Сексът и комунизмът

46.

Близостта между Маруся и Орлин Колев не беше тайна за никого. Често обядваха в ресторанта на „Народния театър“, където Антикаджиев посрещаше министъра раболепно. Маруся знаеше въздействието си върху Колев и не го криеше дори пред хора. Властта й над него я беше направила безцеремонна и надменна. Колегите й в министерството се страхуваха от нея и я мразеха. Подмазваха й се лицемерно, а зад гърба й ожесточено я плюеха, ненавиждаха елегантните й костюми, високите токчета, походката й на кралица на министерството.

Беше дошла в кабинета на Колев, за да го вземе за обичайния обяд при Антикаджиев, но изглежда, че той не бързаше, и тя седна да го изчака на дивана.

- Как е семейството?

Въпросът му я изненада.

- Добре, нормално. Всеки си гледа работата.

- Как е малката?

- Малката е вече май твърде голяма. Разминаваме се из къщи, все се кипри пред огледалото, нали ще става актриса.

Колев стана от бюрото, Маруся понечи да се изправи, мислейки, че ще тръгват, но той й даде знак да седне. Тя се напрегна, нещо не беше наред. Министърът седна до нея и се отпусна изморено назад.

- Понякога ми се иска да се махна и да замина някъде далече, в някоя лъскава вражеска държава.

Погледите им се срещнаха, той надушваше страха като животно и моментално го регистрира в очите й. Тялото й се опъна под ръката му, която небрежно се отпусна на коляното й.

- Ти би ли дошла с мен?

Огромният му кабинет внезапно се смали като кибритена кутийка. Маруся усети, че започва да не й достига въздухът. Положи огромно усилие да се овладее и начервената й във вишневочервено красива уста се разтегна в най-чаровната и закачлива усмивка, на която беше способна.

- С вас винаги и навсякъде, другарю Колев. Къде ще ходим?

Колев се разсмя развеселен, премести се съвсем близо до нея и преметна ръка през рамото й, а тя закачливо облегна ръка на коляното му.

- Къде искаш?

Разбираше, че ходи по тънък лед и че този разговор не беше случаен, но не знаеше накъде всъщност водеше. Всичко трябваше да бъде обръщано на майтап, това беше единствената правилна тактика.

- Какво ще кажете да посетим братска Монголия, много ми се живее в юрта. Нали съм прабългарка.

Смолисточерните й коси лежаха разпилени по гърба и раменете й и Колев взе един кичур и започна да го навива нежно на пръста си.

- Каква коса... Наистина си прабългарка, тези скули.

Безцеремонно обърна лицето й към себе си и я целуна в устата. Маруся се отпусна в ръцете му, той разкопча бялата й риза, под която се показа бял дантелен сутиен, и той изведнъж спря загледан в гърдите й.

- Мъжът ти е щастливец, знаеш ли? И не те заслужава. Бельото ти е великолепно, Франция много добре ти се отрази.

Бръкна под сутиена, поигра си със зърното на гърдата й, гледайки полуотворената й уста и облегнатата й в наслада глава. „Престорена, най-вероятно...“, помисли си Колев. Ръката му се измъкна от сутиена й и се завря под полата й. Хвана я за косата, отново обърна главата й господарски към себе си и заби език в устата й. Пръстите му проникнаха във вагината й.

- Влажна е, харесва ме.

Маруся протегна ръка към панталона му, той я взе рязко и я отмести.

- Няма нужда, мила... Отпусни се.

Стана й ясно, че ще трябва да симулира оргазъм. Беше добра актриса, премрежи очи, остави пръстите му да масажират глупаво клитора й, учести дишането си все повече, изви гръб, впи устни в неговите и изпусна звук на върховна наслада. Нямаше как да не повярва, оргазмът й беше красив и убедителен. Колев я сграбчи с цялата си ръка и се втренчи в лицето й.

- Ти наистина си падаш по мен, а...

Само тя го караше да забрави за мекотата на члена му, беше я задоволил и това беше най-важното.

- Падам си... Ти ме караш да се чувствам красива.

Маруся отвори очи и се усмихна блажено. Нямаше как да не й повярва. Беше перфектна актриса. Той извади ръка от полата й, облиза пръстите си, седна наведен напред, оправи косата си и запали цигара.

- Вкусна си... Мъжът ти кара ли те да се чувстваш така?

Въпросът беше зададен, без да я гледа, Маруся спря да се закопчава, уви ръце около врата му и зарови нос в косата на тила му. Миришеше на пот, не на парфюм като Стефан.

- Не. Отдавна не ме е карал да се чувствам така. Само ти...

- Седни до мен. Трябва да говорим.

Гласът му беше станал суров, тя махна ръце от него, изправи се да опъне полата си и седна обратно с изправен като на отличничка гръб.

- Слушам.

- Шефът на съпруга ти иска да го включи в командировка в Западна Германия на оглед на атомна електроцентрала. Искаме в България да се построи същата.

- Не ми е казвал нищо. Ние почти не си говорим.

Колев й повярва, наистина изглеждаше изненадана. Преди да зададе следващия си въпрос, впи тежък поглед в очите й.

- Ще го пуснем, защо не... Ти как мислиш, ще се върне ли?

Маруся се размърда нервно, този въпрос дойде напълно неочаквано.

- Естествено, че ще се върне! Имаме дете, той обожава дъщеря ни... Орлине... другарю Колев, Стефан може да е от лош произход, но никога няма да направи такова нещо на семейството си, гарантирам за него!

- Недей толкова бързо да гарантираш.

- Ще говоря с него!

Думите му се стоварваха върху нея като удари с чук.

- Нищо няма да говориш. Този разговор не се е случил. Ти нищо не знаеш. Съветът ми е да се разведеш, преди да е станало късно, не можеш да подлагаш на риск кариерата си, а и бъдещето на дъщеря ти. Той й влияе зле. Имам данни за това.

Последното му изречение увисна в тежката пауза, която последва. Маруся трескаво мислеше, трябваше да каже нещо, да намери верния отговор, а знаеше, че друг правилен отговор, освен да се съгласи на развод, няма.

- Знам... правя всичко възможно...

- Не е достатъчно - остро я прекъсна министърът, изправи се, погледна часовника си, после Маруся, която го гледаше уплашено. Страхът й го разнежи, хвана я за брадичката и отново заби език в устата й.

- Ти си умно момиче, вярвам в теб.

Маруся взе чантата си и тръгна да излиза. Обърна се на вратата.

- Днес няма да обядваме заедно, така ли?

- Не, зает съм.

- Няма да те разочаровам, обещавам.

Колев й се усмихна сърдечно.

- Знам.

Секретарката прикри злобата си с мазна усмивка. Маруся застана в коридора пред кабинета, огледа се, нямаше никой. Пое дълбоко дъх. Никой не биваше да забележи нищо, всичко щеше да бъде наред.

47.

Лагерът на ВИТИЗ се намираше в село Кривина, Разградско, до поля с домати, които бъдещите актьори, режисьори, оператори, кинокритици и театроведи трябваше да берат и слагат в щайги, изпълнявайки дневна норма. Нормата беше такава, че почти никой не я изпълняваше. Живееха в бараки с по петнайсетина легла във всяка, тоалетните бяха външни, както и душовете. Никой реално не работеше, всеки се чудеше как да кръшне, по стара соц традиция работеха само най-глупавите. Важното беше, че имаше бар, в който имаше всякакъв алкохол на добри цени, както и яка западна музика. До бара имаше барака, в която никой не беше настанен, цялата пълна с неизползвани дюшеци - наричаха я „ебалнята“. Понеже не беше удобно да се чукаш пред всички в обща стая, ебалнята вършеше чудесна работа. Разпределението кой с кого ще се чука се случи още в първите дни. Лола обичаше да сяда на бара след „работа“, т.е. след като беше сложила двайсет домата в щайга и се беше покрила от комсомолския ръководител на бригадата. На пръв поглед комсомолецът изглеждаше страхотен натегач, но впоследствие се оказа, че не го интересуваше нищо друго, освен да чука една от новоприетите артистки, която пък веднага се уреди да спи с „властта“. Всички масово се правеха на луди, никой не го интересуваше нищо друго, освен секс и алкохол. Вечер ставаха бесни терени с танци и неочаквани посещения на ебалнята.

Както си седеше на бара, до Лола седна непознат неин колега, очевидно доста по-възрастен, с когото само се погледнаха в очите и се разбраха къде да се срещнат. Очите му бяха огромни и сини, косата кестенява, права и гъста, гледаше я с любимия й нагъл, много мъжки поглед. По навик Лола беше развила вкус към нагли мъже.

Започнаха да пият, изпиха по няколко водки и той тръгна към ебалнята, а след десетина минути, за да не се усетят околните, тя го последва. Огледа се, преди да влезе, нямаше никой, само Гошо я чакаше вътре. Награбиха се на секундата и започнаха да се въргалят върху купчините от дюшеци. Никой не се и сещаше за чаршафи и подобни луксове. Нагонът беше над удобства и хигиена, над всичко. Сексът с Гошо беше толкова възбуждащ, че в момента, в който двамата се засечаха на плаца или около бара, само се поглеждаха и без дума да кажат, отиваха в ебалнята. През време на цялата бригада, докато Лола не се влюби в един красавец от втори курс Кинорежисура, не си казаха нито дума, не се интересуваха от друго, освен да си го сложат.

С напредването на времето скуката и изолацията в лагера, в който нямаше нито телевизия, нито пък беше близо до град, започнаха да влияят върху отношенията между бъдещите артисти. Изпиха всичкия алкохол и трябваше една вечер да бъдат на сух режим, докато не доставят нов. Най-големите герои намериха отнякъде парфюм „Тройной“ и като истински фенове на руската култура изпиха няколко шишета. Не че нямаше чаши, но понеже бяха артисти, свалиха абажура на спалнята си, изляха всичко в него и пиха от там. На следващата сутрин целият лагер смърдеше нетърпимо на гнусен руски одеколон. Доматите презряваха и гниеха в лехите, докато бъдещият артистичен елит на България беше зает основно да нанася материални щети.

Първокурсниците бяха разделени от големите, които бяха в друг лагер, разположен на десетина километра. Една вечер големите дойдоха да гостуват на малките и тогава Лола си падна по Калин, красив мургав кинорежисьор с коса до раменете, който пушеше като комин и псуваше като каруцар, но имаше тяло на бог, достойно за тялото на богиня като Лола. Скъсаха се от секс в ебалнята и от тази нощ искаха да са неразделни, но той трябваше да се прибере в своя лагер. Беше син на известен актьор, изключително чаровен и харесван от всички, и можеше да си позволи да не се съобразява с комсомолските шефове, изпратени да пазят витизчиите от самите себе си. Освен това шефовете бяха твърде заети да чукат артистки, за да се занимават с глупости като норми и отсъствия.

Калин се чупи от своята бригада и остана в лагера на Лола цели три дни, през които те не излязоха от ебалнята. Не се къпеха, не ядяха, не говореха. На третия ден излязоха оттам със сплъстени коси, отслабнали физически и умствено и напълно подивели от чукане. Лошото беше, че Калин трябваше да си ходи.

Наближаваше последният ден от бригадата и трябваше да се видят още веднъж, преди да се приберат в София. Последният купон в лагера на Лола завърши с изнасяне на легла и гардероби на плаца, където по принцип трябваше да се строяват и да демонстрират дисциплина. Строяването завършваше с масов бурен кикот, защото редиците бяха очебийно разхайтени и неспособни да направят права линия. Гледката на сутринта беше сюрреалистичиа. Никой не беше станал да отиде на полето, доматите отидоха по дяволите, а в импровизираната стая на плаца под късното сутрешно слънце спяха мъртвопияни няколко колеги на Лола.

Тя си облече една относително по-чиста блуза и реши да тръгне към другия лагер, въпреки че нямаше пари, нито превоз. Излезе на пътя и замаха на минаващите коли да я вземат на стоп. Веднага спря зелена лада. Шофираше млад мъж, който огледа дългите крака на Лола във вносни дънки, гърдите й, нескрити от сутиен под хипарската блуза, и си направи разни много погрешни сметки. А и Лола сбърка да му каже, че е от ВИТИЗ и ще става актриса. За Митко от Разград това беше като признание, че е проститутка. На секундата й съобщи, че трябва да се отбие до града да вземе нещо. Лола не бързаше, важното беше да стигнат до лагера на Калин. Времето беше страхотно, пътят потънал в лятна мараня, всичко цъфтеше от живот.

В Разград Митко изтича донякъде и като се върна, демонстративно мушна две пачки с пари в жабката срещу Лола. Обясни й, че работи за Завода за антибиотици и трябва още една малка спирчица и продължават. При следващата спирчица Лола отвори жабката и щипна пет лева от пачката. Беше си кражба, но нямаше и стотинка, беше изхарчила всичките си пари за бригадата, а Митко изглеждаше богат. Излязоха от града и тръгнаха отново към лагера на големите. Обаче Митко изведнъж обяви, че трябва да се отбият за малко и на още едно място, прекрасна ловна хижа, където е управител негов приятел. Лола има ли нещо против? Лола не беше във възторг, но се съгласи. Отбиха в малко пътче в пущинака, което ги заведе до сграда, пред която спряха. Митко излезе от колата, извика два пъти „Димо, Димо“ и се върна обратно вътре. На Лола й стана ясно, че няма никакъв Димо, а тук я чакаше нещо неприятно. Краката й се разтрепериха, но запази самообладание. Митко влезе обратно в колата, погледна я с трескав поглед и каза:

- Само веднъж, моля те, ето, вземи си колкото искаш пари! - И отвори жабката.

Краката на Лола се разтрепериха от страх, но го погледна за секунда и веднага отмести поглед, загледана напред с най-студената физиономия, на която беше способна, докато произнасяше лъжи.

- Само да си ме докоснал, ще имаш проблеми. Баща ми е генерал.

Настана кратко мълчание, Митко пребледня, устата му пресъхна и преглътна мъчително, минавайки рязко на „ви“. Чак й дожаля за него.

- Моля ви, извинете! Наистина извинете... Сега да не си помислите нещо лошо за хората от Разградски окръг!

Изглеждаше отчаян, а Лола се успокои, че няма да бъде изнасилена. Само повдигна брадичка и посочи пътя.

- Няма. Карай.

Продължиха в пълно мълчание, а тя съжали, че не го беше глобила с повече пари. Заслужаваше, гадината мръсна, да му вземе цялата пачка, но нищо, поне не я пипна с пръст.

Когато пристигна в другия лагер, първото нещо, което видя, й се стори Странно. В залата, която служеше за бар, дискотека и комсомолски събрания едновременно, нямаше никого и цялата беше покрита с трески от недочупени столове и маси. Все едно, че беше минал смерч. Последната вечер на големите витизчии беше минала в тежко пиянство, завършило с унищожението на цялата материална база на залата. Не бяха оставили нищо неразпарчетосано. Лола и Калин се намериха, награбиха се и се изчукаха, преди да тръгнат за София. И тя не мислеше нищо лошо за хората от Разградски окръг, не мислеше изобщо, беше забравила за родителите си, раните си и мрака в къщи. В главата й имаше само секс и възбуда от предстоящото й следване във ВИТИЗ.

В София обаче не я чакаше нищо весело.

48.

Няколко нощи подред след срещата с министъра Маруся не мигна. Беше й ясно, че трябва да вземе решение, всъщност решението беше взето вместо нея. Орлин Колев не беше влюбен в нея, това беше повече от любов, той искаше да я притежава. Внезапната яснота на ситуацията развърза ръцете й по отношение на Стефан. Това, че не й беше споделил, че ще заминава в командировка на Запад, говореше много. Отдалечаването явно беше окончателно. Отдавна бяха престанали да споделят не само проблемите си, но и леглото. Апартаментът, който бяха получили благодарение на баща й, беше достатъчно голям и той се беше пренесъл да спи в кабинета си. В началото гледаха сутрин да станат преди Лола, за да не я тревожат, но тя бързо се усети. Прие го изненадващо спокойно, само един ден отбеляза иронично, че явно вече са стигнали нивото на английски аристократи, които задължително спят в отделни стаи. И двамата замълчаха, нямаха какво да кажат. Лола си мислеше, че ги разбира - опитът й с мъжете й показваше, че сексът е вълнуващ само в началото на една връзка, след което се превръща в навик. Нещо като ходенето до тоалетната, миенето на зъби, храненето. Изглежда, Маркс беше прав, че бракът е легализирана проституция.

Лола наблюдаваше майка си като муха под микроскоп и това, което виждаше, все повече не й харесваше. Тя беше една от най-красивите жени в София и нямаше причина да не е и една от най-щастливите, но Лола бързо разбра, че красотата няма нищо общо с щастието. Собственият й опит го потвърждаваше. Нямаше мъж, който да не можеше да притежава, ходеше по улиците като кралица, мъжете се въртяха около нея и всеки искаше да я има, а душата й беше като бездънен кладенец. Колкото повече гледаше в него, толкова повече отражението й не показваше нищо друго освен нея самата - разкривена, разклатена, тъмна и далечна на самата себе си. Единствената свобода, която имаше, беше свободата да разполага с тялото си. Всичко друго беше подчинено на някакъв подмолен, негласен страх, който тя ненавиждаше.

Маруся нямаше идея какво става в главата на дъщеря й, за нея беше важно да изглеждат добре в очите на хората и тя правеше всичко, което се налагаше, за да спази това изискване. Съпругът й беше елегантен и красив като манекен, нищо, че беше от вражеско семейство. Лола беше облечена по последна мода, щеше да стане актриса. Би предпочела, разбира се, да се беше насочила към някоя сериозна професия, но пък благодарение на красотата и интелекта й щеше да си намери подходящ за статута им мъж, който щеше да компенсира липсите. Маруся изобщо не разбираше, че Лола не беше способна да се впише в никакви сценарии, пиеси или стратегии за каквото и да било.

Неочаквано и за нея самата, напоследък Лола искаше да има свое семейство. Мечтаеше да се омъжи за някой много добър, много красив и с добро положение, т.е. да е по възможност известен актьор, журналист, писател, някакъв играч в обществото. Това желание беше породено от суета, но и от празнотата в нея. То трябваше да замести нещастието в дома й с евентуално щастие в създадено от Лола хипотетично лъскаво семейство. Абортът по странен начин я беше отключил към желанието да има деца, дори мечтаеше поне за две. Майка й беше убедена, че Лола ще се справи отлично с живота, така както самата тя се беше справила. В края на краищата, това изискваше положението им в обществото, което растеше в пряка зависимост от хорската завист и омраза.

Когато Лола се прибра от бригада, Маруся беше готова да й каже, че ще поиска развод от баща й. Разговорът трябваше да е мил, сърдечен, топъл, Лола трябваше да разбере, че така е най-добре не само за майка й, но и за нея самата. Стефан я беше разочаровал дълбоко с нежеланието си да разбере изискванията на кариерата й, които всъщност бяха много повече от лична кариера, те бяха изисквания на развитото социалистическо общество. Вече не понасяше непрекъснатото му потиснато недоволство от живота в България, дразнеше се от мълчанието му, не понасяше сарказма му към всичко хубаво и добро, което се случваше в държавата. Маруся вярваше, че доброто беше много и беше очевидно. Нямаше избор, трябваше да му каже, че иска развод сега, преди Лола да се е прибрала.

Пое си дълбоко дъх и отиде в кухнята, където Стефан четеше вестник и пиеше сутрешното си кафе. Маруся изглеждаше фантастично, няколко дни беше спряла да пие, за да си избистри мислите, и мургавата й кожа светеше, очите й бяха лъскави, напрежението й се отразяваше прекрасно. Той обаче изобщо не я забеляза.

- Аз ще отида да взема Лола от автогарата.

Стефан не отговори, все така зачетен във вестника. Маруся постърча няколко секунди загледана в него и й стана мъчно. Беше добър човек и беше страшно тъжно, че любовта им си беше отишла. Дългите му крака бяха елегантно скръстени, посребрялата му коса го правеше още по-привлекателен, сините му очи гледаха студено-тъжно, като очите на Ален Делон. Всичките й колежки й завиждаха, такива мъже нямаше в България, само тя беше успяла да го намери. Или той нея. Просто се бяха намерили, за да се загубят деветнайсет години по-късно. А бяха толкова красиви, млади, пълни с надежда, оптимизъм и любов. Така вярваха в любовта си, бяха сигурни, че ще е вечна. Внезапно очите на Маруся се насълзиха, а тя не искаше да плаче. Стефан учудено вдигна поглед към нея.

- Добре, щом искаш. Аз мога да отида, ако си заета. Защо стърчиш, седни да закусиш.

Краката на Маруся омекнаха и тя се свлече на фотьойла срещу него. Сълзите потекоха по лицето й. Стефан стана обезпокоен, седна на облегалката на фотьойла и преметна ръка през рамото й.

- Какво ти е, Мери? Защо плачеш?

Тя поклати глава, без да казва нищо, само го погледна виновно.

- Нещо случило ли се е?

- Да... Трябва да се разведем.

Стефан махна ръката си от рамото й и стана. Не изглеждаше изненадан.

- Ясно. Да, права си, трябва да се разведем.

Този кротко поднесен отговор неочаквано за самата нея я раздразни. Прекалено лесно се съгласи. Знаеше, че той е човек, който взима винаги интелигентни решения, без излишни емоции, и все пак я заболя. Трябваше да се бори за нея, а той просто каза, че е права.

- Значи и ти така мислиш.

- Изглеждаш ми разочарована. Защо? Това е твое желание, не мое.

- Няма значение. Значи си съгласен и няма да пречиш?

Маруся избърса очите си, стисна зъби и стана. Стефан се разсмя саркастично.

- А ти какво очакваше, да се хвърля да те спирам ли? Нещата между нас не вървят отдавна, Лола вече е голяма, по-добре е всеки да потърси щастието си другаде.

Взе вестника от масата и го затвори внимателно под изпитателния поглед на жена си.

- Затова ли не ми каза за командировката ти в Западна Германия? Защото имаш намерение да търсиш щастието си другаде?

Стефан се закова на вратата, погледна я лошо.

- Виждам, че си добре информирана. Мисля, че законът се промени и вече не е нужно да се търси вина в единия от съпрузите, така че можем да го направим по взаимно съгласие. Ще проверя и ще ти кажа. И аз ще говоря пръв с Лола, надявам се, че ще ми позволиш, при положение че идеята е твоя.

Преди да може да му отговори, Стефан вече беше излязъл от хола. Маруся се огледа и осъзна, че не иска да прекара повече и ден в това отвратително старо жилище. Отдавна искаше да се преместят в някой от прекрасните нови блокове до гората, в които министърът щеше да й уреди апартамент. Но Стефан и Анастасия настояваха да живеят в центъра, в мрака на гигантските тавани, обградени от старинни мебели, които Маруся не харесваше, но търпеше заради тях, защото привързаността към старото беше единствената им връзка с предишния им живот. А Стефан се беше отнесъл така студено с нея. Да, Орлин беше изключително добър да й каже какво става в собствения й дом. Явно наистина държеше на нея. Колкото по-бързо се приключеше със Стефан, толкова по-добре.

49.

Лола ровеше в чинията си с кюфтета и плачеше. Баща й я беше завел да вечерят в "Чехите", където сервитьорите го познаваха и не се налагаше да чака поръчките си с часове, както в останалите ресторанти. Навсякъде и всичко ставаше само с познанства. Киро се опита да се пошегува с Лола, за да й оправи настроението, но Стефан го отпрати с ръка.

- Миличка, не плачи... Понякога така се случва. Няма да спрем да те обичаме.

Чудеше се какво да й каже, беше му страшно тежко да я гледа как страда. Лола рязко стана от стола и излезе тичешком от ресторанта. Стефан скочи след нея, извика на Киро, че ще плати по-късно, и я настигна в двора. Прегърна я и я остави да ридае в прегръдките му. Галеше я по главата и не искаше да я пусне. Нямаше нищо по-скъпо от любимото му дете.

- Поплачи си... И това ще мине, повярвай ми.

- Не, няма! Няма да мине! - извика тя през сълзи.

Той се засмя, но сърцето му се сви. Знаеше колко чувствителна е дъщеря му и че студенината и безразличието бяха само защитна реакция.

- Повярвай ми, ще мине. Страшно съжалявам, че така стана. Никой не се жени, за да се развежда, но майка ти не иска вече да сме заедно.

Лола се отдръпна от него, избърса сълзите си, лицето й се опъна от злоба към Маруся.

- Майка ми...

Стефан я прекъсна:

- Не казвай неща, за които ще съжаляваш. Майка ти има право да иска да има любов в живота си. Ние не се обичаме. Ела сега да се разходим да се поуспокоиш.

Тръгнаха бавно през Парка на съветската армия. Стефан я беше прегърнал през рамото и хората се заглеждаха след тях, бяха красиви заедно.

- Прав си. По-добре е да се разведете, аз знам отдавна, че не се обичате.

- Знам, че знаеш. Всичко ще бъде наред, повярвай ми. Аз имам планове за бъдещето ни и то ще е много по-хубаво и свободно, обещавам ти!

Лола рязко спря и се хвърли на врата му.

- Обичам те, татко!

- И аз те обичам, Лола! И защото те обичам, някой ден ще се разхождаме отново в красиви френски, немски или английски паркове, където няма да има паметници на съветската армия. Знаеш ли, че това място преди е било Княжеският парк?

Тя поклати глава отрицателно.

- Паркът е поръчан от княз Батенберг още през хиляда осемстотин осемдесет и втора година и е бил първо зеленчукова градина, после става ботаническа градина, а Фердинанд поръчва на австрийски ландшафт архитекти да направят алпинеум и да оформят алеите. Цар Борис пък построява царска детска градина с лабиринт, басейн и летен и детски театър. Всичко това престава да съществува през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, когато построяват тази гадост.

- Но нали са ни освободили от фашистите, трябва да има паметник!

Баща й въздъхна. Пропагандата си беше казала думата.

- Така е, освободиха ни, но ни донесоха терор и тотална липса на свобода. Лола, има и нещо друго, което трябва да ти кажа, но то е хубаво!

- Казвай! - дъщеря му го погледна с надежда. Трябваше да има и добри новини.

- Дадоха ми виза за командировка в Мюнхен, отивам на обмен на опит за един голям проект, който има аналог в Западна Германия.

- Страхотно! Браво, тате, блазе ти! За колко време?

Стефан преглътна нервно, преди да отговори.

- Една седмица.

- Ще ми донесеш ли дънки „Levi’s“? Старите се изтъркаха и имам дупка на дупето.

- Разбира се, че ще ти донеса! А така, искам да си усмихната и да не забравяш, че каквото и да става, никога няма да те оставя! Нали никога няма да го забравиш?

Лола го погледна леко изненадано.

- Е, какво да става, развеждате се, голяма работа. Тъкмо ще мога да ходя на гости при майка ми и ще имам две къщи. Защото аз оставам с теб, ако не си разбрал.

Погледна го твърдо в очите.

- Майка ти иска да живееш при нея.

- Не. Няма да стане. При теб.

- Ще стане скандал, майка ти е... децата остават при майките си, много ще се разстрои.

И Лола ревна отново с всичка сила.

- Не! Не! Не! Няма да отида при нея, ясно ли ти е?

Той отново я прегърна.

- Стига рева. Добре, ще го уредим. Само не плачи, моля те.

Продължиха разходката си из София бавно и почти щастливи. Всъщност и двамата не се бяха чувствали така щастливи заедно от много дълго време.

50.

След като се прибраха, Лола завари на леглото си подарък от майка си - нова индийска блуза с разноцветни бродирани цветя.

„Подмазва се... Няма да й мине номерът“, помисли си ядно Лола.

Обаче облече блузата веднага и се огледа. Не приличаше на българка, а още по-малко на момиче от социалистическото общество. Колко хубаво щеше да е, ако не се бяха върнали от Париж. Майка й влезе усмихната и я извади от мислите й.

- Харесва ли ти? Нали е страхотна? Една колежка ми я продаде. Като я видях, веднага реших, че е за теб.

Маруся понечи да я прегърне, но Лола я отблъсна студено.

- Няма да дойда да живея с теб, ако ще и цял гардероб с вносни дрехи да ми подариш.

Изречението беше толкова изненадващо и категорично, че на Маруся й бяха нужни няколко секунди, за да се осъзнае и да не покаже, че е ядосана.

- Това ще го обсъдим тримата. И с баба ти, разбира се.

Лола се разкрещя. Не можеше да понася майка си, тя беше виновна за всичко, Станислав й беше казал.

- Не, няма да го обсъдим тримата, защото аз съм решила и ти няма да ми казваш къде ще живея, ясно ли ти е?

- Окей, ще бъде както искаш, само, моля те, не ми викай. Не заслужавам такова отношение.

- Напротив! Заслужаваш! - троснато отговори Лола, обърна се към огледалото и започна да се гримира. - Сега, моля те, остави ме да се гримирам, закъснявам.

Лоши пламъчета се появиха и в очите на Маруся.

- Ако ще ми държиш такъв тон, никъде няма да излезеш. Не те ли е срам, Лола?! Я се погледни как си облечена, кой има дрехи като твоите, виж се къде учиш, да не мислиш, че те приеха само защото си много талантлива, а? Всичко е благодарение на мен и връзките ми! Ако трябваше да разчиташ на баща си, можеше и да не ти разрешат да учиш висше, щеше да ходиш в парцалите, които продават за народа по магазините! Щеше да видиш Париж друг път! Заслужавала съм... Ти заслужаваш да ти взема всичко и да те видя тогава. Пикла!

По време на целия монолог на майка й Лола беше запазила самообладание и не беше спряла да се гримира. Сложи си червило в лилав металик, какъвто се носеше в момента, огледа се за последно и се обърна към Маруся. Знаеше, че изглежда желязна, а душата й трепереше от гняв и мъка, но не искаше да се издаде пред нея. Искаше да я нарани максимално, да я накара да се чувства свръхвиновна, лоша, отвратителна.

- Знам за любовника ти. Изобщо не ме е страх от теб, защото ти си една лъжкиня. И не искам да те виждам повече, след като се разведете.

- Моля?! - Маруся я погледна изумено. - Лола, какво говориш, какъв любовник? Това не е вярно, кой ти каза?

Лола грабна чантата си и цигарите и се опита да мине покрай майка си, но Маруся я сграбчи за ръката. Беше страшно ядосана.

- Забранявам ти да излизаш! Искам да знам кой ти говори тези глупости!

- Бе я си гледай работата! Вече съм пълнолетна и не можеш нищо да ми забраняваш! - измъкна ръката си, погледна майка си победоносно. - Министърът, нали?!

Маруся й заши страхотен шамар, от който Лола залитна назад, подхлъзна се на излъскания паркет на стаята и падна. Разрида се от безсилие, опитвайки се да се изправи. Майка й я гледаше студено отгоре. Ръката й се беше отпечатала на лицето на Лола.

- Мразя те! - изкрещя Лола и избяга.

Маруся седна на леглото на дъщеря си и стисна зъби, опитвайки се да убеди сама себе си, че когато хората се развеждат, такива неща се случват. Знаеше, че е виновна, но нямаше да си го признае. Никой нямаше полза от признанието й. То само щеше да доразруши всичко. Явно трябваше да се бори за дъщеря си, а досега не беше водила битка, която да не е спечелила.

Лола тръгна по улиците като луда, без да знае къде отива. Влезе в гастронома на „Славейков“ и си купи бутилка водка. Влезе в първия вход, отвори бутилката и пи на екс, докато не й излязоха сълзи в очите. Отиде на лекции мъртвопияна, оставиха я да спи в една празна репетиционна. По-късно се обади на едно момче, което отдавна си падаше по нея, отиде в апартамента му и без да му каже дума, го изчука. След което дълго плака, а той не знаеше какво да прави с нея. Виждаше я за втори път в живота си. Беше едновременно опасна и беззащитна и я харесваше, но нещо не беше наред. Каза й, че може да остане да спи у тях тази нощ, но утре сутрин рано трябва да ходи на лекции и може да я закара където пожелае. Лола беше съгласна на всичко само и само да не се прибира вкъщи.

На следващия ден никой от родителите й не беше изненадан, нито ядосан от случилото се. Маруся не показа с нищо, че е сърдита на дъщеря си. Само Анастасия гледаше тревожно внучката си. Нещо в любимото й дете се беше счупило, дано да беше поправимо.

He смееше да се обади, защото не искаше да дразни снаха си, само наблюдаваше разрухата в семейството с чувството за наближаваща още по-голяма беда.

51.

В дома на Стефан Карамихов настъпиха тягостни дни, изпълнени с горчиво мълчание и разминавания с наведена глава по мрачните коридори на апартамента. Цареше атмосфера на разпад. Лола не говореше на майка си, гледаше да не се прибира, присъстваше формално на лекции, умът й беше винаги другаде, в някакво безнадеждно пространство, в което не можеше да различи бъдещето си. Опитваше се да си представи живота си след година, след две, след три и не успяваше. Там нямаше нищо. Това нищо я плашеше, сърцето й беше свито, смалено, напълно самотно. Колегите й имаха амбиции да станат известни актьори, звезди и се бореха за мечтите си, а тя не знаеше защо прави това, което прави, какъв е смисълът му, когато всичко е лъжа. Не можеше да сподели мислите си с никой, защото, така или иначе, никой от колегите й не й беше приятел. За последен път се беше чувствала истински щастлива и спокойна в България, преди да заминат за Франция, когато родителите й се обичаха, когато беше все още дете и всичко й изглеждаше идеално, без да знае какво е политика на секса, нито какво изобщо е политика, без да подозира, че светът всъщност беше разделен на истина и лъжа и лъжата често беше по-силна от истината. Без да бъде предавана от приятелките си. Без да знае какво е да обичаш и да разбият сърцето ти. Това беше времето, преди да загрубее, плащайки висока цена за оцеляването си в един измамен свят, който съществуваше върху лъжата, че свободата е в равенството, а всъщност нямаше нито свобода, нито равенство, само подмолен страх. Навсякъде, от всичко, дори и от собствените мисли. Единствената й опора, единственото нещо, което й даваше чувство за сигурност, бяха родителите й, които се оказаха неспособни да запазят и себе си, и нея.

Нямаше никой и нищо друго, на което да разчита. Знаеше, че омразата към нея заради майка й беше по-голяма от всяка илюзия за приятелство. Да, имаше няколко приятелки, но пропастта беше от нейна страна. Дълбоко в себе си знаеше, че това не е обикновен развод, а разделение на два свята, светът на баща й - преследван, гонен, елегантен и с принципи, които й харесваха, но бяха неприложими в другия свят - този на майка й, който всъщност я беше наранил дълбоко веднага след връщането им от Франция. Светът, в който се криеха книги на забранени автори и в който не можеш да казваш това, което мислиш, защото щяха да те накажат или затворят. Свят, в който владетел беше страхът. Колко по-щастливи бяха тези, които никога не бяха виждали другия свят.

Калин, гаджето на Лола от бригадата, беше силно влюбен в нея, но тя беше способна да споделя само тялото си с него. Правеше го с животинска страст в пълен сихрон с неговата, използваше любовта му егоистично, без да може да даде нищо обратно. Той имаше неблагоразумието да бъде ревнив, нещо, което тя не можеше да понася, и досадата от постоянните и неоснователни сцени на ревност надделя и Лола го напусна. Следващата й връзка беше с известен, много по-възрастен от нея актьор, по който момичетата бяха луди. Той имаше огромни, прозрачносини очи, като очите на Станислав, беше умен, хубав и известен и за момента изглеждаше като всичко, което Лола би искала да има. Говореше се, че е женен за чужденка, която изглеждаше на Лола напълно имагинерна, защото никой никога не я беше виждал. Новата любов с възрастен мъж, който знаеше как да се държи и знаеше какво иска, помогна на Лола да не мисли за проблемите в дома. Баща й обаче като че ли искаше да бъде около нея повече от всякога, което й беше леко досадно, защото тя пък искаше да е с гаджето си. Тя сподели с него, че е влюбена във Васил Тенев, че той я обича, грижи се за нея и е щастлива. Всички навсякъде го познаваха, за тях винаги имаше свободна маса в ресторантите и никога не настаняваха непознати хора на масата им. Стефан го беше гледал в няколко филма, но я предупреди, че актьорите са изключително суетни и егоцентрични. Той е възрастен мъж, трябваше да внимава. От друга страна, дъщеря му изглеждаше щастлива за пръв път.

Дойде денят на заминаването на Стефан за Германия. Маруся отиде на работа, без дори да му каже довиждане. Анастасия изглеждаше особено тревожна. Суетеше се из кухнята, поднесе любимия на Стефан кекс с маково семе. Лола никога не беше виждала ръцете на баба й да треперят и когато наливаше кафето му, както никога, Анастасия го разля на покривката. Изведнъж се разплака. Лола се напрегна, беше малко странно, но си обясни нервността на баба си с това, че Стефан за пръв път го пускаха да пътува на Запад сам, без Маруся, и знаеше какво означава това и за двамата. Куфарът на баща й чакаше в антрето, станаха да го изпратят, той прегърна силно Лола, докато майка му чакаше с чаша вода да полее пред него, за да му върви.

- Миличка, бъди силна и умна... татко винаги ще те обича каквото и да става, където и да се намира... Нали няма да забравиш?

Държеше я за раменете и я гледаше така настоятелно в очите, че и Лола се притесни.

- И аз те обичам до небето, но... защо толкова тържествено, все пак отиваш само за седмица.

Стефан се засмя и я целуна по челото.

- Аз да си кажа... Обещавам ти, че ни чакат само хубави неща! Сега трябва да тръгвам, че ще си изпусна самолета!

Анастасия лисна чашата с вода, той тръгна и тя стоя на вратата, заслушана в стъпките му, докато не чу как хлопва входната врата. Върна се в кухнята, двете с Лола се спогледаха, баба й изглеждаше ужасно тъжна. Лола я прегърна.

- Няма да ти е мъчно, бабо, докато се усетим, и седмицата ще е минала.

Така и стана. Седмицата мина необичайно бързо.

52.

Докато Стефан го нямаше, Маруся се опита да стопи леда между себе си и дъщеря си. Лола се принуди да отиде на вечеря с майка си в любимия й клуб на Народния театър. Вечният Антикаджиев се скъса да им прави комплименти, напълно заслужени, защото майка и дъщеря бяха рядко красиви по съвършено различен начин. Седнаха на кръглата маса на директора на Народния театър, която беше винаги запазена за важни гости и от която се виждаше целият ресторант. Лола беше вечеряла там няколко пъти с Васил, видя няколко колежки от последния курс, които вечеряха с известен режисьор, явно надявайки се на разпределение в новата му постановка. Не можеше да си представи, че някога ще спи с режисьор, за да получи роля, а изглежда, това беше нещо съвсем нормално в тези среди.

Маруся веднага си поръча голямо уиски и Лола последва примера й. Майка й явно беше щастлива, че двете са заедно, чувството за вина към Стефан беше изчезнало с неговото заминаване за Германия. Имаше нужда от време насаме с дъщеря си, за да се опита да я убеди да остане да живее при нея.

- Наздраве, миличко! Толкова ми е хубаво, че сме заедно!

Лола се усмихна леко презрително.

- Наздраве, мамо, и на мен ми е хубаво. Само дето не мога да понасям начина, по който всички ни гледат.

- Каква актриса ще ставаш, щом те смущават хорските погледи?

- Нищо не разбираш - измърмори Лола и отпи яка глътка от питието си - трябваше да се напие, за да издържи цяла вечер.

- Добре, само ти разбираш. Слушай сега. От министерството ми дават прекрасен, голям апартамент, сто и шейсет квадрата, точно до Парка на свободата. Блокът е току-що завършен, прекрасен, чисто нов, с хубав мокет.

- Мокетът е просташко нещо.

Маруся стисна зъби, през дъщеря й говореше Анастасия.

- Можем да го махнем, ако не ни харесва, отдолу има паркет.

- Махай каквото искаш, аз няма да живея с теб.

Лола погледна майка си студено право в очите. Маруся се пресегна и се опита да погали ръката й, но Лола я отдръпна.

- Миличко, знам колко ти е трудно, но позволи ми да те познавам. Апартаментът ми ще е толкова модерен, че повече никога няма да искаш да живееш в онази тъмна дупка.

Раменете на Лола се опънаха назад, изсмя се презрително.

- К’во, купуваш ли ме?

- Недей така... Мисля за твоето добро, как можеш да си помислиш такова нещо? Разбирам, че си гневна срещу мен, но, Лола, какво искаш от мен?! Да живея насила с баща ти ли?

- А ти какво искаш от мен, да живея насила с теб ли?!

- Не бъди жестока.

И в този момент влезе Орлин Колев с цялото си достолепие на натежал от годините и положението си мъж. Очите на актрисите засвяткаха лакомо, без да знаят, че този мъж не беше като другите. За него сексът вече нямаше значение след една много далечна нощ. Антикаджиев се хвърли да му се кланя, а Колев се запъти директно към тяхната маса.

- А, министърът... Тъкмо ще те запозная.

Лола настръхна от неприязън, виждайки как Колев целува майка й и как слага ръка свойски на кръста й.

- Орлине, това е дъщеря ми... Лили.

Той се усмихна с най-чаровната си усмивка и целуна ръка на Лола, която го гледаше с отровен поглед.

- Красива като майка си. Приятно ми е, много съм слушал за вас!

Лола само кимна, без да каже нищо, и майка й я изгледа свирепо.

- Нещо сме кисели днес.

Орлин Колев се разположи и задържа изучаващ поглед върху Лола. Едва се сдържа да не каже на глас: „Анастасия Карамихова“. Господи, каква прилика. Очите му станаха за секунди две бездни, Лола смръщи вежди, забелязвайки напрежението в погледа му. Какво искаше тоя?

Антикаджиев не спираше да дърдори, уискито на министъра дойде, той заграби с шепа колкото лед можеше да вземе, сложи го в чашата си и вдигна тост.

- Наздраве за срещата ни!

Лола обаче стана рязко от масата, погледна майка си лошо в очите и си взе чантата.

- Тази вечер пристига татко, отивам да го посрещна. Приятна вечер.

И без да дочака отговор, си тръгна. Излезе от Народния почти тичешком и застана да чака за такси на „Раковска“ и „Иван Вазов“. Преди да тръгне, баща й й беше дал часа и датата на връщане, нямаше търпение да го види.

Самолетът пристигна, всички колеги на Стефан излязоха, но баща й не се появи. Лола се уплаши. Нещо се беше случило. Доближи я мъж в черен шлифер и шапка.

- Вие ли сте дъщерята на Стефан Карамихов?

Сърцето й заби лудо от страх.

- Какво се е случило, той добре ли е?

Мъжът я изгледа студено.

- Баща ви напусна хотела вчера и повече не се върна.

- Ама как така?! Той ми даде часа и датата на полета.

- Утре сутрин в осем ще чакам вас и майка ви в Министерство на вътрешните работи, етаж трети, стая двайсет и пет.

Мъжът си тръгна. Краката на Лола се подкосиха. Баща й беше избягал.

53.

Следващите дни бяха ад. Маруся беше бясна. Министърът я беше предупредил, а тя, патката, си мислеше, че й говори срещу Стефан от ревност. Въпреки всичките й връзки и личното обаждане на Орлин Колев до министъра на вътрешните работи, Лола и Анастасия бяха викани два пъти на разпит, докато ченгетата се убедиха, че не са знаели нищо за намеренията на Стефан да не се върне в България. Лола се заключи в стаята си и не излезе две денонощия. Не можеше да спре да реве. Баща й я беше излъгал, беше я изоставил, затова така настояваше тя да не забравя, че никога няма да спре да я обича. Знаел е, че няма да се върне. В главата й беше пълна мъгла, животът й се срути като кула от карти. На третия ден излезе с дълбоки сенки под очите. Като видя баба си, пак се разплака. Анастасия я прегърна с най-силната прегръдка, на която беше способна.

- Миличко мое дете... Не бива да се тревожиш, баща ти ще намери начин да те вземе.

- Ти си знаела. Защо татко не ми каза? - тъжно прошепна Лола.

- Не, не знаех, повярвай ми, моля те! Подозирах, но баща ти не е искал да ни каже, за да не ни изложи на опасност. Моля те, изслушай ме... Трябва да ти кажа някои неща, докато майка ти не се е прибрала.

Лола се срути на стола, силите й напълно я напуснаха. Беше абсолютно сама, но нямаше да отиде да живее при майка си. Никога. Ако тя не беше напуснала баща й, той сега щеше да е тук. Анастасия я гледаше напрегнато, фините й ръце трепереха, внучката й беше всичко, което й беше останало от сина й, а тя мислеше, че може би никога повече няма да го види. Стегна се, детето не трябваше да усети страха й, то беше останало още по-само от нея. Пусна радиото високо и направи знак на Лола да говори тихо. Седна съвсем близо до нея, за да може да говори шепнешком.

- Слушай ме, Лола, понякога нещата трябва да станат истински лоши, за да започнат да се връщат към доброто. С татко ти сме преживели много по-страшни неща от това. Трябва да бъдеш много внимателна с майка ти. Знам, че в момента не можеш да я понасяш, знам и че не искаш да отидеш да живееш при нея, но тя е единственият ти шанс да можеш да видиш отново баща си. Не я настройвай с нищо, тя също е изплашена, кариерата й може да пострада, а знаеш, че за нея тя е всичко.

Лола прекъсна баба си гневно:

- Да, знам! Кариерата й е над баща ми, над мен... Не мога да я понасям!

Анастасия стисна ръката й, за да задържи гнева й да не избухне.

- Има неща, които не можем да променим, и въпреки това тя ти е майка и не бива да се съмняваш в любовта й към теб. А аз ти обещавам, абсолютно сигурна съм, че баща ти ще намери начин да се свърже с нас по най-бързия възможен начин! Дай му малко време.

- Откъде знаеш, че не му се е случило нещо лошо?

Анастасия я погледна в очите с цялата си твърдост и убедителност.

- Знам. Знам, че той е готов на всичко, за да те махне от тази държава. И двамата сме напълно наясно колко си нещастна тук.

Лола гледаше в една точка с празен поглед. Поклати мълчаливо глава.

- Майка ми никога няма да ме пусне.

Това беше страхът и на Анастасия. Лола по никакъв начин не трябваше да разбира за съмненията й, щеше да е унищожително за нея. Едва ли Маруся щеше да жертва кариерата си, за да загуби завинаги дъщеря си, но чудеса ставаха. И всъщност чудо беше единствената й надежда.

- Не е така. Ти си вече пълнолетна и по закон тя няма право да те спре, а е в нейните възможности да ти издейства виза. Така или иначе, докато баща ти се установи, сигурно е отишъл при нашата братовчедка Фани в Мюнхен, ще отнеме време... Трябва да имаш търпение и най-важното, трябва да не настройваш майка си срещу себе си! Повярвай ми, нямаш друг избор. Разбираш ли какво ти казвам?

Лола кимна с глава. Разбираше. Разбираше, че животът й беше приключил. Майка й никога нямаше да я пусне, за да не съсипе кариерата си. Лола стана, прегърна баба си и се разплака.

- Бабо... толкова те обичам!

- Поплачи си... Няма да е за последен път, но бъди силна! Баща ти няма да те остави! Нали го познаваш? Нали знаеш колко те обича и колко е решителен, когато има цел?

Анастасия я държеше за раменете и трябваше да я държи така, докато не получеха вест от Стефан. Нейната внучка трябваше да усеща подкрепата, топлината и силата й.

В следващите дни отношенията между нея и Маруся рязко се влошиха. Маруся не вярваше на свекърва си, че не е знаела. Обвиняваше я, че не е направила всичко, за да спре сина си и да не му позволи да съсипе бъдещето на Лола. Заяви й, че другата седмица се изнася и взима дъщеря си със себе си. Анастасия се държа изключително предпазливо, стараейки се да не говори много и да избягва всякаква конфронтация. Отговаряше меко, без да я предизвиква по никакъв начин. Бъдещето се очертаваше като че ли по-лошо и от миналото, когато бяха загубили всичко. И на пътя на любимите й хора отново стоеше Орлин Колев.

54.

Най-трудното за Лола беше рутината на ежедневието й. Трябваше да ходи на лекции и да се учи да става актриса, а това вече й се виждаше най-безсмисленото нещо на света. Така или иначе, беше принудена да е актриса по всяко време извън сцената, защото Маруся й беше забранила да говори за случилото се с баща й по каквато и да било причина и да се преструва, че всичко е наред. На всичкото отгоре се налагаше да преодолее стеснителността, която изпитваше на сцена. В живота демонстративното самочувствие й помагаше да заблуди околните, но на сцената номерът не минаваше. Даваше си ясно сметка, че много от колегите й бяха родени актьори, присъствието им под прожекторите беше в пъти по-интересно от това в живота, докато тя винаги се наблюдаваше отстрани. Беше прекалено интелигентна и мислеше повече, отколкото трябва. Тялото й, което по всяко време и навсякъде привличаше погледи, на сцената й се струваше тежко и трудно подвижно. Виждаше как колежките й се подмазваха и флиртуваха с професор Станковски, интелигентен, дребен, ехиден човек, с особено саркастичен хумор, който я караше да се чувства на тръни, защото никога не успяваше да разгадае какво точно мисли. Бързоподвижен, въпреки че беше над шейсетгодишен, той хващаше студентите си за ръката над лакътя и вървеше и им говореше, винаги провокативно, винаги опитвайки се да извлече нещо повече от тях. Тактиката му беше правилна с повечето, но Лола беше стена, усещането й беше, че той не я харесва, но я търпи заради връзките на майка й, които я вкараха във ВИТИЗ.

Маруся и професорът се познаваха отдавна. Веднъж майка й беше намекнала, че той не изпитва добри чувства към нея, и я беше предупредила да не му дава поводи и да не поставя себе си и семейството в слаба позиция. Лола нямаше идея за какво говореше майка й, а и не й пукаше, докато не дойде денят, в който Станковски реши, че Лола трябва да направи етюд с колегата си Весо, режисиран от Деян Кънев, луничав, леко психопатичен варненец, който всичките й колежки превъзнасяха като гений. Лола не харесваше нито откъсите му, нито него, но явно професорът искаше Кънев да извади от нея неща, които тя не успяваше да извади сама актьорски. Събитията от личния й живот, за които нямаше право да говори, така я бяха отдалечили от ежедневието във ВИТИЗ, че не си даваше сметка, че и там не й беше позволено нито да стои отстрани, нито да гледа отгоре, т.е. намираше се в същия затвор, в който беше и във Френската гимназия.

Режисьорският етюд на Деян Кънев с Лола и колегата й Весо беше за двама души, които се разделят.

Тежка раздяла след тежка връзка. Тя беше облечена драматично в черна блуза и черна пола и двамата водеха последния си разговор, в който Лола му казваше, че не иска повече да са заедно. Играеха с импровизиран от тях текст, атмосферата бързо стана тежка, Лола беше категорична, че го напуска, и Весо побесня и посегна да я удари, но се спря. Отдолу обаче Деян Кънев извика: „Удари я! Не се спирай!“. За секунда Весо се сепна и се поколеба, защото, освен че беше актьор, беше и бивш боксьор и ударите му не бяха леки. Кънев обаче изкрещя отново: „Весо, чуваш ли какво ти казвам!“ Станковски също се включи: „Не спирай, удари я истински!“ И Весо нямаше как да не изпълни заповедите на професора и малкия гуру от Варна и й заби як удар. Последва втори, Лола изпадна в истерия, започна да реве и нещата излязоха извън контрол. Под режисурата на луничавия Деян, Весо я заразмята по дивана на сцената, симулирайки изнасилване. Обаче при третия удар Весо разби устата на Лола и в гърлото й потече топла, задавяща я кръв.

На сцената, под прожекторите и погледите на двайсетината си колеги, Лола се почувства като животно, което всеки момент ще бъде убито пред очите на всички. Не беше човек, а предмет, неодушевено същество, което заслужаваше да бъде бито с истински удари. Весо спря, истински изплашен от вида й, обаче последва крясък.

- Продължавайте, вие актьори ли сте?!

Лола не издържа и избяга от сцената. Сама в коридора, с кръв, стичаща се от носа й, хлипаща и объркана, не разбираше защо това й се случваше. Станковски излезе от репетиционната, хвана я за лакътя по обичайния си начин, леко я разтресе, опитвайки се да я погледне в очите, нелепо усмихнат с неизменната си ехидна усмивка.

- Защо така, мойто момиче? Защо плачеш? Добре ли си?

Защо плаче?! Току-що беше пребита на сцената! Изуми се от въпроса му - не си ли личеше по разбитата уста?! Лола напусна часа и се прибра вкъщи, посинена и покрусена от студенината и жестокостта на професора си. Маруся не можеше да повярва, че това се случваше с детето й, и забрани да се явява на изпит с този етюд, каквито и да бяха последствията. Беше й ясно, че Станковски унижаваше нея чрез детето й.

Лола вдигна температура от стрес и се разболя. Лежеше в леглото без капка енергия и не знаеше как ще продължи да учи във ВИТИЗ. На следващия ден Деян Кънев дойде у тях, за да я убеждава, че една истинска актриса трябвало да се яви на изпит дори с температура, на което тя му отговори, че не е истинска актриса и няма да се яви на изпита. Защо се прави, че не вижда разбитата й уста. Той не отговори, само се усмихна със същата ехидна като на Станковски усмивка.

Две седмици по-късно отиде със свито от страх сърце в кабинета на Станковски, за да й подпише книжката. Изобщо не беше сигурно, че той щеше да го направи, но въпреки страха и отвращението, които изпитваше към него, почука на вратата му. Той я посрещна усмихнато, все едно, че нищо не се беше случило, поинтересува се дали вече е по-добре, след което я стрелна с познатия иронично-ехиден поглед. Лола се почувства като пеперуда, която всеки момент ще бъде забодена жива в нечий хербарий.

- Кажи ми сега честно, ти Деян Кънев като режисьор или като мъж не го харесваш?

Лола онемя. Това беше последният въпрос, който беше очаквала. Нахалството на Деян Кънев не беше нищо пред това на професора й. Арогантността и безочието на човека, който трябваше да бъде педагог, я шашнаха.

- Ама... какво искате да кажете?!

В този момент се почука на вратата и се появи самият Деян Кънев, усмихнат мазно.

- А, ето го и самия Деян. Кажи сега пред него, ти като режисьор или като мъж не го харесваш?

В този момент Лола почувства бясна сила, тези мъже бяха пълни кретени, те не заслужаваха не само да бъдат преподаватели и режисьори, но и да разполагат дори със секунда от нейния живот. Грабна подписаната си книжка, кимна на двамата за довиждане и излезе. Вървеше по „Раковска“ по инерция, нито виждаше, нито чуваше нещо около себе си. Стана й ясно, че никога нямаше да бъде актриса. Никога повече нямаше да се постави в ситуация, в която да зависи от сексуалните желания на млади или стари гении или некадърници. Никога нямаше да спи с никого, за да получи роля. Никога нямаше да допусне някой да се държи с нея по този унизителен начин. Същевременно трябваше да завърши образованието си. Не знаеше как ще изкара още няколко години със Станковски и Деян Кънев, но трябваше да издържи, въпреки че не знаеше защо. И тук всичко беше гнило и лицемерно и с това приключи илюзията й за щастие от това, че беше студентка във ВИТИЗ. Пред себе си не виждаше нищо. Бъдещето й го нямаше, беше изчезнало напълно с изчезването на баща й.

55.

Проблемите на Лола във ВИТИЗ скоро бяха забравени от Маруся, която бързаше да се разведе със Стефан, въпреки че той физически не беше в държавата. С връзки всичко беше възможно. Всичко беше уредено с помощта на Орлин Колев по втория начин, без съгласието и подписа на Стефан. Тя се държеше така, все едно, че никога не го е имало в живота й. Неочаквано за цяла София, но не и за Лола, Маруся се сгоди с министъра и двамата заживяха заедно в нов, огромен апартамент, уреден лично от него. Никой не знаеше, че технически те никога нямаше да бъдат мъж и жена, но след дълги двоумения дали сексът ще й липсва, или не, Маруся реши, че всъщност сексът изобщо не я интересуваше. Импотентността на Колев беше тяхната обща тайна, за която той не намираше за необходимо да дава каквото и да било обяснение. Маруся никога нямаше да разбере, че на дъното й стоеше несподелената му любов към нейната тъща. Освен че беше очарован от красотата на Маруся, той беше привлечен от нея и заради обсебеността си от семейство Карамихови - това беше голямата му тайна.

Дългите години на странно сексуално общуване между двамата, през които той беше поръчал да я следят дали има други връзки и беше разбрал, че извън Стефан Карамихов тя не се интересува от други мъже, го бяха убедили във верността й към него. Освен това Колев я познаваше прекрасно и знаеше, че за Маруся няма по-голям афродизиак от властта, а властта беше той. И тази власт му позволи никога да не изпусне от очи живота на Анастасия Карамихова, която за пореден път беше в ръцете му.

Имаше един проблем и той беше дъщерята на Маруся и Стефан. Момичето, което също като майка си се славеше в София с красотата си, имаше и друга, лоша слава - беше курва. Колев изпитваше особено задоволство от това, че внучката на враговете беше обикновена, долна курва, която се чукаше с кой ли не. Боклук. Беше изключително неприятно, че Лилия или Лола, както сама беше измислила курвенското си име, се беше съгласила да прекарва уикендите с майка си и той трябваше да я търпи в дома си. Разбира се, с нищо не издаваше омразата си към нея, а тя го мразеше не по-малко, без изобщо да се прикрива.

Орлин Колев наблюдаваше с тихо задоволство как след бягството на баща й Лола вървеше надолу и все по-надолу. Каза на Маруся, че иска да имат деца и че социалистическата медицина може да направи чудеса с метода ин витро. Маруся посрещна с радост предложението му. Обичаше дъщеря си, но Лола беше станала неконтактна и напълно неуправляема, би било прекрасно да имат тяхно дете, необременено с миналото на Карамихови.

Лола отваряше всеки ден пощенската кутия с надежда, че ще намери писмо от баща си, без да знае, че те се трупаха в едно чекмедже на бюрото на бъдещия съпруг на майка й. Едно-единствено писмо стигна до нея и Анастасия, благодарение на смелостта на техен общ познат, който се беше срещнал със Стефан в Германия и беше приел да го пренесе и предаде. В писмото той ги успокояваше, че е добре, и обещаваше на Лола, че ще дойде денят, в който ще я изтегли. Обясняваше още, че ако не получаваха неговите писма, не е защото той не пише, а защото Държавна сигурност ги взима.

Лола се движеше из София като призрак на самата себе си. Беше неузнаваема, отслабнала от неспане и алкохол, под очите имаше огромни сенки и единствената й утеха бяха разговорите й с Анастасия, която, като виждаше, че внучката й потъва във все по-тежка депресия, се беше мобилизирала. Посрещаше я и я изпращаше винаги с усмивка и някоя обнадеждаваща история, свързана с баща й, с миналото, с историята на семейство Карамихови, чийто последен наследник беше Лола. Лола плачеше и мразеше майка си, мразеше я от все сърце, но баба й я молеше да не я обвинява - Маруся беше просто дъщеря на родителите си. Анастасия й говореше срещу омразата, искаше да я опази от самоунищожителния огън, който гореше в Лола, надяваше се, че с постоянство, топлина и най-вече обич, защото Лола имаше нужда основно от любов, тя можеше да запълни поне малко празнотата, оставена от сина й. Беше изключително разтревожена от това, че внучката й явно беше започнала много да пие, молеше я да не го прави, а Лола отговаряше да не се опитва да я лишава от единственото нещо, което й позволява да притъпи болката.

Маруся вече ненавиждаше Анастасия. Обвиняваше я в съучастие в бягството на Стефан. Жестоката ирония на съдбата беше, че снаха й беше заживяла с най-големия им враг, човека, унищожил съпруга и семейството й, който не се беше поколебал да го направи отново, този път чрез Маруся. Анастасия знаеше, че той не й беше простил това, което се беше случило онази нощ преди почти четирийсет години. Той беше намерил начин завинаги да присъства в живота й чрез Маруся и беше победил във всичко, освен в едно. И заради това едно-единствено нещо, заради отмъстителната си мъжка неудовлетвореност, Орлин Колев стигна дотам, да предложи на Маруся да осинови Лола. Така щяха да бъдат отрязани всички връзки с това вражеско, дълбоко порочно семейство. Лола щеше да носи неговото име и по този начин щяха да се освободят от влиянието на Анастасия Карамихова над внучката й. Орлин Колев щеше да я вкара в правия път и да направи от нея човек.

Маруся постави въпроса пред Лола, която изпадна в такава истерия, че се наложи да викат „Бърза помощ“, за да й бият успокоителни. Слава богу, Колев не беше там. Ако беше чул и видял реакцията на Лола на предложението за осиновяване, щеше да забрани на Маруся да се вижда с дъщеря си.

Когато Анастасия научи от Лола за осиновяването, тя се обади на Маруся, за да я помоли да се вразуми и да не отнема единственото нещо, останало й от баща й - името му. Маруся я изслуша мълчаливо, попита я дали е свършила и й каза повече никога да не й се обажда.

Анастасия получи сърдечна криза, която скри от Лола. Внучката й се беше заключила в стаята си от две денонощия. От предписаните успокоителни беше в постоянен унес, позволяващ й да потъне в някакъв безцветен, безформен глух свят, в който нямаше нищо. Просто нищо и никой. Сиво, празно, необятно пространство, в което тя беше толкова малка и сама, че почти не съществуваше.

56.

Идеята на Орлин Колев да осинови внучката й уплаши Анастасия изключително много. Лола веднъж вече се беше опитала да приключи с живота си, колкото и спекулативно да изглеждаше. Никой не знаеше кога и дали щеше да се събере с баща си. Беше направила всичко, за което баба й я беше помолила, за да не настройва майка си и новия й мъж и те евентуално да я пуснат при Стефан, но с предложението за осиновяване и двете разбраха, че това никога няма да се случи. Колев и Маруся никога нямаше да я пуснат на Запад.

Лола се опитваше да избяга от действителността по единствения й възможен и познат начин - чрез любовта. Хвърли се във връзката си с Васил Тенев като алкохолик. Алкохолиците се опитват да утолят жажда, която никога не може да бъде утолена, така и „любовта“ на Лола не беше любов, а опит за забрава. Анастасия се надяваше, че този път внучката й ще бъде по-щастлива, но Лола не можеше да я излъже, беше ясно, че пропадаше все по-надолу.

Един ден Анастасия събра цялата си сила и самообладание и се обади на секретарката на Колев да поиска среща с него. Беше сигурна, че той няма да я приеме, но за нейна изненада й се обадиха обратно с насрочен час за следващия ден. Не каза нищо на Лола, защото не искаше да й дава напразни надежди, а и не искаше да разваля настроението й от неочакваната покана на Тенев да отидат за няколко дни до Созопол, където той снимаше филм. Лола замина усмихната за пръв път от много време и обяви на баба си мистериозно, че нещата може би се оправят поне малко, ще й каже, когато се прибере.

Анастасия прекара безсънна нощ. Извади старите албуми с детски снимки на Лола и изкара няколко от тях, на които беше особено сладка. Гледаше детските й очи и се молеше на Бог да върне щастието на внучката й. Прекара нощта в молитви и спомени. Върна се в онази нощ, в която беше пуснала Орлин Колев в леглото си, и знаеше, че е направила всичко по силите си, за да не го обиди. Знаеше и че въпреки това той никога не беше забравил не само мъжкия си крах, а и краха на бляновете, които имаше по нея. Силно се помоли на Господ да освободи Колев от омразата към нея, за да има шанс Лола да се събере с баща си.

На сутринта облече скромна бяла блуза и сива пола, красивата й бяла коса беше оформена на елегантен кок, и се запъти към министерството. Секретарката я посрещна хладно, оглеждайки я от горе до долу. Чака да бъде приета цял час. Най-накрая беше въведена при Колев, който седеше зад бюрото си наведен над някакви папки.

- Здравейте, другарю Колев.

Той не реагира, загледан в папките.

- Изключително съм ви благодарна, че при тези обстоятелства ме приехте.

Нямаше право на грешки, трябваше й всичкото самообладание на света, съдбата на Лола беше в ръцете й. Сърцето й пропусна няколко удара, леко й причерня пред очите. Колев вдигна глава мълчаливо и я погледна с леко присвити очи. Не си беше представял повторна тяхна среща. Беше я зачеркнал категорично, въпреки нездравото си любопитство към семейството й. За пръв път му мина през ум, че привързаността му към Маруся може би беше свързана с това, което някога беше чувствал към тази жена. Невероятно. Анастасия отново беше пред него, красива и изящна дори като старица. Снаха й беше красавица, но в нея нямаше и следа от финеса на свекърва й, защото хубостта й беше на ръба на вулгарното. Стана му приятно, че я вижда, най-вече заради огромното безразличие, което осъзна, че изпитва. И бягството на сина й доказа, че Анастасия Карамихова беше враг. Ако имаше Бог, той го беше опазил в онази нощ да не станат любовници. Ако не го беше спрял, сега нямаше да стои в това кресло, а сигурно щеше да е някакъв озлобен нещастник, изхвърлен от всякакви партийни структури. Стана, без да казва нищо, посочи й да седне.

- Благодаря.

Настани се срещу нея, облегна се назад, кръстоса крака и втренчи почти учуден поглед в нея. Огледа я от горе до долу.

- След толкова години... Странно нещо е животът, нали?

Сърцето на Анастасия пак пропусна удари, трябваше да вземе хапче, иначе щеше да припадне. С разтреперани ръце се опита да отвори чантата си, но я изпусна на земята. Колев стана, взе чантата и й я подаде.

- Добре ли сте? Имам всякакви хапчета.

- Не, не, благодаря, аз... имам лекарство... Много извинявайте.

Той й наля чаша с вода от кристалната кана на бюрото и й я подаде.

- Не се вълнувайте, госпожо Карамихова. Всичко е наред. Изпийте си лекарството.

Тя едва преглътна, но се ядоса на себе си за слабостта си и се стегна.

- Другарю Колев, аз съм тук, за да ви помоля.

- Знам защо сте тук - прекъсна я той хладно. - Искате нещо невъзможно.

Тя го погледна отчаяно.

- За вас няма невъзможни неща! Моля ви, другарю Колев, тя е дъщеря на жената, която обичате. И за вас ще е по-добре. Нестабилна е психически, с Маруся имате нужда от спокойствие, за да създадете ваше семейство. Позволете на Лилия да замине при баща си в Германия. За какво й е тук? Знам, че имате добро сърце, защото някога не ни спряхте да дойдем в София и разрешихте на сина ми да учи. Ако не бяхте добър човек, ние и досега щяхме да живеем в онова село.

Колев я слушаше дълбоко замислен. Помълча няколко секунди, преди да отговори.

- Вие винаги искате невъзможни неща от мен, госпожо Карамихова... Защо е така?

- Какво искате да кажете?!

- Гледам ви и не мога да скрия, че се възхищавам на финеса и аристократизма ви, който наистина щеше да загине на село или в лагер, така, както загинаха много от вашите. Но вие не загинахте... Защо според вас това не се случи?

Анастасия преглътна.

- Предполагам, защото...

- Кажете, не се колебайте, защото какво?

- Защото вие бяхте... имахте чувства към мен...

Колев стана, обърна й гръб и застана на прозореца.

Пулсът на Анастасия биеше в ушите й, кръвното й се беше качило. Той се обърна към нея - гледаше я почти нежно.

- Спомних си, когато ви видях за пръв път... Никога не бях виждал по-красива и изящна жена. Бяхте като произведение на изкуството, като от онези портрети на фламандски майстори, в които цветове, деликатност на форми и изражение създават шедьовър. Така си мислех за вас, като за шедьовър. Ще бъда изключително откровен... исках да ви притежавам. Толкова бях полудял по вас, че бях готов да поема риска пред Партията да ви взема за моя съпруга. И нали знаете какво щеше да се случи тогава?

Анастасия не отговори.

- Щяхме да се оженим и да имаме деца, щяхме да имаме поне две деца, защото аз исках да продължа рода си с вас, да взема от вашите вражески, но елегантни и интелигентни гени, и да ги смеся с моята просташка, селска кръв, но както вие казвате, Господ си знае работата.

Колев се разсмя, а Анастасия не трябваше да се обажда, трябваше да го остави да говори, да каже всичко, което го е мъчило през всичките тези години, да сподели разбитото си сърце и омразата, и ако може, ако Господ е добър, да се смили над детето й.

- Може да се каже, че вашият Господ ми спести много неприятности с това, че гените ви си останаха ваши. Аз обаче го приех тежко... Много ми беше трудно да ви забравя... Идиотско е да си така зависим от някакъв идеал, нали?

Сърцето на Анастасия замлъкна няколко удара. Тя нямаше какво да каже, а и да имаше, по-добре беше да продължава само да слуша. Нейното сърце беше болно, а неговото разбито, съдбата имаше черно чувство за хумор. Само трябваше да не припада, да издържи до края на тази странна и толкова важна за нея среща. А той изглеждаше като в някакъв транс, вглъбен, красив въпреки възрастта си, и странно омекнал.

- Маруся, вашата бивша снаха, ще е моята първа съпруга. Нямах нужда от жена. Дълго време нямах нужда от никоя друга жена освен... вас. Аз очевидно съм леко луд, защото ми е приятно да я имам, след като синът ви я е притежавал. Приятно ми е и да знам, че нямам деца, които да ме свързват завинаги с вас. Колкото и да бяхте скъпа на сърцето ми, вие сте вредна за България, не знам дали го разбирате.

Анастасия разбра, че й остават броени минути с Колев, той каза това, което го вълнуваше, и тя трябваше веднага да смени посоката на разговора, ако искаше да помогне на Лола.

- Благодаря за откровеността ви, другарю Колев, в края на краищата всичко е станало така, както е трябвало да бъде. Направете с мен каквото желаете, в затвора ме вкарайте, ако трябва, но моля ви, пуснете Лили при баща й. Тя не е ничий враг, никому нищо лошо не е направила, тя умира без него тук.

Погледът му стана стъклен, Колев отиде до бюрото си, натисна копчето за секретарката.

- Извикай такси на госпожа Карамихова, стана й лошо.

Анастасия се вцепени. Всичко беше свършено.

- Моля ви, другарю Колев, не унищожавайте едно дете, тя за нищо не е виновна, простете ми, ако някога съм ви обидила с нещо. Моля ви!

- Внучката ви не е дете и няма да е зле да я стегнете малко. Резултатът от влиянието на баща й много тревожи майка й.

Тонът беше метален, секретарката влезе, Колев седна зад бюрото си, отвори папките и кимна.

- Довиждане, Анастасия.

Секретарката я изпроводи до изхода от министерството. Възрастната жена тръгна бавно, едва дишайки. Сърцето й пропадаше на все по-големи интервали. Не можеше да каже на Лола, че никога повече нямаше да види баща си. Не виждаше къде ходи, светът около нея й беше напълно непознат с безличните еднакви блокове покрай трамвайната линия, зала „Универсиада“ й се видя огромна и потискаща, монументално доказателство за това, че този строй ще е жизнен и смазващ завинаги. И сърцето на Анастасия удари един път мощно и болезнено в гърдите и спря. Тя се срути на тротоара като чуплив предмет, миниатюрна порцеланова фигурка, раздробена на парченца. За миг видя щастливото личице на малката Лола на конче върху Стефан, прошепна: „Обичам ви...“ и издъхна, преди да дойде линейката.

57.

В същото време Лола беше в Созопол с любимия си Васил. През деня той снимаше някъде около Аркутино, а вечер купонясваха с други известни актьори в „Пъци бар“. Преживяваше някакво неочаквано щастие, за пръв път й се струваше, че всичко някак щеше да се оправи. Когато се събуди една сутрин, Лола намери на възглавницата си красива сребърна гривна, която Васил беше оставил, преди да тръгне за снимки. Това беше най-хубавото нещо, случило й се през последните месеци. Гривната обаче не можа да измести спомена от съня, който беше сънувала през нощта. Зъбите й падаха един по един, бели и здрави, хващаше ги с пръсти и ги издърпваше, без нищо да чувства. Ако не беше намерила гривната, целия ден щеше да е потисната от сънуваното. Знаеше от баба си, че да сънуваш да ти падат здрави зъби, означава смърт. Подаръкът обаче измести страха и й даде надежда, че тя и Васил имаха бъдеще. Като че ли напълно беше забравила слуховете, че беше женен. Може би щяха да се оженят и той щеше да я обича и да се грижи за нея като баща й, очите им толкова си приличаха, а и беше по-възрастен от нея с цели осемнайсет години. Това бяха глупости, разбира се, никой не можеше да замести нейния прекрасен татко, най-малкото мъжът, с когото спеше, въпреки че той наистина се грижеше за нея. Васил не й даваше да пие, заради него беше намалила цигарите, караше я да се храни, беше станала кожа и кости; виждаше, че Лола страда ужасно заради бягството на баща си, за което му беше споделила.

Бяха седнали в Унгарския ресторант срещу ВИТИЗ, циганският оркестър пак се беше присламчил - музикантите знаеха, че Васил щеше да им даде пет лева. Но този път той ги изгони, защото младата му приятелка беше страшно разстроена. Любимото й ядене с най-нелепото име на света - „Добра жена“, стоеше непокътнато. Лола се разплака, той я прегърна и тя дълго стоя със заровено в рамото му лице. Беше изслушал внимателно разказа й за човека с шлифера на летището и разпитите в милицията, без да коментира нищо. Просто й беше казал, че в момента няма нищо по-важно от това, да си гледа ученето, да мисли само за бъдещето си на актриса, млада, красива и талантлива е, животът е пред нея. Лола моментално се почувства по-добре. Той явно я обичаше, а това беше всичко, от което имаше нужда в момента. Освен от баща си.

Отношението му към нея й позволи да прави прекалено смели планове в главата си, да мечтае да върви до него на премиери като негова съпруга, елегантна и красива, и да имат две деца, момченце и момиченце. Той щеше да снима само главни роли, филм след филм, и понеже беше толкова известен, нямаше как някой ден да не ги пуснат да пътуват на Запад. И тогава щеше да види баща си, който щеше да е безкрайно щастлив за нейното щастие. Щяха да престанат да спират писмата му, баба й щеше да се грижи за внуците си, да ги води на английски, балет, пиано, хокей и всички щяха отново да бъдат едно голямо, щастливо семейство, макар и от разстояние с любимия й татко. Може би щеше да стане някакво чудо и щяха да им разрешат да се виждат от време на време. Беше само на деветнайсет години, още дете, което мечтаеше единствено за любов.

Лола беше заминала за морето, без да даде координати на майка си, нито й беше казала с кого отива. Колкото и да се стараеше да се държи добре с нея, едва прикриваше нетърпимостта си. Маруся я търсеше в паника, за да й съобщи за смъртта на баба й. Звънеше на всичките й приятели и колеги, но никой не знаеше къде е. Само една нейна колежка й подсказа, че Лола има връзка с Васил Тенев.

Орлин Колев не каза на Маруся, че Анастасия е починала след среща с него. „Каквото повикало, това се обадило“, хладно мислеше той. Преди Девети тези хора унищожаваха бедните, провидението най-накрая застигна и Анастасия Карамихова и сина й. Не чувстваше никаква вина, разговорът им не можеше да бъде друг. Беше по-добре, че си отиде. Така това глезено момиче с никакъв морал вече нямаше да бъде под лошото влияние на баба си и баща си и може би имаше шанс да излезе нещо от него. Той щеше да я превъзпита, строго, без лигавщини, с дисциплина. Колко време вече мина, почти четирийсет години, откакто бяха победили, а още се сблъскваха с последиците от липсата на морал и здрави устои на буржоазията. Да бягат и да мрат, само така ще се прочисти въздухът на България от зловредното им влияние.

Маруся се тревожеше, че Стефан няма как да разбере за смъртта на майка си, без да знае, че Колев отлично знаеше адреса му. Той я успокои с едно кратко: „Не го мисли“. В края на краищата вече бившият й съпруг беше предател, извършил престъпление. Бягството от социалистическа България беше страшен егоизъм, който означаваше и това - да не знаеш какво става с близките ти. Да не си го слага на сърце, а да мисли за дъщеря си. Смъртта на свекърва й щеше да даде възможност на Маруся да поправи щетите, нанесени от възпитанието на „тези хора, все пак врагове“. Тя не се осмели да възрази, че не е живяла деветнайсет години с враг, а с мъж, който обичаше семейството си повече от всичко на света, и този мъж имаше право да знае за смъртта на майка си. В края на краищата единственото му престъпление беше, че беше избягал. За пръв път Маруся почувства тъга. Със смъртта на Анастасия от нея завинаги си беше отишъл и целият й предишен живот. Това обаче бяха опасни мисли, които никога нямаше да може да сподели с бъдещия си съпруг. Тя щеше да стане една от първите дами на републиката, съпруга на министъра на външните работи, нямаше право на никакви отклонения от правата червена линия. Но как щеше да се справи с Лола?

А Лола се печеше на Царския плаж, заобиколена от познати на Васил, които се надпреварваха да я свалят в негово отсъствие. Един от тях беше особено нахален, мъж на средна възраст, добре сложен. Винаги придружаваше Васил навсякъде. Шеговито Васил му я беше оставил „да я пази“ от гларуси. Наско беше легнал прекалено близо до нея и нагло разглеждаше тялото й, облегнат на лакътя си. Лола беше свикнала на тези погледи, но този наистина прекаляваше - все пак уж беше най-добрият приятел на Васил. Ако лежеше по гръб, щеше да гледа циците й, ако пък лежеше по корем, щеше да е втренчен в дупето й. Седна нервно на хавлията си и извади цигара, която обаче Наско взе от устата й с безцеремонен жест.

- Стига си пушила, мойто момиче, ще ставаш майка.

Лола го погледна ядосано и грабна цигарата си обратно.

- Когато тръгна да ставам майка, специално ще ти се обадя да не ми даваш да пуша. Ако обичаш, не ми казвай как да живея.

Наско се засмя доволно.

- Ядосана си още по-сладка! - И пак й я взе.

- Абе престани, бе, дразниш ме!

Лола му обърна гръб, извади друга цигара и я запали, гълтайки дълбоко дима. Той посегна уж да махне косата й от рамото й, но ръката му се задържа по-дълго на врата й и се плъзна по гърба й. Лола се вбеси.

- Наско, дръж се прилично, ще кажа на Васил!

Той прихна подигравателно.

- Миличка, май разчиташ на Васил повече, отколкото трябва. Той все пак е женен.

Лола се вцепени, това й дойде като гръм от ясно небе. Значи беше вярно! Толкова беше стресната от новината, че не можа нищо да каже, само дръпна силно от цигарата няколко пъти.

- И никога няма да остави жена си заради теб. Пускаме го да ходи при нея в Италия само защото е наше момче. Така че, ако си правиш някакви планове с него, да не кажеш, че не съм те предупредил. Той е повече от женен, има и задачи за изпълняване. Казвам ти всичко това, защото ми е жал за теб, хубаво и умно момиче си, не си губи времето.

Сложи ръка на рамото й загрижено, защото видя, че беше пребледняла.

- Добре ли си? Айде сега, ще пострадаш, ще ти мине, пък като се прибереш в София, ще те водя да пием по едно в Панорамата на Японския.

Лола махна ръката му с рязък жест, стана, навлече фланелката си, събра кърпата, напъха я в чантата и бързо тръгна, за да не види Наско, че плаче.

В квартирата обаче я чакаха още лоши новини. Маруся беше успяла да разбере от нейна позната от Киноцентъра, че Васил Тенев снима в Созопол, и й дадоха телефона на режисьора на продукцията, който пък се оказа братовчед на Орлин Колев. Той я чакаше с хазяйката й, за да й съобщят новината за смъртта на баба й. Краката на Лола се подкосиха, разтрепери се и избухна в ридания в прегръдката на леля Фанка. Трябваше обаче да се стегне и да вземе единствения рейс за София, който тръгваше след два часа. Не можеше да повярва, че баба й вече я нямаше. Започна да събира багажа си, но не можа да намери една своя любима фланелка. Май я беше дала на Васил да я носи. Започна да рови в сака му и попадна на паспорта му. Защо не го беше направила по-рано, щеше да си спести поне тези лоши новини, но всичко изглеждаше толкова хубаво и перфектно между тях. На втората страница пишеше „женен“. Жена му се казваше Джулиана. Върна паспорта обратно в сака му. Беше се правила, че не знае, че не подозира нищо, беше успяла напълно да убеди себе си, че всичко беше точно, защото месеци наред около него нямаше друга жена освен нея. А той беше обикновен лъжец, който се преструваше, че му пука за нея. Защо беше толкова глупава!?

Но най-страшното не беше, че всичко между нея и Васил беше свършено, или, че баба й беше починала. Тя имаше хубава новина, която трябваше да сподели с Анастасия, а после и с Васил, а сега не можеше да каже на никого. Мензисът й беше закъснял с няколко седмици, явно беше бременна. В корема й отново растеше дете, което нямаше да се роди. С цялата си наивност помисли, че може би все пак трябваше да каже на Васил. Може би все пак Наско беше наговорил тези неща от завист и злоба и бракът му не беше реален.

Преди да тръгне, Лола написа на една страничка писмо, в което споделяше с любимия си колко го обича и че сега, след смъртта на баба й, тя няма никой друг на света, освен него, и че е бременна с тяхното дете. Надяваше се по детски, че тази новина ще го зарадва. За нея любовта беше спасение от заобикалящия я ужас, беше истинска, може би все пак и той я обичаше. Остави писмото на леглото и тръгна за София.

58.

Погребението на Анастасия мина. Лола се чувстваше така, сякаш Вселената се беше отдръпнала от нея и я беше оставила в някаква пустиня, която нямаше нито начало, нито край. Маруся се държеше много нежно, опитваше по всякакъв начин да пробие стената между себе си и дъщеря си. Настоя Лола да дойде поне за една вечер да спи у тях, имаше прекрасна стая, обзаведена специално за нея, в която щеше да се чувства добре. Неочаквано за Маруся, Лола се съгласи.

Вечерта тримата с Орлин Колев седнаха да вечерят за пръв път заедно. Маруся беше изключително щастлива и превъзбудена, че е с детето си. Стараеше се да не бъде прекалено весела, за да не обиди скръбта й, но всеки път, когато минеше покрай Лола, я прегръщаше и целуваше. Лола беше в пълен ступор и приемаше обичта на майка си без раздразнение. Само тя й беше останала.

Масата беше сервирана блестящо. Маруся беше купила нов красив порцеланов сервиз и нови кристални чаши от Чешкия център, в средата гореше свещ, която придаваше интимност на иначе студената, безлична обстановка на апартамент на висш партиен функционер. Мебелите бяха правени по поръчка на Колев в Мебелния завод в Ловеч, бяха тежки, на кафяви и масленозелени райета от дебел памук, ламперията беше от светло дърво, като ламперията във всички партийни резиденции, а в секцията бяха подредени български и руски класици, редом с трудовете на другаря Живков. Но Лола не забелязваше нищо от това. Тя беше впила поглед в пламъка на свещта, като в убежище от светлина и топлина, които отсъстваха вече завинаги от живота й.

Васил повече никога не й се обади. Тя се замисли, че е само на деветнайсет години, а трябваше пак да направи аборт. Напълно между другото, без никаква злъч, попита Орлин Колев дали ще й даде адреса на баща й, за да му напише писмо с новината за смъртта на майка му. Колев беше неприятно изненадан от въпроса й. Убедеността на малката, че в него има писма на баща й, беше нагла. Прие равния й тон като самообладание на враг и нахалство на дете на враг. Погледите им се срещнаха над свещта, неговият студен и железен, нейният прозрачен от мъка, и той каза, че няма как да й даде нещо, което не притежава. Баща й е трябвало да помисли за последиците от безотговорната си постъпка, една от които явно е смъртта на майка му, която вероятно се е споминала от мъка. Лола обаче не отмести поглед от неговия, гледаше го спокойно и тъжно. Това ядоса Колев още повече, малката наистина беше нахална. Маруся стоеше на тръни и не смееше да се намеси. Която и страна да вземеше, другата щеше да реагира остро.

- Мойто момиче, не можеш да върнеш баща си, нито баба си. Съветът ми към теб е да се съсредоточиш върху бъдещето си и върху образованието си, нали искаш да станеш актриса... С пиянство и безразборни връзки с мъже доникъде няма да стигнеш.

Маруся побесня, това беше прекалено. Сърцето й се сви за дъщеря й.

- Орлине! Нямаш право да й говориш така!

Той я погледна смразяващо и Маруся млъкна на секундата. Лола премигна няколко пъти като дете и по бузата й потече сълза.

- Защо сте толкова... суров? - гласът й едва се чуваше.

Стана от масата и се прибра в стаята си. Слава богу, апартаментът беше достатъчно голям, за да не чуе разправията между майка й и Колев. Преди да си легне, се отби в спалнята им, бързо намери козметичната чантичка на майка си и взе оттам шишенцето й с приспивателни. Полежа малко на леглото с ръка на корема. Детето в него беше не по-малко самотно от нея. Нямаше си никого другиго, освен нея. Лежа така втренчена в тавана, докато не заспа дълбоко.

На сутринта Лола изчака Колев и майка й да излязат за работа и се оправи да отиде на лекции. Задържа се там няколко часа, но точно преди да започнат часа по актьорско при Станковски, тя стана и си тръгна пред вбесения му поглед. Колегите й я гледаха лошо. Винаги беше правила каквото си искаше, а след случая с побоя над нея, вече не изпитваше и никакви угризения. Не й пукаше, никой нямаше представа какво ставаше в нея. Те я виждаха само като глезената дъщеря на Маруся Докова и каквото и да им кажеше, това нямаше да се промени.

59.

На следващия ден Лола отиде на гроба на баба си и запали две свещички - една от нея и една от баща й. Отчаяно се опита да си представи, че разговаря с тях, но единственото, което чуваше, бяха птиците, които чуруликаха оглушително наоколо. Огледа се, беше съвършено сама. Достраша я пред прясно натрупаната купчина пръст. Погали за сбогом камъка, на който бяха издълбани имената на дядо й и баба й, и тръгна по алеите, озъртайки се от страх. Механично стигна до дома си на улица „Хан Крум“. Стълбището беше също страшно, лампата на втория етаж все беше изгоряла. Отключи и се разплака от ужасяващата тишина и студ. Не се беше прибирала, откакто баба й беше починала. Отиде в нейната стая и легна на леглото й, свита на кравай, заровила глава във възглавницата, която още носеше аромата на Анастасия - „Одеколон 4711“. Затвори очи и отново се опита да си представи бъдещето. Напред нямаше нищо, а в корема й растеше живот. Този живот не знаеше, че всичко беше останало в миналото. В мрака на затворените й клепачи се появи лицето на баща й, после това на баба й, и двамата не говореха, само я гледаха усмихнати, все едно, че нищо не се беше случило. Наложи си да отвори очи и стана. Извади от чантата си шишенцето с приспивателни и отиде да си налее вода от кухнята. Коридорите продължаваха да я плашат така, както когато беше малка, но вече нямаше кого да извика, за да не я е страх. Чу детския си глас, който уплашено викаше в тъмното: „Бабоооо, идвам, нося водата!“, спомни си как панически тичаше и водата се разплискваше от чашата.

Бързо се върна в стаята на Анастасия и извади куфара под леглото й. Когато беше малка, Лола обожаваше двете да го отворят и баба да й разказва истории от снимките, които разглеждаха с часове. Там беше и старият валтер на прадядо й, заедно с кутия с куршуми, които й беше забранено да пипа. Този куфар можеше да отваря само баба, иначе нещо лошо щеше да се случи. Лола извади пистолета и кутията с куршуми и ги сложи внимателно до себе си на леглото. Преброи ги, бяха двайсет и три. Не вярваше дядо й да е купил нечетен брой, един или повече бяха използвани за нещо.

На дъното на куфара, грижливо увити в парче виненочервено кадифе, лежаха любовните писма на Стоян Карамихов до младата му годеница Анастасия. Лола се зачете. В тях се разказваше за един свят, в който имаше мъдрост, достойнство, деликатност, нежност и най-вече - любов. Любовта, благодарение на която баба й не се беше предала и беше успяла да отгледа бащата на Лола като достоен наследник ако не на материалния свят на Стоян Карамихов, то на духовното му наследство на почтен човек. Думите между двамата влюбени бяха като фина бродерия, извезана от майсторска ръка - нежни, но и по особен, непознат за Лола начин силни и спокойни. Същата сила и спокойствие се излъчваше и от очите на красивите й баба и дядо, както и от порасналия Стефан на снимката му като първокласник.

Лола застана пред огледалото. Погледна се в очите и за пръв път откри, че оттам я гледаха очите на баща й. Нищо на този свят не изчезваше, без да остави следа. Върна се при куфара, затвори го и го махна от леглото. На дантелената му покривка остана само валтерът с кутията с патрони. Лола сложи до пистолета шишенцето с приспивателни, което беше откраднала от майка си. Взе Библията на Анастасия от нощното шкафче и я сложи на скута си. Постави лявата си ръка на корема, дясната върху Библията. Изведнъж си спомни за детето на Софи, нещастната Софи, която дори не беше разбрала от кого е забременяла. Това дете растеше някъде без истинската си майка, без баща, сираче, разчитащо на милостта на съдбата. Може би животът беше милостив към детето на Софи и то беше осиновено от добри хора. Кой знае! Съжали, че баба й не я беше научила да вярва в Бог, а го заместваше в мислите си с думата „съдба“. Бог и съдба не бяха ли едно и също? Нещата изглеждаха като че ли много по-лесни и обясними за хората с вяра. Съществото в корема й беше там, защото някаква сила - съдбата - беше решила, че трябваше да се появи. Между него и ръката й имаше само една мека, топла преграда. Между Лола и баща й имаше голяма, непреодолимо изглеждаща, строго охранявана граница. Дядо й беше убит от хората, които не й разрешаваха да има баща. Около нея се издигаше зид, зад който бяха баща й, баба й, дядо й, свободата. Съдбата или Бог може би очакваха от нея да намери начин да го разруши.

Реши да отвори Библията на произволна страница и това, което пишеше там, щеше да реши дали двете със съществото в нея да останат живи, или не. Отвори дебелата книга и зачете.

„Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава, който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори.“

И като че ли планина падна от раменете на Лола и тя почувства огромна, непозната досега за нея лекота. Някаква врата в душата й се отвори и от тази врата излезе сила и бликна светлина. Силата се изправи в нея като втори гръбнак, за чието съществуване досега не знаеше. Светлината отвори очите й към силата вътре в нея, за да остане с нея завинаги. Взе приспивателните и ги изсипа в тоалетната чиния. Този Бог, който не познаваше, й беше дал дете в най-тежкия момент от живота й. Това дете трябваше да живее, а тя щеше да се бори за личното си щастие, за да бъде щастливо и то.

И нямаше сила на света, която да я спре, нито да я задържи в България.