Шестимата месии

5.

23 септември 1894

Необятен, назъбен от силуетите на високи сгради хоризонт изплува през утринната мъгла и представи на братята Дойл първия им пейзаж от Ню Йорк. Мястото, където се намираха, създаваше илюзията, че градът буквално ще пръсне по шевовете малкия остров, върху който се бе разположил. Пасажерите на „Елба“ се събраха около тях на горната палуба, удивени от чудесата, които този мускулест континент разкриваше още при първата им среща с него.

„Каква изумителна енергия — помисли си Дойл. — Каква невероятна концентрация на амбиция. И колко гордо доказателство за потенциала на градивното начало у човека.“ Той избърса една сълза, развълнуван до дъното на душата си от величието на човешкото въображение, довело до създаването на такъв град.

Без да се досеща за дълбочината на чувството, задавящо гърлото на брат му, и изплашен да не бъде взет за глупак, докато минаваха покрай Статуята на свободата, Инес демонстрираше пълно безразличие към епичните й размери, макар сърцето му тайно да трептеше от хормонална възбуда поради въображаемия образ, който тя събуждаше у него: една огромна нация, населявана от извисяващи се жени с пищни форми, облечени единствено в прозрачни, свободно падащи одежди.

Когато на палубата излезе и Пинкъс в компанията на отец Дивайн, Инес реши, че той му изглежда необичайно потиснат, буквално смазан — вечната му скокливост бе изчезнала. Приличаше на бито куче.

— Какво му е на Пинкъс? — зачуди се Инес.

— Не знам — отговори Дойл. — Може изповедта да е била прекалено тежка за душата му.

Величественият завой на река Хъдсън изведе „Елба“ в компанията на множество влекачи, събрали се, за да й помогнат да намести нос на една стоянка сред пристаните на Уест Сайд. Капитан Хофнер покани Дойл на мостика за последен път и го отведе настрани, за да му поднесе официалните си благодарности, както и да го уведоми за неуспеха на опитите да издирят на борда четвъртия убиец. Петте ковчега бяха конфискувани, а митницата бе предупредена да вземе допълнителни мерки за сигурност, за да не бъде допуснато последният престъпник — в случай че още беше на борда да се промъкне през охраната като офицер от екипажа или пасажер. Дойл за пореден път вежливо отклони опитите на капитана да научи нещо повече за отец Дивайн, споменавайки единствено, че първоначалната му отрицателна преценка за този човек, съставена в разгара на събитията, се е оказала лишена от всякакви основания. След това те си стиснаха ръцете, изразявайки взаимното си уважение, и се сбогуваха.

В момента когато Дойл и Инес приключиха с митническите формалности и минаха през вратите, за да стъпят на американска почва, духов оркестър, заел място във фоайето, избухна в оглушителна версия на „For He’s а Jolly Good Fellow“12. Декорирана в червено, бяло и синьо — цветовете на американското знаме, залата за посрещачи бе буквално затрупана от изписани на ръка плакати, приветстващи с добре дошъл известния писател — много от тях създаваха впечатлението, че бъркат Дойл с неговия Шерлок Холмс.

„Мили боже, та те скандират името ми, сякаш съм футболен отбор!“ Никога преди Дойл не бе изпитвал страх пред фамилиарността на отделните американци, но срещата му с нея на нивото на тази тълпа създаваше впечатлението, че става дума за епидемия, за прелюдия към човешко жертвоприношение.

Пред полицейските бариери, поставени за да възпрат масите, присъстваше цяло съзвездие от по-големи и по-малки светила, представители на цвета на манхатънската аристокрация: знаменитости от света на издатели и вестникари, звезди от матинета, дебели амбулантни търговци, собственици на ресторанти със зализани прически и цял ескадрон по-малко известни представители на градската администрация, пуснали сред плътните си редици хубавки момичета, декламиращи неясно какво. С неподозиран екстаз в душата Инес осъзна, че Пинкъс в никакъв случай не бе преувеличил този аспект от своя разказ.

Грамаден човек планина със свободно клатещи се ръце, обут в ботуши за езда и бричове, облечен в жълто като канарче, с дълбоко изрязано сако и с филцова шапка, нахлупена върху чорлава глава с размер наполовина на главата на бизон, се отдели от тълпата и сграбчи Дойл в смазващата си прегръдка, преди той да успее да се предпази.

— Слава богу! Слава богу! — изрева мъжът басово с плътен, гладък вирджински акцент.

„Трябва да го познавам — панически помисли Дойл. — Ако се съди по начина, по който ме поздравява, сигурно сме поне първи братовчеди.“

Гигантът отстъпи крачка назад и извика в лицето на смаяния Дойл:

— Гордея се, сър! Сърцето ми наистина е преизпълнено с гордост, че най-сетне сте тук!

Дойл трескаво продължаваше да се рови из паметта си за някакъв ключ към самоличността на този мъж… Беше му неудобно да си помисли, че е могъл да забрави човек с тези габарити. Надниквайки през рамото на гиганта, той зърна за миг Инес, неясно защо сметнал за подходящо да избере синята си униформа от мускетарския полк за първата си публична изява, който потъваше сред облак от напарфюмирани пера на женски шапки.

— Не ви ли обещах запомнящо се посрещане в Ню Йорк? Признавате ли, че сме се постарали както трябва? — запита го гигантът с усмивка, разкриваща редица достойни за клавиши на пиано ослепително бели зъби.

— Опасявам се, че вие се ползвате с известно предимство пред мен, сър — измънка Дойл, притеснен от батальона знаменитости, втренчили остри погледи в тях.

— Но аз съм Пепърман, мистър Конан Дойл — обяви мъжът и с галантен жест свали шапката си. — Майор Роландо Пепърман. Импресарио на литературното ви турне. Съм на вашите услуги!

— Майор Пепърман, но, разбира се, извинете ме…

— Няма за какво. По-скоро аз съм виновен пред вас, сър, задето не ви изпратих телеграфически по-точно описание на скромната ми особа.

Изумително сините му очи блестяха, а мускулите, напиращи под сакото му, пращяха от сила — всичко в този човек изглеждаше построено в съответствие с чертеж, преоразмерен на якост: в този гигантски прототип Америка бе дестилирала цялата си бликаща от енергия същност.

Пепърман стовари могъщата си ръка през плещите на Дойл и без усилия го извъртя с лице към тълпата:

— Представям ви мистър Артър Конан Дойл, създател на великия Шерлок Холмс! Добре дошъл в Ню Йорк!

Пепърман запрати шапката си високо във въздуха, ревът на тълпата се изкачи едно ниво по-високо във френетичния си възторг, а оркестърът влезе в двубой с нея за контрол върху прага на чуваемостта. Цяла батарея фотографски светкавици избухна право в широко разтворените очи на Дойл, оставяйки танцуващи черни петна на местата, където само допреди секунда се бяха мяркали лица от елита на Ню Йорк, напиращи да се доберат до него.

Дойл стисна петдесетина ръце и получи множество визитни картички; оглушителната какофония погълна обясненията на собствениците им, но Дойл остана с впечатлението, че всеки от тях го кани да обядва в неговия ресторант, да даде интервю за неговото списание, да посети последния им театрален триумф или да отседне в луксозния им хотел. Обезпокоителната фраза „в замяна на рекламно ангажиране“ често следваше веднага след комплиментите.

Единственото желание на тълпата, останало загадка за Дойл, бе какво очакваха от него чудесните шоу момичета, макар Инес, попаднал в самия център на орбитите им около него, да интерпретираше кикота, с който посрещаха задявките му, като солидна основа за удовлетворяване на разнообразните си въжделения.

Група политици напъха в ръцете на Дойл прокламация, съдържаща официално приветствие по повод стъпването му на американска земя, заедно с плътно овързан с панделки бронзов предмет, за който той се досети, че е ключът на града, но който представляваше по-голяма ценност, разглеждан като оръжие. Преди да успее да реагира адекватно, Дойл бе посъветван да използва ключа за отбрана срещу тълпата, след което Пепърман го преведе до улицата през полицейските заграждения и плътната маса посрещачи и файтони.

В случай на необходимост да импровизира някаква реч — бяха го предупредили, че американците страшно си падат по слушане и произнасяне на речи — Дойл се бе опитал да събере няколко взаимосвързани мисли, но докато се качваше до Пепърман на открития файтон, манифестацията, бушуваща покрай него, не прояви интерес към нещо по-различно от това да дере гърла в тяхна посока. Дойл махна няколко пъти с ръка, размисли и помаха още малко, след което последва по-ранния пример на Пепърман и ентусиазирано хвърли шапката си във въздуха. Възприемайки това като върховна изява на чувства, американската тълпа съвсем загуби ума си.

Дойл хвърли поглед към разпростиращата се из целия квартал истерия и зърна в задните редици Лайънъл Стърн да излиза със сериозно изражение от сградата на митницата. Обикновен ковчег с тялото на Рупърт Селиг бе натоварен в намиращата се наблизо катафалка. Все още облечен като свещеник, Джек Спаркс наблюдаваше отблизо скромната церемония.

Е, добре, реши за себе си Дойл, докато файтонът му се отдалечаваше, поне засега нямаше никакви основания да се тревожи за безопасността на Стърн. По-скоро, ако тази засада се окажеше типична форма на изява на средноамериканската тълпа, трябваше да мисли за собствената си кожа.

Когато след двучасово изтощително и завършило с неуспех претърсване на кораба за последния беглец две дузини полицаи от нюйоркското управление напуснаха „Елба“, никой не обърна внимание на високия, строен и симпатичен пазител на закона със значка номер 473. По-късно никой не си спомни да е разговарял с него, а след като пристигнаха в близкия полицейски участък, повечето така и не разбраха, че притежателят на значка номер 473 отсъства.

Изминаха още три дни, преди да намерят голото тяло на истинския собственик на значката — патрулен полицай Малой — сложено в чувал и натъпкано в хладилната камера за месо към кухнята на „Елба“.

Денвър, Колорадо

„Кой е този странно изглеждащ старец? — питаше се Айлин. — Каква гледка: смешна кръгла шапка, дълго до пода черно палто, подплатено с кожа, пояс на кръста, яка с необичайна кройка и вратовръзка. Мършав като кука за плетене, със сила колкото едва да си носи куфара. Но с каква сладка усмивка дари онези хамали негрите и дори повдигна шапка, за да им благодари. Те го упътиха насам, сигурно ги е питал как се стига дотук. Едва ли е леко да пътуваш на неговата възраст… бедничкият, просто ти къса сърцето. Изглежда толкова уязвим и така не на място, че всички се заглеждат в него. А той май изобщо не възразява срещу вниманието, което му оказват. Може би дори не го забелязва. Прилича ми на… на кого? Някой наистина известен… Господи, точно така: на Ейбрахам Линкълн, макар брадата му да е доста по-дълга, а и косата му вече да е посивяла. Но очите му са същите — незабравимите очи на тъжно кутре.“

— Чудесата нямат край! — отбеляза Бендиго Раймър, смушка я с лакът и подчертано кимна към приближаващия човек. — Евреин на пъпа на денвърската гара.

— Изглежда ми симпатичен — отговори Айлин, приключи със свиването на цигарата и запали клечка в грапавата дървена пейка. — Прилича на Ейбрахам Линкълн.

— Ами да! — възкликна Раймър. — Наистина. Представи си само: Линкълн в ролята на съперника Шейлок. Какво незабравимо оплескване на роли и артисти!

Старецът стигна мястото, където „Предпоследната театрална трупа“ се бе разположила край багажа си, остави с въздишка куфара си и извади дълга бяла кърпичка, за да попие потта от челото си. Актьорите, по-точно малцината, които не се разкайваха за снощното препиване, лежаха по пейките и съзерцаваха странното същество с ленивото любопитство на преситени ценители на изтънчените удоволствия. Човекът се огледа, забеляза слабия им интерес, и мило се усмихна.

Личеше си, че е изморен, но също и че е в добро разположение на духа. Лице на щедър човек, прецени Айлин и се усмихна в отговор.

— Тук се носи слухът — каза мъжът запъхтян, — че едва ли не от това място можело да се вземе влакът за Финикс, Аризона.

— Да, сър, много точно са ви информирали — отговори му Раймър. — И ние самите ще пътуваме за натам — може да сме само една бедна трупа, но затова пък сме най-добрите актьори на Запада, независимо дали става дума за трагедия, комедия, история, пасторални пиеси, пасторално-комични, историческо-пасторални, трагико-исторически, трагикомично-исторически-пасторални, без значение от вида на сцената или количеството на поезията.

— Е, малко прекаляваш — прошепна му с ъгълчето на устата си Айлин и отново се усмихна.

— Да чуеш думите на великия Шекспир, изречени на едно толкова неочаквано място и с толкова очевидно изкуство, е не само удоволствие за ушите, но и утеха за душата — каза в отговор мъжът.

Раймър се захили идиотски и почервеня като морков — комплиментите, независимо от вида им, бяха слабото му място. Беше готов да легне по гръб и да предостави на ласкателя да му почеше корема.

— Защо не седнете, господине? — предложи Айлин.

— Много сте мила, благодаря ви — каза човекът и се отпусна внимателно на пейката точно срещу нея.

— Името ми е Бендиго Раймър, сър, и вие сте добре дошли да се присъедините към нашата компания. Нарекли сме се „Предпоследна театрална трупа“. Току-що приключихме с повече от скромен успех турнето си в този процъфтяващ град и ето ни сега на път за Финикс, готови да отнесем малко култура в пустинята, така както е била носена вода за градините на Вавилон.

— Това е хубаво — отбеляза мъжът. Той се усмихна на Айлин и проблесналата в очите му светлинка беше почти като намигване.

„В очите му има мъдрост — помисли си Айлин, — както и в действията му: веднага разпозна какъв непоправим тъпанар е Раймър, но прояви благоразумието да не се обижда.“ Откакто бе напуснала Ню Йорк, не беше виждала лице, толкова озарено от благодушие и човечност.

— И каква тръба ви призова, сър, в земята на пелина и червенокожите?

— О, опасявам се, нищо така бляскаво като вашата работа — отговори мъжът. — Просто дребен бизнес.

— А-а… бизнес — проточи Раймър, възприемайки думата като тайна парола. — Колелата на търговията никога не спират да се въртят, нали?

— Името ми е Айлин, а как е вашето?

— Джейкъб. Джейкъб Стърн.

— Да не сте търговец на диаманти, сър, или може би се занимавате с кожи и екзотични метали? — поинтересува се Раймър, връщайки се към богатия си инвентар културни стереотипи.

— Аз съм равин.

— О, трябваше да се досетя — духовен пастир, дошъл да нагледа стадото. Излъчвате подобна атмосфера наистина… тази жертвоготовна отдаденост в името на духа. Чудесно. Даже не знаех, че във Финикс има храм на израилтяните.

— И аз — призна Стърн.

— Представяш ли си, Айлин: едно от дванайсетте загубени еврейски племена открито в пустинята — каза Раймър. — Около нас се пише история и дано само зрението ни е достатъчно добро, за да не я пропуснем.

Айлин вътрешно се сви. Започваше да мисли за извинение, което да й даде претекст да изостави Раймър и да седне до Стърн във влака.

„Ако вярвам на сънищата си, мистър Бендиго Раймър, ти си по-близко до истината, отколкото можеш да си представиш“ — мислеше си Джейкъб. Той се понамести върху твърдата пейка, надявайки се да нагласи по-удобно костеливото си тяло върху голите дъски. В гърба му пулсираше тъпа болка, коленете го боляха, сякаш някакъв ковач бе блъскал с чука си по тях, дробовете му горяха отвътре, ушите му пищяха, беше гладен, жаден и изпитваше отчаяна нужда да изпразни пикочния си мехур.

„Аз съм развалина. Благодаря на Бога: какво безценно напомняне, че сме същества на духа и че ако си позволим да слезем на равнината на физическото, единствената ни награда ще бъде болка. От друга страна, ако пред мен в този момент се материализират гореща баня и купичка супа, не бих се оплакал.“

Може би щеше да може да поспи във влака. Колкото по на юг отиваше, с толкова по-голяма интензивност го спохождаше все същото съновидение, но след всяко потапяне в него изплуваха нови и нови допълнителни детайли на странния пейзаж. По време на пътуването от Чикаго насам Джейкъб просто физически си бе заповядвал да спи колкото може по-дълго — и не толкова заради почивката, макар да бе изтощен, а за да научи повече неща от съня си.

И странно, от известно време насам, докато сънуваше, той изпитваше необичайното чувство, че е напълно буден и едновременно с това отлично съзнаваше, че сънува. Макар да не бе в състояние да контролира развоя на събитията по време на съня, той се бе научил как да измества фокуса на вниманието си, така че да научава все повече и повече от онова, което ставаше край него. На пръв поглед сънят му не беше страшен, но някъде по периферията му се долавяше атмосфера на заплаха, съпровождана от светлина, звук и цвят с такава интензивност, че всяка нощ без изключение той се бе събуждал плувнал в пот, с бясно туптящо сърце и очи, пълни със сълзи.

Загубеното племе!

В съня си той се натъкваше на човешко племе — в логиката на съня му това беше основен момент — и хората се бяха събрали на открит площад, всички облечени в бяло и боготворящи нещо, разположено на издигната платформа и излъчващо ослепителна светлина… но всеки път обектът на тяхното благоговение разочароващо оставаше някак извън неговото полезрение.

Имаше и други образи, които вече редовно се повтаряха:

Грамадна черна кула, хвърляща сенки връз бели пясъци. Подземна зала — крипта или храм, издялан в скалата. Петима други — с размити лица и тела. Древна книга, подвързана в кожа, и поставена в сребърно сандъче. Написана на староеврейски. Към страниците е протегната ръка: с остри нокти и покрита с люспи.

И фразата, която не излизаше от главата му:

„Ние сме Шестима…“

И засега това беше всичко, с което разполагаше.

Джейкъб нямаше план. Тялото му бе крехко и самата му кожа с труд задържаше на едно място болящите го части, от които бе съставено, но мозъкът му работеше с кристална чистота, и което бе по-важно, с всяка измината миля целеустремеността му ставаше все по-твърда и несломима. И все пак Финикс? Какво го теглеше в тази посока? Най-обикновен инстинкт: понеже сънят му обикновено се развиваше в пустиня, той отиваше към най-голямата пустиня, за която му бе известно — Западна Аризона, така му бяха казали — и той щеше да продължи натам, докато не срещнеше нещо, което да се вписва по някакъв начин в съновидението. И тогава… кой знае? Несъмнено щеше да се случи нещо друго. А може би не. Може би щеше само добре да си почине, а чистият пустинен въздух щеше да направи някое чудо с дробовете му.

— … играхме цяла седмица в Минеаполис и всяка нощ салонът се изпълваше; явно в този град хората обичат добрия театър — мили сърдечни скандинавци, свикнали да седят на едно място за дълго време. Зимата, нали се досещате, дългата зима за известен период усмирява неспокойния им дух — това знам от личен опит… изключително търпелива и възприемчива публика…

Раймър беше подхванал един от онези свои монолози, за които не се нуждаеше от реакцията на слушателя, а това даваше възможност на Джейкъб да си отдъхне и сърцето му да се успокои до нормалния си ритъм. Трябваше да признае пред себе си, че се чувства изненадващо добре за човек в неговото състояние. Да тръгнеш на пътешествие след петдесет години превиване гръб над книгите и да го направиш така спонтанно, така освободено от всякакви задръжки, това беше… беше като откровение свише. Да хапваш сандвичи, да съзерцаваш живописния американски пейзаж да минава покрай прозорците на влака… Колко възбуждащо! Поля и реки, вечнозелени гори, почервенелите от залеза Скалисти планини в далечината — никога преди не се бе докосвал до толкова изящна природна красота. Светът изглеждаше огромен, необятен и правеше всичките му опити да го обхване във философските си представи жалки и смехотворно неадекватни. Предприетото пътуване го караше да се чувства унизително глупав, но, от друга страна, той често се бе чувствал така дори застанал на ъгъла на улицата или на път за магазина на месаря. Лишеното от конкретно основание чувство на неудобство е неотменна част от състоянието на човешкия дух, напомни си той. Така че защо да не продължи напред?

И дори ако целият този миш-маш се окажеше само игра на въображението, родена от някакъв дефект на мозъка му… следователно в края на пътя не го очакваше страхотна катастрофа… е, кой би отрекъл, че това поне спада към категорията на добрите новини, а? Ако всичко завършеше по този невинен начин, тогава и това пътуване с влак към Дивия Запад — решението за което бе взел почти без да мисли — щеше да бъде причислено от неговите приятели към онези доказателства, които потвърждаваха всеизвестната му ексцентричност.

Знаеше със сигурност само едно: след час кондукторът щеше да изсвири със свирката, за да обяви, че пристигат във Финикс. Актьорът щеше да продължи да говори за себе си, без някой да го е питал, докато пристигнеха или докато дойдеше краят на света… в зависимост от това, кое от двете щеше да се случи първо. Да прекараш времето дотогава в компанията на една толкова красива жена като тази пред тебе не е кой знае колко лоша съдба.

Може би тя щеше да се премести и да седне до него. Щеше да му е приятно.

— Каскетите станаха последен вик на модата.

— Не мога да повярвам.

— Казаха ми, че за известно време сериозно се повишило търсенето на лупи и лули от морска пяна.

— Наистина ли? Е, никога не бих допуснал.

— Преди няколко седмици бях на маскен бал в имението на Вандербилт и без особено преувеличение бих могъл да заявя, че едва ли не всеки трети мъж там дойде преоблечен като мистър Шерлок Холмс — разказваше майор Пепърман, без да забравя да отпива от шампанското, поднесено им за сметка на хотела, разбира се, и лениво подрънкваше по клавишите на рояла, поставен под прозореца с изглед към Пето авеню, чиито светлинки една по една се събуждаха за живот, докато нощта бавно се спускаше над града.

— Удивително — каза Дойл и си помисли: „Колко ужасна е хорската тъпота“.

Уютно седнал в хола на апартамента си в хотел „Уолдорф“ — помещението бе по-голямо от всеки отделен апартамент, в който досега бе живял — Дойл откъсваше едно по едно гроздови зърна от фруктиера с размерите на Роденовия „Балзак“ и прелистваше, без да се задълбочава в тях, ежедневниците таблоиди. Хм, с едно-единствено изключение всички бяха отделили място на първата си страница, за да отразят неговото пристигане в Ню Йорк. В „Хералд“ обаче нямаше очерк с автор Айра Пинкъс, никой от останалите вестници не бе публикувал материал, подписан с някой от множеството му псевдоними, а в това, което бе поместено, изобщо не се споменаваше за някакви престъпни събития на борда на „Елба“. Какъвто и да бе натискът, оказан от Джек върху Пинкъс, той наистина бе запушил устата му, осъзна Дойл с облекчение.

— Може би на това парти е бил и онзи странен приятел, когото срещнахме във фоайето? — подхвърли Дойл.

Намръщен човек с крушовидно тяло, облечен от главата до петите в дрехите на Шерлок Холмс, придружен от двама типове със съмнителна външност, ги бе пресрещнал на входа на „Уолдорф“ в момента, когато бяха пристигнали, и вежливо се бе осведомил:

— Конан Дойл, надявам се?

После с каменни лица тримата му бяха поднесли гравирана табела, на която пишеше:

Дойл не бе и чувал за подобна организация, която според Пепърман се бе пръкнала като отровна гъба след дъжд в резултат на манията по Шерлок.

Превъплътилият се в ролята на Холмс бе настоял да произнесе несвързан и зле научен монолог, използвайки най-прискърбното подобие на английски акцент, стигало някога до ушите на Дойл, свеждащ се — макар да му бе трудно да се закълне, че ставаше дума именно за това — до превъзнасяне качествата на създателя на Холмс. Парализиращата всеки опит за съпротива атака бе продължила цели пет минути, в течение на които застиналата върху лицето на Дойл усмивка бе започнала да му причинява сериозни болки. Последва деликатен момент, понеже Дойл и Пепърман трябваше да направят всичко възможно, за да отклонят по най-деликатен начин трагикомичното трио от намерението му да ги последва в асансьора.

В този миг Дойл си представи колко отвратително би се почувствал, ако тогава отнякъде, в центъра на подобна сцена, се бе материализирал и Джек!

— Е… кажете ми, наистина ли е мъртъв?

— Кой?

— Как кой… Шерлок Холмс, разбира се.

— Боже мой, човече, та той падна от шейсет метра във водопада!

— Има хора, които смятат, че все нещо е успял да измисли.

— Наистина не мога да повярвам, че може да има хора, нормални хора, които да си мислят подобни неща!

— Както се опитах да ви информирам за това в телеграмите си, мистър Дойл, вие просто нямате представа колко силно е впечатлението, което разказите ви оказват върху читателите тук! — натърти Пепърман. — Да създадеш серия криминални загадки, в които се подвизават едни и същи герои, е толкова близко до ума, че е действително достойно за удивление как досега никой не се е сетил за това. Наистина ви казвам, сър, не съм виждал досега подобно нещо, а съм отговарял за рекламата на пътуващ цирк, така че имам някаква представа за начина, по който нещата стават популярни, знам колко важно е да напипаш непосредствения подход и ми е много добре известно колко силно е желанието у хората да изхарчат припечелените с труд пари. Убеден съм, че вие още и представа си нямате какво означава името Шерлок за тези хора.

Дойл разсеяно се усмихна, усещайки, че ще бъде невежливо да попита за това Пепърман, но все пак надявайки се той скоро да си тръгне, за да може най-сетне да разопакова багажа си. Понеже нямаше какво друго да прави, той посегна и взе още един пакет от високата колкото алпийския Матерхорн купчина красиво опаковани подаръци, която ги чакаше при влизането им в апартамента.

Беше яркочервена сатенена възглавничка, на която бе избродирано: „МАКАР ЧЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ И ПО-СКРОМЕН, ХОЛМС Е ПО-ДОБЪР ОТ ВСЕКИ ПОЛИЦАЙ“.

— Започвам вече да… — прошепна Дойл. Прималя му при мисълта, че ще трябва лично да отговори на всеки изпращач на подарък, както повелява етикетът.

И понеже страдаше от болезнена пристрастеност към реда, той вече си представяше купищата картички и безкрайното усилие да персонализира всяка една от тях, добавяйки със собствената си ръка неизброими „Благодаря“… мили боже, това наистина щеше да продължи със седмици. Пътуването му беше замислено като възможност да се откъсне от всичко това, да поживее безгрижно, да се поразходи. Ако бе дошъл Лари, може би щяха да успеят в тези си намерения, но Инес… Инес щеше да забърка невъобразима каша от задача с това ниво на организационна сложност. А сега, след като бе надушил следите на онова стадо танцуващи момичета, брат му просто можеше да бъде отписан за всякаква работа. Ето например, къде се беше запилял сега? Дойл не го бе виждал, откакто се бяха регистрирали в…

— Не си спомням да съм ви го споменавал, но Гроувър Кливланд неведнъж е отсядал в този апартамент — каза Пепърман.

— Кой Гроувър?

— Гроувър Кливланд. Президентът.

— На…? О, президентът на вашата страна.

— Да, сър. Точно тук — в Президентския апартамент. Няколко пъти.

С всичките си сто и трийсет килограма живо тегло! О, боже, май щеше да е добре да провери дали леглото не е счупено. Той хвърли поглед към лицето на Пепърман, което изразяваше едно-единствено нещо: желание да угоди, и сам се сгълча: „Ама и аз съм един, капризнича по повод на дребни неудобства, чудя се защо не си тръгва вече, а бедният човек чака само да чуе колко съм доволен, че е организирал целия този шум около мен“.

— Знаете ли, майоре, наистина съм неспособен да изразя дълбоката си благодарност за всички усилия, които сте положили заради мен — каза Дойл.

— Наистина ли? — Лицето на Пепърман светна като пълна луна.

— Действително не мога да намеря подходящи думи, за да ви благодаря за онова, което сте направили. Напълно сигурен съм, че нашето турне ще бъде страшно успешно за двама ни както във финансово, така и в интелектуално и във всякакво друго отношение, което бих могъл да си представя.

— Не знаете колко щастлив съм да чуя тези думи от вас, сър — отговори развълнувано Пепърман, изправи се, раздруса ръката му и за пореден път го заслепи с белоснежните си зъби. — Страшно ми е приятно. Е, добре, мисля, че е крайно време да ви оставя да се настаните…

— Не, не, всичко е наред…

— Не, сигурен съм, че мечтаете за час-два тишина и спокойствие. Не забравяйте, от тук нататък ще действаме под пълна пара, така че това може да се окаже последният ви шанс да си отдъхнете.

— Може би сте прав…

— Значи, ако сте съгласен, сър, ще дойда да ви взема с файтон в осем и ще тръгнем направо за приема, който дава вашият издател.

С тези думи добродушният гигант се сбогува и Дойл се отправи на изследователско пътешествие из състоящия се от три спални комплекса Президентски апартамент, изчислявайки наум изумителната му стойност. В него имаше италиански мраморен под и первази, персийски килими с габаритите на площадка за крикет, необятни египетски вази, платна с пейзажи на холандските майстори, които биха му позволили да отплава до Великобритания, ако уловеше попътен вятър с тях. Налягането на водната струя, изригваща от окачения над главата му душ в банята, беше смайващо, ако не и направо опасно за живота. Току-що се бе уверил, че леглото бе издържало на предизвикателството с президентски мащаб, когато на вратата се почука. Той се отправи към нея, което в място с подобни размери му отне близо минута, и то след като я откри.

Но там нямаше никого. Той се върна в хола.

— Извинявай — каза нечий глас и Дойл подскочи на цяла педя.

Джек Спаркс го чакаше изправен до рояла при прозореца. Беше се отървал от свещеническите одежди на отец Дивайн, а заедно с тях бе изчезнала пооредялата червеникава коса, бакенбардите и шкембето. Дойл почти бе забравил, че този човек е гений на дегизировката, и с известно трепване си спомни, че бе приписал същия хамелеонски талант на своя детектив. Ето че най-сетне беше лице в лице с прототипа на Шерлок.

Изглеждаше горе-долу както преди, е, десет години по-стар… но всички сме по-стари, помисли си Дойл, прекрасно съзнавайки онази странна способност на човешкия мозък да се нагажда към постепенната ерозия на времето, приспособявайки се към малките промени, които така и не забелязваме в огледалото. Беше все така облечен в черно — обикновени панталони и риза, кожено палто и добре познатите от едно време меки кожени обувки. Косата му бе по-къса, подстригана ниско, до самия череп, и прошарена. Белезите, които Дойл бе забелязал по лицето на отец Дивайн, не бяха дело на грим — отляво, по линията на самата челюст, минаваше белезникава ивица, а на челото се виждаше малка вдлъбнатина, почти скрита под косата. „Сякаш е бил нарязан на парчета и после сглобен отново — помисли си Дойл, — и това засенчва благородния му чар… отвътре е изплувало нещо по-твърдо и по-непристъпно.“

Най-много се бяха променили очите му и все пак те бяха първото, което Дойл бе познал; спомняше си, че бе виждал в тях в най-трудните им мигове заедно същия поглед на преследван звяр, същото духовно прекършване. Сега този поглед се бе наместил там трайно, бе заседнал по-дълбоко — знак на отдръпване от живота. Невъзможно бе да не забележиш подобни очи, още по-малко възможно бе погледът в тях да не те обезпокои.

„Каква жестока ирония — продължаваше да мисли Дойл. — Ето ме тук в този апартамент в ролята на почетен гост, честван извън всякаква разумна мярка заради подвизите на един измислен литературен герой, а пред мен стои лицето, вдъхновило ме да го създам, и то е само една печална, достойна за съжаление сянка на човека, когото познавах.“ Стотици пъти през изминалите години Дойл си бе задавал въпроса ще види ли пак някога своя приятел. И в момента изпитваше единствената емоция, която не бе допускал, че ще изпита.

Страх.

„Напълно естествено. Смятах, че отдавна е мъртъв, така че сега се чувствам сякаш съм изправен пред призрак, нали?“

Джек не помръдваше: нито се опита да скъси разстоянието между двамата, нито протегна ръка за поздрав. Нито в погледа, нито в поведението му се долавяше някаква топлина или поне радост от срещата… единствено някаква упорита прямота и съжаление.

— Причината, поради която не се опитах да ти се обадя на кораба… — почна Джек с равен глас, в който не се долавяше никаква жизненост.

— Знаеше, че съм там, още от първия ми ден на борда, нали?…

— Не исках да те забърквам.

— Това нямаше да ми причини никакви неприятности.

— Случаят с нищо не те засягаше. Не предполагах, че можеш да се появиш там. Изненада ме. Не знаех как да постъпя. Същото се отнасяше и до Стърн и книгата му. Нямаше какво да се направи.

— Ще повярвам на думите ти. — „Защо се държи така студено?“

— Заподозрях онези четиримата на борда. Предположих, че са замесени и в другия случай.

— Кражбата от Оксфорд на Библията „Вулгата“.

Спаркс продължаваше да държи ръцете си скръстени на гърба; нито кимаше, нито свиваше рамене, поддържаше абсолютна икономия на жестове и движения, без да прави нищо, за да се почувства събеседникът му по-спокойно.

— Съжалих, когато те видях там — каза Спаркс.

— Нямаше за какво…

— Донесох ти толкова неприятности в живота.

— Глупости. Щях да бъда щастлив да науча, че си останал жив…

Едва сега Джек поклати глава, гневно и енергично.

— Аз не съм.

Сърцето на Дойл замря. Спаркс отбягваше погледа му.

— Не по онзи начин, по който смяташ.

— Сигурно ще се съгласиш, че аз бях в пълно неведение? — напомни Дойл.

— Онази жена. На борда на кораба.

— Медиумът ли? Софи Хилс?

— Попита я за мен.

— Тя каза, че не си мъртъв.

— Сбърка. Аз наистина умрях. Останах в това тяло и умрях.

— Но, Джек… Ти си жив… Самият факт, че стоиш тук…

— Животът… не означава… същото… което означава за теб. Няма начин… да ти го обясня… няма как да разбереш. Няма абсолютно нищо… което би могло да ме направи… щастлив.

Джек говореше като автомат, с лице, изпразнено от всякакво изражение, някак недосегаем. Последната дума изплю, сякаш му нагарчаше в устата. В едно беше прав: в него бе изчезнало всичко човешко. Използвайки методите за анализ на събеседника си — умение, предадено му от самия Джек — Дойл се почувства неловко.

Настана продължителна тишина. Джек се бе извърнал и гледаше през прозореца. Кожата на Дойл бе настръхнала, дланите му бяха потни. Но той продължаваше да чака Джек да каже нещо повече. „И ти ще ме намериш доста променен, стари приятелю — сега не е толкова лесно да ме изплашиш.“

— Не исках да ме виждаш такъв — каза накрая Джек.

Наистина ли в гласа му прозвуча притеснение? За пръв път Дойл обърна внимание на скръстените зад гърба му ръце: те бяха обсипани с множество червени и белезникави белези, пръстите бяха криви, сякаш са били мачкани. Кутрето и безименият пръст на лявата му ръка липсваха. Какво се бе случило с него?

— Лари ми разказа как се е случило — поясни Дойл. — Намери ме в Лондон. Ще станат десет години оттогава. Научих как двамата сте проследили следите на брат ти до Австрия. Как сте го намерили при водопада. Разбрах за схватката… и как двамата сте паднали.

— Да. Прочетох разказа — сухо отговори Джек, загледан надолу към града.

— Няма да се извинявам, че съм писал за човек, когото смятах за отдавна загинал — каза Дойл, усещайки по гърба му да пролазват мравки. После допълни с малко по-мек глас: — Отидох там… години по-късно. С жена си — сега съм женен. При водопада Райхенбах. Изобщо не разбрах как е възможно някой да оцелее, но ми казаха, че веднъж се било случило. Било възможно. Но тъй като не ми се обади…

Гласът му заглъхна, но отговор не последва.

— Кралицата изпрати хора да ме заведат при нея — продължи Дойл. — Няколко месеца след онази история със Седмината. Аудиенция при самата кралица!… Отидох — бях само на двайсет и пет години — и разговаряхме. Тя потвърди истинността на всичко, което ми беше разказал, както и това, че си работил за нея през цялото време. Изобщо не ми намекна по някакъв начин, че може да си останал жив…

Но защо му говореше неща, които той сигурно вече знаеше? Дойл осъзна, че изпитва остра нужда да запълни с думи пропастта между двама им, да хвърли някакъв мост през нея, да намери път обратно към него.

— Вика ме от време на време. Интересува се от мнението ми по един или друг въпрос… по нейна молба не съм споменавал пред никого за това. Продължавам да съм на нейно разположение… Мисля, че това е най-малкото, което бих могъл да сторя.

Спаркс стоеше все така обърнат с гръб към него и не реагираше по никакъв начин.

— Лари работи за мен… ще станат вече пет години. Повиках го при мен веднага щом нещата се пооправиха. Той е чудесен секретар. Незаменим… мисля, че би трябвало да се гордееш с него, Джек. Разбира се, той дължи всичко на теб… особено зарязването на престъпния живот. Знам колко много би се зарадвал да те види.

Джек поклати глава, показвайки, че отхвърля подобна възможност. Дойл с мъка сдържа гнева си.

— Очевидно ти продължаваш да работиш за Короната — каза Дойл.

Едва сега Джек заговори с безтелесен глас:

— Преди три години… се озовах пред сградата на Британското посолство във Вашингтон. Вече бях в Америка… от известно време. Бях им изпратил телеграма — кодирано съобщение, което само аз бих могъл да изпратя. По различни канали то бе стигнало… до най-високо ниво. В посолството получили отговор: дайте на тази човек всичко, което може да поиска. Служителите ме гледаха като че ли съм някакъв неизвестен животински вид, измъкнат от дълбините на морето.

Защо беше толкова сдържан и неподатлив? Въпреки наблюдателните си способности, развити до съвършенство, Дойл не можеше да проникне през завесата от мълчание около този човек. Може би се налагаше да използва по-емоционален и по-пряк подход.

— Никога не съм те изваждал от мислите си, Джек! След онова, което Лари ми разказа, бях убеден, че съм те загубил завинаги. Ти така и не разбра колко много означаваш за мен, така и не осъзна, че само благодарение на теб животът ми се промени към по-добро. Вярвах, че ако си оцелял по някакъв чудотворен начин, ти ще намериш начин да ми се обадиш…

— Ти никога нямаше да научиш — остро го прекъсна Спаркс. — Не и от мен.

— Но защо?

— Такива бяха обстоятелствата. Нещастни, но неизбежни. По-добре да не беше ме виждал!

— Защо, Джек?

Спаркс гневно се обърна към него и този път белезите по лицето му изпъкваха на фона на бледата кожа.

— Аз не съм онзи, когото познаваше. Забрави го. И повече не ми говори за него.

— Но аз трябва да знам какво се е случило с теб.

— Сложи надгробна плоча над този спомен. Върви нататък. Ако не можеш… тогава това е краят: аз си тръгвам и никога повече няма да ме видиш.

Дойл надви болката си и чувството на безсилие.

— Щом иначе не може…

Спаркс кимна утвърдително, явно задоволен за момента.

— Когато те видях на кораба, надявах се, че няма да се забъркаш, и все още има шанс това да се избегне…

— Защо трябва да го избягвам сега, след като не съм го сторил преди?

— Сега ти си човек с положение в обществото и с репутация. Имаш място в този свят. Имаш и семейство. В сравнение с преди имаш какво да загубиш.

— Но в какво бих могъл да се забъркам? И как би могъл някой да разбере каква роля съм изиграл, ако се стигне дотам?

— Четвъртият мъж избяга от кораба, когато пристигнахме…

— Е, това вече ми се струва направо невероятно.

— Никой не можа да го намери.

— А може би се е хвърлил през борда като другия?

— Той беше последният останал жив и първата му задача е била да оцелее…

— И да докладва на онзи, който ги е наел?

Джек кимна.

— Този четвърти човек ще му разкаже за твоята роля.

Дойл усети, че му е трудно да се сдържа повече.

— Значи искаш да ми кажеш, че в момента ме заплашва опасност?

— По-голяма, отколкото би могъл да си представиш.

— Тогава, за бога, спри да ми говориш със загадки и ми отговори простичко, първо, защото започна да ми писва от увъртания, и, второ, защото следвайки примера ти отпреди десет години, съм изпадал в смъртно опасни положения поне една дузина пъти, следователно не се считам за задължен да се доказвам пред теб отново. Изникваш изведнъж като дух от небитието, пълен с тайни и мистериозни загадки, без да си се обадил макар и с една дума пред последните десет години и… да, прав си, Джек, аз действително постигнах нещичко на този свят, но заедно с това загубих вкус към полуистини и ловки увъртания, особено когато става дума и за личната ми безопасност. Или ми говори направо с какво си се захванал, или върви по дяволите!

Настана мълчание. Никой от двамата не искаше да отстъпи.

— Ти няколко пъти използва множествено число за някакви си „тях“ — проговори пръв Дойл. — Какво означава това?

Спаркс продължаваше да го гледа, без да примигва, без да помръдва, но след малко явно стигна до някакво решение, защото извади къс хартия от джоба си и го подаде на Дойл.

Беше литография на сложен герб, представляващ прекъснат черен кръг на бяло поле, с три назъбени червени линии, пронизващи кръга като светкавици.

— Виждал съм го вече — каза Дойл и за доказателство извади от своя джоб скицата, която бе направил, и я подаде на Спаркс. — Беше надраскано в основата на стената в каютата на Селиг. Допускам, че го е видял на лакътя на един от убийците си — белег или татуировка, не знам — и го е надраскал на стената мигове преди да умре.

— Знаеш ли какво означава?

— Нямам ни най-малка представа. А ти?

— От векове насам нещо подобно на това служи като официален печат на Ханзата или Ханзейската лига.

Дойл прерови паметта си от ученическите си години:

— Ханзата е сдружение на германските търговци. През средновековието. Създадено, за да защитава техните градове и да гарантира неприкосновеността на търговските им права в отсъствието на централно правителство.

— Влиянието им в крайна сметка било почувствано във всеки кралски двор на Европа. Те сформирали армия от наемници и започнали войни, за да утвърдят авторитета си. Седалището им било в град Любек — днес в Германия — и мощта им стигнала върха си през четиринадесети век, когато имали силата на суверенна държава.

— Но накрая били разбити.

— Към 1700-та година Лигата била напълно унищожена, но Любек, Хамбург и Бремен и до днес биват наричани Ханзейски градове.

— И как така се появи този техен печат в центъра на събитията?

— В продължение на двеста години се носят слухове, че Лигата не е умряла с консолидацията на Германия, както първоначално се е смятало. По-конкретно се говори, че Лигата е оцеляла под формата на тайно общество, запазвайки непокътнати ресурсите си и продължавайки да си поставя все същите цели.

— И кой стои в основата на всичко това?

— Първоначално търговците. След разпускането на Лигата те имали нужда от някой, който да охранява корабите и керваните им, така че си създали нещо като милиция — всъщност частна полиция. Но понеже им липсвали хора с опит, необходими за този вид работа, те се видели принудени да наемат престъпници и крадци по пристанищата на света, да ги подлагат на интензивно обучение и да ги превръщат по този начин в експерти по оръжията, амунициите и техниките за убиване… Минали години, този клон на организацията започнал да преследва господарите си и накрая иззел контрола над всичко. Именно тази изменническа издънка на Лигата е оживяла до наши дни с щабквартира в Източна Европа.

— Международна гилдия на крадците — подхвърли Дойл.

— Контрабанда. Пиратство. Нелегален трафик на какво ли не. Кражби както за самите тях, така и по поръчка.

— И ти ги подозираш в кражбата на Вулгата от Оксфорд точно преди да отплаваме?

— Да.

— Смяташ освен това, че същите хора или елементи от същата организация са по следите и на „Книгата на Зохар“?

— Да.

— А нещо по въпроса за кого работят или защо… — Дойл спря, защото видя Джек да поклаща отрицателно глава. — Може би някой в Америка?

— Да.

— Вулгатата е трябвало да бъде пренесена тук с по-предишен кораб.

— Правилно.

— Но не знаем къде точно.

Джек отново безмълвно поклати глава.

Това вече беше по-близко до стария Спаркс. Дойл почувства дълбоко удовлетворяващото и познато му от миналото усещане за съвместна работа на двата им мозъка. Сякаш двамата спринтираха напред към заровената истина, отстъпвайки си водачеството периодично.

— Значи трябва да проследим крадците до момента, в който се свържат с онзи, който ги е наел за извършване на престъплението — заключи Дойл.

Спаркс повдигна вежди:

— И как би подходил ти?

— Ще ги оставя да откраднат „Книгата на Зохар“ — или поне да си мислят, че са го сторили — и ще тръгна по следите им.

— Да — отговори Спаркс с едва доловима сянка от усмивка в ъгълчетата на устата си.

— Ще имаш нужда от пълното сътрудничество на Лайънъл Стърн…

— Вече го имам.

— Ще имаш и моето.

— Не. Ти си тук по друга работа. Не бих могъл да очаквам от теб да…

— Джек! Познаваш ме достатъчно добре, за да говориш по този начин.

Двамата се спогледаха.

„И аз те познавам по-добре, отколкото ти предполагаш — мислеше си Дойл. — Готов съм да се захвана с всичко, макар и само за да разбера истината за това, което се е случило с теб.“

— Започваме тази нощ — информира го Спаркс и се отправи към вратата.

— Аз имам задължения.

— След това…

— Къде ще се срещнем?

— Ще дойда да те взема. — И Спаркс излезе през вратата, безшумно като котка.

Някъде между Денвър и Финикс

— На староеврейски „кабала“ означава „да приемеш“, така както се приема мъдрост… Не бих искал да ви обременявам — сигурна ли сте, че искате да ви обяснявам всичко това? — попита Джейкъб Стърн.

— Абсолютно — заяви Айлин. — Просто съм като замаяна.

— Е, добре, и без това ни чака дълъг път. В Кабала е написано, че Бог е създал света по трийсет и два пътя на тайното познание: те се представят чрез числата от едно до десет и двайсет и двете букви на староеврейската азбука. Всяко число има своето тайно духовно значение и от своя страна съответства на един от десетте центъра на силата във физическото тяло. Всяка една от двайсет и двете букви има числова стойност, визуално значение, според това как е изписана, в допълнение към звука, който се издава при произнасянето й. Всеки от различните пътища към познанието е еднакво важен за разшифроване на мистерията, обкръжаваща съзиданието. Разбирате ли ме засега?

— Мисля, че да — отговори Айлин без особена увереност, но окуражена да опита от тихото заразително щастие, излъчвано от този мъж.

— Изучаващият Кабала използва звученето на определени думи по време на медитация, за да се издигне на по-високо ниво на съзнанието; числовите значения на буквите се анализират чрез средствата на нумерологията, за да бъде разкрит тайният смисъл на различни неща; най-сетне, формата на буквите дава основата за изучаването на визуално кодираната информация, както например е при хиндуистките мандали13. Всяка дисциплина упражнява различна част на мозъка, но всички те са еднакво валидни пътища за ученика, стремящ се към просветлението.

Зад прозорците на движещия се влак падаше нощта; светлините на Денвър изгасваха в тъмнината, докато те се провираха на юг през слабо населената хълмиста местност. Дори в сгъстяващата се полумрак човек можеше да почувства величието на Скалистите планини на запад. Айлин не беше съвсем сигурна кое е по-плътно и непроницаемо: тези планини или отговорът, който получаваше от Джейкъб Стърн на простичкия си въпрос: „С какво по-точно се занимавате?“.

— Има само две нива на реалност, които ние, човешките същества можем да възприемем: едното е това на физическата материя, а другото — на информацията. — Стърн вдигна една голяма зелена ябълка. — Ето това тук са атоми или частици, изграждащи формата на даден предмет — материята. Но в мозъка ни обектът може да съществува само като идея — което от своя страна е информацията. Едното е лишено от смисъл без другото, а двете заедно представляват живота. В конкретния случай ябълка. — Той отхапа голяма хапка, енергично задъвка и се усмихна. — Искате ли и вие?

— Благодаря — отговори Айлин и пое ябълката, която той извади от чантата си.

— На този сорт му казват „Баба Смит“, не е ли чудесно? Какъв образ: жилава бабичка, тичаща из овощната градина.

Айлин се засмя. Докато я разсмиваше, този човек можеше да й говори за каквото си пожелае.

— Същото се отнася и до старите книги, които изучавам — продължи той и за по-ясно извади подвързан в кожа том от пътната си чанта. — За всеки, който няма опит с тях, те не съдържат нищо повече от смешни символи, напечатани върху страници, подшити заедно и подвързани между две корици. За първобитния човек този предмет не означава нищо!

— Доста точно казано, що се отнася до моето отношение към учебника ми по латински — обади се Айлин.

— Разбира се… но само защото не са съумели да ви убедят в неговото значение, когато сте били петнайсетгодишна. Но за учен, прекарал живота си в постоянна подготовка, а още повече за пророк, съхранил мозъка си незасегнат от въздействието на физическата или както още я наричат „животинска“ душа…

В този момент Бендиго Раймър, който до момента бе напрягал слух от отсрещната седалка в напразен опит да дочуе за какво си говорят — възмутен до дъното на душата си, че Айлин го бе изоставила заради този натрапник — заспа тежък и безгрижен сън.

— … една велика свещена книга не е просто някакъв документ за изучаване на Бог, нито дори инструмент за съобщаване пред другите на волята на Бога. Тя самата е част от свещеното тяло на Бога, превъплътено във форма, позволяваща на изучаващия да проникне в нея, да се слее с книгата и по този начин да проникне в тайната същност на нашия Създател.

— Искате да кажете, че тези книги са живи? — попита Айлин.

— В известен смисъл, да. Нещата са по-сложни. Знаете ли например как работи телефонът, миличка?

— Не съвсем.

— Същото се отнася и до мен. Но доколкото разбирам нещата, има някаква загадъчна субстанция в онази малка негова част, която държим в ръка и в която говорим: тя вибрира, преобразува думите ни в електрически сигнал, а той тече по жицата към събеседника ни — само не ме питайте как — където отново магическата субстанция в частта, която държим на ухото си — слушалката — също започва да вибрира и превръща тези сигнали обратно в думите, които сме произнесли тук, така че да могат да ги разберат. Не е ли всичко това фантастично?

На метър от тях Бендиго Раймър започна да хърка със силата на корабна сирена за мъгла, надделявайки над тракането на колелата.

— Значи светите книги са като тази субстанция?

— Да. Словото на Бога се получава от тях върху страниците им, превежда се в думи, числа и звуци, така че ако над тях стои някой със съответното образование, той ще може да ги дешифрира и разбере. Бог говори в единия край, ние слушаме в другия.

— Ако е наистина така — поинтересува се Айлин, отхапвайки от ябълката, — защо не всички могат да разберат?

— Защото не всички са готови. Човек трябва да достигне високо ниво на духовна чистота, преди да се захване с изучаване на тази материя, в противен случай силата на информацията ще го разкъса с яростта на ураган. Има една поговорка: съдът трябва да е достатъчно здрав, за да поеме в себе си мъдростта.

Посребрената манерка, от която спящият Раймър бе пил само допреди малко, падна и глухо тупна на пода в краката на Стърн. Айлин я мушна обратно под ръката му, доволна, че снощи не бе пила. Напоследък прекалено често си позволяваше да прекалява с алкохола, търсейки в него заместител на липсващата компания, и бе крайно време да намали темпото. Тя намести глава върху облегалката, чувствайки се така отпусната, както не се бе чувствала отдавна, успокоена от ритмичното потракване на колелата и равния глас на Джейкъб.

— Именно в това се състои традиционната роля на богослужителите във всяка религия: да помогнат на мъжете и жените в подготовката им за възприемане на духовна информация от по-висшите светове.

— Всичко, което съм запомнила от моя свещеник, са опитите му да си завре ръката под полата ми — отговори Айлин.

— Е, в това е голямото предизвикателство да си жив, нали така? — въздъхна Джейкъб, без да изглежда притеснен. — Хората са същества, опитващи се да помирят двете си същности: духовна и животинска. Това е причината, поради която нося този пояс през кръста — той впрочем се нарича гартел — който символично разделя горната и долна половини на нашата природа и служи като постоянно напомняне за непрестанната борба между тях. Всички ние — е, вярно, всеки по собствен начин — се опитваме да постигнем така наречения тикун, това вътрешно оздравяване на нашето същество, за да помирим двете си разделени същности. Всеки индивид е отговорен за постигането на тикун, докато е жив — това е първият приоритет на живота ни. Твърди се, че ако това бъде постигнато от достатъчен брой хора, един ден целият свят ще се излекува.

— Излиза, че нашият свят е изпаднал в немилост, така ли? Че ние сме безнадеждни грешници и така нататък?

— Вие сте англичанка, нали?

— Боже господи, нима е толкова очевидно?

— По най-очарователния възможен начин. Но нека ви попитам: изпитва ли Църквата на Англия някакви съмнения в това, че човек е зъл, грешен нещастник?

— И то от най-лошия възможен вид! Опитът, който имам с мъжете, напълно потвърждава тази теза.

Джейкъб се засмя.

— Знаете ли, повечето хора са на същото мнение, изхождайки от своя житейски опит. Те смятат, че са предали своя Бог… и самите себе си, и то по възможно най-ужасния начин.

— И вие ли мислите така, мистър Стърн?

Стърн я погледна със светлосините си очи, от които струеше радост така, както жарта излъчва топлина. „Колко привлекателен си бил като младеж“, мина през главата на Айлин и тя си представи колко чудесен би бил животът й сега, ако го беше срещнала тогава.

— Извън всякакво съмнение е — отговори й Стърн, — че ние хората сме тъжни и покрусени същества. Нека само се огледаме… не е необходима голяма проницателност, за да се убедим, че нещата не са каквито би следвало да бъдат. Например, ако светът беше идеален, щяха ли мъжът и жената да са толкова противоречиви същества? Защо съществуват разлики в цвета на кожата, в религията, защо има различни родини и различни семейства и защо е необходимо тези различия да предизвикват сляпа ярост и да водят до кръвопролития? Дори най-невъобразимите жестокости са измислени от хората!

— Да. Безнадеждно е, нали? — съгласи се тя, загледана сънливо в очите му.

— Казват, че творецът разкрива своята личност във всяко свое творение. Ако е истина, то Създателят на този свят сигурно е същество, ужасно наранено и далеч от съвършенството. В този смисъл ние положително приличаме на нашия Бог. И ако има такъв Бог, той сигурно се намира в същото духовно заточение като нас, страда по същия начин и търси своята пътека към духовно съвършенство. Пътека, по която всички ние вървим и се препъваме. Историята на човечеството твърди, че е налице несъмнен прогрес въпреки склонността ни към насилие, въпреки болката, която взаимно си причиняваме — бавен прогрес, постепенно приближаващ ни към светлината. На староеврейски думата „светлина“ има същата нумерологична стойност като думата „загадка“. Може би един ден ще стигнем до просветлението.

Айлин се опита да скрие прозявката си.

Стърн се усмихна.

— Да, ето един от големите недостатъци на остаряването: мислиш си, че знаеш толкова много неща, а никой няма търпението да те изслуша.

— Не, всичко това беше страшно интересно, наистина — възрази Айлин. — Просто никога не съм имала повод да се замисля над тези неща.

— Кой би могъл да каже обратното? Само побъркани старци, заключили се в мазетата в компанията на хиляди книги. Реалният живот, семействата, припечелването на насъщния — кой има време да се главоболи за страданието, което и без това ни отнема толкова много време? — каза Стърн усмихнато.

— Вие наистина сте удивителен човек.

— Това комплимент ли е?

— Исках да прозвучи като такъв. Различен сте. Необикновен.

— Е, това действително са най-значимите ми качества — засмя се отново Стърн.

— В такъв случай, признавам, че те ми допадат, мистър Стърн. Вие сте прекрасен възрастен човек.

Стърн удовлетворено въздъхна и погледна пред прозореца, където лунните лъчи се отразяваха от бялата снежна шапка на далечна планина.

— Светът е изумителен — каза той. — Колко жалко, че не можем да му се порадваме по за дълго.

— Предполагам решението е в това да сграбчиш момента, когато ти се удаде възможност — прошепна Айлин, усещайки по тялото й да се разлива приятната топлина, предшестваща мига на заспиването.

Лицето на Стърн придоби замечтан изглед, стана някак прозрачно и невероятно фино. В този миг той изглеждаше подмладен с много години.

— Нищо не е загубено. Нищо не се унищожава. Няма разделения. Няма дисхармония. Всичко се завръща.

„Не, това не е възможно“ — помисли си Айлин и някакъв необясним импулс ускори ритъма на сърцето й. Смешно. Тя се втурна след мимолетното чувство, разгледа го, мушна в него пръст, опита го на вкус и се наложи да признае, че то има право на съществуване, колкото и да бе абсурдно това признание.

Защото започваше да се влюбва в него.

6.

Приемът беше организиран в голямата зала на музея „Метрополитън“, най-северния форпост на цивилизацията от централната градска зона — цивилизация, представена предимно от едрогърди вдовици с техните утешители, равномерно размесени сред останалия цвят на обществото, наричащи себе си Четиристотинте — както му обясни някой, това бил точният брой хора, събиращи се в балната зала на мисис Вандербилт — дошли да изкажат уважението си пред изтъкнатия гост от Англия. Още с първия си поглед към насъбралата се престижна тълпа Дойл разбра, че няма никакъв шанс да се пребори с нея, но понеже няколко пъти му се бе удавало да наблюдава поведението на Кралицата по време на приеми и бе останал впечатлен от икономичните й действия, ритуализирани като стъпки на танцьор, той добре бе запомнил основните правила: повтаряй името на човека пред когото стоиш, когато ти го кажат, здрависай се с него — не и ако си кралица, това поне е една завидна привилегия на коронованите особи — скромно приеми задължително поднасяните комплименти, овладей гримасите си и застини с изражение, подсказващо абстрактен интерес към личността пред теб, изкажи къса благодарност и неутрално се сбогувай в стила „Много ми беше приятно“, после премини нататък. Той бе изпълнявал това упражнение много пъти в Англия, но не в такъв колосален мащаб — забележка, валидна и за всичко останало, с което се бе сблъскал по време на първия си ден в Ню Йорк. Когато се добра до края на редицата доброжелатели, дланта му пулсираше като добре очукан чинел. Интересно какъв бе този странен обичай на американските магнати, каращ ги да вярват, че опитът да строшиш костите на непознат ще бъде възприет като знак на дружба.

След първия час тълпата се превърна в хилядоглаво чудовище, украсено със скъпоценни накити или черни вратовръзки. По време на обиколката си Дойл скоро установи, че се намира в крайно неизгодна позиция, защото се оказа, че след като вече си се запознал с някого, той има правото да се приближи до теб когато му се прииска, и да те заговори. Ужасно! Незащитен откъм фланговете, открит за атака от всяка посока, той се чувстваше като подплашена яребица, принудена да излети във въздуха над ловците.

И защо не бе предвидено да седнат както си му е редът на масата? Друго американско изобретение, обясни му Инес в един момент, когато двамата успяха за миг да се скрият зад една колона: никакви основни ястия! Две задължителни неща — шампанско в количество, достатъчно за потопяването на боен кораб, и находище сурови миди, свободно за бране от всеки. Невъзпрепятствана циркулация на гостите, минимум излишни разноски за други неща. Това даваше възможност да се организират множество приеми в една нощ, така че четиристотинте избраници бяха в състояние да посетят всички, без да оскърбяват някой от домакините с ранно тръгване. „Голяма работа! — помисли си Дойл. — И без това час по-късно ще се видят на другото парти.“ Но колко изтощителен бе подобен дневен режим: половината време се обличаш, за да излезеш, а останалата част се щураш из нощта, гризан от тревожната мисъл, че някой друг на някое друго място може би прекарва по-добре от теб.

— Между другото, съжалявам за онази история с Пинкъс — каза Инес. — Имам предвид как се държах на кораба. Опасявам се, че в първия момент успя да ме оплете в мрежите си. Вината е изцяло моя.

— Няма нищо — отговори Дойл, но сърцето му се преизпълни с тайно наслаждение. — Може да се случи на всекиго.

— В главата ми танцува група шоу гърли… какъв глупак съм наистина… охо, внимание, Артър, опасност дясно на борд.

Инес привлече вниманието му към насочилата се към тях група матрони, в чиито очи гореше неистовият пламък на нескривано възхищение и които бяха приковали мерника на погледите си твърдо върху тях. Дойл се престори, че не забеляза приближаването им, и се измъкна тихомълком встрани, а Инес се вряза право в центъра на групата, за да прикрие отстъплението му.

Но в бързината на бягството си Дойл попадна право в сепаре, заградено със стени от зеленина, и се озова срещу насочен в него клин от потни лица, навяващи спомен за слънце и излъчващи неестествено здраве. Къде беше Пепърман? Майорът се бе придържал край Дойл по време на началното запознанство и бе повтарял услужливо името на всеки атакуващ, приближил се към тях — защо вместо смешните си бутониери не носеха малки бележки с имената си? — но бе пометен встрани при нападението на някакъв побъркан италиански тенор. Дойл успя единствено да види чорлавата глава на майора да се мярва далеч от него и осъзна, че се налага сам да се справи с войнствено настроения озъбен хищник, застанал начело на глутницата, на която така непредпазливо се бе натъкнал. И как беше името на този човек?

Рузвелт? Да, точно така. „Теодор, казвай ми Теди.“ Фамилия от управляващата класа… хм, макар да се предполагаше, че в тази свободна земя не може да има такива, само идиот, случайно попаднал в този салон, не би разбрал колко далече от истината е подобно твърдение. Горе-долу връстник на Дойл. Прям, набит като дебелата пура, която бе захапал, събрал в погледа си достатъчно безстрашна воля, за да разколебае дори войнствено настроен носорог… впрочем фанатичен поглед, излъчван от очи, увеличени от дебелите стъкла на очилата, стърчащи върху квадратна глава с идеални геометрични форми.

Рузвелт му се бе представил като член на някаква комисия, занимаваща се с бог знае какви въпроси от външен или вътрешен характер. Американците бяха превърнали в национално занимание окичването си с едни или други титли, навървени една след друга като вагони във влакова композиция, натруфени с излишна информация и говорещи за голямо въображение. „Заместник суперинтендант към кабинета на помощник-началника по въпросите на здравето и охраната на труда“, „Административен ръководител на Отдела за коне, четириколесни карети и конски амуниции към Службата за обществен транспорт“. Нищо напомнящо за поетичния лиризъм на английските длъжности: „Лорд канцлер на хазната“, „Вицекрал на субконтинента14“, „Носител на Черния жезъл15“.

— Бил съм на лекционни турнета — започна Рузвелт, ожесточено дъвчейки края на пурата си. — Бостън, Филаделфия и по цялото атлантическо крайбрежие. Но вече не мога да се отделям за дълго от дома — по-малкият ми брат почина преди два месеца. Алкохол. Разпуснат живот. Епилепсия. Халюцинации. Насилствен престой по санаториуми. Няколко пъти опитва да се хвърли от прозореца. Донесе толкова тревоги на семейството. Ужасно, Артър, ти просто не можеш да си представиш.

Но защо ми разказва тези неща? — удиви се Дойл. — И най-вече, защо ме нарича Артър?

— Страшно съжалявам — каза той на глас. Какво друго би могъл да каже?

— Благодаря. Какво можеш да направиш, ако някой, когото толкова силно обичаш, не иска да живее? Нищо. Абсолютно нищо. Можеш само да го оставиш да направи избора си. — Без някакъв друг видим знак на скръб и без никакво притеснение, Рузвелт избърса от окото си сълза, която падна под очилата му. — Животът си върви напред. Той е за живите. Трябва да се бориш с него, да отстояваш завоюваното. Да не се предаваш до последния си дъх. И да помниш, че времето рано или късно ще вкара всички ни в гроба.

Душевната сила, излъчвана от този човек, докосна някаква струнка в душата на Дойл. Точно това му харесваше най-много в американците: прямотата, твърдостта и откровеността. Свободният изказ на силни емоции. Нищо от вдървената официалност и ритуализирания празен разговор, с помощта на които депресираните му сънародници се криеха като полски мишки зад стобор.

Рузвелт извади пурата от устата си и се наклони по-близко до Дойл.

— Възгледите ми относно крайности като тези, довели до смъртта на брат ми, се свеждат до следното: вдигни поглед и се огледай из тази зала; ще видиш само богатство, изисканост и изтънченост; но аз трябва да ти кажа, че на друго място улиците на този град са превърнати в бойно поле — банди от закоравели типове и хулигани, особено в долната част на Ийст Сайд, контролират цели жилищни райони и никой нищо не може да стори срещу това. Градът е безсилен да реагира. Ето това са двете посоки, в които се развива човешката цивилизация: едната върви в посока на самоусъвършенстването и филантропията на морално устойчивите, жадуващи да увеличат знанията и да разширят кръгозора си — те носят на гърба си обществото напред… Втората се осъществява несъзнателно от морално падналите, стигнали до дъното поради пиене и разврат. Ето това са двете ръце, плевящи градината на живота. Аз предсказвам, че след три поколения, считано от сега нататък, расата на пияници, хедонисти и престъпници, плодяща се само благодарение на вътрешногрупово кръвосмешение, или ще е изчезнала напълно, или ще е на път да бъде изтрита от лицето на земята. Защо ли? Защото те отслабват силата на вида, защото телата им се огъват от злоупотребата с пороци, защото в резултат от престъпленията много от тях умират, преди да са дали поколение. Така гнилият клон ще бъде отсечен и с течение на времето общото ниво на нацията ще се издигне на нова височина. Природата разполага със свои средства. — И той отстъпи крачка назад, за да прецени ефекта от излагането на своята теория.

— Вие сигурно се кандидатирате за нещо, мистър Рузвелт — изгледа го внимателно Дойл.

— Кандидатирах се в миналото за кмет на този голям град и не изключваме да повторим това в бъдеще — отговори Рузвелт. Поддръжниците зад него се събудиха за живот и поизправиха гърбове от самия намек за евентуална нова битка. — Планираш ли да отскочиш към Запада, докато си тук, Артър?

— Не съм сигурен кои спирки в турнето ми са потвърдени — каза Дойл, все още олюляващ се от скоростта, с която мъжът пред него бе извършил прехода от скърбящ брат към малтусиански генетик.

— Съветът ми е: „Майната му на турнето, иди и виж Запада“. Това е едно трудно и опасно за живеене място, особено по-дивите райони. Там ще намериш най-доброто естествено обкръжение, където да почувстваш истинската дребна незначителност на човека.

— Вие май го правите често — отбеляза Дойл.

— Но ти ще разбереш, че човек е тръгнал на запад с по-голяма цел: американецът осъзнава изключителната си предопределеност да завладее и тази граница, и когато го стори, това ще е оформило характера му за стотици години напред.

— Така ли? Откъде следва този извод?

Рузвелт бавно завъртя пурата си и се взря в очите на Дойл — явно не бе свикнал да подлагат изявленията му на съмнение — но Дойл не трепна.

— Американецът постепенно ще повярва в дадената му от Бог способност да подчинява на себе си природата. В крайна сметка той ще получи отговорността да управлява цивилизования свят. Но ще трябва да го прави с уважението на останалите… не, с почитта им. Единствено в сблъсък с природата ще бъдем в състояние да култивираме в себе си правилното отношение към бъдещото нагърбване с подобно бреме. Ако посетиш Запада, Артър, ти буквално на всяка крачка ще се изправяш пред гледки с толкова изумително величие, че само този факт завинаги ще промени начина, по който възприемаш света. Настоявам да не изпускаш тази възможност.

— Винаги съм искал да видя индианците — призна свенливо Дойл.

Но Рузвелт присви очи и фокусира магнетизма им в пронизващ лъч.

— Виж какво, наслушал съм се на лигави, изопачени и назадничави приказки относно необходимостта да задържим разширяването на нашата империя с единствената цел да съхраним живота на няколкото пръснати из прерията племена, чието съществуване само едва-едва ги издига над нивото на пълното безсмислие, мизерия и жестокост, характерни за дивите животни, каквито всъщност са били, преди да се появим ние.

— Чел съм някъде, че по свой начин, разбира се — имам предвид скалповете и така нататък — те били доста впечатляващи.

— Не обръщай никакво внимание на подобно бръщолевене. Червенокожият човек е реликва от каменната епоха и така нареченото му „вродено благородство“ не може да спре марша на прогреса. Колелата на историята никога не спират поради жалост и тези, които не успяват да се измъкнат настрани от пътя им, просто биват смазвани. Такава е съдбата, приготвена от Бог за индианците, и отказът им да се адаптират към променящия се край тях свят ги прави съучастници в собственото им изтребление. — Съвсем неочаквано за Дойл Рузвелт се пресегна и силно го стисна за ръката. — Изпитах голямо удоволствие от разказите ти… Холмс. Уотсън. Чудесни истории. Жалко, че трябваше да го убиеш. Като си помисля само за парите, които би могъл да направиш. Браво на теб, Артър! Приятно прекарване в Америка.

С рязък заповеден жест към свитата чакащи придворни Рузвелт се обърна и се отдалечи, а те влязоха в крачка с него и го последваха. Инес се появи, за да запълни вакуума, останал след напускането им.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Шокиращ пример на Homo Americanus. Готов за препариране и излагане в музей.

— Я виж онази сбирщина контета там. И онзи франт — обади се Инес, кимвайки към един възслаб мъж с цилиндър, фрак, къса черна пелерина и развяващо се във въздуха бяло копринено шалче. Той разговаряше с някого, но на равни интервали поглеждаше в тяхна посока. Лицето му бе мургаво, с фини черти, а носът и устните му притежаваха някаква женска чувственост. Изглеждаше малко над трийсетте и се държеше с натруфената самоувереност на обожаван от ценителите маестро. — Започна да ми разказва за концерта, който смята да даде и по време на който всеки инструмент в оркестъра ще бъде представян от различна миризма, която ще се вдухва в залата от машина в мига, в който инструментът засвири…

— Различни миризми?

— Да, правилно ме чу: рози за струнните инструменти, сандалово дърво за медната секция, жасмин за флейтата и така нататък. Всяка миризма ще бъде издухвана през отделна дюза, включена към онази машина и задействана от конкретния инструмент.

— Исусе Христе!

— Казва, че вече притежавал и патент. „Одорама: симфония от миризми.“

— Това ме довърши.

— Е, така е в Америка — отбеляза Инес и запраши в неизвестна посока.

Висок, рус и добре изглеждащ мъж в смокинг изникна от тълпата в гръб на Дойл, тръгна целенасочено към него и бавно плъзна ръка под ревера на смокинга си. Забелязвайки го да се приближава, елегантният мургав мъж с коприненото шалче се обърна, отправи се директно към Дойл, хвана го здраво за ръката и го поведе навътре в тълпата.

— Мистър Конан Дойл, уверявам ви, че честта е изцяло моя — заяви смуглият мъж на гладък английски, издаващ в него аристократ, завършил Оксфорд. — Току-що се насладих на великолепното удоволствие от компанията на брат ви и си помислих, че ще ми разрешите свободата да ви се самопредставя.

„Е, вече го направи, мистър Одорама“ — помисли си Дойл.

Някъде зад тях високият рус джентълмен се спря и се сви в края на салона.

— Името ми е Престън Перегрин Райпур, но всички ми казват Престо. Сънародници сме. Завършил съм Оксфорд, колежа „Тринити“, випуск 84-та — заяви дендито, след което с тих и напълно сериозен глас, без никаква промяна в изражението си, допълни: — Моля ви, продължавайте да поглеждате към гостите от време на време, сър, и се усмихвайте вежливо, сякаш съм ви казал нещо, което леко ви развеселява.

— Какво?

— Наблюдават ни. Ще бъде най-добре, ако разговорът ни бъде кратък и изглежда на околните като напълно банален — каза Престо, от чиято реч бяха изчезнали всички следи от фриволност, заместени от интелигентна и сериозна откровеност.

— За какво става дума, господине? — усмихнато попита Дойл, подчинявайки се на желанието на мъжа да маскира истинското съдържание на разговора.

— Ще научите на друго място и по друго време. Застрашава ви опасност. Трябва да напуснете веднага — ухили се Престо и кимна на минаващата покрай тях семейна двойка.

Дойл се поколеба. Хвърли незаинтересован поглед наоколо, но не видя нищо опасно.

— Ще бъде ли удобно за вас, ако ви се обадя утре в хотела, да кажем, към девет часа? — попита Престо.

— Не, ако не науча поне приблизително за какво става дума.

Райпур махна с ръка на някого зад гърба на Дойл и се изсмя като побъркан. После тихо добави:

— Някой краде великите свещени книги на човечеството, мистър Конан Дойл. Мисля, че това вече ви е известно. Вярвам ще се съгласите, че подобна тема заслужава един час от вашето време, макар и само за да задоволите вроденото си любопитство.

Дойл изпитателно изгледа събеседника си, но той издържа на погледа му.

— Добре, утре в девет сутринта в хотел „Уолдорф“.

Мъжът леко се поклони.

— Сега ще се оттегля с отклоняваща вниманието на околните операция. Вие намерете брат си и незабавно излезте — нареди Престо и с ловко като на фокусник движение на китката извади неизвестно откъде визитната си картичка. — Ще се видим отново утре.

Дойл погледна картичката. Под името Престън Перегрин Райпур се мъдреше и титла: „Махараджа на Берар“. Махараджа?

— Безкрайно съм ви благодарен — каза Престо и повиши обратно глас в регистъра на светски мъж, който само допреди малко бе използвал: — Изгарям от нетърпение да прочета някоя от фантастичните ви истории, мистър Конан Дойл. Браво… Браво! Беше голямо удоволствие да се запозная с вас, сър! Изказвам ви най-добрите си пожелания!

С тези думи Престън Перегрин Райпур, махараджа на Берар, се поклони дълбоко и с плавна походка се отдалечи. Точно когато Инес си пробиваше път през последните хора в човешката стена около Дойл, Престо вдигна черния си блестящ бастун във въздуха и викна:

— Voila!

Бастунът изригна кълбо бял дим и изхвърли нависоко огнена колона. Хората край него и из целия салон се пръснаха във всички посоки.

— Какво, по дяволите… — започна Инес.

— Следвай ме — късо нареди Дойл и за по-сигурно го хвана за ръката. — Бързо!

Братята закрачиха през развълнуваната тълпа и край вратата се смесиха с група заминаващи си. Зад тях димът се разсея, за да разкрие, че и Престо бе изчезнал.

Високият рус мъж забеляза Дойл и Инес в мига, в който те излизаха от музея, и се впусна след тях.

Дойл смушка Инес в посока на Пето авеню, където трябваше да ги чака файтонът им, и погледна зад гърба си точно навреме, за да види високия рус мъж на изхода.

— Какво става? — попита Инес.

— Ще ти обясня след малко — отговори му Дойл.

Двамата скочиха във файтона.

— За къде? — попита кочияшът.

Беше Джек.

Чикаго, Илинойс

Тя слезе от влака на гарата, стъпвайки на същия перон, на който Джейкъб Стърн бе стоял само преди няколко нощи. Облечена в евтина синя рокля, скриваща костеливите очертания на тялото й, сложила боне върху лъскавочерната си коса, тя повече приличаше на братовчедка, дошла в града от провинцията или на селска учителка, отколкото на избягала от резервата индианка. Криеше лице под бонето и държеше погледа си смирено сведен, за да не привлече ничие внимание към себе си.

Онази нощ в резервата отново бе сънувала видението, както бе предсказал бухалът. Сънят й я бе отвел сама в град с високи сгради и широки празни улици. Чакаше някого пред избелял замък с тънки високи кули. Беше виждала това място в съня магия вече много пъти, но преди то й се бе явявало само черно, по-заплашително и винаги заобиколено от пустиня, а не в самия център на модерен град. Нищо повече не бе успял да разкрие новият й сън, защото Черния гарван — тя така и не бе виждала лицето му досега и единственото й конкретно впечатление за този човек бе, че има гърбица и носи дълга, чорлава коса — се бе спуснал и помел всичко с огън.

Образът от съновидението й обаче бе напълно достатъчен, за да познае, че градът е Чикаго — това просто бе единственият голям град, който някога бе виждала. Не си спомняше бялата кула от предишното си посещение — организирана от училището екскурзия преди 12 години, когато с цел да впечатлят белокожите политици бяха включили в групата и няколко випускници от резерватите. Споменът й за града оттогава бе като за място, кипящо от напрежение, суматоха и дива енергия — място, каквото си бе пожелала никога повече да не вижда. Но сега щеше да остане и да броди по улиците, докато не намери бялата кула. Тогава щеше да чака да се появи някой и да дойде да я вземе.

Тази, която върви сама излезе от гарата и улови погледа на един мъж, навъртащ се около пиацата за файтони. Данте Скръгс премести клечката за зъби в другия ъгъл на устата си и присви единственото си здраво око. Когато тъмнокосата жена мина покрай него, злите мисли в главата му се понесоха със скоростта, с която влаковете напускаха близката гара. Цял месец бе минал от последния му удар. Наближаваше моментът, когато щяха да се появят Гласовете и съзнанието му щеше да бъде пронизвано само от една мисъл: „Гладни сме и ни сърби, а не можем да се начешем.“

Той се загледа в нея с трескава концентрация. Данте харесваше начина, по който въртеше бедра, допадаше му и силата, с която стискаше дръжката на куфара си. Може и да беше наполовина сляп, но можеше да разпознае индианка от цяла миля.

Кога най-сетне тези жени щяха да научат, че не бива да пътуват сами? Чикаго бе град на престъпници. Късметът на една жена всеки миг може да й изневери, мислеше си Данте, а тази тук буквално изкушаваше съдбата, разхождайки се в района на гарата след залез-слънце. Наистина си търсеше белята, въртейки задник по този начин, представяйки се за бяла. Колко неморално!

Тази скуо16 плачеше да й бъде даден урок и Данте Скръгс щеше да го стори. Той потръпна от мисълта за предстоящата им интимност. Преди да свършат, той щеше добре да опознае всеки сантиметър от кафявото й тяло. След това щеше да я отведе до Зелената река.

Но първо му бе нужен знак… а, ето, онзи кон при стълба. Опашката му мръдна наляво, после пак… два пъти последователно!

Да. Гласовете я искаха…

Жената зави на ъгъла и той я последва.

Естественият цвят на кожата на Данте му осигуряваше забележителна маскировка на фона на ново Чикаго — бетон, тухли и ковано желязо — издигнало се върху руините на пожара от 71-ва година17. Не беше красив, но не би могъл да бъде наречен и грозен. Среден на ръст, рус, с момчешки черти, възпълен и мек на външен вид, точно подобие на своите родители, съдържатели на магазин от Медисън, Уисконсин. Изглеждаше поне десетина години по-млад от своите трийсет и девет и беше невъзможно да бъде забелязан в тълпа. Не бе едър — по-голямата част от забележителната му сила се криеше в големите му здрави фермерски ръце. С тях чупеше орехи. Достатъчно умен да стои на крачка пред полицията и на две от затвора, Данте се криеше от света зад простоватото си добродушно лице. Човек никога не би се загледал в стъкленото му око, освен ако не се намираше съвсем наблизо и не гледаше право в него — само тогава щеше да забележи, че в ириса му — син като яйце на червеношийка — липсва зеница.

Данте бе точно от онази порода хора, която механизираният свят току-що бе започнал да произвежда. Той вървеше през живота, хвърляйки сянка, макар в душата му да цареше мрак и разкъсваща болка. Отдавна се бе отказал да се противопоставя на Гласовете, които звучаха в главата му, и с робско смирение вярваше, че след като е разчел „знака“, негов дълг е да се подчини.

Представяше си града като джунгла, из която броди като хищник, опънал ограничаващата го верига. Тази представа придаваше някакво достойнство на работата, на която бе способен. Американската армия бе оценила по достойнство желанието му да изисква от другите и го бе направила сержант на взвод. Беше прекарал петнайсет години от живота си като военен, преди клането на племето сиу при Ундид Ний да разкрие пред началниците му странния ентусиазъм, с който той даваше изблик на естествените си наклонности.

Войниците от взвода му, оказали се наблизо до него по време на сражението, дадоха показания, че Данте буквално бил загубил всички задръжки, след като една индианска стрела извадила окото му. От друга страна, оправдаваха го те, как би могло да се иска от него да отсее жени и деца от воините при толкова силно увредено зрение? Армията неохотно бе приела този аргумент и бе потулила скандала с излишното насилие. Скоро последва уволнение в запаса с почести и пълна пенсия.

Данте обаче бе интерпретирал случилото му се нещастие по съвсем друг начин, защото раната отвори за него един нов свят. Той си внуши, че не е загубил окото си, а то просто се е обърнало навътре и е изчистило Гласовете. След тежката рана Гласовете му даваха разрешение да поиска такива контрибуции, каквито му хрумнеха. Последваха девет убийства за три години, без някой да се усъмни в него.

Понеже получаваше пенсията си редовно и не изпитваше нужда от пари, Данте се посвети на онова, което джентълмените на стрелковата полоса наричаха „тръпката на лова“. Преди да постъпи в армията доста време бе работил като водач на ловни дружини и бе успял да натрупа значителен запас от презрение към ленивите богаташи от Изтока, които стреляха по неподвижни бизони от цели сто метра. Те тънеха в истинско неведение, защото тръпката беше в работата отблизо, в използването на собствените ръце, в онова, което откриваше той. Внимателно, пресметливо, без да забравя за дребните подробности. Харесваше му да показва на дамите Зелената река, обичаше да ги обладава бавно и без усилие, опиянявайки се от ужаса им.

А тази беше и индианка. Месото този път беше с пикантен сос.

Бедната скуо нямаше представа накъде отива — това бе повече от ясно — но в допълнение на това не познаваше Чикаго: тя се оглеждаше за наименованията на улиците и бродеше из града без определена посока. Не го интересуваше какво прави тук сама — подобни мисли можеха само да разрушат магията на момента. Семейството й сигурно бе в резервата — там, където си му бе мястото — а тази просто бе избягала оттам и Данте не виждаше защо да бърза. Когато „вечерята“ бе първокласна, той обичаше да изчаква. Вече бе извървял половината път до Спрингфийлд, следвайки скришом жената, и търсеше удобен момент да направи своя ход. Точно това бе фазата, която придаваше толкова очарователна тръпка на изживяването, защото понякога минаваха дни, преди да се разкрие удобна възможност. Но веднъж набелязал жертвата, той не се отказваше, преди да свърши работата.

Сега тя се качи по стълбите на един добре известен му пансион на Дивижън стрийт — беше само за жени, и се предплащаше за седмица напред — добре, значи тя възнамеряваше да се позадържи. Данте многократно бе срещал тази схема на поведение: една жена идва в големия град, намира си нископлатена работа, я сервитьорка, я шивачка. Времето минава и постепенно изнурителната работа я смазваше, правейки я да заприлича на още едно от онези безименни и безлики тела, които никой не забелязва, когато се разминава с тях по улицата. Връща се всяка вечер у дома капнала. Костите я болят, а красотата й малко по малко помръква. Вечеря в компанията на други безлики жени в пансиона — той просто си ги представяше как седят зад дантелените пердета в трапезарията, изправени на столове с твърди облегалки. Може би си намира някоя приятелка и двете обсъждат без особена надежда как ще срещнат някой ден мъж, който няма да се държи грубо с тях и ще им обезпечи някакво подобие на живот. Преди лягане излиза, за да изпуши цигара в студената вечер, и дъхът й образува пара във въздуха. Пере се в общата баня, но никога не сваля всичките си дрехи. Заспива и сънува скудоумните си сънища.

Жените бяха като празни чаши. Носеха се по течението на живота в очакване нещо да им се случи. Но ето че се бе появил той и това означаваше край на чакането. Сега животът й щеше да получи смисъл.

Тя щеше да види Зелената река.

Да, ето я там на прозореца. На втория етаж, в задната част на пансиона. Чудесно, значи се е нанесла. Гласовете му казваха, че вече може да я остави. Знаеше къде да я намери.

Концентрирал всичкото си внимание върху индианката, Данте така и не забеляза, че някой друг следи и наблюдава него самия. Мургав тих мъж със запомняща се татуировка — кръг, пресечен от светкавици — от вътрешната страна на лакътя. Той изчака Данте да го подмине и бавно тръгна след него.

Юма, територия Аризона

Никой от скитниците в лагера не можеше да си спомни да е виждал шляещи се китайци и гледайки на този факт по характерния за тях философски начин, тези крале на пътищата виждаха в това истински предвестник на задаващите се още по-трудни времена. Отвращението им към двата наркотика на капитализма — работа и пари — не бе изтрило от съзнанията им острото любопитство към нещата, които се случват по света. Леността им оставяше предостатъчно време за оценка на състоянието на човечеството. Бродягите държаха ухо, долепено до релсите на обществените промени, на всяка спирка по техните обиколки се намираха други, за които смисълът на живота бе в това да четат изхвърлени вестници и да обсъждат очевидните недостатъци на човека от позицията на неодобряващи находката си археолози. Скитниците знаеха по-добре от средния примерен гражданин, че през последната година са фалирали шестстотин банки, че над двеста железници са банкрутирали, че в Америка са загубили работата си над два и половина милиона души — точно тези цифри изкарваха свестни хора на улицата, задръстваха лагерите им и правеха по-труден живота на професионалните бандити. Хора с тъжни лица бърбореха безспир за семейните си проблеми и колко много съжаляват за загубената си работа — точно онзи вид брътвеж, който може да обърне наопаки корема на истинския бродяга.

Скитниците знаеха още, че китайците са хора, отдадени на семейството, преглъщат горчивините и пазят за себе си собствените си неприятности, така че появата на китаец сред техните редици бе възприета като истинска новина. Слокъм Хейни каза, че когато се качил на товарния влак в Сакраменто, жълтият вече бил във вагона. Не продумал нито дума оттам до Юма, даже когато се обръщали към него. Не го видял нито да спи, нито да яде — седял си в ъгъла и дебнел оттам като котка. Хейни така и не узнал дали онзи разбира английски. И в него имало нещо, от което по кожата на околните плъзвали мравки. Той излъчваше същата атмосфера и сега, докато седеше сам в края на кръга около огъня.

— Говори с него ти, Денвър — каза Слокъм Хейни. — Нали си работил преди с китайци.

Денвър Боб Хобс се ползваше с всеобщ респект, включително и от тези над него, поради две неща: продължителността на престоя си сред скитниците и навика му да говори прямо. В егалитарния свят на скитниците той заемаше неофициалния пост на заслужил старши държавник. Едно време беше работил като бесен, тръгвайки от Охайо на запад, поставяйки през шейсетте години траверси по трансконтиненталния път, докато най-сетне един ден преди двайсет години се бе озовал да вади картофи в Покатело, Айдахо, бе получил просветление и се бе заклел да не помръдне повече пръст, работейки за друг, който да печели от труда му.

Денвър Боб бе удържал на обещанието си и така се бе превърнал в авторитет по въпросите на икономическата експлоатация на човек от човека. Бе взел участие в протестния марш на промишлената армия на Кели през 93-та година във Вашингтон, за да изкаже негодуванието си срещу бедственото положение на индустриалните работници. За него нямаше нищо по-хубаво от една политическа демонстрация, защото тогава даваха безплатна храна и можеше да се намерят свестни събеседници. Боб твърдеше, че веднъж се срещнал със самия Уолт Уитман, не се разделяше от томчето „Стръкчета трева“ с оръфани страници и можеше да говори пред някой непознат за благородството на бедността и за живота на път, докато изчерпеше кислорода наоколо. Ако присъствието на китаеца нарушаваше по някакъв начин хармонията край лагерния огън, то Денвър Боб се смяташе за лично отговорен да оправи нещата.

— Понякога тук, в пустинята, през октомври става доста хладно — обади се Денвър Боб, отпускайки дебелия си задник върху една празна макара от меден кабел до китаеца. — По това време на годината повечето хора тръгват за Калифорния, но на мен ми се струва, че ти току-що идваш оттам.

Предложи на китаеца глътка от каната пиво от стафиди, което бяха сварили снощи, но той поклати глава отрицателно и продължи да гледа право пред себе си. Денвър Боб не бе свикнал хората да отклоняват щедростта му — той беше грамаден, закръглен мъж с гъста бяла брада и бузи като ябълки, благодарение на което приличаше на Дядо Коледа — но това не го обезсърчи. Малко бяха нещата, които можеха да постигнат този ефект.

— Този лагер е тук от десет години, от самото начало, когато пуснаха линията от Лос Анджелис. Оттук минават стотици хора, и то по всяко време на годината. — Състоящият се предимно от колиби и бараки лагер се бе разположил в покрайнините на разпределителната гара на Юма — мястото, където се композираха и пренасочваха влаковете между Лос Анджелис и територия Аризона, на брега на река Колорадо. — Ти, приятелю, говориш ли английски?

Едва сега мъжът за пръв път го погледна право в лицето… и Денвър Боб почувства да го полазват мравки. Не че в тези мрачни черни очи можеше да се долови и намек на открита заплаха. В тях просто… нямаше нищо. Нямаше индивидуалност, нямаше покорство, нямаше фалшива добронамереност. Никой от китайците, с които Денвър Боб се бе сблъсквал, не бе изглеждал по този начин, а още по-малко се бе държал така.

— Търся работа — проговори мъжът.

— Работа ли? — искрено се изненада Денвър Боб. — Е, това чувство понякога спохожда хората. — Той извика на помощ добре смазаната си сърдечност. — Когато не знаят дали да отидат по нужда, или да си навият часовника… то е като треска, нали разбираш — най-доброто е да легнеш, да пийнеш глътка и да изчакаш да ти мине.

— Мога да работя с експлозиви — уточни мъжът. Явно кредото на Денвър не му бе направило никакво впечатление.

— Наистина ли?

— Събаряне на сгради.

— Да, ясно ми е. Значи ти си бил работник. — Какъвто и да бе този човек, той определено не бе скитник. От друга страна, не изглеждаше много и като работник по железниците — беше прекалено сдържан и независим. Можеше да е миньор, загубил неотдавна работата си. Без значение — всичко в него караше Денвър Боб да се чувства неуютно и ако имаше нещо, което би могъл да каже или да направи, за да го махне от лагера и да го изпрати по пътя му, Денвър Боб бе готов да го направи веднага.

— Къде да намеря такава работа?

— Всъщност, братко, мога да ти дам точни указания. Все още строят отклонението за Финикс и Прескот през Пий Вайн; чувам, че там имало много тунели за прокопаване и много каньони за преминаване — толкова много, че се налагало да работят денонощно на две смени поне още една година.

— Къде?

— Север-североизток. Можеш да скочиш на товарния влак за Финикс ето там, от онзи мост. Потегля в полунощ, а на сутринта ще се събудиш там.

— Железницата Санта Фе, Прескот, Финикс?

— За нея говоря. Офисите им са на централната гара на Финикс. Сигурен съм, че те ще те устроят напълно — в наши дни не е лесно да се намери работа, но хора с твоите умения винаги се търсят. Е, вдигам тост за теб и твоите предци. — Денвър Боб вдигна калаената си чашка за наздравица и си помисли: „Сега, приятелче, вече знаеш накъде да запрашиш, така че омитай си задника оттук“.

Китаецът с нищо не изрази своята благодарност и пак безстрастно се загледа в лагерния огън. След това нещо прониза завесата на съзнанието му и той рязко се изправи — като куче, надушило следа.

Още преди Денвър Боб да успее да реагира, нощта край тях се разцепи от оглушителния писък на безчет свирки, което можеше да означава само едно. Миг по-късно всички в лагера се развикаха:

— Копои!

Още от жп стачката в „Пулман-Чикаго“ миналия май транспортната полиция и детективите на Пинкертон прочистваха скитническите лагери. Нищо не можеше да ги спре — те прибягваха без да се замислят до насилие, трошаха глави, подпалваха лагери, разгонваха скитнически сборища, ако останеше някой, когото да не тикнат в затвора. През цялото лято полицаите се спускаха на юг през Сент Луис, придвижвайки се по жп линиите към западните лагери. Предшестваха ги трудни за вярване слухове за злобни и безразборни акции, насочени срещу техните братя. Никакви пътувания без билет — това бе директивата на новата жп компания. Изглеждаше като че ли жп бароните искат и линиите, и гарите да се прочистят, за да не се засягат деликатните чувства на мигриращите на запад пасажери от средна класа, от чиито долари хазната бе решила, че зависи.

Полицаите изскочиха иззад композиция товарни вагони и нападнаха близо петдесетината скитници в различна степен на алкохолно опиянение, стоварвайки се върху тях като юмрук, преди някой да успее да се вдигне на крака. Двайсетина други ловци на глави се прокраднаха като крадци от засада, стиснали в ръце тояги и скъсени бейзболни бухалки, готови да ги пуснат в действие всеки миг. Повечето от бродягите бяха преживявали навремето по някой друг здрав бой, но това сега беше нещо съвсем ново. Тези момчета не се шегуваха.

Двама полицаи подпалиха с факли дъсчените колиби. Понеже полицаите бяха нападнали откъм фланговете, атаката им изтика нещастните скитници в центъра на разчистеното пространство, те изпопадаха, блъскайки се един в друг, уловени като дребна риба в мрежа. Повечето проявиха съобразителност да легнат на земята, да запазят главите си с ръце и да поемат колкото може повече от ударите с гърбовете си. Всеки опитал се да избяга биваше грубо събарян с удар през коленете и жестоко смачкван на земята. Чуваше се пукот на чупени глави и ключици, по земята се засъбираха локви кръв.

Денвър Боб падна още при звука на първата свирка, обви с тялото си макарата, върху която бе седял, и зачака неизбежния порой от удари. Едва тогава хвърли поглед към китаеца, готов да му извика и дори да го събори на земята, но мъжът беше изчезнал.

Едър полицай замахна с бухалката си към един скитник, спрял до ръчната количка и вкопчил ръце в дълъг вързоп. Скитникът направи жест да се защити и ударът така и не се получи. Полицаят изненадано погледна към онова, което стискаше, и видя, че държи само дръжката на бухалката. Останалата й част бе отрязана като с бръснач милиметри над захвата на пръстите му. Когато вдигна поглед, скитникът направи второ светкавично движение — жълта муцуна, за бога! — и полицаят усети как с левия му крак става нещо трудно за описване. Той опита да пристъпи с него, но кракът му изненадващо се разцепи на две точно над коляното, после долната част се отдели и в следващия миг полицаят окончателно загуби равновесие и падна като отсечен бор.

„Не може да бъде“ — помисли си мъжът. Китаецът държеше меч! Той все още не чувстваше болка, но вече не можеше да диша. За последен път обърна поглед към противника си и видя как кракът на китаеца се приближава с невероятна скорост към лицето му.

Каназучи нямаше време да се помоли за мъртвия нападател, защото в този миг зад него изникна друг и без да се двоуми го атакува, вдигнал високо оръжието си. Той се гмурна, изстреля назад удар с крак и изваденият от равновесие полицай залитна и тежко падна. Каназучи го сграбчи за китката и с единствено рязко движение извади рамото му от ключицата. Последва удар с палката на нападателя в основата на носа, някакво парче кост се отчупи, заби се в мозъка и прекъсна едва започналия писък на мъжа.

Каназучи се огледа, мигновено анализирайки сцената: макар да бяха много повече, скитниците от лагера не можеха да окажат никаква съпротива. Никой от останалите нападатели още не го бе забелязал, нито бе обърнал внимание на пораженията, които им бе нанесъл. Всеки се занимаваше само с жертвата пред себе си. Повечето бяха изтичали надясно, минавайки между вагоните. Много от колибите вече горяха и пламъците се разгаряха. Зад гърба му се намираше леденостудената опасна река.

Беше попаднал в капан. Имаше голяма вероятност да го пленят, най-вече заради огромното числено превъзходство на нападателите.

Каназучи успокои дишането си, изгони страха от тялото си с няколко добре премерени и енергични издишвания и се огледа.

И в същия миг видя открилата се възможност. Във формацията на нападателите — точно под водната кула в посока към жп моста, водещ на изток — се откри пролука. Налагаше се да заложи на тъмнината и хаоса в лагера, както и да скрие Косата, за да прекоси критичните петдесет метра.

Към него се втурна трети нападател. Каназучи се хвърли на земята, претърколи се под него и се изправи зад гърба му, за да използва инерцията на мъжа и да го хвърли на покрива на близката горяща колиба. Човекът изскочи след няколко секунди крещейки, обгърнат в пламъци и размахал ръце като криле на птица. Нападателите объркано се втренчиха в пламтящата фигура и Каназучи се възползва от този миг: вмъкна Косата в ножницата, привързана по дължината на крака му, и закрачи през обширната площадка.

Полицаите още не бяха намерили Денвър Боб, скрил се зад голямата макара, така че той единствен от всички стана свидетел на измъкването на китаеца от началото до края. Дори отчитайки извоюваното от него право на известно преувеличение, хората, които щяха да чуят тази история в идните дни, щяха също да изпитат сериозни съмнения в нейната автентичност. И ако наистина зората на следващия ден не бе осветила телата на шестима полицаи и главите на двама от агенцията на Пинкертон, сигурно всички щяха да заплюят Денвър Боб в лицето като лъжец.

— Китаецът се придвижваше сякаш тялото му бе от течност, а не от жива плът — обичаше да повтаря Денвър Боб, но съзнаваше, че думите са неспособни да изразят онова, което се бе случило в действителност. А в онзи момент, когато нещата ставаха пред погледа му, той така и не разбра какво точно се случи.

Китаецът тръгна спокойно и в известна степен грациозно, като човек, излязъл на разходка в парка. Всички останали тела в негово присъствие изглеждаха ъгловати и извършваха трескави движения — ставаше дума за мъжете, които продължаваха да пребиват от бой жертвите си. Човек можеше да забележи китаеца само благодарение на контраста между него и останалите. Нападателите обаче го забелязваха едва когато наближеше на крачка от тях, опитваха се да замахнат с тоягите си, но още преди да ги вдигнат над главите си, се озоваваха на земята със счупени крайници и лица, смачкани като на играчки. Ръцете и краката на китаеца излитаха от тялото му в плавни гладки замахвания, свършваха опустошителната си работа и после се връщаха по местата си. В един момент той изглеждаше безтегловно увиснал във въздуха. Едва когато стигна края на разчистената площ и пред него се изправиха, извадили револвери, двама пинкертоновци, полицаите заподозряха, че сред редиците им се е случило нещо ужасяващо.

Тогава китаецът излетя във въздуха, едновременно изтегляйки меча от ножницата, замахна с него двукратно — това се видя много добре, защото пламъците на пожара се отразиха от острието — и главите на детективите се изтърколиха като зрели дини.

В този миг китаецът побягна. По-скоро се стрелна в нощта. И се скри от погледите на всички.

Нападателите се огледаха, видяха резултатите от катастрофалната сила, която бе минала през редиците им, и желанието им за насилие секна като пробит мях. Те се захванаха да се погрижат за загиналите, а онези измежду скитниците, които бяха в състояние да се изправят на крака, станаха и куцукайки се изпокриха в нощта, пръсвайки се като парчета шрапнел, понесли вързопи и накъсани спомени от кошмара, на който неволно бяха станали свидетели. С течение на времето Денвър Боб остана единственият, който говореше за случилото се тази нощ, и само благодарение на него светът на жп скитниците съхрани легендата за мъжа, спасил с меча си лагера при Юма.

А когато изгря утрото на следващия ден, настроените вече на по-практична вълна полицаи започнаха преследването на смъртно опасния китаец.

Ню Йорк Сити

Ослепителните електрически лампи на витрините по цялата дължина на булеварда осветяваха човешкия карнавал, тълпящ се около театри, пивници и евтини музеи, и особено пред последната сензация, заляла града — салоните на кинетоскопа от двете страни на Бродуей, където всеки можеше да види чудото срещу билет от пет цента. Неуморни улични търговци сновяха сред тълпата и предлагаха стоката си на безценица — играчки, обувки, ножици, тиранти, тенджери и тигани. Точилари на ножове хвърляха снопове искри от камъните за заточване, боклукчии дрънчаха със звънците на количките си. Излезлите на разходка закусваха с печени ябълки, банички и задушени на пара миди, изнесени за удобство на улицата. Привлекателни млади момичета предлагаха горещи питки от царевично брашно.

Ватманите на трамваи не сваляха ръце от клаксоните и си пробиваха път през гъстото движение, стряскайки плашливите коне, все още несвикнали с присъствието на тези улични чудовища. Двуутробни автобуси подхвърляха във вътрешностите си туристи, излезли да потърсят вълнуващи изживявания из преплетените улички покрай централната част на града. И не оставаха разочаровани, защото автобусите спираха през няколко крачки и пред погледите им се разкриваха нови, невиждани от тях досега гледки: бохеми с барети и ярки шалчета на вратовете; улични мошеници, предлагащи на бъдещите си жертви да опитат късмета си на хазарт; меко пристъпващи местни бандити, облечени в пуловери на райета и наложили меки шапки; надути красавци в костюми на каре, перленосиви бомбета и гети в съответстващ цвят, вдишващи с наслаждение чистия въздух, сграбчили по една кукличка с двете си ръце; проститутки, залитащи от поредната чаша джин, оглеждащи се за следващ клиент; ирландски полицаи, патрулиращи по улиците на районите си, почуквайки с палки по решетките на оградите; оркестър на Армията на спасението, биещ барабани в надежда да вербува нов член за делото си; сутеньори, къркачи, вестникопродавци, жонгльори, бегълци; продавачи на пури.

— Представяш ли си, Артър? — възкликна Инес. — Десет вечерта е, а улиците кипят от живот! Господи, виждал ли си някога такова нещо?

Дойл наблюдаваше загледания в тълпата Инес и изпитваше покровителствено чувство към възторга на брат си и все още непоставената му пред изпитания невинност. Той сам не знаеше дали ако се появи опасност ще се реши да поквари тези качества, като го поведе още по-надолу по пътя, който бе избрал да следва. Досега не бе споменавал и дума пред Инес за Джек Спаркс, нито за преживяното от тях двамата в миналото, дори и в по-близкото — откакто Джек се бе появил на кораба. Имаше ли право да излага Инес на опасностите, които Джек бе свикнал да възприема като най-обикновено ежедневие? Спомняйки си за отговорността, която бе поел, решавайки да се ожени и да създаде семейство, както и за професионалните си задължения, Дойл не беше сигурен дали сам има право да се излага на риск.

Спаркс седеше на капрата над тях анонимен и дистанциран. Дойл разгледа лицето му, докато той избираше път сред оживеното движение. Сега си спомни, че бе имал сериозни съмнения в психическото здраве на приятеля си още преди десет години: неговите мании, внезапните пристъпи на мрачно настроение, старателно скриваната му пристрастеност към наркотиците. Можеше само да се досеща за изживените от него ужаси след раздялата им… Господи, този човек можеше да е напълно откачен. Допустимо ли бе да му има доверие?

— Това едва ли е най-прекият път за хотела, нали, Артър? — обади се Инес, напълно доволен от избрания маршрут.

Все още не бе късно да отвори вратата и да избута през нея Инес, спасявайки го от Джек и от всичко, което този човек олицетворяваше. В съзнанието на Дойл се мерна образът на ръцете на жена му, спокойно скръстени в скута й. Съвсем ирационално изплува и образът на друга жена — актрисата Айлин Темпъл. Изглежда светлините на театрите по Бродуей го бяха извикали от подсъзнанието му. Знаеше, че тя бе дошла в този град, изоставяйки го в края на кратката им романтична връзка, за да се отдаде на кариерата си и да потърси успеха. Тъмната й ирландска красота… не, той никога нямаше да забрави моментите на тяхната близост. „Най-силно желаем онова, което никога не бихме могли да имаме“ — помисли си Дойл. Възможно ли бе и тя да е тук някъде, съвсем наблизо… дали не играеше на някоя от сцените, а може би точно в този момент минаваше съвсем наблизо до него, скрита в навалицата? Той разгледа пъстроликата тълпа, без да вярва, че е възможно да я забележи. След толкова много години интимност близост с жена си мисълта, че може да види Айлин, му изглеждаше чужда, неморална и… възбуждаща. Едва си спомняше какъв е бил самият той по времето, когато се запознаха с нея. Можеше ли тогава да разчита, че ще бъде в състояние да я познае?

Да. Щеше да помни лицето й до деня, в който го споходи смъртта.

И тогава в съзнанието му се материализира и трети образ. Кралица Виктория. Горда. Капризно нацупена. Безкрайно мила. Той си спомни за онова, което ги свързваше: беше дал дума да бъде на нейно разположение навсякъде и винаги, когато тя пожелае. Досега тя не бе злоупотребила с тази си привилегия. Спомни си и за неунищожимата й вяра в Джек Спаркс — нейният най-доверен таен агент, мъжът, който така смело се бе сражавал редом с него. Неговият толкова скъп приятел от миналото…

И в този миг Дойл разбра каква е причината за гнева му: чувстваше се измамен. Джек се бе върнал в неговия живот — нещо, което Дойл винаги се бе надявал да стане — но човекът, появил се на негово място, беше само черупка, останка, лишаваща Дойл от удовлетворението на истинската нова среща. Все още бе прекалено рано да се каже дали в призрачната сянка, седнала на капрата на файтона, бяха останали някакви следи от познатия му Джек Спаркс, но ситуацията засега не беше обнадеждаваща.

„От друга страна — каза си Дойл, — Джек изпълзя от гроба противно на всички вероятности, и може би именно аз трябва да му помогна да забрави за него? Нима не му дължа поне това? Не е ли точно той отговорен за толкова многото хубави неща, които се случиха в живота ми? Но, да, боже мой, ако съществува дори минимален шанс за неговото пълно възстановяване, аз съм длъжен да му помогна.“

Джек погледна към тях от седалката. Имаше ли в очите му някакъв проблясък на чувство, на този стар афинитет между двама им? Той го гледаше, сякаш бе доловил мислите, вълнуващи Дойл и му казваше: „Аз още съм тук. Имай ми вяра. Не думите, а времето ще затвори раните“.

Или само му се искаше да чуе това?

— Артър! — обади се пак Инес. — Не се ли връщаме в хотела?

Дойл погледна брат си. Инес беше постъпил в полка на мускетарите в най-ранната допустима възраст, все още беше войник в сърцето си, беше готов да се сбие при най-незначителната провокация и изгаряше от желание да служи на Короната. Не беше ли доказал възможностите си извън всякакво съмнение още на борда на „Елба“? Ако Дойл трябваше да се довери някому, ако трябваше да разчита на някого, не беше ли най-сигурно това да е човек от неговата плът и кръв?

— Първо трябва да свършим една работа — каза той.

— Работа ли? Каква работа?

Дойл пое дълбоко дъх… да, налагаше се да му разкаже.

— Става дума за един човек, когото навремето познавах. Казва се Джек Спаркс. Работи като таен агент на Кралицата.

— Никога не съм чувал такова нещо — не скри съмнението си Инес.

— Е, нали затова е таен агент — търпеливо продължи Дойл.

— Хм… И какво искаш да ми кажеш за него?

— Двамата се запознахме преди десет години. Инес, предупреждавам те да не говориш с никого за това. Искам най-тържествено да ми обещаеш!

— Давам ти думата си — отговори Инес, чиито очи бяха започнали да стават все по-кръгли и по-кръгли.

— Джек имаше по-стар брат на име Аликзандър. Когато били малки, Аликзандър убил сестричката си. Била само на шест месеца. Задушил я в люлката й.

— Трябва да е бил луд!

— Луд за връзване. Понеже не успели да докажат вината му, изпратили го да учи в друг град. Години по-късно, една нощ, докато Джек бил за известно време на училище в Европа, Аликзандър се върнал. Домът им — имение в Йоркшир — бил опожарен до основи и всички в него били избити. Но не и преди Аликзандър да озлочести собствената си майка пред очите на баща си.

— Ужасно — възкликна Инес.

Досега Дойл никому не беше разказвал историята на Джек, но реакцията на брат му не го изненада.

— Баща им оживял колкото да продиктува писмо до Джек, описвайки престъпленията на Аликзандър. От този ден нататък в живота на Джек имало една-единствена цел — да намери брат си. Междувременно успял да стане най-големият враг на престъпните елементи в страната. Накрая бил привлечен на работа за Кралицата като продължил да се занимава със същото, но вече в името на Короната… И ето че преди десет години Аликзандър надигнал глава, организирайки гнусен заговор срещу трона. Привлякъл на своя страна още шестима конспиратори и групата нарекла себе си Седмината. С малка помощ от моя страна Джек успя да провали налудничавия им план и подгони Аликзандър из континента. Всичко свърши, когато във финална схватка двамата се хвърлили във водопада Райхенбах в Швейцария.

— Но, боже мой, Артър, ти ми говориш за Холмс! — ахна Инес.

— Не — отговори му Дойл и посочи Джек. — Говоря ти за него. Той има нужда от помощта ни.

— Никой не е виждал баща ми от девет дни — каза Лайънъл Стърн. — Той има по-млад помощник, ученик за равин, който идва при него веднъж седмично, за да подрежда библиотеката… както сигурно виждате, баща ми винаги забравя да върне книгите по местата им на лавиците, след като свърши с тях.

Стърн обхвана с широк жест масите, столовете и натрупаните на купчини томове в прихлупената приземна стаичка: навсякъде имаше камари книги. Дойл — сам заклет библиофил — никога не беше виждал толкова разнообразна и будеща завист колекция.

— Системата му за подреждане е архаична — за да не кажа нещо по-силно — и когато се забрави в търсенето на разни справки, хм… ами, веднъж натрупал свалените книги толкова високо, че не могъл да намери вратата. Наложило му се да чука отвътре на прозореца, за да привлече вниманието на някой минувач, който да му отвори отвън. — Стърн посочи прозорчето, което гледаше към оживената улица, и поклати глава, видимо разчувстван от милия спомен. — Миналата седмица помощникът на татко дошъл и не го намерил тук. Това не го обезпокоило сериозно, защото татко често забравя за различни уговорени срещи, без никакво оправдание. Но когато дошъл и следващия път и заварил всичко в стаята точно както го бил оставил преди седмица, вече било съвсем друго.

„Той много обича баща си, въпреки разногласията им — помисли си Дойл. — Опитва се да скрие колко силно е обезпокоен от неговото отсъствие.“

— Заминавал ли е за някъде по този начин преди в миналото? — попита Дойл.

— Ден-два, никога за по-дълго. Веднъж излезе да се поразходи, опитвайки се да разреши някакво библиографско несъответствие — той обича да върви, докато мисли, защото, както сам казва, това подобрявало циркулацията на кръвта през мозъка му — и в крайна сметка намерил решението на загадката, но вече се било стъмнило и без сам да усети как е станало, озовал се в Ботаническата градина в Бронкс.

— Някакви приятели или роднини, които би могъл да реши да посети?

— Семейството ни се състои от нас двамата. Мама почина преди пет години. Има, разбира се, други равини, които той познава — учени и колеги. Говорих с тях, но никой няма представа къде може да е. С изключение на един-единствен случай, той досега не е напускал Ню Йорк Сити.

Инес пристъпи напред и посегна да вдигне един особено изглеждащ, подвързан в кожа манускрипт, чието заглавие беше привлякло погледа му.

— Не го докосвайте — остро извика Спаркс.

Инес отскочи назад, сякаш бе опарил ръката си на печката.

— Не пипайте нищо. Отговорът е някъде в тази стая. — Спаркс бавно тръгна покрай лавиците, методично оглеждайки всички подробности, за да събере информация. Дойл внимателно го наблюдаваше как работи и след малко установи, че поне в това отношение не се бе променил ни най-малко.

— Кога за последен път се чухте с баща ви? — попита Дойл.

— Той ми прати телеграма преди аз и Рупърт да тръгнем от Лондон… преди около десет дни — нищо особено, просто така, да се поинтересува кога ще пристигнем… във връзка с вземането и транспортирането на „Зохар“.

— И вие му отговорихте?

— Да.

— Съдържаше ли отговорът ви нещо, което би могло да го накара да тръгне за някъде?

— Не мога да си представя какво би могло да бъде това нещо — предишната ми телеграма до него беше практически идентична по съдържание и отговаряше на всички въпроси, които той ми зададе в неговата. Не знам, може да я е загубил. Не мога да кажа, че е подреден човек — „житейското счетоводство“, както той го нарича, не е най-голямата му сила… не знам дали ме разбирате: плащане на сметки и други подобни. За повечето от тези неща отговарям аз.

Спаркс извади дълги пинсети от вътрешния джоб на палтото си и с тяхна помощ изтегли лист жълта хартия, стърчащ един пръст изпод купчината книги на масата.

— Ето я телеграмата ви — каза той. — Неотворена и непрочетена.

— Разбрахте ли какво имам предвид? — каза Стърн. — Ако спечели голямата награда на ирландския тотализатор за конни надбягвания, фишът му може да изгние тук. Изобщо няма да се сети да го погледне.

— Впечатлен съм от тази теологическа библиотека — отбеляза Дойл, разхождайки се между купищата натрупани една върху друга книги. — Никога досега не бях виждал толкова много редки издания в частна колекция: ръкописи, първи издания, какво ли не…

— Сигурно струва цяло състояние — подхвърли Инес, събирайки кураж за едно от редките си обаждания в присъствието на Спаркс.

— Знам само едно: всяка най-дребна сума, до последния долар, минал през ръцете му, отива за закупуване на книги — отговори Стърн. — Но има също и много подарени, помощи от приятели и най-различни институции.

— Чудесно признание за реномето на баща ви като учен — каза Дойл.

— Всъщност няма друг като него — въздъхна Стърн и седна на един висок стол. — След смъртта на мама той започна да прекарва все по-голяма част от времето си тук долу. Повечето нощи спи ето там. — Той посочи изтърбушения диван в ъгъла. — Честно казано, не мога да разбера дори половината от онова, което говори. Може би ако се бях постарал, щях да мога да го разбирам и тогава… — Гласът му се задави и той извърна глава в опит да скрие сълзите си.

— Хайде, хайде — окуражи го Инес и го потупа по гърба. — Със сигурност ще го намерим. Няма да се провалим. Ние не сме от тези, които се предават.

Стърн кимна с благодарност. Спаркс се извърна, закрачи към него, спря и го загледа, сякаш без да забелязва вълнението му.

— Интересува ме методът на изследване на баща ви — каза той. — Прави ли бележки като чете?

— Да. Изписва цели томове.

— С писалка в лявата си ръка? Седейки на този стол? — Спаркс посочи стола пред писалището.

— Откъде знаете?

— Седалката е протрита, на лявата облегалка има драскотини — явно носи дълго палто с копчета на ръкавите.

— Да, почти не го съблича. Тук долу най-често му е студено — докторът твърди, че това е резултат от бавно кръвообращение, но в интерес на истината, татко винаги си е бил ипохондрик.

„Не е загубил наблюдателните си умения“ — отбеляза си Дойл. Спаркс седна на стола на рави Стърн и впери поглед в книгите, затрупали писалището. След малко се взря по-внимателно, посегна и дръпна една книга от купа, разкривайки под нея бял лист. Наведе се напред, изучаващо го разгледа и каза:

— Я вижте това.

Дойл и Стърн се приближиха до него. Листът беше покрит със схеми, драсканици, несвързани една с друга фрази и фрагменти от високопарна академична реч, но рисунките бяха изненадващо подробни, а качеството им — изумително.

— Да, татко често прави така, докато работи — отбеляза Стърн. — Докато разсъждава, чертае нещо разбираемо само за него — това му помага страшно много. Не знам дали иначе би бил толкова умен. Когато бях малък, обичах да седя и да го наблюдавам, а той нахвърляше сцени от улицата, лица, минувачи…

На страницата се открояваха два централни мотива. Единият представляваше голямо дърво с увиснали голи клони, на които бяха закрепени десет гладки бели сфери, подредени в геометрична фигура и свързани с прави линии.

— Това е „Дървото на живота“ — поясни Стърн. — Виждал съм подобна картина в кабалистичните книги. Страхувам се обаче, че не съм в състояние дори да започна да ви разказвам за неговото значение.

Другият мотив беше черен дворец, строг и непристъпен. На най-високата му кула имаше единствен прозорец, осветен отвътре. Спаркс присви очи, докато гледаше.

— Прилича ми на нещо от… как му казвате, сещате ли се? — прошепна Инес и щракна с пръсти. — Онази история за джуджето и хубавото момиче…

— Румпелщилцхен18? — помогна му Стърн.

— Да… „Рапунцел19, пусни косата си“ и така нататък — каза Инес.

Дойл не сваляше поглед от Спаркс и с безпокойство наблюдаваше как нещо вътре в този човек напира да експлодира.

— Какво означава това? — попита Спаркс и посочи начертан със смели движения символ от клиновидно писмо точно под замъка.

— Шишах — отговори Стърн. — Означава на староеврейски „шест“.

— Цифрата шест? — поиска да уточни Спаркс.

— Да, има и други значения — говоря в кабалистичен смисъл на думата — но за тях ще трябва да се обърнете към специалист…

Спаркс рязко се изправи и отскочи от масата. Краката на стола протестиращо изскърцаха по пода. Спаркс втренчи поглед през дивана в ъгъла и за миг погледът му подивя, сякаш бе видял призрак.

— Джек! Какво ти е? — извика Дойл.

Спаркс не му отговори. От него се излъчваше напрежение и пронизваше всичко в стаята. Капките на протеклия кран отекваха като изстрели на револвер.

— Къде се намира жеронският „Зохар“? — попита Спаркс.

— Заключен в сейфа в кантората ми — отговори Стърн. — На няколко преки оттук.

— Трябва да видя книгата. Веднага.

— Ще ви заведа до там.

Спаркс и Стърн се отправиха към вратата.

— Вземи този бележник — нареди тихо Дойл на Инес.

Младежът го издърпа изпод затисналата го купчина книги, без да ги събаря, и двамата последваха Джек и Стърн.

Фенерите едва се виждаха в мъглата. Спаркс вървеше начело като хрътка на каишка. Крачките му кънтяха из празните улици. Наближаваше полунощ.

Двама млади бандити се криеха в сенките от другата страна на Сейнт Марк Плейс, точно срещу сградата, в която бе кантората на Стърн. Бяха захапали цигари, увиснали на устните им. Групата мина покрай тях и след малко един от прозорците на четвъртия етаж светна. Единият от бандитите изтича надолу по улицата, а другият остана да чака.

Лайънъл Стърн набра комбинацията на сейфа, извади от него дървената кутия, постави я на бюрото си и свали капака. Жеронският „Зохар“ представляваше голям квадратен том със страна над половин метър и дебелина три пръста. Беше подвързан в черна, явно стара на външен вид кожа. Стърн сложи на ръцете си чифт тънки бели ръкавици и отвори корицата. Кожата изскърца като болна от артрит става.

— Наопаки? — попита Инес.

— Староеврейски се чете от дясно наляво и това тук е началото на книгата — обясни Стърн.

— Ясно — каза Инес и му се прииска да захапе юмрук от притеснение.

Спаркс се вгледа в жълтия, напукан от времето и покрит с избледнели ръкописни букви пергамент и каза:

— Искам да видя бележника.

Инес му го подаде. Дойл наблюдаваше Джек, без да се досеща за намеренията му.

— Това е рисунка на „Зохар“, нали така? — попита Спаркс, показвайки скица в полето на бележника: отворена, подвързана в кожа книга, удивително подобна на тази пред очите им. На първата страница на нарисуваната книга се мъдреше символ, съвпадащ с този от истинската книга.

— Така изглежда — съгласи се Дойл.

Спаркс извади увеличително стъкло, наведе се, внимателно разгледа рисунката на Стърн, после направи същото с първата страница на „Зохар“.

— И баща ви никога не е виждал жеронския „Зохар“? — осведоми се той.

— Не е — отвърна Стърн.

— Как е възможно тогава толкова пълно съвпадение?

Той подаде лупата си на Дойл, който на свой ред се убеди, че дребната рисунчица в скицника на равина е идентична с тази в книгата. Стърн също пожела да се увери и призна:

— Не мога да го обясня.

— И какво според вас е това? — Спаркс насочи вниманието им към едно тъмно петно в ъгъла на бележника, нарисувано точно над книгата.

— Някаква сянка — отговори Дойл, след като го разгледа отблизо. — Прилича на ръка. Протегната към книгата.

— Споделял ли е някога баща ви сънищата си с вас? — продължи с въпросите си Спаркс.

— Сънища ли? Не… не си спомням такова нещо.

— Какво намекваш, Джек? — поинтересува се Дойл.

Спаркс погледна бележника и посочи рисунката на замъка.

— Виждал съм тази черна кула преди — каза той.

— Така ли? И къде си я виждал?

Спаркс погледна Дойл, за момент се поколеба, после отговори:

— Насън.

— Същата кула?

— Тази рисунка спокойно би могла да бъде моя.

— И все пак сигурен ли сте, че не става дума за някое място, покрай което сте минали, без да му обръщате внимание, а образът се е запечатал в подсъзнанието ви? — настоя Стърн.

— Това предположение не може да обясни рисунката — изтъкна Дойл. — Нали сам казахте, че баща ви никога не е напускал Ню Йорк Сити.

— Той е пристигнал на младини от Русия — отговори Стърн. — Може да е видял това нещо по пътя си насам.

— А може да става дума за картина в книга, на която съвсем случайно се е натъкнал — намеси се и Инес, като взе лупата и бележника от ръцете на Стърн.

— Какъв сън, Джек? — попита Дойл.

Спаркс мрачно изгледа рисунката и после тихо заговори, сякаш се изповядваше пред Дойл:

— За пръв път го сънувах преди три месеца. Оттогава непрестанно се повтаря все по-отчетливо и винаги е един и същи. Черна кула. Бяла пустиня. Нещо под земята. И една фраза, която се е запечатала в съзнанието ми: „Ние сме Шестима…“.

— Шестима? Да не искаш да кажеш…

— Да.

— Като цифрата, начертана от Стърн в скицника му?

— Да.

— А кой е Брахман? — стресна ги с въпроса си Инес.

— Брахман ли? Къде видя това? — осведоми се Спаркс.

— Написано е ето тук, със съвсем малки букви, под долния край на рисунката. — И Инес посочи с лупата към бележника.

— Айзък Брахман е колега на баща ми — равин на храм в Чикаго…

— И изследовател на „Зохар“?

— Един от най-ерудираните. Мисля, че ви споменах за него на кораба, макар и не по име. Доставихме му „Тикуней Зохар“ — притурка към „Зохар“ — за изследователската му работа. Рави Брахман бе един от основните организатори на Парламента на религиите по време на Колумбовото изложение в Чикаго.

— Баща ви посети ли този форум? — попита Дойл.

— Да, разбира се, на него бяха представени всички основни религии по света…

— Кога за последен път сте говорили с рави Брахман?

— Не си спомням… преди няколко седмици… определено, преди да замина за Лондон.

— Искам незабавно да му телеграфирате — настоя Дойл.

— Защо?

— Дойл предполага, че баща ви е отишъл в Чикаго, за да посети рави Брахман — обясни Спаркс, излизайки от моменталното си вцепенение.

— Но, да, разбира се, това е напълно възможно — възкликна Стърн, изведнъж преизпълнен с надежда.

„И за предпочитане пред другите възможности“ — допълни наум Дойл.

— Във вас ли е другата книга, за която ви помолих? — попита Спаркс.

— Да, ето я — каза Стърн, извади книга, подобна по размери и оформление на жеронския „Зохар“, и я сложи на масата до оригинала. — Копие на „Зохар“, почти неотличимо на външен вид, но доста по-ново. Само учен би забелязал разликата.

— Може би това ще ви заинтригува — прекъсна обясненията му Инес, който случайно се бе озовал пред прозореца.

— За какво става дума, Инес? — обърна се към него Дойл.

— Не съм сигурен, но виждам долу поне двайсетина души.

Секунда по-късно всички бяха до прозореца и гледаха към улицата.

Двамата нощни бандити се бяха умножили десеткратно и още близо дузина идваха забързано откъм ъгъла, за да се присъединят към останалите.

— Улична банда — изрече Спаркс.

Един от бандитите вдигна глава, видя четиримата застанали зад прозореца мъже, посочи ги с пръст и остро изсвири.

Подчинявайки се на сигнала му, бандата прекоси улицата и се хвърли към входната врата на сградата.

7.

Преследването на опасния китаец започна зле и се разви ужасно. Войниците, извикани от териториалния затвор в Юма, обясняваха на всички желаещи да ги изслушат, че са много по-добри в действия, насочени срещу престъпници, тикнати вече зад решетките, на които можело да се разчита да мируват. Онова, което набързо сформираната група знаеше във връзка с преследването на бегълци, спокойно би могло да бъде изписано на гърба на пощенска марка. Като добавка към горното идваше и фактът, че ги бяха събудили в пет сутринта и им бяха наредили моментално да се явят в депото, а след снощното запиване това съвсем не допринасяше за добрата им форма.

Пътните полицаи и пинкертоновците, останали живи след клането при депото в Юма — с леката ръка на журналистите от пограничните райони събитията от изминалата нощ останаха за историята под това име — бяха толкова не на себе си от изживяния шок, от скръб и от заслепяваща безсилна ярост, че всякакъв опит да бъдат организирани в някакво подобие на милиция едва ли щеше да бъде по силите на човек с авторитет по-малък от този на прочутия генерал на южняците Робърт И. Лий. Разбира се, подобно сравнение бе немислимо, когато въпросният човек беше шериф Томи Бътърфийлд.

Шериф Томи бе най-старшият представител на закона в района на депото онази сутрин. Когато видя насечените тела, той прекара следващите десет минути в повръщане и по-следващите петнайсет безсмислено блуждаейки в състояние на пълно замайване. Не би могло да се каже, че Томи имаше нещо общо с царящия в лагера хаос, по-точно би могло да се отчете, че в момент, когато хората имаха нужда от водач, който да им помогне да се овладеят, пасивността на Томи допринесе за пълното излизане на нещата от контрол, довело до образуването на няколко отделни и каращи се помежду си групи, всяка от които имаше своя идея как да открие убиеца.

Изобщо не бе в полза на работата и обстоятелството, че нямаше дори двама от оживелите, които да са единодушни макар и само по отношение на една-единствена характерна черта на отговорния за случилото се, дори разгледано отделно от несъмнения факт, че той бе носил меч — нещо трудно за вярване, въпреки търкалящите се по земята един крак и две глави. Какво би могло да накара някой в наши дни да носи меч, след като с услужливата помощ на съвременната технология той би могъл да проветри белите дробове на всекиго от поне четвърт миля?

На всичко отгоре, никой не можа да каже определено накъде точно бе избягал маниакът, което предоставяше на преследвачите да избират измежду четири основни и четири допълнителни равно вероятни посоки на компаса. Скитниците биха могли да запълнят някои от празнините — особено Денвър Боб Хобс — но правилно преценявайки, че когато суматохата позаглъхне, обвиненията за случилото се ще бъдат насочени срещу тях, бродягите бяха поели под пълна пара в същите тези осем посоки на света.

Както и да е, в един момент някой някъде чу друг да споделя пред някого, че преследваният бил китаец, и когато слухът стигна до лагера, бе възприет с пълно разбиране: наистина кой друг, освен някоя подивяла жълта маймуна би могла да изколи ей тъй с меча си цяла дружина бели момчета? „Ами някой апач например“, намерил се бе опонент на твърдението за уникалността на злодея, поставяйки начало на истински дебати за относителния варваризъм на жълтокожи и червенокожи.

След време шерифът Томи Бътърфийлд така и не можа да си спомни дали точно той пръв бе предложил да извикат на помощ Кожения Франк — не, не го бе предложил той, но тъй като бе неизлечим политикан, Томи имаше силното желание заслугата да бъде негова. Цялата работа бе в това, че ако Франк успееше, шерифът щеше да направи повече от скромния си принос в акцията крайъгълен камък на следващата си изборна кампания. Томи много добре съзнаваше, че използването на Франк изисква предварителното и удовлетворително решаване на цял куп подробности, но тълпата в лагера бе единодушна онази сутрин по един въпрос: ако имаше на територия Аризона човек, способен да залови езичника убиец, това би могло да бъде само Кожения Франк Маккуети.

За разлика от шерифа Томи, Кожения Франк бе застрелял, промушил и удушил внушителен брой индивиди, и то и от двете страни на закона. Франк бе започнал забележителната си кариера като заместник на аризонския гений на популярността Уайът Ърп по време на зенита на Тумбстоун в началото на 80-те години. Много преди Уайът да съобрази, че може да се самопредстави като всеамерикански народен герой, Франк бе работил за братята Ърп като бияч и барман в „Ориентал Салуун“ — един от най-знаменитите публични домове на Запада. Уайът беше обаятелен кучи син — Франк открито се възхищаване на замаха му и на неукротимата му амбиция — така че когато братята завзеха икономическия контрол върху Тумбстоун, Франк смирено ги последва, получавайки част от славата и знаменитостта.

Макар да изкарваше прехраната си с револвер, станеше ли дума за убийство, Франк винаги трябваше да се преборва с неудобното чувство за редно и нередно. По тази причина той скъса с братята Ърп, когато отказа да участва в избиването на клана Клентън — сбирщина малоумни конекрадци, направили фаталната грешка да престъпят в работата си чертата на закона. И докато Уайът бе зает да превърне гадната засада в онова, на което бе писано да стане известно като „триумфа при корала O. K.“, Франк пътуваше на север и затвърждаваше репутацията си на корав мъж със серия героични изпълнения като скаут в кампанията срещу вожда на апачите Джеронимо. Беше спечелил прякора си благодарение на любимото си жълтеникаво сако от еленова кожа. Сложеше ли го на гърба си, пресата затръбяваше, че Кожения Франк може да проследи човек през стотици мили чукари и че може да простреля гърмяща змия в двете очи, но… Франк бе научил от истински майстор занаята на автомитологизирането.

Като изключим случаите, когато пиеше, Франк бе истински джентълмен. За нещастие, точно това се бе случило онази нощ през 89-а, когато изхвърли Моли Феншоу — любимото си момиче — от балкона на магазините на Уитли в центъра на Тумбстоун. Всъщност Франк така се бе натряскал, че после не можа да си спомни за какво точно се бяха скарали. Моли имаше гадно пиянство и без съмнение го бе предизвикала до степен, която никое човешко същество не би издържало, но истината бе, че Франк беше убил единствената жена, която някога бе обичал, и то пред очите на тълпата — просто ей така — така че се призна за виновен, прие присъдата си мъжки и вече пета година беше образцов затворник в териториалния затвор. От секундата, в която Моли бе излетяла през парапета, Франк не бе помирисвал алкохол.

Съкафезници, надзиратели, дори пазачи — всички бяха луди по Франк благодарение на неговата вежливост, на трудно забелязващите се следи от образованието му, на начина, по който държеше главата си високо вдигната въпреки обратите на съдбата, чието последно хрумване бе той да прекара по-голямата част от присъдата си като главен асистент на касапите хирурзи в затворническата болница. По време на холерната епидемия от 92-ра, приемайки без колебание значителния риск от заразяване, Франк доброволно се бе лишавал от сън седмици наред, само и само да бъде до леглата на болните и да облекчи по някакъв начин страданията им. Коженото му яке висеше окачено в стъклена витрина, далеч от хорските ръце, и си оставаше главната атракция на струващата двайсет и пет цента обиколка на затвора, която управата предлагаше на жадната за тръпка любопитна и платежоспособна публика. Почти всеки ден охраната при портала трябваше да връща по някоя впечатляваща с формите си девица, настояваща да хвърли поглед на упражняващия се в затворническия двор Франк и съкрушена, че не й позволяват да поговори с него тет-а-тет.

За сметка на това Франк съвестно отговаряше на всяко получено писмо, деликатно намеквайки, че „да, за съжаление е възможно да ни е съдено никога да не се видим, но може би едно писъмце от толкова изискана дама до губернатора относно моята персона или до някой друг човек с тежест в обществото, ако познавате такъв — ще го убеди да преразгледа доживотната ми присъда и да направи срещата ни предстояща“. Истината бе, че точно в този момент губернаторът държеше в ръцете си петиция да освободи Кожения Франк. Франк бе посял семената на своята бъдеща свобода, залагайки на упоритостта на Лутър Бърбанк, но нивата бе донаторена с кръвта на клането.

Шерифът Томи се обади на всички, които му дължаха услуга. Уордън Гейтс телеграфира на губернатора и на съвместна закуска сделката бе сключена: условно освобождаване, което означаваше, че той продължава да бъде считан за затворник и никога не бива да остава без надзор. Имаше и негласно споразумение, че ако Франк успее да залови човека, отговорен за клането в депото на Юма, оправдаването му го чака зад ъгъла.

И така, в осем сутринта пазачите отключиха килията на Франк, а един надзирател донесе от витрината коженото му яке, сякаш държеше парче от Светия кръст. Беше девет часът, когато готовият да изиграе ролята на спасител Франк пристигна в лагера, където се изправи пред най-жалкото подобие на хайка, готова да потегли от най-обърканата сцена на престъплението, която бяха виждали очите му.

Тела, крайници и глави на жертви се търкаляха безразборно като парчета от мозайка, ключовите свидетели си бяха заминали — измъчени от чакането или все още истерични след изживяния ужас — калната почва беше изпотъпкана като писта за конни състезания. Духът на Франк, летящ из облаците, откакто Уордън му бе обяснил естеството на постигнатото споразумение, се срина до морското равнище. Беше прекарал само пет години в затвора и ето че бе дошъл денят, в който за пръв път почувства възрастта си: думата „четиридесет“ из тези места означаваше „стар“, а на всичко отгоре из Запада беше плъзнала нова раса на младоци, наричащи себе си бизнесмени и работещи зад бюра. Един от последните истински стрелци, Джон Уесли Хардин, бе застрелян в Ел Пасо през август. Когато чу тази новина, Кожения Франк изпита искрено чувство на загуба: въпреки че бяха крадци на дребно, братята Ърп, Джон Уесли и Франк бяха сродни души. Беше му достатъчен само един поглед върху дошлата смяна и той осъзна, че онези дни са си отишли завинаги.

Франк се разходи из депото, следван по петите от смотаняците, и не след дълго намери едва различими отпечатъци, които му разкриха, че мъжът бе тичал с все сили в посока на въжения мост над Колорадо, водещ на изток. И докато хайката, затаила дъх, търпеливо чакаше зад гърба му, той сви цигара, качи се на моста и се запита: „Къде бих отишъл аз, ако бях извършил такова престъпление?“.

Мексико се намираше само на пет мили надолу по реката.

После Франк си зададе по-сложния въпрос: как ще може той с помощта на цялата тази сбирщина аматьори да залови човек, който макар и въоръжен само с меч, е успял да си просече път сред банда закоравели пътни полицаи с такава лекота, сякаш бе минал през горичка новозасадени фиданки?

В същия момент Франк се сети за две приятни неща: тези нещастници нямаха никаква представа как изглежда техният убиец, освен че е китаец, а никой бял още не бе успял да различи един китаец от друг. На практика това означаваше, че в мига, в който зърне подходящ заподозрян, той може да простреля кучия син с пушката си за лов на бизони от сто метра и никой нищо няма да заподозре. Майната й на тази история с меча!

Той най-сетне запали цигарата.

Второто нещо, за което се сети, бе, че ако всичко се издъни, преди тези копелдаци да се усетят, той може би ще успее да се добере до Мексико.

Финикс, Аризона

Докато Франк невъзмутимо пушеше на моста, Каназучи незабелязано скочи от товарния вагон на влака, пристигащ във Финикс. Оглеждайки се на всички страни, готов да посрещне опасността, откъдето и да се появеше, той внимателно мина през коловозите и композираните влакове. Съжаляваше, че бе допуснал да бъде въвлечен в снощната битка, но бе недопустимо да бъде пленен. Анализирайки поведението си в светлината на реалните обстоятелства, той призна, че никакви други действия от негова страна не биха имали практическа стойност. После изтри всякакви мисли за случилото се от съзнанието си, защото те само биха го разсейвали. Братята му го бяха избрали за тази мисия заради всеотдайната му посветеност на принципите на будо.

В този миг чу гласа на сенсей: „Не мисли за печалба, загуба, възползване, впечатляване или игнориране на противника си. Не това е Пътят“.

Изморен, изгладняващ и на хиляди мили от дома… той си припомни, че тези усещания са само илюзии, възникващи в резултат на свръхотъждествяването му с проблемите на по-низшата половина на неговото същество. Това също не беше Пътят. Бъдещето бе в собствените му ръце: ако липсващата Книга не бъдеше върната, манастирът им постепенно щеше да отслабне и да умре, така както умира дърво, отсечено от корена си. Това би означавало провал на Пътя. Мислите за провал можеха да доведат само до провал.

„Когато няма храна или вода, нека тази мисъл ме крепи.“

Чистият ранен утринен въздух носеше в себе си обещание за горещ ден. Земята под краката му бе равна и прашна… чужда земя. Каназучи стигна на стотина крачки от гарата и чу приближаващи се гласове. Бързо се изтърколи под един вагон, хвана се за металните му части отдолу и увисна като паяк във въздуха над релсите. На два-три метра от мястото, където се бе скрил, минаха краката на дузина мъже. Хората говореха високо и уверено, отваряха и затръшваха плъзгащите се врати на вагоните, проверявайки дали някой не се крие вътре. Той изпрати съзнанието си в главите им и почувства напрежението и страха, които се трансформираха във фалшива увереност и готовност за насилие.

„Слей се с всички неща и всички хора; убий по-низшата си половина и тогава ще познаеш всичко в Творението.“

„Съобщили са за мен по пеещите жици и сега ме търсят“ — съобрази той, дочувайки един от мъжете да споменава „китаеца“.

Когато отминаха, Каназучи се отпусна върху траверсите, извади ножа си и с един замах отряза опашката на косата си. Зарови я в чакъла под една траверса — време беше „китаецът“ окончателно да изчезне.

После изпълзя, изправи се и продължи към гарата, криейки се зад дълга редица разтоварени бали памук. Известно време наблюдава оживената гара. През тълпата от пасажери добре виждаше офиса на компанията „Санта Фе, Прескот и Финикс“ — неговата основна цел. Но сега изпълнението на плана му се забавяше, докато не преустановяха издирването и той не приемеше нова самоличност.

На петдесет крачки вдясно от него неколцина хамали сваляха от един вагон големи, загърнати в брезент сандъци и ги товареха на по-малка композиция на съседен коловоз. Висок дебел мъж, нахлупил шапка с пера, се разхождаше важно като петел наоколо, сочеше насам-натам и грачеше със силен, досаден глас, но хамалите дори не го слушаха.

Един от пренасяните сандъци падна от количката и от удара се отвори. От него се изсипаха опаковани във вързопи дрехи за мъже и жени, наметала от тежък брокат и навързани на връзки обувки. Мъжът с перестата шапка се изправи на пръсти и строго сгълча хамалина, но работникът не му обърна никакво внимание и с безразличие натовари вързопите обратно на количката. Надзирателят ги дръпна и хвърли на земята, явно държейки работникът да ги сгъне, преди да ги опакова както си бяха.

— Ей!

Каназучи се хвърли наляво. Без да го усети, зад гърба му се бе промъкнал един мъж и сега стоеше само на метър от него. Беше облечен в синя униформа, носеше шапка и значка на гърдите си. Двамата се изгледаха за един дълъг момент и изведнъж Каназучи видя как грубите черти на мъжа се изкривяват от неподправен страх. В следващия миг, преди да успее да му попречи, мъжът вдигна свирка до устните си и рязко изсвири. Другата ръка посягаше към револвера, поставен в кобур на колана му, но в този момент Каназучи счупи врата му и веднага изтегли безжизненото тяло зад балите памук.

„Може никой да не ме е видял“ — помисли си той.

Не: двама мъже в същите сини униформи бяха чули изсвирването и сега излизаха от гарата, а пасажерите на перона сочеха към балите. Двамата едновременно надуха свирки, извадиха револвери и се затичаха към наведения над трупа на пазача Каназучи.

В балата над главата му с глух удар се заби куршум и вляво от себе си Каназучи видя трети пазач, тичащ към него с револвер в ръка.

През цялата нощ, винаги когато се събудеше от неспокойния си сън, Айлин обръщаше глава и разглеждаше спящия Джейкъб Стърн. Той бързо движеше очи зад хартиено тънките си клепачи, бърчеше чело, помръдваше устни и хлипаше неспокойно; дишаше пресекливо. Тя не го събуди, но беше притеснена от неестествената гледка: заспал, този човек изглеждаше по-разтревожен, отколкото когато бе буден.

В един момент се събуди от лъч утринно слънце, погалил я по бузата, и разсънвайки се, осъзна, че клатенето на вагона е спряло. Отвори очи и бе приветствана от топлата усмивка на Джейкъб Стърн и примигващите му очи, които благожелателно я съзерцаваха.

— Пристигнахме ли? — попита тя.

— Където и да е това, изглежда, сме пристигнали — отговори й той.

— Ставайте всички! Ставайте и се радвайте! — развика се Бендиго Раймър — вървеше по централната пътека на вагона и будеше всички артисти въпреки протестите им. — Подобно на мистичния Феникс, чието име краси този мил град, и ние трябва да станем от пепелта на мъртвешкия сън и да се сътворим наново в образа на нов ден!

— Махай ми се от главата! — измърмори някой.

Бендиго се престори, че не чува оскърбленията, но изостави поетичния подход в полза на по-лесносмилаема логика:

— Трябва да се прекачим на друг влак, дами и господа, и ако се надявате да получите заплати тази сутрин, най-добре ще бъде да си надигнете задниците от тези седалки и колкото е възможно по-скоро да ги пренесете заедно с багажа си до чакалнята на тази гара!

Напълно безсилни пред подобни финансови аргументи, артистите действително се размърдаха с нескривано неудоволствие. Айлин надникна над гърба на седалката си и видя две дълги фазанови пера да подскачат напред-назад по пътеката. Пак беше сложил нелепата си тиролска шапчица, същата, която го правеше да прилича на прецъфтял Робин Худ. Боже господи, какъв досадник!

— Ще останеш ли задълго във Финикс, Джейкъб? — попита Айлин, докато слизаше от вагона с ръка над очите, защото яркото пустинно слънце наистина беше заслепяващо.

Краката й се бяха сковали от дългото седене, а още първият поглед в джобното огледалце бе смачкал самочувствието й: косата й се бе събрала в подобие на бодлив къпинов храст, гримът й се бе размазал — утрините, които дори в домашни условия си бяха цяло изпитание за всяка уважаваща себе си жена, на път бяха направо отвратителни. Защо трябваше да я вижда в това състояние?

— Ще бъда напълно откровен с теб, мила, и ще ти призная, че нямам ни най-малка представа — каза Джейкъб в отлично настроение и дълбоко вдъхна от все още свежия въздух. — Колко леко се диша, нали? Сух е, наистина, но в него се долавя освежителна топлина и тежък аромат на цветя.

— За мен е малко раничко да съм толкова доволна, Джейкъб — каза тя и реши, че в компанията на такъв като него дори посещение при зъболекаря би изглеждало като пикник.

— Е, не вярвам, че не подушваш. За мен е просто сладък на вкус.

— Живот на път, Джейкъб. За преситени ценители като нас всяка спирка е досущ като предишната.

— Жалко… само като си помисля колко много неща изпускаш.

— Странно звучат тези думи от устата на човек, прекарал сто години заврян в библиотеката си…

— … И осъзнал колко погрешно е живял, уверявам те. Но какво фантастично изживяване е човек да пътува толкова много — ти сигурно вече си обиколила цялата страна? Коя е следващата ви спирка?

— Нашият главен драматичен герой е запланувал цяла седмица в някакво забравено от бога село… мисля, на запад оттук.

— И къде по-точно?

— Не знам. Известно ми е само, че става дума за религиозно селище… как се казваше, Бендиго? — попита тя Раймър, който мина като вихрушка покрай тях. — Онзи оазис, към който сме се запътили?

— Новия град… — И Бендиго се понесе нататък, за да надзирава прехвърлянето на костюмите и реквизита в другия влак, но все пак успя да подхвърли: — Какво щастие бе да се запозная с вас, рави! И нека Бог винаги ви защитава от бурите.

— И вас, сър.

— Господи, като го слушам, понякога ми става толкова неудобно, че чак зъбите ме заболяват — прошепна Айлин.

Когато стигнаха до покрития с дъски първи перон, на който се намираше и самата постройка на гарата, Айлин пусна на земята куфарчето с гримьорските си принадлежности, откровено погледна Джейкъб и се усмихна обаятелно със смесени чувства на обич и съжаление.

— За жалост влакът ни потегля след по-малко от час.

Джейкъб тежко преглътна, погледна в краката си и неловко пристъпи. „Какво става с теб, Джейкъб? Тя е само една красива, два пъти по-млада от теб жена, която познаваш по-малко от дванайсет часа и която сигурно никога повече няма да видиш, а се държиш като влюбен ученик.“

— Какво е това религиозно селище, за което сте тръгнали?

— Нещо както при мормоните, предполагам. Бендиго, както обикновено, нищо не ни разказа — отговори тя, чу гласа на шефа си в далечината и вдигна поглед, за да го види как прави на нищо един нещастен хамалин, пренасящ реквизита им към другия влак. Раймър притежаваше особен дар да тероризира обикновените работници.

— В какъв смисъл „като при мормоните“?

— Не ни каза. Не знам, може всеки мъж там да притежава по двайсет и пет жени — като в Содом.

Джейкъб поруменя и Айлин мигновено съжали за развързания си език. Толкова дълго бе живяла, без да е необходимо да се самоцензурира, толкова дълго не се бе чувствала дама… Едва сега изненадващо за себе си осъзна, че се намира в компанията на мъж, който я кара да се чувства по този отдавна забравен начин.

— Всъщност единственото, което ни каза, е, че мястото се намирало в центъра на пустинята, че жителите му си били построили едва ли не опера и че в момента строели някакъв голям черен замък, който заслужавало да се види.

Дори да бяха изсипали ведро ледена вода върху главата му, Джейкъб едва ли щеше да дойде на себе си по-бързо.

— Какъв замък?

Преди да успее да му отговори, остра свирка прониза гълчавата над гарата. Тя погледна към Раймър и влаковете — на петдесетина метра от тях, горе-долу по средата на разделящото ги разстояние. Нещо ставаше зад купчина бали с памук. Някакви хора се отправяха натам, където… имаше боричкане?

Двама пазачи изскочиха от гарата и изтичаха покрай тях. Айлин и няколко от другите пасажери ги насочиха към балите. Пазачите надуха свирки и тичайки извадиха револверите си.

Чу се изстрел.

— Какво става там? — прошепна тя.

— Нямам представа — отговори й Джейкъб.

— Как се излиза на покрива? — попита Джек.

— Ще ви покажа — каза Стърн. — Ами книгите?

— Вземете и двете — нареди Дойл.

— Нали трябваше да ги накараме да откраднат копието — неуверено каза Стърн.

— Така е, но не бива да им изглежда прекалено лесно — напомни му Джек.

— Всъщност даже не знаем дали става дума за същите хора — допълни Дойл.

По стълбището трополяха множество крака. Стърн пусна оригиналния „Зохар“ в една поизносена кожена торба, а Джек взе копието.

— По-важното е, че не можем да чакаме и да се убеждаваме те ли са, или не. Накъде? — осведоми се Джек.

— Следвайте ме — каза Стърн, мушна жеронския „Зохар“ под мишница като футболна топка и ги поведе през близката врата, през цяла поредица свързани стаи с размерите на зайчарници и множество начупени коридори, и накрая нагоре по явно рядко използвано стълбище.

Въпросната улична банда се подвизаваше под името Хюстънските опустошители и бе известна със склонността си към жестокост и насилие — дейност, в която нямаше равни. Опустошителите контролираха вече в продължение на цяло поколение района в долната част на Ийст Сайд от Хюстън стрийт до Ийст Бродуей, но напоследък се бяха нароили нови банди, позволяващи си да нарушават техните граници, което усложняваше ситуацията, тъй като се прибавяше към традиционните съперничества с по-сериозни сдружения, каквито бяха Пепелянките, Петопръстите, Значките и на всичко отгоре надигащите глави тонги от Чайнатаун.

Икономическите проблеми, колапсът на изградената на семеен принцип имигрантска общност — почти всички Опустошители бяха ирландци първо или второ поколение — и неспособността на обществото да осигури законно препитание за своите обезправени членове бяха факторите, които без съмнение допринасяха за разцвета на гангстерската култура, но ако погледнеше право в корена на проблема, човек щеше да установи, че Опустошителите бяха просто банда сбъркани типове — човешки недостатък, все пак неуспял да попречи на никого да се издигне в Ню Йорк. Бандитите бяха усвоили безпогрешно още в младенческа възраст житейския урок, че престъпната кариера може и да е осъдителен начин да преуспееш и да постигнеш американската мечта20, но човек поне вървеше по пряк и добре утъпкан път.

Добре познати на всички и вдъхващи ужас в съкварталците си, Опустошителите комуникираха помежду си с помощта на речник, състоящ се от дивашки бойни крясъци, вдъхновение за които водачът им бе почерпил от индианците при посещението си на „Каубойското шоу от Дивия Запад на Бъфало Бил Коуди“. Те бяха една от относително спретнатите банди на Ийст Сайд: кипреха се с кръгли, добре подплатени кожени шапки, дръпнати връз ушите — използваха ги вместо защитни каски: бяха обути в добре подковани ботуши със стоманени фортове — с тях беше по-лесно да тъпчат — и носеха панталони с дълги червени кантове, символизиращи според тях колко са бързоноги. Любимото им оръжие бяха ножовете, оловните тръби, запълнени с излят цимент, и домашно изработените лостове за изкъртване на врати. Бандата изповядваше кодекс на честта, според който застрелването на враг от разстояние е начин за решаване на споровете, достоен само за страхливец. Девиз на Опустошителите бе фразата „Изцапай ръцете си с кръв“.

През последните девет години начело на Опустошителите стоеше един безмилостен мушморок на име Фрас-Прас Дънам, задържал се необикновено дълго на тази си длъжност за бизнес като рекетьорския. Фрас-Прас бе направил кариера, драпайки нагоре със зъби и нокти, въоръжен с типичното за един социопат предимство да не дава пет пари за ценността на човешкия живот. Дънам бе спечелил прякора си с приветствието, което изкрещяваше със злобен писък в ушите на ограбваните жертви, след като стоварваше обкованата си с пирони сопа върху черепите им. Страдаше също и от увлечението да описва в епични поеми най-злодейските вандалски актове, които той и подчинените му извършваха. Фрас-Прас често принуждаваше Опустошителите да изслушват дълги рецитали с негови творения — акт поне толкова жесток, колкото самите престъпления, които се надяваше да обезсмърти.

Малко по-рано същия ден Фрас-Прас бе приел поръчка от един добре изглеждащ германец — Дънам се бе убедил в това, чувайки тевтонския му акцент („Ах, колко съм умен!“) — който бе споделил, че току-що слиза от кораба, че няма познати в Ню Йорк, на които би могъл да разчита за помощ, и че се нуждае от някой, който да държи под око една кантора на четвъртия етаж в сграда на Сейнт Марк Плейс — северно от центъра на територията под контрола на Опустошителите. Ако някой посетеше тази кантора, момчетата на Фрас-Прас трябваше да го заловят и да го заведат в щаба си, където швабата държеше лично да го разпита.

Високият рус тип и дума не бе обелил пред Дънам за старата свещена книга, нито бе споменал кой държи кантората, която трябваше да се постави под наблюдение, но за сметка на това бе предплатил половината сума от щедрото възнаграждение под формата на истински златни монети, което бе повече от предостатъчно, за да охлади напълно и без това не особено силния интерес на Фрас-Прас към евентуалните му намерения.

Но трийсетината Опустошители, втурнали се към входа на сградата, не правеха особена разлика между това да „задържат някого“ или да „го завлекат“ за разпит, още повече че част от тях бяха под въздействието на кокаин — или „прах“ — а останалите воняха на долнокачествено червено вино. Извадили тояги и ножове, психопатите нямаха никакво намерение да се отклоняват от стандартната процедура: пребий до смърт всеки, който ти се изпречи на пътя, и ако оживее, откарай парчетата на Фрас-Прас да се оправя нататък.

Докато Стърн извеждаше познатите си на покрива над шестия етаж, всички добре чуха Опустошителите да разбиват вратата долу, да обръщат кантората наопаки, да разбиват прозорците и да опустошават всичко мярнало се пред очите им, подобно на обезумели вестготи. Стърн старателно заключи вратата зад себе си — нещо, което със сигурност щеше да им спечели около две секунди — и ги повлече по покрива на север.

Джек подаде фалшивия „Зохар“ на Дойл, махна на останалите да вървят напред, а сам той изостана. Клекна до заключената таванска врата, бръкна в джоба на палтото си и извади нещо от него. След малко ги настигна при късата стълба, водеща надолу към съседния покрив. Точно в този момент първите Опустошители изскочиха през вратата.

Експлозията не беше оглушителна — тя по-скоро прозвуча като пукот, придружен със силно изсъскване — но пламъците бяха изпепеляващи, а димът бе изгарящо лютив. Първите двама Опустошители паднаха обгорени и замаяни от детонацията, третият бе обхванат от пламъци и побъркан от нетърпимата болка, скочи от покрива. Втората тройка, минала през вратата, усети върху себе си пълния ефект на газа и падна на колене заслепена, задавена и крещяща от дива ярост. Следващите десетина Опустошители бяха по-мъдри, изчакаха няколко секунди, колкото да се ориентират, сложиха носни кърпички върху лицата си, поеха дълбоко глътка чист въздух и спринтираха далеч от димното кълбо, но не преди да извикат на чакащите на стълбите: „Изпратете останалите момчета на улицата, защото онези се опитват да избягат по покривите!“.

Джек скочи от стълбата и се изравни с Дойл, а Стърн пое пред всички, избирайки път през плетеницата от въжета за простиране, малките цветни лехи, къщичките за гълъби и комините, пръснати по залятия с асфалт покрив. Изоставащите на около трийсетина секунди десетина Опустошители също стигнаха до стълбата и се хвърлиха след бегълците. Покривът на следващата сграда изискваше изкачване на стълба с дванайсет стъпала. Джек отново изостана и спря на върха на стълбата, жертвайки половината от спечелената преднина, за да залепи нещо от някаква стъкленица на тухлите. Когато закрепи къс фитил в пластичната субстанция и поднесе запалената клечка към него, първият от групата преследващи ги Опустошители вече се качваше по долните стъпала. Джек ловко отбягна хвърления към него нож, а Дойл и Инес принудиха нападателите да отстъпят за момент назад, замеряйки ги с тухли от разкъртената наблизо стена. В този миг Джек най-сетне запали фитила и те отново се втурнаха напред. Опустошителите бяха изкачили втората стълба до половината, когато зарядът на Джек избухна, изтръгна горния край на стълбата от стената и заедно с двамата най-бързи Опустошители се стовари върху останалите.

Дойл изтича към края на покрива и неспокойно погледна надолу към улицата през гъстия като супа нощен въздух, но не видя нищо успокояващо: основната част от бандата се движеше редом с тях, а няколко души изтичаха напред, опитвайки се да намерят сграда, през която да се качат на покривите пред тях и да ги пресрещнат, отрязвайки им всички пътища за бягство. Вслушвайки се в зверските им крясъци и заканителните викове към жертвите на покрива, Дойл си помисли, че Опустошителите изглеждат и звучат точно като диваци от каменната епоха, без да знае, че в много отношения те си бяха такива.

— Хубаво е човек да има до себе си такъв като твоя Джек — каза Инес, приближавайки се до него в края на покрива.

— Прав си — съгласи се Дойл.

— Жалко, че не си нося карабината „Енфийлд“ — въздъхна Инес, насочи въображаемата пушка към Опустошителите, примижа, прицелвайки се, и натисна несъществуващия спусък. В очите му имаше гняв.

Дойл с удовлетворение отбеляза, че брат му се чувства напълно в свои води.

— Насам! — извика им Стърн.

Покривът на следващата сграда се оказа последен, защото от следващия ги отделяше пропаст, широка три метра и чезнеща надолу в тъмнината на нощта. От улицата ги деляха поне петнайсет метра. Те спряха и се обърнаха назад, където през два покрива Опустошителите изненадващо съобразително бяха направили човешка пирамида, позволяваща на половината от групата, вече изкачила се на лишения от стълба покрив, да изтегли останалите.

— Ще се наложи да скачаме — заключи Джек.

— Наистина ли е необходимо? — попита риторично Дойл.

— Не, ако имаш други идеи — отговори Джек и постави една дъска върху няколко тухли, за да направи нещо като трамплин.

— Ами книгите? — попита Стърн. Досега не бе направил нищо, за да разруши доброто впечатление, което Дойл си бе съставил за него още на „Елба“.

— Дай ги на мен — каза му Джек.

Той взе двете книги, отстъпи крачка назад, леко се затича по импровизираната рампа и прескочи дупката, приземявайки се на два крака.

— Ти си следващият, Инес — нареди Дойл.

— Височините май не ти допадат особено, а, Артър? — подметна брат му и на свой ред се затича. — Нищо, ще се справиш.

Последва го Стърн. Джек и Инес го подхванаха, защото той не успя да стигне до другата страна, и го изтеглиха при себе си.

Дойл отстъпи максимално назад, пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, съжали, че бе обул обувки с гладки подметки, засили се, отскочи и затвори очи, докато летеше във въздуха. Приземи се с такава сила, че покривът се огъна под краката му, а въздухът със свистене изскочи от гърдите му.

— Добре ли си, Дойл? — попита го Инес, помагайки му заедно с Джек да се изправи.

Дойл кимна, прекалено задъхан, за да може да отговори.

След малко настигнаха Стърн, който стоеше на ръба на следващия покрив и тревожно гледаше към сградата на няколко стъпки под тях.

— Какво има? — попита Инес.

— Вратите на Ада — отговори Стърн.

— Тук? В Ню Йорк? — каза Инес. — Мислех, че са след Чистилището.

— Какво искаш да кажеш? — намеси се и Дойл.

— Така се нарича тази сграда. Това е най-известният бордей в града — тук живеят над хиляда души.

Дори гледана отгоре, разположена сред мизерията на съседните сгради, тази се открояваше. На покрива й бяха издигнати палатки и дъсчени бараки, а нагоре покрай стените й се издигаше толкова плътна воня от мръсотия, изпражнения, болести и изгнило месо, че едва не им призля.

Към виковете отдолу се прибавиха тези зад гърба им, които предвещаваха скорошното пристигане на Опустошителите. Нямаха друг избор — трябваше да вървят напред.

Затичаха се през покрива и към тях занадничаха лица — смъртнобледи, изгладнели, загубили всяка надежда. Между пукнатините в стените на паянтовите постройки се виждаха силуетите на фигури, свили се край огньове, накладени в големи консервени кутии, примирено очакващи да ги споходят следващи нещастия. Когато наближиха другия край на покрива, отзад се разнесоха крясъците на Опустошителите и към тях отново се примесиха тези на преследвачите от улицата. Авангардът на групата долу беше успял да ги изпревари и сега се качваше към покрива пред тях. Следвайки Стърн, четиримата завиха в обратна посока и намериха врата, водеща към вътрешността на „Вратите на Ада“.

Колкото и нетърпима да бе вонята на покрива, това, което ги лъхна в лицата още при първите им крачки, бе буквално парализиращо. Единственото мислимо сравнение бе, че се намират на входа на кланица или може би на бойно поле, осеяно с гниещи под знойното слънце трупове. И четиримата бяха принудени да сложат ръка на устата си и да положат максимални усилия да не повърнат. Стърн неволно простена. Джек раздаде малки капсули амоняк, които те бързо увиха в кърпичките си и макар очите им да засмъдяха, поне смрадта бе временно неутрализирана. Сега оставаше въпросът как да намерят път през кошмарната гробница. Светлината, просмукваща се откъм разположените нарядко газови светилници, бе почти безсилна да проникне в тесните помещения, пълни с изпарения от лампи и газени печки.

В лабиринта от коридори и стълбищни шахти нямаше никаква логика, всеки етаж представляваше сам за себе си отделна джунгла на разрушения и нескопосан ремонт. Те минаваха, препъвайки се, от стая в стая и никой от живущите не надигна глас на протест срещу присъствието им. Свикнали с подобни нашествия, тези хора бяха загубили чувството, че границите трябва да се охраняват. Отсъстваше каквато и да била мебелировка, с изключение на грамадни грубо сковани легла; дупките на таблите се взираха в тях като страхливи очи в тъмнината. Най-различни тела се отдръпваха от пътя им като подути непохватни насекоми. Агресивни плъхове с размерите на териери спираха, за да ги разгледат с по-малко страх, отколкото се осмеляваха да правят това човеците. Когато по грешка отвориха една врата, оскъдната светлина, нахлула през нея, освети мрачна стая и те се сепнаха, забелязвайки отсрещната стена бавно да изпълзява назад в тъмнината, докато накрая осъзнаха, че това е само бавно отстъпваща армия от хлебарки.

След секунди попаднаха в подобно на пещера помещение и Дойл видя поне петдесет-шейсет тела, натрупани едно върху друго, дошли тук, за да намерят утеха в почти неотличим от смъртта сън. Колкото по-надолу се спускаха, толкова повече се сгъстяваше вонята, но навсякъде, където се осмелиха да надзърнат, цареше мъртвешка тишина. Веднъж се натъкнаха на шестчленно семейство, всички сгушени един в друг край самотна свещ под една стълба; погледите им бяха празни, а оскъдната им покъщнина бе пръсната край тях. Дойл бе чел разтърсващите описания на Дикенс за бедните в средата на столетието, но нищо, с което някога се бе сблъсквал, не се доближаваше до тази покъртителна картина на пълната мизерия. Ужасът на този студен ад беше най-напред и най-вече душевен. С какви ли надежди бяха дошли всички тези нещастници в Новия свят? В душата му се надигна водовъртеж от съжаление, съчувствие и мъка.

Бяха слезли три етажа надолу, когато осъзнаха, че шумът от преследването е заглъхнал. Явно приближаваха някакви места, които бяха табу дори за хора от бандата на Опустошителите. Най-лесното, до което сигурно щяха да прибегнат, бе да оставят част от групата преследвачи на покрива, а останалата част долу на улицата и… да, когато погледнаха през прозореца на една от стълбищните площадки, ги видяха долу — петнайсетина здрави мъжаги, изправени пред входа.

— Какво ще правим? — попита Стърн.

Джек не отговори, но се огледа, за да ориентира вътрешния си компас, после ги поведе към западния край на сградата, през стая, в която шест неподвижни фигури лежаха на дървени нарове; после видяха цели семейства, вторачили се в тях като ранени диви животни, чакащи хищниците да се нахвърлят и да свършат работата си. Дойл забеляза една група, приведена над крехкото телце на умряло дете. След това Джек разтвори единствения прозорец на някаква стая и премери на око разстоянието през вентилационната шахта до съседната сграда — около два метра и половина. Докато изплашените обитатели се изтегляха настрани, Джек извади къс железен лост от джоба на сакото си и откърти една здрава дъска от дюшемето на пода. Работеше упорито, без да променя изражението си, и определено бе единственият, който поне външно не изглеждаше впечатлен от пътешествието из сградата. За разлика от миналото, когато, според спомените на Дойл, той бе действал безстрашно и с героичен устрем, сега действията му бяха подчинени на изискването за някаква брутална ефикасност.

Сложиха дъската така, че единият й край да опре върху перваза, а другият да легне отсреща, и Джек мина пръв, изпробвайки какво тегло ще може да издържи. Той разби прозореца на другата сграда, яростно изсъска в притихналата тъмнина, за да сплаши спотайващите се там обитатели, ако имаше такива, и да ги прогони от територията, която охраняваха. Втори мина Стърн, притиснал скъпоценния „Зохар“ до гърдите си, след това Инес направи три широки крачки по дъската и Дойл отново остана последен. Под тежестта му дъската се огъна до счупване. Този път не беше разумно да затваря очи, но и не посмя да погледне надолу. Когато дъската протестиращо изскърца, той се намираше точно по средата й и единствената реакция, на която се оказа способен, бе да изкрещи веднъж, после да замре на място, докато люлеенето спря, след което си наложи да изчака още малко.

Въпреки трескавите подканвания на другите да върви напред, Дойл не беше в състояние да се насили да направи още една крачка. Усещаше нещо като късо съединение между мозъка и краката си. Дори когато разнеслите се отдолу викове издадоха, че крясъкът му е привлякъл Опустошителите, той пак не можа да помръдне. Около него полетяха камъни и дъски, хвърляни отдолу, но той пак не можа да убеди краката си, че следващата му стъпка по тази дъска няма да доведе до счупването й и следователно няма да го запрати в тъмната бездна. Дъската изпращя и се пропука.

— Хайде, Дойл!

— Само две крачки, Артър!

Дъската сякаш се стесни до широчината на клечка за зъби. „Една крачка в коя да е посока и това ще бъде краят ти!“ — крещеше обезумелият му мозък. Тримата мъже, надвесени от прозореца срещу него, мърдаха устни и размахваха ръце, но той нито ги чуваше, нито разбираше смисъла на техните действия. Струваше му се, че времето е спряло и че на него му е съдено да прекара до края на вечността блокиран точно в този момент. Някакъв камък го удари по рамото и той се олюля. Необяснимо как болката освободи съзнанието му и му върна контрола над крайниците.

— Боже господи! — извика той, осъзнавайки в какво положение се намира.

И най-сетне прекрачи към отсрещния прозорец. Но дъската внезапно се огъна под него и в следващата секунда се счупи на две. Той инстинктивно протегна ръце напред и миг преди окончателно да изгуби нестабилната опора под краката си, успя да сграбчи нещо. Вдигна поглед и видя лицето на Джек, очертано в рамката на прозореца, почувства нещо студено в ръцете си и осъзна, че се е вкопчил в железния лост, който Джек стискаше за другия край. След миг Джек и Инес го изтеглиха през прозореца като изтощена пъстърва.

— Забравих тайната ти любов към височините — проговори Джек.

— Това е като карането на велосипед — отговори Дойл. — Научиш ли го, вече не се забравя.

В стените около тях се разбиваха тухли и бутилки, пръскащи наоколо натрошени парчета стъкло, последва втора канонада от отсрещния прозорец над тяхното ниво. Изглежда, и Опустошителите от покрива на „Вратите на Ада“ бяха разкрили местоположението им.

— Още не сме се отървали — обади се Джек.

Дойл енергично кимна и се изправи. Коленете на панталоните му бяха разкъсани, пръстите на краката му се подаваха през обувките. Четиримата излязоха в някакъв коридор на новата сграда, изтичаха надолу по първото стълбище, на което се натъкнаха, и в същия миг чуха Опустошителите да разбиват вратите на сградата два етажа под тях. Викове и бойни крясъци над главите им ги известиха, че и групата от покрива е намерила начин да премине през шахтата. Сякаш бяха попаднали с двата крака в челюстите на капана и нямаше накъде да бягат.

Тогава се разнесе втори звук — ниска басова вибрация, засилваща се с неочаквана бързина и спускаща се върху тях от всички посоки едновременно. Стените се разтресоха, парчета мазилка полетяха във въздуха, парапети и висящи лампи затракаха… интензивността на тътнежа стана оглушителна. Джек изби с рамо вратата пред тях и се озоваха в празен апартамент. С изумление видяха на няколко стъпки под прозореца да подскачат осветените вагони на влак.

— Надземната железница — обади се Стърн. — Слава богу! Това е Второ авеню… бях забравил къде се намираме.

Щом влакът се изниза, те скочиха от прозореца на платформата, издигаща се услужливо на цял етаж над безлюдната улица, простираща се на север и на юг, докъдето им стигаха погледите. Никаква следа от Опустошителите.

— Два въпроса — проговори Джек, загледан в тесните релси. — Къде е най-близката спирка и кога е следващият влак?

— Следващата спирка е в северна посока, на Четиринайсета улица, което означава на девет преки оттук — отговори Стърн и посочи натам. — Влаковете минават на десет минути.

Джек леко се затича на север, стъпвайки по траверсите, а другите го последваха, стараейки се да бягат със същото темпо. Дойл не можеше да нагласи по-дългата си крачка към разстоянието между траверсите, често стъпваше погрешно и накрая изостана, така че беше първият, който чу крясъците на Опустошителите, когато те откриха откъде са се изплъзнали жертвите им. Той погледна през рамо и видя бандитите да скачат през прозореца на платформата. Преднината, с която разполагаха, бе около две преки. Те се понесоха към него. Виковете им отекваха в изкуствения каньон, създаден от улицата.

— Побързай, Артър, и не се оглеждай — извика му Инес, който беше забавил темпо, за да тича редом с него.

Дойл кимна. С пръскащи се дробове, абсолютно неспособни да продумат и дума, двамата братя вложиха всичко в едно последно усилие да догонят тичащия пред тях Джек, но неуморимите преследвачи имаха предимството да познават отлично този район. Двете групи се придвижваха на север, но разстоянието между тях неумолимо се скъсяваше, а преследвачите им долу на улицата дори бяха излезли пред тях. По съседния коловоз прелетя друг влак и за миг заглуши шума от стъпките и тежкото им дишане. Опустошителите се приближиха още по-плътно и около бегълците литнаха камъни и бутилки. Дойл за миг зърна богата вила в швейцарски стил, построена на място, където платформата за миг прекъсваше, и се почуди дали не е започнал да халюцинира. След това погледът му попадна на пътен знак: до целта им оставаха още три преки.

Внезапно Джек спря и запрати нещо към приближаващите бандити. Изригна облак бял дим, но Опустошителите бяха почерпили опит от предишния път и едни спринтираха през препятствието, без да дишат, а други поспряха и изчакаха пушекът да се разсее. Операцията им донесе десетина секунди аванс.

Спирката вече се виждаше, но интервалът между групите бе не повече от петдесет метра и продължаваше застрашително да се скъсява. Дойл наближаваше предела на силите си и всеки миг можеше да рухне, мускулите му бяха готови да се схванат. В този момент платформата под краката им завибрира по познатия вече начин. Ярък лъч освети в гръб преследващите ги Хюстънски опустошители — влакът бързо ги настигаше. До платформата оставаха сто метра. Инес сграбчи безцеремонно Дойл за ръката и го задърпа с все сила.

Мощната сирена на препускащото чудовище буквално издуха Опустошителите от двете страни на релсите. Някои паднаха на улицата, други увиснаха като акробати, хванали се за външната страна на скелето, докато влакът мине. Дойл се спъна, тежко полетя напред, посрещна удара с ръце и ожули дланите си в острите камъни между траверсите. Черпейки сили от някакъв свръхчовешки резерв, Джек се появи до тях и с помощта на Инес сграбчи Дойл и го хвърли на перона, точно когато спиращият влак навлезе в района на спирката.

Автоматичните врати се отвориха. Стърн, стиснал жеронския „Зохар“, скочи във влака. Инес дръпна Дойл в последния празен вагон и двамата се стовариха изнемощели на първата попаднала им седалка. Миг преди влакът да потегли, Джек пусна копието на „Зохар“ на релсите и четиримата загледаха как последната атака на успелите да се организират за пореден път Опустошители свършва на сантиметри от последния напускащ спирката вагон.

8.

Когато на следващата сутрин звънецът на вратата най-сетне го извади от мъртвешкия му сън в леглото на президента Кливланд, Дойл напълно бе забравил за уговорената среща с Перегрин Райпур — или просто Престо — представящ се за махараджа на Берар. Последваха притеснени извинения от страна и на двамата, после Дойл позвъни да донесат закуска. Джек, прекарал остатъка от нощта в един от няколкото огромни хола на апартамента, се материализира като привидение в момента, когато Стърн и Инес — чудесният, способен на всичко и вдъхващ увереност Инес — се появиха точно с онова, от което всички се нуждаеха — каничка кафе. Дойл, тайно опитващ се да разкара глождещата го болка в ставите, с известно притеснение си спомни сцената, която бе направил снощи във фоайето на хотела, пристигайки след полунощ, целият омазан в мръсотия, с разкървавени колене, неприлично подаващи се от разкъсаните дупки в крачолите на панталоните му — истинско олицетворение на поредния турист, намерил забавление и приключения в Ню Йорк.

Джек и Престо се огледаха оценяващо като противници, преди да седнат на партия шах: Джек като че ли надделя в борбата с погледи, но Престо явно не бе от онези, които се впечатляват лесно. Макар и този път да бе облечен стилно — костюм за езда, високи ботуши и жилетка от червено кадифе — ясно бе, че ролята на конте, която бе опитал да разиграва снощи, не е била нищо повече от импровизация. Погледът му бе хладен и спокоен, гласът му — приятен баритон, ръцете му се движеха в меки, копринено гладки уверени движения и необяснимо как допринасяха за правдоподобността на историята, която им разказа — история за поредната изчезнала книга.

В центъра на събитията този път се намираше рядко ръкописно издание на Упанишадите — основен тълкуващ том за Ригведите, които пък бяха цяло съзвездие от книги, формиращи самите основи на хиндуизма. Тя била открадната преди шест месеца от свещен храм в древната Голконда, сега едноименен град в богатия индийски щат Хайдарабад. По заповед на управляващия махараджа — шестия низам на Хайдарабад — считан от много хора за най-богатия човек на света, кражбата била обявена за държавна тайна и потулена. Когато след известен размисъл решил да се обърне към някой, който да разследва престъплението, низамът си спомнил за далечния си братовчед и свой връстник, родения от княжеско потекло и образован в Англия Престо Райпур — един от малцината представители на своето привилегировано поколение, посветил живота си на нещо по-различно от това да търси екзотични наслади.

— Означава ли това, че наистина сте принц? — попита Инес.

— Казано с една дума — и аз го правя не без известно притеснение — да: технически погледнато аз наистина съм махараджа на Берар, което, уверявам ви, звучи по-впечатляващо, отколкото всъщност представлява — отговори Престо, машинално въртейки между изящните си дълги пръсти сребърна монета.

— Какво означават думите ви?

— Преди четиридесет години, в пристъп на прискърбна лоялност, баща ми прехвърлил наследствените ни земи на името на низама, владетел на съседната провинция Хайдарабад, който набързо предал контрола над нашата бивша собственост на англичаните, за да уреди по този начин някакъв свой стар дълг. Възмутеният ми баща, лишен от титлата си и останал без стотинка, скандализирал още повече семейното име, като се оженил за англичанка и приел да стане банкер и да живее в Лондон, където съм се родил и израсъл. — Престо замълча, направи някакво неуловимо движение и монетата изчезна, а той ги изгледа със завидна самоувереност, проверявайки каква е реакцията им. — Интересът ми към магията датира от детската ми възраст, когато често посещавах английските мюзикхолове. Израснах, овладял напълно това умение: Престо — адвокатът магьосник! — Той леко помръдна пръсти и монетата отново се появи в ръката му.

Дойл спря да крачи неспокойно, с труд преглътна отпитата глътка кафе и за миг забрави за болката в коленете си. Стърн и Инес с любопитство се наклониха напред. Само Джек запази изражението си — продължаваше да наблюдава госта с хладен, аналитичен поглед.

— Добре, виждам, че мога да разчитам на вниманието ви — обади се Престо.

— Моля ви, продължете — настоя Дойл.

— Всяко лято през момчешките ми години посещавах дядо си, който все още живее като благородник от свитата в двора на низама в Чоу Махала, където играехме със сина на низама, който сега вече сам е низам. Моят приятел седна на трона на Хайдарабад преди единайсет години, когато бе осемнайсетгодишен. Оттогава сме се виждали съвсем епизодично, тъй като аз започнах кариера на адвокат — гордея се, че съм първият представител със смесена кръв, получил разрешение да практикува в английските съдилища. Но преди шест месеца, съвсем неочаквано, бях спешно повикан да посетя низама в Мадрас. Помислих, че здравето на дядо ми се е влошило, и предприех дългото пътуване. Каква бе изненадата ми, когато видях дядо ми да се радва на, както се казва, „цветущо здраве“ и да се наслаждава на съвместното съжителство с една необикновено привлекателна и невероятно страстна петнайсетгодишна танцьорка.

— Така ли? — не се сдържа Инес. — А на колко години е той?

— На осемдесет и пет, но все още е заклет развратник. Хм… Май трябва да поясня, че тяхната култура е много далеч от християнското убеждение, че земните наслади имат унищожителен ефект върху душата, по-скоро точно обратното: някои от най-фанатичните хиндуисти вярват, че пътят към рая минава през плътското наслаждение.

Дойл многозначително се изкашля и Инес вдигна долната си челюст от пода.

— Макар да се зарадвах, че намерих дядо в толкова добра форма — неговата нимфа наистина бе прелъстителна — в продължение на цели три дни не успях да разбера с каква цел съм бил извикан. Тогава низамът се върна от лов на тигри. Същата нощ вечеряхме заедно в неговите покои. Приятелят ми явно бе прекарал последното десетилетие от живота си в съревнование с ексцесите на Луи Четиринайсети… само ще спомена за тоалетната с течаща вода и със златна клозетна чиния — отвратителна безвкусица, която, уви, впечатлява. Тогава той ми разказа за изчезналите Упанишади. Оказа се, че престъплението било извършено в най-тъмните часове на нощта. Не били оставени никакви следи, които биха могли да насочат към самоличността на извършителя, никой не се обадил с искане за откуп в замяна на връщането на книгата — откуп, който низамът с удоволствие щял да заплати… Без всякаква логика низамът заключил, че аз — с моите познания в английското право — съм единственият от всички хора на земята, който би могъл да хвърли някаква светлина върху мистерията. Когато вежливо се опитах да го разубедя, споменавайки за деликатната, но все пак решаваща разлика между адвокат и политик, низамът изрази съчувствие към това нещастно обстоятелство и подхвърли някак между другото колко жалко ще бъде, ако се окаже, че повече няма да може да остави дядо да се наслаждава на живота, на който така бил свикнал…

— Но… но това си е живо изнудване — заекна Инес.

— Направено с усмивка. Моят приятел низамът е като кобра. Както можете да си представите, всяка мисъл да доведа стареца в Лондон след осемдесет и пет години живот в разкош, е абсурдна — да не говорим, че подобен акт би се отразил катастрофално на светските ми задължения — така че аз се съгласих да помогна, колкото съм в състояние. Неприятностите, които приех да понеса, бяха повече от щедро компенсирани със сума, която би се сторила умопомрачителна на всеки друг, в допълнение на което низамът ме увери, че ще покрие всички мои разходи, каквито и да са те. Приемайки задачата, аз и за миг не допусках, че тя ще ме въведе в най-висшите кръгове на английското правителство, след което ще ме докара в Америка… — Престо направи драматична пауза, колкото да отпие нова глътка от кафето си, и попита любезно: — Не намирате ли и вие тази страна за крайно необикновена?

— Абсолютно — с чувство се съгласи Дойл.

— Фантастична — допълни Инес.

„Присмял се хърбел на щърбел“ — помисли си Стърн, единственият американец в стаята, и хвърли поглед към англичаните.

— Каква е връзката с английското правителство? — поинтересува се Джек.

— Когато се върнах в Лондон и започнах да разпитвам своите познати във Форин Офис дали не са чували нещо за откраднати свещени книги, бях приветстван от все по-гръмогласно звучащ истински хор на изненада и постепенно тръгнах нагоре към по-високите етажи на властта. Не знам защо, но те всички правеха напълно погрешното предположение, че се явявам пред тях в качеството на дипломатически представител, в което — признавам си този грях — не се опитвах да ги разубедя. Така, стъпка по стъпка, накрая се озовах в кабинета на самия премиер.

— Гладстон? — уточни Дойл.

— Самият лорд Гладстон. Разменихме по някоя дума за общите ни познати, след което той ми разкри, че била открадната книга със същото значение за англиканската църква и че следата — поне доколкото им е известно на тях — води към Ню Йорк, което навежда на подозрението, че в основата на всичко може да се намира някой богат американски колекционер.

Дойл хвърли поглед към Джек, за да види каква е реакцията му на тези думи, но реакция нямаше.

— Пристигнах тук преди две седмици и започнах да се навъртам из висшето общество в нелепата дегизировка, в която се запознахме с вас снощи, мистър Конан Дойл. Онова, което хората тук смятат, че трябва да очакват от един махараджа, е наистина прискърбно, но няма как — наложи ми се да се правя на пълен дивак, ако ме разбирате…

— „Одорамата“ ли? — засмя се Инес.

— Може да ви звучи достойно за съжаление, но вие не можете дори да си представите какъв интерес пожънах с нея… ще се изумите, ако чуете за предложенията, които ми правеха потенциални инвеститори…

— Каква изумителна тъпота! — отбеляза Дойл.

— Изглежда, американците са способни да подушват възможната печалба, така както акулите надушват кръвта във водата. Междувременно подмятах насам-натам за интереса ми към незаконната търговия с ценни религиозни книги…

— Защо установихте контакт с Дойл? — прекъсна го Джек.

— Справедлив въпрос: още преди няколко дни получих телеграма направо от кабинета на премиера, че когато мистър Дойл пристигне, аз трябва да направя опит да се свържа с него и да си осигуря неговата помощ… ето, нося телеграмата.

Джек дръпна депешата от ръката на Престо и внимателно я разгледа, но очевидно не намери в нея нищо подозрително. Тогава вдигна поглед към лицето му и без никакво притеснение изучаващо го изгледа, сякаш се досещаше за тайната, която той криеше.

— Какво се опитвахте да ме предупредите снощи? — сети се да попита Дойл.

— Забелязах един мъж да ви наблюдава от ъгъла на салона: висок рус мъж, чието изражение издаваше лошите му намерения. Когато той опита да се приближи към вас откъм гърба ви и бръкна във вътрешния си джоб за нещо, което ми се стори, че може да е само оръжие, аз се доверих на инстинктите си и реших да действам.

— Висок рус мъж ли? — повтори думите му Дойл, едва сега спомняйки си как е изглеждал човекът, сменил помощник-капитана на мостика на „Елба“. Но преди Престо да продължи с обясненията си, Джек извади от джоба си скицата на рави Стърн и му я подаде.

— Говори ли ви нещо това? — И той му посочи рисунката на кулата.

Престо широко разтвори черните си очи и няколко пъти изненадано примигна.

— Боже господи, сега сигурно ще решите, че съм напълно побъркан! — прошепна той.

— Защо?

— Виждал съм този образ в сънищата си.

По-късно същия ден двама патрулиращи полицаи намериха тялото на Фрас-Прас Дънам — печално известния водач на Хюстънските опустошители — захвърлено на плъховете в тъмната уличка пред щаба на бандата. Никой не заплака при новината за загубата, но дори най-закоравелите полицаи бяха потресени от отвратителната бруталност на убийството. Каквото и да бе сторил Фрас-Прас, подобно обезобразяване сигурно беше далеч извън скалата, по която бяха оценявали досега неговите злодеяния.

Яви се само един свидетел — и то член на бандата — олигофрен, известен с прякора Малой Мишката, чиято престъпна кариера из улиците бе прекратена още преди години, когато един кон го бе ритнал с копито в главата по време на опит да открадне бъчва бира, и който оттогава служеше за талисман на бандата и момче за дребни поръчки. Видимо не на себе си от случилото се и напълно ужасен, той заяви, че наблюдавал от една задна стаичка как един висок рус германец влязъл по-рано същия ден в щаба, носейки куфар, пълен със златни монети. Когато Фрас-Прас отказал да предаде на германеца някаква стара, подвързана в кожа книга, осмелявайки се първо да попита за какво му е нужна, мъжът само се усмихнал. Извадил нож и се захванал да разфасова Дънам като свещеник, разпределящ коледна пуйка.

Мишката разказа и други неща на полицаите, но понеже имаше репутацията на дърдорко, чиито истории — от момента, в който онзи кон го бе впечатлил така силно — имаха тенденция да граничат с измислицата, те не обърнаха сериозно внимание на приказките му и решиха, че Фрас-Прас най-сетне е намерил зловещия си и неумолим край, причакващ всеки водач на банда, което според тях бе възможно най-доброто решение, стига да се случеше колкото може по-скоро. Делото бе приключено.

С малката разлика, че по изключение този път Малой Мишката бе разказал самата най-чиста истина.

Финикс, Аризона

Въпреки театралниченето на Бендиго Раймър, а може би точно заради него, властите във Финикс не разрешиха на пощенския влак да потегли за Уикънбърг, преди да бъдат основно претърсени всички вагони и преди да бъде разпитан и последният артист от „Предпоследна театрална трупа“. Както естествено се оказа накрая, никой не бе виждал никакъв китаец да тича из района на гарата, размахвайки меч… както им бе наредил да казват Бендиго Раймър в случай, че някой бе забелязал нещо съмнително. Защото дори и най-малкото закъснение в случай на задържането на макар и един от артистите, за да даде показания пред съда, би могло да пробие дупка във финансите на трупата, сравнима само с онази, която пробива спица в надута гума.

Истината бе, че от всички само Бендиго бе зърнал за миг Каназучи. Вярно, че разстоянието бе прекалено голямо, за да различи лицето му, но той определено му се бе сторил китаец, а на всичко отгоре, когато бе изтичал иззад балите памук, мъжът бе размахал нещо, което на добре тренираното око на Раймър, свикнало да разпознава хладно оръжие, се бе сторило подозрително подобно на ятаган.

Полицаите от транспортната полиция намериха мъртвия пазач, напъхан зад балите. Беше разсъблечен, но униформата му липсваше. Вратът му бе прекършен, но от нападателя нямаше и следа. Тогава се разнесоха слуховете за зловещите убийства, станали в депото в Юма. Зверства, истински престъпления срещу природата: хора с отсечени и набучени на колове глави, изнасилени жени, изядени деца — обикновените за хората украсявания на действителността. Покрай другото се разчу, че тази палитра от престъпления е дело на подивял китаец.

Не им стигаше закъснението, ами и този досаден стар равин бе взел решение да пътува с „Предпоследните“ до Уикънбърг, а защо не и по-нататък. Не можа да даде удовлетворително обяснение на решението си, но и какво ли би могъл да измисли, след като беше ясно, че старчето е запленено от примадоната на Раймър. А тя пък бе забравила всякаква мярка и най-безсрамно му вдъхваше надежди… не, тази жена наистина прекаляваше! На Бендиго му идеше да се срита, докато ги наблюдаваше как си гукат през три седалки пред него. Ооо, неприятностите винаги идваха облечени в пола, и тази английска повлекана бе само последната в дългата колона, която вражеският лагер му бе изпратил, за да го измъчва. Не, негова си беше вината: трябваше да се подчини на инстинктите си и най-безцеремонно да я изрита навън още онази първа нощ в Синсинати, когато или го бе прелъстила, или бе отказала да легне с него… спомените му от онзи момент не бяха много ясни.

Сърцето му се блъскаше като пленена птичка. Какво трябваше да направи? Постоянният напън да удържи артистите заедно, за да бъдат вярно интерпретирани шедьоврите на майсторите, буквално раздираше на парчета душата му. Бендиго отметна назад глава и сложи ръка връз челото си — неговата пристрастеност към мелодраматизъм бе толкова дълбоко вкоренена, че той използваше подобни жестове даже когато наоколо нямаше никой, който да го види. После погледна през вагона към своята Трупа — не, никой не бе забелязал душевните му терзания, ах, тези мизерни нещастници — и гнусливо изви горната си устна: тези тъпанари, тези безчувствени пънове, тези безсърдечни създания… дори диви магарета биха могли да оценят един гений. А те… те даже не се сещаха да му благодарят за това, че им дава живот и средства за съществуване. Не, няма такова нещо… вместо това го бомбардират с „Бендиго, стаята ми е малка“, „Мистър Раймър, нямам топла вода“ и, естествено, неизбежното „Какво става със заплатата ми?“.

„Погледнете ме — идеше му да изплаче към небесата, — повел съм провинциална трупа на турне в сърцето на пустинята! Това сигурно е някаква ужасна грешка… аз съм създаден да бъда един от титаните на сцената! Ако Бут не бе унищожил кариерата ми, по Бродуей щяха да кръщават театри на името ми!“

— Актьори! — изсумтя Раймър с нескривана горчивина.

Да гледаш жестоката съдба в очите би могло да докара дори по-силен мъж до сълзи, а той не беше Херкулес, така че по бузите му се отрониха две едри влажни капки и самотно се спуснаха надолу — Бендиго продължаваше да се гордее със способността си да се разридава по поръчка и не пропускаше възможността да порепетира.

Пред замъгления му поглед се разлюля размит образ и той потърси утеха в него: двайсет и петте хиляди долара, които бе натрупал от миналите турнета. Представяше си бъдещето под формата на златни кюлчета, скътани в непревземаемото хранилище на една филаделфийска банка. Към тези пари можеше вече да добави и шест хиляди от последното турне, плюс четирите, които бе договорил да получи от религиозното селище, където отиваха да играят, и вече беше готов да подхване триумфалното си завръщане в Ню Йорк — е, първо трябваше да поотслабне, после щеше да ограничи пиенето — като продуцент, режисьор и… звезда като Хамлет в уникалната постановка на самия Бендиго Раймър!

Бендиго бе прекарал всеки свободен миг през двайсетте години на театралното си изгнание в преподреждане и опростяване на сложния текст в „Хамлет“ по начин, който да разкрие най-добрите му страни… повечко дуели с мечове, по-слънчеви взаимоотношения с Офелия, по-малко черногледство и мрачни интроспекции… и накрая апотеозът му беше на път да се осъществи. Стотици пъти бе репетирал сцената в съзнанието си… Нощта на премиерата. Бут е седнал в самия център на първия ред и ридае, смазан от величествения хуманизъм на изпълнението му, паднал на колене и умоляващ Бендиго да му прости въпиещата, злобна тъпота пред очите на публиката, сред която се намират всички по-важни театрални критици…

Веселият смях на Айлин го извади от забвението… хм, старецът също се хилеше.

Но какво, за бога, би могло да накара тези двамата да се смеят? Бендиго се ядоса и опъна здрава глътка от плоската бутилка. Имаше нещо унизително за него в интереса й към този старец. Това го накара да му се прииска отново да преспи с нея… ако това изобщо някога се бе случвало.

Когато Кожения Франк и съпровождащата го хайка пристигнаха със специален влак във Финикс, той бе приятно изненадан да намери сцената на престъплението отцепена и запазена относително непокътната. Вратът на пазача бе счупен — прекършен като суха клонка, което бе много по-лошо от обесване — и няколкото следи, които намери зад балите памук, съвпаднаха с онези, на които бе попаднал в депото на Юма: плосък отпечатък, без следа от ток, като от онези чехли, които бе виждал да носят кулитата. Освен това пазачът, който бе стрелял срещу убиеца, бе успял добре да го разгледа и заяви, че, да, мъжът несъмнено бил китаец, макар повече от това да не бе в състояние да каже. Показания, заслужаващи да бъдат наречени „добра новина“.

Лошата новина бе, че Франк нямаше да може да проследи онзи, по чиито следи бяха поели, из пустинята Сонора, нямаше да може да си набави екипировка и да се отдаде на упадъчното ежедневие да промива почва, да дегустира текила и, без да бърза, да търси най-добрата „духачка“ от южната страна на границата. Тази комбинация определяше най-откровено максимума, до който се простираха амбициите на Франк Маккуети за остатъка от живота му.

Франк запали цигара, поразкърши рамене и тръгна по следите, отдалечавайки се от хорската гмеж от адвокати и доброволци. Беше забелязал, че когато се опитва да изглежда като че ли напрегнато разсъждава, хората го заобикалят отдалеч. Благодарение на ботушите и високата си шапка той се извисяваше над тълпата, жълтото му яке блестеше под яркото слънце, а тъничките му мустачки му придаваха изражение на беззаветен героизъм. Смътно долавяше подхилкване на жени, разнасящо се откъм перона за пътници. Те се кикотеха и дърдореха развълнувани като квачки в селски двор… изглежда, бяха го познали по якето. На всичко отгоре местният вестник бе публикувал материал за освобождаването и включването му в акцията по издирването.

Жените… това беше основата на неговите житейски несгоди. Макар да си бе задавал многократно този въпрос, Франк така и не бе схванал докрай естеството на неудържимото привличане, което го теглеше към тях. Интересно какво виждаха те в него? Нямаше представа какво може да е то, но знаеше, че не става дума за самия него. Дали обаче имаше нещо общо с това, че бе убил жена пред цялата тълпа — бедната Моли, най-доброто в него бе умряло заедно с нея — което го бе направило известен и ги бе накарало да кръжат край него като мухи?

Повечето жени, посетили го в затвора, не можеха да се наслушат на историите, които им разказваше: по какъв начин и точно колко души бе убил — думите му бяха като отвратителна електрическа тръпка, минаваща през телата им. Не бе успял да разбере защо става така, не се бе и опитал да ги оправдае, че са такива. Като на всеки здравомислещ човек, единственото му желание бе да забрави колкото може по-бързо хората, които бе убил. А може би интересът им беше един от многото странични ефекти, резултат от четенето на евтините романчета, които се бяха нароили с годините, все с онази глупава картина на корицата, изобразяваща и него? Да, трябваше да признае пред себе си, че не бе опитал сериозно да забрани да го използват за такива цели. Нещо повече, сам беше опитал да пише и охраната на затвора все още предлагаше на туристите писанията му. „Кожения Франк: Кошмарът Джеронимо“, „Аз яздих редом с Уайът: Невидимият от Тумбстоун“. И още половин дузина. Продаваха се като топъл хляб… без грешка.

Но трябваше да признае истината: бе допуснал грешка, славата бе унищожила личния му живот и сега Франк усещаше как мозъкът го боли като изгнил зъб. Петте години в затвора му бяха дали духовно умиротворение, останало недокоснато от непрестанните искания на някоя жена да се държи така, както болното й съзнание би го възприемало — смирен, благодушен, по кучешки верен само на нея във всяко свое настроение… с други думи, точно обратното на онова, което той смяташе, че е. Този спокоен епизод в живота на Франк го бе довел до заключението, че главната причина, поради която една жена държи край нея да се навърта и мъж, на първо място е да може да го бомбардира с целия си арсенал тъпи въпроси, рикоширащи из празните простори на главата й:

Харесва ли му тази рокля? Не изглежда ли прекалено дебела в нея? Какво ще каже за този нов модерен нюанс руж? Как предпочита пържолата: само зачервена или препечена? Може ли да се досети колко са й поискали за един метър басма в магазина? Иска ли да поседят, хванали се за ръце, на носа на лодка в лунна нощ? Е, добре, дяволите го взели, той не искаше! Харесваше му да се повъргалят из купата сено, да, но нямаше и грам представа защо очакват от него да иска и нещо повече от това! Не можеше да отговори на никой от въпросите им, но ако наистина се интересуваха от мнението му, беше готов да заяви, че според него всички тези неща са еднакво свързани с ежедневието и че да се тревожи човек за тях е все едно да обяви за въпрос на живот или смърт проблема какво да закуси или какво да облече за танците на площада… а това просто изцеждаше от живота неговия сок.

Съпрузите за него бяха мъже, носещи вкъщи бекон, не смеещи да пийнат капка, преди да се е стъмнило, и събуждащи се все в онова легло, в което са си легнали вечерта. Винаги бе искал да зададе на гладното момиче, с което му предстоеше да легне за пръв път, въпроса: наистина ли му изглежда като кандидат за женитба? И ако кажеше „да“, той щеше да си вземе шапката, защото подобен извод по отношение на него би могъл да бъде направен само от луд! Франк искаше от живота само едно и вярваше, че всеки мъж, живял като него, би искал същото, би го желал повече от слава и повече от богатство — да бъде оставен на мира.

В този миг Франк се засрами от себе си — беше излязъл от пандиза само преди двайсет и четири часа, а ето че вече му липсваше. Всъщност неговите почитатели бяха намирали възможност да вкарат в килията му по някоя курва веднъж на месец — доброволки за тази задача не бяха липсвали. За свое изумление той бе открил, че след смъртта на Моли това е единственият вид женска утеха, от който имаше нужда.

„Почакай малко“ — каза си Франк и усети облаците над главата му да се разсейват: кой казва, че не би могъл да нагласи нещата по същия начин сега, когато вече беше практически на свобода? Нима беше обречен да се вкопчва в престилката на някоя квачка в мига, в който тя се опита да го хване на въдицата си? Не, няма такова нещо! Той усети радостта в него да забълбуква като пролетен ручей. Да, това бе истината: щеше да тръгне по нов път. Никакви кепенци на очите, никакви пухкави зайчета, готови да го дамгосат със знака си при първа възможност.

Той стъпка фаса си в земята и в същия миг до него запъхтян дотича тантурестият началник-гара с разписанието на влаковете, тръгнали от Финикс тази сутрин: два товарни, два пътнически, един пощенски. „Защо е трябвало да пускат дори и един влак да тръгва от гарата?“ — недоумяваше Франк, но пък от друга страна, отдавна бе изгубил всяка надежда, че някой ден ще му дадат да управлява света. Край него се бе събрала малка група очакващи нарежданията му доброволци.

— Телеграфирахте ли до първите спирки на тези влакове? — попита без особена надежда Франк.

Началник-гарата сбърчи лице — беше чел няколко от книгите за Кожения Франк и сега определено му липсваше самочувствие.

— А трябваше ли?

— Ами… да.

— Но ние претърсихме влаковете, преди да им разрешим да потеглят.

— Е, и?

Началникът се усмихна както се усмихва човек, чийто пикочен мехур всеки момент може да се спука, взе разписанието си от ръцете на Франк и тръгна към гарата.

„Давам му до десет, преди да хукне“ — обзаложи се наум със себе си Франк и започна да брои. Мъжът издържа до осем.

Франк тежко въздъхна и огледа насъбралата се тълпа. Беше изминал близо месец от последния път, когато се бе облажавал с жена. Лениво се запита дали наистина ще е много сложно да „топне фитила“ преди да продължи с преследването. После сви нова цигара, дръпна се настрани от зяпачите, сякаш търсеше някакви следи, и те го оставиха на мира.

Трийсет крачки по-нататък се натъкна на малка локвичка кръв. Топна пръст в нея… беше суха. Поне от два часа. Капките стигаха до празен коловоз, където дирята прекъсваше. Началник-гарата сигурно щеше да знае кой влак бе тръгнал оттук.

— Мистър Маккуети?

Обърна се: групичка от пет жени — същите, които го бяха наблюдавали от перона — стоеше на десетина метра от него. Той вежливо докосна периферията на шапката си.

— Моля?

Онази, която се бе осмелила да проговори, излезе напред: свежа като ягодка блондинка с едър кокал. Беше най-симпатичната от групата, което, за негово нещастие, не беше кой знае колко голям комплимент.

— Ако ни извините за безпокойството… прочетохме за освобождаването ви от затвора в тазсутрешния вестник.

— Аха.

Жената поруменя.

— Ние… ние сме най-големите ви почитателки тук във Финикс — изчели сме всичките ви книги и познаваме кариерата ви подробно.

— Ясно.

— Ако не се лъжа, вие се познавате с моя братовчедка от Тумбстоун — Сали Ан Рейнолдс? Била е сервитьорка в „Силвър Долар Салуун“. — Блондинката се изчерви като ябълка, притеснена от това, че Франк бави отговора си. — Всъщност…

— Как е Сали Ан? — попита той усмихнато, без ни най-малка представа за коя става дума.

— Добре е… сега е омъжена, живее в Тусон и има две дечица.

— Ще ви помоля на всяка цена да й предадете най-искрените ми поздрави.

— Не мога да ви опиша колко ще се зарадва, когато й кажа, че сме разговаряли!

Ето, в очите й проблесна добре познатият му поглед: като слънчев лъч, отразен от евтин диамант. Франк почувства едновременно възбуда и страх. Но всъщност нали такава беше историята на неговия живот.

— Знаем колко сте зает точно в този момент, но все пак се питахме дали ще бъде възможно да ви поканим на обяд, докато сте при нас в града?

Франк повторно се усмихна и както винаги се случваше в такъв момент, всякакъв спомен за нещастие, докарано му от жена, изчезна като че ли изобщо не го бе имало.

Чикаго, Илинойс

Казваше се Мери Уилямс — Данте Скръгс успя да установи това от две стари кокошки в пансиона. Беше им разказала, че идва от малък град в провинциална Минесота, където работила като учителка, и бе споделила, че се надява да си намери работа в Чикаго. Те бяха повярвали на историята й. Данте им каза, че е от училищния съвет и иска да провери препоръките й. „По-добре да не казвате на Мери Уилямс, че съм се отбивал при вас“, завърши той с усмивка. Какъв чаровник, въздъхнаха старите дами.

Бяха решили за себе си, че е с гръцки произход — това предположение обясняваше мургавата й екзотична красота, без да събужда естествената им гнусливост, когато станеше дума за чужди раси. Глупачките не предполагаха, че е индианка.

Всяка сутрин, точно в осем, тя излизаше от пансиона. Още на първия ден си купи карта на Чикаго и ръководейки се по нея се захвана методично да обхожда всички преки на централната част на града, явно търсейки нещо. Данте я следва по петите в продължение на три дни. Наблюдаваше я скрит сред останалите пешеходци и внимаваше да не я доближи много. Веднъж тя рязко се бе обърнала и бе тръгнала право към него, но той успя да се извърне с гръб към нея и се загледа в една витрина. Беше сигурен, че не го е забелязала, но въпреки това тя упорито се придържаше само към най-оживените улици и винаги се връщаше в пансиона преди стъмване.

На третия следобед, изглежда, най-сетне намери онова, което бе търсила: наричаха я „Водната кула“ и се намираше на Чикаго авеню. Бе една от малкото сгради, оцелели след Големия пожар; шпиловете от пясъчник заобикаляха висока белезникава централна кула и целият комплекс приличаше на нещо изпаднало от приказка в центъра на съвременната търговия.

Тя вървя надолу-нагоре по улицата близо час, разглеждайки Водната кула от всеки възможен ъгъл, но не влезе в нея. Какво правеше тази жена?

Същия ден Данте си зададе този въпрос поне сто пъти: тя остана на ъгъла на улицата пред Кулата до здрачаване. Не продума нито дума с никого и само стоеше и наблюдаваше влизащите и излизащи забързани хора. Сякаш очакваше някого. Странен човек, отбеляза си Данте, застанал до чешмичката от другата страна на улицата, с чаша безалкохолна бира в ръка. После я проследи обратно до пансиона, където тя стигна точно когато фенерджиите наизлязоха да палят уличните лампи.

Човекът, който от няколко месеца следеше Данте Скръгс — тъмноок здрав мъж с дамга от вътрешната страна на лакътя — бавно вървеше след него. После щеше да го съпроводи до квартирата му и едва тогава щеше да се върне, за да докладва. Началникът му трябваше да пристигне на следващия ден — заедно с книгата — и тогава щяха да предприемат някакви действия по отношение на Данте Скръгс.

Ню Йорк Сити

Примирил се с ролята си на манхатънска знаменитост, Дойл се носеше по течението на наложените му отговорности, послушно преструвайки се на велик писател, но всъщност усещаше, че истинската му половина се тътри на крачка зад вихъра на ежедневието. Забулената в мистерии задача на Джек и историята с откраднатите книги бяха далеч по-интригуващи, отколкото нескончаемите еднотипни отговори, които даваше на до болка познатите въпроси, свързани с покойния му герой. Усещаше се като журналист от класата на Айра Пинкъс, за когото се сещаше едва ли не с чувство на съпричастност. Но блъсканицата из книжарниците и истинският ентусиазъм, излъчван от читателите му, го възстановяваха. Понякога дори се появяваше някой особено мил читател, прочел и историческите му повести, и протегнал рядко издание за автограф.

Литературното му четене в баптистката църква на Светото разпятие на Петдесет и седма улица пожъна необикновен успех. Като видя напиращата тълпа, Дойл взе единствено правилното решение и заля слушателите с обилни порции от онова, което бяха дошли да чуят: Холмс, Холмс и пак Холмс. Оглушителните аплодисменти едва не срутиха сградата. На последвалия прием дойдоха най-големите знаменитости — и все пак постоянното присъствие на едни и същи лица на всички събирания започваше да му действа странно потискащо — всеки от тях изтласкваше останалите с лакът, за да се добере до Дойл, да го сграбчи за ръката и да започне да я клати като ръчка на помпа по типичния американски начин, сякаш се надяваше всеки миг от устата на Дойл да изригне струя петрол.

Обезпокоително голяма част от присъстващите бяха дошли с предложения за инвестиции, започвайки от облекло в стил Холмс и стигайки до английска кръчма, носеща името „При Шерлок“, в която сервитьорите щяха да носят каскети на райе и да бъдат загърнати в пелерини.

Един енергичен як мъж на име Худини направи на всички незаличимо впечатление: той предложи да демонстрира на Дойл как ще се измъкне от пристегната с вериги усмирителна риза, заключен в сейф, спуснат на дъното на река.

— Много повече ме интересува как да се измъкна от този прием — довери му Дойл.

Младежът се засмя. Той поне имаше чувство за хумор.

Майор Пепърман сияеше като сигнална ракета, докато сумираха постъпленията от продадени билети: неговият кораб може още да не се бе добрал до пристана, но ако се съдеше по успеха на турнето, цялата му флота наближаваше пристанището. След като се пребори с тълпата на път за файтона си, Дойл отново отклони поканата на Пепърман за вечеря: — „… не бих искал да ви разочаровам, но при този натоварен график…“ и т.н., и т.н., без да остави на горкия Пепърман никаква възможност да му възрази — така че не след дълго двамата с Инес се прибраха при проблемите, очакващи ги в неговия апартамент в „Уолдорф“: Джек, Престо и Лайънъл, които вече бяха пристигнали за поредното съвещание.

След като бе взел участие в погребението на Рупърт Селиг в Бруклин, Стърн бе получил подробна телеграма от рави Айзък Брахман в Чикаго. Той съобщаваше, че Джейкъб Стърн го посетил там само преди четири дни. Когато си тръгнал, рави Брахман предположил, че заминава обратно за Ню Йорк, затова споделяше смайването си от новината, че още не се е прибрал. В разговора помежду им не било ставало дума за каквито и да било пътувания за други места и той съжаляваше, че няма представа накъде може да е тръгнал бащата на Лайънъл.

Телеграмата на рави Брахман обаче им донесе новина: Тикунейският „Зохар“, донесен на Брахман от Лайънъл преди една година за изследователската му работа, бил изчезнал само преди пет седмици, явно откраднат от архива на храма. Брахман не изказваше никакви предположения, с изключение на намека, че предполагаемата кражба може да има някакво отношение към Парламента на религиите — един от форумите, състояли се по време на Световното Колумбово изложение в Чикаго през 1893 година — събитие, посетено от Джейкъб Стърн като представител на американския ортодоксален юдаизъм.

След това докладва Престо: беше прекарал целия си ден в повторни посещения на магазините за редки книги, които бе обиколил веднъж още с пристигането си в Ню Йорк, и собственикът на една книжарничка в долната част на Ийст Сайд му разказал за интересна среща.

— Изискано облечен германец — добре изглеждащ, висок и атлетично сложен — влязъл в магазинчето на този човек вчера, представяйки се за агент на богат частен колекционер, интересуващ се от закупуването на редки ръкописи с религиозно съдържание. По думите на агента, неговият клиент добре съзнавал колко редки са тези книги и колко трудно би могъл някой да се добере до една от тях, още повече, че те по правило се намирали или на съхранение в обществени институции, или в ръцете на изследователи. Агентът се поинтересувал от така наречения жеронски „Зохар“ и попитал собственика дали до него не са стигали слуховете за донасянето на тази книга в Америка. Въпросната книжарничка… — Престо замълча за по-голям ефект, понеже склонността към мелодраматизъм бе неизменна част от неговата натура — се намира на по-малко от две преки от офиса на мистър Стърн.

— Отново германец — отбеляза Инес.

— Споделил с книжаря, че съвсем наскоро се върнал от Европа — допълни разказа си Престо.

— Без съмнение сега той притежава фалшивия „Зохар“, който му подхвърлихме на релсите — каза Дойл. — Знаем ли за кого се представя?

Озарявайки ги с лъчезарна усмивка и с жест, достоен за велик фокусник, Престо извади от въздуха визитна картичка:

— Мистър Фредерик Шуорцкърк: колекционер. Без други титли. Офис в Чикаго.

— Шуорцкърк? Доста странно име.

— Немско е. Шварцкирх. Означава „Черна църква“ — подсказа им Джек.

Дойл и Инес се спогледаха — отново се намесваше сънят за кулата. Вече не можеше и дума да става за съвпадение. В стаята се възцари мълчание.

— В турнето ти предвижда ли се спирка в Чикаго? — попита Джек.

— Всъщност да — сепна се Дойл.

— Трябва да отпътуваме утре — уточни Инес.

— Ще дойдем с вас — заяви Джек.

— Страхотно — възкликна Дойл съвсем като американец. И понеже Джек продължаваше да го гледа втренчено, попита: — Какво има?

— Има едно лице, с което искам да се срещнеш тази нощ.

— Не е ли малко късничко? — усъмни се Дойл.

— Приятелят ми не работи като другите — възрази Джек. — Е, готов ли си?

Дойл погледна Инес, който буквално преливаше от енергия, и въздъхна:

— Ами, води ни.

Потеглиха извън центъра в посока на Сентръл Парк, където завиха на запад. Улиците бяха празни, листата започваха да капят. „Дори в тази безлюдна част продължава да се чувства гигантската динамика в живота на града — мислеше си Дойл, — безшумно понесла се над земята като тихото бръмчене на грамадна турбина.“

Подковите на конете чаткаха по площадките пред обширните домове на Пето авеню и Дойл потисна несъзнателното желание, стаило се в някакво ъгълче на съзнанието му, да живее в стил, съразмерен с тези убийствени мащаби. Домовете на управляващата класа бдяха притихнали като средновековни укрепления или внушаващи изумление храмове на суетата и алчността, но… въпреки това, искаше му се да живее на такова място. В Англия богатите харчеха парите си дискретно и живееха в безвкусни провинциални домове, скрити зад високи стобори. Дойл също разполагаше с такава къща в провинцията, колкото и скромна да бе тя. Но в Америка кралете на престъпността издигаха тези провъзгласяващи величието им паметници на най-оживената улица в света, сякаш казваха: „За бога, погледнете насам, това съм аз, аз го постигнах! Сразих банката! Победих самите богове в собствената им игра!“.

Между улицата и домовете висяха телефонни жици, свързващи богатите един с друг благодарение на тази последна модна щуротия. „Те нямат какво да си кажат, когато са дори един срещу друг — помисли с презрение Дойл, — тогава за какво са им толкова много телефони?“

Колко ли е беден духовният живот на богаташите, ползващи се от тези свръхчовешки постижения единствено благодарение на епизодични помисли за безсмъртие? Мисълта за това прискърбно разточителство на човешки страсти изпълни Дойл с меланхолия, но в следващия миг той се коригира: „Кой съм аз да твърдя, че тези титани на предприемчивостта са се объркали? След две хиляди години, когато този величествен град потъне в прахта, бъдещите археолози едва ли ще намерят нещо друго, освен тези оцелели във времето масивни храмове, за да възстановят от находките си живота и традициите на една мъртва и далечна култура. Четка за коса, каменна ваза, изработен по поръчка барелеф — тези безкрайно лични вещи могат един ден да се озоват зад музейните витрини, превърнали се в реликви. Ами ако в материята на всеки предмет остава нещичко, остават няколко жилави молекули от неговия собственик?“. За Дойл това бе максималното приближаване до безсмъртието, на което човек можеше да разчита: тялото му изгнива, споменът за него се забравя, но той още има шанса да просъществува столетия наред под формата на четка за зъби или фиба за коса.

Стигнаха до река Хъдсън и един ферибот прехвърли файтона им до палисадите на Ню Джърси. После файтонът ги понесе в равномерен ритъм в мрака на нощта. Никой, освен Джек нямаше представа къде отиват, а той седеше на капрата в ролята на кочияш и здраво стискаше юздите със смачканите си пръсти. Докато пътуваха, Престо ги забавляваше с истории от живота на принцовете и махараджите от Гвалиор и Раджпутана, разказваше им за прокълнатите скъпоценни камъни, за дворци от злато и слонова кост, за тигри людоеди, за кръвожадни побеснели слонове и, което се стори най-интересно на Инес, за забранените тайни на харемите. Наистина ли тези момичета боядисват… определени важни части от телата си в аленочервено? Точно така, потвърди Престо: намазани с благовонни масла, излъскани до блясък, хуриите живеели живот, посветен на това да даряват, о-о, и да получават, удоволствия. Една на друга, както и с господаря. Мислите на Инес се въртяха като във вихрушка… А Престо наистина ли е посещавал поне някой от тези хареми?

— Дали наистина тези жени се различават от добре гледаните съпруги в нашето западно висше общество? — намеси се Дойл, за да спести на Престо унижението да признава очевидното. — Не говоря за всички, а само за онези, прекарващи живота си в поддържане на физическата си привлекателност — било с масажи на лицето или бутилки шампоан от по шест галона — превръщайки се в награда или аксесоар, достоен да украсява обятията на богатите си съпрузи.

— Е, че кой би могъл да издържи на петдесет такива? — логично възрази Инес.

— Би се изненадал да научиш колко много такива хора има — ухили се Престо сладострастно. — Стига парите да не са проблем.

— Аз се сещам за една съществена разлика — неочаквано се намеси в разговора Стърн. — Западната жена от категорията на тези, за които говорите, може да напусне дома си, ако пожелае.

— Да, тя не е роб в истинския смисъл на думата — съгласи се Дойл. — Но аз се опитвах да обясня, че и едните, и другите са роби в душевен смисъл. Жената тук може да напусне дома си, както казваш ти, но може ли да забрави? Дори себеподобните да са й втръснали, може ли тя просто да избяга и да започне собствен живот?

— Че защо ще го прави? — подметна Инес.

— Разглеждаме въпроса откъм теоретичната му страна, приятелю.

— Защо да не може? — каза Престо. — Според западните закони тя има право на обезщетение.

— Но реалността е съвсем различна: западното общество е построено така, че да подкрепя свободата на действие от страна на мъжа и успешно се съпротивлява на това същите права да получи и жената. Според мен тук действа подсъзнателен механизъм в защита на репродуктивната функция: видът трябва да оцелее и то на всяка цена; жената трябва да бъде предпазена от всякаква опасност, макар и такава, каквато не виждаме в даден момент.

— Винаги съм бил прекалено зает, за да си намеря жена — призна Стърн, явно съжалявайки.

— Животът в харема не ми звучи чак толкова лошо — обади се Инес. — Няма много работа. Много свободно време.

— Ти виждаш всичко прекалено едностранчиво: готовност да се предложиш на господаря двайсет и четири часа в денонощието. Какво се случва, когато някое от тези момичета опита да се противопостави на мъжа господар? — обърна се Дойл към Престо.

— Изтезания, обезобразяване, отсичане на главата — късо отговори Престо.

— Така ли? Това е ужасно!

— А как би се почувствал, ако на тези жени се даде същата сексуална свобода, на която се наслаждаваш ти? Ако им се разреши да се любят с когото си пожелаят и където им се прииска?

— Каква отвратителна мисъл! — възкликна Инес. — Това обезсмисля цялото удоволствие, нали така?

— Исках само да обоснова извода, че ако мъжете са направили цивилизования свят такъв, какъвто е, те се го постигнали за сметка на онези наши партньори, с които Бог ни е събрал, и тъкмо те са обезправените и унижените сред нас.

— Да не сте склонен да дадете на жените право да гласуват, мистър Дойл? — попита Престо.

— Мили боже, не чак толкова — призна Дойл. — Човек трябва да пристъпва към тези неща разумно. Най-напред следва да ги образоваме — на тях трябва да им е ясно за какво им предстои да гласуват. Да не забравяме, че Рим не е бил издигнат за един ден.

— А може и да не е чак толкова лошо — замечтано каза Инес, виждайки в съзнанието си света на равенството между половете в розова светлина. — Ще струва доста по-евтино да вкараш някоя птичка в леглото: няма нужда от цветя, край на вечерите за двама в скъпи ресторанти…

— Опасявам се, че подобна перспектива ме изпълва с отчаяние — въздъхна Престо. — Да изоставя ритуала на преследването и тръпката на завоеванието, за да получа всичко, за което съм бленувал в една жена, поднесено ми на тепсия при първо поискване, без съпротива или поне престорена свенливост… не, това ще ми отрови цялото преживяване.

— В такъв случай посещенията в харема не са ти доставяли голямо удоволствие, така ли? — възкликна Инес като куче, най-сетне докопало се до любимия си кокал.

Дискусията им продължи, жива и одухотворена, без да остане незасегната тема, като че ли в тази деликатна и плодотворна област някога би могло да се стигне до единомислие. Дойл вдигна поглед към Джек, който продължаваше да седи на капрата, и си помисли, че едновремешният му приятел пропуска да вземе участие в точно онзи тип философски открити двубои, в които някога се бе впускал с истинско наслаждение. Джек сигурно чуваше за какво става дума от височината на самотата си, но така и не погледна към тях, оставайки все така хладнокръвен и дистанциран като пазач на фар, наблюдаващ щорм в океана. Колко ли далеч бе стигнал Джек отвъд границата на тези животински по същество вълнения, окончателно ли бе престанал да се интересува от тях и възможно ли бе на него да се гледа като на човек?

Беше почти един часът след полунощ, когато най-сетне наближиха мястото, закъдето пътуваха. Не би било възможно да се пропусне, защото представляваше ширнала се под тях долина, осветена от невъзможна по яркост светлина, в центъра на която се издигаше правоъгълен комплекс от тухлени сгради, окичени с електрически крушки и заградени от висока бяла ограда. Няколко думи, прошепнати на ухото на пазача при портала, се оказаха достатъчни, за да ги пуснат. После Джек ги откара до най-високата постройка в центъра на комплекса и спря пред входа й. През големите прозорци се виждаха просторни стаи, натъпкани с машинария, лабораторна техника и научна апаратура.

Джек влезе пръв през стоманената врата, следван от другите, после мина по дълъг коридор и накрая стигнаха до голяма зала, чийто таван се губеше поне на десет метра над главите им; галерии на втория етаж ограждаха книжни лавици, изкачващи се по отсрещната стена. Поне десет хиляди тома, прецени с око на познавач Дойл. Под огромни стъклени витрини се мъдреха безчет минерали, химикали и модели на най-различни изобретения. От ъглите ги наблюдаваха с безжизнените си очи гръцки статуи, стените бяха покрити с фотографии и картини. Стаята — по-скоро зала — създаваше едновременно впечатление, че е претрупана и просторна, безлично величествена и интимно лична.

В центъра имаше семпло бюро и пред него на стол с регулируема облегалка отпуснато седеше видимо изморен мъж, поставил износените си ботуши върху ръба на едно изтеглено чекмедже. Изглеждаше заспал. В скута под скръстените му ръце лежеше стоманена купа. Рошава посивяла коса стърчеше във всички възможни посоки от голямата му благородна глава. Джек направи на останалите знак да пазят тишина и се прокрадна по-близо до мъжа на стола. Изведнъж Лайънъл Стърн ахна и прошепна:

— Знаете ли кой е това?

От ръката на задрямалия мъж изпаднаха две стоманени топчета и звучно издрънчаха в стоманената купа. Звукът го събуди, той мигновено се разсъни и вдигна лице към тях: между рунтавите му бели вежди имаше дълбока бразда, устата му бе широка и намръщена, очите му ги гледаха остро, изпитателно. Той разпозна Джек, повика го с пръст при бюрото си, здрависа се с него и двамата размениха няколко любезни думи.

— Това е Томас Едисон — каза Стърн.

Джек им махна да се приближат и ги представи. Когато чу името на Дойл, Едисон светна като една от знаменитите си крушки с нажежаема жичка.

— Генераторът на Холмс, и то на живо — засмя се Едисон, но щом видя озадачените им физиономии, поясни, че сред научните среди „генераторът на Холмс“ се смятал за предтеча на електромагнитния мотор.

— О! — успя само да каже Дойл.

Едисон просто беше неспособен да намери достатъчно силни думи, за да изрази ентусиазма си по отношение на Шерлок Холмс. Той сподели удивлението си колко много са повестите, натъпкани със скучни създания, притежаващи толкова помрачен разсъдък, че е направо непонятно защо авторите им са решили да се главоболят с тяхното написване. На този фон той изпитал буквално възторг от срещата с измислен герой, надарен с толкова непростимо голяма доза гениалност! Дойл бе поласкан до такава степен, че буквално загуби дар слово.

След комплимента Едисон скочи с жизнеността на юноша, изкачи се с непостижима бързина по стълбата на колелца, прикрепена на релса, обикаляща пред полиците, свали подвързан в кожа том с разкази за Холмс и настоя Дойл да му даде автограф на титулната страница.

— Някакви идеи за нови разкази? — живо се поинтересува Едисон. — Защото аз съм напълно убеден, че нашият човек има предостатъчно съобразителност, за да се справи с дребния проблем при водопада.

— Витаят някои неща… — неопределено отговори Дойл. Не искаше да разочарова великия мъж.

Инес го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път.

След това Едисон започна да разпитва Дойл за стила му на работа, като държеше да научи всички факти: колко часа на ден пише Дойл? (шест); колко думи пише на ден? (от осемстотин до хиляда); на ръка ли пише, или използва някоя от модерните нови пишещи машини? (писалка); колко пъти преработва всяка книга? (три). После разговорът се измести към загадъчните корени на творческото начало. И двамата споделяха мнението, че неутолимият апетит на мозъка за ред води до спонтанното разработване на организирани идеи, чиято единствена цел е да опростят проблемите на делничния живот: било чрез разказ, хвърлящ светлина върху някой обезпокоителен аспект на човешкото поведение, или чрез изобретяването на машина, облекчаваща физическия труд.

— Всички ние сме детективи, борещи се с въпросителния знак в края на нашето съществуване — каза Едисон.

— И в това, според мен, се крие до голяма степен тайната на всеобщия интерес към вашия мистър Холмс.

— Но той всъщност е само машина — скромно напомни Дойл.

— О-о, с това не съм съгласен. С всичките ми извинения към Шерлок и независимо от общоприетото в медицината, за мен нашият мозък не е машина. Смятам, че когато бъде доведен до съответното състояние на готовност, мозъкът ни влиза в контакт с полето на чистите идеи, а то нито е физическо място, така както сме свикнали да разбираме това, нито теоретично понятие. Това по-скоро е измерение на абстрактната мисъл, наложено върху нашия свят и обменящо информация с него по начини, които ни е трудно да си представим. Директното ни съприкосновение с него е възможно само с помощта на такъв „инструмент“ като правилно настроения човешки мозък. И обяснението на всички велики мигове на човешкото прозрение е в почерпването на образи от кратките ни посещения на това „друго място“.

— Мога ли да ви попитам, сър, какво правехте с тези топчета и стоманената купа, когато пристигнахме? — попита Дойл.

— А-а, разбирам на кого нашият мистър Холмс дължи наблюдателните си способности — усмихна се Едисон. — Още преди много години разбрах, че най-добрите идеи добиват конкретна форма в съзнанието ми, когато пресичам размитата граница на съня при задрямване или събуждане. Убедих се поне за себе си, че именно по време на този кратък преход мозъкът ми изпада в оптимално състояние на възприемчивост, необходимо за осъществяване на контакт със света на чистия разум. Проблемът е да се задържим колкото може по-дълго в тази междинна зона, защото физиологията ни е такава, че сме склонни или бързо да заспиваме, или рязко да се събуждаме. Така че… — Едисон взе купата с топчетата и седна обратно на стола си, за да демонстрира: — Когато ми се приспи, аз сядам така, че ръката ми с топчетата да остане над купата, и се оставям на дрямката да ме унесе. Ако заспя, изпускам топчетата и тяхното издрънчаване в купата ме разсънва — малко съм глух, така че звукът наистина трябва да е силен — тогава отново ги вземам в ръка и нещата се повтарят. С помощта на дълги тренировки вече мога да оставам за дълго в желаното състояние. Сещам се за разни неща… добри неща. Всеки може да овладее тази техника, а специално аз съм установил за себе си, че след час-два в такава полудрямка се чувствам по-отпочинал, отколкото след пълни осем часа в леглото.

— Но това е много близко до състоянието на медитация, в което изпадат йогите — проговори Престо.

— Така ли? — изненада се Едисон, който до момента не бе обърнал на останалите присъстващи особено внимание, като се изключеха няколкото бегли приятелски погледи в тяхна посока. — Ако това е факт, то той е крайно интересен… вие сте индиец, така ли?

— Аз съм член на епископалната църква и син от брак на ирландска католичка и мюсюлманин, избягал от хиндуизма, за да живее в Англия — отговори Престо с лек поклон.

— Е, в такъв случай точно Америка е мястото, което ви трябва.

Джек погледна джобния си часовник и предложи да не губят много от прекалено ценното време на мистър Едисон, а да преминат направо към причината за посещението си. Едисон — той изглеждаше по-скоро благодарен, отколкото нервиран, че са го откъснали от заниманията му — ги поведе през просторните лаборатории, които бяха видели съвсем бегло отвън. Домакинът малко троснато им обясни, че при него работят на пълен работен ден над шейсет лаборанти, разпределени в екипи по отделни проекти, така че за него оставали само административните подробности, но от това нямало измъкване, понеже така настоявали инвеститорите. Сега всичко се намирало под контрола на парите и нещата били много по-различни от добрите стари дни в Менлоу Парк, когато кипял от енергия, а вярата в приятелите била нещо самоподразбиращо се.

Не след дълго излязоха от централната сграда, стигнаха до един от далечните ъгли на комплекса и влязоха в правоъгълна ниска дъсчена постройка, дълга четири-пет метра и увенчана с необикновен скосен покрив, държащ се на панти. Стените бяха покрити отвътре с черна насмолена хартия, а в дъното имаше малка, леко издигната платформа, скрита зад черна завеса. Дойл реши, че благодарение на пантите покривът може да се вдига, но нямаше и най-малка представа с каква цел. Всички седнаха на сгъваеми столове пред квадратен бял екран, спуснат направо от тавана, а Едисон се скри зад тях в малко отделение, оградено с черни завеси.

Стаята притъмня и Дойл се възползва от паузата, за да се наклони към Джек и да го попита:

— Как се запозна с него?

— Просто дойдох тук. Беше преди три години, когато отново се хванах на работа — обясни Джек. — Представих се и му показах препоръките си, които доказваха, че съм агент на Короната.

— Защо?

— Заради загадките, на които се натъквах. Заради идеите. Заради въпросите, които исках да му задам. Той се оказа изненадващо сговорчив — сигурно му се струвах безкрайно екзотичен. Живях в имението му два месеца. Каза на хората си, че съм инженер, дошъл да го посети. Разменихме някои идеи относно приложението на неговите нови технологии…

Прекъсна го равномерно бръмчене, идващо иззад завесата. Секунди по-късно от малка дупка в центъра излетя тесен сноп светлина и на екрана се появи квадрат, толкова ярък, че ги заболяха очите.

Едисон се появи отново и застана до тях. По екрана заиграха черни криволици.

— Прах по обектива — обясни Едисон. — В началото е залепена малко празна лента, Джек, но имай търпение — материалът, който поиска да ти покажа, следва.

Екранът за миг потъмня и изведнъж пред тях се появиха двама боксьори — обикаляха ринга и си нанасяха тежки удари. Нямаше звук, картината беше черно-бяла, фигурките се движеха, комично подскачайки, но спектакълът, появил се изневиделица, ги изуми.

— Този тук е Джим Корбет, световен шампион в тежка категория — поясни Едисон, като посочи по-едрия от двамата. — Филмиран е в същата тази стая преди няколко месеца. Неговият противник е местен жител, когото повикахме само за филма…

На екрана Корбет просна мъжа на пода с един-единствен удар.

Образът се смени с картина на открито: жп тунел, излизащ от склона на планината. Релсите идваха право срещу екрана. В следващия миг от дупката на тунела изскочи парен локомотив и на пълна скорост се насочи към зрителите. Те неволно извикаха. Инес се хвърли настрани.

Едисон се засмя и се плесна по бедрото.

— Колко пъти вече съм виждал тази реакция у хората, но още не мога да се сдържа!

Картината вече показваше интимен будоар, драпиран с дантели и коприни, украсени с пискюли, отрупан с пухкави възглавници, пръснати върху хвърлена на пода леопардова кожа. Красива ръка със сребърни гривни се подаде иззад завесата, последвана от бос крак, а след него излезе великолепна тъмнокоса танцьорка в шалвари и полупрозрачен сутиен, с цветя, втъкнати в косата, перлена огърлица на шията и едър скъпоценен камък с капковидна форма, закрепен върху пъпа й. Тя закачливо им се нацупи от екрана, примигна с гримираните си очи и започна да кърши снага по начин, за който можеше да се каже единствено, че е необикновено професионален.

— О, небеса! — въздъхна Инес. — Коя е тя?

— Казва се Малката египтянка — отговори му Едисон. — А истинското й име е Милдред Хокинхаймър, от Бруклин. Най-добрата ни ориенталска танцьорка. Уверявам ви, че я очаква славно бъдеще.

Те я погледаха известно време и не намериха основания да оспорят прогнозата.

— Много талантливо момиче — съгласи се и Стърн.

— От Бруклин ли казахте? — удиви се Престо. — Струва ми се почти невъзможно.

— Почерпила е вдъхновение за своя номер от една сирийка… тя неслучайно също се казва Малката египтянка… и скандализира миналогодишното Световно изложение. Понастоящем има двайсет и пет „малки египтянки“, припечелващи по сходен на този начин из цялата страна. Но… приготвили сме се да ги ударим в земята: нашата Малка египтянка вече е най-голямата атракция във всеки салон с кинетоскоп, и дори да поискаме по четвърт долар на прожекция, опашката от мъже няма да секне.

— Заслужава си цената — възхити се Инес.

— Всичко, което виждате — това нейно чувство към движението — е трик, нищо повече. Използва се свойството на окото да задържа образа за малко след изчезването му. Тук са използвани статични фотографии, но показани толкова бързо в естествената им последователност, че съзнанието ни ги възприема като плавни и непрекъснати.

— Възможностите са безкрайни — отбеляза Дойл, който виждаше нещата в далечната им перспектива.

— Мислите ли? Аз пък се опасявам, че кинетоскопът едва ли ще намери голямо приложение извън рамките на чистата сензация. Хваща окото, съгласен съм, но като се позамисли човек, в тази работа има нещо непристойно, не е ли така?

— Преди двеста години най-популярната атракция в Англия са били публичните екзекуции, следвани непосредствено от лов на мечка с кучета и бой на петли — каза Престо. — Ако вашето изобретение тласне масите към воайорство, няма да им се наложи да извървят дълъг път.

— Дано се окажете прав. Хората обикновено се отнасят с подозрение към новите изобретения — въздъхна Едисон. — Колко дълго например се страхуваха, че болестите се предават по телефона. Но това едва ли ще се случи и с движещите се картинки… никога не съм виждал такова нещо — хората се стремят към тях като камила на вода.

— А как я намерихте? — попита Инес, чийто мозък, без да обръща внимание на тревогите на Едисон, от известно време правеше кълба напред, обикаляйки около една фиксидея: конференция или някакво професионално събиране на всичките двайсет и пет „малки египтянки“.

— Танцуваше на Кони Айланд, но това, което наблюдавате сега, бе заснето тук. Съгласен съм, Милдред е необикновено момиче… тя например обича да разказва, че танцът й възкресява някои от тайните церемонии в древноегипетските храмове. Е, как са попаднали точно в нейните ръце и то в центъра на Ню Йорк, си остава загадка, която тя ще отнесе със себе си в гроба.

Малката египтянка изчезна, без да разкрие никоя от тайните, към които бе създала впечатлението, че води зрителите, и на нейно място на екрана се появи захласваща панорамна гледка на бели гръцки и италиански павилиони, между които като насекоми щъкаха безброй хора.

— Това сега е Световното изложение — обясни Едисон. — Продължи шест месеца миналата година… имаше ли някой от вас, джентълмени, щастието да го посети?

Всички си признаха, че не са го посетили.

— Съжалявам, но трябва да ви информирам, че сте изпуснали един от най-грандиозните спектакли от създаването на света насам. Първоначално идеята на градските старейшини беше да покажат на света как е успяло Чикаго да се възстанови от Големия пожар през 71-ва, но бързо стана ясно, че невидимите сили, споразумяващи се от време на време да подпомогнат прогреса на човека, са имали предвид нещо далеч по-импозантно. В крайна сметка се оказа, че по средата на най-тежката ни икономическа криза от четиридесет години насам Изложението бе посетено от двайсет и седем милиона души — почти половината от населението на страната. И благодарение на моята компания, както и на конкуренцията, то се превърна в най-обстойно фотографираното събитие в историята на човечеството.

На екрана се изсипа главозамайващ порой от образи: изложбени зали, претъпкани с грамадни индустриални макети… динама, хидроелектроцентрали, модели на машини от новата Златна ера на науката… цяла сграда, пълна до покрива с турбини и генератори, които можеха да бъдат творение само на някоя раса от гиганти… задвижвани от пара противопожарни коли… задвижвани без коне карети… последните постижения на луксозното придвижване с влак — пищно обзаведени спални вагони, тапицирани с плюш, драпирани с коприна и съоръжени със сребърни умивалници… в отделна зала, опряла до стоманения таван, бе монтирана електрическа кула, близо до чийто връх се четяха думите „Светлината на Едисон“, а в основата й бе самият той — Дойл наблюдаваше играта на сенките по лицето му и не можеше да спре да се удивлява на силата на въображението, на което бе способен мозъкът на този човек, истински кръстник на марша на прогреса, който наблюдаваха в момента.

В отделен павилион бяха изложени „Едисоновите изобретения на утрешния ден“: машините, за които се очакваше да облекчат живота на всеки мъж, жена и дете — прахосмукачки, перални, хладилни камери. И най-изумителното: телектроскопа — зрителна тръба, подобна на телескопа, която би позволила на всеки нюйоркчанин да види лицето на приятеля си от Чикаго с такава кристална чистота, сякаш се намираха един до друг.

В средата на увеселителната зона се издигаше гигантско колело, украсено с ярки крушки, което въртеше в огнен кръг желаещите да изпитат това наслаждение, седнали в лудешки люлеещи се кошове, политащи нагоре, за да се спуснат стремглаво надолу. Едисон им каза, че било създадено от местен човек на име Джордж Уошингтън Ферис. Впечатлението бе като че ли от Олимп се бе откъснало едно чудо и бе паднало сред хората. За миг картината им показа гледната точка на човек в една от тези въртящи се седалки и дъхът им секна, защото погледнато от най-високата точка, изложението изглеждаше като зората на една нова цивилизация.

— Седемдесет метра. Операторът ни за малко да загуби съзнание и да се разбие в земята — обясни им Едисон.

Стрелкащите се пред погледите им картини бяха документирали мъже и жени, събрани пред входовете на различни павилиони; кадри в по-общ план първо показваха плакати в центъра на групите, от които ставаше ясно кои са те — „Панамериканска асоциация на коневъдите“, „Чикагски клуб“, „Конгрес на обединените жени“ — после камерата се приближаваше и бавно минаваше през лицата на отделните хора, които, свикнали да позират за статични фотографии, стояха неестествено вдървени със застинали усмивки.

„Много интересно“ — помисли си Дойл, едва сдържайки се да не попита „За какво е всичко това?“.

А после дойде редът и на „Парламента на световните религии“ — една от най-многочислените групи. Цяло море от духовници беше заляло стъпалата около техния плакат, имаше и втори, на който пишеше: „Не хора, а идеи. Не материя, а дух“.

Лайънъл Стърн се наведе напред. Започна поредицата кадри отблизо: епископи, кардинали, дякони, пастори, протестанти и католици, застанали рамо до рамо с равини — както ортодоксални, така и по-модерно облечени реформатори…

— Ето го, ето го там, това е баща ми — извика Лайънъл, не се сдържа, скочи, изтича пред екрана и посочи с пръст мярналата се за кратко ъгловата фигура в центъра на групата. — Има ли начин да се спре картината?

— Опасявам се, че не — със съжаление го информира Едисон.

Обективът на камерата продължаваше да се плъзга надясно през конгрегацията. Лайънъл не откъсваше поглед от преместващия се към края на екрана образ на Джейкъб, който в един момент излезе от кадър и изчезна. Дойде ред на строгите източноправославни патриарси, после на многото лица и религии от Изтока, които гледаха камерата с най-различни изражения, вариращи от лека насмешка до откровено подозрение. Тези духовници бяха облечени в характерните си национални одежди: мюсюлмани с чалми и индуси с тюрбани на главите, будисти в тъмни шафранени роби, аскетични конфуцианци, християни копти, тибетци, елегантни шинтоисти.

Камерата стигна до края на групата, спря за миг да се движи и задържа кадъра на едно място. Погледите им се приковаха върху самотна фигура на последния ред, зад всички: висок, приковаващ върху себе си вниманието мъж, тънък като плашило, наложил на главата си висок цилиндър, облечен в черен фрак с консервативна кройка, по-подходящ за погребален агент. Дългата му коса падаше до раменете, зад дясното му рамо очевидно имаше гърбица. Чертите на лицето му оставаха размити, защото единствен от цялата група този човек движеше главата си от ляво надясно и обратно…

Джек скочи като попарен. Бързо отиде до екрана и внимателно разгледа неясния образ. След няколко секунди филмът свърши и на екрана се появи безсмислена плетеница от линии, точки и петна. Едисон изключи проектора и в стаята се възцари мълчание. Джек се обърна към Дойл с очи, широко разтворени от безпокойство. За миг в тях се отрази белият квадрат на празния екран.

— Трябва да го видя пак — каза Джек.

— Преди това трябва да пренавия филма — обясни Едисон.

— Не… искам да видя филма така, в ръцете си, кадър по кадър.

— Няма проблем.

— Какво има, Джек? — попита го Дойл, без да го изпуска от поглед.

Но Джек не му отговори.

Няколко минути по-късно вече бяха в лабораторията на Едисон и въпросната част от филма беше опъната върху стъклен шкаф, осветен отдолу. Джек разглеждаше отделните кадри през лупа, останалите тихо стояха край него.

На един от кадрите Джек откри образа на мъжа, хванат почти отчетливо, между две завъртания на главата.

И пребледня. Дойл забеляза, че ръцете му се тресат.

— Ние познаваме този човек, Артър — каза мрачно Джек.

— Познаваме ли го?

— Да, и то много добре.

И той подаде лупата на Дойл, за да се убеди лично.