Шестимата месии

1.

19 септември 1894, 11:00 вечерта

— Инес, остави чантите на носача — нали това му е работата… хайде, по-бързо…

— Имаме още много време, Артър — каза Инес и посегна към багажа.

— Не, само не куфара — в него е кореспонденцията ми. Не го изпускай от поглед…

— Знам чудесно къде какво носим…

Възрастният носач с мъка качи първата чанта на количката си.

— Ей там, до файтона, носачо… и по-внимателно с този сандък — пълен е с книги. — Дойл дръпна Инес настрани и му прошепна: — Дай му половин крона и нито пени повече — тези типове винаги се преструват, че се борят с тежките чанти, а всъщност са силни като циркови борци… Но къде, по дяволите, е Лари?

— Влакът току-що пристигна, Артър — напомни му Инес.

— Трябваше да ни чака на перона… За какво, да му се не видяло, ще идва тук един ден по-рано, ако не може да се оправи?

— Ало! Ало, сър! Ето ме, тук съм!

Лари тъкмо идваше откъм главния вход на гарата и им махаше с ръка.

Дойл погледна часовника си и изръмжа:

— Пристигнахме преди цели десет минути. При това точно навреме. Знае се, че има кораби, които отплават, без да доизчакат пасажерите си.

— Има още един час, Артър. Ето, корабът се вижда оттук. Наистина можеш малко да се отпуснеш… — Инес посочи към Кралския кей, където двата двойни червени комина на парахода „Елба“ подпираха сивото надвиснало небе.

— Ще се отпусна, когато се качим на борда, влезем в кабината и настаним багажа — нито секунда по-рано — отговори Дойл и за трети път след слизането им от влака провери билетите и паспортите.

— Ти май си от неспокойните пътници, а? — подсмихна се Инес, както правеше винаги, когато брат му започваше да се държи абсурдно.

— Давай, давай, смей се… един ден ти ще изпуснеш влак или кораб и тогава ще те попитам дали все още мислиш, че съм толкова забавен. Имай предвид, че има дълъг списък от възможни недоразумения, които могат да ни възпрепятстват да стигнем дотам, закъдето сме тръгнали. И още нещо: да пристигнеш някъде навреме — това не е просто обикновен късмет, а съзнателен волеви акт. Всяко друго отношение по този въпрос е открита покана към вселената да стовари, без да подбира, нещастия върху главата ти и не необходимо да я каниш…

— Ето ме, сър!

— Господи, Лари, къде беше досега? Пристигнахме преди векове!

— Извинявам се. Отвратителна сутрин, сър — отговори нисичкият, но набит Лари, все още задъхан от борбата с потока слезли пътници.

— О? — Дойл му хвърли кос поглед. — Какво означава това?

— Ами… в пет сутринта в хотела зазвъня противопожарната алармена инсталация — ушите ни запищяха, из коридорите се разкрещяха жени, наизскачахме по халати — и което е по-лошото, не ни пуснаха да се върнем по стаите си близо три часа. Накрая се разбра, че някакъв шейх от Арабия запалил завесата, докато си готвел къри.

— Ужасно — съгласи се Дойл и погледна многозначително Инес, за да му обърне внимание на смисъла в преживелиците на Лари. — И после?

— В резултат всички закъсняхме с напускането на хотела, което доведе до суматоха и половин час чакане за свободен файтон, защото макар предвидливо да бях ангажирал кочияш от предната вечер, нещастникът не можеше да дойде достатъчно близко, за да му извикам къде съм, а и аз не можах да го видя в цялата бъркотия.

— Удивлявам се, че не му се е счупил файтонът.

— О… беше голямо боричкане, истински ръгби мач — продължи Лари, който никога не беше отклонявал предложение да развие по-подробно мисълта си. — Та, казвам ви, никъде не можех да го открия и вече мислех да напусна кораба и да спусна спасителните лодки… но в същия момент виждам онзи приятел да се измъква от тълпата. Скочих моментално при него и едва се поотдалечихме в посока на „Риц“, когато един фургон за разнасяне на бира се преобърна на Хай стрийт точно пред нас, в резултат на което на цели две преки в двете посоки стана такова задръстване, че човек не можеше да помръдне дори клепач.

— Сигурно им е трябвало половин час, за да преместят фургона, а? — подметна Дойл и отново хвърли поглед към Инес.

— Поне половин час преди да можем отново да потеглим и тогава един от конете си загуби подковата в калта и започна да куца като трикрако куче. Е, кочияшът съвсем естествено се вкисна и нищо не можеше да го разведри — понеже е уелсец, това не би трябвало да изненадва никого — така че на мен не ми остана нищо друго, освен да го изоставя насред улицата, да изтичам дотук през дъжда и да си пробия път през побърканата тълпа туристи отвън, за да наема друг файтон. Добре че тръгнах половин час преди пристигането на влака, защото иначе нямаше да закъснея само с десет минути!

— Благодаря ти, Лари — обади се Дойл.

Доволен, че е успял така убедително да докаже пред Инес опасностите, които крият прищевките на съдбата, Дойл триумфално се усмихна, но спазвайки традицията между двамата братя никога да не признава поражението си, Инес студено гледаше право пред себе си, сякаш в далечината не се виждаха само невзрачни хълмове, а египетските пирамиди.

Дойл тихо изсумтя, изпревари с две широки крачки носача и посочи към изхода. Младият Инес тръгна напред, натоварен с багаж, разсичайки тълпата като локомотив.

— Можете да благодарите на факта, че новият ни кочияш е голям почитател на Сметалото — подметна Лари, използвайки един от предназначените за вътрешна употреба прякори на измисления герой на Дойл. — Наложи се да му обещая автограф, за да го изкуша да ни чака.

И преди Дойл да попита нещо, Лари измъкна изпод мушамата си брой на списание „Странд“, в който имаше един от знаменитите разкази за Холмс: петте години работа за Дойл бяха развили в бившия простоват лондонски крадец почти свръхестествена способност да предугажда всички нужди на своя господар.

— Позволих си, без да ви питам.

— Браво — измърмори Дойл и извади от джоба си писалка. — Как се казва нашият човек?

— Роджър Торнхил.

Дойл взе списанието от доверения си секретар, набързо надраска посвещение: „На Роджър. Играта продължава! Твой Артър Конан Дойл“ и в следващия миг те си пробиха път през вратите на гарата.

— Все още има достатъчно време — напомни спокойно Инес.

— Опасявам се, че има един малък проблем — уточни Лари. — Тъй като трябваше да се обяснявам с него на висок глас заради гълчавата, слухът за вашето пристигане се разнесе и…

— Ето го!

С този вик на уста тълпа от петдесетина души, повечето размахващи броеве на „Странд“, се насочи към Дойл. Беше абсолютно невъзможно да си пробият път през тях до файтона. Кочияшът Роджър се бе изправил на капрата и трескаво размахваше ръце. Над главата му се виждаха томително близките комини на „Елба“.

— Втасахме я — съобщи Дойл на Инес, сложи си маската за публични изяви, стъпи по-здраво на земята, за да посрещне нападението с писалка в ръка, подготвил приятелска дума за всеки, който го заговори, решен да изпълни в рамките на възможното — при това колкото може по-бързо — всяко разумно искане.

Така — в драскане на подписи, размяна на приветствия, изтърпяването на анекдоти („Имам чичо в Брайтън, пада си малко детектив…“) и вежливи, но твърди откази да приеме аматьорските ръкописи, натъпквани в ръцете му — неусетно измина половин час. Десетминутният път с файтона до кея мина по някакво чудо без инциденти, запълван единствено от монолога на кочияша, който не можеше да се начуди на късмета си и повтаряше в различни вариации: „Ах, как само ще се зачуди моята, като й разкажа…“.

На митницата минаха с такава лекота през всички бюрократични препятствия, свързани с напускането на родината, че Дойл донякъде се разочарова, защото се беше настроил да разпердушини първия чиновник, който се опита да ги разиграва.

Не, нещо не беше наред… всичко ставаше прекалено лесно.

И докато стоеше пред поредния служител — стиснал документите му в едната ръка и печата в другата — на само едно препятствие пред финиша в момент, когато до отплаването на кораба оставаха някакви си пет минути, Дойл с периферното си зрение зърна и с безпогрешния инстинкт на преследван дивеч моментално разпозна самотния журналист, приготвил се за скок към него в първия удобен момент.

— Мистър Конан Дойл!

Ударът беше нанесен: бележник в ръка, смачкан костюм, сдъвкана пура, панамена шапка, пружиниращата походка и самоувереността на териер, надушил диря. Чистокръвен репортер, на всичко отгоре американец — най-опасната порода.

Дойл бързо се огледа… Дявол да го вземе, Лари и Инес се занимаваха с багажа. Той самият беше притиснат в опашката без никаква възможност за бягство.

— Мистър Артър Конан Дойл!

— Приковахте вниманието ми, господине — обърна се Дойл към него.

— Фантастично! На път за Щатите… първо посещение! Вълнува ли ви нещо?

— Прекалено много неща, за да ги споделям.

— Така ли? Че защо не? Изпитвате ли нетърпение? Убеден съм! Нюйоркчани ще се влюбят във вас… огромен град… грамаден! Няма да повярвате на очите си… издига се право в небесата! — И той илюстрира твърдението си с недвусмислен жест, разпервайки ръце към небето. — Ето така!

„Този човек е луд — осъзна Дойл. — Напълно откачен. Усмихни се, Дойл, на побърканите никога не се противоречи.“

— Е! Големи планове, нали? Ще почетем из градовете… петнайсет ли бяха? Вие направо сте вторият Чарлз Дикенс!

— Човек може да си позволи да върви по безсмъртните му стъпки, само изпълвайки душата си с благоговение.

Погледът в очите на репортера се замъгли за миг, но пълната липса на разбиране беше естественото му състояние и не го тревожеше ни най-малко.

— Сензационно!

— Сега, ако ме извините, трябва да се кача на борда…

— Кой най-много ви харесва?

— Кой какво?…

— Имам предвид разказите за Холмс — вие имате ли любим сред тях?

— Не знам, може би онзи със змията… извинявам се, убийте ме, но не мога да си спомня заглавието му…

Мъжът щракна с пръсти и извика:

— „Пъстрата лента“! Фантастичен е!

— Предполагам не сте чели… някоя от другите ми книги?

— Какви други книги?

— Ясно… Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

— Окей, сега нека чуем истината: какво очаквате да намерите в Америка?

— Хотелска стая и поне малко усамотение.

— Хо! Надявайте се. Вие, мистър Дойл, сте голямата новина, нали се сещате — манията по Шерлок. Приятелю, това си е истинска треска! Трябва да свикнете с тази мисъл. Пригответе се и за това, че ще ви разпъват на кръст.

— Разпъват ли?

— Всеки обикновен американец и брат му ще искат да знаят кой сте вие. Какво ви движи в живота? Какво представлява човекът, чийто извратен мозък е родил подобно нещо?

— Ужасна перспектива.

— А бе вие защо мислите, че вестникът ми купи място на кораба? За да запозная другите с вас — затова.

— Имате място на кораба? — „Не, късно е вече да променям плановете.“

— Окей, ето моето предложение — каза дребосъкът, демонстрирайки предпазлива увереност. — Дайте ми няколко интервюта само за мен по време на пътя, а аз ще ви се отплатя като направя нещата малко по-лесни за вас, когато пристигнем там. Имам страхотни връзки в Ню Йорк. Зрелища, жени, вино — каквото кажете. Без ограничения. Поднесени на сребърен поднос.

И му намигна. Какво невероятно създание.

Митническият чиновник подаде на Дойл документите за превоз на багажа със стеснителна усмивка. В предните му зъби зееше широка пролука.

— Още ли не сте го убили?

Явно имаше предвид репортера.

— Е, всички понякога се поддаваме на изкушения — въздъхна Дойл, прибра документите и бързо закрачи към изхода.

Репортерът го последва тичешком, извади визитна картичка и я тикна пред очите му.

— Казвам се Пинкъс. Айра Пинкъс. От „Ню Йорк Хералд“. Помислете за предложението ми.

— Благодаря ви, мистър Пинкъс.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

Дойл махна отрицателно с ръка и се усмихна.

— Тогава по питие? По един коктейл? Какво ще кажете?

Охраната на изхода спря Пинкъс. Възможно ли бе това? Да! Той явно не беше минал през митническата проверка. Разстоянието между тях се увеличаваше и Дойл се усмихна. Има ли наистина по-приятно изживяване за човек от бягството?

— Още нещо… имате ли някакви планове да върнете Шерлок? — извика Пинкъс. — Не можете да го оставите заровен там в онези швейцарски Алпи! Ние искаме още разкази! Читателите ви са готови за бунт!

Но Дойл така и не се обърна. Вдигна поглед и видя Лари с количката, а Инес да се разплаща с носача. Многобройни докери се изкачваха по трапа, понесли на раменете си куфари и чанти. На кея, малко встрани, се виждаха няколко ковчега. Щяха да ги натоварят в трюма на кораба — покойници, заминаващи за погребение в родината.

„Странно — помисли си Дойл. — Всеки трансатлантически рейс пренася и мъртъвци, но труповете обикновено се товарят предната нощ, за да не се тревожат пътниците. Изглежда, тези са ги докарали в последната минута.“

Трима-четирима загрижени офицери гледаха надолу към Дойл от квартердека. Единият направи справка с часовника си. Беше дванайсет без две минути. По всичко изглеждаше, че те с Инес и покойниците щяха да бъдат последните пасажери, качили се на борда… с изключение на Пинкъс.

Или, ако имаха късмет, без него.

— Опасявам се, че няма време, за да ви изпратя догоре — извини се Лари.

— Тогава ще се сбогуваме тук. Ето ти тазсутрешната кореспонденция — каза Дойл и му подаде солидна пачка писма.

— Наистина съжалявам, че не пътувам с вас. — Лари гледаше в краката си и изглеждаше искрено опечален.

— Едва ли съжаляваш повече от мен, Лари. — Дойл го потупа с обич по рамото. — Не знам как ще се справям без теб, но някой трябва да се грижи за дома. И едва ли има кой да го направи по-добре от теб, приятелю.

— Само като си помисля, че в някой момент може да имате нужда от помощта ми, а аз няма да съм там…

— Е, Инес добре ще те замести, особено ако трябва да се счупи някоя гореща глава.

— Или поне ще умра, опитвайки се да го сторя — отсечено каза Инес и изкозирува.

— Ще пишем всеки ден. Прави го и ти. А това е за децата. — И му връчи пакет с подаръци и сладкиши.

— Ще ни липсвате — промърмори Лари и долната му устна предателски затрепери.

— Дръж госпожата на топло. И никаква влага — прошепна дрезгаво Дойл и хвана Лари за ръката. После се извърна, за да скрие сълзите си. — Да вървим, Инес. Напред. Отиваме да завладеем Америка.

— Bon voyage, сър — каза Лари и ентусиазирано размаха ръка, когато двамата стъпиха на трапа. — Bon voyage.

Корабният ковчежник топло ги приветства с добре дошли на борда. Якият Лари размахваше ръка с равномерността на махало.

Откъм помещенията на митницата се появи някой и се стрелна спринтирайки към трапа.

Айра Пинкъс. Боже опази!

Дойл се отправи към другия край на горната палуба и пое дълбока освежителна глътка солен морски въздух. Междувременно вече изтегляха на буксир кораба от пристана. Дойл се почувства доволен най-сетне да е сам. Беше на трийсет и пет години, метър и осемдесет и пет, деветдесет килограма мускули, стегнати от редовни тренировки на боксовия ринг и в гимнастическата зала. Мустаците му бяха гъсти, черни и грижливо подстригани, лицето му — вече не така издължено като на младини — бе набраздено и носеше следи на богат житейски опит. Погледът му бе властен и издаваше увереност, допълвана съвсем недвусмислено от облеклото и маниерите му. Без да го съзнава, Дойл излъчваше магнетизма на предопределен за велики дела мъж, но сам гледаше на себе си като на човек, посветен първо и най-вече на семейството, така че предстоящата дълга раздяла с жена му и трите му дечица бе за него истинско мъчение.

Изпитанията на съдбата, естествено, не можеха да предпазят никого от малките неприятни изненади на ежедневието — истина, която Дойл бързо бе усвоил — да не говорим за далеч по-сериозните неудобства на самотата и душевните терзания. От друга страна, поддържането на фасадата на успеха бе свързано с разноски, които свеждаха разликата между приходи и разходи до все същото деликатно равновесие, превръщащо живота на обикновения човек в кошмар.

Не че Дойл очакваше някакво съчувствие за трудностите, свързани с благосъстоянието му, макар истинският размер на богатството му да бе съвсем различен от онова, което хората предполагаха… уви, много под него. Не, той не се оплакваше — това беше съдба и той сам си я бе избрал с широко отворени очи. Но все още не проумяваше защо постъплението на всяка сума бе следвано почти моментално от необяснимото й изчезване… най-често заради закупуването на всякакви нелепи неща, обречени да събират известно време прах, за да изчезнат по реда си: работен кабинет, пътнически сандък, гараж и цяла купчина боклуци. Както и да е, такава бе истината. Но най-абсурдното бе, че всичко това се случваше на един потомствен шотландец, закърмен в пестеливост и полагал през целия си живот героични усилия да избягва ненужното и екстравагантното.

Безсмислено беше да се съпротивлява: миграцията на парите, изглежда, бе един от фундаменталните и непоклатими природни закони. Човек се труди, с цел да заработи достатъчно, за да задоволи биологическите си нужди — топлина, храна, подслон, семейство — след което, с единственото намерение да се самовъзнагради за къртовския си труд, продължава да харчи остатъците от полученото вече за ненужен лукс и го прави, докато не усети, че насъщните му нужди са толкова застрашени, че се налага да подхване целия цикъл от самото му начало. И е в същия плен на генетична предопределеност, в който се намира подскачащата нагоре по потока сьомга, устремена към своята смърт.

Цяла седмица в морето… Боже господи, каква нужда имаше от това. Да оставиш за известно време зад себе си смазващото бреме на прозаичните главоболия. Интересна мисъл: хората не осъзнават как грижите са се натрупали като камъни в джобовете им, докато не им се наложи да заплуват. Цяла седмица, през която нямаше да мисли за нищо друго, освен за задължението да поддържа кореспонденцията си — средно по шейсет писма на ден. Дневен график, способен да завлече на дъното обикновен човек.

И какво чудесно средство за бягство бе този величествен параход — титан, разсичащ вълните, почти неуязвим за яростта на вятъра и капризите на времето. Колко фино и достолепно бе това изживяване в сравнение с претъпканите фрегати и малките военни кораби, на които бе плавал на младини като флотски лекар. Петнайсет години бяха изминали оттогава, но онези дълги месеци в морето му се струваха като сън отпреди цял век.

Той вдигна крак, подпря го на релинга и зарея поглед към изчезващата в далечината Англия, после извади новия си далекоглед, разгъна го и го насочи към крайбрежната улица, опасваща целия Саутхамптън. По алеите край плажовете, без да бързат, се разхождаха туристи и поемаха с пълни гърди свежия въздух. Той нагласи фокуса и видя хора, насядали по каменните парапети, с одеяла на коленете, и други, лениво поклащащи се в шезлонги.

Прободе го остра болка. По-малко от три месеца бяха изминали, откакто бе бутал количката с Луиз по една алея в Швейцария. Студено синьо небе. Надвиснали над главите им планини… как ненавиждаше величественото безразличие на твърдите канари. Колко омразна му се бе сторила снизходителната бодрост, с която персоналът на санаториума обграждаше пациентите си.

Спомни си как накрая не бе издържал и бе сграбчил за ръката една австрийска медсестра с лице, плоско като лопата, бе я разтърсил и й бе казал: „Ти говориш с болестта! Говори на нея — не виждаш ли, че в стола седи човек!“. Луиз се бе притеснила, а сестрата бе отскочила назад и бе вдигнала ръце, за да се защити. О, как ги ненавиждаше! Те не познаваха жена му и не бяха опитали макар и за миг да я заговорят по човешки, да покажат макар и за кратко някакво съчувствие към онова, което тази мила, смела и добросърдечна жена бе изстрадала.

Защо хората винаги се отвръщат от страданието? Развитието на болестта винаги е жестоко и понякога е трудно да се наблюдава — колко пъти сам се бе чувствал виновен, че търси убежище зад маската на лекарския авторитет, макар човекът пред него да имаше нужда не толкова от предписваното лекарство, колкото от един проникващ до сърцето му поглед, който да докосне нещастието в дъното на душата, жадуваща за мъничко съчувствие! Гневът му към безразличието на онази сестра до известна степен се дължеше и на собствената му вина. Вина заради безпомощността да излекува съпругата си от жестоката болест, от която нямаше спасение и която с всеки изминал ден я отнасяше все по-далече от него. Колко време бе изминало, откакто за последен път се бяха чувствали мъж и жена? Три месеца? А може би четири?

Откъм югоизток се появиха доковете на военната корабостроителница при морската база в Портсмут. Боже, колко следобеди в чудене какво да прави бе прекарал там, гледайки от прозореца на кабинета маневриращите из залива канонерки. Но когато имаш по един пациент на шест месеца, какво друго ти остава да правиш, освен да седиш и да наблюдаваш канонерките? Близо десет години бяха изтекли, откакто се бе пренесъл там след онази история със Седмината. Възможно ли беше това?

И в съзнанието му се отприщи бентът на спомените: малкият Инес — тогава само на дванайсет годинки — работещ като негов администратор през лятото… бялото му лице над стегнатата тъмносиня униформа, надеждата в очите му да посрещне така и непоявилите се пациенти. Топлите утрини, ласкавите слънчеви лъчи, бавно пълзящи по стената на кухнята в крайбрежния котедж. Острата миризма на газената лампа, стояща върху писалището от червен клен, над което бе прекарал безброй нощи в писане… писане… безкрайно писане, бленувайки за новия живот, който работата щеше да му донесе. Тясната спалня, където бе зачената и родена първата им дъщеричка Мери. Смехът, с който бе пренесъл Луиз през прага, за да започнат съвместния си живот със сляпа вяра, пълна неопитност и много надежди за щастие.

Очертанията на хоризонта се размиха… не, очите му се бяха напълнили със сълзи… не трябваше да мисли за нея сега… хайде, Артър, стегни се!

Палубите под него постепенно се оживяваха и изпълваха. Хората възбудено разговаряха. Корабът изглеждаше препълнен. Основно с германци. Паралии. Само дузина-две англичани, качили се в Саутхамптън. „Елба“ беше немски параход, пуснат на вода в Бремен, плаващ по линиите на „Нордойчер Лойд“, напълно нов модел. Девет хиляди тона. Два винта. С максимална скорост от седемнайсет възли корабът бързо се носеше през сивите води на Ламанша. Първокласни каюти за 275 души и само 50 за втора класа. Безукорно обучен, дисциплиниран екипаж. Германските линии почти бяха монополизирали рейсовете за Северна Америка, а от друга страна, хората бяха свикнали да очакват само най-висок професионализъм от немския народ. Нали това бе нация, свикнала да марширува…

Той зърна за миг Инес на долната палуба. Някой се въртеше около него и настояваше да му даде картичка и макар да бе трудно да се види от този ъгъл кой беше… да, Исусе Христе, май беше Айра Пинкъс.

— На път за дома или го напускате?

Дойл сепнато се обърна — мислеше, че е сам при релинга. Мъжът стоеше на три метра от него — с голям корем и червендалесто лице. Изтъняващ ореол от прошарена червеникава коса. Посивели бакенбарди. Към петдесетте. Едва доловим ирландски акцент.

— Заминавам — отговори Дойл.

— Дългите пътешествия често започват с тъжни прощавания — отбеляза мъжът.

Дойл вежливо кимна в знак на съгласие. Да, ирландец беше. Човекът леко се премести, все още с лице към морето, и Дойл забеляза твърдата висока яка на свещеник, здравите обувки, подаващите се от джоба му черна броеница и кръст. Проклятие, последното нещо, от което сега имаше нужда, бе някакво лишено от чувство, изпросено утешение от страна на един…

— Понякога удоволствието от тъгата е по-силно от удоволствието от самото удоволствие — продължи свещеникът. — Нещо ново влиза в нас. Оказваме се в състояние да погледнем към непознатото без предразсъдъци и предубеждения. Можем да го възприемем като добре дошла, новооткрила ни се възможност. И дори може да открием в себе си неизследвани територии, места по-близки до сърцевината на страшната тайна кои всъщност сме ние.

Топлината в гласа на непознатия докосна дълбоко скрита струна в душата на Дойл. Това не беше обичайният благочестив брътвеж — зад думите се долавяше истинско съчувствие, което трогна Дойл въпреки вътрешната му съпротива. Улови се, че му е трудно да намери подходящи думи в отговор… как бе възможно свещеникът да познава с такава точност природата на душевните му терзания? Мъжът не отместваше поглед от брега, уважавайки невидимите граници на чувствата на Дойл, които той никому не би позволил да наруши.

— Понякога оставяме по-добрата част от себе си зад нас — промълви Дойл.

— Може да се окаже, че зад пътешествията има цел, неподозирана в началото — изрече свещеникът. — Те могат да спасят човешки живот. А защо не и душа!

Дойл позволи на тези думи да проникнат в съзнанието му и да го стоплят. Вътрешният му глас бе заглъхнал. Ленивото полюшване на водите на Ламанша приковаваше погледа му и той отстъпи пред чувството на душевен покой…

Слънчев лъч се отрази от водната повърхност, заслепи го и го извади от замечтаността му. Нямаше никаква представа колко време бе останал така, след като бяха разговаряли, но бреговата ивица изглеждаше напълно променена. Сега плаваха покрай обширни нивя и заоблени хълмове. Океанът ги зовеше към себе си. Той се огледа.

Свещеникът си бе отишъл.

Под палубата, на която Дойл стоеше сам, един висок, снажен, красив и модно облечен мъж, рус и широкоплещест, току-що излизаше от шахтата на стълбата, водеща право надолу в товарния трюм на „Елба“. Той незабелязано се сля с тълпата и заговори заобикалящите го на онзи перфектен немски, в който се долавя аристократичният акцент, характерен за родените в Хамбург. И след като без никакво затруднение стана част от групата, без да се откроява по някакъв начин от останалите в нея, наложил върху лицето си леката усмивка на някакво недостъпно за околните вътрешно веселие, мъжът си поръча питие, запали цигара, облегна се на колоната и заби изучаващ поглед в спътниците си.

Загледани в размиващата се в далечината брегова линия, самодоволните бюргери изобщо не бяха забелязали как се бе присъединил към тях. Това беше добре. Никой не го бе видял да се крие в трюма. А до момента никой от корабните офицери не го бе дарил макар и с бегъл поглед.

Брегът най-сетне се скри. Той продължаваше да оглежда разпръсващите се пасажери. Мнозина се отправиха към бара, насочили цялото си внимание към евтините забавления, на които изглеждаха решени да се отдадат по време на пресичането на Атлантика.

И тогава ги видя: двамата младежи, открояващи се със скромното си облекло сред отпочиващите буржоа, в ъгъла до спасителните лодки. Нещо в тях му напомняше за търговци… може би начинът, по който разговаряха. Като конспиратори. Нещо, което му бе направило впечатление още докато ги бе следил в Лондон — двама евреи, опитващи да се слеят с обкръжаващата ги тълпа. Но него не можеха да излъжат.

Бяха ли разбрали, че са следени? Не още. И все пак нещо ги бе подплашило, щом така набързо бяха решили да предприемат това пътешествие. Никак не бе лесно да събере екип и да ги последва почти без подготовка, но все пак бе успял.

Без да спират разговора си, двамата погледнаха към него, но той отмести очи към минаващата наблизо дама и докосна вежливо периферията на шапката си. Когато отново ги погледна, те бяха загубили интерес към особата му и се отдалечаваха, все така разговаряйки.

Остана на мястото си. Най-важното сега бе да научи кои са техните каюти. После щеше да задейства останалите.

Хвърли небрежно фаса през борда и бавно тръгна след тях.

Те не правеха нищо, за да го затруднят.

Тихият океан, заливът на Сан Франциско

На половин свят от Дойл, на борда на друг кораб — „Кантон“, полуразпадащ се параход само за третокласни пътници, едно наистина ръждясало корито, потеглило от Шанхай — пътуващ на изток и вече навлизащ сред плитчините, отбелязващи външната граница на огромен дълбок залив, до релинга на щирборда стоеше самотен мъж и мълчаливо отправяше молитва, докато наблюдаваше приближаването на хълмистата суша на една непозната земя. Край него се блъскаше тълпа одърпани бедни емигранти и приветстваше с бурни възклицания митичната земя на охолството, изплуваща пред очите им. След две седмици в трюма, прекарани сред плъхове и престъпници, хората за пръв път бяха склонни да допуснат, че не са сбъркали да поемат риска на неизвестното.

Макар мъжът да стоеше практически в центъра на тълпата, никой не го буташе или дори докосваше. Не беше едър, не се открояваше с нещо необичайно, не заемаше много място, но когато пожелаеше това, никой не се приближаваше до него. Не бе нито млад, нито стар, и нищо от външния му вид не оставяше спомен в нечия памет. Дори тук, в центъра на вълнуващата се тълпа, присъствието му оставяше незабелязано. Тази своя способност той често практикуваше: да оставя дупка във въздуха, да става невидим, когато ситуацията го налага. И тогава го оставяха на мира — този човек предизвикваше подсъзнателния респект на околните.

Не познаваше родителите си, нито бе израсъл в нечие семейство — тези неща му бяха така чужди, както тези хора край него; когато го бяха захвърлили на улицата, никой не бе оставил листче с името му. Още като малък бе показал такава самостоятелност и целеустременост, че братята от манастира, в който бе прекарал детските си години, го бяха нарекли Каназучи — „Чука“.

Когато корабът най-сетне акостира и на борда се качиха служителите от емиграционния контрол, никой от тях не се усъмни, че той е нещо по-различно от онова, за което се представяше: един от четиристотинте бедни като църковни мишки китайски работници, дошли направо от провинция Квантун. Знаеше, че с високо избръснатото си чело и сплетената на темето плитка ще бъде неотличим от останалите азиатци в очите на американците.

Никой от тях не подозираше, че той е японец — раса, все още рядко виждана в тази страна. Немислимо бе някой да се досети, че е член на древен монашески орден от остров Хокайдо и че за братята от манастира е истински светец.

И накрая, последната мисъл, която би хрумнала комуто и да е, бе, че този човек е един от най-опасните измежду всички живи хора.

Каназучи сложи край на медитацията си с изящество, което достави удоволствие на изтънченото му чувство за вътрешен баланс. Докато корабът наближаваше Америка, виденията, тревожещи сънищата му вече трети месец, ставаха дори по-обезпокоителни отпреди и само медитациите му даряваха известно успокоение.

Вълнението на палубата се засили пред гледката на изкусително близките очертания на града. Каназучи намести лекия издължен вързоп на гърба си и се запита за пореден път дали ще поискат да го развърже за проверка, преди да ги пуснат на брега. На борда пътуваха много занаятчии — дърводелци, зидари — и всички носеха инструментите си. Може би щяха да се отърват, без да ровят из принадлежностите им. Ако не… трябваше да намери начин да заобиколи властите.

Каназучи беше подготвен. Бе стигнал прекалено далеч. Дори за миг не допускаше мисълта за провал. И знаеше много добре, че ако някой зърне меча, скрит във вързопа, той ще трябва да го убие.

2.

— Казвам се Вернер. Ако мога да направя нещо, за да бъде пътуването ви по-удобно, моля, само ми кажете.

— Благодаря ти, Вернер.

Дойл се приготви да влезе в каютата си, но Вернер му препречи пътя.

— Не знам дали мога да си позволя дързостта… Четох за вашия детектив, сър, и бих искал да ви демонстрирам, че великият Холмс не е единствен с дедуктивните си способности — каза спретнатият немски стюард.

— Чудесно. И как ще направите това? — вежливо се осведоми Дойл.

— Имам възможност да ви наблюдавам само от няколко минути, нали така, сър?

— Не мога да отрека това.

— Но мога да ви съобщя, че през последната година сте пътували до Шербур, Париж, Женева, Давос, Мариенбад, обратно до Лондон, веднъж до Единбург и два пъти до Дъблин. Правилно ли е, сър?

Дойл трябваше да признае, че е така.

— И искате ли да ви кажа как стигнах до тези заключения?

Дойл пак трябваше да признае, че иска.

— Прочетох етикетите по багажа ви.

Вернер намигна, размърда малките си руси мустачки, отривисто козирува и изчезна по коридора. Дойл едва бе успял да се захване с подреждането на багажа си, когато в каютата нахлу Инес и събори бомбето си в горния праг.

— Страхотни добри новини — задъхано каза той и вдигна шапката си. — Намерих един човек, който ще ни бъде от изключителна полза, когато пристигнем в Ню Йорк.

— И кой е този човек, Инес?

— Даде ми картичката си. Ето я. — И той я извади. — Казва се Нелс Пимел.

— Пимел ли?

— Репортер за „Ню Йорк Поуст“. Наистина ще те заинтригува, Артър. Този човек е истински „образ“…

— Я дай да видя — каза Дойл и взе визитката.

— Много симпатичен приятел. Оказва се, че познава едва ли не всички, които представляват нещо в целите Щати…

— И какво иска мистър Пимел от теб?

— Нищо. Покани ни да вечеряме с него довечера.

— Ти, разбира се, не си приел.

— Но… аз не видях нищо лошо в това да…

— Чуй ме, Инес, и то ме чуй внимателно. Считано от този момент нататък ти няма да търсиш този човек, няма да говориш с него и няма дори с намек да окуражаваш опитите му да влезе под кожата ти!

— Не мога да те разбера… той изглежда толкова приятен и безобиден човечец.

— Той не е „човечец“, не е „приятел“ и изобщо не е нищо обикновено — той е журналист, а те са съвсем различни от нас.

— И ти веднага заключи, че се опитва да завърже приятелство с мен само и само за да се приближи до теб, така ли?

— Ако става дума за онзи, когото подозирам, бъди сигурен, че той ни най-малко не се интересува от твоето приятелство, та дори и от бегло познанство с теб…

На бузите на Инес се бяха появили две червени петна, и зениците му бяха станали като главички на карфици… „О, боже, помисли си Дойл, — колко добре познавам тези признаци.“

— Значи за теб съм смешен с предположението си, че на този кораб може да се намери някой, който да прояви искрен интерес към мен като към нормално човешко същество…

— Инес, моля те… Изобщо не твърдя такова нещо!

— Така ли?

— Правилата за общуване на палубата на кораб са по-различни от обикновените. Този Пимел или Пинкъс, или каквото и да е името му, вече се опита да ме ухажва. Дай му само ей толкова надежда, че може да постигне нещо, и той ще изкара това пътуване, настанявайки се в джобовете ни.

— Знаеш ли какво мисля? — Инес подскочи и гласът му застрашително изтъня. — Мисля, че си чел прекалено много вестникарски изрезки, отнасящи се до теб. Според мен ти си мислиш, че си по-добър от останалите хора. Аз съм на двайсет и четири години, Артър, и макар никога преди да не съм се качвал на борда на кораб, това не означава непременно, че съм забравил маниерите си, така че възнамерявам да говоря и да вечерям с когото избера.

Решил да подчертае думите си със стремително излизане от каютата, Инес се обърна, за да тръгне, и отвори вратата на вградения гардероб. За чест на младежа, той запази самообладание, огледа вътрешността на гардероба, сякаш бе искал да направи точно това, затръшна вратата, изръмжа одобрително, изхвръкна от каютата и разбира се, закачи с шапката си горния праг и тя пак падна.

„Пет месеца без Лари — помисли си Дойл. — Господи, аз просто няма да се върна в Англия жив.“

Дойл вечеря на масата на капитан Карл Хайнц Хофнер в отсъствието на по-малкия си брат, предпочел да прекара първата си вечеря на борда в компанията на Айра Пинкъс/Нелс Пимел… и още четири други псевдонима, използвани от Пинкъс при работата му за шест различни нюйоркски вестника. Пинкъс/Пимел показа само с поглед разочарованието си от това, че знаменитият брат на Инес няма да се присъедини към тях, но нали и червеят не стига до центъра на ябълката, започвайки от средата.

Вбесен от снобизма на Артър, Инес без никакви угризения обсипа Пимел с пълното меню анекдоти, които Конан Дойл сам обичаше да разказва — е, какво лошо можеше да има в това? Нямаше впечатление, че събеседникът му го разпитва. Нещо повече, той се интересуваше в еднаква степен както от приключенията на Инес по време на службата му в полка на Кралските мускетари, така и от всичко свързано с живота и навиците на Великия автор. А и самият Пимел се оказа много забавен разказвач за всичко, отнасящо се до темата Ню Йорк, демонстрирайки задълбочено и направо интимно познаване на танцьорките от Бродуей.

— Ама не, разбира се, няма никакъв проблем да те запозная с някои от тези момичета — уверяваше го Пимел. — Всъщност… хрумна ми нещо: защо двамата с теб не се разходим някоя нощ из града заедно с няколко от тях? Или още по-добре — да направим парти! Ще ги поканим да ни посетят! Пийни още вино, Инес!

Пимел беше направо изключителен приятел.

Осъзнавайки, че май ще прекара всички вечери в компанията на капитан Хофнер — солиден мъж, интересуващ се единствено от морска статистика, от етикета, задължителен за всички пътници на борда, и от справочниците с точните времена на приливи и отливи в различните части на света… и неспособен да оскверни тези сфери на познанието с дори капка чувство на хумор — Дойл зададе в икономично темпо всички хрумнали му въпроси относно „Елба“, надявайки се да спечели достатъчно време, за да открие други по-плодотворни теми на разговор. Но в отговорите на Хофнер липсваше какъвто и да било ентусиазъм — прецизни, формулирани в гладки фрази, изречени по онзи приковаващ вниманието начин, по който птицата майна3 би изрецитирала подбрани пасажи от ръководство за ремонт на корабен двигател. Този мъж бе прекарал толкова голяма част от живота си в морето, че не бе съумял да си създаде мнение по какъвто и да е по-значим сухоземен въпрос, и бе съвсем явно, че даже не е разлиствал някой роман. Още по-малко роман от Дойл.

Другите сътрапезници също не бяха особено вдъхновяващи — група директори на пивоварни от Бавария, поели по света с грижливо гледаните си съпруги, решени да обиколят из пивоварните, пръснати из американския Среден запад. Всички имаха скромни познания по английски, които по някакви причини бяха решили засега да не използват активно, макар това да не им пречеше да попиват през по-голямата част от времето всяка произнесена от Дойл дума, сякаш в нея се съдържа таен религиозен смисъл… всъщност Шерлок Холмс беше Голяма работа в Германия.

Синдромът на Известния автор обикновено даваше на Дойл напълно достатъчно вдъхновение, за да подхване някоя от любимите си теми, но тази вечер всеки път, когато измислеше нещо достатъчно дълбокомислено, погледът му попадаше на Инес и Пинкъс/Пимел, опрели заговорнически глави в другия край на салона, и настроението му се разваляше. Чувстваше се оглупял и безчувствен като… като невъзмутимия капитан Хофнер. Общият разговор на масата се накъсваше от все по-дълги и по-дълги паузи, по време на които стърженето на ножовете по порцелановите чинии ставаше направо оглушително.

— Спомням си, че четох някъде за трайния ви интерес към окултизма, мистър Дойл — обади се една самотна англичанка, която до момента само беше наблюдавала, без да се обажда.

— И още как — отговори й Дойл. — Интерес, сдържан от съвсем естествен и определено здравословен скептицизъм — бързо уточни той.

Мрачните лица около масата се озариха от нов живот. Съпругите на бюргерите се нахвърлиха върху Хофнер на немски, явно умолявайки го да предприеме нещо, неизвестно как свързано с Дойл. Хофнер дълго се съпротивлява, но накрая се обърна към Дойл с изражение на искрено извинение.

— Докато пресичахме Ламанша, разказах една история — каза капитанът. — Изглежда, някои членове на екипажа са убедени, че на борда има призрак.

— Този кораб е свърталище на духове — заяви англичанката.

Тя седеше неспокойно на ръба на стола си. Беше дребна и подобна на птичка и макар по време на вечерята да не й бе обърнал никакво внимание, сега, когато тя бе попаднала в стихията си, Дойл видя в светлите й очи познатия му нездрав блясък: жената беше Истинска вярваща.

— Опасявам се, че не мога да заявя това със сигурност, мисис Сейнт-Джон — каза капитан Хофнер, после продължи все така извинително, обръщайки се към Дойл: — От няколко години на борда на „Елба“ стават странни и… необясними неща.

— Защо не разкажете на мистър Конан Дойл за последната случка, капитане? — попита мисис Сейнт-Джон с кратка нервна усмивка, примигвайки тревожно.

— Ами… това се случи тази вечер — сви рамене Хофнер и понижи глас.

— След като излязохме в морето?

Хофнер рязко кимна.

— Един от пасажерите чул странни звуци откъм трюма — някакви писъци, повтарящо се почукване…

— Има ли други свидетели? — осведоми се Дойл.

— Не, само тази жена.

— Класически случай на обитаване от духове — намеси се мисис Сейнт-Джон, неспокойно мачкайки салфетката си. — Сигурна съм, че ще се съгласите с моята диагноза, мистър Конан Дойл: стъпки в празна стая, почуквания, тропот, печални гласове. И грамадна, застрашително извисяваща се сива фигура, забелязана в един от коридорите на трюма.

— Искам да изясня, че лично аз не съм виждал нищо такова — подчерта Хофнер в откровен опит да омаловажи ситуацията. Недопустимо бе на неговия кораб да има истински дух.

— Капитане, случвала ли се е на борда на „Елба“ някаква истинска трагедия? — попита Дойл.

— Този кораб е на вода вече от десет години и аз съм бил на борда му всеки ден от тях. Щом на едно място се събират много хора, трагедията — колкото и да е тъжно това — е нещо, което не може да се избегне — уклончиво отговори Хофнер.

— Тъжно е наистина — съгласи се Дойл, изненадан колко изразително се бе изказал капитанът. — И все пак, има ли такава, която се откроява от по-незначителните? Някакво убийство, свързано с проява на насилие или запомнящо се брутално самоубийство?

Бюргерите и съпругите им бяха видимо озадачени.

— Извинете ме за прямотата, дами и господа, но няма никакъв смисъл да го увъртаме: събития като тези, описвани от мисис Сейнт-Джон, обикновено са резултат от някакво ужасно нещастие и не е възможно да го обявим за несъществуващо, като заобикаляме фактите.

„Най-сетне нещо — помисли си Дойл, — което мога да докарам до успешен край.“

— Имаше в миналото — предпазливо започна капитанът — няколко случая.

— Отлично… но аз не бих искал да изтръгвам от вас подробностите пред една толкова смесена компания. Ще ви предложа една интересна теория, meine Damen und Herren, и тя е най-правдоподобната според мен, ако изобщо вярвате в тези неща: духът е емоционалният остатък от един живот, завършил неочаквано или при обстоятелства, свързани с голямо душевно вълнение. Точно по тази причина духовете най-често имат отношение към убийствата, към жертвите при нещастни случаи, към самоубийствата — все събития еквивалентни, ако ми позволите това сравнение, на отпечатък от крак върху влажен пясък — останка попаднала на място, намиращо се извън нашето възприятие за време, чието отношение към нас може да се сравни с отношението на отпечатъка към оставилия го човек…

— О, не! Не, не, не… тук става дума за среща с безсмъртната душа на горкия нещастник — възрази енергично мисис Сейнт-Джон. — Впримчена някъде между земята и небето, в чистилището на празното пространство…

— Е, това е съвсем друга гледна точка. — Дойл не можеше да скрие досадата, че го бяха прекъснали толкова агресивно. — Гледна точка, която се опасявам, че не ми е възможно да прегърна безрезервно.

— Но уверявам ви, мистър Конан Дойл, че случаят е именно такъв. Това се доказва от нашия опит и многократните доказателства, които сме…

— Нашия опит?

Мисис Сейнт-Джон уверено се усмихна на останалите гости.

— Имам предвид най-вече моята спътница и в по-малка степен самата себе си.

— Спътница?

О, боже, дано само не се окажеше, че става дума за невидим дух, подтичващ като пекинез след поредната истеричка. Тази жена бе смахната, нямаше никакво съмнение в това.

— За нещастие Софи не се чувстваше достатъчно добре, за да се присъедини към нас за вечеря — обясни мисис Сейнт-Джон. — Съвсем неотдавна тя приключи изтощителна обиколка из Германия, изнасяйки беседи на много места, и сега сме на път за Америка, без дори да се отбием у дома.

— Изглежда, вие и приятелката ви се радвате на голям интерес — подметна Дойл, с облекчение разбрал, че приятелката й поне обитава човешко тяло.

— Да. Дебютът ни беше преди три години, малко след смъртта на моя съпруг. Естествено, аз бях напълно съкрушена и неутешима… мисля, че тогава се чувствах в известна степен както очевидно се чувствате в момента вие, мистър Конан Дойл. Не можех да проумея как така изведнъж скъпия ми Бенджамин вече го няма. И тогава, виждайки отчаянието ми, един загрижен приятел настоя да се запозная със Софи. Софи Хилс.

— О, Софи Хилс!

— Виждам, че името й не ви е непознато.

Софи Хилс беше най-уважаваната, ако не и най-известна жена медиум в Англия. Тя твърдеше, че е посещавана от огромни конгрегации безтелесни духове, всички без изключение разполагащи с директна връзка с телефонната централа на отвъдното, откъдето по заявка постъпваше непрекъснат поток лесно проверима точна информация за починали родственици, загубени пликове, изчезнали венчални халки, загадъчни лекарства и — в един добил сензационна известност случай — даже улика относно неразрешено престъпление с десетгодишна давност, станало в Херефордшир, довела до признание в убийство. Понякога Софи проявяваше талант на изумителен медиум, демонстрирайки способностите си чрез изваждане от въздуха на напълно материални тримерни тела, най-често озадачаващо необикновени: африканско птиче гнездо, древни римски монети, а дори и още по-екзотични, като например… подскачаща жива риба. Учените я бяха подлагали на най-подробни изследвания и до сега никой не бе изказал подкрепено с някакви факти съмнение в автентичността на нейната дарба. В един от тези случаи, в присъствието на внушаващи доверие свидетели, свързаната в усмирителна риза мис Хилс, с глава, пристегната в чувал от зебло, бе успяла да убеди един от навъртащите се около нея духове да изсвири „Патица в сламата“ на акордеон, заврян под плетен панер в другия край на стаята.

О, да, Дойл знаеше за Софи Хилс. И изпитваше нещо повече от обикновен преходен интерес към възможността да я разобличи по време на сеанс.

— Споменах пред мисис Сейнт-Джон — намеси се капитан Хофнер, — че някоя вечер може да се натрапим на мис Хилс с молба да ни демонстрира силата си.

— И едновременно с това да успокои изтерзания дух, бродещ из „Елба“ — допълни мисис Сейнт-Джон. — А след като научих, че ще пътувате с нас, мистър Конан Дойл, аз сама предложих да изтръгнем от вас съгласие да участвате. Защото ако сам се убедите в чисто научната основа на този експеримент, вашата репутация ще бъде най-доброто доказателство за несведущата публика, че силата на Софи е реална и добронамерена.

— Защо не се уговорим още отсега за утре вечер? — каза капитанът. — Мисля, че след вечеря ще е съвсем удобно.

— За мен ще бъде удоволствие, капитане — учтиво се съгласи Дойл.

Най-важното сега бе да се намери начин Айра Пинкъс да не разбере. Дойл просто си представяше заглавията, с които можеха да го посрещнат вестниците в Ню Йорк: „Създателят на Холмс преследва корабен дух“.

Чикаго, Илинойс

Опомни се, Джейкъб… Какво правиш тук? Възможно ли е да има някакво съмнение? Не, честно казано, не мисля така. На преклонната възраст от шейсет и осем години, когато повечето като теб отдавна са постигнали контрол над духа и тялото си, ти напълно си се побъркал.

Стари глупако, най-добрата част от живота ти едва започваше… помниш ли как издържа на изпитания и лишения, разчитайки на утешението, че след като се оттеглиш, ще можеш да се захванеш с обучението на другите? Освободен от домашни проблеми и професионални задължения, скрил се в усамотението на библиотеката, изправен пред стени, отрупани с томове житейска мъдрост, омиротворен и успокоен, разполагащ с месеци, които да прекараш в изучаване на метафизичното и в медитация. Колко прекрасно щеше да бъде постигането на подобен логичен и дълбоко удовлетворяващ връх на твоя живот! И към всичко това реалната възможност за допълнително просветление.

И вместо да седиш пред писалището, заграден от книги, вместо да почиваш в уюта на сутеренния си кабинет на Деленси стрийт и да топлиш пръстите си с чаша горещ чай с лимон… ти се намираш под дъжда на перона на гарата в самия център на Чикаго и чакаш да се качиш на влака за — за къде, наистина? — Колорадо, боже опази… място, където не познаваш нито един човек. Кога ли за последен път са виждали равин в Колорадо?

И всичко това единствено благодарение на сън, в който ти бе наредено да го направиш.

Добре, нека не е точно сън, нека е видение, ако държиш на това — видение, което те преследва в сънищата ти през последните три месеца. Видение с такава сила на внушението и толкова страховито, че буквално успя да те изхвърли от заешката ти дупка и да те изстреля в пустошта подобно на някакъв луд библейски пророк. Не видение, а истински кошмар, от който костите се разтреперват — кошмар, буквално изваден от Вехтия завет, който така обичаш да четеш. В удобното си кресло. На топло… с крака, обути в сухи чорапи.

О, небеса! На теб не ти трябва еднопосочен билет за Дивия Запад. Ако наистина се нуждаеш от нещо, това е доктор. Защото нищо чудно това да се окаже само началото на една екзотична треска, предшестваща някоя странна и бурно развиваща се умствена болест. Все още можеш да размислиш! Можеш да се върнеш в Ню Йорк, без някой да разбере, ако изпревариш слизането на сина ти от кораба. И виж какво, Джейкъб, имаш ли някаква представа колко ще се разстрои Лайънъл, когато пристигне с книгата, открита с такъв труд, и установи, че си изчезнал неизвестно къде? Само след два часа за Ню Йорк тръгва влак… какво, за бога, би могло да ти попречи да го вземеш?

Но ти май знаеш какво ти пречи, а, старче?

След като си посветил живота си на изучаването на митовете и алегориите в Кабала4, ти знаеш, че те са нещо много повече от голи думи върху стари пергаменти, предавани от ръка на ръка през вековете. Знаеш, че тази земя е бойно поле за силите на мрака и на светлината, и че след като си призован да се включиш в тази битка — защото, Джейкъб, ти прекрасно знаеш, че именно това е, което сега става тук! — не е възможно да се откачиш от куката като изреждаш списъка със старческите си недъзи… макар че както си разпънат между невралгията и артрита, Бог ти е свидетел, че би могъл да бъдеш и убедителен.

Нали помниш какво ти казаха равините, когато за първи път разтвори Кабала? Че само мъж, който е женен, който е станал на четиридесет години и е стъпил здраво на земята с двата си крака, само такъв мъж може да се захване за изучаването на тази тайнствена книга. Че намиращото се между двете й корици е прекалено опасно за дилетанти. Че знанието е сила, а езотеричните книги са като барут — това ти казаха те, допълвайки, че само изключителен мъж може да понесе това бреме.

„Аз съм този мъж!“, заяви им ти.

И защо, какво те прихвана тогава? Ако бе ставало дума за обикновена жажда за мъдрост, съществуваха стотици не така опасни извори, от които да се напиеш! А ето че двайсет и осем години по-късно ти чакаш да дойде влакът. Странно, нали?

Бъди честен пред себе си, старче: още когато отвори онази книга — автентичната „Sefer ha-Zohar“5 — ти почувства, че един ден ще ти се случи нещо необикновено. И ти го искаше! Така че не се оплаквай! Какво чак толкова ценно има в живота, който живееш? Жена ти се помина преди шест години, лека й пръст, синът ти израсна. И, Джейкъб… онзи кабинет в сутерена на Деленси стрийт? Той май не е онова убежище, което си си представял? Защото е… скучен! Ето, каза го най-сетне!

Така че ти ще се качиш на влака за Колорадо, рави Стърн, и ще поемеш онова пътешествие един бог знае за къде по същата причина, която те доведе в Чикаго: защото си човек, който мисли, че на оракулските видения трябва да се обръща внимание, макар и да са нежелани за шейсет и осем годишен старец с разклатено здраве, чийто живот досега едва ли би могъл да се охарактеризира като особено енергичен. И още, защото знаеш, че част от видението ти вече се е сбъднала: откраднатото от храма на рави Брахман в Чикаго копие на „Tikunei Zohar“.

Но най-вече защото ако обърнеш гръб сега и Луцифер тръгне в поход през пустинята и Земята падне в ръцете на Сина на злото, както се намеква в твоя прословут сън… е, ако се чувстваш просто зле, представи си какво ще ти бъде тогава!

Ето че и влакът се появи. Боже, който си в небесата, бди над моя син… защо не изчаках Лайънъл, преди да избягам така? Ами ако и той е в опасност? Можех поне да му драсна едно писмо…

Не. Не това казва видението. Отпусни се, Джейкъб. Поеми дълбоко дъх, успокой сърцето си. Така, сега е по-добре. Удивително каква увереност обхваща съзнанието ти, когато загубиш ума си… поне ти спестява двоуменията.

Къде е билетът ти? А, ето го. И защо този стар куфар трябва да е толкова тежък? Но след като ми се наложи да тръгна така набързо, как бих могъл да знам какво ще ми потрябва по време на това пътуване в неизвестността…

Спри сега… Как бяха думите, които винаги използваше, за да утешиш страдащите в храма? Всичките ни проблеми са временни, така че има ли смисъл да се измъчваме?

Но и ти можеш да потърсиш утеха от другата част на видението, която така и не разбра. Онези думи, отекващи в съзнанието ти, как бяха те…

„Ние сме Шестима…“

Нямаш никаква представа какво означават. Но ти звучат окуражаващо, нали?

Сан Франциско, Калифорния

„Кантон“ акостира на кея в Сан Франциско по средата на следобеда, но когато властите разрешиха на първите работници да слязат от кораба, нощта вече беше паднала. А може би така бе и по-добре, за да не видят белите граждани колко много азиатци стъпват на тяхна земя, помисли си Каназучи.

И докато тълпата напираше напред, той тръгна назад, откъдето щеше да е по-лесно да наблюдава какво става на кея. Двама китайци, застанали в долния край на трапа, крещяха напътствия на мандарин6 към слизащите работници: „Вървете право напред към отсрещната сграда и не разговаряйте!“. Пазачи в черни униформи и с дълги палки в ръцете образуваха тесен коридор, а имигрантите минаваха по него, насочвани към високия вход на дълъг навес.

Щом попаднеха вътре, подчинявайки се на следващите излайвани в лицата им заповеди, те се подреждаха послушно на опашките и подаваха документите си на седналите върху високи скамейки бели служители. Широките маси пред скамейките бяха за багажа им, който хората от охраната безцеремонно измъкваха и разтваряха за оглед.

Каназучи разбра, че се налага да предприеме нещо по-различно.

На фордека над него трима немарливци от екипажа очакваха да получат полагаемия им се отпуск на сушата и използвайки периферното си зрение, Каназучи бе в състояние да види как перспективата за скорошно запиване и последващи оргии отсега стимулира най-низките им страсти. Той се дръпна в сянката, изчаквайки всички китайци да слязат по трапа.

После сграбчи фала със стоманените си пръсти, изкатери ловко няколко метра, безшумно се приземи зад малката групичка и изчака докато един от тях се отдели — беше набит кривокрак помощник-инженер, решил да облекчи мехура си през релинга откъм страната на морето. Когато приключи, помощникът усети две ръце да се впиват в лицето му със силата на мечешки лапи, последва рязко завъртане, нещо тихо изпука и вратът на помощника се счупи. Трийсет секунди по-късно вече беше и съблечен.

Каназучи използва парапета, за да се плъзне покрай самия корпус на кораба, докато стигна до веригата на котвата, после внимателно се спусна до самата вода и безшумно положи тялото в мазните вълнички на залива. Вдигнал високо дрехите си и вързопа с оръжията, праховете и билките, той преплува разделящата го от брега четвърт миля, избра празна стоянка и се качи на кея по стълбичката.

Дрехите му стояха прилично. В джобовете намери малко американска валута. Сега-засега боговете му се усмихваха, но истината бе, че пътешествието едва започваше. Каназучи не забрави да благодари на мъртвеца за подаръка, който му бе направил с цената на живота си, и се помоли душата му вече да се наслаждава на заслуженото възнаграждение за стореното добро.

Прехвърли се през оградата, без никой да забележи, метна през рамо вързопа, в който се намираше Косата, и тръгна пешком към Сан Франциско. Знаеше, че съзнанието му няма защо да се безпокои за къде е тръгнал или как ще пристигне. Сенсей7 бе казал, че видението, което го бе избрало за тази задача, ще го отведе до изчезналата Книга.

И докато вървеше, Каназучи повтаряше фразата, която използваше за изпадане в медитация: „Животът е сън, от който се мъчим да се събудим“.

Бют, Монтана

— Вече никога няма да ме върнат жив в онази проклета черна кула в Зенда! Трябва да ти благодаря за живота си, най-скъпи ми приятелю и братовчеде Рудолфо, но също и за връщането ми на трона на Руритания!

Бендиго Раймър тежко падна на колене до ложето на болния крал и както обикновено ударът разтърси изпоядения от молци и оплют от мухи пищен макет на руританските Алпи. Раймър размаха безпомощно ръце като вятърна мелница, за да илюстрира дълбочината на емоциите, които напираха да бликнат от него, защото този път бе останал без думи.

— Хайде, говедо такова, опитай да не преиграеш — прошепна Айлин, наблюдавайки откъм страничния вход за сцената, докато чакаше да й дойде редът. После се сети и опипа тревожно фибите в косата си, за да се увери, че евтината бутафорна тиара върху главата й няма да полети в оркестъра, както се бе случило миналата седмица в Омаха.

— Ваше Величество, работата ми тук свърши и аз не мога да приема похвали. Но съм щастлив, че можах да ви служа по единствения достъпен за един англичанин начин: с цялото си сърце и душа — изрече най-сетне Раймър, преди да се изправи и да погледне над монтираното в пода сценично осветление към скритата в тъмнината публика. — Не е злочестина да се пожертваш в името на толкова благородна кауза.

Скудоумната декламация изпроси очакваните ръкопляскания на мъжете, накара дамите да бръкнат за носните си кърпички и за пореден път почтените граждани на — … къде се намираха в момента — Бют, Монтана, с удоволствие изиграха своята малка роля, докато Раймър самодоволно се наслаждаваше на безкритичната им любов.

Айлин изсумтя отвратено. Даже за актьор — неотличаваща се с особена сдържаност категория хора — този човек бе напълно лишен от чувство за срам.

— Но все още има един начин, по който бих могъл да бъда полезен на Ваше Величество… — Бендиго се обърна и се хвърли да помогне на крал Аликзандър да се надигне, преди тъпият мухльо, играещ ролята му, да успее да се противопостави. Турнето им продължаваше шести месец, а малоумникът още не се бе научил как да изпълва сцената с кралско присъствие. — Ще ви върна любовта на вашата годеница принцеса Флавия, която ви остана вярна и през най-тъмните мигове на несигурната й съдба и се молеше за вашето завръщане.

„Ха! Ако наистина бях Флавия и трябваше да се омъжа за този нескопосник със скапана прическа — помисли си Айлин, — вече щях да съм преспала с цел ескадрон кавалеристи от полка на Кралските драгуни.“

Раймър направи жест към кулисите. Айлин повдигна гърдите си с две ръце, за да им помогне да се покажат максимално над деколтето — поостаряхме за тези номера, миличка, как мислиш? — и с ефирна походка изхвръкна на сцената.

— Господарю мой, нима сте жив? Обична ми надеждо! Господ да ви благослови!

Тя се просна върху крал Тъпчо и предпазливо подуши. Слава богу, този път поне не беше ял пресен лук преди представлението. Последва голямата целувка — след Кливланд, където го ритна в слабините, младежът вече не смееше да завира дългия си език в цялото й гърло — а междувременно трогателният Бендиго деликатно се извърна, за да не наблюдава завръщането на жената, която обичаше, при краля, чийто живот бе спасил. Завесата падна и както можеше да се очаква, залата избухна в аплодисменти.

Колко е лесно да доставиш удоволствие на американската публика!

— Айлин, скъпа, във финалната ни сцена заедно, когато те информирам за… ъъ… неугасващата си любов към теб, не мислиш ли, че репликата за пръстена ми, който винаги ще носиш на пръста си, би могла да бъде подадена малко по-бързо?

Бендиго Раймър се гледаше в огледалото. Беше стигнал до средата на процеса по изтриването на мазния си грим. Не можеше да откъсне поглед от лицето си, сякаш бе хипнотизиран.

„Какво, по дяволите, си мисли, че гледа?“ — питаше се Айлин. Дори самото излизане на сцената едновременно с него бе достатъчно мъчение, а необходимостта да споделят една и съща гримьорна, както често се налагаше из тия селски пущинаци, бе като затворническа присъда.

— Бендиго, скъпи, не разбираш ли, че Флавия се колебае, защото е разкъсвана между дълга си към скапания крал и невероятната страст, която я влече към обичния й Рудолфо. Ако тя отговори прекалено бързо, опасявам се, това би внушило известни съмнения в искреността на чувствата й. — Тя изчака зъбните колелца на мисълта му да зацепят едно за друго и й се стори, че буквално чува скърцането им. — Или поне такава е моята интерпретация — завърши тя скромно.

— Да-а… ако се изиграе по този начин… — започна той, поглаждайки брада. Всяко негово движение, свързано с напъна да мисли, изглеждаше мъчително. — В такъв случай тази пауза е полезна, така ли?

— Ако Флавия е така отчаяно влюбена в теб, най-добре е да подскажем това на зрителите.

— Колко си права! — изрева той и скочи на крака. — Господ да те благослови, скъпа! Винаги съм смятал, че си безценна находка за моята трупа!

Бендиго отметна глава и впръсна в устата си струя от пулверизатора, който съдържаше „Успокоително за болно гърло“, производство на компанията „Макгаригъл“.

„О, боже, той май се кани да ме целува!“

При нормални обстоятелства дъхът на Раймър създаваше впечатление у околните, че съвсем наскоро е погълнал балсамирана котка. „Макгаригъл“ само помагаше да изглежда, като че ли котката вече е била сварена в евтин одеколон.

Раймър надвисна над нея. Айлин ловко и доколкото бе възможно грациозно му предложи само темето си. Устните му се плъзнаха през косата й и я изплескаха с лепкав грим. След това Бендиго се отдръпна и закрачи из стаята, прекарвайки пръсти през дългите си боядисани кичури в опит да изглежда като човек, осенен от вдъхновение.

„Аз живея в някакъв кошмар“ — помисли си Айлин Темпъл не за пръв път. Дори не за пръв път тази нощ. Когато бе тръгнала за Америка преди десет години, носена на крилете на надеждата и младежките амбиции, можеше ли някой да предположи, че звездата й ще падне толкова скоро и толкова ниско под линията на видимия хоризонт?

„Предпоследна театрална трупа на Бендиго Раймър“ (така и не бе събрала смелостта да го попита дали влага някакъв смисъл в думата „предпоследна“, но по нейно мнение отговорът по-скоро беше „не“). Бившият идол от матинетата Бендиго Раймър — или ако трябва да се каже истината: Оскар Кранц от Скрантън, Пенсилвания; веднъж се бе натъкнала на акта му за раждане, докато се ровеше из преносимия сейф на трупата — гонеше петдесетте, а може би вече ги бе прескочил.

„Как можах да легна с него онзи единствен път в Синсинати?“ — питаше се Айлин. Бе моментна проява на слабост в самото начало на турнето им; тогава пи прекалено много от онова vino blanco, а бедният нещастник все още хващаше око — това между впрочем бе единствената му положителна страна, която той безпогрешно се опитваше да изтъква — особено, ако човек му обърнеше внимание при необходимото осветление… например в непрогледната тъмнина на минен забой.

В крайна сметка, напомни си тя в опит да се самооправдае, ти си само човек, патко, а самотата наистина може да вкара в леглото на всекиго странни партньори. Неуморните опити на Раймър за прелъстяване се бяха оказали лесни за отблъскване. Той бе прекалено самовлюбен, за да може да прояви траен интерес към друго човешко същество. От друга страна, епизодичните любовни завоевания, свързани с покоряването на поредната обожателка, неспособна да отмести от него влажния си поглед, бяха повече от достатъчни, за да удовлетворят неговите… хм, как би могла да се изрази по-деликатно?… неговите невпечатляващи мъжки нужди.

„А моите нужди?“ — попита се Айлин. Животът на сцената се бе оказал толкова по-различен от обетованата земя, в мечти за която бе израсла. О, първите дни в Ню Йорк бяха толкова възбуждащи: всяка светлинка по Бродуей й бе намигвала с обещание за слава, богатство и безкраен поток баснословно състоятелни ухажори. Но всичко бе продължило само седмица. След това бе разбрала колко жесток може да бъде театърът към едно момиче, прехвърлило трийсетте. Само благодарение на грима, на дългата си гъста коса, на нежната си костна структура и на лишеното си от склонност към напълняване тяло… само благодарение на тези неща тя не бе загубила работата си още преди години. Без да желае това, Айлин беше реалист по душа и по сърце — голям недостатък в една професия, пълна с мечтатели и неудачници. Тя знаеше, че на практика най-добрите роли се дават на по-млади момичета, особено такива, чиито очи гледат гладно. Всичко, от което останалите се интересуваха, бе да прекарат един уикенд в отпуск от потискащите си бракове и да досадят комуто могат с оплаквания от тях над бутилка долнопробно шампанско.

Боже господи, ако вярваше на думите им, се оказваше, че познанията на американските съпруги за секса биха могли да се изгравират върху главичката на комар. И наистина, защо иначе съпрузите им биха лаели всяка нощ към луната? Айлин познаваше всичките си недостатъци, но опитността в леглото не бе сред тях. Колко жалко, че се бе оказала неспособна да се възползва от това! Не че не бе обмисляла тази идея — бяха й правени множество съблазнителни предложения — но макар понякога да си позволяваше слабостта охотно да приема от почитателите си скъпи джунджурии като подарък, тя никога не бе допускала техните по-откровени предложения да застрашат положението й на надарен и ентусиазиран аматьор. Не, превръщането на секса в работа би го лишило от всичкото удоволствие, което намираше в него, а удоволствията в живота й и без това не бяха много. Още по-малко желаеше да се превърне в една от гардеробиерките, сновящи зад кулисите, безспирно мънкащи за добрите стари дни и неспирно повтарящи как са играли с еди-кого си и каква разкошна рокля са носили.

И все пак беше ли готова тя за неизбежния ден, когато дори бендиго-раймъровците на този свят щяха да откажат да я включат в третокласни провинциални турнета, представящи недоразумения като „Затворникът на Зенда“? Не би могло да се каже, че се бе погрижила да си обзаведе гнезденце някъде. Разноските, свързани с поддържането на гардероб, способен ако не да разпалва интереса на различни джентълмени, то поне да го крепи тлеещ, бяха изключили тази възможност.

Не мисли за бъдещето, мила. Нека мине тази нощ, а утрешният ден сам ще се погрижи за себе си. Още едно представление в Бют, после заминаваме за Бойсе, Айдахо. А след това три седмици път на юг, към още по-дълбоката неизвестност. Съвсем наскоро Бендиго бе добавил в маршрута нов град край Финикс, който тя така и не бе успяла да намери на картата. Беше обяснил, че става дума за някакво религиозно поселище — нещо подобно на мормоните в Юта. И бе допълнил, че пет пари не дава кого боготворят онези нещастници, стига да плащат в налични за правото да наместят задниците си на столовете.

Изненадващо е с колко разочарования човек може да се примири в живота си, помисли си тя, докато наблюдаваше Бендиго да снове покрай нея и да размахва ръце като разгневена маймуна. От какво ли се възмущаваше сега?

— … без да има и най-малкото законно основание да иска това от мен! Аз бях направо гениален в онази роля! Гениален! Почерпих вдъхновение от самия Кин9: Шекспир, изигран чрез проблясвания на светкавица. Единствено проклетата завист на Бут…

А-а, познатата история: „Едуин Бут ме изхвърли на двайсет и шест години, изплашен от гениалността ми, унищожи по този начин репутацията ми и попречи на кариерата ми да стигне олимпийските висини, на които иначе бях просто обречен да се изкача и т.н.“. Нищо чудно, че бях престанала да го слушам. И все пак интересно е да го гледаш как се пени: стар, изкопаем клоун! Жалко, че му липсва поне мъничко талант, за да погъделичка епичното му его. Но нали ако не страдаше от мания за величие, нямаше изобщо да има каквото и да било величие.

Да, но от друга страна, мадам Великолепие, кой споделя с него тази гримьорна в Бют, Монтана? Нима твоят здрав разум ти е по-полезен, отколкото неговата мания за него? Когато великата Айда Айзакс Менкен минала на турне из Запада, обсипвали сцената със златни зърна. Бендиго все още съумява да си изпроси по някой случайно хвърлен на сцената проскубан букет по време на премиерите. А ти си готова да се разплачеш от благодарност, когато някой влюбчив Ромео от планините ти връчи заеквайки от вълнение повехнала китка маргаритки.

Не е кой знае какъв живот, но поне си е твой, скъпа. Няма съпруг, който да ти заповядва, досадник с вмирисани чорапи, плачещи да ги закърпиш. Няма ревящи бебета, опитващи да се изкатерят по пердетата. Има все нови и нови непознати места. Има все нови и нови хора, с които се запознаваш. И никой не може да ти отнеме надеждата, че зад следващия завой те очаква нещо слънчево и изненадващо. Колко са момичетата, които всяка сутрин се събуждат с тази мисъл?

Триумфът на надеждата над опита!

„Когато изкуцукам мъченически последния си час на сцената — мина през главата й, — нека изгравират това върху надгробната ми плоча.“

3.

„Немски флагчета по масите. Немски песни, изпълнявани от баварския оркестър в салона на ресторанта. Немски вина и бири, немска храна, разнасяна от немски сервитьори, говорещи с германците на немски. Всичко започва да се оформя прекалено… хм, немско — мислеше си Дойл. — Дори декорът: пруски знамена, двуглави орли и хералдически щитове по стените. Липсва само кайзер Вилхелм. Слава богу, че бюргерите от Франкфурт и Мюнхен не побесняха, когато им отговорихме по нашия начин: Инес сложи ръчно изработения британски флаг на масата, а аз взех тубата от оркестъра и застрашително изсвирих собствената си версия на «Бог да пази кралицата». Инес дори ме потупа по гърба, когато взех тубата. Изглеждаше едва ли не горд със стария си брат. Стопли ми сърцето. Като размислям сега, осъзнавам, че се държа съвсем учтиво целия следобед и изпълняваше секретарските си функции делово и ефикасно. Не съм чувал името на Пинкъс/Пимел от обяд насам. Може би все още не следва да се отказвам от момчето.“

Патриотичната контраатака на двамата братя стопли сърцата на малцината англичани на борда и Дойл разбра, че не е трябвало да се опасява, че германците могат да се обидят: неговото впечатление за тях бе, че са добродушен и благоразположен народ… макар да имаше известни подозрения, че ако някой от тях се озове след корабокрушение сам на пустинен остров, не след дълго ще започне да се мята насам-натам, размахвайки тояга. И все пак ръкоплясканията, с които го възнаградиха след изпълнението му, прозвучаха доста искрено, а на гранитното лице на капитан Хофнер дори се появи мимолетна усмивка. Още по време на предишните си пътувания Дойл бе забелязал нещо повтарящо се: колкото по-навътре в морето навлизаха хората, толкова повече се освобождаваха от сухоземната си самоличност и толкова повече забравяха за сковаващите ги задръжки.

Но какъв беше все пак онзи оставил неприятен привкус инцидент преди обед? Без никой да повишава тон, капитан Хофнер и двама разтревожени младежи — с американски акцент и явно евреи, защото единият от тях носеше Звездата на Давид — бяха разменили няколко думи. Бяха изразили загрижеността си относно мерките за сигурност на борда, споменавайки нещо за мястото, където се съхранявал някакъв предмет… книга или нещо такова.

По-младият от двамата — с рядка брада и пясъчноруси мустачки — изглеждаше разстроен и искрено изплашен. Хофнер бе запазил вежливостта си, макар да личеше, че е обезпокоен. Разговорът заглъхна в мига, в който Дойл се показа иззад ъгъла. Вторият младеж — явно по-старшият в двойката — го бе погледнал доста особено и със смесено чувство: разпознаване, надежда и облекчение. Хофнер бе кимнал на Дойл и го бе изчакал да мине покрай тях, преди да поднови малко нетърпеливо спора, явно желаейки по-скоро да реши проблема.

Дойл ги бе търсил с поглед, но от обяд насам двамата младежи не се бяха появявали… не, ето го единия — по-големия. Стоеше в коридора пред вратата за салона и се бе изправил на пръсти, очевидно търсейки някого.

„Може би търси мен“ — заключи Дойл. Но той нямаше време за младежа сега — вече бе закъснял за насрочения експеримент.

Софи Хилс имаше квадратно разумно лице и създаваше впечатление на жена, която е по-добре да не предизвикваш: например обичната гувернантка или съпругата на местния зарзаватчия. Къса прошарена коса. Никакви отстъпки пред модата. Чист поглед в будните очи. Здраво ръкостискане, достойно за адмирал от флотата. Дрехи без корсет, характерни за гардероба на суфражетка, и пълно отсъствие на мъглявата неопределеност в поведението, така характерна за повечето хора, занимаващи се с бизнеса с викане на духове. След като я представиха на Дойл, тя плесна с ръце, обявявайки началото на сеанса, сякаш се намираше на заседание на Уимбълдънския клуб на градинарите, и делово зае мястото си пред петте редици столове, натъпкани неизвестно как в стаичката на корабната библиотека. Публиката насяда.

Нямаше никаква кръгла маса, нито държане за ръцете, отсъстваше дори свещ за мис Хилс — намерението явно беше да се пристъпи незабавно към работа. До нея бе запазен един стол за мисис Сейнт-Джон, която щеше да води сеанса. Дойл избра място на предната редица, отляво на тях. Около него се настаниха сътрапезниците му от капитанската маса. Не се виждаха нито Инес, нито американският репортер — той не бе споменал за събитието пред брат си, а изглежда, и Пинкъс не бе дочул какво предстои. Дойл забеляза червенокосия ирландски свещеник да сяда малко вдясно зад него. Не го бе виждал от вчерашния следобед, когато бяха разменили няколко думи на горната палуба. Двамата се познаха и вежливо си кимнаха за поздрав.

Мисис Сейнт-Джон започна с обичайното за подобни сеанси предварително снемане на отговорност. Тя обясни, че понякога духовете следват някакви свои правила и тогава поведението им става абсолютно непредсказуемо, а за направените от тях заявления не могат да бъдат дадени никакви гаранции…

— Понякога те са твърдоглави и капризни като обикновените хора. Най-вече като най-близките ни роднини… — допълни я Софи.

Това развесели хората. Разнесе се лек смях. Ледът бе разчупен. Умно. „Атмосферата е забележително ведра — мина през главата на Дойл. — Напълно лишена от всякаква тайнственост и много делова. Поне засега.“ Дойл се огледа…

В дъното на стаята се появи младежът от разправията при мостика. Погледите им за миг се срещнаха, след това той се отпусна на едно от малкото останали свободни места. „Какво иска той? — зачуди се Дойл. — Е, добре, скоро ще разберем.“

Чакай малко… зад младежа се прокраднаха още две нови фигури.

Инес и Пинкъс… все с тази нелепа шапка.

Промъкнаха се като плъхове.

— Сега ще ви помоля за пълна тишина — обади се мисис Сейнт-Джон.

Софи Хилс се усмихна, помаха с ръка — като дете, което се сбогува — затвори очи и започна да диша дълбоко и ритмично. Тялото й видимо се отпускаше, после без никакво предупреждение рязко се стегна в неудобна поза, напълно различна от онази, която бе заемала до началото на транса: сплетени пръсти, ръце, сгънати отпред, сякаш в широки ръкави на пищен пеньоар, лакти, щръкнали встрани. Главата в края на издължената шия леко се поклащаше, като че ли балансирайки върху тънка ос. Широка загадъчна усмивка. Отворени очи с хоризонтални бръчици…

„Май няма как иначе да се каже — помисли си Дойл. — Тя изглежда като китайка.“

От устата на Софи Хилс се разнесе звънлив, кристален смях.

— Колко много лица на приятели — изрече тя, но гласът й беше мъжки, тънък — напълно различен от истинския й глас и… да, акцентът беше доловимо мандарин. Тя отново се засмя.

Публиката се закиска в отговор, но тази реакция бе напълно несъзнателна.

— Всички щастливи, когато на кораб. Всички оставят проблеми у дома! — каза тя и пак се засмя. Доброто настроение, което излъчваше, постепенно запълваше стаята — въздухът сякаш стана по-ефирен и опияняващ, като вода от пролетен ручей.

„Ама май и аз се чувствам по-добре — каза си Дойл и се подсмихна. — Що за номер е това? Да заразяваш хората с щастие? Нещо напълно ново за мен.“

— И никой не болен от морска болест? — попита тя.

Разнесе се общ стон и нов смях. Една жена от средната редица вдигна ръка.

— О-о, колко съжалявам, госпожо! Защо вие там отзад не седне? — Няколко души се държаха за хълбоците и се превиваха от смях. — Как храна на кораб? Добра?

Да, храната е добра, отговори публиката.

— Госпожо, вие наистина се лишава! — обърна се тя към болната жена. — На нас храната ни липсва. Тук нямаме храна.

„Е, тази вечер имаме късмет“ — помисли си Дойл. В сеансите често се намесваха мрачни, изпълнени с печал духове, от сорта на онези, които намекват, че самоубийството е изиграло съществена роля в тяхната смърт, но според Дойл тазвечерният им събеседник определено бе най-щастливият дух, с който някога се бе свързвал медиум. Нищо чудно, че Софи бе толкова популярна.

— Името ми е мистър Ли — уточни Софи. — Но вие можете да ми казвате… мистър Ли.

Дори и най-тъпите му шеги изглеждаха забавни; може би в предишния си живот мистър Ли е бил придворен шут.

— Тук има най-различни хора. Много най-различен хора. Все щастливи и приятелски настроени… ако не, то ще станат след като се запознае с мистър Ли. Защото мистър Ли казва: животът трябва да ви прави щастливи, защо сте така сериозни, не е чак толкова лошо; я се погледнете: пътува на кораб, храната добра, няма болни… Само една дама… Не стойте близко до нея! — Тя се изсмя и тълпата се заля от смях едновременно с нея.

„Необикновен талант за имитация — прецени Дойл. — Напълно убеден съм, че пред мен стои един весел възрастен китаец, а не онази сериозна англичанка на средна възраст, която можеш да срещнеш някой неделен следобед по време на разходка из Хайд Парк. Но все пак за момента няма нищо свръхестествено.“

— Най-различни хора тук тази нощ. Ако някой там иска да разговаря с някой тук, само кажете на мистър Ли. Ако има, мистър Ли отива и намира, окей? Мистър Ли е като… хм, като телефонен оператор.

Стандартна процедура за преход към работа по същество. „Да видим сега как ще се справи мистър Ли“ — помисли Дойл и се наведе напред, изучавайки всеки неин ход.

— Вдигайте ръце, ако обичате — намеси се мисис Сейнт-Джон. — Ако времето ни стигне, ще се опитаме да се свържем с всеки.

Присъстващите започнаха да задават на Софи въпроси за починали чичовци, братовчеди, съпрузи, а тя им даваше лишени от всякакво увъртане отговори, които като че ли напълно ги задоволяваха. Дори извиквайки на помощ цялото си умение на прецизен наблюдател, Дойл не забелязваше обичайните слабости в представлението. Това, изглежда, потвърждаваше собствената му теория, че медиумите по някакъв начин прочитат в съзнанието на клиентите си каква е желаната информация. Обяснение много по-лесно за преглъщане от необходимостта да си представиш море от безтелесни духове, увиснали над междупространствена телефонна централа.

Но Дойл разполагаше с козова карта, която смяташе да изиграе. Той извади писалката си и написа едно име на салфетка за хранене.

„Джек Спаркс.“

Когато мисис Сейнт-Джон го посочи с пръст, той й подаде салфетката.

— Това ли е покойникът, с когото желаете да разговаряте? — попита за всеки случай мисис Сейнт-Джон.

Дойл кимна утвърдително. Бе подлагал на този тест всички медиуми, които бе разследвал през десетте години, откакто Джек бе загинал. И никой досега не бе издържал теста.

Мисис Сейнт-Джон се наклони и прошепна името в ухото на Софи. Настъпи пауза. „Мистър Ли“ смръщи вежди, после изви шия и затвори очи. Накрая поклати глава.

— Този човекът не тук — каза тя.

— Значи не можете да се свържете с него? — осведоми се Дойл. Любопитно — обикновено го обсипваха с куп лъжи. С реакция като тази се сблъскваше за пръв път.

— Не. Той не тук. Съжалява.

— Не разбирам.

— Какво не разбира, господине? Ти много умен, а? Аз мисли да. Чуй мистър Ли: човек не тук; човек не умрял.

— Не е умрял? Това е невъзможно!

— О, сега ти мисли, че мистър Ли лъжец? Е, наричали мистър Ли и по-лошо преди…

Дойл се чувстваше нелепо: седеше и спореше с англичанка, маскирала се като китаец, пред тълпа немски туристи, включително един американски репортер, относно гибелта на човек, скочил във водопад, вкопчен в смъртна схватка с брат си — случка видяна и описана от неговия доверен секретар Лари. Чудесен начин за изява на един известен писател.

От друга страна, всички други медиуми, които бе питал досега за Джек, се бяха опитали да го замотат с абсолютно фалшиви измислици, нямащи нищо общо с това лице…

Пук!

Първата мисъл на Дойл бе: револверен изстрел. Не, в лампиона, окачен над главите им, бе гръмнала една от електрическите крушки. Сноп искри посипа публиката.

Мистър Ли отново се изсмя и публиката се смути: мистър Ли вече не изглеждаше благоразположен, а в гласа му се промъкваше нещо от Отвъдното — метално и студено. С изчезването на топлината в гласа му падна и температурата в стаята. Няколко жени потръпнаха и се завиха по-плътно в шаловете си, а една простена, без да иска.

Въздухът край Софи Хилс се сгъсти и просветна, от което тя стана малко по-трудно различима. Внезапно смехът на мистър Ли секна, Софи се задави, отвори широко очи и изплашено се огледа. „Мистър Ли“ го нямаше. Мисис Сейнт-Джон седеше на мястото си вцепенена и разтревожена.

„Това вече не е част от тяхната програма“ — досети се Дойл и се надигна от стола си. Никой друг в стаята не помръдна. Пинкъс стоеше притиснал гръб в стената, побелял от ужас. Той видя Инес да пристъпва към двете жени…

Пук!

Още една крушка се пръсна. Разнесоха се изплашени викове. Хората се размърдаха, завдигаха ръце, за да се предпазят от посипалия се дъжд искри.

Дойл почувства нечия ръка на рамото си… беше свещеникът.

Софи падна на колене; тялото й безконтролно трепереше, но погледът й оставаше странно чист и изпълнен със зов за помощ. Тя явно се бореше с нещо невидимо, с някаква сила, опитваща се да проникне в нея.

Свещеникът бързо се отправи към медиума.

— Има някой в тази стая! — извика Софи с глас, обзет от ужас. — Някой, които не е за какъвто се представя! Тук има лъжец!

Инес стигна до нея пръв и я хвана за ръката. В същия миг Софи Хилс загуби битката, която водеше — очите й се затвориха, а тялото й се втвърди сякаш бе издялано от дъб. Обърна се към Инес и отвори очи… после тръсна ръка и Инес отхвръкна, сякаш повален от изтръгнал се на свобода див кон, и се стовари в първата редица столове.

Дойл приведе рамо и блъсна в жената с цялата си тежест, но ефектът бе като че ли се бе ударил в стена — тя изобщо не се помръдна. Той се промъкна зад нея и я хвана в мечешка прегръдка през ръцете. Свещеникът поднесе разпятието пред лицето й и тя спря да се съпротивлява, приковала поглед върху кръста. Инес бързо се изправи, също мина отзад и се вкопчи в плещите на жената. Тя не се съпротивляваше, но тялото й пулсираше от някаква страшна енергия. По-късно двамата братя щяха да се обединят около впечатлението, че са държали бенгалски тигър.

Свещеникът не се разколеба.

— В името на всичко свято, заповядвам ти, дух нечестив, да напуснеш това тяло!

Жената го погледна. Спокойно и ведро. После се усмихна с ангелска усмивка.

— Помниш ли съня си? — попита тя. Гласът й отново бе станал женски: нисък, интимен, мелодичен. Но не беше гласът на Софи.

Свещеникът изумено я изгледа.

— Те са шестима. Ти си един от тях. Послушай съня си.

Какво, по дяволите, бе това?

— Трябва да намериш останалите. Те са петима. И ти ще ги познаеш, когато ги срещнеш. Ако се провалиш… надеждата ще умре с теб. Това е словото на Архангела.

Гласът бе толкова тих, че никой друг не чу нищо — единствено Дойл, Инес и свещеникът. Усмивката й постепенно угасна и жената се отпусна в ръцете им. Дойл внимателно я положи на пода. Слабо, повърхностно дишане. Безсъзнание.

Въздухът в стаята отново се бе изчистил. Времето, което междувременно сякаш бе спряло, отново започна своя ход. Мисис Сейнт-Джон се заклати, но Инес я подхвана преди да рухне на пода.

До Дойл застана капитан Хофнер. Невъзмутимата му фасада бе изчезнала.

— Mein Got! Mein Got!

— Отнесете ги в леглата им — нареди Дойл.

Хофнер кимна. Появиха се моряци от екипажа. Софи Хилс внимателно бе изнесена навън. Инес правеше вятър на мисис Сейнт-Джон, която постепенно идваше на себе си. Тълпата бе подвластна на очакваната реакция: изумление от случилото се, облекчение, че пострадалите ще оцелеят… някои все още не намираха сили да се поместят от столовете си, други бавно излизаха от салона, подкрепяйки се взаимно.

Младежът от трапезарията, все така неспокоен както преди, прехвана погледа на Дойл. Не каза нито дума, но в очите му се четеше: „Сега ли, сър?“.

Дойл му кимна и тихо прошепна:

— Да, в моята каюта, след половин час.

Първо искаше да говори със свещеника… но къде бе изчезнал той? Дойл се обърна, но от него нямаше и следа.

В ъгъла стоеше Пинкъс. Повръщаше в шапката си.

Е, значи вечерта бе минала с известен успех.

Инес нахлу в каютата на Дойл.

— Мисис Хилс се възстановява…

— А свещеникът? — прекъсна го Дойл.

— Нямаше го на палубата. Бях в офиса на стюардите, за да разбера в коя каюта е отседнал, но никой не можа да ми каже. Персоналът на ресторанта твърди, че името му било Дивайн… отец Дивайн от Киларни…

На вратата тихо се почука. Дойл кимна и Инес отвори на неспокойния младеж да влезе. Беше над двайсетте, с високо чело, големи ококорени като на бухал очи, леко къдрава кестенява коса, среден на ръст, попрегърбен — изобщо създаваше впечатление на човек с ниско мнение за себе си. На бледото му лице се открояваха единствено тъмните кръгове под очите му.

— Мистър Конан Дойл… благодаря ви. Благодаря ви, че решихте да ме приемете. Съжалявам за неудобството, което може би ви причинявам… — Беше американец, а в говора му се долавяха следи от нюйоркски акцент. Той погледна въпросително Инес, неуверен дали следва да продължава.

— Брат ми ще запази вашата тайна, господине. Кой сте вие и как бих могъл да ви помогна?

— Казвам се Лайънъл Стърн. Качих се на борда заедно с вас, господа. Пътувам с мой колега по бизнес. Пожелах да говоря с вас, сър, защото имам основания да вярвам, че някой на този кораб има намерение да ни убие, преди да сме стигнали Ню Йорк.

— Повдигнахте този въпрос пред капитана. — Дойл имаше предвид разговора на мостика, който неволно бе подслушал.

— В известна степен. Но според него корабът му е напълно безопасно място и са взети всички мислими мерки за сигурност. Така че не беше в състояние да ни предложи допълнителни гаранции.

— А вие какво му предложихте в доказателство на евентуалната заплаха за живота ви?

Стърн се обърка.

— Бяхме следени по целия път от Лондон до Саутхамптън…

— И, ако може да ви се вярва, на кораба?

— Да.

— Предприемани ли са срещу вас някакви преки действия?

— Досега не, но…

— Осъществихте ли някакъв контакт с лицето или лицата, които вярвате, че възнамеряват да ви убият?

— Не.

Младежът ги гледаше напълно объркан и беше ясно, че не може да представи никакви доказателства в повече. Изобщо не бе споменал за „книгата“, за която Дойл ги бе чул да говорят с капитана. Дойл многозначително погледна Инес. „Моля те да ме подкрепиш в онова, което ще последва“, отиде при вратата, отвори я и направи недвусмислен жест към Лайънъл.

— Ще ви помоля да напуснете каютата ми, сър.

Долната челюст на Стърн провисна и той ужасено го изгледа.

— Не е възможно да говорите сериозно.

— Не смятам, че действително очаквате от мен да ви помогна, и ми е неприятно да ми досаждат хора, които не желаят да споделят истината. Моля ви да напуснете веднага.

Всякакви останки на решимост, ако изобщо ги бе имало, напуснаха Стърн. Лицето му посърна. Той се стовари в едно от креслата и се хвана за главата.

— Извинявам се… Но едва ли подозирате под какво напрежение се намирам. Не бихте могли да си представите…

Дойл затвори вратата, изправи се пред Стърн и изучаващо го изгледа.

— Вие сте роден и израсъл в долен Ийст Сайд на Ню Йорк Сити. Най-голям син сте на руско семейство имигранти. Вие сте евреин секуларист10 и напълно доброволно сте се асимилирали в американската култура. Отказът ви от религиозните ритуали, към които се е придържал баща ви, не е станал безболезнено. Преди около месец и половина сте заминали за Лондон от Испания — по-точно мисля, от Севиля — където в продължение на минимум един месец, с помощта на лицето, което ви съпровожда на борда на „Елба“, сте извършили сложна търговска сделка, в резултат на която сте придобили правата да използвате или направо сте закупили рядка и изключително ценна книга, която сега транспортирате за Америка. Книга с огромно религиозно и философско значение. Книга, която сега е в основата на вашата загриженост за безопасността ви, мистър Стърн, и аз ще изпитам голямо удоволствие, ако проявите откровеност по този въпрос, защото в противен случай просто няма за какво да разговаряме.

Стърн и Инес го гледаха смаяно.

— Изпуснах ли нещо? — попита Дойл.

Стърн бавно поклати глава.

— Но как, за бога… — започна Инес.

— Виждам, че носите на врата си Звездата на Давид, окачена на верижка.

Стърн повдигна медальона изпод ризата си.

— Но как разбра, че е руснак? — поинтересува се Инес.

— Името „Стърн“ е доста характерно преиначаване — американизация, ако щеш — на цяла подгрупа руски еврейски фамилии. Във вас не се забелязват никакви външни знаци, че сте благочестив ортодоксален евреин, но е доста вероятно вашият баща, без съмнение дошъл в Ню Йорк от Русия преди едно поколение, да е по-ревностен вярващ. Въпреки това вие носите на врата си религиозен символ, което говори за известен конфликт, свързан с положението, което сте си извоювали — конфликт, съвсем обичаен между баща и най-голям син… Кожата на обувките ви — относително нови, между впрочем, ако се съди по липсата на износване в края на подметките, което означава, че са закупени през последните няколко седмици — е определено испанска и е характерна за района на Севиля. Престоят ви в този град е бил достатъчно дълъг, за да си поръчате изработването на обувките — поръчка, чието изпълнение нормално отнема от три седмици до един месец — а това подсказва, че най-вероятната причина за престоя ви там е бизнес. Днес следобед съвсем случайно ви дочух да преговаряте с капитана за съхранението на една книга.

Стърн призна, че заключенията на Дойл са правилни, с изключение на две: обувките му били купени от производител с магазин на Джърмин стрийт в Лондон и също така там бил извършил последната си сделка — кракът му изобщо не бил стъпвал в Испания — но, да, кожата на обувките му била рекламирана като севилска, а и въпросната книга наистина била с испански произход.

Инес бе също толкова изумен, без да показва това, защото се раздвояваше между нежеланието да разкрива колко е изненадан и необходимостта да окаже морална подкрепа на брат си. Той много добре знаеше, че Артър от време на време дава консултации на полицията — да, и също той бе написал онези детективски разкази — но не съзнаваше, че детективските умения на брат му са шлифовани до такава забележителна степен.

— Така че, мистър Стърн — продължи Дойл, все така изправен над младежа, с авторитетно хванати зад гърба ръце, — най-добре е да ни разкажете за тази книга, от която толкова много се интересуват онези, които ви преследват, както и да ни информирате за начина, по който е попаднала в ръцете ви.

Стърн кимна и прекара тънките си пръсти през косата си.

— Заглавието й е „Sefer ha-Zohar“ или „Книгата на Зохар“, което означава „Книгата на великолепието“ и представлява сборник испански писания от дванайсети век. Те са основата на юдаизма в Кабала.

— Да, традицията на еврейския мистицизъм — промълви Дойл и разрови мислите си, колкото да се увери, че сигурните му знания по този въпрос са обезкуражаващо оскъдни.

— Точно така. Векове наред „Зохар“ е бил документ за ограничено ползване, изучаван единствено от най-ексцентричните учени измежду равините.

— Почакайте, за какво става дума? — спря ги Инес.

— Кабала? Много трудно е да се опише: това е смесица от средновековна философия и фолклор, интерпретации на Светото писание, легенди за Творението, мистична теология, космогония, антропология, трансмиграция на душите.

— Ооо… — възкликна Инес, съжалявайки, че е попитал.

— В по-голямата си част е написана като диалог между легендарен, може би дори мистичен учител на име рави Симеон бар Йокай и неговия син и ученик Елиазар. Двамата се били скрили в някаква пещера в продължение на цели тринайсет години, с цел да избегнат преследването от страна на римския император, но когато императорът умрял и равинът излязъл от уединението си, той бил толкова смутен от липсата на каквото и да е било уважение в хората към духовните ценности, че се върнал обратно в пещерата, за да медитира в търсене на просветление как да постъпи. Изминала цяла година и едва тогава чул глас, който го посъветвал да остави обикновените хора да вървят по пътя си и да учи само онези, които вече са готови. „Зохар“ е запис на тези уроци, запазен за поколенията от учениците му.

— Донякъде ми напомня за Сократовите диалози между Платон и… ъъ, как се казваше? — обади се Инес, който не желаеше да демонстрира невежеството си, макар в действителност да имаше най-смътна представа за какво говори младежът.

— Аристотел — подсказаха му едновременно Дойл и Стърн.

— Да, Аристотел.

— Нима оригиналните манускрипти са оцелели? — поинтересува се Дойл, без да скрива недоверието си.

— Възможно е… „Зохар“ е написана на арамейски — езикът, на който се е говорило в Палестина през втори век. Вярно е, че авторството на оригинала остава под въпрос, но най-често го приписват на неизвестен равин от тринайсети век, живял в Испания — Мойсей де Леон. Намерени са само два съхранени ръкописа на оригиналния труд на Де Леон. Единият се нарича „Тикуней Зохар“ — късо допълнение към основния труд, написано няколко години по-късно. Миналата година чикагският университет изискал от Оксфорд „Тикуней“ за подробно изследване по инициатива на група американски евреи — вие съвсем правилно се досетихте, мистър Дойл, че баща ми е високоуважаван член на тази група… След дълги преговори моят партньор и аз обезпечихме временното ни предоставяне на най-старото пълно ръкописно копие на „Книгата на Зохар“, датиращо от началото на четиринайсети век и открито преди години при разкопките на древен храм в околностите на Жерона, Испания. Експертите са страшно раздвоени относно автентичността на жеронския „Зохар“. Баща ми и неговите колеги се надяват, че притежавайки двете книги, ще могат да сравнят съдържанията им дословно и да решат този научен спор веднъж завинаги.

— Добре, но какво толкова особено има в този болонски „Зохар“? — попита Инес, потискайки прозявката си.

— Жеронски. Трябва да ви призная, че никога не съм го разглеждал. Аз съм бизнесмен и редките книги са предмет на моя занаят, а не моя страст — не притежавам нито знания, нито някакъв по-специален академичен интерес в тази област. Но баща ми, който се е посветил на изучаването на Кабала в продължение на близо трийсет години, би ви казал, че според него успешното дешифриране на тази книга би донесло на човек отговора на загадката на съзиданието, самоличността на Твореца и точното естество на взаимоотношенията ни с него.

— Хм-м… Доста изчерпателно, няма що — отбеляза Инес, демонстрирайки естествената си дарба към омаловажаване.

— И все още никой не е успял, така ли? — поиска да се увери Дойл.

— За мен тази материя е напълно непонятна — заяви Стърн. — Едва ли бих познал загадката на сътворението, дори ако тя изскочи отнякъде и ми открадне шапката… всъщност всичко, което знам със сигурност, е, че според хората, с които общува баща ми, „Книгата на Зохар“ най-вероятно съдържа скрития ключ, необходим да се разшифрова тайното значение на Тора…

— Първите пет книги на Вехтия завет — уточни Дойл.

— Книгите Моисееви: „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“ — припомни Инес, броейки на пръсти — е, вярно, зад гърба си, за да не пропусне, както го бяха учили в неделното училище.

— … и че Тора се смята за пряк превод на уроците, които Моисей чул от самия Бог на върха на планината Синай.

— Смята се, счита се… — промърмори Инес.

— Както правилно заключихте, мистър Дойл, аз нито по темперамент, нито по убеждение съм религиозен дори в минимална степен. Ако съществува всемогъщ и всезнаещ Бог и ако той е поискал човек да разреши загадката на собственото си съществуване, аз сериозно се съмнявам, че се е наложило да се главоболи да скрива отговора сред страниците на една прашасала овехтяла книга.

— Книга, за която все пак вярвате, че някой е готов да убие.

— Не съм казвал, че книгата е лишена от известна ценност: преди да я вземем, ние застраховахме жеронския „Зохар“ при „Лойдс“ в Лондон за сумата двеста и петдесет хиляди долара.

— Възмутително! — изсумтя Инес. — Та кой би платил такава сума за някаква си книга?

— По света има частни колекционери, за които тя би била безценна придобивка — обясни Дойл. — Хора без парични проблеми, които съвсем охотно биха платили някому да я открадне.

— Биха платили за кражба? Глупости, че кой би го направил?

— Крадци, естествено, ти кой мислиш? — Господи, това момче понякога го изкарваше извън нерви.

— Ето че стигнахте до корена на моите опасения, мистър Дойл — обади се Стърн. — Както казах, нито аз, нито моят съдружник — той между другото се казва Рупърт Селиг и се занимава с европейски финанси в офиса ни в Лондон — никой от нас не може да даде и най-малки доказателства, че някой ни дебне. Но откакто пристигнахме в Лондон с книгата в ръце, и двамата изпитваме особеното чувство, че сме под наблюдение. Чувство, което все повече се засилваше с тръгването ни от Лондон и придвижването ни към Саутхамптън до момента, в който се качихме на „Елба“. Не знам как иначе бих могъл да го опиша… космите на врата ми настръхват; когато се вслушам, чувам едва доловими съмнителни звуци; обърна ли се, и виждам с периферното си зрение някакви сенки да се изместват от зрителното ми поле…

— Знам това усещане — спря го Дойл.

— Сеансът едва ли е помогнал особено — подметна Инес.

— В никакъв случай. Не знам за вас, но според мен случилото се тази нощ е ужасяващо — заяви Стърн. — Не мога да го обясня, но предчувствам, че онова, което видяхме, и другото, с което се занимавам, по някакъв необясним начин са свързани. Считам себе си за човек на рационалното, мистър Дойл, и се надявам никога да не чуете от устата ми по-нелогично заявление от това, което току-що направих.

Дойл усети, че започва да омеква към Стърн — от момента, в който младежът се бе отърсил от първоначалната си неохота да говори, вродената му скромност и несъмнената му интелигентност го правеха все по-привлекателен.

— Ако това чувство идва от най-дълбоките нива на интуицията, аз бих посъветвал всекиго да му повярва — отговори Дойл.

— По тази причина, когато капитанът каза, че не може да ни помогне, аз се обърнах към вас. Чел съм репортажи във вестниците как сте оказвали помощ на полицията в редица загадъчни случаи. А освен това ми направихте впечатление на човек, който не се бои да застане зад това, в което вярва…

Малко притеснен, Дойл махна с ръка, отклонявайки комплимента.

— Къде се намира в този момент вашето копие на жеронския „Зохар“, мистър Стърн?

— Заключено в корабния сейф. Днес следобед проверих.

— А вашият партньор, мистър…

— Селиг. В общата ни каюта. Както ви казах, загрижеността на Рупърт за нашата безопасност надвишава дори моята. Откакто излязохме в открито море, той отказва да стъпи на палубата след като се стъмни…

Инес презрително изсумтя — по начина, характерен за кралските мускетари — но веднага осъзна колко неуместна е тази реакция и я маскира под формата на сложно изкашляне.

— Тези гъши пера по възглавницата ми… — неубедително се опита да се извини той.

— Струва ми се, че се налага да поговорим и с мистър Селиг — проговори Дойл, без да удостои театралниченето на Инес дори с осъдителен поглед.

Лайънъл Стърн леко почука на вратата на каютата си — три пъти бързо, последвано от две пъти по-бавно. Инес беше ужасен от пълната липса на лукс в коридора на второкласното отделение, но компанията, в която се намираше, го накара да запази наблюденията за себе си.

— Рупърт? Рупърт, аз съм — Лайънъл.

Никакъв отговор. Стърн хвърли загрижен поглед към Дойл.

— Да не би да спи? — попита Дойл.

Стърн поклати глава и пак почука.

— Рупърт?

Отново никакъв отговор. Дойл сложи ухо на вратата и чу едва доловимо изскърцване, последвано от леко изщракване.

— Къде е ключът?

— Оставих го в стаята — объркано отговори Стърн. — Решихме, че не е разумно да се разхождам с него по кораба.

Инес извъртя очи към небесата.

— Налага се да позвъним на стюарда — въздъхна Дойл. — Инес?

Инес въздъхна и лениво се отправи по коридора в търсене на въпросното лице, мислейки, че това същество ще трябва да е наистина рядка гледка тук долу, сред миризмата на пот.

Стърн раздруса дръжката на вратата.

— Рупърт, моля те, отвори!

— По-тихо, ако обичате, мистър Стърн. Уверен съм, че няма основания за безпокойство.

— Нали ми казахте да обръщам внимание на собствената си интуиция? — Той стовари юмрук върху вратата. — Рупърт!

Инес се върна, придружен от стюард, който получи кратко обяснение, преди да отвори вратата със служебния си ключ. Вратата се открехна два-три пръста и спря, задържана от сложената от вътрешната страна верига.

Стюардът започна пространно обяснение, свеждащо се до очевидния факт, че веригата би могла да бъде махната само от някой, който се намира вътре, но Дойл го прекъсна, стоварвайки обутия си в тежък ботуш крак по вратата. Веригата се скъса и вратата се отметна навътре.

Каютата беше дълга и тясна. На лявата стена бяха монтирани две завинтени една над друга койки. Над умивалника в дъното се виждаше затворен и заключен илюминатор.

Рупърт Селиг бе проснат на студения стоманен под: краката му бяха изпружени, юмруците му бяха свити пред раменете, устата и очите му бяха застинали отворени в най-изразителната гримаса на абсолютен ужас, която Дойл бе виждал.

— Стойте назад — нареди той.

Стюардът изтича за помощ. Стърн се подпря на стената. Дойл предпазливо пристъпи навътре, попивайки с поглед всички детайли — знаеше, че само след минути всичко безвъзвратно ще бъде стъпкано.

— Мъртъв ли е? — прошепна Стърн.

— Опасявам се, че да — отговори му Инес.

Стърн забели очи и припадна. Инес отпусна омекналото му тяло на пода в коридора.

Дойл коленичи до трупа на Селиг, за да разгледа някаква едва забележима драскулка на стената. Погледът му се премести върху малкото засъхнало парче кал на теракотените плочки пред вратата. Под ноктите се виждаха следи от същата тази кал.

— Опитай се да ги задържиш поне известно време извън каютата, Инес, моля те — промълви Дойл и извади от джоба си лупа.

— Разбира се, Артър.

— Ти си добро момче.

Резерватът „Роузбъд“, Южна Дакота

До пълнолуние оставаше само една нощ. Вятърът носеше първите студени повеи на зимата. Листата бяха започнали да капят. В небето летяха диви гъски, понесли се на юг, далеч от родните места. Тя погледна от върха на възвишението надолу към порутените къщи и бараки и се запита колко ли от съплеменниците й ще умрат с падането на снеговете. И колко ли ще доживеят да посрещнат пролетта.

После се загърна по-плътно с преметнатото през раменете й одеяло. Надяваше се патрулът да не я забележи и да не я върне обратно в границите на резервата. Толкова печал имаше там: отвратителна храна, долнопробно уиски, тежка хриптяща кашлица. Автоматичните пушки на бледоликите. Убийството на Седящия бик от своите. Размахващите лъжливи договори бели, плъзнали по свещените хълмове в търсене на злато…

Беше я страх да заспи заради повтарящия се кошмар, че идва краят на света. Но беше ли това по-лошо от картината пред очите й?

Тя съзнаваше, че светът на дакота повече няма да се върне. Беше достатъчна само една екскурзия до Чикаго, за да разбере тази истина. Бледоликите бяха изградили един нов свят — машини, прави линии, остри ъгли — и ако това бе загиващият свят от сънищата й, имаше ли защо да се вълнува? Щом бе възможно светът на дакота — първите човешки същества — да бъде изтрит от лицето на земята в рамките на само едно поколение, тогава никой друг свят не би могъл да бъде по-траен… още по-малко ако е бил построен върху земя, напоена с кръвта на нейния народ и посипана с костите на нейните предци.

Този сън не беше проклятие към техните врагове, макар от устните й да се бяха отронвали много проклятия. Те бяха убили майка й и баща й, но това не бе видение на отмъщение. Сънят се бе прокраднал в главата й нежелан и в продължение на изтеклите от първия път три месеца постепенно се бе превърнал в изтезаващ я кошмар, от който не можеше да намери спасение. Казваше й да дойде тук на възвишенията, отвъд чертите на резервата, и да търси отговор от дядо си — отговор, който още не бе намерила след седем нощи чакане.

Нейният род имаше свои силни и горди магии и когато натрапчивият кошмар, подтикващ я да потегли незнайно накъде, се бе появил, тя бе разбрала, че ще трябва да се поддаде на подтика. Но видението не съдържаше в себе си избавление, което да може да познае: тъмна кула, издигаща се в пламналите небеса над безжизнена пустиня; тунели, издълбани под земята; шест фигури, вкопчили ръце една в друга; черен мъж, излизащ от дупка в земята, яхнал огнено колело. Образи, напомнящи й за онова, което християните наричаха Апокалипсис, но ако нещата наистина отиваха натам, тя не се страхуваше да умре. Когато започнеше последната битка и я призовяха да се включи, единственият й страх бе, че може да се провали.

Трийсет лета. Много ухажори, но нито един съпруг. Трудно й беше да приеме до себе си човек, който никога не бе излизал на лов, никога не се бе сражавал — човек, отказал се да живее според закона на племето. От друга страна, бледоликите бяха избили всички по-здрави, а уискито бе погубило останалите. Затова се бе научила да язди, да стреля, да дере кожата на дивеча и се бе превърнала в истински воин — телом и духом. Беше посещавала училището на белите — така повеляваше законът — и се бе научила да чете техните думи и да разбира начина им на живот. Бяха я кръстили — един от странните им ритуали — след който така и не можа да разбере защо смятат тях за примитивни — и й бяха дали името Мери Уилямс.

Отговаряше на това име, когато я устройваше, обличаше се по техния начин — в странна пола и стягащи я отвсякъде долни дрехи, правеше се на красива според техния вкус и с техните мазила, но приемаше любовник само когато сама пожелаеше, и дори тогава се държеше дистанцирано. Още от малка бе почувствала, че се подготвя за живот, в който ще разполага с власт. А когато бяха започнали и съновиденията, това бе ясен знак, че времето е дошло. Край на подготовката.

Едва различим в тъмното бухал направи кръг около изгряващата луна. Дядо й й беше разказвал за духа на бухала — той притежавал много силна магия. Много по-силна от тази на дебелаците, останали живи в родовете хънкпапа и оглала. Какво ли би я посъветвал, ако сега беше до нея?

Бухалът безшумно кацна на клон от надвисналия над главата й бор, намести крилете си, изпитателно погледна надолу към нея и тя долови присъствието на дядо си в мъдрите очи на птицата.

„Върни се в леглото си, заспи и чакай да дойде сънят. Този сън е въпрос, но едновременно с това и отговор. Той ще ти каже какво да правиш.“

Бухалът примигна два пъти и тежко излетя в мрака.

И тогава тя си спомни още нещо, което й бе казвал: „Внимавай за какво молиш боговете!“.

Тази, която върви сама се върна в резервата. Знаеше, че след толкова дълго чакане сънят няма да се забави.

Новия град, територия Аризона

Корнилиъс Монкрийф имаше страхотно главоболие, без никаква перспектива скоро да му мине. Из целия Запад нямаше нито мъж, нито жена, които да не би могъл да убеди в нещо — нали точно такава беше работата му? — но установи, че започва да изпитва съмнения дали преподобният А. Глориъс Дей11 някога ще поумнее. По дяволите! Още никой не бе успял да спечели спор с железницата, а кой бе Корнилиъс Монкрийф, ако не олицетворение на самата железница?

„Бог ми е свидетел, че му го обясних пределно ясно — че на всичко отгоре и вежливо, понеже такава е политиката на компанията при първи разговор с клиент — но този бледоок, размахващ Библия гърбушко в черно палто, с окапваща коса и с неумолимост по-характерна за валяк, отколкото за вярващ… той просто отказа да разбере какво е естеството на моите правомощия. Наистина не мога да разбера какво му е! Тук съм, за да диктувам условия, а той ми говори високопарни фрази, сякаш съм грешник, чиято душа е изнесена на пазара за спасение.

Едно не може да му се откаже — като заговори, приковава цялото ти внимание върху себе си: един поглед върху това изпито лице на скелет и монетата от джоба ми сама полита към дискоса. Не мога да разбера защо майка му го е пуснала да броди по света. Тестото, от което е замесен, не само че не е втасало, ами не е било и замесено като хората. Но в едно съм напълно сигурен: на Корнилиъс Монкрийф всичко си му е наред.“

Никакви брътвежи на преподобния за спасяването на неговата душа не можеха да трогнат Корнилиъс. Той бе прекарал първите петнайсет години след пристигането си тук, прибягвайки и до убийство, и до изнасилване, да не говорим за това, че склонността към насилие просто бе влязла в кръвта му… но беше ли естествено да се очаква нещо по-различно от хората, живеещи по границата? И все пак някой трябваше да налага волята на железницата, така че Корнилиъс бе номер едно, когато станеше необходимо да се отстрани някакъв проблем, било то трудов спор, избягал кули, закъснели плащания — когато останалите възможности се изчерпваха, идваше ред на Корнилиъс. Корнилиъс се появяваше, носейки в специален калъф пушка за бизони марка „Шарпс“ и затъкнал в колана си колт четиридесет и пети калибър с цев „Бънтлайн“ и седефена дръжка. С ръста си — почти два метра, и с помощта на верните си оръжия, той не знаеше думата неуспех.

Но дори той бе почувствал кожата му да настръхва досущ сякаш слушаше скрибуцането на разстроена цигулка, когато скочи от коня в центъра на този затънтен пущинак.

„Защо си нарекъл това място Новия град — искаше му се да запита преподобния. — Къде е Стария? И какво са се ухилили тия?“ До момента не бе чул дори една дума напряко от „гражданите“ — скапаняци, индианци, жълти мутри, мексиканци, бели, всички размесени добре и така мили и благоразположени към него, че бе готов да се вземе за великия шампион Джим Корбет, довлякъл се тук да изиграе мач за титлата. Какво наистина развеселяваше тези тъпоумни фермери толкова много? Да не би това, че живеят сред пълчища мухи в мишите си дупки, на петдесет мили от каквото и да е, в центъра на нищото, посред аризонската пустиня? Пътят минаваше право през Адската долина, после завиваше през Каньона на черепа и дори проклетите апачи не се бяха оказали чак толкова чалнати, че да построят вигвамите си толкова навътре сред пясъците! Никакво водоснабдяване, да не говорим за електричество. Мили боже, те даже нямаха поне едно прилично заведение: „Новия град е град на въздържатели“, обясняваха му те, усмихнати като олигофрени.

Но за сметка на това бяха построили истински театър и ги посещаваха най-различни трупи, така че хората може и да умираха, но поне не беше от скука. От друга страна, ако се изключеше центърът, нямаше нито една свястна сграда — нищо по-забележително от съборетини с по четири паянтови стени и дъсчен под. С едно изключение — голямата черна църква в края на града.

Как я бе нарекъл преподобният? А… „катедралата“.

Е, добре, Корнилиъс бе ходил и в Сейнт Луис, и в Ню Орлиънс, и в Сан Франциско, но това тук по нищо не приличаше на никоя от другите катедрали, върху които бе падал погледът му: кули, шпилове, черни камъни, стълби под различни наклони и в различни посоки, без нито един кръст, та макар и само за разнообразие. Приличаше му по-скоро на замък от детска приказка. Достатъчно голяма, за да бъде подходяща за някой от онези градове. Строежът й напредваше изненадващо бързо, но това не бе учудващо предвид масата работници, полазили я като пчели в кошер. На всичко отгоре под земята денонощно се извършваха изкопни работи — откакто бе пристигнал, оттам не бе спрял тътенът на експлозии. Дали не разработваха някоя мина там долу: я за кварц, я за сребро… а защо не и за злато? В това малко градче отчетливо се долавяше миризмата на големи пари!

Корнилиъс започваше да се ентусиазира. Първо го бяха оставили в приемната на преподобния под претекст да поотдъхне, без да му предложат дори една безалкохолна бира, за да изплакне праха между зъбите си. Накрая бе доживял да бъде приет в същата стая от главния изкуфеляк и едва бе успял да му каже „Здрасти“, когато с пяна на устата и удари по масата преподобният бе произнесъл разгневена проповед относно прегрешенията на човека изобщо и предначертаната съдба на Новия град да израсне от пясъците на пустинята и да създаде свят без грехове… което било причината да не позволи железницата да докара в Райската им градина гадния дъх на цивилизацията.

Още от самото начало Корнилиъс бе искал да го спре и да му каже: „Чакай, приятелю, спести си напъна, аз не се моля на твоя Бог, което обаче никога не ми е пречило да изпращам по някой китаец за среща с Него!“. Но колкото и да се опитва, Корнилиъс така и не намери пауза, достатъчно дълга, за да вметне, че никой нормален не отклонява железница…

Но като се замислеше…

Само преди три месеца група кулита бе изоставила строителните работи по спомагателна линия, свързваща севера и юга на Аризона, забърсвайки цял тон провизии, експлозиви и други подобни. Само на някакви си сто мили оттук. А той бе видял не едно и две китайски лица в тълпата, която го бе посрещнала. Кой знае дали тази малка екскурзия нямаше да се окаже изненадващо полезна…

„И ето ме да седя тук и да слушам дивотиите на този падре, без да давам пет пари с каква цел ги дрънка, но в гласа му има нещо трудно доловимо, което ми пречи да го прекъсна и да го накарам той да ме изслуша — някакъв досаден звук като… като рояк конски мухи или… разгневени пчели.“

„А какво е това на писалището му?“

„Прилича ми на… кутия с карфици. Точно така. Карфици. Отворена кутия с карфици. Никога преди не съм виждал карфици да изглеждат така. Блестящи. Дълги. Сякаш са нови. Трябва да са съвсем нови. Какво им е толкова… Нови ли са?“

— Точно така, мистър Монкрийф. Блестящи нови карфици.

— Извинете… — измърмори Корнилиъс, без да отмества поглед от кутията. Не че имаше такова желание. Чувстваше се добре… вътре в него се разливаше някаква топлина… да, не се бе чувствал толкова добре, откакто бе дошъл тук… кога бе това?… вчера?

— Моля, продължавайте да ги гледате. Няма нищо лошо в това да се гледат карфици, нали, мистър Монкрийф?

Корнилиъс бавно поклати глава. Топлината бързо обхващаше цялото му тяло като бърбън от Кентъки в студена чаша. Вече можеше да се отпусне. Да, нямаше нищо лошо в това да погледа карфиците…

— Не бързайте… Имаме време… Така…

Преподобният Дей не помръдваше. Продължаваше да седи зад писалището. Но Корнилиъс не можеше да го погледне. Очите му омекваха…

Карфиците в кутията се размърдаха. В тях имаше живот. Да, така бе и предполагал. Те започнаха да се преместват, да се изкачват една връз друга, после изненадващо бързо… се изнесоха от кутията и увиснаха във въздуха пред него. Блестящи като коледни играчки… не, като лъскава опаковка на играчки… не, така, както светлината се отразяваше от тях и отраженията играеха по стените, това бяха по-скоро диаманти. С шепи.

— Красиво… — промълви Корнилиъс. — Колко са красиви!

Около него се разнасяха някакви звуци… Камбани… Чист кристален звън… Птичи песни… Шепот…

— Гледай ги, Корнилиъс.

Той отново кимна. Беше толкова щастлив. Гласът на преподобния така хармонично се сливаше със звъна на камбанките. Но нещо друго се чуваше още по-отчетливо… църковен хор?…

Карфиците образуваха завеса… танцуваща пред очите му, преливаща се… от повърхността й изплуваха образи и пак се сливаха с нея… Сребърни поля, избуяла трева, полюшваща се от вятъра… Слънце, изгряващо от купчина сняг… Чист ручей, бълбукащ през поляна с жълти цветя…

Живот, толкова много живот. Риба в поток… коне, препускащи през тесен каньон… Рис, мирно преминаващ през стадо поскубващи трева антилопи и сърни… Ястреби, кръжащи в безоблачно сапфиреносиньо небе… А онова там, далече долу… какво бе то? Каква бе тази заслепяваща очите хармония на линии, цветове и форми?

Град, изникнал от пустинята като орхидея в оранжерия. Оазис сред кулите му, извисил се на триста метра в порив да целуне небесата. Кули от стъкло или кристал… червени, сини, кехлибаренокафяви, проблясващи под слънчевите лъчи като балдахин, обсипан с брилянти.

По бузите на Корнилиъс потекоха сълзи. Устните му беззвучно се размърдаха в пристъп на неземна радост. Нещо в гърдите му се отпусна, а сърцето му се отвори като жасминов цвят, разцъфнал през нощта.

Той виждаше някакво сияние да прониква навън през прозрачните стени на Града. Съзнанието му възприе мисловна команда, той полетя към светлината и проникна през стените, сякаш бяха от неосезаема мъгла. Там имаше хора… много… мирно събрани на заградена с дървета поляна, върху която се намираше платформа, откъдето бликаше светлината. Той се рееше над тълпата и никога преди не бе виждал толкова одухотворени и приветливи лица. Хората вдигнаха ръце, за да го подхванат и да му помогнат меко да се приземи в топлата им прегръдка.

Любов. Те го обичаха. Усети обичта им да помита останалите му чувства и да изпълва всяко ъгълче на съзнанието му. Тя буквално се изливаше от тълпата и се вливаше в него… о, колко всепоглъщащо бе това усещане!

Колко много ги обичаше… Всички.

Тълпата около него се обърна едновременно с лице към създание от светлина, изправено над тях. Той ахна: светлината идваше отвътре на нещо с неземна красота. Формата бе неясна, чертите размити, но златисти, излъскани, оформени от ореол на идеална любов, щедрост и душевен мир.

Размерите й бяха гигантски. Имаше криле, които очите не успяваха да обхванат с поглед. Не бе възможно да се измери размаха им.

Ангел.

Очите го намериха: големи заоблени дискове от небето. Неговият ангел… дошъл за него… единствено за него. Очите се спряха върху него. С обич. Усмивка… благословия… Ангелът заговори без думи. Но той ги чу в главата си.

— Щастлив ли си тук, Корнилиъс?

— О, да!

— Чакахме те.

— Мен?

— Чакахме те толкова дълго. Имаме нужда от теб, Корнилиъс.

— Нужда ли?

— Времето наближава. Имаш да правиш толкова много неща.

— Желая да ти помогна.

— Онези хора се отнесоха зле с теб… много зле.

— Да. — По бузите му се стичаха сълзи.

— Те изобщо не те разбират, нали? Не по начина, по който те разбираме ние.

— Да.

Необятната фигура на ангела изпълни полезрението му, гласът му отекваше през всяка фибра на тялото му.

— Искаш ли да останеш тук, с нас, Корнилиъс?

— Искам, да, толкова силно искам!

Ангелът се усмихна. Вятър разроши косата на Корнилиъс със звук, сякаш изтръгнат от хиляди приглушени барабани. С ръце сгънати за безмълвна молитва ангелът отново плесна с криле и полетя от платформата към небесната твърд. Всички обърнаха поглед нагоре, проследявайки величественото му възкачване. Музиката се засили до могъщо кресчендо и заглуши блажения шепот на тълпата.

Корнилиъс се усмихна. Вече бе приет в тайното братство.

Беше си у дома.

4.

Заобикаляше ги мъртво море. Черни, мазно поклащащи се води, неестествено притихнали… чувство на фалшив покой, зад което определено се таеше обещание за насилие. Размити злокобни фигури се стрелкаха под повърхността. Северният хоризонт бе притъмнял под надвисналите тъмни завеси на задаващия се шквал. От запад се процеждаше немощна жълтеникава светлина и сякаш попиваше в лепкавата пяна. Зад тях изгряваше пълна луна като контрапункт на залязващото слънце.

Дойл стоеше при релинга в задната част на щирборда. Опитваше се грубо да изчисли положението им в морето: според него наближаваха трийсетия меридиан и се намираха на четиридесет градуса северна ширина. Най-близката суша бяха Азорските острови на юг, но от тях ги разделяха към хиляда мили. Изпод палубата се разнасяше протяжният вой на корабните винтове. Двигателите се задъхваха. Всеки момент щеше да се появи Инес. Тук, в далечния край на кораба, никой не би могъл да ги подслуша.

Дойл свали поглед върху скицата, която бе направил на драскулката от стената в каютата на Селиг, и напрегна целия си умствен потенциал в опит да разбере нейния смисъл. Беше работил върху проблема и бе стигнал агонизиращо близо до разрешаването на мистерията, но последното парче на мозайката все още му се изплъзваше. А и отец Дивайн продължаваше да се крие някъде. Не му се искаше да занимава капитан Хофнер със заключенията, до които бе стигнал, но, от друга страна, не можеше да игнорира опасността: не предприемеше ли нещо, Лайънъл Стърн едва ли щеше да доживее до сутринта.

В този момент се появи Инес.

— В допълнение на това, което са занесли в каютата си, Рупърт Селиг и Стърн са се качили с четири парчета багаж — съобщи Инес и извади списъка. — Пътен сандък, два куфара и един малък сандък. Лично ги видях в трюма — очевидно недокоснати от никого. — Дойл въпросително повдигна вежда. — Дадох петара на един приятел от машинното отделение.

— Добра работа.

— По-малкият сандък е запечатан от митницата със здрава лента. Има размерите на голяма кутия за шапки. Подходящо ли е това за „Книгата на Зохар“ според теб? — И след като Дойл не му отговори, той попита: — И къде е Стърн сега?

— В каютата на капитана, където за момента е в безопасност. Нямаш представа колко хартия трябва да се изпише в случай на смърт на пасажер в морето.

— Досега не бях имал случай да се запитам какво правят с тялото.

— Има хладилни камери. Това е просто задължителна необходимост за всеки лайнер, извършващ увеселителни пътувания с възрастни хора на борда: дебели, със склонност към апоплексия, склеротични…

Инес неволно потръпна.

— Надявам се тези камери да не са прекалено близо до кухнята.

— Те са в самостоятелен отсек. Близко до трюма, където видяхме да товарят онези ковчези.

— Гадна работа.

— Добре, чуй ме сега: корабният лекар настоява да се впише, че смъртта на Селиг е естествена — каза Дойл.

— Не мога да повярвам.

— На пръв поглед не мога да не се съглася със съществуването на известни основания да се приеме, че Селиг е умрял в резултат на остра сърдечна недостатъчност, но съм убеден, че убийците му биха искали да повярваме в това. На борда липсват условия за извършването на аутопсия, но дори тя да бе възможна, не съм сигурен дали резултатите от нея щяха да влязат в противоречие в предположението за смърт по естествени причини. Накрая, последното нещо, което капитанът би искал на борда на луксозния си лайнер, е пасажерите му да обсъждат убийство.

— Но нали ние вярваме, че става дума за такова?

— Да изплашиш някого до смърт? Да изпратиш в кръвоносната му система свръхколичества адреналин и буквално да пръснеш сърцето му на парчета? Да, аз бих нарекъл това убийство!

— Но какво ли се е случило?

Дойл само поклати глава.

— Дали не е зърнал корабния дух да се разхожда из тъмнината на трюма? — предположи Инес.

— Мили боже! — Дойл го изгледа с широко разтворени очи, сякаш някой го бе ударил с чук.

— Добре ли си, Артър?

— Разбира се… точно това е. Отлично, Инес.

— Какво съм направил?

— Ти реши случая, момчето ми — каза Дойл и с бърза крачка се отправи към най-близкия люк.

— Така ли?

— Извикай онзи твой познат, инженера. Кажи му да вземе със себе си огнеборска брадвичка, чук и лост. Мисля, че е крайно време да си поприказваме с мистър Стърн и капитан Хофнер.

Инженерът светна с лъча на фенера напосоки в тъмнината, царяща в товарното отделение, и го спря върху запечатан правоъгълен обкован сандък.

— Ваш ли е, мистър Стърн? — попита Дойл.

— Да.

— Убеден съм, че това е крайно интересно, мистър Конан Дойл — подметна капитан Хофнер с шеговита вежливост, — но се опасявам, че не разбирам смисъла на това упражнение…

Дойл вдигна брадвата и с един удар разби на трески капака на сандъка. Стърн ахна. Дойл се пресегна вътре, разбърка треските и извади наяве съдържанието: голям квадратен топ бели листа.

— Явно е съобразено теглото да съвпадне с това на вашата „Книга на Зохар“ — обърна се Дойл към Стърн, преценявайки теглото на топа.

— Не знаех… кълна се — заекна Стърн. — Искам да кажа, че лично видях в Лондон да опаковат книгата.

— Но, изглежда, вашият покоен партньор мистър Селиг е имал свои, по-различни планове, които, мисля, обясняват неговото нежелание да напуска каютата.

— Какво означава всичко това? — осведоми се капитан Хофнер.

— Моля ви за още минутка търпение, капитане, и ви уверявам, че ей сега ще се спра и на този въпрос — каза Дойл, хвърли хартията на пода и метна брадвичката на рамо. — Ще бъдете ли така добри сега да ни придружите до следващата ни цел? Инес?

Инес махна с ръка и дребничкият инженер — вътрешно тържествуващ да види своя непоклатим и строг капитан коленичил пред волята на този побъркан англичанин — тръгна пред всички през плетеницата от люкове и коридори към съседния товарен отсек на трюма. Той представляваше хладна и определено непривлекателна стая, в която най-забележителното бе редицата квадратни камери в стената, чиито стоманени капаци бяха снабдени с дръжки. На тавана висяха няколко ярки крушки.

— Мога ли да попитам какво правим в моргата? — обади се пак капитанът.

Инес услужливо вдигна фенера и на неговата светлина Дойл отвори една от хладилните камери и изтегли ниската платформа на колелца, върху която лежеше вкочанен труп. Той смъкна чаршафа от лицето и невъзмутимо дръпна долните клепачи на покойния Рупърт Селиг, разкривайки под тях застинала мрежа от сини и тъмновиолетови капиляри.

— Противно на мнението на вашия корабен лекар, че мистър Селиг бил във великолепно за възрастта си здраве, той е страдал от сърдечно заболяване и опасно високо кръвно налягане, за което свидетелстват масивните кръвоизливи в меката тъкан под очите — състояние, което той е криел дори от вас, мистър Стърн. Не знаехте за него, нали?

Стърн отрицателно поклати глава.

Дойл им показа малка стъкленица с лекарство — кръгли бели таблетки.

— Мистър Селиг е носил със себе си това хомеопатично лекарство — смес от калий, калций и йодна тинктура със съмнителна полза, но пък за сметка на това много популярна — което е криел в таен джоб в подплатата на палтото си.

— Всичко това е много добре, мистър Дойл, още повече че идва в подкрепа на заключението на моя доктор относно истинската причина за смъртта на този джентълмен, но какво общо има то с…

Дойл вдигна ръка, принуждавайки Хофнер да замълчи.

— Нека анализираме фактите поотделно, капитане — тук имаме сложен замисъл и аз се надявам да ми дадете възможност да ви го разкрия в истинската му светлина. — Дойл метна отново чаршафа връз посивялото лице на Селиг, тласна количката, която леко се плъзна във вътрешността на камерата и с метално щракване, отекнало в потискащата стая, се намести в първоначалното си положение.

— Инес, ще бъдеш ли така добър… — почна Дойл.

Инес взе фенера от инженера и освети другия ъгъл на помещението. Там, на пода до стената, имаше ковчези, грижливо подредени в редица.

— Вие приехте като карго тези пет ковчега на борда си в Саутхамптън, нали така, капитане?

— Да, и какво от това?

— Всички, предполагам, дойдоха от един и същ товарач?

— Такава е обичайната практика.

— Предупреждавам ви, че след малко ще поискам да разгледам съпроводителната товарителница — заяви Дойл, като пое лоста и чука от инженера. — В моята теория имаше една-единствена, но почти непреодолима трудност: както се убедихме, когато се качвахме на кораба, мерките за сигурност бяха изключителни… нещо, което не бих могъл да кажа за този ковчег например… — С помощта на чука Дойл вмъкна плоския край на лоста под махагоновия капак на първия ковчег.

— Mein Gott, сър, какво правите… — Хофнер пристъпи напред, за да спре Дойл в намерението му да отвори ковчега, но в същия момент Инес го хвана и го задържа.

— Ако на борда на „Елба“ е проникнала банда професионални убийци — а уверявам ви, капитане, точно такъв е случаят, с който се занимаваме в момента — те са постигнали това, не качвайки се по трапа както останалите, а с помощта на по-нетрадиционни средства…

— Заповядам ви да спрете веднага…

— Вероятно ще си спомните думите на един от пасажерите, който бил чул викове на „дух“, разнасящи се някъде откъм трюма, още през първия ни ден в открито море.

Дойл натисна лоста и с жалостивото скърцане на изтръгвани от гнездата си пирони капакът се отдели и се повдигна. Звукът отекна зловещо, загубвайки се някъде по смълчаните стоманени коридори. Дойл здраво подхвана разкования край на капака и с рязко дръпване го вдигна.

— Това е оскверняване на… — Капитан Хофнер се изтръгна от Инес и се хвърли към Дойл, за да установи, че покритата с гладък розов плюш вътрешност на ковчега е абсолютно празна. Хофнер вдигна поглед към Дойл. Долната му челюст провисна.

— Писъците на „духа“ били последвани от силно ритмично почукване… — Дойл пусна капака обратно и с няколко отмерени удара закова пироните по местата им. — Вгледайте се и ще видите вдлъбнатините, оставени при повторното зачукване на пироните — предложи Дойл, приканвайки Хофнер да се приближи до ковчега. — Моряците, пренесли тези ковчези, ме информираха, че всеки от тях е съдържал човешко тяло, което се е премествало по време на клатенето при носене. А ако се взрете ето тук, капитане, ще можете сам да видите малките дупки, пробити в ъглите, за да може да се диша.

Хофнер прекара пръст по отворите.

— Наистина не знам какво да кажа.

— Мисля, че най-подходящо за начало би било едно извинение на мистър Стърн. Иска ми се да се надявам, че когато към вас се обърне с безпокойство за собствената си безопасност следващият пасажер, вие, независимо от религиозната му принадлежност или интелектуалното му ниво, ще го посрещнете с разбиране, по-подходящо за поверения ви пост.

Лицето на Хофнер бавно почервеня. Той изтръгна лоста и чука от ръцете на несъпротивляващия се Дойл. Три минути и четири отворени ковчега по-късно запъхтяният и отрезвял Хофнер пусна инструментите на пода.

— Мистър Стърн — каза той, изпъчвайки гърди, — моля ви да приемете най-дълбоките ми и най-искрени извинения.

Стърн кимна, отбягвайки погледа на капитана.

— Имате петима пътници без билет на борда си, капитане. На кораб с размерите на нашия има поне няколко дузини места за скриване. Едва ли е необходимо да ви подсказвам какви би трябвало да бъдат вашите следващи действия.

— Не. Разбира се. Веднага ще разпоредя корабът изцяло да се претърси. — Хофнер изтри потта от веждите си, обмисляйки плана. Считаше себе си на първо място за човек на здравия разум, а на второ — за човек на действието.

— Предлагам също да положите максимални усилия за откриването на ирландския свещеник отец Дивайн — подсказа Дойл.

— Това пък защо?

— Защото този човек не е свещеник. Той е техният водач.

И в същия миг лампите изгаснаха.

Сан Франциско, Калифорния

Да наречеш подобно място „Кухнята на дявола“ просто не е справедливо, мислеше си Каназучи, наблюдавайки един плъх, подгонил хлебарка. Той лежеше на гъмжащо с въшки одеяло, покриващо дървен нар, до който бе успял да се добере срещу кралското заплащане от две пенита на нощ. Двайсет други скитници се търкаляха върху легла, нахвърляни в квадратната стая четири на четири — само едно от четирите еднакво претъпкани помещения, заемащи третия етаж на пететажна сграда за наематели в центъра на Тангренбу — онзи заемащ дванайсет преки квартал в центъра на Сан Франциско, наричан от белите Чайнатаун.

В мазето имаше пушалня за опиум, а бедните и неграмотни селяни — много от тях както обикновено залели града в края на лятото, когато фермите освобождаваха сезонните си работници — вярваха, че нощем из коридорите броди зъл демон, търсейки човешки души, с които да се нахрани. Съвсем наскоро в тъмната уличка зад сградата бяха намерени труповете на трима мъже с разрязани гърла и изтръгнати от телата им сърца. На малки импровизирани олтари непосредствено до вратите за отделните стаи бяха оставени жертвоприношения в добавка към малкото пари, които китайците бяха събрали колективно в опит да бъде умилостивено чудовището. Всяка нощ зад затворените врати се раздаваше шум от дебнещи стъпки, а на сутринта даровете липсваха. И все пак никой друг не бе убит през седмицата, откакто бяха започнали да го правят.

От четиристотинте живущи в тази сграда, един-единствен бе виждал демона и бе останал жив, за да разкаже на другите за него — това бе упълномощеният от собственика управител на сградата: едър дебеловрат тип със сипаничаво лице, който имаше задачата да събира дневния наем, а напоследък и парите, оставяни за умилостивяване на демона. По неговите думи, демонът имал драконова глава с хиляда очи и десет зъбати и гладно премляскващи усти… изобщо чиста проба демон, един от десетте хиляди, присъстващи в сложната система от вярвания на тези хорица. Управителят лично го видял да разкъсва с отвратителните си нокти гърдите на мъжете, намерени онази сутрин в уличката, с такава лекота, сякаш обелвал кората на портокал.

И ето че бе възприета практиката всяка стая да бъде заключвана за през нощта от управителя, макар че дори да им бе оставена възможност да сторят това, никой от изплашените мъже не би посмял да се весне навън след смрачаване, което принуждаваше всеки да решава въпроса за естествените си нужди както намери за възможно, но зад стените на стаята. В няколко случая силната миризма на тези мръсни провинциалисти накара Каназучи да съжали, че сетивата му са изострени като Косата, лежаща до него.

За Каназучи бе повече от ясно, че сред този страх, мръсотия и мизерия никой не бе обърнал внимание на пристигането му предния ден. За него лишаването от свобода на придвижване нощем бе неприемливо ограничение. Той лежеше в тъмнината, ограден от пъшкания, хъркания, изплаквания по време на сън и това я правеше още по-непрогледна. Не искаше да напуска стаята преди хората наоколо да са здраво заспали, а хилавият болен мъж през две легла от него все още продължаваше да се мята в пристъп на треска.

Миналата нощ Каназучи пак бе споходен от познатото съновидение и един образ се бе запечатал в съзнанието му толкова здраво, че налагаше да прояви по-голям интерес.

Хора с китайски лица, работещи в тунел.

Първите му два дни в Дай Фу, Големия град, Новата златна планина — така китайците наричаха Сан Франциско — не му бяха помогнали да хвърли светлина върху загадката на този образ. Роби като тези невежи обитатели на коптори с нищо не можеха да му помогнат. Обмисляше идеята да разработи някой от местните търговци, но те говореха далеч по-цивилизован диалект на гърления мандарин, използван от селяните, в компанията на които бе прекосил океана, и този факт налагаше да изчака поне седмица, докато овладее неговите нюанси, тъй като тези хора бяха пословично необщителни с всеки извън собствените им тонги. Другата възможност бе да напусне гетото и да тръгне из белите квартали на града, но всички, с които бе разговарял в Тангренбу, го бяха предупредили да не прави това. Вълна на антиазиатска омраза бе минала през Америка наскоро и не бе пропуснала да разтърси всички китайски квартали по цялото западно крайбрежие, а последвалите актове на насилие срещу азиатските имигранти бяха отбелязали една постоянна тенденция към ожесточаване: убийства, размирици, линчувания. Винаги когато белите имаха нужда от изкупителна жертва за икономическите си несгоди, започваше масирана кампания против „жълтата заплаха“ с цел подготовка на общественото мнение, а после идваше ред на неизбежните актове на расова варварщина. Какво би могъл да очаква човек от един толкова нецивилизован народ? Каназучи се колебаеше да излезе в кварталите на белите, но не от страх да не му се случи нещо, а поради опасения, че възможното убийство на бял пред очите на другите би поставило начало на необозрими усложнения на мисията му.

Нещата си имаха свой приоритет… Той започваше да мисли, че пред него има по-непосредствена възможност да се сдобие с информацията, която му бе необходима.

Болният през две легла от него се бе поуспокоил и дишането му, макар и мъчително, бе станало по-ритмично и бавно. Каназучи заметна оръжието си през рамо и запристъпва през спящите, внимавайки да не настъпи някоя от четирите скърцащи дъски на дюшемето. Спря при самата врата, където бе леглото на пълномощника. С помощта на върха на своя вакизаши — дългия си нож — деликатно и незабелязано изтегли ключа на стаята изпод нара на гадния тип. Оказа се завързан с кожена връв за една летва, но той я сряза с единствено ловко движение на китката.

Минута по-късно вече стоеше в коридора, изчаквайки очите му да свикнат с тъмнината. Въздухът беше наситен с тежката миризма на дима от тлеещите пръчици китайски тамян, оставени на олтарите, отрупани с плодове и монети. Каназучи разгледа праха по пода и установи, че никой не е минавал оттук през двата часа, изтекли от полунощ — часът, когато вратите се заключваха. Той безшумно се плъзна към центъра на помещението, където започваха стълбите, сля се със сенките, замръзна на мястото си и се вслуша.

Чуваше дишането на спящите из четирите стаи на този етаж. И още в стаите над и под него. Долавяше шумоленето на хлебарки зад стените. Той изнесе границата на необикновено развитите си сетива по-надалече — едно старо и добре познато упражнение, в което можеше да влиза и излиза, все едно че облича и съблича отдавна притежавана дреха.

Котка се отри в търкаляща се консервена кутия долу на уличката. Прокрадване на плъхове… Тропот на файтон… Пиянски смях… Пазарене на проститутка… Неспокойно пристъпване на коне… Изпръхтяване в съседната конюшня…

Стъпки… приближаващи насам.

Той събра мрежата на сетивата си и я запрати към първия етаж на общежитието.

Долови влизане на един човек. Тежък. И висок, ако се съдеше по дължината на крачката му. Кожени ботуши на уестман. Торба, влачена по пода. Тракане и съскане като от змия. Леко изшумоляване и после звън на монети, падащи заедно. Леко издрънчаване… сякаш от едва докоснали се миниатюрни цимбали.

Спящите по долните етажи започнаха да се събуждат. Изплашен шепот. Всеки се свиваше, без да помръдва от своя нар.

Стъпките се заизкачваха по стълбите. Вторият етаж. Дрънченето се засили, цимбалите звъннаха по-отчетливо… съскането и тракането се доловиха съвсем ясно. После отново се разнесе звънът на събирани монети.

В сградата се възцари ужас. Разнесе се шепот на молитви и трескаво мятане на зърната на броеници. Каназучи изолира съзнанието си от бърборенето на селяните и се съсредоточи върху тежките стъпки, задаващи се по стълбите за неговия етаж.

Демонът излезе на стълбищната площадка и зави. Грамадна, внушаваща страх фигура… драконова глава… крайници с оперение… птичи нокти, вкопчени в дайре, удряно ритмично в хълбока му. Голям брезентов чувал, влачен зад него и отъркващ се по неравностите в пода.

Щом демонът се изкачи на третия етаж, една монета падна в краката му. Съществото спря и погледна надолу. Златна! Съществото посегна към нея. В същия миг една от сенките се помръдна, в съзнанието на демона настъпи объркване и миг преди да спре да работи, то запечата последния образ: проблясването на нещо сребърно, насочено към него с непостижима скорост. Мечът се заби толкова бързо, че очите на демона продължиха да изпращат информация към мозъка — за безсмислено въртящата се стая — дори след като главата се изтърколи надолу по стълбите от застиналото все още право тяло.

Каназучи бе нанесъл удара си под такъв ъгъл, че да не се изцапа от бликналата кръв на демона. Той мигновено прибра меча си в ножницата и се пресегна напред точно навреме, за да положи обезглавеното тяло на пода; артериите продължаваха да изпомпват кръв. После леко скочи на площадката и свали маската на демона. Под нея се виждаха очи и уста, останали отворени от изненада: плоското тъпо лице на обикновен бандит. Останалото бе евтин хартиен костюм на дракон.

Каназучи изтегли флейтата от пояса му и се насочи обратно към своята стая. Когато пълномощникът чу, че демонът спира пред вратата, той посегна за ключа си, а после и за ножа си, разбрал, че ключа го няма. Но и ножа го нямаше. В този момент вратата се отвори и той чу пискливото изсвирване на зъл вятър. Останалите в стаята се сгушиха под одеялата си.

Иззад рамката на разтворената врата се подаде ярката хартиена глава на дракона. Пръст, завършващ с остър нокът, посочи нещастника и го повика.

Какво, по дяволите, правеше Чарли? Пълномощникът се ядоса. Нямаха такава уговорка. Той пристъпи напред.

Вятърът изведнъж спря, вратата зад него се затвори. Отровен бял облак дим изплува пред него, някаква светлина просветна за кратко и той видя главата и тялото на своя съдружник Чарли Ли да се търкалят на подгизналия в кръв под. И преди краката му да възприемат командата „Бягай!“, която подаде ужасеният му мозък, гърлото му попадна в желязно менгеме, което с лекота го повдигна и краката му се разлюляха във въздуха.

— Боговете са ти сърдити — разнесе се в ухото му остър шепот.

Какъв зловещ глас! Той ритна безпомощно с крака и се опита да си поеме дъх. Не успя. Изглежда, бе дошъл краят му…

— Изпратиха ме да те накажа със смъртта на хилядата мъчения.

Господи, това дали не беше истински демон!

— Но може би ти не заслужаваш подобна милост. Не знам дали да не те погълна наведнъж.

Демонът го раздруса като безпомощно коте.

— Имаш късмет, че съм в добро настроение. Върни на хората парите, които си им откраднал, и не е изключено да те оставя жив.

Пълномощникът се опита да кимне: да, всичко, което наредиш! Демонът леко отслаби хватката си и в гърдите на нещастника проникна глътка въздух, колкото да го задържи в съзнание.

— Кажи ми! За себе си ли краде тези пари?

Човечецът се опита да отрече с глава: не!

— Така ли? И кой тогава ти нареди да крадеш?

Пръстите на гърлото му се отпуснаха, позволявайки му дрезгаво да изграчи:

— Малкия Пийт.

— Малкия Пийт? Може ли това да е име на цивилизован човек?

— Истинското му име е… Фун Цин Той. Шефът на Чайнатаун.

— На кой тонг е главатар?

— Тонга Сю Йоп.

— Къде мога да намеря Малкия Пийт?

— В сградата на братството Он Леонг — изхърка пълномощникът.

— В Дома на спокойната съвест?

Пълномощникът отново кимна. Този китайски демон говореше прекалено добър английски, мина през ума му, точно когато ръката безжалостно сви пръсти около гърлото му. Пълномощникът припадна.

Когато се свести, край него се бе събрала тълпа от всички етажи и развълнувано коментираше останките на добре известния в квартала бандит Чарли Ли. Пълномощникът с мъка се изправи на крака и радостно сподели с останалите щастието си, че всичко е свършило толкова благополучно. Демонът се бе оказал фалшив! Пълномощникът вдигна чувала на партньора си и започна да раздава монети на наемателите. Какъв късмет! Не пожела да вземе за себе си нищо. Беше обладан от някаква необяснима за останалите добрина и като нищо бе готов да продължи с щедростта си поне през следващите два дни. Та нали демонът го бе оставил да живее!

Заслепен от радостта си, пълномощникът изобщо не обърна внимание на стройния мълчалив мъж, нанесъл се тук предния ден, и не забеляза, че той последен от всички слезе от нара, за да се смеси с тълпата пред стаите. Мъжът остана отзад, настрани от другите, заметнал през рамо вързоп. Готов да си тръгне.

Фун Цин Той шумно всмукна костния мозък от бутчето маринована патица. Деликатес, иначе недостъпен за човек от низша каста като него, бутчето маринована патица, поднасяно му всеки следобед, представляваше един от относително благовъзпитаните начини, по които Малкия Пийт си напомняше за успеха, достигнат след двайсет години къртовски труд и саможертви. Макар положението до което се бе издигнал да бе сравнително скромно — и отговарящо на прякора му — и въпреки че външно създаваше впечатление на мек човек, Малкия Пийт притежаваше ненаситен апетит и рядко се подчиняваше на каквито и да било импулси да се въздържа.

Той бе единственият главатар на тонг, с когото Слепия Крис Бъкли и корумпираният бял политически елит на Сан Франциско можеха без притеснение да преговарят — останалите китайци в лидерска позиция се държаха прекомерно надменно за техния вкус. Само Малкия Пийт бе способен да се усмихне на обидите, хвърляни ей така, между другото в лицето му, и те го възприемаха като клоун, кланящ се раболепно по начин, съответстващ на ниското му положение в обществото.

Но Крис Бъкли и неговите приятели виждаха в Малкия Пийт човек, всеотдайно посветил се на цел, скъпа за тях: поставянето под контрол, подчинението и поробването на китайското население на града. Обитателите на Тангренбу живееха в постоянен страх от Пийт и жестоките насилници, работещи за тонга Сю Йоп. Макар още пет други престъпни тонга да притежаваха значителни интереси в Тангренбу, контролираното от Малкия Пийт братство Он Леонг владееше доставките на опиум в квартала. Той бе собственик на предприятия, в които наркоманите робуваха за пенитата, които по-късно вечерта щяха да похарчат, за да има с какво да напълнят лулите си и за да могат да платят за нощувка в превзетите от въшки, бълхи и мишки бордеи, където щяха да преспят.

Срещу сътрудничеството с върхушката на политическата машина шестте тонга получаваха неотменимото право да се разпореждат с вноса и регулирането на всички работници, пристигащи от континентален Китай. А благодарение на удобното посредничество на Бъкли и връзките му с всемогъщите железопътни барони на Сан Франциско — Хопкинс, Хънтингтън, Крокър и Станфорд — Малкия Пийт бе станал главен разпоредител на труда на кулитата във връзка с разширението на западните линии. На мандарин „кули“ означава „окаян труженик“.

И така, за привилегията да намери нов дом в тази земя на възможностите, веднага след като прекосеше границата, всеки прост работник се превръщаше в роб, притежаван и експлоатиран до края на живота му от Малкия Пийт и шестте компании. Край, при настъпването на който погребалните бюра на Малкия Пийт щяха да извършат кремацията и дори да реализират мъничка печалба от транспортирането на пепелта — е, не бе задължително тя да е на работника — обратно на семейството на покойника в Китай.

Окаян труженик… колко точно.

Малкия Пийт бе роб на навика. Едно от неотменимите му задължения бе да изслушва молби от поданиците си, докато обядва на балкона на втория етаж в притежаваната от него градска къща на Кърни стрийт. Малкия Пийт обожаваше да се тъпче от сърце с храна, изслушвайки прегъващите пред него гръб работници и собственици на магазини. От време на време, ако се случеше някое искане да се окаже достатъчно невинно или евтино за изпълнение, той демонстрираше рядко срещаното си и считано за пословично великодушие.

Но ето че минаваше вече половин час след пладне и той посягаше вече за трети път към маринованото бутче, а още никой не се бе появил да го занимава с тъпия си проблем. Той се обърна към прислужника и извика:

— Йи Чин, защо няма никой? Ако са ги накарали да чакат долу, ще има наказания!

Никакъв отговор. Той захвърли костта в чинията си и на висок глас поиска още храна. Никой не откликна. Сега вече се ядоса: момчетата от кухнята имаха заповед да чакат от вътрешната страна на балкона в непрестанна готовност мигновено да донесат каквото поискаше. Повечето бяха опитали бича му на гърбовете си в случаите, когато поднесяха студена храна. Малкия Пийт раздруса порцелановия звънец до чинията си и повторно извика.

Нищо! Йи щеше скъпо да плати за тази си издънка.

Малкия Пийт с труд измъкна издутото си шкембе иззад масата, надигна обемистия си задник от украсения с ръчна резба стол от времето на династия Тан, предвидливо взе бича си и с разкрачена походка се отправи към дневната, опитвайки се да измисли някакъв по-оригинален начин, по който да накаже тези немарливи и за нищо негодни слуги.

Следващата порция бе покрита със сребърен похлупак и го чакаше, оставена на количка до вратата на балкона. Но ако ястието бе успяло да изстине, бог да му е на помощ на онзи нескопосник Йи Чин. Той надигна похлупака…

И падна на колене, устата му изригна всичкото съдържание на обилния обяд, съзнанието му се смрази, сетивата му замряха. Беше сляп, ням и глух…

На подноса имаше крака.

Човешки крака!

Поддавайки се на събудилите се инстинкти за оцеляване, Малкия Пийт ловко изпълзя настрани на четири крака. Къде бяха телохранителите му? Четирима от тях дежуреха долу на смени през цялото денонощие. Но някой явно се бе промъкнал покрай тях. Атаката можеше да дойде всеки момент от всяка посока. Налагаше се сам да се защитава. Едно време нямаше по-добър от него с ножа, но вече десет години не му се бе налагало да се сражава сериозно с никого.

В горното чекмедже на онова писалище трябваше да има револвер. Малкия Пийт се дотътри дотам, извади револвера с тресящи се ръце и се хвана за ръба на писалището, за да се закрепи. Избърса слюнката, потекла по бузата му, с ръкава на ръката, в която държеше револвера, и се опита да вложи в гласа си достатъчно сила, за да извика охраната, но думите заглъхнаха в гърлото му. Сърцето му биеше лудо, а езикът му бе като от памук.

„Бавно, не бързай, Пийт. Избрал си добро място. Оттук виждаш всяка врата и прозорец. Хвани по-здраво револвера с двете си ръце. Почакай, докато се приближат до теб… не прахосвай куршуми…“

Удар със страхотна сила се стовари в тила му и заби главата му писалището. Дебелото стъкло, покриващо плота, се счупи и лицето му застина в една от пукнатините. Малкия Пийт почувства топла вълна да минава надолу през лицето му и видя отблизо как собствената му кръв се стича върху натрошените парчета. В същия миг ръката му бе жестоко извита и револверът му бе отнет с такава лекота, сякаш бе дете.

— Сега разбираш колко лесно бих могъл да те убия — проговори тих глас зад него.

— Да — побърза да изграчи Малкия Пийт.

— Охраната ти е ликвидирана. Никой няма да дойде да ти помогне. Отговори на въпросите ми, без да ми губиш времето, и ще живееш.

Гласът говореше на безукорен мандарин, лишен дори от намек за акцент. Не, той определено не познаваше този човек. Малкия Пийт се опита да кимне в знак на съгласие и опитът му завърши с това, че още няколко парчета стъкло се забиха в израненото му лице.

— Продаваш работници за железницата — продължи гласът.

— Да.

— Копачи на тунели. Китайци. С опит в работата с експлозиви.

— Да… няколко…

— Едва ли има много такива.

— Не, добрите са малко.

— Значи можеш да отличиш кои са добрите?

Какво, в името на небесата, означаваше това?

— Да. Трябва да са сапьори и да са работили като забойчици в мините. По правило идват тук, примамени от златната треска…

— Изпратил си няколко от тях в пустинята.

Мислите на Малкия Пийт бясно препускаха. Нямаше чак толкова китайци сапьори… добрите винаги се търсеха… какво, какво означаваше това?…

— Отговори или ще те убия!

Те работеха в екипи, а той предлагаше и транспортираше също и взрив… Не, не можеше да си спомни, трябваше да провери в счетоводните книги, но това щеше да отнеме време… щеше ли този човек да го остави жив толкова дълго?

Чакай! Имаше нещо… да!

— Железницата Сан Франциско, Престън и Финикс. Една група.

— Кога?

— Преди шест месеца.

— И накъде точно ги изпрати?

— Територия Аризона. Искаха ги за работа на линията западно от Тусон. От Стоктън… сега си спомням, че дойдоха от Стоктън, Калифорния. Не мога да се сетя нищо друго, не знам имената им, но мога да проверя и да ти ги кажа. Бяха четирима…

Мъжът удари с длан главата на Малкия Пийт и заби меката тъкан на слепоочието му в ръба на масата. Малкия Пийт се свлече в безсъзнание на пода.

Каназучи отиде до балкона, ловко се изкачи по декоративната дървена решетка за увивни растения на покрива и изчезна. Никой не го бе видял да идва, никой не го видя и да си отива.

Когато Малкия Пийт се свести, слухът за убийствата в градската му къща се бе разпространил в Тангренбу — краката на един от телохранителите му били отрязани и сервирани за обяд на Малкия Пийт, а той бил принуден да ги изяде: така твърдеше мълвата в най-преувеличените версии на случилото се… Каназучи вече отдавна бе напуснал чертите на Сан Франциско.

Под палубата цареше неестествена тишина. Корабните двигатели бяха преустановили работата си едновременно с изгасването на светлината. „Елба“ бе спряла и се поклащаше едва доловимо. Трюмът изглеждаше тъмен и негостоприемен като корем на кит.

— Gott in Himmel… — почна капитанът.

Дойл му направи знак да мълчи. Стояха и напрегнато се вслушваха…

Някой в коридора се придвижваше към предната част на кораба, където петимата мъже чакаха до празните ковчези.

Дойл взе лоста от капитана, дръпна фенера от Инес и затвори капака му, запращайки всички в абсолютен мрак.

— Преместете се до стената. Дръпнете се от вратата — прошепна той на останалите. — И никой да не казва нито дума!

Те чакаха и наблюдаваха. На десетина метра от тях в коридора примигна слабо пламъче — някой беше запалил кибритена клечка. Тя заподскача към тях, изгасна, на нейно място се появи нова и продължи да се приближава. Дойл внимателно следеше придвижването на неизвестния, който опипваше пода пред себе си с плъзгане на краката и когато фигурата стигна до люка и протегна ръка, за да хване дръжката, той излезе иззад прикритието и отвори капака на фенера право в лицето на човека, заслепявайки го. Мъжът извика, изпусна горящата клечка и вдигна ръка пред очите си.

— Защо правите това?

— А ти какво правиш тук, Пинкъс? — поинтересува се Дойл.

Айра Пинкъс се наведе и разтри очи в опит да премахне танцуващите пред погледа му светли петна, прекалено стреснат, за да опитва в този момент някоя лъжа.

— Следях ви — отговори той.

— Избрал си крайно неподходящ момент и… защо не се отдръпнеш от тази врата, Пинкъс — някой като нищо може да те простреля — уведоми го Дойл, дръпна дребния човек към стената и затвори вратата.

— Бях на средата на стълбището, когато всичко изгасна…

— А също бих предложил да не повишаваш глас.

— Окей — прошепна Пинкъс. — Господи, нищо не виждам… струва ми се, че се намирам в електрическа крушка… както и да е, каква е тази погребална история с черепи и кръстосани кости, мистър Конан Дойл… о-о, здрасти, Инес, радвам се да те видя.

— Здравей.

— А как е твоето име, приятел?

— Лайънъл Стърн.

— Много ми е приятно, аз съм Айра Пинкъс. Това пък трябва да е капитан Хофнер, драго ми е да се запозная и с вас, сър, наистина очаквах този момент с нетърпение, имате чудесен кораб… Аз съм Айра Пинкъс, „Ню Йорк Хералд“…

— Защо ви следи този човек? — обърна се Хофнер към Дойл.

— Пиша серия репортажи за трансатлантическите пътешествия с параходи, капитане, и наистина съм благодарен на възможността да ви интервюирам…

— Пинкъс — заплашително изрече Дойл.

— Да?

— Мълчи или ще съм принуден да ти запуша устата!

— О… да, разбира се.

Настана тишина, нарушавана единствено от серия тежки метални изръмжавания и простенвания, разнасящи се някъде отзад и над тях.

— Резервният генератор — обясни инженерът.

— Опитва се да завърти винтовете — допълни Дойл.

Хофнер кимна. Всички се заслушаха.

— Май не иска да заработи — проговори след малко Инес.

— Генераторът беше проверен и намерен за напълно изправен, преди да напуснем Саутхамптън — каза капитан Хофнер.

— Предполагам, че същото бихте казали и за основните двигатели? — напомни му Дойл.

Хофнер го погледна.

— Да не би да намеквате, че…

— Саботаж? — досети се Пинкъс с необяснимо злорадство.

Думата увисна във въздуха. Пинкъс премести няколко пъти погледа си от Хофнер към Дойл и обратно, подобно на зрител на среща по тенис на маса.

— Какво предвиждат правилата в подобна ситуация?

— Екипажът ще раздаде лампи и ще съпроводи всички пасажери, намиращи се на палубата, до техните каюти.

— И колко време може да отнеме това?

— Двайсет минути до половин час.

— Очаква се, че всички пътници ще останат в каютите, така ли?

— Да, докато не бъде възстановено подаването на електроенергия.

— Капитане… а знае ли някой, че сме тук долу? — попита Дойл.

— Първият ми помощник — отговори Хофнер. — И онзи, който е поел вахта на мостика.

— Да не би да са тръгнали за мен? — мрачно изказа подозрението си Лайънъл Стърн.

Миг преди да отговори, Дойл улови с периферното си зрение простодушното любопитство в ококорените очи на Пинкъс.

— Мистър Пинкъс, ще бъдете ли така добър да отидете в онзи ъгъл и да останете там за момент?

— Наистина ли? И защо?

— Защото искаме да разменим няколко думи на четири очи — обясни Дойл и му освети пътя с повдигане на фенера си.

Пинкъс примирено сви рамене и послушно се отправи по осветената пътека в далечния ъгъл, хвърляйки неспокоен поглед към празните ковчези.

— Да не искате да застана с лице към стената?

— Ако обичате.

— Ей, няма проблеми — каза Пинкъс, дари ги с фамилиарно махване с ръка и се подчини.

Дойл направи знак на останалите да се съберат в плътен кръг около него, скри фенера под палтото си и освети петте лица с призрачна светлина отдолу.

— Тези хора са готови на всичко, за да ви убият, мистър Стърн — каза той с едва доловим шепот. — Ако това ще им помогне да сложат ръка на „Книгата на Зохар“.

— Защо просто не им я дадем? — предложи Хофнер.

— Нямаме ни най-малка представа къде би могла да бъде…

— Тя е в каютата ми — намеси се Дойл.

Разнесоха се объркани възклицания.

— Господа, моля ви! — каза Дойл и хвърли лъч светлина към Пинкъс в мига, в който той извърна лице обратно към стената. — Ще имаме достатъчно време за обяснения, когато се озовем в малко по-друга компания, освен ако предпочитате да ги прочетете от първата страница на някой вестник.

— Напълно съм съгласен — обади се капитан Хофнер.

— След като са се убедили, че „Книгата на Зохар“ не е на мястото си в сандъка, нашите пътници без билет помислили, че тя все още е в каютата ви, мистър Стърн, откъдето вече са опитали да я вземат с цената на живота на мистър Селиг. Убеден съм, че сега, под прикритието на тъмнината, те отново ще атакуват каютата ви.

— Но защо сега? Точно тук, в центъра на океана? — недоумяваше Стърн.

— А не на един ден път от сушата, когато и шансовете им да избягат, без да бъдат разкрити, биха били много по-големи? — разшири въпроса му Дойл, явно готов да поясни веднага.

— Защото са разбрали, че вече знаем за присъствието им на борда, следователно повече не е било възможно да чакат — проговори Инес.

— Много добре, Инес! — похвали го Дойл.

— И как са се досетили? — пожела да разбере Хофнер.

— Неспазване на служебната тайна — отговори Дойл. — От някой офицер на командния мостик.

— Невъзможно.

— Не е някой от вашите, капитане. Говоря за техен съучастник.

— В униформа?!

— Опасявам се, че скоро ще ви информират за загадъчното изчезване на ваш офицер.

— Mein Gott, в такъв случай ще претърсим всяко ъгълче на кораба и ще открием…

— Ще направим нещо по-добро от това, капитане, но ще трябва да действаме без никакво забавяне, защото разполагаме с не повече от трийсет минути — каза Дойл и се обърна към инженера: — Разполагате ли с червен фосфор на борда?

Инженерът не го разбра и се обърна към Хофнер, който му преведе.

— Да, сър — отговори инженерът.

— Добре. Донесете веднага целия си запас.

Набитият възнисък инженер, когото досегашният развой на събитията бе държал в състояние на пълно объркване поради недоброто му знание на английски, с облекчение посрещна тази лесна за изпълнение задача, отривисто козирува и с почти маршова стъпка напусна товарното отделение.

— Капитане, можете ли да ни набавите някакво огнестрелно оръжие?

— Разбира се, оръжието се пази под ключ на мостика…

— Без някой от офицерите ви да разбере?

Хофнер опъна надолу реверите на куртката си и се напомпи до краен предел с тевтонска гордост.

— Мисля, че поне това мога да сторя.

— Какво възнамеряваш да направиш, Артър? — попита Инес.

— Ще заложа капан — простичко отговори Дойл.

— Така ли? Страхотно! Мога ли да помогна с нещо? — обади се Айра Пинкъс.

Дойл се обърна и го освети. Пинкъс се бе промъкнал на два метра от тях и кой знае откога се бе стаил до самата им група.

— Всъщност… мисля, че ще можете — каза Дойл.

Двайсет минути по-късно. Мека лунна светлина проникваше през илюминатора в кабината на Стърн, където цареше неземна тишина.

Първият звук: вмъкване на шперц в ключалката… острието мина покрай щифтовете, които леко и услужливо се разместиха, застивайки в очакване, последва едва чуто щракване, ключалката се предаде и дръжката се завъртя надолу. Вратата бавно се отвори, докато срещна съпротивата на сложената отвътре верига. В пролуката се показаха секачки, захапаха веригата и миг по-късно последното й звено бе прерязано. Ръка в ръкавица улови двете парчета, преди да се хлъзнат надолу и да вдигнат шум и внимателно ги отпусна, без да се чуе нищо.

Вратата се отвори, колкото да пропусне първата фигура, облечена в черно от главата до петите, обута с обувки с меки подметки и с опъната върху лицето маска. Фигурата огледа стаята, спря за миг поглед на неподвижно лежащото в долната койка тяло, после задържа вратата, пропускайки вътре втора, облечена по същия начин фигура. Тя бавно и без колебания отиде до койката. Лунните лъчи осветиха стоманено острие в ръката й.

„Сега!“ — каза си Дойл.

И в мига, в който черната фигура протегна ръка, за да отметне одеялото, в коридора отвън се разнесе ужасяващ вик, мъчителен стон на изтезаван човек, стигнал до границата на възможностите си да издържа повече, и постепенно се засили до максимум.

„По-леко, не преигравай.“

Двамата мъже се обърнаха към вратата, където се появи трета, идентично облечена фигура, и със знак ги извика навън. Те безшумно се плъзнаха натам и погледнаха в коридора, където се разиграваше най-странният спектакъл, на който някога бяха присъствали.

Фосфоресциращите очертания на корабен офицер осветяваха далечния край на тъмния коридор. Това бяха излъчващи сияние призрачни контури на мъж с преметнати през разкъсаната му униформа вериги и черни дупки в измъчените черти на зеленикавото лице на мястото на очните кухини. Изтерзаният дух простена отново, раздруса веригите си, повдига заплашително ръце и направи крачка към трите черни фигури.

Те сепнато отстъпиха.

Дойл отметна одеялото, изправи се в койката, насочи ловджийската пушка към тримата мъже и заповяда:

— Не мърдайте!

При звука на гласа му отсрещната врата в коридора рязко се отвори и на прага й застана Инес с насочен револвер…

Една от фигурите се наведе, хвърли се в краката на Инес и го подсече на пода. Револверът му изгърмя, куршумът звънна, рикоширайки от металния таван, и се заби в застлания под. Дойл натисна спусъка, но другите двама с невероятна скорост се бяха хвърлили в противоположни посоки, така че и неговият куршум безобидно рикошира от тавана. Дойл се хвърли към вратата. Единият от измъкващите се убийци буквално прегази „духа“ на „Елба“ — Дойл видя фосфоресциращата фигура да прави кълбо назад — и се скри зад ъгъла. Вторият се носеше на пълна скорост точно към люка, където капитан Хофнер, Стърн и инженерът чакаха в засада.

Третият скочи на крака, изхвръкна от помещението на отсрещната каюта, където се бе изтърколил, и понечи да последва съучастниците си. Инес се пресегна и го сграбчи за глезена. Мъжът се обърна и заби свободния си крак право в лявата китка на Инес, той извика от болка и пусна крака точно в мига, в който Дойл вдигна приклада на пушката и го стовари в тила на мъжа, запращайки го с лице в отсрещната стена, но вместо да рухне на място, убиецът се извърна в последния момент, запрати заднишком магарешки къч в диафрагмата на Дойл и на свой ред го засили обратно през разтворената врата към безмилостно твърдите рамки на койките.

В същия момент Инес подсече с ритник краката на мъжа, той подхвръкна във въздуха и с глух удар падна на пода. Инес изпълзя чевръсто до него и стовари тежкия си юмрук в главата му. Дойл излетя обратно в коридора, опря дулото на пушката си в гърдите на проснатия мъж и зареди нов патрон.

— Само мръдни и ще те застрелям — заплаши го той задъхано, защото още не бе успял да възстанови дишането си.

Фигурата лежеше неподвижно. Дойл шумно дишаше и се благодареше на Бога, че Инес бе пуснал юмруците си в действие толкова убедително. На всичко отгоре бе успял да запази хладнокръвие в критична ситуация. Явно кралските мускетари все пак бяха успели да го понаучат на нещо.

— Хванахме ли го? — попита корабният „призрак“, спирайки предпазливо на три-четири метра от тях.

Двамата братя сепнато се обърнаха към него, което им попречи да реагират, когато облеченият в черно мъж светкавично извади от ръкава си малък револвер, насочи го в слепоочието си и стреля.

— О, боже! О, боже мой, мъртъв ли е? — попита призракът.

— Разбира се, че е мъртъв, Айра! — раздразнено отвърна Инес. — Не видя ли, че стреля в главата си?

— Добре де, но какво, по дяволите, може да накара някого да стори подобна лудост? — възкликна Пинкъс, облегна се на стената и машинално започна да бърше фосфорната смес от ръкавиците си.

— Е, нали ти си репортерът? — отвърна му също толкова вбесеният Дойл. — Защо сам не го попиташ? Стой тук, Инес. Сега се връщам.

И Дойл бързо се отправи наляво по коридора.

— Исусе Христе, Марийо и Йосифе, наистина много се изплаших, Инес, и никак не ме е срам да си го призная — въздъхна Пинкъс, като си правеше вятър с фосфоресциращата шапка. — Кажи, как беше? Добре ли го изиграх?

— Мисля, че ако всичко останало в живота ти се провали, винаги ще можеш да си намериш работа като домашен призрак.

— Ха, това е чудесно, много ти благодаря.

— Помогни ми сега. Трябва да го изтеглим настрани, преди туристите да са надушили какво става.

— Дадено, приятел, каквото пожелаеш.

Пинкъс посегна надолу и Инес можа да го разгледа по-отблизо: по лицето му се стичаха лепкави струйки фосфоресцираща пот и от това то изглеждаше сякаш се топи.

— Мисля, че няма да е лошо и теб да скрием.

Дойл намери Лайънъл Стърн и инженера, коленичили в тъмнината край изхода на люка в края на коридора, да се грижат за капитан Хофнер, който стискаше ранената си ръка.

— Чухме изстрелите — каза Хофнер. — Mein Gott, той ни нападна толкова бързо, че нямах време да…

— Беше като сянка — поясни инженерът.

— Заби се право между нас — допълни обяснението Стърн. — Всичко се разви така светкавично, че дори не бих могъл да ви кажа в каква посока избяга.

— Няма нищо — примирено въздъхна Дойл и коленичи, за да разгледа следите по пода. — Той сам ще ни се покаже.

И посочи едва забележимия слой фосфоресцираща смес, който бе положил, след като бяха намазали Пинкъс. Дойл нареди на Стърн да остане при капитана и заедно с якия инженер, стиснал с двете си ръце грамаден френски ключ, тръгна по дирята светещи отпечатъци, която водеше към мрака на откритата палуба.

Луната се скри зад приближаващата се към тях облачна пелена и падналата тъмнина направи проследяването на светещите дири още по-лесно. Останала без тяга, „Елба“ тежко се полюшваше върху засилващите се вълни, предвещаващи наближаваща буря; фонтани пръски летяха през безлюдната палуба, а натегнатите стоманени въжета звънтяха като струни на арфа под напора на свистящия вятър. „Елба“ все по-малко приличаше на презокеански лайнер и все повече на параходна версия на обречения „Летящ холандец“.

— Тос чофек — прошепна инженерът, когато двамата за малко поспряха, преди да завият на поредния ъгъл, — той истински дер тойфел.

— Дявол? — повтори Дойл. — Да. Но все пак е най-обикновен човек.

Той се наведе, за да разгледа последния отпечатък от обувка, чу леко и равномерно тракане и видя, че гаечният ключ в тресящите се ръце на инженера тропа по перилата.

— Как се казваш?

— Дитер. Дитер Бок, сър.

— Радвам се, че си с мен, Дитер.

— Благодаря, сър.

Те проследиха оставената диря до едно стълбище на задната палуба. Дойл се взря през лепкавия мрак и му се стори, че различава фигурата на едър мъж, изправена до перилата в самия край на кърмата. Дойл бръкна за револвера си, но в същия миг корабът рязко се наклони, забивайки нос в пропастта между две поредни вълни. Двамата залитнаха, а когато отново вдигна поглед, Дойл видя, че фигурата при релинга вече я няма. Той обърна въпросителен поглед към спътника си, но инженерът не бе забелязал нищо. Тръгнаха напред. Голямото разстояние между отпечатъците подсказваше, че мъжът не бе спирал да тича, а дирята водеше до самия край на горната палуба, където просто прекъсваше.

— Той хвърлил през борда?

— Май така излиза — съгласи се Дойл.

— Във васер? — попита Бок и хвърли неспокоен поглед към застрашително издигащите се вълни. Като повечето моряци и той живееше в постоянен страх от океана. — И защо тос чофек прави такова нещо?

Защо наистина, запита се Дойл. Какво може да накара двама мъже да предпочетат смъртта пред залавянето им?

Заради кражбата на една книга?!

Преместиха жеронския „Зохар“ от скритото отделение в пътническия сандък на Дойл на безопасно място в корабния сейф и поставиха денонощна охрана. Макар с ръка в преметната през рамото му превръзка, капитан Хофнер се върна на мостика, събра офицерите си и нареди да се извърши старателно претърсване стая по стая. Както бе предсказал Дойл, първия помощник-капитан го нямаше никакъв, макар мнозина да се кълняха, че са го видели — млад, симпатичен рус мъж в пълна униформа на командния мостик в самото начало на бурята.

Всички корабни механици се събраха в машинното отделение и накрая успяха да убедят резервния генератор да заработи. С възстановено осветление и една четвърт от пълната мощност на корабните винтове, капитан Хофнер насочи „Елба“ право в зъбите на шквала, който вече затваряше челюсти около тях. Екипажът поднови титаничните си усилия да отстрани повредата на основния генератор, пасажерите останаха заключени в каютите си, уведомени, че е обявена критична ситуация, и предупредени при никакви обстоятелства да не подават нос навън, като им бе обяснено, че неудобствата се налагат заради бурята и загубата на мощност. Никой не спомена за опасенията, че на борда може да бродят неизвестни убийци.

След като поставиха охрана в двата края на коридора и блокираха евентуалната нежелана поява на някой любопитен пътник, Дойл, Инес, Стърн и Пинкъс — той вече бе част от тях и те бяха по-склонни да изтърпят компанията му, отколкото да рискуват да им се изплъзне от погледа — се събраха в каютата на Стърн край газена лампа, надвесени над трупа на самоубилия се облечен в черно нападател.

Когато свалиха маската, под нея се появи широко лице на около трийсетгодишен мъж с тежки вежди и права черна коса — яванец или може би филипинец, помисли си Дойл. В сгъвката на лакътя му имаше малка характерна татуировка, изработена може би чрез изстъргване на кожата, в резултат на което тя бе загубила естествения си цвят. Татуировката изобразяваше непълен кръг, пронизан от три начупени линии. Фигурата напълно съвпадаше с онази на листа хартия в джоба на Дойл, който бе снел драскулките от стената до трупа на Селиг. Вглеждайки се по-внимателно, Дойл установи, че става дума не за татуировка, а за изгаряне, подобно на онези, които се правят, за да се сложи знакът на собственика на стадо говеда.

Дрехите на мъжа бяха ушити от обикновена черна памучна тъкан. Намериха шест оръжия, скрити на различни места: ножове във всеки от ръкавите и крачолите, използвания за самоубийството малък револвер с две дула и тънка жица, омотана около кръста — смъртоносната гарота. Кокалчетата на ръцете и ръбовете на дланите на мъртвеца бяха загрубели и покрити с твърди мазоли, а по тялото му имаше следи от нож. Ясно бе, че пред тях лежи трупът на истински воин. Синините на Дойл и Инес от краткия им сблъсък с този мъж бяха достатъчно убедително доказателство за неговото умение в бойните изкуства. Изводът се налагаше: хладнокръвна, ефективно действаща машина за убиване. Нямаха никакви основания да приемат, че оцелелите му съучастници представляват нещо по-различно.

Дойл покри трупа с чаршаф. Четиримата мъже трябваше непрестанно да се подпират по стените и койките, за да се противопоставят на люшкането на кораба.

— Все още не сте ни обяснили, мистър Дойл, как така „Зохар“ се оказа във вашата каюта? — напомни Стърн.

— Освен хапчетата, които намерих в подплатата на сакото на мистър Селиг, аз се натъкнах и на ето този ключ — обясни Дойл и им го показа. — Той очевидно не беше за вратата на вашата или на която и да било друга каюта, макар да носеше маркировка, че е собственост на „Елба“, ето това тук… — Той им посочи малките набити букви с името на парахода.

— И какъв е той? — нетърпеливо попита Пинкъс.

— Опитах го на всяка ключалка, която открих в тази каюта, после тръгнах по коридора. Зад гимнастическия салон има малко и рядко използвано складово помещение — човек никога не би му обърнал внимание, освен ако не го търси специално, а входът му е постоянно скрит от прибираните шезлонги и възглавници. Ключът отвори неговата врата. В тясното помещение открих малко тайно отделение в ламперията — с неясно предназначение и отдавна забравено от всички. Мистър Селиг е преместил вчера вечерта „Книгата на Зохар“ от скривалището й в каютата ви — обикновена дупка в неговия дюшек, нищо чудно, че не е искал да излиза никъде — на новото място, след като капитанът отказал да удовлетвори молбата ви да използвате корабния сейф — разговор, който неволно подслушах.

— Нямах представа… — започна Стърн.

— Разбира се. Той е свършил тази работа, докато опитвахте да се свържете с мен снощи след сеанса, около час преди убийството.

— И как са успели да го убият, без да го докоснат дори с пръст? — поинтересува се Инес.

Дойл извади две малки хартиени пакетчета от джоба си, отвори ги, за да ги видят всички, и продължи:

— Когато снощи намерихме тялото на мистър Селиг, аз открих малка бучка глина точно зад прага на вратата. Тази сутрин свалих идентична засъхнала бучка от вътрешността на един от ковчезите в трюма — доста по-голяма, колкото юмрук, но само в един ковчег.

— Окей, чудесно, докторе. И какво общо има тази засъхнала буца кал с цялата шашма? — прекъсна го Пинкъс с безстрастната тактичност на закоравял журналист.

— Мистър Селиг е бил по-ревностен вярващ от вас, мисля, ще се съгласите с това, нали, мистър Стърн? — попита Дойл.

— Да.

— Значи имам основание да предполагам, че е бил отлично запознат с различни аспекти на историята и митологията на юдаизма?

— Напълно. Рупърт посвети на изучаването им много години.

— Ще бъде ли справедливо да кажем още, че мистър Селиг е взел много присърце онова, което подобни занимания са могли да му дадат, да кажем в същата степен както ние Светото евангелие?

— Определено… но какво се опитвате да докажете?

Дойл сниши глас, наведе се над фенера и идващата отдолу светлина освети чертите на лицето му някак зловещо.

— А знаете ли, мистър Стърн, легендата за голема?

— Големът ли? Да, разбира се… искам да кажа, най-общо. Помня, че когато бях малък, баща ми разказваше тази история многократно.

— Голем ли? Това пък кво е? — намеси се Пинкъс, който все още излъчваше слабо зеленикаво сияние, въпреки че се бе търкал цял час под душа с твърда четка.

— Думата голем идва от староеврейската дума за зародиш или неоформен живот — поясни Дойл. — Преданието казва, че с това име Йехова кръстил Адам, вдъхвайки живот в тялото, което изработил от обикновена глина в Райската градина.

— Йехова? — въпросително изрече Пинкъс и пукна балон от дъвка. — Защо Йехова?

— Йехова е староеврейското име на Бог — нетърпеливо отговори Стърн, смаян от тъпоумието на този човек.

— Но историята за голема, която има много по-тясна връзка с нашата дискусия — продължи Дойл, обръщайки се към Стърн, — започва в еврейското гето на Прага към края на шестнайсети век. Това време бележи кулминацията на вълна от погроми срещу пражките евреи, както между впрочем из цяла Източна Европа. Но нападенията в Прага се отличавали с особена жестокост и кръвожадност. Един от старейшините на еврейската общност бил ученият равин Юда Лъв Бен Бецалел — смирен човек, почти светец. Та рави Лъв отчаяно търсел начин да защити евреите в гетото от смъртната опасност. Той прекарал години в ровене из ръкописите в библиотеката на стария храм, надявайки се да намери решение. Един ден, разказва легендата, докато прехвърлял боклуците в старото мазе на Великата синагога, той се натъкнал на древен манускрипт, съдържащ тайната на велика и мистична сила…

— Да не би да е „Книгата на Зохар“? — попита Инес.

— Заглавието на книгата не се уточнява, но аз не се съмнявам, че в подземията на пражката синагога със сигурност е имало копие на „Зохар“ и съм уверен, че рави Лъв е знаел за съществуването му. Както и да е, смята се, че докато четял книгата, равинът попаднал на откъс, предаващ съдържанието на кодирано заклинание, което благодарение на голямата си начетеност той с лекота разшифровал…

— Между другото, говори се, че целият „Зохар“ е написан по този начин, а всяко негово изречение съдържа някаква метафизична загадка — допълни Стърн.

— Да не би да говорите за някакъв начин да се трансформира оловото в пари? — разтвори широко очи Пинкъс.

— Откъсът, за който става дума, разкрил пред рави Лъв ни повече, ни по-малко от тайната как да се вдъхне човешки живот в парче земя, така както сторил това Йехова, създавайки първия човек Адам.

— Кодошите ме — ахна Пинкъс.

— Това е… само легенда, Пинкъс — кротко му напомни Дойл.

— И как казват, че го е направил? — попита Инес.

— Като използвал чиста вода и глина от дупка, изкопана в осветена земя, той изваял крайниците, главата и торса на гигантска фигура, грубо наподобяваща човешка. След това, придържайки се към предписанията на магическата формула, той съединил частите в едно, написал на листче хартия тайна дума на староеврейски и го поставил под езика на създанието…

— Каква е била думата? — не спираше Инес.

— Е, опасявам се, че за това трябва да попиташ бащата на Лайънъл — отговори му Дойл.

— И големът оживял, така ли? — досети се Пинкъс.

— Да, в следващия миг големът — така го назовал той — седнал, а после и се изправил. Когато му заповядал нещо, големът вършел точно онова, което трябвало. Рави Лъв осъзнал, че е създал слуга, готов да изпълни буквално всички негови заповеди. Огромен, с могъщи ръце и крака, с малки камъни вместо очи, с грубо оформена уста. Използвал голема за домашна работа и доверието му в него растяло все повече и повече. Тогава рави Лъв започнал да го изпраща навън в нощта, ужасявайки до смърт всеки, който дръзнел да дойде в гетото с лоши намерения спрямо евреите… Всяка нощ той слагал под езика му листчето, вдъхвайки по този начин живот на чудовището. Призори, когато свършел работата си, големът се прибирал у дома, равинът изваждал листчето и големът застивал като статуя в мазето. А хората така се изплашили от ужасното създание, бродещо в нощта, че постепенно насилията срещу евреите в гетото престанали.

— Не е лошо за измислица — одобри Пинкъс, вкопчил се с две ръце за една от койките. — Малко както онази машина… как беше… Франкенщайн?

— Смята се, че Мери Шели е заимствала голяма част на световноизвестната си повест от легендата за голема.

— Без майтап? — попита Пинкъс, макар да нямаше и грам представа коя може да е Мери Шели.

— Но историята не свършва с това — продължи Дойл. — Сутринта на една събота — ден, който евреите са определили за религиозните си церемонии и през който трябва да спрат всякакъв ръчен труд до залез-слънце, рави Лъв не извадил листчето от устата на голема.

— Охо — обади се Пинкъс, който не можеше да мълчи, — подушвам неприятности.

— И сте напълно прав, мистър Пинкъс. Когато рави Лъв изпуснал контрол над голема, чудовището се развилняло. Квартал след квартал жилища и магазини били опустошени или буквално сринати, много невинни хора — предимно евреи, намерили смъртта си, стъпкани в земята от изпадналото в безмозъчна ярост създание. Нищо не било в състояние да спре голема, докато накрая рави Лъв не го настигнал и най-сетне не извадил листчето хартия, спасявайки гетото от пълно унищожение.

Всички мълчаха, жадно попивайки всяка дума на Дойл.

— Митът за голема винаги ми се е струвал великолепна метафора за апокалиптичната сила на необузданата човешка ярост, както и удивителна притча за жизнеутвърждаващото състрадание, така характерно за традициите на юдаизма — замислено каза Дойл.

Инес и Пинкъс се спогледаха крадешком като озадачени ученици, но никой не бе в състояние да помогне на другия.

— Хм — неопределено изсумтя Пинкъс.

— И какво станало накрая с голема? — пожела да научи Инес.

— Тялото на голема било отнесено от Лъв и приятелите му в мазето на Великата пражка синагога, където се говори, че лежи и до ден-днешен, чакайки някой отново да му вдъхне живот.

Задържайки се с труд на крака, защото в този момент параходът внезапно се люшна, Дойл бръкна в джоба си и извади един лист.

— Господа, това е копие от митническата декларация на агента превозвач за натоварените в трюма пет ковчега. Ще се опита ли някой от вас да познае от кой начален пункт са тръгнали?

— Да не би да е Прага? — предположи Инес.

— Именно! — потвърди Дойл.

— Ама вие съвсем… — започна Пинкъс.

— Но, моля ви, мистър Дойл! Не вярвам сериозно да твърдите, че в един от тези сандъци е бил и големът от пражкото гето? — възкликна Стърн.

— Още по-малко съм склонен да приема, че в момента на борда се намира гигант от глина — заяви Инес.

— Твърдя само едно — уточни Дойл. — Ако искате да получите нещо от човек на борда на кораба насред океана и ако не сте склонен да привличате ненужно внимание към особата си…

— Тогава глиненото чудовище е най-добрият ви избор — подметна насмешливо Пинкъс.

— … и ако знаете със сигурност, че човекът, от когото смятате да откраднете въпросната вещ, има проблеми със сърцето и е добре запознат с една легенда за огромно глинено чудовище, което може и да има някакво отношение към въпросния предмет, и накрая, ако желаете да убиете този човек, за да постигнете целта си, но обстоятелствата изискват неговата смърт да изглежда максимално естествена…

— Тогава трябва да го изплашите до смърт — постави Инес последното парче в мозайката.

— Качвате на борда четири ковчега с хора, скрити в тях, и един пълен с глина, покриваща някаква броня. Слагате им надписи, че са тръгнали от Прага, за да бъде разпален суеверният страх. Нали помните: пасажерът чул писъка на „призрака“, видял също и голяма сиво-черна фигура да броди из мрака на трюма, а тези кабини на втора класа се намират само два етажа над него. Така че когато снощи на вратата му се почукало и мистър Селиг я открехнал, колкото позволявала веригата, той видял пред себе си „голем“ — несъмнено придържан отзад в изправено положение от двама от мъжете — и гледката станала причина за фаталната сърдечна криза.

— Е, това вече ме уби! — възкликна Пинкъс.

— Добре де, нека да е така, но какво им е попречило веднага да влязат в каютата и да откраднат книгата? — контрира го Стърн. — А веригата беше непокътната.

— Планът им е бил провален от неочакваната ни поява — отговори Дойл. — Било им е все едно. Щели са да изчакат следваща удобна възможност. Та кой би заподозрял, че той е умрял от насилствена смърт?… Само че мистър Селиг събрал последните си сили в тези последни минути от живота си, сграбчил в шепата си глина от чудовището — част от нея останала под ноктите му — и я използвал, за да скицира на стената дамгата, която забелязал на ръката на един от нападателите.

— Това вече е върхът! — отново възкликна Пинкъс, както правеше в редките случаи, когато думите му се изплъзваха.

— Мисля, че нещата се връзват, но все пак не мога да си отговоря откъде са знаели за сърдечното заболяване на Рупърт — каза Стърн. — Даже аз не знаех за него.

— Мистър Селиг е живял в Лондон и няма никакво съмнение, че те са се докопали до тази информация от кабинета на неговия лекар — предположи Дойл. — Нали е споделил с вас, че са го следили, докато сте били там, така че според мен те не са били особено затруднени да научат всичко за него.

Стърн отново претегли възможностите и реши, че след всичко случило се напоследък му е трудно да отхвърли подобен развой на събитията.

— Мислете каквото си искате, но за мен е необяснимо защо някой ще си доставя толкова главоболия, само и само за да се сдобие с някаква си стара книга! — въздъхна Инес, леко недоволен, че брат му не бе намекнал дори с дума за всички тези смайващи заключения, докато бяха насаме.

— Както ни разказа мистър Стърн, „Зохар“ е безценна книга и наелият тези мъже явно е готов да направи всичко необходимо, за да се сдобие с нея.

— Винаги съм смятал, че тя не е нищо повече от сборник глупави суеверия — поясни Стърн. — Но ако в „Зохар“ наистина се съдържа някаква тайна формула за създаването на живот? Или за неговия смисъл?…

— Тогава думата „безценна“ просто нищо не казва — заключи Дойл.

— Да, а освен това — прекъсна ги Пинкъс с блеснали очи, енергично дърпайки дъвката от устата си и борейки се вътрешно с непосилно сложна за разума му верига умозаключения, — ако все още не са откраднали книгата, как са направили така, че чудовището е вървяло само?

Колкото и да се напъваха, никой не бе в състояние да реагира смислено на забележка, изтръгнала се от подобна бездна на глупостта.

Дойл остави Пинкъс и Инес да наглеждат изнасянето на трупа на убиеца, придружи Стърн до каюткомпанията и го остави на грижите на офицерите там, после бавно закрачи към своята каюта, светейки си с газена лампа. Едва сега, докато с мъка пазеше равновесие при бясното люшкане на палубата, той осъзна, че буря като тази в самия център на Атлантическия океан може да причини сериозни проблеми на повечето пасажери, щом затрудняваше дори човек като него, прекарал доста по-опасни нощи на борда на много по-малки корабчета в открито море. Но още повече го тревожеше онази неувереност, която не бе споделил с никого от останалите, онези детайли, на които още никой не бе обърнал внимание.

Ако в един от ковчезите бе имало голяма глинена фигура, тогава в останалите четири е имало място за още четирима. Единият от тях бе загинал от собствената си ръка, вторият бе изчезнал по необясним начин зад борда, третият се бе промъкнал покрай Пинкъс в коридора на каютите от втора класа. Четвъртият най-вероятно бе убил младия лейтенант от мостика и бе заел неговото място там. Това означаваше, че на борда на „Елба“ има двама и никой няма представа къде са те. Заедно с техния водач, мъжа, наричащ себе си отец Дивайн.

Петима мъже. Пет ковчега.

И един любопитен въпрос: как е попаднал на борда отец Дивайн? Името му не беше в списъка на пасажерите, а и екипажът досега не бе открил и следа от него. Дойл бе стоял близо до него първия ден на палубата, после по време на сеанса. Нито възрастта му, нито осанката му правеха възможно той да е един от мъжете в черно, а нещастният лейтенант от мостика бе само двайсет и три годишен — Дивайн изобщо не би могъл да се престори на него, дори с минимален успех. На всичко отгоре Дойл го бе срещнал за пръв път само час след като бяха вдигнали котва — време, абсолютно недостатъчно да може той да се измъкне от ковчег в трюма, още повече, че подозрителните звуци там бяха чути чак по-късно онази първа вечер.

От друга страна, един свещеник, смесил се сред тълпа пътници на отплуващ параход, не би накарал никого учудено да повдигне вежди… защо тогава не приемем, че той спокойно се е качил заедно с друга група, преструвайки се на изпращач, а после ловко се е скрил някъде, изчаквайки да излязат в морето? Да, това е напълно възможно.

Оставаше още въпросът с дамгата на лакътя на умрелия убиец. Дойл беше убеден, че в нея е скрит някакъв таен смисъл, но колкото и да се напрягаше, този смисъл засега му убягваше…

„Добре, нека оставим подсъзнанието да се потруди над това — посъветва той сам себе си. — Тази работа не става с напъване. Отговорът може сам да изплува на повърхността, когато най-малко го очаквам.“

Корабът продължаваше да се люшка по гребените на вълните. Дойл с мъка вкара ключа в ключалката на каютата си и отвори. Беше тъмно и вратата се люшна на пантите.

Вътре имаше някой.

Дойл бавно извади револвера от колана си.

Слабата светлина на фенера му най-сетне се пребори с мрака и той видя нож, забит в пода до леглото, пронизващ бележка, на която с големи червени печатни букви пишеше:

— Затвори вратата — каза нечий глас.

В ъгъла на стаята, скръстил ръце и скрит в сянката, стоеше отец Дивайн. Корабът се наклони дясно на борд и шевовете в металните стени изстенаха от напрежението. Дойл затвори вратата, запъна ударника на револвера, прицели се добре в Дивайн и повдигна фенера.

До леглото лежеше гротескно извито тяло. Беше фигура в черно, все още с маска. Един от убийците. Удушен със собствената му гарота. Убитите ставаха трима, значи оставаше жив само един.

— Какво искате? — попита Дойл.

Отец Дивайн пристъпи една крачка напред, без да заслонява очите си от блясъка на фенера, и Дойл за пръв път от качването си на борда на парахода го разгледа съвсем ясно: видя извития белезникав белег през долната му челюст, после забеляза светлината в очите на този човек, на която досега не бе обърнал внимание, и тя изби като с удар въздуха от гърдите му.

Свещеникът едва доловимо се усмихна и свали поглед върху тялото на пода.

— Този те чакаше — каза той, без дори следа от ирландски акцент. — Умря, преди да успея да науча нещо полезно.

Не, това не беше възможно…

Мили Боже, Който си в небесата… и все пак беше именно той. Да, той беше!

Джек Спаркс!