Сексът и комунизмът

27.

София, 1976 г.

Маруся беше получила за пръв път в живота си реална власт. Тази власт беше започнала да се отразява още повече на отношенията вкъщи. Ако допреди заминаването им за Париж с удоволствие прекарваше часове в разговори със свекърва си, която я учеше как да се сервира, как да готви изискани ястия, как да се облича, както и на маниери, които Маруся с удоволствие попиваше от Анастасия, тя вече рядко се задържаше вкъщи. Дразнеше се от любовта и сплотеността на майка и син, чувстваше по-силно от всякога, че начинът им на живот е принуда - изобщо не беше това, което биха избрали за себе си, ако бяха свободни, и това я караше да се чувства виновна.

Нищо не се беше променило. Виждаше на дъното на всичко чорлавите, стърчащи вежди на баща си, ракията върху вестник „Народна армия“, лука и киселото мляко, грозните костюми, омразата на приятелите му към семейството й, той беше друга планета, съвършено различна от тази на Стефан и Анастасия. Постепенно това я накара да бяга от дома си, от свекърва си, от Стефан, но и от дъщеря си. Не се прибираше до късно през нощта, вечеряше с министъра, който все повече настояваше за нейната компания, възлагайки й все по-голямо доверие.

Орлин Колев тайно тържествуваше, че съдбата му предостави възможност да отмъсти на Анастасия Карамихова за някогашното унижение. През цялото време беше таил в себе си горчивина от мъжкия си провал. Не вярваше в Бог, но помнеше думите на майка си за Божията справедливост. Тя беше най-бедната жена на селото, ратайкиня, която беше отгледала него и братята му сама, без ничия друга помощ, освен помощта на разръфаната Библия, която държеше до огнището. Четеше трудно, беше учила само до 5-и клас, после баща й я беше пратил да работи на полето и дори и в най-трудните и гладни моменти, когато пращаше децата да ядат при по-заможната им стринка, тя беше убедена в Божията справедливост. Колев мислеше, че появата на Маруся в живота му беше знак именно на тази справедливост, в която парадоксално не вярваше на идеологическо ниво.

Задържаше Маруся след работа, гласуваше й все по-голямо доверие, пращаше я на разговори с посланици на вражески държави, изобщо се стараеше да я държи колкото се може по-далече от семейството й.

Стефан се беше върнал с удоволствие в проектантското бюро. Работата му даваше възможност да избяга от все по-голямата студенина между него и жена му. Аристократизмът му му помагаше да прикрива тихата ненавист, която беше започнал да изпитва към редките й възторжени разкази за работата й с Колев, както и към успехите на Партията. Анастасия чуваше всичко и слушаше внимателно, без да показва, че отлично познава шефа й. Стефан не го помнеше, нито знаеше за сложните отношения на майка му с Колев, просто не можеше да понася простаците, които управляваха живота му. Министърът на външните работи беше един от тях.

Стараеше се да се прибира за вечеря, за да прекара поне час с Лола, която вече изцяло беше поверена на майка му. А Анастасия имаше все по-малко влияние върху нея, защото Лола беше влязла в пубертета и не се подчиняваше на баба си. Виждаше и преживяваше тежко лошите отношения на родителите си и напълно престана да споделя с когото и да било вкъщи какво ставаше във все по-обърканата й душа.

28.

Лола беше много щастлива от връщането им в България, която определено й липсваше. Родните улици и приятелите от старото училище... Но това не намали тревогата й за алкохолизиращата се Маруся, както и за това, дали родителите й нямаше да се разведат. А и Стоянич й липсваше, но пък отново беше с любимата си баба Анастасия. Освен това нещо се беше променило, чувстваше се пораснала и при последната ваканция в България беше забелязала доста симпатични български момчета, които й изглеждаха по-мъжествени и привлекателни от френските. Всичко това измести страховете й.

Раздялата й със Стоянич беше по-тежка за Стоянич, отколкото за Лола. Писмата от Париж на розова хартия започнаха редовно да се появяват в пощенската й кутия, пълни с тъга, романтични думи, мрачни философски излияния за смисъла на живота, дори поезия, посветена на Лола, което й се видя малко странно. Тя очакваше с нетърпение и веднага отваряше дебелите, тежки пликове, пълни с тийнейджърски философски съкровища. Приятелката й й липсваше, но по писмата ставаше ясно, че Стоянич е тази, която наистина страдаше.

Новоприетата във Френската гимназия Лола вече имаше дълга, тежка светлоруса коса, замечтан син поглед, попил светове от чужда култура, дълги крака, обути в джинси „Levi’s“, аура на нещо чуждо и недостижимо. Френските дрехи, с които Стефан беше облякъл дъщеря си, и изобщо това, че беше живяла във Франция, автоматично я бяха направили както популярна, така и обект на завист от страна на повечето й съученички. За завистта допринасяше и фактът, че поради перфектния й френски беше приета направо в 8-и клас, без да учи в подготвителен.

Запленени от нея, момчетата обаче бяха далеч от такива чувства и веднага се беше оформил ескорт от група влюбени, които я следваха като хипнотизирани. Няколко от тях си бяха направили рокгрупа и носеха барабаните и китарите у Лола, за да репетират. Свиреха „American band“ на „Гранд Фънк Рейлроуд“. Никой друг родител не допускаше ужасната шумотевица, която създаваха. Родителите на Лола никога не бяха вкъщи, а баба й не им се бъркаше. Понякога зеленоокият, висок Мони, който беше възмъжал по-рано от останалите, носеше бутилка вино, от която пиеха направо на екс, тайно от Анастасия.

Лола имаше страхотни плочи на „Пърпъл“, „Юрая Хийп“, „Лед Цепелин“, каквито никой в София нямаше. Те се слушаха увеличени до последно. Съучениците й се възхищаваха на готините й родители, които разрешаваха всичко това, само Маруся от време на време роптаеше, че Лола трябва да слуша и класика, стига с тази американска музика. Баба й Анастасия също се опитваше от време на време да каже нещо за разностранните интереси. Човек трябвало да има познания по всичко. Но безуспешно - внучката й не я слушаше както преди. Не че влиянието й се беше стопило, Лола продължаваше да се възхищава на огромната култура на баба си, както и все повече разбираше колко различни са родителите на майка й от майката на баща й и как тази различност беше в полза на баба й Анастасия. Всичко това обаче имаше все по-малко значение, защото тя ставаше все по-голяма и все по-малко й пукаше.

Лола едвам изтърпяваше редките гостувания на мълчаливия, свъсен и див Цеко Доков, който ненавиждаше музиката, която тя слушаше, дразнеше се от начина, по който се обличаше, и непрекъснато й намекваше, че вече е член на Комсомола и трябвало да стане активна, нещо, което Лола ненавиждаше. Освен това виждаше, че горката й баба Ганка не смееше да я защити, нито да гъкне пред него. Беше ясно, че се страхуваше. Лола не разбираше как така този груб човек беше баща на фината й елегантна майка. Но всичките тези стари хора нямаха особено значение за нея, защото момчетата бяха станали изключително важна част от живота й. Обличаше се за тях, научи се и да се гримира. Майка й, разбира се, в началото й забраняваше, но Лола носеше гримовете си в училищната си торба. Беше престанала да носи чанта още в първата година в гимназията, чантите бяха за зубърите. Торбата й беше военна, вадеше от нея гримовете и се гримираше във входа, преди да излезе на улицата. Искаше да е красива за влюбените момчета, както и за тези, които все още не бяха влюбени в нея. Разглеждаше се гола в огледалото от всички страни и беше доволна от това, което виждаше. Краката й бяха дълги, гърдите все по-големи, дупето сочно, високо и идеално, беше красива. По всичко изглеждаше, че е така, въпреки че всъщност не беше съвсем убедена.

Лола беше в час с музиката както никой друг в училището й. Освен обичайните заподозрени - „Пърпъл“, „Цепелин“ и „Фънк“, Лола слушаше и Дона Съмър, „Темптейшънс“, Чеслав Ньемен, АББА и Айзък Хейз, и след училище танцуваше като бясна в хола под разгромяващия звук на уредбата „Филипс“, пореден повод за завист сред приятелите й.

Западната музика, както и момчетата, беше важна част от живота на Лола. Беше й странно, че беше забранена не само за продаване, но и за слушане. Не разбираше защо ще бъде забранявана музика, при положение че онзи, другият свят, в който беше живяла, беше не само съвсем наред, а и беше много по-богат и интересен от българската действителност. В магазините се продаваха тежки, лошо изработени винили на Лили Иванова и Емил Димитров, които издаваха плосък, неприятен звук и само много рядко в полския или чешкия център се намираше нещо интересно. Родителите на Лола й носеха плочи от Сърбия, там явно нещата бяха по-свободни. Бяха й донесли най-новата тава на „Комодорс“, както и на една югославска група „Бело Дугме“, която тя слушаше много рядко, защото се отнасяше с презрение към всичко, което не беше американско или английско. Някакви си там сърби пееха на този ужасен език, не че бяха кофти, но езикът им звучеше зле в сравнение с английския.

Постепенно Лола се превърна в това, което в училище съучениците й, които нямаха родители с възможности като нейните, наричаха „сноб“, а хора като дядо й Цеко - „разхайтена младеж“. И двете групи бяха вражески настроени към нея и тя инстинктивно и бързо разбра, че оттук нататък й предстои война. Война с тежките погледи на съучениците, които бяха верни на комсомолските идеи, държаха се „скромно“, вярваха в равенството, знаеха историята на БКП наизуст и бяха комсомолски активисти. Война и с това, което представляваше дядо й Цеко, когото тя обичаше заради простосърдечността му към нея и провинциалния уют на семплия му дом. Разбира се, войните на Лола бяха по принуда. Правилата бяха за всички, а тя не искаше да ги спазва. Докато съучениците й идваха облечени по изискванията на училището, тя глупаво настояваше да не носи униформа, нито червена връзка. Глупостта й растеше с всеки изминал ден в България. Саморазрушително настояваше да е обута в джинси, когато й се носят, да не я наказват за нелепото изискване да не носи косата си вързана на опашка, а да е сплетена, и дори не на една плитка, а на две. Изискването за двете плитки й се виждаше като принуда всички момичета насила да приличат на това, което другарите, управляващи България, познаваха най-добре - селянките. И колкото повече усещаше натиска на правилата, толкова по-объркана се чувстваше. Изход не се очертаваше нито в близко, нито в далечно бъдеще.

29.

Първото й лято в България след завръщането й от Париж беше бурно и интересно. За пръв път отиде с родителите си, или по-точно с баща си, защото майка й се оправда с извънредно много работа, на станцията на Министерството на външните работи, където се запозна със Симеон. Той беше „батко“, цели 2 години по-голям от нея. Все още не се беше целувала с момче истински, само беше получавала някакви бегли целувки по бузата. Баткото си падна по нея страхотно и така се случи първата целувка с език. Романтиката на топлия въздух, наситен с аромат на смокини, звездното небе и лекото разбиване на вълните в брега не можаха да компенсират неумението на целувача, който също беше начинаещ. Лола не можеше да повярва колко гадна беше тази целувка. Половината й лице беше олигавено, все едно, че беше целувала медуза. Езикът му й се видя прекалено дебел и лигав, мърдаше като някакъв гол охлюв и желанието му да го разхожда из всички кътчета на устата й я отблъсна невъзвратимо. Беше отвратително и непоносимо.

Преди да я целуне, Лола много си падаше по Симеон; той беше възпитано момче с дебел глас, лунички и ситно къдрава коса. В йерархията на „големите“, т.е. пуберите от станцията, той се ситуираше добре, защото имаше много печен голям брат. „Печен“ беше нова дума за Лола, която се оказа отлична ученичка по жаргон. Разхождаха се из лозята, държаха се за ръце по тъмните алеи, той разтреперано я прегръщаше на пясъка на плажа, точно пред лунната пътека, а на нея й харесваше, че се осмелява да я прегърне. Беше кавалер. Но всичко се изпари в момента, в който в устата й се беше забил топлият му, неспособен да се контролира език. На следващия ден след целувката Лола започна да го избягва из станцията. Нямаше къде да се скрие, но Симеон разбра, че втора целувка няма да има, и беше видимо съкрушен. На всичкото отгоре за негова зла беда Лола беше току-що приета във Френската, а той беше батко в по-горен клас от нея и трябваше ежедневно да се сблъсква не само със студенината й към него, но и с тълпата обожатели, сред които Лола явно се чувстваше прекрасно. Тя не сподели с майка си и баща си за кратката си афера със Симеон не защото беше тайна, а защото изведнъж тримата започнаха да живеят някакви съвсем отделни животи. Явно Лола беше пораснала, а родителите й рязко се бяха отделили в две отделни планети.

Нямаше и следа от времената преди Париж, когато Стефан и Маруся намираха време да са заедно. Маруся разбираше, че дъщеря й расте и се изплъзва все повече от контрола й, виждаше, че вече има ухажори, но не смяташе, че Лола имаше нужда от съвети или от помощ, а Анастасия пък внезапно остаря в очите на внучката си. Тя, жената, познаваща истинския живот, не това подобие на живеене в България, й беше казала, че трябва да спре да се държи глупаво. Явно вече беше твърде извън времето, за да й споделя сърдечните си истории.

След като се прибраха от морето, Симеон я търси по телефона няколко пъти и баба й я скри по настояване на Лола. Симеон отчаяно звъня поне десет пъти, докато най-накрая разбра, че беше безсмислено. Лола усети моментно чувство за вина, което бързо прогони. В края на краищата толкова много момчета я харесваха.

Анастасия чудесно вършеше работата на секретарка, въпреки че се опита да обясни на Лола, че криенето не е възпитано, вероятно има цивилизовани начини да обясни на момчето, че вече не го харесва. Лола я изслуша, разговорът влезе от едното й ухо и излезе през другото. Нямаше никакви скрупули да се крие от мъжете, които не харесваше. Когато си паднеше по някого, беше готова на всичко, за да го завоюва, и нямаше никакви задръжки. Същото обаче важеше и за моментите, когато гаджето й писнеше. Начинът на отхвърляне беше безмилостен. Понякога вдигаше телефона, знаейки, че я търси отхвърленият за момента обожател, и слушаше мълчаливо отчаяното „ало, ало“. Чувството за вина мигновено биваше изместено от нежеланието да се сблъска със собственото си лицемерие. Определено беше дъщеря на майка си.

Анастасия наблюдаваше внучката си загрижено. Самоконтролът напускаше все повече Лола, отстъпвайки пред неясната, неразчертана и необяснена от никого територия на любовта, която ставаше все по-важна за нея. Алчно търсеше изчезналата любов на родителите си в момчетата, а Маруся и Стефан бяха твърде заети със себе си и изобщо не забелязваха какво се случваше с дъщеря им. Известно време Стефан се опитваше да принуди жена си да се прибира навреме, като даваше личен пример, но тя не обърна никакво внимание на усилията му. Лола обаче забеляза, че баща й чакаше Маруся до късно през нощта, зачетен в любимия си Джон Ъпдайк, който отлично разказваше за разпада на семейните отношения. Семействата явно се разпадаха еднакво и в България, и в Америка.

Баща й чакаше, а майка й не се прибираше и това отново разби сърцето на Лола. Най-накрая на Стефан му писна. Разбра, че нещата са във фаза, в която всеки ще се спасява поединично и трябва да мисли за себе си. От един момент нататък родителите й започнаха да се надпреварват кой ще се прибере по-късно нощем. Анастасия не заспиваше, докато не чуеше стъпките и на единия, и на другия. Лежеше с отворени очи в тъмнината на спалнята си, все по-тревожна за всички. И трите й деца се раздалечаваха мълчаливи и вглъбени в нещастието си, преживяваха лични кризи, затъваха в тях все по-явно всеки ден.

30.

Отстрани изглеждаха перфектно. Благодарение на общественото положение на Маруся Стефан беше приет обратно на работа в проектантското бюро и моментално беше получил държавна поръчка за проект. Отлично знаеше, че това нямаше как да му се случи, ако не беше зет на Цеко Доков, и му беше изключително неприятно, но нямаше друг избор, освен да мълчи.

Маруся си беше донесла страхотни тоалети от Париж - костюм от петролносиня фина кожа, виненочервени ботуши със златни шпори, тесни поли от най-фина вълна, малки, тънки кожени коланчета в цветовете на полите й, копринени блузи, елегантни чанти и обувки към тях. Всичко беше избрано от Стефан. Блестеше в бежово, заметната с палто от убити от баща й лисици, или в червено поло, сива плисирана пола и сиво палто с черен кожен колан и черни кожени копчета. Хората по „Хан Крум“ я гледаха шашардисано, беше като излязла от западно списание, такива жени не се срещаха в България. Стоките в магазините бяха груби, еднотипни, ограничени модели, грозни кройки, лошо ушити, неестетични. Единствено в ЦНСМ можеха да се намерят по-елегантни неща, произведени от „Рила“ или от някакъв заблудил се италианец Роко Бароко, който, кой знае как, се беше излъгал да търгува с комунистическа България. Вероятно модата беше претекст за шпионаж и той също беше вербуван от нечии тайни служби. От време на време в ЦНСМ ставаше почти бой за лимитираните бройки от хубави и модни дрехи, като в крайна сметка почти нищо не оставаше за тези, които нямаха приятелки продавачки или връзки с шефовете на магазина. Маруся не с смесваше с освирепялата да се докопа до нещо свястно женска тълпа. Нямаше нужда от всичко това, защото беше облечена за години напред директно от Париж.

Стефан и жена му бяха обект на завист от мъже и жени в проектантското бюро, както и във Външно министерство. Единствено тъстът не беше щастлив от метаморфозата на дъщеря си. Хем я харесваше и беше горд с елегантността й, хем в това имаше нещо нередно. Не можеше дори и пред себе си да го изрече, но всичко по нея беше предателско. Ганка не смееше да каже нищо, освен по едно: „Стига си се втелявал, радвай се на детето си, че колегите й ще я изядат от злоба...“, и се възхищаваше на начина, по който Маруся се беше научила да говори френски. Маниерите й бяха станали по-изтънчени, цялата беше станала толкова фина, все едно, че не им беше дъщеря, но я гледаше с тайна гордост. Единственото, което я притесняваше, беше, че „пийваше“ малко повече, изглежда, беше наследила от баща си слабостта към чашката. На Лола също не убягваше, че сутрин, когато майка й я целуваше за добро утро, дъхът й винаги миришеше на уиски. Очите й често бяха зачервени, беше мрачна и некомуникативна до момента, в който не хванеше чашата с алкохол. Тогава старата Маруся се появяваше отново усмихната и весела.

Един ден Лола се мота дълго из стаята си, подготвяйки се да опита да каже на майка си какво мисли за пиенето й. Сърцето й биеше учестено, не искаше да я обиди, страхуваше се за нея.

- Мамо, всяка сутрин ми миришеш на алкохол... Не е хубаво за теб да пиеш всеки ден! Тревожа се за теб!

Маруся я беше погледнала стреснато, без да знае как да реагира. Забележката на Лола беше неочаквана. Стефан четеше вестник, пиеше сутрешното си кафе и се правеше, че не чува.

- Няма страшно, миличко, аз не пия много - излъга Маруся и прегърна дъщеря си, и веднага я пусна притеснена, че Лола отново ще подуши алкохолния й дъх.

- Може би трябва да се вслушаш в детето, разсипваш здравето си - студено каза Стефан, без да вдига глава от вестника. Маруся побесня за части от секундата.

- Това тук някакъв заговор ли е?! Я ме оставете на мира! Работата ми е толкова натоварена, че...

- ...нямаш време да се прибереш вкъщи една вечер за вечеря, поне една... - отчаяно я прекъсна Лола и излезе от кухнята разплакана. Маруся погледна Стефан с ненавист, той отговори на погледа й със студенина.

- Това е резултатът от възпитанието ти. Дъщеря ти се държи с мен без грам уважение!

- Да не започваме разговор, в който дъщеря НИ се превръща в дъщеря ТИ, защото тя е права. Много пиеш и се прибираш по никое време, нямаш никакво време за нея.

Маруся се задъха от злоба, защото знаеше, че Стефан е прав, но не можеше да го признае. Той вече беше пречка в живота й. Тя се чувстваше в капан и в този капан, изглежда, че дъщеря й беше на страната на баща си. За миг не знаеше какво да отговори.

- Намери си любовница и не ме занимавай със себе си.

- Моля?! Аз говоря за дъщеря ни, Маруся, и за твоя проблем с алкохола, дума не съм казал за себе си. Погледни й бележника! Оценките й вървят надолу!

Маруся си грабна чантата, тресна вратата и излезе, без да каже дума. Лола се гледаше в огледалото в стаята си и тъгата в очите й беше изместена от ярост. Ярост срещу майка й, баща й, всичко, което пречеше на щастието й.

31.

С всеки изминал ден ставаше все по-отвеяна, все по-затворена и все по-красива. Вървеше по „Раковска“ като победител, а всъщност прикриваше чувството за дълбока загуба, което беше погълнало живота й. Растеше все по-необуздано и правеше всичко, за да изглежда провокативно. Анастасия се опитваше да я накара да се носи по-скромно, да прикрива все по-големите си гърди, а не да ги подчертава, като ходи без сутиен, но Лола беше като обладана от единственото развлечение, което й доставяше удоволствие - да вижда подивелите погледи на мъжете. Бяха неспособни да се контролират пред нея, тя веднага го забелязваше по ерекцията в джинсите им. Моментът, в който забележеха циците й, а това беше винаги първото неизкоренимо впечатление на всеки мъж, срещнал Лола, те мечтаеха само за едно. Циците й да са в ръцете им. И й го казваха директно.

„Леле, Лола, надървих се... страхотна си...“, или „Лола, не издържам, моля те, искам да те... ох, не мога бе, махни се да не те виждам!“

Лола се хилеше, беше й забавно да вижда ефекта от тялото си в джинсите им, знаеше, че не лъжеха, но постепенно разбра, че любовта не е игра, или, ако беше игра, тя я печелеше по леко нагарчащ начин.

По история беше задължително да прочете „Комунистически манифест“ на Маркс и Енгелс. Препрочиташе дългите, засукани изречения по няколко пъти, зa да се опита да разбере за какво говореха. Най-важното, което разбра, беше, че двамата брадати философи противопоставяха света, такъв, какъвто го беше живяла във Франция, срещу света, такъв, какъвто го живееше в България. Мисленето им беше чуждо и неразбираемо. Не разбираше с какво онзи свят беше по-лош от този, в който живееха, защо беше хубаво да има забранена музика, книги, мода, филми, защо беше лошо да гледаш американско изкуство, което приличаше понякога на руско или българско изкуство, и защо техните дрехи бяха по-хубави от нашите. Защо там се продаваха страхотни парфюми, а тук имаше само руски и тук-там по някой френски. Защо трябва да имаш връзки с лафкаджийки, за да си купуваш хубави неща. Защо тя трябваше да е равна с лафкаджийките и това да я кара да се чувства щастлива. И съвсем не разбираше какво искаха да кажат за жените и брака. Блъскаше си главата над свръхдосадния „Манифест“ и й идваше да се застреля от скука, досада и неприязън. Спомняше си с носталгия лицея в Париж, където пишеха малки сценарии с теми като „Разговор между каубой и хипи“. Не можеше да научи нищо от гадния „Манифест“, просто мозъкът й отказваше да го приеме и това отново щеше да й коства неприятности с учители и родители заради лошите бележки. Нищо не разбираше от разсъжденията за семейството, но й харесваше изречението за експлоатацията на децата от родителите им. Каза на майка си на шега, че се чувства експлоатирана, и тя й се скара. Лола вървеше след майка си, четеше откъс от „Манифеста“ и се хилеше.

- Премахване на семейството! Дори и най-радикалните се възмущават от това гнусно намерение на комунистите.

Върху какво почива сегашното, буржоазното семейство? Върху капитала, върху частното присвояване. Напълно развито, то съществува само за буржоазията; но то намира своето допълнение в принудителното безбрачие на пролетариите и в публичната проституция.

Буржоазното семейство, разбира се, ще отпадне с отпадането на това негово допълнение, а двете заедно ще изчезнат с изчезването на капитала.

Или вие ни упреквате, че ние искаме да премахнем експлоатацията на деца от техните родители? Ние признаваме това престъпление.

Маруся най-накрая измъкна книгата от ръцете й и я запокити ядосано.

- Вместо да ми четеш откъси от „Манифеста“, вземи го научи, за да си оправиш успеха! Сега ме остави на мира, защото трябва да излизам!

Лола й се изплези зад гърба. Вече не можеше да я понася. Премахването на семейството звучеше неочаквано добре. На нейното. За семействата на другите не знаеше, но беше започнала да намразва майка си и баща си. Колкото до буржоазното семейство, семействата на френските й съученици изглеждаха по-сплотени от тези на българите. Чуваше все по-често в разговорите вкъщи коя на кого е любовница, кой министър с коя секретарка спи, другарите от ЦК имали любовници актриси от Народния театър, а и другарите и актрисите си имали семейства, дори Тодор Живков много си падал по актрисите, давал им апартаменти и коли, но имало една, която хем била добра актриса, хем била толкова вярна на Партията, че я направил член на ЦК.

Лола се зачете по-внимателно в Маркс и Енгелс и разбра, че те искат жените да са равни на мъжете, т.е. всеки да прави секс с когото си поиска, когато си поиска. Това й се видя справедливо. Нямаше причина мъжете да са по-свободни, още повече че жените вече работеха и изкарваха пари колкото тях. Например майка й. Явно майка й следваше тази философия и вече не принадлежеше на семейството. Също така напълно трезво проумя, че баща й не само не харесваше комунизма, но направо го ненавиждаше и полагаше огромни усилия да прикрива неприязънта си към всичко, свързано с него. Всъщност той и баба Анастасия искаха семейството им да е като буржоазно, въпреки че и двамата подкрепяха майка й да има успешна кариера и да изкарва пари. Това леко обърка Лола, но си каза, че комунистическото семейство, в което всеки е свободен да прави каквото ще, е по-забавно. Така или иначе обаче, получаваше само двойки и тройки по всичко свързано с идеология, а родителите й все повече й изглеждаха като двама отчаяни лицемери.

32.

Мина една ужасна учебна година, в която, поради нежеланието си да се съобразява с правилата, Лола презря учителите си и училището, година, в която се почувства повече чужденец в родината си, отколкото във Франция. Успехът й беше кошмарен, нямаше го влюбения в интелекта й мосьо Льо Моан, който четеше развълнувано пред класа анализите й на творбите на Рембо или Юго. Беше задължена да учи физика, химия и математика, които ненавиждаше, защото не разбираше с какво те щяха да бъдат полезни за бъдещето й. Родителите й плащаха за частни учители с надеждата, че те ще се справят с тоталния провал на дъщеря им, а тя, осъзнавайки безсмислието на всичко това, обяви война на всички и започна да прибира парите от уроците, като лъжеше, че ги посещава. Времето за уроци минаваше или в шляене по улиците на София, или в срещи с приятели в сладкарница. Започна редовно да бяга от училище, да ходи на лекар и да се преструва на болна за медицински бележки, изобщо по най-бързия начин се научи да лъже перфектно и учители, и родители.

Новата й страст бяха ските и от вечерта тайно изнасяше екипа си и го скриваше заедно със ските в мазето. Като се преструваше, че отива на училище рано сутринта, махаше престилката, преобличаше се бързо в мазето, оглеждаше се да не я види някой познат и тичаше до трамвая със ските на рамо. После на автобуса за „Щастливеца“, а от там - на пистите с любимия си ски-инструктор Данчо, в който беше влюбена. Данчо обаче беше 35-годишен и искрено се забавляваше с 15-годишната Лола, която караше като луда по Стената, развяла пуснати коси, за да го впечатли. Страшно си падаше по него, а той й се дърпаше и не искаше да се целуват. Правеше максимален брой спускания, като си гледаше часовника, за да не закъснее да се „върне от училище“, и в ранния следобед се прибираше в София. Отново се преобличаше в мазето със синята си престилка с бяла якичка и се прибираше вкъщи „ни лук яла, ни лук мирисала“. Баща й винаги се подиграваше с тази поговорка, която издавала просташкия манталитет на комуниста.

- Наял се с лук до червената фуражка, а лъже, че не е ял. Селяни жалки, смърдите - казваше Стефан и дъщеря му попиваше презрението му с огромно удоволствие.

- Тези селяни изпратиха теб и дъщеря ни в Париж. Бъди поне малко благодарен - изсъскваше в отговор Маруся.

- Ако тези селяни не бяха изклали българската интелигенция, ти щеше не само да живееш три години в Париж, а щеше да следваш или там, или във Виена, или в Лондон, не слушай глупостите на майка ти.

Лола отегчено се опитваше да напусне полесражението, но майка й я хващаше за ръката с желязна хватка.

- Тук ще стоиш. И ме слушай добре. Баща ти и баба ти Анастасия са живи по чудо. Ако някой от тези селяни, явно добър човек, на когото трябва да са благодарни цял живот, не се беше смилил над тях, теб нямаше да те има. Винаги бъди благодарна за живота, който имаме, чуваш ли?

Лола измъкваше ядосано ръката си.

- Не ме интересувате и двамата, разбирате ли! Писна ми от вашите разправии!

Все си мислеше, че не й пука, но след всеки такъв глупав скандал се заключваше в стаята си разтреперана. Спасителната мисъл винаги беше свързана с момчетата. Лола не харесваше никого от съучениците си за гадже, батковците й бяха в пъти по-интересни. Имаше и друго. Стоянич се беше прибрала за дългоочаквана лятна ваканция, която се беше надявала да прекара с любимата си Лолич, бяха се видели и не беше минало никак добре. Стоянич я обвиняваше, че се е променила. Естествено, че се беше променила, вече не беше малко момиче, Стоянич също се беше променила, гледаше я някак взискателно и се усмихваше рядко.

Всеки обвиняваше някого за нещо, но най-вече й тежаха обвиненията на родителите й за лошите бележки. Хем се чувстваше виновна, хем смяташе за напълно излишно да има добри бележки. Освен за успокоение на родителите си, които май щяха да се успокоят истински само ако се разведяха.

А Стоянич егоистично не забелязваше студената тъга в сиво-сините очи на любимата си приятелка и като че ли настояваше по магически начин да се върне един полудетски образ, който беше изчезнал завинаги. Андрогинното момиченце с къса коса, с което слушаха заедно „Пинк Флойд“, беше изместено от красиво момиче, след което мъжете по „Раковска“ се обръщаха и това неочаквано започна да изнервя Стоянич. Нищо не се беше променило в отношението на Лола към нея, стараеше се всякак да угоди на все по-голямата и необяснима раздразнителност на приятелката си. Водеха обичайните безкрайни разговори за литература и музика, но те вече не бяха достатъчни на Лола. Дивото я зовеше и тя бягаше от проблемите вкъщи и в училище като разгонено животинче. Стоянич я наблюдаваше отчаяно и осъзнаваше, че момчетата я бяха изместили от мястото в живота на Лола, за което тя се беше заблуждавала, че й принадлежи.

33.

Рязко, без никакво предупреждение според родителите й, Лола превключи на антирежим и от добро дете се превърна в лошо момиче. Това, разбира се, не беше вярно. Те просто живееха в спирала от работа, срещи, вечери и крахът на личните си отношения и не прекарваха достатъчно време около дъщеря си, за да разберат какво се случваше с нея. Никой и нищо не можеше да я накара да се откаже от малката глутница момчета, следваща я навсякъде. Започна да пие, да пуши и да се друса с „Кодтерпин“ - хапчета за кашлица и болкоуспокоителни. Всяко бягство от действителността беше добре дошло.

В час по военно винаги седеше на последния чин. Бивш военен с прякор Пиночет, неприятен стар мъж в униформа, обясняваше, че трябва да знаеш да стреляш срещу империалистическия враг и да мразиш Америка, а Лола го гледаше замаяна и безчувствена от хапчетата и си представяше как стреля в главата му и тя се пръсва на малки кървави парченца върху картата на света. От друга страна, си мислеше, че никога не би могла да стреля срещу френските си приятели, въпреки че те се вписваха в квотата на империалистическите врагове. Тази мисъл беше толкова нелепа, че искаше завинаги да е тотално упоена. Какви идиоти бяха тези хора да искат да се стреля срещу съвсем нормални същества.

Нямаше измъкване обаче. След опаковката с „Кодтерпин“ на Лола й се налагаше, както на всички останали, да вземе въздушната пушка и да стреля в мишената на дъската, представляваща империалистическият враг, неизвестният американец, англичанин или французин, чиято единствена цел беше да унищожи Съветския съюз, а покрай него и България. Замайващият ефект от хапчетата временно убиваше отвращението към задължението да се подчинява на заповедите на Пиночет. Той беше обикновен военен, нищо не разбираше от свобода, но пък надушваше неподчинението с мустаците си. Заставаше заплашително близко до Лола, а тя го гледаше с насмешка със зачервените си очи, взимаше пушката и нарочно стреляше далече от центъра. И получаваше тройка по военно.

В момента, в който почувства властта си над мъжете, повечето я караха да се отегчава от успеха си още преди да се е прицелила. Опаковка „Кодтерпин“ срещу действителността не беше достатъчна, никога нямаше да престане да вижда грозната си безформена престилка с бяла кръгла якичка, както и да забрави ярките, многобройни цветове на другия, „лошия“ свят. Всички момичета скъсяваха драстично престилките си, само тотално промитите комсомолски глупачки не смееха, гледаха я винаги осъдително, некрасиви и несъблазнителни на първия чин, малки пъпчиви натегачки, които никое готино момче никога нямаше да погледне. Сигурно не беше приятно да си нежелана, но Лола не изпитваше нито съчувствие, нито омраза към тях, бяха й безразлични. Те нямаха никакви проблеми с учителите, нито с изучаваните предмети, нито пък я одобряваха и харесваха, но това нямаше значение.

Това бяха момичета, които не знаеха нито какво е свобода, нито някога бяха чувствали властта да усещаш нечий кур - стряскащо звучаща дума, която току-що беше научила - да става все по-твърд и голям в ръката ти. Никой не искаше да разкопчава престилките им задъхано, нито ги чакаше с мотор след училище, както първото й сериозно гадже Любен, нито пък знаеха какво е да си в стаята му с огромни колони, от които звучат „Хот Чоколет“, и той да сложи ръката ти върху издутината на джинсите си.

„Какво, по дяволите, трябва да направя сега?!“, стреснато се запита Лола, знаейки, че от нея се очаква да знае какво да прави. Баба й Анастасия не й беше казвала нищо за това, само й беше обяснила за женските органи и репродуктивна система, както и как се забременява, за части от секундата Лола разбра, че няма как да забременее от държане на нечий кур, и реши да действа.

Хвана члена на Любо, който гледаше какво прави с леко съмнение, и започна да движи ръката си нагоре-надолу, умение, което не се учеше нито в училище, нито вкъщи. Любо изведнъж каза, че трябва да го лапне, „както прави твоята приятелка Ваня“, което за Лола беше изненадваща информация. Първо, това се лапаше - гадост!!! Второ, Ваня го беше лапала! Хм, Ваня не изглеждаше като момиче, което лапа курове, но явно Ваня имаше таен живот, за който никой в училище не знаеше. Лола обаче отказа. Не изглеждаше нито вкусно, нито привлекателно, беше основно озадачаващо. Защо трябва да се лапа, а после да се смуче?! Явно се налагаше, но не сега, и тя отказа категорично да е като Ваня. Чувстваше се адски неловко, на чужда територия, малка, само на петнайсет години. Майка й не й беше казвала нищо за подобна ситуация, а Маркс и Енгелс никъде не описваха точно как трябва да се прави секс. В „Манифеста“ никъде не пишеше нищо за лапане.

Маруся беше отзована от Париж точно преди началото на часовете по сексуално възпитание в училището на Лола. Тези часове никога не се случиха и дъщерята на партизанина никога не обясни на дъщеря си нещо повече, освен че е необходимо много да внимава с мъжете и да не им се дава, защото ще стане „евтино момиче“. Сексът трябваше да се прави, когато порасне, само с човек, който истински я обича, а не някой безотговорен пикльо, което се видя твърде далечен и неясен срок за Лола. В момента тя разполагаше само с безотговорни пикльовци, но категорично отказваше да се чувства евтина.

Така или иначе, Любо се примири с отказа на Лола да му го лапне и смуче и продължи да ходи с нея, но намираше по-големи от нея момичета да вършат това, което тя не искаше. Това изобщо не убягна на Лола и силно я подразни, за пръв път почувства ревност, но нищо не можеше да направи, пък и беше ясно, че той харесваше нея най-много. Любо беше на осемнайсет години, виждаше й се много умен и винаги имаше много пари, неизвестно откъде. Родителите му не бяха богати, живееха в скромен апартамент в квартал „Изток“, обзаведен с обичайните секции и соц мебели. Двамата ходеха на ски на Боровец, той плащаше за лифта, после обядваха в ресторанта срещу Стената. Маруся никак не го харесваше, беше прекалено голям и хитър за Лола.

Един ден Любо се обади на Лола, че иска да мине да се видят. Носеше бутилка с мастика, питие, което тя не беше пила никога, въпреки че тайно беше опитала всички алкохоли в барчето на баща си. Стефан и Маруся не пиеха мастика, тя беше за простолюдието. Освен мастиката, Любо носеше и тежък найлонов плик. Подаде й плика и й каза да го скрие у тях за една вечер. Тя се зачуди къде и го мушна зад бутилките, там, където навремето баща й криеше „Бодался теленок с дубом“, но преди това го отвори да види какво има вътре. Беше пълен с пачки от по 20 лева, покрити с вестник „Работническо дело“. Това моментално й хареса. Любо беше някакъв бандит, който боравеше с много пари. Вероятно чейнчаджия, си помисли Лола и го разцелува възбудено.

Чейнчаджийте бяха презирани в нейното семейство, както и в цялото общество. Те незаконно обменяха долари за български левове, навъртаха се около чужденци и не работеха в учреждения от 8 до 17 часа. Любо винаги имаше долари и това беше опасно. Двамата отиваха в Кореком и си купуваха цигари „Ротманс“, уиски „Джони Уокър“ и някакъв малък подарък за Лола, шоколад или сенки за очи. Този ден обаче неизвестно защо Любо беше донесъл не уиски, а мастика. И двамата започнаха да пият и да се натискат на фона на Дона Съмър, която пееше „I Feel Love“. Анастасия дискретно почука на вратата на хола, Лола се показа зачервена и с разширени зеници, като оправяше косата си. Баба й я помоли да приключва с гостито, вече беше късно. Лола й каза „Добре“ и заключи вратата след нея. Напиха се ужасно. Това беше първото й напиване, заради което дълги години след това бягаше панически от миризмата на мастика. В един момент баба й затропа заплашително на вратата на хола, но Лола не отвори. По някое време през нощта Любо си тръгна и Лола се измъкна на пръсти, за да се прибере в стаята си, залитайки, а после отиде да повръща. Баба й вече спеше, или поне се преструваше на заспала. Маруся и Стефан бяха неизвестно къде.

Следващия ден обаче всичко им беше съобщено, Лола получи поредната двойка по тригонометрия, родителите й забраниха да излиза и тя изпадна в дълбоко отчаяние. Животът й в България не вървеше никак добре. Смятаха я за лошо, „евтино“ момиче, училището беше ужасно, родителите й не я разбираха. Забраниха й да вижда Любо, както и да излиза. Това вече не се издържаше.

34.

Взе шишенцето с приспивателни на майка си, отиде на училище и изгълта цялото му съдържание през първия час. Към третия спеше дълбоко на последния чин, където я бяха сложили съучениците й, опитвайки се да я прикрият. Как никой от учителите не забеляза, че нещо не е наред с нея цял ден, беше мистерия. На края на петия час една от съученичките й я завлече в дома си, където, за да я съживи, й изля чаша с коняк „Слънчев удар“ в гърлото и топеше лицето й в студена вода. Грижата й беше много мила, но едва ли можеше да се направи нещо по-погрешно. На практика тя беше създала в организма на Лола коктейла, от който беше умряла Мерилин Монро - алкохол и приспивателни. След това довлече Лола до дома й и я предаде в ръцете на ужасените Стефан и Маруся. Внезапно в съзнание, вероятно от стреса, че се намира в собствения си дом с родителите си, Лола се събуди и обяви драматично, че иска да умре. Да я оставят на мира и просто да умре. След което отново заспа дълбоко. В паника Маруся настоя да я закарат в Правителствена болница, не в Пирогов, за да не се разчуе. Там обаче им казаха, че трябва да бъде закарана в Пирогов, за да бъде регистриран случаят от милицията. Щом пристигнаха, сестрите я метнаха в инвалидна количка и един лекар изненадващо й наби няколко яки шамара, което я събуди достатъчно, за да се възмути. Никога през живота си не беше удряна, а сега не стига, че умираше, а и я биеха. После лекарят навря маркуч в устата й, през който вля вода и въглен, и Лола повърна. От там я закараха в отделението по токсикология, където я сложиха на системи. Лола се събуди след три денонощия тежък и непробуден сън.

В огромната грозна стая с решетки на прозорците имаше двайсет легла, на които лежаха жени на възраст между шестнайсет и осемдесет години. Лола се събуди тотално отчаяна от себе си. На леглото срещу нея лежеше студентка от ВИТИЗ, безнадеждно влюбена в Крикор Азарян и решила да умре заради несподелените си чувства. На друго легло неспирно говореше сама на себе си баба на около седемдесет години, която беше напръскала стаята си с „Мухозол“ и беше легнала да спи с намерението да не се събуди повече. Това беше третият й опит за самоубийство. Една жена беше в безсъзнание и непрекъснато стенеше. Била с разбито сърце от невъзможна любов. Не млъкна и трите денонощия, докато Лола беше там. Едно много дебело момиче беше пък опитало да се самоубие, защото беше дебело.

Лола стана с треперещи крака, за да се поразходи, и се озова в компанията на двама цигани от мъжкото отделение по токсикология, които гордо й разказаха, че са тук за трети път, защото пак изпили по две бутилки мастика. Ах, тази гнусна мастика! Никога повече нямаше да близне, майка й и баща й бяха прави!

Пратиха я на психолог, разговорът беше спокоен и интересен, тя се чувстваше напълно празна, не беше умряла, но като че ли чувствата й бяха мъртви. Не знаеше какво ще разбере за нея симпатичният възрастен лекар и какво щеше да каже на майка й. Чувстваше се по-виновна и самотна от всякога. В пълно мълчание, за да не се обвиняват взаимно, Маруся и Стефан чакаха пред кабинета. Маруся изглеждаше много уплашена.

- Какво мислите, професор Динов? - нетърпеливо попита тя, когато влезе в кабинета. Лола искаше да потъне вдън земя. Това място беше ужасно, грозно, миришеше на лошо, всички около нея бяха чужди хора, какво можеше да разбере този професор за отчаяние то й от един разговор.

- Мери, спокойно, професорът ще ни каже всичко - Стефан се опита да прикрие притеснението си.

Професорът се усмихна.

- Дъщеря ви е добре, нищо й няма. Много е чувствителна, трябва малко повече време да прекарвате заедно.

Стефан наведе виновно глава, Маруся прехапа устни и нервно извади цигара.

- Може ли?

- Разбира се! Би ли ни оставила за малко насаме, Лили?

Лола се върна в стаята и легна, загледана във високия прозорец, през който нямаше как да се избяга. Токсикологията не се заключваше, но атмосферата беше като в лудница. Искаше й се да изчезне завинаги. Никой не я разбираше. Разплака се от отчаяние. Защо го беше направила? Защо никой не я обичаше? Защо никой никого не обичаше? Видя, че майка й се приближава, и избърса сълзите си. Маруся седна на леглото и я прегърна, без да казва нищо. След като я пусна, Лола видя, че тя също плачеше.

- Мамо, моля те, извинявай! Много съм виновна! Вече ще уча и ще се държа добре!

- Разбираш ли какво направи, миличко?!

- Разбирам, мамо, никога повече няма да го правя, обещавам!

Майка й се разрида отчаяно. Лола я прегърна.

- Не плачи, моля те! Много ми е мъчно.

Маруся се овладя, извади кърпичка, изсекна се и погледна дъщеря си в очите извинително.

- С баща ти не се разбираме, но той много те обича, обича те повече от всичко на света. Никога не го забравяй!

Сърцето на Лола се сви, не разбираше защо майка й казва това сега и защо изобщо й казва да не го забравя. Та той беше тук, за никъде не беше тръгнал. Разтрепери се от внезапен страх.

- Ама защо... да не го забравям?! Случило ли се е нещо?!

- Не, не! Всичко е наред, само обичайните ни глупости. Мило, стисни зъби още един ден, нека да ти вкарат в организма още малко глюкоза срещу обезводняването и ще дойдем да те вземем. За нищо не се притеснявай! Сега трябва да се връщам на работа. Татко и баба те прегръщат. На дядо Цеко и баба Ганка нищо не сме казали, нали ги знаеш какви са. Татко те целува, не му разрешават да влезе в женското отделение.

Лола кимна с глава и изпрати с поглед майка си. Знаеше. Дядо Цеко и баба Ганка разбираха това, което тя не разбираше - „Комунистическия манифест“, но пък не разбираха „Заеко, бягай“ на Ъпдайк, откъдето Лола си беше извадила любим цитат, цитат, важен за нея и за родителите й. Вече нямаше значение дали са комунистическо, или буржоазно семейство, тя знаеше, че някак трябва да се спаси от това, което я заобикаляше, и спасението не беше в Маркс и Енгелс, а в Ъпдайк. Той не слагаше присъди, нито налагаше строги правила, а разказваше за живота на хора като родителите й, които бяха престанали да се обичат, само че живееха във вражеското общество, в Америка. А то й харесваше все повече и повече със свободата нещата да бъдат разказани такива, каквито са, без идеология. Лола изобщо не разбираше значението на думата „идеология“, но отлично разбираше това, за което пишеш Ъпдайк:

„Истината е, че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое погрешно, ти не уважаваш нищо друго, освен своите най-лоши инстинкти."

Да, това звучеше точно като за нея в момента. Беше лоша и не й пукаше за родителите й. Чувстваше се напълно провалена, не намираше смисъл в училището Знаеше, че физиката, химията и математиката никога няма да й послужат за нищо, и не разбираше защо трябва да ги учи. Беше отчаяна от завинаги загубената свобода на френското училище.

След като се върна във Френската, започна да се държи наистина лошо с учителите. Презираше ги, защото някои от тях говореха на диалект, други, докато преподаваха, си бъркаха в носа и правеха топчета от сополите си, а трети бяха скучни и отблъскващи хора, с които не намираше нищо общо. Учителката по химия беше странна жена, която ровеше в главата си, след което изчистваше изровеното с изстрел към първите чинове. В нейните часове никой не сядаше отпред. Такива неща не се бяха случвали в лицея в Париж.

Родителите й спряха да ходят на родителски срещи, за да не бъдат подлагани на атаки от родителите на съучениците й, които обвиняваха Лола, че развращава децата им със западни списания за рокмузика, както и със самата музика. Един лекар се изправи срещу Маруся с гръмки обвинения за пагубното влияние на дъщеря й върху съучениците й. На всичкото отгоре майката на най-добрата й приятелка Ева-Мария, бъдещата дисидентка и журналистка от радио „Свободна Европа“ Светлана Урумова, се беше докопала до дневника на Ева-Мария, в който дъщеря й описваше как се е опитвала да преварява давилови капки, за да направи дрога, и как с Лола взимат „Кодтерпин“, за да могат да понесат училището. За разлика от Лола Ева-Мария беше пълна отличничка и „скромно момиче“ и цялата вина за всичко падна върху Лола - проводника на всичко западно и гнило във Френската гимназия. Не че Лола не беше виновна, напротив, тя наистина влияеше зле и на Ева-Мария, и на останалите, но те просто не разбираха в какъв идиотски свят живееха. Нямаха идея какво е да си свободен.

Другарят Кирилов извика Маруся на разговор. Тя влезе в директорския кабинет притеснена, защото знаеше, че дъщеря й както винаги е „виновна“. Стефан беше отказал да се срещне с директора. Според него единствената вина на дъщеря им беше, че е различна от съучениците си. Проклета беше възможността да поживее в един нормален и свободен свят, за който явно беше проумяла, че е несправедливо забранен. Вината беше единствено на тях двамата заради това, че я заведоха, след което я прибраха обратно в комунистическа България. Скараха се жестоко, преди Маруся да тръгне, въпреки че тя знаеше, че съпругът й е прав. Маруся беше объркана - освен Стефан, сега и дъщеря й се отдалечаваше от нея все повече.

Когато влезе в кабинета на Кирилов, той гледаше през прозореца.

- Здравейте, другарю Кирилов.

След секундно мълчание Кирилов обърна полу-профил към Маруся, изгледа я непроницаемо и й направи знак да се приближи.

- Здравейте. Елате да ви покажа нещо.

Той кимна с брадичка надолу към двора, където се провеждаше час по физическо.

- Всеки ден, когато вашата Лили има час по физическо, стоя тук и я гледам. Толкова е хубава.

Сърцето на Маруся се сви от страх. Един човек с власт гледаше на петнайсетгодишната й дъщеря като на сексуален обект. Не помнеше остатъка от разговора. Осъзна, че положението й в министерството и партизанските заслуги на баща й не можеха да помогнат на Лола. Кирилов постави условие сами да я преместят в друга гимназия, за да не бъде официално изключена.

- Много ще ми липсва красотата й. Наистина е изключителна.

Как си позволяваше така да говори за детето й! Сподели с Анастасия, която я закле да не казва на Стефан за „наблюденията“ на директора на гимназията върху дъщеря им. Трябваше да я махнат моментално от това училище.

На следващия ден Ева-Мария и приятелите на Лола започнаха да я отбягват. Тръгваха си след часовете, без да я канят да пушат някъде заедно, нито пък да се уговарят за купони. Лола не разбираше защо, всички изглеждаха гузни. Лола страшно обичаше Ева-Мария, най-накрая беше успяла да си намери истинска приятелка в България. Няколко пъти й предложи да ходят на сладкарница или в любимия двор, където всички се събираха. Ева-Мария отказа. Най-накрая не издържа и я попита какво се е случило.

- К’во става, Еви? Не искаш ли да си говорим?

Ева-Мария ужасно се притесни, погледът й стана още по-гузен.

- Не мога вече да съм ти приятелка, Лола! Майка ми ми забрани... Ако още нещо се случи, мен ще ме изключат, но на теб няма да ти направят нищо заради връзките на майка ти и дядо ти.

Беше казано сълзливо и на един дъх, може би и с неприязън, или на Лола така й се струваше, но тя остана на средата на улицата като ударена от гръм. Не можеше да повярва, че Ева-Мария мислеше така.

- Ева, мен ме изключват, не знаеш ли?! От есента ще съм в друга гимназия... За какви връзки говориш?! Кирилов ме изгони, трябва да напусна възможно най-бързо... Не е честно така да говориш!

Ева-Мария не отговори нищо, просто си тръгна и остави Лола на средата на улицата. Най-добрите й приятели я отминаваха, все едно, че я нямаше. За пръв път Лола разбра какво е да си предаден и напълно сам. Не можеше да забрави и изнасилването на Софи. Уж не мислеше за това, но все си представяше как Софи е лежала сама в стаята и девет момчета са идвали един след друг да правят секс с нея. И се разминаваше всеки ден с тях, и никой не беше изключен. Кирилов гонеше само нея, заради това, че не ходи с униформа и бяга от училище. Софи ходеше на училище, все едно, че нищо не е станало. Какво беше всичко това, освен огромно лицемерие! Какъв беше смисълът да се живее изобщо?! Тръгна по тъмните улици - нито й се прибираше, нито пък имаше къде да отиде. Вкъщи беше същата идиотска ситуация.

35.

Лола беше навела глава под душа, дългата й гъста коса покриваше лицето й като кафява, мека стена. Стоеше в центъра на струята, за да бъде максимално обгърната от горещата вода. Банята беше голяма, с неравна мозайка, грозни плочки, загубили белотата си, някои напукани, други със счупени ъгли, и два недобре затварящи се прозореца високо над душа, към малкия тавански склад, гледащ към двора. Из двора тичаха огромни като мутанти плъхове, светли, с дълги розови опашки на петна. Отгоре винаги лъхаше студ и винаги беше неприятно да си гол, особено през зимата. Да се изкъпеш, беше цяло изпитание в апартамент без парно.

Поклащаше се замечтано под душа, смучейки от време на време вода от някой кичур. Като че ли водата отмиваше всичките й проблеми. Очакваше всеки момент баба й да затропа на вратата и да й викне да пести водата от бойлера, защото „и някой друг от семейството би искал да се изкъпе“. Очакваното тропане се чу, Лола, отегчена, не помръдна от мястото си, докато тропането не се засили и баща й не извика да излиза бързо, защото има земетресение. Още не беше напълно измила сапуна от косата си, но думата „земетресение“ я изстреля като тапа от бутилка. В банята не беше усетила нищо, но в коридора ъглите скърцаха заплашително, стените всеки момент щяха да се откъснат една от друга. Лола метна избелялата си хавлия без ръкави с едно-единствено оцеляло копче и хукна по дългите коридори на стария апартамент. Озовала се на улицата, не можа да си спомни къде бяха баба й и майка й, нито къде беше баща й в този момент, тя просто профуча през кухнята, после през антрето, излезе на стълбището и затича по стълбите от третия етаж надолу. Не й беше лесно да тича с джапанките на баща си 42-ри номер. Защо беше с тях, къде бяха нейните, защо не беше обула джапанките на майка си, не помнеше, но стъпалата й се пързаляха във всички посоки и въпреки това тя взимаше по две стъпала наведнъж. Отзад баба й крещеше:

- Лола, загърни се! Гола си, всички ще те видят!!!

Лола обаче не се загърна, а продължи да тича по стълбите, наметната с тъмносиньото си палто и с разкопчана хавлия, която се вееше около голото й тяло.

- Не ме интересува как ще умра, бабо! - изкрещя Лола на баба си и изскочи със скок от „Хан Крум“, направо на „Раковски“. Беше успяла да избяга първа от цялата сграда. Малко й стана срамно, че е толкова бърза, беше изпреварила дори съседите от партера, напълно зарязала баба си и родителите си. Огледа се наляво и надясно, нямаше никакви коли, улицата беше пълна с хора по тротоарите, но много от тях стояха на осевата линия напълно безсмислено. Ако тръгнеха да падат сградите от двете страни, жив човек нямаше да остане.

Хората гледаха нагоре към жиците на тролея, които се клатеха и жужаха с нечуван досега звук. Изведнъж забелязаха Лола и взеха да я сочат и да й се смеят - петнайсетгодишно момиче с огромни джапанки, коса, по която още имаше сапун, хавлиен халат в ужасни цветове и палто дъфел отгоре. Лола се усмихна. И на нея й стана смешно, изглеждаше нелепо, и се загърна плътно с палтото си, защото чак сега усети студа. Най-накрая от входа дойдоха и баба й, майка й, и баща й с разтревожени физиономии, и се втурнаха към осевата линия, където беше застанала и Лола.

Всички обсъждаха къде може да е епицентърът. Жилищната сграда, в която живееше Лола, беше строена през 1926 г. от австрийски архитект след чирпанското земетресение и нямаше никакви щети от труса. Старият център на София не беше засегнат, само някои от новите блокове в комплексите „Младост“ и „Надежда“ се бяха напукали. Никой не знаеше какво става, има ли загинали, каква степен е земетресението.

Чак сега усети, че краката й леко треперят, майка й пушеше нервно, четиримата изглеждаха нелепо заедно. Както никога, тази вечер родителите й си бяха вкъщи.

„Земетресенията са добри за семейството“ - помисли си Лола без съчувствие към никой пострадал. Егоизмът, за който говореше Ъпдайк, действаше.

На следващия ден стана ясно, че е било седма степен по Рихтер, епицентър Вранча, Румъния. Имаше много разрушения и загинали. От българската страна на река Дунав, в град Свищов, бяха загинали 250 души, затрупани от блоковете, в които живееха, но това беше информация, с която само Маруся разполагаше, благодарение на това, че бе важен кадър на министерството, и не й беше разрешено да я разпространява. Политбюро нямаше как да скрие новината за земетресението, но падналите блокове и загиналите бяха пропуснати в новините. Нямаше неконтролирано от Политбюро бедствие или смърт.

Земетресението обаче означаваше нещо повече, без Лола да знае какво. Подейства й странно ободряващо. Когато се прибираше по стълбите нагоре, след повече от час висене полугола на нощната мартенска улица, тя реши, че скоро с нея ще се случи нещо ново и разтърсващо, нещо, което няма да е предизвикано от нея, нещо важно, което ще промени живота й завинаги. Даде си сметка, че въпреки дяволската скорост, с която изхвърча от сградата, изоставяйки вече крехката, възрастна Анастасия, както и цялото си семейство, за да се спаси от евентуално затрупване, беше егоизъм, но и изключително развит инстинкт за самосъхранение. Тази мисъл я освободи от чувство за вина спрямо хората, които обичаше. Страхът дава крила. А и беше приятно, че беше открила нещо ново за себе си. Беше изкрещяла на загрижената си баба, че не й пука как ще умре, гола или облечена. Това беше добре.

Когато беше на три годинки, баба й беше отишла да напазарува от плод-зеленчука срещу тях и я остави самичка. Лола мразеше да ходи сама из къщи, беше тъмно и страшно по коридорите и все тичаше след баба си и я хващаше за полата. Анастасия шеговито се оплакваше, че била като зашита за нея, но й беше приятно, че внучето й имаше такава нужда от нея. Все пак трябваше да се пазарува, а щеше да е много по-бързо, ако беше сама.

Докато баба й я нямаше, на Лола й се допишка, но нямаше кой да я сложи на гърнето, както беше свикнала. Стефан критикуваше майка си, че детето няма да може да се изпикае без нея, както се и случи. Обаче Лола се сети, че баба е в плод-зеленчука, покатери се на перваза на широко отворения прозорец, събу си гащите и започна да вика „Бабоооо, бабооооо!!!“.

Хората по улицата се заозъртаха да видят откъде идват тези детски викове и видяха тригодишната Лола със събути гащи на прозореца. Започнаха да я сочат с пръст и да се смеят. Това не само че не я смути ни най-малко, но я накара да се чувства много добре. Махна им ухилено в отговор, без да й пука, че е гола, и забрави, че й се пишкаше.

Споменът за тази случка, съчетан със земетресението, й вдъхна нов и неочакван оптимизъм за бъдещето.