Шестимата месии

13.

29 септември 1894

Фургоните завиха покрай последния скалист хълм, насочиха се към селището и пред очите им се показа Черната кула. По скелето, опасващо централната постройка, издигаща се на над шейсет метра над пустинята, се виждаха дребните фигурки на хора, полазили я като мравки. Строежът още беше далеч от завършване — дори от това разстояние се забелязваше, че голяма част от фасадата не е нищо повече от черупка.

Но гледката на подобна гигантска постройка, изникнала в сърцето на пустинята, просто им спря дъха.

— Това ли си видял в съня си? — попита Айлин и седна отпред при Джейкъб.

— Почти същото — отговори й Джейкъб, чиято уста изведнъж бе пресъхнала. Сърцето му се блъскаше в ребрата. Гледката сякаш го бе парализирала.

— И ти ли? — обърна се Айлин назад.

Каназучи надникна изпод брезентовото покривало и само кимна.

— Окей — бавно каза Айлин и се опита да съсредоточи вниманието си на по-практични неща. — Какво ще правим сега?

— Нямам ни най-малка представа — призна си Джейкъб.

— Но… Но ти твърдеше, че ще знаеш какво трябва да направиш в мига, в който я видиш.

— Дай ми минутка, мила, моля ти се! Повярвай ми, че е достатъчно тревожно макар и само да се озова близко до това. Даже ако не мисля за възможните… — Той млъкна.

Тя забеляза, че юздите се тресат в ръцете му.

„Боже мой, каква грешка направих — осъзна едва сега Айлин. — През цялото време си мислех, че този нещастен човек има някакъв план и че ако сънят им се окаже истина, той ще може да ни поведе, а той е изплашен и някак крехък, и сигурно има точно толкова представа какво ще прави по-нататък, колкото имам и аз.“

— Разбира се, Джейкъб — отговори му тя, скривайки собствената си тревога. — Не мога да не призная, че впечатлява. Ще трябва да помислим, нали така?

Той неспокойно прекара ръка по брадата си, без да може да отклони поглед от кулата. Тя му подаде манерка с вода и взе юздите от него, докато той отпиваше дълга глътка.

— Толкова съм жаден — прошепна той и отпи отново.

Откъм вътрешността на фургона се разнесе скърцане на дърво. Айлин се обърна: Каназучи бе изкъртил една от дъските на пода с голи ръце и слагаше в дупката меча си.

— Какво правиш? — попита го тя.

Но той не й отговори. Забеляза, че отново бе облякъл черните си, подобни на пижама дрехи на кули; дрехите на Джейкъб лежаха грижливо нагънати на купчинка. Каназучи нагласи обратно дъската, скри в колана си по-малкия меч, който бе с размерите на дълъг нож, дойде при тях отпред и тихо каза:

— Джейкъб.

Джейкъб рязко се извърна и го погледна. От веждите му капеше пот, в очите му се виждаше страх, дишането му бе често и пресекнато. Двамата вплетоха погледи. Каназучи протегна ръка и с връхчетата на пръстите си леко докосна Джейкъб по челото. Очите на Джейкъб се затвориха, лицето на Каназучи прие изражение, каквото тя никога не бе виждала за краткото време, откакто го познаваше: не така настървено и живо както преди, а смекчено по начин, който подсказваше, че характерът на този човек е способен на дълбока нежност и истинско състрадание.

„Колко изненадващо — помисли си Айлин. — Но от друга страна, този човек твърди, че е монах, нали?“

Дишането на Джейкъб се забави и успокои; бръчките по челото му се разгладиха. След минута контакт Каназучи дръпна ръката си и Джейкъб отвори очи.

Те отново бяха ясни. Страхът в тях беше изчезнал.

— Помни — изрече Каназучи.

Джейкъб кимна. Каназучи понечи да се отдръпне, но събрала смелост, Айлин се пресегна и го хвана за ръката.

— Какво му направи?

Той я погледна изпитателно за миг. Тя не почувства никаква опасност, но видя в погледа му дълбочина, от която разбра колко малко бе разкрил той от себе си пред тях.

— Понякога трябва сами да си припомняме кои сме всъщност — каза Каназучи.

После леко и с уважение сведе глава. Айлин го пусна. Неочаквано, сякаш бе сянка, Каназучи безшумно се измъкна през задната част на фургона. Айлин го проследи с поглед да притичва през пустинята и да изчезва зад купчина камъни. Вгледа се внимателно, но от него вече нямаше и следа.

— Какво ти направи? — попита тя Джейкъб.

— Ако не бях професионалист, а аз съм, щях да кажа, че… сложи ръка на челото ми — отговори й той и изпълзя във вътрешността на фургона.

— Що за глупости ми разказваш?

— По-спокойно и недей да смяташ, че щом носи меч, значи е лош.

— Той само сече главите на хората, така ли?

— Скъпа ми госпожице, трябва ли да прилагаме критериите на нашата култура по отношение на човек, толкова различен от нас?

— Боже опази. А за да му покажа с колко широки разбирания съм, защо не взема да си направя хоби изсушаването на човешки глави?

— Е, аз съм сигурен, че той ще може да ти осигури постоянна доставка на суровина — засмя се Джейкъб. — Извини ме, Айлин, мисля, че преди да пристигнем, трябва да се облека в моите си дрехи. Нека не забравяме, че ти возиш болен равин в тази таратайка. — Той придърпа платнището и разочаровано събра сивите косми по пода на фургона. — Брадата, уви, можем да отпишем.

— Ако някой попита, кажи му, че това е страничен ефект от заболяването ти.

Тя плесна с юздите, подканяйки мулетата да настигнат другите фургони. След малко чу Джейкъб безгрижно да си подсвирква отзад.

Каква забележителна промяна настъпи в Джейкъб, след като Каназучи се погрижи за него! Това я удивляваше. Но те и двамата бяха свещеници, а също имаха онзи общ сън, следователно не бе изключено между тях да има повече общо, отколкото можеше да си представи.

— Май имаме компания — обади се Джейкъб, загледан през задния капак към облака прах, носещ се към тях — беше друг керван от фургони.

След малко, напълно убедителен в стария си облик, макар и без брада, Джейкъб седна пак при Айлин, взе юздите и се наслади на първия си поглед върху Новия град. Самият град се простираше на около половин миля пред тях: две редици дъсчени къщи очертаваха главната улица, която свършваше пред строителната площадка на кулата. Само няколко бяха сградите в самия център на града, които имаха и втори етаж, а от тези паянтови постройки започваше лишена от всякакъв ред плетеница от бараки и колиби, която се простираше докъдето им стига погледът. Единствената по-голяма сграда бе някакъв склад, който издигаше куполообразния си покрив на юг над заобикалящите го къщурки.

— Боже господи — прошепна Джейкъб, — тези хора май настина са много заети.

Право пред тях се виждаше караулка. От двете й страни започваше висока ограда от бодлива тел, която заобикаляше поселището, като оставяше ивица пустиня от стотина метра до очертанията на града. Въоръжена охрана, облечена във все същите бели дрехи, излезе от помещението на караулката, още докато фургоните приближаваха.

— Джейкъб, не бих искала да досаждам… — Тя прехапа долната си устна.

— Да, скъпа.

— Помисли ли по най-първия ми въпрос?

— Да, разбира се; предлагам много да се усмихваме и да правим точно каквото очакват от нас, като трупаме междувременно впечатления за града и неговите управници. Предвидено е да изнасяте представления тук цяла седмица, нали така беше? Значи разполагаме с известно време, а като гости може да се окаже, че задачата ни ще бъде по-лесна, отколкото бихме могли да очакваме. Особено за жена с такова непринудено очарование като тебе.

— Благодаря. — Това поне не звучеше отчайващо.

— След това, крайно внимателно, ще се опитаме да разберем къде съхраняват книгите.

— И тогава?…

Джейкъб се обърна към нея и се усмихна.

— Мила, наистина те моля за малко снизходителност. Разбери, че ми се налага да импровизирам.

— Извинявай — машинално отговори тя, драсна клечка и запали цигара. — Това е професионална деформация: трябва да знам всичките си реплики, за да изляза спокойна на сцената.

— Напълно обяснимо.

— Ами той? — И тя кимна към камънаците, където се бе скрил Каназучи. — Какво ще кажеш за него?

— Предполагам, че нашият тайнствен приятел ще се придържа към същата стратегия. Знаем, че остави оръжието си във фургона, следователно в определен момент ще се върне да си го вземе.

— Надявам се не предлагаш да седим цялата нощ във фургона и да го чакаме да се появи?

— Ако прецени, че по някаква причина сме му необходими, той ми изглежда напълно способен да ни намери, където и да сме.

Айлин пое дълбоко дима от цигарата и бавно го изпусна. Караулката беше на не повече от петдесетина метра и охраната се разгръщаше, за да посрещне първия фургон — този на Бендиго.

— Може да намерим и смъртта си тук — замислено каза тя.

— И на мен ми мина тази мисъл.

— Изглежда малко нелепо при тези обстоятелства. Сякаш играем някаква роля.

— Човек може да умре нощем в леглото си, може да бъде прегазен от кон, а може и да свърши — боже опази! — ударен от светкавица, паднала от ясно небе — спокойно каза той. — Това не означава, че трябва да се откажем да живеем.

Тя го погледна, угаси цигарата си, прегърна го и сложи глава на рамото му. Той нежно погали косата й. Беше й приятно да го държи в прегръдките си и й се искаше да се разплаче, но се пребори със сълзите, защото не желаеше да се показва слаба.

— Моля те, не прави нещо, за да умреш ей така! — каза тя. — Едва се познаваме, но вече си ми много скъп, старче.

— Ще се опитам да те послушам — каза той с усмивка. — Но само защото настояваш.

Фургоните пред тях спряха. Раймър се изправи на капрата, размаха шапка, размени няколко думи с часовите, после бариерата се вдигна и той махна с ръка на останалите да го следват.

— Забрави ли, че трябва да си болен? — напомни му тя.

Джейкъб й върна юздите и зае мястото си отзад. Айлин отговори на ентусиазираните поздрави на усмихнатите пазачи. Минаваха пред плакат, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В НОВИЯ ГРАД.

— Здравейте, здравейте — извика им тя, после добави на себе си: „Радвам се да ви видя, нещастници… хилете се, хилете се, порове такива!“.

Трупата прекоси граничната полоса и излезе на главната улица. Фасадите на сградите бяха свежо боядисани и буквално блестяха от чистота; ярки цветя в сандъчета ги приветстваха от всеки прозорец, кретонени пердета украсяваха къщите и смекчаваха вида им. Прости, но добре изработени табели обявяваха предназначението на всяка сграда: галантерия, зъболекар, ковач, хотел, кинкалерия. Усмихнати граждани стояха пред всяка сграда по излъсканите до блясък дъсчени тротоари и щастливо махаха на минаващите покрай тях фургони. Ризите им бяха ослепително бели — всички те изглеждаха здрави и чисти.

Пред тях, малко вляво, под купола на грамадна постройка се бе събрала тълпа. Намираха се пред сградата на операта, на която бе окачен плакат: ДОБРЕ ДОШЛИ, ПРЕДПОСЛЕДНИ АРТИСТИ. С наближаването на фургоните се подхвана радостен вик, после керванът спря пред входа на театъра и овациите продължиха. От всички страни се стичаха хора — все широко усмихнати и все така облечени в бели дрехи.

Бендиго Раймър се изправи на капрата, размаха шапка в приветствен жест и дълбоко се поклони във всички посоки.

„Тъпият пияница е убеден, че те са тук, за да приветстват него — помисли си Айлин. — Все едно, че е умрял и се е възнесъл на небето.“

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — уверяваше ги Бендиго просълзен с присъщата си лекота, оставайки нечут във всеобщата врява. — Не знам дали бих могъл да ви опиша колко много означава за нас, че сте тук… такова чудесно, благородно посрещане!

— Не вярвам, че някога ще срещна друг човек, така изгладнял за обич — проговори Джейкъб с удивление.

— Гледай на това като на божия благословия.

Останалите артисти надничаха боязливо изпод платнищата и изглеждаха напълно объркани: единствената им заслуга до момента бе, че са влезли в града; какво ли щеше да стори тази тълпа след истинско представление?

Възгласите секнаха в мига, в който се появи огромен мъж в сиво връхно палто — единственият засега, който не носеше бяла туника. Той излезе с широка крачка от тълпата и се приближи до фургона на Бендиго, придружен от раздърпана жена с отворен бележник.

— Добре дошли в Новия град, приятели — изгърмя гласът си огромния мъж.

— Благодарим ви, аз… — опита се да започне Бендиго.

— Не е ли денят прекрасен?

— Да… да, сър, денят е такъв, какъвто досега не съм…

— Ти ли си Бендиго Раймър, приятелю? — осведоми се грамадата.

— Лично аз, сър, и съм на вашите услуги…

— Ще бъдеш ли така добър да слезеш и да накараш хората си да излязат от фургоните и да се строят тук заради мен?

— Веднага, сър! — Бендиго се обърна към останалите фургони и плесна с ръце: — Хайде, всички! Отпред, в средата, бързо!

Артисти и сценични работници се събраха до Бендиго; притихнала, но продължаваща да се усмихва, тълпата се натискаше около тях. Айлин помогна на Джейкъб да слезе от задната страна на фургона и за да създаде впечатлението, че той все още не се чувства добре, му помогна да стигне на почивки до другите.

— Разрешете ми да ви представя готовата да работи за вас и да ви носи удоволствие „Предпоследна театрална трупа на Бендиго Раймър“ — извика Бендиго и направи поклон с чупка в кръста, замахвайки с глупавата си зелена шапчица.

Едрият мъж внимателно преброи присъстващите. Никой в тълпата не помръдваше и не прошепваше. Той погледна в бележника на жената, отново преброи хората на Бендиго и се намръщи.

— Трябваше да бъдете деветнайсет — обърна се той към Бендиго.

— Извинете?

— Тук има само осемнайсет души. На влизане сте декларирали деветнайсет. Имате ли някакво обяснение, мистър Раймър?

Раймър преглътна с труд, огледа се, погледна за миг Айлин в очите и регистрира присъствието на голобрадия Джейкъб. Айлин просто виждаше как мъничкият му мозък работи трескаво като хамстер на въртележка. Той направи крачка към гиганта, скръсти ръце на гърдите си и крайно неубедително се опита да представи нещата като малко недоразумение между приятели.

— Да-а, разбира се, всичко е съвсем просто, мистър… — Бендиго изчака да разбере какво е името на човека, с когото разговаряше, но едрият мъж само го гледаше и се усмихваше. — Хм… уважаеми господине. Ето онзи мъж там — каза Раймър, обърна се и посочи Джейкъб, — се присъедини към нас във Финикс, защото се разболя и нямаше кой да се погрижи за него, а аз сигурно съм забравил да го включа в списъка.

— Тогава би трябвало да има един в повече, а не в по-малко — обърна му внимание гигантът. — Нали така?

Усмивката на Бендиго замръзна. Той безпомощно замълча, явно изчерпан на свежи идеи. Айлин бързо излезе напред и се приближи до тях.

— Мисля, че аз ще мога да обясни — започна тя съвсем спокойно. — Когато тръгнахме от Уикънбърг, с нас имаше още един джентълмен — лекар, който пътува с нас известно време, тъй като желаеше да се увери, че нашият приятел ще се оправи.

— Е, и къде е той? — попита високият мъж.

— Вчера си замина обратно: беше тръгнал с коня си, който ни следваше завързан за нашия фургон — ние бяхме последни, нали разбирате, доста изоставахме от основната група — опасявам се, че карането на мулета бе съвсем ново изживяване за мен — така че мистър Раймър явно е пропуснал да забележи връщането на доктора.

— Да, да, видяхте ли — намеси се Бендиго с чело, плувнало в пот. — Ето липсващия човек.

Големият мъж усмихнато премести няколко пъти погледа си между двамата, но не реагира по никакъв начин. Айлин забеляза револверите, пристегнати на колана му, и дръжката на рязаната ловджийска пушка, подаваща се от дълбокия му вътрешен джоб.

— Значи този човек — уточни той, посочвайки към Джейкъб, — не е от вашите?

— Не, не, изобщо не е — побърза да се обади Раймър.

— Той е наш приятел — заяви Айлин.

— Как се казва?

— Джейкъб Стърн — отговори Айлин.

Гигантът направи знак на жената, която записа името в бележника си. После обърна нова страница.

— Сега искам имената и на останалите ви хора — информира го грамадата.

— Разбира се, аз…

— А какво е вашето име? — не се сдържа Айлин.

— А вашето?

— Попитах ви първа — настоя тя.

Бендиго се обърна към нея и се опита да я смрази с поглед. Айлин по-скоро очакваше, че ще я ритне в пищяла.

— Брат Корнилиъс, мадам — предаде се грамадният мъж със заплашителна усмивка.

— Айлин Темпъл — каза тя и протегна ръка. Големият мъж свали поглед към ръката й, разгледа я изненадано, явно изваден от равновесие, после леко я стисна. — Градът ви е чудесен, братко Корнилиъс.

— Знаем — отговори Корнилиъс.

— Ще бъдеш ли така добра да престанеш? — изсъска й Бендиго под изкуствената си усмивка.

— Ще отседнете в хотела, малко по-надолу по улицата — обясни Корнилиъс. — Ще ви съпроводим дотам, след като преди това оставим багажа ви в театъра.

— Чудесно, това напълно ни устройва. Уверен съм, че условията в него са великолепни — не сдържа възторга си Бендиго.

— Вие ще кажете — охлади ентусиазма му Корнилиъс. — Защото вие ще сте първите му посетители.

Той направи рязък жест и жената зад него подаде на Бендиго двайсетина листчета.

— Тук са изложени правилата в Новия град — каза Корнилиъс. — Раздайте ги на всекиго. Кажете на хората си да се подчиняват. Ние държим на нашите правила.

— Но, разбира се, братко Корнилиъс — успокои го Бендиго.

— Преподобният Дей ви кани на вечеря — съобщи им Корнилиъс и хвърли поглед на Джейкъб. — Всички без изключение. — Той остро погледна Айлин и тя извърна поглед.

— Но това е просто възхитително — зарадва се Бендиго. — Моля ви, съобщете на преподобния, че за нас е чест да приемем поканата му. В колко часа ще…

— Осем.

— И къде ще…

— Ще ви вземем — прекъсна го за втори път Корнилиъс. — Желая ви прекрасен ден.

Той се върна при тълпата, проби си път през нея и се скри от погледите им. Замаян от облекчение, че най-сетне се е отървал от потискащото му присъствие, Раймър раздаде листчетата на хората си. Щастливи доброволци дойдоха да помогнат на работниците в разтоварването на багажа.

Айлин осъзна, че за пръв път вижда толкова много хора, от толкова различни раси, да живеят в толкова пълна хармония.

Не, тук определено нещо не беше наред.

Каназучи стана свидетел на случилото се от едно скалисто възвишение, намиращо се отвъд оградата в източната част на града. С невъоръжено око той не можеше да прочете по устните на хората какво се бе казало, но израженията им бяха достатъчни, а жестикулациите им бяха като печатно писмо. Той разбра следното:

Белите ризи се движат като едно тяло или по-точно като пчели в кошер.

Никой от белите ризи не разбра, че снощи в последния фургон е имало още един човек, макар глупавият актьор с яркозелената шапка да бе сторил всичко възможно, за да го издаде, преди намесата на Айлин.

Големият мъж, който задаваше въпросите, бе опасен. Благодарение на него Джейкъб скоро щеше да има неприятности. Недопустимо бе такова нещо да се случи на стареца. Щеше да дойде момент, когато Джейкъб щеше да бъде нужен — и само времето щеше да покаже за какво точно.

Каназучи осъзна, че не може да направи нищо до падането на нощта, което означаваше още поне четири или пет часа. От двете страни на оградата под него патрулираха часови — трябваше да ги понаблюдава известно време, за да схване схемата, по която правят обиколката.

Видя, че артистите разтовариха реквизита си, после проследи къде откарват фургоните — в една конюшня в южната част на града. Косата засега беше в безопасност и вече знаеше къде да я намери.

Обърна се и огледа кулата от съня си. Около основата й бяха плъзнали множество работници.

Паднеше ли нощта, той щеше да започне точно оттам.

Инес нахлу в купето с телеграма в ръка.

— Подсигурих коне, карти, оръжие и припаси — всичко ще ни чака на гарата в Прескот. — И той подаде списъка на Дойл. — Позволих си да съставя това — ако установиш, че нещо липсва, все още има време да го поръчаме предварително.

Военната му подготовка излизаше на пръв план, констатира Дойл със задоволство, докато преглеждаше списъка.

— Повече от изчерпателен — призна той и му го върна.

— Карабини с пълнител — предполагам, знаете да стреляте? — Инес хвърли изпитателен поглед на Престо и Мери Уилямс.

Те кимнаха. Престо възобнови разказа си относно поведението на Джек по време на смъртта на рави Брахман.

— Сигурен ли си, че на този човек може да се има доверие? — запита Престо. — Той демонстрира обезпокоително безразличие към стойността на човешкия живот.

Дойл погледна навън през прозореца към осветените от луната равнини, после каза:

— Имате ли нещо против да ни оставите насаме с мис Уилямс?

Инес и Престо излязоха в коридора. Дойл се обърна към Мери.

— Ти си свързана с Джек. Чрез съня.

Тя кимна. Погледът й, спокоен и силен, не го изпускаше.

— Направи за него всичко, което ти е по силите. Моята диагноза… не предлага решение. Имаш ли някаква представа каква може да е причината за заболяването му?

— Някои хора стават жертва… на външна сила.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Злото.

— Нима вярваш, че злото съществува? Само за себе си?

— Така ни учат.

Дойл пое дълбоко дъх, съзнавайки, че навлиза в чужди води.

— В такъв случай, ако ще се опитваш да го излекуваш — каза той на индианката, — моментът за това е настъпил.

Тя сериозно го погледна, кимна веднъж и се отправи към вратата.

— Има ли с какво да ти помогна? — попита Дойл.

— Не — отговори тя и бързо излезе от купето.

Кожения Франк изчака небето на запад да притъмнее и едва тогава напусна скривалището си сред скалите. Песнопенията бяха спрели още преди залез-слънце. После, когато почна да захлажда, хората с белите ризи накладоха голям лагерен огън и насядаха покрай него. Преди да изгрее луната, Кожения Франк поведе коня си за юздата по пътя, настрани от осветената отвътре караулка, и покрай оградата.

Оградата беше направена солидно: стълбове, разположени през двайсет крачки, забити дълбоко в пясъка и укрепени с хоросан, на които бяха окачени десет двойни реда бодлива тел. Удар в тях и човек или животно можеше да стане на парцали. Да, тези приятели знаеха как да издигнат ограда, която да защити вярата им — нямаше никакво съмнение, че сред многото, които знаят Евангелието наизуст, има и момчета, израсли във ферма. Но дали наистина вътре отглеждаха говеда? Местността не предлагаше богати пасбища, а от друга страна, три реда бодлива тел бяха предостатъчни да свършат същата работа — всъщност той никога досега не бе виждал двуметрова ограда, за да се опази стадо. Не-е… тази ограда имаше друго предназначение: тя трябваше да служи като защита срещу външен противник.

През половин миля имаше и наблюдателни кули: издигнати на седем-осем метра платформи с будка отгоре, до които се стигаше по стълби. Часови бяха все същите белоблузи юнаци, въоръжени с карабини „Уинчестър“. Налагаше се Франк да се изтегля навътре в пустинята, за да не го забележат.

След няколко мили, когато за пореден път се върна при оградата, след като бе заобиколил отдалече поредната наблюдателница, Франк видя цяло море от потрепкващи светлинки, пръснати в нощта на пет-шест мили през пясъка — това явно бе градът, разположен в центъра на странното укрепление. Ако китаецът се бе крил в един от фургоните на артистите, сега той бе там някъде, сред тези светлинки.

Франк се поизправи в седлото, потръпна от проникващия под дрехата му студ и се замисли над ситуацията. Оградата продължаваше наляво и се губеше в мрака на нощта. Нищо досега не му бе дало основания да предполага, че тя не прави пълна обиколка около укреплението. Най-вероятно по-нататък имаше още един-два пропускателни пункта, което на практика означаваше, че е изправен пред избор: или да опита да мине в галоп покрай часовите през някоя от портите, или да си пробие път през оградата, където пожелае. Как щеше да избяга навън влачейки трупа на китаеца, беше съвсем отделен въпрос.

От друга страна, Мексико бе на два дни лесен преход в южна посока и от тук до там нямаше нито огради, нито въоръжени пазачи. Можеше да си обръсне мустаците. Можеше да изруси косата си с лимонов сок, както бе чул да разказват в затвора.

Но вътре беше и тъмнокосото момиче. Мисълта за нея извика в съзнанието му образа на тялото на Моли Феншоу, проснато със счупен врат два етажа под него на онази проклета улица в Тумбстоун. Той стоеше и гледаше надолу към него с празна бутилка уиски в ръка.

Франк разтърси глава и усети, че кожата върху скулите му болезнено се е изопнала.

Не стига че бе лежал в килията с тези спомени, ами и тук навън съществуваха хиляди неща, напомнящи му за всяка негова издънка. „Май си съхранил повече отвращение към самия себе си, Франки, отколкото някога си предполагал.“

Неговият глас ли бе това, или на Моли? Все по-често я чуваше да говори право вътре в главата му. Полезни думи, мили и закачливи — точно както би искал да я запомни. Но какво означаваше всичко това: размекваше ли се той, или просто полудяваше? И беше ли тя мъртва, или яздеше с пушка в ръка из главата му?

Майната му! Какво значение има?

Зрението му долови някакво движение вътре в заградения периметър… какво бе това? Намираше се далече. Той извади бинокъла и започна да търси примигналата за миг светлинка.

Факли. Широка колона белоблузи хвърляше слабо сияние под лъчите на едва изгрялата луна. Носеха пушки и бяха строени като за парад, поне стотина на брой, съпровождани отстрани от грамаден мъж, облечен в дълго палто, който ги наблюдаваше като сержант строевак.

Каквото и да значеха всички тези неща, те бяха по-отвратителни от гледката на някакъв китаец, хукнал с месарски нож в ръка.

Тъмнокосото момиче беше там вътре.

Франк посегна да извади секачките от чантата на седлото си, но замръзна, защото отново чу гласа на Моли: „Ако искаш да мислиш, че го правиш заради момичето, окей, Франк, в това няма нищо лошо. Но нека си изясним нещо. Първо имаш да уредиш някои сметки със самия себе си. Да, можеш да тръгнеш напред и да станеш мъченик, мой Кожени Маккуети, но никой не настоява да го правиш безогледно. Срежи тази ограда и след десет минути ще видиш дулата на стотина пушки, насочени в лицето ти. Нека бъдем честни, Франк, силата ти никога не е била в това да уговориш някой да те пусне“.

Никога не бе успял да излъже Моли — тя си го познаваше като петте пръста.

Франк обърна коня си и тръгна покрай оградата в търсене на следващата порта.

Докато Кожения Франк чакаше навън изгрева, Каназучи внимателно разплете телта на едно място на вътрешната ограда. Дългият му нож с лекота щеше да я среже, но той не искаше да оставя следи, а тъй като разполагаше само с пет минути между две последователни минавания на часовите, не можеше да си позволи лукса на колебанието. Луната щеше да изгрее съвсем скоро и щеше да ликвидира единственото му преимущество.

Той раздалечи двата реда тел като тетива на огромен лък и без проблем мина през тесния отвор. Раната в лявата част на гърдите му го заболя остро, когато заповяда на мускулите си около нея да се свият, за да изпълни сложното движение, без да докосва с риза тези шипове. Не смееше да рискува, защото ако той бе слагал тази ограда, шиповете щяха да бъдат намазани с отрова.

Предпазливо отпусна телта обратно, заличи отпечатъците от обувките си в пясъка и се затича към най-близкото прикритие — навес на стотина метра през напълно открита местност. Дори в негова посока да гледаше патрул, на часовите щеше да им се стори, че са видели само някаква сянка.

Той се сви край навеса и отвори сетивата си за живота на града. Две преки нагоре и надолу по главната улица имаше схлупени едностайни бараки, построени буквално една връз друга, простиращи се във всички посоки. Пукане на цепеници в печките… дим в задръстените комини… готвене на храна… пилета в кокошарниците… помръдване на коне в близката конюшня… миризма на урина от съседния клозет… нечии стъпки в непосредствена близост… фигура в бяла риза, понесла кобилица с ведра за вода. Каназучи се отдръпна по-навътре в тъмнината и изчака стъпките да затихнат.

Кулата се издигаше на половин миля оттук и чернотата й изрязваше още по-черна дупка в нощното небе. Строителните работи не спираха — виждаха се ярки светлини, чуваше се чукане и стържене на полиран камък. Вече можеше да намери пътя дотам, без да се доближава до главната улица.

Той пое приведен по тъмните улички, скривайки се из сенките винаги когато някой го наближеше. От време на време зърваше по някоя облечена в бяла блуза фигура през отворените прозорци. Без да помръдват, хората съзерцаваха огъня в огнищата, седяха мълчаливо край масите или лежаха с отворени очи в леглата. Веднъж спря за малко между две къщи и чу ридания — през отворената врата видя плачеща жена. Беше се свила на кълбо на пода, а на масата седеше мъж и невъзмутимо, без да й обръща никакво внимание, ядеше нещо от купичка.

Нито веднъж не чу лай на куче — тези хора, изглежда, не обичаха домашните питомци. Странно за комуна с толкова голямо население. Не чу и смях — най-естествения звук в нощта на кой да е град. Не видя нито весели семейства, нито любещи се хора, нито пиещи гости. Нямаше такива неща. И още нещо липсваше: не видя деца. Много семейни двойки, но никакви деца.

Зави край една къща и се изправи очи в очи с най-младия човек от всички тук — към петнайсетгодишно момче, облечено в бяла блуза и понесло за изхвърляне кофа с помия. Двамата замръзнаха. Момчето го изгледа без особен интерес, някак тъповато и безжизнено, после се обърна и тромаво побягна.

Каназучи взе един камък от земята, безшумно се придвижи до следващата къща и зачака. След няколко секунди от посоката, в която бе избягало момчето, се появиха двама мъже, понесли сопи и високо вдигнати фенери. Явно търсеха чужденеца. Каназучи хвърли камъка надалеч, той изчатка в ламаринен покрив и мъжете тръгнаха натам.

Скоро Каназучи стигна до края на града. Пред него се простираше четвърт миля плавно издигащ се открит склон, на върха на който се намираше строителната площадка. Църквата беше построена във формата на легнала главна буква „Е“ и двете й крила излизаха далеч по-напред от централната секция, над която се издигаше черната кула от съня му.

Спираловидни минарета украсяваха шпиловете на постройката, стените й бяха покрити с най-различни неправилни форми и фигури, които не можеше да различи оттук. Каменоделци продължаваха да дялат по тях, накацали по скелето, което все още обгръщаше крилата.

Централната кула, чиято височина бе колкото дължината на сградата, изглеждаше най-близко до завършване. Продълговати процепи украсяваха издутата й горна част, покрита с черен покрив, където може би имаше камбана.

Грамадни черни двери зееха широко разтворени в основата на кулата, но спуснатите пред тях ленени чаршафи пречеха на Каназучи да надникне във вътрешността й. В опасващия площадката черен път се виждаха дълбоки следи от коли, които явно водеха до складовете за храна и каменни блокове, до дъскорезницата, до навесите за инструменти и пещите на тухларните. Цялата площадка буквално гъмжеше от работници. Не видя хора, които да ръководят отделните групи — всеки мъж и жена знаеше задачата си и настървено я изпълняваше.

На още четвърт миля зад строежа се издигаше грамаден скален монолит, два пъти по-висок от кулата. Гледана откъм пътя, картината бе изумителна, защото монолитът служеше за фон на кулата и подчертаваше строгата й красота. От страната на монолита се намираше задният вход на сградата и там хората бяха много по-малко.

Той изчака луната да се скрие зад облак, изостави прикритието на бараките, излезе на открито и се понесе встрани от кулата и града, защото искаше да заобиколи отдалече и да стигне до полите на скалния монолит. Оттук се виждаше задната страна на църквата и в сравнение с това, което ставаше от другата страна, тук бе почти безлюдно. Този вход не бе така пищно украсен — проектантът на църквата явно залагаше на това тя да бъде съзерцавана само отпред.

Каназучи се загледа за известно време в работата на белоблузите строители, които периодично изтикваха ръчни колички, пълни с боклук, и ги изпразваха на едно открито място, отстоящо на стотина крачки в посока на монолита. Той изпълзя до края на строителната площадка и се скри зад планината от отпадъци.

Когато се приближи следващият работник, Каназучи го изчака да вдигне дръжките на количката си, за да я изпразни, после счупи врата му с един-единствен удар и изтегли тялото зад купа. Там съблече дрехите на мъжа и ги облече върху своите — бялата туника, панталоните и обувките. Ушита от груба памучна материя, пригодената за обличане през главата дреха имаше отворена яка и висеше до средата на бедрата му, давайки му прекрасна възможност да скрие под нея дългия си нож — вакизаши — като го пъхне отзад в колана си. После японецът издърпа боклуците от количката с две ръце и затрупа тялото.

След малко дойде друг работник — блед слаб младеж, който разтовари количката си, без да му обърне никакво внимание. Каназучи сграбчи дръжките на своята количка и тръгна след младежа към отворените врати на задния вход. Едва сега, с приближаването си, той осъзна истинския мащаб на черната катедрала — тя определено бе най-голямата сграда, която бе виждал. Когато стигна в основата й, Каназучи вдигна глава и даже не видя върха на централната кула.

Слязоха надолу по дървена рампа, положена върху стълбище, осветено от факли в ниши по стените. Работници нареждаха плочи върху част от необятния под. Други чукаха с длета по арки, сводове и портали, трети запълваха с хоросан фугите между каменните блокове. Каназучи изтика количката си до центъра на църквата, все още неспособен да проникне с взора си през тъмнината, в която се губеха издигащите се нагоре стени. Но чувстваше студения страх, който повяваше между тези стени.

Спомни си чертежите на европейски катедрали, които му бе показал един монах в манастира, и си помисли, че и те би трябвало да създават същото чувство като тук: студени и заплашителни, създадени да плашат богомолците. В неговата родина храмовете бяха приветливи сгради, свързани със земята, върху която са построени, създадени да носят душевна хармония и вътрешен мир. И за пореден път се запита що за Бог е този, на когото се покланят в западните страни и който така силно държи да се страхуват от него.

В своето видение Каназучи бе видял крипта, издълбана под централната зала на кулата от китайските работници. Това помещение може би се намираше под мястото, където стоеше точно в този момент, и боклуците, които изхвърляха, можеше да идват от разчистването на тази зала. Ако тя съществуваше, трябваше му време, за да намери входа за нея.

Цяла редица зейнали правоъгълни отвори в стените от двете му страни очакваха прозорци, но стъкло беше поставено само на един кръгъл прозорец точно над задния вход. Цветно. Ярък лунен лъч проникваше през него и хвърляше призрачен отпечатък върху черния под.

Идеален кръг червена светлина, пронизан от три назъбени светкавици.

Той забеляза, че подът е леко вдлъбнат, с център близо до мястото, където се намираше червеният кръг. Коленичи, за да разгледа по-отблизо, и забеляза, че в камъните има тесни улеи, които стигат до мрежа от решетки в долната част на този миниатюрен басейн. Отдолу полъхваше леден въздух.

В мига, в който Каназучи понечи да разгледа по-подробно решетките, камбаните над главата му забиха и в църквата се разнесе оглушителен звън. Още при първите няколко удара всички спряха работата си, оставиха инструментите си на пода и се отправиха към предната част на катедралата. Каназучи ги последва, смесвайки се с останалите, които се насочваха към главния вход. Скри се в центъра на голямата група, наброяваща поне стотина души, която мълчаливо сбиваше редици точно пред вратата, и пусна мрежата на сетивата си над тях. С изненада установи, че наоколо има само едно работещо съзнание. Никакви мисли, никакъв душевен шум, никакви вътрешни гласове. Един мозък насочваше всички тези тела.

От двете им страни се появиха бригадирите, въоръжени с пушки. Поглеждайки напред, Каназучи видя друга подобна на тяхната група, която се приближаваше от запад — следващата смяна. Отбеляза, че лицата са предимно кафяви, черни и жълти — белите бяха малцинство. Същото се отнасяше и до неговата група.

Двете смени минаха една покрай друга, разменяйки си изпразнени от съдържание усмивки. Новата група влезе в църквата и без никакво бавене подхвана прекъснатата за кратко работа. Смяната на Каназучи извървя около половин миля на запад, разби се без указания на по-малки групи и хората започнаха да влизат в три сгради — това явно беше общежитието за работници. Той послушно последва тези пред себе си в едно от общежитията под зоркия поглед на въоръжените пазачи. Никой не му обърна никакво внимание.

В стаята имаше редици двуетажни легла, предоставящи място за спане на четиридесет души — както мъже, така и жени. Изтощените работници падаха в първото попаднало им легло и заспиваха моментално.

Каназучи се качи в легло на втория етаж. Всички помещения на сградата се наблюдаваха от пазачите. Нямаше никакъв избор — с тази незаздравяла рана на гърба тялото му имаше нужда от почивка. Трябваше малко да поспи.

Преподобният А. Глориъс Дей се появи за вечеря с един час закъснение. Актьорите по стар обичай отдавна бяха успели вече да опустошат всичко съедобно на една ръка разстояние. Бяха прекарали остатъка от следобеда в хотела — в раздадените им отпечатани правила се казваше, че никой гост не може да се разхожда из града без придружител, какъвто не бе предложен никому — за да бъдат привикани точно в осем часа и отведени направо в резиденцията на преподобния.

„Дом на надеждата“ се четеше на надпис върху табела, сложена пред голяма кирпичена хасиенда — определено най-красивата в града. Трапезарията — също както и останалите жилищни помещения, на които успяха да хвърлят око, докато ги въвеждаха — беше обзаведена в необичайно пъстра смесица от декоративни стилове: богато тапицирани викториански столове, персийски килими, светли норвежки бюфети, отрупани с чаши, персийски килими, ориенталски скулптури — сякаш някой бе претършувал домакинствата на една дузина милионерски къщи и бе взел от тях каквото му бе попаднало.

Екип от мълчаливи, но видимо радостни белоблузи сервитьори поднесе вечеря от вкусни блюда, в които се долавяше нещо мексиканско. Когато приключиха, Бендиго не се сдържа и предложи тост с прекрасното червено вино, което пиеха — макар според раздадените им листчета алкохолът да бе забранен в Новия град, в „Дома на надеждата“ явно се прилагаха други правила. Последните пет минути от речта си Раймър посвети на поздрави към себе си за далновидността си да доведе трупата в този очевидно просветен форпост на цивилизацията.

— Браво, мистър Раймър, вашето благодушие отстъпва само на необикновената ви словоохотливост.

Всички се обърнаха. Преподобният Дей стоеше на прага и, изглежда, бе чакал там по време на цялата самовъзхвала на Бендиго, но никой нито го бе забелязал, нито чул да влиза. Бендиго направи дълбок поклон към преподобния, почти сигурен, че думите, които бе чул, следва да се схващат като комплимент.

— Добре, а сега наистина очаквам да ми обясните — продължи преподобният, — как измислихте това очарователно име за трупата.

— Работата е, че по мое мнение — отговори Бендиго, изпъвайки се, за да изглежда по-внушителен, — ние се гордеем с това, че предлагаме на нашата театрална публика предпоследното възможно театрално изживяване.

— Така ли било? — възкликна преподобният, отпускайки се в запазения за него стол. Айлин седеше отдясно на него, Бендиго отляво, а до Бендиго бе Джейкъб Стърн. — Случайно да ви е известно, че думата „предпоследен“ означава „предхождащ последния“?

Самодоволната усмивка на лицето на Раймър застина като цвете, хвърлено във водите на ледена река. Мозъкът му просто спря да работи.

„Това май ще е по-лесно — помисли си Дей, — отколкото да вземеш сладкиша на дете.“

Айлин оцени остроумната контра реплика, но когато мъжът седна до нея и тя за пръв път го погледна отблизо, дъхът й спря.

Първата й мисъл беше: този човек умира.

Преподобният се движеше като насекомо — вдървено и някак механично, сякаш вместо гръбнак имаше стоманен прът. Тъмният костюм висеше върху тялото му като отпуснато в безветрие платно. На лявото му рано имаше остра гърбица, а левият му крак изглеждаше изсъхнал. Ръцете му бяха дълги и тънки, но висяха като недобре пришити за тялото и бяха покрити с груби черни косми — ръце на маймуна. Лицето му бе костеливо — над дълбоко разположените, излъчващи вътрешна светлина зелени очи имаше високо чело, скулите му бяха хлътнали над издадената напред челюст. Сиви и черни снопчета коса падаха чак до раменете му. Върху слепоочията му се виждаше тънка мрежа изпъкнали кръвоносни съдове, които леко пулсираха. Сивосинкави белези покриваха мраморнобялата му кожа. Този човек изглеждаше като разчленен и след това неумело сглобен отново.

„Познавам това лице — мина през главата й. — Виждала съм го преди. Не знам къде и кога, но бог ми е свидетел, че такъв като него не може да се забрави.“ За миг се поколеба дали да не го попита, но някакъв инстинкт я предупреди да не разговаря с него.

Преподобният не направи и опит да се запознае с присъстващите: той знаеше имената, които го интересуваха, всички вече бяха съобразили кой е той и най-сетне, актьорите бяха загубили ума и дума в мига, в който се бе появил. Гласът му звучеше с подчертан южняшки акцент… но дали не се долавяше и английска изтънченост?

„Очите му са мъртви“ — отбеляза Джейкъб и веднага свали поглед обратно върху ябълковия си пай. Сърцето му се разтуптя. И преди беше срещал хора, които излъчваха волята си по едва ли не осезаем за околиите начин. Този човек правеше това през очите си със същата лекота, с която атлет би помръднал някой свой мускул. „Не трябва да поглеждаш в тези очи“ — искаше да предупреди той Айлин.

— Как сте тази вечер, мистър Джейкъб Стърн? — осведоми се преподобният. — Казаха ми, че по време на пътуването сте се почувствали неразположен.

— Много по-добре, благодаря ви — отговори Джейкъб, надявайки се Айлин да погледне към него, но тя се бе втренчила в преподобния Дей.

— Вие очевидно не сте член на трупата… мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?

— Може да се каже, че съм нещо като турист — скромно отговори Джейкъб. — Най-обикновен човек, наслаждаващ се на оттеглянето си от активна работа, решил най-сетне да види това чудо Запада…

— Каква е тази комуна? — попита Айлин, неспособна повече да сдържа любопитството си. — Предполагам, вие ръководите нещата тук, затова се интересувам какво всъщност става? Каква е целта?

Преподобният Дей за пръв път се обърна към нея и тя почувства силата на погледа му да се стоварва върху нея като физически удар. Външно изражението му оставаше спокойно, даже приятелско, но от онова, което излъчваха очите му, й призля — стомахът й буквално се преобърна. Лицето й пребледня и тя извърна поглед.

— Целта е служба на Бога, госпожице Темпъл — отговори й преподобният простичко, — а едновременно с това и на неговия Син, Спасителя Исус Христос. Цел, която би следвало да е обща за всички ни. Извинявам се… не ви ли раздадоха копие от правилата тук? Там се съдържа цялата информация, която човек трябва да знае за нас. Даваме по един екземпляр на всички наши гости.

„Той иска да го погледна отново — разбра Айлин, — желае това, следователно не бива да го правя. Усещам съзнанието му като паяк, драскащ по черепа ми в търсене на отвор, през който да проникне.“

— Извинете ме, ако съм сбъркал — проговори уловилият тревогата й Джейкъб, решил да отклони вниманието на този човек от нея. — Но на мен ми се стори, че в раздадените ни листчета се изброяват повече неща, които не бива да правим.

Дей бавно се обърна към Джейкъб, погледът му се втвърди, макар в него все още да отсъстваше гняв.

— Може би ще си спомните, господине, че дори Бог ни остави своите заповеди, които по същество са забрани.

„Не му харесва, когато някой му противоречи — забеляза Джейкъб. — Определено не е свикнал да му се възразява, а и с тези негови очи кой ли би посмял да го стори? Добре, давай, направи каквото можеш с един старец, чудовище, но не смей да докосваш дори един косъм от главата на тази жена, защото ще те накарам да съжалиш, че си се родил!“

— Но те са само десет — напомни му Джейкъб, — а вашите са петдесет.

— Стриктното изпълнение на волята Божия е трудна работа за всеки от нас — каза Дей. — Ние нямаме претенции, че сме идеални, мистър Стърн, ние само искаме да бъдем такива.

— Е, тогава целият свят би ви аплодирал за тези намерения. Защо се криете по този начин?

— Светът… е едно лошо място, в което не се съмнявам, че сам сте се убедили по време на пътуванията си. Нашата надежда е да построим по-добър свят за нас самите в очертанията на този град. Затова и съм нарекъл къщата, в която живея, „Дом на надеждата“. Ние очакваме от гостите си да проявят уважение към нашите усилия и нашите ценности, дори да не са съгласни с тях.

— Уважение — това е напълно естествено — съгласи се Джейкъб.

„Не го провокирай, Джейкъб, отстъпи.“

Преподобният остана загледан в Джейкъб и в погледа му се появи разбиране, а след това и пламъчето на по-голям интерес.

— Да не би сам да сте човек на Бога, мистър Стърн?

Джейкъб вдигна глава и срещна погледа на Айлин: сега тя искаше да му каже да внимава.

— Може и така да се каже — призна Джейкъб. — Аз съм равин.

— Но, разбира се, сега всичко ми се изяснява — каза преподобният Дей. — Тук сред нас имаме доста от племето Израилево, заедно с целия асортимент на останалите провалили се вероизповедания — излишно е да ви обяснявам, че техните представители отдавна са покръстени в истинската вяра.

— Е, спечелваш някои, губиш други — подметна Джейкъб и сви рамене.

Преподобният търпеливо се усмихна:

— Не бих искал да досаждаме на моите гости с академичността на един теологичен дебат, но може би утре ще седнем заедно с вас, рави Джейкъб Стърн, за да обсъдим в по-голяма дълбочина нашите… различия.

— Разбира се, преподобни. Но трябва да ви предупредя, че приемането на юдаизма е много сериозна стъпка в живота на един човек.

— Е, когато човек се е посветил на Светото дело — поусмихна се Дей, — това е риск, който трябва да поемаме с готовност.

Преподобният Дей се обърна към Бендиго Раймър, който до този момент бе седял абсолютно неподвижен и едва сега се размърда и запримигва начесто, като че ли току-що бе излязъл от дълбок хипнотичен транс.

— Надявам се, харесахте скромния ни театър, мистър Раймър? — попита Дей и стана.

— Да, прекрасен е, сър — откликна Раймър, дълбоко трогнат от загрижеността на този човек. — Чудесно място, за което искам още веднъж да ви благодаря.

— Отлично. Не мога да ви опиша с какво нетърпение очакваме вашето представление утре вечер — каза Дей.

Той се поклони вдървено и бързо излезе от стаята. Джейкъб сложи ръка на челото си, опитвайки да успокои пулсиращата болка, която непонятно как се бе появила в главата му. Айлин се премести до него загрижена.

Останалите от трупата, които имаха чувството, че ги бяха накарали да задържат дъха си в продължение на цял час, въздъхнаха с облекчение.

Тази, която върви сама тихо почука на вратата на купето. Нямаше отговор. Тя понечи да почука повторно, но в този миг Джек Спаркс рязко отвори вратата с револвер в ръка, бесен от това, че го безпокоят. Тя запази хладнокръвие и го изчака да проговори пръв.

— Какво искаш? — почти викна той.

— Мога ли да вляза?

— Защо?

Тя го погледна и внимателно се опита да пробие стената от гняв, с която се бе заобиколил. Джек сведе поглед и напъха револвера си в колана. Задържа вратата отворена, а когато тя влезе, затвори и заключи.

Тя седна и вложи цялото си умение да не показва безпокойството си. След няколко пълни с напрежение секунди Джек седна срещу нея.

— Искам да ти разкажа за моя сън — започна тя.

След нови няколко секунди той каза:

— Добре, слушам.

Наблюдаваше я нетърпеливо смръщен, със студен поглед. Тя пое дълбоко дъх. Знаеше, че началото е най-важно.

— В моя сън земята е моята майка, а небето — мой баща. Те са разделени, но живеят един до друг, докосват се по линията на хоризонта и са във вечно равновесие. И тъй като между тях съществува хармония, на света се раждат животни — всяко в образа на някой бог, живеещ на небето или на земята. Хората са били последните, които са се появили — трябвало е да чакат най-дълго да бъдат създадени.

— Защо?

— Защото носят най-голяма отговорност…

— Какво означава това?

— Те са единствените, на които е дадена и светлина, и тъмнина. Животните се подчиняват на своите богове, без да питат, затова познават само доброто, но хората трябва да изслушват и двете страни. Само те могат да решават.

— Какво да решават?

— Коя страна е по-силна в тях.

Тя го погледна за миг, но видя в очите му да блясва гняв, така че отново отмести погледа си.

— Той ли те изпрати тук? — попита Джек и кимна към стената, която ги разделяше от купето на Дойл.

— Аз само ти разказвам съня си — отговори тя просто и зачака.

— Добре — изтръгна се от него накрая.

— В съня ми хората са загубили равновесието, забравили са, че са деца едновременно на небето и земята. Съзнанието им укрепва, но сърцата им остават затворени — те са загубили уважение към животните и техните богове. Сега хората вярват, че са намерили собствен път към земята и че са тук сами, отделени от останалата част на Творението. Те са умни, но решавайки да следват този път, се отклоняват от истината… Това създава празнота в тях. В тази празнота нахлуват мисли от мозъка, мисли, които говорят без гласа на сърцето. Мисли за власт и за контрол над другите. Така започва да се отваря раната.

— Раната?

— Раната в земята. Онази, която видяхме в съня си.

— В пустинята.

Тя кимна.

— Това, от което хората имат нужда, е лечение, с чиято помощ да свържат отново сърце и душа, защото умът им казва, че те имат нужда от повече власт, а от това раната се отваря все по-дълбоко… Само ти разказвам съня си.

Погледът на Джек се бе смекчил и в очите му се виждаше интерес, борещ се с болката.

— В общия ни сън ние виждаме кула в пустинята — каза тя, добила увереност, че вече може да включи и него. — Моят народ използва магическото колело, за да отворят хората сърцата си и да чуят гласовете на нашите богове. И макар да се обръщаме към небето, за да ги чуем, ние знаем, че те живеят в нас, и именно в нас трябва да се вслушаме.

— А кулата?

— Тази кула е като нашето магическо колело, с тази разлика, че тя се обръща към тъмнината. Под земята се е отворила дълбока рана и Черния гарван зове тъмнината да излезе през раната и да установи властта си над земята.

— И по този начин тъмнината ще спечели — каза Джек.

— По този начин времето ще спре. По този начин хората ще бъдат унищожени, защото точно те са отворили раната и са позволили на Черния гарван да покани тъмнината в нашия свят.

— Кой е този човек?

— Във всеки от нас това е фалшивият глас на ума. В съня той е онзи, който повежда хората по грешния път и извиква тъмнината от дълбините на земята.

— А в реалния свят — заключи Джек — това е моят брат.

— Мисля, че да — съгласи се тя след кратко колебание.

— Кои са Шестимата?

— Онези, призвани да го спрат.

— Призвани от кого?

— Това не знаем.

— Но аз и ти сме измежду тях.

— Ние сънувахме съня. Да, мисля, че е така.

Джек остана седнал, без да продума, но чертите на лицето му се гърчеха — той се бореше с обзелите го емоции. Тя го наблюдаваше състрадателно, но не правеше нищо, защото той бе този, който трябваше да се обърне към нея.

— Как? Как можем да го спрем? — попита Джек и сега на лицето му имаше изражение на неподправен страх, а гласът му излизаше на пресекулки. — Опитах преди и се провалих. Провалих се и пред себе си. Допуснах тъмнината да се настани в мен. — Той шепнеше. — Страх ме е. Страх ме е, че не съм достатъчно силен.

Тази, която върви сама отново пое дълбоко дъх и за пръв път откакто бе влязла, го погледна право в очите. Моментът беше дошъл.

— Трябва да се излекуваш — каза му тя. — Преди да опиташ отново.

Той я изгледа втренчено, но последната защитна бариера на гнева му се бе стопила. Сега седеше пред нея уязвим и истински, а от очите му капеха сълзи.

— Не знам как да започна — прошепна той.

— Но ще опиташ да го спреш, така или иначе, нали?

— Да.

— Тогава отново ще се провалиш. Това ли желаеш?

— Не.

— В такъв случай нямаш избор.

Той поклати глава, съгласен с нея. По бузите му се стичаха сълзи, които той не се опитваше да спре.

Тя взе ръцете му в своите и ги стисна силно. Той я погледна.

— Аз ще ти помогна — обеща Тази, която върви сама.

Първият писък, разнесъл се зад стената, изтръгна Дойл от неспокойния му сън. Той се хвърли към вратата, следван по петите от Инес. Озовали се отвън в коридора, двамата мъже се спряха и напрегнато се вслушаха в онова, което ставаше в купето на Джек. Женски глас ритмично пееше и в допълнение на това отвътре идваше тежката миризма на горяща билка. Гласът на индианката стихна, те чуха леко стенание, но миг по-късно косата им настръхна от нов писък.

— Боже мой, Който си в небесата… — прошепна Дойл.

— Звучи, като че ли го пекат на шиш — обади се Инес.

Дойл бутна вратата и влезе, но гледката, пред която се изправиха, ги накара да замръзнат на местата си.

В малкото помещение беше адски горещо. Джек лежеше на тясната пътека между седалките, а Тази, която върви сама бе коленичила до него. Съблечен гол до кръста, Джек изглеждаше сякаш беше загубил разсъдъка си. Гърдите му бяха покрити с диагонални ивици червена и бяла боя. Мери Уилямс бе само по набедрена престилка, бе пристегната с някаква лента през гърдите, а лицето й бе нашарено със същите цветове. От две кадилници се издигаше дим на тлеещ пелин, от което задушливата атмосфера бе съвсем непоносима. Дълга дървена лула лежеше на една от седалките, а на пода до главата на Джек бе положена върбова клонка с орлово перо на върха.

И двамата бяха плувнали в пот. Джек се гърчеше от агонизираща болка, а тя въртеше ръце, сякаш бързо месеше тесто над гръдния му кош. Намираше се в някакъв транс, защото не забеляза нахлуването им. Чертите й бяха напрегнати и някак изваяни, а от устата й не спираше да се носи все същото неразбираемо заклинание.

От устните на Джек се откъсна нов разкъсващ душата вик и тялото му направи мост на пода, обтегнато като тетива на лък. Досещайки се с известно закъснение, че писъците му могат да разбудят всички във вагона, Дойл понечи да затвори вратата, но не направи нищо, защото в същия миг индианката отдели ръцете си от гърдите на Джек… и в тях имаше нещо!

Беше тресяща се розово-червена прозрачна маса с размера на издължен грейпфрут, в чийто център се виждаше горещо черно ядро, обвито с разтеглени нишки от отвратителна сива материя, която, подобно на ребра, придаваше на нещото стабилност и структура.

Някакъв зародиш или ларва, нещо по-близко до насекомите, отколкото до човек. Дойл се обърна към Инес, чието лице беше бяло като платно. Удивлението на Инес непонятно защо му вдъхна известен кураж.

Ръцете на жената не спираха да се въртят и вибрираха с такава непостижимо висока честота, че беше невъзможно да се разбере дали гадното нещо в шепите й се тресе от нейните движения, или от своята собствена енергия. Двамата мъже не бяха сигурни дали да вярват на очите си и не бяха уверени дали тя изобщо държи нещо в ръцете си.

Джек се отпусна и тялото му се удари с глух звук в пода.

Дойл сграбчи Инес, издърпа го обратно в коридора и бързо затвори вратата. Двамата се спогледаха смаяни. Инес трескаво примигваше, устните му се мърдаха беззвучно.

Дойл му направи знак да мълчи и поклати глава. Инес послушно се отправи към тяхното купе и без много да мисли, извади бутилка уиски от пътната си чанта. Седнали един срещу друг в леглата си, двамата братя си наляха внушителни дози и зачакаха уискито да изтрие от съзнанието им ужасния спомен.

Никой не продума и дума по повод видяното.

През останалата част от нощта иззад разделящата ги от купето на Джек стена повече не се чу нито звук.

Каньонът на черепа, Аризона

Хайката вече бе прекарала една бурна нощ в хотела „Каньонът на черепа“ и когато алкохолната река потече за втора вечер подред, изглеждаше невъзможно градчето да издържи повече.

Групата бе подхванала разгорещен спор коя заплаха за обществото да подгони най-напред: китаеца или онзи хитър, измамен, продажен кучи син, предател и затворник Франк Маккуети. Въпреки различията в мненията си всички бяха единодушни, че когото и да хванат, ще му метнат бързо-бързо конопената вратовръзка и ще го полюлеят на най-близкото дърво.

Шериф Томи Бътърфийлд се чувстваше най-измамен от всички: заради освобождаването на Франк той бе влязъл в пререкание с губернатора, за бога! Беше се доверил на този човек, беше заложил политическата си кариера, а ето как му се отплащаше Кожения Франк. Мръсникът можеше вече да е преполовил пътя до Гуадалахара! Томи бе успял да убеди хайката да отидат до Каньона на черепа, следвайки инструкциите, които Франк им бе оставил, но когато най-сетне бяха стигнали и него го нямаше, отделните викове за възмездие скоро се превърнаха в хор.

С напредването на следващия ден приказките ставаха все по-пиперливи, а разпитите на персонала в хотела все по-безцеремонни, докато накрая един от прислугата призна, че Франк не е тръгнал към Прескот, както им бяха казали първоначално — под страх от смъртно наказание, не пропусна да уточни изплашеният човечец — защото го видели да потегля на запад към религиозното селище. Там, за където се бяха запътили артистите и Главореза. Когато истината лъсна наяве, стаята потъна в гръмогласен рев.

Тръгваме тази нощ, бе преобладаващото мнение, нахлуваме със стрелба, изкопаваме ги от дупките им и господ да му е на помощ на онзи, който се осмели да се изпречи на пътя ни. Оставаше само да се види как ще намерят мястото.

Тогава се обади джентълменът, който досега кротко бе седял в ъгъла си, заобиколен от четиримата си спътници.

Те знаели пътя, успокои ги джентълменът. Всъщност точно натам пътували и щели да бъдат повече от щастливи да ги заведат.

Веднага ли?

Да, планирали да потеглят тази вечер, обясни им мъжът. И знаели едно много удобно място за почивка, където биха могли да пренощуват, ако решат да поспрат.

— А ти каква работа имаш в онова място? — попита някой.

— Ние сме продавачи на библии — отговори мъжът и наистина един от спътниците му отвори пътна чанта, пълна със свещени книги.

Водачите на хайката подхванаха яростен и гръмогласен спор, но в крайна сметка надделя становището, че тези момчета изглеждат съвсем наред, добре са облечени и вчесани, явно са богобоязливи и най-важното — знаят пътя. Стигнали до този извод, всички без изключение се съгласиха: потегляме с тях веднага.

Когато трийсет и осемте аматьори се събраха отвън, петимата продавачи на библии вече ги чакаха, оседлали конете си. Никой от доброволците не чу как водачът им — онзи, който бе проговорил пръв, симпатичният мъж с лек немски акцент — каза тихо на един от спътниците си:

— Чакайте моя сигнал.

14.

Франк изчака пет минути след изгрев-слънце и чак тогава се приближи до пропускателния пункт. Мъж и жена, облечени в еднакви бели блузи и въоръжени с карабини „Уинчестър“, излязоха от караулката, за да го посрещнат.

— Добре дошъл в Новия град — обади се жената.

— Радвам се, че дойдох — отговори Франк.

— Прекрасен ден, нали?

— Е, виждал съм и по-лоши — каза Франк.

— Какво ви води при нас? — И двамата се усмихваха.

— Ами… реших да се присъединя към вас — ухили им се в отговор Франк.

— Да се… присъедините ли? — заекна жената.

— Ами да.

Усмивките им помръкнаха, после двамата неспокойно се спогледаха.

— Да се присъедините значи? — поиска да се увери и мъжът.

— Да.

— Извинете ни за момент — помоли жената.

Двамата влязоха обратно в караулката и си зашепнаха нещо. Франк видя през прозореца как мъжът затрака на морзовия ключ на телеграфа, вдигна поглед и проследи окачената на стълбове жица, която отиваше към града в далечината. Извади бинокъла си и го насочи на изток, където през нощта бе станал свидетел на проведеното военно учение — там се виждаше нещо като полигон с множество стрелкови рубежи.

Апаратът отново затрака — явно отговорът пристигаше. Той прибра бинокъла. След малко часовите излязоха, отново цъфнали в широки усмивки.

— Можете да продължите с коня си нататък, господине — каза му жената. — Моля ви, придържайте се към пътя през цялото време. Когато стигнете Новия град, ще ви посрещнат с по-нататъшни инструкции.

— И дано денят ви бъде прекрасен — пожела му мъжът.

Франк докосна вежливо периферията на шапката си и смушка с пети коня си към града. Пътят беше обикновен, но добре поддържан, достатъчно широк, за да пропусне фургон, и опънал се прав като стрела през дюните. В далечината се издигаше дим от все още невидими комини. Докато изминаваше петте мили, делящи го от следващия пропускателен пункт, на хоризонта се появи черно петно, постепенно се уголеми и след малко се превърна в силуета на огромна черна кула. Когато осъзна какво вижда, Франк спря и в главата му отново прозвуча гласът на Моли.

„Май се нахака в нечий кошмар, Франки, не зная чий, но не е твой, защото ме няма в него. И какво ще правиш сега?“

„Нали ме познаваш, Моли, ако ще е гарга, да е рошава.“

Пред него се простираше голям град, застроен с коптори. Странно, отдалеч бе останал с впечатлението, че Новия град е град на спретнати оградени къщурки, потънал в зеленината на дървета, под чиито примамливи сенки се гонят деца с личица, покрити с лунички. Това пред очите му повече приличаше на някое от познатите му мръсни предградия, заобикалящи мексиканските градове.

Той продължи напред. Усмихнати лица му махнаха през прозореца на следващата караулка да продължава. Красиво младо момиче на кон го пресрещна малко след караулката и го придружи до една конюшня в непосредствена близост до главната улица. Малко по-нататък, до една стена, бяха спрени фургоните на артистите.

Бе се озовал точно където искаше — поне в това можеше да е сигурен.

Скочи от коня си и в същия миг се появи група от пет усмихнати млади момчета, не по-възрастни от осемнайсет години, все облечени в бели блузи. Бяха белокожи и чернокожи и весело го приветстваха. Един коняр отведе коня му заедно с пристегнатата за седлото карабина „Хенри“. Някой натика листче в ръката му — „Правила за поведение на гостите в Новия град“, — друг го помоли да предаде останалото си оръжие.

— В Новия град оръжията са забранени — обясни трети от белоблузите, посочвайки му за потвърждение Правило 14 от листа, който се оказа дълъг като ферман.

Франк разбра, че е безполезно да спори, и предаде колта си.

— Но кобура с колана ще задържа, ако не възразявате — заяви той.

— Изобщо не възразяваме — озари го с усмивка посрещачът.

— Добре — примири се Франк и добави наум: „Защото може да ми потрябват куршумите за револвера, който съм скрил в ботуша си“.

— А сега, ако обичате, свалете шапката си и вдигнете ръце над главата си — помоли един от тях.

— Защо?

— За да можем да ви облечем в блузата — обясни друг.

Двама държаха една широко разтворена бяла блуза, готови да я метнат връз главата му. Франк обмисли предложението за момент, реши, че започва да му писва, и отбеляза:

— Не, благодаря.

Върна им обратно списъка с правилата и излезе от конюшнята. Групата посрещачи объркано се завъртя зад него като ято разтревожени гъски.

— Но всеки, който иска да се присъедини към нас, трябва да е облечен в блузата, сър…

— Така пише в правилата.

Франк тръгна по главната улица. И платното, и покритите с дъски тротоари бяха претъпкани със забързани усмихнати хора, облечени без изключение в прословутите бели блузи. Франк забеляза из тълпата доста китайски лица. Никое от тях не отговаряше на описанието на неговия китаец, но самият им брой даваше надежда, че Главореза едва ли е далеч.

Той спря, драсна клечка кибрит в една колона и запали тънка пура. Петимата му посрещачи объркано зашепнаха нещо зад гърба му, накрая един от тях — млад негър с очила — събра смелост и пристъпи напред.

— Съжалявам, сър, но в Новия град пушенето е забранено…

Франк се обърна и погледът му накара младежът да замълчи сконфузено.

— Колко да ви дам, деца, за да се разкарате? — попита Франк и извади от джоба си шепа сребърни монети. — По долар на калпак, става ли?

Изгледаха го смаяно.

— В Новия град нямаме пари, сър.

— Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Всичките ни нужди са удовлетворени.

— Ясно, разбирам — въздъхна Франк и прибра монетите.

— Крайно важно е всички да спазваме правилата.

— Разбира се, момче, защото другото е анархия, а анархията е лошо нещо, нали така?

Те отново го изгледаха недоумяващо. Най-сетне сериозно изглеждащото чернокожо кръглолико момче, което май им беше водач, пое отговорността да води спора.

— Особено ако някой иска да се присъедини към нас. Казаха ни, че вие искате да станете един от нас.

— Казаха ви значи, така ли?

— Вие искате да се присъедините към нас, нали?

— Обмислям тази възможност — отговори Франк и погледна по улицата. На ъгъла на първата пряка отдясно се виждаше плакат, окачен на голяма сграда — ярки цветове, едри букви. Франк се отправи нататък.

— Защото ние имаме стриктни правила по отношение на хората, които искат да се присъединят към нас — продължи чернокожият младеж, без да се откъсва от него.

— Това никак не ме изненадва.

— Наистина трябва да ни последвате, сър…

— Как се казваш, момче?

— Кларънс, сър.

— Виж какво ще ти кажа, Кларънс. Защо не спреш да го увърташ и не ми кажеш направо, така че да мога да взема решение? Кой върти нещата тук?

— Извинете?

— Кой е главатарят?

— Нашият водач?

— Кой написа правилата?

— Наш водач е преподобният Дей.

— Преподобният А. Глориъс Дей — уточни с ентусиазъм друго момче.

— И какво стои зад буквата „А“? — поинтересува се Франк.

Погледите, обърнати към лицето му, бяха празни.

— Какво толкова му е специалното на този преподобен Дей?

— Преподобният Дей говори с Архангела — обясни Кларънс.

— Той ни донася Словото Божие.

— Чрез преподобния ние можем да Го видим…

— Ние общуваме с него, братко Тад — поправи го Кларънс.

При тези думи Франк спря като закован.

— Какво правите?

— Общуваме с Архангела.

Усмихнатите им лица светеха като електрически крушки.

— И кой е този Архангел? — полита Франк.

— Не знаем името му, сър.

— Той е само Архангел.

— Той седи от лявата страна на Бога — поясни Кларънс.

— Това ли ви казва преподобният Дей?

— О, да, той добре познава Архангела…

— Но и ние го познаваме чрез нашите сърца — каза Кларънс. — Когато общуваме с него.

— И къде по-точно става това общуване?

Белоблузите се спогледаха, защото отговорът беше повече от очевиден.

— Навсякъде.

— Архангелът е навсякъде.

— Чуваме гласа му, където и да отидем.

— Ние никога не сме сами…

— Искате да кажете, че дори точно в този момент чувате глас, който ви казва какво да правите? — предпазливо попита Франк.

— Да, сър, чрез Архангела преподобният Дей е винаги с нас.

— Слава на Всевишния.

— Алилуя.

— Окей — бавно кимна Франк, загледан в потока бели блузи по улицата. Постепенно започваше да осъзнава, че е попаднал в лудница.

— И вие ще чувате Архангела, сър, веднага щом се присъедините към нас.

— След като се срещнете с преподобния Дей, ще разберете.

— Всички хора, които искат да се присъединят към нас, се срещат с преподобния Дей…

— С каква цел се строи онази кула? — прекъсна ги Франк.

— Това е Храмът на Архангела, сър.

— Значи е църква?

— Много повече от църква, сър.

— Когато Светото дело бъде завършено, тук ще се появи Архангелът — похвали се Кларънс.

— Преподобният казва, че работата е на приключване.

Последва хор от алилуя.

„Исусе Христе — стресна се Франк, — та те са по-луди от стадо пияни маймуни.“

— Нека те попитам нещо, Кларънс — каза Франк, сложи ръка на рамото на момчето и посочи плаката с обявата за представлението на „Предпоследната трупа“. — Тази пиеса ще се играе довечера, правилно ли съм разбрал?

— О, да, сър.

— И актьорите вече са пристигнали в града?

— Да, сър, те отседнаха в хотела — отговори чернокожият младеж.

— И къде по-точно се намира той?

— Надолу по улицата.

— Там отсядат всичките ни гости.

— Там ще отседнете и вие, сър.

— Е-е, защо не ми казахте още в началото?

Разговорът им беше прекъснат от някаква суматоха: петима ездачи прелетяха в галоп, разпръсвайки в паника хората, и спряха пред една сграда от другата страна на улицата — красива кирпичена постройка, приличаща на хасиенда. Табелата пред дома гласеше: „Дом на надеждата“.

Ездачите се развикаха, на стъпалата на дома излезе грамаден мъж в сиво палто и заслиза надолу, за да ги посрещне — беше същият, когото Франк бе видял да съпровожда войниците снощи.

Петимата мъже бяха добре облечени: тъмни връхни дрехи, посипани с прах от явно продължителна езда: единият беше ранен и другите му помогнаха да слезе от коня си. Бедрото му беше превързано, но бинтът се бе напоил с кръв. Очевидно огнестрелна рана. Водачът им бе висок рус мъжага, в чийто глас, докато бе викал към къщата, се долавяше чужд акцент.

Казваше нещо за някаква потеря.

Ах, майната му!

Едрият мъж излая заповеднически и група коняри отведе конете към конюшнята. Появиха се още хора — те пък бяха изцяло облечени в черно — и се затичаха по стъпалата на „Дома на надеждата“, за да помогнат в пренасянето на ранения мъж. Друг от ездачите — нисък русоляв младеж — взе от седлото на коня си куфарче и едва тогава последва останалите в дома. Всичко приключи за по-малко от минута. Животът на улицата мигновено се успокои. Никой не спря, за да се позачуди над станалото, а още по-малко да размени някоя клюка със свой познат.

Франк се зачуди. Беше виждал много малки градове, но не и такъв. Навсякъде другаде подобна случка щеше да даде повод на жителите да бърборят с часове.

Той остана загледан към красивия дом, после се взря в големия мъж, който изкачваше последен стъпалата, и шапката му едва не падна от изненада.

Познаваше този човек отнякъде. Но откъде?

Боже мой, да… Корнилиъс Монкрийф.

Главният бияч на железниците. Преди десет години Монкрийф бе дошъл в Тумбстоун и бе пребил почти до смърт един дребничък счетоводител насред препълнената кръчма. Твърдеше, че дребосъкът бил избягал от канцеларията след злоупотреба с двайсет хиляди долара. Дори да беше истина, Франк и другите заместник-шерифи не успяха да намерят никакви пари сред вещите на нещастника, който на всичко отгоре отказа да подаде жалба срещу Корнилиъс, така че нямаха основание да задържат бияча за физическо насилие. А и от поведението на Монкрийф на всички стана ясно, че зад него стоят босовете на „Съдърн Пасифик“, следователно той беше недосегаем.

Тогава Франк, подчинявайки се на нареждането на Уайът, бе придружил Монкрийф до чертите на града и го бе посъветвал повече кракът му да не стъпва там. Корнилиъс само се бе изсмял в лицето му — той беше луд и обичаше да измъчва другите. Именно затова го помнеше след толкова време.

Но какво, по дяволите, правеше този човек тук?

— Защо не ме заведете до хотела? — предложи Франк.

Каназучи се измъкна от работническото общежитие уж за да отиде до тоалетната. Пазачите бяха отслабили бдителността си, а освен това бяха заети да раздават оскъдните закуски, състоящи се от купичка каша и коричка хляб, в трапезарията, разположена между трите сгради на спалните помещения.

Докато минаваше между бараките, Каназучи извика на лицето си пасивната завеяна усмивка, застинала на лицата на белоблузите, и никой не му обърна внимание. На дневната светлина вече виждаше, че никоя от сградите встрани от главната улица не е нито боядисана, нито поне белосана. Четири тънки паянтови стени и ръждясал ламаринен покрив. Мръсотия и отчаяние. Онази лъскава улица беше само опит да се хвърли прах в очите на посетителите на града.

В съня си той бе видял, че намира Коджики и другите свещени книги в подземна крипта под църквата, но засега не бе успял да намери начин да се справи с проблема, който поставяше храмът: как да претърси сградата, за да намери входа за криптата, когато там денонощно се работеше и винаги имаше дежурна смяна.

Погледът му бе привлечен от заобления покрив на висока постройка на юг и той тръгна натам. По пътя чу онова, което не бе чул снощи.

Детски гласове. Смях.

Насочи се към източника на звука и стигна до заграден двор, заобиколен от висока ограда от преплетена бодлива тел. Вътре имаше стотина деца, които играеха различни игри в праха, тичаха и си подхвърляха топки. Момченца и момиченца от всички раси. Нямаше по-големи от осем-девет години. В другия край на заградения двор се виждаха ниски сгради — явно това бяха жилищните помещения. По периметъра стояха възрастни, които не вземаха участие в игрите, не окуражаваха децата, дори не ги наглеждаха. Просто стояха и наблюдаваха.

Каназучи вече бе видял достатъчно, за да се досети, че жителите на този град живеят и се движат под най-жестокия мозъчен контрол, за който бе чувал. На няколко пъти бе опитал да проникне под повърхността на съзнанието на работниците, но досега не бе успял. Нямаше представа за начина, по който тези хора са се озовали в плен на груповата халюцинация, но знаеше, че мислите им са затворени зад непроницаема стена. И все пак бе успял да усети, че силата, стояща зад този контрол, е започнала да отслабва.

По някаква причина тези деца бяха оставени свободни и дори бяха по детски щастливи. Живееха заедно, а не със семействата си.

Изглежда, само ги чакат да навършат подходяща възраст, осъзна изведнъж Каназучи. Така както фермерите отглеждат стада за месо.

Едно от децата — мъничко къдрокосо момиченце — подгони избягалата му светлочервена топка до самата ограда. Тя обаче се изтърколи под телта и спря в краката на Каназучи. Той взе малката топка и я подаде. Момиченцето го погледна закачливо. Тогава той направи ловък жест с ръката, в която държеше топката, и тя изчезна, после се пресегна през телта на оградата и извади топката иззад ухото на момиченцето. То радостно изпищя от изумление и смеейки се побягна към останалите деца.

Един от възрастните от другата страна на оградата забеляза какво се бе случило. Каназучи го погледна с изкуствената си усмивка, махна му с ръка и се отдалечи.

Пред него се показа двуетажен склад, построен встрани от общежитията, в центъра на разчистено пространство. Той изчака хората да се разотидат и едва тогава прекоси разстоянието до стените му. Централният вход беше с двукрила врата като на обор, леко открехната: вътре патрулираха двама прозяващи се белоблузи часови, въоръжени с карабини. Каназучи предпазливо заобиколи до задната страна, където също имаше врата, само че единична. Хвана дръжката, безшумно я натисна, докато поддаде, и незабелязано се промъкна вътре.

Там имаше натрупани един връз друг дървени сандъци, покрити с брезент и привързани към пода с въжета. Каназучи мина през редиците, които стигаха на височина до главата му. Държейки се встрани от главния вход, той сряза въжето на една от купчините и отвори най-горния сандък. Беше пълен с дузина карабини. По груби сметки това означаваше, че в помещението има над хиляда пушки.

Видя и някакви подредени закачулени съоръжения. Повдигна брезента. Отдолу имаше четири кръглоцевни пушки, монтирани на солидни триножници. Безчет по-малки кутии, надписани с думата „GATLING“ и пълни с навити ленти с амуниции, бяха натрупани наблизо. Никога не бе виждал такова нещо преди, но беше чувал за съществуването на подобно оръжие: казваха му „картечница“. Освен това бе чувал, че един човек, въоръжен с картечница и намиращ се в открита местност, може да убие стотина души за по-малко от минута.

Наблизо се разнесе някакъв звук… хъркане? Той се придвижи към звука и откри, че идва от белоблуз пазач, легнал на пода през три редици от него и оставил карабината до себе си. Азиатско лице.

Китаец.

Каназучи издърпа карабината, после погъделичка с нея ноздрите на мъжа. Човекът се събуди неохотно и въпреки че дулото беше насочено в лицето му, изобщо не реагира.

— Защо спиш на пост? — запита го Каназучи на мандарин.

— Ще ме издадеш ли? — попита безизразно мъжът.

— Ами ако бях нарушител?

— Не говори на нашия език — каза китаецът на английски. — Това противоречи на правилата.

— Ще те издам, ако не отговориш на въпросите ми — премина на английски и Каназучи.

— Трябва да докладваш за мен. Аз наруших правилата. Трябва да бъда наказан — каза мъжът с известна тревога и това бе първата му емоционална реакция. — Длъжен си.

— Знаеш ли какво ще се случи с теб тогава?

— Ще бъда изпратен при преподобния.

— И какво ще ти направи преподобният?

— Ще ме накаже.

— Как?

— Трябва да им съобщиш какво съм направил. Такова е правилото. Ако не им кажеш, тогава ти сам ще нарушиш правилата…

Каназучи сграбчи мъжа за гърлото и гласът му заглъхна.

— Кога дойде тук? — попита шепнешком Каназучи.

Човекът се взираше в него, но не изглеждаше разтревожен, въпреки че не можеше да диша.

— От колко време си тук? — повтори въпроса си Каназучи в по-друга форма.

— Две години.

— Имало е още хора, които са работели с експлозивите — все китайци. Познаваше ли ги?

Мъжът кимна.

— Работили са за железниците. И ти ли работеше за железниците?

Мъжът отново кимна.

— Къде са те сега?

— Заминаха.

— Те са построили тук нещо — подземна стая под църквата. Знаеш ли къде е стаята?

Мъжът поклати глава. Виждаше се, че не лъже.

— За преподобния ли е построено това? — попита Каназучи.

Мъжът пак кимна.

— Всичко е за преподобния.

— Къде се намира преподобният сега?

Човекът поклати глава.

— Кажи ми къде е или ще те убия.

Мъжът обаче отново поклати глава. Погледът в очите му бе станал студен като на земноводно.

— Ти не си от нас… — започна той и се опита да извика, но Каназучи го стисна за гърлото, преди да е успял да издаде някакъв звук. Мъжът се свлече на пода като счупена кукла. Каназучи издърпа тялото му до стената, изпразни един от сандъците с карабини, натъпка трупа вътре и отново покри всичко с брезент.

Отпред всичко бе спокойно. Часовите не го бяха чули и не го бяха видели. Той се върна при задната врата и се измъкна от склада.

Сложил куфарчето си в скута, Данте седеше пред вратата на кабинета и чакаше, както му бе наредил Фредерик. Спътниците им бяха изчезнали някъде в къщата заедно с ранения си другар, ударен от заблуден куршум при доунищожаването на хайката. След това бяха яздили като луди цели два часа и накрая бяха стигнали до Новия град. Данте все още не можеше да се опомни от всичко, на което бе станал свидетел през последните няколко дни.

Той погледна през дантелените пердета към главната улица — нейната чиста и бяла простота му напомни за дома, който толкова много бе искал да има и който се бе надявал никога да не му се наложи да напуска. Почти се бе отказал от мечтата си за такова място и вече бе започнал да мисли, че то изобщо не би могло да съществува. Но не се ли намираше в „Дома на надеждата“?

Усещаше миризмата на печен пай, разнасяща се отнякъде в къщата… не, бяха два пая: ябълков и черешов — любимите му. Запита се дали ще има и ванилов сладолед с пая — да, сигурно. После си представи как му предлагат някоя от необикновено красивите жени, които бе видял вън на улицата. Никога преди Гласовете в главата му не бяха звучали толкова щастливо.

„Искаме да ядем всичко, всичко, всичко.“

Гневни гласове откъм кабинета го извадиха от замечтаното му състояние: мъжът, когото бе чул да наричат „преподобния“, крещеше нещо на Фредерик за някаква книга, която Фредерик бил донесъл.

— … безполезна! Тя е напълно безполезна!

И книгата, която бяха донесли, излетя през вратата. При удара в отсрещната стена корицата й се спука.

— Как си могъл да бъдеш толкова сляп? Как сега ще завърша Светото дело, без да разполагам с истинската книга? Какво ще ме посъветваш да използвам вместо нея?

Данте не разбра какво отговори Фредерик, но тонът му бе много по-сдържан.

— Така ли? Оставил си следа значи? А кое ти дава основания да си сигурен, че те ще донесат книгата със себе си? — гневно се осведоми преподобният. — Аз дори не знам дали те изобщо ще решат да те преследват!

Фредерик имаше готов отговор и на това.

— Не! — изкрещя преподобният. — Няма да получиш нищо, докато книгата не се озове в ръцете ми.

Фредерик отново тихо каза нещо и гневът на преподобния утихна, и той също заговори спокойно като Фредерик. Данте изпита облекчение — не му харесваше някой да се държи така грубо с Фредерик, това създаваше в него усещането, че новият му свят е крехък като рохко яйце.

След малко вратата се отвори, показа се усмихнатият Фредерик и го повика с жест. Данте влезе.

Преподобният Дей стоеше пред писалището си и също се усмихваше. Явно бе, че целият му гняв се е изпарил. Той вдигна двете си ръце, за да приветства Данте.

Фредерик тръгна към него през стаята, хвана Данте за ръка, нави левия му ръкав и показа татуировката на преподобния, който кимна одобрително.

— Защо не покажеш на преподобния новите си инструменти, Скръгс? — прошепна в ухото му Фредерик.

Данте отвори куфарчето си и веднага се притесни, защото осъзна, че поради липса на време не бе успял да почисти ножовете, след като бяха приключили с хайката преследвачи. Някъде по средата на работата бе разбрал, че не му харесва да работи с мъже, и си бе спомнил с топло чувство русото момиче от влака — беше си запазил две парчета от нея в куфара си и още не бе имал възможност да им се наслади — но се бе утешил с мисълта, че и това е по-добре, отколкото да се занимава с животни или насекоми. Мъжете бяха по-добре от нищо.

Без да разбира откъде идва това чувство, Данте усещаше, че всеки път, когато поглежда преподобния в очите, той узнава всичките му тайни. Това поне правеше ненужни притеснителните обяснения и му спестяваше срама. За него нямаше никакво съмнение, че стои пред големия началник, пред генерала, и той бе доволен, че този човек е по-благоразположен, отколкото би могъл да мечтае. Пълно потвърждение на думите на Фредерик.

Дори Гласовете го харесваха повече, отколкото бяха харесали Фредерик.

— Знаеш ли, струва ми се, че най-сетне попаднахме на първия — каза преподобният на Фредерик, без да откъсва погледа си от Данте.

— Какво означава това, сър? — не разбра Фредерик.

— Този няма нужда да бъде кръщаван — отговори преподобният Дей, протегна ръка и леко погали Данте по бузата.

— Нали се бяхме разбрали, че няма да „причестявате“ никой от моите хора? — обади се Фредерик с напрегнат глас. — Това бе договорката ни още от началото.

— Не се самонавивай, Фредерик — тихо каза преподобният. Продължаваше да гали с поглед Данте. — Когато Божията ръка е докоснала някого по този начин, другото е напълно ненужно.

Влакът им спря във Флагстаф, Аризона десет минути преди разписанието. Дойл, Инес, Престо и Лайънъл слязоха на перона и се озоваха пред двама служители на линията „Санта Фе“, излезли да ги посрещнат и придружат през три коловоза до очакващия ги нает експрес, който представляваше локомотив и единствен прикачен за него вагон. Краен пункт на пътуването им бе Прескот.

Тази, която върви сама държеше под ръка Джек и двамата следваха останалите. Бяха слезли последни от влака. От момента, когато Дойл и Инес бяха нахлули в купето предишната нощ, тя не бе излизала оттам. Никой още не бе говорил с никого от двамата и сега, докато отиваха към другия влак, никой не вдигна поглед да ги погледне в очите.

Обедното слънце къпеше всичко наоколо в убийствена жега. Джек изглеждаше блед и изтощен и едва пристъпваше, явно насочил цялата останала му енергия навътре в себе си. Индианката изглеждаше също толкова измъчена, но се държеше така, сякаш си бе поставила за задача да качи Джек на другия влак.

„Ако наистина е постъпила, както ми описа — помисли си Дойл, докато я наблюдаваше, — би трябвало да е приела болестта в своето тяло.“ И ако това бе истина, той дори не искаше да си представя с какво й се налага да се бори в този момент. Едва сега забеляза, че тя още носи върбовата пръчка със забученото върху нея орлово перо.

„Ами ако се е провалила? Ако сега и двамата са извън строя? Какво ще правя? Никой не може да очаква от мен аз да свърша неговата работа!“

— Е, това едва ли е най-подходящият момент за флирт, какво ще кажеш? — пошушна в ухото му Престо.

— Боже господи, човече, какво те накара да изтърсиш това?

— Та тя беше в купето му през цялата нощ. В един момент дори ми се стори, че чувам… страстен вик.

— Вик може и да си чул. Но страстта няма нищо общо с него — отговори му Дойл.

Любов може би… но не и страст. А трудно описуемият начин, по който тя бе използвала силата си, в никакъв случай не бе от онези неща, които би искал да споделя с други хора.

В този момент се появи Инес и донесе на Дойл нова телеграма, в която се потвърждаваше, че всички поръчани от тях припаси ще ги чакат в Прескот. След като провери как товарят багажа им, Инес се качи последен точно навреме, за да види Джек и Тази, която върви сама да се скриват зад вратата на едно от купетата.

— Нали днес още не е изваждала изпод ребрата му нов ягодов кейк? — тихо попита той.

— Да се надяваме, че онзи е бил достатъчен — прошепна в отговор Дойл и вдигна пръст пред устните си както снощи.

Пет минути по-късно влакът им вече се носеше на юг.

След два часа щяха да бъдат в Прескот.

— Нещо не ми харесва, че трябва да отидеш там сам — каза Айлин.

— Склонен съм да се съглася, мила, но нали чу сама — поканата не беше отправена по начин, който бих могъл да отклоня — въздъхна Джейкъб.

— Ти не си добре, трябва да почиваш.

— Хайде сега, започваш да приказваш досущ като покойната ми жена: Джейкъб, идвай в леглото — ще си развалиш зрението като четеш на тази светлина.

— Убедена съм, че и в нейните думи не си се вслушвал.

Джек спря пред вратата във фоайето и я хвана за ръката.

— Винаги съм я слушал. И до момента я надживявам с шест години.

— Не отивай — каза тя тихо.

— Нали затова дойдох. Допускаш ли, че съм способен след всички тези премеждия просто така да се върна от вратата?

— Тогава нека и аз дойда с теб.

— Но, скъпа Айлин, ти не си поканена.

— Сигурна съм, че преподобният няма да има нищо против.

— Не. Знам това от съня.

Тя го погледна в очите и видя в тях тиха радост и решимост, без следа от страх. От окото й се отрони сълза.

— Моля те… Не умирай — прошепна тя.

Той се усмихна, нежно целуна ръката й, обърна се и излезе на улицата през летящите крила на вратата.

„Като истински каубой“ — мина през ума му. Той изправи рамене и закрачи към „Дома на надеждата“.

Айлин избърса сълзите си — не искаше събиращите се във фоайето актьори да я видят в това състояние. Трябваше вече да тръгват за театъра, защото репетицията бе насрочена за след няколко минути.

Точно в този момент един мъж стана от мястото си в другия край на фоайето и се отправи към нея, сваляйки шапката си. Беше с жълтеникаво кожено сако и ботуши, панталоните му бяха на тиранти — изглеждаше досущ като актьор в мелодрама за Дивия запад. Слава богу, поне не носеше бяла блуза. Но зад него пристъпваха пет разтревожени момчета в бели блузи.

— Мадам, може ли да поговорим?

Беше висок. Симпатичен… не, тази дума не беше способна да изрази нищо. И, боже господи, гласът му беше като ниска нота, взета на чело. Тя веднага коригира първоначалната си оценка — изглежда, беше живяла твърде дълго след артисти. Начинът, по който вървеше, начинът, по който се държеше… този мъж просто беше истински каубой.

Тя започна да вади цигара — това бе любимият й начин да протака — но още преди да я бе извадила, той бе запалил клечка в нокътя си.

— За какво?

— Бихте ли излезли навън за минутка? — попита той и изразително сви рамене в посока на петте белоблузи момчета.

— С удоволствие.

Той й отвори вратата, а после се обърна, препречи пътя на момчетата, които се опитаха да ги последват, и каза:

— Вие, деца, ще останете тук.

— Но ние трябва да те изпратим до стаята ти…

— На. — Той им подхвърли една монета. — Вървете и си купете захарни петлета.

— Но, сър…

— Кларънс, ако продължите да се влачите след мен, лично ще ви сритам в задниците.

Франк безкомпромисно затвори вратата в лицата им, наложи си шапката и тръгна в крачка с Айлин по тротоара.

— Казвате се Айлин, така ли, мадам?

— Да.

— Аз съм Франк.

— Франк, имам чувството, че не се интересуваш от автографа ми.

— Не, мадам. Мога ли да ви попитам колко планирате да останете в това място?

— Имаме представления през цялата седмица. Защо?

— Ще го кажа без заобикалки: намираме се върху буре барут, което всеки момент ще експлодира.

Забелязаха, че привличат погледите на белоблузите, с които се разминаваха по улицата — в крайна сметка бяха двама високи, привлекателни и отличаващи се от околните чужденци.

— Продължавайте да им се усмихвате — прошепна Франк.

— Питам се на какво чак толкова се радват — каза тя, усмихна се приятно и кимна без посока. — Държат ни под ключ от момента, в който дойдохме тук. Всъщност, по отношение на артисти, идеята може и да не е чак толкова лоша. А ти откога си тук?

— От около час.

— Имаш ли някаква представа какво, по дяволите, става тук?

— Като за начало: тези хора крадат карабини от армията на Съединените щати.

— Карабини ли? Тези тук?

— Всеки един от тях е с единия крак в гроба.

Яка жена на средна възраст се приближи, препречи им пътя и им подаде листа с правилата.

— Извинете ме, приятели — каза тя с крива гримаса, — но правилата не допускат гостите да се разхождат из Новия град без придружител.

— Благодаря ви, мадам, преподобният ни каза, че за нас може — отговори й Франк и най-нахално й се усмихна.

— Току-що говорихме с него — намеси се Айлин и се ухили като идиот. — Той ви изпраща любовта си.

Заобиколиха вцепенената жена и продължиха по пътя си.

— И пушенето е забранено — извика тя след тях, но вече не толкова уверено.

Айлин й махна небрежно и щракна с пръст цигарата зад гърба си.

— Та исках да ви предложа следното — продължи Франк. — Ако имате желание да се махнете оттук, преди чичо Сам да е дошъл за пушките си и преди наоколо да се разхвърчали лайна — извинете ме за израза — за мен ще е повече от удоволствие да ви измъкна.

Тя спря и го погледна по-внимателно. Да — истинска американска искреност.

— Много мило от твоя страна, Франк.

— За мен е удоволствие.

— Но опасявам се, че не мога да тръгна в момента. Не без Джейкъб.

— Аха, старецът.

— Е, не е чак толкова стар. Нима ти изглежда толкова стар?

— Надявам се, че не сте женени?

— Не.

— Добре — каза той с първата искрена усмивка, която бе видяла, откакто бяха излезли от хотела. — Ами… тогава ще вземем и Джейкъб.

— Мисля, че няма да е толкова лесно.

Той я погледна.

— И аз мисля така.

Тя се огледа, направи му таен жест и двамата завиха зад ъгъла в една пряка.

— Ти започваш пръв — каза тя.

Франк килна шапката си назад и пъхна палци под колана си.

— Ще трябва да ви запитам за китаеца.

Тя присви очи и отново го изгледа изучаващо: толкова хубав мъж можеше и да си позволи някои малки недостатъци в характера.

— Сънувал ли си нещо необичайно напоследък, Франк?

Франк се замисли.

— Не, мадам.

— Добре, тогава ще започна, като ти разкажа една необикновена история.

— Влезте, влезте, рави Джейкъб Стърн — каза преподобният и с жест го прикани към застлания с кадифе диван в ъгъла на кабинета си. — Много се радвам, че можахте да дойдете при мен днес.

— Намерих дупка в натоварената си програма — отговори Джейкъб.

Преподобният не стана от креслото си зад писалището, нито подаде ръка. Джейкъб избра място на дивана малко встрани от големия глобус, поставен на дъбова масичка. Ако се изключеше византийската икона в позлатена рамка, окачена на стената зад преподобния, и крал Джеймсовата27 Библия, лежаща отворена на наклонена поставка за четене, нищо друго не подсказваше, че това е кабинет на духовник. Мебелировката беше богата, даже пищна — доста наподобяваща тази в кабинета на Джон Д. Рокфелер, който Джейкъб бе виждал на картина. Въздухът беше тежък и прохладен. През дървените щори на прозореца в сумрачната стая се просмукваха тънки снопове ярка светлина и единствено това напомняше, че се намират в центъра на пустиня. Микроскопични прашинки се издигаха от персийския килим и бавно се въртяха в лъчите. Зрението на Джейкъб още не се бе приспособило към полумрака и той не можеше да види ясно преподобния, разположил се зад писалището си.

— Много уютна стая — отбеляза Джейкъб.

— Харесва ли ви? Нарочно ги накарах да построят този дом с дебели кирпичени стени, така характерни за местната архитектура — това задържа топлината навън до късен следобед. Между другото, всички мебели са дарение от по-богатите измежду моите последователи. Аз не съм склонен да приема, че духовните лица следва да получават редовна заплата. Интересно какво мислите вие по този въпрос, рави. Според мен това нарушава свещеното доверие между Бог и неговите… представители.

— Е, като теория не е зле, но човек трябва да яде.

— Десятъкът — ето това е отговорът и разбира се, както често се случва с добрите решения, такава е била практиката в продължение на стотици години. Всички членове на обществото трябва да направят пожертвования — може би е по-добре да се изразим „да принесат“ — заделяйки част от спечеленото от тях, за да подпомогнат пастира на духовното стадо, независимо дали той е проповедник, пастор или равин.

— Да, десет процента са били считани за нещо нормално — съгласи се Джейкъб.

— Аз направих малко нововъведение — отговори преподобният и се наклони напред, подавайки глава сред слънчевите лъчи. — Прибирам сто процента.

Джейкъб за пръв път видя очите му и му се стори, че посягат към него като мазни пипала. Наложи си да отмести своя поглед. Сърцето му прескочи.

— Имах късмета да покръстя много милионери и да ги привлека в лоното на нашата църква още в началото на църковната си кариера. Не бих могъл да кажа, че десятъкът беше изцяло тяхна идея, но веднъж влязла в главите им, тази мисъл бе посрещната много радушно. Така постепенно открих, че в западните щати е съсредоточена голяма част от богатството: превози, пари в наличност, сребро, петрол. Тук милионерите съвсем не са онези редки за Изтока птици — ако се изразя по-грубо, ще трябва да кажа, че тук те са под път и над път. И независимо от всякакви приказки за камили и иглени уши аз установих, че богаташът също така отчаяно се нуждае от спасение на душата си, както всеки изоставен грешник.

— И те — тези бивши милионери — все още са с вас?

— О, да. Тук, в Новия град — каза Дей, въздържайки се да спомене какво щастие му доставя да гледа как тези бивши магнати и разглезените им жени чистят клозетите. — Попитайте ги и безкрайно ще се изненадам, ако до един не ви отговорят, че смятат живота си днес за сто процента по-богат.

— Сто процента?

— Чисто материалният живот доставя прекомерно много безсмислена духовна мъка. Безпокойства и тревоги как да задържиш онова, което си успял да натрупаш. Нескончаемо напрежение в опити да увеличаваш и увеличаваш стойността му далеч извън всякакви разумни граници на личните ти нужди. Каква огромна радост е да се отървеш от тези страдания и да се отдадеш на живот, посветен на простите духовни ценности!

— Да, всичките тези пари сигурно наистина са били ужасно бреме — съгласи се Джейкъб, оглеждайки повторно стаята. — Кажете ми, каква е тайната на вашия успех?

— Хм, честно казано, аз се смятам за благословен, наистина. — Преподобният Дей стана и накуцвайки заобиколи писалището си, за да се приближи до Джейкъб. — Изглежда, огромното богатство просто не може да натежи прекомерно на душата ми. Почива си на плещите ми и си подсвирква ефирно като колибри. — Той махна с ръка през един от слънчевите лъчи и прашинките се завъртяха във вихрушка.

— Но каква е тайната ви?

— Не искам нищо за себе си. Аз съм слуга, а не господар. Живея, за да изпълня дълга си пред Бога, и земните блага, които минават през ръцете ми, не могат да ги опетнят. Попитайте ме какво означават всички тези пари за мен и аз съвсем искрено ще ви отговоря, Джейкъб Стърн, че не бих могъл да различа сребърен долар от бирена капачка. Парите са само инструмент, даден ми, за да завърша Светото дело.

— Светото дело?…

— Ами… Новия град, нашата катедрала — всички неща, които виждате край себе си.

— А каква е целта?

— Да приближа хората до Бога. Или може би трябва да се изразя по-иначе: да приближа Него до човека… — Преподобният спря и странно се усмихна: — Знам, че сте пълен с въпроси, нали така? Защо не се опитаме да си говорим… по-направо?

— За какво?

— Аз те познавам, Джейкъб Стърн — каза Дей и седна срещу него. — Признавам, че в началото не се сетих веднага, защото ти, старче, си обръснал брадата си. Ти участва в Парламента на религиите миналата година в Чикаго, нали?

Джейкъб усети треперенето в гърдите му да се засилва като приближаващите стъпки на титан. После кимна.

— Ти не си никакъв пенсионер пътешественик. Ти си експерт по Кабала, доколкото си спомням, при това един от най-изтъкнатите. Кабала е една от свещените книги, които се опитвам да дешифрирам още откакто започнах сериозно да се занимавам с колекционерство. Така че аз съвсем естествено съм крайно любопитен да разбера, рави Стърн, какво точно правиш тук?

Джейкъб почувства незрима енергийна вълна да се плъзва покрай главата и гърдите му като гъвкаво насекомо в търсене на някаква слабост. Събра всичката си сила и се опита да издигне около себе си мисловна бариера, за да се предпази от опита за проникване. И в този момент почувства живота си крехък и незащитим като прашинките, реещи се във въздуха.

— Мисля, че аз ви попитах пръв — намери сили да каже той.

— Да, така беше — призна преподобният. — Е, какво, разполагаме с време — не те очакват никъде. — Той се засмя и в гласа му за пръв път прозвуча жестока нотка.

— Слушам ви — напомни му Стърн.

Преподобният Дей се наведе напред и заговори с театрален шепот, като възрастен, разказващ на дете приказка за заспиване:

— Един ден човек се събужда и открива, че вътре в него гори светлина. Че е отворен бездънен кладенец на Силата. Наречи го озарение или както искаш, истината е, че той просто е докоснат от пръста Божи.

— Подобни случаи са известни — съгласи се Джейкъб.

— С течение на времето той се научава да използва Силата… не, не е вярно: той се научава как да освобождава Силата, за да върши тя святото си дело чрез него — това е по-скромният начин да се опише ситуацията. От този момент нататък Светлината ръководи всяка негова мисъл и действие, тя го научава, че трябва да събере край себе си хора и да ги спаси от покварения свят на човеците. Да ги отведе в пустинята. Да построи там Райската градина. Силата го дарява с Видение, за да му покаже точно как да го направят и къде да отидат — сън, в който се разказва за черна кула — Неговата църква! — издигаща се от пясъка.

— Сънували сте това? — изненадано вдигна поглед Джейкъб. После събра цялата си воля, за да сведе поглед отново към праха в лъчите.

— Вече девет години — каза преподобният. — От деня, в който се свестих в локва кал на брега на една река. Представяш ли си — от всички места на този свят, случи се в Швейцария. Без никакъв спомен кой съм и без представа какъв е бил животът ми преди това. Всичко, което притежавах, беше този сън. Това Видение. Но платих страшна цена за просветлението: тялото ми изсъхна — беше много по-зле, отколкото това, което виждаш пред очите си сега. Трябваше ми година, за да се излекувам, и още две, преди да мога отново да ходя. Дали си струваше ли? Без никакво колебание трябва да ти кажа „да“!… „Иди в Америка — заповяда ми Видението — и посей семето си в пясъка.“ Кой бях аз да споря с този властен глас? Нищо — прашинка. И така, без да имам право на това, аз станах духовник — каза Дей и стисна реверите си. — Всъщност в буквалния смисъл на думата взех расото от един баптистки проповедник, когото убих в Чарлстън, Южна Каролина. Бяхме двойници, без никаква разлика — много важно съображение, защото не съм лесен за обличане, поради многото ми… особености. В крайна сметка се оказа, че дрехите правят човека. Е, какво ще кажеш, рави? Не съм ли олицетворение на съвременния евангелист? — Той изтананика някакъв мотив от Гилбърт и Съливан28 и се засмя.

— Значи Видението ви доведе дотук? — попита Джейкъб. Полагаше неимоверни усилия да се съсредоточи и да не позволи на този човек да се отклони от нишката на разговора.

— С помощта на милионерите, които спечелих на моя страна от Чарлстън дотук — между впрочем, Ню Орлиънс се оказа особено богат; стреснати от разпуснатия си живот и огромните си средства тези хора бяха готови буквално да ме умоляват за опрощение. С техните щедри дарения не след дълго Новия град донесе живот в тази безплодна равнина. Предполагам представяш си какъв огромен брой подробности се съдържат в задачата да се даде живот на този плод на въображението: архитектура, социална структура, доставка на стоки, местно правителство. Години минаха като един миг, без да остане време за теологическия аспект… И дойде денят, в който вдигнах поглед и видях града ни да живее самостоятелно и прекрасно — бяхме вече към хиляда души, но броят ни се увеличаваше непрестанно по време на обиколките ми из западните щати, когато изнасях проповедите си от фургона. Тогава изведнъж осъзнах, че съвсем съм пропуснал да помисля за укрепването на духовните основи на нашата колония. Духът ни имаше желание, но плътта… беше невежа… И тръгнах на поклонение. Заминах миналата година за Чикаго, за да се смеся с духовното братство. Какво необятно знание, какво вдъхновение за работа! Ще ти кажа истината, рави, Парламентът на религиите промени живота ми. Пред мен се откри нов път и той беше обезсърчаващ: трябваше да изуча и да извлека prima materia на всички религии по света, а после да обединя отделните им истини в името на Видението, което наистина притежавах, но не можех да изразя… Така започнах да събирам най-ценните свещени книги по света, за да мога да разбера тайните им. Една от първите идеи, които се оформиха в главата ми, беше, че няма случайни съвпадения. Трябва да ти кажа, Джейкъб Стърн, че твоята поява в Новия град точно в този момент е изключително своевременна.

— Защо?

Ударите на сърцето му почти заглушаваха гласа на преподобния Дей, който придърпа стола си още по-наблизо. Във въздуха се разнесе отвратителната миризма на гнили цветя.

— Защото вярвам, че си изпратен тук, за да завършим Светото дело заедно. Това е причината. Това обяснява защо сънуваме един и същи сън за нашата църква.

— Защо сте толкова сигурен, че съм сънувал същия сън? — попита Джейкъб.

— Хайде да забравим за неискреността. Знам толкова много неща за теб и не се съмнявам, че си достатъчно мъдър, за да си отговориш сам на някои въпроси.

Преподобният небрежно махна с ръка и Джейкъб почувства от носа му да шурва топла струя. Обърса я — беше кръв. Вдигна замаяно поглед и с мъка избегна очите на преподобния. Но в краткия миг, през който зърна лицето му, видя, че по устните на мъжа пред него също се стича кръв.

Джейкъб отново кимна — да, въпросите, започващи със „защо“, бяха безпредметни в такъв момент. Главният въпрос беше „как“: как да го спре?

— Сам разбираш, че нагърбен с толкова много отговорност тук, аз просто не можех да погледна на когото и да е измежду тези хора като на „колега“ — продължи преподобният Дей, надигайки възбудено глас, без да забелязва собственото си кървене. — Знаех, че ти ще се появиш, нали това беше предсказано в съня.

— Какво очакваш да направя?

— Толкова отдавна не съм разговарял с човек, достатъчно квалифициран, за да оцени значението на откритията ми. Затруднявам се откъде да започна. Нека ти кажа какво научих в резултат на моите изследвания, а ти ще ми кажеш съгласен ли си с изводите ми.

— Добре.

Миризмата продължаваше да се носи във въздуха. За да преодолее повдигането, Джейкъб дишаше дълбоко през уста и упорито продължаваше да гледа в пода, въпреки това усещайки как погледът на преподобния постепенно разкъсва защитата му.

— В староеврейските свети писания не се споменава Бог; дадени са му множество други имена, но Айн Соф — източникът на цялото Творение — не се споменава направо, защото неговата идентичност лежи отвъд човешкото познание. Поправи ме, ако греша.

Джейкъб кимна. Болката в главата му бавно се засилваше. Той притисна с длани слепоочията си и за пореден път фокусира погледа си върху прашинките, въртящи се в резултат на жестикулациите на мъжа пред него.

— Отсъствието на Бог означава тъмнина. Тъмнината се счита за Зло. Преди на света да се появи светлина, преди да се появи доброто — защото Бог е добър — е имало само тъмнина. Знаем, че Бог е дал на човека свобода на волята, защото е искал да живеем свободни на тази земя. Но за да бъдем истински свободни, ние трябва да се опълчим срещу това, което по традиция се смята за воля на Бога, нали разбираш? Защото така ние ставаме по богоподобни. Това е било първоначалното му намерение при създаването ни. А за да може човек да живее по предначертания от Бог начин, Злото е трябвало да съществува в сърцето на човека от самото начало, защото без Зло, без възможността за избор между двата пътя, за каква свобода на волята можем да говорим?… Следователно… Злото е било дар от Бога на човека. Следваш ли мисълта ми дотук, рави?

Без сам да знае как, Джейкъб намери отнякъде сили да поклати глава. Към оглушителното блъскане в гърдите му се прибави стържене в ушите му, което заглушаваше всичко, с изключение на гласа на преподобния.

— Злото има цел, да — отговори Джейкъб, — и тя е в това човек да се бори с неговата извратеност. И така да възстанови духовната си цялост.

— Да, това безспорно е един от пътищата, които бихме могли да изберем, съгласен съм. Но съвсем ясно е, че има и друг път към божествеността и той е чрез търсене на силата, която наричаме Зло — продължи възбудено преподобният. — Признавам, че този път не е за всеки човек. Той е за малкото, паднали в тъмнината, покварени от нея и намерили силата да се изправят…

— Това не е път за човеците — възрази Джейкъб. Гласът му сякаш звучеше отдалече, съвсем тъничък.

— Да, точно това казвам и аз — широко се усмихна преподобният и кръвта започна да се стича между зъбите му. — Този не така добре утъпкан път е пътят на ревностното подражание на Бог, а не на сляпото подчинение пред Него. Това е път, по който ставаш богоподобен, като търсиш Силата и се издигаш над понятия като Добро и Зло. Това е път на приближаване до Бога, повече отколкото някой някога се е осмелявал, като се опълчваш и бориш срещу Неговата власт.

— Не можеш да победиш Бога — каза Джейкъб. Усещаше невероятна тежест да мачка крайниците му и да го натиска в основата на тила.

— О, така ли мислиш? Тогава нека те попитам следното: причината за появата на великите свещени книги е да бъде следван пътят на Доброто, пътят на Бога, пътят, който повечето човешки същества сляпо следват — това се смята за общоизвестно, нали така? Те са ни дадени като Слово Божие — своеобразни ръководства как да живеем, духовни справочници, уточняващи Божиите закони, стигнали до човека чрез посредничеството на пророците на световните религии.

— Да, да…

— В такъв случай можем да кажем, че Бог е в тези книги, не е ли така? Бог ни се явява чрез думите си и чрез законите си, които ни поставят ограничения и на практика определят какви да сме. Това е начинът, по който Бог оказва някакво въздействие върху физическия ни свят.

— Съгласен съм.

Преподобният Дей се наведе още повече и почти допря лицето си до лицето на Джейкъб.

— Рави… а може би съдбата на човека не е в това да се подчинява на волята на Бога, а да се освободи от Него? Защо трябва да продължаваме да приемаме безкритично, че планът, начертан от Бог в тези книги, е правилен?

— Това не ни е дадено да знаем…

— Но Той ни е дал свобода на волята! Може би Неговото истинско намерение е да освободим света от влиянието Му и така един ден сами да станем богове? Ами ако подобен акт на освобождаване се окаже истинското предназначение на Месията, за когото се говори в книгите?

— Не разбирам — каза Джейкъб. С последни сили се крепеше на границата на съзнанието. Зрителното му поле беше започнало да се стеснява от нахлуваща тъмнина, от очите му капеха сълзи.

— Това ще ти прозвучи като богохулство: представи си, че нашето божество по космическите стандарти е глупаво, недоразвито хлапе, преследвано от съмнения, объркано и несигурно какви точно са намеренията му — такова като всеки земен човек. Представи си подобно създание, което нито може, нито има желание повече да ни управлява, превърнало се в родител, изпуснал контрол над децата си, понеже ние надрастваме нуждата от неговата защита…

— Това не ни е дадено да знаем…

— Не, не съм съгласен. Погледни свидетелствата, Джейкъб. Погледни покварата в този свят: греха, насилието, корупцията, войнствеността. Би ли нарекъл ти „Създателя“ на този ад непогрешим? Нима Неговите методи са ни чак толкова непонятни? Не мисля, че е така.

— Това са дела на човека, а не на Бог… — слабо възрази Джейкъб. Сърцето му опасно трепереше.

Без повече да се вслушва в думите му, преподобният Дей се пресегна, хвана го за китките и заговори с глас, който се забиваше като кинжал:

— Аз вярвам, че истинското предназначение на човека е да изтрие всеки спомен от законите на Бог на земята, за да се освободим по този начин от ограниченията, които Той ни е наложил още преди хилядолетия. Иронията е, че така нареченият Бог сам знае, че се е провалил, макар че едва ли позволява на тази мисъл да влезе в главата Му. А аз постепенно осъзнах, че този върховен и последен акт на въставане, състоящ се в прогонването на Бог от нашия свят, е истинската причина, поради която Бог е създал човека — за да го победи и да го надмине — макар да не е готов да го признае.

— Как?

— Като бъде унищожено Божието присъствие на тази земя — изрече преподобният с оглушителен шепот.

— Но как ще…

— Планът за Неговото унищожаване е бил скрит в Неговите книги още от самото начало. Той Сам го е сложил там и аз дешифрирах информацията: построих подземна крипта под моята църква, следвайки изричните Му указания, за да усиля по този начин действието на Силата.

— Какво действие?

— Толкова е просто, Джейкъб: Той иска да изгорим книгите.

Джейкъб гледаше в земята, поклащаше глава и се опитваше да се защити от лудостта.

— Да изгорим книгите! Да унищожим Неговите закони, да изличим присъствието Му на земята! Ето, това е Светото дело, за което Бог е създал човека! Този акт ще освободи Месията, който ще ни преведе през останалия път до окончателната свобода. Единственият, истинският Месия!

— Ти?

Преподобният Дей се изсмя, от ушите и ноздрите му потече кръв, в ъгълчетата на очите му се появиха червени жилки.

— О, небеса, не, аз съм само пратеник. Нашият Месия е ангел прекалено чист и несебичен, за да бъде сравняван с такива като Бог — това е Архангелът, когото Той е оковал във вериги, изхвърлил от Рая и заключил в подземие от страх, че поради честността си един ден той може да разкрие пред човека неговата истинска и по-възвишена съдба… Ние ще довършим делото на Архангела тук — това е целта на нашия град. Ще унищожим книгите и ще разчупим оковите, които държат нашия Месия в мрака. Това е смисълът на съня ни, това е обяснението зад общото ни Видение. Това е, заради което ние… ние…

Преподобният Дей рязко се изправи, крайниците му застрашително се разтресоха. Джейкъб чувстваше, че собственият му череп всеки миг ще се пръсне, от миризмата на гнило му се повдигаше.

Но той не откъсваше поглед от преподобния: очите му се забелиха, от гърлото му се изтръгна несвързан брътвеж, тялото му се вдърви и в следващия миг той тежко падна на пода. Във въздуха изригна облак от прашинки, ръцете и краката му се замятаха като риба на сухо, от всички отвори по лицето му потече кръв.

Налягането в главата на Джейкъб изчезна, сякаш някой бе отворил предпазен вентил. Зрението му се възстанови, пулсиращата болка изчезна и той се вгледа в тялото на проповедника на пода.

„Припадък — схвана Джейкъб. — Този човек е епилептик.“

Джейкъб хвана по-здраво ръба на дивана, защото осъзна какво трябва да направи. Но откъде щеше да намери силата? Та той едва не го бе убил, дори без да го поглежда право в очите. Джейкъб нестабилно се изправи. Припадъкът не показваше признаци на отминаване, но нямаше никакъв начин да разбере колко време може да продължи.

Той претърси стаята с очи и се спря на едно кристално преспапие — сфера, обгърната в плетеница от стъклени нишки, лежаща на писалището. Повдигна я с две ръце, изпробвайки тежестта й… да, беше достатъчно тежка. Почти като гюле.

Върна се две крачки, изправи се над преподобния и го погледна. Пристъпът като че ли преминаваше. Джейкъб трескаво пое дъх и вдигна кристалната топка над главата си.

Изведнъж почувства пристъп на замайване — беше вложил прекалено много усилия. Пред очите му заплашително притъмня, той отпусна топката и падна болезнено на колене. По лицето му се стичаха пот и кръв. Остави топката на пода и избърса веждите си с ръкав.

„Дишай, старче! Дори да е последното нещо, което ще направиш, направи така, че животът ти да има някакъв смисъл, и изтрий тази гадна обида към Бога от лицето на земята!“

Потръпването на преподобния затихваше, макар езикът му още да се подаваше през пяната на устните. Той изпъшка слабо.

„Хайде, Джейкъб, спести мъченията на това нещастно животно.“

Джейкъб се приближи още веднъж до проповедника и пак вдигна топката. После изчака главата му да спре да се върти, за да може да стовари тежестта право върху челото му.

Преподобният отвори очи, мигновено дойде в съзнание и заби поглед в Джейкъб, сякаш през цялото време го бе наблюдавал от някакво съхранило разум ъгълче на съзнанието си.

Джейкъб извърна очи и с две ръце хласна топката в главата му.

Но вече беше късно: някаква сила леко го отмести встрани и топката безобидно тупна до черепа на преподобния.

Дей рязко вдигна ръка и стисна китката му като в менгеме, счупвайки костта. Показалецът на другата ръка укорително се размаха пред лицето му.

— Лошо, лошо — прошепна преподобният Дей, бледен и страшен като труп.

После направи рязък жест. Топката излетя от ръцете на Джейкъб, удари се в отсрещната стена и експлодира в облак от отломки.

Последва нов жест — Джейкъб залитна назад, падна върху писалището и остана там неподвижен и безпомощен.

— Индусите имат интересна теория — каза преподобният, докато се приближаваше към него. — Те вярват, че Бог им говори… през очите.

15.

Създадени с оглед на очакващото ги светло бъдеще, едновремешните линии север-юг, минаващи по правило през разпределителната гара в Прескот, Аризона, все още свързваха невзрачни спирки, където, ако нямаше пътници, началникът само махваше с ръка на машиниста да не спира изобщо. Чартърният влак на Дойл бе единственият, който пристигна късно този следобед в Прескот.

Шест яки коня и две мулета за багажа ги чакаха на товарната гара заедно с всичко, поръчано от Инес: карти, пушки, амуниции, аптечка и едноседмичен запас от храна и вода. Старият златотърсач на гишето окомплектоваше експедиции вече петнайсет години и дори бе срещал един-двама англичани сред пътешествениците — името Артър Конан Дойл не му говореше нищо, той просто не четеше — но досега не бе виждал по-странна и по-решително настроена група от тяхната.

Друг мъж, по-млад, който дялкаше пръчка до цистерната за вода, изчака разговора да свърши, после стана и бавно тръгна към телеграфната станция.

Дойл се обърна и видя Мери и Джек да слизат отново последни от влака. Тя, изглежда, бе повъзстановила част от силите си — лицето й бе придобило човешки цвят, а и се бе преоблякла в дрехи за езда. Джек обаче изглеждаше мъртвешки безизразен. Тя го сложи да седне на един камък до оградата, зави грижливо раменете му с одеяло, намести куфарчето на Едисон между краката му и се захвана да оседлава конете.

Видял в това удобна възможност да я разпита насаме, Дойл се приближи до нея и прошепна:

— Как е той?

— Още е рано да се каже — отговори му тя, без да го поглежда.

— Мислиш ли, че има полза?

— Лечението беше трудно.

— Това ми е съвсем ясно. Изглежда, ще има нужда от време, за да се възстанови, нали?

— Понякога няма такова нещо като възстановяване — каза тя и хвърли поглед към сгушилия се под одеялото Джек, който втренчено гледаше в земята.

— Кога ще знаем със сигурност?

— Това зависи само от него. — Личеше си, че иска да сложи край на разговора.

— Ефектът от твоето лекарство май не е много ясен, а? — подметна Дойл раздразнено.

— Не повече отколкото на твоето.

Тя се обърна към него, той видя отчетливия отпечатък на усилието и напрежението по лицето й и веднага почувства угризения.

— Надявам се, че не ви обезпокоихме снощи — извини се той.

— Кога?

— Чухме писък и влязохме в купето.

— Не си спомням — каза тя и го погледна право в очите.

Изглежда, му казваше истината.

— Мери… Можеш ли да ми кажеш по-конкретно… какво му беше? — попита той.

— Не знам как да ти го опиша по разбираем за теб начин.

— Разкажи ми така, както можеш.

Тя замълча, после каза откровено:

— Душата му се беше загубила.

— По-точно?

— Душата може да пътува надалеч, но винаги трябва да може да намери обратния път. Но входът за тялото му беше затворен.

— Затворен?

— Когато душата напусне, мястото й може да бъде заето.

— От какво?

— От уиндиго.

— Какво?

— Демон.

В съзнанието му се мерна споменът за пихтиестата маса, тресяща се в ръцете й. Той се почувства безпомощен, слаб и болен.

— Как?

— Има ли значение?

— Предполагам, че няма — каза Дойл. — Но никога не бях виждал такова нещо, каквото видях снощи в купето.

Тя отново го погледна.

— И аз.

— Мери, аз…

— Името ми е Тази, която върви сама.

Дойл кимна, оценявайки доверието, което му оказваше с разкриването на името си.

— Ако има нещо, което бих могъл да направя…

Тя поклати глава.

— Сега всичко зависи само от него.

И преди да успее да я попита още нещо, тя отведе двата коня при Джек. Дойл видя как грижливо му помага да стане и да се качи на седлото. Той не я поглеждаше, но се движеше и реагираше на докосванията й послушно. Дори зад замъгления му поглед да се въртяха някакви мисли, те оставаха напълно скрити за околните. Дойл се върна при другите.

Единствен от всички, Лайънъл Стърн за пръв път трябваше да язди, затова решиха да му дадат един едър кротък кон и да го оставят в ариергарда. Сега той стоеше извън корала, държеше юздите на една ръка разстояние и бе вдигнал неспокоен поглед към животното.

— По принцип съм против идеята да се качвам на нещо по-голямо и по-глупаво от мен — сподели той с минаващия покрай него Дойл.

Инес се бе погрижил да уреди сметката, да проследи натоварването на мулетата и сега заедно с Престо разглеждаха картата, разстлана върху един камък.

— Старчето вътре ми каза, че сме щели да открием път тук някъде. Не бил означен на картата — обясни Инес и прекара линия в посока изток-запад.

— Какъв път?

— Ами побърканите сами го били построили, така че трябвало да ни отведе право в тяхното селище — допълни Престо.

— Колко далече се намира?

— Ако пътуваме без отклонения, може би ще пристигнем късно довечера.

— А какво е това място… Каньона на черепа? — поинтересува се Дойл.

— Станция за дилижанси. Ние ще пресечем направо през хълмовете и ще намерим пътя на десетина мили западно от нея — уточни Инес, който явно се чувстваше уютно в света на картите и тактическите варианти.

— Старецът каза, че през последните години оттук минавали много хора на път за Новия град — каза Престо.

— В по-голямата си част били явни фанатици — подметна Инес. — Но също така ни каза, че рано вчера от влака слезли петима мъже и наели няколко коня.

— Описанието им доста точно отговаря на Фредерик Шуорцкърк и компания — прошепна Престо и предпазливо погледна към Тази, която върви сама. — С тях бил и един синеок тип със стъклен поглед.

Дойл смръщи вежди — до момента не му бе хрумвало да търси връзка между нападението над Тази, която върви сама и Лигата на крадците.

— Това е доста обезпокоително — призна неохотно той.

— Да — съгласи се Престо и двамата с Инес се спогледаха. — И на нас така ни се стори.

Наблизо се разнесе удар. Чантите на Лайънъл бяха паднали на земята — той седеше заднишком на коня, вцепенен от страх, и стискаше седлото.

— Мисля, че имам нужда от помощ — призна той.

Франк гледаше „Дома на надеждата“ през прозореца от втория етаж на хотелската си стая. На перваза имаше пепел от пурата му, защото той наблюдаваше парадния вход на къщата вече от цял час, както бе обещал на Айлин, която бе отишла в театъра.

Джейкъб не се бе върнал от срещата си с преподобния Дей. Айлин отиде да го потърси там в шест часа, но я отпратиха обратно. Един тип в черна риза й каза, че срещата още продължавала и че двамата не искали да бъдат обезпокоявани. Но инстинктите й говореха съвсем друго, така че тя се бе върнала в хотела разтревожена. Франк се опита да я успокои, колкото можа, и й даде думата си, че ще открие Джейкъб и че ще я намери в театъра след представлението.

Той самият имаше много неща, за които да се тревожи. Тя му бе казала, че китаецът пътувал в техния фургон през целия път от Уикънбърг, включително онази сутрин при Каньона на черепа. Значи той бе държал убиеца на мушка и го бе изпуснал. Сега Главореза бродеше на воля из Новия град — името му било Каназучи и той бил някакъв монах, при това от Япония, а не от Китай — и ако можеше да се вярва на останалото, което Айлин му бе разказала, той и този Джейкъб били дошли тук заради някакъв техен общ кошмар, в който ставало дума за черната кула.

В старите дни история като тази щеше да бъде предостатъчна, за да го накара отново да хване бутилката.

Поне част от дилемата му се беше изяснила до кристална яснота: ако разчиташе на нещо по-сериозно с Айлин — а след като бе говорил вече с нея, той разчиташе точно на това и то повече от всичко на света — забиването на куршум в онзи японец щеше да сведе шансовете му до кръгла нула. Никога досега Франк не се бе изправял пред по-неприятен избор.

Той погледна часовника си, който бе оставил отворен на перваза — беше вече седем и половина. Пиесата бе обявена за осем часа. Смяташе да се поразходи около „Дома на надеждата“, но за целта трябваше да изчака да се стъмни. А колко много му се искаше да види Айлин на сцената!

Постепенно в някакво ъгълче на мозъка му бе започнал да съзрява друг план — той имаше по-добри шансове за успешен завършек, но с цената на значително по-голям риск. За изпълнението му бе необходима карабината „Хенри“, макар това почти сигурно да означаваше смъртта му.

Франк сложи шапката си, излезе от стаята и надникна надолу от горната площадка на стълбището. Кларънс и смахнатата му компания го чакаха във фоайето. Той започна да опитва една след друга вратите на етажа и накрая намери една, която се отвори. Влезе в стаята, вдигна прозореца и се спусна по улука на безлюдната уличка. Пред театъра вече бе започнала да се събира голяма тълпа белоблузи.

Изглежда, му бе писано да отложи за неопределеното бъдеще виждането на Айлин в тази роля, а може би и в някои други. Но това беше най-добрата причина да държи да остане жив.

От края на града Каназучи наблюдаваше последните посетители да влизат в театъра. Запалените и поставени в ниши по фасадата факли вече започваха да се преборват с настъпващата нощ. Той изчака още пет минути, прекоси празната улица и се отправи към конюшнята.

Беше научил, че преподобният Дей живее в кирпичената къща срещу театъра. Този човек без съмнение щеше да знае местоположението на подземната крипта с книгите — в това Каназучи бе повече от сигурен, защото вероятно той беше човекът, поръчал открадването на Коджики.

Вече часове наред Каназучи чакаше преподобният Дей да излезе от къщата, която белоблузите наричаха „Дом на надеждата“, но от него нямаше и помен. Сградата бе грижливо охранявана, а пазачите — до един облечени в черно — бяха по-опасни и по-добре въоръжени, отколкото белоблузите, които бе видял до момента. За да проникне вътре, трябваше да разполага с Косата.

Любопитно: малко след като бе заел наблюдателната си позиция, Каназучи бе станал свидетел на съвсем доловимо спадане в концентрацията на белоблузите — сякаш контролът, под който се бяха движили до момента, неочаквано бе изчезнал. Някои спираха както си вървяха, други падаха на колене, трети изглеждаха обхванати от непоносима болка. След няколко минути контролът се възвърна и белоблузите се захванаха с делата си, сякаш нищо не се бе случило.

Когато влезе в конюшнята, наоколо нямаше никого — помещението изглеждаше празно. На светлината на единствения оставен фенер той отиде в задния двор, където се намираха фургоните на трупата, спря и се вслуша — отново нямаше никого. Каназучи бавно разтвори брезентовото платнище в задната част на фургона, в който бе пътувал, и се озова право срещу дулото на пушка.

— Айлин ми каза да не те убивам — изрече коленичилият вътре мъж.

Ударникът беше запънат, а пръстът му леко натискаше спусъка.

„Ако го атакувам, куршумът не може да не ме улучи“ — разсъди Каназучи.

— Не искам да го правя — продължи мъжът. — Но ако се наложи…

Каназучи го погледна в очите. Човекът изобщо не се шегуваше. И беше добър: нищо не бе издало присъствието му във фургона. Знаеше как да се крие и нямаше никакво съмнение, че знае как да убива.

— Какво искаш? — попита Каназучи.

— Задържали са Джейкъб. Айлин ми каза, че той ще ти трябва за нещо и че ти ще искаш да го освободиш. Истина ли е това?

— Да.

— Тогава имам нужда от помощта ти.

Каназучи кимна. Мъжът освободи ударника, но не свали карабината.

— Къде е той? — поинтересува се Каназучи.

— В голямата кирпичена къща.

— Трябва да го измъкнем оттам.

— Надявах се да го кажеш. Може би търсиш това? — И той му подхвърли Косата.

Каназучи улови ножницата във въздуха и със светкавично движение измъкна меча. Пръстът на мъжа не помръдна.

— Аз съм Франк — каза той.

— Каназучи — отговори японецът и леко се поклони.

— Кана… — означава ли това нещо на английски?

— Означава „чук“.

— Е, добре, както кажеш… Чук — въздъхна Франк и чак сега свали карабината. — Да вървим да вдигнем малко гюрултия.

Каназучи се отмести встрани и Франк слезе от фургона. Двамата внимателно се огледаха, поставяйки на везните професионализма на другия и общата си кауза срещу инстинкта за самосъхранение. Известно време всеки очакваше другият да направи първия ход, после като двойка танцьори се обърнаха и в крачка тръгнаха към конюшнята.

— Взеха ми револвера, когато пристигнах, но са ми оставили карабината при седлото. А и не намериха другия револвер в ботуша ми — обясни Франк и докосна дръжката на резервния си колт в кобура.

— Грешка.

— Този град е по-болен от чанта, пълна с издавени котенца.

— Той е като часовник: бил е навит, сега пружината му се развива.

— Да, има някаква отпуснатост — кимна Франк. — И ти си я усетил, нали?

— Да.

— Изглежда, наближава краят на цялата дивотия — продължи да разсъждава на глас Франк.

— Отрежеш ли главата, тялото пада само.

— Аха, стигаме до нещо, в което си особено добър.

— Моля?

— Това беше шега, Чук.

Каназучи се замисли за миг, после кимна:

— Разбирам.

Малко преди да излязат на главната улица, двамата спряха. Откъм театъра се донесе едва доловим смях, прекъсван от по-отчетливи аплодисменти. После всичко потъна в призрачна тишина. Прозорците и на двата етажа в „Дома на надеждата“ светеха, по широката веранда пред входа патрулираха въоръжени пазачи.

Франк драсна клечка в стената на обора и запали пура.

— Май ни трябва преподобния А. Глориъс Дей — каза той.

— Къщата се охранява от дванайсет души, но отзад са само трима — каза Каназучи, който не бе спирал да ги наблюдава.

— Обикалят ли?

Каназучи кимна.

— Сменят се на всеки час.

Франк погледна часовника си.

— Имам една идея как можем да проникнем вътре.

И докато пресичаха улицата му разказа какво предлага да направят. Каназучи се съгласи. Завиха по една от страничните улички и се приближиха до задния вход на къщата.

На верандата седяха трима пазачи, въоръжени с карабини и револвери. Франк вървеше две крачки напред с вдигнати ръце, следван от Каназучи — револверът на Франк беше в колана му, а Косата бе скрита отзад под ризата му — който бе опрял карабината на Франк между плещите му.

Пазачите се изправиха. Бяха облечени в свободни черни дрехи, погледите им бяха чисти и ясни. Макар да не бяха същите, те напомниха на Франк за групата, която бе видял да пристига днес.

— Намерих го да се разхожда край конюшнята — проговори Каназучи.

— Казах ти вече, жълто копеле — изпелтечи Франк и залитна. — Исках да се уверя, че се грижат за коня ми.

— По-тихо — предупреди ги началникът на охраната.

— От няколко седмици има колики, а на проклетите хлапета хич не им пука…

Каназучи го хлопна по тила с приклада на карабината, Франк се препъна и падна по лице на стълбите.

— Нали ти казаха да мълчиш — викна Каназучи.

Тримата пазачи с любопитство изгледаха Франк, но карабините им бяха свалени. Франк се хвана с две ръце през корема и се напъна като че ли бе готов да повърне.

— Ама този е от гостите — досети се един от пазачите.

— Да, пиеше — обясни Каназучи.

— Ще го оправим — каза шефът.

Двама от пазачите се наведоха, за да прихванат Франк под мишниците, и той измъкна дългия нож на Каназучи изпод ризата си. В мига, в който го изправиха, стовари рамо в гърдите на командира им, запрати го назад в една от колоните, после го сграбчи през лицето и заби ножа зад лявото му ухо. Мъжът издъхна, без да издаде звук.

Зад гърба му се разнесе звук като от стичащ се дъжд. Когато се обърна, клатещите се тела на другите двама пазачи рухнаха на верандата. Главите им се вече подскачаха надолу по стъпалата. Мечът на Каназучи беше на мястото си в ножницата.

Дявол да го вземе! Този човек си разбираше от работата.

Каназучи му хвърли карабината и Франк я хвана с една ръка. После размени дългия нож за револвера си. Каназучи прибра вакизаши в ножницата, а Франк — револвера в кобура. Изправиха се от двете страни на вратата и зачакаха.

— Не беше нужно да ме удряш толкова силно — прошепна Франк.

— Така беше по-убедително.

— Радвам се, че не трябваше да се преструвам на умрял.

Никой не излезе — явно пазачите отпред не бяха дочули схватката. Франк опита вратата и тя се отвори.

В коридора светеха лампи, но цареше полумрак. Дебелите килими заглушаваха стъпките им. Цялата къща бе пищно обзаведена, по стените бяха окачени маслени картини, а над стълбището във входното антре висеше кристален полилей. Никъде не се виждаше нито един плювалник — да, тук беше по-приятно, отколкото дори в публичен дом в Сейнт Луис.

Откъм гостната вляво се разнесе глас и те предпазливо се прокраднаха към частично отворената плъзгаща се врата. Видяха още четирима от облечените в черно елитни войници, пред които стоеше началникът им — висок рус мъж с чуждестранен акцент. Един от онези, които Франк бе видял да пристигат днес следобед.

— … според телеграмата са слезли от влака в Прескот и са поели с коне насам. Ще ги причакате на източния път. Петима са, придружава ги жена. Носят една книга. Пропуснете ги да минат и ги прехванете след бариерата. Преподобният не иска да плаща, преди да сме му предали книгата. Действайте.

Четиримата се отправиха към плъзгащата се врата. Каназучи и Франк се изтеглиха назад в една от тъмните стаи, докато мъжете минаха през хола към предната част на къщата.

— Ти не, Скръгс.

Един от четиримата — младеж с бебешко лице, понесъл куфарче — послушно спря. Русият сложи ръка през раменете му, съпроводи го до вратата и каза:

— Ти ще останеш с мен.

Франк и Каназучи изчакаха да чуят затварянето на вратата и едва тогава пак се върнаха в хола. През пердетата на прозорците виждаха пазачите, охраняващи предната веранда. Сложил ръка върху дръжката на Косата, Каназучи кимна към стълбището. Франк показа, че е разбрал, и двамата тръгнаха нагоре. Стигнаха междинната площадка и замръзнаха на местата си, защото над тях се разнесе издайническо изскърцване на дюшемето. Появи се телохранител в черна риза и погледна през перилата към салона на долния етаж.

Каназучи замахна и дръжката на ножа му щръкна от гърлото на мъжа. Той бавно се свлече на пода и без да издаде звук, вкопчи пръсти в острието. Каназучи напълно безшумно изкачи останалите стъпала на три скока, сложи крак на шията на пазача и натисна. Чу се изпукване.

„Ама този наистина знае занаята“ — окончателно реши Франк.

Последва го на горния етаж. Влязоха в първата врата отдясно. Каназучи я затвори и заключи. Тук беше малко по-светло. И изглеждаше като че ли някой бе живял, за разлика от останалите стаи. Виждаха се лавици, отрупани с книги. Разхвърляна по писалището недовършена работа. Голям глобус. Библия, оставена отворена на поставка за четене.

— Преподобният Дей — каза Каназучи.

Франк коленичи да разгледа отблизо петната по килима.

— Това е кръв — каза той. — Прясна… на не повече от два часа.

— Джейкъб — заключи Каназучи, загледан в пръснатите стъклени отломки в ъгъла.

— Изглежда, се е борил. Издърпали са го навън… оттук. — Франк с лекота следваше кървавата диря, която прекъсваше пред стената.

Двамата внимателно я огледаха.

Откъм задната част на къщата се разнесоха викове и бързо се пренесоха отпред. Беше сигнал за тревога — някой бе намерил труповете.

Франк и Каназучи спокойно се спогледаха. Чуха топуркането по стълбите нагоре, но никой от двамата не изглеждаше особено обезпокоен. Франк проследи една едва забележима цепнатина, вървяща успоредно на края на лист розов тапет. Каназучи пък откри петно на тапета, едва доловимо потъмняло от натрупването на кожна мазнина. Докосна го и натисна. Чу се щракване на ключалка, част от стената се отвори по дължината на цепнатината и пред очите им се разкри тъмен проход.

Някой натисна дръжката на вратата отвън и я заудря. Ключалката не се предаваше. Чу се дрънчене на ключове. В мига, в който вкараха ключа в ключалката, Франк се отпусна на едно коляно, направи ветрилообразно движение с карабината „Хенри“ и за по-малко от пет секунди изстреля петнайсет куршума през вратата, завършвайки канонадата с шест изстрела от револвера си. Каназучи изтича до вратата и я отвори.

Пет трупа, облечени в черно.

„Добър е“ — каза си Каназучи.

Отвън и под тях се разнесоха нови викове — очевидна реакция на изстрелите. Тревогата явно обхващаше цялата къща. Франк последва Каназучи в тайния проход. Размазаните кървави петна ги водеха през стълбище, последвано от къс коридор и еднопосочна врата в килерчето за провизии на кухнята. Спряха в тъмнината и Франк невъзмутимо презареди. Навсякъде около тях се чуваха стъпки и викове.

— Преподобният не е тук — отбеляза Каназучи.

Франк завърши с щракване презареждането на колта си и се съгласи:

— Няма го, да го вземат дяволите.

— Изнесли са Джейкъб през онази врата. — Каназучи посочи вратата, където петната изчезваха. — Нямаше как да видя това от мястото, откъдето наблюдавах.

— Е — каза Франк, заслушан в шума, приближаващ по прохода, — не можем повече да оставаме тук.

Безшумно прекосиха кухнята, излязоха през някаква врата, минаха през малко складово помещение и се озоваха на тъмна алея откъм северната част на къщата. Това беше краят на дирята от кървави петна и отпечатъци от стъпки. Тъмнината не им позволяваше да продължат проследяването. Макар уличката да бе безлюдна, те чуваха шума на тълпа, събираща се от всички страни към „Дома на надеждата“. Откъм камбанарията на черната църква се разнесе тревожен звън на камбана.

Каназучи тръгна напред през лабиринта от бараки и скоро се отдалечиха от врявата зад тях. Не се виждаха никакви хора — повечето жители на града бяха на представление в театъра. Двамата се вмъкнаха под някакъв паянтов сайвант.

— Добрата новина е, че не знаят как изглеждаме — прошепна Франк.

— Всички ще ни търсят — отговори Каназучи, чието изражение, изглежда, никога не се променяше. — А ние не знаем къде се намира Джейкъб.

— Е, това пък е лошата новина.

Яздеха бавно през неравния терен, за да може Лайънъл да ги следва, и намериха пътя за Новия град чак към седем вечерта. Сега напред излезе Инес, който разчиташе картата без проблеми. На едно-две по-трудни места му помогна Тази, която върви сама. Дойл непрекъснато поглеждаше към Джек, търсейки признаци на някакъв живот, но не забеляза никакви. Джек не реагираше на въпросите му и гледаше втренчено към хоризонта. Лицето му бе съвсем безизразно.

Пред тях се простираше гола пустиня. Скоро изгря луната и това им позволи малко да ускорят ход в лек галоп, който накара Лайънъл да се вкопчи в седлото. След две мили конете рязко свърнаха встрани и Инес едва не се изтърси. Нещо отдясно ги бе изплашило. Дойл видя в лунната светлина над главите им да се размахват черни криле и попита:

— Бухали?

Тази, която върви сама поклати мълчаливо глава, слезе и се отправи по тясна пътека към оголена скала, подаваща се над земята вдясно от тях. След малко им извика да отидат при нея. Всички слязоха от конете и ги поведоха по пътеката. Петдесет метра по-нататък конете отказаха да се подчиняват и изплашено размятаха глави на изхода пред разчистена площадка. Джек и Лайънъл останаха назад, но другите изминаха и останалата част от пътя с извадено оръжие.

Когато оставиха каменистия участък зад гърба си, в лицата ги лъхна гадна миризма. Десетки разбудени лешояди тревожно излетяха във въздуха.

Бяха престояли под жаркото слънце само един следобед, но и той се бе оказал предостатъчен, за да разкапе трийсет и осемте трупа. Едва ли можеха да бъдат разпознати. От друга страна, след такова клане това също не би било възможно. Повечето бяха застреляни, но поне дузина бяха загинали от рани от нож. Лешоядите също се бяха погрижили за отвратителната картина.

„Добре че стигнахме тук по тъмно“ — мина през главата на Дойл. Кръвта изглеждаше черна и някак абстрактна.

— Не докосвайте нищо — нареди Дойл.

Погледна вляво. Джек бе дошъл през скалите и сега стоеше настрани, загледан в обезобразените тела. Чертите на лицето му бяха изкривени и оживени от наченките на някаква мисъл. На Дойл му се стори, че забелязва първите признаци на гняв в този човек. В него ставаше нещо и то бе събудено за живот от миризмата на кръв.

Дойл направи крачка напред и вдигна една значка, паднала в пясъка.

— Заместник-шериф — прочете той надписа. — От Финикс.

— Всички имат такива — отбеляза Тази, която върви сама, навлизайки между труповете.

— Лайънъл, ти стой там — извика Дойл, забелязал младежа на пътеката между скалите, и се наведе да огледа едно от телата.

— Какво става? — попита Лайънъл.

— Просто остани там.

— Повечето са на средна възраст — признаците на заседнал живот са съвсем ясни — забеляза Дойл.

— Това говори ли ти нещо? — попита Престо.

— Не ми изглеждат като хора на закона — намеси се и Инес.

— И не са. Това са най-обикновени доброволци — обясни Дойл, разглеждайки подгизнало в кръв листче, което бе извадил от вътрешния джоб на палтото на една от жертвите. — Хайка, потеря… не знам как тук наричате подобни преследвачи. Тръгнали са по следите на този човек.

Той подаде листчето. Престо запали клечка кибрит и видяха груба рисунка на азиатец с дяволско изражение, под която следваше кратко, но потресаващо изброяване на приписваните му престъпления.

— „Главореза — китайският палач — прочете на глас Инес. — Търсен за десет ужасни убийства, извършени на територия Аризона. Заподозрян в безчет други злодейски престъпления.“

— Този приятел не си е давал много почивка, а? — подметна Престо.

— „Най-опасният жив човек“ — продължи да чете Дойл с лека насмешка. — Е, сигурен съм, че са се опитали да не хиперболизират. Хм… и награда от пет хиляди долара. Това несъмнено обяснява доброволците.

— Мили боже, възможно ли е един човек да извърши всичко това? — недоумяваше Престо, оглеждайки грозната сцена около тях.

— Не сам. Тези хора са попаднали на кръстосан огън — възрази Дойл и посочи двете страни на поляната. — Оттук и оттам, иззад скалите. Били са най-малко четирима.

— Въоръжени с многозарядни карабини — допълни Инес, вече зад най-близката скала. — Тук е пълно с гилзи.

— Освен това главите им са по местата си — досети се Престо. — Което не съвпада с начина на действие на този… Главореза.

Някой издърпа листчето от ръката му. Беше Джек, който незабелязано се бе приближил и сега напрегнато разглеждаше листчето.

— Какво има, Джек? — тихо попита Дойл.

— Той знае — проговори Тази, която върви сама.

— Какво знае?

— Този човек е от съня — отговори тя и посочи листа. — Един от Шестимата.

Джек вдигна поглед към нея. В очите му имаше съгласие.

— В такъв случай можем да заключим, че тези мъже са го преследвали на път за Новия град и са се натъкнали на засада — каза Дойл.

Джек върна листа и тичешком се отправи към конете.

— Да вървим — въздъхна Дойл.

— Би трябвало да ги погребем както подобава — каза Престо, поглеждайки към накацалите наоколо лешояди.

— Пустинята ще се погрижи за това — отвърна Тази, която върви сама и тръгна към пътеката между скалите.

— Не изглежда много добре, какво ще кажеш? — обърна се Престо към Дойл.

— Да — отговори Дойл и потегли след жената.

— А ти не си ли виждал този мъж в съня си? — попита го Инес.

— Сега, като се замисля, ми изглежда познат — каза Престо със свойственото си безразличие и се вгледа по-внимателно в рисунката. — Макар че много не ми прилича.

— Надявам се този тип да може да върши с меча си поне половината от нещата, които ти можеш да правиш с рапирата — извика Инес и се затича след Дойл.

— И да се надяваме, че ще застане на наша страна — прошепна на себе си Престо. После се прекръсти, каза бърза молитва в памет на избитите и напусна последен сцената на клането.

Когато излязоха от скалите, Джек вече беше яхнал коня си и галопираше на запад, следван от Тази, която върви сама. След малко всички се носеха след тях. Тайната радост, която Дойл изпитваше от завръщането на Джек в света на живите, бе помрачена от черни мисли за онова, което без съмнение ги очакваше в Новия град.

„Каква странна публика“ — помисли си за белоблузите Айлин. Но можеше ли да очаква нещо по-различно, след като те бяха странни във всичко? Вниманието, с което попиваха евтината руританска мелодрама, граничеше с благоговение. Залата често гръмваше в оглушителни аплодисменти. Всичките им реакции — смях, въздишки, ахвания — ставаха хорово, сякаш един мозък се изразяваше с хиляди гласове.

Раймър бе необяснимо доволен от бездушната репетиция същия ден и така и не можа да спре да се възхищава на театралната зала на Новия град. Айлин не знаеше дали си внушава, или не, но той определено се държеше по-налудничаво от обикновено. Беше толкова възбуден, че човек просто очакваше да види шибания му Едуин Бут сред публиката.

Но с едно нещо трябваше да се съгласи: ако техниката зад кулисите изглеждаше функционална и добре замислена, макар и малко елементарна, залата бе направо изумителна. Обзаведена богато и с въображение, достойно за сцена в Ню Йорк или Лондон, тя бе направо като дошла от друг свят в сравнение с повече от скромните условия, в които се бяха представяли през последните шест месеца. Може би именно пищната гледка на плюш и кадифе бе събудила в Бендиго старата мечта за Бродуей, така че той се носеше през текста на репликите си с такова въодушевление, като че ли искаше да бъде чут чак в Ню Йорк.

Айлин бе приключила с излизанията си за първо действие — повечето от репликите й потънаха в изстъпленията на Раймър, който не спря да крещи в лицето й — но вместо да се прибере в гримьорната, тя намери място да седне отстрани зад завесата, откъдето можеше да разглежда публиката.

От главата й не излизаше обезпокоителният факт, че Франк така и не бе дошъл с новини за Джейкъб. Все пак й бе казал, че нещата може да се позабавят до финала на представлението. Ясно беше, че се опитва да я успокои. Тя чувстваше, че може да разчита на думата на Франк Маккуети. В присъствието на такъв — нямаше друга, по-подходяща дума, която да използва — такъв мъж, тя не би се доверила дори на себе си.

Когато Франк дойдеше заедно с Джейкъб след финала, тримата щяха да напуснат града и това щеше да бъде краят на сътрудничеството й с Бендиго Раймър. Нека този смахнат скъперник й удържи заплатата — тази вечер беше последното й участие за „Предпоследната трупа“. Още едно излизане на сцената с Бендиго и край на затворническата й присъда.

И после какво? Да замине на изток с Джейкъб, за да се увери, че той ще се върне у дома си, без нищо да му се случи. И какво друго? Да, обичаш го, мил ти е, но бъде реалистка, скъпа: дали наистина представата ти за живота от тук нататък е да си редом с рави Стърн, да заживееш в Ийст Сайд, да готвиш и переш в кухнята и да го съпроводиш в старините му, които… колко ли му оставаше на този човек? От друга страна, с Франк Маккуети…

Погледът й бе привлечен от редица черноблузи — първите, облечени с нещо по-различно от бяло — седнали отдясно на сцената, в най-предната от ложите на мецанина. Бяха заобиколили един човек, настанил се сам на първия ред до самия парапет. Тя заслони очи с ръка и се взря през блясъка на монтираните в пода лампи.

Преподобният Дей.

Срещата явно бе приключила. Тя усети, че й се завива свят. От друга страна, може би това беше добра новина. Франк и Джейкъб сигурно щяха да я чакат. Защо тогава сърцето й трепереше?

Твърдите черти на преподобния, който се бе загледал в пиесата, изглеждаха озарени от вътрешно злорадство и излъчваха студен разум и жестокост, а главата му оставаше все така наклонена настрани, килнала се върху тънкия стрък на шията.

Джейкъб не беше в безопасност и тя го чувстваше.

Чу се някакво далечно пукване, сякаш някой бе възпламенил връзка фойерверки пред театъра. Последваха едва доловими викове и ниският звън на камбана. Актьорите изглеждаха глупаво: реалният свят се намесваше в крехката им измислена постановка и разголваше създадената илюзия като куха и най-малкото нелепа.

Охраната в ложата се изправи, преподобният се обърна и с рязък жест изпрати двама души навън. Вниманието му се отклони от действието на сцената, където Бендиго се перчеше, размахал меч в героичен напън. Никой от актьорите още не бе осъзнал…

Няколко черноблузи телохранители нахлуха в ложата, предвождани от грамадния мъж в сивото палто, когото Айлин неколкократно бе виждала по улиците. Преподобният Дей се извърна към тях и надигна обезпокоен глас, надвиквайки артистите.

— Не! Не! — извика преподобният Дей.

Публиката започна да се озърта, настана суматоха. Хаосът в ложата заплашваше всеки миг да прелее навън.

— Не! Не! Не! Не!

Преподобният Дей крещеше срещу наобиколилите го пазачи, които заотстъпваха пред пристъпа на неконтролируемата му ярост. Актьорите се объркаха, забравиха за ролите си и се загледаха в засилващата се паника. Иззад завесата занадничаха сценични работници. Бендиго загуби концентрацията си, огледа се, видя източника на проблема и величествено се отправи към редицата лампи в предната част на сцената.

Преподобният Дей се обърна към залата, изкуцука до предната част на ложата и закрещя към публиката, привличайки всички погледи към себе си. Лицето му бе изкривено:

— Идва! Идва! Това е знакът! Започва се, деца мои! Моментът настъпи!

През тълпата белоблузи премина вълна на ужас. Разнесоха се писъци, стонове и хленч. Викаха както жени, така и мъже. С ужас, благочестивост и мъка.

— Дойде време за светото дело! Моментът на избавлението!

Белоблузите наскачаха залитайки от седалките си и започнаха да се тъпчат един друг, отчаяно устремени към някакво място, където трябваше да свършат неизвестна задача.

— Извинете!

— Всички по местата си! Всички и веднага! Всеки момент очакваме…

— Извинете!

Бендиго Раймър стоеше, настръхнал като петел в центъра на сцената и заплашително размахваше меча си към ложата.

Настана мъртвешка тишина. Преподобният Дей гледаше артиста и не можеше да повярва на очите си.

— Ама наистина, сър! Ние се опитваме да дадем представление тук! И то добро, след като аз го казвам! Уверен съм, че за каквото и да става дума, то е много важно! Но не чак толкова, че да не мога да помоля то да изчака, докато свършим!

Никой не смееше да поеме дъх. Бендиго стоеше, изпъчил гърди, и явно нямаше намерение да отстъпва.

Преподобният Дей се изсмя. Започна леко, дори тихо, но постепенно смехът му се засилваше, ставаше все по-невъздържан и накрая отекна от стените на залата. Публиката се смееше заедно с него. Смехът ставаше все по-гръмък и по-гръмък, вълните му заливаха сцената и самоувереността на Бендиго рухна. Той неуверено отстъпи две крачки и от гримираното му лице започнаха да капят едри капки пот. Мечът му се отпусна, той отчаяно се огледа за подкрепа, но другите актьори на сцената инстинктивно се отдръпнаха от него, усещайки безпогрешните признаци на задаваща се театрална катастрофа.

Смехът рязко секна. В настъпилата тишина преподобният Дей се наведе през парапета на ложата и се усмихна на Бендиго Раймър.

— С теб е свършено!

Той направи рязък жест с ръка и завесата се спусна, изолирайки Бендиго в предната част на сцената. Най-сетне усетил страх, Раймър отстъпи заднишком и затърси с ръце мястото, където двете крила се събираха.

Преподобният сви ръце в юмруци и ги завъртя във въздуха. Закопчалките на тирантите на Бендиго звучно щракнаха и панталоните му се свлякоха до глезените. Чул само звука, без да осъзнава какво се е случило, Бендиго автоматично направи още една крачка назад и се стовари на пода.

Зад завесата актьори и сценични работници панически се разпръскваха, напускайки театъра кой накъдето свари. Парализирана от страх, Айлин за миг остана сама, продължавайки да наблюдава от лявата страна на завесата.

Бендиго Раймър с мъка се изправи на колене. Погледът в очите му беше пълен с недоумение като на обидено дете — той представляваше олицетворение на абсолютното смайване. Залата отново се заля в пристъп на смях: остър, безтелесен, лишен от радост оглушителен смях, който нито затихваше, нито спираше.

Преподобният Дей се подпря на парапета на ложата и замахна като диригент на оркестър: копчетата на ризата на Бендиго се откъснаха и се търколиха по сцената. Връзките на корсета му се впиха навътре и свиха корема му, така че фигурата му заприлича на пясъчен часовник. Тя чу как въздухът със свистене излетя от дробовете на Раймър. Перуката му се завъртя върху главата и къдрите на абсурдната му прическа в стил „смелия принц“ паднаха в очите му. Той залази слепешката по пода, после като че ли постепенно загуби ориентация. Накрая неочаквано се изправи, сякаш вдигнат от дузина невидими ръце.

Тя погледна покрай него и видя как преподобният Дей извива пръсти във въздуха, сякаш дърпа конците на марионетка. Бендиго затанцува с нелепо отпуснати ръце, спънат в падналите си панталони.

И в този миг Айлин си спомни откъде познава А. Глориъс Дей.

Името му беше Аликзандър Спаркс и тя го бе виждала да опитва същото невероятно кошмарно обладаване на душата на един човек преди десет години — човекът бе дребен, но симпатичен лондонски крадец на име Бари. Сцената се бе разиграла в трапезарията на имение на йоркширския бряг. С помощта на още шестима други побъркани аристократи Спаркс бе предприел заговор, насочен срещу кралското семейство, а тя съвсем случайно бе попаднала в периферията на необятната мрежа, но в крайна сметка се бе озовала в самия й център, сражавайки се срещу Седмината на страната на брата на Спаркс — агент на служба на кралица Виктория — и един млад доктор, комуто бе съдено да стане известен писател. Айлин бе отпътувала за Америка веднага след изживяното и повече нито бе чула, нито видяла никого от двамата.

Но Аликзандър Спаркс изобщо не приличаше на този преподобен Дей и тя не можеше да намери никакво обяснение на това несъответствие, освен че с течение на времето демоничното му сърце постепенно бе изплувало на повърхността. Ако това бе същият човек, нямаше нужда от повече обяснения за желязната му хватка върху тези хорица — беше го виждала да прави подобни черни магии. Да, сега бе лесно да повярва на идеята, че изкривеното му тяло и натрапчивото видение, в плен на което той очевидно се намираше, отразяват истинската му природа.

Кой знае защо, той не я бе познал. Не знаеше причината, както не можеше да намери отговор на въпроса какво стои зад издигането на този град в пустинята. Но се усещаше стисната от леденостудената ръка на непонятен ужас.

Все така маниакално усмихнат, Раймър свърши танца си и непохватно се поклони. На Айлин й се стори, че чува как измъчените мускули на тялото му скърцат.

Но Дей направи няколко бързи движения с ръце и Бендиго скочи, извади сабята от колана си, вдигна я и започна да марширува напред-назад по сцената в имитация на маршова стъпка. Смехът откъм залата се засили, макар това допреди миг да й бе изглеждало напълно невъзможно, и стана оглушителен. В един ужасен миг Бендиго прехвана погледа на скритата зад завесата Айлин и тя ясно видя агонията и ужаса в душата му… но през смахнатата му усмивка не пробиха никакви думи. Тялото му продължаваше да марширува до единия край на сцената, да прави кръгом и да изминава обратния път.

Тя вече съжаляваше за всяко зло, което му бе пожелавала, защото това унижение бе много повече, отколкото което и да е човешко същество би издържало. Със сълзи в очите Айлин съжаляваше, че няма револвер, за да освободи клетия нещастник от страданието му. Останалите патрони щеше да използва за преподобния Дей.

Бендиго спря и отдаде чест към ложата. Преподобният вдигна ръце над главата си и Бендиго леко се издигна във въздуха. Краката му комично се заклатиха, сякаш изкачваше невидими стъпала. Той се извиси над публиката и увисна на едно ниво с лицето на преподобния. Преподобният леко помръдна пръст и перуката на Бендиго отхвръкна назад. Смехът достигна истерично кресчендо и изведнъж настана мъртва тишина.

— Е, я да видим сега, мистър Раймър… Чувал съм, че лелеете тайното желание някой ден да изиграете Хамлет — изрече подигравателно преподобният Дей.

Тежко дишайки, Бендиго леко кимна. Стори й се, че вижда проблясъка на възбуда в очите на глупака, дори някаква необяснима гордост.

— Ами… не се притеснявайте, доставете ни малко удоволствие с размишленията на меланхоличния датчанин… нагъл невъзпитан пияницо!

Публиката диво заръкопляска, затропа с крака, засвири, окуражавайки го да опита. Бендиго отдаде чест на преподобния Дей с меча и включи в приветствието и публиката с жест на благодарност. После отстъпи въображаема крачка назад във въздуха и сведе глава — момент на съсредоточаване и подготовка за излизане на сцената. Публиката замълча.

Бендиго се обърна — вече беше влязъл в ролята — и заподскача като коркова тапа във вода. Все така стегнат от корсета. Гласът му излезе в странна пародия на иначе богатия му баритон и той извика:

— Да бъдеш или не, туй е въпросът.29

Преподобният Дей се облегна на парапета, демонстрирайки скуката си, подпря брадичка и забарабани с пръстите на едната си ръка по бузата, докато другите лениво се помръдваха във въздуха.

В отговор на движенията му, на всеки ред от монолога, Бендиго вдигаше меча си и жестоко удряше с него някаква част от тялото си, без да се пази: ръце, крака, гръб, гърди, шия, лице. И всеки удар отваряше дълбока рана.

— Дали е по-достойно… да понасяш… стрелите… на свирепата съдба… или обнажил меч… да се опълчиш… срещу море от мъки… и в таз битка да ги зачеркнеш всички.

Айлин знаеше, че оръжията са специално изтъпени за нуждите на сценичните дуели, но Раймър се удряше с нечовешка сила. Пръски кръв хвърчаха по белоблузата публика, която като че ли нямаше нищо против и седеше все така обърнала нагоре глави, без никой да се сети да заслони лице от кървавия дъжд.

— Смърт, заспиваш… и толкова… и в тоя сън изчезват душевният ти гнет… и всички болки, измъчващи плътта ни.

Опустошителен удар едва не отсече лявата китка на Бендиго, но костта все пак се счупи и увисна само на плътта. Капки пот се ронеха от насеченото му лице. Агонията проникваше във всяка изречена от него дума, а на Айлин се струваше, че долавя зад всяка фраза отчаян вик на неизмерно страдание.

— Такъв свършек — от Бога да го просиш! Смърт… заспиваш… заспиваш… и сънуваш може би? Ха, тук е спънката…!

Бендиго изпищя в мига, в който заби върха на меча дълбоко в долната част на корема си под корсета, но продължи да натиска с двете си ръце, опитвайки да го пробие с тъпия връх.

Айлин се разплака и извърна поглед, заслепена от сълзи и гняв, и се опита да стане.

Преподобният Дей се изправи пред Бендиго и бавно заръкопляска, удряйки изсъхналите си ръце една в друга. Публиката улови ритъма и ръкопляскането се превърна в отекващ, равномерен тътен.

— … защото туй…

Гласът на Бендиго вече му изневеряваше, лицето му се гърчеше сиво като пепел; в последните му думи се изляха всичките му емоции:

— … какви ли сънища ще ни споходят… в тоз смъртен сън… когато се измъкнем…

Все така увиснал във въздуха, без да затваря очи, Бендиго умря. Публиката се изправи и аплодисментите изригнаха в невероятно кресчендо.

— Браво! Браво! — извика преподобният Дей.

Публиката многократно усили подигравателното одобрение.

Преподобният Дей изви ръка: тялото на Бендиго се завъртя и ниско се поклони във всички посоки в безчувствена благодарност към единствените овации с изправяне на крака, които бе получил в дългата си и посредствена кариера.

Айлин слепешката се отправи към задния изход. До вратата гореше фенер. Тя го откачи и го запрати към спуснатата завеса. Фенерът се счупи, газта се разля, запали се от неизгасналия фитил и пламна. В мига, в който пламъците докоснаха арката, тя се извърна и избяга навън.

Данте никога през живота си не бе ходил на театър. Двамата с Фредерик пристигнаха по-късно, когато представлението вече беше започнало, и седнаха зад преподобния Дей в ложа над сцената. Досещаше се, че актьорите долу разиграват някаква история, но не изпитваше достатъчно силен интерес, за да вниква в подробностите. Харесваха му ярките бои, с които бяха нарисувани планините, частите от някакъв замък, които ту биваха внасяни, ту изнасяни от сцената, лъскавите яркочервени и украсени с множество копчета униформи на войниците, които бяха доста забавни.

Но най-много му харесваше тъмнокосото момиче, чиито гърди напираха да изскочат през ниското деколте на роклята. Той пъхна ръка в куфарчето си и бавно прекара пръст по ръба на един от ножовете, представяйки си колко хубаво ще бъде да го използва върху нея. Преподобният и Фредерик му бяха дали такава свобода, че всичко изглеждаше възможно. Когато долу свършеха, щеше да ги помоли да му дадат момичето, за да си поиграе малко с нея.

Но всичко отиде по дяволите, когато големият мъж на име Корнилиъс нахълта в ложата и каза, че били чути изстрели и че няколко души от охраната били убити, а когато преподобният скочи и се разкрещя, Данте усети над него да се спуска голям червен облак, като че ли в очите му бе избухнало буре барут.

Каквото и да бе казал преподобният на онези хора долу, те наистина се изплашиха, дори Фредерик леко пребледня, макар че ако питаха Данте, той би казал, че интересното тепърва предстои. След това дебелият артист полетя във въздуха пред тях и започна да се кълца и Данте разбра, че е бил напълно прав — това шоу беше страхотно.

А когато пламна пожарът, преподобният Дей отново изкрещя на хората си:

— Всички по местата си, вървете, вървете! Очаквайте сигнала!

Каквато и сила да бе държала тялото на артиста, тя изчезна и то полетя надолу, за да се забие върху седалките. Белоблузите се втурнаха с викове и писъци презглава към изходите, започнаха да газят телата на по-бавните и един-двама загинаха в стълпотворението. Данте се наведе през парапета, за да вижда по-добре, и се заля в радостен смях — колко по-забавно бе всичко това в сравнение с другото, което бяха правили тъпите актьори, каквото и да бе то.

Преподобният Дей се обърна към хората си в ложата.

— Изведи бригадата — нареди той на Корнилиъс. — Всички знаят задълженията си. Следвайте Плана.

— Слушам, сър — отговори Корнилиъс и изтича навън.

— С колко от хората ти мога да разполагам? — попита преподобният Фредерик.

— Близо шейсет — отговори Фредерик.

— Събери ги в църквата за Светото дело. После ела в параклиса и ми донеси онази книга в секундата, когато гостите ни пристигнат. Разполагаш с един час до началото.

— Ами пожарът? — попита Фредерик, кимвайки към пламтящата завеса.

— Нека гори. Нека всичко гори!

Фредерик направи знак на Данте да го последва и тръгна да излиза, но преподобният хвана Данте за ръката и каза:

— Не. Той ще остане с мен.

Данте видя мускулите по челюстта на Фредерик да играят — той явно беше бесен. После чукна пети, отсечено кимна и излезе от ложата. Преподобният Дей подаде ръка на Данте, който се захили и я прие, после двамата също излязоха и минаха през салона на мецанина. Димът около тях се сгъстяваше и температурата се покачваше, но те не ускориха ход.

— Как се чувстваш, Скръгс?

— Добре, сър. Наистина се чувствам много добре.

— Чудесно, момчето ми. Чудесно — одобри преподобният и го притисна до себе си, докато слизаха надолу по стълбището. — Нощта ще бъде прекрасна.

16.

Когато Франк спомена за откраднатите карабини, Каназучи му разказа за картечниците и на двамата им хрумна мисълта, че складът е удобна начална точка. Беше се появил вятър, който вдигаше прах във въздуха и го правеше някак по-гъст. Камбаните на църквата взе още биеха и докато двамата предпазливо се прокрадваха назад, на няколко пъти се разминаха с малки патрули на белоблузите, устремили се към центъра на града с факли и оръжия.

Някъде натам небето се озари от алено сияние и те разбраха, че е избухнал пожар.

— Май е театърът — каза Франк, наблюдавайки изсипващите се на улицата белоблузи. — Айлин е там.

— Ще избяга.

— И къде ще отиде? Огънят ще се прехвърли на бараките и скоро ще пламне целият град. — Джейкъб го нямаше, Айлин щеше да избяга неизвестно къде, целият му план рухваше. Франк вдигна поглед и забеляза, че Каназучи го наблюдава. — Какво има?

— Мога ли да ти дам съвет?

— Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре.

— Събитията се развиват в поток. Боята на картината се размива във водата.

— Ясно де. — Какво, по дяволите, беше това — лекция как да се съзерцава природата?

— Повече вода означава по-голяма сила. По-трудно е да се устои на нея.

— Като в поток.

— Като в порой. Помита всичко по пътя си. А сега… чуй ме: ние сме в потока.

Франк забеляза, че пред „Дома на надеждата“ се събира голяма група въоръжени хора — беше същата милиция, която снощи бе видял да тича из тъмнината на нощта. Можа дори да различи Корнилиъс Монкрийф, който обикаляше хората, размахваше карабината си и крещеше заповеди.

— Значи като си намокриш краката, най-добре е да скачаш вътре — това ли искаше да ми кажеш? — попита Франк.

— Когато нещата започнат, най-добре е да престанеш да се вълнуваш. Реката сама ще те понесе. Вярвай, че всичко ще завърши добре.

— Окей.

Над рамото на Каназучи Франк видя някакъв белоблуз да се прокрадва през уличката зад тях. Той небрежно се изправи, замахна с приклада на карабината си като с бейзболна бухалка и размаза мъжа върху стената. Той се свлече и повече не помръдна.

— Дявол да го вземе, май вече ми действа — прошепна на себе си Франк.

Вече беше безпредметно да чакат удобен момент, за да пресекат улицата: тя гъмжеше от хора. Всички отиваха към църквата в края на града, стотици запалени факли озаряваха тъмната й фасада. Милиционерската бригада маршируваше по улицата към тях и от нея се откъсваха патрули, които претърсваха всяка пряка.

Двамата разбраха, че търсят тях.

Те свалиха оръжията си, изчакаха поредния наплив белоблузи по главната улица и спокойно минаха през тълпата. Никой не се хвърли към тях — милицията все още беше на повече от четвърт миля, а очите на останалите хора бяха приковани в църквата.

Щом стигнаха до отсрещната уличка, едновременно побягнаха. Каназучи извади меча си и излезе напред. На следващата пряка видяха патрулът да завива на ъгъла пред тях. Каназучи мина през четиримата, мечът му проблесна в нощта и преди някой да успее да изстреля дори изстрел, частите на телата им се посипаха по земята. Франк доуби четвъртия с един куршум. Огледа се и видя една отсечена ръка все още да стиска факлата.

Пред тях беше складът и там нещо ставаше: всичко бе осветено и много хора вършеха разни неща. Дълга опашка белоблузи се тълпеше пред главния вход, вътре бяха черноблузите и подаваха на всеки човек, който минеше покрай тях, карабина и кутия с патрони. Каназучи отведе Франк до задния вход и двамата предпазливо влязоха в склада.

Вътре беше претъпкано с белоблузи. Бяха се наредили във верига и предаваха по нея сандъци към входа, където ставаше раздаването. Скрити отзад, двамата видяха няколко екипа черноблузи да монтират картечниците на сандъци с колела — две от четирите оръжия вече пътуваха към предния вход.

— „Гатлинг“! — удиви се Франк. — По дяволите! Значи не си се шегувал.

— Лошо.

— „Лошо“ е прекалено слаба дума.

— Можеш ли да стреляш с някое от тези оръжия? — попита Каназучи.

— Да.

В момента, в който се обърнаха да си вървят, двама черноблузи влязоха през вратата с готови за стрелба револвери. Каназучи се хвърли на пода, претърколи се няколко пъти, изправи се в стойка на колене, дългият му нож изсвистя и се заби в китката на единия, приковавайки я за вратата. За съжаление пръстът му успя да натисне спусъка, преди револверът да падне на пода. Чу се изстрел и куршумът се заби в тавана. Каназучи уби мъжа с Косата, преди онзи да успее да извика.

Вторият се бе прицелил във Франк. Нямаше никакво време да се действа с карабината, така че той мигновено извади колта и стреля. Мъжът падна, но куршумът от единствения му изстрел одраска бузата на Франк, плъзна се по костта на скулата и дори отчупи малко парченце. Шурна кръв. Франк вдигна ръка и осъзна, че макар да го боли ужасно, раната не е сериозна.

При звука на изстрелите цялата работа в склада за миг спря и стотици очи потърсиха мястото, откъдето се бяха разнесли. Каназучи изтегли своя вакизаши от ръката на мъртвия войник и двамата изхвръкнаха от склада, прекосиха открития площад и хукнаха по една от множеството тъмни улички. Откъм главната се приближаваха хора с факли, които завиха надясно. Високи червени и оранжеви огнени езици облизваха нощното небе пред тях. Пожарът се разрастваше. От склада изтичаха хора и се пръснаха по уличките — претърсването ставаше вече сериозно.

Макар и препъвайки се в тъмнината, Франк някак успяваше да следва Каназучи, който явно можеше да вижда нощем като котка. Петдесет крачки по-нататък Каназучи го натика в някакъв курник и кокошките се разхвърчаха ужасени. Франк дишаше тежко. Каназучи затвори очи, пое няколко пъти въздух, съсредоточи се и се вслуша. Край тях с викове мина една от групите. След малко мина и втора група, насочена в обратна посока.

Ревящите пламъци приближаваха все повече, в далечината се разнесоха писъци, последвани от грохота на рухваща сграда. Вятърът разнасяше пепел като черни снежинки. В курника проникна червено сияние. Франк едва различаваше твърдите черти на Каназучи, който бе загледан в онова, което ставаше навън. По стар навик Франк презареди колта. В следващия момент чу нов звук — изненадващ и съвсем не на място.

Пееха деца. Истински хор.

— Какво става, по дяволите!… — прошепна Франк.

Каназучи наостри уши.

— Ела.

Напуснаха скривалището си и последваха гласовете по улицата: пред тях, под надзора на няколко белоблузи, заградили ги от всички страни, се движеше група от поне стотина деца — същите, които Каназучи бе видял през деня. Пееха „Стария Макдоналд имаше ферма“. Няколко от най-малките плачеха, явно изплашени, но повечето подскачаха на един крак, хванали се за ръчички, и щастливо се смееха.

— Първите деца, които виждам тук — каза Франк.

Той погледна Каназучи и за пръв път видя в погледа му гняв.

— Какво правят? — попита го той.

— Отвеждат ги в църквата. Всички отиват в църквата.

В далечината видяха пламъците на пожара. Непосилната за всички скорост, която бе наложил Джек, бе разкъсала групата на близо четвърт миля, но когато видя пред себе си караулката и бариерата, той забави ход и изчака Тази, която върви сама да го настигне. Отдясно имаше някакви камънаци, бели под лунните лъчи.

— Трима — прошепна й Джек, когато тя се изравни с него.

— Надясно — каза тя.

Джек кимна.

Дойл и останалите все още бяха много назад. Джек и Тази, която върви сама заобиколиха бариерата отдалече, поеха напред, подминавайки скалите, после завиха обратно, спънаха конете недалече от прохода и тръгнаха по него пеша, с извадени ножове.

Скоро се натъкнаха на разчистено място в центъра на скалното образование, където намериха три коня и пепел от изгаснал огън. Разбраха се с жестове да се разделят и бавно се отправиха към двете пътеки, извеждащи в тил на караулката. Джек се покатери на една по-висока скала, за да разузнае, а Тази, която върви сама го изчака долу.

В стометровата отсечка от пътя покрай скалите се бяха скрили трима мъже в черно облекло. Държаха снайперски карабини. Единият наблюдаваше през бинокъл групата на Дойл, която в този момент мина покрай караулката. Джек посочи безмълвно на Тази, която върви сама човека отляво, тихо скочи от скалата и избра за жертва мъжа в средата.

Тази, която върви сама хвърли шепа ситни камъчета до своя човек. В мига, в който той се обърна, тя изтича пред него и с едно замахване на ножа разсече гърлото му. Мъжът силно я блъсна към скалите, вдигна ръка върху раната, която изхвърляше пулсираща струя кръв, а с другата извади револвера си. Преди да успее да стреля, тя се гмурна под ръката му, заби ножа си под ребрата му и с мощно движение го изтегли нагоре. Пусна дръжката на ножа, запуши устата на мъжа с едната си ръка, а с другата издърпа револвера от отслабващите му пръсти. Той бавно се отпусна на земята.

Човекът в средата чу слабия шум от схватката отляво, после нещо одраска скалите зад него. Всичко, което успя да види, бе смъртоносна сянка, спускаща се отгоре му.

Тази, която върви сама и Джек се спуснаха към третия. Единственото, което намериха, бяха множество угасени в пръстта угарки. Изтичаха в разчистеното място, но мъжът вече беше яхнал коня си и препускаше през тесния проход. Тази, която върви сама хвърли ножа си, но той изчатка в скалата, там където само допреди миг беше главата му.

Хукнаха след него, но нямаха никакъв шанс: когато стигнаха при конете си, черноблузият вече се носеше с все сили по пътя към Новия град. Джек извади карабината от калъфа на седлото си, избра удобна позиция, подпря цевта на една скала и се прицели в отдалечаващата се фигура.

Дойл и останалите разглеждаха морзовия апарат в караулката, когато чуха два изстрела да изтрещяват в нощта. Изтичаха на пътя и видяха Джек и Тази, която върви сама да препускат към тях.

— След нас — извика Джек. — Един от тях се измъкна.

И двамата бяха покрити в кръв.

Без да стигат до групата, Джек и Тази, която върви сама обърнаха конете и се понесоха в обратна посока.

— Джек се върна — отбеляза Дойл.

— Нямаше как да не забележа — обади се Инес.

— Лайънъл — каза Дойл, — май ще е най-добре да ни изчакаш тук…

— Сам? — недоверчиво попита Лайънъл и скочи в седлото като ветеран. — Ти да не си луд? Я да потегляме!

Последваха бясно препускащия пред тях Джек. Небето почервеняваше. Подскачането в седлата им пречеше да виждат добре и от това хоризонтът придобиваше сюрреалистично замъглени очертания. Накрая пред тях изплува Новия град. Цялата му южна половина гореше, а поривите на вятъра разпалваха огъня допълнително. Само сградите по северната част на главната улица бяха все още незасегнати.

Чуха биенето на камбаните и едва сега видяха намиращата се в далечния край на главната улица висока черна кула, подпряна в небето, осветена от огнения ад в дузини оттенъци на червеното. Край основата й, над неспокойна бяла маса се вълнуваше море от факли, и им трябваше известно време, за да осъзнаят, че това е човешка тълпа.

Пред тях се изпречи втора бариера, блокираща пътя, но този път от нея в двете посоки тръгваше ограда, заобикаляща селището. Джек и Тази, която върви сама плеснаха конете си и уверено преминаха над бариерата със скок. Двама черноблузи часови изскочиха от караулката и се прицелиха в гърбовете им. Престо и Инес бързо слязоха от конете и поразиха охраната на пропускателния пункт, преди да бе успяла да стреля.

— Готово! — извика Инес, изтича напред и вдигна бариерата, докато Престо го покриваше.

— Да оставим конете тук — предложи Дойл и също слезе.

— Но нали трябва да ги настигнем — възрази Лайънъл и посочи към града — Джек и Тази, която върви сама вече се бяха скрили от погледите им.

— Нали ще искаме и да се изтеглим оттук — напомни му Дойл и сложи край на дискусията. — Завържете ги добре.

Завързаха конете за бариерата и се въоръжиха.

— Лайънъл — отново предложи Дойл, — защо наистина не ни изчакаш тук…

— Не, дяволите да го вземат! — сопна се Лайънъл и зареди карабината си, както бе видял да го правят другите. — Спрете да се отнасяте с мен като че ли само ви връзвам ръцете. Там някъде е баща ми и аз имам по-сериозни основания от всички вас да бъда…

В същия миг изсвистя куршум и събори шапката му. Инес безцеремонно го блъсна на земята и четиримата потърсиха прикритие зад караулката, защото втори куршум се заби в бариерата.

— Извинявам се — обърна се Дойл към Лайънъл, който нервно прокарваше пръст през дупката в шапката си.

Някъде по средата на главната улица Джек и Тази, която върви сама се спряха пред голяма кирпичена къща. По-нататък огънят бушуваше с такава сила, че не можеха да рискуват да продължат да яздят. Откачиха оръжията си, обърнаха конете и ги плеснаха по задниците, отпращайки ги обратно към бариерата.

В далечния край на улицата, през плътна стена от пушек и прах, се виждаше колона хора в бели блузи, напредваща към черната църква. Многолюдна тълпа нахлуваше през отворената й врата.

— Там. — Джек посочи църквата. — Там трябва да отидем, нали?

Тази, която върви сама кимна и тръгнаха напред.

Отстрани се появи патрул белоблузи. Джек спокойно извади револвера си и стреля четири пъти. Когато прекрачиха през телата, в тъмнината се помръдна нова фигура и залитайки се отправи към тях. Тази, която върви сама вдигна пушката си, но Джек блъсна ръката й.

Беше жена. Облечена в рокля с ниско деколте, силно пристегната в кръста, с фалшива тиара, закрепена в гъстата й черна коса. Лицето й бе изцапано със сажди, полите на роклята бяха накъсани. Кършеше ръце от отчаяние.

— Моля ви, помогнете ми — викна тя.

Джек внимателно я погледна.

— О, боже мой!

Погледът на жената се впи в Джек и тя широко отвори очи.

— О, боже мой!

Тази, която върви сама разбра, че Джек познава жената отнякъде. Той бързо се приближи до нея и тя се отпусна в ръцете му — държеше се за него, сякаш от това зависеше животът й.

— Това си ти. Наистина си ти, нали? — Айлин отвори очи, видя надничащата през рамото на Джек изплескана с кръв индианка и ахна.

— Добре ли си? — попита Джек.

Тя кимна и сълзите й потекоха върху рамото на Джек.

— Къде е Франк? — Съвсем ирационално Айлин смяташе, че всички се познават.

— Кой е Франк? — не разбра той.

— Тръгна да търси Джейкъб.

— Джейкъб тук ли е? — намеси се Тази, която върви сама.

— Нима познавате Джейкъб? — изненада се Айлин.

— Значи е тук — заключи Джек.

— Да, тук е с брат ти — продължи Айлин. — Той уби Бендиго.

— Джейкъб ли го уби? — поиска да уточни Джек.

— Не, брат ти.

— Значи и брат ми е тук?

— Да.

— А кой е Бендиго? — попита Тази, която върви сама.

— Коя е тя? — поинтересува се Айлин.

— Приятел. Къде е Джейкъб сега?

— Не знам. Ние дойдохме с японеца…

— Японеца ли? — пак попита Тази, която върви сама.

— За този японец ли става дума? — Джек извади листа с рисунката.

— Той е — потвърди Айлин.

— Къде е? — попита Джек.

— Кой е Франк? — попита Тази, която върви сама.

— Почакайте — обърна се Джек и към двете. — Малко по-бавно. Да се изтеглим назад.

И ги дръпна в една от страничните улички. Айлин пое дълбоко въздух и се опита да обясни всичко.

При бариерата около четиримата мъже се изсипа дъжд от куршуми. Ответният им огън не можа да накара снайпериста да разкрие позицията си. Дойл огледа обстановката през бинокъла си и видя огънят от изстрелите да проблясва на сто метра от една тъмна барака в североизточна посока.

— Не можем да останем тук — каза Дойл.

— Ще трябва да отида — въздъхна Престо.

Двамата се спогледаха.

— Нещо като лов на тигри — безгрижно допълни Престо. — Какво толкова.

— Ти си един от сънуващите — обясни Дойл. — Имаш роля, която ти предстои да изиграеш. Не можем да рискуваме да те загубим.

Престо неохотно се съгласи. Дойл погледна брат си.

— Ами значи съм аз — откликна Инес.

Дойл кимна. Инес се изтегли встрани покрай караулката, погледна наляво и видя галопиращите към тях коне на Джек и Тази, която върви сама.

— Ще ви бъда благодарен, ако отклоните вниманието му с огън — обади се той.

По сигнал на Дойл тримата изпразниха оръжията си в посока на снайпериста. Инес се стрелна иззад караулката точно пред препускащите коне. Те се изправиха на задните си крака, той успя да сграбчи юздите на единия и го използва като прикритие, за да стигне до следващата постройка. Там беше началото на цяла редица бараки, вървяща северно от главната улица. Когато снайперистът най-сетне го забеляза, конят отново бе побягнал, но Инес беше заел позиция и куршумите безобидно се забиха в дървото над главата му.

Докато снайперистът се занимаваше с Инес, правилно решил, че това е главната му грижа в момента, Дойл скочи, сграбчи юздите на конете, издърпа ги след себе си и ги завърза при другите, на безопасно място зад караулката. Престо забеляза привързаното към седлото на Джек куфарче на Едисон и го свали.

Инес тихо се стрелна зад бараките и се озова в тил на снайпериста. Подбра един камък, запъна револвера и се приближи до вратата.

Дойл, който гледаше натам, видя през стъклото някакво движение в бараката и приведен затича напред.

Инес хвърли камъка върху ламаринения покрив на навеса отдясно и изби с ритник вратата, готов да стреля, но вътре нямаше никого. В следващия миг чу отляво характерния звук от запъване на ударник и се хвърли на земята. Първият куршум прониза мускулите на предмишницата му, вторият изхвърли фонтанче пръст непосредствено до главата му. Ответният му изстрел улучи прозореца и едва тогава той видя снайпериста, който беше излязъл извън постройката. Мъжът вдигна пушката си, за да го довърши, но в този миг отекнаха три изстрела и той се свлече.

Инес продължаваше да лежи със запънат револвер. Ръцете му се тресяха.

— Улучи ли го? Успя ли да го улучиш?

Мълчание. Пред прозореца мина Артър и Инес отпусна револвера.

— Улучих го — отговори Дойл и разгледа облечения в черно мъж.

— Той ли е? — попита Инес. Чувстваше се прималял, но не можеше да спре да говори. — Онзи, който се измъкна? Там, преди, нали се сещаш? Онзи, когото са видели?

— Можем да приемем, че е той. Добре се справи, братче.

— Да-да, добре — отговори Инес и неспокойно опипа ранената си ръка. — Нищо особено според мен.

Дойл събори с ритник една от стените на бараката, влезе при брат си, откъсна ивица от ризата си и пристегна раната, за да спре кръвотечението.

— Добре е, когато наоколо се навъртат доктори — отбеляза Инес, докато го наблюдаваше да прави импровизираната превръзка в полеви условия. — Е, сега вече съм готов за медал. Най-малкото за бойно отличие.

— Ако зависи от мен, направо получаваш кръст за храброст. И то лично от ръцете на кралицата.

— Изглежда, и по-малките братя стават за нещо, нали?

Дойл приключи с превръзката и го потупа по гърба. Страхуваше се, че каже ли още нещо и ще се разплаче. Затова безмълвно помогна на Инес да се изправи. В този момент при тях дотичаха и другите двама. Той забеляза, че Лайънъл носи кутията с „Книгата на Зохар“.

— Трябва да намерим Джек — най-сетне събра сили да проговори Дойл. — А после, мисля, трябва да открием начин да ви заведем при онази църква.

Върнаха се при конете и Дойл извади аптечката от чантата на седлото си. Въоръжени до зъби, четиримата мъже тръгнаха, придържайки се към средата на улицата. Сградите отляво вече бяха рухнали, опустошени от огъня в южната част на града. Вятърът ги обсипваше с черна пепел, но вече бе започнал да се измества към север. Дойл прецени, че не след дълго и другата страна на града ще бъде обхваната от пожара.

Когато наближиха най-голямата сграда, останала незасегната — солидна кирпичена хасиенда — от една уличка се подаде Джек и им направи знак да отидат при него.

— Тук има някой, който иска да те види, Дойл — каза той.

И в този миг от сенките излезе Айлин и тихо каза:

— Здравей, Артър.

Дойл я изгледа, смаян до такава степен, че съзнанието му се парализира. В главата му се завъртяха хиляди откъслечни спомени, отприщени от гласа й, събудиха се десетки противоречиви емоции.

— Здравей — отговори накрая той.

Тя изглеждаше малко притеснена, успокоена, свенлива, засрамена, изплашена, щастлива — с други думи, излъчваше все същата смесица от чувства в цялата гама на емоционалния спектър, с която винаги бе успявала да го облъчи по време на кратката им и абсолютно незабравима връзка.

— Познаваш ли я? — прошепна Инес, глупав както винаги.

Дойл само кимна и му махна да се отдръпне. Не бе в състояние да каже нищо.

— Предполагам си получил писмото ми? — каза тя, когато най-сетне останаха сами.

Писмото, в което се сбогуваше с него при напускането си на Англия преди десет години — писмото, разбило сърцето му.

— Да. — Повече от това не смееше да каже.

— Е, как живя? — попита тя, но преди той да отвори уста, бързо се поправи: — Глупав въпрос, много добре знам отговора: известен си, вероятно фантастично богат, женен…

— Да.

— … и помня, някъде прочетох, че имаш прекрасна жена и три чудесни деца. Как живях аз ли? Ами… погледни ме.

— Ти си все така… красива.

Тя горчиво се усмихна и смъкна фалшивата картонена тиара от главата си.

— Ужасно мило е да ми го кажеш, Артър.

— Истина е.

— Ако бях останала с теб, сега щях да нося истинска. Страшна съм, когато трябва да позная победителя, какво ще кажеш?… Не, не, всичко е наред, животът ми беше чудесен. Просто моментът не е най-подходящ…

И тя избухна в ридания. Дойл сложи ръка през рамото й, за да я успокои, и тя се притисна за миг до него, преди да се стегне.

— Дай ми само минутка, мили.

И се отдръпна, без да го поглежда в очите.

Жадуваше да й каже хиляди неща. Всичко изживяно и несподелено с нея. Желаеше я, чувстваше това съвсем ясно. А беше невъзможно — не тук и не сега. И, освен ако не искаше да унищожи живота, който с такъв труд бе успял да съгради… — никога.

Джек бе издърпал Престо и Тази, която върви сама в края на улицата и сега дойде при Дойл.

— Трябва да тръгваме.

Дойл изморено кимна. Джек погледна Инес и спря погледа си върху превързаната му рана.

— Наред ли е Инес?

— Ще оживее.

— А ти? — Джек лукаво погледна към Айлин.

— Тепърва ще видим — въздъхна Дойл.

— Артър, ти вече нямаш задължения. И без това направи много повече, отколкото някой би могъл да поиска от теб. От тук нататък можем да се оправяме сами.

— Но, Джек…

Спаркс вдигна ръка и го прекъсна.

— Надявам се, помниш, че ние сме единствените поканени на тази забава.

— Какво ще направиш като го намериш? Какво ще направиш с Аликзандър?

— Наистина не знам.

През обърканата плетеница на собствените си чувства Дойл изведнъж забеляза, че пред него стои старият Джек: в очите му отново гореше светлина, жестовете му бяха пълни с живот, в ъгълчетата на устата му се криеше усмивка.

„Колко удивително е да го открия тук, в този момент. Точно когато мога отново да го изгубя.“

— Господи, това си ти! — удивено премигна Дойл.

— Естествено. И както винаги, „искрено ваш“, стари ми приятелю.

Той сложи ръка връз плещите на Дойл. Дойл покри ръката му със своята и здраво я стисна — останалото, а то бе много, мина между двамата без думи. Дойл кимна с благодарност и избърса самотната сълза, търколила се по бузата му. Джек се отдръпна, отдаде шеговито чест и заедно с Престо и Тази, която върви сама тръгна към черната църква.

Камбаните бяха спрели да бият — сега тишината се запълваше само от рева на пламъците и пращенето на огъня.

— Чакайте ме — викна Лайънъл и се затича след тях с „Книгата на Зохар“.

— Да дойдем с вас? — извика Дойл на Джек. — Да ви прикриваме…

— Както решиш, приятелю — махна му Джек. — Мога ли да те спра?

— Ами… — проговори Инес, който лека-полека се бе примъкнал към Айлин с намерението да я заговори, — откъде се познавате с брат ми?

Айлин седеше на стъпалата на „Дома на надеждата“, стиснала глава с ръце. Тя вдигна влажните си очи и огледа младия мъж от главата до краката.

— Ходехме заедно на църква.

— И седяхте на една пейка, нали? — подсмихна се Инес.

Тя също се усмихна. Момчето си го биваше.

— Младежо, програмата ми за танци е запълнена докрай — каза тя. — Но благодаря за интереса.

— Моля? — попита Инес озадачено. За пръв път му се налагаше да осъзнае, че може да има жени, които не са за него.

В този момент при тях се върна Дойл и им подаде две карабини.

— Можеш ли още да стреляш? — попита той Айлин.

— Нищо не съм забравила.

— Добре — каза Дойл и й връчи пушката. — Тогава следвай ме.

Рухването на града сложи край и на организираното преследване на двамата неканени гости. Франк и Каназучи тичаха пред огнената стихия през южната част на града и следваха незабелязано групата деца. Не след дълго подминаха общежитията, в които Каназучи бе преспал миналата нощ, и се озоваха в зоната на пряка видимост на катедралата. Широката празна ивица, която я отделяше от града, играеше ролята на бариера пред пожара, така че нито църквата, нито някоя от околните постройки бе застрашена от непосредствена опасност.

Когато децата тръгнаха през откритото пространство към църквата, Франк и Каназучи осъзнаха, че не е възможно да нападнат и да убият придружителите им, без да застрашат живота на децата. Затова останаха назад под прикритието на складовете, докато децата се сляха с морето от белоблузи, люшкащо се пред катедралата. Всички заедно напираха към входа. Когато по-голямата част от населението на града, включително въоръжената милиция, се озова вътре, вратите на катедралата се затвориха.

— Не бих казал, че е време за неделната проповед — отбеляза Франк.

В този миг камбаните над главите им спряха да бият. Ехото заглъхна и остана да се чува само носеният дотук от вятъра стон на пожара.

Каназучи направи знак и двамата с Франк се приближиха до един навес за инструменти в самия край на строителната площадка. В мига, в който потънаха в сянката му, множество въоръжени черноблузи изтичаха към църквата от различни посоки и заеха отбранителна позиция пред фасадата.

Франк наброи към петдесет души.

Мъжете в черно залостиха портала на катедралата с тежки дървени греди. Франк и Каназучи се спогледаха, задавайки си един и същи въпрос: „Защо залостват вратите отвън?“.

Появи се и Корнилиъс Монкрийф и мина по цялата дължина на фасадата. Отряд черноблузи изтеглиха картечниците „Гатлинг“ върху специалните им поставки и ги подредиха в защитна формация — едната централно отпред, и по една до страничните входове. Последният взвод изтегляше четвъртата картечница за охрана на задния вход.

Корнилиъс погледна часовника си, даде нова заповед и разчетите от по трима души, които явно отлично знаеха какво да правят, заеха места по огневите гнезда.

— И всичко това заради нас? — удиви се Франк. — Знам, че сме добри, но чак…

— Не е заради нас — каза Каназучи.

— Може да са видели нещо. Може би армията идва насам, за да си прибере откраднатите оръжия.

И в този момент Франк усети как в главата на Каназучи се появява тревожна мисъл.

— Оттук — каза той късо.

Последваха групата с последната картечница, която заобикаляше, за да заеме позиция отзад, и залегнаха зад една от високите купчини камъни и боклуци малко над пътеката. Мъжете в черно разположиха страшното оръжие на пет-шест метра от задния вход. Франк премести поглед към каменния масив, издигащ се отзад.

— Че кой би могъл да ги атакува оттук? — озадачено попита той.

След няколко секунди половината от черноблузите, които бяха видели, дойдоха на бегом и се разположиха в две редици от двете страни на картечницата. Всички бяха въоръжени с многозарядни карабини „Уинчестър“ и препасани с патрондаши. Те коленичиха в позиция за стрелба, заредиха карабините. И тогава бойният разчет на картечницата я извъртя и насочи дулото й право срещу задната врата.

— По дяволите, Чук, ще ми кажеш ли какво ще става тук?

— Ще ги избият.

— Кого?

— Хората в църквата.

Франк замълча, после каза:

— Това си е чиста проба лудост.

Каназучи го погледна и кимна.

— И предполагам, ти мислиш, че ние трябва да ги спрем?

— Да.

— Защото и аз така помислих. Ах, майната му!

Франк вдигна поглед на юг, там, където хоризонтът беше озарен в червено, и прошепна:

— Мексико.

— Какво каза?

— Чудех се в коя ли част на пороя се намираме в момента.

Каназучи едва забележимо се усмихна.

— В най-коварната.

— А може би ти имаш някаква идея как да свършим работата?

— Хай.

Франк запали пура.

— Ще ми разкажеш ли, или ще трябва да се досещам.

И Каназучи му разказа.

Преподобният Дей продължи да стиска все така здраво ръката на Данте по целия път до църквата. Някъде по средата Данте схвана, че преподобният се е вкопчил така, защото има нужда от помощ, за да върви. Димът и горещината ги задушаваха, дишането ставаше все по-трудно, но преподобният така и не обели дума през целия път. Лицето му изглеждаше сиво в червеното сияние, а дъхът му беше по-неприятен дори от вонята на бурканчетата в куфарите на Данте.

След като излязоха от театъра, те минаха през „Дома на надеждата“ и Данте стоя редом с преподобния, който прерови писалището си и напрегнато прочете някакви документи, като че ли се опитваше да запомни нещо. Пред кабинета му лежаха труповете на собствените му телохранители, но той дори не ги погледна. После слязоха през таен проход в стената и тръгнаха за църквата. С всяка следваща стъпка преподобният все по-забележимо отслабваше. Данте усети, че му става страшно — той дори не искаше да мисли, че е възможно на преподобния Дей да се случи нещо лошо.

Пред тях последните хора от тълпата белоблузи се натискаха да влязат в църквата. Данте видя, че сред хората има и малки деца. Преподобният погледна църквата, после часовника си — явно беше доволен от развоя на нещата — и дръпна Данте надясно, където след малко намериха две стоманени плочи, монтирани в земята. С треперещи пръсти преподобният извади връзка ключове, но я изпусна.

— Бъди… така… добър — със слаб и измъчен глас помоли той.

— Разбира се.

Данте вдигна връзката, преподобният избра нужния ключ и Данте отключи катинара. После повдигна тежките капаци и под тях се разкри стръмна стълба. Преподобният отново го хвана под ръка и Данте му помогна да слезе по стълбата. Преподобният му подаде кибрит и му посочи, че трябва да запали фенера, висящ на кука до черна каменна врата в основата на стълбата. Обстановката напомни на Данте банково хранилище. На светлината на фенера преподобният подбра друг ключ, сам отключи вратата, леко я бутна с едната си ръка и тя безшумно се завъртя навътре.

Лъхна ги струя хладен освежаващ въздух. Преподобният вдиша дълбоко и се подпря на рамката на вратата.

— Добре ли сте, сър? — умолително попита Данте.

Преподобният кимна, леко се засмя на загрижеността му, разроши косата му и с жест го покани да влезе. В стаята беше прохладно; беше издълбана в скалата и беше чиста като ручей пролетна вода. Долавяше се мирис на земя, който напомни на Данте за гробище под дъжда. Преподобният изморено се отпусна в единствения стол, извади с мъка часовника си и отново провери колко е часът.

— Ще чакаш тук, момчето ми — каза той, взе ръката на Данте и му нареди: — Остави онази врата отворена. Очаквам Фредерик с нещо, което ми трябва. Когато дойде, удари тази камбана — ето там на стената — и аз ще дойда да го взема. Не се качвай горе и не идвай след мен през тунела…

Преподобният показа тъмния проход, водещ от стаята, изкопан както всичко останало тук в черния мрамор.

— Ако се появи някой друг, освен Фредерик, трябва да го убиеш. Разбираш ли ме?

— Да, сър.

— Браво, ти си послушно момче. — И той потупа Данте по ръката. — Помогни ми да стана и започваме.

Данте помогна на преподобния да се изправи. Беше лек като кукла. Преподобният Дей откачи фенера, тръгна към дъното на залата, усмихна се и махна веднъж на Данте. Данте му махна в отговор и видя преподобният да изчезва накуцвайки зад завоя на тунела. Останал сам в тъмнината, Данте седна на стола, обърнат срещу вратата, сложи куфарчето си на коленете и отвори ключалките му. Напипа двата си любими ножа, извади ги, затвори куфарчето и внимателно го остави до стола. Зрението му постепенно се приспособяваше към тъмнината и след малко той започна да различава рамката на вратата в едва доловимото червено сияние, идващо отгоре.

Направи му впечатление, че камбаните са спрели да бият.

Дълго преди светлината на фенера да стигне до него, Джейкъб забеляза приближаващите се през подземния лабиринт слаби отражения. Лежеше тук отдавна, в пълен мрак. Трябваха му няколко секунди да се ориентира в каква посока гледа: право нагоре или право надолу. От известно време долавяше слабото ехо от шума на тълпа — хиляди смесени гласове, идващи до него някъде отгоре.

Спомни си, че лежи на пода, и докосна с пръсти студения камък под себе си. Не можеше да направи нищо повече, защото ръцете и краката му бяха изтръпнали, стегнати с въже. Когато дойде на себе си и установи, че още диша, Джейкъб безкрайно се изненада — не можеше да разбере защо преподобният още не го е убил. А може би го бе сторил? Може би това, което сега изпитваше, бе доказателство, че има задгробен живот? Ако бе така, толкова ли не можеха да си позволят няколко лампи тук?

„Като се има предвид колко отвратително се чувствам — помисли си Джейкъб, когато най-сетне реши, че сигурно е жив, — спокойно би могло да се приеме, че съм умрял. Но ако това, което виждам да идва, е преподобният Дей, едва ли ми остава да се мъча дълго.“

Приближаващият влачеше краката си, шпорите му тихо подрънкваха.

Да, той беше.

Преподобният Дей влезе в криптата и на светлината на фенера Джейкъб за пръв път можа да огледа кръглата стая, в която го бяха хвърлили. Намираше се в самия леко вдлъбнат център на стаята, върху мозайка, покриваща каменния под. По периферията на кръга, в който лежеше, се виждаха шест сребърни пиедестала. Отстрани имаше нисък мангал. Студеният въздух, който бе усетил да полъхва, идваше от кръгла, зейнала в пода дупка в единия край на криптата. Широк улей пресичаше пода, тръгвайки от вдлъбнатината, в която лежеше той, и стигаше до ръба на дупката. В тавана над главата му се виждаше кръгла решетка, като капак на шахта в рудник.

Точно оттам долитаха гласовете.

Преподобният изкуцука по периферията на стаята и запали с фенера си другите фенери по стените. После се приближи до Джейкъб, изправи се над него и го огледа. Джейкъб не помръдна и преподобният го срита.

— Буден съм — проговори Джейкъб.

— Така ли? Е, щях да се примиря, ако беше само жив; буден направо звучи чудесно. Опасявах се, че ще изпуснеш веселата част.

Джейкъб мълчеше.

— Знам колко необикновено начетен си с Тората, рави, но как си със Светото писание?

— Извинявай, но…

— И по специално с Откровението, да кажем?

Сърцето на Джейкъб прескочи. Той пое дъх, за да го върне в ритъм, обърна глава и за пръв път, откакто преподобният Дей бе влязъл, успя да зърне лицето му.

„Господи! Та той изглежда по-зле, отколкото аз се чувствам. Като ексхумиран труп.“

Лицето бе покрито със засъхнала кръв и бе по-бледо от слонова кост. Плетеницата от кръвоносни съдове по челото и слепоочията му пулсираше, сякаш събудена за нов живот, съвсем отделен от останалата част на организма. Очите му бяха червени като прясно отрязано месо.

— Нека освежа паметта ти — продължи преподобният. — „Кръвта на невинните ще завали в раната, отворена в земята30, и ще се възкачи звярът, ангел на бездната, чието име на еврейски е Авадон. И той ще встъпи в бой с тях, ще ги победи и ще ги убие31.“ Това звучи ли ти познато, рави?

Джейкъб поклати глава.

— О-о, ще ти зазвучи — увери го преподобният Дей и изви глава нагоре към решетката в тавана. — Когато забият камбаните и започне Светото дело.

Данте видя някаква сянка да се прокрадва покрай стената пред вратата, изправи се, хвана здраво ножовете и се приготви да нанесе удар. Вратата се доотвори и влезе Фредерик. Данте за миг се отпусна, но пак се стегна, щом видя мрачното лице на началника си.

— Там ли е? — попита Фредерик и посочи към лабиринта.

Данте само кимна.

— Тогава никога няма да го намерим. — Фредерик изглеждаше гневен и определено по-възбуден, отколкото Данте го бе виждал.

— Носиш ли книгата? — попита Данте.

— Не. Ето каква е ситуацията, Скръгс. Повече време няма, а преподобният банкрутира, без да ми се е издължил — огромна сума, между впрочем, за която просто няма пари. — Фредерик изкриви лице в яростна гримаса. — А да си жертвам живота без компенсация просто не влиза в нашата уговорка. Разбираш ли? Тук вече няма как да служа, така че напускам. Ако ти се живее, съветвам те да сториш същото.

Данте погледна към тунела, замисли се за момент и поклати отрицателно глава. Харесваше Фредерик, но преподобния харесваше още повече.

— Е, както искаш — каза Фредерик и изчезна нагоре по стълбите.

Данте се отправи към центъра на стаята. Какво трябваше да направи? Да удари камбаната и да накара преподобният да извърви целия път обратно, просто за да му съобщи, че Фредерик не е донесъл книгата? Това би направил само луд човек. А може би трябваше да влезе там и да го потърси. Но преподобният му беше забранил да влиза в тунела.

Данте стоеше като парализиран. И в този момент отвън се разнесоха нови стъпки.

Приближиха се до входа на църквата и видяха черноблузите войници да влачат нещо на колела. Джек им направи знак да се скрият зад близката барака. Престо и Лайънъл се опитваха да разберат смисъла на маневрите около катедралата.

— Онова, което търсим, се намира под кулата — напомни Джек.

— Точно така — съгласи се Престо.

Тази, която върви сама хвърли поглед надясно и видя на стотина метра един мъж да изскача изпод земята и да хуква в тъмнината.

— Там — прошепна тя.

Поведе ги към мястото, където бе видяла мъжа да излиза. Видяха два метални капака, отметнати встрани. Под тях имаше стъпала.

— Това е — каза Джек.

Тази, която върви сама тръгна пред всички.

— Според съня те би трябвало да са шестима, каквото и да стои зад всичко това, нали така? — попита Инес.

Той почти не бе спрял да говори от момента, в който го бяха простреляли. Изглежда, по този начин се бореше с шока, поне според Дойл. Той, Инес и Айлин се бяха скрили в северния край на бараките и сега Дойл наблюдаваше през бинокъла си Джек и останалите да се приближават предпазливо към църквата.

— Съгласен съм — отговори той на брат си.

— Значи Джек, Престо и Мери… как й беше индианското име… правят трима — продължи Инес.

— И Джейкъб и Каназучи — допълни залегналата с пушка зад тях Айлин.

Станаха петима — пресметна Дойл.

— Та, въпросът ми е, ако тези хора наистина са толкова важни, както изглежда…

— Кой е номер шест? — довърши Дойл. — Интересен въпрос.

Той премести бинокъла си надясно, защото Тази, която върви сама бе повела останалите към някакво равно място — там спряха и се загледаха в земята.

— Какво правят? — прошепна на себе си Дойл.

И в следващия миг ги видя да потъват под земята.

— Дявол да го вземе…

— Какво има? — не се стърпя Айлин.

— В състояние ли си да се движиш? — обърна се Дойл към Инес.

— Напълно. Давай.

— Айлин?

— Нямам никакво желание да оставам тук сама, благодаря!

Двамата помогнаха на Инес да се изправи и се прокраднаха нататък.

Малко преди вратата да се отвори, Данте се изтегли в тъмнината, благодарен на предвидливостта на преподобния, който му бе разрешил да убива всеки, проникнал в залата. Стисна здраво ножовете, усети как през тялото му преминава топла вълна и се приготви да се хвърли напред и да направи каквото трябва.

Но в мига, в който видя индианката, спря като вкаменен.

Изненадата го задържа достатъчно, за да позволи на още трима мъже да влязат след нея. Всички носеха пушки, а единият държеше малко куфарче. Данте хвърли поглед към стола, в който допреди малко бе седял.

Проклятие, беше оставил своето куфарче там.

Водачът на групата — висок слаб мъж, смътно напомнящ му с нещо на преподобния — отиде до куфарчето, отключи го, показа съдържанието на останалите и го захвърли настрани. Те заговориха шепнешком — Данте дочу само думата „Чикаго“ — после високият посочи към залата, в дъното на която се бе скрил Данте.

Той бързо напипа стената зад себе си и движейки се покрай нея, стигна до ъгъла. Пое дълбоко въздух, протегна ръце и стъпи напред в тъмнината.

Престо отвори куфарчето на Едисон и извади фенерчето. Джек бръкна в джоба на жилетката си, извади шепа квадратни листчета и компас, после взе фенерчето, сви лъча му до минимум, освети за миг листчетата, погледна компаса, изгаси светлината и ги поведе към отвора на тунела.

— Помните ли тази част от съня? — шепнешком попита той спътниците си.

— Тунели — отговори Тази, която върви сама. — Заплетени коридори.

— Нещо като лабиринт — допълни Престо.

— Точно така — съгласи се Джек и залепи на стената едно от листчетата на височината на очите им: гърбът му беше лепкав, а самото листче слабо светеше в тъмнината с фосфоресциращ зелен цвят. — Ще вървим на север-североизток, към църквата.

Джек отвори куфарчето, извади от него очилата за нощно виждане, после подаде фенерчето и компаса на Престо и Лайънъл. След това затегна на главата си очилата и се взря напред в тъмния коридор.

— Носете фенерчето така, че всеки момент да го използвате. И се дръжте близо до мен — нареди той.

Достатъчно широк, за да позволи на двама души да вървят един до друг, проходът пред тях зееше като черно гърло. Тримата последваха Джек. Необятната тъмнина мигновено погълна слабата светлина, която идваше от залата зад гърба им. Извървяха десет предпазливи крачки напред и стигнаха до първото разклонение. Джек огледа трите възможни продължения и прошепна:

— Компаса.

Престо светна за миг и тъничкият лъч освети компаса в ръката му.

— Северозапад — каза Престо и посочи наляво. После изгаси светлината.

Джек залепи ново квадратче на стената и четиримата крайно предпазливо се отправиха по левия проход. Червеното зрително поле на очилата разкриваше пред Джек само грубите очертания на стените. Основното предназначение на апарата беше да открива предмети, които излъчват топлина. Но такива наоколо нямаше.

Тази, която върви сама улови в насрещното въздушно течение някаква миризма: хлороформ, формалдехид. И настръхна.

Възможно ли бе това? Тя безшумно извади ножа от колана си.

Дойл, Инес и Айлин слязоха безкрайно предпазливо по стълбите в подземието и изчакаха очите им да свикнат с тъмнината. Инес забеляза светещо зелено квадратче на стената отсреща. Искаше да тръгнат натам, но подчинявайки се на инстинкта си, Дойл се възпротиви.

— Още не — каза той без обяснения.

После ги отведе назад при стълбището. Спряха на входа, подпряха карабините си на стоманените капаци и ги насочиха към църквата.

— Не бих искала въпросът ми да прозвучи критично, но какво чакаме? — прошепна нетърпеливо Айлин.

— Не съм съвсем сигурен — призна Дойл.

— Липсвах ли ти, Артър? — попита след малко тя.

— Никак — отговори й той. — Отчаяно!

— Хубаво — каза тя. — Съжалявам.

В църквата всичко бе притихнало. Поглеждайки през бинокъла, Дойл видя грамаден мъж в дълго сиво палто да крачи пред редицата облечени в черно мъже, заели позиция пред вратата. Мъжът спря, за да погледне часовника си, после даде сигнал. Гредите, залоствали вратата до момента, бяха свалени и една от групите насочи нещо, което подозрително приличаше на картечница, към вътрешността на катедралата.

— Боже господи — прошепна Дойл.

На стената се появи ново квадратче. Движеха се по компас, но Тази, която върви сама би могла да ги води сама, ориентирайки се само по миризмата във въздуха. Джек спря — кракът му беше докоснал някакъв предмет с неправилна форма.

— Светни — прошепна той.

Престо насочи фенерчето надолу и щракна ключа. Джек натисна крака си върху леко издигната мраморна плоча. В пода пред тях зейна отвор метър на метър. На дъното блестяха остри шипове.

— Ще скачаме или ще се връщаме? — попита Джек.

— Правилният път е напред — каза Тази, която върви сама и посочи с ръка.

— Тогава ще скачаме.

Престо разтвори до максимум отвора на фенерчето, за да освети коридора оттатък дупката. Лайънъл, който продължаваше да носи книгата, скочи пръв, а Престо последен. Когато успешно преминаха от другата страна и Джек отново свери с компаса посоката, в която се движеха, светлината на фенерчето вече беше започнала да отслабва.

— Батериите се изтощиха — поясни Престо и го изключи.

Сега пристъпваха напред, внимателно опипвайки с крак всяка следваща стъпка. Не след дълго излязоха при ново разклонение и отново трябваше да избират измежду три тунела, всички от които водеха горе-долу в една и съща посока. Джек разглеждаше проходите през очилата. На Престо му се стори, че различава слаба светлина във всеки от тунелите.

— Близко сме — каза Тази, която върви сама.

Джек сложи на стената ново квадратче и даде останалите на Престо и Тази, която върви сама.

— Всеки от нас ще тръгне по различен тунел и ще измине малко разстояние напред. Лайънъл идва с мен. Ако някой види, че светлината се засилва, веднага да извика. Ще се срещнем обратно тук. И се връщаме.

И Джек залепи второ квадратче до първото.

Разделиха се и предпазливо тръгнаха по тунелите си. Престо разшири отвора на фенерчето и сложи пръст върху ключа. В другата си ръка държеше револвера. Тази, която върви сама прихвана по-здраво ножа и закрачи, опипвайки с ръка стената. Лайънъл се хвана за колана на Джек, но в един момент Джек спря — беше чул някакви слаби гласове.

— Джейкъб? — извика Джек.

— Татко! — изкрещя Лайънъл.

Джек видя някаква гореща линия да преминава в зрителното поле на очилата през плетеницата от коридори и осъзна каква грешка е допуснал.

Преподобният Дей изви шия към гласовете в тунела.

Не, бяха прекалено близо — това не беше възможно, нали момчето трябваше да ги спре!

Той извади часовника си: оставаха две минути до момента, в който Корнилиъс щеше да даде сигнала за началото на Светото дело. Чу смях и завъртя вдървената си шия, за да погледне към Джейкъб. Евреинът се усмихваше.

— Очакваш ли някого? — попита Джейкъб.

От дълбочината на бездънната дупка се разнесе тътен.

— Всъщност… очаквам — призна преподобният и се усмихна в отговор.

„Хайде, пак същата история“ — помисли си Франк.

Той вървеше напред, а Каназучи го следваше, насочил пушка към гърба му.

Дявол да го вземе, дано черната пижама на Чука да прилича достатъчно на униформата на онези, за да ги доближат достатъчно. Иначе… иначе нищо нямаше да стане.

Вървяха към картечницата „Гатлинг“. Един от черноблузите ги забеляза и се загледа в тях. Новината бързо премина по редицата, стигна до разчета на картечницата… и в този момент се появи Корнилиъс Монкрийф, който завиваше след инспекция на другите входове.

— Две минути! — обяви той.

Двама от войниците изтеглиха дебелата залостваща греда, отвориха вратата и разчетът насочи картечницата към вътрешността на църквата.

Корнилиъс видя двамата приближаващи се мъже, отправи се към тях и пътем извади револвера си. Франк прецени, че срещата им ще стане точно пред картечницата — предпазителят й бе вече свален и лентата бе сложена.

Отлично.

— Кои сте вие, по дяволите? — заплашително се осведоми Корнилиъс.

Бяха само на метър един от друг.

— Здрасти, Корнилиъс — каза Франк. — Не ме ли помниш?

Корнилиъс го изгледа, веждите му се заизвиваха като гъсеници, зениците му се свиха… вдигна револвера си.

— Тъпо копеле! — каза Франк, светкавично изтегли колта си и стреля шест пъти — в идеална окръжност около сърцето му.

Каназучи изпразни карабината в хората около картечницата, убивайки на място и тримата, и преди другите от охраната да се окопитят, измъкна Косата от ножницата и се понесе надясно като вихрушка.

Франк скочи към картечницата и я завъртя наляво. За миг хвърли поглед през разтворените врати към морето от бели блузи — хората бяха налягали по пода на катедралата, през някакъв кръгъл прозорец проникваше сноп оцветена в червено лунна светлина. Ръката му напипа ръчката, той я завъртя и картечницата избълва струя куршуми… които се забиха в пръстта отляво на черноблузите. Проклетото нещо не беше простреляно, шибаната армия не знаеше как да поддържа шибаното си въоръжение. Хората по редицата отвърнаха на огъня. Постепенно Франк намери правилния баланс и без да спира стрелбата, се пребори с тежкото оръжие, извъртайки го надясно. Сега куршумите вече попадаха директно по фланга на черноблузите, сдъвкваха го и сеейки смърт, отхвърляха хората назад и настрани. Неколцина побягнаха.

В този миг един куршум проби ботуша на Франк и се заби в глезена му. Той залитна, но продължи да върти ръчката. Нов куршум одраска ухото му. Трети прониза бедрото му.

„Добре че не улучи костта“ — помисли си с облекчение Франк, изкрещя от болка и упорито продължи да върти ръчката.

Зад него Каназучи прегазваше десния фланг. Косата не спираше да жъне. Отначало черноблузите бяха затруднени да го отличат от своите, но кръвожадността на атаката му скоро отклони вниманието им от човека, завладял картечницата. Единствените две неща, които разбраха в краткия миг, преди да се стовари върху тях, бяха, че този човек носи меч и че се движи като вятъра. Започна дива престрелка, в която куршумите поразяваха свои, а други станаха жертва на изстрелите от отсрещния фланг, където стреляха по картечаря. Всички до един бяха дисциплинирани войници, но виковете им издаваха, че никога преди не бяха ставали обект на атака с такава жестокост. Куршумите им свистяха покрай мъжа, но нито един от тях не го улучваше. Наоколо хвърчаха отсечени крайници, търкаляха се глави, разпаряха се тела… а мечът продължаваше да се мята, сякаш бе жив.

Десет души умряха, преди другите да захвърлят оръжие и да побегнат, но мъжът с окървавения меч се понесе след бегълците. Когато падна и последният, Каназучи без никакво колебание зави покрай десния ъгъл на църквата и се хвърли срещу картечното гнездо при страничния вход.

Франк забърса последния облечен в черно мъж с откос, разкъсал купчината пръст, зад която онзи бе опитал да се скрие, доизстреля патроните на лентата и пусна дръжката. Наведе се и посегна към сандъка с амунициите за нова лента. Ръката му докосна цевта и се опари.

Внезапно на мястото, където само допреди миг се бе намирала главата му, мина картечен откос. Франк погледна към катедралата и видя пламъчета на изстрели откъм отсрещната врата. Мамка им… другата картечница стреляше към него през цялата църква. Белоблузите вътре крещяха. Избиваха ги, без да могат да сторят нищо.

Един куршум го парна по лявото рамо и Франк падна на земята. Повечето от изстрелите отиваха високо. Реши, че не си струва да им облекчава задачата, затова се сниши, издърпа спасилата живота му лента от сандъка и я напъха в картечницата. После завъртя дръжката и откосът разби прозореца над вратата. Посипа се дъжд от червени стъкла.

Започна стрелба. Съдейки по звука, Дойл реши, че идва от задната страна на катедралата — беше тракане на картечница. Откъм фасадата се чуваха изстрели, но останалите черноблузи се целеха и стреляха във вътрешността на църквата. Отчаяните писъци на хората вътре стигаха до тях въпреки пукотевицата.

Инес имаше проблеми с ранената си ръка и болезнено изсумтяваше при всеки изстрел, но тримата заедно, благодарение на възможността за точно прицелване, ликвидираха картечния разчет преди да успее да започне стрелба, а когато двама от охраната скочиха да заемат местата на простреляните си другари, свалиха и тях, след което започнаха обстрел на войниците с пушки.

Никой не каза нито дума. Всички се бяха съсредоточили върху кървавото си дело. Дойл презареди и погледна към Айлин… да, тя определено не беше забравила да стреля.

Първите изстрели отекнаха някак металически през решетката над главата на Джейкъб. Преподобният Дей мина по периферията на кръга с часовник в ръка. Беше като трескав.

— Не, не! Къде са камбаните? Къде са камбаните?

Стрелбата постепенно ставаше все по-ожесточена, а благодарение на някаква игра на акустиката криптата я усилваше до оглушително ниво. Джейкъб не смееше нито да помръдне, нито да проговори. Страх го бе да не отклони вниманието на преподобния, защото му се бе сторило, че чува гласа на сина си да вика името му откъм тъмнината на лабиринта.

В същия миг чу звук, напомнящ шуртене на вода, и вдигна глава. През решетката течеше тънка струйка кръв и капеше край него.

Хванал оръжията си с двете си ръце, Каназучи атакува картечното гнездо пред страничния вход на църквата. Тук имаше само трима души, насочили цялото си внимание върху смъртоносния огън на „Гатлинг“-а в църквата. Така и не го чуха да пристига.

Каназучи отсече главата на стрелеца, порази с обратен замах подавача на лентата и заби Косата в гърлото на последния. След това хвана картечницата, вдигна дулото, прицели се и въртя дръжката, докато не свърши лентата, изпращайки опустошителен откос към картечарите отсреща.

След това погледна мокрите петна по ръкавите и крачолите си — бяха го улучили три пъти. Нямаше засегнати жизненоважни органи, но бързо губеше кръв.

Всички картечници бяха замлъкнали. Чуваха се само единични изстрели предимно откъм фасадата.

Каназучи изтича до вратата и погледна вътре. Хората бяха налягали на пода и от всички посоки се разнасяха стенания. Бяха поне хиляда. Не можеше да каже колко бяха убити, не знаеше колко дълго беше стреляно, но виждаше много кръв. През счупения прозорец проникваше лунна светлина и хвърляше в центъра на залата бял кръг. Той напрегна слух да чуе децата. Бяха някъде отдясно.

Спусна се по стълбите. Сега, когато стрелбата беше секнала, белоблузите се щураха във всички посоки и лазеха един през друг. Чуваха се хлипове и писъци. Каназучи видя много захвърлени оръжия — изглежда, и милицията беше изпратена на заколение както останалите.

Гласовете на децата го насочиха още по-надясно. След малко ги намери скрити зад редица колони в някаква ниша — нещо като параклис. Куршумите не бяха стигнали дотук — стоте деца бяха живи.

Каназучи мина през групата и с тихи окуражителни думи събра децата около себе си. Помогна на по-изплашените да се изправят и остана край тях. После ги поведе обратно към стълбите, по които бе слязъл. Децата безропотно го следваха; някои хълцаха, други се препъваха и всички крачеха през телата на убитите. Възрастните оцелели, покрай които минаха, не им обърнаха никакво внимание, а продължаваха да седят тъпо вперили погледи в пода.

Тази, която върви сама спря като чу другите да викат Джейкъб. В същия миг над главите им започна стрелба. Беше стигнала поредното разклонение, само двайсет стъпки по-нататък от мястото, където се бяха разделили, и осъзна, че тази част на лабиринта е прорязана от проходи в най-различни посоки. Още десет крачки и щеше безвъзвратно да се загуби. Затова тръгна обратно към мястото на срещата и понеже беше замислена за други неща, усети миризмата на едноокия и долови атаката му с миг закъснение.

Ножът му се заби в лявото й рамо. Тя усети острието да опира в костта и извика от болка. Не видя, но почувства другата му ръка да минава покрай нея, плъзвайки се по бедрото й — той имаше нож и в нея. Бързо приклекна, хвана дръжката на своя нож с две ръце и рязко удари нагоре в тъмнината. Мъжът изохка от болка и изненада.

Следващия си удар той нанесе с двете ръце едновременно, но ножовете му като по чудо не я улучиха: единият мина през косата й, а другият се удари в стената зад нея и изхвърли дъжд от искри. Тя замахна повторно и усети острието да разсича сухожилията на коляното му. Мъжът изръмжа и падна на колене.

— Джек, насам!

Беше гласът на Престо, съвсем наблизо. Приближаваше се.

Едноокият зави като животно и отново вдигна ножовете си, а тя изви тяло надясно досами стената и парира единия нож с острието на своя, но другият се плъзна по ръката й и отвори дълбока рана.

— Ти, кучко, няма ли най-сетне да умреш!

Лицето му бе само на сантиметри от нейното, сплетените им ножове се натискаха един в друг. В дъха му се долавяше кръв и страх. Под тежестта му ръката й започна да се огъва.

Остър лъч светлина проби мрака и намери лицето му. То светна като пълна луна, здравото му око запремигва. Тази, която върви сама се плъзна встрани и вдигна ножа си. Мъжът политна напред и в този миг тя заби острието дълбоко в небесносиньото безжизнено стъкло, което се намираше в очната му кухина. Чу топчето да се пръсва на парчета. Той изпищя и отстъпи, изпусна оръжията си и се опита да извади ножа от черепа си.

Тя вдигна револвера и стреля — в главата на чудовището се появиха две червени дупки. Изстрелите отекнаха в тясното пространство на тунела. Тялото на нападателя бавно падна назад.

Джек стигна до нея пръв. Престо дотича от другата й страна. Държеше фенерчето включено, за да се виждат.

— Можеш ли да се движиш? — попита Джек.

— Не искам да го поглеждам — прошепна тя. — Не искам да го поглеждам.

Помогнаха й да се изправи и бързо се отдалечиха от трупа на Данте към разклонението, маркирано с две квадратчета.

Джек бе изтичал в тъмнината, без да каже дума. Лайънъл се опита да го последва, но се спъна на няколко пъти и бързо се загуби. Чу виковете на някакъв мъж, а след това и далечни изстрели, идващи отляво, където светлината се засилваше, така че се затича натам и след няколко завоя се озова в някаква кръгла стая. Отгоре се разнасяха човешки писъци, чуваха се изстрели. Ярката светлина в стаята го заслепи, но не му попречи да различи струята кръв, стичаща се от тавана покрай някакво легнало тяло.

Което доста приличаше на баща му.

— Какво е това, което носиш? — чу се глас.

Той се обърна. Някакво същество, чието мъртвешко тяло изглеждаше като извадено от кошмарно видение, направи жест, който определено се отнасяше до него. Кутията, която носеше Лайънъл, излетя от ръцете му, измина по въздуха трите метра, които ги разделяха, и се озова в ръцете на таласъма. Той разкъса опаковката и сложи ръцете си върху жеронския „Зохар“.

— Просто не знам как да ти благодаря — каза мъжът.

След това загуби всякакъв интерес към присъствието на Лайънъл. Младежът изтича до баща си и го изтегли изпод струята кръв, която вече се стичаше по улея към дупката в края на стаята.

— Ти си жив! — ахна Лайънъл.

— И наистина съм много доволен да те видя, сине — тихо отговори Джейкъб. — Имаш ли револвер?

Лайънъл изтегли револвера си от колана.

— Застреляй го.

Джейкъб кимна към мъжа, който бе обърнал гърбицата си към тях и поставяше „Книгата на Зохар“ в едно сребърно ковчеже.

Лайънъл вдигна револвера с треперещи ръце. Мъжът се обърна и махна с ръка. Тялото на Лайънъл се разтресе и изстрелът му се отклони. Револверът излетя от ръката му и падна в дупката. Лайънъл се свлече на колене.

Без да им обръща повече внимание, преподобният Дей извади шепа кибритени клечки от джоба си и се опита да запали една в корпуса на мангала. Тя се счупи в ръката му. Опита втора със същия резултат, после трета.

— Проклятие — засмя се недоверчиво преподобният Дей. — Заради някаква си клечка…

Откъм лабиринта се разнесе смразяващ кръвта вик, последван от два изстрела. Преподобният Дей наклони глава, вслуша се, захвърли клечките настрани, изкуцука до стената, свали един от фенерите и го отнесе при мангала.

Лайънъл трескаво се огледа с какво да разреже връзките, които стягаха ръцете на баща му. Стрелбата над тях бе заглъхнала, чуваха се само откъслечни изстрели и все по-засилващите се стенания и писъци на ранените.

Кръвта се стичаше от решетката и отиваше по улея в дупката, а подземният тътен ставаше по-силен и по-силен.

Последните черноблузи, останали живи пред главния вход на църквата, захвърлиха пушките си и избягаха малко след като и последната картечница спря да стреля. През бинокъла си Дойл видя първите белоблузи да излизат окървавени през вратите на катедралата и викна:

— Хайде!

Двамата с Айлин помогнаха на Инес да стане и бързо тръгнаха към църквата. Дойл се затича, подмина труповете в черни униформи и спря, когато стигна до вратата.

Сцената вътре беше отвратителна. Стотици тела бяха натрупани едно връз друго. Почервенелият от кръв под на катедралата бе посипан с натрошено стъкло. Замаяните оцелели се изправяха с мъка.

Айлин и Инес го настигнаха и спряха. Айлин затаи дъх, ужасена от кървавата сцена.

— Господи боже, Артър — прошепна Инес и недоверчиво поклати глава. — Мили боже…

Имаше много ранени, стотици, и те се нуждаеха колкото се може по-бързо от помощ.

— Трябва да ги извадим навън, където ще можем да виждаме — каза Дойл. После хвана Айлин за ръцете, погледна я в очите и с тих, но твърд глас каза: — Имам нужда от твоята помощ. Сега не е време за сълзи.

Тя видя състраданието в погледа му и кимна. Слязоха в църквата по окървавените стъпала, обърнаха се към онези, които можеха да вървят, и им наредиха да помагат на оцелелите да излязат навън. Много от хората не бяха в състояние да реагират, на други се наложи да повтарят, защото изстрелите почти ги бяха оглушили. По преценка на Дойл най-много жертви имаше в центъра на залата, където кръвта им се стичаше в специални улеи.

Детски гласове привлякоха вниманието на Инес към лявата странична врата.

— Артър, ела тук.

Дойл се изкачи при него по стълбището и видяха кръг от насядали непосредствено до входа деца, заслушани в човек в черно, коленичил на земята пред тях. Дойл и Инес минаха покрай труповете до картечницата и тръгнаха към мъжа. Когато приближиха, той вдигна поглед към тях и те спряха.

— Каназучи? — попита Дойл.

Мъжът кимна. Лицето му беше пепеляво бледо. Явно бе, че е тежко ранен.

— Погрижете се за тях, моля ви — каза Каназучи, после с гримаса на болка и титанично усилие се изправи.

Дойл му помогна. Инес се опита да го възпре.

— Трябва да почивате.

— Не — възрази Каназучи. — Благодаря.

Той леко се поклони, събра силите си и бавно тръгна към църквата, сложил ръка върху дръжката на меча.

Инес и Дойл сведоха погледи към малките изплашени личица, които ги гледаха с надежда.

— Аз ще се погрижа за тях — обеща Инес прегракнало.

Дойл хвана Инес и го прегърна. И двамата преглъщаха сълзите си и трепереха от напрежението да се сдържат.

— Мили боже. Мили боже…

— Не трябва да им показваме, че и ние сме изплашени — прошепна Инес.

Дойл стисна силно ръката на брат си и тръгна след Каназучи към църквата.

Когато стигна при задната врата, Айлин видя Франк, сгънат около картечницата. Изтича по стъпалата при него, видя локвата кръв, попила в земята, и падна на колене.

— Не. Моля те, не!

Франк отвори очи и я погледна, но погледът му не се фокусираше.

— Ти ли си, Моли?

— Франк… аз съм. Айлин.

Едва сега очите му я намериха и погледът му се избистри.

— Моли… Колко си хубава в тази рокля!

Той вдигна ръка и тя я хвана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Да, Франк, аз съм, Моли. Тук съм.

— Не исках да ти сторя нищо лошо, Моли — прошепна той.

— Не си ми сторил нищо, Франк. Никога.

— Извинявай. Страшно… съжалявам.

— Няма нищо.

— Сега вече нищо не стои между нас. Между… мен и теб.

Тя поклати глава.

— Не.

— Това е чудесно.

— Да, Франк.

Франк се усмихна — беше толкова щастлив да я види пак.

— Винаги съм те обичал — каза той.

Очите му погледнаха зад нея… после се затвориха. Ръката му се отпусна.

Айлин сведе глава и се разплака.

Дойл се затрудняваше да определи колко са убитите. Може би една четвърт от хилядата души, затворени вътре, и още толкова ранени. Беше ужасно, но когато видя как са разположени картечниците, той осъзна колко много по-лошо би могло да свърши всичко. Явно бе, че е спасен животът на стотици. Той чу глух тътен, идващ дълбоко изпод църквата.

Намери Каназучи в центъра на залата, коленичил до решетката, през която продължаваше да се оттича кръвта на жертвите.

— Помогнете ми — каза Каназучи. — Трябва да бързам.

Дойл незабавно застана до него. Подпъхнаха ножовете си и повдигнаха една от подгизналите в кръв решетки.

Джек и Престо отнесоха Тази, която върви сама през последните извивки на лабиринта към светлината пред тях. Мощни трусове разклащаха стените и събаряха камъчета и прах от ъглите. Влязоха в кръглата стая и видяха преподобният Дей да излива газ от един фенер в малък мангал. Въглените се запалиха, Дей взе тънка дълга свещица, запали я от огъня и се отправи към най-близкото сребърно ковчеже.

Джейкъб ги видя пръв. Лайънъл беше успял да развърже ръцете му и сега се мъчеше да стори същото и с краката му. Джек остави Тази, която върви сама на Престо и стъпи в кръга, изваждайки револвера си. Усетил ново присъствие, преподобният Дей се обърна. Джек спря само стъпка от него. На лицето му се беше спуснала мрачната маска на твърда решимост. Той вдигна револвера и го насочи право в главата на преподобния.

Преподобният замахна рязко с ръка, сякаш се опитваше да прогони досадно насекомо — движение, което би запратило по въздуха друг човек в ъгъла на стаята. Джек обаче нито помръдна, нито показа някаква реакция… само докосна с дулото горната устна на преподобния и хладнокръвно запъна ударника, готов да убие. Удивено изражение измени за миг чертите на Дей. Той беше забравил какво е страх, така че не бе в състояние да почувства опасността. Когато обаче разбра, че човекът пред него се осмелява да му се противопоставя, яростта му избухна с пълна сила и той заби поглед в очите на Джек.

Джек не се огъваше пред атаката, но след известно време ръката, в която стискаше револвера, се поколеба и той бавно я отпусна.

— След малко ще се занимая с теб — обеща му с мил глас преподобният.

Но движението на Джек съвсем не бе израз на немощ или подчинение. В мига, в който преподобният се обърна и отново се опита да запали първата от книгите, което щеше да постави начало на призоваването, Джек се пресегна и без да обръща никакво внимание на болката, изгаси свещицата в ръката му. А когато Дей вдигна ръка в явен опит да го удари, Джек обхвана китката му със стоманените си пръсти, изви я силно и свещицата падна на пода.

В улея продължаваше да тече кръв. Подземният грохот се засилваше, стените и подът непрекъснато се тресяха, но останалите в стаята не смееха да помръднат, завладени от сблъсъка.

— Пусни ръката ми — заповяда преподобният Дей и отново впи поглед в Джек.

Джек хвърли револвера — но по собствено желание, и пусна китката на преподобния. Но когато той понечи да се дръпне, Джек здраво хвана главата му с ръце, придърпа я, на свой ред заби поглед в него и тихо каза:

— Погледни ме.

Вбесен, преподобният вложи цялата си огромна мощ и въздухът над двамата сякаш се огъна. Очертанията на телата им се размиха, скрити зад невидимо силово поле. Много хора бяха намирали смъртта си при много по-слабо прилагане на причастието, мозъците им се бяха разкапвали, волята им ги бе напускала, без да могат дори да помислят да се противопоставят.

Но сега не ставаше нищо. Мъжът просто го гледаше.

От носа на преподобния шурна кръв. Вложеното усилие бе изцедило силите му. Смаян най-сетне от факта, че не е в състояние да стори нищо на този човек, преподобният се вгледа в лицето му с все по-засилващо се отчаяние. Изражението на противника му оставаше решително, но вбесяващо безстрастно, без никаква ненавист и без да предоставя на преподобния каквато и да било възможност да открие някаква слабост.

„Този човек не изпитва страх“ — помисли си Джейкъб, докато наблюдаваше Джек. А без страх преподобният просто нямаше за какво да се захване.

Схватката продължаваше. След известно време преподобният забеляза нещо познато в погледа на противника си. Очите му се разшириха от ужас и той се задърпа отчаяно, но Джек безмилостно държеше главата му неподвижна. Той чакаше точно този миг — да бъде познат.

— Не! — каза Джек.

Неспособен да се откъсне, преподобният се опита да избегне погледа му, но Джек го държеше здраво и със силата на волята си го накара отново да вплете поглед с неговия.

— Какво искаш? — със слаб глас попита преподобният.

Джек не отговори.

— Кой си ти? — Гласът на Дей отпадаше все повече и повече.

— Ти знаеш кой съм — каза Джек.

Жалкото, болно лице на преподобния издаваше вътрешната му борба с това, което внушаваше фразата, но накрая съпротивителните му сили свършиха и той се отпусна.

— Знаеш кой съм аз, нали?

— Да — прошепна преподобният.

— Кой съм? Кажи ми!

След дълго мълчание преподобният отговори:

— Моят брат.

— И как се казвам?

В очите на преподобния се появи недоумение.

— Джек.

— А ти?

След още по-дълго мълчание той прошепна:

— Аликзандър.

Джек кимна. Двамата общуваха без никаква преструвка, всички маски бяха свалени. Всякаква вражда и борби бяха забравени. Сега те бяха само братя.

— Чуй ме сега — бавно и тихо изрече Джек, надявайки се да намери в себе си думите, от които имаше такава нужда. — Чуй ме, Алекс. Всички сме тук в тази стая, всички — майка, татко. Малката ни сестричка. Никой от нас не знае защо се случи всичко това, защо ти се отчужди от нас, защо те погълна тъмнината и какво те накара да извършиш престъпленията срещу нас и срещу другите. Това сега няма значение. Чуваш ли ме?

Аликзандър Спаркс погледна брат си с вниманието на изплашено дете, молещо за утешение и успокоение. Трепереше объркан и обзет от страх.

— Всички те сега са с нас в стаята, духовете им са с нас и тук ще свърши всичко. Аз говоря от тяхно име, гласовете им звучат в моя глас. Чуй ме…

И в този миг Джек намери думите, които бе дошъл да каже, наведе се и ги прошепна в ухото му:

— Ние ти прощаваме, братко.

Аликзандър тихо изплака.

— Прощаваме ти.

Аликзандър рухна напред и се свлече в ръцете на брат си. Джек грижовно отпусна крехкото му тяло на пода, коленичи до него, прегърна будещото жалост същество и пак прошепна:

— Прощаваме ти.

От устните на Аликзандър се откъсна сърцераздирателен вик, безкрайно жалостив вопъл за всички загубени и откраднати души. С последни сили той се притисна в брат си, разтърсен от ридания. Дори останалите в стаята, въпреки страха и гнева срещу престъпленията на Аликзандър, в този момент изпитваха само състрадание.

Със стържещ метален звук една от решетките на тавана се отмести от леглото си. Джейкъб вдигна поглед и видя Каназучи, който провисна на ръце в отвора и скочи при тях. Последните капки кръв изтичаха в дупката. Тътенът отдолу се засили, а от дупката повя вятър, който изгаси пламъците във фенерите. Каназучи не помръдваше, сякаш бе замаян. Накрая направи слаб опит да се изправи и Джейкъб неуверено се приближи да му помогне.

— Ела, приятелю — каза той тихо.

Той протегна ръце на Каназучи и му помогна да стане. Подпрели се един в друг, двамата отидоха при Джек и Аликзандър. Джейкъб отново помогна на Каназучи този път да седне и също седна между него и братята.

Тази, която върви сама кимна на Престо и той сложи ръка през раменете й. Двамата пристъпиха напред и запълниха последните места в кръга. Тази, която върви сама хвана с лявата си ръка ръката на Престо и протегна дясната на Джек. Той я стисна силно със своята лява и хвана с дясната си ръка Аликзандър. Каназучи държеше дясната ръка на Джейкъб, а той се пресегна и нежно покри дясната ръка на Аликзандър. Каназучи протегна ръка към Престо и кръгът се затвори.

Риданията на Аликзандър затихнаха. Той вдигна поглед и очите му срещнаха очите на Джек. Джек му кимна нежно и мило. Аликзандър кимна в отговор. После Джек обходи с поглед останалите и някакво мълчаливо разбиране, нещо чисто и неизразимо мина между тях.

Осъзнал, че за него няма място сред Шестимата, Лайънъл се изправи, бавно мина по периферията на кръга, извади от ковчежетата сложените в тях книги и ги прибра на по-безопасно място до стената. Когато свърши тази отговорна задача и се обърна пак към кръга, видя такава чудна гледка, че седна на земята, опря гръб в стената и смирено притихна. Никога по-късно нямаше да бъде така сигурен, че е видял това, което му се струваше, че вижда в момента. Сега обаче бе готов да се закълне, че докато Шестимата се гледат един друг, във въздуха над тях се появява сияние, кръгла прозрачна завеса, в чиято ефирна тъкан се движат форми и лица, въплътили в себе си силата, красотата и състраданието на стотици хиляди човешки души.

Точно това вярваше, че вижда в този момент Лайънъл — един невярващ човек — но в течение на идните години малко по малко щеше да загубва тази си увереност.

И докато сиянието над тях ставаше все по-ярко, тътенът в земните дълбини постепенно затихна. Никой в кръга не помръдваше.

И в мирната тишина, която настана, Аликзандър леко простена и тихо умря в ръцете на брат си.

Лайънъл помогна на баща си да стане, но не се сдържа и с дълбоко съчувствие и ужас погледна пречупеното, невъзможно слабо тяло в ръцете на Джек.

— И за какво му бяха книгите? — тихо попита той.

— Беше си внушил, че иска да унищожи Бог — отговори Джейкъб.

Лайънъл удивено премигна.

— Но това би означавало да… унищожи света!

— Не, той се беше объркал — тъжно продължи Джейкъб. — Единственото, което наистина искаше да унищожи, бе самия себе си.

След като Каназучи скочи долу, Дойл намери въже в един от ъглите на църквата. Когато грохотът затихна — Дойл бе решил, че става дума за някакво земетресение или нещо подобно и впоследствие никой не го разубеди — той завърза единия край на въжето около кръста си, пусна другия в дупката и им извика да го хванат. Здравите му ръце изтеглиха един по един оцелелите и спасените книги върху обляния в лунна светлина под на катедралата.

Джек Спаркс се качи последен. Искаше да остане за малко сам и да се прости с тленните останки на брат си, преди да предаде тялото му на спомена за отдавна загубеното им семейство. После хвана въжето и Дойл го изтегли горе. На светло.