Сексът и комунизмът

1.

1977 г., София,- улица „Г. С. Раковски"

Индийската пола на Лола се развяваше свободно около дългите й крака и нежното докосване от плата я караше да забрави всичко лошо, случило се във Френската. При всяка стъпка гърдите й раздвижваха тънката блуза, тя обичаше да ходи без сутиен, доставяше й удоволствие да всява смут сред тъпаците по улицата.

Имаше най-красивите гърди в София, ако не и в България, и в Източна Европа, дори в целия свят. Косата й беше вълна, спряла на дупето й - твърде високо за преодоляване. Гледаше студено и ранимо със сиво-сините си очи, ходеше изправена, но винаги недостатъчно отнесена, за да не знае какво се случва на улицата. На врата й висяха талисмани, беше обута понякога в черно сабо или в сандали танк, през зимата - с ботуши поне до коляното, през лятото - с еспадрили. Беше на 15 години, когато усети властта си над мъжете, без да има нужда от каквито и да било обяснения от тяхна страна. Когато я заговореха, никой не я гледаше в очите.

Не знаеше какво е секссимвол, но имаше представа какво е „Плейбой“. Един ден беше намерила ключето на заключеното чекмедже на бюрото на баща си, в което откри един стар брой на списанието. Лола знаеше, че „Плейбой“ беше забранен като порнография, но нямаше идея, че списанието е основано само девет години преди тя да се роди в комунистическа България, през 1953 г., когато Уинстън Чърчил получава Нобелова награда за литература, Сталин умира, а в България тютюневите работници обявяват стачка, която е потушена с кръв и в която загиват девет души. Лола беше родена девет години по-късно и нямаше идея, че такова нещо някога се е случвало в България. Животът в центъра на София изглеждаше напълно спокоен.

Живееше в среда, изтъкана от слухове и страх от слуховете. За секса официално не се говореше нищо никъде, все едно че никой не го правеше. Лола и съученичките й си говореха с недомлъвки, така както се говореше и вкъщи. Изглежда, че имаше строги граници и всичко, извън обозначеното като позволено от Партията, беше наказуемо и квалифицирано като порок, порнография, извратеност, девиация. Порнографията съществуваше само в несправедливия Западен свят, в който жените бяха третирани като стока, както и в частните колекции на партийните лидери, които събираха порнографски списания, за да изучават слабостите на империалистическия враг. Така беше чувала от родителите си. Но това не й пречеше да върви по „Раковска“ и да мисли за секс с новото си гадже. Сексът също беше нещо ново, непознато и вълнуващо.

През лятото се беше запознала със сина на държавния глава на Монголия, Юмжагийн Цеденбал, който носеше типичното монголско име Слава Цеденбал. Влюбеният в Лола Слава Цеденбал киснеше в барчето на станцията, където Лола летуваше, с надеждата, че някой ден тя ще се съгласи да я заведе на дискотека в станцията на ЦК на „Златни пясъци“. Беше грозен монголец с очила с огромен диоптър, шофьорът му винаги чакаше в паркираната пред станцията чайка, и Лола не му обръщаше абсолютно никакво внимание. Легендата разказваше, че монголският държавен глава имал огромна колекция от порнография. Според Лола, това си личеше от начина, по който младият Цеденбал я гледаше. Да, тя беше различна, и не, нямаше намерение да става монголска принцеса.

По времето на комунизма жените бяха уважавани другарки и Лола бързо разбра, че никога няма да отговаря на описанието за другарка. Самочувствието й на нещо по-близо до врага, отколкото до другарката, както и властта на гърдите й над мъжете, се изгради благодарение на това, което й се случваше ежедневно по улицата. Софийските тротоари бяха в идеално състояние, но когато тя излезеше на улицата, мъжете започваха да се спъват в обсесивното си желание да я имат.

Беше й странно, че в Америка известните киноактьори бяха звезди, а в България бяха народни артисти. Извън звездите на небето, българските звезди бяха червени като руските, а най-много бяха на гробищата, украсяващи върховете на малки, червени дървени пирамидки. Под тях почиваше другар или другарка. Вървейки по „Раковска“, Лола се чувстваше като звезда от другия, забранения свят, не като народна актриса. Тя беше парче червено бонфиле от добро семейство, разхождащо се по определен градски маршрут, който не излизаше от центъра на София. Всеки, който я беше срещал през лятото на 1977 г., беше я пожелал не като другарка, а като това, което феминистките на Запад в същия момент наричаха „парче месо“. Майка й й беше казала какво е да си феминистка - жена, която ходи без сутиен и няма нищо против да има лек мустак. Лола доволно си беше помислила, че е половин феминистка заради сутиена. Беше и предупредена да не бъде парче месо.

Лигите на другарите се влачеха след презрително гледащата ги Лола, а тя си мислеше какво ли е да си другарка с найлонов чорапогащник, под който се виждат небръснатите ти - не по феминистки причини - косми, разплескани в черни облаци. Майка й също не беше като другарките, които обличаха за празник полиестерни костюми с втвърдени от пот подмишници, а на главите им имаше сложни и високи конструкции от тупирана коса, вкаменена от лак, който можеше да залепи и спукана гума. Другарките изглеждаха на Лола като червена женска армия, която готвеше, переше, чистеше, гледаше деца, миеше съдове и ходеше на работа. Вечер вдигаха и слагаха масата, докато другарите висяха пред телевизорите и гледаха новини за поредната предсрочно изпълнена петилетка.

На Осми март бащата на Лола поднасяше на майка й разкошен букет от бели рози, съпроводен с кратка реч, в която обясняваше подигравателно, че на този ден всички жени са равни с мъжете. След което се обръщаше към Лола и й казваше, че този празник е измислен от другарите. Да запомни две неща: първо, че е равна с мъжете всеки ден от годината, както и никога да не ходи на кръчма на 8 март. Сервитьорите се държаха ужасно, защото бяха господари на ситуацията, както и защото в този ден, в който задръжките падаха в името на равенството, всеки мъж беше помъкнал своя или чужда жена да я черпи. Нощта на 8 срещу 9 март беше пълна със залитащи и повръщащи по улицата хора.

Лола разсъждаваше върху думата „путка“. Беше я научила неотдавна. Виждаше й се грозна, лоша дума, а не знаеше как да нарича това, което имаше между краката си. Вагина беше медицинско, някои момчета казваха слива, което пък беше селскостопанско, други казваха катеричка, чоча, коте, което беше по-симпатично, но всичко като че ли беше или плод, или животно. Само срамната и вулгарна дума „путка“ беше самостоятелна. И така путката на Лола й създаваше идентификационни проблеми. Какво беше тя? Путка, плод или животно? Между краката й стоеше една въпросителна.

Дамските превръзки бяха лигнин, обвит с тензух, нямаше тампони, а преди превръзките бабата на Лола й беше казала, че жените пъхали между краката си сгънати парчета плат или памук за по-изисканите. Селянките пък направо се позабърсвали с полите си на нивата. Противозачатъчните бяха само един вид, от който често се получаваха кръвоизливи. Презервативи Лола не беше виждала доста време след като започна активен сексуален живот. На гинеколозите беше забранено да слагат противозачатъчна спирала, освен ако не си раждала или не си с връзки. Ако нямаш дете, не разполагаш с тялото си. Задължена си да дариш развитото социалистическо общество с нов гражданин, който да работи за светлото му бъдеще. Няма значение дали обичаш, или не обичаш, дали мъжът, от който си забременяла, се държи добре с теб, или не, и дали изобщо искаш да имаш деца. Партията казва, че първото ти дете е задължително и принадлежи на нея. Бащата на Лола я беше предупредил тя да се пази от мъжете, защото по неофициална статистика половината от бременностите завършваха с аборти. Мъжете не пазеха, жените трябваше да се пазят сами.

Имаше едно модно списание „Лада“, два телевизионни канала, като вторият беше пуснат през 1973 г., плюс един руски, който Лола никога не гледаше - мразеше руския език. Нямаше никакви западни стоки, западната музика и кино бяха забранени, с малки изключения, психоанализата беше вредно западно учение, и всичко в крайна сметка беше руско. Лола беше една от малкото, които бяха виждали бутик на Диор, докато в България се възхищаваха на Слава Зайцев, съветски моделиер, който вплиташе елементи от руските национални носии в моделите си.

Сексуалното самосъзнание на Лола нямаше нищо общо с изискванията да си скромна, зле изглеждаща и безропотна жена. За добро или зло, всеки мъж разбираше това на секундата, в която я видеше. От разходките си по „Раковска“ тя научи за секса доста повече, отколкото от родителите си. Бързо и остро осъзна властта си над мъжете, без да съзнава, че тази власт нямаше как да бъде безопасна в подобно затворено общество и неминуемо щеше да се превърне в неин враг.

От случилото се във Френската пък за пръв път осъзна, че всяко момиче е дълбоко беззащитно и лесно може да се превърне в жертва. Изглежда, че трябваше много да внимава, а точно в този момент от живота й никак не й се внимаваше, нито пък се чувстваше като потенциална жертва. И жертви ставаха само слабите, тя беше силна и никой не можеше да й се опре. Лола не беше милата беззащитна Софи.

2.

1977 г., София, Френската гимназия

Опитваше се да не мисли никога за това, макар да знаеше, че е невъзможно. Винаги щеше да си представя нещо, което не можеше, а и не искаше да си представи - нежната, кротка Софи, големите й топли черни очи, извинителния израз на лицето, който като че ли беше причина за това, което й се случи. Според някои световни автори, нежността винаги се наказва, но Лола не мислеше като Достоевски. Не разбираше защо София беше толкова добра и беззащитна и защо позволи да й се случи подобно нещо.

Дълги години не се беше сещала за тази история, по-скоро я избутваше дълбоко в подсъзнанието си, но тя беше там, за да остане завинаги безмълвна, счупена, съкрушена и по някакъв начин обвинителна. Беше част от биографията й, както и от биографията на съучениците й от Френската гимназия. Когато порасна, разбра, че историята на София е част от биографията на всяка жена на планетата дори и без да й се беше случвала лично; насилието над жени беше част от женската колективна памет. Иначе всичко си изглеждаше съвсем наред, дори беше приятно да си жена, но само ако не знаеш, че такива истории винаги ще има. Мъжкото животно срещу физически по-слабия пол.

Стенли, Стенли Бичето, набит, заплашително мускулест по природа пич с поглед, черен като бездна, се влюби в Лола още когато се запознаха в един двор с две пейки една срещу друга. Там се събираха да пушат след училище. Далече от Френската гимназия, в двора на сиропиталището до 127-о училище, където никога нямаше сираци, а само разглезени деца от центъра на София. Тя си имаше гадже, но това не спираше Бичето да я изгаря с очите си. Лола никога не разбра как се беше озовал в този двор, при положение че не живееше наоколо. Нямаше представа и в коя гимназия учеше. Със сигурност обаче той не беше като съучениците й. Имаше странна сексуална власт над всички, дори и над момчетата. Те му се подчиняваха като на негласно излъчен лидер. Въпреки че по някаква причина тъмните очи се смятаха за топли, неговите излъчваха безапелационен, студен контрол, на който, ако не се подчиниш, беше ясно, че можеше да те разкъса и разруши. Миришеше на скрито насилие. Лола внимаваше с Бичето и въпреки че той я привличаше сексуално, инстинктът й за самосъхранение все пак не й разреши да спи с него. Той просто беше животно, способно да чупи кости и психики.

Така и никога не разбра КОИ са били другите момичета на организирания от него купон и имало ли е изобщо други. Беше сутрин като всяка сутрин във Френската. Лола пак беше дошла обута с джинси, нарочно, разбира се, и се оглеждаше за директора, за да може да се скрие от него, когато другарят Кирилов изведнъж изскочи буквално под носа й, без тя да го е забелязала.

Очите на другаря Кирилов бяха другите тъмни, „топли“ очи, от които Лола изпитваше тих ужас. Те се втренчваха в нея хипнотично, когато Кирилов тръгнеше към Лола със самочувствието на мъж с власт, и тя започваше да отстъпва назад, докато гърбът й опреше до стената. Кирилов взимаше нежно кичур от косата й и започваше да го навива леко около пръста си, гледайки я усмихнато. Краката на Лола се разтреперваха. Той й правеше поредната забележка, че или е дошла с джинси, или под престилката й се подава тениска със западен надпис, или нещо друго, но Лола беше винаги виновна. А тя просто не желаеше да спазва правилата. Мразеше униформите, мразеше това, че трябва да учи физика, химия и математика, мразеше, че западната музика беше забранена, мразеше, че не може да носи косата си на конска опашка, а само на плитка, мразеше грозните костюми, в които бяха облечени учителите й. Реално не изпитваше омраза към учителите си, а по-скоро съчувствено отвращение. И нямаше случай, в който да е напълно „изрядна“, както се очакваше от една 15-годишна социалистическа ученичка. Така Лола живееше в постоянен страх от другаря Кирилов.

Тази конкретна декемврийска сутрин Лола отново се стресна ужасно от Кирилов, поздрави го гузно, но за нейна изненада той я подмина забързан, кимайки й разсеяно. Пред класната стая момчетата се бяха събрали в групичка, която моментално се разпръсна при появяването му. Съученичките на Лола бяха с опънати лица, не се чуваха обичайните крясъци и хилеж, явно нещо се беше случило.

- Какво става?! - попита Лола най-добрата си приятелка Ева-Мария.

Ева я изгледа с уплашен поглед и й направи знак да отидат настрани. Тогава Лола отбеляза, че момичетата всъщност изглеждаха уплашени. Страхът беше правило, не изключение, но този път беше различно. Нейната предимно мъжка групичка, на която тя беше негласен лидер, също изглеждаше нетипично тиха. В момента, в който я бяха видели да се приближава, Коко и Мони се бяха измъкнали, Тони дори не я беше погледнал, другите двама бяха от съседния клас и си бяха тръгнали, оставяйки я в недоумение по средата на коридора. Във въздуха витаеше някаква гадна тайна.

Години по-късно, когато стана писател, Лола се опита да възстанови сцената в паметта си. Беше трудно. Човек инстинктивно заличава неприятните спомени, за да може да продължи живота си максимално невредим психически, особено когато миналото му изцяло е било подчинено на страха от невидимия Голям Руски Брат и на дебнещите отвсякъде тайни и явни български подчинени. Баща й и баба й се бяха погрижили от рано да й обяснят, че никога не бива да бъде прекалено открита, казвайки какво мисли. Не се знае на кого го казва, и на свой ред той на кого ще го предаде.

Купонът беше организиран от Стенли Бичето, не от човек от гимназията - това Лола помнеше със сигурност. Сценарият на историята изглеждаше така:

Интериор - Апартамент на Коко - Нощ.

Дължина на сцената - часове.

Апартаментът на Коко е празен, родителите са заминали някъде, Коко е поканил приятелите си на купон. Поканени са и момичета, но идват само две -Софи и приятелката й Неда. Единственият външен човек, който не учи във Френската гимназия, е Стенли Бичето.

Участващи: Коко, Стенли Бичето, Митко, Стоян, Светльо, Тони, Владо, Мони, Кико, Неда, Софи.

Момчетата пристигат превъзбудени, с чанти, пълни с алкохол. Тази вечер ще се пие много. Вино, бира, водка. Идват директно от следобедни часове, облечени в сини ученически костюми, бели ризи, червени вратовръзки. Бързо махат вратовръзките и ги набутват в грозните си чанти, изписани с Deep Purple, Uriah Неер, Led Zeppelin, Pink Floyd, Grand Funk Railroad, хипи-знаци и всевъзможни абстрактни рисунки.

Бичето не е в униформа, а е в обичайното си черно облекло, тениска по тялото, подчертаваща мускулите му, черни впити джинси, черни обувки, черна като смола коса, черен бляскав поглед. Той води със себе си Неда и София, невзрачни съученички на Лола от съседната паралелка, които са известни с това, че не са известни с нищо. И двете са от добри софийски семейства, скромни, добре възпитани и разбира се - отличнички. Софи е много срамежлива и деликатна.

Животинският поглед на Бичето, съчетан с мекия му, леко безразличен глас, явно е успял да ги омае. Целува ръка на София и двете с Неда влизат смутено в апартамента на Коко. Държат по един бял карамфил, който Бичето им е купил от близката цветарница. Цветята са решили събитията в негова полза - никой не подарява цветя, освен на рожден ден.

Двете момичета са наивни до болка, до зверската болка, която София ще изпита по-късно.

Влизат срамежливо в хола. Бичето е страхотен кавалер - съблича палтата им, въвежда ги в стария, мрачен апартамент, каквито са повечето апартаменти около Френската. Уредбата е надута яко, цепи „Stormbringer“ на „Дийп Пърпъл“. Неда прави физиономия от високата музика.

БИЧЕТО (крещи): Коко, намали веднага! Дамите обичат по-спокойна музика!

Коко се подчинява безропотно, но Митко явно вече доста е пил и надува музиката обратно. Бичето отива и я намалява, онзи я засилва отново. Бичето така стисва ръката му, че Митко пребледнява от болка и отстъпва. Слага плоча с „Назарет“ и отива в кухнята унизен. Неда и София се споглеждат, София измънква, че май трябва да си ходят. Бичето я поглежда в очите така, че тя разбира, че това няма как да стане. Краката й омекват, без да разбира защо. Между краката й става необяснимо топло. София е девствена, Неда - също. Пристигат Мони и Кико; с тях мъжете стават девет, а момичетата са само две. Бичето ги наблюдава внимателно, улавяйки веднага поредното притеснено споглеждане между двете.

БИЧЕТО: Ще дойдат и другите, не се притеснявайте! Софи, какво ще пиеш?

СОФИЯ: А, нищо... аз не пия... благодаря! Може една оранжада...

Бичето вади от чантата си бутилка „Балантайнс“ - скъпо и рядко питие в соца. Никой не знае кой е баща му, но явно е „някой“, за да може синът му да носи такъв алкохол. Сяда на дивана, отвърта капачката с пукот, докато другите момчета гледат жадно. Прави властен знак на Коко за чаши, Коко носи, той налива на себе си, на Софи и Неда. Подава чашата на Софи. Тя мило клати глава. Всяко движение на Бичето излъчва власт.

СОФИЯ: Не, благодаря...

БИЧЕТО (изключително мило, гледа я в очите): Изпий едно питие с мен, моля те...

Навежда се към нея и шепти в ухото й.

БИЧЕТО: Ти си много хубаво момиче и много те харесвам, нека да е много хубаво тази вечер...

София не знае какво става с нея, изчервява се, той плъзва ръка към нея и за секунда я слага на бедрото й. За нейна изненада, не й е неприятно. Това я плаши, но и я привлича.

БИЧЕТО: Наздраве!

Другите не се впечатляват особено от сцената, Бичето си е такъв. Наливат си от своя алкохол - българска водка и българско вино, чукат се и говорят страшни тъпотии на висок глас. Гласовете им в момента мутират, някои са пъпчиви, потят се обилно, дезодорантите не са широко разпространени, става спарено, цари известна истерия.

Коко се заема да сваля Неда, която разбира, че Бичето харесва София, и това я дразни и притеснява едновременно. Коко също й шепне нещо в ухото. Тя се смее, въпреки че вицът е тъп, коленете й са стиснати, ноктите изгризани. Той започва да го разказва на всички, Неда продължава да се киска глупаво. Коко е сладък, докато го разказва, Неда не знае какво става с нея, сигурно е от уискито. Разкопчава досега закопчаната до горе престилка, отпива яка глътка, бузите й са зачервени. София я поглежда изненадано, след което се окуражава от поведението й.

СОФИЯ (срамежливо): Наздраве... За пръв път пия уиски...

НЕДА: И аз... Вкусно е!

Двете се споглеждат, Неда се усмихва широко на София и отпива още една голяма глътка от питието си. София прави същото. Бичето вдига тост, след като е изпил първата чаша на екс. Налива си втора. Коко също иска уиски, Мони се опитва да вземе бутилката и да си налее, но Бичето му я измъква от ръцете. Уискито е за него и дамите. Отново се чука със София.

БИЧЕТО: На екс! Наздраве!... Давай, Софи!

Софи неочаквано за себе си се подчинява след секундно колебание и излива чашата в гърлото си. Очите й се насълзяват от силния алкохол, задавя се. Бичето я тупа по гърба, тупането минава в преметната ръка на рамото, леко я натиска назад и тя се обляга на дивана, без да се опитва да се измъкне от прегръдката му.

СКОК ВЪВ ВРЕМЕТО. МИНАЛИ СА ДВА ЧАСА.

Купонът тече, всички са пияни, Коко и Неда се натискат в другата стая, София е замаяна от алкохола, поглежда часовника си и се опитва да стане, залита, Бичето я подхваща и я слага обратно до себе си.

СОФИЯ: Трябва да си ходя... десет часът е, наш`те ще ми се карат... Казах, че ще се прибера в девет...

Бичето изобщо не я чува, прегръща я и внезапно я целува страстно в устата. Музиката е толкова силна, че останалите момчета крещят, някои танцуват, вече залитайки. София и Бичето се целуват дълго; той я е затиснал с огромния си гръден кош, лявата му ръка е между краката й, тя се опитва да я махне няколко пъти, но той я връща обратно. Огромна, топла ръка. Езикът му също е огромен и топъл. Тя се опитва пак да погледне часовника си. Той взима ръката й, маха часовника й и го прибира в джоба си.

БИЧЕТО: Ще ти го дам после, сега искам да си с мен и да не се разсейваш... Адски си падам по теб, ела...

Издърпва я рязко от дивана. Тя гледа уплашено, но е твърде пияна, за да реагира. Той я награбва както е права, притиска се до нея, тя усеща твърдото му голямо тяло залепено за нейното. Целуват се, хваща я за ръката и я повежда към стаята. Хвърля я на леглото и ляга върху нея. Целува я все по-страстно, мачка гърдите й. Софи хваща безпомощно ръката му, той обаче хваща двете й ръце заедно над главата й, вдига пуловера й, вдига и сутиена й нагоре и започва жадно да смуче зърната й. Разкопчава дънките й, пъха ръка между краката й, но тя изведнъж го рита. Ритникът не е много силен, някак страхлив ритник на човек, който се страхува да не нанесе болка на другия.

СОФИЯ: Не!!! Недей, моля те!

Бичето спира за секунда и я поглежда в ужасените очи с кръвясал, но достатъчно черен поглед, за да спре молбите на София от раз. Навежда се, забива език в ухото й, дишайки тежко.

БИЧЕТО: Искам те, Софи... Отпусни се... Ще ти хареса...

Тя обаче измъква ръката си от хватката му и отново отмества неговата, която се опитва да свали дънките й. Очите й са пълни със сълзи.

СОФИЯ: Стенли, не искам, моля те... недей... моля те... Пусни ме да си ходя!

Ръцете й отново са здраво заклещени над главата й в горещата му лапа. Заровил лице във врата й, той я целува, опитвайки се да свали панталоните й. Изведнъж скача от леглото и ги издърпва от краката й с умел жест. Тя понечва да стане, но очите му отново стават жестоки, черното се втвърдява, той се надвесва и с едната си ръка я стисва за гърлото. С другата смъква ципа на джинсите си.

БИЧЕТО: Мойто момиче, ако ме слушаш, всичко ще е наред... Моля те, бъди послушна, не ме карай да правя лоши неща... Нали знаеш, че мога да ги направя?

Гледа я отгоре с поглед, който се стоварва върху нея като скала. София не може да мръдне от страх, изхлипва, сълзи се стичат по лицето й. Бичето я целува.

БИЧЕТО: Плачи... Още повече те желая така, слаба и беззащитна... Ще видиш колко ще ти е хубаво...

Съблича бързо черните си джинси и фланелката си. Не носи гащи, курът му стърчи огромен, тялото му е още по-мускулесто и масивно. Ляга върху нея, пъха го между краката й, тя уплашено изстенва, той натиска навътре в нея, тя извиква от болка, той затиска устата й с ръка.

БИЧЕТО: Мило, отпусни се, за да не те боли...

Рязко влиза в нея. Ръката му е на устата й, очите й са пълни с ужас. Започва да я чука като машина. Трае дълго. Не маха ръка от устата й. Изведнъж бързо изважда кура си и свършва върху нея с огромна струя сперма. Ръката му още е на устата й. Поглежда я в очите за пръв път след секса, вижда, че може да махне ръката си. Спуска я между краката й, бърка в путката й, вади пръстите си, по тях има кръв, той се усмихва доволно. Тя понечва да стане, но той отново я затиска с рязко движение към леглото. София трепери.

БИЧЕТО: Тук ще стоиш и няма да се обличаш, докато не ти кажа.

СОФИЯ: Моля те, пусни ме да си ходя, нали направих това, което искаше... Моля те!!!

Бичето седи на леглото до нея отново с ръка на гърлото й, гледа я отгоре с моментно умиление, навежда се и я целува, ръката му се затяга.

БИЧЕТО: Не сме свършили още, искам хубаво да се научиш.

СОФИЯ: Моля те, Стенли, моля те, пусни ме!!!

София се разплаква, внезапно той й удря рязък, неочакван шамар. Не е силен, по-скоро като шляпване на непослушно куче.

БИЧЕТО: Отивам да взема уискито, да не си мръднала. Ако излезеш от тази стая без мое разрешение, ще те пребия.

София придърпва завивката, за да се закрие, като гледа с ужас към вратата. Бичето се връща, подава й бутилката.

БИЧЕТО: Пий! На екс.

Тя взима бутилката и пие, задавя се.

БИЧЕТО: Пий, казах!

София пие, става й лошо, понечва да повърне. Той я хваща и я разтърсва, духа в лицето й почти грижовно, прегръща я.

БИЧЕТО: Няма да повръщаш, успокой се... След секунда ще ти стане хубаво.

Гали я, тя отново е пияна, отпуска се назад. Той я завива.

БИЧЕТО: Сега ще дойде Коко и ти ще слушаш. Няма да викаш, няма да се дърпаш. Той е добро момче, ще ти хареса. Аз ще съм тук, за да не се чувстваш зле. Разбрахме се, нали?

Гледа я очакващо, тя затваря очи. Той излиза. Вие й се свят, потъва в леглото като в черна дупка. Всичко е някакъв лош сън, кошмар, не се случва наистина, но тя няма друг избор, освен да се подчини. Стенли. Топлите му огромни ръце около гърлото й.

Бичето се връща, прегърнал Коко, говори му нещо на ухо, гледайки към София. Коко е мъртвопиян, смъква ципа на дънките си, поклащайки се, понечва да я отвие, но Бичето го стисва с ръката си като с клещи и я завива. Отвива я само от кръста надолу. За секунда Коко гледа недоумяващо голите крака и триъгълника на София, но се подчинява, смъква джинсите си до коленете и се стоварва върху нея. Започва да я целува, лигавейки я, София е абсолютно неподвижна, бледа, окаменяла. Бичето се изтяга на съседното легло и си бие чекия, докато гледа как Коко я чука. Очите на София са затворени. Коко вади кура си от нея в последния момент, изпразва се. Бичето става със скок и също се изпразва върху нея. Донесъл е пешкир, избърсва се, подава го на Коко, той също се избърсва, обува си джинсите. София лежи безжизнено, отваря очи. Погледът й е празен, отсъстващ.

Другите момчета в хола се блъскат по раменете пияни и говорят мръсотии за Неда и София: Неда си е отишла, не е трябвало да я пускат, как не й е личало на Софи ква мръсница е, мамка й, ще я скъсат от ебане, ще й го забодат яко, ще я разпорят от секс. Само един не иска.

Мони се опитва да спре Тони (той е най-добрият му приятел, и двамата са девствени): не е редно, това е адски лошо, не е това начинът, по-добре да не го правят. Коко обаче излиза от стаята и вика следващия. След него излиза и Бичето. Мони е разстроен и иска да си ходи. Бичето се изпречва пред него: никой няма да си тръгва, това е подарък за всичките му приятели, които не са били с жена. Мони му казва, че не иска такива подаръци, това е гадно, отвратително, а и тя ще ги издаде, ще ги арестуват.

БИЧЕТО: Няма да издаде никого. Гарантирам. Влизай и не се прави на интересен, ще ми благодариш един ден.

Начинът, по който го казва, е толкова спокоен и властен, че за миг всички млъкват. Бичето въвежда Мони в стаята, побутвайки го. София чака със затворени очи.

Осем деветокласници от Френската гимназия и Стенли Бичето изнасилват в продължение на часове София Ангелова, 16-годишна. Отличничка, скромна, срамежлива, интелигентна, възпитана, девствена. В един момент е поискала чаша с вода. Донесли са й.

Няколко месеца по-късно София изчезна от училище. Никой не знаеше къде е, докато не стана ясно, че е забременяла, родила е и е дала детето си за осиновяване. Лола не можеше да повярва, че София се върна в училище, все едно че нищо не се е случвало. И абсолютно всички се държаха така, все едно че нищо не се е случвало. Само Мони почти спря да говори и оценките му катастрофално паднаха, а София си беше същата отличничка - скромна, срамежлива, интелигентна, възпитана.

Лола също постепенно забрави, че това се е случвало. Тя си беше все така усмихнато и любезно момиче - нали нищо не се беше променило. Абсолютно нищо. Всички си бяха същите.

След години Лола се беше опитала да обясни сама на себе си обстоятелствата от онази вечер. Тогава за пръв път й мина през ум, или всъщност си спомни, че на купона са били и най-близките й приятели от нейния клас. Как тази мисъл не я беше притеснявала толкова години? Те наистина ли бяха участвали в изнасилването? А тя, Лола, която беше толкова умна, такава бунтарка, толкова свободолюбива, така искаща всичко да знае, така способна да намира верния психологически отговор на всяко човешко поведение, наистина ли не беше обърнала внимание на този въпрос? Или не искаше да си го задава, защото това означаваше, че някои от най-добрите й приятели бяха изнасилвачи, съсипали едно невинно момиче? А това пък означаваше, че с мълчанието пред себе си, с незадаването на този въпрос в главата си, с приятелството й с тези момчета, Лола също беше съучастник в престъплението срещу София Ангелова.

Родителите на Лола нямаха идея какво се беше случило в гимназията на дъщеря им, но дори и да имаха, нямаше да могат да направят нищо, защото за тези неща не се говореше. Законът беше строг срещу изнасилванията, въпреки че в социалистическото общество не беше възможно да има нито изнасилвания, нито убийства. Моралът беше здрав, комунистически. Пък и изнасилените обикновено „си го просеха“, бяха „курви“. София не беше курва, но повечето от съучениците на Лола, както и тя самата, бяха деца от привилегировани семейства. И привилегиите бяха надделели над закона. Лола прецени, че особено баща й не бива да знае - това щеше да създаде поредния конфликт вкъщи. И не каза нищо на родителите си. Чувството за самота, безнаказаност и страх обаче остана завинаги с нея.

Надяваше се момчетата да не са били девет, а по-малко, това число да е било преувеличено (не беше), и приятелите й да не са участвали в изнасилването на Софи (бяха). За пръв път тогава осъзна, че никой от тях не беше изключен от Френската. Както и никой не коментираше Бичето.

Кои бяха родителите на всичките тези момчета, които останаха по местата си безнаказано? Какво знаеха родителите им? Родителите на Софи бяха ли казали на директора всичко? Софи беше ли дала показания в милицията?

Тези въпроси щяха да останат завинаги без отговор, но години по-късно Лола знаеше отговора.

София и изнасилвачите й продължиха да учат в една и съща гимназия, в съседни класни стаи, и се разминаваха по коридорите на Френската, все едно че ТОВА никога не се беше случвало.

3.

1983 г.

Шест години по-късно Лола срещна Бичето на някакъв купон. Беше гадна зима, над София се стелеше мръсна мъгла от завода за тежки метали. Хеви метълът беше забранен за слушане, но пък не беше забранен за дишане; това беше въздухът на софиянци.

Купонът отново се случваше в мрачен апартамент в центъра, Бичето отново беше облечен в черната си униформа. Лола отново видя мускулите на здравите му крака, опънали джинсите. Нищо не се беше променило кой знае колко, освен че тя вече беше студентка. Когато го забеляза, Лола отново почувства страх от животинската му сила, който всъщност трябваше да е паника, а беше само лек, подмолен страх; явно беше „забравила“ случката със София. И все пак малко след като видя, че и той е сред гостите, Лола реши да не остава на купона. Бичето обаче не я изпускаше от поглед и в момента, в който забеляза, че тя се кани да си ходи, стана и тръгна след нея.

- Няма да те пусна, преди да се съгласиш да те изпратя! От толкова време не сме се виждали... Още по-хубава си станала...

Ултиматумът беше ясен. Двамата вървяха по тъмните улици в мълчание, сърцето й биеше забързано, той се движеше достатъчно близо до нея, за да усеща от време на време рамото му до своето, а сянката му пред краката й изглеждаше твърда и опасна като издутината под джинсите му. Лола потръпна от гадно удоволствие, прогони мисълта и реши, че той няма да й направи нищо, защото тя не беше „добро момиче“ като Софи, или поне така си мислеше, беше „лоша“ и красива. Мъжете не насилваха лошите и красивите. Беше отвратително, че я привличаше. Спираше я само опасността, че може да я насили.

Преди да се разделят пред входа й, Бичето я погледна в очите с изгарящия си поглед.

- Страхотна пичка си... винаги съм те харесвал, но внимавай... Не е хубаво такова красиво момиче като теб да ходи само по купони...

Наведе лице над нейното и я целуна по бузата. Устните му се задържаха достатъчно върху нея, за да почувства горещина и натиск, после се отдръпнаха. Лола наведе глава, не каза нищо, опита се да си тръгне, но той я хвана за китката и тя изтръпна. Обърна я към себе си, дръпна я рязко и задъхано заби език в устата й, долепяйки тяло до нейното. Беше силно възбуден. Голям, твърд и силен. Инстинктът й за самосъхранение й каза да не се съпротивлява.

- Някой ден ще те чукам, обещавам ти - прошепна той в ухото й.

Усети топлина между краката си, но той в никакъв случай не трябваше да разбира, защото тогава нямаше да има измъкване. Овладя се мигновено, хватката се разхлаби, тя разбра, че опасността е преминала, и той я пусна. Лола отново наведе очи, за да не се срещат погледите им, каза тихо: „Лека нощ“ и се измъкна максимално непредизвикателно.

Мина достатъчно време, за да разбере, че нищо няма да последва, въздъхна облекчено и тогава разбра, че краката й треперят. Беше й се разминало.

Пред мъжете, свикнали на „другарки“, единственият правилен ход беше подчинението, а страхът беше част от любовта.

Това беше последната й среща с Бичето.

4.

1967 г.

- Лили, Лили, ела да видя дали си потна! - винаги викаше баба й, когато бяха на разходка в „Розариума“ на „Парка на свободата“.

В парка имаше много големи железни паметници на войници, по които понякога Лола се опитваше да се покатери, докато баба й не я свалеше бързо, като не преставаше да се оглежда. После брутално завираше ръка в блузката й откъм гърба. Ако беше потна, вадеше от чантата си кърпа и я набутваше във врата й. Лола мразеше тази процедура с цялото си сърце.

- Ей сега ще дойде милиционерът и ще ни се скара! Казала съм ти да не се катериш по паметниците!

- Не съм Лили, аз съм Лола! - ядосано отговаряше Лола.

Пълното й име - Лилия - пък съвсем не й харесваше (звучеше като име на лелка) и сама си се кръсти Лола. Баща й се мръщеше всеки път, когато чуеше това име.

- Защо, Лилче? Толкова красиво име имаш - идва от лилия, най-красивото цвете на света!

Лола клатеше упорито глава, спомняйки си заплетените корени в езерото с лилиите под паметника с железните войници. Винаги спираха там да гледат за златни рибки, понякога, много рядко, виждаха по някоя, но лилиите хем й харесваха, бели и големи, хем, като станеше студено и минеше сезонът им, й беше неприятно да гледа плетеницата на стъблата в тъмната вода. Кой знае какво чудовище живееше на дъното.

- Лола. Тати, аз съм Лола! В езерото с лилиите водата е много черна и ме е страх!

И така Лили стана Лола. Един ден чу как дядо й Цеко съска на майка й:

- Да отучиш дъщеря си от това име! Лола... Какво е това курвенско име?!

- Татко, чуваш ли се какво говориш? Та това е дете, измисля си имена, какво курвенско име...

Лола нямаше идея какво значи „курвенско“, но не искаше да се казва Лили и край. Лола беше като тупкане на топка или като бълбукане със сламка в чаша с вода. Така щеше да се казва, и толкова. Дядо й беше малко страшен, особено когато смръщеше стърчащите си вежди като на злия магьосник Фон Ротбарт от „Лебедово езеро“, но пък майка й явно беше на нейна страна.

5.

Лола обичаше да разследва. Първия път, когато осъзна, че това й харесва, беше, докато ровеше в джоба на сакото на баща си, който я беше изпратил да донесе портфейла му. В кабинета му никога нямаше нищо интересно - килим, бюро, стол, гардероб, легло, обзавеждането беше аскетично-елегантно като самия него. Вкусът към лукса, дрехите, бижутата, пътешествията беше наследила от майка си. И все пак в стаята му беше интересно. Имаше някаква тайна.

Лола отиде зад бюрото и седна на стола на баща си, поклащайки доволно крачета, без да обърне внимание на дебелия, топъл слънчев лъч, който влизаше през френските прозорци. Полюля крачета още малко, скочи и се завъртя, за да бръкне в джоба на сакото на татко си.

- Нали ще се оправиш самичка? Бръкни във вътрешния джоб на сакото ми, на стола е.

Без изобщо да се замисли, тя обаче първо завря ръчичка в единия долен джоб - там нямаше нищо, после порови малко и в другия. И там нямаше нищо интересно, само някаква хартийка. Лола извади хартийката, беше сгъната на няколко пъти и беше със заоблени краища. Веднага разбра, че това беше салфетка.

Лола много обичаше кебапчета и баба й я пращаше да си ги купи от близката гостилница „Рила“ - ужасно тъмно място с много гадни чичковци пияници. Никак не й беше приятно да влиза самичка вътре, имаше чувството, че всички чичковци я гледат, но мисълта за двете кебапчета беше по-силна от всичко. Освен това тя харесваше леля Стефка, сервитьорката. Тя винаги й даваше кебапчетата заедно с няколко салфетки, които приличаха на тази от джоба на татко й. Ужасно обичаше кебапчета, можеше да ги яде всеки ден.

Лола погледа сгънатата салфетка в ръката си и реши да я разгъне. Много внимаваше да не я скъса, защото не искаше татко й да разбере, че я е разгъвала. Изобщо не биваше да разбира, че я е намерила. Без да знае защо, следваше някакъв инстинкт, който я накара първо да я открие, а после пък да скрие, че я е открила.

Когато я разгъна, видя нещо, написано с молив.

Беше на 4 години и 8 месеца и току-що се беше научила да чете. Много беше горда, защото никое от децата в парка, което ходеше на детска градина, не можеше, а тя вече четеше приказките на Братя Грим съвсем сама. Засрича наум:

„Мно-го си...ху-бав о-ба-ди мисе“

- ...Мисе - повтори Лола и се уплаши.

В този миг слънчевият лъч падна върху хартийката, тя цялата се освети, а ръчичките на Лола се разтрепериха. Това не беше хубаво. Не знаеше защо, но написаното не беше хубаво, май не го беше писала мама, а беше в джоба на татко. Много й харесваше да чете и четеше всичко, което видеше, но това нещо беше лошо.

В слънчевия лъч се въртяха прашинки, Лола ги погледа за момент и изведнъж й стана топло и отчаяно, също без да знае защо. Тогава не знаеше и какво е отчаяние. Бързо и внимателно сгъна салфетката пак на малко квадратно късче и я пъхна обратно в долния джоб на сакото на татко. Не трябваше да бърка там, но вече беше късно. И точно преди да тръгне обратно към кухнята, изведнъж разбра защо мама често плачеше. Все едно че лъчът й го каза, усети топлата светлина и разбра.

Вчера пак я видя да плаче на телефона; сърцето на Лола отново се разтупка силно от страх за нея и тя веднага изтича да й донесе вода, за да я успокои. Не знаеше какво друго би могла да направи, та да й стане по-добре! Беше още малка и й беше трудно сама да налива вода от чешмата, но се справи и дотича до майка си, разливайки я по пътя. Подаде й чашата. Майка й говореше по телефона и плачеше.

- Заповядай, мамо! Лошо ли ти е?

Майка й подсмръкна силно, носът й беше зачервен, взе чашата, опита се да се усмихне и отпи голяма глътка.

- Благодаря, Шуши... Нищо ми няма, говоря с баба Ганка, ще ми мине... Ела мама да те целуне... Миличкото на мама...

Лола подаде чело с не особено удоволствие - мразеше да я целуват и винаги се бършеше. Майка й набързо я целуна и продължи да говори нервно по телефона, без да забележи, че Лола не се избърса веднага, за да не я обиди. Лола запомни това. Сълзите на жената отново потекоха по бузите. Лола постърча, постърча и я остави да си плаче.

Явно водата не помагаше. Това много я плашеше. Сълзите и тихият глас на мама още повече я плашеха. Дядо Цеко беше добър, но когато беше вкъщи, никога не поглеждаше към татко, а ако го погледнеше, се скарваха. Не си викаха, но Лола разбираше, че се карат, защото дядо Цеко се зачервяваше и си тръгваше, след което татко й също бързо излизаше и дълго не се връщаше. Поне докато тя не си легнеше. След като татко излезеше, баба й Анастасия се прибираше в стаята си, а мама и баба Ганка дълго оставаха да говорят в кухнята и мама плачеше.

В този момент разбра какво е отчаяние. Отчаяние изпита, когато светна слънчевият лъч върху бележката на татко. И когато прочете написаното. И когато мама плачеше, говорейки тихо с баба Ганка, и молеше Лола да отиде в стаята си да си играе. Тогава Лола винаги казваше, че иска да чете, не да си играе. Много искаше да разбере какво си говореха. Мама й се усмихваше разсеяно:

- Добре, чети си, миличко - и продължаваше мрачния разговор. После, след като баба Ганка си тръгнеше, мама и баба Анастасия сядаха в кухнята и затваряха вратата Лола да не чуе какво си говорят. Баба Анастасия й говореше кротко и мама постепенно се успокояваше. Изобщо не си приличаха с баба Ганка, която не миришеше на хубаво като баба Анастасия, изглеждаше винаги тъжно-ядосана и говореше с твърд глас, и Лола все мислеше, че й се кара.

За да не ги слуша, Лола лягаше по корем на козяка на земята, без да усеща боцкане, и си четеше приказките на Братя Грим. Любимата й приказка беше „Снежанка“. Снежанка знаеше прекрасно какво е отчаяние. Бащата на Снежанка беше глупав, защото беше позволил на една лоша жена да съсипе живота на горкото момиченце, останало сам-самичко на света, само с едни джуджета и черната магия на мащехата си. Отчаянието на Снежанка беше съвсем реално. Добре, че се появи онзи принц, та да й спаси живота.

В този момент за почти 5-годишната Лола всичко беше приказка, истинска приказка с истински хора, а пък се случваше и нещо вълнуващо - Красимир от първия етаж й харесваше.

6.

У тях беше пълно с камъни. Влизаше се през тъмно огромно фоайе, а от там в не по-светлия хол, целия в стъклени витрини, пълни с най-невероятните камъни на света. Всички блестяха, имаше и абсолютно черни със сребърни нишки по тях, червени, зелени, сини, всякакви форми и цветове. Лола никога не беше виждала някой да държи камъни в стая, беше много интересно. Баба й обясни, че бащата на Краси е геолог.

Бабите им току-що се бяха запознали и си говореха, докато Лола разглеждаше тайно Красимир. Хареса й. Беше с черна коса и черни очи. Да, но нейната баба не разреши на Лола да остане в Краси, а го покани той да дойде да си играят у тях, защото било по-топло. Нищо, и у тях щяха да си играят интересно, даже много интересно, по-скоро да идва!

Лола се беше изстреляла нагоре по стълбите, за да си облече любимата розова рокличка от бархет със сини и лилави мечета по нея. Завъртя се щастливо пред огледалото, за да види как се върти роклята, и вече нямаше търпение Краси да звънне на вратата. Най-накрая той звънна. Двамата веднага се втурнаха да строят къщичка. Донесоха два стола, сложиха ги от двете страни на гърба на един фотьойл, баба даде одеяло, покриха столовете и бързо се мушнаха отдолу.

Краси ходеше на детска градина - за разлика от Лола, която не беше пусната от семейния съвет, защото си имала баба.

- Ама искам да си играя с деца! Искам да ходя на детска градина! Самичка ми е скучно!

- Не може да ти е скучно, ето сега ще отидем в парка, а и има книги - като ти е скучно, чети! Няма по-полезно нещо от четенето - отсичаше баба й Анастасия, която държеше Лола да е изключителна във всичко. -А от мен запомни едно: на умните хора никога не им е скучно.

- Няма пък, скучно ми е самичка!

Баба й накрая се ядосваше:

- Защо така бе, бабе... Децата мечтаят да имат баби да ги гледат!

- Не мечтаят, а си играят!

Брадичката на Лола се разтреперваше и тя се разплакваше драматично. Сърцето на баба й не издържаше на тази гледка и тя я гушваше и я целуваше по челото.

- Искаш ли да отидем на кино?

- Искам!

И отиваха на кино. Сега обаче, както никога, Лола имаше гост, и то не какъв да е, а момченце, и изобщо не й беше скучно. Краси й разказа ужасяващо страшна случка за някаква отсечена глава, която говорела, после за едни огрязани, кървящи ръце, които сами свирели на пиано. Лола обаче не се стряскаше много от страшни случки, повече я беше страх от тъмните коридори на огромния стар апартамент, в който живееха. Сега трябваше да излезе от къщичката и да притича до своята стая за играчки. Беше й неприятно, че трябваше да остави Краси сам и да прекъсне играта. Изключително неприятно, но нямаше как, затова се затича с все сила към стаята си.

Сърцето й винаги се разтупкваше от страх от високите тавани, скърцащия паркет и странния мрак, витаещ в апартамента. Стигна до стаята и награби всичко, което можеше да носи. Краси не се интересуваше от многобройните й кукли, затова домъкна любимия си механичен робот от сив метал с червени и сини копчета. Беше много щастлива, че има играчка и за момчета. Нави ключето на гърба на робота и го пусна към Краси. Той изпадна във възторг - ходещ робот! Когато роботът спря, Краси го грабна и искаше да го навие той, но Лола го помоли да й го даде тя да го навие - не трябваше да се пренавива, защото ще се счупи. Така й беше казал татко й. Краси обаче се заинати и започна да го навива, докато наистина не го счупи. Сърцето на Лола се сви - хем го беше помолила... Роботът вече никога нямаше да ходи. Стана й много мъчно. Тогава Краси я погледна особено и изведнъж изтърси:

- Хайде да си събуем гащите.

Това стресна Лола и определено отвлече мисълта й от счупения робот. Беше много изненадана: как така ще си свалят гащите?! Хич не звучеше правилно, беше нещо, заради което можеха много да им се карат.

- Защо? - попита тя.

- Ти ще ми видиш пишката, аз пък ще ти видя дупката - отговори Краси.

- Няма! Не искам!!! - извика Лола отново с разтупкано дали от страх, или от срам сърце, и тя не знаеше, изпълзя от къщичката и се втурна към кухнята, където беше баба й.

- Бабо! Бабо!

- Какво?

- Вече не искам да си играя с Краси!

Баба й избърса ръцете си в престилката (готвеше нещо вкусно, както винаги) и я погледна изучаващо.

- Защо? Толкова зор даваше да си играете, какво е станало?

И тогава Лола се сети какво трябваше да каже, за да не каже онова гадното, което Краси й беше поискал.

- Той счупи робота! Вече не работи... Ела, бабо, ела!!! - възмутено излъга Лола и разбра на секундата, че това беше най-правилната лъжа, която можеше да измисли за случая. Баба й повярва. Лола я повлече към хола, за да й покаже счупения робот. Краси гледаше гузно, баба й му каза, че вече е време да си ходи, Лола беше ядосана и смутена. Чувстваше се особено, ама не заради робота, и не можеше да го погледне в очите. Той също не я гледаше в очите.

Така приключи дружбата между Красимир и Лола. Повече никога не си играха заедно. Да, но пък Лола откри Румен от отсрещната сграда. После момченцето с колелото в парка, което караше най-бързо от всички и баба й не й разрешаваше да си играе с него. И така винаги имаше по някое откритие, което й беше по-интересно от всякакви кукли и игри, докато не порасна и откритията не изместиха куклите и игрите окончателно.

7.

В привидно простия свят на малката Лола нещата бяха сложни. Политиката беше неизбежна като тънка червена линия, която засега незабелязано минаваше дори през спалнята на родителите й.

Майка й Маруся беше дъщеря на ятак от отряда на Тодор Живков, а баща й син на врагове. От враговете беше останала само майка му Анастасия, елегантен, фин враг, на свой ред пък дъщеря на заможен пловдивски род, католици четвърто поколение. Младата, високо образована Анастасия беше имала щастието и трагедията да се омъжи за ослепително красивия Стоян Карамихов, дядото на Лола, от своя страна син на богат фабрикант на текстил, изучен в Германия и успешно поел бизнеса на баща си в България.

Дни след 9 септември 1944 г. със Стоян Карамихов беше приключено по бързата процедура - арест, неизвестност, известие, че е бил убит. Някакъв човек пъхнал свито на две листче под вратата на къщата им, което Анастасия прочела, и дванайсетгодишният Стефан никога нямало да забрави как майка му пребледнява и ръцете й се разтреперват. С жестоката интуиция на високо интелигентно същество в този миг разбрал, че животът им повече никога няма да е същият. Подхванал майка си под ръка, без нищо да я пита, и я завел до тежкия диван от орех, покрит със сребристосиво кадифе. Останал прав пред нея, тя хванала ръката му и дълго я стискала, мълчаливо загледана в една точка. Най-накрая Анастасия накарала Стефан да седне до нея, обърнала се към него пребледняла, погалила го по лицето, поела си дълбоко дъх и започнала да говори. Гласът й бил равен, по-дълбок от обикновено, излизал трудно, като че ли вадела думите от някакъв кладенец. Твърдостта му обаче била ясна и осезателна.

- Мойто момче, баща ти няма да се върне.

Стефан преглътнал, но лицето му не трепнало. Отчаянието го връхлетяло свирепо и безапелационно, но не можел да тревожи майка си. Анастасия веднага разбрала, че в този миг синът й станал мъж.

- Вече сме само двамата. Всеки момент очаквам да се позвъни на вратата и да бъдем изгонени от дома ни. Трябва да съберем в няколко куфара всичко, което сме сигурни, че ще ни помогне за живота ни оттук нататък. Той няма да има нищо общо с досегашния. Трябва да знаеш, че не ни чака нищо добро.

- Ще се справим, мамо! - прекъснал я Стефан.

- Ще се справим, ако ни оставят живи. Нямаме никакъв повод за излишен оптимизъм... за какъвто и да било оптимизъм. Нямаме време и да плачем за баща ти, това ще стане по-късно, сега трябва да мислим бързо и да сме максимално подготвени за това, което ни чака. Разбираш ли, Стефчо, какво се случва? Даже не те и питам, нямаш друг избор, освен да разбереш. Ако искаме да оцелеем, трябва да сме много твърди и да не допускаме никой и нищо да ни разедини или да ни раздели физически. Ако не вярвах в Божията справедливост, нямаше да имам силата да ти говоря така в момента...

Стефан стиснал зъби, за да спре сълзите.

- Но, мамо, откъде знаеш, че ще стане толкова лошо? Може и да не е така...

Анастасия сложила ръце на раменете му и втренчила пронизващ, изгарящ поглед в очите му.

- Ще бъде по-лошо, мойто момче, вероятно много по-лошо, отколкото предполагам. Отнеха всичко на вуйчо ти, на Калоянови, на Джамбазови, на полковник Радков, всички мъже са мъртви, а жените и децата с по два куфара ги натовариха на камиони и никой не знае къде са. Всичките им имоти са отнети, сметките им са изпразнени, банките са под ръководството на комунистите. Нашите сметки също са под запрещение, но баща ти ни остави злато, с което бихме могли да преживяваме известно време, ако не го намерят.

Изведнъж прегърнала Стефан така силно, както никога досега не го била прегръщала. Рязко го пуснала и заговорила бързо, мислела трескаво.

- Нали разбираш, че не искам да те плаша, а да знаеш точно каква е ситуацията. Единственото, което притежаваме в момента и което никой не може да ни отнеме, е интелигентността ни. Те това го нямат. Те са прости хора без хигиенни навици, мисленето им е елементарно, еднопланово, свикнало на крайна бедност, светът ни за тях е омразен, защото никога не са могли да имат достъп до него, те са слугите ни, но много по-лошо, защото са дошли тук не за да работят, а за да вземат наготово, да заграбят труда на по-умните, по-интелигентните, по-образованите. И няма да се спрат пред нищо, това вече го знаем, това вече е напълно ясно... Баща ти е мъртъв. Единствено Бог е с нас. Това не го забравяй. Той е с нас, не с тях, защото те не вярват в него и някой ден това ще им коства всичко. Дано да го доживея, но ти със сигурност ще видиш възмездието. Така че, Стефчо, момчето ми, ти и аз сме армия от двама, ще вървим след Бог, срещу армия от безбожници. Битката ще е много тежка, надявам се да не ни коства живота, и трябва да оцелеем. Разбираш ли?

Стефан поел силата на майка си, стиснал перфектната си челюст, наследена от нея, измъкнал златното кръстче, висящо на врата му, целунал го, дал го и на майка си да го целуне. Очите му се заковали в нейните с поглед на мъж.

- Разбирам. Какво ще правим сега?

- Сега ще извадим два куфара, повече няма да ни разрешат да вземем, и ще решим кои дрехи и вещи ще са ни най-необходими и най-полезни. Веднага. Искам да сме готови, когато почукат на вратата ни.

Колебанието дали да вземе пистолета на свекър си, стария Йордан Карамихов, македонския комита, не траяло дълго. Въпреки риска го сложила на дъното на единия от куфарите. Била напълно спокойна. Щяло да стане каквото било писано.

Почукването дошло по средата на нощта. Хората с каскети били изненадани да видят майка и син облечени и обути, тя с изрядна прическа, лек грим и скромна, но елегантна черна рокля, черно палто, обувки, чанта и шапка с вдигната воалетка, а Стефан в черен костюм, бяла риза, палто и също с шапка, която му била голяма, но с която никога повече не се разделил - филцовата шапка на баща му, направена в „Кристис“ в Лондон, шапкари от 1773 година. До тях стояли два куфара. Единият от двамата комунисти бил красив мъж, висок, със студени сини очи, пепеляворуса коса, почти приличал на немец. Той бил шефът. Погледнал куфарите с присвити очи, с лош блясък в тях.

- Подготвени, а?

- Куфарите са отключени - безизразно отговорила Анастасия.

Другият понечил да ги отвори, за да ги прегледа, но шефът му го спрял. Усмихнал се иронично и се навел, взимайки ръката на Анастасия, за да я целуне, но тя я измъкнала.

- За мен е удоволствие да съм в компанията на такава хубава жена, исках да се представя по вашите правила. Нали се целува ръка?

Не получил отговор.

- Орлин Колев, приятно ми е.

Анастасия дори не кимнала. Той продължил да говори, докато оглеждал великолепния кристален полилей във величественото антре, облицовано с италиански мрамор.

- Госпожата не дава сега ръката си, но сама жена от вашия сой трудно ще се оправи в новата действителност без мъжка подкрепа. Помислете върху това, умна сте.

Погледнал я така нагло в очите, че Анастасия не издържала и за момент загубила контрол над себе си.

- Не ви ли е срам да предлагате „подкрепа“, след като убихте съпруга ми?

Вбесен от отговора й, другият рязко се изплюл почти пред краката на Анастасия, а Орлин Колев мигновено му ударил шамар.

- Изчисти го веднага, простако!

Онзи побеснял.

- Да го изчисти тая кучка.

Колев го хванал за гърлото и го залепил за стената.

- Ако искаш да не те изядат свинете, веднага изчисти. И взимай куфарите на госпожата.

Стефан гледал уплашено, а майка му стиснала ръката му до болка да не реагира. Колев пуснал подчинения си, онзи се навел, кашляйки задавено, и изтрил плюнката с ръкава си.

- Госпожа Карамихова е много по-интересна от всичко, което може да бъде намерено в куфарите й... - замечтано и същевременно заплашително казал Колев.

Огледал я от всички страни, тя го гледала в очите, без да трепне.

- Хубава жена сте. Животът ви няма да е лек. Но това вече ви го казах.

Анастасия продължавала да мълчи.

- И сте твърда. Браво. Мъжът ви не беше толкова твърд, явно вие наистина вярвате в Бог за разлика от него.

За секунда Анастасия прехапала устни, но се овладяла мигновено и не обелила дума.

Красивият мъж щракнал с пръсти на другия, онзи излязъл с куфарите и Колев дал знак с глава на Анастасия и сина й да го следват. Те прекрачили за последен път прага на софийската си къща, строена от австрийски архитект. Повече никога не стъпили в имотите си в Чамкория, Русе, Варна, нито във фабриките на Стоян Карамихов. С напускането на дома им вече били по-малки от никой, или още по-нищожни, защото новият строй ги обявил за врагове на народа. Хора без дом, пари, положение. Животът им се сринал като кула от карти, миналото било техен враг, бъдещето не им принадлежало.

8.

Лола беше израснала, без да знае истинската биография на едната половина на семейството си. През летата, когато ходеше на село при дядо си Цеко и баба си Ганка, те никога не говореха за баща й и баба й, все едно, че не съществуваха. Тя харесваше разходките из горите и поляните около селото, знанията на дядо си и баба си за природата, обичаше разказите им за празниците, на които се колят прасета и се месят питки, в които се слага малко клонче дрян за здраве, но не ги чувстваше толкова близки, колкото баба си Анастасия. Пък и мразеше да ходи до тоалетната в двора. Вечер я беше страх да притичва през тъмното, а дупката на селския клозет й се струваше като отвор към някакъв гнусен подземен свят. Винаги имаше чувството, че от тъмното дебне чудовище. Да не говорим, че през зимата беше непоносимо студено и неудобно да клечиш в дървената барака със свалени гащи. Нямаше и тоалетна хартия, а на един пирон забучваха накъсани парчета „Работническо дело“ или „Народна армия“. Същите тези вестници всеки ден пристигаха в пощенската им кутия, което не спираше да дразни бащата на Лола.

Една сутрин Лола си хапваше пържени филийки с айрян, когато баща й се прибра видимо ядосан и хвърли новите броеве на „Работническо дело“ и „Народна армия“, които получаваха заради Цеко Доков.

- Докога ще получаваме тези вестници, Мери? Защо трябва да търпя волята на баща ти? Освен за селския им кенеф, за друго не стават!

Маруся мигновено грабна вестниците от масата и седна, като демонстративно отвори единия.

- Няма да говориш така пред детето! Аз искам да ги чета.

Стефан хладно й отговори, че детето трябва да знае поне малко от истината за заобикалящия го свят. Лола запомни това изречение. „Истината за заобикалящия го свят.“ Звучеше като нещо от приказка.

- Татко, какво значи „заобикалящ свят“?

- Всичко, което е около нас, Лиле. Масата, на която вечеряме, слънцето, което те буди сутрин, улиците, по които ходите с баба до парка, този скапан вестник, който ще накъсам...

Стефан млъкна рязко под лошия поглед на Маруся. Лола се правеше, че не забелязва какво става.

- А каква е истината за улиците? - попита Лола, настанявайки се на коленете му. Той се разсмя развеселено. Най-накрая.

Майка й ги погледна мрачно над разтворения вестник. Баща и дъщеря в перфектна хармония. Стефан прегърна Лола и я целуна по главата.

- Истината е, че ти си на татко момичето, и всичко, което виждаш, един ден ще ти е напълно ясно, защото си много умна... което не съм сигурен, че е добре...

- Защо не е добре да съм умна? Искам да знам сега, не един ден!

- Сега не може. Сега отиваш да спиш.

- Не, татииии, кажи ми истината за „Работническо дело !

Маруся затвори вестника рязко, погледна кръвнишки мъжа си и тихо просъска:

- Стефане, ако мислиш доброто на детето си, ще прекратиш този глупав разговор на секундата. Лили, отивай да си миеш зъбите!

- Няма! Искам да знам...

- Няма да повтарям! Ако искаш утре да си стоиш вкъщи наказана и да не ходите на разходка, викай ми няма...

Нацупена, Лили се запъти към банята, а Маруся застана вбесена срещу мъжа си.

- Абе ти нормален ли си?! Какво ще стане, ако Лили изтърси пред майка ми и баща ми за „истината за „Работническо дело“?! Насила ли искаш да направиш детето ни враг, това ли искаш?

Стефан стана от стола си и вдигна чинията с недоядената филия. Майка му го беше възпитала да помага на жена си. Маруся го наблюдаваше все по-изнервено. Той остави чинията в кухнята и чак тогава отговори, застанал на вратата.

- Искам да направя дъщеря ни мислещ човек. Сега излизам.

- Къде отиваш?

Стефан грабна сакото си от стола и излезе, без нищо да каже. Когато Лола се върна от банята с измити зъбки, мама подсмърчаше. Лола вече беше свикнала и отиде да си играе.

След една следваща подобна разправия Маруся не се разплака, помоли свекърва си да гледа Лола, грабна си чантата и излезе. Стефан се прибра необичайно рано, но жена му още я нямаше. Тя се прибра към 3 сутринта, легна до мъжа си и заспа на секундата. Дъхът й миришеше на алкохол. На сутринта съвсем спокойно му каза, че отсега нататък, когато той излиза и закъснява, тя ще прави абсолютно същото. Анастасия изчака Маруся да отиде в стаята си и обясни на сина си, че досега не е искала да му се бърка, но ако иска да запази семейството си, трябва да престане да излиза сам и да се прибира посред нощ. Стефан можеше да не послуша жена си, но думата на майка му беше закон. Така се приключи с живота му извън семейството. Маруся беше благодарна на свекърва си и по-щастлива от всякога.

9.

Стефан беше копие на Питър 0’Тул или поне така изглеждаше на Маруся. Бяха се запознали на някакъв „терен“. Всички били заети да разглеждат новия ролков магнетофон „Грундиг“ на домакина, от който се носела песента на Рой Орбисън „Dream baby“, докато Маруся седяла напълно незаинтересована, преметнала перфектните си крака един върху друг, и разглеждала списание „Лада“. Най-нахално Стефан се настанил на облегалката на фотьойла, кръстосвайки не по-малко дългите си крака. Маруся го погледнала озадачено, инстинктивно се отдръпнала от агресивния мъжки жест, след което той целунал ръката й, преди тя да успее да я измъкне.

- Приятно ми е, Стефан Карамихов.

- Маруся Докова.

- Маруся? - разсмял се Стефан. - Нали знаете, че такова име не съществува, то е производно на Мария... Да си кръстиш детето така, е страшна подлизурщина към Съветския съюз. Няма да питам от какво семейство сте.

- И да питате, това не е ваша работа. Щом така се казвам, значи името съществува. Гледайте си работата! - Маруся се троснала и забила демонстративно глава в списанието.

- Ама аз ще ви наричам Мери, нали може? Звучи в пъти по-добре. И не се заблуждавайте, този боклук няма нищо общо с модно списание. В истинските модни списания няма кройки, нито пък жените сами си шият дрехите. Сигурно сте чували за Кристиан Диор, тук няма да намерите кройки на негови модели.

Измъкнал списанието от ръцете й, разлиствайки го презрително, а Маруся не можела да повярва на нахалството му.

- Я си ми го дайте!

Опитала се да го измъкне от ръцете му, но той не й позволил.

- Скапана хартия... отвратителен печат, който може да направи най-хубавата манекенка грозна... Става за тоалетна хартия в селски кенеф.

Маруся побесняла и го издърпала от ръцете на нахалния красавец.

- Прекалихте вече! Внимавайте какво говорите! - заплашително го погледнала и се изчервила.

Забелязал руменината й, Стефан се разсмял нагло според нея.

- Разбира се, че трябва да внимавам какво говоря пред красива жена на име Маруся... но аз съм такъв, невнимателен, само красотата ме... респектира... Простете ми, Мери!

И отместил кичур от лицето й с невероятно естествен жест, от който, за неин ужас, й станало приятно.

- Бъдете какъвто щете, това не ме засяга, а списанието е чудесно и не знам какво имате предвид под истински модни списания. „Лада“ си е напълно истинско. А и много бъркате с шиенето. Роклята, с която съм облечена, съм си я ушила сама. Списанието не било истинско, името ми не било истинско, ама изобщо кой сте вие да ми говорите така?!

Това за шиенето и роклята било казано с голяма гордост. Развеселен от реакцията й, Стефан посегнал към ръката й отново и тя отново не я отдръпнала за своя изненада. Когато се навел да я целуне, ясносиният му поглед срещнал лъскавите й черни очи и оттам нататък всичко било история.

Този поглед пронизал красивата Маруся по такъв начин, че всички възражения на Цеко и Ганка Докови срещу произхода на бъдещия им зет били напълно безсмислени. Стефан от своя страна бил достатъчно интелигентен, за да не настоява за нищо, а просто да наблюдава първо тайно, а после с явно забавление гърчовете на бъдещите си роднини.

Влюбил се в Маруся мигновено. Тя току-що се била върнала от Москва, където завършила Международна търговия във ВАВТ, била единственото момиче от България, допуснато до подобно обучение. От нея струял непримирим оптимизъм, толкова усмихнат, енергичен и убеден в бъдещето на зрелия социализъм, че съчетан с красотата й, Стефан бил напълно обезоръжен срещу фундаменталните разлики между двамата. Играел си с лъскавата й черна коса, прокарвал пръсти по красиво очертаните й плътни устни, целувал мургавото й „като на куманка тяло“, и мъркал в ухото на „моя малък лозунг“.

Сексът бил по-силен от всяка идеология. Или поне така било в началото.

10.

Маруся не била срещала такъв мъж. Миришел на толкова хубаво. Бил чист, несрещано, искрящо чист. Всичко по него светело. Бил й малко чужд в началото, почти като чужденец. Около него имало някаква необичайна, невидима преграда, която я съблазнявала повече от всичко - разбирала, че я обича, вярвала на чувствата му към нея и не можела да формулира какво го правело така различен от другите мъже. Можел да бъде скандинавец, можел да играе и принц, но не във филм по руска приказка. Приказката на любимия й Стефан й била непозната, майка й и баща й никога не й я били разказвали. Умеел да говори и да мълчи същевременно, мисълта му я възбуждала - бърза, иронична, болезнено саркастична понякога, и същевременно в него имало нещо страшно честно и прямо. Не можела да прецени дали бил добър човек, но честен бил със сигурност. И смел. Непрекъснато се надсмивал и критикувал, не мълчал, дори прекалявал с критиките, държал се опасно. Маруся била научена да внимава какво говори и какво мисли. Един ден осъзнала, че всъщност това, което я плашело най-много в него, без реално да я застрашава с нищо, а напротив, било перфектното му възпитание на джентълмен като от любимия й роман „Нежна е нощта“ на Скот Фицджералд. Той бил като Дик Дайвър, а тя била крехката на пръв поглед Никол. Тя обаче изобщо не била крехка и никога нямало да бъде, защото детството й минало на село, където тичала боса привечер да посрещне баба си, която водела козичките от паша, ядяла домати от градината, майка й я научила да бъде винаги скромна и изрядна във всичко, а не като тънещите в излишък и мързел софиянци. Нейният Дик не бил нито мързелив, нито тънел в разкош, просто се държал като богат. Когато срещнала майка му Анастасия, разбрала защо бил такъв. Всичко това й харесвало, но и я плашело малко. Били много различни. А тя била така влюбена в него!

Завел я на вечеря в „Руския клуб“, там Маруся за пръв път видяла прочутата картина на Репин „Запорожките казаци пишат писмо на турския султан“. Картината била закачена над най-централната маса в заведението, на която седели група мъже със закачени на столовете сака и навити ръкави на грозни бели ризи от груб памук, разпуснали възли на тъмночервени, черни, сиви вратовръзки. Не като тази на Стефан - неговата била тънка, тъмнокафява, на едва забележими винени малки ромбове. Били потни, със залепнали по челата коси, и пиели „Столичная“, мезейки с каквото народната власт била дала.

Масата, запазена за Стефан Карамихов, била съседната и всички мъже млъкнали, докато Маруся минавала покрай тях. Били зачервени, с дебели вежди и тежки погледи, дори не се престрували, че не я гледат, а един въздъхнал шумно и ударил чаша в масата.

- Еееех, наздраве, другари!

Всички вдигнали чаши, готови за поредния тост. Мъжът се изправил, поклащайки се.

- Да пием за най-бързото настъпване на истинското комунистическо общество, в което наистина няма да има собственост!

Групата избухнала в смях, погледнала нахално към настаняващите се на масата си Стефан и Маруся, и ударила гръмко чаши в масата.

- Господа офицери, с залпом!

И шестимата мъже излели водките в гърлата си в пълен синхрон. Двамата сервитьори, които дебнели всеки жест на високопоставените другари, се втурнали да налеят чашите им, преметнали бяла кърпа през ръката, наведени почти в поклон.

Стефан изобщо не поглеждал към тях, все едно че не съществували. Гледал Маруся в очите, а там нямало нищо друго, освен възхищение към мястото, на което я бил завел. Съседната маса не я безпокояла ни най-малко.

„Свикнала е на такова поведение, комунистите са такива простаци...“, с горчивина си помислил той и й се усмихнал.

- Защо си тъжен?

- Не съм, напротив, щастлив съм... с теб.

Протегнал ръка към нейната. Ръцете й също били красиви, с дълги, леко истерични пръсти, и нежен розов лак на ноктите. Тя се усмихвала срамежливо по неин си начин, само с крайчеца на дясната си страна, което побърквало мъжете, защото го мислели за признак за опитност. Женска сила. Власт. А то било неудобство. Маруся била много срамежлива, следвоенно дете, отгледано в режим на пълно отстраняване от телесното.

Комунистите негласно отричали секса, въпреки оказалите се неприложими тези на Маркс, според които всички трябвало да живеят като комуна. Маруся била наясно с теорията, но практиката била нещо друго. Никой не й бил казал как да се пази, майка й само й повтаряла да не се отпуска пред мъжете. Никога. И изведнъж се разплаквала.

Ганка повтаряла едно и също на Маруся, откакто тя се помнела: „Не се отпускай пред мъжете! Никога!“ И реввала. С времето ревът станал по-слаб, само очите се насълзявали, докато и сълзите не изчезнали. Само сухите очи на Ганка, които не познавали любовта, гледали момичето със страх от това, какво го чака, и в крайна сметка я научили, че любовта е нещо страшно и лошо. Но мъжът срещу нея казвал друго, нещо драстично различно и изключително привлекателно. Любовта била красива, елегантна, умна, интелигентна и Маруся просто искала той да я прегърне веднага, в тази секунда. И той протегнал умната си ръка и хванал нейната с любов. По тялото й преминал ток, едва се овладяла Стефан да не забележи, че дори тръпки я побили. Впила черни зеници в безоблачно сините очи на Стефан, потънала в неговия привлекателен свят.

От другата маса някой се оригнал шумно, било странно тихо, чувало се само мляскането и тропането на вилиците по чиниите на другарите. Стефан леко стиснал ръката й.

- Съжалявам за компанията. Хайде да вървим, ще те заведа на друго място.

И станал от масата пред изненадания поглед на Маруся. Тя моментално също станала, той кавалерски й дал път и тръгнал след нея, без да поглежда към масата под „Запорожките казаци пишат писмо на турския султан“. Мъжът, който вдигнал тоста по адрес на Маруся, промърморил:

- Казах ви аз, че туй... общество... комунистическото... много се бавим нещо, не слушаме Маркс... Тази млада другарка можеше да е наша...

Докато другарите се хилели, пиели и си разказвали мръсни вицове, Стефан и любимата му вървели към „Варшава“ прегърнати. Маруся била напълно забравила за заклинанията на майка си, очите й блестели, ноздрите й се били разширили от кислорода и ендорфините. Любовта официално и непоколебимо била пристигнала в живота й. Стефан бил нейният принц. За всяка любов си имало пътник.

11.

Близо осемнадесет години преди тази любов се случила една друга, не по-малко силна и страстна, но нереализирана.

Слабостта на красивия другар с каскета към Анастасия била помогнала тя да стане готвачка в училището в Радомир, където били изселени със сина й Стефан. Радомир дал много партизани на Радомирския партизански отряд и въпреки насилствената колективизация, която била приета от хората с омраза, там имало достатъчно заклети комунисти, които дълго време се държали враждебно към буржоазните отрепки, които не заслужавали да живеят.

Орлин Колев настанил майка и син в къщата на починали възрастни хора без наследници, чийто покрив течал. Едно от първите неща, които направила Анастасия, било да си ушие няколко скромни поли и блузи и да си оплете груба, кафява жилетка, подобна на онези, които носели жените от градчето. Било й напълно ясно, че не било в неин интерес да се различава от тях. Малкото й дрехи от миналия й живот били изпрани и внимателно прибрани в куфарите. Костюмчетата, шотландските жилетки, ризите от индийски памук с ръкавели с инициалите на Стефан също изчезнали под леглото. Така или иначе, той ги израснал изключително бързо, вече бил високо, дългокрако, слабо момче с бледо лице и проницателен поглед. Новите му дрехи били черен панталон от единствения груб вълнен плат, който се продавал в „Хоремаг“-а, плюс две ризи от дебел, жълтеникав памук, които Анастасия перяла и гладела всеки ден. Няколкото чифта елегантни кожени обувки с гьон, които взела със себе си от миналия им живот, били заместени с гумени галоши, в които краката им измръзвали през зимата, но въпреки това кожените обувки не напускали тъмното пространство под леглото. Всички разлики със заобикалящата ги среда трябвало да бъдат заличени. Не че не си давала сметка, че външните неща можело да изчезнат, но същността й никога нямало да може да бъде изличена, нито простена.

Нямало и следа от красивите ръце на елегантната софийска дама. От студа и прането кожата й станала груба, червена и напукана. Научила се да сади зеленчуци в малката градинка и се оказало, че имала особен талант в отглеждането им. През пролетта и лятото всичко в двора им се плодяло като лудо и Анастасия започнала да прави туршии и всякакви нечувани от местните хора вкусотии, на които постепенно научила и тях. Така успяла донякъде да спечели доверието им. През есента я викали по дворовете да им помага със специалната си рецепта за лютеница, в която слагала захар, черен пипер на цели зърна и дафинов лист, все неща, които им поръчвала да й носят от София, когато някой ходел до там. Пълнела малките червени камби с кьопоолу и ги затваряла в буркани, посипвала печените червени чушки със ситно нарязан магданоз и копър, и освен чесъна, добавяла малко захар и пипер на зърна. С една дума - буржоазката била майсторка. „И ние да научим нещо от врага“, си казвали радомирци с много предпазливо одобрение.

Орлин Колев периодично минавал през Радомир, за да види с очите се как се трансформира една „госпожа“ в селянка. Доставяло му огромно удоволствие да вижда подчинението в действие, през главата му минавали и други мисли, докато гледал красивата жена с бледа фина кожа и гъста, лъскава, тъмноруса коса на кок. Жадувал запазената й стройна фигура с пълни гърди, но прагматично пъдел изкушението. Нямал нужда от усложнения в кариерата. Било достатъчно да наблюдава успешното й според него превъзпитание.

След като се приберял от поредното посещение, прекарвал тайни дълги мигове в разглеждане на конфискуваните семейни албуми на семейство Карамихови, които не изхвърлил, а прибрал в квартирата си.

На една снимка Анастасия Карамихова била във файтон, цялата в бяло, с фантастична бяла шапка на главата. На друга била на жур с няколко други дами, седнала елегантно на крайчеца на дивана, в едната ръка чинийка, в другата чашката с чай, поднесена към устата, огромните й сини очи вперени във фотоапарата. На трета снимка била на бал в Двореца във великолепна черна рокля от дантела, нежните й рамене разголени, талията прибрана в корсет, деколтето дълбоко, почти показващо началото на съвършените й гърди. Винаги изправена, винаги вгледана в обектива с този умен, сдържан, дълбоко интелигентен поглед, който го хипнотизирал.

Любимата му снимка била семейната. Анастасия седяла в кресло до съпруга си, а малкият Стефан бил изправен между двамата. Била облечена в дълга рокля с шлейф, който се извивал край стола, наподобяващ трон. Затворена с дантелена яка, обвивала врата й, ръкави буфан, без шапка, с разкошна прическа в бухнал кок. На тази снимка очите й се виждали най-добре. Огромни, дълбоки очи, в които другарят Колев потънал и се унасял, забравяйки грозотата на това, което го заобикаляло. Той разбрал, че е грозно, благодарение на тези снимки, преди това не знаел, струвало му се съвсем както трябва. Но чувството за тази конкретна красота било несподелимо, то можело да му коства всичко.

Това била жената, която желаел да има, да притежава, да бъде негова, но бил достатъчно умен, за да знае, че няма по-невъзможна мечта от тази. Един ден взел ножица и навсякъде изрязал съпруга на Анастасия. Подредил обезобразените снимки в отделен албум - албум, в който била само тя, само негова, и били само двамата, когато го разглеждал.

Най-голямото му удоволствие обаче било едно писмо. Писмото било до Стоян Карамихов, писано, докато учел в Германия. Било кратко, но казвало всичко. Всичко, което Орлин Колев нямало никога да чуе.

Мили Стояне,

Дните в малка, провинциална София текат бавно без нашите обичайни разходки. Запълвам ги с четене на най-новите френски автори на сантиментални романи, които ми доставят удоволствие, но си мисля, има ли любов, която да издържа всичко? Любов през времето, разстоянията и изпитанията. Аз вярвам в такава любов, а ти, Стояне, вярваш ли?

Писмата ти са най-голямата ми радост, описанията ти на Берлин ме карат да мечтая за един друг, по-голям свят, пълен с нови научни изобретения, голяма литература, великолепна музика, разкошни оперни зали, красота, която тук ние нямаме. Обичам България, но мечтая тя да стане част от света. Сега сме само малка европейска провинция. Връщай се скоро, за да ми дадеш малко от великолепието на големия свят. И да бъдем заедно!

Твоя

Анастасия

За да не се разкъса от честото четене, Орлин Колев сложил писмото на последната страница на албума. Задраскал името на Стоян и си представял, че това писмо е писано до него. Затварял очи, облягал се назад на скърцащия стол и се опитвал да забрави олющените дъски на пода, изкривените черчевета на прозорците, мижавата светлина на електрическата крушка, желязната рамка на леглото, грубото сиво одеяло, общата баня и тоалетна, цялата мизерия на това, което го заобикаляло. В тези моменти за секунди през главата му се прокрадвала еретичната мисъл, че мечтите на Анастасия Карамихова за България може би не били толкова лоши, колкото съветските другари твърдели. Защо имането да е враг на народа? Какво лошо има в това, да имаш повече от другите, ако си го изкарал с акъл и труд?

Орлин Колев на секундата рязко отварял очи и отивал да наплиска лицето си със студена вода. Добре, че никой не можел да чете мислите му. И никога, категорично никога нямало да посегне на Анастасия. Не го било страх от нея, а от себе си. Тази страхотна жена щяла да го зарази с вируса на буржоазното мислене, а това означавало предателство. Предателството се наказвало със смърт. Колев мечтаел да стане голям човек в България, но пък и искал да види света. Трябвало така да го направи, че да му бъде разрешено да пътува. Как щяло да стане, не знаел, но трябвало да внимава никога да не издаде другите си мечти, тези, които никога нямало да се реализират. Другарите му имали пълно доверие, в Балкана доказал непоколебимата си посветеност на идеите на Ленин, Маркс и Енгелс, а сега вече познавал и буржоазното мислене - точно то щяло да му помогне да се издигне по-бързо. Това било другата причина да посещава Анастасия Карамихова в Радомир. Винаги имало какво да научи от нея. Информацията била идеалният претекст пред него самия за тайната му, безнадеждна любов.

Красивият другар виждал, че Анастасия можела да бъда чудесна учителка, но също така знаел, че ако я назначи, това ще се отрази лошо на досието му. Буржоазни елементи не можело да обучават децата на работническата класа и да ги развращават. По негова препоръка тя станала готвачка. Негов съпартизанин от Радомир изразил опасения, че децата можели да станат обект на диверсия. Ами ако тази буржоазна кучка сложела отрова и избиела децата им? Колев го успокоил, че нямало да посмее, защото й бил казал изрично, че при каквото и да било провинение и двамата със сина й щели да бъдат изпратени в Белене.

И така, радомирските деца растели, хранейки се изключително правилно, без запръжки, с малко мазнина и много витамини. Ястията, които Анастасия готвела, били разнообразни не само на вкус, но и на хранителни качества. Постепенно тя се превърнала в почти уважавана жена, която привидно била успяла да забрави миналото си, като се сляла с обикновените хора. Синът й бил отличен ученик, с невероятен математически талант, много добре, дори прекалено добре възпитан според оригващите се, пърдящи и къпещи се рядко съседи на врага от София. Орлин Колев го наблюдавал внимателно и не забелязвал никакви дефекти в начина, по който майка му го гледала. Явно го учела на скромност и трудолюбие, защото в доносите на учителката му имало само хвалби за отличника на класа.

Когато Стефан станал на 17 години, Анастасия поканила Колев на вечеря в дома й. Никога не го била молила за нищо, за пръв път се осмелявала да иска нещо, най-важното нещо за детето й - помолила за разрешение синът й да следва висше образование. Колев я изслушал, докато ядял мълчаливо. Тя стояла права до умивалника, колкото се може по-далече от него, и го гледала как лакомо яде. Никога не бил ял по-вкусно сготвено месо. Задушила го с малко червено вино собствено производство, което тя явно правела за него, защото никой друг не идвал на гости, сложила и картофи, моркови, малки лукчета и много подправки. Колев дъвчел и не можел да пропъди мисълта, че на 40 години тази жена изглеждала по-красива от всякога. И в чул да я облечеш, щяла да бъде като породист кон - соят й винаги щял да се вижда. А това не било никак добре. Под въздействието на виното изведнъж си помислил, че може би е време да вземе от нея това, което му се полагало за всичките години покровителство, още повече че тя искала от него нещо много голямо. Откъснал залък хляб, отопил с него всичко в чинията, избърсал си устата с носна кърпичка, която тя му подала. За миг погледнал дали кърпичката не била бродирана с монограма на покойния й мъж. Слава богу, не била.

- Всичко може да бъде уредено, Анастасия. Ще дойда пак другата събота, направи така, че синът ти да не е наоколо.

Втренчил горящ поглед в очите й, очаквайки реакция. Тя обаче не трепнала и сега, така, както не била трепнала преди шест години, когато й казал, че съпругът й е мъртъв.

- Добре, заповядайте, пак ще сготвя същото. Явно ви хареса... - отговорила след кратко мълчание.

Това бил най-щастливият момент в живота на Орлин Колев. Когато се прибрал в квартирата си, отново извадил албума със снимки и отворил на страницата с любимата си фотография на Анастасия, от която тя го гледала нежно и отнесено, така, както си представял, че би го гледала на следващата им среща. Отговорът й показвал, че явно най-накрая тя била оценила какъв мъж бил той.

Жените се лепели на Колев, без да полага усилие. Висок, с перфектна челюст, широки рамене, дълги крака, дори и под грозно ушитите панталони идеалният му задник привличал погледите на другарките, но привличането не било взаимно. Предпочитал да бъде сам, отколкото с бивши партизанки и ятачки, груби жени от село, които дори да били хубави, нямали никакви маниери и възпитание. Колев, без да иска, ги сравнявал с Анастасия и сравнението го отказало от секса с не една и две. Изобщо изпитвал известна неприязън към физическия допир с друго човешко същество. Единствената, която - в мечтите си - можел да докосва и да бъде докосван от нея, била ефирната Анастасия.

Народните момичета, придошли от селата в София, се смеели на висок глас, речникът им бил беден, често мляскали, като ядели, но най-лошото била хигиената. Повечето от тях се къпели веднъж в седмицата и при това събитие се поздравявали с „Честита баня“. Миризмата им много го отблъсквала, направо му пречела да се възбуди. За да му станел, трябвало да бъде почти безпаметно пиян. Гледал да ги изчука набързо на скърцащото си легло и ги пращал да си ходят. След което отивал на баня, където теляк изстъргвал кожата му до червено. Пазел се от жените не само защото в негово присъствие очите им светвали, но и защото не искал да има проблеми с партията. Жените си били жени, партизанки или не, Колев не искал да рискува да бъде натопен от някоя, че е морално разложен, ако не й отговорел на чувствата. А не бил изобщо готов да създаде семейство и напълно съзнавал, че външността му можела да му донесе повече негативи, отколкото позитиви сред класовите му другари. Всичко необикновено привличало нездраво внимание и завист. Пък и само една жена желаел истински - единствената, за която знаел, че никога не би могъл да притежава. Анастасия.

12.

Дългоочакваната събота дошла. Орлин Колев се изкъпал, избръснал, сменил бельото си. Ядосал се на себе си, че всичките му три чифта чорапи били кърпени от майка му. Бил вече мъж с положение, нямало да изневери на идеите, ако си купувал по-често нови чорапи. Напарфюмирал се с руски одеколон „Тройной“, който негов съпартизанин му бил донесъл от Съветския съюз, и се огледал в конфискуваното огледало. Изглеждал добре. Помислил си, че в позлатената, инкрустирана със седеф рамка на това огледало всичко изглеждало по-добре. За разлика от някои другари, които заграбили каквото могат от къщите на враговете, той изпитвал неприязън, дори лека погнуса, граничеща със суеверие, към вещите на хора, правили състояния от експлоатацията на по-слабите и бедните. Обаче веднъж след като се огледал в това огледало, видял себе си в друга светлина. Нещо било различно. Погледът бил по-горд и решителен, извивката на устата му властна, раменете му прави и силни, образът, който го гледал от там, бил на мъж с бъдеще, затова и го прибрал в скромната си квартира. Като гаранция за бъдещия си успех.

Погледнал се за последно в огледалото, взел издействаните с връзки шоколадови бонбони и френски коняк и тръгнал. Анастасия го посрещнала облечена в елегантна черна блуза и тясна черна пола. Колев си отбелязал наум, че тази жена била като огледалото му, правела всичко по-красиво и възможно.

Олющената селска маса изглеждала напълно различно под бялата ленена покривка, приборите били прости алуминиеви вилици и ножове, обаче подредени елегантно върху ленена салфетка.

„Значи не е носила само дрехи в куфарите... И покривка е взела... Буржоазна работа...“ - помислил си Колев, докато сядал срещу Анастасия.

Тя се държала както винаги сдържано-любезно, дори бил леко изненадан от спокойствието й. Само била малко по-бледа от обикновено. Колев не бил глупав, знаел, че била готова на всичко заради сина си. Почувствал лека, мигновена неприязън и нарочно съборил чаша, която се пръснала на парчета в краката му. Анастасия се втурнала да събира парчетата, а той я наблюдавал отгоре, и това „отгоре“ му върнало самочувствието. Била само жена, в края на краищата.

Всички жени, буржоа или не, в крайна сметка се подчиняват на мъжете.

Поднесла му печено пиле с картофи, поръсени с ароматни подправки, каквито не бил опитвал никога. Обяснила му, че използвала най-обикновена мащерка, малко риган, масло, нищо повече. И виното било нейно производство, младо, стипциво и пивко. Пазел се да не пие, но както винаги при нея, изпил повече, отколкото трябвало. Напрежението трябвало да изчезне. Хранели се в мълчание, почти нищо не си казали, той само попитал къде е синът й, тя лаконично отговорила, че щял да се прибере, след като той си тръгнел.

Анастасия не се опитвала да му се хареса, изглеждала недостижимо красива и това го карало да я желае още повече. След третата чаша станал, отишъл при нея, вдигнал я от стола властно и я целунал. Тя не се съпротивила, нито затворила очи, и това леко го изнервило. Погледът й бил непроницаем. Никога нямало да го хареса, камо ли да се влюби в него, прекалено прост бил за нея. Нищо не казвала, но погледът й това говорел и Колев изпитал неочаквана остра болка. Спуснал ръка надолу и агресивно я впил в задника й. Анастасия се измъкнала от прегръдката му, хванала го за ръка с неочаквано властен жест и го завела до леглото, където сама започнала да разкопчава ризата му. Ядосан на себе си заради слабостта си към нея, той я стиснал за китката, за да спре, и я хвърлил на леглото, като разкопчал ризата си сам с една ръка, а другата била на гърдите й, държейки я прикована за леглото в подчинение.

„Ще ми се подчиниш, кучко, дори и да не ме искаш...“ - казвала яростта в сините му очи, втренчени в нейните. А Анастасия не се борела. Само го гледала отдолу с непроницаемия си поглед, опитвайки се сама да свали блузата си.

- Пусни ме да се съблека - казала почти заповеднически, като го гледала в упор.

Той задъхано се изправил от леглото, оставяйки я да се съблече съвсем спокойно пред очите му. Тялото й било идеално, по-красиво, отколкото очаквал. Със задоволство помислил, че това тяло не е било любено вече шест години и че последният мъж, който го е докосвал, бил мъртъв. Знаел това от доносите на съседите й. Друг мъж освен него не бил прекрачвал прага на дома й.

Орлин Колев нетърпеливо я дръпнал отново в леглото и забил език в устата й. Езикът й посрещнал неговия почти с желание, или на него така за миг му се сторило, но очите й продължавали да бъдат отворени и немигащи. Гледали го с неотговарящо на ситуацията безразличие. Колев затворил очи в опит да избяга от погледа й и точно когато членът му бил готов да влезе в нея, нещо се случило и той омекнал. Поел си дълбоко дъх, не можел да повярва, че това му се случвало. С нея. На крачка от сбъднатата мечта.

Започнал отново да мачка яростно гърдите й, забивайки език в гърлото й, търкал тялото си в нейното, бил все по-задъхан и по-задъхан, но членът му останал все така мек. Тялото му го принуждавало да види това, което не искал да разбере с ума си. Анастасия била жената на мечтите му, която никога нямало да има, защото Партията не разрешавала. Тази забрана била по-силна от нагона. Подсъзнателно му било невъзможно да я наруши.

- Отпусни се... - прошепнала Анастасия, осъзнавайки опасността от случващото се.

Орлин Колев я погледнал й се срутил в бездънните й сини очи.

Изведнъж го обзела страшна ярост. Тя била виновна за всичко. Станал рязко от леглото и й ударил брутален шамар. Главата й се отметнала от удара и Анастасия останала така - гола и неподвижна, с червен отпечатък на лицето от ръката му, с лице към стената. Стиснала челюсти, събрала цялото самообладание, на което била способна, и все пак една сълза се спуснала по бузата й. Орлин Колев не я видял, защото се обличал трескаво, виждал само провала си. Бил бесен.

- Мръсница... Един мъж не можеш да задоволиш... за нищо не ставаш...

И излязъл от къщата, затръшвайки вратата с трясък. Не бил на себе си. Такова нещо никога не му се било случвало и със сигурност била виновна тя. Анастасия лежала вцепенена на леглото, с поглед все така втренчен в стената. Всички надежди синът й да учи висше образование били пропаднали. Може би и нещо страшно я чакало.

Полежала на леглото още известно време, бавно прокарала ръка по тялото си и станала. Трябвало да продължи нататък, да се мобилизира, да не позволява безнадеждността да се настани в нея като неканен, но нахален гост. Огледала стаята, грабнала бельото си и го изпрала. Понечила да го простре на двора, но се върнала от вратата и го сложила да съхне на столовете. Съседите следели всичко, ако я видели да простира бельо късно вечер, кой знае какво щели да си помислят. Прибрала масата, внимателно завила останалото от вечерята с „Работническо дело“, което Колев забравил при внезапното си напускане, и го изнесла навън на студено. Дълго и маниакално мила лицето си, гледайки се в малкото огледало с олющена амалгама, след което го намазала със собственоръчно направен от нея крем. Измъкнала куфар изпод леглото и изровила кандило, свещ и икона. Уверила се, че пердетата са дръпнати добре, закачила кандилото на пирон на стената, запалила го, сложила отдолу стол, а на стола иконата и запалила свещта пред нея. За трети път се уверила, че пердетата били добре дръпнати, коленичила, скръстила ръце, затворила очи и по бузата й потекла сълза, после втора.

Зашепнала толкова тихо, че едва чувала себе си. Правела дълги паузи.

- Моля те, Господи, прости ми, че легнах с мъж без любов, за Стефан го направих, прости ми, грешна съм! Прости ми, че оставих гордостта ми да ме води, бях студена и безчовечна и така попречих на детето си... Как на себе си да простя, Господи, че навредих на Стефчо... Направи чудо, нека този мъж да не ме мрази, да знае, че съм му благодарна, че не ни уби... Но не мога да го обичам, а той това иска... Аз имам мъж, и ти, Господи, го пазиш в сърцето ми жив. Благодаря ти за всичко, което ми изпращаш, благодаря, Богородице, че ни пазиш...

Успокоена, Анастасия се прекръстила, изправила се, взела иконата, угасила свещта и легнала да спи, притискайки иконата към гърдите си. Сънувала ярък сън. Била в каретата на свекър си, облечена във великолепна бяла рокля. Черни арабски коне препускали с всичка сила, а тя стискала в ръцете си шишенце, пълно с кръв. Тази кръв щяла да спаси живота на сина й, който бил в ръцете на зла вещица, окован в подземието на замъка й. Магически се озовала в подземието и успяла да поръси чудовището с кръвта. Оковите на Стефчо паднали. Майка и син се прегърнали щастливи, че са победили злото.

В квартирата си Орлин Колев запалил голата крушка, застанал в средата на стаята, огледал я и осъзнал, че цял живот щял да крие, че винаги ще сравнява всичко с Анастасия и нейния свят, който той и другарите му отнели не само от нея, но вече и от него самия. Дори само мисълта за това била предателство, а болката, която изпитвал от нея, била по-лоша от предателство. Тя била завинаги негова и нямало лек срещу нея.

Като в сън извадил албума със снимките на Анастасия, сложил го в умивалника и го запалил. Всичко било свършено. Не могъл да заспи до късно, споменът от срама го държал буден. Тази жена го накарала да се чувства слаб като мъж, той, желаният от всички жени. Жаждата за отмъщение му казвала, че тя трябвало да си плати за неподчинението. Обаче нещо не му давало мира. Привидно тя направила всичко, което той пожелал, приела го в леглото си, дала тялото си на него, дивия партизанин, не била нейна вината, че се изложил като мъж, но все пак не смирила гордостта си. Дори била облечена красиво заради него, сготвила му чудесна вечеря. И синът й бил много умен, с математическия си талант можел да послужи на Партията или да строи комунистическа България - искал да стане архитект. А и Колев бил отгледан само от майка си, баща му починал рано, знаел какво е сама жена да гледа дете.

Нямало как да сподели с никого, чувствал се като в капан и се мразел заради мислите си, не бил достатъчно твърд, прекалено много се бил размекнал. Ако шефовете му разберели, това щяло да бъде краят на кариерата му, а доверието към него било голямо. Възлагали му големи надежди. За негов ужас осъзнал, че бил дълбоко и нещастно влюбен в Анастасия и тази нощ любовта трябвало да загине. Да бъде убита. Безмилостно разстреляна и хвърлена в дълбок трап като всичките гнусни буржоазни врагове.

Поседял на леглото облечен, станал, отворил прозореца, за да излиза димът от албума, който тлеел в умивалника. Загледан в огъня, решил. Щял да й помогне, но никога повече нямало да се вижда с нея. Щял да я наблюдава само отдалече. Ако направела дори и едно прегрешение, с нея и сина й било приключено. Изсулил обувките от краката си, видял, че палецът му отново стърчал през дупка на чорапа, това го отвратило още повече, легнал с дрехите, свил се на кравай и заспал.

Така съдбата на Анастасия и Стефан Карамихови за пореден път се преобърнала.

Заживели в София в една стая в апартамент, пълен с наематели. Той бил приет да учи архитектура и станал отличник. Веднага след като завършил, въпреки лошия му произход, го взели на работа като проектант в проектантско бюро. Талантът му не останал незабелязан и започнали да му дават и самостоятелни проекти. Държал се перфектно с колегите си, винаги любезен и отзивчив, на събрания знаел кога да говори и кога да замълчи, критиките му били винаги градивни и важни за успеха на проектите. Не влизал в излишни разговори, както го била научила майка му. Живеели скромно, тя го възпитала като истински джентълмен, без да отнема от дързостта му, която й напомняла на баща му. Страхувала се за него, но не искала да го пречупва. Вярвала, че Бог винаги ще го пази. И дано да си намерел подходяща жена.

Трябвало да има семейство и любов, това, което тя загубила завинаги.

А Орлин Колев изчезнал от живота им, без да се интересува от евентуалната благодарност на Анастасия за помощта, която оказал на сина й. С изгарянето на албума той изгорил и всички пътища към нея.

13.

Един ден Стефан поканил майка си на обяд в „Руския клуб“. Анастасия моментално разбрала, че предстоят промени. От известно време синът й бил по-усмихнат от обикновено, с една лека тайнствена усмивка. Бил винаги внимателен с майка си, но това внимание като че ли станало още по-голямо. Нищо не го питала, защото знаела, че когато дойде времето, той сам щял да й каже. Имала му пълно доверие. И явно този миг бил дошъл.

Извадила перлите от куфара, облякла черен пуловер от фина мериносова вълна, който купила с връзки от трикотажния магазин на „Графа“, и седяла срещу сина си в спокойно очакване. Стефан я гледал с възхищение, наслаждавайки се на неподвластната на възрастта красота на майка си.

- Мамо, ти си невероятна.

- Благодаря, Стефчо... Ти също. Татко ти вижда от горе и е щастлив.

Сервитьорът разлял студено бяло вино в чашите им и се чукнали.

- За нас - казал той.

Анастасия го погледнала усмихнато в очите.

- За нас.

Отпили. Тя виждала, че синът й търси думите, с които да започне.

- Ти знаеш... вече знаеш, че съм влюбен, нали?

Анастасия помълчала няколко секунди, станала, целунала го по челото и седнала обратно на стола си. Усмивката не слизала от лицето й. Хората от съседната маса ги изгледали, едва прикривайки любопитството си, примесено с обичайната неприязън - от какво пък тези ще са толкова щастливи.

- Знам, разбира се, и това е прекрасно! Откога чакам този ден! Хайде, разкажи ми сега... сигурно е прекрасно момиче...

Стефан отпил яка глътка, преди да започне да говори.

- Наистина е прекрасна! Красива, умна, образована... Искам да те запозная с Маруся!

Анастасия не трепнала, въпреки че усетила напрежението при произнасянето на името й.

- Маруся?

- Да... Баща й е партизанин - стрелнал я с поглед. -Нали не съдим децата по родителите им?

Пресегнала се и хванала ръката му нежно.

- Разбира се, че не съдим, никога не бих те подвела. Разкажи ми за нея... Какъв цвят са очите й, косата й, какви книги харесва...

Стефан заразказвал и от този разказ Анастасия разбрала, че Маруся била бъдещата й снаха. И че трябвало да я приеме такава, каквато е - дъщеря на враг, чието семейство щяло да я мрази. Но какво ново? Била свикнала с обратите, омразата, неразбирането, несправедливостта. И все пак, защо това трябвало да влиза в дома й? Знаела, че отговорът щял сам да дойде, Бог неминуемо щял да го изпрати, нейното задължение било да не показва неуважение и неодобрение към избора на сина си, както и към човешкото същество, което го обичало. Всичко щяло да се подреди някак.

Анастасия ги поканила на чай. Маруся дошла облечена в тъмносиня рокля с червен колан, държала се безупречно, като следяла и копирала всичко, което Стефан правел. Било ясно, че маниерите й били малко по-различни, но се стараела. Бързият й ум и чувство за хумор се харесали на Анастасия, единственото, което я притеснявало, била една особена, прикрита тревога в погледа на момичето. Била шеметно красива, внуците щели да бъдат прекрасни, момчето щяло да прилича на нея, със смолисточерни очи и гъста, права коса, а момичето щяло да е на Стефан - ангел с дълги, руси къдрици и сини очи като Рилските езера. На младите щяло да им бъде много трудно с родителите й, на нея също, но нямало друг избор. Синът й отлично знаел как да се пази, а децата му щели да имат съвършено различна и много по-лека съдба от неговата. Нямало как, нито защо Анастасия да застава срещу любовта.

След чая казала на Стефан, че в събота щяла да отиде на гости на леля си в Пловдив и щяла да се върне в понеделник. Само да полеел цветята в неделя. Стефан разбрал за пореден път, че имал най-добрата майка на света.

Купил зюмбюли, било пролет и единствената стая на майка и син била потънала в упойващо сладкия им аромат. На малката масичка в средата на стаята, покрита с виненочервена покривка от дебела, вече износена коприна, върху която имало дантелена, по-малка покривка, сложил бутилка „Винено бренди“ - първият коняк родно производство, и две чашки със златни орнаменти и ниски столчета. В кристална купа сложил шоколадови бонбони „Пияна вишна“, произведени във фабрика „Малчика“, която се казвала „Щастие“, преди да бъде национализирана. Стефан измил изцапаните си от постоянното чертаене ръце с лавандуловия сапун, направен от майка му - сега щели да миришат чудесно. Анастасия усъвършенствала таланта си да прави кремове и сапун. Използвала билки, които купувала от жена на пазара, на която поръчвала точно каквото й трябвало. Ароматите, които създавала, я връщали в миналото, когато не била постоянно обградена от миризмата на запръжка, с която готвели съквартирантите й.

Маруся обожавала начина, по който миришел нейният любим. Заравяла лице във врата му и го душела, опиянена от аромата на гладката му кожа, дискретно ухаеща на лавандула. Когато влезли в стаята, Стефан не й дал възможност да седне, направо я дръпнал на коленете си и я целунал така, че тя просто полудяла от възбуда. Яхнала го, вдигнала роклята си над коленете и впила устни в неговите, докато той галел гърдите й. Веднага станал така твърд, че го заболяло, вдигнал я от себе си и я пуснал на земята, все едно че била кукла, грабнал я за ръка и я повел към леглото. Обърнал я с гръб към себе си, разкопчал копчетата на роклята й и я измъкнал през главата й. Обърнал я към себе си, косата й се разрошила, бельото й било от лош памук, евтино бельо, което се продавало навсякъде, друго нямало, но за сметка на това гърдите й били изключителни, както и всичко под грозното бельо. Тя разкопчала копчетата на ризата му и му помогнала да я съблече, той я прекъснал с целувка, после тя разкопчала копчетата на панталона му, той го събул, измъкнал се от нея, махнал завивката на леглото и се пъхнал, повличайки я след себе си, в хладните, колосани от майка му специално за случая, чаршафи. Притиснали се един към друг като хора, които никога няма да се разделят. Били готови за любовта си. Той сложил ръка на корема й и я подържал така. После разкопчал сутиена й, свалил бельото й, махнал и своето и това, което изпитали един към друг в този момент, щяло да създаде малката Лилия или Лола, както тя сама се наричала.

Любовта им била изгаряща и възбуждаща, ръката на Маруся държала твърдия му силен член, а неговата била в живота, който се намирал между краката й. Целувките му били бавни, дълги, и той влязъл в нея, без да чувства никаква съпротива, тя го чакала, току-що разбрала какво е мъж. По-нататък щяла да сравнява всеки свой любовник с него.

Не можела да контролира звуците на наслада и Стефан сложил пръст на устните й, сочейки стената.

- Слушат!

Маруся го погледнала стреснато.

- Откъде знаеш?

- Знам... не мисли за това сега, само по-тихичко...

Не заспали до сутринта. Той се събудил преди нея и направил кафе от леблебия, друго нямало по магазините. Тя го извикала обратно в леглото и така се любили до обяд. Родителите й щели да я убият, никога не била правила такова нещо, въпреки че била на цели 22 години. Баща й щял да я пребие. Маруся се разплакала от страх, когато тръгнали към тях. Стефан я успокоил, че щял да се представи на родителите й и да ги убеди в почтеността си към дъщеря им. Тя била неговата годеница. Маруся се хвърлила на врата му, след което съвсем се ужасила. Не била казала на баща си нищо за произхода му, само майка й знаела, а тя щяла да му каже сигурно всичко. А и да не му кажела, той щял да разбере.

Това му била работата. Цеко Доков можел да научи всичко за всеки.

14.

Маруся знаела колко баща й ненавижда „тези“ хора, но вече не разбирала защо - Стефан и майка му били мили, свестни и възпитани. И били толкова образовани, знаели немски и английски, познавали световната литература, Стефан слушал класическа музика и дори и завел на опера. Какво лошо имало в това? Преди да се прибере, Маруся решила, че баща й щял да научи истината на порции. Първо, че има годеник, после, че е от „тези“ хора. Цеко Доков щял да се успокои, като разберял, че годеникът й е архитект, защото на „тези“ хора не им се разрешавало да следват, а архитект означавало „наше момче“.

Когато влязла вкъщи, Маруся мигновено отнесла два яки шамара, след което се намесила майка й. Признала, че е сгодена и че годеникът й е архитект, и както предположила, нещата постепенно се успокоили. Знаела слабостта на баща си към нея, изобщо имала таланта бързо да открива слабите места на хората. Това щяло да й послужи и в бъдещата кариера.

Понякога се притеснявала от погледа на баща си, рядко се случвало, но той се втренчвал в нея не като баща. Нещо диво, тъмно и опасно светвало в очите му. Маруся срещала това диво, тъмно и опасно във всеки мъж, освен в Стефан, който излъчвал светлина и любов.

Тази любов й помогнала почти да забрави една вечер, в която родителите й имали гости, всички били ужасно пияни и най-добрият приятел на баща й я заклещил в коридора и сграбчил гърдите й. Майка й се появила навреме, видяла всичко и той веднага я пуснал, като изсумтял каква красива дъщеря имат. Но на следващия ден не казала нищо. Нито на дъщеря си, нито на мъжа си. Все едно, че нищо не се било случило. Маруся никога не забравила мълчанието на майка си и за пръв път разбрала пределно ясно, че майка й се страхувала от баща й и приятелите му. Погледът на баща й пък не пропускал гърдите на най-добрата й приятелка, а майка й винаги се правела, че не забелязва.

Стефан бил единственият мъж, който я карал да се чувства в безопасност като жена. Вярвала му с всяка частица от тялото си, бил изключителен кавалер. Винаги се срамувала заради майка си, която се навеждала да връзва обувките на баща й, докато Стефан целувал краката й, смучейки пръст по пръст като захарно петле. Подарявал й шоколад „Крава“, който често бил толкова твърд, че можело да си счупиш зъбите, но пък бил вкусен и млечен, носел й цветя, ходели да ядат кебапчета в любимото им квартално кръчме. Пускал й плочи с арии на Карузо, мечтаел да я заведе на море във Варна, имал плоча на „Бийтълс“, танцувал страхотно леткис, а когато танцували блус, тя се разтапяла в ръцете му. Можел да я заведе където пожелае с разказите си, на края на света, а неговият свят бил толкова по-голям и по-интересен от света на родителите й! Стефан бил бог за нея, тя мечтаела за Париж от книгите на Ремарк, за Лондон от книгите на Агата Кристи, за Америка от книгите на Керуак. Познавала само Москва прекрасно, проблем били Париж и Лондон. Двамата трябвало някак да отидат там, искала тя да заведе Стефан в Париж, да пият кафе в кафенето, където е писал Хемингуей, или да се напиват в бистрото, в което е пил Фицджералд. Но как това можело да се случи? Тези страни били вражески. И французи, и англичани, и американци мразели България и Съветския съюз, искали да ги унищожат. Не искали хората да са равни, а да има бедни. Това някак не било честно, големите писатели ги описвали като страхотни места. Може би баща й би могъл да уреди такова пътешествие, нищо не се знаело. Такива били мечтите на Маруся.

Когато гледала „Нюрнбергският процес“ с Максимилиан Шел, си казала, че задължително щяла да срещне такъв мъж. Щом съществувал мъж като Шел, значи имало и други като него и нямало причина съдбата да не й изпрати нейния красив, изискан принц. Стефан бил точно това, само че със сини очи и напълно отговарял на представата на Маруся за неин съпруг и бъдещ баща на децата й. А Стефан гледал на екзотичната си приятелка с нескрито обожание, готов на всичко за нея. Така бил свикнал да се отнася с майка си, която го научила, че жените са силни същества, но имат нужда от любов, топлина и внимание така, както се отглеждат орхидеи. Само така се запазвали красиви и цъфтящи - с много любов и грижа. Винаги с лека горчивина добавяла, че орхидеи в България много трудно се отглеждали.

За Стефан Маруся била блестяща орхидея с кадифена златиста кожа и почти хищни, красиво очертани устни, които той обожавал. Ръцете й с тънки дълги пръсти се спускали по тялото му като потоци от любов, любов без граници, всеприемаща и въздигаща и двамата до божественост, отразяваща се в очите на другия.

Пречките щели да бъдат преодолени, бъдещето било тяхно.

15.

След като гневът на Цеко Доков преминал, Ганка, майката на Маруся, започнала да дебне за подходящ момент, в който да му каже истината за приятеля на дъщеря им. Съпротивлявала се на мисълта, че този човек бил годеник на детето им. В него имало нещо, което не й харесвало, големеел се, не бил като тях. На Маруся й трябвало по-обикновено момче, с което да могат да си кажат две приказки на ракийка и салатка. Този нямал вид на човек, който пие ракия. Ганка поканила Стефан да обядва у тях, докато Цеко бил в командировка. Сготвила пълнени чушки, които той изял с удоволствие, но с вилицата си отделил всичкия лук от салатата с домати и краставици.

Ганка Докова не познавала хора, които не ядат лук. Отказал да пие и ракия. Единственото нещо, което й харесало, било, че не си отварял устата, като дъвче. Не можела да понася мляскането на мъжа си. Това, че винаги миришел на хубаво, било и добре, и зле. Забелязала, че дъщеря й попивала маниерите на годеника си и вече изглеждала като че ли различно, все едно, че не била нейното дете, а някаква дама. Това определено не й харесало, а още по-малко щяло да се хареса на баща й. Не била срещала по-любезно и възпитано момче от този Стефан, но произходът му личал отвсякъде. Враг, буржоа, не бил равен с тях, личало си, че се мислел за нещо повече. Страхувала се, че се големеел и момичето й можело да пострада. Но пък не била виждала по-внимателен мъж, гледал Маря като писано яйце. Маруся не давала и дума да се издума срещу него, дори настояла майка й да каже веднага истината, било безсмислено да крият, каквото ще да ставало, Стефан щял да бъде нейният съпруг. Ганка молела дъщеря си да изчака, да не бърза, да го опознае, но молбите й били напразни. Нямала друг избор, освен да каже на мъжа си истината.

Самият Цеко Доков усещал, че нещо не било наред, този Стефан не му вдъхвал грам доверие. Какви били тези ръце на мъж - гладки и с нежна кожа като на жена, ноктите винаги изрязани и чисти. Явно никога не ги е цапал с нищо, не можел да държи друго, освен молив и линия, проектант някакъв.

- Архитект! - поправяла го Маруся. - Не е проектант, татко, завършил е архитектура!

- Архитект... Виж му ръцете, какви са тези ръце като на жена... Сигурно една леха не може да прекопае... - мрачно сумтял баща й.

- Ама за какво му е да копае лехи, като ще строи сгради! Това е много повече от всякакво копане...

- Ти да мълчиш, разбира ти главата! - Цеко Доков скастрял дъщеря си ядосано. - Един мъж, ако не може да работи физически труд, за нищо не става...

Ганка Докова сръчквала дъщеря си да не продължава разговора и да не ядосва повече баща си. Нямало смисъл, нямало да промени мнението си за Стефан.

- Интелектуалец не ти трябва, а мъж... Искам много внуци...

Това вече не можело да продължава, Маруся ставала все по-нервна и един ден Ганка Докова събрала кураж и казала истината за произхода на Стефан на съпруга си.

- Ще я пребия! Ще я убия, чуваш ли!? Не може да резили семейството ни с някакъв ретрограден тип! Ще пратя и майка му, и него обратно в провинцията, кой изобщо ги е допуснал тук... Утре всичко ще проверя... Къде е Маруся? Не ме гледай така, къде е Маруся, те питам!

- На кино са - мрачно отговорила Ганка. Знаела, че Маруся не я чакало нищо добро. Обаче неизвестно откъде й дошла сила.

- Слушай ме добре, Цеко - казала с такъв тон, че Цеко Доков млъкнал и я загледал втренчено. - Няма да ти разреша с пръст да докоснеш детето. Момчето е свестно и я обича. Не е от село, не е пипал мотика, и слава богу, защото има професия, истинска професия. Ще строи пътища и предприятия, завършил е пръв във випуска, с отличие! Носи детето ни на ръце, така, както никога никой не се е отнасял с мен!

Цеко Доков побеснял.

- Така ли, това ли ти се е приискало, някой да те носи на ръце...

- Остави ме да говоря! - креснала Ганка, а на Цеко му станало ясно, че този път трябвало да слуша.

- Писна ми да гледам как се наливаш с приятелите ти и те заглеждат Маря и приятелките й, писна ми, ясно ли ти е? Не искам детето ми да попадне в семейството на нито един от твоите, нито един! Каква е майка му, какъв е бил баща му, няма значение, важното е как Стефан гледа детето ни и няма да ти позволя да се държиш лошо нито с нея, нито с него... Ако направиш нещо, ще си вдигна чукалата и ще си отида на село при наш’те, да знаеш!

Ганка Докова треснала вратата пред смаяния си съпруг и излязла. Той извадил ракията от килера, налял си чаша, изпил я на екс, налял си втора, треснал шишето на масата. Продължил мрачно да се напива. Когато Маруся се прибрала, баща й си бил легнал мъртво-пиян, а майка й я нямало. На следващия ден Цеко Доков не й говорел, но майка й я успокоила, че въпросът със Стефан бил приключен. Маруся била на седмото небе от щастие.

Баща й обаче не мислел така. Изчел досиетата на Анастасия и Стефан Карамихови и разбрал, че нищо по-лошо не можело да се случи на семейството му. Дъщеря му лепнала петно на цялата му биография, в която Партията и изграждането на комунизма били най-важната цел в живота му. Чудел се как да обясни на колегите си от Държавна сигурност, че ще се сродява с враг.

„Как не ги избихме всичките до крак, до трето коляно, сега всичко щеше да е наред!“ - мислел си, давейки мъката в ракия.

Цеко Доков започнал да пие от сутринта, докато дъщеря му цъфтяла от любов и ставала все по-красива. И въпреки че го прегръщала все така нежно, разтапяйки сърцето му, струвало му се, че вече не била неговото момиче, което обичало да танцува на „Калинка мая“ като истинска рускиня, а била подменена с чужденец в собствения му дом. Даже не и чужденец, а по-лошо - враг. Само алкохолът му помагал сърцето му да омекне и да почувства милост към любовта на детето си. Но милост към Стефан Карамихов никога не изпитал.

16.

Крадели мигове за любов. Маруся максимално се стараела да не дразни баща си, а и Стефан държал да спазват приличие дори повече от нея. Събитията обаче се ускорили, защото мензисът на Маруся се забавил. Изчакала ден, два, пет, но за неин ужас не идвал и не идвал. Майка й я гледала все по-строго и изпитателно, а Маруся ставала все по-нервна. Не знаела какво да прави, родителите й щели да я убият. Минало й през главата да сподели с Анастасия, която се държала с нея с невиждани за Маруся нежност и внимание. Познавала само грубите отношения между майка й и баща й и била като хипнотизирана от елегантността, деликатността и интелекта на майката на любимия си. Анастасия спечелила доверието й напълно, но как да й кажела, че може би е бременна от сина й?! Дори не била сигурна как и кога й се е случило, само знаела, че е забременяла. Нямала никакво съмнение, че в плоския й мургав корем вече живеело нещо, което може би щяло да промени живота й. Това било плашеща мисъл за съвсем младо момиче. Почти всичките й приятелки били правили поне по един аборт, някои имали и по три, и по четири. За тези неща се говорело като за нещо срамно и срамът винаги бил за жената, мъжете оставали незасегнати - и психически, и физически, и материално. Повечето нямали дори най-бегла представа през какво минавали жените, с които спели. Повечето бракове се сключвали заради непредвидена бременност.

Маруся не знаела какво да прави, вероятно трябвало да сподели със Стефан, а това означавало, че той нямало да й разреши да направи аборт. Сигурна била, че щял да поиска ръката й. Гледала се дълго в огледалото, в профил и анфас, вторачвала се в очите си, търсейки отговор дали била готова за сватба, както и за взрива, който щял да последва от страна на баща й.

Минали две безкрайни седмици. Маруся ставала все по-мълчалива и бледа, под очите й имало дълбоки сенки. Цеко Доков гледал втренчено красивата си дъщеря, която побутвала с вилица току-що опечената от майка й баница.

- Яж де, няма да напълнееш! Я се виж каква си кльощава... И кой яде баница с вилица... На нищо не приличаш вече, Маря, тоя твоят май гладна те държи... Какъв мъж е да харесва такава слаба жена...

- Не съм гладна.

- Какво е това, бе! Кожа и кости... Да не си болна? -изпитателно попитал баща й.

- Не ми се яде, остави ме на мира, моля те...

Маруся взела чинията си, станала рязко и изведнъж краката й се подкосили. Подпряла се на стола, за да не падне, а майка й скочила да я подкрепи.

- Какво става, бе? Да я водим на лекар! - Доков стреснато се обърнал към жена си, която мрачно гледала Маруся със стиснати устни.

- Ще я водим... Нищо й няма, преуморила се е.

Намокрила кърпа и я сложила на челото на дъщеря си, която седнала отпуснато обратно на стола си.

- Я ела в другата стая да полегнеш.

Маруся послушно станала и последвала майка си. С влизането в спалнята Ганка Докова затворила вратата след себе си и отвъртяла жесток шамар на дъщеря си. Маруся ревнала с глас и се тръшнала по лице на леглото, майка й обаче уплашено я обърнала към себе си насила и запушила устата й с ръка.

- Ти луда ли си?! Млъкни веднага! Какво искаш, баща ти да те пребие ли?! Всичко правя, за да те остави на мира, с това ли ми се отплащаш?! Бременна си, нали!?

Сълзите извирали от очите на Маруся, давела се от страх и отчаяние, изхлипала тихо и кимнала утвърдително с глава. Цялата свирепост на майка й се изпарила, станала от леглото и заключила вратата. Била обзета от чувство на внезапна слабост, сърцето й се свило от страх за детето й.

- Защо бе, майче, не внимава... Нали все това ти повтарям, откакто стана жена... Знаеш ли какво може баща ти да направи на Стефан и на майка му, а?! Ако разбере, отново ще ги изсели от София и окото му няма да мигне! Защо не се пази, защо, глупаво момиче...?! - нареждала Ганка Докова и сълзите се стичали по лицето й.

- Пазих се, мамо, престани! Наистина се пазих! Моля те, не ми се карай! Стефан много внимава, не знам как е станало - отчаяно я прекъснала Маруся. Майка й клатела глава неутешимо.

- Пазил те е... Казах ти аз, че не е за теб, той не е от нашите, глезен е. Защо не ме послуша?! Какво ще правим сега? Баща ти не трябва да разбира в никакъв случай. Не слушаш, Маре, не слушаш, всичко знаеш, и ето резултата. Сега да ни говорят хората. Нищо, не се притеснявай, ще намеря връзки да направиш аборт. Стефан знае ли?

Маруся я погледнала стреснато и поклатила глава отрицателно.

- И няма да му казваш! С тази история трябва да се приключи веднага, преди да е станало по-лошо. Баща ти ще го убие, ако разбере.

Двете седели безмълвни и покрусени. Маруся я втресло. Била само на двайсет и две години и мисълта за аборт я ужасявала. Била чувала страшни истории от съученички и колежки. Кой щял да й направи аборт, нито била женена, нито имала деца?! Имало лекари, които извършвали незаконни аборти, но с голям риск да си загубят работата. Познато момиче на нейна приятелка пробило матката си с игли за плетене в опит да убие плода, друга пила коняк, докато лежала във вана с почти вряла вода, и получила зловещ кръвоизлив, трета се натровила с някаква отвара, дадена й от знахарка. Не било разрешено ползването на пълна упойка, абортите се извършвали с местна, която обезболявала тялото, но жените чувствали инструментите в себе си, стъргането, чукането, тракането по металните съдове, гласовете на лекарите. Половината от забременелите българки имали прекъснати бременности, не били рядкост и жени с над десет аборта. Никой не учел децата в училище какво да правят, когато съзряват сексуално. Мъжете не искали и да чуят за презервативи. Сексът не бил секс, ако бил с гума. Дори и Стефан не ползвал презервативи. Маруся чувала, че всяка година убивали десетки хиляди неродени деца, и нейното дете щяло да бъде едно от тях.

В последния момент преди да стигнат до „Първа градска болница“, в която майката на Маруся уредила да я „оправят“, изведнъж Маруся се заковала на средата на „Раковска“. Била мислила много. Загубила сън, откакто разбрала, че е бременна. Не й излизала от главата жабата, в която била инжектирана урината й, и така станало ясно, че е бременна. Ако на следващия ден жабата произведяла сперма, това потвърждавало бременноста. Каква гадост! Лъжела Стефан, че е преуморена, че кара някакъв лек грип, и се измъквала от срещи с него. Той я гледал изучаващо, но не питал, тя сама щяла да си каже. Приемал извиненията й с толерантност и кавалерство, които Маруся не била срещала досега. На няколко пъти деликатно се опитал да разбере какво я мъчи, разпитвал я отдалече за родителите й, за баща й, за ученето, за всичко, за което се сещал, че би могло да причини депресия на любимата му. Само нежността й към него била непроменена.

И така, застанала на средата на улицата, Маруся се огледала наоколо, погледнала запъхтяната си притеснена майка и изведнъж почувствала в себе си някаква нова, непозната сила. Искала нов, различен от този на родителите си живот, такъв, какъвто тя си го направи, без техните идеи и предразсъдъци, по-възвишен, по-чист, по-красив. Не можела повече да понася мрачния поглед на баща си и страха на майка си от него. Разбрала, че за нея нямало нищо по-важно от истината и любовта. Не можела повече да лъже Стефан, той трябвало да знае, че носи детето му, пък двамата щели да решат какво ще става. И щели да се справят с всичко. За секунда изпитала страх от баща си, но го пропъдила моментално. Имала Стефан, двамата заедно били силни. Майка й я гледала стреснато в очакване.

- Какво?! Ще закъснеем, тръгвай!

- Няма да направя аборт, преди да кажа на Стефан. Той ме обича истински и не мога да го лъжа.

Ганка Докова я погледнала ужасено. Огледала минувачите край тях, все едно някой я следял, зашепнала, да не я чуят.

- Маме, недей така, моля те. Дай да те оправим, нямаш друг избор! Не е страшно, ще видиш, бързо ще се оправиш и ще забравим! Нали знаеш какво ще стане, ако баща ти разбере? Помисли и за Стефан и майка му. Ще ги унищожи!

Маруся обаче почувствала страшна сила и твърдост. Нямало да позволи на баща си да разруши нито нейния живот, нито живота на Стефан, защото щяла да го дари с внук. Това щяло да го смили.

- Няма какво да мисля. Татко ще трябва да приеме това, което двамата със Стефан решим. Прости ми, мамо, но не мога да го направя. Обичаме се, това е.

Маруся целунала майка си по бузата и почувствала неочаквано облекчение. Обърнала й гръб и радостно се затичала към дома на Стефан. Нямала търпение да каже на любимия си. Детето й щяло да живее.

Той веднага й предложил брак, а Цеко Доков първо се опитал да й забрани да се жени, като заплашил, че ще изсели Анастасия и сина й от София, но Маруся не трепнала. Ако трябвало, щяла да стане селска учителка, но нямало да остави Стефан дори и баща й да го заточи на края на света. Била напълно спокойна и непознато твърда за родителите си. На Цеко Доков му станало ясно, че няма да се пребори с дъщеря си. Обвинил за всичко жена си и се напил безпаметно.

В корема на Маруся растяла Лола, която още нямала име, нито пол, но била направена с много любов и щяла да се появи на този свят напълно триумфално на крилете на любовта.