата си. Чаят беше жасминов; долавях мириса от мястото си.

— Е, Бог ми е свидетел, ти познаваше Анди по-добре, отколкото го познавах аз — каза тя неочаквано, придърпвайки бродираната яка на наметката около шията си. — Никога не можех да го видя такъв, какъвто беше наистина, а в много отношения той беше мой любимец. Ще ми се да не се бях опитвала да го превърна в нещо по-различно от това, което беше. Разбира се, ти беше много склонен да го приемеш такъв, какъвто е, повече от мен, от баща му, или, Бог ми е свидетел, брат му. Виж — продължи тя с почти същия тон, след доста смразяващото мълчание, последвало предишните й думи. Все още прелистваше каталога. — Ето го свети Петър. Не иска да допусне малките деца до Христа.

Изправих се покорно и заобиколих, за да застана зад нея. Познавах работата, с тази светлина като пред буря; беше суха игла, една от големите графики, изложени в музея „Морган“, известна като „Гравюрата за хиляда гулдена“: заради цената, която според легендата самият Рембранд трябвало да плати, за да я откупи обратно.

— Той е толкова придирчив — Рембранд. Дори в картините на религиозни теми — сякаш самите светци са слезли живи от небето, за да му позират. Тези два образа на свети Петър — тя посочи към малката рисунка на стената — напълно различни работи, правени по съвсем различно време, но това е един и същ човек, духом и телом, можеш да го разпознаеш, ако го видиш на някоя опашка, нали? Тази оплешивяваща глава. Същото лице — покорно, сериозно. С изписана по него доброта, и все пак, и едно постоянно далечно присъствие на тревога, на безпокойство. Едва забележимата сянка върху лицето на онзи, който ще се отрече.

Въпреки че тя продължаваше да гледа страниците на албума, аз установих, че съм се загледал в снимката на Анди и баща му, поставена в сребърна рамка на масичката до нас. Беше обикновена моментна фотография, но никой фламандски художник не би могъл да аранжира композицията по-умело, за да предаде предчувствието за нещастие, за преходност и гибел. Анди и господин Барбър, застанали на тъмен фон, свещите в стенните свещници зад тях — изгаснали, ръката на господин Барбър почиваше върху модел на кораб. Въздействието не би било по-смразяващо алегорично, ако бе положил ръката си върху череп. По-горе на стената, на мястото на пясъчния часовник, толкова обичан от майсторите на алегории за преходността и суетата на човешкия живот, имаше лишен от украси, малко зловещ стенен часовник с римски цифри на циферблата и черни стрелки — часът беше дванайсет без пет. Времето изтичаше.

— Мамо… — беше Плат, който връхлетя в стаята и се закова на място, когато ме видя.

— Не е необходимо да чукаш, скъпи — каза госпожа Барбър, без да вдига поглед от книгата, — винаги си добре дошъл.

— Аз… — Плат продължаваше да се блещи към мен. — Китси… — изглеждаше смутен. Пъхна ръце в издутите джобове на спортното си сако. — Тя ще се забави — обърна се той към майка си.

Госпожа Барбър изглеждаше учудена.

— О! — каза тя. Двамата се спогледаха и като че ли между тях прелетя нещо неизречено.

— Ще се забави ли? — попитах с дружелюбен тон, гледайки ту единия, ту другия. — Къде?

Отговор не последва. Плат — вперил неотклонно поглед в майка си — отвори уста, после я затвори. Госпожа Барбър остави съвсем спокойно каталога настрана и каза, без да ме поглежда:

— Е, знаеш ли, струва ми се, че тя днес отиде да играе голф.

— Така ли? — попитах с лека изненада. — Времето не е ли доста неподходящо за голф?

— Движението е много натоварено — каза незабавно Плат, хвърляйки поглед към майка си. — Попаднала в задръстване, на магистралата е някакъв ужас. Обадила се е на Форест — обърна се той към мен, — ще забавят началото на вечерята.

— Дали пък — каза госпожа Барбър, след като помълча замислено, — дали пък вие двамата с Тио да не излезете да пийнете по нещо? Да — каза тя решително, обръщайки се към Плат, като че ли въпросът беше вече решен, и кръстоса ръце. — Мисля, че това е отлична идея. Вие двамата излезте за по едно питие. — А ти — тя се обърна към мен с усмивка, — какъв ангел си ти! Благодаря ти толкова много за албума — и тя се пресегна и стисна ръката ми. — Най-прекрасният подарък на света.

— Но…

— Да?

— Нали Китси ще има нужда да дойде тук и да се освежи? — попитах, след като бях помълчал озадачено.

— Моля?

Двамата отново насочиха погледи към мен.

— Ако е играла голф? Няма ли да трябва да се преоблече? Надали иска да отиде у Форест с дрехите, в които е играла голф — допълних, гледайки ту него, ту нея, а после — след като нито един от двамата не отговори, допълних: — Не ми пречи да чакам тук.

Госпожа Барбър изду замислено устни, клепачите й бяха натежали и аз изведнъж разбрах — беше уморена. Не беше очаквала, че ще й се наложи да седи и разговаря с мен, но възпитанието я възпираше да го каже.

— Въпреки че — казах смутено и станах, — времето напредва, един коктейл би ми дошъл добре…

И точно в този момент телефонът в джоба ми, който бе мълчал цял ден, зазвъня силно: беше постъпило ново съобщение. Несръчно — бях толкова изтощен, че не можех да преценя къде ми е джобът — аз започнах да се ровя, за да го измъкна.

Разбира се, съобщението беше от Китси, претъпкано с емотикони. Здравей, Попси, закъсняв цялчас! Дано съм те хванала! Форест и Силия ще забавят вечерята, ще се видим у тях 9 pm, обичам те много най! Китс

xiv.

Пет-шест дни по-късно аз все още не се бях възстановил напълно от прекараната с Борис нощ — донякъде защото бях зает с клиенти, предстоящи търгове, огледи на вещи от разпродажби, а отчасти и защото почти всяка вечер имах кошмарни ангажименти заедно с Китси: празнични партита, официални вечери, „Пелеас и Мелизанда“ в „Метрополитън“, ставах в шест всяка сутрин и си лягах след полунощ, една вечер се прибрахме чак в два сутринта, почти не можех да отделя време за себе си и (което беше по-лошо) почти не оставаше време, в което да останем двамата насаме, което поначало би ме влудило, но при тези обстоятелства, затрупан от задължения и мобилизиран, за да преодолея умората, почти нямах време да мисля.

Цяла седмица бях чакал вторника, когато Китси излизаше вечерта с приятелки — не защото не исках да се видя с нея, а защото и Хоуби щеше да вечеря някъде навън и аз очаквах с нетърпение да остана сам, да хапна за вечеря нещо от хладилника и да си легна рано. Но в седем вечерта, когато затварях магазина, все още имаше работа за приключване. По някакво чудо се беше появил един специалист по вътрешно обзавеждане, за да заяви интерес към скъпите, демодирани и непродаваеми калаени съдове, които събираха прах на един шкаф още от времето на Уелти. Не разбирах много от калаени съдове, затова търсех необходимата ми статия в един стар брой на „Антикс“, когато Борис дотича откъм бордюра и почука на стъклената врата, пет минути след като вече я бях заключил. Плющеше дъжд; в леещия се на пристъпи порой той беше само един неясен силует в палто, но ритъмът на почукването ми беше познат от едно време, когато заобикаляше през вътрешния двор в дома на баща ми и почукваше рязко, за да му отворя.

Влезе приведен и се отръска така силно, че наоколо се разхвърчаха пръски вода.

— Искаш ли да дойдеш с мен нагоре — попита той без предисловия.

— Зает съм.

— Така ли? — попита той и тонът му, едновременно приятелски и раздразнен, така явно издаваше детинската му обида, че аз се извърнах от етажерката с книгите. — И няма да ме попиташ защо? Струва ми се, че ще поискаш да дойдеш.

— Къде „нагоре“?

— Трябва да разговарям с едни хора.

— Искаш да кажеш, за…

— Да — заяви той весело, подсмръкна и си избърса носа. — Именно. Не е необходимо да идваш, мислех да взема със себе си едно мое момче, Толя, но по няколко причини си казах, че би било добре, ако искаш, да присъстваш и ти… Попчик, да, да! — каза той и се наведе, за да вдигне кучето, което бе докретало да го поздрави. — И аз се радвам да те видя! Той обича бекон — обърна се Борис към мен, докато чешеше Попър зад ушите и търкаше нос отзад във врата му. — Случвало ли ти се е да му сготвиш бекон? Обича и хляба, когато го натопиш в мазнината.

— С кого ще разговаряш? Какви са тези хора?

Борис отметна мократа коса от лицето си.

— Един мой познат. Казва се Хорст. Стар приятел на Мириам. И него ужилиха в онази история — честно казано, не мисля, че той може да ни помогне, но Мириам намекна, че не би ми навредило, ако поговоря отново с него. И ми се струва, че може би в това отношение тя има право.

xv.

Докато пътувахме на север, на задната седалка на лимузината, дъждът плющеше толкова силно, че Гюри трябваше да крещи, за да го чуваме („Ама че кучешко време!“). Борис ми обясняваше тихо кой е Хорст.

— Много, много тъжна история. Той е немец. Интересен тип, много интелигентен и чувствителен. Пък и от видно семейство… навремето ми е обяснявал, но вече съм забравил. Баща му бил наполовина американец и му оставил куп пари, но когато майка му се омъжила повторно… — тук той спомена прочута по цял свят стара фамилия, име с тъмно нацистко ехо, — става дума за милиони. Искам да кажа, не можеш да си представиш колко пари имат тези хора. Търкалят се в пари. Пари изтичат от задниците им.

— Е, да, тъжна история, дума да няма.

— Ами… Хорст е наркоман, много тежко зависим. Познаваш ме — той сви философски рамене, — аз не съдя и не обвинявам. Нека хората правят каквото си искат, какво ме е грижа! Но Хорст — случаят наистина е много тъжен. Влюби се в момиче, което беше наркоманка, и тя го научи. Измъкна му всичко, а когато парите му свършиха, го напусна. Семейството на Хорст… те отдавна са се отказали от него. И той продължава да страда за това ужасно, скапано момиче. Казвам момиче, а тя трябва да наближава четиридесетте. Казва се Улрика. Всеки път, когато Хорст направи малко пари — и тя се връща за малко при него. После го напуска отново.

— Какво общо има той с тази история?

— Съдружникът на Хорст, Саша, уреди онази сделка. Срещам се с онзи тип — изглежда ми окей — откъде можех да знам? Хорст ми каза, че никога не е работил лично с човека на Саша, но аз бързах и не проучих нещата, както трябва и… — той вдигна ръце нагоре — бум! Мириам беше права — тя винаги е права — трябваше да се вслушам в думите й.

Вода се стичаше по прозорците, тежка като живак, запечатваше ни във вътрешността на колата, около нас примигваха и се разтапяха светлини сред шума на плющящата вода, напомнящ ми как навремето двамата с Борис седяхме на задната седалка на „Лексус“-а, когато баща ми го закарваше в автомивката.

— Хорст обикновено е взискателен по отношение на хората, с които има делови отношения, затова си казах, че всичко ще е наред. Но… той е много въздържан в обясненията си, разбираш ли? „Необичайни хора“, така каза той. „Неконвенционални“. Е, какво се предполага да означава това? После, когато отидох там… онези хора са луди. Имам предвид луди като лудите, които стрелят с пистолети, ако зашумоли листо. А в подобни ситуации — всичко трябва да мине тихо и спокойно! Беше като… знам ли, прекалено много телевизия ли са гледали, нещо такова? Виждаш ли, когато става дума за това как да се действа… обикновено, в такива ситуации всички са много, много учтиви, всичко се развива тихо и кротко! Мириам каза — и беше права — забравете пистолетите! Що за луда работа е това, защо тези хора гледат кокошки в Маями? Искам да кажа, това е квартал с къщи, в които има джакузи и тенис-кортове, нали разбираш — кой гледа кокошки на такива места? Нали никой не би искал съседите да се оплачат заради шума, който вдигат пилците в двора? Но по онова време — той сви рамене — вече бях там. Бях вътре. Казвах си, че не бива да се тревожа прекалено много, но се оказа, че съм бил прав.

— Какво се случи?

— Не знам точно. Получих половината стока, съгласно уговорката — остатъкът трябваше да пристигне до седмица. В това няма нищо необичайно. Но тогава тях ги арестуваха, и аз не получих нито другата половина от стоката, нито пък ми върнаха картината. Хорст… е, Хорст също изгуби от тази сделка. Така или иначе, надявам се, че сега ще има повече сведения, отколкото имаше последния път, когато разговарях с него.

xvi.

Гюри ни остави някъде между шейсета и шейсет и девета улица, съвсем недалеч от дома на Барбърови.

— Това ли е мястото? — попитах аз, отръсквайки дъжда от чадъра на Хоуби. Бяхме излезли от колата и стояхме пред внушителна къща с фасада от варовикови плочи — черни железни врати, масивни чукчета с формата на лъвски глави.

— Да, това е къщата на баща му — другите му роднини се опитват да го изхвърлят оттук по законен път, но… желая им късмет, ха!

Зажужа автоматът, вратата се отвори, ние се качихме на асансьор, чиято клетка се движеше в междустълбищното пространство. Долових мирис на тамян, трева и врящ сос за спагети. Висока и слаба руса жена — с късо подстригана коса, спокойни малки очи и лице, подобно на камилска муцуна — отвори вратата. Беше облечена като едновремешен уличен хлапак или разносвач на вестници: пепитени панталони, високи обувки, мръсна блуза от полар, тиранти. На самия връх на носа й висяха очила с телени рамки, досущ като на Бенджамин Франклин.

Без да каже дума, след като ни отвори вратата, тя си тръгна, оставяйки ни в един мрачен, мръсен салон с размери на бална зала, напомнящ на занемарен декор от филм с Фред Астер за висшето общество: висок таван; ронеща се гипсова украса; роял; помътнял кристален полилей, половината от висулките му бяха счупени или липсваха; широко холивудско стълбище, обсипано с угарки от цигари. На фона се носеха монотонни суфистки песнопения: Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Някой бе нарисувал на стената с въглен поредица голи тела в естествен размер, които сякаш се изкачваха по стълбите — като последователни филмови кадри; мебели почти нямаше, ако изключим един опърпан разтегателен фотьойл и няколко стола и маси, които изглеждаха като събирани от улицата. По стените имаше празни рамки от картини; един череп на овен. На телевизионния екран трепкаха и ломотеха като в епилептичен пристъп образите от анимационен филм, въртяха се като криле на вятърна мелница различни геометрични форми и букви, сменяни от образи на състезателни коли. Като изключим телевизора и вратата, през която бе изчезнала русата жена, единственият източник на светлина беше една лампа, хвърляща ясно очертан светъл кръг върху недогорели свещи, кабели за компютър, празни шишета от бира, газови бутилки, маслени пастели в кутиите си и търкалящи се вън от тях, множество пълни каталози на творчеството на различни художници, книги на немски и английски, сред които забелязах „Отчаяние“ на Набоков и „Битие и време“ на Хайдегер с откъсната корица, скицници, книги по история на изкуството, пепелници и обгоряло алуминиево фолио, както и доста мръсна на вид възглавница, върху която дремеше сива раирана котка. Над вратата, като трофей в някоя ловна хижа в Шварцвалд, разклонени еленови рога хвърляха разкривени сенки, които се разпростираха по тавана, създавайки зловеща, нордическа, приказна атмосфера.

От съседното помещение се чуваше разговор. На прозорците висяха закачени с гвоздеи чаршафи, достатъчно тънки, за да пропускат разсейващо се виолетово сияние, нахлуващо от улицата. Докато се озъртах, различни форми започваха да се очертават в мрака и да се видоизменят странно, като насън: като начало, импровизираният параван — всъщност нещо като килим, провесен на корда от тавана, погледнат по-отблизо, се оказа гоблен, при това много хубав, от осемнайсети век, ако не и по-стар, почти близнак на един друг, произведен в Амиен, който видях на един търг, оценен на около четиридесет хиляди паунда. А и не всички рамки по стените бяха празни. В някои имаше картини, едната от които — дори на тази слаба светлина — като че ли беше работа на Коро.

Тъкмо се канех да пристъпя към нея, за да я огледам по-добре, когато един мъж на трудно определима възраст — някъде между трийсет и петдесет години, се появи на вратата: мършав, но висок, дългокрак, с права пясъчноруса коса, сресана назад, с черни пънкарски джинси, скъсани на коленете и мърляв пуловер на британски командос под сако, което явно не беше в неговия размер.

— Здравей — каза той, тих глас с британски акцент, в който се долавяше далечна немска рязкост, — ти трябва да си Потър. — После се обърна към Борис: — Радвам се, че дойдохте. Не бива да си тръгвате, останете с нас. Канди и Нийл правят вечеря заедно с Улрика.

Зад гоблена нещо се раздвижи, близо до краката ми, и аз отстъпих бързо назад: усукани в завивки фигури на пода, спални чували, миризма на бездомници.

— Благодаря, но не можем да се бавим — каза Борис, който беше взел котката и я чешеше зад ушите. — Но бихме пийнали малко от това вино, благодаря.

Хорст подаде безмълвно чашата си на Борис, а после извика нещо на немски към съседната стая. Обърна се към мен и каза:

— Ти си търговец, нали?

В светлината на телевизионния екран бледите му, немигащи очи на препарирана чайка блестяха ярко.

— Да — казах смутено; после допълних: — Ъъ, благодаря.

Друга жена — брюнетка, с равно подрязана къса коса, с високи черни ботуши и пола, достатъчно къса, за да се вижда татуираната на едното й бедро черна котка — се беше появила с бутилка и две чаши: една за Хорст, една за мен.

— Danke, скъпа — каза Хорст. И на Борис: — Може би ще искате и нещо друго, господа?

— Не точно сега — каза Борис, който се беше привел напред, за да си открадне целувка от тъмнокосата, преди тя отново да излезе. — Но се чудех… какво знаеш за Саша?

— Саша… — Хорст се отпусна на разтегателното кресло и запали цигара. С разпраните джинси и войнишките обувки приличаше на поочукана версия на холивудски изпълнител на характерни роли от четиридесетте години, някакъв второстепенен mitteleuropäischer169 актьор, известен с превъплъщенията си като цигулар с трагична съдба и интелигентни, изтощени бежанци. — Като че ли следите водят към Ирландия. Това е добра новина, ако питаш мен.

— Звучи някак невероятно.

— Така ми прозвуча и на мен, но говорих с различни хора и досега всичко потвърждава тази версия — говореше тихо, неритмично, със странния тон на наркоман, но все пак отчетливо. — И така, скоро ще знаем повече… надявам се.

— Приятели на Нийл ли са?

— Не. Нийл твърди, че никога не е чувал за тях. Но е все пак някакво начало.

Виното беше лошо: сира от супермаркета. Тъй като не исках да стоя близо до телата, налягали на пода, аз се отдалечих, за да разгледам няколко скулптурни отливки на една очукана маса: мъжки торс; една Венера с надиплена туника, облегната на скала; крак в сандал. На слабата светлина те приличаха на съвсем редови отливки, от онези, които се продаваха в „Пърл Пейнт“ — предназначени за ателиетата по рисуване, за да могат студентите да ги скицират — но когато плъзнах пръст по крака, не почувствах зърнеста повърхност, а копринената гладкост на мрамора.

— Но защо биха отишли с нея в Ирландия? — питаше неспокойно Борис. — Какъв колекционерски пазар има там? Доколкото ми е известно, всички се опитват да изнасят разни вещи от страната, а не да ги вкарват в нея.

— Да, но Саша предполага, че картината е използвана за покриване на дълг.

— Значи въпросният тип има контакти там?

— Очевидно.

— Трудно ми е да повярвам.

— Кое, че има контакти там ли?

— Не, тази история с покриването на дълга. Този тип… изглежда така, като че ли допреди половин година е крадял тасове от автомобилни гуми по улиците.

Хорст сви едва забележимо рамене: сънлив поглед, набраздено чело.

— Кой знае. Не съм сигурен, че това е истина, но със сигурност не съм склонен да разчитам на късмета. А дали бих казал, че съм готов да ми отрежат едната ръка, ако се окаже измама? — додаде той, тръскайки лениво пепел от цигарата си на пода. — Не.

Борис се взираше намръщено в чашата с вино.

— Беше любител. Вярвай ми. Ако ти самият го беше видял, щеше да разбереш.

— Да, но обичал да рискува, така каза Саша.

— А не мислиш ли, че е възможно Саша да знае нещо повече?

— Не, мисля, че не — говореше сдържано, и донякъде сякаш на себе си. — „Почакайте и ще видим“. Само това чувам. Незадоволителен отговор. Работата е съмнителна, ако питаш мен. Но както казах, тепърва предстои да си изясним всичко докрай.

— А Саша кога ще се върне в Ню Йорк?

Сумракът в стаята ме връщаше право в детството, във Вегас, като неясен спомен за сън, съхранил се след събуждането: въздух, замъглен от цигарен дим, мръсни дрехи на пода, лицето на Борис — ту синьо, ту бяло в трепкащата светлина на телевизионния екран.

— Другата седмица. Ще ти се обадя. Тогава ще можеш и сам да поговориш с него.

— Да. Но ми се струва, че би трябвало да говорим с него двамата заедно.

— Да, и аз мисля така. И двамата ще бъдем по-съобразителни в бъдеще… можеше да не се стига до това положение… но така или иначе — допълни Хорст, който се чешеше бавно, разсеяно по врата, — нали разбираш защо не смея да го притисна прекалено.

— Това е много удобно за Саша.

— Ти явно имаш подозрения. Кажи какви са.

— Струва ми се… — Борис извърна очи към вратата.

— Да?

— Струва ми се — Борис заговори по-тихо, — че си прекалено мек с него. Да, да… — той вдигна ръце, — знам. Но — това създава много добра възможност за онзи тип да изчезне, и после — няма и следа и той няма никаква представа!

— Е, може и да е така — отвърна Хорст. Изглеждаше разсеян и сякаш някъде другаде с мислите си, като възрастен човек в стая, пълна с малки деца. — Това изнервя и мен… всички нас. Искам не по-малко от теб да си изясня всичко докрай. Макар че, откъде да знаем, неговият човек може да е бил ченге.

— Не — каза твърдо Борис. — Не беше. Не беше. Знам го.

— Е… ако трябва да бъда съвсем честен с теб, и аз не мисля така, но в цялата тази история има нещо повече, което ние все още не знаем. И все пак имам надежди — той беше извадил една дървена кутия от чекмеджето на една чертожна маса и ровеше в нея. — Господа, сигурни ли сте, че не искате малко?

Отвърнах поглед. Нямаше нещо, което да искам повече. Освен това ми се искаше да видя и онзи Коро, само че не ми се щеше да заобикалям налягалите по пода, за да го направя. Забелязах в другия край на салона още картини, подпрени на ламперията: един натюрморт, два малки пейзажа.

— Иди да поразгледаш, ако искаш. — Каза го Хорст. — Онзи Лепин170 е фалшификат. Но работите на Клаес и Берхем171 се продават, ако се интересуваш.

Борис се разсмя и се пресегна, за да вземе една от цигарите на Хорст.

— Той не играе на този пазар.

— Нима? — попита дружелюбно Хорст. — Мога да му дам добра цена за двете. Продавачът иска да се отърве от тях.

Пристъпих, за да ги огледам: натюрморт — свещ и полупразна чаша с вино.

— Клаес… или Хеда172?

— Не… Питер е. Макар че… — Хорст остави кутията настрана, после застана до мен и издърпа шнура на лампата, която висеше от тавана, окъпвайки двете картини в ярка, официална светлина — тази част… — той очерта линия с пръст, на разстояние от картината — виждаш ли, отражението на пламъка тук? и диплите, които се спускат от ръба на масата. Почти би могло да е Хеда, в някой недобър за него ден.

— Красива работа.

— Да. Красива като образец на жанра. — Отблизо той издаваше тежката миризма на немито тяло, смесена със силния, прашен лъх на магазин с вносни стоки, като вътрешността на китайска кутия. — Малко прекалено прозаична за съвременния вкус. Маниерът на епохата. Прекалено инсценирано. Все пак, този Берхем е много добър.

— Пълно е с фалшиви работи на Берхем — отбелязах с безразличен тон.

— Да… — светлината, която падаше от вдигнатата лампа върху пейзажа, беше синкава, зловеща… — но тази е много красива… Италия, 1655 година… Тоналностите на охрата са прекрасни, нали? Клаес, струва ми се, не е чак толкова добър, много ранна работа, но произходът и на двете е безупречен. Хубаво би било да си останат заедно… те никога не са били разделяни, тези двете. Баща и син. Предавани са заедно през поколения в един холандски род, озовали се в Австрия след войната. Питер Клаес… — Хорст вдигна по-високо лампата. — Честно казано, Клаес е бил толкова нестабилен. Прекрасна техника, прекрасна повърхност, но нещо не е съвсем наред при тази, не си ли съгласен? Композицията е неуверена. Някак разхвърляна. Освен това — той сочеше с палец много лъскавото платно: прекомерно лакиране.

— Съгласен съм. И това тук… — проследих във въздуха грозния дъговиден белег, където прекалено старателното почистване беше изтрило боята чак до имприматурата.

— Да — в отговор той насочи към мен сънливо-дружелюбния си поглед. — Съвсем вярно. Ацетон. Който е извършил това, би трябвало да бъде застрелян. И все пак една такава несъвършена картина като тази, в недобро състояние — дори ако е от неизвестен автор — струва повече от някой шедьовър, ето къде се крие иронията, струва повече поне за мен. Особено пейзажите. Много, много лесни за продаване. Авторитетите не им обръщат особено внимание… трудно е да бъдат разпознати по описание… и въпреки всичко могат да донесат може би към двеста хиляди всяка. Виж, Фабрициус… — той направи дълга пауза, видимо съвсем невъзмутим, — тук става дума за съвсем различен калибър. Най-забележителната работа, минавала някога през ръцете ми, мога да твърдя това без колебание.

— Да, и именно затова искаме толкова много да си я върнем — изръмжа Борис от сенките.

— Съвършено изключителна — продължаваше Хорст спокойно. — Един натюрморт като този — той посочи картината на Клаес, махвайки лениво с ръка (черно под ноктите, белези и мрежа от преплитащи се вени по опакото на ръката) — толкова упорито вкопчване в детайлите. Голямо техническо умение, но прекалено рафинирана работа. Маниакална точност. Има нещо мъртво в тях. Ненапразно ги наричат натюрморти, нали? Докато Фабрициус… — той отстъпи отпуснато назад, — познавам теорията, свързана с „Щиглецът“, изучил съм я, хората окачествяват изпълнението като също толкова крайно реалистично, и наистина, тя може да изглежда така отдалече. Но мен не ме интересува онова, което казват специалистите по история на изкуството. Истина е, някои части са изработени с присъщия на този стил краен реализъм… стената, пръчката, на която е кацнала птичката, проблясъка на светлина по метала, и после… перушината на гърдите й, съвсем като жива. Пух и перца. Меко, меко. Клаес би довел това съвършенство и точността докрай, унищожавайки ефекта — художник като Ван Хоогстратен би стигнал дори още по-далеч, довършвайки го до последния пирон на ковчега. Но Фабрициус… той прави каламбур с жанра… майсторска реплика на цялата идея за съвършен реализъм… защото, ако погледнем други части от работата му — главата? крилото? — съвсем не като живи, съвсем не буквално възпроизведени, той съвсем съзнателно създава разграничения в картината, за да ни покаже как я е рисувал. Петна и мазки, самостоятелни форми, особено около гушката, отделно цветно петно, много абстрактно. Именно това го прави гений по-скоро на нашето, отколкото на неговото време. В тази картина има двойственост. Виждаш петната, виждаш боята като боя, и същевременно виждаш живата птица.

— Е, да — изръмжа Борис в тъмното, извън обсега на светлината, щраквайки със запалката си, — ако нямаше боя, нямаше да има и какво да се гледа.

— Именно — Хорст се извърна, падналата върху лицето му сянка го преряза надве. — Тази работа на Фабрициус е шега. В сърцевината й е заложена шега. Именно това правят всички големи майстори. Рембранд. Веласкес. Тициан в късните си произведения. Шегуват се. Забавляват се. Изграждат зрителната измама, трика — но пристъпиш ли само малко напред, те се разпадат на отделни мазки. Абстрактни, неземни ефекти. Изцяло различна, далеч по-дълбока красота. Онова, което виждаш, е рисуваният обект, и все пак не е съвсем той. Бих казал, че тази мъничка картина поставя Фабрициус редом с най-великите художници, живели някога. С „Щиглецът“ той осъществява своето чудо в пространство, по-присъщо за работата на бижутер. Макар че, признавам, бях изненадан — той се обърна да ме погледне, — когато взех картината в ръце за първи път. Тежи, нали?

— Да… — неволно, неясно защо, се почувствах удовлетворен, че той беше забелязал тази подробност, странно значима за мен, цяла свързана с нея мрежа от детски мечти и асоциации, беше засегнал емоционална струна — дъската е доста по-дебела, отколкото би предположил човек. Има си своята тежест.

— Тежест. Именно. Това е подходящата дума. А и фонът — не е толкова жълт, колкото когато съм я виждал като момче. Картината е претърпяла почистване — в началото на деветдесетте години, струва ми се. След консервационните мерки има повече светлина.

— Трудно е да се каже. Нямам възможност да направя сравнение.

— Е, добре — каза Хорст. Димът от цигарата на Борис, процеждащ се от тъмното, където седеше той, придаваше на светлия кръг, в който бяхме застанали, усещане за кабаретна сцена. — Може и да греша. Бях дванайсетинагодишен, когато я видях за първи път.

— Да, и аз бях горе-долу на същата възраст, когато я видях за първи път.

— Да — каза Хорст примирено и почеса едната си вежда, на опакото и на двете му ръце се виждаха синини с размера на десетцентова монета, — това беше единственият случай, когато баща ми ме взе със себе си на делово пътуване, това пътуване до Хага. Леденостудени стаи в пансиона. Навън нямаше вятър, не трепваше дори листо. Следобеда поисках да отида в увеселителния парк „Дрийвлийт“, но вместо това той ме заведе в „Морицхойс“. И… прекрасен музей, много прекрасни картини, но единствената картина, която помня, че съм видял тогава, е твоят щиглец. Картина, която би привлякла вниманието на дете, нали? Der Distelfink. Така ми беше известна навремето, с немското си име.

— Да, да, да — разнесе се от тъмното отегченият глас на Борис. — Това започва да звучи като образователен канал на телевизията.

— Търгуваш ли изобщо с модерно изкуство? — попитах в последвалото мълчание.

— Ами… — Хорст впери в мен студените си, пресъхнали очи; „търгуваш“ вероятно не беше точно казано, моят избор на дума сякаш го развесели — понякога. Неотдавна имах един Курт Швитерс… Стантън Макдоналд-Райт — познаваш ли го? Прекрасен художник. Зависи какво ще ми попадне. Кажи ми съвсем честно — случвало ли ти се е изобщо да търгуваш с картини?

— Много рядко. Търговците на картини минават преди мен.

— Жалко. Преносимостта на стоката е много важна в моя бизнес. Имам куп работи от средна категория, които бих могъл да продам чисто, стига да разполагах с убедителна на вид документация.

В кухнята се пържеше нещо, миришещо на чесън; затракаха тенджери; понесе се характерната за марокански „сук“ смесена миризма на горящи ароматни треви и урина. И постоянно, равно, монотонно, онова суфистко песнопение, виещо се на спирали около нас в мрака, безконечно възпяване на Божественото.

— Или например този Лепин. Доста добър фалшификат. Има един тип — канадец, доста забавен, би ти харесал — прави ги по поръчка. Полок, Модиляни — бих ви запознал с удоволствие, ако искаш. В тези неща няма много пари за мен, но от тях може да се спечели цяло състояние, ако се появят на подходящото място, сред подходящо имущество, обявено за разпродажба. — И той допълни небрежно в последвалото мълчание: — От старите майстори ми попадат много италианци, но предпочитанията ми… те са ориентирани по на север, както сам виждаш. Та така — този Берхем е много добър образец на жанра, но, разбира се, тези пейзажи, тип италиански, с рухналите колони и скромните млекарки не отговарят чак толкова на съвременния вкус, нали? Много повече предпочитам този Ван Гойен тук. За съжаление той не се продава.

— Ван Гойен ли? Бих се заклел, че е Коро.

— Като гледаш картината оттук, да, би могъл да помислиш така — сравнението явно му хареса. — Работите им много си приличат — самият Винсънт го е отбелязал — нали знаеш за онова писмо? „Холандският Коро“? Същият финес в леката омара, същото разтваряне в плътната мъгла, нали разбираш какво искам да кажа?

— Къде… — понечих да задам обичайния въпрос на търговците, къде го намери, но се възпрях.

— Великолепен художник. Много продуктивен. А това е особено красив образец на творчеството му — заяви той с истинска колекционерска гордост. — Ако се приближиш, ще забележиш множество забавни детайли — мъничка фигура на ловец, лаещо куче. Освен това — нещо типично за него — подписа му на кърмата на лодката. Много очарователно. Ако искаш — той посочи с глава телата, налягали зад гоблена — иди да я видиш. Няма да ги обезпокоиш.

— Не, но…

— Да — той вдигна ръка, — отлично те разбирам. Да я донеса ли тук?

— Да, много ще се радвам да я видя.

— Трябва да си призная, толкова се привързах към тази картина, че ще ми бъде неприятно да се разделя с нея. Той самият е търгувал с картини — Ван Гойен. Много от холандските майстори са го правили. Ян Стейн. Вермеер. Рембранд. Но Ян ван Гойен — той се усмихна — е бил като нашият приятел Борис. Занимавал се с всичко по малко. Картини, имоти, сделки с лалета.

В тъмното Борис изсумтя сърдито и като че ли се канеше да каже нещо, когато откъм кухнята се появи едно кльощаво двайсетинагодишно момче с разчорлена коса и старомоден термометър с живак, стърчащ от устата му — залиташе и бе вдигнало ръка, предпазвайки очите си от светлината на вдигнатата високо лампа. Носеше странна, широка, сякаш женска жилетка, която му стигаше до коленете, като халат; изглеждаше болен и дезориентиран, ръкавът му беше навит, потриваше свивката на ръката си при лакътя с два пръста — и само миг след това коленете му се подгънаха и той рухна на пода, термометърът се търкулна със стъклено изтракване от устата му на паркета, но не се счупи.

— Какво… — каза Борис, изгаси цигарата си, стана, а котката се стрелна от скута му и потъна в сенките. Хорст — смръщен — пусна лампата, светлината се залюшка лудо по стените и тавана.

— Ах! — възкликна той раздразнено, отметна косата от очите си и се отпусна на колене, за да огледа младия мъж. — Махнете се — обърна се към жените, които се бяха появили на прага заедно с тъмнокос мъж със студено изражение и вид на охранител, както и две момчета със стъклени погледи, явно още ученици, не повече от шестнайсетгодишни — а после, защото те продължаваха да стоят и да зяпат — махна с ръка. — Вървете в кухнята! Улрика — обърна се той към русата, — halt sie zurück173.

Гобленът се раздвижи; зад него, откъм сгушените в одеяла фигури, се чуха сънливи гласове: eh? Was ist los?174

— Ruhe, schlaft weiter175 — подвикна русата, после се обърна към Хорст и заговори на немски бързо като картечница.

Прозявки; пъшкане; малко по-встрани една от усуканите в завивки фигури се надигна и изскимтя немощно с американски акцент:

— А? Клаус? Какво каза тя?

— Млъквай, скъпа, и си лягай, schlafen176

Борис беше взел палтото си и го нахлузваше.

— Потър — каза той и повтори, тъй като аз не отговарях и не откъсвах поглед от пода, където момчето дишаше накъсано, а нещо в гърлото му бълбукаше: — Потър — хвана ме за ръката над лакътя. — Хайде, да вървим.

— Да, съжалявам. Ще трябва да поговорим по-късно. Scheisse — каза Хорст със съжаление, докато разтърсваше отпуснатото рамо на момчето и му говореше с не особено убедителния тон на родител, който се кара на детето си: — Dummer Wichser! Dummkopf!177 Колко си е бил, Нийл? — попита той бияча, който се беше появил отново на прага и оглеждаше сцената с критичен поглед.

— Да пукна, ако знам — каза ирландецът, поклащайки мрачно глава.

— Хайде, Потър — каза Борис и дръпна ръката ми. Хорст беше прилепил ухо към гърдите на момчето, а русата, която се беше върнала, се отпусна на колене до него и се зае да проверява дали диша.

Докато двамата се съветваха трескаво на немски, зад амиенския гоблен отново се разнесе шум и се долови движение, тъканта внезапно започна да се издува вълнообразно: избелели цветя, селски празник, щедро надарени нимфи лудуваха сред фонтани и лозници. Взирах се в един сатир, който надничаше лукаво към тях иззад някакво дърво, когато нещо неочаквано докосна крака ми и аз трепнах силно — нечия ръка се бе промушила под гоблена и се бе вкопчила в края на панталона ми. Един от мръсните парцалени вързопи на пода — подпухналото червено лице едва се виждаше под ръба на гоблена — каза сънливо, с вежлив тон:

— Той е маркграф, скъпи, знаеш ли?

Издърпах панталона си и отстъпих. Момчето на пода мяташе глава и издаваше такива звуци, сякаш се давеше.

— Потър — Борис беше взел и моето палто и го тикаше в лицето ми. — Хайде! Да вървим! Чао — подвикна той към кухнята, вирвайки брадичка (красива тъмнокоса глава надникна през вратата, момичето запърха с ръка: „довиждане, Борис! довиждане!“) като същевременно ме буташе пред себе си, а после се измъкна подир мен през вратата. — Чао, Хорст! — подвикна той, правейки жест, който означаваше „обади се“, вдигнал ръка към ухото си.

— Чао, Борис! Съжалявам, че стана така! Ще поговорим скоро! Вдигай — допълни Хорст, а ирландецът се приближи и подхвана момчето под мишниците; двамата заедно го повлякоха, краката му се влачеха по пода и — сред суматохата, настанала около вратата, където двамата тийнейджъри отстъпиха уплашено назад — го помъкнаха към отворената врата на осветеното помещение, в което брюнетката на Борис пълнеше спринцовка с някаква течност от мъничко стъклено шишенце.

xvii.

Докато слизахме надолу, в клетката на старомодния асансьор изведнъж ни обгърна мълчание: чуваха се само стърженето на зъбчатите колела и скърцането на макарите.

Навън времето се беше прояснило.

— Хайде — каза Борис, поглеждайки нервно нагоре по улицата — беше извадил телефона си от джоба на палтото — хайде да пресечем, давай…

— Какво — попитах — ако побързахме, щяхме да хванем светофара — на 911 ли се обаждаш?

— Не, не — отвърна някак объркано Борис, избърса носа си и се озърна — не искам да стоим тук и да чакаме колата, обаждам се да ни вземе от другата страна на парка. Ще го прекосим пеш. Понякога тези хлапета действително прекаляват с ударните дози — каза той, когато забеляза, че поглеждам тревожно обратно към голямата къща. — Не се притеснявай, ще се оправи.

— Не ми изглеждаше така.

— Не, но нали дишаше, а Хорст има „Наркан“. С него ще го извади моментално от това състояние. Като по магия, виждал ли си как става? Хвърля те моментално в абстиненция. Чувстваш се отвратително, но пък оживяваш.

— Би трябвало да го отведат в някое спешно отделение.

— Защо? — осведоми се трезвомислещо Борис. — Какво ще му направят в спешното отделение? Ще му бият „Наркан“, ето какво. Хорст ще му го бие по-бързо, отколкото ще успеят те. И да, така е — той ще дойде на себе си, повръщайки, и ще има чувството, че някой е забил нож в главата му, но по-добре там, отколкото в линейката — БУМ, разкъсват му ризата, захлупват го с кислородна маска, бият му шамари, за да се свести, намесва се полиция, всички се държат строго и осъдително — повярвай ми, това с „Наркан“ е много, много жестоко изживяване, достатъчно зле се чувстваш, когато дойдеш на себе си, дори без да си в болница, без ярките светлини и крайно неодобрителното и враждебно поведение на всички наоколо, отнасят се с теб като с боклук, „наркоман“, „свръхдоза“, всички те гледат лошо, а може и да не те пуснат да си вървиш у дома, когато пожелаеш, може да те набутат в психиатрията, появяват се хора от социалните служби, за да ти изнесат великата лекция под надслов „Има толкова неща, за които си струва да се живее“, а може би, отгоре на всичко, ще последва и любезната визита на ченгетата… чакай — прекъсна се той, допълни — момент, моля — и заговори по телефона на украински.

Мрак. Под мъгливите, светли ореоли на уличните лампи — паркови пейки, лъскави от дъжда, кап, кап, кап, подгизнали, черни дървета. Жвакащи алеи, застлани с дебел слой листа, тук-там по някой самотен чиновник, забързан към дома. Борис — свел глава, с ръце в джобовете, вперил поглед в земята — беше приключил разговора и си мърмореше нещо под нос.

— Извинявай, не те чух — казах, хвърляйки кос поглед към него.

Борис сви устни, тръсна глава.

— Улрика — каза той мрачно. — Тази кучка! Тя отвори вратата.

Избърсах челото си. Тресеше ме, гадеше ми се, по тялото ми беше избила студена пот.

— Откъде познаваш тези хора?

Борис сви рамене.

— Хорст ли? — каза той, ритайки листата, които се разхвърчаха сред дъжд от водни пръски. — Познаваме се от години. С Мириам се запознах покрай него — благодарен съм му, че ни запозна.

— И…?

— Какво?

— А това там на пода преди малко?

— Онзи, който падна ли? — Борис направи познатата си гримаса, която означаваше „кой знае?“ — Ще се погрижат за него, не се безпокой. Такива неща се случват. Те винаги се оправят. Наистина — той смени тона, заговори по-сериозно. — Защото… слушай, слушай — той ме смушка с лакът отстрани. — Тези хлапета често се навъртат около Хорст — и често се сменят, подменя ги до един — на такава възраст, гимназисти, студенти, повечето са богати, състоянията им се управляват от тръстове и попечителите може би биха склонили да откупят някой предмет на изкуството, някоя картина, която хлапетата може би са отмъкнали от семейството си? Те знаят, че могат да отидат при него. Тъй като — той отново отметна глава и отхвърли кичурите коса от очите си — самият Хорст, когато е бил малък, разбираш ли… било е отдавна, през осемдесетте години, посещавал година-две едно от онези скъпи училища за момчета, където те карат да ходиш с униформа. Някакво училище тук наблизо. Показа ми го веднъж, когато минавахме оттам с такси. Така или иначе — той подсмръкна — онова момче на пода не е някой бедняк, прибран от улицата. И те няма да допуснат да му се случи нещо. Да се надяваме, че това ще му послужи за урок. С много от тях става така. Никога през живота си няма да се почувства толкова зле, както след тази инжекция с „Наркан“. Освен това Канди е медицинска сестра и тя ще се грижи за него, когато той се свести. Канди, нали се сещаш, брюнетката — той отново ме смушка в ребрата, защото не отговарях. — Видя ли я? — той се изкиска. — Видя ли… — той спусна ръка и плъзна пръст над коляното си, за да очертае горния край на високите й ботуши. — Страхотна е. Боже, ако можех да я отмъкна от онзи тип Нийл, ирландеца, щях да го направя. Веднъж ходихме само двамата до Кони Айлънд — никога не съм си изкарвал по-добре. Тя обича да плете пуловери, представяш ли си? — каза той и ме погледна лукаво с крайчеца на окото си. — Такава жена — можеш ли да предположиш, че ще й е приятно да плете? А е така! Предложи да изплете пуловер и на мен! И говореше сериозно! „Борис, бих ти изплела пуловер, стига да поискаш. Само ми кажи какъв цвят предпочиташ и ще го изплета!“

Той се опитваше да ме ободри, но аз бях прекалено потресен, за да говоря. Известно време вървяхме, свели глави, и не се чуваше никакъв друг шум освен потракването на токовете ни по алеята в мрака, ехото на стъпките ни като че ли се точеше безкрайно и стигаше отвъд гигантската градска нощ, а звуците на клаксоните и сирените долитаха до нас отдалеч, като че ли от половин миля.

— Е — поде след малко Борис, поглеждайки ме отново изкосо, поне вече го изясних, нали?

— Какво? — попитах стреснато. Мислите ми все още се занимаваха с момчето и собствените ми разминавания на косъм със смъртта: припадъкът в банята на горния етаж у Хоуби, когато си бях разкървавил главата, удряйки я в ръба на умивалника; онзи път, когато дойдох на себе си в кухнята у Карол Ломбард, Карол ме разтърсваше и крещеше: „Добре, че се свести след четири минути, ако бяха минали пет, щях да се обадя на 911!“

— Почти сигурен съм. Саша е взел картината.

— Кой?

Борис се намръщи.

— Колкото и да е странно, той е брат на Улрика — и той скръсти ръце пред тесния си гръден кош. — А две обувки правят чифт178, както знаеш. Саша и Хорст са много близки — Хорст никога не би изслушал човек, който говори против него… е, добре. Трудно е да не харесаш Саша, всички го харесват, той е по-дружелюбен от Улрика, но ние никога не сме си пасвали. Всички казват, че Хорст бил безукорен, преди да се свърже с тях двамата. Учел философия, подготвял се да поеме фирмата на баща си… а виждаш какъв е сега. Но като изключим това, никога не съм предполагал, че Саша би тръгнал срещу Хорст, за нищо на света не бих повярвал. Разбра ли всичко, което говорехме там?

— Не.

— Ами Хорст мисли, че думата на Саша е бетон, а пък аз не съм чак толкова убеден. Освен това не ми се вярва, че картината е в Ирландия. Дори Нийл, ирландецът, не вярва, че е така. Гадно ми е, че тя се върна — Улрика — не мога да кажа откровено какво мисля. Защото — той заби ръце още по-надълбоко в джобовете си — съм малко учуден, че Саша се е осмелил да направи такова нещо, без да каже на Хорст — но мисля, че има само едно обяснение — струва ми се, че цялата провалена сделка, арестът, издънката с полицаите, всичко това е послужило като оправдание Саша да се измъкне с картината. Хората, които живеят на гърба на Хорст, са десетки — той е прекалено мил и доверчив — кротък по душа, нали разбираш, склонен да вярва най-доброто за хората — е, той може да позволи на Саша и Улрика да крадат от него, но аз няма да допусна да крадат от мен.

— Мхм — не бях си създал достатъчно ясна представа за Хорст, но не ми изглеждаше като особено кротък по душа.

Борис се смръщи отново и започна да рита с крак в локвите.

— Но знаеш ли какъв е единственият проблем? Човекът на Саша, онзи, с когото той ме накисна? Истинското му име… нямам представа какво е. Представяше се като Тери, което не беше истина — аз също не ползвам собственото си име, но „Тери“, канадец, хайде де, не на нас тия! Беше от Чехия. Колкото той беше „Тери Уайт“, толкова съм и аз. Предполагам, че е уличен престъпник, наскоро излязъл от затвора — нищо не знае, необразован — истинско животно. Мисля, че Саша го е изровил отнякъде, за да го ползва като маша, и че му е дал някакъв дял, за да провали сделката — незначителен дял, вероятно. Но пък знам как изглежда въпросният „Тери“, знам, че той има контакти в Антверпен и смятам да се обадя на едно мое момче, Чери, и да му кажа да се заеме с този въпрос.

— Чери ли?

— Да — това е „кличка“, прякорът на моето момче, казва се Виктор, но му викаме така, защото носът му е червен, а и защото на руски името му на галено, Витя, звучи малко като руската дума за вишна. Освен това в Русия има една много прочута сапунка, „Зимна вишна“… е, трудно е да се обясни. Дразня Витя с този филм, и той много се вбесява. Така или иначе, Чери познава всички, знае всичко, успява да се добере до всякаква вътрешна информация. Две седмици преди нещо да се случи, можеш да го узнаеш от Чери. Така че не е необходимо да се притесняваш за птичката си, разбираш ли? Почти сигурен съм, че ще оправим работата.

— Какво имаш предвид с това, че ще „оправим работата“?

Борис изпъшка раздразнено.

— Ами това е един затворен кръг, разбираш ли? В това отношение Хорст е прав. Никой няма да купи тази картина. Невъзможно е да бъде продадена. Но… като залог в сделки на черния пазар… Тя може да преминава от едни ръце в други до безкрайност. Много ценна и лесно преносима. Ще се пренася от място на място по разни хотелски стаи. Наркотици, оръжие, момичета, пари — може да се заложи срещу всичко, което ти дойде на ум.

— Момичета?

— Момичета, момчета, каквото ти хрумне. Виж, виж — той вдигна ръка. — Не съм замесен в подобни работи. На мен самия едва ми се размина да ме продадат като малък — тези змии са навсякъде в Украйна, или поне така беше, на всеки ъгъл, на всяка гара, и мога да ти кажа, че ако изглеждаш достатъчно млад и нещастен, това е готова изгодна сделка за тях. Приличен на вид човек ти обещава работа в ресторант в Лондон или на някакво такова място, осигурява ти билет за самолет и паспорт — ха! И докато разбереш какво става, се събуждаш прикован с верига към стената в някое мазе. Никога не съм искал да се замесвам в такива неща. Нередни са, но се случват. А в мига, в който картината излезе от ръцете ни — моите и на Хорст, — кой знае за какво е била разменяна? Била ту в тази групировка, ту при онази. Важното е — той вдигна пръст, че картината ти няма да изчезне в колекцията на някой побъркан олигарх. Прекалено, прекалено е прочута. Никой не иска да я купи. Пък и защо някой би я купил? Какво би правил с нея? Нищо. Освен ако я открият ченгетата — а те не са я открили, това ни е известно…

— Аз искам ченгетата да я намерят.

— Е… — Борис потърка бързо носа си, — да, всичко това е много благородно. Но засега, онова, което знам засега, е че картината ще се движи, и то ще се движи в рамките на относително ограничена мрежа. А Виктор Чери е мой добър приятел и ми дължи много. Така че горе главата! — той ме стисна над лакътя. — Няма защо да бъдеш толкова бледен и да изглеждаш като болен. Ще говорим отново скоро, обещавам.

xviii.

Застанал под една улична лампа, там, където ме беше оставил Борис („Не мога да те закарам до вкъщи! Закъснявам! Трябва да бъда на едно място!“), аз бях толкова потресен от преживяното, че ми се наложи да се огледам, за да схвана къде се намирам — сивата, отрупана сякаш с пенеста дантела сграда на, „Алуин“179, подобна на зловещо бароково бълнуване, прожекторите, насочени към изваяната каменна украса, коледните декорации на входа на ресторант „Петросян“, отключиха спомен, запечатал се дълбоко в паметта ми: декември, майка ми, с шапка с наушници: „миличък, почакай да изтичам до ъгъла и да купя кроасани за закуска…“

Бях толкова объркан, че някакъв човек, който излезе забързано иззад ъгъла, се блъсна в мен:

— Полека!

— Извинете! — казах и си наложих да се съвзема. Въпреки че се бяхме сблъскали не по моя, а по негова вина — беше прекалено зает да се хили и да квака по мобилния си телефон, за да гледа къде върви — няколко минувачи бяха насочили неодобрителни погледи към мен. Объркан и задъхан, се опитах да реша какво да правя. Можех да се кача на метрото и да се прибера при Хоуби, ако имах желание да се кача на метрото, но апартамента на Китси беше по-наблизо. Тя и момичетата, с които делеше апартамента, Франси и Ем, щяха да са излезли да прекарат женската си вечер (знаех от опит, че няма смисъл да й пращам съобщения или да се обаждам, те обикновено отиваха на кино), но аз имах ключ от апартамента, можех да вляза, да си приготвя едно питие и да полегна, докато чакам тя да се прибере.

Нощта вече беше ясна, крехката, студена луна надничаше през буреносни облаци, и аз тръгнах отново на изток, спирайки от време на време, за да се опитам да взема такси. Нямах обичая да се отбивам при Китси, без да се обадя преди това, най-вече защото не харесвах съквартирантките й, а и те не ме харесваха. И все пак, въпреки Франси и Ем и обичайната суха размяна на любезности между нас в кухнята, апартаментът на Китси беше едно от малкото места в Ню Йорк, където се чувствах наистина в безопасност. Никой не знаеше как да ме намери, когато бях при Китси. Там винаги имах усещането за нещо временно; тя нямаше много дрехи в апартамента, държеше ги предимно в един куфар и на една стойка за дрехи, поставена край долната част на леглото й; и по някаква незнайна причина аз харесвах празнотата, анонимността на това жилище, весело, но оскъдно обзаведено с килими с абстрактни мотиви и модерни мебели от не прекалено скъп дизайнерски магазин. Леглото й беше удобно, лампата за четене беше добра, имаше плазмен телевизор с голям екран, така че ние можехме да лежим в леглото и да гледаме филми, ако искахме; а хладилникът с иноксово покритие беше винаги добре зареден с „храна за момичета“ — хумус и маслини, кейкове и шампанско, купища глупави вегетариански салати от разни ресторанти и половин дузина видове сладолед.

Започнах да ровя в джоба си за ключа, после отключих, потънал в мислите си (чудех се какво ли ще намеря за ядене, дали няма да се наложи да поръчвам нещо? тя щеше да е вечеряла, нямаше смисъл да я чакам) и едва не блъснах носа си във вратата, когато тя само се открехна, възпирана от веригата.

Затворих вратата и останах така за миг, удивен; отворих я отново, така че веригата издрънча: червен диван, гравюри с архитектурни скици на стари сгради в рамки и свещ, горяща на масата.

— Ало? — подвикнах, после повторих: — Ало? — по-високо, и тогава чух някакво движение вътре.

Бях блъскал по вратата достатъчно силно, за да събудя съседите, когато Емили, след време, което ми се беше сторило много дълго, дойде до вратата и надникна през пролуката към мен. Носеше раздърпан домашен пуловер и един от онези шарени клинове, от които задникът й изглеждаше още по-голям.

— Китси не е тук — заяви тя, без да сваля веригата.

— Чудесно, знам — казах ядосано. — Няма проблем.

— Не знам кога ще се върне — Емили, която помнех като бузесто деветгодишно хлапе, хлопващо вратата под носа ми в апартамента на Барбърови, никога не бе крила убеждението си, че не съм достоен за Китси.

— Е, ще ме пуснеш ли да вляза, моля? — попитах раздразнено. — Искам да я почакам.

— Съжалявам, моментът е неподходящ — Ем продължаваше да носи косата си къса, с бретон, също както когато беше дете, и упорито стиснатата й челюст — също като във втори клас — ми напомни за Анди, за това колко я мразеше той, „слузестата Еми“, „Емилизаторът“.

— Това е смешно. Хайде, отвори ми — сопнах се гневно, но тя продължаваше да стои с безразлично изражение в пролуката, избягвайки моя поглед — гледаше някъде малко встрани от лицето ми.

— Виж какво, Ем, аз просто искам да отида в стаята й и да полегна.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдеш пак по-късно. Съжалявам — каза тя, докато аз мълчах, неспособен да повярвам.

— Разбери, все ми е едно какво правиш… — Франси, другата съквартирантка, поне се преструваше, че е склонна да общува с мен — не искам да те безпокоя, просто искам…

— Съжалявам. Най-добре ще е да си вървиш. Защото, виж какво, аз живея тук… — тя повиши тон, заглушавайки думите ми…

— Боже мили! Не е възможно да говориш сериозно!

— … аз живея тук — тя примигваше притеснено, — това е моето жилище и ти не можеш да нахлуваш тук по всяко време, когато ти е удобно.

— Я стига!

— И… и… — тя също се чувстваше неловко, — виж какво, не мога да направя нищо за теб, моментът е наистина неподходящ, мисля, че наистина трябва да си тръгнеш. Съгласен ли си? Съжалявам — тя вече затваряше вратата. — Ще се видим на купона.

— Какво?

— Годежното ви празненство — каза Емили, открехвайки съвсем леко вратата и поглеждайки към мен, така че видях едно тревожно синьо око за миг, преди тя отново да затвори.

xix.

Няколко мига останах в коридора, сред рязко възцарилата се тишина, взирайки се в шпионката, и ми се струваше, че в тишината мога да чуя как Ем, от другата страна на вратата, диша тежко, също като мен.

„Е, дотук беше, задраскана си от списъка на шаферките“, мислех си, когато се обърнах и затрополих надолу по стълбите, вдигайки демонстративно шум, чувствайки се по някаква странна причина едновременно ядосан и странно ободрен от случилото се, което категорично потвърждаваше правотата на всяка неприятна мисъл за Ем, която някога бе минавала през ума ми. Китси се беше извинявала неведнъж за рязкостта на Ем, но от това, както би казал Хоуби, „пословичната чаша на търпението преля“. Защо не беше отишла на кино с другите? Дали не беше с мъж? Ем, макар и с дебели глезени и не много привлекателна, имаше приятел, някакъв смотаняк на име Бил, който работеше в „Ситибанк“.

Черни улици, блестящи от мокрота. Когато излязох от фоайето, се мушнах във входа на съседния цветарски магазин, за да прегледам съобщенията на телефона си и да пратя едно на Китси, преди да тръгна обратно към центъра, за всеки случай; ако филмът вече беше свършил, можехме да се срещнем, за да вечеряме и пийнем по нещо (сами, без приятелките й; странният инцидент като че ли го изискваше) и — със сигурност — да се посмеем над поведението на Ем, чудейки се какво ли го бе предизвикало.

Витрината беше осветена с прожектори. Студената им светлина напомняше на морга. Зад запотеното стъкло, по което се стичаха струйки вода, разперените като криле клонки на орхидеите трептяха в повея на вентилатора: призрачно бели, с лунно, ангелско сияние. По-напред бяха подредени по-необичайните видове, някои от които струваха хиляди долари: нашарени с тънки жилки, покрити с власинки и петънца, с назъбени листа, някои сякаш опръскани с кръв, шарките им напомняха на дяволски лица, цветовете варираха от оттенък на гниещ труп до тъмноморавото на насинена плът — имаше дори една великолепна черна орхидея, чиито сиви корени се надигаха като змии от покритата с мъх саксия. („Моля те, скъпи“, бе казала Китси, долавяйки правилно плановете ми за Коледа, „дори не мисли за такова нещо, те са прекалено великолепни и загиват в момента, в който ги докосна.“)

Нямаше нови съобщения. Започнах да пиша бързо („Здрасти, обади се, трябва да поговорим, нещо много смешно се случи току-що, ххх“), и само за да бъда напълно сигурен, че филмът още не е свършил, набрах отново номера й. Но точно когато се чуваше щракането, с което обаждането се прехвърляше на гласова поща, аз видях във витрината някакво отражение, откроило се на зеления, подобен на джунгла фон в дъното на магазина и — неспособен да повярвам — се обърнах.

Беше Китси, привела глава, в розовото си палто от „Прада“, под ръка с някакъв мъж, към когото се беше притиснала и му шепнеше нещо — не бях го виждал от години, но го познах незабавно, същите очертания на раменете, същата ленива, отпусната походка — Том Кейбъл. Чупливата му кестенява коса беше все така дълга; явно все още предпочиташе такива дрехи, каквито навремето в нашето училище носеха богатите хлапета, които пушеха трева (кецове „Треторн“, широк ирландски пуловер с едра плетка, без връхна дреха), беше нанизал на ръката си пазарска торба с логото на магазина за вино, в който ние с Китси се отбивахме понякога, за да си купим някоя бутилка. Но онова, което ме удиви, бе че Китси, която винаги вървеше на малко разстояние от мен, хванала ме за ръка, или бързаше напред и ме дърпаше след себе си, или размахваше ръка, стиснала моята, с чаровния маниер на дете, което си играе — се беше сгушила плътно, натъжено в него. Докато гледах недоумяващо, неспособен да проникна в смисъла на това, което виждах — те чакаха зелената светлина, покрай тях профуча автобус, бяха прекалено погълнати един от друг, за да ме забележат — Кейбъл, който й говореше тихо, разчорли косата й, после се обърна, притисна я към себе си и я целуна, а скръбната нежност на целувката, която тя му върна, нямаше нищо общо с онези целувки, с които бе дарявала мен.

Забелязах и нещо повече — те пресичаха улицата; аз бързо се обърнах гърбом към тях; виждах ги отлично в яркоосветената витрина на магазина, когато се упътиха към вратата на кооперацията, в която живееше Китси, само на няколко фута от мен — Китси беше разстроена, говореше тихо, с нисък, пресипнал от вълнение глас, притискаше се в Кейбъл, опряла буза в ръкава му, а той се пресегна и стисна нежно ръката й над лакътя; и макар да не можех да разбера какво точно говореше тя, тонът й беше повече от ясен: защото дори в скръбта й нейната радост от това, че е с него, и неговата от това, че е с нея, бяха недвусмислени. Всеки непознат на улицата би разбрал това. И — когато те се плъзнаха покрай мен, застанал в мрака, двойка прегърнати, влюбени привидения — видях как тя вдигна бързо ръка, за да избърше от бузата си една сълза, и замигах, удивен от видяното: защото, колкото и да беше невероятно, за първи път виждах Китси да плаче.

xx.

Останах буден през по-голямата част от нощта; а на другия ден, когато отидох да отворя магазина, бях толкова погълнат от мислите си, че седях около половин час, вперил поглед в празното пространство, преди да осъзная, че не съм обърнал табелката, на която пишеше „Затворено“.

Тези пътувания на Китси два пъти седмично до Хамптънс. Непознатите номера, проблясващи на екрана на телефона й, обичая й да затваря бързо. Спомнях си как Китси поглеждаше смръщено телефона, докато вечеряхме, и го изключваше: „О, беше просто Ем. О, беше мама. О, пак обаждания от някаква телемаркет-фирма, добрали са се отнякъде до телефона ми.“ Съобщения, пристигащи посред нощ, писукане като сигнал на сонар, засякъл подводница, Китси, скачаща гола от леглото, за да изключи телефона, белите й крака проблясват в тъмното: „О, беше грешка. О, това е просто Тоди, напил се е някъде.“

И почти също толкова смазващата мисъл за госпожа Барбър. Напълно съзнавах нейната фина намеса в кризисни положения — способността й да овладява задкулисно деликатни ситуации — и макар да не ме беше лъгала директно, доколкото можех да преценя, сведенията, достигали до мен, несъмнено бяха обработвани и подбирани. Спомнях си какви ли не дреболии, като например как преди няколко месеца влязох без предупреждение при госпожа Барбър и я чух да говори тихо, настоятелно на портиера по интеркома, явно в отговор на позвъняване отдолу: „Не, не ме интересува, задръжте го долу, не го пускайте да се качи.“ И как Китси, трийсетина секунди по-късно, изведнъж скочи, след като бе проверила съобщенията на телефона си, и обяви, че ще поразходи малко Тинг-а-Линг и Клеми! Изобщо не се бях усъмнил в нищо, въпреки явното раздразнение, което се бе изписало по лицето на госпожа Барбър, и подчертаната топлота и оживление, с които тя се обърна към мен и посегна да хване ръката ми, след като вратата се хлопна зад Китси.

Тази вечер трябваше да се видим: трябваше да отида с нея на рожден ден у една нейна приятелка, а по-късно да се отбием и на едно парти у друга приятелка. Китси не ми се беше обаждала, но бе изпратила едно неуверено съобщение. „Тио, какво става? На работа съм. Обади се.“ Все още се взирах в него неразбиращо, питайки се дали трябва да отговоря или не — какво бих могъл да й пиша? — когато през вратата на магазина нахлу Борис.

— Имам новини.

— Така ли? — попитах разсеяно след кратка пауза.

Борис избърса челото си.

— Може ли да говорим тук? — попита той и се озърна.

— Ъъъ… — аз тръснах глава, за да проясня мислите си. — Разбира се.

— Днес съм сънлив — каза той и потри едното си око. Косата му беше разчорлена и стърчеше на всички посоки. — Имам нужда от кафе. Не, нямам време — той вдигна ръка, погледът му беше мътен. — Дори не мога да седна. Мога да остана само за минута. Но хубавата новина е, че имам добра следа, по която можем да стигнем до картината ти.

— Каква следа? — попитах, изтръгвайки се рязко от мъглата, в която ме беше хвърлила Китси.

— Е, скоро предстои да разберем — отвърна той уклончиво.

— Къде… — аз се прекъснах — наред ли е всичко с нея? Къде я държат?

— Това са въпроси, на които не мога да отговоря.

— Тя…

Беше ми трудно да събера мислите си; поех си дълбоко дъх, очертах с пръст линия по бюрото, за да се овладея, вдигнах поглед…

— Да?

— Тя трябва да се съхранява при определени стойности на температура и влажност — знаеш това, нали? — гласът сякаш беше на някой друг, не моят. — Не може просто да я държат в някакъв влажен гараж или на друго подобно място.

Борис изду присмехулно устни, по едновремешния си обичай.

— Вярвай ми, Хорст се грижеше за картината като за собствено дете. Като казвам това — той притвори очи, — не мога да твърдя същото за тези, другите. Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но те далеч не са гении. Ще трябва да се надяваме, че имат достатъчно ум да не я държат зад пещта за пица или на някакво подобно място. Шегувам се — каза той снизходително, когато забеляза колко ужасено го бях зяпнал. — Макар да съдя от наученото, че я държат в ресторант или близо до някакъв ресторант. Поне в същата сграда. Ще поговорим за това по-късно — той отново вдигна ръка.

— Тук? — попитах недоверчиво, след кратко мълчание. — В Ню Йорк?

— По-късно. Това може да почака. Но има нещо друго — продължи той по-тихо, гласът му зазвуча тревожно и той се озърна наоколо, погледна и зад гърба ми. — Слушай, слушай. Всъщност именно това дойдох да ти кажа. Хорст — той досега не знаеше, че името ти е Декър, разбра го чак днес, когато ме попита по телефона. Да познаваш един тип на име Лушъс Рийв?

Аз седнах.

— Защо?

— Хорст казва да стоиш надалеч от него. Хорст знае, че търгуваш с антики, но не беше успял да направи връзката с онова, другото нещо, преди да научи името ти.

— Какво друго нещо?

— Хорст не искаше да навлиза в подробности. Не знам в какво си се забъркал с този Лушъс, но Хорст казва да не припарваш до него и аз реших, че е важно да ти го предам веднага. Той прекарал Хорст много лошо в някаква история, която няма връзка с нашите работи, и Хорст пратил Мартин подир него.

— Мартин?

Борис махна с ръка.

— Не познаваш Мартин. Ако го беше виждал, щеше да го помниш, можеш да ми вярваш. Така или иначе, този тип Лушъс не е стока, и не е добре човек в твоя бизнес да има вземане-даване с него.

— Знам.

— Каква работа имаш с него? Ако мога да попитам?

— Аз… — отново поклатих глава, съзнавайки колко невъзможно е да навляза в тази тема. — Много е сложно.

— Е, аз нямам представа с какво те държи той. Ако имаш нужда от помощта ми, разбира се, че можеш да разчиташ на мен — обещавам ти я — а и на помощта на Хорст, предполагам, защото той те хареса. Приятно ми беше да го видя толкова оживен и разговорлив вчера! Струва ми се, че той не познава чак толкова много хора, с които може да се държи естествено и да споделя интересите си. Много интелигентен е Хорст. Човек може да научи много от него. Но — той хвърли поглед към часовника си — извинявай, не искам да прозвучи грубо, но се налага да отида на едно място… имам големи надежди за картината! Възможно е, струва ми се, да си я върнем! Така че — той се изправи и храбро тупна с юмрук по гърдите си, — смелост! Ще говорим скоро пак.

— Борис?

— Да?

— Какво би направил, ако разбереш, че едно момиче те мами?

Борис — който вече беше тръгнал към вратата — се закова на място.

— Я повтори!

— Ако мислиш, че момичето ти изневерява…

Борис се намръщи.

— Не си сигурен? Нямаш доказателство.

— Не — казах, преди да осъзная, че това всъщност не е така.

— Тогава я попитай открито — каза решително Борис. — В някакъв приятен момент, когато тя не е нащрек и не очаква такъв въпрос. В леглото може би. Ако я хванеш в подходящ момент, дори да те излъже, ще разбереш. Ще изгуби присъствие на духа.

— Не и тази жена.

Борис се разсмя.

— Какво? Добра жена си намерил значи! Рядко срещана! Красива ли е?

— Да.

— Богата?

— Да.

— Интелигентна?

— Повечето хора биха казали „да“.

— Безсърдечна?

— Малко.

Борис се разсмя отново.

— И ти я обичаш, да. Но не прекалено много.

— Защо мислиш така?

— Защото не си нито бесен, нито гневен, нито потънал в скръб! Не крещиш, че ще я удушиш с голи ръце! Което означава, че душата ти не е много свързана с нейната. И това е добре. Ето какво казва моят опит. Пази се от онези, които обичаш прекалено много. Те ще те унищожат. Онова, което ти трябва, ако искаш да живееш щастливо на този свят; е жена, която води свой живот и оставя и теб да водиш своя.

Той ме потупа два пъти по рамото и си тръгна, оставяйки ме да се взирам с наново нахлуло отчаяние във витрината със среброто, мислейки за омърсения си живот.

xxi.

Когато ми отвори вратата същата вечер, Китси всъщност не изглеждаше толкова невъзмутима, колкото би могла да бъде: говореше за няколко неща едновременно, за новата рокля, която искаше да си купи, пробвала я, не могла да вземе решение, помолила да й я запазят, в Мейн имало буря… изпопадали много дървета, стари дървета на острова, чичо Хари се обадил, колко тъжно!

— О, скъпи — тя запърха очарователно край мен, надигна се на пръсти, за да свали чашите за вино — може ли да ми помогнеш? Моля? — Ем и Франси, съквартирантките, не се виждаха никъде, като че ли и те, и приятелите им се бяха измъкнали благоразумно преди появата ми. — О, не си прави труда, успях. Слушай, имам много добра идея. Хайде да се отбием да хапнем къри, преди да отидем у Синтия. Ужасно ми се прияде. Каква беше онази дупка на „Леке“, в която ме заведе веднъж — която харесваш? Как се наричаше? „Махал“… нещо си?

— Искаш да кажеш, бълхарникът? — казах студено. Дори не бях съблякъл палтото си.

— Моля?

— С мазния „роган — джош“180. И старците, които ти действаха потискащо. Тълпите, излезли от разпродажбите в „Блумингдейлс“. — „Джал Махал Рестаруант“ (така пишеше!) беше невзрачен индийски ресторант, сгушен на втория етаж на една сграда на „Леке“, където нищо не се бе променило от времето, когато бях дете: нито тънките питки, нито цените, нито килимът, избледнял край прозорците до розово от влагата, нито дори келнерите: същите закръглени, блажено усмихнати, кротки лица, които помнех от детството си, когато отивахме там след кино с майка ми, за да ядем хлебчета „самоса“ и сладолед от манго. — Разбира се, защо не. „Най-жалкият ресторант в Манхатън“. Прекрасна идея.

Тя се обърна към мен и се намръщи.

— Както и да е, „Балухис“ е по-наблизо. Или… може да правим нещо друго, каквото искаш ти.

— О, нима? — стоях, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Годините, преживени редом с лъжец от световна класа, ме бяха направили безмилостен. — Каквото искам аз? Това вече е нещо.

— Извинявай. Казах си, че би било приятно да хапнем къри. Забрави.

— Няма проблем. Можеш вече да престанеш.

Тя вдигна поглед, по лицето й се беше изписала равнодушна усмивка.

— Моля?

— Не се преструвай. Знаеш отлично за какво говоря.

Тя мълчеше. Една бръчица се очерта на красивото й чело.

— Може би това ще те научи да държиш телефона си включен, когато си с него. Тя сигурно се е опитала да ти се обади, докато си била на улицата.

— Извинявай, не разбирам…

— Китси, видях ви.

— О, моля те — каза тя, примигвайки, след кратка пауза. — Не е възможно да говориш сериозно. Имаш предвид Том, нали? Наистина, Тио — продължи тя в мъртвешкото мълчание, последвало думите й, — Том е стар приятел, от едно време, наистина сме много близки…

— Да, и на мен ми се стори така.

— … а той е приятел и на Ем, и, искам да кажа — тя мигаше трескаво, заела поза на несправедливо обвинена, — знам как може да е изглеждало, знам, че ти не харесваш Том, и имаш основания да не го харесваш. Защото знам за онези истории след смъртта на майка ти и няма спор, той се е държал много зле, но тогава е бил просто хлапе и се чувства ужасно заради тогавашното си поведение…

— Чувства се ужасно?

— … но снощи самият той беше получил лоши новини — продължи тя припряно, като актриса, прекъсната насред репликата, — лоши новини, които засягаха него лично…

— Говориш с него за мен? Двамата седите, обсъждате ме и ме съжалявате?

— … и тогава Том дойде да ни види, мен и Ем, нас двете, съвсем неочаквано, точно преди да отидем на кино, затова останахме вкъщи и не отидохме с другите, можеш да попиташ Ем, ако не вярваш на мен, той нямаше къде другаде да отиде, беше много разстроен, някакъв личен проблем, просто имаше нужда да поговори с някого, и какво можехме да направим ние…

— Нали не очакваш от мен да ти повярвам?

— Слушай. Не знам какво ти е казала Ем…

— Кажи ми, майката на Кейбъл още ли държи онази къща в Ийст Хамптън? Помня как тя го зарязваше в кънтри-клуба, след като уволни жената, която го гледаше, или май жената напусна. Уроци по тенис, уроци по голф. Трябва да е станал доста добър в голфа, а?

— Да — каза тя хладно, — да, доста добър е.

— Бих могъл сега да направя една доста просташка забележка, но ще я пропусна.

— Тио, хайде да не правим това.

— Мога ли да ти представя своята теория? Ще възразиш ли? Може би ще сгреша тук-там в детайлите, но мисля, че в основата си съм прав. Защото знам, че си излизала с Том, Плат ми го каза още когато го срещнах случайно на улицата, и самият той не беше особено очарован от това. И да — казах, когато тя се опита да ме прекъсне, а гласът ми прозвуча мъртвешки студено — точно както се чувствах, — така е. Не е необходимо да търсиш оправдания. Момичетата винаги са си падали по Кейбъл. Оригинален тип, може да бъде действително забавен, когато пожелае. Дори ако напоследък е започнал да фалшифицира чекове или да краде от посетителите в кънтри-клуба или разни други неща, които чувам за него…

— Не е вярно! Това е лъжа! Не е крал нищо от никого…

— А мама и татко никога не са харесвали особено Том, вероятно изобщо не са го харесвали, и после, когато татко и Анди загинаха, вече не е можело да поддържаш тази връзка, поне не публично. Прекалено много си щяла да разстроиш мама. Пък и, както Плат изтъкна нееднократно…

— Няма да се виждам повече с него.

— Значи признаваш.

— Не мислех, че е от значение, преди да сме се оженили.

— И защо?

Тя отметна косата от очите си и не каза нищо.

— Мислила си, че няма значение? Защо? Защото си се надявала, че няма да разбера?

Тя ме погледна гневно.

— Ти си студенокръвен, знаеш ли?

— Аз? — отвърнах очи и се разсмях. — Аз ли съм студенокръвен?

— О, добре. „Наскърбен“. „Крайно принципен“.

— Явно по-принципен от други, така изглежда.

— Ти направо се наслаждаваш на това.

— Можеш да ми вярваш, че не е така.

— О, нима? Не бих предположила, виждайки самодоволната ти усмивка.

— А какво се очакваше да направя? Да не казвам нищо?

— Казах, че няма да се виждам вече с него. Всъщност още преди време му го казах.

— Но той е настоятелен. Обича те. Не иска да приеме твоето „не“.

За мое учудване тя се изчерви.

— Така е.

— Горката малка Китс.

— Не ставай отвратителен.

— Горкото момиченце — повторих иронично, защото не знаех какво друго да кажа.

Китси ровеше в чекмеджето за тирбушон, но се обърна и ме изгледа мрачно.

— Слушай — каза тя. — Не очаквам да ме разбереш, но е много тежко да обичаш неподходящ човек.

Мълчах. Когато влязох, до такава степен се бях вледенил от ярост при вида й, че се опитвах да се убедя в нейната неспособност да ми причини болка или — да пази Бог — да ме накара да я съжаля. Но нима имаше човек, който би оценил по-точно от мен истината в думите й?

— Слушай — каза тя отново и остави тирбушона. Беше видяла възможност за себе си и се възползваше от нея: също като на тенискорта, безмилостна, търсеща слабата страна на противника…

— Остави ме на мира.

Казах го прекалено разгорещено. Неподходящ тон. Разговорът тръгваше в погрешна насока. Исках да бъда студен, да контролирам събитията.

— Тио. Моля те — и тя застана до мен, постави ръка върху ръкава ми. Носът й зарозовя, зачервиха се и клепачите на насълзените й очи: също като горкия Анди с неговите сезонни алергии, като някакъв обикновен човек, към когото бих могъл да изпитам съчувствие. — Съжалявам. Наистина. От цялото си сърце. Не знам какво да кажа.

— О, така ли?

— Да. Не постъпих правилно.

— „Не постъпих правилно“. И това е начин да се опише станалото.

— Освен това, искам да кажа, аз знам, че ти не харесваш Том…

— Какво общо има това със станалото?

— Тио. Нима тези неща действително имат толкова голямо значение? Не, знаеш, че не е така — допълни тя бързо. — Не и ако се замислиш над тях. Освен това… — тя спря за миг, преди да се осмели да продължи: — не че искам да те поставям в неудобно положение, но аз знам всичко за твоите работи и не възразявам.

— „Работи“?

— О, моля те — каза тя с уморен тон. — Виждай се със съмнителните си приятели, дрогирай се, колкото си искаш, все ми е едно.

На фона радиаторът заклокочи и затрака, вдигайки адски шум.

— Виж какво. Ние си подхождаме. Този брак е идеалното решение и за теб, и за мен. Ти го знаеш и аз го знам. Защото… искам да кажа, виж, аз знам. Не е необходимо да ми казваш нещо. А освен това… нещата тръгнаха по-добре за теб, след като почнахме да се виждаме, не е ли така? Ти се посъвзе доста.

— О, нима? „Посъвзел съм се“? Какво би трябвало да означава това?

— Виж — тя въздъхна раздразнено, — няма смисъл да се преструваш. Мартина… Ем… Теса Марголис, помниш ли я?

— Мамка му.

Нямах представа, че някой знае за Теса.

— Всички се опитваха да ми казват: „Не се забърквай с него. Много е мил, но е наркоман“. Теса каза на Ем, че престанала да се вижда с теб, след като те открила да смъркаш хероин от кухненската й маса.

— Не беше хероин — казах аз разгорещено. Бяха стрити морфинови таблетки, и идеята да ги смъркам се оказа ужасна, чиста загуба на хапчето. — Да не говорим пък, че Теса нямаше никакви скрупули по отношение на кокаина, непрекъснато ме молеше да й намирам.

— Виж, това е различно и ти го знаеш. Мама… — опита се да ме прекъсне тя.

— О, така ли? Различно? — аз повиших тон, за да й попреча. — Как така различно? В какъв смисъл?

— Мама, кълна се — чуй ме, Тио — мама те обича толкова много. Толкова много. Ти спаси живота й, когато се появи. Вече говори, храни се, проявява интерес към нещата, разхожда се в парка, очаква с нетърпение посещенията ти, не можеш да си представиш каква беше преди. Ти си част от семейството — продължи тя, възползвайки се от предимството си. — Наистина. Защото, имам предвид, Анди…

— Анди? — разсмях се невесело. Анди не беше хранил никакви илюзии по отношение на смахнатото си семейство.

— Виж какво, Тио, не се дръж така. — Тя вече се беше съвзела: държеше се дружелюбно, уравновесено, в прямотата й се долавяше нещо от маниера на баща й. — Правилно е да постъпим така. Да се оженим. Ние си подхождаме. Така е най-добре за всички замесени, и не на последно място за нас самите.

— Нима? За всички?

— Да. — Беше напълно невъзмутима. — Не се дръж така, знаеш какво имам предвид. Защо да допуснем това да провали всичко? В края на краищата, нали сме по-добри хора, когато сме заедно, нали? И двамата? Освен това… — бледа, лека усмивка; нея имаше от майка си — ние сме хубава двойка. Харесваме се. Разбираме се.

— С ума, а не със сърцето, така ли?

— Ако държиш да представиш нещата така, да — каза тя, поглеждайки ме с такова открито съчувствие, с такава откровена привързаност, че — съвсем неочаквано — аз почувствах как гневът ми се изпарява пред нейния хладен интелект, типично неин, чист като звън на сребърна камбанка. — А сега… — тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата — хайде и двамата да бъдем добри, честни и мили един с друг, да бъдем щастливи заедно и да се забавляваме.

xxii.

Така че аз прекарах нощта там — по-късно си поръчахме вечеря вкъщи, после отново си легнахме. Но макар че на определено ниво беше много лесно да се преструваме, че всичко е както преди (защото нима и двамата не бяхме се престрували от самото начало по един или друг начин?), на друго ниво аз имах чувството, че се задушавам от тежестта на всичко неизвестно и неизказано, натрапващо се между нас, и после, когато тя вече спеше, сгушила се в мен, аз лежах буден и се взирах през прозореца, чувствайки се напълно сам. Мълчанията през тази вечер (все по моя вина, не по вина на Китси — дори в крайно тежки ситуации Китси никога не губеше дар слово) и сякаш непреодолимото отдалечаване между нас ми напомни много силно за времето, когато бях шестнайсетгодишен и никога нямах и най-далечна представа какво да говоря и върша заедно с Джули, която, макар че трудно можеше да бъде наречена моя приятелка, несъмнено беше първата жена, която аз приемах като такава. Бяхме се срещнали пред магазина за алкохол близо до река Хъдсън, аз стоях отвън с пари в ръка, и чаках някой да влезе, за да го помоля да ми купи някаква бутилка, когато тя се появи с развяващи се одежди иззад ъгъла, като прилеп, в някакъв футуристичен тоалет, който изобщо не хармонираше с тежката й походка и вида й на селско момиче, грозноватото й, но симпатично лице на домакиня от прериите от началото на двайсети век.

— Ей, хлапе — тя измъкна от чантата собствената си бутилка вино, — вземи си дребните. Не, наистина. Не си струва да се споменава. Тук, на студа ли ще стоиш, за да я изпиеш?

Беше двайсет и седемгодишна, почти дванайсет години по-голяма от мен, приятелят й тъкмо завършваше колеж по мениджмънт в Калифорния — и от самото начало беше ясно, че когато приятелят се прибираше, аз не трябваше да се отбивам или изобщо да се опитвам да се свържа с нея. И двамата знаехме това. Не й се наложи изобщо да го казва. Изкачвайки тичешком петте етажа до ателието й през редките (за мен) следобеди, когато ми беше позволено да я виждам, аз винаги преливах от думи и емоции, толкова много, че едва ги удържах, но всичко, което имах намерение да й кажа, винаги се изпаряваше в мига, когато тя отвореше вратата и вместо да успея да поддържам разговор като нормален човек поне в продължение на няколко минути, вместо това аз се влачех безмълвно и отчаяно на три крачки зад нея, докато тя шляпаше боса из ателието с артистична елегантност, говорейки непринудено, извиняваше се за мръсните дрехи, търкалящи се по пода, и за това, че е забравила да купи стек бира — дали бих искал да изтичам до долу, за да й купя? — докато в даден момент аз в буквалния смисъл й се нахвърлях, прекъсвайки я посред изречението, и я повалях на дивана, понякога толкова ожесточено, че очилата ми отхвърчаха. Всичко това беше толкова прекрасно, та ми се струваше, че ще умра, но после, когато лежах буден, ми призляваше от самота — бялата й ръка върху завивката, запалването на уличните светлини, и очаквах с ужас да стане осем часа, когато тя трябваше да стане и да се облече, за да тръгне на работа, в един бар в Уилямсбърг, където не можех да вляза, за да я посетя, защото не бях навършил необходимите години. А дори не бях обичал Джули. Бях й се възхищавал, бях се пристрастил към срещите ни, завиждах на самоувереността й, и дори малко се боях от нея; но не я обичах наистина, както и тя не обичаше мен. Не бях чак толкова убеден, че обичам и Китси (поне не по начина, по който ми се искаше да я обичам навремето), но все пак беше учудващо, че се чувствам толкова зле, като се имаше предвид, че вече бях преживявал нещо подобно.

xxiii.

Всичко, свързано с Китси, беше пропъдило временно посещението на Борис от мислите ми, но — веднага щом заспах — споменът се върна, промъквайки се в сънищата ми. Два пъти се събуждах и сядах в леглото, изправен като свещ: единия път, защото видях в кошмара си как някаква врата се отваря в хранилището, докато отпред жени със забрадки се боричкаха над куп дрехи, разпродавани на старо; после — след като задрямах отново и се озовах в друга сцена от същия сън — видях хранилището като нестабилно оградено със завеси пространство, открито към небето, развяващи се платнени стени, недостатъчно дълги, за да докосват тревата. Отвъд се виждаха зелени поля и момичета в дълги бели дрехи: картина, която незнайно защо почувствах като някакъв ритуал, зареден с такъв смъртен ужас, че се събудих задъхан.

Погледнах телефона си — четири часът сутринта. След като се въртях мъчително в продължение на половин час, седнах, гол до кръста, в леглото, и — чувствайки се като мошеник от френски филм — запалих цигара, взирайки се в Лексингтън Авеню, почти напълно пусто в този час: таксита, които вече се прибираха или тъкмо излизаха на работа, кой знае кое от двете. Но сънят, който ми се стори пророчески, отказваше да изчезне и тегнеше над мен като отровни изпарения, сърцето ми все още се блъскаше от спомена за ужаса от онзи простор, усещането за откритост, за опасност.

„Трябва да бъде застрелян“. Бях се притеснявал достатъчно много за картината, дори когато вярвах, че е на сигурно място години наред (както ме уверяваше брошурата на хранилището, със сериозен, професионален тон), в съгласувана с изискванията за съхранение атмосфера, при 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента влажност. Такова нещо не можеше да се съхранява на произволно място. Не можеше да понесе студ, горещина, влага или директно излагане на слънце. Изискваше съобразена с определени стандарти среда, също като онези орхидеи в цветарския магазин. Представата, че може да се намира зад пещ за пица, беше достатъчна, за да започне идолопоклонническото ми сърце да се блъска в различна, но сродна версия на ужаса, който ме бе обзел, когато се боях, че може да изхвърлят горкия Попчик от автобуса: в дъжда, сред пустошта, на пътя.

И в края на краищата — колко дълго бе престояла картината при Борис? Борис? Та дори Хорст, който се представяше за любител на живописта, не остави у мен впечатлението, че обръща особено внимание на изискванията за съхранение на картини в жилището си. Изобилстваха ужасяващи възможности: „Буря в Галилейско море“ на Рембранд, единственият морски пейзаж, рисуван от него, според слуховете била почти унищожена поради неправилно съхранение. „Любовното писмо“, шедьовърът на Вермеер, изрязан от рамката си от някакъв хотелски келнер, с олющена боя и омачкан, защото бил крит под матрак. „Бедност“ на Пикасо и „Пейзаж от Таити“ на Гоген — повредени от вода, след като някакъв кретен ги крил в обществена тоалетна. В моята маниакална интерпретация историята, която ме измъчваше най-силно, беше онази с „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо, открадната от църквата „Сан Лоренцо“ — казват, била съдрана така небрежно при свалянето от рамката, че колекционерът, поръчал кражбата, избухнал в плач, когато я видял и отказал да я приеме.181

Забелязах, че телефонът на Китси не е на обичайното си място: гнездото за зареждане на перваза на прозореца, откъдето тя грабваше първо него, веднага щом станеше сутрин. Понякога, когато се будех посреднощ, виждах синкавата му светлина от нейната страна на леглото, под завивките, в нейното тайно гнездо сред чаршафите. „О, просто погледнах колко е часът“, казваше тя, ако се търкулнех сънливо към нея, за да разбера какво прави. Представих си, че той сега е изключен и скрит дълбоко в чантата от кожа на алигатор, сред обичайната за Китси бъркотия от гланцове за устни, визитни картички, шишенца с мостри на парфюми и свободно търкалящи се банкноти, изпомачкани двайсетачки, които изпадаха от чантата всеки път, когато тя вадеше четката си за коса. Там, в тази ароматна джунгла, Кейбъл щеше да се обажда упорито нощем, щеше да оставя многобройни съобщения и записи на гласовата поща, за да може тя да ги намери, когато се събуди на сутринта.

За какво ли говореха? Какво си казваха един на друг? Колкото и да е странно, струваше ми се лесно да си представя тяхното общуване. Весело бърборене, лукаво усещане за съучастничество. Представях си как Кейбъл я нарича с глупави галени имена в леглото и я гъделичка, а тя пищи.

Изгасих цигарата си, натискайки я ожесточено. Без форма, без смисъл, без значение. Китси не обичаше да пуша в спалнята й, но сега се съмнявах, че щеше да каже нещо, когато откриеше цигарата, смачкана в кутийката от лиможки порцелан на тоалетната й масичка. За да разбираш света, понякога можеше да се съсредоточиш само върху една много малка част от него, да се взираш в най-близкото и да го приемаш като образец на цялото; но откакто картината ми се изплъзна, аз се чувствах удавен, заличен в огромен простор — не само от предсказуемия безкрай на времето и пространството, но и от непреодолимото разстояние между хората, дори когато са съвсем близо един до друг, и в пристъп на световъртеж си спомнях за всички места, на които бях живял, и мислех за всички места, които не бях виждал; един изгубен, огромен, непознаваем свят, мръсен лабиринт от градове и улички, пепел, понесена надалеч от вятъра и враждебен безкрай, пропуснати връзки, изгубени завинаги неща, и моята картина, понесена от този мощен поток, люшкаща се някъде далеч по вълните: мъничка частица от човешкия дух, бледа искра, трепнала по тъмно море.

xxiv.

Тъй като не успях да заспя отново, аз си тръгнах, без да будя Китси, в ледения, черен час преди изгрева на слънцето, треперейки от студ, докато се обличах в тъмното; някоя от съквартирантките й се беше прибрала и беше пуснала душа, а последното нещо, което ми се искаше, беше да се натъкна на някоя от тях на излизане.

Когато слязох от линия F на метрото, небето вече избледняваше. Влачех се към къщи в лютия студ — потиснат, капнал от умора, влязох през страничния вход, помъкнах се към стаята си, със запотени стъкла на очилата, вмирисан на дим, секс, къри и любимия „Шанел №19“ на Китси, спирайки по пътя да поздравя Попчик, който беше се появил изненадващо в антрето и подскачаше необичайно оживено в краката ми, измъкнах от джоба си смачканата вратовръзка, за да мога да я окача на закачалката в гардероба, от вътрешната страна на вратата — и кръвта ми почти застина в жилите, когато откъм кухнята се разнесе глас:

— Тио? Ти ли си?

Червенокосата й глава надникна иззад ъгъла. Беше тя, с чаша кафе в ръка.

— Извинявай, да не би да съм те стреснала? Нямах такова намерение.

Стоях като закован на мястото си, слисан, а тя ме обгърна с ръце, гукайки щастливо, докато Попчик скимтеше и скачаше развълнувано в краката ни. Все още беше облечена с това, в което бе спала — долнище на пижама на пъстри райета и тениска с дълги ръкави, а върху тях беше навлякла един стар пуловер на Хоуби, все още миришеше на измачканите чаршафи в леглото си: Господи, мислех си, затворил очи, притиснал лице в рамото й, в прилив на страх и щастие, кратък полъх от Рая, Господи.

— Чудесно е да те видя! — Ето я тук. Косата й… очите й. Тя. Изгризани нокти, също като на Борис, подпухналата долна устна, като на дете, което прекалено дълго си е смукало пръста, червената, разчорлена като цвят на далия глава. — Как си? Липсваше ми!

— Аз… — всички взети решения се изпариха за секунда. — Какво правиш тук?

— Летях за Монреал — остър смях на много по-малко момиче, пресипнал смях, който би бил на място на някоя детска площадка. — Щях да остана там няколко дни, за да се видя с приятелката си Сам, а после отивам да се срещна с Евърет в Калифорния. Така или иначе, промениха маршрута на полета ми — тя отпи малко от кафето и ми предложи безмълвно чашата си, „искаш ли малко?“, „не?“, отпи пак — и тъй като се озовах в Нюарк, си казах „защо не, ще отложа гостуването и ще отскоча до Ню Йорк, за да видя вас, момчетата“.

— Аха, чудесно.

„Вас, момчетата“. Това включваше и мен.

— Казах си, че може да е забавно да прескоча за малко, защото няма да идвам за Коледа. А и нали утре е партито за годежа ви. Ще се жениш! Честито! — пръстите й докоснаха ръката ми, а когато тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата, почувствах целувката й с цялото си тяло. — Кога ще се запозная с нея? Хоуби казва, че била страхотно красива. Вълнуваш ли се?

— Аз… — бях толкова зашеметен, че поставих ръка на мястото, до което се докоснаха устните й, където все още чувствах топлината на досега им, но после, като осъзнах как може да изглежда жестът ми, я отдръпнах. — Да. Благодаря.

— Радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Тя като че ли не забелязваше колко зашеметен, колко замаян бях, как напълно бях изгубил ума и дума при появата й. А може би забелязваше, но не искаше да ме засегне с коментари.

— Къде е Хоуби? — казах аз. Питах не защото ме интересуваше наистина, а защото да бъда напълно сам с нея в къщата ми се струваше малко прекалено хубаво, за да бъде истина, а и малко плашещо.

— О… — тя извърна очи към тавана, — той настоя да отиде до пекарната. Казах му да не си прави труда, но нали знаеш какъв е. Обича да ми купува оттам онези бисквити с боровинки, които ми купуваха мама и Уелти, когато бях малка. Не мога да повярвам, че още ги правят — но той каза, че не ги предлагали вече всеки ден. Сигурен ли си, че не искаш кафе? — тя тръгна към печката с онази едва забележима следа от накуцване в походката.

Беше невероятно — аз почти не успявах да чуя и дума от онова, което говореше. Винаги беше така, когато се намирах в една стая с нея, тя изместваше всичко: кожата й, очите й, хрипкавият й глас, огненочервената коса и обичаят й да накланя глава на една страна, така че понякога създаваше впечатление, че си тананика нещо; светлината в кухнята се смесваше със светлината на нейното присъствие, с цветове, свежест и красота.

— Записала съм ти няколко диска — тя се обърна да ме погледне през рамо. — Иска ми се да се бях сетила да ги донеса, но нали не знаех, че ще мина оттук. Обещавам да ти ги пратя по пощата, когато се прибера.

— Аз също имам дискове за теб — имаше цяла купчина дискове в спалнята ми, все неща, които бях купувал, защото ми напомняха за нея, толкова много, че ми се струваше смешно да ги изпращам. — А също и книги. — „И бижута“, пропуснах да допълня. „И шалове, плакати, парфюми, винилови плочи, един комплект «Направи си сам хвърчило» и една миниатюрна пагода.“ Огърлица с топази от осемнайсети век. Първо издание на „Озма от Оз“182. Купуването на тези неща беше предимно начин да мисля за нея, да бъда с нея. Част от тях бях подарил на Китси, и въпреки това нямаше начин да се появя от стаята си, понесъл огромния куп вещи, които бях купувал за нея през годините, без да изглеждам напълно луд.

— Книги? О, чудесно. В самолета дочетох книгата си, имам нужда от нещо ново. Можем да си разменяме.

— Разбира се.

Боси крака. Ушите й бяха розови, сякаш се беше изчервила. Седефенобялата кожа в деколтето на тениската.

— „Пръстените на Сатурн“. Евърет каза, че може да ти хареса. Праща ти поздрави, между другото.

— О, поздрави и на него — ненавиждах тази нейна преструвка: че ние с Евърет сме приятели. — Аз… ъъ…

— Какво?

— Всъщност… — ръцете ми трепереха, а дори нямах махмурлук. Надявах се само тя да не забележи. — Всъщност трябва да отскоча за малко до стаята си, нали нямаш нищо против?

Тя изглежда се стресна, докосна с пръсти челото си: „колко съм глупава!“

— О, да, извинявай! Ще те чакам тук.

Поех си дъх едва когато се озовах в стаята и затворих вратата зад гърба си. Костюмът ми беше в добро състояние, като се има предвид, че го носех от вчера, но косата ми беше мръсна, имах нужда да взема душ. Да се избръсна ли? Да сменя ли ризата си? Дали тя щеше да забележи? Дали нямаше да изглежда смешно, че съм хукнал да се почиствам заради нея? Щях ли да успея да прескоча до банята и да си измия зъбите, без тя да забележи? А после изведнъж ме обзе пристъп на паника с обратен знак — че седя в стаята си зад затворената врата и губя ценни мигове, които можех да прекарам с нея.

Станах и отново отворих вратата.

— Хей! — изкрещях надолу по коридора.

Главата й отново се показа иззад ъгъла.

— Хей!

— Искаш ли да отидем довечера на кино?

Кратко, учудено мълчание.

— Ами добре. Какво ще гледаме?

— Документален филм за Глен Гулд. Ужасно ми се иска да го видя.

Всъщност вече бях гледал филма, бях седял в киносалона и си бях представял през цялото време, че тя е до мен: представях си реакциите на отделни моменти от филма, представях си удивителните разговори, които щяхме да водим след края на прожекцията.

— Звучи фантастично. Кога?

— Някъде към седем. Ще проверя.

xxv.

Цял ден практически не бях на себе си от вълнение заради предстоящата вечер. Долу, в магазина (където бях прекалено ангажиран с купувачи на коледни подаръци, за да посветя цялото си внимание на плановете си), мислех какво да облека (нещо по-неофициално, не костюм, нищо прекалено изискано) и къде да я заведа на вечеря — нищо прекалено претенциозно, нищо, което би я накарало да застане нащрек или да изглежда като демонстрация на възможности, и все пак наистина специално, едновременно специално и чаровно, и достатъчно тихо, за да можем да разговаряме, и не прекалено далеч от „Филм Форум“ — освен това тя от доста време не живееше в Ню Йорк, вероятно щеше да й бъде приятно да види нещо ново („О, това малко заведение ли? Да, чудесно е, радвам се, че ти хареса, истинска находка“), но като изключим всичко изброено (при това най-важно беше да е тихо, по-важно от храната и местоположението, не исках да я водя на място, където щеше да ни се налага да крещим), трябваше и да има шанс да намерим места там — а съществуваше и проблемът с вегетарианската храна. Трябваше да е прелестно място. Не прекалено скъпо, за да предизвиква напрежение. Не биваше да създавам впечатление, че се престаравам; отиването ни там трябваше да изглежда случайно, непреднамерено. Как, по дяволите, можеше да живее с този тъпанар Евърет? С ужасните му дрехи, заешките зъби и вечно учудения поглед? Който създаваше впечатление, че представата му за страхотно прекарване е порция кафяв ориз с водорасли от тезгяха в дъното на магазина за здравословни храни?

И така, времето преминаваше пълзешком; а после стана шест часът и Хоуби се прибра, след като бе прекарал деня навън с Пипа, и надникна в магазина.

— Така! — каза той след кратко мълчание, с онзи весел, но предпазлив тон, който ми напомняше (неприятно) на тона, който възприемаше майка ми по отношение на баща ми, когато се прибереше и го завареше напрегнат, в началото на емоционален подем. Хоуби знаеше за чувствата ми към Пипа — никога не му бях говорил за тях, не бях споменавал и дума, но той знаеше; а дори досега да не знаеше, щеше да му стане съвсем ясно (както и на първия непознат, влязъл от улицата) — от главата ми почти буквално изхвърчаха искри. — Как вървят нещата?

— Прекрасно! Как мина денят ви?

— О, чудесно — каза той с облекчение. — Успях да намеря места за обяд в „Юниън Скуеър“, седяхме на бара, ще ми се и ти да беше с нас. После се отбихме у Мойра, и тримата отидохме до сградата на Азиатското общество183, а сега тя отиде да потърси коледни подаръци. Каза, че ти… ъъ, че ще се срещнете по-късно тази вечер? — уж небрежно, но със скритото безпокойство на родител, питащ се дали трудният тийнейджър няма да направи беля, ако му даде колата. — Във „Филм Форум“?

— Точно така — казах смутено. Не исках той да знае, че ще я водя на филма за Глен Гулд, защото беше наясно, че вече съм го гледал.

— Тя каза, че ще гледате филма за Глен Гулд?

— Ами… ъъ, ужасно ми се искаше да го видя пак. Не й казвай, че съм го гледал — казах импулсивно, а после: — Каза ли й…

— Не, не — каза той припряно и се изправи, — не съм.

— Ами, хм…

Хоуби се почеса по носа.

— Виж, убеден съм, че филмът е страхотен. И на мен много ми се иска да го видя. Но не тази вечер — допълни той бързо, — някой друг път.

— О… — ужасно се стараех да създам впечатление, че съжалявам, но не успявах.

— Така или иначе, да поема ли магазина вместо теб? Ако искаш да се качиш горе, да се измиеш и приготвиш? Трябва да тръгнеш не по-късно от шест и половина, ако искаш да отидеш дотам пеш, нали знаеш.

xxvi.

По пътя натам не можех да се възпра да не се усмихвам и да не тананикам. А когато завих зад ъгъла и я видях да стои пред киното, се почувствах толкова смутен, че спрях за миг, за да се овладея, преди да забързам към нея, за да я поздравя, да поема пазарските торби (натоварена с покупки, тя бърбореше, разказвайки за изминалия ден), съвършено, съвършено щастие беше да стоя редом с нея на опашката, притиснати един към друг, защото беше студено, а после, когато влязохме, на червения килим, с цялата вечер пред нас, тя плесна с облечените си в ръкавици ръце: „О, искаш ли да ядем пуканки!“ „Разбира се!“, аз забързах към щанда, „Тук пуканките са страхотни…“, и после, докато влизахме в салона заедно, аз докосвах небрежно гърба й, усещах кадифената гладкост на палтото й, съвършено кафяво палто, съвършена зелена шапка, и съвършена, съвършена, малка, червенокоса глава — „Тук? Близо до пътеката?“; „Обичаш ли да си близо до пътеката?“ — бяхме ходили заедно на кино достатъчно пъти (общо пет), за да съм отбелязал къде обича да седи, освен това го знаех и от Хоуби, след дългите години, през които го разпитвах уж небрежно и доколкото се осмелявах за нейните вкусове, предпочитания и антипатии, за навиците й, подхвърлях случайно въпросите, никога повече от един наведнъж, в продължение почти на десетилетие, обича ли тя това, обича ли онова; и ето я и нея, обръща се към мен и ми се усмихва, усмихва се на мен! В киното имаше прекалено много хора, защото бяхме избрали прожекцията в седем вечерта, прекалено много хора, за да се чувствам добре, като се има предвид общата ми тревожност и ненавистта ми към претъпкани с хора места, а още хора продължаваха да влизат и след началото на филма, но на мен ми беше все едно, със същия успех можехме да сме и в някой окоп при Сома и немските войски да ни обстрелват — единственото, което имаше значение, беше тя до мен в тъмното, нейната ръка до моята. И музиката! Глен Гулд на пианото, с разчорлена коса, експанзивен, отметнал назад глава, пратеник от ангелските селения, вглъбен, погълнат от възвишеното. Непрекъснато хвърлях крадешком погледи към нея, не можех да се възпра; но измина половин час, преди да се осмеля да се обърна и да я погледна открито — профилът й се белееше в светлината от екрана — и осъзнах с ужас, че тя не се наслаждава на филма. Отегчаваше се. Не: беше разстроена.

Изчаках края на филма, чувствайки се ужасно, почти не го гледах. Или по-скоро го гледах, но от съвсем различен ъгъл: не виждах екстаза на феноменалния музикант; не виждах мистика, самотника, героично напуснал концертната сцена на върха на славата си, за да се оттегли в усамотение сред снеговете на Канада — а хипохондрика, беглеца, изолирал се от света. Параноика. Консуматорът на хапчета. Не: наркомана. Маниака: постоянното носене на ръкавици, фобията от зарази, целогодишното увиване в шалове, треперещ, разтърсван от компулсивни разстройства. Изгърбения, будуващ нощем особняк, толкова неуверен дори в най-елементарните си контакти с хората, че (в едно интервю, което внезапно започнах да възприемам като мъчително) беше попитал един звукозаписен инженер дали не могат да отидат при адвокат, за да бъдат законно обявени за братя — някаква трагична версия от залеза на гения, напомняща ми как двамата с Том Кейбъл притискахме порязаните си палци един в друг в тъмния заден двор на тяхната къща, или нещо още по-странно — как на детската площадка Борис бе взел ръката ми, разкървавена при кокалчетата, с които го бях ударил, и я бе притиснал към собствената си окървавена уста.

xxvii.

— Филмът те разстрои казах импулсивно, когато излизахме от киното. — Съжалявам.

Тя ме погледна, сякаш шокирана, че съм забелязал. Излизайки, се бяхме озовали в един свят, озарен от приказна синкава светлина — валеше първият сняг, натрупал беше вече около пет инча по земята.

— Можехме да си тръгнем по-рано, ако ти се е искало.

В отговор тя само поклати някак замаяно глава. Снегът валеше като по вълшебство, като чиста идея за Севера, чистият Север от филма.

— О, не — каза тя с нежелание. — Искам да кажа, не че ми беше неприятно…

Хлъзгахме се по заснежената улица. Нито един от двамата не беше сложил подходящи обувки. Снегът скриптеше силно под стъпките ни и аз се вслушвах внимателно, очаквах я да продължи напред, готов да я хвана за лакътя в мига, в който се подхлъзнеше, но когато се обърна към мен, тя каза само:

— О, Боже. Никога няма да успеем да вземем такси, нали?

Мислите ми препускаха. Ами вечерята? Какво да направя? Нима искаше да се прибере у дома! Мамка му!

— Не е толкова далече.

— О, знам, но… о, виж, ето едно! — възкликна тя и сърцето ми се сви, но за щастие някой взе таксито преди нас.

— Хей — подех аз. Бяхме близо до Бедфорд Стрийт — светлини, заведения. — Какво ще кажеш, да опитаме там?

— Да вземем такси?

— Не, да хапнем нещо — (Дали беше гладна? Моля те, Боже, нека е гладна!) — Или поне да седнем някъде за по едно питие.

xxviii.

Незнайно как — като че ли по предварителна уговорка с боговете — се оказа, че полупразният бар, в който влязохме съвсем импулсивно, беше топъл, озарен от златистата светлина на свещите, много по-приятен от всички ресторанти, които бях имал предвид.

Масата беше мъничка. Коляното ми опираше нейното — дали тя го съзнаваше? Така, както го съзнавах аз? Лицето й разцъфтяваше, огряно от пламъка на свещта, който играеше с метални отблясъци по главата й, толкова ярки, сякаш косата й всеки момент можеше да пламне. Пускаха стари парчета на Боб Дилън, повече от идеално за тесните улички на Гринич Вилидж, когато наближава Коледа, снегът вали и големите, пухкави снежинки се въртят на малки вихрушки, такава зима, в която ти се иска да вървиш из улиците на града, прегърнал момиче, като мъжа от обложката на някоя стара плоча — защото Пипа беше именно такова момиче, не най-красивата, а обикновеното момиче, без грим, момичето, което бе избрал, за да бъдат щастливи заедно, и всъщност самата снимка бе своеобразен идеал за щастие, присвитите му рамене, нейната леко смутена усмивка, това усещане за отворен край, усещането, че могат да тръгнат накъде ли не, заедно, и… ето я! беше тук! и говореше за себе си, сърдечно, с уютния, познат ми тон, разпитваше ме за Хоуби, за магазина, за настроенията ми, питаше какво чета и каква музика слушам, въпроси след въпроси, но същевременно като че ли имаше желание да споделя с мен и неща от собствения си живот, говореше за студения си апартамент и колко скъпо е отопляването му, за потискащата светлина, за мириса на застояло и влага, за магазините за евтини дрехи по главните улици и за това как толкова много американски вериги били отворили магазини в Лондон, че градът приличал вече на мол, какви лекарства вземаш ти и какви ми предписват на мен (и двамата страдахме от посттравматично стресово разстройство, заболяване, чиито инициали, оказваше се, бяха по-различни в Европа, и ако не внимаваш, можело да те пратят в болница за ветерани от армията); за малката градинка, която деляла с още половин дузина души и за смахнатата англичанка, която я напълнила с болни костенурки, донесени тайно в страната от Южна Франция („Те умират до една, от студ и недохранване — наистина е жестоко — тя не ги храни както трябва, дава им натрошен хляб, можеш ли да си представиш, аз им купувам храна за костенурки от магазина за домашни любимци, без да й казвам“) — и колко ужасно много й се искало да има куче, но разбира се, било много трудно в Лондон с тези карантини, същите карантини имало и в Швейцария, и как все се озовавала на места, където имало такива проблеми с кучетата и уау, колко добре съм изглеждал, от години не ме била виждала да изглеждам толкова добре, липсвал съм й, ужасно много съм й липсвал, каква невероятна вечер — и ние седяхме там с часове, смеехме се на дребни неща, но ставахме и сериозни, много сериозни, тя беше едновременно великодушна и открита (това беше друга нейна черта: тя умееше да слуша, вниманието й ме зашеметяваше — с никой друг не изпитвах усещането, че ме слуша толкова съсредоточено; с нея се чувствах различен, по-добър, можех да й казвам неща, които не бих могъл да кажа на никой друг, със сигурност не и на Китси, която имаше обичая да обезценява със сухата си ирония сериозни неща, да се шегува или да променя темата, да прекъсва или понякога направо да се преструва, че не ме е чула), и за мен беше неподправена наслада да бъда с нея, обичах я през всяка минута от всеки ден, със сърцето, душата и ума си, с всичко свое, а вече ставаше късно и ми се искаше ресторантът да работи безкрай, безкрай.

— Не, не — казваше тя, плъзгайки пръст по ръба на чашата си с вино — формата на ръцете й ме вълнуваше безкрайно, носеше на показалеца си пръстена с печат на Уелти, можех да гледам ръцете й неотклонно, така, както не бих си позволил да я гледам в лицето, за да предизвикам у нея неприятно чувство. — Всъщност филмът ми хареса. А музиката… — тя се засмя, и за мен смехът й съдържаше цялата наслада, която даваше музиката. — Изкара ми въздуха. Уелти го е гледал веднъж на сцена, в „Карнеги Хол“. Казваше, че това била една от забележителните вечери в живота му. Само че…

— Да?

Мирисът на виното в чашата й. Червеното петънце от вино на устната й. Това беше една от забележителните вечери в моя живот.

— Ами… — тя поклати глава — концертните сцени. Видът на онези зали за репетиции. Защото, знаеш ли — тя потърка ръцете си над лактите — беше наистина, наистина трудно. Свирене, свирене, свирене — шест часа дневно — ръцете ме боляха от държането на флейтата — и да, убедена съм, че си чувал достатъчно подобни неща, тези глупости за позитивното мислене, лесно им е на учителите и психотерапевтите да те засипват с тях — „о, ти можеш да се справиш!“, „ние вярваме в теб!“ — а ти им се хващаш на приказките, и работиш като луд, и дори още по-усилено, и обвиняваш себе си, задето не се справяш по-добре, и мислиш, че не работиш достатъчно, а после… е, да.

Мълчах. Знаех за всичко това от Хоуби, който ми го беше разказвал в подробности, силно разтревожен. Излизаше, че леля Маргарет е била напълно права да я изпрати в онова швейцарско училище за кукувици, където е имало толкова доктори и терапевтични програми. Въпреки че по всички нормални стандарти тя се беше възстановила напълно след инцидента, си оставаха някои неврологични смущения, достатъчно, за да имат отражения в мозъка, леко нарушение на двигателните умения. Беше почти незабележимо, но го имаше. За почти всяка друга професия или занимание — ако беше певица, ако се занимаваше с керамика, ако работеше в зоологическа градина, ако беше дори лекар — всякакъв с изключение на хирург — не би имало значение. Но в нейния случай имаше.

— И… не знам, у дома слушам много музика, заспивам с айпода всяка вечер, но… не знам кога за последен път съм била на концерт — каза тя натъжено.

Заспивала с айпода? Значеше ли това, че не правят секс с онзи, как му беше името?

— А защо не ходиш на концерти? — попитах, запаметявайки тази подробност, за да я обмисля по-късно. — Публиката ли ти пречи? Не обичаш тълпи?

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Е, убеден съм, че са ти го предлагали, защото на мен със сигурност ми е било предлагано…

— Какво? — Що за чар имаше тази тъжна усмивка? Нима можеше да го победиш? — „Ксанакс“? Бета-блокери? Хипноза?

— Всичко изредено дотук.

— Е… ако ставаше дума за пристъп на паника, може би. Но не. Беше по-скоро отчаяние. Тъга. Завист… това беше най-страшното от всичко. Искам да кажа, имаше едно момиче, Бета… глупаво име, нали — Бета? Наистина посредствен изпълнител, не искам да прозвучи надменно, но когато бяхме деца, тя едва успяваше да спазва темпото на духовата секция на оркестъра, а сега свири в Кливландската филхармония и това ме разстройва повече, отколкото бих си позволила да призная пред когото и да било. Но за това няма лекарство, нали?

— Ъъъ… — всъщност имаше, и Джеръм, на улица „Адам Клейтън Пауъл“, въртеше процъфтяващ бизнес с него.

— Акустиката… публиката… тези неща отключват у мен нещо… прибирам се у дома, ненавиждам всички, говоря си сама, провеждам спорове, говорейки с различни гласове, разстроена съм в продължение на дни. Освен това… е, да, казах ти, преподаването… опитах, но не е за мен. — На Пипа не й се налагаше да работи, благодарение на парите от леля Маргарет и чичо Уелти (Евърет също не работеше, благодарение на същите пари — доколкото разбирах, „музикалното библиотекарство“, макар и представяно като блестящ избор на кариера, беше всъщност по-скоро нещо като неплатен стаж, а сметките плащаше Пипа). — Тийнейджъри… о, дори няма да навлизам в подробности, да описвам какво мъчение е да ги гледам как заминават, за да учат в консерватория или да посвирят в симфоничния оркестър на Мексико Сити през лятото. А по-младите не са и достатъчно сериозни. Дразня се от тях просто защото са хлапета. На мен ми се струва, че приемат нещата прекалено лекомислено, че са готови да изхвърлят на боклука онова, което имат.

— Е, учителската работа е гадна. И аз не бих се занимавал с такова нещо.

— Да, но — тя отпи бързо от виното си, — ако не мога да свиря, какво бих могла да правя тогава? Защото, искам да кажа… постоянно съм близо до музиката, поне донякъде, покрай Евърет, и продължавам да уча, да се записвам в различни програми — но честно казано, не харесвам Лондон чак толкова, защото е мрачно и дъждовно, и нямам много приятели там, а в апартамента си нощем чувам понякога някой да плаче, някакъв ужасен, отчаян плач от съседния апартамент, и… разбираш ли, ти си намерил работа, която обичаш, и аз толкова се радвам за теб, защото понякога си задавам въпроса какво да правя с живота си.

— Аз… — мислех отчаяно какъв е най-подходящият отговор. — Прибери се у дома.

— У дома? Искаш да кажеш, тук?

— Разбира се.

— Ами Евърет?

Нямаше какво да отговоря на този въпрос.

Тя ме изгледа критично.

— Ти всъщност не го харесваш, нали?

— Ъъъ… — Какъв смисъл имаше да лъжа? — Не.

— Е… ако го познаваше по-добре, щеше да го харесаш. Той е добър човек. Много спокоен и уравновесен — много стабилен.

И на това нямаше какво да отговоря. Не притежавах нито едно от тези качества.

— Освен това, Лондон… искам да кажа, обмисляла съм възможността да се върна в Ню Йорк…

— Наистина ли?

— Разбира се. Хоуби ми липсва. Липсва ми много. Той все се шегува, че може да ми наеме тук апартамент с парите, които харча за телефонни разговори — разбира се, той още живее във времето, когато разговорите с Лондон са стрували пет долара минутата или нещо подобно. Почти всеки път, когато разговаряме, се опитва да ме убеди да се върна… е, ти познаваш Хоуби, никога не го казва направо, но нали разбираш, постоянни намеци, винаги споменава колко много работни места се отварят, свободни места в Колумбийския университет и така нататък…

— Така ли?

— Ами… в известен смисъл аз не мога да осъзная, че живея толкова далече. Уелти беше човекът, който ме водеше на уроци по музика и на симфонични концерти, но Хоуби беше онзи, който винаги си беше у дома, разбираш ли, който се качваше горе да ми направи нещо за хапване след училище, и ми помагаше да садя невени за проекта си по ботаника. Дори сега… разбираш ли, когато имам тежка настинка, когато не си спомням как се готви артишок и как се почиства восък от свещи от покривката… на кого се обаждам? На него? Но… — дали си внушавах, или под въздействие на виното се беше поразвълнувала? — искаш ли да ти кажа истината? Знаеш ли защо не идвам тук по-често? В Лондон… — нима щеше да се разплаче? — Не бих казала това на всеки, но в Лондон поне не мисля всяка секунда за това. „По този път се прибрах вкъщи предишния ден.“ „Тук Уелти, Хоуби и аз вечеряхме за предпоследен път“. Там поне не мисля толкова много по такъв начин: надясно ли да завия тук? или наляво? Не мисля, че съдбата ми зависи изцяло от това дали ще взема метрото по линия F или шестицата. Тук ме измъчват ужасни предчувствия. Всичко сякаш е застинало. Когато се прибирам, се чувствам отново на тринайсет години — и то не в добрия смисъл на думата. През онзи ден всичко спря, буквално спря. Дори престанах да раста. Защото знаеш ли? Не съм пораснала дори с един инч, след като това се случи. Дори с един инч.

— Ръстът ти е съвършен.

— Е, тези неща се случват доста често — продължи тя, без да обръща внимание на тромавия ми комплимент. — Травмираните физически и душевно деца… те нерядко не достигат нормална височина. — От време на време тя несъзнателно започваше със своя „глас на доктор Каменцинд“ — макар да не познавах доктор Каменцинд, долавях моментите, когато тя възприемаше тона му, сякаш като начин да си осигури хладна дистанцираност. — Ресурсите на организма се пренасочват. Растителният механизъм е блокиран. В моето училище имаше едно момиче — принцеса от Саудитска Арабия, която била отвлечена, когато била на дванайсет години. Хората, организирали отвличането, били екзекутирани. Но… когато се запознах с нея, тя беше на деветнайсет, симпатично момиче, но съвсем мъничка, не повече от метър и петдесет, била толкова травматизирана, че така и не пораснала повече, отколкото била на ръст в деня, когато я отвлекли. Особено място беше „Монт Хефели“. Имаше момичета, по които стреляли, докато бягали от президентския дворец, а имаше и момичета, чиито родители ги бяха пратили там, защото искаха те да отслабнат, или да се подготвят за зимните олимпийски игри.

Беше поела ръката ми, без да каже и дума — цялата опакована, не беше позволила да й вземат палтото. Носеше блузи с дълги ръкави през лятото — винаги усукана в половин дузина шалове, като насекомо в какавида — защитната опаковка на едно момиче, което е било разкъсано, а после закърпено и сглобявано отново част по част. Питах се как съм могъл да бъда толкова сляп. Нищо чудно, че филмът я беше разстроил: Глен Гулд, винаги сгушен в дебели палта, независимо от сезона, натрупалите се кутийки с таблетки, напускането на концертната сцена, снегът, трупащ се все по-високо около него, година след година.

— Защото… искам да кажа, чувала съм те да говориш за това, знам, че то те преследва не по-малко, отколкото преследва мен. И аз си го припомням отново и отново. — Сервитьорката й беше наляла дискретно още вино, доля чашата й догоре, без Пипа да я помоли или да забележи: „Мило момиче“, помислих си, „Бог да те благослови, ще ти оставя такъв бакшиш, че ще ти се завие свят“. — Ако само се бях записала за прослушване във вторник или в четвъртък. Ако само бях се съгласила Уелти да ме заведе в музея тогава, когато искаше той… беше се опитвал да ме заведе да видя изложбата в продължение на седмици, държеше да я видя, преди да я разтурят… Но аз все си намирах по-интересно занимание. По-важно беше да отида на кино с приятелката ми ЛиАн, и какви ли не други неща. А между другото тя просто се изпари след инцидента — така и не я видях нито веднъж след онзи следобед, когато гледахме тъпия анимационен филм. Всички онези дребни знаци на съдбата, които съм пренебрегвала или не съм разтълкувала правилно, а всичко можеше да бъде различно, ако бях внимавала — ето, например Уелти толкова много настояваше да отидем по-рано, сигурно ме е молил десетина пъти, като че ли самият той е предчувствал, че нещо лошо ще се случи, моя беше вината, че бяхме там през онзи ден…

— Поне не си била изключена от училище.

— Изключен ли беше?

— Временно отстранен. Достатъчно лошо положение.

— Странно е да си помислиш… ако това не се беше случило, ако двамата не бяхме там през онзи ден… можеше и да не се познаваме. Какво мислиш, че бихме правили сега?

— Не знам — отвърнах, малко изненадан. — Дори не мога да си представя.

— Да, но би трябвало да имаш някаква идея.

— Не бях като теб. Нямах никакъв особен талант.

— А с какво се забавляваше?

— Нищо интересно. Обичайното. Компютърни игри, научна фантастика. Когато хората ме питаха какъв искам да стана, обикновено оригиналничех, и казвах, че искам да бъда Блейд Рънър, или нещо подобно.

— Боже, споменът за този филм ме преследва толкова често. Все си спомням за племенницата на Тайръл.

— Какво имаш предвид?

— Онази сцена, в която Рейчъл разглежда снимките на пианото. Когато се опитва да си изясни дали спомените й са нейни собствени или на племенницата на Тайръл. А често ми се случва и да се връщам към миналото, да търся някакви предвещания, нали разбираш? Неща, които е трябвало да забележа, а съм пропуснала?

— Слушай, ти си права, и аз често мисля така, но това нещо… поличби, знаци, интуиция, не е логично да е имало начин ти да… — защо все не успявах да довърша едно смислено изречение, когато бях около нея? — … мога ли да ти обясня колко шантаво звучи? Особено когато го казва някой друг? Да се обвиняваш, че не си успяла да предскажеш бъдещето?

— Е… може би, но доктор Каменцинд твърдеше, че с всички е така. При злополуки, катастрофи… около седемдесет и пет процента от жертвите са убедени, че е имало предупреждаващи знамения, които те са отхвърлили с лека ръка или не са осъзнали правилно, а при деца под осемнайсетгодишна възраст този процент е дори по-висок. Но това не означава, че не е имало такива знамения, нали?

— Не мисля, че нещата стоят така. Когато погледнеш назад, със сигурност. Но ми се струва, че това е по-скоро като колонка от цифри, в която събираш погрешно две числа в началото, и това проваля сумата. Връщаш се назад, виждаш грешката си — моментът, в който промяната би довела до различен изход.

— Но това е почти също толкова мъчително, нали? Да виждаш грешката, моментът, в който си постъпил погрешно, и да не бъдеш в състояние да се върнеш и да я поправиш? Моето прослушване… — тя отпи голяма глътка от виното — за участие в оркестъра на ученици, подготвящи се за „Джулиард“, учителката ми по солфеж беше казала, че може да получа мястото на втори флейтист, а ако се представя изключително добре, може би имам шансове и за първи. Струва ми се, това беше наистина нещо голямо, поне в известен смисъл. Но Уелти… — да, несъмнено бяха сълзи, блестяха на светлината на свещите — знаех, че не съм права да го врънкам да дойде с мен, нямаше никаква причина той да идва — Уелти ме глезеше безобразно дори докато майка ми беше жива, но когато тя почина, той започна да ме глези още повече, и да, денят беше важен за мен, но дали е бил толкова важен, колкото го представях аз? Не. Защото — тя вече плачеше, едва забележимо — аз дори не исках да отида в музея, исках той да дойде с мен, защото знаех, че ще ме заведе на обяд преди прослушването, където поискам — през онзи ден той трябваше да си остане у дома, имаше работа, а и на прослушването дори не се допускаха близки, щеше да му се наложи да чака долу, във фоайето…

— Знаел е какво върши.

Тя ме погледна така, като че ли бях казал възможно най-погрешното нещо; но аз знаех, че съм казал възможно най-правилното, стига само да можех да го облека както трябва в думи.

— През цялото време, докато бяхме заедно, той говореше само за теб. И…

— И какво?

— Нищо! — притворих очи, замаян от виното, от нея, от невъзможността да й обясня. — Това е просто… бяха последните му мигове на тази земя, разбираш ли? И пространството, отделящо моя живот от неговия, беше много, много малко. Всъщност нямаше такова пространство. Имах чувството, че нещо се отвори между нас. Сякаш премина огромна светлина, в която се видя кое е истинско — кое има значение. Нямаше аз и той. Бяхме една и съща личност. Мислите ни бяха едни и същи… не се налагаше да говорим. Бяха само няколко минути, но можеше и да е било години, би могло все още да сме там. И, хм, знам, че това звучи странно — всъщност беше напълно налудничава аналогия, смахната, откачена, но не се сещах за друг начин да достигна до онова, което исках да кажа — чувала ли си за Барбара Гибъри, която ръководи онези семинари в Райнбек184, с регресиите към предишен живот? Реинкарнации, кармични връзки, всякакви такива неща? Души, които са били заедно в много животи? Знам, знам — казах, забелязал удивеното й (и леко изплашено) изражение — всеки път, когато се видя с Барбара, тя ми казва да припявам „Ум“ или „Рум“ или нещо такова, за да прочистя блокираните си чакри — „слабост на муладара185“ — не се занасям, такава диагноза ми постави, „изкореняване“… „свиване на сърцето“… „фрагментирано енергийно поле“. Просто си стоях с коктейл в ръка и се занимавах със свои неща, когато тя цъфна до мен и започна да ми обяснява какви храни трябвало да ям, за да се „заземя“… — тя започваше да губи интерес, забелязах — съжалявам, малко се отклоних от темата, работата е там, че — ами, поспорихме, всички тези неща ме дразнят ужасно. Хоуби също стоеше наблизо с едно голямо уиски, и попита „А какво ще кажеш за мен, Барбара? Трябва ли да ям кореноплодни зеленчуци? Или да се изправям на главата си?“, а тя просто го потупа по ръката и каза „О, не се безпокой, Джеймс, ти ВЕЧЕ си се издигнал на по-високо ниво.“

Това успя да я разсмее.

— Но Уелти… и той беше такъв. И той се беше издигнал на по-високо ниво. Наистина — не се шегувам. Говоря сериозно. Беше изключителна личност. Тези истории, които разказва Барбара — как гуру Еди-кой си сложил ръка върху главата й в Бирма и за една минута тя почувствала как в нея се просмуква ново познание и тя става различен човек…

— Ами, не знам, Евърет… разбира се, той никога не е виждал лично Кришнамурти, но…

— Да, да — Евърет — не знаех защо този факт ме дразни толкова много — беше посещавал някакъв ръководен от гуру интернат в Южна Англия, където предметите имаха имена от рода на „Грижа за земята“ и „Мисъл за другите“. — Но аз имам предвид, че… имам чувството, че енергията на Уелти, неговото енергийно поле — Господи, това звучи идиотски, но не знам по какъв друг начин да го опиша — е с мен от онзи час досега. Той помогна на мен и аз на него. — Никога дотогава не бях формулирал докрай, гласно, тези неща пред никого, макар да вярвах в тях дълбоко в себе си. — В смисъл… мисля за него, той присъства, неговата личност е с мен. Искам да кажа… почти веднага след като дойдох да живея у Хоуби, аз се качих в магазина — нещо ме теглеше натам, беше инстинктивно, не мога да го обясня. Защото… интересувах ли се тогава от антики? Не. И по каква причина бих могъл да се интересувам? И все пак се озовах там. Започнах да преглеждам инвентарния му списък. Четях бележките, които беше писал в полетата на каталозите на аукционните къщи. В неговия свят, сред неговите вещи. Всичко там горе… привличаше ме като пламък. И не толкова аз го търсех — тези неща търсеха мен. Освен това, разбираш ли, преди да навърша осемнайсет години, никой не ме беше учил на тези неща, имах чувството, че вече са ми известни — отивах горе сам и вършех работата на Уелти. Например — кръстосах неспокойно крака — замисляла ли си се някога колко странно е това, че той ме изпрати в дома ви? Случайност… може би. Но на мен това не ми приличаше на случайност. Той сякаш ме беше разпознал, и ме изпращаше точно там, където трябваше да бъда, при хората, с които трябваше да бъда. Така че… да — поосъзнах се; говорех малко прекалено бързо, — да. Съжалявам. Нямах намерение да се разбъбрям така.

— Няма проблем.

Мълчание. Очите й, вперени в моите. Но за разлика от Китси — която винаги беше поне отчасти някъде другаде с мислите си, която ненавиждаше сериозните разговори, и в подобен момент сигурно щеше да търси с поглед сервитьорката или да направи първата лекомислена, смешна забележка, която й хрумнеше, за да попречи на мига да стане прекалено прочувствен — тя слушаше, беше изцяло с мен, и аз виждах ясно колко я натъжаваше моето състояние, че тъгата й ставаше още по-тежка поради това, че тя беше искрено привързана към мен: имахме много общи неща, духовна връзка, а също и емоционална, тя харесваше близостта ми, имаше ми доверие, желаеше ми доброто, искаше най-вече да ми бъде приятел; и докато някои жени биха могли да се надуват и да се наслаждават при вида на моята мъка, за Пипа не беше никак приятно да вижда как ме разкъсват чувствата ми към нея.

xix.

На следващия ден — деня на празненството по случай годежа ми с Китси — цялата близост от предната вечер беше изчезнала; единственото, което бе останало (на закуска; в набързо разменените поздрави в коридора), беше безпомощното съзнание, че няма да имам възможност отново да остана насаме с нея; в общуването ни се беше настанила някаква неловкост, блъскахме се един в друг, когато се разминавахме, разговаряхме малко прекалено високо и жизнерадостно, и аз бях принуден да си спомня (което още повече ме натъжи) идването й предното лято, четири месеца преди да се появи отново с „Евърет“, и задълбочения, вълнуващ разговор, който водихме тогава, седнали отвън на стълбите, сами, докато се свечеряваше: сгушени един до друг („като двама стари клошари“), коляното ми опираше нейното, ръката ми докосваше нейната, двамата гледахме минувачите и говорехме за какво ли не: за детството, за игрите в Сентръл Парк и пързалянето с кънки на ледената пързалка „Уолман“ (дали не се бяхме срещали в миналото? дали не се бяхме разминавали, докосвайки се леко, на леда?), говорехме за филма „Непригодните“, който току-що бяхме гледали по телевизията заедно с Хоуби, за Мерилин Монро, която и двамата обичахме („като малък пролетен дух“) и за горкия, съсипан Монтгомъри Клифт, който ходел навсякъде с по една шепа хапчета в джобовете си (дотогава тази подробност не ми беше известна и аз не я коментирах) и за смъртта на Кларк Гейбъл и колко ужасно виновна се чувствала Мерилин за тази смърт, как считала, че носи отговорност за нея… което по някакъв странен начин промени посоката на разговора и ние заговорихме за съдбата, за окултното, за предсказване на бъдещето: дали денят на раждането имаше нещо общо с късмета или с липсата на такъв? Лоши транзити; неблагополучно подреждане на звездите? Какво би казала някоя хиромантка? Гледали ли са ти някога на ръка? Не — а на теб? Може би трябва да отидем до онова място на Шесто Авеню, там, където на витрината пише „Лекуване на духа“, с виолетовите светлини и кристалните топки, като че ли е денонощно отворено — о, имаш предвид там, където има лава-лампи и на вратата стои онази побъркана румънка, която се оригва постоянно? Говорихме, докато стана толкова тъмно, че почти не можехме да се видим, шепнехме безпричинно: „искаш ли да се прибираме? не, не, още не“, а тлъстата лятна луна сияеше над главите ни, бяла и чиста, и моята любов към нея беше наистина също толкова чиста, проста и непоклатима като луната. Когато най-сетне се наложи да се приберем и вълшебството се изпари почти веднага след влизането ни вкъщи, в ярката светлина в коридора ние се почувствахме смутени и започнахме да се държим сковано, почти като след края на пиеса, когато светлините в театъра светват, и близостта ни се разкри като това, което беше всъщност: измислица. В продължение на месеци се борех отчаяно да си върна този момент и — предната вечер, в бара, в продължение на час-два — бях успял. Но сега всичко отново беше нереално, бяхме се върнали в предишното положение, и аз се опитвах да се убедя, че това е достатъчно — да съм я имал само за себе си в продължение на няколко часа. Но не беше така.

ххх.

Ан дьо Лармесен — кръстницата на Китси — беше домакиня на нашето парти в един частен клуб, в който не бе стъпвал дори Хоуби, но той поне знаеше всичко за него: историята му (стар и достопочтен), архитектите, които го бяха проектирали (именити), и членовете му през годините (все знаменитости, като започнем с Арън Бър и свършим със семейство Уортън). „Интериорът е считан за един от най-съвършените образци на ранното елинистично възраждане в щата Ню Йорк“, осведомяваше ни той сериозно и с видимо удоволствие. „Стълбищата — рамките на камините — питам се дали ще ни позволят да влезем в читалнята? Казват, че там гипсовата украса е все още оригиналната, наистина си струва да се види“.

— Колко души са поканени? — попита Пипа. Беше се видяла принудена да прескочи до „Морган льо Фей“, за да си купи рокля, защото не беше предвидила в багажа си нищо за партито.

— Няколкостотин — от тази бройка може би петнайсетина от гостите (включително Пипа и Хоуби, господин Брейсгърдъл и госпожа ДеФрийс) бяха поканени от мен; стотина бяха поканени от Китси, останалите бяха хора, които дори Китси твърдеше, че не познава.

— В това число — обади се Хоуби — и кметът. И двама сенатори, и принцът на Монако, Албер, нали така?

— Поканили са принц Албер. Сериозно се съмнявам, че ще дойде.

— Е, значи съвсем интимно събиране. Само за близките.

— Виж какво, просто ще отида да ме видят и ще правя, каквото ми кажат — именно Ан дьо Лармесен пое командването за организацията на сватбата поради „кризата“ (както се изрази тя), предизвикана от безразличието на госпожа Барбър. Ан дьо Лармесен водеше преговори за запазване на подходяща църква, уреждаше подходящ свещеник да води церемонията; Ан дьо Лармесен съставяше списъка на гостите (заслепяващ) и организираше разпределението на местата (изключително сложна задача) и в крайна сметка явно тя щеше да има последната дума по отношение на всичко — от възглавничката, на която щяха да бъдат носени пръстените, до тортата. Ан дьо Лармесен бе тази, която успя да се добере до точния дизайнер за сватбената рокля, и която предложи имението си на Сейнт Бартс, за да прекараме в него медения си месец; на нея се обаждаше Китси, когато възникнеше някакъв проблем (а това се случваше многократно всеки ден) и която (за да цитирам Тоди) се беше утвърдила като „обергрупенфюрер на сватбата“. Всичко това ставаше особено перверзно-комично поради факта, че аз смущавах Ан дьо Лармесен до такава степен, че тя едва събираше сили да ме погледне. Бях на светлинни години от брачния партньор, когото тя си бе представяла за своята кръщелница. Дори името ми беше прекалено вулгарно, за да го произнесе. „Какво мисли по този въпрос младоженецът!“ „Дали младоженецът ще може да ми представи скоро списъка с неговите гости?“ Очевидно за нея бракът с човек като мен (търговец на мебели!) беше съдба, сходна — малко или повече — със смъртта; на това се дължеше и помпозната сензационност на приготовленията, мрачната им церемониалност, като че ли Китси беше някоя обречена принцеса на Ур, която трябваше да бъде окичена и приветствана, а после — съпровождана от свирещи на тамбурини музиканти и прислужници — да бъде поведена тържествено към подземния свят.

xxxi.

Тъй като не виждах никаква причина да бъда с бистър разум на партито, се постарах да пийна добре, преди да тръгна натам, а в джоба на най-хубавия си костюм от „Търнбул и Асър“ бях пъхнал спасителна доза „оксиконтин“ за спешни случаи.

Клубът беше толкова красив, че тълпата гости започна да ме дразни, защото ми пречеше да оглеждам архитектурните детайли, окачените близо един до друг портрети — някои от които изключителни — и редките книги по лавиците. Червени плюшени завеси, коледни гирлянди от елхови клонки — нима това на елхата бяха истински свещи? Стоях замаян на най-горната площадка на стълбите, не исках да поздравявам гостите и да разговарям с тях, изобщо не исках да бъда там…

Една ръка докосна ръкава ми.

— Какво става? — попита Пипа.

— Моля? — не посмях да срещна погледа й.

— Изглеждаш толкова тъжен!

— И така си е — отвърнах, но не бях сигурен, че тя ме чу, аз самият почти не се чух да го казвам, защото точно в този момент Хоуби — забелязал, че изоставаме — се върна, за да ни потърси в тълпата, и подвикна:

— А, ето къде сте били…

— Хайде, върви да посрещаш гостите си — каза той, побутвайки ме с приятелски жест, съвсем по бащински, — всички питат къде си!

Сред толкова непознати те двамата с Пипа бяха единствените истински уникални, будещи интерес хора: тя, подобна на фея в полупрозрачна зелена рокля с тюлени ръкави; той, елегантен и привлекателен в тъмносиньото си двуредно сако, с прекрасните стари обувки от „Пийл&Ко“.

— Аз… — озърнах се отчаяно.

— Не се тревожи за нас, после ще дойдем при теб.

— Добре — казах и събрах сили. Но — след като ги оставих близо до гардероба да разглеждат един портрет на президента Джон Адамс и да чакат госпожа ДеФрийс да свали визоновото си палто, и започнах да си проправям път през претъпканите стаи — не успях да видя нито едно познато лице освен това на госпожа Барбър, но имах чувството, че нямам сили да застана лице в лице с нея, само че тя ме видя, преди да успея да се измъкна и ме хвана за ръкава. Беше застанала под свода на един портал със своя джин с лимон и разговаряше с намръщен, но жизнен старец със сурово червендалесто лице, ясен, висок глас и по един кичур сива коса над всяко ухо.

— О, Медора — казваше той, полюлявайки се от пети на пръсти. — Все такъв неизчерпаем източник на забавление! Милото старо момиче — рядка и забележителна личност. Наближава деветдесетте! Разбира се, семейството й има най-чиста кръв на Никърбокър186, както тя винаги обича да ни напомня — о, трябва да я видиш как енергично командва прислугата — тук той си позволи да се изкиска снизходително, — ужасно е, скъпа, но пък е толкова забавно, поне аз си мисля, че ще ти се стори така… вече не могат да наемат цветнокожи, така му казват сега, нали, цветнокожи? за прислуга, защото Медора има склонността да употребява… е, да кажем, езика на своята младост. Особено когато се опитват да й попречат да направи нещо или да я вкарат във ваната. Доколкото чувам, била извънредно борбена, когато изпаднела в подходящо настроение! Погнала един от афроамериканските санитари с ръжена от камината. Ха-ха-ха! Е… нали знаеш… може да сполети всеки от нас. Тя е от онова поколение, което е гледало „Къщичка в небето“187, такава си е Медора. А и бащата е притежавал онова имение във Вирджиния, в Гучланд Каунти188. Бракът й е бил изцяло по сметка. Все пак синът — познаваш го, нали? — си беше истинско разочарование, не мислиш ли? С това пиене. А пък и дъщерята. Може да се каже, че присъствието й в доброто общество също е провал. Напълнила е къщата си с котки, нали разбираш. Виж, братът на Медора, Оуен — Оуен беше много, много мил човек, помина се от сърдечен удар в съблекалните на спортния клуб… в момент на малка интимност в съблекалнята, ако ме разбираш. Прекрасен човек беше Оуен, но винаги е бил донякъде изгубена душа, отиде си от този свят, преди да успее да намери себе си, така мисля аз.

— Тио — каза госпожа Барбър, протягайки внезапно ръка към мен, точно когато се опитвах да се измъкна, с жест на човек, блокиран в горяща кола, който протяга ръка към някой от спасителния екип, — Тио, искам да те запозная с Хависток Ървинг.

Хависток Ървинг се извърна и прикова в мен острия си — и като че ли не особено дружелюбен — заинтригуван поглед.

— Тиодор Декър.

— Боя се, че е така — отвърнах малко учудено.

— Разбирам. — Той ми ставаше все по-антипатичен. — Учуден сте, че ви познавам. Е, разбирате ли, аз познавам вашия уважаван партньор, господин Хобарт. А познавах и неговия уважаван партньор, господин Блакуел.

— Нима? — отвърнах с подчертано безразличие; в търговията с антики ежедневно ми се налагаше да общувам с възрастни господа от неговия тип, сипещи обидни намеци, а госпожа Барбър, която не беше пуснала ръката ми, сега я стисна още по-силно.

— Хависток е пряк потомък на Уошингтън Ървинг — поясни тя. — Пише негова биография.

— Колко интересно.

— Да, доста интересно е — отвърна спокойно Хависток. — Макар че в съвременния академичен свят вече не ценят толкова високо Уошингтън Ървинг. Маргинализират го — каза той, явно доволен, че е намерил подходящата дума. — Гласът му не бил автентично американски, така твърдят учените. Малко прекалено космополитен, прекалено европейски. Което, предполагам, би могло да се очаква, като се вземе предвид, че Ървинг се е учил предимно от Адисън и Стийл. Така или иначе, моят именит предшественик сигурно би одобрил ежедневната ми програма.

— Която се изразява в…?

— Работа в библиотеки, четене на стари вестници, разучаване на стари документи от правителствени архиви.

— А защо правителствени архиви?

Той махна небрежно с ръка.

— Интересни са ми. А още по-голям интерес проявява към тях един мой близък познат, който понякога съумява да изрови в процеса на търсенето много интересна информация… струва ми се, че вие двамата се познавате?

— Кой е той?

— Лушъс Рийв?

В последвалото мълчание говорът на множеството и звънът на чашите отекнаха като рев, като че ли внезапен силен порив на вятъра премина през стаята.

— Да, Лушъс — той повдигна развеселено едната си вежда и изду устни така, че заприличаха на тръбичка. — Именно. Знаех си, че името му не ви е непознато. Нали си спомняте, продали сте му един много интересен скрин.

— Точно така. И с радост бих го откупил от него, ако той би пожелал.

— О, сигурен съм. Само че той няма желание да го продаде, също както — той ме принуди да замълча и продължи със злорад тон, — бих постъпил и аз на негово място. Като се има предвид другата, далеч по-интересна вещ.

— Е, боя се, че ще му се наложи да забрави за тези неща — казах любезно. Трепването ми, когато чух името Рийв, беше съвсем рефлекторно, както човек трепва неволно, мернал навит на кълбо кабел или парче канап на пода пред себе си.

— Да забрави? — Хависток си позволи едно изсмиване. — О, не мисля, че той ще забрави.

В отговор аз се усмихнах. Но Хависток добиваше все по-самодоволен вид.

— Наистина е удивително, като се замислиш какви неща могат да се открият в наши дни с помощта на компютъра — каза той.

— О?

— Е, нали знаете, Лушъс наскоро успя да се сдобие с много интересна информация за други неща, продадени от вас. Всъщност ми се струва, че купувачите не подозират колко интересни са те. Дванайсет стола за трапезария на „Дънкан Файф“, заминали за Далас? — продължи той, отпивайки от шампанското си. — И всички онези „забележителни образци на стила шератън“, с купувач от Хюстън? Както и голям брой подобни мебели, изпратени в Лос Анджелис?

Опитвах се да запазя изражението си непроменено.

— „Качество, достойно за музейни експонати“. Разбира се — той се обърна към госпожа Барбър, за да я включи в разговора, — всички знаем, че когато се говори за „качество, достойно за музей“, все пак зависи какъв музей имаме предвид. Ха-ха! Но Лушъс действително се справи добре, проследявайки някои от вашите по-амбициозни продажби напоследък. И имаше намерение след като минат празниците, да отиде до Тексас, за да… Ах! — прекъсна се той и се извърна с ловко, почти танцово движение от мен към Китси, в леденосиня коприна, която бе дошла да ни поздрави. — Каква прелестна и очаквана с нетърпение нова събеседничка! Изглеждаш прекрасно, скъпа — каза той и се наведе към нея, за да я целуне. — Тъкмо разговарях с очарователния ти бъдещ съпруг. Наистина е потресаващо, веднага намерихме общи познати!

— Така ли? — едва когато тя се обърна към мен — за да ме погледне в лицето и да ме целуне леко по бузата — аз разбрах, че Китси не е била напълно сигурна, че ще се появя. Облекчението й, че ме вижда, беше осезаемо.

— А ще успееш ли да съобщиш на Тио и мама всички клюки? — каза тя, обръщайки се отново към Хависток.

— О, Китси, какво лошо котенце си ти — той я взе приятелски под ръка, пресегна се и я потупа с другата си ръка по китката: дребен дявол с вид на пуритан, слабичък, любезен, жизнерадостен. — Е, скъпа, забелязвам, че имаш нужда от едно питие, както и аз. Хайде да се поразходим сами, искаш ли? — той отново хвърли поглед към мен — и да си намерим някое приятно, спокойно местенце, където да си поклюкарстваме хубавичко за годеника ти.

xxxii.

— Слава Богу, че се махна — каза тихо госпожа Барбър, когато двамата се упътиха към масата с напитките. — Това дърдорене на незначителни теми ме уморява ужасно.

— И мен — чувствах как по тялото ми се стича пот. Как беше разбрал? Всички мебели, които спомена, бяха транспортирани от една и съща фирма. И все пак — отчаяно се нуждаех от едно питие — как би могъл да разбере?

Осъзнах, че госпожа Барбър току-що бе казала нещо.

— Извинявай?

— Казвам, не е ли удивително? Стъписана съм от тази огромна тълпа — тя беше облечена много семпло — черна рокля, черни обувки с високи токове и великолепната брошка с форма на снежинка, но черното не подхождаше на госпожа Барбър и й придаваше вид на отрекла се от обществото поради болест и траур. — Налага ли се да обикалям сред гостите? Вероятно се налага. О, Господи, ето го и съпруга на Ан, какъв досадник! Много ужасно ли ще прозвучи, ако кажа, че ми се иска да си бях останала у дома?

— Кой беше този човек, с когото разговаряхме току-що? — попитах я аз.

— Хависток? — тя прокара ръка по челото си. — Радвам се, че толкова настоятелно коментира името си, иначе щях да се затрудня, когато ви запознавах.

— Бих предположил, че ти е близък приятел.

Госпожа Барбър примигна, видимо объркана, с което ме накара да се почувствам виновен за тона, който бях възприел спрямо нея.

— Е — каза тя решително, — познавам го доста добре. По-скоро той се държи като мой близък познат. Държи се така с всички.

— Откъде се познавате?

— О… Хависток работи на доброволни начала за Нюйоркското историческо дружество. Познава всички, знае всичко. Въпреки че, между нас да си остане, според мен той изобщо не е потомък на Уошингтън Ървинг.

— Нима?

— Е… общо взето, е забавен. С което искам да кажа, че познава абсолютно всички… претендира да има роднинска връзка и със семейство Астор, освен с Уошингтън Ървинг, и кой би могъл да докаже, че не е така? Някои от нас намират за любопитен факта, че повечето фамилии, с които претендира да е свързан, нямат други живи потомци. Като изключим това, Хависток е очарователен, или по-скоро може да бъде. Много, много е мил с този негов обичай да посещава стари дами — е, нали го чу току-що. И е истинска съкровищница на информация за историята на Ню Йорк — дати, имена, генеалогия. Преди ти да дойдеш, той ме заливаше със сведения из историята на всяка сграда нагоре и надолу по улицата — всички едновремешни скандали — през седемдесетте години на деветнайсети век в съседната сграда е имало убийство във висшето общество — знае абсолютно всичко. За сметка на това го чух как на един обяд преди няколко месеца забавляваше сътрапезниците си с някаква абсолютно долнопробна история за Фред Астер, която според мен няма как да отговаря на истината. Фред Астер! Да ругае като каруцар, изпаднал в гневен пристъп! Е, не виждам защо да не ти кажа, че не повярвах на това — никой не повярва. Бабата на Чанс е познавала Фред Астер, когато е работила в Холивуд и казваше, че бил просто най-очарователният мъж на земята. Никога не съм чувала и думица, която да опровергае това твърдение. Някои от онези едновремешни звезди са били наистина ужасни, разбира се, но и тези истории отдавна са известни. О — каза тя отчаяно, без всякакъв преход, — колко уморена и гладна се чувствам!

— Ето… — обзет от съжаление към нея, я поведох към един празен стол, — седни. Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

— Не, моля те. Предпочитам да останеш при мен. Въпреки че вероятно нямам право да те задържам — каза тя неубедително. — Нали си почетен гост.

— Вярвай ми, ще отнеме само минута — плъзнах поглед из помещението. Навсякъде разнасяха подноси с ордьоври, а в съседната зала имаше и маса с храна, но на мен ми беше спешно необходимо да говоря с Хоуби. — Ще се върна колкото може по-бързо.

За щастие Хоуби беше толкова висок — практически по-висок от всички останали гости — че го забелязах без затруднение, като вдъхващ увереност маяк сред тълпата.

— Хей — каза някой и ме задържа за ръката, когато минавах покрай него. Беше Плат, в зелено кадифено сако, което лъхаше на нафталин, изпомачкан, видимо тревожен и почти пиян. — Всичко наред ли е между вас двамата?

— Какво?

— Вие с Китс изгладихте ли противоречията?

Не знаех как точно да му отговоря. След няколко мига мълчание той прибра един кичур от сивеещата си руса коса зад ухото. Лицето му беше зачервено, подпухнало, преждевременно застаряло, и аз си казах не за първи път, че Плат не бе успял да намери свобода в отказа си да порасне, как, отлагайки прекалено дълго момента на съзряването, беше успял да унищожи и последните отблясъци от своите потомствени привилегии; и че отсега нататък на подобни събирания винаги ще го виждат да се навърта в периферията на тълпата с чаша джин с лимон в ръка, а ето че брат му Тоди — още незавършил колеж — стоеше и разговаряше с група гости, сред които беше и президентът на един от колежите от „Айви Лийг“, един финансист-милиардер, и издателят на едно прочуто списание.

Плат не откъсваше поглед от мен.

— Слушай — каза той, — знам, че не е моя работа, но ти и Китс…

Свих рамене.

— Том не я обича — поде Плат импулсивно. — Твоята поява беше най-хубавото нещо, което се е случвало на Китси и тя го знае. Искам да кажа, като си помислиш как се отнася той с нея! Тя беше с него през онзи уикенд, когато загина Анди, знаеш ли? Това беше изключително важната причина, поради която изпрати Анди да се грижи за татко, въпреки че Анди беше безнадежден с татко, затова не отиде тя самата. Том, Том, Том. Всичко за Том. И да, явно, когато е с нея, той е на вълна „вечна любов“, „моя единствена любов“, поне тя така казва, но вярвай ми, зад гърба й нещата стават много различни. Защото — той замълча с ядосано изражение — от начина, по който я разиграваше… постоянно й измъкваше пари, ходеше с други момичета и я лъжеше — направо ми призляваше, а на мама и татко също. Защото за него тя е най-вече източник на пари. Така я възприема той. Но… не ме питай защо, тя беше луда по него. Напълно отвъртяла.

— И продължава да бъде, доколкото мога да преценя.

Плат направи гримаса.

— О, стига де. Нали се омъжва за теб.

— Кейбъл като че ли не е от мъжете, които се женят лесно.

— Е — той отпи голяма глътка от питието си, — за която и да се ожени Том, искрено я съжалявам. Китс може да е импулсивна, но не е глупава.

— Не.

Китси далеч не беше глупава. Не само че си бе уредила такъв брак, който най-много би зарадвал майка й, но и спеше с човека, когото наистина обичаше.

— От това никога не би излязло нищо. Както казваше мама, „чисто заслепление“, „нестабилна връзка“.

— Тя ми каза, че го обича.

— Е, момичетата винаги се влюбват в гадове — каза Плат, без дори да се опита да оспори думите ми. — Не си ли забелязал?

„Не“, казах си мрачно, „не е вярно“. Ако беше вярно, защо Пипа не обичаше мен?

— Виж какво, приятелю, явно имаш нужда от нещо за пийване. Всъщност… — той допи чашата си на един дъх, — аз самият бих пил още едно.

— Виж какво, налага се да поговоря с един човек. Освен това майка ти — обърнах се и посочих към мястото, на което я бях оставил — също има нужда от питие, и от нещо за хапване.

— Мама — каза Плат с такъв тон, сякаш му бях припомнил, че е оставил чайника да ври на печката, и се отдалечи със забързана крачка.

xxxiii.

— Хоуби?

Той като че ли се стресна, когато докоснах с ръка ръкава му, и се обърна бързо.

— Всичко наред ли е? — попита незабавно.

Почувствах се по-добре просто защото стоях до него — просто защото можех да дишам чистия въздух около Хоуби.

— Слушай — казах, озъртайки се притеснено, — може ли да поговорим набързо…

— О, това не е ли младоженецът? — попита някаква жена от оживената групичка, насъбрала се около него.

— Той е, моите поздравления! — около мен се запритискаха още непознати.

— Колко млад изглежда! Колко изключително млад изглеждате! — една руса дама на петдесет и няколко години стисна ръката ми. — И колко красив! — обърна се тя към приятелката си. — Истински чаровен принц! Възможно ли е да е на повече от двайсет и две?

Хоуби започна любезно да ме запознава с хората около себе си — учтив, тактичен, без следа от припряност; светски лъв от най-краткия вид.

— Ъъъм — аз се озърнах из стаята — съжалявам, че трябва да те откъсна от разговора, Хоуби, надявам се да не ме помислите за неучтив, ако…

— Искаш да ми кажеш нещо насаме? Разбира се. Ще ме извините ли?

— Хоуби — започнах аз веднага, когато се озовахме в едно относително по-спокойно ъгълче. Косата по слепоочията ми беше влажна от пот. — Познаваш ли някакъв човек на име Хависток Ървинг?

Бледите му вежди се сключиха.

— Кого? — попита той и се вгледа по-внимателно в мен. — Сигурен ли си, че си добре?

Тонът и изражението му ме накараха да осъзная, че той е много по-наясно с душевното ми състояние, отколкото допускаше да разбера.

— Разбира се — отвърнах и избутах очилата по-нагоре по носа си. — Добре съм. Но… слушай, това име, Хависток Ървинг, говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Малко хаотично — умирах за едно питие; беше глупаво от моя страна да не се отбия до бара по пътя насам — аз се заех да обяснявам. Докато говорех, лицето на Хоуби ставаше все по-безизразно.

— Какво… — поде той, озъртайки се над главите на множеството.

— Виждаш ли го някъде?

— Ъъъ… — около бюфета се блъскаха тълпи, лехи от натрошен лед, келнери с ръкавици раздаваха стридите с дузини — ето там.

Хоуби — който не виждаше надалеч без очила — примигна няколко пъти и присви очи.

— Какво — каза той, — онзи с… — и вдигна двете си ръце към главата, за да опише с жест пухкавите кичурчета над ушите на Ървинг.

— Да, той е.

— Виж ти.

Той скръсти ръце със сурова, непресторена лекота, която ме накара да видя за миг другия Хоуби: не антикваря в костюм, шит по мярка, а ченгето или грубоватият свещеник, какъвто би могъл да стане преди, когато е живеел в Олбъни.

— Познаваш ли го? Кой е той?

— Ах… — Хоуби смутено започна да опипва джобовете на сакото си в търсене на цигара, макар че тук не се пушеше.

— Познаваш ли го? — попитах по-настоятелно и, неспособен да се възпра, отново погледнах към бара, където беше Хависток. Понякога беше трудно да се измъкне информация от Хоуби по деликатни въпроси — в такива случаи той сменяше темата, млъкваше или се измъкваше с уклончиви фрази, а възможно най-лошото място, на което можеше да му бъде зададен подобен въпрос, беше претъпкана зала, в която някой развеселен гост можеше да се появи и да ни прекъсне всеки момент.

— Не бих казал, че го познавам. Имали сме делови отношения. Какво прави той тук?

— Приятел на булката — поясних аз и видях как той ме изгледа, явно стреснат от тона, с който го казах. — Откъде го познаваш?

Хоуби примигна бързо.

— Е — каза той с известно нежелание, — не знам истинското му име. Ние с Уелти го познавахме като Слоун Грискъм. Но истинското му име — явно е нещо съвсем различно.

— Кой е той?

— Хиена — каза рязко Хоуби.

— Ясно — казах след удивена пауза. В нашия занаят „хиени“ наричаха мошениците, които с чар и любезност успяваха да получат достъп в домовете на възрастни хора, за да купят скъпи вещи от тях на безценица, а понякога и направо да ги оберат.

— Аз… — Хоуби се полюля на пети и пръсти и извърна неловко поглед — успява да припечелва добре, няма спор. Първокласен измамник — и той, и партньорът му. Лукави са като сатаната, тези двамата.

Лъчезарно усмихнат плешив мъж с висока свещеническа яка си проправяше път към нас; скръстих ръце и се опитах да застана гърбом към него, блокирайки достъпа му, надявайки се, че Хоуби няма да го види и да прекъсне разказа си, за да го поздрави.

— Лушън Рейс. Поне под такова име се представяше. О, каква двойка хубостници бяха! Разбираш ли, Хависток, или Слоун, или както там се нарича понастоящем, се усукваше със сладки приказки около стари дами и господа, научаваше къде живеят, отбиваше се да ги посети… откриваше жертвите си на благотворителни вечери, погребения, на търговете за забележителни произведения на американското изкуство, къде ли не. Така или иначе — Хоуби огледа питието си — той се появяваше на визита заедно с очарователния си приятел, господин Рейс, и докато забавляваше милите старчета… наистина, беше ужасно. Скъпоценности, картини, часовници, сребро, всичко, до което можеха да се докопат. Е… — допълни той с променен тон, — това беше отдавна.

Нуждаех се така отчаяно от питие, че ми беше трудно да не поглеждам постоянно към бара. Вече бях забелязал как Тоди ме сочи на една възрастна двойка и как те ми се усмихват с очакване, канеха се да докретат до мен, за да се представят, но аз обърнах заинатено гръб.

— Стари хора? — погледнах въпросително Хоуби с надеждата да измъкна още нещо от него.

— Да… съжалявам, че трябва да го кажа, но те мамеха някои хора, които бяха направо безпомощни. Всеки, който ги пуснеше у дома си. А някои от тези старци и не притежаваха много неща, те успяваха да ги отмъкнат само с една визита, но ако имаше сериозна плячка… О, тогава продължаваха да мъкнат кошници с плодове, да водят поверителни разговори с тях, потупвайки ги по ръцете, в продължение на седмици…

Свещеникът, пасторът, какъвто и да беше, бе забелязал, че съм зает, и вдигна приятелски ръка — ще поговорим по-късно! — минавайки покрай мен в тълпата, и аз му се усмихнах с благодарност. Дали не беше епископът, как му беше името, който трябваше да ни венчае? А може би някой от католическите свещеници от „Сейнт Игнейшъс“, с които госпожа Барбър бе започнала да се вижда често след смъртта на Анди и господин Барбър?

— Много, много ловки. Понякога се представяха за оценители на мебели, предлагаха безплатни оценки, така успяваха да си осигурят достъп в дома. Или, когато си имаха работа с действително тежки случаи болни на легло или поизкукали — заблуждаваха болногледачите, обяснявайки, че са роднини на старците. Все пак… — Хоуби поклати глава. — Яде ли нещо? — попита той с тона, с който обикновено сменяше темата на разговора.

— Да — казах, макар да не бях ял, — благодаря, но кажи…

— О, чудесно! — възкликна той с облекчение. — Там има стриди и хайвер. И салатата с раци беше добра. Днес така и не се качи да обядваш. Бях ти оставил малко говежда яхния, малко зелен боб и салата — но видях, че не си изял нищо, бяха си в хладилника.

— Каква работа сте имали двамата с Уелти с него?

Хоуби примигна и попита объркано:

— Моля? О — той посочи с глава към Грискъм, — с него ли?

— Именно.

Празничното сияние в залата — светлини, огледала, горящи камини и блещукащи полилеи — създаваше у мен кошмарното усещане, че ме притискат и наблюдават отвсякъде.

— Ами… — Хоуби отново отклони поглед; тъкмо внасяха нова купа с хайвер и той сякаш се канеше да се упъти към бюфета, но после се отказа. — Той се появи в магазина ни с куп сребро и бижута за продан, преди много години, така ми се струва. Твърдеше, че са семейно наследство. Само че една солница — стара работа, много ценна — беше позната на Уелти, тъй като той си спомняше дамата, на която я беше продал. Освен това знаеше, че тя е била измамена от „хиени“, били двама и излъгали, че събират стари книги с благотворителна цел. Така или иначе, Уелти взе вещите на консигнация и се обади на старата дама, а после се обади и в полицията. А аз от своя страна… — той попи потта от челото си с кърпичката на цветя от „Либърти“, която носеше в джобчето на сакото; говореше толкова тихо, че едва го чувах, но не смеех да го помоля да повити тон — година и половина по-рано бях купил цяло едно завещано състояние на покойник от този тип — трябваше да преценя, че има нещо нередно, но… нямаше нищо конкретно, което бих могъл да цитирам, нищо ясно. Разпродажбата се провеждаше в една нова-новеничка сграда на Осемдесет и някоя улица, в източната част — колекция от стари американски произведения на изкуството, натрупана хаотично в помещението, сандъци за чай, стенни часовници тип „банджо“, статуетки от китова кост, столове „Уиндзор“, достатъчно на брой за основаване на училище — но нямаше килими, дивани, нищо, от което се яде, нищо, на което се спи — е, убеден съм, че ти би съобразил по-бързо от мен. Нямаше никакво завещание и никаква леля. Просто беше наел апартамент, който ползваше като склад за нечестно придобитата плячка. А имаше и още нещо, и именно то ме потресе, аз го познавах по име, защото по онова време той имаше свое малко магазинче, просто малка витринка, и една същинска кутийка отзад, но наистина на „Медисън“, недалеч от старата галерия „Парк-Бърнет“189, много красиво местенце, отваряше само по уговорка с клиенти. „Антиквариат Шевале“. Някои наистина първокласни френски неща — не в моя ресор. Всеки път, когато минавах оттам, магазинчето беше затворено, но винаги оглеждах витрината. Така и не разбрах чие е, докато собственикът не се свърза с мен за онази разпродажба.

— И? — казах, отново обръщайки се с гръб, налагайки с телепатия волята си на Плат да се разкара заедно с директора на издателството, когото той водеше триумфално насам, за да се запознае с мен.

— И — Хоуби въздъхна, — накратко казано, нещата стигнаха до съд, и ние с Уелти дадохме показания. Слоун — Уелти го наричаше „опустошителя“ — междувременно се беше изпарил — магазинчето бе опразнено светкавично, под предлог, че „предстои ремонт“, и, разбира се, така и не отвори отново врати. Но Рейс, струва ми се, отиде в затвора.

— Кога се случи това?

Хоуби захапа показалеца си отстрани и се замисли.

— О, Божичко, трябва да има колко… трийсет години оттогава. Може би дори трийсет и пет.

— Ами Рейс?

Хоуби се смръщи.

— И той ли е тук? — и започна да оглежда тълпата.

— Не съм го забелязал.

— С коса дотук — Хоуби показа с пръст до основата на врата си. — Малко над яката. Както я носят англичаните. Англичаните на определена възраст.

— Бяла коса?

— Тогава — не. Но сега може и да е побелял. Малка, антипатична уста, свита така — той сбръчка устни.

— Това е той.

— Е… — Хоуби бръкна с привично движение в джоба си, сякаш искаше да извади лупата, но после осъзна, че в този случай тя не му трябва. — Ти предложи да му върнеш парите. Така че, ако това наистина е Рейс — не разбирам защо настоява, тъй като в никакъв случай не е в положение да ни изнудва или да предявява претенции, нали така?

— Не — казах след дълго мълчание, макар това да беше толкова голяма лъжа, че думата се изтръгна с усилие от устата ми.

— Е, в такъв случай няма нужда да изглеждаш толкова притеснен — заключи Хоуби, очевидно облекчен, че сме приключили с темата. — Това е последното нещо, което би могло да ти провали вечерта. Но — той ме потупа по рамото; гледаше към другия край на стаята, търсейки с поглед госпожа Барбър — ти би трябвало на всяка цена да предупредиш Саманта. Не бива да допуска този мошеник в къщата си. Здравейте! — обърна се той към двамата старци, които най-сетне бяха успели да се доберат до нас и ни се усмихваха с очакване. — Аз съм Джеймс Хобарт. Ще позволите ли да ви запозная с младоженеца?

xxxiv.

Партито трябваше да продължи от шест следобед до девет. Усмихвах се, потях се, опитвах се да се добера до бара, но постоянно ме спипваха и отрязваха пътя ми дотам, понякога дори физически ме издърпваха за ръка от бара, съвсем като Тантал, умиращ от жажда, докато онова, което можеше да я уталожи, бе пред очите ми.

— „Ето го и него, мъжа на вечерта!“, „Лъчезарното момче!“, „Честито!“, „Виж, Тиодор, трябва да те запозная с братовчеда на Хари, Франсис — семействата Лонгстрийт и Абърнати са сродници по бащина линия, Бостънският клон на фамилията, дядото на Чанс, нали разбираш, е бил първи братовчед на… Франсис? О, вие се познавате? Прекрасно! А ето и… о, Елизабет, ето те и теб, позволи ми да те отвлека за малко, колко очарователно изглеждаш, този син костюм ти стои великолепно, искам да те запозная с…“. Накрая се отказах от идеята да пийна (или хапна) нещо и — притиснат сред постоянно меняща се тълпа непознати — стоях и постоянно вземах чаши с шампанско от преминаващите келнери, а от време на време и по някой ордьовър, мънички хапки „киш лорен“, миниатюрни блини с хайвер, непознатите се появяваха и си отиваха, а аз стоях като пленник и кимах учтиво, сред безбройните хора с висок произход, с богатство и власт…

(„Никога не забравяй, че не си един от тях“, така ми беше прошепнал моят приятел-наркоман от счетоводството на аукционната къща, когато ме беше видял да общувам с важни клиенти на една разпродажба на картини от импресионисти и съвременни художници…)

… мръзнех, въртях се насам-натам, отправяйки усмивки към различни групички, когато се появи фотографът; бях се заслушал унесено в затъпяващите откъслеци от всевъзможни разговори за голф, политика, спортуващи деца, училища, третата, четвъртата и петата къща на еди-кого си в Иер, Хаянис, Париж, Лондон, Джаксън Хоул или на Юпитер, нали застрояването на Вейл било отвратително, „Помните ли какво очарователно малко селце беше… къде ходиш на ски, Тио? Караш ли ски? Е, тогава вие с Китси задължително трябва да ни посетите в нашата къща в…“

Въпреки че търсех с очи Хоуби и Пипа, почти не успявах да ги забележа. Китси водеше при мен разни гости, за да ни запознае със закачлив тон, а след това изчезваше бързо като птичка, отлетяла от перваза на прозореца. За щастие не виждах никъде Хависток. Най-сетне тълпата започна да оредява, но не много; хората бяха започнали да се насочват към гардероба, келнерите отнесоха тортата и десертните чинии от бюфета, когато — докато водех принудителен разговор с група братовчеди на Китси — се озърнах из залата с надежда да видя Пипа (не можех да се възпра да правя това цяла вечер, надявах се да мерна червенокосата й глава, единственото важно и интересно нещо тук) и за свое голямо учудване я видях да говори с Борис. При това разговаряха оживено. Той постоянно я докосваше, прегръщаше я леко през раменете, прехвърляше цигара в пръстите си. Шушукаха. Смееха се. Какво правеше, по ухото ли я хапеше?

— Извинете — казах и започнах бързо да си проправям път през залата към камината, където стояха те — и тогава, в съвършен унисон, двамата се обърнаха и протегнаха ръце към мен.

— Хей! — каза Пипа. — Тъкмо говорехме за теб!

— Потър! — възкликна Борис и ме прегърна. Въпреки че се беше облякъл подходящо за случая, в тъмносин костюм на тънки райета (винаги ми бяха правили впечатление тълпите богати руснаци в магазина на „Ралф Лорън“ на Медисън Авеню), явно не беше възможно да се спретне докрай: очите с тъмни сенки му придаваха размирен и неблагонадежден вид, и макар че косата му не беше мръсна в буквалния смисъл на думата, създаваше такова впечатление. — Радвам се да те видя!

— Аз също — бях поканил Борис, но и през ум не ми бе минало, че той ще се появи — не беше в природата му да помни досадни дреболии от рода на дати, адреси, или пък да идва навреме, ако си спомнеше някоя уговорка. — Нали знаеш кой е той? — попитах, обръщайки се към Пипа.

— Разбира се, че ме знае! Знае всичко за мен! Вече сме най-близки приятели! А сега — той се обърна към мен с присмехулна имитация на деловитост, — трябва да поговорим малко насаме. Нали ще ни извиниш, моля? — обърна се той към Пипа.

— Още разговори насаме? — тя подритна шеговито обувката ми със своята, подобна на балетна пантофка.

— Не се притеснявай, ще го върна при теб! Довиждане! — той й изпрати въздушна целувка. После, докато се отдалечавахме, ми прошепна: — Очарователна е! Господи, колко си падам по червенокоси!

— Аз също, но няма да се женя за нея.

— Нима? — той изглеждаше изненадан. — Но тя ме поздрави! По име! Аха — допълни той, като се вгледа по-внимателно в мен, — изчервяваш се! Да, изчервяваш се, Потър! — заяви той тържествуващо. — Изчервяваш се! Като малко момиченце!

— Млъквай — изсъсках, хвърляйки поглед назад, уплашен, че тя може да го е чула.

— Значи не е тя? Не е малката червенокоска? Толкова по-зле, хм — той се огледа из залата. — Коя е тогава?

Аз посочих.

— Ето я там.

— Аха! В небесносиньо? — той ме щипна с обич над лакътя. — Боже мили, Потър! За нея? Най-красивата жена в залата! Божествена! Богиня! — и той се престори, че се кани да се просне на пода.

— Не, не… — хванах го припряно за ръка и го задържах.

— Ангел! Сякаш направо долетяла от рая! Чиста като детска сълза! Прекалено съвършена за такъв като теб…

— Да, струва ми се, такова е общото мнение.

— … въпреки че — той посегна към чашата ми с водка и отпи от нея голяма глътка, преди да ми я върне, — на вид ми се струва малко ледена, а? Аз предпочитам по-топлите. Тя… тя е като лилия, като снежинка! Не чак толкова вледенена в интимни моменти, надявам се?

— Би се изненадал.

Той повдигна вежди.

— Аха. И тя е онази, която…

— Да.

— Призна ли си?

— Да.

— И ти не стоиш при нея. Ядосан си.

— Нещо такова.

— Е… — Борис прокара ръка по косата си, — сега трябва да отидеш да поговориш с нея.

— Защо?

— Защото се налага да тръгваме.

— Да тръгваме? Защо?

— Защото е необходимо да се поразходим заедно.

— Защо? — повторих, озъртайки се из залата, искаше ми се той да не ме беше откъснал от Пипа, опитвах се отчаяно да я открия отново. Свещите, оранжевите отблясъци на огъня, там, където тя бе стояла, ми напомниха топлината в онзи бар, сякаш самата светлина можеше да послужи за път обратно, към онази вечер и малката дървена масичка, на която бяхме седели, опрели колене, а лицето й бе огряно от светлина със същия оранжев оттенък. Трябваше да има начин да прекося отново залата, да я хвана за ръка и да я върна към онзи миг.

Борис отметна косата от очите си.

— Хайде! Ще се почувстваш прекрасно, когато чуеш онова, което имам да ти кажа! Но ще се наложи да се прибереш у дома. Вземи паспорта си. А ще са необходими и пари в брой.

Над рамото на Борис — невъзмутимите лица на непознати, студени жени. Госпожа Барбър в профил, леко извърната към стената, стиснала ръката на веселия свещеник, който вече не изглеждаше толкова весел.

— Какво? Чуваш ли какво ти говоря?

Той хвана ръката ми над лакътя и ме разтърси. Същият глас, който ме беше връщал обратно на земята толкова много пъти, от небесата, изпълнени след дишане на лепило с фрактални образи, когато лежах безчувствен, с отворени очи на леглото и наблюдавах удивителните синьо-бели експлозии по тавана.

— Хайде! Ще говорим в колата. Да потегляме. Взел съм ти билет…

Да потегляме? Погледнах го. Не бях чул нищо друго.

— Ще обясня. Не ме гледай така! Всичко е наред. Нямай грижа. Но — това е първото — ти трябва да уредиш нещата така, че да можеш да отсъстваш няколко дни. Три дни. Най-много. Така че — той махна с ръка — върви, върви, уреди нещата със Снежната принцеса и да се махаме оттук. Не мога да пуша тук, нали? — допълни той, озъртайки се. — Никой не пуши.

„Да се махаме оттук“. Това бяха единствените смислени думи, които някой ми бе казал тази вечер.

— Защото се налага да се прибереш незабавно — той се опитваше с познатия си маниер да улови погледа ми. — Вземи си паспорта. И… пари. Колко имаш в брой?

— Е, в банката… — подех аз, побутвайки очилата по-нагоре по носа си, странно отрезвен от тона му.

— Не ти говоря за банка. Не става дума и за утре. Питам те колко имаш на ръка. Сега.

— Но…

— Казвам ти, мога да я върна. Но не бива да се мотаем тук повече. Трябва да тръгваме. Веднага. Хайде, иди при нея — каза той и ме срита приятелски по пищяла.

xxxv.

— Ето те и теб, скъпи — каза Китси, пъхна ръка под лакътя ми и се протегна на пръсти, за да ме целуне по бузата — целувка, незабавно запечатана от навъртащите се около нея фотографи: един от светската хроника, друг — специално нает за вечерта от Ан. — Не е ли великолепно? Изтощен ли си? Надявам се роднините ми да не са ти дошли в повече! Ани, мила — тя протегна ръка към Ан дьо Лармесен, корава руса коса, корава рокля от тафта, сбръчкана шия, която не съответстваше на изпънатата кожа на лицето — слушай, беше абсолютно съвършено… мислиш ли, че може да си направим една роднинска снимка? Само аз, ти и Тио? Само ние тримата?

— Слушай — казах нетърпеливо, веднага щом притеснителната операция със снимката приключи и Ан дьо Лармесен (която очевидно не ме приемаше дори за най-далечно подобие на роднина) се отдалечи, за да се сбогува с други, по-важни гости. — Аз си тръгвам.

— Но… — тя изглеждаше озадачена, — струва ми се, че Ан е запазила маса някъде…

— Е, ще се наложи да измислиш някакво извинение за мен. За теб това не би трябвало да представлява проблем, нали?

— Тио, моля те, не ставай отвратителен.

— Защото майка ти няма да отиде, убеден съм в това. — Почти невъзможно беше да отведеш госпожа Барбър на вечеря в ресторант, освен ако не ставаше дума за място, където не рискуваше да се сблъска с познати. — Кажи, че съм я отвел у дома. Кажи, че се е почувствала зле. Кажи, че аз съм се почувствал зле. Използвай въображението си. Все ще измислиш нещо.

— Гневиш ли ми се? — това беше дума от техния семеен речник — „гневиш“. Анди я беше използвал, когато бяхме деца.

— Аз ли? Не.

Сега, когато всичко беше обсъдено, и аз бях привикнал към мисълта (Кейбъл? Китси?), аз я приемах по-скоро като някаква вулгарна клюка, нямаща нищо общо с мен. Тя беше сложила обиците на майка ми, забелязах — което беше странно трогателно, защото се оказа права, те никак не й отиваха — и аз почувствах как сърцето ми се свива, когато протегнах ръка да докосна първо тях, а после и нея, по бузата.

— Аааа! — развикаха се няколко души на фона — доволни, че най-сетне са забелязали някаква проява на нежност между щастливите годеници. Китси — съобразявайки незабавно — хвана ръката ми и я целуна, което предизвика ново избухване на фотографски светкавици.

— Става ли? — прошепнах в ухото й, когато тя се притисна до мен. — Ако някой пита, заминал съм по работа. Някаква стара дама ме е повикала да оценя вещите й.

— Разбира се — не можех да не й го призная, беше убийствено хладнокръвна. — Кога ще се върнеш?

— О, скоро — отвърнах, не съвсем убедително. С радост бих излязъл от тази зала и бих вървял, без да спирам, в продължение на дни и месеци, докато стигнех може би някой плаж в Мексико, на някой самотен бряг, където щях да мога да се скитам сам и да нося едни и същи дрехи, докато изгният на мен, и да бъда побърканият гринго с очилата с рогови рамки, който си изкарва хляба, като поправя столове и маси. — Грижи се за себе си. И не допускай този Хависток в дома на майка си.

— Ами… — тя заговори толкова тихо, че едва я чувах — напоследък той стана много досаден. Обажда се постоянно по телефона, иска да идва на гости, носи цветя, шоколадови бонбони — горкото старче. Мама не иска да се вижда с него. Чувствам се малко виновна, задето постоянно отбивам опитите му да дойде.

— Е, няма защо да се чувстваш така. Не го допускай у вас. Той е мошеник — казах високо, мляснах я по бузата (отново защракаха фотоапарати; това беше кадърът, който фотографите бяха чакали цяла вечер) и отидох да кажа на Хоуби (който доволно разглеждаше някакъв портрет, привел се към него така, че носът му беше само на няколко инча от платното), че ще замина за малко.

— Добре — каза той колебливо, откъсвайки се от портрета. — През цялото време, откакто работех с него, почти не бях почивал и със сигурност не бях напускал града. — Ти и… — той посочи с глава към Китси.

— Не.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се.

Хоуби ме погледна, после хвърли поглед към другия край на залата, където стоеше Борис.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от нещо — каза той неочаквано, — винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Да, разбира се — казах объркан, не съвсем наясно какво имаше предвид и как е редно да отговоря, — благодаря.

Той сви рамене, сякаш смутен, и се обърна неловко обратно към картината. Борис беше на бара и пиеше шампанско, лапайки изостаналите блини с хайвер. Когато срещна погледа ми, той допи чашата си и посочи с глава към вратата: „да се махаме оттук!“

— До скоро — казах на Хоуби и стиснах ръката му (което нямах обичай да правя), оставяйки го да се взира озадачено след мен. Исках да се сбогувам с Пипа, но тя не се виждаше никъде. Къде ли беше? В библиотеката? В тоалетната? Бях твърдо решен да я зърна още веднъж само за миг — само още един миг — преди да си тръгна.

— Знаеш ли къде е Пипа? — попитах Хоуби след една кратка обиколка; но той само поклати глава. И така, аз постоях изнервен няколко минути край гардероба, чакайки тя да се появи, докато накрая Борис — с уста, претъпкана с ордьоври — не ме хвана за ръката и не ме извлече надолу по стълбите и през вратата.