Шестимата месии

9.

Айлин се опита да надзърне в скицника на Джейкъб, но той с престорено възмущение я отпъди настрани. Тя примирено въздъхна и тъжно се загледа през прозореца, както той й нареди, свикнала да се подчинява на заповедите на мъже. С периферното си зрение виждаше молива да бяга по листа, но резултатът оставаше невидим. Линията на хоризонта в далечината трептеше от маранята. Влакът се изнизваше от виещата се котловина и малко по малко започваше да изкачва не особено стръмен склон, осеян с камъни.

Интересно какво се обърква в главата на мъж, изложен на обаянието на някоя жена? Айлин вече години не можеше да намери отговора на този въпрос. Постави един иначе разумен мъж в компанията на необикновено привлекателна жена — тя имаше достатъчно въображение, комбинирано с необходимата доза суетност, за да причисли себе си към тази категория — и горкият нещастник или ще загуби дар слово, или ще бъде обладан от импулса да я притежава.

Тя обмисли този въпрос от всичките му страни: дали тази лудост е реакция на нещо, което прави, или е дело не невидими биологични механизми? И в двата случая, ако не постъпеше в манастир, просто нямаше какво да направи — природата бе неподвластна на логиката. Не, сексът не беше проблем, тук по-скоро влизаха в сила проклетите инстинкти за чифтосване. Ах, защо не беше котка или куче? Тогава поне цялата тази треска по въпроса за партньора можеше да се отдаде на спонтанно възникващи сезонни нужди. Но колко много й се искаше да бе изживяла вече тези години на размножаване, така че да може да разчита да се отнасят към нея като към нормално човешко същество.

„От друга страна, миличка — коригира се тя, спомняйки си колко изнурено бе изглеждало лицето й в огледалото тази сутрин и с какво успокоение приемаше мъжкото внимание, когато бе в настроение, — разумно ли е да бързаш?“

— Нека да се убедя, че съм те разбрала — проговори тя, връщайки се към темата, по която бяха разговаряли допреди малко. — След като си ръкоположен член на духовенството, това не ти ли дава правото да влизаш в непосредствен контакт с Бог?

— О-о, колко се радвам, че не е така… само Моисей и още няколко евреи от Вехтия завет са били натоварвани с тази отговорност и дори техните разговори обикновено са минавали през филтъра на някакъв посредник — било то ангел или горящ храст — отговори й Джейкъб, приведен над скицника си.

— И все пак сигурно има стотици християнски свещенослужители в тази страна, всеки от които вярва, че получава словото Божие направо от източника.

— Да — тъжно се усмихна Джейкъб, — знам, че е така.

— Но ако не поддържаш пряк контакт с Него, който и да е той, как можеш да твърдиш, че изпълняваш Неговата воля?

— Никой равин не би изказал подобни претенции — тази задача е прекалено отговорна, за да бъде поверена на професионалисти. Ако Бог говори с някого, той прави това само чрез гласа на сърцето му, а всеки нормален човек има сърце.

— С изключение на театралните продуценти.

— И населението на определени квартали в Ню Йорк — съгласи се Джейкъб. — Моят народ вярва, че съществуването на света се дължи на праведността на малък брой абсолютно обикновени хора, които по правило не привличат внимание към себе си и тихомълком вършат своето дело.

— Светци, така ли?

— Би могло да се нарекат „скрити светци“ — хора, които не търсят и не очакват нито признание, а още по-малко възнаграждение за онова, което правят. Можеш да се разминеш с тях на улицата, без да познаеш кои са. Най-важен обаче е фактът, че самите те нямат и най-малка представа, че играят такава съществена роля. Но те са онези, които носят бремето на света на раменете си.

— На мен това ми звучи като задача за месия — каза тя.

— Не, цялата тази история с месиите е ужасно преувеличена…

— Не вярваш ли в това, че може да има месия?

— Знаеш ли как казваме ние, юдеите: ако садиш дърво и в този момент някой ти каже, че месията е дошъл, първо довърши с дървото и едва тогава се обърни да провериш как стои въпросът с месията.

— Хм… Не знам защо, но на мен ми се струва, че ако някой е месия, то последното нещо, което ще прави, е да тича насам-натам, убеждавайки другите в това.

— Разбира се, че няма да го прави, особено ако държи да доживее до вечеря. Ако разгледаме този въпрос исторически, самата идея е възникнала, защото евреите в Израел са искали от небето да се спусне човек със свръхестествени възможности и да ги спаси — съвсем нормална реакция за народ, прекарал хиляда години в робство, не мислиш ли?

— Бих искала да слязат при нас на ескадрони.

— Тогава дошъл Исус и… всъщност няма значение какъв смяташ, че е бил той, защото останалото е история. Но от тогава насам в западната култура съществува традицията винаги когато наближи краят на едно столетие, както е сега, заедно с ужаса, че наближава денят на Страшния съд, да се събужда и надеждата, че ще се появи Спасителят и ще оправи нещата. И кой знае защо се смята, че тази роля може да се играе само от един.

— Намекваш, че е възможно да има повече от един месия? — поиска да се увери Айлин. — Но не е ли ясно по дефиниция, че той може да е само един?

— В Кабала може да се намери алтернативна идея, която винаги ми се е струвала много по-логична: в живота на всяко поколение има няколко души, които са живи през цялото време — без те да съзнават, че притежават подобно качество — и които, ако събитията го наложат, могат да влязат в ролята на месии.

— „Ролята“ на месии?

— По същия начин, по който ние играем ролята на своя живот: щурайки се през определеното ни време по сцената, вдигайки шум и създавайки неразбории, опитвайки се да кажем един бог знае какво. Ако погледнеш на нещата от необходимия ъгъл, не мислиш ли, че в грандиозното шествие на живота месията е просто един от по-интересните герои?

— Добре, нека е така, но какви събития биха накарали месиите да се намесят?

— Предполагам страшните бедствия: катаклизми, епидемии, апокалипсис. Нашият герой има нужда от сериозна мотивировка. Споменатата теория твърди, че той би могъл да ни предвожда през цялото време, без никой да осъзнае това.

— А какво ще стане с онези, които не бъдат между избраниците? — попита тя.

— Те — тези щастливци — ще доживеят дните си и ще умрат в мир.

— Без дори да се досетят за ролята, която биха могли да играят?

— За тяхно добро, нека се надяваме, че няма да разберат. Месия — това е ужасно бреме. Всички се хвърлят в краката ти и те молят да ги излекуваш от ревматизма им. Отвориш ли уста, и хората чакат оттам да се посипят перли на мъдростта. Само болка и страдание, без шанс да чуеш добра дума накрая.

— Като си говорим за разпъването на кръст, имаш ли нещо против да помръдна? Направо ми се схвана вратът.

— Нищо против. И без това почти свърших — каза той, облизвайки напрегнато устни.

Айлин се отпусна и обърна глава, поглеждайки покрай Джейкъб към другия прозорец.

— Кажи ми… аз никога не съм си представяла ясно какво точно ще направи месията за нас, ако се появи.

— По този въпрос има забележително различие в мненията. Една от школите вярва, че той ще се спусне за един миг от небесата и ще спаси света от вечния мрак. Друго учение смята, че той ще се появи, размахал меча на отмъщението, за да накаже грешните и да възнагради праведните, от които имало към дванайсетима. Най-сетне трети твърдят, че ако се намерят достатъчно човешки същества, готови да поемат по пътя на доброто, той ще се покаже само веднъж и ще ни поведе — всички, без изключение — през седефените райски врати.

— Значи зависи с кого разговаряш?

— Не споменах за две трети от целия свят, които изобщо не вярват в тази идея.

— А в какво вярваш ти, Джейкъб?

— Откакто стигнах до заключението, че това е област, в която само мога да призная въпиещото си невежество, реших, че този въпрос е прекалено важен, за да отговоря с каквато и да е степен на убеденост.

— С други думи, оставяш убедеността за фанатиците?

— Точно така. Възприел съм подхода „да осъмнем и ще видим“. Когато умра, или ще видя, или няма да видя. — Той съвсем искрено се разсмя, обърна скицника си и й показа завършения портрет. Оказа се, че има твърда ръка и точно око, защото чертите й бяха изкусно предадени — високите скули, извивката на тъмните й вежди — въпреки че ставаше дума за нещо много по-дълбоко от външната прилика.

Доловил бе нещо от характера й, сепнато осъзна тя: гордостта, своенравността, дълбоко скритата уязвимост, пронизваща всички слоеве на втвърдената обвивка, под която се крие романтичната идеалистка. Актрисата, прекарала безброй часове пред огледалото в съзерцаване на собственото си лице, неспокойната жена, постоянно нащрек, бореща се срещу опасността да сбърка някоя реплика или да се подхлъзне на сцената… и все пак тя не бе виждала от толкова време тази отдавна забравена нежност, затова очите й плувнаха в сълзи.

Наистина ли в нея все още съществуваше онова наивно момиче от Манчестър? Чувстваше се глупачка, че плаче за нещо толкова отдавна изгубено, но все пак онзи спомен от младините в нея явно бе толкова жив и истински, че Джейкъб го бе доловил съвсем ясно. Тя вдигна поглед към него, взря се в милата неприкривана нежност в лазурносините му очи и както никога досега за пръв път не изпита безпокойство дали косата й е разчорлена и гримът й е в ред.

„Какво иска този мъж от мен? — недоумяваше тя. — Може би нищо. Възможно ли е това?“

Понечи да му върне портрета, но той настоя да го задържи. Тя отклони поглед, избърса очите си и издуха носа си. Прозвуча й като тромпет — колко привлекателно наистина! След това се задави в думата „благодаря“.

— Извини ме за секунда — каза Джейкъб и се надигна от мястото си.

Тя кимна, благодарна, че за малко ще остане сама, и го проследи как се отдалечава.

Имаше нужда от глътка въздух — в гърдите му отново се бе появило познатото пулсиране… за трети път, откакто бе тръгнал от Чикаго. Тя нищо не бе забелязала, беше сигурен в това, но той бе почувствал как кръвта се оттича от лицето му като вода, изпускана от вана. Обзе го особено чувство на лекота, а зрението му се сви в някакви въртящи се тунели. Той хвана дръжката на вратата на вагона и я дръпна с малкото останала му сила. Застана на платформата между двата вагона, така че тя да не може да го вижда, и концентрира всичката си енергия в усилие да се възстанови…

„Дишай, стари глупако… не, така е зле, още по-зле.“ Преви се и тежко загълта горещия пустинен въздух, усещайки го безполезно да се просмуква през изсушените мехове на белите му дробове… сърцето му биеше с усилие, губеше ритъма си…

„Хайде, Джейкъб, стига глупости, имаш толкова работа за вършене…“

… крайниците му започнаха да изтръпват, мозъкът му сви мислите до една-единствена: дръж се за веригата. Знаеше, че ако се изпусне, ще се преметне през парапета… тъмнината около него започна да се сгъстява… очите му повече не издържаха на усилието да гледа… пулсът му заподскача като плосък камък, хвърлен по повърхността на езеро… ушите му не чуваха нищо друго, освен оглушителния рев на борещото се сърце…

„Само още стъпка… толкова си близо… смъртта се рее над рамото ти, лека като перце…“

И тогава приливните вълни на кризата започнаха да отстъпват, зрението му се проясни, тъмните петна се изчистиха, дробовете му задишаха с пълния си капацитет, отчаянието се изпари, връхчетата на пръстите му отново започнаха да чувстват. Облегна се на стената с подгъващи се крака, но поне натискът в гърдите му бе изчезнал. Възстанови равновесие с протестиращи на усилието мускули. Чувстваше ужасна слабост. Струи горещ въздух изсушиха потта по челото му, после той направи предпазливо една крачка по платформата и с мъка отвори вратата на следващия вагон.

Вътре беше прохладно, тъмно и… някак приканващо. Той слабо се усмихна — не, вече не е толкова зле, нали, Джейкъб? Беше стигнал по-близко до ръба на пропастта от всеки друг път. Ако онова на рамото му наистина бе ръката на смъртта, сигурно щеше да е напълно достатъчно само да се обърне, за да я види в очите. Беше израсъл в презрение към болката, но ако изживяното наистина бе достатъчно, за да напусне този свят, сега поне знаеше, че може да го направи без усилие. Беше не въпрос на борба, а по-скоро на вдигане на бялото знаме: „Добре, стига толкова“.

През прозореца проникваше слаба трепкаща светлина. Джейкъб се отпусна на една от седалките. Зрението му постепенно се фокусираше и заедно с това той започваше да осъзнава къде е. Какви бяха всички тези закачулени тела? Къде се намираше… да не би да беше попаднал в някоя чакалня на чистилището?

В този момент си спомни багажа, който бе видял да товарят на гарата: неприбран къс завеса от червено кадифе, кофа с наконечници за копия, нахвърляни в нея — тези предмети потвърждаваха подозренията му. Театрален реквизит. Сандъци, гардероби, инструменти, използвани от една творческа работилница.

— Колко подходящо място да умреш — прошепна той на себе си.

И тогава чу нещо да помръдва в ъгъла, някакво драскане на метал в камък. Неритмично, целенасочено, с пълна липса на синхрон с клатенето на вагона. Джейкъб остана вслушан близо минута. Силата му постепенно се възвръщаше, а заедно с нея и любопитството. Накрая той не издържа и тихо пристъпи в посока на шума. От двете му страни се носеха назад върхове на планини, стени на дворец… един невъзможно разкошен залез.

Шумът заглъхна. Зад него нещо изтрака. Той бавно се обърна. Връх на дълъг нож леко опря в гърлото му… държеше го мъж, облечен в синята униформа на жп охрана. В другата си ръка държеше точилен камък — Джейкъб явно бе чул шума от заточването на ножа.

Лицето на мъжа… беше азиатско. Китайско? Бледо и измъчено, точно както Джейкъб смяташе, че в този момент изглежда и неговото. Куртката му не бе добре закопчана… под рамото се виждаха кървави петна, превърнали синьото в ръждиво виолетово.

„Това е онзи, за когото говореха на гарата — досети се Джейкъб. — Преследваният, човекът с меча. Май все пак ми е писано да умра сега… Но ако е така, защо чувствам такова спокойствие?“

Пулсът му не се бе ускорил ни най-малко.

Изражението на върховна концентрация върху лицето на мъжа отстъпи на интерес, равен на този, който чувстваше Джейкъб — той ясно бе разбрал, че старецът с нищо не го заплашва. Острието бавно се отпусна и след малко двамата се разглеждаха с все по-голямо любопитство.

— Извинете, че ви обезпокоих — проговори накрая Джейкъб. — Аз търсех място, за да умра.

Мъжът изпитателно го оглеждаше. Никога преди Джейкъб не бе виждал очи да издават толкова малко — черни, безизразни, напълно неутрални.

— Всяко място е като другите — отговори мъжът и без да гледа, с движение на истински професионалист, вкара ножа обратно в дългата ножница.

„Какво има в него, което ми изглежда толкова познато? — питаше се Джейкъб. — Очевидно никога преди не съм го виждал — самата мисъл за такава възможност е направо нелепа!“ Въпреки това той изпитваше непонятното, но дълбоко и спокойно чувство на близост помежду им.

— Интересно — прошепна Джейкъб.

Мъжът седна на столче между нагънатите драперии — едва сега Джейкъб видя стичащата се на пода кръв и осъзна, че той прави това по необходимост. Беше превързал раната си с бял памучен парцал, пристегнат през гърдите му и прокаран под лявата му мишница.

Втора, значително по-дълга ножница лежеше в краката му, идентична по украса на по-малката; ръбовете й проблясваха матово с лакираната си повърхност, а от края й стърчеше посребрената дръжка на явно употребяван меч. Мъжът внимателно постави ножницата с ножа до тази с меча и ги нагласи под ъгъл една спрямо друга.

— Дай-шо — каза той. — Голям и малък.

— Голям и малък?

— Катана, вакизаши — поясни непознатият, посочвайки първо меча, после ножа.

— Разбирам.

— Казва се Кусанаги. — Мъжът енергично се пресегна и взе меча. — Косата.

— Какво означава това?

— Легендата разказва, че е принадлежал на Сусаноо — бога на гръмотевицата. Той изковал меча със светкавица, откъсната от върха на планината. Един ден Сусаноо отишъл на лов и оставил меча вкъщи, но той се разгневил и отрязал всяко дърво и всяко стръкче трева на острова. В Япония и без това има малко дървета… — Той млъкна, затвори очи и пребледня от болката, която го прониза.

— Значи този меч може сам да се движи, така ли? — попита Джейкъб.

Мъжът кимна, спазъмът отминаваше.

— Това не е никак малко за меч!

— Хоноки — каза мъжът и прекара ръка по лъскавата ножница. — Твърда… издялана от последното дърво, посечено от меча. Саме — рибешка кожа от кита, който Сусаноо убил; хабуки — яката, която пази острието да не се трие в ножницата. Този клин заключва острието за дръжката, бамбуков е — мекуги. Металните гвоздеи върху клина… менуки.

По челото на мъжа се стичаше пот, пръстите му трепереха. „Той рецитира този поменик като средство за медитация — осъзна Джейкъб, — за да остане буден, в съзнание. Може би и за да остане жив.“

— Това какво е? — попита го той, посочвайки ефеса.

— Кашира.

— А това? — И той посочи плочката, опряна в ножницата.

— Цуба. Отделя острието от дръжката.

Мъжът изтегли меча на няколко сантиметра, за да покаже на Джейкъб цуба — няколко изрязани в елиптична форма пластинки, споени една с друга, образуващи протектор с дебелина половин пръст, покрит с окислена червена патина. Видимата му страна бе изящно гравирана с две настръхнали птици, всяка забила клюн в опашното оперение на другата: едната издигаща се, а другата спускаща се в стилизирани огнени езици.

— Това е птицата Феникс! — ахна Джейкъб, смаян да открие толкова тънко майсторство върху едно предназначено да сее смърт оръжие.

— Финикс — изрече мъжът. — Име на град. — И той наклони острието в посоката, от която бяха дошли.

Не му липсваше чувство за ирония, отбеляза си Джейкъб. Зад тези очи имаше много повече, отколкото човек би допуснал.

— Който ще се издигне и отново ще падне в пепелта — допълни Джейкъб.

— Дълъг път. — Мъжът сви рамене, явно намеквайки за своето състояние. После остави меча до неговия събрат и мъчително пое въздух.

— Лошо ли си ранен, приятелю?

— Огнестрелна рана. В гърба, под лявото рамо.

— Ще ми дадеш ли да я видя?

— Лекар ли си?

— Следващото най-добро нещо — свещеник.

Погледът на мъжа просветна, но веждите му се свиха в съмнение.

— Свещеник? Ти?

— Защо ме гледаш така странно?

— Не приличаш на свещеник.

— Свещеник, равин — каква е разликата? — попита в отговор Джейкъб, помагайки на мъжа да свали куртката от раменете си. — А ти къде си се научил да говориш английски толкова добре?

— От един свещеник… той беше католик.

— Е, добре… има всякакви свещеници.

Грубата превръзка бе засъхнала по краищата, но от центъра на раната все още се просмукваше тъмна кръв.

— И аз съм свещеник — неочаквано каза мъжът. — Монах.

— Будист?

— Шинто21.

— Значи си от Япония, така ли?

— Чувал си за шинто?

— По-скоро съм чел, а освен това се запознах с няколко шинтоистки монаси от твоята родина миналата година в Чикаго. От кой остров си?

— Хокайдо.

— Онези хора бяха от Хоншу.

— Хай. Голям град, много хора.

— Шинто не означава ли „пътя на боговете“?

Джейкъб отлепи превръзката от раната и мъжът леко трепна в мига, в който последния слой тънък бинт се отдели заедно с парченце съсирена кръв. Отдолу, точно под лявата ключица, се показа малка кръгла дупка. Плътта наоколо изглеждаше травмирана, но не се забелязваше зачервяване, нито признаци на инфектиране.

— Да. Ками-но-мичи — отговори с малко закъснение мъжът с глас, в който не се долавяше никакво безпокойство от докосванията на Джейкъб. — Ками означава „по-висш“ — боговете над нас.

Куршумът бе проникнал в гърба през мускул, беше се плъзнал по едно от ребрата и се бе отклонил, за да излезе отстрани — там се виждаше друга голяма дупка, на около два пръста под първата. Дишането му звучеше нормално, значи дробът му не бе засегнат. Изведнъж Джейкъб почувства колко е нелепо да прави подобни заключения — та кой бе той, да не би да беше хирург?

— Можеш да благодариш на боговете над нас, че в момента не се разхождаш заедно с тях — каза Джейкъб, забравил за миг за собствените си болежки. — Трябва ни нещо, с което да почистим тази рана.

— Спирт.

— Имаш късмет — предният вагон е пълен с пътуващи артисти. Къде намери този бинт?

Мъжът посочи топ памучна марля, сложен на един сандък край тях.

— То това си е цяла болница — въздъхна Джейкъб, размота марля от топа и започна да я нагъва за по-плътно. — Разкажи ми за свещеника… онзи, дето те учил на английски.

— Живееше в нашия храм. Американски мисионер.

— Аха, дошъл да ви покръсти в правата вяра, нали?

— Накрая ние го направихме един от нас… още е там.

— Е, едно добро дело влече след себе си друго. Май трябва да отида за спирт.

За миг Джейкъб се поколеба да помръдне. Не знаеше дали мъжът му има достатъчно доверие, за да го пусне. Явно беше така — той дори не се обърна.

— Къде си чел за шинто? — попита японецът.

— В една книга от моята библиотека у дома — превод на английски, разбира се. Не си спомням заглавието…

— „Коджики“?

— Да, мисля, че беше така.

— Къде си видял тази книга?

— Един от шинтоистките свещеници ми я подари миналата година в Чикаго по време на Парламента — каза, че била първият превод, който изобщо бил правен.

— А виждал ли си друго копие? — продължи мъжът и този път се обърна с жив интерес. — На японски?

— Не — отговори Джейкъб, но въпросът, кой знае защо, не го изненада. Напротив, в съзнанието му нещо се намести, макар да не можеше да определи точно какво. — Защо?

Мъжът го изгледа втренчено със странните си матови очи.

— „Коджики“ — първата книга — беше открадната от храма.

— Не знам защо, но очаквах да ми кажеш това — тихо произнесе Джейкъб.

26 септември 1894

В „Панаирния експрес“

Преди да стигне до Олбани, влакът се раздели с Хъдсън и започна да си проправя път на запад, в резултат на което на мястото на реката се появи непоколебимото присъствие на канала Ери. Привечер минаха покрай град Бъфало, който се изниза пред прозореца покрай масата на Пепърман, отрупана с все още кървящи пържоли и купчини картофено пюре. Майорът направи неуспешен опит да събуди в тях приключенски дух, подмятайки: „Вижте — ето езерото Онтарио, едно от петте големи езера; обзалагам се, че никога преди не сте виждали нещо толкова голямо!“ и други фрази в този стил, но за пореден път бе озадачен и обезкуражен от вежливите хладни отговори на братята Дойл.

Те от време на време разменяха по някой поглед със спътниците си, седнали на съседните маси — Стърн и Престо заедно, Джек — отново сам. Майорът нищо не забелязваше и търсеше утеха в допълнителна порция ягодов кейк — нов за Дойл сладкиш, станал повод за най-ентусиазираната му забележка, повдигнала духа на Пепърман за кратко, колкото отново да спадне до нулата малко по-късно, когато братята вежливо отклониха поканата му да изиграят няколко ръце вист в неговото купе.

Дойл бе взел решение да се възползва от уединението им във влака, за да постави под обсада стената от мълчание, издигната около последните десет години от живота на Джек Спаркс. Преди да навлязат по-дълбоко сред очакващите ги опасности, Дойл се чувстваше задължен да разгадае тайната на мъжа, който ги водеше към тях. Досегашният му подход, основаващ се на показването на искрена загриженост, се бе провалил. Време бе да опита по-заобиколни пътища.

Той избра бутилка бренди от бара и намери Джек както обикновено сам в спалното купе, зачетен в нещо под светлината на газовата лампа. Джек веднага затвори книгата — напълно безобиден научен трактат върху принципите на токопроводимостта, но потайността се бе превърнала във втора натура на Джек, така че книгата отиде под седалката, там, където се намираше и мистериозното куфарче на Едисон.

Дойл се нагласи удобно пред Джек, който отказа както предложеното му бренди, така и пурата, но за сметка на това се пресегна към лампата и намали притока на газ, в резултат на което малкото купе потъна в трептящ полумрак, от дълбините на който Спаркс наблюдаваше Дойл с пронизващите си, хлътнали в очните кухини очи. Без да каже дума, Дойл се престори, че не забелязва нищо, и не показа, че обръща внимание на вперения в него поглед. Той запали хаванската си пура, отпи пробна глътка от брендито и се престори, че изпада в състояние на абсолютен комфорт.

Погледът на Джек бе способен да пробие дупки в лицето му.

„Добре, ако всичко друго се провали, бъди сигурен, че поне ще мога да изчакам по-дълго, отколкото би могъл да издържиш — реши в себе си Дойл. — Цели пет години съм слушал лекции на медицинска тема, така че ще си седим тук, докато един от нас не изгние!“

Постепенно Джек започна да губи хладнокръвието си, макар Дойл да го наблюдаваше само с мек, леко безразличен поглед. Издаваше го едно-единствено подсъзнателно движение — той неволно почукваше по коляното си с пръст. Минутите мъчително се точеха. Дойл издухваше дима на талази, разсеяно се усмихваше и замислено се взираше в непрогледния мрак зад прозореца.

— Хм — позволи си да каже той, преди да спусне щорите.

После пак се обърна с лице към Джек и наново се усмихна. Джек неспокойно се намести на седалката.

Дойл поглади с ръка застланата с мохер седалка и се наведе да разгледа шевовете на калъфа.

— Хм — бе целият му коментар.

Джек скръсти ръце на гърдите си.

„Вече му лазя по нервите.“

Дойл повдигна крак и внимателно огледа връзките на обувката си.

Джек тежко изпусна въздуха, който бе задържал.

„А сега е моментът да го довърша.“

Дойл започна да си тананика под нос. Нищо конкретно, но достатъчно фалшиво. Един фрагмент, после друг. Дори да бе решил да забива клечки под ноктите му, това едва ли би се оказало по-ефективно. Три минути и би трябвало да…

— Ама… наистина… — проговори Джек.

— Какво?

— Необходимо ли е да го правиш?

— Какво да правя?

— Нарочно ли се опитваш да ме извадиш от равновесие?

— Но, Джек, това изобщо не влиза в намеренията ми…

— Боже господи!

— … каквото и да си мислиш.

— Нахлуваш тук. С бренди и пури. Издаваш тези кошмарни звуци. Надявам се не мислиш, че това ти е читалнята на Гарик Клъб?

— О, не съм искал да те обезпокоя! Ужасно съжалявам, приятелю.

Нова търпелива усмивка. Никакъв признак, че скоро смята да си върви. Джек отмести поглед. Измина още една минута. „Ето… Сега започни да поклащаш глава в такт — следвайки ритъма на мелодията в главата си — и леко размахвай като диригент на въображаем оркестър ръката с пурата.“

— Какво? — загубил търпение попита Джек.

— Какво „какво“?

— Какво искаш?

— Абсолютно нищо. Чувствам се така уютно, приятелю… Благодаря ти, но никога…

— Това е чудовищно, възмутително грубо несъобразяване с желанието ми да бъда сам. Толкова нехарактерно за теб!

И тогава, сякаш изведнъж сетил се да отвори дума за онова, за което поначало бе дошъл, Дойл изгледа Спаркс с доброжелателния си лекарски поглед, направи драматична пауза за ефект и попита:

— Как се чувстваш напоследък, Джек?

— Що за абсолютно тъп и неуместен въпрос е това?

— Не бих бил искрен, ако не ти призная, че от известно време ме тревожиш…

— Сега вече си на път да ме ядосаш…

— Може би ще е по-добре, ако се изразя по следния начин, Джек: наблюдавайки те с очите на лекар, аз не мога да не забележа в теб определени… стереотипи на поведение.

— Какво?

— Става дума за определени симптоматични склонности към…

— Стига си увъртал и направо казвай, каквото си дошъл да кажеш!

Дойл продължи да го гледа, разнообразявайки това със замислено поклащане на глава.

— Хрумна ми мисълта, че е възможно да си стигнал до умопомрачение през годините след първата ни среща.

Макар да седяха в полумрак, Дойл забеляза как кръвта нахлува в лицето на човека пред него така, както се качва живакът в побеснял термометър. Джек наистина положи титанично усилие на волята, за да не позволи на надигащия се в него гняв да избухне. За един напрегнат момент Дойл бе готов да признае, че стратегията му се е провалила и дори се изплаши, че ще му се наложи да се защитава срещу опит за физическа разправа: той може и да знаеше как да извади някого извън себе си, но Джек знаеше как да убива. Но вместо атака той видя мушнат в лицето му крив, смазан пръст и чу глас, едва излизащ от гърлото.

— Ти… нямаш… никаква… представа. — В ъгълчетата на устата на Джек бе избила бяла пяна, той дишаше тежко, като разгневен бик.

— Не знам фактите, съгласен съм — призна Дойл, съумял да запази, без сам да знае как, вбесяващо спокойния си глас. — Мога да разчитам само на наблюденията си. А ти каква друга информация си ми дал, за да направя някакви изводи?

— Дали би искал да чуеш, че в живота ми е имало моменти, когато съм се обръщал към онова, което минава за разум на Създателя на този свят, да ме остави да умра? Че съм лазил на окървавени колене и съм се молил като смахнат пастор на Бога, в който дори не вярвам? Това ли искаш, Дойл? Защото такава е истината. И с удоволствие мога да ти съобщя, че не съществува Бог, такъв, какъвто се опитват да ни убедят, че го имало, защото нищо, макар и слабо наподобяващо подобно същество, не би оставило жив някого от нас, низшите създания, в такова състояние.

„Отлично — отбеляза наум Дойл, — помпата е готова да заработи.“

— Значи Той… реши да те остави жив, за да страдаш, така ли?

— Колко глупав, повърхностен извод… Ти чу ли поне дума от това, което ти казах? Че няма кой да взема решения, свързани със съдбата ни; че никой не стои над нас свише — нито същество, нито… нищо! Можеш ли поне да се опиташ да ме разбереш?

Дойл го гледаше безмълвно. „Нека се изприказва.“

— Няма нито по-висш, нито по-низш разум, който се интересува от нашето съществуване, така че ние, Дойл, сме сами на този свят и всеки от нас е оставен да се носи в студеното и празно пространство. Това е като мръсна шега на стената в обществена тоалетна: всичко е грешка, жестока, случайна и напълно лишена от смисъл като жп катастрофа…

— Имаш предвид човешкия живот?

— Имам предвид Творението!

Джек се наведе напред — светлите му очи блестяха като диаманти в тъмнината на купето. Гласът му се сниши до дрезгав шепот:

— Всеки камък, всеки стрък трева, всяка пеперуда. И на първо място Човека: без предварителен план, без определена цел… нашето съзнание не е нищо друго, освен една глупост, в най-добрия случай нещо достойно само за насмешка. Ако в човешката природа е заложена някаква поезия, тя е точно толкова смислена, колкото и несвързаният брътвеж на маймуната. Но светът на човека — обществото — е влязъл в общ заговор да скрие тази тайна от нас. Това не ти ли се струва любопитно? На теб — човека, склонен да подхожда към всичко със строгостта на учен аналитик?

— За какво говориш?

— Животните се раждат с инстинкт за оцеляване и постепенно се научават как да го правят. Човекът е единственото създание, което изпитва нуждата да се самозаблуждава, че има някаква по-дълбока причина във факта на неговото съществуване. Ние тънем в лъжи и фантазии за неща като любов, семейство и благодушен Бог в небесата, седнал да ни съзерцава какво правим… Всъщност и това е инстинкт за оцеляване, с който сме закърмени още с първото си вдишване, защото за обществото е жизненоважно неговите членове да не открият колко жалко и лишено от смисъл е тяхното съществуване. Нали иначе щяхме да захвърлим сечивата, да зарежем целия този изнурителен труд и… и какво щеше да стане със скъпоценното ни общество тогава?

Настана тишина, нарушавана единствено от глухото, ритмично потракване на колелата по релсите. Джек не беше мигнал и не бе отместил поглед от Дойл. Дойл също го гледаше право в очите.

— Представи си друга възможност: ами ако произходът на нашия свят е още по-лош? Ами ако действително има Създател и той се е потрудил, предварително обмисляйки плана на Земята, всички форми и очертания? И какво би било, ако това същество е напълно и безнадеждно побъркано?

— Ти в това ли вярваш, Джек?

— Знаеш ли какво ще намериш тук долу — той заби юмрук право в слабините си, — когато отстраним всякаква цивилизованост, навици, мили спомени, когато смъкнем като кожа на животно всяка изкуствено създадена обвивка от онази марионетка, която представляваме?

— Ти ми кажи — тежко преглътна Дойл.

— Нищо — отговори му Джек с едва доловим шепот. — Празно пространство. Нищо, което да се види или да се чуе. Никаква мисъл, нито дори отглас на макар и най-слабо ехо. Това е тайната, скрита под стълбището, която никой не бива да разкрива. Затова ни учат още в детската ни възраст: „Не гледайте там, деца; стойте си тук на топло до огъня и ние ще ви разкажем лъжите за величието на човека, с които нашите родители са ни закърмили“. Защото те знаят, че сблъсъкът с тази празнота ще изтрие всякаква вяра в това за какво сме се смятали, така както подкованият ботуш смазва пчела. — Джек вдигна обезобразените си ръце. — И ето, ти виждаш пред себе си една злощастна грешка: аз влязох в празнотата, още съм там и още съм жив… но това вече нищо не означава за мен.

Спаркс се поусмихна, но усмивката му беше мъртвешка, а очите му блестяха с болезнен триумф. В този миг влакът се заби в тунел и тъмнината около тях сякаш се сгъсти още повече. Дойл сви пръсти, защото не знаеше дали ще живее, или ще умре, но с облекчение би посрещнал физическа схватка, болка дори — нещо, каквото и да е, но осезаемо и реално, вместо това безкрайно пропадане на Джек.

— Ето така, с този радостен шепот в ухото, аз посрещам всяко утро — тихо продължи Джек, чийто глас се разнасяше в почти пълната тъмнина. — Не ме напуска, не ми дава дори миг облекчение и така продължава животът ми. „Умопомрачен“, казваш? Не си хаби достойните за съжаление клишета по мой адрес, докторе. И ти имаш нужда от просветление. С нищо не си по-добър от останалите: слагаш имена на неща, който са ти непонятни, само и само за да изтласкаш надалече тъмнината. Това е първото убежище на страхливеца. Помня, че навремето бях склонен да очаквам от теб нещо повече от празни тиради. А може би успехът се е отразил не само на джобовете, а и на разсъдъка ти? Дали обяснението не е това? Още не си се предал съвсем, лицето ти още е свежо, все още се опияняваш от възхищението на тълпата. Приготви се, Дойл часът за уреждане на сметките приближава! Те няма да допуснат никой да се радва на успеха за дълго. Те окосяват всеки стрък, издигнал се над останалите.

Влакът излезе от тунела и в купето малко просветна. Лицето на Джек беше само на педя от неговото; очите му оставаха все така приковани в очите му и Дойл не знаеше как да скрие страха и отвращението си. Усети, че го обземат съмнения: човекът пред него не само имаше болен мозък, но и болна душа, и осъзнаването на сериозността на заболяването му пречеше да реагира адекватно. Но откъде се бе появило всичко това? Какво го бе причинило? Не му оставаше нищо друго, освен да продължава с въпросите:

— А защо не са отнели живота на такъв като теб, научил истината?

Джек се облегна, сви рамене и небрежно свали някакъв конец от ръкава си.

— Това… място… е ужасно, но не съвсем лишено от интерес. Представи си, че случайно се натъкваш на уличен бой: завиваш на ъгъла и виждаш двама непознати, опитващи да се убият с последните резерви злоба, съхранени в телата и душите им. Изходът на схватката не те интересува, но рукналата кръв, спектакълът… това приковава погледа ти и ти просто не можеш да го откъснеш. Така е и с другото: прегърни празнината и тя ще окаже същия хипнотичен ефект върху въображението ти — какво ужасяващо безсмислие съдържат в себе си обикновените човешки същества! Факт, който би бил трагичен, ако не беше толкова комичен… Представяш ли си: цялата помпозност, всичките усилия, тази раздута и самонадъхана значимост на индивида, това взаимно раздаване на награди, тези парадни шествия, напъните нещо да бъде постигнато. Труд, борба, боготворене, любов. Сякаш има някакво значение!… Защо не се самоубих ли? — грубо се изсмя Джек. — Да, можеш да ми зададеш този въпрос. Защото животът е толкова жесток, че ме кара да се смея, а това е единствената причина да продължавам да живея.

Дойл се опита да изтрие всякакъв намек за емоция от гласа си, отлично съзнавайки, че в този момент не съществува начин, по който би могъл да докосне душата на този човек.

— И как се озова в… това място?

— О-о, интересуват те фактите, така ли? Да, винаги са те интересували фактите… добре, защо да не ги получиш? Няма да ти спестя нито една подробност. Ще можеш да ги използваш като тухли и да си построиш стена, зад която да се скриеш, можеш и да ги включиш в някое от малките си разказчета. Между другото, не съм ги чел, но подразбрах, че си ме използвал като прототип на своя скъп детектив.

— В известен смисъл това е истина — призна Дойл, овладявайки неочаквания пристъп на гняв.

Джек пак се наклони напред и с почти приятелска усмивка прошепна:

— Тогава чуй съвета ми, приятелю: не влагай нито троха от това, което ще чуеш, в своите герои. На хората няма да им хареса нито дума от него — липсва му сантименталност, отсъства всякаква топлина, да не говорим за щастливия развой на събитията. Защото ти добре знаеш печелившата рецепта: лъжи, позлатени и поставени в рамки и окачени като в зала с огледала. Спести им истината, иначе ще убиеш кокошката, която снася златни яйца.

Джек горчиво се засмя. Дойл усети, че вътрешно изстива: колко неща трябваше да понесе, а сега и този удар по достойнството му. Беше ли наистина необходимо да се подлага на тези унижения? Какво бе доловил в съзнанието на този човек, което го караше да вярва, че неприятностите си заслужават? Онзи Джек, комуто се бе възхищавал в миналото, сега бе изчезнал: човекът пред него му изглеждаше като абсолютен непознат, не, по-скоро беше копие на лудия си брат, доколкото Дойл си спомняше за него. На всичко отгоре, ако можеше да се вярва на движещите се картинки на Едисон, и Аликзандър Спаркс по някакъв начин бе оцелял след падането във водопада. Две разкъсани души, прокълнати с неизкупимост на греховете… колко дълбоки са кръвните връзки наистина! Това вече не го засягаше… колко лесно бе да се обърне и да ги остави и двамата да се пържат всеки в своя собствен ад.

Но в този момент той усети някакво необяснимо дълбоко чувство на отговорност: ако който и да било от двамата представляваше опасност за другите хора, за обикновената човешка почтеност, Дойл бе длъжен да продължи по избрания път и да преглътне всеки удар по гордостта си. Те не знаеха с какви запаси от вяра и сила разполага и докато не се убедеше в обратното, той щеше да продължи да смята, че вътрешните му ресурси са достатъчно, за да се изправи срещу тъмнината в душата на Джек Спаркс. Дойл се стегна и извика на помощ тези ресурси… може би имаше някакъв шанс да помогне на Джек да намери изкупление. Но първо му трябваше още информация.

— Явно и двамата сте оцелели след падането във водопада — подметна той някак между другото, за да не му даде повод да се заяжда. — Защо не започнеш оттам?

Джек се усмихна на спомена, сякаш той му бе приятен.

— Какво падане беше само! Безкрайно като полет или като сън. Бяхме се вкопчили един в друг и се носехме надолу, а скалите профучаваха покрай нас. Сърцето ми изгаряше от чиста омраза… желанието да го убия бе по-силно от всичко друго, което бях изпитвал дотогава… Не го изпуснах до момента, когато се забихме в реката от височина шейсет метра. Смъртта ни изглеждаше неминуема, но с течение на годините водопадът бе издълбал естествено легло в дъното. Аз улучих точно тази вдлъбнатина, но от силата на удара едва не загубих съзнание. Почувствах подводно течение да ме понася нанякъде и да ме подхвърля като лист.

— А брат ти?

— Така и не го видях повече. Дойдох на себе си, заклещен сред камъни, наоколо се бе спуснала непрогледна нощ. Не бих могъл да кажа колко време бе изтекло. Не знам… може би ден, а може би два. Измина известно време, но зрението ми все не можеше да се приспособи и аз не различавах почти нищо покрай себе си — скали от всичките ми страни, никакво небе над главата. Разбрах, че съм се озовал завлечен от подводното течение в пещера. По-късно видях, че планината бе буквално осеяна с такива скални джобове. Лежах на камъните, неспособен да помръдна и все още полузамаян… Обзе ме някакво безразличие, макар цялото ми тяло да бе натъртено и смачкано, въпреки че не чувствах силна болка на някакво определено място. Поне разполагах с много вода, годна за пиене. Накрая започнах да пълзя, после дори се поизправих, решен да определя границите на мястото, където се намирах: беше няколко квадратни метра, колкото малка стая, и можех да стоя полуизправен само в центъра. Светът ми се бе свил до тази пещера. В известен смисъл ми бе уютно. Не е голяма разликата между гробница и утроба… Така че за известно време, преди да ме бе обхванала паниката, се чувствах безкрайно спокоен. Това е любопитно: когато живееш в тъмнина — имам предвид, когато се движиш, заспиваш и се събуждаш в пълен мрак — много се доближаваш до истинската си природа. Вниманието ти не се отклонява от образа в огледалото, от мръсотията под ноктите, от захабеността на ръцете ти. Оставаш сам със себе си, който и да си ти. Чуваш един заповеднически глас да пита отвътре: Кой съм аз? Какъв съм аз? Първите няколко дни в моето усамотените започнаха с тези въпроси. Накрая започнах да подлагам на съмнение всичко. Дори най-основните предположения загубват стойността си, когато осъзнаеш, че всичко, което имаш, всичко, с което разполагаш, е онова, което се намира в съзнанието ти… Бих останал и по-дълго там, но нямах храна. По време на огледа на пещерата бях установил, че тя няма друг изход — трябваше да се върна обратно в реката. Изчаках да си възвърна поне малко силите и скочих обратно. Подводните течения тук не бяха така стремителни, така че можех да плувам доста дълго в различни посоки, но абсолютната тъмнина и невъзможността да изплувам където пожелая, ме караха да се връщам на мястото, където се бях свестил. Нямах представа колко дни са изминали — това за сетен път доказва колко зависимо е чувството ни за време от цикъла ден — нощ, но постепенно силите ми бяха достигнали възможния си връх — все пак не се хранех — и скоро щяха да започнат да угасват. Заложих всичко на един последен опит… Скочих в реката, загребах към дълбокото и не след дълго подминах точката, от която все още бих могъл да се върна. Животът ми в тъмнината бе изострил останалите ми сетива до неподозирана степен и можех да долавям и най-слабите промени в течението, така че се оставих на него — и без това безсмислената съпротива не можеше да ми донесе нищо. Седмиците минаваха една след друга, запасът ми от въздух се изчерпваше и бях на прага да се предам, мислейки си колко приятно ще бъде да махна с ръка на всичко… но в следващия миг видях светлина във водата и извиках на помощ последния си запас сили, които бях съхранил за този миг. Загубих съзнание в момента, в който главата ми се подаде над повърхността. Течението ме понесе към брега. Там и дойдох в съзнание, заплел се в камъша като Моисей. Беше към полунощ и се намирах на един речен завой… Докато идвах на себе си, постепенно осъзнах един необикновен факт: всяка моя грижа, всяко бреме, което бях свикнал да нося до този момент, бяха изчезнали. Помнех с удивителна яснота обстоятелствата, при които бях паднал и… толкова. Това повече не ме вълнуваше. В освободеното място се бе настанила една лекота, някакво чувство на свобода, изтръгване от оковите на гравитацията. Семейството ми… брат ми… личните ми терзания… Чувам мислите ти, Дойл: „Това е заради липсата на кислород — повредил се е мозъкът му“. Вярвай в каквото си щеш, но онова, което ми се случи в онази пещера, може да се сравни само с второ раждане. Беше шанс да започна нов живот. Бях се отървал от мъртвото тегло на Джек Спаркс по същия начин, по който змията хвърля кожата си. Наистина, щом всички смятат този човек за мъртъв — а и как да не го смятат след такова ужасно падане пред очите на толкова много свидетели? — е, защо да не им услужа?… Видях звезди над главата си в нощното небе и за пръв път се вгледах в тях, освободен от бремето на отчаянието, обладан от необикновено чувство на вътрешна обективност, на каквото никога не бях подозирал, че съм способен: камъни, вода, дървета, поляна, луна — виждах всяко нещо такова, каквото е, а не през сянката на вътрешните ми демони. Беше като пълно освобождаване от всякакъв земен ангажимент и от всеки дебнещ ме кошмар. В главата ми проговори глас, който не бях чувал досега: „Оттук — заповяда ми той, — следвай ме!“. Съвсем ясно и спокойно. Обеща ми душевен мир, какъвто не познавах. Послушах го… Вървях цяла нощ, следвайки реката. Не ме вълнуваше накъде вървя — пътят ми бе начертан, всяка крачка от него. Натъкнах се на изоставена колиба, мисля на овчар, пълна с припаси. Останах там, докато имаше храна. Възстанових силите си и един ден вътрешният ми глас ми нареди да се отправя двеста мили на юг, надолу през Доломитските Алпи към Падуа и накрая до Равена на Адриатическо море. Във въздуха се носеше полъхът на пролетта. Намерих работа на доковете като хамалин и наех стая в близост до канала. Вечерях на едно и също място — евтино ресторантче, едно и също нещо — черни маслини, черен хляб и червено вино… Големи количества червено вино… Бях прекарал целия си живот в преследване на брат ми и нямах представа, че по този семпъл начин живеят толкова много хора. Трудят се, хранят се, спят, любят се. Без да се главоболят за аспекти на живота, които са извън техен контрол: смисъл, цел — те не се замислят над тях и ги оставят в ръцете на работодателя, на църквата, на данъчния чиновник. Съществуват ден за ден, представляват част от пейзажа и никога не се откъсват далеч от земята, дала им живот. Очевидни неща, но за мен — истинско откровение. Колко лесно ми бе да живея като тях! Дните се превърнаха в месеци, пролетта премина в лято, после в есен. Работех до пълно изтощение всеки ден, преспах с колкото жени можах и нищо не бе в състояние да ме разтревожи… Прекъсването на всички ограничения, които ме бяха свързвали, ми даде свободата да се превърна в когото си пожелая — всъщност какво друго сме ние, освен онова, което си въобразяваме, че сме? Една сутрин се събудих с мисълта, че трябва да продължа. Превърнах се в моряк от остров Ман — е, подправих необходимите ми документи — и се наех на търговски параход, отплаващ за Португалия. Вече не ме свърташе на едно място — от Лисабон се качих на борда на товарен кораб за Бразилия, където кръстосвах из крайбрежните води, работейки на различни малки корабчета. Накрая намерих света, в който да се загубя… Следващите четири години прекарах близо до устието на Амазонка в заобиколения от джунглата град Белен — международно пристанище, където десетки различни култури се сблъскват по хиляди интригуващи начини. Там цареше убийствена екваториална горещина и всеки крадеше от всекиго. Тежката атмосфера сякаш се бе просмукала в кръвта на всички, така че хората бяха безжалостни хищници, истински вампири. Кой би предположил, че в град, населен изключително от лъжци, може да се намери такава автентичност? Никой, ама абсолютно никой не даваше пет пари за истината. Веднага се почувствах у дома си… Реших да се представя за ирландец — рядка птица за онази пещ — и възприех името Дойл, за да си спомням за теб. Първата работа, която си намерих, беше на борда на малък параход, сновящ нагоре-надолу по реката и използван за връзка с каучуковите плантации в басейна на Амазонка, отвъд Манаос22 — дълбоко във вътрешността, до Рио Негро. Там за португалските си шефове работеше местно племе, наричащо се ен-агвас или „добрите хора“. Подходящо име за тях. Дотогава си мислех, че съм водил прост живот в Равена, но ен-агвас бяха олицетворение на простотата. Живееха в колиби с тръстикови покриви, издигнати на три метра над земята, като предпазна мярка срещу пороите. Въпреки дългогодишните си контакти с белите бяха запазили първичността и невинността си, не познаваха такова нещо като търговията и всичко необходимо си набавяха от джунглата… Прекарвах цялото си свободно време при ен-агвас и малко по-малко се сприятелих със старейшините. Те разполагаха с информация за местната фармакология, от която се нуждаех. Убедих се, че широчината на познанията им за свойствата на различни билки и за лечебната сила на различни отвари е смайваща. Племенният шаман използваше в ритуална церемония тонизираща напитка, сварена от корените на едно растение — айяхеуско. След като спечелих доверието им, аз взех участие в един от тези ритуали. Напитката помага съзнанието да се отдели от тялото, което дава възможност на свещенослужителя да те слее със съзнанието на някое животно: боа, ягуар — всичко, към което изпитваш естествен афинитет. Така животното се превръща във водач на твоя дух. Аз станах орел, Дойл, летях над джунглата, усещах крилете си, оглеждах върховете на дърветата с невероятно остро зрение, чувствах в себе си глада на ловеца… живеех и се движех в тялото на птицата и всичко изживяно бе толкова истинско, колкото целият ми дотогавашен житейски опит.

Очите на Спаркс блестяха с фанатичен плам. Не че Дойл бе успял да го убеди да говори — този човек просто страстно жадуваше да сподели с някого изживяното. Колко ли години бяха изминали, откакто Джек за последен път бе споменавал за това пред другиго? От колко ли време не беше попадал в компанията на човек, комуто може да се довери? Дойл почувства остра болка, осъзнавайки дълбочината на тази изолация и самота, далечината, на която Джек се бе откъснал от обществото. Възможно ли бе някой да оживее в такова душевно отшелничество — Дойл знаеше, че за самия него това е немислимо — та дори и да е толкова непримирим като Джек?

— Изживяното потвърди откритието, което бях направил за себе си още от първите дни в тъмната пещера: онова, което ни одухотворява, се намира във всички аспекти на творението, прелива се от един в друг и натрупаните ни изживявания могат да се прехвърлят от един животински вид към друг. Схващаш ли възможностите? Ако всичко в човека и природата е сътворено от една и съща субстанция, както и да я наричаме — Свети Дух или искра на живота — ако всяка молекула получава информация от същия всеопределящ дух, това означава, че индивидите имат право да действат съобразно личните си вярвания, защото няма всеобщ морал нито свръхестествена власт, която да определя поведението ни, и още защото независимо от нашите действия ние няма да бъдем наказани от нещо извън границите на физическия свят. Подобно на Робинзон Крузо ние сме като корабокрушенци, изхвърлени на острова Земя… За всеки, който събере куража да освободи съзнанието си от конформисткия натиск на обществото и да захвърли настрани всички тези глупави условни рефлекси, това, което остава, е чистата свобода. От този момент нататък ти имаш силата сам да решаваш кое е добро и кое — лошо. Това е духовна чистота. По-висша морална сила, която е отговорна само пред себе си… Сега вече имах нужда от структура, върху която да упражня философията си.

— И как по-точно?

Джек кимна и продължи:

— Бях си създал репутацията на човек, който довежда нещата докрай. Получих предложение да работя за един човек, за когото бях чувал да говорят в Белен — местен бандит и бос на престъпния свят. Идеалната проверка на моята теория. Приех работата, която ми даваше достъп до тайното сърце на града. Само месец по-късно вече надзиравах контрабандните операции на този човек. Крадяха се стоки от всеки акостирал кораб, оръжие и амуниции от военните. Парите се сипеха върху мен, но аз живеех скромно в бунгало на брега. Можех да разполагам с всяко въобразимо земно удоволствие — алкохол, наркотици и какво ли още не. Престъплението събужда глад за тези греховни наслади в телата ни и потиска моралните задръжки. Угаждания. Ексцеси. Плът. Цикъл, който води до нови престъпления. Наблюдавах, без да вземам участие… При мен живееше необикновено красиво момиче, което един ден бях намерил на брега. Казваше се Рина и имаше смесена кръв — индианска и португалска. Майка й беше проститутка, тя не познаваше баща си и не бе посещавала училище дори един ден в живота си. Никога не бях срещал такава като нея. Мила, обикновена, нелюбопитна. Имаше необикновената способност да ме кара да се смея. Беше ми интересна по един много особен начин: не можех да разбера как е възможно един човек да остава толкова невероятно и ужасяващо земен. Подобно на физическата й красота, в невежеството й имаше нещо толкова пълно и окончателно, че аз просто не можех да се откъсна от нея… Любехме се всяка нощ в продължение на шест месеца и аз започнах да се чувствам животински свързан с нея. Тогава осъзнах, че никога през живота си не съм бил по-близък с никой друг и определено не с жена. Една сутрин се събудих малко по-рано, останах загледан в нея и в един момент видях лицето й в по-особена светлина. Това беше достатъчно да взема решение повече да не я виждам. Интимността между нас ми се стори клаустрофобична, задушаваща и непоносима. Събрах малкото си багаж, тръгнах си и я оставих да спи в леглото ми. Същата нощ убих човек, опитал се да ме ограби в една тъмна уличка — просто му счупих врата и го оставих да лежи там, прекършен като плевел. По някакъв необясним начин двете събития — раздялата с Рина и убиването на онзи мъж — се свързаха в съзнанието ми: свобода на волята, нали се досещаш. Не бях убивал от години. Мисълта за убийство започна да заема все по-голяма част от мислите ми. Колко лесно бе да се направи, колко често го бях вършил в миналото, колко малко се бях притеснявал от това. Така малко по малко в главата ми се зароди идеята, че трябва да убия някой конкретен човек, съвсем преднамерено — някой, когото познавам — да го убия в качеството на експеримент. За да видя какво ще почувствам.

Дойл бавно и предпазливо пое дъх, надявайки се Джек да не забележи промяна в реакциите му. Само веднъж досега бе чувствал присъствието на някой толкова трескав и чужд човек, само веднъж. Джек постепенно бе навлязъл в територия, напълно погубила разсъдъка на брат му. Дали генетичната им обремененост не ги обричаше на един и същи край? Нима това зло се бе таяло в душата на Джек още от самото начало?

— Реших да убия мъжа, наел ме за свой помощник — Диего Монтес. Казваха му Арахна — „Паяка“. Монтес вече бе свикнал да се осланя на моята хитрост. Живееше като тъпо животно, съвсем малко различавайки се от кръвосмучеща твар, беше напълно корумпиран, плячкосваше от живота всичко, до което се докоснеше, продаваше женска плът, крадейки индиански момиченца от селата из вътрешността, предлагаше телата им, докато погрознееха, и тогава ги изхвърляше на улицата като непотребен боклук. Лицето му, хъркането на полипите в носа му, докато дишаше през уста, наркотиците и алкохолът, които поглъщаше без мярка, лакомията, с която ядеше — всичко това ме отвращаваше. Започнах да гледам на изпълнението на смъртната присъда, която бях произнесъл над него, като на върховен израз на свободата на моята воля… Една нощ се промъкнах в къщата му и прерязах гърлото му с бръснач както спеше. Нищо и никакво усилие — само прекъснах гласните му струни, за да не вика. Когато се събуди, притиснах го в леглото и загледах как животът напуска тялото му.

Джек изглеждаше като човек, разказващ история от книга, която е чел някога. Дойл не можеше да помръдне.

— Чувствах се напълно спокоен. Бях безжалостен като орел, понесъл плъх в ноктите си. Не усетих някакъв свещен дух или душа да излита от тялото и нямах чувството, че от небето ни наблюдават ангели. Не изпитвах и никакви угризения. Обхванало ме бе единствено пълното безразличие на джунглата. Но получих потвърждението, което търсех. Експериментът ми бе успял… С едно усложнение: имаше свидетел — жена, станала да се измие в съседната стая. Чух я да върви, точно когато се готвех да си тръгвам. Беше Рина.

Дойл не успя да скрие изненадата си.

— Да, точно така — онова красиво и нелепо момиче, с което бях живял. Беше ужасена от престъплението, което ме бе видяла да извършвам. Вече беше станала проститутка — Монтес я бе направил такава. Разплака се и ми разказа как е стигнала до това падение от отчаяние, след като съм я изоставил. Можех да убия и нея, без никакво усилие, тогава и на място, но ми се стори, че присъствието й не е случайно… не беше възможно да е случайно, трябваше в него да има някакъв смисъл, който в крайна сметка щеше да се изясни. Но мисля, че решението ми бе повлияно в най-голяма степен от чувството на своеобразна нежност към нея. Оставих я да живее. Помогнах й да избяга от къщата. Дори взехме решение да я взема със себе си, когато напусна страната — нещо, което смятах да сторя незабавно… Оказах се прав. Имаше смисъл в присъствието й там. Два дни по-късно двайсет души, работещи за Диего Монтес, ме заловиха, докато чаках да се кача на борда на кораб, отплаващ за Белиз. Рина трябваше да ме чака на кея, бях я оставил сама за около час, за да си купи шапка, а тя ме бе предала. Ясно бе, че изобщо не я интересувах. Но… нали разбираш? Това беше изява на свободата на волята от нейна страна! След като ще е принцип, той трябва да се отнася до всички, тук непоследователността е недопустима… Оковаха ме във вериги и ме хвърлиха в клетка — по-скоро яма, изкопана в глината на двора на затвора, която се затваряше отгоре със стоманени капаци. Но тъмнината, противно на надеждите им, изобщо не ме притесняваше. С тази разлика, че сега бях без вода и температурата през деня стигаше до петдесет градуса. Пазачите използваха дупката за клозет. Три дни изминаха, преди да ме повикат за разговор. Искаха признание — Рина вече ме бе идентифицирала като убиец, но кой знае защо, те бяха решени да го чуят от устата ми… Когато решиха, че ямата достатъчно ме е размекнала, ме вкараха в стая, съвсем празна, с изключение на квадратен блок от бял мрамор в центъра. Беше изплескан с червени петна. В основата му имаше окови за ръцете и краката. Накараха ме да коленича пред блока и да сложа ръце върху повърхността му. Пазачите се редуваха да се качват върху блока и да се разхождат през ръцете ми. Скачаха върху тях. Някои танцуваха. Хвърляха тежки камъни. Чувах сухожилията ми да се късат с пукот, костите ми да пращят… можах да видя отблизо как буквално размазаха единия от пръстите ми на пихтия, така че сам не можех да го позная. Това продължи с часове. Наслаждаваха се на работата си — бяха опитни и честни занаятчии. Осъзнах, че не възнамеряват да ме убият, докато не направя самопризнание — беше някакъв странен каприз от тяхна страна… Но аз не исках да им сътруднича… от една страна, болката някак оставаше в границите на поносимото, а от друга — малко по малко бях започнал да ценя своя свободен живот, не бях готов да се откажа толкова лесно от него, така че продължавах да твърдя, че съм невинен. Не знам дали си се замислял, но ръцете са много скъпи за тялото. Изтезанията, на които бях подложен, ме ядосаха извън всякаква мярка. Накрая се престорих, че припадам окончателно — дотогава все някак бяха ме връщали към живота — така че те свалиха оковите ми и ме изведоха от стаята… Първият убих с удар в основата на носа. Вторият се опита да извади револвера си, но аз го изхвърлих през прозореца и мигновено го последвах, преди другите да успеят да изстрелят дори един куршум. Тялото му смекчи приземяването ми. Зазвъняха аларми и няколко изстрела за малко не ме улучиха, но аз успях да изтичам до ъгъла на двора, където складираха провизиите. Изкачих се по няколко струпани варела и прескочих оградата… Затворът беше на полуостров, от трите страни заграден с океан. Успях да стигна до джунглата преди да преградят пътя към вътрешността. Не изгаряха от желание да ме преследват през нощта, така че колкото по-навътре навлизах, толкова по-голямо ставаше разстоянието помежду ни. Когато ниските храсти се сгъстиха и станаха непроходими, аз поех към реката и заплувах с помощта на прилива навътре, срещу течението. С пукването на зората вече се намирах на много мили във вътрешността. Знаех, че никога няма да ме намерят. Едва сега болката започна да ме надвива, така че започнах да събирам лековити растения — корени, кори… използвах основно зъбите си — от които се нуждаех, за да излекувам ръцете си и да притъпя болката. Знаех, че в този влажен въздух инфекцията настъпва страшно бързо. Не можех да поема риска да се върна в града, за да ида на лекар. От друга страна, моите приятели ен-агвас се намираха още по-нагоре срещу течението, но знаеха всичко необходимо, за да ме излекуват. Трябваха ми шест дни, но накрая стигнах до тях. Бях полумъртъв. Тресеше ме. Привиждаха ми се разни неща…

Джек постави ръцете си на масата, разпери останалите му пръсти и безстрастно се загледа в тях.

— Знахарят отряза два от най-повредените ми пръсти. Спаси останалите, но аз не помня това. Събудих се след два дни. Ръцете ми бяха покрити с мехлем и превързани с компрес от листа. Не ми зададоха въпроси, а и аз нищо не им казах — за тях бруталността бе нещо съвсем обикновено в контактите им с външния свят. Изминаха два месеца, преди да мога отново да пътувам. Трима от тях ме откараха с кану надолу по течението. Бях предрешен като свещеник — това беше раждането на отец Дивайн. Планът предвиждаше да ме прекарат на север до Порто Сантана, откъдето щях да взема кораб за островите. Но първо имах работа в Белен… С помощта на приятели напълнихме дъното на един фургон с черен барут, откраднат от военен склад. После открих къде живее Рина. Работеше в публичен дом. Поради наркотиците външният й вид вече не бе толкова привлекателен и нещастният й живот бавно се носеше към тъжния и предвидим край. Изведох я оттам, завързах я за седалката на фургона и запуших устата й с парцал. Не й казах нито дума. Какво имаше да говорим? Нямаше място за думи. Погледнах я в очите, задържах погледа й дълго и тя разбра… Когато падна нощта, подгонихме двете впрегнати мулета към затвора. Фургонът подскачаше зад тях. Пазачите видяха Рина и отключиха портала. Така и не забелязаха горящия фитил, умело скрит под пода на фургона, а сред хъркането й никой не чу съскането му. Експлозията обаче се чу поне на петдесет мили.

Спаркс замълча. После тежко въздъхна. Под очите му имаше черни кръгове, сякаш беше гримиран. Долавяше ли се някакво съжаление в думите му? Не, Дойл не чуваше такова нещо — единственият шум в ушите му бяха ударите на подскачащото му сърце.

— На другата сутрин се качих на борда на кораба, както беше по план. Документите, които използвах, бяха на един човек умрял нагоре по реката — холандски бизнесмен на име Ян де Воорт. Историята ми беше, че се връщам у дома след нещастен случай, обезобразил ръцете ми. Поредният бял европеец, станал жертва на джунглата. Да продължавам ли нататък?

Дойл кимна. Не бе сигурен дали Спаркс ще пожелае да разчовърка тази рана още веднъж. „Само си дръж езика зад зъбите — предупреждаваше се той. — Помни, че оставиш ли пациента да бърбори, той често сам ще ти разкрие причината за своето заболяване.“ Той си доля в чашата, надявайки се Джек да не забележи колко силно треперят ръцете му.

— Не бързах особено и бавно се придвижвах на север от остров на остров: Кюрасао, Антигуа, Хиспаньола23. Без определена крайна цел. Попивах с тялото си слънчевите лъчи. Възстановявах ръцете си, като ги заравях безброй пъти в горещ пясък. Изпих грамадно количество ром. Навсякъде, където спирах, завоювах и сърцето на някоя жена. Потеглях отново, щом ми доскучаеше, а това винаги ставаше скоро. Те така обожават да се грижат за мъж в такова състояние. Толкова са предсказуеми и толкова досадни. Не можех да понеса разочарованото им изражение, когато окончателно се убеждаваха, че не ще притежават макар и малка част от мен… Един ден слязох в Ню Йорк. Онова, което в първоначалните ми намерения бе само кратка спирка, в крайна сметка се превърна в тригодишно странстване и смяна на една самоличност с друга. Какво щастие, че тук хората не са любопитни и не задават въпроси. Те винаги вярват на думите ти, особено ако можеш да ги подкрепиш с дела… Повече не извърших нито едно престъпление. Отново се превърнах в най-обикновен човек. Прекарах шест месеца в Алеганските планини, после бях коняр в една конюшня във Филаделфия. В продължение на цяла година карах дилижанс през долината Охайо — по същия маршрут, по който пътуваме сега. Бях докер на кораб по Мисисипи. Един ден не можах да стана от леглото. Погледнах се в огледалото и не се познах. Умората в душата ми неусетно бе плъзнала и по лицето, беше проникнала във всяка клетка от тялото ми — някаква болест, за която нямаше име. Ръцете ме боляха непрестанно, болката ставаше все по-силна, почти непоносима. Мъчително бавно се добрах обратно до Ню Йорк. Благодарение на скромния ми начин на живот бях спестил доста пари… Със смъртта на брат ми моят живот бе загубил смисъла си. Не знаех защо трябва да живея, не ми идваше наум никаква достатъчно основателна причина да продължавам. Изобщо не ми минаваше през ума мисълта, че и той може да е оживял. Вече нямах и най-малка идея защо съм оставен да живея. Животът не ме интересуваше. Бях докоснал дъното на ямата, която сам си бях изкопал… Един ден излязох да се поразходя из квартала, където бяхме онзи ден — долната част на Ийст Сайд. Беше месец март. Въздухът бе чист и опияняващ. Видях един китаец на улицата. Висок и съсухрен. Той улови погледа ми, докато се насочвах към него. Може би разпозна нещо в мен — някакъв очевиден за него и невидим за останалите глад. Когато го наближих, той вдигна ръка с дланта към мен — пръстите му бяха странни, изкривени, раздути във върховете, като обърнати наопаки кегли… Между тях държеше малко пликче от станиол с размерите на сребърен долар. Не ме погледна и не пророни нито дума, когато спрях до него. Само свали ръка, обърна се и влезе през една врата. Последвах го, минахме по тясна уличка и слязохме по някакво стълбище. Евтин хартиен червен фенер се поклащаше от вятъра пред една врата. Влязохме вътре… по тухлените стени беше избила влага, на пода се търкаляха вмирисани дюшеци, а връз тях бавно като водорасли във вода се извиваха някакви тела. Китаецът разопакова пликчето и натъпка съдържанието му в дълга черна дървена лула. Попита ме за пари. Дадох му някаква сума. Изобщо не ме погледна в лицето. Показа ми един от дюшеците. Подаде ми лулата с изкривените си ръце…

— Опиум.

Джек кимна. Вече не гледаше Дойл в очите.

— Отказах се от спринцовката след падането — това беше част от прераждането ми, част от ада, който изживях в онази пещера, когато тялото ми забрави за онзи глад. Отказах се и устоях. Дори докато живеех в Белен, където с това се занимаваха всички и възможностите изобилстваха. Не го направих дори веднъж.

Дойл не се обади, но си помисли: „След всичко, което ми каза, защо толкова държи да повярвам, че ми казва истината за това?“.

— Лулата изгони болката в ръцете ми. Запълни празнотата, която ме разяждаше отвътре. Даде ми топлина, някакво чувство, нещо…

— Не е необходимо да ми обясняваш.

— … лулата се превърна в моя свят, а светът ми се затвори в онази стая. И така три години. Най-прекрасното чувство е когато почувстваш глада и единственото, което трябва да направиш, е да запалиш кибритената клечка. Лекотата, с която това е възможно. Фактът, че винаги ти е подръка. Ако преди бях познал тъмнината, сега бях пропаднал до центъра на Земята. Онзи китаец държеше в леглата нефритови статуетки на богове и демони. Хващаш една от тях в ръцете си след лулата и се втренчваш в нея… усещаш как студеният й блясък прониква дълбоко в теб, усещаш кристални вихрушки да разрешават най-големите мистерии. Понасяш се към места, до които не си се докосвал и в сънищата си. Времето престава да съществува, има го само настоящето, само този момент. Получих от онази лула повече любов, отколкото някое човешко същество някога ми е давало. Това бяха най-щастливите моменти в живота ми.

— Но това е фалшиво… щастие. Не е истинско — възрази Дойл, който за пръв път от началото на разговора не бе в състояние да потисне обхваналата го възбуда.

— Кой би могъл да каже това? Нали всичко на този свят е възприятия…

— Глупости!… Това е халюцинация, индуцирана от наркотика, и следователно изобщо не е естествено състояние. Не се опитвай да ме убедиш, че чак толкова си се отдалечил от здравия разум.

— Бог да те благослови, Дойл — ти си толкова последователен. Човек винаги може да разчита да го ободриш с фраза от рода на „човек е роден добър“ и така нататък…

Сега вече Дойл не можеше повече да се сдържа.

— А ти защо ми говориш по този начин? Какво зло съм ти причинил аз някога? Всичко това си го сторил сам на себе си.

Спаркс се извърна едва забележимо. Гримаса ли беше това или доволна усмивка?

— Е, значи най-сетне добави и опиум към трудовата си характеристика! Браво, Джек, опасявах се, че ще си спестиш това. И какво е следващото в твоя списък? Изнасилване? Педофилия? Или тези двете си ги отметнал с онова бразилско момиченце? Безжалостното убийство вече е факт… ще бъде жалко, ако пропилееш малко от запасите си свободна воля. След като си превърнал това в свой modus operandi24, следва ли да се лишаваш от нещо? По начина, по който играеш играта, всичко е оправдано.

— Не мога да схвана какво точно те засяга толкова дълбоко: моите престъпления или тяхната така наречена неморалност?

— Да можеше нещата така ясно да се разделят… Ще ти кажа: става дума за безгрижното презрение, с което така леко отхвърляш усилията на онези, които наричаш „обикновени хорица“, да живеят живот, който поне привидно е почтен; това, че „откриваш“ как живеят хората, сякаш наблюдаваш мравки в мравуняк. А кой ти дава правото да произнасяш подобни присъди? Къде е онази добродетел, която те възнася при боговете? Мислиш си, че преживените страдания те изваждат от числото на онези, които могат да бъдат съдени? Ще ти кажа само, че всички страдаме, но никой не е освободен от задължението да се подчинява на закона. Да не би да смяташ, че стоиш над последиците за онова, което си сторил?

— Далеч съм от тази мисъл.

— Ще ти кажа в лицето, Джек Спаркс, че ми изглеждаш ненормален и че си заплаха за всеки, с когото се срещнеш, без да изключвам себе си. Истината е, че си поел по пътя, по който брат ти престана да бъде човешко същество по толкова катастрофален начин. Да не би това да е била амбицията ти през цялото време?

— Не… — Джек не можеше да го погледне.

— Сега ще вляза в спор с теб. През последните десет години аз построих живот за себе си. Постигнах го с целеустременост и тежък труд и, да, представи си само: с подчинение на стандартите на социалния ред. Без този обвързващ договор всеки ще може да си доставя удоволствия, съобразявайки се със собствената си гъвкава система от морални принципи, което е равносилно на разцвет на отявлена диващина и на установяване на цивилизация, не по-развита от тази на чакалите. Едно време мислех, че си добър човек… не, вярвах, че си велик човек. За нищо друго не мечтаех така силно, както да приличам на теб. Смаян съм. Смаян и горчиво разочарован. Ако ти си доказателството какво би се получило, когато живееш наопаки на другите… е, благодаря на Бога, че има такова нещо като човешко общество и още веднъж му благодаря, че е създал човешките закони. Загърбиш ли ги, това вече е непростимо!

Джек бавно се завъртя на седалката и вдигна поглед към Дойл. Бледото му лице беше мъртвешки бяло, белегът през челюстта му аленееше и пулсираше от напрежение и отчаяние. Устата му беше полуотворена, очите му бяха дълбоко хлътнали в очните кухини.

— Никога не съм твърдял, че няма последици — прошепна той дрезгаво. — Всъщност аз описвах само последиците.

— В такъв случай нека изясним нещо. За какво ми разказа всичко това: търсиш съчувствие или се надяваш на одобрение?

— Не…

— Защото, ако разчиташ на опрощение, ще ти кажа, че нито разполагам с властта, нито съм склонен да ти го дам.

— Не, не… Мислех… надявах се на нещо… — Гърдите на Джек тежко се повдигаха от напиращите в него емоции, лицето му бе изкривено от болка. — На нещо близко до разбиране. От теб — единствен измежду всички. Мислех, че… ще можеш да ме разбереш. — Джек дълбоко пое въздух и изхлипа: — Не знам… кой съм… Не знам как… как да продължа да живея…

Дойл смаяно наблюдаваше пълното разпадане на човека пред себе си: ръцете му спазматично стискаха и пускаха тъканта на седалките; от почервенелите му очи се стичаха сълзи; той за миг се изправи втвърден като прът, после се сгъна, сякаш гръбнакът му се бе разтопил.

— Срам ме е… много ме е срам… от нещата, които съм сторил… от онова, в което се превърнах. Като него. Прав си: като него. — Дойл с изумление разбра, че Джек се мрази с омраза много по-силна от тази, която някой би могъл да изпитва към него. — Трябваше да умра, преди всичко това да се случи, трябваше да събера смелостта да сложа край, но… не можах… не можах…

Думите му си пробиваха път през риданията:

— Трябваше да разрежа вените си… да захапя дулото на револвера… но ме беше страх да свърша така. Не можех… страх ме беше да умра… да пропадна в празнота… по-голяма и от тази, в която живеех. Този страх… само заради него съм жив… По-лош съм и от страхливец… от животно… Боже… Боже, помогни ми, моля те, Боже…

Джек се преви и се разплака с такава сила, че сърцето на Дойл щеше да се пръсне. Хълцаше и стенеше и постепенно гневът на Дойл изчезна, той почувства безкрайно съжаление към този човек и си спомни всичко добро, което бе видял в него. Посегна да го докосне, макар Джек да изглеждаше безутешен.

— Джек, недей… Не, Джек…

Когато Дойл най-сетне намери ръката му и я стисна, Джек се напрегна, явно неспособен да понесе още утеха, защото срамът му беше по-голям и от болката. Риданията му заглъхнаха, сякаш понесени от отлив. Той изтръгна ръката си, изправи се, обърна се към стената и скри лице в шепите си. Гърбът му продължаваше да се тресе, докато той търсеше сили да се овладее.

— Прости ми — прошепна той. — Моля те, прости ми!

— Всичко е наред.

Джек поклати глава, после ненадейно отвори вратата и изхвръкна от стаята, без да показва лицето си, без дори да поглежда назад. Дойл незабавно излезе след него в коридора, но Спаркс вече го нямаше и там.

10.

Равинът, изглежда, се бе почувствал зле някъде между Финикс и Уикънбърг, защото около половин час след като старецът бе излязъл уж за да се поразтъпче, във вагона бе дошъл един от носачите и тихо бе помолил Айлин да го последва. Тя се бе върнала след няколко минути и бе поискала бутилка алкохол — Бендиго отказа да й даде своята — после пак бе излязла, без да забравя и несесера си — господи, беше ли възможно някога жена да забрави това?

Когато слязоха от влака на гарата в Уикънбърг, Айлин настоя лично да се погрижи за рави Стърн и предупреди останалите в трупата да не се приближават, понеже не било изключено болестта, свалила стария равин, да се окаже силно заразна — няколко думи, предостатъчни за всеки артист, за да се измете на здравословно разстояние.

Бендиго видя Айлин и някакъв висок слаб мъж в лошо ушит официален черен костюм да помагат на рави Стърн да слезе по стълбите от товарния вагон, където явно бе „почивал“ след онова, което му се бе случило.

Стърн вървеше бавно, с вдървени крака, прегънат на две, почти увиснал в ръцете им, все още с шапка на главата и полузагърнат в одеяло въпреки жестоката обедна горещина; дългата му бяла брада стърчеше над одеялото. Айлин и високият доброволец — доктор, оказал се на влака, според думите на Айлин, макар че ако бе доктор, то къде беше чантата му? — съпроводиха равина до сградата на гарата и го сложиха да легне на кушетката в малката стаичка на касата. Нещо в доктора и в костюма, в който бе облечен, се стори познато на Бендиго, но мислите му се насочиха към административните му грижи преди подсъзнанието да му подскаже какво точно.

Започнаха да разтоварват реквизит и костюми от влака на покритите фургони, които Раймър нае от местната транспортна фирма за последната отсечка от пътуването им — шейсетина мили труднопроходим път. Беше предвидено да нощуват в малка междинна станция с милото име „Каньон на черепа“. Айлин с лекота спечели спора с Бендиго дали рави Стърн да продължи с тях: да, Джейкъб се чувствал достатъчно добре, за да пътува, и, не, ако Бендиго откажел да го вземе, тогава и тя щяла да остане в Уикънбърг. Щом нещата опираха до това дали тя ще вземе, или не участие в представленията в Новото село или Щастливата махала, или както и да наричаха онова място, Бендиго бе съгласен с всичко. Дубльорката й беше тъпа леля, която в никакъв случай не можеше да издържи и половината пиеса, без да изпадне в нервна криза, и понеже турнето им наближаваше края си, Бендиго дори не искаше да мисли за парите, които би трябвало да плати, за да намери заместничка на своята примадона.

Ах, тези актриси! От всичко могат да направят мелодрама! Едно фатално привличане, нанесло удара си с неумолимостта на жълта треска, пустинна катастрофа или както и да се наричаше мистериозната болест, поразила равина. Никога вече, закле се Раймър, никога от сега нататък той нямаше да се остави на милостта на женските измислици. И още по-малко бе склонен да се изложи на подобна опасност, след като се върнеше в Ню Йорк и покореше Бродуей… Опа-а, каква идея!

Защо да не намери някое сладко момченце, което да изиграе Офелия… ами, да! Та нали са го правили още по времето на Шекспир: всички главни женски роли са били играни от момчета! Точно така — възкресяване на една славна традиция! Да не би да е невъзможно мъж да изиграе Гертруда, че и всички останали женски роли? Защо не се отърве веднъж и завинаги от всички тези само създаващи проблеми женоря? Първо, спасяване от неприятностите, и, второ, критиците ще му изръкопляскат, станали на крака, за реверанса към класиката!

Гениална идея, Бендиго! Видя ли? Даже неприятностите те вдъхновяват!

Но Айлин постави още едно непоносимо изискване: рави Стърн трябвало да бъде превозен в частен фургон! И съвсем логично обясни, че се налагало да бъде под карантина. Засега никой от останалите артисти не бил показал опасни симптоми, слава богу, но готов ли бил Бендиго да поеме риска цялата трупа да се зарази? Хубаво, съгласи се Бендиго, скръцвайки със зъби, и без това скоро ще се отърва от теб, досадна курво!

В резултат, когато състоящият се пет фургона керван, теглен от мулета, напусна чертите на Уикънбърг, „лазаретът“ пътуваше в ариергард, на безопасно разстояние от останалите. В него бяха равинът и Айлин, въодушевена от новата си роля на Флоранс Найтингейл25. В мига, в който напуснаха града, високият слаб доктор — който по някакво съвпадение също трябваше да пътува за Новия град и който всъщност караше техния фургон — надникна зад завесата към медсестрата и нейния пациент.

— Извинявам се, че толкова силно се друсаме — каза той, — но надявам се не отдавате това на способностите ми на кочияш, колкото и малки да са те. Мисля, че тук, в Аризона, се отнасят с неоправдано пренебрежение към асфалта.

— Справяш се отлично, Джейкъб — успокои го Айлин.

— Какво ще кажеш за костюма ми? Как така никой от колегите ти не го позна?

— Комплектувах го с части от три различни театрални костюма, които няма да използваме в предстоящата продукция, а и мисля, че ако някой се бе усъмнил в нещо, досега щеше да го е споделил с някого.

— Надявам се никой да не се разболее — продължи Джейкъб. — Защото ако се наложи действително да играя ролята на лекар, доста хора ще се удивят на ограничените ми познания в областта на медицината.

— В случай че някой изобщо се поинтересува, ще им кажа, че съм се объркала и че ти всъщност си конски доктор.

— Добре, конете поне не могат да влязат в спор с мен. Но боже опази, ако и някой от тях се разболее. Сигурен съм, че ще се объркам откъм кой край да го погледна най-напред.

Тя отиде в задния край на фургона, свали шапката на Джейкъб от главата на ранения и избърса челото му с влажна кърпа. Каназучи я погледна със странните си матови очи и каза:

— Благодаря.

— Надявам се брадата да не ви задушава — извини се тя. — Страхувам се, че използвах малко повече лепило, за да я закрепя, но не можехме да рискуваме да се размекне от слънцето и да падне в неудобен момент, нали разбирате?

Каназучи поклати глава. Ръката му напипа Косата под дългото черно палто, в което беше облечен. Той затвори очи и остави друсането на фургона да го отнесе към медитация. Сега имаше нужда само от сън — раната бе почистена и превързана, без видими симптоми на инфекция. Сухият пустинен въздух му беше приятен. За останалото той се доверяваше на мъдростта на организма си.

Айлин видя, че японецът се унася. Все още се опитваше да осмисли онова, което той и Джейкъб й бяха разказали: откраднатите книги, повтарящите се сънища за някаква кула в пустинята, обезпокоително подобна, ако можеше да се вярва на слуховете, на тази, която уж била издигната в града, към който пътуваха. Когато японецът заспа, тя седна до Джейкъб на капрата.

Той дръпна окуражително юздите и извика:

— Вие сте най-чудесните мулета, които съм виждал, и се справяте отлично с работата си. Не мога да ви опиша колко доволен съм от вас.

— Как се справяш? — попита го тя.

— Великолепно! Да караш фургон е нищо работа: дръпваш лявата юзда, те завиват наляво, дръпваш дясната — надясно — обясни Джейкъб и се облегна на нея. — Ти си първият човек, пред когото го признавам, но аз винаги тайно съм си мечтал да бъда каубой.

— Ще опазя тайната ти — успокои го тя.

Джейкъб прекара ръка по гладко обръснатото си лице, изглеждащо поне петнайсет години по-младо след махането на старозаветните бакенбарди, които Айлин грижливо бе залепила на Каназучи.

— Не съм бил без брада от младини. Пуснах си я на шестнайсет години — нали разбираш, това беше задължителна част от религиозната ми подготовка. Забранено ни е да опираме бръснач до кожата си — смята се, че това силно напомня за езическите ритуали, свързани с проливане на кръв.

— Да благодарим на небесата, че не се поряза.

— По-скоро да им благодарим, че не се наложи да се бръсна в този друсащ фургон, защото не искам да си мисля как щях да изглеждам тогава.

— Изглеждаш много симпатичен, Джейкъб. Толкова си красив, че не изключвам след теб през пустинята да се втурне цяла глутница жени.

— Наистина ли? — Той се позамисли над думите й. — Би било интересно изживяване. Кажи ми, как е нашият пациент?

— Почива си.

— Добре. Какво чудесно усещане — да чувстваш въздуха върху кожата си! Всъщност, по-скоро се чувствам гол като новородено бебе. Честно казано, ако се погледна в огледалото, едва ли ще позная лицето си.

Твоето е, помисли си тя. Само твоето, скъпи приятелю.

Мулетата позабавиха ход, явно очаквайки някакви напътствия от юздите.

— Хайде, дий! Мисля, че така се казва, нали? Дий, милички. Дий, кранти. Дий!

Специалният бърз влак, на който пътуваха Кожения Франк и дружината доброволци, стигна в Уикънбърг едва след залез-слънце. Различни формалности от процедурен характер, свързани главно с това кой да бъде машинист на влака, ги забавиха във Финикс с цели четири скъпоценни часа. Благодарение на съблазнителната награда от пет хиляди долара, докато пътуваха из Аризона, групата на преследвачите нарасна на близо четиридесет души и към нея продължаваха да се присламчват възмутени защитници на реда. Не стига това, ами и няколко журналисти се лепнаха за тях като кучешки косми към парцал за забърсване на пода. В резултат простата задача да се разпита персоналът на гара Уикънбърг се превърна в нещо като вавилонското стълпотворение: всички доброволци и журналисти се заеха със собствени разследвания и това продължи, докато Франк не извади полуавтоматичната си карабина „Хенри“ и не стреля във въздуха, за да ги усмири.

Оказа се, че никой от работещите на гарата не бе забелязвал китаец да слиза от влака, пристигнал с „Предпоследната театрална трупа“, но той все още стоеше на мястото си и макар някой да се бе опитал да заличи следите, Франк намери доста кръв на пода на товарния вагон. Това доказателство беше достатъчно, за да продължат преследването нататък, и предостатъчно, за да възпламени ентусиазма на глутницата аматьори, които изгаряха от нетърпение да се понесат на коне към Каньона на черепа, където трупата трябваше да отседне за нощувка.

Вслушвайки се в съвета на Франк, преследвачите се въздържаха да телеграфират до пощата в Каньона на черепа, за да не събудят вредни идеи в нечия глава. Оказа се лесно да убеди спътниците си в необходимостта да действат по-предпазливо: ако Главореза — един ежедневник във Финикс бе лепнал това хвърлящо се на око прозвище на китаеца убиец — бе толкова наблизо, потерята несъмнено би желала цялата слава за залавянето му да бъде нейна и само нейна. Така че след като позираха за няколко възвеличаващи ги снимки, накичени с оръжие и патрондаши, сякаш бяха армията на Панчо Виля, доброволците от хайката се оттеглиха в единствената кръчма на Уикънбърг с намерения за сериозно запиване.

Скоро дискусията в „Маккини“ стигна до общото заключение, че само актьорите са дали убежище на беглеца убиец. Ясно като две и две четири. Можеш ли да имаш доверие на артист? Отговорът е „не“ и всеки го знае, а ако не го знае, то поне го чувства — особено след като Джон Уилкс Бут застреля президента Линкълн, факт, който почти всички от тези доморасли защитници на правдата бяха чували още като деца. Артистите са си лъжци по професия, а пътуващите артисти са най-лошите — бандити, които не знаят друго, освен да крадат и курваруват. Видиш ли ги, заключвай дъщерята и сребърните прибори за хранене. Трябва да има закон срещу тях… и така нататък.

На много места имало такъв закон, хвърли светлина по въпроса в този момент шерифът Томи Бътърфийлд, намесвайки се по обичайния за него педантичен и акуратен начин: при пристигането си актьорите трябвало да уведомяват местната полиция за плановете си. Не, не в Аризона, но тази практика съществувала на много други места.

И за какво плащаме на онези, които сме избрали, ако не за това да ни защитават от тези върлуващи банди на актьори — главорези, възропта с тъничкия си гласец друг защитник на гражданските свободи, поставяйки началото на разгорещен спор, в който се противопоставяха граждани на депутати. Потеклата още във влака тъничка струйка уиски сега шурна като река Колорадо, удавяйки всяка надежда хайката да поднови преследването същата нощ.

Кожения Франк, който си бе забранил да изпада в настроения за запои, а и характерът му бе такъв, че не обичаше да спори, осъзна, че ще минат часове преди бурята, надигнала се в кръчмата, да премине, така че в самия й разгар тихичко се измъкна през вратата.

Самата идея да препуска нощем с тези некадърници не му допадаше — те сигурно щяха да минат като на парад няколко пъти из града. Нито пък гледаше с нетърпение на възможността да язди до тях през деня, когато слънцето превръщаше тези места в преддверие на ада. А и единственото, в което тези шкембелии бяха показали безспорен талант, бе способността да измъкват пари от джобовете на обикновените хорица. За тях преследването на престъпници из дивата пустош не беше дори хоби.

Франк запали цигара, огледа се и с изненада осъзна, че е сам за пръв път, откакто бяха отключили вратата на килията му. Улиците пустееха — без съмнение всяка жива душа се бе натикала в кръчмата, за да си начеше езика. Хайката бе натоварила конете си на влака още във Финикс и сега неговият отпочинал дорест жребец чакаше оседлан в конюшнята само на петдесетина метра. През тялото му премина дива тръпка: дали това не бе най-удобният момент да запраши към Мексико?

И тогава в главата му прозвуча трезвият глас на Моли: „Овладей се, Франки, защото оттук до границата може да се случат стотици издънки, и разбери, че цял живот си страдал заради това си твърдоглаво късогледство. Ако тези смотаняци те подгонят с всичките си оръжия, ще те надупчат като хармоника. Защо не си зададеш, миличък, въпроса: коя карта е най-умно да изиграя сега?“.

Франк знаеше, че единственият сигурен начин да остане извън затвора е да представи мъртъв китаец, и че ако онзи китаец, който сега се спотайва в Каньона на черепа, е ранен и опасен, шансовете му да го залови са сто процента по-големи, ако се опита да стори това сам, отколкото като част от този пътуващ цирк. Имаше нужда от един-единствен точен изстрел. Дори да се окажеше, че е улучил друг китаец, въпросите щяха да бъдат по-малко, ако се върнеше с труп, а не със заподозрян. Кой ли щеше да разбере?

Решеше ли да прави нещо, Франк нямаше спиране. Можеше да се добере до онова място на кон дори да спеше. Небето беше чисто, по-късно щеше да изгрее и луна, напълно възможно бе да стигне там преди артистите да отпътуват на сутринта от Каньона на черепа.

Преди да тръгне, той забоде на вратата на конюшнята една бележка:

Чикаго, Илинойс

Щом слязоха от влака на „Юнион Стейшън“, майор Пепърман настоя лично да разведе Дойл и Инес из Чикаго. Оказа се, че той бил роден и израсъл в града, така че сега се надуваше от гордостта на син, завърнал се в родното си място. Майорът се бе зарекъл пред себе си, че или ще изтръгне дума на одобрение от тези… тези непонятно свенливи „пакетчета чай“, както наричаше англичаните дълбоко в себе си, или ще признае, че е загубил хватката си на импресарио — при това един от най-преуспяващите в Америка.

Ударението в обясненията му обаче — за кой ли път, при това? — падаше на размерите. Ето онова там е Универсалният магазин на Маршал Фийлд: тринайсет акра застроена площ! От другата страна е Рилайнс Билдинг: петнайсет извисяващи се в небето етажа от блестящо стъкло! А това пък е фабриката за дъвка „Ригли“: най-популярната дъвка в света (Я опитайте една опаковка „Плодова“, това беше хитът на изложението!). Когато се добраха до хотела („Палмър Хаус“: най-големият хотел между Ню Йорк и Сан Франциско!), въпреки добрите му намерения ентусиазмът на майора напълно беше притъпил способността на братята да възприемат каквото и да е.

Спазвайки договореността от влака, Спаркс, Стърн и Престо наеха стаи в един по-малък хотел зад ъгъла и повериха жеронския „Зохар“ на хотелския сейф. През няколкото секунди, когато останаха сами на гарата, преди да се разделят, нито Дойл, нито Спаркс отвориха дума за случилото се снощи. Дойл се разкъсваше между притеснението от това, че бе изслушал ужасните признания на Джек и че бе реагирал неадекватно хладно. Какво можеше да направи, за да разчупи патовата ситуация? Спаркс явно все още изпитваше срам, защото още не го бе погледнал в очите.

През деня, докато братя Дойл се занимаваха със задълженията си по време на обиколката, останалите трима посетиха храма на рави Айзък Ейбрахам Брахман и докладваха на братята за наученото същата вечер пред камината в апартамента на Артър в „Палмър Хаус“. Разказваха основно Лайънъл и Престо, а Джек седеше настрани мълчалив и необщителен.

Рави Брахман повече не се бе чувал с Джейкъб Стърн. Нито можеше да им помогне с някакви наблюдения върху поведението на Джейкъб, които биха подсказали накъде може да е тръгнал. Самият той изглеждал достатъчно бодър, макар и малко завеян, както би могло да се очаква от човек, чиито мисли по-лесно се концентрират върху абстрактното, отколкото върху физическата реалност. Той обаче не скрил тревогата си от кражбата на тикунейския „Зохар“, макар че и за нея Брахман също не могъл да съобщи нищо окуражително. Следствието се водело от полицията, за която най-доброто, което можело да се каже, било, че декларирала решимостта си да изпълни своите задължения по отношение загубата на една толкова рядка вещ… е, виж, ако ставало дума за расов кон или за античен стенен часовник с кукувица, това можело да ги накара да се размърдат, но те явно още не можели да проумеят каква е стойността на не много известен религиозен манускрипт, при това нехристиянски.

Фактите били оскъдни. Тикунейският „Зохар“ просто изчезнал: предната нощ го имало, Брахман го изучавал и после го заключил в един шкаф в библиотеката на храма, а на сутринта вече го нямало. Никакви следи, никакви опити за взлом — ключалката била отворена съвсем чисто. Работа на истински професионалист. Петимата решиха засега да не обременяват рави Брахман — крехък човечец на седемдесет и пет години — с информация за Ханзейската лига, както и да не му казват за другите изчезнали свещени книги. Равинът доста се зарадвал като чул, че жеронският „Зохар“ е в техни ръце.

Следващо разочарование: равинът изобщо не могъл да си спомни какъвто и да било висок разчорлен евангелистки проповедник, взел участие в Парламента на религиите. Там имало над четиристотин свещенослужители, надошли от целия свят, освен това вече била изминала цяла година, така че за човек на неговата възраст и с неговата все по-често отказваща памет било невъзможно да се очаква да отдели едно лице от тълпата. Бил готов да се порови из записките си, за да види дали няма да намери нещо полезно, но това щяло да му отнеме един ден.

Разговорът се развивал, без да стане дума за нещо по-особено до момента, когато Престо попитал дали при Брахман не са идвали някакви необикновени посетители в дните преди кражбата. Не, не в дните преди кражбата, казал им той, но нещо странно наистина се било случило: днес сутринта дошъл да го види колекционер на редки религиозни ръкописи — немски бизнесмен, мил човек, рус, висок, добре изглеждащ — пожелал да изкаже съчувствието си по повод открадването на тикунейския „Зохар“. След като разменили няколко общи приказки, мъжът споменал, че неотдавна закупил в Ню Йорк рядка религиозна книга и се поинтересувал дали ако я донесе, равинът ще бъде така добър да провери нейната автентичност.

Макар мъжът да изглеждал олицетворение на ненатрапчивото приятелство, някакъв инстинкт посъветвал рави Брахман да внимава какво говори. Как бил научил този тип за кражбата на тикунейския „Зохар“? Само няколко души извън храма знаели за нея, а пресата така и не надушила нищо.

Не, казал Брахман, съжалявам, но зрението ми непоправимо отслабна. Смятам, че ще ми бъде невъзможно да окажа помощ по въпрос, свързан с оценката на толкова рядка вещ. После споменал, че има приятел, който би свършил тази работа, но той пък бил заминал за някъде. Побъбрили още малко на съвсем невинни теми, а накрая, преди да си тръгне, мъжът му оставил визитната си картичка и го помолил да бъде така добър и да му се обади, когато приятелят му се прибере.

И Престо извади като фокусник копие от същата картичка, която им бе показал още в Ню Йорк: Фредерик Шуорцкърк — все същият живущ в Чикаго колекционер, който бе пресичал пътя на Престо и преди.

Значи уловката със „Зохар“ бе сработила, заключи Дойл. Човекът е намерил книгата, но явно има известни съмнения. Ако адресът на картичката е истински, офисът му би следвало да се намира на един хвърлей от „Палмър Хаус“. Те взеха решение това да бъде и следващата им спирка, без да подозират важността на една от последиците от това решение — никой не й обърна внимание в този момент: прекият път за офиса минаваше покрай Водната кула на Чикаго авеню.

През целия ден Гласовете в главата на Данте Скръгс го уверяваха, че тази нощ късметът му ще проработи. Кучката индианка бе прекарала цялата седмица в стоене пред проклетата Водна кула — буквално от изгрев до залез. Едва когато почнеше да се смрачава, тя си тръгваше за пансиона. Не се бе и опитала да си търси някаква работа, не се бе отбила макар и на шега в някой магазин — абсолютно неестествено поведение за една жена. Стигнеше ли пред Кулата, тя се заковаваше на едно място и започваше да разглежда минаващите хора. Единственото, което си позволяваше, бе веднъж на час да се разходи от единия край на сградата до другия, но оставаше сред тълпата и не му даваше макар и минимален шанс да направи своя ход. Имаше моменти, в които Данте се питаше дали по някакъв начин не е разбрала, че я следи: индианците имаха буквално животински нюх за тези неща.

Чувството на безсилие, което изпитваше, започваше да напира в него като пара в котела на локомотив: беше ли възможно точно той да се натъкне на някаква побъркана? Въпросът далеч не бе риторичен: ако кучката бе луда, това убиваше интереса в него — тя не би била първа категория. Дали не трябваше да премисли и да се откаже? Но тази сутрин Гласовете звучаха толкова уверено… Не, той определено имаше чувството, че ще стане нещо изключително: никога преди Гласовете не го бяха насочвали с такава сила.

И ето: нощта бе паднала и фенерджиите бяха запалили уличните лампи, а тя все още стоеше пред Водната кула. Данте просто не знаеше, че и индианците чуват свои гласове — гласовете на своите предци — и точно те тази вечер я бяха посъветвали да изчака и след като се стъмни. Когато улиците започнаха да опустяват, тя се премести под газовата лампа непосредствено пред входа на Кулата. Стана седем и трийсет, после осем. Наближаваше часът на Зелената река. Данте я наблюдаваше от другата страна на улицата, без тя да може да го види, а възбудата и очакването в него наближаваха кулминацията. Беше бръкнал дълбоко в джобовете на панталоните си: едната му ръка стискаше малкия Данте, а другата — ножа.

Както винаги досега, насочил цялото си внимание към бъдещата жертва, Данте не забелязваше, че на свой ред е следен, този път от висок рус мъж в скъп костюм, седнал във файтон в горния край на улицата. Той не откъсваше поглед от Данте Скръгс.

Над града заехтя камбанен звън, обявяващ, че е станало девет часът. Когато заглъхна и последният удар, жената явно реши, че е изчерпала лимита си от време. Раменете й увиснаха разочаровано и тя бавно се обърна, за да си върви. Данте се надигна: може би това е моментът? Трябваше му само още един мъничък знак…

Задаващият се по улицата мъж изпусна вестника си. Да, това беше — Гласовете бяха дали заповедта си.

Данте отвъртя капачката на малката бутилка хлороформ в джоба си, изтръска от течността в носната си кърпичка, зави обратно капачката, мушна ръката с кърпичката във външния джоб на палтото си и излезе от скривалището си, за да пресече улицата. Ако тя тръгнеше по познатия му път за пансиона, първият й завой наляво щеше да я изведе в малка странична улица със складове, където лампите бяха малко и нарядко, а една от тях даже не работеше вече трети ден след като Данте предвидливо бе прекъснал захранващата я с газ тръба. Няколко крачки след неработещата лампа се намираше пресечката с тъмна уличка. Това бе мястото, което бе избрал за нападението.

Да, тя наистина зави. Той ускори ход на двайсетина метра зад нея. Меките подметки на обувките му не издаваха никакъв звук. Вървеше със скорост, която трябваше да го изравни с нея в момента, в който тя навлезеше в тъмната зона, защото не искаше да я предупреждава с някакво затичване в последния момент. Тя вървеше навела глава, без да обръща внимание какво става край нея. Идеално. През крайниците на Данте сякаш течеше ток, юмруците му бяха свити в джобовете, той усещаше как тялото му се сгрява за предстоящото. Още десет метра. Живееше именно за тези моменти — понякога те се оказваха по-приятни от онова, което следваше. Възможно ли бе някой мъж да се е чувствал някога по-жив от него?

Кучката скуо не се обърна и така и не го видя, когато той я настигна. В секундата, в която тя се озова в тъмното, той извади кърпичката от джоба си, пресегна се, сложи дясната си ръка пред устата й, а с лявата я сграбчи за косата на тила и силно я натисна напред, така че последвалото й ахване да напълни дробовете й с парите на хлороформа.

Последва незабавна и бърза реакция: лакътят й се заби в ребрата му, после тя го ритна в пищяла. Беше свикнал да се гърчат в началото, но, господи, тази тук бе бореше като дива котка. В следващия миг той усети безброй нокти да се забиват в лицето му — единият на косъм от окото — и веднага след това последва удар в топките му, който той избегна като по чудо. Данте бе свикнал да не обръща внимание на болката, но знаеше и друго — кучките никога не се биеха така: някои така се парализираха, когато се стовареше върху им, че направо се разтапяха в ръцете му. Именно първият пристъп на страх в жертвите беше любимото му изживяване — вдъхваше го от кожата им, пиеше го направо от очите им. Но тази тук не изглеждаше изплашена. Ако погледът й изобщо изразяваше някаква емоция, това бе омраза. Тази кучка щеше да развали всичко.

Без сам да знае как, той успя хем да притисне кърпичката към устата и носа й, хем междувременно да я държи на една ръка разстояние. Очакваше всеки момент упойващият препарат да започне да действа. Тя не се предаваше: опитваше се да го ухапе, да го ритне и по някакъв начин да се добере до него… и не показвате никакви признаци на отслабване. Е, едва ли щеше да може още дълго да задържа дишането си. Неясно защо обаче се опитваше да посегне към коляното си.

В следващата секунда го удари с все сила през ръцете — острите й като ножове нокти загребаха плътта му. Данте прехапа език, за да не извие от болка. Миг по-късно тя се опита да отметне ръцете му от главата си… Господи, никога не бе допускал, че една жена може да бъде толкова силна — почти равна на него, ако не и по-силна. Той усети, че ръцете му наистина губят контакт с главата и… какво, по дяволите, ставаше с този хлороформ? Не, не смееше да посегне за ножа си — тя беше прекалено опасна. В здравото му око проникна някаква гореща течност, замъглявайки зрението му. Проклятие… това беше неговата кръв — изглежда, беше успяла да му издере лицето. Гадната, противна кучка… щеше да му плати скъпо.

Ето, най-сетне… Ръцете й започнаха да го намират по-трудно. Клепачите й започнаха да примигват начесто и в следващия миг тя забели очи. И дори в този момент, действайки вече само инстинктивно, тя продължаваше да се съпротивлява, да рита, да драска. Силите обаче я напускаха и след малко тялото й се отпусна. Той я прихвана през кръста, но продължаваше да държи кърпичката върху лицето й като предпазна мярка. После леко я отпусна на земята. Едва сега юмруците й се разтвориха и той разбра, че е безопасно да махне кърпичката. Лежеше просната в краката му… най-сетне беше негова — неподвижна и готова. Той коленичи до индианката и я опипа, за да види как е. Натисна корема й — беше твърд. Сложи палец върху зърната на гърдите й. Прекара връхчетата на пръстите си по гърдите, по твърдите й устни, между краката. Беше малко постна за неговия вкус, но щеше да свърши работа…

Боже! Та тя имаше нож, пристегнат от вътрешната страна на бедрото — значи това се бе опитвала да докопа и сигурно знаеше как да го използва.

Добре! Това преливаше чашата… Край на ухажването. Данте я зашлеви през лицето и едва се сдържа да не я ритне в главата, така както си лежеше. Раните му може и да не бяха страшни, но Гласовете крещяха възмутено: „Ти ли ще ни вадиш нож, кучко!“.

Данте избърса кръвта от челото си, усети миризмата на хлороформ, идваща откъм кърпичката, и с досада я захвърли настрани. Сега тази в краката му щеше да разбере какво значи да ни се опъва. Той надигна безжизненото тяло и го задърпа за раменете в тъмната уличка и към вратата на изоставения склад. Беше оглеждал този квартал много пъти и добре знаеше, че никой няма желание да припарва насам през нощта. Пълно усамотение и абсолютна тъмнина — така обичаше да работи той и беше избрал склада за място, където да отнесе тази женичка при Зелената река. Бе оставил предварително чантата си там и тя го чакаше, пълна със свещи и инструменти. Вече обмисляше наказания, по-изтънчени от обикновените, защото тя си бе позволила да прегреши по най-глупав начин. Започваше да си мисли дали този път да не наруши обичайната процедура… да, след като я завържеше и й запушеше устата, можеше да я изчака да се свести, преди да се хване на работа. Така тя щеше да може да наблюдава. Може би си струваше дори да намери отнякъде огледало.

Тялото й беше леко, сякаш от перушина… Откъде се бе взела в това тяло такава сила? Но това нямаше значение: сега тя бе само месо и нищо повече. Той беше художник, работещ с месо, и сега му предстоеше да сътвори новото си платно. След борбата вече започваше да усеща нова вълна на възбуда при мисълта за предстоящото удоволствие.

„Време е за игра — излезте всички и се забавлявайте.“ Бяха пак Гласовете, вече щастливи, гальовни, доволни от онова, което бе направил.

— Ей! Ти, там!

Данте вдигна глава. Майната му! Към него тичаха някакви хора — и бяха само на петдесетина метра. Бяха мъже — поне трима, а може би и повече — и дългите им сенки подскачаха по стените на съседните сгради. Той придърпа месото в сянката на тъмната уличка и трескаво заобмисля възможностите.

— Спри!

Не трябваше да чака гласовете, за да вземе това решение — той бързо пусна тялото и побягна. Които и да бяха тези мъже, те не го бяха видели ясно. Колкото и досадно да беше да захвърля безпомощната жертва, особено след тази изморителна подготовка, щяха да дойдат други дни, щеше да си намери по-свежо месо, много по-добро от това. В уличката зад гърба му отекнаха бързи крачки. По шума прецени, че го преследва поне един, а най-вероятно двама души, но той познаваше този квартал като петте си пръста — всяка сграда, всеки вход, прозорец и завой — всичко това беше само част от старателната подготовка: не, вече беше изключено да го хванат.

Той зави още два пъти, мина през една празна къща, скочи през прозореца в тъмния заден двор, скри се в сенките на входната алея и замръзна, притиснал се към тухлената стена. Беше нащрек, в ръката си стискаше нож с широко блестящо острие. Ако някой посмееше да го последва тук, щеше да се усмихва с шията си. Той наистина чу крачки на тичащи хора, които първо подминаха входа на алеята, викайки си нещо един на друг, после пак се върнаха и след това гласовете им затихнаха в другата посока. Изчака десет минути повече, отколкото бе необходимо, след това прибра ножа си. Пътят към дома беше чист. Беше им се изплъзнал.

Но… какво бе това? Нямаше как да го сбърка: до ухото му щракна запънатото петле на револвер „Колт“ и в следващия миг той усети хладната стомана да докосва слепоочието му.

— Не мърдай, Скръгс — прошепна спокоен глас в ухото му. — Не искам да те застрелям след всичките усилия, които положихме, за да се срещнем. Приеми ме за свой приятел. Разбра ли ме?

В гласа се долавяше акцент. Какъв беше?… Немски?

— Аха.

— Добре. Сега можеш да завъртиш глава.

Гласът определено принадлежеше на германец. Навремето Данте беше командвал имигранти от какви ли не страни. Този тип звучеше точно като германците. Данте се обърна и погледна мъжа със здравото си око: изглеждаше млад, на неговата възраст, висок, с гъста руса коса. Светлосини очи. Много широк в раменете. Елегантен — с прекрасен костюм. Нима този човек бе тичал след него? Не, едва ли беше така — той дори не бе запъхтян.

— Какво искаш? И кой си ти? — реши се да запита Данте.

Без да отмества револвера, мъжът прекара дулото през челото му и го спря върху изваденото му ляво око. На устните му играеше лека усмивка.

— Можеш да ми казваш Фредерик.

— Какво искаш, Фредерик?

— Ами искам да ти помогна, Скръгс.

— Да ми помогнеш ли? И как по-точно?

— Нека ти кажа най-напред, че съм почитател на работата, която вършиш. Така че искам да ти помогна да я вършиш.

— Какво знаеш за това?

— От известно време те държим под око, Скръгс. И ни беше много интересно да наблюдаваме как се издигаш в… кариерата.

— Така ли?

— О, да. Онова, което правиш, много ни интересува. И трябва да ти кажа, че това, което видяхме, ни хареса. Много ни хареса.

— Ако наистина ми помогнеш, както казваш… ти какво ще получиш от това?

— Уместен въпрос, Скръгс, много правилен въпрос с много прост отговор: ще ти помогна, защото… искам и ти да ми помогнеш.

— Какво мога да направя за теб?

— Много неща, за които не би могъл да се сетиш предварително. Но… защо не дойдеш сега с мен, за да… да обсъдим всичко това?

Тъмна, оскърбителна и ужасяваща насмешка проблесна в светлите очи на Фредерик. В този миг се обадиха и Гласовете: „Той ни харесва“. Данте се изненада — беше крайно необичайно за Тях да се доверят някому толкова бързо. Но този аргумент не му се строи уместен.

Още повече, че и той го харесваше.

Дойл извика пръв, когато видя някакъв мъж да влачи тяло към една тъмна уличка, и също така пръв стигна дотам. Лайънъл Стърн запали няколко клечки кибрит, докато Дойл трескаво работеше, за да свести облечената в семпла басмена рокля жена. Инес и Джек се хвърлиха да преследват похитителя. Престо извади рапира от бастуна си и започна да претърсва тъмнината. Не след дълго намери окървавената и напоена в хлороформ носна кърпичка, захвърлена наблизо, и те разбраха, че жертвата е изпаднала в несвяст от упойващите пари. А след като се натъкна и на брезентовата чанта в съседния склад, натъпкана с въже, сатъри, ножове и хирургически инструменти, тримата със закъснял ужас разбраха какъв отвратителен край бе очаквал жената.

Когато Инес и Джек се върнаха — с празни ръце, защото нападателят бе успял да им се измъкне — жената вече дишаше по-дълбоко, пулсът й се бе стабилизирал, макар тя все още да беше в безсъзнание и следователно до известна степен в опасност. Дойл усети намерението на Джек да му напомни, че тази история не би трябвало да пречи на другата им работа, затова преди той да отвори уста, настоя веднага да отнесат жената на безопасно място. Противно на очакванията му, Джек не възрази и Дойл разбра, че след като той бе изслушал изповедта му, Спаркс нямаше желание открито да му се противопоставя. Образно казано, Дойл държеше коз срещу Джек, но трябваше да внимава как ще го използва.

Престо спря един минаващ файтон и няколко минути по-късно стигнаха до задния вход на „Палмър Хаус“. Четиримата заобиколиха Дойл и под тяхното прикритие той отнесе жената до празния служебен асансьор. Точно когато излязоха от него и тръгнаха през салона към апартамента на Дойл, иззад ъгъла се появи майор Пепърман. Обичайната му нетърпеливост се смени с изражение на искрено смайване.

— Реших да ти се обадя, за да пийнем по едно преди лягане… — започна той, но заекна и продължи съвсем неуверено: — Доведох двама журналисти… чакат ни долу в бара.

— Съжалявам, приятелю — усмихна му се Дойл и бързо мина покрай него с отпуснатото тяло на жената в ръцете си. — Друг път.

Инес отключи вратата, Дойл внесе жената вътре и останалите го последваха. Всички добре съзнаваха, че групата им изглежда крайно подозрително: един от тях прекалено мургав, макар и облечен като денди, друг намръщен и със страховит белег, достоен за пират. Докато тези мисли се носеха из главата на посърналия майор Пепърман, той ясно си представи скандалното заглавие в някой вестник на следващата сутрин: „Създателят на Холмс спипан с жена!“, предвестник на неизбежното унищожаване на личната му кариера.

Едва сега Пепърман осъзна, че Дойл още със самото си пристигане в Америка се е забъркал в някаква съмнителна история и доказателствата за това са били пред очите му през цялото време: необяснимата му уклончивост, непроницаемата му резервираност, непонятната му склонност към усамотяване. И все пак какво се готвеха да правят Дойл и тези мъже в неговата стая с жената? Майорът определено не беше гений, но знаеше колко прави две и две: този човек, този писател бе таен перверт!

Докато чакаше асансьора, майор Пепърман наведе рошавата си глава и няколко пъти отчаяно я удари в стената. Беше вложил в това турне значителни суми от личните си средства и докато не реализираше поне някакви постъпления, щеше да прави всичко по силите си, за да опази инвестицията си. Следователно никой не биваше да научи за отблъскващите навици на Дойл, каквито и да бяха те. Колко безопасна му бе изглеждала тази операция в началото: да покажеш на хората знаменит автор и то англичанин — олицетворение на респектабилността! Защо не се бе захванал с цирка?

Дойл положи жената на един от диваните и това даде възможност на останалите за пръв път да я разгледат: беше към трийсетгодишна, с тъмна кожа и коса, здрави кости, силни черти, определено некрасива по всички стандарти, но впечатляваща и симпатична посвоему, с изразително лице на честен човек.

— Американска индианка — каза Джек, след което той и Престо се загледаха в нея, като че ли отнякъде им беше позната.

— Познавате ли я? — попита Дойл, забелязвайки озадачеността им.

Джек неуверено поклати глава.

— Просто няма как — отговори му Престо. — Освен ако е била в Лондон, което не ми изглежда вероятно. Но въпреки това тя наистина ми изглежда позната.

Дойл разчупи ампула с амонячна сол и я поднесе под носа й — тя дръпна главата си настрани и клепачите й трепнаха. Миг по-късно отвори очи и изплашено изгледа петте мъжки лица, надвесени над нея. Дойл я успокои и й представи останалите, обяснявайки й как са я намерили на улицата, къде се намира сега и как ще се чувства след вдишването на хлороформа. Тя внимателно го изслуша, възвръщайки си малко по малко хладнокръвието. Опитваше се да възстанови празнотите в спомените си, но пред погледа й непрестанно изплуваше образът на нападателя, чието единствено синьо око я гледаше втренчено, безучастно и безжизнено, като че ли беше от мрамор.

Не каза много неща, пи вода и сама се изненада, че не изпитва желание да избяга; но не долавяше с нещо да я застрашават. По-скоро обратното: вече бе забелязала Престо и Джек и бе отвърнала на любопитните им погледи със също такъв.

— Как се казвате? — поинтересува се Дойл.

Тя се вгледа в лицето му и след кратка пауза отговори:

— Мери Уилямс. Госпожица.

— Познаваме ли се отпреди, мис Уилямс? — попита я веднага Престо.

Изглежда, тъмнокожият чувстваше същото, което я тормозеше, а изглежда, това се отнасяше и до човека с белия белег. Погледът му се опитваше да проникне в душата й.

— Не.

— Но не ви ли се струва, че се познаваме? — настоя Престо.

Те тримата бяха свързани по някакъв начин. Но знаеха ли те, че това е чрез съня?

— Да — късо отговори тя.

— И каква според вас е причината?

Тя знаеше отговора, но още не беше сигурна следва ли да им го каже.

— Откъде сте, мис Уилямс? — намеси се Дойл.

Тя им каза.

— В такъв случай вие сте индианка.

— Да, от племето дакота.

— Така ли? — изненада се Инес с просветнало лице. — Колко вълнуващо!

Но Дойл му направи знак и Инес се отдръпна.

— Виждали ли сте преди мъжа, който ви нападна? — попита Дойл, влизайки в познатата му роля.

— Следи ме, откакто съм в Чикаго.

— Знаете ли името му? — проговори за пръв път Джек.

— Не, нищо не знам за него.

— Мисля, че трябва да отидете в полицията — заключи Дойл.

— Той не ми стори нищо.

— И все пак те биха могли да ви помогнат…

— Мога и сама да се защитавам. — После, усетила неизречения въпрос, допълни: — Тази нощ направих грешка, защото мислите ми бяха заети с друго. Той ме нападна в единствения момент, когато можеше да успее.

— И също така единственият, от който е имал нужда — напомни й Джек.

— Ако се появи отново, ще го убия. — Тонът й ги убеди, че наистина е способна да го направи.

— И все пак голям късмет е, че сте още жива, мис Уилямс — каза Престо.

Той й показа съдържанието на чантата, която бе намерил в склада. Тя разгледа безстрастно инструментите за обезобразяване. Това, което виждаше, не я изненада — нищо в едноокия синеок бандит не би могло да я изненада — но се съгласи, че наистина бе имала късмет.

— Изхождайки от по-особените обстоятелства, мога ли да ви попитам какво правехте сама в нощта? — продължи с въпросите си Дойл.

— Чаках… някои хора. Те не дойдоха. Разочарованието притъпи бдителността ми. И тогава се появи той.

— Кого чакахте?

Тя премести погледа си от Джек на Престо и обратно.

— Мисля, че чаках тези двама господа.

Въпросните двама господа приеха думите й спокойно, но Дойл, Стърн и Инес се смаяха.

— Казахте, че „мислите“? — бързо я попита Дойл. — На какво основание?

— Остави я да се доизкаже — прекъсна го Джек.

Тази, която върви сама се замисли. После реши: да, беше безопасно да им каже.

— Виждала съм те насън — погледна тя към Джек.

— Лека нощ — прошепна Инес.

— Знаете, че казвам истината. И двамата знаете това. — Тя премести поглед върху Престо. — Знаете за съня.

Джек и Престо внимателно се спогледаха.

— Разкажи ни — предложи й Престо, за да я изпита.

— Черна кула в пустинята. Тунели под земята, олтар в храма на повърхността. Шестима души се събират. Аз съм там. И вие сте там.

— Да — потвърди Джек.

— От земята се надига черен дявол — мъж. Прилича малко на теб — каза тя на Джек, кимвайки за по-убедително.

— Ясно. Аз съм на скоч — въздъхна Дойл и се отправи към барчето.

— И аз — присъедини се към него Лайънъл Стърн.

— За мен двоен — поръча Инес, докато Дойл наливаше.

— И вие сте сънували този сън — продължи индианката. — Видели сте кулата.

Престо и Джек потвърдиха.

— Всичко започна преди три месеца — каза тя. — Рядко в началото, но сега сънувам почти всяка нощ.

Джек кимна. Дойл го наблюдаваше от другия край на стаята. Очите на Спаркс пак пламтяха с тревожен огън, но това поне бе признак на живот.

— Два или три пъти седмично — каза Престо. — Събуждам се облян в студена пот.

— Знаеш ли какво означава този сън? — попита я Джек.

— Не — отговори му тя неуверено. Не искаше да ги плаши със своите интерпретации.

Въоръжен с чаша, Дойл се върна при тях, извади от джоба си рисунката на Джейкъб, разгъна я и я поднесе пред очите й.

— Кулата от съня ви… прилича ли на тази тук?

— Да, същата е.

Дойл прехвърли погледа си върху Лайънъл Стърн, който допи на една глътка чашата си и си наля още една с треперещи ръце.

— Прилича много на една кула, която има в този град — допълни неочаквано за всички тя.

— Кулата е тук? В Чикаго? — усъмни се Дойл.

— Не, онази от съня ми е като тази тук, но е по-голяма и е от черен камък.

— За каква друга кула говорите тогава? — попита я Дойл.

— Наричат я Водната кула. Чаках ви пред нея. Така ми нареди сънят.

— Сънят ти е наредил да ни чакаш? — недоверчиво възкликна Престо.

Тя кимна спокойно.

— Можеш ли да ни отведеш там? — нетърпеливо се поинтересува Джек.

— Да, тя е съвсем наблизо до мястото, където ме намерихте и където щяхте да ме намерите, ако ви бях почакала малко по-дълго.

— Да вървим — каза Джек и се отправи към вратата.

— Мис Уилямс, изживяхте голямо премеждие… като лекар ви съветвам да си починете преди… — опита се да я предупреди Дойл.

— Не — заяви тя безпрекословно и стана.

На път към пиацата за файтони странната шесторка мина покрай бара във фоайето на „Палмър Хаус“. Майор Пепърман седеше на маса до вратата, разказвайки на двама журналисти от Милуоки не особено интересуващи ги истории като доказателство що за човек е доктор Артър Конан Дойл.

— Я чакай, ама това там не е ли той? — възкликна единият от репортерите, зървайки за миг излизащия Дойл.

— Не, не е възможно — бързо се намеси Пепърман. — Дойл спи от няколко часа.

— Стори ми се, че е той — оправда се репортерът.

Когато двата файтона спряха пред Водната кула, Дойл помоли кочияшите да ги изчакат, а те слязоха да поразгледат. Благодарение на ефектното осветление от хитро разположените газови лампи, Водната кула изглеждаше като замък от приказка, издигащ се в тъмнината. И Джек, и Престо се съгласиха, че приликата с кулата от общия им сън е поразителна, а Дойл пак извади рисунката на Джейкъб Стърн и пак намериха много общи неща.

— Да, това най-сетне обяснява тази скица — обърна се Дойл към Лайънъл Стърн: — Баща ти трябва да е видял тази кула, докато е бил тук заради Парламента на религиите.

Но Джек, Престо и Мери Уилямс чувстваха, че нещо не е наред. Водната кула беше и едновременно с това не беше същата — тя изглеждаше по-скоро като умален макет на кулата от съня, която бе по-висока, по-тъмна, по-заплашителна и по-злокобна. Освен това невъзможно бе да сбъркат центъра на Чикаго с пустиня. Откритието на Мери отговаряше на по-малко въпроси, отколкото поставяше, допълнително объркваше мистерията и ги обезсърчаваше.

Но какво е обяснението на общите им сънища, чудеше се Дойл. Веднъж му се бе наложило да разследва едно странно съвпадение, състоящо се в това, че трима медиуми, пръснати на различни краища по земята, бяха получили по време на своя транс — не сънища! — информация, свързана с най-обикновено писмено съобщение с общо взето сходно съдържание.

Наученото досега им даваше основание да приемат, че е доста вероятно Джейкъб Стърн също да е от тези, сънували странния сън. Но какво отличаваше тези четирима души от останалите? Мери Уилямс изглеждаше подходящ кандидат за медиум. Джек досега не бе показвал такива способности, но това, че брат му бе притежавал окултна сила, в съчетание с пристрастеността на Джек към наркотиците, не изключваше събуждането в него на нещо, за което досега не бе подозирал. Но Престо!… Престо изобщо не пасваше на представата за медиум: беше адвокат и, за бога, възможно ли бе да има друг по-земен от него на този свят?

Имаше нещо общо: всеки от мъжете се бе оказал по някакъв начин свързан със свещена книга, изключително ценна за неговата религия или култура. Мери Уилямс представляваше изключение в това отношение, нали произхождаше от народ без писменост.

Нито едно от тези съображения не можеше да отговори на възловите въпроси: Какъв бе смисълът и целта на този сън? Какво общо имаше той с изчезналите книги?

„Може и да не съм един от избраните — каза си Дойл, — но едно нещо мога да опитам да направя: трябва да намеря отговорите на тези въпроси, за да могат те да изпълнят задачата, за която този сън ги събира…“

Дойл се обърна и погледна Спаркс, който стоеше малко настрани от групата и беше вдигнал глава към кулата.

„И ако не намеря начин да върна Джек към онова, което беше — осъзна той в този момент, — останалите нямат никакъв шанс да се справят.“

На няколко преки западно от Водната кула, точно докато Дойл и останалите изучаваха загадъчната й фасада, Фредерик Шуорцкърк въведе Данте Скръгс в офиса си на петия етаж. Табелката на вратата икономично съобщаваше само името му с една дума след него: „колекционер“. Сградата бе нова, от тези, предназначени само за административни цели. Фредерик бе единственият наемател на етажа, а в този късен час нямаше и следа от живот по другите офиси.

В полутъмния апартамент цареше трескава активност: половин дузина мъже опаковаха книги и документи и ги изнасяха във фоайето. Всички бяха облечени в черно и носеха ръкавици. Стаята, през която се влизаше, беше разчистена от друга мебелировка, с изключение на масивно дъбово бюро в самия й център, върху което се виждаше телеграфен апарат, от който излизаше хартиена лента с току-що прието съобщение, състоящо се от точки и тирета.

— Неотдавна се върнах от презокеанско пътуване — обясни Фредерик. — И както виждате, мистър Скръгс, в момента съм в процес на преместване.

Данте кимна, усмихна се, но не каза нищо. Още докато пътуваха, той бе почувствал, че колкото по-малко въпроси задава на Фредерик, толкова по-добре — този човек излъчваше около себе си атмосфера на увереност и властност, в която Данте се чувстваше тъп като пън, но от друга страна усещаше, че за него се грижат с любов като… като за любимо куче например. Освен това Гласовете му казваха да не се безпокои, уверяваха го, че може да се отпусне и че този човек ще осигури безопасността му. В компанията на Фредерик Данте се чувстваше уютно като змия в пътна чанта.

Фредерик не го представи на другите и за момент дори го остави сам, за да излае на остър немски някакви указания, явно свързани с работата във вътрешните офиси. Един от мъжете, които изнасяха кашоните навън, мина близко покрай Данте с навити ръкави и той видя от вътрешната страна на лакътя му странна татуировка: прекъснат кръг с три назъбени линии, пресичащи окръжността.

В следващия миг Данте с готовност отскочи настрани, за да даде път на други двама мъже, които тикаха натоварена с кутии количка. Това го доведе по-близко до бюрото и хартиената лента и той просто не успя да се противопостави на импулса да надникне и погледне отблизо точките и чертичките, които за него бяха разбираеми, тъй като през две от годините на служба в армията бе работил като телеграфист. Но едва успя да разчете фразата „Донеси книгата незабавно“, когато подът изскърца и Фредерик се върна. Данте мигновено се изправи и с интерес се вторачи в обувките си, опитвайки се да демонстрира невинност. Фредерик мина зад него и седна зад бюрото.

— Лошо момче — каза той и игриво го заплаши с пръст.

Данте се захили притеснено, неспособен да се преструва повече.

— Ти си едно лошо момче, нали, Скръгс?

— Да, сър.

— Лошите момчета понякога ги наказват — съобщи Фредерик, взе хартиената лента и бързо я прегледа, прекарвайки я между пръстите си.

Данте се обърка, почувства се глупаво, но това не го притесни — той не чувстваше страх. Когато свърши с разчитането на лентата, Фредерик поднесе към нея запалена клечка кибрит и я пусна да догори на пода. После включи апарата и бързо изчука някакво съобщение. Внимателно заслушан, Данте долови думите „един прекрасен ден“, преди Фредерик да започне да говори през тракането на ключа, с което наруши концентрацията му.

— Добре беше в армията, нали, Скръгс?

— О, да. Там беше най-добре.

— Харесваше ти да имаш авторитет, а? — подпита той с все същата подкупваща усмивка.

Но как бе възможно този човек едновременно да говори и да праща съобщение по морза?

— Аха.

— И власт.

— Да.

— Да си част от нещо много по-голямо от теб самия — това винаги внася смисъл в живота.

— Да, харесваше ми.

— Честният войник. Всеки миг от живота ти е посветен на това да поставиш твоето малко парченце от голямата мозайка — много по-голяма, отколкото способността ти да я разбереш, рамо до рамо с други като теб, устремени в марш напред, решени да служите на общия идеал.

— А? — Скръгс започваше да губи нишката на разговора.

Фредерик се засмя като грижовен баща.

— Ти би искал да си пак войник в някоя армия, нали, Скръгс?

— Ами… — Данте съвсем не беше сигурен, че иска.

— Не такава на разположение на незаинтересовано и неинтелигентно правителство, нито под командването на дебели некомпетентни офицери, а още по-малко в компанията на страхливци, стряскани от собствените си сенки. Напълно различна армия, Скръгс — армия, към която би искал да се числиш, армия, в която ще те възнаграждават за уникалните ти способности, вместо да те наказват заради тях, най-сетне армия, която ще ти разреши… не, не — ще те окуражи да продължиш онова, което най-много ти допада. Е, искаш ли това, Скръгс?

Данте присви очи, усещайки сладостната тръпка, пронизала слабините му в мига, в който бе схванал смисъла на думите, изречени от този мъж.

— Да! Да, сър, много бих искал това.

— Ние вербуваме хората си по целия свят — обясни Фредерик. — Не са много тези, които отговарят на високите ни изисквания. Но след няколко месеца наблюдение отблизо мога да ти кажа с известна сигурност, че ти… си на нужното ниво.

— А как ме намерихте?

— Имаме очи и уши навсякъде. Ако е писано да стане, онзи, който ни трябва, обикновено привлича вниманието ни. Подлагаме го на наблюдение, изучаваме го — така, както стана при теб. Ако го намерим за достоен, преминаваме към фазата, в която се намираш сега ти.

Данте преглътна. Чувстваше се незначителен, изпълнен с удивление, сякаш ангел от небесата се бе протегнал и го бе докоснал.

Фредерик свърши със съобщението, което имаше да предава. Наведе се, откъсна от стената проводниците на телеграфа и подаде морзовия ключ на Данте.

— Направи ми услугата да го прибереш в кутията, Данте.

— Дадено, Фредерик.

Данте се огледа, но в стаята нямаше никакви кутии.

— Ъъ…

— Там. — Фредерик посочи към вратата и разчисти купчина документи от плота на бюрото, без да вдига поглед към него.

Данте кимна и понесе ключа към вратата, но бе сграбчен от дузина силни ръце, вдигнат от пода и сложен с разтворени крака върху писалището. През щората на прозореца едва се процеждаше мъждива светлина, която му пречеше да види добре лицата им… не, те носеха маски. Черни маски с тесни процепи единствено за очите. Ръка в ръкавица запуши безцеремонно устата му. Той усети как сърцето му заби като лудо, замята се с все сили, но бе така здраво притиснат върху писалището, че не можеше да помръдне.

Съзнанието му нарисува картината на безпомощни крави в кланицата, положили глави на дръвника, очакващи чука да се забие в черепа им. Каква беше тази миризма? Във въздуха се разнасяше нещо остро и характерно, като миризма на мангал.

Над него се материализира лицето на Фредерик, но усмивката беше изчезнала: сега то бе напрегнато и решително. Той се пресегна и дръпна ножа на Данте от ножницата. Другите мъже запретнаха ръкави и смъкнаха панталоните му до глезените. Той тънко изпищя и усети, че се напикава от страх.

Фредерик погледна ножа и прочете марката на производителя:

— „Зелена река“, Уайоминг. Много мило. Ножовете „Зелена река“ са най-добрите в света. Ако бяха цигулки, щяха да са „Страдивариус“.

Какво, по дяволите, говореше той? Какво искаше? Какво се готвеха да му сторят? Очите на Данте диво зашариха из стаята. Къде бяха Гласовете? Никой ли нямаше да му помогне?

Фредерик разряза копчетата на вълненото му бельо, разтвори го и леко прекара острието на ножа по срамните му части.

— Замислял ли си се поне за миг какво ли изживяват жените, които убиваш, Скръгс? Какво чувстват, докато вършиш работата си? Непреодолим ужас? Страх от смъртта?… Опитвал ли си се да си представиш разкъсващата ги болка в момента, когато правиш първите срязвания? Видях парчетата, които си занесъл в квартирата си — много грижливо се отнасяш с частите, които са ти най-скъпи, нали така? Точно това особено ме интересува: защо не споделиш с мен като с колега колекционер, как правиш избора си? Какво те кара да задържиш едно парче и да изхвърлиш друго? Само това как изглежда, или още как го чувстваш в ръката си? Конкретната функция на частта? А може би сам не знаеш и дори не си се замислял… да, струва ми се, че е точно така! Всичко е в магията, в притегателната сила. Плътта е пред теб, тя ти говори по начин, който само ти можеш да разбереш, и ти просто трябва да я притежаваш. Подозирам, че винаги е било така: чуеш ли този глас, ти трябва да го изслушаш и да се подчиниш.

Данте изскимтя и после измуча.

— Отпусни се — нали това казваш винаги в началото на твоите момичета?

Той леко го бодна с ножа. Данте усети как кръвта се стича в локвичка между краката му. Фредерик се наведе до ухото му и почти шепнешком заговори:

— За всяко удоволствие има цена, за всеки грях — възнаграждение. Ритуалите на посвещаването са древни и в тях има мистерия — те са непознаваеми като лицето на Бога. Но въпреки това ние послушно им се подчиняваме, защото само те са вратата, през която се влиза в нашето братство. Ти ще бъдеш кръстен и прероден наново в собствената си кръв и страх. Не съществува друг начин, по който можеш да ни станеш полезен, и само така ще ни станеш по-полезен, отколкото някога си бил в състояние да си представиш. Помни, че смъртта може да те стигне навсякъде и неподчинението се наказва. Няма дори да усетиш как ще те постигне възмездието. Дори собствените ти мисли повече не са твои. И мозъкът, и душата ти принадлежат на една по-висша сила. Ти винаги си желал да служиш, ето сега ти се удава възможност да го сториш. Повярвай, че съдбата те е довела на това място в този момент, само защото си го искал, и запомни, че от сега нататък трябва да се подчиняваш безпрекословно.

Фредерик заби ножа в дървото между краката на Данте, порязвайки го за втори път. Потече втора струя кръв.

— Бъди един от нас и живей вечно!

В същия миг ужасна болка го проряза в лявата ръка. Данте извъртя очи натам, полузаслепен от сълзите, и видя, че над мястото, където бяха опрели дамгата — точно под бицепса — се вдигаше дим. Когато дръпнаха желязото, под него се показа белег, представляващ горящ кръг, пресечен от три назъбени линии.

11.

Скупчени колиби и бараки край входа на изоставената сребърна мина — това беше селището, известно под името Каньона на черепа, Аризона. Населението му бе стигало до цели 350 души, но след това сребърната жила се изтощила и железопътната компания взела правилното решение да не строи спирка тук. Понастоящем постоянните жители наброяваха цифром и словом точно 2 (двама): братята Барболио — смахнати търсачи, шейсет и пет годишни близнаци от Филаделфия, които все още слизаха в шахтата всеки ден, прекарвайки времето си в събиране на праха от стените й. Останалите десетима бяха тук само за кратко — работници, пътуващи между това място и града. Те бяха от града и обслужваха станцията за дилижанси, както и превърналия се в убежище на бълхите хотел „Каньон на черепа“, който бе единственото място, където случайно минаващите оттук пътници можеха да отседнат.

Със снощното пристигане на „Предпоследната театрална трупа“ броят на пребиваващите тук бе отскочил на 31, но понеже хотелът бе в състояние да приеме само 15, обслужващият персонал на станцията, както и по-младите измежду останалите, прекараха нощта във фургоните си. Всъщност точното число бе 32, ако в него се включеше и Франк Маккуети, пристигнал призори, но останал в една скална ниша, гледаща надолу към каньона и хотела. Франк се беше добрал точно преди разсъмване и се намираше достатъчно близо, за да разглежда лицата на хората по улицата през телескопическия прицел на пушката си за бизони, която държеше със свален предпазител в очакване да се появи китаецът.

Зад хотела имаше пет фургона, единият за багажа. Конете чакаха вързани наблизо. Още с пукването на зората се появиха хора, най-вече кухненски работници, едни от които изхвърлиха помията, а други внесоха насечени дърва, така че след малко печката в кухнята бумтеше, а коминът й изхвърляше дим. Кожения Франк придърпа одеялото по-плътно около раменете си и се опита да спре тракането на зъбите си. Единственото, което искаше в този момент, бе да седи пред онзи огън долу с чаша гореща напитка в ръце. Беше и гладен — факт, който осъзна с особена острота, когато сутрешният ветрец довя към него едва доловимия аромат на бекон.

Беше яздил през нощта в хапещия студ на пустинята. Вече не можеше да се отръсква от него, както на младини — този студ имаше способността да се загнездва в костите на човек и оставаше там завинаги. Снощи, на половината път от Уикънбърг, Франк бе осъзнал, че е прекалено стар за тези упражнения и съвсем сериозно се бе замислил дали все пак да не дръпне юздите и да не запраши към Сонора. Усети да го наляга пристъп на отчаяние: отдавна беше загубил броя на чудесните утрини, прекарани нахалост по точно същия начин: някъде из планините, в очакване някой нищо неподозиращ глупак да излезе от къщата, от пещерата или от вигвама, така че Франк да може да забие куршума си в него — житейски опит, върху който се бе замислил едва по време на петте години зад решетките. Не, този живот повече не беше за него, защото вече знаеше със сигурност, че единственото нещо, от което има нужда в този ранен час на деня, е по-дебел дюшек и две топли цици, така че той се опитваше да остане буден, напомняйки си, че и двете неща може би се намират на само един изстрел разстояние.

Първите актьори се излюпиха от фургоните едва когато се разнесе звънът за закуска. По-младите се протягаха, разкършваха плещи и вървяха наперено, подсъзнателно държейки се така, както се държат хора, свикнали да бъдат наблюдавани. Дори тук, в самия център на нищото, даже докато се криеха, за да се облекчат из храстите, без да съзнават, че някой си Франк ги наблюдава, те пак се държаха като че ли се намират пред публика.

И нито следа от китаеца.

Измина половин час, закуската свърши, конярите излязоха с конете, впрегнаха ги във фургоните, а след това от хотела дойдоха и останалите артисти. Франк внимателно разглеждаше всяко новопоявило се лице през обектива. Вече знаеше състава на трупата: четири жени и дванайсетима мъже — всички бели — се качиха на три от фургоните; един висок, дебел, дългокос позьор, държащ се като че ли ръководи нещата, седна на капрата на четвъртия фургон, който според Франк превозваше реквизита им. Керванът изглеждаше готов да потегли, но чакаше. Петият фургон, най-малкият от всички, все още бе празен.

Тогава от хотела излязоха и последните трима души. Франк се наведе напред, сложи пръст върху спусъка и залепи око на обектива: тъмнокоса жена — боже, истинска красавица с огнен поглед — и висок кльощав мъж в черен официален костюм, а между тях прегърбена фигура с дълга бяла брада във възможно най-особеното облекло: кръгла кожена шапка, черен костюм и тежко черно палто. Двамата съпроводиха странния тип до последния фургон и му помогнаха да се качи отзад.

Нещо не беше наред и Франк се взря за подробности. Брадата и шапката му пречеха да види лицето на стареца… но какво бе това? Точно когато той се качи отзад на фургона, палтото му за миг се отметна и на бялата му риза се видя тъмно петно. Кръв?

Дали да не рискува? Пръстът му леко започна да натиска спусъка.

„Помисли добре, Франк — чу той гласа на Моли. — Все още си осъден и ако застреляш не когото трябва пред погледите на двайсет свидетели, това с нищо няма да подобри съдбата ти.“ Той отпусна пръстта си.

Разнесоха се гласове. Франк завъртя телескопичния прицел в другата посока. Дългокосото парвеню бе скочило от товарния фургон и сега жестикулираше към тъмнокосата жена и крещеше нещо. Тя обаче му отговори право в лицето. От това разстояние Франк не можеше да чуе думите, но тонът се долавяше, и ако се съдеше по него, господин Дългокоско си получаваше заслуженото. Накрая очевидно му дойде много, защото подви опашка, гневно се върна при своя фургон, а жената се качи отзад — там, където бяха качили стареца. Тя явно не си поплюваше.

Фургоните се насочиха към изхода на каньона и нагоре по пътя, водещ на запад. Франк бе говорил със собственика на конюшнята в Уикънбърг, от когото бяха наели фургоните, и той му бе казал, че артистите пътуват за някакво религиозно поселище в пустинята — място, наречено Новия град — на двайсет и пет мили от Каньона на черепа в посока север-северозапад. Ставало дума за съвсем ново градче, което дори не бе успяло да се появи на картите, но се разраствало бързо. Населението му не било мормонско, а по-скоро християнско, но човекът така и не можа да му каже нищо по-определено, освен че били добри клиенти и си плащали сметките навреме. Изглеждали безобидни, макар и малко странни… били се захванали да строят някакъв каменен замък, закътан в хълмовете.

Дори ако следваха указанията му и не объркаха пътя — едно голямо ако — доброволците от хайката едва ли щяха да пристигнат при Каньона на черепа по-рано от късния следобед. Франк не можеше да чака толкова дълго. Имаше вероятност китаецът да не е с тези хора, но някакъв инстинкт караше Франк да иска да разгледа по-отблизо стареца в последния фургон. Той не можеше да забрави, че тези хора все пак бяха артисти, а артистите могат да направят много неща с грима.

Имаше и още една причина да тръгне след тях, макар да не искаше да я признае пред себе си: искаше му се да хвърли поглед отблизо и на още едно лице в същия фургон. Тъмнокосото момиче бе накарало сърцето му да се разтупти като сигнален барабан на индианци. На всичко отгоре тя приличаше на Моли, сякаш й бе сестра.

Франк разкърши рамене, защото бе успял да се схване, слезе по склона при хотела и зададе няколко въпроса. Оказа се, че никой така и не бе успял ясно да разгледа стареца. Приличал на евреин, подхвърли един от виделите го, досущ като онези европейци, които бил виждал по източния бряг. Но какво правеше сред театрална трупа в центъра на пустинята — това никой не знаеше. Единственото сигурно нещо бе, че имал треска и заради нея им казали да се държат по-настрани от него. Влязъл в стаята си и така и не си подал носа навън.

Чернокосата жена ли? Да, тя наистина хващала окото. Грижела се за онзи — тя и другият, костеливият мъж. Някой спомена, че чул името й — Айлин.

Дали има телеграф в онова място, закъдето артистите са се запътили? Да, имало. Франк остави в хотела запечатан плик с инструкции за хайката, когато се добере дотук. Нареждаше им да го чакат в Каньона на черепа, докато не им изпрати телеграфически нови инструкции.

Последната му молба беше, ако някой от потерята се поинтересува за къде е тръгнал, да казват, че Кожения Франк е поел на североизток, към Прескот.

Франк нахрани коня си, направи си угощение с изстиналата закуска и се отправи по черния път, водещ за Новия град.

В единайсет същата вечер Дойл, Джек и компания пристигнаха на адреса, където се намираше офисът на Фредерик Шуорцкърк, и завариха вратата разтворена, а двете стаи — съвсем празни. Цели четири детектива — Джек, Дойл, Престо с адвокатското си око към дребните подробности, и накрая по свой собствен начин Тази, която върви сама — огледаха всеки квадратен сантиметър, докато Инес и Лайънъл Стърн стояха навън във фоайето.

Повече от ясно бе, че стаите са опразнени същата вечер, и то скоро. В кошчето за боклук имаше хартиена пепел, в чекмеджето се търкаляше самотна ролка хартия за телеграф, най-сетне, върху бюрото имаше прашен правоъгълник, който заедно със стърчащите краища на откъснати от стената жици очевидно подсказваше, че тук е бил използван частен телеграф — напълно незаконен, по мнение на Джек.

Равномерният слой прах по полиците във вътрешната стая говореше, че складираните там книги не са били пипани до момента на пренасянето. Престо изказа мисълта, че са били подредени само за камуфлаж.

Върху по-малкото писалище във вътрешната стая Мери Уилямс долови миризмата на човешка урина. Тя дори намери и едва различими следи от прясна човешка кръв по плота и макар прозорците да бяха оставени отворени, във въздуха все още се носеше не особено приятната миризма на изгоряла плът. Нещо зловещо и отблъскващо се бе случило в тази стая преди не повече от един час.

Малко по малко за всички стана ясно, че офисът не е бил нищо повече от фасада за прикриване на дейността на хората, отговорни за кражбата на светите книги. Дойл пръв изказа тази мисъл. А това означаваше, че „Фредерик Шуорцкърк“ и оцелелият член на групата, атакувала ги на борда на „Елба“, са едно и също лице. Но никой нямаше никаква представа каква може да е връзката с общия сън, ако се изключеше преводът на името му — „Черна църква“. Освен това, въпреки старателното претърсване, не бяха намерени никакви следи, които можеха да подскажат в каква посока е избягал този човек.

— Мисля, че е редно да си зададем един въпрос — каза Дойл, когато всички излязоха навън. — Най-малкото, което може да се каже за тези хора, е, че те крайно внимателно обмислят всичко. Така че, след като са заминали за някъде, дали са оставили нещо недовършено?

Никой не го каза, но всички си го помислиха: те самите бяха недовършената работа и може би дори в този миг ги наблюдаваха. Бетонните каньони край тях не можеха да им предложат безопасност. Те отстъпиха назад в сянката и вдигнаха яки, за да се защитят от острия вятър, духащ откъм езерото.

— Рави Брахман — обезпокоен проговори Джек.

— Да, те ще искат да му покажат фалшивата книга — довърши мисълта му Престо.

— Дойл! Ти, мистър Стърн и мис Уилямс се връщате в хотела веднага, за да се погрижите за книгата — нареди Джек, напомняйки за миг, че не е забравил старата си способност да командва. — Престо, Инес и аз ще посетим Брахман в синагогата. — Джек скочи в първия минал файтон. Престо и Инес го последваха. — Вземете книгата при вас и не отваряйте вратата никому, преди да сме се върнали!

„Когато настане време за действие, Джек се връща към онова, което беше — помисли си Дойл. — През останалото време е като восъчна статуя.“ Той погледна Мери Уилямс, която в този момент се качваше при него във втория файтон, и в главата му започна да се оформя идея.

Една-единствена лампа светеше в прозореца на етажа над украсения с колони вход на синагогата „Бнай Аврам“.

— Там живее Брахман — каза Джек. — Съседният прозорец е на библиотеката, от която са откраднали тикунейския „Зохар“.

— Постройката изглежда много солидна — обади се Инес, разглеждайки фасадата.

— Крадците са използвали задния вход — намеси се и Престо.

— Оттам ще опитат и сега — каза Джек.

Тримата мъже стояха скрити в сянката от другата страна на улицата. Бяха се отбили за малко през техния хотел и Джек бе изтичал за куфарчето, което Едисон му бе дал след посещението на неговите лаборатории.

— Някой вътре се движи — каза Инес и посочи осветения прозорец.

Върху прозореца бе паднала нечия сянка и макар да бе трудно да се различи, тя съвсем не изглеждаше като силуета на немощен седемдесет и пет годишен еврейски равин. Фигурата принадлежеше на висок и широкоплещест човек.

Който държеше разтворена книга.

Джек отключи куфарчето, обърна се така, че двамата му спътници да не виждат какво има вътре, и извади нещо издължено, което приличаше на очила с мощен бинокъл вместо стъкла. Рамката беше кръгла и позволяваше очилата да се носят на главата като шлем. Джек нагласи конструкцията върху главата си и заприлича на огромна буболечка.

Без да дава никакви обяснения, Джек се обърна към храма. Инес и Престо обезпокоено се спогледаха зад гърба му.

— Ъъ… виждаш ли нещо? — плахо попита Инес.

— Да — късо отговори Джек, бавно въртейки глава.

— Нещо по-конкретно? — осмели се Престо.

Джек спря.

— Бързо! — Той свали очилата, прибра ги обратно в куфарчето и го заключи пред погледа на смаяния Инес. — След мен!

Прекосиха улицата тичешком и завиха зад синагогата към задния вход, където Джек извади от джоба на жилетката си комплект инструменти в квадратна кутия и я подаде на Престо. После пак отвори куфарчето. Този път извади от него някакъв квадратен апарат с формата на кутия за обувки, с гладка сребриста извита фуния в единия край, в центъра на която имаше стъклена крушка. Около фунията имаше монтирани на панти капаци, благодарение на които отворът пред крушката можеше да става по-голям или по-малък. Джек подаде куфарчето на Инес, а кутията на Престо и му нареди:

— Насочи отвора към ключалката и дръж така, без да мърдаш.

Престо се подчини. Джек стесни отвора, после щракна малък ключ отстрани. Разнесе се едва доловимо бръмчене и от отвора се изтръгна слаб, тъничък лъч бяла електрическа светлина, който освети площта около ключалката.

— Мили боже — прошепна Инес. — Това пък какво е?

— На какво ти прилича? — на свой ред попита Джек, коленичи с шперца и се захвана с ключалката.

— С батерии ли работи? — поинтересува се Престо.

— Фенерче — със закъснение отговори Инес.

— Позна… И Едисон така го е нарекъл — каза Джек. Ключалката се предаде с меко щракване. Джек натисна дръжката и побутна вратата напред в тъмното. Пантите й леко изскърцаха. — Изгаси светлината.

Престо изключи апарата. Джек извади шлема си, отново го наложи и се взря напред в коридора.

— Не мислиш ли, че щеше да бъде по-просто, ако бяхме позвънили? — прошепна Инес.

Джек сложи пръст на устните си, показвайки им, че трябва да мълчат, и тримата бавно запристъпваха напред. Вървяха в колона, като Престо и Инес държаха ръка върху рамото на предния. Джек ги преведе през първата стая — може би кухня — след което спря в прохода под някаква арка. Инес и Престо се надяваха, че зрението им ще се адаптира, но тъмнината оставаше все така непроницаема, в допълнение към мъртвата тишина, която ги заобикаляше.

Джек взе кутията от Престо и за миг включи и изключи светлината. В краткия проблясък видяха салон и стълбище, извеждащо към втория етаж. Отляво имаше двойна портална врата, на пода до нея менора26 — явно това бе входът за синагогата. Пред тях се простираше фоайе, извеждащо до предната част на храма. Джек тръгна, насочвайки малката им процесия към основата на стълбището. Там спряха.

Някой горе продължаваше да се движи. Меки, тежки, отмерени крачки. Търкане на чехли в килима. Този някой държеше да не бъде чут.

Джек ги докосна с ръка, за да им покаже, че иска да останат където са. После изчезна нагоре по стълбището без ни най-малък звук.

Времето сякаш спря. Инес и Престо не смееха да помръднат и разбираха за присъствието на другия само по дишането му. В желанието си да се ориентира Инес протегна ръка и я сложи върху стената на стълбището. Там напипа кръгъл ключ.

Горе се разнесе шум от нови крачки, които се забързаха, след това някой се стовари на пода и започна борба.

Инес завъртя ключа и в помещението светна.

Две фигури, изцяло облечени в черно, се носеха надолу към тях, но светлината ги изненада и те спряха за миг.

Престо извади тънката си рапира от бастуна и се хвърли нагоре с намерение да ги атакува. Първият мъж обаче се преметна през перилата с котешка пъргавина, приземи се на крака и се втурна без забавяне към изхода. Носеше черна торба. Инес го подгони. Вторият извади от ръкава си нож. С изненадваща ловкост Престо прикова дланта му за стената. Мъжът изпусна ножа. Престо, сякаш без да бърза, стовари с все сила юмрук в челюстта му. Главата на мъжа се удари в стената и той се свлече надолу.

Инес излетя на пълна скорост навън мигове след мъжа с черната торба, но въпреки това той беше изчезнал. Сдържайки героичните импулси, напиращи в него, младежът се върна в храма и затвори вратата.

Когато стигна на горната площадка, Престо намери там трети мъж в черни дрехи, проснат безжизнен на пода, с глава, извита под невъзможен ъгъл; вратът му бе счупен. Без да прибира рапирата и готов всеки миг да я пусне в действие, Престо се прокрадна към полуотворената врата. Лампата, която бяха видели отдолу, все още светеше.

Инес сви юмруци и предпазливо прекрачи през неподвижно лежащия на стълбището човек, но когато го подмина с две стъпала, той скочи на крака и полетя надолу. Инес прескочи през перилата — е, не можеха да искат от него вечно да се сдържа! — хвърли се върху гърба на бягащия и го заби с цялата си тежест в стената. Нисък и страшно здрав, мъжът в черно успя да се задържи на крака и ядосано се завъртя, като бик, опитващ се да свали от гърба си неразумен ездач. Инес го хвана в задушаваща хватка през врата — беше дебел като пожарен маркуч — и извика за помощ.

— Дръж се! — обади се Престо отгоре и се спусна по стълбището.

Мъжът в черно заблъска с гръб Инес в стената и го повлече към портала на храма. Блъснаха го и се изтърколиха на централната пътека. Масивното тяло на мъжа беше отгоре; той заби лакът в ребрата на Инес и му изкара въздуха. Младежът се задави и отвори уста, за да си поеме дъх… Когато Престо най-сетне дойде, черният боец бе избягал. Чуха звън на строшено стъкло.

— Натам — изхърка Инес и вдигна ръка.

Престо включи фенерчето и продължи преследването. Влезе в някакво складово помещение, предпазливо се прокрадна покрай сводестата ниша, в която се съхраняваше Тората, и насочи лъча към някакво издуто перде. Заби рапирата си в него, после го дръпна настрани и разбра, че е открил прозореца, през който бе избягал мъжът в черно.

Когато Престо се върна, Инес бе намерил сили да седне.

— Много си добър с това — каза той и кимна към рапирата, която Престо прибираше в ножницата на бастуна.

— Бях шампион по фехтовка на Оксфорд три години поред — отговори Престо. — Но досега не бях промушвал никого. Съзнателно, имам предвид.

Бързо се качиха по стълбището в осветената стая.

Тялото на рави Брахман кротко почиваше в стола пред писалището, наклонено напред, сякаш старецът бе решил да отпусне глава за миг, докато бе работил. Горящата лампа осветяваше отворените му очи и бялата му кожа.

Джек стоеше пред него и напрегнато оглеждаше бюрото.

— Избягаха, нали?

— Не без няколко цицини — отговори Инес и опипа своите.

— Предполагам, другият е твоя работа. — Престо кимна към залата. — Онзи отвън.

Джек също кимна.

— Убил си един от тях? — възкликна Инес. — Чудесно!

— Не исках да го убивам — студено поясни Джек. — Мъртъв той с нищо не може да ни е полезен.

Едва сега Инес забеляза отпуснатото тяло на рави Брахман.

— Боже мой, и той ли е мъртъв?

— Дарбата за дедуктивно мислене, изглежда, има дълбоки корени във вашето семейство.

— Нима са го убили? — попита Инес, твърде смаян, за да се обиди на сарказма на забележката.

— Смъртоносна инжекция — отговори Джек и посочи един мъничък червен белег на ръката на равина. — Същият метод, който използваха, за да убият Рупърт Селиг на борда на „Елба“.

— Бедният старец. — Престо бе искрено опечален. — Дванайсет внуци… така поне ми се похвали.

— Артър беше на мнение, че Селиг е бил изплашен до смърт — възрази Инес.

— Артър бърка — нетърпеливо го сряза Джек. — Инжекцията създава впечатление за сърдечна криза, а те са искали да повярвате, че е именно това. Искам да разгледате онзи отвън. И едновременно с това внимавайте другите да не се върнат с помощ. Аз имам работа тук.

— Бих искал да отдадем за минутка последна почит на починалия, ако не възразяваш — по-грубо от обикновено отговори Престо. — Той беше добър човек и мисля, че е заслужил поне малко уважение.

Джек гневно го изгледа. Инес не можа да прецени дали в погледа му има изненада, или обида.

— Знам, че не ти е минавала тази мисъл, Джек, но ако не се бяхме забавили да вземем проклетото ти куфарче, Брахман може би още щеше да е жив.

Джек заби поглед в пода и почервеня до уши. Инес се смая от силата на гнева на Престо. Макар да бе съгласен с него, да чуе тези думи в присъствието на труп го караше да се чувства като че ли са го извадили гол на дъската, за да решава уравнение.

Престо нежно затвори очите на рави Брахман, затвори и своите за момент, прекръсти се и излезе от стаята. Инес понечи да го последва.

— Остани с мен — помоли го Джек.

— Наистина ли?

— Имам нужда от теб.

Инес бавно кимна, хвана ръце зад гърба си, както често бе виждал да прави Артър — това създаваше впечатление у околните за дълбоко замисляне — и без да бърза, застана до Джек.

— Носеше ли нещо някой от мъжете, които преследвахте? — попита Джек.

— Единият бягаше с черна торба — отговори Инес и едва тогава схвана. — Да не би да мислиш, че?…

— Фалшивият „Зохар“ — кимна Джек. — Показали са му го и са се опитали да го накарат да им каже мнението си. Това означава, че имат съмнения в автентичността на книгата.

— Равинът едва ли ги е разсеял, как мислиш? Сигурно е отказал да им каже каквото и да било. Защо иначе ще го убиват?

— Защото са ни чули да идваме отдолу. Но и аз не мисля, че им е казал нещо. — Джек се приближи до тялото. Очите му бяха широко отворени като на котка и блестяха. — Брахман е работил на писалището си, когато ги е чул да влизат… ето тук има пресни отпечатъци от мастило — в основата на дланта му, а и мастилницата е останала отворена. Какво ти говори това?

Инес се замисли.

— Ами, че… че е работил, както каза ти.

— Не — отговори Джек и нетърпеливо затвори очи. — Какво ти говори за състоянието на писалището му?

Инес огледа сцената на убийството, неспокоен като студент на първия си изпит.

— Наоколо няма нищо, върху което е писано. Да не е скрито някъде?

— На място, което даже и професионални крадци не биха открили лесно. Къде може да е това място? — продължи да пита Джек.

Инес бавно разгледа стаята изпод смръщените си вежди, няколко пъти замислено кимна и накрая призна:

— Изобщо нямам представа.

— Да предположим, че равинът е имал в най-добрия случай десет секунди от момента, в който е чул престъпниците да идват, до момента, в който те са влезли в тази стая.

— Значи става дума за място, което е трябва да му е било подръка… някъде в писалището?

— Вече го претърсих. Старателно.

— Под дъска на дюшемето? Под килима?

— Не е толкова очевидно — каза Джек. Стоеше, скръстил ръце на гърдите си, и го наблюдаваше.

„Това е изпит — осъзна Инес. — Хм, Артър ми казваше, че този човек е особен.“ Той огледа бюрото, надникна в различните му кухини, сякаш искаше да ги хване неподготвени. Подробно разгледа мастилницата. Повдигна попивателната, видя на нея някакъв срез отстрани и многозначително проточи:

— Аха-а!

— Там няма нищо, празна е — спря го Джек.

Инес отстъпи крачка назад, за да обхване стаята от по-далечна перспектива, сложи ръце на хълбоците си и с десния си лакът неволно събори лампата. Тя падна, разби се на парчета и няколко малки пламъчета плъзнаха по пода. Той ги стъпка с крак и едва не подпали ботуша си. Стаята потъна в мрак.

— Дявол да ме вземе — каза Инес. Не се чувстваше много уютно в тъмнината толкова близо до още невкочанен труп. — Съжалявам.

Джек включи фенерчето на Едисон и освети парчетата по пода.

— Ето на… — каза той.

— Вече се извиних.

— Не, ти ги намери.

Инес погледна към пода и видя листчета хартия сред парчетата от лампата.

— Е, логично е, нали? — въздъхна той, доволен да приеме заслугата. — Искам да кажа, че мястото е трябвало да му бъде подръка. Не е имал никакво време.

Джек вдигна листчетата и ги разгледа под лъча. Едното беше напечатан списък на участниците в Парламента на религиите. Другото беше написано на ръка.

— Наред ли е всичко? — попита Престо от прага. Тъкмо беше дошъл.

— Напълно — отговори му Инес, опитвайки се без успех да надзърне през рамото на Джек.

— А защо стоите на тъмно? — поинтересува се Престо.

— Претърсвах лампата. И без да искам, я съборих.

— Човекът в залата отвън има същия белег над сгъвката на левия си лакът: кръг, пресечен от три линии. А какво е това там? — И Престо пристъпи крачка напред.

— Отговорът, който търсим — каза Джек. — За съжаление получен с цената на един живот.

— Искам мнението ви за моя приятел Джек — тихо каза Дойл.

Тази, която върви сама го изгледа продължително. След това кимна.

— Той е много болен.

— Разкажете ми по-подробно — помоли Дойл.

Тя подбра внимателно думите си, преди да продължи. Усещаше загрижеността на този човек към неговия приятел и не искаше да го разстройва ненужно.

— Виждам болестта в него: тя е като тежест или… като сянка ето тук. — Тя посочи лявата си страна. — В него това е много силно.

Седяха пред камината в апартамента на Дойл в „Палмър Хаус“: Тази, която върви сама — на пода, кръстосала крака, а Дойл в широко кресло, с чаша бренди в ръката. Изтощеният Лайънъл Стърн спеше на дивана, а кутията със „Зохар“-а беше на масата между тях.

— Говорите като лекар, мис Уилямс — отбеляза Дойл.

— Научи ме дядо ми — той имаше голяма сила да лекува. Но нашата сила е съвсем различна от вашата.

— В какъв смисъл?

— Ние вярваме, че болестите идват отвън и влизат в тялото. Те могат да се крият в него дълго и бавно растат, преди да се проявят.

— Не разбирам. Аз също съм лекар — обясни Дойл, искрено заинтригуван. Знаеше, че доверие се получава срещу доверие. — По-точно казано, учил съм за лекар. И вярвам, че някои хора притежават вроден талант като лечители. Бих искал да мога да кажа, че съм един от тях. Много сили хвърлих в изучаване на медицината, но тя така и не ми стана лека за овладяване.

— Затова станахте писател на книги.

— Е, все някой трябва да прави и това, нали? — отговори й той с извинителна усмивка.

— Съжалявам, но не съм чела нито една от книгите ви.

— Няма нищо, за мен думите ви по-скоро са облекчение. Така… значи вашият народ ви счита за лечителка, мис Уилямс?

Тази, която върви сама отново изчака. Без сама да знае защо, тя вярваше на този човек — факт още по-необикновен, защото той беше бял. Изглеждаше също толкова неосведомен, колкото другите белокожи за начина, по който тя работи, но поне й изказа открито уважението си — нещо, на което тя не беше свикнала. Имаше сила, но не я размахваше във въздуха като повечето бели. Тя се запита дали има други като него в родината му — досега не беше срещала англичанин.

— Да — отговори накрая тя.

— И вие виждате, че приятелят ми е болен?

— Нещо повече: животът му е в опасност.

Дойл се поизправи в креслото си. Възприемаше думите й напълно сериозно.

— Значи става дума за физическа болест.

— Болестта сега е в душата му, но един ден ще влезе в тялото му… Скоро.

— Може ли да бъде излекуван преди това да се случи?

— Трябва да го познавам по-добре, за да мога да кажа със сигурност.

— Мислите ли, че бихте могли да му помогнете?

— Не бих искала да казвам това сега.

— Как бихте лекували това заболяване?

— Болестта трябва да се извади от него.

— И как ще го направите?

— Според нашата медицина, ако сте доктор, вие премахвате болестите като ги поканвате да излязат от тялото на пациента и да влязат във вашето.

— Звучи ми като опасна процедура.

— Така е.

Дойл я изгледа на светлината на огъня от камината: тя седеше искрена и тържествена, загледана в пламъците. Излъчваше скромност, съчетана с увереност в силата си. Той си спомни неотдавнашната тирада на Рузвелт срещу американските индианци и потръпна при мисълта за собствените си клишета, с които бе мислил за тях досега. Ако Мери беше някакъв пример, тези хора бяха съвсем различни от белокожите — продукт на различна култура и на различна раса — но това не беше причина да се страхува от нея или да я презира. И въпреки собственото си традиционно обучение той беше в състояние да повярва, че тя притежава силата да лекува.

— И какво правите с болестта, след като я извлечете от пациента?

— Изпращам я някъде — във въздуха, водата или в земята. Понякога в огъня. Зависи каква е самата болест. Това е, което се учим да правим.

Дойл си спомни разказа на Джек за племето ен-агвас в Бразилия.

— Използвате различни треви и корени, за да си помогнете, нали? Лечебни смеси.

— Да — призна тя, изненадана, че той знае това. — Понякога.

— Какво предизвиква болестта, за която говорим? Казахте, че идва отвън.

— Когато светът е болен, той създава болести. Те напускат света и попадат в хората.

— И как се разболява светът?

— Хората го разболяват — простичко отговори тя. — Когато болестта влезе в телата им, тя само се връща там, откъдето е излязла.

— Значи според вашите вярвания светът е бил здрав преди да се появи човекът?

— Да, тогава е бил в равновесие — каза тя и наум добави: „Преди да дойдат белите“.

Той я погледна открито, без да крие мислите си.

— Значи ако някой се разболее, според вас това е отражение на другото, което вече е в него?

— В повечето случаи истината е такава.

— Мис Уилямс, налага се да ви попитам направо: има ли някакъв шанс да помогнете на моя приятел?

— Трудно ми е да ви кажа. Не знам дали вашият приятел го иска.

— Какво означава това?

— Понякога болният се привързва към болестта си и след време започва да вярва, че тя е по-истинска от самия него.

— Това ли се е случило с приятеля ми?

— Мисля, че да.

— Значи той не може да бъде излекуван? От никого?

— Не, ако връзката е прекалено силна. Не, ако той реши, че не го иска. Той обича смъртта прекалено силно.

„Тя го чете като разтворена книга — в това няма никакво съмнение“ — разбра Дойл. Той доизпи последните капки от брендито си. Джек спокойно можеше да бъде диагностициран като луд по всички медицински стандарти. Оставаше да се види дали съществува някакво лекарство, което би могло да го излекува.

Остро почукване на вратата изненада и двамата. Дойл предпазливо я открехна.

— Виж, Дойл, налага се да поговорим — каза в лицето му майор Пепърман.

Ако се съдеше по смъртоносните пари в дъха му, той беше пил дълго и много.

— Съжалявам, проблемът ще трябва да изчака до сутринта, майоре.

Преди обаче Дойл да успее да реагира, Пепърман заби гигантския си крак в пролуката на вратата и с леко натисване я отвори докрай. Влезе в стаята и видя надигащата се индианка и гледащия го откъм дивана Лайънъл Стърн.

— Знаех си! — извика Пепърман и посочи с пръст жената. — Вие замисляте нещо нечисто, мистър Дойл. Държа на правото си да бъда информиран…

— Майоре, моля ви най-…

— Господин Дойл, струва ми се, че не оценявате риска, който съм поел с докарването ви в тази страна. Инвестирах в това начинание над пет хиляди лично мои долари и ако вие се окажете неспособен да изпълните задълженията си по споразумението ни, ще ме оставите да се люшкам на ръба на финансовата пропаст!

— Майоре, възнамерявам да изпълня всяка точка от моите задължения…

— Много добре знам какво възнамерявате всъщност!

— Така ли мислите?

— Носите се насам-натам с разни съмнителни субекти по цяла нощ, вкарвате изпаднали в несвяст жени в стаите си… Боже мой, та аз с мъка удържах детектива на хотела да не разбие вратата ви!

Пепърман крачеше без посока и диво жестикулираше. Дойл размени извинителен поглед с Лайънъл Стърн, който застана с отбранителна цел пред кутията с книгата. Тази, която върви сама премести поглед върху ръжена пред камината.

— Имам нужда от известни уверения, сър! Необходима ми е някаква гаранция или в противен случай ще се видя принуден да предам въпроса на вниманието на адвоката си! Не знам дали ви е известно, но в Америка за тези неща имаме закони! Аз имам съпруга и пет червенокоси дечица!

Вратата зад тях се отвори. Джек, Инес и Престо забързано влязоха в стаята.

— Рави Брахман е убит — каза Джек, преди да забележи гиганта, крачещ в този момент в ъгъла на стаята.

Пепърман възприе обезпокоителната информация, спря като вкаменен и се разплака:

— Убийство! Това е краят! — простена той.

— О, боже мой! — прошепна Стърн и се отпусна на дивана.

— Даже и в цирка няма да ме приемат! — възкликна отчаяно майорът.

Престо отиде да успокои Стърн, Инес се насочи към Пепърман, готов да го усмири, ако се наложи, а Джек дръпна Дойл настрана и попита шепнешком:

— Какво прави този човек тук?

— Не съм съвсем сигурен — призна Дойл.

— Хайде, майоре, по-спокойно — уговаряше го Инес. — Не е чак толкова зле, нали?

— Ще правя реклама само на тежкоатлети и брадати жени в пътуващи циркове — измънка неясно Пепърман, пусна няколко мехура през риданията си, падна на колене и заудря с пестници по пода.

— Не можеш ли да ни отървеш от него? — попита Джек.

— Той е много разстроен — оправда се Дойл.

— Виждам това достатъчно ясно — каза Джек.

Тази, която върви сама отиде до съкрушения гигант и го хвана за ръката. Той вдигна поглед към нея като шестгодишно момченце, разплакано за умрялото си кученце. Тя започна да го утешава с тих, успокоителен шепот, погали го по врата няколко пъти и хълцанията на Пепърман постепенно затихнаха. После той бавно се отпусна, а тя сложи ръка на челото му и прошепна няколко думи в ухото му. Пепърман затвори очи, килна се настрани и заспа още преди главата му да е докоснала пода. Протяжно хъркане се разнесе от гърлото му. Гигантът беше заспал мъртвешки сън.

— Виждал съм да правят това със змии — удивен призна Престо, — но никога досега с човек.

— Сега той ще спи дълго — увери ги Тази, която върви сама.

— И какво ще правим с него? — попита Инес.

— Да го издърпаме отвън във фоайето — предложи Джек.

— Бедният човечец не е направил нищо лошо — каза Дойл. — Да го занесем в леглото.

Бяха необходими усилията и на шестимата, за да повдигнат и пренесат Пепърман в спалнята. Дойл хвърли върху му едно одеяло, затвори вратата и се върна в хола. Джек и Престо бързо им разказаха за събитията в синагогата, за хората в черно, за опита им да се уверят в автентичността на книгата, за убийството на рави Брахман.

„Това никога не би се случило със стария Джек — мислеше си Дойл, докато слушаше разказа им. — Той щеше да предугади намеренията на противника и по някакъв начин щеше да ги предотврати.“

— Те са същите като групата от „Елба“, включително до татуировката в лакътя на лявата ръка — потвърди Джек.

— Но това не е татуировка, а по-скоро нещо като дамга при добитъка, като жигосване.

— Миризмата на изгоряло месо в онази стая… — напомни им Тази, която върви сама.

— Може да е било нещо като ритуално посвещаване — предположи Престо.

— Защо не резюмираме каквото знаем? — предложи Дойл, опитвайки се да внесе някакъв ред.

Джек извади двата листа хартия.

— Преди да умре, рави Брахман е успял да скрие информацията, която му поискахме, в настолната си лампа, а Инес съумя да я намери.

— Е, нищо особено — скромно се обади Инес.

— Тази програма изброява имената на всички духовници, взели участие в Парламента на религиите. Брахман е заградил едно име — това на впечатляващия американски евангелист, преподобния А. Глориъс Дей.

— А. Глориъс Дей ли? — поиска да се увери Дойл. В гърлото му беше заседнала буца. — „А“ като Аликзандър?

— Проповедникът, когото видяхме при Едисон — напомни Джек.

— И кой е този човек? — попита Тази, която върви сама.

— Брат ми — с горчивина отговори Джек.

Дойл и Тази, която върви сама се спогледаха: това е източникът на болестта. Тя, изглежда, разбра.

— В такъв случай знаем, че Аликзандър е бил тук в Чикаго и ни е известно името, което е използвал — заключи Дойл. — В състояние ли сме да направим връзката с откраднатите книги?

— На втория лист рави Брахман ни е оставил бележка, както изглежда, написана мигове преди да умре — каза Джек и подаде листчето на Дойл.

Дойл прочете съдържанието на глас:

— „Господине. Можах да си спомня, че се срещнах с преподобния Дей само веднъж по време на конгреса. През онази седмица в рамките на Парламента се проведоха много научни семинари; аз представих доклад на един от тях върху значението на светите текстове за установяването на религиите по света. Преподобният Дей дойде да ме види след това и ми зададе много въпроси за тези книги…“ Тук текстът прекъсва.

— Има голямо мастилено петно, той е задържал писалката върху листа — отбеляза Джек.

— Защото е чул някой да се движи пред стаята му — уточни Престо.

— Значи интересът на Аликзандър към книгите е започнал тук, в Парламента на религиите, където се е представял за проповедник — каза Дойл.

— Първата кражба датира шест месеца по-късно — кимна Джек.

— Упанишадите, взети от храм в Индия — припомни им Престо.

— Месец по-късно идва редът на Вулгатата в Оксфорд — каза Джек.

— А само преди седмици изчезва Тикунеят — тук, в Чикаго — завърши Стърн.

— Убеден съм, че дирята съвпада с тази на немския колекционер — продължи Джек.

— За когото можем да кажем с голяма степен на увереност, че работи за брат ти. През първите месеци след Парламента той се е свързал с Ханзейската лига и е поръчал кражбите — допълни Дойл.

— Именно — съгласи се Джек.

— А как е научил за Лигата? — попита Стърн.

— През годините, прекарани в Англия, Аликзандър беше научил подробности и установил връзка с престъпните организации из целия свят — обясни Дойл. — Изводът, че Лигата е била една от тях, се налага от само себе си.

— Но защо? — отново зададе най-важния въпрос Инес. — Защо брат ти иска тези книги?

Възцари се мълчание.

— Това е много хубав въпрос, Инес — похвали го Дойл.

— Благодаря ти, Артър.

— Но засега не можем да отговорим — въздъхна Джек, който както обикновено бе седнал настрани от останалите.

— Знаем поне, че никого не се е опитвал да изнудва — каза Престо.

— Може би са му били необходими, защото е търсил… мистична информация — опита се да бъде полезен Стърн.

— Скрити тайни — каза Дойл. — Подобни на онези, който уж се съдържат в Кабала.

— Като указанията как да се направи голем — спомни си Инес.

— Възможно е — съгласи се Дойл.

— Изобщо не си позволявайте такива предположения — остро ги предупреди Джек.

Отново настана мълчание.

— Знаем ли къде се намира сега брат ти? — обърна се Тази, която върви сама към Джек.

— Знаем, че в офиса имаше прекъсната линия на телеграф — отговори вместо него Престо. — Имаме основания да допуснем, че това е бил тайният им начин за връзка.

— Има ли как да разберем къде отива тази линия? — попита Дойл.

— Вече не — отговори Джек.

— Сигурно са използвали някакъв вид код — продължи Дойл. — Каквато и връзка да са поддържали, линията сега е унищожена.

— Кулата — обади се ненадейно Тази, която върви сама в момент на прозрение. — Той е там.

Всички я погледнаха.

— Мъжът от съня… онзи, който така прилича на теб — напомни Тази, която върви сама на Джек. — Брат ти… бил е в Чикаго, видял е Водната кула, точно както я е видял баща ти, преди да направи онази скица — обясни тя на Стърн.

— Мили боже — ахна Стърн. — Може би двамата са се срещнали тук — баща ми и Аликзандър… възможно е, нали? Защо не?

— Напълно е възможно. Продължавайте — подкани я Дойл.

— Ами ако брат ти строи онази, другата кула? — продължи Тази, която върви сама. — Следвайки донякъде оригинала от Чикаго.

— Шуорцкърк… Черната църква — замислено каза Престо. — Всичко си идва по местата.

— Някъде на запад — не спираше да прави предположения Тази, която върви сама. — В пустинята, която знаем от съня.

— Може би натам е тръгнал и баща ми — прекъсна я Стърн ентусиазирано.

— Искаш да кажеш, че онази черна кула, която сте видели в съня си, съществува реално, а не е само някакъв символ? — изненада се на свой ред Дойл.

— Да — отговори Тази, която върви сама.

— Че защо пък не? — въодушеви се и Престо. Изказаната идея явно му допадаше.

— Не знам… предполагам, че е възможно — призна Дойл.

— И ако е така, дали ще е трудно да намерим постройка с такива размери и толкова уникална форма? — попита Престо.

— Изобщо няма да е трудно — успокои го Дойл. — Ще разпратим телеграфически запитвания до всички каменоломни и тухларни в западната част на Америка.

— Ще му трябва голям брой опитни работници — уточни Престо.

— И цял куп пари — допълни Стърн.

— Складове, проектанти… — не се уморяваше да изброява Престо.

— Да не забравим вестниците — намеси се Дойл. — Не е възможно в някой от тях да не се споменава за толкова грандиозен проект. Инес, направи, ако обичаш, списък, с който да отидем в телеграфната станция и да започнем разпращането на запитвания.

Инес придърпа един лист с емблемата на хотела и започна да пише.

Дойл погледна Джек, който седеше сам и единствен от всички не бе взел участие в дискусията.

— Може ли някой от вас да си спомни повече подробности от съня, които биха могли да ни насочат къде се намира кулата? — попита той.

Джек с нищо не показа, че е чул въпроса му.

— Мери, при теб сънят като че ли е бил най-ясен — подкани я Престо.

Тази, която върви сама кимна, затвори очи и насочи съзнанието си към света на сънищата.

— Шестима души се събират в стая под земята — започна бавно тя.

— Храмът… да, мисля, че сега и аз си спомням нещо такова — извика Престо.

— Всеки път Черния гарван се издига от земята в небето, излизайки от огъня.

— Като птицата Феникс — намеси се и Дойл.

— Феникс?

Погледът й срещна очите на Дойл; мисълта сякаш ги бе осенила едновременно.

— Финикс, Аризона — каза Дойл. — Ще изпратим първите телеграми там… Боже мой — сетих се нещо.

Той бързо прерови бележника си, за да намери скицата на надрасканото върху стената в каютата на Рупърт Селиг — белега върху ръцете на крадците.

— През цялото време предполагахме, че това е знакът на Лигата на крадците.

— Е, и какво от това? — попита Престо.

— Може би не сме гледали от правилен ъгъл — предположи Дойл. — Може би съвсем не е това.

— Че какво друго може да бъде? — обади се Инес.

Дойл обърна рисунката странично и им посочи с пръст.

— А сега на какво ви прилича? Особено тези пунктирани линии?

— Всъщност точки и линии — каза Престо.

— Морзов код? — ахна Инес.

— Точно така — прошепна Дойл, остави листа на масата, разглади го с ръка и взе молива на Инес. — Може ли някой да го разчете?

Без никой да го забележи, Джек бе станал и се бе изправил зад гърба на Дойл. Сега гледаше листа.

— Буквата О и няколко числа — обади се той. — Тринайсет и единайсет на средния ред; тринайсет и осемнайсет отдолу.

— Тогава не може да бъде дата — заключи Дойл.

— Може да са географски координати: дължина и ширина — предположи Инес.

Джек поклати глава:

— Не, това би било в центъра на Атлантическия океан.

— А може да е указател към цитат от Библията — помогна им Стърн. — Глава и стих.

— Инес, в чекмеджето на шкафчето до леглото ми има хотелска Библия — каза Дойл и Инес се хвърли към вратата. — Само гледай да не събудиш майора.

— Как ще разберем от коя книга на Библията може да е? — попита Престо, когато Инес се върна.

— Ами някоя, която започва с буквата „О“ — не съвсем уверено предположи Дойл.

— Само две започват с „О“: Книга на пророк Осия и Откровението — каза Инес.

— Откровението… — замислено промълви Тази, която върви сама.

— Последната книга — поясни ненужно Стърн. — Видения на Йоан Богослов според християните.

— Откровение — натърти Джек. — За Апокалипсиса.

— Ето тук — прошепна Дойл, намирайки страницата. — Откровение на Йоана Богослова, 13:11… „И тогава видях друг Звяр да излиза от земята; той имаше два рога като на агне и говореше като змей.“ И още, 13:18… „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на Звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест.“

12.

Първият контролен пункт беше на пет мили от центъра на града. Когато фургоните на „Предпоследната трупа“ се добраха до него, вече беше късен следобед, от всички страни ги обкръжаваше пустиня, а слънцето ги блъскаше с лъчите си като ковач с чук. Айлин беше благодарна за няколкото допълнителни манерки пода, които Джейкъб бе напълнил, преди да напуснат Каньона на черепа. Каназучи изпи две от тях, все така мълчалив, с пестеливи движения. Раната му оставаше чиста, без зачервявания; странният човек, изглежда, използваше цялата си съхранена енергия, за да се излекува с помощта на съзнанието си и какъвто и да бе този метод, дявол да го вземе, той работеше: мъртвешката му бледност бе изчезнала, дишането му бе равно и дълбоко.

Всъщност в момента голямата грижа на Айлин бе по-скоро Джейкъб, който не бе слязъл от капрата цял ден, оставайки изложен на умопомрачителната горещина. Айлин го бе сменила само за малко, защото зноят скоро я бе накарал да се скрие под прикритието на брезентовото покривало. Затова знаеше, че бедният човек е изтощен дори и само от лашкането и подхвърлянето по неравния път. Лицето му бе аленочервено, ризата му бе плувнала в пот, но той не се оплака дори с една дума и остана все така жизнен и радостен както обикновено, пречейки й да се поддаде на засилващото се тревожно чувство.

Проклет да е Бендиго, че ги накара да пътуват през пустинята в най-големия пек, още повече че първото им представление бе обявено чак за утре вечер. Не трябваше да тръгват преди залез-слънце — пътят бе добре обозначен, а и всички фургони имаха фенери. О, да, боже опази да закъснееха за безплатния обед — мисълта, че може да го пропусне, сигурно бе непоносима за Бендиго.

Керванът се спусна по криволичещия път в полите на планината Джунипър и навлезе в пясъците на източната част на пустинята Мохави. Подминаха някаква странна конструкция от спирално извити варовикови колони и щом завиха покрай тях, се озоваха пред портал, скован от груби греди — първият белег, оставен от човешка ръка, който виждаха от няколко часа насам. Отстрани имаше малка колиба. Изглеждаше празна.

В същия миг се разнесе остро изсвирване.

Незнайно откъде изникна отряд от десетина въоръжени хора — Айлин сепнато осъзна, че половината от тях са жени. Само за няколко секунди керванът се оказа заобиколен от всички страни. Към тях гледаха дулата на вдигнати и готови за стрелба пушки, със запънати ударници. Непознатите носеха леки памучни панталони, бяха обути в тежки подковани ботуши и всички бяха облечени в еднакви бели куртки без яка. И всеки беше препасан с патрондаш.

Имаше нещо странно в лицата им: те се усмихваха.

Една висока жена — тя единствена беше без пушка, но носеше два револвера, затъкнати в кобури, и провесена през врата свирка — пристъпи напред се обърна към Раймър, който водеше първия фургон.

— Добре дошъл в Новия град, приятелю — каза тя радостно с висок, звънлив глас. — Каква работа те води при нас днес?

— Ние сме „Предпоследната театрална трупа“ — отвърна Бендиго и свали с галантен замах тиролската си шапчица. — Скитащи артисти. Дошли сме да ви забавляваме, да ви развеселим и — скромно се надявам да е така — да ви доставим удоволствие.

Жената се усмихна още по-широко и каза:

— Един момент, моля.

После отвори папка, подвързана в кожа, направи справка в някакъв списък и явно откри това, което й трябваше.

— Как е името ви, почитаеми господине?

— Аз съм Бендиго Раймър, режисьор на тази щастлива трупа, и съм напълно на вашите услуги, госпожо.

— Колко души наброява трупата ви?

— Седемнайсет… ъъ, деветнайсет.

— Благодаря ви, господине. Очакват ви — каза тя и затвори папката. — Ще надникнем във фургоните ви, а после можете да продължите.

— Но, моля ви, разбира се — отговори Раймър. — Ние нищо не крием.

Жената даде сигнал, отрядът бързо се завтече към фургоните и започна да замята нагоре платнищата. Няколко души обаче — онези, които бяха изникнали върху колоните — останаха по местата си и продължаваха да държат кервана под прицел.

— Добър ден — каза Джейкъб на младия чернокож воин, който хвана юздите на неговите мулета.

— Прекрасен ден — отговори младежът възпитано и се усмихна широко.

— При вас в пустинята е невероятно горещо — продължи Джейкъб и избърса потта от веждите си.

— Да, горещо е — съгласи се войникът все така усмихнато, но без да отклонява погледа си от него.

Някой заметна платнището отзад. Каназучи бе успял да седне и бе скрил мечовете си под полите на палтото. Изненадана, Айлин се обърна и видя лицето на дребна млада жена, не повече от двайсетгодишна, събрала косата си в опашка, с лице посипано с лунички. Въпреки невинния си външен вид момичето действаше с увереността на опитен и добре обучен войник. Очите й огледаха празния фургон — интересно какво ли търсеше — и за миг се спряха върху Каназучи. Той любезно кимна и се усмихна, без да показва никакво безпокойство. Девойката се усмихна в отговор, показа му процепа между предните си зъби и не прояви никакво по-нататъшно любопитство.

— Здрасти — обади се Айлин.

— Пожелавам ви един прекрасен ден — отговори момичето и спусна платнището.

Охраната отстъпи назад и направи знак на жената при портала. Бариерата бавно се вдигна нагоре. Пътят пред тях беше свободен.

— Заповядайте, продължете, мистър Раймър — обърна се тя към Бендиго. — Не правете опит да се отклонявате от пътя. Когато стигнете до Новия град, ще бъдете посрещнати от други, които ще ви инструктират допълнително.

— Благодаря ви, мадам, много сме ви задължени — отговори Раймър.

Въпреки че беше облян в пот, Бендиго се поздрави за хладнокръвието, с което бе изиграл ролята си — странно, но едва сега осъзна, че срещата с въоръжени представители на властта пред входа на театъра оказва парализиращо влияние върху него — защото жената не бе имала повод да се усъмни в каквото и да е. Какъв актьор беше наистина! Той подръпна юздите на мулетата и те послушно минаха през портала. Другите фургони го последваха.

— Желая ви прекрасен ден — бяха последните думи на жената при бариерата. Тя продължаваше да се усмихва и махаше на всеки преминаващ фургон.

— Благодаря ви — отговори на поздрава й Джейкъб. — И на вас!

Айлин надникна през спуснатото платнище и видя спускането на бариерата. Часовите върху колоните ги наблюдаваха да се отдалечават, все така с пушки в ръцете, останалите се прибраха в скривалищата си.

— Това пък какво беше? — запита Айлин.

— Подушвам нежната ръка на религиозния фанатизъм — отговори й Джейкъб от капрата.

Каназучи се бе преместил до нея, за да надзърне и той през пролуката в платнището, и Айлин почувства в него дълбока промяна: изглеждаше зареден с жизнена енергия след срещата при бариерата — беше някак концентриран, сетивата му бяха нащрек, в движенията му се бе появила котешка лекота и точност. Макар да нямаше причини да се страхува от него, тя почувства, че този човек може да внушава страх. Беше повече животно, отколкото човек.

— Странни хора, какво ще кажеш? — обърна се тя към него.

— Сериозни хора — отговори й Каназучи.

— Сериозно щастливи.

— Не-е — поклати глава той. — Не са щастливи.

След контролния пункт пътят стана забележимо по-добър: пясъчната повърхност беше застлана с трамбован фин чакъл и фургоните престанаха да подскачат. Някъде в далечината зад тях периодично се разнасяха глухи ритмични удари. Айлин заслони очи и се вгледа в посоката, от която сухият вятър донасяше тътена, но не видя нищо до самата линия на размития от маранята хоризонт.

— Какво ли е това?

— Слагат ограда — изненадващо й отговори Каназучи. — От бодлива тел.

— Кой?

— Хората в бяло.

— И ти виждаш това оттук?

Той не отговори. Вместо това захвърли шапката на Джейкъб, съблече дългото си палто и започна да сваля прошарената си брада.

Вече бяха близо.

Значи можеше да се върне към истинската си самоличност.

Към девет часа същата сутрин чикагският офис на компанията „Уестърн Юнион“ бе залят от отговори на телеграмите, които бяха разпратили миналата нощ. Поставянето на името Артър Конан Дойл като подател на всяко запитване бе оказало магически ефект, значително бе ускорило реакцията и бе допринесло за включването на множество подробности, особено в отговорите, изпратени от редактори на вестници, повечето от които признаваха, че не могат да дадат исканата информация, но не бяха успели да се сдържат да не зададат някой и друг въпрос по отношение на несигурната съдба на… нали се сещате кой.

Както и бяха очаквали, най-обещаващи резултати се получиха в дългия отговор от „Аризонски републиканец“ — първият вестник във Финикс, територия Аризона.

Редакторът им пишеше, че вниманието на местната общественост започвало все по-силно да се приковава към неотдавна основаното религиозно поселище на стотина мили в северозападна посока. То се било нарекло Новия град и било построено върху терен, частна собственост. Основателите му били закупили над петдесет квадратни мили неразработена земя. Очевидно било, че имали предостатъчно пари. Предположенията за възможния източник на богатството на Новия град се въртели около възможността собствениците на земята да са надушили съществуването на приказно богата сребърна жила.

Телеграмата продължаваше с признанието, че всички, и то многократни опити да се напише очерк за това място, се натъкнали на вежлив, но твърд отказ. По някаква причина — неизвестно каква — онези хора искали да бъдат оставени на мира и не желаели да им бъде досаждано. Не можело да се каже, че подобно отношение било непознато в онзи край на Америка — много били хората, отишли там именно с надеждата да не привличат чуждо внимание.

Един от изпратените там репортери толкова бе харесал Новия град, че бе решил да остане там. Беше им изпратил телеграфически оставката си, споменавайки, че мястото било „нещо като утопия“, и повече никой не бе чул нищо за него — факт, посрещнат без изненада от колегите му в редакцията, понеже човекът бил ерген от Индиана и така и не успял да се впише във вестникарската им среда.

Дойл знаеше, че утопичните социални експерименти съвсем не са необичайни при оформянето на американския характер. Над стотина такива се бяха пръкнали след края на Гражданската война, а най-известен от тях бе Онеидската комуна на перфекционистите в щата Ню Йорк, известна с чудесните сребърни прибори за хранене, които произвеждаше, но още повече със смелото отхвърляне на брачната моногамия. На другия край на сексуалния спектър се намираха Юродствуващите на Майка Ан Лий от Хилядагодишната църква — заклети радетели на безбрачието, основали представителства в повече от трийсет града от Масачузетс до Охайо. Те, изглежда, не се вълнуваха как ще обезсмъртят делото си, без да се ползват от облагите на биологичната форма на възпроизводство, защото Майка Лий бе обявила края на цивилизацията в рамките на техния живот. Въздържанието им гарантираше, че ще бъдат единствените пропуснати през дверите на Рая. Никой така и не се бе сетил да се поинтересува какво е накарало например перфекционистите да се захванат с производството на толкова здрави изделия, предназначени да издържат цели поколения, след като и според тях нямаше да остане никой, който да им се възхищава.

„Аризонското отношение към Новия град може да се охарактеризира с думите: Всеки да си живее живота“, им пишеше редакторът. През последните няколко години във все същата североизточна част на територията се бяха появили няколко мормонски селища и следвайки собственото си мото, те си живееха, без да привличат интереса на другите. Боже господи, та целият щат Юта се бе оформил покрай мормоните, дължеше съществуването си на тях, а още по-точно на богатството, което те бяха натрупали като скотовъди и от разработването на полезни изкопаеми. На аризонските политици и през ум не им минаваше да обърнат гръб на подобен потенциален източник на доходи в името на глупави религиозни предразсъдъци.

И така: икономическа стабилност и социално самоуправление — какво му пречеше на някой, ако хората в Новия град са решили да живеят съгласно собствените си вярвания, каквито и да са те? (Не че някой имаше макар и най-смътна представа какви точно са те.) И ако населението от околните райони намажеше по някакъв начин благодарение на тяхното съществуване, така, както бе случаят с немормонската част от населението на Юта, толкова по-добре. Мнението на редактора на „Аризонски републиканец“ бе, че подобно отношение по въпроса е в пълно съответствие с американската гаранция на религиозните свободи.

Инес изтича до близката книжарница, върна се с подробна карта на територия Аризона и следвайки описанието на редактора, определи местоположението на Новия град в самия център на източната част на пустинята Мохави.

Дотук добре. Оставаше проблемът как да действат нататък и той бе решен благодарение на една последна фраза от редактора на „Републиканеца“. Носели се слухове, че жителите на Новия град били решили да построят молитвен дом, достоен да съперничи с неотдавна завършения от мормоните в Солт Лейк Сити. Никой от репортерите на вестника още не бе виждал строежа, но се знаело, че напредвал бързо и бил изграждан с черни камъни от някаква каменоломна в Северно Мексико.

Черната църква.

Дойл си тръгна от телеграфната станция, върна се в „Палмър Хаус“, подписа гаранция на името на майор Роландо Пепърман на стойност 2500 долара, удостоверявайки, че ще продължи участието си в останалата част от турнето след двуседмично прекъсване. На майора обясни, че това се налага с оглед решаването на неочаквано появили се проблеми от личен характер. Прикован на легло, потиснат и мрачен, Пепърман прие предложението на Дойл без въпроси и с чувство на примирение. Той не очакваше повече да го види. „Връщам се в цирка, стига да ме приемат обратно“, бе решил вече за себе си майорът.

Поради това, че случаят нямаше никаква връзка със запитването относно Новия град, редакторът на „Републиканец“ така и не бе споменал в телеграмата си за историята, която правеше заглавията на челните страници на вестниците — за лудия китаец беглец, отсякъл толкова много глави и следователно заслужил прякора си Главореза — името бе измислено лично от него в един от най-светлите му часове на редакторско прозрение.

Ако беше го сторил, Дойл, Джек, Инес, Престо, Стърн и Тази, която върви сама щяха да изтичат до чикагската гара и да си купят билети за Финикс много по-бързо.

Защото миналата нощ Тази, която върви сама бе успяла да различи едно от лицата на другите трима, които стояха заедно с тях в подземието.

Беше азиатец, хванал в ръцете си пламтящ меч.

Когато Данте Скръгс най-после успя да събере разпилените си мисли, той осъзна, че пътува във влак. Намираше се в самостоятелно купе, зад прозорците струеше дневна светлина и се носеха житни нивя. До него седяха трима мъже в костюми, чиито лица му бяха смътно познати от снощната вечер в офиса на Фредерик.

Хората, които му бяха причинили болка.

Те внимателно наблюдаваха идващия на себе си Данте, но в погледите им отсъстваше не само приятелство, а всякаква емоция. Макар да се различаваха външно, те си приличаха по поведение и жестикулация — всеки излъчваше вътрешно напрежение като натегната тетива на лък и заплашваше да избухне в непредвидима форма на насилие при най-малката провокация. Данте си мислеше, че разбира тази готовност.

— Колко е часът? — попита той.

Тримата го изгледаха, после единият посочи джоба на собствената му жилетка.

Едва сега Данте се досети да обърне малко повече внимание и на себе си и осъзна, че и той е облечен по същия начин, като пътуващ бизнесмен. Така че бръкна в джоба на жилетката си, извади оттам часовник и отвори капачката му.

Два и петнайсет.

Прибра часовника. Лявата ръка го болеше с тъпа болка, но понеже помнеше, че го бяха дамгосали там снощи, реши засега да не докосва тази част от тялото си и да не привлича вниманието им към себе си. Знае ли човек какво още би могло да им хрумне да му сторят?

И все пак, защо не си спомняше нищо след първия миг на разкъсващата болка? Последният запечатан в паметта му образ бе как го държат прикован върху писалището, а над него виси лицето на Фредерик и бавно и хипнотично му говори нещо. Явно тогава бе загубил съзнание, но бяха изминали повече от дванайсет часа. Дали не му бяха дали някакво лекарство, което изтрива всичко от съзнанието?

Искаше му се да зададе хиляди въпроси, но страхът го принуждаваше да си държи устата затворена. Изведнъж усети нещо, от което сам се изненада: дълбоко чувство на родство с тези мъже. Данте знаеше, че и те носят същия белег на сгъвката на лактите си, така че явно и те бяха минали през изпитанието, на което го бяха подложили снощи… през страданието и кошмара, свързани с това ритуално посвещаване. Общото изживяване ги свързваше по-силно от приятелство… всъщност той нямаше и никога не бе имал нужда от приятели.

Братство? Това беше нещо друго.

Какво му бе казал Фредерик?

Армия. Това бяха те. Те бяха войници. Ето че той отново беше войник.

Бойци? Идеята му допадаше.

Какво не му бе харесало навремето в редовната армия? Приказките, дребните оплаквания, мързелът на средния доброволец, тъпотата му и липсата на дисциплина. Изобщо всичко способно да отклони вниманието му от онова, което за Данте бе основната им задача: да убиват.

Но с тези хора едва ли щеше да има подобен проблем. Данте усети, че се отпуска. Може би Фредерик беше прав. Може би той наистина бе подходяща кандидатура.

Вратата на купето се отвори, двамата седящи най-близко до нея станаха и излязоха навън, а вътре влезе Фредерик и седна на мястото срещу Данте. При гледката на неговото симпатично, усмихнато лице Данте отново се стегна, сърцето му лудо заби в гърдите, а дланите му се изпотиха.

— Е, как се чувстваш? — поинтересува се Фредерик.

— Окей — отговори Данте. — Наистина съм добре.

— Нещо да те притеснява?

Данте поклати глава отрицателно.

— Някакви… съмнения?

— Не, сър.

Фредерик впи погледа си в него и Данте смутено погледна настрани. Фредерик сложи ръка върху коляното му и интимно го погали. Данте поруменя, вдигна поглед и неволно се захили.

— Ще се справиш отлично — успокои го Фредерик. — С твоята подготовка обучението няма да те затрудни ни най-малко.

— Обучение?

— Е, няма да трае дълго. Ти вече си командвал хора. Преди. Може да се окаже, че си годен да бъдеш офицер.

— Както прецените.

Фредерик се наведе напред и го погледна внимателно:

— Гладен ли си, Скръгс?

— Да, сър — отговори Данте, след като се поколеба дали долавя във въпроса някакъв подтекст. — Наистина съм гладен.

Фредерик направи знак и мъжът, останал в купето, свали една кошница от етажерката за багаж, сложи я на седалката до Данте и я отвори. Устата на Скръгс се напълни със слюнка при вида на подредените сандвичи, плодове и напитки.

— Ние обръщаме сериозно внимание на това, което ядем — обади се Фредерик. — Добра храна. Калорична и питателна. Спиртните напитки са забранени.

— И без това не пия — отговори Данте.

— Чудесно. Състоянието на една армия зависи от това колко пълен е стомахът на войниците, нали така, Скръгс? Е, хапвай!

Данте не си спомняше някога да се е чувствал така зверски гладен — изяде три сандвича, изпи две бутилки безалкохолно питие, без да пророни дума, и избърса устата си с ръкава на новото си сако, без да почувства никакво притеснение. Беше като прегладняло куче. Фредерик седеше облегнат на седалката, скръстил ръце в скута си, и наблюдаваше как Данте яде с лукава усмивка.

Когато Данте свърши и обяви това с доволно оригване, по сигнал на Фредерик третият мъж върна кошницата на мястото й и също излезе от купето. Фредерик деликатно подаде на Данте салфетка. Данте недоумяващо я изгледа, после схвана какво представлява и избърса лигите по устата и брадата си.

— Вероятно си любопитен на каква група си станал член, Скръгс? — попита Фредерик със същата лукава усмивка.

— Доколкото схващам — отговори Данте, спирайки за момент, за да потисне напъна за ново оригване, — работата ми е да правя каквото ми се заповяда и да не задавам въпроси.

— Добре. Например не се налага да знаеш как се нарича нашата организация, защото това е въпрос, на който никога няма да ти се наложи да отговаряш.

Данте кимна.

— Никога няма да ти бъде казано нищо, ако не счетем, че се налага да го знаеш. Известно ли ти е накъде пътуваме в този момент?

— На запад — сви рамене Данте, ориентирайки се по посоката на слънцето зад прозореца.

— Наблюдателен си, но аз се интересувах дали се питаш за къде сме тръгнали.

— Не, сър.

— Ние силно вярваме в достойнствата на дисциплината, Скръгс. Дисциплина на поведението, самодисциплина. За нашата работа е крайно важно хората да не ни забелязват. Представи си например, че задачата, която си изпратен да изпълниш, предполага да влезеш в изискан ресторант, но трябва да се слееш с тълпата.

— Окей.

Фредерик се наведе към него и прошепна:

— А мислиш ли, че това ще се окаже възможно, Скръгс, ако се държиш като прасе, въргалящо се в собствените си изпражнения?

Данте усети как кръвта се оттича от лицето му. Фредерик продължаваше да се усмихва само на няколко сантиметра от него.

— Не, сър.

— Именно поради тази причина ние се научаваме да владеем съзнанието си и пак поради същата причина вярваме във възпитателната сила на жестоките наказания при простъпка. Това е гаранцията, че урокът се научава.

Пот се стичаше по врата на Данте. Фредерик пак се наведе към него и ласкаво го потупа по коляното.

— Не се тревожи, Скръгс. Аз не те бях запознал с нашите високи изисквания, а и ти беше толкова гладен… Но след този разговор наистина не очаквам да видя още веднъж отвратителната гледка, на която преди малко ме направи свидетел. Или бъркам?

— Не, сър.

Фредерик окуражаващо стисна Данте за бедрото и пак се облегна.

— Ние знаем, че всеки от нашите хора има уникални качества и подготовка, за да върши работата си, и ако той ни носи радост, ще бъде възнаграден по също толкова уникален начин. Ти си развил свои собствени интереси в живота, Скръгс, доста по-различни от нашите, но ако изпълняваш възлаганите ти задачи на очакваното от нас високо ниво, ние би следвало на свой ред да дадем възможност да удовлетвориш нуждите си по свой начин.

— Ясно. — „Какво ли означава всичко това?“

— Не се заблуждавай — подобна щедрост има съвсем егоистично обяснение: ние сме се убедили, че като дадем някому онова, което той иска, след като си е свършил добре работата, само го мотивираме да работи още по-упорито в бъдеще. Следваш ли мисълта ми?

— Не съм сигурен.

— Е, тогава ще е по-добре да ти дам пример. Да си представим, че сме ти поставили трудна за изпълнение задача и ти си се справил блестящо. Какво можеш да очакваш от нас в отговор?

Данте поклати недоумяващо глава.

Фредерик щракна с пръсти, един от хората му отвори вратата и влезе с пухкава привлекателна жена — блондинка с ягодов мъх по бузите, изящно облечена. Носеше малка пътна чанта.

— Да? — обърна се Фредерик към жената.

— Извинете ме, господине. Не бих искала да се натрапвам — отговори жената, видимо притеснена.

— Какво бихме могли да направим за вас, госпожице? — вежливо се поинтересува Фредерик.

— Намерих тази чанта под седалката ми в съседния вагон — каза тя с характерния за жител на Средния Запад провлечен изговор. — А този младеж отвън… доколкото разбрах, ваш приятел — той седеше срещу мен — ми каза, че според него тя принадлежи на един от двама ви. И ме помоли да ви я донеса.

— Колко мило от ваша страна — възхити се Фредерик. — Предложи ли ви нашият приятел някакво възнаграждение за това, че ни я връщате?

— Всъщност да — отговори жената и порозовя.

— Какво по-точно?

— Каза ми, че ще ми дадете десет долара, ако го направя.

— Е, не ви е излъгал — увери я Фредерик и извади портфейла си. — Извинете ме за лошите маниери, аз просто забравих да ви предложа да седнете за малко при нас, госпожице. Мисля, тук е малко по-удобно, а и ние наистина сме ви безкрайно благодарни.

— О, няма нищо — каза тя. Все още стоеше права с чантата в ръка.

Мъжът зад нея затвори вратата и я остави заедно с Данте и Фредерик.

— Мистър Джонсън — обърна се Фредерик към Данте, — защо не поемете чантата от младата дама?

Данте объркано го погледна.

— О, ваша ли е? — досети се жената и му я подаде.

— Благодаря ви — каза Данте, взе я, сложи я в скута си и здраво я стисна.

Фредерик потупа мястото до себе си и когато младата жена седна, извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и поясни:

— Както са ви обещали.

— Много ви благодаря — каза жената и взе парите със сведен поглед, явно притеснена.

— Не, аз ви благодаря, миличка — настоя Фредерик. — Мистър Джонсън, може би ще проверите дали всичко в чантата ви е на мястото си?

Данте кимна, нагласи чантата на коленете си и внимателно разкопча двата пристягащи я ремъка.

— Надявам се няма да възразите, ако си позволя да ви запитам, дали пътувате сама, госпожице? — попита я Фредерик. — И как всъщност се казвате?

— Роуина. Роуина Дженкис. Не, не възразявам. И, да — пътувам сама — отговори тя.

— Разбирам — усмихна се Фредерик. — Вие сте много симпатично момиче, ако ми позволите тази забележка.

— Не, не виждам нищо лошо в нея.

— Случайно да си проститутка, Роуина?

Девойката беше поразена от неочакваността на въпроса, после сви ръце в юмруци и неспокойно погледна към вратата. Фредерик проследи реакцията й внимателно.

— Моля те, не се обиждай на въпроса ми — каза той все така любезно. — И не мисли, че ще си мисля нещо лошо за теб, ако си. Ние тук сме с широки разбирания. А и думите ми изразяваха само едно мое наблюдение. Единственото, което стои зад тях, е желанието ми да удовлетворя любопитството си.

Тя бързо премести погледа си от единия към другия и обратно.

— Всъщност… бях за известно време — отговори накрая тя, опипвайки гладката материя на седалката.

Данте отвори чантата и видя какво има вътре: грижливо подредени върху подложки от черно кадифе редици блестящи хирургически инструменти: скалпели, разширители, триони.

— Всичко наред ли е, мистър Джонсън? — обърна се към него Фредерик.

— О, да.

— Нищо не липсва?

— Не — отговори Данте. — Всичко е чудесно.

— Добре.

Данте бавно закопча ремъците и отново погледна момичето.

Тя му се усмихна в отговор. Онзи с акцента изглеждаше прекалено изтънчен и потискащ за нейния вкус, но този с младежкото лице й допадаше. Тя си представи колко добре ще се позабавляват двамата… наистина приличаше на момченце. Лицето му изглеждаше приятелски мило — истината бе, че тя страдаше от тежко късогледство, но мразеше да носи очила — макар в лявото му око да имаше нещо странно. Какво бе то?

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Роуина? — обади се Фредерик и този път сам свали кошницата за пикник. — Може би ще искате да хапнете нещо? Тук разполагаме с великолепни сандвичи.

— О, това е чудесно, благодаря — възкликна Роуина и се отпусна на меката седалка в първокласното купе.

Роуина изобщо не отиваше с желание в Канзас Сити. Тя знаеше, че домът, за който щеше да работи там, изобщо не е от категорията на този в Чикаго, който бе напуснала, и се отвращаваше от мисълта, че ще трябва да опознава цяла група момичета.

Но ако съдеше по дебелината на портфейла на изискания джентълмен, това пътуване можеше да се развие особено приятно.

Някъде към средата на следобеда Франк бе успял да ликвидира преднината на актьорите. Много години бе обикалял из тези райони, но никога не бе стигал толкова навътре — дори апачите не бяха видели смисъл в това да навлизат чак дотук в пустинята. Още в мига, в който навлезе в пясъците, топлината стана жестока, но той знаеше как да язди при тези условия. Беше го правил стотици пъти досега на други места, така че спираше да пие вода и да напои коня си, защото винаги се грижеше за своите коне. Много пъти му се бе случвало да се убеждава на свой гръб, че те са по-достойни за добрина и са по-готови да се отплатят за нея, отколкото много хора, които бе познавал.

Пътят бе лек. Не можеше да го загуби, а и следите бяха пресни. Той спря на билото на последното възвишение — там, откъдето пътят окончателно се спускаше в равнината. Видя, че на около четвърт миля по-надолу пътят се разклонява, и това бе единствената отбивка от Каньона на черепа дотук. Тя водеше на югозапад.

Ето — по-надолу по главния път имаше облак прах. Франк извади бинокъла си.

За пръв път, откакто бе тръгнал, видя актьорите толкова близо: пет фургона, току-що прекосили каменист участък от пътя; последният фургон се носеше с развяващо се платнище, но във вътрешността му не се виждаше никакъв… Стоп! Какво бе това?

Той отмести бинокъла от театралната трупа и го фокусира по-добре: изглеждаше като бариера през пътя и беше отсам фургоните, на не повече от миля от тях. Малка барака, от която тръгваха жици на телеграф и изчезваха в далечината, следвайки извивките на пътя. Някакви движещи се фигурки… но трептящият нажежен въздух му пречеше да различи по-ясно каквито и да било подробности.

И тогава забеляза друг прашен облак, приближаващ по второстепенния път. Той насочи бинокъла си към него. Покрити фургони — малко по-дълъг керван, към десетина — понесли се към разклонението под неговата позиция. Кочияши, облечени в бели ризи, до които седеше втори облечен в бяло човек с пушка в ръка.

Какво ли имаше във фургоните?

Сандъци, дълги сандъци, натрупани един връз друг.

Формата им му беше добре позната.

Но нещо не му беше ясно: това все пак бяха цивилни кочияши. Нали не бъркаше? За да е сигурен, трябваше да ги разгледа по-отблизо.

Не че му влизаше в работата, но ако нещо можеше да усложни залавянето на китаеца, той беше длъжен да се поинтересува.

Франк прецени, че фургоните ще стигнат отбивката след десетина минути, смушка коня си и стигна в галоп до основата на възвишението, после отби от пътя и се отправи през пясъците до началото на каменистия участък. Наоколо се издигаха странни образувания — цяла гора от извити розови и бели колони, преплетени като вкаменени дървета. Завърза коня си зад една скала, взе пушката си и се отправи в търсене на някое по-издигнато място.

Фургоните още бяха на няколко минути път от него и се приближаваха вече успоредно на главния път отляво. И докато се катереше, той усети пред себе си нещо, после чу някакви ритмични удари, последвани от гласове.

Пеене?

Франк излази на върха на някаква канара и надникна през ръба й.

Десетина облечени в бели ризи хора, досущ като онези, които караха фургоните, седяха в кръг, пляскаха с ръце и пееха „Лелей душата ми върху гръдта на Авраама“.

Млади лица. Усмихнати. Двама чернокожи, един мексиканец и поне един индиец. И още толкова жени. Патрондаши на кръста и револвери в кобури на хълбоците. Пушки, подредени върху скалите: карабини с пълнител — съвсем сериозно оръжие.

Що за излет на неделното училище можеше да е това?

Франк се дръпна назад, защото чу стъпки зад гърба си. Бавно се обърна и видя русо момче в бяла риза, сигурно съвсем неотдавна разделило се с късите панталонки. Патрулираше с пушка в ръка по тесния проход между скалите долу.

Малко камъче се отрони от канарата и падна до краката на момчето. То спря и коленичи.

Франк замръзна: само да вдигнеше поглед, момчето щеше да си удари главата в подметките му. И секунда по-късно щеше да получи отпечатък от тях в лицето си.

Момчето не помръдваше.

Франк затаи дъх. Какво, по дяволите, правеше това момче? Ако той беше на неговата възраст, щеше да се скрие да изпуши някоя цигара или да убеждава някое момиче колко хубаво ще е да си свали фустата. Момчето се прекръсти — значи се бе молило! — изправи се, усмихна се и продължи нататък, за щастие встрани от мястото, където Франк бе вързал коня си.

Франк бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържал в гърдите си. Откъм разчистеното място продължаваше да се разнася пеене и ритмично пляскане — песента беше все същата, те явно бяха способни да я пеят до припадък. Никой не беше усетил присъствието му. Той се плъзна надолу по скалата и безшумно се отправи да вземе коня си.

Странна работа.

Някакъв инстинкт за пореден път надигна глас в него: ако ще ходиш в Мексико, Франки, сега е моментът.

Фургоните бяха завили по главния път и се бяха изравнили с неговата позиция. Франк се премести в края на скалите, на по-малко от петдесет метра, подпря лакти върху един камък и насочи бинокъла си към кервана.

След това го фокусира върху дългите сандъци в задната част на фургоните.

Внимателно огледа всяка минаваща покрай него кола. Да, всички носеха един и същи надпис, така както и бе предположил: „U. S. Army“.

Сандъците бяха пълни догоре с карабини „Уинчестър“. Стандартно армейско въоръжение.

Стотици карабини.

— Слава на Бога! Алилуя! Прекрасен ден, нали?

— Благодаря ти, братко Корнилиъс, денят наистина е прекрасен — отвърна на поздрава преподобният, излезе от дома си за пръв път този ден — вече беше следобед — и стъпи на покрития с дъски тротоар на главната улица. Примижа срещу ярката слънчева светлина, пое горещия сух въздух в дробовете си и за кой ли път се запита откъде ще намери енергията, за да изпълни днешните си задължения.

„Ако знаеха какво искам от тях — мислеше си преподобният Дей, хвърляйки изморен поглед към тълпата. — Колко ли биха останали? И колко ще се обърнат и побегнат?“

— Кажи ми, братко Корнилиъс, беше ли добър денят?

— Прекрасен ден, преподобни. Слава на Всевишния — отговори Корнилиъс Монкрийф, който, без да се оплаква, бе чакал появата на преподобния, както правеше всеки ден.

— Доволен съм да го чуя. Защо не ме придружиш, братко?

Двамата мълчаливо тръгнаха в крачка: грамадният тромав мъж в сиво връхно палто — новоназначеният директор на вътрешната сигурност на Новия град — който ситнеше, за да крачи редом със сгънатия на две, гърбав проповедник, чиито сребърни шпори подрънкваха в ритъма на куцукането му. Гражданите по улицата се усмихваха и се кланяха дълбоко на преподобния Дей, уверявайки го в своите почитания, а преподобният мило помахваше с ръка на всеки енориаш от паството си и винаги бе готов да даде благословията си.

„Тресе ги див страх от мен… значи всичко е наред.“

— Любовта на народа ни е удивителна, истински божи дар — обади се преподобният, когато отбиха от главната улица към храма.

— Наистина, преподобни.

— Споменах ли пред теб, братко Корнилиъс, колко доволни сме всички от труда, който полагаш в името на нашата църква?

— Вие сте прекалено добър, преподобни! — отговори Корнилиъс, чувствайки познатата топлина да разпъва отвътре гърдите му, както без изключение ставаше винаги, когато преподобният му казваше мили думи. И пак както обикновено му се прииска да се засмее радостно или да заплаче, без да може да реши кое от двете повече.

— Братко, ти се отплати за вярата ми в теб хилядократно, ти внасяш в сърцата на нашите войници християни боен дух, ти ги въодушевяваш да грабнат оръжието с радост и страст, да тръгнат като един, за да опазят нашето паство и да унищожат нашите врагове.

По бузите на Корнилиъс се стичаха сълзи, той беше спрял, прекалено развълнуван, за да може да погледне преподобния или да реагира на думите му по някакъв начин, така че само се поклони и сведе глава. Преподобният Дей го гледаше как плаче и състрадателно го потупа по масивните плещи. „Колкото пъти изпея тази дивотия, толкова пъти я поглъщат като изгладнели хрътки.“

— Хайде, хайде, братко — обади се преподобният Дей и го погали под брадичката. — Твоите сълзи са като райски дъжд, те даряват живот на тази изсъхнала прашна земя и там, където е било пустиня, разцъфват цветя.

Корнилиъс го погледна и на устните му се появи неуверена срамежлива усмивка.

„Време е за причастието“ — реши преподобният Дей.

Той прехвана погледа на Корнилиъс, включи Силата, заби в него няколко добре премерени удара и проследи как тя прониква до дъното на душата му и започва да работи, променяйки мислите му по начин, удобен за преподобния.

Тъмна тръпка премина по неговите нервни окончания — той обичаше да дава причастие, наслаждаваше се на това усещане да прониква дълбоко в тях, опиваше се от интимността на този контакт, милваше голотата, която те така охотно му показваха. Тези моменти на душевно изнасилване, извършвано през собствените им очи, бяха всичко, заради което живееше.

Щом видя погледа на Корнилиъс да се замъглява, преподобният отдръпна пипалата на Силата, сгъна ги като походно легло и щракна с пръсти в лицето на мъжа пред себе си. Корнилиъс примигна и връзката между двамата се прекъсна. Очите на Монкрийф се въртяха разцентровано.

След дълги години на проби и грешки преподобният се бе научил да регулира въздействието на Силата, да прониква в душите на хората с хирургическа прецизност, да я дозира точно, така че те ставаха послушни като парцалени кукли с дни наред и пияната усмивка изглеждаше като залепена на черепите им. Малка доза означаваше постепенно връщане към нормалното им състояние, по-голяма — и те така се размекваха, че започваха да им текат лигите. Жертвите на грешната дозировка свършваха дните си в плитки гробове извън стените на Града.

Но конкретно в случая с Корнилиъс мярката бе много деликатна: волята на този мъж бе много силна, така че той се нуждаеше от по-силна доза, за да бъде държан в подчинение; но пък преподобният не искаше да прегаря нервната му система. Този човек му бе необходим. За съвсем кратко време Корнилиъс бе успял да превърне група недисциплинирани зелени новаци в армия — никой в града не можеше да се сравнява с качествата му на лидер и уменията му на тактик, макар да беше държан в постоянно състояние на лигава признателност.

„Но колко усилия бяха необходими за всичко това… Господи, уморен съм.“

Корнилиъс отвори очи. Хубаво, човекът се бе върнал обратно в тялото си. А сега малко причастие, за да бъде изведен от мъглата.

— Наведи се и чуй думите на мъдростта — прошепна преподобният.

Корнилиъс с готовност се наведе.

— Отвори сърцето си за моите знания; днес те научих да познаеш думите на истината. Чуй ме, синко, и бъди мъдър, защото благодарение на мъдростта един дом може да бъде построен и само благодарение на разбирането той ще просъществува.

Фокусирал погледа си, Корнилиъс бавно кимна: предаността му бе абсолютна, макар да не разбираше абсолютно нищо от това, което чуваше.

„Така, тъпако — прецени преподобният, който внимателно наблюдаваше реакциите му, — разбра за какво става дума, нали?“

— Е — тръгна напред преподобният Дей, отново делово настроен, — какви добри новини ни носиш днес, братко?

Корнилиъс залитна за миг, възстанови равновесието си и бавно тръгна след него като послушно псе.

— Актьорската трупа мина през източната порта точно по разписание — каза той и размаха в потвърждение на думите си телеграмата.

— Кога?

— Преди около час; всеки момент ги очакваме да пристигнат в града.

— Не е ли това чудесно? — възкликна искрено въодушевен Дей. — Значи можем да очакваме малко културни развлечения. Знаеш ли колко отдавна не съм бил на театър?

Корнилиъс се намръщи.

— Не.

„Безнадежден случай. Добре, няма значение.“

— Приветствай ги с добре дошли от мое име и ги покани на вечеря при мен като почетни гости.

— Разбира се, преподобни — отговори Корнилиъс и извади друга телеграма. — Има още добри новини: нашите нови пушки също току-що са преминали през портата.

— Чудесно, братко.

— Ако не възразявате, смятам да наредя да ги разтоварят в склада, за да мога да инспектирам пратката лично.

— Да, моля те, направи това. Кажи ми сега, братко, добре ли върви обучението на нашата милиция?

— Преподобни, начинът, по който нашите братя и сестри се трудят, е трогателен — отговори Корнилиъс и очите му отново се замъглиха.

— Прекрасно. Има ли добри стрелци сред тях?

— С всеки ден стават все по-добри. А когато им раздадем и новото оръжие, ще бъдат съвсем добри.

— Добре, добре, отлично…

Корнилиъс отново се осмели да се обади. Задъхваше се от възторг.

— Преподобни, аз никога не съм се гордял повече, отколкото с тази прекрасна група млади хора…

— Това е чудесно — отговори Дей и го прекъсна с рязък жест. Беше се изморил да слуша непрестанния брътвеж на този мъж, още по-изморителен заради несъответствието между плачлив глас и грамадно тяло.

Бяха стигнали до основата на кулата. Всички работници, изпречили се на пътя им, се разбягваха, още щом ги видеха. Дей застана под сянката й, търсейки спасение от палещото слънце. Той свали шапка, за да изтрие потта от веждите си, и в този момент усети мощен електрически импулс по цялата дължина на вдървения си гръбнак. Позна сигнала веднага — светът около него се стягаше в железен обръч върху челото му.

Този път усещането бе много силно.

Дей почувства, че от носа му шурва кръв. Обърна се настрани и сложи върху лицето си носната кърпичка. „Трябва да бързам, не остава много време.“

— Извини ме, братко, но трябва да се заема с медитацията си — каза преподобният Дей и махна с шапка, отпращайки Корнилиъс. — Върви си. Хайде, тръгвай.

Корнилиъс раболепно се пребори със сълзите си, кимна и тромаво се затича обратно към града, поглеждайки от време на време дали постъпва правилно. Преподобният Дей изчака първото му обръщане, махна му окуражително с ръка и закуцука покрай постройката.

Пред него всички се разбягваха панически. Той извади с треперещи пръсти връзката ключове от джоба си и отключи масивния катинар. Дръпна двата капака и отвори. После пое дъх, приготвяйки се за спускането.

Бавно слезе по стълбището под земята и вкара друг ключ във врата от черен оникс. Ключалката меко щракна, изпълвайки го със задоволство. Леко бутна вратата: огромната плоча — истинско чудо на техниката — плавно се завъртя около оста си и се разтвори, погалвайки лицето му с лек повей. Преподобният Дей влезе в хладното като гробница помещение, после затвори и заключи вратата зад себе си.

Бързо прекоси осмоъгълното фоайе и продължи навътре, през осветяваната от настенни свещници плетеница каменни тунели, издълбани в твърдата скала. Докосваше с едната си ръка стените, полирани до идеална гладкост, и тежко стъпваше с ботушите си по мраморния под. Следваше маршрут, известен само нему, водещ навътре, в самото сърце на църквата. Светлината край него ставаше все по-слаба, а тропотът на ботушите му все по-плътен.

След малко стигна до втора врата, използва черен каменен ключ и влезе в личния си параклис. Освен Дей само няколко зидари и кулита, специалисти по експлозивите, бяха виждали това негово лично убежище — те вече бяха погребани под черната шестоъгълна мозайка в белия мраморен под.

Стените тук не бяха така гладки, както в коридорите отвън, и от тях лъхаше студен, влажен въздух. Той бе поискал така — държеше да усеща, че е близко до сърцето на земята. Преподобният Дей изкуцука по периферията на хексаграмата, хвърли поглед към изящната резба на тавана и се спря, за да огледа едно от шестте малки ковчежета, поставени на пиедестали по върховете на звездата.

Отвори ковчежето и докосна с пръсти пергамента на древната книга вътре. Беше копие на Корана във формат фолио. Капка кръв се стече по устните му и падна върху една от страниците. В мига, в който кръвта му докосна хартията, Силата се заблъска в него като пара в котел, заплашвайки да го разкъса. Той рязко отдръпна ръката си от хартията, преди да се е случило непоправимото.

Да, стаята вършеше работата си перфектно, точно както предсказваше Видението — тя увеличаваше Силата му както лупата прави със слънчев лъч.

После спря пред последното ковчеже — то бе единственото празно.

„Още една книга и ще приключа със Светото дело. Фредерик пътува насам с нея — ще я имам след няколко дни.“

Разноцветни светлини проблеснаха пред очите му — ивици в червено, зелено и виолетово — знак за начало на Видението.

Шумът в главата му стана оглушителен, от носа му пак рукна кръв и преподобният с лек стон залитна към центъра на шестоъгълната звезда. Ръцете му висяха безпомощно, той чувстваше гъделичкане по нервите на крайниците си, ужас и удивление изпълваха съзнанието му с приближаването на Видението. Погледът му се отклони към ъгъла на стаята, където имаше отвор… имаше дупка — това беше изоставената минна шахта, която бе намерил тук, точно както бе предсказало Видението: черна, празна, бездънна. Повей от дълбините й разроши косата му. Празнотата й обещаваше да погълне хилядите му най-черни сънища.

В този миг Видението го сграбчи в клещите си и преподобният забели очи. Мускулите му се парализираха и той падна на пода, краката му трескаво подритваха, юмруците му бяха стиснати до счупване, ръцете му се тресяха спазматично, главата му се въртеше от една страна на друга и се удряше в пода, по устните му изби пяна, животински звуци заклокочиха в гърлото му.

Но съзнанието му оставаше чисто. В самия му център избухна експлозия.

Отдолу бликна Светлина и го обхвана от всички страни.

И през гънките на светлата прегръдка, в която бе впримчен, макар и гърчещ се в свещен екстаз, той дочу откъм шахтата тътена на вледеняващия шепот на Звяра.