Сексът и комунизмът

36.

1.978 г.

Лола беше яхнала Иван с лице към него и страстно го целуваше. Очите му бяха малки и черни, с няколко кръгли бръчки около тях, винаги леко подпухнали от неспане и пиене, нямаше мускули въпреки атлетично изглеждащата си фигура, не спортуваше, ако се правеха мускули от купони и секс, той щеше да е много як. Седеше отпуснат на фотьойла в хола й и дрънкаше глупости, както винаги, а Лола, както винаги, намираше глупостите му за извънредно умни и смешни.

Родителите й ги нямаше. Тя го прекрачи, той се изправи възбуден, придърпа я към себе си, вкара ръката си в блузата й и започна да стиска перфектните й гърди. И двамата бяха обути с дънки; задвижи кръста й напред-назад върху себе си, след което тя продължи да го прави сама, все по-ентусиазирано, върху все по-набъбващия му кур. С Любо не се беше престрашила, но с Иван нещата бяха други, той беше супер нахален и тя не можеше да му откаже нищо.

Между краката на Лола ставаше все по-горещо и мокро. Главата й беше замаяна от удоволствие, светът беше това топло, поглъщащо нещо, което се случваше между краката й. Отново никой не й беше казал какво се прави в подобни случаи, а и тя не мислеше, че трябва да се знае нещо конкретно. Просто го правеше, беше девствена в рая на любовта.

Нищо не можеше да се сравни с удоволствието от търкането и дълбоките езици, които си забиваха в гърлата. Иван упорито дърпаше ръката й към кура си, тя го стискаше за малко, но й омръзваше бързо, не знаеше, че трябва да дава удоволствие, не само да взима. В някакъв момент винаги се чуваше влизането на ключа на Анастасия в ключалката на външната врата, двамата скачаха, Лола оправяше разрошената си коса и опъваше блузата си, под която зърната на гърдите й стърчаха. Опитваше се да изглежда нормално, между краката й беше ужасно мокро и Иван продължаваше да я дърпа най-нахално, без да го интересува, че баба й всеки момент ще влезе. Лола го блъскаше и мразеше, когато правеше това. Анастасия влизаше, след като им дадеше достатъчно време, за да не са изненадани. Той се изправяше ухилен пред нея с почти двуметровия си ръст и започваше да омайва малката възрастна жена. Тя задължително омекваше и макар и да му нямаше никакво доверие, строгостта й не можеше да пробие наглостта на чаровния Иван.

Беше осемнайсетгодишен лигльо от добро семейство, глезен, грозен, пъпчив, нахален, нагъл, нечистоплътен дългуч с неуправляема като него коса. Чарът му беше несъмнен, както и самочувствието му на наследник на два известни режисьорски рода. Самият той искаше да бъде актьор, което абсолютно пасваше на маймунската му природа, а и не ставаше за друго. Разправиите между разведените му родители и новите им съпрузи и съпруги бяха по-важни от грижата за децата им и това го беше направило мързелив хитрец, готов да мине всеки просто ей така, за спорта.

През лятото когато се запознаха с Лола - тя така и никога не можа да си спомни как и къде това се беше случило, - Иван кандидатства във ВИТИЗ актьорско майсторство и беше приет веднага. Лола пък се дънеше от изпит на изпит в новата гимназия, в която се беше озовала не по нейно желание, след като беше изключена от Френската. Животът й й се струваше пълен провал извън влюбването й в Иван. Той я беше убедил, че може да й помогне да изкара годишния изпит по химия, което, разбира се, беше пълна глупост, защото самият той едва беше завършил Трета гимназия, гимназията на тоталните провали, и Лола имаше оправдание пред родителите си да кисне в стаята му в луксозния апартамент на майка му до Докторската градина. Натискаха се безнаказано между нелепите му обяснения за някоя формула и той успяваше там, където никой друг не бе успял да пробие. Месец май беше прекрасен, след няколко седмици Лола щеше да навърши 16 години. Беше зверски влюбена и приемаше всичко, което гаджето й искаше от нея, като най-естествено и самата истина за любовта.

Иван флиртуваше дори с кучетата в градинката, жените за него нямаха възраст, нито особено значение, освен като средство за задоволяване на сексуалните му нужди, или поне така изглеждаше на Лола. Натискът да се чукат беше постоянен и на Лола й беше напълно ясно, че ако с Любо й се беше разминало, този щеше да я зареже заради някоя, която се чука. Половината й съученички на 16 години вече не бяха девствени, явно беше време да го направи, пък и изглеждаше като нещо супер приятно.

За важния й рожден ден, нейните sweet sixteen, Иван й подари красива сребърна гривничка. Майките им бяха приятелки и бяха запазили маса в един от най-хубавите ресторанти в София - Панорамата на „Парк-хотел Москва“. Както винаги, ресторантът беше потънал в мистериозна и приятна тъмнина, шефът на ресторанта ги преведе край пианото и ги настани на най-хубавата маса с гледка към гората на Парка на свободата. Иван целуна ръка на Маруся, държеше се с нея като възрастен мъж, който я ухажва, което явно не й беше неприятно, а майка му пък обожаваше Лола и непрекъснато й се радваше като малката кукла на сина й. Лола беше облечена в бяла ленена пола с кръстосващи се презрамки на гърба и с любимата й бяла фланелка, на която пишеше „Пинк Флойд“. Под фланелката циците й стърчаха и Иван цяла вечер й правеше мръснишки физиономии, от които Лола се дразнеше, но й беше и забавно.

Майките им не знаеха, че няколко дни преди това той я беше завел в семейната им вила в Бояна. Отново беше свил колата на майка си и караше лудо по завоите, бъркайки между краката на Лола, когато не сменяше скоростите. Лола беше възбудена от това, че имаше гадже с кола, както и от скоростта, и щом пристигнаха, веднага започнаха да се натискат. Той я заведе в спалнята на втория етаж, метна я на голямо легло, на което нямаше нито чаршафи, нито покривка, но пък тя намери фуркет за коса, който я убоде по задника, и с малко насилие, малко борба, малко съпротива, вкара огромния си кур в девствената й путка. Тази нова дума беше срамна, но пък обясняваше анатомията й по немедицински начин.

Болеше, но по-късно Лола установи, че точно тази болка не беше нищо в сравнение с много други болки и преживявания. Докато разбере какво става, Иван вече се празнеше върху нея. Хвърли й някаква кърпа да избърше кръвта. Впоследствие беше сигурна, че не само тя се беше бърсала с нея. Приятелят й скочи от леглото бодро и от този момент нататък започнаха да се чукат при всяка възможност, тоест когато нямаше родители наоколо. Беше ходила още няколко пъти на тази вила; помнеше само едно диванче, което беше най-близо до вратата и спестяваше качването до спалнята на втория етаж и което беше покрито с бяло покривало, осеяно с пубисни косми. Чужди косми. Лола обичаше Иван, но му нямаше вяра за пет стотинки.

Той не се къпеше често, ядеше като прасе, бършеше мазните си пръсти в джинсите си, дърдореше непрекъснато, хилеше се, подиграваше се, щипеше я, хващаше я за циците в момента, в който родителите й обърнеха гръб, и тя хем не можеше да го понася, хем не можеше без него. Сексът между тях беше винаги секс, дали добър, или лош, тя не знаеше, нямаше база за сравнение. Интересното беше, че Иван никога не я накара да му прави свирка, но я качи върху себе си. Беше й отегчително и гледаше бързо да свършат, за да сменят позицията. Не беше изпитвала друг оргазъм, освен от мастурбация. Откри удоволствието от мастурбацията на тринайсет години и обичаше да го прави.

Иван определено си падаше по нея, но това не му пречеше да си пада и по опитни жени, а не момичета като Лола. Тя бързо се усети, че й изневерява, и започна да му вдига скандали, ревеше, тръшкаше се, мразеше го. Всякак се опитваше да прикрива, че я боли, че вярва в лъжите му, че не й изневерява. Но безуспешно. Караха се на улицата, тя си тръгваше, той се хилеше с приятелите си, гледайки я как се отдалечава. Тя завиваше зад ъгъла, след което сърцето й се размекваше. Така искаше да бъдат заедно, беше толкова влюбена в него. Държеше се като детето, което реално беше, искаше си играчката, тропаше с крак да й се даде, само на нея, никое друго дете да не си играе с нея. Обичаше го като дете, което прави секс, не искаше да е жена, и винаги се връщаше при него. Той я посрещаше с бурен смях и й сочеше часовника си; даваше й пет минути, за да се върне обратно, и тя го правеше. Това я засрамваше и ядосваше. Ужасно я болеше, но беше по-силно от нея. Приятелите му, които си падаха по нея неудържимо и дебнеха всеки момент, в който Иван не беше наоколо, за да я свалят, се хилеха изродски, а тя се чувстваше зверски сама и предадена. Иван контролираше Лола тотално.

Стефан сдържаше неприязънта си към Иван, въпреки че липсата на възпитание на момчето беше повече от очевидна, само заради Маруся, която беше успяла да го убеди, че това е истинската първа любов. Ромео и Жулиета не биваше да бъдат разделяни, сърцето на Лола не биваше да бъде разбивано. В знак на безусловна обич към дъщеря си, нещо, което тя не осъзнаваше, Стефан взе Иван с тях на семейно пътуване с колата им до Малко Търново в Странджа. Отседнаха в хотел близо до границата с Турция, хотелът беше нов и нямаше почти никакви гости, защото се намираше в забранена зона, в която се ходеше само с разрешение от Народната милиция. Хора от буржоазен произход не бяха допускани до тази зона. Стефан беше допуснат само заради това, че беше съпруг на Маруся Докова.

Стефан и Маруся се бяха прибрали след вечеря в стаята си, а по план Лола трябваше да се измъкне, когато родителите й заспят, и да дойде в стаята на Иван да се чукат. Планът обаче се провали, защото явно заподозряла какво кроят, Маруся цъфна да спи в нейната стая, под предлог че не може да спи от хъркането на Стефан. Бяха се усетили и вероятно предполагаха, че Лола вече не е девствена. Майка й я беше подпитала без резултат няколко пъти и Лола категорично отрече.

Лола се вбеси ужасно на манипулацията на родителите си, но нямаше как да го покаже. По дяволите, нямаше да могат да се прегръщат, целуват и чукат до сутринта! Това беше ужасно досадно.

На сутринта обаче двамата с Иван се измъкнаха от родителското тяло, под предлог че отиват на разходка в планината. Иван я помъкна все по-високо по стръмния склон. Лола не обичаше да е сред природата, беше й скучно и мрънкаше да спрат, но той влизаше все по-навътре в гората. Странджа се видя на Лола мека, пропускаща слънчеви лъчи, тиха и уютна; само от време на време изпукваше съчка, вероятно под копитата на някой глиган или сърна. Накрая стигнаха до наклонена поляна с невероятна гледка, потънала в гъсти, високи треви. Иван събори Лола на земята и започна да я съблича. Тя се дърпаше, защото не й беше приятно да е гола в тревите, пълни с буболечки, но той беше силен и нахален както винаги. Облада я, без да слуша протестите й. Тя се отпусна, любовта заглуши планината, птиците, съчките, страха от буболечките; ветрецът върху голото й тяло и горещият му член вътре в нея я отнесоха в някакъв приказен момент, който никога нямаше да забрави. Току-що беше навършила шестнайсет.

Лола мразеше да ходи на витизчийски купони с него, защото мислеше, че всички й се подиграват не само защото е малка, но и защото подозираше, че всички знаят, че Иван й изневерява. Ироничните, знаещи погледи на жените от курса му я караха да се чувства глупава. Те бяха наясно с неща, с които тя не беше. Това ужасно я дразнеше, чувстваше го като битка, която не може да спечели само защото беше малка. Извън колежките, с които Иван се лигавеше, най-добрият му приятел от театралните среди беше вече завършил ВИТИЗ и работеше по разпределение като режисьор в провинцията. Имаше прозрачносини магнетични очи и непоносимо висок глас. Станислав беше експанзивен, тежък купонджия, син на известен кинорежисьор. В момента, в който видя Лола, тя усети желанието му към нея, погледът му влизаше през очите й, минаваше по гърдите й и влизаше между краката й. Тя се направи, че не разбира, докато не дойде моментът, в който той я накара да пожелае сама да бъде с него. Ревността й към Иван се превърна в подсъзнателно желание за отмъщение. Обаче се появи нова пречка между Лола и Иван, а после между Лола и Станислав и това беше Стоянич.

37.

Стоянич отново беше в София за лятото, което беше страхотно. Лола искрено й се радваше, тя оставаше най-добрата й приятелка, новите й приятелки от гимназията не можеха да се сравняват по интелект със Стоянич, нито се чувстваше свързана с тях по същия начин. Но нещо странно се случваше, нещо, което Лола не разбираше. Всъщност то беше започнало още миналото лято. Стоянич се дразнеше от поведението на по-малката си приятелка, нервно й натякваше, че е лекомислена и повърхностна, което не беше никак приятно на Лола. Същите упреци, макар и деликатно поднесени, получаваше и вкъщи от Анастасия. Баба й съвсем се беше отчаяла от поведението й. Беше адски досадно да слуша сега и мърморенето на Стоянич, че „ако кара така, ще пропадне“. С появяването на Иван в живота на Лола, което сложи началото и на сексуалната й биография, Стоянич започна да става все по-нетърпима. Лола се чувстваше непрекъснато виновна, че не е такава, каквато трябва, въпреки че нямаше идея каква точно трябва да бъде и какво точно Стоянич искаше от нея. Писмата на розова хартия се пишеха дори и когато двете бяха заедно в София и бяха станали отчаяно остри, пълни с неясни обвинения. В едно имаше прекрасно стихотворение на френски, написано от Стоянич специално за Лола. В него се говореше за нейната уникалност, красота и всичко специално, което тя представляваше. Лола беше изненадана и впечатлена, защото беше изключително добре написано, красиво стихотворение, и то на чужд език, но продлъжаваше да не разбира с какво дразнеше своята приятелка. Това започна сериозно да я отегчава, дори й досаждаше, въпреки обичта й към Стоянич. След такова приятелство в Париж беше адски тъпо изведнъж до такава степен да не се разбират.

Стоянич наистина беше извънредно интелигентен, странен, необичаен човек, който се чувстваше все по-нещастен около Лола. А на Лола й ставаше все по-трудно да търпи вербалната агресия на Стоянич, но не искаше да я губи и търпеше. Не разбираше защо, по дяволите, трябваше да я губи. Не можеше ли да я разбира повече, Лола имаше нужда от момчетата, от тяхното харесване, от първата целувка, от задъханото тъмно, в което я очакваше мъжкото, привлекателно и опасно. Имаше огромна нужда от Иван, когото Стоянич не можеше да понася. Той беше центърът на вселената й, откакто беше с него, животът й се беше променил и проблемите с родителите й бяха загубили значение. Чувствата на непоносимост между Стоянич и Иван обаче бяха станали взаимни и това нарушаваше новооткритото удоволствие от живота.

38.

Една вечер Стефан, Маруся и Лола бяха на гости в родителите на Иван. Възрастните бяха в кухнята, ядяха и пиеха, градусът на настроението беше висок, актрисата говореше за театър, нови пиеси и премиери, а Лола и Иван бяха в неговата стая. Тя беше облечена в прилепнала по тялото керемидена рокля от трико, която подчертаваше бюста и кръста й перфектно. Обута в черни остри ботуши с ток, дълъг 10 сантиметра, Лола беше висока почти колкото Иван. Бяха страхотна двойка - тя 174 см, той 191 см.

С обичайната му сила и власт Иван я залепи за стената, вдигна роклята, бръкна в чорапогащника й и завря пръсти между краката й. Дълбоко. Лола се ядоса, защото знаеше, че така ще се случи, а не й беше приятно, когато техните бяха там, но нямаше как да го избегне. Абсолютно не й беше възможно да се възбуди заради присъствието на родителите й от другата страна на стената, на всичкото отгоре вратата не се заключваше. Започна да блъска Иван, той хвана ръцете й за китките и ги вдигна над главата й, тя извика от болка и го ритна в глезена, което обаче още повече го нахъса. Заврял лице в дългата й коса, възбудено шепнеше в ухото й, че никой няма да влезе, няма от какво да се притеснява, а Лола все по-ядосано се опитваше да се измъкне. Беше много силен и не я пускаше, страшно възбуден, курът му беше станал огромен и твърд. Лола го заплаши, че ще вика. Нямаше да прави секс под носа на родителите си. Тогава Иван изведнъж я пусна и каза, че иска да я заведе на тавана. Очите му светеха лошо, беше като луд, напълно обсебен от мисълта да я чука. Вбесена, Лола му отказа, категорично нямаше да отиде с него на тавана. Започнаха да се карат, той смени тактиката, погледът му стана тъжен и обяви, че няма да й говори, ако не дойде с него. Лола за пореден път отстъпи, не знаеше защо се съгласява, но се съгласи. Сърцето й му принадлежеше и тя не можеше да си представи, че ще го загуби. Постави супер тъпото условие, че няма да се чукат, и той се направи, че се съгласява.

Любовта й беше глупост, знаеше, че е глупост, и въпреки това не можеше да й се съпротивлява. Изнизаха се от апартамента, без да ги видят техните, тя ядосано се качи след Иван в асансьора. Там отново я нападна, а тя още по-ядосано го отблъсна. Вече не беше тъжен, очите му бяха като малки черни дупки, които влизаха в нея със злоба. Не беше свикнал да му се отказва, а малката пикла му правеше номера. Излязоха от асансьора, влязоха в таванската стая и той я хвърли на земята, съдирайки черния й чорапогащник. Лола го зарита бясно, вече уплашена, защото разбра, че всъщност я изнасилваше, и отново го заплаши, че ще вика. Иван се изправи, откачил от яд и възбуда.

- Курво малка, това ще го запомниш, от теб никога нищо няма да излезе, ще станеш долна курва, запомни го от мен!

Затича се по стълбите надолу, оставяйки я съкрушена да се оправя. Тя взе асансьора обратно и влезе в апартамента му тихо, опита се да се съвземе за пред родителите си. Беше бясна, разстроена, но най-вече разочарована. Сърцето й беше разбито. Мъжът, в кой то беше влюбена, първият й мъж, голямата й любов, се беше опитал да я изнасили. И да, естествено, че нямаше да го забрави. Запомни съдрания чорапогащник, както и драскотините по бедрата си от мръсните нокти на Иван. След години мислеше за него като за болест, нещо като трипер, пичи въшки, гонорея, не че беше толкова мръсен, но начинът, по който беше влязъл в живота и невинната й физика, беше незаслужено груб и безскрупулен. Беше първият крах на невиността, неочаквано - или очаквано - дошъл от човек, когото обичаше до полуда. И въпреки това не скъса с него. Беше отчаяно влюбена.

Стоянич не правеше нещата по-лесни. Не понасяше Иван, но полагаше видими усилия да се държи възпитано. Сарказмът й към него беше унищожителен и той не й оставаше длъжен, а Лола изнервено балансираше между най-добрата си приятелка и любовта на живота си. Очите на Стоянич гледаха лошо, държеше се с Лола предизвикателно, с някаква нова дистанция, дори на моменти с презрение. Лола, разбира се, продължаваше да не разбира защо.

39.

Беше април. Времето наскоро се беше стоплило и всички се чувстваха като отвързани малки зайци, готови да се чукат денонощно. Иван бягаше по фланга на Лола, която се чувстваше в капан. Знаеше, че трябва да скъса с него, но не можеше. Излизаха тримата с приятеля му Станислав, понякога и със Стоянич по настояване на Лола, която се чувстваше виновна, че не прекарва достатъчно време с нея, при положение че беше в София само за лятото. Мъжете не понасяха момичето, което приличаше на мъж, но я търпяха заради Лола. Станислав изяждаше с поглед гаджето на най-добрия си приятел и дебнеше момента си. Нарочно водеше готини момичета в Иван и гледаше сеир как приятелят му ги сваля. Лола полудяваше от ревност, а Станислав продължаваше да дебне. Беше възрастен, на цели двайсет и осем години, и Лола го гледаше с интерес, но най-привлекателна беше настоятелната му дистанция. Сините му очи й изглеждаха хем красиви, хем лоши и цинични, страхуваше се от тях, той беше прекалено голям за малко момиче като нея и й се струваше, че манипулираше всички около себе си. Само на Иван не му пукаше.

Иван се забавляваше с момичетата, които Станислав мъкнеше у тях, а те всички умираха за него, за бруталното му отношение към тях, за убийствения апартамент с великолепни стари мебели, лампи в стил „лалик“ и меки персийски килими в пастелнозелено, бледосиньо и сиво. Понякога на Лола й се струваше, че ще се пръсне от мъка, но не можеше да си тръгне, мазохистично стоеше и чакаше да види какво ще се случи. Разбира се, нищо не се случваше пред нея. Винаги идваше моментът, в който Станислав предлагаше да я закара до тях, Иван моментално се съгласяваше, това я обиждаше, но не казваше нищо и си тръгваше. В полския фиат на Станислав имаше страхотна уредба, на която той пускаше „Сага“ с всичка сила и караше бясно по софийските улици в пълно мълчание. Колата му беше друг свят за шестнайсетгодишната Лола, свят, който я привличаше по съвсем хладен и рационален начин. Съучениците й нямаха представа как живееше извън гимназията, момчетата бяха прекалено малки, за да разберат какво искаше красиво и желано момиче като нея, а тя научаваше в движение какво всъщност искаше. Желанията й бяха напълно обикновени. Лола искаше да е принцесата на принц, който я владее с всичко - с външност, поведение, пари, умения. За нея не беше важно дали е изчел цялата световна литература, това нямаше особено значение, важното беше да може да я води на ресторант, да има кола, да ходят на бар или дискотека, да пият хубави питиета и да чувства силата му. Станислав притежаваше всичко това и беше мъж за разлика от Иван, който беше лигльо.

Оставяше я пред къщи с иронична усмивка под мустаците си като на голям, синеок котарак и тръгваше с мръсна газ. Една вечер, точно преди Лола да излезе от колата, той я попита небрежно:

- Защо си толкова глупава, мойто момиче? Защо му позволяваш да се държи така с теб?

Лола понечи да му отговори, но той не й даде възможност.

- Хайде, бягай. Няма смисъл да ми обясняваш.

Така или иначе, целта на този въпрос не беше нейният отговор.

Стоянич наблюдаваше тези отношения внимателно и я предупреди, че върви в лоша посока. Лола вярваше на Стоянич и донякъде осъзнаваше, че приятелката й е права, въпреки че реално не разбираше какво точно й е лошото на ситуацията. Така или иначе, забележките на Стоянич не я спряха. Отношенията им станаха съвсем хладни, на Лола й беше писнало от обвинения, беше достатъчно нещастна с Иван, имаше нужда от обич и подкрепа, а получаваше точно обратното. Ненавистта на Стоянич към Иван, а сега и към Станислав, се беше прехвърлила и върху Лола. И Лола пак имаше проблеми в училище, не й се учеше, учителите й се виждаха супер тъпи, правилата отвратителни, съучениците й също, родителите й се караха, всеки си имаше неговия живот и в него като че ли нямаше място за Лола. Единственото, в което беше сигурна, без това да я прави щастлива, беше, че всички мъже я желаеха, освен този, когото тя желаеше - Иван.

Една вечер трябваше да ходят на кино, но в последния момент Иван обяви, че няма да дойде, защото имал работа. Предаде я на един от приятелите си и гаджето му и тръгнаха, въпреки че не й се ходеше с тях. Искаше да ходи на кино с него, а не с приятелите му. Щяха да гледат за пореден път „Борсалино“ с Белмондо и Ален Делон, един от малкото западни филми, които въртяха отново и отново по кината. Каза им, че й е писнало да го гледа и няма да отиде на кино, а ще отиде у Иван. Приятелят му я изгледа угрижено и я предупреди да не го прави, щеше само да си навлече неприятности. Лола обаче не го послуша и тримата се запътиха натам.

Вратата на апартамента на Иван беше широко отворена, музиката се чуваше от улицата, вътре беше пълно с хора. Опасенията й се потвърдиха - беше организирал „терен“, на който явно не искаше тя да присъства. За неин ужас, когато я видя, Иван я отмина, все едно, че не беше там. Лола седна в кухнята с група негови приятели. Беше разтреперана. Започна да пие, много да пие, буквално да се налива. Мъжете изглеждаха притеснени за нея, а Иван се държеше, все едно, че я няма. В един момент изчезна, тя попита къде е отишъл, казаха й, че е отишъл да вземе някакво момиче. Един плахо й каза, че е по-добре за нея да си ходи, той ще я изпрати. Лола отказа, изпивайки на екс огромна чаша уиски. Скоро Иван се появи наистина с някакво момиче и отидоха в хола. Лола не помнеше колко време е минало, докато в един момент видя как Иван и момичето влизат в спалнята на майка му. Спомняше си, че приятелите му съвсем се притесниха за нея. След още известно време момичето и Иван излязоха от стаята и тогава Лола стана от масата, отиде при него и му каза, че иска да говорят. Той отново се опита да я избегне, но тя вървеше след него, неспособна да се контролира, докато той не се обърна и не й заби шамар пред смаяните погледи на всички наоколо. Последва втори, още по-силен шамар. Лола избяга в спалнята и изпадна в истерия. Настана хаос, приятелите на Иван се хвърлиха да я защитават и той избяга от собствения си терен. Лола се въргаляше и ревеше в нервна криза на огромната спалня на майка му. Успяха да я успокоят, изведоха я и я изпратиха с такси до вкъщи.

На следващия ден Лола беше на легло, болна от жестока, болезнена, с нищо несравнима мъка, от която не й се живееше. Иван се появи у тях с букет цветя, кротък и мил повече от всякога, и тя за пореден път му прости, но нещо в нея се счупи завинаги. Разбра, че вече не го обича както преди, и за пръв път се появи в главата й мисълта, че иска да му отмъсти за всичко, което й беше причинил. Отношенията им бяха хладни, но все още бяха двойка, до момента, в който една вечер Лола изчезна със Станислав и не се прибра три дни. Беше минала година от запознанството й с Иван, вече беше на седемнайсет и в тази година научи, че няма по-болезнен и ефикасен начин да отмъстиш на мъж от това, да му изневериш с най-добрия му приятел. Беше опасна игра, първата й опасна игра с мъже. Идеята за болката, която Иван щеше да изпита, беше опияняваща.

40.

Лола беше излязла от къщи облечена в бюстие без сутиен и дълга червено-черна пола с волан, дълга малко над глезените. Майка й беше донесла плата за тоалета й от Франция, шивачката й беше попитала Лола дали иска горнището да има презрамки, Лола беше отказала. Гърдите й го държаха достатъчно добре сами. Пък и така се виждаха прекрасните й рамене с разпилени върху тях гъсти, русоляви коси.

Предишната вечер пак се бяха скарали с Иван. Бяха на гости в приятелката на Станислав, жена на преклонните трийсет и осем години, и Станислав отново я беше закарал до дома с едно-единствено изречение на раздяла:

- Лола, не си глупава, нали?

Не му отговори. Не, не беше глупава, просто всичко й се случваше за пръв път в живота.

Той й се обади на следващия ден. Отново беше лаконичен.

- Ще мина да те взема след трийсет минути.

Тя не се замисли изобщо, облече новия си тоалет, пусна коси, гледа се дълго в огледалото, хареса се, беше красива и секси, и излезе. Станислав я взе от аптеката на „Славейков“, тя попита къде отиват, без реално да я интересува. Важното беше, че беше с него, а не с Иван. И така започна тридневният сексмаратон, в който и двамата не можеха да се наситят един на друг. Желанието му към нея беше като зараза, толкова силно и необуздано го чувстваше. В нея се беше отприщило нещо, което не беше изпитвала към Иван. Сексът със Станислав ужасно й харесваше. В някаква квартира на негов приятел пиха цял следобед. Седяха един до друг и едва се сдържаха да не се изчукат пред всички. Вътрешностите й пулсираха от желание, а той беше постоянно надървен. Оттам отидоха да се чукат в дома на баща му, огромен апартамент в блока на кинодейците със страхотна панорамна гледка към цяла София. Баща му беше там, огледа я от горе до долу със същите кошмарно привлекателни, цинични сини очи, знаеше соя е, познаваше родителите й, пожела им приятно прекарване и излезе. Станислав я вкара в една от стаите, каза й да легне по корем, свлече дрехите й една по една, шепнейки колко е красива, изключителна, с най-съвършеното тяло и че полудява само при мисълта за нея. Лола нямаше причина да не му вярва, но не беше подготвена за това, което й се случи. Той извади кутия с "Нивея" и се опита да бръкне в дупето й. Какво беше това, защо го правеше?! Шокирана, Лола моментално се дръпна, но той трескаво заобяснява, че ако се отпусне, няма да я боли, всичко ще е наред и на двамата ще им е страхотно. И все пак беше не само ново, но й страшно. Защо там?! Тя се съпротивлява малко, но желанието й беше силно като неговото и го остави да вкара кура си в ануса й. Тогава отбеляза, че неговият не беше толкова голям и твърд като на Иван. Това също беше ново. Сексът беше страхотен, Лола изпита нови висини в удоволствието, и то не само без да бъде влюбена, но и без изобщо да е наясно дали харесва Станислав.

И така, новите й открития се увеличаваха:

1. анален секс;

2. секс с мъж, в който не си влюбена;

3. удоволствие от анален секс.

Вече беше сутринта на следващия ден. Беше изчезнала от къщи, без да се обади нито на родителите си, нито на Иван. Леко беше гузна, но не достатъчно. Беше лято, училището беше свършило, но и да не беше, тя щеше да направи същото. Току-що бе завършила 10-и клас, беше изкарала една досадна година в новата гимназия, в която едвам я приеха, след като я изключиха от Френската, оставаше й още една година до завършване и изобщо не й пукаше. Следващите два дни минаха в неспирен секс на всевъзможни места, но върхът на шока беше, когато Станислав я заведе в апартамента на приятелката си, която я нямаше, и насила я облада на спалнята й. Лола не искаше да го прави там, беше й гадно, но Станислав и желанието победиха отново. „Определено беше мръсник“, помисли си тя, пораснала изведнъж с десет години.

Оттам отидоха на вилата на негов приятел, където останаха до края на третия ден на изчезването й. Лола потискаше с всичка сила гузната си съвест и безпокойството, оставяйки се на секса да я владее, за да не мисли за това, което причиняваше на родителите си. В главата й звучеше цитатът от Ъпдайк, който й позволяваше абслоютно всичко.

Родителите й вероятно мислеха, че с нея се е случило нещо страшно, сигурно се бяха обадили на милицията да я търси. Не искаше дори да си представя какво ще стане, когато се прибере. А мисълта за Иван беше напълно забутана някъде, където да не може да я притеснява. Обаче дойде моментът, в който оргията трябваше да приключи. Сигурно беше отслабна с поне два килограма от чукане, изглеждаше като някаква несамоубила се, обладана от сексуални демон Офелия. Станислав я остави пред тях, бъркайки между краката й за довиждане, от което тя отново се под мокри. Лола мрачно изкачи трите етажа до дома си. Отключи вратата със свито сърце. Стори й се, че цари гробна тишина, влезе в потъналия в цигарен дим хол където бяха Иван, Маруся и Анастасия. Баба й поне чи да й се кара, майка й бясно й нареди да излезе и да ги остави сами. Баща й, слава богу, го нямаше. Иван скочи и се надвеси заплашително над нея, готов да я убие.

- Къде беше?

Трети ден в същия тоалет с голи рамене и без сутиен, с разпилени тъмноруси коси, едва гледаща от секс и недоспиване, седемнайсетгодишната Лола не отговори, а се стовари с гробовно надменна физиономия на фотьойла.

- Къде беше, питам?! - изкрещя Иван в пълна истерия, която я накара да се чувства изключително доволна.

- Няма да ти кажа! - изкрещя в отговор Лола, набрала сили и смелост.

- Със Станислав ли беше?

- Няма да ти кажа! - нагло го гледаше Лола.

- За последен път те питам, после ще съжаляваш! Със Станислав ли беше?

За пръв път обаче на Лола изобщо не й пукаше дали ще съжалява, или не, моментът на съжаленията отдавна беше отминал. В този миг откри поредното ново за нея нещо - силата на змийския поглед. Погледна Иван в очите с най-студеното и безразлично синьо, на което беше способна, без да се насилва, просто й дойде отвътре. Досега той никога не беше срещал този поглед.

- Да, бях със Станислав.

И тогава за пръв път от годината, в която бяха заедно, тя видя наглостта му пропукана и самоувереността му напълно срината. Очите му се наляха със сълзи, които обаче нито предизвикаха в нея съжаление, нито пък бяха сълзи, заради които се чувстваше виновна. На някого му бяха отнели любимата играчка. Това беше ОЩЕ едно откритие на Лола за този ден. Откритията за удоволствията и силата й валяха. Иван грабна някаква чаша и от безсилие я тресна в земята пред очите на уплашената Маруся, която не смееше да се намеси.

- Ще го убия! - изкрещя Иван и излезе от апартамента тичешком.

Маруся се овладя. Гледаше дъщеря си отново с леден поглед.

- Искам всичко да знам.

- Няма нищо за знаене - отговори Лола, врътна се нагло и отиде в стаята си, където се заключи.

Мисията й беше успешна, в края на краищата тя победи. Това обаче не я направи ни най-малко щастлива. Светът й беше непоносимо объркан.

41.

С Иван беше приключено, без да изпитва грам вина за поведението си. Той получи точно това, което заслужаваше. Важното беше, че днешният ден беше донесъл още две полезни открития: вече не само не обичаше Иван, но и не й пукаше за него. Очите й можеха да причиняват силна, остра болка.

Станислав се беше прибрал в дома на приятелката си, която също го беше издирвала три дни безуспешно без изобщо да разбере, че Лола и любимият й се бяха чукали в леглото й. За последното Лола се чувстваше виновна, но за нищо друго. Другото беше тържество на новоосъзналата се вагина на Лола над обичайно надървения кур на Иван, който си беше позволил да не й бъде верен. До тази победа стигна по пътя на тъгата и разочарованието, но откри силата, която завинаги щеше да я пази от унищожение. Отношенията с мъжете явно бяха война.

На седемнайсет години Лола вече беше покварена от срещата си първо с Иван, а после със Станислав. Нищо не покварява така, както разбито сърце при първа любов. След като успееш да събереш отломките, винаги някое малко, незабележимо парченце липсва, деформира образа, създава усещане за нецялост, неистина, студ, отчуждение, малка, скрита дълбоко болка, че не си била обичана, била си заменима, любовта ти е била без значение, била си незначителна за този, на когото си подарила за пръв път тялото и душата си, и този пръв път никога повече няма да се случи. Той е последен. Последният път, когато от теб е протекла кръв от пробитата мека бариера от кръвоносни съдове, недокосната от никой и нищо, уникалната физиологична граница между телесното и духовното, която само жените притежават.

Лола се раздели не само с девствеността си, но и срещна най-лошото, което може да се случи на едно момиче - грубия, примитивен цинизъм на мъж, който всъщност не обича жените. Беше достатъчно интелигентна, за да знае причините за безочието на Иван, после на Станислав, а по-нататък на поредица от мъже, възпитавани от майки идиотки и незаинтересовани бащи, заети основно със себе си. И все пак никой не я беше подготвил за това. Баба й Анастасия беше човек от друг свят, свят, в който мъжете имаха чест и бяха кавалери. Майка й и баща й пък бяха така заети със собственото си нещастие, че не разбираха какви чудовищни промени се случваха с дъщеря им.

Иван беше намерил Станислав в дома на приятелката му, където се бяха сбили и оттам нататък Лола изобщо не искаше да вижда нито единия, нито другия. Обаче огромните сини очи на любовника на Лола не й даваха мира. Идеята за него като цяло й беше неприятна, виждаше й се неприлично стар, дори я беше срам, че е привлечена към него, и въпреки това стомахът й се свиваше и се навлажняваше, когато си представеше члена му в себе си. Не можеше да спре да мисли за него. Но всичко това нямаше особено значение, защото в живота й се бяха случили толкова много нови неща, изпълващи я с друг вид възбуда. Лола откри, че наранената жена, която отмъщава, притежава огромна сила и нищо не може да спаси обекта на гнева й. Както и че сексуалното привличане, лишено от всякаква логика, задръжки или други мотиви, освен да бъде награбена, нацелувана, безапелационно хвърлена на някое легло, където и да е, и изчукана от „стария“ Станислав, беше нещо, срещу което й беше трудно да се бори.

Нищо не можеше да се изправи пред желанието й.

Мислите й бяха прекъснати от Маруся и Анастасия, които чукаха по вратата на стаята й.

- Оставете ме на мира! Няма да отворя! - изкрещя Лола.

Не можеше да ги понася. Не можеше никого да понася. Привечер отключи на Стефан, който мълчалив застана до прозореца, без нищо да казва. После седи до нея на леглото й и я прегърна. Галеше я по главата като малко дете. Тя избухна в неудържим рев.

- Милото ми момиче... Искам да те предпазя, а не знам как... Кажи ми какво да направя, за да си щастлива?

Лола се вкопчи в баща си, ридаейки.

- Не знам.

- Как да те науча да се пазиш?! Толкова съжалявам, че Иван се е държал лошо с теб. Ти заслужаваш само любов, Лола, чуваш ли? Никой няма право да се държи така с теб, мъжете трябва да се грижат за теб, да ти помагат, да ти казват, че си хубава, умна, прекрасна, каквато си! И внимавай с този Станислав. Не е за теб. Не задълбавай там, той е мъж без принципи. На теб ти трябва момче, което обича жените, научено е на добри маниери, има чувство за отговорност, някой, който знае да обича.

Нищо не й помагаше така, както прегръдката на баща й. Успокоена, тя се измъкна от него и се отпусна в леглото.

- И аз искам такъв, татко.

- Разбира се, че ще искаш такъв! Пази се тогава, не се пилей с глупаци. Ти си много по-умна. И разбери, че няма да има мъж, който да не те харесва, много хубаво момиче си, но не им се давай! Винаги пази дистанция, никога докрай! Мъжете сме полуживотни, всеки иска да има красива жена, но много малко я заслужават.

Татко й беше толкова добър и умен! Лола се хвърли на врата му и го разцелува.

- Значи не ми се сърдиш!

- Не ти се сърдя, разбира се, но да те няма цели три дни и да не се обадиш, е страшно. Какво ли не си помислихме с майка ти... Моля те, друг път, каквото и да правиш, с който и да си, обади се и кажи: „Няма да се прибера“. Истината винаги е по-лесна за приемане от неизвестността. Обещай ми, че така ще правиш!

- Знам, че бях лоша. Много извинявай! Обещавам!

Двамата се погледнаха с любов, любовта, която й липсваше и която беше изчезнала от семейството им, като я беше накарала да се чувства чужденец в собствения си дом.

- Ще се разведете ли с мама?

Въпросът й дойде неочаквано за Стефан, но нямаше как да не й каже истината. Дълго мисли, преди да отговори, Лола го гледаше напрегнато.

- Не знам. Надявам се, че не... Майка ти напоследък е много трудна за контакт.

- Не се ли обичате вече?

Сърцето й се сви, когато зададе този въпрос, но все пак го направи. Вече четири години стоеше пред нея като гилотина, която не можеше да заобиколи каквото и да прави. Чувстваше го болезнено и с ужас като смъртна присъда. Баща й й се усмихна леко тъжно, взе ръката й и я целуна.

- Каквото и да става между нас, обичта ми към теб е безгранична. Сега трябва да бягам на работа. Всичко е наред, нали?

Тя кимна, за да го успокои, той излезе, но това не беше отговорът, който искаше да чуе. Тъгата отново я връхлетя, чувстваше се пак така ужасно самотна. Всичко около нея се беше срутило. Ясно беше, че щяха да се разведат. Сети се за Станислав, за правата му черна и гъста коса, за ръцете му върху тялото й, за очите му, които винаги я желаеха лудо, и започна да мастурбира, обладана от неистово желание за секс. Сексът като заместител на всичко останало. А то беше много - цяла бездна от липса на любов.

42.

Следващата вечер Маруся си остана вкъщи като по чудо. Беше лято, Лола нямаше училище и за пореден път беше поръчала на баба си, ако някой я търси по телефона, да казва, че я няма. Не излезе от стаята си цял ден. Стефан беше помолил Маруся да не я натиска за нищо, той беше говорил с нея. Дъщеря им беше страшно объркана и явно страдаше заради тях. Анастасия се чудеше как да внесе малко хармония и уют у дома и реши да покани децата си на специална помирителна вечеря, на която да сготви всичко, което обичаха.

Трите дни, през които не знаеха къде беше Лола, се бяха превърнали в битка между родителите й, която извади наяве с още по-голяма сила всичко, за което избягваха да говорят. В очакване на Лола да се прибере, Маруся отново се беше напила от нерви. Двамата със Стефан седяха в хола в пълно мълчание, Анастасия беше избягала в стаята си, защото усещаше предстоящата разправия. Нестабилната от алкохола Маруся посегна към бутилката, за да си налее поредната чаша, когато Стефан стана рязко от фотьойла и грубо измъкна бутилката от ръката й.

- Дотук! - твърдо каза той, връщайки уискито в черния шкаф, където държаха питиетата. Заключи шкафа и демонстративно пъхна ключа в джоба си.

Маруся побесня.

- Дай ми ключа веднага!

- Няма да ти го дам, нито ще ти го дам утре, нито другиден. Трябва да спреш да пиеш на секундата.

Очите на Маруся бяха станали черни дупки, които искаха да погълнат мъжа й. Изведнъж скочи непохватно и се опита да бръкне в джоба му, за да вземе ключа. Той я хвана за ръцете като с клещи и я бутна да седне насила на дивана, тя се опита да стане, той отново я хвана и я стисна, гледайки я лошо в очите. Маруся се изплаши, Стефан никога не й беше посягал, за пръв път го виждаше такъв.

- Пусни ме, боли!

Но той не я пусна, продължаваше да я гледа сурово, тя отклони поглед, беше пияна, прилоша й, главата й се килна настрани. Стефан я раздруса грубо и започна да говори.

- Слушай ме добре. Това е точката, от която няма връщане. От този момент спираш да пиеш. Не ме интересува с кой спиш и къде ходиш, но три вечери в седмицата ще си вкъщи за вечеря и ще отделяш време да говориш с Лола. Ще се интересуваш какво мисли, къде ходи, с кого се среща. Тя трябва да разбере, че има майка.

- Има служебни вечери, на които не мога да не присъствам.

- Ей! - раздруса я Стефан побеснял. - Чуваш ли се какво говориш?! Дъщеря ни я няма вече две денонощия... не знаем жива ли е... Не разбираш ли, че бяга от нас и няма нищо по-важно от това да я върнем?! Изпуснем ли я сега, никой не знае какво ще стане с нея, така че нито вечерите ти, нито работата ти ме интересуват! И искам да знам какво ще правим, как искаш да живеем!

- Пусни ме, моля те - измънка Маруся. Стефан я бутна грубо на дивана.

- Дъщеря ни не може да бъде заложник на омраза та между нас. Трябва да решиш как искаш да живееш. Ако продължаваш по този начин, без мен!

Маруся се разплака, Стефан излезе. Анастасия чу как синът й затръшва вратата на спалнята, и тихо отиде при снаха си. Видя я свита на кълбо на дивана, с подути очи от рев, тихо хлипаща. Седна до нея и я погали по главата. Маруся ревна отново. Анастасия й подаде кърпичка, продължавайки да я гали като дете.

- Успокой се, моето момиче. Стефан те обича, но трябва да спреш да пиеш и да се погрижиш за Лола. Ти сама знаеш, че трябва, нали?

Маруся поклати глава утвърдително.

- Много сте различни, а поколението на Лола са ми напълно неразбираеми. Начинът на обличане, на говорене, музиката, която слушат. Но вие със Стефан сте по-близко до нея. Някой трябва да се научи да я разбира, станала е като зверче, остра, груба, а сърцето й е добро. Не й е лесно, Мери. Помогни й, преди да е станало късно, само ти можеш да го направиш. Никой не може да замести мама за детето. Моля те!

Беше говорила кротко, тихо и Маруся се беше отпуснала под крехката ръка на свекърва си.

- Права си, мамо... Извинявай. Нещо ми става.

- Каквото и да ти става, имате едно дете и то не може да се чувства само като на пустинен остров. Това е твоя и на Стефан отговорност - направи малка пауза замислено. - Как се държи с теб Орлин Колев?

Последният въпрос изненада Маруся, дори леко я стресна. Измъкна се от ръката й и седна на дивана.

- Добре, много добре. Защо?

Анастасия стана от дивана. Тонът й беше станал дистанциран.

- Просто питам. Разбрахме се, нали?

Маруся кимна утвърдително. Анастасия се прибра в стаята си още по-разтревожена. Снаха й явно беше наследила влечението към алкохола на Цеко Доков и ако сама не пожелаеше да си помогне, никой не можеше да я спре. Не знаеше какво повече да направи, за да помогне на внучката си.

След като бурята около прибирането на Лола отмина, Анастасия реши, че за да ти помогне Бог, трябва да си помогнеш сам, а помощта идва с малките жестове и сготви макарони на фурна, любимото ядене на Лола. Направи таратор и зелена салата с лимон и зехтин, който се появяваше един път в годината в един рибен магазин, в който познаваше продавачката. Извади бялата ленена покривка, обшита от майка й с ръчна дантела по края, подреди сребърните прибори, които беше успяла да вземе със себе си, когато им отнеха дома, извади бутилка червено вино и покани децата си на вечеря. Тримата мълчаливо излязоха от стаите и се настаниха по местата си. Лола беше на тръни, напрегната, виновна, тайно поглеждаше майка си и баща си, които изглеждаха уморени.

- Татко, мамо... Извинявайте! Вече няма да правя така.

Маруся скочи от стола, прегърна я и се разплака, баща й й се усмихна успокоително.

- Не забравяй разговора ни.

- Няма, обещавам!

Започнаха мълчаливо да се хранят. Имаше нещо насилено в тази идилия, помисли си Лола, но й беше приятно, че бяха заедно, не се беше случвало отдавна. Вечерята мина добре, щом родителите й се прибраха заедно в спалнята. Лола се поуспокои. Може би нещата

щяха да се оправят. На следващата вечер обаче Маруся отново не се върна навреме за вечеря, оправдавайки се с много работа, а на по-следващата Лола така и не я чу кога се е прибрала. На сутринта, когато майка й я целуна, тя отново подуши миризма на уиски и паста за зъби. Баща й отново мрачно мълчеше. Нищо не се беше променило.

43.

Лола замина на море със Стефан както винаги. Маруся беше задържана от Орлин Колев в София. Стефан беше станал по-мълчалив отвсякога, изчакваше нещо, какво, и той самият не знаеше. Времето щеше да покаже.

Станислав не беше оставил Лола да му се изплъзне и я беше последвал на морето. Идваше да я взима от станцията на Министерството на външните работи и отиваха да се чукат в „Спортпалас“, където той делеше стая не с някой друг, а с Иван. С Лола не си говореха, на нея изобщо не й пукаше, че на Иван му се налагаше да излиза, за да могат да правят секс. Чувстваше се гадно само донякъде, но недостатъчно, за да откаже да го прави. Сексът със Станислав й беше по-важен от това, какво чувства Иван. Беше получил каквото заслужаваше. А това, дали Станислав все още имаше връзка с възрастната жена, или не, изобщо не я занимаваше.

След секс беше страхотно да се возят в колата му и да пият леден „Туборг“, който той купуваше от малкия „Кореком“ в Шведския хотел в Дружба. Задминаваше всички коли с надута до дупка уредба - слушаха „Куин“. Пиеха дайкири в бара на Шведския, където го познаваха и я пускаха, въпреки че не беше пълнолетна. Почти не си говореха, сексът беше достатъчен контакт. Вечер гледаше да се прибере в станцията навреме, баща й не я питаше нито къде е била, нито с кого, защото му беше ясно. Маруся се обаждаше от време на време да провери как се държи Лола, разговорите им бяха кратки и информативни. Стефан беше престанал да пита дали ще дойде, или какво прави, а Маруся се държеше хладно. Лола усещаше всичко и това отново й развърза ръцете да прави каквото си иска. Докато бяха на морето, спазваше правилата заради баща си, но в момента, в който се върнаха в София, пак попадна в обичайното чувство за безнаказана празнота.

Започна учебната година с огромна неприязън. Не понасяше никой и нищо в училище. Класната й беше лелка с кротък кравешки поглед, с която не беше възможно да установи какъвто и да било контакт. Полагаше огромно усилие да присъства, но всичко я отегчаваше до безумие. Вече нямаше накъде да бяга, защото, ако продължеше с отсъствията, нямаше да завърши гимназия, така че висеше в час, преструваше се, че слуша, а главата й беше съвсем другаде. Беше станала изключителен майстор на лъжите и симулацията. Всеобщото лицемерие я отвращаваше. Душата й се беше втвърдила така, че не допускаше нищо да я трогне, разчувства или уплаши, или поне така си мислеше. Станислав я взимаше от училище и отиваха да се чукат. Никоя от съученичките й нямаше възрастно гадже с кола, нито пък смееше да се държи освободено като нея. Бяха гаджета и не бяха. Въпреки че си падаше по него, Лола не се чувстваше обвързана. Знаеше, че той я желаеше понякога неконтролируемо, но очакваше от нея тя да се влюби в него, което се случи само донякъде. Лола откри, че може да бъде влюбена само донякъде. Срещаше се с него напук на забраната на Маруся да се виждат. Забрана или не, родителите й знаеха, че тя правеше това, което искаше. Дълбоко в себе си Лола искаше отново да е послушно дете, като с магическа пръчица да се върне в детството, когато всички бяха щастливи. Но това беше минало.

Станислав разбра, че Маруся го ненавиждаше, което не само не го накара да се отдръпне, но и започна офанзива срещу нея. Един ден каза на Лола, че майка й е виновна за случващото се в семейството й. Имала любовник. Бяха в колата, тя се канеше да си тръгва. Стана й много гадно, погледна краката си, беше обута с обувки на майка си, които беше измъкнала тайно от гардероба й. Тъмносиня кожа, висок ток, стояха страхотно с клош-дънките, краката й ставаха километрични. Липсващата част от влюбването беше пренасочила към себе си и истински се харесваше. Някак не можеше да й мине през ум, че цялото това харесване, цялата тази война от страна на мъжете към нея не беше напразна. Това я държеше на повърхността, но всъщност не осъзнаваше, че отвътре беше разбита от краха на любовта си с Иван.

Колата беше спряла, Станислав я погледна с красивите си сини очи.

- Майка ти е виновна за това, което става в семейството ти, не я слушай толкова.

Лола не отговори нищо, излезе от колата, тряскайки демонстративно вратата, беше на „Патриарха“ и „Раковски“, точно пред старата й гимназия. Бавно тръгна към къщи, обмисляйки казаното от Станислав. Помисли си, че всичко е наред, вслуша се в себе си, не й пукаше, беше безчувствена и както си вървеше и беше убедена в безчувствеността си, просто й се прииска да се застреля. Всичко беше супер кофти. Имаше и друго, за което не искаше да мисли, а то просто я съсипваше - мензисът й не идваше. Беше закъснял с цели две седмици. Не можеше в никакъв случай да каже на Станислав, защото беше сигурна, че той щеше да поиска да се оженят и да ражда.

Една пряка преди да стигне до входа на кооперацията си, нахлузи престилката обратно и върза косата си. Сините обувки на майка й бяха набутани в торбата, а оттам извади черните си полуботи с токче и връзки. Най-неочаквано Маруся си беше вкъщи. Размениха по няколко дежурни приказки, Лола побърза да върне обувките в гардероба на майка си, докато тя се мотаеше из кухнята. Измъкна се и светкавично ги набута обратно в кутията, обаче в този момент Маруся влезе. Лола беше хваната на местопрестъплението. Изправи се рязко и изведнъж й причерня пред очите. Събуди се на пода с майка й, изплашено надвесена над нея.

- Какво стана? - объркано попита Лола.

Маруся й помогна да се изправи и я сложи на леглото, като я гледаше изучаващо. Лола не разбираше какво се беше случило.

- С колко ти е закъснял мензисът? - попита я от упор.

Лола се опита да излъже, но нямаше сили, не излезе убедително.

- Не е закъснял.

- Не ми говори глупости! Казвай истината! С колко?!

Маруся беше бясна и паникьосана. Лола тотално се срина.

- Две седмици.

Имаше и още нещо, нещо, което беше и ужасно, и отвратително. От нея излизаше нещо гадно и бяло като кисело мляко. Майка й не можеше да повярва на ушите си. Трябваше моментално да се вземат мерки по най-дискретния начин.

Скандалът между двете беше тих, Стефан не биваше да разбира, Анастасия също. Лола първо беше излекувана от кандида, след което прекъснаха бременността й. Абортът беше направен с връзки в Правителствена болница. Всичко беше направено уж тайно. Маруся я заведе една сутрин, след като я освободи от училище. Този път тя беше тази, която скри престилката на дъщеря си в чантата си, за да й я връчи няколко часа по-късно, инструктирайки я да се прибере вкъщи и да каже на баба си, че е болна. Лекарят щеше да й даде бележка. Краката на Лола трепереха от страх. Майка й остана да чака пред кабинета, качиха я на гинекологичния стол и за неин ужас и без предупреждение сестрата обръсна пубиса й с желязна бръсначка, като на баща й. Никой не говореше, само й казаха, че абортът ще бъде направен с местна упойка. Лола се разплака от страх, сигурно щеше ужасно да боли. Бутнаха я леко назад, казаха й, че няма да усети нищо, налага се да бъде направен така, за да няма риск от пробив на матката. Биха й инжекция, завряха й студения метален уред във вагината и лекарят се надвеси между краката й. Затракаха ножици, усети някакви защипвания, все едно, че някой връзваше възли с вътрешностите й, и всичко свърши неочаквано бързо. Казаха й, ако кървенето не спре до утре, да дойде на преглед, а днес да лежи. Майка й я посрещна пред кабинета хладно и тръгнаха към къщи в пълно мълчание, нарушено само веднъж от Маруся.

- Ако разбера, че продължаваш да се виждаш със Станислав, можеш да си събереш багажа и да отидеш да живееш при него.

Лола не отговори. Самата тя не искаше да го вижда след това, което й беше казал за майка й, дори не искаше да мисли за него. Въпреки че очевидно беше много влюбен в нея, беше я накарал да се чувства мръсна заради възрастната жена, с която продължаваше да спи, освен с Лола - невъздържана жертва на тоталната си неопитност. Беше я населил освен със себе си и с бактерии от друга жена или жени, кой знае с кого още спеше.

Тя беше само на седемнайсет години и беше мечтала за принц, не за Станислав, нито за Иван.

44.

И все пак не издържа. Седмица по-късно, след няколко негови обаждания, Лола се съгласи да излязат. Същевременно обаче трябваше да се види и със Стоянич, която беше забравила напълно покрай аборта. И двамата й създаваха чувство за вина и малоценност, и двамата искаха обичта й, или поне тя така си мислеше, докато не разбра, че всъщност през цялото им приятелство Стоянич не е била това, за което се е представяла.

Станислав дойде да я вземе с колата, искаше да я води в някаква новооткрита дискотека. Думата „дискотека“ беше магнит за Лола. Дискомузиката беше в апогея си, Лола беше минала през синините на хълбоците от удрянето при танца кунг-фу, който в началото тренираше на стена, и сега беше във фаза Дона Съмър, АББА, „Кей Си енд Съншайн Бенд“ и „Куул енд дъ Генг“. Танцуваше като луда сама на Ван МакКо и „The Hustle“, мяташе коси, извиваше тяло, въртеш дупе, изпадаше в еуфория под ритъма на тази абсолютно подпалваща музика. Диското правеше живота по-весел, по-красив и несравнимо по-секси от всичко досега. Панталоните бяха по тялото, преценяваше мъжете по големината на очертанията на членовете им, които се виждаха под тесните дънки, фланелките бяха тесни също, обувките - платформи, косите дълги и пуснати, и се танцуваше, докато не станеха всички вир-вода. Всичко това, разбира се, беше забранено, но всеки имаше касетофон и касети с диско и терените по къщите бяха луди.

Откриха няколко дискотеки на морето, най-хубавата беше „Златна ябълка“ на „Златни пясъци“, а в София периодично правеха дискотеки в Студентския дом, на които обаче Лола никога не ходеше, защото там се събираха само хора от крайните квартали. В бар „Астория“ пък не пускаха непълнолетни, но всичко беше въпрос на познанства. Любимата на всички дискотека беше първо в „Щастливеца“ на Витоша, а после стана дискотеката на хотел „Простор“. Навсякъде влизането беше трудно, пък и входът беше пет лева, освен за хубавите момичета като Лола, които влизаха безплатно. Беше супер тъпо да си пръв на дансинга, въпреки че й беше трудно да се сдържа. Танците й действаха като афродизиак и едвам дочакваше да излязат поне 4-5 души, за да скочи и да се развилнее така, че неминуемо всички скачаха да танцуват след нея. Винаги имаше опасност милицията да дойде да проверява документи и ако я хванеха, че е непълнолетна, нямаше да е добре, но удоволствието беше такова, че рискът си заслужаваше. Изпиваха се огромни количества водка, уиски или коняк „Слънчев бряг“ или „Слънчев удар“, както го наричаха. Да получиш лед от сервитьора, беше неравна битка с превъзходството му над теб, а и концепцията за лед в индустриални количества не съществуваше, това бяха непознати американски навици. Вносен алкохол се продаваше само в добрите дискотеки, навсякъде другаде беше ужасна българска водка и коняк. Нямаше климатици, всичко потъваше в мъгла от дим, в която задръжките падаха заедно с дрехите, заради жегата и след подобни вечери се правеше неочакван секс с неочаквани хора. Да се влезе в „Златна ябълка“ на Златните, беше истински трудно, защото пускаха предимно чужденци и деца на партийни ръководители, като вторите бяха с предимство.

Един път Лола се беше наредила на километричната опашка, но беше забелязана от син на член на Политбюро, който я извади оттам и я направи част от кохортата си от хубави момичета и подмазвачи. Групата беше от поне двайсет души, предвождани от двама другари от УБО в бели ризи с къси ръкави и черни панталони, контрастиращи със златната комунистическа младеж, облечена по последна западна мода. Един от тях носеше кашон с уиски „Балантайнс“, докато другият проправяше път сред чакащите, които бяха безцеремонно предредени. Двама от компанията бяха на мотори „Кавазаки“, от които не слязоха, придвижвайки се бавно до самия вход. Лола не си падаше по тези момчета, всичките бяха непривлекателни и с неприятно, властно поведение. Само един беше симпатичен, най-големият рокер от всички, Нано, ниско и дружелюбно момче, син на другаря Петев, който беше дясна ръка на другаря Живков. Държеше се нормално, нямаше и следа от надменността на другите, която Лола не понасяше. Знаеше, че я харесват и искаха д в компанията им, но тя просто не си падаше по никой от тях. Харесваше хубави момчета, а не селяни.

Влезе с тях в „Златна ябълка“, където ги настаниха на най-хубавите маси около дансинга. Беше страхотно, празна дискотека и суетящ се около тях персонал. Хората от опашката се опитаха да роптаят, малкото чужденци от братско ГДР или Чехословакия гледаха възмутено, но бързо им запушиха устата, че това са важни гости, които се налага да пуснат десет минути преди отварянето на дискотеката. Лола едва дочака да стане време за танци и след две парчета си тръгна. Беше й скучно с тези хора.

Станислав щеше да я води на дискотека, която не звучеше добре - намираше се в квартал „Надежда“, до някакъв вагон. Знаеше, че от комбинацията Станислав - Стоянич нямаше да излезе нищо добро, вече не искаше да се вижда насаме нито с единия, нито с другия но нямаше как да се измъкне и се уговори тримата да прекарат заедно вечерта. Дискотеката беше грозно помещение, приличащо на ОФ клуб с дискотопка на тавана, която изобщо не го разхубавяваше, въпреки осветяващите я два постни лъча. Не й пукаше, беше дошла да танцува. Искаше да се спаси на дансинга от Станислав и Стоянич, които изненадващо си говореха почти приятелски, дори усети някакво странно съюзяване на двамата срещу нея. Не разбираше какво става, и двамата бяха големи, а тя малка, и не искаше да разбира. Явно искаха да я дразнят, и успяха. Ревността им един от друг вбесяващо за Лола ги обедини. Двамата й направиха забележка, че е много кисела, да се усмихне, което й даде повод моментално да се махне от масата и да отиде да данси. Някакъв мъж се опита да я закачи, тя му обърна гръб и продължи да танцува сама. Веднага се появи нов ухажор. Стоянич стана от масата и отиде при нея. Гледаше я лошо. „Нахално“, помисли си Лола.

- Станислав каза да се върнеш на масата веднага - заповеднически отсече приятелката й.

- Бе я си гледай работата!

Ядосана от предателството на Стоянич, Лола обърна гръб и продължи да танцува. Станислав я гледаше вперено, с налудничав поглед и гадна усмивка. Стоянич обаче я дръпна за ръката да се обърне.

- Чуваш ли какво ти казах? Дръж се прилично, не като курва.

- Моля?! Бе я заминавай.

Това вече мина всякакви граници и Лола се врътна и изхвърча бясна от дискотеката. Не можеше да повярва. Приятелката й се беше съюзила със Станислав. Това беше просто върхът. Стоянич изскочи след нея.

- Съвсем си се самозабравила! Какво ти става бе, Лола?! Държиш се с всички отвратително!

Появи се и Станислав, който също като Стоянич вече беше изпил няколко питиета и не изглеждаше никак щастлив от случващото се. Отиде при Лола, хвана я грубо за ръката над лакътя. Тя ядосано я измъкна.

- Не се прави на луда, като те викам!

- Остави ме на мира! - изкрещя Лола и се заоглежда как да се прибере. Беше нощ, не знаеше къде се намират, освен че бяха в някакъв гаден краен квартал. Пари за такси нямаше, единственият избор беше да си тръгне пеша. Станислав я задърпа към колата.

- Айде, тръгвай.

Изведнъж Стоянич се нахвърли върху него и се сбиха. Ужасена, Лола се хвърли да ги разтървава. Станислав побесня, метна се в колата и тръгна с мръсна газ, след което закова и изкрещя от отворения прозорец.

- Качвайте се веднага!

Двете със Стоянич седнаха на задната седалка. Лола не искаше да седи до него, не искаше да седи и до Стоянич, но тя се беше намърдала до нея. Обърна лице към стъклото, за да не ги гледа. Возеха се в пълно мълчание през целия град. Станислав караше лудо, свиреха гуми, щеше да счупи скоростния лост. И както си седяха на задната седалка, Стоянич изведнъж хвана Лола за брадичката, надвеси се над нея и я целуна в устата с език. Лола подскочи от изненада и ужас и я отблъсна грубо, поглеждайки към Станислав, който видя всичко в огледалото. Очите му се ококориха от шок. Закова спирачки на средата на „Раковска“, Лола отвори вратата почти в движение, скочи и избяга. Тичаше по нощната улица и не можеше да повярва какво й се беше случило. Прибра се вкъщи объркана и ужасена от приятелката си и разказа всичко на Маруся. Майка й не изглеждаше изненадана, беше дори развеселена.

- Отдавна го подозирах.

- Моля?! Защо не ми каза?

Беше шокирана от майка си не по-малко, отколкото от Стоянич. Как може майка й да е подозирала, че Стоянич е лесбийка, и да я остави да са приятелки?! Каква майка беше тя?

- Миличко, ако ти бях казала, щеше да кажеш, че са глупости, не е ли така?

Лола мълчаливо се съгласи.

- Аз... не знам какво е тя... беше най-добрата ми приятелка, а през цялото време...

- Тя е лесбийка, Лоли. Беше влюбена в теб. Тези стихотворения, които ти посвещаваше, розовата хартия, писмата... Не се разстройвай, случват се такива неща.

Изглежда, че на Маруся изобщо не й пукаше от съвсем неочакваните и необичайни емоционални проблеми на дъщеря й, дори май й изглеждаха забавни. На следващия ден Стоянич беше издебнала, когато Лола я няма, и се беше отбила през тях, за да върне всички писма, рисунки и подаръци, които Лола й беше правила през годините. Маруся каза на Лола, че Стоянич не била на себе си, казала й, че дъщеря й пропада. Лола побесня, не стига, че й налетя и че през цялото време я е лъгала, че й е приятелка, а се опитваше и да влияе и на без това сложните отношения с майка й. Дълбоко в себе си обаче Лола знаеше, че Стоянич е права. Пропадаше в някаква бездна на ужасяващо странни „възрастни“ отношения, за които не беше чувала и които изглеждаха все по-порочни и необясними за момиче на седемнайсет години. Беше загубила най-добрата си приятелка, която се оказа нещо непознато за нея - лесбийка. Беше загубила и гаджето си, който интуитивно беше разбрал истината за чувствата на Стоянич към Лола и неприязънта му се беше оказала напълно оправдана. И въпреки това изпита огромно облегчение, че повече никога нямаше да ги види. И двамата. Край. Този път наистина край. Те я искаха за себе си по вече непоносим за нея начин. Беше свършено. Трябваше да започне живота си на чисто.

След години срещна Стоянич на улицата и тя не я поздрави. Лола не можеше да повярва на наглостта й. След всичко случило се между тях, Стоянич продължаваше да смята, че Лола е виновна за нещо. Това беше изключително долно и в крайна сметка лицемерно. Не тя беше лъжецът в проваленото им приятелство.

45.

Единайсети клас мина страшно бързо. На абитуриентския бал беше най-красивата, единствената в панталон (беше се появила модата на цигарените панталони) - в бяла копринена блуза и черни кожени сандали с дванайсетсантиметров ток, всичко донесено от Маруся от Югославия. Тримата й най-добри приятели, момчета от нейния клас, бяха нейни пажове. Преспа няколко пъти с единия от тях, амбициозно момче с голямо самочувствие, шампион по лека атлетика. Пиха, танцуваха и се чукаха до сутринта. Омръзна й бързо. Беше придобила нов навик. Много рядко момчетата й се съпротивляваха, но от време на време попадаше на някой, който не искаше да спи с нея веднага. Превърна се в малък женски хищник. Беше си харесала един красив като ангел руснак с пепеляворуси къдрици и съвършени устни, който не й се даваше по някаква причина. Знаеше, че я харесва, беше сигурна в химията между тях, но той не правеше първата крачка, а това я изнервяше. Не миряса, докато не го вкара в леглото си. Много бързо й стана ясно, че се е пазил от нея, защото е виждал, че е опасна, и от това й стана ужасно скучно. Не понасяше слабаци в каквото и да било отношение, камо ли някой да се влюби така в нея, че да ходи по петите й като куче. Красивият, нежен Петър беше брутално зарязан в момента, в който загуби ума си по нея. Това се превърна в система. Не изпитваше жал към жертвите си така, както Иван не беше изпитвал жал към нея.

Лятото мина в уроци и изпити за ВИТИЗ. Нямаше време да мисли за майка си и баща си, които не си говореха, мислеше само за това, как ще стане актриса, в която всички ще са влюбени. Въздействието, което имаше върху мъжете, я беше направило не само самовлюбена, но и жестока.

Една вечер Лола завари Стефан и Анастасия в кухнята, явно водещи важен разговор, защото и двамата млъкнаха при влизането й.

- Какво става?

- Нищо... ти кажи - усмихна се Стефан.

- Нещо заговорничите.

- Ела, седни за малко.

Баща й я настани до себе си и я прегърна. Лола моментално се почувства добре. Това бяха единствените мъжки очи, които истински я обичаха. Всички останали лъжеха.

- Говорим за бъдещето ти.

- А то е светло като комунизма - саркастично се захили Лола.

Анастасия и Стефан се спогледаха. Баба й нежно отмести кичур от лицето на внучката си.

- Внимавай, Лола, самочувствието ти ще ти донесе неприятности. Бъди по-скромна, и без това те мразят заради майка ти, завиждат ти за всичко.

- Знам - тези напомняния й бяха изключително досадни. Беше свикнала със завистта и лицемерието. Приятелките й се опитваха да вземат гаджетата й, дрехите й, живота й, на осемнайсет години нямаше никакви илюзии. Това плашеше Анастасия, не искаше да го признае пред себе си, но внучката й беше загрубяла.

Нежното момиченце беше отстъпило място на младо момиче, което беше напълно наясно с мотивациите на хората около нея, както и с въздействието си върху тях.

- Не се дръж толкова пренебрежително, нито така открито, това чувство за хумор си го държим само за вкъщи, дори и пред майка ти е по-добре да не говориш така.

Лола ги погледна изпитателно.

- Случило ли се е нещо?

- Не. Просто си говорим за теб. Наистина, опитай се да бъдеш по-сдържана. Дружелюбността на хората често е лицемерна. Ела да те целуна и ни остави да си продължим разговора.

Лола прегърна баща си, само с него можеше да бъде себе си, майка й винаги я караше да се чувства напрегната. Целуна ги за лека нощ и се запъти към стаята си. Стефан и Анастасия изчакаха да чуят, че затваря вратата, за да продължат разговора. Говореха толкова тихо, че едвам се чуваха един друг.

- Трябва да я махна оттук.

Пръстите на майка му несъзнателно събираха няколко трохички на покривката и медитативно ги подреждаха в триъгълник.

- Не знам, рискът е огромен. Но няма да те спирам.

- Ще видим.

Стефан се пресегна през масата и хвана ръката на майка си, гледайки я в очите.

- Трябва да успея. Нямам друг избор.

Анастасия изглеждаше угрижена и без да иска, повиши глас.

- Знаеш какво ще стане. Маруся никога няма да я пусне.

Стефан сложи пръст на устата си.

- Шшт. Ще видим!

- Каквото и да става, аз съм последният човек, който ще те спре.

Анастасия разбра, че бъдещето отново беше станало плашещо неизвестно, а сигурността, в която бяха живели досега, беше напълно илюзорна.