Сексът и комунизмът

17.

Там си имаше всичко. Тъмнина, топлина и вода, в която й беше комфортно да расте. От време на време чуваше отдалече някакъв груб, силен глас, който я плашеше, но след това гласът се отдалечаваше и се чуваха други гласове - един по-тънък и весел, тръгващ от хралупата, в която се намираше, и друг по-дебел, но изобщо не страшен като онзи. Грубият глас се караше с друг, по-тънък глас, различно тънък, отколкото на говорещата хралупа. И всичките тези гласове ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Явно непрекъснато се случваха някакви неща, заради които щеше да е много добре да се излезе от тъмното, обаче засега не я пускаха. Виждаше само тънки реки, по които течеше нещо червено и не спираше да тече. Виждаше ги, защото през всичко прозираше малко светлина.

Изведнъж разбра, че е „тя“. Не знаеше, че е имало и друга възможност, просто се осъзна като „тя“. Почувства някаква особена връзка с хралупата, която също беше „тя“, и тази връзка се появяваше във всички новоосъзнали се „тя“-същества с техните хралупи, самите те създадени да бъдат хралупи. Хралупата имаше за задача да пази „тя“-съществото от гласовете отвън. Някои от тях караха едно голямо нещо над главата й да забързва туптенето си, което пък ускоряваше туптенето на нейното туптящо нещо. Когато туптенето в хралупата се засилеше заради гласовете отвън, не беше никак спокойно. Явно трябваше да заякне, преди да излезе.

Понякога хралупата като че ли хълцаше, което беше болезнено за нея и за „тя“-съществото. Центърът на хълцането също беше точно над главата й и тогава беше обладана от необичайна тъга за хралупата. Започна да разбира какво се случваше на горката хралупа - тя плачеше. Тогава добрият дебел глас, защото имаше и лош, започваше да издава мили звуци, от които хралупата спираше да плаче и изведнъж всичко около „тя“-съществото ставаше приятно, чувстваше се обградена с нещото, за което тънкият и добрият дебел глас често си говореха - любов, първата дума, която не й звучеше чуждо. Звуците „ю“ и „о“ бяха много приятни. Любовта беше топлата водичка на хралупата, когато беше спокойна. Когато не споменаваха за любовта, водичката малко изстиваше и не беше толкова приятно и спокойно.

Тя! Елиминира думата „същество“ - вече със сигурност беше ТЯ. Тя растеше в хралупата все по-щастлива. Вече й се излизаше, страшно искаше да види какво има навън. Най-много й се искаше да излезе, за да види любовта. Досега тя беше най-хубавото нещо, което се беше случвало на дебелия и тънкия глас, на хралупата и на самата нея. Сигурно беше нещо като хралупа, която пазеше винаги топла тишина и спокойствие. Нямаше търпение да я срещне и да я наблюдава. Щеше да наблюдава всичко навън, интересното тепърва започваше.

18.

Началото на брака на Стефан и Маруся беше трудно заради Цеко Доков, който не можеше да преодолее ненавистта към зетя и майка му. Анастасия го дразнеше особено много с любезността си. Държеше се безупречно и въпреки това всичко в нея го дразнеше. Стефан пък си позволяваше твърде много неща, от него лъхаше на „слободия“ и буржоазен упадък. Дори външният му вид беше упадъчен заради начина, по който се обличаше. А глупавата му дъщеря, както Доков си мислеше за Маруся, беше на седмото небе от щастие и не обръщаше внимание на лошите знаци, нито на загрижения си баща.

Отличното възпитание на Стефан, панталоните с ръб, винаги идеално изгладените бели ризи и неотлъчното сако от тъмнозелено, дебело, рипсено кадифе с кафяви кожени кръпки на ръкавите - за Маруся бяха признаци за съвършенство, а за Доков бяха повече от обида, те бяха знак за враг. Зет му беше съумял да поддържа сакото си години наред в изряден вид благодарение на постоянното използване на химическо чистене - нещо ново за България, на което Цеко Доков гледаше с подозрение, както и на буржоазния според него навик на Стефан да се къпе всеки ден. Чистотата му го вбесяваше, като че ли с нея той отнемаше нещо от техния свят, свят, в който употребата на дезодорант беше непозната до средата на 70-те, а бельото се сменяше веднъж в седмицата. Чистотата на Стефан за Цеко беше опит да се прикрие мръсният му, буржоазен произход, направо обида към работническия пролетариат, вид тих, незабелязан, но много опасен преврат, а идеално поддържаните нокти на ръцете му правеха омразата към него непреодолима.

Стефан не пропускаше да се погрижи и за ноктите на Лола.

- Лили, слънце, ела при татко да ти види ноктите!

Лола притичваше и подаваше ръчички на баща си, той взимаше ножичката, внимателно изрязваше меките малки нокътчета, след което намазваше пръстчетата й с крем, като ги масажираше леко.

- Тати, защо дядо и баба не правят така?

- Защото не е имало кой да ги научи, миличко.

- Те нямат ли си татко и мама?

- Имат си, но техните татко и мама са работили на полето и не са имали време да се грижат за ръцете си. Ти няма да работиш на полето и ръчичките ти трябва да изглеждат чисти, с изрязани нокти.

- А защо са работили на полето? Там няма нищо.

- Има, как да няма! В земята расте житото, от което се прави хлябът, доматите, картофите. Пържените картофки, които толкова обичаш, излизат от земята.

Лола го поглеждаше озадачено.

- Как така от земята? Защо? Те са чисти! Защо са чисти, тате?

- Много неща, преди да станат чисти, са мръсни. И обратното - много чисти неща стават мръсни - замислено завършваше той, изрязвайки последното нокътче от малкото й пръстче.

- Ама защо чистите неща стават мръсни? Кажи!

- Ще разбереш, като пораснеш. Виж сега колко хубави са ръчичките ти, като на истинска млада дама.

Стефан винаги наричаше Лола „млада дама“ пред родителите на Маруся не само защото вярваше, че тя ще бъде такава, но и защото знаеше колко ги дразни това. В развитото социалистическо общество нямаше място за дами, а само за труженички, които работеха наравно с мъжете, нямаха време за кремове, но пък участваха активно в обществения живот и съблюдаваха за спазването на социалистическия морал. Маруся неуморно молеше Стефан да не нарича Лола „дама“, а той всеки път й отговаряше с желязно спокойствие.

- Стефане, моля те, недей поне пред татко. Знаеш, че се дразнят. После на мен ми пили на главата.

- Мери, нали искаш дъщеря ни да е най-елегантното и възпитано момиче, мъжете да я харесват, да има успех в обществото?

- Ох, недей така да говориш, все едно, че живеем в буржоазното общество.

- Няма нужда да ми напомняш, че живеем в строй, в който хората си честитят, когато се изкъпят. Аз не искам дъщеря ми да е като тях. И ти не искаш, признай си. Колко по-приятно и естествено е Лили да е млада дама, а не другарка. А ти си дамата на моето сърце.

Стефан нежно я целуваше и Маруся се съгласяваше с него мълчаливо. Ноктите на младата дама бяха само върхът на айсберга от омраза между млади и стари в семейство Карамихови. Цеко Доков почти не говореше на Стефан, нямаше тема, по която да имат сходни мнения. Другарите му го бяха предупредили, че задомяването на дъщеря му с този враг ще сложи петно на блестящото й досие, но какво можеше да направи. Пък и внучето беше хубаво, мило детенце, то какво беше виновно.

Доков винаги гледаше мрачно в редките случаи, в които двете семейства сядаха на една маса - обикновено за Нова година. Коледа той и другарката му не празнуваха. Въпреки това Дядо Коледа, който преди 9 септември се появяваше на самата Коледа, сега се беше превърнал в Дядо Мраз и пристигаше със същата шейна, но без джуджета, а със Снегурочка, и не пропускаше да донесе много подаръци на Лили. Лили харесваше Снегурочка, тя беше красиво и мило момиче и много помагаше на Дядо Мраз с подаръците.

Стефан и майка му пък обикновено помагаха на Маруся в приготовленията в кухнята. Пак някакъв буржоазен навик, който дразнеше другаря Доков. Какъв беше този мъж, който помагаше на жена си в кухнята, какви са тези лиготии. На какво щяха да научат Лили - беше момиче, трябваше да се научи да гледа мъжа си, да чисти, пере и готви, а не да го вижда да шета из кухнята. На тези вечери, гледайки смръщените рошави вежди на мъжа си, втренчен в чашата с ракия, която непрекъснато си доливаше, Ганка Докова не смееше да се обади, че всъщност това не е толкова лошо. Защо да не помага? Къде този късмет да имаш мъж, който ще измие чиниите? Майката на Маруся тайно се радваше за дъщеря си и колкото повече виждаше любовта на зет си към нея, толкова по-тъжно й ставаше за собствената й участ.

Стефан и Анастасия бяха винаги изключително любезни с родителите на Маруся, но нищо повече. Всички сядаха около празничната маса, Лола беше облечена с красиви роклички, ушити при шивачката на баба й, от незнайно откъде намерено кадифе. Откъде намираше тази буржоазна лицемерка кадифе, това също се виждаше подозрително на Цеко Доков. Кадифето беше красив плат, но подозрително буржоазен, сигурно затова народната власт не го продаваше по магазините. А Ганка гледаше внучката си възхитено, макар й със свито сърце, защото привързаността на Лола към другата баба беше явна, а и не можеше да се отрече, че възпитанието, което Анастасия й даваше, беше съвършено. Тези празнични вечери костваха най-много на Маруся, която се опитваше да балансира между двете семейства, безуспешно, разбира се. Баща й изпиваше мълчаливо и с все по-стиснати челюсти поне половин бутилка ракия, донесена увита във вестник от родното му село Говедарци. Маруся се притесняваше за зачервения от алкохола и от вдигнатото от потиснат гняв високо кръвно на Цеко Доков. От време на време погледът му тежко се спираше върху дистанцирано любезния Стефан, който се правеше, че не забелязва омразата, и новогодишната вечер приближаваше към кулминацията си - обръщението на Тодор Живков към българския народ. Живков година след година грачеше едно и също от екрана, докато Анастасия и Стефан любезно мълчаха, опитвайки се да не забелязват Доков, който изслушваше цялото обръщение тържествено прав, с чаша в ръка и с втренчен в телевизора предан поглед.

- Дядо, защо стана? - питаше Лола.

- Защото Тодор Живков е велик човек, Лиленце! Ела до дядо! - разчувстваше се дядото и я хващаше за ръчичка, като я придърпваше до себе си.

- Не съм Лиленце, Лола съм - Лола се измъкваше от ръката му и сядаше обратно. Ей така, напук. Беше й приятно да дразни дядо си.

- Стига с тая Лола, бе! Стефане, ще престанете да наричате детето с това... глупаво име! - разчувстването на Цеко Доков бързо се сменяше с гняв.

- Ама не е глупаво, дядо! Аз съм Лола!

Стефан никога не губеше самообладание и винаги отговаряше любезно на тъста си.

- Надявам се да те послуша, Цеко, аз съм безсилен, тя си го избра.

От малка Лола усети удоволствието да налива масло в огъня на възрастните.

- Няма! Лола съм!

- Добре бе, ама за мен ти си Лили, ела сега при дядо!

Стефан и майка му се бяха отказали да апострофират Цеко на тема величието на Тодор Живков и оставяха Лола да отиде до дядо си, който я прегръщаше развълнуван от речта, а после, залитайки, ставаше да танцува с внучката си Дунавско хоро. Лола плетеше крачета и никак не й се танцуваше хоро, предпочиташе балета от „Лебедово езеро“. Тогава Анастасия се заемаше с разтребването на масата - Ганка й помагаше. Не си говореха кой знае какво, но поне между тях нямаше омраза. На следващия ден, на закуска, Стефан обясняваше на Лола какво означава да си велик. Изваждаше албум със снимки от Сикстинската капела и й разказваше за Тайната вечеря, Христос и Микеланджело.

- Но защо дядо казва, че Тодор Живков е велик, а не казва нищо за чичкото на кръста?

Маруся нервно щъкаше из кухнята, поглеждайки Стефан с притеснен, обвинителен поглед.

- Стефане, защо сега създаваш проблеми?

- Това не са проблеми, това е история, Мери. Дядо Цеко, Лиленце, никога не е виждал тази картина и не знае, че Микеланджело е съществувал. Нали знаеш, че е работил на полето, там няма такива неща.

Лола го слушаше със зяпнала уста. Баща й беше най-добрият, най-умният и най-красивият татко. Защо тогава майка й се ядосваше и понякога плачеше? Дядо Цеко май беше лош, ама как да беше лош, щом й носеше подаръци?! Тези мисли се появяваха и изчезваха бързо от малката й главица.

- Сега, слушай ме много внимателно, Лиле. Всичко, което си говорим тримата, е тайна между нас. Никой не бива да го знае.

- Защо?

- Защото ние сме семейство и се обичаме. Извън нас, нашата къщичка тук, хората не са нашето семейство и те могат да бъдат и много лоши.

- Ама дядо Цеко и баба Ганка не са лоши.

- Не, не са, миличко, те много те обичат, но нали знаеш, има много картинки и снимки, които не са виждали заради тежкия живот, който са имали, и това им пречи да разбират нещата, за които ние си говорим. Затова е по-добре да не им казваме. А на чужди хора пък е задължително да не казваме нищо.

- А на баба Анастасия може ли?

- Може, защото тя разбира всичко. Била е на много места по света, изчела е много умни книги, знае кой е Микеланджело, какъв е бил животът на Исус Христос и всичко това я е направило много интелигентна. Ти приличаш на нея.

- Да, само вие, Стефане, сте интелигентни. Защо учиш детето на разделение? Всички сме равни! - ядосано се обаждаше Маруся.

- Лиленце, майка ти е като баба Анастасия, умна, образована, интелигентна, но дядо Цеко и баба Ганка са нейните майка и татко и тя малко прилича и на тях - казваше Стефан, целуваше жена си по врата и излизаше от стаята.

- Какво значи равни? И кои са лошите хора? Ще ни направят ли нещо? - питаше Лола, но вече нямаше кой да й отговори. Майка й започваше да се гримира и облича, за да излиза на вечеря, и Лола проплакваше:

- Пак няма да сте си в къщи! - когато я оставяха за пореден път сама с баба й. Беше й скучно, а те бяха толкова... хубави... нейните мама и татко. Защо не искаха да вечерят с нея?

Постепенно Лола леко намрази майка си за това, че все ги нямаше. Баща й беше не по-малко виновен, но майка й беше майка, трябваше да си стои вкъщи, за да си играят на дама, бесеница или Маруся да й разказва приказки преди заспиване. Лола обожаваше баба си, но това не беше достатъчно.

- Бабо, нали никога няма да умреш? - често я питаше.

- Няма, бабе, не мисли за това.

Колкото и да беше малка, Лола не й вярваше напълно. Нещо не беше наред в този отговор.

- Ама нали никога няма да умреш, обещай!

Баба й я гушваше и целуваше по главата.

- Обещавам! На баба умното дете...

Погледът на Лола оставаше мрачно загледан нанякъде, където още не беше стигнала. Бъдещето я чакаше и тя знаеше, че я чака. Докато я чакаше, тя порасна като будно, образовано дете, което баба му фанатично водеше на фигурно пързаляне, художествена гимнастика, балет. Учителка идваше у тях, за да преподава английски на Лола. Момичето нямаше време да си играе с децата, защото или учеше, или спортуваше, или четеше книги. Обожаваше да чете. Животът в книгите и приказките беше много по-интересен от истинския. Беше сигурна, че като порасне, ще бъде принцеса.

19.

1973 г.

Семейният живот на Стефан Карамихов и Маруся Докова беше безоблачен. Тя мислеше прагматично и запази името на баща си, което й осигуряваше протекцията на повечето негови другари партизани, назначени на ръководни партийни длъжности. Колкото и да беше неприятно на Стефан, свързването му с дъщерята на Цеко Доков пък му помогна в кариерата на архитект и му възлагаха все по-големи проекти. Лола растеше в спокойна среда, обгрижена от баба си Анастасия, а Маруся бързо се издигна в работата си в Министерство на външните работи. Красотата и умът й й помагаха и пречеха едновременно. Беше само на 35 години, когато министърът я извика в кабинета си на разговор. Секретарката му гледаше лошо Маруся, както я гледаха повечето жени в министерството. Винаги беше облечена елегантно, краката й бяха прекалено дълги, косите прекалено лъскави, очите прекалено блестящи, зъбите прекалено бели, мъжете прекалено много я харесваха. Сега и министърът искаше да говори с нея. Нямаше момент, в който Маруся да не усещаше завистта да диша във врата й. Колежките й също имаха възможност да се обличат по-добре от това, което предлагаше социалистическата конфекция, но около нея имаше аура на кинозвезда.

Министърът, висок, красив мъж със студени сини очи на около 55 години, стана от бюрото си, отиде при Маруся, хвана я собственически за ръката над лакътя и я сложи да седне на тежкия кожен диван. Секретарката наблюдаваше сцената със зле прикрита злоба, беше й поръчано да донесе две кафета, след което беше отпратена с властен жест. Докато излизаше, тя завъртя демонстративно задник в опъната пола до над коленете, а задниците на секретарките бяха едно от най-ценните им човешки качества. Маруся седеше на ръба на дивана и не знаеше какво да очаква. Погледът на министъра тръгна от краката й, спря на ръба на полата й и рязко се заби в очите й. Погледът на Орлин Колев беше пронизващо тежък.

- Изглеждаш чудесно, мила.

- Благодаря, другарю министър! - Тя доволно изправи гръб. Обичаше комплиментите и знаеше, че не са само комплименти, а самата истина.

- Ще бъда директен. Какво прави мъжът ти?

Въпросът изненада Маруся, но не чак толкова, че да не е наясно колко внимателно трябва да отговори. Все пак беше дъщеря на баща си и познаваше конюнктурата.

- Работи усилено по чудесен проект! В момента проектира новия стадион във Варна. Чувам, че ще стане страхотен!

При влизането на секретарката, която носеше подноса с кафе и вода, Маруся млъкна. Не искаше да говори пред слухари. Министърът не погледна секретарката си, която сложи внимателно чашата му пред него и обърна задник сега към Маруся, след което тресна нейната пред нея, разливайки от кафето в чинийката.

- Още ли си тук? - процеди през зъби Орлин Колев. Секретарката се омете с мазна усмивка.

- Изчезвам, другарю министър, извинявайте.

Колев отново се обърна към Маруся.

- Сега, мила... ти си много хубава жена... и умна, което е най-важното. Защо си женена за този мъж?

Маруся уплашено вдигна очи от чашата с кафе. Колкото и да беше подготвена, не беше очаквала такъв въпрос, прекалено директен, заплашителен.

- Другарю министър, защо се женят хората? Влюбих се, имаме дете...

- Не можа ли да се влюбиш в някое наше момче, ами в този враг?

- Той не е враг! - спонтанно го прекъсна Маруся и сърцето й подскочи веднага, защото разбра, че е направила грешка. Министърът се усмихна ехидно и потупа мястото до себе си на дивана.

- Ела тук.

Всичко й стана ясно. За части от секундата през главата й мина целият сценарий, следващ евентуалния й отказ да седне до него. Със Стефан беше приключено. Не само щеше да бъде отстранен от поста главен архитект на проекта, но щеше да бъде изгонен и от самия проект. И никога повече нямаше да бъде допуснат до подобна работа. Нямаше време да мисли. Стана и се премести. Орлин Колев обърна тялото си към нея бавно, като хищник, избягващ резките движения. Облегна се и отмести кичур коса от челото й с фамилиарен жест, все едно, че го беше правил много пъти преди това. За ужас на Маруся това й се хареса, но бързо прогони мисълта, че всъщност й е приятно да се държи така с нея. Беше красив и имаше огромна власт.

- Мойто момиче, живеем в опасни времена. Враговете са навсякъде, дори в домовете на свестни хора като теб... Като твоя баща. Говорих с Цеко, много страда, а аз искам да ви помогна, имаш много качества, само мъжът ти е пречка.

Маруся слушаше навела глава, в гърлото й имаше такава буца, че се страхуваше, че ако трябва да проговори, от нея ще излязат само нечленоразделни звуци. Министърът сложи ръка на коляното й. Ръката му беше голяма, груба, топла, направо гореща, с дебели руси косми по пръстите.

- Прегледах досието ти. Като сълза си. Искам да останеш такава. Аз ще ти помогна за това, но трябва да ме слушаш. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тя поклати утвърдително глава, а очите й неконтролируемо се напълниха със сълзи. Ръката върху крака й се премести малко по-нагоре. Вцепенена от страх, Маруся не смееше да мръдне. Той внезапно махна ръката си и повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите. Една сълза се изплъзна и затъркаля по бузата й.

- Ооооо, защо така, миличка? - топлата му ръка нежно избърса сълзата. - Недей да плачеш! Аз ти мисля само доброто. Чакай, ето... - извади карирана носна кърпа от джоба си и я подаде. Маруся я взе и избърса очите си, изправи гръб, опъна костюма по себе си. Трябваше да се овладее, нямаше избор.

- Не знам какво ми стана. Извинявайте, другарю министър!

- Аз знам, всичко знам. Страх те е. Всички ги е страх от мен, но ти няма защо да се страхуваш. Слушай ме сега внимателно. Искам да те изпратя на работа в посолството в Париж. Заместник-консул. Имам нужда от доверено око там.

Орлин Колев млъкна. Наблюдаваше я с очакване, а Маруся вдигна изненадано глава. От прилив на неочаквана радостна възбуда между краката й стана топло. Възможно ли беше мечтата й да се сбъдне? Но с цената на какво?!

- Наистина ли? Да изпратите мен в Париж?

Той се усмихна с най-малко кривата си усмивка и пак сложи ръка на крака й.

- Защо не? Там имаме другарката Леда Милева на много отговорен пост, шеф на ЮНЕСКО е, преценихме, че трябва да има повече жени в дипломацията, социалистическата жена трябва наистина да се изравни с мъжете. Това е част от идеите на другаря Живков -да ви даваме път. Ти ще свършиш чудесна работа.

Маруся беше в шок. Не знаеше какво да мисли, дори да се зарадва, й беше трудно. Интуицията й подсказваше, че няма как така лесно да се озове в Париж.

- Безкрайно ви благодаря. Не знам какво да кажа.

- Няма какво да казваш, само слушай. Видя ли, че няма защо да плачеш? Извън преките ти задължения на консул, от теб искам само едно. Да слушаш. И всяка седмица да описваш всичко, което става в посолството. И ще трябва да оставиш съпруга си в България.

Последното изречение беше казано с твърд тон след кратка пауза. Маруся стисна зъби. Знаеше, че министърът е с генералски ранг в ДС, ясно беше, че тя нямаше друг избор, освен да приеме условията му. Без условието за Стефан. Това просто нямаше как да стане. Вървеше по въже, но щом нещата бяха стигнали до там, трябваше да изиграе картите си по най-добрия за семейството й начин.

- Другарю министър, благодаря за огромното доверие! За мен е чест да приема и ще правя всичко, което ми наредите.

И изведнъж хвана ръката му с две ръце и я сложи на бузата си, целувайки я. За нейна изненада обаче за секунда тя видя неудобство и също изненада в очите на министъра, който бързо измъкна ръката си, хвана нейната и я целуна неочаквано галантно.

- Мойто момиче, ти си дъщеря на мой другар, когото уважавам за всичко, което е направил за Партията. Нека да бъдем приятели.

Маруся отново наведе глава в жест на престорено смирение, облиза устните си, пак опъна сако върху красивите си гърди и вдигна морно пламтящ поглед към него.

- Извинявайте, другарю министър. Не знам какво ми стана. Почувствах се слаба.

- Няма защо да ми се извиняваш. Жените така реагират около мен. Нормално е.

- Другарю министър - трябваше да спечели играта, нямаше как да отстъпи, събра цялата си смелост и убедителност, - всяка седмица ще получавате моя доклад, но моля ви, не ме делете от семейството ми. Стефан няма да е пречка. А и аз сама жена сред всичките тези мъже там! Това ще ми създава излишни неприятности, ще се чувствам уязвима. От протоколна гледна точка ще е много по-добре да не съм сама.

При споменаването на Стефан лицето на Орлин Колев отново се опъна. Маруся млъкна, сърцето й така силно биеше, че имаше чувството, че Колев щеше да го чуе. Отговорът му се забави ужасно дълго.

- Добре. Виждам как това би било проблем.

- Благодаря ви! Страшно ви благодаря!

Колев стана рязко от дивана, топлата ръка беше оставила хладно петно на коляното й, но тя беше щастлива, това беше вторият най-щастлив момент в живота й след раждането на Лола - мечтата й да заведе Стефан в Париж се сбъдваше! Министърът седна зад огромното си бюро, зад което висеше портретът на Тодор Живков, облегна се заплашително напред и кръстоса длани на бюрото, докато гледаше Маруся изпитателно.

- При едно условие обаче. Ще ми докладваш и за всичко, което прави мъжът ти. Къде ходи, с кой се среща, разказва ли вицове, какви вицове... разбираш ме, нали?

Стъкленият му поглед се закова в нейния. Ясно. Цената на парижката й мечта беше да докладва за мъжа си. За секунда й се видя страшно, но пък, при положение че той не правеше нищо лошо, какво беше страшното? Маруся преглътна, усмихна се с най-чаровната си усмивка и погледна министъра в очите.

- Да, разбирам, другарю министър.

Това беше началото на новия, блестящ живот на семейство Карамихови. Маруся Докова твърдо тръгна нагоре по стълбата, на която нямаше място за мъжа й.

20.

Париж, 1973 г.

Когато заминаха за Париж, Лола беше на 11 години и не знаеше нито дума на френски, нито го харесваше. Талантът й за езици обаче не само бързо я изравни с французойчетата в училище, но я направи любимата ученичка на учителя по френска литература, мосьо Льо Моан, въпреки че беше чужденка. Говореше толкова чисто, че нямаше грам акцент, което й спечели възхищението на съучениците й. Бяха я върнали в първи клас, докато се справи с езика, и за година успя да мине през четири класа и да попадне в петия. Беше и хубаво момиченце, което момчетата харесваха, а това на свой ред й помогна да събере достатъчно самочувствие, за да преодолее дистанцията, която французите слагаха между себе си и чужденците. Особено когато те идваха от малки, бедни, комунистически държави. В края на краищата беше времето на Студената война, а България беше враг.

В първите си дни в Париж Лола винаги намираше повод родителите й да я пуснат да се разходи до близкия супермаркет, за да разглежда в захлас многото и толкова привлекателно изглеждащи стоки по рафтовете му. Дори най-обикновената кутия за прах за пране й се виждаше невероятно красива в сравнение с това, което се продаваше в България. Установи, че всичко в Париж беше много по-цветно, отколкото в България. В родината й като че ли цветовете и на дрехите, и на предметите не бяха толкова ярки.

Обикаляше между рафтовете и не смееше да вземе нищо в ръцете си, за да го разгледа. Струваше й се, че касиерката я гледа подозрително. По-добре беше да се прибира. Защо нищо от това го нямаше в България? Може би баща й можеше да й отговори. Той знаеше всичко. Купи вестника и прясното мляко, от най-евтиното, както й бяха поръчали, и си тръгна, мечтаейки да притежава бялото сабо на зелени точки, което пробва поне около десет пъти - всеки път, когато идваше да купи нещо от магазина. Когато се прибра, баща й й направи забележка.

- Мило, не се мотай по улиците, тук е забранено деца да се разхождат сами. Пускаме те набързо да пазаруваш, за да не умреш от скука.

- Татко, защо в България нямаме такива неща? И защо всичко там е по-грозно от тук?

Баща й първо се усмихна леко иронично, после стаил сериозен и каза тихо:

- Това не го повтаряй пред никого, нали знаеш?

Лола утвърдително кимна с глава.

- Ако питаш майка ти, ще ти каже, че е така, защото ние не сме материалисти и това общество е разложено и неморално заради желанието си да притежава различни неща.

- Ама аз питам теб какво мислиш!

Стефан взе днешния вестник „Фигаро“, който й беше поръчал да купи, седна, отвори го и след кратка пауза, скрит зад вестника, се показа за секунда със саркастична физиономия.

- Мисля същото като майка ти.

Лола се намръщи. Не беше малка, да се държи с нея като с глупаво дете.

- Не мислиш същото, не си измисляй!

- Този разговор е приключен! Марш в стаята!

На Лола й стана ясно, че изобщо не мисли така, и ядосано се прибра в стаята си.

Живееха в сграда до посолството, на авеню „Рап“, в апартамент, който гледаше към моста „Алма“ над Сена, а в далечината се виждаше „Шан-з-Елизе“. Стаята й беше голяма, но всичко в блока изглеждаше студено, бетонно, безлично, чуждо и грозно. Мокетът беше с цвят на горчица, мебелите евтини и стари, българите, живеещи в сградата - враждебни. Няколко години по-късно, вече четиринайсетгодишната Лола знаеше защо са такива. Дъщерята на шофьора на посланика й беше казала, че баща й бил „враг от буржоазен произход“. Лола повече никога не пожела да се събира с нея. Така за пръв път разбра какво е имал предвид под „враг“ дядо й Цеко. Това не само не промени чувствата й към баща й, а напротив - заобича го още повече. Когато научи смисъла на тази дума, тя позна и какво е страх и за пръв път изпита страх за баща си. Веднага сподели с Маруся, която се изсмя хем успокоително, хем пренебрежително и й обясни, че фамилията на дядо й Цеко винаги ще пази баща й от простаци като шофьора на посланика, който със сигурност докладваше на Държавна сигурност в България, както впрочем, Маруся наблегна, правеха всички в посолството. Всички бяха ченгета. И не биваше да се доверява на никое от децата.

Това беше още една неприятна за Лола новина. Трябваше да знае, че всяка нейна стъпка също се следи, но това не биваше да я притеснява, защото не вършеше нищо нередно. Така България се пазеше от враговете на комунизма, които искаха да попречат на българския народ да просперира. Като приключи с инструктажа на дъщеря си, Маруся я прегърна и целуна и й каза от нищо да не се страхува, но Лола се замисли.

- Щом никой не върши нищо нередно, тогава защо всички трябва да се следят? - попита Лола майка си.

- Защото, ако не се прави това, около нас ще се напълни с врагове на комунизма. Западът ни мрази, Лоли, иска да ни унищожи - вече леко изнервено отговори майка й.

- Никой от съучениците ми не ни мрази, напротив, много са мили...

- По-сложно е, миличко, сега нямам време да ти обяснявам. А и някои неща човек ги разбира, като порасне. Нямаш повод за никакви притеснения - отсече Маруся.

Семейството на заместник-консула беше канено на всички празници и коктейли в посолството, но обикновено Маруся отиваше сама. Стефан категорично отказваше да общува с простаци. Всички работещи в посолството за него бяха такива. Приемите преминаваха по един и същ начин. Напазарували и докарали се с евтини боклуци от най-евтиния пазар за дрехи в Париж „Тати“ в Монмартър, - служителите на посолството се нахвърляха на скромните хапки, сервирани за случая, и всичко изчезваше от платата за броени минути. Заплатите бяха много ниски и стигаха само за неща от първа необходимост. Някои семейства направо гладуваха, за да могат, когато се върнат в България, да са се обзавели и облекли по френски. Разбира се, „по френски“ означаваше най-евтиното. И все пак най-евтиното там беше по-добро от липсата на какъвто и да било избор на дрехи или обзавеждане в България.

Маруся обаче изглеждаше различно благодарение на вкуса на мъжа си. По негово настояване не стъпваха в „Тати“, а пазаруваха съвсем малко, но качествени и скъпи неща на разпродажба. Съответно тя беше винаги обута с обувки „Бали“, перфектно съчетани с тоалетите й. Имаше добра шивачка в София, на която носеше платове от фина вълна и коприна, които не се намираха в България. Купуваше ги на годишната разпродажба на голям магазин за платове на „Шан-з-Елизе“, близо до Триумфалната арка.

Модата в средата на 70-те беше на тесни, дълги до под коляното поли с тънко кожено коланче. През лятото джинси клош, не дънки, както ги наричаха в България, чехли на платформа от велур или корк, а през зимата Маруся носеше вталено палто с много фини шевове, с колан, подчертаващ талията й, винаги в червено и черно, и бледорозови копринени блузи под черния работен костюм. Обувките й бяха с високи токове, ботушите от виненочервена лъскава кожа, винаги гьон, никога гума, нещо, което беше почти невъзможно да се намери в България. Другарката заместник-консул изглеждаше толкова добре, че омразата към нея беше основателно неудържима. Никой друг не си позволяваше да изглежда така безапелационно по подобие на врага, обаче около нея лицемерничеха, защото за никого не беше тайна слабостта на министъра към красивата му подчинена.

Сградата на посолството беше елегантна къща от XVIII век с високи тавани и ужасно скърцащ, неподдържан паркет. Беше строго охранявана, защото се намираше във вражеска капиталистическа страна. Стефан презираше всичко, свързано с посолството, и му личеше, което допълваше ненавистта на колегите на Маруся към него. Министърът беше допуснал този враг чак до Париж заради нея. Всеки знаеше биографията му. Колкото по-стаена беше ненавистта на служителите на посолството, толкова по-странни случки преживяваха. Веднъж Маруся намери пред вратата си разлято олио, без наоколо да има стъкла от счупено шише, а друг път пък другарите направо бяха изсипали кофата си с боклук пред вратата им. Омразата витаеше около семейство Карамихови.

Лола подражаваше на баща си и не се събираше с децата от посолството. Всъщност това не беше подражание, а скука - те просто не й бяха интересни. Освен това интуицията й я спираше да общува с тях. Тогава за пръв път осъзна нещо, което от този момент нататък щеше да я съпровожда завинаги - всички я поздравяваха и й се усмихваха лицемерно заради майка й. Не стъпи на нито едно събиране в мазето на посолството, където се намираше комсомолският клуб. Разбира се, имаше и комсомолски секретар, син на един от служителите на посолството. Там беше приета в Комсомола. Всичко стана много бързо за нейна радост, знаеше си важните дати, свързани с основаването на БКП, рождения ден на Георги Димитров, и т.н., и я приеха по някаква супербърза процедура, каквато не можеше да се случи в България. Комсомолският секретар през цялото време шумно дъвчеше дъвка и се клатеше на стола от отегчение.

Това, че не ходеше на комсомолски събрания, със сигурност не изглеждаше добре. Лола още не беше наясно какви биха могли да бъдат последиците за нея, но пък беше съвсем наясно, че каквото и да станеше, дядо й щеше да е зад гърба й. Стефан стоеше на дъното на бунтарското й поведение и това беше редовен повод за скандали между него и Маруся. Нещо се беше променило в отношенията между майка й и баща й. Често се караха и Лола забеляза, че майка й беше станала почти сурова, рязка, понякога изглеждаше направо мрачна. Обясняваше си промяната със стреса от работата, но това я безпокоеше. В България с родителите й беше весело, Париж ги направи сериозни и вглъбени в себе си.

Също като майка си Лола беше облечена по-добре от българчетата от посолството. Маруся следеше модата и дъщеря й трябваше да не се различава от френските си съученици и да излага България. Със Стефан обикаляха из Маре и Латинския квартал и успяваха да намерят евтини джинси „Levis“ и модерни тениски. На врата на Лола висяха амулети, ходеше обута с черно холандско сабо или кларкове.

Съучениците й от лицей „Виктор Дюрюи“ бяха деца от центъра на Париж. Най-добрата й приятелка Фани беше дъщеря на един от най-известните парижки адвокати, семейството на Рене притежаваше осемнадесет замъка по река Лоара, бащата на Клод беше главният архитект на Париж, съученик й беше дори един Ротшилд. Анри имаше червена коса и много лунички, винаги беше облечен в добре изгладени ризи, върху тях кашмирени масленозелени или бежови пуловери, сако с кожени кръпки на ръкавите (като на баща й!) и панталони от рипсено кадифе (пак като на баща й!). Лола с тайна гордост разбра, че татко й не се различаваше от тези хора по нищо друго, освен по това, че беше смятан за враг в България.

Веднъж Анри я беше поканил на театър в „Комеди Франсез“, нещо, което баща й и майка й не можеха да си позволят със скромната дипломатическа заплата. Лола веднага разбра, че Анри я харесваше. След представлението изядоха по един сладолед в близкото бистро. Той я почерпи, разбира се, и започна да я разпитва за живота й в посолството. Тя се чувстваше на тръни, защото знаеше, че той е милионер, а тя трябваше да крие, че те са бедни, за да не злепостави България. Анри беше абсолютно потресен от това, че нямаха слуги.

- Как така нямате слуги? Майка ти нали е заместник-консул?

Лола се замисли за момент и бързо намери отговора, поднесен гордо и същевременно небрежно, за да не се усъмни момчето в истината.

- Нямаме, защото сме комунисти. Ние не експлоатираме хората. В България всички са равни и няма слуги.

Анри не каза нищо, само повдигна вежди и я изгледа c вече охладняло любопитство. Това изречение приключи приятелството между Анри дьо Ротшилд и Лола. Той повече никога не я покани на театър, а тя за пръв път ясно осъзна какво е класова разлика, както и че баща й беше по-близо до Ротшилд като мислене. Беше дочула, че преди 9 септември баба й Анастасия имала слуги. Явно имаше много неща за криене в семейството й.

Баща й примерно криеше „Бодался теленок с дубом“ от Солженицин в шкафа с алкохол, зад бутилките с уиски „Балантайнс“, „Кампари“ и френски коняк, а Маруся се правеше, че не вижда. Ако баща й не беше партизанинът Цеко Доков, никога нямаше да позволи на съпруга си да нарушава правилата, но каквото и да станеше, знаеше, че баща й ще я измъкне. В края на краищата той не правеше нищо лошо, за което да пише в докладите си, това беше само книга.

В момента, в който вкъщи станеше дума за живота във Франция, дори в най-обикновените му аспекти, Маруся слагаше пръст пред красивата си уста и сочеше стените и корнизите на пердетата. Разговорите веднага се прекратяваха и темата се сменяше с обсъждане на това, дали Лола си е научила уроците, как е минал денят на Маруся и къде е ходил Стефан. Лола не биваше никога да забравя, че ги следят, както и че всичко и всеки в българското послоство е следен.

Маруся не можеше да не забележи, че Стефан ставаше все по-затворен, и това я тревожеше. Колкото и да се контролираше да не показва, че животът в посолството му е дълбоко неприятен, Маруся познаваше мъжа си. Липсваше му работата, чувстваше се потиснат от това, че тя издържа семейството, и единственото му спасение от мрачните мисли бяха дългите, самотни разходки в градината на Тюйлери или Марсовите полета, които бяха наблизо. Стефан четеше повече от всякога, ежедневно преглеждаше френската преса и изрязваше най-интересните статии, даваше ги на Лола и Маруся да се информират какво става по света. Привилегия, която не съществуваше в България. Лола за пръв път осъзна, че новините в България винаги бяха само за успехите на Съветския съюз и страните от Варшавския договор, каквото и да означаваше това. Останалата част на Европа, както и Америка, винаги бяха споменавани в негативен контекст и възможно най-рядко. Те никога нямаха успехи, а само нанасяха вреди на света.

Лола обичаше баща си повече от всякога, защото забелязваше със свито сърце, че отношенията му с майка й ставаха все по-обтегнати. Връзката между тях ставаше все по-силна, а майка й като че ли беше издигнала стена между себе си и тях. Двамата с баща й бягаха от тази стена, като посещаваха всички големи изложби в „Пти Пале“, той й разказваше за Макс Ернст, Дали, сюрреалистите, кубистите, за Пикасо, за Брак, ходеха по музеи и дворци, и Стефан се опитваше да даде на Лола максимално много информация и знания за световната култура. Знаеше, че времето им в свободния свят беше премерено и дъщеря му трябваше да попие максимално, преди да се върне в онова, което вече напълно ясно изглеждаше като затвор.

Искаше Лола да прилича на баба си Анастасия, която познаваше произведенията на всеки значим художник, композитор, писател и артист. Стефан обожаваше детето си и се стараеше да му даде всичко, което щеше да я направи умна и културна млада жена, различна oт общоприетата идея за равенство, която неминуемо щеше да я застигне, когато се завърнеха в България. Маруся обаче все по-малко одобряваше възпитанието, което съпругът й даваше на дъщеря им. То нямаше да й помогне в живота й в България, а само щеше да го направи по-труден. И беше права.

21.

Лола се опитваше да не забелязва, че нещата между баща й и майка й не вървяха добре. Маруся беше започнала да пие. Поръчваше кашони с „Балантайнс“ от дипломатическия магазин, където бяха на много по-ниски цени от пазарните, винаги под предлог че им идваха много гости. Гостите от България наистина не свършваха, но пиенето на Маруся нямаше нищо общо с тях. Първата й работа, след като се прибереше вкъщи, беше да съблече костюма и да облече пеньоар. Пеньоарите на Маруся винаги бяха дълги, кадифени и елегантни, лукс, който тя намираше с връзки в „Тексим“ или в ЦНСМ на „Леге“ - единствените магазини в София извън „Кореком“, където се продаваше ограничен подбор от западни стоки с долари.

Стефан й се подиграваше, че комунистката се опитва да прилича на врага, все повече заприличвайки на морално разложена холивудска звезда. Маруся не му обръщаше внимание и гледаше със скрито възхищение разкошните стари, черно-бели холивудски филми, които бяха забранени в България заради моралния упадък, който представяха, а Лола пък поглъщаше уестърните с Джон Уейн с огромно удоволствие. Защо Джон Уейн трябваше да е враг и да не може да го гледа в България? Той беше смел, силен и почти красив. Това беше нелепо.

Преди да заминат за Париж, саркастичните закачки на Стефан към Маруся завършваха в леглото, но с пристигането им във Франция нещата се промениха. След работа тя навличаше пеньоара, наливаше си чашата уиски, запалваше цигара и сядаше в кухнята, затваряйки вратата след себе си. „Малко да си почине.“ Стефан и Лола я заварваха винаги загледана през прозореца в короните на дърветата на авеню „Рап“, т.е. в нищото. Пушеше все повече, оправдавайки се с напрежението в работата. Стефан я изчакваше да си почине и сядаше при нея, като опитваше да я извади от ступора. Стаята на Лола беше до кухнята и тя научаваше доста интересни неща, докато подслушваше разговорите им, без да иска. При един такъв подслушан разговор осъзна, че живеят опасно.

Стефан беше седнал срещу жена си. И двамата мълчаха, той я гледаше, като се опитваше да разбере какво става с нея, а тя се преструваше, че не забелязва погледа му.

- Как мина денят ти?

- Добре... Нормално.

- Защо си мрачна?

Маруся направи дълга пауза.

- Не съм. Днес консулът ми каза, че моето досие и досието на Лола са отлични.

Стефан стисна челюсти, изправи се уморено и си наля чаша вода от чешмата.

- Е, и? Това новина ли е за теб?

- Не, не е, но не каза нищо за твоето досие.

- Това също не е новина. Предполагам, че не си изненадана.

Отново млъкнаха, той пак стана, взе две чаши, наля уиски, подаде чашата на Маруся и отпи голяма глътка, отпускайки се уморено обратно на стола. Маруся също отпи и нервно дръпна няколко пъти от цигарата си.

- Стефане, трябва да престанеш да учиш дъщеря ни да е различна! Не разбираш ли, че й пречиш?

- Маруся, и да я уча, и да не я уча, тя е такава, каквато е, тя е и моя дъщеря. Аз не мога да стана друг. Когато се женехме, знаеше кой съм, не съм крил нищо от теб.

Сърцето на Лола заби ускорено в другата стая. Изпита остър страх за родителите си. В кухнята Маруся ядно загаси цигарата си, мачкайки фаса повече, отколкото беше необходимо, и стана рязко от масата.

- Да, знаех, но се надявах, че ще се вразумиш - и започна изведнъж да шепти. - И да разкараш онази книга от къщи! Ако ти не го направиш, аз ще я изхвърля!

Стефан изпи уискито си на екс и си наля второ. Тя също изля своето в гърлото си.

- Добре, ще разкарам книгата, но това нищо няма да промени. Не мога да разкарам представата ти за живота, а бих искал...

- Ще промени! - кресна Маруся. Сърцето на Лола в другата стая щеше да изскочи. - Ти наистина не разбираш, че излагаш всички ни на опасност! Ако не мислиш за мен, мисли поне за дъщеря си, моля те! И ако този живот, който ти предоставих, Париж, за който така мечтаеше, не ти харесва...

Не си довърши изречението, а Стефан се усмихна студено и я погледна подигравателно в очите.

- Мери, мисля за теб непрекъснато. Как така и двамата се излъгахме. И благодаря за живота, който ми предостави.

- Не се прави на интересен, а ми кажи къде ходиш по цял ден, докато съм на работа, а детето е на училище? - тонът й внезапно се втвърди. Той я погледна изненадано.

- Моля?! Какво искаш да кажеш?

Много добре разбра какво искаше да каже. В този момент Стефан осъзна, че жената срещу него не е същата жена, за която се беше оженил преди четиринайсет години. Маруся го гледаше сурово като напълно чужд човек.

- Срещаш ли се с някого? Какво правиш по цял ден, докато ни няма? Питам те съвсем сериозно.

Двамата се гледаха в очите като непознати освирепели хора, а в другата стая Лола се сви на леглото си, стисна очи и запуши ушите си.

- Дали се срещам с някого?! Що за въпрос е това?! Ти си полудяла. Работата сред тези простаци, страдащи от шпиономания, не ти се отразява добре, но щом така ще си говорим, аз нямам какво да ти казвам. Явно трябва да се пазя и от теб - и изведнъж я погледна остро. - А ти срещаш ли се с някого?

Маруся замълча смутена и изненадана от въпроса му, въпреки че Стефан нямаше как да знае за срещите й с Петров. Грабна сакото си и излезе, а тя си наля нова чаша уиски и я изпи на екс.

Лола лежа дълго на леглото си загледана в тавана. Не знаеше какво да направи. Всичко се срутваше пред очите й, чувстваше се все по-самотна. Баща й все по-често излизаше от кухнята ядосан, докато не дойде моментът, в който той и майка й престанаха да разговарят. Говореха си кратко и само по необходимост, разминаваха се из апартамента с Лола и се преструваха, че всичко е наред. Тя знаеше, че не е, и нищо не можеше да промени. Жертвата, която баща й беше направил, напускайки работата си в името на семейството и Париж, беше грешка, която изглеждаше все по-непоправима. Вечеряха почти в мълчание, симулирайки интерес към Лола и училището, после той дълго четеше, след като жена му си легнеше, а Лола се прибираше в стаята си и потъваше в страх и депресия. Родителите на съученичката й Фани бяха разведени и тя виждаше колко страдаше приятелката й. Не искаше да се случва същото с нейните, а нещата изглеждаха зле. Нямаше с кого да сподели, беше невъзможно да разкаже на френските си приятелчета за проблемите вкъщи, те нямаше да разберат какво е досие и защо е лошо да си различен.

22.

Стефан и Маруся нямаха никакви приятели, с изключение на семейство Петрови, едни от малкото българи в Париж, които, според Маруся, заслужаваха внимание. Това беше версията й за пред Стефан. Истината беше, че министърът й беше поставил за задача да се сближи с тях и да ги наблюдава.

Петрови се отличаваха с интелигентност и образованост и също като Стефан и Маруся не общуваха с българите от посолството. В интерес на истината не им се и налагаше, защото Васил Петров беше кореспондент на вестник „Работническо дело“ и не живееше в сградата на посолството, а в нает от него апартамент, платен от БКП, чийто официоз беше вестникът. Бяха ходили само няколко пъти на вечеря в Петрови, както и Петрови бяха идвали два пъти на гости у тях, така че беше трудно да се говори за сприятеляване, още повече че след тези вечери Маруся се отнасяше с необяснимо за Стефан подозрение към Петров. Той нямаше нищо против него, беше определено ерудиран човек на много по-високо ниво от всички българи от посолството. Разбираше от литература, следеше пресата, френският му беше отличен, говореше и английски, накратко, беше най-доброто, което можеше да бъде излъчено от Държавна сигурност под формата на журналист.

Васил Петров беше висок, слаб мъж с остри черти, проницателен поглед, който не издаваше никакви емоции. Говореше с метален, равен глас - като на робот. Лола никак не го харесваше, в него имаше нещо зловещо и потайно, почти като в граф Дракула, за чието „съществуване“ научи в Париж, но въпреки предпазливостта на Маруся, родителите й го смятаха за добър и интелигентен събеседник. Със сигурност преценяваше много внимателно за какво да говори, както и умееше да слуша. Впиваше като че ли немигащи очи, слушайки, и нищо по лицето му не трепваше. Беше напълно безизразен като змия. Съпругата му Евелина не можеше да се мери с красотата на Маруся, но за разлика от колежките й, не излъчваше завист и злоба, а беше скромна и естествена жена. И двамата с Петров знаеха как да държат дистанция, въпреки приятелския обмен на вечери.

Заплатите на българските дипломати бяха проблем и за доброто хранене. Абсолютно невъзможно беше да се ходи на ресторант, нито пък да се яде месо редовно. Хубавите зеленчуци струваха скъпо, а месото беше лукс, който се случваше предимно по празници, затова в менюто на семейство Карамихови от време на време присъстваше френската кървавица. Тя нямаше нищо общо с българската, която беше наблъскана със смлени рога, копита, кожи и кой знае какво още, беше изключително вкусна, както и много вредна. Boudin noir беше по-евтин от boudin blanc, който пък беше направен от свинско месо, изцедено от кръвта, както и от свински сърца.

Семейство Петрови не ядяха кървавица. Вечерите у тях бяха разточителни в сравнение с много по-скромното меню за гости на Карамихови. Пиеше се хубаво френско вино, елегантно се сервираха агнешки флейки с фин френски боб, скъпи миризливи сирена, които Маруся се научи да обожава, и тарталети от маслено тесто с малини и ягоди.

Лола често гледаше жадно витрините на парижките сладкарници, пълни с разкошни десерти и тарталети, обсипани с най-различни плодове, великолепните шоколадови торти, сладкишите от многолистно тесто, пълни с пухкав бял крем. И на всичкото отгоре френските десерти бяха изключително красиви. Най-многото, което родителите й можеха да си позволят, беше любимият й ягодов сладолед, и то от време на време.

Апартаментът на Петрови беше стар и елегантен и се намираше в скъпия 8-и арондисман. Имаха син и дъщеря на четиринайсет и дванайсет години, които тренираха езда и тенис. Ездата беше мечта на Лола, но заплатата на майка й не позволяваше лукс като светлобежов брич и черни, лъскави, високи до коляното специални кожени ботуши, вталено черно сако от фина вълна, бяло поло и елегантен шлем за езда. И за тенисът трябваше екип и ракета, както и членство в клуб - все недостижими за Стефан и Маруся неща.

Евелина Петрова се беше похвалила, че ходи на плуване и сауна. Маруся слушаше усмихната с най-чаровната си усмивка, кръстосала идеални крака под тясната си черна пола, и следеше всеки жест на Васил Петров, който на няколко пъти задържа погледа си върху краката й почти незабележимо, но по-дълго от позволеното. Тя забелязваше всичко и ги протегна още по-елегантно, нещо, което пък не остана незабелязано от Стефан. Вътрешно той се усмихна на съблазнителността на жена си. Беше напълно свободен от чувство за ревност, забавно беше старанието й да се хареса на това макар и интелигентно ченге, но ченге.

Виното се лееше, градусът на настроението растеше и Васил започна да разказва за прекрасните им прекарвания на ски в Алпите, както и за плановете им за лятото да наемат апартамент в Ница. На тръгване, докато обличаше палтото си, Маруся залитна и се озова за секунди в обятията му. Той отмести от лицето й кичур от лъскавата й черна коса, който беше паднал над очите й. Жена му наведе очи, правейки се, че не вижда, а Стефан се усмихна снизходително. Домакинът явно беше излязъл от обичайната си скованост и горещо ги покани да дойдат пак на вечеря у тях. Семействата размениха по три целувки по френски и се разделиха. Вкъщи Стефан гледаше замислено Маруся, която сваляше тясната си черна рокля и беше необичайно разговорлива.

- Как успяват да изпратят децата си на езда, на тенис, пък и Евелина да ходи на плуване и сауна, просто не разбирам... Колкото и да е висока заплатата му от „Работническо дело“, не вярвам да е с хиляди по-висока от твоята.

Маруся си наля чаша уиски, която Стефан се опита да вземе от ръцете й.

- Стига пи, хайде да си лягаме.

Тя обаче не пусна чашата и гледаше мрачно.

- Остави ме на мира.

Тръсна се на дивана, почти разля уискито си и качи крака на масата. Флиртаджийското й настроение напълно беше изчезнало. Стефан седна срещу нея ядосан.

- Мери, какво ти става, защо се наливаш?

Тя изглеждаше дълбоко замислена, като че ли не чу въпроса му

- Има нещо гнило с този спорт, с тези екскурзии... Няма как да живеят по този начин с 5 000 франка заплата.

- Откъде знаеш колко получава? - погледна я изненадано Стефан.

- Знам.

- Не ми отговори на въпроса. Какво е това пиене напоследък? Защо? Дължиш ми отговор.

Изведнъж избесняла, Маруся го погледна с черен, празен поглед.

- А ти не знаеш ли отговора?

- Не, кажи ми.

Маруся задържа погледа си няколко секунди в неговия, който въпреки всичко остана мек и приятелски. Той наистина се тревожеше за нея. Тя стана, трясна чашата на масата и излезе от стаята, без да каже нищо.

Стефан беше започнал да осъзнава, че жена му има сериозен проблем с алкохола. Всичките му усилия да разбере какво се случва с нея, защо топлата й и сладка усмивка изчезна от лицето й и защо тя цялата се втвърди постепенно, заприличвайки наистина на студена, красива куманка, бяха безуспешни. Очите й се бяха превърнали в антрацитено огледало, в което Стефан не се виждаше. Гледаше в него, а оттам лъхаше черен, леко опасен студ. Промяната в Маруся беше очевидна и неразбираема за него; жена му си беше отишла, съществото на нейно място беше дълбоко нещастно - изпитваше онази мъка, която не можеше да бъде споделена.

23.

Преди да замине за Париж, Маруся беше минала инструктаж и беше длъжна да спазва уговорката, благодарение на която беше станало възможно да вземе Стефан със себе си. Сама беше инсталирала подслушвател в телефона им, за което знаеше само нейният пряк началник - генералният консул. Той беше уведомен за задълженията й от България и двамата периодично пиеха уиски, „споделяйки“ наблюденията си върху общността в посолството. Маруся разказваше за мъжа си нарочно небрежно, леко хладно, въпреки че го обичаше. За нея той беше нарастващ проблем, но все още проблем, който обичаше. Не позволяваше на сърцето си да се свива задълго в спазъм от страх, въпреки че страхът я съпровождаше във всичко и навсякъде. Не беше голям, беше малък страх, за който й се струваше, че забравя, а всъщност той се беше сраснал с душата й като тумор. Семейството й беше над всичко, но не и над министъра на външните работи. Разходките на Стефан я смущаваха, въпреки че му вярваше.

В началото на брака им имаше няколко кризисни моменти благодарение на неистовата неприязън на баща й към него, при които Стефан си беше позволил да излиза сам и да го няма до късно през нощта, без да й казва къде и с кого е бил. Маруся нямаше как да знае, че въпреки че жените го преследваха, той никога не й беше изневерявал, и на няколко пъти беше плакала на свекърва си, която спокойно и твърдо я беше уверила, че синът й не е лъжец, а почтен мъж. Тази увереност, която Анастасия й беше дала, в момента й помагаше да не изпада в параноя за времето, което той прекарваше неизвестно къде, сам, докато тя беше на работа, а Лола на училище.

Засега всичко беше под контрол, министър Орлин Колев беше доволен от докладите й и още по-доволен от работата й. Голямото изпитание обаче беше поставената й задача с Васил Петров.

Един ден Маруся му се обади с предложение да пият кафе в някое бистро, за да обсъдят предстоящото гостуване на Тракийското съкровище. Петров беше попитал къде би предпочела и тя поиска да се срещнат в Латинския квартал, в който беше влюбена покрай разказите на Стефан за „лудите 20 години“ и Хемингуей и Фицджералд, които бяха написали най-великите си произведения, вдъхновени от неспирното си пиянство в артистичните му кръчми. Васил веднага предложи да се срещнат в хотел „Риц“ на площад „Вандом“, където през 1956 г. Хемингуей беше открил в забравен от него сандък бележките си по „Безкраен празник“. Сърцето на Маруся трепна, това беше мечтата й, която със Стефан все отлагаха поради липса на пари. Този Петров изглеждаше така студен и непроницаем, но знаеше как да я впечатли.

Сутринта Стефан беше изненадан от тоалета й. Беше облякла тясна черна пола от фина вълна, която стигаше малко под коленете, но ги разкриваше достатъчно, когато седнеше, черни обувки с висок ток и червена копринена блуза, на която сложи брошка, която досега не беше виждал.

- Мери, не си ли прекалено елегантно облечена за „естетите“ от съседната сграда? - саркастично попита Стефан.

Маруся моментално излъга.

- Днес ще се забавя след работа, защото имам важна среща с един от френското Министерство на културата. Трябва да говорим за Тракийското съкровище.

- Къде?

- В министерството, разбира се.

- Тази брошка не съм я виждал.

Неочаквано за него, Маруся нежно го целуна по бузата и погали лицето му. Тя вече почти не проявяваше нежност. Стефан я изгледа изучаващо и леко иронично както винаги.

- Имам бижута, които не си виждал - отговори Маруся вече обърната към огледалото и оглеждаща се доволно.

- Даааа, при толкова много семейни бижута от родителите ти.

- Ей, няма да пропуснеш да ми натякнеш, че съм селянка. Може да съм селянка, но пък съм готина.

- Много си дружелюбна днес, да се притеснявам ли?

Маруся му хвърли закачлив поглед - беше някогашната Маруся, секси, красива, усмихната и лъчезарна. Грабна чантата си и му махна от вратата.

- Приятен ден, любов моя!

- Успешен ден, селянче!

Часове по-късно Петров чакаше Маруся, седнал на бара в бар „Хемунгей“ в „Риц“, и пиеше арманяк. Когато я видя как влезе със самочувствието на кинозвезда, той се изправи от стола, пое ръката й и се наведе да я целуне. Тя беше впечатлена не от това, че целуваше ръка, много мъже го правеха, когато я срещнеха. Той обаче, за разлика от тях, се навеждаше, което го различаваше от комунистите, правещи се на кавалери, които вдигаха ръката й, без дори да наведат глава, все едно, че ще играят ръченица.

Маруся искаше да пие шампанско, той настоя за „Вьов Клико“. Тя докосна брошката си, за да се увери, че е на място, отбелязвайки си наум, че този човек имаше прекалено много пари и познания за луксозния живот, за да бъде кореспондент на „Работническо дело“. В същия момент, в стая в същия хотел, консулът записваше всичко, което чуваше през предавателя, скрит в брошката на Маруся.

Петров се оказа по-чаровен кавалер, отколкото беше очаквала. Имаше отлични познания по история на изкуството, беше в течение на най-новото френско кино, новата вълна му харесваше, имаха и общ любим филм - „До последен дъх“. Направи й изключителни комплименти и без да се бави, сложи ръка на коляното й. Пулсът й моментално се ускори, не го харесваше физически, но жестът му беше властен, на мъж, който знае какво иска и знае как да го вземе.

Ръката му не мръдна нито нагоре, нито надолу, просто остана топла и категорична на коляното й.

- Няма нужда да си допиваш шампанското, поръчал съм да го занесат в стаята.

Маруся сложи ръка върху неговата, ноктите й бяха яркочервени като блузата й, и се наведе леко към него, подушвайки врата му.

- Харесва ми.

- Пако Рабан - самодоволно отбеляза Петров. - Да вървим.

Този човек беше много дързък и не беше чист. Стаята в „Риц“ струваше колкото половината й заплата, а неговата беше само два пъти колкото нейната. Беше разкошна, никога не беше виждала такъв лукс на живо, освен в холивудски филм. Лукс, за който само беше слушала от Стефан и майка му и който им беше отнет от хората на баща й. Направи й впечатление тишината на лукса. Материите на пердетата, дебелината на килимите, мекотата на египетския памук на чаршафите, всичко като че ли поглъщаше шума на външния свят. Веднъж беше ходила да занесе спешно някакви документи в партийна резиденция в Ловешко, в която беше отседнал министърът. Тишината там донякъде беше близка до тази, но вкусът за обзавеждане, пък и възможностите на селяните, слезли от планината, за да царуват, беше точно това - вкус на селяни, слезли от планината, за да царуват. Маруся се стресна от мислите си, приличаха на тези на мъжа й, а това не беше никак добре. Трябваше да се концентрира.

Отдаде се на Петров без никакви угризения към Стефан, нито колебания в правотата на мисията си. След това пиха студено шампанско от сребърната шампаниера до леглото им, придружено с малки английски сандвичи с краставица и черен хайвер, които Петров беше поръчал от румсървиса. Пиеха и похапваха в леглото, разговаряйки за реда в посолството, за манталитета на французите и за Людмила Живкова, която беше започнала голяма културна офанзива в България, част от която беше първата по рода си голяма българска изложба на Тракийското съкровище в Париж след идването на комунизма в България. Петров смяташе, че Живкова е много положителна личност, която наистина имаше потенциал, не само заради това, че беше дъщеря на другаря Живков. Отношението му към някои членове на Политбюро беше неочаквано иронично, прекалено смело-иронично според Маруся, дори си позволи да подметне, че Людмила трябвало да стане член на Политбюро на мястото на мустакатата селянка Цола Драгойчева. И не бивало да слуша Рьорих, отразявало й се зле.

Брошката на Маруся беше на нощното шкафче, тя слушаше внимателно облегната на гърдите му, плъзгайки пръсти по гръдния му кош все по-надолу. Беше 17 часът и беше време да се прибират при семействата си, но Петров рязко я обърна по гръб и влезе в нея със същата категоричност, с която явно правеше всичко.

В доклада си го описа като опасен, непроницаем, прекалено смел, с неясни доходи, подиграващ се на селския произход на важни другари, определено под западно влияние, с всички симптоми на морално разложен предател.

Маруся се прибра вкъщи с чувство за добре свършена работа, съчетано с известно удоволствие от недостижимия вражески свят, до който се беше докоснала благодарение на Васил Петров. Разбира се, в доклада си не спомена нито дума, че й е било приятно, напротив, беше описала с възмущение разкоша, в който живееше буржоазията, за сметка на онеправданата работническа класа. Министърът прочете доклада й със задоволство. Не се беше излъгал, нашето момиче беше огън. Само да не беше женена за Стефан Карамихов, но и това щеше да се оправи. Беше уверен, че здравият разум в Маруся щеше да надделее и тя щеше да го остави.

Когато видя Стефан и Лола, които щастливо разглеждаха някакъв албум с репродукции на сюрреалисти, сърцето на Маруся изведнъж се сви. Колкото и да се опитваше да раздели живота си на различни отдели, почти като някакво министерство, невинността на съпруга й и дъщеря й дълбоко я разстрои. Втвърди отново погледа й. Тя целуна нежно Лола по главата, Стефан я погледна изпитателно.

- Как беше денят ти?

- Както винаги - отговори тя сухо. Нямаше и следа от сутрешната закачливост.

- Срещата с французина как мина?

Маруся вече си наливаше уискито.

- Много добре. Ще отида да взема един душ, много съм изморена.

Лола я хвана за ръката и я задърпа към дивана.

- Мамо, ела после да си поговорим! Имам да ти разказвам интересни неща! Фани ме покани в къщата им в Нормандия!

- Обичам те, миличко! Ще го обмислим.

Маруся се усмихна измъчено на дъщеря си и й изпрати целувка, докато излизаше от стаята. Стефан наведе поглед мрачно. Какъв беше изходът от всичко това? Сам не искаше да си отговори на този въпрос, въпреки че отговорът му беше напълно ясен.

24.

Докато Лола страдаше тайно заради обтегнатите отношения между родителите й, Стефан се чувстваше все повече в капан, от който не знаеше как ще излезе. Контрастът между сивата, грозна София и елегантните парижки сгради го потискаше все повече и повече. Въоръжен с гид на „Мишелин“, ходеше по улиците с часове и изследваше града с глад на човек, който е избягал от затвора, но знае, че всеки момент ще бъде хванат и върнат обратно в килията си. Стараеше се да сподели максимално много от културата на Франция с дъщеря си и мислеше с тъга и известен страх за бъдещето й в държава, която забраняваше дори свободата да мислиш различно. Не изпускаше изложба в „Пти Пале“, нямаше музей, който да не беше посетил, любим му беше Музеят на модерното изкуство. През уикендите Маруся придружаваше мъжа си неохотно, като че ли финесът на френската култура не можеше да я докосне. Стефан беше удивен от първия си сблъсък с модерна американска живопис - огромна експозиция, която отиде да разгледа веднъж с Маруся и Лола, а втория път сам.

- Мери, виж тази картина, та тя е съвсем в стил социалистически реализъм. Не мога да повярвам.

Маруся присви очи, разглеждайки я, и не каза нищо.

- Лола, тези житни поля са като от съветска картина. Знаеш за какво говоря, нали?

Лола попиваше всичко, докато майка й всъщност предпочиташе да си стои вкъщи и да разглежда „Вог“ и „Ел“ - истински модни списания, а не „Лада“, както саркастично я захапваше Стефан. Обичаше да ходят на кино. Киното обаче също беше лукс, защото заплатата на Маруся не стигаше за нищо повече от основните неща, необходими за живеене. Бяха си купили и малко „Пежо“ 304, с което обикаляха замъците около Париж.

Веднъж пътуваха обратно към Париж от малка неделна екскурзия до „Вольо-Викомт“ - изумителния замък, създаден от Никола Фуке, финансов суперинтендант на младия Луи XIV. Замъкът беше шедьовър на архитектурата, а градините му бяха зашеметяваща зелена приказка, създадена от най-добрите градинари. Мащабът и елегантността за пореден път бяха натъжили Стефан. Беше спрял да споделя с Маруся мислите си от такова естество, защото знаеше, че тя се дразни. Дори не можеше да сподели нищо в писмата до майка си, бяха напълно формални, разказващи за ежедневния им живот и успехите на Лола в училището й. Нищо повече, защото всичко се четеше от ДС. Анастасия му липсваше до болка, нямаше друг човек, с когото можеше да бъде така откровен. Откровеността му навсякъде другаде беше опасна. Маруся беше изморена от обиколката из двореца, беше качила краката си на таблото на колата и доволно разказваше на Лола как Мария Антоанета препоръчала на гладуващия народ да яде пасти, което й коствало главата.

- Да, но това не е вярно, тя никога не е казвала такова нещо - апострофира я Стефан.

- Е, как да не е вярно, учила съм го по история -отговори Маруся.

- По история може да си учила много неща и половината от тях не са истина, а са измислени от историци, служещи на ЦК на Партията.

- Ама как така ще са измислени нещата от учебниците? - намеси се Лола учудено.

Маруся погледна мъжа си студено.

- Естествено, че не са измислени, баща ти говори глупости.

- Моето момиче, много неща не са това, което изглеждат.

Лола гледаше майка си и баща си стреснато и усещаше, че нещата отиват към лош скандал. Скандалите между родителите й все повече я изпълваха с тъга и отчаяние. Те не се обичаха. Вече знаеше, че не се обичаха. Толкова им личеше. Как щяха да живеят така?

Маруся побесня, очите й искряха с лош блясък, изправи гръб на седалката и се обърна към мъжа си.

- Стефане, писна ми вече! Престани да пълниш главата й с глупости! Ако не ти харесва този живот, защо изобщо си тук с нас?

- Може ли да не водим този разговор сега, а като се приберем? - сдържано отговори Стефан.

- Добре, ще го водим, има нужда да го водим! Не издържам вече!

След като се прибраха, Лола заключи вратата на стаята си, взе малкия си касетофон „Грундиг“ и се просна по корем на леглото да слуша на касета новия албум на „Дийп Пърпъл“ „Stormbringer“. Особено й харесваше едно много тъжно парче, което си пусна поне десет пъти - „Soldier of fortune“. Родителите й се караха ужасно в другата стая и тя беше засилила музиката докрай, за да не ги чува. Майка й крещеше, баща й отговаряше спокойно, но дори и спокойствието му беше плашещо. Нещо си отиваше от семейството им като че ли завинаги.

Маруся ходеше ядосано напред-назад из хола, Стефан седеше на фотьойла наведен напред, подпрял лакти на коленете си, и гледаше надолу мълчаливо.

- Какво искаш от мен?! Искам да ми кажеш какво искаш! Правя всичко по силите ми да живеем добре, не знаеш какво ми коства да...

Млъкна, без да довърши изречението си, не можеше да му каже, а как искаше той да знае какво й коства да са заедно. Вече не издържаше на постоянното му недоволство, на горчивите му сравнения между бедния живот в комунистическото общество и разкоша, който капиталистическият свят предлагаше. Тя също искаше да има красиви рокли, да ходят на почивки в Алпите, да вечерят в ресторанта на хотел „Риц“, но толкова можеше и това беше много повече, отколкото си позволяваха обикновените хора в България. Заради него трябваше да пише тези ужасни доклади до министъра, беше винаги нащрек дали той няма да засегне някой от посолството с пренебрежението си и това да й създаде врагове, които да докладват срещу нея. Непрекъснато ходеше по въже. Всеки изработен от нея франк даваше вкъщи, а Стефан не работеше, само се разхождаше насам-натам. И тя все пак не знаеше какво прави, не разбираше, че той нямаше нужда да се среща с никого, просто искаше да се зареди максимално с Париж, в който бяха за толкова горчиво кратко. Може би баща й беше прав - не бяха един за друг. Той винаги щеше да носи горчивината от света, който му е бил отнет, а нейният свят го дразнеше. Колкото и да беше образована и амбициозна, тя беше дете на селяни и ако не беше дошъл 9 септември и не бяха убили баща му и отнели фабриките им, съпругът й щеше да е женен не за нея, а за някое момиче от богат род като неговия. Тя нямаше да съществува за него. Можеше дори да бъде слугиня в къщата им. Баща й й беше показал предишния дом на Карамихови, за да види дъщеря му в какъв палат се бяха ширили буржоата за сметка на несправедливо изнемогващия български народ. Да проумее какъв мъж си взима, мъж, който щеше да я наеме за слугиня в дома си, ако не бяха взели властта.

Двамата мълчаха дълго. Най-накрая Стефан наруши мълчанието пръв. Говореше кротко.

- Нищо не искам... И не те обвинявам за нищо... Може би беше грешка, че те придружих тук, трябваше да дойдете двете с Лола, аз щях да ви чакам в България. Не мога да крия, че мисълта за начина, по който живеем там, ме убива. Животът ни тук, за съжаление, направи мисълта за България още по-трудна за мен.

Маруся отчаяно го погледна и сложи пръст на устата си.

- Стефане, моля те, по-тихо!

- Да, да... извинявай. Ще отида да направя нещо за вечеря. Няма смисъл да се караме. Единственото, което искам да те помоля, е да пиеш по-малко и да обръщаш малко повече внимание на Лола. Тя е в пубертета и има нужда от майка. Липсваш й, Мери, дори когато си тук, й липсваш.

Стефан стана, мина край нея и я погали по главата. По бузите на Маруся се спуснаха две сълзи.

- Знам... прав си. Благодаря ти, че си толкова добър.

Маруся отиде в стаята си и се разплака неудържимо. Стефан заизважда продукти от хладилника, след което седна и се загледа с празен поглед в короната на дървото, което протягаше клони през прозореца на кухнята. Лола слушаше „Soldier of fortune“ за единайсети път и се вслушваше дали родителите й продължават да се карат. Бяха спрели. Тишината я уплаши още повече.

25.

В апартамента над тях дойде да живее странно момиче, по-голямо от нея с три години, едро, с рошава русолява коса, ясни сини интелигентни очи, винаги леко иронична, но дружелюбна, симпатична усмивка и походка и фигура на момче. Обличаше се по мъжки, жестовете й бяха големи, с мъжки размах, беше и „кавалер“, нещо необичайно за момиче. Казваше се Стояна и беше дъщеря на голям български писател, син на потомствен интелектуалец, човек, поел линията на Партията с готовност да заличи наследството на не по-малко известния си баща - художника Андрей Найденов. Андрей Найденов бил враг като дядото на Лола, заради което бил изпратен в лагер за наказание. Найденов открито говорел срещу комунистите и бил всичко, което другарите ненавиждаха - аристократ интелектуалец с метафизични увлечения.

Майката на Стояна беше дъщеря на огромно партийно величие, изключително скромна и мила жена, лишена от всякаква женска привлекателност и съответно от каквото и да било самочувствие. Бившият й съпруг, синът на Андрей Найденов, беше използвал брака си с нея, за да изчисти всякакви съмнения, че е враг на другарите, което обаче не беше достатъчно. И за да впечатли другарите, младият амбициозен и талантлив писател Стоян Найденов се беше принудил публично да критикува идеите на баща си. Веднъж получил доверието на Партията, Найденов вече нямаше нужда от майката на Стояна и много скоро се беше развел с нея, заменяйки я с много по-млада и красива жена. Усърдието и интелигентността му в услуга на БКП бяха толкова забележителни, че беше успял да издейства тя да бъде изпратена на „заточение“ в Париж, докато той градеше кариера на голям писател в България.

Дъщеря му Стояна обожаваше баща си отдалече, но същевременно горчиво съчувстваше на майка си заради тъжната й съдба. В момента, в който 17- годишната Стояна и 14-годишната Лола се запознаха, веднага станаха най-добри приятелки. Лола запозна Стояна с „Пинк Флойд“, чиято музика двете момичета слушаха с часове след училище, потънали в мечти за Космоса, далечни светове и извънземни цивилизации, явно опитвайки се да избягат от потискащата ги действителност.

Стояна наричаше сама себе си Стоянич, „омъжествявайки“ се, и започна да нарича Лола Лолич. Стоянич харесваше Аполинер, Лола беше влюбена в Рембо, четяха заедно стиховете им, седяха на земята в стаята на Лола на тъмно, никога в апартамента на Стоянич, и слушаха музика в мрак и пълно мълчание. Приятелството им беше подкрепяно от Маруся и Стефан, които видяха в Стоянич спасение за Лола от тийнейджърската й депресия, както и възможност за отклоняване на вниманието й от проблемите на семейството.

Когато Лола беше във ваканция в България, Стоянич я засипваше с пълни с обич писма, написани на розова хартия. Двете бяха неразделни, освен през ваканциите, в които Лола пътуваше с родителите си из Европа. Позицията на Маруся й даваше възможност да пътува навсякъде, за разлика от обикновените български граждани.

Стоянич беше странно момиче, Лола не беше срещала никой като нея. Държеше се кавалерски, винаги отваряше вратата пред нея, за да й направи път, и беше трогателно старанието й да достави удоволствие на приятелката си с малки подаръци, обикновено книги или касетки с песни на Серж Генсбург или на „Алън Парсънс“. А Лола гледаше на нея с възхищение като към много по-умна и голяма кака.

Един ден Стояна се загледа в Лола и й каза, че страшно би й отивало, ако подстриже косата си супер късо, като момче. Лола веднага го направи. За нея всичко, което Стоянич искаше, беше важно, пък и това звучеше забавно. Убеди майка си, че цял живот е била с дълга коса, започнала е да цъфти и трябва да й помогне да се възстанови, и я отряза, без да се поколебае. Баща й пък й беше купил последния албум на „Ролинг Стоунс“ „Black and Blue“ и Лола беше влюбена в Мик Джагър. Толкова беше влюбена в него, че ужасно й се искаше да прилича на него. Проблемът беше, че искаше да прилича и на Джейн Бъркин. И двамата бяха с гъста кестенява коса и сини очи като нея. Мик и Джейн бяха нейните идоли. Устните на Мик, арогантността му, плюс Джейн с кривите й крака, треперещия й секси глас, абсолютно cool, женствеността й, огромните й очи, очите им, косите им, жестовете им, караха Лола да иска да бъде ТЕ. Ако можеше да се превърне в същество, направено от двамата, щеше да е постигнала съвършенството. Момиче-момче. Арогантен андрогин като Мик, съблазнителка като Джейн.

С късата си коса съвсем беше заприличала на малко, нежно момченце. Носеше и моряшки пуловери на бели и сини райета с копчета на врата, палтото й беше дъфел, сабото й беше черно и оригинално холандско. Стефан й разказа, че преди години в България са арестували хора заради палта като нейното и милицията е изрязвала дървените им копчета. Беше й трудно да разбере защо и попита майка си. Маруся направи поредната отегчена физиономия и каза, че има неща, които са такива, каквито са, и не е нужно да знае всичко сега. По-нататък ще разбере. Лола носеше джинси клош по последна мода, които й стояха страхотно, защото беше много слаба. Въпреки слабостта й обаче вече бяха започнали да й растат гърди. С тях постепенно отново порасна и косата й и Лола отново стана красиво момиче. Беше съчетала красотата на майка си и баща си в светлите си дръпнати очи и гъстата права коса.

Приятелството на Лола със Стоянич я направи по-щастлива и проблемите на родителите й вече не я засягаха толкова силно, защото не се чувстваше сама. Това чувство обаче беше напълно илюзорно.

26.

Българското контраразузнаване претърпя няколко провала. Консулът и търговското аташе бяха отзовани за 24 часа да се приберат в България след нота от френското правителство с обвинения в шпионаж. Посолството се беше превърнало в крепост, която служителите напускаха само за да напазаруват и да се приберат вкъщи. Атмосферата беше нажежена, хората не смееха да дишат. И тогава дойде поредният удар. Подозренията на контраразузнаването към Васил Петров се оказаха основателни и скоро след като бяха възложили мисията на Маруся и тя стана негова любовница, Васил Петров и семейството му изчезнаха безследно. Той се оказа висш офицер от резидентурна група на българското контраразузнаване, много добре обучен и интелигентен кадър, който нанесе голям удар, всъщност втория голям удар след Георги Марков, на комунистическа България. Скоро след бягството си Петров стана говорител на Свободна Европа, а няколко години по-късно, месеци след убийството на Георги Марков, чакайки метрото в Париж, беше прободен с неизвестен предмет в гърба. Петров се оказа късметлия и опитът за убийството му бе неуспешен, защото капсулата с рицин, намерена в гърба му, не се беше активирала.

За ужас на Маруся, веднага след изчезването на Васил Петров и семейството му, тя беше извикана по спешност в София. Оказа се не само че не е имало от какво да се страхува, но и я очакваше повишение. Докладите й за вечерите и прекарания с Петров следобед в хотел „Риц“ бяха сигнализирали достатъчно ясно, че Петров беше враг под прикритие. Вината, че не беше неутрализиран навреме, не беше нейна, а на службите. Трябваше да се прибере обратно в Париж, да каже на семейството си новината, бързо да стегнат багажа си и да се прибират обратно в България. Беше издигната до шеф на отдел, като министърът й беше подметнал, че по-нататък може да бъде изпратена посланик и в по-голяма и важна държава от Франция. Беше се справила добре и със съпруга си, информацията за поведението му, изпратена от нея, беше потвърдена от докладите на отзования консул. Стефан Карамихов не беше техен човек, но явно беше наясно, че срещу ръжен не се рита.

Стефан прие новината със смесени чувства. Това беше краят на едно преживяване, за което дори не беше мечтал като син на враг на народа. Беше благодарен на Бог, че му беше изпратил тази кратка и относителна свобода, както и за това, че Лола беше попила култура и свобода, която щеше да й помогне в развитието й на мислещ човек. Доколко беше добре за нея да е мислещ човек в България, това беше друг въпрос. Събитията щяха да го опровергаят. Културата, за която беше отворил очите и сърцето на Лола, щяха да я направят болезнено неприспособима към ограничения, грозен и заплашителен свят на комунистическа България.

Беше щастлив, че отново щеше да е заедно с любимата си майка. Тя беше островът на свободата му, в който намираше спасение от принудата да мълчи, да няма мнение, да държи в себе си негодуванието от несправедливостта на света, в който живееше.

Лола беше много щастлива, че отново щеше да се събере със съучениците си от началното училище, с някои от които продължаваше да си пише, без да знае, че между тях и нея вече имаше пропаст - пропастта на завистта за привилегирования живот, който живееше благодарение на майка си, и който я беше отвел не само в западна страна, а в самия Париж. Мислеше, че завистта и злобата, за които беше научила чрез боклука, демонстративно пръснат пред вратата на апартамента им, ще останат във Франция. Не знаеше, че в България те ще я засипят като невидима лавина, от която никога нямаше да може да избяга. С времето щеше да разбере, че завистта се беше появила от нелогичното изискване на комунизма всички да са равни, и тя не беше нищо повече от мазохистична и тъжна реакция на хората към лъжата, която трябваше да приемат насила и със задължителна радост.

Париж не допринесе с нищо за безоблачен и щастлив живот, но отвори очите на Лола за съществуването на един друг, забранен свят, който със сигурност беше по-добър и справедлив от света, в който живееше. С връщането си в България тя разбра още, че пропастта между родителите й не само нямаше да намалее, но и застрашително се увеличаваше. От наученото полза нямаше, а преживяното се обърна срещу цялото й семейство.